Бойте се от среща опасна за душата ви

Юни 19, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Чистоплътните хора, полагащи грижа за чистотата на своите дрехи, се стараят да заобиколят всеки човек, който може да ги изцапа с мръсотия. Не искаме да се докосваме до нечистотията, защото самите ние ще се изцапаме. Така и християните трябва да пазят чистотата на сърцето си, като стоят по-надалече от онези, които са пълни с духовна нечистотия.

Не се смесвайте с тълпата на нечестивите хора, избягвайте ги, за да не се заразите с духовна смрад, търсете общуване с чисти хора, благородни, праведни пред Бога. Те са много малко, но те са до всеки от нас. Прикрепете към тях със сърцето си…

Отивайте там, където е чисто, добро, свято; не отивайте на такива забавления и зрелища, които мръсната тълпа така силно жадува, крещейки с диви викове от възторг, като приветстват онези които не заслужават това. Пазете се от срещи, опасни за душата ви! Пазете се от тези, които могат да бъдат причина и повод за грехопадение.

Помислете, какъв отговор ще дадете пред Бога, ако вие самите не се очистите от духовната мръсотия, и не хранете с нея вашите деца. В крайна сметка, само чрез придобиване на чистота, ние можем да се надяваме, че ще влезем в царството Божие. Пазете се от нечистотията на света, пазете децата си от всяко оскверняване с нечистотията и мерзостта на този свят… Амин.

източник: https://vk.com/itreba

Петдесетница

Юни 13, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Кои са чертите на духовния човек, който се подвизава и обича Христос? Ако някой иконописец иска да пресъздаде чертите на душата на човека, който се смирява, обича, разпва се подвизава се, кои биха били те?


Подвижник на вярата, изучителят на Евангелието има за черти раждането, кръщението, преобразяването, разпването, възкресението. Има чертите на Петдесетница. Тези духовни черти може да събере един иконописец, за да ни представи душевните белези на този човек.


Всяко нещо, което Христос направил и дал, е едно изцеление и възстановяване на човека. Утешител означава Онзи, Който утешава – утешава един безутешен човек. Защо човекът е безутешен, какво е това, което създава толкова задушаващо и тежко външно и вътрешно състояние на човека? Човекът е безутешен поради своето падение. Как да се утеши човекът, който бива създаден като Божий образ, влиза в Божията благодат, в светлината на любовта на Твореца, намира се в Източника на живота, и когато внезапно той падне, изпада от живота в смъртта, от благодарението и славословието в неблагодарността, и тогава не може да бъде нищо друго, освен безутешен. Защото смъртта, дистанцията, която се създава между Бога и човека, прави безутешни душата, ума, живота на човека и той става един плач. В стиховете на поетите можем реално да чуем това, което Бог казва на човека. Човекът, падайки, губи общението и се намира в безутешна самота. Този поет казва: как можа, след толкова любов, да почувстваш внезапно самота? Как можа да се почувстваш сам? Това са думи, които Бог, Чиято любов създава това общение, това райско състояние, може да каже на един човек, който пада и осъжда себе си на една трагична и безутешна самота. Безутешен и сам е човекът, потопен в ужаса, във варварщината на смъртта. Бог обаче отново идва, за да даде на човека това, което е загубил. Какво ни дава Христос? Сред самотата, на която сме се самоосъдили, ни дава общението – богообщението (св. Причастие). Заради това безутешно състояние, в което сме се озовали – защото ние го породихме, ние се затворихме в него – Бог идва и дава Утешителя, Светия Дух. Единствено Той може да утеши дълбоко и истинно човека, нищо друго не може да го утеши. Виждаме един човек затворен в неговата самота, осъден на едно безутешно и тежко състояние, който търси да намери утеха в неща, събития, лица, които правят самотата още по-жестока и състоянието му още по-трагично и единствено Утешителят може да го утеши.


Св. изображения на Църквата имат невероятна дълбочина. Нека никога не мислим, че едно св. изображение просто отпечатва едно историческо събитие, което някога е станало. Нека не смятаме, че св. изображение е една снимка – на Тайната Вечеря, на Петдесетница, на Разпятието. Св. изображение е напълно живо и има пряка връзка с живота на всеки от нас, то е огледало, в което гледаме нашия живот и чрез което усещаме нашето състояние, виждаме и се надяваме как това състояние може да се изцели, как този мъртъв човек може да възкръсне.

Нека се спрем върху иконата на Петдесетница – когато стоим пред едно изображение, нека го разтворим. То е прозорец, който ще отворим, ще видим състоянието на душата ни, но ще можем да видим и любовта и милостта и благодатта на Бога, нашата болест и изцеление, смърт и възкресение, гроб и небе, ад и Рай. Всичко това в св. изображения.

Върху иконата на Петдесетница са изобразени светите апостоли с огнените пламъци над главите им – Светия Дух, и в основа на иконата има едно малко прозорче – в събитието на Петдесетница виждаме една необятност, свобода, светлина, и наред с това един прозорец със затворен човек, сякаш е в тъмница. Докато виждаме светлина над апостолите, над хората на Петдесетница, които приемат Светия Дух, в този прозорец, фонът, на който се намира този човек, е тъмен. Пълен мрак. Кой е този човек? Изглежда, че е управник, носи корона. Възрастен е, има чертите на възрастен човек, носи багрена одежда, слаб е, унил, в ръце държи едно платно с 12 свитъка. Кой е този човек? Хубаво е да внимаваме в изображенията на Църквата. Ще се разрешат всички наши безизходици, ще получат отговор всички наши въпроси и нашите търсения ще се наситят с духовен хляб.

Кой е този човек? – светът. Точно това гласи надписът. Кои са неговите черти? Багрената одежда, светът е олицетворение на злото, на мрака, на егоизма. Този човек носи корона – защото егоизмът идва и те коронясва: Колко хубаво говориш! Колко хубаво вършиш всичко! Ти си най-добрият! Какво е другият пред теб! Колко фалшиви корони ни поставя всекидневно егоизмът? И ние вярваме и мислим, че сме нещо, че правим нещо, но това не е нищо друго, освен лъжеусещане и самоизмама. Не си струва увенчаването от егоизма, а това, което си струва, е увенчаването от Христос. Христос трябва да те увенчае – този венец е нетленен. Венецът на егоизма е като короните, които децата носят на Месни Заговезни и се маскират като цар, царица, принцеса – така ни увенчава егоизмът. И ние си мислим, че сме нещо и се самоуспокояваме с това.

Този човек носи багреница. Защо? Защото егоизмът прави „вземане на кръв” от душата, извлича кръвта на душата ти и когато един организъм губи кръв, отслабва. Виждаме днес слаби души. В молитвения канон на един велик апостол се казва: и душата ми като листо се люшка от вятъра. Душата е слаба, егоизмът е източил кръвта й. Егоизмът какво източва от душата – кръв? Не. Коя е кръвта на душата? Духът. Взема й духа, изтича кръвта на душата и тя погива.

Какви други черти има този човек? Той е стар. Стареенето не е телесно събитие. Естествено човек остарява, ще побелее, и когато човек е духовен, е сигурно, че ще се зарадва и ще се радва на всеки етап от живота си. От нищо няма да се изплаши. Знаете го. Една баба казваше: Колко са хубави бръчките! Какво ми припомнят бръчките? Какво ти припомнят, бабо? Припомнят ми мъдростта на човека, който се опитва трайно да бъде с Бога, припомнят ми разораната нива, когато ралото минава и разорава нивата и ние се молим нивата да е изорана, семето да е посято, за да процъфти вечност, да даде плод Раят. Божият човек няма от какво да се бои. Оттук стареенето, от което трябва да се боим, е духовното, душевното, вътрешното. Именно грехът го предизвиква и човекът остарява. А когато човек се покайва, става отново млад, става отново красив, и укрепва. Това става с него. Затова можеш да видиш млад човек и да го съжалиш, да го вземеш и да се опиташ да се грижиш за него (като стар човек), и от друга страна да видиш един стар човек да излъчва духовна радост. Кой не е срещал и кой не е виждал тези радостни и бляскави лица на отци на Света Гора? Всеки техен израз, движение, бръчка идва и открива вътрешната им младост, както се казва и в псалма, подновява се като на орел твоята младост. Духовно остарелият човек е този, който се е оставил на егоизма, който е приел короната на егоизма, и грехът му „взема кръвта” на духа му, на душата му. Той е човекът, който живее в мрак, затворник вътре в себе си. Той е безутешен. Душата му не може да прояви благодарение, славословие, а само ридание, нищо друго.

Трагичното е, че този човек държи в ръце това бяло платно с 12 свитъка. Отците, които тълкуват св. изображение, казват, че те са спасението, словото на 12-те апостоли, които са Христовите уста, спасението, което е било в ръцете на човека. Ето големият крах, големият грях, това, че спасението бе дадено в ръцете ни, но не го задържахме и претърпяхме крах и провал, което съставя моето безутешно състояние. Светът, егоизмът, е много малко пространство. Как казва народът ни – какво ти има? Притеснен съм. Това какво означава? – означава, че се е създало едно много тясно и притискащо пространство. Това виждаме върху иконата на Петдесетница, това тясно, тъмно пространство на егоизма. И какво може да стане? Там реално е нужен скок. Стих от една песен гласи – разбий света ми. Можеш ли да разбиеш света? Можеш ли да направиш един скок? Можеш ли да излезеш от малкото, тясно, мрачно, безутешно пространство на егоизма си и да ходиш, да се насладиш, да станеш причастен на свободата, благодатта на Петдесетница? Отказваш ли се от своя мрак, за да станеш причастен на светлината? Стих от друг велик поет – Елитис гласи – направи скок по-бърз от тлението. Колко хубав стих, със силно изразен богословски характер. Да излезеш от тясно, мрачно, безутешно място, от твоя свят. Разбий го, разруши го, за да се освободиш. Утешителят е Този, Който ни приканва към свобода.


Нека видим един друг много хубав стих, че само онзи, който се бори с мрака в него, ще има вдругиден негов дял на слънцето. Това е духовният живот – да се бориш с мрака, да отхвърляш егоизма, да разбиеш твоя тесен и безутешен свят, и да преминеш там, където е необятността, свободата, Божията благодат и милост. Един старец на Света Гора казваше: Христос ни даде всичко безплатно в ръцете. Колко е трагично: всичко това, което ни бе дадено, свободата, спасението, да не става начин на живот, движение на душата. Наистина е трагично. Но нека да видим кой може да бъде този скок, който може да ме извади от малкия, тесен и мрачен мой свят? Как ще спре този духовен кръвоизлив? Как ще изляза от него и как в крайна сметка ще вляза в Петдесетница? Как ще стана човек на Петдесетница? Нека видим един скок. Един мощен скок, един силен ритник срещу този лъжовен свят е смирението. В св. Евангелие много грешници доближават Господ. Хора, в които трябва да видим себе си. Но какво става с тях? Тези грешници, които Го доближават, не крият от Христос своята греховност, голота, състояние, а отиват и се изповядват. Имат такова смирение, че правят своя скок. Например митарят прави своя скок, признава своето състояние, нима да се скрие от Бога? И ако това не е себеизмама и лъжеусещане! От Бога да се скриеш! Той излиза и прави своя скок. И бива оправдан. Излиза от своя лъжовен свят и влиза в Петдесетница. Опрял се на смирението, както върху този прът на спортиста (в овчарския скок), който го издига на голяма височина. Човек се нуждае от нещо, което да му помогне – от смирението, да се облегне на него, да направи един скок и от обикновен спортист да стане първенец, от грешен – свят.


Виждаме фарисея. Благочестив, но не прави своя скок. Разбира се, разтърсващото е, че въпреки, че не прави своя скок, Христос не го осъжда, защото очаква, че в даден момент и той ще направи своя скок, ще излезе от своя лъжовен свят, ще остави фантазията, ще зареже своето фарисейство, ще се отврати от витрината, ще закопнее истината, не го осъжда. Митарят не вдига очи да погледне небето, вижда себе си, не крие своя мрак, не крие злото, не крие голотата си, не се срамува, прави своя скок. И виждаме, че към Христос се обръщат хора, които правят своя скок – Закхей, използвал дървото, направил скок в онзи момент. Надскочил живота си, излязъл от своя мрак и приел Христос у дома си, защото всичко вече било охристовено, различно. Нещата не се променят по друг начин. Никога няма да станат промени без Христос, без да направим скока, без да разбием лъжата.

Христос каква възможност дал на богатия младеж от Евангелието? Дал му пръта в ръка да направи своя скок, да преодолее това, което мислел, че било основа на живота му: материалните блага. Но не го направил. Така Христос доближават онези, които в крайна сметка правят своя скок, защото се смиряват, изповядват, откриват се, оставят се, вярват, обичат Христос. Доближават Го онези, които се колебаят, и онези, които няма да направят своя скок, и Той всички очаква. Виждаме, че смирението е нашата истина. Колкото и трагична, колкото и болезнена и мрачна, истината е истина и има сила. Само тя може да те накара да излезеш от твоята заблуда и лъжеусещане, егоизъм и грях. Нищо друго не може да ти помогне, освен скокът на смирението.

Има ли друг скок, за да излезеш от своя тесен свят? Има. Това е скокът на любовта, нещо много важно. Патерикът е наръчник за духовни „упражнения”. Взема го човек, който иска да се упражнява духовно, упражнява се душата, упражнява се помисълът, умът, желанието, укрепва се човекът, става толкова силен, че може да умъртви мрака си, да възкреси истината си, да направи скока си, да премине в своята лична Петдесетница, да стане човек, пълен с благодат, с Бога. Отваряш Патерика и виждаш аввата, който има един враг и научава, че врагът му го клевети. Вижте духовно обучения човек и нека видим и себе си. Той какво прави? Среща в даден момент врага си и го прегръща, а той му казва:


- Знаеш ли, отче мой, аз те клеветях толкова време!


- Не се притеснявай, ти ме изцели!


- Аз те изцелих?


- Да, имах проблем с окото ми и коленичих пред Христос и Му казах: Христе мой, по молитвите на брата ми, изцели окото ми!


Той простил, обикнал, поставил като застъпник врага си. И когато прокарваш такива пътища, когато правиш такива скокове, не е възможно да не стигнеш до Божията благодат, да не те облее благодатта на Пресветия Дух. Ти, врагът ми, си мой благодетел. Този, който ме изцели. Твоята молитва и твоето моление използвах, за да изцели Христос моя недъг. Това е скокът на любовта.


Скокът на смирението, скокът на прошката, скокът на любовта, на една реална любов. Тук трябва да обърнем внимание на нещо. Миналата неделя чухме Христос да ни говори за любовта. Когато Христос ни говори в Евангелието, Той идва и сяда до нас. Започва разговор, диалог и ни казва: да те попитам – обичаш ли ближния? И аз, който съм безчувствен, който нямам себепознание, бързам да Му отговоря: Обичам го! Аз ли не го обичам? И започва и ми казва: я почакай. Ако обичаш тези, които те обичаш, това има ли стойност? Ако даваш там, където знаеш, че ще вземеш? И в онзи момент идва да ми открие, че това, което аз наричах любов, бе сделка. Помислете. И аз го наричах любов и бях сигурен, че обичам. Там има и още нещо. Да го видим. Съществува любов, но като емоция и трябва да знаем, че емоцията заема твърде малко пространство в нашия живот. Емоцията ни е като прогнозата за времето – днес е ясно, утре на места със силни валежи и бури и наводнения и разрушения, което означава, че емоцията за миг се променя. Така се обяснява как е възможно някога да съм казвал, че обичах един човек, но днес не искам да го видя пред очите ми. Това не е било реална любов, истинна любов, а какво е било? Емоционална любов.

Отците на Църквата казват, че любовта е добродетел, височина, височината на Кръста, на която се изкачва човекът, когато се труди и подвизава да живее Евангелието. Тази любов обзема цялото ми битие и стигам дотам да прощавам на врага ми, да го поставям отпред, за да се изцеля, както направил аввата, това е истинната любов. Нека внимаваме, защото любовта и смирението съществуват, но съществуват и сурогатите на любовта: сделката, емоцията; сурогатите на смирението – комплексът за малоценност, онова негативно чувство, което мога да имам за себе си, но това не означава смирение. Егоизмът е много добър кръстник, който идва и кръщава любовта сделката – любов, комплекса за малоценност – смирение, и аз си мисля, че съм смирен и че имам любов. Но това не може да стане скок, не може да ме промени, да ме извади от моя мрак. Искате ли да видим истинната любов? Защото, казват отците, емоцията е едно малко пространство, а истинната любов, добродетелта, кръстната, жертвената любов обзема целия човек. Затова човекът не може да не прости, не може да не прегърне. Един клирик и съвременен богослов влага в устата на Господ много хубави думи. Чуйте Христос какво казва на човека, една тактика, която използва и св. Йоан Златоуст, помните. Чеда, обичам ви – внимавайте обаче – обичам ви с целия Ми живот, с цялата Ми вечност, с цялото Ми въплъщение, с цялата Ми смърт, с цялото Ми Възкресение, с цялата Ми победа!


Това е любовта. Първият, който направи скок към човека и научи човека как ще стане атлет и първенец на Петдесетница, е Сам Христос.


Петдесетница може да ни открие какво ни прави безутешни и тъжни. И тогава реално ще се смирим, ще обикнем Христос, ще обикнем брата и ще разбием всичко лъжовно, за да излезем в тази свобода на любовта и истината на Христос, което не е нищо друго, освен нашият Рай!

Превод: Константин Константинов

Нищо не се случва без Божието допущение

Юни 12, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Нищо не се случва без Божието допущение. И дори ако се окажем сред дявола или сред зверовете – и там присъства Бог! И нито дяволът, нито зверовете могат да ни навредят, ако не получат власт от Бога.

Когато към теб се приближава страхът, си кажи: „От кого ще се страхувам? Кой може да ми причини зло, когато Бог управлява всичко? Дори да ходя през долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мен (Пс. 23:4). Едновременно с това се моли с Иисусовата молитва и не се страхувай от нищо. Вярвай непоколебимо в истинността на вярата.

Бог не иска тези, които Той ще спасява, които търсят Неговата милост, да бъдат глупави, слаби, страхливи и неопитни. Божественото наследство е за израстващите християни. Затова Той ни поставя пред изкушения, за да се прояви нашето послушание към Неговите заповеди.

Не бъдете малодушни, не губете кураж. Понякога светата кърмителка – Божията благодат – ни оставя и ние се подхлъзваме в лекомислени и неприлични помисли и изрази, за да се смирим и да не мислим за себе си високо, но да познаем своята немощ, че без Божията благодат ние не можем да вършим нищо добро.

Просто не бъди малодушен! Малодушието е от лукавия. То ни разоръжава и ни прави пленници. Възложи своята надежда на Този, Който е казал: няма да те оставя и няма да те забравя. Той няма да допусне да паднем в изкушение, което да надхвърли нашите сили.

Необходимо ни е да придобием такава смелост, че с решителен глас да кажем: „Дори да ме предадат на смърт, няма да отстъпя нито крачка от вярата в призоваващия ме Христос. Ще дам живота си, но няма да отстъпя нито крачка“. Ако има такава смелост вътре в нас, то можем да се надяваме, че чрез Божията благодат победата е наша.

Не бойте се, ще преминем през огън и вода. През огън – когато изкушенията ни изглеждат като огън, който действа: това са срамните мисли, омразата, завистта и други подобни страсти. През вода – когато към нас идват помисли на отчаяние и униние, давейки нашата душа във водата. След изпитанията с огън и вода ние ще бъдем издигнати в духовен мир освобождаващ ни от лошите помисли и ще бъдем надарени с благодатта на безстрастието.

Не се отчайвай, виждайки силата на страстите и демоните. У Бога няма да остане безсилна нито една дума. Когато сме с Бога, няма нищо недостижимо. Затова дерзай и не падай духом. Господ ще се сражава за нас, а ние ще замлъкнем.

Помни, че всеки ден ние сме длъжни да понасяме кръста, което означава скърби, труд, изкушения и всякакви демонични действия. И кой светия изминавайки земния си път, преминавайки през тъмните пътища, е избягвал опасностите и скърбите? И ако ние също сме призовани да преминем същия този път, тогава какво чудно има в това?

Чрез изкушенията се разкрива колко човек обича Бога! Деца мои, бъдете мъжествени в подвизите. Христос невидимо присъства и очаква да види победата, за да ви дарува неувяхващия венец на вечната слава!

източник: https://vk.com/kavsokalivit

Християнинът в интернет

Юни 11, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Свещеническа конференция

Пастирството в Интернет е своеобразно съвременно явление. Какви са характерните му черти, какви опасности носи то и как да си изработим духовен имунитет към тях?

 

Интервю със Саратовски и Волски митрополит Лонгин

 

– Владико, искаме да поговорим с Вас за един проблем, който е характерен за нашата съвременност и често приема патологични форми. Как да се отнасяме към това, че днес все повече хора общуват с духовенството не в храма, а в Мрежата; задават въпроси, гледат видеофилми и проповеди, без да посещават храма; от Интернет получават сведения за християнското учение, които не винаги са доброкачествени; не четат книги, но с часове „висят” в You Tube?

 

– Общуването в Интернет днес е станало най-разпространената форма на общуване на хората един с друг – особено на младежите. Много хора прекарват в Мрежата не часове, а денонощия, на практика живеят в нея. Не е чудно, че и със свещениците те общуват също в Интернет, тъй като в него присъстват достатъчно много отци.

 

Лошо ли е това или добро? Само по себе си отсъствието на живо лично общение е лошо. Без значение с кого – със свещеника, с любимия човек или с приятелите. Виртуалното общуване днес до голяма степен е заменило непосредственото. Но човек не е създаден за това и то води до дълбоки личностни деформации. Вероятно за повечето хора тези деформации са забележими. Засега. Но скоро ще престанат да бъдат забележими. И тогава ще се сбъдне казаното от един от древните светии: ще настане време, когато хората ще обезумеят и когато видят човек, който не прилича на тях, ще му кажат: „Ти си безумен, защото не си като нас”.

 

Човекът, който „виси” в Интернет, вместо да чете книги, мисли по друг начин. Той не умее да натрупва, запаметява, обобщава и анализира информация. Разбира се, с течение на времето цялото културно наследство на човечеството ще бъде прехвърлено от хартиени на електронни носители, това е ясно. Но ще се ползват ли от него? Не съм уверен.

 

От друга страна Църквата и свещениците присъстват в Интернет, в социалните мрежи – това е донякъде необходимо, защото дава възможност и на тези хора, който изцяло са потънали в Интернет, до там, че са се превърнали в биологическа приставка към таблетите, все пак да научат нещо за Бога, за Църквата. Тези, които все още си задават вечните въпроси, могат да се заинтересуват от Христос и Неговото Евангелие, от живота на Църквата, от въпросите за спасението. Информация за всичко това също може да се намери в Мрежата. Това  е добре. Ето защо, разбирайки цялата нееднозначност на новите средства за комуникация, ние ги използваме и не забраняваме на вярващите, на членовете на Църквата да ги използват.

 

– Много ни се иска да чуем оценката на Църквата за някои спорни изказвания на свещеници в Мрежата,  но такава липсва. Защо? В днешно време много разколници, хора, имащи запрещение да служат, но продължаващи да носят расо и кръст, имат свои медийни платформи, тъй като всеки желаещ може да си направи страница в You Tube или свой сайт. Може ли Църквата да контролира всичко това и да се противопостави на тази вълна, да предупреди своите чеда за опасността? Кой трябва да се занимава с това? Или за Църквата това е ново предизвикателство, на което тя още не се е научила да противостои?

 

– Да, днес всеки може да си направи свой сайт и своя страница в различните социални мрежи. Може ли Църквата да контролира всичко това? Не може. Мисля, че дори ако се опита да го направи, няма да успее. Да контролира напълно Интернет не може дори държавата: ето вече толкова време не могат да забранят канала Telegram…

 

Мисля, че ако се стремим да изказваме отзиви за всеки пост в социалните мрежи, за всяка страница на разколник или намиращ се в прелест човек и всеки път да отговаряме със свои нови контрастраници, ние просто ще се изгубим в това. Трябва да отделяме повече внимание на създаването на нормални страници и сайтове със стойностно съдържание, с нормални текстове. Да си спомним Честертън1, който в една от своите книги казва, че има времена, в които Църквата не може да прави нищо друго, освен упорито да повтаря Символа на вярата.

 

Според мен днес времето е именно такова – време, в което трябва упорито да повтаряме Символа на вярата. Т.е. необходимо е колкото може повече да говорим за истините на вярата, за положителните, безспорните неща, които ще помогнат на хората да не се изгубят в бурния океан на съвременния Интернет, в който, както казва Псалмопевецът, има „гади, ихже несть числа”2.

 

– На какво се дължи популярността на „медийните старци”? Свързано ли е това, според Вас, с някои недостатъци на църковния живот? Например с това, че не достигат истински пастири, още повече такива, които умеят да говорят с хората?

 

– Да, истински пастири не достигат. Изобщо свещеници не достигат! А какво да говорим за такива, които умеят да разговарят с хората, могат да ги изслушат, да им помогнат, да облекчат душевната тежест на човека, да го утешат… Те винаги не са били много, но днес са по-малко от всякога.

 

Не бива да забравяме и това, за което говори свети Игнатий (Брянчанинов): светът жадува за актьори, истинското му е чуждо и непонятно. Към актьорите се стреми, към актьорите тича и актьорството възприема като нещо истинско, неподправено. Затова в духовния живот има едно добро правило: към това, което се радва на голяма популярност, трябва да се отнасяме предпазливо.

 

– Кога общението със свещеник може да навреди на човека?

 

– Когато свещеникът е явно несъстоятелен. Когато формира у своите чеда лъжливо разбиране за духовния живот и им дава неправилни духовни съвети. Не ги въвежда в истинския живот на Църквата, а ги приучва към сурогати (например към практика, която е изобретил сам той). Когато не изпълнява своето задължение да учи на основите на вероучението (особено ако и сам не е запознат с тях – за съжаление и това се случва). Ако внушава на енориашите си мисълта за собствената си изключителност и недоверие към други свещеници и йерархията… Има много критерии.

 

– Как възниква своеобразният „култ към личността” в Църквата? Често тези хора са талантливи, ярки, харизматични, умеят да говорят и да владеят аудиторията. Нещо повече, често в едно и също време от тях излиза както добро, така и лошо, както истина, така и лъжа. Как да отделим зърната от плевелите и в какви случаи трябва да бъдем предпазливи? Как да си изработим своего рода духовен „имунитет”?

 

– Разбира се, за да възникне „култ към личността” е нужна личност. Нужен е ярък, харизматичен човек, който е способен да владее аудиторията, както се изразихте Вие. И наистина, често е много трудно да се каже, че той нанася само вреда, че говори само лъжи. Не, той транслира в по-голямата им част общи неща, очевидни за всички.

 

Основният проблем тук е в акцентите и целта. Как човек се отнася към това, че започват да го хвалят, да го превъзнасят, да говорят, че е изключителен свещеник или дори велик прозорлив старец, че е необикновено умен и талантлив? Трябва да се види: ако човекът приема това, ако то му  харесва, ако той не пресича похвалите по свой адрес, а точно обратното, още повече се старае и се перчи като паун, това показва, че той, уви!, е в неправилно духовно състояние. Изобщо критерият е: харесва ли човек сам себе си. Това не е трудно да се забележи. Ако да, тогава е по-добре да се държим далече от него.

 

Имунитетът към такива неща се изработва по един единствен начин – чрез правилно духовно ръководство, четене на правилните книги и правилен църковен живот. Тогава имитацията веднага става видна. За съжаление, това не се вижда у повечето хора, наричащи себе си вярващи. В най-добрият случай те ходят в храма от време на време, но не четат Евангелието, светите отци и не разбират какво се случва в храма.

 

За съжаление също така, хората винаги и на всякъде, а особено у нас, се  увличат по неформалното. И да говориш, и да не говориш, и да обясняваш и да не обясняваш, никой няма да ти повярва, ако ти си „официален” човек – настоятел и още повече архиерей. Виж, ако хората научат, че някъде зад девет планини и гори седи някой прозорлив старец, и особено, ако архиереят не препоръчва да се ходи при него, ще отидат задължително. Може много да се говори защо това е така, кой е виновен и какво да се прави, но въпреки това в продължение на десетилетия ситуацията не се променя.

 

– Щом е така, щом недостигат свещеници, възможно ли е в наше време нормално духовно ръководство?

 

– Възможно е. Все пак има опитни свещеници, готови да помогнат на тези, които търсят помощ. Преди всичко, трябва да познаваш свещеника. А това може да стане, само ако редовно ходиш в храма, в който той служи, и редовно се изповядваш при него. Не е нужно да слушаш разкази за чудеса и да търсиш някакви славни подвижници. Трябва да живееш църковен живот, да четеш светите отци, в това число и онези, които са живели наскоро: оптинските старци, свети Теофан Затворник, Игнатий (Брянчанинов). Разбира се, като едновременно с това се съветваш със свещеника, който се намира до теб, познава те и затова може да те посъветва нещо.

 

– А възможно ли е духовно ръководство по Интернет?

 

– Вероятно е възможно. Но не съм уверен, че това е правилно, защото в духовното ръководство е много важно личното общение. Затова за пълноценно духовно ръководство по Интернет е трудно да се говори. Макар, разбира се, да е възможно да се получат някакви съвети он-лайн.

 

На времето (това беше края на осемдесетте и началото на деветдесетте години) аз много се учудих, като научих, че доста хора в Гърция имат духовници на Атон и им се обаждат по телефона, когато трябва да поискат съвет. Мислех си: „Но как така? Духовник – и изведнъж телефон…”. Сега тогавашното ми отношение към този въпрос ми се вижда смешно. Мисля, че днес по същия начин човек може да се свърже и по Интернет, стига между него и неговия духовник да съществуват вече установили се отношения и продължителен опит от лично общение.

 

Струва ми се, че има още един проблем и той се състои в това, че на днешно време при някои свещеници духовното ръководство се осъществява масово, така да се каже „на едро”, без внимание към отделния човек. На определен етап на някого е необходимо по-меко отношение, на друг – строгост. Но свещеникът разговаря с всички еднакво, без да се впуска в тези тънкости. И миряните, излизайки от изповед, започват да обменят впечатления, да разказват за това по Интернет на целия свят. Това е неправилно и не носи полза на никого. Сега и хората са станали други. По-рано те търсеха волята Божия, за това отиваха при духовника, при стареца и, получавайки съвет, го изпълняваха, живееха нормален, достоен християнски живот. А сега мнозина искат само да ги галят по главата и да им казват: „Браво, юнак! Колко добре е всичко при теб!”

 

Трябва да помним: не са ни дадени свети свещеници включително и затова, защото самите ние сме хора немощни и чрез също такива немощни хора получаваме помощ и прошка на греховете ни.

 

– Налагало ли  Ви се е да обяснявате на хора, очаровани от харизматични духовници в реалния живот или в Интернет, че към изхождащото от тях, трябва да се отнасят критично? Какви доводи могат да се приведат в такива случаи?

 

– Да, случвало ми се е. Доводите всеки път са различни и зависят от конкретния човек. Но да Ви кажа, когато съм се опитвал да предпазя някого по този начин, обикновено не се получава. Защото, ще се повторя, хората винаги се стремят към незнайното и с опасение, дори в Църквата, се отнасят към „официалните” лица. Едва след като пострадат, като разрушат своя живот и живота на близките си, такива чада на „прозорливи старци” идват и ни укоряват, че не сме ги спрели…

 

– От една страна свещеникът е длъжен да проповядва, да говори постоянно за Христос, за вярата. От друга – светците предупреждават, че е опасно човек да говори много. Те сравняват такъв човек с дом, на който и вратите, и прозорците са разтворени широко. Такъв дом бързо изстива и вятърът навява в него какво ли не… Има ли опасност за свещеника, който говори много, когото постоянно хвалят и почитат? Какви духовни закони действат тук?

 

– Светите отци са говорили за нещо малко по-различно: все пак те са се обръщали към монаси, в това число и към пустинници, т.е. към хора, които не са имали задължение да проповядват, произтичащо от техния сан. А свещеникът е задължен да проповядва: проповядвай словото, настоявай на време и не на време, изобличавай, запретявай, увещавай с голямо дълготърпение и поука (2 Тим. 4:2).

 

Макар че опасност за свещеника, както и за всеки човек, който много говори, има. Както вече казах, ако го хвалят и почитат, а той приема тези похвали и почести, всичко това ще свърши зле. Какви духовни закони действат тук е ясно: само скромността украсява добродетелта.

 

За съжаление, може да се види и това, че всеки човек, в това число и свещеник, който активно присъства в Интернет, привиква да играе. В болшинството случаи той показва себе си не такъв, какъвто е, а се представя за такъв, какъвто би искал да го виждат другите. Това е измама, а измамата винаги завършва зле.

 

– Получавате ли често жалби срещу свещеници? Какво може да направи човек, който се сблъска с неподобаващо поведение от страна на свещеник? Какво трябва да направи архиереят?

 

– Не мога да кажа, че това е често явление, но жалби има, разбира се. Аз не разглеждам анонимни жалби, но ако човекът е сложил подписа си, оставил е своите координати, аз го каня при мен, каня и свещеника и се старая да се ориентирам в тази ситуация. Епископът е надзорник. Той точно за това е поставен – да следи за реда в църковния живот. И ако човек се сблъска с неподобаващо поведение на свещеник, главното, което може да направи, е да съобщи за това на епископа, на управляващия архиерей.

 

– Какъв съвет можете да дадете относно етиката на публичното общуване на свещеника с хората – кое е допустимо и кое не, според Вас?

 

– Винаги, било в обикновения живот, било в Интернет, свещеникът трябва да си остане свещеник. Той не трябва да използва евтините похвати за привличане на публика, които използват различните видове медийни персони: патетиката, прекалено свободната или вулгарна реч.

 

Самата логика на интернет-пространството е такава, че човек е сякаш върху подиум. И тук всичко зависи от неговото общо културно и интелектуално ниво. Най-лошо е когато човек започне да харесва сам себе си и губи способност трезво да оценява поведението си  и своите думи. Тогава той не е застрахован от грешки и глупости. Затова и в Интернет всички ние трябва да си оставаме свещеници.

 

Бележки:

 

1. Г.К. Честертън. „Свети Франциск Асизки” : „…Църквата отвоювала първото хилядолетие и започнала второ. Тя преминала през Тъмните векове, когато й оставало само едно – отчаяно да се бори с варварите и упорито да повтаря Символа на вярата”.

 

2. В българския синодален превод: „там има безброй влечуги”.

Бог като Отец промисля и се грижи, но зачита и нашата свобода

Юни 5, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Бог е любов, не е прост зрител на нашия живот. Промисля и се грижи като истински наш Отец, но зачита и свободата ни. Не ни насилва. Нека ние имаме надежда в Божия промисъл и след като вярваме, че Бог ни наблюдава, нека имаме дръзновението да се хвърляме в прегръдката на Неговата любов, и тогава ще Го виждаме непрестанно до себе си. Няма да се страхуваме, че може да стъпим накриво.

Човешкото тяло е толкова съвършено! Велика работилница; пие вода, тя отива в стомаха, в бъбреците, почиства кръвта. Работата пък на сърцето – цяла помпа, а белите дробове, черният дроб, жлъчката, панкреасът, мозъкът нервната система, сетивата, зрението, слухът… А какво да кажем за духовните сили и как всички те се сработват едновременно и хармонично под Божието покровителство и промисъл!

Всичко е в Божия промисъл. Виждате ли боровете? Колко иглички има всеки бор? Можете ли да ги преброите? Бог обаче ги знае и без Неговата воля нито една не пада на земята. Както и космите на главата ни, и те всичките са преброени. Бог се грижи и за най-малките подробности в живота ни, обича ни, закриля ни.

Ние живеем така, сякаш не чувстваме величието на Божия промисъл. Бог е много тайнствен. Не можем да разберем действията Му. Не си мислете, че Бог е направил нещо по един начин, а после го е поправил. Бог е непогрешим. Нищо не поправя. Кой е обаче Бог в Своята дълбина, в Своята същност, ние не знаем. Не можем да изследваме Божиите решения.

Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища, казва Господ. Но както небето е по-високо от земята, тъй Моите пътища са по-високо от вашите пътища, и мислите Ми – по-високо от вашите мисли (Ис. 55:8, 9).

Когато Бог ни дари дарбата на смирението, тогава всичко виждаме, всичко чувстваме, тогава живеем в Него много явно. Когато нямаме смирение, тогава нищо не виждаме. И обратното, когато бъдем удостоени със светото смирение, всичко виждаме, на всичко се радваме. Вътре в себе си живеем Бога, живеем рая, който е Сам Христос. Ще ви разкажа нещо – не знам дали сте го чели в Патерика, което показва Божия промисъл и силата на молитвата на стареца. Един старец изпратил своя ученик Паисий да отиде по някаква работа далече от подвижническата му колиба. Онзи вървял, вървял с часове. Било вече пладне. Слънцето прежуряло. Видял една голяма скала, която хвърляла сянка и отишъл, та легнал под сянката на скалата, за да си почине, и там задрямал. Тъй както си спял – или спял, или бил просто отпуснат – вижда своя старец, който му казва:


- Паисие, Паисие, стани и се махай оттам.

Щом чул стареца си да му вика силно, станал и се отместил. Едва направил няколко крачки – „врууум!“, видял как скалата паднала. Щяла да го смаже като птичка в капан. Нито една кост от него нямало да остане цяла. Старецът бил много далече от Паисий, но въпреки това го видял.

Това е Божият промисъл. Верни са думите на Господа: А повярвалите ще ги придружават тия личби: с името Ми ще изгонват бесове, ще говорят на нови езици; ще хващат змии, и, ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди; на болни ще възложат ръце, и те ще бъдат здрави (Марк. 16:17, 18).

Може да си мислим и да си казваме: „Боже мой, Ти си навсякъде и всичко виждаш, където и да съм. С нежна любов следиш всяка моя крачка“.

Нека повтаряме с Давид: Къде да отида от Твоя Дух, и от Твоето лице къде да побягна? Възляза ли на небето – Ти си там; сляза ли в преизподнята – и там си Ти. Взема ли крилете на зората и се преселя на край-море, – и там Твоята ръка ще ме поведе, и Твоята десница ще ме удържи (Пс. 138:7 – 10).

Разбира се, не е достатъчно само да знаем това, но е голяма подкрепа и утеха за нас, когато вярваме в това, когато го живеем, когато го приемем в душата си.

из „Живот и слова“ на свети Порфирий Кавсокаливит

Милостинята

Юни 4, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Много пъти бъркаме нещата и мислим, че сме в опасност само от греховете, но не и от добродетелите.

Св. Писание ни казва, че милостинята те спасява. Споменава притчата за 10-те девици за да покаже това. Елеят е милостинята. Тези, които имали елей, влезли в царството Божие. Другите девици останали отвън. И св. Йоан Златоуст казва, че без милостинята девството дори до вратите на Рая не е могло да доведе девиците, които нямали милостиня. Защото този, който пази девство и пости, е полезен за себе си, а този, който е милостив, е пристанище и спасява тези, които корабокрушират.

В притчата за Страшния съд Христос казва: „Идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели”. Защо? Той не казал защото блудствахте, нито защото вършихте престъпления, нито защото откраднахте, нито защото лъжесвиделствахте, а защото по-грешен е безчовечният, който обича само себе си, отколкото тези, които блудстват и крадат.

Човеколюбието е корен на всички блага и неин израз е милостинята. Този, който е милостив, обича хората. Този, който обича Божиите образи – хората, почита и обича Бога. Затова мнозина водят борба да не станат сребролюбиви.

Четох за един многодетен родител, който изпратил писмо на списанието Приятели на многодетните. Списанието е много интересно, научавам удивителни неща. Той пише: Скъпи приятели на многодетните, поздравявам ви и ви желая всичко най-добро от Бога! В моето семейство всички са добре. Никакъв икономически проблем нямаме. Имам в книжката 230 евро и се чувствам пребогат. В края на месеца очаквам и 800 забавени и ако съм жив до Рождество Христово, ще купя и някой подарък. Страхувам се да не стана сребролюбив. Да не бъде! Третият поред смъртоносен грях е сребролюбието, което е идолослужение, се казва в Посланието към Колосяни. Къде е доверието ни в Промисъла на нашия свят троичен Бог? С една заплата се издържаме толкова човека – осем човека- и имам и влогове (Казахме 230 евро). Нищо не ни липсва, работя и в събота, в неделя никога не работя. Затова, ако искате - казва на приятелите на многодетните - не пращайте отново чекове, нямам финансов проблем, както ви обясних, има други безработни, вдовици, нетрудоспособни, грехота е аз, който имам и спестовна книжка, да вземам чек, какво ще отговоря пред Бога? Нека направя и един влог на небето. Достатъчно ви уморих.

от Кардица, дата и т.н.

Имал 230 евро и се страхувал да не стане сребролюбив.

Затова св. Йоан Златоуст казва, това да си алчен, да искаш да трупаш, да си сребролюбив е по-лошо от това да прелюбодействаш и да блудстваш. И някой казваше, че колкото повече вземаш, се пълнят ръцете ти, а колкото даваш повече, се пълни сърцето ти.

Имам това, което дадох. Лука и Клеопа вървят към селото си Емаус. Христос бил разпнат, те били разстроени, Някой ги доближава, разговаряли с Него докато стигнат там, където ще завият към селото си. Той дал знак, че ще продължи, те Го спрели и принудили да остане, за да Му окажат гостоприемство, защото се свечерило. Ела с нас, къде ще ходиш? Нощ е. Задържали Го, сложили трапеза и докато Той преломявал хляба, се отворили очите им и видели, че това бил Христос. Виждаме милостинята, която всеки може да направи.

Пътувам, ходил съм в различни страни. Много пъти съм ходил в Германия, която е превъзходна страна с превъзходни хора – нека не бъркаме политиците с обикновения народ. В много домове, в които ходих, видях нещо, което ми направи впечатление – огромни дървени фенери, високи половин или един метър. Нямаха нищо в тях. Видях това в един дом близо до вратата. И в други домове в друго село, накрая не се сдържах и попитах:

- Какво е това?

И какво ми отговориха, че в миналото, когато нямало електричество по пътищата, през зимата, когато падал сняг и се мръквало рано, в домовете палели един такъв фенер и го поставяли пред вратата, така че ако някой не знае накъде да върви, да отиде в дома да го приютят. Не искали да отиде някъде другаде да се приюти. Ще те нахраним и ще те приютим. Обикновени селяни.

В книга Деяния на светите апостоли има интересен случай с един човек, който не бил сред учениците на Христос, не бил християнин, а езичник, Корнилий, който „правеше на народа много милостини и винаги се молеше Богу”, за да чуе по-късно думите от Божия Ангел: „Твоите молитви и твоите милостини възлязоха за спомен пред Бога”.

Ето как един езичник, който бил далеч от Бога, се оказал в сърцето и обятията на Бога, защото отправял не само молитви, но давал и милостиня.

Един войник – езичник или атеист – от Унгария отишъл във Франция. По пътя срещнал един бедняк, който треперел от студ. Войникът имал само една дреха, срязал я с меча и дал половината на бедняка. И чува глас – Мартине, стόпли Ме, давайки на просяка дрехата си! Ето как благоугодил на Христос преди да се кръсти, преди да стане християнин, преди да стане свещеник, владика, преди да стане свети Мартин.

Да внимаваме да вършим доброто и по добър начин.

Искаме ли да правим милостиня, за да ни обикне Христос Бог и да чуем и ние това, което чули езичниците и да се спасим? Ще даваме милостиня, започвайки първо от онези, които Бог ни е поверил, ще се погрижим първо за семейството ни и след това за другите. Първо ще се погрижим за баща ни, жена ни, децата и след това за тези извън дома. Защото мнозина осмиват себе си и дават милостиня на чужди хора, понеже ще получат поздравления, ще им се удивят, докато, ако дадат у дома, никой няма да им ръкопляска.

Срещнах в една голяма държава, където ходих, един човек, който имаше много пари, държеше ресторант, но имаше спорове с брат си, с който бяха колеги. Синът му ми каза – работих 18 – 19 часа в денонощието, защото виждах как се уморяваше баща ми. И брат му се чувствал ощетен, карал се с баща му: Не е твое всичко това, така и така са договорите! Оттук бащата, за да не разстрои брат си, за да не го обвинява, за да не чуват другите, че ощетява брата си, му дал всичко без нищо да каже на своите близки. Когато жена му го научила след месеци, получила инсулт, а когато синът му, който ми го каза, разбрал, получил парализа. Чичо му му казвал: какво си мислиш, че работиш за баща си? За мене работиш, мое е всичко това! Нозете ми се подкосиха, по-добре да ме бяха убили – каза синът му, който впоследствие се отдал на наркотиците. Каква била тази милостиня, която баща му дал на брата си?

Оженили сте се, имате семейство, за тях ще отговаряте пред Бога. Бог тях ви е поверил – вашия мъж, жена, деца, първо спрямо тях ще покажете любовта си, ако е истинска милостинята ви, и след това спрямо други. Не там, където има браво! и ръкопляскания. Защото в милостинята, която даваме на чужди, се крие гордост, даваме я, за да се почувстваме горди, за да ни видят другите. Да, ще даваш на този, който има нужда, но след като първо на дело си показал любовта си към жена си, децата си, внучетата си.

Да се научим, когато даваме, да даваме с радост. „Всеки да отдели, колкото му сърце дава, без да му се свиди, и без да го принуждават; защото Бог люби оногова, който драговолно дава” (2 Кор. 9:7).

Всички даваме милостиня, но не дават ли и мюсюлманите, будистите? Всички имат любов. Не дават ли атеистите, каква е разликата между милостинята на тези хора от милостинята на християнина? Внимавайте, Господ не е казал, че ще има голяма награда този, който даде чаша вода на някой да утоли жаждата, това го правят всички, а който даде чаша студена вода, т.е. да е прясна, а не вземай, пий и ме остави на мира, защото имам да върша работи! И тази студена вода показва грижата, любовта, че мислиш за другия, че не искаш само да пие вода, а да се разхлади. Това е истинската милостиня.

Бях на гости, харесва ми кафето, домакинята го сложи в кафе-машината, зимно време, и докато го приготвяше, обля с гореща вода в чашата, в която щеше да го налее, за да я стопли и тогава наля кафето и така кафето наистина бе горещо. Тоест не взе просто една студена чаша. Така показа своята грижа. Ще дадеш на другия нещо, което ще го накара да се зарадва, това ще покаже твоята любов. Важна е тази подробност.

Четох в Патерика за авва Лукий, който се молил непрестанно. Някои други казвали, че се молят непрестанно и той ги пита: не ядете ли? Ядем. Да. Значи прекъсвате молитвата. Не спите ли? Спим. Тогава молитвата се преустановява. Кой се моли тогава, пита светецът. Простете ми, но не постъпвате както казвате. Аз се моля непрестанно. Как? Работя цял ден  – описва своята работа, плетял въжета за кошници, казвайки Помилуй ме, Боже и Господи Ииусе Христе, помилуй ме, и им казва: това не е ли молитва? Да. От това, което продавам, давам на бедните, а когато аз спя, бедните казват: слава Богу, има един добър човек, да е жив и здрав, че ни помогна! и докато аз спя, те се молят за мен. Ето как придобил непрестанната молитва – докато спял – поради милостинята, която давал.

Някой ще каже сега: добре, някой, който има, ще даде, но има и други, които не са дали, които никога не са давали милостиня. Имаме светци - преп. Мария Египетска кога дала милостиня? Някои пустинници на Света Гора в пещери, как дават милостиня?

Съществува и друга милостиня, която всички можем да даваме. Един монах казал на авва Пимен, че ако чуя, че някой брат направил нещо зло, не искам да го видя, нито да го приема в килията си. Авва Пимен му казал за манастир, където един монах направил нещо много лошо и игуменът попитал един отшелник – Тимотей:

- Какво да правя с него?

Той му казал:

- Изгони го!

Когато го изгонил, изкушението на брата връхлетяло подвижника Тимотей, който дал тази заповед, до такава степен, че подвижникът бил в опасност да падне в грях. Той заплакал пред Бога, казвайки – съгреших, прости ми! и чул глас, който му казал: Тимотее, не мисли, че позволих да ти се случи това по някаква друга причина, а защото пренебрегна брата си във време на изкушението, когато бе разстроен, наранен, огорчен. Това безразличие показва липса на милостиня. Нашата грижа е милостинята.

Материално не можем да помогнем на всички, духовно можем на всички да помогнем. И най-отдалеченият подвижник и пустинник. Дават ни имена и ги споменаваме за здраве, за спасение, за хиляди проблеми, ще се помолим, това е милостиня, която можем да дадем.

Един случай от Достоевски. Един откъс от него, който ми направи впечатление. Някога известният писател излязъл на вечерна разходка, свечерявало се, един просяк прострял ръка и молел за помощ. Достоевски претърсил джобовете си да намери монета, но нищо не намерил. Потърсил да му даде часовника си, но и него бил забравил у дома си. Този велик писател се изчервил и в своето вцепенение се навел, целунал ръката на просяка и прошепнал – прости ми, добри човече, че в този момент нямам какво да ти дам. Просякът му отвърнал – Благодаря много! Това, което получих, не можех да го намеря другаде. Монетата на добротата.

Ето как всички можем да даваме милостиня. Ето защо св. Исаак Сириец казва нещо страшно в своите Подвижнически слова: този, който отвръща лицето си и се прави че не вижда  брата си в утеснение, неговият ден се помрачи. Можеш да го утешиш, да му кажеш две думи, това е духовната милостиня, която давали светците.

Съществува и лоша милостиня – св. Йоан Лествичник казва, че има демон на тщеславието, който подтиква към милостиня. Както в случая на бащата, който споменах по-рано. От тщеславие, за да му каже брат му браво, за да бъде удовлетворен брат му.

И не само това, но има и милостиня, която може да даваш не за да те похвалят другите, но сам да се хвалиш, да се надуваш от гордост и накрая да се осъдиш на ада, както фарисеят. Господ какво казва? Фарисеят бил осъден, не защото правил грехове, а поради своите добродетели, начело на които стояла милостинята. Но ето, че паднал в гордост.

Затова нека пазим доброто, което правим, да не ни го краде дяволът. Да, ще направя нещо добро, но да се пазим да не падаме в гордост.

В килията ми дойде едно старче от Северна Гърция и ми каза:

- Веднъж синът ми каза – татко, еди-кой си има нужда и реших да му дам тези пари. Казах му: не, детето ми няма да му ги дадеш. Ще отидеш и ще ги дадеш на отеца и ще му кажеш – отче, виждаш ли онзи човек? В нужда е, върви и му дай парите и не казвай, че аз ги дадох.

Ето как се предпазваш от гордостта. Защото, ако бедният го научи, ще каже: за това ли ми помогна? За да го казваш и на другите? – ако го кажеш. Така никога няма да се възгордееш и когато бедният те гледа, няма да чувства срам. Отецът му ги е дал. Ето мъдростта на простодушните хора, как знаят да не рушат малкото добро, което са направили.

Един баща има едничък син, голям ум, заедно с други 5 – 6 младежи от същия град, той бил силен в математиката, другите в други дисциплини, приели ги със стипендия в американски университети. Там се отдали на наркотиците и шестимата се върнали като парцали. Наркоманите се нуждаят от пари. Баща му му казал:

- От мене няма да видиш и пукната стотинка!

- Какво искаш, да отида да открадна?

- Ти ще откраднеш, няма да открадна аз! Твой проблем!

- Какво искаш, бе татко? Да отида да продам плътта си?

- Твой е грехът, не е мой! И стотинка няма да видиш!

Това му казал баща му, но тайно плакал, плакала майката, двамата били образовани хора, преподаватели. Но нищо не му дал.

Не е милостиня да дадеш пари на наркоман, за да вземе дозата си. Ако с тази инжекция, която ще си бие от твоите пари, умре, няма ли ти да си го убил? С милостинята, която си му дал?

Бащата отишъл при стареца Паисий и плакал – какво да правя за детето ми, как да му помогна? Дайте ми правило аз да го направя вместо него, колко поклони да правя, колко броеници, колко бдение за детето ми!

Но на сина си нищо не давал. Нима бил безмилостен? Не. Знаел, че съществува милостиня, която убива другия.

Една жена казваше: Да, да! Да оставя детето ми да стане блудница?! – и му давала пари. Ама ако не му дам, казва друга жена – ще открадне! И му давала пари. И  децата им продължават да бъдат както преди и не могат да преодолеят проблемите. Децата са си добре, да са живи и здрави глупавите мама и тате! Добре си прекарвам, защо да спра наркотиците!?

Накрая синът на този баща откраднал, влязъл в затвора, вътре ял бой, опрял дъното, както казват. Спрял наркотиците, след това отишъл в наркокомуна. Сега е добре, от години не е вземал наркотици, ожени се за една девойка, която го подкрепи, създаде семейство, отдавна не съм го виждал, има две-три дечица. Щеше ли да спре, ако баща му му даваше пари да продължава да взема наркотици?

Ето милостинята, която може да те отведе в ада.

Нека внимаваме, защото и тези, които изглежда, че имат нужда, не винаги имат нужда. Да внимаваме на кого даваме, защото, когато даваш на някого, който няма нужда, лишаваш друг, който наистина има нужда от това. Затова да внимаваме.

 

 

 

За духовните съблазни на новообърнатите християни

Май 30, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

 

Тази тема е интересна за всички, които внимателно наблюдават извършващото се в собствената им душа и които са обезпокоени от нравственото състояние на нашите съвременници.

Апостол Павел в едно от посланията си заповядва на своя ученик да не възлага бързо ръка на новообърнати, за да не се възгордеят и да не бъдат уловени в дяволската мрежа. Именно тая гордост, това самолюбие на израснали в езическа среда, провокират всички грешки, присъщи на новообърнатите.

В Богопочитанието и Богопознанието у новообърнатите се случват различни духовни подмени – това, което произтича от зримия свят и от света на злите духове, се пренася върху божествените предмети.

Изкривява се ролята на човешкия разум, чувствата и волята: Богопочитането и Богообщението изглеждат ту твърде достъпни, ту твърде необхватни. В отношението към близките, човешкото замества Божественото; в отделни лица, особено с духовно звание, съществува стремеж да се видят свръхавторитети.

Поради липса на достатъчно духовен опит, новообърнатият често пренася своя опит от общението със света върху общението с надматериалното битие на Господ Бог. Често той не забелязва изкуственото съкращаване на дистанцията между Всесвятия Бог и човека, с пропадналото от греховете сърце. Такава приближеност към Бога в ума налага своеобразен печат върху състоянието на всеки новообърнат, попаднал под тази съблазън. Неволно човек започва да усеща себе си като приближен на императора и започва да се занимава с духовно съчинителство, виждайки проявление на Божествената промисъл там, където го няма.

Често тази болест се проявява като измамен мистизицъм. Особено податливи са представителките на нежния пол. Навярно като същества по-романтични, представите им са емоционално украсени и те започват да приписват определено нравствено значение на разни дребни, мимолетни неща: „Защо е това, а какво точно означава? Видимо Господ ми подсказва да правя това и това…“ Започват да съпоставят дати, дни, месеци, седмици и години – появява се своеобразна мистика на числата, която се превръща на моменти едва ли не в окултизъм.

Тъй като главната потребност на християнина е молитвата, то много често у новообърнатите, искрено ревностни към Бога хора се наблюдава явление, което може да се нарече молитвено опияние. Сама по себе си молитвата е дело свято, но не случайно благочестивата душа е като ладия, снабдена с две весла, тъй като благодатта Божия действа в нас не без нашата воля. Това опияние нарушава дневния режим, баланса между духовните и веществените ни занимания, водещо до загуба на острота и трезвеност при възприемането на хората и събитията от света и което е странно, до угасване на чувството за отговорност и дълг. Понякога новообърнатият изпада в тази крайност, отделяйки за утренната молитва часове, без да цени времето, дадено от Бог за разумна употреба.

Другият фактор, изкривяващ нашето Богопознание, е стремежът да се ускори това, което сме призвани да вършим по Божия воля, т.е. достигането до нравствено съвършенство. Най-деятелните от нас са свикнали в светския си живот да дават всичко със собствени сили. Много от нас помнят т.нар. месечни планове от времето на социализма и задачите в тях – „Да достигнем и надхвърлим…“; „Да превърнем града в образцов за максимално кратки срокове“ и т.н. По такъв начин лествицата на духовния живот се превръща в ескалатор. Този стремеж на жирафа да протегне по-високо главата си провокира падането на шишарки, които я навеждат надолу. Такива активисти (това може да се нарече „болшевизъм в православието“), страдат тежко, заставяйки и други да страдат. Несъзнавайки неразумността на желанията си, те често биват озадачени, гонени от духа на унинието, отчаянието, а понякога напълно излизат от релсите на благочестивия живот, възприемайки желанията си за действителност.

Това е особено опасно при възпитанието на децата. Поради това се създава комплекс при семейства на новообърнати, когато родителите желаят от всяко дете да направят преп. Сергий или св. Серафим Саровски, което има опасни последствия.

Трудно е за неопитното духовно око на новообърнатия християнин да се взира в светлината на непристъпния Бог. Много по-лесно на падналото човешко сърце е да съзерцава това, което е извън Бога. В частност, понякога неукрепналият християнин започва да съзерцава вместо Бога, падналата сила, която го възпрепятства да угажда на Бога. Ликът на християнина потъмнява, духовността му загубва присъщата светлина, постепенно напускат душата положителните емоции – надеждата в Бога, радост, благодушие, упованието на Неговата воля. Зад всеки ъгъл му се привижда бяс. Вярата в бесовете и силите на злото се оказват по-силни от вярата в Бога и Неговия промисъл.

Ние, православните, повече от когото и да било друг чувстваме и разбираме тайната на историческия процес, знаем, че тя е тайна на беззакония, че силите на световното зло са съединени един с друг, но когато вместо с Божието всемогъщество новообърнатият се сблъсква с тази страшна истина, той забравя, че всичко е в Божиите ръце.

Измежду всички ближни, с които сме в общение, най-близък се явява нашият пастир – свещеникът. Ако загубим чувството на дистанция с пастира, ние обезсилваме благодатта на свещенството, което подарява своите дарове само на този, който съзерцава Христа и зад гърба на свещеника. Облягайки се напълно на него, в негово присъствие не допускаме борба с помислите: напускат ни въпросите и изпадаме в някаква духовна разслабеност. Последствията от тази болест са известни – загуба на нравствена свобода, на духовна самостоятелност и излишен критицизъм, като реакция от обожествяването на пастира.

В отношението на новообърнатите към ближните се наблюдава и друга грешка – те се стремят да просветят всички и всеки, който попадне на пътя им. Започва своего рода духовно „инквизиторство“. Ако съвършеният християнин се характеризира с внимателност, тактичност, съобразителност, нежелание да подтиска чиято и да е свобода, то новообърнатият прилича на танк, преминаващ през слушателите. Ето сполучлива картина, характеризираща новообърнатия: хваща някого, който чака на опашка пред обществена тоалетна, откопчава копчетата на жилетката му и му проповядва, игнорирайки неговото, не толкова нравствено, колкото физическо състояние. При това, човекът става сух рационалист. Типичен пример: нежелание да се изпрати в последния му път починал сродник, който не е бил църковен човек. Т.е. новообърнатите често наричат безбожници свои близки, биват парадоксално безкомпромисни, късогледи, егоистични по отношение на тях. Често скъсват родствени, дружески връзки твърде решително, не поради съблазънта да се вмесват в живота им, а поради неразбирането и болката от обидите.

В този случай мекостта, светлото общение с човека са много по-плодоносни, отколкото проявата на подобна прекалена строгост.

И накрая, по отношение на самия себе си. Много често, неправилно възприемащ Бога и Неговия промисъл, новообърнатият изпълнява само първата част от пословицата „Надявай се на Бога, но сам не греши“ – това му остава непонятно.

Често хора, едва повярвали в Христа, коренно променят отношението към самите себе си. Вместо да се стегнат, оправят, да се погрижат за собствената си чистота, за външния си вид, те мислено се оттеглят в тази пещера, където се е спасявал и се спасява, по тяхно мнение, Божият народ. Невчесана глава, неумити уши, раздърпани дрехи, прегърбена фигура, вечен траур под ноктите, отдавна неизмито лице – това е познатият образ на философстващия юноша-християнин, който при излизане в лютия мраз забравя своята шапка-ушанка и казва: „Бог е милостив!“, не забелязвайки как немилостивите симптоми на менингита започват да сковават мозъка му. Отсъствието на духовна разсъдителност, на здраво отношение към своето естество – това е съвсем неправославно отношение, а по-скоро бягство, някакъв извратен будизъм, но не и православие.

Същото се наблюдава и по отношение на собствените способности и таланти. Стремейки се към духовна простота, ние стигаме до толстоисткото опрощение, загубваме живите искри на душата, загубваме знания, които дълго сме натрупвали и след това сами почваме да страдаме, не знаейки в какво точно е нашето служение в Църквата, как да приложим своите умения и сили.

Източник: сп. „Амвон“, бр. 2, август 2005 г.

 

 

 

Светът е лош, защото аз не съм добър

Май 23, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Светът е лош, защото аз не съм добър. Когато аз стана добър, то и светът ще се оправи.

Много е важно човек да осъзнава своята немощ и да бъде искрен в отношенията си с Бога. Например да каже на Бог: „Господи, прости ми, отегчен съм и ми е трудно да се моля“. Господ много обича искреността, добросъвестността, отговорността у човека. Но много често ние отиваме при Бог не такива, каквито сме, а навличаме върху себе си много скъпи одежди от своите оправдания.

Както знаем, Адам и Ева са изгубили Рая не защото са съгрешили, а защото са започнали да се оправдават.

Старецът Паисий казва страшни слова: този, който постоянно се оправдава, има демон за свой старец.

Когато се обръщаме към Бог с такива думи: „Господи трудно ми е да се моля, защото жена ми се държи странно, защото моя колега ме подразни, защото децата не ме слушат и така нататък“ – ние прехвърляме отговорността на когото ни е удобно, но не и на самите себе си.

Някои светии казват съвсем друго: „Светът е лош, защото аз не съм добър. Когато аз стана добър, то и светът ще се оправи“. Добрият Бог очаква от всеки един от нас, не това което ние не можем, а това, което сме в състояние да направим. Господ няма да изисква от нас това, което Той не е посял. Той няма да пита куция човек, защо не е станал спринтьор, неграмотния – защо не е станал писател.

Началото на духовния живот – това е да поправим себе си, това е „да създадем  фабрика за добри помисли“, както казваше старецът Паисий…

Пристигащите за да открият святост на Света гора намират святост, идващите за да разгледат природата откриват прекрасни гледки. Всеки, който идва на Света Гора, намира, това, което е поискал…

Ако аз отида в Москва, ще питам, къде има манастири и църкви, а друг ще пита – къде са тук развлекателните центрове, дискотеки и така нататък. Човек търси това, което му е сродно. Ако ние си сложим черни очила, ще виждаме всичко в черен цвят, ако сложим зелени – в зелен, червени – в червен. Ако аз съм лукав човек, то ще виждам всичко измамно, ако съм добър – ще виждам всички добри, ако съм подозрителен, то ще подозирам всички.


източник: http://www.isihazm.ru

Млади човече, не вярвай във всемогъществото на материята!

Май 22, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

„Но ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда. (2 Петр. 3:13)“


Отново се обръщам към теб, млади човече, защото те избрах измежду всички, към които бих могъл да се обърна; защото ти си по-способен от другите да слушаш словото на Христа, ти си благороден и чист и на атеистичното възпитание не се е отдало да затъмни в теб небето. Ти все още се взираш нагоре, ти все още можеш да чуеш възвишени призиви; твоят полет в небесните простори не може да бъде заключен зад решетките на произволни концепции. В теб още има стремеж към небето, материята не те е направила свой затворник. Затова, млади човече те призовавам седем пъти, защото седем пъти на ден се въздава слава на Бога, както казва псалмопевецът: „Седем пъти на ден Те прославям за съдбите на Твоята правда” (Пс. 118,164).

Днес ще поговорим за небесата и за земята. Няма да те плаша, приятелю, със страшни картини за края на света. Всеки ден смъртта стои пред нашето лице; нейното присъствие е по-задушаващо, отколкото самия живот, по-реално, защото смъртта е нашият ежедневен кошмар. Приятелю, ти живееш редом със смъртта и още не си свикнал с нея, защото си истински жив, много по-жив, отколкото си представяш. В теб са небето и земята…

Спомням си едно стихотворение. Самият поет го четеше от екрана на телевизора. Той държеше ръката си вдигната право нагоре, имаше много въодушевен израз и монотонно скандираше, желаейки да вкара слушателите си в своеобразен транс. Детски хор повтаряше всеки стих – фалшива литания, натрапена от обстоятелствата: „Можеш ли да ни преброиш, небе, по един, по двама, по трима…” и т.н. до десет. Това беше хула, предизвикателство, което поетът отправяше към небето. Стихотворението, което слушах, искаше да каже, че „небето” може да брои поета и онези, които са с него, по един, по двама или по трима дълго и отегчително, но няма да успее да ги победи. Примерно такъв беше неговият смисъл. Поетът беше атеист и привърженик на материализма. Но към кое небе се обръщаше той? Към „небесната твърд” ли, съставена от последователни атмосферни слоеве? Такъв монолог не би имал смисъл. Съдейки по убедеността с която говореше, поетът се обръщаше към Някой, Който можеше да го чуе и дори да го „преброи”. Беше странно, защото нямаше и сянка от персонификация (която би била банална), но той вярваше с цялото си същество, че го чуват и че неговото предизвикателство е героична постъпка. Той се обръщаше към метафизическото Небе, стараеше се да го принизи, да утвърди отрицанието му!

За това небе искам да поговоря с теб, приятелю. „В начало Бог сътвори небето и земята” (Бит. 1:1). Небето и земята, трансцендентното и иманентното, материалната даденост и стремежа към съвършенство; подчиненото на времето пространство и извън пространственото, извън временното, отвъдното битие. От този момент ние носим в себе си тъгата по нашето Небесно Отечество; от началото на времената и до днес ние не сме забравяли нито за секунда, че там е центърът, към който се стреми нашето вътрешно небе. Кажи ми, млади човече, доколко вярваше на натрапчивата идея, която ти повтаряха в училище, по радиото, по телевизията, във вестниците, на младежките събрания, а именно, че произхождаш от маймуната? Ноам Чомски (американски лингвист, баща на универсалната граматика) казва, че „Даже и най-глупавите хора се научават да говорят, но и най-умната от всички маймуни никога няма да постигне това”…

И ето, глас от небето се обръща към теб: „Син Мой си ти!”, и гласът ти говори, както и на Христос, когато Той живял на земята: „Прославих те и пак ще те прославя” (срав. Иоан 12:28). В теб са едновременно и небето и земята, светлината и тъмнината, благодатта и грехът. Зная приятелю мой, че те измъчват въпроси за смисъла на твоето съществуване и за целта на битието на света като цяло. Удовлетвори ли те предварително фабрикувания и властно натрапван отговор на тези въпроси: „Небето е само измислица, всичко съществуващо е материя и тя говори чрез твоите вътрешни чувства”? Тя, материята, е организирала еволюцията по някакви толкова сложни закони, преди съществуването и на най-малката мозъчна клетка, че когато се е появил мозъкът на човека, единственият път, по който тя би могла да разкрие сама себе си, не може да го направи! От самото начало и досега човек се блъска в жалки и безплодни опити да разкрие законите, фиксирани в неразумната материя, във времената, когато все още са царели хаос и тъмнина.

Какво мислиш за такава игра на безумието, която анулира всеки човешки разум, бил той и колективен? Виж, нима най-елементарната логика не изисква да признаем съществуването на разум извън пределите на този видим свят? Но аз те призовавам към още по-висок полет, към пълен отказ от самия себе си, към смелост, която отправя предизвикателство на разума; призовавам те към Бога. Към това, което е трансцендентно спрямо този свят, за да познаеш безкрайното Небе, с неговите духовни радости. Небето, което ти хулеше – то сега е в твоя ад, търсейки те, даже в твоето непреднамерено възмущение и негодувание. Това Небе, с неговата Божествена йерархия, с Божествената Светлина, която се спуска все по-ниско и по-ниско по стъпалата, за да се върне отново към своя източник – Бог, не ни брои по двама или по десет. Защото пред лицето на Небето, приятелю мой, ти не си една от нещастните шесторки, притисната в някакъв механизъм, който те дроби и мачка, но душа, толкова свободна в своите постъпки, толкова достойна, че я ценят, че сам Господ, в Своята ипостас на Второто Лице на Светата Троица, дошъл в света, за да претърпи Разпятие заради теб.

Колко смехотворно може да ти се види сега предизвикателството на поета, който така твърдо вярваше в Небето, че чувстваше необходимост да събере детски хор, подобно на някакъв щит, в подкрепа на своите хулни думи.

Не вярвай, млади приятелю, във всемогъществото на материята! Земята е ограничена, материята ние можем да унищожим за няколко минути, чрез постепенния й разпад до пълното й унищожение и да изчезнем в небитието, ако не признаем Бога. Помисли добре и ще се увериш, че абсолютните твърдения на материализма се опират върху нездрав фундамент. Виж свойствата, приписвани на материята – безкрайност, вечност, привеждането на самата себе си в битие – са чисто духовни понятия. Да отричаш небето, означава да отричаш всичко съществуващо, което не може да бъде възприето от твоите сетива.

Да отричаш духа означава да твърдиш, че в момента, когато си затвориш очите и ушите, светът престава да съществува. И сега, приятелю, искам да ти изрецитирам най-красивата поема, която някога е описвала небето и земята. Това е началото на Евангелието от Йоан: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе” (Йоан 1:5). Как може тъмнината да обхване светлината, материята да задуши духа, атеизмът да отмени вярата в Бога или как можем да загубим желание за свобода поради това, че ни връзват? Небето брои единствено теб и всеки поотделно. Ти си човек – уникална и неповторима същност, скъпи мой приятелю!

 

Ще дойдат моменти в живота ни, когато всичко ще ни се стори загубено

Май 21, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Този удивителен псалом (Пс. 16, бел. прев.) е едновременно обикновен и дълбок по смисъл. Това е молитвата на човек, който страда. Ако днес ние самите не преживяваме тревоги, нека не забравяме, че по всяка вероятност утре ситуацията ще бъде различна. Още повече, че около нас точно сега безброй приятели и любими хора, роднини и познати страдат, а те са и никога не са спирали да бъдат членове на нашето тяло (срв. 1 Кор. 12:12). Нека се помолим за тях с този псалом и с други подобни думи. И макар на пръв поглед да има хора, които не са споходени от скърби, дълбоката истина е, че ние винаги страдаме. Всичко около нас може да се превърне в повод за страдание. Борбата ни да живеем благочестиво сама по себе си е източник на болка. Сатаната, “като рикащ лъв” (1 Петр. 5:8), “като лъвче, което стои на потайни места” (Пс. 16:12), дебне подходящ момент, за да ни впримчи в изкушения. Нашите любими и приятели могат също да ни причинят много мъка и скръб. Накрая, можем да кажем, че целият ни живот е кръстен път, разказ за едно нескончаемо страдалчество. Нека обаче не забравяме дълбокия смисъл, разкриващ се в думите на псалмопевеца. Болката, несгодите, нещастията и като цяло скърбите са знаци на Божествено посещение. Онези, които страдат, са избрани деца Господни. И тъй, когато животът ни е безоблачен и всичко върви добре, нека спрем и се запитаме дали по някакъв начин не сме се отдалечили от Бога, защото именно в страданията е нашата слава, нашият венец.

 

Когато страдаме, можем да принесем на Бога две неща. Първо, своята добродетелност, под което разбирам свидетелството на чистата съвест в мир със себе си и с Бога. Това е копнежът ни за “правотата” (Пс. 16:2) и за върховенството на Божията воля. Нужно е волята ни да е в съзвучие с Божията. Второ, това е пълното ни упование на Бога — когато изпълнени с търпение и надежда, изцяло Му се покоряваме. Ще дойдат моменти в животa ни — и те ще идват постоянно — когато всичко ще ни се стори загубено; когато дори онези, които сме обикнали и на които сме се доверили, външно са охладнели, отдръпнали са се от нас и са ни изоставили. Ще дойдат моменти, в които тъмни облаци заплашително ще се струпат над главата ни. Но именно в тези моменти, възлюбени, Господ ни посещава, за да изпита търпението ни и подложи на проба упованието ни, които са свидетелство за любовта ни към Него.

 

Казахме, че верните често се скандализират от благоденствието на грешниците. И наистина, ако погледнем от човешка гледна точка, ще ни се стори, че Господ разпределя благата Си несправедливо. Където е трябвало да даде щастие, Той е дал единствено несгоди. Където следва да има благосъстояние, Той е дал бедност. А там, където повече приляга бедност, Той е излял обилни богатства. Когато очакваме благословение, често пъти получаваме тежък удар, като едновременно с това Господ запазва усмивките върху лицата на околните. В синхрон със съвременните социални проблеми, бихме могли да кажем, че Господ ни дискриминира, а това е нещо, което ни скандализира.

 

Защо се скандализираме? Отговорът е лесен. Защото сърцата ни са все още привързани към земното, все още се увличаме по измамните “блага”, копнеем и въздишаме по тях. Решението на нашата дилема трябва да се търси другаде и затова да не прибързваме с ропота си срещу смущаващата ни дискриминация или неправда. Живеем във времена на бързи промени, когато всяка новост се представя като “напредък”, но преди да настъпи истинският напредък и промяна, трябва първо ние вътре в себе си да се изменим. За да се случи това, е нужно напълно да се освободим от земните и човешки неща, от човешката логика, от човешкия начин на мислене, от всяко така наречено “материално благо”. Трябва да сме безразлични към всички тези неща. И едва когато сме се отчуждили от тях, Господ ще се превърне във всичко за нас, сякаш на този свят не съществува нищо друго освен Него. Едва тогава ще ни се даде истински и ненарушим покой. В противен случай, независимо към колко дребно и нищожно нещо е привързано сърцето ни, то със сигурност ще ни донесе страдания.

 

 

Източник:

Archimandrite Aimilianos of Simonopetra, Psalms and the Life of Faith, Indiktos, Athens, 2011

Превод от английски език: Пламена Вълчева

 

 

По пътя за Емаус

Май 14, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

  

Бог да пребъде винаги с нас, Възкръсналият Иисус да възкръсне в нашите сърца, които често са вледенени, сякаш в тях е зима!

 

Братя християни, ние съпровождахме Иисус Христос – евангелския, благия, кроткия – съпровождахме Го до Вая, след това до Кръста и Възкресението. Това беше историческият Иисус, Този Иисус, за Когото разказва Евангелието, Този Иисус, Който приживе три пъти обявяваше, че ще бъде разпънат и ще възкръсне. Наистина: така и стана: Иисус беше разпънат, за голяма скръб на Своите ученици, и възкръсна, за голяма тяхна радост.

 

В първия ден на Възкресението Иисус Христос се яви в образа на градинар на Мария Магдалина, която разпозна само една Негова дума: когато Той й каза: „Марийо”, тя разбра, че това е Иисус. Преди това Го гледаше и не го разпознаваше, макар че това беше същият Този Иисус.

 

След това отиде в Емаус, заедно с двама от учениците си. Те говореха с Него, но не Го разпознаваха, защото очите им бяха затворени, за да не Го познаят. И Исус вървеше с тях и им разясняваше им Писанията. Привечер стигнаха до Емаус, Той влезе с тях в къщата, в която отиваха, а те все още не можеха да Го познаят. И едва в този момент, когато на вечерята Иисус преломи хляба, очите им се отвориха и те познаха Иисус. Но в следващия миг Той вече не беше с тях. Сърцата им горяха и учениците разбраха, че именно Той, Иисус, е разговарял с тях по пътя, Иисус, Който вече Го нямаше. Иисус влязъл в хляба, който благословил.

 

Иисус се яви отново на вечерята в Сион, в дома, в който апостолите бяха събрани поради страха  от юдеите. И Тома не беше с тях. Отначало те не Го познаха и на Иисус Му се наложи да разгърне дрехата си, за да видят раната на мястото, където беше пронизан с копие и да им покаже Своите пробити от гвоздеите ръце и нозе, за да Го познаят.

 

И така, Иисус бил същият, но да се познае Възкръсналият Иисус не било лесно.

 

Иисус се яви отново, този път на север, в Галилея, край Галилейското море. Беше утро, Иисус стоеше на брега на морето и, бидейки в открито море, учениците Го видяха. Те Го видяха и се удивиха, но не Го познаха. Само апостол Йоан, чиито очи бяха просветени от чистотата на неговия живот, каза:

 

Господ е! (Ион 21:7).

 

Тогава Го разпознаха и другите апостоли. И Петър се хвърли във вълните, доплува до брега, прегърна Иисус и Иисус извика всички тях, а след това ги угости с хляб и риба, изпечена на огън, и говори с тях. Така че Възкръсналият Иисус, Този, Който беше разпънат, е трудно да бъде разпознат, освен с чисто сърце и чисти очи.

 

Това, братя християни, е начинът, по който съществува сред нас Иисус Христос. След Своята смърт Възкръсналият Иисус Христос се явява сред апостолите; явява им се когато иска, показва им тялото Си, яде с тях, показва им раните на ръцете и нозете Си – и едва след този контакт или след като чуват гласът Му, както в случая с Мария Магдалина, те Го познават и разбират, че Той е същата тази личност. Това е вторият начин, по който хората познават Иисус Христос.

 

Третият начин, братя християни, е евхаристийният начин, Светото Причастие. В Емаус Иисус Христос, който  разговарял с тях по целия път, дълъг 7-8 километра, преломява хляба – и изчезва. Къде е бил тогава Иисус? Той  влязъл в хляба, с който са се причастили апостолите. Те са се причастили, очите им се отворили, и те познали, че това  бил Иисус.

 

И до днес Иисус Христос ни се явява в Светото Причастие – същият Този, Който беше разпънат и възкръсна.

 

Иисус Христос постоянно се е явявал на своите апостоли, а след това в продължение на вековете и до днес, ни се явява в Евхаристията, в Светото Причастие. Иисус е скрит в хляба върху престола в светия олтар и в евхаристийното вино. Това е същият Иисус, Който се разпъна на Голгота, Който беше запечатан в гроба и възкръсна. Същият Този, Който се явяваше на апостолите в продължение на 40 дни след  Възкресението. Същият Този Иисус присъства и в живота на всеки от нас, особено, когато ние достойно  се причастим с Неговото Тяло и Кръв. Това е третият начин, по който Иисус Христос живее в света.

 

Има още един начин на Неговото съществуване, който ни възвестява Сам Христос – този начин, за който Той говори, описвайки грандиозната картина на Страшния съд, когато Той ще се яви на въздушните облаци във велика слава, окръжен от светите ангели и ще съди света, като раздели хората на две – на праведни и грешни, както пастир отлъчва овци от кози. И праведниците ще постави отдясно, а грешниците – отляво. И тогава Иисус ще започне съд над тях, т.е. над всички нас, и едни ще призове при Себе Си:

 

– Елате вие, благословените от Отца Ми! Защото гладен бях и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; гол бях и Ме облякохте; странник бях, и Ме прибрахте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте.

 

А праведниците ще Го попитат:

 

– Господи, кога Те видяхме в такова състояние?

 

И Той ще им отговори:

 

– Доколкото сте сторили това на един от тези Мои най-малки братя, Мене сте го сторили (ср.  Мат. 25:34-40).

 

Следователно Иисус Христос отъждествява Себе Си с всеки страдащ, с всеки гладен, с всеки онеправдан в протежение на цялата история.

 

От момента на Възкресението, от момента на влизането в евхаристийния хляб и до края на историята Иисус Христос е скрит в Своите братя, във всички страдащи в Негово име, във всички, които Го призовават на помощ; Иисус се намира в тях, отъждествява Себе Си с тях. И ако ние извършваме добро дело, помагайки на някой, който наистина е в беда, то това добро дело получава Сам той и в съдния ден ще ни го покаже.

 

Същото ще се случи и с тези, които ще се окажат отляво, които Той, както знаете, порицава за това, че никога не са извършвали такива дела:

 

– Господи, ако аз бях Те видял …

 

– Доколкото не сте сторили това на тях, не сте го сторили и на Мен.

 

Братя, християни, това е четвъртият начин на съществуване на Христос.

 

На нас ни е дадено да се срещаме с Иисус Христос в протежение на цялата история, в протежение на живота на всеки един от нас, да се срещаме със същия Този Иисус Христос, нашия Господ, Който винаги е един и същ, Който е учил хората, Който е страдал за нас, Който е възкръснал и се е явявал на апостолите след утрото на Своето Възкресение.

 

Тези начини на пребъдване на Иисус Христос с нас, братя християни, ни се дават, за да можем винаги да усещаме Неговото присъствие, защото в края на Евангелието от свети евангелист Матей Той казва:

 

Ето, Аз съм с вас до свършека на века, до края на историята (Мат. 28:20).

 

Нека бъдем уверени, че Той наистина присъства във всеки ден и всеки миг от нашата история, стига само очите ни да могат да го видят, да Го познаят в нашия живот. Така, както Го е видял Йоан, както  Го е видяла Мария Магдалина, както Го познали апостолите, след като се причастили.

 

Братя християни, Този Иисус Христос – историческият, кроткият, Който плаче за света, за бедните, за бедстващите и им помага, този Иисус Христос, Който се явява на апостолите, бил същият Иисус, Който ги учил в течение на Своя живот, същият Иисус Христос от Евхаристията. Същият този Иисус Христос присъства и в живота на всеки един от нас и Него ние прославяме днес, в този велик, светъл ден на Светото Възкресение.

 

Нека Той ни бъде пътеводител, нека  бъде образец в живота ни, защото е казал:

 

– Аз съм пътят и истината, и животът (Йоан 14:6).

 

Него нека следваме в живота си.

 

Той е казал:

 

– Аз съм мирът. Моя мир ви давам. Аз съм животът, Аз съм възкресението (виж: Иоан 14:27; 5:26; 11:25).

 

Този Иисус Христос да призоваваме във всички наши беди и радости и да го молим винаги да пребъдва с нас. Амин.

 

 

Източник: Православие ру

 

 

Без тухлата куполът ще се срути

Май 8, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

- Ти изповядваш ли се, ходиш ли на църква?

- Аз, отче, смятам това за формални неща.

- А, не! Това е като централната тухла на купола, ключът! Ако я махнеш, целият купол ще се срути.

 

 

Дразнение от помислите

- Геронда, безпокоят ме помислите!

- Остави кучето да лае!

 

 

Старецът и глиганът

Веднъж един глиган приближил стареца. Старецът го погалил и глиганът си тръгнал. Някой го попитал:

-  Геронда, какво правиш там?

- Дойде клетото да ми благодари. Нямаше да оцелее от куршумите на ловците, но аз се помолих да не го уцелят и така оцеля!

 

 

„Хладилникът” на стареца

Близо до колибата на стареца нещо се червенееше под един храст. Един поклонник го попита любопитно:

- Какво е това, геронда?

- Това ли? Това е моят „хладилник” (беше лято и той беше сложил домати, за да бъдат свежи).

 
 

Ножът на пророк Илия

- Геронда, в тропара на пророк Илия се казва, че той е „втори Предтеча на Христово Пришествие”. Ще дойде ли пророк Илия на земята?

- Пророк Илия сега си точи ножа. Първо ще започне от патриарсите, владиците, свещениците и монасите.

 

 

Егоизмът е като тясната дреха

Смирението е основата на всички добродетели. Чудото е преодоляване на природните закони. Егоизмът е страст, която човек трудно отхвърля. Тя е като тясната дреха, която човек носи и я съблича много трудно, защото е много тясна.

 
 

Спирането на цигарите чрез нахут

За да спреш цигарите, трябва много да се молиш. Също така напълни един пакет с нахут и всеки път, когато чувстваш нужда да пушиш, слагай един парченце в устата си.

 

 

Старецът поправя правописни грешки

При отпечатването на книгата на йеромонах Христодул Светогорец (със заглавие „Старец Паисий”) стана следното нещо: отпечатването беше приключило и оставаше само заглавната страница, но печатащата машина спря да работи. Опитаха се да я поправят, отне почти три дена, но не беше възможно. Тогава отговарящият провери отново заглавието върху заглавната страница и установи, че от думата „«Παΐσιος” липсваше тремата (т.е. двете точици над гръцката буква ί) и заглавието изглеждаше така „Ό Γέρων Παίσιος”. Когато грешката беше поправена, машината започна да работи нормално.

 

 

ЕОК е сглобена от килими

В ЕОК (Европейската икономическа общност- предшественик на Европейския съюз) страните влизат като готови килими. Килимите, колкото и да ги съединяваш, единият тръгва наляво, другият надясно. Затова не се страхувайте от неблагоприятни последици от ЕОК. Страните в Европа никога няма да се обединят напълно, така че да ни навредят. В ЕОК се сблъскват много интереси.

 

 

Хората без имен ден

-  Геронда, кога празнуваме? В деня, когато сме родени, или когато сме се кръстили?

-  Празнуваме, когато празнува светецът, чието име сме получили при кръщението.

- Тогава какво ще стане с тези, които не носят имена на светци?

- Тези хора, които не са кръстени на светци, са длъжни да станат святи!

 

 

Силата на дявола

С най-малкото дангалаче (= дяволче) и двеста адвокати не могат да се справят.

 

 

Децата, които не сучат мляко

Децата, които не сучат и не растат в прегръдката на майка си, стават особени, не стоят стабилно в живота и когато пораснат след бутилката с мляко хващат бутилката с бира.

 

 

Покана от папата

Американска преподавателка предала на православен клирик желанието на папата да покани стареца Паисий и стареца Порфирий във Ватикана. Отговорът и на двамата бил: „Не, не можем да отидем. Защото Римокатолическата църква и папата не са готови. Имат голям егоизъм. Не само искат да ни подчинят, но и не вярват, че ние имаме истината. Не е нужно да ходим. По-добре да помогнем по този въпрос с нашата молитва.”

 

 

Турците носят своето коливо върху пояса си

- Геронда, страхуваме се от мюсюлманските малцинства в Тракия.

- От нищо не се страхувайте! Турците носят своето коливо върху пояса си!

- Какво имате предвид, геронда?

- Когато някой е на умиране, в моята родина казваме, че носи коливото върху пояса си.

 

 

Разликата между православните, католиците и протестантите

Архимандрит Плакида (Дезей):

- Геронда, каква е разликата между православните и католиците?

Старецът посочил своята килия и казал:

- Виждаш ли тази постройка?

- Виждам я.

- Ако извадим калта, камъните няма да се спояват помежду си. Това правят католиците. Извадиха опората и правят нестабилно зданието на Църквата.

-  Какво става, геронда, с протестантите?

-  А-а-а! Те са по-умни. Махнаха малките камъчета и се опитват да споят големи камъни помежду си. Това означава, че не съществува никакво здание.

 

 

Умножаването на почерпката

Един посетител на стареца смятал, че в нашата епоха не стават чудеса. Старецът прозрял неговото неверие и му казал:

- Вземи тази кутия и почерпи гостите (посетителите били 12 и в кутията има три локума).

- Ама, геронда…

- Направи както ти казах и вземи и ти почерпка!

(Наистина, след като почерпил всички, взел и той самият. Накрая установил, че в кутията имало още три сладки.)

- За Бога няма невъзможни неща!

 

 

 

На различна честота

Старецът казал на един посетител, който се скарал с родителите си:

- Твоите родители те обичат много, но как да се разберете! Ти слушаш по радиото чужда музика, татко ти – народни песни, майка ти – класическа музика, сестра ти – друго. Всеки има собствена „честота”. Ако не се настроите на Църквата, няма да се разберете.

 

Източник: “Ни-Ка” ру

 

Духовната Одисея

Май 7, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

Името на Одисей не е случайно – има за корен οδύνη (страдание). Одисей е човекът, който изпитва болка, разпнатият човек, който се бори да се върне в своята родина, Итака. Нима Одисей бил свръхчовек? Супермен? Имал такива свойства? Смятаме, че бил толкова силен, за да преодолее такива състояния? Не, бре хора, едно нещо има – цел, крайна точка, насока, копнеж, любов към своята родина. Това му давало силата, това трябва да разберем. Казваме определени пъти „И аз какво да правя?“ Същото би могъл да каже и той. „И аз какво мога да правя? Нима имам толкова сила?“ Никой не е свръхчовек, никой не е супермен, но онзи човек, който обича, който копнее, който има цел и крайна точка, знае какво иска, знае къде отива, знае кой е. Този човек черпи сила от неговата цел и крайна точка и затова може да се бори, да преодолява пречки и да се насочва към своята любов. Това ни липсва.

От любов Бог идва при човека. На мен това, което ми липсва, е тази любов, която Христос има към човека, любовта и копнежът, който Одисей има към Итака. Това ми липсва и затова нямам сила. Затова зарязвам всичко, оставям оръжията, отклонявам се, затова много пъти зарязвам моята борба, усилие, пътуване. Това ми липсва. Не е силата, нека не се крием, не ни липсва сила, а не обичаме с все сила нашата крайна точка. Един друг велик отец на Църквата казва: бре хора, очаквате да намерите покой тук? След като тук сме бежанци, след като родината на човека е Христос, и ти чакаш тук да намериш покой, мир, спокойствие? Бежанец си, на пътя си, вървиш в конкретно пътуване. Можеш ли да намериш покой извън дома си? Можеш ли да живееш далеч от родината си? Така разбираш, че приличаме на Одисей, който се бори да се върне, среща много фалшиви рай-ове, но той се интересува само от своята истинска родина. И след като съществува Итака, нищо не може да го спре. Това му дава сила. Нищо друго. Да видя да излиза дим от комина на дома ми и да умра! Този човек не се спира пред нищо. Това, което ни липсва, е любовта към крайната точка, към родината на всеки от нас: Христос.

Обикновено виждаме Одисей да пътува в морето. Случайно ли е това? Не. Защото морето прилича много на живота ни. Имаме много общи черти с морето. Човекът има дълбочина, която не може да си представи. Човекът има ширина, необятен е, като морето. Човекът има спокойствие, има смут. Той е плитък и дълбок. В морето има месоядни риби, а в човека има душеядни риби, които ядат душата му. Морето прилича много на нашия живот. Одисей, този разпнат човек, който не копнее за нищо, освен за своята родина, е сред бурята, в дълбочината на морето, в спокойно море, или корабокрушира много пъти, защото това море е самият ни живот. Трудностите, които Одисей среща, среща и всеки от нас.

Да видим някои от изкушенията на Одисей. Помните ли островът на лотофагите (лотосоядците)? Ядели плода, който външно бил много хубав, но този плод ги карал да забравят. Забравата е болест за човека. Това, което Бог му е дал, е паметта. Забравата е болест. И днес има много плодове, които ядем, вкусваме и забравяме – завлича ни техният вкус, забравяме нашия път, крайна точка, родина, пътуване, борба. Имаме много такива плодове. Техният вкус създава тази забрава и там става следното. Спирам пътуването, излизам от пътя, оставям борбата и, най-лошото, смятам моята кратковременност за вечност, защото времето ми е едно пътуване, средството, което ще ме постави във вечността. Това е моето време.

Съществуват хиляди неща в живота, хубави плодове, имат сладък вкус, които обаче ме карат да забравям. Св. Николай Велимирович казва нещо много хубаво. Забравям моята крайна точка, забравям родината си, не чувствам, че се намирам на един мост, който ме отвежда от времето във вечността, а се опитвам да построя своя дом върху моста. Колко безумно – да влагам средства и да строя върху мост. Това означава, че съм забравил накъде отивам, за какво съм създаден, забравих заради хилядите плодове, които съществуват около мен, които вкусвам, и започнах да строя и влагам средства във всичко това, което никога няма да изпълни живота ми. Каквото и да правя и да взема, колкото и да ям, колкото и да имам, душата ми ще остане празна.

Чували сте за Аристотел Онасис. Веднъж влязъл в едно кафене. Характерен случай. Бил на екскурзия, с неговия екип, сътрудници и приятели. Влязъл в кафенето, където дядовците пиели кафе. Всички станали и веднага щом го видели, скочили да го поздравят, побутвали се и си казвали: „Хайде, ще вложи пари в селото, ще оправи едно, друго!“

Един дядо си сърбал кафето, сякаш нищо не е станало, и си четял вестника. Онасис изгледал всички, видял дядото, който не помръднал, отишъл при него и му казал:

- Как си?

Дядото го погледнал:

- Добре!

- Познаваш ли ме?

- Защо, ти познаваш ли ме?

- Аз съм Онасис!

- А аз съм Карамитос!

- Аз съм Онасис! Половината свят и повече е мой!

- Слушай приятелю! 1.50 см си ти, 1.50 см съм и аз. Няма разлика между нас. И се отдръпни, защото сега си пия кафето!

Защото дядото бил мъдър и знаел много добре, че колкото и да имаш, каквото и да имаш, то няма да те изпълни и няма да го вземеш с теб. На моста си. Както минава бедният, ще минеш и ти. Както бедният ще си замине от този свят, така и ти ще си заминеш от него. И колкото вземе той с него, толкова ще вземеш и ти. Но определени пъти – ям толкова плътски плодове и толкова материални плодове, че забравям пътуването, излизам от борбата, изоставям моята крайна точка и губя същността на живота си.

Одисей среща Циклопа. Чудовищата в „Одисея” не са просто чудовища, които се движели навън, а са чудовища, чудовищни състояния на душата. Циклопът, който бива описван като гигант, с едно око и т.н., това еднооко чудовище го носим в нас. По какво се различава Циклоп от едно тяло без душа? От една душа без дихание? От вяра без доверие? От любов без жертва? И от молитва без отдаденост? Всичко това са чудовищни вътрешни състояния. Еднооки състояния. Не сме ли еднооки? Ще ви кажа следното – за да видите Циклопа в мен. Когато аз мразя другия човек, сякаш не го виждам пред мен. Мога да му сторя зло, да го залича и унищожа – тогава не съм ли Циклоп? Не съществува ли тогава Циклоп в мен? Другото око къде е? Окото на душата, на любовта да види другия човек, да му състрадава, да го оправдае, да го уважи, да го обикне, да му прости?

Циклопът е в мен. Когато смятам, че съм жив, а съм умъртвил душата ми. Душата ми е умряла. И понеже виждам и говоря, смятам, че съм жив, но душата е умряла. Циклоп съм. Само тялото функционира, само едно око. Колко такива хора съществуват, повече са мъртвите, които изглеждат като живи. Върху гробовете пише – роден еди-кога, починал еди-кога. Това е грешка. За да кажем истината, поне на гробището трябва да я казваме: умря 18 годишен и го погребаха на 85 г.! Това е истината. Когато душата е умряла, си Циклоп. Чуваме нещо по новините и се питаме как можа да го направи? Простете ми, ще кажа краен случай: нима е възможно родителят да издевателства над собственото си дете? Циклоп е защото гледа само плътта, любовта, бащинското чувство, сродството, кръвта са ослепени и умъртвени, не вижда, сляп е. Само плът вижда. И плътта какво иска? Само плът. Не може да различи дали е дете, дали е твоя кръв. Виждате, тези чудовищни състояния съществуват в нас.

Одисей, казва Омир, в даден момент стигнал в Итака. Веднага щом видял, че пристига, се успокоил и заспал. Но неговите другари видели меха, който имал, и си казали: има съкровище в него! Те отишли, отворили го, но въздухът ги издухал и така Одисей отново се отдалечил от Итака, отново загубил пътя и влязъл в нови премеждия.

Знаете ли колко много неща смятаме за съкровище и отиваме и ги отваряме? И те в крайна сметка изтерзават жестоко живота ни. Определени пъти смятаме, че един човек е съкровище и искаме да го завземем. Отиваме, отваряме меха и внезапно се оказваме извън душата ни, извън живота ни, в невероятно терзание. Знаете ли защо се случва това? – защото вземаме нашите отпадъци (т.е. страстите) и ги смятаме за съкровище. И не само това.

Ако сме приспани, ако сме Циклопи, ако мислим, че сме успели и сме стигнали в родината си – именно тогава погиваме. Затова отците на Църквата говорят за бодърстване. Да бъдеш буден, бре детето ми, да държиш оръжието, защото не знаеш, не вярвай, че си стигнал. Св. Исаак Сириец казва – недей да вярваш, че си стигнал. Не оставяй борбата, дръж се за Бога, пребъдвай в молитва, в покаяние, не казвай „Аз съм си добре!“ Добре, покаях се, изповядах се, давам малко милостиня. Не го казвай, защото там, където мислиш, че си стигнал, в съня ти ще задуха този вятър, този, който не си очаквал, ще те дезориентира, ще те изкара от твоето пътуване и ще те постави в други състояния и терзания. Разбирате колко много всички тези неща се отпечатват в живота ни. Помните св. Антоний Велики. Тези подвижници се борили до последен дъх. Не оставяли борбата, умирали и гледали и от двете страни, защото не знаели откъде ще изскочи врагът. Дяволът отишъл при св. Антоний и му казва – „Хайде бе, Антоние, ти ме победи!“ А светецът бил на умиране. “Ти ме победи” – казал светецът. Тоест дяволът искал да го хвърли в егоизма, да го накара да отвори меха на егоизма, да го завлече и след толкова път и борба да го прогони от царството Божие. „Антоние, ти ме победи!“ – казал дяволът. „Не. Ти ме победи“ – казал светецът. Внезапно душата му излязла от тялото, Ангелите я взели и започнала да възхожда към небето, а дяволът останал долу на земята. Светецът му казал:

- Сега те победих.

Докато не влезем вътре, никога не сме сигурни, никога не сме обезопасени.

Децата на един велик отец на Църквата му казвали:

- Сега (ще) си в Рая.

- Не!

- Е, как, толкова години молитва, пост, милостиня, бдения, толкова години!

- Не!

- Ама в Рая (ще) си!

- Деца, да вляза първо вътре, да чуя вратата да се затваря зад мен и след това ще кажа, че съм.

Това е благоразумие. Когато кажа „Стигнах”, тогава реално мога да се подхлъзна най-лошо и да се окажа там, където не го вярвам и не очаквам.

Помните Кирка – магьосницата, която правила нещо, което ни се струва невероятно – превръщала хората в свине. А ние казваме: „Да бе, какви са тия приказки? Хайде сега! Магьосница, която превръщала човека в свиня. Друг път!“ Я ми кажете, алчността какво прави с човека? Сластолюбието? Славолюбието? Колко други такива магьосници искате да намерим? Виждаш един човек да не зачита нищо сред алчността. Знаете ли какво ще рече алчност? Ставаш скот, толкова безчовечен, че можеш да ощетиш и собственото си дете.

Един случай, разказва го велик духовник, живял в Атина вече покойник. Един богат човек лежал в болницата. Той не бил разделил наследството си. Духовникът отишъл, изповядал го и накрая му казал:

- Много те моля, чуй ме, не знам какво ти казват другите, аз ще ти кажа истината: заминаваш си от този свят, всичко, което имаш, нищо няма да ти помогне, да не се „избият” децата ти след това. Моля те, раздели наследството си, припиши го на децата си, да не се изпокарат след това! Свали тази тежест от теб.

- Не!

- Много те моля!

В даден момент болният извикал сина си и му казал:

- Ела тук! Ще отидеш в офиса, с този ключ ще отключиш, вътре има едно сандъче, донеси ми го!

Синът му се втурнал и духовникът си казал: „Сега ще раздели наследството си, ще се облекчи, ще се успокои”. Да бъдеш в твоя сетен час, на границата, да знаеш, че си заминаваш. Вижте каква магьосница може да е алчността. Синът му взел сандъчето, върнал се в болницата, дал му го, отворил го, вътре имало спестовни книжки, документи, скъпоценности. Той прегърнал сандъчето, стиснал го здраво и умрял.

Този човек заслужва жив да го оплачеш – да се облегнеш на парите в онзи момент, в който трябва да се облегнеш на Бога и да помислиш дали не съм онеправдал някого и да се опиташ да уредиш неуредените въпроси. В онзи час вместо да прегърна Бога и човека, прегръщам сандъчето с документите и скъпоценностите?

Магьосница е алчността, магьосница е сластолюбието, тя те кара да не зачиташ нищо, нито твоя човек, нито никой, нито децата си. Защото ще ти даде пет минути наслада и ще те направи скот. Ще те постави в едно скотско състояние. Славолюбието е магьосница – кара те да измамиш, да предадеш, да отхвърлиш и заличиш всичко, за да се задържиш на стола си. Сякаш столът ти ще те спаси. Сякаш ти дава нещо. Единственото, което може да ти даде, е самота, защото другият идва и не се кланя не теб. Разбира се, как с тази магьосница да се събудиш? Той не се покланя на теб, а на твоя стол и звание и веднага щом ги загубиш, няма да иска дори да те заплюе. Знаете ли какво прави Христос? Всички тези свине, които идват, в които, простете ми, много пъти ни превръщат магьосниците, които съществуват в живота ни, всички тях Христос ги удавя. Помните какво направил с хванатия от бяс. Хвърлил свинете в морето и те се удавили. Христос дави нашето скотско състояние, за да възкреси човека. Удавя нашето скотско състояние.

Помните ли сирените? Сирените имали женска глава и тяло на хищническа птица, като тези, които гледаме в документални филми, които могат да сграбчат цяло животно и да го вдигнат във въздуха. Глава на жена, с тяло на птица. Женската глава е стръвта. Много пъти зад това, което ни се струва красиво, се крие един хищник. И стръв за много състояния и много лица е красотата, която ще те привлече, ще те умъртви и ще загубиш твоята красота.

Сега отвсякъде рекламират всичко красиво, но само Бог знае какво се крие зад него, какъв хищник се крие зад него. Затова внимавайте със стръвта. Много е опасна. Един ден видях една табела – „жива стръв!“ Живата стръв е много опасна.

Тези сирени пеели много хубаво и можели да завлекат другия с песните си. Какво прави Одисей? Казва, че не е сигурен за себе си. Аз с моя егоизъм какво бих казал – „Аз да се увлека?! Аз да падна?!“ И с това вече съм се подхлъзнал и паднал. Одисей не е сигурен. Какво казва на събратята си, на сподвижниците си? „Вържете ме за мачтата. Не съм сигурен за себе си. Ако чуя песните, може да се увлека. Вържете ме!“ Внимавайте. Човекът, за да не се увлече от която и да е красота, всъщност не от красотата – защото красотата има връзка с дълбочината, а от която и да е фалшива красота, която е стръв, трябва да се върже за мачтата. Нашата мачта е Кръстът. Неслучайно Господ идва и казва „искаш ли да Ме следваш? Отречи се от егоизма и вземи кръста си.“ Кръстът означава постоянно да се трудя да живея съгласно Евангелието. Покрай сирените минали и аргонавтите, но те слушали песента на Орфей, която била много по-хубава от песента на морските сирени и така не се увлекли.

Има ли нещо по-хубаво от думите на Христос? Чуйте думите на Христос – „Няма да те оставя, няма да ви оставя сираци, няма да ви оставя сами, каквото искате от мен, Аз ще ви го давам. Аз ще стана храна да Ме ядете и вода да Ме пиете“. Кой друг казва това? Има ли нещо по-хубаво? Другите искат да ни изядат, а Христос идва и казва: „Аз не искам да ви изям, а да Ме ядете“ (т.е. св. Причастие), да ядете малко вечност. Съществува ли нещо по-хубаво? Тази песен, която може да ни накара да не се увлечем от сирените, са думите на Христос, а мачтата е Кръстът. Така ще минем през много сирени.

Подводен камък обикновено е самият ни егоизъм. Помните ли капитанът на Титаник? „Зная пътя, има айсберги, с такъв кораб аз отивам навсякъде! Ще стигна даже първи. Ускоряване, увеличете скоростта! Да стигнем по-бързо!“ И нещастието станало и загинали толкова хора. Така потъваме, благодарение на нашия егоизъм.

Понякога казваме – „Еди-кой си ми стори едно, друго“. Оправда ли те? Да. Хубаво. Направи ми една услуга. Да седнем тук заедно, но искам да ми кажеш истината. Погледни себе си и твоя житейски път. Виж и този на другия. Кой от двама ви онеправда повече? Замисляш се и казваш: „Хм, аз!“ А скара ли се на себе си, както тръгваш да се караш с другия? „Не“. Защо? В даден момент трябва да намерим виновника за нашите избори. Трябва да разберем, че този, който ни е онеправдал повече от всички, е нашето аз. С него трябва да се борим, и върху него трябва да поработим.

Помните острова на Слънцето. Тази част винаги ме е затруднявала. Четях и препрочитах, опитвах се да видя какво става. Чуйте какво станало там. Там имало 450 волове и 450 овце. И другарите на Одисей взели и яли. Внимавайте. Годината в древността имала 450 денонощия. Разбирате ли какво изяли другарите на Одисей? И затова потънали. Изяли (т.е. пропилели) времето си. Затова нека не пропиляваме времето си, Времето е драгоценно. Ще живеем ли повторно днешния ден? По-скоро живяхме ли го? Я помислете колко вечери загубихме? Колко сутрини, колко време загубихме, колко време пропиляхме? Затова потъваме. Защото времето ни е дадено да живеем, да създадем, да родим, да се зарадваме, да дадем. Представете си колко време загубихме. Пропилях живота си и сега седя и се страхувам от смъртта? Не живях живота си, прахосах времето си, и сега се боя от смъртта? Как става това? Виждате, днес съществуват всички средства да загубиш времето си. Някой ти казва: „Чакай да вляза в интернет, да видя новините!“ И седи пет часа. Какво правиш? Какво новини гледаш? Новини ли са това? Ние не сварвахме да видим новини. Една-две новини и край. Сега обаче трябва да ти го кажат с всяка подробност. Веднъж казах на един журналист: милост! 7 часа! Нарочно бях преброил часовете. Показвахте: „Той излезе, отново влезе, друг излезе…“ Какво говорите? Това новини ли са? Нямате ли малко срам! Отче, какво да правим – извънредни часове! – за които им плащали.

Затова нека внимаваме да не пропилеем времето си.

Знаете ли къде било най-голямото затруднение на Одисей? – то не е да стигнеш само в родината, в душата. Не е това. Когато стигнеш в душата, те очакват „женихите“, които какво искат? Искат Пенелопа. Тоест същността, животът, диханието на душата. Това искат да вземат, да експлоатират, да откраднат. И нашите женихи не са отвън, на пътя, а са нашите страсти. Затова е нужна борба не само за да стигна до моята родина, но и когато стигна, да се боря. И е сигурно, че чак след това ще намеря покой. Не забравяйте, търсим Бога. „Царството Божие вътре във вас е“. Вътре в мен трябва да се върна, защото съм разпръснат навсякъде и затова съм никъде. В мен да се върна, там ще срещна Бога, там ще Го живея.

Още нещо. Одисей отива при Циклоп. Гледа пещерата, отвън има лаврови клонки (дафинов лист) – това напомня ли ви нещо? Както украсяваме храмовете ни за Възкресение. Лавровите клонки означават победа. И ние празнуваме Възкресение, започвайки от Неделя Вайя – Цветница, където пеем „носейки символите на победа” – т.е. върбовите и палмови клонки. Пред пещерата на Циклоп има клонки. Очаква някой победител. Който влизал в пещерата, повече не излизал. Одисей влиза в пещерата с 12 другари. Това говори ли ви нещо? Одисей, изстрадалият подвижник взема 12 другари и влиза в пещерата на Циклоп. Христос, Разпнатият, с 12 ученици влиза в смъртта, за да може да я победи, да излезе от пещерата, от ада. Христос слиза в ада, и адът се огорчи. Адът се научил да изяжда тези, които влизали в него. Докато тук тръгнал да погълне Христос, но се вгорчил, не се усладил. Какво услажда смъртта? Грехът. Той е „солта и пиперът”. Но сега погълнал Безгрешния и не можел да Го задържи. Одисей влиза в пещерата. Взел един кол, одялкал го, наострил го, както остриш молив, овъглил го в огън, дал го на четирима свои другари и те ослепили Циклопа. Одисей влязъл с 12 другари – Христос, Разпнатият има 12 ученика, четирима евангелисти, които потопили перото си в огъня на Пресветия Дух, Евангелието, което ослепява дявола и смъртта. И как излезли от пещерата? Прегърнали агне. Кое е агнето? Божият Агнец, Който взема греха на света. Виждаме как излизаш от смъртта, как я ослепяваш и в прегръдката на Божия Агнец излизаш от смъртта, от ада. И когато излязъл от ада, от пещерата, Одисей какво казал, коя била неговата идентичност, когато Циклоп извикал – кой си ти? „Никой” – казал Одисей. Никой. Колко хубаво нещо! Защото човекът, който има смирение, казва: аз съм Никой. Той има реална сила, той прегръща Божия Агнец, Христос, и той ще надхитри смъртта. Животът на този човек е победа и триумф над смъртта.

Помня един епископ, свята душа, не знаеше, че ще почине, почина внезапно, по-скоро знаеше, подписът му винаги бе: „Григорий, Касторийски митрополит“. И в последния си текст написа – „аз, никой“. Прегърнал Агнеца излязъл от смъртта и се отправи към царството Божие.

Превод: Константин Константинов

 

Защо се страхуваш от многодетността

Април 25, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Когато разговаряш със семейни хора и засегнеш въпроса, защо не са се наели да отглеждат повече от едно дете, често казват: „Страхуваме се, че няма да можем да им дадем онова, от което се нуждаят. Животът сега е много скъп. На единствения син или дъщеря ще можем да осигурим почти всичко, което искаме, а ако децата са повече – няма гаранция”.

Обърнете внимание: семейната двойка твърди: „няма да можем да дадем”, а под това разбира „няма да можем да купим”. Понеже след признанието, обикновено следва изброяване на материални ценности.

Ако децата са много, ще бъде нужна по-голяма жилищна площ, а възможности за придобиване на нов апартамент няма. Двустайният, който са получили по програмата за осигуряване жилища на военнослужещи, ще е достатъчен, само ако детето е едно. Освен това, ако децата са повече, парите няма да стигнат за почивка на море. Списъкът може да бъде продължен. Той може да бъде по-скромен или по-внушителен, но общото е, че родителите поставят на първо място материалната обезпеченост – своята и, естествено, на детето.

И тук възниква друг въпрос: „Дали желанието да купуваме различни неща за близките ни, не е изместило в нашето съзнание стремежа да им даваме онова, което зависи не от парите, а от самите нас?”

Примерите са много. Голяма част от хората не са готови да отделят на децата си достатъчно внимание. Синът иска да разкаже на таткото за сложната задача, която му се е паднала на математическия конкурс. Бащата, придавайки си вид на зает човек, казва: „Бързам, отивам в гаража, трябва да прегледам колата”… и отива да пие бира с приятелите си. Дъщерята уговаря майка си да направят заедно някакъв предмет за училище. „Не сега!” – отказва тя. По телевизията върви 199 серия на любимия й сериал. Биха ли могли родителите да подарят внимание? Разбира се, и за това не са нужни никакви пари.

За недостатъка от любов и внимание, кой знае защо, бащата и майката не се безпокоят. Проявили са леност, не са намерили време да научат децата си на основните умения на някой занаят или ръкоделие, не са дали на детето да почувства радостта от съвместната работа, не са прочели на детето си приказка преди сън, забравили са да го научат на състрадание и милосърдие – ето какво иска детето, но главното по някакви причини убягва от вниманието на родителите.

Близките очакват от нас грижа, а ние „се откупваме” от тях. „Татко, хайде да отидем в парка, да направим снежен човек” – моли синът, но на бащата не му се занимава и отговаря: „А не искаш ли да ти купя сладолед, дори два или три, ако искаш”. Дъщерята моли: „Мамо, хайде за рождения ми ден да направим домашна торта за гостите? Двете заедно, аз също искам да се науча”. Но майката отива в магазина и купува готова торта, под предлог, че тя ще бъде по-красива от тази, която биха направили сами.

Ще си спомни ли детето сладоледа и тортата от магазина след време? Едва ли. А снежния човек, който са направили с тате или приготвената под маминото ръководство торта може да помни и през целия си живот.

Често детските тържества излизат скъпо на възрастните. Защо? Защото родителите „купуват” готов празник: наемат специално помещение, заплащат оформлението и украсата, поръчват готова храна, наемат аниматори и т.н. Нужно ли е това? Нали да се готвиш за специалния ден е не по-малко приятно, отколкото да го отпразнуваш.

Заедно с родителите си детето измисля сценарий, репетира песни, танци и така развива способностите си. В процеса на подготовка възрастните общуват повече с децата, приготвят заедно вкусни блюда, т.е. учат ги на това, което непременно ще им послужи в живота. Колко навици придобива детето, ако заедно с бащата и майката създава, а не получава празник!

Хората се страхуват, че с раждането на следващото дете ще се влоши материалното им благосъстояние, макар че знае ли някой какви ще бъдат доходите, цените и възможностите в бъдеще. Бащата и майката предварително мислят за частни учители, но те може и да не потрябват на сина или дъщерята. Възможно е и с едно дете да се наложи да се живее по-скромно и обратното, средствата да стигнат да се изхранят и възпитат седем деца.

Аз израснах в следвоенното време с трима братя. Разбира се, да отглеждаш четири момчета е по-трудно, отколкото едно дете, но това до голяма степен зависи и от уменията на родителите да се отнасят отговорно към парите, да планират семейния бюджет. И като деца, и като възрастни ние не бихме заменили брата си за по-обезпечен живот. Бяхме щастливи, макар че първоначално живеехме на 16 квадратни метра. Имайки съвсем скромни доходи, родителите ни успяха да дадат на всеки един от нас хляба в ръцете. Те успяха да ни дадат неизмеримо повече от материалните блага – на първо място своята любов и вярата в Христа.

Ние твърде много се боим да не се окажем в невъзможност да купим нещо, макар че това не винаги зависи от нас, но забравяме да научим детето да се доверява на Бога, да обича безкористно, да се жертва за близките си. Понякога тези идеали единственият син или единствената дъщеря възприемат само от думите на родителите си, а на практика виждат как най-близките им хора живеят заради личното благополучие.

Желаейки да обезпечат на семейството охолен живот, съпрузите се надяват изцяло на собствените си сили, строят планове за години напред. Обръщайки се към всеки един от нас, Господ казва: „Без Мене не можете да вършите нищо” (Йоан 15:5). Той ни призовава да не се грижим прекомерно за вещественото, защото Небесният Отец знае нуждите на всеки човек (срав. Мат. 6:32).

Беседвайки с духовните си чеда, преподобни Паисий Светогорец разказвал, как при него дошъл беден, многодетен баща, за да попроси молитвена помощ. Вече за кой ли път хазаите ги изгонвали ту от една, ту от друга квартира, страхувайки се, че децата може нещо да счупят. Мъжът се хващал на всяка работа, която намирал, но едва свързвали двата края.

След няколко месеца този човек дошъл отново при стареца, изпълнен с чувство на благодарност към Бога. Случило се така, че веднъж той седял на една автобусна спирка и към него се приближил беден човек, продаващ билети от лотарията. Мъжът искал да му помогне, купил един билет и в резултат спечелил голяма сума пари. Една част той дал на бедняка, друга част използвал, за да купи жилище и останали още средства, за да отгледа децата си.

Преподобни Паисий Светогорец разказвал този случай, за да научи съпрузите да се доверяват повече на Божията воля, да не се боят от материалните трудности и да не ги поставят като пречка за изпълнение на една от главните задачи на семейния живот – да отгледат в Христа ново поколение. Светецът казвал, че за всички деца се грижи Господ, защото Той – Творецът, дарува главното – душата, докато родителите дават на детето тяло. „Следователно – заключавал старецът Паисий, – Бог се грижи за вашите деца повече, отколкото самите вие”. Нека обичаме децата, защото те са дар Божий, а раждането на дете е велико тайнство – поява на нов живот.

Бог е истината, братя!

Април 24, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

През тъмничния прозорец
Послания до сръбския народ от лагера Дахау

Не трябва да се запитваме какво е истината, но кой е истината? Пилат попитал Христос: Що е истина? – И не е получил никакъв отговор. Христос не е искал да отговори на погрешен въпрос. Ако Пилат е бил в състояние да зададе въпроса правилно: Кой е истината? – Той щеше да получи отговор. Аз съм истината, би му казал Христос. Той щеше да му каже, така, както преди това каза на учениците си: „Аз съм пътят, истината и животът“.

Разбираш ли ме, братко, за какво говоря? Говоря за причините за пръчката, с която така често Всевишния налага Европа. Една от големите причини е, че европейското еретическо човечество, ето вече в продължение на много векове, поставя на Христос този пилатовски въпрос: Какво е истината? То е спряло да пита: кой е истината, от тогава от когато се е отвърнало от старата апостолска и православна църква. Защото, ако би попитало правилно: кой е истината, ще получи и правилния отговор. Истината е лична, а не е безлична. Истината е Бог, а не твар. Истина е Той, а не това. Този е истината, Който винаги е един и същ, а не нещо, което постоянно се променя. Истината е Божията триипостасна личност, винаги същата, непроменлива, непреходна, немимолетна, независима, неуловима, неустоима. Алфа и Омега на всичко живо. Началото и краят на всичко сътворено. Огнище с неугасима светлина. Люлката на живота. Източникът на разума и мъдростта. Бездна на непреодолима сила. Високата, непобедима любов, Духът, който оживотворява всичко. Словото, което създава всичко. Радостта, която надминава песента. Мирът, който превъзхожда разума. Умението, което надхвърля всяко въображение. Изкусният учи на изкуство мравките и пчелите, птиците и хората. Бог е истината, братя. Бог, а не твар.

Основната разлика между езичеството и християнството е според задаването на въпроса за истината. Езичникът, и стар и нов, пита като Пилат: Що е истина? Християнството пита: Кой е истината? Многобожците отговаряли и отговарят: истината е че праматерията е преди всички твари, а тя е или въздух или вода, или огън, или земя, или етер, или число или електричество.

Християните са отговаряли: Христос е истината. Божествената личност е истината, а не нещо тварно. Истината не може да се намери в творението, но в Твореца. Истината няма да прояви създаденото, ако Създателят не ни го яви.

Но чуйте и радвайте се, народи на земята: Творецът ни яви истината, появи се в тяло, като въплътена Истина. Каза на хората неизречени тайни, извърши нечувани дела, победи непобедими врагове, отвори на верните пребогатото небесно съкровище на всички блага, които сърцето желае.

Кой пък е това? Питат западните незнаещи Бога еретици? Той, е Този, Който вие отхвърлихте. Той е Този, Който вие сте попитали: Що е истина? Но тъй като Той е замълчал и нищо не ви е отговорил, вие се обърнахте към вашите философи, гадатели, които са ви чесали ушите, тъй като са ви сърбяли. Това е Този, Който каза: „Аз за това се родих, и за това дойдох на света, за да свидетелствам за истината; всякой, който е от истината, слуша гласа Ми“ (Ин. 18:37). Това е нашият благ, но всемогъщ православен Христос „силен в милост и благ в крепкост“, Който са отхвърлили всички езичници, стари и нови, които търсят истината в нещата, а не в Твореца, които изследват същността на тварите (като че ли нещата имат същност извън Божието Слово), които са си поставили философите на опразнения Христов трон, и които ценят културата повече от правдата, честността и героизма.

Сега разбирате ли, братя мои, за какво говоря? Говоря за това, че е била неизбежна предишната световна война, и че ще дойде още една, и по-тежка, ще дойде на света, ако светът не се покори на истината.

Светът е отстъпил от истината. Да не говорим за света на безбожниците. Християнският свят е отстъпил от истината. И когато се отстъпи на косъм от истината, се отстъпва на километри от правдата и честността. Християнският свят е станал неистинен, неверен, несправедлив и нечестен и то в такава степен, че е надминал нехристиянските народи. Ето защо вечната Истина е трябвало да пусне ужасните земетресения, бури и ужаси, за да се разтресе човешкия свят и да го очисти от плевелите и лъжите.

Ако попитате какво ще направим, за да спасим себе си, ще ви отговоря: познайте истината и истината ще ви освободи от всяко зло. Христос е Истината и е Свидетел на вечната небесна истина. Познайте Христа. Покажете Христос в живота си, в личния, семейния и обществения, и Христос ще ви спаси от всички злодейци, видими и невидими. Амин.

 

 

Извор: https://svetosavlje.org/kroz-tamnicki-prozor/16/

За приемането на болката

Април 23, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети



- Ние живеем в култура, която казва тъкмо обратното на това, което вие предлагате – непрекъснато ни се казва, че трябва да се борим с болката. Медицината на нашата култура казва: „Бори се с нея“. Езикът на медицината е език на войната с болката, на войната със страданието. Бомбардирани сме с това чрез телевизията и т. н. – цялата култура днес е изградена по този начин. Какво мислите за това?



- Да, но това е пътят на света, а светът е във вражда с Бога. Знаем, че е така и че който обича света, не може да угоди на Бога. Вижте, приемането на болката е угодно на Бога, но това се постига малко по малко, с опита. Ще ви разкажа нещо. Веднъж си направих малък експеримент – знаех от творенията на отците, че три неща са най-благоугодни на Бога.

Първото, казват те, е чистата молитва и да са чисти всички наши дела. Второто е монашеското послушание, защото това е пълно пожертване. При монашеското послушание свободата, което е най-ценното което има човек, е положена пред нозете на Христос. Третото е да въздаваме благодарност в болести или скърби. Та веднъж постъпих в болница за операция и си помислих, че мога да изпробвам това, което казват отците. През седмицата след операцията аз се възстановявах в болницата и през цялото време, докато бях там, не казвах никаква друга молитва, освен: „Слава Тебе, Господи. Благодаря Ти, Господи, за всичко“. И беше толкова прекрасно там, че в края на седмицата не ми се тръгваше от болницата. Така че, трябва да опитваме тези неща: „Вкусете и ще видите, колко благ е Господ“.

Можем да си правим свои собствени „експерименти“. Във физиката например, виждаме как един способен учен първо изказва хипотеза, а след това се провеждат експерименти, за да бъде потвърдена тази хипотеза. Ако тя се потвърди, тогава бива формулирана и призната за закон, който обуславя възникването на физичните явления. По този начин сме получили всички физични закони. В нашата вяра цялото Божие откровение ни е дадено в хипотетичен вид. Знаете ли защо? Защото Бог е благ и не желае да ограничава нашата свобода, да ни налага нещо, а казва „Ако приемете учението ми, ще разберете откъде идва то“, т. е. дали идва от човешко същество или от Бога, и ако е от Бога, то ще роди обновен живот.

Ще забележите, че заповедите на Господа и всички Негови слова са дадени като хипотези. Например – „Застанете и познайте, че Аз съм Бог“. Ако опитате безмълвието, ако направите свой собствен експеримент, тогава ще разберете. „Блажени плачещите, защото те ще се утешат“. Ако плачем, тогава ще получим утешението на Утешителя. Цялото Божие откровение, цялото Божие слово ни е дадено като хипотеза и можем да го анализираме в неговия хипотетичен вид не защото не е вярно, а защото Бог е благ и иска ние да извършим експеримента и като го докажем на себе си, да го установим като закон на своя живот. Правим своя експеримент, виждаме, че работи и следователно Неговото слово става за нас несъмнена истина. Ето защо е неправилно богословието да се класифицира като теоретична наука – то е приложна наука. То следва метода на приложните науки и дори в по-голяма степен, отколкото медицинската наука.

Източник: из книгата „Разширяването на сърцето“

Как започва християнският живот в нас?

Април 18, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Трябва да си изясним кога и как започва истинският християнски живот, за да видим поставено ли е в нас началото на този живот, и ако не е поставено, да знаем как да го поставим, доколкото това зависи от нас. Това, че някой се нарича християнин и принадлежи към Христовата църква, още не е сигурен признак на истински живот в Христа. Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! Ще влезе в царството небесно (Мат. 7:21). И не всички, които са от Израиля, са израилтяни (Рим. 9:6). Можеш да се числиш към християните и да не бъдеш християнин. Всеки знае това. Има един момент, и момент – добре забележим, рязко изпъкващ в хода на живота ни, когато някой започва да живее по християнски.

Това е моментът, в който в него започват да се забелязват отличителните черти на християнския живот. Християнският живот е ревност и сила да пребиваваме в деятелно общуване с Бога, поради вяра в нашия Господ Иисус Христос с помощта на Божията благодат, чрез изпълняване на святата Му воля, за слава на пресвятото Му име. Същността на християнския живот се състои в Богообщение в нашия Господ Иисус Христос – в Богообщение, в началото обикновено скрито не само от другите, но и от себе си. А видимото или осезаемо вътре в нас свидетелство за него е пламът на деятелната ревност, изключително за християнско Богоугаждане, с пълно самоотричане и омраза към всичко противоположно на това.

Така, когато този плам на ревността се появява, се поставя началото на християнския живот; и този, в когото той действа постоянно, живее по християнски. Да се спрем по-подробно на тази отличителна черта. Огън дойдох да туря на земята – казва Спасителят, – и колко бих желал да беше вече пламнал (Лук. 12:49). Той казва това за християнския живот и го казва поради това, че видимо свидетелство за него е разпалваната в сърцето от Божия Дух ревност за Богоугаждане, приличаща на огън, защото както огънят поглъща веществото, в което се внедрява, така и ревността за живот според Христа поглъща душата, която я е възприела. И както при пожар огънят обхваща цялата сграда, така и възприетият огън на ревността ще обхване и ще изпълни цялото същество на човека.

На друго място Господ казва: всеки с огън ще се осоли (Марк. 9:49). И това е указание за огъня на духа, проникващ чрез ревността в цялото ни същество. Както солта, прониквайки в лесно разлагащото се вещество, го предпазва от гниене, така и духът на ревността, прониквайки в цялото ни същество, изгонва греха, покваряващ природата ни и по душа, и по тяло, от всички, дори и най-малки, негови вместилища и хранилища и с това ни спасява от нравствена развала и изгниване. Апостол Павел заповядва: Духа не угасяйте (1 Сол. 5:19), в усърдието не бивайте лениви; духом бъдете пламенни (Рим. 12:11) – заповядва това на всички християни, за да помнят, че горенето на духа или неленостното усърдие е неотменимо свойство на християнския живот. На друго място той казва за себе си: като забравям, що е зад мене, и като се силно стремя към това, що е пред мене, тичам към целта – към наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса (Фил. 3:13, 14); и на другите внушава: Така тичайте, за да постигнете целта (1 Кор. 9:24). Следователно в християнския живот, вследствие на плама на ревността, има своеобразна духовна бързина и активност, с която християните се захващат с богоугодни дела, потъпквайки себе си и охотно принасяйки в жертва на Бога трудове от всякакъв вид, без жалене на себе си. Изхождайки от това разбиране, лесно можем да направим извода, че студеното изпълнение на уставите на Църквата, а така също и коректността в делата, установена от пресметлив разсъдък, точността, сериозността и честността в поведението още не са категорични признаци, че в нас е налице истински християнски живот. Всичко това е хубаво, но щом не носи в себе си духа на живота в Христа Иисуса, няма никаква цена пред Бога. Тогава дела от този род ще бъдат като бездушни истукани. И добрият часовник върви точно; но кой ще каже, че в него има живот?! Така е и тук: “християните” често носят име, че са живи, а всъщност са мъртви (срв.: Откр. 3:1).

Тази добропорядъчност на поведението може най-много да ни заблуди. Истинското му значение зависи от вътрешните разположения, при които са възможни значителни отклонения от същинска правда при правилни дела. Както, въздържайки се външно от греховни дела, е възможно да изпитваме към тях привързаност или съуслаждане в сърцето, по същия начин, вършейки праведни дела външно, е възможно да нямаме сърдечно разположение към тях. Само истинската ревност както иска да извършва доброто в цялата му пълнота и чистота, така и преследва греха до най-малките му оттенъци. Търси първото като насъщен хляб, постъпва с второто като със смъртен враг. Воюващият мрази врага си не само лично, но и роднините и познатите му, дори вещите му, любимия му цвят и общо взето, всичко, което поне малко му напомня за него. По същия начин и истинската ревност за Богоугаждане преследва греха и в най-малките напомняния или намеци за него; защото ревнува за решителна чистота. Ако не би било това, колко нечистота би се залежала в сърцето! И какъв успех може да се очаква, когато липсва стремителна ревност за християнско Богоугаждане? Това, в което няма трудности, все още ще бъде изпълнявано; но щом за нещо потрябва усилен труд или някаква саможертва, веднага ще последва отказ, поради невъзможност на човека да се справи със себе си. Защото тогава няма да има на какво да се опре, за да се подвизава в доброто дело, самосъжалението ще подкопае всичките му опори. А ако се добави и някой друг мотив, освен посочения, той ще направи и доброто дело недобро. Съгледвачите при Моисей се уплашили поради това, че жалели себе си. Мъчениците отивали с желание на смърт поради това, че ги изгарял вътрешен огън. Истинският ревнител прави не само законното, но изпълнява и всеки съвет и добро внушение, тайно отпечатвано в душата; прави не само това, което възниква като задачи за изпълнение, но е и изобретателен по отношение на доброто, целият в грижи само за здравото, истинското, вечното добро.

“Навсякъде ни е необходимо” – казва свети Иоан Златоуст (“Беседа 31 на “Деяния на светите апостоли””) – усърдие и голямо разпалване на душата, готово да се опълчи дори против смъртта; защото е невъзможно да получим по друг начин небесното царство”. Делото на благочестието и на общуването с Бога е много трудно и болезнено, особено в началото. Откъде да вземем сили, за да се справим с всички тези трудове? С помощта на Божията благодат – от одушевената ревност. Търговецът, военният, съдията, ученият практикуват професии, изпълнени с много трудности и грижи. От какво се поддържат те в трудовете си? От въодушевлението и любовта към работата си. И по пътя на благочестието не можем да се поддържаме от нищо друго. А без въодушевление и любов ще намираме в служението на Бога умора, досада, скука, вялост. И охлювът върви, но с мъка, докато за бързата сърна или за пъргавата катерица движението и преходът са удоволствие. Ревностното Богоугаждане е отрадно, окриляващо духа шестване към Бога. Без него можем да развалим цялото дело. Трябва да вършим всичко за Божия слава, напук на живеещия в нас грях; а без това ще изпълняваме всичко само по навик, поради изискване на благоприличието, защото така се прави отдавна и така правят другите. Трябва да правим всичко; а в противен случай ще направим едно нещо, а друго – не, и при това – без никакво съкрушение и дори спомен за пропуски. Трябва да вършим всичко с внимание и предпазливост, като главна работа; като в противен случай ще го вършим както и да е. И така, ясно е, че без ревност християнинът е лош християнин – вял, отпуснат, безжизнен, нито топъл, нито студен – и такъв живот не е живот. Като знаем това, да се постараем да се проявим като истински ревнители за добри дела, за да бъдем истински угодни на Бога, нямайки сквернота или порок, или нещо подобно. И така, сигурно свидетелство за християнски живот е огънят на дейната ревност за Богоугаждане. Сега се пита, как се запалва този огън? Кои са неговите производители? Тази ревност се произвежда от действието на благодатта, но не и без участието на свободната ни воля. Християнският живот не е естествен живот. Такова трябва да бъде и началото му или първото му пробуждане. Както в семето растителният живот се пробужда тогава, когато до скрития в него зародиш проникнат топлина и влага, а чрез тях – всевъзстановяващата сила на живота, така и в нас Божественият живот се пробужда, когато в сърцето проникне Духът Божий и постави там началото на живота по дух, очиства и събира в едно помрачените и разбити черти на Божия образ. Пробужда се желание и свободно търсене (под действие отвън), после слиза благодат (чрез тайнствата) и като се съчетае със свободата, ражда гореща ревност. И никой да не мисли, че сам по себе си може да роди тази жизнена сила: трябва да се молим за нея и да бъдем готови да я приемем. Огънят на ревността със сила – това е Господня благодат. Божият Дух, слизайки в сърцето, започва да действа в него не само с поглъщаща, но и с вседействаща ревност.

Някои си мислят: “Защо е нужно това действие на благодатта? Нима не можем сами да вършим добри дела? Ето, направихме това или онова добро дело. Ще поживеем и ще направим още нещо”. Може би рядко някой не си задава този въпрос. Други казват: “Сами не можем да вършим “нищо добро””. Но тук става въпрос не за отделни, добри дела, а за прераждане на целия живот, за нов живот, за живот в цялата му пълнота – такъв, който води до спасение. В отделни случаи не е трудно да направим нещо даже много добро, както са правели и езичниците. Но нека някой твърдо да се реши на постоянно добротворство, да определи реда му по указание на Божието слово – и това – не за един месец или година, а за цял живот – и да реши да пребивава неотклонно в този ред, и после, когато остане верен на това, нека да се хвали със силата си; а ако не може да направи това, не е ли по-добре да си мълчи? Малко ли опити за самоделно започване и устройване на християнски живот е имало и има? И всички те са завършвали и завършват с нищо. Постои малко човек в новоизбрания ред – и го зарязва. И как да стане другояче? Няма сили. Само за вечната Божия сила е свойствено да ни поддържа неизменни в разположението сред непрекъснатите приливи на временни изменения. Затова трябва да се преизпълним с тази сила, да я измолим и приемем според чина – и тя ще ни повдигне и извлече от временното вълнение.

Обърнете се към опита и вижте кога идват такива помисли на самодоволство? Когато човек е в състояние на покой, когато нищо не го смущава, нищо не го прелъстява и не го влече към грях, той е готов на най-свят и чист живот. Но само да се появи леко движение на страст или съблазън – къде отиват всички обети?! Човек, водещ невъздържан живот, не си ли казва често: “Няма повече да правя така”? Но насищането на страстта е преминало, надига се нов позив и той пак се озовава в грехове. Добре ни е да разсъждаваме за търпение на обиди, когато всичко върви по наша воля, не напреки на самолюбието. Тогава чувството на оскърбеност или сърдитост, на което се предават другите, може би ще ни се стори странно. Но ако се случи ти самият да попаднеш в подобна ситуация, тогава не само дума, но дори и един поглед ще те накара да излезеш извън себе си. Така, когато духът е в покой, можеш самонадеяно да мечтаеш за възможността сам, без помощ свише, да водиш християнски живот. Но щом злото, напластило се на дъното на сърцето, се вдигне като прах от вятъра, тогава всеки ще намери в собствения си опит осъждане на своята самоувереност. Когато помисъл след помисъл, желание след желание – едно от друго по-лоши – започнат да тревожат душата, тогава всеки ще забрави за себе си и неволно ще възкликне заедно с пророка: Водите стигнаха до душата (ми), затънах в дълбоко блато (Пс. 68:2, 3). О, Господи, спаси! о, Господи, помогни! (Пс. 117:25). Не се ли случва често така: някой самоуверено мечтае да пребивава в доброто. Но ето, представя си лице или предмет, ражда се желание, възбужда се страст; човекът се увлича и пада. След това му остава само да се погледне и да каже: “Колко е лошо това!” Но ето, появява се удобен случай за развлечение, и той отново е готов да се увлече. По-нататък някой го оскърбява: започва кавга, укори, осъждане; появява се възможност за неправедна, но изгодна сделка – залавя се и за нея; унижава един, заяжда се с друг, блъска трети, и всичко това – след като се е хвалил с възможността сам, без особена помощ свише, да се държи свято. Но къде е силата? Духът е бодър, а плътта – немощна (Мат. 26:41). Виждаш добро и вършиш зло: кога искам да върша доброто, злото стои до мене (Рим. 7:21). Ние сме в плен; изкупи ни, Господи! Едно от първите вражески нападения срещу нас е помисълът на самонадеяността, тоест, ако не отхвърляне, то нечувстване на нужда от благодатна помощ. Врагът сякаш казва: “Не ходи там – към светлината, където искат да ти дадат някакви нови сили! При мен и така ти е добре!”. И човек се отдава на покой. А врагът междувременно – тук подхвърли камък (на неприятност), там те заведе на хлъзгаво място (прелестта на страстите), на друго място обсипе с цветя маскирани примки (светла обстановка). Без да се оглежда, човек отива все по-нататък и по-нататък и не се досеща, че пада все по-надолу и по-надолу, докато накрая не се спусне до самото дъно на злото – пред предверието на ада. Не е ли необходимо в такъв случай да му извикаме като на първия Адам: “Човече, къде си? Къде си отишъл?” Ето този призив е действието на благодатта, което кара грешника за пръв път да се вгледа в себе си. И така, ако желаеш да започнеш да живееш по християнски, намери благодатта. Моментът, в който благодатта слезе и се съчетае с твоята воля, ще бъде момент на раждането на християнския – силен, твърд, многоплоден – живот.

Къде да намерим и как да получим благодат, зачеваща живот? – Придобиването на благодат и освещаването на нашето естество от нея се извършва в тайнствата. Тук ние предлагаме на Божието действие или поднасяме на Бога своята негодна природа – и Той с действието Си я пресъздава. На Бог Му е било угодно, за да порази гордия ни ум, в самото начало на истинския живот да скрие силата Си под покрива на просто вещество. Не разбираме как става това, но опитът на цялото християнство свидетелства, че това не става по друг начин. Тайнствата, отнасящи се предимно към началото на християнския живот, са две: кръщение и покаяние. Затова и едни от правилата относно началото на истинския християнски живот се съсредоточават около кръщението, а други – около покаянието.

източник: http://www.sveta-gora-zograph.com

Спомени със св. Паисий Светогорец

Април 17, 2019 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети

Сутринта посетихме о. Паисий. Около каливата си беше направил ограда с високо издигната тел и отпред една желязна врата с ключалка. Преди да почукаме го чухме да вика „Оле”. „Оле”. Спогледахме се учудени. Един такъв вик чуваме обикновено по стадионите… Изчакахме малко. Отново, „Оле”. „Оле”. Гласът се чуваше от отсрещния склон. Нямаше смисъл да чукаме. Мина половин час. Почукахме и веднага дойде да ни отвори. Когато отключваше, му казах:


- Геронда, в крепост сте го превърнали!


- А, да, заради туристите. Има много туристи напоследък. Мнозина търсят чудеса, забележителности и … зоологическа градина, а аз нямам такива. Простете, че се забавих, но бях отишъл тук по-горе да нахраня едно птиче!


- Как?


- Да, едно птиче, от тези, които имат червено на гушата, как се казват…


- Червеношийка.


- А, да. Станахме приятели и му нося малко храна. Сега набра смелост. Днес му давах храна, а то обикаляше около мен. Искаше да си играе. „Бре, ела да ядеш!”, му казвах. То – нищо. „Ела да ядеш, защото ме чакат хора”. Искаше игри. От доста време не бях ходил и когато оставам при него, тогава много се радва. Повече се радва на компанията ми, отколкото на храната. Накрая прояви послушание и дойде и яде!


- Чувахме ви да викате „Оле!”.


- Не „Оле”, а „Олет”. Това е бедуинска дума и означава „дете”.


Така разреши нашето недоумение.


Той попита по-младите за тяхното следване:


- Ти, П., на какъв изпит се яви? Виждам те разстроен.


- За факултета по търговски флот.


- Тоест?


- Монтьор по корабите, но не успях.


- Не, благословени. Не трябва да ходиш там. Има много грях. Благият Бог те е опазил.


- Ама исках го, геронда, и два пъти се явявах на изпити, но се провалих.


- Видя ли как те обича и как се грижи благият Бог? Само не се явявай трети път, защото Бог ще те остави и ще успееш! Сега, когато не успя – успя!…


Разговорът се завъртя в друга посока, за напрежението с Турция и глобалния смут.


- Политиците си играят с нас, както ние като малки играехме морски шах. Знаете ли какво е морски шах?


- Не.


Той взе един остър камък и очерта един квадрат. В краищата постави малки и големи камъни.


- Ето, виждате, този голям камък е Америка, този е Русия и това са Гърция, Турция и Кипър. Играят големите, изваждат един от малките, след това изваждат другите и накрая остават само двата големи. След това поставят отново малките в играта, не за нещо друго, а за да могат да играят. Не мога да разбера какво става. Дяволът обучава политиците или политиците обучават дявола!


***


- Геронда, как мога да си представя, че съм по-лош от другите, както казва св. ап. Павел или светците на Църквата? Как мога да си представя себе си, че съм по-лош от един престъпник?


- Трябва да мислиш, че ако другият имаше в живота си възможностите, които аз имах, той би бил свят. Докато аз проявих нерадение. Целият духовен живот се основава върху помисъла. От него зависи цялото напредване в духовния живот. Затова е и необходимо да направим една работилница на благи помисли. Един благ помисъл е равносилен на едно бдение. Благите помисли ни подбуждат към духовна борба. Хората приличат или на мухата или на пчелата. Виждаш, ако имаме една хубава градина с ароматни цветя и някъде в един ъгъл има нечистотии, мухата ще отиде при нечистотиите. И ако има една нива, пълна с нечистотии, докато някъде в един ъгъл има едно цвете, пчелата ще отиде при цветето. Така и хората – със злите или добрите помисли. Със злите помисли да не подхващаме разговор, нито да се занимаваме.

 

превод: Константин Константинов

Бракът не е ад, а райско състояние

Април 16, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

Много пъти понизяваме едно духовно събитие, каквото са Тайнствата, и мислим, че просто минаваме през една молитвена процедура и излизаме от нея без нищо да вземем. И не осъзнаваме, че преди всичко приемаме Божията благодат, а излизаме напълно безразлични от Тайнството. Въпреки това в него ни се дават онези запаси, то е онази духовна карта, за да вървим в живота по такъв начин, че да запазим Божията благодат. Затова отците на Църквата ни подготвят, показват ни начина на подготовка за св. Причастие, но не остават там, а стигаме до момента да се причастим и след това ни показват как да запазим Христос, Който сме приели.


Едно велико Тайнство е и Бракът. Велика тайна, както казва св. ап. Павел, и ни дава много важни неща. Бракът е едно райско състояние – ще ми кажете как стана ад? Стана след нашето падение. Едно райско състояние, поддържано от чистата и автентична любов, която първосъздадените хора имали помежду си. И отците казват: кой бил Възприемник (Кръстник) в този пръв брак? Сам Бог – Той бил Кръстник, Възприемник в Тайнството. И какво бил бракът? Той бил един удар срещу самотата. Както казва Сам Христос векове по-късно, по един различен начин, „горко на този, който е сам” – защото остава необработен, без да отхвърли всички онези елементи на неговата тленност и егоизъм и да се спаси. И идва Бог, Бог Творец, Божията любов. Когато св. Писание казва „рече Бог”, това „рече Бог” няма никаква връзка с нашето слово. Нашето слово какво е? – малко въздух в гласовите струни, който излиза, изразява се, чуваме го и след няколко секунди заглъхва. Божието слово пребъдва во веки, то е храна, благодат, светлина, никога не се губи. Представете си, ако Божието слово е такова, какъв е погледът на Бога. Като моя? Не, разбира се. Неговият поглед, тоест Неговата любов, слухът на Бога, словото на Бога, погледът на Бога не е нищо друго, освен израз на Неговата любов, на екстатичната любов на Бога към миросъзданието и главно към човека. И след като Той хвърля поглед, така да се каже, за да го разберем, към света, към тази красота и съвършенство, вижда човека и казва, че не е добре човекът да бъде сам. Трябва да се унищожи самотата на човека. Там е налице установяването на брака, което означава разбиване на самотата. Затова Църквата винаги създава общности – манастирът е общност, семейството е общност, енорията е общност, за да може в тези общности човек да се изцелява от самотата, да се изцелява от егоизма си. Когато отците на Църквата говорят за самотата, те говорят за един ад.


И така, имаме райско състояние, Бог е Възприемник, опитва се да разбие самотата на хората и тук става първата намеса – малко след нашето сътворение – първата операция. След като вижда, че Адам не трябва да остане сам, оглежда го добре, слага му упойка, Адам заспива, не можеш всичко да видиш, и какво прави? Взема от вече създадения материал – от реброто му и така създава Ева. Защо направил това? Според отците първата причина е, че земята, творението и човекът поели толкова голяма любов, че не биха издържали още една „четка” на Божията любов. Нямало място, затова Бог взел от вече създаденото материал. И втората причина – ние казваме първи, втори, трети, но Бог не може да създаде втори човек, а какво прави? Създава човек, един човек, няма втори, а един човек, един материал и веднага щом Адам се събужда, вижда Ева и тук е свидетелството на любовта. Адам имал много харизми преди падението, защото имал пълно посвещение и любов към Бога, другия човек и творението. Той вижда Ева и какво казва? Ето неговата харизма, докато не е видял какво е станало, казва „Това е кост от костите ми и плът от плътта ми”, т.е. това съм аз. Ето бракът! Тук имаме брак за първи път и Кръстник е Самият Бог. Преди падението, когато Бог присъства във връзката и общението на хората, единият казва за другия „това съм аз”. А когато Божията благодат го напуска и той се изолира, започват проблемите. Аз ли съм виновен? Тя е виновна! Дето Ти ми я даде! Аз ли съм виновен, Господи?! Змията е виновна! Тоест никой не поема отговорността и тук се вижда това, което казва св. Василий Велики – Божият съсъд се пропукал. Човекът бил един съд и егоизмът му нанесъл удар, той се пукнал и се изляла цялата благодат.


Всяка една връзка – семейна, приятелска – от която отсъства Христос, е обречена да стане ад. С математическа точност върви към един ад.


Църквата идва и какво иска да направи? Църквата е връщането ни в райското състояние, тя иска да ни отведе там, където сме били. Затова идва и дава Божията благодат на двама човека, за да могат реално да станат едно, не става по друг начин. Св. Григорий Нисийски казва, че всеки човек е една вселена – микрокосмос. Я помислете – Бог първо създал Ангелите, които са духове, след това създава материята и накрая човека, който е съчетание от материя и дух. Следователно човекът възглавява цялото миросъздание, той е една вселена. Кажете ми сега, можете ли да съедините две вселени? Могат ли да се съединят? Не могат, а се сблъскват. Затова е необходима Божията благодат, защото съединението не става по друг начин. Църквата идва да ни върне в райското състояние.


Влизаме в последованието на Обручението, което не е самото бракосъчетание. Трябва да изясним това. Обручението е перспективата към брака, защото мнозина бъркат нещата. В миналото Обручението не било съединено с Бракосъчетанието (т.е. с Венчанието), а ставало в по-ранен момент. И какво представлявало? Изпитване, както става и в манастира, дава ти възможност и свобода да видиш дали можеш да понесеш този кръст, който в крайна сметка ще те доведе до спасение.


Двама човека влизат в Църква – неслучайно младоженецът застава пред иконата на Христос, а невестата пред иконата на Света Богородица. Защо става това? – защото дотогава всеки е можел да гледа в огледалото си и най-лошото огледало е нашият егоизъм. Помним злата вещица, която казвала „Огледалце, огледалце, коя е най-красивата?” Това е нашият егоизъм. Тук си призван да спреш да гледаш лицето и живота си в огледалото на егоизма. И младоженецът трябва да види какво? Жертвата на Христос, поемането на отговорност, чистотата на Христос, и невестата да види посвещението, отдадеността, вярата на Света Богородица. Трябва да съчетаем тези неща. Затова започваме това пътуване, имайки съзнание, че елементите от живота на Христос и от личността на Света Богородица трябва да станат елементи на нашето пътуване.


Един човек идва и ти казва „Виж залеза, колко красива гледка! Виж колко хубав пейзаж!” Църквата те поставя да видиш гледката към Христос, към живота на Христос и на Света Богородица. Тази гледка, този духовен хоризонт ти показва в онзи момент. Св. Амвросий Медиолански казва нещо, което важи дори и днес – булката трябва да носи було, защо? Було е носила само една жена. Коя? Императрицата, царицата, за да осъзнае, казва, съпругът, че тя е царица на дома и че трябва да пази честта и уважението към нея. Дава. Всичко това Църквата прави в едно общество, което още смятало жената и децата за предмети, жената била предмет – поставяш го където си искаш и правиш с него каквото си искаш. Словото на Църквата е радикално ново, истинно, автентично и чисто.


Пръстените. Случайно събитие? Чуйте какво казва св. Симеон Солунски за пръстените. През първите години след появата на Християнството пръстенът на младоженеца бил златен, а този на невестата сребърен. Защо? Дискриминация? Не! Ред. Младоженецът символизира слънцето, а булката луната, слънцето сменя луната и луната – слънцето и така имаме завършен ден. Затова е нужно единият да съработничи, да следва хармонично другия, така че да имаме завършена връзка. Отците познавали и анатомията на тялото. До пръста, на който слагаме пръстена, достига централна артерия на сърцето. Затова, както пръстенът обгражда пръста, така човекът трябва да покрива другия. Църквата давала на младоженците и свещ – тази, която днес много пъти забравяме. Защо свещ? Защото двамата човека очакват тяхната лична Петдесетница. Това очакват в онзи момент. Събитието е очакването на Петдесетница и затова става съзнателно и с много молитва.


Венчанието. Молитвите са поразителни, в тях има много картини от морето. Защо? Това, което ни казва св. Григорий Богослов, който имал разтърсващо преживяване в морето, където без малко щял да загине. Той ни казва, че животът на човека е море – ще има и затишие, ще има и буря, ще има и красота, ще има и свирепост, ще има и плитчина, ще има и дълбочина. Крие и съкровища, крие и много опасности, всичко има в морето, както и в живота на човека. Нека видим няколко молитви.


В една молитва молим Христос да опази тези хора, които са дошли да приемат Божията благодат, както опазил пророк Йона в утробата на кита. Вижте каква картина и си казваш, ама пророк Йона и китът присъстват в брачните молитви? Защо? Нима тук има някакъв кит? Какво става? Китът, който ни поглъща и не можем да видим другия, е нашият егоизъм, най-страшният звяр в нашия живот. Когато този кит те поглъща, не можеш да видиш другия, освен ако този кит те изхвърли, когато ти се бориш, когато ти се подвизаваш, и изхвърлянето от кита на егоизма реално е едно възкресение. Затова виждаме пророк Йона след три дни да излиза от корема на кита.


И тъй, първото нещо: трябва да изляза от моя егоизъм, от тази черупка на егоизма ми, да я счупя, да изляза, да се освободя, за да мога да видя другия, но да го видя реално, да го почувствам реално.


В друга молитва се казва – опази ги, както опази Ной в Ковчега. Тук е втората стъпка на пътуването. Първата е: поразявам егоизма и се опитвам да се освободя от него, втората е – Ноевият Ковчег – кой е този Ковчег? Когато Христос идва да те изведе от егоизма ти, ще трябва да ти даде един спасителен ковчег. В конкретния случай това е твоят брак, връзката ти с другия, и ще трябва да осъзнаеш, че не съществува спасение извън този ковчег… Много хора напускат ковчега, за да се спасят и така погиват. Извън ковчега, който Бог ти дава в този конкретен момент, не съществува спасение.


Третата стъпка – трето равнище – излизам от егоизма ми, влизам в ковчега на спасението, в любящата връзка, която се покрива и кръщава в Божията благодат. Това е морето – Божията благодат, океанът на любовта на Бога, където плува нашият ковчег. Третата стъпка е една много красива картина – „И да им дадеш радостта, която блажената Елена имала, когато намерила честния Кръст”. Ама какво говори сега? Каква връзка има това с Брака? Когато човек излезе от егоизма си, когато проявява послушание и постави целия си живот в ковчега, който Бог му е дал, за да се спаси, независимо дали това е бракът, манастирът, каквото и да е, тогава този човек, за да може да върви напред, е нужно да намери своя кръст. Кой е кръстът в конкретното събитие на Брака? Кой? Св. Елена дълбае в земята, за да намери Кръста, и когато го намира, тогава се радва и има пълнотата на радостта. Трябва да подълбая дълбоко в мен с много покаяние, съзнание и смирение, за да намеря моя кръст и моят кръст е другият. И когато осъзная, че другият е моят кръст, който ми отваря пътя към възкресението, тогава ще почувствам реална любов, защото този човек е голям пъзел от мозайката на моето спасение и тогава ще почувствам и радостта, която присъствието на другия в моя живот ми дава.


Три картини от молитвите, три духовни стъпки. Когато човек поема кръста съзнателно, с много послушание, вече има гледката на възкресението.


Това, което доминира в Тайнството Брак, са венците. Всички знаем, че в древност в нашата родина не давали венци на всички състезатели, а на първенците и в Църквата не влязохме просто за подвиг, а и за свидетелство, което всекидневно подписваш със самия начин на твоя живот. И защо ги дава Църквата? Тук се вижда нежността на нейното майчинство. Защо ги дава? Ама аз започвам моето пътуване, не съм го завършил. Много просто, казва ми, знаеш ли, за да се намираш на това толкова отговорно място означава, че обичаш, уважаваш човека, който е до теб, в този момент, чувстваш, че е твоят кръст, и естествено обичаш и проявяваш пълно послушание към Христос, Който е пред теб. Сам Христос е в Брака. Оттук смятам, че имаш предпоставките, вземи наградата и венците – акцентът е и върху любочестието – и внимавай да завършиш своя път и да почувстваш, че заслужено притежаваш наградата. Виждате, Църквата не чака да завършим пътуването, това е човешко събитие, а какво прави? Когато тръгваме, ни дава всичко. Всичко. Вземи всичко, за да имаш предпоставките да се подвизаваш. Ако ще и определени пъти да не ги заслужаваш, аз ти ги давам.


Словото на св. ап. Павел в апостолското четиво е много живо. Знаете ли какво чудо живеем в Църквата? За да видите духовното равновесие. Никой в Църквата не утвърждава егоистично своето положение и начин на живот. Ако аз съм брачен, поради това да смятам, че брачният живот е добър. Аз, който съм безбрачен, който съм монах, да смятам монашеството за по-добро. Затова Църквата, Божията благодат какво прави? Например поставя св. Григорий Богослов да възхвалява брака, а св. Григорий Нисийски, който бил брачен, да възхвалява монашеството и девството. Колко ценно нещо! Как и в кое друго пространство може да стане? Тук Божията благодат те поставя да не гледаш себе си, твоето място. Така един безбрачен – св. ап. Павел ще каже, че бракът е велико Тайнство (тайна) и поставя пред мъжа един списък със задължения – ще уважаваш, ще обичаш жена си, едно, друго и накрая се обръща към жената с голяма разсъдителност и любов – защото апостолите и отците чрез Божията благодат можели да изследват човешкото битие в дълбочина – и й казва: “Е, детенцето ми, и ти, след като той ще прави толкова неща за теб, и ти го уважавай в неговата борба.” Това казва св. ап. Павел.


Евангелското четиво: сватбата в Кана Галилейска. Там виждате следното – Христос сред радостта на хората, Той бил там, както присъства на всеки брак, и какво прави? Казва какво нямате? Вино. Какво имате? Вода. Добре, поставете това, което имате, за да го направя Аз това, което трябва да стане. Това казал Христос. Напълнете делвите догоре. Какво означава да ги напълнят догоре? Означава, че Христос не благославя нищото, а малкото прави много, водата превръща във вино, но нищото го оставя там, където си е. Какво имате? Вода. Тоест имаме малко уважение, малко нежност, опитваме се да имаме любов. Много хубаво, с това малко пристъпвате към Тайнството, в това малко ще дойде Божията благодат и веднага, виждате, ще придобие цвят, сладост, вкус, виното весели сърцето на човека и със сигурност виното, което им е предложил е било от Санторини! (о-в Санторини е прочут със своето вино).


Нашият голям провал е, че пристъпваме към брака с празни ръце. Отиваме на св. Литургия с празни ръце, нямам нищо, не съм събрал нищо, не съм направил нищо. Отивам в манастира с празни ръце и в брака с нищо. Бог какво да благослови? Кое усилие, коя борба? Какво да благослови? Посей и Аз ще пратя дъжд. Ако не посееш, какво да ти сторя? Колкото и дъжд да пратя?


След това идва хорото на Исаия, но е погрешно да се казва така, то е хорото на двама конкретни човека, на две личности, на Йоан и Мария, нека да внимаваме малко в стъпките на това хоро, много е важно. Как се играе това хоро? Свещеникът държи младоженците за ръцете, които също са хванати за ръце, а отпред е Евангелието. Което означава какво? Тук е откриването на пътя – отпред е Евангелието, Божията благодат, Божията воля, то е единственото, което може да прокара пътища, което може да те накара да преодолееш пречките. Понякога пътищата ни са непроходими, защото сме оставили Христос назад, пътят, който сме извървели, е бил откровено егоистичен избор, виждаме пречката пред нас и не можем да я преместим, нито да я преодолеем. Църквата идва с едно просто движение и ти казва – погледни как ще ходиш, отпред е Христос, вие сте след Него, внимавайте обаче, не е достатъчно Христос да е отпред, след Него вие трябва да вървите съединени, затова се държите за ръце. И свещеникът, който държи двете ръце, всъщност укрепва това единство, това обвързване. Това хоро е тройно. Кръгът, ако четем в древните съчинения, ще видим, че е символ на вечността, няма край. Тройно и кръгообразно хоро. Църквата подчертава вечността на Тайнството, дори смъртта не може да ги раздели. Църквата не ви иска заедно за 5, 10, 20, 40, 80 години, а ви поставя във вечността. Само това ако чувствахме, бихме могли да осъзнаем нашата отговорност.

 

Един отец на Църквата казва, че молитвата и любовта към Бога са сила, която излиза от душата на човека и е обърната нагоре. Но когато тази сила не се изразява, а се потиска, тя се изопачава, променя се и какво правим? – Вместо да тръгне нагоре и да излезе, защото сърцето ни е създадено като вулкан, Бог така го е създал и четох, че през периода на иконоборчеството през 8 век един вулкан изригнал и така се оформили няколко островчета – от вкаменената лава. Бог е дал такива възможности на сърцето, че когато тази вътрешна лава на любовта изригне, дори морето се пресушава и можеш да го преминеш, както Моисей минал през Червено море.


Но тази сила я затварям в мен и търся начин да я изразя, но обикновено я изразявам, избухвайки срещу другия. Вместо да се отправи нагоре чрез молитвата, вместо да превърне морето в суша, създава по-големи пропасти. И какво става там? Веднага щом се открие възможност, автоматично се разделяме на два лагера и битката започва.
Преди няколко години преживяхме една такава битка. Говореше се за предбрачните връзки и внезапно се разделихме на два лагера. Позволете ми да ви кажа, че не издържах нито едните, нито другото. Почувствах, че съм по средата и не исках да чувам нито едната, нито другата страна. Защото едната страна, предполагаемата страна на Църквата, която може да каже толкова за брачната любов чрез св. отци, за да видим реално духовната висота, сакралността в тази връзка, вместо да каже това, какво каза? Ад! Ще отидете в ада! И другата страна какво отговори? Какво говорят тези, какъв ад? Съществува ли рай?


Говорехме за ада на хора, които не копнеят Рая. Другата страна отвърна – Средновековие! Едната викаше: ад! Другата: средновековие! и се подлудяваш, когато виждаш, че Църквата има такова богатство, което, ако го изрази, всички ще се отнесат с уважение към нея.


В брачното последование се молим за единство на душите и телата. Църквата не иска тялото ни да бъде в периферията, не го изхвърля в кошчето за отпадъци. Гробът не е кош за отпадъци, а е въздушен коридор към небето.


Какво става сега? Нещо много просто – любовта е дар от Бога и за да можеш да го живееш напълно, е нужна Божията благодат. Това е. Ценността, която Църквата дава на събитието на любовта, никое друго пространство не може да му я даде. Защото в конкретното събитие поставя Божията благодат, сакрализира го и го въздига.


И какво казва Църквата? Не бързайте, като бадемовото дърво, което бърза да цъфне по-рано и накрая сланата го поразява. Не бързай – ако откъснеш портокала преждевременно, вътре не е узрял. Изчакай да узреят нещата. Любовта трябва да започне отвътре, от сърцето, и лека полека да извърви своя път, да стане истинска любов, да приеме Божията благодат и да стане това, което реално е – едно психосоматично събитие, което никога не свършва.


Днес обаче тръгваме отзад напред – защото бързаме, тръгваме от тялото и накрая любовта никога не стига до душата. Така Божият дар не е на висотата, на която Бог го е поставил, а става още една биологична потребност. Тук е нашият крах и грях – в това, че понижихме любовта и я превърнахме в нужда.


Църквата уважава личността и изтъква всички нейни страни. Ако любовта не започва от душата, тогава се отменят твърде много неща, както и в монашеството – то също е любов (към Бога).


И така, най-важното от всичко е човек чрез всяко едно нещо да може да доближи и да се съединява с Христос и тогава ще може реално да се съедини и със своя съпруг/а и с всички хора. Ако Христос не е свръзката, тогава никога няма да почувстваме радостта на единството, благословението на брачната връзка и пълнотата на любовта.


Превод: Константин Константинов

Богослужението – жив опит за Небесното царство

Април 11, 2019 in Начална страница, Отечески съвети



Иска ми се днес да поговорим за едно съкровище, което всяка от нас притежава и което ние не бихме заменили за никакви световни блага. Що за съкровище е това? Това е ежедневното богослужение. То наистина е скъпоценната перла на монашеския живот. Може да се каже, че ежедневният богослужебен кръг е ежедневно райско блаженство. Нека дойдат при нас най-богатите царе и ни покажат всички свои богатства – ние сме по-богати от тях. Нека се съберат най-успелите хора в света и ни разкажат за своите победи – ние сме по-щастливи от тях. Нека дойдат най-мъдрите измежду мъдреците – в ръцете си ние имаме съкровище, което ни дава най-висшата премъдрост.

 

Човекът, който всеки ден участва в богослужението е подобен на царски син. Той всеки ден влиза в царския Господен чертог като в свой дом. Трябва да бъдем безмерно благодарни на Бога за този дар. Помните ли какво казва Пророкът: „Аз пък, по Твоята велика милост, ще вляза в твоя дом и ще се поклоня в светия Твой храм със страх пред Тебе.” 1

По великата Божия милост и ние всеки ден влизаме в дома Господен. И за нас е така естествено да обичаме богослужението и да имаме голяма и гореща ревност към него, така че нашето сърце винаги ненаситно да ни тегли към службите и щом удари камбаната да бягаме в храма с весели нозе! 2 Както казва старецът Емилиан, добър е този монах, който „пръв бяга в църквата, та щом свещеникът възгласи ”Благословен Бог наш …” и сам той, като отхвърли настрана всеки помисъл, да благослови Бога”.

Ако монахът с голяма ревност и радост се стреми към богослужението, може да бъде уверен, че ще намери и Бога, и спасение, и святост.

Вероятно сте забелязали, че дори ако просто се отбием в храма, когато там не се извършва служба – вече чувстваме благоговение и мир. Усещаме със сърцето си, че храмът е нещо отвъдно, свято. И ако постоим дори само няколко минути в храма, не може да не се променим. Искам да ви прочета една история, която разказва митрополит Антоний Сурожки:

„Веднъж в нашия храм дойде човек с пратка за една от жените от енорията. Той беше невярващ и твърде нетърпелив. Беше разчел времето си така, че да дойде в края на службата, защото възнамерявал да предаде пратката, но не искал да има нищо общо с това, което се случва между храмовите стени. Но Провидението се разпоредило по своему: той дойде преди края на вечерната служба. Изпълнен с нетърпение, той се разположи с пратката си на пейката до входа. И тук с него се случило нещо, защото след като предал пратката и всички излезли, аз го видях как все още седи до изхода. Внимателно отбелязах: „Време е да си отиваме у дома”. Той каза: „Не, първо трябва да ми обясните: какво става тук?…Аз съм невярващ, уверен съм, че няма Бог, но все пак тук нещо се е случило. Какво е то: трепкането на свещите, тъжното пеене на вашия хор, мир, какъвто няма да намериш навън?” Аз вдигнах рамене и му отговорих: „Бих казал, че това е Божието присъствие, но ако Вие сте уверен, че няма Бог, ще ви се наложи да потърсите друго обяснение”. Той каза: „Да, но аз искам да дойда тук, когато в църквата няма да има никой и колективната истерия на Вашите енориаши няма да може да ми подейства”. Аз се съгласих: „Добре, елате”.

Той идва няколко пъти, седеше дълго и веднъж ми каза: „Знаете ли, когато тук няма никой, в тази църква все пак остава нещо, което до този момент не съм срещал. Да предположим, че това е Бог, Който живее тук и в чието присъствие хората се чувстват добре, спокойно, уютно и изпитват един към друг добри чувства. Но какво после?” Аз отговорих: „Не знам, идвайте пак и си изяснявайте”. Той продължи да идва и веднъж каза: „Знаете ли, забелязах следното нещо: когато хората идват в храма, в тяхното поведение има напрежение, но си тръгват успокоени. Чувства се, че са в мир със себе си и един с друг. И има още едно нещо, което просто не мога да разбера. Хората, които на службата се приближават до стъпалата там отпред и получават нещо с лъжичка от чашата, пристъпват с едно изражение, а когато се връщат обратно, лицата им напълно се променят, в тях се появява светлина. Затова мисля, че вашият Бог явно не е само Стопанин на това здание, Той е активен Бог, Той прави нещо с хората. Аз също трябва да се променя. Може ли да се кръстя?”

Така този невярващ и дори негативно настроен към вярата човек, напълно се променил само от пребиваването в храма. Защото в храма присъства и действа живият Бог! За преподобни Юстин Попович разказват, че той често произнасял проповеди в храма, дори когато нямало хора. Сестрите му казвали: „Авва, защо изнасяте проповеди в празен храм?” А той отговарял: „Храмът никога не е празен. Той винаги е пълен с ангели!” Сигурно на всеки от нас се е случвало, когато сме разтревожени или загрижени за нещо, да отидем в храма, да се помолим, да постоим пред иконите и да намерим утеха, вътрешен мир, благодатни сили. Всичко това свидетелства, че в храма присъства и действа Бог, че в храма са ангелите и светиите, които ни ограждат като стена. При преподобни Юстин четем:

„Всеки свят храм е частица небе на земята. Когато си в храма, ти вече си на небето. Когато земята те измъчи със своя ад, побързай в храма, влез в него, и ето – влязъл си в рая. Ако хората ти досадят със своето зло, прибегни в храма, падни пред Бога и Той ще те приеме под Своята блага и всемогъща защита. И ако се случи да те нападнат цели легиони демони, бягай в храма – застани сред светите ангели, защото храмът винаги е пълен с тях, и Ангелите Божии ще те запазят от всички демони на този свят. И нищо не ще може да ти навреди. Не забравяйте, братя: ние, християните, сме силни с Бога. Кой тогава може да бъде по-силен от нас? Никой, никой!”

Храмът е нашето прибежище. И ако ние получаваме духовна полза дори когато за кратко се отбием в храма, то още повече се освещаваме, когато присъстваме на богослужение. Защото в тези моменти небето слиза на земята, отварят се райските двери, времето променя своя ход! И дори да сме маловерни, немощни по душа, нерадиви, богослужението разтърсва нашето същество. Всичко в богослужението съдейства да се осветим и променим. На първо място, за това съдейства неговата красота. Самата архитектура на храма, иконите, тържествеността на обредите – всичко ни възхищава, радва, вдъхновява! Всред суетата на обикновения ежедневен живот, понякога може да престанем да чувстваме присъствието на духовния свят. Но когато дойдем в храма, на богослужение, сякаш се пробуждаме. Услаждаме се от красотата на духовния свят и дори само от това се променяме. Игумен Никон (Воробьов) разказва за себе си, че в дните на своята младост изгубил вярата в Бога, а с нея и смисъла на живота. И отново придобил и едното, и другото именно по време на богослужение в храма. Ето какво пише той за това:

„Когато влязох в храма, веднага си спомних преданието за пратениците на княз Владимир, които влизайки в гръцката църква не знаели къде се намират – на небето или на земята. Ето такова беше първото ми усещане в църквата след преживяното – че човек не е на земята. Църквата не е земя, а късче от небето. С каква радост само слушах: ”Господи, помилуй!”. Всичко въздействаше върху сърцето ми просто неизказано – цялото богослужение, постоянното споменаване на Божието име в различни форми, песнопенията и четивата. Всичко това предизвикваше някакво възхищение, радост, насищаше душата”.

Дори само сладкото име на Господа, което ние постоянно чуваме в храма, вече ни дарява велико вдъхновение! И ако ние внимателно слушаме цялата служба, непременно поне няколко думи ще докоснат сърцето ни, то ще се разтупти от радост и ще почувства Божията близост. Чуйте с какво дръзновение говори за това старецът Емилиан:

„Болшинството от песнопенията на нашата Църква потрисат човека. Когато ги пеем или слушаме, те предизвикват у нас такъв възторг, че получаваме главозамайване. Иска ни се да пеем, да тържествуваме. В манастира, където ежедневно се извършва богослужение, ние всеки ден виждаме това, за което говори псалмопевецът Давид и отците на Църквата: „радвайте се, праведни”, „запляскайте с ръце”, „възкликни към Бога цяла земьо”.

Наистина, колко точно тези думи от псалмите предават това, което се случва по време на богослужението. „Радвайте се, праведни”, „запляскайте с ръце”! В храма ние се радваме заедно със светците и заедно с тях, може да се каже, ръкопляскаме от радост. Близостта на светците, тяхната радост и тържество ни вдъхновяват. Край тях и ние също се освещаваме и се променяме. Общувайки със светците, ние усвояваме техните свети, божествени мисли и чувства. Всеки ден празнуваме победата над смъртта заедно с мъчениците, заедно с преподобните се възпламеняваме от ревност по подвижническия живот, заедно с апостолите славословим Бога. И светците ни помагат. Те не просто приемат от нас славословията ни, но и дейно участват заедно с нас в богослужението: чуват нашите молитви и ги принасят на Бога, заедно с нас прекланят колене, помагат ни по-добре да разберем службата. Случва се, например, да слушаме стихира, посветена на някой светец и да почувстваме особено умиление или да получим отговор на някакъв духовен въпрос. Това означава, че светецът е проговорил на душата ни, поучил ни е. Както казва един старец, Господ е установил богослужението, за да можем да общуваме със светците и да се учим от тях на святост:

„Когато човек иска да се научи на свети чувства, възможно ли е Бог да го лиши от това и да не се отзове на неговото желание? Именно затова Бог устройва църковните събрания, богослуженията. Затова изпраща ангели, архангели и светии тук, при нас, грешните, за да общуваме един с друг, та светците да даруват своята святост на грешниците, а грешниците да открият на светците своя стремеж да придобият същата като тяхната святост и да им се уподобят в нея”.

Ако човек израсне в царски дворец, той става царствен, придобива вътрешно благородство. А колко по-благороден и осветен става човек, когато всеки ден пребивава в обществото на светците. Това може да се види в монашеския живот. Монахът, който обича богослужението и всеки ден е в храма, придобива особено благородство, духовен аристократизъм. Както за Божията Майка се пее, че тя е „възпитана в храма”, така и всички ние се възпитаваме в храма, в обществото на светците.

И знаете ли в какво още е особената сила на богослужението? Защо то така ни влияе? В храма ние сме едно не само с всички светии, но и един с друг. Преживявайки единството на Църквата, ние с особена сила чувстваме и нашето единство един с друг. И това променя всеки от нас. В храма ние придобиваме съборно съзнание. Звучи възвишено, но това на практика чувства всяка от нас, дори най-обикновената сестра! Какво означава съборно съзнание? Това означава, че аз не съм сама, аз вървя към Бога заедно с другите. Всички ми помагат и аз помагам на всички, и всички заедно се спасяваме.

Велика сила има нашата съборна молитва. В богослужението ние обединяваме духовните си сили. На човек му е трудно да се моли сам. А когато се моли заедно с другите, молитвата му получава крила. И той се освещава от това, че около него всички се молят. Както казва старецът Софроний (Сахаров):

„Какви чудни часове са това – когато се намираш в помещение, където някой призовава името Господне! Когато всички около вас призовават Христа и вие живеете в тази атмосфера, това с течение на времето преобразява вашата природа”.

Дори ако ни се стори, че поради душевната си немощ или поради умора, на службата изобщо не сме се помолили, въпреки това ние излизаме от храма променени. Каквито немощи и недостатъци да имаме, в храма те се допълват от добродетелите на другите. Митрополит Атанасий Лимасолски казва в една своя беседа:

„Църквата, богослужението, приличат на самолет. Влизаш в него и искаш или не искаш, разбираш или не разбираш, че си в самолет – летиш заедно с другите. Самолетът излита заедно с всички, които са в него. На това прилича богослужението.

Ето, ти си дошъл на литургия и стоиш там като пън. Дори да е така, дори даже нищо да не разбираш, дори твоят ум да витае, да се скита и носи тук и там, ти само ела и стой тук макар като пън, като сухо дърво – но в Църквата и дървото се освещава, и камъните, и праха. Когато метем храма, не изсипваме праха в кофата за смет: има специално място, в което го изсипваме, защото в храма дори прахът се освещава”.

И ако в храма дори и прахът се освещава, то как няма да се освети човекът, за когото е създаден храмът? При богослужението човекът не просто се освещава, а става божествено прекрасен, царствен! Присъствието на светиите и ангелите, единството на Църквата, единството на сестринството така въздействат на душата ни, че ние се издигаме над самите себе си.

Може още да се каже, че в храма всяка от нас става премъдра, много по-мъдра от онези, които завършват университети или академии. Защото при богослужението ние получаваме най-важните знания. На едно място старецът Емилиан казва така: „Царството Небесно е най-важното знание”.

И наистина: какво за нас е най-важно да знаем? Това, което се отнася до нашето спасение, до вечния живот. Тези безценни знания ние придобиваме именно на богослужението. Това са знания, които ни променят, правят ни други хора, защото представляват жив опит за Небесното Царството. Богослужението никога не може да доскучее. То е някаква неизчерпаема дълбина. Колкото и да черпим от този извор, никога не можем да кажем, че сме взели всичко, че вече няма какво да вземем. Когато сме били на богослужение, в течение на целия ден след това ние помним за небесното Царство, за Бога. Паметта за Бога пропива в нас и ръководи всички наши постъпки, общението ни с ближните, вдъхновява ни за непрестанна молитва.

И така, богослужението наистина е най-великото съкровище в нашия живот. То ни освещава, дава ни висша премъдрост, опитно знание за небесното Царство и ни води към спасение.

Нека ценим това съкровище, да се стремим да придобием от богослужението всичко, което то може да ни даде! А при какви условия можем да получим особена полза от богослужението? Това до голяма степен зависи от нашата подготовка за него.

Как мислите, кое е главното в нашата подготовка за службата? Кое най-много ни помага правилно да възприемем службата, духовно да се нахраним от нея? Разбира се, килийното правило, което я предшества. Помните ли притчата на Спасителя за сватбената вечеря? Ние с вас също сме поканени на сватбена вечеря, на пир, където ни очаква Сам Господ. На тази вечеря трябва да дойдем в сватбена премяна. А къде се обличаме в такава премяна? При правилото. Там се обличаме в светли одежди – чист ум, свобода от суета и грижи. След правилото всички ние влизаме в храма, облечени царски. И дори ако през деня сме били обременени от някакви проблеми, грехове, суета, правилото може да ни освободи от всичко това.

Веднъж един послушник попитал атонския Старец Антим: „Отче, как да се избавя от бремето на греховете ми?” Старецът отговорил: „Изпълняваш ли винаги килийното си правило, чедо? Когато човек в тишината на килията предстои пред Христос, Той невидимо пак и пак облекчава неговото греховно бреме и накрая идва ден, когато човек се чувства лек като птица”. „Кога ще бъде това, отче?” – попитал отново послушникът. „Бог дава това по мярата на усърдието на всекиго. Колкото по ревностен и прилежен бъдеш към килийното си правило, толкова по-скоро ще се усетиш в „обятията на Отца”.

Наистина, по време на правилото ние получаваме облекчение от бремето на нашите грехове, сякаш събличаме от нас вехта дреха. И когато дойдем в храма, нашият ум е просветлен и ние много по-добре разбираме всичко, което чуваме по време на службата.

Иска ми се да кажа няколко думи и за втория начин, по който се подготвяме за богослужение. Това е нашето угаждане на Бога в течение на деня. От това, как сме прекарали деня, как сме общували с ближните, как сме изпълнявали своето послушание, зависи как ще се молим по време на службата, как ще я възприемем. Целият наш монашески живот е за нас прекрасна подготовка за богослужение, защото монашеският живот е непрестанен подвиг – подвиг на себеотрицанието, послушанието, жертвеността, любовта. Всичко това има велика цел. Благодарение на него, човек става способен, по думите на стареца Емилиян, „да извършва литургията с голяма сила, непосредственост, острота, така че небето и земята да гърмят, когато ние извършваме литургия”.

Затова нека обичаме подвига! Да не търсим пълен комфорт, да не искаме да се изпълняват всички наши желания или ближните ни винаги да се отнасят към нас с уважение. Точно обратното – нека жадно търсим възможност да проявим послушание, да се съгласим, да почетем ближния, да склоним пред него нашата глава. Всичко това не само прави ежедневния ни живот по-пълен и дълбок, но и ни подготвя за най-висшата радост – срещата с Бога по време на богослужението.

В частност такава сила има подвигът на послушанието. Всички наши трудове стават за нас подготовка за богослужението, когато ги изпълняваме с усърдие и отсичане на своята воля. Помните ли прекрасните, вдъхновени слова на св. Йоан Лествичник, казани за братята, трудещи се в общежитието:

„Видях просияли в послушанието и според силите си не небрежащи за паметта Божия, извършвана умно, които, като заставаха на молитва, скоро овладяваха ума и проливаха потоци сълзи, защото предварително бяха подготвени чрез светото послушание”.

Тези думи могат да се отнесат до всяка една от нас. Всяко наше дело, всеки наш труд, извършван с отсичане на своята воля, отваря нашето сърце за Божията благодат. Иска ми се да ви прочета един разказ от спомените на монахиня Евстолия, живяла през ХІХ век:

„В нашата обител беше въведен следният ред: в продължение на три години послушниците трябваше да изучат всички монашески послушания – и в зеленчуковата градина, и на полето, където се налагаше и да косим, и да жънем и да връзваме снопи. За мен, която бях възпитана в охолство и изнеженост, това беше непривично. Имах послушание и в трапезарията. И при строежа на храма, заедно с другите новоначални, носех на строителите вар и тухли. Веднъж се случи, поради послушанията, три съботни дни по ред да не мога да присъствам на всенощното бдение. Когато със скръб съобщих това на сестрата икономка, тя сурово ме смъмри за леност в манастирските трудове и своеволие. Каква буря предизвика това в моята душа! Какъв ропот ми се наложи да преодолявам в сърцето си, защото това отношение ми изглеждаше жестоко и несправедливо. Но милосърдният Господ, в отговор на молитвите ми, не само смекчи и умири моето сърце, защото аз взех решение никога повече да не противореча и да не търся своето, но и ми дарува Своя велик дар. Когато на следващата сутрин отново отидохме на послушанието си, се оказа, че работниците не са дошли и майката-игуменка нареди всички да отидем на утреня и на ранната литургия. Каква сладост намирах във всяка дума от службата! Имах чувството, че не съм на земята, а се намирам в рая и от все сърце възпявам Господа и Пречистата негова Майка с всички светии! Когато запяха „Честнейшую”, струваше ми се, че от умиление пред Пресвета Богородица сърцето ми ще престане да бие и ще се разтопи. Не знаех къде съм застанала и къде се намирам. Когато после разказах за това на матушка, тя ми каза: „Господ ти е дал това, защото си се смирила. Продължавай да постъпваш така и тази сладост ще стане твое постоянно достояние”.

Така и ние, когато претърпим нещо през деня, когато отсечем волята си, ставаме мъченици пред Господа и Той с любов ни приближава до Себе си. И тогава с особено дръзновение предстоим пред Него на службата, така както предстоят пред царя неговите верни воини.

Има още едно важно условие, за да почувстваме дълбоко богослужението, за да докосне то сърцето ни. Това е участието във всички служби от денонощния кръг: вечерня, повечерие, полунощница, утреня, часове. Който присъства на всички тези служби добива чувството, че живее в рая, че в сърцето му е рай. Такъв човек няма помисли, няма проблеми. По-лесно му е да държи непрестанната молитва, по-лесно му е да се труди и да общува с ближните в дух на любов.

Особено голямо значение има вечернята. Макар тази служба да е кратка, в нея е заключена голяма благодат. Митрополит Атанасий Лимасолски разказва такава история:

„Спомням си един шофьор на автобус в Солун, който, заедно с кондуктора, по време на движение извършваше вечерня, часове, молебен канон към св. Богородица. Веднъж се пошегувах с тях: „Вашият автобус, момчета, е като манастир на колела”. Качваш се в него и виждаш кондуктора с голям Часослов в ръце. В автобуса имаше благодат, защото тези хора се молеха”.

Виждате ли колко сладки са всички служби от денонощния кръг! Те вдъхновяват всеки, който обича Бога, който иска да води сериозен духовен живот. Колко повече те трябва да вдъхновяват нас!

Ако само знаехме, как Господ и Божията Майка искат да ни видят на вечерня, то ние бихме тичали натам с всички сили, страхувайки се да не закъснеем дори минута! Помните ли случая, за който разказва оптинският старец Никон (Беляев)? Искам да прочета този откъс от неговия дневник:

„Ето какво ми разказа днес отецът:

– Аз и по-рано бях ви казвал, че на служба трябва да се идва още преди да удари камбаната, звънът на камбаната да ви заварва вече в църквата. Защо? Защото в този момент Божията Майка влиза в храма. Бях чел това някъде преди. А след това четох за киевския отец Паисий… Той бил монах-подвижник, който юродствал. Веднъж дошъл на вечерня, ударили камбаната. В храма нямало никой. Като оправил всичко, клисарят също излязъл. Той останал сам. Изведнъж чул шумолене, сякаш някой идва. Погледнал – и вижда величествена Жена, висока на ръст, съпроводена от апостол Петър и още някой. Тя огледала храма и казала: „Звънят за вечерня, а монасите ги няма”. След това, като се обърнала към отец Паисий, го благословила, осенявайки го с широк кръстен знак и тръгнала навън, като същевременно се издигала във въздуха. Отец Паисий излязъл след нея от храма, проследявайки я с поглед. Тя се издигала все по-високо и по-високо, докато не изчезнала напълно от очите му”.

Ето какъв случай! По това идват ли монасите на вечернята, може да се съди за целия живот на манастира. Именно любовта към службите от денонощния кръг показва, че в манастира наистина има ревност към духовния живот. Господ ще даде всичко необходимо за живота в този манастир, в който братството се моли на вечерня. И най-важното – в такъв манастир изобилно действа благодатта на Светия Дух.

Когато участваме във вечернята и във всички други служби, след това по-дълбоко разбираме литургията. Старецът Емилиан казва следното:

„Кой в наше време ходи на вечерня, на утреня? Колко хора извършват повечерието? Кой знае нашите последования? Кой слуша църковните канони? Богатството на последованията се изоставя, то бива оставено някъде в ъгъла. Счита се, че е достатъчна само божествената литургия. Но така литургията не ни храни, не ни преобразява, не ни възвежда към Божествени преживявания”.

Разбира се, литургията ни въздейства при всички случаи. Но когато идваме на нея подготвени, след като сме извършили вечернята, повечерието, полунощницата, утренята – тогава литургията ни възнася на небесата!

Това дали сме били на часовете, на вечернята, оказва голямо влияние върху нашия живот. Например, много от нашите сестри забелязват, че настроението им след вечерня е различно от това, с което са дошли на вечернята. Случва се през деня да ни тревожат и смущават някакви помисли, а след вечернята всичко това изчезва, в душата се възцаряват мир и тишина. Ние чувстваме, че денят с всички негови грижи е завършил и е настъпило време да се готвим за следващия ден, за нова среща с Бога, за причастие със Светите Христови Тайни. Много ми се иска всички да имаме гореща ревност към службите от денонощния кръг. Това ясно ще покаже, че имаме твърда вяра, че сме свободни от пристрастност към земните неща, от излишни грижи и сме устремени към онова, което единствено е потребно.

И най-важното, нашата любов към богослужението свидетелства за нашата любов към Бога. Ние идваме в храма не толкова, за да получим нещо, а защото обичаме Бога, защото просто не можем по друг начин. Вероятно сте забелязали колко много са църковните песнопения, в които не се съдържа никакво прошение, а с които Църквата просто благодари, възхвалява и славослови Христос. „Слава на Тебе, Господи, слава на Тебе!”, „Благословен си, Господи!”, „Алилуя!”, „Осанна!”. И както пише митрополит Вениамин (Федченков): „От своята любов Църквата пее така на своя Небесен Жених. Всички служби на Църквата, на тази чиста Христова невеста, са химн на нейната любов към Бога. Всички свети души са горели от тази любов. „Сладчайший Иисусе” – тези думи не са образен израз, те съответстват на горенето на сърцето”.

Всички богослужения на Църквата са преди всичко вдъхновена песен на любовта към Сладчайшия Иисус! И особено за нас, монасите, е така естествено постоянно да се стремим към храма, та заедно с църквата да пеем на Христа песента на любовта. Защо в манастирите храмът винаги се строи в центъра? Защото както казва архимандрит Василий Иверски, „Целият наш живот се върти около Бога. Нашето главно занимание е Той”.