Безразсъдната любов към децата ги прави негодни в живота

Април 1, 2020 in Начална страница, Семейство

 

Забелязал съм, че днешните деца, особено тия, които имат образование, биват повреждани в домовете си, в семействата си. И въпреки че са добри деца, стават негодни за нищо. Не могат да мислят, изпадат в едно безчувствие. Опропастяват ги и ги развалят собствените им родители. Понеже родителите са преживели трудни години, искат децата им да не се лишават от нищо. Не развиват в тях любочестието, тъй че децата да се радват, когато търпят лишения. Разбира се, родителите правят това с добро намерение. Да лишиш децата си от нещо, без те да разбират защо, е варварско. Но нека им помогнат да придобият монашеско съзнание и самите деца да се радват, когато търпят някое лишение – това е много полезно. Днес със своята добрина, с безразсъдната си добрина родителите са причина децата им да оглупеят. Свикват да им поднасят всичко на тепсия, дори чаша вода не стават да си вземат, а им я носят, за да си учат уроците и да не губят време, и по този начин ги осакатяват – и момчетата и момичетата. По-късно децата и когато не учат уроците си, искат всичко на тепсия. И лошото обикновено тръгва от майките. „Ти, чедо, си чети, аз ще ти донеса чорапите и ще ти измия краката. Вземи си сладка, вземи си кафе!” А децата не разбират колко е уморена отпреди това майка им, когато им поднася всичко това, понеже те самите не се трудят. После започват – чинии за еднократна употреба, дрехи за еднократна употреба, започват да ядат пици – дори не могат сами да си ги увият в салфетка!… И така стават съвършено негодни хора. После ги мързи и да живеят. Връзката на обувката да им се отвърже: „Майко, вържи ми връзката” – викат! А междувременно я настъпват! Такива деца какъв успех и какъв напредък имат? Нито стават за семейство, нито за монашески живот. Затова казвам на майките: „Не оставяйте децата да четат по цял ден. От много четене им се завива свят. Нека си почиват по петнайсет минути, по половин час, за да свършат и някоя работа вкъщи, че да се поразведрят малко”.

Този лош навик на днешните млади се пренася и в монашеството. И можете да видите в един манастир да има седмина секретари – и всичките млади и образовани, а освен тях си стои и старият секретар. Едно време имаше един секретар, и той дори не беше завършил докрай гимназия, но свършваше цялата секретарска работа. А сега по седмица и се задушават от работа, и дори не могат да си извършват монашеските задължения, а отгоре на това и старият секретар им помага!

Отдалечават децата от Църквата

Колко ми беше полезно това, че като малко дете ходех на църква! В основното училище имахме добър учител, който също ни помагаше. Учеше ни на национални песни и църковни химни. Неделните дни в църквата пеехме славословието, „Молитвами Богородици…”, „Светий Боже”, херувимската песен.

- Момичетата също ли пееха?


- Да, всички деца заедно.


Едно време църквата беше до училището и играехме около нея, в църковния двор. Когато имаше църковен празник, учителите ни водеха в храма, независимо че можеше да изпуснем някой урок. Даскалът предпочиташе да изгуби един час, но децата да се черкуват. По този начин децата се учеха, освещаваха се, ставаха агънца. Имахме и един учител евреин, но той не ни преподаваше вероучение; идваше една учителка да ни го преподава. Въпреки че беше евреин, водеше ни до църквата. А в храма всички деца стояхме прави, в мълчание.


И гледам днес, когато отдалечават децата от църквата, колко са се ожесточили! А в църквата детето ще се успокои, ще стане добро, защото приема Божието благословение, освещава се. Не ги оставят да ходят на църква, за да не попаднат под някое духовно влияние! От други безсмислици не само не ги отдалечават, но дори им ги преподават! А не разбират, че децата, ако се повлияят от Църквата, от вярата, най-малкото няма да вършат безредия, ще са послушни, ще са прилежни в уроците си, няма да са объркани като сега. Докато пораснат, ще си изградят правилна позиция и по националните въпроси, няма да се забъркват с лоши компании, с наркотици, тъй че да станат негодни. Всичко това няма ли да е една предпоставка да станат добри хора? Това поне не могат ли да го разберат? Не могат ли да го оценят?

Но целта им сега е да отдалечат децата от Църквата. Тровят и мътят умовете им с различни теории, разколебават вярата им. Пречат им в доброто, за да ги направят негодни за нищо. Още от малки ги погубват. И децата, разбира се, от агънца, стават козлета. По-късно започват настървено да критикуват родителите си, учителите си и управниците. Обръщат всичко с главата надолу: митинги, окупации, отсъствие от занятия. И накрая, когато стигнат дотам, че да изкормят и тия, които ги управляват, тогава и на тях ще им дойде умът.


Из книгата: „С болка и любов за съвременния човек” – Слова, том 1

 

 

Радост моя, кръсти се!

Март 30, 2020 in Начална страница, Семейство, Сладкарница

 

Веднъж в Оптинската пустиня пристигнала една млада жена и поискала да се кръсти там .

 

- А защо точно в Оптина искате да се кръстите? – попитал я o. Сергий, днес настоятел в московски храм, а към него момент оптински йеромонах.

 

- При мен все идва един старец и ме убеждава да се кръстя. И затова дойдох да се кръстя при него.

 

Новодошлата така подробно описвала външността на своя „старец“, че отец Сергий се усъмнил: така изведнъж, наистина ли   се явил пред нея някой от Оптинските старци?

 

Започнал да й показва снимки и икони на Оптински старци, но жената уверено отговорила: „Не е той.“ И изведнъж тя просияла от щастие, виждайки иконата на свети Серафим Саровски:

 

- Да, ето го моят старец, това е той,  радостният ми! Той дори казва, знаете ли как: „Радост моя, моля те, кръсти се!

 

Големите Божии угодници понякога виждат светии. Но за да дойде свети Серафим в наши дни при некръстен човек – това е, съгласете се, достойно за удивление. Отец Сергий започнал да разпитва жената, за да разузнае оше по-добре, какво особено има в нея. Виждало се, че нищо особено няма в живота й – живее в едностаен апартамент с мъжа си, сина им и заедно с парализираната й свекърва, а работи като продавачка. Заплатата й е повече от скромна, но  на жената дори и през ум не и минавало, че може да измами някого или да излъже. Тя дори не можела да си представи, че може да се скара с мъжа си, с когото нито веднъж не се е карала. Освен син, тя искала да има още деца, стига Господ да й ги даде. И говорейки за парализираната си свекърва, младата жена дори не изпитвала тежест, но буквално я обичала.

 

- Ами ние с мъжа ми и сина ми почти никъде не ходим, за да не оставяме нашата баба сама, – разказваше тя. – Седим тримата, вечеряме, разговаряме за нещо, а в душата ми  има такава радост, че не знам как да го обясня.

 

източник: https://vk.com/pravoslavie_so_vsey_planety

 

Старинната чиния с незабравки

Февруари 27, 2020 in Начална страница, Семейство, Сладкарница

 

Една тъща не можела да понася зет си. Дъщеря й се омъжила против нейната воля. На старини майката се смирила, но никак не обичала зет си Андрейчо. Той бил обикновен и прост човек, работел в завод, глуповат, не особено красив, не бил образован като нейната дъщеря. Младите си наели стая, а при майката отивали само веднъж в седмицата. Така е и редно. Дъщерята гледала само телевизия и пиела чай. А в кухнята тъщата угощавала зет си с най-различни невкусотии. Каквото останело, така да се каже. Или с най-евтината храна. Желирано месо, стара супа или отдавна сготвени кюфтета… Не точно вкиснала или развалена храна, но го хранела с невкусна храна. Пренебрегвала го и по този начин му се надсмивала. А зетят Андрейчо ядял с апетит дори понякога твърд хляб. „Благодаря, много е вкусно!“ Тъщата си мислела, че той е ненаситен глупак. Била толкова доволна, че хранела Андрей с престояла храна. И въпреки, че била тъща, свикнала някак със зетя. Веднъж той ял борш, който от много претопляне бил променил цвета си. Тъщата специално му го сервирала в емайлирана купа и то в огромно количество. И никак не съжалявала за купата. Той изял всичко и казал: „Благодаря, много е вкусно! Никога не съм ял толкова вкусен борш! Майка ми почина, когато бях едва на две години, а в сиропиталището толкова вкусен борш не са ми давали! Вие толкова вкусно готвите и винаги толкова по много ми сипвате!“. А злонравната тъща изведнъж пребледняла и ръцете й затреперели. В гърлото й заседнала буца, а после заплакала. А глупавият Андрюша започнал да я утешава и да я гали по рамото; повикал жена си от стаята. И казал: „Майка ти плаче! Какво й се е случило? Може да съм я обидил с нещо?“ Той никога не разбрал, защо тъщата се разплакала, и защо започнала да му готви още по-вкусно от преди, и защо му сервирала вече храната в старинна порцеланова чиния с незабравки… А той бил обикновен човек… И така в мир и разбирателство живеят повече от двадесет години …

 

източник: https://vk.com/wall

Бързото и доброто никога не вървят заедно

Февруари 19, 2020 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Геронда, можете ли да ни кажете нещо за брака?

- Какво мога да ви кажа за брака? Аз съм калугер. Но след като питаш, истината за брака е Христос. Когато Той присъства във връзката и живота на съпрузите, тогава тяхната любов се благославя и всеки техен ден се превръща в сладко вино. Но без Христос любовта изветрява, разводнява се, като ракията, която държим в отворена бутилка. Не помните ли чудото с виното на сватбата в Кана Галилейска? Само Господ може да направи тази „ферментация” и да превърне водата във вино. И така съпрузите чрез Божията благодат на изповедта и св. Причастие винаги имат неугасваща любов и ентусиазъм, приличайки на твърда и непоклатима скала, която нищо не може да поклати, дори най-страшната буря. Ето една критска мантинада за това:

Търчи вълната устремено,
скалата да удари,
голяма съпротива ще намери
и назад обратно ще се върне.

- Но ако жената постоянно мърмори, тогава мъжът какво да стори?

- Търпение. По-скоро… търпение! Да знаете, че търпението спрямо женския ропот освещава мъжа. Затова на Крит казвахме:

Разярено море
можеш да пропътуваш.
Ако жена ти е устата,
как ще я пребориш.

- Много вярна мантинада, отче. Знаете ли някоя друга подобна да ни кажете?

Огън, жена и море,
трите си приличат,
жив човека
в ада свличат.

- Но и ние, мъжете, не оставаме по-назад. Ако мъжът се освещава чрез търпението спрямо женския ропот, жената се освещава чрез търпението към повърхностното отношение на мъжа. Затова всеки с неговите страсти и грешки. Достатъчно е да има съзнание за нашите недостатъци и благоразположение, за да се поправим.

***

Ето петте спасителни заповеди на брака:

1. Вземи решение, че никога няма да си този, който ще започне един спор.

2. Ако другият има немощи, и при теб не липсват недостатъци.

3. Предпочети по-добре да умреш, отколкото да отправиш дори и една дума, с която ще покажеш, че си се разкаял, че си сключил брак.

4. Бракът означава сдружение не с взаимни интереси, а с взаимни жертви.

5. Търпение и прошка, върховните думи на съпружеското щастие.

***

Приемаш съпругата си като другар в живота си или като съучастник в греха?

***

Целта ни не е да научим децата да имат морал и формален духовен живот, а да възлюбят Христос!

***

Отхранваме деца за Рая, или храним прасенца за клане? Прицелваме се във вечното спасение на душата на децата ни, или се интересуваме само от техния земен успех, ядене, пари, къщи, дипломи и социално утвърждаване, където и тези неща са нужни, но като просто средство и много пъти не задължително и със сигурност не като цел на живота ни. Затова св. Никодим Светогорец пише, че на Второто Пришествие много родители ще протестират по отношение на децата: „Посветихме целия си живот на вас, дадохме ви всичко в този свят, но не седнахме малко да погледнем душата си и да поставим начало на покаянието”. И аналогично много деца ще протестират по отношение на родителите: „Дадохте ни всички материални и човешки неща, но не ни дадохте малко Христос и не ни показахте Неговия път и сега се мъчим вовеки”. Тук подобава един мъдър въпрос, който някой отправил към един невярващ: „Колко неща жертваш за едното нищо?” Нека Бог ни дари покаяние и небесен помисъл и очи!

***

Нека проявяваме уважение към родителите и любов към децата. Дори и св. Йоан Богослов първо послужил на Света Богородица и по-късно, когато тя се преставила пред Господа с нейното успение в Рая, тогава започнал своите мисионерски пътувания в света.

***

Да се грижим за душата на децата, която е вечна, а не само за телата им.

***

Бракът, семейството и отглеждането на децата имат една основна цел, да придобием Рая, да придобием Христос. Да не отиде в другия живот единият тук и другият там. Затова и на децата да даваме повече Бога, отколкото човешки милувки.

***

Децата са като растения, нуждаят се от обгрижване, напояване, подрязване, опора и грижа.

***

Мониторите, компютрите, телевизията, мобилните телефони, когато се злоупотреби с тях, пленяват и обездвижват ума на децата, които залиняват от тях, правейки ги пасивни, и така ги опропастяват.

***

- Геронда, защо повечето жени, които са правили аборт, макар и да са се изповядали и покаяли, се затрудняват да простят на себе си?

- Ами, благословени човече, малко ли е да си лишил един човек от Рая? Човекът, бъде ли заченат, има душа. Ако ще плодът да е като малко лещено зрънце в утробата на майката, то е нормален човек. Като едно кълбенце с конци, което още не се е развило. Затова и абортът е убийство и то най-отвратителното, след като убиваш един напълно беззащитен човек и особено когато това престъпление се върши от самата майка, която, докато е длъжна да прояви към него най-голяма и нежна любов, му дава смърт и мрак. Но още по-лошото е, че детето умира и некръстено. Не съумява да се роди и от купела на майката ни Църква, която е една друга раждаща утроба, която ражда човека за Рая и вечността. Кои сме ние тогава, които ще лишим един човек от вечната радост?

- И какво ще стане, геронда, с тези деца?

- Какво да ти кажа, детето ми, помисълът ми не може да ти даде отговор. Но вярвам, че и за тях, тези толкова онеправдани дечица, които са били убити при аборт, благият Бог има Свой план. Въпросът е обаче ние какво правим. Държим се като Божии угодници или като по-лоши дори от животните, след като и те закрилят малките си, когато бъдат заплашени? Най-малкото тези, които са били съучастници и отговорни за аборти, жени и мъже, нека след това стават кръстници на деца. Това е най-доброто, което могат да направят.

***

Който те хвали постоянно, сякаш те кълне.

***

Бързото и доброто никога не вървят заедно.

***

Сънищата са хранилището на душата. Каквото си сложил в душата през целия ден, през нощта го изкарваш.

***

С истинни слова отиваме при Христос, а не с празни приказки.

***

Божиите светии светят като зорница за живите и като вечерница за починалите.

***

Най-добрият материал за дявола е душевното объркване, което обикновено нараненият егоизъм се създава. Само чрез смирен дух и оправдавайки другите можем да се освободим.

***

Никой нечист няма да се всели в пребляскавия божествен Рай.

***

Най-голямото чудо на един светец не са нито изцеленията, нито мироточенето, а чудото на неговия свят живот.

***

Бог не ни е дал ума за тежест, а за да мислим.

***

Свети Паисий Светогорец дори и с хумора си принасял полза.

Най-големият Приятел, или с Кого да преодолеем самотата

Януари 11, 2020 in Начална страница, Семейство

 

“Нежененият се грижи за Господни работи – как да угоди на Господа, а жененият се грижи за световни работи – как да угоди на жената.”(1Кор7:32)

 

 

Самотност. Навярно всеки един от нас така или иначе се сблъсква с нея. Самотен идва човекът в този живот с първия изтръгнал се вик, изискващ глътка въздух, самотен напуска този свят, с последна въздишка.

 

За много от нас самотен значи нещастен човек, и се прави асоциация с този, който не е създал семейство или няма другар. На самотната девойка над 25 години се гледа с насмешка – видите ли – стара мома. И най-интересното е, че много момичета над тази възраст вярват в това, изпадайки често в отчаяние и започват да обикалят агенциите за брачни запознанства. Заливат Интернет с писма, търсейки своя любим и подходящ съпруг. Следват срещи, раздели, след това пак писма и така до безкрайност. А мъжът все го няма и няма. И тогава жените изпадат в друга крайност – започват да си осиновяват деца, не разбирайки, че целта на живота не е да имаш деца без съпруг.

 

А може би не трябва прекалено толкова да се суетиш? Може просто да се успокоиш и да се замислиш – защо Господ ни е дал тази самота? А всъщност това не е ли велико благо? В края на краищата къде е гаранцията, че като се омъжиш или ожениш ще започнеш да се чувстваш по-добре? Ако човек живее сам, може да използва това време за спасението на своята душа, за покаяние, за да живее в чистота и благочестие. Да извършва добри дела, да се занимава с милосърдие, да помага на своите ближни и, разбира се, да се моли.

 

Създаването на семейство във ветхозаветно време е било тясно свързано с раждането на деца. Евреите са очаквали идването на земята на Спасителя, и тази надежда е растяла с всеки появил се младенец. Всяко семейство е копнеело Спасителят да се роди от техния род. Още Ева, раждайки първия си син – Каин, с надежда казала, че придобила човек от Господа. Когато на земята дошъл Спасителят, ситуацията малко се изменила. Много популярно станало девството за спасението на своята душа.

 

В това време ап. Павел, бидейки сам девственик, писал в своето послание до Коринтяни: “…Добре е за човека да си бъде тъй…Нежененият се грижи за Господни работи – как да угоди на Господа; а жененият се грижи за световни работи – как да угоди на жената. Има разлика между жена и девица; неомъжената се грижи за Господни работи – как да угоди Господу, за да стане свята телом и духом. А омъжената се грижи за световни работи – как да угоди на мъжа си…който е непреклонно твърд в сърцето си, без да е в нужда и е властен над волята си, па реши в сърцето си да пази своята девица, той добре прави. Така щото и оня, който омъжва девицата си, добре прави, но оня, който не я омъжва, по-добре прави…ако се и ожениш, няма да съгрешиш, и девица, ако се омъжи, няма да съгреши. Но пък такива ще имат грижи за плътта, но аз ви щадя.”(1Кор7)

 

Не трябва да се мисли, че апостолът е против семейството. Той е разбирал цялата човешка немощ и в това послание е писал: “Но за да се избягва блудството, нека всеки си има своя жена, и всяка си има свой мъж. Мъжът да отдава на жена си дължимата любов; също и жената – на мъжа…а на женените заповядвам – не аз, а Господ – жена да се не разделя от мъж, – ако пък се и раздели, да остане неомъжена, или да се примири с мъжа си, – и мъж да не оставя жена си…Жената е свързана чрез закона, докле е жив мъж й; ако пък умре мъж и, тя е свободна да се омъжи за когото иска, но само в име Господне. Но тя е по-блажена, ако си остане тъй.(1Кор7).

 

Живеейки сам на тази земя, можеш да влезеш в небесното общество, е считал светителят Филарет Московски. Човeк, който е сам заради Бога, по правило е мирен и спокоен, той е изпълнен с мир и любов към хората и може да стане наистина щастлив.

 

“В моето земно странничество и усамотеност, аз намерих сигурно пристанище – истинното Богопознание. Не живи хора бяха моите наставници; Те бяха починали с телата си, но живи духом свети отци. В техните писания аз намерих Евангелието, осъществено и изпълнено, те удовлетвориха моята душа. Аз оставих света не като едностранчив търсач на уединение или нещо друго, но като любител на висшата наука, и тази наука ми достави изцяло спокойствие, хладност към всички празни земни неща, утешение в скърбите, сила в борбата със себе си, достави ми приятели, достави ми щастие на земята, каквото почти не съм срещал”. Така е писал св. Игнатий Брянчанинов в писмо до художника К.П. Брюлов.

 

И по-нататък, светителят развива тази мисъл, докосвайки се до творчеството, в което много хора се опитват да търсят утешение и не намират.

 

“Отдавна виждам, че вашата душа търси в земния хаос красота, която би я удовлетворила. Вашите картини – това са изражение на силно търсеща душа. Картината, която решително би ви удовлетворила, трябва да бъде картина от вечността. Такова е изискването на истинското вдъхновение. Всяка красота, и видимата и невидимата, трябва да бъде помазана от Духа, и без това помазание, тя ще има печата на тлението. Тя, красотата, помага да се удовлетвори този, който е воден от истинско вдъхновение. На него му е нужно красотата да отразява живот, вечния живот. Когато от красотата лъха смърт, той отвръща от такава красота своя взор.

 

Един свещеник на проповедта беше казал: “Самотата е, не когато човек живее сам, а когато чувства себе си самотен. Ако си самотен, тогава си живял само за себе си.” Какво е имал предвид? Грехът гордост. Когато човек не вижда никого наоколо, освен себе си, не чувства нищо, освен това, което става само в неговата душа.

 

Една от сериозните причини за вътрешната самотност е привичката да се осъжда. Осъждащият човек, където и да се окаже, винаги е недоволен от своето обкръжение. На него му се струва, че неговите претенции към ближните са справедливи и неоспорими. Как да се бори с това?

 

Светите Отци дават просто правило: казват, че Божият закон е създаден лично за мен. Ако  ние приемем това от цялото си сърце, то отровата на осъждането не може да премине в нашата душа. Още едно средство против осъждането – никога да не разсъждаваме и още повече да говорим за ближния. Ако ние говорим за някого, при това по-дълго, то неизбежно падаме в осъждане.

 

Известно е, че в някои гръцки манастири спазват древното монашеско правило – ако монахът си позволи да говори с някого “в трето лице”, то на следващия ден няма право да се причасти.

 

Неприязън, обидчивост, тщеславие, завист, униние от неуспехите, самомнение, своеволие, нежелание да се жертваш заради ближния – всичките тези грехове ни постилат широк път към болезнената самота не само в този живот, но и във вечността. Ако не започнем да се борим с тях, никога няма да познаем радостта от общението с ближните и с Бога.

 

Свети Йоан Златоуст казва, че за него по-ужасно от вечните мъки е било да види кроткия Лик на Иисус Христос, с печал отвръщащ се от него. Ние като правило се чувстваме като център на вселената, а останалите се въртят около нас.

 

Ние търсим – къде са тези хора, които са създадени за нас, къде са нашите ближни? Господ ни отговаря така: ти си ближният на всеки човек. Другият човек е центърът, а ти – ближният, той е планетата, а ти спътникът. Ти си създаден за него, а не той за теб. И за това иди и прави милост на всеки, когото видиш. Изпълнявайки това, няма да бъдеш самотен.

 

превод от руски

източник:http://www.pravmir.ru/no-odinochestvo-prekrasnej/

Ръката

Декември 2, 2019 in Начална страница, Семейство, Сладкарница

 

Тази вечер вдовицата се прибра съвсем сломена в къщи. От известно време започна да чувства, че силите й едва издържаха на работата във фабриката, но тя не искаше да премине на по-лек труд заради заплатата. Нуждите й се увеличаваха с всеки нов ден, синът й растеше и грижите за него изискваха повече средства. Тя се стараеше всячески да отговаря на тези изисквания, мъчеше се да изработи колкото се може повече пари, като бе забравила себе си и здравето си – с едничка мисъл да отгледа сина си и да го види настанен добре в живота.

Момчето, обаче, й нанасяше огорчения. Изоставаше в уроците, предаваше се на леност и на лекомислени игри. Улицата го привличаше повече от майчиния дом и от училището.

Като се връщаше днес от работа, вдовицата срещна учителката на сина си. Още щом я видя запътена към нея с намерение да я спре, сърцето на бедната жена се сви: сигурно пак ще й покори сина!

И не се излъга. Много пъти досега учителката й напомняше, че ако не се вземат здрави мерки, синът й не ще може да продължава дълго учението си. А тази вечер, след като й съобщи безчислени негови провинения, каза, че той предстои да бъде изключен в най-близко време – заради слабия си успех и нетърпимото свое поведение в училище и вън.

- Виждам, трудиш се за него, мъчехме се и ние, учителите, да му въздействуваме да оцени труда ти и да се осъзнае, но той се оказа невъзприемчив към доброто.

Вдовицата не можа да каже ни дума. Тя едва намери сила да подаде ръката си за сбогуване и, съвсем угнетена, се запъти към дома си.

Беше късно, отдавна се бе стъмнило, но не завари сина си в къщи. Пък и не очакваше да го завари. Момчето скиташе до късно с другари, прибираше се само за храна и за сън и на другия ден се запътваше за училище – като гост. А често и там не отиваше. Какво не употреби тя да засегне чувството и съзнанието му – напразно! Нито сълзите й го трогваха, нито майчинските съвети, нито заплахите, нито наказанията. Да, понякога го наказваше – когато беше по-малък, но сега той почти я бе надминал по ръст и такава мярка бе невъзможно повече да се прилага спрямо него.

Вдовицата се сви в един кът на бедната си квартира. Искаше да не мисли повече за сина си, да го остави да живее както си знае, пък каквото ще да става. Искаше й се изобщо за нищо да не мисли, но не можеше да си наложи това. Мислите я отвлякоха назад в спомените – в деня, когато загуби мъжа си, оставил я с пеленаче на ръце – неопитна и безпомощна да се справя със живота. Когато се върна от погребението и се озова сама в къщи, стори й се, че е попаднала сама в гробница. Животът й се представи тогава по-тежък и от смъртта. Единствено видът на малкия й син в люлчицата поддържаше ударите на сърцето й и не позволяваше на жаждата за живот да пресъхне в нея. Колко надежди възгаряха в душата й, когато спираше – по цели часове – поглед върху спящото дете, какви представи за бъдещето си рисуваше тя! И забравяше за нерадостната си съдба, за трудния си живот, за мъките, с които често се приобщаваше – надеждата за бъдещето я окриляше. Може да се каже, че тогава тя беше сравнително щастлива, защото предвкусваше очакваните радости!

Но сега – разбиха се всички надежди, всички възможности да преживее радост бяха изгубени.

Късно се прибра синът й. Майчиният гняв раздвижи кръвта в жилите й – и тя застана отпреде му с непроявявана досега решителност да му наложи своята воля и да го отвърне от пътя на злото.

Синът не бе виждал друг път такава острота да се излъчва от очите на майка му. Стори му се, че тя пристъпва към него с намерение да го удари и той се спря, готов да се брани.

- Слушай! Ти трябва да разбереш най-после, че отиваш към гибел! Аз съм ти дала живот и имам право да искам да не се самопогубваш в живота! Или ще се отдадеш на труд и ще залегнеш над уроците си, или… не се връщай повече в тази къща!

И вдовицата вдигна ръка да му посочи вратата. Предполагащ удар, синът помисли, че майчината ръка се вдига за това, и той – по-бърз и по-ловък от нея – сам вдигна ръка и тежко я стовари върху гърдите й. Слабата жена политна и се строполи на пода.

Не проплака дори…

След малко събра сили и бавно стана…

Протекоха пак дните като преди. По-право – с тази промяна, че майката вече си наложи да не изисква от сина си това, към което той нямаше склонност и остави Бог да насочва по-нататъшните му стъпки.

Синът бе отстранен от училище и улицата го прибра по-дружелюбно. Мина по едно време някакъв цирк. През всичкото време на престоя му изключеният ученик се въртеше около него, докато подвижният и строен младеж се хареса на пътуващите артисти и те, когато си заминаха, го взеха със себе си.

Майката се примири. Може би пък в тази област да се прояви синът й. Ех, и това да е попрището му – щом като ще е добро за него…

Минаха години. Животът на самотната жена протичаше все в труд. С примирение тя понасяше участта си, като сега живееше само в очакване на вест от своя син, който наистина сполучливо бе налучкал своя път. Не рядко се обаждаше той на майка си, хвалеше се от работата и от живота си – и майката беше доволна като узнаваше това.

Плещите й се прегърбиха, заснежиха се косите й, бръчки по лицето й се показаха – старица бе станала вече. Но в душата й се бе настанило донякъде спокойствие. Успокоена беше жената, защото знаеше, че макар и далеч от нея, синът й живееше добре.

Едно писмо, обаче, я хвърли отново в тревога. Непознат човек й пишеше, под диктовка на сина й, че този при падане си бил навяхнал дясната ръка и сега е в болницата на лечение. Ударил се е сериозно, но опасност няма, и той ще оздравее, пък макар и повече време да се лекува. Майчиният инстинкт предугади не така благоприятна развръзка. И се вдигна майката – запъти се към града, в чиято болница бе настанен синът й.

Видя го – и се зарадва: какъв хубав мъж бе станал! Той лежеше в леглото и само по превързаната му ръка личеше, че е болен. С много сълзи накваси майката тази своя среща със сина си, и може да се каже, че по-скоро радостта от свиждането ги беше извикала, отколкото това, че той се намира на болнично легло.

Застанала до леглото, майката не снемаше очи от сина си левент. И той я гледаше ласкаво, с обич. Сега беше друг човек, улегнал и сериозен – не непокорният и ленив младеж, какъвто се проявяваше като малък. Усмихваше й се и тази усмивка говореше за доброто му самочувствие. И майката дори забрави за болката му.

Но… пак изненада. При едно от лекарските посещения се намери, че състоянието на ръката е застрашаващо. Бързо развиващ се абцес, което налагало да се отреже ръката!

Тук вече майката изпадна в ужас. Тя не можеше да си представи своя син осакатен, без дясна ръка. Мъка заседна в сърцето и на сина: отрязването на ръката поставяше край на кариерата му. Но се помъчи да се покаже твърд и спокоен.

Майчините сълзи досегнаха дълбоко в сърцето му една струна, която сега особено чувствително отзвуча. Той гледаше тази съсухрена старица, обляна в сълзи, която в най-цветущите си дни се бе отрекла от собствен живот, заради рожбата си – заради него, който в момент на безумно лекомислие и суровост можа да вдигне ръка върху й и я удари. При този спомен и неговите очи се напълниха със сълзи. Погледът му се загуби в мрежата им и пред него застана цялото минало на несметни горчивини, що той всекичасно поднасяше на тази, която му бе дала живот. В обилните му сълзи отровата на този спомен можа да се избистри и да се превърне в най-чисто чувство, което започна постепенно да го успокоява.

Когато пресъхна влагата по очите му, болният ги насочи пак към майка си, която не спираше да хлипа неутешимо до леглото му.

- Майко, – прошепна синът с такава ласка, че майката трепна от умиление. Нежността му още повече засили риданието й. – Майко, не плачи!… Това ми го праща Бог… като наказание…Ще ми отрежат дясната ръка – тази, с която някога те ударих!… Ръка, която се вдига върху майката, изсъхва!

Старата се разтресе в неудържимо ридание. Тя обгърна поривисто превързаната ръка и започна да я обсипва със целувки и ласки.

- Милата… скъпата ръчица… Не ме е удряла тя – не, тя ме е само милвала, милвала!… Господи, вземи и двете мои ръце, но запази неговата ръка – скъпата, нежната ръчица!…

Синът напрегна сили да възпре струята, която избликна от сърцето му и понечи да се изяви като плачевен стон. Той захапа устни, стисна ги до кръв – но не издържа, и сам се разтресе в ридание.


из книгата: „Живата вяра“

За вашите деца

Ноември 7, 2019 in Беседи, Начална страница, Семейство

Скърбящи майки, молете се за своите деца! Не наричайте децата си – отстъпници от Бога, но се молете на Божията Майка, за да може Тя да ги насочи към пътя на спасението, молейки Своя Син за вашите заблудени деца.

Молете Й се усърдно, постоянно, с любов, и Тя ще изпълни вашите желания. Любовта върши всичко. Молитвата на майката изважда от дъното на морето нейните деца, както се казва в поговорката, и това е вярно. Не дразнете своите деца, не им казвайте нищо обидно, вие сте безсилни да ги обърнете към Бога със своите думи.

Те вече много учат и мислят, че всичко знаят, много са умни, а вие, старите майки, – сте глупави, останали сте без ум и нищо не разбирате. Но ще дойде време, и Господ ще ги вразуми, както често се случва. Ще ви дам един пример. Мой приятел ми разказваше за себе си и ми каза: „Когато бях дете и живеех с майка си, тогава много обичах да посещавам Божия дом, много ми харесваше църковното пеене и цялото богослужение.

Но когато започнах да уча и си отидох от майка ми, в това кипящо и бурно море от пороци, страсти и разврат, тогава аз спрях да ходя на църква. Когато се изучих и се върнах при майка ми у дома, вече не ходих с майка ми на църква, срамувах се. А майка ми скърбяла за своя блуден син и усърдно се молела на Божията Майка за обръщане на сина й към пътя на истината.

И един ден на свечеряване  аз минах покрай Божия храм; вдигнах  главата си и видях горе кръст, целия сияеше, и в това сияние – образа на Божията Майка. Аз бях много впечатлен и реших да вляза в храма.

Службата в църквата беше обикновена, делнична, видях само своята майка, молеща се със сълзи пред иконата на Божията Майка за своя заблуден син. Бях много развълнуван, аз също застанах на колене и започнах да се моля.“

източник: https://vk.com/materinstvo_vk

Аз като извор-родител може да пресъхна

Юни 25, 2019 in Начална страница, Семейство

 

Когато родителите не полагат грижи за детето, Бог ще отвори и други „извори”. Бог със Своята любов ще „посее” в нашия път много бащи и много майки, не само нашите биологични родители. Христос казва на учениците Си: „Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас”. Четеш тези думи и „се изстрелваш”, докато преди си се влякъл по земята. Сега се изстрелваш нагоре. Христос го казва и за Неговото присъствие, но и защото не оставя човека сам. Бог ни казва нещо, но ние не го чуваме – не си сам! Оттук, аз като извор-родител може да пресъхна, да съм в духовна пустиня. Сигурно е, че Божията любов ще създаде бащински и майчински извори за децата ми. Това е сигурно. Затова няма от какво да се страхуваме.

Разбира се, имаме празноти, но Бог винаги покрива борбата ни, празнотите ни, слабите места  на нашата борба. Така в борбата на бащинството и майчинството никога няма да сме сами. Божията благодат крепи човека и го утешава.

Детето прави някакъв погрешен избор и ние казваме – провалихме се! и се разочароваме. Това е грешка, защото изолираме един конкретен избор, един конкретен аспект, един конкретен момент от живота на детето.

Нашите баби и дядовци не могат да си представят колко много ни повлияха. Навярно са смятали, че са се провалили. Много пъти баба ми ми казваше – аз съм неука, детенцето ми! И как да знае, че години по-късно ще ни повлияе толкова много.

Веднъж отидох при нея. Бях завършил университета, богословие и т.н. Вижте каква огромна разлика между едното и другото богословие. Между това, което четеш и това, което живееш. Отидох и й казах:

-  Помниш ли, когато ми каза, че Ангелите пеят постоянно на Бога ?

-  Да – каза тя.

-  Трисвятата песен и т.н.

-  Да.

-  Добре, толкова векове, не им ли омръзва? Защо не казват и нещо друго?

Правих се на умен. Тя ми каза:

-  Бре детето ми, чуй ме! Аз съм неука, вие сте чели. Но мисля, че всеки път, когато Ангелите виждат Бога, виждат нещо ново в Бога, защото Бог е безкраен и необятен, и за това ново нещо, което виждат в Бога, Го възпяват!

Къде да отида да се скрия?

Веднъж, тъй като я чувах да казва Господи Иисусе Христе, помилуй ме, Господи Иисусе Христе, помилуй ме, Господи Иисусе Христе, помилуй ме!, й казах:

-  Бабо, знаеш ли какво е молитвата на ума?

-  А, детенцето ми, аз съм неука, не ме обърквай с такива неща!

А по цял ден се молеше с тази молитва.

И така, тези хора никога не повярваха, че ще поставят печат върху нас. Стоеше в нейния ъгъл и никого не безпокоеше. Прости движения, където мнозина мислеха, че са се провалили, защото били неуки, защото не повлияли на децата си. Въпреки това те поставиха неизличим печат върху нас. Естествено баба ми ходеше на църква – винаги сядаше до Плащаницата в един ъгъл. Казах й:

-  За какво седиш постоянно там, вратата се отваря и затваря, ще настинеш, върви седни на някое друго място да виждаш и по-добре!

-  Детето ми, в църква не идваме да гледаме, в църква не е нужно нито да видиш, нито да чуеш, а в църква идваш, за да почувстваш. И седя до Плащаницата, защото трябва всекидневно да мислим, че ще си тръгнем от този свят – ми отговори тя.

Смяташе, че е неука, че нищо не е направила, но ни „беляза” с нейното присъствие.

Дори като бащи и майки да имаме неуспехи – и те са добри, и те са нужни. Ако правя грешка от любов, само любовта ще я поправи и изцели. Правим много грешки. Кой върви напред и не се препъва? Ако аз седна тук, няма да падна. Онзи, който ходи, ще се спъне, ще се подхлъзне и ще падне. Онзи, който обича, върви по определен път. И грешки ще прави, и падения ще има. Въпросът е, че върви напред, докато аз съм неподвижен и нищо не правя. Нека не се боим от неуспехите. Определени пъти те са много благословени. Защо? – защото ни приземяват. Вижте, Бог е добър пилот, ще ни „издигне” в даден момент. Е, понеже си там горе и гледаш на всичко от високо, умът леко се надува и Бог ще направи и някое приземяване. И ако умът се е надул много, ще направи и някое екстремно приземяване. Нужно е и приземяване. Защото при приземяването самолетът се зарежда с гориво. Благословени са и неуспехите, нещо искат да ни покажат. Ще вземем нещо от неуспеха ни и ще продължим напред. Ти обичай детето и не се страхувай от нищо. Детето ще моли да направиш грешки от любов, за да вижда в тях любовта ти. Затова нямаме от какво да страхуваме. Обичаме и вървим напред.

 

***

 

Нашият крах навярно се намира в това, че сме загубили нашата простота. Нашата непосредственост, която имахме с децата. Смятаме, че знаем всичко, и се опитваме да го играем модерни и казваме: аз със дъщеря ми, със сина ми сме приятели! Добро е, но детето има приятели, а майка и баща иска. И баща и майка означава и нежност, и строгост. Винаги с разсъдливост и винаги с любов. Когато бащата (и майката) стане приятел на детето, тогава децата са сираци. Хубаво е мястото на приятеля, можеш да се поставяш на  това място, но да не загубиш твоето място.

Трябва да видим в даден момент светците в тяхната юношеска възраст, това е една много хубава тема. И така, св. Василий Велики бил дете, ентусиазирал се, защото имал много харизми и таланти, справял се добре с риториката, бил 16-17 годишен и си казал защо не стана адвокат? Отишъл при майка си и казал:

-  Майко, ще стане адвокат!

-  Бре, детенцето ми, каквото Бог иска! – нежност.

В даден момент минала сестра му света Макрина.

-  Добър ден, Макрина!

Не последвал никакъв отговор.

- Добър ден! – повторил той.

Никакъв отговор. Нещо й има – си казал. Отишъл и я попитал:

-  Защо не ми говориш?

-  Защото не говоря на непознати!

-  Аз непознат, Макрина? Аз, твоят брат, дето ме обичаше и ми даваше съвети?

-  Непознат си, не те познавам, чужд си, защото, слушай, ще ти кажа нещо: моят брат искаше да стане свещеник и да служи на жертвеника на истината на св. Трапеза, а не да стане измамник и лъжец. Не да взема пари, за да лъже, служейки на жертвеника на лъжата. Затова, господине, не ви познавам!

Макрина постъпила с майчинско чувство, от любов направила това. И хоп, Св. Василий се осъзнал и от една Макрина спечелихме един св. Василий Велики. Представяте ли си?

Вижте майка на св. Константин Хидрейски. Когато приел да стане мюсюлманин и с флота отишъл в Хидра, той се гордеел, отишъл и почукал на вратата на майка си. Нима майчинското сърце не трепнало и не поискала да се втурне да прегърне детето си? Тя отворила прозорец след дълго настояване и казала:

-  Ела, майко, хайде! – той очаквал тя да се гордее с него.

Тя казала:

-  Кой сте, детето ми?

-  Синът ти!

-  Синът ми, детенцето ми, е християнин и грък, и от това, което научих, умря.

Оттук, той си казал, ще намеря утеха при кръстницата ми! Не може да не ме обича! Втурнал се към къщата на кръстницата си. Похлопал, но никакъв отговор, похлопал отново, отворило се едно прозорче:

-  Моля?

-  Аз съм.

-  Кой си ти?

-  Кръщелникът ти!

-  Не те познавам, детето ми! Аз кръстих едно дете, Константин, но от това, което научих, този християнин умря. Теб не те познавам. Моля ви, не ме безпокойте!

И това е майчинство. С любов, със смирение, с разсъдителност, с молитва да предизвикаш няколко сеизмични трусове. А ние много пъти не го правим – защото си мислим, че трябва да сме приятели с децата ни. Не казвам нито да се караме, знаете, всичко това, което се случва определени пъти (караниците), в крайна сметка не принася никаква полза. Един егоизъм воюва с друг егоизъм. Не, няма резултат. Любовта означава да кажеш истината на другия както трябва, в момента, в който трябва. Тези неща липсват при нас и навярно в това е и нашият крах.

 

Превод: Константин Константинов

 

Милостинята

Юни 4, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Много пъти бъркаме нещата и мислим, че сме в опасност само от греховете, но не и от добродетелите.

Св. Писание ни казва, че милостинята те спасява. Споменава притчата за 10-те девици за да покаже това. Елеят е милостинята. Тези, които имали елей, влезли в царството Божие. Другите девици останали отвън. И св. Йоан Златоуст казва, че без милостинята девството дори до вратите на Рая не е могло да доведе девиците, които нямали милостиня. Защото този, който пази девство и пости, е полезен за себе си, а този, който е милостив, е пристанище и спасява тези, които корабокрушират.

В притчата за Страшния съд Христос казва: „Идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели”. Защо? Той не казал защото блудствахте, нито защото вършихте престъпления, нито защото откраднахте, нито защото лъжесвиделствахте, а защото по-грешен е безчовечният, който обича само себе си, отколкото тези, които блудстват и крадат.

Човеколюбието е корен на всички блага и неин израз е милостинята. Този, който е милостив, обича хората. Този, който обича Божиите образи – хората, почита и обича Бога. Затова мнозина водят борба да не станат сребролюбиви.

Четох за един многодетен родител, който изпратил писмо на списанието Приятели на многодетните. Списанието е много интересно, научавам удивителни неща. Той пише: Скъпи приятели на многодетните, поздравявам ви и ви желая всичко най-добро от Бога! В моето семейство всички са добре. Никакъв икономически проблем нямаме. Имам в книжката 230 евро и се чувствам пребогат. В края на месеца очаквам и 800 забавени и ако съм жив до Рождество Христово, ще купя и някой подарък. Страхувам се да не стана сребролюбив. Да не бъде! Третият поред смъртоносен грях е сребролюбието, което е идолослужение, се казва в Посланието към Колосяни. Къде е доверието ни в Промисъла на нашия свят троичен Бог? С една заплата се издържаме толкова човека – осем човека- и имам и влогове (Казахме 230 евро). Нищо не ни липсва, работя и в събота, в неделя никога не работя. Затова, ако искате - казва на приятелите на многодетните - не пращайте отново чекове, нямам финансов проблем, както ви обясних, има други безработни, вдовици, нетрудоспособни, грехота е аз, който имам и спестовна книжка, да вземам чек, какво ще отговоря пред Бога? Нека направя и един влог на небето. Достатъчно ви уморих.

от Кардица, дата и т.н.

Имал 230 евро и се страхувал да не стане сребролюбив.

Затова св. Йоан Златоуст казва, това да си алчен, да искаш да трупаш, да си сребролюбив е по-лошо от това да прелюбодействаш и да блудстваш. И някой казваше, че колкото повече вземаш, се пълнят ръцете ти, а колкото даваш повече, се пълни сърцето ти.

Имам това, което дадох. Лука и Клеопа вървят към селото си Емаус. Христос бил разпнат, те били разстроени, Някой ги доближава, разговаряли с Него докато стигнат там, където ще завият към селото си. Той дал знак, че ще продължи, те Го спрели и принудили да остане, за да Му окажат гостоприемство, защото се свечерило. Ела с нас, къде ще ходиш? Нощ е. Задържали Го, сложили трапеза и докато Той преломявал хляба, се отворили очите им и видели, че това бил Христос. Виждаме милостинята, която всеки може да направи.

Пътувам, ходил съм в различни страни. Много пъти съм ходил в Германия, която е превъзходна страна с превъзходни хора – нека не бъркаме политиците с обикновения народ. В много домове, в които ходих, видях нещо, което ми направи впечатление – огромни дървени фенери, високи половин или един метър. Нямаха нищо в тях. Видях това в един дом близо до вратата. И в други домове в друго село, накрая не се сдържах и попитах:

- Какво е това?

И какво ми отговориха, че в миналото, когато нямало електричество по пътищата, през зимата, когато падал сняг и се мръквало рано, в домовете палели един такъв фенер и го поставяли пред вратата, така че ако някой не знае накъде да върви, да отиде в дома да го приютят. Не искали да отиде някъде другаде да се приюти. Ще те нахраним и ще те приютим. Обикновени селяни.

В книга Деяния на светите апостоли има интересен случай с един човек, който не бил сред учениците на Христос, не бил християнин, а езичник, Корнилий, който „правеше на народа много милостини и винаги се молеше Богу”, за да чуе по-късно думите от Божия Ангел: „Твоите молитви и твоите милостини възлязоха за спомен пред Бога”.

Ето как един езичник, който бил далеч от Бога, се оказал в сърцето и обятията на Бога, защото отправял не само молитви, но давал и милостиня.

Един войник – езичник или атеист – от Унгария отишъл във Франция. По пътя срещнал един бедняк, който треперел от студ. Войникът имал само една дреха, срязал я с меча и дал половината на бедняка. И чува глас – Мартине, стόпли Ме, давайки на просяка дрехата си! Ето как благоугодил на Христос преди да се кръсти, преди да стане християнин, преди да стане свещеник, владика, преди да стане свети Мартин.

Да внимаваме да вършим доброто и по добър начин.

Искаме ли да правим милостиня, за да ни обикне Христос Бог и да чуем и ние това, което чули езичниците и да се спасим? Ще даваме милостиня, започвайки първо от онези, които Бог ни е поверил, ще се погрижим първо за семейството ни и след това за другите. Първо ще се погрижим за баща ни, жена ни, децата и след това за тези извън дома. Защото мнозина осмиват себе си и дават милостиня на чужди хора, понеже ще получат поздравления, ще им се удивят, докато, ако дадат у дома, никой няма да им ръкопляска.

Срещнах в една голяма държава, където ходих, един човек, който имаше много пари, държеше ресторант, но имаше спорове с брат си, с който бяха колеги. Синът му ми каза – работих 18 – 19 часа в денонощието, защото виждах как се уморяваше баща ми. И брат му се чувствал ощетен, карал се с баща му: Не е твое всичко това, така и така са договорите! Оттук бащата, за да не разстрои брат си, за да не го обвинява, за да не чуват другите, че ощетява брата си, му дал всичко без нищо да каже на своите близки. Когато жена му го научила след месеци, получила инсулт, а когато синът му, който ми го каза, разбрал, получил парализа. Чичо му му казвал: какво си мислиш, че работиш за баща си? За мене работиш, мое е всичко това! Нозете ми се подкосиха, по-добре да ме бяха убили – каза синът му, който впоследствие се отдал на наркотиците. Каква била тази милостиня, която баща му дал на брата си?

Оженили сте се, имате семейство, за тях ще отговаряте пред Бога. Бог тях ви е поверил – вашия мъж, жена, деца, първо спрямо тях ще покажете любовта си, ако е истинска милостинята ви, и след това спрямо други. Не там, където има браво! и ръкопляскания. Защото в милостинята, която даваме на чужди, се крие гордост, даваме я, за да се почувстваме горди, за да ни видят другите. Да, ще даваш на този, който има нужда, но след като първо на дело си показал любовта си към жена си, децата си, внучетата си.

Да се научим, когато даваме, да даваме с радост. „Всеки да отдели, колкото му сърце дава, без да му се свиди, и без да го принуждават; защото Бог люби оногова, който драговолно дава” (2 Кор. 9:7).

Всички даваме милостиня, но не дават ли и мюсюлманите, будистите? Всички имат любов. Не дават ли атеистите, каква е разликата между милостинята на тези хора от милостинята на християнина? Внимавайте, Господ не е казал, че ще има голяма награда този, който даде чаша вода на някой да утоли жаждата, това го правят всички, а който даде чаша студена вода, т.е. да е прясна, а не вземай, пий и ме остави на мира, защото имам да върша работи! И тази студена вода показва грижата, любовта, че мислиш за другия, че не искаш само да пие вода, а да се разхлади. Това е истинската милостиня.

Бях на гости, харесва ми кафето, домакинята го сложи в кафе-машината, зимно време, и докато го приготвяше, обля с гореща вода в чашата, в която щеше да го налее, за да я стопли и тогава наля кафето и така кафето наистина бе горещо. Тоест не взе просто една студена чаша. Така показа своята грижа. Ще дадеш на другия нещо, което ще го накара да се зарадва, това ще покаже твоята любов. Важна е тази подробност.

Четох в Патерика за авва Лукий, който се молил непрестанно. Някои други казвали, че се молят непрестанно и той ги пита: не ядете ли? Ядем. Да. Значи прекъсвате молитвата. Не спите ли? Спим. Тогава молитвата се преустановява. Кой се моли тогава, пита светецът. Простете ми, но не постъпвате както казвате. Аз се моля непрестанно. Как? Работя цял ден  – описва своята работа, плетял въжета за кошници, казвайки Помилуй ме, Боже и Господи Ииусе Христе, помилуй ме, и им казва: това не е ли молитва? Да. От това, което продавам, давам на бедните, а когато аз спя, бедните казват: слава Богу, има един добър човек, да е жив и здрав, че ни помогна! и докато аз спя, те се молят за мен. Ето как придобил непрестанната молитва – докато спял – поради милостинята, която давал.

Някой ще каже сега: добре, някой, който има, ще даде, но има и други, които не са дали, които никога не са давали милостиня. Имаме светци - преп. Мария Египетска кога дала милостиня? Някои пустинници на Света Гора в пещери, как дават милостиня?

Съществува и друга милостиня, която всички можем да даваме. Един монах казал на авва Пимен, че ако чуя, че някой брат направил нещо зло, не искам да го видя, нито да го приема в килията си. Авва Пимен му казал за манастир, където един монах направил нещо много лошо и игуменът попитал един отшелник – Тимотей:

- Какво да правя с него?

Той му казал:

- Изгони го!

Когато го изгонил, изкушението на брата връхлетяло подвижника Тимотей, който дал тази заповед, до такава степен, че подвижникът бил в опасност да падне в грях. Той заплакал пред Бога, казвайки – съгреших, прости ми! и чул глас, който му казал: Тимотее, не мисли, че позволих да ти се случи това по някаква друга причина, а защото пренебрегна брата си във време на изкушението, когато бе разстроен, наранен, огорчен. Това безразличие показва липса на милостиня. Нашата грижа е милостинята.

Материално не можем да помогнем на всички, духовно можем на всички да помогнем. И най-отдалеченият подвижник и пустинник. Дават ни имена и ги споменаваме за здраве, за спасение, за хиляди проблеми, ще се помолим, това е милостиня, която можем да дадем.

Един случай от Достоевски. Един откъс от него, който ми направи впечатление. Някога известният писател излязъл на вечерна разходка, свечерявало се, един просяк прострял ръка и молел за помощ. Достоевски претърсил джобовете си да намери монета, но нищо не намерил. Потърсил да му даде часовника си, но и него бил забравил у дома си. Този велик писател се изчервил и в своето вцепенение се навел, целунал ръката на просяка и прошепнал – прости ми, добри човече, че в този момент нямам какво да ти дам. Просякът му отвърнал – Благодаря много! Това, което получих, не можех да го намеря другаде. Монетата на добротата.

Ето как всички можем да даваме милостиня. Ето защо св. Исаак Сириец казва нещо страшно в своите Подвижнически слова: този, който отвръща лицето си и се прави че не вижда  брата си в утеснение, неговият ден се помрачи. Можеш да го утешиш, да му кажеш две думи, това е духовната милостиня, която давали светците.

Съществува и лоша милостиня – св. Йоан Лествичник казва, че има демон на тщеславието, който подтиква към милостиня. Както в случая на бащата, който споменах по-рано. От тщеславие, за да му каже брат му браво, за да бъде удовлетворен брат му.

И не само това, но има и милостиня, която може да даваш не за да те похвалят другите, но сам да се хвалиш, да се надуваш от гордост и накрая да се осъдиш на ада, както фарисеят. Господ какво казва? Фарисеят бил осъден, не защото правил грехове, а поради своите добродетели, начело на които стояла милостинята. Но ето, че паднал в гордост.

Затова нека пазим доброто, което правим, да не ни го краде дяволът. Да, ще направя нещо добро, но да се пазим да не падаме в гордост.

В килията ми дойде едно старче от Северна Гърция и ми каза:

- Веднъж синът ми каза – татко, еди-кой си има нужда и реших да му дам тези пари. Казах му: не, детето ми няма да му ги дадеш. Ще отидеш и ще ги дадеш на отеца и ще му кажеш – отче, виждаш ли онзи човек? В нужда е, върви и му дай парите и не казвай, че аз ги дадох.

Ето как се предпазваш от гордостта. Защото, ако бедният го научи, ще каже: за това ли ми помогна? За да го казваш и на другите? – ако го кажеш. Така никога няма да се възгордееш и когато бедният те гледа, няма да чувства срам. Отецът му ги е дал. Ето мъдростта на простодушните хора, как знаят да не рушат малкото добро, което са направили.

Един баща има едничък син, голям ум, заедно с други 5 – 6 младежи от същия град, той бил силен в математиката, другите в други дисциплини, приели ги със стипендия в американски университети. Там се отдали на наркотиците и шестимата се върнали като парцали. Наркоманите се нуждаят от пари. Баща му му казал:

- От мене няма да видиш и пукната стотинка!

- Какво искаш, да отида да открадна?

- Ти ще откраднеш, няма да открадна аз! Твой проблем!

- Какво искаш, бе татко? Да отида да продам плътта си?

- Твой е грехът, не е мой! И стотинка няма да видиш!

Това му казал баща му, но тайно плакал, плакала майката, двамата били образовани хора, преподаватели. Но нищо не му дал.

Не е милостиня да дадеш пари на наркоман, за да вземе дозата си. Ако с тази инжекция, която ще си бие от твоите пари, умре, няма ли ти да си го убил? С милостинята, която си му дал?

Бащата отишъл при стареца Паисий и плакал – какво да правя за детето ми, как да му помогна? Дайте ми правило аз да го направя вместо него, колко поклони да правя, колко броеници, колко бдение за детето ми!

Но на сина си нищо не давал. Нима бил безмилостен? Не. Знаел, че съществува милостиня, която убива другия.

Една жена казваше: Да, да! Да оставя детето ми да стане блудница?! – и му давала пари. Ама ако не му дам, казва друга жена – ще открадне! И му давала пари. И  децата им продължават да бъдат както преди и не могат да преодолеят проблемите. Децата са си добре, да са живи и здрави глупавите мама и тате! Добре си прекарвам, защо да спра наркотиците!?

Накрая синът на този баща откраднал, влязъл в затвора, вътре ял бой, опрял дъното, както казват. Спрял наркотиците, след това отишъл в наркокомуна. Сега е добре, от години не е вземал наркотици, ожени се за една девойка, която го подкрепи, създаде семейство, отдавна не съм го виждал, има две-три дечица. Щеше ли да спре, ако баща му му даваше пари да продължава да взема наркотици?

Ето милостинята, която може да те отведе в ада.

Нека внимаваме, защото и тези, които изглежда, че имат нужда, не винаги имат нужда. Да внимаваме на кого даваме, защото, когато даваш на някого, който няма нужда, лишаваш друг, който наистина има нужда от това. Затова да внимаваме.

 

 

 

Защо се страхуваш от многодетността

Април 25, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Когато разговаряш със семейни хора и засегнеш въпроса, защо не са се наели да отглеждат повече от едно дете, често казват: „Страхуваме се, че няма да можем да им дадем онова, от което се нуждаят. Животът сега е много скъп. На единствения син или дъщеря ще можем да осигурим почти всичко, което искаме, а ако децата са повече – няма гаранция”.

Обърнете внимание: семейната двойка твърди: „няма да можем да дадем”, а под това разбира „няма да можем да купим”. Понеже след признанието, обикновено следва изброяване на материални ценности.

Ако децата са много, ще бъде нужна по-голяма жилищна площ, а възможности за придобиване на нов апартамент няма. Двустайният, който са получили по програмата за осигуряване жилища на военнослужещи, ще е достатъчен, само ако детето е едно. Освен това, ако децата са повече, парите няма да стигнат за почивка на море. Списъкът може да бъде продължен. Той може да бъде по-скромен или по-внушителен, но общото е, че родителите поставят на първо място материалната обезпеченост – своята и, естествено, на детето.

И тук възниква друг въпрос: „Дали желанието да купуваме различни неща за близките ни, не е изместило в нашето съзнание стремежа да им даваме онова, което зависи не от парите, а от самите нас?”

Примерите са много. Голяма част от хората не са готови да отделят на децата си достатъчно внимание. Синът иска да разкаже на таткото за сложната задача, която му се е паднала на математическия конкурс. Бащата, придавайки си вид на зает човек, казва: „Бързам, отивам в гаража, трябва да прегледам колата”… и отива да пие бира с приятелите си. Дъщерята уговаря майка си да направят заедно някакъв предмет за училище. „Не сега!” – отказва тя. По телевизията върви 199 серия на любимия й сериал. Биха ли могли родителите да подарят внимание? Разбира се, и за това не са нужни никакви пари.

За недостатъка от любов и внимание, кой знае защо, бащата и майката не се безпокоят. Проявили са леност, не са намерили време да научат децата си на основните умения на някой занаят или ръкоделие, не са дали на детето да почувства радостта от съвместната работа, не са прочели на детето си приказка преди сън, забравили са да го научат на състрадание и милосърдие – ето какво иска детето, но главното по някакви причини убягва от вниманието на родителите.

Близките очакват от нас грижа, а ние „се откупваме” от тях. „Татко, хайде да отидем в парка, да направим снежен човек” – моли синът, но на бащата не му се занимава и отговаря: „А не искаш ли да ти купя сладолед, дори два или три, ако искаш”. Дъщерята моли: „Мамо, хайде за рождения ми ден да направим домашна торта за гостите? Двете заедно, аз също искам да се науча”. Но майката отива в магазина и купува готова торта, под предлог, че тя ще бъде по-красива от тази, която биха направили сами.

Ще си спомни ли детето сладоледа и тортата от магазина след време? Едва ли. А снежния човек, който са направили с тате или приготвената под маминото ръководство торта може да помни и през целия си живот.

Често детските тържества излизат скъпо на възрастните. Защо? Защото родителите „купуват” готов празник: наемат специално помещение, заплащат оформлението и украсата, поръчват готова храна, наемат аниматори и т.н. Нужно ли е това? Нали да се готвиш за специалния ден е не по-малко приятно, отколкото да го отпразнуваш.

Заедно с родителите си детето измисля сценарий, репетира песни, танци и така развива способностите си. В процеса на подготовка възрастните общуват повече с децата, приготвят заедно вкусни блюда, т.е. учат ги на това, което непременно ще им послужи в живота. Колко навици придобива детето, ако заедно с бащата и майката създава, а не получава празник!

Хората се страхуват, че с раждането на следващото дете ще се влоши материалното им благосъстояние, макар че знае ли някой какви ще бъдат доходите, цените и възможностите в бъдеще. Бащата и майката предварително мислят за частни учители, но те може и да не потрябват на сина или дъщерята. Възможно е и с едно дете да се наложи да се живее по-скромно и обратното, средствата да стигнат да се изхранят и възпитат седем деца.

Аз израснах в следвоенното време с трима братя. Разбира се, да отглеждаш четири момчета е по-трудно, отколкото едно дете, но това до голяма степен зависи и от уменията на родителите да се отнасят отговорно към парите, да планират семейния бюджет. И като деца, и като възрастни ние не бихме заменили брата си за по-обезпечен живот. Бяхме щастливи, макар че първоначално живеехме на 16 квадратни метра. Имайки съвсем скромни доходи, родителите ни успяха да дадат на всеки един от нас хляба в ръцете. Те успяха да ни дадат неизмеримо повече от материалните блага – на първо място своята любов и вярата в Христа.

Ние твърде много се боим да не се окажем в невъзможност да купим нещо, макар че това не винаги зависи от нас, но забравяме да научим детето да се доверява на Бога, да обича безкористно, да се жертва за близките си. Понякога тези идеали единственият син или единствената дъщеря възприемат само от думите на родителите си, а на практика виждат как най-близките им хора живеят заради личното благополучие.

Желаейки да обезпечат на семейството охолен живот, съпрузите се надяват изцяло на собствените си сили, строят планове за години напред. Обръщайки се към всеки един от нас, Господ казва: „Без Мене не можете да вършите нищо” (Йоан 15:5). Той ни призовава да не се грижим прекомерно за вещественото, защото Небесният Отец знае нуждите на всеки човек (срав. Мат. 6:32).

Беседвайки с духовните си чеда, преподобни Паисий Светогорец разказвал, как при него дошъл беден, многодетен баща, за да попроси молитвена помощ. Вече за кой ли път хазаите ги изгонвали ту от една, ту от друга квартира, страхувайки се, че децата може нещо да счупят. Мъжът се хващал на всяка работа, която намирал, но едва свързвали двата края.

След няколко месеца този човек дошъл отново при стареца, изпълнен с чувство на благодарност към Бога. Случило се така, че веднъж той седял на една автобусна спирка и към него се приближил беден човек, продаващ билети от лотарията. Мъжът искал да му помогне, купил един билет и в резултат спечелил голяма сума пари. Една част той дал на бедняка, друга част използвал, за да купи жилище и останали още средства, за да отгледа децата си.

Преподобни Паисий Светогорец разказвал този случай, за да научи съпрузите да се доверяват повече на Божията воля, да не се боят от материалните трудности и да не ги поставят като пречка за изпълнение на една от главните задачи на семейния живот – да отгледат в Христа ново поколение. Светецът казвал, че за всички деца се грижи Господ, защото Той – Творецът, дарува главното – душата, докато родителите дават на детето тяло. „Следователно – заключавал старецът Паисий, – Бог се грижи за вашите деца повече, отколкото самите вие”. Нека обичаме децата, защото те са дар Божий, а раждането на дете е велико тайнство – поява на нов живот.

Бракът не е ад, а райско състояние

Април 16, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

Много пъти понизяваме едно духовно събитие, каквото са Тайнствата, и мислим, че просто минаваме през една молитвена процедура и излизаме от нея без нищо да вземем. И не осъзнаваме, че преди всичко приемаме Божията благодат, а излизаме напълно безразлични от Тайнството. Въпреки това в него ни се дават онези запаси, то е онази духовна карта, за да вървим в живота по такъв начин, че да запазим Божията благодат. Затова отците на Църквата ни подготвят, показват ни начина на подготовка за св. Причастие, но не остават там, а стигаме до момента да се причастим и след това ни показват как да запазим Христос, Който сме приели.


Едно велико Тайнство е и Бракът. Велика тайна, както казва св. ап. Павел, и ни дава много важни неща. Бракът е едно райско състояние – ще ми кажете как стана ад? Стана след нашето падение. Едно райско състояние, поддържано от чистата и автентична любов, която първосъздадените хора имали помежду си. И отците казват: кой бил Възприемник (Кръстник) в този пръв брак? Сам Бог – Той бил Кръстник, Възприемник в Тайнството. И какво бил бракът? Той бил един удар срещу самотата. Както казва Сам Христос векове по-късно, по един различен начин, „горко на този, който е сам” – защото остава необработен, без да отхвърли всички онези елементи на неговата тленност и егоизъм и да се спаси. И идва Бог, Бог Творец, Божията любов. Когато св. Писание казва „рече Бог”, това „рече Бог” няма никаква връзка с нашето слово. Нашето слово какво е? – малко въздух в гласовите струни, който излиза, изразява се, чуваме го и след няколко секунди заглъхва. Божието слово пребъдва во веки, то е храна, благодат, светлина, никога не се губи. Представете си, ако Божието слово е такова, какъв е погледът на Бога. Като моя? Не, разбира се. Неговият поглед, тоест Неговата любов, слухът на Бога, словото на Бога, погледът на Бога не е нищо друго, освен израз на Неговата любов, на екстатичната любов на Бога към миросъзданието и главно към човека. И след като Той хвърля поглед, така да се каже, за да го разберем, към света, към тази красота и съвършенство, вижда човека и казва, че не е добре човекът да бъде сам. Трябва да се унищожи самотата на човека. Там е налице установяването на брака, което означава разбиване на самотата. Затова Църквата винаги създава общности – манастирът е общност, семейството е общност, енорията е общност, за да може в тези общности човек да се изцелява от самотата, да се изцелява от егоизма си. Когато отците на Църквата говорят за самотата, те говорят за един ад.


И така, имаме райско състояние, Бог е Възприемник, опитва се да разбие самотата на хората и тук става първата намеса – малко след нашето сътворение – първата операция. След като вижда, че Адам не трябва да остане сам, оглежда го добре, слага му упойка, Адам заспива, не можеш всичко да видиш, и какво прави? Взема от вече създадения материал – от реброто му и така създава Ева. Защо направил това? Според отците първата причина е, че земята, творението и човекът поели толкова голяма любов, че не биха издържали още една „четка” на Божията любов. Нямало място, затова Бог взел от вече създаденото материал. И втората причина – ние казваме първи, втори, трети, но Бог не може да създаде втори човек, а какво прави? Създава човек, един човек, няма втори, а един човек, един материал и веднага щом Адам се събужда, вижда Ева и тук е свидетелството на любовта. Адам имал много харизми преди падението, защото имал пълно посвещение и любов към Бога, другия човек и творението. Той вижда Ева и какво казва? Ето неговата харизма, докато не е видял какво е станало, казва „Това е кост от костите ми и плът от плътта ми”, т.е. това съм аз. Ето бракът! Тук имаме брак за първи път и Кръстник е Самият Бог. Преди падението, когато Бог присъства във връзката и общението на хората, единият казва за другия „това съм аз”. А когато Божията благодат го напуска и той се изолира, започват проблемите. Аз ли съм виновен? Тя е виновна! Дето Ти ми я даде! Аз ли съм виновен, Господи?! Змията е виновна! Тоест никой не поема отговорността и тук се вижда това, което казва св. Василий Велики – Божият съсъд се пропукал. Човекът бил един съд и егоизмът му нанесъл удар, той се пукнал и се изляла цялата благодат.


Всяка една връзка – семейна, приятелска – от която отсъства Христос, е обречена да стане ад. С математическа точност върви към един ад.


Църквата идва и какво иска да направи? Църквата е връщането ни в райското състояние, тя иска да ни отведе там, където сме били. Затова идва и дава Божията благодат на двама човека, за да могат реално да станат едно, не става по друг начин. Св. Григорий Нисийски казва, че всеки човек е една вселена – микрокосмос. Я помислете – Бог първо създал Ангелите, които са духове, след това създава материята и накрая човека, който е съчетание от материя и дух. Следователно човекът възглавява цялото миросъздание, той е една вселена. Кажете ми сега, можете ли да съедините две вселени? Могат ли да се съединят? Не могат, а се сблъскват. Затова е необходима Божията благодат, защото съединението не става по друг начин. Църквата идва да ни върне в райското състояние.


Влизаме в последованието на Обручението, което не е самото бракосъчетание. Трябва да изясним това. Обручението е перспективата към брака, защото мнозина бъркат нещата. В миналото Обручението не било съединено с Бракосъчетанието (т.е. с Венчанието), а ставало в по-ранен момент. И какво представлявало? Изпитване, както става и в манастира, дава ти възможност и свобода да видиш дали можеш да понесеш този кръст, който в крайна сметка ще те доведе до спасение.


Двама човека влизат в Църква – неслучайно младоженецът застава пред иконата на Христос, а невестата пред иконата на Света Богородица. Защо става това? – защото дотогава всеки е можел да гледа в огледалото си и най-лошото огледало е нашият егоизъм. Помним злата вещица, която казвала „Огледалце, огледалце, коя е най-красивата?” Това е нашият егоизъм. Тук си призван да спреш да гледаш лицето и живота си в огледалото на егоизма. И младоженецът трябва да види какво? Жертвата на Христос, поемането на отговорност, чистотата на Христос, и невестата да види посвещението, отдадеността, вярата на Света Богородица. Трябва да съчетаем тези неща. Затова започваме това пътуване, имайки съзнание, че елементите от живота на Христос и от личността на Света Богородица трябва да станат елементи на нашето пътуване.


Един човек идва и ти казва „Виж залеза, колко красива гледка! Виж колко хубав пейзаж!” Църквата те поставя да видиш гледката към Христос, към живота на Христос и на Света Богородица. Тази гледка, този духовен хоризонт ти показва в онзи момент. Св. Амвросий Медиолански казва нещо, което важи дори и днес – булката трябва да носи було, защо? Було е носила само една жена. Коя? Императрицата, царицата, за да осъзнае, казва, съпругът, че тя е царица на дома и че трябва да пази честта и уважението към нея. Дава. Всичко това Църквата прави в едно общество, което още смятало жената и децата за предмети, жената била предмет – поставяш го където си искаш и правиш с него каквото си искаш. Словото на Църквата е радикално ново, истинно, автентично и чисто.


Пръстените. Случайно събитие? Чуйте какво казва св. Симеон Солунски за пръстените. През първите години след появата на Християнството пръстенът на младоженеца бил златен, а този на невестата сребърен. Защо? Дискриминация? Не! Ред. Младоженецът символизира слънцето, а булката луната, слънцето сменя луната и луната – слънцето и така имаме завършен ден. Затова е нужно единият да съработничи, да следва хармонично другия, така че да имаме завършена връзка. Отците познавали и анатомията на тялото. До пръста, на който слагаме пръстена, достига централна артерия на сърцето. Затова, както пръстенът обгражда пръста, така човекът трябва да покрива другия. Църквата давала на младоженците и свещ – тази, която днес много пъти забравяме. Защо свещ? Защото двамата човека очакват тяхната лична Петдесетница. Това очакват в онзи момент. Събитието е очакването на Петдесетница и затова става съзнателно и с много молитва.


Венчанието. Молитвите са поразителни, в тях има много картини от морето. Защо? Това, което ни казва св. Григорий Богослов, който имал разтърсващо преживяване в морето, където без малко щял да загине. Той ни казва, че животът на човека е море – ще има и затишие, ще има и буря, ще има и красота, ще има и свирепост, ще има и плитчина, ще има и дълбочина. Крие и съкровища, крие и много опасности, всичко има в морето, както и в живота на човека. Нека видим няколко молитви.


В една молитва молим Христос да опази тези хора, които са дошли да приемат Божията благодат, както опазил пророк Йона в утробата на кита. Вижте каква картина и си казваш, ама пророк Йона и китът присъстват в брачните молитви? Защо? Нима тук има някакъв кит? Какво става? Китът, който ни поглъща и не можем да видим другия, е нашият егоизъм, най-страшният звяр в нашия живот. Когато този кит те поглъща, не можеш да видиш другия, освен ако този кит те изхвърли, когато ти се бориш, когато ти се подвизаваш, и изхвърлянето от кита на егоизма реално е едно възкресение. Затова виждаме пророк Йона след три дни да излиза от корема на кита.


И тъй, първото нещо: трябва да изляза от моя егоизъм, от тази черупка на егоизма ми, да я счупя, да изляза, да се освободя, за да мога да видя другия, но да го видя реално, да го почувствам реално.


В друга молитва се казва – опази ги, както опази Ной в Ковчега. Тук е втората стъпка на пътуването. Първата е: поразявам егоизма и се опитвам да се освободя от него, втората е – Ноевият Ковчег – кой е този Ковчег? Когато Христос идва да те изведе от егоизма ти, ще трябва да ти даде един спасителен ковчег. В конкретния случай това е твоят брак, връзката ти с другия, и ще трябва да осъзнаеш, че не съществува спасение извън този ковчег… Много хора напускат ковчега, за да се спасят и така погиват. Извън ковчега, който Бог ти дава в този конкретен момент, не съществува спасение.


Третата стъпка – трето равнище – излизам от егоизма ми, влизам в ковчега на спасението, в любящата връзка, която се покрива и кръщава в Божията благодат. Това е морето – Божията благодат, океанът на любовта на Бога, където плува нашият ковчег. Третата стъпка е една много красива картина – „И да им дадеш радостта, която блажената Елена имала, когато намерила честния Кръст”. Ама какво говори сега? Каква връзка има това с Брака? Когато човек излезе от егоизма си, когато проявява послушание и постави целия си живот в ковчега, който Бог му е дал, за да се спаси, независимо дали това е бракът, манастирът, каквото и да е, тогава този човек, за да може да върви напред, е нужно да намери своя кръст. Кой е кръстът в конкретното събитие на Брака? Кой? Св. Елена дълбае в земята, за да намери Кръста, и когато го намира, тогава се радва и има пълнотата на радостта. Трябва да подълбая дълбоко в мен с много покаяние, съзнание и смирение, за да намеря моя кръст и моят кръст е другият. И когато осъзная, че другият е моят кръст, който ми отваря пътя към възкресението, тогава ще почувствам реална любов, защото този човек е голям пъзел от мозайката на моето спасение и тогава ще почувствам и радостта, която присъствието на другия в моя живот ми дава.


Три картини от молитвите, три духовни стъпки. Когато човек поема кръста съзнателно, с много послушание, вече има гледката на възкресението.


Това, което доминира в Тайнството Брак, са венците. Всички знаем, че в древност в нашата родина не давали венци на всички състезатели, а на първенците и в Църквата не влязохме просто за подвиг, а и за свидетелство, което всекидневно подписваш със самия начин на твоя живот. И защо ги дава Църквата? Тук се вижда нежността на нейното майчинство. Защо ги дава? Ама аз започвам моето пътуване, не съм го завършил. Много просто, казва ми, знаеш ли, за да се намираш на това толкова отговорно място означава, че обичаш, уважаваш човека, който е до теб, в този момент, чувстваш, че е твоят кръст, и естествено обичаш и проявяваш пълно послушание към Христос, Който е пред теб. Сам Христос е в Брака. Оттук смятам, че имаш предпоставките, вземи наградата и венците – акцентът е и върху любочестието – и внимавай да завършиш своя път и да почувстваш, че заслужено притежаваш наградата. Виждате, Църквата не чака да завършим пътуването, това е човешко събитие, а какво прави? Когато тръгваме, ни дава всичко. Всичко. Вземи всичко, за да имаш предпоставките да се подвизаваш. Ако ще и определени пъти да не ги заслужаваш, аз ти ги давам.


Словото на св. ап. Павел в апостолското четиво е много живо. Знаете ли какво чудо живеем в Църквата? За да видите духовното равновесие. Никой в Църквата не утвърждава егоистично своето положение и начин на живот. Ако аз съм брачен, поради това да смятам, че брачният живот е добър. Аз, който съм безбрачен, който съм монах, да смятам монашеството за по-добро. Затова Църквата, Божията благодат какво прави? Например поставя св. Григорий Богослов да възхвалява брака, а св. Григорий Нисийски, който бил брачен, да възхвалява монашеството и девството. Колко ценно нещо! Как и в кое друго пространство може да стане? Тук Божията благодат те поставя да не гледаш себе си, твоето място. Така един безбрачен – св. ап. Павел ще каже, че бракът е велико Тайнство (тайна) и поставя пред мъжа един списък със задължения – ще уважаваш, ще обичаш жена си, едно, друго и накрая се обръща към жената с голяма разсъдителност и любов – защото апостолите и отците чрез Божията благодат можели да изследват човешкото битие в дълбочина – и й казва: “Е, детенцето ми, и ти, след като той ще прави толкова неща за теб, и ти го уважавай в неговата борба.” Това казва св. ап. Павел.


Евангелското четиво: сватбата в Кана Галилейска. Там виждате следното – Христос сред радостта на хората, Той бил там, както присъства на всеки брак, и какво прави? Казва какво нямате? Вино. Какво имате? Вода. Добре, поставете това, което имате, за да го направя Аз това, което трябва да стане. Това казал Христос. Напълнете делвите догоре. Какво означава да ги напълнят догоре? Означава, че Христос не благославя нищото, а малкото прави много, водата превръща във вино, но нищото го оставя там, където си е. Какво имате? Вода. Тоест имаме малко уважение, малко нежност, опитваме се да имаме любов. Много хубаво, с това малко пристъпвате към Тайнството, в това малко ще дойде Божията благодат и веднага, виждате, ще придобие цвят, сладост, вкус, виното весели сърцето на човека и със сигурност виното, което им е предложил е било от Санторини! (о-в Санторини е прочут със своето вино).


Нашият голям провал е, че пристъпваме към брака с празни ръце. Отиваме на св. Литургия с празни ръце, нямам нищо, не съм събрал нищо, не съм направил нищо. Отивам в манастира с празни ръце и в брака с нищо. Бог какво да благослови? Кое усилие, коя борба? Какво да благослови? Посей и Аз ще пратя дъжд. Ако не посееш, какво да ти сторя? Колкото и дъжд да пратя?


След това идва хорото на Исаия, но е погрешно да се казва така, то е хорото на двама конкретни човека, на две личности, на Йоан и Мария, нека да внимаваме малко в стъпките на това хоро, много е важно. Как се играе това хоро? Свещеникът държи младоженците за ръцете, които също са хванати за ръце, а отпред е Евангелието. Което означава какво? Тук е откриването на пътя – отпред е Евангелието, Божията благодат, Божията воля, то е единственото, което може да прокара пътища, което може да те накара да преодолееш пречките. Понякога пътищата ни са непроходими, защото сме оставили Христос назад, пътят, който сме извървели, е бил откровено егоистичен избор, виждаме пречката пред нас и не можем да я преместим, нито да я преодолеем. Църквата идва с едно просто движение и ти казва – погледни как ще ходиш, отпред е Христос, вие сте след Него, внимавайте обаче, не е достатъчно Христос да е отпред, след Него вие трябва да вървите съединени, затова се държите за ръце. И свещеникът, който държи двете ръце, всъщност укрепва това единство, това обвързване. Това хоро е тройно. Кръгът, ако четем в древните съчинения, ще видим, че е символ на вечността, няма край. Тройно и кръгообразно хоро. Църквата подчертава вечността на Тайнството, дори смъртта не може да ги раздели. Църквата не ви иска заедно за 5, 10, 20, 40, 80 години, а ви поставя във вечността. Само това ако чувствахме, бихме могли да осъзнаем нашата отговорност.

 

Един отец на Църквата казва, че молитвата и любовта към Бога са сила, която излиза от душата на човека и е обърната нагоре. Но когато тази сила не се изразява, а се потиска, тя се изопачава, променя се и какво правим? – Вместо да тръгне нагоре и да излезе, защото сърцето ни е създадено като вулкан, Бог така го е създал и четох, че през периода на иконоборчеството през 8 век един вулкан изригнал и така се оформили няколко островчета – от вкаменената лава. Бог е дал такива възможности на сърцето, че когато тази вътрешна лава на любовта изригне, дори морето се пресушава и можеш да го преминеш, както Моисей минал през Червено море.


Но тази сила я затварям в мен и търся начин да я изразя, но обикновено я изразявам, избухвайки срещу другия. Вместо да се отправи нагоре чрез молитвата, вместо да превърне морето в суша, създава по-големи пропасти. И какво става там? Веднага щом се открие възможност, автоматично се разделяме на два лагера и битката започва.
Преди няколко години преживяхме една такава битка. Говореше се за предбрачните връзки и внезапно се разделихме на два лагера. Позволете ми да ви кажа, че не издържах нито едните, нито другото. Почувствах, че съм по средата и не исках да чувам нито едната, нито другата страна. Защото едната страна, предполагаемата страна на Църквата, която може да каже толкова за брачната любов чрез св. отци, за да видим реално духовната висота, сакралността в тази връзка, вместо да каже това, какво каза? Ад! Ще отидете в ада! И другата страна какво отговори? Какво говорят тези, какъв ад? Съществува ли рай?


Говорехме за ада на хора, които не копнеят Рая. Другата страна отвърна – Средновековие! Едната викаше: ад! Другата: средновековие! и се подлудяваш, когато виждаш, че Църквата има такова богатство, което, ако го изрази, всички ще се отнесат с уважение към нея.


В брачното последование се молим за единство на душите и телата. Църквата не иска тялото ни да бъде в периферията, не го изхвърля в кошчето за отпадъци. Гробът не е кош за отпадъци, а е въздушен коридор към небето.


Какво става сега? Нещо много просто – любовта е дар от Бога и за да можеш да го живееш напълно, е нужна Божията благодат. Това е. Ценността, която Църквата дава на събитието на любовта, никое друго пространство не може да му я даде. Защото в конкретното събитие поставя Божията благодат, сакрализира го и го въздига.


И какво казва Църквата? Не бързайте, като бадемовото дърво, което бърза да цъфне по-рано и накрая сланата го поразява. Не бързай – ако откъснеш портокала преждевременно, вътре не е узрял. Изчакай да узреят нещата. Любовта трябва да започне отвътре, от сърцето, и лека полека да извърви своя път, да стане истинска любов, да приеме Божията благодат и да стане това, което реално е – едно психосоматично събитие, което никога не свършва.


Днес обаче тръгваме отзад напред – защото бързаме, тръгваме от тялото и накрая любовта никога не стига до душата. Така Божият дар не е на висотата, на която Бог го е поставил, а става още една биологична потребност. Тук е нашият крах и грях – в това, че понижихме любовта и я превърнахме в нужда.


Църквата уважава личността и изтъква всички нейни страни. Ако любовта не започва от душата, тогава се отменят твърде много неща, както и в монашеството – то също е любов (към Бога).


И така, най-важното от всичко е човек чрез всяко едно нещо да може да доближи и да се съединява с Христос и тогава ще може реално да се съедини и със своя съпруг/а и с всички хора. Ако Христос не е свръзката, тогава никога няма да почувстваме радостта на единството, благословението на брачната връзка и пълнотата на любовта.


Превод: Константин Константинов

Добрата почва дава добри плодове

Април 10, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Семейство

 

 

В края на миналия двадесети век, през 1998 година, се упокои в Господа големият духовник на Румънската православна Църква архимандрит Клеопа (Илие). Неговият живот, подвизи и духовна мъдрост до голяма степен са известни на православните читатели у нас, благодарение на множеството издания през последните години. Малко известен е обаче животът на неговите родители, братя и сестри, преминал при пълна преданост на Христос и Неговата Църква.

Следващите откъси от книгата „Живот и подвизи на архимандрит Клеопа Илие”, написана от архимандрит Йоаникий Балан, разказват за семейството на стареца и за житейския път на двама от братята му – Василе и Георге (в монашество – Герасим).

Блаженопочившият наш духовен отец, архимандрит Клеопа (Илие), е роден в община Сулица, жупания Ботошани, на 10 април 1912 година.

Неговите родители Александру и Ана Илие били жив пример за християнски живот, преминаващ в любов към Бога, Църквата и децата им. Те никога не изоставяли светите богослужения, давали милостиня, молели се много, заедно с децата, и водели чист в Христа живот. Къщата им била като църква, както разказваше и самият отец Клеопа: „Имахме една стая, цялата в икони. Нещо като параклис. Там се молехме. Дори и в полунощ ставахме и четяхме молитви”. Всекидневният живот течал спокойно като бистра изворна вода, както бил наследен от прадедите им. Такава била и християнската традиция в обкръжението им.

Макар че домът на семейство Илие бил като жива църква, той не заменял селския храм, където служел прочутият свещеник Георге Кириак. Както казваше сам старецът Клеопа, жителите на село Сулица слушали своя свещеник като самия Христос и не предприемали нищо без неговия съвет и благословение. Затова, всекидневният живот течал естествено, църквата била пълна с вярващи, а многобройните деца украсявали селото.

Такива били румънските села в първите десетилетия на двадесети век.

Бащата

За своя баща – Александру – отец Клеопа казваше следното: „Бог да прости моя баща. Беше висок човек, плешив, с голяма бяла брада, много набожен. На всеки празник отиваше в храма, заедно с нас, децата, и помагаше на сираците. Никога, никой не го е виждал пийнал или да пуши, или да прави нещо друго подобно.

Сутрин, когато тръгвахме на училище, майка ни казваше да хапнем или да си вземем нещо за ядене в торбичките. Но татко казваше: „Не! Остави ги, бабо, няма да умрат!”. Когато се връщахме от училище, вземахме света нафора и едва след това ядяхме. Моите братя, особено брат ми Михай, не хапваха нищо, докато не завършат четенето на Псалтира.

Докато не бяхме се молили един час, татко не ни даваше да ядем нищо. Дори и когато не беше пост, казваше: „Не се яде сега. Когато се върнеш от училище, на обед. Не си свиня, та да ядеш от сутринта”.

Не беше грамотен, но имаше страх Божи. Да се случи някой от нас да си легне вечерта без да се помоли, или да седне на масата без да е казал „Отче наш”? Или да не отиде в неделя на Църква? Или, не дай Боже, да се чуе, че е псувал или пушил или е откраднал нещо? Такива неща от него никога не бяхме виждали. Имаше един каиш, наричаше го „Свети Никола”. Само да те хване в нещо – пази Боже! Казваше: „Вижте „Свети Никола”! Захващай се за молитвата! Родил съм те с две очи, грамотен си, чети Псалтира и молитвите!”

Веднъж, на връщане от училище, намерих на пътя хамут. Взех го радостен и го занесох у дома. Щом ме видя, баща ми ме попита откъде съм го взел. А аз му казах: „Намерих го на пътя и помислих, че може да ни бъде от полза”. Но татко решително каза: „Отиди и го върни обратно, защото не ти си го оставил там!” Той беше светилник в нашия дом. Беше господар над нас.

Майката

Ана Илие, майката на отец Клеопа, се родила в семейство на земеделци и добри християни. През 1902 година встъпила в брак с Александру и в този брак им се родили десет деца, от които две починали като малки. Пет от останалите осем – четири сина и една дъщеря – поели пътя на монашеския живот.

Ана била простодушна жена, дребна на ръст, неграмотна, но с изключителна памет. Често плачела, защото имала дара на сълзите. Най-голямата й болка била, че всичките й деца починали млади. Единственият, който доживял до дълбока старост бил отец Клеопа. Но Бог я укрепил със Своята благодат, за да носи кръста си.

След като овдовяла, през 1943 година, отец Клеопа я довел в манастира и след това била замонашена в „Старата Агапия” с името Агапия. След повече от двадесет години, през 1968 година, схимонахиня Агапия се преселила във вечността на 92 годишна възраст.

Децата

Мария

Най-голямата дъщеря в семейство Илие. Родена е през 1903 година. Като най-голяма тя се грижила за своите по-малки братя, давайки им добро възпитание. Омъжила се и родила дъщеря. Рано останала вдовица. Не след дълго починала и дъщеря й.

Василе

Второто дете в семейството. Роден е през 1905 година. Заедно с двамата си по-малки братя, Георги и Константин (бъдещия отец Клеопа), пасял овцете на семейството в околностите на близкия скит „Козанча”. През 1929 година встъпил в братството на скита „Сихастрия”, Нямц. След двегодишно подвизаване и послушание при овцете се упокоил през лятото на 1931 година.

Георге (Монах Герасим)

Роден е през 1907 година. Бил много кротък, благочестив и мъдър, но и много строг към себе си. Образовал се духовно в скита „Козанча”, бидейки послушник на йеросхимонах Паисий Олару. След това встъпил в братството на скита „Сихастрия” и бил замонашен под името Герасим. Най-големият подвижник между своите братя. Много постел и се молел непрестанно. Знаел Псалтира наизуст и го повтарял всекидневно, докато пасял кравите на скита. След шест години монашески живот предал духа си в Божиите ръце през есента на 1933 година.

Порфира

Родена е през 1910 година и не е встъпвала в брак. Носела бремето на семейството, трудейки се на полето и грижейки се за по-малките си братя.

Веднъж, докато копаела на нивата се почувствала зле. Помолила своя брат Константин (Клеопа) да чете Псалтира и докато той четял, предала своя дух в ръцете Господни.

Константин (в монашество Клеопа)

Роден е на 10 април 1912 година като пето от десетте деца на семейство Илие. Посещавал седем годишното основно училище в родното си село. Подобно на майка си, имал изключителна памет. Повече от три години се ползвал от наставленията на йеросхимонах Паисий Олару, пустинник от скита „Козанча”.

През 1929 година встъпил в братството на скита „Сихастрия”, заедно с по-големия си брат Василе.

До 1935 година пасял овцете на скита заедно със своя брат. След това го взели във войската. Върнал се в скита през 1936 година и на 2 август 1937 бил замонашен с името Клеопа. Получил послушание да се грижи за овцете на скита, което изпълнявал до лятото на 1942 година.

През 1942 го върнали в скита и го назначили за заместник на игумена Йоаникий Морой, който бил болен.

В края на 1944 година бил ръкоположен за йеродякон, а на 23 януари 1945 – за йеромонах, след което официално го определили за игумен на „Сихастрия”.

През 1947 година, скитът „Сихастрия”, който имал повече от шестдесет монаси и послушници, получил статут на манастир, а протосингел Клеопа Илие, с благословението на патриарх Никодим, бил въведен в сан архимандрит.

През 1948 година, поради гонения от комунистическата власт, се оттеглил за шест месеца в горите край „Сихастрия”.

През 1949 година, по решение на патриарх Юстиниан, бил определен за игумен на манастира „Слатина” , Сучеава и преминал там, заедно с тридесет монаси от братството на „Сихастрия”.

В манастира „Слатина” основал братство, наброяващо повече от 80 души. Тъй като бил следен от Държавна сигурност, между 1952 и 1954 година, той се оттеглил в планината Станишоара, заедно с монах Арсений Папачок. След две години пустиннически живот се върнал в манастира по повеля на патриарх Юстиниан.

През 1956 година се върнал в мястото на пострижението си, а през пролетта на 1959 година за трети път се оттеглил в планината Нямц, където се подвизавал повече от пет години.

През есента на 1964 година се върнал в „Сихастрия” като духовник на цялото братство и поучавал непрестанно както монасите, така и миряни в продължение на 34 години до 2 декември 1998 година, когато предал своя дух в ръцете Христови.

Екатерина

Третата сестра на стареца Клеопа е родена през 1914 година. След като завършила основното училище в родното си село, постъпила в манастира „Стара Агапия”, където се подвизавала като послушница повече от година. След това се оттеглила в манастира „Агафтон”, жупания Ботошани, където млада се преселила във вечността.

Михай

Четвъртият брат на стареца Клеопа е роден през 1917 година. През 1934 година бил приет за послушник в манастира „Дурау”, където се подвизавал няколко години. След това се оттеглил в скита „Козанча” и починал в Господа през 1940 година.

Харета

Родена е през 1920 година. Учила в основното училище в селото и помагала на своите родители в полската работа. Както и останалите свои братя и сестри, се преселила в Господа в ранната си младост, за да се радва непрестанно с ангелските чинове.

Другите две деца

Анна Илие родила още две деца, чиито имена не са ни известни. Те умрели рано и са погребани на гробищата в родното си село.


(…)

С овцете в скита „Козанча”

Всяко лято Александру Илие правел бачия* за овцете си по хълмовете и поляните в околностите на скита „Козанча”, на около 5 километра от селото. След това поверявал стадото на тримата си по-големи сина: Василе, Георге и Константин, които още от деца познавали добре тези благословени места. Там се намирала и килията на пустинника Паисий Олару, техния духовен отец.

Този йеросхимонах бил роден в община Лунка, Ботошани през 1897 година. През 1922 година встъпил в братството на скита „Козанча”. Тук се подвизавал в малка пустинническа килия в продължение на 26 години, денонощно славейки Бога и утешавайки много души.

Старецът Паисий много обичал братята и те често посещавали скита. Стараели се да пеят на певницата, да обработват градината и да донасят това, което било необходимо на старите отци от скита.

Така Бог отредил тези млади издънки от малки да се подготвят за великия монашески подвиг, който им предстоял. Щом ги сполитало някакво изкушение те бързали при пустинника Паисий и искали от него душеполезно слово. А той ги съветвал да пазят мълчание, постоянно да казват Иисусовата молитва, всекидневно да правят поклони, а вечер, след доенето на овцете, да четат Псалтира и Богородичния акатист.

Братята, бидейки послушни, никога не погазили думата на стареца. Но дяволът ги нападал все повече и повече, не можейки да търпи някакви си деца да го поразяват, прогонвайки го със силата на псалмите. Затова им създавал много изкушения.

Веднъж, когато си играели и се боричкали, по дяволско действие, един от тях бил ударен така, че всички го помислили за мъртъв. Друг път дяволът ги обезпокоявал по време на молитва. Понякога, когато се молели нощем, бесовете вдигали силен шум на тавана и грухтели като свине. Отначало Константин, който бил най-малък, питал братята си: „Чувате ли?” Тогава по-големият брат Василе казвал: „Спокойно! Не обръщай внимание! Остави го, защото само това може!”

Виждайки, че братята го изгарят с молитва и пост, неприятелят им създал още по-голямо изкушение. Късно една вечер, когато тримата се молели на колене и четели Псалтира около огъня, изведнъж видели някаква непозната птица, нещо като орел, да лети покрай тях. Най-малкият брат Константин оставил Псалтира и казал: – Каква хубава птица!

– Мълчи, моли се и не говори повече! – отвърнал му Василе, по-големият брат.

Докато Константин гледал тази чудна птица, която всъщност била неприятелят, тя изведнъж се хвърлила в огнището, предизвиквайки голям шум и, като разпръснала цялата жарава, запалила бачията. В огъня изгорели много овце. С големи усилия братята угасили пожара и събрали разпръснатото стадо. След това се затекли при пустинника Паисий и му разказали какво са изпатили от дявола.

Старецът поръсил овцете и бачията със светена вода, а тримата братя окуражил да не се плашат, защото Христос е свързал дявола и той няма власт да убива хора.


* бачия – оградено място, извън село, дето доят овцете и обработват млякото

източник: svetosavlje.org

Любовта в семейството е най-добрия възпитател за децата

Април 4, 2019 in Начална страница, Семейство

Ако детето не се научи, че любовта е служение, то пропуска най-главното в християнството

Значи, ако детето не се научи на любов като на служение, то, първо на първо пропуска най-главното в християнството, защото знаем, че Христос казва: „Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина“ (Мат.20: 28). И ние, всеки един от нас, вървим по Христовия път.

Второ, то се обрича на невъзможност да придобие блаженство. Затова всяко дете е длъжно да се труди, духовно, душевно и телесно. Да разбере, че щом мама е уморена и си е полегнала, не трябва да се вика. Никой не е длъжен да изпълнява всичките му капризи. В никакъв случай не трябва да проявява нахалство. Според мен три са нещата, за които детето трябва да бъде наказвано – за нахалство, съзнателна лъжа и за злорадство. Изобщо не е необходимо то да бъде наказвано за счупени чаши и чинии. Всички грехове, които са почнали да прорастват, трябва да бъдат изтръгвани така, както се изтръгват плевели. Ако то не се научи да служи, да се самоограничава, да се смирява заради другия човек, то впоследствие ще му бъде много трудно в живота. Ще му бъде трудно да създаде семейство, защото е по-лесно да се научиш на смирение в многодетно семейство, пък и дори да са поне три деца. Когато не е сам, а има и друг, за който ще му кажат: „Пази тишина, не го буди. Потърпи, раздели с него“. Това са все практически уроци по християнско поведение в света.

Все пак искам да направя една малка забележка – когато се появи следващото дете, предното, по-голямото обикновено бива ограничавано, но ще трябва да го приласкавате, да му обръщате повече внимание. Да го вземате на коленете си, нищо, че вече е проходило. То ще слага на себе си памперсите на малкото, ще се увива в пелени, ще смуче биберона, ще капризничи. Всичко ще прави, само и само да му се обърне внимание. Безполезно е да го наказвате, по-добре го вземете на колене, прегърнете го и го целунете, и всички проблеми ще се решат. Защото то иска да разбере, дали още е обичано както преди.

Задължително, на децата трябва да се възлагат някои задачи, свързани с домашния бит – да си оправят леглата, бюрото с учебници и други училищни пособия, да си поставят обувките на мястото им. Например, ние бяхме три деца – кака ми, по-малкия ми брат и аз. Когато бяхме малки, майка ни разпределяше между нас някои задължения – аз слагах покривката на масата, метях под нея, премитах и коридора, ходех за хляб. Сестра ми миеше посудата, ходеше до пекарната и до млекарницата. И ето, ако чиниите бяха мръсни, си бях спокоен, но ако под масата не беше изметено, чувствах се гузен. Разбирате ли – така се чувствах аз, тази отговорност бе залегнала дълбоко в мен, и до ден днешен съм благодарен на мама за това. Проблемът не се решава с това, да кажеш на детето – защо не ми помагаш, как не те е срам, иди и прибери. Това няма да сработи. Трябва да му поставите конкретни задачи, които настойчиво да изисквате да изпълни, дотогава, докогато не се научи да отговаря за тях. На първо място, това е служение – то разбира, че има общ товар, част от който носи то. Например – бащата се прибира от работа уморен, мама също е уморена, значи, аз трябва да помогна. Важно е какво конкретно ще направи. Ако му заръчате да изхвърля боклука, след може би пет години напомняния, сам ще се сеща, всеки път минавайки край кошчето, да го изхвърля и това ще се превърне в навик. Няма значение дали ще стане след време командир на рота, настоятел на храм, или каквото и да е друго, той ще е привикнал на отговорност. Нещо като позицията на вратаря – може полузащитникът или защитникът да пропусне топката, но ако той я пропусне, голът е сигурен. И трябва да направи всичко онова, че да не се случи. Без да чакам някой друг да го организира.

Показах ви пример от моето детство, който и досега прилагам спрямо моите деца – точно разпределение на задълженията. Защото това е един вид служение, това формира човека и го приближава към блаженото състояние, което се основава на Христовите думи. За вас ще бъде облекчение в домашния бит, а иначе, ако правите всичко сами, възпитавате егоист и това е съвършено неправилно. А така ще му помогнете и за бъдещия му живот, когато започне работа.

Ето как ми бе полезно и на мене това възпитание в отговорност – бях започнал да служа в един московски храм, когато настоятелят си бе заминал. Бях наскоро ръкоположен, имаше втори свещеник, по-стар, духовно опитен, прекрасен пастир, човек с широко образование и ерудиция, но когато настоятелят напусна, на мен предаде всички особености относно богослуженията. Казах му: „Отче, защо на мен казвате всичко това?“ „Защото другия отец ще забрави, а ти ще помниш“. И тук ми помогна онзи навик от детството, придобит от домашните ми задължения, всичко си напомнях, макар че, авторитетът на другия свещеник бе по-голям. Всеки си знаеше своите задължения и мястото си. Но, както казах, организационните навици трябва да се придобиват още от детство.

Погазването на бащинския принцип

Ето един много важен извод, който си направих. Днес има огромен брой семейства, където децата в края на пубертета започват напълно да пренебрегват родителския авторитет. На 18 или 19 години мама престава да бъде слушана, отнасят се към нея грубо и нахално, или просто не й обръщат внимание. Може да се стори смешно, но детето не слуша какво му говори баща му, не се съгласява с него, а в същото време е готово да приеме мнението на някой страничен човек. За съжаление, тук авторитетът на майката и бащата е напълно разрушен, а междувременно повече е станал важен авторитетът на Петя от улицата. Това не е ли катастрофа? Виждаме една напълно разрушена система на взаимоотношения, и това е станало правило.

Защо се случва това? Началото се корени още от революцията в 1917 г., когато е било обявено, че всичко онова, което са правили нашите предци е било позорно, неправилно или престъпно. Всяко едно литературно произведение се разглеждаше от позицията на класовата борба (когато Пушкин написал стихотворението „Настъпи Октомври“, то уж бил предвидил Октомврийската революция!). Това става, когато се погази бащинският принцип. А той стои в основата на взаимоотношенията между родителя и детето, както и на нашата вяра. Когато апостолите питат Христос – научи ни как да се молим, това не е просто само въпрос, но човек пита Господа – Господи, кой си Ти за мен? Ти мой Съдия ли си, мой Създател? Ти наказваш ли ме, когато греша, и награждаваш ли ме, когато постъпвам правилно, или, за Теб е все едно? Може би Ти само си сътворил един гениален часовников механизъм, както са казвали някои френски просветители, и само гледаш как ни смазват тези зъбни колела? Може би, Ти е все едно, може би Си равнодушен?

Не, Господ ни казва: „Обръщайте се към Мене като към Баща“. Трагедията на нашето време е в това, че разговорът за християнството в предидущото десетилетие трябваше най-добре да започне с притчата за блудния син. А сега, като вляза в някой клас, научавам, че почти всички там не знаят какво е да живееш с нормален баща. И тук трябва да се посочи горният пример, който Бог е дал, че Той чака покаянието на всеки един човек, и е готов да го приеме по всяко време – това трябва да се разяснява така, че да стане вътрешен пример за всеки. Разбирате ли, трагедията е в това, че преди не е било така. Нужно е друго начало на разговора за християнството.

Да не забравяме, че нормалните отношения между бащи и синове са били разрушени още от времето, когато са загинали огромен брой бащи – в Гражданската война, по време на репресиите, през Втората световна война. И много от ония, които не са загинали, милиони хора, са лежали по затвори и лагери, трябва да помним това. Цял един храм на новомъчениците за вярата. Детето е било на три години, когато бащата е бил хвърлен да лежи в затвора за 18 години, а когато е излязъл, синът е вече на 21. Бащата не е виновен, но детето се е отчуждило, нали? И порасналото дете търпи преследване заради бащата, отказват да го вземат на работа и животът му е провален. Това е ставало навсякъде в страната. Ето, моите родители са загубили своите в 1942 г. и те не са успели да запазят семейството си, защото са нямали поведенчески пример.

Когато децата ми бяха малки, ми беше лесно да вземам примери, как са постъпвали моите родители, когато те живееха съвместно. Но по-късно, когато се разделиха, не беше вече така, защото баща ми напусна майка ми. Той не е вече между нас, почина, и разбира се, нямам право да го осъждам, за каквото и да е.

Детето трябва да знае, че е уважавано. Начало на неуважението е осъждането на родителите

Има нещо, което трябва да се забрани на детето – да осъжда родителите си, защото това е начало на неуважението. Т.е. таткото може и да сгреши, но това не трябва да се обсъжда. Но е много важно родителят да може да иска прошка от детето си. Ако аз настоявам за нещо, което ни ми е присъщо да правя, само и само да се изпълни волята ми, детето скоро ще разбере, че нещо не е наред и ще го подложи на съмнение. Например, ако не съм в настроение и се разкрещя на детето, накажа го само защото съм бил раздразнен, то от това наказание няма да има полза – то ще разбере, че греша и ефектът ще е нулев. И освен това, такова наказание няма да способства за възпитанието на детето. Когато му се извиня и му кажа, че над нас има закон Божи, на когото всички сме подвластни, то ще разбере. Извинявайки му се, детето ще знае, че го уважават и ще бъде много по-спокойно. Това е важен момент за детското щастие. Трябва да му показваме, че го уважаваме и когато е на 3 години, и на 7, и на 12 и на 18. Каквито и да е неприятни моменти да имаме с него, когато е в пубертета – а те са неминуеми, то трябва да разбира, че за нас неговото мнение е важно.

Сигурно и вие си спомняте как сте искали да бъдете чути. И не само вкъщи, но и в училище. Ето, учителят ти по литература те е изслушал. Тогава вътрешният ти свят възраства от това, чувстваш, че мнението ти значи нещо, започваш да бъдеш по-отговорен. Разбира се, има и един разрив, който почва обичайно в пубертета. Днес той е като ураган. Наскоро дойде едно момче на първа изповед с майка си. И започна: „В преходен период съм, затова с това и с онова не се справям, затова се държа грубо и т.н.“. С една дума, в пубертета съм и затова ми е позволено. Не си спомням подробности, но в такъв смисъл ми го каза. Поговорихме си после за това и му обясних, че това не е оправдание.

Възпитаваме детето не за себе си

Преди всичко ние не възпитаваме детето за себе си. Казваме това, но да го приложим на практика е доста сложно. Това е огромен проблем, с който не се сблъскваме, докато децата ни са още малки и затова ни е още по-трудно, когато пораснат. Тогава той сам ще решава какъв иска да бъде, с коя да се ожени, как ще протече семейният му живот, какви ще са отношенията с жена му, кой какво ще решава. Не трябва да се бъркаме в това. Само можем да съветваме, когато ни попитат. Можем и да помагаме. Ако свекървата влезе в дома на младото семейство, тя може да попита снахата – ти си домакинята тук, с какво да ти помогна? Но не и да каже – я бързо да измиеш това, че синът ми е привикнал на чистота, а при тебе – гледай какво е… Това е съвършено недопустимо. От какво се получава това? Ако обичаме – служим, ако не обичаме – налагаме се.

Ето например – моя син преди всичко е неин мъж, а след това мой син, нищо, че преди 25 години е бивал само мой син. Сложна задача е тази, трудно е да замълчиш, за да запазиш отношенията си, да не разрушиш младото семейство. И колко много такива семейства са били разрушени от свекърви и тъщи, всички знаем…

Когато детето навлезе в пубертета, то започва да опознава окръжаващия го свят с дадената му от Бога свобода. Ние сме длъжни да му помогнем в това, нормално е. Ние го възпитаваме не за себе си, то ни е дадено временно. След това то си остава наше дете, остава ни като наш близък приятел, брат или сестра в Христа, в Царството Божие. Тези отношения могат да бъдат едни прекрасни такива, дълбоки, приятелски, включващи уважение и почит към родителите. Отношения между две свободни личности. И то започва да усвоява това. Но как? Преди всичко като запали цигара, да се изплюе върху асфалта, да пие бира, да изругае. Нали? Да се държиш като възрастен, макар че си само на 14. И да отхвърлиш родителската власт. Майка ти ти връзва шалче, не, няма да го нося, нищо, че ще настина, не ме е грижа че навън е -15, аз съм голям и решавам. До петата си годинка детето е доверявало всичко на родителите си, а сега нишката се е скъсала. В много семейства родителският авторитет е загубен. И родителят говори, разгневен – как може да постъпваш така, нали аз съм те хранил, обличал, осигурявал съм ти всичко, изучих те, водих те по екскурзии и кръжоци, а сега – къде ти е благодарността? Благодарността може да се прояви, когато той започне да възпитава своите деца, особено когато навлязат в пубертета. А може и да не се прояви, ако детето възприеме всичко това само като необходим дълг на родителите. Нищо, че те са губили времето си да го водят по кръжоци и курсове, той дължи постъпването си в университета главно на своя талант. Длъжни са били и край. Несправедливо е, но така се получава.

Но какво можем да направим все пак? Трябва да се занимаваме с детето, докато е малко. Да, да го храним, обличаме, да го водим по кръжоци – добре. Но и да разговаряме с него, а днес това не се прави. А гледаме да му наложим собствените си амбиции. За да ви разсея малко, ще ви разкажа един случай от детството на сина ми. Имахме една енориашка, която работеше в зоопарка. Веднъж по моя молба тя донесе в неделното училище някои животни – видра, воден плъх, змия. А водната змия беше доста отвратителна на вид, тя взе да пълзи по масата и моя син, Филип, от вълнение взе да си бърка дълбоко в носа. Стана ми срамно, но си мълчах. На връщане го питам, какво го е впечатлило. Той ми казва: „Змията“. Припомних му, че не трябва да си бърка в носа. Не му се развиках, а спокойно взех да му говоря за хигиена, за приличие пред хората. И като свърших, той ми казва: „Ама че противна беше, една такава прозрачна“. Изобщо не ме беше слушал какво му говоря. Доста се посмяхме. И досега вкъщи си имаме такава шега – „такава една противна“, т.е. детето в този момент изобщо не слуша.

Можете много да говорите на детето си как трябва да се държи, да споделяте опита си с него, но само по начин, който да му бъде интересен, разбирате ли? Независимо дали му четете книжки, разказвате му приказки или беседвате с него, трябва да му е интересно. Това е принципно важен въпрос. Ето, таткото е слязъл от своя Олимп, седнал е до мен, разказва ми някаква история. Това е много по-хубаво от анимационни филмчета и компютърни игри, повярвайте ми! До ден днешен си спомням как мама ми четеше интересни детски книжки. Когато бях дете, баща ми много обичаше до ни разказва разни небивалици. Седне и почва да разказва нещо като „Невидимия човек“ например. По-късно разбрах, че той вземал сюжетите си от различни разкази. Но това не бе важно, той разказваше много интересно. Даже и по-късно, когато ни напусна, и имаше други две деца, и с тях се държеше много забавно и сърдечно. Ето къде е важният момент. Да разговаряте с детето, да му покажете уважение, макар че изобщо не са ви интересни неговите игри и герои. Главното е, че сте влезли в неговия свят, че се интересувате от заниманията му, и тогава полека-лека можете да му предадете ония неща, които искате, като изслушвате и отговорите му. Ето основата, на която можете да стъпите, за да въздействате на детето в периода на неговия растеж. Каквото и да се случи, то ще ви слуша и уважава. Ще си каже – ето, татко ме обича и се интересува от мен, ще го послушам. Това е най-добрият практически съвет от моя страна.

Разбира се, има и по-лесен начин – пускате му някой диск с филмчета и си правите каквото щете. Но тогава няма да го възпитавате вие, а някой от анимационните герои. А не е толкова сложно да му разкажете някоя измислена история, да сглобите като конструктор някое приключение, може да е за викинги, пирати или някой народен герой. И детето ще бъде толкова щастливо, че не някой друг, а вие се занимавате с него. Например моят син на 2-3-годишна възраст много плачеше и беше все неспокоен. Аз все му разказвах за един митичен герой-рицар от свитата на крал Артур, който никога не унивал, каквото и да станело. И когато го причастяваше веднъж владиката Арсений, той му казва: „Крал Артур“, дотолкова бе вдаден.

Имахме и много други приключенски персонажи – князе, витязи, летци-герои от Втората световна война… И покрай всички тия приключения и героизми се създаде една здрава връзка между баща и син. Не искам да се хваля, но ще ви разкажа – веднъж в края на май жена ми беше извела сина ми на детската площадка заедно с много други деца и майките им. Всички почнаха да се хвалят с играчките си, показват ги – хубави, скъпи… Ние не можехме да си позволим такива. И докато другите се хвалят с тях, моето момченце внезапно казва: „А моят татко ни разказва интересни приказки“. И го казва с такава гордост в гласа. Мълчание, майките се обръщат. И съпругата ми разказва с гордост случката, а аз се чувствам доволен. И до днес връзката ми с децата е силна, не се нуждае от заздравяване. А у един мой много добър приятел, още от детската градина, който ми е като брат, се получи друго. Той беше единствено дете, значи, можеха да му отделят повече време. Да, но неговият татко беше на системата „телевизор – чехли – вестник“. И когато той навърши 18 години, баща му стана за него неудачник, загубеняк, макар че той беше в ония години състоятелен човек с високоплатена работа, имаха и кола, и две вили. Но родителите му никога не прекарваха свободното си време с него, а го пращаха по пионерски лагери и при баба му на вилата. Предпочитаха да си почиват без него. И отношенията им се възстановиха едва след като баща му заболя тежко от рак. Но цял един дълъг и важен период от живота му бе отминал без никакво бащинско влияние, затова и баща му се бе превърнал за него в никой.

А нали бащата и майката са хора, които могат да ти бъдат полезни и когато си на 18 и на 50 години, защото винаги ще имат повече жизнен опит от тебе и могат да ти дадат ценен съвет. А ако са вярващи хора, още повече ще могат да те разберат. Именно за това трябва да се занимаваме с децата си. Много, много ги препоръчвам тези разказвани приказки. Въпреки че, когато пораснат, а аз съм изчерпал сюжетите си, ще гледат някой филм и ще ми кажат:

- Татко, оказва се, че си ни излъгал! Ти не си измислил тази история, ние я видяхме на филма.

- Е, момчета, та аз не мога да съчинявам по четири пъти на седмица интересни сюжети.

Но най-важното е да намеря контакт с хората, това го използвам и в моята работа с енориашите. И есен, и зима, и пролет разказвам на децата все тия приказки, а пък през лятото и на летните лагери с други деца. Това ми помага по-късно, когато пораснат и почнат да се изповядват. Разбира се, аз не съм им баща, но се старая да им внуша доверие. Нещо, което вече често са го загубили вкъщи. Не искам да ме възприемат като някакъв странен човек с брада и черна дреха, който иска нещо от тях. Пак стигаме до същото – ако ми имат доверие, ще идват на изповед, ще ми откриват душите си и ще слушат съветите ми. Този подход проработва с чуждите деца, а какво остава за собствените!

 

 

превод от руски език

Бракът е общо пътуване по пътя към спасението

Април 2, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Ще отговорим на някои въпроси, които са свързани със семейството, децата и различните проблеми, които възникват от тези отношения. Въпросите, които се поставят, показват наличните проблеми, които много пъти са тежки. В първия въпрос една госпожа казва, че нейният съпруг стои по-близо до майка си, и ако се кара с него, винаги се обляга на майка си. Също така той постоянно обвинява баща си и взема страна на майка си и всичко това дразни съпругата му.


Човек често среща проблеми и се пита дали всички тези неща ги правим ние, за които се предполага, че сме разумни хора? Ние, за които се предполага, че знаем какво искаме и знаем какво става с нас? Ние, които решихме някога да се оженим и да създадем собствено семейство, накрая в какво го превърнахме?


Наблюденията на конкретната госпожа може да имат много тълкувания и да изразяват много неща, но ще се опитам да ги разгледам подред. При евентуален конфликт бягството в момента на напрежението е полезно, но постоянното прибягване към майката не е решението. Не е красиво двама човека да се сблъскват, а когато са загубили контрол над себе си, тогава техният опит да разрешат своя спор не просто не дава плод, а в повечето случаи да е и гибелен. Де да можеше един от двамата в онзи час да се отдалечи, но тук, както казва конкретната госпожа, съпругът винаги прибягва към майка си. Това обаче, както казахме, не е решение. Майката, за съжаление, винаги оправдава своя син, рядко са ситуациите, където майката може точно да обясни на сина си, че грешката е била негова. Когато един човек, който е създал семейство, навярно и деца, при най-малкото разногласие и напрежение прибягва при майка си, тогава този син на майка си и съпруг на жена си никога няма да поеме отговорностите за семейството си. Защото винаги, от една страна, ще има оправдание, и от друга, ще създава напрежение и острота в отношенията между съпругата му и свекърва й. Бих казал, много просто, това е проява на незрялост. Но да обясним нещо. Едно е човек да се грижи за родителите си, когато се появи някакъв проблем – в случай, че имат здравословен проблем или нещо друго, и друго зависимостта, защото тя, както и всяка зависимост, е болно състояние. Тя показва, че отбиването от майчиното мляко не се е случило, и когато не става в момента, в който трябва, тогава цялата по-нататъшна връзка е проблемна. Проблемна е връзката на майката със сина й, когато синът създаде свое семейство. Какво означава това прибягване? Означава, че той няма възможността да се задържи на собствените си нозе. Означава, че винаги ще търси, за да оправдае своето прибягване. Това означава, че никога няма да види реалния проблем. Може проблемът да е негов, може да е на съпругата, но човек трябва да може да види ясно проблемът, ако иска да го реши. Но ако бяга от проблема, това показва незрялост и тогава вече имаме проблемни състояния.


Този човек, който постоянно прибягва към майка си, също така е в постоянен конфликт с баща си, и когато майка му или баща му имат спор, той постоянно поддържа майка си. Това състояние обаче може да изразява други неща, които имат връзка с неприятни преживявания от своите родители, когато е бил дете. Вероятно сега, когато е по-голям, чувства, че може да защити майка си, на която вярва и вижда, и може да е истина, че баща му я онеправдава, с резултат това, което не е могъл да направи в детската си възраст, да го прави сега, оправдавайки винаги майка си и обвинявайки постоянно баща си. Може и да е прав, може и да не е. Във всеки случай всички тези неща са объркани. Когато не сме способни да ги разрешим, да видим къде са границите на нашето семейство, да видим къде са границите на връзката с родителите ни, да видим начина, по който можем да се намесим в един спор между нашите родители, тогава с всичко това да създаваме впечатлението, че сме пристрастни към някой от двамата навярно не помагаме на другия реално да се замисли. И това означава, че не сме взели на сериозно нашия живот.


Проблемът, от една страна, е да растем по възраст и от друга да не узряваме. Да не узряваме не биологично, а духовно, да не сме в състояние да различаваме ситуациите. И тук влиза и една друга тема. В това семейство най-вероятно живеят и деца. Наистина, каква картина за семейния живот си формират децата, виждайки тези объркани състояния? Това също е знак за нашата незрялост, че не помисляме за това, че постъпваме сякаш сме юноши и забравяме нашите собствени юноши, забравяме картината, която създават за семейния живот. Не сме поели нашите отговорности, не сме осъзнали колко важно е да можем да постъпваме отговорно, така че нашето семейство да бъде поле за възпитание на децата ни, за обучението на нашите деца. Не поемаме отговорността, че имаме собствено семейство, че имаме собствени деца и че трябва да се грижим сериозно за тях.


Но тук бих искал да отбележа още нещо. Не смятам, че съпругата винаги е права. Навярно и тя трябва да се замисли да не би нейното поведение да е погрешно. Тя констатира, че определени пъти нейният съпруг прибягва при майка си, но дали тя се е опитала да не създаде такива сцени? Опитала ли се е да води диалог? Или сигурно прибягването на съпругът й към майка му е нейното алиби? Да не би да се окопава постоянно зад мисълта, че винаги има право и така това да я кара да не търси други изходи? Не е и от голямо значение дали имаш право или не. Най-значимото е как се отнасяш към ситуацията, в която имаш право или не. Защото много пъти употребяваме нашето право по такъв начин, че накрая го превръщаме в несправедливост. А несправедливостта, ако я употребим правилно, накрая можем да я превърнем в повод да се поправим и да преодолеем ситуациите. Така тя не трябва да се окопава зад поведението на съпруга си, а да се замисля за евентуалните нейни отговорности. Вероятно нейният съпруг е незрял, но тя какво прави, за да стане зрял? Просто всеки път изпробва и констатира неговата незрялост? Не трябва ли и тя да помогне, постъпвайки по един различен начин?


Истина е, че всеки от нас има опит от семейния живот. Също така е истина, че много от събитията оставят отпечатъци, оставят съпътстващи травми върху душите на децата навярно за цял живот. Но Христос ни даде точно тази свобода, да можем да променим нашия живот, и това е нашето голямо благословение, да мога да превърна горчивото в сладко. Дори да сме имали неприятни преживявания през детството, те могат да функционират плодотворно в нашия живот и ще функционират плодотворно, ако се оплодотворят от Христовата любов, от правилното разглеждане на другото лице. Важно е не само да гледаме поведението на другия, а да се замисляме и за нашето. Да се замисляме да не би нашето поведение да предизвиква съответното поведение на другия.


Наистина ли госпожата, която задава въпроса, смята за самопонятно, че се карат? И просто констатира, че всеки път, когато се карат, той прибягва при майка си? Да не би да се отнася по погрешен начин към тяхната връзка, трудности, проблеми? Да не би да постъпва самовластно и да ужасява своя съпруг, който се опитва да намери закрила (при майка си)? Защото тя самата не дава тази закрила? Защото не дава възможността на съпруга да почувства, че може да се облегне на нея? В един дом не може другият да е нашият ад, трябва да намерим начин той да е нашата радост. Там трябва да поработим много, там трябва да се наведем много, за да намерим начин всеки да стане радост за другия, а не ад за другия. Нужно е много голямо внимание. Определени пъти се научаваме да гледаме нещата и проблемите само от една страна. Много пъти виждаме немощта на един човек и вместо да го подкрепим, за да я преодолее, ние я правим да изглежда по-голяма. Нека обаче си спомним, че в брака вървим заедно, бракът е общо пътуване, за да преодолеем всеки от нас неговите грешки, неговия егоизъм и така да се научим да вървим един до друг, бидейки единият радост за другия.



Превод: Константин Константинов

 

Постът на нашите майки

Април 1, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Семейство

Веднъж попитали архимандрит Кирил от Троицко-Сергиевата лавра да обясни чудото, как така е воювал и се запазил невредим през цялата война. Старецът отговорил, че го опазила молитвата на неговата майка, която през всичките дълги военни години държала заради него строг пост всяка сряда и петък. Същото разказала и една жена за своята баба. Нейната баба спасила по този начин и четирите си деца през войната. Дъщеря й и тримата й сина отишли на фронта, а тя държала строг пост всяка сряда и петък. И четиримата се завърнали от войната живи и невредими, а тя продължавала да пости.

„Мамо“ – казали децата й – „че нали се върнахме живи. Защо и сега продължаваш да постиш?“ „От благодарност към Господа“ – отвърнала бабата. „Покажете ми друго такова семейство, където четирима са заминали на фронта и всичките са се завърнали живи! Не, и занапред ще постя така чак до смъртта си, за да благодаря на Господ“. И така постила тя до края на живота си.

 

 

Дай на детето топлина!

Март 26, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Най-голямата грешка е нашето желание детето ни да мисли така, както ние мислим. Това означава, че искаме детето ни да „достигне” до нашето ниво. И често, когато то не постига това ниво, ние насила го караме да постигне „нужното” ниво. Помните ли Прокрустово ложе?


Ако човек излиза извън границите на леглото – е необходимо да „отрежем” нещо от човека, ако е твърде малък за леглото – трябва да го „разтегнем”. Това е грешка. Детето не може да мисли като нас, то няма опит. Затова ние трябва да се наведем към него.


Църквата има много примери за подражание. Например, детето пристъпва към Причастие, а свещеникът държи в ръцете си Христос. Свещеникът е този, който прави крачка към детето. Той се навежда с Христос в ръка към детето, за да го причасти. Той не може да каже:


- Стигни ме!


И това е само един от многобройните примери.


Моят старец казваше:


- Когато при теб в храма идват деца, седни на стъпалата близо пред Царските двери, не стой прав, седни и нека децата да седнат близо до теб, да не гледат на теб отдолу нагоре.


Изглежда, че това е просто движение, но колко смисъл съдържа в себе си! Ние често гледаме на децата си отгоре. Не! По-добре малко да се „наведем”! Това много ще помогне за развитието на общуването с детето. По-добре малко да отстъпим! Без да говорим лъжи. Малко, там, където е възможно. Трябва да имаме правило: „Това, което детето не може да направи, аз ще го направя!” Това много ще помогне!


Вижте как простите неща изпълват живота ни. Виждали ли сте някога колко красив е древният амфитеатър? Ако внимателно се вгледаш, можеш да видиш, че амфитеатърът е като една прегръдка. Когато детето е в прегръдката ти, то напълно ще ти се довери и именно в тази прегръдка можеш да му дадеш, кажеш и покажеш много неща. Извинете, но ние трябва да започнем да галим децата си.


Гледаш на хората и разбираш, че сме се заблудили. Хората „галят” телефоните си. Да, технологиите с нещо ни помагат. Но замислете се само, че в нашата ера хората „галят“ телефони, лаптопи, компютри, студени и неживи екрани, но не и децата си.


Това е голям проблем. Ние не отхвърляме технологиите, но с помощта на тях на нас ни затварят очите ни, крадат слуха ни, и скоро ще откраднат и осезанието ни! Затова трябва да чуваме децата, защото често не ги чуваме. Трябва да започнем да им обръщаме внимание и да ги галим.


Този педагогически метод ни предадоха Отците на Църквата. Например, представете си, свети Йоан Златоуст се обръщал към мъжете от онази епоха, когато жената нямала специално положение нито в дома, нито в обществото. Той ги призовавал да разговарят любезно с жените си и да им казват:


- Обичам децата си, защото ти си ги родила!


И именно това добро отношение към жените ще даде много неща на детето!


Искам да ви разкажа една история. Като дете живеех в Санторини. Морето се намираше близо до нашето село, така че често ходихме на морето и там събирахме миди. Мога да ви кажа, че ръцете ни постоянно бяха нарязани, защото винаги сме се опитвали да ги отваряме с нож и други остри предмети. Понякога, разбира се, успявахме да ги счупим, но това бяха „кървави” опити.


И един ден баба ми каза:


- Защо правите това? Съберете мидите и ги донесете на мен!


След това ние ги събирахме и ги носихме на баба. Тя ги завиваше в една кърпа и я държеше над гореща вода. Ние стояхме наблизо и чуваме в кърпата звуци – щрак, щрак. След това отвивахме кърпата и всичките миди се бяха отворили. И ние викахме:


- Чудо, стана чудо, мидите се отвориха!


И много по-късно осъзнахме, че зад това малко чудо се криеше нещо, което не го виждахме – топлината. Затова, когато оказваш натиск върху дете, помисли за това, че то може да затвори душата си за теб. Дай на детето топлина! Гледай на детето, слушай го, моли се за него, прегърни го, погали го. И то ще се отвори за теб!

 

източник: правмир.ру

За послушанието в семейството

Февруари 28, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Послушанието, като особена и цялостна жертва, се среща единствено в манастирите. Но до известна степен то може да се открие и при хората, живеещи в света, защото в крайна сметка не бива да забравяме, че послушанието означава спазване на Христовата заповед. Именно заповедта води към вечен живот и Христовата заповед е това, което има значение. Както вече посочих, няма голяма разлика между монашеството и християнския живот изобщо. Разликата е в интензивността, с която живеем тайната на нашата вяра. Често обаче откриваме християни в света, чийто духовен живот по своята интензивност е достоен за възхищение и които получават много дарове на Светия Дух. Христовото Евангелие има силата да променя живота на хората навсякъде, не само в манастирите – иначе би било безполезно. Монашеското послушание обаче, като един напълно доброволен акт, става цялостна жертва и така премахва отчуждението, възникнало чрез грехопадението.

Разбира се, послушание има дори и в семейството. И когато човек отиде при своя епископ или своя свещеник, за да поиска съвет за нещо, което е важно и направи онова, което той каже, тайнството на послушанието действа. Но не бива да питаме за всяка дреболия – защото така го изопачаваме и го превръщаме в чудовищен начин на живот – а само когато сме изправени пред истинска дилема. Обичам да говоря два-три пъти с младите двойки, преди да сключат брак, за да им дам някои принципи, които да имат предвид, които да им бъдат като основа, защото те не получават добри послания в света. Когато например имат дребно недоразумение, тъй като не знаят как правилно да гледат на себе си, те отиват при приятел или дори случаен човек, за да говорят за своя проблем и получават толкова пагубен съвет, че ако в началото е имало „малка пукнатина“ в дома им, сега настъпва пълното му сриване. Целта на брака обаче е жертващата себе си любов. Чрез брака се учим на самопожертвувателна любов, която е образ на Божията любов. Самопожертвувателна любов е да се грижим за другия, а не за себе си. Разбира се, трябва да има надпревара в послушанието – кой ще изпълни повече волята на другия. „Каквото желае тя – това ще направя!“ „Каквото желае той – това ще направя!“ Тогава наистина дори бракът става рай. Накрая ще се окаже, че волята и на двамата е изпълнена. От най-съществено значение е да нямат тайни един от друг, да са напълно открити един към друг. Когато единият прави нещо, другият също трябва да знае за това. Това ги предпазва. Както в манастира отнасяме всичко към своя духовен наставник, за да бъдем защитени, така също и в брака, ако отнасяме своя живот един към друг, като двойка, ще бъдем защитени.

И трябва да се научим да виждаме своята собствена вина, когато например се скараме за нещо. Спомням си, че една двойка дойде при отец Софроний. Бяха в конфликт и беше очевидно, че единият е по-виновен от другия. Отец Софроний попита съпругата: „Какъв процент смятате, че е Вашата вина?“ „Само пет процента, а съпругът ми е виновен деветдесет и пет процента.“, отвърна тя. А отец Софроний й каза: „Тогава поправете тези пет процента и да видим, дали ще останат деветдесет и пет процента!“

Това именно прави работата на духовния наставник толкова често неблагодарна задача – той трябва отново и отново да посочва отрицателното, онова, което не е наред у някого, за да доведе този човек до разбиране на своята грешка, така че да може да поеме вината върху себе си. Защото само тогава ще настъпи изцеление. Ако не поемаме вината върху себе си, няма да намерим покой, както казват монасите от четвърти век.

Източник: из книгата „Разширяването на сърцето“

Ръцете на молещия се

Януари 28, 2019 in Начална страница, Семейство, Сладкарница

 

Мнозина познават картината на Албрехт Дюрер „Ръце“. Но малцина са тези, които знаят историята за това, как е създадена тази картина. Мисля, че този, който не познава Дюрер, завинаги ще помни тази история до края на живота си.

През 15 век в едно малко селце, недалече от Нюрнберг, живеело семейство с 18 деца. Осемнадесет!

За да може да изхрани такова голямо домочадие, бащата, по занятие майстор-златар, работил по 18 часа на ден. Работил както в златарската си работилница, така и всякаква друга работа, която можел да намери срещу заплащане.

Независимо от това почти безнадеждно положение, две от децата имали мечта. Така много им се искало да развият таланта си да рисуват, но знаели, че за баща им било невъзможно да изпрати ни един от тях да учи в Академията в Нюрнберг. След дълги нощни обсъждания, двете момчета решили да сключат особен договор помежду си. Избрали да хвърлят жребий с монета. Загубилият щял да отиде да работи в мините и със заплатата си да заплаща обучението на брат си. А след това, когато изучилият се върне, ще поеме издръжката на другия си брат в Академията, като продава свои творби, а ако трябва, също така ще работи в мините.

В неделя сутринта, след църква, те хвърлили монетата. Албрехт Дюрер спечелил и заминал за Нюрнберг. Другият брат, Алберт, отишъл да работи в опасните мини и в продължение на цели четири години заплащал обучението на брат си, чиито творби в Академията веднага се прочули.

Гравюрите, ксилогравюрите и картините на Албрехт превъзхождали творбите на мнозина от неговите професори. Към края на обучението си той вече печелел твърде добре от продадените си произведения.

Когато младият художник се завърнал в родното си село, семейство Дюрер устроило празничен обяд на полянката в чест на триумфалното му пристигане.

След дългия и незабравим обяд, изпълнен с много музика и смях, Албрехт станал от почетното си място начело на трапезата и вдигнал тост за своя любим брат, който толкова много се бил пожертвал за изпълнението на мечтата му. В края на тоста той заявил: „А сега, Алберт, благословени ми братко, дойде твоя ред. Сега ти можеш да потеглиш за Нюрнберг, за да сбъднеш мечтата си, а аз от своя страна ще се грижа за обучението ти.“

Всички се обърнали в очакване към Алберт, който седял на другия край на масата. По бледото му лице потекли сълзи, той поклатил глава и хлипайки, само повтарял: „Не…не…не…не…“. Най-накрая станал и изтрил сълзите си. Погледнал хората, които толкова много обичал и като вдигнал ръце към лицето си, казал меко: „Не, братко. Не мога да отида в Нюрнберг. Твърде късно е за мен. Погледни! Погледни, какво направиха мините с ръцете ми за тия четири години! Костите на всеки мой пръст са чупени поне веднъж, отскоро ми се появи артрит на дясната ръка, така че сега не мога и да държа чашата по време на тоста, да не говорим как бих могъл да изписвам красиви черти по пергамента или да рисувам на платното с молив или бои. Не, братко, за мен вече е твърде късно.“

Повече от 450 години са минали оттогава. Днес стотици портрети, рисунки с мастило или със сребърен молив, акварели, рисунки с въглен, ксилогравюри и гравюри върху мед стоят във всеки голям музей в света. Всеки знае поне една голяма творба на Албрехт Дюрер. Може би и у вас, в дома или в офиса, виси някоя репродукция на негово произведение.

Някога, като знак на уважение към брат си Алберт и неговата саможертва, Албрехт нарисувал неговите загрубели ръце, отправени към небето. Назовал тази забележителна своя картина просто – „Ръце“. Но хората, разбирайки истинското значение на този шедьовър, нарекли картината „Ръцете на молещия се“.

Бракът е смърт на егото

Януари 15, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство


Нека разгледаме един друг въпрос – за смирението в брака. Да говориш за смирението в брака означава да говориш за любовта. Защото тези две неща са страни на една и съща монета. Ако съществува любов, съществува смирение, и ако съществува смирение, то идва от любовта. Любовта е екстатично движение, когато обичаш, излизаш от себе си, за да срещнеш и приемеш другия. Това означава, че подготвяш себе си да приемеш другия, подготвяш себе си да бъдеш радост за другия. Смирение, ще каже някой, от страна на кого? Очевидно и от двамата. Помня един благословен старец, който казваше, че монахът проявява послушание към своя старец или монахинята към игуменката и така отсича своята воля, а нашите брачни братя, казва, проявяват послушание един към друг. Следователно смирението трябва да съществува и от двете страни и горко, когато някой очаква да го види в другия, за да го покаже и той самият. Защото в този случай смирението просто е една техника, която рядко постига успех. Казах преди, че смирението извира от любовта. Когато обичаш, в понятието за любов съществува понятието жертва. Готов си да жертваш себе си. Бракът е смърт на егото. Не можеш да стигнеш до ние, и да живееш в ние, ако преди това егото не е умряло. В противен случай всичко друго са трагични истории, които чуваме и които обсъждаме много пъти.

Обърнете внимание на нещо, смирението е широка основа. Колкото по-широка е основата, върху която някой се обляга, толкова по-рядко ще падне. Ако основата е тясна, тогава и с едно поклащане може да падне. Когато един човек има смирение, тоест широка основа, тогава може да приеме и да претърпи различни сътресения без обаче да падне. Смирението предполага един сигурен човек, защото много пъти ние се боим от себе си. Не сме сигурни, не се доверяваме, давим се в несигурността и се опитваме да изтълкуваме и да отдадем много неща на поведението на другия. Бидейки винаги несигурни, смятаме, че другият се опитва да ни „задуши” с нещо, което казва или прави, и ние, които сме „умни”, няма да оставим да ни задуши, а ще се опитаме да го поставим на мястото му (така си мислим). И всичко това между другото го наричаме семейство. Всичко това между друго го наричаме хармонично семейство.

Смирението е етосът (нравът) на Бога. Нека не забравяме, че смиреният човек като магнит привлича Божията благодат. Троичният Бог избрал Света Богородица, защото видял нейното смирение. В брака свръзката е Божията благодат. Смирението е първо и главно към Бога. Човекът казва „Говори, Господи, и Твоят раб слуша”. Бог обаче именно в Тайнството Брак ни подарява другия, за да бъде нашият венец и слава. Ако продължим да Му се доверяваме, тогава ще сме търпеливи към грешките на другия. Ще се опитаме да разберем да не би в крайна сметка не другият, а ние да сме проблемът. Тоест защо се отнасяме към нея с егоизъм, а не със смирение. От друга страна, ние искаме другият да посреща една наша грешка с търпение. Ние обаче какво правим?

Нека уточним, че смирението не е само за жената, понеже мъжът е глава на жената и следователно той трябва да нарежда. И това тук е един важен и възлов момент, защото евангелският текст е категоричен, и казва, че „мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата”. Христос какво прави, бидейки Глава на Църквата? Жертва се за нея, разпва се, смирява се заради нея, така я спасява, така я възкресява. Той ни учи и ни казва „поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце”. Коя е мярата на Христовото смирение? Неговото разпване. Бог прие да се разпне за този, който обичал, защо? – защото истински го обичал. И това е и жалването на Христос, което става изобличение за нас. Ние обикновено искаме да разпваме другите, а не да се разпнем, и това е така, защото ни липсва смирение. Не сме в състояние да понесем безсилието на другия. Нас ни интересува другият да не ни надмине, именно защото ни липсва смирението. И там се доказва, че когато нямаме смирение, нито акъл имаме. Затова ще бъдем оправдани не ако се скараме с другия и накрая се разделим, а ако помогнем на другия да се поправи и спасим и запазим нашата връзка. Това е победата. Победата не е да ударя ръката си и юмрукът си в ножа, защото тогава ръката ми ще се среже, и това е понятно.

Виждате при хора, които имат егоизъм и нямат смирение, че техният плод е разпадът. Тяхната сила е рушителна, докато смирението, защото смирението е сила, е благотворно, изцеляващо, градивно. Казвам отново, че когато човек говори за смирението, сякаш говори за любовта. Христос излиза извън Себе Си и докато е Бог, излиза, съединява се и възприема човешката природа, за да срещне и да спаси човека. По същия начин любовта, която се вдъхновява от Светия Дух, единствената истинска любов, е едно движение от мен, за да срещна другия. Този, който обича, когато обича, неговата основна цел е да дава радост и да прави щастлив другия. Когато постоянно искаш само да вземаш от другия, това означава, че изобщо нямаш любов, нямаш смирение, имаш егоизъм, означава, че реално си един микроб, който ще разруши здравето на връзката. Следователно не съществува брак без смирение. Когато в човека няма смирение, тогава той много малко неща може да направи. Смирението не е намаляване, а нарастване, то е обогатяване на връзката. То показва духовната динамичност на човека, показва човека, който не е несигурен, така че да се бои от най-малкото поставяне под съмнение и да се опитва да покаже, че е най-умният и че неговата дума трябва да се зачете.

Виждате, че смирението държи чисти нашия ум и сърце и ни позволява да стъпваме на здрава почва. Позволява ни да признаваме нашите грешки и да искаме прошка, но и да се отнасяме с любов към грешките на другия. Защото обичаме другия. Но ако превръщаме неговите грешки в „картечница”, с която ще го простреляме, това означава, че просто не го обичаме и че досега сме го използвали. С други думи, бракът без смирение не е понятен. Той би бил брак без основа, защото в крайна сметка смирението отсъжда и качеството на любовта. Въпросът е дали нашата любов е лъжлива и егоистична, любов към нашето аз, или автентична и истинна любов, излизане от нас, за да срещнем и да доставим радост на другия? Този, който има смирение, има и силата да излезе от себе си, защото не се бои, докато този, който няма смирение, е несигурен. И повтарям, смирението най-вече е смирение пред Бога.

Кой е смиреният човек? Този, който се подвизава да пази Божията воля. Ако имахме това смирение, тогава във всеки един момент и у дома бихме намирали красиво решение. Бихме стигали до него, бихме изцелявали себе си, бихме изцелявали другите. Навярно не съществуват съпрузи, при които да няма моменти на напрежение. Това, което отличава хората, ако имат смирение, е да не считат себе си за уникални на земята и да искат всички останали да служат на тяхното аз. Също така, ако имат смирение и реално обичат, могат да понесат немощите на другия, а не да угаждат на себе си. С други думи, смирението и любовта са едно и също нещо, едното не може да съществува без другото, едното извира от другото, всяко от тях храни другото и поддържа живота на човека красив, автентичен и истински. . .

 



Превод: Константин Константинов

 

Да изградиш щастливо християнско семейство? Няма нищо по-просто!

Януари 10, 2019 in Беседи, Начална страница, Семейство

 



– Има една известна фраза на писателя Лев Толстой: „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему”.  Как мислите, прав ли е бил Толстой?

– Доколкото си спомням, в семейния си живот самият Лев Николаевич е бил, меко казано, не най-щастливият човек. Затова аз лично не бих се доверил на това негово обобщение. Струва ми се, че всички щастливи семейства, които днес, уви, са все по-малко и по-малко, са уникални – всяко по своему. Нали и всеки човек е неповторим. Няма двама души, които да са еднакви. Когато наричаме Господ Творец, на гръцки това е „поетис” трябва да помним, че главното Негово творение е човекът. Истинският художник няма две еднакви картини. Така е и при Господ.

И, разбира се, когато две неповторими личности създават единство, това е такава тайна, която само при повърхностен поглед изглежда проста. Сякаш това е някакъв стандарт, който усреднява или нивелира индивидуалностите. Но всички щастливи семейства, които съм виждал, са неповторими. Може да става дума за мълчаливи, сдържани за страничния поглед отношения, но винаги се чувства тяхната удивителна дълбочина. Можем да видим и радостни, весели отношения между съпрузите. Дългогодишните семейства са еднакви само в едно отношение – съпрузите започват да си приличат един на друг. Виждал съм семейства (за съжаление такива рядко се срещат), в които и двамата съпрузи са християни, преживели дълъг съвместен живот. Възгледите им за живота са почти еднакви, дори интонацията им при разговор е еднаква. Гледаш ги и разбираш, че именно това е истинското щастие. На някого това може да се стори скучно. Не знам, на мен не ми се струва така.

– Идват ми на ум думите на Алексей Илич Осипов за това, че има закони на духовния живот, благодарение на които хората стават щастливи. Да, всички хора са индивидуални, но има някои закономерности, които трябва да се спазват, иначе мозайката ще се разпадне на безсмислени фрагменти.

– Разбира се, пътищата към семейното щастие са различни, но по същество има и напълно необходими изисквания и тях можем да наречем закони. Между другото, книгата на А. И. Осипов „Брак. Любов. Семейство” е потресаваща. Според мен, това е най-добрата брошура за брака. Винаги ме е поразявало това, че Алексей Илич, без самият да е семеен, толкова дълбоко е прозрял същността на семейните отношения. Затова на всички, които искат да се венчаят и се замислят за целта на християнския брак, давам тази книга.

По-кратко същината на християнския брак беше изразил веднъж о. Димитрий Смирнов. Майка ми се черкуваше в неговия храм и ми разказа този случай: „Неделен майски ден, горещина като през лятото, службата е свършила. Отец Димитрий седи изморен на един стол, опашка от хора, чакат да разговарят с него. В храма влита двойка млади хора, държащи се за ръце. Видно е, че много се обичат. Погълнати от своето щастие те не забелязват опашката, отправят се направо към него и на всеослушание питат: „Отче, какво трябва да направи човек, за да изгради добро християнско семейство?” Отец Димитрий вижда, че пред него стоят невъцърковени хора, замисля се за миг, и като остроумен човек, казва: „Няма нищо по-просто: вземаш един добър християнин и една добра християнка и се получава добро християнско семейство”.

Това звучи като шега, но на практика в нея се съдържа целият опит на Църквата. Ако ти се молиш, ако се стремиш към Христос, ако изпълняваш думите на апостола, че „вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос” (Фил. 2:5), ако се стараеш да приличаш на Него, ако преодоляваш греховете си и се бориш със страстите си, то тогава ще бъдеш добър съпруг, а тя добра съпруга.

С други думи, когато Христовите заповеди са основа за изграждането на младото семейство и така си остане през целия живот, когато двамата имат тази обща ценностна система, която за тях е абсолютен авторитет, тогава това ще бъде едно щастливо семейство.

– Знаете ли, ужасно е, но сега си дадох сметка, че не познавам такива семейства. Знам повече или по-малко хармонични семейства, но и там има забележими търкания и поне някакво малко недоволство от другия. Уви, аз не мога да кажа, че познавам напълно щастливи семейства.

– Ние с вас в този смисъл сме сираци, почти няма такива примери.

– А двойките, за които говорихте – това по-възрастни хора ли са?

– Разбира се. Това са възрастни хора, които се преживели заедно по 30-40 години.

– Но те са живели и са се възпитавали в атеистичното съветско време – откъде е това при тях?

– И в съветско време също имаше отделни вярващи хора.

– Но сега сякаш вярващите станаха повече.

– Да, но основните духовни закони, които Вие споменахте, спазваме все по-малко и по-малко. Парадоксът е в това, че по съветско време все още работеха остатъчни християнски принципи и вече невярващи по това време хора, считаха, че трябва да ги спазват. Именно това помагаше да се създават и запазват семействата.

Ще ви приведа следния пример. Има една известна съветска песен ”Толкова много златни огньове има по улиците на Саратов”. Текстът е написан от поета Николай Доризо, член на партията от 1947 година, т.е. човек, вече не причастен към християнската традиция. И въпреки това вижте какви редове има там:

Ох, рано се ожени той!
Печална история!
Аз крия от себе си своята любов,
а от него – още повече.
Не трябва да го виждам –
страхувам се да не му се харесам.
С любовта си ще се справя сама,
а заедно няма да можем да се справим.

– Т.е. тя обича женен мъж?

– Да. Именно. Но все пак тук има отношение към чуждия брак като към най-голяма светиня, която е по-горе дори от собствената влюбеност. Човекът ще преодолее своето влечение към другия, защото не може да разруши чуждия брак. Това християнско отношение към семейството се е предавало през съветската епоха още известно време, чрез примера на родителите, като общоприета норма, но след това е започнало да се руши. И не случайно виждаме, че у европейските народи бракът, като социален институт, почти прекратява своето съществуване. В това число и у нас – на десет брака приблизително девет развода. Това е чудовищна статистика.

Защо се случва това? Защото Евангелието е престанало да бъде основа на семейния живот. Християнското отношение към брака е такова: веднъж за цялата вечност. Дори не за цял живот, а за цялата вечност. Т.е. ти, тя и Той. Както сега на венчанието стоите пред царските двери, така, държейки се за ръце, ще стоите пред Божия престол на Съда. И тъй като вяра и надежда в Божието Царство вече няма да има (те вече няма да са необходими, тъй като всичко ще се изпълни), а любовта пребивава во веки, то вашата любов ще остане. Да, тя ще бъде в друга форма, „защото при възкресението нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като Ангели Божии на небесата” (Мат. 22:30). Но любовта не може да изчезне, ние знаем това от Божието Откровение – от Свещеното Писание.

Любовта на Бога към човека е така висока и силна, че Господ отива на Кръст заради тази любов. И християнинът е човек, който е призван именно към такава любов към съпруга, към децата, към родителите, към всички. Не случайно Свещеното Писание винаги свързва заедно любовта към хората и любовта към Бога, защото едното е невъзможно без другото. Такова разбиране за любовта, като за нещо по-силно и по-важно от живота и смъртта, е предложено на човека от християнството. И, ако разбираме, че именно него трябва да въплътим в своя семеен живот, тогава ще разберем защо в Църквата са невъзможни, например, разводите. Църквата не приветства също и втория или третия брак. Истинският християнски брак може да бъде само един.

Да, от Свещеното писание ние знаем, че овдовелият човек може да създаде ново семейство и каноните на Църквата позволяват това. Но ако погледнете богослужебните указания за венчанието на овдовели хора, в учудване ще забележите, че венчаващият се вдовец се отлъчва от причастие за една година. Защо? Защото не е достигнал до онази височина, оказал се е по-плитко от онази дълбочина, към която е бил призван в своя брак. Да, загубата на съпруг или съпруга е изпитание и болка, които е допуснал Господ, но тя или той вече те чакат там, във вечността.

Така също на овдовелия свещеник в Църквата винаги е било забранено да създава второ семейство – не защото към него се предявяват някакви отделни изисквания, а защото изискванията, които Църквата предявява към всеки християнин, се прилагат към свещеника на сто процента. Към останалите може да има някакво снизхождение: по немощ на човек може да му бъде разрешен втори и даже трети брак, ако той се е оказал твърде слаб, за да въплъти християнския идеал за брака. Но свещеникът трябва да покаже своя брак на Христос и да каже: „Ето, Господи, аз успях всичко с Твоя помощ. Да, в един момент Ти ми я взе. Но аз бях щастлив, и тя беше щастлива”.

   „Основният принцип на любовта е служението“

– А как бихте отговорили на въпроса какво е любовта?

– Ако говорим за такава любов, разбираме, че нейната основа е подражанието на Христовата Любов. На Тайната вечеря, Христос, отивайки на страдания казал много важни думи: „Син Човечески не дойде за да Му служат, но да послужи и да даде душата Си откуп за мнозина” (Мат. 20:28). Удивително! Божият Син, Творецът на вселената, Който възпира бури, насища хиляди хора с пет хляба, е дошъл, за да служи. И за да разберем, че това не са просто думи, той изпълнява робското послушание – измива нозете на учениците. Реакцията на апостол Петър е напълно разбираема: това е невъзможно. Кой си Ти, и кой съм аз? Но Христос го прави именно затова, апостол Петър да разбере какво се иска от него в служението му и какво трябва да бъде то.

Изключително важно е да се разбере, че принципът на любовта е служението. Обичам – значи служа. И това е акт на волята, а не емоция. Това не е „тя е прекрасна, красива и изящна” или „той е състоятелен и мъжествен, той е силен и ще ме защити”. Не, това е „аз ще служа на този човек, аз ще го направя щастлив”. Парадоксалното е, че изключително голяма част от хората встъпват в брак, за да бъдат щастливи. Това е естествено очакване на грешния човек, но християнинът встъпва в брак на първо място, за да направи другия щастлив и чрез това и самият той да стане такъв.

Аз имах такъв случай – не мога да го забравя. Потресе ме един сякаш дълбоко въцърковен човек в четвъртото десетилетие на живота си, който имаше жена и дете. Бракът му започна да се разпада. Седнахме на една пейка в храма и разговаряхме два часа и половина. И за всичко според него беше виновна жена му. Той вече вътрешно изцяло беше намерил оправдание за това, че иска да я напусне. И аз му казвам: „Слушай, а ти когато се женеше, искаше ли да я направиш щастлива?”. Той отривисто се обърна към мен и каза: „Каква интересна мисъл, никога не съм мислил за това”.

А е църковен човек, разбирате ли? Той е преживял 8 или 10 години брачен живот, но за това дори не е помислял. Защо? Защото хората не искат да служат на ближния. Един мой познат свещеник казва: „Днес всеки човек е един възпален пъп на земята”. Всеки сякаш мисли за себе си: „Аз съм център на вселената, всичко се върти около мен и една от орбитите трябва да заеме жена ми, да ми предоставя това и това и да бъде такава и такава. Аз трябва да получавам от нея това и това. А ако престана да получавам, повече не мога да я обичам”.

– Възможно е да Ви кажат така ”Аз съм индивидуалност и тя е индивидуалност, нашите индивидуалности не си подхождат и не се съчетават. Защо да отравяме взаимно живота си?”

– Добре, но в какво тогава е същността на любовта, която наричаме християнска? Същността е в това, че тя следва примера на Христос: ние служим един на друг. Нещо повече, пътят към щастието минава единствено през това служение. Ето думите на Иисус Христос, които са дошли до нас чрез апостол Павел: „По-блажено е да се дава, отколкото да се получава” (Деян. 20:35). „По-блажено” означава „по-щастливо”, но „блажено” е още по-силна и по-дълбока дума. Пълнотата на щастието, което дава Бог – това е блаженството. Човекът, който отдава, е по-щастлив от човека, който взема. И ако ти служиш, има по-голяма надежда, че твоята втора половина също ще служи на теб. Ти сякаш предизвикваш своя съпруг за ответно служение. Ако той вижда, че ти го обичаш безразделно, че със всички сили се стараеш да го направиш щастлив, то и той ще поиска да те ощастливи.

Разбира се, пълна гаранция няма. Ти може да бъдеш свят и във всяка своя мисъл и дело да правиш всичко правилно, но при съпруга или съпругата могат да възникнат някакви изкушения, и той/тя да те изостави. Но надеждите за щастие все пак са значително по-големи.

В недосегаемото семейство принципът на служението се реализира сякаш всеки ден. Например – имате малко детенце. Жена Ви прекарва безсънни нощи и на сутринта е напълно без сили. Станете и й пригответе горещ сладък чай с лимон. Напълнете един термос за през нощта. Или мъжът става сутринта и си мисли: с какво днес мога да послужа на жена ми? Да допуснем, че тя има токсикоза и не може дори да влезе в кухнята, защото започва да й се повръща дори само от мириса на готвена храна. Е, стани половин час по-рано, не я укорявай, а почисти кухнята, ако тя не е направила това. Обели картофи, сложи ги във вода и ги постави в хладилника. Свари й кафе и го постави в термоса. Купи продукти, приготви вечеря. Ако е уморена психически, изпрати я да се поразходи, а ти се погрижи за детето.

Служи. Не „прибрах се уморен и всички трябва да се въртят около мен”. А „прибрах се, и макар че вече нямам почти никакви сили, все пак трябва да помисля какво мога да направя, за да ощастливя тази измъчена жена?” А всъщност на нея не й трябва много. Тя чувства, че вашата любов към нея е жива и действена. На едно място свети апостол Павел говори за „вярата, която действа чрез любов (Гал. 5:6) Нека тя действа дори в ежедневния бит.

Това, което за вашата жена е било лесно преди десет години, изведнъж може да стане непоносимо за нея. Тя може просто да легне и да каже: „Не мога повече”. Това с особена сила важи за многодетните семейства, защото това е система, работеща при пълно напрежение и често не достигат нужните ресурси – времеви, финансови, емоционални. И когато жена ви казва: „Не мога повече”, трябва да умеете да чуете това. Или изведнъж разбирате че трябва да дадете почивка на вашия мъж, че той не може, че се задъхва, че не издържа емоционално, че трябва да го оставите. Спомням си как един многодетен свещеник, виждайки задънената улица, в която се е оказала съпругата му, просто всяка вечер я изпращаше да гледа някакъв приличен филм. Друг би я притискал, би крещял: „Ти си длъжна!”. Е, човек не може петнадесет години подред всеки ден да закрива с гърдите си амбразурата, понякога трябва да му бъде дадена почивка.

Още веднъж искам да кажа, че истинската любов е волево действие, а не емоция. Емоцията е влюбеност. Но любовта е нещо съвършено друго, тя е действие. Когато нямаш никакви сили и тя няма никакви сили, а ти казваш: „Скъпа, почини си, аз ще приготвя вечерята”. И отиваш и приготвяш тази вечеря. Ето това е любов. Ако ти всеки ден планираш, какво можеш да направиш, за да облекчиш живота на човека до теб, да го направиш радостен и щастлив, това ще бъде служение.

– Един философ казва, че законът на нашия съзнателен живот е такъв, че не „аз подарявам огърлица, защото обичам”. А точно обратното – „аз обичам, защото подарявам огърлица”.

– Може и така да е. Човекът е много сложно създание. Той има сърце, има ум, има воля. Понякога сърцето мълчи. Човекът гледа и си мисли: защо живея с тази жена? Защото не искам да бъда предател? А след това изведнъж й подаряваш колие и сърцето оживява. Видял си радостта върху лицето на жена си и при теб също се връща радостта.

    „Всички ние сме станали лоши християни“

Може ли да се каже, че при тези щастливи възрастни двойки, за които Вие говорихте, се реализира именно този принцип на служението?

– Разбира се. Но сега такива двойки са все по-малко, защото всички ние сме станали лоши християни – дори и като че ли въцърковените хора. А какво да говорим за тези, които са далеч от Църквата?

Макар че, от друга страна, попитай който и да е човек за какъв брак мечтае? И той ще каже „Един брак за цял живот и аз бих бил щастлив”. Все пак душата тъгува и копнее по истинските ценности. Но как да се постигне това, ако човек изисква да служат на самия него? Как да се съхрани бракът с жена, която се е състарила и е престанала да бъде красива, ако за теб физическата красота е била главното? Невъзможно е, ако през тези години, в които сте били заедно, ти не си успял да се потопиш в душата й и да я обикнеш.

– Отец Фьодор, какво друго може да разруши брака и да бъде опасно за него?

– Трябва да се каже, че, колкото и днес да възразяват на това, предбрачните връзки разрушават бъдещите бракове. Това е съвършено очевидно. Прелюбодеянието в руския език много точно се нарича измяна. Предателството на войника или офицера също се нарича измяна, само че измяна на Родината. Виждаме, че това е дума, която означава предателство, предателство на идеала на любовта.

Ние имаме родина, знаем множеството нейни недостатъци, но все пак не преставаме да я обичаме. Но ако младият човек се среща с девойка и, не поемайки никаква отговорност, встъпва с нея във връзка, което трябва да се случи след бракосъчетанието, а след това просто се отказва от нея, сменя я, то придобива опит за предателството, който след това ще пренесе и в своето семейство.

Тогава в главата остава отворена вратичка: „Ако нещо не се получи, ще напусна тази жена.” Човекът не е целият в този брак. Той отчасти е тук, а част от живота му не е за жена му. Не знам как да изразя това, но не целият човек се е оженил.

– А в какво се изразява това? Да кажем, ако някой има творческа професия, а съпругът му по някакви причини е недоволен от това, трябва ли да я остави?

– Веднъж ме порази мисълта на отец Александър Елчанинов. Той говореше за това, че ако аз съм женен и отида на театър без жена ми, то вече чувствам началото на измяната. Защото имам радост, която не съм споделил с нея. Чувствам, че тази радост е престъпна – съвсем мъничко, но е престъпна.

Защото, какво представлява прелюбодеянието? Това е незаконна радост на страни, която не само не е споделена с любимия, но освен това му причинява огромна болка. Ние не можем до край да въплътим това, за което говори отец Александър, но трябва поне да се стремим към това. Да, всички ние сме различни и това, между впрочем, е прекрасно. Нали когато съм обикнал, когато съм взел върху себе си тази отговорност, започвам да виждам света, Бога и хората с очите на любимия човек. Аз ставам значително по-богат, чрез любовта на мен ми се открива опитът на целия негов живот и това е прекрасно. А ако искам той само да изпълнява тези функции, които съм му отредил, неговият вътрешен свят не ми е интересен, интересува ме само това, той да работи като детайл в създадения от мен механизъм. Но именно това е тази любов не докрай, за която говорихме.

Ти можеш да получиш от Бога дара на любовта, но само след като поемеш отговорност за човека. Защо Църквата не венчава в случаите, когато няма сключен граждански брак? Защото тогава не може да бъде постигнат идеалът, не може да се каже „всичко мое е твое, и всичко твое – мое”. Сега ти си млада и красива. Но когато станеш стара и болна, това също ще бъде мое. И аз съм готов да нося отговорност за това. Твоята душа е не по-малко важна за мен от твоето тяло.

– Но ние виждаме каква е ситуацията сега? Даже мнозина от влезлите в Църквата хора, мои връстници, са израснали в напълно нецърковна среда, където е имало други норми и обичаи, не са ги възпитавали в духа на тези ценности и сега те имат зад гърба си различни неща, в това число и т.нар. предбрачни връзки. Какво трябва да се прави сега?

– Христос е казал на фарисеите: „Митарите и блудниците ви изпреварват в Царството Божие” (Мат. 21:31). Христос прощава и на тежко съгрешилия човек. Какво представлява Божието опрощение, което получаваме при условие да е налице покаяние? Това е когато Господ прави греха сякаш не съществуващ. Само Той може това. Човек наистина може да се върне към целомъдрено състояние, както се е върнала, например, Мария Египетска. За нас нейната степен е непостижима, но поне можем, с Божията помощ, да запазваме верността си и да не падаме в греха на измяната.

Покаянието е не само акт на прощение от страна на Бога, но и действие на Божията благодат, която се дава на човек за преодоляване на греховния му навик. Можем десет години да се каем в един и същи грях, а след това изведнъж идва Божията милост.

Но и венчанието, като основа на християнския брак, е получаване на Божията помощ при изграждането на семейството. Когато човек е станал християнин, той може да преразгледа целия свой предишен живот. Този, който изцяло е бил поразен от блудния грях до такава степен, че това е било главното съдържание на неговия живот, може напълно да се прероди.

Но ако престанеш да се трудиш над своето семейство, а това е труд за цял живот, останалите зад гърба ти рани могат отново да се възобновят, да се окажат мина с отложено действие. Елементарно е – ако човек не е имал никакви връзки преди брака, няма с какво да сравнява: „А може би ако бях се оженил за онази жена, би било по-добре, кой знае?” И започва да приема тези мисли. Разбира се, подобни спомени изкушават. Още веднъж искам да повторя, че опита от раздялата, от християнска гледна точка, е опит за предателството. Такъв опит със сигурност ще изкушава човека в бъдеще.

    „Аз призовавам всички семейства да се молят заедно“

– Има ли някакви начини да се удържи разпадащият се брак? Какво в никакъв случай не бива да се прави, когато на хоризонта започне да се мярка призракът на развода?

– Нека първо да кажа още едно много важно нещо, което трябва да се прави: задължително трябва да се молим заедно. Ако не се получава сутрин, когато татко отива на работа рано, а мама с децата става по-късно, то вечер трябва да застанем на съвместна молитва. Защото семейството е малка Църква. Но ако ние сме издигнали храм, обаче в него не се извършват служби, какъв е смисълът от този храм за Господа? Никакъв.

Ето, семейството се е събрало за молитва. Първо, и нейното, и неговото сърце знаят, че не бива да започваш молитвата, когато си скаран с някого, когато си обиден, когато има някакво недоволство един от друг.

Затова почти винаги още преди молитвата се стига до помирение. Господ е казал: „Дето двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях” (Мат. 18:20). Това се реализира преди всичко в семейството. Христос, Който е дал Своята благодат в тайнството Венчание, отново е с това семейство и отново съединява всички. Затова призовавам всички семейства, преди всичко, да се молят заедно.

Да, децата не могат да издържат пълното молитвено правило. Прочетете го, като го съкратите така, че те да могат да го вместят. Нека това бъде една трета, една четвърт от цялото правило. Нека това бъде правилото на свети Серафим Саровски.* Но да бъде казано бавно, искрено, с внимание. А после ще допълните молитвата си, ако имате нужда. А имате. Но съвместната молитва удивително съединява сърцата.

А как мислите, защо днес се разпадат даже и християнските бракове? Какво се случва изобщо?

– Християнските семейства, семействата на въцърковените хора, все пак се разпадат по-рядко. Но понякога това се случва и с тях, защото хората идват в Църквата от света. Не всички са готови наистина да се променят. Мислят си: ето, аз влязох в Църквата и веднага всичко се промени. Не съвсем всичко, трябва още тридесет години да поработиш над себе си и тогава наистина всичко ще се измени. В това число и егоистичното отношение към съпругата или съпруга. Повярвай, след двадесет и пет години ти изведнъж с ужас ще видиш какъв чудовищен, страстен егоист си бил в началото на твоя семеен живот и ще ти стане ужасно срамно.

Себелюбието, при което аз съм център и мерило дори в нашата малка вселена, е мъка за другия човек. Затова преодоляването на своята съсредоточеност върху себе си е необходимо условие за създаване на щастливо семейство. В някакъв момент аз с учудване забелязах, че моята жена се справя с някакви неща много по-добре от мен. С радост разбрах, че не е задължително, аз – като глава на семейството, винаги да съм прав. Длъжен съм да се смирявам, когато не съм прав и да постъпвам правилно, даже ако „как е правилно” са ми казали жена ми или детето ми. На това дете ще му бъде много по-лесно да бъде послушно, ако татко може да поиска прошка, когато не е прав. Семейството разцъфтява тогава, когато знае, че татко не ни мачка само защото винаги се смята за прав. А когато настоява, значи наистина знае, че това е правилно.

Удивително е богатството на християнския брак! Мъжът така обича своята жена, че знае какво се случва с нея и обратното. Ето например, мъжът се връща от работа, жената е в кухнята. И по това, как той сумти в коридора, тя вече знае какво се случва с него. Защо знае? Защото го обича, защото любовта е прозорлива. Защо бил прозорлив свети Серафим Саровски? Защото той безкрайно обичал всеки човек, който влизал при него. Любовта е прозорлива, защото само така се открива света на другия човек. Бог е любов, затова Той е абсолютно прозорлив. На Него всичко Му е известно.

Основното богатство на човека на земята, това са хората, които го обичат. Няма богатство равно на това. Ако ти служиш, ако се стараеш да ги направиш щастливи, то и твоята, и тяхната любов се умножават.


* Свети Серафим Саровски съветвал миряните, при недостиг на време или други извинителни обстоятелства, да заменят сутрешните и/или вечерни молитви с кратко правило, което включва: три пъти „Отче наш”, три пъти „Богородице Дево” и един път Символа на вярата.