Постижение

Ноември 28, 2018 in Беседи, Начална страница, Семейство

Децата, които приемат игрите за истина като подражават на възрастните, преследващи своите въображаеми цели, суетейки и блъскайки се, ни гледат и чакат какво ще им оставим в наследство – безсмислени игри на състарили се деца или мъдро, опитно слово, което преобразява плътта и духа и води до постигане на Бога, Който „дава мъдрост и разум на онези, които Го търсят”?

 

Има два възгледа за постижението: правилен и неправилен. Правилният е да гледаш неизходно вътре в сърцето си, в своето изначално битие, където се намира Бог – истинският Център на Вселената. Неправилният възглед е да насочваш своя поглед към света, към небитието, където всичко угасва и изчезва, където ние губим своята Свобода.

 

При този, който е избрал живота в различни помисли, греховете идват като унищожаващ всичко град и безпощадна буря. А при онзи, който е избрал чистотата на сърцето, благодатта идва като обилен дъжд, напояващ земята.

 

Неизходното пребиваване на сърцето в мислена суета е пълно самоунищожение и духовна смърт. А неизходното пребиваване на сърцето в Бога е пълно унищожаване на всеки грях и вечен Живот в святост и блаженство още тук на земята.

 

Да се погрижим за нашия брак

Ноември 21, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Примери на православна духовност


От въпросите, които ми изпращате много пъти, едно нещо се вижда много ясно, че в крайна сметка сме изоставили нашата връзка. Двама човека са създали семейство, но с течение на времето очевидно са изоставили връзката помежду си и не се интересуват да я направят по-добра. Сякаш животът ни тежи, сякаш са обявили капитулация. И определени пъти сме я обявили, и то с грехове, със състояния, които ние създадохме. Това, което изглежда не ни занимава, са последиците от такива поведения върху децата ни, дори ако децата ни са големи и имат собствени семейства. Това показва нашия провал, тоест нашия грях, защото съществува грях, в онтологичния смисъл на думата, където означава крах. Но вече нямаме куража да се борим, за да го поправим, навярно защото сме егоисти. Бихме могли да сме и разочаровани, но навярно много пъти разочарованието се крие зад егоизма. Вече смятаме, че другият не може да се промени – това не винаги е сигурно – както и не винаги е лесно да се промени някой, когато се е затвърдил в определени състояния и когато в живота му не се вижда перспектива за покаяние, което извира от живата връзка с Бога. Виждате, това е духовната основа, върху която човекът се движи, и тогава е напълно естествено нещата, които създава, да са погрешни, болни, провалени.


Очевидно сме зарязали нашата връзка, т.е. връзката между съпрузите, но и самите себе си, защото човек смята, че той знае всичко, понякога защото не се надява на никаква промяна, но във всеки случай всичко това говори за отсъствие на вяра. Защото в живота на истинския християнин всякакви трудности стават поводи за духовна борба, стават поводи за освещение. Виждате, че понякога съществува нещо болно, гнило в нашия корен, и оттам произлиза нашето поведение. Нашето поведение не е без тълкувание, а всичко има обяснение. И ако реално искаме да променим някои неща, трябва да се опитаме да навлезем в тълкуванието на нещата.


Нека обаче видим един друг въпрос. Когато даваш всичко на съпруга си и вместо това получаваш унижение и неверие, как трябва да реагираш? Тъжен въпрос. Още по-тъжно е състоянието, което се крие зад въпроса. Ще повторя това, което казах в началото. Нека изследваме облика на мъжа, на този съпруг, на когото неговата съпруга му дава всичко и той й отвръща с унижение и невярност. Важно е да изследваме този тип човек, защото за съжаление не е рядко срещан. Такъв тип хора, за съжаление, често срещаме. И първият извод, който правиш, особено когато живееш ситуацията отблизо, е в колко голям хал завършва егоизмът на човека. Защото такова поведение показва един крайно антипатичен и болен човек, както ще видим по-нататък. Вероятно той се мисли за важен, но всъщност е един провален човек. Защото, първо на първо е неспособен да се трогне, да се трогне от съпругата си, след като се е оженил за нея, и да я обикне.


Сигурно още в началото въобще не се е трогнал. За съжаление имаме такъв тип хора, които в даден момент, виждайки дразненето на съпругата, й казват изключително грубо: “Аз се ожених, за да имам нещо като мед. сестра, да се грижи за мен”. Разбира се, този човек проявява и някои други черти. Той унижава своята съпруга, защото само тогава се чувства важен, и това е трагично, защото неговият провален живот го кара да се чувства изключителен.


Когато стигаш дотам да унижаваш другия, и много повече твоята съпруга и навярно и майка на твоите деца, това показва невероятен комплекс за малоценност, който има конкретният човек. Защото, когато искаш да понижиш другия, го правиш само и само защото искаш да се види твоята височина. Ругаеш, унижаваш, обиждаш, за да покажеш, че ти си мъжът и накрая показваш, че си „мъж” в кавички. Защото, въпреки годините, които са минали, този човек не е нищо друго, освен едно „мъжле”, което се опитва да се представи за мъж. Тоест един тип, който се опитва да се представи за господин, но остава един тип и реално явява това, защото нашият народ много мъдро казва: „Че всеки дава това, което има.“ Затова, когато един човек спрямо който и да е негов ближен – много повече повтарям спрямо съпругата си – спрямо майка на децата му, проявява унижение и се държи по начин, където я унижава и дори й изневерява, това говори за един болен човек, който по погрешни начини се опитва да преодолее вината и усещането за собствения си провал.


Изневярата от друга страна е акт на лъжлива смелост. Този тип хора, които създават връзки, в действителност се опитват да убедят себе си, че са важни. Ако сте разбрали правилно, този тип хора се опитват да утвърдят себе си. И не разбират, че за другата госпожа, с която са създали връзка, не са нищо друго, освен обект за експлоатация. Те смятат себе си за важни, но другата госпожа си играе с тях, експлоатира ги, държи ги под ръка. Виждали сме и сме преживели много такива реалности и картини.


Един човек, който унизява своята жена, която му е отдала себе си, която му прислужва и стои до него, докато той самият е роб, низш роб, си мисли, че е свободен. Това какво означава? Позволете ми думата, реално е смешник, той е един пропаднал човек, който чрез унизяването на съпругата си и създаването на извънбрачна връзка се опитва да покаже, че е важен, но от това се вижда колко е пропаднал, когато в крайна сметка това не го безпокои, особено ако има и деца. Може да са големи, но и те се нараняват, защото този човек е техен баща, обичат го, защото децата имат голяма чистота, макар и понякога да стигат до своята граница и не могат да търпят. Познавах такива деца, които обвиниха майка си, защото изтърпя такъв тип човек, който по грешка беше техен баща. Простете ми за твърдостта на моите думи, но това е единственият начин някои да се събудят, както и защото някога трябва да опишем точно нещата. Защото, когато един човек не може да почувства децата си, не може да почувства човека, който е живял заедно с него и е родил неговите деца, той е един безчувствен човек. Какво друго би могъл да е? Каква друга ценност би могъл да има?


Разбира се, въпросът има и продължение. Съпругата пита: как реагираш спрямо един такъв човек? Самият въпрос показва, че тази жена има търпение, най-малкото досега, защото състоянието, което описва, за съжаление не е нещо моментно. Сигурно е живяла в такава атмосфера на унижение, за да знае, че съпругът й има извънбрачна връзка. Как реагираш? Бих казал просто, човешки, богочовешки. Отговорът не е лесен, не съществуват рецепти, това зависи от издръжливостта на самия човек. Ние можем да кажем много просто, че дори Евангелието смята изневярата за причина за развод. Разбира се, съществуват хора, които са проявили търпение и посрещнали с голямо търпение не само такива, но и други по-лоши поведения. Добре би било да прочете романа на Пападиамантис „Бракът на Карахмед”. Там ще видите една друга страна на нещата, която докосва богочовешката; където един брак, дори провален, става път за освещение на човека. Има жени, които превъзмогнали себе си и накрая почувствали, че до тях има един болен човек, реално един нещастен човек, който си мисли, че е важен. И те извървели пътя на добродетелта и на освещението. Никой обаче не може да сложи върху другия човек една тежест, която той не може да повдигне. Затова казах, че отговорът на този въпрос зависи от конкретната личност и оттам нататък човекът се моли, търси по-конкретни съвети, а не съвети по радиото, говори със своя духовник, прибягва към Църквата, обяснява по-подробно ситуациите и ако той може да вземе решението, го взема, и съответно с неговото решение, сила, целите на живота си, дава отговорите на себе си. Да, животът е подвиг, борба понякога трудна, но в крайна сметка зависи от перспективата на човека. Нашата перспектива в Църквата е нашето освещение. Господ ни предупреди, че „През много скърби трябва да влезем в царството Божие”, всеки претегля нещата. Но това, т.е. начинът, по който една съпруга третира такъв тип съпруг, като този, който описахме, не опровергава окаяното състояние на съпруга. Разбира се, понякога има жени, които проявяват саможертва и търпение. Саможертвата и търпението естествено не са упражняване на насилие спрямо себе си, защото тогава ще се разболеем. Тези неща могат да съществуват и да функционират естествено, когато са начини и пътища за постигане на същностни цели. Тогава вече човекът без да се измъчва, а борейки се и в трудни стадии на болката, постига това, в което другият се е провалил. Понякога този път може да накара другия да се поправи и това е причината, по която определени пъти говоря твърдо за някои типове хора, защото техните дела са много по-коравосърдечни от думите ми и бих се радвал твърдостта на моите думи да пробуди някои хора. Понеже и това е ставало в живота ми, затова определени пъти настоявам да описвам състоянията такива, каквито са, а не да галим хора, които не трябва да галим, а да им казваме истината лице в лице.


Друг интересен въпрос, който бе зададен, е следният: какво става с религиозното възпитание на децата, когато единият родител е еретик, а другият православен?


Това наистина е един проблем, който слушателят поставя. Моят въпрос е дали проблемът е съществувал от началото, или се е появил по-късно? Защото, ако е съществувал от началото, православният човек би трябвало да очаква, че ще се яви този проблем. Разбира се, определени пъти другият ни уверява, че ще уважи нашата вяра и децата ще бъдат отгледани като православни, но това уверение не знам каква стойност има. Ако проблемът е съществувал от началото, този въпрос какъв смисъл има? Лекарите казват, че превенцията е по-добра от терапията. Ако проблемът се е появил по-късно, тоест ако в течение на брака единият от двамата съпрузи е приел някоя ерес, навярно нещата са по-трудни, защото в такива случаи се крие фанатизъм. И вероятно този човек ще иска да наложи и на децата си този свой път. Сега, ако искаме да разгледаме по-подробно този въпрос, би трябвало да се запитаме, дали различността е повод за сблъсък и претенции върху децата. Тоест дали хората – двамата съпрузи, които имат различна вяра – влизат в конфликт поради това, дали се опитват да обяснят на другия, че той е в грешен път и дали този конфликт включва и децата. Тоест дали всеки се опитва да даде религиозното възпитание, което иска, дали всеки от тях се опитва да наложи на децата неговата вяра и дали успоредно с това се опитва да принизи вярата на другия. Виждате, така от детските души правим театър и арена на нашите спорове и дори зовем малките деца да заемат позиция. Доколко е лесно това за тях? Едно детенце обича и баща си, и майка си и ако бащата и майката се сблъскват по толкова съществени теми, тогава детенцето наистина е нещастно. То е нещастно, защото родителите му се карат, нещастно е, защото всеки се опитва да се наложи над него, да му наложи неговото мнение, нещастно е, защото единият родител принизява другия, вярата на другия. Трябва да кажа, че в този случай и двамата родители са незрели, защото играят с душевния покой на децата си. След като имат различни пътища, нека да запазят неутралитет спрямо децата си, нека оставят техният живот и поведение да посочат на децата какво да избират докато станат големи и могат сами да имат правилна преценка.


Съществува още един въпрос. Има ли поле за действие на православния родител? Защото другият може да има различна вяра, но да е безразличен към вярата си и да не възпрепятства православния родител да даде религиозното възпитание на децата. Да не възпрепятства другия родител да води децата на молитва, в църква, на Причастие. Но ако и от двете страни настояват, тогава резултатът ще е объркването на децата. И най-вероятно децата да отхвърлят вярата и на двамата и накрая да се терзаят, защото родителите им са били „благочестиви”. Тук поставям думата в кавички. Благочестието, когато не се преживява със свобода и уважение към другия и вярата на другия, е болно благочестие, където и да се преживява.


Разбира се, има значение и какъв еретик е другият. Коя е неговото изповедание? Някое християнско изповедание? Някоя друга религия? Или някоя организация? Защото например йеховистите не са религия, а организация. Народът ни в тези неща казва нещо много просто и мъдро, по-добре човек да предотвратява. Разбира се, не можем всичко да предотвратим, някои неща обаче можем. Когато не ги предотвратим, докато можем, тогава е естествено да дойдат проблемите. Когато обаче не можем да ги предотвратим, тогава какво остава? Това, което остава на православния вярващ, е да преживява автентично православната си вяра, да има истинна православна духовност без религиозен фанатизъм и да посреща този проблем с търпение, молитва, което означава доверие в Бога и най-важното с неговия пример. Със светлия пример, с примера, който вдъхновява децата, с примера, който от само себе си говори и дава отговори на децата. Защото това, което има значение, е плодът на вярата ни. Ако плодът е нашето освещение, нашето благородно сърце, тогава дори в началото да изглежда, че губим играта, нашето доверие, истинното и живо доверие към личността на Христос и на Света Богородица обаче ще доведе до резултат – децата ще разпознаят истината и това не е една теоретична мисъл, а нещо, което идва от опита, тоест от примерите, такива, като тези, които споменахме. Помнете, че вярата никога не е някаква идеологическа ориентация, а живот, свобода, любов, вярата в Христос е състояние на живот. Не мога да убедя другия, че това, което аз вярвам, е правилно, ако нямам правилно отношение спрямо всички, дори спрямо съпруга, който се намира в ерес и в заблуда. И, разбира се, при едно такова настояване е изключено да убедя някога и съпруга, че е в заблуда.

Разбира се, един човек, който се движи правилно в живота, колкото е по-добър спрямо един еретик и особено един фанатизиран човек, толкова повече той го хули, защото чувства, че губи играта. Но в крайна сметка ние искаме както нашето освещение и Божията благодат в живота ни, така и да спечелим и нашите деца. Може да не ги спечелим като малки, а да ги спечелим като големи. Затова нека доверим тяхното спасение на Христовата любов и Христос ще намери пътя.


Една слушателка пита и ни пише, че нейният съпруг има много странно поведение спрямо децата си, когато направят някаква беля или стаята им е разхвърляна. Той постоянно им казва, че ще смени дома си, но резултатът е, че самите деца използват същите думи, когато се карат, и така ситуацията става много напрегната. Първият ми коментар е, че е жалко хора, които са станали родители, да бъдат толкова объркани и смутени. И не разбирам някои неща в този въпрос. Какво означава, че им казва, че ще смени дома? Има предвид, че сам той ще напусне дома и ще отиде да живее самичък? Има предвид, че ще ги заведе в един по-добър дом, където децата няма да го замърсяват и ще внимават? Какъв смисъл има тази заплаха, защото така изглежда? Заради белите на децата ще смени дома, ще се махне и ще ги остави така? За съжаление, това е още един случай на баща, който не може да застане достойно пред децата си и не знае как да говори с тях. В тази история незрялост имат родителите, а не децата. Децата са естествени, не е странно децата да са неподредени. Децата много пъти се карат помежду си, както и не е странно да са разхвърляни в стаята си. Тези, които имат отговорност за всичко това, са родителите, не децата. Поведението на бащата в този случай, не зная дали и на майката, изглежда неестествено. Отговорът е изключително прост. Родителите, първо, трябва да си съдействат, трябва да оценяват правилно нещата, т.е. да разберат колко полезно ще е за децата да се научат да си подреждат стаята. Проява на погрешно възпитание ли е да обясняваш на детето си, че стаята му трябва да е подредена? Това е добро предначертание за бъдещето на децата. Защото разхвърляността не е присъща за здравата личност. Малките деца обаче са такива. Възрастните обаче какво правят? Как им говорят, как им обясняват? Защо това да се махна от вкъщи и или да сменя дома да е решение? И какво ще стане, ще сменят дома си, себе си няма ли да вземат с тях? Дали проблемът е в дома, или в хората? Един дом, който навярно сме опустошили с нашата небрежност, дори да го оставим и да отидем в друг дом, но вземем нашето собствено аз – така, както е било в стария, с това няма ли да направим същите неща и в новия дом? Виждате колко объркани човеци сме. И проблемът в дома ли е? Стаите сами ли стават разхвърляни? Следователно проблемът не е да сменим дома, а характера, да променим поведението ни. Децата използват едно такова състояние, защото реакцията на бащата не е светлина, която ги просветлява какво да правят, защото въобще децата не трябва ги заплашваме, за да им покажем това, което е правилно. Говорим им, разговаряме с тях, понякога оставяме да изпитат последиците, защото например, когато едно детенце има разхвърляна стая, на другия ден ще търси да намери тетрадката си, за да отиде на училище, и няма да я намира, и ние ще го оставим да не я намери, това да му „струва”, да се изложи, защото тогава ще се поучи от своето поведение. Следователно не оставяме нещата на никъде, защото това говори за неспособност да поемем нашата отговорност.


Един баща, който се държи по този начин, в най-добрия случай е баща, който не е поел своите отговорности. Той е баща, който е несигурен, баща, който не се е замислил какво възпитание ще даде на децата си и ги оставя реално на тяхната участ.

От въпроса се вижда, че тази история става повод за сблъсък със съпругата и е логично да има сблъсък. Първо, защото съществува разногласие, второ, защото съпругата констатира, че съпругът и бащата на децата не поема своята отговорност, а когато човек не поема своите отговорности и на работното си място, тогава и службата не „върви”. Когато в едно семейство родителите не възприемат тяхната роля, семейството „не върви” и за съжаление цената се плаща от децата, които може много да се отклонят от правилния път, след като не са имали отговорни родители, които да им поставят граници, защото този, който казва, че децата не се нуждаят от граници, не знае какво става с него. Децата са много по-разумни от нас, имат нужда да им поставим граници, чувстват по-голяма сигурност така и фактът, че им поставяме граници, показва, много просто, че комуникираме и общуваме с тях. Не поставяме полицейски граници. Обясняваме на едно дете, и с това искам да завърша, когато някога бях директор на едно училище, за да преодолея проблема с отсъствията, попитах учениците и ученичките кой е отговорен, когато едно дете отсъства цял ден от училище? И казах, че отговорността е на семейството ви. И ако това продължава, тогава трябва да се поинтересуваме какво правите, защо? Ако дойдете на училище, но избягате и отидете в кафенето, и ако по пътя ви удари един автомобил, вашите родители ще ни поставят на съдебната скамейка за проявената небрежност спрямо тяхното дете. Ще ни кажат: господа, доверихме ви нашето дете, а вие безконтролно и безразлично не се погрижихте за него, детето ни отиде в кафенето, и, дете е, така му е дошло, но вие къде бяхте, възрастните, какво правите? Да помните – им казах – че има учители, които са в затвора години наред, понеже отишли на екскурзия с децата, седнали да пият кафе и някои деца – една стара трагична история в Крит, влезли в кораба, не знаели (да плуват) и за съжаление се удавиха. Затова, деца мои, им казах, ако бягате от час, следобед ще пия кафе във вашия дом. И понеже децата бяха казали, че са верни и в обещанията, и в границите, които очертахме, те наистина спряха с бягствата. Нещата са прости, но ние не сме прости.


Накрая едно нещо искам да пожелая, поне сега да поемем нашите отговорности, да се погрижим за нашите отношения, да се погрижим за нашия брак, да се погрижим за нашите деца, защото благословението идва чрез труда.

 

 

превод: Константин Константинов

 

За да бъдеш родител е нужно сърце

Ноември 1, 2018 in Начална страница, Семейство

 

Духовният живот е борба

Когато един баща си отиде от семейството, такава загуба не може да се поправи с нищо. Ако детето расте с баща до себе си, то тогава ще бъде едно щастливо дете. В наше време такива са много малко. Има много, които растат с втори баща, други съвсем без баща. Нямат мъжки пример пред себе си, как да израснат като едни силни, великодушни и благородни мъже. И не само момчето не знае какъв да бъде, но и момичето няма пример какъв трябва да е бъдещият й мъж. Такива качества има един професионален треньор, особено от старата школа. Разбира се, не от спортове като карате например, които целят преди всичко да предизвикат болка. Още повече, че у подобни треньори няма прословутата съветска закалка. Тя присъства по-скоро в спортове като класическа и свободна борба, самбо, джудо. Защото в съветско време, ако треньорът разбере, че си набил някого на улицата, ще те предаде на милицията и незабавно ще те изгони от отбора. И още от самото начало треньорът ти обяснява това.

Аз живея извън града, там един дарител построи храм във вилната зона, огромна сграда с мазе, с къща, прекара газ, заплати за всичко. Но никой не го посещаваше, през ж.п. прелеза имаше селище, но да се пресече оттам беше неудобно. Там имаше малък храм, препълнен с народ, беше задушно, горещо. Но до тук пък бе прекалено заобиколен път, неудобен за енориашите. И тогава с настоящия настоятел, той бе още дякон, решихме да създадем секция по самбо. Закупихме тепихи, постлахме ги направо под храма. И, започнахме, първо 30-40 минути Закон Божий, после спорт за децата. Намерихме забележителен треньор, ветеран от Афганистан, удивителен мъж, истински благороден, спокоен, тих и великодушен воин. А през това време, дяконът, неговата съпруга, катехизаторът или аз разговаряме с родителите. За мен това бе чудесно, децата се занимават, а пък ние пием чай и разговаряме. И след 7-8 години по неделите стана трудно да влезеш в храма от народ. Идват с коли, с автобуси. Деца – много. И не само през летния сезон, а и през зимата, причастяват се по 150-180 души. Всеки неделен ден има голямо присъствие. И всичко започна с ония уроци по самбо. Когато вършиш всичко от сърце и се занимаваш с младежите и децата, резултатите не закъсняват. Но заедно с това се извършва и едно възпитание по мъжки. Което е особено важно.

Има ли служение – има и дар от Светия Дух

Какво още да ви споделя от личния си опит? В църквата – ако семейството на вярващия човек е в нея, няма служение, което, ако се носи като такова, като служение на Бога, човек да не получава помощта на Светия Дух. Или – има ли служение, има и харизма, има дар от Светия Дух. Но при условие, че човек не върши това с гордост, а със смирение. Това важи и за духовната проповед, и за възпитанието на децата, и за всичко. Затова, дори и да сте израстнали без баща, и да са ви възпитавали по какъв и да е начин, ако се смирявате, ако разбирате всичко като едно служение – то Господ ще ви помогне, нещата ви ще се наредят. Именно заради това при ръкоположението епископът казва за Божията благодат: „Да укрепи всяка немощ, да изцели и да допълни“.

И родителството – майчинско и бащинско, е служение Господу, и тогава Той ни помага. Но много по-сложно, значително по-сложно е когато сте расли в семейство без единия родител. В този случай ви липсват поведенчески примери. Но и тогава нещата ще се наредят, ако имате служение.

Ето, моята съпруга, прекрасна жена, е израснала без баща. Той я изоставил на тригодишна възраст, бил пияница, не плащал издръжка. А майка й… там имаме само лоши примери, оставили й спомени като незаздравяла рана. Една майка, стояща в три часа през нощта на прозореца, крещяща: „Ей сега ще се хвърля!“ Ужасно. Жена ми е получила възпитание от чичо си и баба си. Откъде да вземе пример за родителство? За нея всяко дете е индивидуално, особено. Не съвкупност. Тя е дребничка жена с представете си, шестима сина и две дъщери. По-големите са като канари. Звъня й по телефона: „Ще остана в събота вечер да пренощувам в Москва“. А тя ми казва: „Изоставяш ме, тука съм като в казарма, всички дойдоха, изядоха всичко, ометоха хладилника“. И тя тича за всеки поотделно, защото знае кой от какво се нуждае, кой боледува, кого трябва да наглежда, кой с какво не може да се справи, на кого се е случило нещо лошо.

Многодетното семейство е като камион, натоварен догоре

Днес има истинска епидемия от психически разстройства. А що се отнася до депресиите – те ни връхлитат като цунами, всичко опира до свръхинформационния поток, който ни залива ежедневно. Веднъж разговарях за това с един наш знаменит психиатър, вярващ човек. Каза ми, че ние просто не можем да си представим мащаба на катастрофата, която се изправя над нас. Човечеството не се е сблъсквало до този момент с такава. В един миг детето ви, до този момент силно, успешно, се срива. Тогава трябва да оставите всичко настрана и да поговорите с него. И затова многодетното семейство е особено уязвимо, то може да се оприличи на тежкотоварен камион, напълнен до предела. Той работи на пълна мощност и не можете да качите нищо друго на него. Ако имате само едно-две деца, и някое се разболее, можете изцяло да му обърнете внимание. А при многодетните изобщо не съществува такава възможност. Не е като да се лишиш за малко от почивка или сън. Нямаш никакво време. Ето, веднъж забелязах, че за тия 2-3 месеца нито веднъж не съм заставал пред огледалото да се среша. Просто така става, на бегом се вчесваш криво-ляво, като междувременно държиш между рамото и ухото си телефона и говориш. Но все пак Божията благодат не те оставя. Ако вие давате всичко от себе си за тези малки душички, то Господ ще ви подскаже какво да правите и какво да не правите.

В пубертета много неща трябва да се изтърпят

Да, тогава много неща трябва да се изтърпят. Ако вземете да наказвате едно 15 годишно дете за всичко онова, за което сте го наказвали преди, то трябва да бъде непрекъснато наказвано. И връзката между вас ще бъде загубена. В тази възраст то постоянно прави грешки, провокира ви. И понякога трябва да си дадеш вид, че не си чул и забелязал нещо, да го обърнеш на шега. Но е сложно – по-малките ще те питат: татко, защо му разрешаваш еди-какво си, а на мене не? Разбираш, че всъщност трябва да го накажеш, а не да се правиш, че не си забелязал. Защото иначе връзката ще се скъса. Разбирате ли, многодетното православно семейство е сложна конструкция. Някои деца са израснали повече, други са още много малки. Възникват въпроси, които не са лесни за разрешаване.

Все пак, на първо място Господ ще ни помогне. На второ място, ако имаш истинска, правилна родителска любов, а не собственическа, тя винаги ще се връща. Виждал съм такива семейства с нормално възпитани деца, които обичат родителите си защото са били обичани и се грижат за тях. Ако имате няколко деца, раздавали сте се за тях, като сте ги възпитавали, израстили, обичали, след това не е важно имате ли пенсия или колко е тя. Като някога в миналото. Децата ще имат желания да са с вас. При нас има такива семейства на православни свещеници, в които децата спорят помежду си при кого да живеят възрастните им родители. Въпреки, че това ще бъде в някаква тежест за тяхната свобода и ще трябва да се ограничат в нещо. Но те го искат. Баща им живее с тях като един от старозаветните патриарси. Нищо, казват децата му, татко ще поживее с нас, ще се смирим, но пък той ще се радва на внуците си. Това е едно златно време.

Ако посеете любов, тя обезателно ще израстне и ще се върне при вас

И ето, интересно е, че когато има правилна любов, тогава няма да възникне проблем, ако мама или татко влязат в семейството ми. Когато обичаш със смирение, постъпваш по правилния начин – това е основен принцип. Идва дядото при своите внуци, и всичко си е в реда на нещата.

Помня, веднъж когато дъщеря ми беше на 8 годинки, бях се разболял. Дойде при мене, взе да ме гали и да ми говори: „Татко, когато остарееш и си в болницата, ще ти нося портокали“. Така хубаво ми стана. Ще съм в болница и ще имам много портокали, дори ще мога и да раздавам. Разбира се, любовта се връща. Затова Господ е казал: „Каквото посееш, такова и ще пожънеш“. И Го е казал не само за греха. Ако посеете любов, то тя обезателно ще израстне и ще се върне при вас. Особено когато децата станат възрастни и видят колко е тежко на връстниците им. И разбирате колко много ви е дадено и започвате да го цените. И пак се нуждаете от родителския съвет.

При нас, за съжаление, се получи така, че нямахме баби и дядовци, които да ни помагат, и всичко оставаше на наш гръб. Но знаете ли за какво са важни бабата и дядото в едно семейство? Ако, разбира се, са християни, това са хора, в които страстите са вече утихнали, те са хора с голям жизнен опит, и те създават атмосферата в семейството. И вие ще бъдете много благодарни, ако те участват във възпитанието на децата. Защото са по-зрели и с по-голяма практика.

Обикновено свекървата и съпругата делят между себе си обичта на мъжа и сина. А любовта на майката и на жената – те са звук и мирис, разбирате ли, те могат да пребивават в едно и също пространство и да не си пречат. Те са различни по природа и ако си пречат, то е поради гордостта и самолюбието, на кого любимият мъж посвещава времето си. А ако обичаме със смирение, с любов – служение, то тогава нищо няма да ни пречи.

Кое е най-радостното в земния ни живот? Най-голямото ни съкровище, това са хората, които ни обичат. Няма нищо по-ценно от това. Това не се купува, не се намира, не се придобива. И ако си възпитал правилно децата си, ще имаш богато съкровище. Любовта към теб ще се пренесе и на внуците ти. Ще бъдеш богат. Така че, не трябва да се страхуваш. Сега ние се сблъскваме с тия, които влизат в противоречие с парадигмата на самореализацията и с децата, които ни пречат.

В нашия храм има един много възрастен човек, чиито родственици са доктори на науките, работели в един и същи институт. През 60-те години решили, че няма да имат деца и ще се посветят изцяло на науката. После институтът бил закрит, науката приела друг облик, научните им степени останали, но ето какво казва днес този човек: „Не мога да стоя у дома им повече от половин час, толкова е тежко. Може би са били без покаяние, може би са правили аборти, не знам. Но обстановката там е такава, че просто не искам да оставам дълго“. И какво – постигнали са пълна професионална реализация, но и самотна старост. И това е много страшно.

Ами, ако, не дай Боже, имаш старческа деменция? Напълно възможно да се случи. И тогава децата ще те търпят, ще те хранят с лъжичка, ще ти сменят памперса, подлогата изпод теб. Ако сме ги възпитали с любов и радост, те няма да ни чакат с нетърпение кога ще умрем, а ще се грижат за нас с любов и уважение. Нали когата са били малки, мама също ги е хранила с лъжичка и им е изнасяла гърнето. И сега, дошъл е редът да си върнат дълга. А сега, имате ли някакви въпроси?

 

превод от руски език

 

 

 

 

 

Причини за хаоса в брака

Октомври 30, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Неподхождащи си съпрузи

Днес много бракове се разпадат, позовавайки се на „несходство на характерите”. Зад тази фраза се крият всякакви различия, които произлизат от многообразни несходни черти сред съпрузите. Защото, както вече подчертахме, в брака е наложително съгласуването на определени основни фактори – както душевни, така и телесни, за да просъществува съпружеството. Ще споменем някои елементи, които често пъти подчертават несходството на две лица и които по правило водят брачната връзка до криза.

Един основен елемент е възрастта на съпрузите. Някои хора, за щастие малцина, сключват брак с лица, с които имат голяма разлика във възрастта. Биологичните правила казват, че жената узрява по-рано от мъжа. Затова в брака е прието жената да е по-малка от мъжа. Разликата във възрастта на двата пола варира до десет години. Приема се, че брак може да се сключи между две лица, чиято разлика във възрастта стига до десет години, доколкото, понятно е, не става въпрос за хора в напреднала възраст. Също така е понятно, че мъжът трябва да бъде по-голям по възраст. Въз основа тези дадености, можем да кажем, че определени съпружески двойки започват делото на брака, бидейки безразлични към голямата разлика във възрастта, която ги дели. Не говоря за безсрамни случаи на остарели богаташи, които се женят за млади жени, а за случаите, където или мъжът е значително по-малък от жената или е с много години по-голям от нея. И в двата случаи има опасност бракът да се поклати, защото или няма да имат деца, които, както се признава, са свързващото звено между съпрузите, или защото ще се появи дисхармония във всички полета на семейния живот. Резултатът, т.е. кризата на брака и разводът няма да закъснее да се появи.

Друг момент на дисхармония в отношенията между съпрузите е разликата в образованието. Този фактор играе значима роля в тясното взаимодействие между съпрузите. Разбира се, ние не твърдим, че е задължително преподавател да сключва брак с преподавателка и интелектуалец с интелектуалка. Въпреки това някак не подхожда преподавателка да се ожени за човек с основно образование или писател с неука жена. Там, където е станал такъв експеримент, се видя, че факторът на едно повече и или по-малко сходно образование сред двамата съпрузи не трябва да се пренебрегва. Защото в противния случай рискуваме да няма най-малкото минимално разбирателство между съпрузите. Тъй като мъжът е глава на семейството, е нормално той да притежава по-високи образователни качества в сравнение със съпругата, естествено без това да има абсолютен характер. Това е правило, което естествено може да има изключения, но в основата си е правилно.

Често пъти неподходяща двойка е и тази, която вдига помежду си една „китайска стена”, която отделя богатството от бедността, знатния от незнатния произход, доколкото тази разлика се изтъква от едната страна. Смятаме, че една успешна двойка съпрузи, която утвърждава своя брак върху нелицемерната взаимна любов и вечните евангелски нравствени принципи, никога няма да погледне и да търси разлики в произхода или във финансовото състояние. Но определени пъти, когато любовта охладнее или се намесят други фактори, обикновено роднини на едната или другата страна, сватове и роднини, тогава тези разлики се подчертават и раздуват, за да повлияят брачната връзка и да създадат пропуквания в брака. Тогава се открива, че двойката не си пасва, защото, докато младоженецът произхожда от аристократичен род, булката е от село, или докато тя е дъщеря на богат човек с много пари и имоти, младоженецът е служител на баща й и т.н. Тук има едно правило, което може да спаси положението. То гласи, че такива различия трябва да се пренебрегват и съпрузите, както и онези, които ги обичат и искат тяхното добро, трябва да забравят тези подробности и да градят тяхното семейно гнездо с взаимна любов и доверие. Когато обаче не съществува такава нагласа, тогава рано или късно несходството ще се появи на хоризонта и ще застраши трайността на брака. Тук трябва да отбележим особено отговорностите на родителите, които обикновено се хващат за такъв тип различия, за да всеят плевели сред своите деца.

Намесата на чужди фактори

Основните фактори, които определят семейството, са два: мъжът и жената, съпругът и съпругата. Те двамата ръка за ръка ще извървят техния общ път и ще почувстват заедно и скърбите и радостите в живота. Техният дом ще е собственият им дом. Затваряйки вратата, ще остават сами с реалността, ще хвърлят маските, които евентуално носят навън съобразно социалните условия и изисквания, и ще посрещнат проблемите с постоянство и търпение. Никой друг освен тях двамата няма да знае техните тайни сълзи, въздишки и скърби. Главно те двамата трябва да понесат тежестта на техния кръст.
Всички други роднини, приятели и познати не престават да бъдат трета страна, т.е. лица, които стоят извън семейството. Колкото и да е тясна връзката, която ги свързва с двойката съпрузи, никога не е възможно да проникнат най-вътре и да изиграят цялостна роля в техните семейни въпроси. Защото, ако това стане, тогава бракът често стига до криза.

Най-голямата щета в този случай нанасят сватовете, т.е. родителите на единия или на двамата от съпрузите, и най-близките роднини, т.е. братята и сестрите. Тези хора не могат да разберат, че тяхното дете или брат вече са създали свой дом и са започнали нов живот, който има характерни задължения. Нека вземем за пример случая с някои родители, където те, особено майките, не могат много добре да асимилират, че техният син или дъщеря са създали семейство. Те продължават да живеят с лъжеусещането, че нищо не се е променило с това, че снахата е влязла в дома. Тяхната любов към детето им е толкова голяма, че не могат да повярват, че сега ще го загубят. Това става по-осезаемо, когато по различни причини се налага младите съпрузи да живеят при родителите (на единия от тях). В този случай, в който тяхното дете не е сменило дома си след брака, много майки продължават да гледат на него както преди, когато е бил неженено, тоест като изключително тяхно. Те не само го гледат така, но и се държат по аналогичен начин, нещо, което непременно създава проблеми. Ситуацията се влошава още повече, когато майката е силна личност, която не се задоволява просто с това да изрази своята любов към детето си, а настоява да се меси активно в техните семейни въпроси, като начертава линията, която трябва да следва младото семейство. Тази намеса, която противоречи както на Божия закон, така и на природата на брака, води с математическа точност до развод.

Преди всичко Божият закон определя, че поради брака „човек ще остави баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат двамата една плът” (Ефес. 5:31). С други думи, чрез брака естествената връзка, която съществува между детето и родителите, постепенно отслабва и детето отдава своето предпочитание на своята съпруг/а. Сега в неговото сърце централно място заемат вече не родителите, а съпруга/та, който/която Бог е поставил до него/нея. Това казва Божият закон. Разбира се, без това да означава, че родителите трябва да бъдат отхвърлени или да останат без съответната грижа, ако нямат начин и средства за преживяване, а подчертава едно основно правило, че съпругът принадлежи първо на своята съпруга, а след това на своите родители и роднини. Това е естествено и логическо правило. Намесата на родителите в нозете на техните оженени деца ощетява последните. Несъмнено родителите ще отидат на гости на децата си в техния нов дом. Ще се радват на своите внучета. Ще обядват заедно от време на време. Но не повече от това. Те не трябва да се месят във вътрешните въпроси на съпрузите, нито да настояват да играят роля на ръководители на снахата или на зетя. Защото един такъв стремеж оскърбява снахата или зетя и оставя облаците на недоволство свободно да засенчат небето.

Същата злина може да се получи, когато съпрузите и след сключването на брака продължават да зависят от своите близки. Преди време в моята канцелария дойде една госпожа. Тя се оплакваше, че нейният мъж толкова много е привързан към братята си, че те реално определят пътя на техния семеен живот. Той не прави нищо ако не ги попита. Те са негова слабост. Освен че дава много от парите си за подаръци на своите братя и племеници, пренебрегвайки основни нужди на неговото семейство, той буквално слуша всята тяхна дума и мнение. Резултатът бе, че съпругата се огорчаваше, оставаше в периферията и чувстваше задушаващия обръч на рода на мъжа си около нейния брак. В други случаи роднините се месят по грозен начин в делата на съпрузите, отправят обвинения към съпруга, който не е от техния род, и така минират брака. Някой ще стъпи върху мините и домът ще се вдигне във въздуха.

Както виждате, нещата не са прости. Намесите на близки лица във вътрешни въпроси на съпрузите повечето пъти вредят, а още повече когато стават системно. Затова е нужно следното нещо. Младите двойки и техните родители и роднини трябва да разберат, че вече има едно ново семейство, което трябва само да ходи в живота. Роднините и приятелите могат да им помогнат отдалеч в първите стъпки. Но е нужно внимание. Отдалеч и с разсъдителност. Защото, ако някой „мине границата”, ще – не ще, ще стане саботьор на семейното щастие и предтеча на развода.

Липса на дух на търпимост и взаимно разбиране

В брака не рядко има сблъсък между два егоизма. Преди всичко всеки от съпрузите иска да прави онова, което мисли, че е правилно. Единият подценява ценността на другия и се стреми да му наложи своето мнение. След това надценява своята ценност и не признава, че прави грешки. Смята себе си за съвършен. За всяко зло, което става, хвърля тежестта върху другия. Така обаче той съди едностранчиво и амнистира своите грешки, а в същото време обвинява другия. Когато другият е снизходителна и търпелива личност „казанът ври, но не се пръска”. Например жената седи самичка и плаче за поведението на своя съпруг. Понякога избухва върху децата си. Накрая взема решение и се покорява. Да, но много пъти жената не свежда глава. Тя настоява за своите права. Мъжът с неговото мнение, жената с нейното. Веднъж аз, веднъж ти, както казва народът. В този случай рано или късно настъпва конфликт, след това охлаждане и накрая развод.

Чуйте един случай, който стана преди време. Жената по погрешка сложила в яденето сол повече от необходимото. На обед се върнал мъжът й, който бил претенциозен и труден тип. Вкусил яденето и се разгневил. Тя, милата, напразно се опитвала да се оправдае с думите, че й убегнала солта. Той не отстъпил, въпреки че жена му поискала извинение. Той не ял от яденето, за да я накаже, след като знаел, че това силно ще я разстрои. Това не било достатъчно. От онзи ден той започнал да разказва на всички свои познати за грешката на жена си, проявявайки и хумор с думите, че … понеже солта била в изобилие в техния дом, жена му сложила щедро в яденето. Жената му била търпелив човек и понесла осмиването. Ако беше някоя друга, щеше да направи сцени и щяха да имат много трудни дни. Ето и една друга история. Мъжът работил цял ден, а жена му вкъщи се занимавала с домашни работи. Нейна слабост било чистенето, особено на пода. Цял ден чистела паркета. Тя самата стъпвала върху специално поставени парцалчета, за да лъсне пода, който наистина светел. Такива парцалчета били пръснати във всички стаи от входа на дома. Мъжът трябвало веднага щом се върне да стъпи върху тях, за да отиде в стаята си. Горко му, ако не го направил. Започвало недоволството. В същия ден той се върнал разстроен вкъщи. Не проявил внимание и отишъл директно в стаята си, стъпвайки свободно върху пода извън парцалчетата. Това било. Започнала голямата кавга. Госпожата не могла да му прости невниманието. Два дена не си говорили. Когато на третия ден си проговорили, нещо вътре в тях ги „проболо”.

Съпрузите никога не трябва да забравят, че са хора с недостатъци и слабости. Човек, съдейки по себе си, трябва да е много сдържан в осъждането над другия. След като ние не сме съвършени, как имаме претенция другите да бъдат такива? В семейния живот има хиляди възможности и поводи, в които мога да се проявят несъвършенствата на единия или на другия. По един или друг повод почти всеки ден се откриват техните характери с всички техни недостатъци. Днес мъжът ще пропусне нещо, утре жената ще направи нещо друго, което не е трябвало, вдругиден децата ще направят някоя беля. Това е всекидневната програма вкъщи. Горко, ако всеки таи в себе си грешките на другия и не ги забравя, тези, които естествено се налага да се забравят. Защото съществуват и случаи на сериозни прегрешения, които изискват вземане на мерки. Другите обаче, мнозинството, всекидневните, обичайните прегрешения не трябва да остават в сърцето. Щастлив е този, който има дух на търпеливост и любов и лесно прощава грешките на другия. Той става носител на мир в дома и вестител на радост в семейството. Напротив, този, който всичко мери с линийка, претегля го на аптекарските везни и го таи в себе си, очаквайки подходящия момент, за да го използва, с това показва, че не се вдъхновява от духа на взаимното разбиране и търси повод, за да направи кавга и да се получат сцени и сблъсъци.

Наистина търпимостта е велико нещо. Св. ап. Павел я препоръчва като взаимен белег на добрите християни „като се търпите един други с любов”, пише. Известно е, че търпимостта, прошката и любовта покриват много рани и затварят пропасти. Достатъчно е човек да има силата да покаже своето достойнство, за да настъпи мир и единство. Някои навярно смятат, че чрез язвителните викове показват твърда ръка като глава на семейството. Грешат. Разбира се, нужна е и твърдост. Но не навсякъде и винаги. Рядко бащата или майка трябва да демонстрират твърда ръка, и то винаги върху по-малките членове. Но когато се касае за равноправни членове, както става между съпрузите, тогава демонстрирането на сила е в търпимостта, защото тя говори за достойнство, култура и сдържаност. В тези случаи гневът, нервите и безмилостната строгост са знак за поражение.

Липса на единство между родителите и децата

Отглеждането на децата е най-трудното и отговорно дело на родителите в семейството. Когато децата от малки поемат по добрия път, както казваме, тогава, израствайки, стават повод за гордост на своите родители и цялото общество. Човек вижда младите издънки на дома, гордее се с тях и се радва заедно с щастливите родители. Когато обаче през трудните години на възпитанието на децата родителите не положат изисквания труд, тогава децата израстват по собствен начин. И картината, която показват с техния характер, изобщо не е хубава.

Понякога това се дължи и на самите деца, които са наследствено обременени и се противопоставят на опита на техните родители да им дадат добро възпитание. Но повечето пъти виновни за това, че децата поемат по лош път, са родителите. Защото не са внимавали колкото и когато е трябвало, за да създадат необходимите условия за тяхното нормално развитие. Тук трябва да настояваме повече.

Ние, гърците, наричаме дома огнище и искаме да подчертаем с това, че семейството топли. Чувстваме, че в дома трябва да намираме топлина и задушевна атмосфера. Истина е, че човек не намира никъде другаде топлината, която домът му дава. Колкото и да е бедна семейната обстановка, човек отморява в нея. Мъжът се връща от работа преуморен и очаква у дома да си почине душевно и телесно заедно с неговите близки. Както и домакинята се чувства сигурна в дома си и всеки ден се грижи за него. Децата, от друга страна, чувстват нуждата от дома, на който гледат като на прибежище, като на топъл парник, което улеснява отварянето на нежните пъпки на душата им. Хиляди писатели и поети възпяват с красиви думи дома и го представят като пристанище, църква и гнездо. Защото цялото семейство, бидейки съединено с една душа в много тела, създавало впечатлението за сила, изкована в наковалнята на взаимната любов и обич.

Днес обаче в много домове нещата са различни и се създава впечатление за разпад. Има огромна дистанция между децата и техните родители. Домът престана да бъде спасително пристанище за много млади хора. Там те чувстват не доволство, а досада. Очакват само как ще могат да се откъснат от дома и да прекарат повече време навън. Домът за тях не е топло огнище. Не намират в него това, което искат. Така домът днес за голям брой младежи се превърна в хотел за спане и ядене. Те държат ключа в джоба си, тръгват сутрин, идват си на обяд за ядене, излизат отново и се връщат през нощта за сън. Без никакъв контакт с другите членове на семейството. Изчезна древната традиционна картина за семейството. Обедът и вечерята вече не са свята възможност за всички негови членове да се съберат заедно, единият да види другия, да разговарят и да се пошегуват. Всичко избледня и загуби своя смисъл. Родителите са „стари” с техните ръждясали идеи и тяхното предназначение е да дават „пари за харчене” на децата и да не питат за по-нататък. Децата се превърнаха в тирани на дома с техните абсурдни претенции и щури идеи. Те предпочитат да обсъждат своите проблеми с приятелите си, а не с родителите си. Има пропаст между двете поколения, която всеки ден се увеличава.

Очевидно е, че картината, която представихме по-горе, е всичко друго, но не и картина на здраво семейство. Когато нещата стигнат дотук, тогава не можем да говорим за семейство с традиция и история. Когато всеки тръгва по своя път без да пита другия, без да се интересува от него, е очевидно, че стоим пред руини. За съжаление, цялото общество плаща последиците от тези руини.

От всичко става явно едно нещо, че семейството трябва отново да стане огнище, т.е. топло и приятно място, където големи и малки ще отпочиват, място, което ще им харесва. Това зависи от всички, и от малките и от големите. За какво да ходя вкъщи, ми казваше някога един баща, когато вместо да отморя, се изморявам душевно с ропота на жена ми и виковете на децата ми? Предпочитам да отида в кафенето, където най-малкото срещам моите приятели. Очевидно е, че, от една страна, този човек имаше право. Разбира се, и той имаше вина, защото не се беше потрудил да направи своя дом така, както си го е мечтаел. Такива оплаквания имат и децата. Затова предпочитат да остават вън от дома.

Повишаване на жизненото равнище

Навярно изглежда донякъде странно да причисляваме повишаването на жизненото равнище към причините, които пораждат кризата на съвременното семейство. Това е така, защото, напротив, икономическият разцвет дава възможност за комфортен живот. Всички, които днес създават семейство, се опитват да бъдат икономически независими, за да живеят добре и да са щастливи. Но и ние тук не искаме да кажем, че едва ли не бедността поддържа семействата, а икономическият комфорт ги разрушава. Не. Нещо подобно би било абсурдно и лъжливо. Искаме да кажем нещо друго. Искаме да подчертаем, че условията, които до голяма степен доброто икономическото състояние на повечето семейства е създало днес в обществото, могат да улеснят разрушаването на семейството и да доведат до криза. Нека видим няколко примера.

Много домове днес разполагат с автомобил, защото имат финансови възможности. Автомобилът прилича на ножа, който съобразно неговата употреба ти помага или те убива. С автомобила мъжът лесно стига до работното място, навярно и жената и цялото семейство. В почивен ден всички с него могат да отидат някъде извън града и да се насладят на чистия въздух сред природата. Какво по-красиво и хубаво нещо от това човек да гледа цялото семейство да се наслаждава на Божиите блага. Това е едната страна. Съществува обаче и другата страна, където автомобилът става изкушение, извеждайки от дома и отдалечавайки от другите мъжа или жената и сега напоследък и самите деца. Единият грабва автомобила и отива на разходка, грабва го и другият на свой ред и той прави същото и т.н. Така автомобилът става рушителен фактор. По-добре да го нямаше. Всички щяха да остават вкъщи и да имат чувство за взаимно присъствие.

Икономическият комфорт доведе в дома домашната помощница или възпитателката. Нейната цел и дело е да помага на домакинята. Да й помага, а не да я заменя. Там, където й помага, добре. Това е една много ценна помощ. Но ето, че определени пъти тя заменя домакинята. Домакинята, знаейки, че домът се намира в нейни ръце, се захваща с други занимания, които я отдалечават от дома. Така виждаме явлението, където някои госпожи спряха да се интересуват от дома си, защото за това се грижи домашната помощница, която, колкото и да е добра и честна, не може да компенсира отсъствието на майката, на истинската домакиня. Веднъж един съпруг ми каза своите оплаквания от жена си. Тя тръгвала сутрин от дома, отивала при приятелките си и се връщала на обед да обядва. Тя използвала и автомобила на мъжа, за да се придвижва. За децата се грижела детегледачката, а яденето го приготвяла домашната помощница. Човекът бил на прага на развода.

Споменах характерен пример от всекидневието, който ясно показва, че големият икономически комфорт понякога води до криза. Разбира се, никой не може да посъветва хората да хвърлят далеч парите си и да изоставят своите хубави къщи. Никой няма да се обяви срещу икономическото благосъстояние. Напротив, всички се радваме, когато семействата живеят добре и имат необходимите икономически средства, за да преживеят, да образоват своите деца и им подсигурят добро бъдеще. Не. Не са виновни материалните блага. Виновен е начинът, по който ги използваме. Приемаме, че е възможно икономическият комфорт да доведе семейната институция до криза, когато хората не са внимателни и се поддават на изкушения, които зависят повече от техните нагласи и по-малко от многото пари, с които разполагат. Виновно е не толкова щастието, колкото евдемонизмът, който ожесточава сърцата, вкаменява чувствата, дава порочни решения на човешката инициативност и отслабва семейната сплотеност. Затова казахме, че повишаването на жизненото равнище е опасност за единството на семейството.

Нашето консуматорско общество, както бива наричано, даде на хората възможности както за (вършене на) добро, така и за зло. От тях самите зависи да оползотворят тези възможности за добро, за да улеснят своето гладко съжителство в обществото. Чувствителният сектор на семейството се повлиява от тези възможности и една част от кризата се дължи на тях. Би било жалко да пренебрегнем този толкова често срещан и познат фактор, оставяйки на неговото влияние успеха на брака и бъдещето на семейството.

Отсъствието на Христос от дома

 

Причината, която сега ще отбележим, е най-сериозната и фундаментална за нашата тема. Всичко, което казахме досега – разбира се, както ние смятаме – е правилно и преди всичко основано върху реалността, но тази причина тук несъмнено заема централно място в нашата тема. Защото отсъствието на Христос и Неговия дух от много съвременни домове е причината за злополуките, които ги спохождат. Нека разгледаме ситуацията.

За много съпрузи, които създават дом и семейство, Христос е Великият Непознат. Чули са за Него, когато са били в училище или когато баба им е казала нещо в тази връзка. Не са Го почувствали до тях, нито са се сприятелили с Него. Техният живот се развива без въздействието на Неговото учение. За тях Христос сякаш не съществува. Те започват своя нов живот и се стараят да си подсигурят всичко друго, освен Христовото присъствие. Грижат се за новия дом, за неговото осветление, за мебелите, за поканените на сватбата, за сватбената процесия, за сватбеното пътешествие. Уреждат всички подробности до последния детайл. Търчат напред-назад, за да набавят това, което липсва, за да решат и най-малкия проблем, за да не се изложат. Само за Христос не мислят. Не само не мислят за Него, но дори през ум не им минава да го направят. Навярно смятат нещо такова за унизително и ретроградно. „Какво?” – казват те – „сега с тези неща ли ще се занимаваме?? Тук дом създаваме, започваме нов живот! С кръстове и Евангелия ли ще започнем? Стига, че отиваме в църква за сватбата. И това е много! Не е нужно повече. Христос няма да помогне на нашия брак. Да е жив и здрав свекърът, неговите доходи, зестрата, високата заплата!”

Така мислят много млади хора, които са се запътили към брака, с мечти и сметки без кръчмар. Защото – уви – не след дълго се вижда трагичната липса. След първите дни ентусиазмът става умерен и постепенно угасва. Нещата получават своите правилни измерения. Приземяването е последвано от констатацията за липсата на вяра в Христос сред множество млади съпрузи. Защото бурният семеен живот ги принуждава да мобилизират всички свои духовни сили за преодоляване на проблемите, които се трупат всеки ден. Но духовните сили, които не идват от извора, който се казва Христос, не са способни да помогнат или да дадат решение на проблемите. Тогава настъпва отчаянието, хаосът и разпадането (на дома).

Такава картина ни представя домът, в който не цари Христос. Картина на трагичен провал. Всеки гледа своя път. Не съществува разбирателство. Цари егоизмът, индивидуалната полза, инатът и ропотът. Никой не отстъпва. Всички искат да наложат своето мнение. Мъчат се да се наложат по всякакъв начин. В това тяхно усилие обиждат другия, засягат го, унизяват го. Сред съпрузите доминират дребнавости, които много пъти предизвикват едновременно смях и възмущение. Защото е за смях и за яд, когато човек научи за похватите, които някои съпрузи използват, за да унижат другия и да се покажат уж по-горни и по-силни. Похвати, които не са вдъхновени от християнския дух на любов и взаимно разбирателство, а от егоистичния и индивидуалистичен дух на света. Една госпожа ми казваше преди време, че мъжът й не пропускал възможността да я унижи пред очите на познатите им, оповестявайки и иронизирайки някои нейни грешки. Той създавал в тях впечатлението, че жена му стои на по-ниско интелектуално равнище от него и така се опитвал да подчертае своята интелигентност. Човекът няма никаква връзка с религията. Той е умен и успял в своята професия. Жена му, от друга страна, е уютен човек. Ходи на църква, вярва, и затова не дава място на гнева и го толерира. Ако беше някоя друга на нейно място, бракът отдавна щеше да се е разпаднал.

Има много такива примери с хора, чиито думи и дела не носят печата на Христос. Напълно различна е картината в домовете, в които цари Христос. Там всичко е благоразумно. Хората не са съвършени. Напротив, и те имат своите недостатъци и грешки. И те имат моменти на безсилие и пропуски. Но посрещат всичко със светия Христов дух, който е дух на търпимост и любов. Стават грешки, има слабости, виждат се пропуски. Но истинската любов посреща всичко със съобразителност, вещина и благоразумие. Наистина е благословен домът, който се ръководи от Христос и който върви в сянката на Неговото присъствие.

Разликата между домовете с Христос и домовете без Христос се вижда в някои характерни примери. Сега ще ви спомена два.

В едно християнско семейство синът се отклонил от правия път. Естествено родителите се обезпокоили, след като от малко дете се грижели за негово добро възпитание. Този проблем занимавал много тези добри съпрузи. Те измислили как могат да го спасят. Връзката им с един добър клирик-изповедник довела техните стъпки при него. Той чул техния проблем и се заел да помогне. Извикал детето, което познавал от години, и му дал съвети. Той употребил бащински и убедителен език, различен по съдържание от този на неговите родители. Детето чуло. В началото се инатило, но си тръгнало замислено. Вкъщи родителите му го чакали. Видели го замислено и въздъхнали. Повярвали, че виждали някаква светлина. Детето се борило със себе си. Припомнило си думите на добрия изповедник. Много мислело, променило начина на своя живот, спасило се.

В друго семейство, в което Христос отсъствал, нещата се преобърнали. Бащата имал проблеми в работата, затворил обекта, обеднял. Потърсил помощта на стари приятели търговци. Всички му отказали. „Вратите не се отварят лесно, когато нуждата чука на тях”, както би казал гръцкият народен поет. Той изпаднал в отчаяние. Разходите били много, нямало приходи. Продал каквото имал. Останал му домът. Не след дълго продал и него. Бил напълно изоставен. Обзело го отчаяние. Всички го предали. Семейството му не проявило разбиране към него. Почувствал се сам, напълно сам без помощ, без подкрепа. Изчерпал се. Един ден го намерили мъртъв. Самоубил се. Отчаянието го довело до тази отчаяна стъпка.

И двата примера са истински. Те показват последиците в случая, когато имаме присъствието на Христос в семейството, и в случая, когато Той отсъства. Както казахме, не са само тези примери. Хиляди семейства страдат и се разпадат, защото съпрузите или децата нямат Христовия дух. Те се отнасят неискрено, без страх от Бога, с дързост и с презрение към достойнството на другия, с надменно изражение, което отблъсква, с желание за кавга, с дух, който струпва облаци над съпружеския и семеен хоризонт и води до криза и развод.


Превод: Константин Константинов

Проблемите на нашето дете

Октомври 19, 2018 in Семейство






***

 

Родителите на едно дете с тежък характер, което бе достигнало преходната възраст, дойдоха при отец Порфирий. Със скръб му разказаха своите проблеми, свързани с възпитанието на детето и го помолиха за съвет. Отец Порфирий започна да им говори за това, че те са длъжни да обърнат внимание на своя духовен живот. Родителите отново и отново се връщаха към разговора за детето, но старецът продължи да им говори за техните християнски и родителски задължения. Тогава посетителите с недоумение му казаха: „Отец Порфирий, ние сме дошли тук не заради себе си. Всичко, което Вие ни говорите, ние го знаем. Ние дойдохме заради нашето дете.”

На това отец Порфирий отговори: „А аз през цялото това време ви говорих за вашето дете. Толкова ли не разбирате, че спасението на вашето дете зависи от вашето собствено освещение? Не теоретическо, а практическо освещение!”
След това, замълчавайки за малко, старецът добави: „Ако вие действително обичате детето си, то сте длъжни да започнете да се стремите към святост незабавно! Сега аз „видях” душата му… Тя е мъртва.”

***

 

„Никога вашите деца не трябва да чуват как вие се карате помежду си… Даже и не повишавайте един на друг тон!”
– Но това възможно ли е, отец Порфирий?
– Разбира се, че е възможно! Затова хубавичко запомнете моите думи: никога никакви караници пред децата: НИКОГА!

***



Една майка се оплаквала на отец Порфирий за това, че синът й вече не я слуша, не ходи на църква и тъй нататък. Старецът й казал:
– Колко години ти си го заставяла да прави това, което ти искаш, да ходи там, където ти искаш. Сега той се стреми към свобода. Не му казвай „прави така”, или „не прави така”. Ти само в себе си с любов се моли за него. Ако ти би видяла, че някой турчин здраво е хванал твоя син и му казва „кажи на майка си това и това”, ти би ли осъдила своето дете? Би ли се разсърдила на своя син?

***

 

– Моята дъщеря, дядо Порфирий, води греховен живот. Как да я спася?
– Със своята собствена святост. Само така. Светостта на родителите спасява техните деца.


***

 

Веднъж старецът ми разказа:
– Ние сме длъжни да обичаме с Христова любов, а не с човешка. Преди две години тук дойде една майка на четири деца и ме попита за тях. Тя ми каза имената им и аз й отговорих: „Обърнете особено внимание на Харалампий, защото той ще ви донесе много скърби  (в това време той бил на дванадесет години).”
Чувайки това, жената възкликна: “Отче, какво говорите? Харалампий е моят най-добър син. Аз съм особено загрижена за него и го обичам повече от другите, защото той е най-малкият.”
” Ти не го обичаш с Христова любов и затова му вредиш.”
– Тя не ми повярва, продължаваше да спори с мене и накрая си замина с голямо раздразнение. Аз се помолих и я предоставих на волята Божия. Вчера тя дойде отново в дълбоко разкаяние: „Простете ми, отче. Тогава аз Ви се обидих и си казах, че Вие водите хората в заблуждение. Сега вярвам, че Вие получавате вразумление от Бога. Отче, сега Харалампий си замина от нас. Той стана съвършен дивак и ни донася много скърби. Какво да правим? Действително аз не го обичах с Христова любов и с това му причиних вреда…” И от нейните очи потекоха обилни сълзи.




***

„Съвременната младеж страда от изкривен инстинкт за живот и много млади хора искат да завършат своя живот със самоубийство. За слабостите на децата са виновни техните родители. Защото в своя живот те постъпват чисто по човешки и мъчат своите деца с чиста човешка любов. Ти знаеш ли господин Х.? Той е написал няколко забележителни книги по педагогика. Този човек има пет деца и всичките къде хулигани, къде хипита. Един от тях завършил живота си със самоубийство. На погребението му се събрали братята и сестрите му и казали: „Не се безпокой, ние ще отмъстим за тебе.”

***

Отец Никодим ни разказа: „Аз дойдох при отец Порфирий и му казах, че искам само неговото благословение. Не ми се искаше нищо да го питам, защото на улицата го очакваше много народ, а аз влязох първи.”
- Само ме благословете, Геронда, помолете се за мен.
- Сядай, сядай – ми отвърна старецът.
След това ме взе за ръка и ме попита:
- Как са при теб нещата?
- Слава Богу, по вашите молитви, Геронда.
След това той веднага неочаквано започна да ми говори:
– Обяснявай на хората да не избягват раждането на деца. Голям грях е отбягването да се раждат деца. Ти правилно постъпваш, че говориш за това. Така и продължавай и говори на хората.
Това бяха последните чути от мен тук на земята слова на стареца.

***

От първия ден на нашия брак, който изглеждаше удачен, отец Порфирий, с когото ние често приказвахме по телефона, постоянно ни говореше: „Не избягвайте раждането на деца”.

Не много време след това, когато у нас се появи дете, ние решихме да се разведем, тъй като да живеем съвместно не ни се отдаваше. Обидихме се и на стареца, който вместо да предвиди нашия развод със свойствена му прозорливост, обратно ни посъветва да си родим дете. Когато детето ни започна да поотраства, ние вече разбрахме, че нашият развод ще бъде престъпление пред него. Затова спряхме бракоразводния процес и не гледайки на това, че и двамата искахме да се разведем и ни се струваше, че друг изход няма, отново започнахме да живеем заедно. Три години преди своята кончина, отец Порфирий ни каза: „Ако вие нямахте дете, то сега щяхте да сте разведени и само Бог знае какво би станало с вас тогава. Затова аз ви посъветвах да си родите детенце. Вие съхранихте вашия брак, който е така свещен, както всички тайнства на нашата Църква. Завинаги запомнете следния образ, който сега ще ви нарисувам, и вие ще можете да създадете щастливо семейство: вашето дете ви държи – единия за едната ръка, другия – за другата, и върви напред, показвайки ви пътя, а вие го следвате.”

***

Едни млади съпрузи имали големи проблеми с раждането на дете. В жената постоянно възниквали усложнения, направили й операция, и в края на краищата лекарите казали, че тя не може да има дете. Тогава съпрузите решили да осиновят чуждо дете. С помощта на един свой познат, близък на отец Порфирий, те намерили една неомъжена жена и предложили да й осиновят детенцето. В това време, когато всичко било уговорено, преди да пристъпят към процедурата за осиновяване, техният познат решил да се посъветва със стареца. Когато отец Порфирий изслушал разказа му, хванал го за ръката и започнал подробно да му разказва за характерите на съпрузите. Жената имала психически трудности и т.н….
- Правилно ли казвам? – попитал най-накрая старецът.
- Да, Геронда, вие говорите така, сякаш ги виждате пред себе си.
- Да, те стоят пред мене. Затова Бог и не им е дал детенце, за да не бъде то нещастно. Престани да бъдеш посредник в процедурата по осиновяване.
Аз така и постъпих и осиновяването не се състоя.

***

СЪВЕТИ КЪМ РОДИТЕЛИТЕ ЗА ДЕЦАТА

През 1977 година моята съпруга забременя. Радостта ни беше безгранична. Първата наша грижа беше да разкажем за това на отец Порфирий, който споделяше всички наши скърби и радости от първата ни среща. Той ни укрепваше със своите молитви и съвети, изпълнени с мъдрост и вдъхновение свише.

Затова дойдохме при него и му казахме тази добра новина. Той беше много доволен. Радостта се отразяваше ясно на лицето му.

– Сега вашето щастие стана пълно! – каза той – Нашият благ Бог ви е дал всичко! Вие сте добри хора и Господ устройва така, че добрите от нищо да нямат нужда. Не веднъж вече съм ви говорил за това. Ще имате дете. Но вие, деца мои, приличате на невярващия Тома. Не вярвате на това, което ви говоря. Зная, че ме обичате, но сте маловерни и лесно се отбивате от пътя… Какво да правя с вас…Идвайте при мен по-често, защото за вас това е необходимо. Когато идвате, виждам, че сте мрачни и пълни с отчаяние, а когато си тръгвате, ви виждам радостни, щастливи и укрепени във вярата. Вашата кола вече не се влачи едвам-едвам по пътя, просто лети.

А сега – продължи Старецът – седнете.Ще ви кажа няколко думи, които вие като бъдещи родители сте длъжни никога да не забравяте. Иска ми се хубавичко да запомните това, което сега ще ви кажа, да го запазите в паметта си, ако не искате вие и детето ви да бъдете нещастни.

При мен идват стотици родители и със сълзи на очи молят да помогна на техните деца, защото едни от тях са се свързали с наркотиците, други са попаднали в лоши компании, трети оскърбяват своите родители, искайки пари, за да ги прахосат в нощни клубове, да ги проиграят на хазартни игри, а когато нямат какво да им дадат, те започват да ги заплашват и даже да ги бият! Родителите стигат до това, че проклинат своите деца, деня и часа,в който са ги родили! Виждал съм родители, които се обливат с горчиви сълзи заради моралното падение на своите деца и хиляди пъти повтарящи, че по-добре да не бяха идвали на този свят. Защото преди у тях е имало едно скръб и една беда, че нямат деца, а сега ми казват, че имат хиляди беди и още толкова скърби от своите деца, така, че даже се срамуваме да се покажем пред хората. Родителите ме умоляват да помогна със своите молитви и да спася техните деца. Но когато аз ги питам, а вие какво направихте за това, да помогнете на тези нещастни създания, те отговарят почти всички еднакво – че не са могли нищо да направят, тъй като децата, когато са достигнали до преходната възраст, са се изплъзнали от техния контрол.

 

Не – им казвам аз – вие сте закъснели. Ако вие сте изпуснали детските години и сте чакали да дойде преходната възраст, за да се заемете с възпитанието на своите деца, то ето ви и последствия. Чакайте и още по-лошо. Детето е като тесто. Колкото е по-меко тестото, толкова по-лесно можеш да го оформиш.

Така е и с децата. Колкото по-малко е детето, толкова е по-лесно да го възпитаваш, да формираш характера, да го учи; и да му помагаш да се развива.

Ако чак сега сте си спомнили, че имате деца, или по-точно, те сами са ви напомнили за себе си със своето непослушание, с това, че ви тормозят, със своето лошо поведение и въобще със своето безнравствено държание, сега вече е късно. Птичката е излетяла. А ако птичката е излетяла, то е много трудно да я уловиш, даже е почти невъзможно!

Възпитанието на детето – това е началото и краят на тези задължения, които имат родителите, пред човешкото създание, които те при Божественото съдействие са произвели на този свят! Родителите, които са претърпели неуспех в правилното възпитание на своето дете, може да считат, че са претърпели неудача във всичко! Във всичко! Чувате ли ме? Да предположим, че има родители, които целия си живот са посветили на увеличаване на финансовото си състояние, преумножаването на своите доходи, след което са станали богати хора, докато в същото време не са направили нищо за възпитаването на своите деца. И така те, не само нищо не са дали на своите деца, но напротив – трудили са се с пот на лицето за това , за да направят от тях лентяи, безделници и престъпници! Да! Уверявам ви. Отгледали са престъпници!

И знаете ли защо? Защото парите, когато попаднат в ръцете на разглезени хора, принасят зло не само на тях, но и на тези бедни хора, които общуват с тях. Защото тези последните ги заставя нуждата да се продават на богатите, а те ги използват като безволни личности, където и както си искат. Но винаги за зло!

Не сте ли чували народната мъдрост: „Парите развращават човека“? По-добри думи за това, което правят парите с човешкото съзнание, поне аз, не съм чувал. От незапомнени времена хората са забелязали, че за пари се продава даже и съвестта. Такива примери има много. Не предаде ли Юда Христа за пари? За 30 сребърника? Това е очевидно! Този пример не е ли достатъчен за това, за да се убедим в разрушителното действие на парите, когато те се намират в ръцете на хора, нямащи в себе си Бога? И така, тези, които не се грижат за правилното възпитание на своите деца, кого мислите отглеждат? Те отглеждат Юди! Да! Именно Юди! Ах, нещастните! Събират си съкровища тук, на земята, а Небесното Царство не ги интересува!

Още повече, тези богатства, които събират тук, няма да успеят да се възползват нито те самите, нито ще успеят да го запазят лошо възпитаните им деца. И знаете ли защо? Защото и самите родители страдат от неизлечимата болест, наречена – сребрелюбие! И този недъг няма да ги изостави до гроба! Те остават равнодушни към всички останали блага, които Бог е дарил на човека. Следователно, те така и ще си умрат, без да се възползват от своите пари! Що се касае до техните деца, които са се отпуснали до такава степен, че са станали неспособни за нищо. Затова те не са в състояние да запазят тези пари! Да знаете, че да се запазят парите е къде по-трудно, отколкото да ги изработиш!

Затова, когато няма правилно възпитание – няма нищо. Детето получава правилно възпитание не по този начин, по който ние искаме и още повече, не тогава, когато ние искаме! Възпитанието започва от момента на зачеване на детето и продължава през целия период на бременността. От деня на неговото раждане до времето на неговото пълнолетие грижата за правилното му възпитание не само не намалява, но и се увеличава.

 Аз ви говоря за най-главното. И затова искам да обърнете на това особено внимание!Когато детето се намира още в майчината утроба, родителите вече са длъжни да се загрижат за него! Да! Още тогава!

Вие ме питате: какво можем да направим за детето, което още се намира в утробата? И аз ви отговарям: самите ние – нищо! Но Този, Който му е дал да се зачене – всичко! Наистина, има ли по-голямо чудо от това – на зачатието? Разбира се, че няма!

Затова сме длъжни да се обръщаме към Него и в нашите горещи молитви да Го умоляваме да се загрижи за усъвършенстването на тялото и душата на заченатото дете. И той, с благодатта на Светия Дух ще подреди всичко. Но нашите молитви с това не спират до тук. Напротив! След раждането на младенеца, по мярата на неговото израстване, сме длъжни да увеличаваме и нашите молитви за него.

По този начин ние показваме, че действително доверяваме правилното възпитанието на нашето дете на Самия Бог. А когато нашето дете се намира под непосредственото, постоянно наблюдение и защита на Бога, тогава ние можем да бъдем уверени, че то никога няма да се отклони от правилния път.

 

 

 

 

Източник Цветослов советов

Превод от руски : “Цветослов советов”

За „несъвместимите съпрузи“

Октомври 17, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Един мъж дойде до моята килия, казвайки ми, че заради спор с жена си бил много потиснат. Но за мен това не е голям проблем. Той се мръщел заради едно, жена му заради друго и поради това не можели да бъдат заедно. В този случай е нужно малко „рендосване“. Например вземете две необработените дъски: едната има чеп на едно място, другата на друго и ако искаш да ги съединиш, между тях остава разстояние. Ако обаче рендосаш едната дъска отсам, другата оттам, но с едно и също ренде, веднага се наставят.

Някои мъже ми казват: „Нямаме съгласие с жена ми; противоположни характери сме. Тя има един характер, а аз друг! Как Бог прави такива странни неща? Не можеше ли така да устрои нещата, че съпрузите да си прилягат, за да могат да живеят духовно?“ Казвам им: „Не разбирате ли, че в различието на характерите се крие Божията хармония? Различните характери създават хармония. Тежко ви, ако бяхте с едни и същи характери! Помислете си какво щеше да става, ако например и двамата се гневяхте лесно – бихте съборили къщата. Или, ако и двамата имахте кротък характер, щяхте да заспивате прави! Ако и двамата бяхте скръндзи, от една страна, бихте си прилягали, но тогава и двамата бихте отишли в ада. Ако пък бяхте с широки пръсти, бихте ли могли да съградите дом? Щяхте да раздадете всичко и децата ви да останат на пътя. Ако някой опърничав вземе някой друг опърничав, ще си подхождат, нали? Обаче един ден ще се изтрепят! Затова, какво става? Бог допуска един добър да вземе някой опърничав, за да му помогне, защото може опърничавият да е бил добронамерен, но да не му е било помогнато от малък.“

Малките различия в характерите на съпрузите спомагат да се създаде хармонично семейство, защото единият допълва другия. При автомобила са задължителни и газта, за да върви, но и спирачката, за да спира. Ако автомобилът имаше само спирачка, нямаше да се помръдне, а ако имаше само скорости, нямаше да може да спре. Знаете ли, какво казах на едно семейство? „Понеже си подхождате, затова не си подхождате!“ И двамата са чувствителни. Ако нещо се случи в къщата, и двамата губят ума и дума, и започват: „Ох, какво ни се случи!“ – единият, „Ах, какво ни се случи!“ – другият. Така единият помага на другия да се отчае още повече. Не може малко да го ободри, да му каже: „Я чакай малко, това, което ни се случва, не е чак толкова сериозно.“ Виждал съм това при много семейства.

Когато съпрузите са с различни характери, могат да са по-полезни и при възпитанието на децата. Единият е малко по-строг, другият казва: „Остави децата малко свободни.“ Ако и двамата са прекалено строги, ще загубят децата си. Ако и двамата ги оставят свободни, също ще ги загубят. Докато по този начин и децата намират едно равновесие.

източник: „За семейния живот“ – Слова, том 4, Св. Паисий Светогорец

Моят съпруг е моят кръст

Октомври 9, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Въпрос:

Младеж, който казва на майка си, че не иска да се ожени, има добра връзка с родителите си, но какво трябва да направи майката в този случай? Защото смятам, че е необходимо и наложително майката да се намеси и да помогне. Оттам нататък, разбира се, е негова работа какво ще прави. 30 годишен е, завършил е в Англия, няма пречки за брак.

Нашият народ го казва – народът изрича големи истини чрез митове, приказки и народни песни: женитба насила не става. Мисля, че първата стъпка е разбирането на положението на другия. Това е изключително важно. Св. Йоан Златоуст казва, че не всички хора са за брак, не всички са за монашество: всеки човек има отделен път, стига този път да има висота и да го доведе до спасение. Второ, искам да ви кажа един прост случай от живота на Пападиамантис (Александрос Пападиамантис – гръцкият Вазов, бел. прев.). Веднъж, когато бил 18 годишен, баща му о. Диамантис – свещеник на острова, приел в дома си местния епископ. Служили и владиката отишъл в къщата му, за да обядват и да отпочине. На масата било цялото семейство. Той имал три сестри, самият той бил млад, на 18 г., много зрял, неговата зрялост си личала. Както обядвали, владиката го погледнал и му казал:

- Александре, на 18 години си, умен човек си, можеш да четеш. Хайде, детето ми, да те оженим!

Тогава хората се женили млади. 20 годишна жена се считала за стара мома.

Пападиамантис навел глава, царяло пълно мълчание, никой не говорил. В даден момент надигнал глава и казал твърдо:

- Аз, Ваше Високопреосвещенство, няма да се женя!

Смут в къщата. Владиката, горкият, тръгнал да закърпи положението. След като не иска да се жени, тогава:

- Добре, Александре, след като няма да се ожениш, да те направим монах, имаме толкова хубави манастири, да станеш йеромонах, добре ще си!

Пападиамантис стоял с наведена глава, както винаги. В даден момент вдигнал глава, в пълно мълчание, всички очаквали отговора му:

- Аз, Ваше Високопреосвещенство, калугер няма да стана!

Настъпил голям смут. Не се жени, калугер не става, какъв ще стане този човек? Баща му хапел устни, майка му го гледала милостиво, сестрите му се смутили, владиката почервенял. Нещо трябвало да направи владиката и затова го попитал:

- Добре, детето ми, не искаш да се жениш, калугер не искаш да станеш, и какъв ще станеш, бре, детенцето ми?

Мълчание. Пападиамантис вдигнал глава и казал:

- Аз, Ваше Високопреосвещенство, ще стана ПАПАДИАМАНТИС!

И станал. Което означава, че имал зрелостта, претеглил нещата в себе си, знаел за какво ставал и за какво не, вече бил очертал своя път и знаел къде отива. И каквото казал, че ще стане, това станал. Оттук се вижда зрелостта на мисълта и въобще на целия живот.

По тези въпроси ще ви кажа какво казваме на острова (Санторини). Сега младежът се намира в това състояние, майката знае доколко е зрял или не. Смятам, че на тази възраст са нужни две неща – молитва и разсъдителност. Майката да се моли Бог да открие на младежа пътя, в който ще живее, ще се изрази, ще твори, ще напредне, ще се развие и ще се спаси. Това трябва да прави майката. Предвид възрастта, на която е синът й, каквото иска да му каже да го каже не на него, а на Бога. Нека се отнесе много вежливо към него. Ще ви кажа и другото: определени пъти натискаме хора да влязат в едно пространство, за което не са подходящи, и след това имаме трагични резултати.

- Отче, това ваше духовно чедо е изключително добро момиче!

- Добро е!

- Ама и това момче е изключително добро дете!

- Добро е!

- Няма ли да направим нещо?

Аз казвам:

- Добро е и момичето, добро е и момчето. Но не сте помисляли нещо.

- Какво, отче?

- Двете добри неща пасват ли си?

Защото, ако не си пасват, то и медът е добър, но не можеш да отидеш да го сложиш в соса, а върху филия хляб.

Научи човека да бъде отговорен и сам да прави своя избор. Смятам, че това е най-доброто.

Идва един млад човек, и ако неговият избор е да не се ожени, аналогичен и „опасен” ще е изборът му да се ожени. Идва, и какво ще му кажете? Ожени се!? Много просто:

- Детето ми, зрял си, претегляш нещата, виждаш твоите сили, познаваш другия човек, прекръсти се и вземи твоето решение. Аз това мога да ти кажа.

Което означава, че в онзи миг му казваш – ти имаш отговорността. Важно е да правим хората отговорни. Не аз поемам неговата отговорност – защото утре ще дойде да ми каже: а-а, отец Спиридон ми каза, че е добра жена, а сега виж какво тегля! Или майка ми го каза или баща ми го наложи! Не. Ела тук, седни, животът е труден, нуждаеш се от Божията благодат, тя е задължителна, както и твоята борба, готов ли си да се бориш? Готов ли си да посрещнеш различни ситуации и трудности? Сега друго виждаш, не си започнал пътуването, на пристанището си, ако тръгнеш, по-късно ще дойде и бурята. Готово ли си, детето ми? Ще приемеш ли този човек до теб с неговите отрицателни черти? Не гледай само положителните. Ако си готов, помисли, прекръсти се, потърси Божията благодат и тръгни. Внимавай обаче, ти си капитанът, ти си отговорният. Смятам, че това е най-доброто решение.

Трябва да говорим на децата, но преди да говорим на децата, не трябва ли съпрузите да говорят помежду си? Защото, много пъти констатирам, тук поставям и себе си, че днес говорим обикновено за проблеми, за дългове, а не за това, което трябва.

Аз не разбирам нещо. Казвам на младите, които идват – бре, хора, елате тук. Я ми кажете, когато за първи път излязохте заедно на среща, когато се запознахте, какво обсъждахте, за какво разговаряхте? Не мисля, че сте разговаряли за икономическите въпроси, за това кога ще отидете в супермаркета. И това е добро, нужно е, в програмата е, но само за това ли говорихте? Казват: не. А за какво говорихте?

Е, казвахме, че примерно единият обича другия. Сега казвате ли го? Какво се промени? Единият не обича ли другия? Тоест губим контакта с другия и е логично да се загуби и контакта с децата. Св. Йоан Златоуст, велик подвижник, безбрачен, въпреки това отеческото чувство, което изпитвал към хората, го накарало да навлезе в проблемите на семейството, да ги разгледа и да помогне на родителите в подхода към децата. Преди да доближиш децата, не може да не доближиш съпругата си. И светецът казва – ще говориш на жена си и ще й казваш благи думи, ще й говориш красиво, с думи, пълни с любов, ще й казваш: „Обичам децата, защото са твои деца!“ Така да я почиташ, да я издигаш на пиедестал, защото, когато съществува такава сладка и нежна връзка, тази сладост ще се излее и към децата. Това е. Защото децата, прощавайте, вместо чрез връзката между родителите „да ядат мед, пият оцет“. Да не казвам и един анекдот. Да го кажа ли? Църковен е. В пространството на Църквата излизат много такива неща, които са и исторически засвидетелствани. Имало един епископ и един архимандрит. Архимандритът, милият, искал да стане епископ, но не станал. Епископът се опитвал да му смекчи болката. Били на литийно шествие и архимандритът казвал на владиката:

- Аз не станах епископ, а Вие станахте!

- Добре де, детето ми, не прéчи, ти си направил толкова неща, развиваш такава дейност, имаш толкова духовни чеда!

- Да, ама вие, владико, в положението, в което се намирате, можете да правите повече неща за Църквата, докато аз не го постигнах!

- Не гледай така на нещата!

Милият владика се опитвал да го убеди, че нещата не са точно така, както той си ги мисли. Произхождали от едно и също място. След като владиката не намирал друго нещо, му казал:

- Добре, може да не си станал владика, и аз да съм станал, но поне и двамата сме от Галаксиди!

- Да, владико, но ти взе млякото (γάλα), а аз оцета (ξίδι)!

Галаксиди (Γαλαξίδι) И така, не разбирам защо децата ни да не вземат млякото и меда, а да вземат оцета.

Бих искала да попитам нещо много неприятно и много всекидневно. Какво става, когато в брака единият е решил, че ще изневерява, прави го и налага един друг модел, който не е християнски. В същото време детето е в пубертет и тук искам да кажа, че в нашето училище – аз просто съм майка – почти всички деца са с разведени родители. Тоест не се ли предрешава бъдещето на детето? Какво става с него, след като не спира да се наранява и сърцето му да кърви?

Вярвам, че когато живееш в Църквата, не можеш да видиш нищо неприятно. Защо? Онова, което преживяваш, е един кръст, който в крайна сметка става перспектива и мястото, от което придобиваш гледката на възкресението. Не съществува неприятно нещо, в Църквата се научаваме да превръщаме раната (πληγή) в извор (πηγή), и да не забравяме прободеното ребро на Христос, това събитие, което ни се струва толкова неприятно и настръхваш от него, един войник да пробожда реброто на Христос, отците го вземат, например св. Йоан Златоуст и казва – какво говорите? Прободеното ребро на Христос е устието на св. Потир и на св. Купел. Оттам се възродихме, от една рана, и чрез една смърт живеем. Не съществува нищо неприятно.

Сега, съществуват два начина, по които може да се подходи към ситуацията. Първият е много прост, този, който обикновено се изтъква – разделяме се, оставяме нещата на тяхната участ.

Вторият начин. Знаете ли, смятам, че това състояние може да стане един много силен урок за детето, когато види бащата – или майката, да го посрещат с голямо търпение, с много молитва, когато понасят този кръст с надежда, с радост, това е най-силният урок за едно дете. Първият начин е просто да се развеждаме и историята приключва. Понеже този начин е лесен, затова няма и никаква същност и ценност, при него отсъстват борбата и кръстът.

Вторият начин – ще влезем в живота на една велика светица, която обичам изключително много от деня, в който узнах за нея и бих казал – узнах случайно. Става въпрос за св. Теодора, царицата на Арта. Тя се омъжва за епирския деспот. Деспотът през онази епоха е лице с власт, пари, сила и т.н. След една година им се ражда дете. Теодора е много духовен човек, милва бедните, има смирен дух, живее оскъдно и хората я обичали изключително много. След това съпругът й се влюбва в една жена, която била блудница, довежда я в двореца, тя го настройва срещу детето и съпругата му, Теодора започва да води мъченически живот. Той я прогонва и не само това, а я преследва докато унищожи нея и детето. Пет години света Теодора живее в пещери, пастирите й дават храна. Когато някой я срещал казвал:

- Ще въстанем срещу съпруга ти! Той е безсрамен, порочен човек!

Тя казвала:

- Моля ви изключително много, не искам да говорите така за съпруга ми, искам да го зачитате!

И на детето говорила с най-добри думи за баща му и не позволила на никой да свали бащата от трона в душата на детето. Баща ти е добър, свят. А същевременно той я преследвал. Държал се по най-лошия начин. И да видим кой е по-силен – скандалът, плътта, славата, парите, почестите, или смирението, търпението и една реална и автентична любов, която излизала от чистата връзка на светицата с Христос? Мъжът й я вика обратно, прогонва другата жена, оставя всичко в ръцете на Теодора, той самият живее в покаяние, с голяма аскеза, чиста изповед, често св. Причастие и така умира. Тя никога не посочила миналото, колко я е наранил, винаги го уважавала и той не можел да не се преклони пред една такава личност. Съпругът й почива. Тя става монахиня – строи старчески домове, лепрозории (домове за прокажени), манастир, и Сам Христос идва да я вземе. Внимавайте, не Ангел, а Христос – рядко срещано явление. И светицата Му казва:

- Господи, ще дойдеш ли след шест месеца докато завърша манастира?

- Разбира се – й казва Христос.

Христос проявил послушание към човека, който се разпнал буквално на кръста на съпружеството. И след шест месеца отминала в Рая.

И тъй, първият начин е този – вземаме развод и историята приключва. Вторият е да мога да осъзная, че с този човек ме е обвързал Христос, този човек е моят кръст, колкото и труден да е, това е пътят, който ще ме отведе в Рая. И някой сега си мисли – ама това е глупост! Не е глупост, а святост, това е сила, кой от нас може да го направи? Ако го смятаме за безумие и глупост, кой от нас може да го направи? Информирам ви – никой. Ако е безумие, кой го прави? То реално е сила, святост, добродетел, и, повярвайте ми, вярвам, че св. Теодора имала мъжки дух. Така запазила брака, детето си, и тя самата се задържала на едно много високо духовно равнище.

Моят съпруг е моят кръст – намирайки моя кръст, вече гледам възкресението, и това събитие ме изпълва с голяма радост. Това е радостта, която губим, когато умъртвяваме нашите кръстове. Кажете ми, моля ви, днес говорим за нашите права, но никога за нашите задължения и отговорности. Правата ни, комфорта ни, за това се борим, защо, бре хора, след като постоянно се борим за правата и комфорт, защо имаме толкова скръб? Защото изоставихме кръста си. И изоставяйки кръста, губиш предпоставката за възкресението. Вече си се затворил в смъртта, в една смърт, която всекидневно напоява живота ти.

Направих грешка спрямо детето ми и оттогава не мога да се успокоя. Запозна се с едно момиче и понеже имаше връзка с друго момиче, му казах да внимава, а той много се ядоса и напусна дома. Тоест какво мога да направя… Ако например тя беше човекът, за който той щеше да се ожени и аз го възпрях, не мога да понеса това…

Когато седиш, можеш ли да паднеш? Или това ще стане, когато ходиш? Когато се бориш и тревожиш, това е движение и със сигурност ще станат грешки. Не съществуват малки и големи грешки. Всички ще направим нашите грешки и не трябва да се разочароваме, а да се поучаваме от тях. Това е въпросът. Ако нещо беше от Бога да стане, колкото и пречки да имаше, то щеше да стане.

Научих, че момичето, с което беше, му прави магии…

Да ви кажа нещо – магиите са лесното решение, за да прехвърлим отговорността върху нещо извън нас. Позволявате на себе си да направите грешки. И грешката става възможност да кажем на детето: детето ми, направих грешка, от любов го направих, моля за прошка!

Вижте, бащата, който не се е поинтересувал (от децата си), и майката, която не е възлюбила, само те не са направили грешка, защото, много просто, нищо не са направили. Когато обичаш, когато се тревожиш, когато се опитваш да помогнеш, ще правиш и много грешки. Детето няма нужда да види един баща или една майка – непогрешим авторитет, папа, безпогрешност, защото автоматично се създава погрешен образец и така няма да прощава и ще се разочарова и от грешките. Направил съм грешка, осъзнавам я, покайвам се, моля за прошка, опитвам се да не я повторя. Нищо не трябва да се съпровожда от отчаяние. Отчаянието е най-лошото нещо. Св. Йоан Златоуст казва: „По-добре човек да съгреши, отколкото да се отчая. Защото, когато се отчайваш, тогава правиш по-големи грешки…“

Превод: Константин Константинов

Случило се наскоро

Октомври 8, 2018 in Начална страница, Семейство


Мария била майка на десет деца, на възраст от 22 години до два месеца. Работила като акушерка, била завършила богословие и имала голяма вяра в Бога. Всички казвали за нея, че тя е много добър човек, включително и учениците от гимназията, в която навремето преподавала богословие. Те я споменавали неизменно с любов. Също така била завършила и специалността Административно управление. Служила за истински пример в живота на всички.

Била истински обичана от всички жители на Оропос, където живеела. Но внезапно загинала при катастрофа на четиридесет и три годишна възраст, блъсната от кола, когато се прибирала вкъщи от работа.

Без съмнение, на погребението й на 24 юни 2018 г., на което присъствали повече от 10 000 души и повече от 30 свещеници, се случило нещо уникално и необичайно. Семейството решило да покаже, че не трябва да се скърби в такъв момент, тъй както правели останалите присъстващи на погребението. Мъжът и децата били облечени целите в бяло, през цялото време се усмихвали и пеели „Христос възкресе“. На всички, които им поднасяли съболезнованията си, отвръщали пак с „Христос възкресе“.

Седмица преди катастрофата Мария казала на децата си: „Трябва да внимавате, когато говорите на хората по въпроси за вярата. Да кажем, че някой камион блъсне колата ми и ме убие – какво ще кажете на най-малките деца? Че мама е умряла, или че мама е на небето?“. Това ни съобщи един неин роднина.

 

Ето какво се е запитала Мария, когато е говорила с децата си малко преди да загуби живота си. Защото за един християнин смъртта не е край, а само едно преместване в квартала на ангелите.

Един свещеник, който познавал Мария, сподели за един разговор с нея по въпроса за възпитанието на децата. Той го публикувал в своя блог в Интернет.

- Имаш ли някакви тревоги, Мария, когато децата ти растат?

- За мен няма по-добър баща и възпитател от Господа. Въпреки всичко, неговите първосъздания, Адам и Ева, не се подчинили на заповедите Му и Го изоставили… А аз само мога да се моля за моите деца…

- А не се ли налага да ги посъветвате, да ги убеждавате?

- Ако едно семейство живее в любов, нищо друго не е нужно. Дори и само това стига. Когато се прибера у дома, моите деца приличат на патенца, обграждат ме от всички страни, следват ме навсякъде, все искат да ми кажат нещо… И аз им казвам, че се чувствам като някоя патица, нека да ме оставят поне малко на мира.

- Смятате ли, че ако някой има многобройно семейство, това му помага да се спаси?

- В началото с моя съпруг смятахме да имаме най-много пет деца, намирахме го за идеалния брой, но чувствахме такава пълнота с всяко следващо дете, че пожелавахме да имаме още едно… За да разберете колко щастлива се чувствам ще ви кажа, че на последното ми дете (десетото), не давам на някое от другите да му сменя пеленките. Казвам им – това е мое дете, когато си имате ваше, тогава му сменяйте пеленките…

Когато се роди шестото ми дете, о. Дамаскин, духовния ми отец, ме попита дали ми е тежко с такова голямо семейство… Е, ако се счита, че да имаш многобройно семейство е един вид духовен подвиг, че повече от шест деца е един вид кръст, то тогава добре… И той се съгласи с мен.

 



Децата и заобикалящата ги среда

Юли 5, 2018 in Беседи, Начална страница, Семейство


Въпроси към отец Ф. Бородин

- Скъпи отче, Вие имате 8 деца, сигурно се сблъсквате с това, че децата се карат, бият се. Как постъпвате в подобни случаи?

- Трябва да се каже, че борбата за лично пространство на детето е свързана с конфликти, обикновено между най-близкото по възраст дете, по-голямо или по-малко. Винаги се получава сложна комбинация. В един момент едно дружи с някое, а с друго е в конфликт, а след известно време – обратното. Към такива ситуации не трябва да се подхожда с крясъци. Просто става така, че едно дете закача друго и не се вслушва в никакви забележки. Обикновено, когато наказваме за нещо, поставяме провинилия се в ъгъла. Но ако конфликтът придобие особено горещ характер, просто трябва да ги поставите и двамата в ъгъла с иконите и там да почнат да пеят „Царю Небесний“ например. Ето така може да се постъпи. И да им се обяснява, обяснява, обяснява… Но, разбирате ли, тези караници не произхождат от това, че те не са наясно с това, какво става помежду им, те всичко ще ви обяснят. А от това, че те не могат да се справят със ситуацията, по този начин те се самоутвърждават. И понякога се стига и до бой, разбира се. Налага се да ги разтърваваш и да ги наказваш. Естествено, че за родителите е тежко да гледат, как децата им се карат.

Децата и нецензурните думи – как да ги отучим

- Ето, децата отиват на училище, общуват с връстниците си. А там чуват нецензурни думи, сквернословия. Как да предупредим децата, че не трябва да си служат с такъв речник?

- Да, разбира се. Какво представлява християнския духовен живот? Има две основни направления. Първото е предпазното – вашата лампа гори и трябва да я пазите от вятъра, да не изгасне. Второто – да наливате масло в нея, да добавяте дърва в огъня. Тоест, трябва да им осигурите истински живот. Задължително трябва да се молите заедно с тях. Между другото, досега не съм ви го споменавал. Изключително важна е съвместната молитва с жената и с децата. По този начин се създава домашната църква. С утринната молитва е по-трудно, защото всеки става в различно време. Вечерната обаче трябва да е задължителна, макар че, тя трябва да се посъкрати, за да могат децата да я издържат. Но важното е, че сте заедно, че сте църква. Важното е, че се бориш, че разказваш.

Помня, че когато моето първо дете беше на годинка, бях поразен, че ти му говориш нещо, а то – „У!“ Още не може да говори, а вече се бунтува – „У!“ Отидох при моя духовник, тогава той беше още жив, един забележителен човек – архимандрит Лавърски, и той ми казва: „А ти какво искаш? Нали си учил по богословие в семинарията за първородния грях, ето, че действа!“ Ами да, грехът действа, природата е поразена. И вие виждате какво става с вашето дете – сеете в него само добро, а едновременно и добро, и лошо процъфтява. Затова вашата задача като родители е постоянно да се борите с това, да обяснявате и на малкия и на големия, че не трябва да се ругае.

Но много важна е и тая емблематична истина, че за да не се карат децата, и родителите трябва да дават пример. Ако мама и татко се карат, то и децата се научават на същото, макар и не веднага, но полека-лека това започва да втасва в тях. Защото те не могат да се самоуправляват все още, и в нравствения смисъл на нещата.

Понякога често ще губите битката, защото грехът е действен

Интересно е, че когато навлязат в пубертета, децата не обичат да ги прегръщат, за разлика отпреди, когато са били малки. Ще ви кажа и за това. Малкото дете проявява любовта към родителите си по чувствен начин. Иска обезателно да бъде галено, целувано, гушкано да го вземат на колене. Веднъж излизам от храма и чувам как едни деца, две синчета и дъщеричка, казват на баща си: „Тате, ще ходим ли да се гушкаме?“ На тях, видите ли, им е нужно да се наситят на нежност, както лос на сол – той излиза от гората, отива към хранилката и лиже ли, лиже сол, докато се насити. Така и децата се нуждаят от силна родителска ръка. Гушнеш го и след малко той е вече напълно щастлив. Има силна нужда от това. После, като порасне, започва да се срамува. Но нежността си остава необходим способ. В началото, като го прегърнеш, той се бунтува, дърпа се, показва по всякакъв начин, че му е противно. Но после виждаш, че се успокоява от това – за него си остава най-важното да знае, че е обичан. Колкото и да се прави на дръпнат, на независим, има потребност да се чувства любим. Но за всичко е нужна борба, разбира се. Понякога губите битката, понеже грехът действа, а вие сте станали родители за пръв път. Е, аз, макар че станах родител за осми път, пак се случват едни неща… А по-големите по-често сме ги наказвали, и то понякога и с колана.

Спомням си за един московски протоиерей, много възрастен, попаднах в дома му, когато бях още семинарист. Той беше от традиционно православно семейство, където вярата не е преставала да бъде изповядвана и в съветско време. И той ми каза: „А ти как си мислиш, у нас в антрето висяха три колана – един черен – за постните дни; един червен – за празник; и един кафяв – за делничните дни“. В това само била разликата. Беше забележителен човек, много впечатляващ, със семейство от 9 души. А сега у мене дори най-големият ми вика: „Татко, защо не ги наказвате?“ Виждаш ли, как сме научили с времето. А се научихме, защото придобихме опит. Навремето бяхме млади, нямахме този опит. А сега минаваме и без това. Ако може да се размине без телесно наказание, то по-добре. Но въпреки това, трябва да се борим – ако някой върши простащини, трябва да му се затвори устата с плесница, не трябва да се допускат такива неща.

Имах такъв епизод в моето детство, когато родителите ми много строго ме възпитаваха за отношението ми към по-възрастните. По-възрастен от теб ли е, трябва да се обръщаш към него на име и презиме. И ето, веднъж дойде един познат на баща ми, художник, който нямаше деца. Каза ми: „Дай да минем на „ти“, стига с това „вие“. Какво е това – все Борис Петрович, викай ми просто Борис“. И аз взех да му викам така. Веднъж баща ми му извика: „Боря!“, и той му отговори. И аз, след него: „Борка!“, и още нещо нагло прибавих към това, тогава съм бил на 6 или 7 години. Той ме изгледа, и макар че, изглежда не искаше да го прави, все пак ми издърпа ушите. Стана ми обидно тогава, плаках. Но все пак го възприех. Изпитвах смесени чувства. Поставиха ме на място, картината на мирозрението ми се възстанови. Там, където възрастният човек има авторитет. Този авторитет е изграден на основата на почитта към родителите, като фундамент на човешкото битие. Всичко си дойде на място, и ми стана значително по-добре.

Така стават тия работи, знаете. Детето извършва някоя пакост, наказват го и после то се смее. Ще постои в ъгъла десетина минути, ще поплаче, ще поиска прошка, и после пак е радостно и щастливо, а преди наказанието се е чувствало унило, гузно и зле. Значи, трябва да го поставите на мястото му, защото то само не може да си го намери. Нормално е децата да се карат и бият понякога. А когато почнат да се занимават с някое бойно изкуство като самбо например, тогава сблъскванията стават сериозни.

Как да се наказват децата?

- Как трябва и как не трябва да се наказват децата? Може ли да се бият с колани, да се понашляпват и т.н.?

Понякога трябва. Децата са различни. Някои, докато им направиш забележка, веднага се съобразяват. Има различни периоди от развитието. Съзнателното нахалство трябва да се наказва строго. Ето, моята съпруга, понякога, ако детето не вземе от дума, може и да го зашлеви, нищо, че е с половин глава по-високо от нея. И това се е случвало. И всичко се прави за доброто на децата, нали в Св. Писание е казано: „Господ, като Баща, когото обича, него наказва“(2 Пар. 16, 12-13). Да си спомним думите на Иисус, син Сирахов, че баща, който щади пръчката – ненавижда сина си (ср. Пр. 29,17). Там не е казано, че това е неправилна педагогическа концепция и че бащата греши. И даже не е казано – „не обича“, а направо – „ненавижда“. Защо? Защото позволява на злото да се посади в душата на детето си. Това любов ли е? Разбирате ли, има случаи, когато детето трябва да се накаже. Както вече ви казах, когато ми издърпаха ушите, бях благодарен на този човек. Нуждаех се от това. И тъй, трябва да се наказва – да го поставиш в ъгъла, да го лишиш от нещо. Особено строго наказание сега е да забраниш на детето да играе на електронни игри за една седмица.

Как да мотивираш детето за труд и учение?

- Да допуснем, че синът на 19 години го изключват от университета. Как да постъпим?

- Струва ми се, че трябва да се приучава на труд от ранна възраст. Това е един несвоевременно решен проблем. Пак ще кажа, че всеки трябва да взема участие в общите задължения, които никой друг няма да е длъжен да прави вместо него, освен ако се разболее. Да се научи да ги изпълнява, и то задължително. Така се създава механизмът на отговорността, нещо като онзи на вратаря, който посочих преди. Аз отговарям за това пространство, няма да допусна да се вкара гол. Няма кой друг да го направи вместо мен. Това е мое постоянно задължение. И след това, и да влезеш в университета, вече си си създал механизма на отговорността, макар, че пространството, за което отговаряш, вече е друго.

Въпреки, че децата са различни, отрано трябва да се приучават на отговорност. Днес детската разсеяност е пряко зависима от игрите със смартфони, със социалната мрежа. Ако искате детето да седи кротко, подарете му хубав смартфон и то ще е супер щастливо. Да, така е, но това е един много вреден подарък. Днес сте му подарили смартфон, а след три месеца, какво ще се случи… Ето, сестра ми, педагог с голям стаж, казва: „Мога безпогрешно да определя, кога детето е започнало да играе на компютърни игри. Преди месец е имало отличен, а сега – тройка, или четири минус…“ Просто вниманието им вече не е същото, разсеяни са, не могат да се съсредоточат, мислите им са в игрите. А ние в нашето детство играехме съвсем други игри, колективни, на двора, като футбол и др. Там покрай играта се учиш да си взаимодействаш с другите деца.

Полезна е и играта на „Лего“. Тя също учи на труд, на мисъл – как да конструираш, да строиш. А на 19 години е вече твърде късно да се учиш на всичко това.

Трябва ли детето да се даде в православна гимназия?

- Полезно ли е да запишеш детето в православна гимназия, където ще изучава Закон Божий и ще получи пълноценно християнско възпитание?

- Поддържам мнението, че ако детето може да бъде записано в православна гимназия, то най-добре ще е там. На първо място, там ще може да намери единомишленици по вяра, приятели за цял живот. За съжаление, това почти не се случва в храмовете, защото неделните ни училища имат за задача само да дадат на децата някакви определени знания, но не и да създадат условия те да дружат едно с друго. За нашите съвременни неделни училища това е голям минус.

Действително, прави сте, детето ви, вече младеж или девойка, бива прието в университет или започва работа. И какво се случва? Ето, моят син бе приет в геоложкия институт и ми разправя: „Тате, там има само оргии, бира, гуляи, а понякога и спринцовки“. И не можа да си намери приятели там. Много тежко му беше, защото нямаше на кого да се опре. Ако се събере с такива, ще му стигнат ли сили да се опази? Казва ми, всички се отдават на блудство. Затова и се събират вечерта. А младият човек не може без приятели, това е нормално.

Слава Богу, в моя храм всички деца си дружат. Лятно време отиваме на лагер, правим походи, плаваме с лодки. Ето защо всичките ми деца си имат на кого да се опрат, в среда от вярващи хора. Къде можеш да намериш подобни хора – в училище, разбира се.

На второ място – вашето дете ще бъде заобиколено по-нататък от целия този безбожен, атеистичен или светски, равнодушен свят. Болшинството от хората са невъцърковени, непоследователни християни – те ще са неговото обкръжение. Те ще му влияят. А колко по-различна основа на живота си ще има, ако около него са вярващи хора. Без значение, че някои говорят – ето на, завършили православна гимназия и са се разотишли, престанали са да се причастяват. Някои деца понякога казват – там беше такова лицемерие, че повече и в храма не искам да стъпя… Но все пак се касае до личен избор. Каквото и да се говори, все пак в православната гимназия има по-малко съблазни, отколкото другаде. Има по-малко деца, които пушат, по-малко блудства сред горните класове, по-малко се ругае. Там има по-добро общество от хора. А за това, ще остане ли някой след това в Църквата или не, все едно, всеки сам си решава. Детето ви ще направи съзнателния си избор, на който вие вече не ще можете повлия. Дори Господ не може да избере вместо него.

Знаем и за някои светии, които са имали за нищо негодни деца, например пророк Самуил. С него е разговарял сам Бог, както пише в Библията, чрез него е откривал волята Си на целия народ. И той нима е бил лош баща? Разбира се, че не, но децата му израснали като съвършено негодни личности. А какво да кажем за Адам – ето, един от синовете му е Каин, а другия – Авел. Единият е светец, а другият – убиец, прокълнат. Затова детето ще решава само, но все пак, от каква база ще вземе решение? Нека да узнае от опит, какво представлява обществото на вярващите хора.

Например, ние отиваме на ония походи с лодки. Децата от цялата енория все напират да участват в тях. Тази година отидохме, няма да повярвате, 67 души с 27 лодки – цяла флотилия. Няма друг такъв идиот като отец Фьодор, да се хване с такова нещо, смеят се, като слушат. Няма как да откажеш на никого, вече има пораснали, които си вземат отпуск, за да дойдат. И защо – чудиш се да разбереш? Ами защото има приятели, песни край огъня, и прочие, съвместни молитви. Дали е младеж, девойка или подрастващ, за тях е важно да са на правилното място. Заради съвместната молитва, съвместната подготовка, всеки помага на другия, стараят се да живеят по евангелските закони, един с друг. Някаква си половин седмица време, но за която чакат цяла година.

И ето, в православната гимназия те получават този опит. Разбира се, и там съществуват интриги и сплетни, и всичко останало, но все пак, това ще е колектив от вярващи, отдавна въцърковени хора и там няма да има чак такива удари под кръста като другаде.

Все пак, става дума за хора, които имат навика да се борят със страстите си, макар и да не го показват наяве. Разбира се, по-полезно е да се живее в такова общество. Да узнаеш от опит какво значи съжителство по християнски. Това е важното.

Може да се случи така, че те впоследствие да се отдалечат от Църквата. И кога ще се върнат, това не се знае. Знаете ли, колко деца от неделните училища излизат от Църквата? Много са, твърде много, около 70%. Но после става така, че мнозина от тях се връщат.

Спомням си тази случка – влизам в храма малко преди служба, за вечерня. Вътре седи млада жена, очите й влажни. Питам я – с какво мога да й помогна? И тя ми разказва – като дете са я водили в храма, в началото на 90-те там имало неделно училище, както си спомняла, там служил един много добър, вече починал свещеник. Но после животът я завъртял, тя напуснала Църквата, паднала в различни тежки грехове, заживяла един съвсем порочен живот. И ето, че като вървяла по улицата, решила да влезе в този непознат за нея храм. Господ й посочил нашия. И ми казва: „Искам да се върна тук“. По-късно се изповяда, оттогава живее църковен живот, вече повече от 10 години. А е напуснала Църквата на 15 годишна възраст. Но, разбирате ли, опитът от християнското съжителство остава. Опитала е друг тип живот, но сега иска да живее този. Но ако не е знаела какво нещо е църковният живот, тя нямаше да се върне отново към него. Затова аз съм застъпник на това, детето да учи в православно училище или гимназия.

За възпитанието в кротост

-Как да се възпита православната девойка в кротост?

Не знам, нямам опит. Трябва да помисля. Не е добре да говориш веднага, каквото ти дойде в главата. Първо трябва да се помълчи. Често съжаляваме за неща, които сме казали в бързината. Но относно кротостта, трябва да се каже, че това е една забравена добродетел, която липсва в наше време, но всъщност се явява една голяма човешка сила. Кроткият човек е много силен човек. Той се доверява на Бога, не на себе си, но на Бога, той показва силата си като се смирява и не обижда никого. Това е дълъг път, който християнинът трябва да извърви – да стане кротък човек. Още повече, че днес кротостта е най-малко разбираната добродетел.

Ако в мен няма дадена добродетел как мога да я придобия? Изпълнявам я, и постепенно тя ще проникне вътре в мен. Да кажем, че не съм настроен милостиво към някого в сърцето си, но умът ми знае, че трябва да му помогна. Правя го с усилие на волята си, не на сърцето си. Правя го 10, 20 пъти и Господ насажда тази добродетел в сърцето ми. Това е познатият механизъм – прави дела и добродетелта в теб ще се събуди, затова подражавай на кроткия, старай се да бъдеш като него и така ще придобиеш кротостта.

 


източник: православие ру

Борба за права

Юни 28, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

 

В съвременното общество се цени умението да си напорист, да отстояваш себе си, да не позволяваш да те обиждат. Това неизменно създава проблеми, защото, отстоявайки правата си, хората все по-малко са склонни да зачитат правата на другия, и най-вече евангелската заповед –  да обичаш  ближния си като себе си (ср. Мат. 22:39).

 

Увлечени от стремежа си да не отстъпваме на никого, ние рискуваме да се превърнем в общество от зли, агресивни, невъздържани хора, готови да доказват правотата си по всякакъв начин, да я налагат с натиск, манипулации, крясъци и груба сила. Нима бихме се чувствали комфортно в такова общество? Отговорът е очевиден. И е важно да проумеем, че самите ние си създаваме такъв тип общество, с такъв тип проблеми, по начина, по който избираме да се борим в тоя живот.

 

Ще ви разкажа случка от живота на едно семейство. В него имало дете, което растяло, както се казва, „пробивно“. Винаги имало отговор за всичко, твърдо и даже яростно отстоявало правата си, с готовност влизало във всякакви конфликти. Родителите му го насърчавали, смятали, че тяхна е заслугата, че са възпитали такъв „освободен“ син.

 

Веднъж една учителка от неговото училище категорично заявила, че не е съгласна с това, че родителите му позволяват да прави каквото си иска. Казала го без да бъде груба, без обидни квалификации по негов адрес или на родителите му. По-скоро го казала не съвсем на място, и най-вече, уязвила гордостта на подрастващия.

 

Момчето, оскърбено, решило да се „активира“.  Възмутено от нанесената му обида, стигнало до директора, оплакало се, че са му нарушили правата, не се успокоило и не престанало, докато учителката не му поднесла официално извиненията си, на него и на родителите му, за казаните от нея думи.

 

Родителите му били много радостни и горди със сина си. Били уверени, че са възпитали едно будно дете, което никога няма да се остави да го обиждат. А твърде впечатляващата активност на сина си приписали изключително на голямата му любов към тях и на желанието му да защити родителските им права.

Минало известно време. Веднъж в семейството възникнал конфликт по повод на нещо, което синът желаел да му бъде купено. Родителите му обаче, този път отказали да се съобразят с искането на детето си, защото го считали за излишно. Момчето започнало да моли, да настоява, да изисква с присъщото си упорство. Родителите не отстъпвали. Тогава синът им взел да цитира закона, като го тълкувал в свой интерес и накрая категорично заявил: „ Вие сте длъжни да ми дадете това! Ако ли не, ще ви дам под съд!“

„Ама как така?“ – разтерзано се оплаквали родителите на познатите си – „Защо постъпва той така с нас? Откъде накъде?“ Не можели да проумеят, че сами са си виновни за тази ситуация, когато са хвалили детето си, че на всяка цена „отстоява правото си“. Но са пропуснали да го научат първо да помисли, дали искането му е справедливо или не, дали това не засяга чуждото право, не са го учили каква граница да си определя, преди от защита да преминава към нападение. Действително, каквото посееш, това и ще пожънеш.

Възрастният човек сам трябва да разбира колко важно е първо да се позамисли, преди да започне да настоява за дадено право – доколко то е справедливо и ако е, в каква форма може да прояви претенция за него. Не са редки случаите, когато даден човек защитава правото си, постъпва несправедливо по отношение на други хора, като по този начин потъпква техните права и нарушава задълженията си към тях.

В едно общество на агресия, където всеки гледа само своя си интерес, защитава само своите си права, никой няма да се чувства уютно. Затова, трябва сами да си изработим правилото, че ако са ни обидили, това не ни дава право и ние да обиждаме другите. И е важно да помогнем на децата да осмислят това, да им се обясни, че да живееш по евангелските закони се изисква много повече мъжество и работа над себе си, отколкото да отстояваш самолюбието си. Защото да проявяваш на всяка цена настъпателност и неотстъпчивост – това е признак на малодушие, черта на една незряла личност.

Кой друг, ако не Самия Творец не ще има права върху своето творение – човека? Но приелия човешки образ Син Божий в никакъв случай не настоявал всички непременно и на всяка цена да повярват в Него, да Го слушат и да Го следват. Понякога апостолите се възмущавали от ония, които се отнасяли към Христа и към словото Му неуважително, даже веднъж Му предложили да хвърли огън от небесата върху тези хора. Но Всесилният Господ ги смъмрил и за тяхно голямо учудване им казал кратко: „Не знаете, от какъв дух сте вие“ (Лука, 9:55).

Светият Дух не живее в човек, свикнал винаги да търси своето и да отстоява правото си. Такива хора имат енергия и показна храброст, но за тях е чуждо усещането за истинска радост, покой, щастие. Това се полага на онези, които се стараят да бъдат по-близо до Христос, Който е казал: „Поучете се от Мене, защото съм кротък и смирен по сърце и душите ви ще намерят покой“.

Единственото право, което е запазено за човека, желаещ вечния живот е правото му да бъде Божие чедо, дадено му от Христос Спасителя (ср. Йоан, 1:12). Това право трябва да отстояваме постоянно в борба със собствените ни лоши навици и страсти, а не да разпиляваме живота си в битка с хората около нас.

Източник: Православное слово

Наставления към православните родители

Юни 21, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

 

Обикновено родителите смятат, че всичко добро в техните деца се дължи на тяхното възпитание, а всичко лошо е дошло отвън. Естествено – всичката мръсотия идва от улицата. Та нали не те са ги учили да пушат, да употребяват неприлични думи, да обиждат слабите. Не те са учили дъщерите си да си слагат вулгарен грим, да носят непристойно облекло, да се смеят високо. Това е типична родителска грешка.

Всъщност, причината за т. нар. външно влияние е напълно домашна – намира се в загубата на авторитета на възпитателя. Родителският авторитет бива разрушаван най-често от лъжата. Родителите смятат, че наивното дете не е в състояние да схване лъжата или да почувства лукавството. Особено ония малки, битови лъжи, които се допускат в някои семейства в името на някаква уж благоприлична цел.

Да, детското съзнание наистина е доверчиво, тази доверчивост е необходима на детето, за да се доверява на учителите, да се учи да живее. Детето още няма свой опит, но му е даден един особен усет да разпознава лъжата и фалша. Затова, да го излъжеш или да скриеш истината за нещо от него е много трудно. Децата не знаят, но чувстват.

Поначало децата идеализират майките и бащите си. Затова родителската лъжа е катастрофа за тях. Веднъж разколебано в доверието си, детето става подозрително, очаква друга лъжа и измама, започва да се колебае в уважението към родителите си. По силата на подражателството самото то започва да лъже и да мами.

Лъжата по отношение на родителите довежда до това, че детето се отдалечава от тях. Изпитва срам от родителската любов заради лъжите си и както някога Адам, предпочита да се скрие от тях между дърветата.

Родителският авторитет може да пострада и заради допусната несправедливост. У децата и юношите има едно изключително остро чувство за справедливост и несправедливост. Те възприемат крайно болезнено всяка несправедливост, дори и да не е насочена директно към тях самите.

Понякога се случва родителите да обвиняват детето за нещо, за което то няма вина. Да го наказват, без да е виновно, само по подозрение, без да са разбрали и без да имат някакви явни доказателства. Или пък за нещо, за което то не знае, че е грешно и не трябва да го прави.

И тук не е важна болката от всичко това, а резултатът от нея. Това е болката от разрива. Детето си казва: „Аз никога не бих постъпил така“. Бащите са винаги обичани – и умните, и не особено умните, и трезвениците, и пияниците, и богатите, и бедните. Но не е лесно да обичаш несправедливите.

Авторитетът може да пострада и от липсата на време от страна на родителите към децата, затова, че те не намират много време да побеседват с тях. Защото именно от домашните беседи, повече от всичко друго, детето усвоява нравствената и духовна храна, която ще му е необходима.

Възпитанието не трябва да бъде свеждано само до някакъв бездушен списък от забрани и нравоучения. „Не трябва да се краде. За това може да те вкарат в затвора“. „Пушенето е вредно. Никотинът убива бавно човека. От пушенето заболяват белите дробове“. „Не трябва да се ругае. Не трябва да се говорят неприлични думи. Бог ще те накаже за това“. „Ръцете трябва да се мият преди ядене. Иначе микробите попадат в устата, от това можеш да заболееш и дори да умреш“.

Тук нито едно „трябва“ и „не трябва“ няма да постигне целта си. Децата, и дори юношите не се страхуват от болестите и смъртта.

Младата психика е настроена позитивно. Детето вярва, че пред него има дълъг и щастлив живот. То не се плаши и от затвор, защото вярва, че за такава глупост – да вземе от чантата на майка си малко пари, няма да го затворят. То не се кани да краде сериозно. А неприлични думи могат да се говорят там, където няма възрастни. Бог няма да вземе да наказва за такива неща Петя или Женя. За него родителите са скучни педанти, техните поучения са без покритие.

Възпитанието е творчески процес. Това е служение на Бога чрез служение на човека (малкия човек), за който родителите ще отговарят пред Божия съд. За да бъде осъзнато едно поучение или предупреждение, то трябва да бъде издигнато над плоскостта на битието. И да бъде одухотворено посредством Божието слово, църковната или семейната традиция.

Относно грубостта и ругателството, в Библията може да се открие и прочете едно авторитетно поучение, написано 300 години преди Рождението на Спасителя – „Човек, който се приучава на хулни думи, няма да се научи до сетните си дни“ (Сир. 23,19). Или, отдавна е запомнено, че грубите и хулни слова затъмняват съзнанието, от това човек става непълноценен, затъпява.

Особено на християните не подобава да ругаят. Чрез произнесените думи се открива сърдечнияj ни живот. „От препълнено сърце говорят устата“ (Мат. 12,34), е казано в Евангелието. А още повече се отнася това за онзи, който ругае! Нима може с едни и същи уста да се молиш и да ругаеш? И Апостолът казва: „От един и същ извор не може да извира и солена и сладка вода“ (Иак. 3,12). Може да се каже същото и за Светото Причастие, което вземаме в устата си.

Или пък за пушенето. Защо първо не седнем да обсъдим с юношата мотивите да се започне с пушенето, с цялата им низост и пошлост. Те са преди всичко страх от насмешки, обикновена страхливост. Или пък от желание да си предадеш тежест, каквато всъщност нямаш. Просто – обикновено хулиганство, да го наречем.

Започваш да пушиш от желание да си като всички. Това не е ли предателство срещу собствената ти индивидуалност, с която си удостоен от Господа?

Особено грозно е да видиш момичета, които пушат. При тях мотивът е само един – да се харесат на някое момче или на всичките момчета.

Колкото до миенето на ръце, и то следва да бъде одухотворено, защото има в себе си не само хигиенна традиция, но и сакрален смисъл. Вярващият човек се отнася към храната като към Божия благословия. Ние казваме всеки път преди трапеза: „Отче наш… насъщния ни хляб дай ни днес“. Затова и приемаме храната, все едно от ръката на Господа – благоговейно, с чисти ръце.

Също и покривката на масата е измислена не за красота и удобство. Тя символизира благоговейното отношение към храната като дар Божий. И разговорите по време на хранене се прекъсват, не само защото е неестетично и човек може да се задави, а от уважение към насъщния хляб.

Почитанието към по-възрастните (родителите) е основна добродетел, която приближава човека към Бога. Възпитаното в почит към родителите дете лесно може да бъде приучено и на любов към Бога, в почитането Му като Небесен Отец.

Тази добродетел не може да бъде насаждана със силови методи, не трябва да бъде купувана с материални блага или с безцеремонно фамилиарничене, нито се усвоява с нравоучителни сентенции. Тя се ражда от семейната любов и взаимното уважение на всички членове на семейния съюз.

Източник: # православиеисовременность@ zhiviy v_ pomochty

 

 

Семейството е школа на любовта

Юни 14, 2018 in Беседи, Семейство

 



-Как можем да помогнем на племенника или на кръщелника си, чиито родители са далеко от Бога?

-Това е доста сложен въпрос. Също и за мен самия. Много мои съученици, когато станах свещеник, искаха да стана кръстник на децата им и аз не можех да им откажа, нали сме приятели от детство. Но при всичките ми уговорки, така и не им дадоха църковно възпитание, колкото и да ги молих, настоявах, някои все пак реагираха, други пък – изобщо. И до днес ми е криво, но не можеш да правиш нещо насила. Но, от друга страна, мога да посоча един пример с мен. Родителите ми не бяха кръстени и аз растях в едно семейство, много далеч от църквата. Баща ми беше спортсмен, самбист, много усърден в работата си и обичаше да превозва мебели на хората безплатно. Живеех в интелигентна среда, с пиене на чай и разговори за литература и изкуство. И със съвместна физическа работа.

И ето че, веднъж баща ми трябваше да превози багажа на една семейна двойка, възрастни хора. Изнесоха багажа, натовариха го в камиончето. И неочаквано, баща ми отваря една кутия, пълна с икони.

- Вие вярваща ли сте? – попита баща ми жената.


- Да.


- А, знаете ли, ние отдавна се каним да кръстим дъщерята и сина. Ще им станете ли кръстница?


- Добре – каза тя – но искам да ми обещаете, че няма да ми пречите да изпълнявам задълженията си на кръстница.


И баща ми се съгласи, без изобщо да разбира, за какво става дума. И кръстницата се зае много строго с нас:

- Значи така – следваща неделя Федя и Анна да не закусват сутринта, ще ги взема в храма да се причастят.


И още помня каква мъка беше, спи ти се, а трябва да ставаш рано-рано, тя идва да те вземе. Навън тъмно, в метрото, гърбът ме боли, нищо не разбирам, какво става… Изнасят Чашата. Сега разбирам, че е било Великия вход. Казаха нещо и я прибраха. Чакайте, какво правите, трябва да се причастим. А после излизаме, кръстницата ни налива чай от термоса, дава ни сандвичи. И така, 3-4 пъти в годината. И ето, че семето бе посято.

По-късно тя ни набави отнякъде молитвеник, съвършено невероятно. Беше издание 1978 г., с меки корици. Тя живееше на втория етаж на нашия блок. И ми казва:

- Ето, чети, Федя, всеки ден – „Царю Небесни“, „Богородице Дево“, „Отче наш“. Преподаваше литература в Гнесинка. Педагог. Идва след месец:


- Как е, Федя, четеш ли?


- Да, чета.


- Лъжеш! Ако беше чел, обложката щеше да бъде отметната.


Много се засрамих. Почнах да чета, и от тогава се страхувах от нея. Трудно, но все пак всички се въцърковихме.

Таткото го довел да послуша хора, а детето повярвало

После, да не забравяме, че всеки човешки избор е уникален по своята същност. Ето, един мой познат свещеник, на моя възраст, раснал по съветско време. Баща му беше отявлен циник и атеист. Майка му беше елитна преводачка на някой си от ЦК и за тях това, че синът им се бе въцърковил се оказа съвършена пречка за кариерата им. Майката постоянно беше по командировки в чужбина и носеше оттам плочи, бащата имаше много добра апаратура и немислимо разнообразна за времето си колекция от грамофонни плочи с оперно хорово пеене, което той много обичаше и ценеше. И веднъж само заради това, да покаже красотата на хора в автентична обстановка, той завел сина си в църква. Тогава там пеел един прочут гастролиращ църковен хор, който пеел и в църкви, и по концерти, а властите по изключение му позволявали. А детето тогава било на 12 години. Татко му го завел на църква само за да послуша хора, а то повярвало. После го били, заключвали го, а то се спускало от третия етаж по завързан за радиатора чаршаф и отивал на църковна служба. Баща му после го пребивал от бой. И въпреки всичко, той впоследствие станал свещеник, защото бил докоснат от Божията благодат и повярвал.

Затова, идвайте – ето го Евангелието, нека да четем. Който и откъс да изберете, ще обясним значението му. На мен ми стигат 15 – 20 минути да поговоря с кръстника. И ето, семенцето е посято, а после – животът ще покаже. Той може всеки ден да чете Евангелието и пак да не израсне духовно, а може само да чуе и да каже – ето кое е най-важното за мен! Затова всичко зависи от избора му. Но вашата работа е да го запознаете и да се молите за него.

За осиновените деца – дали трябва да знаят този факт и има ли разлика между родителското възпитание и това на приемните родители?

-Трябва ли осиновените деца да знаят, че не са родните деца на своите родители? И по какво се отличава възпитанието на мащехата или на втория баща от това на семействата, където те не са такива?

- Нямам осиновени деца, затова трябва да говоря не за мой, а за чуждия опит. Ако е възможно, по-добре е осиновеното дете да не знае, че е такова. За съжаление, в семействата на осиновените деца рискът е още по-голям, защото освен това се предава и наследствеността от бащата и майката. Можете да вземете едно много мило хлапе, къдрокосо, синеоко, но после то ще порасне. В нашата енория имахме такъв случай. В семейството загинал родният им син, те осиновили момиченце, постарали се да й дадат всичко, но тя знаела, че е от детски дом. И по някое време тя напусна семейството, заживя с който й падне, морално пропадна. А приемните й родители стенат, плачат, но нищо не могат да направят.

Задачата на семейството е да отгледа дете в едно пространство, пронизано от любов

Но, разбирате ли, какво е това осиновено дете? Това е едно предадено дете, предадено от своите родители. То расте без любов, въобще не знае, какво е това семейна любов. А основната задача на семейството е да отгледа детето, и то в пространство, пронизано от любов. Защото детето има пример на семейна любов, макар и може би не в пълния си вид, при желание то ще бъде в състояние да реализира същото и в своето бъдеще семейство, в своя бъдещ живот. Защото при един добър пример, ако впоследствие няма деца, и има възможност да се осинови дете, то ще го направи, задължително. Нали и по времето на Христа е било същото? В притчата за Страшния съд е казано: „Които са нахранили, напоили, посетили…“ Мисля, че ако трябваше да се продължи тази притча, то щеше да бъде и „осиновили“, със сигурност. Осиновили сте едного от тия малките, значи Мене сте осиновили. Така предполагам. Защото, разбира се, става въпрос да окажете голяма любов към човека. И това един ден обезателно ще ви се върне, може би, не веднага, а във времето.

Познавам едно семейство, където едно дете, по интригите на лоши роднини узна, че е осиновено. По това време намерило родния си баща и се почувствало много тежко. Влязъл в конфликт с тези, които го отгледали. Срещнал се с родния си баща, но после се разочаровал, разсъдил, че той не му е дал нищо и отново се върнал при приемните си родители. Оценил, че те са му помогнали да израсте и са го направили човек, какъвто не би могъл да стане, ако би живял с родния си баща, и се привързал към приемните си родители с още по-голяма любов и нежност. Осъзнавал, че те не са негова плът и кръв, но че той е тяхно утешение. И сега те са му много благодарни за неговото отношение към тях.

Дадени ти са такива хора, които ако обикнеш, ще израснеш духовно

А другият въпрос е – ще простиш ли? Въобще, това е интересен факт,че светоотеческото семейство, това е школата на любовта. У нас светите отци, които макар и в голямата си част да са монаси, винаги казват, че семейството е училище за любов. Това е място, където те е поставил сам Господ, за да се промениш и да придобиеш Царството Божие, а ти се учиш на това място на любов. А как става това? На теб ти се пращат едни хора, които, обичайки ги, израстваш духовно. Най-простия пример – ти си обикнал едно момиче, оженил си се за него, а с нея вървят и една тълпа роднини, които също трябва да обикнеш, да построиш отношения с тях. Не просто като – е, Мария Ивановна, благодаря ти. Не. Но трябва да обикнеш тъща си. И да почувстваш всички ония хора като роднини. Доста сложна задача е.

Ето, бабата на жена ми е дворянка, пък аз съм потомък на прост мужик. И това я потискаше много в началото. За нея това бе въпрос на принцип. Тя съхраняваше семейни вещи още от онова време. Това в съветско време бе нещо като опозиционна нагласа. Имаше много репресирани за това. И ето, изведнъж внучката й се ожени за мен. Имаше известно напрежение по тоя повод. Но по-късно, с времето станахме истински роднини. Но си беше трудно, да знаете. Казват ти, че си блюдолизец, а ти трябва да си замълчиш. Но жена ми си я обича. Не можеш да обичаш жена си, а тях не, нали те са я възпитавали и грижили за нея. Именно за това семейството е школа на любовта. Това е Божия повеля и за мащехата, и за втория баща, разбирате ли. Понякога някой се съгласява да се ожени за жена с дете. Но детето се дърпа, държи се враждебно. Знае, че не си му роден баща. И ти трябва да се справиш с тая задача, да изградиш отношенията си с него, ако си християнин. И на него не му е леко. Но, нали има такава поговорка – бащата не е този, който му е дал живот, а който го е възпитал. Сложна задача, но затова пък благодарна.

Ако семейството е школа на любовта, какво да кажем за разпадналите се семейства?

- А какви съвети ще дадете на родителите, чието семейство се е разпаднало?

- Знаете ли, и аз мога да ви питам същото. Как ще можете да играете футбол, ако имате счупени крака? Ами ето, случила се е трагедия и нищо нормално вече няма. При едно семейство, което се е разпаднало, не може да има нещо добро и правилно. Можем само да се надяваме на възможно най-малки поражения. Тук не разполагаме с много възможности. Добре би било да включим детето в някакъв поведенчески сценарий, с някой нормален възрастен, улегнал мъж, който да стане модел на поведение за детето. Но да се насити на любов, при положение, че мама и тате не се обичат, това вече е почти невъзможно.

Помня, когато родителите ми се разведоха – сякаш цялата вселена се раздели на две. Светът ти се разпада. И това става, защото хората обичат себе си повече от другия и не искат да се променят. Например, имах един приятел, който ми каза, когато жена му забременя:

- Стана една такава грозна, изобщо не мога да я гледам.


- Все пак, ти не си й казал това, нали?


- Напротив, казах й.


Гледай, каква идиотска работа! И в крайна сметка се разведоха. Този човек не се интересуваше нито от дете, нито от нищо. Просто трагедия, ужасно. А наскоро разговарях с една жена, дойде в храма, плака. Синът й се оженил, родило им се дете, а снахата си заминала. Взела със себе си детето и си отишла. Сега живеела на друго място и си търсела по-добра партия. А съпругът й тъгувал непрекъснато за детето, страшно му липсвало, но тя не му давала да го види. Разбирате ли, какъв чудовищен егоизъм, какъв съвет може да се даде в такъв случай? Само да се молиш. Но рецепта за това просто няма. Да се молиш само за минимални щети – ако падне човек на асфалта, поне главата си да не удари, да не получи сътресение на мозъка…

Какво може да се каже за образа на бащата, от който се нуждае момичето?

- Казахте за образа на бащата в спорта. Но ако става дума за момиче?

- Дори не знам какво да кажа. Аз дадох голямата си дъщеря на уроци по самбо, но я контролирах. Веднъж тя казала на момчетата от нейния клас, че не трябва да се ругае. Те почнали да издевателстват над нея. Тя цапардосала един и повече, поне пред нея, никой не посмял да ругае.

Не знам. Но все пак, разбирате ли, за момичето не е важен толкова бащиният пример, колкото примерът от съвместния живот на майката и бащата. От цялата тази нежност, ласки, любов. Как се изслушват един другиго, как се гледат, как майката разрешава въпросите в семеен план и при всичко това да си остава втората в семейството. Това е уникален пример. А когато бащата си тръгне, на жената й се налага да изпълнява ролите и на мъж, и на жена, къде ще отиде… Да решава всички въпроси. В какво училище да изпрати децата, в какъв кръжок, с какви пари. Таткото дойде два пъти седмично, заведе ги в Макдоналдс, даде им подаръчета и толкова. Друго не го интересува. А мама е удавена във всички проблеми, променя се и започва да гледа по друг начин и на сина, и на дъщерята. И за дъщерята го няма примера на сътрудничеството между бащата и майката. Как да стане? Не съм се замислял по този въпрос, но вие ме карате да се замисля, за което ви благодаря. Може би би било добре момичето да опита да дружи с приятелка, в чието семейство съществуват добри отношения между бащата и майката. Ето че отново говорим за поведенчески сценарий.

Един млад свещеник в началото на служението си е добре да има пред себе си примера на някой възрастен, благочестив свещеник. И макар и за малко да има възможността да служи заедно с него и да поживее енорийски живот. Така по-нататък ще има образец за подражание. По същия начин, когато някоя девойка се омъжи, ако няма примера на послушанието на майка си, ще обича само тя да командва. Как ще може да слуша мъжа си, когато той започне да настоява за нещо? И представи си, какъв семеен живот ще има, ако и мъжът е бил с разведени родители и той самият се е превърнал в съвършен егоист. Няма да може да проявява властта си със смирение, без гордост.

Ето и друг пример, от друга област. Александър Василиевич Суворов бил известен с това, че преди сражение вървял със своите генерали от един войнишки бивак на друг и навсякъде сядал с войниците пред горящия огън. И ги питал: „Братя, как да атакуваме, как да се отбраняваме?“ Изслушвал всички. Един фелдмаршал – простия войник. И ако чуел нещо полезно, казвал на генералите – ето, прав е войникът, ето така ще постъпим утре. И цялата армия знаела, че той ще направи правилния избор, а не както му хрумне, затова и бил слушан и уважаван. Как да не вземем такъв пример?

И може би ще е полезно за такова момиче да остане през почивния си ден да преспи у своя приятелка, в чието семейство има нормални семейни отношения. Струва си да намерите такова едно семейство измежду тия в енорията. За да има момичето един положителен пример пред себе си.

Своеволие ли е отделянето от родителите?

- Вие говорихте за първородния грях. А ако се приложи към детето тази ситуация? Да осъзнае личността си, отделяйки се от майка си? Дали детето може да осъзнае личността си, ако действа против волята на родителите си?


- Детето има потребност да проявява характера си, в пубертета това се асоциира с противопоставяне на родителите. Това се счита за грешка, но е нужно време да порасне и да я осъзнае. Имахме един случай от нашата енория, в който един мъж, иначе много вярващ и благочестив, така крещял на жена си и удрял с юмрук по масата, че си счупил ръката. Всичко това може да се реши и по друг начин. Но, действително, детето трябва да се научи, докато преминава през тази преходна възраст. Разбирате ли, то обича и майка си, и баща си, те са му скъпи. То също се чувства зле, когато се скара с тях. Чувства се гузно, иска прошка, създава си този навик. После му става леко. И ако имате сърдечна връзка помежду си, всичко си идва на мястото, свиква и се успокоява, приема го за нормално, както се приемат звук и мирис. Но е много важно родителите да уважават волята на детето и то да знае, че винаги са готови да го изслушат.

Ние имаме две задачи, които могат да ви се сторят противоположни, първата – детето трябва да се научи да живее и без нас, и втората – да се научи да постъпва правилно. При обучението в правилен начин на живот то не трябва да „цепи много дърва“, за да не пресече бъдещия си живот. Тези задачи влизат в противоречие със себе си. Трябва да давате на детето все повече и повече пространство, за което да отговаря само то, да взема самостоятелни решения. Това също влиза в процеса на възпитание. Да му кажете: „Това ти трябва да решиш сам. Искаш ли точно това? Искаш ли да се занимаваш с рисуване, или с музика? Или може би искаш да станеш дърводелец?“ Ако видите, че това му се нрави повече, отколкото музиката, значи, оставете го. Може би това ще е неговият действителен път.

Източник: http// www pravoslavie/ru/110991.html

 

 

Родители и деца: сблъсък или среща – Азбука на възпитанието

Юни 5, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Темата за възпитанието на децата е многоаспектна и многообразна. Казват, че ако на улицата видим един юноша заедно с един човек на средна възраст да вървят наведени и мълчаливи, тогава ще разбереш, че се касае за баща и син.

Една учителка, чудесен човек и педагог, често казваше, че „с всички деца и особено с моите ученички се разбирам чудесно и буквално ме обожават, но единствената ученичка, с която не се разбирам добре и сме в постоянен сблъсък, е дъщеря ми.” Това състояние е познато на всички родители, особено на тези, които имат деца в пубертет. Сблъсъкът е всекидневен и обичаен и срещата изглежда почти невъзможна. Но защо сблъсъкът е неизбежен? Особено в пубертета, величината и продължителността на този сблъсък зависи от начина, по който ще отгледаме децата, от възпитанието, което ще им дадем. Ако възпитанието ни е правилно, сблъсъкът ще е по-малък по сила и по-кратък по време. В противен случай ще бъде и интензивен, но и по-продължителен във времето. Затова днес ще направим едно очертание на здравото възпитание, нещо, което ще ни помогне да видим нашите грешки, причините и отговорността ни в сблъсъка с децата и как този сблъсък може да се преобрази в среща.

В една гимназия от атинско предградие, в което живеят семейство с икономически комфорт и високо образователно равнище, по време на изпит преди няколко години учителката дала – по нейното мнение – една лесна тема, в която децата без проблем биха могли да пишат от личния си опит. Темата била „Едно щастливо семейство.” Учителката, но и инспекторите, изпитали голяма изненада. В очите на повечето деца видели вцепенение. Много от тях не знаели какво да напишат. Накрая огромен брой деца предали празен лист или не успели да напишат повече от пет-шест реда относно това какво е щастливо семейство. Този факт е много показателен и ясно показва, че днешното семейство е бичувано от дълбока криза, която повлиява пряко децата. Обикновено когато говорим или пишем за семейството, го представяме със сладникави описания, които нямат връзка с действителността, за добрите родители, за добрите и послушни деца. Но когато чуем оглушителния шум от някой мотоциклет, сирената на някоя линейка, виковете на каращите се съпрузи или децата от съседния апартамент или провала на някой наш план, всичко това ни приземява и ни показва, че тази романтична картина на семейството е нереална. В нашия вътрешен свят се получава срив, в отношенията ни доминира сблъсък и опустошение, домовете ни горят, децата ни са дезориентирани, гневни и объркани, като рушат всичко около себе си и самите себе си. И тогава търсим виновници вън и далеч от нас. Именно този факт създава голям песимизъм за бъдещето на обществото ни. Започваме да смятаме, че за всяко зло, което става в света, в страната, в Църквата, в семейството ни и дори в личния ни живот, винаги някой друг е виновен. Там, където обвиненията валят срещу всички други, е по въпроса с възпитанието на децата. Когато децата ни станат проблемни и започнат силните сблъсъци с тях, тогава обвиняваме системата, правителството, Църквата, лошите приятели, всички, но не и себе си, които сме главният причинител на нещастието на децата ни.

Преди време вестниците в Гърция се занимаваха пространно с един студент, който се забъркал с индуистката организация Харе Кришна. Беше зарязал следването си, напуснал дома си и се посветил напълно на организацията. Познавах този младеж, както и семейството му. Случи се през онези дни да видя баща му, който от години не бях виждал. Говорихме малко. Веднага щом го попитах за сина му, видът му се промени, започна да хули всички и ми казваше: „Какво е това нещо?! Къде отиваме? Виж какво ми се случи! Загубих детето си! Какво прави архиепископът? Какво правите, вие, поповете? Правителството? Държавата? Полицията? Всички сте безразлични! Вие сте виновни за хала на младежта! Цял живот се борим за децата ни и ето резултатът!”

Но ако този нещастен баща си беше направил труда да види своя личен живот и начина, по който е възпитал децата, щеше да види, че най-отговорен за този страшен конфликт и хал на сина му бе той самият. Със сигурност не бе злонамерен, но грешките, небрежността, погрешното възпитание доведоха до този резултат. Бих казал, че първият и основен елемент на една здрава връзка и възпитание е нещо, което повтарят всички специалисти – християни и нехристияни – любовта. Ако една връзка между родителите и детето не се съзижда върху любовта, тя е осъдена да стигне до дълбок конфликт и безизходица. Възпитанието без любов не е възпитание. Както и едно възпитание с погрешно изразена любов не е възпитание. Пита се човек – толкова необходима и определяща ли е любовта и нейната роля относно въпроса с възпитанието? Ще оставя да отговори един лозунг върху стена в Атина. Вървейки по атинска улица, отдалеч видях една небрежно боядисана стена, а от знака в долния край: „А” в кръг, разбрах, че автор бе някой анархист. Доближавайки, прочетох ясно лозунга и си тръгнах дълбоко замислен. Някой разбунтуван младеж, който може да виждаме на улицата и от вида и неугледно поведение да го осъждаме, беше изразил своята болка, която не можеше да я изрази пред родителите си, върху стената. И какво пишеше? „Малко любов. Погивам.” Това несъмнено означава, че нито революционни идеи, нито лоши компании са го довели до анархията, а липсата на любов, която със сигурност не е намерил у дома. Смятам това за възлов момент и бих искал да се спрем тук. Всички днес говорим за любов, но много пъти това, което имаме предвид под любов, не е любов. За да се развие правилно едно дете, с други думи, да получи правилно възпитание, трябва да израсне в атмосфера на любов. Това означава, първо, задължително да има любов между родителите. Когато съпружеската връзка има празноти, тогава неизбежно се създават проблеми в децата. Колкото и родителите да се крият, колкото и например да се карат скришно от децата, посланието е излъчено. Детето е чувствителен възприемник, нищо не му убягва, улавя и най-тънките послания и не можем да го осмиваме.

Второ, възпитанието на детето в атмосферата на любовта започва от момента на зачеването. Една майка попитала известен педагог от кога трябва да започне възпитанието на нейния 5-годишен син, а той й отговорил: „Госпожо, вече пропуснахте пет години.” Аз бих добавил и 9 месеца. Днес съвременната психология твърди, че първите пет години от живота на детето са най-определящите и от тях до голяма степен зависи цялото му по-нататъшно развитие. Най-вече през тези пет първи години се играе играта. Ако няма любов в този период, това непоправимо ще бележи детето.

Трето, когато връзката между съпрузите започне да охлажда, когато любовта започне да изстива, тогава съпрузите престават да бъдат съпрузи и остават само родители. Така, за да покрият своите емоционални нужди, се обръщат към децата. За да спечелят играта, един други се подкопават независимо дали по видим или страничен начин. За съжаление в тази толкова безчовечна война в бойно поле се превръщат децата. Например детето прави една беля. Майката не го наказва, а го заплашва:

- Когато се върне баща ти, ще видиш!

На обед бащата се връща от работа изморен и майката го хваща от вратата:

- Синът ти – сякаш не е неин син – направи това и това!

Бащата губи хладнокръвие в онзи час, бидейки изморен и ядосан, грабва детето и започва да го бие. Тогава се „намесва” пълната с любов майка, за да го избави от ръцете на злия баща. Така в очите на детето бащата става лош. Друг път бащата може да унизява майката: „Не слушай майка си, жена е, жените не разбират!” Или нещо много обичайно, но и наивно, което казваме, но крие нещо по-дълбоко: „Виж го клетото, при мене идва повече, отколкото при баща си (или майка си)!”

Виждате, че така пренасяме нашия конфликт на терена на детето и там играем нашата игра.

Четвърто, когато децата растат в един такъв климат, биват обзети от страшна тревога, живеят в объркване, между два огъня. Някого трябва да оправдаят. Но нищо не ужасява толкова децата, колкото констатацията, че могат да влязат като арбитри между родителите. Постепенно започват да стават безразлични към живота, към следването, към труда. Въстават или стигат до наркотиците и тогава родителите вместо да се покаят, да признаят грешките си, започват да обвиняват държавата, Църквата и т.н. Искам да подчертая, че зад един въстанал младеж, зад един наркоман, зад един бунт, зад този, който драска по стените и руши чужди имоти, се крие липсата на любов и семейна топлина. Защото какво искаме всички малки и големи? Искаме да ни обичат. От какво се страхуваме? От противоположното на любовта, което не е омразата, а безразличието, отхвърлянето. Треперим при липсата на любов. Плачещото дете, въстаналия юноша крещящ към мен със своето поведение това, че иска „Малко любов. Погивам.” Покажете ми малко загриженост, малко любов, създайте една атмосфера с любов най-накрая!

Най-добрият подход към проблемите на децата, най-доброто възпитание е родителите да оставят малко децата и да поработят върху тяхната съпружеска връзка. Когато тази връзка се подобри, когато отново станат съпрузи повече от родители, тогава автоматично ще помагат и на децата. Това не става автоматично и магически. Не е лесно, но много пъти търсим помощ от магове, дори от духовници – искаме заклинателни молитви, водосвет, но проблемите не се решават така – магически, а е нужна болезнена борба. Тъй като борбата е тежка, започват бягствата – съпругът вместо да се бори и занимава се отдава на играене на карти, съпругата на телевизията, той на политиката, тя на правата на жените, той на футбола, тя на сдружението, оттук отношенията се влошават и стигат дотам да казват: „Не се развеждаме заради децата!” Но кого осмиваме? За кой развод можем да говорим, след като този развод вече се е осъществил? Това вече не е съпружество, не е семейство, а театър за пред децата и това е най-лошото възпитание и главният повод за конфликт и бунт.

Ако подълбаем повече в понятието за любовта, ще видим, че в крайна сметка любовта означава жертва, означава кръст. Когато се жертваме, тогава реално обичаме и връзката родители – деца трябва да има този елемент. Тази дума обаче „жертва се” използват много от родителите. Родителите се гордеят, че жертват всичко за децата си, но се боя, че тези родители са много опасни – зад любовта и жертвата може да се крият много егоистични подбуди. Например може да жертвам материални неща, но не и моя егоизъм. Може да жертвам пари и да купувам хубави играчки за детето, но да не жертваме малко от нашето време, за да играем с него. Можем да работим две работи и да жертваме себе си, за да имат децата ни това, което ние сме нямали, но да не пожертваме малко време, за да ги изслушаме.

Преди няколко години отново в Атина арестуваха една ученичка за употреба на наркотици. Тя идваше от добро семейство, от семейство с голям икономически комфорт. Родителите давали всичко на дъщеря си, нищо не й липсвало. Уведомили баща й и той ужасен пристигнал в полицейския участък. Веднага щом съзрял дъщеря си, попитал с недоумение:

- Детето ми, всичко сме ти дали, какво ти липсваше?

Отговора на девойката го разоръжила:

- Липсваше ми ти и майка ми!

Определяща и драгоценна е ролята на любовта във връзката ни с децата. Обаче както всички скъпоценни неща рискуват или да се загубят или да бъдат изопачени, същото става и с любовта. Много пъти, ако не се губи, тя се изопачава и изкривява. Мислим, че имаме любов, но тази „монета” може да е фалшива. Така не само липсата на родителска любов, но и нейните изопачени форми имат лошо въздействие върху децата и стават поводи за голям сблъсък.

Нека видим едно сериозно отклонение. Касае са за т. нар. обсебваща любов. Св. ап. Павел в Първото Послание към Коринтяни показва чертите на истинската любов и е хубаво винаги да четем този текст. Наред с другите неща подчертава по категоричен начин – „любовта не дири своето”, тоест любовта не търси своята изгода, не мисли какво ще вземе, а какво ще даде, не гледа как ще задържи другия като окованик и жертва, нито да го обвърже емоционално. Много родители казват – „Ние правим толкова много за това дете, а то, неблагодарното, се отнесе така с нас!” Но дори само тази фраза показва, че тук не съществува любов. Любовта означава давам всичко и не очаквам нищо. Любовта не е търговия, не е сделка, тоест давам ти, за да ми дадеш. Християнската, реалната любов е „давам ти, защото те обичам и не очаквам нищо от теб.” Тежки думи за родителите, за тяхното дело, и навярно това дело изглежда безрадостно. Но ако обичаме децата ни, е нужно постоянно да им помагаме в тяхното развитие, в тяхната независимост, да ги научаваме да нямат нужда от нас, избягвайки да ги обвържем емоционално. Родителската любов в този смисъл е едно постоянно оттегляне. Любовта не дири своето. Родителите се чувстват особено свързани с детето – бременността, раждането, топлината, покровът, храната, които му дават, създават единство, което е напълно необходимо в първите му стъпки. С право всички родители използват израза – „Детето ни! Децата ни!” И това показва единството, което се е създало. Но понякога като гръм идва констатацията, че детето е някой друг, отделно създание от родителите и е естествено да търси самостоятелност и независимост. Не е проекция на родителите, а отделна личност. Това е труден път за родителите, но колкото по-бързо го извървяват, толкова по-добре, ще се отдалечат от инстинктивната връзка и ще вървят към една общност от личности, където всяка ще поддържа своя интегритет и жизнено пространство цяло и непокътнато, както и възможността за лично развитие.

Навярно тук трябва да се спрем малко повече на това, защото обсебващата любов е пряко свързана с постепенното придобиване на независимост от страна на децата и особено на юношите, което е причина за много сблъсъци в семейството. Мнозинството родители, които имат деца в пубертет и понякога ме посещават, казват почти една и съща история:

- Отче, до 14 годишна възраст детето ми беше добро. Добър ученик, любезен, не създаваше проблеми. Всички ме поздравяваха. Внезапно се промени, сякаш е друго дете. Не чете, започна да бяга от училище, пуши, дружи с хулигани, облича се странно, носи върху себе си цял куп невероятни неща, да не говорим, че и дума не можеш да му кажеш! Веднага избухва, докато преди една лоша дума не бяхме чули от него. А речникът му? Ужасен е!

Родителите чувстват паника пред това състояние, не знаят какво да правят; трябва обаче да спрат да се безпокоят. Цялото това състояние, колкото и да изглежда странно и болезнено, е знак за здраве. Пубертетът е преходен период, в който става едно ново раждане, с всички родилни болки, детето се ражда психологически и иска да установи, че е един различен човек. Това обаче не става и не може да стане по най-зрелия начин. Така конфликтът е неизбежен. Виждаме децата в пубертет умишлено да преследват сблъсъците, постоянно да се противопоставят на родителите си заради самото противопоставяне. Знаят, че много пъти родителите са прави, но не го признават. Противят се на инат, защо? – защото начинът, по който се държат родителите им, ги кара да се чувстват малки – послушанието унизява много децата в пубертет, затова и се противят. Знаят, че е грешка, но го правят, за да се почувстват големи. Както се пее в една песен – „Остави ме да направя грешка, правилното не ми допада!”

Отбелязваме две много важни неща, които трябва да имаме предвид – юношата поставя под съмнение властта на родителя си, и съответно властта на учителите, на свещениците, на обществото, но и границите, които му налагат. Той избира някои области, за които знае предварително, че родители ще окажат съпротива и започва да поставя под съмнение границите, които те му поставят. Например често се води битка за излизането вечер и часа на връщане у дома. Той настоява да се върне в 01.00 ч., след „купона”, родителите настояват да се върне в 23.00 ч., преговарят и накрая стигат до варианта да се върне в 00.00 ч. Но младият със сигурност ще се върне след 00.00 ч., не в 01.00 ч., а в 00.15 ч., 00.30 ч., за да може отново да се противопостави на родителите си. Всички родители трябва да разберат, че е изключено да избегнат съревнованието и сблъсъка с юношата. Колкото и демократичен и модерен да е родителят, юношата ще намери някоя област, в което ще постави под съмнение твоята власт и ще влезе в сблъсък с теб. Тази област ще бъде бойното поле, сякаш идва и размахва под носа ти края на едно въже и това, което иска, е да започнеш да дърпаш единия край на въжето, за да дърпа и той и така започва играта на съревнованието. Юношата има цел чрез това да победи родителите. „Ние ще станем много по-добри от вас” – по древен спартански израз. Битката, сблъсъкът, войната ще се проведе, ако не на открито бойно поле, най-малкото от окопите. Въпросът е битката и сблъсъкът да се проведе, като родителят предаде посланието, че се радва, че детето му расте. Постепенно родителят трябва да се оттегля от победата и налагането си над децата. Много родители смятат пубертета за нещастие, а не за благословена възраст от Бога, която ще доведе детето до узряване, макар и този сблъсък да е болезнен. Второ, по правило не е възможно родителят да победи юношата в тази игра на съревнование – родителят ще излезе загубил от сблъсъка. Това има своето обяснение. Малкото дете гледа на баща си като на всесилен, като на бог. През пубертета този идол рухва, юношата започва да чувства, че баща му не е всесилен, не знае всичко, че е смъртен. И тогава се смущава, не знае къде да се опре, виждайки своята опора да пада. Тогава започва да предизвиква и да „бие” по баща си, за да установи дали е всесилен. От една страна, иска да събори мита за всесилието на баща си, но от друга страна, не издържа това, защото губи своята опора. И тогава вижда, че губи почва под нозете си и го обзема паника. Нека не забравяме, че един юноша, колкото и твърд да изглежда, е много чувствителен и крие в себе си много страх и тревога. Тук е много важна ролята на бащата. Първо, грешка е той – както и майката – да се опитва да станат приятели с децата. Много родители казват: „Детето ми, не гледай на мен като на баща, аз искам да бъда твой приятел!” Но само този баща е едно незряло дете, което се оттегля от неговата бащинска отговорност и създава в детето чувство за несигурност и паника. Децата имат приятели или ще намерят, ако нямат. Но баща няма да намерят, нито майка. Ако бащата престане да бъде баща и майката – майка, и станат просто приятели, тогава детето израства като сирак и то гневен сирак. Приятелят-баща не постига срещата, за която искаме да говорим, а какво постига? – конфликт. Второ. Колкото бащата по-убедително отговаря на своята роля, толкова по-добре е за юношата. Ако стане обратното, юношата се разколебава и прави щуротии. Характерен пример са всички разбунтувани млади хора. Техните действия демонстрират паника, затова и трошат, удрят, рушат. Това, което търсят по този начин, е един силен баща, да им издърпа ухото – символично го казвам – и да почувстват сигурност. Не рядко юношите се опитват да убедят родителите си да отхвърлят своите решения. Те правят това несъзнателно, за да констатират, че родителите ще останат твърди в своите решения. Тоест изпробват тяхната твърдост и убеденост. Много родители, бидейки чувствителни, се опитват да преодолеят кризата и сблъсъка чрез диалог. Но и този диалог много пъти води до още по-лош сблъсък и отдалечава срещата. Как може да успее диалогът? Родителите обикновено какво правят? Фокусират диалога върху отрицателните страни на детето. Този диалог е обречен. Диалогът може да успее, когато се фокусирам в положителните страни на детето. В обратния случай детето ще се възпротиви. Затова и децата избягват диалога с родителите, защото знаят колко е ужасяващ. Мислят си „Защо да водя диалог? След като само за моите лоши страни ще чуя от родителите си, само ще ме обвиняват.” И, разбира се, кой преследва диалог с някой, който ще го обвинява?

И така, нека се фокусираме в положителни страни на детето; да го похвалим, защо ни се свидят толкова много похвалите? И след като усладим сърцето му, можем да му кажем и за някои негови отрицателни страни.

Юношата, въпреки че демонстрира противоположното, продължава да се нуждае от своите родители. През този период обаче започва и борбата за независимост и когато влиза в сблъсък с родителите, това има и елемент на изпробване. Мога ли да живея без опора? Мога ли да изляза в живота? Тук родителите трябва да помогнат съществено. Природата ни дава един много хубав пример – сигурно сте наблюдавали квачката. Във всеки един миг показва своята любов към пиленцата и дава своята закрила по един много мъдър и възпитателен начин. На първо време пиленцата следват навсякъде майка си, която знае живота и опасностите. Ако види някаква опасност да застрашава нейните малки, ги гони да влязат в гнездото, за да се скрият. Когато обаче пораснат и свършат възпитателните уроци, тогава ги кълве и гони по всякакъв начин, за да излязат в живота сами. Нещо подобно трябва да става и с нас. Детето има нужда и трябва да живее в атмосфера на любов. Много пъти обаче тази любов става задушаваща и се превръща в свърхпокровителстване. Има родители, които лишават детето си от възможността да порасне, да стане независимо, да се погрижи за себе си. Не го оставят да се облече само, да си постели леглото, да се храни само, да играе с другите деца. Тези родители живеят с постоянен страх и тревога да не му се случи нещо лошо, да не се разболее, да не се отклони. Държат детето постоянно в своята сянка и не го оставят да поеме никаква инициатива. Казват, че нищо не е по-дивно от любовта на майката, но много често това не е истина. Определени пъти майчината любов може да бъде най-ужасяващото нещо, да бъде като паяжина – може да задуши детето и да не му позволи да се развие в независима личност. Свръх покровителстването има две различни проявления. Когато се свързва с прекомерна снизходителност, детето, което разбира тази „слабост” на родителите си, я експлоатира. Иска каквото, където и когато му хрумне, става малък тиранин и егоист, който иска всичко да бъде за него, не се научава да отстъпва, да жертва нещо от личните си желания. Когато свръх покровителстването е съпроводено от властническо налагане, тогава детето се лишава от всяка инициативност, винаги е обвързано с родителите си и не прави нищо без тяхна помощ. Така не узрява, чувства несигурност и остава прилепен към тях. Когато порасне, не може да взема решения и да поема инициативи. Детето трябва да израства под крилете на родителите му, които го закрилят. Но когато тези криле не му оставят място за движение, тогава тези деца ще станат деспотични или безволеви. Детето има нужда от покров – закрила, но не и от свръх покровителстване. Необходимо е този инстинкт за грижа и закрила да бъде умерен и да не се простира във времето. Детето расте, не може да остане дете, където родителите да са длъжни постоянно да го покровителстват – защото тогава няма да развие чувството за независимост. Свръх покровителстването разоръжава детето от живота, емоционалната „пъпна връв” възпрепятства неговата независимост. Затова трябва навреме да се пререже, то да отвори крилете си, за да укрепнат, и да върви свободно към своята цел. Страхът на родителите от неговата независимост затруднява решаването на неговите проблеми и затова постоянно я отлагат. Така то расте безотговорно, но внезапно животът изисква да поеме отговорности, но той не е развил това чувство. И, разбира се, родителите няма винаги да ги има да му подсигуряват бъдещето. Виждате, днес един студент до 30 годишната си възраст го изхранват родителите му и никога не е работил, а след това отива да работи и не може (да се справи)…

 

Превод: Константин Константинов

За да възпиташ едно щастливо дете преди всичко е нужно родителите му да имат щастлив брак

Май 17, 2018 in Начална страница, Семейство

 


Здравейте, скъпи братя и сестри. Аз не съм педагог и психолог по образование, затова, по-скоро, мога само да споделя опита, който имам – и положителния, и отрицателния. Женен съм от 26 години и имам 8 деца. Най-голямото е на 25 години, най-малкото – на три и половина. В енорията ми има много деца, много многодетни семейства, затова тази тема ми е близка. Много съм разсъждавал по този въпрос и имам какво да разкажа. Но най-важното нещо е да се разбере, че да възпиташ едно щастливо дете преди всичко е нужно родителите му да имат щастлив брак. И ако някъде съществува проблем, то той не съществува задължително в ония семейства, които са се разделили чрез развод, но и там, където все още няма такъв. Работата е там, че семейството само по себе си представлява задача, която трябва да се решава всекидневно. В даден момент човек може да забележи, че всичко е на границата на срива заради неразбиране и пустота в отношенията… Има такъв израз в поезията на Анна Ахматова – „самота в съжителството“.

Уж всичко е нормално, уж за всичко сме се споразумели, разбирали сме се, били сме щастливи, обичали сме се един друг, а изведнъж – нищо. От дългия си семеен опит знам, и ви уверявам, че такива периоди има.

Идва на изповед човек с 5-6 деца и казва: „Край, нищо не остана от онова отпреди, имам до себе си един чужд човек, не знам какво да правя“. А децата веднага чувстват това. Работата е там, че нито един от съпрузите не е останал същия в духовното си развитие. Човек не остава същия, той се променя в различните етапи на живота си. Аз се променям, тя се променя, и трябва постоянно да се стиковаме един с друг. Нужни са усилия, преди всичко, разбира се, е нужно смирение от страна на човека, защото, семейството представлява един вид договор. Ето, договорихме се, избрахме си някаква ценностна система на общуване – преди всичко, това е Евангелието. И това обяснява, колко е сложен един брак с невярващ човек.

Разбира се, навярно сме се венчали, над някой се е извършило тайнството, някой се е молил при извършване на тайнството над другия, спомняте си аналоя, Евангелието на него, свещеника, който ви е хванал за ръката и ви е водил да го обиколите три пъти. То е символ на вечното единство на тези хора, основано на онова, което е написано в тая Книга. И ако то не се е превърнало в основание на живота на един от съпрузите, то рано или късно ще доведе всичко до колапс. И такива разпадащи се семейства, за съжаление, има много, включително и в нашата енория.

За възпитанието на щастливо дете е нужно родителите да имат щастлив брак

Е, любимият човек, това е… На моята сватба един добър приятел на моите родители вдигна интересен тост. Каза, че любимият човек прилича на топ смачкана хартия, на който има изписан някакъв важен текст, и през целия ти живот ще трябва да разгръщаш тази хартия и да вникваш в него. Любимият човек е този, който според Божия Промисъл се развива и се променя, Бог му поставя различни задачи в живота, както и пред мен самия. Както казах вече, нужна е много работа за да разбереш другия. За да разбереш любимия човек, не само съпругата, трябва да умееш да се спреш, да замълчиш, да не се водиш по собствената си оценка, а просто да се опиташ да го чуеш. Същото важи и за съпружеството. Изведнъж се оказва, че човек се е променил, а ти не си готов да го приемеш, ти си стоиш на едно място, нормално, спокойно си гледаш живота.

Ето, това е първото, необходимото условие – любовта между мама и татко. Детето няма да е щастливо, ако няма такава любов.

Какво можем да сторим, ако семейството се е разпаднало? Общо взето, невъзможно е да се поправи цялостно тази повреда. Тази празнота може да се запълни само частично с някои практични стъпки. Мога да ви споделя, че преди 38 години и моите родители се разведоха, тогава бях на 12 и до днес още ми е болно. У хората с развели се родители, когато те са били още подрастващи остава рана, която не зараства. Духовните поражения за детето могат да се оприличат на ядрен взрив в живота му. Аз самият почнах да си давам истинска сметка за тези последствия чак след 15 – 20 години. Тогава разбрах, че трябва да се работи над това, да се лекува. Но за детето, разбира се, това си остава една голяма, трудно лечима трагедия.

Ще ви разкажа една история за една наша баба – енориашка, която приела през лятото дъщеря си, изоставена от мъжа си с детето си. Забелязала, че внукът й, на около 10 – 11 години, излиза всеки ден на полето да си поиграе. Решила да го проследи, скрила се зад храстите. И гледа – детето се изправя в цял ръст и започва да вика: „Татко, татко!“ А таткото никакъв го няма, заминал си е и даже не платил издръжката. И то повика, наплаче се, изтрие сълзите си и се прибира. Душата на това дете е разплакана и изпонаранена. Има и някои начини поне частично да се поправи тази загуба, но за това ще поговорим по-късно. Пак казвам – на първо място стои любовта между родителите.

Детето не притежава сили да противостои на злото

Второто нещо, на детето е нужен контрол. То ще се чувства нещастно, няма да разбира окръжаващия го свят, ако я няма родителската власт. Често съвременните родители искат да бъдат просто приятели с децата си. Да, ние сме им най-близките хора, но да бъдем приятели с тях не бива. Работата е там, че родителската власт е дадена от Бога и всяка власт, това е, да се пресича всяко зло, а тук – да се пресече разрастването на злото в самото дете. Колкото и да ни уверяват в противното педагозите, тази власт е необходима, защото детето няма сила и възможности да се съпротивява на злото. Тази сила трябва да е в бащата и в майката. И ако те не се съпротивяват на това зло в него, детето ще бъде нещастно, просто защото злото ще го погълне. Достатъчно е да погледнете как детето се потапя в компютърните игри и не може да се откъсне от тях. Познавам един човек, мой съученик, човек на 50 години, чийто брак се разпадна, защото играеше на „Танкчета“. Така се беше вдал в тая игра, а по същото време започна и Световното футболно първенство и жена му не издържа. Каза: „Не мога повече, той е като пияница, няма го вкъщи, вечно кисне там“. Ако един силен, възрастен човек не може да се съпротивлява, какво остава за едно дете? Трябва да го откъснеш оттам, въпреки виковете и протестите му, да му отнемеш тази възможност, или поне да я сведеш до минимум. Допустимо е, да кажем, да поиграе на някаква игра без убийства, която сте проконтролирали, например, веднъж или два пъти седмично. Т.е., борбата за чистотата в душата на детето е необходимо условие. То не може да противостои само на злото, и ако родителите са безучастни, става много лошо. В крайна сметка детето ще стане нещастно, защото тези неща разрушават душата му, разрушават и волята му. Ето, например, аз никога не съм пушил, но моите съученици са се сблъсквали често с тоя проблем, както и самите вие, които седите тук. Като дете си казвах, че щом възрастните смятат това за лошо, какво остава за мен. И сега, когато моите млади енориаши се сблъскват с това, знам за какво става въпрос. Нашата аскетика се състои в по-голямата си част от множество малки дела. Всеки ден тренираме волята си за да победим своите страсти и грехове – да не осъдим някого, да не наругаем настъпилия ни по крака, да измием съдовете, когато не ни се иска. Ето такива практически неща. Да се предадеш на молитва и четене, въпреки, че ти се иска да полегнеш на дивана и да хванеш дистанционното на телевизора. А пушенето – това е обратния процес, по 10 и по 20 пъти на ден да тренираш волята си. Статистиката потвърждава следното – щом подрастващият е започнал да пуши – задължително налитат и другите грехове. Скоро ще посегне към алкохола, сега това е общодостъпно, после към наркотиците, ще се предаде на блудство, ще влоши успеха си в училище и ето – поражение на волята. И къде бях аз, като родител, когато започна това? Защо не го предотвратих? Ето ви една малка илюстрация.

 

Какво представлява щастието?

Следващото нещо, за което искам да ви говоря е какво да разбираме под щастие, взето в по-дълбокия смисъл. Щастието, общо взето е светски, а не християнски термин. Ние имаме една по-дълбока дума – блаженство, или, щастие, което предполага правилна настройка, изградени взаимоотношения с Господа. До нас са достигнали думите на Иисус Христос, които не са споменати в Евангелието, но за които говори св. ап. Павел при срещата си с презвитерите на Ефес. Той казва: „По-блажено е да се дава, нежели да се получава“, т.е. по-голямо щастие е да даваш, а не да вземаш. Това е най-главното нещо за нас като християни. Или, по-блажено е да послужиш, отколкото да ти служат. Мисля, че говорихме за това при предната ни среща, когато стана дума за семейното щастие. Това е най-главният принцип на съпружеското щастие, който сега е напълно забравен. Имах такъв случай, когато един въцърковен човек, иподякон, женен, с дете, реши, че семейният му живот е приключил. Вярващ човек, който се причастява, но реши, че – край. След службата седнахме с него и разговаряхме три часа. Запитах го: „А ти имаш ли някаква вина?“ – защото за всичко била виновна жена му. Каза ми: „Да, имам вина, все пак направих грешка, че от самото начало се държах твърде меко с нея. А после всичко ми додея“. Казах му: „А ти, като се женеше за нея, искаше ли да я направиш щастлива?“ Реагира с удивление, така ме погледна: „Интересна мисъл, отец Фьодор, не съм мислил за това“. Разбирате ли, човек на почти 40 години, косата му започнала да се прошарва по малко. Човек, който е тръгнал да се жени със съзнанието, че той е центъра, а другият по някакъв начин трябва да се върти около неговата орбита. Ето един път към семейно нещастие. И това същото ще бъде и за децата.

превод от руски

Източник: Православие ру

 

Отче, благослови да се разведа!

Май 10, 2018 in Начална страница, Семейство, Сладкарница

 

 

Съществува един стар израз: „Отче! Благослови да се разведа!“

- Какво те кара да го направиш?

- Той пие, пуши, гуляе, бие ме!

- От колко години живееш с него?

- 18 години!

- Когато се омъжихте, предполагам е бил най-добрият!?

- Да!

- Тогава защо се омъжихте за него след като е лош?

- Бях толкова глупава!

- Виж, радост моя! Той с теб, глупавата, 18 години е живял, търпял те е, а ти сега искаш да се разведеш с него!

- Ще кажете, че е измислица?

- В никакъв случай. Подобни неща чувам много често, но с различни обяснения.

Макар че, често и други неща се случват. Идват в храма, обиждат своя мъж, оплакват се от него по време на изповед, недоволстват, а когато тяхната силна половинка умре, проливат сълзи:

- Какво ще правя без него…?

И плачат, записват панихиди.

Колкото по-далече е деня, в който си е отишъл, този когото е ругала и от когото се е оплаквала, толкова по-добър става той.

Затова на гробищата лоши няма. Всички са „близки“, „любими“ и „скъпи“.

- Не ми ли вярвате?

Отидете утре на някоя панихида и ще видите. Когато откриете поне един лош ми се обадете, и ще дойда да го видя.

 

Източник: Православное слово “Разкази батюшки”

Творецът и създателят

Май 7, 2018 in Начална страница, Семейство

Умрял някакъв виден учен и неговата душа се представила пред Бога. Очарован от броя и дълбочината на своите знания, учения с дързост заявил пред Твореца: „Ние, сме хора на науката и стигнахме до заключение, че повече не се нуждаем от Теб! Ние разкрихме всички тайни и знаем всичко, което знаеш Ти: можем да трансплантираме сърца и всички органи от човешкото тяло, можем да клонираме хора, да създаваме нови видове животни и растения… С една дума, можем да вършим всичко, което по-рано се е смятало за чудно и се е приписвало на Твоята мъдрост и всемогъщество“.


Господ търпеливо изслушал тирадата от самохваленията на всезнаещия учен, и, когато той приключил, му предложил:


- Добре! За да проверим, нуждае ли се от Мен човечеството или не, ще проведем малко състезание по творчество.


- Отлично – отговорил ученият – какво искаш да направя?


- Ще се върнем в началото на епохата и ще създадем първия човек – Адам.


- Прекрасно! – отговорил учения и се навел, да загребе шепа глина.


- Ей, не така бързо! – спрял го Творецът – използвай твоя собствена пръст, Моята не докосвай!“


Много хора от недалечното минало не забелязват този очевиден факт, че научните книги и статии започват с „втора глава“ – как се развиват явленията! А „първа глава“, в която се изяснява Първопричината за това, от къде произлиза всичко – отсъства!

 

източник: https://vk.com/wall

Каквото посеем, това и ще пожънем

Април 24, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

 

Ще разгледаме още едно изкривяване на любовта, което има връзка с придобиване на независимост от страна на детето. Това е несъзнателният начин, по който родителите проектират себе си върху личността на детето. Чувството, че детето представлява продължение на бащата или майката. Така родителите влагат в детето ценности и визии, които сами не са могли да осъществят, издигат детето толкова високо, че след това то не може да слезе, или, ако слезе, ще падне и ще се пребие. Външната цел е детето да се изкачи високо, но, разбира се, паралелно и родителите ще се изкачат заедно с него. Ако детето стане лекар, майката веднага става майка на лекаря. Ако детето стане генерал, бащата става баща на генерал и т.н. И особено ние, гръцките родители, с нашите характерни комплекси, си представяме детето от министър-председател нагоре, дори не обикновен министър! Едно 15-годишно момче пише: „Родителите ме поставят на много висок пиедестал, имат за мене големи идеи, само и само да си задоволят егоизма и да се покажат в обществото.“

Вижте какъв критерий има детето. С тези предпоставки детето започва да вярва, че е някаква звезда, забележителна личност, избран и надарен човек, което трябва да заема особено място сред приятелите си и по странен начин, той като звезда се изолира, стои далеч от приятелите си, защото очевидно това няма да има благотворно въздействие върху неговото развитие. Но ако внезапно секне удивлението, на което е свикнало да се наслаждава, неговото състояние бързо се развива в постоянна психологическа криза. Не рядко родители от този тип стигат до големи крайности и преувеличения, които може да имат трагични последици за детето. Приятелите, професията, съпругата се избират и налагат от родителите. Както гласи един лозунг: „Избират преди нас за нас“ – казват децата. Критериите за избор са болни, бих казал антихристиянски и безнравствени. В много случаи родителите, без да вземат предвид възможностите и уменията на детето, въз основа на собствените си комплекси и в името на „любовта”, увещават или по-скоро налагат на детето си да последва еди-коя си наука, еди-коя си реномирана професия и така да си вдигнат „акциите” в обществото. Чуват много пъти целите на детето, че иска да стане някакъв и се питат – колко ще изкарва, колко ще се издигне в обществото, не се трогват, че детето им се развива чрез целта, която си е поставило. Развитието за тях означава слава и пари. Но е престъпно родителите да принуждават децата да заравят своите таланти, за да последват това, което те смятат за благоприлична професия. На това се дължат и много сблъсъци между родители и деца, но и много неуспехи на детето. Защото искат от него неща свръх неговите възможности и чужди на неговите интереси. Някои родители, гневни от неуспехите на децата, тържествуват, бидейки оправдани от техните предвиждания, и изпадат в иронични и подигравателни коментари, които унизяват личността на детето. „Видя ли, дето ти казвах?!“ Така те тласкат детето към пропастта на безнадеждността и отчаянието, вместо да го насърчават. Не е случаен фактът, че след приемни изпити за влизане в университет много деца, поне в Гърция, правят опит за самоубийство. Познавам едно „изрядно” семейство с три деца. Родителите им внушили идеята, че са нещо специално, а майката, за да отговорят на нейните жертви, претендирала и тримата й синове да се класират първи в приемните изпити за университета. Най-малкият се разбунтувал и поел по свой път. Двамата по-големи синове не се възпротивили. Първият искал да следва архитектура, а вторият медицина. Със сигурност щели да ги приемат, защото били добри ученици, но не били сигурни дали ще се класират първи – понеже в тези факултети се влиза трудно. Майката със своята „любов” не се интересувала от факултета, а от първото място. Затова синовете й сменили своите цели и се явили на изпити за влизане в други факултети, които гарантирали първото място. Първият от двамата успял да влезе в юридическия факултет, но не бил първи, а трети в крайното класиране. Търчи радостен да го каже на майка си, а тя се намръщила и казала – очаквах нещо по-добро от теб! Майката дотолкова се ядосала, че цели две години не му говорила. Другият син с цената на неговите свръхусилия успял да влезе, класирайки се на първо място, и така угодил на майка си. Накрая и двамата станали добри учени, преподаватели, но в тях останали известни психични проблеми. Третият син, който се възпротивил и въстанал, сам тръгнал по своя път. Той е лошото дете, но единственият душевно уравновесен.

Една друга майка, това е факт, не е басня, огорчена от неуспеха на дъщеря си за приемните изпити за университета, реагирала с думите: „Ако бях на твое място, щях да се кача на покрива и да скоча от него!“ След няколко минути майката чула трясък отвън – дъщеря й наистина скочила от покрива и се самоубила.

Оставям на вас да коментарите тези два случая – коя е била подбудата на тези родители: тяхната любов или тяхната мегаломания?

Ще ви прочета един коментар от о. Адамантиос Августидис – психиатър. Той пише следното: „Един от обичайните въпроси, които правят конфликтна връзката между родители и юноша, е чувството, че интересът на родителя се изчерпва в задоволяването на неговото его и егоцентрични нужди, без чувствителност и разбиране на възможностите и потребностите на негови потомци. Юношата чувства, че строгите и непреклонни забрани, които му налагат, не отразяват безкористието на родителите, а тяхната скрита егоцентрична нагласа. Това предизвиква първоначално горчивина, а по-късно сблъсък, съмнение и гняв. Подобни чувства имат децата, когато усещат, че прекомерната родителска грижа не е прилив на любовна жертва и себепревъзмогване, а нужда от тяхно себеудовлетворение.

Св. Паисий Светогорец описва това явление по неговия прост, но точен начин: „Забелязал съм, че съвременните младежи, особено тези, които следват, биват ощетени у дома си. Докато са добри деца, се опропастяват, родителите ги развалят. Понеже родителите са минали през трудни години, искат децата им да не се лишат от едно, да не се лишат от друго. Не развиват любочестието в децата, така че те да се радват, когато изпитват лишения.“

Така опитът на младежите има вкус на едно предателство и би могло да се изрази в схемата „гневни сме на родителите“, защото вече са предали това, на което са ни поучили, но претендират то да стане мярка и критерий за нашия собствен живот. Така несъзнателно започва да работи нещо, което сме свикнали да наричаме пропаст между поколенията, където всяка страна е егоцентрично деспотична, сигурна за своите тезиси и мнения и уверена, че другата страна греши.

Старецът Паисий, който споменахме, говорейки именно за сблъсъка, който се получава, когато отношенията между родители и деца се формират при условия, които подхранват и поддържат взаимния нарцисизъм, се пита – какво да правят децата, какво да правят и родителите? Идват децата и ми казват – не ни разбират родителите! Идват и родителите и ми казват – не ни разбират децата ни! Създала се е пропаст между родителите и децата. За да се премахне, родителите трябва да се поставят на мястото на децата и децата на мястото на родителите.

С всичко, което отбелязахме, разбираме, че възпитаването на детето не е лесно нещо – родителите имат добри намерения, но често възпитанието не носи очакваните плодове. И ако това не се дължи на една зле разбрана любов, която разгледахме, може да се дължи на невежество или на погрешни сметки. Става както при майонезата: материалите са били добри, рецептата ценна, готвачката отлична, но някой детайл е убегнал и майонезата се е пресякла. Никой родител не иска да даде лошо възпитание на детето си, но много пъти препятствието не може да бъде избегнато. В едно такова препятствие са се препънали много съвременни семейства. Много родители са живели в тежки условия и сега искат децата им да живеят различно. Така на съвременните деца нищо не им липсва. Или по-скоро им липсва нещо важно – благословението на лишението. И много пъти те го търсят по свой начин и се противят на тази склонност на родителите (да им осигуряват всичко). Пълната небрежност във външния вид, диетите, които пазят, са форма на съпротива срещу консуматорското общество. Също така много от родителите, понеже са живели в строги семейства, искат да отгледат децата си без ограничения и им позволяват всичко. В центъра на живота си поставят желанията и капризите на детето. Вместо да възпитават детето да споделя това, което има с другите, да си сътрудничи с тях, да уважава желанията и потребностите на другия, много често заради тяхното благоденствие задоволят всяко тяхно желание. Ако има някакъв сблъсък по отношение на тв програмата, която гледаме, купуваме друг телевизор за детето, ако юношата монополизира телефона, слагаме втори телефон, макар вече да имат и мобилни телефони. Като последица от всичко това детето свиква да не зачита другия човек. Когато родителите дават всичко на детето, когато задоволяват неговите претенции без възражения и отлагане, тук и сега, то се научава да води егоцентричен начин на живот; научава се само да взема, а не да дава. Стига до убеждението, че всички са му длъжни. По този начин го заблуждаваме, защото то си мисли, че животът е такъв, сякаш го държим в парник, т.е. в един въображаем свят, а когато влезе в съприкосновение с реалния свят, в който има ограничения, ще бъде напълно неподготвено и неспособно да се справи с тях. С други думи, научаваме го да бяга без да му даваме спирачка – но животът поставя стени по неговия път и без спирачка си троши главата. Макар по този начин да мислим, че избягваме сблъсъка (с него), ние го водим до сблъсък с обществото, и този сблъсък е много по-лош. Съществува обаче една основна разлика между ограниченията, с които родителите се стремят да подготвят детето за реалния свят, и ограниченията, с които се опитват да осуетят неговата самостоятелност. Първото е напълно необходимо, за да влезе в живота. Второто е да имат връзка с нашите претенции, за които говорихме преди. Не искаме децата ни да ни напуснат, не искаме да станат самостоятелни, а се опитваме по всякакъв начин да останат до нас. Затова и много пъти ограниченията, които родителите поставят в тази насока, това имат за цел, а давайки всичко на детето (т.е. на юношата), го правим неспособно да влезе в живота и си подсигуряваме неговото пребиваване до нас. Когато му даваме всичко, защо то да си тръгне от нас и да заживее самостоятелно?

Но понеже тази беседа е насочена и към родители-християни, ще разгледаме въпроса с християнското възпитание, където за съжаление са се получили много изкривявания и недоразумения. Родителите-християни живеят в нарастваща тревога – виждат от една страна лошия път, по който вървят децата, виждат постоянните сблъсъци и протестират, тревожат се, отчайват се – „загубихме децата си“ – така казват – „отдалечиха се от пътя на Бога“. И започват отново да обвиняват обществото, правителството, Църквата. Много родители мислят, че възпитават децата си с възпитание и увещание по Бога, но ако си отправят честна себекритика, ще видят, че ги възпитават с възпитание и увещание по свой образ. Нека видим това по-подробно. Защото и това състояние води до постоянни сблъсъци. Основната отговорност за възпитанието на децата не е нито на учителите, нито на обществото, нито на свещениците, нито на телевизията, нито на правителството, нито на някой друг – децата се формират у дома, у дома научават най-важните неща. Тоест в семейството влизат основите, колоните, плочите, стените, а обществото навън може да направи само едно варосване, едно боядисване, дотам, нищо друго. Мнозина от нас се оплакваме: „Как децата ни се развалиха, след като сме добри християни, след като ходим на църква, след като всички за Бога им говорихме? Какво става?“ Преди всичко трябва да отбележим, че роля играе не какво говорим, а какво сме и какво правим, как живеем. Ето какво пише отново един ученик от гимназията: „Родителите ми не ми показват на дело това, което искат от мене. Техният пример е обратният на това, което искат да правя.“ Колко са истинни неговите думи ще разберем, ако си направим искрена себекритика. В Патерика се разказва следният случай – трима монаси всяка година ходели при св. Антоний. Двама от тях му задавали много въпроси по техни духовни проблеми и за спасението на душите им. Третият винаги мълчал, нищо не питал. След дълго време св. Антоний го попитал:

- Толкова време идваш тук, и нищо не ме питаш?

А той му отговорил:

- Стига ми да те гледам, отче!

Тоест роля играело не какво говорел св. Антоний, а какъв бил. Ние казваме много неща за Християнството на децата ни, но за кое Християнство говорим? За Християнството на Евангелието, на светците, на мъчениците, на Кръста, на жертвата – или за егоистичното буржоазно и меркантилно християнство? Казваме например: „Детето ми, бъди с Христос, защото който е с Христос, не губи.“ И естествено подразбираме, че Христос ще ти помогне да станеш богат, да имаш щастие и т.н. Детето отваря Евангелието и чете някои тежки думи, че който е истинен ученик на Христос, ще загуби, ще бъде гонен, ще страда, ще бъде разпнат. Христос говори за скръб, кръст, болка, не е обещал нито вили, нито влогове в банки, нито ефимерни радости, а кръст. Също така настояваме детето да бъде първо във всичко. Товарим го с един куп частни уроци и извънкласни дейности и настояваме да стане първо в училище, в английския език, в пианото, в танците, в университета. Винаги на високо и винаги на върха. Винаги с успехи. И детето отваря Евангелието и чете, че Христос иска нещо друго – че за да се изкачиш високо, трябва да слезеш, да се смириш; за да станеш пръв, трябва да станеш последен и слуга на всички; за да успееш, трябва да претърпиш неуспех. Евангелието говори за едно Християнство, което има лична цена, докато ние говорим за едно Християнство, което нищо не ни струва и означава нагаждане. Така детето в Евангелието едно вижда, и друго в нас. Говорим на детето за Христос, Който е Бог на любовта и Който казва, че този, който има две ризи, да даде едната на ближния и когато някой ни удари по едната страна, да обърнем и другата. Поучава ни да прощаваме на враговете си, да благославяме тези, които ни проклинат и т.н. А какво вижда то от нас – да не говорим на нашия съсед или роднина 20 – 30 години по незначителни поводи, за една педя земя; да се занимаваме постоянно с материалните неща и цялата ни борба да не е за най-необходимите неща, а за увеличаване на доходите ни, за втора и трета къща, за втора и трета кола и т.н.; да се гордеем, че така сме нагласили данъчната декларация, че крадем от държавата еди-колко си пари. Или че сме измамили клиента в нашия магазин; или че еди-кой си депутат е уредил сина ни (в казарма) в по-близко поделение и така да пратим сина на другия по-далеч. Всичко това кара детето да бъде напълно безразлично към Христос. Дори не чува това, което говорим, затова и се противи и влиза в сблъсък с нас – и добре прави. Защото така се създава надежда, то търси истинния Христос. Но за съжаление това наше непочтено християнство, лицемерната вяра и липсата на любов към ближния дават пряко отражение върху децата ни. Св. Василий Велики подчертава, че децата не могат да преуспеят, когато родителите са алчни, егоцентрични и индивидуалисти, когато алчно събират материални блага, без да мислят за своя ближен. И виждаме днес какъв хаос цари сред младите – бунт, хулиганство, безразличие, наркотици. Всички имаме надежда, че злото ще се ограничи, но позволете ми да изразя тъжното ми убеждение, че така, както вървим, ако не се покаем, тези явления не само няма да се ограничат, а ще нараснат, особено наркотиците, колкото и мерки да вземе държавата. Св. Ефрем Сириец преди 15 века каза нещо удивително, което има поразително приложение в епохата ни. Той казва, че този, който презира ближния си, когато се намира в страдание, в скръб, в болка, в лишение, не само материално, но и духовно, този човек ще направи децата си объркани. Днес това много важно наблюдение на св. Ефрем важи напълно. Децата, констатирайки от живота на родителите си – в който няма любов – че обществото, в което ще трябва да живеят, е една страшна джунгла, където всеки се грижи само за себе си, ги обзема паника и несигурност, отчаяние и гняв и се проявяват в обществото като гневни хора, които трошат, громят, горят, бият и унищожават. Повярвайте ми, всички тези изтерзани разбунтувани младежи, които обвиняваме и отхвърляме, не са виновни, не са лоши деца, а уплашени и много чувствителни, които идват от родители, които за съжаление са извели любовта от живота им.

Ще спомена отново един случай – познавам едно семейство, чийто най-голям син е много объркан. От 15 годишна възраст не може да намери себе си, мина през много бури – анархия, наркотици. Когато родителите дойдоха при мен за първи път, за да разговаряме, започнаха както обикновено да обвиняват обществото и всички други. Но минаваха дни и месеци и техните отбрани падаха. Изправиха се пред себе си и видяха искрено своите грешки и отговорност. Между другото разказаха следното. Преди години се скарали с целия квартал и не говорили на никого. Междувременно били добри християни, ходили на църква и т.н. Един ден детето им, едва 8 годишно тогава, което гледало всичко това, им казало: „Какво ми говорите за Христос, след като не го вярвате? Христос говорил за любов, а вие не казвате “Добър ден” на съседите!?“

Съществува обаче, и едно друго измерение – използваме Бога, за да се наложим на децата. Казваме например: „Ще правиш това, което аз ти казвам, защото в противен случай Бог ще те накаже.“ Така превръщаме Бога във властелин, в тиранин, в жандарм. И след това искаме детето да обикне този тиранин, който обслужва интересите на един друг тиранин. Разбира се, това, че не обича този тиранин – бог, бих казал, че е знак за здраве и създава надежди за детето. Основата на религиозното развитие на детето е свидетелството, примерът, но когато това отсъства, всички наши думи и проповеди са излишни. Ако родителите не пожертват нещо от себе си, ако не покажат автентична любов, тогава вярата няма никакво въздействие върху душите на децата. Факт е, че религиозният интерес и религиозност на детето е неопровержимата мярка за автентичността и религиозността на родителите. Когато религиозността на родителите е автентична, тогава децата развиват религиозен интерес, в противен случай ще го отхвърлят. И ако стане нещо подобно, нека не търсим на кого да прехвърлим отговорността, а да изследваме себе си и живота ни. И както казва и народът – „Каквото сеем, това и ще пожънем.“

Нека да уточня нещо: с всичко, което казахме, нямаме за цел да принизим ролята и ценността на родителите, а напротив, целта е да се защитят родителите, обозначавайки грешките и недостатъците, и представяйки тяхното реално лице, освободено от деформации. Със сигурност няма съвършени родители, всички сме несъвършени, и това, което даваме на децата ни – е човешкото несъвършенство и греховност. Няма да увредим децата ни толкова с нашето несъвършенство, колкото с безсилието ни да признаем нашето несъвършенство.

Връзката ни с децата, пътят от конфликта към срещата е дълъг път, море, по човешки е нещо невъзможно – ако осъзнаем нашето безсилие и несъвършенство, и за нас съществува надежда. И тогава можем да живеем това, което толкова често повтаряме на св. Литургия – „Себе си и целия си живот на Христа Бога да предадем.“ Ако вече нищо не можем да правим, нека признаем нашето безсилие и със смирение да доверим децата ни на Бога. Ако не можем да говорим за Бога на децата ни, нека говорим на Бога за децата – както казва св. Порфирий: „Нека ние говорим на Бога, за да говори Той на децата ни.“ И ако нямаме успехи, нека покажем на Бога грешките от нашия неуспех и да сме сигурни, че Божията милост ще използва нашите грешки и ще доведе до нещо добро. Характерно е, че в началото на св. Литургия, когато всичко е готово за да започне св. Литургия, дяконът казва тихо на свещеника в олтара – „Време сотворити Господеви“ („Време е Господ да действа“). Това точно е отношението на Христос, не само в Литургията, но и във всеки момент. Нека това бъде и отношението на всеки баща или майка – в трудните моменти нека повтарят този израз. Време е Господ да действа. И нека оставяме поле за действие на Бога да направи нещо в душата на детето. Казахме в началото, че конфликтът с децата е неизбежен и срещата ни с тях почти невъзможна, но нека не забравяме, че невъзможното за човеците е възможно за Бога.

 

 

превод: Константин Константинов

 

 

 

Притча за майката и синът

Април 13, 2018 in Начална страница, Семейство

 

След като починал баща му, синът дал старата си майка в хубав хоспис. Въпреки, че домът бил недалече, синът рядко идвал при майка си, и то все бързайки.

 

Веднъж му се обадили и казали, че майка му е в тежко състояние и не й остава много живот.

 

Когато мъжът влязал в стаята майка му дишала едвам, едвам. С големи усилия обърнала глава към него и тихо промълвила:

 

- Защо си дошъл без яке? Кръста ти е гол. Гладен ли си?

 

- Майко, остави сега това.

 

- Поръчай да сложат тук климатик, пердета. Да постелят една черга и да донесат един хладилник…

 

- Но, мамо, нужно ли е всичко това!

 

- Да, обезателно. Обещай ми, че ще го направиш!

 

- Но за какво са ти всички тези неща?

 

- На мен не ми трябват, аз си заминавам. Но мисля за теб, че когато твоите деца те докарат тук, няма да ти е добре…

 

 

 

 

Егоизмът отменя любовта

Април 3, 2018 in Начална страница, Семейство

 

 

Божията истина е много проста, но ние сме объркани, много пъти не можем да я разберем и да я превърнем в начин на живот. Ще поговорим по три теми. Първата е:

Как е възможно двама съпрузи, които изглеждат силно свързани помежду си, хората от тяхното социално и роднинско обкръжение да изпитват голяма неприязън към тях? Интересна тема, един въпрос, който наистина се нуждае от внимание и трябва да го проучим. Първото нещо, което искам да изразя, е моето желание тези съпрузи не само да изглеждат, но наистина да са свързани помежду си. В друга беседа разгледахме предпоставките, за да бъдат свързани. Когато двама човека поставят заедно ръката си в Божията ръка, когато сърцата на хората се настроят към Божията воля, тогава остават свързани. Помните ли това, което ви казах някога: два ключа, поставени на една халка, винаги ще са заедно. В джоба, на пътя, в шкафа, в морето. Ако са на същата халка, ще бъдат постоянно заедно. С други думи, колкото и трудности и проблеми да има в живота, когато хората са в Божията любов и воля – и Бог е халката, която ги обединява – тогава ще останат заедно и ще победят своите проблеми.

Нека разгледаме поставения въпрос. Логично е да се радваме на двама съпрузи, когато се обичат, и дори се молим Бог да ги запази съединени. Как тогава е възможно хората в тяхното социалното, но и роднинско обкръжение, да се дразнят и да изпитват неприязън към една такава съпружеска двойка? Тази неприязън очевидно е предизвикана от някакви причини. Първата, и за съжаление обичайна, е завистта, която произтича от неспособността на някои хора да обичат. Завиждаме на радостта на другия, завиждаме на успеха на другия, и това е така, защото определени пъти успехът на другия припомня нашия неуспех. Срещал съм хора, които се опитаха да сторят зло, защото виждаха децата на техните роднини да са щастливи, докато техните не успяха в живота. Вместо да се радват за тези деца, те чувстват завист. Защо другите да са щастливи? Това, както разбирате, е демонично състояние. Как другите успяват в живота, а те самите не успяват? Завистта е болест и за съжаление много разпространена. Така някои хора виждат двама съпрузи, които са свързани помежду си и се обичат, но понеже тези някои хора са се провалили в любовта, това ги дразни. И друг път сме казвали, че адът – това е да не можеш да обикнеш. И когато хората от само себе си не могат да обикнат, и когато виждат други да обичат и да се обичат, това ги дразни, поражда неприязън и дори желание да сторят зло. Това е първата причина. Но съществува и друга вероятност.

Много пъти любовта кара хората да се крият в една егоистична черупка. И понеже се чувстват прекрасно, гледат другите с високомерие. Така, бидейки затворени в тяхната връзка, третират другите без любов. Държат се самодостатъчно. Много пъти е налице съпружески егоизъм. Трябва да кажем, че има вероятност и това да става. Затова съпрузите трябва да потърсят себе си. Не толкова, за да преодолеят завистта на други, колкото защото едно такова състояние не е здраво, крие в себе си семена на заболяване, проблеми, които в даден момент може да се проявят и да се усилят. Важно е, затова и го пожелах в началото съпрузите, да бъдат истински свързани помежду си. И те ще бъдат здраво свързани, когато са свързани, спазвайки Божията воля, когато единият гледа другия като лицето, което обича, като венец и слава, с които Бог го е увенчал и прославил. Тогава любовта, грижата, обичта, нежността на единия към лицето на другия, ще бъде Да на благодарението към Бога, Който е дарил единия на другия.

Разбира се, при всички случаи трябва да сме категорични – завистта не може да бъде оправдана. Завистта е болест, и горко на онези, които я имат и не го разбират. Защото завистта е болест, която гризе самия човек, който завижда. Разбира се, във въпроса се подчертава, че много пъти именно роднините изпитват неприязън към съпрузите. За съжаление истина е, че повечето пъти най-големите злини идват от роднините. Защото, както казах, сред роднините има по-силно изразено съревнование и успехът на единия предизвиква завистта на другия. Успяло е детето на брат ми в университета и завиждаме на това дете, или някой път го клеветим, дори и семейството му, че уж имало „връзки” и така е постигнало успех. Защото навярно не искаме да признаем, че нашето дете не е успяло. Но дори то няма да успее с тези думи, които казваме за другото. Следователно двама съпрузи никога няма да станат щастливи, когато се радват на провала на други съпрузи. (Затова казах, че завистта е болест, която гризе самите хора, които завиждат).

Разбира се, трябва да кажа, че хората в тяхното демонично състояние, защото завистта е демонично състояние, много пъти кроят множество интриги, за да разрушат щастието на другия. Но колкото повече интриги кроят, толкова повече те самите трупат жар върху собствената си глава. Това, което мога да кажа на съпрузите, които питат въпроса, е да не се влияят от неприязънта на другите, да не я предизвикват съзнателно, да не я предизвикват егоистично, да не парадират със своята любов, а да я култивират дълбоко с една красива и божествена любов, която извира от това, че другият е този, който Бог ми е дарил. Той е Божият дар към мен. Тогава обичта и вниманието ще имат като резултат Божието присъствие, защото, когато хората с тяхното поведение се грижат за Божия дар, тогава вече са на прав път.

И така, има причини за това поведение, и тези причини не са здрави. Затова съпрузите, които срещат една такава ситуация, не трябва да падат духом, а просто да развият тяхната красива връзка.

Вторият изключително интересен въпрос, който се нуждае от много голямо внимание, е: когато съпругът е погълнат постоянно от мисионерската дейност на Църквата и нехае за своето семейство, грешка ли е, че съпругата му постоянно се оплаква? Ако изследваме нещата в дълбочина, този въпрос наистина става много сериозен. Бихме могли да направим и две разграничения. Едното е когато съпругът е свещеник и реално служи на делото на Църквата. Истина е, че има свещеници, които се посвещават на това дело и така пренебрегват малко своето семейство и в някои случаи говорим за многодетни семейства.

Сещам се, че на един млад свещеник, който има голямо семейство, препоръчах да отдели и време за семейството си. В онзи момент той получи смс от съпругата си, която го питаше дали ще се забави, защото се беше изморила. Показа ми го и му казах: виждаш ли? Дойде тъкмо навреме. Разбира се, съществува и другият вариант, където съпругът е мирянин, но мисионерства в Църквата и отделя много време за това. Тъй като въпросът има връзка с мисионерското служение и семейството, трябва да кажа, че още тяхното противопоставяне е грешка. Тоест семейството за човека, който се труди на мисионерското поле, не е ли място за мисионерство? Нима мисионерството (в рамките на енорията) е едно, а семейството друго? Ако мисионерството много пъти се върши в енорията и спрямо семействата на други хора, възможно ли е от тези семейства да се изключи семейството на мисионера, независимо дали той е свещеник или не? Как е възможно семейството да остане изолирано от това? Нима е пречка? Също така за един човек, който се занимава с мисионерство, навярно му се струва изкушение това, че съпругата му се оплаква, че той се занимава толкова много с делото на Църквата. Съществуват хора, които посрещат с търпение тези оплаквания на съпругата си, смятайки, че така постъпват правилно. Накрая обаче какво правят? Да не би това да смятат желанието на съпругата си да се занимават с тяхното семейство за изкушение в крайна сметка е самоуспокоение и истинско изкушение вече отдясно, което ни кара да мислим, че ние се жертваме за другите и жена ни не ни разбира?

Преди много години един млад човек поиска да стане свещеник. Той дойде със своята съпруга и жената нямаше абсолютно никакво възражение съпругът й да стане свещеник. Смяташе това за чест и благословение. Имаше обаче един страх, да не би, когато съпругът й стане свещеник, да го загуби. Сметнах, че страхът на младата жена беше оправдан и това, което я посъветвах тогава и още съветвам много съпрузи, е да отделят време за семейството си. Няма да употребя израза, който можем да натоварим по различни начини, да пренебрегне делото на енорията. Просто делото и грижата за семейството също е енорийско дело. Ако семейството на трудещия се на мисионерското поле не върви добре, това се отразява и върху цялото му мисионерско служение. Има едни библейски думи „Ако някой се не грижи за своите, а особено за домашните си, той се е отрекъл от вярата”, трябва да помним това. Разбира се, и тук има граници, а именно, че никой в крайна сметка не може да предпочете хората пред Божията воля. Това обаче важи, когато хората се противят от неверие спрямо Божията воля. Затова казах, че е нужно внимание и че не трябва да объркваме нещата.

Нека видим още по-внимателно нашата тема. От момента, в който някой е създал семейство, семейството е дело на двама. По-късно ще дойдат и децата. Бракът има отговорности.  Бракът е кръстен път, не е пристанище, а арена, арена на борби. Децата, от друга страна, не са деца на единия, а са деца на двамата и не са просто деца на двамата, а децата искат и баща си. И децата на свещеника се нуждаят от баща. Децата на мисионера не се ли нуждаят от баща? Да не би много пъти да товарим някой, т.е. нашата съпруга, с трудни за носене товари?

Но нещата може да бъдат и по-сериозни, и те са такива, когато мисионерството е алиби. Алиби за някои празнини в съпружеството. Съществуват празноти и понеже съпрузите нямат смелост да ги преодолеят, тогава мисията става лесна причина за тяхното бягство от вкъщи. Това обаче идва да „подправи” останалата мисионерска дейност. Защото нещата не могат да бъдат здрави, когато идват от едно болно състояние. Виждали сме това в Църквата и в енорията. Казах и преди, съпружеството и семейството не влизат ли в мисионерската дейност? Всеки един избор има последици и трябва да разберем това.

Нека обобщим. Първо, празнината в съпружеството. Много пъти тя съществува и трябва да се третира и да се изцели, а не да се прикрива зад една външна дейност. Второ, да не се крием зад алибита. Семейството е от първостепенно значение и за свещеника и за този, който се занимава с мисионерска дейност. Несъмнено, не трябва да има безцелен ропот от страна на съпругата, но от друга страна, нужно е внимание в крайностите. Има деца на мисионери, свещеници и миряни, които са погинали и погиват поради тази погрешна оценка и поведение. Семейството се нуждае от време и трябва да му го отделяме. И внимавайте, нямаме никакво оправдание, когато му го отнемаме. Другият има граници на своите сили и трябва да ги зачетем. Ако го натоварим повече отколкото може, ще се огъне. В епоха като нашата, свещениците и мисионерстващите трябва да обръщат внимание на семейството и да помнят това много добре, защото поради крайности и погрешен подход, най-трагичното, поради грешката, която става уж в името на служението в Църквата, видяхме многобройни тъжни случаи, видяхме свещенически семейства, но и семейства на мисионери, да се разпадат. Не трябва да сме готови да хвърлим камъка на анатемата върху този, който си тръгва, а да помислим да не би някой да го подтиква да направи това. С неговото поведение, с това, че не е поискал да се вслуша в неговите молби, и тогава вече никой не може да се чувства оправдан. Разбира се, има и случаи, където изобщо не са прави онези жени, които са избрали ролята на презвитера и не я поемат, а са си тръгвали и са наранили семейството и човека, който – предполага се – са обикнали. Съществуват обаче и грешки, които се нуждаят от внимание.

Казах ви и в началото, въпросът е много сериозен. Има много аспекти, нужно е много голямо внимание и честност за неговото преодоляване. Нека всеки помисли за своята отговорност пред Бога за всички служения, които е поел. Служението на съпружеския живот, служението на брака, служението, свързано с отглеждането на децата, служението на свещенството или на мисионера. Това, което много пъти ни вреди, е нашият егоизъм, когато мислим, че ще постигнем всичко и много пъти не постигаме нищо. Ако имаме смирение и мярка, тогава ще намерим решението. Защото съществува решение и особено там, където съществува любов и отговорност.

Нека видим и третия въпрос. Също сериозен въпрос, който показва едно реално събитие, което за съжаление не е рядко. Защо обикновено след брака имаме промяна на характерите? На какво се дължи това? За съжаление това е една реалност, където след сключването на брака констатираме, че за един човек се оженихме, а той се оказва друг. И се питаме какво точно е станало, защо е тази промяна? Моето първо питане е дали наистина има промяна, или на практика разкриване на истинския характер на човека? Мисля, че става второто. Никой не се променя внезапно, понеже се е оженил. Просто явява, навярно в една безопасна среда, това, което реално е. Разбира се, човекът е трябвало да забележи това преди брака. Просто много пъти нашите избори са повърхностни. Нямат съществени критерии и не изследваме съществените неща. Едно познанство, една връзка, един годеж не е време, за да си прекарваме добре и безгрижно. Това е време за отговорност и подготовка. Сещам се, че някога казвах на едни млади хора: ако искате да познаете истинския характер на другия, вижте го как се изразява, когато е в компания с приятели. Както се изразява там, такъв е в действителност. Пред вас може да е идеален и идеална, да е любезен и любезна. Ако обаче в компания с приятели го виждате да се изразява по начин, различен от този, по който го прави пред  вас, да знаете, че това е неговото истинско аз.

Другата сериозна грешка е, че хората не обсъждат съществените неща на брака. Какво иска единият от другия, какъв иска да бъде другият, как реално си представят живота. Разбира се, в едно такова обсъждане трябва да бъдат искрени. Днес знаем много добре, че хората дори нямат търпение, а имат много егоизъм и когато нещо не върви добре, са готови да зарежат брака.

Бракът предполага подготовка. Обикновено подготовката, която двамата правят, е материална подготовка. Да подготвят материалните неща, дома, да подсигурят работата. Човек не би отхвърлил тези неща, но при условие, че има съществена подготовка. Също така връзката преди брака носи едно насищане, където хората мислят, че могат да правят каквото си искат. Искам да ви кажа една истинска история, която е много показателна. Някога, отивайки да заредя бензин в колата, попитах един младеж, който работеше там и го познавах.

-   Детето ми – му казвах – изкара казармата, имаш работа, ожени се!

Младежът ми отговори:

-   И аз искам да намеря една девойка и да се оженя.

Аз обаче знаех, че живееше с една девойка и му казах:

-   Какво каза?

-   Какво казах? Да намеря една девойка и да се оженя.

-   А девойката, която е в твоя дом? – му казах.

Трябваше да го видите с какво изражение ми отговори:

-   Е, не и нея!

Чухте го. Виждате, че една връзка без благословение разваля човека и отношенията. Много е важно също така хората да разберат и да се попитат защо се оженихме. Изглежда прост въпрос, но изобщо не е прост. Защото, ако човек седне да анализира защо са се оженили много двойки, ако ги помоли да му отговорят на този въпрос, ще получи най-щурите отговори. Най-неочакваните отговори. Ние бихме сметнали за естествен отговор – оженихме се, защото се обичахме. Но много пъти отговорите не са тези.

Те се питат след това и това е въпросът, защо се промени характерът? Казах го, не се е променил, просто човекът е показал кой е реалният му характер. Защо се ожениха? Ама защото се обичаха, ще каже някой! Въпросът тогава е прост: къде отиде любовта, изгуби се толкова бързо? Просто това, което човек проявява, показва, е, че изобщо не е съществувала любов.

 

Винаги ще помня още един случай. Запознах се с мъж и жена на тяхното работно място. Изглеждаха млада и радостна двойка. След известно време някой почука на вратата ми. Беше младата жена, която работеше, съпругата, тя дойде и ми каза:

-   Отче, развеждаме се.

-   Защо, детето ми, се развеждате?

Тя започна да изброява причините. Аз й казах:

-   Реалната причина за това, че се развеждате, детето ми, не е сред това, което ми казваш.

Тя ме попита:

-  Коя е?

-   Тя е – и й го казах натъртващо – че никога не се обикнахте.

Тя ми каза:

-   Не е възможно.

-   Добре, след като сте се обикнали, искам да ми кажеш във всички тези случаи, които ми спомена, в кой от тях вашата предполагаема любов победи егоизма ви?

Младата жена ме изгледа занемяла, внезапно виждаше истината. Имаха седемгодишна връзка, но не успяха да изкарат 17 месеца брак.

Бракът не е за безотговорните. Много пъти хората без да се узрели, без да са се „отбили” от тяхното бащинско семейство, тръгват да създадат семейство. Но празнотите, незрелостта, егоизмът не се нуждаят от много, за да се проявят. Трябва да кажем просто и ясно, че егоизмът отменя любовта или казано по друг начин, там, където има егоизъм, не може да съществува любов, защото егоизмът е изкривяване на любовта. Любовта, както Христос ни учи, е екстатично движение. Христос как ни възлюби? Той излезе извън Себе Си да ни срещне и да ни обхване. Това означава да обичаш – да излизаш от твоето аз. В брака всеки излиза от дома си, срещат се в църква и тръгват заедно за един друг, нов дом. Символиката е много дълбока, всеки е призван да излезе от себе си, от своя егоизъм, от това, което е бил досега, от това, което е живял сам и сега е призван да живеят заедно, това е новият начин. Не като паралелни егоизми, защото ще се сблъскат, а като синтез, от който ще излиза един нов човек. Едно плюс едно не прави вече две, а едно. И тези, които не са научили това добре, рано или късно ще стигнат до крах.

Егоизмът отменя любовта и пробуждането е болезнено, когато някой път установяваш, че човекът, който си избрал, не е бил този, който си очаквал. Ние обаче не сме освободени от отговорност за това, казах го и преди. Разбира се, съществуват и изключения, но в основните предпоставки не направихме здрав избор, не поставихме правилно предпоставките, не говорихме за съществените неща в брака, не видяхме дали гледаме по същия начин живота, и още по-зле, някои си мислят, че в брака другият ще се промени. Обикновено не се променя, защото, за да се промени, трябва да обичаш. Ако не обичаш, не се променя, това е истина – това е опитът на живота. Никой не се променя магически – ако някой обича, другият ще се промени. Не можеш да обичаш някого и да го вгорчаваш с твоето поведение. Просто не го обичаш. Ако го обичаш и някой твой недостатък го дразни, с радост ще го отсечеш, защото искаш да доставиш радост на другия. Виждате – простите неща в живота правим трудни, защото ние, хората, станахме трудни и станахме такива, защото оставихме Божията благодат в периферията на живота ни.

 

Превод от гръцки: Константин Константинов

 

Причини за кризата в брака

Март 22, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство


 

Нарушаване на съпружеската вярност

В нашата епоха, която се гордее с прогрес във всички сфери, очите ни виждат и следното странно нещо. Някои хора смятат за отживелица взаимната вярност между съпрузите и за нещо много естествено и невинно съпрузите да създават извънбрачни греховни връзки с трети лица. На всичко отгоре мнозина от тези, които имат такива разбирания, се гордеят с тях и осмиват тези, които продължават да поддържат „ръждясалите” идеи на нашите дядовци. Така в наше време много съпрузи с голяма лекота смятат за „разнообразие” в монотонния – както казват – семеен живот създаването на недопустими връзки и обвързвания, които преминават границите на етиката и благоприличието. Други пък правят това, защото, както твърдят, не намират утеха в своя спътник и не поддържат никаква душевна връзка с него. Има и други, които го правят като „хоби”, както казват, т.е. от нагласа да се покажат в техните кръгове и „за удоволствие”.


Както и да погледнем на нещата, това, което е сигурно, е, че нарушаването на взаимната вярност, за която съпрузите са дали клетва да пазят пожизнено, в наши дни се е превърнало в истински бич на брака, който безмилостно бие по институцията на семейството и я поклаща, създавайки много руини и жертви. Когато демонът на плътта завладее единия от двамата съпрузи, всичко стига до катастрофа. Тогава дори децата, които при нормални условия представляват свързващо звено между отдалечените съпрузи, не са в състояние да възпрат устрема към катастрофата. Така семейството се изчерпва и разпада.


Всеки ден четем във вестниците и списанията за такива случаи, които ни убеждават, че това зло е проникнало дълбоко и в нашата страна. Някога научавахме, че такива „подвизи” вършили хората в чужди страни, там, където не съществуват свещени и сакрални неща. Сега обаче епидемията дойде и тук. Наистина е трагично да виждаме мъже или жени, които забравят своите задължения и се обвързват с друго „трето” лице, следват го вярно и изоставят законното съпружество, много пъти без сериозна причина. На всичко отгоре съпрузите от тази категория, които, както изглежда, не са малко, са създали организация, която претендира за техните права, каквото е даването на развод, без да има друга причина, освен напускането на съпружеския дом за определен период от време, който може да стигне до седем години. С други думи, сега те са създали беззаконни връзки и „семейство” с друго лице, без да са получили развод от своята законна жена или мъж. Тези „поробени” съпрузи, както наричат себе си, настояват държава и Църквата да дойде и да благослови беззаконието и порока, „забивайки нож” по този начин в другата страна, която обикновено е една вярна жена, изоставена от години. Нормално е както държавата, така и Църквата да отказват да одобряват този „автоматичен” развод, както се нарича, който е торпедо в основите на брака, и, бих казал, награда за отклоняващия се съпруг.


Нарушаването на съпружеската вярност води до разпадането на брака. Първо намалява интересът към дома, а след това спира напълно. Умът на човека е в другото лице. Заедно с него отморява, до него се утешава, всичко друго му се струва блудкаво. Всички чувства се преобръщат. Съпругът/та престават вече да бъдат законният приемник на тези чувства. Сега по средата е влязъл някой друг или някоя друга, която узурпира чужди права, сее бури, която „взема ума” и унищожава. Наистина е странно да виждаме хора с образование, енергични, със силен характер, да се държат вяло, безхарактерно, безсрамно и нерешително, под влиянието на трето лице, което обикновено действа съзнателно и методично, целейки разпадането на съществуващия брак и неговата собствена реабилитация.


Църквата знае, че взаимната вярност на съпрузите е основен фактор за успеха на брака и затова не само чрез нейните общи наредби, но и с конкретни поучения по време на Тайнството подчертава този дълг и се моли Бог да удостои младоженците да запазят неосквернен техния венец, неопетнено тяхното ложе и да водят неосъдителен живот. Всичко това наред с много други неща подчертават колко неотложно е избягването на всяко беззаконие в рамките на брака и запазването целокупната любов, която кове нерушими връзки между съпрузите. Така потъпкването на съпружеската вярност е откровено нарушаване на свещените наредби и божествени заповеди, нещо, което изглежда не ценят толкова много някои модерни съпрузи. Това, което всеки вярва, не може да бъде критерий за оценка на неговите дела, когато те противоречат на Божия закон и ощетяват несправедливо трети лица.


Всичко това, което отбелязахме досега, ни убеждава, че злото е силно и сътресението, което предизвиква в основите на семейството, е огромно. Лечението зависи от съгласуването на хората с Божията воля. Държавните закони, които също наказват беззакония от такъв тип, не са в състояние да ограничат злото. От мнозина само малцина заплащат потъпкването на своята клетва. Другите остават безнаказани и продължават покварата. Само просветлената от Божия закон съвест може да обуздае страстта, да просветли ума и да вдъхне целомъдрие. В противен случай бракът се поклаща и корабокрушенията се умножават. Бракът може да се спаси само когато Христос стане благословеният обитател на дома. Христос е единственото неотложно трето Лице – когато Той влезе сред съпрузите, ги освещава и неутрализира всеки кроеж срещу брака.

Липсата на душевно единство между съпрузите


Според определението на значимия римски законник Модестин бракът е „обединение за цял живот”. Това означава, че съпрузите трябва да постигнат тъждество във всичко по такъв начин, че да създадат предпоставки за успеха на тяхното семейното огнище. По-специално трябва да се опитат да постигнат съвършен контакт, който обединява душите и полага основите за преодоляването на всички проблеми в тяхното общо съжителство. Този душевен контакт и единство позволява на съпрузите да се чувстват едно цяло и едно битие и така да бъдат силни във всяко неблагоприятно житейско обстоятелство.


Много фактори допринасят до голяма степен за постигането на това душевно единство. Някои от тях са обективни, каквито например са образованието и развитието на съпрузите, подходящата възраст и т.н. Други обаче имат субективен характер, зависят от волята на самите лица, които са съединили своя живот в рамките на брака. Факторите от този тип играят особена роля в постигането на желаната цел. Преди всичко съпрузите трябва да поискат да се съединят душевно. Навярно това изглежда странно. Но е известно, че определени пъти не се полага никакво усилие в тази посока, защото, много просто, съпрузите не го искат. След това е нужно бързо усилие и борба за постигането на тази цел, защото душевното сближаване между две непознати до вчера лица не е нещо лесно. Когато кръвната връзка не е достатъчна, за да съществува неизбежно това единство, тогава разбираме колко борба е нужна, за да се постигне това единство между лицата, които нямат общ произход. Това усилие обаче трябва да става методично и системно, защото в противен случай не води до положителен резултат.


Някои елементи, които съставят едно такова системно усилие, е, от една страна, взаимността, а от друга – настоятелността. Взаимността означава, че и двете страни правят усилия за душевно сближаване. В противен случай това, което единият съгражда, другият го руши, и това, което единият сее, другият го изкоренява. Стъпките за душевното сближаване трябва да са общи, за да може разстоянието, което дели двете лица, по-бързо да се скъси и преодолее. От друга страна, настоятелността в това усилие е неоценима в конкретния случай. Цялото начинание е трудно и почвата много пъти неподходяща. Лица повечето пъти с различен произход, с различно мислене, с различен душевен състав, с различни дадености трябва да живеят заедно, под един и същ покрив, да имат същите проблеми, общи радости и скърби. Проблемът се изостря, когато двете лица имат различни разбирания за живота, различни перспективи и стремежи. Тогава душевният контакт става проблемен и семейството се свежда до обикновено съвместно съжителство.


Но това, което трябва да съществува тук успоредно с неуморното търпение и настоятелността, е любовта между съпрузите. Любовта и само любовта е в състояние да преодолее преградите и границите, които поставят разнообразни различия, и да доведе до реален душевен контакт. Защото автентичната и прагматична любов познава задълженията и жертвите заради възлюбеното лице и е готова да покрие с покривалото на търпимостта всяко изостряне (на отношенията), което би възпрепятствало гладкостта на душевната повърхност, след като любовта „всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява” (1 Кор. 13:7). Без любов грешките на другия се преувеличават, недостатъците обстойно се претеглят и всяка слабост се мери с линийка. Така обаче вместо единство се създава „голяма пропаст” между съпрузите, което е най-сигурния път за към развода.


Днес най-честата причина, която съпрузите изтъкват за разтрогването на брака е т.нар. „несходство на характерите”, което всъщност означава липса на душевна свръзка между тях. Бракове, които са били сключени с мечтата за постигане на успех, за да бъдат „парници” на любов и радост, след известно време се сгромолясват и разпадат поради липса на реална любов и душевна свръзка. Съпрузите са били чужди преди брака – чужди продължават да бъдат и в брака. Те не са успели да сближат своите души. Задържали са листенцата на своето сърце херметически затворени и са оставили плътно затворени своите душевни домове. Така стигнали до раздялата.


Еманципацията на жената

В нашия век феминистичните проповеди, както днес се наричат разтръбяваните тенденции към еманципация на жената от „робството” на мъжа, имат голям отглас и широк отзвук сред масите. Феминизмът се появи като движение за освобождаване на жената от всичко, което е детерминирало нейното естествено, социално, професионално и семейно положение съгласно патриархалните традиции, където първа и основна дума имал мъжът. Феминистките по целия свят се стремели по всякакъв начин към равенство между двата пола и избрали за свой лозунг проникването във всяко едно пространство, което дотогава принадлежало изключително на мъжа, подчертавайки с това тяхното желание да не бъдат лишени от нищо. Така много бързо започнали да се появяват симптомите на преодоляването на разстоянието, което по естествен начин разделяло мъжа от жената, докато всяка стъпка в тази насока се характеризирала като завоевание на женския пол в ущърб на мъжкия, сякаш се касае за два враждебни лагера, където всеки се старае да напредне в ущърб на другия.


Като оставим настрана другите последици от феминистичните движения, каквато например е тенденция за освобождаване на жените дори от религията, която обявили уж за виновна за дотогавашното поробване на жената спрямо мъжа, ще се спрем върху резултатите от феминизма в семейството. Тук жената поискала да отхвърли своята собствена природа, за да постигне откъсването от оковите на дома. Според правилното разбиране съпругата и майката е царица на дома, но така тя предпочела да остави дома в ръцете на слугинята или възпитателката, преценявайки, че нейното място е повече навън, отколкото в дома. Това разбиране довело жената до упражняването на професия, до възприемането на административни отговорности, до изучаването на изкуствата и науката и въобще тя взела „хляба си в собствени ръце”. Това станало не толкова поради реална нужда, колкото поради нагласата да не изостане в нещо, както мислела, по отношение на мъжа, но забравяйки, че дори нейната биология я поставя в т.нар. слаб пол, който от Бога и от природа е натоварен с една нежна и свещена мисия. Тук трябва да направим едно уточнение. Не сме нито против образованието, нито против развитието на жената, нито за тиранично мъжко господство над нея, сякаш тя е лишена от всякакво човешко право. Вярваме, както ни учи нашата вяра, че мъжът заема първо място, но и жената идва веднага след него. Тя не е „подножие” на мъжа, нито негова слугиня в семейството. Напротив, в семейството тя е призвана да изиграе значима роля и като съпруга и като майка. Това, което отказваме на жената, е потъпкването на нейната природа и претенцията за положение, което всъщност не й принадлежи. Тази мутация на нейното положение бързо я извела от нейните естествени рамки и много пъти придала чужди измерения на нейната мисия. Така жената под влиянието на феминистичните тенденции станала по-малко жена, загубила много елементи от нейната своеобразна ипостас и навярно спечелила света (хората), но загубила себе си.


Днес много семейства преживяват криза поради факта, че жената забрави своите дела и се предаде маниакално на завоюването на желаното равенство с мъжа. Това практически означава, че жената не само отрича основната роля на мъжа в домашните въпроси, не само се конкурира с него във всички полета, а изоставя домашните си занимания като унизителни за нея, предпочитайки да се отдаде на интереси извън дома. Жените, които по този начин изразяват своя феминизъм, грешат много. Защото истинската жена придобива ценност тогава, когато жертва себе си за осъществяването на нейната мисия в семейството. Много семейства не познават жената нито като домакиня, нито като съпруга, нито дори като майка. Познават я като госпожа от светския салон, със светския живот, с интереси, които много пъти са чужди на нейното предназначение и с прояви, които в крайна сметка по-скоро излагат, отколкото извисяват нейната личност.


Еманципираната жена трудно се съвзема. Отварянето към светския живот не остава без последици. Рано или късно ще се появи кризата в отношенията между съпрузите. Мъжкият егоизъм ще се конфронтира с женския инат. А пред проблемите на семейния живот отслабената женска интуиция и съобразителност ще изпаднат в инерция, за да отстъпят място на раздялата и катастрофата.


Откъс от книгата „Кризата в съвременното семейство”

превод: Константин Константинов