– Има една известна фраза на писателя Лев Толстой: „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему”. Как мислите, прав ли е бил Толстой?
– Доколкото си спомням, в семейния си живот самият Лев Николаевич е бил, меко казано, не най-щастливият човек. Затова аз лично не бих се доверил на това негово обобщение. Струва ми се, че всички щастливи семейства, които днес, уви, са все по-малко и по-малко, са уникални – всяко по своему. Нали и всеки човек е неповторим. Няма двама души, които да са еднакви. Когато наричаме Господ Творец, на гръцки това е „поетис” трябва да помним, че главното Негово творение е човекът. Истинският художник няма две еднакви картини. Така е и при Господ.
И, разбира се, когато две неповторими личности създават единство, това е такава тайна, която само при повърхностен поглед изглежда проста. Сякаш това е някакъв стандарт, който усреднява или нивелира индивидуалностите. Но всички щастливи семейства, които съм виждал, са неповторими. Може да става дума за мълчаливи, сдържани за страничния поглед отношения, но винаги се чувства тяхната удивителна дълбочина. Можем да видим и радостни, весели отношения между съпрузите. Дългогодишните семейства са еднакви само в едно отношение – съпрузите започват да си приличат един на друг. Виждал съм семейства (за съжаление такива рядко се срещат), в които и двамата съпрузи са християни, преживели дълъг съвместен живот. Възгледите им за живота са почти еднакви, дори интонацията им при разговор е еднаква. Гледаш ги и разбираш, че именно това е истинското щастие. На някого това може да се стори скучно. Не знам, на мен не ми се струва така.
– Идват ми на ум думите на Алексей Илич Осипов за това, че има закони на духовния живот, благодарение на които хората стават щастливи. Да, всички хора са индивидуални, но има някои закономерности, които трябва да се спазват, иначе мозайката ще се разпадне на безсмислени фрагменти.
– Разбира се, пътищата към семейното щастие са различни, но по същество има и напълно необходими изисквания и тях можем да наречем закони. Между другото, книгата на А. И. Осипов „Брак. Любов. Семейство” е потресаваща. Според мен, това е най-добрата брошура за брака. Винаги ме е поразявало това, че Алексей Илич, без самият да е семеен, толкова дълбоко е прозрял същността на семейните отношения. Затова на всички, които искат да се венчаят и се замислят за целта на християнския брак, давам тази книга.
По-кратко същината на християнския брак беше изразил веднъж о. Димитрий Смирнов. Майка ми се черкуваше в неговия храм и ми разказа този случай: „Неделен майски ден, горещина като през лятото, службата е свършила. Отец Димитрий седи изморен на един стол, опашка от хора, чакат да разговарят с него. В храма влита двойка млади хора, държащи се за ръце. Видно е, че много се обичат. Погълнати от своето щастие те не забелязват опашката, отправят се направо към него и на всеослушание питат: „Отче, какво трябва да направи човек, за да изгради добро християнско семейство?” Отец Димитрий вижда, че пред него стоят невъцърковени хора, замисля се за миг, и като остроумен човек, казва: „Няма нищо по-просто: вземаш един добър християнин и една добра християнка и се получава добро християнско семейство”.
Това звучи като шега, но на практика в нея се съдържа целият опит на Църквата. Ако ти се молиш, ако се стремиш към Христос, ако изпълняваш думите на апостола, че „вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос” (Фил. 2:5), ако се стараеш да приличаш на Него, ако преодоляваш греховете си и се бориш със страстите си, то тогава ще бъдеш добър съпруг, а тя добра съпруга.
С други думи, когато Христовите заповеди са основа за изграждането на младото семейство и така си остане през целия живот, когато двамата имат тази обща ценностна система, която за тях е абсолютен авторитет, тогава това ще бъде едно щастливо семейство.
– Знаете ли, ужасно е, но сега си дадох сметка, че не познавам такива семейства. Знам повече или по-малко хармонични семейства, но и там има забележими търкания и поне някакво малко недоволство от другия. Уви, аз не мога да кажа, че познавам напълно щастливи семейства.
– Ние с вас в този смисъл сме сираци, почти няма такива примери.
– А двойките, за които говорихте – това по-възрастни хора ли са?
– Разбира се. Това са възрастни хора, които се преживели заедно по 30-40 години.
– Но те са живели и са се възпитавали в атеистичното съветско време – откъде е това при тях?
– И в съветско време също имаше отделни вярващи хора.
– Но сега сякаш вярващите станаха повече.
– Да, но основните духовни закони, които Вие споменахте, спазваме все по-малко и по-малко. Парадоксът е в това, че по съветско време все още работеха остатъчни християнски принципи и вече невярващи по това време хора, считаха, че трябва да ги спазват. Именно това помагаше да се създават и запазват семействата.
Ще ви приведа следния пример. Има една известна съветска песен ”Толкова много златни огньове има по улиците на Саратов”. Текстът е написан от поета Николай Доризо, член на партията от 1947 година, т.е. човек, вече не причастен към християнската традиция. И въпреки това вижте какви редове има там:
Ох, рано се ожени той!
Печална история!
Аз крия от себе си своята любов,
а от него – още повече.
Не трябва да го виждам –
страхувам се да не му се харесам.
С любовта си ще се справя сама,
а заедно няма да можем да се справим.
– Т.е. тя обича женен мъж?
– Да. Именно. Но все пак тук има отношение към чуждия брак като към най-голяма светиня, която е по-горе дори от собствената влюбеност. Човекът ще преодолее своето влечение към другия, защото не може да разруши чуждия брак. Това християнско отношение към семейството се е предавало през съветската епоха още известно време, чрез примера на родителите, като общоприета норма, но след това е започнало да се руши. И не случайно виждаме, че у европейските народи бракът, като социален институт, почти прекратява своето съществуване. В това число и у нас – на десет брака приблизително девет развода. Това е чудовищна статистика.
Защо се случва това? Защото Евангелието е престанало да бъде основа на семейния живот. Християнското отношение към брака е такова: веднъж за цялата вечност. Дори не за цял живот, а за цялата вечност. Т.е. ти, тя и Той. Както сега на венчанието стоите пред царските двери, така, държейки се за ръце, ще стоите пред Божия престол на Съда. И тъй като вяра и надежда в Божието Царство вече няма да има (те вече няма да са необходими, тъй като всичко ще се изпълни), а любовта пребивава во веки, то вашата любов ще остане. Да, тя ще бъде в друга форма, „защото при възкресението нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като Ангели Божии на небесата” (Мат. 22:30). Но любовта не може да изчезне, ние знаем това от Божието Откровение – от Свещеното Писание.
Любовта на Бога към човека е така висока и силна, че Господ отива на Кръст заради тази любов. И християнинът е човек, който е призван именно към такава любов към съпруга, към децата, към родителите, към всички. Не случайно Свещеното Писание винаги свързва заедно любовта към хората и любовта към Бога, защото едното е невъзможно без другото. Такова разбиране за любовта, като за нещо по-силно и по-важно от живота и смъртта, е предложено на човека от християнството. И, ако разбираме, че именно него трябва да въплътим в своя семеен живот, тогава ще разберем защо в Църквата са невъзможни, например, разводите. Църквата не приветства също и втория или третия брак. Истинският християнски брак може да бъде само един.
Да, от Свещеното писание ние знаем, че овдовелият човек може да създаде ново семейство и каноните на Църквата позволяват това. Но ако погледнете богослужебните указания за венчанието на овдовели хора, в учудване ще забележите, че венчаващият се вдовец се отлъчва от причастие за една година. Защо? Защото не е достигнал до онази височина, оказал се е по-плитко от онази дълбочина, към която е бил призван в своя брак. Да, загубата на съпруг или съпруга е изпитание и болка, които е допуснал Господ, но тя или той вече те чакат там, във вечността.
Така също на овдовелия свещеник в Църквата винаги е било забранено да създава второ семейство – не защото към него се предявяват някакви отделни изисквания, а защото изискванията, които Църквата предявява към всеки християнин, се прилагат към свещеника на сто процента. Към останалите може да има някакво снизхождение: по немощ на човек може да му бъде разрешен втори и даже трети брак, ако той се е оказал твърде слаб, за да въплъти християнския идеал за брака. Но свещеникът трябва да покаже своя брак на Христос и да каже: „Ето, Господи, аз успях всичко с Твоя помощ. Да, в един момент Ти ми я взе. Но аз бях щастлив, и тя беше щастлива”.
„Основният принцип на любовта е служението“
– А как бихте отговорили на въпроса какво е любовта?
– Ако говорим за такава любов, разбираме, че нейната основа е подражанието на Христовата Любов. На Тайната вечеря, Христос, отивайки на страдания казал много важни думи: „Син Човечески не дойде за да Му служат, но да послужи и да даде душата Си откуп за мнозина” (Мат. 20:28). Удивително! Божият Син, Творецът на вселената, Който възпира бури, насища хиляди хора с пет хляба, е дошъл, за да служи. И за да разберем, че това не са просто думи, той изпълнява робското послушание – измива нозете на учениците. Реакцията на апостол Петър е напълно разбираема: това е невъзможно. Кой си Ти, и кой съм аз? Но Христос го прави именно затова, апостол Петър да разбере какво се иска от него в служението му и какво трябва да бъде то.
Изключително важно е да се разбере, че принципът на любовта е служението. Обичам – значи служа. И това е акт на волята, а не емоция. Това не е „тя е прекрасна, красива и изящна” или „той е състоятелен и мъжествен, той е силен и ще ме защити”. Не, това е „аз ще служа на този човек, аз ще го направя щастлив”. Парадоксалното е, че изключително голяма част от хората встъпват в брак, за да бъдат щастливи. Това е естествено очакване на грешния човек, но християнинът встъпва в брак на първо място, за да направи другия щастлив и чрез това и самият той да стане такъв.
Аз имах такъв случай – не мога да го забравя. Потресе ме един сякаш дълбоко въцърковен човек в четвъртото десетилетие на живота си, който имаше жена и дете. Бракът му започна да се разпада. Седнахме на една пейка в храма и разговаряхме два часа и половина. И за всичко според него беше виновна жена му. Той вече вътрешно изцяло беше намерил оправдание за това, че иска да я напусне. И аз му казвам: „Слушай, а ти когато се женеше, искаше ли да я направиш щастлива?”. Той отривисто се обърна към мен и каза: „Каква интересна мисъл, никога не съм мислил за това”.
А е църковен човек, разбирате ли? Той е преживял 8 или 10 години брачен живот, но за това дори не е помислял. Защо? Защото хората не искат да служат на ближния. Един мой познат свещеник казва: „Днес всеки човек е един възпален пъп на земята”. Всеки сякаш мисли за себе си: „Аз съм център на вселената, всичко се върти около мен и една от орбитите трябва да заеме жена ми, да ми предоставя това и това и да бъде такава и такава. Аз трябва да получавам от нея това и това. А ако престана да получавам, повече не мога да я обичам”.
– Възможно е да Ви кажат така ”Аз съм индивидуалност и тя е индивидуалност, нашите индивидуалности не си подхождат и не се съчетават. Защо да отравяме взаимно живота си?”
– Добре, но в какво тогава е същността на любовта, която наричаме християнска? Същността е в това, че тя следва примера на Христос: ние служим един на друг. Нещо повече, пътят към щастието минава единствено през това служение. Ето думите на Иисус Христос, които са дошли до нас чрез апостол Павел: „По-блажено е да се дава, отколкото да се получава” (Деян. 20:35). „По-блажено” означава „по-щастливо”, но „блажено” е още по-силна и по-дълбока дума. Пълнотата на щастието, което дава Бог – това е блаженството. Човекът, който отдава, е по-щастлив от човека, който взема. И ако ти служиш, има по-голяма надежда, че твоята втора половина също ще служи на теб. Ти сякаш предизвикваш своя съпруг за ответно служение. Ако той вижда, че ти го обичаш безразделно, че със всички сили се стараеш да го направиш щастлив, то и той ще поиска да те ощастливи.
Разбира се, пълна гаранция няма. Ти може да бъдеш свят и във всяка своя мисъл и дело да правиш всичко правилно, но при съпруга или съпругата могат да възникнат някакви изкушения, и той/тя да те изостави. Но надеждите за щастие все пак са значително по-големи.
В недосегаемото семейство принципът на служението се реализира сякаш всеки ден. Например – имате малко детенце. Жена Ви прекарва безсънни нощи и на сутринта е напълно без сили. Станете и й пригответе горещ сладък чай с лимон. Напълнете един термос за през нощта. Или мъжът става сутринта и си мисли: с какво днес мога да послужа на жена ми? Да допуснем, че тя има токсикоза и не може дори да влезе в кухнята, защото започва да й се повръща дори само от мириса на готвена храна. Е, стани половин час по-рано, не я укорявай, а почисти кухнята, ако тя не е направила това. Обели картофи, сложи ги във вода и ги постави в хладилника. Свари й кафе и го постави в термоса. Купи продукти, приготви вечеря. Ако е уморена психически, изпрати я да се поразходи, а ти се погрижи за детето.
Служи. Не „прибрах се уморен и всички трябва да се въртят около мен”. А „прибрах се, и макар че вече нямам почти никакви сили, все пак трябва да помисля какво мога да направя, за да ощастливя тази измъчена жена?” А всъщност на нея не й трябва много. Тя чувства, че вашата любов към нея е жива и действена. На едно място свети апостол Павел говори за „вярата, която действа чрез любов (Гал. 5:6) Нека тя действа дори в ежедневния бит.
Това, което за вашата жена е било лесно преди десет години, изведнъж може да стане непоносимо за нея. Тя може просто да легне и да каже: „Не мога повече”. Това с особена сила важи за многодетните семейства, защото това е система, работеща при пълно напрежение и често не достигат нужните ресурси – времеви, финансови, емоционални. И когато жена ви казва: „Не мога повече”, трябва да умеете да чуете това. Или изведнъж разбирате че трябва да дадете почивка на вашия мъж, че той не може, че се задъхва, че не издържа емоционално, че трябва да го оставите. Спомням си как един многодетен свещеник, виждайки задънената улица, в която се е оказала съпругата му, просто всяка вечер я изпращаше да гледа някакъв приличен филм. Друг би я притискал, би крещял: „Ти си длъжна!”. Е, човек не може петнадесет години подред всеки ден да закрива с гърдите си амбразурата, понякога трябва да му бъде дадена почивка.
Още веднъж искам да кажа, че истинската любов е волево действие, а не емоция. Емоцията е влюбеност. Но любовта е нещо съвършено друго, тя е действие. Когато нямаш никакви сили и тя няма никакви сили, а ти казваш: „Скъпа, почини си, аз ще приготвя вечерята”. И отиваш и приготвяш тази вечеря. Ето това е любов. Ако ти всеки ден планираш, какво можеш да направиш, за да облекчиш живота на човека до теб, да го направиш радостен и щастлив, това ще бъде служение.
– Един философ казва, че законът на нашия съзнателен живот е такъв, че не „аз подарявам огърлица, защото обичам”. А точно обратното – „аз обичам, защото подарявам огърлица”.
– Може и така да е. Човекът е много сложно създание. Той има сърце, има ум, има воля. Понякога сърцето мълчи. Човекът гледа и си мисли: защо живея с тази жена? Защото не искам да бъда предател? А след това изведнъж й подаряваш колие и сърцето оживява. Видял си радостта върху лицето на жена си и при теб също се връща радостта.
„Всички ние сме станали лоши християни“
– Може ли да се каже, че при тези щастливи възрастни двойки, за които Вие говорихте, се реализира именно този принцип на служението?
– Разбира се. Но сега такива двойки са все по-малко, защото всички ние сме станали лоши християни – дори и като че ли въцърковените хора. А какво да говорим за тези, които са далеч от Църквата?
Макар че, от друга страна, попитай който и да е човек за какъв брак мечтае? И той ще каже „Един брак за цял живот и аз бих бил щастлив”. Все пак душата тъгува и копнее по истинските ценности. Но как да се постигне това, ако човек изисква да служат на самия него? Как да се съхрани бракът с жена, която се е състарила и е престанала да бъде красива, ако за теб физическата красота е била главното? Невъзможно е, ако през тези години, в които сте били заедно, ти не си успял да се потопиш в душата й и да я обикнеш.
– Отец Фьодор, какво друго може да разруши брака и да бъде опасно за него?
– Трябва да се каже, че, колкото и днес да възразяват на това, предбрачните връзки разрушават бъдещите бракове. Това е съвършено очевидно. Прелюбодеянието в руския език много точно се нарича измяна. Предателството на войника или офицера също се нарича измяна, само че измяна на Родината. Виждаме, че това е дума, която означава предателство, предателство на идеала на любовта.
Ние имаме родина, знаем множеството нейни недостатъци, но все пак не преставаме да я обичаме. Но ако младият човек се среща с девойка и, не поемайки никаква отговорност, встъпва с нея във връзка, което трябва да се случи след бракосъчетанието, а след това просто се отказва от нея, сменя я, то придобива опит за предателството, който след това ще пренесе и в своето семейство.
Тогава в главата остава отворена вратичка: „Ако нещо не се получи, ще напусна тази жена.” Човекът не е целият в този брак. Той отчасти е тук, а част от живота му не е за жена му. Не знам как да изразя това, но не целият човек се е оженил.
– А в какво се изразява това? Да кажем, ако някой има творческа професия, а съпругът му по някакви причини е недоволен от това, трябва ли да я остави?
– Веднъж ме порази мисълта на отец Александър Елчанинов. Той говореше за това, че ако аз съм женен и отида на театър без жена ми, то вече чувствам началото на измяната. Защото имам радост, която не съм споделил с нея. Чувствам, че тази радост е престъпна – съвсем мъничко, но е престъпна.
Защото, какво представлява прелюбодеянието? Това е незаконна радост на страни, която не само не е споделена с любимия, но освен това му причинява огромна болка. Ние не можем до край да въплътим това, за което говори отец Александър, но трябва поне да се стремим към това. Да, всички ние сме различни и това, между впрочем, е прекрасно. Нали когато съм обикнал, когато съм взел върху себе си тази отговорност, започвам да виждам света, Бога и хората с очите на любимия човек. Аз ставам значително по-богат, чрез любовта на мен ми се открива опитът на целия негов живот и това е прекрасно. А ако искам той само да изпълнява тези функции, които съм му отредил, неговият вътрешен свят не ми е интересен, интересува ме само това, той да работи като детайл в създадения от мен механизъм. Но именно това е тази любов не докрай, за която говорихме.
Ти можеш да получиш от Бога дара на любовта, но само след като поемеш отговорност за човека. Защо Църквата не венчава в случаите, когато няма сключен граждански брак? Защото тогава не може да бъде постигнат идеалът, не може да се каже „всичко мое е твое, и всичко твое – мое”. Сега ти си млада и красива. Но когато станеш стара и болна, това също ще бъде мое. И аз съм готов да нося отговорност за това. Твоята душа е не по-малко важна за мен от твоето тяло.
– Но ние виждаме каква е ситуацията сега? Даже мнозина от влезлите в Църквата хора, мои връстници, са израснали в напълно нецърковна среда, където е имало други норми и обичаи, не са ги възпитавали в духа на тези ценности и сега те имат зад гърба си различни неща, в това число и т.нар. предбрачни връзки. Какво трябва да се прави сега?
– Христос е казал на фарисеите: „Митарите и блудниците ви изпреварват в Царството Божие” (Мат. 21:31). Христос прощава и на тежко съгрешилия човек. Какво представлява Божието опрощение, което получаваме при условие да е налице покаяние? Това е когато Господ прави греха сякаш не съществуващ. Само Той може това. Човек наистина може да се върне към целомъдрено състояние, както се е върнала, например, Мария Египетска. За нас нейната степен е непостижима, но поне можем, с Божията помощ, да запазваме верността си и да не падаме в греха на измяната.
Покаянието е не само акт на прощение от страна на Бога, но и действие на Божията благодат, която се дава на човек за преодоляване на греховния му навик. Можем десет години да се каем в един и същи грях, а след това изведнъж идва Божията милост.
Но и венчанието, като основа на християнския брак, е получаване на Божията помощ при изграждането на семейството. Когато човек е станал християнин, той може да преразгледа целия свой предишен живот. Този, който изцяло е бил поразен от блудния грях до такава степен, че това е било главното съдържание на неговия живот, може напълно да се прероди.
Но ако престанеш да се трудиш над своето семейство, а това е труд за цял живот, останалите зад гърба ти рани могат отново да се възобновят, да се окажат мина с отложено действие. Елементарно е – ако човек не е имал никакви връзки преди брака, няма с какво да сравнява: „А може би ако бях се оженил за онази жена, би било по-добре, кой знае?” И започва да приема тези мисли. Разбира се, подобни спомени изкушават. Още веднъж искам да повторя, че опита от раздялата, от християнска гледна точка, е опит за предателството. Такъв опит със сигурност ще изкушава човека в бъдеще.
„Аз призовавам всички семейства да се молят заедно“
– Има ли някакви начини да се удържи разпадащият се брак? Какво в никакъв случай не бива да се прави, когато на хоризонта започне да се мярка призракът на развода?
– Нека първо да кажа още едно много важно нещо, което трябва да се прави: задължително трябва да се молим заедно. Ако не се получава сутрин, когато татко отива на работа рано, а мама с децата става по-късно, то вечер трябва да застанем на съвместна молитва. Защото семейството е малка Църква. Но ако ние сме издигнали храм, обаче в него не се извършват служби, какъв е смисълът от този храм за Господа? Никакъв.
Ето, семейството се е събрало за молитва. Първо, и нейното, и неговото сърце знаят, че не бива да започваш молитвата, когато си скаран с някого, когато си обиден, когато има някакво недоволство един от друг.
Затова почти винаги още преди молитвата се стига до помирение. Господ е казал: „Дето двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях” (Мат. 18:20). Това се реализира преди всичко в семейството. Христос, Който е дал Своята благодат в тайнството Венчание, отново е с това семейство и отново съединява всички. Затова призовавам всички семейства, преди всичко, да се молят заедно.
Да, децата не могат да издържат пълното молитвено правило. Прочетете го, като го съкратите така, че те да могат да го вместят. Нека това бъде една трета, една четвърт от цялото правило. Нека това бъде правилото на свети Серафим Саровски.* Но да бъде казано бавно, искрено, с внимание. А после ще допълните молитвата си, ако имате нужда. А имате. Но съвместната молитва удивително съединява сърцата.
– А как мислите, защо днес се разпадат даже и християнските бракове? Какво се случва изобщо?
– Християнските семейства, семействата на въцърковените хора, все пак се разпадат по-рядко. Но понякога това се случва и с тях, защото хората идват в Църквата от света. Не всички са готови наистина да се променят. Мислят си: ето, аз влязох в Църквата и веднага всичко се промени. Не съвсем всичко, трябва още тридесет години да поработиш над себе си и тогава наистина всичко ще се измени. В това число и егоистичното отношение към съпругата или съпруга. Повярвай, след двадесет и пет години ти изведнъж с ужас ще видиш какъв чудовищен, страстен егоист си бил в началото на твоя семеен живот и ще ти стане ужасно срамно.
Себелюбието, при което аз съм център и мерило дори в нашата малка вселена, е мъка за другия човек. Затова преодоляването на своята съсредоточеност върху себе си е необходимо условие за създаване на щастливо семейство. В някакъв момент аз с учудване забелязах, че моята жена се справя с някакви неща много по-добре от мен. С радост разбрах, че не е задължително, аз – като глава на семейството, винаги да съм прав. Длъжен съм да се смирявам, когато не съм прав и да постъпвам правилно, даже ако „как е правилно” са ми казали жена ми или детето ми. На това дете ще му бъде много по-лесно да бъде послушно, ако татко може да поиска прошка, когато не е прав. Семейството разцъфтява тогава, когато знае, че татко не ни мачка само защото винаги се смята за прав. А когато настоява, значи наистина знае, че това е правилно.
Удивително е богатството на християнския брак! Мъжът така обича своята жена, че знае какво се случва с нея и обратното. Ето например, мъжът се връща от работа, жената е в кухнята. И по това, как той сумти в коридора, тя вече знае какво се случва с него. Защо знае? Защото го обича, защото любовта е прозорлива. Защо бил прозорлив свети Серафим Саровски? Защото той безкрайно обичал всеки човек, който влизал при него. Любовта е прозорлива, защото само така се открива света на другия човек. Бог е любов, затова Той е абсолютно прозорлив. На Него всичко Му е известно.
Основното богатство на човека на земята, това са хората, които го обичат. Няма богатство равно на това. Ако ти служиш, ако се стараеш да ги направиш щастливи, то и твоята, и тяхната любов се умножават.
* Свети Серафим Саровски съветвал миряните, при недостиг на време или други извинителни обстоятелства, да заменят сутрешните и/или вечерни молитви с кратко правило, което включва: три пъти „Отче наш”, три пъти „Богородице Дево” и един път Символа на вярата.
