С търпението си спасявайте душите си

Март 31, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

 

Мир ви оставям; Моя мир ви давам;Аз ви давам не тъй, както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши (Йоан 14:27).

Често казват, че живеем в много трудно време. Това не е напълно така: в човешката история е имало и по-страшни времена. Просто днес средствата за масова информация донасят до нас всичко, което се е случило във всяка точка на света в режим он-лайн и за съвременния човек това вероятно е основният източник на тревоги и страхове. А що се отнася да отношението към света, към случващите се събития и към самия себе си – то до голяма степен зависи от самия човек, от това, на какво се основава неговото самостоене, ако си послужим с езика на Пушкин. Това качество може да бъде наречено фундамент, стожер, жизнена основа за всеки човек. Има и множество други термини, които изразяват наличието или липсата на такава основа в човека. Ако жизнената основа я има и тя е вярна – а за нас вярна основа е християнството, животът с Бога, – тогава отношението на човека към всичко, което се случва в света, се изгражда по съответстващ на нея начин.

Вярващият човек разбира, че над всичко и всички е Бог, Който промисля за света, за всеки човек и за него самия: и косъм от главата ви няма да загине (Лук. 21:18), – се казва в Евангелието. А веднага след тези думи идват следните: с търпението си спасявайте душите си (Лук. 21:19).

Навярно в това търпение се съдържат и самостоенето, и стожера, и всички добри качества на човешката природа, които помагат на човек не просто да живее, но и да остане човек при всички обстоятелства.

Но главният проблем на нашия съвременник не е дори в това, че не е свикнал да търпи, а в това, че е свикнал да се наслаждава или поне да се стреми към удоволствието, като към единствено приемлива форма на съществуване. Той е възпитан в система от ценности, най-главната сред които е да живееш без проблеми, да избягваш всякакви загуби и лишения. Днес човек поставя на първо място комфорта и то не само битовия, но и душевния, затова всичко, което застрашава този комфорт, му се струва много пъти „по-опасно”, отколкото на човека, възпитан в духа на традиционните ценности.

Има такова понятие – душевен мир. Сигурно всеки човек цени душевния мир, но по колко различен начин понякога хората го разбират. За вярващия, внимателния към себе си човек, душевният мир е следствие от чистата съвест. А за човека, който се стреми на първо място към комфорт, душевният мир е състояние, при което никой не го закача и никой нищо не иска от него; чувство, че не е длъжен никому за нищо. Т.е. и единият, и другият имат мир в душата си. Като че ли това е еднакво състояние – но всъщност е различно. Затова човекът, за който ненарушимият комфорт е главен жизнен критерий, може да бъде много мил или успешен, докато прави това, което иска. Но при най-малкия „срив на програмата” на него му става много трудно и често самият той става напълно непоносим.

Колкото повече човек се стреми към покой, толкова по-малко го има. Това добре е изразил преподобни Пимен Велики: „Ако търсим покой, той ще бяга от нас, ако бягаме от покоя, той ще ни преследва”. Тези думи много точно отразяват състоянието на съвременния човек, който все повече се стреми към комфорт или покой и все по-малко и по-малко има възможност да му се наслаждава. Какво му пречи най-вече? Различните видове катаклизми – и външните, и, най-вече, вътрешните – тези сривове, които от време на време се случват в самия човек. Трудно е да бъдат преживени някакви екстремни ситуации, още по-трудно на човека е да търпи сам себе си. В съвременния човек този навик на практика е изгубен.

Да търпиш самия себе си – това означава, въпреки своите недостатъци, въпреки своите загуби и житейски провали, все пак да събираш сили, да ставаш и да продължаваш, да правиш изводи от своите грешки, да изправяш нещо в себе си, оценявайки трезво своето състояние. Но за съжаление на човек най-често му се струва, че виновни са неговите родители, неговата жена (мъж), колегите или просто околните и, накрая, – съществуващата власт. Той не иска, дори се бои да се вгледа в себе си. Крайният случай, когато човек не може да понесе себе си е самоубийството.

В една от книгите на Юлия Вознесенска има забележително място. Майката на главната героиня, жена на около четиридесет години, която е свикнала да живее много комфортно, с всички удобства, взема решение за евтаназия, защото „цяла седмица е страдала непоносимо от хрема”. Този ситуационен модел, за щастие, засега все още фантастичен, не е толкова абсурден, колкото изглежда. На практика той представлява „логическият завършек” на стремежа на съвременния човек към комфорт и успех на всяка цена. И сега някои наши съвременници вземат крайни решения в случаи, които на други не изглеждат така катастрофални.

Понякога се случва (мисля, че всеки е преживявал подобни моменти), да ти се струва – край, не мога повече, няма повече накъде. Това чувство често се стоварва върху човека напълно необяснимо. Има ситуации, когато човек се срива заради някаква дреболия, макар че преди това е издържал сериозни изпитания. При това всеки път е устоявал или, падайки, е ставал – и изведнъж се предава. Всичко това е сложно, зависи от комплекс от причини и не на последно място от здравословното състояние на човека или количеството стрес, понесено от него.

Точно тук е много важен навикът от целия предишен живот. Ако той помага на човек да се мобилизира и да се отдалечи от края на пропастта, та макар и пълзешком – блазе на този човек. Ако не – тогава се случва човекът да се пречупи. Отново най-крайният случай е самоубийството, макар че има и други варианти: човек напълно да загуби интерес към живота, да се отпусне, да се пропие… и т.н. Понякога казват: „Животът му тръгна по нанадолнището…”

Тук е мястото да кажем няколко думи и за човешкото достойнство. От християнска гледна точка достойнството е добродетел, взета в най-широк смисъл. За да съхрани своето достойнство, за да го изгражда, човек трябва да полага усилия. Достигането на добродетелите и изобщо всяко движение напред изисква труд, напрежение на волята и постоянна събраност. И понякога се случва така, че човек просто се уморява.


През лятото на 1988 година аз помагах на един свещеник в село Красное край Палех. В това село живееха забележителни бабки, които бяха на по 80-90 години. Някои от тях вече не можеха да ходят. В неделя, след литургията, ние отивахме да ги причастим. Условията, в които живееха, бяха ужасни: бедни, наклонени на една страна къщички с полегат под. Макар че самите бабки бяха чистички, спретнати, стараеха се, докато имаха поне малко сили, да се грижат за себе си, та дори и по дома нещо да направят. Нямаха никаква покъщнина, освен най-бедна домашна посуда. Но имаха книги – Псалтир, Евангелие и други. Много от тях, някои дори и на легло, изчитаха цели служби, а понякога се придържаха към монашеско правило. Болшинството от тях бяха вдовици от военните години. Мъжът на една от тези старици отишъл на война месец след сватбата и не се върнал, мъжете на много от тях бяха загинали в първите дни на войната. Те бяха съхранили верността си към тях през целия си живот, до самата смърт, и при това не бяха сломени, смазани. Хората от това поколение са най-доброто доказателство, че може да се устои и при най-тежките жизнени обстоятелства. Те преживели целия този живот с Бога. Не се страхували. Цял живот работили тежка, просто ужасна работа. Ние сме свикнали да се ужасяваме от ГУЛАГ. А с какво работата в колхозите е била по-добра? Трудът в колхозите през четиридесетте и петдесетте години на двадесети век на практика по нищо не се е отличавал от лагерния. Глад. В лагерите давали поне чорба от развалена сельодка, а не село нямало и това – добре било, ако можели да сварят листа от картофи. И тези хора преживели всичко това и не бяха измъчени и озлобени, а удивително чисти и светли. Такива имаше много.

Опитът от понесените по християнски страдания дава на човека много: търпение, истинска, нелицемерна, не изкуствена любов към хората, умение да прощаваш и необичайна жалост към околните – това, което преподобни Исаак Сирин нарича милуващо сърце. Много пъти съм се убеждавал, че понесените по християнски страдания наистина облагородяват и възвисяват човека. Всъщност именно те правят човека човек.

Не е вярно, че вярата само утешава – не, тя наистина помага на човека, преобразява го, дава му вътрешна сила. Там, където вярата и нормалните човешки реакции са изгубени, изпитанията преминават като валяк върху хората и обществото. Какво се случва с традиционното общество във времена на изпитание? – Хората се сплотяват. А в какво се превръща по време на бедствия потребителското общество? – Хората се превръщат в мародери. Представете си, че нещо се случи в нашите относително благополучни условия, ако утре спре токът, престане да тече водата и да работи канализацията – какво ще се случи тогава с днешните хора – озлобени, жестоки и завистливи?

Съвременният човек мисли, че свободата е някаква външна даденост, която обезпечава безпроблемното му съществуване. Но всъщност свободата е резултат, плод на правилен духовен строй, правилно отношение към света, живот според известния принцип: прави каквото трябва и да става каквото ще. Необходимо е да правим което трябва пред Бога, а резултатът да предаваме на Божията воля. Бог знае, какво ни е нужно и какво е полезно за нас. Бог знае нужни ли са моите усилия. Но аз се старая и се трудя. Получило се е? Добре. Не се е получило? Пак добре. Бог знае защо.

И костенурките могат да летят

Март 17, 2020 in Начална страница, Отечески съвети


Гледах един филм. Хареса ми. Не го гледах в кино, за да не съблазня някого. Нали трябва да мислим и за другите и да не ги съблазняваме, по думите на апостола, който казва, че ако брат ми се съблазнява от това, че ям месо, няма да ям месо никога, за да не съблазня брата си1. По тази причина и аз гледах този филм на DVD.

 

Трябва и вие да го видите –  „И костенурките могат да летят”. Във филма имаше страшни сцени, буквално да ти се скъса сърцето. Действието се развиваше в един лагер на границата между Турция и Ирак и разказваше как живеят кюрдите, най-вече децата. Имаше десетки деца, сираци, изоставени във войната. И тези деца търсеха начин да оцелеят. Когато гледате, не можете веднага да разберете – едно дете взема кръгла метална кутия и с устата си изважда една игла. Това беше мина, от минно поле. Децата влизаха в минното поле и търсеха мини, за да могат след това да ги продадат. В следващата сцена дадоха едно момиче, което носеше друго петгодишно дете на гърба си. Това дете изтегляше иглата със зъби, защото нямаше ръце – ръцете му бяха откъснати до лактите. Беше ги изгубило или от мина или по време на войната. Много от децата бяха без ръце, без нозе, осакатени. Беше страшна гледка. Сърцето ми се късаше докато гледах. И това дете вадеше със зъби иглата, а след това неговата сестра вземаше мината, за да я продаде.

 

Като студент гледах друг филм – „Африка, адио”. В него бяха показани ужасни неща за живота в Африка, поради което и двамата сценаристи, италианци, били осъдени на затвор.

 

Аз преживях шок от филма поради една сцена. Всъщност, нямаше нищо страшно. Показваха клон от един кактус. В него вкарваха една тръбичка и от нея изтичаха 3-4 капки течност, а в дълбочината на кадъра се виждаше пустиня с много подобни кактуси. От тръбичката капките се стичаха в една консервена кутия. След това виждаме една африканка с консерва и сценарият казва: ето така, капка по капка, събират вода от всеки кактус, за да може семейството да пие вода. След това жената ходи десетки метри, за да намери друг кактус, та и от него да извади няколко капки вода. Няма да забравя това докато съм жив. Винаги, когато пия вода, се сещам за тази жена. Колко път трябваше да измине тя, натоварена, измъчена, за да събере не половин, а цяла чаша вода, която аз имам? Защо е така? Толкова ли е грешна тази жена, че така се мъчи да добие една чаша вода? А аз толкова ли съм свят, че по всяко време я имам? Кога сме казали „благодаря” за това, което имаме? Гледах тези деца с откъснати ръце, крака, пръсти, а аз какво направих, за да имам и ръце, и крака? Благодарили ли сме някога на Бога, че можем да ходим, че имаме ръце? Постоянно гледаме какво не ни достига и какво искаме. И се борим, трудим се да го придобием. Това не е лошо. Но кажете поне едно „благодаря” за това, което вече имате. Бог не ни го е дал на заем.

 

Веднъж като студент, заедно с други като мен, бях в една институция и директорката ни обясни, че глухонемите деца, не са неми, но не могат да говорят, тъй като не чуват звуците, не знаят, че те съществуват. След това доведе едно детенце, за да ни покаже как то ще разбере, че съществуват звуци и самó ще започне да ги издава. Взе детенцето, постави едната му ръка на гърлото му, а другата – на своето. И тогава тя каза: „Ааааа”. Детето разбра, че тя иска от него да направи същото и отвори устата си. Госпожата се разочарова. След това направи нов опит: „Ааааа”. След много такива опити мъничкото схвана, че когато госпожата отвори устата си, тя не прави само това, но има и нещо друго, усети, че има някаква вибрация и че от него се иска да направи същото. Опитваше се, опитваше се и накрая успя да каже „ааа”. Тогава директорката се зарадва, прегърна го, целуна го, даде му шоколад, бонбони … много беше щастлива, а то цял ден тичаше и викаше „ааа”. Така постепенно научи „о”, „е”, „и”,  без някога да ги е чувало. Директорката ни разказваше колко трудно е на децата, докато се научат да правят разлика между  между „г” и „д”, „”д” и „т”. И си казвам: защо тези деца не могат да чуват, а аз мога? Защо Бог ми е дал да чувам, задължен ли ми беше с нещо, имаше ли нужда от мен? Защо ни е дал уши и глас? А защо тези деца да не чуват?

 

Казахме ли някога на Бога „благодаря” за това, че чуваме? Че можем да чуем нашия приятел, нашите родители, че чуваме всичко, което ни казват другите, че можем да слушаме музика? Казахме ли някога „Слава на Тебе, Боже” за това?

 

Не ни достигат много неща и е добро нещо да се трудим да ги получим, да ги придобием, но да казваме и „благодаря”. Да кажем едно „Слава на Тебе, Боже”. Един монах на Света Гора казваше, че когато казваме „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме”, пред Бога това струва десет драхми. А когато казваме „Слава Тебе Боже” –  100 драхми.

 

Нека се научим да казваме „Слава на Тебе, Боже”. Да не бъдем неблагодарни. Неблагодарността е ужасно нещо. Постоянно се оплакваме, мърморим, искам това, искам онова, защо нямам това, защо нямам онова, а за това, което вече имаме, не казваме „Слава на Тебе, Боже”. Не сме способни да кажем едно „Слава на Тебе, Боже, за даровете, които си ни дал”. Как тогава прилагаме това „благодарете за всичко”2, което ни заповядва апостол Павел? Той казва: за всичко благодарете, дори и за нещастията, което ни се случват, а ние и за доброто не казваме „Слава на Тебе, Боже”.

 

Вчера ми разказаха за един архимандрит, при когото дошъл на гости един владика. Архимандритът му казал: ”Владико, в нашата енория имаме трима светци – искате ли да ги видите?” „Да – казал му владиката – с удоволствие”. Той завел владиката в една къща, където живеели трима парализирани братя,  доста възрастни, които били заболели от някаква болест на мускулите и постепенно се парализирали. Най-възрастният вече почина. Когато владиката дошъл, те вече трудно говорели. Владиката се потресъл. Искал да им каже две думи  – и им казал: да молим Бога да ни даде търпение, да Го славим за онова, което ни е дал, да имаме търпение в това нещастие… Когато свършил, най-старият казал: „Не сте прав, високопреосвещени владико – къде видяхте нещастие? Това, че сме парализирани не е нещастие, а щастие. Ако имахме крака и можехме да търчим насам-натам, щяхме ли ние тримата да бъдем заедно с толкова любов, щяхме ли да се молим, да прославяме Бога, очаквайки часа, когато ще се срещнем с Него?” Виждате ли човек, който има ум Христов3? Знае как да гледа на нещата. Нима ще е по-добре, ако някой има крака и те го водят в грях? Виждате ли как там, където ние виждаме нещастие, Бог устройва нашето спасение, нашето щастие? Колко пъти казваме, щях да съм щастлив, ако не бях извършил това и това. Помислете сега дали не трябва да благодарим на Бога и за лошите неща, които допуска, а ние не сме започнали да казваме „Слава на Тебе, Боже”, дори за добрините, които ни изпраща.

 

Благодарете за всичко. А за да благодарим за всичко, дори за лошото, трябва да започнем да благодарим за добрите дарове, които са ни дадени. От сутрин до вечер да казваме „Слава на Тебе, Боже”. Колкото и пъти да го повторим, пак не е достатъчно. Защото сме получили неща, които не заслужаваме. Не сме направили нищо, за да се удостоим с тях. Не сме по-свети от онези деца, които нямат ръце, или от онези, които не могат да говорят, а Бог ни е дал дарове без да ги заслужим. Затова постоянно да казваме „Слава на Тебе, Боже”!

 

 

1. Ср.1 Кор. 8:13

2. 1 Сол. 5:18

3. 1 Кор. 2:16

 

Пътят на душата

Март 10, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

Великият пост е път и душата е призвана да извърви този път, за да се очисти и чрез духовните запаси да се подготви, стигне и поклони на светото Възкресение. Този път започва с едно събитие, което срещаме в първата неделя на Великия пост. Εдно просто събитие, но с особена дълбочина и същност. Христос среща Своя апостол Филип, който известява Натанаил, своя приятел, за появата на Христос, която изпълнила с радост неговото същество. Натанаил се доближава, за да види и да се убеди в това, което Филип му казал. И когато доближава Христос, тогава Господ му казва, преди Филип да те повика, когато ти беше под смоковницата, видях те. И Натанаил изповядва: “Рави! Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев…”. Защо обаче Натанаил изповяда в онзи момент това, което почувствал? Защото, много просто, мястото, на което стоял, не било просто едно място, а духовно състояние. Натанаил бил в състояние на молитва, на място, където Бог може да ни види. Когато човекът стои в мястото на любов, смирение, аскеза, добродетел, молитва, себепознание, тогава се намира на мястото, където Бог може да го види, но и сам да види Бога. Така започват стъпките на душата през Великия пост, душата търси това място, където ще придобие гледка към Бога и ще почувства Божията милост.

Влизайки във втората неделя на Великия пост, срещаме една важна осветена аскетична личност – дивния пастир на Солун св. Григорий Палама. Как подхождаме към един светец? Узнавайки житието му, почитайки го и опитвайки се да подражаваме на неща от неговия духовен път, от неговия осветен живот. Когато доближаваме този светец, е сигурно, че ще чуем със слуха на душата ни неговия вик: “Господи, просветли мрака ми!”. От кое място светецът издава този вик на душата към Христос? От мястото на Натанаил, от мястото на дълбокото смирение, на истинската и автентичната аскеза, на сърдечната молитва. Светецът, както и ап. Натанаил, са влезли в духовната стая на душата си. Там виждат мрака, който са имали като хора, и зоват Светлината, която не е някоя друга, а Христос, незалязващата Светлина.

Великият пост е търсене на пътя към душата, на пътуването към душата. Ще се спрем на този път и ще видим елементи, които стават пречки за това пътуване, но и духовни елементи, които са запаси за пътуването. Ще видим пречки (εμπόδια) и запаси (εφόδια).

Преди много десетилетия на Света Гора живял един добър подвижник – старец Калиник Исихаст, който ни показва една пречка в пътуването към душата, в пътуването, което има за цел срещата с Христос. Защото в душата срещаме Христос. „Царството Божие е вътре във вас“. Мястото на срещата, познанството, съприкосновението и общението ни е душата. Пречка за душата е нашата фантазия. Старец Калиник казва характерно – фантазията, братя, е страшно талантлив художник, рисува с ярки бои в нас, в душата ни и ума ни, и естествено фантазията подчертава всичко, което няма ценност, което няма същност и което реално не съществува. Тя е едно болно, следгреховно състояние. Когато се оставям на фантазията, когато се качвам на колесницата на фантазията, е сигурно, че ще ме отдалечи от пътя към душата. Сигурно е, че ще ме заблуди, че онова, което ще ми продиктува, няма нито истина, нито същност, нито ценност, а е една заблуда.

Втора пречка в пътуването към душата е съмнението. За него ни говори един велик подвижник – старец Даниил Катунакийски. Фантазията е талантлив художник, който рисува в нас заблудата и ни заблуждава. Съмнението е сръчен фотограф, който първо снима внимателно, а после променя образа или събитието. Много пъти и съмнението става една пътека и е сигурно, че тя ни пренася далеч от онзи духовен път, който ни води до душата и Христос. Съмнението и фантазията имат нещо, което ние нямаме. Голямо търпение. Строят внимателно и търпеливо стени, стените на заблудата и лъжата, които ни отделят и от брата ни, следователно и от Самия Христос.

Един друг елемент в пътя ни към Христос, който може да стане запас или пречка. На Света Гора преди доста години живял старецът Атанасий Григориатски, аскетичен, разсъдлив, благороден, свят игумен. Веднъж, докато седял на балкона и се молил, видял от съседния балкон да излита една метла, втурнал се и видял монаха, който хвърлил метлата в пропастта.

- Защо, детето ми, хвърли метлата?

- Защото се повреди.

- Ще отидеш и ще донесеш метлата обратно.

- Ама повреди се!

- Не прéчи. Ще я донесеш обратно, много те моля!

И монахът слязъл в морето, взел метлата и я занесъл на стареца.

- Видяхте ли, геронда, метлата е повредена!

- Да, но дървото на метлата не е. И помисли, че някои отци преди теб са се качили в планината, влезли са в гората, намерили са подходящото дърво, обработили са го, изгладили го, за да метеш ти и да не се нараняваш от грубото дърво. Потрудили са се. И когато, детето ми, не зачитаме труда на другия, тогава не зачитаме и личността, и когато не зачитаме личността и труда на брата, тогава трудно ще стигнем до любимата личност на Христос.

Зачитането и уважението към труда на другия са пречка или запас. Нека бъдем внимателни и да зачитаме труда, да зачитаме личността. Когато уважаваме личността на брата, тогава реално служим на Самия Христос.

Ще влезем в живота на една велика светица. Всичкия я познаваме: Света Ирина, игуменка на манастира Хризовалант. Един случай ще заемем от нейния дивен живот. Когато вечер излизала, коленичила, молила се и два високи кипариса се огъвали пред нея, върховете докосвали нейните изстрадали и окървавени от покаяние колене. Когато светицата ставала от молитва, тогава и кипарисите постепенно се изправяли в предишното състояние.

Братя, молитвата е онази, която може да накара двата кипариса в живота ни – душата ни и тялото ни да коленичат и да се смирят. Истинната молитва, която има духовните елементи на смирение, покаяние, любов към Христос, любов към брата, прошка към врага, тази молитва има сила да смири душата и тялото и, смирявайки ги, да ги издигне към една духовна височина. Нека не забравяме запаса на молитвата.

В живота на един велик светец има следния случай. Когато коленичил една нощ да се помоли, една ехидна отишла и го ухапала в крака, продължила да го хапе и да влива отровата си в тялото му. Той обаче не спрял молитвата си. Когато сутринта станал, видял раните, но силата на молитвата го покрила, така че отровата на змията да не засегне тялото му.

Когато се молим, нека внимаваме с онези змии, които ни доближават, които не са нещо друго, а нашите помисли, които идват да ни отровят в онзи момент и да ни откъснат от общението ни с Бога. Да бъдем сигурни, че ако молитвата ни има онези духовни елементи, които карат душата и тялото да се смирят и издигнат, отровата на помислите няма да повлияе на нашето същество, дела, слово, но и отровният помисъл няма да ни откъсне от молитвата.

Това са някои от пречките и запасите по пътя към душата ни. Един път, който следвали светците, отците, един път, за който е сигурно, че когато човек го открие, ще почувства, че има най-хубавата гледка. Защото пътят към душата ни кара да виждаме нашата трагичност, което ще породи съзнание, ще даде смирение и смирението ще ни доведе до най-голямата дълбочина, до онази дълбочина, където заедно с нашия мрак и целия ни живот ще можем да срещнем Христос и да възложим този мрак и духовно парализиране в Неговите нозе, имайки не просто надежда, а убеденост в нашето изцеление. И когато Христос изцелява, тогава човекът се възкресява.

Превод: Константин Константинов

Православната Църква притежава Истината

Март 5, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

 

Обединена Европа през 21 век търси своята идентичност. „Европейската идентичност” не е била предмет на сериозна проблематика, доколкото са я формирали само икономически и политически фактори. Но след като културни и особено религиозни фактори бяха взети предвид при нейното търсене, се получиха сериозни дискусии, силни разногласия и остри спорове около позоваването на християнската идентичност на Европа в „европейската конституция”.

Но какво означава „християнска идентичност на Европа” за нашите православни народи? Доколко християнска е „християнската идентичност на Европа?”

Тези, които благонамерено се подвизават за укрепването на християнската идентичност на Европа, говорят обикновено за нея сякаш се касае за историческа даденост или кодекс с християнски принципи и ценности, в които могат да се обединят християнските народи с помощта на икуменически контакти и междухристиянски диалози. Християните в Европа се стремят да гарантират християнската идентичност на институционално равнище, защото се страхуват от религиозния упадък на техния континент, от промяната на християнския й характер поради промените сред населението (миграцията и т.н.), както и от „изключването” на християнските „междуцърковни” организации от центровете за вземане на решения в Европа. Следвайки същата логика, предложенията на официалните православни представители също се концентрират върху укрепването на едно институционално утвърдено християнско присъствие в Европа.

В този текст се посочва, че православното самосъзнание не ни позволява да пренебрегнем факта, че Православието не може да представлява заедно със западното Християнство една единна „християнска идентичност”, а, напротив, задължава ни да подчертаем, че Православието е забравената от Европа нейна първична вяра, която отново трябва да конституира нейната християнска идентичност.

Живеейки в средата на Света Гора и в духовната атмосфера, която тя създава, разбираме, че нашето православно наследство не трябва да се отмерва с мерките на този свят. През последните години ставаме свидетели на благоговението и дълбоката вяра на поклонниците на Света Гора, мнозина от които идват с много труд и с големи разходи също от православни страни на Балканите и от Русия.

В съзнанието на всички тези благочестиви православни християни, но и на хората в страните, от които идват, Православието обикновено няма смисъла, който му придават тези, които го разглеждат с идеологически или социологически критерии или го смятат за националистическа сила на възприелите го народи. Колкото и ние, православните, да създаваме такива впечатления, поради нашите лични несъвършенства или колективни неуспехи, в нашето съзнанието е дълбоко вкоренено убеждението, че Православието е нещо много по-съществено, небесно, нерушимо: то е безценният дар на светия Троичен Бог в света „вярата, веднъж завинаги предадена на светиите.” (Иуда 1:3), която Православната Църква съхранява целокупно, без еретични изопачения и която с много жертви опазихме в трудни времена, за да не загубим надеждата за вечния живот.

Православните народи сме помилвани от Светия Бог да носим печата на православното св. Кръщение, да се причастяваме със св. православна Евхаристия, да следваме със смирение догматичното учение на светите Седем Вселенски събори като единствения път на спасение, и да пазим „единството на духа чрез връзките на мира” (Ефес 4:3). Носим завещанието на православната вяра „в глинени съдове” (2 Кор 4:7), въпреки това тя по Божия благодат конституира нашата надежда (1 Петр. 3:15).

Православната Църква не е просто ковчегът на нашето национално историческо наследство. На първо място и най-вече тя е едната, свята, съборна и апостолска Църква.

За да не загубят надеждата за вечното спасение в Христос, в трудни времена православните народи на Балканите запазили своята православна вяра с жертвата на хиляди новомъченици, противопоставяйки се както на ислямизацията, така и на уния-тизацията.(1). Затова и скорошното, след рухването на атеистичните режими, съживяване на унията и активността на нео-протестантските конфесии сред православното население представляват много сериозно предизвикателства за православните. И като такива трябва да се посрещат, тъй като за пореден път поставят в опасност спасението на прости души, „за които Христос умря” (Вж. Рим. 14:15).

В западните общества, от друга страна, традиционно римокатолически и протестантски, където също има и действат православни енории, православното присъствие трябва да е скромно свидетелство за автентичното Християнство, от което се лишили за векове тези общества, поради папистките и протестантски отклонения от апостолската вяра. Всеки път, когато носталгичното търсене на неподправената християнска вяра кулминира във връщането на инославните християни в обятията на едната, светата, съборна и апостолска Православна Църква, се изразява мисионерската природа на Църквата. Връщайки се в Православната Църква, инославните не оставят една църква, за да приемат друга, както погрешно се смята. В действителност оставят едно човекоцентрично църковно формирование и преоткриват едната и единствена Църква Христова, стават членове на Тялото Христово и се преориентират в пътя към обожението.

За съжаление, противоположна насока следва синкретичният икуменизъм, който изразяват органите на т. нар. Икуменическо движение и носителите на папоцентричния икуменизъм. Понеже пренебрегват православната еклесиология и следват протестантската „теория за клоновете” или най-новата римоцентрична теория за „църквите-сестри”, те смятат, че истината на апостолската вяра, или част от нея, се съхранява във всички християнски църкви и конфесии. Затова насочват усилията си към осъществяването на едно видимо единство на християните, независимо от по-дълбокото единство във вярата.

В този смисъл икуменическото „богословие” приравнява православното Кръщение (трояко потапяне) с римокатолическото поръсване, приема ереста на Филиокве за догматически равносилно на православното учение за изхождането на Светия Дух само от Отца, превеждат първенството по власт на римския папа като първенство по служение, нарича теологумен православното учение за разликата между същността и енергията в Бога и за нетварната Божия благодат и т.н.

Протестантски конфесии, които стигат до отричане на основни догмати на Вярата (на историчността на Възкресението, на приснодевството на Света Богородица) и приемане на антиевангелски нрави (хомосексуален брак и т. н.), биват поставяни наравно в „панелите” на ССЦ със светите поместни православни църкви. Теорията за „демитологизацията”, „богословието” на „смъртта на Бога”, ръкополагането на жените в свещенически степени, „последования” на хомосексуален брак несъмнено не са елементи от нашата християнска идентичност.

Протестантството навлезе в много дълбока криза на вярата. Франк Шефер, известният американски протестант, който след дългогодишно и трудно търсене стана православен, в книгата си Dancing Alone, The Quest for Orthodox Faith in the Age of False Religion, Regina Orthodox Press, Salisburg, USA дава много интересни сведения, които разкриват отпадането на протестантството от истината на едната, свята, съборна и апостолска Църква.

Продължение и неизбежна последица от междухристиянския синкретизъм е междурелигиозният синкретизъм, който признава възможност за спасение на тези, които принадлежат на една от монотеистичните религии. Православен епископ написа, че „всъщност една църква и една джамия… целят в същото духовно утвърждаване на човека” (2). Междурелигиозният синкретизъм не се колебае да признае спасителни пътища във всички религии на света (3). Преди няколо години професор от Атинския университет написа, че може да запали свещ пред икона на Света Богородица, както и пред статуята на една от богините на Индуизма.

Православни епископи, клирици и богослови, за съжаление, са се повлияли от това синкретично мислене. С техните богословски виждания, които секуларизирани управници и интелектуалци обикновено слушат и признават като православни, допринасят това мислене да надскочи тесните граници на техните лични разбирания и да бъде „линия” с конкретни цели и стремежи. В тази перспектива любовта, без връзка с догматичната истина, се установява като критерий за единството на християните, докато настояването върху традиционни православни богословски положения се отхвърлят като религиозна нетолерантност и фундаментализъм.

Относно това как икуменическото мислене съгражда модела на една привидно християнска идентичност на Европа, са характерните „ангажименти” на представителите на християнските църкви, които подписаха Икуменическата харта на 22 април, 2001 (4).

Но тази „християнска” идентичност на Европа е много далеч от истинската християнска идентичност на европейските народи. Трябва силно да се подчертае, че Европа бива онеправдана, когато й приписваме една идентичност, която не е истински християнска, а само привидно такава. Едно болно, едно подправено християнство не е Християнството на катакомбите в Рим, на св. Ириней Лионски, на православните монаси от Шотландия и Ирландия, въобще Християнството от първото хилядолетие. Едно подправено Християнство не може да защити Европа от нахлуването на нехристиянски разбирания и нрави в обществата й.

Вече е известно, че много от европейците се умориха от сухия рационализъм, изпитват носталгия по загубения мистицизъм и затова приемат мюсюлманството, будизма или индуизма, предават се на езотеризъм или преследват метафизични преживявания в ню ейдж движения. Споменава се, че само в Италия има близо 500 джамии, а във Франция 5% от населението са мюсюлмани (Статията е писана преди доста години. – бел. прев.)

Православната Църква притежава Истината. В центъра й стои Христос. В нея всичко е богочовешко, защото всичко, което се принася на Богочовека Господ, се облагодатява от нетварната благодат на Светия Дух. Затова може да упокои душите, които благонамерено търсят свобода от задушаващия обръч на рационализма, сциентизма, материализма, идеализма, технокрацията. Затова Православието не трябва да се хвърля в синкретичната фуния, не трябва да се загуби надеждата на целия свят.

Като православни пастири и като православни вярващи имаме дълг да опазим свещения завет на нашата православна вяра. Апостолът на езичниците увещава презвитерите в Ефес и пастирите на Църквата до днес: „Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Светий ви е поставил епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която Той си придоби със Своята кръв” (Деян. 20:28). И пак той пише към верния народ в Солун и на цялата Църква „Братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание.”(2 Сол. 2:15)

Старият континент претърпя крах в сферата на вярата. Ню Ейдж заплашва вече открито европейските общества с дехристиянизация. Това не е парадокс. Европа обърна гръб на Христос, някога Го прогони, както правилно отбелязват Достоевски във Великия Инквизитор (5) и свети Николай Велимирович (6).

Православната Църква е длъжна да прояви своя дар и мисия, да възвести на народите в Европа, че ако има нещо, което може да спаси Европа в този критичен етап от нейната история, това е Православието. Нека ние самите да не лишаваме Православната Църква от възможността да даде това спасително послание на народите в Европа, приравнявайки православната вяра с ереста в обърканата перспектива и неясната визия на синкретичния икуменизъм.

Можем да допринесем за един здрав, напълно православен икуменизъм, откривайки на инославните християни Тайната на Богочовека и на Неговата Църква, и възвестявайки заедно с блаженопочившия изповедник и старец Юстин Попович: „Изходът от всички безизходици, хуманистични, икуменистични, папистки, е историчният Богочовек Иисус Христос и Неговото историческо богочовешко здание, Църквата, на която Той е вечната Глава и която е Вечното Негово Тяло. Апостолската, светоотеческата, светотрадиционната, светосъборната, католична православна вяра е лекарството за възкресението от всички ереси, както и те да се наричат. В крайна сметка, всяка ерес е от човека; всяка една от тях поставя човека на мястото на Богочовека, заменя Богочовека с човека. С това се отхвърля и отхвърля Църквата… Единственото спасение от това е апостолската богочовешка вяра, т.е. пълното връщане в богочовешкия път на светите апостоли и на светите отци. Това пък означава връщане към непорочната православна вяра и към Богочовека Христос, към благодатния богочовешки живот в Църквата чрез Светия Дух, към тяхната свобода в Христос. В противен случай, без апостолския и светоотечески път, без апостолското и светоотеческото следване на единствения истински Бог и богослужението на единствения истинен и вечножив Бог, на Богочовека и Спасителя Христос, е сигурно, че човекът ще потъне в мъртвото море на европейското културно идолослужение и вместо на живия и истинен Бог, ще служи на лъжливите идоли от този век, в които няма спасение, нито възкресение, нито обожение за нещастното същество, наричащо се човек” (7).


Бележки:

(1) Ἀρχιμ. Γεωργίου Καψάνη, Καθηγουμένου Ἱερᾶς Μονῆς Ὁσίου Γρηγορίου Ἁγίου Ὄρους, «Ἡ Ἐκκλησιολογικὴ Αὐτοσυνειδησία τῶν Ὀρθοδόξων ἀπὸ τῆς Ἁλώσεως μέχρι τῶν ἀρχῶν τοῦ 20οῦ αἰῶνος», στὸν συλλογικὸ τόμο «ΕΙΚΟΣΙΠΕΝΤΑΕΤΗΡΙΚΟΝ» (ἀφιέρωμα στὸν Μητροπολίτη Νεαπόλεως καὶ Σταυρουπόλεως κ. Διονύσιο), Θεσσαλονίκη 1999, σ. 124. Βλ. ἐπίσης Ἀθανασίου Γιέφτιτς, ἐπισκόπου Βανάτου (νῦν πρώην Ζαχουμίου καὶ Ἐρζεγοβίνης), «Ἡ Οὐνία ἐναντίον τῆς Σερβικῆς Ὀρθοδοξίας», στὸν συλλογικὸ τόμο «Η ΟΥΝΙΑ ΧΘΕΣ ΚΑΙ ΣΗΜΕΡΑ», ἔκδ. Ἁρμός, Ἀθήναι 1992. Περὶ τῆς δραστηριότητος τῆς Οὐνίας στὴν Τρανσυλβανία, βλ. «30 Βίοι Ρουμάνων Ἁγίων», ἔκδ. Ὀρθοδόξου Κυψέλης, Θεσ/νίκη 1992, σ. 123.
(2) «Ὀρθοδοξία καὶ Ἰσλάμ», ἔκδ. Ἱερᾶς Μονῆς Ὁσίου Γρηγορίου 1997, σ. 16.

(3) Ἔνθ᾿ ἀνωτ., σ. 9 – 11.

(4) Βλ. Περιοδ. «Ἀπόστολος Βαρνάβας», Λευκωσία Κύπρου, τ.10/2001, σ. 411 – 423.

(5) Φ. Ντοστογιέβσκη, «Ἀδελφοὶ Καραμάζωφ», ἔκδ. Γκοβόστη, Ἀθήναι, σ. 99 – 121.

(6) Ἀρχιμ. Ἰουστίνου Πόποβιτς, «Ὀρθόδοξος Ἐκκλησία καὶ Οἰκουμενισμός», ἔκδ. Ὀρθόδοξος Κυψέλη, Θεσσαλονίκη 1974, σ. 238 καὶ 251 – 252.

(7) Ἔνθ᾿ ἀνωτ. σ. 256-257.

Превод: Константин Константинов

 

Когато сме роби на страстите, душата ни е мъртва

Март 4, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Светът – това са страстите: а) похотта към богатството; б) телесните наслади и сексът; в) похотта към почести и завистта; г) сребролюбието; д) разкрасяването и тщеславието; е) човешката слава и злопаметността. Когато се освободиш от всичко това, ще излезеш от света на страстите и ще станеш наистина свободен, ще вдъхваш въздуха на Светия Дух, ще бъдеш вече духовен.

Когато сме роби на страстите, душата ни е мъртва!

Грехът – това е язва на съвестта и рана на душата, която причинява болка. Язва върху тялото Христово – Църквата, на която ние сме членове, гвоздей в Тялото Христово, повторно разпъване на Христа – ето какво е грехът.

Чрез греха ние губим най-ценното съкровище – нашата собствена безсмъртна душа.

Ако сме болни от рак, и стане известно, че някъде на Северния полюс има лекар, който може да ни излекува, ние ще захвърлим всичко, ще преодолеем всички препятствия – само и само да се доберем до целителя и да се избавим от телесния недъг. Няма да ни изплашат нито трудностите, нито финансовите загуби: оставяме всичко и тръгваме… А когато ракът на греха заплашва със смърт нашата душа – тогава още повече е нужно да захвърлим всичко и да се затечем, пренебрегвайки всички препятствия. Да отидем в храма, да прибегнем към тайнството Изповед, да застанем на колене, да открием своята язва, да получим лекарство и да се изцелим – така ще избегнем страшната смърт на душата.

Покаянието извършва удивително чудо: то принуждава Бог да забравя нашите грехове.

Винаги мисли, че си най-големият грешник в света и че, ако Божията благодат те остави, ще паднеш във всички грехове. Винаги осъждай себе си.

В държавните учреждения е прието записите на данните в официалните книги да се зачертават с червен молив. Нека още днес всеки, който иска да се нарича православен християнин, със същия такъв молив да задраска всички прегрешения на своя брат, които си спомня. А наш брат е всеки човек: познат и непознат, православен и неправославен.

Няма предел за добродетелта на покаянието: човек може да съгреши с мисъл и в последния момент. Това е много опасно. Трябва да имаме голям опит, за да можем праведно да преживеем това, което ни очаква в последния час.

Когато получиш духовен дар, помоли Бог да ти даде а) смирение; б) ангел хранител; и в) да отнеме дарованието ти, за да не паднеш в гордост. Физическите ни немощи стават пазители на добродетелите, които ни дава Бог.

Изкушенията, скърбите, огорченията, идващи или от дявола, или от хора, или от страстите, които носим в себе си – всички те са лекарства, всичко това се изпраща от Божия промисъл, за да си възвърнем изгубеното духовно здраве.

Не се уморявай и сам да подкопаваш корените на своите страсти.

Какво представлява поклонът? Това е поклонение Богу. Ние се покланяме на Бога, а нашият враг, дяволът, не прави това, не прекланя нито глава, нито колене. Не се покланя на Бога. Тези, които се покланят на Бога, са врагове на дявола и следователно, Божии люде. Затова поклоните имат голямо значение.

В твоя дом приемай само подобни на теб по начин на живот, убеждения, нрав и добродетели.

Господ не се проявява в нещо чувствено. Той се проявява в Своята любов, радост, тишина, в мира, „надвишаващ всеки ум” (ср. Фил. 4:7).

Добродетелен е този, който заедно с радостта приема и злините, които съпровождат добродетелта. Нека с всички сили на душата си, в небесната светлина на Евангелието, да се сражаваме за Небесното Царство.

Ние не знаем от собствен опит какво представлява смъртта; този който знае, може да потвърди колко сериозно е всичко това.

Не пилей времето – то не е в наши ръце.

Страхувай се от нерадението като от най-опасен враг.

Как разбираме, че страдаме от егоизъм? Когато твоят брат ти каже обидна дума или когато духовният отец ти направи забележка и ти се смутиш, почувстваш възмущение, негодувание, огорчение, скръб, тежест, объркване, раздразнение – по всичко това познай мащабите на живеещия в теб егоизъм.

Обичайте, търпете, не забелязвайте немощите на ближните, не се гневете, не се разгорещявайте, прощавайте си един на друг, за да се оприличите на Христос и да се удостоите да бъдете с Него в Неговото Царство.

Светият Бог допуска изкушения за онези, които Го обичат, за да ги научи на борба.

Гордостта и егоизмът са тежки хронични заболявания. Два велики недъга, от които е сковано сърцето на всеки човек; всички страдат от тях ежедневно. Бог обича този, който бидейки борен, противоборства.

Макар че от егоизма произтичат изкушения, става така, че изкушенията обезсилват егоизма.

Изкушенията и скърбите ще ни спасят. Онзи, който избягва скърбите, да не очаква и радост.

Изкушението е буря, при която морето изхвърля целия боклук, който се е натрупал на дъното по време на безветрие.

Господ ни довежда до отчаяние, за да бъдем принудени да Го призовем скръбно и горестно и така, по време на този вопъл към Него, да се освещават нашите уста и сърце.

Никой не се е възкачил на небето без изкушения.

Вместо да си губиш времето, изричай молитвата. И когато те споходят леност и нерадение, припомни си заплахата на Господа към лукавия и ленив раб (ср. Мат. 25:26-30).

Който е невнимателен в дребните неща, задължително ще падне в големи. Внимавай върху себе си.

Без истинско смирение съблазните си остават и възрастват, така че изчезва всяка надежда за поправяне.

За да преобразим сърцето от плътско, страстно и егоистично в безстрастно, е нужна молитва.

Когато не е зает с духовна работа и молитва, умът помръква, тъй като се лишава от Божията помощ и се демонизира. Не оставяй молитвата колкото и пъти да ти се наложи да връщаш своя разсеян ум. Бог ще види твоето разположение и твоя труд и ще изпрати Своята благодат, която ще събере ума ти.

Не позволявайте на своя ум да приема представи за лица и греховни образи, които ви съблазняват към плътски грехове или ви водят към гняв и ярост.

Умът, който отстъпи от съзерцаването на Бога, става или скотоподобен, или звероподобен.

Гледай само себе си и своите грехове и ще намериш онова, което ще надхвърли всичките ти очаквания.

 

Източник: Православие ру

Всеки разорен храм беше моя болка

Февруари 25, 2020 in Начална страница, Отечески съвети, Сладкарница


 

Деветдесетте години на ХХ век бяха особено време в историята на нашата Църква. Може би най-удивителните за повече от хилядолетното й съществуване в Русия. Тогава, образно казано, паднаха веригите, които свързваха всички прояви на църковния живот по време на съветската власт. Може би отстрани това да не е било много видно, но за нас, хората, които през деветдесетте вече бяхме в Църквата, това беше напълно необичайно и неочаквано време.

 

Деветдестте години: радост и катастрофа

 

В края на осемдесетте започнаха да се откриват манастирите и храмовете. Вероятно е нужно все още да бъдеш човек от онзи, съветския период, за да разбереш пълния смисъл, вложен в простите думи: „откри се храмът”. Днес дори се появи прослойка от хора, които възприемат откриването  на храмовете като нещо опасно и враждебно, с което трябва да се борят. А тогава… Пристигаш в някой град или село, виждаш храма и първият въпрос, който ти идва на ум е: „Действащ ли е или не?” Сега е странно дори да си представим такъв въпрос. Много добре си спомням, как на нас, населниците на Лаврата1, ни съобщиха: “Отвориха Оптина пустиня!”… Или следното: тече юбилеен Поместен събор на Руската Православна Църква, посветен на хилядолетието от Кръщението на Русия. Всички очакват необикновено важна новина и ето, накрая, на втория ден от Събора, тя пристига: получено е разрешение за откриване на Киево-Печорската Лавра. Преговорите – мъчителни, дълги, прекъсващи се – се водеха в продължение на няколко месеца преди събора. Руините, които стояха с десетилетия в центъра на един или друг град, изведнъж започваха да се ремонтират, започваха богослужения, събираха се хора… Всичко това бяха характерни за времето черти. Вече в началото на деветдесетте години върху тази радост от освобождението на Църквата падна сянката на тежки, дори катастрофални събития – разрушаването на държавата и рязкото обедняване на народа. Като човек, който е роден и израснал в покрайнините, аз мога да свидетелствам, че за преобладаващото мнозинство от населението разпадът на страната беше чудовищна трагедия, още повече, че веднага след него в някои райони избухнаха военни конфликти. От всичко това най-много пострада руското население в бившите съветски републики. И до ден днешен не секва потокът от бежанци (макар да не ги наричат така, но по същество те са именно бежанци) от различни краища на единната някога страна. Разбира се, това усложни по-нататъшния живот, включително и църковния. Но въпреки всичко Църквата продължи бурно да се развива. По това време, когато всичко в страната – от селското стопанство до атомната промишленост – се рушеше, продължаваха да се ремонтират и строят храмове. Сега дори е трудно да се разбере с какви средства ставаше това, откъде се вземаха те. Когато погледнем на този процес от дистанцията на нашето време, разбираме, че това действително беше истинско Божие чудо. Когато завърших образованието си2, аз веднага се върнах в Троице-Сергиевата Лавра и бях назначен за помощник на иконома. Иконом тогава беше архимандрит Панкратий, днес Троицки епископ, дългогодишен наместник на Валаамския Спасо-Преображенски манастир, благодарение на когото Валаамският манастир отново доби славата на Северен Атон. Помощник-иконом бях за кратко и моята задача беше много „тясна”. Тогава Лаврата се опитваше да създаде собствено телевизионно студио, за да прави тематични предавания, които биха могли да бъдат показвани по централната телевизия в нормално време, т.е. в т. нар. прайм-тайм. Чисто технически проблеми нямаше, но с преговорите за ефирно време нещата не се получаваха. Няколко пъти, заедно с владика Панкратий, както и самостоятелно, аз ходих в „Останкино” на преговори от различен характер. По този повод имах разговор с един от „архитектите на перестройката” Александър Явовлев. Отидох при него с наръч документи, по благословение на Патриарха. Много добре си спомням как небрежно, снизходително Александър Николаевич започна разговора с това, че „Вие разбирате, в нашата многоконфесионална страна…” и т.н. Впрочем, тогава за пръв път чух този известен довод, който и сега се използва така често. Аз бях наивен, привеждах своите аргументи, твърде разпалено говорех за духовното възраждане, за необходимостта нашите съотечественици да бъдат запознати с вярата, с традициите, с националната култура. Той всеки път отегчено ми отговаряше, че това е невъзможно. Накрая вероятно му дойдох до гуша и като замълча за момент, той рязко ми каза: „Чуйте, млади човече, и запомнете: телевизионно време няма да ви дадем! И не идвайте повече.” Дори аз разбрах, че това беше принципна позиция… Разказах за това в Лаврата. Там се поопечалиха, започнаха да размишляват как могат да се заобиколят тези прегради, но на мен не ми се наложи повече да се занимавам с този въпрос, защото по това време започна да се говори за връщането на Църквата на Подворието (представителството – бел. прев.) на Троице-Сергиевата Лавра в Москва. Кого да сложат за настоятел? Наместникът реши – мен.  На мен това страшно не ми се искаше. Когато учех в България, аз се връщах в Лаврата винаги, когато това беше възможно. Пътят ми беше един: от влака, от Киевската гара – на Ярославьлската и веднага в Загорск3. Никъде, дори и у дома, в Сухуми, не ходех – само в Лаврата. Бях безмерно щастлив, че накрая съм се върнал. Канех се да прекарам остатъка от живота си там и не мислех за нищо друго. Реших да се съпротивлявам както мога: „Ще питам духовника, отец Кирил4 – както той каже.” Отец Панкратий се усмихна и каза: „Ние ще отидем при него преди теб”, – но аз не отдадох внимание на това. И ето (много добре си спомням този момент, той винаги е пред очите ми) аз стоя в братския корпус на първия етаж пред входа на трапезарията и чакам кога отец Кирил ще излезе от килията си и ще отиде на обед. Той се появява – и заедно с него вървят наместникът, отец Теогност и икономът, отец Панкратий. Аз се приближавам до отец Кирил, за да взема благословение, а той ме поглежда и казва: „А-а, отец настоятелят на Троицкото подворие!” Стана ми обидно до сълзи, че така са „настроили” отец-духовника… Но се наложи да отида в Подворието.

 

Поруганата светиня

 

Когато отидох там за пръв път, изобщо не си представях какво ще видя. Разбира се, Подворието, като такова, не съществуваше. Беше се запазил храмът „Света Троица”, който по-рано е бил енорийски и няколко старинни манастирски сгради: разположеният над вратите корпус, братският корпус и, най-главното, Митрополитските палати – резиденцията на Московските светители в продължение на целия деветнадесети век. В храма се разполагаше Московският държавен академичен симфоничен оркестър под управлението на Павел Коган. Храмът беше разделен посредством прегради на няколко етажа и на множество помещения-клетки. В Митрополитските палати се помещаваше детската градина на Министерството на вътрешните работи. Бившият братски корпус беше напълно изоставен, в него живееха клошари. А тази наполовина дървена сграда, беше една от малкото, които бяха преживели опожаряването на Москва от Наполеон. Канеха се да го разрушават. Част от територията беше заета от гаражи. Аз нямах нищо, освен указа на Патриарха за моето назначение – нито жилище, нито пари, изобщо нищо! Но трябваше да започна от някъде… В навечерието на Богоявление залепих във входовете на съседната жилищна сграда обяви и на празника дойдох да отслужа водосвет в двора на храма. Дворчето беше страшно, на практика то представляваше едно сметище, защото тогава комуналните служби в Москва работеха зле, боклукът не се извозваше с месеци. Въпреки това на Богоявление, при силен студ, аз отслужих Великия водосвет, върнах се в Лаврата и веднага легнах болен от жестока ангина, продължила месец. Пооздравях малко и отново отидох – трябваше нещо да се прави, все някак трябваше да продължа. След известно време се появи едно семейство, съпрузи, които започнаха да ми помагат. Веднъж те дойдоха и ми казват: „Отец, в църковния дом се е освободила една стая, защо не опитате да я заемете?”. Мястото беше в бившата просфорна на Троицкия храм. Там, в мъничка стаичка от незапомнени времена беше живяла една баба, която била или дъщеря, или внучка, на църковния клисар. И след нейната смърт ние заехме това малко помещение. Ремонтирахме го, пребоядисахме го, закачих там една завеса, поставих престол и на Пасха отслужихме първата Литургия. Отново разлепихме обяви и на службата дойдоха някъде около осем души. Започнах да служа редовно. Идваха кога трима, кога петима, кога десетина души – повече в тази малка стаичка не можеха да се поберат, но все пак започна да се събира народ. Появиха се помощници и съчувстващи на делото. Започнахме да ремонтираме малко по малко братския корпус, където покривът течеше, радиаторите бяха пробити. Веднъж бездомниците, които живееха там, бяха запалили огън направо вътре, на дървения под. И макар че ни беше жал за тях, стана ясно, че е дошло време да ги подканим да напуснат. Изчистихме сградата, пребоядисахме я, ремонтирахме я буквално стая по стая. Но с храма ситуацията беше неизменна: както и преди там се разполагаше оркестърът. Какво можеше да се направи? Да обикалям по разните инстанции…  Това беше много интересно време – човек можеше просто да отиде в приемната на Юрий Лужков5, да поседи, да почака, да бъде приет в кабинета му. На входа на Московския градски съвет имаше само един милиционер. Всичко  беше напълно демократично. Тогава по приемните се срещаха много свещеници: откриваха се много храмове, ние завързвахме познанства, обменяхме опит: при кого трябва да се отиде, на какви съвещания… Аз трябваше да подготвя постановлението на Московския съвет за предаване на Църквата на комплекса от здания на Подворието. Тази епопея продължи няколко месеца. Всичко това изглеждаше така: пише се постановлението, дава ти се в ръка заедно със списък от подписите, които трябва да събереш – те бяха около 20-25. И по-нататък тръгваш по всякакви чиновници: те трябваше да съгласуват, да разгледат в разни комисии, на разни съвещания и т.н. И тъкмо си събрал по-голямата част от подписите и си мислиш: „Слава Тебе, Господи! Вече му се вижда краят” – и изведнъж, хоп! нещо им прищраква: „Знаете ли, трябва да се направи ново постановление…” И така три пъти. А това означаваше, че всичко трябва да започне отначало, с часове да се чака отново по тези инстанции. През цялото време аз ходех в расо и подрасник, никога не ги свалях. Придвижвах се пеша или с тролейбус. И когато валеше дъжд или сняг, целият мокър, седиш в тези коридори и канцеларии и само слушаш: „Елате утре”, „Тази седмица”, „По този въпрос трябва да се проведе съвещание”, „Това трябва да се представи на градоустройствен съвет” и т.н., и т.н. Това беше мъчително, макар и много по-просто, отколкото днес. От позицията на моя опит мога да кажа, че това бяха блажени времена, когато чиновниците бяха все още напълно нормални хора. Но когато вече за четвърти път ми наредиха да правя ново постановление, аз почти се отчаях. Помня как вечерта се разхождах около нашия храм и в някакъв момент в мен направо се надигна молитва: „Господи! Какво е това, нищо не се получава… Господи, ако Ти искаш това да стане, помогни! Ако не, аз ще го захвърля и повече няма да се занимавам с него”. Тази моя молитва беше, може да се каже, нагла – като ултиматум. И какво мислите? Това се случи в събота, в неделя служихме, а в понеделник ми звънят и казват: „Знаете ли, отец Лонгин, всичко е наред, старият вариант на постановлението ще свърши работа…” Това беше чудо, което се случи в моя живот, и аз добре си го спомням. Буквално след няколко дни постановлението излезе. Но то не означаваше абсолютно нищо за П. Л. Коган: в него нямаше нищо конкретно за предоставянето на ново помещение за оркестъра. Спомням си, отивам за пореден път в неговия кабинет, а кабинетът на Павел Леонидович беше в олтара с лична тоалетна при дяконските двери… Показвам постановлението. Павел Леонидович и всички, които бяха тогава в кабинета му, се смеят и казват: „Е, и какво? Ако ни дадат концертна зала от типа на „Русия”, с удоволствие ще ви го предадем. А засега… Впрочем, Вие знаете ли колко пари са нужни, за да се ремонтира това здание?” Аз си придавам умен вид и казвам: „Десет милиона…” – „Ха-ха-ха! И за сто милиона тук нищо няма да направите. Вървете си, не ни пречете да работим”. А каква странна акция имаха те веднъж… Това беше времето на бартера: от някакъв месокомбинат им бяха докарали цели говежди трупове, очевидно в качеството на хонорар. Те поставиха огромни дървени пънове направо в притвора на храма и цял ден разфасоваха това месо. А беше Велики петък. Дали това се правеше демонстративно или просто никой не се замисляше – не зная, но в някакъв момент ме обзе голям страх… На практика нямаше никаква надежда, че ще ни върнат храма. А в стаичката в църковния дом постепенно започнахме да се чувстваме като у дома си. Дадоха ми един послушник от Лаврата. Дойде да ми помага и едно момче, което на времето ми се отдаде да изтръгна от кришнаитите и което аз кръстих. Започнаха да се събират и енориаши – основно хора от околните жилищни сгради, които знаеха, че някога тук ще има храм и очакваха неговото откриване. През пролетта на 1993 година оркестърът замина на турне в чужбина. Нямаше ги месец, два, започна трети… Малко преди това в Москва мина съгласителна комисия, която издаде предписание на оркестъра да освободи една част от храма и да ни го предостави за извършване на богослужения. Ръководството категорично отказа: „Близко няма да ги допуснем” – макар че решението на комисията имаше задължителен характер. Веднъж аз попитах благочинния, отец Владимир Диваков: „Отец Владимир, а какво да правим? Дали да не влезем със сила?” – „О, какво говорите, какво говорите! Скандал не ни трябва. И патриархът ще подведете и изобщо…” След известно време аз отново му се оплаках: „Така и така, не ни пускат. А самите тях два месеца ги няма”. „Виж ги ти какви са… Та сега ги няма, така ли?” – „Няма ги”. – „Тъкмо и Светейшият сега не е в Москва. Е, добре, върви, върви…” Тогава ние събрахме своите енориаши – те не бяха много, но бяха много активни. Дойдоха на помощ и енориашите на съседния храм, носещ името на светителя Филип, който се намира на проспект „Мир”. Ние се познавахме отдавна: аз бях служил там, когато нямаше къде да служа. И вечерта в пет часа ние влязохме в помещението на Троицкия храм, където имаше само една старица-портиерка. Внимателно я изтласкахме от телефона, а през това време тя ни ругаеше с неприлични думи. Постарахме се да обмислим всичко и да го организираме максимално коректно. Нашият счетоводител Юлия започна да прави опис на имуществото, което се намираше в помещението, помагаха й няколко жени от енорията. А аз си мисля: „Ще ни изхвърлят оттук… трябва  да направим така, че повече да не могат да използват тези помещения”. Решихме да съборим всички преградки, които разделяха храма на отделни клетки, поне на първия етаж, и направихме това за няколко часа с помощта на брадви и лостове. Първо освободихме олтара, разбихме тоалетната чиния. И в този момент се появява оркестърът и Павел Леонидович Коган! Нямаше ги почти три месеца, а се върнаха именно в този ден, в който започнахме своя щурм! Късна вечер, вик, шум, скандал… Ръководството на оркестъра повика ОМОН6 и дежурния по град. На свой ред моите хора нададоха зов и на помощ ни се притекоха хора от други енории. ОМОН отцепи храма, а зад тяхната верига стоят православните и, под дъжда (заваля силен дъжд), пеят акатиста на свети Сергий. Идва дежурният по град: „Какво става?” Аз показвам указа на Патриарха и казвам: „Аз съм настоятелят тук”. Той гледа: „Да, настоятелят. И какво се е случило?” В този момент Павел Леонидович направи много груба грешка. Изпусна нервите си, дотърча до дежурния и започна да му крещи: „Вие ще отговаряте за това! Това е престъпление! Антисемитизъм! Аз ще ви съдя!” Онзи се учуди, видимо се обиди и, щом диригентът се отдалечи, той ми каза: „Значи така, отец. Сега ние ще започнем да те гоним оттук, а ти стой и никъде недей да ходиш. Ако удържиш, спечелили сте”. И наистина, започнаха да ме гонят много бурно, но в интерес на истината и с пръст не ме докоснаха. А аз казах: „Никъде няма да ходя. Ако искате – изнесете ме на ръце! Аз съм настоятелят, мен тук ме е назначил Патриархът”. И край! Снеха отцеплението, милицията си отиде. Оркестрантите, като си взеха инструментите, се разотидоха по домовете си. А ние – всички наши енориаши и останалите хора, които стояха зад веригата на милицията – взехме кофи, парцали, измихме помещението и на сутринта служихме там Литургия. Това беше в деня на света равноапостолна Олга. Така започна животът на нашето Подворие. Ето такъв героичен период имаше в нашия живот.

 

P.S.  След като отец Лонгин е хиротонисан и преместен в гр. Саратов като архиерей, в обновеното от него Подворие той оставя 800 души енория. Бел. прев.

  1. Троице-Сергиевата Лавра. Авторът завършва Московската духовна семинария, намираща се в Лаврата, и пак в нея приема монашески постриг. 2. През 1988 година, след като завършва Московската духовна семинария, авторът е приет за студент в Духовната академия и е изпратен да учи в България. Тук той говори за завръщането си от България след завършването на висшето си богословско образование. 3. В Сергиев Посад /от 1930 – до 1991 г. преименуван на Загорск/ се намира Троице-Сергиевата Лавра. 4. Архимандрит Кирил (Павлов), по това време духовник на братството на Троице-Сергиевата Лавра 5. По това време Юрий Лужков е кмет на Москва. 6. ОМОН /Отряд Милиции Особого Назначения/ – название на руските полицейски спец-части  

 

Източник: Митрополит Саратовский и Вольский Лонгин, „Полюбит Церковь”, издателство Саратовской митрополии, Саратов, 2017 г.

Бързото и доброто никога не вървят заедно

Февруари 19, 2020 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Геронда, можете ли да ни кажете нещо за брака?

- Какво мога да ви кажа за брака? Аз съм калугер. Но след като питаш, истината за брака е Христос. Когато Той присъства във връзката и живота на съпрузите, тогава тяхната любов се благославя и всеки техен ден се превръща в сладко вино. Но без Христос любовта изветрява, разводнява се, като ракията, която държим в отворена бутилка. Не помните ли чудото с виното на сватбата в Кана Галилейска? Само Господ може да направи тази „ферментация” и да превърне водата във вино. И така съпрузите чрез Божията благодат на изповедта и св. Причастие винаги имат неугасваща любов и ентусиазъм, приличайки на твърда и непоклатима скала, която нищо не може да поклати, дори най-страшната буря. Ето една критска мантинада за това:

Търчи вълната устремено,
скалата да удари,
голяма съпротива ще намери
и назад обратно ще се върне.

- Но ако жената постоянно мърмори, тогава мъжът какво да стори?

- Търпение. По-скоро… търпение! Да знаете, че търпението спрямо женския ропот освещава мъжа. Затова на Крит казвахме:

Разярено море
можеш да пропътуваш.
Ако жена ти е устата,
как ще я пребориш.

- Много вярна мантинада, отче. Знаете ли някоя друга подобна да ни кажете?

Огън, жена и море,
трите си приличат,
жив човека
в ада свличат.

- Но и ние, мъжете, не оставаме по-назад. Ако мъжът се освещава чрез търпението спрямо женския ропот, жената се освещава чрез търпението към повърхностното отношение на мъжа. Затова всеки с неговите страсти и грешки. Достатъчно е да има съзнание за нашите недостатъци и благоразположение, за да се поправим.

***

Ето петте спасителни заповеди на брака:

1. Вземи решение, че никога няма да си този, който ще започне един спор.

2. Ако другият има немощи, и при теб не липсват недостатъци.

3. Предпочети по-добре да умреш, отколкото да отправиш дори и една дума, с която ще покажеш, че си се разкаял, че си сключил брак.

4. Бракът означава сдружение не с взаимни интереси, а с взаимни жертви.

5. Търпение и прошка, върховните думи на съпружеското щастие.

***

Приемаш съпругата си като другар в живота си или като съучастник в греха?

***

Целта ни не е да научим децата да имат морал и формален духовен живот, а да възлюбят Христос!

***

Отхранваме деца за Рая, или храним прасенца за клане? Прицелваме се във вечното спасение на душата на децата ни, или се интересуваме само от техния земен успех, ядене, пари, къщи, дипломи и социално утвърждаване, където и тези неща са нужни, но като просто средство и много пъти не задължително и със сигурност не като цел на живота ни. Затова св. Никодим Светогорец пише, че на Второто Пришествие много родители ще протестират по отношение на децата: „Посветихме целия си живот на вас, дадохме ви всичко в този свят, но не седнахме малко да погледнем душата си и да поставим начало на покаянието”. И аналогично много деца ще протестират по отношение на родителите: „Дадохте ни всички материални и човешки неща, но не ни дадохте малко Христос и не ни показахте Неговия път и сега се мъчим вовеки”. Тук подобава един мъдър въпрос, който някой отправил към един невярващ: „Колко неща жертваш за едното нищо?” Нека Бог ни дари покаяние и небесен помисъл и очи!

***

Нека проявяваме уважение към родителите и любов към децата. Дори и св. Йоан Богослов първо послужил на Света Богородица и по-късно, когато тя се преставила пред Господа с нейното успение в Рая, тогава започнал своите мисионерски пътувания в света.

***

Да се грижим за душата на децата, която е вечна, а не само за телата им.

***

Бракът, семейството и отглеждането на децата имат една основна цел, да придобием Рая, да придобием Христос. Да не отиде в другия живот единият тук и другият там. Затова и на децата да даваме повече Бога, отколкото човешки милувки.

***

Децата са като растения, нуждаят се от обгрижване, напояване, подрязване, опора и грижа.

***

Мониторите, компютрите, телевизията, мобилните телефони, когато се злоупотреби с тях, пленяват и обездвижват ума на децата, които залиняват от тях, правейки ги пасивни, и така ги опропастяват.

***

- Геронда, защо повечето жени, които са правили аборт, макар и да са се изповядали и покаяли, се затрудняват да простят на себе си?

- Ами, благословени човече, малко ли е да си лишил един човек от Рая? Човекът, бъде ли заченат, има душа. Ако ще плодът да е като малко лещено зрънце в утробата на майката, то е нормален човек. Като едно кълбенце с конци, което още не се е развило. Затова и абортът е убийство и то най-отвратителното, след като убиваш един напълно беззащитен човек и особено когато това престъпление се върши от самата майка, която, докато е длъжна да прояви към него най-голяма и нежна любов, му дава смърт и мрак. Но още по-лошото е, че детето умира и некръстено. Не съумява да се роди и от купела на майката ни Църква, която е една друга раждаща утроба, която ражда човека за Рая и вечността. Кои сме ние тогава, които ще лишим един човек от вечната радост?

- И какво ще стане, геронда, с тези деца?

- Какво да ти кажа, детето ми, помисълът ми не може да ти даде отговор. Но вярвам, че и за тях, тези толкова онеправдани дечица, които са били убити при аборт, благият Бог има Свой план. Въпросът е обаче ние какво правим. Държим се като Божии угодници или като по-лоши дори от животните, след като и те закрилят малките си, когато бъдат заплашени? Най-малкото тези, които са били съучастници и отговорни за аборти, жени и мъже, нека след това стават кръстници на деца. Това е най-доброто, което могат да направят.

***

Който те хвали постоянно, сякаш те кълне.

***

Бързото и доброто никога не вървят заедно.

***

Сънищата са хранилището на душата. Каквото си сложил в душата през целия ден, през нощта го изкарваш.

***

С истинни слова отиваме при Христос, а не с празни приказки.

***

Божиите светии светят като зорница за живите и като вечерница за починалите.

***

Най-добрият материал за дявола е душевното объркване, което обикновено нараненият егоизъм се създава. Само чрез смирен дух и оправдавайки другите можем да се освободим.

***

Никой нечист няма да се всели в пребляскавия божествен Рай.

***

Най-голямото чудо на един светец не са нито изцеленията, нито мироточенето, а чудото на неговия свят живот.

***

Бог не ни е дал ума за тежест, а за да мислим.

***

Свети Паисий Светогорец дори и с хумора си принасял полза.

До Бога можем да се приближим само с пронизано сърце

Февруари 18, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

 

Йеродякон Макарий (Танасе) е един от забележителните румънски старци от скита „Продрому” на Света Гора. Той е роден на 14 септември 1927 година. Постъпва в манастира „Сихастрия” в Румъния на 15 април 1943 година, още преди да навърши 16 години. Земният си път завършва на Атон, след като е посветил целия си живот на Христа. Съветите, които предлагаме на читателите, са записани две години преди неговата кончина от лице, пожелало да остане неизвестно.

 

На света има хора, за които тъгуваш, защото, когато си с тях, чувстваш, че присъствието им е в съзвучие с вечното в теб. Те ти дават възможност да забравиш за преходната нищета на този свят и да предвкусиш радостта от вечното утешение. Такъв човек – монах с висока духовна мяра – е авва Макарий Продромит.

 

Той, както и старецът Петроний и авва Иулиан (Лазар), не трябва да учи никого с думи: достатъчно е да погледнеш такъв старец и вече всичко разбираш, вече знаеш по какъв път да вървиш. Старецът Макарий е суховат телом – явно свидетелство за суровостта на аскетическите му подвизи, винаги мълчалив, а пронизителният му поглед прониква право в дълбините на душата ти. Но зад видимата му строгост се крие такава доброта, каквато никога през живота си не съм срещал.

 

Когато тялото му се изтънчило в аскетическите подвизи, авва Макарий придобил духовно зрение, така че когато го видях за пръв път, аз побързах да се скрия зад някой ъгъл, защото се боях, че той моментално ще види цялото ми недостойнство и всичките ми грехове… Аз и сега още не съм уверен, дали той не ме вижда изцяло, но виж – в неговото смирение и духовна чистота никой не може да се съмнява.

 

Чист от страстите, които обикновено се проявяват в помислите, старият клисар на „Продрому” е придобил такава невинност и простодушие, че сякаш вече не обитава този свят. (…)
Гъстият облак на страстните помисли винаги ме отделя от Бога – мен, който съм се прилепил към света. А отецът от детство беше разбрал, че разсеяността на ума идва от шума и още на 15 години се беше отдалечил от света зад манастирските стени. Днес в килията му, където той никого и никога не кани, има само легло (болнично), маса, върху която лежат няколко книги, свещник със свещ от истински восък, която му осветява Псалтира и пътя на спасението и голям стар часовник, който прекъсва неговия отдих и го довежда пръв в храма.

 

Тези предмети, плюс ъгълът с иконите, представляват цялото имущество на авва Макарий, придобито за седемдесетте години на неговия монашески живот. Той няма нито килимче на пода, нито стол, така че единственият път, когато се удостоих да прекрача прага на неговата килия, ми се наложи да седна на перваза на прозореца (добре че дебелият манастирски зид е много пригóден за това). А часовникът не е предмет на лукса – той е нужен на авва Макарий, за да изпълнява своето отдавнашно послушание на клисар.

 

Старецът е любител на безмълвието и може да бъде намерен само в църквата, защото той не се показва никъде другаде, а тръгне ли към килията си, ще излезе оттам не по-рано от часа за обща молитва. Така че той не е свикнал да води безцелни и ненужни разговори и е трудно да чуеш от него душеполезно слово, просто защото е трудно да бъде убеден да поговори с някого. Трябва да го причакаш, когато завършат богослужебните последования, защото той, служейки цял живот като клисар, трябва да заключи църковните врати. Тогава без да бърза може да тръгне в две посоки: или към своята килия, или към скитската трапезария, ако току-що е завършила вечернята.

 

Така аз много пъти в продължение на седем години го причаквах и събирах казаните от него думи. Те никога не бяха много, защото дори когато ми се отдаваше да поговоря с него очи в очи, той не се отпускаше много в приказки – казваше, че „разговорът – дори полезният! – може да доведе до изкушение”. Затова думите му са така редки и скъпоценни.

 

Наставления на авва Макарий Продромит

 

– Малко говорите, отче…

 

– Нали в света говорят по друг начин. И светът ти пречи да разговаряш с Бога, да останеш насаме с Него. Именно затова избягах от света, за да бъде според казаното: „само аз и Бог”1. Когато разговарят двама, казаното остава тайна, а когато са повече… тайната изчезва.

 

– Отче, защо монасите така се пазят от света? Имам предвид не бягството на монаха от света, а въздържането от общение с миряни. Може би понякога мирянинът очаква от монаха важни отговори.

 

– Мъдростта на света е безумие за нас. Докато не отхвърлиш цялото външно знание, няма да помъдрееш в Христа. По тази причина мирянинът трудно разбира монаха: скритите страсти и светските помисли му пречат да има умно зрение за невидимите неща. Как тогава да му говоря за Божественото? Нима той няма да каже, че това се безсмислици? А може би ще ме помисли за безумен. Ние не можем да служим на двама господари: или обичаш света и всичко, което е в него, или Бога.

 

Освен това монахът трябва да се пази от човешка слава, за да не се лиши от Божията слава. Трябва никога да не забравяме казаното от апостола на народите: знанието възгордява (1 Кор. 8:1). Ето колко неприятности има по пътя на приближаването на миряните към монасите!

 

– Отче, на хората от този век би им се искал един … по-„видим” Бог. Аз знам, че „твоят Отец, Който е на тайно” (Мат. 6:6) – това е моят Бог, но този рационалистически век непрекъснато търси „знамения и чудеса”.

 

– Бог е тайнствен и тайнствено извършва нашето спасение, чрез светите Тайнства. Нашата връзка с Него също е тайнствена, но никой не може да каже, че тя е нереална, макар че се извършва скришом. Покрай видимата страна на тайнствата, на всички символи и действия, в които те са облечени, Бог извършва Своите чудеса тайнствено, но реално. Той те умива от Адамовия грях чрез кръщението, усилва твоите дарове чрез миропомазанието, изцелява тялото и душата ти чрез осветения елей при елеосвещението и дава прошка на твоите грехове при изповедта.

 

А ако постигнеш чистота във всичко, Бог ще дойде, за да живее в теб, когато се причастиш. Това е велика тайна! И тя съществува само в Църквата. Затова няма спасение за тези, които са извън нея. Църквата не трябва да прави нищо друго, освен да приобщава към Бога тези, които вярват в Него. Може ли да има нещо по-висше от това? Може ли нещо да бъде по-важно от спасението? Църквата трябва да се грижи само за спасението на вярващите, а за останалото ще се погрижи Бог. И твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве (Мат. 6:4).

 

– Кои от нашите страсти са най-гибелни за душата?

 

– Похотта и гнева са страстите, които винаги трябва да се държат под контрол, защото те помрачават духовното зрение на човека. Когато слънцето залезе, то отстъпва място на мрака. Така и отдалечаването на Духа от човека дава простор за страстите, гибелни за душата. Когато се прилепваш към външното, забравяш за вътрешното и над него взема власт… „звярът”. Ако ние подхранваме нашите страсти, как ще ги умъртвим? Ако не побеждаваме видимото, как ще преборим невидимите вражески духове?

 

– Отче, мнозина от нас се оплакват от различни скърби…

 

– А ти как мислиш, нима Бог не вижда скърбите на човека? Щом Той ги допуска, значи прави това за наша полза, защото така ние, може би, ще получим въздаяние за греховете си тук, в този живот и, може би, Той ще ни избави от вечните мъки там. Може би чрез скърбите Той покрива тайните ни грехове и запазва доброто ни име. Изпитанията са благо. Те са знак, че Бог не ни е забравил до край. Свети апостол Иаков, братът Господен, казва в своето послание: смятайте го за голяма радост, братя мои, когато паднете в различни изкушения, като знаете, че изпитанието на вашата вяра, произвежда търпение (Иак. 1:2,3).

 

Бой се само от Бога (а не от скърбите), защото всичко е в Негова власт и каквото и да се случи с тебе, то може да стане само по Негова воля или допущение. Защо да се губиш в догадки, когато Той се грижи за теб и, както мисля, прави това по-добре от теб? Търси това, което принадлежи Нему, а всичко останало ще ти се приложи (виж Мат. 6:33). Ако ли пък не, тогава помни казаното от апостол Павел: верен е обаче Бог, Който не ще остави да бъдете изкушени повече от силата ви, а заедно с изкушението ще даде и изход, за да можете да търпите (1 Кор. 10:13).

 

– Има отци, които ме успокояват, а има такива, които ме довеждат до смут. Защо става така?

 

– Когато отпаднеш от познаването на Бога и твоят ум се склони към прокрадващите се тайно помисли, ти губиш своя вътрешен строй и мир. И това състояние предаваш на другите.

 

– Можем ли да се приближим до Бога богословствайки?

 

– Не. Можем да се приближим до Бога само с пронизано сърце. Тези, които богословстват, могат да придобият излишна увереност в силата на своите познания и да загубят смиреномъдрието. Очистването на душата чрез сълзи и покаяние е по-полезно от любознателността, защото чрез него по-бързо се приближаваме до Господа.

 

– Дай ми съвет, авва!

 

– Никога не позволявай на ума си да се отдели от молитвата! Но напразно ще убеждаваш себе си, че това е необходимо: ако нямаш любов, умът ти няма да бъде прилепен нито към молитвата, нито към Бога.

 

– Случвало ми се е да чуя от някои съвременни млади хора, че те допускат съществуването на Бога само защото искат Той да ги остави на мира! Виждате ли, те не са молили да бъдат създадени, затова Го молят да ги остави на тяхната собствена воля. Става дума за достатъчно образовани млади хора, на които им се струва, че образованието и културата са им донесли своего рода екзистенциално нещастие.

 

– Погрешните пътища са много, а верният е един и той води към Бога. Културата наистина може да задълбочи страданието, когато човек разбере колко много не знае и няма да узнае никога.

 

Тези хора винаги са самотни, защото неверието обособява. Вярващият знае, че от ближния може да дойде спасението, но и смъртта му. Аз знам, че моят брат е моето спасение, но това предполага любов. Именно в това се състои проблемът на младите, за които говориш – в тях е охладняла любовта.

 

– Знам, че за съжаление това ще стане в последните времена, отче…

 

– Един Бог знае. Ти казваш, че те са образовани. Значи четат много, задават си някакви въпроси, искат да разберат света. Но онзи, който е достигнал до вярата, вече не се нуждае от търсения: Бог му е достатъчен, защото Той изпълва душата му и може да направи така, че да разбере повече, отколкото ако събира светска мъдрост.

 

Ако те четат много, попитай ги чели ли са най-важната от всички книги – Библията? Че си задават въпроси – това не е лошо: и истински вярващите имат въпроси, но нямат съмнения. Ако отдават предпочитание на светската мъдрост, тогава те не са на Божия път, а на своя. А своят път няма да им донесе нищо друго, освен нещастие, защото това не е Божия път.

 

– И какво бихте ги посъветвали?

 

– Да не се трудят повече да разберат света, защото това е празно дело, нито дори Бога, защото това е още по-голямо безумие, а да се опитат да узнаят какво Бог иска от тях. Когато разберат това, ще знаят и Пътя. Само нека винаги да помнят, че Христос е казал: без Мене не можете да вършите нищо (Иоан 15:5) и така ще придобият смирението, което им липсва.

 

– Да, знам, ”знанието възгордява”. Освен това мисля, че „знанието” създава у нас илюзията, че можем да надхитрим дявола. Така ли е, отче?

 

– Ако ти се струва, че се бориш с него, ти вече си изигран.

 

– Но как тогава да се избавим от неговите мрежи?

 

– „Отклонявай се от злото и прави добро” (Пс. 33:15 по слав. прев.)

 

– Знам, че Псалмопевецът Давид казва така и мисля, че е напълно прав, но да направиш това в света е трудно, отче. Как ще ме посъветвате да постигна изпълнението на този стих?

 

– А нима аз знам? Старай се да бъдеш добър. Нужна ти е храброст, за да се опиташ да бъдеш добър, защото винаги ще ти се струва, че си сам във вършенето на доброто. Но това не е вярно: не може да си сам, когато си с Подателя на доброто!

 

***

 

И тогава аз си спомних Христовите думи: В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света (Иоан 16:33).

 

Безгрижието за преходното и свободата от всичко излишно бяха отличителни за авва Макарий. Винаги ми се искаше да му подаря нещо, но не можех, защото той беше равнодушен към материалните неща. Когато го питах има ли нужда от нещо, за да му го донеса, той отговаряше, че не желае нищо за себе си, освен търпение. И пак търпение. Защото който претърпи докрай, той ще се спаси (Мат. 10:22) и съвършенство без претърпяване на изкушения няма да достигнеш.

 

Но като видя, че не му давам покой в желанието си да го ощастливя с нещо, той се остави да го убедя и ми каза да му донеса витамини. Аз, разбира се, с радост ги донесох. Но след това ми предстоеше да узная, че той ги е забравил на перваза на прозореца и те са се разтопили под лъчите на палещото слънце.

 

Обърнат винаги с ума си към Бога, атонският старец крачи тихо в моята памет, стъпвайки внимателно по застлания с плочи двор на „Продрому” и молейки се непрестанно: крачка с десния крак – „Господи Иисусе Христе”, крачка с левия – „Сине Божий”, и отново с десния: „помилуй мен, грешния”.
Така държи пътя към вечността – към срещата с Бога – авва Макарий Продромит.

 

 


1. „Древен патерик”, гл. 11, 12 „Авва Алоний каза: Ако човек не каже в сърцето си: в света сме само аз и Бог – няма да намери спокойствие”.

Цветя от Атон

Февруари 13, 2020 in Начална страница, Отечески съвети, Свещеническа конференция

 

Целта на думите е мълчанието.

***

Ако не можеш да извлечеш духовна полза от мълчанието на един свят човек, то и от думите му полза няма да можеш да извлечеш.

***

Бъдете малкодумци и сладкодумци.

***

По-добре е да паднеш от високо, отколкото от езика си (т.е. поради него).

***

Бъди бавен, когато говориш, и бърз, когато се молиш.

***

Нека и ние придобием малко от смиреността и мълчанието на Света Богородица.

***

Думите без живот са безгласни, докато животът без думи е красноречив. Тоест думи, които не са съпроводени от аналогични дела, са празни, докато последователният живот, макар и да не е съпроводен от думи, прави най-гръмката проповед.

***

Най-добрият учител е мравката, която изобщо не говори.

***

Когато говориш малко, ще чуеш и много.

***

В мълчанието печелиш, в думите губиш.

***

Без нужда не говори.

***

Слава на Троичния Бог, че тежко чувам и така се избавям от много и излишни думи.

***

Сред многото думи се крият и много скърби.

***

Стани като небето, което милиарди години наред разказва за славата на Бога без да има уста и да говори. Затова най-добрите думи са мълчаливите думи и най-доброто говорене е говоренето без думи.

***

Велико богатство е светото мълчание. В мълчанието не съществува никаква грешка. Всички изкушения и грешки се намират в думите.

***

Когато имаш умиротворение в душата си, тогава ставаш най-добрият мисионер. С умиротворение се променят всички и всичко около теб.

***

Където има мир, там е и Христос. Където има смут, там е дяволът.

***

- Геронда, как да придобием умиротворение в живота ни?

- Човекът не е от желязо. Много пъти е подвластен на промени. Дори и от времето, ако има облаци или влага, може да се промени душевното му настроение. Толкова е променлив. Затова не търси съвършеното. Но най-доброто лекарство, за да изчезне смутът, е спокойната съвест. Доброто известие, коeто съвестта ни дава, че вършим Божията воля.

Също така изключително много помага и младенческото доверяване на Бога. Виждаш ли малките деца? Изпитват ли изобщо стрес или тревога за това дали на обед ще намерят ядене или през нощта легло, за да спят? Смятат всичко за даденост от дадената любов и грижа на родителите си и така нямат никакъв стрес, а чувстват мир. Ако успеем и ние да придобием такава вяра и доверие в Бога Отца и в Света Богородица, тогава ще живеем и ще дишаме спокойно като малки и незлобливи деца. При това да не забравяме, че и доверяването на Бога от само себе си е косвено една тайна молитва.

Да внимаваме обаче в човешката логика, която, след като се отклонила от Бога, тежко се разболяла и прилича на автомобил, който хвърчи по пътя без волан и завива постоянно и назад към тъмни мисли и така сърцето ни се изпълва с демонична тревога.

***

Вътрешното умиротворение поражда и смирението и любовта.

***

Каквото е отмората за тялото, същото е и безмълвието за душата.

***

Доведената сестра на благодатта е безмълвието.

***

Ако човек не се отдаде на безмълвие, не може да види себе си.

***

За предпочитане е сиромашията, тоест бедността, с безмълвие, отколкото богатство със смут.

***

Който човек е засаден в Христос, независимо дали е сам или с други, винаги е спокоен и навсякъде чувства мир.

***

Сред безмълвието човек се очиства, а не сред смущението.

***

Смъртта за невярващите е краят. За вярващите обаче е началото.

***

Погребалните повивки и погребалните костюми нямат джобове.

***

- Геронда, починалите имат ли изобщо полза от св. Литургия?

- Разбира се! И благодатта не е по-малка от тази, която приемаме и ние, живите. Защото Христос предава Себе Си и на починалите по начин, който само Той знае. На св. Литургия душите на починалите чрез молитвите на свещениците получават опрощение на греховете. И се заличава всеки техен дълг или най-малкото част от него.

***

Веднага щом приключи този живот в това изгнание и склопим плътските очи, тогава именно се откриват истинските очи, сякаш се събуждаме от дълбок сън и тогава започва новият, вечният живот. Близо до нашия Христос, до Богородичка, до роднините ни, до приятелите ни, до светците и до Ангелите.

***

В гроба не можем да кажем нито едно “Господи помилуй!”, нито да извършим някакво добро дело. Следователно, каквото извършим… тук и сега.

***

Смъртта е тиха за онзи, който е живял тихо живота си.

***

Божията милост ще ни спаси, а не добрите ни дела. Няма да се спасим поради нашите фарисейски дела, които крият безкрайно и неявно тщеславие, а по Божията милост и любов. Какво си мислим, нима Бог ще превърне Рая в бакалия, където, изчислявайки, ще казва: „Дадох ти, дай Ми!”, за да ни постави вътре? Само на любовта Му да се надяваме. На Божията милост.

***

- Геронда, ще се спасим ли?

- Какво да ти кажа, бре, детенцето ми? Между нас казано, „фасонът” ни не е за Рая, но и нито за ада, след като сме Божии образи. Бог и за нас нещо ще устрои, не може да не направи нещо.

***

Преподобната кончина на християнина по това се отличава: ако в душата си чувства увереност за собственото си недостойнство.

***

Един старец видял насън йеромонах от братството, който наскоро бил починал, и го попитал:

- Какво правиш, детето ми, там, където си? Как мина изпитът?

- По отношение на калугерските задължения се представих добре. Но по отношение на Свещенството се затрудних много, защото Христос ме подложи на подробен и строг изпит и се затрудних за неща, които смятах за малки и несъществени и не ги слагах в сметката.

***

Не се надявам на постите ми, на броеницата ми, на поклоните ми, на бденията ми, а само на пролятата върху Кръста Кръв на моя Христос.

***

- Геронда, има ли някакво средство, някакво прозорче, за да влезем в Рая? Защото реално не го виждам (как ще стане).

- Както казва и св. Максим Изповедник, „съществуват три начина за спасение, които не принадлежат към главните начини на спасение”. Те са като странична врата, която те поставя, макар и „нелегално”, в Рая: „Първо, да не съдим. Второ, да прощаваме другите, след като и ние сме подобострастни човеци и на свой ред и ние сме изтерзали и наскърбили братята ни. И, трето, да славословим Бога в нашата болест”.

***

На нас принадлежи реално само това, което продължава да съществува и след гроба.

***

Всички можем да бъдем напълно блажени, но само на небето. Тук е изгнаничество и който търси да намери Рая на тази земя, постоянно търси сурогати на блаженството и никога не може да утоли своята жажда.

***

- Геронда, ще се удостоим ли да видим някога Христос?

- Добри ми чеда, както ни казва и свети Симеон Нови Богослов: „Човек, който не види духовно Христос в този живот, нито в другия, във вечния живот има надежда да Го види”.

***

Ако Бог беше справедлив, както ние, хората, разбираме справедливостта, тогава всички щяхме да сме отишли в ада.

***

Всички временни неща, които тук ни изглеждат красиви и привлекателни, в сравнение с онези, вечните, които Христос ще ни подари, ще приличат на мрак и ад.

***

- Геронда, колко трудно е да отиде някой в Рая?

- Никак! Най-лесното нещо е. Напротив, да отидеш в ада изисква много труд, разходи и усилие. Трябва да посветиш трудове, нощи, терзания, пари за грехове, да не спиш, водейки покварен живот, и на всичко отгоре да страдаш цял живот от отчаяние, страх, вини и стрес, с които грехът ще те изпълни. Докато, за да отидеш в Рая, просто една изповед да направиш, едно „Съгреших” да кажеш под епитрахила на свещеника, веднага си вадиш безплатен билет първа класа за небесното царство. Не виждаш ли разбойника на кръста? Едно „Спомни си (за мене, Господи)” казал и станал първият заселник на Рая.

***

Каквото дадем с ръцете си, само това е наше. Останалите неща други ще ги вземат. Каквото сме дали с искрена милостиня на братята ни, то е влог във вечния живот, който ни очаква. Докато това, което задържаме изключително за нас, не го вземаме с нас, а, умирайки, други ще го вземат и ще му се радват. Не виждате ли магарето, което може да тегли цяла каруца с жълтици, но въпреки това яде сено…

***

Какавидата, ако не остане в пашкула, не може да стане пеперуда. Така е и с християнина. Той минава през тайната на гроба и на смъртта и, бидейки приел възраждащата благодат на Кръщението, възкръсва вечно в небесното царство на Христос.

***

Нито постите, нито бденията, нито някоя друга добродетел ще ни спаси, ако нямаме смирение и любов. И дяволът, виждате, нито спи, нито яде, но има гордост и омраза, затова и се мъчи.

***

Три неща представляват най-дивните и съвършени дела на Божията любов. Първо, приснодевството на Света Богородица, която преди, по време и след божественото раждане остава Дева. Второ, Въплъщението на Бог Слово. Трето, славата на светците в Рая. С толкова красота е обогатил Рая добрият Бог, като резултат от Неговата божествена и безкрайна любов, мъдрост и сила, че не може да стане още по-хубав. Тук е в сила светоотеческия т израз „безкрайно съвършенство”- едно съвършенство, което никога не свършва! Тварният ум на човека не може да разбере тези неща, божествените понятия и състояния, просто успява леко да ги докосне и завинаги да славослови Христос, където Самият Той е Раят и всички негови блага.

***

Никога не откривай греха на ближния си, за да се оправдаеш, защото тогава Бог допуска да се открият и твоите грехове. Затова, доколкото с любов покриваш брата си, дотолкова Бог ще те покрива от хорските клевети.

***

Всеки както живее, така и гледа, и както гледа, така и говори.

***

Децата се страхуват от тъмнината, а големите от… Светлината.

***

Човекът е сътворен за радостта, а не за скръбта. Но радост, която не се споделя, е загубена и адска радост. Както застоялата вода мирише и се разваля, така и затворената и неподвижна радост, която държим за нашето „азче“, тя сама те трови и трови и душата ни. „Радост, която не се споделя, умира млада”! Но когато правим и братята ни съпричастни на радостта ни, тогава и тях правим радостни, и самата радост усилваме и умножаваме. Радост, която се споделя, нараства, и тъга, която се споделя, намалява.

***

Една поговорка гласи: „Когато един човек бърза, дяволът е доволен”. Бързането крие егоизъм, стрес и неверие, докато в търпението са скрити смирението и мъдростта, редът и красотата, благословението на Бога.

***

Трудиш ли се (εργάζεσαι) или любопитстваш (περιεργάζεσαι)? Тоест оставаш в същността на нещата, в ядката на ореха и се трудиш за истината, или оставаш в черупката, занимавайки се с излишни, блудкави и лъжливи въпроси, губейки напразно времето си?

***

Днес имаме много транспорт (συγ-κοινωνία) и много комуникация (επι-κοινωνία), но никакво общение (κοινωνία) между нас. Всеки има една-две коли и една-две електронни щракалки, за да говори, но изобщо не го е грижа за общението (κοινωνία) и особено за св. Причастие (Θεία Κοινωνία). Повечето хора днес са самотни, без нашия Бог Отец, без братята до тях, докъде ще стигне това?

***

Геронда, много искам да дойда на Света Гора, но обстоятелствата не ме оставят.
Е, тогава върви у дома, затвори вратата, дръпни пердето, помоли се, чети, пости, моли се с броеница, и ето, Света Гора!

***

Злите и зверовете нито плачат, нито се смеят.

***

Да се прелъстиш духовно е лесно, да излезеш от прелестта обаче трудно.

***

Старецът Паисий искаше да вижда хората радостни, а не начумерени.

***

Когато злото иска да те завладее, първо ти отнема ума.

***

Живеем, не защото дишаме, а защото Бог иска и живеем.

***

Дяволът поробва, Христос освобождава.

***

Дяволът иска доброволно подчинение. Както и преди Кръщението изповядваш дръзновено, че се съчетаваш с Христос и се отричаш от сатаната, така той иска съзнателно подчинение и признание. Когато дойде моментът, ще те призове ясно да му се поклониш видимо, а не с трикове, лазер, скрити числа и тайни кодове в картите.

***

Когато станеш свещеник на Висшия, преставаш да принадлежиш на себе си. Принадлежиш вече на Бога и на хората.

***

Словото ти ще бъде като гръм, ако животът ти е светъл като светкавица.

***

Бог е огън, който или ще те осветли, или ще те изгори, ако не внимаваш. Колкото по-близо се намирате до Бога, толкова по-близко сте и до огъня. Внимавайте да не свикнете (т.е. да станете равнодушни) със св. Тайни.

***

Когато службата започвате, не бързайте. Древните отци казвали, че веднага щом свещениците започнат да бързат и да служат нечестиво, тогава ще настъпи и краят на света. Да знаете само времето на началото на службата, но не и на нейния край. Оставете края й във вечността.

***

Дори появата на облечения в расо традиционен свещеник само по себе си е проповед.

***

Един белобрад свещеник казваше:

- За да спасиш (други) и да се спасиш като свещеник, трябва да оцветиш расото си или с кръв или със сълзи. Помня малко преди да ме ръкоположат думите, които ми каза един добър християнин: „Сега, когато ставаш свещеник, от десет пъти единадесет пъти ще плачеш.” Но „блажени плачещите, защото те ще се утешат” (Мат. 5:4).

***

Бог почива във вътрешната красота, а не толкова във външната, макар и да е свещена. Великолепни храмове без духовност не са благоугодни Богу. Затова не се учудвайте защо Бог допуснал Соломоновият храм да бъде оставен в ръцете на Навуходоносор и след това да бъде разрушен, след като юдеите първи оставили Бога и Го прогонили от живота си.

***

Епитрахилът на свещеника не е за обогатяване, а за да спасява души. Затова и Църквата не ни го поставя в ръцете, а на врата. Оттам зависят толкова души, за които ще отговаряме пред Христос.

***

Да възлагате върху гърба на изповядващите се товар, който могат да издържат. Да не си тръгват от вас нито пренатоварени, нито празни от Христос. Един товар ще поставиш върху велосипеда, а друг върху камиона.

***

Ако повече от св. Трапеза те вижда компютърът (υπολογιστής), тогава никой няма да те зачита (υπολογίζει).

 

Превод: Константин Константинов

 

 

Непубликувани истории от живота на стареца Йосиф Исихаст

Февруари 10, 2020 in Начална страница, Отечески съвети


По време на Втората световна война една международна благотворителна организация изпратила в Гърция тонове консерви, за да помогне на онези, които войната била оставила без покрив и храна. Тези припаси не били предназначени за монасите-подвижници, възложили цялото си упование на Бога и на Пресвета Богородица. Въпреки това местните власти решили, че всички манастири на Света Гора също ще получат своята част и по такъв начин на всяко братство от Катунакия се паднало да получи по четиридесет килограма консерви.

Когато старецът Никифор чул за това, зарадвал се и веднага изпратил своя ученик (бъдещия старец Ефрем Катунакски) да получи полагащата им се пратка. Отец Ефрем отишъл, но когато я взел в ръце, веднага почувствал, че силите го напуснали – не физическите, а духовните. Той почувствал в душата си оскъдняване на събраното от него духовно богатство.

По-късно той разказал на стареца Йосиф:

– Щом вдигнах тази пратка се почувствах опустошен. И сега се чувствам просто някаква биологична маса от плът и кръв, но без душа, подобно на някакво животно.

Старецът отвърнал:

– Дете мое, нима не знаеш, че аз не отидох за тази пратка? Чух за това, но не изпратих никой от учениците си. Аз искам да се храня от моя труд, изрязвайки дървени кръстчета с пот на лицето, а не да разчитам на храна, която не съм заработил. Освен това нима не разбираш, че тази милостиня беше предназначена за страдащите, останали във войната без покрив? Бог те е лишил от Своята благодат, защото си взел милостинята без предварително да изпросиш вразумление от Него да я вземеш или да не я вземеш?

– Но аз съм на послушание! – възразил отец Ефрем.

– Съгласен съм, – отговорил старецът Йосиф, – не те осъждам. Ти не си имал избор. Твоят старец не се придържа към такива строги правила. Но Бог промислително ти е дал да почувстваш намаляването на благодатта, за да можеш впоследствие да обясниш на своите духовни чеда, че такива деяния са греховни. Бог винаги е един и същ. Той не променя своите закони в угода на обстоятелствата. Човешките закони са тези, които зависят от времето, а Божиите са непоклатими и вечни. В Библията е казано: „Бог е същият вчера, и днес, и во веки” (ср. Евр. 13:8).

В същата война се случило още нещо подобно. Гръцка подводница торпилирала немски плавателен съд, натоварен с болнични легла и други медицински принадлежности и корабът бил така силно повреден, че на екипажа му се наложило да го изостави. Но съдът все пак се държал на вода и вълните го изтласкали почти до самата Света Гора. Когато отците от скита „Света Анна” видели кораба с червените кръстове, много се зарадвали, знаейки, че в него има големи количества полезни припаси. Те съобщили на всички отци от скита, за да могат желаещите да отидат до кораба с лодки и да се снабдят с онова, което им е нужно.

Съобщили и на стареца Йосиф, който тогава живеел недалеч от „Света Анна”, но той не изпратил за припаси послушниците си. Останалите отци от скита се отправили към кораба и си набавили оттам пълни лодки с чисти чаршафи, дюшеци, лекарства, разнообразни хирургически инструменти и др.

В същата нощ старецът Йосиф имал страшно видение. Той видял Ангел Господен, който вървял през скита от килия на килия, а в ръката си държал списък с надпис: „Тези, които разграбваха кораба”. В него Ангелът записвал имената на монасите, които били взели нещо от плавателния съд. Когато стигнал до килията на стареца Йосиф, той го попитал строго, но с лека усмивка:

– И ти ли взе припаси от кораба?

– Не, не, скъпи мой Ангеле! – възкликнал старецът Йосиф.

Ангелът му се усмихнал ласкаво, знаейки от самото начало, че старецът нищо не е взел. На стареца Йосиф му станало ясно, че всички, записани в списъка, един ден ще трябва да дадат отговор за това пред Бога.

Някой може да възрази, че отците нищо от никого не са откраднали, но трябва да се има предвид, че монасите са призвани да се стремят към съвършенство, затова те полагат усилия да нямат нищо, което да не са заслужили. Това не означава, че не могат да приемат милостиня. Самият старец Йосиф се съгласил да приеме пожертвувание, когато не ставало дума за това, да се вземе нещо без разрешение. По време на нацистката окупация на Гърция немците решили да окажат помощ на гладуващите монаси на Света Гора и им изпратили кораби, натоварени с пшеница. В този случай старецът решил да приеме своята част от пшеницата, от която братството му крайно се нуждаело.

 

***

 

Отец Атанасий (Кампанаос), който се колебаел дали да остане със стареца Йосиф, го запитал:

– Има ли воля Божия да остана тук с вас?

Старецът отговорил:

– Божията воля ли искаш да знаеш или волята на човека Божи?

Опитният в духовните дела отец Атанасий отговорил:

– Искам да знам волята на човека Божи.

Той разбирал, че да узнае волята Божия и да не я изпълни е духовно опасно. А ако не изпълни волята на човека Божи, духовната му отговорност не е така голяма. На отец Атанасий било известно каква силна борба против него ще повдигне дяволът, за да го принуди да отстъпи от волята Божия, ако я узнае.

Тогава старецът Йосиф казал:

– Щом ти пожела да узнаеш волята на човека Божи, ето ти моя съвет: върни се в своя манастир, защото не си свикнал с толкова строг аскетичен живот и тук няма да напреднеш. Освен това в твоя манастир ще можеш да прилагаш медицинските си познания за полза на братята и повече от теб няма да се иска.

По-късно старецът Йосиф открил на отец Ефрем от Катунакия:

– По времето, когато той ме питаше за Божията воля, аз имах такова дръзновение в молитвата, че можех да попитам Бог за всяко нещо и Той би ми открил Своята воля.

 

***

 

Веднъж, когато старецът Йосиф живеел с братството си в „Малката Света Анна”, отец Ефрем Катунакски забелязал, че те използвали много вода, за да измият нещо не толкова важно. Обръщайки се към стареца, той казал:

– Внимавайте, геронда, да не се опразни цистерната ви за вода, понеже не е валял дъжд вече няколко месеца.

Като чул това старецът Йосиф много се огорчил, с израз на дълбоко разочарование погледнал отец Ефрем и отговорил:

– Аз дори не поглеждам има ли вода в нея или няма. Оставям това на грижата на Честния Предтеча.

Старецът бил недоволен от такъв рационален подход към работата, показващ липса на вяра, че самият Предтеча се грижи за тях. Ето каква вяра имал старецът!

 

Източник: Православие ру

 

Благодаря за всичко, Боже!

Февруари 4, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Днес ще говорим за един грях, който не споменаваме много в изповедите. Истината е, че си го спомняме не когато засяга нас, а когато засяга тях, тоест дали сме неблагодарни и непризнателни спрямо другите. Какво би трябвало да ни дадат, а не са ни го дали. Значи са неблагодарни, така мислим и забравяме какво казва Христос в св. Писание: „Нали десетимата се очистиха? а де са деветте”, когато, благодарейки, само един изцелил се прокажен се върнал при Христос и той бил самарянин, а не юдеин.

Много е утешително в наши дни в сравнение с по-стари епохи, където хората не знаеха какво означава изповед, че мнозина се изповядват и то съзнателно. Казвам го, защото за по–старите хора това Тайнство било едва ли не мит. Колко от дядовците и бабите ни са се изповядвали? Хората не познавали изповедта. Слава Богу, с времето е налице осъзнаване, има духовници, хората четат, тук помогнаха и много светоотеческите книги, духовните книги, съвременните старци, както и църковните радиостанции и беседите. Научихме отново за вярата ни, че тя не е нещо, което просто сме приели, а нещо много живо. В рамките на изповедта много пъти отиваме и казваме нашите грехове. Например скарах се със свекърва ми, скарах се със снаха ми, с мъжа ми, с децата, егоист съм, говоря лоши думи, не ходя много на църква и т.н. В най-добрия случай казвам това, което правя, а в най-лошия случай рядко се питам в себе си за нещата, които не правя. Защото, както знаете, грях не е само всичко, което е записано като грехове върху белия лист на душата ми, а и нещата, които, докато бих могъл да направя, не ги направих. Казваме примерно, че имам мъст, омраза, но не знам колко искрено можем да кажем, че не проявявам любовта, която бих могъл да проявя, не се моля със силата на молитвата, с която бих могъл да се помоля. Не съм толкова загрижен за нуждите на други хора, докато бих могъл.

Много пъти не чувствам нужда да изповядам, че не благодаря на Бога за добрия ден, за дара на момента, на живота, който ми е дал, не съм признателен за това, което Бог ми е дал. А казваме: добро сторих, със зло ми отвърнаха! Дадох на децата ми твърде много неща, но те се обърнаха и вместо манна ми дадоха жлъч и вместо вода оцет!

Да ви кажа няколко характерни примера. Много пъти вие, родителите, казвате: дадохме на децата ни всичко и какво получихме от тях? Непризнателност. Не ни водят внуците да ги видим, карат ни да изпитваме болка, не ни се обаждат по телефона. Докато им дадохме всичко, ключа в ръката, къщата готова, преди ние бяхме всичко за тях, преварвахме техните нужди, те не мислят за нищо, освен за себе си! Ако сме задържали нещо от икономии за нас, за да имаме добри старини, и него искат!

Веднъж една жена ми каза, че дъщеря й я притискала, направо я изнудвала да препише къщата сега, докато е жива, за да й докаже, че наистина я обича. Бабата дойде и ми го каза, а аз й казах:

- Не си и помисляй да й я дадеш – ако искаш да спиш по пейките, припиши й къщата! Ако обаче истински обичаш дъщеря си, не е нужно да я разваляш още повече. Затова няма да й припишеш къщата.

Когато й го казала, дъщеря й започна да крещи. Майката се разстрои и отново дойде и ми каза:

- Не ми говόри!

Ако ти говореше с цел да й припишеш къщата, тогава наистина любовта между майка и дете не е била чиста. Не те е обичала, а те е гледала в ръцете, не в очите, не е искала теб, а всичко, което си държала в ръцете ти.

Говорейки за неблагодарността, не можем да не се спрем върху известното чудо с десетте прокажени. Нека го разгледаме. Прокажените по времето на Христос били особен случай. В Гърция имахме колония на прокажените (на о-в Спиналонга, о-в Хиос, в Крит), осъждайки тези хора не само на безкрайни страдания, но и на изолация и жива смърт. Тези хора умирали сами, в пълна самота. Това било жив гроб, където хората отивали и чакали смъртта, нищо друго, сред непоносими болки. По времето на Христос проблемът с тази болест бил още по-голям. Прокажените били прогонени от обществото, на шията си носейки звънчета, вървейки, звънчетата звънели, за да се отдалечават хората от тях. Нищо не можело да облекчи болката на тези хора и сред това непоносимо и страшно страдание на смъртта и самотата живеели десетте прокажени. В Евангелието се казва, че Христос ги приближил, не те, а Той отишъл и ги срещнал. И когато Го помолили да ги излекува, Той ги очистил, но им казал да отидат да покажат себе си на свещениците в Храма и т.н. Но не им казал да благодарят. Това е благородната любов на Христос. Христос не дал нещо, очаквайки, че ще вземе нещо, Той е Бог, знаел, че деветимата няма да се върнат, въпреки това им дал това, което нямали – тяхното възкресение, живота им обратно, това им дал.

Десетимата отиват и се изцеляват и се радват на живота. Има значение какво оставили зад себе си – оставили смъртта, и сега оживели. Били загубени, и сега се намерили, знаели да живеят сред страдание и болки, и сега оздравели. Следователно трябвало да оценят особено тази нова реалност. Въпреки това сред голямото опиянение на радостта нямали малко време да помислят за Онзи, Който им върнал живота. Опиянили се от тази радост, може и да са устроили големи пиршества за тяхното връщане в живота и забравили Този, Който им дал живота. От тях деветима били юдеи, тоест хора, които имали особена връзка с Бога, и един бил самарянин. Връзката между юдеите и самаряните в Евангелието се подчертава особено. Срещаме го в Добрия Самарянин и в св. Фотиния Самарянката. Както казваме, ние и другите. Не очакваме, че другите ще направят нещо добро. Христос особено подчертава националността на този човек, за да припомни на всички нас, че отплатата за нашата благодарност не идват оттам, от където очакваме, а главно оттам, от където не очакваме. Ако всеки потърси в живота си ще види, че ставаме свидетели на благодарност от хора, от които не сме очаквали, че ще ни благодарят, че ще ни подкрепят, сред страданието, болката, в големи рани, и в същото време до нас не застават хора, които бихме очаквали, че ще го направят.

Ходихме в Мати (крайбрежно село в Гърция, пострадало при опустошителен пожар през 2018 г.) – страшно безутешно място, цикламите са единствената утеха и знак, че има живот. Навярно това е утешителното послание на Христовото Възкресение, Тези хора загубили къщи, живота си, близки, били свидетели как други загиват – на следващия ден, защото първоначално телевизията се заема с тях, но сега, когато светлините изгаснаха, те се борят с дългите нощи, с отсъствието на близките. Знаете, когато някой удари ръката си, го боли, но когато ръката му е замръзнала и се удари, тогава боли повече. Кой сега ще застане до тези хора? Помисляли ли сте? И Мати е един краен пример. Казвам го понякога и за хората до нас, от съседния блок, от същия етаж. Някоя майка, която е загубила детето. На първо време всички й носят ядене, сякаш жената е гладна. След това какво става? Кои й се обаждат, така да я чуят какво прави, кои й носят ядене, „сготвихме, да й занесем, зная, че й харесват пълнените зеленчуци!“ Мислиш, че яденето, доматът, който ще изяде, ще промени живота й? Положената грижа ще облекчи болката й.

Където има сметки от типа давам ти, но ще взема, забравете всичко. В Крит казваме, че едно лозе може да раздели цели родове, цяло семейство. Хора, които са израснали в същата беднотия и са споделяли последния си къшей, а когато се устроили в живота, се скарали за едно лозе.

От десетимата прокажени само един се върнал, той бил самарянин и благодарил на Бога, че го излекувал, защото знаел къде бил и най-вече вижда къде е. Христос, както знаете, във величието на Своето учение и пример, имал нещо още по-поразително. Не се оплаквал. Вижте това и го подчертайте, когато отивате на изповед – изповядвайте се, че се оплаквате, защото е голям грях. Когато започнеш да се оплакваш, след това се оплакваш и за други неща, и за тези, които ти нямаш, но и за тези, които си мислиш, че нямаш. Ставаме като бабите, които търсят очилата си, а в същото време са върху тях. Аз, който нямам никой до мен! А и имаш и дете, което се грижи за теб – особено майките, бабите и дядовците. Особено майките: не ми се обажда по телефона! Бре, разбери, че не си сред първите му телефонни номера в живота – там е жена му и децата. Не ти си негов приоритет. Добре, ти си му майка, но няма да висиш над телефона да чакаш да ти се обади. Сякаш си позволяваш да станеш просякиня, да просиш да ти се обади по телефона. Не ти се обажда детето ти? Прекръсти го отдалеч и кажи – зает ще е с работа. Добре да е, да работи! Какво мога да правя? Не ми водят внучето? Не прéчи, ще запретна ръкави и ще отида да сготвя, за да помогна на хора, на които мога да помогна. Ако умът ни работеше повече, нямаше да чезнем от това, че децата ни са ни забравили. И се примирете, не се бойте, че децата ви ще ви забравят. Боли, но е истина. Ако не се примирите с това, и ако не разберете приоритета на любовта, че първо ще обикнат собствените си деца, след това жена си – знаете ли вас кога ще ви обикнат много? Да не го казвам. Когато си заминем от този живот. Тогава ще полудеят от любов. Така е. Да го знаете. Може да не ни харесва, но го разберете. Антибиотиците не се харесват на никого, но трябва да се вземат. Когато се примирим с това, не ни боли толкова. В противен случай си причиняваме още болка.
Христос никога не се оплаквал. Всъщност два пъти се оплакал – това бил единият случай, където казал: добре, нали десетимата се очистиха? Де са деветте? Къде са другите? Разбира се, Христос не го казал за Себе Си, а за другите, за да си спомнят, че всички сме възприемници на Божия дар, но колцина от нас се връщаме да благодарим? Колцина от нас сме благодарни за дара Му? И още един път се оплакал Христос, в нощта, когато бил в Преторията, когато там слугата Го ударил, Той казал: „Иисус му отвърна: ако говорих зле, докажи злото; ако ли – добре, защо Ме биеш?” Преданието гласи, че този, който вдигнал неблагодарна ръка и Го ударил, бил човек, изцелен от Христос. Христос му излекувал ръката. Помнете това.

Обикновено силно те удрят тези, на които си направил добро. Древните елини казват, че никой не е по-неблагодарен от този, който си облагодетелствал. Неслучайно големите вождове, които намерили горчива смърт, още от Древна Гърция, Римската империя, до последните години, умирали от ръката на хора от тяхното обкръжение. Това е истина.

По коя причина става това?- защото много пъти в човешките взаимоотношения има конкуренция, егоизъм, единият чувства нужда да надделее над другия, има завист, омраза, която се развива дори в семейна среда.

Много пъти смятаме другите за неблагодарни, тоест какво другите не са направили за нас. Отиваме при свещеника и казваме нашето оплакване от снаха ни: „тя не ми говори!“ Много пъти не отдаваме промяната в поведението на детето ни, не казваме примерно: „детето ни се развали и т.н.“, а: „тази, откакто се запозна с него, си прави каквото си иска!“

В изповедта по речника на човека разбираме неговата емпатия. Чуваме много пъти от майки, които говорят за снахите си да казват:

- Тази…! – т.е. още не е кръстена.

Една жена ми казваше:

- Какво да правя? Кажи ми какво да правя? Искам нещо да правя!

- Какво да ти кажа, помоли се за нея!

- Как да се моля?

- Запиши името й и го дай на свещеника да го спомене.

- За какво да я запиша?

- За здраве.

- Ама и за здраве?!

Разбирате, че тук има голям неизлечим проблем.

Много пъти изпитваме болка, защото свързваме това, което даваме, с това, което очакваме от другите. Тоест правите нещо добро, от сърце, но в едно ъгълче на ума ни си мислим, че по някакъв начин ще го вземем обратно. Вижте какво казваме много пъти във всекидневието.

Родила си една щерка и очакваш, че ще ти даде чаша вода. По-скоро живеем в епоха, където не трябва да очакваш чаша вода, дори вода от маркуча, така да се каже, защото нещата много са се променили. Затова е хубаво човек да не иска повече от това, което другият може да му даде. Когато даваме без да искаме да вземем, тогава Бог праща повече благодат на човека и тогава той е благодарен на Бога за това, което има и му дават, и така благославя, прославя и благодари на Бога и не става злочест. Когато човек постоянно се намира във вътрешен смут, очаквайки да му дадат, да му признаят трудовете, тогава нещастният е той самият. Не другият, който не му дава.

Второто нещо е, че трябва да очакваме хорската неблагодарност. Много пъти падаме от облаците, отиваме при свещеника и му казваме:

- Отче, правя добро и си намирам белята!

Св. Амфилохий Макрис, последният старец, който бе причислен към светците, пише нещо много хубаво – ако правиш добро и не си намериш белята, не е добре.

Виждали ли сте в историята на света, на Църквата, на родината, някой, който имал любов към родината, Бога, хората, да не си е поставил главата в торбата и да не са му я отрязали?

Христос остави Своите стъпки и те са кървави. Никой от тези, които Го последвали, не изминали пътя безболезнено, а всички минали през тръни, бодили и рани. Никой светец не влязъл в Рая без да бъде изпитан и изпечен като злато в пещ. Този, който иска да върши Божията воля, ще има същия жребий като Христос – ще върви по кървави стъпки, ще се жертва. Хорската неблагодарност е сигурна.

Трето. Неблагодарността при децата. Много пъти казваме, че децата ни са неблагодарни. Дал си им всичко и вместо това не си взел от тях нищо, нито очакваш нещо. Мисля, че целият проблем е, че им дадохме всичко. И един човек, на който даваш всичко, му липсва всичко. Този, който свиква постоянно да му дават, както вие правите – майка ми е възрастна, със сериозни здравословни проблеми, но постоянно мисли за мен и сестра ми. Преди дни ходих вкъщи и жената, която се грижи за нея, приготви малко ядене. Понеже имах малко време преди да отида на една беседа, влязох в една стая и казах на майка ми: ще си почина малко и ще стана след малко. Докато й казах това, тя намери начин, стана, въпреки че трудно ходи, отиде при жената и й каза:

- Искам, моля те, когато стане Ефрем, да му приготвиш горещо кафе!

Аз я чух отвътре и й казах:

- Майко, остави, не искам кафе!

Тя ми каза:

- Добре, добре!

И в същия момент я чувам да казва на жената:

- Както ти казах!

Друг път беше в болницата и имаше проблем със сърцето. Бе интубирана. Влязох вътре, бях със зелена престилка, тя беше в интензивното. Казах й:

- Майко, как си? Какво стана, как пострада така?

Вместо други думи, тя свали маската, обърна се и ми каза:

- С това расо ли ходиш? Мръсно е! Защо нямаше едно чисто? Какво ще кажат хората?

Казах й:

- Е, добре си, не си пострадала!

На Крит има една поговорка – там, където Бог не сварва, праща майката. Но и при тази любов, която е толкова сладка и толкова нежна, има начин да прекрачите границата. Знаете, че ако маймуната вземе малкото си и от преголяма любов го стисне, може да го задуши. И ние правим това, защото не сме готови да филтрираме тази любов към децата през любовта към Бога. Тоест да кажем на Бога: “Боже мой, дай ми просветление да му давам толкова, колкото трябва!”

Едно дете може да умре от глад, ако не яде, и едно дете може да гръмне от много ядене. Мисля, че нашите деца имат проблем с второто, защото сме им дали всичко – даваме им преди да са свършили (парите), храним ги преди да огладнеят, поим ги преди да ожаднеят, мислим за тях, тревожим се за тях. С това не им помагаме.

Старецът Паисий казва, че децата няма да са готови, ако ги вадим от фурната неизпечени. Знаете, когато започнат да водят самостоятелен живот, когато срещнат зверовете, когато влязат в арената на живота, няма да извикат майка си да ги опази или предпази. Ако не са се научили да водят битки, ще останат меланхолични, ще се разстройват постоянно, ще се опитат да предадат тази меланхолия по-късно на тяхното собствено семейство.

Когато постоянно давате на децата, това ги прави неблагодарни и ги кара да искат още повече неща. Един пример. Един 15 годишен, на който родителите постоянно дават пари за харчене. Детето свиква с това и не вижда умората на родителите. Знаете ли кога го разбират? Когато получат някоя надница през лятото и им дадат 5-10 евро, при изтощителен труд, пазят ги и само върху иконите не ги поставят, защото виждат, че това е техният труд и пот. Не е ли важно да осъзнаем, че ако ги обичаме, не трябва да им даваме всичко? По-късната неблагодарност на децата, когато вече са женени, е подготвена отдавна, когато още са били малки. Нека се опитаме да даваме на децата това, от което имат нужда, а не това, от което си мислим, че имат нужда. Трудно е да различим фалшивите нужди. Човек трябва много да се потруди в духовния живот, за да разбере, че това, което дава на децата, би могъл и да не им го даде.

Знаете, че когато дадете на детето една играчка, ще се зарадва, докато накрая я счупи. И хайде отново нова играчка. Напълнили сме домовете с играчки, с играчки за еднократна употреба. Ако видите какви играчки използват в Африка, топки от найлонови торбички. Тази година ходихме при малките в Уганда и им раздадохме големи колички, с батерии, събраха се наоколо всички 40-50 деца и гледаха количката. Има ли по-хубава картина от това?

Ходихме на едно място и дадохме на едно семейство голяма детска количка и детето си играеше с нея. Там дойдоха и децата от съседно семейство, за да играят с количката. Но той не искаше да играе с другите деца, държеше количката само за себе си и т.н. Започна врява. Майка му излезе навън и каза:

- Защо викате?

Другите деца казаха:

- Играе сам с количката, не играе с другите деца.

Майка му взе колата, счупи я и каза на детето:

- Или ще играете всички заедно или никой!

Това е урок, урок със стари рецепти, ваши, традиционни рецепти.

Сега всяко дете играе само със своята играчка. Никой друг да не е добре, аз да съм добре, и след това се рушат всекидневни отношения между хората.

Нека видим малко нашата собствена неблагодарност. Говорим постоянно за това какво ни дължат другите, но ние не дължим ли? Първо, всеки път, когато чувстваме хорската неблагодарност, да си спомняме, че Бог ни припомня нашата собствена неблагодарност. Бог по някакъв начин повтаря историята с други хора. Един пример. Веднъж дойде една жена да се изповяда и ми каза:

- Отче, ще ви разкажа една история. Преди няколко дни дъщеря ми ядеше голяма бисквита, шоколадов крем, с поглед да го изядеш. Какво ми стана и й казах:

- Дай ми малко!

Детето на шега отчупило с нокът едно малко парче и го дало на майка си.

Майката започнала да плаче и да ридае. Детето се смутило и казало:

- Добре, мамо, не прави така! На шега го направих, вземи я цялата! – и отчупила едно голямо парче от бисквитата.

Майката ми каза:

- Аз не заплаках, понеже детето ми даде това малко парче, а плаках, защото, когато бях малка, покойната ми майка ми каза:

- Дай ми малко от бисквитата, която държиш!

И аз отчупих с нокти едно много малко парче от бисквитата и й го дадох. Майка ми нищо не ми каза тогава.

Искам да кажа, че животът има математика в себе си, математиката на Бога и нещата се връщат точно по същия начин – за добро или зло. Да го знаете и да го очаквате, защото каквото сме посели, това и ще пожънем. Ако хвърлиш към небето камък, не Бог го е върнал, а пада върху теб поради гравитацията. Има и духовна гравитация, където нещата стават посредством духовни закони.

Бог подчертава и нашата неблагодарност. За да сме искрени, нека признаем, ние сме неблагодарни към Бога. Благодарим ли Му? Просим ли Неговото благословение и първо на първо благодарим ли Му?

В молитвите на Църквата ни, в тези, които четем на Повечерието, в Утренята, има една структура, наричат Бога „Господи и Владико“, след това припомняме на себе си, не на Бога, защото Бог го знае, че Ти си многомилостив, милосърден, и след това идват прошенията. Така човек различава нуждата да бъде благодарен на Бога. Моля ви всеки ден, който минава, да изпитваме себе си, днес колко благодаря! Казах ли го на Бога? Светият старец Паисий казва: „хиляди Господи помилуй = едно слава Тебе, Боже!“ защото „Господи помилуй“ е равносилно на „дай ми!“, докато „Слава Тебе, Боже!“ означава „благодаря Ти за това, което ми даде!“

Бяхме в една болница и имаше прояви по случай Рождество Христово. 16 часа бях на крак, отвътре не ми идваше да пея песнопения, след като бяхме в тази болнична атмосфера. Един младеж, който бе претърпял катастрофа и бе на легло, като ме чу да се оплаквам, че съм на крак от сутринта и ми каза страшни думи:

- Искаш ли да се сменим?

Роптаем, че ставаме сутрин и искаме да счупим будилника ни, да се скараме на неговия изобретател, чувстваме ярост към живота, че се е съмнало, че е светло, а ние все пак можем да станем на крака. Знаете ли в колко домове се съмва и хората не могат да станат? Знаете ли колко хора не могат да спят нощем? Знаете ли какво благословение е да можеш да легнеш, да затвориш очи и да заспиш? Не знам дали сме видели живота като благословение. Ние гледаме какво липсва в живота ни, а не какво има. Я вижте, тези от вас, които са родители, вие сте съработници на Бога, за да дадете живот на един човек. Но за нашия живот никой нищо не е направил – като дар сме приели живота. Вие дадохте живот, но нашия живот го приехме като дар. И така, задължени сме с този дар, не принадлежим на себе си, а на Божието благословение и ако Бог с Неговото творческо слово е създал света, Той е създал човека с ръцете Си. Прави ли ви впечатление? Създал го е със собствените Си ръце и вложил в него божествен произход.

Две мисионерски истории от Африка

Тази година с нас имаше едно момиче от Пирея, което разговаряше с момиче в Уганда и ходи на училище, и това момиче го попита:

- Вие белите щастливи ли сте?

Момичето от Пирея отговори – на английски:

- Има дни, в които сме, има и дни, в които не сме.

- Защо не сте щастливи?

- Много неща стават в живота, има трудности.

- Имате ли тетрадки?

- Имаме.

- Моливи имате ли?

- Имаме и моливи.

- Имате ли острилки?

- Имаме и острилки.

- Е, не разбирам защо не сте щастливи!

Ще ми кажеш сега – нашето щастие е една тетрадка, молив и острилка? Но да не би да трябва да се върнем към тази рецепта? Нашата родина знае такива епохи – ако го казваше на американче, нямаше да бъде лесно да го разбере, но нашата родина имаше тези рецепти, когато една острилка бе цял рай. След промените, които настъпиха, загубихме смисъла на истинското щастие, как човек да е щастлив дори и с малко.

Идва Рождество Христово, но откакто светнаха толкова милиони лампички, угаснаха светлините в нас. Помня баща ми, който казваше: „вземахме една фолио от цигарена кутия и с него завивахаме шишарки, поставяхме ги там и това бе нашата радост, гледахме как блестяха и мислехме, че Бог е слязъл“ – благодарение и признателност сред беднотията. Хората знаеха, че всеки един ден не е даденост и това, което казваме много пъти „За много години!“, го казваме по навик, но в действителност човекът трябва да цени всеки момент. Монасите на Света Гора казват нещо много хубаво – „Бог не брои годините, а ги претегля“. Тяхното качество играе роля, а не количеството.

И още една история от тази година. Имаше семинар на свещеници в Уганда и ходихме в един близък затвор. Близо 60 свещеници и над 400 затворници. Имаше отделение за мъже и за жени, при които са и техните бебета. Не знам дали знаете, че в затворите, и в Гърция става това, майки държат бебета си при тях, до 2 годишна възраст.

Но много пъти сред калта е възможно да намериш диаманти. Свърши празненството, занесохме им ядене, зарадваха се, смееха се, пяха, топла атмосфера, там носят жълти дрехи. Чувстваш се неловко, не знам дали сте ходили в затвори, там се стресираш не когато отваряш вратата, а когато се затваря зад теб. Подлудяваш се, защото това ограничаване е непоносимо. И моля не казвайте: „хайде, ще остане 2-3 години и ще излезе!“ Не минава бързо нито един ден в затвора. Защото едно е да се затвориш по твоя воля у дома, и друго да те заключат в затвора. Послушайте ме!
На тръгване о. Георги отправи благопожелание:

- Другия път, когато дойдем, да не намерим никой от вас! Нито да го видим отново с жълти дрехи!

Тръгнахме си. Наистина остава една болка за тези хора и най-вече за децата и майките им. Мина един месец и в неделя имахме св. Литургия. Когато тя свърши, дойде о. Георги и ми каза:

- Навън има едно юначе и иска да те види!

Излязох навън и видях един юноша, с белег по главата. Казах му да влезе да го видят лекарите. Имахме лекари. Сложиха бинт, почистиха раната и т.н.

- Кой си, как дойде тук?

- От затворите съм. Излязох от затвора и сега мога да се върна у дома.

- Къде е домът ти?

- А тук какво дириш?

- Дойдох да благодаря, че дойдохте в затвора да ме видите!

В Уганда и в Африка въобще затворът е петно, нито близките на затворниците отиват да ги видят, но ние като християни не можем да постъпваме така. Ние вземаме на сериозно това, което каза Христос „В тъмница бях, и Ме споходихте”. Всеки човек за нас, вярващите, каквито искаме да се наричаме, е един малък Христос, не дирим дали един затворник справедливо е влязъл в затвора.

На тръгване попитах момчето:

- Брате, как се казваш?

- Рубега.

Класическо африканско презиме.

- А малкото име?

- Шариф.

И му казах:

- Шариф. Това не е католическо име?

Мислех, че е католик или протестант, защото имаше голяма вяра.

- Мюсюлманин съм.

Виждате, че историята със самарянина се повтаря през всички векове. И той бе самарянин, и той бе мюсюлманин. Благодарността на хората идва главно оттам, където не очакваме.

 

Превод: Константин Константинов

 

 

Когато мисля за миналото

Януари 30, 2020 in Начална страница, Отечески съвети


Когато мисля за миналото, то ми се привижда като някакъв списък на загуби и пресмятане на щети. Това е отчет за преживения живот пред самия мен. А какво ще се открие във вечността, когато ще станат явни тъмните дълбини на душата – кой знае? Ако се запитам, за какво съжалявам най-много, то, може би, ще отговоря: не толкова за своите грехопадения, които са неизбежни за гордия дух, колкото за нещо друго.

 

Господ ми даде възможност, която вече не може да се повтори: даде ми да се срещна и общувам с хора, придобили това, което е изгубил нашият праотец – благодатта. В тези хора се чувстваше неземна сила. Те излъчваха някаква непостижима духовна топлота. Със самия си живот свидетелстваха за Бога, както лъчите – за съществуването на слънцето, като носеха в своите сърца отблясък от Таворската светлина. Те притежаваха това, за което светът е забравил; това, което така трагично е изгубило човечеството – светостта.

 

Аз съм бил до тези хора, виждал съм ги, разговарял съм с тях, чувствал съм излъчващата се от тях благодат, тази особена мъдрост, която не само знае, но и вижда. Усещал съм силата на техните молитви, проникновеността на думите им и, в същото време, колкото и странно да е това, не съм ценил срещите с тях – срещи, които и до ден днешен си остават най-великите събития в моя живот. Аз мислех, че ще ги има винаги, че общението с тях не е дар, а всекидневие. Не ги ценях и това е една от най-големите грешки в моя живот. Аз не взех от тях това, което те ми предлагаха. Нещо повече – каква слепота! – мислех, че познавам творенията на аскетите и патериците по-добре от тях и често заменях общуването с тях с книга, която четях през призмата на своите страсти.

 

Те искаха да ми предадат това, което бяха постигнали с голям труд чрез борба с греха и послушание към своите старци. Но аз не можах да придобия нищо от тяхното богатство, защото моята гордост, като стена, се издигаше между нас. Старецът, който е придобил благодат, иска да я сподели, той се радва, ако намери душа, способна да приеме това съкровище. Радва се така, сякаш сам получава придобивка.

 

Имаше други, които бяха по-послушни от мен. В своето простодушие те в по-голяма степен успяха да възприемат духа на старците. Но, макар че в никакъв случай не ги осъждам, мисля, че и това беше само едно бледо отражение. Те възприеха повече от мен, но и това „повече” се оказва твърде малко.

 

Преподобни Макарий Велики, казвал: „Аз не съм монах, а само съм виждал монаси”, макар че самият той бил ярка звезда на небето на Тиваида. А какво да кажем ние? Пред очите ни си отидоха последните духоносни старци. Това беше вече не обедняване, а катастрофа. Старците приличаха на земни ангели. Характерно за ангела е смирението. Ангелът е невидим за физическите очи дух; и те се стараеха да бъдат невидими и незнайни за този свят. Само този, който имаше духовни очи, можеше да види истинското им величие и красота. Едва след тяхното отминаване във вечността, аз разбрах какво съм могъл да имам и какво съм изгубил.

 

Трагизмът на съвременното монашество е в това, че то на практика няма наставници, които в течение на своя живот да са се занимавали с извършване на Иисусовата молитва и с очистване на сърцето. Но известен трагизъм имаше и в живота на последните старци: те не намираха искрени ученици и послушници, които биха могли да ги заменят, да възприемат техния опит и да станат наследници на техните благословения. Тези старци се чувстваха самотни – не в смисъла, в който ние разбираме тази дума: тяхната душа винаги беше с Бога – а самотни, подобно на престарял цар, който не може да намери приемник и не вижда ръце, способни да удържат неговия скиптър.

 

Около старците винаги имаше народ. Но на тях им се налагаше да говорят с хората на техния детски език, а най-съкровеното не можеха да им предадат. Древните отци сякаш продължавали да живеят в своите ученици; а тези старци отнасяха придобитото от тях съкровище със себе си в гроба, като отдаваха на хората съвсем малка част от него, защото те не можеха да вместят повече. Ако тогава бях успял да видя в старците духовната сила, способна да даде живот на сърцето ми и да ме преобрази, навярно щях да ги гледам така, както беднякът гледа богаташа, бих се старал да ги слушам, като Божии посланици, да им служа, като на свои господари, бих улавял всяка тяхна дума така, като в древни времена хората улавяли златните монети, които царят хвърлял, преминавайки. Но техните думи ми се струваха твърде прости. И те си отидоха от този свят, като оставиха в моята душа само скръб за моята слепота. Всъщност, не: тези хора оставиха на мен и на света своите имена и своите гробове. Може би чрез молитвата към тях или за тях аз невидимо ще ги срещна и те без думи ще ми кажат това, за което не ги попитах. Или ще ми напомнят това, което чух от тях, но го оставих, уви!, без внимание и го забравих.

 

Както казва Ездра, самата земя се умори от времето и от нашите грехове и децата ще се раждат по-слаби и по-хилави от бащите си (виж 3 Езд. 5:52-53). Символично това означава, че хората няма да могат да достигнат онази духовна висота, която са достигали предишните подвижници, ще оскъднее духът на благочестието, те ще се раждат и растат в атмосфера, отровена от греха. И наистина: сега вече няма такива старци като преди; те си отидоха, като оставиха след себе си зейнала, незапълнима празнота.

 

Свърши времето на гоненията, започнаха да се възраждат манастирите, появи се ново поколение монаси, сред които има много искрено вярващи, добри и предани на Църквата хора. Но, когато по времето на Зоровавел върналите се от плен жители на Йерусалим построили новия храм и народът ликувал, няколко старци, помнещи от детството си храма на Соломон, плакали и от радост, че светилището отново е въздигнато, и от скръб, че красотата и великолепието на предишния храм вече няма да се повторят.

 

Светът се променя бързо. Две поколения преминаха пред моите очи и на мен отново ми се иска да повторя думите на Макарий Велики: „Аз не съм монах, но съм виждал монаси”. И за това благодаря на Бога.

 

В сравнение с отишлите си старци, дори най-добрите монаси от нашето време са подобни на въглени, тлеещи в пепелта. Но все пак и тези въглени излъчват топлина и макар да не са ярко пламтящ огън, все пак край тях човек може да не погине от духовен студ. В сравнение с предишните старци, днешните отци приличат на бледата светлина на нощна лампа, но и при нейното мъждукане може някак да се различат контурите на предметите, може да се види къде е пътят, а къде са храсталаците и рововете. Затова съвременните монаси, които скърбят, че вече няма старци, трябва да осъзнаят, че и те като нас нямаше да могат да възприемат духа на предишните отци; но нека ценят тези, които още са край тях.

 

Днешните наставници нямат силата на вече отишлите си. Духът на света тегне над тях в по-голяма степен, но и около тях човек може да се спаси. Когато си отидат и те, в света ще стане още по-тъмно и още по-студено и мнозина с горчивина ще кажат подире им: „Защо, защо не взехме от тях поне тези трохи, които те имаха!…”.

 

Източник: Азбука ру

Старецът Филарет Карулски

Януари 29, 2020 in Начална страница, Отечески съвети, Сладкарница

 

Според разказите на отец Данаил от братството на Данилеите, старецът Филарет (1872-1962) бил един от първенците на манастира Ставроникита. По това време манастирът бил идиоритмичен и животът на отците от братството се оказал не такъв, за какъвто мислел отец Филарет. Затова той си тръгнал оттам, желаейки да намери безмълвие и душевен мир, да постигне съвършен покой на ума и да се посвети на това, за което жадувала душата му – умната молитва. Така той се оттеглил в пустинята, в Каруля, и се заселил в уединена килия.

Отец Филарет имал специално образование, защото бил постъпил в манастира в зряла възраст, като съзнателно избрал монашеството и се отказал от съпружеския живот, който е свързан с много грижи и вълнения и често отделя от Бога.

Той бил въздържан, спокоен и говорел малко; непрестанно се молил и изучавал Свещеното Писание, творенията на светите отци, задълбочавал се в наставленията и живота на нашия Господ Иисус Христос. Денем и нощем размишлявал за величието на любовта на Бог Отец към метежния и неблагодарен човек, за това, че заради него Бог пожертвал Своя Единороден Син, Който доброволно, в Божественото домостроителство на Своето въплъщение, се съгласил да принесе Себе Си в жертва, за да спаси човешкия род от робството на греха.

Отец Филарет живо си представял съвършеното снизхождение, безкрайното смирение, ужасните страдания, оскърбления и страшните мъчения, които Единородният Син и Божие Слово претърпял като съвършен човек и размишлявал за любовта, която Той проявил, проявява и ще проявява към неблагодарния и зъл човек. Той се възхищавал на величието, славата, радостта и покоя на ума, които нашият Господ Иисус Христос вдъхнал в сърцето на човека след Своето тридневно възкресение, когато се явил на Своите ученици и им казал: “Мир ви оставям; Моя мир ви давам” (Иоан 14:27), и “приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат” (Иоан 20:22-23). Така Той приготвил жилище за очистващия и освещаващ Утешител, начинателя на тайнствата, за Светия Дух и Бог на всички , както и Сам е казал: “Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил” (Иоан 14: 26).

Молейки се и размишлявайки за това ден и нощ, старецът Филарет смятал, че човекът е идеалното обиталище за Преблагия Триипостасен Бог, Отец, Син и Свети Дух, както Той Сам казва в Свещеното Писание: “ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим” (Иоан 14:23).

Със сърце окрилено от тези и подобни на тях размишления и възпламенен от огъня на Божствената любов, отец Филарет всецяло се предавал на умната молитва и душата му се изпълвала с любов към всички братя, към всички хора и към целия видим и невидим свят. Движен от тези чувства, желаейки да помогне и послужи на своите сподвижници с нещо конкретно, садял картофи на сухите парчета земя, които обработвал сам. Поради недостига на вода картофите оставали дребни, но били много вкусни. Отец Филарет ги раздавал на всички подвижници в околността, казвайки, че тази година Бог е благословил и са се родили много картофи, които не може да изяде сам. В действителност той не оставял за себе си дори едно картофче. Искал всички да вкусят от неговия труд и така станал причастен на тяхната награда, следвайки апостол Павел, който казва: “сами знаете, че за моите нужди и за нуждите на ония, които бяха с мене, ми послужиха тези мои ръце… така трябва да се трудите и да поддържате слабите… защото по-блажено е да се дава, нежели да се взима” (Деян. 20:34-35). Същото правел и с плодовете, с ряпата, с марулите: всичко, което се раждало, раздавал на отците, а самият той се хранел с най-груби треви, които смесвал с трици и те били за него най-вкусна храна.

За да измъчва себе си, той никога не носел обувки и ходел по неравните и труднопроходими пътеки на Света Гора бос. Нозете му, често наранявани от камъните и подложени на изгарящата лятна горещина по тези краища, загрубели и заприличали на черупка на костенурка.

По такъв начин той обхождал всички пустинници, раздавал им плодове, картофи и сухари, които получавал от близкия манастир, и казвал:

- Отци и братя, вкусете от благословенията и даровете, които ни даде Бог през тази година!

Често, за да си мислят, че не е с всичкия си, отец Филарет говорел различни безсмислици. И правел това така естествено, че мнозина наистина го смятали за безумен. А той се радвал и бил в голям възторг от това, че го мислят за луд. Затова мнозина му се подигравали, презирали го и дори го обиждали. А на други им се искало да разберат с каква цел прави всичко това.

Така веднъж настоятелят на Данилеите, отец Геронтий, един от най-опитните и духовно преуспели монаси, добър иконописец и изкусен певец, казал на стареца Филарет напълно сериозно:

- Брате Филарет, прости ми, но ти си измамник и лъжец, ходиш бос и се правиш на светец. По такъв начин искаш да впечатлиш хората, за да те хвалят и мислят, че ти си свят човек! А ти се перчиш с техните похвали, придаваш си важност и се изпълваш с гордост и тщеславие. Нима не знаеш, че ще бъдеш наказан за това, че се държиш по този начин и въвеждаш братята в съблазън?

Старецът Геронтий му казал това в присъствието на монах Даниил Младши, който ми каза, уверявайки ме всячески, че в същата минута старецът Филарет се покаял и поискал прошка. И тъй като повярвал, че е въвел в съблазън стареца Геронтий, от този момент нататък, всеки път, когато отивал в скита на Данилеите, слагал едни овехтели и прекомерно големи обувки в торбата си и когато се приближавал до килията им, ги нахлузвал на краката си, за да не съблазнява братята.

Обичайната му храна бил плодът на кактуса нопал, който расте в изобилие в Каруля, защото е бил посаден тук много отдавна и така се е размножил, че е покрил всички скали. Отец Филарет вземал плодове, пресни или сухи, смачквал ги, както си били с бодлите, смесвал ги с трици и ги ядял понякога сурови, понякога варени.

Той благоговеел пред Пресвета Богородица и когато споменавал името Й, сълзи потичали от очите му като от извор. Когато слушал църковни песнопения, особено “Достойно ест”, започвал да плаче и сърцето му се изпълвало с радост и веселие.

Веднъж отец Даниил казал на стареца Филарет:

- Отче, аз отдавна те наблюдавам и виждам, че когато пеем псалми, ти вместо да се радваш като всички нас, плачеш. Защо? Какво те кара да плачеш?

С известна нерешителност старецът му отговорил:

- Когато слушам братята да пеят псалми, умът ми се пренася от земята на небето и ми се струва, че чувам как пеят Божиите ангели. Душата ми изпитва такава силна радост, че очите ми се напълват със сълзи. Друг път, чувствайки своята греховност, аз плача, че не мога да пея заедно с тези земни Божии ангели. Тогава сълзите ми текат още по-силно, защото си мисля, че ако не мога да пея заедно с тези братя тук, на земята, то как аз, недостойният и грешният, ще се удостоя да славя нашия Бог и да възпявам Неговото име заедно с небесните чинове? И от тези мои мисли, брате, очите ми винаги проливат сълзи на радост и скръб и аз започвам да славя пречестното, пресвято и великолепно име на нашия Господ Бог в душата си.

В края на живота му

Като преминал осемдесетте, след суровите подвизи старецът Филарет отслабнал телесно, но неговата ревност в духовния живот укрепвала и възраствала, както казва апостол Павел: “Знаем, че когато земното наше жилище, тая хижа, се разруши, ние имаме от Бога дом на небесата, жилище неръкотворно, вечно” (2 Кор. 5:1), и “духът е бодър, плътта – немощна” (Мат.26:41).

Чувствайки, че времето на неговото отминаване от този свят е наближило, старецът Филарет помолил настоятеля на братството на Данилеите, монах Геронтий да го благослови и да позволи на монасите Геронтий и Акакий да дойдат в неговата пустинна килия и да му изпеят за слава Божия няколко църковни песнопения.

Познавайки духовното състояние на стареца Филарет, старецът Геронтий дал благословение на тези псалти с изключителни гласове и те, хранейки любов към стареца Филарет и благоговеейки пред него, с радост отишли в килията му и с духовно чувство му изпели “Пресвета Владичице…”, “Не ме поверявай на човешка защита…”, “Отци на Атонската пустиня…” и други прекрасни атонски песнопения, като получили в замяна неговото благословение.

От радост сълзите се леели от очите на стареца като два ручея. Той гръмко прославил Бога, благодарил на Пресветата Божия Майка и като коленичил, отправил гореща молба към Владиката Христос:

- Запази, Боже мой, общината на братята Данилеи, тези ангели на пустинята. И покрий, моля те, Христе мой, всички монаси, които от любов към Тебе са оставили света и всичко, което е в него, отвърнали са се от измамните земни блага и търсят да се насладят на обещаните блага на вечния живот, за който чрез устата на Твоя апостол Павел Ти си ни казал, че “око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е дохождало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Кор. 2:9). Тези монаси, дошли тук, в това свято място, но и всички, които са потърсили прибежище в това пристанище, наричано Градината на Богородица, покрий с Твоята сила и благодат от козните на сатаната. Дарувай трезвение на ума, чистота и непорочност на сърцето и спасение на душите на тях и на всички хора. Благодаря Ти, Боже мой!

Наставления

По-късно двамата братя Данилеи разказали следното:

“Като завърши своята гореща молитва той започна да ни поучава за Божествените прозрения и залога на добродетелите. Каза ни как и по какъв начин можем да започнем да се молим с умната молитва, как да избегнем козните на дявола, който ловко посява плевелите на себелюбието и гордостта в ума и сърцето на тези, които желаят да се подвизават, да преуспяват в духовните добродетели и да встъпят в духовната битка, където им предстои да се сражават лице в лице с него. Те ще срещнат, – каза ни той, – много трудности, но не трябва да се обезкуражават. Трябва със смирение да стоят на своето и непрестанно да извършват молитвата: “Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилвай ме!”

- Но – продължи той, – деца мои, внимавайте в това, което ще ви кажа: произнасяйте тази молитва изцяло, а не така, както са свикнали някои, заради краткост да произнасят само половината. Това, според светите отци, не бива да се прави, защото пропускайки “Сине Божий”, ние накърняваме богословския смисъл на тази молитва, която е проста, но в същото време е изпълнена с богословие, тъй като обобщава цялата тайна на Въплъщението на Сина и Словото Божие, както казва свети Никодим Светогорец. И трябва да знаете, че от този момент започва прелъстяването от дявола за тези, които се подвизават, за да придобият Божествената и небесна молитва, която трябва да се съедини с нашето дихание.

А когато свикнем да я произнасяме правилно от самото начало, нашият ум ще се очисти от всякакво светско тъмно петно. Тогава умът ни ще влезе в сърцето, което отначало ще чувства притеснение, болка, затруднено дишане и печал. Но ако сме настойчиви в произнасянето на молитвата изцяло, а не наполовина, човешките ни страсти и немощи, които непрекъснато намират жилище в нашето сърце, ще отстъпят. И, ако в края на краищата сърцето се очисти, тогава ще се запали светилникът на Божествената светлина и там ще се издигне Божият престол.

След като се случи това и много друго, което сами ще постигнете със своите трудове, ще последват откровения и тайнствени победи в духовния живот, които, ако Преблагият Бог ви сподоби, ще видите сами, водени от благодатта на Пресветия Дух. Тогава ще шествате напред без страх, преуспявайки и възраствайки в истинския духовен живот и ще ви се открият Божиите тайни, които могат да бъдат постигнати с ум, но не могат да бъдат изразени с човешки език.”

Пророчеството

Старецът ни каза това и още много други неща, които не бяхме в състояние да запомним, защото те бяха твърде високи по смисъл. Ние не можехме да ги разберем добре и все повече се учудвахме, мислейки си: “Какво духовно съкровище се крие в този глинен съсъд!” Както е казал апостол Павел: “Но това съкровище ние носим в глинени съдове (2 Кор. 4:7).

По едно време той ни каза:

- А сега, деца мои, моля ви, изпейте ми атонския химн и песента на нашата Пресвета Богородица “Достойно ест”.

Когато му изпяхме и този химн, той ни прегърна, даде ни целувка в Христа и пророчески каза:

- Братя мои и ангелчета на Пресветата, аз повече никога няма да ви видя с телесните си очи, защото по ходатайството на Пресвета Богородица и на отците-светогорци, Бог ме призова, за да ме прибере в небесните селения.

След това той ни изпрати до вратата на своята подвижническа килия, а на следващия ден, когато дойдохме да го изпратим и да изпросим неговите молитви и благословение, го намерихме напуснал завинаги този земен свят. Той лежеше на дървеното легло със скръстени ръце и затворени очи и изглеждаше като заспал, но душата му вече бе отлитнала на небесата. Беше заспал съня на блажените, беше се удостоил с тази преподобна кончина, за която “душата му копнееше, чезнейки по Господните двори” (ср. Пс. 83:3).

След неговата кончина ние открихме, че под дървеното легло на стареца Филарет е поставен голям, чепат пън, върху който той е позволявал на тялото си малко да отдъхне. Леглото беше винаги застлано и единственият път, когато той се бе докоснал до него, беше часът на смъртта му. Ето какво означава “спане на земята” и “поробване на тялото”.

Изкушения в старостта му

Няколко години преди старецът Филарет да си отиде от този свят, един човек-злодей откраднал всичко ценно, което старецът имал в колибата си, т.е. всички книги на светите отци, които той притежавал и четял.

Органите на полицията задържали крадеца с книгите в Солун. За да се измъкне, крадецът казал, че е купил книгите от стареца Филарет, живеещ в Каруля. И полицията обвинила стареца Филарет в незаконна търговия с антикварни вещи, тъй като книгите се считали за безценно културно наследство. Започнали да пристигат призовки и старецът бил принуден да се изправи пред съда, в качеството на обвиняем.

Братята Данилеи научили за това печално събитие и се постарали той да се облече в по-прилични дрехи, оставяйки окъсаните и закърпени, макар и много чисти дрипи, в които ходел. Накрая един от братята го съпроводил в солунския съд.

Пред съда той се изправил без адвокат. Престъпникът пък си бил осигурил услугите на много опитен адвокат, който със своята застрашителна обвинителна реч убедил съдиите във виновността на стареца. За жалост, човешката справедливост често бива въвеждана в заблуда и не може да различи доброто от злото, за да е в състояние да отсъди праведно, затова у нас се срещат безчислени несправедливи присъди и съдебни грешки.

Един благочестив адвокат, който следял делото и разбрал лукавия план на измамника и безпочвената риторика на адвоката, съзнателно изкривяващ правдата, се заел безвъзмездно със защитата на отец Филарет. А старецът бил така простодушен и доброжелателен, че чувайки как адвокатът говори в негова защита, с възхищение казвал:

- Откъде той, благословени, знае всичко това? Само човек, имащ благодатта на Светия Дух, може да говори така красиво и да изложи работата точно така, както се е случила!

Когато председателят на съда призовал стареца Филарет да се закълне, той се привдигнал от скамейката на обвиняемите, приближил се до Светото Евангелие, прекръстил се три пъти и благоговейно го целунал. Тогава председателят със строг глас му казал, че трябва да положи ръката си върху Евангелието и да се закълне. На въпроса на стареца Филарет, каква е тази книга, председателят отговорил, че това е Евангелието, върху което вярващите християни поставят ръката си и се заклеват, гарантирайки че това, което твърдят е истина.

Старецът Филарет казал на председателя:

- Ако това, както казвате, е Светото Евангелие, тогава аз ви моля да отворите на 5 глава, 34 стих от Евангелието от Матея и ще видите, че там е написано така: “Аз пък ви казвам: да не се кълнете никак: ни в небето, защото е престол Божий; ни в земята, защото е подножие на нозете Му; ни в Йерусалим, защото е град на великия Цар; ни в главата си се кълни, защото не можеш да направиш ни един косъм бял или черен” (Мат. 5:34-36).

Председателят наредил на служителя да отвори Евангелието, и когато го разгърнали, открили, че тази страница с учението на Господа за клетвата липсва. Тогава старецът Филарет смело казал на председателя:

- Господин председателю, ние, с Божията благодат, се стараем да спазваме това, което предписва Евангелието на Владиката Христа, като истински християни. И ако Сам Христос казва да не се кълнем, как бихме могли да престъпим Божията заповед, за да изпълним човешката (ср. Мат. 15:9). Жал ми е, господин председателю, че се наричате християни, а не спазвате Христовите заповеди.

Председателят и съдиите се почувствали оскърбени от тези изгарящи думи на истината, произнесени от стареца Филарет, и за отказ да се закълне, го осъдили на девет месеца затвор.

Старецът с радост приел присъдата и бил готов да тръгне към затвора, но присъстващите в съда зрители, възмутени от несправедливото решение на съда, събрали на място исканата от съда сума за гаранция и старецът, осъден от човешкия съд, но победил, тържествуващ и защитил истината, се върнал в килията си в Каруля.

Когато се върнал, отците Данилеи го попитали:

- Как прекара в Солун, отче? Как ти се видя светът? Какво се случи в съда?

А старецът с радостно лице и усмивка на уста им казал:

- Братя мои, всички хора се трудят и подвизават за своето спасение, освен мен, грешния.

Не казал нищо повече и се затворил в себе си.

Добродетелите на стареца

За да допълним нашия разказ, ще напомним за чудото, свързано със стареца Филарет, подвижникът и отшелникът от Каруля, което Божественият промисъл извършил, та монахът-труженик на добродетелите, да остави всяка мисъл и грижа за материалното, което винаги е препятствие към нашето преуспяване и утвърждаване в духовния живот и е най-голяма пречка за придобиването на непрестанната умна молитва.

Веднъж, през 1935 година, старецът Филарет имал крайна нужда от 200 драхми. Мисълта за това завладяла ума и сърцето му. Веднъж отецът-химнограф Герасим от Малката Света Анна го видял, как крайно потиснат върви към килията на Честния Предтеча и го попитал какво го гнети така. Старецът Филарет открил на отец Герасим проблемът, който го измъчвал и отецът му дал 200 драхми, като казал:

- Преподобни отче Филарете, вземи тези пари, които са ти нужни и не ми ги връщай, но, ако можеш, помоли се на Преблагия Бог да ни помилва.

Старецът Филарет взел парите и, като благодарил на отец Герасим, отишъл да даде тези драхми, за да изплати един дълг.

На следващия ден старецът Филарет тръгнал към “Света Анна”. Вървейки, по монашески обичай, непрестанно казвал молитвата “Господи Иисусе Христе, Сине Божий помилуй мен и Твоя свят!” И изведнъж видял на земята четири хартийки, една върху друга. Взел ги, погледнал и се учудил, защото те не приличали на обикновена хартия. Отбил се в исихастрия на отец Герасим от Малката Света Анна, показал му хартийките, които намерил и със свойствената му простота, го запитал:

- Какви са тези хартии, отче Герасиме? Намерих ги малко по-надолу на пътя към “Св. Анна”. Подмятаха се на земята.

Отец Герасим му казал:

- Това са четири банкноти по 50 драхми, които Бог ти е изпратил за твоите нужди.

Наистина, както ми каза отец Герасим, това били четири новички банкноти по 50 драхми.

- Бих искал, преподобни отче, – добавил отец Герасим, – да споделиш с мен: какво казваше и за какво си мислеше, вървейки към “Св. Анна”?
Отец Филарет му отговорил:

- Какво бих могъл да си казвам, отче Герасиме, освен молитвата “Господи Иисусе Христе…”? Но от време на време моят помисъл се отклоняваше към тези 200 драхми, които ми даде и се чудех как да ти ги върна. Мислейки за това, видях на земята тези хартийки. Вземи ги, моля те, за да се освободи ума ми от този помисъл и от този дълг!

Отец Герасим се удивил на делата на Божия Промисъл, прославил Преблагия Бог и помолил стареца Филарет да запази парите, изпратени му от Бога и да се помоли на Господа за спасението на неговата душа.

 

Духовни наставления на стареца Ефрем Аризонски

Януари 28, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

„Необходимо е да подчиним своя живот на определен ред”

 

„За да достигнем спасение, трябва да подчиним своя живот на определен ред. Защото, където има ред, там има мир, а където има мир – там е и Бог; където цари безпорядък – там е бъркотия, а където е бъркотия – там е дяволът.”

 

„За да имаме ред в живота си, трябва да следваме наставленията на духовния си отец”.

 

„Както лекарят преглежда болния, поставя диагноза и на базата на тази диагноза назначава лечение, така и болният, за да се излекува, трябва с точност да приема всички лекарства и да изпълнява предписанията на лекаря. И както и най-малкото отклонение от схемата на лечение поставя под въпрос цялото оздравяване, така и когато духовният лекар назначава духовна терапия, вярващият е длъжен да следва съветите му и да изпълнява дадените му правила”.

 

Старецът Ефрем изброявал тези три правила: „Молитва, земни поклони, четене на Новия Завет и на цялото Свещено Писание (Новият Завет е новата Христова благодат, цялата благодат на Светата Троица, а Ветхия – Нейна сянка). След това – пост и внимание към помислите.

 

Как да организираме правилно деня си

 

„Сънят е образ на смъртта. Ние спим и не знаем къде се намираме, не усещаме времето. Ставайки от сън, се връщаме към съзнателен живот. Като благодарим на Бога от цялото си сърце, че ни е удостоил отново да видим дневната светлина, нека Го молим за опрощение на нашите грехове”.

 

„По Божията благодат сутрин ние ставаме от сън, кой по-рано, кой по-късно. Първото, което трябва да направим в съгласие с нашия християнски дълг и по душевна необходимост, заради спасението, е да застанем на колене, да издигнем ръце към Бога и да се помолим”.

 

„Когато се събудим и се притечем към Христовата благост, трябва, първо, да Му благодарим за благополучно преминалата нощ”.

 

„Да се помолим още от сутринта, да направим поклони (колкото ни е определил духовникът), а ако здравето ни позволява, да прибавим към тях и още. Какво представлява поклонът? Това е поклонение Богу”.

 

„Дори един допълнителен поклон вече е подвижнически труд, за който ще има въздаяние от Бога. Малкото поклони, които извършваме, незабележимо се натрупват при Бога на Небесата и когато отидем при Него, ще ги намерим там в голямо количество. Това ще ни помогне да дадем добър отговор в страшния час на Съда”.

 

„Нека жените се молят за своите мъже и за децата си, мъжете – за жените и децата, децата пък – за родителите. Така помагайки си един на друг с молитви, ние ще възрастваме духовно”.

 

„И така, ние се молим сутрин, защото молитвата ни дава светлина и тази светлина свети през целия ден, а след това тръгваме всеки по своите дела: кой на работа, кой на училище, кой на път. Но и тогава не трябва да оставяме паметта за Бога, нали след утринната молитва получаваме от Него благодат, сила, благословение; от дясната ни страна застава ангел и ние се захващаме за работа. Където и да се окажем, да не оставяме паметта за Бога”.

 

„Какво означава „памет за Бога”? Това е молитвата: „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!” С помненето на прошката, за която ние молим всеки път, когато си спомним за Бога, Господ ще ни удостои спокойно да се върнем у дома”.

 

„Вечер, преди сън, отново да преклоним колене и да принесем нашите молитви на Бога. А през деня или вечер да отворим Новия Завет и да прочетем поне една глава”.

 

„На работа да бъдем внимателни”

 

„Когато сме на работа да бъдем внимателни: край нас работят много хора и говорят всякакви неща. Понякога и скверни думи, тъй като пребивават в страстно състояние и не мислят за нищо друго, освен за временното, суетното, за земните наслади. Ако молещият се човек е внимателен, няма да се увлече от тях; той изпитва жалост към такива хора и се моли Бог да ги просвети, за да се освободят от това задушаващо духовно състояние и да излязат на чист и просторен въздух.

 

„Животът на всеки човек е книга”

 

„Животът на всеки човек е книга, всеки ден от него – една нейна страница. Всяка книга има край, край има и човешкият живот. На страниците на тази книга има и добро и лошо, записани са и светлите и тъмни дела на човека. А когато животът завърши, тази книга ще се отвори пред Бога и в зависимост от написаното в нея, човек ще даде отговор”.

 

„Усърдие към спасението”

 

„Задължително ни е необходимо усърдие към спасението: Не бива да сме нехайни, защото не знаем дали утре ще сме живи. Ние нямаме власт дори над най-малката секунда време. Всичко е неустойчиво, всичко е непостоянно: нашият живот, животът на нашите родители, деца, роднини, здравето ни, финансите – всичко, което имаме е ненадеждно и във всеки момент можем да се лишим от него”.

 

Небрежността довежда до там, че усърдието ни напуска за известно време. Един подвижник казва, че молитвата, броеницата, поклоните, постите са нужни не на Бога, а на нас, защото ако това го няма, злото влиза в душата ни”.

 

„Кой избягва рани? Този, който бодърства, който има трезвение, внимателен е, внимава върху себе си и върху пътя и затова пада рядко. Кой получава рани? Този, който е невнимателен в пътя си и затова лесно пада. Често причината за това е нерадението. Нерадението при изпълнението на нашите задължения има опасни последствия”.

 

„Какво означава осъждане?”

 

„Какво означава осъждане? Осъждане означава, че смятаме себе си за безгрешни”.

 

„Съгрешил ли е някой? Не го съди; по-точно казано: не го осъждай. Плачи за неговото падение; отнеси се към него като към свой собствен грях”.

 

„Когато анализирам делата на човека не с намерение да го осъдя или да го унизя, не поради гордост, а с любов – например казвам, че за човека би било по-полезно да не прави това и това, говоря със състрадание и се моля за него – тогава аз не го осъждам. Но ако го наричам егоист и го унижавам в очите на другите хора – това е грехът на осъждането”.

 

„Въпреки че всички ние сме уязвени, всички сме покрити с рани и сме поразени от грехове, пак осъждаме другите. Всички хора в болницата са болни, но нито един болен не осъжда другия за болестта му. Никой не укорява съседа си: „Ти си болен!” – защото вижда, че и самият той е болен. А ние, макар че всички сме болни по душа, взаимно се уязвяваме. Това е все едно някой, който има болно око, да започне да осъжда друг, на когото са болни дробовете”.

 

„Колко много хора, които ние смятаме за нищожни, за грешници, изведнъж, в един прекрасен ден могат да се окажат в Божието Царство, а ние, които заемаме мястото на съдии и произнасяме присъди, да бъдем осъдени и да се провалим в ада!”

 

„Грехът е огън. Водата, която гаси този огън е покаянието. Ако в съседния дом избухне пожар, нима няма да притичаш и да помогнеш да бъде загасен? Ако стоиш и гледаш безразлично, пламъкът ще се прехвърли и в твоя дом. Така и когато огънят на греха изгаря твоя ближен, не можеш да оставаш равнодушен. Пролей сълзи и ти, за да угасне пламъкът. Ако останеш равнодушен, ще изпаднеш в осъждане и ще се обремениш с грях”.

 

„Трябва да внимаваме за думите си”

 

„Трябва да внимаваме за своя език: кога и какво говори, защото ние сме хора немощни духовно и затова постоянно падаме. Казват, че е по-добре да паднеш върху остри камъни, отколкото да пострадаш от остър език. И наистина: по-добре да паднеш върху камъни, да си разбиеш главата или да си счупиш краката; и краката, и главата са телесни членове и могат да бъдат излекувани. Но езикът! Чрез езика се вършат страшни неща: с една единствена дума човек може да бъде доведен дори до самоубийство! Осъждайки и унижавайки човека, можем да го доведем до отчаяние или да го тласнем в пътя на греха, а след това се оправдаваме: „Но аз просто казах”. Вижте какви са последствията!”

 

„Веднъж в манастира Симонопетра дошъл един бесноват. След бдението той, заедно с братята, излязъл от храма на балкона. Дяволът, желаейки да изкуши един монах, добър подвижник, водещ строг живот в Катунакия, направил следното. Бесноватият се приближил до монаха и казал: „Помисълът ме подтиква да скоча от балкона долу”. Монахът приел това за шега и отговорил: „Какво чакаш тогава?” А онзи взел че скочил и се пребил. Монахът мислел, че бесноватият се шегува, но онзи говорил сериозно. След това в продължение на много години мисълта за този случай мъчила монаха. Дяволът и така би довел бесноватия до смърт, но повлякъл и монаха-подвижник, за да го мъчи цял живот. Една дума, а толкова мъчения!”

 

„Често се случва така и с жените, които имат намерение да направят аборт. Отиват за съвет при приятелките си, а те казват: „За какво ти е да раждаш? И без това имаш толкова деца!” Жената и сама вече наполовина се е решила, а втората половина прибавя приятелката. Тя отива и прави аборт – извършва убийство. Без съмнение половината от отговорността за това убийство лежи върху нейната приятелка”.

 

„Така правят и някои мамички, които нямат много ум в главата: ако се случи дъщеря им да стъпи накриво, пристъпват със съвети: „Не позори себе си и нас, направи аборт и край”. Момичето отива и убива детето си. Върху кого пада отговорността? Върху майката, която е дала такъв съвет. Виждате ли каква вреда може да причини една дума? Затова трябва да бъдем много внимателни към своите думи”.

 

За враговете

 

„Да се помолим и за своите врагове, за тези, които ни клеветят, осъждат, преследват, които ни навреждат. Това е първото, което трябва да направим, защото ако не им простим и Бог няма да прости на нас”.

 

„Истинската любов към ближния се вижда тогава, когато човек от цялото си сърце – а не само защото така трябва, понеже Бог така заповядва – се моли за враговете си, прощава им и ги обича. Всъщност нашите врагове са наши благодетели”.

 

„Който ни изкушава, който ни осъжда и създава всякакви неприятни ситуации – от една страна е оръдие на дявола, а от друга – на Иисус. Светите отци казват, че враговете са нажежено желязо, с което Господ изгаря нашия егоизъм и гордост и ни лекува. Врагът действа по своята злоба, а ние ашладисваме дивата маслина към питомната и получаваме плод, полезен за вечен живот. Ето защо действията на нашите врагове са така благотворни за нас”.

 

„Искаш да отмъстиш на своя враг? Светите отци казват, че трябва да се помолиш за него и твоята молитва ще принуди Бог да се намеси. Бог ще действа в съгласие със Своята правда и ти ще се оправдаеш заради своята любов”.

 

„Покаянието е лекарство”

 

”Велика и неоспорима истина е, че всички ние без изключение сме поразени от стрелата на греха. Но ако грехът е язва, то покаянието е лекарство”.

 

„Покаянието е отговор на Божията милост или пък Божията милост е отговор на човешкото покаяние”.

 

„Има две реалности. Първата – това е Божието човеколюбие; а втората – човешката греховност. Питам ви: коя от тези две реалности е по-висша? Човешките грехове, каквито и да са, имат брой. А Божието човеколюбие е безкрайно и неизчислимо”.

 

„Когато раната зарасте, остава следа, белег. Когато се каеш, грехът се прощава и се изличава, така че не остава даже следа”.

 

„Покаянието извършва удивително чудо: то принуждава Бог да забравя. Бог е сърцеведец, Той е всезнаещ, в Неговата памет са всички хора и всички техни дела; и изведнъж Бог „започва да забравя”. Той предава на забрава греховете на хората, които искрено се каят”.

 

„Покаянието е плач, който води до радост”.

 

„През призмата на вечността”

 

„Житейският път – това са болка и сълзи; той целият е покрит с тръни и бодли”.

 

„Всичко прекрасно е свързано с болка, но и болката води до радост”.

 

„Розата изкарва бодли, а сред  бодлите разцъфва розовия цвят. Обикновено дъгата се появява след буря. Бурята трябва да мине, за да се появят на небето звезди. За създаването на шедьовър на скулптурата се изисква сериозна работа с чука. Великите души са задължени за своето величие на тежките скърби. Златото и скъпоценните украшения първоначално преминават през огън”.

 

„Този, който гледа на страданията през призмата на вечността, вече е победил”.

 

 

 

Да даваш от сърце

Януари 27, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

 

Любовта, с която даваме нещо на своя ближен, е по-важна, отколкото да му дадем каквото и да е.

 

Спомням си от моя живот един случай. Когато някога преподавах в руската гимназия в Париж при нас имаше един много строг и суров преподавател, необщителен и винаги усамотен, когото ние не разбирахме. И един ден децата го наблюдаваха как той върви по улицата към училището. Видяха и просяка, който стоеше там да протяга ръка. Мнозина минаваха покрай просяка, а някои даже му подхвърляха по някоя монета, а учителят се спрял, свалил шапката си пред просяка и му казал нещо. Просякът скочил, прегърнал го и го целунал. И този строг, намръщен учител продължил напред към училището. Там децата го обиколили и с любопитство го попитали: „Кой е този – ваш роднина ли е? познат? близък? приятел?” – „Не”. – „Защо свалихте шапката си пред него? Защо той скочи и ви прегърна, въпреки че, вие нищо не му дадохте?…”

 

И преподавателят обяснил, че вървял пеша от другия край на града към училището, тъй като нямал пари за път, и когато видял просяка, си помислил: „Ако мина покрай него, той ще помисли – ето още един човек, на когото му е все едно, дали съм жив или мъртъв, ще оцелея или не.“ И затова свалил шапката си пред бедняка, за да му покаже, че те са равни: че този не е просяк, а онзи дарител, че той е човек срещу човек, и му поискал прошка, за това, че не може да му даде нищо.

 

По-късно разговарях с този просяк и той ми каза, че през целия си живот не е получавал толкова много от никого, както от онзи беден минувач, който успял да види в него човек, и да му го докаже.

 

Нека помислим за това, какво значи да обичаме нашия ближен. Това не значи да даваш от излишъка си, а означава да даваш от сърце. От сърце, понякога една усмивка, стисната ръка, или най-малкото материално, което можем да дадем, така можем да съживим нечий живот, надежда, радост в другия човек. И ако постъпваме така, изведнъж може да се окаже, че сме били на мястото на Христос, че сме изпълнили това, което би изпълнил Христос на наше място: да възлюби Своя ближен както Себе Си.

 

 

Източник: https://vk.com/prosti

Не отлагай за утре

Януари 16, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

 

Случва се, живеещите в обществото, понякога един други да се оскърбяват. Това става или от лукавството на спъвателя дявол, който като ненавижда любовта между нас, подстрекава ни да оскърбим ближния си, или от слабостта на нашата природа, или от невнимание, а често пъти и от навик. В такъв случай непременно е нужно примирение, и тъй ще се запази братолюбието. Мнозина като оскърбяват ближния си, нехаят за това, и тъй, отиват на църква и се молят. Но в какво опасно състояние се намират те, се вижда от следното: Който съгреши против човек, той съгрешава и против Бога, а който оскърби човека, той оскърбява и Самия Бог, понеже Бог е запретил да съгрешаваме против човека и да го оскърбяваме. И така човек като съгрешава против ближния си и като го оскърбява, съгрешава и оскърбява Бога, Който е заповядал да не правим това. Любовта към ближния е свързана с любовта към Бога. Когато се руши любовта към ближния, руши се и любовта към Бога: който не обича ближния си, той не обича и Бога. А от тук следва, че който иска да се примири с Бога и да има мир с Него, той трябва първом да се примири с ближният си, и тъй да пристъпва към Бога, да Му се моли и да проси от Него милост. А от това се вижда, че суетна и напразна е молитвата на ония, които като оскърбят ближния си, непримирени с него, пристъпват към Бога за молитва. Това е именно дето казва Господ: „ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си. Помирявай се с противника си скоро, докле си още на път с него към съдилището, за да не би някак противникът да те предаде на съдията, а съдията да те предаде на слугата и да бъдеш хвърлен в тъмница; истина ти казвам: няма да излезеш оттам, докле не върнеш и последния кодрант„ (Мат. 5:23 – 26), казва Господ. Виж, християнино, колко ни е нужно примирението с нашите ближни. Докато не се примирим с нашите ближни, Бог не приема от нас ни нашето покаяние, ни молитви, нито нещо друго. Толкова скъпо смята Бог любовта и мира с нашите ближни. И така, пази се, като оскърбиш твоя ближен, да нехаеш за примирение; но незабавно се примири с него, да не би да попаднеш под справедливия Божий гняв. С дума ли си оскърбил ближния си, с дума се и примири. Смири се пред него и поискай от него прошка. С дело ли си оскърбил ближния си, с дело се и примири. Смъртта невидимо ходи подире ни и неочаквано ни грабва. А що ще бъде с човека, когато бъде грабнат непримирен и във вражда? С каквото си отидем от този свят, с това и ще се явим пред Христовия съд. Което сега е простено и изгладено, то и там няма да се яви. И така, възлюбений, примирявай се с твоя противник, додето си още на път с него. Затуй внимавай в това, християнино. Ти умееш да оскърбиш твоя ближен: умей и да се примириш с него, и не се бави в тази тъй важна работа – не отлагай за утре, защото не знаеш, дали ще доживееш до утрешния ден.

Бог е обещал на нас каещите се Своята милост, но не ни е обещал утрешния ден. И така убеди себе си, съкруши идола на гордостта в твоето сърце и се поклони смирено пред твоя ближен, когото си оскърбил. А когато се кланяш телом, кланяй се и по сърце. Искаш от него прошка с уста, искай и със сърце, каеш се с език, кай се и съжалявай и от сърце; защото вънкашното без вътрешното е нищо, а Бог следи по вътрешното състояние. Че аз ли ще искам от него прошка?! Аз съм благороден, а той е подъл човек. Но и той е човек, какъвто си и ти. Пред Бога, справедливия Съдия, и благородният, и подлият са равни. Той е запретил както на подлия да оскърбява благородния, тъй и на благородния да оскърбява подлия, и на Неговия справедлив съд ще застанат всички, и благородният и подлият. Погледни в гробовете на твоите прадеди и там ще видиш благородството си. Той бил зъл човек… Не е твоя работа да го съдиш, и не е известно, кой е по-добър: ти ли или той? Защото Бог съди по вътрешното, а не по вънкашното състояние. „Господ изпитва праведния, а душата Му мрази нечестивеца и насилника“ (Пс. 10:5). Така също, как ще свършиш ти и как той, не знаеш. Мнозина започват добре, но свършват зле: други започват лошо, а свършват добре. Не се хвали доброто начало, а добрият край и той завършва всичко. Но той няма да ми прости, макар и да искам прошка, Смирението обаче има такава сила, че прекланя и твърдоглавите; защото Бог, Който обича смирението, действува чрез смирението. Ти само се смири пред него и ще видиш силата на смирението: той непременно с любов и радост ще те прегърне и разцелува. А когато това не го направиш, вече сам ще бъдеш виновен за своето нещастие. Но той от моето смирение ще се надигне… Не е истина. Като види твоето смирение, и сам той ще се смири; а когато се надигне, непременно ще се унизи, според думите Господни: „всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен“ (Лук. 18:14). Но остави всичките твои предположения; нека той прави, каквото си иска; ти прави онова що е на тебе полезно и нужно, и което твоят Господ заповядва.

Оскърбеният трябва да прости на оскърбителя, за да прости Бог и на самия него, и с надежда ще се моли: „Отче!… прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“. „Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви“ (Мат. 6:12, 14-15), казва Господ. Виждаш ли, християнино, колко страшно е да не прощаваме съгрешенията на ближния си? Прощаваш ли ти съгрешенията на човека, ще ти прости и на тебе Бог; не прощаваш ли ти, и Бог на тебе няма да ти прости. За какъв се имаш ти пред Бога? Що е и твоята молитва? Почти нищо! Ти се гневиш против ближния си, а сам се намираш в гняв пред Бога; но това голямо нещастие ти е от самия тебе, понеже се гневиш и не прощаваш на ближния си съгрешенията му. Вярно е, че той ти е съгрешил; но и ти си съгрешил и съгрешаваш на Бога. Той ти е длъжник, но и ти си длъжник на Бога. Той иска прошка от тебе, но и ти искаш от Бога, Комуто се молиш: „прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“. Когато простиш от сърце на твоя ближен, то и сърдечно ще се молиш, и истински, а не лицемерно ще изговаряш тези думи пред Бога. А когато не прощаваш сърдечно на ближния си, но само с думи и с уста, твоята молитва е лицемерна и не те ползува, а се обръща в грях. Виждаш ли, до къде довеждат човека неговият гняв и вражда? Затова, възлюбений, победи себе си и като премахнеш гнева си, прости всичко на твоя ближен. Тогава ще се помолиш искренно, а не лицемерно: „Отче!…, прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“, и на тебе ще се простят и твоите дългове. Защото словото Божие е вярно, истинско и нелъжовно – което казва, то и така е: и което обещава, то се и изпълнява; и с каквото ни застрашава, то и ще се сбъдне, ако не се покаеш.

Прощаваме ли съгрешенията на нашите ближни, ще опрости и нам Бог по Своята милост; не прощаваме ли ние, не прощава и нам Бог. Човече! От самия тебе зависи прощението на твоите грехове и тяхното оставяне, а от това и твоето спасение или гибел. Без прошка на греховете няма спасение. Сам виждаш, колко е страшно. Често казваме: аз ли ще му простя нему? Не, той знае, кой съм аз и кой е той! И той и ти сте нещастни човеци, все едно – всички са грешници. Но знаеш ли сам ти, кой си ти и кой е Бог, Комуто си съгрешил и грешиш? А пред Бога, Комуто си съгрешил и грешиш, целият свят е като нищо (Ис. 40). Ако целият свят пред Бога е като нищо, ти пък едничкият, колкото да си голям и висок пред човеците, какво ли си? Толкова велик и безкраен е Бог. А какви са твоите грехове, човече, пред Бога? Какъв е и грехът на твоя ближен, с който те е оскърбил? Той е като стотинка при много хиляди жълтици, е като пеняз спроти десетици хиляди таланти, или, как по-добре да кажем, е като нищо спроти твоите грехове към Бога! Ти малкото и твърде малкото не мислиш да простиш, а голяма прошка се надяваш да получиш… Ти, човек и грешник, човека не прощаваш, а искаш от Бога, Който е вечна правда и непостижимо величие, да бъдеш простен! Ти – подобния на тебе не помилваш, а сам каква милост очакваш от Бога! Ето колко е опасно да не прощаваме съгрешенията на ближния си. Но аз в нищо не съм прегрешил – той без никаква причина се е оскърбил от мене. Вярно е, че понякога се случва хора да се оскърбяват без никаква причина, но що ни е виновен Бог? Праведен е Господ и в Него няма неправда. „У Тебе, Господи, има правда, а у нас – срам на лицата“ (Дан. 9:7). Обаче ние безумно и безсрамно Му съгрешаваме и така Го оскърбяваме, а после се каем и просим милост, и получаваме милост. Слава на Неговото човеколюбие, слава на безсмъртните Негови щедрости!

 

източник: „Райска врата“ – св. Тихон Задонски

 

Със своите мисли създаваме хаос в космоса

Януари 15, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

Ако носим в себе си мир, го предаваме и на другите. Затова е необходимо да се потрудите да има мир във вашите домове. Първо, трябва да имаме мир в себе си, за да го предадем и на останалине. Виждате, че на земята има твърде малко смирени и кротки, но те са блажени. Не се уязвяват от обидите. Както и да постъпиш с тях, те си остават мирни и тихи.

А ето какви сме ние – само да сме нещо неразположени, веднага ставаме резки, не можем да отговаряме благо. Така още повече влошаваме нещата – когато сами в себе си сме недоволни, и братята стават кисели. Не само това, но и се обиждаме помежду си. Значи аз съм длъжен да бъда мирен, тих и всичко да прощавам, каквото и да направят, трябва всичко да простя, да ги обичам и да не задържам обида в себе си.

Всеки желае да се приближи до смирена душа. А когато видим кротка и смирена душа, незлобива, която не се засяга, когато я обиждат, постоянно е мирна, блага, тя действа като сгряваща топлина. Нейните мисли са винаги радостни, на всички страни пръска покой, благодат Божия. И всеки би искал да се приближи до такава душа Защо? Защото има мирни мисли, с които въздейства на нервната система на всяко живо същество. Мнозина се чудят как зверовете отивали при светиите като питомни животни, без да ги нападат. А това е проста работа, не е някаква мъдрост. Светците не са имали страх от смъртта и всички са ги обичали – не само хората, а и животните. Когато кучето напада, то в действителност се отбранява. Ако вие се боите от него, то ви лае и напада, защото страхът неволно действа на неговата нервна система и то се брани. Но ако имаме любов към животните, те не биха ни нападнали, а биха пристъпили като питомни – така е било при светиите.

При нас в Петровец имаше един свещеник Б. Той беше твърде своеобразен човек, малко груб, отговаряше рязко, изискваше дисциплина, а невероятно обичаше животните. Около него беше пълно с кучета, котки и други животни. В един есенен ден отивал да освети вода при един енориаш, който имал немска овчарка, голяма като теле. Стигнал той до вратата и я отворил, а кучето скъсало синджира и право върху свещеника. Мислили, че от отеца ще остане само мантията. А той отворил обятията си и казал: „Айде да се поборим!“ Кучето си сложило лапите на рамената му и започнало да го лиже. Всички се зачудили, а той рекъл: „То знае, че аз обичам животните. Знае, че го обичам“. Виждате, какво означават добрите мисли, пълни с любов и доброта. С тях ние създаваме хармония или дисхармония.

Нашите мисли се осъществяват. Те представляват огромна сила. Затова трябва да са възвишени и благородни. Може да се каже, че сме подобни на невероятно силна мислена централа, която излъчва и приема сигнали. Учените са открили, че нашите мисли въздействат не само на разумното естество и животинския свят, а и на растителния. И той си има своя нервна система.

С каквито мисли се занимаваме, такъв ни е и животът. Ако мислите ни са мирни, тихи, благи, кротки, смирени, в нас ще властва мир. Той се излъчва от нас и въздейства върху нервната система на всяко битие, било разумно, било животинско, било растително. Всички очакват от нас любов, внимание и уважение. Но ние отдаваме съвсем малко на другите, защото не водим сметка за въздействията на мисълта си. Малко са хората, които правят това…

Ето сутринта дойде една майка със сина си. Тя беше идвала преди това няколко пъти и се жалваше, че не обича снаха си. Аз й казах: „Снахата е по-млада и не може да схване, че трябва да обича свекърва си като рождена майка, но ти си вече на години и трябва добре да размислиш за всичко. Естествено е в този свят, когато майката ожени сина си, да не понася снаха си, дори тя да е ангел. Външно всичко е добре, нищо не се забелязва, но въртешното недоволство се натрупва. Снахата не знае тази тайна на живота, нужно е да моли Господ да изпрати благ ангел на свекърва й, а и на нея самата да й даде сила да я заобича като родна майка. Виждате, че всяка физическа война започва с мислена. Първо в мислите си хората не могат да се понасят, а после започват да се унижават. Всичко, което се случва, е на мислена основа… Майката въобще не можеше да схване за какво й говоря. Виждах, че е много огорчена и опечалена и се наложи дълго да разговарям с нея. Обяснявам й: „Разбери, ако не можеш друго, поне опитай“. Ако снахата не е добра, моли Бога да й даде благ ангел, а и тебе да не забравя, да снеме този мислен товар от сърцето ти, който имаш против нея. А и спрямо всеки, който те е наскърбил, да ти даде Бог сила да ги заобичаш. Тогава ще видиш, ако излъчваш мирни и тихи мисли, пълни с любов и доброта, че за кратко време обстановката около тебе ще се измени. И снахата ще се промени. Знаеш ли, че ти я биеш, и то постоянно? Не физически, но в душата си не я търпиш и нямате мир и покой вкъщи. И за нейния мъж, твоя син, също няма мира. Тежко е, да, но постарай се да я заобичаш. Знаеш ли защо не я обичаш?“. „Не знам“ – казва тя. „Ами, отнела ти е сина, той вече не принадлежи на баща си и майка си, както когато е бил дете. Естествено човек се прилепва към своята жена. Майката желае да ожени сина си и се радва, когато това стане, но после страда повече от всички. Вече синът се обръща повече към жена си, не пита майка си дали е гладна, или жадна, така започва мислената война на майката. Тя може да продължава безкрайно, но в края на краищата ще видиш, че нищо не си направила. Опитай това което ти казвам, и ще видиш, че за кратко време всичко ще се промени“.

източник: „Мир и радост в Светия Дух“

Тези дни не можем да говорим за каквото и да е друго освен за Рождество Христово

Декември 24, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 


Тези дни са дотолкова наситени с присъствието на великия празник на Рождество Христово, че не можем да говорим за каквото и да е друго нещо, освен за техния смисъл. Невъзможно е да стоим настрани, защото това е до такава степен ярък празник в живота на Църквата и на нас самите, че духът ни е изцяло обсебен от осъзнаването на факта за Божието въплъщение в полза на човека. Затова днес, във времето на нашата среща, ще се опитаме да кажем няколко прости думи за това най-велико събитие.

Опитът от църковния ни живот и този от живота на светите отци потвърждава, че всеки път, когато предстоим пред Бога – дали молейки се, дали пребивавайки в храма в дните на църковните празници, или при друг случай, когато се срещаме с Господ – в това наше състояние откриваме две основни, характерни черти. Преди всичко, ние се изпълваме с радост, защото виждаме, колко голяма е Божията любов към човека. Сърцата ни се изпълват с умиление и благодарност, когато разбираме колко велик е този Божи дар. Но едновременно с това представянето ни пред Господ Иисус Христос се превръща и в съд за нас. Особено в тези свети празници, в които споменаваме земния път на Христа, Неговите проповеди, Неговите дела, всички тези събития произвеждат съд над човека, и този съд е спасителен за нас. Той не осъжда човека, а го спасява.

По този начин ние посрещаме празника Рождество Христово, от една страна, за да почувстваме голямата любов на Господ към нас и да се изпълним с дълбока благодарност към Него за всичките неизброими блага, дарувани нам, а от друга страна, онова, което е много по-полезно в практическия смисъл за нашите души – да извършим съд над себе си. Защото, както казва апостол Павел, ако ние сами осъдим себе си, то няма да бъдем осъдени от Господ. Което означава, че ако сами се осъдим в настоящия живот, няма да бъдем съдени в последния ден, защото съдът вече се е извършил днес, на този етап от битието ни.

Сега стоим пред лицето на великия празник Рождество Христово, живеем в неговата атмосфера за да проверим себе си, да се самоосъдим и като критерий за това се явява всичко, което Господ е извършил за нашето спасение. Та нали знаем, че Господ не прави нищо случайно и не е постъпвал по някакво стечение на обстоятелствата, но всичко е било изначално управлявано от Него, всичко е станало по Неговата воля, чак до последната подробност. По Негова воля Той се е родил в точното време, по такъв начин и на това място.

Фактът, че благодарение на празника Рождество Христово ние се подлагаме на съд е отразен и в житията на Божиите угодници. Забелязваме, че те са съпоставяли всяко събитие в живота си с Христовия живот. Неведнъж виждаме как тези Божии човеци, когато са се оказвали в трудно положение са си припомняли събития от живота на Христа, стараейки се да разберат доколко техните действия са сравними с тези на Самия Господ. Та нали ние искаме да вярваме, че християнин е този, който се старае да подражава на Христа по мярката на човешката си природа, и разбира се, на когото не му се удава, подражанието, го заменя с покаяние, смирение или скърби, в цялата духовна работа, която извършва вътре в себе си.

В тези свети дни, когато нашата Църква възпява великото снизхождане на Господ към човека и чрез дивните песнопения разкрива дълбокия богословски смисъл на този празник, добродетелните мъже-старци стоят в олтара като осъдени, взирайки се в събитията на Рождество Христово. Помня, когато старецът Ефрем Катунакски се върна от Йерусалим, отидохме да го поразпитаме за светите места. Очаквахме, че ще ни каже колко го е развълнувало посещението на местата на бичуването на Христос и Голгота, но се оказа, че най-много го е поразила пещерата на Рождество Христово във Витлеем, защото намирайки се там, той се поставил пред събитията, случили се там преди две хиляди години. Сподели ни, че по-рано си мислел, че живеейки в малката си отшелническа килийка в Катунакия имал чувството, че това е нещо значимо, че е направил нещо в живота си като пребивава в пустиня. Но от момента, в който видял къде се е родил Христос, той съвършено замлъкнал, почувствал как неговото „аз“ взело да се руши. „Там Христос ми затвори устата“, каза ни отец Ефрем. Та нали Христос се родил в пещера, гонен и презиран от всички хора, нямайки даже къде глава да положи. Никой освен простите овчари и персийските влъхви не разбрал, че в тази нощ се е случило най-великото събитие в човешката история – Божието въплъщение, извършено в крайна нищета, в крайно смирение, в тишина и съвършена неизвестност.

Всеки път, когато животът ни кара да изпитваме различни трудности, можем да се озовем мислено пред Витлеемската пещера, за да поразсъдим, доколко онова, което правим и това, към което се стремим, съвпада с онова, което е извършил Господ на Своето Рождество. Този принцип можем да прилагаме през целия си живот.

Навярно и вие сте чели в Патерика истории за хора, изпаднали под влияние на различни страсти – злопаметност, отмъщение, или пък злоба, която сама по себе си се смята за главна страст. И ето, за да помогнат на човека да се избави от тази страст, духовните отци не устройвали съдебни дела, на които да се мъчат да докажат с логически доводи кое е добро и кое лошо, но успявали с един прост разговор за живота на Христа да убедят хората – а и нас, впоследствие, че не постъпваме по християнски. Всеки път, когато се поддаваме на чувствата си, ние долавяме това и нашата светска логика се бунтува и иска справедливост – и то светска справедливост, светско оправдаване, пълно отстояване на правата ни. И ти не можеш да дадеш отговор на този зов, защото всички аргументи, които ти предлага логиката са често подплатени от нашата човешка слабост.

В такава ситуация на човек му остава само едно – да застане мислено пред събитието Рождество Христово и да се запита: „Всичко онова, което искаш, което правиш, към каквото се стремиш или мислиш – в духа на Христовия живот ли е? Така ли е постъпвал Сам Господ?“ Изследвай този въпрос, постави се редом с Христа и тогава, ако решиш, че делата ти не противоречат на Господния живот, тогава можеш смело да вървиш напред.

От мига, в който ангелите запели „и на земята мир“, тези думи се превърнали в забележителен лозунг за целия свят, защото днес мирът стана много скъп и е трудно да бъде опазен. Много хора, между впрочем очаквано, разбират под думата „мир“ липса на войни, вълнения, безпорядък. Обаче Христос е казал следното: „не мир дойдох да донеса, а меч“ (Мат. 10:34). Значи ли това, че Христос говори за едно, а ангелите друго? Всъщност, мирът, който е дошъл на земята е Сам Господ, станал човек, за да можем да Го възлюбим. С това Той ни е казал, че нашата връзка с Бога не е просто теория. Можеш да бъдеш ревностен последовател на някоя философска система но никога няма да встъпиш с нея в отношения на любов, защото колкото и силно да я обичаш, тя никога няма да те заобича. В Църквата е точно обратното. Тук изобщо не се сблъскваме с никакви теории. Словото не е станало някаква идеология или философия, Словото е станало плът, станало е човек, за да можем да Го обикнем. И когато Го заобичаме, тогава разбираме, че То ни е обикнало още изначало. От мига, в който решим да се подвизаваме, за да възлюбим Господа, още от първата ни крачка към Него, веднага ще усетим Неговата велика любов към нас, която Той е имал към нас още преди да пристъпим към Него. Ето това тайнство може да се извърши само в Църквата. Затова Христос, бидейки мир за целия свят, е станал обект на любовта. Не обект на вярата! Та нали човек е длъжен да излезе извън рамките на вярата и надеждата и да пребивава в любовта. Както е казал апостол Павел: „а сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта“ (Кор. 1, 13:13). Затова любовта се явява емпиричен и онтологичен факт, благодарение на който човек може истински да усети връзката си с Бога.

Този път бил следван от всеки, възлюбил Господа докрай. Да си спомним за първомъченика Стефан, който, подражавайки на Господ, засвидетелствал любовта си към Него. Светият архидякон и първомъченик Стефан, този пълководец на всички мъченици, след залавянето си от страна на евреите заради проповедите му, бил принуден да застане на съд пред синедриона. По време на този съд той изповядал вярата си и лицето му просияло като на ангел. Юдеите го осъдили на смърт, отвели го на мястото за екзекуция и почнали да хвърлят камъни по него. По Моисеевия закон такава смърт била определена за най-нечестивите грешници. Представете си само, че сте със завързани ръце и крака, захвърлени на някое място и по вас мятат камъни, докато умрете. Каква страшна и безмилостна смърт! А свети Стефан в същото време, както ни сочи Свещеното Писание, се молел в този миг не за себе си, а подобно на издигнатия на Кръста Христос, за хората. Свети Стефан изспуснал последния си дъх, молейки се за ония, които го убивали с камъни: „Господи, не им зачитай това за грях“ (Деян. 7:60; сравн. Лука 23:34). При това умът и сърцето на св. Стефан били заети не от гняв към юдеите и от летящите към него камъни, но единствено от това Господ да не им вмени това за грях. И така, ако искаме да разберем, кога точно св. Стефан е станал подобен на Христос, лесно ще забележим, че той се е уподобил на Господ не в момента на мъченическата си смърт, а преди всичко, когато сърцето, умът и любовта му били обърнати към тези, които хвърляли камъни по него.

Днес отбелязахме паметта на друг мъченик – св. Маврикий, който бил подложен на най-ужасни мъчения. В Синаксара се говори, че той живял в 3-ти век, във време на гонения на християните. Св. Маврикий бил заловен заедно с други християни. Когато отказал да се отрече от своята вяра в Иисус Христос, бил обвинен и подложен на жестоки мъчения. Тогава императорът взел момчето, родния син на св. Маврикий на име Фотин и го убил пред очите на баща му. Преди това казали на св. Маврикий: „Ако не се отречеш от Христа, ще убием детето ти!“ Представете си ужаса на този избор! Но св. Маврикий останал верен на Христа и тогава екзекутирали сина му. После злият император измислил друго мъчение. Взел св. Маврикий и другарите му и заповядал да ги поставят в блато. Там ги завързали за стълбове и ги оставили да ги ядат мухи, комари и всякакви насекоми, които са в тези места. На Максимиан не стигнала и тази жестокост и положил тялото на отрока Фотин пред вързания Маврикий. В продължение на десетина дни мъчениците преживели жестоки страдания, докато накрая изспуснали дъх.

От времето, в което Христос дошъл на земята и донесъл мира Си, милиони мъченици отдали живота си заради вярата си в Иисуса Христа. Защо са го направили? Защото наистина са възлюбили Христа, вкусили са от Неговата голяма любов, защото животът Христов заговорил в сърцата на тези хора. Събитията, които споменаваме в дните на църковните празници били съд за тях. Те измервали своя живот по мярката Христова. От една страна, те виждали Христос като пример на смирение, понасяне на мъки, неизвестност, мълчание, изгнание, нищета, а от друга страна – себе си, осъдените. Именно заради това съдът за тях бил извършен. За тях Христос станал не Съдия, а Живот Вечен. Ако човек живее по този начин в Църквата, поставяйки всеки път Бог преди себе си, осъждайки живота си и позволявайки на Господ да извърши съд над него още в този живот, то в последния ден ще избегне съда.

Наистина, как може да бъдеш следовник на Христа и да живееш живот, чужд Нему? Господ ясно е отбелязъл чрез апостолите и опита на светите отци, че ако в нас живее Светия Дух, то трябва да има и плодове на Светия Дух. И за да не си търсим оправдание, Господ е казал конкретно: „А плодовете на Духа са: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание. Против такива няма закон“ (Гал. 5: 22-23). Вземете този списък на плодовете на Светия Дух и изследвайте себе си и ако намерите, че вместо любов във вас живее ненавист, вместо радост – униние, вместо благост – отмъщение и т.н., така ще разберете в какво положение сте. Такъв съд над себе си носи спасение. Ще познаете дървото по плодовете му. Затова ако тези свети празници се възприемат от нас като съд над живота ни, тогава с увереност може да се каже, че те са спасителни за нас. Те ни дават повод за духовен подвиг чрез покаяние, смирение, промяна на живота ни, но едновременно с това и ни възпламеняват да припадаме с любов и да просим милостта Божия, доколкото се уподобяваме на народ, седящ в тъмнина (ср. Мат. 4:16). Да кажем на Господ: „Къде ще просияе Твоята светлина, Господи, ако не на тези, които се намират в тъмнина?“ (Пс. 66: 2-3). Та нали именно тогава, когато се намирам в тъмнина, тогава започвам да търся светлината. Но ако се залъгвам, че пребивавам в светлина, тогава това е очевидна тъмнина, която не ни дава да видим истинската светлина.

Скъпи братя, да си пожелаем един на друг тези дни да бъдат за нас спасителни, за да ни доведат до Христа, Който чрез онези събития от Своя живот ни преподаде урок и ние осъзнаваме, че нашата връзка с Бога не е някаква си абстракция, но има конкретни плодове и резултати. Нека са благодатни за нас тези свещени дни! Нека Господ да бъде винаги с нас и да ни дарява радостта от Своето присъствие. Амин.


 Из книгата на митрополит Атанасий Лимасолски (Николау) в интернет-магазина „Пемптусия“ (Спасение)

 

 

 

 

Кои хора след смъртта си ще попаднат в Царството Небесно?

Декември 19, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Нашият живот е много кратък. Вече при мъжете той се е съкратил до петдесет и пет години, при жените до шестдесет и пет – седемдесет, т.е. той е изключително кратък. И ако по-рано човек е поумнявал към деветнадесетата си година, то сега мъжът на двадесет и пет години е все още дете, чак към тридесетата му година в главата му нещо започва да се прояснява, той до някаква степен става възрастен – а на петдесет и пет години вече умира. Тогава, колко живот му остава? Двадесет и пет години. За такова кратко време кое дърво може да израсте? Ако засадите бор, той за това време ще стане едва колкото ръката ви дебел – при положение, че започне да расте. А ако това не се случи? Тогава от него изобщо няма да стане нищо.

 

И така животът преминава в грях, и вратите за човека се затварят – човекът умира. Настъпва разпадане на неговата цялост: тялото е отделно и душата е отделно. В това състояние човек вече с нищо не може да си помогне, твърде късно е. И ако той е живял само заради плътта си – какво може да направи сега? Плътския живот е изчезнал, сега червеите се хранят с неговата плът. Ако той е водил духовен живот – къде са сега неговите книжчици? Къде са му магнетофоните? Къде е родната природа? Изкуството? Къде е всичко с което е живял? Нищо няма. За какво е живял? Само страдание и плач: какво съм направил? Защо съм погубил своя живот? Пред телевизора съм стоял, гледал съм хокей, цял живот съм дрънчал с тенджерите, хиляда парчета торта съм изпекъл, но в това нямаше смисъл. Затова ще има плач и скърцане със зъби – остава ни само да скърцаме със зъби от яд, заради нашето безсилие, защото кой ни е виновен, ако не самите ние? Църквите са отворени, Свещеното Писание е написано, ето ви и молитвеник – заповядайте, молете се, изправете душата си, стремете се към Божието Царство. Но всичко това е било безинтересно, затова няма нищо в душата ни: няма любов към Бога, няма желание за Царството Небесно.

 

Затова Господ казва: „И ще дойдат от изток и запад, и север и юг, и ще насядат на трапеза в Царството Божие. Така последните ще станат първи, а първите – последни.” Много от тези, които от детство вярват и ходят в храма, когато им хрумне, от „дъжд на вятър”, никога няма да влязат в Царството Божие. А ще влязат други хора, които, все още може да не са попаднали в църквата, може и вяра да нямат, но които ще повярват и ще отхвърлят всичко и ще започнат сериозно да се занимават със спасението на своята душа. Човек може да повярва в последните години от своя живот, да се опомни – и за това кратко време да успее да съгради в своето сърце Царството Небесно…

 

източник: Святое православие – VK

 

Където е тихо, можеш да чуеш нещо

Декември 4, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Сладкарница

 

 

Днес гледаме да се осветим с малко труд.

***

Колкото повече се трудиш, толкова благодат и радост приемаш. Бог би могъл да изпълни сърцето ни с такова блаженство, любов и божествен ерос, че да паднем на земята, без да можем да издържим. Но тогава бихме напуснали манастирите и бихме се затворили в пещери. Мирските хора биха оставили делата си и семейните грижи и децата си. Затова Бог, Който е любов, не ни изпълва с такава любов и божествено блаженство.

***

- Тежък ли е калугерският живот, геронда? – попитали един мъдър старец.
- Не е тежък. Идва времето, където, когато забравиш себе си, виждаш, че е най-лекият товар.

***
Рече един пустинник – ако това, което дължиш в този живот, го издължиш, тогава се спасяваш. Но ако получиш някой удар в повече, получаваш и някой лев повече. Ако човек несправедливо получава удари, тогава има „нетна” заплата. Тоест много пъти хора с добродетелен живот ги спохождат най-лоши неща. Ако Бог допуска нещо, защо го допуска? Нека дам един пример. Едно много добро семейство. И мъжът е много добър, и жената, и децата. Всички се черкуват, причастяват се и т. н. В даден момент минава някой пиян или луд, удря с кола мъжа, който е глава на семейството, и го убива. След това, тези хора, които са отдалечени от Бога, казват: “Виж го! С кръст в ръка ходи и затова си изпати!” Това е безочие. Бог допуска да умират хора без изобщо да са виновни, за да даде възможност на напълно безочливите да казват това, което казал и добрият разбойник. Какво виждаме в двамата разбойника? Единият хулил Христос: “Ако си Бог, слез долу!” и т.н., а другият казал: “Нямаш ли страх от Бога? Ние справедливо страдаме. Човекът нищо не е направил. Нямаш ли страх Божий?” За да даде Бог възможност на безочливите да се освестят, допуска някои хора да пострадат, без да са виновни.
Докато тези, които си патят от това, може да са любимите Божии деца. Вярвам, че в Рая Бог няма да им каже: “Седни на това място”. А: “Изберете най-доброто място!”. Разбрахте ли? Така е. С това да търсим правата си губим всичко. Губим и нашия мир, губим и нашата награда.

***

Някой попитал един старец колко години е на Света Гора и той му отговорил:
- Много години съм тук, но напредък нямам. И чакалите живеят в пустинята, но чакали остават.

***
Колко по-духовен е човекът, толкова по-малко права търси в този живот.

***
Един просветлен монах съветвал: имай любов към всички, но особени отношения с никого.

***
Старецът Йосиф Исихаст казвал: главната цел на дявола е да порази вярата и така да орезили човека като предател и вероотстъпник.

***
Старецът Герасим Песнописец казва: св. Григорий Палама казва, че единственото, което Бог не може да направи, е да се съедини с нечистия човек. Тук е безсилен.

***
Старецът Модест Констамонит ни казваше: имайте доброволна слепота. Не гледайте грешките на другите.

***
Един старец каза: не съм се занимавал с много неща. Малко светоотечески места зная и полагам усилия… както и да е. Това, което съм разбрал, е, че не съществува горчилка в човека. Горчилката става сладка, когато я посрещаш духовно. Виждаме много пъти един човек да съгрешава. Скърби, когато реално се покайва, чувства тъга, изповядва се и има божествена утеха. И когато не чувства тази утеха, тогава трябва да разбере, че нещо в него го изкушава, помисълът го изкушава и трябва да отиде да го каже, и така идва утеха и напредва. Съучаства в скръбта на някой негов брат, който страда, моли се, и Бог му помага.
Рече отново: когато човек е освободен от многото тревоги, тогава до него намират покой всякакви хора.

***
Простодушният дионисиатски монах старец Давид казваше за злото на осъждането. Внимавай, да не казваш еди-кой си прави това и другият онова. Защото така ще загубиш Христовата благодат. И на магаре да прилича някой, не го осмивай. Обичай ближния като себе си, така казва Христос.

***
Богоносният духовник папа Сава никога не обвинил човек. Когато го питали „Какъв човек е онзи, духовнико?”, той отвръщал: “Свят човек е той”.

***
Във вашите съждения винаги да поставяте една въпросителна. Не знаем какво може да стане.

***
Сърцето се очиства с въздишка, с любочестие. Да „накиснем” душата в сълзите. Но и една въздишка с болка в душата е равна на две кофи със сълзи.

***
Имало монаси – отговарящи за кандилата – в скита „Света Анна” и в манастирите, които по време на тяхното послушание плачели пред свещените икони.

***
Детето ми, съветвал руският подвижник Тихон, измивай със сълзи нозете на Христос, и Христос ще измие греховете ти.

***
Първите сълзи са сълзите на божествената утеха. Разтърсва се и плаче онзи, който казва Иисусовата молитва. Второто състояние са сълзите на славословието. Човек се движи в друго пространство. Първите сълзи и тялото изтощават, докато вторите дават витамините на душата и тялото. Те са сълзите на радованието, на славословието. По това човек вижда разликата.

***
Попитали някога един светогорски старец – какво е Света Гора? и той отвърнал „на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник”. Тук имаме мнозина, които се покайват. Или по-скоро всички се покайваме.

***
Смирението е долното стъпало на добродетелите. Любовта е горното стъпало.

***
Защо не ставаме свети днес? – защото нямаме смирение.

***
Нашата гордост кара Бог да не ни чува. Старецът Тихон Руски казва: едно е девството, друго смирението. Много горделиви девственици отидоха в ада.

***
Когато братята и отците пожелавали на неоскитския старец Теофилакт „на добър Рай!”, той отвръщал: Раят не е обор, за да приеме мене, скота! Такова себеукоряване имали светите отци.

***
Някой може да се подвизава понякога с любочестие, но да няма голям напредък, защото няма смирение. Докато други да се подвизават по-малко (аскеза, пости и т. н.) и да напредват повече, защото имат много смирение и то компенсира много неща.

***
Човекът първо се отдава напълно на Бога и след това Бог го очиства и го дава на хората. Когато човек вярва, че е по-лош от всички, тогава едно „Господи помилуй”, което ще каже за хората, струва повече от хиляди „Господи помилуй” на другия.

***
Бог ни дава много възможности, за да придобием Рая, но ние не приемаме всички тях, а ги пропъждаме. Да нямате доверие в себе си, самоувереността е голяма пречка за Божията благодат. Пълно доверие да имаме само в Бога. Когато възлагаме всичко на Него, Той се задължава да ни помогне.

***
Живейте в трайно славословие и благодарение към Бога, защото най-големият грях е неблагодарността и най-лошият грешник е неблагодарникът.

***
Приличаме на копривата. Отдалеч изглежда зелена, като поле, като градина, но когато я доближиш и я докоснеш, усещаш жилото й.

***
Попитали един пустинник:
- Как трябва да посрещаме похвалите и възхвалите?
И той отвърнал:
- Да имате смирение и да познавате добре себе си. Да ви дам пример. Когато резбовам лика на един светец и приключа, мисля, че е добър. Поглеждам го отново след малко и виждам, че има недостатъци. Ако сложа лупа, ще видя, че не е нищо особено. Същото става и с ръцете. Виждаме, че са чисти. Но ако ги поставим под лупа, ще видим мръсотия и много микроби. Затова да гледаме внимателно себе си и така ще виждаме, че не сме нищо, ако ще хората да говорят.

***
Един подвижник пращал своя послушник да продава ръчния им труд в Карея. Там послушникът чул в Протатоса прекрасни песпопения, мелодично пеене и т.н. Един ден казал на стареца си:
- Геронда, имам помисъл. Ние тук в пустинята нищо не правим. Да видиш как там възпяват Бога. Песнопения, хорове, велики неща. Ние тук само с броеница, само ГОСПОДИ ИИСУСЕ ХРИСТЕ…
Тогава старецът го взел един ден и му казал:
- Да отидем, детето ми, да видим какво правят тези отци. И ние да изпълняваме техния типик.
Когато отишли, той се навел на ухото му в храма и му прошепнал:
- Наистина, чедо, тук славят Бога!
Но не сварил да довърши и започнало страшно земетресение. Земята се разтресла. Тогава певците веднага оставили псалтикийните книги и териремите и започнали да се молят с броеница, викайки „ГОСПОДИ ИИСУСЕ ХРИСТЕ, СИНЕ БОЖИЙ, ПОМИЛУЙ НИ”!!!
- Геронда, да си ходим в нашето безмълвие и калива! Това, което ние правим, стои по-горе от пеенето.
Те наистина установили, че най-добрата молитва е молитвата с броеницата.

***
Както корабите, които са в опасност, постоянно излъчват сигнал за помощ, така човек постоянно трябва да казва молитвата Господи Иисусе Христе, помилуй ме!

***
Търпението се придобива, не се купува, казваше един подвижник.

***
Духовният живот се нуждае от търпение, твърдо търпение. Човекът е променлив.

***
Когато попитали болния старец Николай от Неа Скити как се чувства, търпеливият старец отговорил:
- Слава Богу! И още заслужавам!
Когато почина, лицето му сияеше.

***
Един свещеник попитал стареца Монахос, който бил болен:
- Как сте със здравето, отче?
- Е, добре. Сега се появиха и други заболявания. Всички обаче са нужни. Как ще отида там горе, отче мой, с празни ръце?

***
Господи мой, защо да страдам толкова много? – се жалвал някога болният добродетелен старец Артемий Григориатски.
Тогава видял Владиката Христос, Който му показал ръцете Си и реброто Си и му казал – Виж колко търпение проявих. Ти заради Моята любов няма ли да проявиш търпение?

***
Болестта е божествено посещение. Болестта е най-велик Божи дар. Това, което човек може да даде на Бога, е болката.

***
Геронда, толкова години на Света Гора не видях никакво видение и нямах никакво вътрешно известие – казвал на стареца Йоаким живеещият в Англия светогорски руски йеромонах Софроний, ктитор на тамошния манастир и автор на житието на свети Силуан. Старецът Йоаким му отговорил:
- Кой ти дари търпение и живееш на Света Гора, и то в страшната Карулия, освен Бог? Би ли могъл да останеш тук без явната помощ на Божията благодат? Друго чудо по-голямо от това не търси и дар по-висш не искай!

***
Един млад монах отишъл при авва Зосима Карулиотски и му казал:
- Геронда, имам изкушение.
- Детето ми, изкушението съществува навсякъде. В яденето – изкушение, в съня – изкушение. Спомни си какво казва Патерикът – отнеми изкушенията и никой няма да се спаси.
И така подвижникът се утешил.

***
В пещерата на преп. Петър Атонски живеели старецът Хризостом и монахът Сергий. Сатаната борил монах Сергий да напусне аскетическата арена и да изостави борбата. Някога посетил един старец в Карея, който с голямо себеотрицание и търпение се грижил и погребал четирима старци.
- Как живееш сам тук? – го попитал монах Сергий.
- И мен дяволът ме бори да си тръгна, но знаеш ли какво ме държи? – отвърнал героичният старец. – Ела да ти покажа моите съкровища.
- Кои са твоите съкровища? Не виждам нищо.
Той го взел и отвел в една стая, където имало стари обуща, пробити от дългогодишно носене, стари подрасници и стари скуфии на неговите старци, но и негови собствени, белези за безброй борби и жертви…
- Ето моите съкровища! Кажи ми, как да ги изоставя?
О. Сергий се поучил от тези мълчаливи съкровища и учители повече от всяко друго поучение.

***
За немилосърдните хора, които умират, правете помени и най-вече давайте милостиня. Съществуват много бедни. На тях да давате. За помен да използвате жито, а не сладки, както правят мнозина напоследък.

***
Пребедният и дрипав румънски подвижник Е. нямаше къде глава да подслони. Помагаше на трапезата в руския манастир и това, което вземаше, го даваше като милостиня на отдалечените подвижници. Това е единствената възможност да се спася – казваше. Да прося, смирявайки се, да се трудя, да раздавам.

***
Един монах попитал неговите посетители:
- Какво работите?
- Геронда, нямаме добра професия. Търговци сме – отвърнали срамежливо.
- Имаме, братя мои, голяма нужда от добри търговци. Наистина, я ми кажете, какво правите, когато поскъпнат нещата? Продавате и старите, които имате в магазина, на нови цени?
- Да, геронда. Как другояче да постъпим?
- Добре, но вие от старите правите двойна печалба. Естествено не можете да ги продадете на старите цени, защото другите търговци ще протестират. Вие обаче, допълнителната печалба, която получавате от стоката, която имахте в магазина, да я давате като милостиня.

***
Когато старецът Артемий прислужваше в един григориатски метох в Арта и ходеше да пазарува на пазара, се връщаше с празни ръце. Каквото имаше, го раздаваше на бедни и старчета.

***
Казваше старецът Паисий: жената, когато е бременна, трябва да е спокойна, да чете Евангелието, да се моли, да казва Иисусовата молитва. Така се освещава и детето. Отсега започва отглеждането на детето. Внимавай да не разстроиш бременната жена по някаква причина. Дяволът се опитва да разруши всичко, за да не намери младото поколение добър „квас”, за да се „закваси”.

Трябва да опростим живота си. Охолството уморява. Някои постоянно сменят мебели вкъщи и т.н. Търчат след това да спечелят повече пари и така се изпълват с тревога. Добре е семейството да има един и същ духовник. Мъжът, жената, децата, това помага много.

Един вярващ попита стареца:
- Геронда, днес децата разбраха оценките си и са разстроени.
- Виж, днес големите искат да вземат много пари за малко работа, и малките да получават високи оценки без четене. И ако е възможно да не си тръгват от кафенетата и да се обаждат по телефона да питат какви оценки са получили.

Дори в брака човек трябва да се въздържа от наслада. Да поставя спирачка на своето сластолюбие. Някой попита стареца Паисий:
- Геронда, днес много млади хора не искат да създават деца, защото си мислят в какъв свят ще ги родят. Замърсяване от химически елементи, от радиоактивни елементи, живот, пълен с тревога, свирепо общество, войни, глад, убийства, насилвания, грабежи, отвличания… Мисля си, дали вече не сме в епохата на Антихриста и да не би вече да не си струва човек да се жени и да създава деца?!

- Не, Танасис, не е така! Християните по време на гоненията не са ли се женили? Женили са се и деца са раждали! Имали своята надежда в Христос, не в хората. Маловерие е този помисъл. Бог за един миг може да поправи всичко. Да премахне всичко криво. Хората кроят планове… и Бог има Своите. Да знаеше колко пъти дяволът опаса земята с опашката си, за да я разруши… Бог не го остави… развали му плановете. И злото, което дяволът тръгва да прави, Бог го оползотворява и излиза голямо добро. Не се тревожи!

Някой попита:
- Геронда, има някои съпрузи, които докато искат, не могат да създадат деца. Защо става така?
- За да се устрои и някой сирак… и Бог им дава тяхно дете след това!

Старецът рече отново:
- Когато някой се връща от работа и е изнервен или стресиран, по-добре да отиде да се разходи в парка за 20 минути и да се върне у дома спокоен и с усмивка, ако ще да закъснее.
Днес замаяха човека. Поразяват горките деца оттук и оттам с различни теории, след това ги обзема страх, тревога и се отдават на наркотици и забавления. Но това светско забавление прибавя стрес. Виждате, от този живот човек вкусва в някаква степен ада или Рая, ако живее според Божията воля, според Църквата.
Ако човекът обикне Бога, обича и ближния и след това сърцето му прелива (от любов) и обича животните, цялото творение.


Превод: Константин Константинов