Благодарен съм на Бога и на хората за доверието

Февруари 13, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Снимка: Е. Маринова 

- Започваме разговора отначало – семейството и вярата в Бога.

 

- Всеки човек е дошъл на този свят, за да има свой живот. Господ никога не ни пита дали сме съгласни, да дойдем да живеем. Това е действие на Бога и на родителите на човека и той не може да избере родителите си, не може да избере родината си. Мога само да благодаря, че съм отгледан от добри родители и, че имах нормално детство, спокойно и радостно. В семейството ми никога не се говореше за Бога, но и никога не се е говорело срещу светата Църква. Домът ни беше близо до храма „Св. Николай“ в родния Ямбол и още от дете слушах звъна на камбаната.

 

- Камбаната не е спирала да звъни?

 

- Факт е, че усетих от ранно детство църковния звън. Въцърковеността дойде доста по-късно. Аз имах възможност да познавам свещениците, които бяха прекрасни хора. Един от тях е иконом Иван, който беше диригент на църковния хор и лично извърши моето св. Кръщение. Спомням си и за иконом Димитър и отец Петър Сеизов. Те бяха завършили Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 40-те години на XX век. Бяха с много познания, спокойни – духовници с добро устроение. Прекрасен спомен в съзнанието ми остава личността  на покойния иконом Панайот Чакъров – архиерейски наместник в гр. Ямбол. Благодаря на Бога за две неща – за това, че имах възможност да бъда при добри родители – обикновени хора, които направиха каквото можаха, и второ – че всичко това се случи в обстановка на спокойствие и ред. Моят избор да стана духовник беше свързан и с това, че се занимавах с музика и се интересувах от нея.

 

- Каква музика слушахте като ученик?

 

- Слушах само класическа музика. Може да звучи странно, но това ми даваше огромна подкрепа. Интересувах се от предкласическия период. Творчеството на Йохан Себастиян Бах е основата на моя размисъл. Той има толкова много религиозни произведения, че спокойно може да бъде разгледана темата за присъствието на Господ Иисус Христос в неговото творчество. Животът на композиторите, музикантите в онази епоха преминава в храма. Много от тях свирят на орган и техните произведения звучат в Божия дом. Моцарт например, който е толкова мажорен, написва в реминор своя „Реквием“, който е заупокойно последование. Хектор Берлиоз също композира свой реквием. Каквито и да са били тези композитори в живота си, те са били с Бога и са имали своята религиозност. Няма как да композираш такива произведения, ако не си религиозен. От българските композитори много интересен e Добри Христов. Същевременно изпълненията на хора „Св. Йоан Кукузел Ангелогласния“ и на смесения хор при „Св. Александър Невски“ оказаха огромно въздействие върху мен. В световен мащаб няма друга такава личност като Господ Иисус Христос, на която да са посветени толкова много творби в различни области. И когато човек пораства, започва да осъзнава тези неща. Започваш да се замисляш, че живееш до храма, но какво се случва вътре в него? И тогава въпросите стават много…

 

- А кога стигнахте до Бога?

 

- Може би когато вече бях на 20 – 22 години. Моите родители ме подкрепиха в тази посока и не са ми създавали проблеми.

 

- Във Вашето семейство има ли свещеници? 

 

- Няма свещеници, но има хора, които са свързани с Църквата. Мои далечни роднини по бащина линия са били ктитори на иконостаса на църквата „Успение Богородично“ в село Миладиновци, област Ямбол. Родителите на майка ми също бяха религиозни хора. Прадядо ми е бил клисар в църквата, беше участник в няколко войни.

 

- Разказвал ли Ви е за присъствието на Бога в неговия живот?

 

- Той имаше прекрасна Библия, която всъщност беше оригиналното Синодално издание от 1925 г. с червените страници. Четеше основно Псалтира. Беше си постник, почина на 96 години – тихо и спокойно. Моята прабаба имаше кандило с образа на Света Богородица, който беше поизбледнял, но кандилото се палеше редовно в неделя. Малко зная за живота им, но тези неща са останали в съзнанието ми.

Когато станах монах, посещавах баба ми и дядо ми на село. Имах възможността да служа като йеромонах в селския храм и това беше огромна радост за мен.

Моите родители не бяха особено въцърковени хора, но те имаха добро разположение към Църквата, което за онова време не беше малко.

 

- Благословиха ли Вашите родители избора Ви да станете монах?

 

- Не са ми пречели! Моят баща беше склонен да стана свещеник. Той се радваше, че уча богословие, и смяташе, че това е правилен избор. Трудно обаче възприе желанието ми за монашество, но този избор не беше внезапен. Голямото му притеснение беше, че като родител иска да види внуци. Аз приех монашество, а брат ми замина за Канада и моите родители останаха сами.

 

- А Вашата майка?

 

- Тя винаги е била скромен човек. Тя ми каза: „Ако ти можеш да определиш точно своя избор, прави го спокойно и с убеденост, защото това е твоят живот. Ти за нас не мисли! Ако трябва да бъдеш семеен човек заради това – да изпълниш някаква повеля на родителите, това е безсмислено!“.

Баща ми каза: „Ако ще ставаш монах, направи го, както трябва! Не давай повод за лоши приказки! За това прецени внимателно!“

 

- След 20 години как преценявате своя избор? 

 

- Този избор беше обмислян 7 – 8 години, но срещата ми с отец Назарий през 1992 г. бе решаваща. Това ми даде възможност да посещавам манастира „Св. Архангел Михаил“ всяка събота и неделя в периода 1992 – 1998. Той ми предложи да обиколя и други манастири, но колкото повече обикалях, толкова повече разбирах, че трябва да отида при него.

 

- Какъв човек беше архимандрит Назарий?

 

- Беше добър духовник и добър монах. Той помогна на много хора. 90-те години на XX век бяха години на подем в светата Църква и много хора влязоха в нея. Той не обичаше да бъде многословен. През 1994 г. ми каза, че ако искам да стана монах, той има готовност да ме приеме. Вече бях обиколил доста манастири, бях и студент в Богословския факултет на Софийския университет. Но моите родители имаха условие – да завърша образованието си и тогава да реша своето бъдеще. След разговор със семейството ми архимандрит Назарий ми даде свободата да избера какво да направя и да оставим решението на Бога. Аз продължих да ходя в манастира, завърших образованието си и след това се установих в светата обител, където и останах.

 

- Казват, че най-важното за един монах е послушанието. Вашето какво беше?

 

- Това беше един прекрасен период – „връчваш“ себе си на друг и има кой да те ръководи. Беше важно човек да чува, да приема със спокойна съвест това, което се възлага, и да го извършва. Но отказването от собствената мисъл е трудно. Обикновено всеки си мисли, че той най-добре мисли!

Борбата не е проста! Всеки проявява характера си. Самият живот в манастира беше много хубав и в спокойна обстановка, това беше голяма радост в първите ми дни. И братството беше много добро!

 

- Колко души бяхте в манастира?

 

- Трима души приехме монашество едновременно.

 

- Кой реши да се казвате Йоан?

 

- Това определя старецът.

 

- Има ли връзка със свети Йоан Рилски?

 

- Абсолютно! В чест на преп. Йоан Рилски съм постриган за монах.

 

- А Вие как се чувствахте в деня, когато официално скъсахте със земния свят?

 

- Имах доста интересно вътрешно преживяване. До последно човек си мисли дали не греши. Особено по време на светата Литургия. Но когато се случи, трябва да спре мисленето – дали трябваше или не. Имах смущение, че вече крачката е направена, но доколко ще се справя? Много живо си спомням, че когато влязох в монашеската си килия, напълно се успокоих и мирът дойде.

 

- Какво представлява монашеската килия?

 

- Свети Игнатий Брянчанинов ни казва, че тя е онзи мним свидетел на монашеското житие, който ще ни изобличи на Страшния съд. Това е скромна монашеска килия – има маса, легло, икони! Тогава манастирът се възстанови и ние влязохме в нова сграда, така че условията бяха добри.

 

- След това Вашият път Ви отвежда в Москва?

 

- Това беше голямото желание на стареца и стана по негово предложение. Аз не съм поставял въпроса да отида в Москва. Когато приемаме монашество, гледаме денят да свърши добре, не мислим много напред. Московският период беше интересен. Бях там от 1999 до 2001 г. Не беше лесно, но аз съм благодарен, че благословение ни даде Негово Светейшество патриарх Максим, а след това патриарх Алексий II. Ние бяхме четирима души от България.

 

- Вашата богословска разработка е „Учение за покаянието по творенията на св. Тихон Задонски“

 

- Аз имах такова послушание и това беше желанието на моя старец – да не се връщам в България, преди да завърша работата си. Благодаря на архимандрит проф. Платон Игумнов, който беше ръководител на катедра „Нравствено богословие“ в Московската духовна академия. Той ми даде възможност да помисля за темата. За св. Тихон Задонски много сериозен труд беше написал схиархимандрит Йоан Маслов – „Учението за спасението според творенията на св. Тихон Задонски“. Получихме благословение от ректора на Московската духовна академия епископ Евгений. Винаги съм благодарил сърдечно и на научния си ръководител – архим. Платон, на владика Евгений и не на последно място – на Саратовския и Волски митрополит Лонгин, който помогна много при престоя ни в Москва.

 

- Вие сте били в Троице-Сергиевата Лавра! Какво си „донесохте“ от там?

 

- Ние не можехме веднага да осъзнаем всичко, но благодаря за три неща. Първо, в Лаврата бях като йеромонах, а това беше много важно, защото можехме да вникнем в богослужебния ред, в литургичната практика, да видим един много голям манастир. Много са важни срещите с отделните хора. Запознах се с много духовници, с които и сега поддържам духовна връзка. Троице-Сергиевата лавра има много добра издателска дейност. Имах възможност да живея в подворието на лаврата в Москва. Настоятел на това подворие тогава беше архимандрит Лонгин, сега вече митрополит.

Едни от най-хубавите ми спомени са дните, прекарани там. Сега отново изказвам много дълбока сърдечна благодарност на владика Лонгин, на Покровския епископ Пахомий (тогава той беше йеродякон в подворието), на архимандрит Евтимий (тогава също йеродякон), на архимандрит Дионисий (сегашният настоятел на подворието) и на цялото монашеско братство.

На второ място, докосването до личността на св. Тихон Задонски имаше голямо значение за самия мен. Този светител е имал исихастски подвиг. Неговите писания са интересни и са нещо дълбоко преживяно. Той е много светъл лъч през 18 век, когато Русия е силно секуларизирана. Неговият вътрешно молитвен подвиг не е бил разбиран от съвременниците му. Той е чудотворец. Много чудеса стават при неговата канонизация – извършват се изцеления на хора с тежки психични разтройства. Някои от съвременниците му са го възприемали като човек с психични проблеми. Светителят много се е борил с унинието и е имал такава хипохондрична насоченост. Неговите съкилийници – Ефимов и Чеботарев – са описали, че често са чували стонове от плач, идващи от килията на св. Тихон. Всъщност той е плачел за своите грехове. Имал е дълбоко познание за себе си и всичко това е включено в неговото много сериозно духовно творчество. Сега се преведе трудът на св. Тихон Задонски “За истинското християнство” в два тома. Този светец е бил много добър познавач на старогръцкия език. Четиринадесет години е бил учител по този език в семинарията.

 

-А вие на какъв език четохте творчеството на св. Тихон?

 

- Езикът на св. Тихон е много близък до църковнославянския език. Прекрасно е творчеството на светеца. А третото нещо, за което съм благодарен при престоя си в Троице-Сергиевата лавра, е преодоляването на трудностите. Много пъти усещах помощта и застъпничеството на преп. Сергий Радонежки и св. Тихон Задонски. В Троице-Сергиевата лавра се намират мощите на св. Никон Радонежки, св. Максим Грек, св. Антоний Радонежки, св. Филарет, митр. Московски, св. Инокентий, митр. Московски и други свети мощи. Незабравимо е преживяването на молебния канон на преп. Сергий, който се отслужва рано сутрин в Троицкия събор на лаврата. Истинска радост беше и присъствието на ранната Литургия в този храм, която отслужваше наместникът на лаврата – архим. Теогност, а сега архиепископ.

 

- Върнахте се в България и отидохте в Кокалянския манастир?

 

- Да, за година и половина. Знаете ли, човек си тежи най-добре на мястото. Родният манастир и родното място са си родни! С по-голяма любов се върнах в манастира. Искам да благодаря на тези хора в Русия. Понякога ме упрекват, че съм русофил. Какво значи русофил или русофоб? Ние сме Христови. Човек е видял един духовен ред в Русия и му е харесало. Това е едно преживяване, което, слава Богу, го имаше. Беше ми предоставена такава възможност. Аз не осъзнах това веднага. Благодаря на двамата патриарси – на блаженопочиналия Български патриарх Максим и на блаженопочиналия Московски патриарх Алексий II, които благословиха моя престой в Московската духовна академия и семинария.

 

- Вие бяхте близо до патриарх Максим като протосингел на Софийската митрополия и като негов викариен епископ. Какъв човек беше патриарх Максим?

 

- Той беше многопластова личност, с много дарования, но беше изключителен като патриарх, с истинско патриаршеско мислене. Като такъв и почина – много ясно мислещ и действащ в светата Църква. Много хора предполагаха, че след неговата смърт ще бъде охулен, но животът и опитът показаха друго. Народът го обичаше. До Троянския манастир, от двете страни на шосето имаше много хора, които бяха дошли да го изпратят в последния му път. Така беше и в родното му село Орешак. Това нещо човек не може да го забрави.

Той беше 41 години Български патриарх и Софийски митрополит. Много пъти го обвиняваха, че е бил нерешителен в своите действия. Лесно е да се говори отстрани, но ние като християни трябва да се пазим от осъждане на ближните. Какво е направил и какво не е направил, Бог знае. Той беше човек с голяма разсъдителност. Не бързаше в решенията си, но всички решения, които вземаше, бяха правилни.

Той, като речеше, че така ще бъде, това означава, че всичко е точно!

 

- Беше ли Ви трудно да бъдете негов викарий?

 

- Аз му благодаря много. Усещал съм винаги неговата подкрепа и това беше много важно. Той беше наш гръб. Изискваше всичко, но защитаваше всички хора, които работят с него.

 

- Беше строг?

 

- Беше строг, но беше строг и към себе си. Беше и много снизходителен! Много пъти ми казваше, че имам възможността да съм при него в по-старите му години, защото в неговата младост нещата са били съвсем различни.

Много силен, волеви човек. Голям контрол имаше над себе си!

 

- Как се постига това?

 

- Той беше духовен човек. Беше молитвеник. Понякога си казвам, че имам такива примери – и на патриарх Максим, и на патриарх Неофит, и на стареца си – архимандрит Назарий.

Патриарх Максим е споделял, че винаги е бил много натоварен, но в младите си години не е имал вътрешен режим.

За духовника е много важно да си изгради режим на действие, т.е. всичко да бъде като отмерено с метроном. Той беше такъв. Не стоеше без работа, винаги с нещо се занимаваше. Патриарх Максим беше добър проповедник и обичаше да пише сам проповедите си. Имаше красив почерк, но в последните години имаше лек тремор на ръката. Лично си диктуваше словата, за да бъдат напечатани. Той беше човек с разсъдителност. Тази добродетел не всеки я притежава. Духовният живот, който водеше, го беше научил. Но най-важното е, че спазваше поста много строго, въпреки че имаше диабет. Скромен човек, не прекаляваше и внимаваше в много неща, не беше краен.

 

- А патриарх Неофит?

 

- Ние за него можем да се молим Господ да укрепи здравето му!

Негово Светейшество патриарх Неофит е изцяло ученик на патриарх Максим. Той е получил всичко чрез патриарх Максим – монашеско пострижение, ръкоположение в сан, епископска хиротония, митрополитско служение – всичко! Негово Светейшество е много фин човек, кротък, смирен, внимателен, много дипломатичен и понякога тази му доброта е била „възнаграждавана“ с острота от външна страна. Той и по осанката си е истински духовник, прилича на древните светци от четвърти век – представителни хора, какъвто трябва да бъде един архиерей и патриарх. Когато бях в семинарията, неговото присъствие като ректор на Духовната академия по онова време имаше важно значение за мен. Прекрасните богослужби в параклиса на Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ бяха уникално изживяване. Това затвърди в мен убеждението, че трябва да бъда духовник и монах. Патриарх Максим и патриарх Неофит са различни хора, но в родната ни Църква има духовна приемственост. Това е важно!

 

- Това е нещо, на което държите и Вие като Варненски и Великопреславски митрополит. Вие сте на този пост вече 5 години. Очаквахте ли този избор?

 

- Патриарх Максим три пъти в различно време ми каза: „Владико, владико, от мен да знаеш: никога не се отказвай от нищо! Когато има избори, никога да не се отказвате!“

Патриарх Максим искаше да ни каже, че в живота няма да ни е лесно, но да спазваме принципа „Нищо не искам, но от нищо не се отказвам!“ После го осмислих в живота си. С това ни учеше, че когато опира до избор, да нямаме проява на собствената си воля. Някой човек е избран за някъде – става и заминава. В Църквата е така!

 

- Послушание!

 

- Послушанието е над всичко, да!

„Изборът Варна“ беше сложен. Имаше избран човек и след това изборът беше анулиран. Много от нещата, случили се във Варна, хората тук са ги изживели… Каквото и да е било обаче, в крайна сметка се стигна до този избор и аз го приех.

 

- Вие самият изплашихте ли се от този избор?

 

- Имах известно притеснение, защото не познавах 95% от духовенството. Имах приятели във Варна. Имам леля, която живее тук. Двамата си братовчеди съм венчавал тук, във Варна, покойният митрополит Кирил благослови да го направя. Не бях влизал в митрополията до февруари 2013 г., когато участвах в посрещането на иконата на руското императорско семейство – на светите царствени мъченици, която се намира в южната част на катедралния храм „Успение Богородично“, до иконостаса. Тогава във Варна бяха викарият на Петербургския митрополит – владика Мстислав – и други духовници от Санкт Петербург. Тогава аз за първи път влязох в митрополитската сграда. Никой не можеше да предположи, че няколко месеца по-късно, на 9 юли, ще се случи това нещастие – загубата на Варненския и Великопреславски митрополит Кирил.

Бог да го прости!

Благодарен съм на Бога и на хората за доверието, което ми оказаха! Изборът се е осъществил и трябва да вървим напред. В човешкия живот няма случайности, още повече в живота на Църквата. Когато нещо се случва, то не е без Божията вола. Тук са важни две неща – да се благодари на Бога и да се осъзнае отговорността, защото това е отговорност и човек не трябва да разочарова своите ближни.

 

- Вие вече се запознахте с проблемите на Варненската и Великопреславска епархия, на 22 декември 2013 г. оглавихте тази катедра.

 

- Слава Богу, да! Не с всичко, но до голяма степен.

 

- На какво държите? Може би на приемствеността?

 

- Да, на приемствеността!

Нищо не започва от нас. В историята на всяка една епархия има огромен градеж – от нейното създаване, нейния живот и досега. Има гръцки период, по-късно и български – след Освобождението, с трима големи владици – Симеон, Йосиф и Кирил. С митроплит Кирил работихме малко или много заедно. Не казвам, че съм бил много близък с него, защото той като Варненски и Великопреславски митрополит пребиваваше във Варна, но като наместник на овдовелия Софийски епархийски престол и като наместник-председател на Светия Синод след кончината на патриарх Максим работихме заедно – той ме остави викарий. Към него съм имал нормално, добро отношение – такова, каквото съм имал към всички мои преки ръководители в духовния живот. Има много неща, които за тези пет години все още не съм видял. Има места, на които не съм бил, и те не са малко. Тези пет години минаха някак неусетно, сякаш беше вчера и не мога да го осъзная. Не мога и да кажа, че нищо не се е случило, но то далеч не е това, което трябва да бъде.

 

- Осветихте няколко нови църкви.

 

- Има и още много за освещаване! Работи се и по строителството на храма „Св. Прокопий Варненски“, като смея да мисля, че отива към финал. Има много ремонтни работи – на митрополията, на съседната сграда, на катедралния ни храм „Успение Богородично“. Предстои много работа.

 

- В храм „Св. Прокопий Варненски“ е предвидено да има център за социална работа. В каква посока смятате, че трябва да се работи в този център?

 

- Големите ни усилия са насочени към завършването на храмовата сграда, така трябва да бъде. В последните години се събраха много средства. Министерският съвет и Община Варна ни помогнаха много, както и отделни дарители. Радваме се на прекрасни отношения с общинското ръководство и мога само да благодаря, че нямаме проблеми с институциите. Изказваме благодарности на г-н Бойко Борисов – министър-председател на Република България, на г-н Иван Портних – кмет на Варна – и на всички дарители и благоукрасители  на този храм. Това е грандиозен строеж и когато църквата се освети, тогава ще тръгне и работата около този център за социална дейност.

 

- Кога би се извършило освещаването на храм „Св. Прокопий Варненски“?

 

- Не смея да се ангажирам с определен срок, защото видях, че възникнаха много сложности около строителството на храма. Бавно и мъчно става всичко, в последния момент. Благодарен съм на църковното настоятелство на храма, на архитектите, както и на председателя на храма – протойерей Георги Великов. Благодарен съм и на хората, които се трудят в него по отношение на строителството и всички други видове дейности. Ще се опитаме все пак освещаването да се извърши през 2019 г. Все още работим по иконостаса, трябва да се направи вътрешно измазване, да се започне обзавеждането на храма. В заключение бихме казали, че предстоят още доста неща, които трябва да бъдат свършени.

 

- Кой изработва иконостаса?

 

- Иконостасът се изработва от г-н Ангел Златев. Той е от Варна, но с него работихме много в София. Има направени много иконостаси – в Боянската църква, в Рилския манастир, в манастира „Св. Петка“ в с. Клисура, край Банкя, в митрополитския храм „Света Марина“ в София. Работил е много места и неговите иконостаси са изработени добре. Лора Малева и неин екип изработват иконите. Тя е опитен иконописец и с нея бяхме в Русия. Тя специализира в Троице-Сергиевата лавра в реставраторското ателие, при архидякон Ювеналий Круг, един от изявените руски реставратори.

 

- В епархията се издават списанията „Алтернатива“, „Амвон“ и детското „Камбанка“, някои енории имат интернет страници и профили във Фейсбук. Как се отнасяте към тази форма на християнска мисия и просвета?

 

- Това е заслуга на митрополит Кирил, съвсем отговорно го казвам! Продължи се и Седмицата на православната книга. През 2018 г. този форум се проведе за двадесети път.

Издаването на списанията „Алтернатива“, „Амвон“ и на детското списание „Камбанка“ продължава. Тези издания имат развитие, има вече натрупан опит и хората работят. Нека да бъде. Това е дълг! Проведоха се Андреевски четения. Те се случиха, макар и скромно, но да ги има и занапред. Продължаваме и с издателската дейност. Подготвяме пета книга – „Свети Марк Ефески и Флорентийската уния“, богословски труд на архимандрит Амвросий Погодин.

 

- В град Варна има много добро сътрудничество между Църквата и Общината. Има сключено споразумение за сътрудничество в четири основни области, по което се работи от 7 години. Тази работа обхваща социални, младежки, културни и образователни дейности. Как смятате да развивате тази дейност, защото градът е голям, има голямо пространство и нужда от такава работа?

 

- Договорите се спазват и ще продължим. Има още какво да се направи, и ние ще го уточняваме. Може да благодарим на Община Варна и на работещите в Духовно-просветния център „Св. Архангел Михаил“, те са много активни! Може да се разчита на тях и не трябва да се пречи на работата им. Ако това се вземе за пример от други духовници, ще бъде добре. Слава Богу, има и други места, където се работи. Въпросът не е кой е по-добър. Смисълът е в това – всеки да намери дръзновение и да има желание да извършва добре своята духовна мисия. Във Варна има много активни общности от организирани православни християни. Все пак съществуват обаче и различни религиозни деноминации, защото Варна е голям град, морска „врата“, през която влизат различни явления.

 

- Каква е ролята на Църквата в тази ситуация?

 

- Ролята на Църквата е централна. Ще цитирам проф. Георги Бакалов, който беше един от най-големите византолози, но беше завършил и семинария. Той обичаше да цитира една мисъл на Цариградския патриарх Фотий. Свети Фотий характеризира отношенията между Църквата и държавата, като казва, че „в тези отношения Църквата повече мълчи“. Тя мълчи, но в това нейно мълчание е непрестанният молитвен труд, който неминуемо променя много неща в съзнанието на човека, в движението на едно общество. Вярата в Бога и правилно аргументираното свидетелство на православната вяра са достатъчно основание човек да променя себе си и обществото.

 

- Ако човек знае това, защо децата в училище не изучават религия? След учредяването на Българската екзархия Варненския и Преславски митрополит Симеон полага основите на българското училищно и просветно дело в епархията, като провежда, още след първата година от служението си, първия училищен събор през 1873 г. Има ли възможност Варненската и Великопреславска митрополия да инициира подобни събития и днес?

 

- Ние не можем да се сравняваме с митрополит Симеон. Той е титан. Ние сега трябва да намерим начин да осъществим своята религиозна мисия, която може да бъде насочена към хората вътре в Църквата и към тези, които са извън нея. Повелята на Господ Иисус Христос е: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал!“ (Мат. 28:19). Учителната функция на църквата е много важна.

 

- Проучване на института „Пю“ показа, че 30% от българите вярват в Бога, а за Европа този процент е едва 18 на сто. Нищо не се промени в училище и тази година!

 

- Съгласен съм. И ако нещо се промени в училище по отношение на религиозното образование, то ще бъде пак под формата на СИП и ЗИП. Надявам се следващата година да се използват направените вече помагала. Направихме крачката предметът „Религия – Православие“ да се изучава конфесионално.

Най-важната стъпка на Църквата е с пълна сила да се развиват неделните училища. Църквата трябва да общува с учителите и да им помага с издания, с работа и с действия. Във Варна ние имаме пълна подкрепа от Общината. Много добре общуваме с кмета Иван Портних и сме му благодарни за това. Но ние имаме голямо предизвикателство, което стои пред нас. Във Варна има 64 училища, а ние сме влезли в малко, може би в десет от тях.

Г-жа Венцеслава Генова, която е директор на Регионално управление на образованието – Варна, има отношение към проблема. И заместник-кметът, г-н Коста Базитов, е в пълна помощ на Църквата, той може да бъде видян и на наши празници в храма. Можем да кажем, че г-н Бойко Борисов е също вярващ човек. Трети свой мандат той активно помага на родната ни Църква и респективно – на Варненската и Великопреславска епархия.

Ние обаче имаме действителната отговорност – не подкрепим ли неделните училища и работата с хората в различните възрастови групи, не сме ли в диалог със средните учебни заведения, както и с ректорите на университетите във Варна, ние няма какво да очакваме от държавата. Държавата ще направи това, което е в рамките на европейското съглашение, а европейският полъх не е в полза на Православната църква. И все пак ние сме в Европа с красотата на своята православна вяра, с нашата богата духовна история.

 

- Която има хилядолетна история. На няколко километра северно от Варна се намира един от най-големите манастири с може би най-големия скрипторий през Средновековието, построен от св. цар Борис Първи. Вие сте и Великопреславски митрополит. Във Вашата епархия са първите две столици на България – Плиска и Велики Преслав, където се ражда българската държава на Балканите и откъдето започва нейната християнизация.

 

- Тук е и епархията на свети апостол Андрей, и на св. Амплий, и на свети цар Борис. И Плиска, и Велики Преслав са тук… По отношение на т.н. „царски манастир“ с най-големия скрипторий може спокойно да благодарим на проф. Казимир Попконстантинов за неговата археологическа работа. Варненската и Великопреславска митрополия също подкрепя този труд на учените археолози.

 

- Вие сте служили там, какво е усещането?

 

- Радостно е усещането да служиш Литургия в Голямата базилика, когато разбереш, че не е имало такава от векове. Но реалният поглед е друг – Плиска няма и 1000 души население. Много наши държавни мъже, интелигенция, строители, духовници предлагат да се възстанови Голямата базилика. Няма лошо, ще се възстанови. Но първо, това ще бъде много грандиозен проект, в който трябва да участва цялата държава, всички. Второ, кой ще обслужва тази сграда и кой ще я поддържа?

 

- И кой ще отиде там на служба и кога?

 

- Да! На богослужение в малкия храм в Плиска идват десет души. Няма ги хората. Плисковчани имат чувството на пренебрегнатост от много години. И аз самият имам определена вина, че там служа два пъти в годината. Затова реших да се служи в самата базилика, колкото и да е сложно това. За да организираш там служба, трябва да използваш мощта на цялата околия, да се поканят всички от епархията, да кръстим дечица там, за да се знае, че тук е бил св. цар Борис, и това да се помни!

Храмове се строят на много места, но големият демографски проблем засяга и Църквата.

 

- Какви са предизвикателствата пред Вас като митрополит и пред Българската църква днес?

 

- Ние сме изправени пред много предизвикателства, но най-болното е, че много млади хора напуснаха държавата. Ние все още сме в период, в който десетилетия наред имаше атеизъм, а той, разбира се, е съществувал и преди официалното му налагане. Задавам си следния въпрос. Река Дунав разделя България и Румъния. Когато минем границата и погледнем Румънската църква, се питам кое даде толкова големи основания за подема на Румънската църква и какво не ни достига на нас, за да върнем подема в родната ни Църква от 90-те години на миналия век? Големият въпрос е болката, че може би нещо не направихме, както трябва, или пропуснахме времето. Липсата на познание за светото Православие е най-големият ни проблем. Липсата на аргументирано, осъзнато и дълбоко верово присъствие на човека в Църквата. Въцърковеността. Въпросът за катехизацията, за образованието е същностен въпрос. Нужна ни е силна вяра в Троичния Бог.

 

- Колко свещеници има в епархията?

 

- В момента са 107 духовници.

 

- А колко трябват?

 

- Спокойно мога да ръкоположа още 50 души, но ги няма. Има една действителност, на която сме стъпили, и възможности, с които се ограничаваме.

Един известен съвременен православен архиерей и богослов – архиепископ Анастасий, предстоятел на Албанската църква – извърши толкова значима мисионерска дейност в своята Църква и я въздигна със своя пример, чрез паството и духовенството и с помощта на православна Гърция. Той каза: „Аз станах световният просяк“. Така че ние трябва да намерим начин и да намерим средства, за да направим това, което е нужно. Аз не мога да си представя момента, когато няма да мога да плащам заплатите на нашите духовници!

 

- Има ли такъв проблем?

 

- Не, слава на Бога. Може заплатите да не са много големи, но се плащат навреме, с всички изисквания. Но има епархии, които не могат да го направят. Някои казват: „Защо всичко го обръщаме на пари?“ Ние не го обръщаме на пари, но човек трябва да има и тази обезпеченост, за да извършва спокойно духовните си задължения. В тази посока ние сме облагодетелствани, че Варна е място, където има възможност това да се случи. Затова не избягваме да провеждаме различни форуми.

Благодарен съм на нашите духовници – свещениците и монасите – и им желая крепко здраве. Единственото ми голямо желание към тях е правилно и редовно да служат светата Литургия, това е най-важното! Оттук трябва да започнем, това е най-голямата ни основа – всеки ден  в нашите храмове да се отслужва светата Литургия. В това е всичко!

Когато говорим за Рождество Христово, тази вест трябва да може да достигне до всички. Когато говорим за Възкресението Христово, това трябва да достигне до всички, и всичко трябва да бъде осмислено. Особено Възкресението Христово! То е „гръбнакът“ на светата ни Църква! Ако Христос не беше възкръснал, каква щеше да бъде нашата проповед, нашата вяра?

Много често ние като човеци забравяме за Бога, влизаме в конфликтни ситуации, имаме разединения, притеснения от различен характер. Ние забравяме едно много важно нещо, което ни е казал Христос: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света!“ (Мат. 28:20). Много често забравяме, че Той е с нас. Свети апостол Павел казва: „С благодатта на Бога съм това, което съм; и Неговата благодат в мене не беше напразно“ (1 Кор. 15:10). Ето го изречението! И оттам нататък идва целият смисъл на нашия живот като духовници, като епископи и митрополити, като хора, които носят отговорност.

 

- Каква е ролята на духовния водач днес?

 

- Всеки един духовник може да бъде духовен водач, когато си тежи на мястото. Това е голяма отговорност. Духовният водач трябва да е сред хората и сред паството, да бъде виждан, да не е затворен! Това е едното. Второто – там, където има възможност, да се срещне с хората и да говори за Бога, за Христос!

 

- Какво Ви питат питат при тези срещи хората? Сигурна съм, че по селата най-често искат да имат свои духовници, това е голям проблем.

 

- Нашите духовници са много натоварени. Всички те обгрижват големи райони. Но няма друга възможност. Някои свещеници починаха. За пет години ръкоположихме 10 – 11 души. Малко са. Лошото е, че няма кандидати. Духовниците започват много хубаво и старателно своя духовен живот. Но ролята на техните презвитери е много важна. Сега какво се случва? Те дават своето съгласие, но после се разочароват и някои от тях изоставят своите съпрузи свещеници. Това е голямо изкушение, голямо предизвикателство. За мен това донякъде е ясен проблем, но е трудно разрешим. И си обяснявам защо няма духовници. Не е само малката заплата. Защото служението е нещо, което човек трябва да приеме сърдечно. Но при семейния духовник двете сърца трябва да станат едно! В тайнството Брак то се осъществява, но когато тръгнеш в служението, е трудно, защото съпругата иска децата да са във Варна, в нормална детска градина или училище. Отдалечи се човек от селото през годините и не иска да отиде там. Селото се обезлюдява, малките градове стават все по-малки, големите се окрупниха. И ето един много сериозен въпрос, който не е само в България…

 

- Какво не ни достига?

 

- Мисля, че много неща може да не ни достигат, но най-големият проблем е липсата на вяра сред човеците. На дълбоката осъзната искрена Православна вяра! Много хора казват, че са християни, но никога не се изповядват и причастяват, те не стигат до светите Тайнства. Нашата задача е да помогнем на тези хора да прекрачат прага на Църквата и да стигнат до светите Тайнства. Да обясним на целия народ защо сме в Божия дом, какво представлява светата Литургия и защо призоваваме всички към нея. Каква е целта на нашия живот и защо всичко преминава през храма Господен – осъзнато или неосъзнато. Тези са важните въпроси и на тях човек трябва да си даде отговор. По тези въпроси ние търпим голяма критика и казват, че нищо не сме направили, за да дойдат хората в светата ни Църква. И големият въпрос – ние трябва да бъдем само в Божия дом или трябва да излезем извън храма?

 

- Ще излезете ли извън храма?

 

- Дошло е време да се излезе извън храма за служение. Секуларизацията е твърде голяма в съвременното ни общество. Електронният свят завзе голяма територия. Човек избягва книгите и отива в това електронно пространство! Но тук е по-важно да разберем, че пребиваването в него изисква можене. Това е също отговорност. Какво човек да види и какво да не види. Как да запази зрението си от някои негативни явления в електронното пространство.

 

- А как да доведем хората отново в Църквата?

 

- Това е важен въпрос. Ние може да ги доведем, когато организираме добре вътрешния духовен живот с образователното действие, защото децата доведоха родителите си в храма. Не родителите доведоха децата, а децата – родителите.

 

- Епархията е много голяма и има много задачи!

 

- Да, но не се оплакваме. Това си е отговорност, но с няколко думи: не съм удовлетворен от това, което направих през тези години! Искрено го казвам. Можеше много повече да бъде сторено, но колкото можах, толкова направих. Затова си пожелавам едно по-дръзновено служение за напред. Пет години минаха бързо. Тези пет години бяха за мен едно виждане, едно опознаване, което ще продължи и в бъдеще. Искам да кажа и още нещо. Във Варна различни хора се опитват да създадат конфликти между нас в Църквата. Ние трябва да се пазим от това. Не трябва да се притесняваме от човешкия съд – това искам да кажа! Ние трябва да имаме добра съвест пред Бога и да си вършим работата. Това, че някой щял да каже нещо и че ще бъдем упрекнати, е напълно нормално. Христос също беше упрекван и беше обвиняван през цялото Си служение на земята. От друга страна, с искрена молитва нека се справяме с тези предизвикателства. Трябва да кажем, че е много важно младите хора да имат правилно отношение към живот и вярата. Необходимо е да отворят сърцата си за Христос. Това е съдбоносно нещо! Ние имаме голямото задължение да бъдем вестители на Христовото учение. На второ място хората, които разчитат на нас, да могат реално да разчитат и да не бъдат излъгани. И на трето място, тези, които не са чули за Църквата, да могат да чуят. Христос не е натрапник и ние не действаме по този начин, но активността от наша страна трябва да я има. Радвам се, че епархията започна дейност в издателската си част. Това носи голямо удовлетворение. Това е голяма начало, защото тези пет издания излязоха през последните две години, а имаме идеи, които можем да развием и продължим. Всяка година да има по едно-две нови издания. Отделно списанията и нещата за децата. Митрополит Симеон е поддържал 8 години детско списание „Витлеем“. Такава възможност е имал на онези години. И той не е бил припознат от варненци в първите години на служението му като епархийски митрополит, но тогава Варна е била повече гръцка. Някои казват, че варненци са много лоши хора. „Горко и тежко Ви, че сте във Варна“. Това бяха началните думи на моето идване. Да Ви кажа честно, не съм видял лошо от варненци. Много свестни неща и подкрепа съм видял. Нямам право да кажа, че са лоши хора. Лошотията може да я има на всяко място, и не мястото, а хората определят какво да бъде мястото. В града има склонност към конфликтност, но нека това да утихва. Да обръщаме своята енергия в положителна посока, да не губим време в разправии. Храмовете във Варна са прекрасни. Хората в тях са различни, свикнали са с храмовете и ги посещават. Но има много печални места, където почти няма хора. Ние сме в смесен район и християните са малцинство в някои селища. След нас животът ще продължи, нищо няма да свърши с нас. Това, което имаме като дни, нека го изживеем достойно с Божията помощ! Това е най-важното. Пред Бога всеки сам ще отговори какво е направил и какво не е.

 

- Благословът на Варненския и Великопреславски митрополит Йоан?

 

- На първо място, най-искрено пожелавам на всички хора в епархията непреходно здраве. Здравето е най-важното благо за човека, за да твори, да върши своята дейност и да развива себе си, като помага на обществото. На второ място – вярата в Бога, искрената и осъзнатата! Да се премахне страхът – страхът от себе си, страхът от ближния. Да се премахне синдромът на необщуването. Отчаянието от утрешния ден да отпадне, защото Бог е с нас! Да може да се вслушаме в онези моменти на призив и на даване на знак от страна на Бог към човека. На трето място, искрено им желая да се пазят от осъждането! Да бъдат по-критични към себе си и да имат снизходителност към своите ближни. Човек насочва погледа си към ближния, защото е по-лесно. Критиката към ближния да я свие и да я насочи към себе си! Пожелаваме на всички наши епархиоти да имат трудолюбивост – твърда и непоклатима, защото няма нещо, което може да се случи без труд. Няма невъзнаграден труд, особено когато е по Бога. Молитвата да не забравят, труда да утвърждават. На всички млади хора пожелавам успех. Тези, които ще завършат образованието си, слава Богу, да го завършат успешно. Ако искат да отидат в чужбина да учат, да отидат. Да научат език, да видят действителност, но после да се върнат. Защото те ще имат повече опит и успех, когато се върнат в Родината си. Да бъдат българите подготвени за бъдещия си живот тук. Оставането им в чужбина е полезно, но ако на сто процента решат да останат там, без завръщане, трябва да осъзнаят, че те ще бъдат българите в чужбина, т.е. чужденци в чужда държава. Младите хора са бъдещето на нашата нация. Нека да положат всичко от себе си за своето усъвършенстване. Да бъдат вярващи човеци, да познаят Христос, искрено им го пожелавам. На нашите събратя свещенослужители освен здраве им благопожелаваме да имат добро служение, искрено, безкористно. Да усещат радостта от него. Да положат добро старание за организирането на неделните училища. Ако ги няма, да ги открият. Да служат искрено светата Литургия, да бъдат подготвени за нея. Да имат търпение и да не се отчайват! И нещо последно, което се отнася за всички. Ако все пак човешката немощ надмогва в определени моменти, да не забравят че Божията сила в немощ се познава. Ние много пъти цитираме този израз, но не го прилагаме в живота. Забравяме за него. На всички го казваме, а ние не го прилагаме. Трябва да го направим, защото Христос е нашата Надежда, нашата Проповед, нашата Истина и Живот, нашият Хляб, нашата слава Божия, нашето Възкресение. Нашият път е Христос. Ние нямаме друга възможност и не трябва да се връщаме назад. Имаме Него. Всеки се е постарал да Го познае, до колкото има желание да отвори сърцето си. На тези, които не са го опознали искрено им желая да Го познаят! Бог да помага на всички със своята благодат.

 

Интервю на Габриела Гаврилова и екипа на Духовно-просветен център „Св. Архангел Михаил“ – Варна

Какво знаеш за Христос, млади човече?

Февруари 13, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Млади човече, днес дойде времето да чуеш гласа, който те зове. Гласа, който ти още не си чувал – или може би си чувал, но не си разбрал и не си послушал. Това е гласът на Иисус. Млади мой приятелю, не се учудвай и остави недоверчивата усмивка. Гласът, който те зове, не е глас на мъртвец, а на Възкръсналия. Той ти отправя зов не от миналите векове, а от дълбините на твоето собствено сърце.

Думите, произнесени и написани тук, се пазят в непознатите за теб дълбини на твоето сърце. Може би си изпитвал срам или страх да се потопиш в самия себе си и да ги откриеш. Мислил си, че в теб се таи нещо животинско, че дълбоко в теб са погребани инстинкти, от които въстават ужасните таласъми на страстите и не си съзрял ангелския лик в себе си – но ти си ангел.

Ако досега никой не ти е говорил за това – сега ти го възвестява Иисус, и свидетелството Му е истинско, защото никой никога не е успял да Го уличи в лъжа.

Какво знаеш за Христос, млади човече? Ако всичко, което знаеш е само онова, което си научил в училище на уроците по атеизъм, то ти си бил лишен от истината чрез зловерие – лишен от Истината, Която може да те направи свободен.

Какво знаеш за Христовата Църква? Ако всички твои знания за нея се свеждат до учението на Джордано Бруно, за което са ти говорили на лекциите по т.нар. научен атеизъм, то ти, по безчовечен начин, си бил лишен от светлината на истинското просвещение, лишен си бил от духовното сияние, което е гарант за твоята човешка свобода.

Къде си чувал, приятелю, такива думи: „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят и се молете за ония, които ви обиждат и гонят” (Мат. 5:44)? Ако никога не си ги чувал, кой и с какво право е посмял да ги забрани? Кой не е допуснал да узнаеш, че има по-добър път, по-пряк и прост от този, по който сега блуждаеш? Кой ти е закрил очите, за да не можеш да видиш чудната Светлина на Любовта, проповядваща със слово и дело, и със самия свой живот, с любовта си, стигаща дори до смърт?

Виждам те на улицата, приятелю, млад и красив, но ненадейно всичко в теб се променя, лицето ти се изкривява, инстинктите изригват навън, като необуздана стихия, преобръщайки цялото ти същество и ти ставаш жесток. Къде си се научил на жестокост? От кого? Аз съм виждал твоята кротка майка с насълзените очи, виждал съм лицето на баща ти, вкаменено от болката на съжалението и знам, че не от тях си се научил на това. Тогава откъде? Наклони ухото си и чуй призива на Иисус, призива на Неговата Църква.

В света за твоята безразсъдна жестокост те очакват съдилища и затвори, където душата ти може да бъде окончателно унищожена. Гледах те с болка да стоиш пред съда, където твоите постъпки се откриваха в ужасяващи размери. Виждал съм те изплашен или циничен, или безстрашен – и всички това ми говореше колко близо си до ръба на пропастта; и аз запитах сам себе си още веднъж: кой е виновен за твоето падение?

Ела в Христовата Църква! Само тук ще намериш облекчение за своята метежна душа; само тук ще се почувстваш уверен, защото само в Църквата ще чуеш гласа на Иисус, Който с кротост ти казва: „Синко, прощават ти се греховете, защото много си претърпял. Ето, ти оздравя; не греши вече…” (срав. Иоан 5:14). Никой и никога не се е обръщал към теб с такива думи, но ето – сега ги чуваш.

Говорили са ти непрекъснато за класова ненавист, за политическа ненавист, за ненавист и само за ненавист. Думата „любов” ти е била чужда, но днес Христовата Църква те призовава към по-добър път – пътят на любовта.

До този момент ти си бил роб на своите инстинкти, тялото ти е било само инструмент, с помощта на който те са се проявявали. А сега можеш да чуеш гласа на Иисус, Който говори с устата на Своя апостол: „Нима не знаеш, че ти си храм Божий и в теб обитава Божият Дух” (срав. 1 Кор. 6:19). Казвали са ти, че произхождаш от маймуната, че си животно, което трябва да бъде дресирано. Но сега ще узнаеш нещо изумително – ти си храм Божий и в тебе обитава Божият Дух. Ти отново си призван към своето метафизическо достойнство; ти си издигнат там, откъдето твоето погрешно възпитание те е низвергнало – от твоето свещено служение да бъдеш храм, в който пребивава Бог. Ние те призоваваме към чистота.

Ако все още не си забравил думата „невинност”, ако в теб все още са останали трошици от непорочното детство, няма да можеш да се противиш на този призив. Ела в Христовата Църква! Ела и открий, че все още съществуват невинност и чистота, че има кротост и има любов. Ти ще узнаеш смисъла на своето съществуване в света, ще узнаеш каква е целта на нашия живот. За свое учудване ще научиш, че животът ни не завършва със смърт, а с възкресение; че съществуванието ни е насочено към Христос и че нашият свят не е мигновение, лишено от всякакъв смисъл, в което господства нищото. Ще намериш надежда и тя ще те неправи силен. Ще придобиеш вяра и тя ще те спаси. Ще имаш любов и любовта ще те направи добър.

Това, мой млади приятелю, е първото слово, което Иисус отправя към теб през суматохата на света, през дебрите на страстите, с които никой не те е учил да се бориш, през юношеските мечтания, които все още те вълнуват от време на време. Иисус те търси, Иисус те намери!

 

 

  Слово, произнесено в сряда на Сирната седмица, 8 март 1978 г. 

 

Изповедта – рискова зона за пастира

Февруари 7, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Свещеническа конференция

 

Изповедта е основното и понякога единствено място и време за среща на свещеника с каещия се човек. Именно тук изкуството на диалога, на слушането и чуването, на разбирането и състраданието, е нужно както никога. На свещеника е необходим трезв и опитен ум, познаване на психологията и разбиране на духовните основи на живота на човешката личност, за да съхрани собствения си душевен мир и да помогне на ближния. Как да стане това, съветва известният православен психолог, преподавател във факултета по психология на Руския православен университет „Св. Йоан Богослов” и ректор на Института по Християнска психология протойерей Андрей Лоргус.

Готовността да служим на хората е готовност за среща на личността на свещеника с личността на каещия се. Именно с тази среща започва всичко – взаимоотношенията, доверието, духовният път, духовното ръководство. Но в основата на всички тези неща е особеното отношение на свещеника към човека – отношение на педагог, баща, приятел, съдия и защитник едновременно. Но свещеническото служение не се ограничава с това – има нещо друго, нещо главно и то е тайнствено и вдъхновено. За да стане някой, който предстои и се застъпва за човека пред Църквата и Бога, свещеникът трябва да попие в душата и съзнанието си, всичко онова, което е събрано в духовния опит на светите отци и традицията. В това не малко може да помогне и съвременната практика на православната психотерапия.

Сянката на здравото съмнение

На първо място, не на всичко, което се казва на изповед, може да се има вяра. Хората не винаги могат да бъдат адекватни. Важно е да си поставим задача да отделим това, което има отношение към изповедта, от това, което подлежи на съмнение. Не винаги свещеникът може бързо да разбере и да се ориентира в това, кое има отношение към изповедта, а кое не, кое е достоверно, а кое не, но сянка от здраво съмнение трябва да има винаги. Не поради презумпция за недоверие към каещия се, а от разумна предпазливост. Задачата се състои в това, да разпитаме и да се уверим: за грях ли става дума, или за съмнение, за някаква съмнителна идентификация на замисъла, постъпката, мисълта. Това изисква внимателно отношение към каещия се. Когато този въпрос произхожда от опит, тогава е по-лесно, но понякога на начинаещия свещеник му е много трудно да отдели едното от другото. При изповедта въпросите и спомагателната беседа са необходими, за да се уточни грях ли е това или не, за извършена постъпка ли става дума или за неизвършена.

Без подробности

По време на изповед свещеникът може да чуе такива обстоятелства, при които е бил извършен грехът, които могат да го шокират. Затова той трябва да помоли изповядващия се да избягва подробностите, ако те нямат отношение към конкретната квалификация на греха. Това се отнася преди всичко до плътските грехове. Има физиологически подробности, които могат да се квалифицират като грях, а могат и да нямат към него никакво отношение. Основният критерий при такава квалификация е това – кое е подвластно на човека и кое не.

Например, млад човек, който страда от психическо заболяване, казва: „Старая се никога да не кашлям по време на служба, но щом помисля за това, веднага започва да ми се кашля. Трябва да изляза от храма на улицата, за да се изкашлям, да подишам, да се успокоя и след това да се върна”. Това е чисто психосоматично явление, което няма никакво греховно съдържание. Това не е грях, макар че на човек може така да му се струва.

Друг пример: жена страда от това, че често силно се оригва. При нея също възниква напрежение на психосоматична основа. Тя се старае да не мисли за това по време на службата, за да не допусне този неприятен момент. Когато почувства, че въздухът напира в хранопровода й, тя се опитва да се пребори, но неуспешно, губи търпение, обхваща я паника, състоянието й се обостря и тя стремително напуска храма. Жената смята, че това е грях и много се измъчва. Мисля, че в този случай свещеникът, отбягвайки отново подробностите, трябва да успокои човека и да анализира грях ли е това.

Грях е само онова, за което човекът знае и би могъл да го избегне, но не го е направил. В това има някаква произволност, някакво невнимание към себе си. Но, анализирайки ситуацията, трябва да бъдем много деликатни. В подробности може да се впускаме само, ако чувстваме, че ще имаме достатъчно любов, спокойствие и доброжелателно отношение към човека. Ако не, по-добре да избягваме това.

Истерията пречи на покаянието

Често по време на изповед свещеникът се среща със сълзи и истерия, които могат да се окажат само един защитен механизъм. В кои случаи сълзите не са покаяние за грях, а невротична реакция? Преди всичко, когато човек обикновено използва в отношенията с хората, в нашия случай със свещеника, модела на жертвата. Моделът на жертвата е такава личностна позиция, при която човек предварително възприема себе си като нещастен, обиден, наказан от някого, смята че е жертва на някакъв заговор, на интриги. Това се случва по-често при жените, но не само. Мъжете също прибягват до такъв неосъзнат модел на поведение. Жертвата има много вторични изгоди, както казват психолозите. От жертвата се изисква по-малко, по-малко я наказват, към жертвата се отнасят с по-голямо състрадание. Затова сълзите при такава позиция могат да бъдат защитен механизъм срещу страха от наказание, неуважение или презрение, но не сълзи на покаяние.

Ако свещеникът възприема сълзите като сигнал, че трябва да утешава и оправдава човека, с това той го отдалечава от изповедта, пречи му да се съсредоточи върху покаянието. Ако сълзите са защитен механизъм, най-добрата позиция на свещеника е да не проявява съчувствие към тези сълзи. Това е много важно. Рядко се срещаме с истерици на изповед, но все пак хора, склонни към истерика, могат да демонстрират подобно поведение. Истерията може да започне с проплаквания, чести въздишки, кършене на ръце или тяхното чоплене, съпровожда се с накъсана реч, със загуба на памет, припадъци, виене на свят, гадене. Трябва да се разбере причината за тази истерия. Здравата истерика винаги има някаква важна емоционална причина. Това е или някакво сътресение, или паника. Ако това поведение е типично за даден човек по време на изповед, може да се каже, че то също има характер на защитен механизъм. В такъв случай най-добрата прагматична позиция на свещеника е да избягва емоционални въпроси и да се старае да насочва изповядващия се към по-сухо излагане на събитията, без да влиза в подробности.

Точно тези подробности пречат. Ако изповядващият се започне да се разклаща емоционално, свещеникът може дори да преустанови изповедта и да каже: „Моля, застанете сега встрани, почакайте и след това аз ще Ви повикам”. Достатъчно е да минат двама-трима души, за да се успокои каещият се, а истерията да не се разгърне в пълното си клиническо проявление и да утихне. Тогава изповедта може да продължи от следващата точка. С други думи, по-лесно е да се спре истерията, отколкото после да се успокоява. И най-важното: истерията не подтиква човека към покаяние, не го въвежда в покайно настроение, а точно обратното – пречи му.

Цинизмът – един от признаците за прегаряне на свещеника

Когато човек се кае в тежки грехове – аборти, изневери, пиянство, наркомания – в този момент от свещеника се иска много любов. Любов не в смисъл, че трябва да обичаме изповядващия се, както обичаме приятеля си, съпругата си, децата си, майка си, а любов разбирана като безусловна доброжелателност и безусловно приемане на каещия се. Ако в този момент свещеникът няма такава любов, по-добре да избягва изповед. А ако няма такава възможност, да се ограничи с почти формално отношение към изпълнение на своя богослужебен дълг. Да, това е краен случай, но ако по друг начин свещеникът не може да изпълни своя дълг, такова формално отношение е допустимо. По-добре формално изпълнение, отколкото цинично.

Цинизмът е едно от тези състояния, които свещеникът безусловно трябва да избягва. Цинизмът е презрение, гордост пред изповядващия се. Това е вътрешен, сърдечен грях на свещеника, който е противен на Господа. Много често цинизмът е елемент от общия синдром, който наричаме прегаряне. „Прегорелият” свещеник е склонен към цинизъм и по силата на това не му достигат любов, съчувствие, състрадание, емпатия, способност да бъде с човека тук и сега – всички тези качества, които са в основата на свещеническото служение.

Двойна отговорност за уплахата

Много важно е да се помни, че на изповед човек се намира в зоната на риска, т.е. той снема от себе си всички защитни механизми, „оголва” себе си. Каещият се човек снема от себе си слой след слой външните маски и социални роли, за да може съвестта му, дълбоката му съвест, да проговори и човекът да се покае. В този момент той е много уязвим и склонен към силни афекти, паника, чувство за провал. Затова думите на свещеника, даже ако са казани с любов, могат да травмират човека. Това може да се случи например, когато свещеникът говори на каещия се за нормите на епитимия и отношението на Църквата към неговата постъпка, които лежат в основата на покайната практика, т.е. за най-строгите канонични правила по отношение на тежките грехове. Или пък, ако свещеникът осъди постъпката в безкомпромисна и сурова форма, с каквато човек не е свикнал, било заради своето възпитание, било заради неофитското си състояние. Тъй като в този момент човек не може да се защити и няма повече кой да го подкрепи, думите на свещеника и самата изповед могат да се превърнат в много сериозна рана и травма. Да, ако това се случи, не е задължително свещеникът да е виновен, но вина ще има, ако той предварително не се е погрижил да осигури някаква зона на безопасност за каещия се човек. В богослужебната отговорност не влиза понятието безопасност на човека при богослужението, в това число и при изповедта, но би било добре свещеникът да се замисли: как ли се чувства сега този човек, стоящ тук, пред кръста и Евангелието, пред съда на собствената си съвест, пред съда на слушащия го свещеник и, накрая, пред Божия съд.

Да, покаянието е много тежко преживяване. И не си струва да добавяме към това и допълнителна душевна рана, освен ако не е налице сериозна необходимост. Но каква необходимост от това може да има? Тя може да съществува само ако човек отказва да приеме греха за грях, ако упорства в това и свещеникът чувства, че каещият се не иска да признае извършения от него грях и цялата му тежест. Знам, че някои свещеници, чувствайки неразкаяното упорство, окаменялото безчувствие на каещия се, правят опит да го стреснат, да го сплашат. И успяват, защото несъмнено имат голям опит. Достатъчно е просто да се приведат съответните слова от Евангелието и каноните на Църквата, да се подредят в определена схема и това може да изплаши всеки. Виждал съм на изповед се изпълват със страх държавни чиновници, полицаи, бандити, отявлени алкохолици и развратници, стига само свещеникът да разгърне пред тях своята покайна проповед. Да, понякога сплашващата проповед е важна, но отговорността за уплахата трябва да бъде особена и двойна. Ние, свещениците, ще носим за това отговорност пред Господа.

Кредитът на доверие

Изповядващият се идва при свещеника с някакво доверие – това е предварително условие, което трябва да имаме пред вид. Човекът идва именно при вас, той е избрал именно вас. Може би това е било случайност, може би той ви е избрал измежду няколко свещеници, които е наблюдавал известно време… Така или иначе, той е дошъл при вас. Преди това се е готвил, вслушвал се е в своята съвест, може би дълго е спорил с нея, обмислял е, може би е шикалкавил, а може би дълбоко се е разкайвал в минути на искреност. Така или иначе, идвайки и започвайки своята изповед пред Христа във ваше присъствие, каещият се е извършил сериозна работа, която се изразява включително и в това, че сега той стои пред вас. Това е неговият кредит на доверие, но този кредит не е безкраен. Затова човек не винаги би изтърпял грешките, равнодушието, цинизма, неразбирането или дори нежеланието ви да вникнете в ситуацията. Този кредит може да бъде изразходван в рамките на една изповед. Но е важно да се помни, че доверието е реален вътрешен ресурс, с който човек идва при свещеника.

Забранените въпроси

Една от най-сложните теми при изповедта е темата за плътските грехове: изневерите, извънбрачните връзки и т.н. Тя изисква особена деликатност. Много важно е да се разбере, че тук изкушението за свещеника е голямо. Свещеникът е мъж и затова всякакви изповеди на жени по дадената тема винаги представляват една свръх напрегната среща. Трябва да се помни, че жената, идваща на изповед, е жена, идваща при мъж и това, което би искала никога и никому да не разказва, го разказва пред свещеника. За да може тази изповед да бъде изповед пред Бога, свещеникът сам трябва да застане на стража на своето сърце, за да не допусне изкушения, свързани с искреността на жената.

Какви могат да бъдат тези изкушения? Първото и най-повърхностното е любопитството. Изкушението да вникне в подробностите на греха на жената, девойката, момичето или детето. Най-добрата позиция на свещеника в тези случаи е незабавно да прокара и обозначи ясна граница, без да допуска нито себе си, нито жената до подробности. Ако жената каже: „Разкайвам се в това, че извърших плътски грях”, това е достатъчно. Ако това е изневяра на мъжа, значи е изневяра. Как, кога, с кого, колко – това са забранени въпроси. Напълно възможно е младият свещеник, младият мъж да се съблазни да зададе един от тях. Възможно е в този момент да му се стори, че това е много важно, но този път е неправилен. Свещеникът трябва да бъде не просто крайно предпазлив, а и да сдържа своя език и да приеме изповедта, а не да анализира това, което се случва с жената. Това не е негова работа.

Ако се изповядва мъж, в този случай, разбира се, съблазните са принципно други и много по-малки. Но и към разказите на мъже също трябва да се отнасяме с необходимата предпазливост. За много мъже разказите за собствените им грехове могат да бъдат самохвалство, желание да покажат за какъв мъж се смятат. Дори когато се кае, мъжът може да разказва за греховете си с някакво вътрешно задоволство от това, че той е едва ли не Ловелас и Казанова. Тук се изисква, може би, по-голяма рязкост, строгост, сухота – без допълнителни въпроси. Да, разбира се, мъжете са по-акуратни, строги и като правило по-немногословни на изповед. Жените също могат да са немногословни, защото се срамуват да разказват на свещеника-мъж за своите прегрешения, но има някои невротични състояния, когато жената се стреми към многословие и иска да разкаже всичко подробно. Това трябва веднага да бъде парирано и да се каже, че тук няма място за подробности и уточнения. Само за покаяние и молитва.

Кръстосаните изповеди

Има още няколко изкушения, с които може да се сблъска младият свещеник. Това са съвместните изповеди или пресичащите се изповеди, когато съпруг и съпруга, мъж и жена, идват при един и същ свещеник, опитват се да съгласуват своите изповеди една с друга и проверяват доколко свещеникът отговаря на техния замисъл, успели ли са да го въвлекат в този разговор. На това по всякакъв начин трябва да се противопоставяме и да избягвам такива ситуации. Конфиденциалността (тайната на изповедта) се отнася не само за свещеника, но и за изповядващите се, затова никакъв преход на събитията един към друг не може да има. Свещеникът не може да разкаже нищо на мъжа за изповедта на жената, а на жената – за изповедта на мъжа. Не бива да се допуска такава ситуация, дори ако тази двойка все още не се намира в брачни отношения.

Наложените епитимии по повод плътски грехове изцяло лягат върху съвестта на свещеника. В днешно време, когато огромна част от младите хора живеят съвместно, сменяйки партньорите си без какъвто и да било брачен договор, регистрация или венчание, съвестта на свещеника е изправена пред постоянно предизвикателство. Но трябва да съзнаваме, че нравствените норми на християнството, отразени в това число и в църковните канони, са непреходни, въпреки множеството на техните нарушители.

Небрежността – постоянна заплаха за вярващия

Февруари 6, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Старецът Йосиф Исихаст – поучения

 

Небрежността носи със себе си страшна заплаха за нашия живот. Тя много пъти ми е причинявала вреда и аз винаги съм я считал за нашия най-непримирим враг. Стремежът на стареца да ни предпази от този неприятел и богатият му опит за коварните и сложни прийоми, чрез които той омотава и улавя жертвите си, ни принуждава да споменем и за него.


На езика на отците той се нарича униние, а също – небрежност и нерадение. Всички тези думи обозначават едно и също – смърт на душата. Няма да привеждаме тук светоотечески определения на това гибелно зло. Ще кажем само, че то влиза в числото на осемте греховни страсти като една от главните злини. Ще приведем само няколко примера от опита на стареца, които могат да бъдат особено полезни за хората от нашето поколение.


На нашите въпроси за това, коя е главната причина, поради която човек не достига до духовната си цел, старецът отговаряше, че това е небрежността. Веднъж го попитах: “А защо отците казват, че причина за това е тщеславието?” Той отговори: “Да, и то враждува против нас, но не с всички, а само против тези, които е успяло да прелъсти, и при това – малцина, защото тщеславието разпилява вече събраните съкровища, а небрежността не позволява на човека даже и да ги събере.”


Небрежността е подобна на суша, поради която не може да израсне никакво растение. Тщеславието вреди на принеслите плод, на преуспелите, а небрежността причинява вреда на всички, тъй като пречи и на желаещите да тръгнат по пътя, и тръгналите спира, и на незнаещите не позволява да се научават, на заблудилите се пречи да се обърнат, на падналите не позволява да се изправят. И изобщо, небрежността е гибел за всички, които са пленени от нея.


Прикривайки се зад предлога на естествените потребности и трудностите на подвига, този измамник – унинието – спечелва доверието ни и като добър водач ни отвежда и предава на себелюбието, нашия главен враг. Само мъжествената душа, след като положи за основа вярата и надеждата на Бога, може да отрази неговите посегателства; в противен случай невежият с мъка се избавя от неговите мрежи. Унинието особено мъчи живеещите в уединение и избягващите спазването на определен ред в живота, а на намиращите се в послушание и на изпълняващите някакво служение то няма сили да навреди.


Източник на унинието са загубата на надежда, малодушието и отдалечаването на благодатта за дълго време. Началото му лежи в снизхождението към своята уж болест или немощ, а негов край е пълното неверие, безсрамие и неблагодарност. При уединените безмълвници унинието започва с пропускане на правилото и с нарушаване на устава на живот и се засилва, ако своевременно не му бъде обърнато внимание. А за тези, които живеят в обществото на много братя, негово начало стават празнословието и осъждането.”


За изцеление от унинието старецът ни съветваше да размишляваме на есхатологични теми, обръщайки се към противоположни предмети: въздаянието на праведниците и наказанието на грешниците, Небесното Царство и адските мъчения, и да си спомняме житията на подвижниците. Благодатни средства против унинието са молитвата, сълзите и вярата. Освен това, приснопаметният старец привеждаше много примери от живота на предишни подвижници, които са били увлечени от небрежността и са загубили духовното преуспяване, придобито с голяма ревност и трудолюбие. Старецът казваше: “Според мен и другите страсти, на които се поддават подвижниците, са следствие от небрежността, тъй като тя, разединявайки вниманието, отваря входа на сродните ѝ и свързаните с нея страсти и те поробват човека.” За да ни подбуди, той използваше следния призив: “Не бъдете небрежни, деца, за да не попаднете в ръцете на разбойниците.” Даже и суетните занимания считаше за проява на небрежност, тъй като смяташе, че и те могат да станат причина за такова пленяване. Защото и при Давид е казано: Той не ще даде да се поклати ногата ти; няма да задреме Оня, Който те пази (Пс. 120:3), и още: Ако не бе Твоят закон утеха за мене, аз бих погинал в неволята си (Пс. 118:92).


из книгата: „Старецът Йосиф Исихаст – Живот, подвизи, учение“

Смирението е идеалът на християнския живот

Януари 30, 2019 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети


Хората мислят за себе си, че са нещо, но човек е нищо. Владика Николай казва: Какво е човекът? „Една торба смрадливо месо и нищо повече“. Нищо. Многознайко. Не разбира, че е оръдие… в ръцете на падналите духове.


Господ прави с нас каквото иска, но ни е дал поле за действие, където можем да мислим и да се определяме дали желаем доброто, или не. Духовете са паднали още преди сътворението на човека. Не са запазили своето състояние. Човекът е създаден в края на творението, последен, за да е негов венец, и господарува над материалния свят.


Материалният свят – космосът, не е бил в такова положение. След грехопадението е станал груб и тленен. Но въпреки че е такъв, светът има своята красота…


Нашите прародители са били безсмъртни. Не са зависели от времето и пространството, както сега зависим ние. Движели са се като мисълта… След падението всичко се разрушило. Бог, Който целият е Любов, знаел, че разумните същества няма да могат да запазят своето състояние и им дал времето от Сътворението до Страшния Съд да се опомнят и върнат в лоното на своя Родител. Да се съединят с абсолютното Добро и абсолютната Любов.


Но ето, на хората им харесва повече злото, отколкото доброто. Паднала природа! По-лесно е да се мисли за злото, отколкото за доброто, но в злите помисли няма мир и покой. Колко голямо е нашето падение! Страшно! Не можем да дойдем на себе си, не можем да направим нищо за себе си. Въобще нямаме съзнание за това колко ни тероризират умните сили. Смятаме, че това са наши мисли. Мъчат ни завист, злоба, ненавист. Тирания на тираниите! Душата не иска това, но не може да се освободи. От малка е навикнала и злото е пуснало дълбок корен в нея. Необходимо е да се изхвърли всичко това. Трябва да се превърнеш в любов. Да бъдеш абсолютно мирен и тих. Но това не е лесно, страшно е човешкото падение!


Човек не може без Божията помощ

Човек не може без Божията помощ. Твърдоглавият човек си мисли, че знае нещо. А всичко наоколо е тайна Божия. Дори за себе си сме тайна. Не знаем какво сме, откъде сме дошли, къде отиваме? Що за същество е това, което мисли, движи се и говори. Прави нещо, но само не знае как. Каква тайна е това? Как работят вътрешните му органи без негова воля, и то съвършено? Със своите помисли човек разрушава всичко.


- Болестите идват от греха?

- Причината за болестите са в мислените падения. Всичко е от мисълта. Обикновено ние имаме и добри, и зли помисли. С каквито мисли се занимаваме, такъв ни е животът. Духът се храни от мислите, а тялото – с физическа храна.


- Съществуват ли наши мисли и мисли, които ни се внушават отвън?

- От всички страни ни се внушават помисли. Ние живеем сред мисловни вълни. Ако можехме да ги видим, щеше да ни се открие страшна мрежа. Всеки от нас има в себе си „радио-приемник“. Човекът е много по-прецизен „приемник“ от радиостанцията и телевизора, само че функциите на ума му са повредени. Колко прецизно и възвишено битие е човекът! Но ние не можем да ценим това. Не успяваме да се включим към Извора на живота, за да чувстваме радост. Врагът постоянно ни подмята помисли. На свети Антоний Господ открил мислената мрежа, която ни обкръжава. Виждайки я, той въздъхнал: „Господи, кой може да избегне това?“. Чул глас: „Само смирените и кротките“. Тях дори не ги докосва. Смирените и кротките са причастни само на мира и тишината.


из книгата: „Мир и радост в Светия Дух“

 

Свободния човек

Януари 24, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

По-голямата част от съвременните хора упорито се стремят към свобода. Но стремежът им е само на думи. Защото човекът сам предава себе си в плен на различни зависимости.

Говорейки за свободата, мнозина я разбират по различен начин. Едни мечтаят да имат свободен работен график, за да планират своето време и да се разпореждат с него така, както на тях им се вижда най-добре. Други искат по-малко да са потопени в рутината на домакинската работа и за това купуват разнообразна техника, търсят възможност да наемат някого, който да я върши или се стараят частично или изцяло да я прехвърлят върху раменете на своите близки.

Мнозина в наши дни възприемат свободата като възможност да говорят, постъпват и устройват живота си както им се иска. При това те твърде малко се съобразяват с интересите, чувствата, мненията на близките си, „забравяйки” за своите задължения по отношение на тях… Младежите и тийнейджърите се стремят да решават всичко сами, не желаейки някой да им нарежда как да живеят. Социално активните хора се борят за нови обществени и политически свободи. На някои хора би им се искало повече свобода дори в Църквата, и отново всеки разбира това по-своему.

Желанието за разширяване границите на свободата отдавна е станало общо. За съжаление то рядко се съпровожда с признаване и зачитане на правата на другите хора. Още по-рядко хората осъзнават, че свободата предполага отговорност. И съвсем рядко може да се срещне човек, който разбира, че сам доброволно се лишава от своята реална свобода като позволява на вредните навици да управляват живота му.

С течението на годините човек все повече се труди, размишлява, трупа опит, преодолява трудности и преживява вътрешни борби. Изправя се пред нови задачи, животът отново и отново изисква от него напрягане на силите, вземане на трудни решения, но всичко това му помага да се развие като уникална личност, обогатява палитрата на неговите спомени. Няма живот без радости, както и без проблеми. В някакъв момент, на някакъв етап от своята съдба младият човек допуска в своя живот цигарите, алкохола или други вещества, които предизвикват зависимост. Минава време и тази зависимост започва да ръководи човека и смисълът на живота се свежда до нейното удовлетворяване.

За каква свобода може да се говори, ако няколко дръпвания от цигарата определят настроението, емоциите, а ако няма възможност да пуши, човек вече не е в състояние да мисли за нищо друго освен за цигара? За каква свобода може да става дума, ако без алкохол или някаква енергизираща напитка не минава нито една вечер?

Човекът, обзет от вредни навици, не е свободен. Той е зависим от тютюна или алкохола много повече, отколкото признава сам пред себе си. Той не определя своя живот, а зависимостта от цигарите или алкохола го тегли след себе си. Както предупреждава свети Дмитрий Ростовски, светът и царуващите в него страсти ни обещават злато, а дават блато – мочурливо, блатисто, смъртно опасно тресавище.

Всички вредни зависимости рушат здравето, отнемат години живот, заставят ни напразно да губим времето и парите си. Те разрушават човешката личност, лишават човека от множество възможности. Те са коварни: отначало заставят човека да вярва, че във всеки момент може да спре и да ги остави, създават илюзията, че няма никакъв проблем, а след това – че вече нищо не може да се направи, че вече не можеш да минеш без никотина, без алкохола или без друг греховен навик, че не ти остава нищо друго, освен да се примириш с тях и да ги влачиш до гроба. И едното и другото е лъжа, но падналият в пагубна зависимост човек често не вижда това.

Зависимостта от алкохола или тютюнопушенето не само владее човека, но неизбежно влияе върху живота на околните, особено на близките му. Димът и мирисът на цигари често са неприятни за другите хора и със сигурност не влияят благотворно на здравето им. Общуването с пиян човек едва ли доставя удоволствие на някого. Още по жалко е за децата, чиито родители пият, за възрастните хора, които трябва да понасят пиянските изстъпления на вече големите си деца, за жените и мъжете, чийто ден рядко минава без скандали, устроени от техните съпрузи-алкохолици, за съседите, търпящи безобразните сцени в изпълнение на живеещите край тях пияници.

Всички те са се оказали заложници на чуждата зависимост, на която човек е позволил да се разпорежда не само със собствения му живот, но и в някаква степен и със съдбата на неговите роднини и познати.

Човек не трябва да става роб на греховни зависимости. Той е свободен от тях, когато идва на този свят, и също така свободен трябва да си остане. Апостол Павел ни увещава: „И тъй, стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува, и не се подлагайте пак под робско иго” (Гал. 5:1).

Тази свобода трябва да се цени повече от всичко, да се пази като Божи дар, понеже на всички нас ни предстои да даваме отговор пред Господа. И не вредните навици трябва да определят живота ни, а самите ние, с помощта на паметта за Бога; не грехът трябва да ни управлява, а Христовата благодат.

 

 

Източник: Православие ру

 

Откраднатата нежност

Януари 22, 2019 in Начална страница, Отечески съвети


Ще говорим за любовта, която е скрита в приказките. Тя винаги е съпроводена от истината. Никога няма да видим любовта самичка, а има за другар истината. Винаги вървят заедно и понеже приказките имат много истина, имат и много любов. Нека не забравяме, че научихме приказките в един амфитеатър, който бе амфитеатърът не на някой факултет, а на прегръдката на баба, на дядо, на майка и татко. И това, което научаваш в този амфитеатър, не го забравяш. Защото амфитеатърът на прегръдката има много топлина, много любов. А когато имаш любов, и любовта излъчва тази топлина, тогава сърцето се отваря и приема. Когато бяхме деца, морето бе много близо и през лятото постоянно ловяхме миди, събирахме ги и се опитвахме да отворим с ножче, но и мидите се чупеха, и пръстите си често порязвахме. Затова ги събирахме и носехме на баба, която вземаше една кърпа, слагаше ги вътре, слагаше вода в тенджерата, тя завираше, слагаше кърпата отгоре и чувахме как от топлината черупките се отваряха – както се отваря и сърцето на човека. Така в амфитеатъра на прегръдката, сред такава топлина сърцето се отваряше и приемаше с такава простота цялата истина, която може да ти каже една детска приказка. Приказките наистина крият голяма истина. Това е факт.

Когато спряха приказките, които имаха да разкажат и да дадат много житейски уроци, тогава други състояния и хладни екрани започнаха да омайват децата ни. Загубиха истината, загубиха топлината, и пред един екран започнаха да приемат не истина и любов, а хладина и там реално се омаяха.

Нещо ми направи впечатление. В даден момент се почувствах много странно, да не кажа грозно, когато видях за първи път човек да гали екран. Истина ви казвам. Бях в автобуса в Атина и видях едно дете да гали екран. И си казах какво прави? Не бях разбрал какво става. Галеше един мъртъв екран. И тогава ми дойде един помисъл – беше в дните на Томина Неделя: ето, Бог ни е дал пръстите, за да Го докосваме, за да прегръщаме, за да стопляме, а сега хладни екрани и мъртви апарати се опитват да откраднат нашето осезание, слух, зрение. Отнеха ми осезанието, с което би трябвало да прегръщам. Да, ако знаеш да работиш с технологиите, е добро, нищо не отхвърляме, но ако цял ден галя и милвам един екран и не съм прегърнал детето ми, брата ми, съседа ми? Знаете ли, че не прегръщам само с ръце, а може и с поглед, може с думи, може с моето отношение към другия? Когато нещо мъртво е откраднало моето осезание, тогава е сигурно, че и аз ще загубя това чувство за топлина, докосвайки нещо мъртво, но и другият пред мене ще замръзне.

Знаете ли колко хора имат нуждата да чуят една дума? Да почувстват една милувка, да се озоват в една прегръдка, да се насладят и да приемат една усмивка? Знаете ли какво е една усмивка?

Веднъж дойде едно дете – всеки понеделник провеждаме среща с млади хора – то дойде, не го бях виждал досега. Нищо не казах, просто го видях и му казах „Добре дошъл!“ Това дете остана, дойде и следващия понеделник и по-следващия. След време започна лека полека да се изповяда и ми каза:

- Отче, знаеш ли какво ме доведе тук?

- Какво?

- Ти ме видя, не ме познаваше, усмихна ми се и ми каза „Добре дошъл!“ „Добре дошъл“ не ми казва дори майка ми, когато влизам у дома!

Я помислете, една дума, не сметнах, че е нещо особено, една дума, която за мен е едно нищо, а за другия е всичко.

Сърцето на човека, душата на човека е вулкан и вулканът има топлина, не е фризер. Знаете ли по какъв начин онеправдаваме и биваме онеправдани? Обичам другия, и го обичам много, но държа моята любов във фризера. Какво чакам? Докато любовта съществува, влиза във фризера. Замразена любов. Защо да става така? Знаете ли къде звучат най-нежните и хубави думи? На гробището. Но защо да ги кажем там? Защо да загубим времето, което ни е дадено? Човекът, който ни е даден? Връзката, която бихме могли да имаме? Защо всичко това да се загуби? Минаваш през гробищата и чуваш думи, съпругата говори на (починалия) съпруг, бащата на детето и казваш защо сега? Защо не преди? Защо тези думи, които са толкова пламенни, силни и нежни, сладки да не могат преди да възкресят една връзка? Да покрият празнините, да изпълнят човека? Защо? Затова ще трябва да отворим обятия, да извадим това, което реално имаме в нас, топлината, която имаме в нас, и да започнем да прегръщаме и да говорим.

Децата ни, колкото и да порастват, имат нужда от нашата прегръдка и приказки, от нашето внимание и сладки думи. С това се изпълват децата, с това се хранят, с тях порастват. Помня един възрастен свещеник от нашия остров (Санторини), простодушен човек, неговата простота съдържаше мъдрост и опит. Помня го, аз бях малко дете, една майка дойде с бебето си да й прочетат молитва на 40 ден след раждането и накрая той погледна майката и й каза:

- Дъще моя, ако не нахраниш детето си, плаче ли?

- Плаче, отче.

- Чуй! Ако не го нахраниш, бебето плаче. Ако не го от-храниш (т.е. възпиташ), ти ще плачеш след това.

И за отхранването е нужна сладост, нежност, Христос, топлина, приказка. Децата ни, колкото и да пораснат, ще останат наши деца. Затова трябва винаги не да ги омайваме, а да ги поучаваме с нашето искрено поведение и любов, да им даваме без егоизъм, да им предаваме нашия опит и да сме сигурни, че ще можем да ги отхраним, докато пораснат (Всъщност те никога няма да спрат да бъдат деца, както и ние самите). Да не забравяме, че детето е онова, което вече е придобило царството небесно.

Нека разгледаме една приказка, за да видим любовта, нежността, опита, отхранването и една жива връзка.

Помните Червената шапчица. Всички я помним. Това момиченце, което получи името си от един цвят и от един елемент от своето облекло – „червена шапчица“. Защо това ме кара да я забележа? Отците на Църквата ни казват: Знаеш ли, детето ми, какво е Бог? Те имали опит от Бога, а не знание – нещо прочетох – а живеели Бога, можели да Го дишат, да Го виждат във всичко, да Му се радват, да чувстват Бога. Светците виждали Бога навсякъде и най-вече в лицето на другия. Затова не можели да наранят и поразят никого. Светците и простодушните хора, тези, които имали простота, кротост и любов, тези хора, които влизали в живота и се борили. Помня баба ми. Вижте сега богословие, тя влагаше Христос в тавата с яденето! Истина ви казвам. Защото я помня пред фурната на дърва, преди да затвори фурната, прекръстваше се и след това отиваше над тавата и казваше „Сладко и вкусно като думите на Христос!“ И аз седях наблизо, детенце, дърпах я обикновено за престилката и си казвах бре детето ми – понеже готвеше хубаво – да е сладко и вкусно!… Какво в крайна сметка са думите на Христос? Я да ги науча, да видя какво казва Христос, защото ми харесва да са нещо сладко и вкусно. И неуката баба ни въвеждаше в богословието, в богословието на кухнята, в богословието на ястието, за да ни покаже, че Христос е навсякъде и не просто е навсякъде, а е сладък и вкусен. И баба ни Го предаде с прости неща – тя, която сричаше и която в личната си карта беше поставила едно кръстче, това бяха всички данни на личната карта. Не бяха нужни нито имена, нито подписи, а този кръст. Колко хубаво нещо.

И тъй, Червената шапчица носи червена шапка. Отците свидетелстват, че Бог е огън. И един старец на Света Гора с неговата простота казваше: Отче, да ти кажа, когато Бог ни създавал, гледал Себе Си в огледалото – за да ми покаже какво означава Божий образ, защото човекът е Божий образ. Следователно, ако моят Отец, Създателят, Който ме е създал с Неговите ръце, е огън, човекът е какво? Огън. Какво е Червената шапчица? Червена шапка, сякаш имаш огън върху главата си. Ето богословието на човека. Ако той правилно борави с този огън, ще сгрее, стопли и ще просветли (другите) – ако стане свещенослужител на живота и добър разпоредник на огъня, който е приел от Бога. Но ако стане кощунникът на живота, тогава ще се изгори и ще гори. И знаете ли какво означава това? Виждали ли сте една изгоряла гора? Да я виждаш предния ден, да влизаш в нея и да казваш какъв рай! И не след дълго да влезеш и да кажеш: какъв ад е това!

Червената шапчица има огъня на живота. Както и още нещо. Първото писмено свидетелство за нея е от 1670 г. и оттогава остава дете. Колко хубаво нещо. Видяхте ли някога Червената шапчица да остарява? Толкова векове – остава дете, излиза от границите. Кой може да каже, че тя е французойка или от Англия? Никой. Тя е минала границите, остава вечно дете, влиза във всички домове и става приятелка на всички деца. Което означава, че е нещо живо и истинно, има живот, огън, който Бог й е дал, но има и младини. Един хубав стих от една песен гласи: “Младините са дар, които горят като огън”. Нашият крах и грях е, че гасим този огън, който младините имат; че ставаме пожарникари на този огън, на Божия огън, на огъня, който младите имат. Това е крах, грях, мрак. Вместо да запаля огън и да науча човека да го поддържа – знаете как се поддържа огънят. Подухваме, за да се разгори, от една искра се разгаря и внезапно започва да нараства. Това напомня ли ви за нещо – за начина, по който Бог ни е създал? Вдъхването от Бога. Св. Григорий Богослов говори за първото „св. Причастие”, вдъхването от Бога, с което оживотворил човека и дал му огъня на живота, огъня на душата и създал в него глада и жаждата за вечността.

Извинявайте, че ще смесим малко приказките. Помните ли злия вълк? Как злият вълк тръгнал да събори къщичките, които трите прасенца построили? Една друга голяма философия и богословие, една друга ценна, жива приказка. Той искал да издуха къщичките им – защото злото винаги иска да изглежда като добро, то идва и краде елементите на доброто. Защо? За да ни въздейства, за да ни примами, идва и заема мястото на доброто, злото това иска, да вземе неговото място, винаги ти говори хубави думи, за да ти повлияе и да те унищожи. Злото рядко се появява в приказката като човек, приказката не иска да обвини един човек, а се появява като животно, защото в човека, който го приема и го осиновява, развива животински инстинкти. Взема те от равнището на човека и те хвърля на равнището на животното, на „пода” на животното. Определени пъти човекът може да стане по-опасен и по-лош дори от животното.

Червената Шапчица има дара на живота. Напомня ли ви това за някой голям църковен празник? Петдесетница. На Петдесетница празнуваме слизането на Светия Дух. Виждаме пламъка върху главите на св. апостоли. За да борави с огъня, който е приел, човекът се нуждае от Божията благодат, благодатта на Пресветия Дух, за да стане добър разпоредник, за да стане превъзходен свещенослужител на живота си, за да може реално да вкуси и да се радва на чудото на живота.

Дарът на живота и благодатта на Бога. Червената шапчица ще излезе от дома си. Вижте реализма на майката. Тя какво прави? Казва й: “Ще отидеш при баба си”. Бабата живее на другия край на гората, оттук, трябва да прекоси гората, да отиде при бабата, и майка й я оставя сама. Децата ни ще станат 16-17-19 годишни, ще си тръгнат от дома, това е истината на приказката, не те омайва, ще ти каже истината. Детето ще си тръгне, можеш ли да го последваш? Не можеш. И какво можеш да правиш, когато детето си тръгне? В приказката виждаме една много важна подробност. Майката напълнила една кошница. Детето взема кошницата, излиза, поема по своя път, влиза в житейската борба – кошницата е душата и умът на човека. Знаете ли какъв е нашият проблем? Празната кошница. Става много лесна цел, мнозина ще поискат да превърнат тази кошница, т.е. душата в кошче за боклук. Ако аз не я напълня, някой друг ще я напълни. Този ум, ако не го изпълня, някой друг ще го изпълни. Тук е моята отговорност, тук е моята борба, детето ще си тръгне, не мога да го следя, ще разтвори криле и ще полети, но аз трябва да напълня кошницата. И как става това? Внимавайте, от няколко години правим една огромна грешка. Опитваме се да напълним тази кошница, това е добро. Когато бяхме деца, ходихме на риболов в морето с една хубава лодка. Представете си, влизахме 10-15 деца в лодката и лодкарят казваше: седнете един до друг. Ние отивахме от едната страна и лодката се накланяше. И той отново казваше: половината оттук, половината от другата страна, иначе лодката ще потъне! Днес децата потъват, защото изпълваме ума им, но опразваме душата им. Хубаво е умът да се напълни, да има баланс, защото, ако душата се опразни, лодката ще потъне. Понякога съжаляваме децата, защото носят някакви раници, които са по-големи от тях и изобщо нямат време да играят. Времето им е запълнено, английски, френски, китайски… Всичко това е добро и благословено, но почакай, няма ли да изпълниш душата му? И много пъти става обратното, защото, с всяко наше движение, вместо да изпълним, опразваме душата ни. Изпълваме ума, но детето потъва, няма равновесие. И след това е много трудно да го издърпаш сред крушението. Затова трябва да изпълним човека, той не е нито само стомах, нито само ум, а и душа и да не забравяме това.

Много пъти можем да кажем нещо на един човек и това силно да му повлияе. Да ви разкажа един случай. Една баба държеше внучето си за ръка. Ах тези баби. Баба ми отпътува за Христос преди 18 години, но винаги я помня и няма ден, в който да не си спомням за нея. Тя не ни говори много, а много ни обикна. И така, тази баба влезе в храма, имаше празнична Вечерня, в мига, в който свещениците излизат на Входа и един от свещениците спря, усмихна се на детето, помилва го по главата и продължи. Когато след време детето порасна и влезе в гимназията, го попитали:

- Какъв искаш да станеш?

- Поп!

- Защо?

- Защото искам да съм засмян и да галя хората!

Едно движение, душата му го приела, човекът се изпълнил и казва: не искам да загубя това!
Нима усмивката, докосването и милването стрували много?

И така, да изпълним душата, да богословстваме и да проповядваме в нашата кухня, на мивката, на работа, да прегръщаме, да целуваме. Св. Порфирий, както и св. Паисий, казва: “Дори детето да спи, отиди да го целунеш”. Ама не разбира, не чувства! Душата му чувства. Да прегръщаш, да целуваш, да милваш, да говориш, да се смееш.

Понякога казвам за себе си: бре, детето ми, православен ли съм? Питат ме: какъв си? Е, с толкова ропот, от сутрин до вечер, ми се струва, че съм протестант! Господи помилуй! Къде е радостта, къде е мирът? Отивам и гледам в огледалото. Вижте какво става. Когато всички се гледаме в огледалото, знаете ли погледът накъде се насочва? В точката, която не ни харесва. Това е истина. Какво не ми харесва – очите? Тях гледам. Не ми харесва косата? Нея гледам. Носът ми? Него гледам. Почакай обаче! Нима цялото лице е само нос? Само вежди, очи, няма нищо друго? Защо отиваш и гледаш това, което не ти харесва? За съжаление това, което правим пред огледалото, отиваме и го правим спрямо децата ни. Ропот, протест, нищо не ни харесва!

Да ви кажа нещо за св. Силуан. Той имал много бурно юношество, но как се преобразил и от свирепост (αγριότητα) стигнал до святост (αγιότητα). Нещо става, бре детето ми, нека изследвам, да видя как се преобразил. И търсиш и виждаш един баща, който се държал много вежливо. Знаете ли какво са бащинството и майчинството? Изкуството на хирурга. Трябва да вземеш скалпел, не сабя. Не режем глави, а отиваме да излекуваме. Едно е да правя операция, а друго коля. И ние, понеже сме християни, казваме „пипам с кадифена ръкавица“. Или другото: „Изчакай да се причастя в неделя и ще те науча аз тебе след това!“

Св. Силуан като млад водил нощен живот, веднъж се върнал, бил пил, а баща му стоял на стола. Очите на баща му били отворени:

- Татко, какво правиш, не спиш ли?

- Не.

- Какво правиш?

- Детето ми, чуй! Ти искаш да се забавляваш. Това е нещо, което е типично за възрастта ти. Но когато се забавляваш, не можеш да се помолиш. Можеш ли?

- Не.

- Е, някой трябва да остане да се моли. Ти да се забавляваш, а аз ще се моля.

Младежът получил урок. И казва: не спи заедно с мен, моли се за мене? Не ми се скара?

Помните случая отново с него и баща му, когато в един петъчен ден баща му го пратил да сготви и бъдещият светец сготвил свинско. Баща му нищо не му казал. След няколко месеца го попитал:

- Спомняш ли си онзи петък, в който беше сготвил свинско и го донесе на нивата?

- Хайде, как си припомни свинското преди 6 месеца!

- Бре, детето ми, спомних си, защото, знаеш ли, ядях го, и мислех, че ям мъртво куче.

- Ама толкова зле ли беше? Не го ли бях приготвил добре?

- Ти добре го сготви. Да се „светят ръцете ти”, детето ми! Но беше петъчен ден, денят на Христовото Разпятие, бяхме седнали под дървото и гледах ствола на дървото и мислех, че е Христовият Кръст и Христос отгоре повесен, разпнат, кървящ, а ние отдолу да ядем месо.

Младежът се изумил.
Баща му шест месеца търсил подходящия начин и време, за да предаде един силен урок и така да стопли сърцето му, да го насочи към Христос и да го отвори. И зад големия светец на нашия век, толкова нежен и сладък, се крие един баща, който има търпение, нежност, сладост, връзка с детето си, общение с детето си.

Аз тръгвам да причастя детето, но нито съм свят Потир, нито имам Бога в мен да му Го дам, нито лъжичката на любовта, за да го причастя. Как да изпълня това детенце?

В приказката майката напълва кошницата на Червената шапчица, която тръгва и прекосява гората. Защо гора? Защото гората прилича много на живота на човека, има опасни места, има пътечки, може да се загубиш, да паднеш, проломи, пещери, непознати места, на много места е тъмно, на други светло, има възвишения, трапове, каквото искаш – височини, мрак, светлина. Не прилича ли на живота ни? Ако кошницата е пълна, влизаш в гората. Ще срещнеш ли злото? Ще го срещнеш. Вижте сега какво прави злото. Защо злото не отишло да изяде Червената шапчица, която била млада и нежна, а отишло да изяде бабата? Я чакай. Господи помилуй! Какъв бил този вълк?! Защо направил това? Защото злото яде винаги нашата цел. Червената шапчица имала да извърви един път. Тръгва от неопитността със запасите, които домът й дал, тръгва от неопитността, влиза в живота, който е гората, и се насочва към бабата, която живее на другия край на гората. Бабата е прекосила гората, тя е опитът, опитността. Неопитността със запасите влиза в живота, подвизава се и отива при опитността. Какво прави злото? Злото яде нашата цел. Някой идва днес и ми казва: вярваш сега във вечността? В царството небесно? Ако целта ми е небесното царство и злото дойде и ми каже – то не съществува!, ще се боря, ще обикна, ще простя, ще се подвизавам. Помислете за Одисей. Хубаво име. Одисей. Знаете кой е. Името му идва от „οδύνη“ (страдание, болка, мъка). Одисей е разпнатият човек, който търси своята родина, който се е отдалечил и търси родината и подминал всички фалшиви родини и рай-ове, които му се изпречвали на пътя, за да стигне до истинската си родина. Така става и с нас. Моята родина е Христос, ще дойде материята, ще дойде плътта, ще дойде властта, ще дойде богатството и ще ми каже: аз съм твоята родина. Не, не си ти! Христос е моята родина. Одисей се разпва там, бори се, пада, става, пристига, отново тръгва, огромният път, който Омир описва, е вътрешният път на човека да се върне в родината си.

Я помислете сега да кажат на Одисей: Каква Итака? Не научи ли, стана трус и потъна! (Опазил ни Бог!). Защо да се подвизава, защо да рискува, защо да полага усилия? Загубил си целта – загубил си пътя. Загубил си целта – загубен си. Затова вълкът-злото отива и поразява целта – царството Божие – за човека който се подвизава, поразява опитността, целта директно. Затова вълкът отива при бабата, затова я поглъща. Злото поглъща целта ни. Колко от нас си поставихме една цел заедно с някой друг човек и тръгнахме заедно в живота? И изгубихме целта и връзката се разпадна. Колко мечти имахме, очертахме един път и любовта ни крепеше. Злото идва, яде целта и човекът се отделя. Така се отделяме от душата ни, от хората и от Христос.

Видяхте ли колко хубаво завършва приказката? И заживели щастливо, а ние още по-щастливо. Това означава, че приказката никога няма да ти даде нещо, което има връзка с отчаянието и разочарованието. Ако се подвизаваш, ако положиш усилия, ако воюваш, ще победиш. Има ли по-голяма истина от това? Ще победиш, изключено е. Не само това, а приказката прави една възкресна проповед. Защо? Защото вълкът поглъща бабата и идва ловецът. Червената шапчица извикала силно. Преди това обаче вълкът тръгнал да я поласкае. Червената шапчица пита:

- Защо имаш големи очи, бабо?

- За да те гледам, момичето ми!

- Защо имаш толкова големи уши?

- За да те чувам.

Злото е много сладкогласно, когато иска да ни повлияе, и използва думи, които се харесват на егоизма ни. Разбирате ли защо отците на Църквата и пръв Господ ни казват: остави егоизма! – защото ще се повлияеш. Ако другият ти казва имам очи за да те гледам, имам уши – за да те чувам. Хоп, хванал те е! Хубаво е злото да няма за какво да се задържи за теб, тоест да имаш смирение, за което злото не може да се хване.

Ловецът чува Червената шапчица и един велик отец на Църквата казва, че Христос е „Ловецът” на спасението на душата на човека! Не е ли поразително? И ловецът отива и изкормва вълка и изважда бабата жива! Съществува ли по-голяма проповед за Възкресението и особено за едно дете? Когато искаш да му говориш за възкресението, ето проповедта. И да ви кажа нещо друго. Това не е само проповед, но и дълбоко богословие, защото св. Кирил Йерусалимски казва, че Христос взел Кръста и с него изкормил ада и издърпал оттам Своите деца, които адът бил погълнал. Нима картината, която св. Кирил ни дава, е по-различна от тази, която е представена в приказките? Не.

Завършвам с една много кратка приказка. Помните ли Горгона, за която казвали, че срещала корабите? Тя била сестра на Александър Велики и питала жив ли е Александър Велики? Ах, горко ти, ако кажеш, че не е жив, защото морето започвало да бушува и корабът да потъва. И е радост за теб, ако кажеш, че Александър Велики е жив. Знаете ли къде ще срещнем Горгона? Знаете ли как се казва? Казва се Съвест. И в даден момент ще я срещнеш и ще ти каже: жива ли е душата ти? Жива е. И колко хубаво е ти да й кажеш „жив Господ Бог мой“. Съществува ли по-голям мир и покой? Да продължиш да пътуваш през времето в безкрайните води на милостта на Божията любов?

Нека не се боим от нищо. Съществува ли нещо по-хубаво, по-сладко и по-красиво от Христос? Затова да живеем този Христос, да Му се радваме, да Го вкусим, да се наситим и да сме сигурни, че няма да чакаме някакъв друг рай, а ще живеем Рая-Христос всеки ден!


Превод: Константин Константинов

 

За раните на душата и за “духовния пластир”

Януари 17, 2019 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети


Кратко или подробно да се изповядваме?

Ако говорим за словесния израз на покаянието, то как трябва да се кае човек? Има хора, които по време на изповед просто разказват своя живот или – още по-често – се оплакват колко лошо е всичко при тях. Други претоварват своето покаяние с множество детайли, погребвайки в тях същността на това, за което искат да попросят прошка от Бога. Случва се, изповядвайки се, човек пряко или косвено да оправдава себе си – например, дълго обяснява, че знае точно как би трябвало да постъпи, но ето – сбъркал е и е постъпил по друг начин. Между другото, има грешка – противоположна на тази, и това е липсата на всякаква конкретност. Изповедта звучи така: „Съгреших с дело, слово и помисъл, с гордост, завист, ненавист, преяждане, прелюбодеяние” и т.н., с което покаянието завършва.

Как да пристъпим към изповядването на своите грехове? Ще се постарая да посоча няколко основни момента.

На изповед човек трябва да говори за това, за което се чувства виновен. В една от случките описани в „Патерика” някакъв брат пита своя духовен отец: „Авва! С какво да се занимавам в килията?”. Онзи отговаря: „Какво ще те безпокои, когато застанеш на Страшния съд?” – „Моите грехове.” – „Тогава отиди в килията и плачи за греховете си”.

Ако се опитаме да приложим този съвет към нашия живот, трябва да се запитаме: защо отиваме на изповед в крайна сметка? За да се помирим с Бога, да попросим от Него прощение за тези грехове, в които се съзнаваме виновни. Ако отиваме за друго – по-добре да не ходим: нашето покаяние ще бъде формално, безполезно. Ако сме дошли при Бога със съкрушение за конкретни грехове – нека просим прошка за тях, а не да се опитваме да разводняваме покаянието си с излишни разсъждения. Ако ние сериозно обидим някого, но отивайки при него, вместо да му кажем: „Прости ми за това и това”, започнем да говорим за какво ли не, няма ли той в края на краищата да ни каже: „Слушай, приятелю, какво искаш? Аз едва се сдържам след това, което ми причини, а ти тук ми дрънкаш някакви врели-некипели. Върви си, моля те.” Бог няма да ни каже така, но на практика нещата ще станат по-лоши.

Преподобни Йоан Лествичник казва, че преди да застане на молитва, човек трябва да се подготви за нея и да напише на хартията на своето прошение правилните думи. Ако той прави това небрежно, разсеяно и без усърдие, тогава ще скъсат прошението му и ще му го захвърлят в лицето. Същото, образно казано, може да се случи и при изповедта, когато нашата хартия, с написания на нея цял роман, може също да бъде скъсана и хвърлена в лицето ни. И което е най-страшното, ние може и да не забележим това.

Изповедта трябва да бъде конкретна, понятна за свещеника. Когато ние казваме: „Съгреших с дело, слово и помисъл” или „Грешен съм в гордост и гняв”, остава абсолютно неясно какво стои зад това. Ние само назоваваме страсти, които живеят и по един или друг начин се проявяват във всеки човек. На изповедта трябва да се каем в конкретни прегрешения, защото само тогава можем да се поправим.

Да не говорим, че зад една или друга дума може да стоят напълно различни неща. Например гневът (това е може би най-очевидният пример) може да се прояви във викове, във вопли, в побои, в това човек да изпотроши целия дом, или в това, просто да кипи вътрешно и да не може да каже нито дума. Всичко това са различни степени на греха. Освен това, ако един човек, изпадайки в гняв, преди се е бил, след това е престанал да налита на бой и, разгневявайки се, само е ругаел, а постепенно се отучил и да ругае и сега само скърца със зъби – това е огромен напредък! И ако свещеникът знае какво е било преди и вижда, какво е сега, той разбира, че за този гняв не трябва да порицава човека, а трябва да му каже: „Ти си герой. Слава Богу! Сега престани да скърцаш и със зъби, след това вникни в поводите, които те карат да се гневиш, разбери, че те са нищожни и ще успееш напълно да се избавиш от този грях”.

Ако изповедта не е конкретна, свещеникът няма да може да каже нищо на дошлия при него за изповед човек. И на изповядващия се често му е трудно да си изясни какво се случва с него: той чувства, че гневът го задушава както и преди. Но, докато му е давал израз, му е било по-леко, а сега се сдържа и чувства още по-голяма тежест. Струва му се, че от неговите усилия няма никаква полза – положението не става по-добро, а се влошава. Ето защо ясната изповед е много важна.

Ето още един пример как неконкретната изповед може да доведе до недоразумение. Човек от енорията се кае: „Виновен съм в прелюбодеяние”. Но аз виждам този човек в храма, той редовно се изповядва и причастява, и дори не е женен, а да предположа, че има отношения с омъжена жена, ми е трудно. Питам го: „Какво по-точно имате пред вид?” – „Имах нечист сън…” Това дава възможност на свещеника да разясни: не, това не е прелюбодеяние, това е просто сън. Грехът може да се изразява в някакви неподобаващи мечтания преди лягане или в това, че след събуждането е останало съчувствие към видяното на сън, а не в това, че ни се е присънило нещо нецеломъдрено – в това няма никакъв грях. Но когато човек говори без да даде никакви пояснения, не можеш да разбереш за какво става дума. Той казва: „Виновен съм в прелюбодеяние.” и ти отговаряш: „Добре, отлъчен си за една година от Причастие.” Разбира се това е безумие и формализъм и от двете страни! Не бива да ги има.

Има неща, които изискват обяснение. Например, чуваш на изповед: „Пребих човек.” Какво е това? Хулиганство, за което по закон се предвиждат петнадесет денонощия в ареста, а ако са нанесени тежки телесни повреди и реална присъда. Но ако човекът обясни, че е вървял по улицата, видял, че бият някого, застъпил се за него, завързала се схватка – това е напълно различна ситуация, нали? Или например, идва човек и казва: „Скарах се жестоко с Иван Иванич.” Какво може да каже свещеникът по този повод? Нищо, ако изповядващият не се уточни: „Скарах се с него и не мога да му простя, чувствам, че дори не искам.” Друго нещо е, когато той каже: „Скарахме се, после ме хвана срам, отидох, помолих за прошка и се сдобрихме.” Затова такива детайли, поясняващи същността на случилото се, не са излишни.

Говорейки по същество, трябва да говорим лаконично. Не са нужни обяснения от рода на: „Отидох в магазина, болеше ме главата и затова по пътя се разсърдих на човека, който ме обля с кал с колата си. А в магазина се скарах с касиера, защото се опитваше да ме излъже в сметката…”. Това е излишно. „Постъпиха с мен нечестно и аз не се отнесох към това спокойно, разгневих се”, или „Една кола ме опръска с кал и аз наругах наум шофьора”.

Когато християнинът се изповядва редовно, възниква възможност веднага да се проведе някаква духовна работа. „Ето ти постъпи така, а какво трябваше да направиш?” – „Да премълча”. – „И още?” – „Това и това”. Разборът на греха е и негово лечение. Човекът е показал раната си и ти си му предложил пластир – ето това се извършва по време на тайнството Покаяние. По-точно – и това.

Изповедта не е време за съвети?

Много често на свещеника му се налага да слуша от идващите на изповед разказ за техните скърби, болести, обиди и неуредици. Разбира се, оплакванията от живота и разказът за това колко лошо е всичко, в никакъв случай не са изповед, а желание на човек да сподели това, с което сам не може да се справи, желание да получи подкрепа, наставление, понякога просто да си излее душата. И пастирът, от една страна, не трябва да отблъсква този, който вместо разкаяние за греховете е решил да му разкаже за болките си, защото негов дълг е не само да приеме изповедта, но и да утеши, да подкрепи дошлия. От друга страна е възможно свещеникът да няма време за това при изповедта и, което е по-важно, той не бива да допуска християнинът да подмени едното с другото, защото тогава ще остане без това, за което е дошъл – вместо насъщен хляб, ще получи, ако не камък, то корав комат.

Човек сам трябва да разграничава изповедта от разговора по вълнуващите го проблеми. Ако е нужно да се посъветва със свещеника, по-добре ще бъде да го помоли да му отдели за това време извън изповедта – след нея или в друг ден, а пред аналоя с кръста и Евангелието трябва да се кае Богу (помнейки и това, че нашите грехове от една страна и житейските ни трудности и беди от друга, са тясно свързани).

Дневникът като начин за самоконтрол

Няколко думи по повод подготовката за изповед. Много неразумно е човек да живее безгрижно седмица, две, три, може и месец, а след това изведнъж да се сепне: „Какво се случи в живота ми за това време и какво ставаше в моята душа?” и да се опита да едновременно да сумира, проанализира и изповяда всичко това. Не за месец – за няколко дни се случват много събития и ние, бидейки невнимателни, се отпускаме духовно през това време.

По време на едно пътуване из Русия свети Йоан Кронщадски бил запитан от събралите се за среща с него свещеници: как можем да водим внимателен живот и да се променяме към добро, а не към лошо? Той отвърнал, че за него един от начините за самоконтрол и работа над себе си е дневникът. Дневникът на свети Йоан Кронщадски не е публикуван изцяло. Освен откъсите от него, влезли в книгата „Моят живот в Христа”, ние имаме възможност да се запознаем с други извадки, публикувани отделно. Но даже четейки само тези фрагменти, ние виждаме непрекъснатата работа на светия пастир над себе си, строгото му самоизобличаване в най-дребни прегрешения и немощи, искреното му покаяние.

Вероятно подходящата форма за самоконтрол е индивидуална за всеки. Но това, което може еднозначно да се препоръча, е извършваното всяка вечер изпитване на съвестта и покаяние за тези грехове, които сме допуснали през деня. За това, като средство за запазване на вниманието върху себе си и средство за промяна, говори преподобни Никодим Светогорец в своята книга „Невидимата бран”.

Важно е не просто да си припомним в какво сме съгрешили през деня и педантично да го запишем в тетрадката си – не, трябва да обмислим: защо паднах в тези грехове? Как бих могъл да ги избегна? В какво се състои грешката ми – просто в невнимание или в недостатъчна строгост към себе си? Дали, разбирайки как трябва да постъпя, аз все пак се поддадох на изкушението или обстоятелствата бяха такива, че не успях да се справя?

От една страна трябва да попросим прошка от Бога, а от друга точно да проанализираме какво да направим, за да не падаме отново в тези грехове. Внимателният към себе си човек, помнейки това, което се е случило вчера и завчера – а той помни това, ако работи над себе си по подобен начин, още днес се готви за утрешния ден. Така се създава един непрекъснат цикъл.

Преди да отидем в храма на изповед, можем да извадим тази пазеща се на някое скришно място тетрадка и да я прегледаме, припомняйки си записаното в нея. Разбира се и тук можем да се хлъзнем по пътя на формализма: например, прочитайки своите записки подред, без да ги анализираме, да говорим на свещеника едно и също по няколко пъти с различни думи. Естествено, всичко записано трябва да бъде обобщено по някакъв начин: ако в нашите записки един и същи грях се повтаря в различна форма, трябва просто да кажем, че този грях е бил извършен от нас не веднъж по един или друг начин.

Разбира се, говорейки за един или друг грях, трябва да разбираме: дали това е бил срив, предшестван от борба или сме грешили неограничено и произволно. Това също трябва да се каже на изповедта. То ще позволи на свещеника да разбере степента на падението и състоянието на душата. Тогава той наистина може да ни даде добър съвет и наистина да ни помогне.

Има и изповеди, които е достатъчно просто да изслушаш, без да казваш нищо, разбирайки, че човекът сам ще направи всичко необходимо. Може само да се помолиш за него, да го подкрепиш и това ще бъде достатъчно. Но по-често с изповядващите се трябва да говорим, да им подскажем, да ги посъветваме. За съжаление, някои трябва да бъдат изобличени, отрезвени. Трябва да направим за тях това, което те сами не са направили за себе си и дори да ги „изплашим”. Как? Да им напомним за смъртта, за това, че покаянието не е просто някаква рутинна процедура, а сериозен момент от живота. Макар че най-добре е, когато християнинът сам изобличава и отрезвява себе си.

Фрагменти от книгата на игумен Нектарий (Морозов) – „Тайнството Изповед: Как да се научим да се каем и да престанем да се крием от Бога”

източник: сайт на Саратовска епархия

 

Бъдете будни и се молете

Януари 16, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

Част от книга на манастира Кутлумуш 


Бог е отдал на волята и на силата на човека само количеството на молитвата. Поучил ни е на постоянна и непрестанна молитва винаги на всяко място. Само по този начин ставаме притежатели на тайната на истинската молитва и вярата. Само така пазим Божиите заповеди и постигаме спасението ни. Така количеството на молитвата зависи от човека.


Преподобните Игнатий Ксантопулос и Калистос Ксантопулос увещават към честата молитва в името на Иисус Христос преди всяко дело и постъпка, тъй като честотата усъвършенства дори и несъвършената молитва. Св. Диадох Фотикийски приема, че когато човек призовава името на Бога колкото се може по-често, не пада лесно в грехове. Научи, че всяко туптене и мисъл за молитва се дължи на действието на Светия Дух и е тайнственият глас на Ангела-Пазител. Името на Иисус Христос, което призоваваме в молитвата, съдържа действащата от само себе си поправяща сила.


Затова не се безпокой от несъвършенството и сушата на молитвата ти, а очаквай настоятелно плода от честото призоваване на божественото Име и той няма да се забави да дойде. Онова, което трябва да те безпокои, е нерадението за молитва. Това било главната и единствената причина, която подтикнала ап. Петър да се отрече от Христос!… Тя именно го направила горделив, защото който мисли, че е обезопасен и стабилен, не търси – чрез молитвата – Божията помощ.


Ап. Петър имал много причини да прибягва към молитвата: защото Господ му заръчал това, казвайки на всички апостоли „Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение”. Дори специална забележка му направил, когато му казал: „Петре, спиш ли?” Ап. Петър имал и скорошния пример на Господ, Който се молил постоянно в продължение на три часа. Но всичко това не могло да го накара да се пробуди от тежкия сън, който го бил налегнал. Виждаш ли, брате, колко слаб е окаяният човек, когато чрез молитвата не търси помощ от Бога?


Ап. Петър, върховният от апостолите, на който Отец открил божествеността на Иисус Христос, казвайки: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог”, ап. Петър, който видял с очите си божествеността на Христос на планината Тавор, същият Петър, когато една незначителна жена просто го попитала „Да не си и ти от Неговите ученици?”, той без колебание отговорил „Не познавам Човека.” И не се спрял само до това отричане, а пред онова богохулно множество „Тогава той почна да проклина и да се кълне: не познавам Човека”. И защо станало всичко това? Защото нямал със себе си оръжието на молитвата, за да се отбрани срещу атаката. Защото проявил нерадение спрямо молитвата и не се бил съединил чрез нея с Всемогъщия Господ.


Подобни отклонения и лабиринти очакват този, който не се моли трайно. Той стига дотам да се отрича от Господ поради много незначителни неща. И след като се отрече от Него, продължава да се отдалечава от Него, падайки от един грях в друг. Затова и Господ казал притчата за вдовицата и несправедливия съдия „за да ни подбуди винаги да се молим и да не ни дотяга”.


Научи и ти, брате, чрез това, което друг си е изпатил, тоест от това падение на ап. Петър, да не спираш да прибягваш към Господа чрез молитвата, особено в моменти на изкушение и скърби, защото зная, че ако оставиш молитвата, една проста закачка, само една дума, само едно възражение от който и да е, е достатъчно да те накарат да отхвърлиш всички твои добри дела и обичаи, които си пазил за спасението на душата си, и да забравиш Онзи Владика, Който толкова много те облагодетелства, проля Кръвта Си и отдаде живота Си за теб…


Има безкрайни причини, които ден и нощ в живота ни подбуждат към молитва: целият свят около нас. Всички твари на Създателя ни подбуждат да отправяме молитви към Господ. Слънцето, което ни дарява дневната светлина. Луната със звездите, които в звездните нощи се превръщат в украсена с диаманти корона на земята. Облаците със светкавиците и бурите, трусовете! Необятното море, което веднъж е спокойно, веднъж бурно. Птиците, които летят над нас, чуруликайки радостно. Всички ни казват: „Помоли се на нашия Творец”…


Нашите всекидневни нужди, съзнанието за нашето нищожество сред необятната вселена, ни подбуждат да търсим често с молитва Божията помощ. Нашата история с националните катастрофи, когато предците ни не следвали пътя на Бога, и възходите и победоносните войни, когато изпълнявали Неговите заповеди, повелява: „Никога не забравяй Бога!” Обичаите на предците ни, които сме наследили от родителите ни. Писаните и неписаните закони. Накратко, нравственият закон, който по Божието вдъхновение е записан в Евангелията, ни зове с гръмък глас да общуваме постоянно с небесния ни Отец. Безбройните примери на светците и мъчениците на Църквата, чиято молитва ги изпълнила с мир и издръжливост и сред най-ужасните моменти на мъченията им! Но и Сам Господ Иисус, Който бил разпнат заради нашето спасение, ни показват ден и нощ пътя на молитвата. Достатъчно е да отворим очите на душата ни. Достатъчно е да осъзнаем целта на нашето пратеничество в този мимолетен свят и ще видим ясно пътя на молитвата да ни води към Господаря на вечния живот.


Опитай и ти, брате, винаги да държиш отворени очите и ушите на душата ти, за да виждаш и да чуваш всичко това, което ти говорят за молитвата и ти показват ясно пътя към Бога!


Всеблагият Бог чува молитвите на всички нас без разлика, стига да излизат и да идват от дълбините на сърцето ни. Дори молитвите на грешниците Бог чува, когато се отправят с вяра и истинско покаяние. Господ се радва, когато грешниците, горчиво разкайващи се за постъпките си, търсят прошка. Така се зарадвал бащата от притчата за блудния син и заколил угоения телец, веднага щом се завърнал неговият син, който се бил отклонил! Св. цар и пророк Давид, този велик поет и псалмопевец, чиито молитви се съдържат в прекрасния Псалтир, изповядал: „Съгреших пред Господа”, когато се съвзел от неговото подхлъзване. И Господ му открил: „Простих ти греха, затова не се притеснявай за него”. Когато тираничният и жесток юдейски цар Манасия бил унижен, бидейки победен и пленен от асирийците, и прибягнал към Бога и Го помолил да му прости за греховете: „Помόли се Нему, и Бог се приклони към него, чу молбата му и го възвърна в Иерусалим на царството му.”…


В притчата, която Господ казал, когато митарят влязъл в Храма и смирен и съкрушен помолил за прошка, казвайки „Боже мой, смили се над мене, грешния, и ми прости”, тези думи излезли от сърцето му и заставили Всемогъщия да му прости. И при разпването на нашия Господ Иисус Христос, едно „Помени ме, Господи”, т.е. „Спомни си за мене, Господи, когато дойдеш в царството Си”, което казал единият от двамата разбойника, му помогнало да влезе в Рая!
Не се колебай и ти, брате мой, когато като човек паднеш в някакъв грях, да потърсиш прошка от нашия Господ. Бъди сигурен, че когато покаянието ти е истинско, ще ти се даде опрощение.

***

Ако Всеблагият Бог чува молитвите на грешниците, които се покайват, много повече чува и молитвите на праведниците и им праща Своята помощ. Един такъв пример е Анна, майката на пророк Самуил. Нейният добродетелен и блажен живот бил засенчен от мъката й, че била в напреднала възраст и още нямала дете. Тогава прибягнала към Бога, помолила се на Господ и с горещи сълзи Го умолила да развърже утробата й. Бог чул молитвата й и дал Самуил.
Старият Завет е пълен с такива примери. Така пророк Илия „с молитва се помоли да няма дъжд: и не валя дъжд на земята три години и шест месеца.


“И пак се помоли: и небето даде дъжд, и земята произведе своя плод”. Елисей възкресил починало момченце с молитва. И на всички е известно, че пророк Даниил с молитва затворил устата на лъвове и трите отрока в пещта с молитва угасили силата на огъня!


Търси и ти, брате мой, чрез молитвата покрова и помощта на небесния Отец и бъди сигурен, че ако твоите прошения са чисти и душеполезни, ще бъдеш чут от Господа. Имай предвид, че прошенията ще бъдат чути, когато имаш непоклатима вяра в Бога. И вяра се придобива и утвърждава само с молитва! Когато с вяра се обръщаме към Господ, молейки Го за справедливи неща, Той ни чува. Но молитвата ни трябва да се отправя със смирение, подобно на митаря. Гордостта в молитвата дава противоположните резултати, както станало с фарисея от същата притча. „Както молитвата на смирения огъва Бога, така и молитвата на горделивия кара Вишния да ти се гневи и да счита молитвата ти за грях”, пишат отците подвижници…

***

Спасението на човека зависи от молитвата, защото тя го съединява с Бога. Когато човекът е съединен с Бога, е логично той да не се отклонява от Божия закон и да се моли на всяка своя крачка. Така с молитвата всички наши цели в живота са богоугодни. Всички наши действия се увенчават с успех, защото имаме за наш помощник Бога. Затова молитвата е нещо необходимо и първостепенно в живота ни. Но сатаната винаги ни дебне, за да намери момент, в който не държим оръжието на молитвата, за да ни завлече в пътя си, който винаги е лесен и надолен. Ето защо молитвата ни винаги трябва да е постоянна и непрестанна. Извършването на другите наши християнски задължения става в определени моменти, но дългът на молитвата трябва да се изпълнява непрестанно и постоянно.


Трябва да знаеш, брате мой, че простото призоваване на Господнето име е молитва. И няма съмнение, че това може и трябва да става постоянно, при всяко наше вдишване. По този начин нашата мисъл и памет се насочват постоянно към Бога. Това насочване на мисълта ни към божественото присъствие означава пълно отдаване на битието ни на Господ Иисус. Означава отдаване на душата Нему. Ето защо св. отци ни съветват да призоваваме името на Господ Иисус Христос на всяко наше вдишване.


Силите на злото, които се противят на молитвата в сърцето ни, ни нападат от две страни – отляво и отдясно. С други думи, когато не могат да ни възпрепятстват от молитвата със суетни и греховни мисли, носят в ума ни различни земни мисли, за да осуетят молитвата ни, която сатаната, мразeщ доброто, не понася. И прави всичко, за да ни подмами да оставим разговора с Бога, започвайки светски разговори с хората.


Затова затваряй като втори Одисей слуха на душата си за сирените на света от този век, които в пътуването на твоя живот чуваш отдясно или отляво да ти пеят вълшебни песни за материалистични теории и модерни идеи.

***

За да бъде истинна молитвата, трябва да се отправя с изключителна цел да ни свърже с Бога. Затова най-добрата и истинската молитва е тази, която се отправя скришно. За тайнствената молитва ев. Матей пише „А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно”. Тук има предвид сърцето и душевния ни свят въобще. Там, където пазим съкровените помисли, чувства и желания. Там ни съветват да влизаме всеки път, когато искаме да се помолим. И когато ни казва да затваряме вратата, има предвид най-вече вратата на телесните разсейвания и грижи. Само чрез затварянето на тази врата се обезопасяваме от всякакво изкушение и умът ни се приковава в Бога!


Свещеният Теоктист пише „Когато се молиш, вложи цялото си внимание и усърдие ушите ти да слушат това, което казва устата ти, и сърцето ти да чувства всичко, което говори езикът ти… Тогава си влязъл истински в твоята скришна стая и си затворил твоята врата. Тогава истински молитвата ни се възнася като тамян пред Господ и сваля от Небето прошката на греховете ти и великите дарове на човеколюбивия Бог”.


Отправна точка и всегдашно действие за обезопасяването на спасението ни е молитвата, която по този начин става първото задължение на всеки християнин, който иска да носи достойно името на нашия Господ. По тези причини Евангелието ни увещава към непрестанна молитва.


Всички благочестиви дела имат – всяко едно от тях – своето време. Молитвата не се ограничава във времето, а всички години на живота принадлежат на нея. Без молитвата никоя добра постъпка не става по добър начин. Който реши да призовава постоянно името на Господ Иисус, е нормално в началото да среща трудности. Но колкото е по-настоятелен, толкова по-бързо свиква и привиква към молитвата. И езикът и устните му придобиват такава способност, че без никакво усилие не след дълго този, който се моли, разбира, че молитвата му е станала постоянна и съществена придобивка. И ако някой път по каквато и да е причина се случи да я прекъсне, чувства сякаш нещо силно му липсва! По този начин молитвата става навик за него и умът му започва да свиква и следи действието на устните. Така като общ резултат в него се създава един извор на веселие за сърцето, откъдето вече се излива истинската молитва!

***

Тази обща констатация трябва да подтикне и теб да станеш извършител на непрестанната молитва, която ще дари просветление на ума ти и ще прогони далеч от теб всички зли помисли. Ако желаеш наистина да пропъдиш всяка антихристиянска мисъл и да очистиш ума си, ще постигнеш това чрез молитвата. Нищо не може да сложи в ред мислите ни както молитвата! Св. Йоан Златоуст казва следното: „Победи враговете в ума си чрез Иисусовото име. Няма да намериш друго оръжие по-силно от това! По подобен начин и страстите си ще потушиш и ще ги заличиш чрез молитвата!”


„Тоя, Който е във вас, е по-голям от оногова, който е в света”, ни казва Св. Писание. Не се страхувай нито от нещастни случаи, нито от разрушения. Молитвата ще те покровителства и ще отдалечи от теб всяко зло. Припомни си ап. Петър, когато проявил малодушие и започнал да потъва в Тивериадското езеро. И внимавай, ако си ленив и невнимателен в молитвата, няма да видиш напредване, нито в посвещението на Господ, нито в придобиването на мира и на спасението.


Колкото за непрестанната молитва, трябва да знаеш, че в същността й стои постоянното призоваване на името на нашия Господ и Бог Иисус Христос. Ако призоваваме името на Господ Иисус, произнасяйки го шепнешком или наум и когато стоим и когато седим, и когато разговаряме и когато вървим и когато се храним и когато правим каквото и да е друго навсякъде и винаги, отправяме непрестанна молитва! Честата молитва създава навика на молитвата, която не закъснява да стане втора природа и често привежда ума и сърцето във висше душевно състояние! Честото упражняване в молитвата отдалечава душата от различните грехове, като я задвижва и упражнява да прави същественото, за да постигне единение с Бога.


Честотата в молитвата е единственият начин, за да стигне човек до висотата на истинската и чиста молитва. Тя е най-доброто средство за плодотворна подготовка преди молитва и най-сигурният път, за да стигне човекът до Рая, до спасението на душата си! Не може да бъде християнин този, който пренебрегва следното:


а) че трябва да се моли често и със старание и че Бог желае тази негова молитва;


б) че много пъти биваме наказвани за нашето нерадение към молитвата;


в) че всички светци се молили пламенно и постоянно.


Преп. Никита Ститат в Добротолюбието казва за молитвата: „Този, който е съумял да постигне истинската молитва и съществото му е било обляно от Христовата любов, не става пленник на сетивата и не предпочита нищо друго. Не почита прекомерно праведния и не осъжда никого и се уподобява на Бога, Който оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни”.


Превод: Константин Константинов

Бракът е смърт на егото

Януари 15, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство


Нека разгледаме един друг въпрос – за смирението в брака. Да говориш за смирението в брака означава да говориш за любовта. Защото тези две неща са страни на една и съща монета. Ако съществува любов, съществува смирение, и ако съществува смирение, то идва от любовта. Любовта е екстатично движение, когато обичаш, излизаш от себе си, за да срещнеш и приемеш другия. Това означава, че подготвяш себе си да приемеш другия, подготвяш себе си да бъдеш радост за другия. Смирение, ще каже някой, от страна на кого? Очевидно и от двамата. Помня един благословен старец, който казваше, че монахът проявява послушание към своя старец или монахинята към игуменката и така отсича своята воля, а нашите брачни братя, казва, проявяват послушание един към друг. Следователно смирението трябва да съществува и от двете страни и горко, когато някой очаква да го види в другия, за да го покаже и той самият. Защото в този случай смирението просто е една техника, която рядко постига успех. Казах преди, че смирението извира от любовта. Когато обичаш, в понятието за любов съществува понятието жертва. Готов си да жертваш себе си. Бракът е смърт на егото. Не можеш да стигнеш до ние, и да живееш в ние, ако преди това егото не е умряло. В противен случай всичко друго са трагични истории, които чуваме и които обсъждаме много пъти.

Обърнете внимание на нещо, смирението е широка основа. Колкото по-широка е основата, върху която някой се обляга, толкова по-рядко ще падне. Ако основата е тясна, тогава и с едно поклащане може да падне. Когато един човек има смирение, тоест широка основа, тогава може да приеме и да претърпи различни сътресения без обаче да падне. Смирението предполага един сигурен човек, защото много пъти ние се боим от себе си. Не сме сигурни, не се доверяваме, давим се в несигурността и се опитваме да изтълкуваме и да отдадем много неща на поведението на другия. Бидейки винаги несигурни, смятаме, че другият се опитва да ни „задуши” с нещо, което казва или прави, и ние, които сме „умни”, няма да оставим да ни задуши, а ще се опитаме да го поставим на мястото му (така си мислим). И всичко това между другото го наричаме семейство. Всичко това между друго го наричаме хармонично семейство.

Смирението е етосът (нравът) на Бога. Нека не забравяме, че смиреният човек като магнит привлича Божията благодат. Троичният Бог избрал Света Богородица, защото видял нейното смирение. В брака свръзката е Божията благодат. Смирението е първо и главно към Бога. Човекът казва „Говори, Господи, и Твоят раб слуша”. Бог обаче именно в Тайнството Брак ни подарява другия, за да бъде нашият венец и слава. Ако продължим да Му се доверяваме, тогава ще сме търпеливи към грешките на другия. Ще се опитаме да разберем да не би в крайна сметка не другият, а ние да сме проблемът. Тоест защо се отнасяме към нея с егоизъм, а не със смирение. От друга страна, ние искаме другият да посреща една наша грешка с търпение. Ние обаче какво правим?

Нека уточним, че смирението не е само за жената, понеже мъжът е глава на жената и следователно той трябва да нарежда. И това тук е един важен и възлов момент, защото евангелският текст е категоричен, и казва, че „мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата”. Христос какво прави, бидейки Глава на Църквата? Жертва се за нея, разпва се, смирява се заради нея, така я спасява, така я възкресява. Той ни учи и ни казва „поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце”. Коя е мярата на Христовото смирение? Неговото разпване. Бог прие да се разпне за този, който обичал, защо? – защото истински го обичал. И това е и жалването на Христос, което става изобличение за нас. Ние обикновено искаме да разпваме другите, а не да се разпнем, и това е така, защото ни липсва смирение. Не сме в състояние да понесем безсилието на другия. Нас ни интересува другият да не ни надмине, именно защото ни липсва смирението. И там се доказва, че когато нямаме смирение, нито акъл имаме. Затова ще бъдем оправдани не ако се скараме с другия и накрая се разделим, а ако помогнем на другия да се поправи и спасим и запазим нашата връзка. Това е победата. Победата не е да ударя ръката си и юмрукът си в ножа, защото тогава ръката ми ще се среже, и това е понятно.

Виждате при хора, които имат егоизъм и нямат смирение, че техният плод е разпадът. Тяхната сила е рушителна, докато смирението, защото смирението е сила, е благотворно, изцеляващо, градивно. Казвам отново, че когато човек говори за смирението, сякаш говори за любовта. Христос излиза извън Себе Си и докато е Бог, излиза, съединява се и възприема човешката природа, за да срещне и да спаси човека. По същия начин любовта, която се вдъхновява от Светия Дух, единствената истинска любов, е едно движение от мен, за да срещна другия. Този, който обича, когато обича, неговата основна цел е да дава радост и да прави щастлив другия. Когато постоянно искаш само да вземаш от другия, това означава, че изобщо нямаш любов, нямаш смирение, имаш егоизъм, означава, че реално си един микроб, който ще разруши здравето на връзката. Следователно не съществува брак без смирение. Когато в човека няма смирение, тогава той много малко неща може да направи. Смирението не е намаляване, а нарастване, то е обогатяване на връзката. То показва духовната динамичност на човека, показва човека, който не е несигурен, така че да се бои от най-малкото поставяне под съмнение и да се опитва да покаже, че е най-умният и че неговата дума трябва да се зачете.

Виждате, че смирението държи чисти нашия ум и сърце и ни позволява да стъпваме на здрава почва. Позволява ни да признаваме нашите грешки и да искаме прошка, но и да се отнасяме с любов към грешките на другия. Защото обичаме другия. Но ако превръщаме неговите грешки в „картечница”, с която ще го простреляме, това означава, че просто не го обичаме и че досега сме го използвали. С други думи, бракът без смирение не е понятен. Той би бил брак без основа, защото в крайна сметка смирението отсъжда и качеството на любовта. Въпросът е дали нашата любов е лъжлива и егоистична, любов към нашето аз, или автентична и истинна любов, излизане от нас, за да срещнем и да доставим радост на другия? Този, който има смирение, има и силата да излезе от себе си, защото не се бои, докато този, който няма смирение, е несигурен. И повтарям, смирението най-вече е смирение пред Бога.

Кой е смиреният човек? Този, който се подвизава да пази Божията воля. Ако имахме това смирение, тогава във всеки един момент и у дома бихме намирали красиво решение. Бихме стигали до него, бихме изцелявали себе си, бихме изцелявали другите. Навярно не съществуват съпрузи, при които да няма моменти на напрежение. Това, което отличава хората, ако имат смирение, е да не считат себе си за уникални на земята и да искат всички останали да служат на тяхното аз. Също така, ако имат смирение и реално обичат, могат да понесат немощите на другия, а не да угаждат на себе си. С други думи, смирението и любовта са едно и също нещо, едното не може да съществува без другото, едното извира от другото, всяко от тях храни другото и поддържа живота на човека красив, автентичен и истински. . .

 



Превод: Константин Константинов

 

Благословени възпитаващите в благочестие

Януари 9, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

 

 

Тези, които възпитават децата си в благочестие, имат вовеки веков благословението на Бога.

Как е нужно да се възпитават?

Така, както са възпитавали своите деца древните християни през първите векове. Те от най-ранно детство са приучавали децата си на молитва, към храма, на пост и към Тайнствата в църквата. Когато са ги учили на грамотност, са ги обучавали от книгите на Свещеното Писание. Те никога не са позволявали на детето да седне на масата и да започне да яде без молитва. Учили са децата, че всяко едно действие, всяка стъпка на християнина трябва да започне с кръстно знамение и молитва.

Когато са учили своите деца, те са се грижили не толкова за общото им образование, на езическа мъдрост, философия, музика и изкуство. Не, на съвсем друго са ги учили. Учейки децата си, са се ръководили от дълбоки, святи правила: това да почитат нещастния, който знае всичко и не познава Бога, блажения, който познава Бога, дори и нищо друго да не знае.

Не си мислете, че това ви забранява да учите вашите деца на всички светски науки. По никакъв начин. Нашите велики отци и църковни учители сами в своята младост много усърдно са се отдавали на изучаването на всякакви научни и философски мъдрости. Светителите Василий Велики, Григорий Богослов, Йоан Златоуст са били високообразовани хора за своите времена. И вашите деца трябва да бъдат образовани и учени. Но важното е тяхното образование и възпитание да не се ограничава само със светската мъдрост – мъдростта на този свят. Изключително важно е, наред с това те да познават висшата правда и истина, за да научат Божиите Закони и Христовите Заповеди, да се научат на постоянно благочестие, за да могат те, изучавайки науките, винаги да помнят Бога, Божиите Заповеди, и пътя Христов.

Тогава и само тогава няма да се изгубят по пътя на човешката мъдрост, само тогава християнската мъдрост и познаването на Бога ще бъдат поставени по-високо от всичко. Така следва да учите вашите деца.

 

https://vk.com/materinstvo_vk

Да се научиш да обичаш

Декември 6, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Душевният мир

 

Всеки ден се случват едни или други изпитания, имащи за цел нашето духовно здраве. Случва се някой колега или член на нашето семейство да ни направи забележка, желаейки да ни накара да загубим самообладание. За нас това означава: трябва по-внимателно да следим сърдечните си движения. Всички наоколо сплетничат, а за нас това е повод да премълчим. Шофьорът, който рязко ни изпреварва; жената, която ни прережда на опашката; грубият съсед… Всеки подобен случай е възможност да не се поддадем на изкушението и да се искачим по-нагоре по духовната стълбица.

Посрещайки изкушенията и изпитанията с мирно сърце, ние получаваме изцеление от недъзите на душата си, каляваме я. Поддавайки се, си оставаме в оковите на греха, който ни е пленил още от времето на прародителите. Ако откажем да играем по свирката на изкушенията, ако бодърстваме и се борим с тях, ще забележим, че в минутите на борба Сам Христос се поселва в душата ни, изпълвайки я с радост и мир.

Навик, който ни отделя от Бога

Ако постоянно се оплакваме от това, колко несправедливо се отнасят с нас, никога няма да се доближим до образа на Спасителя, Който е приел смърт от Своите врагове. Ние трябва с всички сили да се стремим към Бога, да се стараем да не се оплакваме и да обичаме онези, които не ни обичат. Търпейки мъчения, Христос се е обръщал към Своя Отец. Така и ние, когато искаме да кажем нещо с досада, трябва първо да погледнем към кръста.

Навикът да се оплакваме довежда сърцето до смут и ни отклонява от истинския път, охлажда усърдието ни и пречи на постигането на мир, на святост. С навика да се оплакваме ние потъпкваме страданието като необходима мяра по пътя към единението с Бога. Оплаквайки се, ние доброволно приковаваме себе си към земята и се лишаваме от радостта, която обикновено ни посещава, когато се предадем в грижовните ръце на Господа.

Милосърдие и любов

Любовта не е някаква постъпка, извършвана от чувство на нравствен дълг. Любовта е нещо, което свърза нашия видим свят с божествения, скрит от погледите ни свят. Единият свят е временен, другият вечен и двата са сътворени от Бога. Във временния свят ние се готвим за вечността. Тези два свята се крепят на милосърдието и любовта.

Може в най-малки подробности да спазваме всички канони и устави, да имаме огромното наследство на традицията и преданията, но ако нямаме любов, ние сме страшно бедни. Сам Господ е обещал на Страшния съд да ни съди по делата ни. Изпълнението на закона не е във фарисейската правилност, а в любовта. Ако за нас православната вяра се изчерпва с продължителността на богослуженията, със спазването на всички устави и пости, то ние на практика не сме постигнали нищо.

Ако не проявяваме към всички милосърдие и състрадание, извършваме страшно престъпление спрямо нашата вяра и когато застанем пред Бога, няма да можем да кажем нищо. Ако търсим власт, лидерство, превъзнасяме се над другите, липсата на любов ще ни бъде за осъждане.

Милосърдието е пряко отражение на нашата любов към Бога и именно благодарение на тази любов, ние ставаме чувствителни и отзивчиви към всеки човек, който страда, който е болен, който претърпява душевни и физически мъчения. Християнското милосърдие произтича пряко от любовта, то собствено и е отражение на любовта.

Как да се научим да обичаме?

Аз съм светлината на света; който ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота (Иоан 8:12). Този образ на Спасителя, образ, оставен ни от Самия Него, още един път свидетелства, че именно Той е светлината на любовта и истината, светлината, освещаваща света. Тези слова ни напомнят също, че същата такава светлина живее в нас самите: Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец (Мат. 5:16).

Божествената светлина, за която говори Господ, свети благодарение на нашата любов – Сам Той ни е заповядал да възлюбим като самите себе си не само ближния, но и врага.

Често в живота ни се появяват хора, които, меко казано, не ни харесват, и дума не може да става да ги обикнем. Как тогава да изпълним Божията заповед и да обичаме всички без изключение?

Бидейки православни християни, ние почитаме иконите на светците, знаейки, че ако Бог е светлина, то и светците са такава светлина. Така и когато по време на богослужението дяконът или свещеникът извършва прекадяване на храма, те прекадяват всички хора, сякаш напомняйки ни, че всеки човек е образ Божий и че ние трябва да помним това.

Ако във всеки човек виждаме Самия Христос, то и в този, който кой знае защо не ни се харесва, който може би ни е обидил с нещо или в злия, комуто не достига доброта… ние ще успеем да видим Божия образ – наистина, помрачен от греха. Нали Христос е пострадал на кръста и за този, който не ни е по душа. Господ обича всички, затова и ние трябва да постъпваме по същия начин.

И все пак, как да направим това – да обикнем всички? Ето тук ни е необходима благодатта на Светия Дух. Подобно на апостол Павел, ние можем да кажем, че всичко добро, което вършим, извършва Сам Христос. Любовта към враговете, между впрочем, е най-трудната от всички заповеди, но за Христос няма нищо невъзможно. Трудейки се да обикнете ближния, молете се, призовавайте Бог на помощ. Всичко се извършва от Светия Дух, затова с Божията помощ всичко ни е по силите, дори светостта.

 

Дивно е Твоето всемогъщество, Господи!

Декември 5, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

Разказвайки за сътворението на видимия свят, Св. Йоан навсякъде се старае да подчертае, че религията и науката вървят ръка за ръка, без да си противоречат. За гръмотевицата, например казва на своите слушатели следното: „Някои от християните са мислели и мислят, че гърми св. Пророк Илия. Обаче, това нещо, братя не е вярно. Гърми не друг някой, а Сам Господ Бог, Който е дал Своите закони на природата веднъж за винаги. Както земетресението става само по себе си, без странична намеса, а по силата на законите, създадени от Твореца, така е и с гръмотевицата”.

„Какво блестящо светило е слънцето, колко много светлина излиза от него и как чудно осветлява то земята. На стотици хиляди километри във всички страни то свети едновременно така ярко, че на земята може да се различи всяка песъчинка, всяка тревичка; земята е като че заляна от море-светлина. Но понеже светлината е вещество, то съдете, братя, колко голямо трябва да бъде светилото, което излъчва от себе си толкова светлина. Очевидно, то е много голямо, несравнено по-голямо от земята, защото, ако беше равно или по-малко от нея, тогава светлината по земята щеше да бъде много по-слаба. Но сега вземете под внимание и обилието на светлината, и пространството което е осветено, а също и туй обстоятелство, че светлината от една свещ става по-слаба и слаба, когато ние, например, постепенно отдалечаваме от нея книгата, и тогава съдете, колко голямо трябва да е слънцето, което навсякъде свети еднакво ярко, тъй че голямата далечина, поради която то изглежда като малък кръг, като че нищо не значи за земята. Оттук се вижда, че то е много голямо. Доказано е, че слънцето е няколко стотин хиляди пъти по-голямо от земята. То изглежда така малко от земята поради това, че се намира на една поразителна далечина. То е далеч от земята на 148 000 000 километра. Това е доказано от учените. Що значат нашите земни разстояния в сравнение с туй? А какъв пък трябва да бъде Творецът, по Чиято воля се движат по небето толкова светила и на такава далечина? Очевидно, Той трябва да е вездесъщ и всесилен; за Него всички величини са нищожни”.

В друга беседа, като говори за растенията, св. Йоан изказва чудни мисли за всемогъществото на Бога: „Дивно е Твоето всемогъщество, Господи! Както Си казал Ти в началото, така и до днес всеки злак, всяко дръвце и дърво Те слушат! С настъпването на пролетта, щом само има достатъчно количество топлина за развиване на растенията, в бездушните Твои твари се започва дивна работа в скромната неизвестност на земните недра, а така също по стъблата и клонките на дърветата – и всичко туй без шум, без тропане, правилно и постепенно. Ето те излизат на Божия свят – нито една тревичка, ни едно листенце, ни едно дръвче няма да сбърка пътя си, няма да забрави дадения му образец (форма): тревичката на земята или листът върху дървото се развива, става по-широк и по-широк, по-голям и по-голям и най-после голата земя се покрива с един прекрасен разноцветен покров, който привлича очите и обонянието; а дърветата се пременят с гъстолиствено труфило и прикриват членовете си. Тъй всичко става живописно и гиздаво на нашата земя от тези растения! И всичко туй се взима като че от нищо, по силата на Божието слово, казано веднъж за винаги! Пък и ние, братя, не възникваме ли за живот от същото небитие? Какво сме ние в чреслата на родителите, преди да се родим? Не е ли очевидно, че с туй Бог ни дава да разбираме, че в началото Той е привел всичко от небитие в битие? Братя, да съзерцаваме растенията и да се поучаваме! Колко е очевиден и осезателен нашият Господ, нашият всемогъщ Отец в растенията. Всяка тревичка, всеки лист и цвете сякаш ни шепне: „Тук е Господ!” Разглеждайте, братя, премъдрото устройство на растенията и познавайте в тях Бога!

Като гледаме на растенията, нека да не полагаме излишни грижи за облеклото си, особено за ненужните скъпи дрехи. Христос Спасител е казал: „Ако полската трева, която днес я има, а утре се хвърля в пещ, Бог тъй облича, то колко повече вас, маловерци! (Мт. 6, 30). И така, нека се учим на смирение, като гледаме красотата и нежността на цветята и тяхното скоро увяхване, като гледаме колко са красиви и стройни дърветата и колко скоро падат под секирата на човека или от напора на вятъра. Хубави и нежни са цветята, но няма с какво да се гордеят: те не са свои, а Божии, и при това скоро увяхват. Прекрасни и стройни са дърветата, но и те няма с какво да се хвалят! Бог ги е насадил, напоил и отгледал. Също така и красивите и стройни хора, като полските цветя и стройните дървета, с нищо не могат да се похвалят: те са Божие творение, те нямат нищо свое. Бог е дал храната и питието и всички условия на живота, Той ги е родил и отгледал. Цветята и дърветата еднакво падат и умират, макар едни да живеят по-малко, а други повече. Така и хората, каквито и да са те, всички ще паднат под секирата на смъртта.”

В същата беседа св. Йоан говори за водата, създадена от Бога и дава на слушателите си следните прости, но интересни сведения: „Защо, сравнително с водата, сушата е много по-малко? – пита той. Водата е две трети, а сушата е една трета. Тук, братя, трябва да се почудим на премъдростта на Твореца. Океаните и моретата, като служат за жилище на безброй водни животни, заедно с туй служат и като запасни водоеми, като резервоари за поливане и оросяване на земята. Вие знаете как растенията обичат водата, колко много я всмукват те със своите коренчета и я прокарват по цялото стъбло и по всички клонки и листенца; че без вода те не могат да се хранят; знаете също колко много са растенията, малки и големи. Представете си сега, братя, колко вода е потребна за всяка тревичка, цветец, храст и дърво, и откъде би могла да се вземе тя в такова огромно количество, ако нямаше океани, морета, езера и реки? Благодарение на тези водни вместилища, земята, с нейните безчислени семейства от растения не търпи недостиг от вода: от океаните, моретата и другите водни вместилища ежедневно се дигат много изпарения; тези изпарения във вид на облаци облитат в горните слоеве на въздуха от земята и във вид на дъжд или роса падат върху нея, и по този начин донасят питие на всяка тревичка, цветец и дърво, които сами не могат да ходят за вода. Да не говорим за туй, какво безчислено множество от разни животни живее по земята и във водата – като се почне от човека, та се дойде до най-мъничките животинки, които са невидими с просто око – колко много вода трябва и за тях: всяка иска да бъде примесена с вода. Всичко, що живее, непременно има нужда от вода. При това не забравяйте, че във вътрешността на земята се крие и много огън. След всичко туй, навярно, никой няма да каже, че водата е несъразмерно разпределена със сушата: тя е толкова, колкото е нужна за благосъстоянието на всички твари. Творецът всичко е сътворил с число, мярка и тегло”.

 

из книгата: “Отец Йоан Кронщадски”

 

 

 

Направи две стъпки и ще отидеш в рая

Декември 4, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

Днешният ден не е някаква рутина, а нещо, което никога няма да дойде пак в този свят, времето се търкулва и отминава, но то може да ти даде нови изненади, нови послания, ново присъствие на Бога в живота ти, ново усещане на Неговата благодат в душата ти, да живееш нещо ново във взаимоотношенията си с хората, с твоите хора, с твоя човек, с детето ти, със съпругата, със съпруга, или с братята ти, ако си в някой манастир, или с който и да е твой колега, ако работиш. То може да ти даде нещо ново – така трябва да го живееш, така да мислиш и така денят придобива уникален смисъл, много висока стойност. На едно място в Октоиха, в тази църковна книга, се казва – стани душо моя, едър търговец, – т.е. трябва да се научиш да търгуваш с времето, да печелиш велики неща и да бъдеш не обикновен търговец, а търговец на едро, да имаш не малко магазинче в този живот, а голямо „предприятие” в рая.


Поздравявам и тебе, който си в малкото магазинче, – казвам, че и ти, който си там, можеш да придобиеш рая, както онзи обущар в Александрия придобил царството Божие. За него се казва, че в очите на Бога бил по-велик от св. Антоний Велики, въпреки че бил обущар. Моля се и ти да живееш така.


Радвам се, когато виждам хора, които схващат правилно църковните неща. Много ми харесва това. Много е хубаво да си в Църквата, да си християнин и да знаеш как да направиш по правилен начин това, което правиш, да знаеш защо си християнин, да знаеш в какво вярваш, да знаеш защо правиш това, което правиш, да схващаш не формата, а същността на нещата. Разбира се, няма същност без форма. Всички плодове имат своята обвивка, кора, но няма да останем в обвивката, няма да презрем същността и да подчертаем прекомерно обвивката. Това, което търсим, е същността на нашата вяра, същността на Православието. И сега, когато говорим за плодове и обвивка, се сетих за това, което пише в книгата от о. Ефрем от Аризона за неговия старец Йосиф Исихаст, където казва, че там, където се подвизавали – в Малката „Света Анна” ,защото минавали от място в място – имали портокалово дърво и старецът им казвал да ядат портокалите с кората:


- И за икономия – там нямало много неща, които могат да ядат – и за смирение и аскеза! Тук, на Света Гора всичко е благословено! Всичко е благословение! Това е градината на Света Богородица. Ще ги ядете с кората!


Така ги яли – и кората, и съдържанието. Това е хубава книга, казвал съм ви го, за мене лично, и за всички, които ми казаха за нея, тя ми подейства много пробуждащо. Ако искаш да не спиш, ако искаш сънят да изчезне от теб, прочети тази книга. Виждаш каква борба са водили някои хора, колко много са се подвизавали в този свят, колко много са се борили. Сега няма да говоря за книгата, може да го направя друг път.


Много ми харесва, когато виждам хора, които се радват на църковния живот. Да ти кажа нещо между нас. Не съществува по-лошо нещо от това да си християнин без да знаеш защо си християнин. Това е много мъчително, много изморяващо – и за тебе, който си християнин, защото се мъчиш и терзаеш без да знаеш защо правиш това, което правиш, но и за другите, затрудняваш и другите, защото това, което искаш да им кажеш и да им предадеш, не ги докосва нежно, това, което им казваш, не е невидим преход в техния живот, а драскаш по тяхната душа. Старецът Паисий казва, че когато тръгваш да почистиш окото на едно дете, не тръгваш с кухненската четка, с която би одраскал оченцето на детето, а с пръст или с мека кърпичка и с нея докосваш нежно окото на детето. Когато не живееш правилно това, което правиш, сякаш имаш една четка, с която тръгваш да поправиш другия, и понеже не живееш правилно това, което искаш да му кажеш, той се възпротивява. Не те чува добре.


Затова е хубаво да схванем нещата по красив начин, да живеем църковния живот със сладост, наслаждение, красота, благодат, благоухание, ако искаш, вложи всички хубави неща в ума си, за да можеш, когато доближиш другия, да му кажеш нещо, да му покажеш нещо и той да почувства твоята радост, да почувства твоята красота, твоята промяна, да почувства твоето щастие и това, което ще му кажеш, да бъде нежно докосване и той да го възприеме. Това е много хубаво. Но за да стане това, трябва преди всичко ти да разбереш, че това, което живееш, е много велико. Разбрал ли си какво означава това, че си човек на Бога? Мнозина казват:


- Нашата религия е много хубава! Имаме най-хубавата религия!


Като начало нека ти кажа нещо, но не го разбирай погрешно. Така сме научили тази дума религия, но нашата вяра не е религия. Нека ти кажа защо. Съществуват изключително много религии. Знаеш ли какво е религията? Религията е опитът, който човек прави, за да схване Бога. Казваме: това е религиозно явление, т.е. душата на човека търси да схване някакъв бог и си създава бог, затова имаме и много религии. Това означава религията – човекът си представя Бога, иска да надскочи границите на тази земя, не издържа само в този свят, не може да преодолее болката, болестта, смъртта, детето му умира, не знае как да преодолее това, чува гръмотевицата, вижда светкавицата, земята се наводнява, не знае как да си обясни всичко това – и започва да измисля нещо. Кой? Човекът. Той създава религия, т.е. религията е опит на човека от ниското да стигне високо до Бога. Това е движение от земята към небето. Ние, скъпи приятели, нямаме религия в този смисъл, ние живеем Божието Откровение; нашата вяра, Църквата, Православието не е религия в този смисъл, че ние сме я създали, а Божие Откровение. Не ние си създадохме някаква представа за Бога. Бог дойде, намери ни и ни каза невъобразими неща, които не можем да си помислим. Ние сами нямаше да можем да кажем тези неща.


Да ти покажа как например от Свещеното Писание се вижда, че евангелските думи не са думи на някаква религиозна група. Защо? Казва го старецът Софроний Сахаров. Нашият Христос казва Обичайте враговете си!


Възможно ли е някога аз като човек да седна сам и да измисля тази заповед? Не е възможно. И само тази заповед, само тези Христови думи казват и доказват, че Христос е не просто Човек, а Бог, защото само Бог би могъл да ни каже това. Ние не можем да си представим да обичаме нашите врагове. И ние отговаряме на Бога и Му казваме:


Завчера една жена в църквата бързаше да дойде да ми изповяда нещо:


- Отче, преди да ви видя в официалния ден за изповед, да ви го кажа да ми олекне.


- Какво?


- На една сватба срещнах мой близък, с който имахме разправии. Той протегна ръка за поздрав, но аз не му отвърнах! Обърнах се и тръгнах!


Тя не могла да възлюби своя човек, своя роднина, кръвен роднина, тя не могла да го възлюби. И сега идва Христос и ни казва да обичаме не просто приятели, роднини, скъпи лица, а нашите врагове. Видя ли? И само това, и само това доказва, че пространството, в което сме влезли, е пространство на Божие Откровение, Божие явяване, Сам Бог ни приближава и ни дава толкова мощна заповед, която надмогва нашите граници и простира човешката природа до най-високите точки, до които може да стигне, т.е. Бог ни дава възможност да стигнем много високо чрез Неговата сила, чрез Неговата благодат; защото аз ще отговоря на Христос и ще кажа:


- Господи, как ще направя това, след като понякога не мога да възлюбя моите хора? Как да възлюбя враговете си?


И Христос отговаря:


- Аз давам заповедта, Аз давам и благодатта, Аз давам и силата да го направиш. Сам не можеш! Без Мене нищо не можете да правите!


Виждате ли? Много е важно да чувстваш, че се движиш в пространство, където се преплитат божественото и човешкото: живеем в пространството на Църквата, където сме призвани да преодолеем човешките неща, да излезем от границите на тази земя, на това творение и да докоснем безкрайния Бог, да докоснем любовта, вечността, светлината, добрината, божествени свойства на Бога да влязат в нашия живот. Това не е лесно.


Движейки се по пътя с автомобила напред-назад, би било чудесно другият да чувства този вкус, усещане и подозрение, че сега до мене стои чуден човек, който не просто вярва, т.е. отдал се е на нещо – както другият се е отдал на йога, будизъм, индуизъм и има някаква религия – ние не сме се отдали на нещо, а паднахме в прегръдката на Бога, Който се яви в света и ни призовава да направим голямата стъпка и от противоестественото състояние да стигнем до естественото състояние и оттам в свръхестественото състояние. Да имаме божествени преживявания. Затова пак казвам, че много ми харесва, когато виждам хора, които разбират, че Църквата не е някаква религия, а движението, което Бог е направил и ни е намерил. Ние сме били – как се казва? Ние сме били в мрак и сянка, но сме намерили истината. Не сме знаели как да намерим Бога, нито да си Го представим по правилен начин. Питахме се по какъв начин ли съществува Бога, но не Го познавахме. Той дойде и ни намери. Разбра ли това?


Следователно, когато някой ти казва:


- Това го казват поповете, други са написали Евангелията!


Ти кажи: Ама как са ги написали, след като първо тези, които поучават, дори и те не прилагат тези неща. Това не те ли кара да се замисляш? Аз, който сам ги казвам, не ги изпълнявам. Защо? Защото не аз ги казвам, а ги предавам. Дори аз не мога да правя това, което пише в Евангелието, въпреки че го чета всеки ден, чета го в храма и проповядвам. Защо? Защото Евангелието превишава и самия мене, защото ме хваща за ръце и ме вдига в безкрая, който не мога да достигна. Бог го прави. Затова, когато в Евангелието пише някаква заповед, тя не идва от някой човек, който има интерес да ти каже нещо или иска да постигне нещо чрез тебе, да те насочва, да те ръководи, да контролира твоята личност, твоите емоции, инстинкти, желания. Тези неща не ги казва някой човек. Сам Бог говори, Творецът говори, Този, Който те е създал, говори, Този, Който те познава по-добре от всеки друг. Разбираш ли? Този, Който те е създал, нима не те познава? Нима Бог не те е създал? Да те попитам, къде беше преди няколко години? Преди да се родиш? Къде беше? Къде беше преди мига, в който твоите родители са се съединили, бил си заченат и си влязъл в утробата на майка си? Къде беше? Къде? Когато понякога мисля за това, се подлудявам. Съществува дата, преди която не ме е имало. Има конкретен момент, една секунда, в която съм бил заченат в утробата на майка ми и започнах да съществувам. Къде съм бил преди да се родя? Този, Който ме създаде с Неговите ръце, Който създаде Адам и всеки нов човек, който се ражда, Този Бог говори в Църквата. Той дава заповеди, Него обичаме, заради Него ходим на църква, това е смисълът на нашата вяра – да доближим Този, Който винаги е съществувал, съществува и ще съществува. Не зданията, не поповете, не расата, не формите, не външните неща, а същността. Затова, когато другият те вижда, че си човек, който е схванал същността на нещата, а ако не си я схванал, се целиш в същността, да може да разбере, че в живота си изпълняваш и формалните задължения, както казваме, монасите казват:


- Какво правиш?


- Сега трябва да изпълня задължението си.


Те вършат своето правило – поклони, пост, молитва, бдение, броеници, всичко това. Макар и това да се нарича формални задължения, те не остават в тях, защото знаят, че чрез тях докосваме безкрайния Бог, Който е над всякакви схеми, цветове, идеи, фантазии, всичко човешко. И когато ближният те види, че го доближаваш с това чувство, с този дух от безкрая, с това благоухание от рая, с това по-различно нещо, което имаш върху себе си и когато очите ти, както казва старецът Паисий, блестят, виждайки дори един лъч от лицето на Христос и рая, другите разбират и те вземат на сериозно, защото разбират, че и ти си взел на сериозно един много важен въпрос, който е въпросът на нашето спасение, въпросът на моята душа, въпросът защо живея, къде отивам, къде ще отида, как ще живея сега, винаги и след смъртта; но и сега. Разбираш ли?


Когато аз или ти говориш, другият се надига срещу тебе. Когато обаче ни говори някой свят човек, някой човек, който има благодатта на Светия Дух, Божията благодат в своята душа, неговите слова ни докосват. Той може и да ни каже нещо строго. Например:


- Остави тази девойка, не е хубаво това, което правиш! Тази връзка, която имаш, е грях. Не сте женени!


Човек чува това от един свят човек и душата му омеква; чува го от тебе и от мене и се нервира. И казва:


- Оставете ме на мира! Ще правя каквото искам! Това го казвате вие!


Колко жалко! Колко жалко! Казваш – Не чува. Сега искам да кажа нещо за себе си. Колко жалко, за себе си говоря, че не го убедих, че това, което казвам, е божествено, не е мое, не е човешко, не е мое упорство, то не е човешка, а божествена заповед. Не е достатъчно да говориш на другите за божествени заповеди, същественото е ти да ги говориш по божествен начин. Разбираш ли? Затова хората не се променят. Евангелието съществува, изнасят се проповеди, слушат се беседи, правят се изявления, четат се окръжни послания, но хората не се променят. Защото липсва не знанието и информация, а благодатта, която ще мине през това оглашение. Това означава огласявам – изкарвам звук от устата си, който влиза в ухото на другия – един звук, чуваш думата глас, но този глас трябва да има сладък тласък, който докосва другия и му влияе. Ние говорим и никой не ни разбира, никой не ни отдава значение, защото не сме разбрали, че живеем в пространство на божествени откровения и явявания. Това го казах в началото. Когато го разбереш, всичко ще схванеш по различен начин и ще кажеш:


- Бре, човече мой, сега не говори попът. Не говори духовникът, еди-кой си, еди-кой си отец и т.н., а Бог говори чрез него!


Бог, Който не е мое изобретение, Който не е плод на моята фантазия, а явяване, откровение. Небесата се отвориха и Бог слезе на земята. Бог дойде и ни намери. В нашата слепота не знаехме къде да ходим, в какво да вярваме, обичахме животни, обожавахме ги, обожествявахме ги. Превърнахме творението в бог, а Бог дойде и ни яви истината. Думите на Христос са божествени.


Ако помислим за всичко това, което живеем в Църквата, разберем го по хубав и правилен начин и проумеем, че пространството, в което се движим, е божествено пространство, и това, което говорим, не е човешко, тогава няма да потискаме другите, дори самите себе си, няма да чувстваме натиск. Аз не чувствам натиск в Църквата. Не мога да остана някъде, ако чувствам натиск, ако се задушавам, това имам предвид под натиск – да чувствам, че се задушавам, че не мога, че не издържам, не искам да бъдеш човек на Бога, ако не издържаш. Ако чувстваш това, което някои наричат задушаване:


- Не издържам, бре, детето ми, в църква!


- Не издържаш в Църквата? Какво имаш предвид?


- Не мога да се разбера с майка ми!


Видяхте ли? Вижте грешки. С други думи, за него Църквата е майка му, това, което тя му казва и начинът, по който го казва. И знаете ли какво му казах?


- Съгласен съм! Съгласен съм с тебе! И ще го кажа и на майка ти, когато дойде!


Не е възможно този резултат да бъде, нека кажа думата църковен, не е възможно Бог да иска да бъдеш такъв, не е възможно нашият Бог, сладчайшият наш Иисус, както казва св. Никодим Светогорец в своите молитви, Този, Който е ходел по земята, ял е и пил с нас и дошъл близо до нас, в болката и радостта ни, Този, при Който дечицата отивали и не се откъсвали от Него, радвали се близо до Него и не искали да си тръгнат – нима е възможно Христос сега да те кара да казваш: Задушавам се и не издържам в Църквата?


Аз му казах:


- Трябва да разграничиш нещата – едно казва майка ти, друго Христос!


Или майка ти може да казва това, което казва Христос, но да ти го казва по друг начин и да те кара да се противиш, да се нервираш, да се бунтуваш и да се нараняваш. Изясни нещата. Вече не си бебе. И други неща е казвала майка ти и ти се разбунтува, но не заряза напълно всичко, а направи едно правилно движение. Аз искам да направиш бунт, да въстанеш и срещу майка си, и срещу баща си, и срещу мене, и срещу който искаш, но да направиш хубав бунт, искам да направиш една хубава лудория, да се разбунтуваш, но без да напускаш Бога, без да напускаш Църквата, защото това не се нарича бунт, а самоубийство и тогава реално ще се задушиш, тогава реално ще се погубиш. Аз искам да кажеш в себе си – Не приемам Този Христос, на Който ме научи, защото това не е Христос. Бунтувам се и търся да Го намеря. Кого? Истинския Бог, истинския Христос, не Този, на Който ме научиха по погрешен начин, не Този, Който постоянно ми преподаваха като някой, който се гневи, кара, наказва, постоянно възлага наказания, Който всичко нарича „грях”, Който не те оставя да се засмееш, Който не те оставя да отидеш никъде, Който не те оставя да ти бъде приятно и да се порадваш на нищо.


Съществува объркване, грешка, тръгваме от погрешна основа и объркваме нещата, объркваме се и потискаме децата и самите себе си, съществуват противоположни чувства в нас, нараняваме се и нараняваме (другите) и всичко това в името на Христос. Друг път ще кажа за това, че всяко хубаво нещо, което искаш, го иска и Бог, всяко хубаво нещо, което го искаш истински, и когато казвам ти, имам предвид твоето реално аз, нали? Да ти дам пример: пияният иска да пие още, за да се напие още повече. В онзи миг най-хубавото нещо за него е да пие и ако му кажеш:


- Няма да пиеш!


Той ще се измъчи. Нямам предвид това, когато казвам, че всяко хубаво нещо, което искаш, го иска и Бог, защото този пиян човек сега не функционира по естествен начин, не функционира както Бог го е създал да функционира, това не е здраво нещо, въпреки че той го мисли за здраво.


И тъй, нека изясним нещата, но по хубав начин. Тоест искаш да чувстваш любов, топлина, нежност, сигурност, доверие, сила, слава, власт, това са много хубави думи и дори църковни, те съществуват в Църквата – тези, които Ме прославят, ще ги прославя – казва Господ; Той говори за слава. Бог иска да искаме славата, но коя слава? Какво ще рече истинска радост? Кой иска тази радост, дето казваш – искам да бъда щастлив и мисля, че така ще стана щастлив в живота, който водя. Ти, твоето реално аз, реалните потребности на душата ти ли иска това или както пияният – твоята страст, безсилие, болест, зависимост, която си създал, пристрастеност? Разбираш ли? Аз съм съгласен, че Бог не иска да чувстваш натиск, но трябва да стане така, както Бог иска, да стигнеш до определено състояние, за което вече казахме – от противоестественото състояние до естественото и оттам да се стремиш към свръхестественото. Противоестественото състояние например означава да мразя брата си. Това не е естествено, а противоестествено нещо; не е възможно да мразиш брата си. Оттам трябва да стигна до естественото, това, което правят и животните – да обичаш поне тези, които те обичат, и оттам в свръхестественото състояние – да обичам дори убиеца на брата си и да му простя, както св. Дионисий Егински направил. Това е свръхестествено нещо, т.е. имаме още много път да извървим докато стигнем поне до свръхестественото състояние. Наистина, трябва малко да натиснеш себе си, не става по друг начин, но да го направиш доброволно. Това е голямата разлика. Не защото ти го е казала майка ти, не защото ти го е казал един или друг с натиск, с което душата ти се задушава.


Един човек дойде и ми каза:


- Пуша и дойдох да ми дадете заповед (да спра цигарите)!


- Каква заповед? Кажи ми! Единствената заповед, която мога да ти дам, е да обичаш много Христос! Да обичаш Христос!


- Не, не, пуша и искам да ми заповядате да спра! Вие да ми го кажете. Да ми дадете заповед, да чувствам, че ми давате заповед.


- С други думи, искаш бич върху себе си? Харесва ли ти това? Приятно ли ти е? … Не искам такива промени, върху такава основа в духовния живот. Радвам се обаче, че искаш да се подвизаваш, радвам се, че търсиш подбуда, но не искам подбудата да бъде наказанието, всяването на ужас или моята строгост, а любовта!


И знаеш ли какво трябва да правиш? Когато тръгваш да пушиш, да почувстваш Господ близо до теб, да Му говориш в молитвата си и да Го обичаш. В мига, когато пушиш, да се опиташ да възлюбиш Христос. Ако можеш да обичаш Христос, и да пушиш, ако в онзи час душата ти може да се трогне от Христовото присъствие и да пушиш, пуши. Аз обаче искам, чувствайки Христос, това постепенно да спре чрез любочестив подвиг, от любов към Христос, от копнеж да благоугодиш и доставиш радост на Христос – не със заповеди от такъв тип: принудителни, потискащи, защото в даден момент ще се възпротивиш.


- И тъй, ще ми дадете ли заповед?


- Не! Заповедта е да обичаш Господа и пушенето ще спре! Ще го спреш лека-полека, обичайки Христос!


И знаете ли, след това той започна сам да се бори, сам да принуждава себе си, но с друга нагласа. Впрочем и аз, и ти, който си взел диплома, не се ли напрегна, когато влезе във факултета, който ти хареса? Тогава натискът не се преживява като натиск, а като приятно чувство.


Някой влиза в компютър и се рови, намира всичко, влиза там, влиза тук, програми, страшен е, изморява се, изпотява се, осъмва, отделя безкрайни часове – нима той не се напряга? Напряга се. Коя е разликата между него и мене, който не разбирам и се измъчвам, забравям, записвам всяка операция в компютъра, за да не забравя следващото действие. Не разбирам тези неща. Разликата е, че това, което той прави, го прави с удоволствие, с любов, с наслада и му се радва. Той може да седи седем часа пред компютъра и да се наслаждава, а аз да се занимавам половин час, за да науча нещо и да се изморя, да ме заболи главата. Разбираш ли? Църквата е пространството, където не чувстваш натиск, не искам да чувстваш натиск в Църквата. Единственото нещо, за което искам да чувстваш натиск, е Христовата любов, т.е. да чувстваш нежния натиск, че Христос ме обича, но не ме притиска. Нищо не е задължително. Да го направиш насила ли? Със зор? Това имам предвид, нищо не е задължително. Доброволно. Тръгваш да ставаш монах и те питат – Сам ли идваш? Да не би да са те подвели? Да не би да са ти направили промиване на мозъка, да не би да се разкаеш за това? Влизаш в много тесен, труден и суров, път, с изключително много лишения. Ставаш монах, нямаш телевизия, пари, мобилен телефон, пищни храни, коли, разни неща. Добрият монах няма нищо от това. И Църквата го пита:


- Свободно ли идваш?


- Свободно.


- Сигурен ли си?


- Сигурен съм!


- Помисли отново!


- Мисля отново.


- Искаш ли?


- Да!


- Със съдействието на Бога, честни отче!


И след това виждаш един истински монах, който се радва, макар да няма нищо. И казваш:


- Добре де, детето ми? Не чувстваш ли натиск?


Веднъж отидохме на екскурзия с децата от едно училище и спряхме да се поклоним в един манастир. Едно дете попита монаха, който ни развеждаше:


- Вие тук нямате ли телевизия?


Монахът отвърна:


- Не!


Беше много смешно да го кажеш в един манастир, в умилителната атмосфера, бяхме в съборния храм, монахът ни обясняваше различни неща и едно дете с неговата невинност, простота и искреност попита:


- Тук нямате ли телевизия? Никога ли не гледате телевизия?


- Не!


Детето пак попита:


- И сте радостен? Не ви ли липсва?


- Защо?


Защото го искам и го правя! Искам го и го правя, зная защо го правя; защото, вместо да гледам телевизия, гледам Христос в молитвата си, защото вместо да скверня очите си с телевизията, те се изпълват със сълзи, когато се моля и това е невероятно красиво. Сълзите на молитвата са най-сладките. Вкусвал ли си ги? Разбираш какво имам предвид. Не си ги вкусил? Ние не разбираме. Другите ни говорят и казваме:


- Как е възможно? Ама не става така! Голям натиск е този живот, който водите!


Ние никого не натискаме, първо на първо не налагаме нищо на никого, а след като го правим доброволно, ние му се наслаждаваме. Друго дете попита:


- Изобщо ли не ядете месо? Дори на Великден? Не печете ли месо?


- Не!


- Добре, какво ядете на Великден?


- На големите празници – риба. Сготвена добре, но месо не ядем!


- Леле! Много труден и напрегнат живот! – казват децата.


Когато не обичаш нещо, когато правиш нещо без да знаеш защо го правиш, когато тръгваш от външната страна, без да знаеш, че зад него се крие една Личност и когато твоят подвиг не получава личностен характер, а е подвиг като йогата, където казваш – искам да постигна определено ниво, да победя съня, да победя храната, да победя плътските желания, да победя биологичните нужди и т.н. – ама не това е нашият подвиг! Нашият подвиг е да докоснем Господ, да докоснем Христос. Това ми казаха на Света Гора, когато попитах:


- Защо дойдохте на Света Гора? Коя е вашата цел?


Каза ми го един монах – монах от 83 години – в скита „Света Анна”:


- Моята цел е поне веднъж от живота си да мога да докосна Христовите нозе, да падна, да ги прегърна и да ги целуна, да докосна Христос!


Колко ми хареса това! Той ми го каза през 1986 г. и още го помня. Той не ми каза, че неговата цел е да пости, да се научи да стои буден нощем, да се моли с броеницата, да прави поклони, да се научи да… нищо от всичко това. Не това е целта. Целта е Личност, целта е Иисус Христос, Божият Син. Той е нашата цел, Него търся в подвига, който върша и заради Него постя, не заради целта, а заради Него, заради Него се напрягам доброволно и ми е приятно, не съм мазохист, не съм садист, а се наслаждавам на това напрягане, защото се радвам на това, което правя и напрягайки се за едно, се наслаждавам на нещо по-висше, което ти не можеш да си представиш. Не те обвинявам, не те разбирам погрешно, но от друга страна не ти завиждам, че ме гледаш така учуден и понякога ме съжаляваш, защото ти не можеш да почувстваш това, което аз чувствам. Това обаче, което ти чувстваш, съм го почувствал. Грешките, гафовете, греховете – всички ги правим, знаем какво ще рече да живееш без Бога, всички знаем какво ще рече да правиш грехове, разни грехове. Всички правим грехове. Нали? Но този, който не е вкусил Христос, не може да разбере какво означава подвиг, нито какво означава сладостта на подвига, нито колко е хубаво.


Един човек отишъл при св. Антоний Велики – не съм сигурен дали го предавам точно – и му казал:


- Отче, кажете ми да направя нещо!


- Направи малко поклони!


- Ах, не мога да правя поклони.


- Добре, помоли се без поклони!


- Молитва? Знаете ли, като се моля, през цялото време се прозявам и ме хваща дрямка.


- Чети Псалтира!


- Псалтира? От него ме хваща малко главоболие…


- Раздай малко милостиня на бедните!


- Нямам много пари, защото ги събирам за децата…


- И тъй, какво искаш да правиш, детето ми? Искаш да вършиш подвиг?


- Да, кажете какъв подвиг да направя!


- Ама аз ти казвам един, не можеш, казвам ти друг, не можеш! Виждаш, има такова разнообразие. Казвам ти да избереш, предлагам ти десет неща и нищо не можеш!


Всичко му се виждало трудно. И тогава св. Антоний казал на своя ученик, който бил там:


- Отче, свари малко каша за този човек. Свари малко овесена каша, той е болен, не върви добре.


- Защо да ям овесена каша?


- Защото не вървиш добре. Болните ядат каша. Ти трябва да ядеш каша, защото не можеш нито да се молиш, нито да четеш псалми, нито да правиш поклони. Е, какво можеш?


Разбираш ли какво имам предвид? Да, от една страна в Църквата не чувстваме натиск, не се задушаваме, но вършим любочестив подвиг. Какво правим? Това, което можем. Можеш нещо малко – направи го. Това казал старецът Паисий на един млад човек, който му казал:


- Правя грехове!


- Да ти кажа ли нещо? Можеш ли да отсечеш еди-кой си грях, който правиш?


- Не.


- Добре, остави този грях. Имаш този грях, изтезава те.


- Можеш ли да даваш малко милостиня?


- Мога.


- Давай!


- Можеш ли да ходиш на църква?


- Е-е-е, не постоянно.


- Добре, можеш ли на всеки две недели?


- На две? Не винаги.


- Добре! На две, когато можеш и на три, когато не можеш. Но не повече от три отсъствия. Ще ходиш на всеки две недели!


- Но онзи грях, за който ви казах? Не мога, трудно ми е!


- Остави този грях!


- Прави това, което можеш!


- И да съгрешавам?


- Виж, аз не ти казвам да съгрешаваш, не ти давам заповед да съгрешаваш, но не оставям в това, не се занимавам с това, което не можеш.


Когато строиш, потърси основа, на която да стъпиш. И ти имаш в сърцето си много хубави основи, т.е. имаш малко смирение, малко любочестие, имаш го, благородство на душата, имаш благоизволение. Прави това, което можеш, а за греха, който не можеш да отсечеш – Бог ще види другите добри неща, които правиш и ще ти помогне и него да отсечеш.


- Да, но аз не зная какво да правя?


Нас ни прихваща това, че за да влезеш в Църквата, трябва да потиснеш себе си, за да направиш всичко. Това са го правили светците и са ни го казали в атмосферата, в която са живели. Никой светец не е написал това, което е писал, бидейки задушен от вини, терзания, т.е. със зор. Например светците казали – ще правим бдение! И се наслаждавали на това. Ти чуваш за бдение и свят ти се завива, като казваш: „Ама, възможно ли е?”.


Ходих на Света Гора и след това казах на някой, че бдението продължи от девет до четири сутринта и като чу това, той се разболя. Ти не прави това! За да се разболяваш от това, означава, че не това е твоят час. Това е връх, който не можеш да стигнеш. Докъде стигаш, детенцето ми? Можеш да направиш две стъпки – направи две стъпки и ще отидеш в рая. С две стъпки ще отидеш в рая, макар и да не докоснеш върха, защото върхът още не е за тебе. Нозете ти не са укрепнали.


Това ми харесва в Църквата – свободата и доброволните подвизи, които пак се вършат свободно, от любов към Христос и от любочестие. Не мисли, че си ме разбрал погрешно, че ти давам зелена светлина да правиш каквото искаш. Не, прави всяко едно добро нещо, което можеш! Направи малкото добро, което можеш. Помогни си малко, подтикни се, дай тласък на душицата си, с това, което можеш да правиш. Нашият Бог е изключително добър. Бог не е като баща ти, майка ти, които ще ти кажат:


- Ако не постиш целия Велик пост, ще отидеш в ада!


В онази книга за стареца Йосиф Исихаст, за която ти казах в началото пише, че той постил не само през 40-те дена за Великия ден, а и други 40-ници в годината. Не само преди Рождество Христово и Успението на Света Богородица, а и други пъти – за болни, за неща, които са го измъчвали, сам постел повече, но доброволно, изпитвал болка, но искал да изпита болка, изморявал се, но искал да се измори и в книгата постоянно се казва – „Изпитвахме такава радост! Водехме такава борба, и имахме такава радост!“ Чрез доброволната борба. Това нещо в Църквата ми харесва изключително много. И между нас казано, затова и станах свещеник, т.е. това, което съм направил, не е постижение, а нещо, което ми харесва. Другият може да го види и да каже:


- Леле, какво нещастие в този живот. Как се почерни, съжалявам те!


Честно казано, малцина са ме съжалили. Повечето завиждат и казват:


- Хубаво е това, което си направил! Браво, че го направи!


Но някой може да ти покаже, че те съжалява за това, което правиш. Какво ме съжаляваш? След като аз се радвам на това, което правя! Харесва ми! Защото и аз се наслаждавам на нещо. Защото животът не може да върви напред без насладата. Ако не се наслаждаваш макар и на нещо малко, ако не се радваш на нещо, ако не чувстваш сладост в себе си, макар и на нещо малко, не можеш да продължиш живота и борбата на живота. И аз се услаждам, когато говоря, и говоря, говоря и не спирам…

Превод: Константин Константинов

Покаянието е нашето духовно сърце

Ноември 27, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Псалтирът е живо тяло и 50-ти псалом е неговото сърце. Този псалм е сърце на Псалтира, както и покаянието е духовно сърце. Без покаянието душата на човека не може да живее.

Един светогорски старец казва, че Бог казал на Давид нещата, които той записал, и именно това иска да чува от нас. Така се родил Псалтирът: Давид в своето покаяние и смирение среща Бога, Който го известява, и от тази среща се ражда Псалтирът, който наистина е силно оръжие, защото в него човек може да види своя грях, отстъпление, състоянието на ума си, отдалечаване от Бога, добродетел, но може да види и Божията любов и милост. И когато може да види себе си и Бога, тогава е видял всичко.

„Помилуй ме, Боже, по голямата Си милост“

Повече от нас го знаем наизуст – много пъти го казваме, чуваме го по време на службите в Църквата и когато езикът ни започва да казва „Помилуй ме, Боже“, бърза и много бързо стига до края на псалма. Не сме осъзнали, че езикът може да търчи, но в онзи момент душата не се катери, не се изкачва. И само това „помилуй ме“ е едно положение на душата, състояние на сърцето, бързаме да кажем псалма и търчим, но не сме осъзнали, че колкото е лесно да го научим и да го кажем, толкова трудно е да почувстваме дори тези първи негови думи.

„Помилуй ме“ е височина, до която душата се покатерва и има една специална гледка. „Помилуй ме, Боже!“ От височината на „помилуй ме“, какво виждам? Бога. Нека помислим и осъзнаем колко високо трябва да се покатери сърцето, за да стигне до „Помилуй ме“, и оттам да придобие гледката към Бога. Но как човек може да стигне до „помилуй ме?“ Говорихме за изкачване. При това човекът, който реално се осъзнава, смирява се и се покайва, е „алпинист”. И ако в този момент си помислим за алпинистите, непременно ще видим един възходящ път. Тук обаче нещата са различни. Защо? – защото, ако искам да се възходя, трябва да сляза. Ако искам да се изкача до „помилуй ме“, първо ще трябва да се смиря. Има един много хубав израз на Христос – при това всички изрази и думи на Христос са толкова съдържателни, толкова благи, толкова ценни, че само една Негова дума и израз може да спаси милиони души. Закхей се покатерил на едно дърво, Христос идва и какво му казва: Слез бързо! Защо? – за да Ме (по)срещнеш. Следователно, за да видя този Бог – „помилуй ме, Боже“ – за да Го видя, трябва да отида в „помилуй ме“, но за да стане това, трябва да сляза, т.е. да се смиря. Да сляза къде? В самия ми живот. Да се потопя в самата ми душа. Защо? Ама там е мястото на срещата с Бога. Именно смиреното, съкрушеното, покаялото се сърце може да види Бога. При това да не забравяме, че царството Божие е вътре в нас. Трябва да вляза вътре в себе си, да се потопя, да сляза, да се смиря, да се запозная с големия непознат – моето аз, да поискам да видя моята истина, да изцеля раните си, да укрепя чрез Божията благодат моите немощи и така да позная себе си, да се покая и да срещна Самия Бог.

Има една много хубава картина – св. ап. Павел отива към Дамаск, за да продължи гонението на християните. По пътя среща Христос. Св. ап. Павел пада на земята, пада гонител, и става апостол. Не е ли поразително? И чува един глас, който му казва: „ала стани“… (ἀλλὰ ἀνάστηθι). Стани. Това „ала” на Бога. Когато човек почувства падението си, когато истински се смири и се покае, тогава съществува това „ала” на Бога, това „ала стани!”. И не съществува по-красива и по-сладка дума за сърдечния слух от това Господ да дойде и да ти каже – „стани!“ Именно това вярваме и очакваме. Това ще чуем при общото възкресение. Но не би ли било много хубаво чрез покаянието да го чуваме всеки ден? Да преживяваме всекидневно това възкресение? Да се храним всекидневно с това „ала” на Бога?

Има една молитва по време на Херувимската песен, която засяга свещеника – „Никой от свързаните с плътски желания и наслади не е достоен да пристъпи или да се приближи, или да ти служи, Царю на славата”. В онзи момент свещеникът представя пред Бога своето греховно състояние, мрак, грях, безсилие, живот.

И там реално виждаш един ад и казваш какво става? „Обаче, поради Твоето неизразимо и неизмеримо човеколюбие Ти действително и неизменно си станал Човек…”. Това обаче (ала), което става мост там, където човек се намира в безизходица. Тоест от мястото на покаянието и смирението можеш да видиш, да чуеш, да почувстваш, да живееш, да дишаш тази Божия любов, това Божие дихание, което има мирис на възкресение. В псалма се вижда не само мястото и гледката, но и целият духовен механизъм на покаянието. Чуваме пророк Давид да казва:

„Много пъти ме умий от моето беззаконие и от моя грях ме очисти“

Защо казва това? Защо идва и казва на Бога: умий ме, очисти ме? Защото от мястото на смирението и покаянието, когато придобиеш гледката на Божията любов, усещането за Божията любов, разбираш, че само Той може да те очисти. Там осъзнаваш, че не можеш сам да се очистиш и чрез смирението и покаянието започва себепознанието. Сам не мога да очистя себе си. Ако си повярваме, че можем сами да се очистим, това е голяма заблуда. Приличаме на следното нещо – една картина от детските ни години. Едно дете, ние самите, ръцете ни са кални и се опитваме да се почистим и колкото повече търкаме лицето си, единственото, което правим, е, толкова по-мръсни да ставаме. Но тук разбирам, че моите ръце са толкова мръсни, че не мога да се почистя, не мога да умия и очистя душата си. Така, от мястото, на което се намирам, вече виждам себе си, зная себе си, виждам отсреща Божията любов и разбирам кой е Този, Който може да ме умие, да ме очисти. Тази любов търся, тази милост копнея, тази баня и очистване копнея. Когато човек се покайва, в него се променя неговото желание, копнеж и жажда, всичко се променя. Докато преди да се покая, какво желая? – греха. След това желая и копнея Този, Който ще ме очисти от греха и ще ме избави от греха. Това копнея, това искам, това желая. Това прави покаянието. Това чудо се извършва, когато се зачене покаянието и започва да се развива в душевното пространство, в душевната утроба на човека.

„пред Тебе едничкия съгреших и лошо пред Твоите очи извърших“

Когато се намирам в кораб, сред океан, какво виждам? Небе и море. Нещо друго? Не. Моряците много пъти казват: чакахме да видим нещо друго! – защото дни, месеци, седмици, виждали само това. Когато влезеш в духовното пътуване на покаянието, едно нещо виждаш – Бога. „Пред Тебе едничкия съгреших и лошо пред Твоите очи извърших.“ Тогава чрез покаянието присъствието на Бога става толкова силно и осезаемо, че само Него виждам, но и осъзнавам, че всичко, което съм преживял помислил, извършил, съм го извършил пред Него.

Нека си припомним поразителната личност на свети Йосиф в Египет – когато се оказал в толкова силно изпитание и изкушение, помните (Съпругата на Потифар се опитала да съблазни младежа, но той, воден от вярата си и уважението към господаря си, отказл) какво казал – „Как е възможно да съгреша пред Бога?“ Смиреният, вярващият, осъзналият се, покайващият се и възвисен човек, който чувства толкова силно присъствието на Бога, идва и казва пред изкушението, пред изпитанието – „Ама как е възможно да направя това пред Бога?“ Защото той е човекът на покаянието, на вярата, на смирението, на добродетелта. Оттук Божието присъствие е мощно в човека, той чувства Бога, диша Го, Бог „циркулира” в целия му организъм и около него. Затова св. Йосиф и тези, които се оказали в такова състояние, нямали от какво да се боят. Не можели да се отчаят, защото Бог бил навсякъде за тях. Понякога казваме „Не чувствам Бога, къде е Бог? Не чувствам Неговото присъствие!“ Там, от момента, в който не Го чувствам, а Бог е тук – означава, че не се покайвам, не се смирявам, не култивирам себе си и затова не мога да Го почувствам, да усетя присъствието Му.

„ето в беззаконие съм заченат и в грях ме роди майка ми.“

Не само гледам, чувствам, чувам, осезавам, живея, дишам Бога, но и със самия ми живот. Нека обърнем внимание на нещо тук. Определени пъти ходя и върху пръстта оставям отпечатъци от обувката ми, следи върху снега, върху земята, и какво виждам в онзи момент? Виждам този отпечатък. Помислял ли съм някога какво може да се крие отдолу? Няколко метра под земята може да е скрит цял град, цивилизация, съкровище. Покайващият се човек не е повърхностен човек, няма да остане в това, което се вижда, а ще се потопи в дълбочината на живота си, на битието си, на душата си и ще изследва дори греховните проигравания от детските години, ще почувства дори проиграванията в майчината си утроба. Искате ли да видим проигравания на святост в утробата на една светица? Света Елисавета – в своята утроба носи св. Йоан Предтеча и той чувства присъствието на Христос, Който седи на трона в „пречистия храм на Спасителя” – в Света Богородица, чувства Го и започва да подскача, славослови, благодари. Представете си да имахме един духовен скенер и да виждахме в онзи момент св. Йоан Предтеча да славослови, да благодари, да се покланя пред Христос – това са проигравания на святост, чистота, любов. Но може да има и греховни проигравания. И от момента, в който покаянието ти открива Бога, не е възможно да не ти открие и това, което егоизмът е заровил или скрил дори в детските ти години. От утробата чувствам греха, защото покаянието е откриване на Бога, но и разкриване на твоето състояние, живот, душа, път. Човекът на покаянието е пророк, защото от момента, в който чрез покаянието вижда Бога, може да вижда миналото и настоящето и бъдещето. Всичко вижда, всичко може да види. От момента, в който виждаш Бога, виждаш всичко, знаеш всичко.

„Ето, Ти обикна истината в сърцето“

Наистина, може ли да има покаяние без истина? Съществува ли такава възможност? Но за да стигна до истината, първо трябва да видя Истината – т.е. Бога, защото истината за нас не е идеология, философия, а Личност, Христос. Помните Пилат, пред който стояла Истината, и горкият Пилат питал „Що е истина?“ Не можел да види Истината. Как ще я видиш? Трябва да се покаеш, да видиш първо истината на твоя живот. Но как да видиш Истината, т.е. Бога, ако не виждаш истината на живота си? Не е възможно.

Нека видим Самарянката, св. Фотини. Тук ще видим нещо важно, този диалог на Бога с човека и на човека с Бога. Христос й казва: „Доведи мъжа си.“ Тя му отвръща: „Нямам мъж“. „Добре каза, че мъж нямаш”. В онзи момент пред Христос тя виждала истината на живота си; до преди имала пет мъжа. „И тоя, когото сега имаш, не ти е мъж”. Тя видяла тази истина, истината на живота си. И когато я видиш, след това ще видиш другата Истина. Христос, след като видяла истината на живота си, се обръща и й казва: Кого търсиш? Месията? „Аз съм, Който говоря с теб.“

Самарянката отишла „тъмна” при кладенеца Фреар и си тръгнала Фотини (Светла) след срещата с Христос. Савел – гонител паднал от коня, апостол Павел станал. Срещаш се с Христос, стига да видиш истината на живота си, да я приемеш и да се смириш в тази истина. И тогава, ако я приемеш, покаеш се и изпиташ болка за това, ще видиш другата Истина – Бога. След това идва друго Откровение, идва Бог.

„поръси ме с исоп и ще бъда чист“

Когато в св. Писание се споменава някое растение, си струва човек да отиде и да го разучи, защото не е споменато случайно. Знаете ли, че може да срещнем исопа в една наша разходка, но просто не го познаваме и разпознаваме? Както срещаме много други неща, но не ги виждаме. Може да срещаме любовта, смирението, вярата, но не ги виждаме. Така и исопът, срещаме го, когато се разхождаме, но не го познаваме, не го виждаме. Исопът е ниско тревисто растение, храст, което вирее на ниска надморска височина. Нисък храст, следователно, исопът е смирено растение, дори не се вижда, на ниска надморска височина, нисък храст. Той има целебни свойства. Ако човек чете древните лекари, ще види, че те го използвали, за да тонизира, съживява, изцелява и очиства. То е много силно очистително.

„Поръси ме с исоп и ще бъда чист.“ Защото, когато Бог те поръси с Неговата милост, тогава се ободряваш, вдигаш се, изцеляваш се, съживяваш се, очистваш се. Къде другаде срещаме исопа? В Стария Завет евреите взели исоп, потопили го в кръв и поръсили вратите, за да не влезе Ангелът Господен и да не умъртви техните деца. Ако всеки от нас се опитваше да поръси живота си с покаяние, благоговение, умиление, вяра, е сигурно, че смъртта нямаше да може да мине през вратата на живота му.

Срещаме исопа и на друго място – на Кръста, където на Христос – на жадуващия Бог – дали гъба, напоена с оцет и исоп. Гъбата има свойство да попива – да сложим този исоп, тази гъба да попие нашето време, душа, помисъл, желание, всичко, което грехът е изменил, и да го принесем на Христос. И е сигурно, че чрез това принасяне Той ще ни даде милостта, ще ни поръси със Своята милост.

„дай ми да чуя радост и веселие“

От мястото на покаянието виждаш живота си, целият ти живот ти се открива, виждаш Самия Бог, копнееш за Него, жадуваш за Него и тук в крайна сметка се вижда, че така можеш да намериш мира и радостта. Човекът по своята природа е „преследвач”. И какво преследва? Преследва мира, покоя, радостта, но за съжаление не улучва целта, защото ги преследва там, където не съществуват. Не можеш да отидеш да ловуваш зайци в морето. Не можеш да се прицелваш в греха и да очакваш да се зарадваш или да придобиеш вътрешна радост и сърдечен мир. Защото радостта, веселието, мирът са у Бога. В Бога трябва да се прицелиш, и за да стане това, най-добрият „мерник” е покаянието. И трябва да държиш това оръжие със стабилна ръка – смирението е стабилната и опитна ръка. Държейки покаянието чрез смирението, се целиш в Бога и само така можеш да вкусиш реално тази радост, мир, веселие.

„Беззаконните ще науча на Твоите пътища, и нечестивите към Тебе ще се обърнат“

Това показва, че човекът, който се покайва, става университет, който преподава благочестие. Покайващият се човек няма нужда да говори, а говорят неговият живот, мълчание, поглед, прояви. „Изучаваш” покайващия се човек. Затова Давид казва тези думи. Той няма да се качи на някоя университетска катедра, за да поучи нечестивите. Няма да се покачи на един амвон, за да проповядва. Животът в покаяние е най-голямата проповед.

И покайният човек, проповядвайки чрез живота си покаяние, става път на завръщане за много хора и мнозина ще поревнуват веселието, радостта, мира, Бога, Който ще виждат в живота на покаялия се човек. Да ревнувам покаянието, молитвата, вярата, любовта на другия, а не неговия автомобил и къща. Тази ревност е хубава. Тази ревност става огън, който вътрешно изгаря човека и прави от неговия живот жертвеник, жертва на Бога, „дух съкрушен, сърце съкрушено и смирено“ – това е ценното. Да стана жертвеник, върху който ще жертвам моята воля, грях, отстъпление, и чрез тази жертва ще приема Самия Бог. Това е благоприятната жертва, тази жертва Бог иска.

Я помислете – Сам Бог идва и ти казва, че не приема нашите лицемерни пости, защото помисълът не пости, сърцето не се подвизава, душата не празнува. Тук е най-голямото празненство, най-голямата радост. Какво казва Божието слово, устата на Христос, Евангелието? – че на небето настава радост, когато един грешник се покайва на земята. Помислете – морето откъде получава цвета си? От небето. Небето се отразява върху морето. Сега разбирам защо нямам радост. След като не дадох радост на небето, какво ще взема? Какво мога да взема? Ако моето покаянието става повод за радост на небето, тогава тази радост вали от небето и върху моя живот. Тази радост става дъждът на Божията милост и тази милост „вали” в живота ми.

Покаянието не е безсилие, вярата не е безсилие, а сила, сила е да се доверявам на Бога. Молитвата не е безсилие, моля се не защото се страхувам, а защото искам да Му говоря, защото искам да присъства в живота ми, да Му говоря и да Го чувам. Св. Йосиф не съгрешил в Египет, понеже се уплашил от ада, а понеже почувствал Бога пред себе си. Молитвата е сила, покаянието е сила…

 

превод: Константин Константинов

 

 

Да се погрижим за нашия брак

Ноември 21, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Примери на православна духовност


От въпросите, които ми изпращате много пъти, едно нещо се вижда много ясно, че в крайна сметка сме изоставили нашата връзка. Двама човека са създали семейство, но с течение на времето очевидно са изоставили връзката помежду си и не се интересуват да я направят по-добра. Сякаш животът ни тежи, сякаш са обявили капитулация. И определени пъти сме я обявили, и то с грехове, със състояния, които ние създадохме. Това, което изглежда не ни занимава, са последиците от такива поведения върху децата ни, дори ако децата ни са големи и имат собствени семейства. Това показва нашия провал, тоест нашия грях, защото съществува грях, в онтологичния смисъл на думата, където означава крах. Но вече нямаме куража да се борим, за да го поправим, навярно защото сме егоисти. Бихме могли да сме и разочаровани, но навярно много пъти разочарованието се крие зад егоизма. Вече смятаме, че другият не може да се промени – това не винаги е сигурно – както и не винаги е лесно да се промени някой, когато се е затвърдил в определени състояния и когато в живота му не се вижда перспектива за покаяние, което извира от живата връзка с Бога. Виждате, това е духовната основа, върху която човекът се движи, и тогава е напълно естествено нещата, които създава, да са погрешни, болни, провалени.


Очевидно сме зарязали нашата връзка, т.е. връзката между съпрузите, но и самите себе си, защото човек смята, че той знае всичко, понякога защото не се надява на никаква промяна, но във всеки случай всичко това говори за отсъствие на вяра. Защото в живота на истинския християнин всякакви трудности стават поводи за духовна борба, стават поводи за освещение. Виждате, че понякога съществува нещо болно, гнило в нашия корен, и оттам произлиза нашето поведение. Нашето поведение не е без тълкувание, а всичко има обяснение. И ако реално искаме да променим някои неща, трябва да се опитаме да навлезем в тълкуванието на нещата.


Нека обаче видим един друг въпрос. Когато даваш всичко на съпруга си и вместо това получаваш унижение и неверие, как трябва да реагираш? Тъжен въпрос. Още по-тъжно е състоянието, което се крие зад въпроса. Ще повторя това, което казах в началото. Нека изследваме облика на мъжа, на този съпруг, на когото неговата съпруга му дава всичко и той й отвръща с унижение и невярност. Важно е да изследваме този тип човек, защото за съжаление не е рядко срещан. Такъв тип хора, за съжаление, често срещаме. И първият извод, който правиш, особено когато живееш ситуацията отблизо, е в колко голям хал завършва егоизмът на човека. Защото такова поведение показва един крайно антипатичен и болен човек, както ще видим по-нататък. Вероятно той се мисли за важен, но всъщност е един провален човек. Защото, първо на първо е неспособен да се трогне, да се трогне от съпругата си, след като се е оженил за нея, и да я обикне.


Сигурно още в началото въобще не се е трогнал. За съжаление имаме такъв тип хора, които в даден момент, виждайки дразненето на съпругата, й казват изключително грубо: “Аз се ожених, за да имам нещо като мед. сестра, да се грижи за мен”. Разбира се, този човек проявява и някои други черти. Той унижава своята съпруга, защото само тогава се чувства важен, и това е трагично, защото неговият провален живот го кара да се чувства изключителен.


Когато стигаш дотам да унижаваш другия, и много повече твоята съпруга и навярно и майка на твоите деца, това показва невероятен комплекс за малоценност, който има конкретният човек. Защото, когато искаш да понижиш другия, го правиш само и само защото искаш да се види твоята височина. Ругаеш, унижаваш, обиждаш, за да покажеш, че ти си мъжът и накрая показваш, че си „мъж” в кавички. Защото, въпреки годините, които са минали, този човек не е нищо друго, освен едно „мъжле”, което се опитва да се представи за мъж. Тоест един тип, който се опитва да се представи за господин, но остава един тип и реално явява това, защото нашият народ много мъдро казва: „Че всеки дава това, което има.“ Затова, когато един човек спрямо който и да е негов ближен – много повече повтарям спрямо съпругата си – спрямо майка на децата му, проявява унижение и се държи по начин, където я унижава и дори й изневерява, това говори за един болен човек, който по погрешни начини се опитва да преодолее вината и усещането за собствения си провал.


Изневярата от друга страна е акт на лъжлива смелост. Този тип хора, които създават връзки, в действителност се опитват да убедят себе си, че са важни. Ако сте разбрали правилно, този тип хора се опитват да утвърдят себе си. И не разбират, че за другата госпожа, с която са създали връзка, не са нищо друго, освен обект за експлоатация. Те смятат себе си за важни, но другата госпожа си играе с тях, експлоатира ги, държи ги под ръка. Виждали сме и сме преживели много такива реалности и картини.


Един човек, който унизява своята жена, която му е отдала себе си, която му прислужва и стои до него, докато той самият е роб, низш роб, си мисли, че е свободен. Това какво означава? Позволете ми думата, реално е смешник, той е един пропаднал човек, който чрез унизяването на съпругата си и създаването на извънбрачна връзка се опитва да покаже, че е важен, но от това се вижда колко е пропаднал, когато в крайна сметка това не го безпокои, особено ако има и деца. Може да са големи, но и те се нараняват, защото този човек е техен баща, обичат го, защото децата имат голяма чистота, макар и понякога да стигат до своята граница и не могат да търпят. Познавах такива деца, които обвиниха майка си, защото изтърпя такъв тип човек, който по грешка беше техен баща. Простете ми за твърдостта на моите думи, но това е единственият начин някои да се събудят, както и защото някога трябва да опишем точно нещата. Защото, когато един човек не може да почувства децата си, не може да почувства човека, който е живял заедно с него и е родил неговите деца, той е един безчувствен човек. Какво друго би могъл да е? Каква друга ценност би могъл да има?


Разбира се, въпросът има и продължение. Съпругата пита: как реагираш спрямо един такъв човек? Самият въпрос показва, че тази жена има търпение, най-малкото досега, защото състоянието, което описва, за съжаление не е нещо моментно. Сигурно е живяла в такава атмосфера на унижение, за да знае, че съпругът й има извънбрачна връзка. Как реагираш? Бих казал просто, човешки, богочовешки. Отговорът не е лесен, не съществуват рецепти, това зависи от издръжливостта на самия човек. Ние можем да кажем много просто, че дори Евангелието смята изневярата за причина за развод. Разбира се, съществуват хора, които са проявили търпение и посрещнали с голямо търпение не само такива, но и други по-лоши поведения. Добре би било да прочете романа на Пападиамантис „Бракът на Карахмед”. Там ще видите една друга страна на нещата, която докосва богочовешката; където един брак, дори провален, става път за освещение на човека. Има жени, които превъзмогнали себе си и накрая почувствали, че до тях има един болен човек, реално един нещастен човек, който си мисли, че е важен. И те извървели пътя на добродетелта и на освещението. Никой обаче не може да сложи върху другия човек една тежест, която той не може да повдигне. Затова казах, че отговорът на този въпрос зависи от конкретната личност и оттам нататък човекът се моли, търси по-конкретни съвети, а не съвети по радиото, говори със своя духовник, прибягва към Църквата, обяснява по-подробно ситуациите и ако той може да вземе решението, го взема, и съответно с неговото решение, сила, целите на живота си, дава отговорите на себе си. Да, животът е подвиг, борба понякога трудна, но в крайна сметка зависи от перспективата на човека. Нашата перспектива в Църквата е нашето освещение. Господ ни предупреди, че „През много скърби трябва да влезем в царството Божие”, всеки претегля нещата. Но това, т.е. начинът, по който една съпруга третира такъв тип съпруг, като този, който описахме, не опровергава окаяното състояние на съпруга. Разбира се, понякога има жени, които проявяват саможертва и търпение. Саможертвата и търпението естествено не са упражняване на насилие спрямо себе си, защото тогава ще се разболеем. Тези неща могат да съществуват и да функционират естествено, когато са начини и пътища за постигане на същностни цели. Тогава вече човекът без да се измъчва, а борейки се и в трудни стадии на болката, постига това, в което другият се е провалил. Понякога този път може да накара другия да се поправи и това е причината, по която определени пъти говоря твърдо за някои типове хора, защото техните дела са много по-коравосърдечни от думите ми и бих се радвал твърдостта на моите думи да пробуди някои хора. Понеже и това е ставало в живота ми, затова определени пъти настоявам да описвам състоянията такива, каквито са, а не да галим хора, които не трябва да галим, а да им казваме истината лице в лице.


Друг интересен въпрос, който бе зададен, е следният: какво става с религиозното възпитание на децата, когато единият родител е еретик, а другият православен?


Това наистина е един проблем, който слушателят поставя. Моят въпрос е дали проблемът е съществувал от началото, или се е появил по-късно? Защото, ако е съществувал от началото, православният човек би трябвало да очаква, че ще се яви този проблем. Разбира се, определени пъти другият ни уверява, че ще уважи нашата вяра и децата ще бъдат отгледани като православни, но това уверение не знам каква стойност има. Ако проблемът е съществувал от началото, този въпрос какъв смисъл има? Лекарите казват, че превенцията е по-добра от терапията. Ако проблемът се е появил по-късно, тоест ако в течение на брака единият от двамата съпрузи е приел някоя ерес, навярно нещата са по-трудни, защото в такива случаи се крие фанатизъм. И вероятно този човек ще иска да наложи и на децата си този свой път. Сега, ако искаме да разгледаме по-подробно този въпрос, би трябвало да се запитаме, дали различността е повод за сблъсък и претенции върху децата. Тоест дали хората – двамата съпрузи, които имат различна вяра – влизат в конфликт поради това, дали се опитват да обяснят на другия, че той е в грешен път и дали този конфликт включва и децата. Тоест дали всеки се опитва да даде религиозното възпитание, което иска, дали всеки от тях се опитва да наложи на децата неговата вяра и дали успоредно с това се опитва да принизи вярата на другия. Виждате, така от детските души правим театър и арена на нашите спорове и дори зовем малките деца да заемат позиция. Доколко е лесно това за тях? Едно детенце обича и баща си, и майка си и ако бащата и майката се сблъскват по толкова съществени теми, тогава детенцето наистина е нещастно. То е нещастно, защото родителите му се карат, нещастно е, защото всеки се опитва да се наложи над него, да му наложи неговото мнение, нещастно е, защото единият родител принизява другия, вярата на другия. Трябва да кажа, че в този случай и двамата родители са незрели, защото играят с душевния покой на децата си. След като имат различни пътища, нека да запазят неутралитет спрямо децата си, нека оставят техният живот и поведение да посочат на децата какво да избират докато станат големи и могат сами да имат правилна преценка.


Съществува още един въпрос. Има ли поле за действие на православния родител? Защото другият може да има различна вяра, но да е безразличен към вярата си и да не възпрепятства православния родител да даде религиозното възпитание на децата. Да не възпрепятства другия родител да води децата на молитва, в църква, на Причастие. Но ако и от двете страни настояват, тогава резултатът ще е объркването на децата. И най-вероятно децата да отхвърлят вярата и на двамата и накрая да се терзаят, защото родителите им са били „благочестиви”. Тук поставям думата в кавички. Благочестието, когато не се преживява със свобода и уважение към другия и вярата на другия, е болно благочестие, където и да се преживява.


Разбира се, има значение и какъв еретик е другият. Коя е неговото изповедание? Някое християнско изповедание? Някоя друга религия? Или някоя организация? Защото например йеховистите не са религия, а организация. Народът ни в тези неща казва нещо много просто и мъдро, по-добре човек да предотвратява. Разбира се, не можем всичко да предотвратим, някои неща обаче можем. Когато не ги предотвратим, докато можем, тогава е естествено да дойдат проблемите. Когато обаче не можем да ги предотвратим, тогава какво остава? Това, което остава на православния вярващ, е да преживява автентично православната си вяра, да има истинна православна духовност без религиозен фанатизъм и да посреща този проблем с търпение, молитва, което означава доверие в Бога и най-важното с неговия пример. Със светлия пример, с примера, който вдъхновява децата, с примера, който от само себе си говори и дава отговори на децата. Защото това, което има значение, е плодът на вярата ни. Ако плодът е нашето освещение, нашето благородно сърце, тогава дори в началото да изглежда, че губим играта, нашето доверие, истинното и живо доверие към личността на Христос и на Света Богородица обаче ще доведе до резултат – децата ще разпознаят истината и това не е една теоретична мисъл, а нещо, което идва от опита, тоест от примерите, такива, като тези, които споменахме. Помнете, че вярата никога не е някаква идеологическа ориентация, а живот, свобода, любов, вярата в Христос е състояние на живот. Не мога да убедя другия, че това, което аз вярвам, е правилно, ако нямам правилно отношение спрямо всички, дори спрямо съпруга, който се намира в ерес и в заблуда. И, разбира се, при едно такова настояване е изключено да убедя някога и съпруга, че е в заблуда.

Разбира се, един човек, който се движи правилно в живота, колкото е по-добър спрямо един еретик и особено един фанатизиран човек, толкова повече той го хули, защото чувства, че губи играта. Но в крайна сметка ние искаме както нашето освещение и Божията благодат в живота ни, така и да спечелим и нашите деца. Може да не ги спечелим като малки, а да ги спечелим като големи. Затова нека доверим тяхното спасение на Христовата любов и Христос ще намери пътя.


Една слушателка пита и ни пише, че нейният съпруг има много странно поведение спрямо децата си, когато направят някаква беля или стаята им е разхвърляна. Той постоянно им казва, че ще смени дома си, но резултатът е, че самите деца използват същите думи, когато се карат, и така ситуацията става много напрегната. Първият ми коментар е, че е жалко хора, които са станали родители, да бъдат толкова объркани и смутени. И не разбирам някои неща в този въпрос. Какво означава, че им казва, че ще смени дома? Има предвид, че сам той ще напусне дома и ще отиде да живее самичък? Има предвид, че ще ги заведе в един по-добър дом, където децата няма да го замърсяват и ще внимават? Какъв смисъл има тази заплаха, защото така изглежда? Заради белите на децата ще смени дома, ще се махне и ще ги остави така? За съжаление, това е още един случай на баща, който не може да застане достойно пред децата си и не знае как да говори с тях. В тази история незрялост имат родителите, а не децата. Децата са естествени, не е странно децата да са неподредени. Децата много пъти се карат помежду си, както и не е странно да са разхвърляни в стаята си. Тези, които имат отговорност за всичко това, са родителите, не децата. Поведението на бащата в този случай, не зная дали и на майката, изглежда неестествено. Отговорът е изключително прост. Родителите, първо, трябва да си съдействат, трябва да оценяват правилно нещата, т.е. да разберат колко полезно ще е за децата да се научат да си подреждат стаята. Проява на погрешно възпитание ли е да обясняваш на детето си, че стаята му трябва да е подредена? Това е добро предначертание за бъдещето на децата. Защото разхвърляността не е присъща за здравата личност. Малките деца обаче са такива. Възрастните обаче какво правят? Как им говорят, как им обясняват? Защо това да се махна от вкъщи и или да сменя дома да е решение? И какво ще стане, ще сменят дома си, себе си няма ли да вземат с тях? Дали проблемът е в дома, или в хората? Един дом, който навярно сме опустошили с нашата небрежност, дори да го оставим и да отидем в друг дом, но вземем нашето собствено аз – така, както е било в стария, с това няма ли да направим същите неща и в новия дом? Виждате колко объркани човеци сме. И проблемът в дома ли е? Стаите сами ли стават разхвърляни? Следователно проблемът не е да сменим дома, а характера, да променим поведението ни. Децата използват едно такова състояние, защото реакцията на бащата не е светлина, която ги просветлява какво да правят, защото въобще децата не трябва ги заплашваме, за да им покажем това, което е правилно. Говорим им, разговаряме с тях, понякога оставяме да изпитат последиците, защото например, когато едно детенце има разхвърляна стая, на другия ден ще търси да намери тетрадката си, за да отиде на училище, и няма да я намира, и ние ще го оставим да не я намери, това да му „струва”, да се изложи, защото тогава ще се поучи от своето поведение. Следователно не оставяме нещата на никъде, защото това говори за неспособност да поемем нашата отговорност.


Един баща, който се държи по този начин, в най-добрия случай е баща, който не е поел своите отговорности. Той е баща, който е несигурен, баща, който не се е замислил какво възпитание ще даде на децата си и ги оставя реално на тяхната участ.

От въпроса се вижда, че тази история става повод за сблъсък със съпругата и е логично да има сблъсък. Първо, защото съществува разногласие, второ, защото съпругата констатира, че съпругът и бащата на децата не поема своята отговорност, а когато човек не поема своите отговорности и на работното си място, тогава и службата не „върви”. Когато в едно семейство родителите не възприемат тяхната роля, семейството „не върви” и за съжаление цената се плаща от децата, които може много да се отклонят от правилния път, след като не са имали отговорни родители, които да им поставят граници, защото този, който казва, че децата не се нуждаят от граници, не знае какво става с него. Децата са много по-разумни от нас, имат нужда да им поставим граници, чувстват по-голяма сигурност така и фактът, че им поставяме граници, показва, много просто, че комуникираме и общуваме с тях. Не поставяме полицейски граници. Обясняваме на едно дете, и с това искам да завърша, когато някога бях директор на едно училище, за да преодолея проблема с отсъствията, попитах учениците и ученичките кой е отговорен, когато едно дете отсъства цял ден от училище? И казах, че отговорността е на семейството ви. И ако това продължава, тогава трябва да се поинтересуваме какво правите, защо? Ако дойдете на училище, но избягате и отидете в кафенето, и ако по пътя ви удари един автомобил, вашите родители ще ни поставят на съдебната скамейка за проявената небрежност спрямо тяхното дете. Ще ни кажат: господа, доверихме ви нашето дете, а вие безконтролно и безразлично не се погрижихте за него, детето ни отиде в кафенето, и, дете е, така му е дошло, но вие къде бяхте, възрастните, какво правите? Да помните – им казах – че има учители, които са в затвора години наред, понеже отишли на екскурзия с децата, седнали да пият кафе и някои деца – една стара трагична история в Крит, влезли в кораба, не знаели (да плуват) и за съжаление се удавиха. Затова, деца мои, им казах, ако бягате от час, следобед ще пия кафе във вашия дом. И понеже децата бяха казали, че са верни и в обещанията, и в границите, които очертахме, те наистина спряха с бягствата. Нещата са прости, но ние не сме прости.


Накрая едно нещо искам да пожелая, поне сега да поемем нашите отговорности, да се погрижим за нашите отношения, да се погрижим за нашия брак, да се погрижим за нашите деца, защото благословението идва чрез труда.

 

 

превод: Константин Константинов

 

Какво ни пречи да се приближим до Бога?

Ноември 14, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Както преди да се съмне, тъмата намалява, така се случва и с човека, когато малко по малко започва да се приближава към всичко онова, което го откъсва от страстите…
Йеросхимонах Агафодор (Буданов) е известен Атонски подвижник от руската обител „Св. Пантелеймон“ в Света гора. Той е ученик на старците Йероним (Соломенцев) и Макарий (Сушкин). По-късно е бил антипросоп и духовник в манастира.

Когато едно плодно дръвче расте на свобода, без да има до себе си други растения, то принася добри плодове. Но когато около него растат други растения, те отнемат от силата му и то остава безплодно. Така става и с онзи човек, който може и да се старае на Божията нива, но страстите в сърцето му са особено силни, пречат на духовното му развитие и той остава безплоден.

Страстите винаги са заложени в дадения човек, но те могат да се усилват или затихват. Тяхното действие може да бъде засилено по много причини – от невъздържание с храна и питие; от липса на контрол на чувствата – зрение, слух, обоняние, вкус, осезание; също и от многословие, от многогрижие, от пристрастяване към това или онова, от суета, от нарушено общуване с хората, от гузна съвест.

Всичко това пречи на човека, отнема му чувството за любов към хората и Бога, възпрепятства чистата молитва. Всичките тези страсти като тръни и плевели задушават израстването на духовните му плодове, и на всякакво духовно растение.

Но всяко „дърво“, насадено край чисти водни потоци (внимание, изпълнение на Божиите заповеди, непрестанна молитва, въздържание, безстрастие, освободеност от земни грижи, уединение, безмълвие, помнене на смъртта, страх Божий), дава плода си в свое време.

Както с приближаването на утрото нощната тъма намалява, така и полека-лека се случва с човека, който започва да се откъсва от страстите; така те почват да затихват и намаляват вредното си влияние. Съзнанието се избистря, човек става по-концентриран, вниква в Божиите заповеди, молитвата става чиста и непрестанна.

Ти си в Бога, Бог е в тебе, небесният Рай те чака…

Източник: Книгата „Руски Атонски Отечественик 19 – 20 век. От серията „Руски Атон 19 – 20 век“ – Атонски Руски манастир „Св. Пантелеймон“, 2016 г.

Относно абортите

Ноември 13, 2018 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети

 

 

 

Не можем да убиваме другия човек, защото не ние, а Бог му е дал живот. Също така, убивайки човека, не му оставяме поле за покаяние и спасение. Божието милосърдие е толкова необятно, че и бин Ладен, и който и да е бин Ладен може да спаси, ако се покае. И Бог не само може, но и иска да ги спаси, защото Той е преблаг, милосърден, човеколюбив, Бог на любовта и търси спасението на човека, колкото и това и по човешки да не успокоява нашето чувство за мъст. Ние казваме: Добре, другият е направил толкова злини, и след това светец да ми стане? И в Рая да отиде? Не става ли много? Въпреки това, ако човек се покае и поиска прошка от Бога, да, Божието милосърдие е необятно и ще спаси всеки човек, както спасява нас. Разбира се, ще ми кажеш: колко хора убиват в този свят? Малцина. И в епохата, в която живеем, поне хладнокръвно не отиваш да убиеш другия човек. Обаче има и други случаи, в които убиваме хора и трябва да ги знаем.

Една обичайна постъпка, за която знаете, че Църквата е категорично против, са абортите. По този въпрос Църквата е категорична, не приема аборта, защото смята, че от първия момент на зачеването, на оплождането в утробата имаме човек, макар още да няма ръце, нозе, глава. И науката потвърждава това след разчитане на ДНК-то и доказа, че ДНК-то съдържа всички онези елементи, които съставят човека, който ще се роди. Църквата винаги е поддържала тази позиция, защото е имала и догматически причини за това. От първия момент, в който й било благовестено на Света Богородица зачеването на Христос, Бог Слово се въплъщава. Независимо че не виждаш ембриона с голо око, а само под микроскоп. Няма значение, човек е. Расте, активира се, придобива цялостен облик. Затова в никакъв случай не можем да приемем абортите като решение. Хубаво е да знаем това и много да внимаваме, защото за съжаление в Кипър стават десетки хиляди аборти на година. При турската инвазия колко човека загинаха? 6 хиляди. Тоест няколко инвазии на година. Разбирате, че това е голям проблем, да не говорим за травмите, които самата жена претърпява, майката, която реално убива своята природа, своята майчинска ипостас, и среща не по-малко затруднение. Често срещаме това и в изповедите, където хората идват при нас, дори възрастни жени, които се терзаят много заради тази своя постъпка. В онзи момент счели това за изход, за избавяне от една нежелана ситуация, решение на един проблем, но то се връща като бумеранг. Говоря за жените, но и мъжете не са освободени от отговорност. Мога да кажа, че мъжът навярно носи по-голяма отговорност и трябва да застане отговорно до жената, която по една или друга причина е забременяла.

Мисля, че когато жената проявява търпение (и не направи аборт) при една нежелана – както я наричат – бременност, тогава Бог ще я благослови и ще й даде много благодат и благословение, защото е понесла това затруднение и изпитание.

За щастие виждам, че по-младите жени по-трудно прибягват до това решение. По-рано, когато навярно са били и по-необразовани и са имали различни социални разбирания, е било по-лесно. Това обаче не спира да бъде голям проблем и голям грях, който за съжаление засяга много хора. Помислете за един лекар, който прави аборти, каква душа има, какво можеш да кажеш за този човек.

Когато дойдох от Света Гора, бяхме в един манастир, където дойде един лекар-гинеколог. Аз, идвайки от Света Гора, бях малко див и не знаех да говоря със заобиколки. Веднага щом го видях, го попитах:

- Какво работиш?

- Лекар съм.

- Какъв лекар?

- Гинеколог.

- А, гинеколог?

- Да.

- Правиш и аборти?

- Е, добре…

Човекът се усмихна с половин уста, сигурно си рече „Къде го намерихме тоя тук!” Не ми отдаде голямо значение. Но детето му отишло и купило от книжарницата книга, посветена на аборти. Сигурно чуло, че казах за абортите на баща му, купило една книга и я дало на баща си. Аз нищо не знаех. След един месец той отново дойде, намери ме и ми каза – „Знаеш ли, онзи ден стана така и така. Чувствам се малко неловко, нека поразговаряме малко по този въпрос”. Аз му казах:

- Я ми кажи, колко години си лекар?

- 18.

- Добре. Правиш аборти?

- Да, но знаеш ли, не са аборти, а прекъсване на бременността.

- Добре, дори така. Колко приблизително правиш на ден?

- Е, има дни, в които правя по 4 – 5, в клиниката.

Имах една елка и казах: 18 години по толкова дни, хайде, да сложим два аборта на ден. Хайде средно по един на ден, умножено по 18 години, излезе огромна цифра. Човекът без малко да припадне, когато разбра колко хиляди души е убил. И казах: добре, онези жени може да не знаят, да са под влиянието на чувствата си, на трудната ситуация – разбира се, те нямат оправдание. Но дойдоха при теб. Ти, който си лекар, бре детето ми, как смееш да правиш това нещо, колко хора убиваш! И не ги убиваш да кажеш, хайде, един ембрион на пет дена, където дори на това нямаш право, дори на една секунда да е плодът! А на два месеца, три месеца, четири месеца, пет месеца, където имахме такъв случай. Това е трагедия. Затова абортът няма оправдание, каквото и да стане. Какво означава – „Докторът ми каза!” Е, понеже ти е казал докторът, какво означава това? Много пъти се поставя дилемата – по-рано, сега не съществуват такива дилеми, сведени са до минимум – че или детето или майката трябва да умре. Вече много рядко се стига до такава дилема. Какво трябва да стане? Ние не можем да отговорим, не можем да кажем: Убий детето си! Ти ще решиш какво ще правиш, но какво означава майка? Майката означава жена, която дори може да умре за детето си. Това е майката. Или най-малкото, не го планирайте, оставете човешката природа да работи от само себе си, много пъти в опита ми като духовник се случи да дойдат при мене хора с такива дилеми – ще умре майката, ще умре детето, и когато го изследвахме по-добре, научно и със сериозни учени, видяхме, че нямаше такава опасност. Много просто, това бе лесното решение. Или по-комерсиалното решение, за съжаление. Затова трябва да сме изключително внимателни и да се стараем да не утежняваме душата ни с такива неща. Един въпрос днес е извънтелесното оплождане. Църквата не е против извънтелесното оплождане, стига само да не оплождат яйцеклетки и след това да бъдат убивани или изхвърляни ембриони. Затова трябва да бъдат много внимателни тези, които прибягват към тези методи.

Въпроси:

- По време на турската инвазия излезе решение на Кипърската църква, което разрешава аборти в случаи на жени, които са били изнасилени. Как характеризирате това решение?

Официално никога не е било издавано такова разрешение. Проучвал съм този въпрос, защото и аз бях чул, че уж Църквата позволила това по време на инвазията, но Църквата официално никога не е казвала подобно нещо. Нито официално някой епископ или член на Синода го е казвал. Ако го каже, на момента се низвергва. Тоест ако аз или който и да е клирик каже на някоя жена: Знаеш ли, върви направи аборт! Край, на момента се лишава от сан, загубил е Свещенството.

Изключено е да служи повторно. Зная човек, който даде пари на едно семейство, на мъж и жена, които му се оплакваха, че жената забременяла и какво ще стане, ще се самоубият и т.н. Той има роднинска връзка с тях, искали му 100 лири, почувствал срам, дал парите на девойката да отиде да направи аборт. След това този човек тръгнал да става свещеник, но един свят духовник на Света Гора, който го познаваше, го спря и не му позволи. След като си съдействал за аборт, не можеш да станеш свещеник. Биваш разглеждан като съучастник в убийството на този човек. И ако св. Синод е издал, и който и да е Синод, и хиляди Синоди да издадат такова решение – където не могат да направят това – всички синоди се низвергват и остава Божията заповед. Не можем да пренебрегнем заповедта.

- Какво става в случаите, когато една жена роди умряло дете? Логически погледнато, жената не е виновна. Но като че ли чух, че за да допусне Бог да се роди мъртво дете, значи и тя може да е виновна?

Не, нека не навлизаме в такава логика. Не стига болката на жената, че е родила умряло дете, а сега да я изкараме и виновна – тогава сме погинали, и тя с нас. Не. Това е едно тъжно събитие, трябва да я подкрепим, да разберем болката и затруднението й, тя не носи никаква отговорност. Нима една майка иска да убие детето си? Има биологични причини, където детето може да почине при износването, но не тя е виновна. Освен ако не е взела средства, за да го убие. Тогава да, но недоброволно, без да го желае, не носи никаква отговорност. Напротив, тя се терзае, жената е майка, носи в утробата нов човек, това е великото благословение – от Бога – на жените, че могат да станат майки. Но не можем да ги товарим с такива вини.

- Ако не се лъжа, Църквата няма официално становище по биоетични въпроси, примерно за извънтелесното оплождане.

Ставали са поместни събори, на поместни църкви и най-малкото по основните въпроси има единно мнение, че ембрионите не могат да бъдат убивани. Св. Синод на Еладската църква е разглеждала този въпрос, както и Кипърската църква.

- Относно този, който е дал пари да стане аборт и след това не е станал свещеник. Добре, този грях не се ли прощава?

Опрощава се, когато се покаеш.

- Ако се беше покаял, би ли станал свещеник?

Не.

- Относно случая със св. Димитър, който благословил св. Нестор и той убил Лий. Какво става там, и двамата са светци?

Вижте, едно е Свещенството, а друго покаянието. Светец ставаш, свещеник не. Когато убиеш, може да станеш свят, да възкресяваш мъртви, да правиш чудеса, но свещеник не можеш да станеш. Това е ненарушимо правило на Църквата, защото макар и да си се покаял и да си станал свят, съществува този факт, който не ти позволява Свещенство.

- А св. Нестор?

Св. Нестор и св. Димитър не били свещеници. Те били войни и Нестор се борил с Лий и в битката го убил. Но не станал свят, понеже убил Лий, та и ние който Лий срещнем, да го убиваме, а въпреки че убил Лий, защото имал толкова други добродетели и бил Божий човек, затова станал свят. Въпреки това, което направил, което всъщност е грях, убийството е грях.

- Относно документите за брака, където се изисква и медицинско изследване (В Кипър се изискват такива изследвания, които показват дали бъдещите съпрузи носят гена на средиземноморската анемия)

Това са закони на кесаря, на държавата, които нямат никаква връзка с Църквата. И какво означава, ако детето ни е болно, да го убиваме ли? Не можем да го убием, понеже е болно. При мен веднъж дойдоха мъж и жена, на които лекарите им казали, че има вероятност бебето, което ще се роди, да има Синдром на Даун, и питаха: Какво да правим? Трябва да прекъснем бременността, не можем иначе и т.н. Аз казах: Вижте, хора, добре, разбирам, проблем е, да ви кажа нещо обаче. Оставете детето, родете го и го убийте! Ама как ще го убием? Веднага щом се роди! На другия ден го убийте! Ама не става! Добре, в утробата ти може, защо извън утробата ти да не може? Каква е разликата? И за болните деца се борим и правим и митинги, лицемерим, а бебета, които убиваме преди да се родят? Направи един ултразвук да видиш бебето в утробата си. Или, както казват простодушните хора, върви лекарят да ти го покаже на телевизора! Дори в утробата е по-незащитено. Със същата логика утре ще искаме да убиваме и старците, какво да го правим стареца, дето е в старческия дом и не умира? Защо да не му пуснем малко класическа музика, да му бием една инжекцийка и да заспи? Смеем се, но тези неща стават, стават…

- Много пъти упражняваме ужасен натиск върху другите и дори и с клевети можем да ги убием…

Убиваме и с думи душите на хората, и с дела и с поглед. Със сигурност Божията заповед ни забранява и това…

- Спасяват ли се душите на децата, които биват убивани при аборти?

Аз не съм Бог да кажа, не знам, знам, че тези деца са онеправдани и със сигурност всеки онеправдан човек и много повече всяко онеправдано детенце праведният Бог няма да го остави на хорската неправда. Благият Бог като праведен и преблаг ще се отнесе към тези души както Той знае най-добре. Нито трябва да се безпокоим дали се спасяват душите на децата, които са били убити, а да се безпокоим какво ще стане с душите на тези, които са ги убили. Когато някой бива убит, оплакваш обикновено жертвата – но двойно повече трябва да оплакваш убиеца, защото е умъртвил душата си. Другият, който е бил убит, душата му може да се е спасила чрез смъртта му. Но този, който е убил, е убил душата си и се нуждае от голямо покаяние и духовен труд, за да намери себе си.

- Старецът Паисий казва, че душите на тези деца…

Не, не е казал, че не се спасяват. Зная случая и видението, което е имал. Просто иска да каже колко голямо неправда извършваме спрямо тези дечица, които биха могли да се родят, да приемат св. Кръщение и така кръстени да влязат в царството Божие, а ние ги онеправдаваме, защото ги пращаме в другия живот, убивайки ги и лишавайки ги от това да бъдат кръстени.

- Децата, които се раждат и малко след това умират, ако успеем да ги кръстим малко преди това?

Да, кръстени си. Затова Църквата има икономия и детето може да бъде кръстено дори във въздуха. Много благочестиви акушерки и лекари правят това. Когато виждат, че бебето ще умре, го кръщават във въздуха – Кръщава се Божият раб еди-кой си в името на Отца и Сина и Светия Дух. Край, кръстено е детето. Ако оживее, свещеникът ще довърши Кръщението.

- При възкресението на мъртвите тези деца…

А-а, там ще ни чакат. Ще чакат майка си, баща си и там ще стават големи запознанства…

- Когато Ирод убил всички онези младенци, какво е станало с тях?

Станали мъченици и празнуваме паметта им. Децата са мъченици, въпросът е Ирод къде е отишъл…

- Да, но е факт, че не са били кръстени.

Добре, не са били кръстени, защото Църквата още не била основана. Но имаме и кръщение с кръв. Имаме мъченици, които загинали мъченически и Църквата приела проливането на кръвта им за кръщение.

- Ако някои иноверни хора извършат убийство, но след това познаят нашата вяра, станат православни и се кръстят, могат ли след това да станат свещеници?

Да. Всеки грях, който човек е направил преди кръщението, се заличава – защото не е знаел Евангелието. Защото освен убийството, има и други грехове, които са пречка за Свещенство. Но ако греховете са станали преди кръщението, вече не се смятат за пречки – пречки са греховете, които са станали след кръщението…

Превод: Константин Константинов

 

 

 

 

Силата на милостинята е безмерно велика

Ноември 7, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Свети апостол Павел се обръща към коринтяни: „…който сее скъдно, скъдно и ще пожъне; а който сее щедро, щедро и ще пожъне“. (2 Кор. 9:6)

Не за жътва, не и за сеитба на зърно говори Той, а за сеене на милостиня. Който сее скъдно, скъдно и ще пожъне.

Така е и в Божиите дела, а в делата земни е другояче: случва се земеделец да посее малко, скъдно, а Сам Бог да му прати богата реколта, и поселият малко жъне много.

Ала бива и обратното – поселият щедро да не пожъне богато: ще удари град и земеделецът не ще може нищо да събере.

А в делата Божии не може да е така: винаги и неизменно този, който сее скъдно, скъдно и жъне, и който сее щедро, щедро жъне.

Светият апостол ни учи да сеем много. Сам Господ Иисус Христос също ни призовава неведнъж към милостиня. Чуйте какво изключително значение придава Той на милостинята в Своето слово, изобличаващо книжници и фарисеи, които считали за важно да мият своята посуда – чаши, бокали и пр. Той посочил: „…давайте милостиня според силите си; тогава всичко у вас ще бъде чисто“. (Лука 11:41)

Тези слова се отнасят не само до книжници и фарисеи, но и до нас. Ако даваме милостиня, то, според Христовото слово, всичко у нас ще е чисто.

За книжниците и фарисеите Той казал, че са изпълнени вътрешно с алчност и лукавство, но ако дават милостиня, ще станат вътрешно чисти.

Така трябва да мислим и за себе си. И у нас често вътрешността ни, сърцата ни са нечисти, твърде нечисти, пълни с беззакония. Трябва, трябва да очистваме вътрешността си, сърцата си, и Господ ни показва необикновено просто средство за това: „само давайте милостиня и всичко ще бъде чисто, вътрешно всичко ще е чисто“.

Запомнете това, запомнете, че силата на милостинята е безмерно велика.

Св. Йоан Златоуст назовава милостинята царица на всички добродетели. Той казва, че милостинята ни открива самите небеса, че със силата на дадената от нас милостиня можем без затруднение и без да бъдем спирани на никое от митарствата, свободно да се възнесем към самия Божий престол. Той ни напомня за стотника Корнилий, езичник, който бил милосърден, давал много милостиня и постоянно се молел. Бог му пратил Своя ангел, който казал на Корнилий: „Твоите молитви и твоите милостини възлязоха за спомен пред Бога“. (Деян. 10:4) Възлязоха пред Бога…

Чувате ли, направо пред Бога възлизат, възлизат пред Божия престол, безпрепятствено преминават през небесата, през всички небесни светила, през ангелски полкове, през серафими и херувими и, без да бъдат спирани някъде, милостините ни дръзновено и бързо се възнасят към самия Бог.

Вие знаете, неведнъж съм ви говорил, как и за какво ще съди човечеството нашият Господ Иисус Христос, когато дойде денят на Страшния Съд. Той няма да попита никого от нас: „Бил ли си на поклонение?”. Не ще поиска да знае. „Поклони ли се на Моя гроб в Йерусалим?”. „Беше ли девственик?” – и това няма да попита, но ще попита само едно: „Дава ли милостиня? Върши ли някога дела на милосърдието?”.

И ще каже удивителните слова: „Истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“. (Мат. 25:40)

Всяко добро, което правим за бедните, за нещастните братя, Той приема като добро, сторено на Него Самия. Всяка милостиня, която пускаме в ръката на бедния, приема Сам в Своята ръка.

О, Господи, Господи! Как велико е това: Ти Сам приемаш милостинята ни. На Тебе, нашия Бог, ние трябва да подаваме милостиня. Божието слово е истинно и неизменно, а всяка милостиня, която правим за нашите нещастни, онеправдани братя, е милостиня, подавана на Самия Господ Иисус Христос.

О, как велико е това и как трябва да се замислим над словата на апостола, че не бива да даваме милостиня скъдно, понеже скъдно и ще пожънем Божията благодат за нея.

Трябва да даваме милостиня не скъдно, а щедро, ще пожънем велика благодат, както обещава Сам Господ Иисус Христос: „Давайте, и ще ви се даде: мярка добра, натъпкана, стърсена и препълнена ще изсипят в пазвата ви; защото, с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“. (Лука 6:38)

Виждате, за комат хляб, за чаша вода, която даваме на бедния, Господ ще ни въздаде в необичайна мяра – мяра добра, пълна, ще въздаде неизмеримо повече от това, което ние сме Му дали в лицето на нашите бедни братя.

По-натам светият апостол казва: „Всеки да отдели, колкото му сърце дава, без да му се свиди, и без да го принуждават; защото Бог люби оногова, който драговолно дава“. (2 Кор. 9:7)

А как много са тези сред нас, които дават с огорчение, неохотно, сякаш по принуда. И как безкрайно далечни сме от това духовно състояние, в което пребивавали великите милостивци, като например свети Йоан, патриарх Александрийски.

Той бил живото олицетворение на милосърдието. Стараел се с цялото си същество да помага винаги и на всички. Когато възлязъл на патриаршеския престол, заповядал на своите служители да обходят целия огромен град Александрия и да направят списък с неговите благодетели.

С удивление подчинените му го попитали: „Владико, какви благодетели да запишем?”. Той отвърнал: „Бедните, гладните, голите, студуващите”.

Преброили седем хиляди души, които той облякъл и хранел всеки ден.

Всеки ден, който минавал без дела на милосърдието, свети Йоан оплаквал с горчиви сълзи и считал за загубен, пропаднал в живота ден. Той благотворял „не с огорчение и не с принуда”, а с желание, което Бог обича.

Никога не мислел, че може да обеднее и раздавал на всеки. Свети апостол Павел казва: „Бог е силен да умножи у вас всякаква благодат, та, като имате винаги всякакво доволство във всичко, да бъдете щедри във всяко добро дело“. (2 Кор. 9:8)

Колко много, много пъти тези слова се сбъдвали над добрите милосърдни свети люде.

Често четем в житията на светците как раздавали докрай всичко, което имали в манастира, за да нахранят стотици странници, и как домакинът на манастира недоумявал пред игумена: “Какво ще правим? Всичко е раздадено, хамбарите са празни, братята няма какво да ядат”.

Но светците не се смущавали, възлагали цялото си упование на Бога и Той никога не ги оставял: манастирските хамбари отново се напълвали или по чуден начин им се пращало онова, от което имали нужда.

Така се случвало с преподобния наш отец Сергий Радонежки, така било с Евтимий Велики, със Сава Освещени и с много други светци. Господ никого не оставя и винаги помага на онези, които са милостиви.

Както е писано: „пръсна, раздаде на сиромаси; правдата му пребъдва вечно“.

„А Оня, Който дава семе на сеяча и хляб за храна, дано даде изобилие на посеяното от вас и да наспори плодовете на вашата правда“

Длъжни сме да сеем, да сеем милостиня, да сеем правда, а посятото от нас ще израсте Сам Бог, и ще наспори веднъж трийсет пъти, друг път шейсет, а понякога и сто”.

„Та да бъдете богати във всичко за всяка щедрост, която чрез нас извиква благодарност към Бога“. (2 Кор. 9:11)

Твърде важно е как подаваме милостиня, как вършим милосърдни дела, защото ако утоляваме нуждите на нещастните с искрена любов, вършим и друго велико дело: насаждаме в сърцата им благодарност към Бога. Милосърдието има такава сила, че може да обърне към Бога даже сърцата на бедните, които живеят без Господ, защото има и такива.

Милостинята има огромна, безкрайна сила и ето пример за това: в края на IV – началото на V век в Италия живял епископ Павлин Милостиви. Той произхождал от знатен род. На двадесет години бил назначен за сенатор, сетне за консул, а после за губернатор на най-важната за Римската област Кампания.

Той презрял всичко, оставил всичко, раздал имуществото си, а сам станал монах. Изпитал немалко обиди, издевателства и даже насмешки от своите слуги, но не се смущавал от нищо. Щом станал епископ, започнал да раздава щедро на бедните и църковното имущество.

В това време Италия била подложена на нашествие от вандали – див и жесток народ. Те покорили римляните и отвели в плен много народ, а епископ Павлин, откупувал пленници с парите, които имал. Дошла при него бедна вдовица и през сълзи го помолила да откупи единствения й син, взет в плен. Той казал: „Нямам повече пари, ала нека направим така: отведи ме в стана на вандалите, нека вземат мен, а пуснат твоя син“. И сам се предал в плен.

Вандалският княз, суров и жесток човек, бил поразен от кротостта и благородството на поробения. Случайно узнал, че това е епископ и останал изумен. Князът се проникнал от такова благоговение към този благороден човек, че не само го пуснал, но заедно с него освободил и всички пленени римляни. Така свети Павлин изкупил както сам себе си от плен, така и много нещастни пленени римляни. Ето как се сбъднали словата на св. апостол Павел – да бъдете богати във всичко за всяка щедрост, която чрез нас извиква благодарност към Бога.

Нашето милосърдие събужда велика благодарност към Бога у хората, които са далече от Него.

Какво може да е по-силно от милосърдието? Очевидно, нищо.

Господ Иисус Христос поставя тази добродетел по-високо от всички добродетели.

Към тази добродетел призовавам и аз, призовавам ви да станете постоянни и усърдни в милостинята, за да разберете каква безмерна сила има тя.

Нека всеки дава милостиня според силите си. Не се иска да дадете всичко, а само онова, което бихте отделили за своя ближен като част от своето, което притежавате, колкото и оскъдно да е то.

А в Христовите слова за вдовицата, положила в кутията само две лепти, е казано, че е положила много повече от всички онези, които поставяли злато и сребро, понеже дала всичко, което имала.

Господ е човеколюбив, Господ не иска прекомерен подвиг.

Знайте, че Господ така дълбоко цени нашата любов към ближните, нашето милосърдие и нашата милостиня, че ако даже нашите добри дела дадат плод едва трийсет пъти, ще приеме и това, ще го приеме с благословение, колкото и малко да е стореното добро, с колкото и малко да сме помогнали на Неговите бедни братя – всичко ще приеме с благословение. И ще чуете от Него на Страшния Съд: „Дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира“. (Мат. 25:34)

Да бъде за всички вас това обещание истинно и свято.

Да възрастнат плодовете на добрите ви дела поне трийсет пъти. И тогава не ще остане без въздаяние дори парчето хляб, даже чашата вода, само ако бъдат подадени с любов и ласкаво.
Амин.

21 октомври 1951 г.

 

из книгата: “Светител Лука Войно-Ясенецки, Проповеди за цялата година”

 

 

Да обичаш другия – това е любовта към Христос

Ноември 6, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Първо да разгледаме какво е любовта, защото не знам дали това, което виждаме написано върху лозунги, върху послания и за което хората говорят, дали наистина е любов. В отците на Църквата ще открием истинните елементи на любовта. Нека вземем Авраам. Помните, той живял в своето всекидневие, бил богат, имал съпруга, роднини, отечество. Внезапно Бог идва и му казва: „Излез от всичко това и ела там, където Аз ще те заведа”. Ще ми кажете нима това е елемент на любовта? Да, първият елемент на любовта е излизането, едно героично излизане от егото. Ако това не стане, човек никога няма да се влюби. Поради силната любов, която имал към Бога, Авраам оставя всичко, излиза от него и виждате, че ние обикновено, когато говорим за любов, имаме предвид точно обратното. Дори най-свещените елементи на живота ни се променят и изопачават от егоизма. Тоест аз считам, че любовта е влизане на другия в моя живот, както и мое завоевателно влизане в живота на другия. Любовта е излизане – ако не излезеш, няма да обикнеш, няма да пътуваш, няма да живееш, ако останеш в тази много затворена периферия на егото. Авраам излиза, пътува, рискува, но стига до висшата любов и къде се вижда това? В жертвата. Наистина – говорим за любовта, да речем, че правим това героично излизане от нашето аз, но жертваме ли нещо? За това, което наричаме любов, жертваме ли нещо? Правим ли някакво движение? Много пъти не правим нищо и не само че нищо не жертваме, но и търсим жертвата на другия – тоест за мен любовта е аз да ставам олтар, върху който другият да се жертва в мое име. Разбирате ли колко трагично понякога разбираме, мислим и най-вече преживяваме събитието на любовта?


Първо е излизането; вторият жертвата. Сега третият елемент. Моисей бил пастир, пасял овце и внезапно стига до едно свещено място и Бог какво му казва? И нека не си представяме, че Бог говорил на пророците външно, Той говорил в тях, дълбоко в тях слушали Божият глас да им прошепва – „Не пристъпвай, ако не свалиш обущата си.” Защо? – мястото е свещено. Какво са обущата? Това, което ни съединява с пръстта, влизаме в съприкосновение със земята, тоест с всяко земно нещо. Свали всичко земно, защото мястото е свещено. Внимавай къде ще стъпиш. Съществува ли по-свещено място от лицето на другия? Я ми кажете. Търсейки в Писанието, в отците на Църквата не намираш по-свещено пространство, по-добър храм от лицето на брата, на човека, на всеки човек. Христос идва и ти казва – гладен бях – и Ми даде да ям. Ама кога го направих? След като го стори на брата Ми, на Мене го стори. Следователно другият е Христос. Той е свещено място. Как влизаме в неговия живот? Помисляли ли сме някога? Сваляме ли от себе си всичко земно? Влизаме у дома и почистваме обувките си на прага, върху изтривалката. Но да не би в крайна сметка вместо да излизам от себе си, вместо да очиствам себе си, влизам в живота на другия и самия него превръщам в изтривалка? Под предлог на любовта, имайки за оправдание любовта, да не би другият да става този, който изтрива моята нужда? Така се губи сакралността и уважението. Помислете колко трагично нещо е един свещеник да не е влюбен в св. Трапеза, да не е влюбен в един „маршрут” – от св. Трапеза до царските двери, тоест до другия човек, и от човека до св. Трапеза. Представете си един художник, който не е влюбен и не се подлудява с боите, един поет, който не е влюбен в думите, монахът, който не е влюбен в Христос? Трагични лица. Е, представи си да отнемаш тази сакралност и да влизаш в живота на другия не като свещенослужител (в храма), а като завоевател, като господар, за да изсипеш съдържанието на егоизма си в пространството на другия. Представяте ли си колко трагично нещо е това?


Любовта, казват отците, е търсене. Един велик отец на Църквата казва за божествения ерос – трябва да преследваш Христос, както безумно влюбеният преследва своята любима. Тоест да Го търсиш, да излизаш от егото си, да ставаш „свещенослужител” (на живота), да ревнуваш всичко нежно, свещено и свято и да преследваш другия, за да му го дадеш и наред с това и твоя живот и воля. Тук ние преследваме другия, за да му дадем нещо от нашия егоизъм, от наша воля, от нашата страст, от нашата нужда. Разбирате ли къде се намираме?


Любовта е търсене, не окупация. Прощавайте, но през следващите години, някои хора, които ни погледнат, знаете ли какво ще ни кажат? – че постъпваме малко като Тройката (ЕС, МВФ, ЕЦБ) – идваме да ви помогнем, да ви дадем, и там виждаш една окупация. Така постъпваме ние.


Любовта е търсене, премеждие, отдаване, принасяне, жертва, кръст, пътуване. С каква скръб ни изпълваше песента, която пеехме в детската градина, в училище за онзи кораб, който не пътувал. Помните ли я? Човекът, който не се е влюбил, не е „пътувал”. Монахът, поетът, свещеникът, всеки човек, политикът, всеки човек, който не се е влюбил, не е пътувал, той е разоръжен. Ако превръщаме другия в наше притежание, ще спрем да го търсим. Ако доближаваме другия като господари с цел да го завладеем и да го направим наша собственост, ще спрем да го търсим. Тоест ще спрем да сме влюбени, да го обичаме, ще стане даденост, всекидневие, нищо, декоративен елемент.


Любовта, казват отците, е себезагуба. Чували ли сте тази дума? Много е хубава – губя, когато се влюбвам, опразвам себе си, не грабя (αρπάζω), а опразвам (αδειάζω) своето аз. Ако сграбча и завладея, тогава губя, пътуването е свършило, търсенето е приключило, отново се затворих в моето его, загубих сакралността, спрях да бъда свещенослужител на живота.


Днес говорят за любов, чуваш всички говорят за любов, навсякъде има влюбени и казваш сега – любов без душа? Какво е любовта? Отците отговарят – тя е дар Божий. Нима е възможно Бог да даде на човека един дар, който да засяга само тялото? Грехът е този, който фрагментира и разделя човека. Резултатът – това е най-голямото разделение – е смъртта, където душата насила се разделя от хармонията с тялото. Бог не разделя, а обединява. Грехът и главно смъртта разделят. Така това, което Бог ни дава, го дава и за душата и за тялото. Той идва и дава един дар, любовта, и за душата и за тялото. Какво да Му кажем ние сега, където нашата любов е бездушна? Нашата любов жива ли е? Какво казвате? Жива ли е? Бездушна е. И едно тяло без душа какво е? – мъртво тяло. Извод – нашата любов е мъртва. В една хубава песен се пее – безумни любови, безумни целувки, думи, думи, думи лъжливи. Това е. Много пъти чрез стиховете можем да чуем най-ценните и сериозни проповеди. Без душа любовта е мъртва. Но кой влага душа днес? Колко хубаво казва Христос – Добрият Пастир полага душата Си за овцете – не тялото. Душата – най-доброто жертваш. Днес нашата любов жива ли е? Не. Една напълно повърхностна, плитка, мъртва любов. Имаме една любов, която представлява завладяване на другия, застояване в егото, която губи всякаква сакралност и другият става изтривалката, върху която ще си изтрия обувките, или кърпичката, в която ще изтрия нуждата си. И ще я смачкам, ще я изхвърля, за да взема друга, защото нуждата отново ще се появи?


След това отците на Църквата подчертават, че всичко, което се откъсне от любовта, умира. Знаете ли на какво прилича любовта ни повечето пъти днес? Навярно един гинеколог би могъл по-добре да го опише. Прилича на извънутробен ембрион. Чували ли сте този термин – бива заченат, но е извън утробата и е осъден на смърт, не може да бъде износен извън утробата. Всичко, което е извън любовта, е обречено. Ще умре, това е сигурно. Оттук, виждате, движим се, за срещнем другия, казваме, че се влюбваме в него, и нашите движения са пълни със смърт, мъртви, бездушни, както и неговите, и се срещат двама човека без душа и създават една мъртва връзка.


Празнувахме един велик светец – св. Ефрем Сириец и в Утренята ми направи впечатление нещо. Чух един стих, в който св. песнописец казва на св. Ефрем – ти си река Ефрат, която извира от Едем, тоест от Рая. И си мислех, кои са нашите извори? Кой е изворът на любовта? Нашите извори пресъхват, защото всичко, което душата прави, го прави от ентусиазъм и след това този извор пресъхва. Веднага щом стане завоюване на другия, всичко приключва. Нямаме извор, нашият извор е пресъхнал. Как тази река да потече, да се задвижи, освежи и напои? Нищо няма да направи, защото изворът на любовта ни е егоизмът и водата е мръсна и горчива. И колкото повече се опитваме да се умием, толкова повече се замърсяваме и замърсяваме и другите. Днес любовта ни за съжаление представлява простираща се „политика” на егоизма ни. Нищо повече.


Днес това, което наричат любов, е и трагична многоизмерна увреденост. Тежък израз. И на мен така ми се стори, когато го отбелязах в колата, идвайки насам, но от друга страна реших да го кажа, защото така стоят нещата. Любовта, която е здраве, движение, Божий дар, отмяна на егоизма, премахване на смъртта, култивиране на любовта става трагична многоизмерна увреденост. Тоест предавам на другия моята болест, страст, нужда. Ако днес попиташ едно дете: какво става, виждам те, че май си влюбен! В какво се влюби? Питал съм, не искам да ви кажа отговорите.


Днес на едно дете показваме другия като нивата, която трябва да заграби и завладее, да я придобие, да превърне в негова собственост, и след като я завземе, да завземе следващата. В това е нашият крах. Ако искате, нашият грях.


Знаете ли защо св. Мария Египетска се обърнала и променила живота си? Нейният страх от смъртта идвал от нейната страст, тя мислела, че това е живот, докато не познала Живота, Христос, докато не познала Възкресението. Оттук цялата тази страст и любов от материята се насочила към Христос. Страстно съгрешавала, била влюбена в покварения живот, и внезапно насочва цялата тази погрешна любов към Христос.


Преди няколко години се вдигна шум около предбрачни връзки и от едната страна хората викаха: ад! А от другата: средновековие! и накрая тези думи останаха. За съжаление, загубихме най-голямата възможност да изложим пред съвременния човек цялото това богатство на отците относно любовта. Да му покажем, че сакралността, която отнехме, Христос дойде да я прибави. По какъв начин? Благославяйки конкретното събитие. Извеждайки го от нуждата и поставяйки го в сферата на любовта. Извличайки го от смъртта и превръщайки го в живот. Христос дойде да ти каже: Аз го благославям, за да пребъдва чисто, автентично, да не стане никога нужда, а да стане любов. Да не виждаш – да не казвам какво – (плът) – а лице пред теб, да виждаш душа, нещо свещено и да се радваш на тази сакралност. Христос това направил, това трябва да изложим, това да кажем. Той ми оказва чест да благослови дара, който ми е дарил и който аз загубих и разруших. Това е любовта – дар Божий, отците казват, за утеха на човека, да изразява своята любов, да се научи да обича чрез това, да уважава, и сам да стане свещенодеятел в лицето на другия. Да се научи да не разделя, а да обединява.


Проблемът е, че вместо да се жертвам, жертвах другия, станах, както би казал днес св. Ефрем Сириец – антихрист – вместо (αντί) Христос, нека не ни плаши термина. Христос се жертва, учениците Му се жертват, а аз жертвам другия – следователно съм анти – христ. В събитието на любовта трябва да вложим душа и за да вложим душа, трябва да я намерим и за да я намерим, е нужно смирение. Трябва да направим пътуването към другия, то трябва да е вътрешно, да вляза дълбоко вътре, да видя какво става. Помните ли случая с Господ, когато довели при Него един разслабен? Христос бил в един дом, хората били около Него, не могат да влязат през вратите и прозорците, и какво правят? Качват се, разковават покрива и го спускат в нозете на Христос – колко хубава картина. Помислете, че определени пъти врати и прозорци може да са затворени – врати и прозорци са нашите очи, уши, сетива. Оттук трябва да прибегнем към покрива, към ума, да влезем по-дълбоко, да преодолеем покрива, да влезем в дълбочина, да се спуснем вътре, там ще срещнем Христос. И какво ще му дадем – нашата парализа, нашата болест. Кой може да ни отведе там? Четирима, се казва, носели парализирания: смирението, любовта, вярата и молитвата. Да ни отведат вътре, да срещнем Христос. Срещайки Го, си намерил душата си. И когато я намериш, си готов да се влюбиш, да я дадеш, защото, без да я намериш, какво ще дадеш? Срещаш Христос, намираш душата си и тогава си готов. Веднага щом намериш Христос, имаш кръста и той става път, мост, срещаш другия и веднага щом го срещнеш с любов, с красота, с благодат, тогава тази връзка става възкресение…

 

Превод: Константин Константинов