Само с любов ще влезем в Рая

Ноември 5, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Да оставаш верен на монашеството се счита за мъченичество.


Христос иска да извади тръните от теб, защото е Градинар, а ти искаш твоето спокойствие.


Христос е до нас, ако ще да не Го виждаме… понякога ни удря по един плесник от голяма любов.


Много пъти Христос идва, хлопа на вратата, слагаш Го да седне в хола на душата ти, но ти, погълнат от твоите занимания, забравяш Великия Гост. Той чака да се появиш, чака и когато вече се забавиш много, става и си тръгва. Друг път отново си толкова зает, че Му отговаряш от прозореца. Нямаш време дори да отвориш.


Иисус държи в ръцете Си длето. Иска да те извая като статуя в небесния палат.


Вие сте царски хора, вашата цел е царския чертог.


Когато видиш човек уморен (духовно), не му слагай друг товар, защото коленете му не издържат.


Обикнете Едничкия (Бог), да те обичат и зверовете.


Истинско богатство за мен е да ви видя в царството небесно.


Когато съществува пламъкът на любовта, каквото и зло да приближи, го изгаря.


Когато човек не търси своите права, Бог ще просветли другия да му ги даде.


Светлината на Господ да те просветлява и винаги да те води.


Едно нещо само ме кара да скърбя – че обвиняват монахините. За мен не ме е грижа, каквото и да казват. Дяволът настръхва, когато вижда млади хора да остават (в манастира) заради Христос.


Когато имате изкушения, тогава слиза Божията благодат. Очевидно му разваляте (на изкусителя) плановете.


Човекът, който обича, чувства духовно – в молитва – че се намира в Бога и брата си. Съжалява, когато братът му не върви добре и се моли за неговото напредване. Никога не се променя този, който има християнска любов. Човекът, който крещи, няма сила. Дръжте високо знамето на Христос, за да бъдете на линия със стареца ви, където и да сте. Искам, детето ми, да живееш за Христос, целият да се отдадеш на Него. Искам, когато се случи човек да отвори сърцето ти, нищо друго да не намери, освен Христос.


- Геронда, след като виждате толкова ясно нашите немощи и грешки, защо не ни ги посочвате?


- Съжалявам за това, което виждам като отец, но се надявам, че нещата ще се подобрят. Посочвам това, което трябва, но повече ще спечелиш, когато пролееш две или три сълзи пред Христос за тези неща, отколкото да изречеш много слова. Той е нашият Лекар и Възпитател. Христос вчера и днес е Същият, но ние сме затворили очите си и нищо не виждаме. След като вървим така, едни падат в калта, други се пребиват. Много пъти през деня Христос идва и хлопа на вратата ти, но ти имаш работа…


Онзи, който се смущава, не мисли логично, правилно. Прояви търпение и ще получиш като награда венец.


Светият Дух да не напуска ума и сърцето ви. Господ да ви укрепи, да държите здраво знамето на истината и въздържанието. Когато сърцето ни няма любов към Христос, нищо не можем да правим. Като кораби сме, които нямат светлини, бензин в двигателя. Доколкото човек се опростява, се обожествява. Става незлобен, смирен, кротък, свободен, става… става…


Това, което чуваме (войни, трусове, разрушения) са гръмотевици и ще дойде и дъждът… Трябва да сме готови за отговор и мъченичество. Станете хора, достойни за горния Йерусалим.


Благодатта на Светия Дух кара човека да излъчва лъчи. Другият обаче трябва да има добър приемник, за да го разбере.


Погледът ни трябва да е насочен към небето. Тогава нищо няма да ни разколебае.


Моля Бог да ви освети, да ви отведе в Рая. Тази зестра моля да ви даде Господ.


Аз съм беден отец, но с голяма бащинска любов към вас.


Доколкото човек обича Бога, дотолкова има любов и към хората. Обича ги като Божии образи, с уважение, нежност и освещение. Всекидневно се моля да ви видя в чиновете на преподобните жени.


Това, което Бог ви е дал, трябва да го използвате. Сърцето на човека е сътворено да обича повече от мъжа. Мъжът, колкото и да иска, никога няма да може да обикне толкова нежно като жената. Сега, когато сте млади, обикнете „лудо” вашия Жених. Истински пламък да гори във вашата вътрешност.

Рай без вас, чеда мои, не искам!

- Геронда, как успявате да имате такова търпение в различни случаи?

- Божията благодат помага. Винаги вярвам, чедо мое, в силата на Бога, Който всичко преобразява и го устройва в полза на душата ни.


Когато видите сълзите, това е посещение на Бога в молитвата.


Когато се причастяваш, не само приемаш сила, а се просветляваш, виждаш широки хоризонти, чувстваш радост… Различно се чувства всеки, съобразно своето разположение и пламъка на душата си, един чувства радост и отмора, друг дух на обземане от Бога и трети неизразима любов към всички. Много пъти се почувствах уморен, но след св. Причастие чувствах сякаш нищо ми няма.

Невинността е по-висша от гениалността.


Човекът, който има егоизъм, никого не привлича. И ако привлече някой, той бързо ще се отдалечи. Духовната връзка става неразривна, когато срещне детски дух, невинност и освещение. Човекът, който няма Христос, всичко му се струва трудно и тъмно.

Трябва да научим език на онази държава (небесната), защото, когато не го знаем, ще ни се подиграват. В противен случай няма да влезем в нея. Там няма да съществува Патмос или Калимнос или Родос или Ханя в Крит…

В манастира, трябва да знаете, някои хора ги праща Бог и някои ги праща дяволът. Бог – за да укрепят, дяволът – за да разбият манастира.

Съветвам ви никога да не приемате лица с камбанен звън, с похвали и дивене. Ще ги приемате с умерена любов. Никога не вземайте лица с мисълта за трайно оставане, без изпитване. Когато в човека няма вътрешна топлина, тогава и лято да е, му е студено и мръзне.


Когато в сърцето ни няма Христос, тогава ще вложим в него пари или имоти или хора.


Колкото можете развивайте любовта към Христос. До такава степен, че когато произнасяте името Му, да текат сълзи от очите ви. Сърцето ви трябва да гори истински. Тогава Той ще е ваш Учител. Той ще е ваш Водител, ваш Брат, ваш Баща и Старец.


Обикнете от сърце вашия Жених Христос и всички хора ще ви обичат и ще се грижат за вас. Моля се да живеете свято и да следвате „светата линия” на отците ни отсега, когато сте млади, за да се озовете всички в Рая. Той е вашата крайна точка.


Изкусителят препира, притеснява се и създава вътрешни войни. Знае толкова похвати. Завлича човека в съмнение. Затова имаме много крушения.


Знаеш ли изкусителят какъв майстор е? Най-малкото нещо го прави да изглежда най-голямо… „Прави” голяма политика.


Желая възраждането на монашеството, защото, по моето мнение, гвардейската част на Църквата е монашеството.


Душите имат желание да видят красотата на Божия лик. Божията закрила обезсилва изкусителите ни…


Когато има страх Божий, се дава мъдрост.


Тъй като съществува разюзданост, хората не могат да разберат, че съществува духовна любов.


Цялата ми собственост сте вие.


Изповедникът трябва много пъти да плаче, да изпита болка повече от изповядвания, за да може да го разтуши. Трябва искрено да скърби, защото душата го чувства.


Светските хора те изморяват, защото като ел. вълни те връхлита всичко натрупано в тях. Трябва да бъдем благодатни хора и който ни доближава, да отморява. Да смятаме всички за по-горе от нас, колкото и немощи да имат. Да не се отнасяме жестоко, а винаги да мислим, че и другият има същата крайна точка.


Аз, с Божията благодат, винаги виждах всички като по-горе от мене и светци.


Бъдете безразлични към пречките. Единственото ти занимание и мисъл да е твоя Жених. Да говориш само с Него.


Трябва да имаме любов. И най-голямото зло да ни сторят, трябва да ги обичаме. Само с любов ще влезем в Рая.


Да култивираш молитвата, и ще дойде време, когато сърцето ти ще проиграва от радост, както когато предстои да видиш едно обично за теб лице.


Не пренебрегвай нощната молитва. Моли се с желание, както хората, които отиват на пиршество. Те са будни и чувстват само радост. Така и ти, когато ще говориш на твоя Жених, не слушай когато изкусителят ти говори разни неща, за да ти попречи, защото знаеш, че имаме един, който се „грижи” много за нас.


- Как, геронда, да мислим за Христос?


- Винаги с любов, трябва да помним Христос. Може да държим в ръцете ни снимка на някой човек, но понеже не го познаваме, или по-скоро не го обичаме, не ни трогва. Докато ако вземем снимката на майка ни, душата веднага проиграва и плаче от любов.


- Ще се спасим ли, геронда?


- Ама затова облякохме расото, за да се спасим. Духовната борба ще ни отведе в Рая. Това, че се борим с помислите, този труд ще ни постави в Рая.


Вестниците на небето пишат всичко, което става тук, и доброто, и злото.


Детето ми, колкото можеш давай любов на всички. Длъжна си. Сирачето търси да намери баща, но няма. Търси майка, търси сестра, няма сестра. Затова търси да намери любов от теб, истинска любов. Ти трябва да заместиш всички любими за сирачето лица.


Онзи, който ни наранява и ни кара да изпитваме болка, сме длъжни двойно да го обичаме.


Две са крилете, които могат да издигнат човека над земята – чистотата и простота на сърцето. Трябва да си простодушен в делата си и чист в мисълта и чувствата си. С чисто сърце ще търсиш Бога, с простота ще Го намираш и ще Му се радваш.

Чистото сърце лесно минава през небесните двери.


Себеотричането трябва да се култивира с разсъдителност, защото в противен случай стигаме до самоубийство.


В открито море на живота сме, понякога ще имаме буря, понякога тишина. Божията благодат не ни оставя. В противен случай щяхме да сме потънали, ако не ни държеше.


Светците винаги мислели за другия живот. Помненето на смъртта е благодатен дар. Бог ни предпазва от изкушение. Не оставя да бъдем изкушени свръх силите ни. Всичко допуска за наше добро. Когато се увеличи духовността, ще бъде победена сънливостта. Молитвата е радост. Бог я дава, когато съществува ревност и смирение.


Воювай смело с мразещия доброто, който ти завижда, претърпявай каквото и да ти се случва с търпение и вяра. Не оставяй да те тиранизира врагът на душата ти, който се появява в овча кожа, искайки уж полезното за душата ти. Довери се на Господ за всичко и той ще те нахрани във време на глад.


С една добра дума за ближния ти, защитавайки го, купуваш Рая.


Покаянието трябва да става не от страх от наказание, а защото съгрешихме срещу Бога.


Услади мисълта си с помисли на утеха и надежда, нажежи словата си с топлината на любовта към твоя Жених, припомни си Неговите страдания, които претърпя за теб, за да останеш твърда, посветена и смирена.


Предай напълно себе си на покрова и закрилата на Света Богородица.


Обичай страннолюбието, защото то отваря Райските двери. С това страннолюбие приютяваш и Ангели. В лицето на всеки странник, детето ми, виждам Самия Христос. Страннолюбието… най-великата от добродетелите. Привлича благодатта на Светия Дух.


Не бързайте с Псалтира и песнопенията, много ме наскърбява това нещо. Пейте по-бавно, за да съучастват умът и сърцето в това, което казвате. Аз бих искал да плачете, когато пеете, но това за вас… да видя кога ще се научите да плачете.

Старите монаси винаги държаха кърпичка по време на службите.


Светите отци се подчинявали с простота като малки деца на това, което Бог им пращал, „така го искаш, да бъде Твоята воля”.


Скръбта е благоугодна Богу, доколкото не отнема от нас дръзновението да се подвизаваме. Необходимо и полезно е периодически да правим обща себеизповед (припомняне на всички предишни грехове). И светците го правили.


Нужен е труд, за да имаме любов към всички с мярката, която Христос иска.


Всички твои въпроси оставяй в Божиите ръце. Каквото искаш го търси като дете от баща му. Молитвата е Божий дар. Търсиш винаги с надежда. Няма да ни спасят нашите дела, а безкрайната Божия милост. Придобий дръзновение и търпение в борбата си.


Мрази те сатаната, защото остави света със светските почести и слава и дойде тук по твоя воля, в арената, където мнозина ще ни принизят, ще ни презрат.

 

от книгата „Старецът Амфилохий Макрис. Един съвременен духовен лик от Патмос”

превод: Константин Константинов

 

Не срещаш лесно такава любов

Октомври 30, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Стареца Ефрем Катунакски и неговите безкрайни добродетели

Днес не бих искал да говоря за живота на стареца, защото можете да го намерите и да го прочетете, а искам да се спрем върху някои елементи от неговия свят живот, които ще станат повод да намерим нашата душа, нашия път, да видим нашето състояние.

Папа-Ефрем е роден на 6.12.1912 г. в село Амбелохори на 7 км от Тива. Майка му – кира-Виктория, когато била бременна с него, много се затруднила. Дядото на папа-Ефрем – папа-Никита бил много благочестив свещеник, свят клирик, но много суров. И през онази епоха, когато кира-Виктория била бременна със стареца, нейният съпруг отива в Солун и взема участие в неговото освобождение. Бил войник в периода на Балканските войни. Така кира-Виктория казвала, че това дете ще стане моя ад, ако се роди, как ще мога да го отгледам без съпруг, ако съпругът ми бъде убит и как ще мога да живея в един толкова тежък семеен климат. Тя вършила тежки работи, за да пометне детето.

Да се спрем върху това. Определени пъти, виждайки някои неща, които ни затрудняват и ни карат да изпитваме болка, страх или несигурност, ги чувстваме като ад и никога не сме помисляли, че това, което ние наричаме ад, може наистина да стане рай. Минали години, кира-Виктория станала монахиня и преди преподобното й успение казвала: това дете, което наричах ад стана пътят ми към царството Божие, това дете, което наричах мъчение, стана моето щастие, това дете, което казвах, че е моят гроб и ад, стана моят рай!

Затова чрез личната ни борба, когато се съчетае с Божията благодат, това, което наричаме ад, много лесно може да се преобрази в рай. Папа-Ефрем минал като млад през много неуспехи, горчивини, притеснения. Виждате, и юношеството много пъти носи една вътрешна скръб. Папа-Ефрем, Евангелос тогава, искал да влезе във военновъздушното училище „Икарон”, но не го приемат, защото имал леко сърцебиене, което можело да бъде нещо моментно поради тревогата, която имал за изпитите. Отива в казармата, и понеже имал проблем с крака, го отхвърлят. Дават му отпуск с неопределен срок. Тежък е кръстът, но зад този много тежък кръст се намира реалният път на стареца, който е Света Гора. Майка му видяла един старец до нейното легло да й казва: сега синът ти ще успее! и този старец не бил някой друг, а преп. Ефрем Сириец. В килия, посветена на този светец, отишъл старецът Ефрем и останал повече от 60 години. Тук трябва да видим следното. Знаете, определени пъти в живота, когато една врата е затворена, ние се подлудяваме, объркваме, разочароваме се и егоизмът ни става един лост и се опитваме да насилим тази врата. Помня думите на един епископ, който ми каза следното, когато му предложих едно решение. Той се обърна и ми каза:

- Детето ми, внимавай! Вратите, които Бог е затворил, аз няма да ги насиля! Защото зад тях се крие моят ад.

Истина е, че много пъти нашият егоизъм ни „циментира” пред една затворена врата и в същия момент не виждаме много други врати, които се отварят. Затворили са се много врати и се е отворила онази врата, която днес дарява на всички нас един светец, една опора, една утеха, един молитвеник.




Когато отива на Света Гора, среща старците си в Катунакия – сурово място, и старците му били сурови хора, както и баща му и дядо му. Не били лоши хора, нека не ги разбираме погрешно, суровостта на техният живот станала черта и на тяхната личност и душевност. Така той този млад човек среща тази суровост, която и го смирява, и го наранява. Определени пъти една рана може да ни стори много добро. Ще ми кажете рана? Когато като деца падахме, удряхме се и течеше кръв, тогава бабите и дядовците ни казваха: не се притеснявай, лошата кръв изтече! Определени пъти една рана, която самият ни живот може да предизвика, може да стане причина да изтече малко егоизъм. И тогава тези рани (πληγές) стават извори (πηγές). При това да не забравяме, че в Църквата нашите рани не са други, а раните на Христос, на Разпнатия и Прободения Бог.

Св. Василий Велики казва нещо и го е показал със своя начин на живот. Има състояния, от които трябва да се махнеш, факт е, силата много пъти е в това да си тръгнеш, но и други пъти силата е в това да останеш. Ние повечето пъти си тръгваме и това показва нашата слабост, дисбаланс, незрялост. Тръгвайки си, губим нашата душа, Бога и хората.

Там, на Света Гора, докато среща суровостта на старците си, Бог идва да го утеши. Това е сигурно. Когато проявяваш търпение, Бог ще ти прати утешител – в случая стареца Йосиф Исихаст. Нека се спрем на тази толкова благословена връзка. Веднъж старецът Йосиф написал един текст и го дал на папа-Ефрем, който го прочел и не се съгласил със стареца, но нищо не му казал от уважение. На другия ден отишъл да служи при стареца Йосиф, който, след като отслужили св. Литургия, го погледнал и му казал:

- Папа-Ефрем, чедо мое!


- Какво има, геронда?


- Днес нещо ни разделя, не сме както бяхме вчера, днес нещо влезе между нас!

И тук се крие една голяма истина. Един помисъл може да ни раздели от другия. Един помисъл, една проста мисъл може да стане пропаст, която много пъти не виждаме и не чувстваме, но душевното състояние на стареца Йосиф имало такива сензори, че чувствал и разбирал, че този прост помисъл ги разделя. Помислете каква любов имали, каква светлина в ума, в душата. Един помисъл, който ги разделял, може да стане много опасен, защото много пъти не само ни разделя, а може и да ни притисне. Може да притисне душата ни непоносимо, един помисъл може да разтърси всичко, което се намира в нас и около нас. Затова отците настояват върху помислите и смятат, че те определят и вътрешното ни състояние, но и качеството на връзката, която имаме с хората.

Старецът давал един пример, защото християнинът, човекът, който се подвизава, трябва да бодърства, и когато понякога го питахме защо, той казваше: защото не знаеш откъде ще ти дойде. Ще ви кажа една кратка приказка. Имало едно хубаво еленче. Но имало само едно око и ходило на брега на морето. Със здравото око гледало към планината, защото, казва, ако дойдат ловците, от планината ще дойдат. Да, но ловците дошли с лодка и го убили. Затова старецът казваше никога не бъдете сигурни за каквото и да е, трябва във всичко да имате разсъдителност, внимание и молитва. Всичко трябва да се изпитва и проверява, да се влага в молитвата ни, никога не знаеш. В една песен се пее никога не казвай никога, не знаеш какво става.


И по този просто начин и с тази проста приказка старецът казваше, че трябва да сме внимателни и да очакваме всичко отвсякъде. През онази епоха се появил проблема със стария календар. Мнозина се изтерзали и се терзаят. Тези състояния са реално терзание за хората. Тогава старецът с молитвата си установил къде се намира истината, трябва да споменавам патриарха, защото там е истината, но старците му били зилоти. Какво да прави? Много пъти, когато служил и не споменавал патриарха, виждал светлинен лъч върху св. Трапеза, а когато служил и го споменавал, виждал чрез Божията благодат обилна светлина върху св. Трапеза. Какво да прави? Отишъл при стареца Гавриил Дионисийски:


- Какво да правя, геронда?


- Чедо мое, търпение! Да утешиш стареца си!


И знаете и ли какво направил? Оставил светлината, от която се хранил и услаждал душата му, цели 23години. Как Бог да не види тази жертва? И как да не даде благодатта? За да утеши стареца си. Знаете ли какво казвал? – старецът не може да разбере това. Той се поставял на мястото на другия. Колко хубаво нещо. Не може да го разбере. Ще проявя търпение. Това станало причина да не живее това, което живеел, когато служил и споменавал патриарха, това станало причина да се отдели и от дружината на стареца Йосиф, който бил неговата опора, от Даниилите, където чувствал сладост и топлина, когато бил в общение с тях. Цели 23 цели години без тези духовни блага. Цели 23 години, за да утеши стареца си. Такова значение отдавал на другия човек.


Старецът много пъти настоявал на молитвата. Тук ще кажем две неща. Първо, казвал – да се молите, чеда! Когато се молите, изпълвате портфейла си със злато! Ние сме духовно бедни, отсъства молитвата, защото, когато имаш злато в портфейла, отваряш врати, можеш да се справиш със ситуации, докато нашият портфейл е празен, а когато е пълен със злато, върви и не се бой!


И още нещо, което казвал често, по-скоро подробност от живота му, едно просто събитие от живота му, което обаче показва висотата на добродетелта му.


В килията му, в която живял 60 години, имало една стълба, там имало много торби и една вещ зад стълбата. Било една шамандура, от тези, които поставят в мрежите. В даден момент го попитали:


- Геронда, какво е това?


- Не знам, детето ми.


- Ама не си ли го отварял?


- Не.


- Кои са го поставили там?


- Старците ми.


- И не си го отварял?


- Не.


Младежите го отворили и намерили шамандурата. Но това показва колко лесно пръскаме нашия ум, душа, сили, себе си и времето. Вижте колко сдържан бил, нямал любопитство. Нека всеки постави себе си в такава ситуация, щяхме да сме претърсили всичко. А много пъти се оплакваме, че не мога да се съсредоточа в Литургията, в молитвата. Е, как да се съсредоточа, след като никога не съм съсредоточен и постоянно съм разсеян. А старецът бил една зряла, балансирана, улегнала духовна личност.

Много пъти чуваме подвижник на Света Гора, в Катунакия, в пустинята на Света Гора, и наистина , когато го гледаше, бе висок, погледът му бе орлов – можеше да предизвика в теб не бих казал страх, а едно изумление, което почувствали мироносиците. Така се чувстваш. И имало хора, които отивали с тежест на сърце – как ще отидем, за какво да ходим сега, какво ще ни каже! Отишъл някой и старецът му казал:


- Бре, добре дошло, детенцето ми! Добре дошло, либето ми! Къде си, детенцето ми, че закъсня? Ела тук да ти кажа една песен!


Ще отида там в Арапия,
да намеря един арапин,
да го попитам да ми каже
как се улавя любовта.
В очите се зачева,
по устата слиза
и от устата в сърцето
се вкоренява и не излиза.

Оттук, когато човек отиваше в такова настроение и старецът пееше една песничка, изчезваше тежкият помисъл, отваряше се сърцето и човекът можеше да му се довери сякаш е най-добрият му приятел.


Веднъж отишъл един човек, който имал много проблеми и казвал: как да отида сега, той е подвижник, да отида да му кажа това, което имам аз? Ще се подлуди, ще ме изгони! Ние се опитвахме да му кажем – върви, бре, човече, и нека те прогони!


Той отишъл разтревожен, изпотил се, почервенял, а старецът станал и му казал един израз, който използваме в Тива:


- Ела тук, миличко, да ти покажа нещо!


И отиват навън, показва му луната и му казва:


- Миличко, детенцето ми, виждал ли си красотата на Бога, виж Бог колко хубави неща е създал!


Човекът тръгвал да му каже нещо, но старецът продължил да му говори за красотата на луната, на небето, на звездите. След малко го пуснал и той си тръгнал. Но, тръгвайки си, осъзнал следното: че старецът му посочил красотата на Бога, която, когато човек я види, тогава само може да констатира, почувства и осъзнае своята грозота и да се покае за нея. И този човек казва днес: когато искам да видя себе си и да се изповядам, излизам и гледам красотата на луната и чрез тази красота констатирам грозотата на греха ми.


Така поучаваше старецът, толкова сладко, толкова бащински, толкова красиво, толкова пламенно. Не срещаш лесно такава любов.


Една негова племенничка му пише и му казва- вуйчо, искам да се науча да свиря на пиано и не ме оставят!


Чуйте отговор!


Възлюбено ми, прекрасно ми ангелче! Златно ми дете! Когато прочетох в писъмцето ти думата пиано, какво да ти кажа, какво да ти кажа, след като и сега, на тази възраст, 68 годишен съм, чувам тази дума, и започвам да плача. Останахме сироти ние, които нямахме музикални инструменти на село, когато бяхме деца. Сироти останахме. С цялата ми душа ти казвам да настояваш и да се научиш! И да ти кажа нещо? Само да чуя Бетовен, Лист, Вагнер, веднага лети душата ми!

В даден момент той пише писмо на майка си. Само няколко фрази взех: Уважаема ми, обична ми, златна ми, сладка ми майчице! С много любов и дълбоко уважение ти целувам ръцете ти, оченцата ти, сърцето ти. Грешното дете Ефрем



Такава нежност имал. Светостта има поразителна и изгаряща нежност. И виждате един великан, един подвижник, и когато го доближаваш, наистина приемаш тези вълни на неговата нежна и сладка любов.


Духовният човек е нежен, благ човек, и когато понякога се кара на някого, другият чувства сладост чрез строгостта му, защото има много любов в нея. Хората, които не милват другия, са коравосърдечни хора. Може ли духовният човек да е жесток? Как жестокият се покайва, как жестокият ще даде милостиня, как ще прости? Възможно ли е? Не е възможно.


Папа-Ефрем имал много нежност и свещенолепие. Как пред един такъв човек да не откриеш и ум, и душа, и живот, и минало и всичко?


Той имал сладостта на присъствието на Светия Дух в сърцето, на присъствието на Христос, и тази сладост ставала сладък помисъл, сладка мисъл, сладка дума, сладко движение, благ живот. Това бил папа-Ефрем.

Три случая с него. Първият е преди неговото успение. Старецът обичаше много Тива и казваше много пъти донесете ми една снимка! Беше взел едно камъче от манастира Сагмата и го пазеше като филакто до успението си. Донесете ми малко земя, малко камъчета. Как е Тива? В даден момент, в едно негово писмо четем – леле, какво си изпатих, когато научих, че Тива има Пътна полиция! Не можел да си го представи!


В даден момент, минавайки към Атина, за да отиде в болница, минавали покрай Тива, му показвали светлините и му казали:


- Геронда, да влезем?


И отвърнал:


- Не!


Ама няма да слезеш от автомобила.


- Не!


- Отиваме към Света Гора!


Имаше такава любов към Тива, но смяташе за земно отечество Света Гора и за небесно отечество – царството Божие.


В даден момент в Тива стана нещастен случай в деня на св. Лука, преди много години, почина един 19 годишен юнак Лука. Майка му бе безутешна, имаше две деца. Минали много дни. Когато съпругът й отивал на работа, а второто й дете на училище, тя оставала вкъщи и за да се разтуши, простирала ръце, викала името на детето й Лука и си представяла, че го прегръща. Виждате, болката е голяма. Не можела никъде да намери утеха. В даден момент някой непознат почукал на вратата й.


- Здравейте!


- Здравейте!


- Г-жа Мария?


- Да.


- Идвам от Света Гора, аз съм от Атина, идвам от Света Гора, но ме праща папа-Ефрем. Познавате ли го?


- Вижте, чичо ми е, но аз никога не се запознах с него. Чувала съм от роднините, че като дете си е тръгнал оттук, нито съм го виждала, нито ме е виждал.


- На мене ми каза да ви кажа нещо.


- Какво?


- Да отидеш при Мария, ще попиташ, ще намериш къщата, ще отидеш да почукаш на вратата и ще й кажеш – чичо ти, калугерът, ми каза, когато оставаш сама, да не отваряш ръцете си и да викаш името на детето си, защото детето ти е в обятията на Света Богородица!


В онзи момент от това, което чула, почувствала поток на утеха да минава през душата й.


Другите два случая са след успението на стареца. Вижте как продължава неговата нежност и любов и уважение към човека.


Един човек поради кризата загубил работата си и семейството му се разпаднало. Вижте какво нещо е разочарованието и отчаянието, за да стигне един отец подвижник дотам да каже, че по-добре човек съгреши, отколкото да се отчае. Ако не нещо друго, грехът е движение, докато отчаянието е задушаваща мъртвешка неподвижност. Той стигнал до това състояние, взел револвера, сложил го в уста, всичко бил загубил, и в онзи момент, ето помисълът, наум му дошъл неговият съселянин, калугерът на Света Гора, когото, когато бил млад, ходил да види. Знаел, че е починал и си казал с помисъла си дали това, което видях там, бе истина? Така – казва – за първи път чух душата ми да крещи, стигнах дотам, за да чуя душата ми да крещи. Поставих револвера, не можех да говоря и чувам душата да крещи: папа-Ефрем! И в онзи час две големи кокалести ръце го хващат отзад, държат го здраво и от тази прегръдка, топлина и нежност приел такава сила да може не просто да продължи да живее, а да се покайва, да се радва и да придава на живота си духовна висота.


Преди три години в Тива щеше да има проява, посветена на стареца. Върху афиша поставили снимка на стареца и отдолу пишело датата, мястото и часът. Щеше да бъде в неделя, ноември месец. Залепили афишите. В онзи ден с група младежи се връщахме от едно село, валеше дъж, и на едно централно място на града виждаме един младеж, слязъл от мотора, да прави нещо върху афиша на стареца. Спряхме, децата ми казаха:


- Отче, да не излизаме, не знаете какво е.


Нямахме добър помисъл за юнака, нещо лошо си помислихме. Казах: ще спра! Слязохме. Младежът бе седнал на земята. Виждайки ме, скочи и каза:


- Отче, много те моля! Искам да ми кажеш къде е той!


Казах :


- Знаеш ли, приятелю, старецът почина преди години.


- Какво означава това?


- Е, как да ти го кажа, умрял е старецът.


Той избухна в плач.


- Какво говориш?! Аз трябва да намеря този човек!


- Какво се случи?


- Минавах с мотора, и от афиша почувствах очите му да влизат в мене, да преобръща моя ад, моя мрак и знаеш ли, отче? Аз сега този ад, който имам в мене и този мрак, искам да го повърна, да го изкарам!


Така и този младеж, чувствайки нежността на стареца, 20 години след успението му стана едно от неговите духовни чеда и един от най-добрите му послушници.


Виждайки тези подробности от живота на стареца, нека почувстваме тази негова любов, нежност, и тогава е сигурно, че колкото и твърда черупка да е създал егоизмът около сърцата ни, ще се разбие. Сърцата ще се отворят и ще се освободят. . .

Превод: Константин Константинов

 

 

Да се учим да виждаме в другия самия себе си

Октомври 24, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Умението да разбираме е едно от най-важните човешки умения, в което житейските обстоятелства ни упражняват буквално всеки ден. Това умение е многостранно: то обхваща и разбирането на Бога, и разбирането на случващото се в света, и разбирането на другите хора, и разбирането на самия себе си. На пръв поглед става дума за съвсем естествена човешка способност, но истинското, дълбоко разбиране се отдава на човек много трудно – за това свидетелства целият заобикалящ ни живот. Защо способността да разбираме е толкова рядка? И как да развием в себе си тази способност?

Разбирането като жизнена необходимост

Сигурно всеки свещеник от време на време се сблъсква със следната парадоксална ситуация: той вижда как хора, които са преживели заедно много години и би трябвало да са станали много близки, изобщо не могат да разберат един друг. Говориш едновременно с мъж и жена, които са дошли при теб с някакъв проблем, и осъзнаваш, че трябва да „превеждаш” на единия съпруг думите на другия. Питаш жената: „Вие сега искахте да кажете това и това?” Тя казва „Да” – и мъжът изведнъж сякаш за пръв път чува от свещеника, това, което тя е искала да му каже.

Защо се случва така? В какво се крие причината за това нещастие? Колкото и да изглежда странно, често причината е в липсата на убеденост, че да разбираш другите хора е нужно. Тази убеденост може до голяма степен да промени ситуацията, защото човек е същество, което сблъсквайки се с необходимостта от нещо, започва да търси средства, за да го постигне. Най-простият пример: всички ние се нуждаем от храна и несъмнено всеки човек би съобразил как да приеме храната и как може да я получи. Ако допуснем, че на детето му се наложи да използва нож и вилица, които вижда за пръв път в живота си, така или иначе то ще усвои тяхната употреба. Това важи за всяка сфера – ако човек разбира че нещо му е много необходимо, той би се научил практически на всичко.


Защо разбирането е жизнена необходимост? Защото без него нашият живот се оказва много беден, ограничен и, в повечето случаи, изпълнен със смут и непонятен за нас – нали така се оказва, че от всички страни сме заобиколени от някакви хора, които си остават непознати за нас, а това означава и чужди. Да се живее в такъв свят е мъчително. Човек, който започва да прави първите си крачки в разбирането на другите, чувства това особено ясно: той веднага усеща, колко по-леко и радостно става ежедневието му.

Друга причина, също очевидна, но не толкова елементарна, е че често човек зацикля на собствената си изгода и на самия себе си. Той може би не е против да разбере другия, но не го прави, защото в такъв случай ще влезе в съприкосновение с логиката, с преживяванията е желанията на другия и ще му се наложи да се съобразява с тях. Ще има ситуации, при които ще възникне вътрешен конфликт: към неговите или към своите преживявания да се отнесе по-сериозно, на неговите или на своите потребности да даде предимство? И човекът, който е свикнал да вижда винаги само себе си и своето, просто не иска да има този проблем.

Разбира се, тук има някаква граница: ние можем да разберем логиката на другия човек, неговите желания и разсъждения, но не трябва да пропадаме в тях, да ги възприемаме и да убеждаваме себе си, че това е и нашата логика, нашите желания и разсъждения. На пример, по време на изповед всеки свещеник от време на време чува неща, които излизат извън рамките на здравия смисъл. Този човек също трябва да бъде разбран, но ако не се дистанцираме вътрешно от това, което той говори, с течение на времето може и сами да се окажем повредени. А доколкото в нашата съвременност душевното здраве, за съжаление, е нещо рядко срещано, то тук имаме работа не само с пастирски, но и с общочовешки риск. Трябва да се научим да го минимизираме в живота си, но това не е пречка да разбираме другите хора.

Да приемем онзи, който мисли различно

О какво да започнем , желаейки да се научим да разбираме другите? Вероятно преди всичко трябва да приемем, че разбирането винаги ще води до някакви следващи наши действия и те често ще изискват от нас да се жертваме. Ако човек престане да вижда тази връзка, взаимното разбиране с хората се губи.

Следващата крачка трябва да бъде да признаем пред самите себе си ограничеността на нашия опит, на нашите представи и възприятия. Ако направим това, когато установим че някой мисли различно от нас и иска да постъпи по различен начин, ние няма веднага да издигаме между него и нас непробиваема стена. Когато човек мисли, че има само две мнения – неговото и неправилното, той се оказва в затворена собственоръчно от него клетка, в която по никакъв начин не могат да влязат други хора. И най-жалкото от всичко е, че той може да не забележи в окръжаващата го действителност много неща, които биха внесли в живота му нови възможности и положителни промени.

Мнозина от нас в живота си се намират редом с хора, разбирателството с които им е жизнено необходимо, но постигането му не се получава и това превръща нашия семеен или професионален живот в мъчение. Изведнъж се оказва, че това, което теоретически знаем за разбирателството, е много трудно да бъде приложено на практика. В този случай си струва да си спомним за нещо много просто: да се опитаме да видим в другия човек самия себе си.

Какво означава това и какво може да ни даде то? В съзнанието на мнозина от нас съществува разделение: „това съм аз, а това са те”. Ние може да не го съзнаваме, но стандартите ни по отношение на самите нас и на другите ще бъдат различни. Аз не се чувствам добре и това е вселенска катастрофа, а това, че другият не се чувства добре, е нещо, което може да бъде претърпяно. Често убежденията ни се изпаряват, когато нещата се отнасят до самите нас. Може да бъдем привърженици на строги правила и строги ограничения, но сами да ги нарушаваме и всячески да се самооправдаваме, считайки дори че това не и нарушение, а просто изключение.

Всичко това е голяма пречка при разбирането на другите. За да започнем да ги разбираме, трябва да приемем факта, че всички хора чувстват жизнена необходимост от едно и също. Другият човек също иска да си почине, също иска да го обичат и не заради нещо, а просто защото го има на света; той също има своите възходи, падения и съмнения. Когато причиняваме болка на другия, може да не усетим това, но ако само си представим, че същото причиняват на нас, веднага до голяма степен нещата ни се изясняват. Разбира се, всички ние се различаваме един от друг, но в главното, в дълбинното ние много си приличаме и тази прилика е достатъчна, за да можем да разберем как да дадем на другия човек топлота и грижа.

Има още един практически момент – толкова прост и общоизвестен, че често не му обръщаме внимание. За да умееш да чуваш другите хора, трябва да се научиш поне да ги изслушваш. Можем ли, без да прекъсваме, без да спорим, да дадем на човек възможност да ни каже това, което иска да разберем? Това трябва да бъде наш абсолютен навик. И винаги трябва да слушаме с внимание. Можем, разговаряйки да проверяваме себе си: ето, човекът каза нещо – мога ли да го преразкажа? Често се оказва, че ние не можем да направим това, защото мислите ни в това време са били другаде.

Защо Господ казва в Евангелието: „Който има уши да слуша, нека слуша” (Мат. 13.9)? Защото човек може да слуша и да не чува, но няма за това никакво оправдание – ако би искал да чуе, би чул. В момента на убийството на свети архидякон Стефан, когато неговите думи с непреодолима сила изобличавали слушащите ги, мнозина си запушвали ушите, за да не ги чуват. Струвало им се, че това им дава някакво оправдание, но, ще се повторя, оправдание няма.

За да се научим да разбираме другите хора, задължително трябва да придобием още едно умение – в беседата с друг човек сякаш да се отстраняваме. Често в разговора нещо ни засяга – някакъв детайл е наранил нашето самолюбие, от някои отделни думи сме почувствали дискомфорт. В този момент ние захвърляме всичко, оставяме вътрешно този човек и започваме да се занимаваме със своето самолюбие, със своя дискомфорт. А този миг е необходимо да оставим настрана всичко това и да се съсредоточим върху събеседника ни.

Не трябва в разговора винаги да се борим за някаква своя правда. Ако правим това, в най-добрия случай, ще останем сами със своята правда, а ако грешим, можем да останем и сами със своите заблуждения. С две думи, това е един от моментите, в които вярващият човек може да подражава на Христос. Господ не нахлува, не нахълтва в нашия живот, не проявява спрямо нас никакво насилие. Той позволява да имаме свое мнение и уподобява Сам Себе Си на пътник, който хлопа на вратите на човешкото сърце.

Разширяване на сърцето

Дълбоко съм убеден, че в света няма нищо по-интересно от човека. И ако ние живеем живота си без да се интересуваме от другите хора, трудно е дори да се каже, що за живот е това. Винаги е много жалко, когато човек живее именно така, защото тогава неговият вътрешен свят, който може да бъде необятен, космически, става плосък и толкова ограничен, че даже на самия него му е тясно там. Това може да се види дори и отстрана: човек, който не може да вмести другите хора в душата си, каквото и въображение да притежава, с каквото и да се занимава, винаги се чувства зле със самия себе си.

Примери за неспособност за разбиране на другите имаме и в Евангелието. Виждаме хора, които стават свидетели на Христовите чудеса и Го отхвърлят, защото не разбират как може да се изцелява в събота, ако в този ден не е позволено да се прави нищо. И когато чуят, че пред тях е Господарят на съботата и че не човекът е за съботата, а съботата за човека, те искрено, от все сърце ненавиждат Онзи, Който казва това, защото то не се побира в рамките на техните представи.

Едновременно с това виждаме, че понякога апостолите също чуват от Христос неща, които не биха могли и да си представят: например, че е по-лесно камила да мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Небесното Царство. Тези думи преобръщат напълно тяхното съзнание, защото те са живели с убеждението, че човешкото благополучие е свидетелство за човешкото благочестие. Изведнъж те разбират, че това, към което за тях е било нормално да се стремят, може да се окаже препятствие по пътя към Царството Небесно и са толкова потресени, че правят извод: тогава никой не може да се спаси.

Но в същото време виждаме, че всичко това не поражда у тях желание да се разграничат от своя Учител, да осмеят думите Му или да се направят, че не са ги чули. И след известно време, ние виждаме в същите тези ученици, хора със съвсем други представи, с друго съзнание. Тук можем да си спомним думите на св. апостол Павел „за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои” (1 Кор. 9:22) . Ето това е разбирането, към което трябва да се стреми всеки християнин. То произхожда от разширяването на сърцето до степен да вмести всички и поне на някои да помогне да се приближат до Христос.

Аз много обичам и често цитирам един думи на архимандрит Емилиан Симонопетрит, които на времето ме поразиха . Той казва, че ако човешкото сърце не приема в себе си хората, всеки от които е толкова малък и ограничен, толкова повече то няма да може да вмести в себе си безграничния Бог. И обратното: ако ние сме в диалог с хората, ако сме чувствителни към тях, ако не ги обезценяваме, малко по малко ставаме способни да възприемем и вместим това, което Господ ни дава и да откликнем на Неговото желание да ни даде преди всичко Самия Себе Си.

А преподобният старец Паисий казва, че в своя живот, със своите житейски трудове, човек може да нарисува огромно количество нули, но те така и си остават нули, ако Господ не постави пред тях единица – тогава всяка от тях придобива значение и в крайна сметка се получава голямо число. Когато ние не искаме да разберем другите, не се учим да разбираме Бога, тогава оставаме не просто в самота, а в редицата на безкрайните нули. И пътят към превръщането им в някакво число безспорно минава през преодоляването на това неразбиране.

Има ли съвършен и завършен човек?

Октомври 23, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Просветата е факт, който в историята на човешкия род свидетелства за едно – човекът е несъвършено и половинчато същество. Всички философии, всички религии, всички науки, всички култури свидетелстват за това. Човекът е нещо, което трябва да бъде завършено и усъвършенствано. Поради това главната цел на просветата е да усъвършенства човека. Ала безмилостно се налага въпросът: как да стане това?

Откъдето и да погледнем, човешкото същество е отворено към другите същества и светове. В никакъв случай то не е затворената монада на Лайбниц. Със своя живот – и физически, и психически – човек съзнателно или несъзнателно, волно и инстинктивно, ала непрестанно вплита в себе си в грандиозната тъкан на космическия живот. Просветата, ако е истинска, трябва да тръгне от този очевиден факт като от логична основа. А когато в историята на човешкия род търсим съвършения и завършен човек, тогава в съзнанието ни изниква въпросът: кой е съвършен и завършен човек, кой?

Дали Платон? Поради яркото съзнание за своята несъвършеност и половинчатост Платон се е уподобил на стрела, устремена към горните светове, световете на вечните идеи и идеали. Значи той не е съвършен и завършен човек.

Дали Буда? Но преследван от безмилостно усещане за своите човешки несъвършенства, Буда е пренесъл целия стремеж на човека към съвършенство в отвъдното царство на вечното безчувствие – Нирвана. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Моисей? Но, преследван от тежките неволи на народа си и от своята безпомощност, Моисей постоянно зове за помощ от небето и горчивината на своето човешко същество заслажда с пророчески видения за бъдещия Месия и Спасител. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Мохамед? Измъчван от кръвожадността на своя пъкъл и от сладострастието на своя рай, Мохамед изтезава тази планета, като с огън и меч осъществява пророческите си сънища, фанатично-възторжено газейки през труповете на неправоверните. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Кант? Измъчван от несъвършенството на човешкото същество, Кант е извадил всичко човешко от тесния пашкул на рационалистическия критицизъм, за да го захвърли в бездната на ирационалните „неща в самите себе си“ и така го е оставил на милостта или жестокостта на неизвестното, непознатото, страшното. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Шекспир? Но в своята ненаситна жажда към Съвършеното и Завършеното Шекспир е преживял човешкото несъвършенство в безброй демонични трагедии; повел човешкото съвършенство към горните светове, той го оставил на тамошните пътища учудено и объркано. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Гьоте? Преживявайки задълбочено драмата на човешкото същество, в която Мефистофел играе главна роля, Гьоте със своя предсмъртен вик: Licht, mehr Licht! („Светлина, повече Светлина!“) е показал колко нещастен е напуснал този свят. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Толстой? Но в своето постоянно и безпощадно воюване с несъвършенството и незавършеността на човешкото същество Толстой е стигнал до такова душевно разстройство, че преди смъртта в непоносима агония на духа е напуснал дома си с намерението да избяга от самия себе си, от своето тъжно несъвършенство и трагична незавършеност. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Ницше? Но усещайки с вулканична сила трагичното несъвършенство и непоносимата незавършеност на човешкото същество във всички измерения и реалности на този свят, Ницше в необуздания си стремеж към висшия, съвършен и завършен човек е полудял. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

И така, от първия до последния човек – тъжна редица от несъвършени и незавършени хора. А сред тях Той, тайнствения и чудесен Богочовек: божествено завършен и човешки реален. Неговото човешко добро е божествено съвършено и завършено. Неговата човешка любов е божествено съвършена и завършена; също и Неговата правда, и Неговата милост, и Неговата човечност, и Неговата красота – всичко е човешки реално, но и божествено съвършено и завършено. Не се чудете на това: всичко човешко Той е преобразил в Божие, усъвършенствал и завършил с Божието. С една дума, в Него целия човек е божествено усъвършенстван и божествено завършен.

Вие не вярвате? Опитайте да си представите по-съвършен Бог от Христос или по-съвършен човек от Него. Няма да успеете. Защото нито индивидуалната, нито колективната човешка мисъл може да си представи по-съвършен Бог от Христос или по-съвършен човек. И изключителното и единствено по рода си във всичко е, че всички божествени съвършенства в Христос са човешки реални и конкретни. И божествената истина, и божествената любов, и божествената правда, и божествената доброта, и божествената красота в Него присъстват като най-очевидни човешки реалности и земни конкретности. Няма съвършено добро, нито съвършена истина, нито съвършена красота, които човек да не намери въплътени в Неговата личност и осъществени в Неговия живот. Затова Той е този съвършен и завършен човек, когото човешкия род, човешката мисъл, човешкото сърце търсят чрез своите религии, философии, науки, изкуства, култура. Отнесено към просветата, това заключение ще гласи: Христос е идеалният човек, когото човешката просвета търси като цел, като свой смисъл, като свой идеал. С Него и от Него ние, хората, знаем какво е истински, идеален човек, съвършен човек. В Него имаме образец, по който всеки може да работи върху себе си, стремейки се да бъде идеално добър, идеално праведен, идеално съвършен и завършен човек. И то без огромни и непреодолими трудности, защото Той на всекиго, който се труди, дава божествени сили, да може всичко Негово да направи свое – и Неговата божествена правда, и Неговата божествена истина, и Неговата божествена любов, и Неговата божествена добрина.

Приятели, ние вече стигнахме до главния въпрос в християнската философия на просветата. Вгледайте се сериозно и обективно във вътрешната архитектоника на християнската просвета – и планът, и изгражданито, и програмата, и душата, и духът, всичко е евангелско, всичко е богочовешко. Всички нейни ценности са божествени, всичките й методи – евангелски. В нея Бог е винаги на първо, а човекът на второ място: човекът живее и мисли, усеща и работи чрез Бога. И то не от някакъв абстрактен, трансцендентен, наднебесен, платоно-кантовски бог, но от Бог с непосредствено земна реалност и човешка конкретност, от Бога, Който е станал Човек и в категориите на човешкото ни е дал всичко, което е божествено, безсмъртно и вечно. Поради това от човешкия род само Той, Богочовекът Христос, има правото да изисква от хората боженствено съвършенство: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесния ваш Отец“ (Мат. 5:48). – И да постави това божествено съвършенство като цел в живота, като цел на просветата и като цел на културата, като цел на цялата човешка дейност. Но изисквайки това, Той в същото време дава на хората всички потребни средства и сили, с помощта на които хората могат да осъществят тази цел, да постигнат това божествено съвършенство.

А кои са тези средства и сили? Светите евангелски добродетели – вяра и любов, пост и молитва, кротост и смирение, милосърдие и доброта, надежда и търпение, правда и истина. Осъществени, тези добродетели създават свят човек. А това означава съвършен и завършен човек. Такъв човек знае истинския смисъл на живота, и с цялото си същество работи за осъществяването на поставената цел във всички области на човешката дейност. Изтъкан от светите добродетели, той постоянно черпи безсмъртни сили от вечноживия Богочовек. Затова се усеща безсмъртен и вечен още в този свят; затова и във всеки друг човек вижда безсмъртно и вечно същество. Евангелските добродетели са проводници на божествена светлина; всеки от тях довежда до човека тази светлина. Затова светецът свети, сияе и просветлява. Той носи в себе си „Светлината на света“ (Йоан 8:12); тя му осветява целия свят и той вижда неговия вечен смисъл и неговата вечна ценност. Светлината на света в същото време е и „Светлина на живота“ (Йоан 8:12); тя осветява пътя, който води човека към безсмъртие и живот вечен. В нашия човешки свят светлина и живот са синоними; както са синоними тъмнина и смърт.

Източник: из книгата „Православието като философия на живота“, изд. на Братството на манастира „Св. вмчк Георги Зограф“, Света гора, Атон, 2011 г.

 

 

Не забравяй, че си образ Божий

Октомври 22, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

Има една детска приказка Самовлюбеният великан. Определени пъти си мислим, че приказките развиват въображението на детето. Но те не само повлияват децата, а ни дават по един много прост начин велики истини. И най-вече хората, които много ни обикнаха в нашите детски години, разказваха приказките – за да могат да ни поучат не на география, философия или социология, а на живот и това е най-важното.

Самовлюбеният великан. Чувайки заглавието на приказката, казваме каква връзка има това, какво ни засяга един великан? Виждали ли сме някога великан? Така дори заглавието те препраща към едно въображаемо лице. Но ще ми позволите да ви кажа, че великанът не е едно въображаемо състояние и лице, което срещаме в приказките. Защото великанът не е някой друг, а самият човек. Сега ще ми кажете – ама човекът е великан? Ако знаем и осъзнаем как го е създала Божията любов, ако докоснем творческите предначертания на човека, ще осъзнаем, че наистина е великан. Как се вижда това? Човекът е единственото създание, което може да стъпва върху земята и да бъде на небето. И свидетели са светците. Човекът е единственото творение, което може да се намира във времето и да завоюва вечността. Кажете ми, моля ви, всеки човек, който е образ Божии, не е ли великан? Когато стъпва на земята и може да е на небето, когато се намира във времето и става завоевател на вечността? Дори само от това се вижда великанството на човека. Божията любов не е могла да създаде червей, а само един великан, един реален великан. Знаете ли великият философ Диоген някога какво направил? На всички е известен случаят, където посред бял ден взел един фенер, излязъл на пътя и когато му казали: какво търсиш? Той казал – „Търся човека!”. Това означава, че загубихме човека, който Бог създаде. Загубихме го, разбихме го, умъртвихме го, погребахме го, заличихме го. Сигурното е, че загубихме човека. И този велик философ по този прост начин ни дава тази велика истина. Загубихме човека. Църквата идва и ни поучава как постоянно с нашия помисъл, душа и живот да се намираме близо до Христос. Това е молитвата Господи Иисусе Христе, помилуй ме. Христос е нашата родина. Църквата ни научава да казваме Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Това е превъзходно напомняне, което ни показва нашия мрак и грях, от една страна, но и любовта и милостта на Христос, от друга. Това е непрестанно напомняне, да помним Христос, Неговата милост, да не се разочаровам, и да хвърлям в тази милост греха ми, в тази светлина – тъмнината ми. Господи Иисусе Христе, помилуй ме. Хубаво напомняне.

Филип II, този велик цар не познавал Христос, нито бил ученик на отците, но постоянно напомнял нещо и казвал: „Помни, че си човек!” Както ние казваме постоянно Иисусовата молитва, Филип в неговата мъдрост и опит изричал това. Тоест не забравяй, че си човек. Когато забравя, че съм човек, че съм Божи образ, тогава реално ще повярвам, че съм червей, а не великан. Затова този великан не е непознат за нас, не е митична личност, не е едно „приказно” състояние. Великанът е човекът, за съжаление той забравя своето величие, уникалност, вечност и много пъти неговият крах и грях се намира в това, че става червей. Великанът, това Божие творение, което докосва небето и вечността, със своя начин на живот става червей. Забравя напълно това, което е реално . Разбира се, великият философ Диоген търсил да намери човека, а Филип постоянно казва: не забравяй, че си човек! Аз обаче толкова години и векове далеч от Бога загубих това и сега много пъти търся да намеря един образец. Ама кой може да ми даде образеца, личността, която загубих? Кой? През Страстната Седмица ще чуем един глас, който идва да ни каже много. Гласовете в Евангелието не са случайни. Ще чуем Господ да бъде бичуван, изтерзан, осмиван, да влиза в Преторията и да идва Пилат и – кой е очаквал, че неговият глас ще е толкова поучителен, толкова пророчески. Пилат идва и посочва този осмян, изтерзан, онеправдан, предаден Христос и казва: „Ето Го Човекът!”

Аз съм загубил моето величие, погребал съм моята личност, забравил съм кой реално съм, загубих всичко в момента, в който загубих Бога. Загубих човека, загубих моята ориентация, и идва Пилат и ми посочва отново образеца на човека. Кой е той? Христос. Пилат казва много ценно нещо – Ето Човекът! Търсиш образец? Търсиш да сглобиш лицето, което ти си загубил, което си погребал? Търсиш да намериш чертите на човека? Виж Христос – Той е идеалният образец, в който се побира величието, необятността и висотата на човека. Уникалният образец е Христос. Затова св. Йоан Лествичник казва- Какъв е християнинът? Подражател на Христос, който гледа лицето на Христос, живота на Христос, и подражава на Христос в слово, помисъл и дело, а не повърхностно и външно. С други думи, показва ни как реално можеш да подражаваш на Христос. Когато Му подражаваш, намираш човека, който си загубил, връщаш се отново там, където си бил преди, към твоето първоначално място и висота, ставаш отново великан, защото Бог така те е създал. Искате ли да видите една друга черта на величието в човека?

Това е неговата свобода. Кое друго същество е свободно? Никое същество не е свободно, но виждаш, човекът е истински свободен и това показва, че е великан. Животинчетата имат инстинкти, човекът е свободен. Какво го е освободило, какво му е дало тази неограничена свобода? Божията любов. Така се изразява Божията любов. Стихът на една хубава песен гласи- докато те обичам, те освобождавам. И виждаме един свободен човек. По тази свобода, която човек има, констатираме Божията любов. Където и да докоснем човека, този великан, навсякъде констатираме и усещаме Божия дъх, Божията любов. Човекът е великан, наистина свободен, във времето завоюва небето, стъпва на земята и стига до небето. Тази свобода на човека обаче се ограничава, затова и грехът е ограничение, страстта е затваряне, там се ограничава неограничената свобода на човека. Там се затваря необятният човек, великанът. И внезапно великанът идва и се затваря в една страст и от великан става джудже, за да използваме отново детските приказки. Това е моят крах и това е моят грях. Виждате как се губи свободата ми, това, което показва неограничените измерения, които имам. Висотата, която имам, дълбочината, ширината, която имам. Припомнете си Божието слово, където Бог казва на първосъздадените хора-плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я. Това какво показва? Нима Бог ще ти даде нещо, което не можеш да направляваш? Какво казва? Не само създавайте деца, няма предвид това, а нараствайте в дълбочина, умножете вашата духовност, и с вашата духовна дълбочина, висота и величие завладейте земята. Опитайте се да стигнете навсякъде. Там се вижда Бог какво създал и докъде паднал човекът. Вече не мога да стигна до моя ближен. Стигнал съм дотам да не мога да докосна човека, с който години наред ядем на същата меса, спим в същото легло, живеем в същия дом. И имаме възможността и духовните измерения чрез Божията любов да стигнем и да завладеем всичко. Да завоювам небето и земята. Аз обаче съм затворен и ограничен, грехът ми е загубата на свободата ми, загубих я и когато я губя, се разпада моят мир и радост. Кой човек е изпитал радост сред страстта си? Задоволявам страстта, и каква е тази радост? Както казва народът, неделната радост и понеделнишката тъга, и пак в същите неща и пак се терзая. Защото съм затворен. Какво е духовният живот? Той е единствената революция и обявяване на моята независимост от греха, от страстта. Излизам от тесните граници и ставам великан. Мнозина казват – ама има ли великани? Е, обърни се и хвърли поглед към светците, великаните на вярата, на любовта, на смирението, на мира, на търпението, на молитвата. Великани били светците.


Така констатирам, че духовният живот е обявяване на въстание да разбия това, което ме ограничава, и да се простра и възходя в това, което реално съм, в това, което реално Бог е определил.

Падението означава от великан да станеш джудже. Това е. Падението ще рече от вечен да станеш краткотраен, отричане на твоето величие, висота, вечност, свобода, на самия ти живот, на любовта, която не е нищо друго, осен същността на живота ти. Това е падението. Един писател ни показва какво реално е човекът. „Е, злочестиви човече, можеш да преместиш планини, да правиш чудеса, и ти потъваш в нечистотата, леността и неверието? Бога имаш в теб. Бог носиш, и не го знаеш, научаваш го единствено в часа, в който умираш, но е много късно.”

Носиш Бога в теб, имаш Бога, можеш да преместиш планини, да докоснеш небето, да носиш Бога във всеки твой момент и да го направиш вечност. И ти живееш сред нечистота и с твоето неверие, леност потъваш всекидневно. Същият автор ни показва и нещо друго: дяволът може да влиза само в ада. Не е ли така? Дяволът може да влиза само в ада. Ангелът влиза само в Рая. Човекът влиза където иска. Я помисли какво е човекът?- можеш да влезеш в ада, да направиш всичко ад, можеш и да влезеш в Рая. Има един велик писател, заслужава да го прочетем. Сега гледам лица на млади хора – четете, деца! Едно нещо да знаете – ако сърцето е отворено, литература четеш? История четеш? Поезия четеш? – при Бога ще те отведе. Този автор е дълбоко истинен. Менелаос Лудемис. Чуйте какво казва за човека: „първият вик на човека е ревът, – когато човек се ражда, плаче – оттам нататък човеците или остават човеци и плачат, или стават чудовища и карат другите да плачат.” Това е определението за човека от този велик писател: или си човек и плачеш, плачеш пред Христос за греха си, плачеш пред другия човек, защото си го огорчил, наранил и оставаш човек, на твоята височина и не губиш височината си, или ставаш чудовище, скот, всичко в теб се вкаменява и некрозира и караш другите да плачат.

Днес станахме толкова хладни, че не можем да заплачем. Затвориха се порите на душата и човек не може да заплаче. Седим безчувствени пред телевизора и в онзи час виж гледаш някой да изпитва болка, друг да погребва детето си, трети да плаче, гледаш един град в руини, да вадят малки деца от руините и ти ядеш! Как закоравяхме, как се вкаменихме толкова много? Не можем ли да заплачем? Да състрадаваме другия? И това е болезнено състояние, защото показва една душа, която не може да се изрази, да се задвижи, която не може да възходи, една болна, парализирана душа. Никифор Бретакос, нашият велик поет казва нещо, за да ни покаже какво е човекът, защото го забравихме – цялата вселена е една черупка, откъдето се излюпи скъпият бисер – човекът”. Този бисер, който има една вечна ценност, ако осъзная как го изхвърлям, как го принизявам, как го погребвам всекидневно, тогава ще констатирам и ще почувствам краха ми, неуспеха ми, греха ми.


Да се насочим малко към приказката.

Мисля, че разбрахме, че този великан от приказката сме ние самите. Всичко ни известява, че Бог е създал великан. Нека да видим великана от приказката. Той напуснал своя палат. Ах, това е проблемът – ако оставиш Бога, си оставил твоя палат, твоята родина, и си бежанец. Чужд си навсякъде. Каквото и да срещнем и да правим, нищо няма да ни удовлетвори, защото единственото, което е наше, което може да ни изпълни, е нашият палат – Бог. И този великан става, напуска палата и стои седем години далеч от него. И кого отишъл да намери? Отишъл и срещнал един негов приятел – Корнуолския змей. И казваш: хайде сега приказки! Ама какво ни говориш сега? Какви са тези приказки? Но знаете ли, че познаваме много добре този змей? И се учим при него и каквото ни каже, го правим, защото този змей не е Корнуолският змей, а змеят на живота ни. И ако искате да видим неговата идентичност, която крие, той се нарича егоизъм. И когато отиваш при него, тогава започваш не да плачеш, а да караш другите да плачат. И когато отидеш, живееш и се учиш от него, закоравяваш. И когато отиваш там, се ослепяваш, нито гледаш, нито чуваш. Виждаш определени пъти с твоя егоизъм – другият ти говори, но не го слушаш, умолява те, не го чуваш. Не му отдаваш значение. Другият е пред теб, и казваш – бре детето ми, бедният Лазар лежал до вратата на богаташа от притчата – и да не го погледне? Е, не го погледнал. Защо? Защото егоизмът, който искал задоволяване и покрай разкоша, трапезите, насладите, го накарал да не вижда другия човек. Ама ако виждаш само себе си, как да видиш другия? И виждаш един егоизъм, един змей, който те ослепява, оглушава, вкаменява, разболява, закоравява, изкарва те от това, което Бог реално те е направил. И това в крайна сметка е едно смаляване: човекът-великан, творението -Божи образ, става джудже. Този, който може да завладее всичко, става едно нищо. Ето нашият крах и грях.

Великанът живее седем години далеч от палата си. Това са години извън душата. Кой се отбива днес при душата си? При ума си се отбиваме. Кой се отбива при душата си днес, за да твори, говори, действа? Кой? Никой. Години извън душата. Години наред извън човека, извън любовта, в компанията на един змей, години извън Бога. С един змей – егоизма. Оттук, разбираш, когато не си в душата, в Бога, си извън от човека. Не чувстваш, не вярваш, не се надяваш, не обичаш, не живееш, каквото и да кажеш, не живееш.

Великанът толкова години заедно с егоизма се изпълнил само с ужас и когато се върнал в палата, веднага щом го видели малките деца, станали и си тръгнали. Внимавайте в нещо. Боиш ли се от човека на любовта? Кой се бои от него? След като знаеш – любовта пропъжда страха. Днес отсъства любовта, единият се бои от другия – бащата от детето, майката от бащата, братът от брата, християнинът от християнина, свещеникът от християнина, и християнина от свещеника. Всички се боим днес. Какво липсва и се боим? От какво се боим? Извън любовта сме, бре хора. Да не се лъжем. Затова се боим. Не обичаме, затова се боим.

От друга страна, светостта никога не пресъхва. И виждаше светци в града, на село, в наши дни, там, където смяташ, че няма никой. Кой се побоял да доближи стареца Паисий? Кой се побоял от свети Порфирий, където си знаел, че можеш да отидеш и да те „прочете” като книга, да отвори живота ти като книга. Знаел си го, но не си можел да се побоиш. Защо? Защото светецът имал любов, имал Бога. Не се боиш от Божия човек, от човека на любовта. Върви близо до егоиста, от него се боиш, защото егоистът е недостъпен, непреклонен, безличен. Как да не се уплашиш от него? Как да не те ужаси?


Когато великана се завърнал в палата си, където имало деца, които си играели, чуйте на какво се научил при егоизма. Мястото е мое! Това научаваш мое. Един старец на Света Гора казваше – бре, детето ми, мое е! се научаваме (да казваме) постоянно. Не знаем друга дума, мое е, но му-у(от гръцки мое) не правят хората, а кравите. Отците на Църквата наричат егоизма, коравостта на егоизма скотско състояние. Мястото е мое! Ама не си ли разбрал, че и мястото и пространството и времето, ако не го споделиш, няма да им се зарадваш. Оттук, какво прави великанът? Вижте колко егоизъм имаме понякога. Христос идва и ти казва – бре, детето Ми, внимавай! А ти казваш: животът ми е мое право! Любовта идва пред тебе, показва ти твоята болест, парализа, състояние, мрак и ти казваш: мое право е! Така отговаряш много пъти на тази любов и там се намира и нашият голям крах. Не съм разбрал, че откъснатият клон, ако го счупиш от дървото, е осъден на смърт, на увяхване. На това ме осъжда егоизмът, ако се отчупя от дървото на Бога, дървото на общението с Бога. Бог е моят корен. Ти казваш животът ми, правото ми, и клонът се чупи, осъден е на смърт.

Великанът пропъжда децата от градината си. Егоистът пропъжда всичко най-чисто, което има в градината на душата и живота си. Това прави егоизмът – прогонва всичко най-чисто, хубаво и детско, което имаш. Този егоизъм много пъти приема облика на Ирод, който умъртвява всичко най-чисто и обезглавява всичко най-свято. Ирод умъртвява младенците, обезглавява св. Йоан Предтеча. Това прави и моят егоизъм. Умъртвява всичко най-чисто в мен, обезглавява всичко най-свято и така ме изолира. И какво направил великанът? Вдига висока стена и поставя табела Нарушителите ще бъдат санкционирани. И високата стена, която виждаме в приказката и я смятаме за въображаема, показва, че с нашия егоизъм сме построили стени, не само една стена. Ако четете историята, в Константинопол имало две стени и затова смятали града за непревземаем- стената на св. Константин и втората от св. Теодосий. Не ми е достатъчна една стена, ще построя и втора и трета, ще поставя много пречки, за да не доближа другия и другият да не ме доближи. И строейки стени, оставям отвън човека, Бога, и влизам вътре сам. Е кажете ми, ако това не можеш да го определиш като ад, по какъв друг начин можеш да го определиш? Ако четеш Патерика и отците, те определят ада като самота. Затова адът не е това, което ще живея, а това, което живея сега и това ще продължи и във вечността. Раят какво е? Живот заедно с другия. Егоизмът ме е научил, че в мен няма място за никого. Строя стени, да не би случайно някой да влезе.

Много лесно строим стени, много трудно се рушат, нужно е голямо смирение след това да разрушиш стените, голямо смирение. Много труд, много любов, много молитва, нужно е голямо търпение. Лесно се гради на момента, трудно се руши. Много трудно. И когато градиш стените, какво правиш? Когато издигна висока стена, ще ви виждам ли? Не. Ще ме виждате ли? Не. Така разбираме защо реално не можем нито да почувстваме, нито да разберем, нито да видим другия. Не можеш да го видиш. Казваме понякога: ама не ме чувства! Не разбира, не вижда! Защото ти и той сте построили стени. Защо ти се струва парадоксално? И стените твърде трудно ще паднат. Не само строим наши стени, а и помагаме на другия да построи стени. Другият идва и какво го съветваме? Не му говори повторно! Отдалечи го! И носим материали, за да се построят стени, които разделят хора. Чета Евангелието и то ми показва как да разруша моите стени, как да видя човека, как да почувствам човека, как да разбера човека. Велико нещо е разбирането. Прочетете молитвата на Оптинските старци. Там се казва нещо, което не сме си помисляли – ние какво казваме в молитвата? Боже, помилуй ни, да са добре децата ни, да сме добре на работа, добро е всичко това, и отците казват – помогни ми да разбирам, помогни ми да прощавам, помогни ми да обичам. За това се молят. С няколко думи, понеже сме хора, помогни ми, разбирайки, прощавайки и обичайки другия, да съборя стените, така да съборя това, което ме ограничава и да стана отново великан, да съборя ада и да отворя един рай. Това молят отците от Христос.

Св. Василий бил презвитер в Кесария, още не бил станал епископ, а епископ бил Евсевий. Св. Василий бил оратор, велик богослов, подвижник, народът го обичал, представете си сега – отивал свещеникът, всички хора търчали и отивал при него, а при епископа никой не отивал. Евсевий бил човек, завидял малко, започнали да се градят стени. В даден момент св. Василий казва: трябва да си тръгна, ако остана, какво ще стане? Ще се раздели Църквата. Колко хубаво мислели отците. Ето смирението. Той не гледал своята полза. С едно кимване би привлякъл всички на своя страна. Това не го интересувало. Болката му била Църквата. Ще погледна моя интерес и право пред Църквата? Ще разделя хората? Тръгва си. Лесно ли е да си тръгнеш? Не е лесно. Но св. Василий трябва да се опре на някого. От една страна, се опира на Христос, Христе мой, помогни ми!, а от друга страна се опира на св. Григорий Богослов, който бил негов приятел. Колко хубаво нещо – на това се крепи човекът: на човека и Бога. Той се задържал, станал, тръгнал си. Но св. Григорий бил миротворец и знаели изкуството да събаря стени. С негова помощ стените по-късно паднали и хората се обединили. Единението на човека с другия е радост за небето.

Нашият великан в даден момент издига стените си и установява, че отвън било пролет, но не и в градината му – не виждал нито едно поникнало цвете, а имало мраз, буря, градушка, нищо друго. Я ми кажете, по-различен ли е климатът, който създава моят егоизъм? Един егоист може ли да почувства топлина, радостта на пролетта, светлината на пролетта? В него има тежка зима, защото е изхвърлил пролетта отвън. И великанът казвал: надявам се времето да се промени. Тук трябва да внимаваме много. Ако не събориш стените, не обикнеш, не простиш, не доближиш, е изключено времето да се промени. Защо? Защото ти не си се променил – ти ще се промениш, за да се променят всички неща. Ако не се промениш, не очаквай промени. Това да вярваш, че нещо ще се промени без ти да се промениш е лъжеусещане и себеизмама. Не очаквай промени. Промените идват, когато човек се промени. И той се променя, когато обича, когато се смирява, когато се покайва. Не казвай – времето ще се промени! Човекът решава и той се променя. И ако той се промени, всичко може да се промени. Но великанът останал в своята тежка зима, както остават много хора. Знаете ли колко хора могат да остават в тази тежка зима на егоизма от своята юношеска възраст? И сега, с течението на времето, възрастовата граница пада, защото човек се храни с много егоизъм, расте с много егоизъм. Така виждаш един човек, който е в тежка зима, от своята 10 год. възраст до 90 год. възраст, никога няма да дойде пролетта.

В даден момент стената паднала. Бог така е устроил всичко, че ако ти не се смириш, Той ще устрои нещо да те смири, да ти даде възможност за смирение чрез едно събитие, една ситуация. Затова в даден момент рухнала стената на великана, която сам бил издигнал, докато той самият нищо не правил и казвал времето ще се промени, както и ние казваме, нещо ще стане, старата година отминава, новата ще е по-добра и т. н., но нищо не се променя, и така Бог дава възможност и стената се съборила. И внезапно вижда пролетта да идва в градината, вижда няколко деца и едно детенце, което се опитвало да се покатери на едно дърво, но не можело. Той онемял, пролетта най-накрая дошла, втурнал се, но децата се изплашили от него, избягали и така отново дошла зимата. Там, където съществува чистота в човека, там е пролет. Коя пролет? Христос е пролетта на човека. В какво почива Христос? В любовта, в чистотата, в прошката, в добродетелта, в молитвата, в смирението, там, където е Христос, е пролет. Там, където Го няма, е тежка зима. Великанът слиза долу, вдигнал детето, другите си тръгнали, зимата отново дошла, той вдига детето и го поставя на дървото. Ах, тези дървета, колко значение и важност имат в живота ни. Поради едно дърво паднахме, не дърво, не било дърво, а поради непослушанието, поради едно егоистично състояние. И сега идва великанът и вдига детето. Това не било случайно. Защо? За да поддържаш пролетта, трябва да понесеш нещо – кръста си. Ако понесеш кръста си, дървото на непослушанието отново ще стане дърво на послушанието. Дървото, което станало начало на твоя ад, ще стане начало на твоя рай. Трябва да понесеш кръста. Великанът го понесъл и така идва пролетта. Детенцето починало, прегърнал го и го целунал, защото това, което ще почувстваш, вдигайки кръста, си, е Божията любов.

Кога най-накрая любовта ще докосне този мъртъв, хладен, непреклонен егоизъм? Кога ще стане това чудо? Търсим да намерим чудеса – някой сляп прогледал, някой парализиран проходил, но това е нищо пред докосването на любовта. Любовта ще възкреси всичко мъртво, ще изцели всичко парализирано, ще просветли всичко мрачно. Докосването на любовта. Колко важно нещо. Великанът прегърнал детенцето и го целунал, не бил чувствал повторно чудо.

Чуйте гласа на папа-Ефрем Катунакиотски, който виждал Христос всеки ден върху св. Дискос. Той казва: виждам Христос. Той свидетелстваше за това със своето детско чувство и чистота. И в една молитва казва – дойди, Светлина, къде си, Светлина, която няма да видя отново. Какво означава това? – че Божията благодат идва в човека, но не остава в живота му, а идва, услажда го и си тръгва, за да продължи човек да се подвизава, да се смирява, да настоява, да претърпява, да носи кръста си и да очаква. Защото, ако беше тук, нямаше да правя нищо и нищо нямаше да очаквам. Припомнете си мъдрите девици от притчата- Какво направили? Какво е този живот? Очакване, копнеж, желание, за да дойде пролетта, да ме докосне любовта, да дойде Христос. Това е.

Великанът съборил стените. Ако те докосне любовта, ще събориш стените и пречките. Това е духовният живот. Чрез покаянието събаряш стени. Всичко това, което градеше, като стени, отиваш и го заличаваш, непотребно е – казваш. Покаянието е това, едно събаряне. Събаряш всичко и оставяш вече Бог да гради с Неговата любов. Това е покаянието. Това е Рай. Когато вложиш Христос в живота си, когато те докосне любовта, стените рухват и тогава Животът Му влиза в живота ти и животът ти в Живота Му. Това е Рай.

В духовният живот ще дойде и зима, но не я мразиш, не се боиш от нея, защото знаеш, че зад нея, зад изкушението и изпитанието се крие пролетта, Бог. Знаеш го и чакаш. Не се боиш. Ще дойде зимата. Един велик подвижник на Света Гора о. Герасим – добър химик, беше следвал в Европа- казваше виждате ли тази мълния, която падна? Не можете да си представите колко математика крие тази начупена линия? Това е математиката на Бога. И ти определени пъти казваш: падна мълния. Ама и това е пресметнато. Всичко е пресметнато.

Дошла зимата, но великанът не се побоял, чакал, знаел, както вярващият, знае, че зад изпитанието се крие пролетта. Внезапно започнал удивен да търка очи и гледал и отново и отново. Това било една чудесна гледка. В най-отдалечения край на градината имало едно дърво, пълно с бели цветове. Клоните му били златисти и от тях висели сребристи плодове. Отдолу стояло едно малко момче, което великанът толкова бил обикнал. Той бързо слязъл. Така е, когато узнаеш любовта, слизаш и слизайки, се изкачваш. Той слязъл, бягайки с радост. Това е бързането, което виждаме в живота на светците. Те никога не почиват, ден и нощ търчат. И тъй, пълен с радост отишъл в градината, пресякъл набързо тревата и стигнал до детето. Когато доближил, се изчервил от гняв и казал:


- Кой посмя да те рани?


Върху ръцете на детето имало белези от два гвоздея, както и върху малките му крачета.


- Кажи ми, кой посмя да те нарани?- извикал великанът. – Кажи ми, да взема големия меч да го убия!


-Не! Това са раните на любовта – отвърнало детето.


- Кой си? – попитал великанът.


Почувствал странно благоговение и коленичил пред мъртвото дете. Детето се усмихнало на великана и му казало:


- Някога ме остави да играя в твоята градина. Днес ще дойдеш с мен в моята градина, Рая!


Когато децата се втурнали в градината онзи следобед, намерили великана починал под дървото, покрит с бели цветове.

Това е Раят – когато вложиш Христос в твоята градина, в твоя живот, но за да го направиш, трябва да си великан, не егоист, а смирен великан, трябва да си човек. Когато вложиш Христос в твоята градина, и Той ще те сложи в Неговата градина. Това именно е Раят.

Превод: Константин Константинов

 

Родителите и децата

Октомври 21, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

Нашият Господ Иисус Христос, за да покаже, че почитта към родителите е извънредно необходима добродетел за нас, удостоил Своята Майка с внимание и грижа. Когато бил прикован на дървото и вече висял на Честния Кръст, Иисус препоръчал Светата Дева на близкия Си ученик и го назначил за близък попечител на Нейната старост – тогава Той казал: „Жено, ето синът ти!“ (Йоан 19:26); като се обърнал към ученика, рекъл: „Ето Майка ти! И от оня час ученикът я прибра при себе си“ (Йоан 19:27).

 

Бог, като внушил твърде красиво привързаност към родителите от страна на децата и като им наложил законното и необходимо подчинение – в същото време узаконил и това – какви трябва да бъдат отношенията на родителите към родените от тях, ако не отричат това, което е угодно на Бога. Така премъдрият Павел, като внушил кратко и вразумително на децата, че те са длъжни да се покоряват на бащите си – казал и за бащите следното: „И вие, бащите, не дразнете децата си, а ги възпитавайте в учение и наставление Господне“ (Еф. 6:4).

Това значи: като станете за тях преподаватели на най-превъзходното учение, направлявайте ги в законен и богоугоден живот! Законът повече от всичко и твърде правилно изисква от бащите да се грижат за честността на децата си, той повелява: „Не допущай дъщеря ти да се осквернява с блудство, за да не изпадне земята в блудство и да не се изпълни земята с разврат“ (Лев. 19:29). Създателят, преди всичко друго и като начало на свят живот, изисква от нас телесна непорочност, понеже телесната чистота, чужда на всяко петно, позор и безчестие, служи като встъпление на духовната светлост. На бащите е прилично да ръководят децата си в най-добро – ако пък педагози бъдат небрежни и лекомислени, и особено да бъдат изобличени в това, че са станали за децата си водители и наставници в срамни деяния, тогава ще бъдат подложени на крайно наказание! Длъжни са и децата да почитат родителите си и да не нарушават Божията заповед за тях! Блаженият Павел ги съветва: „Деца, бъдете във всичко послушни на родителите си, защото това е благоугодно Господу!“ (Кол. 3:20).

След любов и почит към Бога, ние дължим любов и почит към бащите и майките ни, чрез което по Божия воля ние сме приведени към живот и които някак заемат второ място след Твореца в нашето съществуване. Всеки грях спрямо тях се наказва най-строго, писано е – „Който удари баща си или майка си, да бъде предаден на смърт. Който злослови баща си или майка си, да бъде предаден на смърт“ (Изх. 21:15 и 17).

Източник: из книгата „Духовни бисери“, изд. „Православен кошер“

Съвети на стареца архимандрит Юстин Първу

Октомври 16, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

О. Юстин (Първу) е роден в село Петру Воде (Румъния) на 10. 02. 1919 г., постъпил в манастира Дуреу през 1936 г., служил като полкови свещеник на Източния фронт през Втората световна война, след това бил политически затворник от 1948 до 1964 г. През 1966 г. постъпил в манастира Секу на Нямцката околия, а през 1975 г. се преселил в манастира Бистрица. През есента на 1991 г. положил първия камък за основаването на мъжкия манастир в Петру воде, а през 1999 г. започнал възстановяването на женския манастир Палтин.

Представил се пред Господ на 16 юни 2013 г. след усложнения вследствие на получени метастази, от които боледувал в течение на няколко години, понасяйки с търпение мъченически страдания.

Ето някои от неговите съвети, които обичал да дава:

Обичай бедните и им състрадавай, за да бъдеш и ти помилван от Бога.


Не изобличавай скърбящите в сърцето си, за да не бъдеш наказан със същия жезъл и когато започнеш да търсиш някой, който да те помилва, да се окаже, че няма такъв!


Помни, че също носиш тленно тяло и прави добро на всички без изключение.


Разсъдителността е над всички добродетели.


Не укорявай никого за неговото прегрешение, но считай себе си отговорен за всичко, дори за прегрешението на ближния.


По-добре е да те презират, отколкото сам да презираш. По-добре е да те обиждат, отколкото сам да обиждаш.


Не живей заедно с горд човек, за да не се лиши душата ти от благодатта на Светия Дух и по този начин да стане обиталище на лукавите страсти.


Който избягва суетната слава на този свят, усеща в душата си славата на бъдещия век.


Ненавиждай покоя и благополучното битие, за да запазиш помислите си безметежни.


Пази се от многото срещи и се грижи за душата си, за да запазиш душевно спокойствиие.


Пази се от малките грехове, за да не паднеш в големи.


По-полезно е да възкресиш душата си от страстите, мислейки за Божественото, отколкото да възкресяваш мъртви.


Мнозина са вършили удивителни дела, възкресявали са мъртви, подвизавали са се, за да вкарат заблудените в пътя на спасението, вършили са велики чудеса. Много хора са познали Бога с тяхна помощ. Впоследствие обаче тези, които са възкресявали мъртви са изпаднали в срамни страсти. И по този начин с греховните си дела, които са станали явни, са съблазнили мнозина. Всъщност те самите са били болни, но вместо да се грижат за душевното си здраве, те се хвърлили в откритото море на този свят, за да лекуват и спасяват душите на другите, погубвайки по този начин и своята надежда, и душата си.


Който ненавижда прелъстяването и разсейването на ума в светските неща, той вижда в сърцето си своя Владика и Господ.


За да вземе Бог под внимание нашите добродетели, те трябва да се съпровождат с телесно въздържание и чиста съвест.


По-добре е да живееш с орли, отколкото с алчен и ненаситен човек.


По-добре е да живееш със сакат и отхвърлен човек, отколкото с горд.


По-добре е да те гонят, отколкото ти да гониш; по-добре е да те разпъват, отколкото ти да разпъваш; по-добре е да те оскърбяват, отколкото ти да оскърбяваш; по-добре е да те клеветят, отколкото ти да клеветиш.


Самооправдаването няма място в живота на християнина и не присъства никъде в Христовото учение.


Ако обичаш кротостта, ще имаш мир в душата си. Ако се удостоиш да придобиеш мир, ще се радваш във всяко изкушение.


Бог търпи всичките ни немощи, но не понася оня, който постоянно роптае и го наказва, за да го поправи.


Устата и сърцето, които при всяко изкушение благодарят на Бога, получават Неговото благословение и Божествена благодат.


Предшественик на Божията благодат е смиреномъдрието, а на Божието наказание – високомъдрието.


Когато твоят живот е по Бога, не се натъжавай от скърбите и лютите си страсти, защото Бог ще ги отнеме от теб в един прекрасен ден. Не се страхувай също и от смъртта, защото Бог е приготвил бъдещи блага, за да те издигне над смъртта.


Източник: „Православен глас“, изд. на църк. настоятелство при храм „Свети Атанасий“, гр. Варна, бр. 8, август, 2013 г.

 

 

Бързайте да правите добро

Октомври 10, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Думите „Бързайте да правите добро“ принадлежат на главния лекар на затворническите болници в Москва Фридрих Йосиф (Теодор Петрович) Гааз (1780 – 1853). Взети са от книгата му „Призив към жените“, написана на френски език и излязла от  печат едва след смъртта му. Самият доктор Гааз неуморно следвал този принцип до края на живота си. „Предавайки се на грижата за участта на арестантите, с нестихваща любов и неуморна енергия, Гааз постепенно оставил лекарската си практика, раздал средствата си и напълно забравяйки себе си, посветил цялото си време на служението на „нещастните“, гледайки на тях като обикновен руски човек“ (А. Ф. Кони). Той организирал затворническа болница и училища за децата на арестуваните. През последните 20 години от живота си изминавал километри по Владимирския път, придружавайки всяка група арестанти, оказвайки им помощ и утешавайки ги. По този път затворниците били водени пеша на каторжническа работа в Сибир. След това водел кореспонденция с тях и им изпращал религиозно-нравствена литература.

 

„Гааз живеел в пълна самота, предаден изцяло на благотворителната дейност, не отстъпвайки нито пред трудностите, нито пред насмешките и подценяването на работата му, нито пред хладността на околните и канцеларските подигравки на колегите“ (А. Ф. Кони). Той считал живота в името на другите за истинско щастие. В писмо до своя възпитаник Н. А. Норшин е написал следното: „Струва ми се, че неведнъж съм Ви споделял своята мисъл, че най-верният път към щастието не е в желанието да бъдем щастливи, а в това да правим щастливи другите. За това е необходимо да вникваме в нуждите на хората, да се грижим за тях, без да се боим от труда, помагайки им със съвет и дело – с две думи, да обичаме хората, при това, колкото по-често проявяваме тази любов, толкова по-силна ще става тя“.

 

Защо е нужно да бързаме да правим добро?

 

Първо, в стремежа бързо да правим добро се проявява благото устройство на душата. Тя има готовността и решимостта да проявява любовта към ближните по всяко време. Псалмопевецът казва: „Бързах и не се бавих да следвам Твоите заповеди“ (Пс. 118:60). До обичаш дейно е основополагаща заповед. Който не се бави да изпълнява Божиите заповеди, той бърза да върши добро. Така пише и апостол Павел: „Затова, като оставим първоначалното Христово учение, нека се стремим към съвършенство“ (Евр. 6:1). Да бързаш към съвършенство означава да бързаш към дейното милосърдие, защото, който не развива тази добродетел, не може да бъде истински християнин.

 

Второ, човек е длъжен да прави добро, защото в този свят злото е по-активно от доброто. Дейната любов и проявата на милосърдие изискват не само трудове, но понякога и подвизи. Злото привлича човека с мними блага и засмуква човека като зловонно блато. Затова злото в света се умножава.

 

„В миналото е имало изобилие от добро, изобилие от добродетели, имало е много добри примери и злото е тънело в многото добро… а какво става сега? Навсякъде изобилства от лоши примери, а онова малкото добро, което е останало, не се зачита. Т.е. сега става точно обратното: малкото добро тъне в многото зло и във властта има зло“ („С болка и любов за съвременния човек“ – Св. Паисий Светогорец, Слова, т. 1). Затова трябва да бързаме да правим добро. Има едно забележително изречение от Публий Сир: „Bis dat, qui cito dat“ (Двойно дава онзи, който бързо дава).

 

И трето. Животът отминава много бързо. Трябва да умеем да използваме скъпоценното време. И тази заповед ни е дадена от ап. Павел: „И тъй, гледайте колко внимателно трябва да постъпвате – не като неразумни, а като мъдри, като скъпите времето, защото дните са лукави“ (Еф. 5:15-16). По тълкуванието на блажения Йероним: „Правейки добро, изкупваме време и го правим собствено, вместо да го предадем на злото. Ние изкупваме време, когато превръщаме злите дела в добри и така дните на предстоящия век стават дни в бъдещия век“. Има един страшен (в духовен смисъл) израз – „да убиеш времето“.

 

Отлагайки някое добро дело, може да не успеем да го направим, защото не знаем часа на своята кончина: „Дните на човека са като трева; като полски цвят – тъй цъфти той; понесе се над него вятъра и няма го, и мястото му вече го не познава“ (Пс. 102: 15-16).

 

На пътя застава не само явното зло, но и равнодушието на хората. Последните за самооправдание се стремят да обезценят доброто или даже да го осмеят. Равнодушието е резултат от неверието, но и сред онези, които се считат за вярващи, има немалко равнодушни. В притчата за самарянина такива се оказали свещеникът и левитът. И двамата минали по пътя, без да окажат помощ на пострадалия от разбойниците.

 

В наши дни равнодушието е станало масов недъг. Нарастването му в наше време се явява признак за приближаващия край на времената (Мат. 24:12). Именно затова неуморно трябва да правим добро. Към това ни призовава ап. Павел: „И тъй, докле имаме време, нека правим добро на всички, а най-вече на своите по вяра“ (Гал. 6:10).

 

Източник: „Православен глас“, бр. 8, август 2015 г.

 

 

 

Темата е силата на добрата дума

Октомври 8, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Темата е силата на добрата дума, тоест как човек може да използва словото си, за да услади хората, да ги насочи към духовен размисъл. Знаете ли какво става? В изповедта, свещениците го знаят, тези, които се изповядат казват направих това, това, това, бях онеправдан! Първо, няма човек, който да не мисли за себе си, че е прав. Всички сме прави. Има ли някой, който да вярва, че не е прав? Всички сме прави. И отиваме и казваме аз съм прав – защото нямаме правилно отношение, намираме другия в труден час, когато е уморен, затруднен, в нужда , в онзи час отиваме и искаме нещо от него. Например жените сте си вкъщи, мъжът ви се връща от работа, а вие още от вратата се въсите, както се казва, и му казвате какво е станало и т.н. Избираме най-неподходящия начин и време и така резултатът е доста неприятен.

Телесното здраве на човека си личи по езика. Странно е, но така ни казва медицината. Ако отидете на лекар вътрешни болести и му кажете, че сте болен и т.н., наред с медицинския преглед ще ви прегледа и езика, ще сложи в устата ви един инструмент, не е приятно усещане. Но каква връзка има езикът със здравето на човека? Той е показател, състоянието на езика указва дали сме здрави или болни. Ако има специфичен цвят, лекарят ще каже „Хм”. По същия начин картината на езика открива освен телесното и духовното здраве на човека. Затова от езика ни зависи твърде много нашето духовно здраве. Начинът, по който използваме словото ни, отразява и духовното ни здраве и състояние.

Днес се чества свети Порфирий. На Вечернята ми мина през ум мисълта: Бре, познаваше този Порфирий и пееш сега в негова чест. Велико нещо. Но не е велико да го казваш като чест, че познавах стареца Порфирий! Добре познаваше го, но какво направи с това, как претвори това, което чу от него, в живота си? Как го сподели с други хора? Затова тези от нас, които познавахме велики (съвременни) светци, да не се хвалим, а да оставим животът ни да говори за познанството ни с тях.

За да разберем колко голямо значение има доброто слово, нека помислим малко за полезността на езика. Всеки орган е даден от Бога за една конкретна функция, по една конкретна причина, например ушите ни са дадени, за да улавяме звуците, за да можем да комуникираме с другите хора, да говорим ние, слушайки другите. Очите са ни дадени, за да можем да виждаме, мисълта ни е дадена, за да мислим, нозете, за да вървим, всички телесни органи са дадени за една конкретна функция. По същия начин съществува езикът като орган, който с какво е полезен? Един човек, който не може да комуникира, се затруднява и другите се затрудняват да го разберат. Словото е дадено на човека, за да може, първо, да подражава на Ангелите, чието дело е непрестанното славословие на Бога. И втората причина е за да можем да общуваме с другите хора, да ги поучаваме духовно и да ги утешаваме. Как щеше да става това, ако нямахме език като орган?

Всеки член има конкретна функция и служение. Езикът е дар от Бог и е органът, който използваме и трябва да го помним, за славословене на Бога, както и за утеха и поучаване на другия. Помислете, вместо да използваме словото за добро, го използваме срещу нас и срещу другия човек. Става като двуостър меч, който се обръща и срещу нас и срещу другите. Езикът ли ни е виновен за това? Не, не езикът е виновен. Това е като един съд, където е извършено престъпление и съдим ножа.

Някога бил ли е съден ножът? Ножът какво е виновен? Ако е бил използван правилно, би могъл да се използва да реже хляб, да разрежеш нещо, което ще дадеш на другия. Никой не съди инструмента, никой не може да осъди езика. Употребата е важна. Помислете, ние вместо да използваме езика за добро, го насочваме срещу нас. Много пъти го използваме, за да роптаем срещу Бога, срещу човека, срещу самия ни живот. В Маслосвета има специална опростителна молитва ако хората са били прокълнати от други, свещеникът проси прошка от Бога за тях или ако те самите са прокълнали себе си. Това е грях, не го правете. Завчера слушах една жена, която казваше: По-добре да не съществувах! Не говорете така, защото животът е дар. Бог дава даровете и ако не ги искаме, ги взема. Да не си мислим, че дарът на живота ни е даденост. Изобщо не е даденост, а всичко е дар. И използваме словото за роптаене срещу самите нас, най-вече срещу Бога, обвиняваме Бога, смятаме, че Бог ни е взел „на прицел”, че за всички се грижи, само не и за нас. Така ли е? Не е така. И, разбира се, не само това, но използваме словото за ругатни и хули. Колко страшно е това слово, което се обръща срещу Бога и превръща човека в звяр, бидейки обзет от ярост.

Авва Доротей говори и за един друг начин, по който използваме словото, говорейки за осъждането. В изповедта можем да кажем големи, сериозни грехове, а и осъждането го споменаваме между другото. Понякога съдя – казваме. Начинът, по който изповядваме съденето и осъждането, има своето значение. Това е много сериозен грях, но ние го подминаваме. Принадлежи, както и всички грехове, към т. нар. смъртни грехове. Това са грехове, които водят до духовна смърт. Всички грехове са смъртни, защото всички грехове са свързани с духовната смърт. Примерно ако човек е нерадив, нерадението води до леност, вялост, отдалечаване от духовното правило, нерадение към изповедта, духовния живот и св. Причастие. И бавно, но постепенно настъпва духовната смърт. Св. Никодим Светогорец казва нещо много хубаво: едно езеро е малко в сравнение с едно море. Но не са малко тези, които са се удавили в езера. Или виждаш едно красиво лице – кой грях може да се крие тук? Ако го гледаш любопитно, това може да стане причина за прилог, т.е. помисъл, изкушението да доведе след последващ помисъл, до съгласие, съгласието води до действие, до последващото извършване, то води до навика, а навика до духовната смърт. Тоест човекът тръгва от нещо нищожно, но рано или късно стига до голямо падение.

Защо осъждането е голям грях? – защото става много лесно и носи много голямо зло. Вижте, за да открадне някой, трябва да направи голяма подготовка, да седне да помисли как ще влезе в дома, когато отсъстват собствениците, да намери съучастници, трябва да обмисли всичко добре, да е нощ, да не го усетят полицаите, да намери начин да избяга, трябва да подготви добре всичко това, да не оставя следи или да се отърве от тях. Нужен е труд, за да открадне няколко неща. За осъждането, което вреди най-много на човека, са нужни само две неща и те се намират много лесно. Едното е езикът, другото е лошото сърце. Когато тези неща се съчетаят, казва авва Доротей, вършим осъждането.

Говорили сме за прословутото следобедно кафе, когато отиваме на гости. Ела да пием по кафе! Добро е кафето, не казвам да не пием. Хубаво е, но много пъти, когато се изчерпят другите теми, в тази толкова мъничка чашка започваме да побираме всички – от патриарси до храмовия певец, съседа, до съседката, която още не е оженила децата си, до съседката, която се е развела. Цял свят се побира в една мъничка чашка. Това е една превъзходна чашка, която побира и още и още.

Защо? Защото не сме се занимавали със собствената ни душа, тъй като боли от това. Знаеш ли какво е да насочваш прожектора върху твоето собствено аз? – Какво говориш, нима е възможно ние да сме по-лоши от другите хора? Винаги сме по-добри! Ако Бог започне да гори и унищожава, непременно няма да започне от нас! Но не бъди толкова сигурен, защото не знаеш сърцата на другите.

Днес изповядвах едно юначе. От изповедите се научаваме на много неща, не за живота на хората, а се поучаваме и е хубаво да използваме това за добро и да го споделяме, когато е нужно. Дойде едно детенце. Попитах го:

- Искаш ли прошка от мама и татко?

- Не!

- Защо?

- Защото и те не искат от мене!

Също така, ако повишавате глас на детето ви, това не е грях, не го казвайте на изповед, ще бъдете съдени от Бога, ако не му се скарате, когато се налага. Нали? Не смесвайте нещата. Ако го ощетите и онеправдаете – тогава да искаме прошка, но не постоянно, защото след това децата ще се възгордеят и ще мислят, че са Александър Велики и заедно вземаме решения у дома и че колкото са важни мама и татко, толкова съм и аз. Това не са хубави неща. Тези нови педагогически методи могат да те подлудяват. Да искаме прошка, но с мярка, защото иначе детето се ласкае, мисли, че и аз мога да кажа мнението си.

Казах му някои неща, а то ми възрази:

- Да, но Джон Лок (английски философ) казва, че…

Отвърнах му:

- Слушай, детенцето ми, хората ме чакат и не мога да реша проблема със световното равенство сега по обедно време, моля те, дай по темата. Хубаво е да казваше „Прости ми“.

По-късно казах на родителите му, че е нужно и те да искат прошка.

С детето говорихме, насочих разговора там, където исках, свършихме, казах му да дойде да му прочета молитвата и в момента, в който отивам да му сложа епитрахила ми, каза:

- Искам да ви кажа, че има едно нещо, което не мога да тая в себе си!

Казах му:

- Трябва да го обсъдим.

И то ме разоръжи:

- Не мога да тая злоба към другите хора!

Леле, поучи ме!

След това му казах:

- Добре, може да не искаш винаги прошка – ако не таиш злоба, тогава сякаш искаш прошка.

Ние понякога казваме формално „Извинявай, извинявай!” или „Добре, добре, извинявай приключвай!” Но звярът в нас кипи и не е умрял.

Относно думите и употребата на словото. Христос не започнал да бичува човека, а където срещал човек в нужда, огорчен, в затруднение, винаги ставал благ и преблаг. Единствените хора, които публично заклеймил, били фарисеите.

Това станало няколко дена преди издаването на смъртната Му присъда. Разбира се, Христос го знаел, това било „последният удар”, защото след публичното изобличаване на фарисеите и книжниците Синедрионът се събрал и ускорили издаването на смъртната Му присъда. Това реално било и краят. Така била подписана смъртната Му присъда. Спрямо тях Той е категоричен и казва нещата с тяхното име. Варосани гробници, отвътре сте пълни със зловоние, искате всичко от другите, и вие нищо не правите. Но там, където срещал хора с голяма болка, проявявал милост. Св. Йоан Златоуст говори за блудния син. Този свети отец е отецът на Църквата, който е много твърд, имал огнено слово. Но когато се касаело за грешник, за покаял се човек, ставал (сладък като) мед и захар. Св. Йоан има превъзходна беседа за блудния син, където казва: Върна се детето сутринта, както било окървавено, не го разследвай, не го хващай и да казваш къде беше, пропиля имуществото!, не му прави нищо, а го прегърни и го постави отново в дома си. Достатъчно болка е изпитало там, където било.

Това е начинът да докоснеш човешките сърца. Мълчанието е най-звучното слово, много пъти няма по-хубаво слово от мълчанието. Христос не използвал словото Си, за да бичува хората, винаги бил снизходителен. Един крещящ пример, където използвал Своето благо слово във всекидневието, била срещата със Самарянката – св. Фотиния. Мястото – кладенецът на Йаков. Две големи противоположности се срещнали при този кладенец. Христос и Самарянката. Христос бил юдеин, жената-самарянка, Христос – мъж, самарянката – жена, Христос бил Бог, абсолютно чист, самарянката била една скверна жена – нямали нищо общо. И Христос й хвърля една мрежа, една стръв, и тя „клъвва”. Казва й – Дай Ми да пия вода. Нима не знаел коя била? Знаел всичко. Намерил начин да подхване разговор. Не я изобличавал, не й казал – Как смееш! Ти, която имаше пет мъжа, да идваш да Ме доближаваш? Казва й го, но лека-полека, когато словото Му въздействало толкова много и сърцето й се усладило, открил й се мощният лик на Христос и почувствала, че в крайна сметка Той бил Месията.

Тази жена, въпреки че водила греховен живот, имала духовни интереси. Попитала Христос: как да се покланям на Бога? и Той й отговорил без да я пита за нещо. Представете си един човек, който да е в периферията, и да те пита един богословски въпрос, както казва и Навпатският епископ за обожението, за очистването, за трезвението на ума, това, за което говорят нептичните отци, и ние казваме – какво говориш, бре, нещастнико! Ти не се решил въпроса жив ли си, умрял ли си, и ще ми говориш за очистване на ума? Какво ми говориш сега? Тук се бориш с твоето всекидневие да оцелееш!? Въпреки това Христос прави големия обрат и открива на Самарянката една от най-големите богословски истини, които не бил открил дори на апостолите. Той й казва, че Бог е Дух и няма нужда от място, за да Му се кланя, не мястото прави особено поклонението Богу, а начинът, по който Му се покланяш. Следователно тук имаме нещо много поразително. Христос й говори с благи думи.

Много пъти искате да кажете нещо на вашите юначета и не сте настроени да се карате, не искате. Предният път, когато се скарахте, мина доста време да намерите себе си. Искате да сте добри в отношенията с тях, да има мир у дома. Отивате при свещениците и им казвате: роптая срещу децата! Но не предприемате стъпки, за да спре това нещо. Една девойка дойде днес и ми каза – хубав израз на гръцки – „Приключвам го!” Тоест да стане война, да се изколим! Никой не мисли за жертвите. Казва ти: всичко или нищо! Край! Защо? Никой ли не мисли за кръвта след това? Не трябва ли да спрем всичко това? Детето ти ще ти каже нещо, за да ти причини болка. Ти обаче си големият, ти трябва да отстъпиш. Казвам на големите: бре, детето ми, смекчи тона! Детето от даден момент нататък не ви слуша.

Едно дете ми казваше:

- Майка ми постоянно ми казва същите неща.

- Е, добре, майка е, ще ти ги каже.

- Не, не разбрахте! Постоянно го прави!

- Добре, детето ми, постоянно ще ти ги казва. Колко много може да ти ги казва?

- Докато й пресъхне устата!

Разбирате какво казва, затова и се смеете! Защото и на вас ви пресъхва устата. Няма да ви чуе. От даден момент нататък ще каже: ще й запуша устата, не тя моята! В кавгите с децата те винаги са по-издръжливи от вас. Ако се скарате с вашите юначета, децата ви след това ще отидат да спят. Нямат никакъв проблем. Вие ще се въртите в леглото, ще вдигате кръвно и ще се наложи да вземате хапчета, а на сутринта, когато се срещнете в кухнята, преди да отиде на училище, ще сте като на Разпети Петък неспали цяла нощ от въртене в леглото, а детенцето ви ще се обърне и ще ви каже:

- Нещо май ти има? Какво ти е?

Така ли е? Така е. Защото през ума на децата не им минава това, което минава през вашия ум.

Нека видим примера на светците, как са използвали словото. Както пише в житията им, те били това, което ние не сме – строги със себе си и снизходителни към другите. Ние сме обратното, строги с другите, крайно снизходителни към себе си.
Вижте колко индулгенции на ден или на час даваме на себе си. Колко щадим себе си: е, това не го можеш! Е, това Бог го прощава! Е, не прéчи сега!

Веднъж някой попитал стареца Порфирий, тъй като започвали постите:

- Имам едно парче риба в хладилника. Не е ли грях да изхвърля парчето риба?

- Толкова ли, дъще, струва душата ти? Едно парче риба? – казал той.

Помислете за това всеки път, когато умувате дали да изхвърлите сиренето и за едно сиренце заменяме Рая.

Отците били много снизходителни с другите, не със себе си, а крайно строги със себе си. Съвременните старци се отнасяли много благо с хората. При тях отивали млади хора, при стареца Паисий на Света Гора и той казвал – ако се спася, ще се спася заради младите, на които режех плитките. В миналото, сега модата се промени, на мода бе младите да си оставят дълга коса. Старецът Паисий имал чувство за хумор, което имали всички старци, но при него било един особен начин да общува с младите. Той им казвал – тук в Карея има някои плешиви и съм им обещал коса! Аз тук правя пострижения, понеже съм калугер, искам да седнете и да ви отрежа косата и да отида да им я дам! Младите разбирали, че не го казва, за да раздаде косата им – и те сядали и той им режел плитките, смеейки се, и те се смеели. Как го постигал този велик човек и старец?

Старецът Анания Костенис казва един много хубав израз – грешката ни е, че се опитваме с оцет да подсладим нещата, и казва, че съвременните младежи, не в лошия, а в добрата смисъл на думата, се нуждаят от „дундуркане”, не от ласкаене, а както докосваме човек, който е претърпял катастрофа и има рани по цялото си тяло.

Ние се опитваме с думи да поправим всичко. Колко пъти избрахме общуването чрез молитвата? Да кажем: Боже, не мога да му говоря, не знам как да му говоря. Говоря му на висок глас, не ме чува, говоря му тихо, не ме чува, не му говоря, не се интересува от мене.

Веднъж в манастира дойдоха две приятелки и едната се изповяда:

- Родителите ми навсякъде ме следят. Следят ме, където видя дърво, мисля, че майка ми е зад него и ме следи какво правя!

Другата каза:

- Моите изобщо не се занимават с мене!

Е какво да им кажа – разменете родителите си.

Не можете да влезете в ума на децата, каквото и да направите за тях, винаги ще сте им длъжни. Това е и вашата работа, ако не я свършите, какво ще сте свършили. Това са родителите.

Проблемът е, че изчерпваме всички човешки методи, оставяйки в ъгъла метода на Бога. Примерно мълчанието. Да разбере колко силно нещо е мълчанието, молитвата, да намери Бог начин това, което сме му казали, да го филтрира и да го предаде на детето. Много пъти имате някакъв проблем – или няма да ви интересува, или ще ви интересува прекалено много, ще смятате, че сте направили всички грешки на света, че цялото възпитание, което сте упражнили, е било една голяма грешка, че сте съсипали децата ви. Това не е правилно. Не мислете, че това унижение, на което се подлагате, е здраво. Проблемът с управляването на вините е много велико нещо – знаете ли защо? Архим. Андрей Конанос казва нещо много хубаво: хората мислят, че са грешки – не че са направили грешки, а че те самите са грешка. Не унижавайте себе си, направете една равносметка и казвайте: направих това, направих онова. Защо, само наказания ли им налагахте, не им ли дадохте една прегръдка? Не им ли казахте насърчителни думи? Родителите са склонни към крайности и това не е добро. И знаете ли откъде започва това нещо? – от един егоизъм. Смятаме себе си за съвършен родител и един съвършен родител не може да направи грешки – но грешки правим. Някой, който обича, прави грешки, някой, който е далеч, не прави никаква грешка. Някой, който мие чинии, чупи чинии. И грешки ще направите, да се молите вашите грешки, четейки произволението на сърцето ви, Бог да ги филтрира през любовта Си и да извести децата ви ако не за нещо друго, то за вашите чисти подбуди. Нито за това, което ще им кажете, нито за това, което ще покажете, а това, което направих, не го направих с коварство, а от любов – и грешките ми от любов ги направих.

Старецът Йаков Цаликис в малките истории, които казваше на деца и големи, винаги употребяваше израза Простете ми!, както св. Никон Покайни, да не би случайно да се засегне някой човек. Старецът Антим Микрагиански казваше: разбирате ли ме? И на деца го казваше. В множествено число. Чувстваш се неловко, когато чуваш толкова велики старци да те уважават толкова много.

Когато човек говори остро, в него има не „мед”, а „оцет”, и това говори за липса на разсъдителност. В семейството вие сте като старците или игуменките в манастирите. Един старец не може да се отнася еднакво с всички, с някой ще е по-строг, с друг по-снизходителен. Това, което помага на един, унижава другия. Ние какво правим в живота ни? Аз – казваме – съм зъболекар, зъби вадя, независимо дали те боли глава или крак, аз зъбите ще ти извадя!

Не е така, братя. Нито мамете себе си, че аз съм такъв, така говоря! Значение има да издържаш характера на другия и така ще го изслушаш. Искаш и на теб да ти казват така? По някой път казваме, да и искам и на мен да ми казват така! Но истината е, че не го издържаш.

Трябва да намираме това, което помага на другия. Сега ще ми кажете: нима е възможно в едно семейство с един да бъдеш така, с другия инак, с третия по трети начин? Това обаче е изкуството да бъдеш родител. Да създадеш деца е лесно, но да ги направиш жители на царството Божие е изкуство на изкуствата, наука на науките. И трябва цял живот да си ученик, за да станеш някога в живота си истински родител. Това е велико изкуство. Не е лесно, хайде, снимаш се със семейството си, многодетен си и се хвалиш с това – и това е чест и благословение в наши дни, но значение има не само многодетството, а преди всичко добродетството (т.е. да имаш добри деца). Да можеш да кажеш на Божия съд: „ето Ме Мене и децата, които Бог Ми даде“. Рязкото отношение, острите думи говори за липса на любов, за липса на разсъдителност.

Старецът Паисий казва нещо много хубаво – опитваме се с четка, с която търкаме килимите, да извадим от окото на детето една мигла. Нека имаме предвид това, когато общуваме с другите – сигурно го огорчихме, сигурно му причинихме болка? И да ви пука за това, че другият изпитва болка, защото в лицето на този, на който сме причинили болка, на някой друг сме причинили болка – на Самия Христос.

Бог така е устроил нещата, че начинът, по който се отнасяме с другите, е начинът, по който Бог ще се отнесе и с нас. Жестоки сме с хората? И Бог ще е жесток с нас. Снизходителни сме с хората? – и Бог е снизходителен с нас. Другите може да са това, което са. Не започвайте с мислите ама светът днес! Ако не стъпчеш другите, ще те стъпчат! Ако не ги прекараш, ще те прекарат. Не мислете така. Християните не влизаме в такива схеми, нито мислете, че сме по-добри от другите хора. Не ни спасява това, че не сме извършили престъпления, нито ще отидем в Рая, понеже не сме убили.

Старецът Паисий казва, че сякаш тичаш в едно състезание и виждаш, че зад тебе идват много и да казваш добре съм си, не съм последен! Да, но виж колко много са пред теб, виж как светците те задминават, виж как на тях да приличаш и да ги стигнеш, а не да гледаш от колко други си по-добър.

Близо една година общувам с някои хора, чиито начин на живот ги доведе до ръба и ръбът ги сложи в затвора. Всеки понеделник ходим при малките, както казваме, в Авлонас (град до Атина), където има затвор за младежи (18-22 годишни), има и по-малки, в Коринт, където има център за задържане за малолетни, които са извършили престъпления. Много трудни места, малките са 190, големи 60 човека. Имаме и женските затвори в Елеонас, където има 200 жени. Много хора има в затворите. Да ви кажа, че не са деца от специални категории. Не бързайте да отърсите праха от вас и да кажете: семейството е виновно за всичко! Не е семейството. Има и от балансирани семейства, има от съседната вам врата. В миналото бяха от другата врата, след това дойдоха от съседната врата, сега са от нашата врата, да знаете. Проблемът с наркотиците вече е влязъл в нашия хол, в домовете ни, в християнските домове. Нека не живеем в собствения си свят. Нека сме искрени. Всички се терзаем.

В тези места има две категории хора. Първата са много чувствителните и втората – тези деца, на които им бе дадено всичко. В затворите, казват, има младежи, които търсили място под слънцето, и други, за които цялото слънце било тяхно. Нека всеки потърси неговата отговорност. Разговарях с един юнак, много умно дете, в затвора. Когато го попитах:

- Защо си тук, детето ми?

То каза:

- Не исках да се превърна в очакването на родителите ми!

Запомнете това. Попитах го:

- Това ли мечтаеше? Не стана това, което искаха родителите ти.

- Това!

Говорихме, в даден момент го провокирах, без да искам му казах нещо, което му причини болка, и за да се отбрани, започна да „атакува” и ми каза:

- Слушай какво ще ти кажа, отче! Не си мисли, че вие сте по-добри от нас!

Помислих си наум: какво говориш сега? Какво по-добри от вас, разбира се, че съм по-добър от теб! Ето, ще изляза навън, вие сте в затвора! Аз съм свободен, ти си вътре, чака те съд, извършил си убийство, разбира се, че съм по-добър от теб!
Обаче помислих, че не ми е от полза да му го кажа и не ми е от полза, защото нямаше да му кажа цялата истина, защото той може да е убил един, а аз да искам да убия (т.е. да осъдя) мнозина. Той един е убил. И пътят към покаянието за този човек е много близо, защото той не се крие. Каза ми, че е убил и ми го каза ей-така. Може да не се е покаял, но има начин да се покае лесно. Аз имам още много път да извървя, защото отвъд моите грехове, имам и моето лицемерие, трябва да се скрия, какво ще кажат хората за мене? И когато му казах:

- Не, не сме по-добри от тебе. Наистина, не сме. Същата пръст, която взел Бог и създал вас, същата е взел и създал и нас. Една и съща пръст сме.

Сякаш не очакваше отговора, но той ми каза един израз, който приех като Евангелие – за отговорността, която има един свещеник и един християнин към маргиналните хора, както казваме.

Той каза:

- Аз, отче, съм този, който съм! Направил съм това, което съм направил, престъпник съм, но теб те искам високо!

Затова нека всеки поеме своята отговорност и да потърси своето място пред Бога и пред хората…


Превод: Константин Константинов

 

Смирението приближава човека към Бога

Юни 27, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Драга…!

Мир и милост от Господа на теб и на С. Получих писмото ти. Отдавна не ми беше писала за твоето състояние. Радвам се на написаното, ако наистина преживяваш това, което описваш. Защото хората често описват само свои мечти, или пък нещо което са прочели или чули от някого. Описаното от теб непременно се случва с всеки човек, който върви правилно по духовния път. Спасявай се, труди се, пази мира с всички, не осъждай никого, а съчувствай на всички, не осъждай дори явно съгрешаващите, но се обърни с въздишка за тях към Господа – Той да им прости и да ги вразуми за спасение.

Мяра за духовния ръст на човека е неговото смирение. Колкото човек стои по-високо в духовно отношение, толкова той е по-смирен. И колкото е по-смирен, толкова и по-издигнат духовно. Не правилата, не поклоните, не постите, не четенето на словото Божие, а смирението приближава човека към Бога. Без смирение всички подвизи, дори най-големите, не само че не са полезни, но могат и напълно да погубят човека. Защото в наше време става тъй: помоли се някой малко повече, почете Псалтира, пости – и вече се мисли за по-издигнат от другите, осъжда ближните си, започва да поучава, когато никой не го моли и други подобни и с това показва своята духовна празнота и отдалеченост от Господа – показва, че се намира в „далечна страна“ (Лука 15:13). Бой се от високото мнение за себе си!

Господ Иисус Христос казва: „даже да изпълните всичко предписано (т.е. да спазите всички заповеди), пак считайте себе си за негодни раби и знайте, че сте направили само това, което сте били длъжни да направите“. А спасението е дар Божий за смирените и съкрушените по сърце. Ето защо трябва да просим от Господа смирение. Осъждането на ближните и обидчивостта са напълно несъвместими със смирението. Ако осъждаме другите или се обиждаме, когато за нещо ни оскърбят, то у нас няма никакво смирение. Светите подвижници са благодарели искрено на ония, които ги обиждали и оскърбявали, тъй като чрез търпението на обидите са се учели на смирение. Майката Божия казва, че Господ Я е избрал заради Нейното смирение. Сам Спасителят призовава всички да се научат от Него на смирение; не на пост, не на молитва, даже не на любов към ближните, а на смирение. Само чрез смирението човек става един дух с Господа, Който е смирил Себе Си до оплюване, бичуване и кръстна смърт. От само себе си е ясно, че сме длъжни с все сила да се стараем да изпълняваме и всички заповеди, но пак повтарям – без смирение това е или безполезно, или вредно. Не ме разбирай неправилно.

Да те вразуми Господ! Да те избави от лукавството на видимите и невидими врагове! Днес всички са станали твърде лукави. Поклон на С. Да ви благослови Господ!

из книгата: „За нас е оставено покаянието“ на игумен Никон (Воробьов)

 

Приехме ли Светия Дух?

Юни 26, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Човешкият живот представлява движение към Бога или отдалечаване от Него. Това е едно пътуване, едно шествие, известно единствено Нему. Животът ни се състои от дирите, оставени от Светия Дух, докато Той се движи и диша сред нас (вж. Рим. 8:9-17; 2 Кор. 6:16). И когато Духът дойде и се всели в нас, ние стигаме до края на времето, до предела на сега — една частица от времето, която в известен смисъл е несъществуваща, защото веднага щом изречем и осъзнаем тази дума, тя изчезва. И тъй, ние стигаме до сегашния момент, който има значение само докле се казва “днес” (Евр. 3:13), защото кой би могъл да каже, че е узнал предела на своя живот?


Следователно, от една страна имаме човешкото време, което клони към несъществуване, а от друга страна — вечното време на Бога, което е ходенето Му сред нас (вж. 2 Кор. 6:16; Лев. 26:12), допирът на Светия Дух до живота ни, живото Му присъствие сред хората. Но как вечното време може да стане действително за нас? Как можем да стигнем до конкретния миг от времето, който не е край или граница, а откровение и явяване на мястото, където пребиваваме спрямо Бога? Кои са знаците на Божието действие в нас? С други думи, как в нашия живот се проявява способността ни да вместим Бога? Не само в духовния живот, но и в ежедневния, във всекидневните ни занимания? Как Духът се разкрива в нас и как ние Го явяваме на другите? Кога ще можем да кажем, че наистина сме придобили Светия Дух? Навярно ще ни се наложи да свикнем с факта, че през целия си живот ще продължаваме да се питаме: “Приехме ли Светия Дух?” (Деян. 19:2).


По всяка вероятност след много години ще открием, че това не е станало. Ужасно е, но е истина. И точно затова искам да обърна внимание, че въз основа на нашите външни проявления и всекидневни занимания можем да преценим дали сме придобили Светия Дух или не.


Един от белезите на присъствието на Светия Дух в нас е състоянието, описано в Свещеното Писание с думите зарадва се сърцето ми (Пс. 12:6). Какво означава това? На първо място, това е видимата, външна радост, щастие и ликуване, каквато е например възторжената радост при появата на първородно дете. Но зарадва се сърцето ми описва също така духа на човек, копнеещ за Бога, който в своя копнеж усеща, че Бог се докосва до него и това предизвиква радостта му, защото той влиза в общение с Бога.


Сърдечната радост е неотслабващото усещане, че Бог е с теб. Това е чувството на пълна увереност, на цялостно отдаване на Бога. Това е прекрасното чувство на откритост, подобно на онова, което преживяваме в състояние на покой и отмора, чувството на обновление, което човек изпитва, когато е сигурен, че Бог се намира там, където е и той. Това е усещането, когато знаеш, че вече не си сам, че дори за един единствен миг не си оставал самичък. Следователно сърдечната радост е дълбокото чувство и опитното преживяване, което имаме, знаейки, че Бог е с нас във всеки един момент.


Когато говорим за сърдечната радост, трябва да кажем няколко думи за природата на сърцето. Какво ще рече сърце, изпълнено с радост? Това е отвореното сърце, разпукващо се пред величието, което усеща. Когато човек живее като истински член на Църквата, на която портите адови няма да надделеят (Мат. 16:18), когато пребивава във величественото състояние, което му е присъщо, тогава той се възпълва, постига своето автентично себеизразяване и познава вътрешното си аз. Истинното познаване на самия себе си е осъществимо единствено в съзнанието на Църквата. Ставайки едно с църковното Тяло и живеейки сред неговата увереност и сигурност, ти получаваш възможността да се освободиш от колебанията, безпокойството и тъгата. Бедите и неприятностите просто идват и си отиват, подобно на вълни, които не могат да те погълнат. Уподобяваш се на бряг, който е непоклатим под ударите им. Те приближават и се разбиват в теб, но ти повече не се страхуваш от тях. Напротив, те ти напомнят за безкрайните вълни на Светия Дух, Който приижда и утихва в теб.


Скърбите ти откриват Този, Който е отвъд всяка скръб (вж. Иоан. 16:33), а радостите, които също са като вълни — Този, Който е източник на радостта. Така всяко нещо ти явява Бога. Затова сърцето се радва и весели, защото каквото и да се случи, до каквото и да се докосне, където и да се намира, навсякъде и във всичко вижда Самия Цар, Самия Израил — Господ Бог. По този начин всяко нещо се превръща във възможност отново да узнаем и открием Бога.


Радостното чувство е най-вече неизменно и непоклатимо. То не може да се загуби. Ако изчезне, това е признак за отчуждаване от Бога, за активизиране на нашето аз, следователно и за загубване на връзката ни с Бога. Това ще бъде един вид сурово изпитание, отвеждащо ни в противоположната посока. Едно движение към ада, което Бог допуска да претърпим, за да си спомним за рая, който сме изгубили, за рая на радостта, който сме имали преди това. Един единствен грях е в състояние да ни изпрати в този ад, подлагайки ни на тези мъки и лишавайки ни от радостта. Затова — споменавали сме и по други поводи — сърцето ликува, когато казва: Върни ми радостта на Твоето спасение (Пс. 50:14).


Загубвайки радостта, човек вече не вижда пред себе си Бога, губи усещането за Неговата помощ. С други думи, лишава се от съзнанието за своето място в Църквата, от чувството за принадлежност към Тялото Христово. Когато това се случи, той незабавно се превръща в никой — в един раздвоен, изолиран и несъществуващ в Божиите очи човек. Бог не може да достигне до мястото, където се намира, защото той е потънал в дълбок мрак, обгърнат е от тъмен облак. Но когато човек е в състояние да премине през това мъченичество, съхранявайки паметта си за Бога и продължавайки да Го славослови, това го отвежда направо при Него.


Дори тогава, от дълбините на този ад — както и от дълбините на нашия грях и на болката, която душата изпитва, бидейки отделена от Бога — ние продължаваме да викаме към Този, Който може да ни въздигне до предишното ни състояние. Той може да ни възстанови, да сложи пръстен на ръката ни (Лук. 15:22) и да ни сгоди за Духа (2 Кор. 1:22), което е залог, че отново ще си възвърнем сърдечната радост. Следователно радостта е основният белег на живеещия в Светия Дух човек.

 

Превод: Пламена Вълчева

Източник: Archimandrite Aimilianos of Simonopetra, The Way of the Spirit. Reflections on Life in God, Indiktos, Athens, 2009.

Бойте се от среща опасна за душата ви

Юни 19, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Чистоплътните хора, полагащи грижа за чистотата на своите дрехи, се стараят да заобиколят всеки човек, който може да ги изцапа с мръсотия. Не искаме да се докосваме до нечистотията, защото самите ние ще се изцапаме. Така и християните трябва да пазят чистотата на сърцето си, като стоят по-надалече от онези, които са пълни с духовна нечистотия.

Не се смесвайте с тълпата на нечестивите хора, избягвайте ги, за да не се заразите с духовна смрад, търсете общуване с чисти хора, благородни, праведни пред Бога. Те са много малко, но те са до всеки от нас. Прикрепете към тях със сърцето си…

Отивайте там, където е чисто, добро, свято; не отивайте на такива забавления и зрелища, които мръсната тълпа така силно жадува, крещейки с диви викове от възторг, като приветстват онези които не заслужават това. Пазете се от срещи, опасни за душата ви! Пазете се от тези, които могат да бъдат причина и повод за грехопадение.

Помислете, какъв отговор ще дадете пред Бога, ако вие самите не се очистите от духовната мръсотия, и не хранете с нея вашите деца. В крайна сметка, само чрез придобиване на чистота, ние можем да се надяваме, че ще влезем в царството Божие. Пазете се от нечистотията на света, пазете децата си от всяко оскверняване с нечистотията и мерзостта на този свят… Амин.

източник: https://vk.com/itreba

Петдесетница

Юни 13, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Кои са чертите на духовния човек, който се подвизава и обича Христос? Ако някой иконописец иска да пресъздаде чертите на душата на човека, който се смирява, обича, разпва се подвизава се, кои биха били те?


Подвижник на вярата, изучителят на Евангелието има за черти раждането, кръщението, преобразяването, разпването, възкресението. Има чертите на Петдесетница. Тези духовни черти може да събере един иконописец, за да ни представи душевните белези на този човек.


Всяко нещо, което Христос направил и дал, е едно изцеление и възстановяване на човека. Утешител означава Онзи, Който утешава – утешава един безутешен човек. Защо човекът е безутешен, какво е това, което създава толкова задушаващо и тежко външно и вътрешно състояние на човека? Човекът е безутешен поради своето падение. Как да се утеши човекът, който бива създаден като Божий образ, влиза в Божията благодат, в светлината на любовта на Твореца, намира се в Източника на живота, и когато внезапно той падне, изпада от живота в смъртта, от благодарението и славословието в неблагодарността, и тогава не може да бъде нищо друго, освен безутешен. Защото смъртта, дистанцията, която се създава между Бога и човека, прави безутешни душата, ума, живота на човека и той става един плач. В стиховете на поетите можем реално да чуем това, което Бог казва на човека. Човекът, падайки, губи общението и се намира в безутешна самота. Този поет казва: как можа, след толкова любов, да почувстваш внезапно самота? Как можа да се почувстваш сам? Това са думи, които Бог, Чиято любов създава това общение, това райско състояние, може да каже на един човек, който пада и осъжда себе си на една трагична и безутешна самота. Безутешен и сам е човекът, потопен в ужаса, във варварщината на смъртта. Бог обаче отново идва, за да даде на човека това, което е загубил. Какво ни дава Христос? Сред самотата, на която сме се самоосъдили, ни дава общението – богообщението (св. Причастие). Заради това безутешно състояние, в което сме се озовали – защото ние го породихме, ние се затворихме в него – Бог идва и дава Утешителя, Светия Дух. Единствено Той може да утеши дълбоко и истинно човека, нищо друго не може да го утеши. Виждаме един човек затворен в неговата самота, осъден на едно безутешно и тежко състояние, който търси да намери утеха в неща, събития, лица, които правят самотата още по-жестока и състоянието му още по-трагично и единствено Утешителят може да го утеши.


Св. изображения на Църквата имат невероятна дълбочина. Нека никога не мислим, че едно св. изображение просто отпечатва едно историческо събитие, което някога е станало. Нека не смятаме, че св. изображение е една снимка – на Тайната Вечеря, на Петдесетница, на Разпятието. Св. изображение е напълно живо и има пряка връзка с живота на всеки от нас, то е огледало, в което гледаме нашия живот и чрез което усещаме нашето състояние, виждаме и се надяваме как това състояние може да се изцели, как този мъртъв човек може да възкръсне.

Нека се спрем върху иконата на Петдесетница – когато стоим пред едно изображение, нека го разтворим. То е прозорец, който ще отворим, ще видим състоянието на душата ни, но ще можем да видим и любовта и милостта и благодатта на Бога, нашата болест и изцеление, смърт и възкресение, гроб и небе, ад и Рай. Всичко това в св. изображения.

Върху иконата на Петдесетница са изобразени светите апостоли с огнените пламъци над главите им – Светия Дух, и в основа на иконата има едно малко прозорче – в събитието на Петдесетница виждаме една необятност, свобода, светлина, и наред с това един прозорец със затворен човек, сякаш е в тъмница. Докато виждаме светлина над апостолите, над хората на Петдесетница, които приемат Светия Дух, в този прозорец, фонът, на който се намира този човек, е тъмен. Пълен мрак. Кой е този човек? Изглежда, че е управник, носи корона. Възрастен е, има чертите на възрастен човек, носи багрена одежда, слаб е, унил, в ръце държи едно платно с 12 свитъка. Кой е този човек? Хубаво е да внимаваме в изображенията на Църквата. Ще се разрешат всички наши безизходици, ще получат отговор всички наши въпроси и нашите търсения ще се наситят с духовен хляб.

Кой е този човек? – светът. Точно това гласи надписът. Кои са неговите черти? Багрената одежда, светът е олицетворение на злото, на мрака, на егоизма. Този човек носи корона – защото егоизмът идва и те коронясва: Колко хубаво говориш! Колко хубаво вършиш всичко! Ти си най-добрият! Какво е другият пред теб! Колко фалшиви корони ни поставя всекидневно егоизмът? И ние вярваме и мислим, че сме нещо, че правим нещо, но това не е нищо друго, освен лъжеусещане и самоизмама. Не си струва увенчаването от егоизма, а това, което си струва, е увенчаването от Христос. Христос трябва да те увенчае – този венец е нетленен. Венецът на егоизма е като короните, които децата носят на Месни Заговезни и се маскират като цар, царица, принцеса – така ни увенчава егоизмът. И ние си мислим, че сме нещо и се самоуспокояваме с това.

Този човек носи багреница. Защо? Защото егоизмът прави „вземане на кръв” от душата, извлича кръвта на душата ти и когато един организъм губи кръв, отслабва. Виждаме днес слаби души. В молитвения канон на един велик апостол се казва: и душата ми като листо се люшка от вятъра. Душата е слаба, егоизмът е източил кръвта й. Егоизмът какво източва от душата – кръв? Не. Коя е кръвта на душата? Духът. Взема й духа, изтича кръвта на душата и тя погива.

Какви други черти има този човек? Той е стар. Стареенето не е телесно събитие. Естествено човек остарява, ще побелее, и когато човек е духовен, е сигурно, че ще се зарадва и ще се радва на всеки етап от живота си. От нищо няма да се изплаши. Знаете го. Една баба казваше: Колко са хубави бръчките! Какво ми припомнят бръчките? Какво ти припомнят, бабо? Припомнят ми мъдростта на човека, който се опитва трайно да бъде с Бога, припомнят ми разораната нива, когато ралото минава и разорава нивата и ние се молим нивата да е изорана, семето да е посято, за да процъфти вечност, да даде плод Раят. Божият човек няма от какво да се бои. Оттук стареенето, от което трябва да се боим, е духовното, душевното, вътрешното. Именно грехът го предизвиква и човекът остарява. А когато човек се покайва, става отново млад, става отново красив, и укрепва. Това става с него. Затова можеш да видиш млад човек и да го съжалиш, да го вземеш и да се опиташ да се грижиш за него (като стар човек), и от друга страна да видиш един стар човек да излъчва духовна радост. Кой не е срещал и кой не е виждал тези радостни и бляскави лица на отци на Света Гора? Всеки техен израз, движение, бръчка идва и открива вътрешната им младост, както се казва и в псалма, подновява се като на орел твоята младост. Духовно остарелият човек е този, който се е оставил на егоизма, който е приел короната на егоизма, и грехът му „взема кръвта” на духа му, на душата му. Той е човекът, който живее в мрак, затворник вътре в себе си. Той е безутешен. Душата му не може да прояви благодарение, славословие, а само ридание, нищо друго.

Трагичното е, че този човек държи в ръце това бяло платно с 12 свитъка. Отците, които тълкуват св. изображение, казват, че те са спасението, словото на 12-те апостоли, които са Христовите уста, спасението, което е било в ръцете на човека. Ето големият крах, големият грях, това, че спасението бе дадено в ръцете ни, но не го задържахме и претърпяхме крах и провал, което съставя моето безутешно състояние. Светът, егоизмът, е много малко пространство. Как казва народът ни – какво ти има? Притеснен съм. Това какво означава? – означава, че се е създало едно много тясно и притискащо пространство. Това виждаме върху иконата на Петдесетница, това тясно, тъмно пространство на егоизма. И какво може да стане? Там реално е нужен скок. Стих от една песен гласи – разбий света ми. Можеш ли да разбиеш света? Можеш ли да направиш един скок? Можеш ли да излезеш от малкото, тясно, мрачно, безутешно пространство на егоизма си и да ходиш, да се насладиш, да станеш причастен на свободата, благодатта на Петдесетница? Отказваш ли се от своя мрак, за да станеш причастен на светлината? Стих от друг велик поет – Елитис гласи – направи скок по-бърз от тлението. Колко хубав стих, със силно изразен богословски характер. Да излезеш от тясно, мрачно, безутешно място, от твоя свят. Разбий го, разруши го, за да се освободиш. Утешителят е Този, Който ни приканва към свобода.


Нека видим един друг много хубав стих, че само онзи, който се бори с мрака в него, ще има вдругиден негов дял на слънцето. Това е духовният живот – да се бориш с мрака, да отхвърляш егоизма, да разбиеш твоя тесен и безутешен свят, и да преминеш там, където е необятността, свободата, Божията благодат и милост. Един старец на Света Гора казваше: Христос ни даде всичко безплатно в ръцете. Колко е трагично: всичко това, което ни бе дадено, свободата, спасението, да не става начин на живот, движение на душата. Наистина е трагично. Но нека да видим кой може да бъде този скок, който може да ме извади от малкия, тесен и мрачен мой свят? Как ще спре този духовен кръвоизлив? Как ще изляза от него и как в крайна сметка ще вляза в Петдесетница? Как ще стана човек на Петдесетница? Нека видим един скок. Един мощен скок, един силен ритник срещу този лъжовен свят е смирението. В св. Евангелие много грешници доближават Господ. Хора, в които трябва да видим себе си. Но какво става с тях? Тези грешници, които Го доближават, не крият от Христос своята греховност, голота, състояние, а отиват и се изповядват. Имат такова смирение, че правят своя скок. Например митарят прави своя скок, признава своето състояние, нима да се скрие от Бога? И ако това не е себеизмама и лъжеусещане! От Бога да се скриеш! Той излиза и прави своя скок. И бива оправдан. Излиза от своя лъжовен свят и влиза в Петдесетница. Опрял се на смирението, както върху този прът на спортиста (в овчарския скок), който го издига на голяма височина. Човек се нуждае от нещо, което да му помогне – от смирението, да се облегне на него, да направи един скок и от обикновен спортист да стане първенец, от грешен – свят.


Виждаме фарисея. Благочестив, но не прави своя скок. Разбира се, разтърсващото е, че въпреки, че не прави своя скок, Христос не го осъжда, защото очаква, че в даден момент и той ще направи своя скок, ще излезе от своя лъжовен свят, ще остави фантазията, ще зареже своето фарисейство, ще се отврати от витрината, ще закопнее истината, не го осъжда. Митарят не вдига очи да погледне небето, вижда себе си, не крие своя мрак, не крие злото, не крие голотата си, не се срамува, прави своя скок. И виждаме, че към Христос се обръщат хора, които правят своя скок – Закхей, използвал дървото, направил скок в онзи момент. Надскочил живота си, излязъл от своя мрак и приел Христос у дома си, защото всичко вече било охристовено, различно. Нещата не се променят по друг начин. Никога няма да станат промени без Христос, без да направим скока, без да разбием лъжата.

Христос каква възможност дал на богатия младеж от Евангелието? Дал му пръта в ръка да направи своя скок, да преодолее това, което мислел, че било основа на живота му: материалните блага. Но не го направил. Така Христос доближават онези, които в крайна сметка правят своя скок, защото се смиряват, изповядват, откриват се, оставят се, вярват, обичат Христос. Доближават Го онези, които се колебаят, и онези, които няма да направят своя скок, и Той всички очаква. Виждаме, че смирението е нашата истина. Колкото и трагична, колкото и болезнена и мрачна, истината е истина и има сила. Само тя може да те накара да излезеш от твоята заблуда и лъжеусещане, егоизъм и грях. Нищо друго не може да ти помогне, освен скокът на смирението.

Има ли друг скок, за да излезеш от своя тесен свят? Има. Това е скокът на любовта, нещо много важно. Патерикът е наръчник за духовни „упражнения”. Взема го човек, който иска да се упражнява духовно, упражнява се душата, упражнява се помисълът, умът, желанието, укрепва се човекът, става толкова силен, че може да умъртви мрака си, да възкреси истината си, да направи скока си, да премине в своята лична Петдесетница, да стане човек, пълен с благодат, с Бога. Отваряш Патерика и виждаш аввата, който има един враг и научава, че врагът му го клевети. Вижте духовно обучения човек и нека видим и себе си. Той какво прави? Среща в даден момент врага си и го прегръща, а той му казва:


- Знаеш ли, отче мой, аз те клеветях толкова време!


- Не се притеснявай, ти ме изцели!


- Аз те изцелих?


- Да, имах проблем с окото ми и коленичих пред Христос и Му казах: Христе мой, по молитвите на брата ми, изцели окото ми!


Той простил, обикнал, поставил като застъпник врага си. И когато прокарваш такива пътища, когато правиш такива скокове, не е възможно да не стигнеш до Божията благодат, да не те облее благодатта на Пресветия Дух. Ти, врагът ми, си мой благодетел. Този, който ме изцели. Твоята молитва и твоето моление използвах, за да изцели Христос моя недъг. Това е скокът на любовта.


Скокът на смирението, скокът на прошката, скокът на любовта, на една реална любов. Тук трябва да обърнем внимание на нещо. Миналата неделя чухме Христос да ни говори за любовта. Когато Христос ни говори в Евангелието, Той идва и сяда до нас. Започва разговор, диалог и ни казва: да те попитам – обичаш ли ближния? И аз, който съм безчувствен, който нямам себепознание, бързам да Му отговоря: Обичам го! Аз ли не го обичам? И започва и ми казва: я почакай. Ако обичаш тези, които те обичаш, това има ли стойност? Ако даваш там, където знаеш, че ще вземеш? И в онзи момент идва да ми открие, че това, което аз наричах любов, бе сделка. Помислете. И аз го наричах любов и бях сигурен, че обичам. Там има и още нещо. Да го видим. Съществува любов, но като емоция и трябва да знаем, че емоцията заема твърде малко пространство в нашия живот. Емоцията ни е като прогнозата за времето – днес е ясно, утре на места със силни валежи и бури и наводнения и разрушения, което означава, че емоцията за миг се променя. Така се обяснява как е възможно някога да съм казвал, че обичах един човек, но днес не искам да го видя пред очите ми. Това не е било реална любов, истинна любов, а какво е било? Емоционална любов.

Отците на Църквата казват, че любовта е добродетел, височина, височината на Кръста, на която се изкачва човекът, когато се труди и подвизава да живее Евангелието. Тази любов обзема цялото ми битие и стигам дотам да прощавам на врага ми, да го поставям отпред, за да се изцеля, както направил аввата, това е истинната любов. Нека внимаваме, защото любовта и смирението съществуват, но съществуват и сурогатите на любовта: сделката, емоцията; сурогатите на смирението – комплексът за малоценност, онова негативно чувство, което мога да имам за себе си, но това не означава смирение. Егоизмът е много добър кръстник, който идва и кръщава любовта сделката – любов, комплекса за малоценност – смирение, и аз си мисля, че съм смирен и че имам любов. Но това не може да стане скок, не може да ме промени, да ме извади от моя мрак. Искате ли да видим истинната любов? Защото, казват отците, емоцията е едно малко пространство, а истинната любов, добродетелта, кръстната, жертвената любов обзема целия човек. Затова човекът не може да не прости, не може да не прегърне. Един клирик и съвременен богослов влага в устата на Господ много хубави думи. Чуйте Христос какво казва на човека, една тактика, която използва и св. Йоан Златоуст, помните. Чеда, обичам ви – внимавайте обаче – обичам ви с целия Ми живот, с цялата Ми вечност, с цялото Ми въплъщение, с цялата Ми смърт, с цялото Ми Възкресение, с цялата Ми победа!


Това е любовта. Първият, който направи скок към човека и научи човека как ще стане атлет и първенец на Петдесетница, е Сам Христос.


Петдесетница може да ни открие какво ни прави безутешни и тъжни. И тогава реално ще се смирим, ще обикнем Христос, ще обикнем брата и ще разбием всичко лъжовно, за да излезем в тази свобода на любовта и истината на Христос, което не е нищо друго, освен нашият Рай!

Превод: Константин Константинов

Нищо не се случва без Божието допущение

Юни 12, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Нищо не се случва без Божието допущение. И дори ако се окажем сред дявола или сред зверовете – и там присъства Бог! И нито дяволът, нито зверовете могат да ни навредят, ако не получат власт от Бога.

Когато към теб се приближава страхът, си кажи: „От кого ще се страхувам? Кой може да ми причини зло, когато Бог управлява всичко? Дори да ходя през долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мен (Пс. 23:4). Едновременно с това се моли с Иисусовата молитва и не се страхувай от нищо. Вярвай непоколебимо в истинността на вярата.

Бог не иска тези, които Той ще спасява, които търсят Неговата милост, да бъдат глупави, слаби, страхливи и неопитни. Божественото наследство е за израстващите християни. Затова Той ни поставя пред изкушения, за да се прояви нашето послушание към Неговите заповеди.

Не бъдете малодушни, не губете кураж. Понякога светата кърмителка – Божията благодат – ни оставя и ние се подхлъзваме в лекомислени и неприлични помисли и изрази, за да се смирим и да не мислим за себе си високо, но да познаем своята немощ, че без Божията благодат ние не можем да вършим нищо добро.

Просто не бъди малодушен! Малодушието е от лукавия. То ни разоръжава и ни прави пленници. Възложи своята надежда на Този, Който е казал: няма да те оставя и няма да те забравя. Той няма да допусне да паднем в изкушение, което да надхвърли нашите сили.

Необходимо ни е да придобием такава смелост, че с решителен глас да кажем: „Дори да ме предадат на смърт, няма да отстъпя нито крачка от вярата в призоваващия ме Христос. Ще дам живота си, но няма да отстъпя нито крачка“. Ако има такава смелост вътре в нас, то можем да се надяваме, че чрез Божията благодат победата е наша.

Не бойте се, ще преминем през огън и вода. През огън – когато изкушенията ни изглеждат като огън, който действа: това са срамните мисли, омразата, завистта и други подобни страсти. През вода – когато към нас идват помисли на отчаяние и униние, давейки нашата душа във водата. След изпитанията с огън и вода ние ще бъдем издигнати в духовен мир освобождаващ ни от лошите помисли и ще бъдем надарени с благодатта на безстрастието.

Не се отчайвай, виждайки силата на страстите и демоните. У Бога няма да остане безсилна нито една дума. Когато сме с Бога, няма нищо недостижимо. Затова дерзай и не падай духом. Господ ще се сражава за нас, а ние ще замлъкнем.

Помни, че всеки ден ние сме длъжни да понасяме кръста, което означава скърби, труд, изкушения и всякакви демонични действия. И кой светия изминавайки земния си път, преминавайки през тъмните пътища, е избягвал опасностите и скърбите? И ако ние също сме призовани да преминем същия този път, тогава какво чудно има в това?

Чрез изкушенията се разкрива колко човек обича Бога! Деца мои, бъдете мъжествени в подвизите. Христос невидимо присъства и очаква да види победата, за да ви дарува неувяхващия венец на вечната слава!

източник: https://vk.com/kavsokalivit

Християнинът в интернет

Юни 11, 2019 in Отечески съвети, Свещеническа конференция

Пастирството в Интернет е своеобразно съвременно явление. Какви са характерните му черти, какви опасности носи то и как да си изработим духовен имунитет към тях?

 

Интервю със Саратовски и Волски митрополит Лонгин

 

– Владико, искаме да поговорим с Вас за един проблем, който е характерен за нашата съвременност и често приема патологични форми. Как да се отнасяме към това, че днес все повече хора общуват с духовенството не в храма, а в Мрежата; задават въпроси, гледат видеофилми и проповеди, без да посещават храма; от Интернет получават сведения за християнското учение, които не винаги са доброкачествени; не четат книги, но с часове „висят” в You Tube?

 

– Общуването в Интернет днес е станало най-разпространената форма на общуване на хората един с друг – особено на младежите. Много хора прекарват в Мрежата не часове, а денонощия, на практика живеят в нея. Не е чудно, че и със свещениците те общуват също в Интернет, тъй като в него присъстват достатъчно много отци.

 

Лошо ли е това или добро? Само по себе си отсъствието на живо лично общение е лошо. Без значение с кого – със свещеника, с любимия човек или с приятелите. Виртуалното общуване днес до голяма степен е заменило непосредственото. Но човек не е създаден за това и то води до дълбоки личностни деформации. Вероятно за повечето хора тези деформации са забележими. Засега. Но скоро ще престанат да бъдат забележими. И тогава ще се сбъдне казаното от един от древните светии: ще настане време, когато хората ще обезумеят и когато видят човек, който не прилича на тях, ще му кажат: „Ти си безумен, защото не си като нас”.

 

Човекът, който „виси” в Интернет, вместо да чете книги, мисли по друг начин. Той не умее да натрупва, запаметява, обобщава и анализира информация. Разбира се, с течение на времето цялото културно наследство на човечеството ще бъде прехвърлено от хартиени на електронни носители, това е ясно. Но ще се ползват ли от него? Не съм уверен.

 

От друга страна Църквата и свещениците присъстват в Интернет, в социалните мрежи – това е донякъде необходимо, защото дава възможност и на тези хора, който изцяло са потънали в Интернет, до там, че са се превърнали в биологическа приставка към таблетите, все пак да научат нещо за Бога, за Църквата. Тези, които все още си задават вечните въпроси, могат да се заинтересуват от Христос и Неговото Евангелие, от живота на Църквата, от въпросите за спасението. Информация за всичко това също може да се намери в Мрежата. Това  е добре. Ето защо, разбирайки цялата нееднозначност на новите средства за комуникация, ние ги използваме и не забраняваме на вярващите, на членовете на Църквата да ги използват.

 

– Много ни се иска да чуем оценката на Църквата за някои спорни изказвания на свещеници в Мрежата,  но такава липсва. Защо? В днешно време много разколници, хора, имащи запрещение да служат, но продължаващи да носят расо и кръст, имат свои медийни платформи, тъй като всеки желаещ може да си направи страница в You Tube или свой сайт. Може ли Църквата да контролира всичко това и да се противопостави на тази вълна, да предупреди своите чеда за опасността? Кой трябва да се занимава с това? Или за Църквата това е ново предизвикателство, на което тя още не се е научила да противостои?

 

– Да, днес всеки може да си направи свой сайт и своя страница в различните социални мрежи. Може ли Църквата да контролира всичко това? Не може. Мисля, че дори ако се опита да го направи, няма да успее. Да контролира напълно Интернет не може дори държавата: ето вече толкова време не могат да забранят канала Telegram…

 

Мисля, че ако се стремим да изказваме отзиви за всеки пост в социалните мрежи, за всяка страница на разколник или намиращ се в прелест човек и всеки път да отговаряме със свои нови контрастраници, ние просто ще се изгубим в това. Трябва да отделяме повече внимание на създаването на нормални страници и сайтове със стойностно съдържание, с нормални текстове. Да си спомним Честертън1, който в една от своите книги казва, че има времена, в които Църквата не може да прави нищо друго, освен упорито да повтаря Символа на вярата.

 

Според мен днес времето е именно такова – време, в което трябва упорито да повтаряме Символа на вярата. Т.е. необходимо е колкото може повече да говорим за истините на вярата, за положителните, безспорните неща, които ще помогнат на хората да не се изгубят в бурния океан на съвременния Интернет, в който, както казва Псалмопевецът, има „гади, ихже несть числа”2.

 

– На какво се дължи популярността на „медийните старци”? Свързано ли е това, според Вас, с някои недостатъци на църковния живот? Например с това, че не достигат истински пастири, още повече такива, които умеят да говорят с хората?

 

– Да, истински пастири не достигат. Изобщо свещеници не достигат! А какво да говорим за такива, които умеят да разговарят с хората, могат да ги изслушат, да им помогнат, да облекчат душевната тежест на човека, да го утешат… Те винаги не са били много, но днес са по-малко от всякога.

 

Не бива да забравяме и това, за което говори свети Игнатий (Брянчанинов): светът жадува за актьори, истинското му е чуждо и непонятно. Към актьорите се стреми, към актьорите тича и актьорството възприема като нещо истинско, неподправено. Затова в духовния живот има едно добро правило: към това, което се радва на голяма популярност, трябва да се отнасяме предпазливо.

 

– Кога общението със свещеник може да навреди на човека?

 

– Когато свещеникът е явно несъстоятелен. Когато формира у своите чеда лъжливо разбиране за духовния живот и им дава неправилни духовни съвети. Не ги въвежда в истинския живот на Църквата, а ги приучва към сурогати (например към практика, която е изобретил сам той). Когато не изпълнява своето задължение да учи на основите на вероучението (особено ако и сам не е запознат с тях – за съжаление и това се случва). Ако внушава на енориашите си мисълта за собствената си изключителност и недоверие към други свещеници и йерархията… Има много критерии.

 

– Как възниква своеобразният „култ към личността” в Църквата? Често тези хора са талантливи, ярки, харизматични, умеят да говорят и да владеят аудиторията. Нещо повече, често в едно и също време от тях излиза както добро, така и лошо, както истина, така и лъжа. Как да отделим зърната от плевелите и в какви случаи трябва да бъдем предпазливи? Как да си изработим своего рода духовен „имунитет”?

 

– Разбира се, за да възникне „култ към личността” е нужна личност. Нужен е ярък, харизматичен човек, който е способен да владее аудиторията, както се изразихте Вие. И наистина, често е много трудно да се каже, че той нанася само вреда, че говори само лъжи. Не, той транслира в по-голямата им част общи неща, очевидни за всички.

 

Основният проблем тук е в акцентите и целта. Как човек се отнася към това, че започват да го хвалят, да го превъзнасят, да говорят, че е изключителен свещеник или дори велик прозорлив старец, че е необикновено умен и талантлив? Трябва да се види: ако човекът приема това, ако то му  харесва, ако той не пресича похвалите по свой адрес, а точно обратното, още повече се старае и се перчи като паун, това показва, че той, уви!, е в неправилно духовно състояние. Изобщо критерият е: харесва ли човек сам себе си. Това не е трудно да се забележи. Ако да, тогава е по-добре да се държим далече от него.

 

Имунитетът към такива неща се изработва по един единствен начин – чрез правилно духовно ръководство, четене на правилните книги и правилен църковен живот. Тогава имитацията веднага става видна. За съжаление, това не се вижда у повечето хора, наричащи себе си вярващи. В най-добрият случай те ходят в храма от време на време, но не четат Евангелието, светите отци и не разбират какво се случва в храма.

 

За съжаление също така, хората винаги и на всякъде, а особено у нас, се  увличат по неформалното. И да говориш, и да не говориш, и да обясняваш и да не обясняваш, никой няма да ти повярва, ако ти си „официален” човек – настоятел и още повече архиерей. Виж, ако хората научат, че някъде зад девет планини и гори седи някой прозорлив старец, и особено, ако архиереят не препоръчва да се ходи при него, ще отидат задължително. Може много да се говори защо това е така, кой е виновен и какво да се прави, но въпреки това в продължение на десетилетия ситуацията не се променя.

 

– Щом е така, щом недостигат свещеници, възможно ли е в наше време нормално духовно ръководство?

 

– Възможно е. Все пак има опитни свещеници, готови да помогнат на тези, които търсят помощ. Преди всичко, трябва да познаваш свещеника. А това може да стане, само ако редовно ходиш в храма, в който той служи, и редовно се изповядваш при него. Не е нужно да слушаш разкази за чудеса и да търсиш някакви славни подвижници. Трябва да живееш църковен живот, да четеш светите отци, в това число и онези, които са живели наскоро: оптинските старци, свети Теофан Затворник, Игнатий (Брянчанинов). Разбира се, като едновременно с това се съветваш със свещеника, който се намира до теб, познава те и затова може да те посъветва нещо.

 

– А възможно ли е духовно ръководство по Интернет?

 

– Вероятно е възможно. Но не съм уверен, че това е правилно, защото в духовното ръководство е много важно личното общение. Затова за пълноценно духовно ръководство по Интернет е трудно да се говори. Макар, разбира се, да е възможно да се получат някакви съвети он-лайн.

 

На времето (това беше края на осемдесетте и началото на деветдесетте години) аз много се учудих, като научих, че доста хора в Гърция имат духовници на Атон и им се обаждат по телефона, когато трябва да поискат съвет. Мислех си: „Но как така? Духовник – и изведнъж телефон…”. Сега тогавашното ми отношение към този въпрос ми се вижда смешно. Мисля, че днес по същия начин човек може да се свърже и по Интернет, стига между него и неговия духовник да съществуват вече установили се отношения и продължителен опит от лично общение.

 

Струва ми се, че има още един проблем и той се състои в това, че на днешно време при някои свещеници духовното ръководство се осъществява масово, така да се каже „на едро”, без внимание към отделния човек. На определен етап на някого е необходимо по-меко отношение, на друг – строгост. Но свещеникът разговаря с всички еднакво, без да се впуска в тези тънкости. И миряните, излизайки от изповед, започват да обменят впечатления, да разказват за това по Интернет на целия свят. Това е неправилно и не носи полза на никого. Сега и хората са станали други. По-рано те търсеха волята Божия, за това отиваха при духовника, при стареца и, получавайки съвет, го изпълняваха, живееха нормален, достоен християнски живот. А сега мнозина искат само да ги галят по главата и да им казват: „Браво, юнак! Колко добре е всичко при теб!”

 

Трябва да помним: не са ни дадени свети свещеници включително и затова, защото самите ние сме хора немощни и чрез също такива немощни хора получаваме помощ и прошка на греховете ни.

 

– Налагало ли  Ви се е да обяснявате на хора, очаровани от харизматични духовници в реалния живот или в Интернет, че към изхождащото от тях, трябва да се отнасят критично? Какви доводи могат да се приведат в такива случаи?

 

– Да, случвало ми се е. Доводите всеки път са различни и зависят от конкретния човек. Но да Ви кажа, когато съм се опитвал да предпазя някого по този начин, обикновено не се получава. Защото, ще се повторя, хората винаги се стремят към незнайното и с опасение, дори в Църквата, се отнасят към „официалните” лица. Едва след като пострадат, като разрушат своя живот и живота на близките си, такива чада на „прозорливи старци” идват и ни укоряват, че не сме ги спрели…

 

– От една страна свещеникът е длъжен да проповядва, да говори постоянно за Христос, за вярата. От друга – светците предупреждават, че е опасно човек да говори много. Те сравняват такъв човек с дом, на който и вратите, и прозорците са разтворени широко. Такъв дом бързо изстива и вятърът навява в него какво ли не… Има ли опасност за свещеника, който говори много, когото постоянно хвалят и почитат? Какви духовни закони действат тук?

 

– Светите отци са говорили за нещо малко по-различно: все пак те са се обръщали към монаси, в това число и към пустинници, т.е. към хора, които не са имали задължение да проповядват, произтичащо от техния сан. А свещеникът е задължен да проповядва: проповядвай словото, настоявай на време и не на време, изобличавай, запретявай, увещавай с голямо дълготърпение и поука (2 Тим. 4:2).

 

Макар че опасност за свещеника, както и за всеки човек, който много говори, има. Както вече казах, ако го хвалят и почитат, а той приема тези похвали и почести, всичко това ще свърши зле. Какви духовни закони действат тук е ясно: само скромността украсява добродетелта.

 

За съжаление, може да се види и това, че всеки човек, в това число и свещеник, който активно присъства в Интернет, привиква да играе. В болшинството случаи той показва себе си не такъв, какъвто е, а се представя за такъв, какъвто би искал да го виждат другите. Това е измама, а измамата винаги завършва зле.

 

– Получавате ли често жалби срещу свещеници? Какво може да направи човек, който се сблъска с неподобаващо поведение от страна на свещеник? Какво трябва да направи архиереят?

 

– Не мога да кажа, че това е често явление, но жалби има, разбира се. Аз не разглеждам анонимни жалби, но ако човекът е сложил подписа си, оставил е своите координати, аз го каня при мен, каня и свещеника и се старая да се ориентирам в тази ситуация. Епископът е надзорник. Той точно за това е поставен – да следи за реда в църковния живот. И ако човек се сблъска с неподобаващо поведение на свещеник, главното, което може да направи, е да съобщи за това на епископа, на управляващия архиерей.

 

– Какъв съвет можете да дадете относно етиката на публичното общуване на свещеника с хората – кое е допустимо и кое не, според Вас?

 

– Винаги, било в обикновения живот, било в Интернет, свещеникът трябва да си остане свещеник. Той не трябва да използва евтините похвати за привличане на публика, които използват различните видове медийни персони: патетиката, прекалено свободната или вулгарна реч.

 

Самата логика на интернет-пространството е такава, че човек е сякаш върху подиум. И тук всичко зависи от неговото общо културно и интелектуално ниво. Най-лошо е когато човек започне да харесва сам себе си и губи способност трезво да оценява поведението си  и своите думи. Тогава той не е застрахован от грешки и глупости. Затова и в Интернет всички ние трябва да си оставаме свещеници.

 

Бележки:

 

1. Г.К. Честертън. „Свети Франциск Асизки” : „…Църквата отвоювала първото хилядолетие и започнала второ. Тя преминала през Тъмните векове, когато й оставало само едно – отчаяно да се бори с варварите и упорито да повтаря Символа на вярата”.

 

2. В българския синодален превод: „там има безброй влечуги”.

Бог като Отец промисля и се грижи, но зачита и нашата свобода

Юни 5, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Бог е любов, не е прост зрител на нашия живот. Промисля и се грижи като истински наш Отец, но зачита и свободата ни. Не ни насилва. Нека ние имаме надежда в Божия промисъл и след като вярваме, че Бог ни наблюдава, нека имаме дръзновението да се хвърляме в прегръдката на Неговата любов, и тогава ще Го виждаме непрестанно до себе си. Няма да се страхуваме, че може да стъпим накриво.

Човешкото тяло е толкова съвършено! Велика работилница; пие вода, тя отива в стомаха, в бъбреците, почиства кръвта. Работата пък на сърцето – цяла помпа, а белите дробове, черният дроб, жлъчката, панкреасът, мозъкът нервната система, сетивата, зрението, слухът… А какво да кажем за духовните сили и как всички те се сработват едновременно и хармонично под Божието покровителство и промисъл!

Всичко е в Божия промисъл. Виждате ли боровете? Колко иглички има всеки бор? Можете ли да ги преброите? Бог обаче ги знае и без Неговата воля нито една не пада на земята. Както и космите на главата ни, и те всичките са преброени. Бог се грижи и за най-малките подробности в живота ни, обича ни, закриля ни.

Ние живеем така, сякаш не чувстваме величието на Божия промисъл. Бог е много тайнствен. Не можем да разберем действията Му. Не си мислете, че Бог е направил нещо по един начин, а после го е поправил. Бог е непогрешим. Нищо не поправя. Кой е обаче Бог в Своята дълбина, в Своята същност, ние не знаем. Не можем да изследваме Божиите решения.

Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища, казва Господ. Но както небето е по-високо от земята, тъй Моите пътища са по-високо от вашите пътища, и мислите Ми – по-високо от вашите мисли (Ис. 55:8, 9).

Когато Бог ни дари дарбата на смирението, тогава всичко виждаме, всичко чувстваме, тогава живеем в Него много явно. Когато нямаме смирение, тогава нищо не виждаме. И обратното, когато бъдем удостоени със светото смирение, всичко виждаме, на всичко се радваме. Вътре в себе си живеем Бога, живеем рая, който е Сам Христос. Ще ви разкажа нещо – не знам дали сте го чели в Патерика, което показва Божия промисъл и силата на молитвата на стареца. Един старец изпратил своя ученик Паисий да отиде по някаква работа далече от подвижническата му колиба. Онзи вървял, вървял с часове. Било вече пладне. Слънцето прежуряло. Видял една голяма скала, която хвърляла сянка и отишъл, та легнал под сянката на скалата, за да си почине, и там задрямал. Тъй както си спял – или спял, или бил просто отпуснат – вижда своя старец, който му казва:


- Паисие, Паисие, стани и се махай оттам.

Щом чул стареца си да му вика силно, станал и се отместил. Едва направил няколко крачки – „врууум!“, видял как скалата паднала. Щяла да го смаже като птичка в капан. Нито една кост от него нямало да остане цяла. Старецът бил много далече от Паисий, но въпреки това го видял.

Това е Божият промисъл. Верни са думите на Господа: А повярвалите ще ги придружават тия личби: с името Ми ще изгонват бесове, ще говорят на нови езици; ще хващат змии, и, ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди; на болни ще възложат ръце, и те ще бъдат здрави (Марк. 16:17, 18).

Може да си мислим и да си казваме: „Боже мой, Ти си навсякъде и всичко виждаш, където и да съм. С нежна любов следиш всяка моя крачка“.

Нека повтаряме с Давид: Къде да отида от Твоя Дух, и от Твоето лице къде да побягна? Възляза ли на небето – Ти си там; сляза ли в преизподнята – и там си Ти. Взема ли крилете на зората и се преселя на край-море, – и там Твоята ръка ще ме поведе, и Твоята десница ще ме удържи (Пс. 138:7 – 10).

Разбира се, не е достатъчно само да знаем това, но е голяма подкрепа и утеха за нас, когато вярваме в това, когато го живеем, когато го приемем в душата си.

из „Живот и слова“ на свети Порфирий Кавсокаливит

Милостинята

Юни 4, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Много пъти бъркаме нещата и мислим, че сме в опасност само от греховете, но не и от добродетелите.

Св. Писание ни казва, че милостинята те спасява. Споменава притчата за 10-те девици за да покаже това. Елеят е милостинята. Тези, които имали елей, влезли в царството Божие. Другите девици останали отвън. И св. Йоан Златоуст казва, че без милостинята девството дори до вратите на Рая не е могло да доведе девиците, които нямали милостиня. Защото този, който пази девство и пости, е полезен за себе си, а този, който е милостив, е пристанище и спасява тези, които корабокрушират.

В притчата за Страшния съд Христос казва: „Идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели”. Защо? Той не казал защото блудствахте, нито защото вършихте престъпления, нито защото откраднахте, нито защото лъжесвиделствахте, а защото по-грешен е безчовечният, който обича само себе си, отколкото тези, които блудстват и крадат.

Човеколюбието е корен на всички блага и неин израз е милостинята. Този, който е милостив, обича хората. Този, който обича Божиите образи – хората, почита и обича Бога. Затова мнозина водят борба да не станат сребролюбиви.

Четох за един многодетен родител, който изпратил писмо на списанието Приятели на многодетните. Списанието е много интересно, научавам удивителни неща. Той пише: Скъпи приятели на многодетните, поздравявам ви и ви желая всичко най-добро от Бога! В моето семейство всички са добре. Никакъв икономически проблем нямаме. Имам в книжката 230 евро и се чувствам пребогат. В края на месеца очаквам и 800 забавени и ако съм жив до Рождество Христово, ще купя и някой подарък. Страхувам се да не стана сребролюбив. Да не бъде! Третият поред смъртоносен грях е сребролюбието, което е идолослужение, се казва в Посланието към Колосяни. Къде е доверието ни в Промисъла на нашия свят троичен Бог? С една заплата се издържаме толкова човека – осем човека- и имам и влогове (Казахме 230 евро). Нищо не ни липсва, работя и в събота, в неделя никога не работя. Затова, ако искате - казва на приятелите на многодетните - не пращайте отново чекове, нямам финансов проблем, както ви обясних, има други безработни, вдовици, нетрудоспособни, грехота е аз, който имам и спестовна книжка, да вземам чек, какво ще отговоря пред Бога? Нека направя и един влог на небето. Достатъчно ви уморих.

от Кардица, дата и т.н.

Имал 230 евро и се страхувал да не стане сребролюбив.

Затова св. Йоан Златоуст казва, това да си алчен, да искаш да трупаш, да си сребролюбив е по-лошо от това да прелюбодействаш и да блудстваш. И някой казваше, че колкото повече вземаш, се пълнят ръцете ти, а колкото даваш повече, се пълни сърцето ти.

Имам това, което дадох. Лука и Клеопа вървят към селото си Емаус. Христос бил разпнат, те били разстроени, Някой ги доближава, разговаряли с Него докато стигнат там, където ще завият към селото си. Той дал знак, че ще продължи, те Го спрели и принудили да остане, за да Му окажат гостоприемство, защото се свечерило. Ела с нас, къде ще ходиш? Нощ е. Задържали Го, сложили трапеза и докато Той преломявал хляба, се отворили очите им и видели, че това бил Христос. Виждаме милостинята, която всеки може да направи.

Пътувам, ходил съм в различни страни. Много пъти съм ходил в Германия, която е превъзходна страна с превъзходни хора – нека не бъркаме политиците с обикновения народ. В много домове, в които ходих, видях нещо, което ми направи впечатление – огромни дървени фенери, високи половин или един метър. Нямаха нищо в тях. Видях това в един дом близо до вратата. И в други домове в друго село, накрая не се сдържах и попитах:

- Какво е това?

И какво ми отговориха, че в миналото, когато нямало електричество по пътищата, през зимата, когато падал сняг и се мръквало рано, в домовете палели един такъв фенер и го поставяли пред вратата, така че ако някой не знае накъде да върви, да отиде в дома да го приютят. Не искали да отиде някъде другаде да се приюти. Ще те нахраним и ще те приютим. Обикновени селяни.

В книга Деяния на светите апостоли има интересен случай с един човек, който не бил сред учениците на Христос, не бил християнин, а езичник, Корнилий, който „правеше на народа много милостини и винаги се молеше Богу”, за да чуе по-късно думите от Божия Ангел: „Твоите молитви и твоите милостини възлязоха за спомен пред Бога”.

Ето как един езичник, който бил далеч от Бога, се оказал в сърцето и обятията на Бога, защото отправял не само молитви, но давал и милостиня.

Един войник – езичник или атеист – от Унгария отишъл във Франция. По пътя срещнал един бедняк, който треперел от студ. Войникът имал само една дреха, срязал я с меча и дал половината на бедняка. И чува глас – Мартине, стόпли Ме, давайки на просяка дрехата си! Ето как благоугодил на Христос преди да се кръсти, преди да стане християнин, преди да стане свещеник, владика, преди да стане свети Мартин.

Да внимаваме да вършим доброто и по добър начин.

Искаме ли да правим милостиня, за да ни обикне Христос Бог и да чуем и ние това, което чули езичниците и да се спасим? Ще даваме милостиня, започвайки първо от онези, които Бог ни е поверил, ще се погрижим първо за семейството ни и след това за другите. Първо ще се погрижим за баща ни, жена ни, децата и след това за тези извън дома. Защото мнозина осмиват себе си и дават милостиня на чужди хора, понеже ще получат поздравления, ще им се удивят, докато, ако дадат у дома, никой няма да им ръкопляска.

Срещнах в една голяма държава, където ходих, един човек, който имаше много пари, държеше ресторант, но имаше спорове с брат си, с който бяха колеги. Синът му ми каза – работих 18 – 19 часа в денонощието, защото виждах как се уморяваше баща ми. И брат му се чувствал ощетен, карал се с баща му: Не е твое всичко това, така и така са договорите! Оттук бащата, за да не разстрои брат си, за да не го обвинява, за да не чуват другите, че ощетява брата си, му дал всичко без нищо да каже на своите близки. Когато жена му го научила след месеци, получила инсулт, а когато синът му, който ми го каза, разбрал, получил парализа. Чичо му му казвал: какво си мислиш, че работиш за баща си? За мене работиш, мое е всичко това! Нозете ми се подкосиха, по-добре да ме бяха убили – каза синът му, който впоследствие се отдал на наркотиците. Каква била тази милостиня, която баща му дал на брата си?

Оженили сте се, имате семейство, за тях ще отговаряте пред Бога. Бог тях ви е поверил – вашия мъж, жена, деца, първо спрямо тях ще покажете любовта си, ако е истинска милостинята ви, и след това спрямо други. Не там, където има браво! и ръкопляскания. Защото в милостинята, която даваме на чужди, се крие гордост, даваме я, за да се почувстваме горди, за да ни видят другите. Да, ще даваш на този, който има нужда, но след като първо на дело си показал любовта си към жена си, децата си, внучетата си.

Да се научим, когато даваме, да даваме с радост. „Всеки да отдели, колкото му сърце дава, без да му се свиди, и без да го принуждават; защото Бог люби оногова, който драговолно дава” (2 Кор. 9:7).

Всички даваме милостиня, но не дават ли и мюсюлманите, будистите? Всички имат любов. Не дават ли атеистите, каква е разликата между милостинята на тези хора от милостинята на християнина? Внимавайте, Господ не е казал, че ще има голяма награда този, който даде чаша вода на някой да утоли жаждата, това го правят всички, а който даде чаша студена вода, т.е. да е прясна, а не вземай, пий и ме остави на мира, защото имам да върша работи! И тази студена вода показва грижата, любовта, че мислиш за другия, че не искаш само да пие вода, а да се разхлади. Това е истинската милостиня.

Бях на гости, харесва ми кафето, домакинята го сложи в кафе-машината, зимно време, и докато го приготвяше, обля с гореща вода в чашата, в която щеше да го налее, за да я стопли и тогава наля кафето и така кафето наистина бе горещо. Тоест не взе просто една студена чаша. Така показа своята грижа. Ще дадеш на другия нещо, което ще го накара да се зарадва, това ще покаже твоята любов. Важна е тази подробност.

Четох в Патерика за авва Лукий, който се молил непрестанно. Някои други казвали, че се молят непрестанно и той ги пита: не ядете ли? Ядем. Да. Значи прекъсвате молитвата. Не спите ли? Спим. Тогава молитвата се преустановява. Кой се моли тогава, пита светецът. Простете ми, но не постъпвате както казвате. Аз се моля непрестанно. Как? Работя цял ден  – описва своята работа, плетял въжета за кошници, казвайки Помилуй ме, Боже и Господи Ииусе Христе, помилуй ме, и им казва: това не е ли молитва? Да. От това, което продавам, давам на бедните, а когато аз спя, бедните казват: слава Богу, има един добър човек, да е жив и здрав, че ни помогна! и докато аз спя, те се молят за мен. Ето как придобил непрестанната молитва – докато спял – поради милостинята, която давал.

Някой ще каже сега: добре, някой, който има, ще даде, но има и други, които не са дали, които никога не са давали милостиня. Имаме светци - преп. Мария Египетска кога дала милостиня? Някои пустинници на Света Гора в пещери, как дават милостиня?

Съществува и друга милостиня, която всички можем да даваме. Един монах казал на авва Пимен, че ако чуя, че някой брат направил нещо зло, не искам да го видя, нито да го приема в килията си. Авва Пимен му казал за манастир, където един монах направил нещо много лошо и игуменът попитал един отшелник – Тимотей:

- Какво да правя с него?

Той му казал:

- Изгони го!

Когато го изгонил, изкушението на брата връхлетяло подвижника Тимотей, който дал тази заповед, до такава степен, че подвижникът бил в опасност да падне в грях. Той заплакал пред Бога, казвайки – съгреших, прости ми! и чул глас, който му казал: Тимотее, не мисли, че позволих да ти се случи това по някаква друга причина, а защото пренебрегна брата си във време на изкушението, когато бе разстроен, наранен, огорчен. Това безразличие показва липса на милостиня. Нашата грижа е милостинята.

Материално не можем да помогнем на всички, духовно можем на всички да помогнем. И най-отдалеченият подвижник и пустинник. Дават ни имена и ги споменаваме за здраве, за спасение, за хиляди проблеми, ще се помолим, това е милостиня, която можем да дадем.

Един случай от Достоевски. Един откъс от него, който ми направи впечатление. Някога известният писател излязъл на вечерна разходка, свечерявало се, един просяк прострял ръка и молел за помощ. Достоевски претърсил джобовете си да намери монета, но нищо не намерил. Потърсил да му даде часовника си, но и него бил забравил у дома си. Този велик писател се изчервил и в своето вцепенение се навел, целунал ръката на просяка и прошепнал – прости ми, добри човече, че в този момент нямам какво да ти дам. Просякът му отвърнал – Благодаря много! Това, което получих, не можех да го намеря другаде. Монетата на добротата.

Ето как всички можем да даваме милостиня. Ето защо св. Исаак Сириец казва нещо страшно в своите Подвижнически слова: този, който отвръща лицето си и се прави че не вижда  брата си в утеснение, неговият ден се помрачи. Можеш да го утешиш, да му кажеш две думи, това е духовната милостиня, която давали светците.

Съществува и лоша милостиня – св. Йоан Лествичник казва, че има демон на тщеславието, който подтиква към милостиня. Както в случая на бащата, който споменах по-рано. От тщеславие, за да му каже брат му браво, за да бъде удовлетворен брат му.

И не само това, но има и милостиня, която може да даваш не за да те похвалят другите, но сам да се хвалиш, да се надуваш от гордост и накрая да се осъдиш на ада, както фарисеят. Господ какво казва? Фарисеят бил осъден, не защото правил грехове, а поради своите добродетели, начело на които стояла милостинята. Но ето, че паднал в гордост.

Затова нека пазим доброто, което правим, да не ни го краде дяволът. Да, ще направя нещо добро, но да се пазим да не падаме в гордост.

В килията ми дойде едно старче от Северна Гърция и ми каза:

- Веднъж синът ми каза – татко, еди-кой си има нужда и реших да му дам тези пари. Казах му: не, детето ми няма да му ги дадеш. Ще отидеш и ще ги дадеш на отеца и ще му кажеш – отче, виждаш ли онзи човек? В нужда е, върви и му дай парите и не казвай, че аз ги дадох.

Ето как се предпазваш от гордостта. Защото, ако бедният го научи, ще каже: за това ли ми помогна? За да го казваш и на другите? – ако го кажеш. Така никога няма да се възгордееш и когато бедният те гледа, няма да чувства срам. Отецът му ги е дал. Ето мъдростта на простодушните хора, как знаят да не рушат малкото добро, което са направили.

Един баща има едничък син, голям ум, заедно с други 5 – 6 младежи от същия град, той бил силен в математиката, другите в други дисциплини, приели ги със стипендия в американски университети. Там се отдали на наркотиците и шестимата се върнали като парцали. Наркоманите се нуждаят от пари. Баща му му казал:

- От мене няма да видиш и пукната стотинка!

- Какво искаш, да отида да открадна?

- Ти ще откраднеш, няма да открадна аз! Твой проблем!

- Какво искаш, бе татко? Да отида да продам плътта си?

- Твой е грехът, не е мой! И стотинка няма да видиш!

Това му казал баща му, но тайно плакал, плакала майката, двамата били образовани хора, преподаватели. Но нищо не му дал.

Не е милостиня да дадеш пари на наркоман, за да вземе дозата си. Ако с тази инжекция, която ще си бие от твоите пари, умре, няма ли ти да си го убил? С милостинята, която си му дал?

Бащата отишъл при стареца Паисий и плакал – какво да правя за детето ми, как да му помогна? Дайте ми правило аз да го направя вместо него, колко поклони да правя, колко броеници, колко бдение за детето ми!

Но на сина си нищо не давал. Нима бил безмилостен? Не. Знаел, че съществува милостиня, която убива другия.

Една жена казваше: Да, да! Да оставя детето ми да стане блудница?! – и му давала пари. Ама ако не му дам, казва друга жена – ще открадне! И му давала пари. И  децата им продължават да бъдат както преди и не могат да преодолеят проблемите. Децата са си добре, да са живи и здрави глупавите мама и тате! Добре си прекарвам, защо да спра наркотиците!?

Накрая синът на този баща откраднал, влязъл в затвора, вътре ял бой, опрял дъното, както казват. Спрял наркотиците, след това отишъл в наркокомуна. Сега е добре, от години не е вземал наркотици, ожени се за една девойка, която го подкрепи, създаде семейство, отдавна не съм го виждал, има две-три дечица. Щеше ли да спре, ако баща му му даваше пари да продължава да взема наркотици?

Ето милостинята, която може да те отведе в ада.

Нека внимаваме, защото и тези, които изглежда, че имат нужда, не винаги имат нужда. Да внимаваме на кого даваме, защото, когато даваш на някого, който няма нужда, лишаваш друг, който наистина има нужда от това. Затова да внимаваме.

 

 

 

За духовните съблазни на новообърнатите християни

Май 30, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

 

Тази тема е интересна за всички, които внимателно наблюдават извършващото се в собствената им душа и които са обезпокоени от нравственото състояние на нашите съвременници.

Апостол Павел в едно от посланията си заповядва на своя ученик да не възлага бързо ръка на новообърнати, за да не се възгордеят и да не бъдат уловени в дяволската мрежа. Именно тая гордост, това самолюбие на израснали в езическа среда, провокират всички грешки, присъщи на новообърнатите.

В Богопочитанието и Богопознанието у новообърнатите се случват различни духовни подмени – това, което произтича от зримия свят и от света на злите духове, се пренася върху божествените предмети.

Изкривява се ролята на човешкия разум, чувствата и волята: Богопочитането и Богообщението изглеждат ту твърде достъпни, ту твърде необхватни. В отношението към близките, човешкото замества Божественото; в отделни лица, особено с духовно звание, съществува стремеж да се видят свръхавторитети.

Поради липса на достатъчно духовен опит, новообърнатият често пренася своя опит от общението със света върху общението с надматериалното битие на Господ Бог. Често той не забелязва изкуственото съкращаване на дистанцията между Всесвятия Бог и човека, с пропадналото от греховете сърце. Такава приближеност към Бога в ума налага своеобразен печат върху състоянието на всеки новообърнат, попаднал под тази съблазън. Неволно човек започва да усеща себе си като приближен на императора и започва да се занимава с духовно съчинителство, виждайки проявление на Божествената промисъл там, където го няма.

Често тази болест се проявява като измамен мистизицъм. Особено податливи са представителките на нежния пол. Навярно като същества по-романтични, представите им са емоционално украсени и те започват да приписват определено нравствено значение на разни дребни, мимолетни неща: „Защо е това, а какво точно означава? Видимо Господ ми подсказва да правя това и това…“ Започват да съпоставят дати, дни, месеци, седмици и години – появява се своеобразна мистика на числата, която се превръща на моменти едва ли не в окултизъм.

Тъй като главната потребност на християнина е молитвата, то много често у новообърнатите, искрено ревностни към Бога хора се наблюдава явление, което може да се нарече молитвено опияние. Сама по себе си молитвата е дело свято, но не случайно благочестивата душа е като ладия, снабдена с две весла, тъй като благодатта Божия действа в нас не без нашата воля. Това опияние нарушава дневния режим, баланса между духовните и веществените ни занимания, водещо до загуба на острота и трезвеност при възприемането на хората и събитията от света и което е странно, до угасване на чувството за отговорност и дълг. Понякога новообърнатият изпада в тази крайност, отделяйки за утренната молитва часове, без да цени времето, дадено от Бог за разумна употреба.

Другият фактор, изкривяващ нашето Богопознание, е стремежът да се ускори това, което сме призвани да вършим по Божия воля, т.е. достигането до нравствено съвършенство. Най-деятелните от нас са свикнали в светския си живот да дават всичко със собствени сили. Много от нас помнят т.нар. месечни планове от времето на социализма и задачите в тях – „Да достигнем и надхвърлим…“; „Да превърнем града в образцов за максимално кратки срокове“ и т.н. По такъв начин лествицата на духовния живот се превръща в ескалатор. Този стремеж на жирафа да протегне по-високо главата си провокира падането на шишарки, които я навеждат надолу. Такива активисти (това може да се нарече „болшевизъм в православието“), страдат тежко, заставяйки и други да страдат. Несъзнавайки неразумността на желанията си, те често биват озадачени, гонени от духа на унинието, отчаянието, а понякога напълно излизат от релсите на благочестивия живот, възприемайки желанията си за действителност.

Това е особено опасно при възпитанието на децата. Поради това се създава комплекс при семейства на новообърнати, когато родителите желаят от всяко дете да направят преп. Сергий или св. Серафим Саровски, което има опасни последствия.

Трудно е за неопитното духовно око на новообърнатия християнин да се взира в светлината на непристъпния Бог. Много по-лесно на падналото човешко сърце е да съзерцава това, което е извън Бога. В частност, понякога неукрепналият християнин започва да съзерцава вместо Бога, падналата сила, която го възпрепятства да угажда на Бога. Ликът на християнина потъмнява, духовността му загубва присъщата светлина, постепенно напускат душата положителните емоции – надеждата в Бога, радост, благодушие, упованието на Неговата воля. Зад всеки ъгъл му се привижда бяс. Вярата в бесовете и силите на злото се оказват по-силни от вярата в Бога и Неговия промисъл.

Ние, православните, повече от когото и да било друг чувстваме и разбираме тайната на историческия процес, знаем, че тя е тайна на беззакония, че силите на световното зло са съединени един с друг, но когато вместо с Божието всемогъщество новообърнатият се сблъсква с тази страшна истина, той забравя, че всичко е в Божиите ръце.

Измежду всички ближни, с които сме в общение, най-близък се явява нашият пастир – свещеникът. Ако загубим чувството на дистанция с пастира, ние обезсилваме благодатта на свещенството, което подарява своите дарове само на този, който съзерцава Христа и зад гърба на свещеника. Облягайки се напълно на него, в негово присъствие не допускаме борба с помислите: напускат ни въпросите и изпадаме в някаква духовна разслабеност. Последствията от тази болест са известни – загуба на нравствена свобода, на духовна самостоятелност и излишен критицизъм, като реакция от обожествяването на пастира.

В отношението на новообърнатите към ближните се наблюдава и друга грешка – те се стремят да просветят всички и всеки, който попадне на пътя им. Започва своего рода духовно „инквизиторство“. Ако съвършеният християнин се характеризира с внимателност, тактичност, съобразителност, нежелание да подтиска чиято и да е свобода, то новообърнатият прилича на танк, преминаващ през слушателите. Ето сполучлива картина, характеризираща новообърнатия: хваща някого, който чака на опашка пред обществена тоалетна, откопчава копчетата на жилетката му и му проповядва, игнорирайки неговото, не толкова нравствено, колкото физическо състояние. При това, човекът става сух рационалист. Типичен пример: нежелание да се изпрати в последния му път починал сродник, който не е бил църковен човек. Т.е. новообърнатите често наричат безбожници свои близки, биват парадоксално безкомпромисни, късогледи, егоистични по отношение на тях. Често скъсват родствени, дружески връзки твърде решително, не поради съблазънта да се вмесват в живота им, а поради неразбирането и болката от обидите.

В този случай мекостта, светлото общение с човека са много по-плодоносни, отколкото проявата на подобна прекалена строгост.

И накрая, по отношение на самия себе си. Много често, неправилно възприемащ Бога и Неговия промисъл, новообърнатият изпълнява само първата част от пословицата „Надявай се на Бога, но сам не греши“ – това му остава непонятно.

Често хора, едва повярвали в Христа, коренно променят отношението към самите себе си. Вместо да се стегнат, оправят, да се погрижат за собствената си чистота, за външния си вид, те мислено се оттеглят в тази пещера, където се е спасявал и се спасява, по тяхно мнение, Божият народ. Невчесана глава, неумити уши, раздърпани дрехи, прегърбена фигура, вечен траур под ноктите, отдавна неизмито лице – това е познатият образ на философстващия юноша-християнин, който при излизане в лютия мраз забравя своята шапка-ушанка и казва: „Бог е милостив!“, не забелязвайки как немилостивите симптоми на менингита започват да сковават мозъка му. Отсъствието на духовна разсъдителност, на здраво отношение към своето естество – това е съвсем неправославно отношение, а по-скоро бягство, някакъв извратен будизъм, но не и православие.

Същото се наблюдава и по отношение на собствените способности и таланти. Стремейки се към духовна простота, ние стигаме до толстоисткото опрощение, загубваме живите искри на душата, загубваме знания, които дълго сме натрупвали и след това сами почваме да страдаме, не знаейки в какво точно е нашето служение в Църквата, как да приложим своите умения и сили.

Източник: сп. „Амвон“, бр. 2, август 2005 г.

 

 

 

Светът е лош, защото аз не съм добър

Май 23, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Светът е лош, защото аз не съм добър. Когато аз стана добър, то и светът ще се оправи.

Много е важно човек да осъзнава своята немощ и да бъде искрен в отношенията си с Бога. Например да каже на Бог: „Господи, прости ми, отегчен съм и ми е трудно да се моля“. Господ много обича искреността, добросъвестността, отговорността у човека. Но много често ние отиваме при Бог не такива, каквито сме, а навличаме върху себе си много скъпи одежди от своите оправдания.

Както знаем, Адам и Ева са изгубили Рая не защото са съгрешили, а защото са започнали да се оправдават.

Старецът Паисий казва страшни слова: този, който постоянно се оправдава, има демон за свой старец.

Когато се обръщаме към Бог с такива думи: „Господи трудно ми е да се моля, защото жена ми се държи странно, защото моя колега ме подразни, защото децата не ме слушат и така нататък“ – ние прехвърляме отговорността на когото ни е удобно, но не и на самите себе си.

Някои светии казват съвсем друго: „Светът е лош, защото аз не съм добър. Когато аз стана добър, то и светът ще се оправи“. Добрият Бог очаква от всеки един от нас, не това което ние не можем, а това, което сме в състояние да направим. Господ няма да изисква от нас това, което Той не е посял. Той няма да пита куция човек, защо не е станал спринтьор, неграмотния – защо не е станал писател.

Началото на духовния живот – това е да поправим себе си, това е „да създадем  фабрика за добри помисли“, както казваше старецът Паисий…

Пристигащите за да открият святост на Света гора намират святост, идващите за да разгледат природата откриват прекрасни гледки. Всеки, който идва на Света Гора, намира, това, което е поискал…

Ако аз отида в Москва, ще питам, къде има манастири и църкви, а друг ще пита – къде са тук развлекателните центрове, дискотеки и така нататък. Човек търси това, което му е сродно. Ако ние си сложим черни очила, ще виждаме всичко в черен цвят, ако сложим зелени – в зелен, червени – в червен. Ако аз съм лукав човек, то ще виждам всичко измамно, ако съм добър – ще виждам всички добри, ако съм подозрителен, то ще подозирам всички.


източник: http://www.isihazm.ru

Млади човече, не вярвай във всемогъществото на материята!

Май 22, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

„Но ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда. (2 Петр. 3:13)“


Отново се обръщам към теб, млади човече, защото те избрах измежду всички, към които бих могъл да се обърна; защото ти си по-способен от другите да слушаш словото на Христа, ти си благороден и чист и на атеистичното възпитание не се е отдало да затъмни в теб небето. Ти все още се взираш нагоре, ти все още можеш да чуеш възвишени призиви; твоят полет в небесните простори не може да бъде заключен зад решетките на произволни концепции. В теб още има стремеж към небето, материята не те е направила свой затворник. Затова, млади човече те призовавам седем пъти, защото седем пъти на ден се въздава слава на Бога, както казва псалмопевецът: „Седем пъти на ден Те прославям за съдбите на Твоята правда” (Пс. 118,164).

Днес ще поговорим за небесата и за земята. Няма да те плаша, приятелю, със страшни картини за края на света. Всеки ден смъртта стои пред нашето лице; нейното присъствие е по-задушаващо, отколкото самия живот, по-реално, защото смъртта е нашият ежедневен кошмар. Приятелю, ти живееш редом със смъртта и още не си свикнал с нея, защото си истински жив, много по-жив, отколкото си представяш. В теб са небето и земята…

Спомням си едно стихотворение. Самият поет го четеше от екрана на телевизора. Той държеше ръката си вдигната право нагоре, имаше много въодушевен израз и монотонно скандираше, желаейки да вкара слушателите си в своеобразен транс. Детски хор повтаряше всеки стих – фалшива литания, натрапена от обстоятелствата: „Можеш ли да ни преброиш, небе, по един, по двама, по трима…” и т.н. до десет. Това беше хула, предизвикателство, което поетът отправяше към небето. Стихотворението, което слушах, искаше да каже, че „небето” може да брои поета и онези, които са с него, по един, по двама или по трима дълго и отегчително, но няма да успее да ги победи. Примерно такъв беше неговият смисъл. Поетът беше атеист и привърженик на материализма. Но към кое небе се обръщаше той? Към „небесната твърд” ли, съставена от последователни атмосферни слоеве? Такъв монолог не би имал смисъл. Съдейки по убедеността с която говореше, поетът се обръщаше към Някой, Който можеше да го чуе и дори да го „преброи”. Беше странно, защото нямаше и сянка от персонификация (която би била банална), но той вярваше с цялото си същество, че го чуват и че неговото предизвикателство е героична постъпка. Той се обръщаше към метафизическото Небе, стараеше се да го принизи, да утвърди отрицанието му!

За това небе искам да поговоря с теб, приятелю. „В начало Бог сътвори небето и земята” (Бит. 1:1). Небето и земята, трансцендентното и иманентното, материалната даденост и стремежа към съвършенство; подчиненото на времето пространство и извън пространственото, извън временното, отвъдното битие. От този момент ние носим в себе си тъгата по нашето Небесно Отечество; от началото на времената и до днес ние не сме забравяли нито за секунда, че там е центърът, към който се стреми нашето вътрешно небе. Кажи ми, млади човече, доколко вярваше на натрапчивата идея, която ти повтаряха в училище, по радиото, по телевизията, във вестниците, на младежките събрания, а именно, че произхождаш от маймуната? Ноам Чомски (американски лингвист, баща на универсалната граматика) казва, че „Даже и най-глупавите хора се научават да говорят, но и най-умната от всички маймуни никога няма да постигне това”…

И ето, глас от небето се обръща към теб: „Син Мой си ти!”, и гласът ти говори, както и на Христос, когато Той живял на земята: „Прославих те и пак ще те прославя” (срав. Иоан 12:28). В теб са едновременно и небето и земята, светлината и тъмнината, благодатта и грехът. Зная приятелю мой, че те измъчват въпроси за смисъла на твоето съществуване и за целта на битието на света като цяло. Удовлетвори ли те предварително фабрикувания и властно натрапван отговор на тези въпроси: „Небето е само измислица, всичко съществуващо е материя и тя говори чрез твоите вътрешни чувства”? Тя, материята, е организирала еволюцията по някакви толкова сложни закони, преди съществуването и на най-малката мозъчна клетка, че когато се е появил мозъкът на човека, единственият път, по който тя би могла да разкрие сама себе си, не може да го направи! От самото начало и досега човек се блъска в жалки и безплодни опити да разкрие законите, фиксирани в неразумната материя, във времената, когато все още са царели хаос и тъмнина.

Какво мислиш за такава игра на безумието, която анулира всеки човешки разум, бил той и колективен? Виж, нима най-елементарната логика не изисква да признаем съществуването на разум извън пределите на този видим свят? Но аз те призовавам към още по-висок полет, към пълен отказ от самия себе си, към смелост, която отправя предизвикателство на разума; призовавам те към Бога. Към това, което е трансцендентно спрямо този свят, за да познаеш безкрайното Небе, с неговите духовни радости. Небето, което ти хулеше – то сега е в твоя ад, търсейки те, даже в твоето непреднамерено възмущение и негодувание. Това Небе, с неговата Божествена йерархия, с Божествената Светлина, която се спуска все по-ниско и по-ниско по стъпалата, за да се върне отново към своя източник – Бог, не ни брои по двама или по десет. Защото пред лицето на Небето, приятелю мой, ти не си една от нещастните шесторки, притисната в някакъв механизъм, който те дроби и мачка, но душа, толкова свободна в своите постъпки, толкова достойна, че я ценят, че сам Господ, в Своята ипостас на Второто Лице на Светата Троица, дошъл в света, за да претърпи Разпятие заради теб.

Колко смехотворно може да ти се види сега предизвикателството на поета, който така твърдо вярваше в Небето, че чувстваше необходимост да събере детски хор, подобно на някакъв щит, в подкрепа на своите хулни думи.

Не вярвай, млади приятелю, във всемогъществото на материята! Земята е ограничена, материята ние можем да унищожим за няколко минути, чрез постепенния й разпад до пълното й унищожение и да изчезнем в небитието, ако не признаем Бога. Помисли добре и ще се увериш, че абсолютните твърдения на материализма се опират върху нездрав фундамент. Виж свойствата, приписвани на материята – безкрайност, вечност, привеждането на самата себе си в битие – са чисто духовни понятия. Да отричаш небето, означава да отричаш всичко съществуващо, което не може да бъде възприето от твоите сетива.

Да отричаш духа означава да твърдиш, че в момента, когато си затвориш очите и ушите, светът престава да съществува. И сега, приятелю, искам да ти изрецитирам най-красивата поема, която някога е описвала небето и земята. Това е началото на Евангелието от Йоан: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе” (Йоан 1:5). Как може тъмнината да обхване светлината, материята да задуши духа, атеизмът да отмени вярата в Бога или как можем да загубим желание за свобода поради това, че ни връзват? Небето брои единствено теб и всеки поотделно. Ти си човек – уникална и неповторима същност, скъпи мой приятелю!