Как започва християнският живот в нас?

Април 18, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Трябва да си изясним кога и как започва истинският християнски живот, за да видим поставено ли е в нас началото на този живот, и ако не е поставено, да знаем как да го поставим, доколкото това зависи от нас. Това, че някой се нарича християнин и принадлежи към Христовата църква, още не е сигурен признак на истински живот в Христа. Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! Ще влезе в царството небесно (Мат. 7:21). И не всички, които са от Израиля, са израилтяни (Рим. 9:6). Можеш да се числиш към християните и да не бъдеш християнин. Всеки знае това. Има един момент, и момент – добре забележим, рязко изпъкващ в хода на живота ни, когато някой започва да живее по християнски.

Това е моментът, в който в него започват да се забелязват отличителните черти на християнския живот. Християнският живот е ревност и сила да пребиваваме в деятелно общуване с Бога, поради вяра в нашия Господ Иисус Христос с помощта на Божията благодат, чрез изпълняване на святата Му воля, за слава на пресвятото Му име. Същността на християнския живот се състои в Богообщение в нашия Господ Иисус Христос – в Богообщение, в началото обикновено скрито не само от другите, но и от себе си. А видимото или осезаемо вътре в нас свидетелство за него е пламът на деятелната ревност, изключително за християнско Богоугаждане, с пълно самоотричане и омраза към всичко противоположно на това.

Така, когато този плам на ревността се появява, се поставя началото на християнския живот; и този, в когото той действа постоянно, живее по християнски. Да се спрем по-подробно на тази отличителна черта. Огън дойдох да туря на земята – казва Спасителят, – и колко бих желал да беше вече пламнал (Лук. 12:49). Той казва това за християнския живот и го казва поради това, че видимо свидетелство за него е разпалваната в сърцето от Божия Дух ревност за Богоугаждане, приличаща на огън, защото както огънят поглъща веществото, в което се внедрява, така и ревността за живот според Христа поглъща душата, която я е възприела. И както при пожар огънят обхваща цялата сграда, така и възприетият огън на ревността ще обхване и ще изпълни цялото същество на човека.

На друго място Господ казва: всеки с огън ще се осоли (Марк. 9:49). И това е указание за огъня на духа, проникващ чрез ревността в цялото ни същество. Както солта, прониквайки в лесно разлагащото се вещество, го предпазва от гниене, така и духът на ревността, прониквайки в цялото ни същество, изгонва греха, покваряващ природата ни и по душа, и по тяло, от всички, дори и най-малки, негови вместилища и хранилища и с това ни спасява от нравствена развала и изгниване. Апостол Павел заповядва: Духа не угасяйте (1 Сол. 5:19), в усърдието не бивайте лениви; духом бъдете пламенни (Рим. 12:11) – заповядва това на всички християни, за да помнят, че горенето на духа или неленостното усърдие е неотменимо свойство на християнския живот. На друго място той казва за себе си: като забравям, що е зад мене, и като се силно стремя към това, що е пред мене, тичам към целта – към наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса (Фил. 3:13, 14); и на другите внушава: Така тичайте, за да постигнете целта (1 Кор. 9:24). Следователно в християнския живот, вследствие на плама на ревността, има своеобразна духовна бързина и активност, с която християните се захващат с богоугодни дела, потъпквайки себе си и охотно принасяйки в жертва на Бога трудове от всякакъв вид, без жалене на себе си. Изхождайки от това разбиране, лесно можем да направим извода, че студеното изпълнение на уставите на Църквата, а така също и коректността в делата, установена от пресметлив разсъдък, точността, сериозността и честността в поведението още не са категорични признаци, че в нас е налице истински християнски живот. Всичко това е хубаво, но щом не носи в себе си духа на живота в Христа Иисуса, няма никаква цена пред Бога. Тогава дела от този род ще бъдат като бездушни истукани. И добрият часовник върви точно; но кой ще каже, че в него има живот?! Така е и тук: “християните” често носят име, че са живи, а всъщност са мъртви (срв.: Откр. 3:1).

Тази добропорядъчност на поведението може най-много да ни заблуди. Истинското му значение зависи от вътрешните разположения, при които са възможни значителни отклонения от същинска правда при правилни дела. Както, въздържайки се външно от греховни дела, е възможно да изпитваме към тях привързаност или съуслаждане в сърцето, по същия начин, вършейки праведни дела външно, е възможно да нямаме сърдечно разположение към тях. Само истинската ревност както иска да извършва доброто в цялата му пълнота и чистота, така и преследва греха до най-малките му оттенъци. Търси първото като насъщен хляб, постъпва с второто като със смъртен враг. Воюващият мрази врага си не само лично, но и роднините и познатите му, дори вещите му, любимия му цвят и общо взето, всичко, което поне малко му напомня за него. По същия начин и истинската ревност за Богоугаждане преследва греха и в най-малките напомняния или намеци за него; защото ревнува за решителна чистота. Ако не би било това, колко нечистота би се залежала в сърцето! И какъв успех може да се очаква, когато липсва стремителна ревност за християнско Богоугаждане? Това, в което няма трудности, все още ще бъде изпълнявано; но щом за нещо потрябва усилен труд или някаква саможертва, веднага ще последва отказ, поради невъзможност на човека да се справи със себе си. Защото тогава няма да има на какво да се опре, за да се подвизава в доброто дело, самосъжалението ще подкопае всичките му опори. А ако се добави и някой друг мотив, освен посочения, той ще направи и доброто дело недобро. Съгледвачите при Моисей се уплашили поради това, че жалели себе си. Мъчениците отивали с желание на смърт поради това, че ги изгарял вътрешен огън. Истинският ревнител прави не само законното, но изпълнява и всеки съвет и добро внушение, тайно отпечатвано в душата; прави не само това, което възниква като задачи за изпълнение, но е и изобретателен по отношение на доброто, целият в грижи само за здравото, истинското, вечното добро.

“Навсякъде ни е необходимо” – казва свети Иоан Златоуст (“Беседа 31 на “Деяния на светите апостоли””) – усърдие и голямо разпалване на душата, готово да се опълчи дори против смъртта; защото е невъзможно да получим по друг начин небесното царство”. Делото на благочестието и на общуването с Бога е много трудно и болезнено, особено в началото. Откъде да вземем сили, за да се справим с всички тези трудове? С помощта на Божията благодат – от одушевената ревност. Търговецът, военният, съдията, ученият практикуват професии, изпълнени с много трудности и грижи. От какво се поддържат те в трудовете си? От въодушевлението и любовта към работата си. И по пътя на благочестието не можем да се поддържаме от нищо друго. А без въодушевление и любов ще намираме в служението на Бога умора, досада, скука, вялост. И охлювът върви, но с мъка, докато за бързата сърна или за пъргавата катерица движението и преходът са удоволствие. Ревностното Богоугаждане е отрадно, окриляващо духа шестване към Бога. Без него можем да развалим цялото дело. Трябва да вършим всичко за Божия слава, напук на живеещия в нас грях; а без това ще изпълняваме всичко само по навик, поради изискване на благоприличието, защото така се прави отдавна и така правят другите. Трябва да правим всичко; а в противен случай ще направим едно нещо, а друго – не, и при това – без никакво съкрушение и дори спомен за пропуски. Трябва да вършим всичко с внимание и предпазливост, като главна работа; като в противен случай ще го вършим както и да е. И така, ясно е, че без ревност християнинът е лош християнин – вял, отпуснат, безжизнен, нито топъл, нито студен – и такъв живот не е живот. Като знаем това, да се постараем да се проявим като истински ревнители за добри дела, за да бъдем истински угодни на Бога, нямайки сквернота или порок, или нещо подобно. И така, сигурно свидетелство за християнски живот е огънят на дейната ревност за Богоугаждане. Сега се пита, как се запалва този огън? Кои са неговите производители? Тази ревност се произвежда от действието на благодатта, но не и без участието на свободната ни воля. Християнският живот не е естествен живот. Такова трябва да бъде и началото му или първото му пробуждане. Както в семето растителният живот се пробужда тогава, когато до скрития в него зародиш проникнат топлина и влага, а чрез тях – всевъзстановяващата сила на живота, така и в нас Божественият живот се пробужда, когато в сърцето проникне Духът Божий и постави там началото на живота по дух, очиства и събира в едно помрачените и разбити черти на Божия образ. Пробужда се желание и свободно търсене (под действие отвън), после слиза благодат (чрез тайнствата) и като се съчетае със свободата, ражда гореща ревност. И никой да не мисли, че сам по себе си може да роди тази жизнена сила: трябва да се молим за нея и да бъдем готови да я приемем. Огънят на ревността със сила – това е Господня благодат. Божият Дух, слизайки в сърцето, започва да действа в него не само с поглъщаща, но и с вседействаща ревност.

Някои си мислят: “Защо е нужно това действие на благодатта? Нима не можем сами да вършим добри дела? Ето, направихме това или онова добро дело. Ще поживеем и ще направим още нещо”. Може би рядко някой не си задава този въпрос. Други казват: “Сами не можем да вършим “нищо добро””. Но тук става въпрос не за отделни, добри дела, а за прераждане на целия живот, за нов живот, за живот в цялата му пълнота – такъв, който води до спасение. В отделни случаи не е трудно да направим нещо даже много добро, както са правели и езичниците. Но нека някой твърдо да се реши на постоянно добротворство, да определи реда му по указание на Божието слово – и това – не за един месец или година, а за цял живот – и да реши да пребивава неотклонно в този ред, и после, когато остане верен на това, нека да се хвали със силата си; а ако не може да направи това, не е ли по-добре да си мълчи? Малко ли опити за самоделно започване и устройване на християнски живот е имало и има? И всички те са завършвали и завършват с нищо. Постои малко човек в новоизбрания ред – и го зарязва. И как да стане другояче? Няма сили. Само за вечната Божия сила е свойствено да ни поддържа неизменни в разположението сред непрекъснатите приливи на временни изменения. Затова трябва да се преизпълним с тази сила, да я измолим и приемем според чина – и тя ще ни повдигне и извлече от временното вълнение.

Обърнете се към опита и вижте кога идват такива помисли на самодоволство? Когато човек е в състояние на покой, когато нищо не го смущава, нищо не го прелъстява и не го влече към грях, той е готов на най-свят и чист живот. Но само да се появи леко движение на страст или съблазън – къде отиват всички обети?! Човек, водещ невъздържан живот, не си ли казва често: “Няма повече да правя така”? Но насищането на страстта е преминало, надига се нов позив и той пак се озовава в грехове. Добре ни е да разсъждаваме за търпение на обиди, когато всичко върви по наша воля, не напреки на самолюбието. Тогава чувството на оскърбеност или сърдитост, на което се предават другите, може би ще ни се стори странно. Но ако се случи ти самият да попаднеш в подобна ситуация, тогава не само дума, но дори и един поглед ще те накара да излезеш извън себе си. Така, когато духът е в покой, можеш самонадеяно да мечтаеш за възможността сам, без помощ свише, да водиш християнски живот. Но щом злото, напластило се на дъното на сърцето, се вдигне като прах от вятъра, тогава всеки ще намери в собствения си опит осъждане на своята самоувереност. Когато помисъл след помисъл, желание след желание – едно от друго по-лоши – започнат да тревожат душата, тогава всеки ще забрави за себе си и неволно ще възкликне заедно с пророка: Водите стигнаха до душата (ми), затънах в дълбоко блато (Пс. 68:2, 3). О, Господи, спаси! о, Господи, помогни! (Пс. 117:25). Не се ли случва често така: някой самоуверено мечтае да пребивава в доброто. Но ето, представя си лице или предмет, ражда се желание, възбужда се страст; човекът се увлича и пада. След това му остава само да се погледне и да каже: “Колко е лошо това!” Но ето, появява се удобен случай за развлечение, и той отново е готов да се увлече. По-нататък някой го оскърбява: започва кавга, укори, осъждане; появява се възможност за неправедна, но изгодна сделка – залавя се и за нея; унижава един, заяжда се с друг, блъска трети, и всичко това – след като се е хвалил с възможността сам, без особена помощ свише, да се държи свято. Но къде е силата? Духът е бодър, а плътта – немощна (Мат. 26:41). Виждаш добро и вършиш зло: кога искам да върша доброто, злото стои до мене (Рим. 7:21). Ние сме в плен; изкупи ни, Господи! Едно от първите вражески нападения срещу нас е помисълът на самонадеяността, тоест, ако не отхвърляне, то нечувстване на нужда от благодатна помощ. Врагът сякаш казва: “Не ходи там – към светлината, където искат да ти дадат някакви нови сили! При мен и така ти е добре!”. И човек се отдава на покой. А врагът междувременно – тук подхвърли камък (на неприятност), там те заведе на хлъзгаво място (прелестта на страстите), на друго място обсипе с цветя маскирани примки (светла обстановка). Без да се оглежда, човек отива все по-нататък и по-нататък и не се досеща, че пада все по-надолу и по-надолу, докато накрая не се спусне до самото дъно на злото – пред предверието на ада. Не е ли необходимо в такъв случай да му извикаме като на първия Адам: “Човече, къде си? Къде си отишъл?” Ето този призив е действието на благодатта, което кара грешника за пръв път да се вгледа в себе си. И така, ако желаеш да започнеш да живееш по християнски, намери благодатта. Моментът, в който благодатта слезе и се съчетае с твоята воля, ще бъде момент на раждането на християнския – силен, твърд, многоплоден – живот.

Къде да намерим и как да получим благодат, зачеваща живот? – Придобиването на благодат и освещаването на нашето естество от нея се извършва в тайнствата. Тук ние предлагаме на Божието действие или поднасяме на Бога своята негодна природа – и Той с действието Си я пресъздава. На Бог Му е било угодно, за да порази гордия ни ум, в самото начало на истинския живот да скрие силата Си под покрива на просто вещество. Не разбираме как става това, но опитът на цялото християнство свидетелства, че това не става по друг начин. Тайнствата, отнасящи се предимно към началото на християнския живот, са две: кръщение и покаяние. Затова и едни от правилата относно началото на истинския християнски живот се съсредоточават около кръщението, а други – около покаянието.

източник: http://www.sveta-gora-zograph.com

Спомени със св. Паисий Светогорец

Април 17, 2019 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети

Сутринта посетихме о. Паисий. Около каливата си беше направил ограда с високо издигната тел и отпред една желязна врата с ключалка. Преди да почукаме го чухме да вика „Оле”. „Оле”. Спогледахме се учудени. Един такъв вик чуваме обикновено по стадионите… Изчакахме малко. Отново, „Оле”. „Оле”. Гласът се чуваше от отсрещния склон. Нямаше смисъл да чукаме. Мина половин час. Почукахме и веднага дойде да ни отвори. Когато отключваше, му казах:


- Геронда, в крепост сте го превърнали!


- А, да, заради туристите. Има много туристи напоследък. Мнозина търсят чудеса, забележителности и … зоологическа градина, а аз нямам такива. Простете, че се забавих, но бях отишъл тук по-горе да нахраня едно птиче!


- Как?


- Да, едно птиче, от тези, които имат червено на гушата, как се казват…


- Червеношийка.


- А, да. Станахме приятели и му нося малко храна. Сега набра смелост. Днес му давах храна, а то обикаляше около мен. Искаше да си играе. „Бре, ела да ядеш!”, му казвах. То – нищо. „Ела да ядеш, защото ме чакат хора”. Искаше игри. От доста време не бях ходил и когато оставам при него, тогава много се радва. Повече се радва на компанията ми, отколкото на храната. Накрая прояви послушание и дойде и яде!


- Чувахме ви да викате „Оле!”.


- Не „Оле”, а „Олет”. Това е бедуинска дума и означава „дете”.


Така разреши нашето недоумение.


Той попита по-младите за тяхното следване:


- Ти, П., на какъв изпит се яви? Виждам те разстроен.


- За факултета по търговски флот.


- Тоест?


- Монтьор по корабите, но не успях.


- Не, благословени. Не трябва да ходиш там. Има много грях. Благият Бог те е опазил.


- Ама исках го, геронда, и два пъти се явявах на изпити, но се провалих.


- Видя ли как те обича и как се грижи благият Бог? Само не се явявай трети път, защото Бог ще те остави и ще успееш! Сега, когато не успя – успя!…


Разговорът се завъртя в друга посока, за напрежението с Турция и глобалния смут.


- Политиците си играят с нас, както ние като малки играехме морски шах. Знаете ли какво е морски шах?


- Не.


Той взе един остър камък и очерта един квадрат. В краищата постави малки и големи камъни.


- Ето, виждате, този голям камък е Америка, този е Русия и това са Гърция, Турция и Кипър. Играят големите, изваждат един от малките, след това изваждат другите и накрая остават само двата големи. След това поставят отново малките в играта, не за нещо друго, а за да могат да играят. Не мога да разбера какво става. Дяволът обучава политиците или политиците обучават дявола!


***


- Геронда, как мога да си представя, че съм по-лош от другите, както казва св. ап. Павел или светците на Църквата? Как мога да си представя себе си, че съм по-лош от един престъпник?


- Трябва да мислиш, че ако другият имаше в живота си възможностите, които аз имах, той би бил свят. Докато аз проявих нерадение. Целият духовен живот се основава върху помисъла. От него зависи цялото напредване в духовния живот. Затова е и необходимо да направим една работилница на благи помисли. Един благ помисъл е равносилен на едно бдение. Благите помисли ни подбуждат към духовна борба. Хората приличат или на мухата или на пчелата. Виждаш, ако имаме една хубава градина с ароматни цветя и някъде в един ъгъл има нечистотии, мухата ще отиде при нечистотиите. И ако има една нива, пълна с нечистотии, докато някъде в един ъгъл има едно цвете, пчелата ще отиде при цветето. Така и хората – със злите или добрите помисли. Със злите помисли да не подхващаме разговор, нито да се занимаваме.

 

превод: Константин Константинов

Бракът не е ад, а райско състояние

Април 16, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

Много пъти понизяваме едно духовно събитие, каквото са Тайнствата, и мислим, че просто минаваме през една молитвена процедура и излизаме от нея без нищо да вземем. И не осъзнаваме, че преди всичко приемаме Божията благодат, а излизаме напълно безразлични от Тайнството. Въпреки това в него ни се дават онези запаси, то е онази духовна карта, за да вървим в живота по такъв начин, че да запазим Божията благодат. Затова отците на Църквата ни подготвят, показват ни начина на подготовка за св. Причастие, но не остават там, а стигаме до момента да се причастим и след това ни показват как да запазим Христос, Който сме приели.


Едно велико Тайнство е и Бракът. Велика тайна, както казва св. ап. Павел, и ни дава много важни неща. Бракът е едно райско състояние – ще ми кажете как стана ад? Стана след нашето падение. Едно райско състояние, поддържано от чистата и автентична любов, която първосъздадените хора имали помежду си. И отците казват: кой бил Възприемник (Кръстник) в този пръв брак? Сам Бог – Той бил Кръстник, Възприемник в Тайнството. И какво бил бракът? Той бил един удар срещу самотата. Както казва Сам Христос векове по-късно, по един различен начин, „горко на този, който е сам” – защото остава необработен, без да отхвърли всички онези елементи на неговата тленност и егоизъм и да се спаси. И идва Бог, Бог Творец, Божията любов. Когато св. Писание казва „рече Бог”, това „рече Бог” няма никаква връзка с нашето слово. Нашето слово какво е? – малко въздух в гласовите струни, който излиза, изразява се, чуваме го и след няколко секунди заглъхва. Божието слово пребъдва во веки, то е храна, благодат, светлина, никога не се губи. Представете си, ако Божието слово е такова, какъв е погледът на Бога. Като моя? Не, разбира се. Неговият поглед, тоест Неговата любов, слухът на Бога, словото на Бога, погледът на Бога не е нищо друго, освен израз на Неговата любов, на екстатичната любов на Бога към миросъзданието и главно към човека. И след като Той хвърля поглед, така да се каже, за да го разберем, към света, към тази красота и съвършенство, вижда човека и казва, че не е добре човекът да бъде сам. Трябва да се унищожи самотата на човека. Там е налице установяването на брака, което означава разбиване на самотата. Затова Църквата винаги създава общности – манастирът е общност, семейството е общност, енорията е общност, за да може в тези общности човек да се изцелява от самотата, да се изцелява от егоизма си. Когато отците на Църквата говорят за самотата, те говорят за един ад.


И така, имаме райско състояние, Бог е Възприемник, опитва се да разбие самотата на хората и тук става първата намеса – малко след нашето сътворение – първата операция. След като вижда, че Адам не трябва да остане сам, оглежда го добре, слага му упойка, Адам заспива, не можеш всичко да видиш, и какво прави? Взема от вече създадения материал – от реброто му и така създава Ева. Защо направил това? Според отците първата причина е, че земята, творението и човекът поели толкова голяма любов, че не биха издържали още една „четка” на Божията любов. Нямало място, затова Бог взел от вече създаденото материал. И втората причина – ние казваме първи, втори, трети, но Бог не може да създаде втори човек, а какво прави? Създава човек, един човек, няма втори, а един човек, един материал и веднага щом Адам се събужда, вижда Ева и тук е свидетелството на любовта. Адам имал много харизми преди падението, защото имал пълно посвещение и любов към Бога, другия човек и творението. Той вижда Ева и какво казва? Ето неговата харизма, докато не е видял какво е станало, казва „Това е кост от костите ми и плът от плътта ми”, т.е. това съм аз. Ето бракът! Тук имаме брак за първи път и Кръстник е Самият Бог. Преди падението, когато Бог присъства във връзката и общението на хората, единият казва за другия „това съм аз”. А когато Божията благодат го напуска и той се изолира, започват проблемите. Аз ли съм виновен? Тя е виновна! Дето Ти ми я даде! Аз ли съм виновен, Господи?! Змията е виновна! Тоест никой не поема отговорността и тук се вижда това, което казва св. Василий Велики – Божият съсъд се пропукал. Човекът бил един съд и егоизмът му нанесъл удар, той се пукнал и се изляла цялата благодат.


Всяка една връзка – семейна, приятелска – от която отсъства Христос, е обречена да стане ад. С математическа точност върви към един ад.


Църквата идва и какво иска да направи? Църквата е връщането ни в райското състояние, тя иска да ни отведе там, където сме били. Затова идва и дава Божията благодат на двама човека, за да могат реално да станат едно, не става по друг начин. Св. Григорий Нисийски казва, че всеки човек е една вселена – микрокосмос. Я помислете – Бог първо създал Ангелите, които са духове, след това създава материята и накрая човека, който е съчетание от материя и дух. Следователно човекът възглавява цялото миросъздание, той е една вселена. Кажете ми сега, можете ли да съедините две вселени? Могат ли да се съединят? Не могат, а се сблъскват. Затова е необходима Божията благодат, защото съединението не става по друг начин. Църквата идва да ни върне в райското състояние.


Влизаме в последованието на Обручението, което не е самото бракосъчетание. Трябва да изясним това. Обручението е перспективата към брака, защото мнозина бъркат нещата. В миналото Обручението не било съединено с Бракосъчетанието (т.е. с Венчанието), а ставало в по-ранен момент. И какво представлявало? Изпитване, както става и в манастира, дава ти възможност и свобода да видиш дали можеш да понесеш този кръст, който в крайна сметка ще те доведе до спасение.


Двама човека влизат в Църква – неслучайно младоженецът застава пред иконата на Христос, а невестата пред иконата на Света Богородица. Защо става това? – защото дотогава всеки е можел да гледа в огледалото си и най-лошото огледало е нашият егоизъм. Помним злата вещица, която казвала „Огледалце, огледалце, коя е най-красивата?” Това е нашият егоизъм. Тук си призван да спреш да гледаш лицето и живота си в огледалото на егоизма. И младоженецът трябва да види какво? Жертвата на Христос, поемането на отговорност, чистотата на Христос, и невестата да види посвещението, отдадеността, вярата на Света Богородица. Трябва да съчетаем тези неща. Затова започваме това пътуване, имайки съзнание, че елементите от живота на Христос и от личността на Света Богородица трябва да станат елементи на нашето пътуване.


Един човек идва и ти казва „Виж залеза, колко красива гледка! Виж колко хубав пейзаж!” Църквата те поставя да видиш гледката към Христос, към живота на Христос и на Света Богородица. Тази гледка, този духовен хоризонт ти показва в онзи момент. Св. Амвросий Медиолански казва нещо, което важи дори и днес – булката трябва да носи було, защо? Було е носила само една жена. Коя? Императрицата, царицата, за да осъзнае, казва, съпругът, че тя е царица на дома и че трябва да пази честта и уважението към нея. Дава. Всичко това Църквата прави в едно общество, което още смятало жената и децата за предмети, жената била предмет – поставяш го където си искаш и правиш с него каквото си искаш. Словото на Църквата е радикално ново, истинно, автентично и чисто.


Пръстените. Случайно събитие? Чуйте какво казва св. Симеон Солунски за пръстените. През първите години след появата на Християнството пръстенът на младоженеца бил златен, а този на невестата сребърен. Защо? Дискриминация? Не! Ред. Младоженецът символизира слънцето, а булката луната, слънцето сменя луната и луната – слънцето и така имаме завършен ден. Затова е нужно единият да съработничи, да следва хармонично другия, така че да имаме завършена връзка. Отците познавали и анатомията на тялото. До пръста, на който слагаме пръстена, достига централна артерия на сърцето. Затова, както пръстенът обгражда пръста, така човекът трябва да покрива другия. Църквата давала на младоженците и свещ – тази, която днес много пъти забравяме. Защо свещ? Защото двамата човека очакват тяхната лична Петдесетница. Това очакват в онзи момент. Събитието е очакването на Петдесетница и затова става съзнателно и с много молитва.


Венчанието. Молитвите са поразителни, в тях има много картини от морето. Защо? Това, което ни казва св. Григорий Богослов, който имал разтърсващо преживяване в морето, където без малко щял да загине. Той ни казва, че животът на човека е море – ще има и затишие, ще има и буря, ще има и красота, ще има и свирепост, ще има и плитчина, ще има и дълбочина. Крие и съкровища, крие и много опасности, всичко има в морето, както и в живота на човека. Нека видим няколко молитви.


В една молитва молим Христос да опази тези хора, които са дошли да приемат Божията благодат, както опазил пророк Йона в утробата на кита. Вижте каква картина и си казваш, ама пророк Йона и китът присъстват в брачните молитви? Защо? Нима тук има някакъв кит? Какво става? Китът, който ни поглъща и не можем да видим другия, е нашият егоизъм, най-страшният звяр в нашия живот. Когато този кит те поглъща, не можеш да видиш другия, освен ако този кит те изхвърли, когато ти се бориш, когато ти се подвизаваш, и изхвърлянето от кита на егоизма реално е едно възкресение. Затова виждаме пророк Йона след три дни да излиза от корема на кита.


И тъй, първото нещо: трябва да изляза от моя егоизъм, от тази черупка на егоизма ми, да я счупя, да изляза, да се освободя, за да мога да видя другия, но да го видя реално, да го почувствам реално.


В друга молитва се казва – опази ги, както опази Ной в Ковчега. Тук е втората стъпка на пътуването. Първата е: поразявам егоизма и се опитвам да се освободя от него, втората е – Ноевият Ковчег – кой е този Ковчег? Когато Христос идва да те изведе от егоизма ти, ще трябва да ти даде един спасителен ковчег. В конкретния случай това е твоят брак, връзката ти с другия, и ще трябва да осъзнаеш, че не съществува спасение извън този ковчег… Много хора напускат ковчега, за да се спасят и така погиват. Извън ковчега, който Бог ти дава в този конкретен момент, не съществува спасение.


Третата стъпка – трето равнище – излизам от егоизма ми, влизам в ковчега на спасението, в любящата връзка, която се покрива и кръщава в Божията благодат. Това е морето – Божията благодат, океанът на любовта на Бога, където плува нашият ковчег. Третата стъпка е една много красива картина – „И да им дадеш радостта, която блажената Елена имала, когато намерила честния Кръст”. Ама какво говори сега? Каква връзка има това с Брака? Когато човек излезе от егоизма си, когато проявява послушание и постави целия си живот в ковчега, който Бог му е дал, за да се спаси, независимо дали това е бракът, манастирът, каквото и да е, тогава този човек, за да може да върви напред, е нужно да намери своя кръст. Кой е кръстът в конкретното събитие на Брака? Кой? Св. Елена дълбае в земята, за да намери Кръста, и когато го намира, тогава се радва и има пълнотата на радостта. Трябва да подълбая дълбоко в мен с много покаяние, съзнание и смирение, за да намеря моя кръст и моят кръст е другият. И когато осъзная, че другият е моят кръст, който ми отваря пътя към възкресението, тогава ще почувствам реална любов, защото този човек е голям пъзел от мозайката на моето спасение и тогава ще почувствам и радостта, която присъствието на другия в моя живот ми дава.


Три картини от молитвите, три духовни стъпки. Когато човек поема кръста съзнателно, с много послушание, вече има гледката на възкресението.


Това, което доминира в Тайнството Брак, са венците. Всички знаем, че в древност в нашата родина не давали венци на всички състезатели, а на първенците и в Църквата не влязохме просто за подвиг, а и за свидетелство, което всекидневно подписваш със самия начин на твоя живот. И защо ги дава Църквата? Тук се вижда нежността на нейното майчинство. Защо ги дава? Ама аз започвам моето пътуване, не съм го завършил. Много просто, казва ми, знаеш ли, за да се намираш на това толкова отговорно място означава, че обичаш, уважаваш човека, който е до теб, в този момент, чувстваш, че е твоят кръст, и естествено обичаш и проявяваш пълно послушание към Христос, Който е пред теб. Сам Христос е в Брака. Оттук смятам, че имаш предпоставките, вземи наградата и венците – акцентът е и върху любочестието – и внимавай да завършиш своя път и да почувстваш, че заслужено притежаваш наградата. Виждате, Църквата не чака да завършим пътуването, това е човешко събитие, а какво прави? Когато тръгваме, ни дава всичко. Всичко. Вземи всичко, за да имаш предпоставките да се подвизаваш. Ако ще и определени пъти да не ги заслужаваш, аз ти ги давам.


Словото на св. ап. Павел в апостолското четиво е много живо. Знаете ли какво чудо живеем в Църквата? За да видите духовното равновесие. Никой в Църквата не утвърждава егоистично своето положение и начин на живот. Ако аз съм брачен, поради това да смятам, че брачният живот е добър. Аз, който съм безбрачен, който съм монах, да смятам монашеството за по-добро. Затова Църквата, Божията благодат какво прави? Например поставя св. Григорий Богослов да възхвалява брака, а св. Григорий Нисийски, който бил брачен, да възхвалява монашеството и девството. Колко ценно нещо! Как и в кое друго пространство може да стане? Тук Божията благодат те поставя да не гледаш себе си, твоето място. Така един безбрачен – св. ап. Павел ще каже, че бракът е велико Тайнство (тайна) и поставя пред мъжа един списък със задължения – ще уважаваш, ще обичаш жена си, едно, друго и накрая се обръща към жената с голяма разсъдителност и любов – защото апостолите и отците чрез Божията благодат можели да изследват човешкото битие в дълбочина – и й казва: “Е, детенцето ми, и ти, след като той ще прави толкова неща за теб, и ти го уважавай в неговата борба.” Това казва св. ап. Павел.


Евангелското четиво: сватбата в Кана Галилейска. Там виждате следното – Христос сред радостта на хората, Той бил там, както присъства на всеки брак, и какво прави? Казва какво нямате? Вино. Какво имате? Вода. Добре, поставете това, което имате, за да го направя Аз това, което трябва да стане. Това казал Христос. Напълнете делвите догоре. Какво означава да ги напълнят догоре? Означава, че Христос не благославя нищото, а малкото прави много, водата превръща във вино, но нищото го оставя там, където си е. Какво имате? Вода. Тоест имаме малко уважение, малко нежност, опитваме се да имаме любов. Много хубаво, с това малко пристъпвате към Тайнството, в това малко ще дойде Божията благодат и веднага, виждате, ще придобие цвят, сладост, вкус, виното весели сърцето на човека и със сигурност виното, което им е предложил е било от Санторини! (о-в Санторини е прочут със своето вино).


Нашият голям провал е, че пристъпваме към брака с празни ръце. Отиваме на св. Литургия с празни ръце, нямам нищо, не съм събрал нищо, не съм направил нищо. Отивам в манастира с празни ръце и в брака с нищо. Бог какво да благослови? Кое усилие, коя борба? Какво да благослови? Посей и Аз ще пратя дъжд. Ако не посееш, какво да ти сторя? Колкото и дъжд да пратя?


След това идва хорото на Исаия, но е погрешно да се казва така, то е хорото на двама конкретни човека, на две личности, на Йоан и Мария, нека да внимаваме малко в стъпките на това хоро, много е важно. Как се играе това хоро? Свещеникът държи младоженците за ръцете, които също са хванати за ръце, а отпред е Евангелието. Което означава какво? Тук е откриването на пътя – отпред е Евангелието, Божията благодат, Божията воля, то е единственото, което може да прокара пътища, което може да те накара да преодолееш пречките. Понякога пътищата ни са непроходими, защото сме оставили Христос назад, пътят, който сме извървели, е бил откровено егоистичен избор, виждаме пречката пред нас и не можем да я преместим, нито да я преодолеем. Църквата идва с едно просто движение и ти казва – погледни как ще ходиш, отпред е Христос, вие сте след Него, внимавайте обаче, не е достатъчно Христос да е отпред, след Него вие трябва да вървите съединени, затова се държите за ръце. И свещеникът, който държи двете ръце, всъщност укрепва това единство, това обвързване. Това хоро е тройно. Кръгът, ако четем в древните съчинения, ще видим, че е символ на вечността, няма край. Тройно и кръгообразно хоро. Църквата подчертава вечността на Тайнството, дори смъртта не може да ги раздели. Църквата не ви иска заедно за 5, 10, 20, 40, 80 години, а ви поставя във вечността. Само това ако чувствахме, бихме могли да осъзнаем нашата отговорност.

 

Един отец на Църквата казва, че молитвата и любовта към Бога са сила, която излиза от душата на човека и е обърната нагоре. Но когато тази сила не се изразява, а се потиска, тя се изопачава, променя се и какво правим? – Вместо да тръгне нагоре и да излезе, защото сърцето ни е създадено като вулкан, Бог така го е създал и четох, че през периода на иконоборчеството през 8 век един вулкан изригнал и така се оформили няколко островчета – от вкаменената лава. Бог е дал такива възможности на сърцето, че когато тази вътрешна лава на любовта изригне, дори морето се пресушава и можеш да го преминеш, както Моисей минал през Червено море.


Но тази сила я затварям в мен и търся начин да я изразя, но обикновено я изразявам, избухвайки срещу другия. Вместо да се отправи нагоре чрез молитвата, вместо да превърне морето в суша, създава по-големи пропасти. И какво става там? Веднага щом се открие възможност, автоматично се разделяме на два лагера и битката започва.
Преди няколко години преживяхме една такава битка. Говореше се за предбрачните връзки и внезапно се разделихме на два лагера. Позволете ми да ви кажа, че не издържах нито едните, нито другото. Почувствах, че съм по средата и не исках да чувам нито едната, нито другата страна. Защото едната страна, предполагаемата страна на Църквата, която може да каже толкова за брачната любов чрез св. отци, за да видим реално духовната висота, сакралността в тази връзка, вместо да каже това, какво каза? Ад! Ще отидете в ада! И другата страна какво отговори? Какво говорят тези, какъв ад? Съществува ли рай?


Говорехме за ада на хора, които не копнеят Рая. Другата страна отвърна – Средновековие! Едната викаше: ад! Другата: средновековие! и се подлудяваш, когато виждаш, че Църквата има такова богатство, което, ако го изрази, всички ще се отнесат с уважение към нея.


В брачното последование се молим за единство на душите и телата. Църквата не иска тялото ни да бъде в периферията, не го изхвърля в кошчето за отпадъци. Гробът не е кош за отпадъци, а е въздушен коридор към небето.


Какво става сега? Нещо много просто – любовта е дар от Бога и за да можеш да го живееш напълно, е нужна Божията благодат. Това е. Ценността, която Църквата дава на събитието на любовта, никое друго пространство не може да му я даде. Защото в конкретното събитие поставя Божията благодат, сакрализира го и го въздига.


И какво казва Църквата? Не бързайте, като бадемовото дърво, което бърза да цъфне по-рано и накрая сланата го поразява. Не бързай – ако откъснеш портокала преждевременно, вътре не е узрял. Изчакай да узреят нещата. Любовта трябва да започне отвътре, от сърцето, и лека полека да извърви своя път, да стане истинска любов, да приеме Божията благодат и да стане това, което реално е – едно психосоматично събитие, което никога не свършва.


Днес обаче тръгваме отзад напред – защото бързаме, тръгваме от тялото и накрая любовта никога не стига до душата. Така Божият дар не е на висотата, на която Бог го е поставил, а става още една биологична потребност. Тук е нашият крах и грях – в това, че понижихме любовта и я превърнахме в нужда.


Църквата уважава личността и изтъква всички нейни страни. Ако любовта не започва от душата, тогава се отменят твърде много неща, както и в монашеството – то също е любов (към Бога).


И така, най-важното от всичко е човек чрез всяко едно нещо да може да доближи и да се съединява с Христос и тогава ще може реално да се съедини и със своя съпруг/а и с всички хора. Ако Христос не е свръзката, тогава никога няма да почувстваме радостта на единството, благословението на брачната връзка и пълнотата на любовта.


Превод: Константин Константинов

Богослужението – жив опит за Небесното царство

Април 11, 2019 in Начална страница, Отечески съвети



Иска ми се днес да поговорим за едно съкровище, което всяка от нас притежава и което ние не бихме заменили за никакви световни блага. Що за съкровище е това? Това е ежедневното богослужение. То наистина е скъпоценната перла на монашеския живот. Може да се каже, че ежедневният богослужебен кръг е ежедневно райско блаженство. Нека дойдат при нас най-богатите царе и ни покажат всички свои богатства – ние сме по-богати от тях. Нека се съберат най-успелите хора в света и ни разкажат за своите победи – ние сме по-щастливи от тях. Нека дойдат най-мъдрите измежду мъдреците – в ръцете си ние имаме съкровище, което ни дава най-висшата премъдрост.

 

Човекът, който всеки ден участва в богослужението е подобен на царски син. Той всеки ден влиза в царския Господен чертог като в свой дом. Трябва да бъдем безмерно благодарни на Бога за този дар. Помните ли какво казва Пророкът: „Аз пък, по Твоята велика милост, ще вляза в твоя дом и ще се поклоня в светия Твой храм със страх пред Тебе.” 1

По великата Божия милост и ние всеки ден влизаме в дома Господен. И за нас е така естествено да обичаме богослужението и да имаме голяма и гореща ревност към него, така че нашето сърце винаги ненаситно да ни тегли към службите и щом удари камбаната да бягаме в храма с весели нозе! 2 Както казва старецът Емилиан, добър е този монах, който „пръв бяга в църквата, та щом свещеникът възгласи ”Благословен Бог наш …” и сам той, като отхвърли настрана всеки помисъл, да благослови Бога”.

Ако монахът с голяма ревност и радост се стреми към богослужението, може да бъде уверен, че ще намери и Бога, и спасение, и святост.

Вероятно сте забелязали, че дори ако просто се отбием в храма, когато там не се извършва служба – вече чувстваме благоговение и мир. Усещаме със сърцето си, че храмът е нещо отвъдно, свято. И ако постоим дори само няколко минути в храма, не може да не се променим. Искам да ви прочета една история, която разказва митрополит Антоний Сурожки:

„Веднъж в нашия храм дойде човек с пратка за една от жените от енорията. Той беше невярващ и твърде нетърпелив. Беше разчел времето си така, че да дойде в края на службата, защото възнамерявал да предаде пратката, но не искал да има нищо общо с това, което се случва между храмовите стени. Но Провидението се разпоредило по своему: той дойде преди края на вечерната служба. Изпълнен с нетърпение, той се разположи с пратката си на пейката до входа. И тук с него се случило нещо, защото след като предал пратката и всички излезли, аз го видях как все още седи до изхода. Внимателно отбелязах: „Време е да си отиваме у дома”. Той каза: „Не, първо трябва да ми обясните: какво става тук?…Аз съм невярващ, уверен съм, че няма Бог, но все пак тук нещо се е случило. Какво е то: трепкането на свещите, тъжното пеене на вашия хор, мир, какъвто няма да намериш навън?” Аз вдигнах рамене и му отговорих: „Бих казал, че това е Божието присъствие, но ако Вие сте уверен, че няма Бог, ще ви се наложи да потърсите друго обяснение”. Той каза: „Да, но аз искам да дойда тук, когато в църквата няма да има никой и колективната истерия на Вашите енориаши няма да може да ми подейства”. Аз се съгласих: „Добре, елате”.

Той идва няколко пъти, седеше дълго и веднъж ми каза: „Знаете ли, когато тук няма никой, в тази църква все пак остава нещо, което до този момент не съм срещал. Да предположим, че това е Бог, Който живее тук и в чието присъствие хората се чувстват добре, спокойно, уютно и изпитват един към друг добри чувства. Но какво после?” Аз отговорих: „Не знам, идвайте пак и си изяснявайте”. Той продължи да идва и веднъж каза: „Знаете ли, забелязах следното нещо: когато хората идват в храма, в тяхното поведение има напрежение, но си тръгват успокоени. Чувства се, че са в мир със себе си и един с друг. И има още едно нещо, което просто не мога да разбера. Хората, които на службата се приближават до стъпалата там отпред и получават нещо с лъжичка от чашата, пристъпват с едно изражение, а когато се връщат обратно, лицата им напълно се променят, в тях се появява светлина. Затова мисля, че вашият Бог явно не е само Стопанин на това здание, Той е активен Бог, Той прави нещо с хората. Аз също трябва да се променя. Може ли да се кръстя?”

Така този невярващ и дори негативно настроен към вярата човек, напълно се променил само от пребиваването в храма. Защото в храма присъства и действа живият Бог! За преподобни Юстин Попович разказват, че той често произнасял проповеди в храма, дори когато нямало хора. Сестрите му казвали: „Авва, защо изнасяте проповеди в празен храм?” А той отговарял: „Храмът никога не е празен. Той винаги е пълен с ангели!” Сигурно на всеки от нас се е случвало, когато сме разтревожени или загрижени за нещо, да отидем в храма, да се помолим, да постоим пред иконите и да намерим утеха, вътрешен мир, благодатни сили. Всичко това свидетелства, че в храма присъства и действа Бог, че в храма са ангелите и светиите, които ни ограждат като стена. При преподобни Юстин четем:

„Всеки свят храм е частица небе на земята. Когато си в храма, ти вече си на небето. Когато земята те измъчи със своя ад, побързай в храма, влез в него, и ето – влязъл си в рая. Ако хората ти досадят със своето зло, прибегни в храма, падни пред Бога и Той ще те приеме под Своята блага и всемогъща защита. И ако се случи да те нападнат цели легиони демони, бягай в храма – застани сред светите ангели, защото храмът винаги е пълен с тях, и Ангелите Божии ще те запазят от всички демони на този свят. И нищо не ще може да ти навреди. Не забравяйте, братя: ние, християните, сме силни с Бога. Кой тогава може да бъде по-силен от нас? Никой, никой!”

Храмът е нашето прибежище. И ако ние получаваме духовна полза дори когато за кратко се отбием в храма, то още повече се освещаваме, когато присъстваме на богослужение. Защото в тези моменти небето слиза на земята, отварят се райските двери, времето променя своя ход! И дори да сме маловерни, немощни по душа, нерадиви, богослужението разтърсва нашето същество. Всичко в богослужението съдейства да се осветим и променим. На първо място, за това съдейства неговата красота. Самата архитектура на храма, иконите, тържествеността на обредите – всичко ни възхищава, радва, вдъхновява! Всред суетата на обикновения ежедневен живот, понякога може да престанем да чувстваме присъствието на духовния свят. Но когато дойдем в храма, на богослужение, сякаш се пробуждаме. Услаждаме се от красотата на духовния свят и дори само от това се променяме. Игумен Никон (Воробьов) разказва за себе си, че в дните на своята младост изгубил вярата в Бога, а с нея и смисъла на живота. И отново придобил и едното, и другото именно по време на богослужение в храма. Ето какво пише той за това:

„Когато влязох в храма, веднага си спомних преданието за пратениците на княз Владимир, които влизайки в гръцката църква не знаели къде се намират – на небето или на земята. Ето такова беше първото ми усещане в църквата след преживяното – че човек не е на земята. Църквата не е земя, а късче от небето. С каква радост само слушах: ”Господи, помилуй!”. Всичко въздействаше върху сърцето ми просто неизказано – цялото богослужение, постоянното споменаване на Божието име в различни форми, песнопенията и четивата. Всичко това предизвикваше някакво възхищение, радост, насищаше душата”.

Дори само сладкото име на Господа, което ние постоянно чуваме в храма, вече ни дарява велико вдъхновение! И ако ние внимателно слушаме цялата служба, непременно поне няколко думи ще докоснат сърцето ни, то ще се разтупти от радост и ще почувства Божията близост. Чуйте с какво дръзновение говори за това старецът Емилиан:

„Болшинството от песнопенията на нашата Църква потрисат човека. Когато ги пеем или слушаме, те предизвикват у нас такъв възторг, че получаваме главозамайване. Иска ни се да пеем, да тържествуваме. В манастира, където ежедневно се извършва богослужение, ние всеки ден виждаме това, за което говори псалмопевецът Давид и отците на Църквата: „радвайте се, праведни”, „запляскайте с ръце”, „възкликни към Бога цяла земьо”.

Наистина, колко точно тези думи от псалмите предават това, което се случва по време на богослужението. „Радвайте се, праведни”, „запляскайте с ръце”! В храма ние се радваме заедно със светците и заедно с тях, може да се каже, ръкопляскаме от радост. Близостта на светците, тяхната радост и тържество ни вдъхновяват. Край тях и ние също се освещаваме и се променяме. Общувайки със светците, ние усвояваме техните свети, божествени мисли и чувства. Всеки ден празнуваме победата над смъртта заедно с мъчениците, заедно с преподобните се възпламеняваме от ревност по подвижническия живот, заедно с апостолите славословим Бога. И светците ни помагат. Те не просто приемат от нас славословията ни, но и дейно участват заедно с нас в богослужението: чуват нашите молитви и ги принасят на Бога, заедно с нас прекланят колене, помагат ни по-добре да разберем службата. Случва се, например, да слушаме стихира, посветена на някой светец и да почувстваме особено умиление или да получим отговор на някакъв духовен въпрос. Това означава, че светецът е проговорил на душата ни, поучил ни е. Както казва един старец, Господ е установил богослужението, за да можем да общуваме със светците и да се учим от тях на святост:

„Когато човек иска да се научи на свети чувства, възможно ли е Бог да го лиши от това и да не се отзове на неговото желание? Именно затова Бог устройва църковните събрания, богослуженията. Затова изпраща ангели, архангели и светии тук, при нас, грешните, за да общуваме един с друг, та светците да даруват своята святост на грешниците, а грешниците да открият на светците своя стремеж да придобият същата като тяхната святост и да им се уподобят в нея”.

Ако човек израсне в царски дворец, той става царствен, придобива вътрешно благородство. А колко по-благороден и осветен става човек, когато всеки ден пребивава в обществото на светците. Това може да се види в монашеския живот. Монахът, който обича богослужението и всеки ден е в храма, придобива особено благородство, духовен аристократизъм. Както за Божията Майка се пее, че тя е „възпитана в храма”, така и всички ние се възпитаваме в храма, в обществото на светците.

И знаете ли в какво още е особената сила на богослужението? Защо то така ни влияе? В храма ние сме едно не само с всички светии, но и един с друг. Преживявайки единството на Църквата, ние с особена сила чувстваме и нашето единство един с друг. И това променя всеки от нас. В храма ние придобиваме съборно съзнание. Звучи възвишено, но това на практика чувства всяка от нас, дори най-обикновената сестра! Какво означава съборно съзнание? Това означава, че аз не съм сама, аз вървя към Бога заедно с другите. Всички ми помагат и аз помагам на всички, и всички заедно се спасяваме.

Велика сила има нашата съборна молитва. В богослужението ние обединяваме духовните си сили. На човек му е трудно да се моли сам. А когато се моли заедно с другите, молитвата му получава крила. И той се освещава от това, че около него всички се молят. Както казва старецът Софроний (Сахаров):

„Какви чудни часове са това – когато се намираш в помещение, където някой призовава името Господне! Когато всички около вас призовават Христа и вие живеете в тази атмосфера, това с течение на времето преобразява вашата природа”.

Дори ако ни се стори, че поради душевната си немощ или поради умора, на службата изобщо не сме се помолили, въпреки това ние излизаме от храма променени. Каквито немощи и недостатъци да имаме, в храма те се допълват от добродетелите на другите. Митрополит Атанасий Лимасолски казва в една своя беседа:

„Църквата, богослужението, приличат на самолет. Влизаш в него и искаш или не искаш, разбираш или не разбираш, че си в самолет – летиш заедно с другите. Самолетът излита заедно с всички, които са в него. На това прилича богослужението.

Ето, ти си дошъл на литургия и стоиш там като пън. Дори да е така, дори даже нищо да не разбираш, дори твоят ум да витае, да се скита и носи тук и там, ти само ела и стой тук макар като пън, като сухо дърво – но в Църквата и дървото се освещава, и камъните, и праха. Когато метем храма, не изсипваме праха в кофата за смет: има специално място, в което го изсипваме, защото в храма дори прахът се освещава”.

И ако в храма дори и прахът се освещава, то как няма да се освети човекът, за когото е създаден храмът? При богослужението човекът не просто се освещава, а става божествено прекрасен, царствен! Присъствието на светиите и ангелите, единството на Църквата, единството на сестринството така въздействат на душата ни, че ние се издигаме над самите себе си.

Може още да се каже, че в храма всяка от нас става премъдра, много по-мъдра от онези, които завършват университети или академии. Защото при богослужението ние получаваме най-важните знания. На едно място старецът Емилиан казва така: „Царството Небесно е най-важното знание”.

И наистина: какво за нас е най-важно да знаем? Това, което се отнася до нашето спасение, до вечния живот. Тези безценни знания ние придобиваме именно на богослужението. Това са знания, които ни променят, правят ни други хора, защото представляват жив опит за Небесното Царството. Богослужението никога не може да доскучее. То е някаква неизчерпаема дълбина. Колкото и да черпим от този извор, никога не можем да кажем, че сме взели всичко, че вече няма какво да вземем. Когато сме били на богослужение, в течение на целия ден след това ние помним за небесното Царство, за Бога. Паметта за Бога пропива в нас и ръководи всички наши постъпки, общението ни с ближните, вдъхновява ни за непрестанна молитва.

И така, богослужението наистина е най-великото съкровище в нашия живот. То ни освещава, дава ни висша премъдрост, опитно знание за небесното Царство и ни води към спасение.

Нека ценим това съкровище, да се стремим да придобием от богослужението всичко, което то може да ни даде! А при какви условия можем да получим особена полза от богослужението? Това до голяма степен зависи от нашата подготовка за него.

Как мислите, кое е главното в нашата подготовка за службата? Кое най-много ни помага правилно да възприемем службата, духовно да се нахраним от нея? Разбира се, килийното правило, което я предшества. Помните ли притчата на Спасителя за сватбената вечеря? Ние с вас също сме поканени на сватбена вечеря, на пир, където ни очаква Сам Господ. На тази вечеря трябва да дойдем в сватбена премяна. А къде се обличаме в такава премяна? При правилото. Там се обличаме в светли одежди – чист ум, свобода от суета и грижи. След правилото всички ние влизаме в храма, облечени царски. И дори ако през деня сме били обременени от някакви проблеми, грехове, суета, правилото може да ни освободи от всичко това.

Веднъж един послушник попитал атонския Старец Антим: „Отче, как да се избавя от бремето на греховете ми?” Старецът отговорил: „Изпълняваш ли винаги килийното си правило, чедо? Когато човек в тишината на килията предстои пред Христос, Той невидимо пак и пак облекчава неговото греховно бреме и накрая идва ден, когато човек се чувства лек като птица”. „Кога ще бъде това, отче?” – попитал отново послушникът. „Бог дава това по мярата на усърдието на всекиго. Колкото по ревностен и прилежен бъдеш към килийното си правило, толкова по-скоро ще се усетиш в „обятията на Отца”.

Наистина, по време на правилото ние получаваме облекчение от бремето на нашите грехове, сякаш събличаме от нас вехта дреха. И когато дойдем в храма, нашият ум е просветлен и ние много по-добре разбираме всичко, което чуваме по време на службата.

Иска ми се да кажа няколко думи и за втория начин, по който се подготвяме за богослужение. Това е нашето угаждане на Бога в течение на деня. От това, как сме прекарали деня, как сме общували с ближните, как сме изпълнявали своето послушание, зависи как ще се молим по време на службата, как ще я възприемем. Целият наш монашески живот е за нас прекрасна подготовка за богослужение, защото монашеският живот е непрестанен подвиг – подвиг на себеотрицанието, послушанието, жертвеността, любовта. Всичко това има велика цел. Благодарение на него, човек става способен, по думите на стареца Емилиян, „да извършва литургията с голяма сила, непосредственост, острота, така че небето и земята да гърмят, когато ние извършваме литургия”.

Затова нека обичаме подвига! Да не търсим пълен комфорт, да не искаме да се изпълняват всички наши желания или ближните ни винаги да се отнасят към нас с уважение. Точно обратното – нека жадно търсим възможност да проявим послушание, да се съгласим, да почетем ближния, да склоним пред него нашата глава. Всичко това не само прави ежедневния ни живот по-пълен и дълбок, но и ни подготвя за най-висшата радост – срещата с Бога по време на богослужението.

В частност такава сила има подвигът на послушанието. Всички наши трудове стават за нас подготовка за богослужението, когато ги изпълняваме с усърдие и отсичане на своята воля. Помните ли прекрасните, вдъхновени слова на св. Йоан Лествичник, казани за братята, трудещи се в общежитието:

„Видях просияли в послушанието и според силите си не небрежащи за паметта Божия, извършвана умно, които, като заставаха на молитва, скоро овладяваха ума и проливаха потоци сълзи, защото предварително бяха подготвени чрез светото послушание”.

Тези думи могат да се отнесат до всяка една от нас. Всяко наше дело, всеки наш труд, извършван с отсичане на своята воля, отваря нашето сърце за Божията благодат. Иска ми се да ви прочета един разказ от спомените на монахиня Евстолия, живяла през ХІХ век:

„В нашата обител беше въведен следният ред: в продължение на три години послушниците трябваше да изучат всички монашески послушания – и в зеленчуковата градина, и на полето, където се налагаше и да косим, и да жънем и да връзваме снопи. За мен, която бях възпитана в охолство и изнеженост, това беше непривично. Имах послушание и в трапезарията. И при строежа на храма, заедно с другите новоначални, носех на строителите вар и тухли. Веднъж се случи, поради послушанията, три съботни дни по ред да не мога да присъствам на всенощното бдение. Когато със скръб съобщих това на сестрата икономка, тя сурово ме смъмри за леност в манастирските трудове и своеволие. Каква буря предизвика това в моята душа! Какъв ропот ми се наложи да преодолявам в сърцето си, защото това отношение ми изглеждаше жестоко и несправедливо. Но милосърдният Господ, в отговор на молитвите ми, не само смекчи и умири моето сърце, защото аз взех решение никога повече да не противореча и да не търся своето, но и ми дарува Своя велик дар. Когато на следващата сутрин отново отидохме на послушанието си, се оказа, че работниците не са дошли и майката-игуменка нареди всички да отидем на утреня и на ранната литургия. Каква сладост намирах във всяка дума от службата! Имах чувството, че не съм на земята, а се намирам в рая и от все сърце възпявам Господа и Пречистата негова Майка с всички светии! Когато запяха „Честнейшую”, струваше ми се, че от умиление пред Пресвета Богородица сърцето ми ще престане да бие и ще се разтопи. Не знаех къде съм застанала и къде се намирам. Когато после разказах за това на матушка, тя ми каза: „Господ ти е дал това, защото си се смирила. Продължавай да постъпваш така и тази сладост ще стане твое постоянно достояние”.

Така и ние, когато претърпим нещо през деня, когато отсечем волята си, ставаме мъченици пред Господа и Той с любов ни приближава до Себе си. И тогава с особено дръзновение предстоим пред Него на службата, така както предстоят пред царя неговите верни воини.

Има още едно важно условие, за да почувстваме дълбоко богослужението, за да докосне то сърцето ни. Това е участието във всички служби от денонощния кръг: вечерня, повечерие, полунощница, утреня, часове. Който присъства на всички тези служби добива чувството, че живее в рая, че в сърцето му е рай. Такъв човек няма помисли, няма проблеми. По-лесно му е да държи непрестанната молитва, по-лесно му е да се труди и да общува с ближните в дух на любов.

Особено голямо значение има вечернята. Макар тази служба да е кратка, в нея е заключена голяма благодат. Митрополит Атанасий Лимасолски разказва такава история:

„Спомням си един шофьор на автобус в Солун, който, заедно с кондуктора, по време на движение извършваше вечерня, часове, молебен канон към св. Богородица. Веднъж се пошегувах с тях: „Вашият автобус, момчета, е като манастир на колела”. Качваш се в него и виждаш кондуктора с голям Часослов в ръце. В автобуса имаше благодат, защото тези хора се молеха”.

Виждате ли колко сладки са всички служби от денонощния кръг! Те вдъхновяват всеки, който обича Бога, който иска да води сериозен духовен живот. Колко повече те трябва да вдъхновяват нас!

Ако само знаехме, как Господ и Божията Майка искат да ни видят на вечерня, то ние бихме тичали натам с всички сили, страхувайки се да не закъснеем дори минута! Помните ли случая, за който разказва оптинският старец Никон (Беляев)? Искам да прочета този откъс от неговия дневник:

„Ето какво ми разказа днес отецът:

– Аз и по-рано бях ви казвал, че на служба трябва да се идва още преди да удари камбаната, звънът на камбаната да ви заварва вече в църквата. Защо? Защото в този момент Божията Майка влиза в храма. Бях чел това някъде преди. А след това четох за киевския отец Паисий… Той бил монах-подвижник, който юродствал. Веднъж дошъл на вечерня, ударили камбаната. В храма нямало никой. Като оправил всичко, клисарят също излязъл. Той останал сам. Изведнъж чул шумолене, сякаш някой идва. Погледнал – и вижда величествена Жена, висока на ръст, съпроводена от апостол Петър и още някой. Тя огледала храма и казала: „Звънят за вечерня, а монасите ги няма”. След това, като се обърнала към отец Паисий, го благословила, осенявайки го с широк кръстен знак и тръгнала навън, като същевременно се издигала във въздуха. Отец Паисий излязъл след нея от храма, проследявайки я с поглед. Тя се издигала все по-високо и по-високо, докато не изчезнала напълно от очите му”.

Ето какъв случай! По това идват ли монасите на вечернята, може да се съди за целия живот на манастира. Именно любовта към службите от денонощния кръг показва, че в манастира наистина има ревност към духовния живот. Господ ще даде всичко необходимо за живота в този манастир, в който братството се моли на вечерня. И най-важното – в такъв манастир изобилно действа благодатта на Светия Дух.

Когато участваме във вечернята и във всички други служби, след това по-дълбоко разбираме литургията. Старецът Емилиан казва следното:

„Кой в наше време ходи на вечерня, на утреня? Колко хора извършват повечерието? Кой знае нашите последования? Кой слуша църковните канони? Богатството на последованията се изоставя, то бива оставено някъде в ъгъла. Счита се, че е достатъчна само божествената литургия. Но така литургията не ни храни, не ни преобразява, не ни възвежда към Божествени преживявания”.

Разбира се, литургията ни въздейства при всички случаи. Но когато идваме на нея подготвени, след като сме извършили вечернята, повечерието, полунощницата, утренята – тогава литургията ни възнася на небесата!

Това дали сме били на часовете, на вечернята, оказва голямо влияние върху нашия живот. Например, много от нашите сестри забелязват, че настроението им след вечерня е различно от това, с което са дошли на вечернята. Случва се през деня да ни тревожат и смущават някакви помисли, а след вечернята всичко това изчезва, в душата се възцаряват мир и тишина. Ние чувстваме, че денят с всички негови грижи е завършил и е настъпило време да се готвим за следващия ден, за нова среща с Бога, за причастие със Светите Христови Тайни. Много ми се иска всички да имаме гореща ревност към службите от денонощния кръг. Това ясно ще покаже, че имаме твърда вяра, че сме свободни от пристрастност към земните неща, от излишни грижи и сме устремени към онова, което единствено е потребно.

И най-важното, нашата любов към богослужението свидетелства за нашата любов към Бога. Ние идваме в храма не толкова, за да получим нещо, а защото обичаме Бога, защото просто не можем по друг начин. Вероятно сте забелязали колко много са църковните песнопения, в които не се съдържа никакво прошение, а с които Църквата просто благодари, възхвалява и славослови Христос. „Слава на Тебе, Господи, слава на Тебе!”, „Благословен си, Господи!”, „Алилуя!”, „Осанна!”. И както пише митрополит Вениамин (Федченков): „От своята любов Църквата пее така на своя Небесен Жених. Всички служби на Църквата, на тази чиста Христова невеста, са химн на нейната любов към Бога. Всички свети души са горели от тази любов. „Сладчайший Иисусе” – тези думи не са образен израз, те съответстват на горенето на сърцето”.

Всички богослужения на Църквата са преди всичко вдъхновена песен на любовта към Сладчайшия Иисус! И особено за нас, монасите, е така естествено постоянно да се стремим към храма, та заедно с църквата да пеем на Христа песента на любовта. Защо в манастирите храмът винаги се строи в центъра? Защото както казва архимандрит Василий Иверски, „Целият наш живот се върти около Бога. Нашето главно занимание е Той”.

 

В страданията е нашият венец

Април 9, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

Този удивителен псалом (Пс. 16, бел. прев.) е едновременно обикновен и дълбок по смисъл. Това е молитвата на човек, който страда. Ако днес ние самите не преживяваме тревоги, нека не забравяме, че по всяка вероятност утре ситуацията ще бъде различна. Още повече, че точно сега, около нас безброй приятели и любими хора, роднини и познати страдат, а те са и никога не са спирали да бъдат членове на нашето тяло (срв. 1 Кор. 12: 12). Нека се помолим за тях с този псалом и с други подобни думи. И макар на пръв поглед да има хора, които не са споходени от скърби, дълбоката истина е, че ние винаги страдаме. Всичко около нас може да се превърне в причина за страдание. Борбата ни да живеем благочестиво сама по себе си е източник на болка. Сатаната, “като рикащ лъв” (1 Петр. 5: 8), “като лъвче, което стои на потайни места” (Пс. 16: 12), дебне подходящ момент, за да ни впримчи в изкушения. Нашите любими и приятели могат също да ни причинят много мъка и скръб. Накрая, можем да кажем, че целият ни живот е кръстен път, разказ за едно нескончаемо страдалчество. Нека обаче не забравяме дълбокия смисъл, разкриващ се в думите на псалмопевеца. Болката, несгодите, нещастията и като цяло скърбите са знаци на Божествено посещение. Онези, които страдат, са избрани деца Господни. И тъй, когато животът ни е безоблачен и всичко върви добре, нека спрем и се запитаме дали по някакъв начин не сме се отдалечили от Бога, защото именно в страданията е нашата слава, нашият венец.


Когато страдаме, можем да принесем на Бога две неща. Първо, своята добродетелност, под което разбирам свидетелството на чистата съвест в мир със себе си и с Бога. Това е копнежът ни за “правотата” (Пс. 16: 2) и за върховенството на Божията воля. Нужно е волята ни да е в съзвучие с Божията. Второ, това е пълното ни упование на Бога — когато изпълнени с търпение и надежда, изцяло Му се покоряваме. Ще дойдат моменти в животa ни — и те ще идват постоянно — когато всичко ще ни се стори загубено; когато дори онези, които сме обикнали и на които сме се доверили, външно са охладнели, отдръпнали са се от нас и са ни изоставили. Ще дойдат моменти, в които тъмни облаци заплашително ще се струпат над главата ни. Но именно в тези моменти, възлюбени, Господ ни посещава, за да изпита търпението ни и подложи на проба упованието ни, които са свидетелство за любовта ни към Него.


Казахме, че верните често се скандализират от благоденствието на грешниците. И наистина, ако погледнем от човешка гледна точка, ще ни се стори, че Господ разпределя благата Си несправедливо. Където е трябвало да даде щастие, Той е дал единствено несгоди. Където следва да има благосъстояние, Той е дал бедност. А там, където повече приляга бедност, Той е излял обилни богатства. Когато очакваме благословение, често пъти получаваме тежък удар, като едновременно с това Господ запазва усмивките върху лицата на околните. В синхрон със съвременните социални проблеми, бихме могли да кажем, че Господ ни дискриминира, а това е нещо, което ни скандализира.


Защо се скандализираме? Отговорът е лесен. Защото сърцата ни са все още привързани към земното, все още се увличаме по измамните “блага”, копнеем и въздишаме по тях. Решението на нашата дилема трябва да се търси другаде и затова да не прибързваме с ропота си срещу смущаващата ни дискриминация или неправда. Живеем във времена на бързи промени, когато всяка новост се представя като “напредък”, но преди да настъпи истинският напредък и промяна, трябва първо ние вътре в себе си да се изменим. За да се случи това, е нужно напълно да се освободим от земните и човешки неща, от човешката логика, от човешкия начин на мислене, от всяко така наречено “материално благо”. Трябва да сме безразлични към всички тези неща. И едва когато сме се отчуждили от тях, Господ ще се превърне във всичко за нас, сякаш на този свят не съществува нищо друго освен Него. Едва тогава ще ни се даде истински и ненарушим покой. В противен случай, независимо към колко дребно и нищожно нещо е привързано сърцето ни, то със сигурност ще ни донесе страдания.



превод: Пламена Вълчева

Човече, какво е животът?

Април 3, 2019 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети

 

Ние сме отровили земята

Много ни е открито, но ние с всичко злоупотребяваме. Просто е очевидно, че сами сме създали условия за невъзможността за продължаването на живота на земята. Заради замърсяването. Отровили сме се. Питейната вода е само два процента от общото количество. Когато няма възможност водата да се пречисти, всичко ще се отрови! Враг номер едно на човека се явяват отровните газове от моторните средства, а после и всичко останало. Всяка фабрика изхвърля огромно количество отрови, същото е и в селското стопанство. Отровна вода пие Белград. Един инженер ми каза: „Ние хлорираме водата, а с това още повече я отравяме. В това няма смисъл, бактериите и бацилите е лесно да се отстранят, а отровата не може да се премахне“. Филтрирай колкото искаш, прочиствай, прави каквото искаш – навсякъде около нас е отрова. А като изчезне водата за пиене, изчезва и животът. Човешкият организъм е седемдесет процента вода. Селското стопанство напредна много, а някои видове дървета изчезнаха. Например брястът отдавна го няма. Дори планинските извори са отровени от радиацията, киселинни дъждове отравят земята. Отровили сме се…

А на хората все им е малко. Това е започнало още от грехопадението, веднага се проляла кръв. Каин убил своя по-малък брат Авел от завист, че неговата жертва се приема. Оттогава започнало всичко и до днес няма мир. Всички търсят нещо, като че ли ще векуват тук, на земята, а всичко е напразно. Изглежда, че краят е близо. Фабриките с такава скорост тровят околната среда, че дълго няма да може да се живее.

- Как ни влияе замърсената околна среда?

- Ето, сега казват, че Сърбия особено страда в това отношение. Говорят, че в нея радиоактивното замърсяване е най-силно. В Сърбия е най-голямата радиация.

Не сме болни, но нямаме бодрост. Все не ни е добре. Хората са здрави, а не знаят кое им пречи. Пият лекарства, но им става по-зле. Докато имаме още малко чист въздух, трябва да го използваме. Но и той е вече значително замърсен, всичко е замърсено. Особено ако се занимаваме с умствена работа, е необходимо да дишаме дълбоко, защото мозъкът хаби огромно количество кислород. Ако нямаме достатъчно кислород, не можем да вникваме в работата, нещо не се получава и се чудим защо. Няма достатъчно гориво, няма кислород.

- С какво да се храним?

- Ето, виждате, че ядем отровена храна. Всичко отровихме. На пазара не можеш да купиш нещо здраво. Изглежда красиво, но не смееш да го вземеш. В края на миналия век един старец рекъл: „Ще дойде време, когато хората ще произвеждат много селскостопански продукти, но няма да могат да ги ядат“. Ето че настъпи това време. Храната е отровена материално и духовно. Отровени са децата, отровени са и старците. Хората си мислят, че ще векуват, а животът е твърде кратък.

Човече, какво е животът? Нищо. Той е толкова кратък, че не можем и да си представим. В младостта човек не забелязва това.

Аз често размишлявам колко клети сме ние, не можем да преживеем и четири милиарда секунди, което би било живот от сто и двадесет години. Сто години са три милиарда секунди. Какво са сто години?… Нищо… Момент… Кратък миг… Живеем във вечността.

Ние измерваме времето благодарение на въртенето на земята около своята ос и около слънцето. Ако слънцето би спряло в зенита си, ние нямаше да можем да го измерваме, щеше да цари безкраен ден. Не бихме имали отправна точка. Когато не измерваме времето, като че ли то не съществува. То съществува само в нас, ограничените от пространството.

Трябва да погледнем птиците

Слава Богу, има все още птици… Макар много видове вече да са изчезнали. Животът все повече се унищожава и гасне… това не е тайна. Преди десетина години, като паднеше сняг и се покажеше месечината, се събираха зайци. Голям сняг, а те скачат, гонят се един друг, превъртат се в снега, играят си. Радват се. Радост от живота. Животните чувстват радост от живота, а ние я разрушаваме и помрачаваме. Те имат радост от живота, а ние имаме всичко, но никак не сме доволни. Те не се грижат, не правят хамбари за жито, нищо не вършат, но Господ ги храни. Ще хапнат малко, ще намерят убежище да спят и са благодарни Богу. А ние не. Птиците постоянно хвалят Бога, от ранни зори, от три до девет не престават. След това малко утихват и отиват да търсят храна, да нахранят малките. После отново пеят. Никой не ги заставя, а те пеят. Слуша ли ги някой, или не, те си пеят… А ние сме намръщени, с наведен нос. Нито ни и до песен, нито до нищо. Трябва да се вгледаме в птиците, които винаги са радостни. На нас все нещо ни пречи, а какво е то? Нищо.

из книгата: „Мир и радост в Светия Дух“

Бракът е общо пътуване по пътя към спасението

Април 2, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Ще отговорим на някои въпроси, които са свързани със семейството, децата и различните проблеми, които възникват от тези отношения. Въпросите, които се поставят, показват наличните проблеми, които много пъти са тежки. В първия въпрос една госпожа казва, че нейният съпруг стои по-близо до майка си, и ако се кара с него, винаги се обляга на майка си. Също така той постоянно обвинява баща си и взема страна на майка си и всичко това дразни съпругата му.


Човек често среща проблеми и се пита дали всички тези неща ги правим ние, за които се предполага, че сме разумни хора? Ние, за които се предполага, че знаем какво искаме и знаем какво става с нас? Ние, които решихме някога да се оженим и да създадем собствено семейство, накрая в какво го превърнахме?


Наблюденията на конкретната госпожа може да имат много тълкувания и да изразяват много неща, но ще се опитам да ги разгледам подред. При евентуален конфликт бягството в момента на напрежението е полезно, но постоянното прибягване към майката не е решението. Не е красиво двама човека да се сблъскват, а когато са загубили контрол над себе си, тогава техният опит да разрешат своя спор не просто не дава плод, а в повечето случаи да е и гибелен. Де да можеше един от двамата в онзи час да се отдалечи, но тук, както казва конкретната госпожа, съпругът винаги прибягва към майка си. Това обаче, както казахме, не е решение. Майката, за съжаление, винаги оправдава своя син, рядко са ситуациите, където майката може точно да обясни на сина си, че грешката е била негова. Когато един човек, който е създал семейство, навярно и деца, при най-малкото разногласие и напрежение прибягва при майка си, тогава този син на майка си и съпруг на жена си никога няма да поеме отговорностите за семейството си. Защото винаги, от една страна, ще има оправдание, и от друга, ще създава напрежение и острота в отношенията между съпругата му и свекърва й. Бих казал, много просто, това е проява на незрялост. Но да обясним нещо. Едно е човек да се грижи за родителите си, когато се появи някакъв проблем – в случай, че имат здравословен проблем или нещо друго, и друго зависимостта, защото тя, както и всяка зависимост, е болно състояние. Тя показва, че отбиването от майчиното мляко не се е случило, и когато не става в момента, в който трябва, тогава цялата по-нататъшна връзка е проблемна. Проблемна е връзката на майката със сина й, когато синът създаде свое семейство. Какво означава това прибягване? Означава, че той няма възможността да се задържи на собствените си нозе. Означава, че винаги ще търси, за да оправдае своето прибягване. Това означава, че никога няма да види реалния проблем. Може проблемът да е негов, може да е на съпругата, но човек трябва да може да види ясно проблемът, ако иска да го реши. Но ако бяга от проблема, това показва незрялост и тогава вече имаме проблемни състояния.


Този човек, който постоянно прибягва към майка си, също така е в постоянен конфликт с баща си, и когато майка му или баща му имат спор, той постоянно поддържа майка си. Това състояние обаче може да изразява други неща, които имат връзка с неприятни преживявания от своите родители, когато е бил дете. Вероятно сега, когато е по-голям, чувства, че може да защити майка си, на която вярва и вижда, и може да е истина, че баща му я онеправдава, с резултат това, което не е могъл да направи в детската си възраст, да го прави сега, оправдавайки винаги майка си и обвинявайки постоянно баща си. Може и да е прав, може и да не е. Във всеки случай всички тези неща са объркани. Когато не сме способни да ги разрешим, да видим къде са границите на нашето семейство, да видим къде са границите на връзката с родителите ни, да видим начина, по който можем да се намесим в един спор между нашите родители, тогава с всичко това да създаваме впечатлението, че сме пристрастни към някой от двамата навярно не помагаме на другия реално да се замисли. И това означава, че не сме взели на сериозно нашия живот.


Проблемът, от една страна, е да растем по възраст и от друга да не узряваме. Да не узряваме не биологично, а духовно, да не сме в състояние да различаваме ситуациите. И тук влиза и една друга тема. В това семейство най-вероятно живеят и деца. Наистина, каква картина за семейния живот си формират децата, виждайки тези объркани състояния? Това също е знак за нашата незрялост, че не помисляме за това, че постъпваме сякаш сме юноши и забравяме нашите собствени юноши, забравяме картината, която създават за семейния живот. Не сме поели нашите отговорности, не сме осъзнали колко важно е да можем да постъпваме отговорно, така че нашето семейство да бъде поле за възпитание на децата ни, за обучението на нашите деца. Не поемаме отговорността, че имаме собствено семейство, че имаме собствени деца и че трябва да се грижим сериозно за тях.


Но тук бих искал да отбележа още нещо. Не смятам, че съпругата винаги е права. Навярно и тя трябва да се замисли да не би нейното поведение да е погрешно. Тя констатира, че определени пъти нейният съпруг прибягва при майка си, но дали тя се е опитала да не създаде такива сцени? Опитала ли се е да води диалог? Или сигурно прибягването на съпругът й към майка му е нейното алиби? Да не би да се окопава постоянно зад мисълта, че винаги има право и така това да я кара да не търси други изходи? Не е и от голямо значение дали имаш право или не. Най-значимото е как се отнасяш към ситуацията, в която имаш право или не. Защото много пъти употребяваме нашето право по такъв начин, че накрая го превръщаме в несправедливост. А несправедливостта, ако я употребим правилно, накрая можем да я превърнем в повод да се поправим и да преодолеем ситуациите. Така тя не трябва да се окопава зад поведението на съпруга си, а да се замисля за евентуалните нейни отговорности. Вероятно нейният съпруг е незрял, но тя какво прави, за да стане зрял? Просто всеки път изпробва и констатира неговата незрялост? Не трябва ли и тя да помогне, постъпвайки по един различен начин?


Истина е, че всеки от нас има опит от семейния живот. Също така е истина, че много от събитията оставят отпечатъци, оставят съпътстващи травми върху душите на децата навярно за цял живот. Но Христос ни даде точно тази свобода, да можем да променим нашия живот, и това е нашето голямо благословение, да мога да превърна горчивото в сладко. Дори да сме имали неприятни преживявания през детството, те могат да функционират плодотворно в нашия живот и ще функционират плодотворно, ако се оплодотворят от Христовата любов, от правилното разглеждане на другото лице. Важно е не само да гледаме поведението на другия, а да се замисляме и за нашето. Да се замисляме да не би нашето поведение да предизвиква съответното поведение на другия.


Наистина ли госпожата, която задава въпроса, смята за самопонятно, че се карат? И просто констатира, че всеки път, когато се карат, той прибягва при майка си? Да не би да се отнася по погрешен начин към тяхната връзка, трудности, проблеми? Да не би да постъпва самовластно и да ужасява своя съпруг, който се опитва да намери закрила (при майка си)? Защото тя самата не дава тази закрила? Защото не дава възможността на съпруга да почувства, че може да се облегне на нея? В един дом не може другият да е нашият ад, трябва да намерим начин той да е нашата радост. Там трябва да поработим много, там трябва да се наведем много, за да намерим начин всеки да стане радост за другия, а не ад за другия. Нужно е много голямо внимание. Определени пъти се научаваме да гледаме нещата и проблемите само от една страна. Много пъти виждаме немощта на един човек и вместо да го подкрепим, за да я преодолее, ние я правим да изглежда по-голяма. Нека обаче си спомним, че в брака вървим заедно, бракът е общо пътуване, за да преодолеем всеки от нас неговите грешки, неговия егоизъм и така да се научим да вървим един до друг, бидейки единият радост за другия.



Превод: Константин Константинов

 

Спомени със св. Паисий Светогорец

Март 27, 2019 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети


Старецът Паисий ни отвори веднага. Имаше много добро настроение. Останахме при него три часа и половина. През цялото време вършеше ръчния си труд и ни говореше по много теми. В началото, искайки да ни почерпи, отиде да извади вода от кладенеца. Въжето се беше оплело. Опитваше се да го разплете с голямо търпение. Бях започнал да губя търпение. Бях и жаден… Старецът ни погледна с блага усмивка и ни каза:


- Имало едно малко дяволче, на което големите дяволи му се подигравали. „Ти си малък, не можеш нищо да направиш. Слаб си и не можеш да изкушиш хората, да ги завлечеш в някой грях.”


А то отвърнало:


- Е, и аз правя нещо. Отивам и оплитам въжетата и конците, за да ругаят хората…


Накрая въжетата се разплетоха и старецът ни даде прясна вода и локум.


- Една вечер видях да блещукат две очи. Помислих, че е изкушение, но на сутринта видях две заешки стъпки. На другия ден ме посети едно малко зайче. Взех го на ръце, нахраних го, взех боя и сложих един кръст на челото му. Тръгна си и след малко дойде отново с братчетата си. Нахраних ги, сложих и на тях един кръст с думите: “Къде ви остави безсърдечната ви майка? Поставих ги на едно място и на сутринта си бяха тръгнали.”


Г. от нашата компания поиска прошка, че така често го безпокоим.


- Не, не е така. Приятно ми е да разговарям с хора, които имат духовни интереси. Това е равносилно на молитвата, която бих отправял. Онова, което ме разстройва, е, че идват някои любопитковци и очакват да видят някаква… зоологическа градина. Дойдоха веднъж трима. Видях ги от прозореца и разбрах, че са любопитковци. Рекох да им отворя да видя какво ще излезе. Седнаха мълчаливи и ме гледаха вцепенено. Не след дълго единият попита:


- Вали ли много сняг тук?


- Е, не много.


Не след дълго вторият попита:


- Морето далеч ли е оттук?


- Е, половин час.


Мина малко време в мълчание и третият попита:


- От дълги години ли сте тук?


- От еди-колко си.


Видях, че нямат нищо друго да кажат и им казах:


- Я да ви попитам и аз сега. Караманлис къде се намира?


- В Париж.


- Папандреу?


- Ама умря, не го ли научихте?


- А, така ли? Я ми кажете, как върви лирата сега?


Започнаха да спорят, единият каза еди-колко си, другият еди-колко си. Слушах ги и им казвам:


- Добре, не се карайте. Я ми кажете, каква духовна полза получихте и какво излезе от разговора, който имахме?


Затова се крия от любопитните. Имам шест бърлоги тук наблизо и отивам и се крия.


(Спомних си, че веднъж старецът беше поставил една табела и пишеше „Подивях, отидох в гората”.)


Старецът Тихон казваше, че „Бог всяка сутрин благославя с едната си ръка целия свят. Когато вижда смирен човек, го благославя с две ръце”. Божията благодат идва задължително в смирения човек.


Не е нужно да се тревожим за спасението ни. Божията милост ще ни спаси даром. „Милост Твоя поженет мя… (Твоята милост ме преследва)”, не казваме ли така? Разположение иска Бог. Разбойникът горе на кръста разположение имал, затова и пръв влязъл в Рая. Даже скочил през оградата, защото св. ап. Петър, който държал ключовете за вратите на Рая, още не бил влязъл…!


Децата искат нещо по-дълбоко. В неделните училища осакатяват децата. Създават разглезени християни. Само тра-ла-ла и игрички. За жертва – нищо. Също така светските хора имат театър? Да направим и ние християнски театър. Светските хора имат телевизия? Да направим и ние християнска програма. Разбира се, детето иска и топката да играе. Но ние даваме само светски радости на децата. Скриваме истинската радост.


Най-малкият от компанията ни попита:


- Тоест е лошо да гледаме телевизия?


- За духовна телевизия не ви ли е говорил никой?


- Не, какво е това?


- Не го ли знаете, че съществува духовната телевизия? Както за тялото съществува телесна наслада, така и за душата съществува духовна наслада. Затова много светци виждали какво става в същия момент далеч от тях. Живеели други духовни състояния.


- Грях ли е, че не се молим?


- Ама кой има нужда, ние или Бог? Ние имаме нужда, не Бог.


Тези, които не се подвизават, имат тревога, те са за съжаление. Докато малката борба загася тревогата.


Когато човекът придобие чистотата на Адам, природата около него се опитомява. Тук имах доста змии. Но аз съм пълен със страсти. Когато змията ме вижда, бяга, не прави място на гнева, дразнението, затова и е по-добра от мене. Мен Бог ме сътвори човек, домоуправител. Можеше да ме създаде змия, не е ли Негово право? И за съжаление още не съм Му благодарил, че ме е сътворил човек.


Направи ми впечатление едно маслиново дърво до него. Беше орязано и обелено. Попитахме го защо е така и той ни каза с кимване:


- А, маслината… Подстригах я, обръснах я, свалих й и расото да видя какъв плод ще даде!


В Атина и в мегаполисите децата живеят в кафези. Не виждат природата. Имат изкуствени цветя, изкуствени животни, изкуствени игри, затова израстват сред фалш и свикват с него. Живеят фалшив живот.


Да сравняваме себе си със светците, не с другите. Аз например постих три дена. Когато обаче чета, че преп. Паисий Велики е постил 20 дни, какво мога да кажа?


Аз, който съм толкова години калугер, ако благодатта ме остави, ще ме видите в някоя долнопробна кръчма в Солун, макар никога досега да не съм ходил.


Светите канони са ограда. Нужно е духовникът да има голяма разсъдителност. Св. Василий Велики постановявал строги канони, но накрая с това, което казва за начина на покаяние и т.н. отхвърля по някакъв начин всичко.


превод: Константин Константинов

 

Дай на детето топлина!

Март 26, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Най-голямата грешка е нашето желание детето ни да мисли така, както ние мислим. Това означава, че искаме детето ни да „достигне” до нашето ниво. И често, когато то не постига това ниво, ние насила го караме да постигне „нужното” ниво. Помните ли Прокрустово ложе?


Ако човек излиза извън границите на леглото – е необходимо да „отрежем” нещо от човека, ако е твърде малък за леглото – трябва да го „разтегнем”. Това е грешка. Детето не може да мисли като нас, то няма опит. Затова ние трябва да се наведем към него.


Църквата има много примери за подражание. Например, детето пристъпва към Причастие, а свещеникът държи в ръцете си Христос. Свещеникът е този, който прави крачка към детето. Той се навежда с Христос в ръка към детето, за да го причасти. Той не може да каже:


- Стигни ме!


И това е само един от многобройните примери.


Моят старец казваше:


- Когато при теб в храма идват деца, седни на стъпалата близо пред Царските двери, не стой прав, седни и нека децата да седнат близо до теб, да не гледат на теб отдолу нагоре.


Изглежда, че това е просто движение, но колко смисъл съдържа в себе си! Ние често гледаме на децата си отгоре. Не! По-добре малко да се „наведем”! Това много ще помогне за развитието на общуването с детето. По-добре малко да отстъпим! Без да говорим лъжи. Малко, там, където е възможно. Трябва да имаме правило: „Това, което детето не може да направи, аз ще го направя!” Това много ще помогне!


Вижте как простите неща изпълват живота ни. Виждали ли сте някога колко красив е древният амфитеатър? Ако внимателно се вгледаш, можеш да видиш, че амфитеатърът е като една прегръдка. Когато детето е в прегръдката ти, то напълно ще ти се довери и именно в тази прегръдка можеш да му дадеш, кажеш и покажеш много неща. Извинете, но ние трябва да започнем да галим децата си.


Гледаш на хората и разбираш, че сме се заблудили. Хората „галят” телефоните си. Да, технологиите с нещо ни помагат. Но замислете се само, че в нашата ера хората „галят“ телефони, лаптопи, компютри, студени и неживи екрани, но не и децата си.


Това е голям проблем. Ние не отхвърляме технологиите, но с помощта на тях на нас ни затварят очите ни, крадат слуха ни, и скоро ще откраднат и осезанието ни! Затова трябва да чуваме децата, защото често не ги чуваме. Трябва да започнем да им обръщаме внимание и да ги галим.


Този педагогически метод ни предадоха Отците на Църквата. Например, представете си, свети Йоан Златоуст се обръщал към мъжете от онази епоха, когато жената нямала специално положение нито в дома, нито в обществото. Той ги призовавал да разговарят любезно с жените си и да им казват:


- Обичам децата си, защото ти си ги родила!


И именно това добро отношение към жените ще даде много неща на детето!


Искам да ви разкажа една история. Като дете живеех в Санторини. Морето се намираше близо до нашето село, така че често ходихме на морето и там събирахме миди. Мога да ви кажа, че ръцете ни постоянно бяха нарязани, защото винаги сме се опитвали да ги отваряме с нож и други остри предмети. Понякога, разбира се, успявахме да ги счупим, но това бяха „кървави” опити.


И един ден баба ми каза:


- Защо правите това? Съберете мидите и ги донесете на мен!


След това ние ги събирахме и ги носихме на баба. Тя ги завиваше в една кърпа и я държеше над гореща вода. Ние стояхме наблизо и чуваме в кърпата звуци – щрак, щрак. След това отвивахме кърпата и всичките миди се бяха отворили. И ние викахме:


- Чудо, стана чудо, мидите се отвориха!


И много по-късно осъзнахме, че зад това малко чудо се криеше нещо, което не го виждахме – топлината. Затова, когато оказваш натиск върху дете, помисли за това, че то може да затвори душата си за теб. Дай на детето топлина! Гледай на детето, слушай го, моли се за него, прегърни го, погали го. И то ще се отвори за теб!

 

източник: правмир.ру

Християнството не бива да се бърка със страхливостта

Март 21, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Да умеем да защитим себе си и своите ближни е необходимо, но как тогава да разбираме и как да приложим в своя живот думите на Христос: „Аз пък ви казвам: да не се противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата. И на тоя, който поиска да се съди с теб и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха. И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две. Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска назаем” (Мат. 5:39-42). Може би наистина трябва така: грабителят ти отнема нещо – нека отнема, измамил те е мошеник – нека мами, грубиянът те нагрубява – нека нагрубява… Не се възпротивявай на никого и на нищо и ще станеш истински християнин… Или все пак по друг начин трябва да се отнасяме към подобни неща?


На тези не леки въпроси отговаря протойерей Владимир Пархоменко, настоятел на храм „Св. великомъченик Пантелеймон” в село Уст-Курдюм, духовник и преподавател в Саратовската духовна семинария и духовник на Саратовска епархия.

Да започнем с това, че думите на Спасителя да не се противим на злото съвсем не означават безразличие към злото, съгласие с него. Христос, Който не се е противил на Своите мъчители, въпреки че е могъл да помоли Бог Отец да изпрати повече от дванадесет легиона ангели (Мат. 26:53), е удържал с това най-великата победа над злото. Призивът на Христос да обърнем другата си буза е призив да не отвръщаме на злото със зло, да не умножаваме злото в този свят. Тези думи не бива да разбираме формално, не бива формално, без разсъждение, да ги прилагаме в своя живот. Има ситуации, когато да „обърнеш другата страна” означава да умножиш злото.

Ще приведа един педагогически пример. Малко момче се е обидило на своята майка… и й е ударило плесница. Какво трябва да направи майката? Да обърне и другата си страна? Не, разбира се: тя трябва да накаже детето, трябва да пресече това зло в него. Ако тя постъпи именно така, ще бъде не просто права от житейска гледна точка, а ще постъпи по евангелски, ще възпре злото.

Мохамеданите попитали светия равноапостолен Константин-Кирил Философ: „Как така вашият Христос е заповядал да обръщате и другата си страна, да давате и горната си дреха, а вие воювате с нас?” Светецът отговорил: ние имаме и друга заповед – „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Йоан 15:13).

Тук няма никакво противоречие: когато злото се умножава, християнинът трябва да действа така, че да го ограничи. Това може да стане по различен начин. Може да стане така, както са направили светите князе Борис и Глеб: те не оказали съпротива на своите убийци, защото не искали да проливат братска кръв. Може като Серафим Саровски, който не се противил на нападналите го разбойници. Но тук трябва да кажем нещо и за степените на духовен ръст, защото истинското християнско непротивене не е достижимо винаги и за всички нас.

Христовата проповед на планината посочва идеала, върха на християнския живот. „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8). Всички разбират, че чистотата на сърцето не може да се достигне мигновено – това е дълъг и труден път. И отказът от съпротива, обръщането на другата буза, е също нещо, което трябва да достигнем, до което трябва да дорастем. Ние се намираме на различни степени на духовен ръст. В древния патерик има разказ за трима монаси, които били нападнати от разбойници, били пребити и ограбени. Когато дошли на себе си, най-младият от тях, който бил все още послушник, със сълзи се каел, че се е разгневил на разбойниците; вторият благодарил на Бога, че не е изпитал гняв, че в това тежко изкушение е съхранил сърдечния си мир, а третият, старецът, просто се молел за разбойниците, просил от Бога да им прости, защото не знаят какво правят. Ето това са три степени на духовен ръст, три степени на приближаване до евангелския идеал.

„И аз, братя, не можах да ви говоря като на духовни, а като на плътски, като на младенци в Христа. С мляко ви нахраних, а не с твърда храна, защото не бяхте в сила да я приемете, но и сега още не сте” – така пише апостол Павел на християните в Коринт (1 Кор. 3:1-2). И ние с вас трябва да имаме трезва представа за себе си. И да не бъркаме истинското християнско подвижничество с обикновената слабост и страхливост. Трябва да различаваме тези неща.

За съжаление, аз мога да разкажа много случаи от моята свещеническа практика, когато мъже бият своите жени, а жените търпят. И оправдават своето търпение по такъв начин: „Нали съм християнка, трябва да прощавам”. На практика, зад думите за християнско прощение, тази жена прикрива собствената се слабост, немощ, безволие, неспособността си да се освободи от потискащия я човек, неумението си да изгради своя живот самостоятелно. Човек трябва да бъде честен със самия себе си, трябва да се вгледа в дълбините на своето сърце и да си отговори на въпроса: защо постъпвам така? И тогава ще разбереш, че между теб и св. Серафим Саровски, който отпуснал своята брадва и позволил на разбойниците да правят с него каквото си поискат, има много голяма разлика. Той постъпил така поради духовната си сила, а ти – от слабост. В неговата постъпка не е имало лукавство, а ти мамиш самия себе си.

Понякога човек, научил за изневярата на съпруга или съпругата си, иска съвет от свещеника: какво да правя, да простя ли или да настоявам за развод? Аз съм имал такива случаи. Обикновено отговарям: „Ако имаш духовни сили, ако можеш да му (й) простиш като християнка (християнин), прости; но ако не чувстваш такива сили в себе си, разведи се, в това няма да има никакъв грях, защото Сам Христос е казал, че грехът на прелюбодейството може да бъде причина за развод (виж Мат. 5:32). Само не се самозаблуждавай, не казвай, че не си се развел, защото си християнин”.

Ето и пример от армейския живот: „старите” войници искат „младите” да ги обслужват, да им перат чорапите, и ако сред тези новобранци се намери такъв уникален човек, който да се подчини от християнско смирение, то… нека пере. Но на практика, всички, които са се подчинявали, са правели това просто от страх. И с това сами са поощрявали злото.

Ако са ви откраднали колата, не е грешно да съобщите в полицията, за да хванат тези крадци. Друго нещо е онзи епизод от детството на свети Силуан Атонски: те с баща му минавали покрай тяхната нива и видели, че някой краде житото им. Момчето казало на баща си: „Виж, крадат ни!”. Бащата отговорил: „Синко, Господ ни даде богат урожай, ще ни стигне, а който краде, сигурно се нуждае”.

Не трябва да се мисли, че да се прости на престъпника и да се търси неговото законно наказание са несъвместими неща. Знам случай, когато дъщерята на един вярващ, православен човек станала жертва на престъпници. И той казал: „Като християнин им прощавам, но като баща – ще ги съдя и ще ги пратя в затвора”. И ги осъдил. В неговата позиция няма грях, това е напълно християнска позиция. Трябва да правим разлика между това, което засяга нашия вътрешен живот и това, което заплашва нашите близки.

Да, да се ограничи злото или, точно обратното – да се умножи, може със съпротива и без съпротива, но в реалния живот има ситуации, когато се налага да избираме между по-малката от две злини. Ние, християните, не възпяваме войната. Войната е зло и участието на човека в нея е трагедия. Не случайно след Куликовската битка нашите воини са имали наложена епитимия. Но да воюваш е зло, по-малко от това да не воюваш и да предадеш своята земя на враговете.

„Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска назаем” – четем в същата пета глава на Евангелието от Матея. Но и това не бива да се възприема формално. Ако ваш познат или роднина стремително деградира, пие, постоянно ви иска пари и вие му давате – с това приближавате неговата гибел.

Разбира се в Проповедта на планината, в думите на Христос за другата страна, се говори за прощаването на обидилия ни. Но прошката на практика не е лесна работа. Това не става моментално. Сили да простим ни дава Сам Бог. Запомнил съм една история – прочетох я в списание „Смяна”, докато още служех в армията. По време на Втората световна война една млада немкиня – християнка участвала в антихитлеристката съпротива. Тя била хваната от гестаповците и подложена на страшни мъчения, пред очите й нацист убил малкото й детенце. По някакво чудо тя не обезумяла, оцеляла, но след войната водила много затворен начин на живот, на улицата излизала само рано сутрин. След много години тя срещнала на улицата човек – обикновен възрастен човек с шапка и шлифер… И изведнъж той се хвърлил пред нея на колене и протегнал към нея ръка – „Моля да ми простите – аз станах християнин”. Тя с ужас разпознала в негово лице своя мъчител и убиеца на детето й… Но ръката й сякаш сама се протегнала към него. След това тя казвала: „В тази минута Бог ми върна способността да прощавам”. Но зад тази минута стои нейният собствен, незнаен за света, духовен труд, продължил много години – труд, в отговор на който Бог изпратил насреща й разкаялия се палач.

Източник: Православие ру

Да бъдеш милостив – означава да бъдеш с Христос

Март 20, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Ако си милостив към един или към друг, очевидно е, че ти си с Христос. А ти дори не усещаш, че този, на когото помагаш, може да бъде Христос. Той не протяга ръка, за да му дадеш, той протяга ръка, за да ти даде Царството Небесно, а ти дори не забелязваш това. И обикновено хората търсят най-дребната монета в джоба си.

 

 

Братя мои, помнете, че бедните – това са библейски персонажи! И ти си минал покрай твоето спасение толкова леко! А още по-страшно е, че ти си се отнесъл с презрение към този просяк. Бедните никога не загиват. Те се събират заедно в края на пътя и поделят, това, което са им дали, и казват: „Това е от този – помени го Господи в Твоето Царство!“ И това има значение. Спасителят, за да ни ентусиазира, казва: „Получете стократно!“ Искате ли да забогатеете? Раздайте всичко, което имате! И ще получите стократно! Тези думи ги казвам не от себе си.

 

 

Ако познавахте живота на свети Йоан Милостиви, бихте се уплашили! Свети Йоан, когато пристигнал в архиепископията, попитал: „Колко злато има в архиепископията?“ Отговорили му: „Един килограм злато!“ – „Раздайте го на бедните!“ Когато чули това икономите, казали, че ще обеднеят. Но всичко се върнало стократно – без това, което е дал. Отново давал, отново се връщало сто пъти повече. Икономите винаги се оплаквали. Виждате ли: човек не забелязва, когато получава, но забелязва, когато дава. Но се върнало стократно – до точност! Има едни слова в Светото Писание. Аз не смея да им противореча. И свикнете с авторитета на словата от Светото Писание. Тайнствата на Църквата са основани върху словата от Свещеното Писание.

 

 

Източник: https://duhovnyj.ru

 

Скъпо мое прегрешение

Март 14, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Може би нито една тема, засягаща църковния живот, не предизвиква толкова практически въпроси към свещеника, както темата за изповедта. В нашия храм нееднократно сме провеждали беседи с настоятеля и за подготовката за изповед, и за т.нар. генерална изповед, която обхваща целия живот на един човек, и за основните грешки при изповедта. Въпреки това много от казаното се забравя или се оказва неизвестно за новите енориаши, които скоро са пристъпили църковния праг. Затова отново се обръщаме към темата за изповедта и нейното място в живота на съвременния християнин.

Повратната точка

Бог е надарил човека с множество дарове, главният от които е самият живот. Сред останалите е и такъв безценен и важен дар като възможността за покаяние. Това е възможност да се върнем при Онзи, Който ни обича най-много от всички – да се върнем, колкото и да сме паднали, каквито и грешки да сме сторили. Преподобни Марк Подвижник някъде казва, че ако се гледат делата, постъпките, помислите – Праведникът е само един – Христос, а чрез покаянието праведници са станали мнозина. Всеки човек, идващ в Църквата, трябва да разбере и дълбоко да осъзнае, че няма друг път за връщане към Бога, друг път на християнски живот, освен пътя на покаянието.

В Деяния на апостолите и преди това, в Евангелието, ние виждаме, че именно покаянието винаги е било повратната точка в обръщането към Христос. Днес далеч не навсякъде се спазва древната практика за принасяне на покаяние преди кръщението – а тя, ако се кръщава възрастен човек, според мен, е твърде важна. Този, който се кани да промени живота си и да го продължи вече като член на Църквата, трябва да осъзнае какво от това, с което е бил изпълнен животът му до този момент, той оставя в миналото и към какво не бива да се връща. Още преди кръщението човек трябва да разбере какво представлява покайният труд, защото на него, като на християнин му предстои да извършва този труд през целия свой по-нататъшен живот. Само ако човек е готов на това, може да се говори за съзнателното му влизане в Църквата.

По тънко въже

Ако всичко това не го е имало, съзнателният християнски живот на един човек започва от момента на неговото истинско и дълбоко покаяние. Този момент може да настъпи години след влизането му в Църквата, а може и да не настъпи никога – защото човек може да ходи в храма, да изучава православната вяра, но така и да не се открие за Бога. Много често това откриване става, когато човек вече не може да не види, че всичко, което сам, намирайки се далеч от Бога и осланяйки се на своите страсти, е извършил, го е довело до задънена улица, а по-нататък може да го тласне и в бездната. И в рамките на предишния начин на живот няма никакъв изход – изходът е само в това, да започне съвършено друг живот.

У преподобни Йоан Лествичник се срещат следните забележителни думи: „Дори да си се изкачил на върха на лествицата на добродетелите, и тогава се моли за опрощаване на греховете.” Защо светецът казва именно това? Всъщност той свидетелства за духовната реалност: колкото повече човек се приближава до Бога, толкова по-ясно в Неговата светлина вижда своите немощи, несъвършенството на своята душа. Освен това светците много добре знаят от собствен опит, че стига само мъничко да повярваме че, вървим уверено над пропастта по тънкото въже, с което може да се сравни пазенето от греховете – и веднага следва падение, при това съкрушително, напълно изваждащо човека от релсите. Единствено непрестанното покаяние предпазва човека от такива тежки препъвания, защото не позволява на гордостта да овладее душата му. А, по словото на същия св. Йоан Лествичник, там, където се е стигнало до падение, винаги то е било предшествано от гордост.

Не безизходност и не безрадостност

Когато ние, свещениците казваме, че животът на християнина трябва да бъде изпълнен с покаяние, се сблъскваме с факта, че хората възприемат покаянието като нещо, което прави живота скръбен, унил и безрадостен. Всъщност, това съвсем не е така. Защо изобщо човек скърби в този живот, защо унива, защо се лишава от радост? Това се случва, когато душата му не е в мир с Бога, с хората и със самата себе си. А покаянието ни връща този мир. Причина за вътрешната ни неустроеност, за емоционалните ни сривове, за нашето потиснато настроение винаги в крайна сметка са греховете ни. Не случайно дори хората, които все още не живеят както следва по църковному, след изповед много често чувстват необяснима лекота и радост, което ги учудва и ги подтиква още по-дълбоко да опознават християнския живот. Разбира се, човек не усеща това на всяка изповед. Но в основата си покаянието трябва да бъде именно такова. Ние трябва отново и отново да чувстваме, че някакво тежко бреме е паднало от раменете ни и сега имаме възможност да започнем нещо в своя живот от начало и да го устроим вече по друг начин, по друг начин да се отнесем към него.

Всичко това се отнася и до покайните сълзи. Те – колкото и странно да се стори това на онзи, който никога истински не е плакал от разкаяние – дават на душата сили, обновяват ни и ни помагат да станем съвършено различни. Някой може да възрази, казвайки, че е плакал, спомняйки си своите житейски грешки, преживявайки техните тежки последствия, но в резултат на това, състоянието на душата му е ставало все по-тежко и той се е чувствал все по-безсилен. Нашите състояния, нашите чувства също могат да бъдат маркери, показващи доколко богоугодно е това, което правим. Ако сълзите, проливани от нас пред Бога, раждат в нас потиснатост, безизходност, ако този плач не е, по думите на светите отци, радостотворен, нещо в нашето покаяние не е както трябва. Ако човек, който съзнава своите грехове и ги открива пред Бога, в същото време не иска нищо да прави, ако това не поражда у него воля за деятелно добро – то това не е покаяние, това е угнетеност, предизвикана от врага на човешкото спасение, който си прави с човешката душа каквото иска.

Възхождане на ума

В определенията, които различните речници дават на покаянието, няма такова определение като „промяна на ума”. Но ние знаем, че именно тези думи най-точно изразяват същността и съдържанието на християнското покаяние – това е и буквалният превод на богословския термин „метаноя”, с който в гръцкия език се назовава покаянието. Може да се каже, че не само непрестанната промяна, но и възвеждането на ума към Бога, трябва да бъде постоянното дело в живота на християнина. Това е много важно да бъде разбрано в нашия съвременен църковен живот: покаянието не е изброяване на написани на листче грехове, не е приближаване на човека до аналоя, за да покрият главата му с епитрахила. Ако човек се кае само в момента на изповедта, покаянието като движение на практика отсъства в живота му. А тази динамика непременно трябва да я има.

Често може да се чуе твърдението, че съвременните християни не умеят да се изповядват. Трудно е да не се съгласиш с него: това, с което много хора идват на изповед, е всичко друго, но не покаяние. Понякога това е разказ за живота на съответния човек, понякога – оплакване от някакви обстоятелства, понякога оплакване от самия себе си. Понякога човек започва да разказва какви грехове и страсти изобщо съществуват, признава, че всички те присъстват в живата му, но едновременно с това изобщо не си дава сметка какъв живот живее и какво се случва с него. Той стои, гледа този списък с грехове, собственоръчно написан от него, и не може да разбере как всичко това е влязло в живота му. А причината за това неразбиране е невнимателният, разсеяният живот, който най-често погубва нас, съвременните християни. Само ако променим своето отношение към покаянието, ако разширим пространството на покаянието в своя живот, постепенно ще заживеем по-внимателно.

И така, може да се каже, че пълноценна изповед се случва тогава, когато човек отначало е осъзнал своите грехове, у него се е родило чувство на разкаяние за тях, след това е възникнало желание да ги изповяда, в процеса на подготовка за изповед той е разбрал каква е причината да изпада в тях, у него се е появила решимост да не ги повтаря – и вече с това – с разкаяние, с разбиране, с изводи, с решение – той идва в храма, свидетелства за всичко това пред Самия Бог в присъствието на свещеника и в тайнството Покаяние се помирява с Него.

„Неунищожимите” грехове

Всички ние без изключение, от опит знаем, какво означава отново и отново да се каеш за грехове, които се повтарят в живота ни и след известно време отново се връщаме към тях. Във връзка с това понякога човек се пита: има ли тогава изобщо смисъл всеки път да отиваме на изповед с едно и също? Има много хора, които по тази причина са престанали да се изповядват или се изповядват много рядко, което в края на краищата е довело до затихване на техния църковен и християнски живот.

На практика изповедта е моментът, който показва, води ли се в нашия живот борба с тези грехове или сме я изоставили. В този смисъл същественото не е в това едни и същи грехове ли изповядваме или са се появили някакви други, а в това противопоставяме ли им се или не. Ако премахнем този момент на самопознание и самоизпитване от нашия живот, трудно е изобщо да се каже в какво ще се превърне нашето християнство.

Животът ни от изповед до изповед трябва да преминава така: разбираме, че можем да паднем и даже с голяма доза вероятност отново ще паднем, но категорично си забраняваме това и със всички сили се стараем да не го правим. Тогава пред аналоя вече няма да има чувство на неловкост, няма да има чувство за безсмисленост: ние ще говорим за това, какво не сме успели в тази борба и тогава не всеки път всичко ще бъде същото, защото когато човек се бори, той макар и по малко, но се променя, става друг.

Заслужава си да се каже и това, че не е правилно всеки път просто да се назовават греховете – лъжа, гняв и т.н., без да се пояснява в какво конкретно се изразяват те. Защото може да се разгневиш така, че след това да се налага да се ремонтират мебелите и да се купува нова посуда, в замяна на счупената, а може и да кажеш нещо рязко и веднага да се опомниш и да помолиш за прошка. Когато се казва, че на изповед не бива да се разказва с подробности за греховете, това не означава, че изобщо не бива да се говори за обстоятелствата, при които е бил извършен греха и за степента на неговата проява. Трябва да се говори така, че на свещеника да стане ясно как точно се е проявила една или друга страст, като нито прекалено оскъдното, нито прекалено подробното изложение не затъмняват тази яснота.

Да вярваме в прошката

В жизнеописанието на преподобни Силуан Атонски има такъв забележителен случай: в манастира умира стар монах, в този момент неговият духовник не е в обителта и на смъртния си одър той се изповядва при друг йеромонах, но страшно се измъчва, душата му не може да се раздели от тялото и той чувства, че отива на онзи свят непростен. В този момент се връща неговият духовник, приема изповедта му и след нея възрастният монах, спокоен и дори радостен, се упокоява в Господа. Попитали преподобни Силуан : защо се е случило това? Нали и в единия, и в другия случай се е извършило тайнство, при което свещеникът е само свидетел – в никакъв случай не може да се каже, че истинската изповед е възможна само при личния ни изповедник. Преподобни Силуан отговорил, че този монах, когато се е изповядал не при своя духовник, по своята неопитност, не можел да повярва, че греховете му са простени – и те действително не му били простени по неверието му. А когато пристигнал духовникът, се успокоил, повярвал в прощението и бил освободен от тежестта на прегрешенията си.

От този случай виждаме, че тайнството Изповед изисква от човека вяра. Вяра във всемогъществото и Божията любов; вяра в това, че Сам Христос невидимо предстои, приемайки изповедта ни; вяра в това, че Господ, виждайки покаянието ни, ни прощава изповяданите прегрешения. Но възниква друг въпрос: как се ражда тя, тази вяра и защо понякога човек не я намира в себе си? Тази вяра е някакво дръзновение към Бога и се ражда от самия живот на съответния човек. Ражда се тогава, когато той разбира, че целият му живот е труд и борба. Ражда се тогава, когато човек може да каже: „Господи, ето раните от моите падения, но ето ги и отрудените ми ръце и подбитите ми нозе – и аз съм готов да стана и да тръгна отново”.

Само трябва да помним, че дръзновение не означава дързост. Дързостта се различава по това, че зад нея не стои опитът от духовния труд: човек просто смята, че може да прави каквото си иска и Господ ще му прости.

Дръзновението възниква в духовното напрежение, а дързостта – в духовната разпуснатост и в ситуациите, когато човек се отнася към изповедта като към регулярна „процедура”. Именно така става тази подмяна. Тогава човек или счита, че това „предаване на греховете”, както някои хора наричат своята изповед, по никакъв начин не може да повлияе върху неговия реален живот, или мисли, че Господ е длъжен да му прости тези грехове, защото е длъжен да обича всеки човек. И едното, и другото на практика представляват наглост по отношение на Бога, и ако у нас се появят такива мисли, трябва с всички сили да се постараем да се избавим от тях.

Скъпо мое прегрешение…

Често задават на свещениците въпрос: всички грехове ли прощава Господ?

Ние знаем, че няма грях, който да превишава Божието милосърдие, но не трябва да забравяме, че залог за прошката е душевната болка, която изпитваме в покаянието, страданието, с което то бива съчетано. Освен това, както казва преподобни Варсануфий Велики, свидетелство за покаяние за греховете е изчезването на съчувствието към тях. Докато човек, макар и тайно, макар и в някаква малка степен, продължава да обича своя грях, той живее в него както и преди – Господ е готов да му го прости, но няма основания за това – знаем, че Бог не насилва човешкото сърце. А когато единственото ни желание е да изгоним този грях от своя живот – настъпва изцеление. Затова ми се струва много важно да изпитваме себе си и в това отношение: не само дали осъзнаваме своите грехове, не само дали имаме решимост да не ги повтаряме, но и престанали ли сме да обичаме греховното, станало ли е то за нас нещо чуждо и дори ненавистно или у нас има макар и капчица оправдаване на греха и съчувствие към него.

Това е много сериозно нещо, в което вярващи хора се препъват и с години не могат да разберат, какво не е наред в живота им и защо духовното движение е спряло. Човек може всеки път да се готви старателно за изповед, да се кае в много грехове, да поправя живота си, но едновременно с това някакви грехове да остават за него „любими”, скъпи. Когато се опитваш да убедиш такъв човек, че трябва да остави тези грехове, той е готов да даде всякакви обяснения, всякакви обещания, готов е да намери множество оправдания, но с тези свои „слабости” никак не може да се раздели. И тези грехове – това може да бъде дори само един грях – колкото и страшно да звучи това, правят човека съюзник на врага на човешкия род. В изповедта трябва да се случи разтрогването на този съюз – същото, което се случва и в тайнството Кръщение, когато се отричаме от сатаната, от всичките му дела, от цялото му служение, и от цялата му гордост. А веднага след това трябва да стане съчетаването ни с Христос. В повечето случаи можем да кажем, че тайнството Изповед се е състояло истински тогава, когато чувстваме, че сме разкъсали този съюз, успели сме да се отвърнем от всичко тъмно и мрачно в нашия живот и да се обърнем с лице към Светлината.

Чувството за вина

Често въпросите на хората относно изповедта са свързани с чувството за вина. Как да намерим границата, отвъд която преживяването на вината се превръща в нещо патологично? Какво да правим с тази вина, ако от нея се оказва отровен целият ни живот? А ако се избавим от вината, как тогава да се чувстваме грешници?

На първо място трябва ясно да разграничим за себе си две състояния: това, при което чувството за собствената ни виновност ни води до безволна разпуснатост и онова, което ни подтиква със всички сили да поправим вината си, предприемайки нещо за това.

Ако чувството за вина ни води до бездействие и трови живота ни, имаме налице едно от двете: или това чувство се всява от нашия враг и трябва да се постараем да го преодолеем или нашето покаяние е непълно, не е истинско. Последното се случва, понякога, когато се каем за своите постъпки, но онова, което стои в основата на тези постъпки, ние не искаме да признаем нито пред себе си, нито пред Бога.

Случва се и човек да се мъчи от чувството, че не прави в пълна степен онова, което е длъжен да прави и той дотолкова се измъчва от това, че губи всякакъв душевен мир. Това чувство възниква по правило от гордост: това е т.нар. условно „комплекс на отличника”, но от него страдат не само отличници. Необходимо е не само да приемем, че не можем да направим всичко в живота си правилно, но и да осъзнаем, че опитът от това, което в нашия живот не се получава така, както бихме искали, също е крайно ценен и важен. Това е този вътрешен труд, който ни помага да придобием смирение, а смирението на свой ред не притъпява, а лекува, изцелява чувството за вина у човека. Смиряваш се и разбираш, че съвсем не си такъв, какъвто Бог би искал да те види, но едновременно с това можеш да продължиш да вървиш към Него. Тогава настъпва успокоение и чувствата, които ни лишават от цялостност, които отнемат силите ни, напускат сърцето ни.

В наши дни има твърде много светци

Март 12, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

„Ти си запазил доброто вино досега…“ – трезвението* според стареца Емилиан Симонопетритски

В света, казваше ни някога старецът Емилиан, в наши дни, има твърде много светци. Животът е такъв, че поставя тези хора сред съблазни, т.е. изкушения, скърби и те проявяват страхотно послушание и търпение, чрез което достигат святост. Също така, желаейки да водят духовен живот, започват да подражават на монашестващите: книгите и молитвите им са като тези на монасите, извършват служби, молят се по броеница, и при това без да имат нерадение, което често пъти сковава живота на монасите. Тези хора са опечалени, т.е. угнетени души, понасят бремето на живота и не са коравосърдечни. Внимават какво говорят и въпреки, че често пъти са преуморени, извършват своите служби. Затова имат осезаеми белези на святост, които може да не са чудеса, а да са плодове на Духа: всекидневният им живот е свят.

Във Ватопедския манастир, където бяхме поканени тази година (2004 г.) за празника на св. Богородица Утешителка и преп. Максим Грек, просветител на русите, Негово Високопреподобие архим. Ефрем ни възложи честта да извършим пострижението на един послушник, който получи името Емилиан. Това бе плод на искрена любов, уважение и почит към личността и монашеското дело на нашия старец Емилиан, както от страна на стареца Йосиф, така и на зело възлюбения нам Високопреподобен игумен.

В заседателната зала на манастира, след празника и пострижението, се спряхме накратко върху продължението на монашеската традиция в лицето на старците. По този повод отговорният редактор на сп. „Пемптусия“ ни помоли да продължим словото на нашия уважаван отец, стареца Емилиан, за духовна подкрепа на нашите братя в света. Като продължаваме словото си, предпочетохме да се спрем на „просвещението на монашеството“, т.е. върху една тема, за която можем да кажем, че представлява същината на неговото учение: трезвението.

Тази същина на духовния живот ни дарява устрема, от който се нуждаем, за да можем да живеем с Бога. Искаш или не искаш, изпитваш нужда да поставиш началото на по-дълбок духовен живот. Нека си пожелаем опитът на стареца Емилиан по отношение на трезвението да стане вино, което весели сърцата и трезвено опиянява нашите братя в Христа.

1. Въпросът за трезвението е може би единственият въпрос, който може да занимава някого, който истински обича Бога. Трезвението не е просто някакво неопределено понятие, а е действие. Може да се каже, че това е делото на живота ни. Това е самият ни живот. Това е нашето апостолско и монашеско призвание. Това е нашата практика и нашият живот.

Когато говорим за трезвението, нямаме предвид нещо частно, а целия подвиг, действието на съществото на всеки миг. Затова бихме казали, че трезвение означава: нашето дихание. Както, ако спрем да дишаме за няколко секунди, живителният въздух вече не влиза в нас и умираме, така и ако дори за един миг изоставим трезвението, означава, че спираме да дишаме. Преустановява се влизането на животворния вятър, духа, Светия Дух. Без да имаме въздух, ние се намираме отново, за пореден път, в една задушаваща атмосфера. В атмосфера, която не е благодатна и не е апостолска. В атмосфера, която ни пречи да си стъпим на краката, пречи ни да имаме радост, уют, мир, да се чувстваме сигурни в живота си, да чувстваме Бога, да имаме отговор от другото лице при молитвите си. Може да се къпем в сълзите си, да се молим, да служим на Бога и все пак да нямаме признаците на един жив човек.

2. Във всекидневното си съзнание под „трезвение“ разбираме бодърстването, бдението на духа. Но първоначалното значение на думата „νηφω“ е трезвен съм, въздържам се от пиенето на вино. Не само не ям, но въздържанието ми, издръжливостта ми стигат дотам да не приемам нищо в организма си. С други думи, постя постоянно с една-единствена цел: не само за да бодърствам, но и за да следя някого. За да не прекъсвам наблюдението и следенето, така че бодро да наблюдавам; бодро да изучавам действията на другия, за да съм наясно какво върши във всеки един момент. Това придобива значението на едно непрекъснато бдение – действие, отнасящо се изцяло до ума.

Следователно трезвението е действие, което върша сам, изправен. Затова и човек без обществени устои, тоест човек, който в социалния си живот не може да усети другия, да му се радва, да го следва, да върви заедно с него, човек асоциален, саможив – не човек на духовното усамотение, а на социалното и душевно усамотение, е неспособен да извършва трезвение.

Затова и Църквата е учредила монашеството като общество. А най-висшият начин на общуване е общението насаме с Господ, и в Него – с цялата Църква.

3. Всички хора по някакъв начин имат свое „трезвение“. Всички преследват нещо. Затова ние ще сложим „трезвението“ на света, неговия бяг, преследването, което извършва, и бодърстването, което има, в кавички. Защото преследва тленни неща, временни, суетни. Преследва мимолетни неща, които изчезват веднага щом днешният ден си замине. Следователно в някакъв смисъл светът предшества онова, за което си мисли, и затова светът преминава, изчезва, ефимерен е неговият път. Докато трезвението заради Христос е следване на една Личност. Това е начинът на търсене, преследването на Светия Дух.

Бодърстването на ума е непрестанното ни духовно действие. Това е един метод, едно преследване, едно следене, което извършва най-висшето, което Бог е дал на човешката личност: умът ни, разумната част на душата ни, духът ни, който по някакъв начин е ангелската съставка, която ни сближава с Бога, за да се свържем с Него.

Трезвение, следователно, означава сътрудничество на моя дух със Светия Дух. Означава, че дълбокото „аз“ на съществото ми е заето с някого и не е възможно да участва в други действия, защото тогава няма да е трезвение, няма да е въздържание от вино. Трезвението ни поставя лице в лице с един живот, Божия живот, който моят живот следва.

Чрез трезвението земната пръст става искрящ живот. Защото вече има в себе си Живота на всички, Светия Дух, и затова става не просто живот, а искрящ живот. Човекът непрекъснато се зарежда вътрешно с искри от Светия Дух и изстрелва от себе си искрите на Божеството, светлината на Божеството.

Трезвението е запечатването на човека чрез Светия Дух. С този практически метод човек постига Бога и става причастник на Божеството. Имаме вътрешно общуване. Един вътрешен интимен акт* с Бога. И тези тайнства стават всеки ден вътре в нас. Светият Дух, като животворно семе, с непрекъснати движения навлиза във вътрешностите ни, в утробата на сърцето ни и там се ражда „спасителният дух“, както казва пророкът.

4. Освен Светия Дух обаче, има и лукав дух. Съществува нашият дух, който се увековечава чрез причастността си със Светия Дух, съществува и лукавият дух, който веднъж завинаги е умрял онтологически, в онзи момент, когато е отстъпил от Бога. Съществува мъртвият дух, който поражда и сее смърт в душите.

Но лукавият дух просто стои в засада. Не може да се движи, няма права. Единственото право, което има, е да дебне, когато Бог му позволи да направи нещо. Но не само Бог позволява и дава разрешение на лукавия дух, както в случая с Йов. Нашият дух също така кани лукавия дух; животът на безразличие, животът на „остави, не си прави труда“, животът, който е плъзгане по всекидневието, още повече животът в грях, в беззаконие, е една покана към лукавия дух.

Ала все пак лукавият дух не вирее в дълбините на нашето сърце. Лукавият дух следи Бога – кога ще му позволи, и нас – кога с бездействието си ще станем податливи към изкушение. Така че в трезвението се проявява най-вече действието на лукавия дух, който дебне. Дебне, защото може да влиза и излиза, но не и в дълбините на човешкия дух. Стои и чака. Не може нищо да стори, ако ние не му дадем право (позволение).

Следователно, колкото тънък е методът на трезвението, толкова е и опасен, защото представлява истинска невидима бран. Затова то трябва да се извършва винаги под ръководството на старец, както е било винаги в нашата духовна традиция. Борбата в нас е тайна и може да бъде спечелена или от лукавия, или от Всеблагия Бог. Когато сме водени от Светия Дух, тогава Той направлява и ръководи живота ни. Ако не ни води Светият Дух, тогава ни води лукавият дух, който ни развежда насам-натам.

5. С трезвението у човека се създава едно състояние, което става постоянно. Т.е. не както живеем обикновено: днес съм унил, утре се радвам; днес обичам Христос, утре не Го обичам; днес празнувам, утре плача; днес се моля на Бога и Го моля да приеме приношението ми, утре празнословя, псувам, не зачитам никого.

Изменчивостта на състоянията ни – душевни и духовни, внезапните промени показват, че не сме уравновесени във връзките си с Бога. Но когато човек има трезвение и молитва, тогава придобива това, което на Света Гора наричаме „състояние“, т.е. духовна устойчивост, която само нещо много силно може да наруши. Най-вече това е човешката гордост или изпадането в нерадение.

Таен и скрит е духовният ни живот в нас. Когато бодърствам, разбирам, че вътре в мен нещо се извършва. Осъзнавам Бога в това общение между двете личности. Това е духовният брак. Защото общение означава брак, брак означава общение и това всъщност представлява трезвението: общение със Светия Дух, Когото следя. И в това състояние, вместо да съм изморен, вместо да се тревожа за бъдещето си, вместо да вия, вместо да се мръщя, аз пея „алилуия“ – сватбеното „алилуия“ на Откровението вече в моя личен живот.

 

* трезвение – духовно бодърстване

 

из книгата на архим. Емилиан – „Усещане за Бога“

Слова на утешение и мъдрост

Март 7, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Веднъж, когато бях огорчен от това, че не намирах ответна обич у някои хора, старецът ми каза: „В наше време хората искат да ги обичат и заради това търпят поражения. Истината се състои в това да не се интересуваш обичат ли те, но да се вълнуваш от това, ти самият обичаш ли Христос и хората. Само така можеш да запълниш съществуващата в душата пустота.
 
٭٭٭٭٭
 
Един духовен син на стареца, който винаги с голяма готовност му помагал в работата по манастира, имал една слабост, с която никак не можел да се справи. Той обичал хубавата храна и доброто вино. Този човек ми разказа следното: „Една вечер бях на гости у приятели. Вечерята премина в топла семейна атмосфера. На масата имаше прекрасни блюда, вкусно заешко месо и много хубаво вино. Ние хапнахме, пийнахме малко повече, отколкото трябваше, и късно, около полунощ, се разделихме. Прибирайки се в къщи, легнах да спя. Но какво ти спане. Не можех да затворя очи и дълго останах буден в постелята. В стомаха усещах тежест, главата ми шумеше. Това продължи достатъчно дълго. Чувствах се доста недобре. Около три часа през нощта зазвъня телефона. Кой би могъл да е в това време? Навярно някой е объркал номера, помислих аз. Вдигнах слушалката, и какво чувам? Гласът на отец Порфирий:
– Благословени – каза той – колко пъти съм ти казал, чедо мое, да не се увличаш от хубаво ядене и вино. Виждаш ли до какво доведе? Аз зная, че ти страдаш, и аз страдам заедно с теб. Моля се да мине всичко добре, така че и ти ставай на молитва и друг път бъди по-внимателен.
След този случай всеки път, когато сядам на масата, си спомням това нощно позвъняване на отец Порфирий и се сдържам, за да не падна отново в чревоугодие и преди всичко да не огорча отново стареца.”
 
٭٭٭٭٭
 
Аз винаги бях много сдържан по отношение получаване на подаръци. Даже и от приятели. Така че, не желаейки сам това, често ги обиждах. От стареца не се укри тази моя слабост, която, зад видимия идеал, скриваше елементи на изтънчена гордост. Той искаше да ме избави от нея. Макар и никога да не съм говорил с отец Порфирий за тази своя немощ, той веднъж неочаквано ми каза: „Знаеш ли, когато ти дават нещо от любов, ти си длъжен да го приемеш!” Това непосредствено вмешателство на стареца постигна своята добра цел. Той ми напомни забравените слова, които още в юношеството ми бяха направили голямо впечатление: „Суета е, ако приемаш подарък от егоизъм и е благо, ако го приемеш с любов, за да доставиш радост на този, който ти го дава от любов.”
 
٭٭٭٭٭
 
Един човек, бидейки много пестелив и въздържан, искал да остави за своите нужди съвсем неголяма сума, а всички останали пари, които заработвал, да раздава като милостиня. Само че тези средства, които бил определил за себе си, били толкова малко, че той никак не се решавал да приведе в изпълнение това свое желание. Като открил измъчващия се помисъл пред стареца, той му отвърнал: „Благословени, нима те безпокои такава дребнавост? Оставяй за себе си толкова, колкото искаш. А всичките си сили употреби за това, колкото можеш по-силно да възлюбиш Христос – и всички тези проблеми ще се решат от само себе си.”
 
٭٭٭٭٭
 
Старецът живееше новозаветна любов. Именно тази негова любов се явяваше критерий на всички негови оценки. Веднъж заговорих с отец Порфирий за нравствената криза на нашето време, която благодарение на впечатляващите успехи на звукооптичните средства за връзка, стана истинска световна епидемия на демоническото отстъпление от Бога, невиждана в историята на човечеството по своя размах. Старецът, пълен с печал, се съгласи, но нищо не каза. Само, когато казах, че Бог ще допусне жестоки наказания, за да дойдат хората на себе си, той незабавно възрази: „Не, Бог не наказва. Човек сам се наказва, отдалечавайки се от Бога. Как да ти обясня… Тук – вода. А там – огън. Аз имам свобода на избор. Отпускайки своята ръка във водата – чувствам прохлада; протягам я към огъня – получавам изгаряне.”

 

Източник: “Цветослов советов” Св. Порфирий Кавсокаливит

 

Спомени със св. Паисий Светогорец

Март 6, 2019 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети



Цялото зло идва от неверието. Когато човекът не вярва в Бога, иска уж да се зарадва, да погуляе в живота си. Затова и пада във всички грехове.


Най-важното нещо е да мислиш за другия човек. Да поставяш себе си последен, да не зачиташ себе си. Това е основата на духовния живот.


Божията благодат не идва така. Идва при този, който се подвизава със себеотрицание, с благородство, с любочестие, със смирение. Христос е сложил щепсела в контакта, но кабелите ни са ръждясали и Божията благодат не може да мине. Нека изчистим ръждата от кабелите, т.е. да отсечем страстите си, да се подвизаваме за придобиването на добродетелите и тогава ще дойде Божията благодат.


Когато човек започне духовния живот, Бог не му позволява – от любов – да узнае греховността си, но и нито даровете и благодеянията, които му оказва, за да не се отчае, особено ако е чувствителен.


****


- Отче Паисие, какво да правим с молитвата? Имаме работи, уроци, занимания. Не ни остава време. И идва вечерта, уморени сме, изтощени сме и не е лесно.


- Имайте малко кураж, малко сила за молитвата, а не да прахосваме всички сили за светски неща. Плода да давате на Бога, не черупката. Ние имаме нужда от Бога, не Той от нас. Бог иска да има хора, които да се молят. Той може да се намеси в живота ни, но не иска да даде права на дявола. Не че има нужда от него, но, ето, това е благородството на Бога.


- Геронда, какво да казваме в молитвата? – попита С.


- „Господи помилуй”.


- Само това?


- Да, включва всичко.


С. настояваше.


- Ама, геронда, аз искам да кажа това, което ме занимава, отделно на Бога.


- Знае Бог от какво имаш нужда. Не е нужно да Му го казваш.


С. отново настояваше. Старецът го прекъсна и с усмивка му каза:


- Бре, благословени, кажи „Господи помилуй”, съдържа всички витамини!


- А когато имаме помисли?


- Помисълът е телеграма на дявола отвън. Нямаме го в нас. Това, което трябва да правим, е да прогонваме помисъла, да не го държим. Нито да подхващаме разговор с дявола, защото и всички адвокати на света да се съберат, няма да се справят с едно дяволче.


Можеш да накараш дявола да се моли и да прави добро. Как? Когато ти внушава помисли, ти се моли. Ако дойде отново, да казваш: Добре че ми припомни Христос, дяволе! Така той ще каже: виж, вместо да му правя зло, му правя добро, и така ще се махне.


Ако чувстваш Божията милост като нужда, тогава молитвата ще те отморява, ще е смирена, а не принудителна. Молитвата е съприкосновение, общуване, не е искане. Нейната цел е съприкосновението с Бога, независимо дали спиш или си буден, продължаваш да се молиш.


Съвършенството не за всички е едно и също. Припомнете си притчата за талантите. За един отличното е 10, за друг 2. Ако този, който е взел 10 таланта, ги направи 9, е по-лош от този, който е взел 2 и ги е направил 4.


Авва Исаак говори за най-дълбокия смисъл на живота. Мнозина, които се намират в психиатриите, дори и християни, се намират там, защото не са схванали най-дълбокия смисъл на живота. Тези, които четат авва Исаак, могат да се изцелят. Някои са се разболели, защото не са успели в следването, в професията и т.н. Ама благословени човече, това не те лишава от Рая. Ако нямаше други светоотечески текстове и съществуваше само авва Исаак, щеше да ми е достатъчен, нямаше да искам други текстове.


Старецът не само познаваше много добре авва Исаак на теория, но и опитно преживяше написаното от него. Спомних си онзи откъс от авва Исаак. „Какво е милващото сърце? Възпламеняване сърцето на човека за цялото творение: за човеците, за птиците, за животните, за демоните и за всяко създание. Когато човек си спомня за тях и ги погледне, очите му проливат сълзи от голяма и силна жалост, обземаща сърцето му. И от голямо търпение сърцето му се свива и то не може да понесе или да слуша, или да гледа каквато и да е вреда или малка печал, претърпявана от създанията. Поради това ежечасно възнася молитва със сълзи и за безсловесните, и за враговете на истината, и за причиняващите му вреда, за да бъдат запазени и очистени; също и за природата на влечугите се моли с голяма жалост, която се поражда в сърцето му без мярка, уподобявайки се по това на Бога.”


Бях чул, че старецът не издържа да гледа „каквато и да е вреда”. Един монах ми беше казал, че можел да види и една убита мравка, и сърцето му да изпита болка до сълзи.


В онзи час преживяхме нещо трогателно. Както ни говореше, скочи и се втурна 3-4 метра по-нататък. Какво беше видял? Няколко мравки бяха хванали една голяма оса и я влечаха към гнездото си. Той взе една съчка и се опитваше да разгони мравките. Не успяваше. Наведе се на земята, взе ги в шепата си и започна да ги раздухва силно. Но отново не постигна резултат. Отиде до кладенеца, извади вода с кофата, хвърли ги вътре и изля водата на земята с молитва, да не би случайно да… се удавят. Наистина осата се освободи и той самият се върна радостен.


Между временно дойде един богослов на средна възраст. И той седна с нас, но не беше вежлив. Започна да говори за различни неща. Бяхме започнали да се гневим. Искахме да му кажем, че дойдохме да чуем стареца, не тебе. Старецът Паисий остана несмутим. Наведе смирено глава и го слушаше. Богословът навярно разбра нашето недоволство и спря. Не след дълго си тръгна. Старецът имаше да каже добра дума.


- Много добър богослов е и вярващ човек. Идват мнозина тук. Не искам любопитните, тези, които нямат духовни интереси. Вчера, Разпети Петък, бяха дошли двама и чакаха два часа. Не им отворих. На Разпети Петък, чедо мое, ние се разпваме.


Той разреши едно мое недоумение. Старецът не се появи въобще на службите на Разпети Петък и с моя оскъден ум не можех да си го обясня. Старецът обаче имаше друг типик. Само той и Бог знае какво живееше през онзи ден. „Ние се разпваме” казваше много често.


Сега, когато сте млади, трябва да отхвърлите страстите. Ако остареете, няма да можете да ги победите. Завчера чистих няколко картофа, които бяха пресни. Обелката сама падаше, много лесно. Преди дни имах остарели картофи. Опитвах се и трудно ги чистих с ножа. Да не говорим, че половината не ставаха. Сега, когато сте млади, да се подвизавате. Ако остареете, ще ви пречи дори и вятърът, който минава през ключалката!


Разговорът се насочи съм брака. Старецът каза:


- Да не гледате външната красота на жената или богатството, а дали има доброта и страх Божий. Страх Божий не означава ужас, а благоговението, уважението, което детето има към баща си. Веднъж дойде един „благочестив”, готов да се разведе с жена си. Имаше и две деца. Животът му с нея бил непоносим. Ходил при много духовници в Атина и всички му казвали да прояви търпение и ще придобие венци от Бога. Попитах го защо се е оженил за нея и той ми отвърна „заради красотата й”. Това бил критерият. Казах му тогава: „Каква награда очакваш да получиш? Съд ще получиш и осъждане от Бога. Върви да се помолиш, да се покаеш и да поискаш прошка.” Наистина го направи. Всичко се промени и сега живеят щастливи.”
Отците много правилно увещават младите да се оженят млади. Децата се задушават в учене и се отчайват. Гледайте да се ожените млади. Знаете, когато някой е на 30 години, 30 (други човека) го карат да се ожени. Когато е на 40 г., 60 човека го карат!


****


Старецът ме попита за свещеническото училище. Казах му няколко неща и изразих някои мисли и размисли за начина, по който работи и за неговите ученици. Той каза това, че завършилите свещеническите училища (семинарии) трябва да отиват за три години в манастир. Да четат, да се помолят, да живеят с отците и след това да проповядват от своя опит и преживяване. Днешните проповедници са плитки и предават плитки неща. Богословието се превърна в мозъчна наука. Както правистът и филологът преподава своята наука, така и богословът неговата. Затова и не се променя светът. Проповедта се превърна в предаване на знания, затова и хората остават жестоки. Казват, че хората имат нужда. Нека имат. Да излязат малко свещеници, но да са достойни. По-добре е в едно село да се служи един път в месеца. Селото, което няма поп, Бог го управлява. Селото, което има лош поп, дяволът го управлява.


И безбрачните трябва да остават в манастири, не в апартаментите. Може някой да приеме малка схима, да живее в манастира и с благословението на стареца да работи в света. Но да се занимава с едно нещо. Днес свещениците имат 4-5 отговорности и 3-4 заплати, без нищо да сварят (да направят).


Когато бях малък в Коница, четях жития на светиите. Веднъж се бях разболял тежко и трябваше да пия мляко, но понеже беше пост, не исках и се опитаха насила да ми дадат. Сметнаха, че книгите, които чета, ме провокират да правя тава.


Започнаха да ми ги късат и да ме гонят. Тръгвах си и аз от вкъщи и отивах да чета тайно в гората. Книгите криех в хралупите на дърветата и на следващия ден отивах и продължавах. Приятелите ми ми се подиграваха и ми казваха: отче Исаия, Акакий, Аввакум. . .


Тук наоколо в Капсала (Света Гора) и другаде живеят свети и простодушни старчета. Малко по-надолу живеят двама старци румънци. Единият е на легло. Другият му служи. Трудно е и за двамата. Бог не ги оставя. Веднъж един Ангел слязъл и им казал: „Ти да имаш любов и ти (болният) търпение”. Когато им дават нещо, правят всичко, за да се отплатят. Ако им занесеш например един килограм портокали, ти казват: „А, брата, ни донесе един килограм портокали. Струват 15 драхми. Следователно трябва да направим 15 броеници за брата (т.е. да се молим за него), който ни ги даде”. Струва си да се запознаете с тях.


превод : Константин Константинов

Папа-Ефрем Катунакски

Март 5, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Един игумен от област Македония посетил стареца с двама богослови и един студент. Един от богословите поискал да им обясни благоуханието на светите мощи. Старецът свел глава към сърцето си, отдалечил се от събеседниците си и се помолил. Внезапно мястото се изпълнило с благоухание. Всички се спогледали и плачели. След няколко минути старецът им казал: понеже не можех да ви обясня с думи, се помолих Сам Бог да ви го покаже.


И ние лично установихме много пъти, че от устата му, когато говореше, излизаше благоухание, и лицето му сияеше, когато служеше. Ръцете му и цялото му тяло благоухаеше. Също така мнозина признават, че когато ги благославял, чувствали сърцето им да гори.


На един монах, който го посетил за съвет, прочел специална молитва и му казал: „Ех, ех, плодородна нива, но пълна с трева и плевели!”. Тоест това било символ за страстите на вехтия човек, които сме длъжни да изкореним.


На негово духовно чедо, което го попитало за силата на молитвите на монасите на Света Гора, казал, че помолил Бог да му покаже тази сила. Така една вечер в молитва видял как от земята се отправят огнени стрели – от манастирите – към небето, като огнена река.


Старецът казваше: “Света Богородица винаги е с нас. Ние не го усещаме. Не ни е от полза да я видим, защото ще се възгордеем.” Той обаче я виждал. Веднъж видял нашата Владичица да прекосява стаите на каливата му и да показва своята благосклонност към цялата му дружина. Тези, които срещали особени трудности и скърби, ги пращал в манастира Дохиар да се помолят на чудотворната икона на Света Богородица Скоропослушница. Сам той получавал директно решение на личните си проблеми от тази икона.


Един светогорски старец, докато папа-Ефрем още бил жив, го видял във видение сред божествена светлина. Папа-Ефрем го посъветвал да води дружината си към по-интензивен вътрешен живот.


Един монах притискал стареца си да го ръкоположи за свещеник. Той не приемал. Неговият старец помолил стареца Ефрем да се помоли, за да му даде Бог известие. В молитва изложил въпроса пред Христос, за да получи известие. Тогава благодатта му показала монаха в прегръдка с дявола. Разбрал, че той бил пленник на страстите си и не е достоен за Свещенство.


Когато монасите от неговата нова дружина го питали с любопитство за свръхестествените известия, които имал от Бога, той им казвал, че „наистина свойствата на благодатта са свръхестествени. Но аз ги приех от стареца Йосиф”, тоест от стареца си. Друг път казвал: когато пращах послушника ми в някой манастир, по работа, и аз вървях с него мислено и чрез благодатта виждах ума и мислите му, какво ще му се случи, кого ще срещне и въобще го съпътствах докато се върне. Знаех всичко, което се беше случило, дори още преди той да ми разкаже нещо.


Същото ставало със стареца му Йосиф, който проследявал родния си брат Атанасий с всяка подробност в послушанието, на което го пращал. Когато о. Атанасий правил грешки и пропуски, старецът Йосиф казвал: „Виж сега какво направи и предизвиква изкушения в себе си!”.


Един посетител разказа на един брат от манастира ни следния случай, който сам преживял: мислех да стана монах, но не се решавах. Посетих стареца в Катунакия за съвет. Когато влязох в килията му, цялата благоухаеше. Благоуханието идваше от стареца. За момент лицето му засия и се обля в светлина. Когато го попитах по въпроса, който ме занимаваше, ми отговори: „Ще станеш, детето ми, монах, но ще се забави.”


Каза отново: да видиш какво прави сатаната, за да влезе в някой манастир! Видях го, когато посетих едно манастирче, където цяла нощ се опитваше да влезе и да свърши своята работа. Беснее, защото монасите ще му вземем славата, която е имал преди да падне.


На един брат-мирянин, който го попитал за Иисусовата молитва, казал следното: отдели половин час от денонощието, за да изричаш молитвичката. Когато можеш. По-добре вечер. Да я казваш без да държиш броеница, умолително, с плач. „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!”. Работи върху това и ще видиш какъв плод ще даде. От половин час ще стане един час. И внимавай в онзи час. Или телефонът ще зазвъни, или ще помислиш „трябва да свърша еди-коя си работа сега”, или ще те налегне сън, или някакъв хулен помисъл ще те порази. Нищо. Изключи телефона.


Свърши си работите и прави това половин час и ще видиш. Посадил си едно дърво и утре-вдругиден ще върже плод. И св. Йоан Златоуст и св. Василий Велики от това започнали и станали светилници на вселената. Св. Симеон Нови Богослов, бидейки още в света, видял нетварната светлина. Мирянин бил. Колко миряни изглеждат така външно, но дълбоко в тях са калугери! Молитвата, броеницата, милостинята побеждават Божията милост. Никой грях не е по-голям от Божията милост. Една молитва с броеница, която отправяш за брата си, за сродника си, не остава напразно.


Бог ще му помогне, когато се окаже в трудно положение. Броеницата не само помага, но и душата от ада може да извади! Такава сила има молитвата. Святост-добродетел-борба.


Човекът, който хвали ближния си и осъжда себе си, стига до святост.


Ако искаш от другия, понеже те е наскърбил, да ти отдаде поклон, не си добре, не вървиш по пътя на калугерския живот.


В Патериците се казва, че авва Нистеро придобил известност на свят мъж. Отишъл някой и му казал „Каква добродетел си упражнявал, отче, и стигна до такава духовна висота?”. Той казал „Откакто влязох в манастир, си казах – аз и магарето сме едно. Колкото говори магарето, когато го биеш, толкова ще говоря и аз”. Това била основата – че и да го бият, (казвал) „благослови!”. Сега ние стигнахме дотам една дума да не понасяме.


Човекът, докато е жив, трябва винаги да се подвизава. И първата борба е да победи себе си. Първият и най-главен враг на човека не е дяволът. А самият човек е заговорник срещу себе си. И това е така, защото не слуша другия, а слуша какво му казва помисълът му. Докато имаме толкова свети отци, на които да подражаваме, четейки техните творби, въпреки това много пъти егото ни завладява. Когато човекът победи себе си, той е най-великият великомъченик и победоносец пред Бога!


След като нашият Началник се възкачи на Кръста, и ние ще се възкачим. Той от една страна е сладък и лек, от друга е горчив и тежък. Съгласно произволението ни. Ако вземеш с любов Христовия Кръст, той е много лек, като гъба. Но ако го вземеш от другата страна, тогава е тежък и непоносим. И мен опитът това ме поучи. Божията воля да бъде. От Бога е било да стане така. И придобиваш мир. Ако кажеш „ама защо това, защо онова“, тогава не придобиваш мир. Тоест ако разчиташ на твоята преценка, ще сгрешиш и награда няма да имаш. Нямаш награда!


В теб да кипи радостта, и да не се вижда; в теб да кипи и скръбта, но да не го показваш навън.


Това е калугерът. Ти там и аз тук, и да се молим, като единият не чува другия. Можеш ти да се умиляваш и аз тук, и единият да не усеща другия. Това е по Бога. Ако го изявиш навън, или гордост ще те обземе, или… ще го загубиш.


Затова казвам, че където и да се озове човек, не трябва да се отчайва. Да не се обърква, да не се сащисва. По една или друга причина, Бог знае, изпитва те. Изпитва те: можеш ли да задържиш тази скръб? Мога. Ще ти дам харизма. Не можеш? И това, което ти дадох, ще ти го отнема. Аз не искам плашливи човеци. Не както изпратил Моисей съгледвачите, казва: „там видяхме и исполините… и ние изглеждахме пред тях като скакалци, такива бяхме и в техните очи.” (Числа 13:34). Нали? Да, но кой го казва това. Кой го казва? „Плашливият казва: „лъв на пътя! лъв по стъгдите!” (Притчи 26:13). Плашливият човек нищо не струва. Докато смелият винаги излиза победител. Виждаш ли?


Оправданието не е записано в Писанието. Светците не само не се оправдават, но страдат доброволно за другите. Ти да поправиш себе си, не да чакаш другите. Ти да застанеш отдолу, да те тъпчат всички. Тогава си наред… Ти се запаси с търпение. Това е пътят на Кръста.


Човекът, колкото и да е мъдър, трябва да се съветва. Ние не сме богонаучени. Да попитаме и някой друг. Да попитаме, да се посъветваме. Е, нямаш ли някой човек по-добър от теб?


Ще проявяваш търпение в твоите страсти, ще проявяваш и в моите. Така ще станеш свят. Себеизпитване – ревност. Не оставяй себе си без надзор. Във всеки час да надзираваш, да изпитваш, да проверяваш себе си. Наред ли си в този момент? Ти като монах, ако си аскет, ако си подвижник, ще проверяваш себе си, как прекарах целия ден?


От вас зависи умът ви да е кротък и тих. Не зависи от изкусителя дали ви атакува или от поведението на вашия съподвижник, на вашия съобщежитийник. Ти самият ще станеш причина за твоето спасение, ти самият ще станеш причина за твоето неспасение, от теб зависи. Когато искаш спасението си, ще напрягаш духовно силите си.


В първите дни, когато идваме в общежитийния манастир, имаме ревност голяма като Атон. Тази ревност внимавайте да не отслабне, да не угасне, защото тогава не е добре. Можеш ли да увеличиш, да усилиш тази ревност? Достоен си за похвала. Внимавай обаче с тази ревност, имам предвид в послушанието, в молитвата, в себеукоряването, бдейки на службата, да не те унесе сънят, в стаята ти, да наглеждаш себе си, всичко това се смята за ревност. Ако ревността охладнее, тогава не вървиш добре. Затова поправи себе си, да не охладнее тази ревност, тази топлина. Блажен е онзи брат, който поддържа ревността от началото до края на живота си.


Защото не знаеш колко години ще живееш в манастира. Може да живееш пет години, може да живееш десет, може да живееш и петдесет, не знаеш колко години. Е, този е достохвален, който поддържа ревността си от началото до края на живота си.


Помисълът бива съден. От помисъла се разваляме и от помисъла се подобряваме (духовно). Калугерът няма дело, има помисъл. Помисълът ти е отишъл в нещо недобро? Отговорен си. Ще кажеш: ама помисълът на човека не може да се събере. Добре, когато се отдалечава, събери го отново.


Искаш да придобиеш молитвата? Искаш, когато казваш „Господи Иисусе Христе, помилуй ме” да текат сълзи като реки от очите ти? Искаш ли да живееш ангелски живот? „Благослови!”, „Да бъде благословено!” Послушание! Голямата борба на човека е да не вярва на помисъла си.



Казал ти е някой брат „Дойди, отче, да ми помогнеш тук”, „Да бъде благословено!”. Последвай този път, да видиш какво ще усетиш в себе си. Какъв мир, какво умиротворение ще почувстваш! А не „изчакай пет минути и идвам”… Това ще рече послушание. Да изкараш твоя помисъл и да чуеш какво ще ти каже старецът ти. Ако разсъждаваш върху това, което старецът ще ти каже, не си послушник, а изобличител на стареца.


Гордостта възпрепятства душата да влезе в пътя на вярата. На невярващия давам този съвет. Нека каже „Господи, ако съществуваш, просветли ме и ще Ти служа с цялата си душа”. И Господ непременно ще просветли една такава смирена мисъл и готовност за служение на Бога. Не трябва обаче да казва: „Ако съществуваш, тогава накажи ме”, защото, ако дойде наказанието, е възможно да не намериш сила да благодариш на Бога и да не се покаеш.


Тщеславният се страхува от демоните и става подобен на тях. Но не трябва да се страхуваме от тщеславието и гордостта, защото предизвикват загуба на благодатта.


Господ много ни обича. Но ние падаме в грехове, защото нямаме смирение. За да опазиш смирението, трябва да умъртвиш плътта и да приемеш Духа на Христос. Светците имали мощна война с демоните и победили чрез смирението, молитвата и поста.


Какво трябва да правим, за да имаме мир в душата и тялото? Трябва да обичаш всички хора, както себе си, и всеки час да си готов за смъртта. Когато душата помни смъртта се смирява, предава се цялата на Божията воля, желае да има мир с всички и да обича всички. Когато в душата дойде Христовият мир, тогава е благодарна и седи като Йов върху бунището и се радва, че вижда другите прославени и самата тя е най-незначима от всички. Тайната на смирението в Христос е велика и неизречена. Душата, която обича, желае за всеки човек повече блага, отколкото за себе си и се радва, като вижда другите да са по-щастливи от самата нея, и скърби, когато ги вижда да се измъчват.


Господ обича хората. Въпреки това Той допуска скърбите, за да познаят хората своето безсилие и да се смирят и чрез смирението да приемат Светия Дух. Чрез Светия Дух всичко става хубаво, радостно, превъзходно.


Ако сме смирени, Господ от любов би ни открил всички тайни. Но бедата ни е, че не сме смирени, горделиви сме и пустославни за всяко незначимо нещо и така мъчим себе си и другите.


Достойни за съжаление са хората, които не познават Бога и ме боли за тях. Гордеят се, защото „летят”, но какво е достойното за удивление? И птиците летят и славят Бога. Обаче човекът, Божието творение, оставя Твореца. Но помисли, как ще застанеш на Страшния Божий Съд? Къде ще избягаш или къде ще се скриеш от лицето на Бога?


Съществуват много видове смирение. Някой е послушен и за всичко укорява себе си, и това е смирение. Другият се покайва за греховете си и смята себе си за мерзост пред Господ, и това е смирение. Обаче друго смирение има този, който чрез Светия Дух е познал Господа. Той има друго познание и друг вкус. Когато душата чрез Светия Дух види Господа, колко кротък и смирен е, тогава и тя самата се смирява напълно. И това смирение е своеобразно и никой не може да го опише и се познава само чрез Светия Дух. И ако хората узнаваха чрез Светия Дух Кой е нашият Господ, тогава всички биха се променили: богатите биха оставили богатствата си, учените науките си, управниците тяхната слава и власт, и всички биха станали смирени, биха живели с голям мир и любов и на земята би царяла голяма радост.


Господи, дай на всички народи на земята да познаят колко ни обичаш и какъв дивен живот даряваш на тези, които вярват в Теб. Този, който има в себе си мира на Светия Дух, пръска мир и в другите. Но който има в себе си зъл дух, пръска и в другите злото.


Сам гневливият човек понася голямо мъчение от лукавия дух, поради гордостта си. Подчиненият, който и да е, трябва да го разбере и да се моли за душевно боледуващия си началник и тогава Господ, виждайки търпението му, ще му даде прошка на греховете и непрестанна молитва. Велико дело пред Бога е човек да се моли за тези, които го онеправдават и обиждат.


Поради това Господ ще му даде благодатта и чрез Светия Дух ще познае Господа. И така ще претърпява, заради Господа, с радост всички скърби и Господ ще му даде любов към всички хора и ще желае от все душа доброто за всички и ще се моли за всички, както за душата си. Господ ни е дал заповед да обичаме враговете и който обича враговете, се уподобява на Господа. Любовта към враговете не е възможна, освен чрез благодатта на Светия Дух. Затова, веднага щом някой те обиди, се помоли за него на Бога и така ще запазиш Божия мир в душата си.

Превод: Константин Константинов

 

За послушанието в семейството

Февруари 28, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Послушанието, като особена и цялостна жертва, се среща единствено в манастирите. Но до известна степен то може да се открие и при хората, живеещи в света, защото в крайна сметка не бива да забравяме, че послушанието означава спазване на Христовата заповед. Именно заповедта води към вечен живот и Христовата заповед е това, което има значение. Както вече посочих, няма голяма разлика между монашеството и християнския живот изобщо. Разликата е в интензивността, с която живеем тайната на нашата вяра. Често обаче откриваме християни в света, чийто духовен живот по своята интензивност е достоен за възхищение и които получават много дарове на Светия Дух. Христовото Евангелие има силата да променя живота на хората навсякъде, не само в манастирите – иначе би било безполезно. Монашеското послушание обаче, като един напълно доброволен акт, става цялостна жертва и така премахва отчуждението, възникнало чрез грехопадението.

Разбира се, послушание има дори и в семейството. И когато човек отиде при своя епископ или своя свещеник, за да поиска съвет за нещо, което е важно и направи онова, което той каже, тайнството на послушанието действа. Но не бива да питаме за всяка дреболия – защото така го изопачаваме и го превръщаме в чудовищен начин на живот – а само когато сме изправени пред истинска дилема. Обичам да говоря два-три пъти с младите двойки, преди да сключат брак, за да им дам някои принципи, които да имат предвид, които да им бъдат като основа, защото те не получават добри послания в света. Когато например имат дребно недоразумение, тъй като не знаят как правилно да гледат на себе си, те отиват при приятел или дори случаен човек, за да говорят за своя проблем и получават толкова пагубен съвет, че ако в началото е имало „малка пукнатина“ в дома им, сега настъпва пълното му сриване. Целта на брака обаче е жертващата себе си любов. Чрез брака се учим на самопожертвувателна любов, която е образ на Божията любов. Самопожертвувателна любов е да се грижим за другия, а не за себе си. Разбира се, трябва да има надпревара в послушанието – кой ще изпълни повече волята на другия. „Каквото желае тя – това ще направя!“ „Каквото желае той – това ще направя!“ Тогава наистина дори бракът става рай. Накрая ще се окаже, че волята и на двамата е изпълнена. От най-съществено значение е да нямат тайни един от друг, да са напълно открити един към друг. Когато единият прави нещо, другият също трябва да знае за това. Това ги предпазва. Както в манастира отнасяме всичко към своя духовен наставник, за да бъдем защитени, така също и в брака, ако отнасяме своя живот един към друг, като двойка, ще бъдем защитени.

И трябва да се научим да виждаме своята собствена вина, когато например се скараме за нещо. Спомням си, че една двойка дойде при отец Софроний. Бяха в конфликт и беше очевидно, че единият е по-виновен от другия. Отец Софроний попита съпругата: „Какъв процент смятате, че е Вашата вина?“ „Само пет процента, а съпругът ми е виновен деветдесет и пет процента.“, отвърна тя. А отец Софроний й каза: „Тогава поправете тези пет процента и да видим, дали ще останат деветдесет и пет процента!“

Това именно прави работата на духовния наставник толкова често неблагодарна задача – той трябва отново и отново да посочва отрицателното, онова, което не е наред у някого, за да доведе този човек до разбиране на своята грешка, така че да може да поеме вината върху себе си. Защото само тогава ще настъпи изцеление. Ако не поемаме вината върху себе си, няма да намерим покой, както казват монасите от четвърти век.

Източник: из книгата „Разширяването на сърцето“

Съвест, кажи ми!

Февруари 27, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Старецът Прокъл е роден на 13 ноември 1928 г. в румънското село Митоку Белан, област Нямц. На дванадесетгодишна възраст той постъпил в манастира Сихастрия и след осемгодишно послушничество, през 1948 г., приел монашески постриг. Монах Прокъл бил духовно чадо на архимандрит Клеопа (Илие) и през целия си живот свято следвал неговите наставления. През 1959 г. в Румъния започнала кампания по закриване на манастирите, откъдето изгонили всички монаси, ненавършили пенсионна възраст, в това число и монах Прокъл. Тогава той бил на 31 години. По благословението на стареца Клеопа той се върнал в родното си село и там, затваряйки се в бедна селска къща започнал да води отшелнически живот. В този подвиг отец Прокъл прекарал петдесет и осем години и на 27 януари 2017 г., на 89 годишна възраст, мирно се упокоил в Господа.

Нека всичко правим от любов!

Радвам се, че търсите Господ Иисус Христос. Който се държи за Църквата, ще намери рая. Комуто Църквата е майка, на него Бог ще бъде Отец. В противен случай ние напразно се молим с молитвата „Отче наш”. Който възнася молитвата „Отче наш”, трябва да приема Църквата като майка.

Стигайки до мястото, където се казва: „И ни прости прегрешенията, както и ние прощаваме на нашите длъжници”, трябва да помислим не сме ли огорчили някого с нещо без да попросим прощение? И дали някой не ни е помолил да му простим за някаква негова грешка, а ние не сме му простили? Ако не правя това, за което се говори в молитвата, значи когато се моля, аз лъжа, значи аз не съм родно чедо на Бога.

„Отче наш” може да казва този, който прощава на всеки, който му е причинил скърби, трудности или с нещо е съгрешил пред него. Който не прощава – не знам как може да възнася тази молитва. Такива хора жестоко се заблуждават.

Най-голямата беда на нашето време е враждата. Сърцето, имащо в себе си злоба, не приема Светия Дух!

Когато злопаметността ни бори, сърцето ни се изпълва със злоба и душата ни се чувства така, сякаш е в ада. Нека, доколкото можем, да не отмъщаваме на огорчаващите ни. Да не помним злото, а ако някой ни смути, да се помолим за него: „Господи, прости на смутилия ме!”

Най-добре е да побеждаваме дявола с търпение. Докато търпим и не отмъщаваме, духът на мира ни успокоява. По мярата на това доколко ще се молим за враговете си и ще поемаме вината върху себе си, ще чувстваме дълбок мир в душата си. А ако помисълът ни говори: „Виновен е и този и този, не само аз” и ние го приемаме, Тогава Светият Дух ни напуска и ние започваме да изпитваме тежест в душата и повече не можем да търпим.

Ако човек няма смирение, след много наказания, удари и скърби започва да осъзнава, че е не нещо друго, а животно, добиче, а понякога е по-ниско и от животното. Тогава той започва да търси Истината, да търси Светлината и го обхваща срам, че е съгрешил. И ако има още дни, той започва да се кае, а ако няма… Боже, опази!

Скърбите и трудностите ни помагат да придобием дара на безстрастието и смирението. Дарът на безстрастието придобиват най-вече тези, които не искат да отмъщават.

Ако искам да помогна на някого, трябва да му помагам с милост, трябва да имам към него милост и всичко, което ще му кажа, да му го казвам с милост. Нищо няма да постигна скърцайки със зъби, понеже Божията заповед е да правим всичко с любов.1

Осъждането на ближния прогонва действието на Светия Дух

В тежки случаи, какъвто е затворът, много помагат нощните молитви. Нека от все сърце да се молим на Благия Бог. И в това време, за да бъде молитвата ни чута, да не задържаме в душата си зло против когото и да било, а ако някой има нещо лошо против мен, при него нищо няма да се получи, стига само аз да нямам нищо лошо против никого и тогава нашата молитва ще бъде приета от Бога. Велико дело е да се молим, нямайки никакви неприятности с никого. Нощната молитва е много ценна.

При мен идват някои хора и казват:

– Еди кой си ми направи магия и дяволът влезе в мен. Аз се мъча, правих си елеосвещение, ходих на Църква, но няма никаква полза.

А аз отговарям:

– Виж, тези молитви много помагат, дойде ли време за сън, не заспиваме с разсеян ум, а с молитва и не храним зло към никого.

Докато смятам, че някой ми е направил магия, молитвата ми няма сила. Светият Дух помага тогава, когато не храним зло към никого.

Ако се е случило да осъдя някого или да кажа за него нещо лошо, мога да поправя това прегрешение, като прибягна до Изповед, като се моля за него и не злословя по негов адрес.

Ако виждаме, че някой ни гледа като вълк, трябва мислено да се помолим за него, да го умири Благият Бог. Това много помага да придобием онзи, който враждува против нас. Врага можем да придобием с подарък и добра дума. Тогава Светият Дух прогонва духовете, които са го обхванали и той се успокоява.

Съвестта престава да изобличава онзи, който не иска да ходи на Църква и да полага добро начало и Бог го напуска. А тогава, тъй като Светият Дух го е напуснал, дяволът насилствено взема връх над него и той може да потъне във вода или да попадне под кола, или дори да се обеси.

Не трябва да воюваме с човеците, трябва да воюваме с духовете на злобата. Нашата бран е такава: със свои сили не можем да направим нищо, но Светият Дух ни помага, ако се молим със смирение.2

1. „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си” (Йоан 13:35); „Всичко у вас да става с любов” (1 Кор. 16.14).
2. Из книгата: Монах Прокъл (Никеу). „Съвест, кажи ми” (Monah Proclu Nicău. Conștiință, spune-mi tu. Sfânta Mănăstire Putna, 2016).

Предпоставки за радостта в брака

Февруари 26, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Ще изложа някои размисли по една тема, която засяга семейството, Църквата и връзката между тях. Но нека започнем малко по-различно. Наблюдавайки години наред хората, се опитвам да разбера тяхното поведение. Наблюдавам конкретни хора, с конкретни поведения, и много пъти се изненадвам от тези поведения и се питам: колко реално знаем какво искаме в нашия живот? Как тълкуваме и ние самите нашето поведение? Как става така много пъти да рушим нашия живот с нашите собствени ръце? Как се случва много пъти това, за което някога сме мечтали, сами да го рушим? Също така наблюдавам лекомислието, с което много хора постъпват в живота, без замисляне, грижа и старание, оставят нещата в живота на самоход и не познават добре себе си! От друга страна, виждаме резултатите и конкретните състояния, размишляваме, определени пъти се изненадваме, но в действителност нищо не става без да сме го подготвили, нищо не става без нашата отговорност. Не съществува нищо внезапно, неочаквано. Неочаквани сме ние самите много пъти, с нашето поведение. Но нека започнем отначало.

Семейството. Нека вземем за начало едно ново семейство. Едно ново начало. Двама млади решават да се оженят. Много пъти оттук започват въпроси, които не падат от небето. Това са въпроси, които се раждат от поведението и отношението на тези, които тръгват да правят нещо ново в живота си. Един тaкъв въпрос е – доколко знаем какво искаме. Искам да създам семейство. Добре, какво означава това? Мислили ли сме върху това, разгледали ли сме го, разбрали ли сме колко трябва да се подготвим за това? Разбрали ли сме доколко имаме предпоставките за това, което тръгваме да направим? Защо много пъти казваме, че искаме да създадем семейство, но начинът, по който мислим, поведението, което следваме, връзката, която съществува сред тези, които утре ще създадат семейство, те кара да се питаш: тези млади хора знаят ли какво тръгват да правят? Имат ли съзнание за това, което предприемат?

Един друг въпрос, който възниква, е доколко сме готови за това? И какво означава да си готов? Обикновено ние какво имаме предвид под подготовка? Означава младите да имат един дом, където да живеят, да имат работа и въобще имаме предвид тази материална основа, материалната предпоставка. Но това ли е подготовката? Ако това е подготовката, тогава във всеки нов и красив дом би трябвало да живее едно благословено и радостно семейство. Става обаче точно обратното. В красиви и нови домове съществува ропот, и то от много рано. Съществува дисхармония, съществува напрежение, съществува конфликт, и много пъти твърде рано настъпва разпад. Но какво означава двама млади човека да се женят и след няколко дена или години, не твърде много, да развалят брака си? Най-простото нещо, което означава, е, че не са били готови за техния брак, не са разбрали с какво са се захванали, навярно имали са едно лъжливо разбиране и представа за това, с което се захващат. Също така един друг въпрос, който възниква е кои са критериите, с които хората решават, първо, избора на лицето, и второ, за брака? С какви критерии прави някой своя избор? Защото крахът на един брак означава погрешен избор на критерии, означава, че направихме грешка в нашия избор. Единият аспект е това= Съществува и друг, че сме неспособни да се отнесем правилно към присъствието на един човек в живота ни. Оказва се, че сме неспособни да се отнесем правилно към една връзка. И много бързо ни обхваща паника, обзема ни разочарование, настъпва конфликт, невъзможна е комуникацията между двама човека, които до вчера са изглеждали щастливи. Както и да го погледнем, е лекомислие – днес да изглеждаш щастлив, а утре да чувстваш, че с този човек не можеш да живееш дори за минута заедно.

С какви критерии вземаме решения и правим нашия избор по отношение на брака? Защото реалността на живота всекидневно показва провала на тези критерии. В живота не съществуват магически представи. В живота съществуват хората, техните избори, техните решения, и когато съвкупността от тях е негативна, това означава, че предшестващите параметри са били негативни. Ние обаче защо не ги видяхме? Защото не се замислихме, защото не бяхме готови, защото навярно не бяхме зрели и ето как идва резултатът, за да покаже това. Дори когато понякога посочваш на някои хора някои неща, в които трябва да внимават, те ти отговарят с гордост и сигурност, че те знаят какво правят. Много скоро те самите обаче идват и казват, че не са знаели какво правят. И най-лошото знаете ли кое е? – че и след този провал отново не знаят какво искат, отново не знаят какво правят и никога не се замислят за степента на тяхната отговорност. Винаги другият е виновен, никога ние. Това обаче е незрялост, това е слабост.

Когато някога двама млади човека дойдоха за да ми кажат, че ще се женят, ги попитах доколко са готови да умрат? Навярно се сепнаха, сред тази атмосфера, сред радостта да говориш за смъртта. Но тъкмо бракът, реалният брак, е една смърт. Какво означава да си готов да умреш? Означава да си способен да обикнеш, защото любовта е възкресение след смъртта. Какво умира? Егоизмът на човека. И какво възкръсва? Любовта. Ако някой е готов да се ожени, но не е готов да умре, тогава е добре да не се жени. Защо? Именно защото ще трябва да се научим и да се питаме какво искаме от другия. Искаме просто един сексуален партньор? Искаме някой, който да ни слага трапезата и да ни пере дрехите? Искаме някакъв слуга или слугиня? Търсим някой, който с готовност ще ни угажда? Просто не сме сериозни, и това го показва всекидневието. Бракът наистина е смърт, смъртта на егоизма, защото любовта е излизане от нашия егоизъм, от нашето аз. Той е екстатично движение. Виждаме това в любовта на Бога към човека. Един от отците на Църквата много характерно казва „Бог излиза от Себе Си”, излиза от Своята божественост и се облича в нашата човешка природа, живее в нашия човешки свят, движи се към нас и се движи с любов. Движи се, защото е любов, движи се, защото иска да направи място при Себе Си. Ние обаче много пъти се женим, и оставаме чужди. Всеки е окопан в себе си, има само претенции от другия и когато не сме готови или другият не отстъпи, тогава настъпва конфликт, който доказва, че не сме способни да обикнем.

Доколко сме готови да приемем другия? Доколко сме готови да се разпнем ние, за да живее другият? Чрез Христовия Кръст дойде радост за целия свят. Когато човекът се съгласява да се разпне, тогава дава любов на хората до него. И друг път съм казвал, че в нашия живот имаме два избора – или ще разпнем себе си и ще дадем живот, радост и любов – ще ми кажете ще дадем и ще вземем? Ще го видим след малко – или постоянно ще разпваме другите. Ще разпваме другите с нашите претенции, ще разпваме другите, защото няма да ги третираме като личности, ще разпваме другите, защото няма да ги зачитаме. Следователно доколко сме способни да обикнем? Доколко сме се подвизавали да обичаме? Което означава доколко сме се упражнявали да живеем не за себе си, а за другия?

Мнозина хора тръгват да се женят, но всекидневието показва, че не са готови за това, което започват и това е нещото, което трябва да накара да се замислят първо младите хора, които се подготвят да се оженят или вече са се оженили. Защото животът на единия заедно с другия открива характера на всеки от тях. Виждате, човекът е релационно събитие, може да разбере себе си само чрез другия. И сега ние, за които се предполага, че сме обикнали другия, в който сме се влюбили, го чувстваме като заплаха до нас и бързаме да окопаем себе си, защото внезапно другият не е нашата радост, а нашият ад.

Бракът се смята за радостно събитие, само по себе си радостно, но и за събитие, което дава радост първо на тези, които се женят, и второ, на техните роднини, най-вече на техните семейства и въобще на приятелското обкръжение. Въпросът е коя е радостта в брака? И тук има едно друго нещо, в което постоянно се проваляме. Коя е радостта на брака? Излизането от моята самота, излизам от мене. Егоизмът окопава човека и много пъти го кара да остава самичък. Също така радостта е способността ми да приема другия в живота ми, защото, когато се женя, реално откривам себе си, за да дойде някой друг човек в моя живот. Въпросът е прост, така ли е? Защото реалността показва това просто нещо, че не сме готови да приемем някой друг в живота ни. Ние го приемаме в живота ни с предпоставка да бъде нашата радост, но много пъти той се превръща в нашия ад. Въпрос: другият ли е виновен или винаги само другият е виновен? Или в крайна сметка аз се оказвам неспособен да приема другия в моя собствен живот? Страхувам се, че повечето пъти важи последното, че аз не съм способен да приема някой в живота ми. Не съм готов да открехна себе си, да споделя моя живот.

Също така радостта на брака означава да съм способен да доставя радост на другия с моето присъствие в неговия собствен живот. Кога мога да дам радост на другия? Когато я имам. Когато не я давам, това означава, че я нямам. Виждате, че има тайни ъгълчета и тънки моменти, които разкриват една реалност, която не познаваме или искаме да не познаваме. Радостта на брака е също така моята способност да бъда радостта на другия, с това, което съм, с начина, по който се отнасям към другия. Радостта на брака е творчество, бракът е творчество, многообразно творчество, то е откриването на творческата способност и възможност в мен, то е създаването на връзка и общение с другия човек, който влиза в моя живот и моят подвиг е аз да стана негова радост, и, разбира се, създаването на един нов живот. Тя е идването на един нов човек – детето, чийто източник ще бъде любовта между двама човека, защото детето е плод от любовта. За съжаление много деца са деца от нужда или „случайно” дошли и колкото и да изглежда странно, това по тайнствен начин съпровожда тези деца в техния живот. Тоест дали те са плод от любовта на техните родители или на нуждата, на случайността или дори на задължението.

Дали обаче сме разбрали коя е радостта на брака? Брачната радост не е нещо, което идва от другия, а нещо, което извира от нас и което даряваме. Разбира се, някой ще попита – да дам, но няма ли да взема? И отговорът: вземам, когато давам. Колко са хубави думите на Христос „по-блажено е да се дава, нежели да се взима” и това важи на всички равнища. Защото в мига, в който даваш, вземаш – приемаш радостта от общението, приемаш радостта, че си дал радост. Това са естествени неща. Но ако даваш и мислиш, че се изразходваш, тогава си окаян, тогава ти си проблемът. Когато постоянно сочиш на другите какво им даваш, това е заболяване, това е злочестие, но именно това злочестие бичува живота на много хора. Знаете ли кога приемам радост? Когато съм способен да дам. Животът и радостта не влизат на везните на бакалина, колко даваш, колко вземаш. Даваш всичко и получаваш всичко. Не даваш нищо, но тогава дори другият всичко да ти даде, ти отново не разбираш нищо. Това е реалността. Животът, който не се споделя, е загубен и умрял живот. Живот, който не се споделя с любов и от който не извира радост от това споделяне, е нищожен живот. Радостта е радост, когато се подарява. Радостта, когато не идва от само себе си, не е радост. Изворът на радостта в радостния човек не е извън него, а в него, но когато аз самият не съм извор на радост, това означава, че съм мъртъв и нищо не усещам. И тогава? Другият не може никога да стане моя радост, защото не мога да почувствам неговата любов, желание, радостта, която ми дарува. Защото го смятам за опасен, защото, дори когато ми дава, и ми дава искрено, аз мисля за това какво ще ми поиска. Това обаче означава, че съм болен. Помисляли ли сте колко съпружески двойки се измъчват точно от тази болест?

Това е естественото състояние на днешния човек. Това означава радостта на брака. Ако човекът е естествен, той живее радостта, излъчва радост, приема радост, споделя своя живот. Това обаче не е нещо статично и пасивно, а нещо динамично и затова живо, защото се движи, защото нараства, защото се култивира, защото, когато намалява, може да спечелиш отново в борбата и да го изпълниш. И това е борба за красотата и свободата. За свободата от нашите страсти, от нашия егоизъм, който е най-голямата ни страст, свободата от робството на егото, което именно е истинската смърт. И борба за красотата, красотата, която извира от способността за комуникация, от любовта, от радостта, от живота, от живота в радост сред всякакви трудности, както казва св. ап. Павел „радвам се в страданията си”. Той знаел какво говори, защото, когато страданието и скръбта стават извор на радост, тогава реално живее човекът. Следователно, борба за красотата и свободата.

Бракът е връзка за двама, нека помним това. Христос ни каза да обичаме дори враговете ни, но не ни каза да се женим за тях. Защото любовта в брака е единствената любов, която предполага взаимно отношение. Това, което казахме преди за естеството на човека, засяга и двамата, но и всеки поотделно. Всеки от двамата трябва да е всичко това, така да живее радостта на брака, такова излъчване да има, така да приема присъствието на другия в живота си. Не е достатъчно да имаме половината и да търсим другата половина от другия, а всеки от нас трябва да е възпълнен. И идва един въпрос: къде ще намерим този човек? Първият отговор е доколко ние сме такива хора, оттам тръгваме, защото, ако не сме такива хора, няма да намерим другия човек. И ако го намерим, няма да го разберем и ще остане напразно неговото присъствие в нашия живот. Следователно, за да намерим този човек, както преди го описахме, трябва да сме или да ставаме ние такива хора, защото тогава и само тогава можем да оценим това, което е другият. Един човек, който не е свободен, не може да разбере свободата на другия и ще се опита да му наложи своята воля.

За да направим още една стъпка, ще попитаме къде търсим този човек и с какви критерии? Много пъти той е до нас и по-скоро не го виждаме, защото сме слепи. Затова се връщаме отново на въпроса къде го търсим, но и дали сме способни да го намерим. Също така има значение колко сериозно се замисляме, какво виждаме в другия, какви черти има и какво би могъл да придобие. Защото съществуват хора, които могат да се развият, виждаш го в техния характер. Може да са в дадена начална точка, но да са открити, за да стигнат до следващата. Как ще разберем това? Въпросът е колко сериозно ще третираме нашето познанство и връзка с другия човек. Колко сериозно ще разговаряме. Несъмнено съществуват начални критерии, съществува известно привличане, съществува нещо. Това не е достатъчно, това дори може да е заблуда. Затова, ако реално искаме да направим нещо с другия, трябва да поговорим сериозно, да видим кой е другият, да видим себе си чрез другия и да се подготвим, с определени предпоставки, за да стигнем до пълнотата на тази връзка. Когато преди брака играем на криеница, когато се крием от другия, когато не обсъждаме нещата, по-късно ще получим изненада, но тогава ще е късно. Затова е нужно да се научим да търсим съществените неща.

Казах нещо в началото и към това искам да се върна. Проблемът не започва от другия, а от нас. Поставихме въпроса къде ще намерим този човек и дадохме отговора доколко ние сме такива. Следователно, трябва да го намерим, защото, както казах, може да е пред нас и да не го виждаме, а да виждаме само грешката и отклонението на човека. Защо сме неспособни да се открием за другия? Нека разгледаме още един тънък момент. За да разберем, че животът не е идея, а живот. Човекът е релационно събитие, той е личност и думата личност това означава: релационно събитие. След като човекът е такъв по своята природа, релационно събитие, неговата неспособност да се открие за другия означава духовна увреденост. Защото, ако не си способен да приемеш другия, да се радваш на присъствието на другия, ако гледаш другия като враг, като противник, това означава, че не си способен да се откриеш, следователно да преживееш своята идентичност като личност, защото само тогава я преживяваш. Но именно този възлов момент показва, че проблемът докосва нашето екзистенциално състояние, начина на нашето съществуване. Реалното откриване на живота на един човек е откриването за Бога. За тази друга личност, напълно реална, която идва и влиза в общение с живота на всеки от нас. Проблемът тук е радикален, не са идеи, „аз вярвам, аз не вярвам”, тук говорим за самия живот. Фактът, че религиозното чувство е на същата възраст с човешкия род открива много просто, но и много ясно, че Бог е екзистенциално събитие в живота на човека. Когато това събитие отсъства, човекът е увреден и усещаме тази увреденост в живота ни. Затварянето на нашето его, отказът, че съществува каквото и да е извън нас, само и само за да спасим себе си, е микроб, който заразява целия ни живот.

Ако смятаме Бога опасен за нашия живот, това означава, че сме болни, това означава, че сме проблемни. Ако се страхуваме от откриването за Бога, това показва, че нашият проблем е много сериозен и много тежък. Въпросът не е в това дали вярвам или не вярвам в Бога, а в причината за отказа и ако видим на социално равнище проблема, ще установим, че в историята тези, които отхвърлили Бога и воювали с Него, са имали на прицел човека. Искам да се спра тук върху Жан-Пол Сартр, върху този човек, който някога обяви смъртта на Бога в името на човека, „Господа, доведете ми до мене и около мене хора, които да ми скриват небето”. До какъв извод стигнал Сартр? До това самият той да казва „Убих Бога, защото вярвах, че ме отделяше от другите хора”. Но ето, че смъртта на Бога направило безапелационно това отделяне и той стигнал до неговото впечатляващо заявление: другите са моят ад. Това е увредеността, за която говорим. От устата на един виден философ, на един човек, който свидетелства за своя опит. Затова, ако човек не се открие на екзистенциално равнище за нещо, което го превъзхожда и е извън него, и не е истинен и реален като личност, тогава ще бъде окаян човек, ще бъде жалък човек. Колкото и важен да изглежда, ще е увреден човек.

Чувствам изкушението да разкажа един случай. Млад човек, женен, с много висока длъжност, на който се удивляват семейството и приятелите му, трябва да кажа, че от първия момент, в който се запознах с него, нещо в мен възропта, имах много дълбоко усещане, че, да кажа думата? – е некадърен, т.е. лъжлив. Един ден познато лице, общ познат, ми се обади по телефона, за да ми каже, че този човек се развежда, защото се забъркал с много по-млада жена от него. Не в това е проблемът, а в жестокостта, с която се отнесе към семейството и дори към децата си. Напълно съм сигурен, че не е обикнал и втората си съпруга и не я обича. Просто тя ласкае егоизма му. Не знам колко добър изглежда, знам, че изобщо не е. И за съжаление зная, че съществуват много такива човеци. Но тези трудни състояния показват истинските качества, колкото и да се опитваме да вдигаме шум, и шум вдигат само тези, в които няма съдържание. Затова е нужно внимание, когато поставяме начало на едно семейство.


Превод: Константин Константинов

 

Беседа за човекоугодничеството и ласкателството

Февруари 21, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Да служим на хората, а да угаждаме на Бога

 Какво представлява човекоугодничеството и по какво то се различава от християнското служение на ближния? Как тази страст действа в нас, когато извършваме едни или други постъпки? Винаги ли похвалата на другия е ласкателство?

 

Добрите дела и лошите мотиви

 

Всеки от нас знае от Евангелието как трябва да се отнасяме към окръжаващите ни хора. Понякога ние можем да не разбираме какво иска, какво очаква от нас ближния, но имаме заповед да постъпваме с другите така, както бихме искали те да постъпват с нас. А всеки от нас прекрасно съзнава какво би искал: ние искаме да ни обичат, да ни подкрепят, да ни уважават, да проявяват към нас внимание и то не по някаква причина, а просто така. Очевидно е, че към това сме призвани и по отношение на другите хора. Това е, което е угодно на Бога и то трябва да присъства в отношенията ни. Не бива да не обичаме и да не уважаваме някого и да мислим, че по този начин се въздържаме от угаждане на неговите страсти и се упражняваме в благочестие; не бива да поставяме на човека летва, която той трябва да преодолее, за да престанем да бъдем равнодушни към него и отношението ни към него да стане богоугодно.

 

Освен това трябва да помним, че човекоугодничеството е нещо, което можем да видим в себе си и само в себе си, защото то се определя от вътрешните мотиви на човека, а те са знайни само на него и на Бога.

 

Къде започва човекоугодничеството? Там, където първопричина за постъпките на човека, които се възприемат от другите като нещо добро, е не дългът на християнската любов, а някакви външни фактори. Преобладаващи сред тях са два – страхът и изгодата.  При това не е задължително да извършваме лъжливи, неправилни по своята същност постъпки поради страх от другия човек или поради нещо свързано с него. Нашите постъпки могат да бъдат обективно добри и даже съпроводени с жертва от наша страна, но да са извършени не заради Христос, а в угода на нашата гордост или на нашето малодушие. По същия начин стои въпросът и с користта. Ние може да правим нещо добро и нужно, но по сметка – и то няма да има пред Бога тази цена, каквато има извършваното заради Него.

 

Но, като става дума за цена… Веднъж в нашата енория се поведе разговор за т.нар. дискос или събирането на пожертвования по време на службата. В нашия храм нямаме такава практика, но попадайки на служба в друг храм, човек понякога се смущава и след това си признава: пуснах пари в дискоса, само защото всички пускаха и не исках да изглеждам скъперник. Неугодна ли е тази жертва на Бога и не е ли по-добре с такива мисли нищо да не се дава?

 

Сложен въпрос. Но сложен само докато човек се концентрира върху себе си и своите преживявания и не вижда нищо извън тези граници. Щом излезе от този затворен кръг – всичко става по-просто. Намирам се в храм, нужна ли е за него помощ? Нужна е. Имам ли възможност да помогна? Имам – слагам пари върху дискоса, нямам – не слагам. Това е всичко. Когато на първо място се постави нуждата, която виждаме, а не нашето „аз”, всичко останало също си идва на мястото.

 

Нека пострада работата

 

Във връзка с тази тема понякога възниква въпросът: какво да правим, ако видим, че някой поради гордост, поради някаква илюзорна представа за себе си прави нещо неразумно? Например, някой от нашите близки, който нищо не разбира от ремонти, се кани да ремонтира нещо в къщи. Той, който никога не е държал чук в ръка, сега взема чук и пирон, явно възнамерявайки да го забие там, където не трябва… И казва на всички: „Оставете ме, аз сам ще се оправя”. Струва ли да се опитваме да го възпрем? И обратното: ако мълчаливо наблюдаваме неговите грешки, за да не се караме с него, няма ли това да е угаждане на неговите страсти?

 

Тези, които са чели авва Доротей, могат в отговор да си спомнят неговите думи: „Нека работата да пострада, но да се съхрани мира”. Една жена от нашата енория веднъж каза, че като ги прочела, дълго време не могла да се съгласи с тях, а след това решила в нищо да не противоречи на съпруга си: нека той опита в живота си всичко, което иска, до каквито и последствия да доведе това. Разбирам, че в конкретния случай зад това решение стои дълъг опит от съвместния живот. Но…

 

Но все пак бих искал да се върна към съвета на авва Доротей. Несъмнено всичко, което са казали светите подвижници от една страна е универсално, а от друга страна е писано за определени жизнени условия, даже понякога за определен манастир. Някои монаси, например, когато се разболявали, не се лекували и това се възприемало като нормално. Понякога пустинниците, живеещи в далечни места, не намирали там достатъчно храна и просто умирали от глад – и към това също не се отнасяли като към нещо неприемливо: нали в края на краищата те отивали в пустинята с тази цел – рано или късно да умрат там. Тук можем да си спомним и авва Пимен – епизода, когато неговият по-малък брат довел в общата им килия посетител. В някакъв момент братът и този гост започнали да се бият в присъствието на светеца, а авва Пимен, без да се намесва, продължавал да извършва молитвата си, като – по неговите собствени думи – положил на сърцето си, че не е там.

 

Можем ли и ние да се държим така, сякаш също ни няма някъде? Убеден съм, че не можем да правим това винаги. Ако, да кажем, някой човек ден след ден се чувства зле, но не иска да отиде на лекар, аз ще се постарая да го накарам да направи това по всички възможни за мен начини. За осемнадесет години служение многократно ми се е случвало да правя това. В много от случаите наистина ще наруша за известно време съществуващия между нас мир, но по-добре така, отколкото по-късно да съзнавам, че човекът умира, а в нужния момент аз не съм настоял да отиде на изследвания. И в по-прости житейски ситуации също има определена градация. Едно е, ако споменатият вече „майстор” окончателно съсипе някоя изтърбушена табуретка, и друго, ако бърка в електроинсталацията и всеки момент може да го удари ток. В едни случаи е добре човекът да бъде оставен на мира, за да не превръщаме живота си в безкраен поток от забележки, а в други – може, образно казано, да му вържем ръцете и краката и в това няма да има никакъв грях.

 

За ласкателството и комплиментите

 

Що се отнася до потока от забележки… Много вярващи са по-склонни да правят забележки, отколкото да казват на другите приятни думи и донякъде причината за това е, че в комплиментите виждат грях – грехът на ласкателството. Наистина ли е така? Всъщност – не, и всичко отново зависи от намеренията. Ако говорим на човека за нещо добро, което той реално има в себе си, то това е просто констатация на един факт и тук няма нищо само по себе си греховно – стига само да не очакваме, че поради това самите ние ще се издигнем в очите му. Понякога можем да направим на някого комплимент дори за това, което той притежава само в някаква степен или потенциално, за да го подкрепим, да го окуражим, да го зарадваме и в това няма да има нито лъжа, нито самозалъгване. Много от светите отци казват, че когато врагът ни напада с безгрижие и леност, трябва да се противопоставим с памет за Страшния съд и за това, колко много противни на Бога неща има в нас. Но когато врагът ни напада с униние, когато ръцете ни се отпускат, трябва непременно да убеждаваме себе си, че няма да се окажем чужди на Бога и ще се спасим. А истината винаги ще бъде някъде по средата, тъй като спасението, както казва преподобни Петър Дамаскин, се извършва между страха и надеждата.

 

Същото важи и в отношенията с другите хора. Но трябва да помним, че когато, общувайки с някой човек, изтъкваме нещо, от което у него няма и помен, това е лъжа и грях. Такава лъжа не може да бъде продиктувана от загриженост – трябва да потърсим в себе си други мотиви. И трябва да имаме пред вид, че нормалният, душевно здравият човек винаги се отвръща от ласкателството – то не може да му послужи за подкрепа и утешение, просто защото му е неприятно. А на човекът, който е податлив на ласкателство, две неща могат да му помогнат да го отхвърли: първо, мисълта, че ако те ласкаят, значи те смятат за не много умен и второ, съзнаването на това, колко бързо ласкателството, ако бъде прието, прави човека зависим. Достатъчно е да повярваш веднъж, втори път, трети път – и ще започнеш да изпитваш силна нужда от тези, които те ласкаят. Подобно нещо може да се види често в живота: отначало човек си формира свое обкръжение, състоящо се от ласкатели, а после това обкръжение изцяло формира самия него. Има хора, които понякога до края на живота си остават в този плен и не познават себе си, не могат да си пробият път до собственото си „аз”.

 

Източник: Православие ру