Монахът е пътеводна светлина за света

Юни 10, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

През вековете много монаси са се оказали истински социални труженици, които отдали всичко, което имат, в служба на ближния, част от голямото семейство на човешкото общество, или на по-малкото – общежитийния манастир. Ще добавим, че тези, които избират да следват монашеския живот, не са задължително врагове на хората (света). Не приемаме, че монасите са намразили хората (света).


Може да са намразили света, неговите душегубителни навици, примки, неговия вавилонски вой. Но никога не могли да намразят човека, когото винаги гледали като техен брат и дете на небесния Отец.
При това, ако мразеха хората, монасите нямаше да се молят за тях. Нямаше да коленичат, за да помолят Бога за милост за тези, които живеят и се трудят в обществото. Нямаше да предприемат обширни мисионерски пътувания още от 4 век, нямаше да бдят в моления и молитви за спасението на света от заплахи, катастрофи и нещастия. Питам се наистина кой е истински човеколюбец, този, който без да се колебае дава отровата на покварата, която води до душевно и телесно опорочаване, или монахът, който е намерил истинния път, който мнозината са загубили, и от неговото място се мъчи да помогне колкото може на нещастните крушенници на живота? Блез Паскал пише, че «човекът търси с какво да изпълни голямата празнина, която е създал, излизайки от себе си». Следвайки правилния път, монасите се озовали в техните свещени „бойници” с цялата си любов към блуждаещия ближен, имайки за оръжие мощната молитва за него.


Разбира се, укорителите не намират за задоволителен този принос, за да оправдаят съществуването на монасите, защото не могат да схванат неземната сила на молитвата и стойността й. Не могат да разберат, че чрез всекидневното упражняване в молитвата, което е и едно себеизследване, човекът получава сила, за да посрещне с мир и дръзновение хиляди неблагоприятни условия и безброй изкушения, на които човек се излага през земния живот. Когато някой се намира в бурното море и се дави сред пенещите се вълни, е трудно да види къде е спасителната твърдина. Ако някой стои извън вълните, лесно може да насочи давещия се. Да му покаже пътя на спасението, да го насочва избавително. Това правят със своята молитва и пример монасите.


Те не мразят света. Не се отвръщат от човека, макар и да е грешен. Греха мразят и се отвръщат от него. И след това не малко пъти с практически средства показват на човека тази своя любов. Когато един служи на пътници, друг отморява измъчени души в банята на покаянието, друг пише душеполезни книги, просветляващи, назидателни, друг говори пред голяма публика, нима всичко това не са прояви на любов към изтерзания човек? Грешка е да сравняваме приноса на монаха с приноса на някоя социална институция, защото приносът не се мери с ролетка, а по неговото качество и вътрешна, най-дълбока стойност.


Сходно е и често отправяното обвинение, че монасите са лениви и бездействащи. Техният «безгрижен живот» е трън в очите на мнозина. Но не знам дали на тези, които обвиняват в това монасите, някога се е случило да проследят само за едно денонощие техния живот в манастира. Сигурен съм, че на другия ден, не издържайки убийствената програма, биха се решили да се върнат към удобствата на града. Биха си тръгнали – без да поглеждат назад – към домовете си, където ги чака всяко улеснение. Заради истината трябва да споменем някои от всекидневните занимания на монасите. На Света Гора и другаде разделят денонощието на три части от по осем часа, които се посвещават на молитва, труд и почивка. Там стават в полунощ, защото вярват в най-дълбоката и извисяваща ценност на аскезата.


Там в часовете, в които хората от града спят или вършат грехове, монасите правят бдение и се молят. След това се оттеглят за малък отдих, за да станат отново рано сутрин, като всеки се захваща – след нова молитва – с неговата работа. Един ще се труди в градината, в гората, в кухнята, в чистенето, в грижата за животните, в строителни или поддържащи дела по сградите, в работилниците – дърведелната или в иконографското ателие. И друг ще развежда посетителите, да им подсигури настаняването, да им каже две добри думи.


Друг ще пише нещо, друг ще се занимава с библиотеката, с ръкописите, с кодексите. И този труд продължава непрекъснато, до обяд, и отново следобед, с паузи от точно определени часове за молитва и кратка почивка. И когато вечер се оттеглят в килията си, монасите няма да легнат веднага, защото трябва да направят своите поклони, един 100, друг 200, 300 или дори повече. И ще легнат върху твърдо легло, обикновено без дюшек, без никакъв комфорт. След това идват и постите, които с много голямо благоговение се пазят в манастирите, оскъдността и липсата на всякакво «светско» развлечение – предвид всичко това тук къде може да види леност се чудя и аз!


На тези, които не се убеждават, им предлагаме едно пътуване до Света Гора или до Метеора, до Патмос и всякъде другаде, където съществува манастир. Това би допринесло решително за освобождаването от всякакъв предразсъдък.
Разбира се, знаем, че за отправянето на това обвинение повод са дали някои недостойни монаси, нехайни към тяхната тежка мисия, които се озовали по погрешка в благословената армия на монашеския живот и станали «съблазън» в очите на света. Ако искаме да сме истинни и справедливи, не трябва да премълчаваме това тъмно петно в целомъдреното тяло на нашето монашество. Със заравяне на главата в земята като щрауси проблемите не се поправят. И съществуват много проблеми в нашето монашество. Ще ги кажем по-надолу. Те се поправят с искрена себекритика, с дълбоко богословско изследване и с драстични мерки.


Друго обвинение срещу монасите е, че остават земните неща от страх пред трудностите на живота. Не се справят, казват хората, с житейската борба, те са неуспелите на социалното поле, затова прибягват към спасение и сигурност в манастирите. Даже някои дават в подкрепа на своите думи чести примери от монашеското процъфтяване на Византия, което отдават на масовото идване на млади хора с цел да избягнат военна служба и всички беди на войната. Независимо че този въпрос е исторически спорен, защото се отнася към конкретен период на западане на тази духовна институция, бихме отбелязали следното: истината е, че понякога се е случвало да прибегнат в манастирите хора, които са съгрешили тежко в обществото. Не мога да приема обаче a priori, че направили това от страх за последиците в живота им.


По-справедливо е да приемем, че тяхното бягство се дължи на осъзнаване на вината им и желанието да умилостивят Бога чрез уединението и молитвата, което монашеският живот дарява, както и чрез връзката им с Бога, Който прощава греховете. Това е духът на Бога и на Църквата. Да отморява съкрушените, да поправят злите, да подкрепя страдащите. Къде другаде изтерзаният от греха човек ще намери своя покой? Къде другаде? Монашеството никога не отказвало да приеме в своите недра искрено покайващия се и завръщащия се – напротив, отворило широко вратите си и приело всеки отклонил се, който поискал да намери в него това, което е загубил в живота.


И признавам, че е знак за героизъм това човек да се отрече от живота на греха и да води непримиримото с греха монашеско житие. Какво е по-лесно? Един преди грешен човек да живее след това в греховното общество, или да се оттегли в манастир, където ще се подвизава нощ и ден срещу злото?


След това, нека не ни убягва от вниманието и нещо друго. В манастирите не прибягват само разочарованите от живота. В манастирите е имало и има и днес рядко срещани личности, които нямат никаква причина да се страхуват от живота. Имали са и имат всички качества за бляскава кариера в обществото. Имаме днес и лекари и адвокати и богослови и писатели и учени, но и инженери и професионалисти, които са станали монаси. Загубили са богатства, слава, почести, които биха имали, ако упражняваха в света своята наука или професия. Те обаче предпочели смирения живот на монаха. Не от страх. А от вяра в нещо по-висше, в нещо много по-съществено и по-полезно от обикновения светски живот. Не отричам, че и в обществото съществуват герои. Честният глава на семейство, справедливият човек, който се бори в живота, добродетелният търговец, любочестният служител са герои в днешното общество.


Както те, така и в по-голяма степен монасите са герои. Героизмът не съществува само в обществата на миряните. Съществува и в монашеските убежища. И тук и там. С няколко думи: монасите «живеят ангелоподобно». И който живее тук на земята живота на Ангелите, е един несравним герой. Тук не може да има никакво възражение. Това да казваме, че монасите от страх оставили света, е лошо изопачаване на истината и ужасна измама. Страхливи можем да наречем тези, които се самоубиват и дори тези, които не могат да се отлепят от греховните наслади. Монасите можем да ги наричаме само герои. Защото са такива.


Други пък казват, че монасите мислят егоистично, само за спасението си, и са безразлични за спасението на другите. Да, за спасението си се грижат монасите. Това е истина. Но не е егоистично. За спасението си би трябвало да мисли всеки. Защото Христос е личен Спасител на всеки от нас. Сетне, за спасението на другите отговарят други: църквата с нейните мисионерски корпуси, проповедниците, църковните автори и т.н. Защо трябва монасите да правят всичко? Защо нямаме претенция лекарят да е и адвокат, и учител, и бакалин? Защо не искаме проповедникът да е и полицай? И защо искаме монахът, който по своята природа е «сам (μοναχός)», да действа в общества, в момента, в който съществуват толкова много, които да го заместят? Въпреки неговото уединение монахът не забравя обществото. И го виждаме и като проповедник, и като писател, и като труженик, и като мисионер. Къде сега е неговият егоизъм?


Нито пък добрият монах гледа своя евдемонизъм. Той се е посветил на философията по Бога и се опитва да постигне своето усъвършенстване със средствата, които Църквата е одобрила и вековете благословен опит са утвърдили. Той търси щастието в правилния път. В обожението го търси. Не търчи след това «да ядем и да пием», а жадува сълзите и «неизказаните въздишки». Не гледа своето съществуване в тесните рамки на настоящия живот. С духа си лети в други светове, вижда другия, вечния живот. Това е неговата философия.


«Нямаме нужда от монаси” казват тези, които не познават монашеския живот, мислейки, че благоденствието на един народ и щастието на една нация се крепи само върху технологичните завоевания и научния опит. Заблуждават се тези, които мислят така. Защото щастието на една нация зависи главно от вечните истини, в които вярва, които остават неизменени в течение на времето, и превъзмогва хода на нещата. Само тези, които са верни на тези идеали, могат да оцелеят на историческата арена. Това е горчив урок на Историята. Затова ще се нуждаем от духовните хора и духовните институции. Благодарение на тях се надяваме да постигнем нещо ценно. Да не забравяме това. И монасите са духовни хора със съдържание, със същност, с голяма дълбочина на мисъл и живот.


Вместо да ги обвиняваме, нека ги оставим да вървят по пътя на техния избор. Ако не можем да им помогнем, поне да не ги затрудняваме. Монашеството чува много обвинения до днес.


Скърби за това. Но монасите не се влияят от тях. Имат конкретна линия на мореплаване. Имат правилен компас. Имат очертан път. Остават безразлични към гласовете на сирените. И те вървят по своя път. Не се обръщат назад. Не се колебаят. Не се бавят. Пред тях имат велика цел. На нея са се посветили. «Последвали Христос без втори помисъл». Клеветите не ги разколебават. Защото по пътя са съумели да наситят техния душевен глад и да удовлетворят всяко най-дълбоко изискване на душата им.


Из книгата на покойния гръцки архиепископ Христодул «Ангелското житие – запознанство с православното монашество»

Превод: Константин Константинов

 

Губим или печелим

Юни 9, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

 

В един женски манастир в (гръцка) Македония, монахините вечеряли и след това събирали върху поднос чиниите и ги занасяли вътре. Внезапно се чул страшен трясък. Игуменката в това време разговаряла с някой, притеснила се, отишла вътре и видяла един поднос на земята. Подът бил пълен с чаши, чинии, лъжици и вилици и една монахиня ги събирала.


- Ти ли ги изтърва?


- Благослови, майко! – отвърнала монахинята.


- Ще ги събереш всички и утре няма да се причастиш!


Било събота.


- Утре няма да се причастиш. И 500 поклона!


- Благослови, майко!


Монахинята нищо не казала. На другия ден всички се причастявали, а тя стояла назад и плачела. Минавайки покрай нея, игуменката видяла да текат сълзи от нея като реки, но лицето й да сияе и да е трижди щастлива. Тя се изумила и я попитала. Монахинята отговорила: „в часа, в който сестрите се причастяваха, една сестра отиде да се причасти, от лъжичката на свещеника излезе едно светло кълбо, дойде и влезе в устата ми и ме изпълни с радост, с щастие, с мир, и започнаха да текат сълзи“. Игуменката я попитала коя монахиня се причастявала в онзи час. Видяла, че монахинята се затруднила малко. Игуменката се учудила защо не й казала веднага. Еди-коя си – отвърнала тя. Игуменката извикала тази монахиня, която била ядосана. Игуменката я попитала:


- Какво стана? Защо си ядосана?


Тя казала разгневена:


- Свещеникът ме причасти с празна лъжичка! Нищо нямаше в лъжичката!


Игуменката разбрала, че нещо ставало.


- Какво стана вчера? – попитала монахинята, която плачела.


Тя не отговаряла.


- Благослови, майко! – казала само.


- Какво стана вчера в онзи час?


Накрая монахинята казала:


- Сестрата дойде, блъсна ме и ми събори подноса на земята.

Ето как печелим, ето как губим, ето как научаваме какво е св. Причастие. Ето как се научаваме да гледаме нашите страсти.

В една мрачна стая сме, в мрака виждаме малко неща, когато вратата започне да се отваря и да влиза Божията благодат, ще започнем да виждаме в стаята и по-големи мебели, гардероби, маси. Колкото повече светлина влиза, започваме да виждаме най-малките неща, а когато вратата се отвори напълно, тогава виждаме и праха вътре.

Така станали светци св. Григорий Палама, който викал „Господи, просветли моя мрак!“ и св. Рафаил и светецът, който споменахме преди и още е жив.

Внимавайте, това са светци, които знаем. Знаете ли колко светци – мирски хора има! Познавам свети миряни, женени. На Света Гора идва години наред един човек. Ожени се, има доста деца, многодетен. Отишъл в един скит. Стигнал късно, докато се качи, минало време, станало вечер, седнал да си почине. Стигнал късно в килията. Видели го, посрещнали го. Старецът на килията много го обичал. След като говорили, старецът му казал:


- Хайде сега, вземи тази броеница! – и му дал една огромна броеница. – Седни на стола да се помолиш, защото ние имаме работа! Няма да се занимаваме цял ден с теб!


- Да бъде благословено, геронда!


След посещението на тази килия той мина през килията ми, приех го, след като сме приятели. Той ми разказваше:


- Седнах на стола и започнах молитвата – „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“.
Минал половин час, един час, два часа, станало нощ. Схванах се да седя. Минали три часа. Мрак в килията. Нищо не се чувало.

- Добре – му казах – не помисли ли, че старецът може да те е забравил и да е отишъл да спи?


- Не, не го помислих.


- Какво помисли?


- Ами че вие тук отбелязвате празници по различен начин от нас, сигурно се чества някой светец и така тази вечер се молих с броеница 4-5 часа.


Погледнах го.


- Я чакай! Пет часа броеница!


Въпросът не е да казваме молитвата, а умът ни да е съсредоточен в молитвата, в думите, да не странства.


- Добре, и какво мислеше толкова часове?


- А, нищо, когато казваме молитвата, умът не трябва да се разсейва.


- Какво искаш да кажеш, че си се молил пет часа без умът ти да се разсея?


- Е, отклони се един път.


Един път за пет часа! Опитайте се да кажете “Господи Иисусе Христе, помилуй ме!” наум без никаква картина, без да мислете нищо за пет минути, не за пет часа, и ще видите дали ще го постигнете.


- И какво си помисли?


Какво очаквах да чуя и какво ми каза?


- Ето, да имах сега една въдица и да бях долу в морето да ловя риба!


Чуйте колко невинен помисъл.


- Но веднага се съвзех и си казах – продължи той – тук молитвата казваме, умът да е на мястото си и го събрах отново.


Нищо не му казах, но такъв подвиг не вършат дори монаси на Света Гора. След това той продължи:


- През нощта в даден момент се чу шум, отците се събудиха.


Старецът на килията отишъл, измил се и видял нещо черно върху стола, насочил фенера и видял човека с броеница и го попитал:


- А, събуди ли се даже?


- Не, геронда, не съм спал.


- Защо не спа? – попитал старецът, който го бил забравил.


- Е, казахте ми, че вие ще ми кажете кога да спра (молитвата с) броеницата – защото го попитал преди това колко да се моли и старецът му отвърнал, че ще му каже кога да я спре.

И пет часа стоял там. Такъв подвиг нито ние, монасите, не вършим, такова послушание, такова смирение, такава простота. Невероятен духовен подвиг. И рискувал, ако го осъзнае, да падне в гордост за това, което постигнал. Старецът веднага разбрал това и за да го предпази да не падне в гордост, за да го предпази от демона на гордостта, който руши всичко, го „закачил”:

- Глупчо, всеки би разбрал, че съм те забравил! Но как гордостта да ти остави акъл! Да не разбереш най-простото нещо, което всеки би разбрал! Как егоизмът да ти остави малко акъл да го разбереш! Хайде отивай да спиш!


- Прав бе старецът – ми каза.


Оттук и аз се направих на строг:


- Естествено, че е бил прав! Трябвало е да го разбереш!

Какво да му кажа и аз.


Друг случай. Един духовник издаде книга. В нея пише, че един свещеник в един голям провинциален град бил много активен в социалната дейност и се гордеел, защото виждал какви успехи имал, но правейки всичко това, се възгордял и казвал: и какъв е о. Амфилохий Макрис, повече ли прави от мене? Какъв е о. Филотей Зервакос, повече неща ли прави от мене?

Една нощ, както спял, се събудил внезапно без никаква причина. Нещо го събудило. Станал, облякъл се без да разбира какво прави, сложил калимваката си, погледнал часовника си, било два и половина часа в полунощ. Излязъл навън и без да разбере защо отишъл в храма, от задната страна. Времето било облачно, гърмяло, щяло да вали и учуден не можел да разбере защо прави това и гледал храма. В онзи момент паднала такава мълния, пробляснало и всичко се осветило. В тези няколко секунди успял да види в притвора един мирянин да се прекръства, да отваря вратата на храма и да влиза вътре. Свещеникът бързо влязъл в храма, бутнал лекичко вратата да не бъде чут. Кандилата били запалени и видял мирянина пред иконостаса да коленичи пред иконата на Христос и да започва да се моли, а внезапно от иконата на Христос да излиза светлина. Духовникът описва светлината, която осветила не само християнина – който коленичил да се моли, но и започнал да се издига над пода – но и цялата църква. Свещеникът замръзнал на място до вратата. След доста време тази светлина започнала да намалява. Християнинът станал, казал “По молитвите на светите наши отци, Господи Иисусе Христе помилуй и спаси нас, Амин!” И при думата Амин се чул страшен гръм. Осветило се цялото небе. Отецът бързо излязъл навън, след малко излязъл и непознатият християнин, затваряйки вратата след себе си. Свещеникът последвал анонимния християнин, докато той не влязъл в една къща. Свещеникът запомнил адреса на къщата и си тръгнал. По пътя вече започнали да се виждат първите хора, било 5.30 ч. сутринта. Той отишъл в дома си и не можел да заспи. Въртял се в леглото неспокоен, какво станало, какво било това, кой бил този човек – се питал. На другия ден отишъл и вървял покрай къщата на този чуден християнин, минавал отново и отново и се опитвал да намери някой познат, когото да разпита. Наистина намерил някого.

- Кой живее тук, я ми кажи?


- За какво ти е, отче?


- Какво те интересува за какво ми е? Кажи ми кой живее тук!


Той му казал. Отецът не познавал човека.


- Добър човек ли е?


- Добър е.


- Ходи ли на църква?


- Е, разбира се, и жена му и децата му.


- А, има жена и деца?


- Да, има.


- Колко деца има?


- Осем мисля.

Така след много посещения успял да го види. Отишъл в дома на човека, почукал на вратата, влязъл вътре. Бил един обикновен човек, но със светло лице, чисти очи, преблага усмивка, смирен, кротък, благ, погрижил се за отеца, приел го, попитал го определени неща. Християнинът се изповядвал редовно в столицата на областта – при един известен изповедник. Цялото семейство често се причастявало със светите Тайни и водило прост и тих живот с пост, бдение, молитва и въздържание. Беден многодетен баща, банков служител. Хранил осем деца, жена си, престарелия си баща и брата си. Но отецът отвътре го ядяло какъв бил тайният живот на този човек, какъв живот водил, за да има нощната му молитва толкова голяма благодат. Не научил. Една седмица свещеникът не излизал, не говорил и бил замислен. От притеснение се разболял в течение на един месец. И получил своя урок.


Добри и велики дела без смиреномъдрие в очите на Бога нямат никаква стойност. Един обикновен, но смирен по дух човек, глава на семейство, имал несравнено по-голямо дръзновение към Бога от този свещеник, който се смята за благочестив, активен, свят от неговите енориаши. Наистина, казва духовникът, който разказва това, колко трагична ирония: той добре научил своя урок. „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат.“ Научил още, че блажени са само бедните по дух, тоест смирените и с чисто сърце, защото те ще видят Бога и тяхно е царството небесно.

Този свещеник, казва духовникът, написал книгата, го причастих в антираковата болница „Метакса” преди 30 години, малко преди да почине от тежък тумор в главата.



Една жена пише писмо до манастира на свети Рафаил, до игуменката.
„Свята игуменко, малкият ми син, Коста, ученик от Гимназията получи изгаряния с други две деца от взрив на парен котел. Нямаше място, което да не е изгорено, от главата до ноктите на краката. Заведоха го веднага в болницата. Лекарите казаха, че ще умре или, ако оцелее, ще остане парализиран. Веднага щом го чух, казах две думи, с болка, които излязоха от дълбините на душата ми. Свети Рафаиле, смили се и спаси детето ми! Да живее и нищо да не му остане. В противен случай нека Бог го прибере тази нощ, за да не се измъчва и то и ние. През нощта бях полузаспала и видях, че се оказах в Митилини и св. Рафаил дойде при мене в бяло расо, казвайки ми:

- Магдалена, Коста ще оздравее! Ще се върне вкъщи. Скоро без никакъв белег.


Същата нощ и синът й видял св. Рафаил да сваля една черна кожна обвивка от него и да му казва: оздравя напълно. От онзи час състоянието му светкавично се подобрило и след 15 дни се върнал у дома без никакъв белег.

Лекарят ми каза, че това е едно много голямо чудо. Следва името, презиме, датата, Австралия.

Вижте, вие, които ме слушате, можете да се усъмните, но майката може ли да каже, че чудото не е станало? Синът й, който го преживял, може ли да каже, че чудото не е станало?

Чухме за живия светец, който сега е в чужбина, вие можете да кажете хубави приказки ни разказва! аз, който чувам как лекарят с жена му се сдобили с деца, мога и да се съмнявам и да кажа и откъде да знам, че е станало така? Но тази майка и баща, които виждат сега близначетата да растат, могат ли да кажат „не родихме деца?“ Могат ли да ги поставят под съмнение?

 

Запознах се с един бесноват. Той описа една сцена. Отивал от Иверския манастир към Карея, по пътя отляво имало една пътечка, по която се стига до килията на стареца Паисий. Този бесноват вярваше, че има „шесто” чувство. „Виждам стареца Паисий да е извън килията му, да седи на една каменна плоча, под едно маслиново дърво, да върши неговото ръкоделие” – бидейки на огромно разстояние от килията на стареца.

Той тръгнал по пътеката, продължил, стигнал до килията на стареца Паисий и наистина всичко било така, както го видял. Но старецът Паисий го нямало и бесноватият останал учуден и се питал – какво стана? Не знаеше, че дяволът не знае бъдещето. И дяволът не може да си представи какво му приготвил старецът Паисий. Вижда стареца Паисий да излиза и му извиква:

- Бесновати, прелъстени, затова влязох вътре, за да не ме намериш тук и да разбереш, че този, който ти показваше картината, бе дяволът!

Видя ли, му казах, че дяволът не знае бъдещето и старецът Паисий се скри?


Видя ли, че виждах стареца Паисий, той бе там? – ми отговори той.


Не можеше да го разубедиш.

Направи ми впечатление, че старецът Паисий на стотици метри виждал какво има в ума си някой, който вървял по пътя и отивал към Карея.

И от друга страна, да има хора, които да хулят стареца Паисий, да го осмиват, да го иронизират, прозорливецът, изкопал си гроб в каливата в Света Гора и помислил, че ще го погребат там и го погребали в Солун. Не можели да си представят, че изкопал гроба си, за да има това, което ние монасите наричаме помнене на смъртта. Кой ни каза, че е вярвал, че ще бъде погребан там? Колко много хора правили това, друг имал един череп, за да помни смъртта, че е преходен.

Какво ни заслепява и не виждаме светостта на светиите?

Докато св. Нектарий бил жив, не можете да си представите през какви мъки минал, както всички светци.

Какво ни заслепява и не виждаме светостта на светците? През същите мъки и по-лоши преминава живият светец в чужбина – (най-вероятно става въпрос за покойния вече старец Ефрем в Аризона, тъй като старецът Никон бе близък с него). Какво ни затруднява и не виждаме? Просто е, животът ни, който е различен от техния живот, където те се подвизават да спазят Христовите заповеди. Християнинът се бори, чрез това ще се спаси. Не зависи от него дали ще успее да победи страстта, а от Божията благодат. Ако Бог изпрати благодатта, ще победи страстта, ако не я прати, ще се бори. Ще се увенчае от борбата, която води, защото нека не забравяме, че в тази борба падаме, ставаме отново, война е, докато умрем. Страстният, поробеният на страстите ще намрази подвизаващия се, защото с неговата борба му показва какво би трябвало да прави той и поробеният на страстите не иска да го направи.

Затова, ако говориш на един блудник за Христос, ще ти каже: „Кой Христос? Предпочитайте гръцките продукти, имаме наши богове, и то дванадесет на Олимп? Не един вносен!“. Какво ще каже, че „не приемам учението на Христос, защото искам да блудствам?“ Не може да го каже и се прави на елин, на патриот. Същото важи и за измамника и за крадеца. Няма да ти кажат „не искам Христос и Църквата, защото ми забранява да крада и да мамя“, а ще осмеят и намразят светците. Тази душевност, това състояние на човека съществува от времето преди Христос.

В Стария Завет пише – да вържем праведника, да го осъдим на грозна смърт – да го убием с грозна смърт. Защо? Защото тежко е за нас да гледаме. Не издържаме дори да го гледаме!

Защото неговите пътища са различни от нашите пътища. Затова грешният иска да убие светия. Въобще и неугледните не обичат огледало, нито снимките. И много повече духовно обезобразените не обичат да гледат светците. Когато могат, ги убиват телесно, когато не могат – морално и духовно. Гледат да ги окарикатурят и да ги принизят. Една гръцка поетеса Елина Якопулу пише: „винаги орезиляваме онова, на което завиждаме, и свидетел ми е Атон“. Защото не искаме да подражаваме на светия, да променим живота си, и оттам започва цялата тази омраза.


Само причастните на светостта признават светците. Никой друг. И ти трябва да имаш малко святост, за да познаеш светеца.


Превод: Константин Константинов

Кое е най-доброто ядене

Юни 8, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

 

Когато бях послушник, ми казваха:

- Как си?

- Добре.

- Сега си добре. Я да станеш обаче игумен да видиш колко добре ще си!

И станах и разбрах. Затова и проблемите, които игуменът посреща, не трябва да ги държи в себе си. Трябва да ги обсъжда в манастирските събрания или с други игумени. Ще чуе и едно друго мнение. Когато запалиш една свещ, има малко светлина. Когато запалиш 3, 4, 6 свещи, имаш много повече светлина. И той се нуждае от подкрепа.

 

Станахме да отидем на Вечерня. Последва трапеза. Старецът беше изпълнен с радост. Един от неговите послушници започна молитвата: „Ядат бедните и ще се наситят…” Старецът поклати глава, усмихвайки се. Веднага щом свърши молитвата, се обърна и му каза:

- Защо, бре, детенцето ми? Само гладните ли ще ядат? Богатите да умрат от глад ли?

Повтори го два-три пъти.

Четецът започна да чете. А аз бях гладен. Яденето беше без олио. Беше понеделник и на Света Гора постят и в понеделник. Но яденето беше много вкусно. Той ме погледна и ми каза:

- Отче мой, кое е най-доброто ядене?

- Е, геронда, субективно е. На един харесва едно, на друг – друго…

Той поклати глава и ме прекъсна:

- Не. Най-доброто ядене е гладът!

Веднага се съгласих. Наистина, когато си гладен, и най-лошото ядене ти се струва най-доброто.

 

„В света скърби ще имате”, казва Христос. Наистина. Какъв е светът? Пълен със скърби. Който иска да благодари на Бога, ще изпита скърби в този свят. Кой светец не е минал през скърби, кой се е смял в този свят? Как разбираш, че Бог те обича? По скърбите, които ти дава. Ако искаме да сме истински Негови ученици, не само в думите, но и в делата, трябва и ние да се качим на кръста, както Той. В съдния ден всеки каквото има, каквито скърби е претърпял в този живот заради Христос, това и ще покаже. Блажен и триждиблажен е този, който ще покаже много страдания, голям кръст.

Когато искаш да се помолиш за някой, който се намира в скръб, в болка, само със сълзи ще те чуе Бог. Молитва със сълзи. Помоли се не Бог да го избави от болка, а да му даде търпение. Когато Бог иска да помогне на една душа, която се мъчи и страда, не я избавя от скърби. А какво прави? Дарява й търпение. В болката се намира Бог. Отец не избави Сина Си от Кръста, а „яви Му се Ангел от небето и Го подкрепяше”. Първо разпване, след това Възкресение.

 

Минахме през следващата килия, за да дадем едно писмо на старец Гедеон. Килията бе окаяна, непригледна. Старец Гедеон донесе локум, който беше много стар и твърд.

- Геронда, сам ли живеете?

- Да, сам самичък с Бога. Имам за компания тук Света Богородица, Архангелите, светците, св. Рафаил.

- С какво се занимаваш?

- Правя поплаваци (поставки за фитилчета за кандило), от това живея. Това е моят ръчен труд.

- И преживяваш?

- Да! Нищо не ми липсва. Имам всички Божии благини. Хляб, маслини… Всички Божии благини!

Хляб и маслини, всички Божии благини. Колко богат бе старецът! Спомних си Локсандра. „Кой е богат?”, питаше. „Този, който в малкото намира покой”.

 

Дойде ми наум разговор с един млад човек заможен, с имоти, с добра професия. Дълго ми говореше за своите трудности, проблеми, недоимък, най-вече за тях. Накрая искрено ми каза:

- Сега какво седя и говоря?! Зная, всичко това, което ви говоря, са… „луксозни” проблеми.

- А, сега говориш точно – му отговорих. – Излез малко от твоето хипертрофично его, погледни около себе си и кажи едно „Слава Тебе, Боже”!

 

Всеки избира сам

Юни 4, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

Често хората идват при мен с въпроса: „Отче, но как да го убедя?”, а аз от своя страна ги питам: „А защо?” Всеки човек сам знае, иска ли да бъде християнин, и има ли нужда той от вашата църква. Той самият. На когото му е нужно, моля, ние можем да го научим на всичко. На когото не му е нужно – пак моля. Защото в Светото Писание апостол Павел също говори: Слабия във вярата приемайте, но не за да оспорвате неговите мнения (Рим. 14, 1). Защо да убеждавате някой, който върви против Бога, Който е казал: не хвърляйте бисерите си пред свинете ( Мат. 7, 6). Не защото хората са свине, а защото на прасе да говориш за това как не трябва да преяжда – това е абсолютно безполезно нещо. Напълно безполезно. Казват ми: „Но как така, той е мой син!” И какво от това?

Всеки човек е свободен: ако иска да се съедини с Бога – моля, ако иска да се раздели с Бога, отново моля. Това е твоята свободна воля. Можеш да бъдеш добър, можеш да бъдеш и лош. Така е и с децата ви, християни – според това колко ум, любов и сила вложите във възпитанието на своите деца, които ви е дал Бог, такъв ще бъде и резултатът. А когато 15 години изобщо не си и помислил за това, и изведнъж: „Ето, моя син е на 15 години, а е груб с мен”. И какво? Кое е толкова изненадващо, щом, според статистиката, по осем минути на ден се занимаваме с децата си, а през цялото това време заниманията ни се състоят само в това да им крещим? Даваме ги във всякакви безумни училища, където ги възпитават в полузатворнически детски колектив на фона на тотална порнография, и ние получаваме този продукт, който получаваме. И как сега да го оправим? Просто не е възможно това. Никой, нито един човек на земята не може да щракне с пръсти и да оправи човека.

Защото това е чудо, а чудесата Бог ги върши, а Бог дава само благодат, а благодатта може да дойде в сърцето на този младеж, само ако в него има смирение, а не грубост. Как иначе? Пред нас имаме един 15 годишен хулиган. И изведнъж в него влиза Божията благодат и той вече се превръща в кротко агънце? Така не става. Е, в затвора може да е придобил някои умения, но той все пак си остава вълк, той просто е облякъл овча кожа, за да не го разпознаят. Затова, ако искаме да възпитаме своите деца като християни, ние трябва да мислим за това от по-рано, преди да се оженим, трябва да изберем такава жена, която да ни бъде помощник в създаването на домашната църква, а не по това какви очи има, какви крака, и какво ще й дадат за зестра. Всичко това са незначителни неща, и със сигурност няма да се отразят добре на потомството. Трябва да се гледа качеството на християнския живот на младите дами. Тогава може от това да се получи нещо, общи цели, общи разбирания. Това е важно. Много дори. Защото ако двама души, които са смирени се оженят, е ясно, че те ще отстъпват един на друг, и няма да се карат и да се дърпат за косите и да ги викат в полицията, това е твърде очевидно.

Източник: https://vk.com/club

Примери от живота на Схимонах Павел Рилски

Юни 3, 2020 in Начална страница, Отечески съвети


Страшна за човека е гордостта. Тя му нанася най-големи пакости. Тя направо го погубва. Нейното начало е тщеславието. Затова всеки християнин трябва да се бори усилено с тщеславието. Това особено важи за монасите, тъй като те трябва да вървят по чисто духовен път, който е път на смирение. Бесът на тщеславието тях най-много напада. По всякакви поводи човек се изпълва с тщеславие. Направиш добро и те похвалят – ето ти повод за тщеславие. Едно получено писмо, пълно с любезности, и то може да възгордее човека! Ласкателствата също водят към тщеславие. Аз получих от една духовна сестра писмо и почнах да го чета. Тя ми пишеше: „Като видях твоето светло лице, цяла се зарадвах“… и пр. Уплаших се от тия думи. Зер такива ласкателства ми отнеха благодатната молитва. По-полезно е за мене да ме хулят, защото това ме смирява, отколкото да ме ласкаят, тъй като любезностите ме възгордяват. Още един път погледнах писмото отгоре-отгоре, па изведнъж го хвърлих в запалената печка и рекох: „На, печко! Чети го ти по-нататък!“… А тя: Бу-бу-бу… в миг го прочете“.


Понеже много патил от беса на тщеславието, схимонах Павел си бил взел добра бележка и енергично се борел с гордостта.


Един високопоставен духовник, гост на Рилския манастир, наблюдавал живота на схимонах Павел и се пленил от духовните му постижения. Веднъж той споделил с двама свои приятели, свещеници от София, възторга си, че в наше време има все още такива подвижници. Свещениците решили да отидат на поклонение в Рилския манастир и да видят схимонах Павел.


Високопоставеният духовник ги упътил как да се доберат до него. Щом пристигнали в манастира, свещениците разпитали един монах за отец Павел. Монахът им казал, че схимникът не приема в килията си никого, но те могат да го видят в храма, когато дойде на богослужение.

- Но дали ще дойде днес на богослужение? – запитали свещениците.

- Ще отида да проверя – казал монахът.

Тоя брат съобщил на о. Павел, че двама свещеници от София, по препоръка на еди-кой си голям духовник, са дошли специално да го видят и затова се интересували дали ще отиде на църква. Схимонах Павел се разсърдил, че високопоставеният духовник е говорил за него добро и тоя ден не отишъл на църква, не се срещнал със свещениците и цял ден не излязъл от килията си.


По всякакви поводи той съветвал своите близки събратя да обичат смирението и никого да не хвалят, докато е жив, за да не му напакостят на душата. И за да ги насърчи в тая насока, казвал им: „Макар и да има някой брат добри качества, ти мълчи! Нека Бог го похвали! Без нужда не говори за човека ни добро, ни лошо! Добро ли говориш, може да стигне до ушите на брата и ти да станеш виновен за неговото възгордяване. Лошо ли говориш, ти хулиш брата си зад гърба му и той, ако чуе, може да ти се разсърди, че го осъждаш. И ето, враждата е готова!“

На тщеславещите се с хубавото си пеене схимонах Павел казвал:


„На Света Гора имаше мъдри старци, които строго възпитаваха младите послушници в смирение. Като видеха послушници с добри гласове, те ги предупреждаваха: „Пазете се от тщеславието, защото дето има хубав глас, там има и зъл бяс!“ Един такъв старец казваше: „Ако имаш силен глас, само половината издавай, а половината скривай за смирение!“

из книгата на Архимандрит Серафим Алексиев: „Схимонах Павел Рилски“

Всичко е Твое!

Юни 2, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

Ще влезем в живота на светостта, ще разгледаме няколко случая с преподобни отци, за да можем с тяхна помощ да преодоляваме нашите изпитания и пречки.

Един голям преподобен на Църквата е преп. Мелетий, подвизал се в планината Китерон. Роден е в Муталаска, Мала Азия, откъдето е и свети Сава Освещени. Разбира се, живели в различни епохи в Йерусалим. В Муталаска, когато бил дете, ходил на училище, но имал един проблем. Много лесно се разсейвал. Полагал усилия и четял, но на другия ден нищо не помнел. Родителите му го виждали всеки ден да чете, но учителят му винаги се оплаквал от неговите резултати. Така детето се научило от семейството при всеки проблем да прибягва към молитвата.

Една сутрин станало и вместо да тръгне към училище, се обърнало и отишло в храма. Възрастният свещеник бил в олтара, било тъмно, нямало електричество, имало светлина само от кандилата и свещите. Отецът извършвал св. Проскомидия, споменавал имена, малкият влязъл в олтара, свещеникът не го видял и детето се мушнало под покривките на св. Престол. И какво направило? От момента, в който чуло свещеникът да казва „Благословено царството на Отца. . .” опряло глава върху колоната на св. Престол и по време на цялата Литургия останало така. След отпуста излязло навън и се втурнало към училище. От онзи момент до дълбоки старини нищо не можело да убегне от неговата вече много силна памет. Но бих искал да помним тази картина. Едно малко дете влиза под св. Престол, опира глава върху колоната и остава там през цялата Литургия. Нека пренесем картината в живота ни. Необходимо е да опрем нашия помисъл, мисълта и ум върху Христос. Много пъти това, което ни уморява, изтощава и опразва, е помисълът ни, защото не е светъл и чист. Помисълът ни е път, през който минава Христос. Как Той може да мине през помисъла ми? Неслучайно Църквата ни увещава да се молим постоянно с молитвата “Господи Иисусе Христе, помилуй ме!”, за да може страшното Христово име да напои помисъла, да очисти ума, да прогони враговете, всичко тъмно, демонично и лукаво от помисъла ми. Влизаме на св. Литургия. Помисляли ли сме какво вземаме от нея? Знаете какво става. Определени пъти влизаме на Литургията и си тръгваме по-празни, отколкото сме влезли, защото не сме опрели помисъла в службата, в молитвата, в Христос, в Света Богородица, в светците. Чуваме думите на Литургията, за да може помисълът да грабне една дума и да пътува в Божията любов, в свидетелството на светците, в аскезата на преподобните. Една думичка, не космически кораб, а една дума от богослужението може да те издигне много по-високо. Но помисълът ни не прави това. Затова постоянно се намира в объркване, мрак, изтощение. Знаете ли как работи умът, сърцето и душата ни? Умът ни е като стан. Възрастните помнят шивашкия стан. Слага преждата и със задвижването му конците се съединяват и така се изработваха тези чудни произведения на изкуството. Килими, завивки, черги. Така функционира помисълът ми, но нека внимавам какви конци поставяме. Конците са моите мисли и аз обикновено имам тъмни конци, черни цветове и така поставям черните цветове на помислите, станът на ума върши своята работа и изработвам черни платове. Затова гледам всичко в черно. Затова се отчайвам, затова се помрачавам, затова се обърквам. Не мога да облегна помисъла си върху светлината. Светлината е Христос, не мога да облегна помисъла си върху Божията благодат. Влизам в св. Литургия. Един израз – „горе имеем сердца“ и там реално проверяваш себе си. Дали душата ми е високо? Или сигурно се влачи, защото, ако имам злост в мен, тогава душата ми е змия, която пълзи и влиза в св. Литургия. Горе имеем сердца. Сигурно душата ми не е на високо? Сигурно умът ми не е на високо? Думите от богослужението са писта за излитане – не може постоянно да имам падения. От полет имам нужда. Трябва да опра помисъл, сърце и душа в Христос, както преп. Мелетий опрял глава върху колоната на св. Престол. Горе имеем сердца. Мир всем. Но аз си тръгвам от църква и не съм приел мир. С миром изидем! Кой е Мирът? св. Йоан Златоуст казва, че Христос е мирът. Да си тръгна с Христос, но влязох в св. Литургия и помисълът ми бе насочен към това с какво е облечен един, къде е седнал друг, кой влезе, в колко часа влезе. Не е нито в Мир всем, нито в Горее имеем сердца, нито в Благодатта на нашия Господ Иисус Христос, нито в Миром изидем, нито да възлюбим един други, къде е помисълът ми? Помисълът ми се разсейва, помрачава се. Изработвам всички онези тъмни платове, които покриват ума ми и внасят в него объркване, а в сърцето отчаяние. Но аз ги плета, аз поставям материалите, аз работя.


В дивната книга „Откровените разкази на странника“ странникът влязъл в църква по време на св. Литургия и чул апостолското четиво. Непрестанно се молете, казва апостолът. Влязъл в едно духовно търсене, което го довело до невероятна висота. Много е важно върху къде облягам помисълът ми. За съжаление не го облягам нито в мира, нито в любовта, нито в благодатта, в нито в светлината, нито в Христос. Върху какво го облягам? Върху отпадъците, върху боклуджийските кофи, където се смесва с мръсотията на света. Така се ражда осъждането, така се въздига егоизмът, така се губи смирението. Умът е управник, казват отците, той управлява, пилот е, но е в отпадъците и до болклуджийската кофа ще те отведе. Ако е в мира, любовта, благодатта, светлината, ще те въздигне. Помисълът може и да те събори, може и да те издигне. Великите светци, които почувствали горчивината на греха, с един помисъл се спасили. От един помисъл. Един помисъл може да те накара да се погубиш, може и да те накара да се спасиш. Затова е нужно помисълът да се обляга на Христос, както главата на свети преп. Мелетий се облегнала върху св. Престол по време на богослужението, по време на безкръвната жертва, в страшния час на св. Литургия.

Моят помисълът е толкова любопитен и разпръснат, а след това се питам защо не мога да се помоля? Кога го опрях в Христос, кога го прибрах? След като е разпръснат навсякъде. Виждате ли как какво правим днес? Едно правим, друго слушаме, трето гледаме, четвърто говорим на другия. Както гласи стихът от една хубава песен – „на едно място спи тялото и на друго се събужда душата“. И както казваше баба ми- „на едно място стъпвам и на друго се озовавам“. Нямам никаква устойчивост, никаква аскеза. Помисълът ми е пръснат в хиляди неща. Някой отива на църква и го питаш: „Как мина?“ „А, дойде еди-кой си. Донесоха една хубава икона, сменили са килима пред св. Престол, не бях виждал попа с тези одежди, да ти кажа честно!“ „Какво друго?“ „Това“. Тоест забелязахме одеждите, килима, с какво бил облечен другият. Вижте къде ни е помисълът ни. Хайде сега този помисъл да се събере, да стане сериозен, неизменен, и да вземе едно „мир всем, едно возлюбим един друга, едно с миром изидем“. Какво да вземе този помисъл, който е и тук и там и накрая никъде не е? Какво да вземе? Помисълът ми рее, любопитството ми нараства, нараства и осъждането, клеветенето, празнословието, клюкарството. Защото не поисках да го прибера и да му кажа: остани в това, спри там!

Имахме един дядо в Санторини, на повече от 100 години. Когато почина, казваха, че бил на 106 г. Аз го попитах веднъж за неговия дядо.


- Е, дядо ми млад почина, момче!


- На колко години бе?


- На 97!


Но когато бай Димитри отиваше в църквата и се връщаше в селото, понякога му казваха:


- Какво ново?


- А! Да ви кажа новото! Днес, един младеж отиде при Христос и Го попита как да се спаси и Христос му каза: виж, ако искаш да се спасиш, продай всичко, раздай на бедни и Ме последвай!


- Бре, бай Димитри, какво ни говориш? Ние те питаме какво ново?


- Слушай, детенцето ми, това е новото, това, което Христос казва. Другите неща, за които ме питаш, днес са нови и вечерта са остарели.

Това бе новото (т.е. новините) за дядото. Един дядо, който не беше много учен, но когато отиваше на богослужение, на св. Литургия, знаеше да се съсредоточва там.

Ще ви разкажа един друг случай с друг преподобен, свят свещеник, папа-Николай Планас. Той имал едно духовно чедо – Маргарита. Тя била от Санторини, от моето село, но овдовяла и нямало работа на острова. Имала едно детенце, взела и майка си и дошла в Пирея да работи, за да отгледа детето си. Отгледала детето си, майка й починала и станала монахиня. Много благочестива, много свята. Била близо до папа-Николай. Живеела калугерски. Но веднъж, преди да стане монахиня, по време на св. Литургия папа-Николай се забавил, тъй като четял имена часове наред.

Тук да вмъкна нещо. Когато седнем пред телевизора, за да изгледаме един филм, кой гледа часовника? Но тежко и горко на проповедника, кой ще говори три минути повече в неделя или на свещеника, който ще закъснее пет минути и ако не кажем „Молитвами святых отец наших ” точно в 10.00 ч! Защото за духовните неща и вечността гледаме часа, а за неща, където си пилеем времето, никога не обръщаме внимание на това. За да чуем думи за вечен живот, гледаме часовника: забави се днес! Прекали днес! Певците пяха бавно! Славословенето на Бога ни дразни, служението Богу ни дразни, проповедта, истината, която ни просвещава, ни дразни! Гледаме чаковника. Но ако седнеш пред телевизора, и десет часа да минат, изобщо не те дразни!

Когато папа-Николай се забавил, Маргарита казала в помисъла си: оставих детето с майка ми, детето е напослушно, ще направи бели, майка ми ще се възмути, ще се ядоса, ще отида вкъщи, ще се скараме, а отецът се бави!

В онзи момент папа-Николай се показал на Царските двери. Защото, когато откриеш сърцето си, ума си, живота си, времето си за Христос, и Му кажеш: всичко е Твое! и Христос ще ти открие всичко и покаже всичко. Папа-Николай отдал всичко на Бога, всички умове и сърца на хората в онзи момент били открити за него, за духовното му зрение. Той й извикал:

- Маргарита! Маргарита! Тук детето ми, тук, в Христос сега! Остави детето си и майка си! Ти тук в Христос, за да бъде Христос при детето и майка ти!

Кой от нас ще дойде в неделя на Литургията и ще каже на себе си: сега тук! Нито какво ще готвим утре, нито какво ще видим днес, нито какво сладко ще направим, нито кой седи до мене – сега тук в Христос! Кой ще опре този, толкова помрачен, объркан, болен ум в Христос, в словото Христово, в богослужението, за да може да се утеши, да се напои и да се изцели.

Да се върнем малко към живота на свети Мелетий. При светеца отишъл един монах. (Един човек, който мина през голямо изпитание, ми каза: когато срещна трудности, отивам при св преп. Мелетий. Веднъж, когато бил в голяма неговото безизходица, опрял глава върху гроба на светеца и в онзи час две топли ръце го хванали за главата, помилвали го и човекът се утешил.)

В манастира на преподобни Мелетий имало много монаси. На един голям празник един монах дошъл горд и му казал:


- Геронда, донесоха ни хубаво вино!


Виното било в глинена делва. Помните делвите, сега ги гледаме в музеите.


- Хубаво вино, след като е празник, утре да сложим на трапезата?


Защото, когато на трапезата имало елей, вино, било голям празник. Монахът рекламирал виното, а старецът гледал делвата. Монахът продължил:


- Да го сложим ли на трапезата?


Старецът гледал делвата и му казал:


- Дай ми я!


Взел делвата в ръце, вдиганал я високо, хвърлил я на земята и я счупил.


Отците наблизо се изумили, защото не виждали подобна постъпка от страна на стареца. Побързали да видят защо го направил и когато се доближили, видели, че в делвата имало една змия.


Ще ми кажете сега, това каква връзка може да има с живота ни? Знаете ли в колко наши състояния има змийчета, които тровят нашата душа, ум, живот и отношения? Където поради моя егоизъм аз смятам, че това, което говоря и върша, е правилно и казвам: сладко е виното, хубаво е виното! Но не виждам змията. Във волята ми, желанието ми, разположението ми, в помисъла ми вместо да ходи Христос, пълзят змии. В духовните артерии на сърцето ми, на душата ми, вместо да ходи Христос и да сее Неговата светлина, живот, възкресение, изцеление и благословение, пълзят змии. И какво трябва да направя? Трябва да счупя делвата, не става иначе. Къде? В изповедта. Когато отидем там, делви чупим. Отиваме пред Христос да счупим делвата, да я отворим, за да видим какво има вътре. Изповедта е едно счупване. Трябва да се счупи, както казва един голям автор: Боже мой, да се излее съдържанието на твърдият обръч на сърцето ми и в морето на любовта и милостта Ти! Това е изповедта. Ако имам нагласа да счупя делвата, имам покаяние. Защото аз какво правя? Не само не я чупя, а я смятам и за нещо правилно, добро, благословено без да усетя, че вътре е скрито моето самохвалство, алчност, плътослужение, сластолюбие. Ако не я отвориш, ако не откриеш себе си на Бога, Който ти се открива всеки час и момент в живота ти, как ще видиш змиите, как ще спрат да тровят душата ти, ума ти, езика ти, живота ти, отношенията ти?

Определени пъти дори в собствения ми дом се боя да говоря на съпругата ми, на детето ми, защото и аз имам змии и тя има змии и единият ще започне да хапе и да трови другия. Затова е нужно много смирение, да разкрия моето съдържание, нужно е покаяние, да разкрия всички тези състояния пред Христос, да видя ясно какво имам и кой съм, за да започна да се смирявам и да се покайвам. Да започна по този начин да облягам не само ума и помисъла, а и сърцето, душата, живота и битието върху Христос, защото Той е спасението, Той е истинското ни отечество, Той е нашият рай.

Папа-Ефрем Катунакийски, този свят подвижник, когато бил млад, имал за послушание да шие. В един манастир един монах му поръчал един панталон. Папа-Ефрем го ушил и отишъл в манастира, но не намерил монаха, който бил градинар.

Затова го оставил на игумена и му казал:


- Ако видиш отец еди-кой си, му го дай. Той ми го поръча.


Излизайки от манастира, видял монаха, който поръчал панталона. Той бил добър монах, но суровият живот и епохата, в която живял, ги направили малко груб и понякога малко сприхав. Да не го обвиняваме, с това се борили хората и борбата им била титанична.


Той сказал на папа-Ефрем:


- Я ми кажи, къде е това, което ти поисках?


- Оставих го при игумена.


- Защо, то на игумена ли е? Не е ли мое?


- Да, но не те намерих и му казах да ти го даде.


- А, така ли? И възразяваш даже?! И си по-млад!


И се навел да вземе камък, за да го хвърли по папа-Ефрем. Но папа-Ефрем се навел пред него и му казал:


- Прости ми, благослови! Прав си.


Монахът замръзнал на място. Пуснал камъка и така всичко приключило.


На Света Гора отишъл бивш полицай, станал монах. Имал голям гняв, борил се много с гнева си и накрая дори се опитвали да го разгневят, но той не можел да се разгневи. Отишли и му казали:


- Геронда, еди-кой си запали огън да изгори манастира!


- Какво говориш, детето ми?


- Наистина!


- Да видиш сега какво ще му кажа!


Когато стигнал обаче, гневът му бил отминал:


- Ела, детенцето ми, защо направи това, добро ми дете? Защо?


Целят му гняв се превърнал в кротост. Целия му смут станал мир поради неговото смирение и покаяние, аскеза и духовна борба. Виждаме тяхната борба и се утешаваме.

Когато опирам моя помисъл, сърце, живот до Христос, когато чупя всички делви и виждам моите змии и се смирявам и покайвам, тогава с това смирение и помисъл мога да обезоръжа другия. Разбира се, ще ми кажете: я чакай, бре човече! Някой ще иска да хвърли камък по нас (и нищо няма да направим)? И хвърлят (по нас) и ние хвърляме (по тях). Да ви кажа нещо. Определени пъти по-добре да хвърлим един камък, отколкото думата, която казваме, защото словото ни е като камък. Камъкът най-много да те удари в главата, но думата ранява души. Когато думите на другия са остри, горчиви, тогава, ако имаме смирение и покаяние, можем да го обезоръжим. Защото смирението и покаянието са най-силните оръжия, както и любовта.


Преп. Климент Сагматийски бил послушник на свети Мелетий. Веднъж изязъл от манастира и отишъл в една област по-надолу от манастира. Там коленичил, вдигнал ръце и се молел. Един монах о. Йаков също излязъл от манастира и отишъл да събере ядливи треви и да се помоли. Там видял св. Климент издигнат във въздуха, с високо вдигнати ръце. Затова в един нептичен текст за първи път се среща думата въздухоплавател. Тогата нямало самолети, но отците имали за самолет молитвата, за космически кораб смирението, за превозно средство и запас любовта. Така пътували, издигали се високо, били въздухоплаватели. Преп. Климент бил въздухоплавател. о. Йаков го видял, върнал се в манастира и извикал на отците:
- Отци, Климент е светец!- им казал.


Когато преподобният се върнал, разбрал, че отците се отнасяли по различен начин с него. Почитали го, поставяли го пръв, хвалели го, молили го да отправя молитви. И знаете ли какво ставало със светците? Техните дробове били дробове на смирението и не можели да дишат въздуха на похвалата. Докато при нас виждате обратното. Когато ни хвалят, дишаме нормално и се надуваме, защото това, което диша и работи в нас, е нашият егоизъм и на това се радва. Светците не можели да дишат една такава атмосфера, защото порите на душата им били смирение. При похвалата се затваряли. Така преп. Климент отишъл при свети Мелетий и му казал:


- Геронда, трябва да си тръгна!


- Защо?


- Защото ме хвалят отците.


- Да си тръгнеш, детето ми, в опасност си.


И отишъл в отсрещната планина Сагмата и там поставил началото на голяма аскетическа традиция.


Преп. Климент се молил във въздуха. Разбира се, сега ще ми кажете ама, отче, ние не можем да се молим като преподобния и да сме във въздуха! Със сигурност не можем, но това може да ни каже нещо много значимо – когато духът се укрепва в аскезата, може да преодолее земната гравитация. Когато духът се укрепва и човек се моли, може да не се издига във въздуха, но молитвата му може да вдигне много тежести на живота, които не издържаме и с които не можем да се справим. Това ни казват светците. Не мога да понеса тежестта! Молиш ли се? Не за да преодолееш гравитацията на тялото, а гравитацията на всекидневието, на болестта, на живота ни. Там реално приканваш Христос и Той идва и става твой спътник. И когато идва Христос, едно нещо казва на човека: “Не си сам! Не се страхувай! Аз съм, дерзай! Не си сам.”


Последен случай от живота на преп. Мелетий. Веднъж той отишъл да се поклони на своя съотечественик свети Сава в манастира му в Йерусалим, в Светите Земи. Много труден период, турците владеели Светите Земи. Казали му да не ходи при светеца, но преп. Мелетий казал: ако свети Сава, моя съотечественик, иска, ще стигна!


Както вървял през пустинята, дошла група разбойници-мюсюлмани. Видели, че преподобният носел голям кръст. Слезли от конете си и му казали:


- Свали кръста, хвърли го на земята, стъпчи го и продължи! Ако не го свалиш и не го стъпчеш, се наведи да ти отрежем главата!


Ще ми кажете леле, страшно е! Мислите, че не чуваме подобни неща днес? Другият идва и ти казва хайде, клети човече, сега с кръста в ръка ли ще вървиш напред? Не ти ли казва това? Свали кръста, стъпчи го и продължи! И тогава се създава най-голямата безизходица. Къде можеш да отидеш без Христос, без кръст? Никъде. Така преп. Мелетий се усмихнал, коленичил, свел глава и очаквал удар от сабята. В онзи миг целият му живот минал пред очите му и той се усмихнал още повече. Защо? Защото видял, целия си живот светъл, охристовен, както когато бил детенце, когато опрял глава в св. Престол, така видял и своя път, душа, ум, воля, желание, време – всичко опряно в Христос. Така светецът не могъл да не се засмее в онзи миг. Не можел да не се зарадва на живота, който видял пред себе си. И за нас ще дойде един такъв момент. Може да е дошъл, и ако не е дошъл, ще дойде в и за миг животът ни ще мине пред нас. Но ще имаме ли радостта на светеца? Ще видим ли Христос в живота ни? Защото, ако Го видим в живота ни, тогава ще Го виждаме вечно. Някой сега ще каже: не стават тия неща, те са били светци! Не. Те били подвижници, копнеели за Христос и трябва да знаем, че Христос никога не идва да види резултата от един път и усилие, а едно нещо гледа – усилието. Нищо друго. Св. Йоан Кронщадски тълкува блаженствата. Христос ни казва блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога. Кой е чист по сърце? Кой може сега да каже: сега аз съм чист по сърце!? Никой. Нима Христос говори лъжи? И св. Йоан казва: Не. Не говори лъжи. Христос смята за чист този, който се подвизава за неговата чистота. Спасява този, който се труди за своето спасение, ако ще да не е постигнал много неща. Светците идват днес да ни покажат, че трябва да се трудим и да прилепим всичко, което имаме и сме, в Христос, защото в Него ще намерим покой, благодат, радост, милост. Защото, както казваше светият старец Порфирий, Христос е Всичко.


И какво станало с преп. Мелетий? В онзи момент дошла друга група хора без светецът да разбере. Веднага щом разбойниците ги видели, избягали и така преподобният се спасил. Разбира се, той го очаквал. И да беше умрял, радост щеше да бъде за него, защото щеше да отиде при Христос. Но останал жив и отишъл да се поклони на свети Сава.


Светците били хора, отдадени на Божията воля. Св. Мелетий тръгнал от Муталаска, отишъл в Константинопол, станал монах, в манастира „Св. Йоан Златоуст“, който за съжаление днес не съществува и не знаем къде се намирал. Оттам отишъл да се поклони на св. Димитър в Солун, за да отиде след това в Рим да се поклони на гроба на първовърховните апостоли Петър и Павел. Когато се покланял на свети Димитър в Солун, излязъл на централната улица, един младеж дошъл при него и започнали да разговарят. В разговора младежът му казал:


- Къде отиваш, геронда?


- В Рим да се поклоня на свети Петър и на св. Павел.


- Не, няма да оидеш в Рим!


- И къде да отида? След като за там тръгнах.


- Няма да отидеш. Ще отидеш в Тива в манастира на св. Георги. Там ще отидеш сега.


Обърнал се, за да го изгледа учудено, но не го видял до себе си. Огледал се, разбрал, че това бил св. Димитър, който му известил Божията воля. Точно в онзи момент сменил посоката и вместо да отиде в Рим отишъл в Тива.


Такива били светците. Намирали покой в Божията воля. Никога не можели да намерят покой в тяхната собствена воля, защото знаели, че в нея се криели змийчета, т.е. болни, тщеславни, егоистични състояния. Затова намирали утеха в Божията воля, защото тя е израз на Божията любов и спасение на хората.


Превод: Константин Константинов

Към сръбския народ – през тъмничния прозорец

Май 28, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

 

Няколко месеца преди края на Втората световна война еп. Николай Велимирович – св. Николай Сръбски, заедно със сръбския патриарх Гавриил, е изпратен от Гестапо в Германия и затворен в концентрационния лагер „Дахау”. Дори и в тези неимоверно тежки условия, когато върху него се струпва бремето на лагерните мъки и унижения, той продължава да размишлява за съдбата на Европа и света, за Божиите и човешките пътища и да пише. Така се ражда книгата му „Към сръбския народ – през тъмничния прозорец”. Ръкописът е писан тайно и е грижливо скриван от автора до неговото освобождаване на 8 май 1945 г. Книгата вижда бял свят едва след смъртта му. За пръв път е издадена през 1985 г. в Австрия. Предлаганият откъс е нейната седемнадесета глава.


Защо Бог допуска наказание за хората? За да предотврати тяхната гибел. Също както бащата бие безпътния син, та благовременно да го избави от пропастта, която е зейнала в края на лошия път.

Защо Бог допусна светът да бъде връхлетян от това ужасно военно нещастие*, което като смъртоносен ураган премина на шир и длъж по цялата планета? За да предотврати далеч по-голямата беда към която се бяха запътили хората, а именно пълното угасване на духа и безвъзвратната смърт на душата.

Всички хора търсят щастие, но малцина са онези, които с пълно напрежение на силите не градят своето нещастие. Всички хора искат да са щастливи, но малцина са онези, които не превиват врат под суровото иго, което не могат да издържат и не подлагат своите плещи под тежкото бреме, което не могат да носят.

Ето, Спасителят на света говори за Своето иго и за Своето бреме и казва: Игото Ми е благо и бремето Ми е леко (Мат. 11:30). От състрадание и любов Той зове хората към Себе Си, за да се поучат от Него и да се отморят. Елате при Мене – казва Той – всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си. И завършва своя зов с думите: защото игото Ми е благо и бремето Ми е леко.

Размисляли ли сте някога дълбоко върху тези Христови слова? И за разликата между игото и бремето, с което хората сами се товарят и Христовото иго и бреме?

Разликата наистина е твърде голяма.

Игото на светските хора се състои в това, че те мислят да постигнат всичко със свои сили без Божията помощ. А Христовото иго е в непрестанното упование на всемогъщия небесен Отец. Затова светското иго е сурово, а Христовото – благо.

По-нататък: да се съдиш – това е светско бреме, бреме тежко, а да се помириш – това е лекото бреме Христово.

И пак: да отмъщаваш е тежкото човешко бреме; да простиш – лекото бреме на Христос.

Христовото бреме е любовта, а бремето на нещастниците е омразата.

Христовото бреме е истината, а дяволското – лъжата.

Христовото бреме е братолюбието, а бремето на грешниците – себелюбието.

Христовото иго е да помагаш и да даваш, а игото на грешниците – да крадеш и отнемаш.

Христовото иго е труд за небесното царство, а игото на погиващите – усилия за придобиване на земното царство.

Христовото иго е тесният път, който води в небесното царство, а игото на клетниците – широкият път, който води към гибел.

Христовото иго е светиня и милост във всичко; пътят на грешниците е вулгарност във всичко.

Христовото иго е целомъдрие и почтеност, а това на грешниците – безчестие и разврат.

Христовото бреме е търпение, което води до крайна победа, а игото на грешниците – нетърпение, което води до отчаяние.

Христовото иго се носи с очи, вперени във вечния живот на Божието Царство, а светското бреме се носи с очи, вперени в гроба.

Кое иго е по-благо и кое бреме по-леко?

Без съмнение Христовото.

Но макар да са чули Христовия призив да вземат Неговото иго и Неговото бреме, хората са се нагърбили с непоносимите грижи на този свят; обременили са се и преобременили с егоизъм, злоба, лукавство, себелюбие, надменност, безчестие, студенина, разврат, безбожие – и сатаната ги гони с бича си като свои впрегатни животни.

Беше нужно да се спаси човешкия род. Нима сатаната ще го спаси?

Трябваше да бъде върнат човешкият род от кривия път. Нима човек ще направи това?

Всемогъщият Човеколюбец Христос и сега се притече на помощ на народите по света, за които от любов е положил своя живот. Допусна по-малкото зло, за да предотврати по-голямото. Като лекар, който ампутира пръстите на болния, за да запази живо цялото тяло.

И сега, предлагам пред вас щастието и нещастието – избирайте. Щастието е в бремето Христово, а нещастието – в бремето на слепците и безумците. Амин.

* Св. Николай има предвид бушуващата по това време Втора световна война.

Източник: svetosavlje.org

Как човек узнава волята Божия?

Май 26, 2020 in Начална страница, Отечески съвети


 

С упоритото ѝ търсене и с отричане от собствената воля, защото и Господ се е отрекъл от Себе Си и е оказал абсолютно послушание на Отца.

Бог не е подвластен нито на страсти, нито на грешки, нито пък Го движи някакъв скрит умисъл, защото Той е всемогъщ. Знаейки всичко, преди то да стане, Той безпогрешно открива волята Си – частично, или в пълнота – изхождайки от възникващата необходимост и имайки предвид поддържането на битието и безопасността на творението.

Под влияние на несъвършенството на преходното, подложено на изменение естество, творенията влизат в противоречие с Божествената воля поради това, че тя често не се съгласува с техните интереси и цели. Като производно на Първопричината, тварите сами по себе си, извън Твореца, не могат да достигнат по-добро, по-съвършено състояние. Този въплътен на дело Промисъл е съвършен по природата си, понеже изхожда от всесъвършения Бог и с други думи се нарича Божия воля.

Поради тлението и изменението, на които сме се подложили, Божията воля, намираща се в сферата на домостроителството, е станала подвижна, и може да се променя, но да се отменя е невъзможно, а само да се преобразува – което се и случва – заради нашата немощ, докато не дойдем в състояние на равновесие.

По отношение на разумната ни природа, на Божията воля е угодно да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината (1 Тим. 2:4). Обаче равнодушието или слабостта, или слабоумието на човека заставя Божията воля да променя намеренията си по отношение на нас, което привежда неопитните и незнаещите в неудоволствие и униние. Знаейки, че Божията воля е безгрешна, ние не бива да изпитваме неудоволствие или да роптаем и да отстъпваме, но да признаваме прегрешенията си и с вяра да се подчиняваме на Промисъла.

Ако ни една йота, или една чертица от закона няма да премине (Мат. 5:18) и ако нам и космите на главата са всички преброени (Мат. 10:30), какво право имаме да се жалваме от смущенията, които ни се случват в това жалко състояние? Както описва това апостол Павел: Толкова ли сте неразумни? След като наченахте с дух, с плът ли сега свършвате? (Гал. 3:3). Ние виждаме само дотолкова, доколкото зрението ни позволява, планираме и взимаме всички решения на основата на собствените си съждения и заключения.

Не както Бог. Той, Промишляващият за всички твари, не отменя Своите решения, но изменя начина на действие на отделните съставни части и даже на отделните хора, за да устрои всичко с най-голяма полза за нас.

Познаването на Божията воля зависи в значителна степен от нашите лични усилия при търсенето ѝ, от това, доколко сме се отрекли от своята несъвършена и страстна воля, и доколко следваме Църковния съвет попитай баща си – и той ще ти обади, старците си – и те ще ти кажат (Втор. 32:7).

Чистата съвест и решимостта да се спази с най-голяма точност това, което сме обещали на Бога, тъй като нищо не се изплъзва от Изпитващият сърца и утроби (вж. Пс. 7:10), ни дават възможност често да узнаваме Божията воля, тъй като и в двата случая ние се приближаваме до милостта Божия. Ако в човека наистина има страх Божий, състрадание, милосърдие, с една дума – всичко, което е приятно на Бога, тогава Той не скрива волята Си от тези, които живеят с любов, защото и Той Сам е Любов.

Добре би било, ако човек избягва да моли Бога да му открие волята Си по груб и чувствен начин, както за съжаление постъпват някои, защото поради гордостта си можем лесно да се съблазним и да повярваме на информацията, която ни дава сатаната.


Защо Божията благодат понякога чука на вратата на безразлични и небрежни към нея хора?


Съгласно Своето домостроителство, Бог иска да се спасят всички човеци (1 Тим. 2:4) и им дава или повод да се пробудят, или дори ги предпазва от опасност, която произтича от тяхната собствена непредпазливост и зъл нрав.

За нещастие голям брой хора не се вразумяват от това и за тях наказанието е неизбежно, но повечето получават полза и стават мисионери на Божественото човеколюбие, носейки вестта на тези, които не знаят за него.

Доста често в историята злодеи са се опитвали да извършат престъпления, в това число и на места, посветени на Бога, но някакво чудо им е попречвало, и вместо да извършат зло, те са били привлечени към вярата, променяли са живота си. Това, което не са могли да направят нито здравият разум, нито човешкото отношение към тези хора, се е извършвало по човеколюбивото Божие домостроителство с любов, а не със заплаха.

Понякога се случва така и по молитвите на други хора, изпълнени с добродетели, които умоляват Бога да просвети злодеите, по своя вина намиращи се в заблуждение, да познаят истината. Друг път се случва злодеите да имат на небето свят сродник, който умолява Бога за тях, по словата на Писанието: Блажен е който има семе в Сион и сродници в Иерусалим (Ис. 31:9 – слав.).


източник: http://www.sveta-gora-zograph.com/

Кое ме убеждава в Христовото Възкресение?

Май 13, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

 

Преди всичко, в това ме убеждава моето съзнание. После моят разум и моята воля. Първо съзнанието ми казва: големите страдания, които Христос е претърпял за доброто и за спасението на хората, не могат да не бъдат увенчани с Възкресение и Божествена слава. Заради Своите неописуеми страдания Праведникът получил като награда неописуема слава. Това е справедливо и ме изпълва със спокойствие.

Затова моят разум ми казва: без светлата победа на Възкресението целият земен път на Божият Син би се оказал напразен, и мисията Му на земята би била напразна.

Освен това ме убеждава и моята воля: Възкресение Христово ме е спасило от нерешителност при избора между добро и зло и окончателно ме е поставило на пътя на добродетелта. То освещава моя живот, дава ми подкрепа и сила.

Но освен тези три гласове, вътре в мен има и други, убеждаващи ме свидетели. Това са славните жени мироносици, великите дванадесет апостоли, и стотици други свидетели, които след Възкресението на Христос са Го видели и са Го слушали, не на сън, а на яве, не една минута, а цели четиридесет дни. В това пламенно ме уверява големият еврейски гонител на християните – апостол Павел, който видял в светлина възкръсналия Господ посред бял ден, чул Неговия глас и отвърнал на Неговия призив. Апостол Павел не пожелал да се отрече от това свидетелство дори тридесет години по-късно, и дори в часа, когато бил обезглавен по времето на управлението на Нерон в Рим.

Убеден съм от св. Прокопий, римски военачалник, който унищожавал християните в страните от Изтока, на когото изведнъж му се явил живият Христос и го обърнал към християнството. И вместо да убива християните, Прокопий сам и доброволно отишъл на смърт в името на Христос. Убеден съм и заради хилядите Христови мъченици в тъмниците, на места, където биват екзекутирани – от йерусалимските до балканските мъченици и съвременните руски новомъченици.

Убеждават ме и всичките праведни и добродетелни души, които често срещам на пътя на своя живот, които се радват, когато чуят, че Христос е възкръснал от мъртвите. Това намира отклик в тяхното съзнание, вълнува душите им и радва сърцата им.

Свидетелство за това виждам и от страна на грешниците и Христовите противници. Самият факт, че тези грешници и недоброжелатели отричат Възкресението Христово, ме убеждава в обратното. Във всеки съд се поставя въпросът за искреността на свидетелите, въз основа на което се установява и достоверността на техните показания. Когато трезвите, чисти и святи свидетели твърдят, че знаят за Възкресението Христово, аз с радост приемам тяхното свидетелство за истина. Но когато нечестивите, беззаконни и безотговорни хора отричат Възкресение Христово, те още повече потвърждават свидетелството на първите и все повече ме убеждават в истинността на Възкресението на Господ. Защото тези, които отхвърлят това, го правят заради своята злоба, а не от знание.

Освен това ме убеждават и народите и племената, чиято вяра във Възкресение Христово ги е превела от диващина към просвещение, от робство в свобода, от блатото на нечестието и тъмнината към светлината на Божиите чеда. Възраждането на сръбския народ също свидетелства за Възкресение Христово.

Дори самата дума „Възкресение” от мъртвите сама по себе си ме убеждава. Всъщност без Възкресение Христово тази дума не би съществувала в човешкия език. Когато апостол Павел за първи път изрече това слово при просвещението на атиняни, жителите от града се удивили и развълнували.

И така, чеда Божии, приветствам ви и аз с Христос Възкресе!

Източник: https://orthoview.ru

 

 

„Бъдете свети, понеже Аз съм свет“

Май 12, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

 

Един монах от Света Гора по време на служба видял дявола. На мене винаги ми е харесвало да чувам такива истории. Попитах го:
- Как беше?


Той ми каза:

- Един черен джентълмен. Един „елегантен” черен господин.

Да не забравяме, че ангел е и дяволът, но черен ангел.


-  Единственото, което разбрах, бе че пред мене имах най-големия враг на живота ми. Това, което разбрах, бе, че никога няма да придобия друг враг, освен този, който имам пред мене в този момент. Никой няма да ме намрази, както ме мрази този, който е пред мене в този момент и ме гледа. Уплаших се толкова много, душата ми се сгърчи и единственото, което можех да направя и направих, бе да затворя с ръка устата си, за да не излязат виковете от ужас и страх и да разберат другите отци какво става.

Защо дяволът има толкова омраза срещу някои хора? Защо толкова омраза не само срещу светците, но и срещу онези, които се подвизават да станат святи?

Той ни мрази за едно нещо – не може да преглътне, че ние като хора постигаме онова, което той не постигнал, бидейки дух: да станем богове. Това се опитал да направи и се провалил. И го постигат някои други същества, които не са духове като него, а имат и плът и кости.

„Бъдете свети, понеже Аз съм свет”. Как светците станали свети?

С раждането на Христос Бог направил едно ново миросъздание. При първото миросъздание взел пръст и вода, дал и Своя дух и създал човека. При второто взема плът и кръв от Света Богородица, дава и Своя дух и става Богочовек, Той Самият се съединил с плътта, кръвта и духа. Оттам нататък човекът може да придобие всичко, което Бог има, освен тъждеството по същност. Да станем мъдри като Бога. Никога няма да придобием същността на Бога, но всичко друго можем да придобием. Затова ни мрази така дяволът.

Светците станали светци. Как?

Христос живял, поучавал, разпнал се, възкръснал, но каква е ползата ми от Неговото учение? Имало е причина да стане цялата тази трагедия? Учения има много. Мога ли да живея както Христос, да направя това, което Христос направил? Мога. И повече от това. Светците понесли телесни мъчения повече от Христос, и направили чудеса, които Господ не правил.  

Всички знаем и обичаме св. Рафаил. Всъщност не го знаят всички. Имам едно писмо от един човек, публикувано е:


„Нямах никаква връзка с Митилини – има предвид той, жена му и децата му, – нито знаехме нещо за свети Рафаил, нито бяхме чели някаква книга за него. Живея с моето семейство в Ксанти и работя като чиновник в държавната болница. Разболях се много тежко от сърце, лекарят следеше моето състояние и ми даваше лекарства. Преди няколко дена, докато спях  - дойде в стаята ми един йеромонах и ми каза: „Аз съм Рафаил, идвам от планината Карея, Лесбос, дойдох да ти кажа да не се притесняваш, защото ще оздравееш напълно, но трябва да посетиш моя дом в планината Карея.“ Той ми  поговори за опасността, през която минавах в болестта ми.“

Този диалог на болния със свети Рафаил го чула и жена му, и дъщеря му, които се случили да са с него  в стаята, в която лежал като болен. „Веднага приех сила и  тръгнах със съпругата ми с автомобила за Кавала, и оттам щяхме да вземем самолет за Атина и Митилини. По пътя към Кавала при гъста мъгла  бяхме в  опасност от един камион, който идваше от насрещното платно. Вечерта останахме в един хотел в Атина. Свети Рафаил се яви и ни говори – не само на него, но и на жена му – за опасността, с която се разминахме и за неговата закрила по пътя към Кавала.“

Внимавайте, те не го били помолили да им помогне. Светецът сам го направил.

„Даде ни напътствия за пътуването ни, днес стигнахме в Митилини и на летището видях отново свети Рафаил, който мога да опиша с подробности. Останах изумен от гледката на светеца. Изчезнаха и най-малките смущения  и се избавих от всичко.”

Оздравял. Отдолу пише името му, презимето му, града, в който живее.

След 600 години. Свети Рафаил бил убит преди 600 години и се явява сега. Същата история става оттогава досега.

В чужбина има един голям свят подвижник. Един лекар не можел да има деца, нито той, нито жена му. Една година женени, две, пет десет години, накрая те отишли при този подвижник. Жената плачела. Мъжът стоял наблизо. Старецът й казал:


- Не се притеснявай, момичето ми! -и  прекръстил корема й. – Догодина ще дойдете с едно детенце.


Е, какво да каже жената.


- Благодаря! – казала.


Станали,  поклонили се, тръгнали да си ходят. И светецът ги спира и казва на жената.


- Не е ли жалко да бъде самичко? Не е ли по-добре да са две?


Какво да каже жената?


- По-добре е!


- Да има и едно братче да си играят? По-добре да са две!


- Да бъде благословено!


Отново  й прекръстил корема.  Догодина ще дойдете с две дечица.

Родила близначета. Разумът не го побира, скандализираме се дори само чувайки това. И самият  лекар не могъл да го асимилира, защото като лекар знаел дали могат да заченат дете. И знаете ли какво направил? Нещо невероятно. Взел дечицата и направил ДНК анализ, за да се увери, че са негови. Не можеш да измамиш един лекар по въпроси от медицинско естество.

Това са светците. От времето на Христос до днес.
Никога няма да останем сами. „Няма да ви оставя сираци“ – каза Господ. „Ето, Аз съм с вас до свършека на света.“

Как тези, които споменахме,  успели да  станат  светци? Много просто, живеейки в Църквата Христова, по никакъв друг начин.

Каква полза ми донесе  учението на Христос? Казах ви, навсякъде има хубави учения. Какво полза ми донесе животът на Христос? Чудесата, Разпятието на Христос, Неговото Възкресение? Той се разпна, Той възкръсна. Няма никаква полза от всичко това, ако Христос не ми бе оставил Неговото Тяло, върху което мога да се засадя и да почерпя Божия живот.

Преди няколко години имаше голям студ. Имах лимонови дървета, които замръзнаха. Но ги пресадих и сега отново имам лимони.  В тях тече същият сок. Всички знаем това, което каза Христос, когато пръчката е върху лозата, дава много плод, когато се отсече от лозата, изсъхва и я изгаряме.

В нас тече същият сок, същата кръв. Сам Той казва, че  „този, който яде плътта Ми и пие кръвта Ми, пребъдва в мене и Аз в него“. Така светците стават светци. Те станали Тялото Христово. „Едно тяло сме ние многото”. Всички сме едно тяло, части от Тялото Христово, не сме индивиди, не сме независими единици, личности сме, обърнати към лицето на другия. И всички заедно сме обърнати към лицето на Христос, Който е образ на Бога. Приличаме ли на Христос, приличаме на Бога, спасяваме се, ставаме свети. Затова Господ каза, че този, който вижда Мен, вижда и Отца Ми.

Човек може да стане свят, както станал св. Рафаил, живеейки в Църквата, участвайки в Тайнствата на Църквата, молейки се и индивидуално, и в храма, и с молитвата Господи Иисусе Христе, помилуй ме, навсякъде.

Как можем да се спасим? – чрез помощта на Христос, чрез Тайнствата на Църквата, чрез Кръщението. Преди човек да се кръсти, дяволът въздейства отвътре върху природата на човека, ражда се с болната природа на Адам и Божията благодат се опитва да го привлече отвън. Когато се кръсти, Божията благодат, Светият Дух влиза в него чрез св. Миропомазание, дяволът вече действа отвън и се опитва да привлече човека. Въпросът е, че оскверняваме Кръщението, не го пазим чисто, не само сега, когато се кръщаваме малки, а и в миналото, когато се кръщавали големи, пак същият проблем съществувал. Затова и добрият Бог се погрижил да имаме второ Кръщение – покаянието. Кръщението със сълзи, покайното Кръщение.

Ще настояваме в покаянието, защото не е достатъчно само да се кръщаваме и да се подвизаваме, трябва постоянно да се покайваме, защото постоянно грешим като небрежни и нерадиви хора. Когато обаче се изповядваме, тогава се очистваме и се обновява в нас Божията благодат. Човекът се обновява чрез Божията благодат. Отците казват, че  сякаш имаме едно огледало, което, когато е замърсено, пълно с прах, отразява слънцето, но не ясно. Когато го почистим малко, блести повече, отразява слънцето по-добре. Когато чрез сълзите на покаянието измием това огледало, става слънце и не можеш да го гледаш. Това постигнали и светците чрез тяхното покаяние.

Настояваме много върху покаянието, защото Кръщението и Миропомазанието са останали в миналото, но  Тайнството Изповед можем постоянно да го имаме пред нас и да извличаме духовна полза. И на дело ще видим дали всичко това са реалности.

Един човек изпрати племенника си в един манастир близо до мене (т.е. до Неа Скити), в Дионисиу. Племенникът му никога не се изповядвал. Водил греховен живот и извършил един куп неща. Въпросът е, че в манастира имало и един обсебен от бяс човек, който отците приели от любов и милосърдие.  Всеки път, когато срещал племенника, той откривал какви ли не неща, които последният  бил извършил. Единственото, което отците могли да направят, е да ги държат разделени, за да няма сцени пред поклонниците, които да чуват  какви ги  вършил младият в света. В крайна сметка успели да го накарат да се изповяда. Имал леки психологични проблеми. Извън манастира има един духовник. Той отишъл и се изповядал за първи път в живота и се върнал в манастира.  Обсебеният от бяс се показал на прозореца и се провикнал:

- Сега ще ти кажа всичко, сега ще  прочета всичко! – и разперил ръце сякаш  държал книга и започнал да крещи –  и ще започна от корицата, нищо няма да скрия!

Но изведнъж изкрещял:

- Къде са? Къде отидоха? Защо не виждам нищо, къде отидоха?

Вече нищо не виждал. Това е изповедта, това е епитрахилът – една гумичка. Няма да отидем в ада, защото съгрешаваме, всички съгрешаваме, а защото не се покайваме, защото не се подвизаваме, както се подвизавали светците. Не ни спасяват нашите добродетели, а това колко сме смирени, греховете не стават причина за ада, когато водим борба да се спасим.

В килията ми бе дошъл човек от Северна Гърция със страшен гняв. „Това, което правя и говоря, когато се гневя, не е за говорене, какво говоря на жена ми, приятелите, децата. . . След това си казвам: ама добре ли съм, какво са ми виновни хората? Отдавам поклон на жена ми: прости ми, знаеш колко те обичам!, отдавам поклон на децата ми. Защото е човек, който се бори. Казвам на приятелите – бре, хора, не ме ми се сърдете, знаете, какъв съм. Прощават ми естествено, защото ме знаят, но какво да правя, аз ги раних. . . “

Внимавайте, има страсти, които се раждат от други страсти. Този, който иска да не се гневи, ще помни думите на Христос – „поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си”.

Когато имам гордост, която е страст-майка, ражда други страсти, ще имаме и чедата на гордостта, сред които е и гневът. Искаме ли да не се гневим? Ще се смирим. Как? Не с нашето въображение, а в изповедта. В Тайнството Покаяние. Бог се противи на горделиви, на смирени дава благодат.  Ще се смирим в изповедта, ще дойде Божията благодат и ще постигнем това, което не постигаме и след време ще кажем как го постигнах?  - чрез Божията благодат. И ще се причастяваме – колкото по-често можем, колкото ни позволява духовникът. Ако ни позволява всяка неделя, всяка неделя, ако ни позволява и през останалите дни и на Преждеосвещените Литургии, и тогава. Когато ни каже и колкото се може по-често. Св. Никодим Светогорец  казва, че когато се борим с една страст, ние се борим с нея. Но когато се причастим и станем Тяло Христово, станем Христос, тогава чрез нас Христос бори страстта и я побеждаваме.

Както в една стая постепенно влиза светлина,  започваме да виждаме и най-малките предмети.


Превод: Константин Константинов

Дерзай, душо моя, мълчи, моли се, обичай

Май 4, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

Слово на опелото на стареца Ефрем Аризонски

Старецът Ефрем Филотейски и Аризонски, духовното чедо на преподобни Йосиф Исихаст и основателят на 19 манастира в САЩ и Канада, в това число и на манастира „Свети Антоний Велики” в Аризона, се престави в Господа на 8 декември 2019 година. Настоящото слово на архимандрит Паисий, игумен на манастира „Свети Антоний”, е произнесено при погребението на стареца на 11 декември 2019 г.

Наш скъпи старче и любими отче!

На мен, както и на цялото наше братство, ми е много трудно да намеря подходящи думи по повод на твоето1 отминаване от този живот. Мисля, че за старец от твоята величина по-подходящи от всякакви думи, биха били мълчанието, любовта, уважението и молитвата. Тази непрестанна молитва, която съгряваше твоето сърце с любовта към Христос и Пресвета Богородица. Иисусовата молитва, която ти постоянно ни призоваваше да повтаряме без прекъсване. Твоят глас все още звучи и винаги ще звучи в нашата съвест: „Произнасяй молитвата, дете мое, не спирай, не разговаряй, произнасяй я така, че да се чува”.

Днес, Ваше Високопреосвещенство архиепископ на Америка, високопреосвещени епископи, многоуважаеми игумени, игумении и възлюбени в Господа мои братя, ние отбелязваме знаменателно събитие, значението на което е очевидно. Ето, „възвесели се, Пастиреначалнико, като гледаш чедата Си около Твоята трапеза, носещи клончета от добри дела”2. И както е казано у пророк Исаия: „Повдигни твоите очи, Сионе, и погледни наоколо: ето дойдоха при теб като богосияйни светила от запад и от север, и от юг, и от изток твоите чеда, благославящи в тебе Христа во веки”3, изпращайки те в желаното Отечество, което ти винаги съзерцаваше със своя вътрешен взор, копнеейки по-скоро да се съчетаеш с възлюбения Христос, Женихът на нашите души.

Мисълта на стареца винаги беше устремена към горното, той горещо обичаше всичко небесно и никога не се безпокоеше за нищо земно, с изключение на спасението на душите на своите духовни чеда.

Старецът ни казваше:

„Винаги размишлявай за смъртта, сякаш всеки нов ден е последният за теб, и казвай: ”Дерзай, душо моя, мълчи, моли се, търси примиряване, обичай, плачи с болка за своите грехове, защото настъпи краят”. Докато още имаме време, нека се подвизаваме, защото това е единственото, което ще остане с нас. Всичко останало – всичко светско – ще бъде развято по четирите посоки. Молете се и за мен, който говоря, а сам не изпълнявам; горко на мен, триждиокаяния! Какъв ще видя лицето на Господа?”

Днешното събитие е едновременно и тъжно и радостно. Тъжно – поради временната телесна разлъка и радостно – защото ние придобихме силен застъпник пред Господа. Нашият старец не умря, той се упокои и се престави в небесните обители, в братството на своя старец – преподобни Йосиф Исихаст. Приветстват го светите апостоли, мъчениците, преподобните, ангелските ликове, нашата Всесвята и Владиката Христос, когото той така беше възлюбил, Светлината на Истината, Пресветата Троица. Той премина житейското поприще с голяма вяра, любов и упование на Божията воля и сега заслужено си почива в приготвеното му място на упокоение.

Настъпи часът на неговото отхождане от този свят. Той го очакваше и често говореше за него. А и колко дълго още би могъл да е с нас, колко още би могъл да търпи разлъката със своя старец на небесата?! Неговото търпение надмина всички граници, неговата безпределна любов щедро се предлагаше на всички нас.

Ти страда много, свети наш отче, търпеше болка – и ние заедно с теб; търпеше клевети, отхвърляне, мъченичеството на болестта, носеше своя тежък кръст мъжествено, с вяра в Божието милосърдие и любов, за слава и в името на нашия Христос – и най-вече в мълчание. При все това твоят глас, твоите поучения, които ни призовават към подвига на придобиване на добродетелите, завинаги ще останат за нас като многоценна съкровищница. Моли се, свети старче, да вървим по твоите стъпки, всеки съобразно със способностите си.

Пред много години ти ни каза, че е дошъл часът на твоето заминаване, но Христос е продължил времето, заради твоите възлюбени духовни чеда. Но днес Владиката Христос пожела да призове твоята благодатна, просветена, чиста и богоподобна душа от твоето многострадално тяло. Днес настъпи дългоочакваният ден на твоето преселване на небесата. Многоуважаеми старче, земен ангеле и небесни човече, днес ти оставяш този временен свят, заради небесния свят, където вечно сияе светлината на Възкресението, където новороденият небесен Младенец, въплътилият се Създател на цялото творение, те очаква в пещерата и твоето успение става триумф и прослава на Царя Христа. И както ти казваше в едно свое поучение:

„Умът4 е привлечен, притегля го към себе си химна „Христос се ражда, славете Го…”5. Боже мой, Христе мой, нямам думи! Моето сърце замира, така сладък Си Ти! Какво да кажа? Като свещица се топи моето сърце, защото аз съм съвършено недостоен. О, кога, кога ще Те видя, Отче мой? Твоята сладост превишава всеки разум и разбиране.”

Ние пък изпитваме смесени чувства. Мирни сълзи и радостотворен плач има в нашите сърца. Днес ние изпращаме към престола Божий нашия застъпник и ходатай, новия стълб на нашата Църква. Днес ние придобихме преподобен, който се подвизаваше в пещерите на Малката Света Анна6 и преуспя в послушанието, както малцина други са успявали. Ние придобихме равноапостол, който неуморно обработваше земята на Америка и Канада, принасяйки безсмъртни души, възродени чрез покаянието и изповедта. Неговите думи – прости, пламенни и дълбоко духовни, достигнаха краищата на вселената. Придобихме мъченик, който претърпяваше всякакви страдания и от своите ближни, и от невидимите врагове. Възлюбени наш старче, право беше твоето сърце, прав беше и пътят ти. Светла и блажена да бъде паметта ти!

Ти подари на всички нас своята вежливост, своето неизменно радостно лице, своите просветени слова и Христоцентрично учение, своя великодушен характер, своята доброта, кротост и безкрайното си Христоподобно смирение пред всеки.

Наистина, кой, срещнал се с теб, не те обикна? Кой, след разговора с теб, скланяйки се под твоя епитрахил, не почувства сърдечно умиление? Всеки, който те доближаваше, преживяваше изменение към по-добро и черпеше от бездънния извор на Божествена благодат, който неизменно бликаше от твоята божествена душа и изпълваше не само пребиваващите край теб хора, но и тези, които бяха далеч и се намираха в нужда. Всички желаеха да бъдат край теб, по-близо до теб. Особено простите сърца, разпознали твоята непорочна и просветена чистота.

Молим те, свети наш отче и възлюбени старче, „колесница на Израиля и негова конница”7, не ни оставяй сираци, но винаги се моли на Господа за всеки от нас, за смиреното твое братство и за всички, които са дошли тук на твоето погребение, за да ти сторят последен поклон и да целунат твоите изпълнени с благодат, осветени ръце, непрестанно въздигани в молитви за нас, за нашето отечество, за целия свят и за Църквата.

И накрая, подражавайки на твоята вежливост, старче, изразявам топла благодарност на Негово Високопреосвещенство Архиепископа на Америка Елпидифор, на всички присъстващи днес архиереи, игумени и игумении, на всички братя и сестри и особено на Негово Светейшество Вселенския патриарх Вартоломей, представляван от всепреподобния игумен на светогорския манастир Филотей архимандрит Никодим, за вашето отеческо и патриаршеско благословение и за утешителните думи, обърнати към нашето братство в Христа.

Вечна памет на многоуважаемия старец, отец и игумен архимандрит Ефрем!

Архимандрит Паисий – игумен на манастира „Свети Антоний Велики”

1. Според нормите за употреба на личните местоимения в гръцкия език, обръщението към стареца на „ти” е израз на уважение, близост и искрено послушание, с което чедата му се отнасят към него.
2. Степенни на 3 глас (преводът на български е даден по Методи Григоров, Обширен възкресник на български език, Сливен, 2019).
3. Из осма песен на Пасхалния канон – Ис. 60:4 (преводът на български е даден по Методи Григоров, Пентикостар на български език, Сливен, 2018).
4. Ум (гр. νούς) е светоотечески/богословски термин, който се отнася до способността на душата да встъпва в общение с Бога.
5. Ирмос на първата песен от канона на Рождество Христово.
6. Малката Света Анна – светогорски скит, където се е подвизавало братството на стареца Йосиф Исихаст.
7. 4 Цар. 2:12.

 

Непубликувани истории от живота на стареца Йосиф Исихаст- трета част

Април 29, 2020 in Начална страница, Отечески съвети, Сладкарница


 

Старецът Йосиф преподаваше на нас, своите ученици, такива уроци по прозорливост:

 

– Когато по време на молитва усещаш с едно от твоите пет сетива нещо необичайно, но едновременно  с това душата ти не чувства нищо, не обръщай на това внимание; Бог е по-горе от петте сетива. Но ако в душата ти нахлува радост или упование, когато помирисваш благоухание, виждаш видение, чуваш или усещаш нещо друго, не го приемай, но не го и отхвърляй, а незабавно съобщи за това на духовния си отец. Ако преди началото на молитвата у теб има вяра, надежда и любов, да кажем  десет градуса, а след молитвата тяхното ниво се вдигне до сто градуса, то това е преображение от Бога. Врагът не е в състояние да те изпълни с вяра, надежда и любов, понеже самият той ги няма. Ако след молитвата вярата, надеждата и любовта в теб са нараснали, знай, че молитвата ти е била приета. Ако те са останали на същото ниво, знай, че се молиш по светски. Ако са намалели, ти си се молил като замаян. А ако след молитвата чувстваш някаква похот, дори едва забележима, ти си се молил неправилно.

 

***

 

Когато на Света Гора за пръв път донесли радиоприемник, старите монаси, откъснати от света с десетилетия, били смаяни. Когато някои от тях видели, как всички са очаровани от радиото, възкликнали:

 

– Това е бесовска кутия!

 

Други се опитвали да обяснят:

 

– Не, това е просто съвременно изобретение.

 

– Не може да бъде! – отговаряли първите, – Как всички тези музикални инструменти, които чуваме, могат да се вместят в тази малка кутийка? Не могат. Значи, това е някаква бесовска измама.

 

Някои от отците били толкова уверени в това, че даже измислили правило: който слуша тази бесовска кутия и не запушва ушите си, не може да се причастява. Старецът Йосиф бил проницателен и, въпреки че никога не бил чувал за радио, знаел, че това е само едно човешко изобретение. Той мислел, че простотата на тези отци е изморяваща! Но, за да постави край на това разногласие, той казал на другите:

 

– Чуйте, ето как ще разберем бесовска ли е тази кутия или не. Ще помолим свещеника да донесе дарохранителницата (в която се носят Светите Дарове) и да я постави върху кутията. Ако тя е бесовска, ще се пръсне, защото демоните не могат да понесат близостта на Христос. Но ако музиката продължава да свири, ще знаем, че това е просто едно изобретение.

 

И така, свещеникът донесъл дарохранителницата и кутията не се пръснала. Тогава всички се съгласили, че това е просто изобретение, а монасите, които я слушали, били удовлетворени, защото отново били допуснати до причастие.

 

***

 

Когато се преместихме в Неа скити, живеехме в килията на Светите безсребърници при отец Теофилакт, но това място не ни отговаряше напълно. Научихме, че отец Йоан възнамерява да се премести от Неа скити на друго място и отидохме да видим дали неговата килия ще бъде подходяща за нас. Когато влязохме, не повярвахме на очите си. С парите, които отец Йоан получаваше, изписвайки икони, той беше обзавел разкошно своята килия: имаше дивани, причудливи канделабри и даже газов хладилник! По това време на Света Гора дори не бяхме чували за такива неща.

 

Когато старецът видя всичко това, каза с тъга:

 

– Може ли монахът, живеейки на такова място, да казва: „Господи Иисусе Христе, помилвай ме”? Той вече е получил помилване. Аз не вярвам, че тук някой може да се моли.

 

***

 

Старецът Софроний (Сахаров) чул за стареца Йосиф и го намерил. Посещавал го често, защото го почитал. По-късно той казвал, че старецът Йосиф бил един от най-великите подвижници на Света Гора, които някога е срещал.

 

В едно от писмата си старецът Софроний пише следното за тази среща:

 

„Аз исках да чуя от този човек, осенен от благодатта, някакво духовно слово. Той говореше с мен предимно за исихасткия живот на отшелника и ми разказа, че няколко пъти е виждал Нетварната Светлина. Разговорът със стареца остави у мен незабравимо впечатление… Имах чувството, че пред мен стои духовен пълководец”.

 

Настина той беше „учител”, както от дълбока почит биха го нарекли благоговейните светогорски пустинници.

 

Старецът Софроний  от Есекс описва условията на живот на стареца Йосиф по такъв начин:

 

„Заради по-голямо безмълвие тяхната килия беше напълно изолирана дори от другите отшелници. Беше изградена от големи камъни и представляваше няколко мънички тесни стаички. Тази вечер старецът Йосиф ми позволи да пренощувам в един каменен „чувал” – килията на отец Атанасий. Тя беше с размери примерно метър на метър и половина. Аз не съм висок на ръст, така че успях да се вместя на мъничката постеля, като сгънах краката си и сложих стъпалата си на една  кутия, лежаща в дупка в стената. На сутринта отец Йосиф ми показа една отвесна скала с изглед към морето, намираща се на разстояние от основната килия, върху която той си беше направил мъничка колиба за  особено безмълвие. Дължината на тази колиба едва достигаше, за да  може да спи в нея. Там имаше само един прозорец, който той използваше за врата”.

 

***

 

В Неа скити старецът Йосиф изгубил особената благодат, която получил, живеейки при по-големи лишения. Той казвал:

 

– Когато живеех в скита „Свети Василий”, прясната риба беше рядък лукс, а тук аз мога да се храня с нея по всяка време. Но сега, когато има материални утешения, Господ не ми дава духовни утешения с такава сила, с каквато ги имах в „Свети Василий”. Сега аз се приближавам до двореца на Царя и хлопам по вратите, но те не се отварят. А по-рано аз не само отварях вратите, но влизах и говорех с Царя.

 

***

 

Малко преди кончината на стареца Йосиф, когато болката от воднянката станала особено силна, вместо стонове, той издавал звуци на наслада: било му приятно, той се радвал.

 

Отец Ефрем Катунакски бил озадачен, когато чул това, и попитал:

 

–  Геронда, какво става? Болка ли чувствате или наслада?

 

– Аз страдам от болка, чедо мое, –  отговорил той. – Но едновременно с това се радвам. Господ е толкова благ! Той ми изпрати тези болки, за да ме награди с изобилна благодат във вечния живот.

 

***

 

В деня, в който старецът почина, ние съобщихме за това на сестра Евпраксия в Уранополис. Тя държала в ръце телеграмата и я оросявала със сълзи, когато внезапно вратата се отворила и в килията й влязъл старецът! Явил й се точно такъв, какъвто тя го познавала, с една единствена разлика: бил прозрачен. Приличал на кристал, защото тя можела да вижда през него. Той бил лъчезарен и радостен, а тялото му не хвърляло сянка. Изумена тя потъркала очите си и му казала:

 

– Геронда! Геронда! Тук пише, че Вие сте умрели.

 

–Да, чедо, мое, аз наистина умрях. Но, както виждаш, съм жив.

 

Тогава сестра Евпраксия се устремила към стареца, за да го прегърне, но той изчезнал и тя прегърнала въздуха. Подобни явления и диалози са знаци за неговата святост, особено като имаме пред вид това, че от момента на неговата кончина били изминали само пет часа.

 

***

 

Старецът ни учеше, че независимо с каква страст се бори монахът, той трябва да й противостои от самото начало до пълното й унищожаване. Дори и най-малката отстъпка може да доведе до гибел. Наистина има героични души, които като почувстват, че нечистото удоволствие се опитва да покори тяхната свобода и да помрачи ума им, бързат да прогонят удоволствието, причинявайки си физическа болка, за да съхранят душевната си чистота в Божиите очи. Това са жестоки думи, но душата, изпитала неизразимата Божия любов, не може да си позволи да падне в грях.

 

Именно такъв беше моят старец. Когато бил мирянин, той бил млад, смел и пълен с решимост да се бори до край. Не си позволявал да се отпусне, борел се със себе си, принуждавал се и проявявал в това примерно търпение. Как при такива благи намерения Божията благодат могла да не му помогне и да не възнесе духа му до тези висини, до които той достигна?

 

Източник: Православие.ру

 

 

 

 

 

 

Болестта на века

Април 28, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

 

Въпрос: Какво е мнението ви за тревогата: дали е изкушение или болест на века?

И двете. И болест на века, и нещо, което изкусителят експлоатира. Има биологични и медицински причини. Какво означава тревогата (άγχος – стрес)? Тя означава задушаване, оттук и думата αγχόνη (бесило)- да сложиш примка на другия и да го задушиш. От άγχω, което означава задушавам някого. Мисля, че това го нямаше в нашето поколение. По-скоро го имаше, но много ограничено. Днес е изключително разпространено. Всички имаме стрес, не познавам човек, който да не се тревожи много или малко. 

Както казах, има много причини. В едно много сериозно списание прочетох, че дори електрическото осветление поражда рак. Сега е 20.30 ч., в залата е светло като ден, не е проблем за нас, движим се, активни сме, даже повечето работи вършим вечер. В миналото това било немислимо, когато не съществувало електрическото осветление, нищо не можеше да направиш. Това го живяхме на Света Гора, когато бяхме в пустинята, тогава не съществуваха лампи, нито генератори, нито слънчеви колектори. Надвечер 17.00-17.30 ч. падаше нощта. Палехме една малка газова лампа, която едва блещукаше и всеки отиваше в килията си, беше нощ и нощта има своята благодат, благословение, нощта е поле за много духовни борби. Нощта е благословение за тези, които искат да се подвизават. Но когато нощта стане ден, се губи нейният смисъл. В манастирите монасите всеки ден стават много рано, преди изгрев слънце- в 03.00 ч. или 3.30 ч. и така виждат изгрева на слънцето, по-скоро изгревът на слънцето ни гледа в храма. Много пъти, понеже аз изповядвах по време на службата, излизах малко от параклиса и се наслаждавах на този момент. Казвах си: колко хора имат това благословение да гледат зазоряването!

Помня на село, спомням си с носталгия онези безкрайни нощи, когато ходих през лятото и оставах с баба ми в нейната стая, където нощта започваше в 19.30 ч. Баба ми слушаше новините по радиото, със съседките й. Новините свършваха към 19.45 ч, лека нощ! И лягаха. Започваше една нескончаема нощ, докато съмне. Ако легнеш в 20.00 ч. до 6.00 сутринта, или 5.00 през лятото, са девет часа. Помня, че често се будех и баба ми ми казваше:


-Бре, Андрико, спи! Още не е съмнало!


И аз я питах:


- Бабо, кога ще се съмне?


- Рано е още! Нощ е!


И заспивах отново, отново се събуждах и отново заспивах. Онази нощ край нямаше. Колко пъти да заспиш и да се събудиш? Безкрайни нощи. Да, но какъв беше резултатът? – първо на първо се насищахме на съня, бяхме деца, второ, имахме хубаво пробуждане, защото слънчевата светлина влизаше през прозореца на вратата и разбирахме, че се съмнало. Петлите пееха, кокошките, птичките, цялата природа се събуждаше, магаретата, домашните животни. Беше едно хубаво пробуждане. Докато сега чувам събуждания на други хора, които хвърлят обувки, чупят будилници – този, който те е събудил, рискува, какво да ви кажа. Виждал съм какви ли не пробуждания.

Една госпожа ми казваше, че борбата, която води, е да събуди мъжа си да отиде на работа. Докато накрая купили един воден пистолет и го пръскала отдалеч, за да го събуди. Не можел да се събуди. Друг хвърлял разни неща, ако тръгнеш да го будиш. Нямал нищо в леглото, всичко хвърлял. Всички тези неестествени неща ни отмъщават, изпълвайки ни с нерви, стрес, едно болестно състояние, което като облак покрива душата на човека и му „опъва” нервите, а не го отпуска. Но и въобще начинът ни на живот предизвиква този проблем, начинът, по който третираме нещата, многото желания, които имаме, голямата неудовлетвореност, безсилието ни да преодолеем нашия егоизъм, индивидуализъм и да кажем Слава Богу! Добре съм! Славословието към Бога отсъства от живота ни. Докато с постоянното славословие към Бога, дори и болен да си, ще се излекуваш. Особено страдащите от депресия – малка, голяма или периодична. Всички имаме моменти, в които се чувстваме потиснати, както и черни дни. Ако в тези часове човекът славослови Божието име и благодари на Бога, тогава се променя душевното му разположение. Но ако започне да казва не съм добре, не съм доволен, не са добре работите ми и започне да мисли негативно, тогава, дори да е добре, ще стане зле. И зле да е, ще стане още по-зле. За съжаление, виждаме в младите хора, вече и в нас, по-големите, тази тенденция да не славословим Бога. Но и за да славословиш Бога, трябва да видиш благодеянията на Бога, да се научиш да ги откриваш, да отделяш време за това. Трябва да имаме време да водим диалог със себе си. Богослужението е време и място за молитва, основното дело на човека, и в него той може да направи едно вътрешно себеизследване, един вътрешен диалог, защото умът ни е зает ден и нощ. Особено сега с тези средства всички са постоянно заети, държат едно телефонче и пращат съобщения – това нещо стана болест. Ходя по училищата, всеки хванал по един телефон, мъчат се да пратят съобщения, да видят, да научат новините, игри, дори игри играят вече на телефона. Но това уморява човека, той може да си мисли, че отморява, както и ако гледа един филм по телевизията, за да се разнообрази. Но човек не може да отмори с гледане на сцени, събитията, разни неща, защото това е непрекъсната бомбардировка на ума му с образи и истории.

Времето в храма е време за молитва. Но дори да нямаме сила за молитва, нека влезем в себе си и да проведем един вътрешен диалог. Знаете в манастирите има много дълги хубави служби, по 8-10 часа и дори повече. Всички тези часове са много хубави, часове за непрестанна молитва, за пеене, в които пиеш нектара на божествени и свещени мисли, както и часове за четене, където можеш да влезеш в себе си и водиш диалог със себе си. Трябва да намираме време за този диалог, да увещаваме, поучаваме и съветваме нашето аз. Когато например виждаме, че се отклоняваме, можем да си устроим един съд. Когато другите ни съдят, това не ни харесва, ние обаче ги съдим. Тоест да направим вътрешно изследване, да видим какво става в нас. И да правим всичко това не за да се изнервим и отчаем, а за да се поправим и най-вече да се обърнем към Бога-нашия Баща и да се помолим Бог да ни помилва и да приемем и вкусим надеждата на Божията помощ.

В храма сме, нека помислим какво благословение е, че толкова хора сме събрани на едно място. Имаме това благословение да сме в Църквата, събрани с цел богослужението и зовем Божието име, храним се с Тайнствата и Христос е между нас, както и Света Богородица и всички светци. В това вътрешно изследване и диалог душата трябва да се движи към две неща- към молитва, за да търси помощ от Бога, но и към славословие на Бога, да Го славим и да Му благодарим непрестанно за всичко, което имаме в живота ни.


Старецът Паисий казва, че дори само да благодарим на Бога за това, че сме хора, създал ни е по Негов образ и подобие, дал ни е харизмите на Светия Дух, дал ни е Светото Кръщение, св. Миропомазание, в. Причастие, членове сме на Църквата – с това можем да живеем всекидневно в любовта на нашия Христос. Колко благодарихме на Христос за всички тези неща? И старецът учеше на постоянното благодарене и славословене на Бога. Когато човек влезе в този дух на благодарение и славословие и започне да води диалог със себе си, но не като мечтателство, а с благ помисъл, тогава се изцелява и от тревогата.

Още нещо, което го вярвах и го потвърдиха в Русия, когато отидох на една конференция. Хората днес не плачат, мъжете обикновено не плачат, и жените вече не плачат – може да плачат от нерви. Човек днес не плаче и това му вреди твърде много, защото не изразява своя вътрешен свят и не вкусва голямата отмора, която вкусва този, който се е научил да плаче. Но кога ще заплаче човекът? След като дори нямаме време да заплачем. Ходя на погребения и се отегчавам – ама погребение ли е това? Гледаш някакви застинали лица, с черни очила, не знам защо носят черни очила. Питам се: всички са отишли и са си купили черни очила за погребението? Понеже от трона виждам всички. Гледаш море от хора с черни очила. Добре, когато навън има слънце, носят черни очила, но защо ги носят в храма? След това си казах, че изглежда хората плачат и носят черни очила, за да не ги гледат, като плачат. Попитах един човек:


- Носиш черни очила, за да не те гледат, че плачеш?


- Не, нося черни очила, за да не ме гледат, че не плача!

Не бях го помислял. Казах си: какво нещастие, да не можем да плачем дори на погребение. Или някои хора плачат на погребенията, но от отчаяние и този плач убива човека, не го животвори, не е изцелителният плач, където плачеш и изкарваш мъката си, а плач на отчаяние, който те уморява и убива.

Когато човекът се моли и се научи да плаче в молитва, тогава, освен че постепенно ще придобие благодатта на Светия Дух, първото, което ще придобие, е отморена душа.

Отците били хора, които плачели, светите отци и подвижниците поучават за плача, сълзите, поучават колко ценни са сълзите, когато човекът започне да живее духовно. Авва Исаия казва, че духовният живот започва от сълзите. Когато човек започне да плаче, тогава наистина извършва духовен труд. Но за да заплачеш, трябва да си дадеш време. В Русия, където ходих, имаше един голям психиатър, духовен човек, който на една конференция каза, че днес хората не плачат, затова и са болни и се разболяват душевно. И ми направи впечатление, защото и аз това мислех, защото виждах старите хора, които плачеха и имаха време да направят вътрешен диалог, да се помолят, да призоват Божието име и да живеят онова духовно благословение на отмората в Христос. Докато виждаме хора, които са изпълнили времето си с хиляди излишни неща, но нямат време да влязат във връзка със себе си. Кой знае това велико изкуство на общуването със себе си? Та ние с ближния си не общуваме, дори у дома с близките ни. Нека човек се запита колко общувам с баща ми, майка ми- децата са в техния свят, бащата в неговия свят, майката и тя в нейния свят, един телевизор работи напразно и всички държим един телефон и гледаме игрите в него. Колко съпрузи имат време да пообщуват помежду си? Можеш ли за половин час да пратиш 35 съобщения? Веднъж ми дадоха да разгледам някакви снимки в един телефон, нямаше и половин час и дойдоха 35 съобщения. Казах на този човек, когото познавам- добре, ти, който си женен човек, в 20.00 ч изпрати 35 съобщения и прочети още толкова? Кога говориш с жена си, сине мой? А той ми каза: след като и тя прави същото! Дори помежду си не общуват, а всеки с приятелите си. След това казваме, че се разболяваме от стрес. Пак добре, че е само от стрес. След това, виждаш хора, на които не можеш да отсечеш волята. Страшно е, съществува едно фиксиране в собствената воля. Така искам! Виждаме го всекидневно в храма, когато идват да подготвят сватбата си. Там да видите какво става! (обикновено младоженците или фотографът искат размествания в храма – бел. прев.) Да им обясняваш, че мястото на това нещо е тук. Ама тук трябва да отиде! – ти казва. Ама защо да бъде там, където искаш ти? В храма си е на това място, там ще си остане. Не, там ще отиде. Какво да ви кажа, някакви капризи, инат, мании, както един вманиачен човек, който трябва да излезе 13 пъти през вратата и не може нито 12, нито 14 пъти, а след това отново влиза и излиза, защото може да не е преброил правилно – след като е вманиачен, има психиатричен проблем. Да не могат да отсекат волята си, да не могат да проявят минимално търпение. И цялото това фиксиране в личната воля става примка около шията му, задушава се, чувства стрес.

Веднъж ядях и казах на един човек, който ядеше до мене прав.


- Донеси един стол и седни!


- Добре съм така!


Три пъти му го казах нарочно, за да му предам един урок – вземи един стол и седни да ядеш. Не можеше да разбере.

Проблемът е, че не можеш да отсечеш малко волята си, не можеш да проявиш малко послушание.


Веднъж един войник ми се обади – искаше да се самоубие!


- Защо , сине?


- Не ме пуснаха отпуск!


- И кога ще те пуснат?


- Утре сутринта!


- Е, защо тогава да се самоубиваш?!

Светът ли загина, не можеш ли да отсечеш малко волята си? Добре, несправедливо е, разбирам да се разстроиш, да се наскърбиш, да се ядосаш малко, но да искаш чак да се самоубиеш за това, че не са те пуснали да излезеш, понеже си планирал да излизаш с приятелите си. Това са болни неща! Неща, които стават примка около шията ни и ни душат. И разбира се, всичко това, както и много други биологични и наследствени причини, ни водят до голямата болест на епохата – стрес (тревога).

Сега, как да го преодолеем? С правилен начин на живот, със славословене и благодарене на Бога, с това да си дадем време, да се отпуснеш малко, да си казваш: седни тук, успокой се. Днес един човек не може да разбере какво означава седни и се успокой. Ама нищо да не правя? Нищо да не правиш. За два часа да седнеш и нищо да не правиш, да зяпаш, загаси ума си малко, и само това е нещо, отмора. Влез малко в себе си и направи един вътрешен диалог. Твоето аз е най-добрият ти приятел. Научи се да отсичаш желанията си. И родителите постъпват лошо, когато търчат да задоволят всички желания на децата си. Това не е хубаво. Да ходите да им готвите за три месеца в чужбина? Да ходите да им намирате квартира? Какви са тези неща? Мен майка ми ме заведе до кораба, махна с ръка и си тръгна! Отидох в Пирея, слязох, за първи път виждах Пирея, да не говорим, че си мислих, че в Гърция има лазурно небе, както се пее в една песен, и мислех, че е по-различно от това в Кипър. В крайна сметка бе същото. Отидохме, затруднихме се, влязохме в университета, намерих дом, под наем, купихме печки, маси, хладилници и т.н. Кой ни свърши всичко това? Ама чуваш сега родителят да ходи в Лондон да търси квартира за сина си, за дъщеря си и да им готви за 3-4 месеца, и да ходи след два месеца, защото мивката се е запушила и детето – 22 годишно не знае как да я отпуши. И влязло в интернет, казва, да види как да я отпуши. Опазил ни Бог! И след такива неща очаквате да бъдем здрави? Болни ще станем.


Оставете децата ви малко да пораснат сами. Трябва да се научим да посрещаме трудности, да живеем естествен живот, който има своите трудности, и неуспехи, и отхвърляния, и радости, и скърби и опасности. Ако се отдалечим от естествения живот и загубим връзка с Бога-нашия Баща и със св. Тайнства, тогава се сриваме отвсякъде.


Въпрос:
От малък чувах за личните карти, за електронни документи. Когато дойдох в Кипър и за първи видях тази лична карта, ме обзе смут. Четях по тази тема в християнски списания, и сега се намирам в дилема дали да извадя лична карта за малката ми дъщеря, тъй като често пътуваме до Гърция. И не мога да го приема в себе си. Мисля, че ще загубя общуването с Бога и всичко, което съм градил толкова време – борба, пост и т.н., както и че ще се промени връзката ми с Бога, едва ли не ще погина, едва ли не отказвам да свидетелствам, някакви такива помисли минават през ума ми.


Тъй като и други хора се вълнуваха, както става и с теб сега, преди една-две години аз самият поставих въпроса пред св. Синод. И един епископ, който се занимава с ересите, парарелигиозните групи и подобни въпроси, направи проучване. Сам отиде в канцелариите, където се издават личните карти, да провери от името на Светия Синод и не констатира нещо, което да вреди на духовния живот на човека или означава отричане на Христос, на Кръщението, нито съществува в картите числото 666. Аз, да ти кажа истината, си извадих лична карта преди един месец. Слава Богу, нищо не ми стана! Добре спя! Греховете ми ме затрудняват да се помоля, но не личната карта! Предната се счупи в джоба ми, отидох и си извадих нова. Не видях нещо лошо. Защо, чрез телефоните не ни следят навсякъде? И в крайна сметка защо да се боим да ни следят? И кой се интересува от нас? Но да речем, че се интересуват. Ако числото 666 беше върху личната карта, щях да ти кажа да не я вземеш. От момента, в който обаче го няма, и категорично няма нещо, което да нарушава вярата ни, не виждам причина за цялото това безпокойство.

Знаеш ли какво ще си изпатим накрая? Цялото това говорене за Антихриста, лични документи и числото 666, което в Гърция години наред го има, дойде и в Кипър сега чрез някои наши братя – накрая, когато дойде час, в който не трябва да вземаме печата на Антихриста, никой няма да ни вярва. Ще си изпатим като лъжливото овчарче. В Гърция мине се не мине, вадят нова карта и някои казва: това е картата на Антихриста! Стига, колко карти на Антихриста?! Нека бъдем сериозни хора!

Разбира се, че ще внимаваме, разбира се, че сме против печата на Антихриста, но това не означава, че една лична карта е печат на Антихриста. Това, че всички електронни средства – чипове и т.н., в даден момент ще бъдат използвани в ущърб на свободата на човека, да, ще се използват, но личната карта не означава, че се отричам от Христос с това да я взема. А ако е за Христос, си струва трудът да жертваме и целия си живот, но не така по идеологически причини.

И ако им кажеш има нещо, което не го знаеш! Тогава, ако е скрито в онези неща и не го зная, изобщо не ме интересува! И какво означава, понеже не го зная, значи съм се отрекъл от Христос? Тоест ако отида и взема вода от кръщелния купел и я сложа във водата, която пие един мюсюлманин, значи той е станал християнин, понеже е пил от кръщелната вода? Или, докато спи, отида и го кръстя, ще стане християнин? Ако съзнателно не го приеме?

В Русия имало един свещеник – о. Димитрий Дудко, който пишел хубави книги и изнасял беседи, но болшевиките го хванали, затворили го в психиатрия, сложили му няколко инжекции, промили му мозъка, след това се показал по телевизията и казал:

- От днес ставам атеист, Бог не съществува, Христос не съществува!

Той обаче не носи отговорност за това, вече бил болен, увредили ума му, той не се отрекъл от Христос, напротив, станал изповедник, защото направил това без да има съзнание за него, след като чрез медикаменти му промили мозъка. Тоест, ако отида и помажа някой неподозиращ със св. Миро по главата, значи съм го направил християнин? Без съзнателно да приеме благодатта на св. Кръщение? Разбира се, че не!

Превод: Константин Константинов

 

Духовникът йеромонах Евтимий от Капсала на Света Гора за корона-вируса и за затварянето на църквите в Гърция.

Април 20, 2020 in Начална страница, Отечески съвети



Иеромонах Евтимий е един от близките ученици на преподобни Паисий Светогорец и има безспорен авторитет сред всички светогорски отци, както и в православните среди на Гърция. Предизвикан от злоупотреби с името му в медиите, преди няколко дена той бе принуден да изкаже мнението си по наболелия за всички въпрос за пандемията и свързаните с нея проблеми. Имаме увереност, че то би утешило и подпомогнало духовно мнозина в Родината ни.


В настоящите критични дни и особено в светостта на периода на Страстната седмица е необходимо по-скоро тишина и молитва. Но тъй като наскоро в интернет се разпространиха някои мнения, свързани с моето име, за да бъде възстановена истината, и за да не причиня щети, бих искал да заявя следното. Никога не съм съветвал хората да се запасяват с храна поради предстояща война и никога не съм предричал прекратяването на заплахата от корона-вируса, както някои безотговорно и неистинно разпространяват. Освен това, без мое разрешение, публикуваха мои разговори с неточни и противоречащи помежду си възгледи за вируса, което предизвика много въпроси.
Моята гледна точка е ясна от това, което следва по-надолу; тя е изцяло лична, без желание да я налагам и на други.


Към многото непоносими проблеми, които имат хората, сега се добави и заплахата от корона-вируса, превърнала се в кошмар. Хората страдат повече от страха, от паниката и насилственото затваряне, отколкото от самия вирус.


Държавата (т.е. гръцката – б. пр.) предприе защитни мерки, но Църквата, която разполага със собствен арсенал от средства, за да се справи с вируса, сега е унижена, както никога до сега, отслабена и ограничена от държавата, и е неспособна да предостави тези средства на своите вярващи.


В миналото в подобни случаи на смъртоносни епидемии Църквата правеше водосвети и литийни шествия със свещени икони и свети мощи. Защо те да не се правят и днес? Ето, ръката на Господа не се е скъсила (Ис. 59:1), за да ни помогне и днес?
В моето село през трийсетте години на 20 век избухнала силно заразна болест, от която за няколко дни умрели 50 деца. Не успявали даже да изкопаят гробовете. Тогава донесли главата на свети Харалампи от манастира „Свети Стефан“ в Метеора и веднага морът престанал.
Откакто Господ извърши Тайната вечеря и предаде най-свещеното тайнство – Светата Евхаристия, спасяващата света Божествена литургия не е спирала да се извършва и до днес.


Нито Диоклетиан, нито турците, нито комунистите в Русия, нито германците през годините на окупация успяха да спрат (извършването на) Божествената литургия и пристъпването на верните към светото Причастие. А сега, поради страх от вируса, храмовете се затвориха и вярващите се лишават от спасителната благодат на тайнствата, от която имат такава нужда. А в същото време, когато всички тук са замълчали от страх, в православните църкви на България и Грузия богослужението не е прекъсвало, храмовете са отворени, извършва се Божествената литургия и вярващите не се страхуват да се заразят с вируса.


Защитните мерки, наложени от сегашното правителство, са противоконституционни, непоносимо тежки, прекомерни и несправедливи по отношение на православните гърци, понеже създават атмосфера на терор, която допълнително се изостря от средствата за масова информация.


Да, вирус има и трябва да защитим здравето си и здравето на околните. Но страхът трябва да изчезне, защото в състояние на страх човек не може да мисли и да действа логично и разсъдително.


В подобна ситуация, когато избухна реакторът в Чернобил, хората изпаднаха в паника и изследваха плодове и зеленчуци, за да ядат такива с най-малко радиация. Запитан, свети Паисий каза, че трябва да се прекръстим и да ядем без страх, сам той пръв давайки пример. Ако беше жив днес, би било немислимо да го видим с маска и ръкавици, да държи шише с дезинфектант в джоба си, както и да избягва хората или да им говори от разстояние. Със сигурност би успокоил народа и би помогнал да се разсее страхът, но най-много би се опечалил от затварянето на църквите.


Този страх не подобава за християните, които се вдъхновяват от примера на Богочовека и от мъчениците за вярата ни.
Много хора с нетърпение очакват победата над корона-вируса с намирането на ваксина, която да бъде задължителна за всички. Ние отказваме да се ваксинираме.


Който се страхува, нека се подлага на колкото ваксинации иска, но нека да знае, че те могат да имат непредвидими сериозни странични ефекти, както имаха например ваксините, с които ваксинираха децата против птичия грип преди няколко години, много от които останаха парализирани. Също така много хора, които са се ваксинирали срещу хепатит В, са се разболели от множествена склероза. Същото става и с други ваксини.


Ако Господ не ни пази, какво могат да направят ваксините и лекарствата?


Атеистът Казандзакис, за да се предпази от холера при едно свое пътуване в чужбина, се ваксинирал и въпреки това се разболял.
Ние притежаваме по-висши ваксини и “лекарства за безсмъртие”: това са светите Таинства. Имаме и изпитани лекари и специалисти против вируса като свети Харалампий, свети Висарион Дусику, който помага при чума и толкова много други светии. Но сега, при строгите забрани, народът остава без помощ и неутешен.


И докато всички се борят да се справят с вируса, други някои друго нещо имат на ум и на другаде гледат.
Водещи лекари и учени изтъкват, че това, което става в момента, е тест за подчинение, за да се манипулират хората в желана посока. Такова нещо до скоро изглеждаше странно и малко вероятно, но това не са фантазии, защото вече се чуват публични изказвания: „Пандемията на корона-вируса подчерта необходимостта от глобално демократично правителство“ (Йоргос Папандреу) и предлагат, „всеки да има микрочип, който да съдържа биометрични данни свързани с вируса или с други епидемиологични изследвания”(Евангелос Венизелос).
Такива хора говорят открито за печат и световно правителство, но ние разбираме ли? И какво правим? Въпреки че толкова много е писал и говорил свети Паисий на тази тема.


Възможно ли е да се доверим на тези хора, които ни поробиха на чужди кредитори, и които сега ни водят към робството на антихриста?
Свети Паисий, предричайки бъдещите трудности, наблягаше: „Само с добър духовен живот ще успеем.” Бог допусна това голямо изпитание заради нашите грехове. Нуждаем се от искрено покаяние, неизчерпаемо търпение и непрестанна молитва, която укрепва нашата Вяра.
Братски пожелаваме добро посрещане на Христовото Възкресение при каквито и да е обстоятелства.
Възкръсналият Господ на живота и Победител над смъртта да ни утеши, да просвети всички нас със светлината на Възкресението Си и да даде сила и издръжливост на Своя народ.


По Неговата благодат да достигнем деня на нашето освобождение от греха и от всякакви беди. Амин.
С душевна болка и искрено братолюбие

Йеромонах Евтимиос

Килия „Възкресение Христово“
Капсала, Света гора.
01-14/04/2020

https://www.vimaorthodoxias.gr/agioreitika-nea/paremvasi-tou-agioreiti-geronta-efthymiou-tis-kapsalas-gia-osa-symvainoun-stin-ekklisia/

Превод от гръцки: Монах Климент Зографски

Размисли при бедствия

Април 2, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

 

На какво се дължи липсата на плодорие, лошите ветрове, убийствения град, настоящето наше поражение и вразумление? Защо са лошата промяна на въздуха, болестите, земетресенията, морските вълнения и небесните явления? Защо природата, този общ и равен за всички извор на блага и удоволствия, създаден за радост на всички люде, се превръща в наказание за нечестивите, та с това – с което сме били удостоени и за което сме се оказали недостойни, сега да се вразумим и познаем Божията сила в злостраданието, щом не сме я открили в нейните благотворни деяния? Какво означава постигналото ни нещастие и за какво е то? Изпитание ли е то за добродетели, или пък наказание за грехове? Макар и да не би било това наказание – по-добре е да го приемем за наказание и да се смирим пред силната ръка на Господа, отколкото да се превъзнасяме с него, като изпитание за добродетели.

 

Ужасно е да гледаш безплодието на земята и поражението на плодовете й и то във време, когато будели такава надежда и били пред събиране! Ужасно е да видиш безвременна жътва, да видиш земеделци да оплакват трудовете си, като че ли стоят над мъртъвци пред поразените класове, които тихият дъжд е израстил, а бурният дъжд е поразил! Ужасно е да гледаш ниви, в които „жътвар няма да напълни ръката си, и сноповръзвач – шепата си, и минувачите няма да кажат „благословение Господне на вас!…“ (Пс. 128:7-8).

 

Жалко зрелище! Земята е поругана, острижена и лишена от своята красота! Това оплаква и блаженният Йоил, който по-трогателно от други е изобразил опустошението на земята и мъчителността на глада; разсъждавайки за Божия гняв, който опустошава земята, пророкът говори: „пред него земята е като градина Едемска, а зад него ще бъде опустошена степ“ (Йоил 2:3).

 

Нека намерим утеха в молитвата и покаянието, защото „съгрешихме, постъпвахме беззаконно, действахме нечестиво“ (Дан. 5:9); защото забравихме заповедите на Господа и служихме на лукавите си сърца; защото живяхме недостойно спрямо званието и благовестието на Твоя Помазаник; защото станахме в делата си присмех за Твоя Възлюбен Син. И клир, и народ съгрешихме в едно: „Всички се отклониха, станаха еднакво покварени; няма кой да прави добро, няма ни един“ (Пс. 52:4).

 

Господи, Ти си благ, а ние постъпвахме беззаконно; Ти си дълготърпелив, а ние сме достойни за наказание; ние признаваме Твоята доброта, въпреки нашата голяма безразсъдност. Но… Господи Боже, спри“ (Амос 7:5); „отстъпи Господ от нас“ (Пс. 38:14); „Господи, прости“ (Дан. 9:19); ние сме Твой народ и жезъл на Твоето наследие, затова накажи ни по благостта Си и бъди снизходителен в яростта Си, за да не ни направиш най-нищожни и унижени пред всички люде по земята!

 

Източник: из книгата „Духовни бисери“, изд. „Православен кошер“, 1992 г.

 

 

С търпението си спасявайте душите си

Март 31, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

 

Мир ви оставям; Моя мир ви давам;Аз ви давам не тъй, както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши (Йоан 14:27).

Често казват, че живеем в много трудно време. Това не е напълно така: в човешката история е имало и по-страшни времена. Просто днес средствата за масова информация донасят до нас всичко, което се е случило във всяка точка на света в режим он-лайн и за съвременния човек това вероятно е основният източник на тревоги и страхове. А що се отнася да отношението към света, към случващите се събития и към самия себе си – то до голяма степен зависи от самия човек, от това, на какво се основава неговото самостоене, ако си послужим с езика на Пушкин. Това качество може да бъде наречено фундамент, стожер, жизнена основа за всеки човек. Има и множество други термини, които изразяват наличието или липсата на такава основа в човека. Ако жизнената основа я има и тя е вярна – а за нас вярна основа е християнството, животът с Бога, – тогава отношението на човека към всичко, което се случва в света, се изгражда по съответстващ на нея начин.

Вярващият човек разбира, че над всичко и всички е Бог, Който промисля за света, за всеки човек и за него самия: и косъм от главата ви няма да загине (Лук. 21:18), – се казва в Евангелието. А веднага след тези думи идват следните: с търпението си спасявайте душите си (Лук. 21:19).

Навярно в това търпение се съдържат и самостоенето, и стожера, и всички добри качества на човешката природа, които помагат на човек не просто да живее, но и да остане човек при всички обстоятелства.

Но главният проблем на нашия съвременник не е дори в това, че не е свикнал да търпи, а в това, че е свикнал да се наслаждава или поне да се стреми към удоволствието, като към единствено приемлива форма на съществуване. Той е възпитан в система от ценности, най-главната сред които е да живееш без проблеми, да избягваш всякакви загуби и лишения. Днес човек поставя на първо място комфорта и то не само битовия, но и душевния, затова всичко, което застрашава този комфорт, му се струва много пъти „по-опасно”, отколкото на човека, възпитан в духа на традиционните ценности.

Има такова понятие – душевен мир. Сигурно всеки човек цени душевния мир, но по колко различен начин понякога хората го разбират. За вярващия, внимателния към себе си човек, душевният мир е следствие от чистата съвест. А за човека, който се стреми на първо място към комфорт, душевният мир е състояние, при което никой не го закача и никой нищо не иска от него; чувство, че не е длъжен никому за нищо. Т.е. и единият, и другият имат мир в душата си. Като че ли това е еднакво състояние – но всъщност е различно. Затова човекът, за който ненарушимият комфорт е главен жизнен критерий, може да бъде много мил или успешен, докато прави това, което иска. Но при най-малкия „срив на програмата” на него му става много трудно и често самият той става напълно непоносим.

Колкото повече човек се стреми към покой, толкова по-малко го има. Това добре е изразил преподобни Пимен Велики: „Ако търсим покой, той ще бяга от нас, ако бягаме от покоя, той ще ни преследва”. Тези думи много точно отразяват състоянието на съвременния човек, който все повече се стреми към комфорт или покой и все по-малко и по-малко има възможност да му се наслаждава. Какво му пречи най-вече? Различните видове катаклизми – и външните, и, най-вече, вътрешните – тези сривове, които от време на време се случват в самия човек. Трудно е да бъдат преживени някакви екстремни ситуации, още по-трудно на човека е да търпи сам себе си. В съвременния човек този навик на практика е изгубен.

Да търпиш самия себе си – това означава, въпреки своите недостатъци, въпреки своите загуби и житейски провали, все пак да събираш сили, да ставаш и да продължаваш, да правиш изводи от своите грешки, да изправяш нещо в себе си, оценявайки трезво своето състояние. Но за съжаление на човек най-често му се струва, че виновни са неговите родители, неговата жена (мъж), колегите или просто околните и, накрая, – съществуващата власт. Той не иска, дори се бои да се вгледа в себе си. Крайният случай, когато човек не може да понесе себе си е самоубийството.

В една от книгите на Юлия Вознесенска има забележително място. Майката на главната героиня, жена на около четиридесет години, която е свикнала да живее много комфортно, с всички удобства, взема решение за евтаназия, защото „цяла седмица е страдала непоносимо от хрема”. Този ситуационен модел, за щастие, засега все още фантастичен, не е толкова абсурден, колкото изглежда. На практика той представлява „логическият завършек” на стремежа на съвременния човек към комфорт и успех на всяка цена. И сега някои наши съвременници вземат крайни решения в случаи, които на други не изглеждат така катастрофални.

Понякога се случва (мисля, че всеки е преживявал подобни моменти), да ти се струва – край, не мога повече, няма повече накъде. Това чувство често се стоварва върху човека напълно необяснимо. Има ситуации, когато човек се срива заради някаква дреболия, макар че преди това е издържал сериозни изпитания. При това всеки път е устоявал или, падайки, е ставал – и изведнъж се предава. Всичко това е сложно, зависи от комплекс от причини и не на последно място от здравословното състояние на човека или количеството стрес, понесено от него.

Точно тук е много важен навикът от целия предишен живот. Ако той помага на човек да се мобилизира и да се отдалечи от края на пропастта, та макар и пълзешком – блазе на този човек. Ако не – тогава се случва човекът да се пречупи. Отново най-крайният случай е самоубийството, макар че има и други варианти: човек напълно да загуби интерес към живота, да се отпусне, да се пропие… и т.н. Понякога казват: „Животът му тръгна по нанадолнището…”

Тук е мястото да кажем няколко думи и за човешкото достойнство. От християнска гледна точка достойнството е добродетел, взета в най-широк смисъл. За да съхрани своето достойнство, за да го изгражда, човек трябва да полага усилия. Достигането на добродетелите и изобщо всяко движение напред изисква труд, напрежение на волята и постоянна събраност. И понякога се случва така, че човек просто се уморява.


През лятото на 1988 година аз помагах на един свещеник в село Красное край Палех. В това село живееха забележителни бабки, които бяха на по 80-90 години. Някои от тях вече не можеха да ходят. В неделя, след литургията, ние отивахме да ги причастим. Условията, в които живееха, бяха ужасни: бедни, наклонени на една страна къщички с полегат под. Макар че самите бабки бяха чистички, спретнати, стараеха се, докато имаха поне малко сили, да се грижат за себе си, та дори и по дома нещо да направят. Нямаха никаква покъщнина, освен най-бедна домашна посуда. Но имаха книги – Псалтир, Евангелие и други. Много от тях, някои дори и на легло, изчитаха цели служби, а понякога се придържаха към монашеско правило. Болшинството от тях бяха вдовици от военните години. Мъжът на една от тези старици отишъл на война месец след сватбата и не се върнал, мъжете на много от тях бяха загинали в първите дни на войната. Те бяха съхранили верността си към тях през целия си живот, до самата смърт, и при това не бяха сломени, смазани. Хората от това поколение са най-доброто доказателство, че може да се устои и при най-тежките жизнени обстоятелства. Те преживели целия този живот с Бога. Не се страхували. Цял живот работили тежка, просто ужасна работа. Ние сме свикнали да се ужасяваме от ГУЛАГ. А с какво работата в колхозите е била по-добра? Трудът в колхозите през четиридесетте и петдесетте години на двадесети век на практика по нищо не се е отличавал от лагерния. Глад. В лагерите давали поне чорба от развалена сельодка, а не село нямало и това – добре било, ако можели да сварят листа от картофи. И тези хора преживели всичко това и не бяха измъчени и озлобени, а удивително чисти и светли. Такива имаше много.

Опитът от понесените по християнски страдания дава на човека много: търпение, истинска, нелицемерна, не изкуствена любов към хората, умение да прощаваш и необичайна жалост към околните – това, което преподобни Исаак Сирин нарича милуващо сърце. Много пъти съм се убеждавал, че понесените по християнски страдания наистина облагородяват и възвисяват човека. Всъщност именно те правят човека човек.

Не е вярно, че вярата само утешава – не, тя наистина помага на човека, преобразява го, дава му вътрешна сила. Там, където вярата и нормалните човешки реакции са изгубени, изпитанията преминават като валяк върху хората и обществото. Какво се случва с традиционното общество във времена на изпитание? – Хората се сплотяват. А в какво се превръща по време на бедствия потребителското общество? – Хората се превръщат в мародери. Представете си, че нещо се случи в нашите относително благополучни условия, ако утре спре токът, престане да тече водата и да работи канализацията – какво ще се случи тогава с днешните хора – озлобени, жестоки и завистливи?

Съвременният човек мисли, че свободата е някаква външна даденост, която обезпечава безпроблемното му съществуване. Но всъщност свободата е резултат, плод на правилен духовен строй, правилно отношение към света, живот според известния принцип: прави каквото трябва и да става каквото ще. Необходимо е да правим което трябва пред Бога, а резултатът да предаваме на Божията воля. Бог знае, какво ни е нужно и какво е полезно за нас. Бог знае нужни ли са моите усилия. Но аз се старая и се трудя. Получило се е? Добре. Не се е получило? Пак добре. Бог знае защо.

И костенурките могат да летят

Март 17, 2020 in Начална страница, Отечески съвети


Гледах един филм. Хареса ми. Не го гледах в кино, за да не съблазня някого. Нали трябва да мислим и за другите и да не ги съблазняваме, по думите на апостола, който казва, че ако брат ми се съблазнява от това, че ям месо, няма да ям месо никога, за да не съблазня брата си1. По тази причина и аз гледах този филм на DVD.

 

Трябва и вие да го видите –  „И костенурките могат да летят”. Във филма имаше страшни сцени, буквално да ти се скъса сърцето. Действието се развиваше в един лагер на границата между Турция и Ирак и разказваше как живеят кюрдите, най-вече децата. Имаше десетки деца, сираци, изоставени във войната. И тези деца търсеха начин да оцелеят. Когато гледате, не можете веднага да разберете – едно дете взема кръгла метална кутия и с устата си изважда една игла. Това беше мина, от минно поле. Децата влизаха в минното поле и търсеха мини, за да могат след това да ги продадат. В следващата сцена дадоха едно момиче, което носеше друго петгодишно дете на гърба си. Това дете изтегляше иглата със зъби, защото нямаше ръце – ръцете му бяха откъснати до лактите. Беше ги изгубило или от мина или по време на войната. Много от децата бяха без ръце, без нозе, осакатени. Беше страшна гледка. Сърцето ми се късаше докато гледах. И това дете вадеше със зъби иглата, а след това неговата сестра вземаше мината, за да я продаде.

 

Като студент гледах друг филм – „Африка, адио”. В него бяха показани ужасни неща за живота в Африка, поради което и двамата сценаристи, италианци, били осъдени на затвор.

 

Аз преживях шок от филма поради една сцена. Всъщност, нямаше нищо страшно. Показваха клон от един кактус. В него вкарваха една тръбичка и от нея изтичаха 3-4 капки течност, а в дълбочината на кадъра се виждаше пустиня с много подобни кактуси. От тръбичката капките се стичаха в една консервена кутия. След това виждаме една африканка с консерва и сценарият казва: ето така, капка по капка, събират вода от всеки кактус, за да може семейството да пие вода. След това жената ходи десетки метри, за да намери друг кактус, та и от него да извади няколко капки вода. Няма да забравя това докато съм жив. Винаги, когато пия вода, се сещам за тази жена. Колко път трябваше да измине тя, натоварена, измъчена, за да събере не половин, а цяла чаша вода, която аз имам? Защо е така? Толкова ли е грешна тази жена, че така се мъчи да добие една чаша вода? А аз толкова ли съм свят, че по всяко време я имам? Кога сме казали „благодаря” за това, което имаме? Гледах тези деца с откъснати ръце, крака, пръсти, а аз какво направих, за да имам и ръце, и крака? Благодарили ли сме някога на Бога, че можем да ходим, че имаме ръце? Постоянно гледаме какво не ни достига и какво искаме. И се борим, трудим се да го придобием. Това не е лошо. Но кажете поне едно „благодаря” за това, което вече имате. Бог не ни го е дал на заем.

 

Веднъж като студент, заедно с други като мен, бях в една институция и директорката ни обясни, че глухонемите деца, не са неми, но не могат да говорят, тъй като не чуват звуците, не знаят, че те съществуват. След това доведе едно детенце, за да ни покаже как то ще разбере, че съществуват звуци и самó ще започне да ги издава. Взе детенцето, постави едната му ръка на гърлото му, а другата – на своето. И тогава тя каза: „Ааааа”. Детето разбра, че тя иска от него да направи същото и отвори устата си. Госпожата се разочарова. След това направи нов опит: „Ааааа”. След много такива опити мъничкото схвана, че когато госпожата отвори устата си, тя не прави само това, но има и нещо друго, усети, че има някаква вибрация и че от него се иска да направи същото. Опитваше се, опитваше се и накрая успя да каже „ааа”. Тогава директорката се зарадва, прегърна го, целуна го, даде му шоколад, бонбони … много беше щастлива, а то цял ден тичаше и викаше „ааа”. Така постепенно научи „о”, „е”, „и”,  без някога да ги е чувало. Директорката ни разказваше колко трудно е на децата, докато се научат да правят разлика между  между „г” и „д”, „”д” и „т”. И си казвам: защо тези деца не могат да чуват, а аз мога? Защо Бог ми е дал да чувам, задължен ли ми беше с нещо, имаше ли нужда от мен? Защо ни е дал уши и глас? А защо тези деца да не чуват?

 

Казахме ли някога на Бога „благодаря” за това, че чуваме? Че можем да чуем нашия приятел, нашите родители, че чуваме всичко, което ни казват другите, че можем да слушаме музика? Казахме ли някога „Слава на Тебе, Боже” за това?

 

Не ни достигат много неща и е добро нещо да се трудим да ги получим, да ги придобием, но да казваме и „благодаря”. Да кажем едно „Слава на Тебе, Боже”. Един монах на Света Гора казваше, че когато казваме „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме”, пред Бога това струва десет драхми. А когато казваме „Слава Тебе Боже” –  100 драхми.

 

Нека се научим да казваме „Слава на Тебе, Боже”. Да не бъдем неблагодарни. Неблагодарността е ужасно нещо. Постоянно се оплакваме, мърморим, искам това, искам онова, защо нямам това, защо нямам онова, а за това, което вече имаме, не казваме „Слава на Тебе, Боже”. Не сме способни да кажем едно „Слава на Тебе, Боже, за даровете, които си ни дал”. Как тогава прилагаме това „благодарете за всичко”2, което ни заповядва апостол Павел? Той казва: за всичко благодарете, дори и за нещастията, което ни се случват, а ние и за доброто не казваме „Слава на Тебе, Боже”.

 

Вчера ми разказаха за един архимандрит, при когото дошъл на гости един владика. Архимандритът му казал: ”Владико, в нашата енория имаме трима светци – искате ли да ги видите?” „Да – казал му владиката – с удоволствие”. Той завел владиката в една къща, където живеели трима парализирани братя,  доста възрастни, които били заболели от някаква болест на мускулите и постепенно се парализирали. Най-възрастният вече почина. Когато владиката дошъл, те вече трудно говорели. Владиката се потресъл. Искал да им каже две думи  – и им казал: да молим Бога да ни даде търпение, да Го славим за онова, което ни е дал, да имаме търпение в това нещастие… Когато свършил, най-старият казал: „Не сте прав, високопреосвещени владико – къде видяхте нещастие? Това, че сме парализирани не е нещастие, а щастие. Ако имахме крака и можехме да търчим насам-натам, щяхме ли ние тримата да бъдем заедно с толкова любов, щяхме ли да се молим, да прославяме Бога, очаквайки часа, когато ще се срещнем с Него?” Виждате ли човек, който има ум Христов3? Знае как да гледа на нещата. Нима ще е по-добре, ако някой има крака и те го водят в грях? Виждате ли как там, където ние виждаме нещастие, Бог устройва нашето спасение, нашето щастие? Колко пъти казваме, щях да съм щастлив, ако не бях извършил това и това. Помислете сега дали не трябва да благодарим на Бога и за лошите неща, които допуска, а ние не сме започнали да казваме „Слава на Тебе, Боже”, дори за добрините, които ни изпраща.

 

Благодарете за всичко. А за да благодарим за всичко, дори за лошото, трябва да започнем да благодарим за добрите дарове, които са ни дадени. От сутрин до вечер да казваме „Слава на Тебе, Боже”. Колкото и пъти да го повторим, пак не е достатъчно. Защото сме получили неща, които не заслужаваме. Не сме направили нищо, за да се удостоим с тях. Не сме по-свети от онези деца, които нямат ръце, или от онези, които не могат да говорят, а Бог ни е дал дарове без да ги заслужим. Затова постоянно да казваме „Слава на Тебе, Боже”!

 

 

1. Ср.1 Кор. 8:13

2. 1 Сол. 5:18

3. 1 Кор. 2:16

 

Пътят на душата

Март 10, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

Великият пост е път и душата е призвана да извърви този път, за да се очисти и чрез духовните запаси да се подготви, стигне и поклони на светото Възкресение. Този път започва с едно събитие, което срещаме в първата неделя на Великия пост. Εдно просто събитие, но с особена дълбочина и същност. Христос среща Своя апостол Филип, който известява Натанаил, своя приятел, за появата на Христос, която изпълнила с радост неговото същество. Натанаил се доближава, за да види и да се убеди в това, което Филип му казал. И когато доближава Христос, тогава Господ му казва, преди Филип да те повика, когато ти беше под смоковницата, видях те. И Натанаил изповядва: “Рави! Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев…”. Защо обаче Натанаил изповяда в онзи момент това, което почувствал? Защото, много просто, мястото, на което стоял, не било просто едно място, а духовно състояние. Натанаил бил в състояние на молитва, на място, където Бог може да ни види. Когато човекът стои в мястото на любов, смирение, аскеза, добродетел, молитва, себепознание, тогава се намира на мястото, където Бог може да го види, но и сам да види Бога. Така започват стъпките на душата през Великия пост, душата търси това място, където ще придобие гледка към Бога и ще почувства Божията милост.

Влизайки във втората неделя на Великия пост, срещаме една важна осветена аскетична личност – дивния пастир на Солун св. Григорий Палама. Как подхождаме към един светец? Узнавайки житието му, почитайки го и опитвайки се да подражаваме на неща от неговия духовен път, от неговия осветен живот. Когато доближаваме този светец, е сигурно, че ще чуем със слуха на душата ни неговия вик: “Господи, просветли мрака ми!”. От кое място светецът издава този вик на душата към Христос? От мястото на Натанаил, от мястото на дълбокото смирение, на истинската и автентичната аскеза, на сърдечната молитва. Светецът, както и ап. Натанаил, са влезли в духовната стая на душата си. Там виждат мрака, който са имали като хора, и зоват Светлината, която не е някоя друга, а Христос, незалязващата Светлина.

Великият пост е търсене на пътя към душата, на пътуването към душата. Ще се спрем на този път и ще видим елементи, които стават пречки за това пътуване, но и духовни елементи, които са запаси за пътуването. Ще видим пречки (εμπόδια) и запаси (εφόδια).

Преди много десетилетия на Света Гора живял един добър подвижник – старец Калиник Исихаст, който ни показва една пречка в пътуването към душата, в пътуването, което има за цел срещата с Христос. Защото в душата срещаме Христос. „Царството Божие е вътре във вас“. Мястото на срещата, познанството, съприкосновението и общението ни е душата. Пречка за душата е нашата фантазия. Старец Калиник казва характерно – фантазията, братя, е страшно талантлив художник, рисува с ярки бои в нас, в душата ни и ума ни, и естествено фантазията подчертава всичко, което няма ценност, което няма същност и което реално не съществува. Тя е едно болно, следгреховно състояние. Когато се оставям на фантазията, когато се качвам на колесницата на фантазията, е сигурно, че ще ме отдалечи от пътя към душата. Сигурно е, че ще ме заблуди, че онова, което ще ми продиктува, няма нито истина, нито същност, нито ценност, а е една заблуда.

Втора пречка в пътуването към душата е съмнението. За него ни говори един велик подвижник – старец Даниил Катунакийски. Фантазията е талантлив художник, който рисува в нас заблудата и ни заблуждава. Съмнението е сръчен фотограф, който първо снима внимателно, а после променя образа или събитието. Много пъти и съмнението става една пътека и е сигурно, че тя ни пренася далеч от онзи духовен път, който ни води до душата и Христос. Съмнението и фантазията имат нещо, което ние нямаме. Голямо търпение. Строят внимателно и търпеливо стени, стените на заблудата и лъжата, които ни отделят и от брата ни, следователно и от Самия Христос.

Един друг елемент в пътя ни към Христос, който може да стане запас или пречка. На Света Гора преди доста години живял старецът Атанасий Григориатски, аскетичен, разсъдлив, благороден, свят игумен. Веднъж, докато седял на балкона и се молил, видял от съседния балкон да излита една метла, втурнал се и видял монаха, който хвърлил метлата в пропастта.

- Защо, детето ми, хвърли метлата?

- Защото се повреди.

- Ще отидеш и ще донесеш метлата обратно.

- Ама повреди се!

- Не прéчи. Ще я донесеш обратно, много те моля!

И монахът слязъл в морето, взел метлата и я занесъл на стареца.

- Видяхте ли, геронда, метлата е повредена!

- Да, но дървото на метлата не е. И помисли, че някои отци преди теб са се качили в планината, влезли са в гората, намерили са подходящото дърво, обработили са го, изгладили го, за да метеш ти и да не се нараняваш от грубото дърво. Потрудили са се. И когато, детето ми, не зачитаме труда на другия, тогава не зачитаме и личността, и когато не зачитаме личността и труда на брата, тогава трудно ще стигнем до любимата личност на Христос.

Зачитането и уважението към труда на другия са пречка или запас. Нека бъдем внимателни и да зачитаме труда, да зачитаме личността. Когато уважаваме личността на брата, тогава реално служим на Самия Христос.

Ще влезем в живота на една велика светица. Всичкия я познаваме: Света Ирина, игуменка на манастира Хризовалант. Един случай ще заемем от нейния дивен живот. Когато вечер излизала, коленичила, молила се и два високи кипариса се огъвали пред нея, върховете докосвали нейните изстрадали и окървавени от покаяние колене. Когато светицата ставала от молитва, тогава и кипарисите постепенно се изправяли в предишното състояние.

Братя, молитвата е онази, която може да накара двата кипариса в живота ни – душата ни и тялото ни да коленичат и да се смирят. Истинната молитва, която има духовните елементи на смирение, покаяние, любов към Христос, любов към брата, прошка към врага, тази молитва има сила да смири душата и тялото и, смирявайки ги, да ги издигне към една духовна височина. Нека не забравяме запаса на молитвата.

В живота на един велик светец има следния случай. Когато коленичил една нощ да се помоли, една ехидна отишла и го ухапала в крака, продължила да го хапе и да влива отровата си в тялото му. Той обаче не спрял молитвата си. Когато сутринта станал, видял раните, но силата на молитвата го покрила, така че отровата на змията да не засегне тялото му.

Когато се молим, нека внимаваме с онези змии, които ни доближават, които не са нещо друго, а нашите помисли, които идват да ни отровят в онзи момент и да ни откъснат от общението ни с Бога. Да бъдем сигурни, че ако молитвата ни има онези духовни елементи, които карат душата и тялото да се смирят и издигнат, отровата на помислите няма да повлияе на нашето същество, дела, слово, но и отровният помисъл няма да ни откъсне от молитвата.

Това са някои от пречките и запасите по пътя към душата ни. Един път, който следвали светците, отците, един път, за който е сигурно, че когато човек го открие, ще почувства, че има най-хубавата гледка. Защото пътят към душата ни кара да виждаме нашата трагичност, което ще породи съзнание, ще даде смирение и смирението ще ни доведе до най-голямата дълбочина, до онази дълбочина, където заедно с нашия мрак и целия ни живот ще можем да срещнем Христос и да възложим този мрак и духовно парализиране в Неговите нозе, имайки не просто надежда, а убеденост в нашето изцеление. И когато Христос изцелява, тогава човекът се възкресява.

Превод: Константин Константинов

Православната Църква притежава Истината

Март 5, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

 

Обединена Европа през 21 век търси своята идентичност. „Европейската идентичност” не е била предмет на сериозна проблематика, доколкото са я формирали само икономически и политически фактори. Но след като културни и особено религиозни фактори бяха взети предвид при нейното търсене, се получиха сериозни дискусии, силни разногласия и остри спорове около позоваването на християнската идентичност на Европа в „европейската конституция”.

Но какво означава „християнска идентичност на Европа” за нашите православни народи? Доколко християнска е „християнската идентичност на Европа?”

Тези, които благонамерено се подвизават за укрепването на християнската идентичност на Европа, говорят обикновено за нея сякаш се касае за историческа даденост или кодекс с християнски принципи и ценности, в които могат да се обединят християнските народи с помощта на икуменически контакти и междухристиянски диалози. Християните в Европа се стремят да гарантират християнската идентичност на институционално равнище, защото се страхуват от религиозния упадък на техния континент, от промяната на християнския й характер поради промените сред населението (миграцията и т.н.), както и от „изключването” на християнските „междуцърковни” организации от центровете за вземане на решения в Европа. Следвайки същата логика, предложенията на официалните православни представители също се концентрират върху укрепването на едно институционално утвърдено християнско присъствие в Европа.

В този текст се посочва, че православното самосъзнание не ни позволява да пренебрегнем факта, че Православието не може да представлява заедно със западното Християнство една единна „християнска идентичност”, а, напротив, задължава ни да подчертаем, че Православието е забравената от Европа нейна първична вяра, която отново трябва да конституира нейната християнска идентичност.

Живеейки в средата на Света Гора и в духовната атмосфера, която тя създава, разбираме, че нашето православно наследство не трябва да се отмерва с мерките на този свят. През последните години ставаме свидетели на благоговението и дълбоката вяра на поклонниците на Света Гора, мнозина от които идват с много труд и с големи разходи също от православни страни на Балканите и от Русия.

В съзнанието на всички тези благочестиви православни християни, но и на хората в страните, от които идват, Православието обикновено няма смисъла, който му придават тези, които го разглеждат с идеологически или социологически критерии или го смятат за националистическа сила на възприелите го народи. Колкото и ние, православните, да създаваме такива впечатления, поради нашите лични несъвършенства или колективни неуспехи, в нашето съзнанието е дълбоко вкоренено убеждението, че Православието е нещо много по-съществено, небесно, нерушимо: то е безценният дар на светия Троичен Бог в света „вярата, веднъж завинаги предадена на светиите.” (Иуда 1:3), която Православната Църква съхранява целокупно, без еретични изопачения и която с много жертви опазихме в трудни времена, за да не загубим надеждата за вечния живот.

Православните народи сме помилвани от Светия Бог да носим печата на православното св. Кръщение, да се причастяваме със св. православна Евхаристия, да следваме със смирение догматичното учение на светите Седем Вселенски събори като единствения път на спасение, и да пазим „единството на духа чрез връзките на мира” (Ефес 4:3). Носим завещанието на православната вяра „в глинени съдове” (2 Кор 4:7), въпреки това тя по Божия благодат конституира нашата надежда (1 Петр. 3:15).

Православната Църква не е просто ковчегът на нашето национално историческо наследство. На първо място и най-вече тя е едната, свята, съборна и апостолска Църква.

За да не загубят надеждата за вечното спасение в Христос, в трудни времена православните народи на Балканите запазили своята православна вяра с жертвата на хиляди новомъченици, противопоставяйки се както на ислямизацията, така и на уния-тизацията.(1). Затова и скорошното, след рухването на атеистичните режими, съживяване на унията и активността на нео-протестантските конфесии сред православното население представляват много сериозно предизвикателства за православните. И като такива трябва да се посрещат, тъй като за пореден път поставят в опасност спасението на прости души, „за които Христос умря” (Вж. Рим. 14:15).

В западните общества, от друга страна, традиционно римокатолически и протестантски, където също има и действат православни енории, православното присъствие трябва да е скромно свидетелство за автентичното Християнство, от което се лишили за векове тези общества, поради папистките и протестантски отклонения от апостолската вяра. Всеки път, когато носталгичното търсене на неподправената християнска вяра кулминира във връщането на инославните християни в обятията на едната, светата, съборна и апостолска Православна Църква, се изразява мисионерската природа на Църквата. Връщайки се в Православната Църква, инославните не оставят една църква, за да приемат друга, както погрешно се смята. В действителност оставят едно човекоцентрично църковно формирование и преоткриват едната и единствена Църква Христова, стават членове на Тялото Христово и се преориентират в пътя към обожението.

За съжаление, противоположна насока следва синкретичният икуменизъм, който изразяват органите на т. нар. Икуменическо движение и носителите на папоцентричния икуменизъм. Понеже пренебрегват православната еклесиология и следват протестантската „теория за клоновете” или най-новата римоцентрична теория за „църквите-сестри”, те смятат, че истината на апостолската вяра, или част от нея, се съхранява във всички християнски църкви и конфесии. Затова насочват усилията си към осъществяването на едно видимо единство на християните, независимо от по-дълбокото единство във вярата.

В този смисъл икуменическото „богословие” приравнява православното Кръщение (трояко потапяне) с римокатолическото поръсване, приема ереста на Филиокве за догматически равносилно на православното учение за изхождането на Светия Дух само от Отца, превеждат първенството по власт на римския папа като първенство по служение, нарича теологумен православното учение за разликата между същността и енергията в Бога и за нетварната Божия благодат и т.н.

Протестантски конфесии, които стигат до отричане на основни догмати на Вярата (на историчността на Възкресението, на приснодевството на Света Богородица) и приемане на антиевангелски нрави (хомосексуален брак и т. н.), биват поставяни наравно в „панелите” на ССЦ със светите поместни православни църкви. Теорията за „демитологизацията”, „богословието” на „смъртта на Бога”, ръкополагането на жените в свещенически степени, „последования” на хомосексуален брак несъмнено не са елементи от нашата християнска идентичност.

Протестантството навлезе в много дълбока криза на вярата. Франк Шефер, известният американски протестант, който след дългогодишно и трудно търсене стана православен, в книгата си Dancing Alone, The Quest for Orthodox Faith in the Age of False Religion, Regina Orthodox Press, Salisburg, USA дава много интересни сведения, които разкриват отпадането на протестантството от истината на едната, свята, съборна и апостолска Църква.

Продължение и неизбежна последица от междухристиянския синкретизъм е междурелигиозният синкретизъм, който признава възможност за спасение на тези, които принадлежат на една от монотеистичните религии. Православен епископ написа, че „всъщност една църква и една джамия… целят в същото духовно утвърждаване на човека” (2). Междурелигиозният синкретизъм не се колебае да признае спасителни пътища във всички религии на света (3). Преди няколо години професор от Атинския университет написа, че може да запали свещ пред икона на Света Богородица, както и пред статуята на една от богините на Индуизма.

Православни епископи, клирици и богослови, за съжаление, са се повлияли от това синкретично мислене. С техните богословски виждания, които секуларизирани управници и интелектуалци обикновено слушат и признават като православни, допринасят това мислене да надскочи тесните граници на техните лични разбирания и да бъде „линия” с конкретни цели и стремежи. В тази перспектива любовта, без връзка с догматичната истина, се установява като критерий за единството на християните, докато настояването върху традиционни православни богословски положения се отхвърлят като религиозна нетолерантност и фундаментализъм.

Относно това как икуменическото мислене съгражда модела на една привидно християнска идентичност на Европа, са характерните „ангажименти” на представителите на християнските църкви, които подписаха Икуменическата харта на 22 април, 2001 (4).

Но тази „християнска” идентичност на Европа е много далеч от истинската християнска идентичност на европейските народи. Трябва силно да се подчертае, че Европа бива онеправдана, когато й приписваме една идентичност, която не е истински християнска, а само привидно такава. Едно болно, едно подправено християнство не е Християнството на катакомбите в Рим, на св. Ириней Лионски, на православните монаси от Шотландия и Ирландия, въобще Християнството от първото хилядолетие. Едно подправено Християнство не може да защити Европа от нахлуването на нехристиянски разбирания и нрави в обществата й.

Вече е известно, че много от европейците се умориха от сухия рационализъм, изпитват носталгия по загубения мистицизъм и затова приемат мюсюлманството, будизма или индуизма, предават се на езотеризъм или преследват метафизични преживявания в ню ейдж движения. Споменава се, че само в Италия има близо 500 джамии, а във Франция 5% от населението са мюсюлмани (Статията е писана преди доста години. – бел. прев.)

Православната Църква притежава Истината. В центъра й стои Христос. В нея всичко е богочовешко, защото всичко, което се принася на Богочовека Господ, се облагодатява от нетварната благодат на Светия Дух. Затова може да упокои душите, които благонамерено търсят свобода от задушаващия обръч на рационализма, сциентизма, материализма, идеализма, технокрацията. Затова Православието не трябва да се хвърля в синкретичната фуния, не трябва да се загуби надеждата на целия свят.

Като православни пастири и като православни вярващи имаме дълг да опазим свещения завет на нашата православна вяра. Апостолът на езичниците увещава презвитерите в Ефес и пастирите на Църквата до днес: „Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Светий ви е поставил епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която Той си придоби със Своята кръв” (Деян. 20:28). И пак той пише към верния народ в Солун и на цялата Църква „Братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание.”(2 Сол. 2:15)

Старият континент претърпя крах в сферата на вярата. Ню Ейдж заплашва вече открито европейските общества с дехристиянизация. Това не е парадокс. Европа обърна гръб на Христос, някога Го прогони, както правилно отбелязват Достоевски във Великия Инквизитор (5) и свети Николай Велимирович (6).

Православната Църква е длъжна да прояви своя дар и мисия, да възвести на народите в Европа, че ако има нещо, което може да спаси Европа в този критичен етап от нейната история, това е Православието. Нека ние самите да не лишаваме Православната Църква от възможността да даде това спасително послание на народите в Европа, приравнявайки православната вяра с ереста в обърканата перспектива и неясната визия на синкретичния икуменизъм.

Можем да допринесем за един здрав, напълно православен икуменизъм, откривайки на инославните християни Тайната на Богочовека и на Неговата Църква, и възвестявайки заедно с блаженопочившия изповедник и старец Юстин Попович: „Изходът от всички безизходици, хуманистични, икуменистични, папистки, е историчният Богочовек Иисус Христос и Неговото историческо богочовешко здание, Църквата, на която Той е вечната Глава и която е Вечното Негово Тяло. Апостолската, светоотеческата, светотрадиционната, светосъборната, католична православна вяра е лекарството за възкресението от всички ереси, както и те да се наричат. В крайна сметка, всяка ерес е от човека; всяка една от тях поставя човека на мястото на Богочовека, заменя Богочовека с човека. С това се отхвърля и отхвърля Църквата… Единственото спасение от това е апостолската богочовешка вяра, т.е. пълното връщане в богочовешкия път на светите апостоли и на светите отци. Това пък означава връщане към непорочната православна вяра и към Богочовека Христос, към благодатния богочовешки живот в Църквата чрез Светия Дух, към тяхната свобода в Христос. В противен случай, без апостолския и светоотечески път, без апостолското и светоотеческото следване на единствения истински Бог и богослужението на единствения истинен и вечножив Бог, на Богочовека и Спасителя Христос, е сигурно, че човекът ще потъне в мъртвото море на европейското културно идолослужение и вместо на живия и истинен Бог, ще служи на лъжливите идоли от този век, в които няма спасение, нито възкресение, нито обожение за нещастното същество, наричащо се човек” (7).


Бележки:

(1) Ἀρχιμ. Γεωργίου Καψάνη, Καθηγουμένου Ἱερᾶς Μονῆς Ὁσίου Γρηγορίου Ἁγίου Ὄρους, «Ἡ Ἐκκλησιολογικὴ Αὐτοσυνειδησία τῶν Ὀρθοδόξων ἀπὸ τῆς Ἁλώσεως μέχρι τῶν ἀρχῶν τοῦ 20οῦ αἰῶνος», στὸν συλλογικὸ τόμο «ΕΙΚΟΣΙΠΕΝΤΑΕΤΗΡΙΚΟΝ» (ἀφιέρωμα στὸν Μητροπολίτη Νεαπόλεως καὶ Σταυρουπόλεως κ. Διονύσιο), Θεσσαλονίκη 1999, σ. 124. Βλ. ἐπίσης Ἀθανασίου Γιέφτιτς, ἐπισκόπου Βανάτου (νῦν πρώην Ζαχουμίου καὶ Ἐρζεγοβίνης), «Ἡ Οὐνία ἐναντίον τῆς Σερβικῆς Ὀρθοδοξίας», στὸν συλλογικὸ τόμο «Η ΟΥΝΙΑ ΧΘΕΣ ΚΑΙ ΣΗΜΕΡΑ», ἔκδ. Ἁρμός, Ἀθήναι 1992. Περὶ τῆς δραστηριότητος τῆς Οὐνίας στὴν Τρανσυλβανία, βλ. «30 Βίοι Ρουμάνων Ἁγίων», ἔκδ. Ὀρθοδόξου Κυψέλης, Θεσ/νίκη 1992, σ. 123.
(2) «Ὀρθοδοξία καὶ Ἰσλάμ», ἔκδ. Ἱερᾶς Μονῆς Ὁσίου Γρηγορίου 1997, σ. 16.

(3) Ἔνθ᾿ ἀνωτ., σ. 9 – 11.

(4) Βλ. Περιοδ. «Ἀπόστολος Βαρνάβας», Λευκωσία Κύπρου, τ.10/2001, σ. 411 – 423.

(5) Φ. Ντοστογιέβσκη, «Ἀδελφοὶ Καραμάζωφ», ἔκδ. Γκοβόστη, Ἀθήναι, σ. 99 – 121.

(6) Ἀρχιμ. Ἰουστίνου Πόποβιτς, «Ὀρθόδοξος Ἐκκλησία καὶ Οἰκουμενισμός», ἔκδ. Ὀρθόδοξος Κυψέλη, Θεσσαλονίκη 1974, σ. 238 καὶ 251 – 252.

(7) Ἔνθ᾿ ἀνωτ. σ. 256-257.

Превод: Константин Константинов

 

Когато сме роби на страстите, душата ни е мъртва

Март 4, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Светът – това са страстите: а) похотта към богатството; б) телесните наслади и сексът; в) похотта към почести и завистта; г) сребролюбието; д) разкрасяването и тщеславието; е) човешката слава и злопаметността. Когато се освободиш от всичко това, ще излезеш от света на страстите и ще станеш наистина свободен, ще вдъхваш въздуха на Светия Дух, ще бъдеш вече духовен.

Когато сме роби на страстите, душата ни е мъртва!

Грехът – това е язва на съвестта и рана на душата, която причинява болка. Язва върху тялото Христово – Църквата, на която ние сме членове, гвоздей в Тялото Христово, повторно разпъване на Христа – ето какво е грехът.

Чрез греха ние губим най-ценното съкровище – нашата собствена безсмъртна душа.

Ако сме болни от рак, и стане известно, че някъде на Северния полюс има лекар, който може да ни излекува, ние ще захвърлим всичко, ще преодолеем всички препятствия – само и само да се доберем до целителя и да се избавим от телесния недъг. Няма да ни изплашат нито трудностите, нито финансовите загуби: оставяме всичко и тръгваме… А когато ракът на греха заплашва със смърт нашата душа – тогава още повече е нужно да захвърлим всичко и да се затечем, пренебрегвайки всички препятствия. Да отидем в храма, да прибегнем към тайнството Изповед, да застанем на колене, да открием своята язва, да получим лекарство и да се изцелим – така ще избегнем страшната смърт на душата.

Покаянието извършва удивително чудо: то принуждава Бог да забравя нашите грехове.

Винаги мисли, че си най-големият грешник в света и че, ако Божията благодат те остави, ще паднеш във всички грехове. Винаги осъждай себе си.

В държавните учреждения е прието записите на данните в официалните книги да се зачертават с червен молив. Нека още днес всеки, който иска да се нарича православен християнин, със същия такъв молив да задраска всички прегрешения на своя брат, които си спомня. А наш брат е всеки човек: познат и непознат, православен и неправославен.

Няма предел за добродетелта на покаянието: човек може да съгреши с мисъл и в последния момент. Това е много опасно. Трябва да имаме голям опит, за да можем праведно да преживеем това, което ни очаква в последния час.

Когато получиш духовен дар, помоли Бог да ти даде а) смирение; б) ангел хранител; и в) да отнеме дарованието ти, за да не паднеш в гордост. Физическите ни немощи стават пазители на добродетелите, които ни дава Бог.

Изкушенията, скърбите, огорченията, идващи или от дявола, или от хора, или от страстите, които носим в себе си – всички те са лекарства, всичко това се изпраща от Божия промисъл, за да си възвърнем изгубеното духовно здраве.

Не се уморявай и сам да подкопаваш корените на своите страсти.

Какво представлява поклонът? Това е поклонение Богу. Ние се покланяме на Бога, а нашият враг, дяволът, не прави това, не прекланя нито глава, нито колене. Не се покланя на Бога. Тези, които се покланят на Бога, са врагове на дявола и следователно, Божии люде. Затова поклоните имат голямо значение.

В твоя дом приемай само подобни на теб по начин на живот, убеждения, нрав и добродетели.

Господ не се проявява в нещо чувствено. Той се проявява в Своята любов, радост, тишина, в мира, „надвишаващ всеки ум” (ср. Фил. 4:7).

Добродетелен е този, който заедно с радостта приема и злините, които съпровождат добродетелта. Нека с всички сили на душата си, в небесната светлина на Евангелието, да се сражаваме за Небесното Царство.

Ние не знаем от собствен опит какво представлява смъртта; този който знае, може да потвърди колко сериозно е всичко това.

Не пилей времето – то не е в наши ръце.

Страхувай се от нерадението като от най-опасен враг.

Как разбираме, че страдаме от егоизъм? Когато твоят брат ти каже обидна дума или когато духовният отец ти направи забележка и ти се смутиш, почувстваш възмущение, негодувание, огорчение, скръб, тежест, объркване, раздразнение – по всичко това познай мащабите на живеещия в теб егоизъм.

Обичайте, търпете, не забелязвайте немощите на ближните, не се гневете, не се разгорещявайте, прощавайте си един на друг, за да се оприличите на Христос и да се удостоите да бъдете с Него в Неговото Царство.

Светият Бог допуска изкушения за онези, които Го обичат, за да ги научи на борба.

Гордостта и егоизмът са тежки хронични заболявания. Два велики недъга, от които е сковано сърцето на всеки човек; всички страдат от тях ежедневно. Бог обича този, който бидейки борен, противоборства.

Макар че от егоизма произтичат изкушения, става така, че изкушенията обезсилват егоизма.

Изкушенията и скърбите ще ни спасят. Онзи, който избягва скърбите, да не очаква и радост.

Изкушението е буря, при която морето изхвърля целия боклук, който се е натрупал на дъното по време на безветрие.

Господ ни довежда до отчаяние, за да бъдем принудени да Го призовем скръбно и горестно и така, по време на този вопъл към Него, да се освещават нашите уста и сърце.

Никой не се е възкачил на небето без изкушения.

Вместо да си губиш времето, изричай молитвата. И когато те споходят леност и нерадение, припомни си заплахата на Господа към лукавия и ленив раб (ср. Мат. 25:26-30).

Който е невнимателен в дребните неща, задължително ще падне в големи. Внимавай върху себе си.

Без истинско смирение съблазните си остават и възрастват, така че изчезва всяка надежда за поправяне.

За да преобразим сърцето от плътско, страстно и егоистично в безстрастно, е нужна молитва.

Когато не е зает с духовна работа и молитва, умът помръква, тъй като се лишава от Божията помощ и се демонизира. Не оставяй молитвата колкото и пъти да ти се наложи да връщаш своя разсеян ум. Бог ще види твоето разположение и твоя труд и ще изпрати Своята благодат, която ще събере ума ти.

Не позволявайте на своя ум да приема представи за лица и греховни образи, които ви съблазняват към плътски грехове или ви водят към гняв и ярост.

Умът, който отстъпи от съзерцаването на Бога, става или скотоподобен, или звероподобен.

Гледай само себе си и своите грехове и ще намериш онова, което ще надхвърли всичките ти очаквания.

 

Източник: Православие ру