Често хората идват при мен с въпроса: „Отче, но как да го убедя?”, а аз от своя страна ги питам: „А защо?” Всеки човек сам знае, иска ли да бъде християнин, и има ли нужда той от вашата църква. Той самият. На когото му е нужно, моля, ние можем да го научим на всичко. На когото не му е нужно – пак моля. Защото в Светото Писание апостол Павел също говори: Слабия във вярата приемайте, но не за да оспорвате неговите мнения (Рим. 14, 1). Защо да убеждавате някой, който върви против Бога, Който е казал: не хвърляйте бисерите си пред свинете (Мат. 7, 6). Не защото хората са свине, а защото на прасе да говориш за това как не трябва да преяжда – това е абсолютно безполезно нещо. Напълно безполезно. Казват ми: „Но как така, той е мой син!” И какво от това?

Всеки човек е свободен: ако иска да се съедини с Бога – моля, ако иска да се раздели с Бога, отново моля. Това е твоята свободна воля. Можеш да бъдеш добър, можеш да бъдеш и лош. Така е и с децата ви, християни – според това колко ум, любов и сила вложите във възпитанието на своите деца, които ви е дал Бог, такъв ще бъде и резултатът. А когато 15 години изобщо не си и помислил за това, и изведнъж: „Ето, моя син е на 15 години, а е груб с мен”. И какво? Кое е толкова изненадващо, щом, според статистиката, по осем минути на ден се занимаваме с децата си, а през цялото това време заниманията ни се състоят само в това да им крещим? Даваме ги във всякакви безумни училища, където ги възпитават в полузатворнически детски колектив на фона на тотална порнография, и ние получаваме този продукт, който получаваме. И как сега да го оправим? Просто не е възможно това. Никой, нито един човек на земята не може да щракне с пръсти и да оправи човека.

Защото това е чудо, а чудесата Бог ги върши, а Бог дава само благодат, а благодатта може да дойде в сърцето на този младеж, само ако в него има смирение, а не грубост. Как иначе? Пред нас имаме един 15 годишен хулиган. И изведнъж в него влиза Божията благодат и той вече се превръща в кротко агънце? Така не става. Е, в затвора може да е придобил някои умения, но той все пак си остава вълк, той просто е облякъл овча кожа, за да не го разпознаят. Затова, ако искаме да възпитаме своите деца като християни, ние трябва да мислим за това от по-рано, преди да се оженим, трябва да изберем такава жена, която да ни бъде помощник в създаването на домашната църква, а не по това какви очи има, какви крака, и какво ще й дадат за зестра. Всичко това са незначителни неща, и със сигурност няма да се отразят добре на потомството. Трябва да се гледа качеството на християнския живот на младите дами. Тогава може от това да се получи нещо, общи цели, общи разбирания. Това е важно. Много дори. Защото ако двама души, които са смирени се оженят, е ясно, че те ще отстъпват един на друг, и няма да се карат и да се дърпат за косите и да ги викат в полицията, това е твърде очевидно.

Източник: https://vk.com/club

Близки теми:

Ела млади човече в Христовата Църква, не стой на прага! Млади човече, не вярвай във всемогъществото на материята! Какво знаеш за Христос, млади човече? Откраднатата нежност А сърцето ни е далеч от Христос

Въпрос: Какво е мнението ви за тревогата: дали е изкушение или болест на века?

И двете. И болест на века, и нещо, което изкусителят експлоатира. Има биологични и медицински причини. Какво означава тревогата (άγχος – стрес)? Тя означава задушаване, оттук и думата αγχόνη (бесило)- да сложиш примка на другия и да го задушиш. От άγχω, което означава задушавам някого. Мисля, че това го нямаше в нашето поколение. По-скоро го имаше, но много ограничено. Днес е изключително разпространено. Всички имаме стрес, не познавам човек, който да не се тревожи много или малко. 

Както казах, има много причини. В едно много сериозно списание прочетох, че дори електрическото осветление поражда рак. Сега е 20.30 ч., в залата е светло като ден, не е проблем за нас, движим се, активни сме, даже повечето работи вършим вечер. В миналото това било немислимо, когато не съществувало електрическото осветление, нищо не можеше да направиш. Това го живяхме на Света Гора, когато бяхме в пустинята, тогава не съществуваха лампи, нито генератори, нито слънчеви колектори. Надвечер 17.00-17.30 ч. падаше нощта. Палехме една малка газова лампа, която едва блещукаше и всеки отиваше в килията си, беше нощ и нощта има своята благодат, благословение, нощта е поле за много духовни борби. Нощта е благословение за тези, които искат да се подвизават. Но когато нощта стане ден, се губи нейният смисъл. В манастирите монасите всеки ден стават много рано, преди изгрев слънце- в 03.00 ч. или 3.30 ч. и така виждат изгрева на слънцето, по-скоро изгревът на слънцето ни гледа в храма. Много пъти, понеже аз изповядвах по време на службата, излизах малко от параклиса и се наслаждавах на този момент. Казвах си: колко хора имат това благословение да гледат зазоряването!

Помня на село, спомням си с носталгия онези безкрайни нощи, когато ходих през лятото и оставах с баба ми в нейната стая, където нощта започваше в 19.30 ч. Баба ми слушаше новините по радиото, със съседките й. Новините свършваха към 19.45 ч, лека нощ! И лягаха. Започваше една нескончаема нощ, докато съмне. Ако легнеш в 20.00 ч. до 6.00 сутринта, или 5.00 през лятото, са девет часа. Помня, че често се будех и баба ми ми казваше:


-Бре, Андрико, спи! Още не е съмнало!


И аз я питах:


- Бабо, кога ще се съмне?


- Рано е още! Нощ е!


И заспивах отново, отново се събуждах и отново заспивах. Онази нощ край нямаше. Колко пъти да заспиш и да се събудиш? Безкрайни нощи. Да, но какъв беше резултатът? – първо на първо се насищахме на съня, бяхме деца, второ, имахме хубаво пробуждане, защото слънчевата светлина влизаше през прозореца на вратата и разбирахме, че се съмнало. Петлите пееха, кокошките, птичките, цялата природа се събуждаше, магаретата, домашните животни. Беше едно хубаво пробуждане. Докато сега чувам събуждания на други хора, които хвърлят обувки, чупят будилници – този, който те е събудил, рискува, какво да ви кажа. Виждал съм какви ли не пробуждания.

Една госпожа ми казваше, че борбата, която води, е да събуди мъжа си да отиде на работа. Докато накрая купили един воден пистолет и го пръскала отдалеч, за да го събуди. Не можел да се събуди. Друг хвърлял разни неща, ако тръгнеш да го будиш. Нямал нищо в леглото, всичко хвърлял. Всички тези неестествени неща ни отмъщават, изпълвайки ни с нерви, стрес, едно болестно състояние, което като облак покрива душата на човека и му „опъва” нервите, а не го отпуска. Но и въобще начинът ни на живот предизвиква този проблем, начинът, по който третираме нещата, многото желания, които имаме, голямата неудовлетвореност, безсилието ни да преодолеем нашия егоизъм, индивидуализъм и да кажем Слава Богу! Добре съм! Славословието към Бога отсъства от живота ни. Докато с постоянното славословие към Бога, дори и болен да си, ще се излекуваш. Особено страдащите от депресия – малка, голяма или периодична. Всички имаме моменти, в които се чувстваме потиснати, както и черни дни. Ако в тези часове човекът славослови Божието име и благодари на Бога, тогава се променя душевното му разположение. Но ако започне да казва не съм добре, не съм доволен, не са добре работите ми и започне да мисли негативно, тогава, дори да е добре, ще стане зле. И зле да е, ще стане още по-зле. За съжаление, виждаме в младите хора, вече и в нас, по-големите, тази тенденция да не славословим Бога. Но и за да славословиш Бога, трябва да видиш благодеянията на Бога, да се научиш да ги откриваш, да отделяш време за това. Трябва да имаме време да водим диалог със себе си. Богослужението е време и място за молитва, основното дело на човека, и в него той може да направи едно вътрешно себеизследване, един вътрешен диалог, защото умът ни е зает ден и нощ. Особено сега с тези средства всички са постоянно заети, държат едно телефонче и пращат съобщения – това нещо стана болест. Ходя по училищата, всеки хванал по един телефон, мъчат се да пратят съобщения, да видят, да научат новините, игри, дори игри играят вече на телефона. Но това уморява човека, той може да си мисли, че отморява, както и ако гледа един филм по телевизията, за да се разнообрази. Но човек не може да отмори с гледане на сцени, събитията, разни неща, защото това е непрекъсната бомбардировка на ума му с образи и истории.

Времето в храма е време за молитва. Но дори да нямаме сила за молитва, нека влезем в себе си и да проведем един вътрешен диалог. Знаете в манастирите има много дълги хубави служби, по 8-10 часа и дори повече. Всички тези часове са много хубави, часове за непрестанна молитва, за пеене, в които пиеш нектара на божествени и свещени мисли, както и часове за четене, където можеш да влезеш в себе си и водиш диалог със себе си. Трябва да намираме време за този диалог, да увещаваме, поучаваме и съветваме нашето аз. Когато например виждаме, че се отклоняваме, можем да си устроим един съд. Когато другите ни съдят, това не ни харесва, ние обаче ги съдим. Тоест да направим вътрешно изследване, да видим какво става в нас. И да правим всичко това не за да се изнервим и отчаем, а за да се поправим и най-вече да се обърнем към Бога-нашия Баща и да се помолим Бог да ни помилва и да приемем и вкусим надеждата на Божията помощ.

В храма сме, нека помислим какво благословение е, че толкова хора сме събрани на едно място. Имаме това благословение да сме в Църквата, събрани с цел богослужението и зовем Божието име, храним се с Тайнствата и Христос е между нас, както и Света Богородица и всички светци. В това вътрешно изследване и диалог душата трябва да се движи към две неща- към молитва, за да търси помощ от Бога, но и към славословие на Бога, да Го славим и да Му благодарим непрестанно за всичко, което имаме в живота ни.


Старецът Паисий казва, че дори само да благодарим на Бога за това, че сме хора, създал ни е по Негов образ и подобие, дал ни е харизмите на Светия Дух, дал ни е Светото Кръщение, св. Миропомазание, в. Причастие, членове сме на Църквата – с това можем да живеем всекидневно в любовта на нашия Христос. Колко благодарихме на Христос за всички тези неща? И старецът учеше на постоянното благодарене и славословене на Бога. Когато човек влезе в този дух на благодарение и славословие и започне да води диалог със себе си, но не като мечтателство, а с благ помисъл, тогава се изцелява и от тревогата.

Още нещо, което го вярвах и го потвърдиха в Русия, когато отидох на една конференция. Хората днес не плачат, мъжете обикновено не плачат, и жените вече не плачат – може да плачат от нерви. Човек днес не плаче и това му вреди твърде много, защото не изразява своя вътрешен свят и не вкусва голямата отмора, която вкусва този, който се е научил да плаче. Но кога ще заплаче човекът? След като дори нямаме време да заплачем. Ходя на погребения и се отегчавам – ама погребение ли е това? Гледаш някакви застинали лица, с черни очила, не знам защо носят черни очила. Питам се: всички са отишли и са си купили черни очила за погребението? Понеже от трона виждам всички. Гледаш море от хора с черни очила. Добре, когато навън има слънце, носят черни очила, но защо ги носят в храма? След това си казах, че изглежда хората плачат и носят черни очила, за да не ги гледат, като плачат. Попитах един човек:


- Носиш черни очила, за да не те гледат, че плачеш?


- Не, нося черни очила, за да не ме гледат, че не плача!

Не бях го помислял. Казах си: какво нещастие, да не можем да плачем дори на погребение. Или някои хора плачат на погребенията, но от отчаяние и този плач убива човека, не го животвори, не е изцелителният плач, където плачеш и изкарваш мъката си, а плач на отчаяние, който те уморява и убива.

Когато човекът се моли и се научи да плаче в молитва, тогава, освен че постепенно ще придобие благодатта на Светия Дух, първото, което ще придобие, е отморена душа.

Отците били хора, които плачели, светите отци и подвижниците поучават за плача, сълзите, поучават колко ценни са сълзите, когато човекът започне да живее духовно. Авва Исаия казва, че духовният живот започва от сълзите. Когато човек започне да плаче, тогава наистина извършва духовен труд. Но за да заплачеш, трябва да си дадеш време. В Русия, където ходих, имаше един голям психиатър, духовен човек, който на една конференция каза, че днес хората не плачат, затова и са болни и се разболяват душевно. И ми направи впечатление, защото и аз това мислех, защото виждах старите хора, които плачеха и имаха време да направят вътрешен диалог, да се помолят, да призоват Божието име и да живеят онова духовно благословение на отмората в Христос. Докато виждаме хора, които са изпълнили времето си с хиляди излишни неща, но нямат време да влязат във връзка със себе си. Кой знае това велико изкуство на общуването със себе си? Та ние с ближния си не общуваме, дори у дома с близките ни. Нека човек се запита колко общувам с баща ми, майка ми- децата са в техния свят, бащата в неговия свят, майката и тя в нейния свят, един телевизор работи напразно и всички държим един телефон и гледаме игрите в него. Колко съпрузи имат време да пообщуват помежду си? Можеш ли за половин час да пратиш 35 съобщения? Веднъж ми дадоха да разгледам някакви снимки в един телефон, нямаше и половин час и дойдоха 35 съобщения. Казах на този човек, когото познавам- добре, ти, който си женен човек, в 20.00 ч изпрати 35 съобщения и прочети още толкова? Кога говориш с жена си, сине мой? А той ми каза: след като и тя прави същото! Дори помежду си не общуват, а всеки с приятелите си. След това казваме, че се разболяваме от стрес. Пак добре, че е само от стрес. След това, виждаш хора, на които не можеш да отсечеш волята. Страшно е, съществува едно фиксиране в собствената воля. Така искам! Виждаме го всекидневно в храма, когато идват да подготвят сватбата си. Там да видите какво става! (обикновено младоженците или фотографът искат размествания в храма – бел. прев.) Да им обясняваш, че мястото на това нещо е тук. Ама тук трябва да отиде! – ти казва. Ама защо да бъде там, където искаш ти? В храма си е на това място, там ще си остане. Не, там ще отиде. Какво да ви кажа, някакви капризи, инат, мании, както един вманиачен човек, който трябва да излезе 13 пъти през вратата и не може нито 12, нито 14 пъти, а след това отново влиза и излиза, защото може да не е преброил правилно – след като е вманиачен, има психиатричен проблем. Да не могат да отсекат волята си, да не могат да проявят минимално търпение. И цялото това фиксиране в личната воля става примка около шията му, задушава се, чувства стрес.

Веднъж ядях и казах на един човек, който ядеше до мене прав.


- Донеси един стол и седни!


- Добре съм така!


Три пъти му го казах нарочно, за да му предам един урок – вземи един стол и седни да ядеш. Не можеше да разбере.

Проблемът е, че не можеш да отсечеш малко волята си, не можеш да проявиш малко послушание.


Веднъж един войник ми се обади – искаше да се самоубие!


- Защо , сине?


- Не ме пуснаха отпуск!


- И кога ще те пуснат?


- Утре сутринта!


- Е, защо тогава да се самоубиваш?!

Светът ли загина, не можеш ли да отсечеш малко волята си? Добре, несправедливо е, разбирам да се разстроиш, да се наскърбиш, да се ядосаш малко, но да искаш чак да се самоубиеш за това, че не са те пуснали да излезеш, понеже си планирал да излизаш с приятелите си. Това са болни неща! Неща, които стават примка около шията ни и ни душат. И разбира се, всичко това, както и много други биологични и наследствени причини, ни водят до голямата болест на епохата – стрес (тревога).

Сега, как да го преодолеем? С правилен начин на живот, със славословене и благодарене на Бога, с това да си дадем време, да се отпуснеш малко, да си казваш: седни тук, успокой се. Днес един човек не може да разбере какво означава седни и се успокой. Ама нищо да не правя? Нищо да не правиш. За два часа да седнеш и нищо да не правиш, да зяпаш, загаси ума си малко, и само това е нещо, отмора. Влез малко в себе си и направи един вътрешен диалог. Твоето аз е най-добрият ти приятел. Научи се да отсичаш желанията си. И родителите постъпват лошо, когато търчат да задоволят всички желания на децата си. Това не е хубаво. Да ходите да им готвите за три месеца в чужбина? Да ходите да им намирате квартира? Какви са тези неща? Мен майка ми ме заведе до кораба, махна с ръка и си тръгна! Отидох в Пирея, слязох, за първи път виждах Пирея, да не говорим, че си мислих, че в Гърция има лазурно небе, както се пее в една песен, и мислех, че е по-различно от това в Кипър. В крайна сметка бе същото. Отидохме, затруднихме се, влязохме в университета, намерих дом, под наем, купихме печки, маси, хладилници и т.н. Кой ни свърши всичко това? Ама чуваш сега родителят да ходи в Лондон да търси квартира за сина си, за дъщеря си и да им готви за 3-4 месеца, и да ходи след два месеца, защото мивката се е запушила и детето – 22 годишно не знае как да я отпуши. И влязло в интернет, казва, да види как да я отпуши. Опазил ни Бог! И след такива неща очаквате да бъдем здрави? Болни ще станем.


Оставете децата ви малко да пораснат сами. Трябва да се научим да посрещаме трудности, да живеем естествен живот, който има своите трудности, и неуспехи, и отхвърляния, и радости, и скърби и опасности. Ако се отдалечим от естествения живот и загубим връзка с Бога-нашия Баща и със св. Тайнства, тогава се сриваме отвсякъде.


Въпрос:
От малък чувах за личните карти, за електронни документи. Когато дойдох в Кипър и за първи видях тази лична карта, ме обзе смут. Четях по тази тема в християнски списания, и сега се намирам в дилема дали да извадя лична карта за малката ми дъщеря, тъй като често пътуваме до Гърция. И не мога да го приема в себе си. Мисля, че ще загубя общуването с Бога и всичко, което съм градил толкова време – борба, пост и т.н., както и че ще се промени връзката ми с Бога, едва ли не ще погина, едва ли не отказвам да свидетелствам, някакви такива помисли минават през ума ми.


Тъй като и други хора се вълнуваха, както става и с теб сега, преди една-две години аз самият поставих въпроса пред св. Синод. И един епископ, който се занимава с ересите, парарелигиозните групи и подобни въпроси, направи проучване. Сам отиде в канцелариите, където се издават личните карти, да провери от името на Светия Синод и не констатира нещо, което да вреди на духовния живот на човека или означава отричане на Христос, на Кръщението, нито съществува в картите числото 666. Аз, да ти кажа истината, си извадих лична карта преди един месец. Слава Богу, нищо не ми стана! Добре спя! Греховете ми ме затрудняват да се помоля, но не личната карта! Предната се счупи в джоба ми, отидох и си извадих нова. Не видях нещо лошо. Защо, чрез телефоните не ни следят навсякъде? И в крайна сметка защо да се боим да ни следят? И кой се интересува от нас? Но да речем, че се интересуват. Ако числото 666 беше върху личната карта, щях да ти кажа да не я вземеш. От момента, в който обаче го няма, и категорично няма нещо, което да нарушава вярата ни, не виждам причина за цялото това безпокойство.

Знаеш ли какво ще си изпатим накрая? Цялото това говорене за Антихриста, лични документи и числото 666, което в Гърция години наред го има, дойде и в Кипър сега чрез някои наши братя – накрая, когато дойде час, в който не трябва да вземаме печата на Антихриста, никой няма да ни вярва. Ще си изпатим като лъжливото овчарче. В Гърция мине се не мине, вадят нова карта и някои казва: това е картата на Антихриста! Стига, колко карти на Антихриста?! Нека бъдем сериозни хора!

Разбира се, че ще внимаваме, разбира се, че сме против печата на Антихриста, но това не означава, че една лична карта е печат на Антихриста. Това, че всички електронни средства – чипове и т.н., в даден момент ще бъдат използвани в ущърб на свободата на човека, да, ще се използват, но личната карта не означава, че се отричам от Христос с това да я взема. А ако е за Христос, си струва трудът да жертваме и целия си живот, но не така по идеологически причини.

И ако им кажеш има нещо, което не го знаеш! Тогава, ако е скрито в онези неща и не го зная, изобщо не ме интересува! И какво означава, понеже не го зная, значи съм се отрекъл от Христос? Тоест ако отида и взема вода от кръщелния купел и я сложа във водата, която пие един мюсюлманин, значи той е станал християнин, понеже е пил от кръщелната вода? Или, докато спи, отида и го кръстя, ще стане християнин? Ако съзнателно не го приеме?

В Русия имало един свещеник – о. Димитрий Дудко, който пишел хубави книги и изнасял беседи, но болшевиките го хванали, затворили го в психиатрия, сложили му няколко инжекции, промили му мозъка, след това се показал по телевизията и казал:

- От днес ставам атеист, Бог не съществува, Христос не съществува!

Той обаче не носи отговорност за това, вече бил болен, увредили ума му, той не се отрекъл от Христос, напротив, станал изповедник, защото направил това без да има съзнание за него, след като чрез медикаменти му промили мозъка. Тоест, ако отида и помажа някой неподозиращ със св. Миро по главата, значи съм го направил християнин? Без съзнателно да приеме благодатта на св. Кръщение? Разбира се, че не!

Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Жената се спасява чрез това да бъде майка Смисълът на живота не е в щастието или нещастието, а в примиряването с Бога Да станем истински и автентични християни Ти също имаш нужда от Христос! Млади човече, не вярвай във всемогъществото на материята!

Иеромонах Евтимий е един от близките ученици на преподобни Паисий Светогорец и има безспорен авторитет сред всички светогорски отци, както и в православните среди на Гърция. Предизвикан от злоупотреби с името му в медиите, преди няколко дена той бе принуден да изкаже мнението си по наболелия за всички въпрос за пандемията и свързаните с нея проблеми. Имаме увереност, че то би утешило и подпомогнало духовно мнозина в Родината ни.


В настоящите критични дни и особено в светостта на периода на Страстната седмица е необходимо по-скоро тишина и молитва. Но тъй като наскоро в интернет се разпространиха някои мнения, свързани с моето име, за да бъде възстановена истината, и за да не причиня щети, бих искал да заявя следното. Никога не съм съветвал хората да се запасяват с храна поради предстояща война и никога не съм предричал прекратяването на заплахата от корона-вируса, както някои безотговорно и неистинно разпространяват. Освен това, без мое разрешение, публикуваха мои разговори с неточни и противоречащи помежду си възгледи за вируса, което предизвика много въпроси.
Моята гледна точка е ясна от това, което следва по-надолу; тя е изцяло лична, без желание да я налагам и на други.


Към многото непоносими проблеми, които имат хората, сега се добави и заплахата от корона-вируса, превърнала се в кошмар. Хората страдат повече от страха, от паниката и насилственото затваряне, отколкото от самия вирус.


Държавата (т.е. гръцката – б. пр.) предприе защитни мерки, но Църквата, която разполага със собствен арсенал от средства, за да се справи с вируса, сега е унижена, както никога до сега, отслабена и ограничена от държавата, и е неспособна да предостави тези средства на своите вярващи.


В миналото в подобни случаи на смъртоносни епидемии Църквата правеше водосвети и литийни шествия със свещени икони и свети мощи. Защо те да не се правят и днес? Ето, ръката на Господа не се е скъсила (Ис. 59:1), за да ни помогне и днес?
В моето село през трийсетте години на 20 век избухнала силно заразна болест, от която за няколко дни умрели 50 деца. Не успявали даже да изкопаят гробовете. Тогава донесли главата на свети Харалампи от манастира „Свети Стефан“ в Метеора и веднага морът престанал.
Откакто Господ извърши Тайната вечеря и предаде най-свещеното тайнство – Светата Евхаристия, спасяващата света Божествена литургия не е спирала да се извършва и до днес.


Нито Диоклетиан, нито турците, нито комунистите в Русия, нито германците през годините на окупация успяха да спрат (извършването на) Божествената литургия и пристъпването на верните към светото Причастие. А сега, поради страх от вируса, храмовете се затвориха и вярващите се лишават от спасителната благодат на тайнствата, от която имат такава нужда. А в същото време, когато всички тук са замълчали от страх, в православните църкви на България и Грузия богослужението не е прекъсвало, храмовете са отворени, извършва се Божествената литургия и вярващите не се страхуват да се заразят с вируса.


Защитните мерки, наложени от сегашното правителство, са противоконституционни, непоносимо тежки, прекомерни и несправедливи по отношение на православните гърци, понеже създават атмосфера на терор, която допълнително се изостря от средствата за масова информация.


Да, вирус има и трябва да защитим здравето си и здравето на околните. Но страхът трябва да изчезне, защото в състояние на страх човек не може да мисли и да действа логично и разсъдително.


В подобна ситуация, когато избухна реакторът в Чернобил, хората изпаднаха в паника и изследваха плодове и зеленчуци, за да ядат такива с най-малко радиация. Запитан, свети Паисий каза, че трябва да се прекръстим и да ядем без страх, сам той пръв давайки пример. Ако беше жив днес, би било немислимо да го видим с маска и ръкавици, да държи шише с дезинфектант в джоба си, както и да избягва хората или да им говори от разстояние. Със сигурност би успокоил народа и би помогнал да се разсее страхът, но най-много би се опечалил от затварянето на църквите.


Този страх не подобава за християните, които се вдъхновяват от примера на Богочовека и от мъчениците за вярата ни.
Много хора с нетърпение очакват победата над корона-вируса с намирането на ваксина, която да бъде задължителна за всички. Ние отказваме да се ваксинираме.


Който се страхува, нека се подлага на колкото ваксинации иска, но нека да знае, че те могат да имат непредвидими сериозни странични ефекти, както имаха например ваксините, с които ваксинираха децата против птичия грип преди няколко години, много от които останаха парализирани. Също така много хора, които са се ваксинирали срещу хепатит В, са се разболели от множествена склероза. Същото става и с други ваксини.


Ако Господ не ни пази, какво могат да направят ваксините и лекарствата?


Атеистът Казандзакис, за да се предпази от холера при едно свое пътуване в чужбина, се ваксинирал и въпреки това се разболял.
Ние притежаваме по-висши ваксини и “лекарства за безсмъртие”: това са светите Таинства. Имаме и изпитани лекари и специалисти против вируса като свети Харалампий, свети Висарион Дусику, който помага при чума и толкова много други светии. Но сега, при строгите забрани, народът остава без помощ и неутешен.


И докато всички се борят да се справят с вируса, други някои друго нещо имат на ум и на другаде гледат.
Водещи лекари и учени изтъкват, че това, което става в момента, е тест за подчинение, за да се манипулират хората в желана посока. Такова нещо до скоро изглеждаше странно и малко вероятно, но това не са фантазии, защото вече се чуват публични изказвания: „Пандемията на корона-вируса подчерта необходимостта от глобално демократично правителство“ (Йоргос Папандреу) и предлагат, „всеки да има микрочип, който да съдържа биометрични данни свързани с вируса или с други епидемиологични изследвания”(Евангелос Венизелос).
Такива хора говорят открито за печат и световно правителство, но ние разбираме ли? И какво правим? Въпреки че толкова много е писал и говорил свети Паисий на тази тема.


Възможно ли е да се доверим на тези хора, които ни поробиха на чужди кредитори, и които сега ни водят към робството на антихриста?
Свети Паисий, предричайки бъдещите трудности, наблягаше: „Само с добър духовен живот ще успеем.” Бог допусна това голямо изпитание заради нашите грехове. Нуждаем се от искрено покаяние, неизчерпаемо търпение и непрестанна молитва, която укрепва нашата Вяра.
Братски пожелаваме добро посрещане на Христовото Възкресение при каквито и да е обстоятелства.
Възкръсналият Господ на живота и Победител над смъртта да ни утеши, да просвети всички нас със светлината на Възкресението Си и да даде сила и издръжливост на Своя народ.


По Неговата благодат да достигнем деня на нашето освобождение от греха и от всякакви беди. Амин.
С душевна болка и искрено братолюбие

Йеромонах Евтимиос

Килия „Възкресение Христово“
Капсала, Света гора.
01-14/04/2020

https://www.vimaorthodoxias.gr/agioreitika-nea/paremvasi-tou-agioreiti-geronta-efthymiou-tis-kapsalas-gia-osa-symvainoun-stin-ekklisia/

Превод от гръцки: Монах Климент Зографски

Близки теми:

Смисълът на живота не е в щастието или нещастието, а в примиряването с Бога Нашето живелище е на небесата Ти също имаш нужда от Христос! Беседа за проблемите в брака Млади човече, не вярвай във всемогъществото на материята!

Обединена Европа през 21 век търси своята идентичност. „Европейската идентичност” не е била предмет на сериозна проблематика, доколкото са я формирали само икономически и политически фактори. Но след като културни и особено религиозни фактори бяха взети предвид при нейното търсене, се получиха сериозни дискусии, силни разногласия и остри спорове около позоваването на християнската идентичност на Европа в „европейската конституция”.

Но какво означава „християнска идентичност на Европа” за нашите православни народи? Доколко християнска е „християнската идентичност на Европа?”

Тези, които благонамерено се подвизават за укрепването на християнската идентичност на Европа, говорят обикновено за нея сякаш се касае за историческа даденост или кодекс с християнски принципи и ценности, в които могат да се обединят християнските народи с помощта на икуменически контакти и междухристиянски диалози. Християните в Европа се стремят да гарантират християнската идентичност на институционално равнище, защото се страхуват от религиозния упадък на техния континент, от промяната на християнския й характер поради промените сред населението (миграцията и т.н.), както и от „изключването” на християнските „междуцърковни” организации от центровете за вземане на решения в Европа. Следвайки същата логика, предложенията на официалните православни представители също се концентрират върху укрепването на едно институционално утвърдено християнско присъствие в Европа.

В този текст се посочва, че православното самосъзнание не ни позволява да пренебрегнем факта, че Православието не може да представлява заедно със западното Християнство една единна „християнска идентичност”, а, напротив, задължава ни да подчертаем, че Православието е забравената от Европа нейна първична вяра, която отново трябва да конституира нейната християнска идентичност.

Живеейки в средата на Света Гора и в духовната атмосфера, която тя създава, разбираме, че нашето православно наследство не трябва да се отмерва с мерките на този свят. През последните години ставаме свидетели на благоговението и дълбоката вяра на поклонниците на Света Гора, мнозина от които идват с много труд и с големи разходи също от православни страни на Балканите и от Русия.

В съзнанието на всички тези благочестиви православни християни, но и на хората в страните, от които идват, Православието обикновено няма смисъла, който му придават тези, които го разглеждат с идеологически или социологически критерии или го смятат за националистическа сила на възприелите го народи. Колкото и ние, православните, да създаваме такива впечатления, поради нашите лични несъвършенства или колективни неуспехи, в нашето съзнанието е дълбоко вкоренено убеждението, че Православието е нещо много по-съществено, небесно, нерушимо: то е безценният дар на светия Троичен Бог в света „вярата, веднъж завинаги предадена на светиите.” (Иуда 1:3), която Православната Църква съхранява целокупно, без еретични изопачения и която с много жертви опазихме в трудни времена, за да не загубим надеждата за вечния живот.

Православните народи сме помилвани от Светия Бог да носим печата на православното св. Кръщение, да се причастяваме със св. православна Евхаристия, да следваме със смирение догматичното учение на светите Седем Вселенски събори като единствения път на спасение, и да пазим „единството на духа чрез връзките на мира” (Ефес 4:3). Носим завещанието на православната вяра „в глинени съдове” (2 Кор 4:7), въпреки това тя по Божия благодат конституира нашата надежда (1 Петр. 3:15).

Православната Църква не е просто ковчегът на нашето национално историческо наследство. На първо място и най-вече тя е едната, свята, съборна и апостолска Църква.

За да не загубят надеждата за вечното спасение в Христос, в трудни времена православните народи на Балканите запазили своята православна вяра с жертвата на хиляди новомъченици, противопоставяйки се както на ислямизацията, така и на уния-тизацията.(1). Затова и скорошното, след рухването на атеистичните режими, съживяване на унията и активността на нео-протестантските конфесии сред православното население представляват много сериозно предизвикателства за православните. И като такива трябва да се посрещат, тъй като за пореден път поставят в опасност спасението на прости души, „за които Христос умря” (Вж. Рим. 14:15).

В западните общества, от друга страна, традиционно римокатолически и протестантски, където също има и действат православни енории, православното присъствие трябва да е скромно свидетелство за автентичното Християнство, от което се лишили за векове тези общества, поради папистките и протестантски отклонения от апостолската вяра. Всеки път, когато носталгичното търсене на неподправената християнска вяра кулминира във връщането на инославните християни в обятията на едната, светата, съборна и апостолска Православна Църква, се изразява мисионерската природа на Църквата. Връщайки се в Православната Църква, инославните не оставят една църква, за да приемат друга, както погрешно се смята. В действителност оставят едно човекоцентрично църковно формирование и преоткриват едната и единствена Църква Христова, стават членове на Тялото Христово и се преориентират в пътя към обожението.

За съжаление, противоположна насока следва синкретичният икуменизъм, който изразяват органите на т. нар. Икуменическо движение и носителите на папоцентричния икуменизъм. Понеже пренебрегват православната еклесиология и следват протестантската „теория за клоновете” или най-новата римоцентрична теория за „църквите-сестри”, те смятат, че истината на апостолската вяра, или част от нея, се съхранява във всички християнски църкви и конфесии. Затова насочват усилията си към осъществяването на едно видимо единство на християните, независимо от по-дълбокото единство във вярата.

В този смисъл икуменическото „богословие” приравнява православното Кръщение (трояко потапяне) с римокатолическото поръсване, приема ереста на Филиокве за догматически равносилно на православното учение за изхождането на Светия Дух само от Отца, превеждат първенството по власт на римския папа като първенство по служение, нарича теологумен православното учение за разликата между същността и енергията в Бога и за нетварната Божия благодат и т.н.

Протестантски конфесии, които стигат до отричане на основни догмати на Вярата (на историчността на Възкресението, на приснодевството на Света Богородица) и приемане на антиевангелски нрави (хомосексуален брак и т. н.), биват поставяни наравно в „панелите” на ССЦ със светите поместни православни църкви. Теорията за „демитологизацията”, „богословието” на „смъртта на Бога”, ръкополагането на жените в свещенически степени, „последования” на хомосексуален брак несъмнено не са елементи от нашата християнска идентичност.

Протестантството навлезе в много дълбока криза на вярата. Франк Шефер, известният американски протестант, който след дългогодишно и трудно търсене стана православен, в книгата си Dancing Alone, The Quest for Orthodox Faith in the Age of False Religion, Regina Orthodox Press, Salisburg, USA дава много интересни сведения, които разкриват отпадането на протестантството от истината на едната, свята, съборна и апостолска Църква.

Продължение и неизбежна последица от междухристиянския синкретизъм е междурелигиозният синкретизъм, който признава възможност за спасение на тези, които принадлежат на една от монотеистичните религии. Православен епископ написа, че „всъщност една църква и една джамия… целят в същото духовно утвърждаване на човека” (2). Междурелигиозният синкретизъм не се колебае да признае спасителни пътища във всички религии на света (3). Преди няколо години професор от Атинския университет написа, че може да запали свещ пред икона на Света Богородица, както и пред статуята на една от богините на Индуизма.

Православни епископи, клирици и богослови, за съжаление, са се повлияли от това синкретично мислене. С техните богословски виждания, които секуларизирани управници и интелектуалци обикновено слушат и признават като православни, допринасят това мислене да надскочи тесните граници на техните лични разбирания и да бъде „линия” с конкретни цели и стремежи. В тази перспектива любовта, без връзка с догматичната истина, се установява като критерий за единството на християните, докато настояването върху традиционни православни богословски положения се отхвърлят като религиозна нетолерантност и фундаментализъм.

Относно това как икуменическото мислене съгражда модела на една привидно християнска идентичност на Европа, са характерните „ангажименти” на представителите на християнските църкви, които подписаха Икуменическата харта на 22 април, 2001 (4).

Но тази „християнска” идентичност на Европа е много далеч от истинската християнска идентичност на европейските народи. Трябва силно да се подчертае, че Европа бива онеправдана, когато й приписваме една идентичност, която не е истински християнска, а само привидно такава. Едно болно, едно подправено християнство не е Християнството на катакомбите в Рим, на св. Ириней Лионски, на православните монаси от Шотландия и Ирландия, въобще Християнството от първото хилядолетие. Едно подправено Християнство не може да защити Европа от нахлуването на нехристиянски разбирания и нрави в обществата й.

Вече е известно, че много от европейците се умориха от сухия рационализъм, изпитват носталгия по загубения мистицизъм и затова приемат мюсюлманството, будизма или индуизма, предават се на езотеризъм или преследват метафизични преживявания в ню ейдж движения. Споменава се, че само в Италия има близо 500 джамии, а във Франция 5% от населението са мюсюлмани (Статията е писана преди доста години. – бел. прев.)

Православната Църква притежава Истината. В центъра й стои Христос. В нея всичко е богочовешко, защото всичко, което се принася на Богочовека Господ, се облагодатява от нетварната благодат на Светия Дух. Затова може да упокои душите, които благонамерено търсят свобода от задушаващия обръч на рационализма, сциентизма, материализма, идеализма, технокрацията. Затова Православието не трябва да се хвърля в синкретичната фуния, не трябва да се загуби надеждата на целия свят.

Като православни пастири и като православни вярващи имаме дълг да опазим свещения завет на нашата православна вяра. Апостолът на езичниците увещава презвитерите в Ефес и пастирите на Църквата до днес: „Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Светий ви е поставил епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която Той си придоби със Своята кръв” (Деян. 20:28). И пак той пише към верния народ в Солун и на цялата Църква „Братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание.”(2 Сол. 2:15)

Старият континент претърпя крах в сферата на вярата. Ню Ейдж заплашва вече открито европейските общества с дехристиянизация. Това не е парадокс. Европа обърна гръб на Христос, някога Го прогони, както правилно отбелязват Достоевски във Великия Инквизитор (5) и свети Николай Велимирович (6).

Православната Църква е длъжна да прояви своя дар и мисия, да възвести на народите в Европа, че ако има нещо, което може да спаси Европа в този критичен етап от нейната история, това е Православието. Нека ние самите да не лишаваме Православната Църква от възможността да даде това спасително послание на народите в Европа, приравнявайки православната вяра с ереста в обърканата перспектива и неясната визия на синкретичния икуменизъм.

Можем да допринесем за един здрав, напълно православен икуменизъм, откривайки на инославните християни Тайната на Богочовека и на Неговата Църква, и възвестявайки заедно с блаженопочившия изповедник и старец Юстин Попович: „Изходът от всички безизходици, хуманистични, икуменистични, папистки, е историчният Богочовек Иисус Христос и Неговото историческо богочовешко здание, Църквата, на която Той е вечната Глава и която е Вечното Негово Тяло. Апостолската, светоотеческата, светотрадиционната, светосъборната, католична православна вяра е лекарството за възкресението от всички ереси, както и те да се наричат. В крайна сметка, всяка ерес е от човека; всяка една от тях поставя човека на мястото на Богочовека, заменя Богочовека с човека. С това се отхвърля и отхвърля Църквата… Единственото спасение от това е апостолската богочовешка вяра, т.е. пълното връщане в богочовешкия път на светите апостоли и на светите отци. Това пък означава връщане към непорочната православна вяра и към Богочовека Христос, към благодатния богочовешки живот в Църквата чрез Светия Дух, към тяхната свобода в Христос. В противен случай, без апостолския и светоотечески път, без апостолското и светоотеческото следване на единствения истински Бог и богослужението на единствения истинен и вечножив Бог, на Богочовека и Спасителя Христос, е сигурно, че човекът ще потъне в мъртвото море на европейското културно идолослужение и вместо на живия и истинен Бог, ще служи на лъжливите идоли от този век, в които няма спасение, нито възкресение, нито обожение за нещастното същество, наричащо се човек” (7).


Бележки:

(1) Ἀρχιμ. Γεωργίου Καψάνη, Καθηγουμένου Ἱερᾶς Μονῆς Ὁσίου Γρηγορίου Ἁγίου Ὄρους, «Ἡ Ἐκκλησιολογικὴ Αὐτοσυνειδησία τῶν Ὀρθοδόξων ἀπὸ τῆς Ἁλώσεως μέχρι τῶν ἀρχῶν τοῦ 20οῦ αἰῶνος», στὸν συλλογικὸ τόμο «ΕΙΚΟΣΙΠΕΝΤΑΕΤΗΡΙΚΟΝ» (ἀφιέρωμα στὸν Μητροπολίτη Νεαπόλεως καὶ Σταυρουπόλεως κ. Διονύσιο), Θεσσαλονίκη 1999, σ. 124. Βλ. ἐπίσης Ἀθανασίου Γιέφτιτς, ἐπισκόπου Βανάτου (νῦν πρώην Ζαχουμίου καὶ Ἐρζεγοβίνης), «Ἡ Οὐνία ἐναντίον τῆς Σερβικῆς Ὀρθοδοξίας», στὸν συλλογικὸ τόμο «Η ΟΥΝΙΑ ΧΘΕΣ ΚΑΙ ΣΗΜΕΡΑ», ἔκδ. Ἁρμός, Ἀθήναι 1992. Περὶ τῆς δραστηριότητος τῆς Οὐνίας στὴν Τρανσυλβανία, βλ. «30 Βίοι Ρουμάνων Ἁγίων», ἔκδ. Ὀρθοδόξου Κυψέλης, Θεσ/νίκη 1992, σ. 123.
(2) «Ὀρθοδοξία καὶ Ἰσλάμ», ἔκδ. Ἱερᾶς Μονῆς Ὁσίου Γρηγορίου 1997, σ. 16.

(3) Ἔνθ᾿ ἀνωτ., σ. 9 – 11.

(4) Βλ. Περιοδ. «Ἀπόστολος Βαρνάβας», Λευκωσία Κύπρου, τ.10/2001, σ. 411 – 423.

(5) Φ. Ντοστογιέβσκη, «Ἀδελφοὶ Καραμάζωφ», ἔκδ. Γκοβόστη, Ἀθήναι, σ. 99 – 121.

(6) Ἀρχιμ. Ἰουστίνου Πόποβιτς, «Ὀρθόδοξος Ἐκκλησία καὶ Οἰκουμενισμός», ἔκδ. Ὀρθόδοξος Κυψέλη, Θεσσαλονίκη 1974, σ. 238 καὶ 251 – 252.

(7) Ἔνθ᾿ ἀνωτ. σ. 256-257.

Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Изгубеното Безсмъртие Богословието на Чернобил Старецът Паисий за свети Спиридон Компромисът Молитвата на ст. Евмений Саридакис за един католик