Децата, които приемат игрите за истина като подражават на възрастните, преследващи своите въображаеми цели, суетейки и блъскайки се, ни гледат и чакат какво ще им оставим в наследство – безсмислени игри на състарили се деца или мъдро, опитно слово, което преобразява плътта и духа и води до постигане на Бога, Който „дава мъдрост и разум на онези, които Го търсят”?

Има два възгледа за постижението: правилен и неправилен. Правилният е да гледаш неизходно вътре в сърцето си, в своето изначално битие, където се намира Бог – истинският Център на Вселената. Неправилният възглед е да насочваш своя поглед към света, към небитието, където всичко угасва и изчезва, където ние губим своята Свобода.

При този, който е избрал живота в различни помисли, греховете идват като унищожаващ всичко град и безпощадна буря. А при онзи, който е избрал чистотата на сърцето, благодатта идва като обилен дъжд, напояващ земята.

Неизходното пребиваване на сърцето в мислена суета е пълно самоунищожение и духовна смърт. А неизходното пребиваване на сърцето в Бога е пълно унищожаване на всеки грях и вечен Живот в святост и блаженство още тук на земята.

Близки теми:

Смирението е истинското мъжество. Без Бога човек не е господар на самия себе си Робите на ума и победителите на смъртта Родители и деца На какво учим децата си?

Духовният живот е борба

Когато един баща си отиде от семейството, такава загуба не може да се поправи с нищо. Ако детето расте с баща до себе си, то тогава ще бъде едно щастливо дете. В наше време такива са много малко. Има много, които растат с втори баща, други съвсем без баща. Нямат мъжки пример пред себе си, как да израснат като едни силни, великодушни и благородни мъже. И не само момчето не знае какъв да бъде, но и момичето няма пример какъв трябва да е бъдещият й мъж. Такива качества има един професионален треньор, особено от старата школа. Разбира се, не от спортове като карате например, които целят преди всичко да предизвикат болка. Още повече, че у подобни треньори няма прословутата съветска закалка. Тя присъства по-скоро в спортове като класическа и свободна борба, самбо, джудо. Защото в съветско време, ако треньорът разбере, че си набил някого на улицата, ще те предаде на милицията и незабавно ще те изгони от отбора. И още от самото начало треньорът ти обяснява това.

Аз живея извън града, там един дарител построи храм във вилната зона, огромна сграда с мазе, с къща, прекара газ, заплати за всичко. Но никой не го посещаваше, през ж.п. прелеза имаше селище, но да се пресече оттам беше неудобно. Там имаше малък храм, препълнен с народ, беше задушно, горещо. Но до тук пък бе прекалено заобиколен път, неудобен за енориашите. И тогава с настоящия настоятел, той бе още дякон, решихме да създадем секция по самбо. Закупихме тепихи, постлахме ги направо под храма. И, започнахме, първо 30-40 минути Закон Божий, после спорт за децата. Намерихме забележителен треньор, ветеран от Афганистан, удивителен мъж, истински благороден, спокоен, тих и великодушен воин. А през това време, дяконът, неговата съпруга, катехизаторът или аз разговаряме с родителите. За мен това бе чудесно, децата се занимават, а пък ние пием чай и разговаряме. И след 7-8 години по неделите стана трудно да влезеш в храма от народ. Идват с коли, с автобуси. Деца – много. И не само през летния сезон, а и през зимата, причастяват се по 150-180 души. Всеки неделен ден има голямо присъствие. И всичко започна с ония уроци по самбо. Когато вършиш всичко от сърце и се занимаваш с младежите и децата, резултатите не закъсняват. Но заедно с това се извършва и едно възпитание по мъжки. Което е особено важно.

Има ли служение – има и дар от Светия Дух

Какво още да ви споделя от личния си опит? В църквата – ако семейството на вярващия човек е в нея, няма служение, което, ако се носи като такова, като служение на Бога, човек да не получава помощта на Светия Дух. Или – има ли служение, има и харизма, има дар от Светия Дух. Но при условие, че човек не върши това с гордост, а със смирение. Това важи и за духовната проповед, и за възпитанието на децата, и за всичко. Затова, дори и да сте израстнали без баща, и да са ви възпитавали по какъв и да е начин, ако се смирявате, ако разбирате всичко като едно служение – то Господ ще ви помогне, нещата ви ще се наредят. Именно заради това при ръкоположението епископът казва за Божията благодат: „Да укрепи всяка немощ, да изцели и да допълни“.

И родителството – майчинско и бащинско, е служение Господу, и тогава Той ни помага. Но много по-сложно, значително по-сложно е когато сте расли в семейство без единия родител. В този случай ви липсват поведенчески примери. Но и тогава нещата ще се наредят, ако имате служение.

Ето, моята съпруга, прекрасна жена, е израснала без баща. Той я изоставил на тригодишна възраст, бил пияница, не плащал издръжка. А майка й… там имаме само лоши примери, оставили й спомени като незаздравяла рана. Една майка, стояща в три часа през нощта на прозореца, крещяща: „Ей сега ще се хвърля!“ Ужасно. Жена ми е получила възпитание от чичо си и баба си. Откъде да вземе пример за родителство? За нея всяко дете е индивидуално, особено. Не съвкупност. Тя е дребничка жена с представете си, шестима сина и две дъщери. По-големите са като канари. Звъня й по телефона: „Ще остана в събота вечер да пренощувам в Москва“. А тя ми казва: „Изоставяш ме, тука съм като в казарма, всички дойдоха, изядоха всичко, ометоха хладилника“. И тя тича за всеки поотделно, защото знае кой от какво се нуждае, кой боледува, кого трябва да наглежда, кой с какво не може да се справи, на кого се е случило нещо лошо.

Многодетното семейство е като камион, натоварен догоре

Днес има истинска епидемия от психически разстройства. А що се отнася до депресиите – те ни връхлитат като цунами, всичко опира до свръхинформационния поток, който ни залива ежедневно. Веднъж разговарях за това с един наш знаменит психиатър, вярващ човек. Каза ми, че ние просто не можем да си представим мащаба на катастрофата, която се изправя над нас. Човечеството не се е сблъсквало до този момент с такава. В един миг детето ви, до този момент силно, успешно, се срива. Тогава трябва да оставите всичко настрана и да поговорите с него. И затова многодетното семейство е особено уязвимо, то може да се оприличи на тежкотоварен камион, напълнен до предела. Той работи на пълна мощност и не можете да качите нищо друго на него. Ако имате само едно-две деца, и някое се разболее, можете изцяло да му обърнете внимание. А при многодетните изобщо не съществува такава възможност. Не е като да се лишиш за малко от почивка или сън. Нямаш никакво време. Ето, веднъж забелязах, че за тия 2-3 месеца нито веднъж не съм заставал пред огледалото да се среша. Просто така става, на бегом се вчесваш криво-ляво, като междувременно държиш между рамото и ухото си телефона и говориш. Но все пак Божията благодат не те оставя. Ако вие давате всичко от себе си за тези малки душички, то Господ ще ви подскаже какво да правите и какво да не правите.

В пубертета много неща трябва да се изтърпят

Да, тогава много неща трябва да се изтърпят. Ако вземете да наказвате едно 15 годишно дете за всичко онова, за което сте го наказвали преди, то трябва да бъде непрекъснато наказвано. И връзката между вас ще бъде загубена. В тази възраст то постоянно прави грешки, провокира ви. И понякога трябва да си дадеш вид, че не си чул и забелязал нещо, да го обърнеш на шега. Но е сложно – по-малките ще те питат: татко, защо му разрешаваш еди-какво си, а на мене не? Разбираш, че всъщност трябва да го накажеш, а не да се правиш, че не си забелязал. Защото иначе връзката ще се скъса. Разбирате ли, многодетното православно семейство е сложна конструкция. Някои деца са израснали повече, други са още много малки. Възникват въпроси, които не са лесни за разрешаване.

Все пак, на първо място Господ ще ни помогне. На второ място, ако имаш истинска, правилна родителска любов, а не собственическа, тя винаги ще се връща. Виждал съм такива семейства с нормално възпитани деца, които обичат родителите си защото са били обичани и се грижат за тях. Ако имате няколко деца, раздавали сте се за тях, като сте ги възпитавали, израстили, обичали, след това не е важно имате ли пенсия или колко е тя. Като някога в миналото. Децата ще имат желания да са с вас. При нас има такива семейства на православни свещеници, в които децата спорят помежду си при кого да живеят възрастните им родители. Въпреки, че това ще бъде в някаква тежест за тяхната свобода и ще трябва да се ограничат в нещо. Но те го искат. Баща им живее с тях като един от старозаветните патриарси. Нищо, казват децата му, татко ще поживее с нас, ще се смирим, но пък той ще се радва на внуците си. Това е едно златно време.

Ако посеете любов, тя обезателно ще израстне и ще се върне при вас

И ето, интересно е, че когато има правилна любов, тогава няма да възникне проблем, ако мама или татко влязат в семейството ми. Когато обичаш със смирение, постъпваш по правилния начин – това е основен принцип. Идва дядото при своите внуци, и всичко си е в реда на нещата.

Помня, веднъж когато дъщеря ми беше на 8 годинки, бях се разболял. Дойде при мене, взе да ме гали и да ми говори: „Татко, когато остарееш и си в болницата, ще ти нося портокали“. Така хубаво ми стана. Ще съм в болница и ще имам много портокали, дори ще мога и да раздавам. Разбира се, любовта се връща. Затова Господ е казал: „Каквото посееш, такова и ще пожънеш“. И Го е казал не само за греха. Ако посеете любов, то тя обезателно ще израстне и ще се върне при вас. Особено когато децата станат възрастни и видят колко е тежко на връстниците им. И разбирате колко много ви е дадено и започвате да го цените. И пак се нуждаете от родителския съвет.

При нас, за съжаление, се получи така, че нямахме баби и дядовци, които да ни помагат, и всичко оставаше на наш гръб. Но знаете ли за какво са важни бабата и дядото в едно семейство? Ако, разбира се, са християни, това са хора, в които страстите са вече утихнали, те са хора с голям жизнен опит, и те създават атмосферата в семейството. И вие ще бъдете много благодарни, ако те участват във възпитанието на децата. Защото са по-зрели и с по-голяма практика.

Обикновено свекървата и съпругата делят между себе си обичта на мъжа и сина. А любовта на майката и на жената – те са звук и мирис, разбирате ли, те могат да пребивават в едно и също пространство и да не си пречат. Те са различни по природа и ако си пречат, то е поради гордостта и самолюбието, на кого любимият мъж посвещава времето си. А ако обичаме със смирение, с любов – служение, то тогава нищо няма да ни пречи.

Кое е най-радостното в земния ни живот? Най-голямото ни съкровище, това са хората, които ни обичат. Няма нищо по-ценно от това. Това не се купува, не се намира, не се придобива. И ако си възпитал правилно децата си, ще имаш богато съкровище. Любовта към теб ще се пренесе и на внуците ти. Ще бъдеш богат. Така че, не трябва да се страхуваш. Сега ние се сблъскваме с тия, които влизат в противоречие с парадигмата на самореализацията и с децата, които ни пречат.

В нашия храм има един много възрастен човек, чиито родственици са доктори на науките, работели в един и същи институт. През 60-те години решили, че няма да имат деца и ще се посветят изцяло на науката. После институтът бил закрит, науката приела друг облик, научните им степени останали, но ето какво казва днес този човек: „Не мога да стоя у дома им повече от половин час, толкова е тежко. Може би са били без покаяние, може би са правили аборти, не знам. Но обстановката там е такава, че просто не искам да оставам дълго“. И какво – постигнали са пълна професионална реализация, но и самотна старост. И това е много страшно.

Ами, ако, не дай Боже, имаш старческа деменция? Напълно възможно да се случи. И тогава децата ще те търпят, ще те хранят с лъжичка, ще ти сменят памперса, подлогата изпод теб. Ако сме ги възпитали с любов и радост, те няма да ни чакат с нетърпение кога ще умрем, а ще се грижат за нас с любов и уважение. Нали когата са били малки, мама също ги е хранила с лъжичка и им е изнасяла гърнето. И сега, дошъл е редът да си върнат дълга. А сега, имате ли някакви въпроси?

превод от руски език

Близки теми:

Православното възпитание на децата в съвременния свят Детето не е гост вкъщи Родители и деца Заради децата ще постоя прав Родители в пубертет

Въпроси към отец Ф. Бородин

- Скъпи отче, Вие имате 8 деца, сигурно се сблъсквате с това, че децата се карат, бият се. Как постъпвате в подобни случаи?

- Трябва да се каже, че борбата за лично пространство на детето е свързана с конфликти, обикновено между най-близкото по възраст дете, по-голямо или по-малко. Винаги се получава сложна комбинация. В един момент едно дружи с някое, а с друго е в конфликт, а след известно време – обратното. Към такива ситуации не трябва да се подхожда с крясъци. Просто става така, че едно дете закача друго и не се вслушва в никакви забележки. Обикновено, когато наказваме за нещо, поставяме провинилия се в ъгъла. Но ако конфликтът придобие особено горещ характер, просто трябва да ги поставите и двамата в ъгъла с иконите и там да почнат да пеят „Царю Небесний“ например. Ето така може да се постъпи. И да им се обяснява, обяснява, обяснява… Но, разбирате ли, тези караници не произхождат от това, че те не са наясно с това, какво става помежду им, те всичко ще ви обяснят. А от това, че те не могат да се справят със ситуацията, по този начин те се самоутвърждават. И понякога се стига и до бой, разбира се. Налага се да ги разтърваваш и да ги наказваш. Естествено, че за родителите е тежко да гледат, как децата им се карат.

Децата и нецензурните думи – как да ги отучим

- Ето, децата отиват на училище, общуват с връстниците си. А там чуват нецензурни думи, сквернословия. Как да предупредим децата, че не трябва да си служат с такъв речник?

- Да, разбира се. Какво представлява християнския духовен живот? Има две основни направления. Първото е предпазното – вашата лампа гори и трябва да я пазите от вятъра, да не изгасне. Второто – да наливате масло в нея, да добавяте дърва в огъня. Тоест, трябва да им осигурите истински живот. Задължително трябва да се молите заедно с тях. Между другото, досега не съм ви го споменавал. Изключително важна е съвместната молитва с жената и с децата. По този начин се създава домашната църква. С утринната молитва е по-трудно, защото всеки става в различно време. Вечерната обаче трябва да е задължителна, макар че, тя трябва да се посъкрати, за да могат децата да я издържат. Но важното е, че сте заедно, че сте църква. Важното е, че се бориш, че разказваш.

Помня, че когато моето първо дете беше на годинка, бях поразен, че ти му говориш нещо, а то – „У!“ Още не може да говори, а вече се бунтува – „У!“ Отидох при моя духовник, тогава той беше още жив, един забележителен човек – архимандрит Лавърски, и той ми казва: „А ти какво искаш? Нали си учил по богословие в семинарията за първородния грях, ето, че действа!“ Ами да, грехът действа, природата е поразена. И вие виждате какво става с вашето дете – сеете в него само добро, а едновременно и добро, и лошо процъфтява. Затова вашата задача като родители е постоянно да се борите с това, да обяснявате и на малкия и на големия, че не трябва да се ругае.

Но много важна е и тая емблематична истина, че за да не се карат децата, и родителите трябва да дават пример. Ако мама и татко се карат, то и децата се научават на същото, макар и не веднага, но полека-лека това започва да втасва в тях. Защото те не могат да се самоуправляват все още, и в нравствения смисъл на нещата.

Понякога често ще губите битката, защото грехът е действен

Интересно е, че когато навлязат в пубертета, децата не обичат да ги прегръщат, за разлика отпреди, когато са били малки. Ще ви кажа и за това. Малкото дете проявява любовта към родителите си по чувствен начин. Иска обезателно да бъде галено, целувано, гушкано да го вземат на колене. Веднъж излизам от храма и чувам как едни деца, две синчета и дъщеричка, казват на баща си: „Тате, ще ходим ли да се гушкаме?“ На тях, видите ли, им е нужно да се наситят на нежност, както лос на сол – той излиза от гората, отива към хранилката и лиже ли, лиже сол, докато се насити. Така и децата се нуждаят от силна родителска ръка. Гушнеш го и след малко той е вече напълно щастлив. Има силна нужда от това. После, като порасне, започва да се срамува. Но нежността си остава необходим способ. В началото, като го прегърнеш, той се бунтува, дърпа се, показва по всякакъв начин, че му е противно. Но после виждаш, че се успокоява от това – за него си остава най-важното да знае, че е обичан. Колкото и да се прави на дръпнат, на независим, има потребност да се чувства любим. Но за всичко е нужна борба, разбира се. Понякога губите битката, понеже грехът действа, а вие сте станали родители за пръв път. Е, аз, макар че станах родител за осми път, пак се случват едни неща… А по-големите по-често сме ги наказвали, и то понякога и с колана.

Спомням си за един московски протоиерей, много възрастен, попаднах в дома му, когато бях още семинарист. Той беше от традиционно православно семейство, където вярата не е преставала да бъде изповядвана и в съветско време. И той ми каза: „А ти как си мислиш, у нас в антрето висяха три колана – един черен – за постните дни; един червен – за празник; и един кафяв – за делничните дни“. В това само била разликата. Беше забележителен човек, много впечатляващ, със семейство от 9 души. А сега у мене дори най-големият ми вика: „Татко, защо не ги наказвате?“ Виждаш ли, как сме научили с времето. А се научихме, защото придобихме опит. Навремето бяхме млади, нямахме този опит. А сега минаваме и без това. Ако може да се размине без телесно наказание, то по-добре. Но въпреки това, трябва да се борим – ако някой върши простащини, трябва да му се затвори устата с плесница, не трябва да се допускат такива неща.

Имах такъв епизод в моето детство, когато родителите ми много строго ме възпитаваха за отношението ми към по-възрастните. По-възрастен от теб ли е, трябва да се обръщаш към него на име и презиме. И ето, веднъж дойде един познат на баща ми, художник, който нямаше деца. Каза ми: „Дай да минем на „ти“, стига с това „вие“. Какво е това – все Борис Петрович, викай ми просто Борис“. И аз взех да му викам така. Веднъж баща ми му извика: „Боря!“, и той му отговори. И аз, след него: „Борка!“, и още нещо нагло прибавих към това, тогава съм бил на 6 или 7 години. Той ме изгледа, и макар че, изглежда не искаше да го прави, все пак ми издърпа ушите. Стана ми обидно тогава, плаках. Но все пак го възприех. Изпитвах смесени чувства. Поставиха ме на място, картината на мирозрението ми се възстанови. Там, където възрастният човек има авторитет. Този авторитет е изграден на основата на почитта към родителите, като фундамент на човешкото битие. Всичко си дойде на място, и ми стана значително по-добре.

Така стават тия работи, знаете. Детето извършва някоя пакост, наказват го и после то се смее. Ще постои в ъгъла десетина минути, ще поплаче, ще поиска прошка, и после пак е радостно и щастливо, а преди наказанието се е чувствало унило, гузно и зле. Значи, трябва да го поставите на мястото му, защото то само не може да си го намери. Нормално е децата да се карат и бият понякога. А когато почнат да се занимават с някое бойно изкуство като самбо например, тогава сблъскванията стават сериозни.

Как да се наказват децата?

- Как трябва и как не трябва да се наказват децата? Може ли да се бият с колани, да се понашляпват и т.н.?

Понякога трябва. Децата са различни. Някои, докато им направиш забележка, веднага се съобразяват. Има различни периоди от развитието. Съзнателното нахалство трябва да се наказва строго. Ето, моята съпруга, понякога, ако детето не вземе от дума, може и да го зашлеви, нищо, че е с половин глава по-високо от нея. И това се е случвало. И всичко се прави за доброто на децата, нали в Св. Писание е казано: „Господ, като Баща, когото обича, него наказва“(2 Пар. 16, 12-13). Да си спомним думите на Иисус, син Сирахов, че баща, който щади пръчката – ненавижда сина си (ср. Пр. 29,17). Там не е казано, че това е неправилна педагогическа концепция и че бащата греши. И даже не е казано – „не обича“, а направо – „ненавижда“. Защо? Защото позволява на злото да се посади в душата на детето си. Това любов ли е? Разбирате ли, има случаи, когато детето трябва да се накаже. Както вече ви казах, когато ми издърпаха ушите, бях благодарен на този човек. Нуждаех се от това. И тъй, трябва да се наказва – да го поставиш в ъгъла, да го лишиш от нещо. Особено строго наказание сега е да забраниш на детето да играе на електронни игри за една седмица.

Как да мотивираш детето за труд и учение?

- Да допуснем, че синът на 19 години го изключват от университета. Как да постъпим?

- Струва ми се, че трябва да се приучава на труд от ранна възраст. Това е един несвоевременно решен проблем. Пак ще кажа, че всеки трябва да взема участие в общите задължения, които никой друг няма да е длъжен да прави вместо него, освен ако се разболее. Да се научи да ги изпълнява, и то задължително. Така се създава механизмът на отговорността, нещо като онзи на вратаря, който посочих преди. Аз отговарям за това пространство, няма да допусна да се вкара гол. Няма кой друг да го направи вместо мен. Това е мое постоянно задължение. И след това, и да влезеш в университета, вече си си създал механизма на отговорността, макар, че пространството, за което отговаряш, вече е друго.

Въпреки, че децата са различни, отрано трябва да се приучават на отговорност. Днес детската разсеяност е пряко зависима от игрите със смартфони, със социалната мрежа. Ако искате детето да седи кротко, подарете му хубав смартфон и то ще е супер щастливо. Да, така е, но това е един много вреден подарък. Днес сте му подарили смартфон, а след три месеца, какво ще се случи… Ето, сестра ми, педагог с голям стаж, казва: „Мога безпогрешно да определя, кога детето е започнало да играе на компютърни игри. Преди месец е имало отличен, а сега – тройка, или четири минус…“ Просто вниманието им вече не е същото, разсеяни са, не могат да се съсредоточат, мислите им са в игрите. А ние в нашето детство играехме съвсем други игри, колективни, на двора, като футбол и др. Там покрай играта се учиш да си взаимодействаш с другите деца.

Полезна е и играта на „Лего“. Тя също учи на труд, на мисъл – как да конструираш, да строиш. А на 19 години е вече твърде късно да се учиш на всичко това.

Трябва ли детето да се даде в православна гимназия?

- Полезно ли е да запишеш детето в православна гимназия, където ще изучава Закон Божий и ще получи пълноценно християнско възпитание?

- Поддържам мнението, че ако детето може да бъде записано в православна гимназия, то най-добре ще е там. На първо място, там ще може да намери единомишленици по вяра, приятели за цял живот. За съжаление, това почти не се случва в храмовете, защото неделните ни училища имат за задача само да дадат на децата някакви определени знания, но не и да създадат условия те да дружат едно с друго. За нашите съвременни неделни училища това е голям минус.

Действително, прави сте, детето ви, вече младеж или девойка, бива прието в университет или започва работа. И какво се случва? Ето, моят син бе приет в геоложкия институт и ми разправя: „Тате, там има само оргии, бира, гуляи, а понякога и спринцовки“. И не можа да си намери приятели там. Много тежко му беше, защото нямаше на кого да се опре. Ако се събере с такива, ще му стигнат ли сили да се опази? Казва ми, всички се отдават на блудство. Затова и се събират вечерта. А младият човек не може без приятели, това е нормално.

Слава Богу, в моя храм всички деца си дружат. Лятно време отиваме на лагер, правим походи, плаваме с лодки. Ето защо всичките ми деца си имат на кого да се опрат, в среда от вярващи хора. Къде можеш да намериш подобни хора – в училище, разбира се.

На второ място – вашето дете ще бъде заобиколено по-нататък от целия този безбожен, атеистичен или светски, равнодушен свят. Болшинството от хората са невъцърковени, непоследователни християни – те ще са неговото обкръжение. Те ще му влияят. А колко по-различна основа на живота си ще има, ако около него са вярващи хора. Без значение, че някои говорят – ето на, завършили православна гимназия и са се разотишли, престанали са да се причастяват. Някои деца понякога казват – там беше такова лицемерие, че повече и в храма не искам да стъпя… Но все пак се касае до личен избор. Каквото и да се говори, все пак в православната гимназия има по-малко съблазни, отколкото другаде. Има по-малко деца, които пушат, по-малко блудства сред горните класове, по-малко се ругае. Там има по-добро общество от хора. А за това, ще остане ли някой след това в Църквата или не, все едно, всеки сам си решава. Детето ви ще направи съзнателния си избор, на който вие вече не ще можете повлия. Дори Господ не може да избере вместо него.

Знаем и за някои светии, които са имали за нищо негодни деца, например пророк Самуил. С него е разговарял сам Бог, както пише в Библията, чрез него е откривал волята Си на целия народ. И той нима е бил лош баща? Разбира се, че не, но децата му израснали като съвършено негодни личности. А какво да кажем за Адам – ето, един от синовете му е Каин, а другия – Авел. Единият е светец, а другият – убиец, прокълнат. Затова детето ще решава само, но все пак, от каква база ще вземе решение? Нека да узнае от опит, какво представлява обществото на вярващите хора.

Например, ние отиваме на ония походи с лодки. Децата от цялата енория все напират да участват в тях. Тази година отидохме, няма да повярвате, 67 души с 27 лодки – цяла флотилия. Няма друг такъв идиот като отец Фьодор, да се хване с такова нещо, смеят се, като слушат. Няма как да откажеш на никого, вече има пораснали, които си вземат отпуск, за да дойдат. И защо – чудиш се да разбереш? Ами защото има приятели, песни край огъня, и прочие, съвместни молитви. Дали е младеж, девойка или подрастващ, за тях е важно да са на правилното място. Заради съвместната молитва, съвместната подготовка, всеки помага на другия, стараят се да живеят по евангелските закони, един с друг. Някаква си половин седмица време, но за която чакат цяла година.

И ето, в православната гимназия те получават този опит. Разбира се, и там съществуват интриги и сплетни, и всичко останало, но все пак, това ще е колектив от вярващи, отдавна въцърковени хора и там няма да има чак такива удари под кръста като другаде.

Все пак, става дума за хора, които имат навика да се борят със страстите си, макар и да не го показват наяве. Разбира се, по-полезно е да се живее в такова общество. Да узнаеш от опит какво значи съжителство по християнски. Това е важното.

Може да се случи така, че те впоследствие да се отдалечат от Църквата. И кога ще се върнат, това не се знае. Знаете ли, колко деца от неделните училища излизат от Църквата? Много са, твърде много, около 70%. Но после става така, че мнозина от тях се връщат.

Спомням си тази случка – влизам в храма малко преди служба, за вечерня. Вътре седи млада жена, очите й влажни. Питам я – с какво мога да й помогна? И тя ми разказва – като дете са я водили в храма, в началото на 90-те там имало неделно училище, както си спомняла, там служил един много добър, вече починал свещеник. Но после животът я завъртял, тя напуснала Църквата, паднала в различни тежки грехове, заживяла един съвсем порочен живот. И ето, че като вървяла по улицата, решила да влезе в този непознат за нея храм. Господ й посочил нашия. И ми казва: „Искам да се върна тук“. По-късно се изповяда, оттогава живее църковен живот, вече повече от 10 години. А е напуснала Църквата на 15 годишна възраст. Но, разбирате ли, опитът от християнското съжителство остава. Опитала е друг тип живот, но сега иска да живее този. Но ако не е знаела какво нещо е църковният живот, тя нямаше да се върне отново към него. Затова аз съм застъпник на това, детето да учи в православно училище или гимназия.

За възпитанието в кротост

-Как да се възпита православната девойка в кротост?

Не знам, нямам опит. Трябва да помисля. Не е добре да говориш веднага, каквото ти дойде в главата. Първо трябва да се помълчи. Често съжаляваме за неща, които сме казали в бързината. Но относно кротостта, трябва да се каже, че това е една забравена добродетел, която липсва в наше време, но всъщност се явява една голяма човешка сила. Кроткият човек е много силен човек. Той се доверява на Бога, не на себе си, но на Бога, той показва силата си като се смирява и не обижда никого. Това е дълъг път, който християнинът трябва да извърви – да стане кротък човек. Още повече, че днес кротостта е най-малко разбираната добродетел.

Ако в мен няма дадена добродетел как мога да я придобия? Изпълнявам я, и постепенно тя ще проникне вътре в мен. Да кажем, че не съм настроен милостиво към някого в сърцето си, но умът ми знае, че трябва да му помогна. Правя го с усилие на волята си, не на сърцето си. Правя го 10, 20 пъти и Господ насажда тази добродетел в сърцето ми. Това е познатият механизъм – прави дела и добродетелта в теб ще се събуди, затова подражавай на кроткия, старай се да бъдеш като него и така ще придобиеш кротостта.

източник: православие ру

Близки теми:

Възпитанието на младите в съвременното общество Богатите обедняха и огладняха Срещата на младия човек с Бога Как да не лишим детето от детство и в същото време да го научим на любов към богослужението Възпитание на детето в страх Божий и благонравие

В съвременното общество се цени умението да си напорист, да отстояваш себе си, да не позволяваш да те обиждат. Това неизменно създава проблеми, защото, отстоявайки правата си, хората все по-малко са склонни да зачитат правата на другия, и най-вече евангелската заповед –  да обичаш  ближния си като себе си (ср. Мат. 22:39).

Увлечени от стремежа си да не отстъпваме на никого, ние рискуваме да се превърнем в общество от зли, агресивни, невъздържани хора, готови да доказват правотата си по всякакъв начин, да я налагат с натиск, манипулации, крясъци и груба сила. Нима бихме се чувствали комфортно в такова общество? Отговорът е очевиден. И е важно да проумеем, че самите ние си създаваме такъв тип общество, с такъв тип проблеми, по начина, по който избираме да се борим в тоя живот.

Ще ви разкажа случка от живота на едно семейство. В него имало дете, което растяло, както се казва, „пробивно“. Винаги имало отговор за всичко, твърдо и даже яростно отстоявало правата си, с готовност влизало във всякакви конфликти. Родителите му го насърчавали, смятали, че тяхна е заслугата, че са възпитали такъв „освободен“ син.

Веднъж една учителка от неговото училище категорично заявила, че не е съгласна с това, че родителите му позволяват да прави каквото си иска. Казала го без да бъде груба, без обидни квалификации по негов адрес или на родителите му. По-скоро го казала не съвсем на място, и най-вече, уязвила гордостта на подрастващия.

Момчето, оскърбено, решило да се „активира“.  Възмутено от нанесената му обида, стигнало до директора, оплакало се, че са му нарушили правата, не се успокоило и не престанало, докато учителката не му поднесла официално извиненията си, на него и на родителите му, за казаните от нея думи.

Родителите му били много радостни и горди със сина си. Били уверени, че са възпитали едно будно дете, което никога няма да се остави да го обиждат. А твърде впечатляващата активност на сина си приписали изключително на голямата му любов към тях и на желанието му да защити родителските им права.

Минало известно време. Веднъж в семейството възникнал конфликт по повод на нещо, което синът желаел да му бъде купено. Родителите му обаче, този път отказали да се съобразят с искането на детето си, защото го считали за излишно. Момчето започнало да моли, да настоява, да изисква с присъщото си упорство. Родителите не отстъпвали. Тогава синът им взел да цитира закона, като го тълкувал в свой интерес и накрая категорично заявил: „ Вие сте длъжни да ми дадете това! Ако ли не, ще ви дам под съд!“

„Ама как така?“ – разтерзано се оплаквали родителите на познатите си – „Защо постъпва той така с нас? Откъде накъде?“ Не можели да проумеят, че сами са си виновни за тази ситуация, когато са хвалили детето си, че на всяка цена „отстоява правото си“. Но са пропуснали да го научат първо да помисли, дали искането му е справедливо или не, дали това не засяга чуждото право, не са го учили каква граница да си определя, преди от защита да преминава към нападение. Действително, каквото посееш, това и ще пожънеш.

Възрастният човек сам трябва да разбира колко важно е първо да се позамисли, преди да започне да настоява за дадено право – доколко то е справедливо и ако е, в каква форма може да прояви претенция за него. Не са редки случаите, когато даден човек защитава правото си, постъпва несправедливо по отношение на други хора, като по този начин потъпква техните права и нарушава задълженията си към тях.

В едно общество на агресия, където всеки гледа само своя си интерес, защитава само своите си права, никой няма да се чувства уютно. Затова, трябва сами да си изработим правилото, че ако са ни обидили, това не ни дава право и ние да обиждаме другите. И е важно да помогнем на децата да осмислят това, да им се обясни, че да живееш по евангелските закони се изисква много повече мъжество и работа над себе си, отколкото да отстояваш самолюбието си. Защото да проявяваш на всяка цена настъпателност и неотстъпчивост – това е признак на малодушие, черта на една незряла личност.

Кой друг, ако не Самия Творец не ще има права върху своето творение – човека? Но приелия човешки образ Син Божий в никакъв случай не настоявал всички непременно и на всяка цена да повярват в Него, да Го слушат и да Го следват. Понякога апостолите се възмущавали от ония, които се отнасяли към Христа и към словото Му неуважително, даже веднъж Му предложили да хвърли огън от небесата върху тези хора. Но Всесилният Господ ги смъмрил и за тяхно голямо учудване им казал кратко: „Не знаете, от какъв дух сте вие“ (Лука, 9:55).

Светият Дух не живее в човек, свикнал винаги да търси своето и да отстоява правото си. Такива хора имат енергия и показна храброст, но за тях е чуждо усещането за истинска радост, покой, щастие. Това се полага на онези, които се стараят да бъдат по-близо до Христос, Който е казал: „Поучете се от Мене, защото съм кротък и смирен по сърце и душите ви ще намерят покой“.

Единственото право, което е запазено за човека, желаещ вечния живот е правото му да бъде Божие чедо, дадено му от Христос Спасителя (ср. Йоан, 1:12). Това право трябва да отстояваме постоянно в борба със собствените ни лоши навици и страсти, а не да разпиляваме живота си в битка с хората около нас.

Източник: Православное слово

Близки теми:

Беседа за проблемите в брака Разбираме ли какво всъщност правим? Родители и деца: сблъсък или среща – Азбука на възпитанието Нашето живелище е на небесата Спомени със св. Паисий Светогорец

Обикновено родителите смятат, че всичко добро в техните деца се дължи на тяхното възпитание, а всичко лошо е дошло отвън. Естествено – всичката мръсотия идва от улицата. Та нали не те са ги учили да пушат, да употребяват неприлични думи, да обиждат слабите. Не те са учили дъщерите си да си слагат вулгарен грим, да носят непристойно облекло, да се смеят високо. Това е типична родителска грешка.

Всъщност, причината за т. нар. външно влияние е напълно домашна – намира се в загубата на авторитета на възпитателя. Родителският авторитет бива разрушаван най-често от лъжата. Родителите смятат, че наивното дете не е в състояние да схване лъжата или да почувства лукавството. Особено ония малки, битови лъжи, които се допускат в някои семейства в името на някаква уж благоприлична цел.

Да, детското съзнание наистина е доверчиво, тази доверчивост е необходима на детето, за да се доверява на учителите, да се учи да живее. Детето още няма свой опит, но му е даден един особен усет да разпознава лъжата и фалша. Затова, да го излъжеш или да скриеш истината за нещо от него е много трудно. Децата не знаят, но чувстват.

Поначало децата идеализират майките и бащите си. Затова родителската лъжа е катастрофа за тях. Веднъж разколебано в доверието си, детето става подозрително, очаква друга лъжа и измама, започва да се колебае в уважението към родителите си. По силата на подражателството самото то започва да лъже и да мами.

Лъжата по отношение на родителите довежда до това, че детето се отдалечава от тях. Изпитва срам от родителската любов заради лъжите си и както някога Адам, предпочита да се скрие от тях между дърветата.

Родителският авторитет може да пострада и заради допусната несправедливост. У децата и юношите има едно изключително остро чувство за справедливост и несправедливост. Те възприемат крайно болезнено всяка несправедливост, дори и да не е насочена директно към тях самите.

Понякога се случва родителите да обвиняват детето за нещо, за което то няма вина. Да го наказват, без да е виновно, само по подозрение, без да са разбрали и без да имат някакви явни доказателства. Или пък за нещо, за което то не знае, че е грешно и не трябва да го прави.

И тук не е важна болката от всичко това, а резултатът от нея. Това е болката от разрива. Детето си казва: „Аз никога не бих постъпил така“. Бащите са винаги обичани – и умните, и не особено умните, и трезвениците, и пияниците, и богатите, и бедните. Но не е лесно да обичаш несправедливите.

Авторитетът може да пострада и от липсата на време от страна на родителите към децата, затова, че те не намират много време да побеседват с тях. Защото именно от домашните беседи, повече от всичко друго, детето усвоява нравствената и духовна храна, която ще му е необходима.

Възпитанието не трябва да бъде свеждано само до някакъв бездушен списък от забрани и нравоучения. „Не трябва да се краде. За това може да те вкарат в затвора“. „Пушенето е вредно. Никотинът убива бавно човека. От пушенето заболяват белите дробове“. „Не трябва да се ругае. Не трябва да се говорят неприлични думи. Бог ще те накаже за това“. „Ръцете трябва да се мият преди ядене. Иначе микробите попадат в устата, от това можеш да заболееш и дори да умреш“.

Тук нито едно „трябва“ и „не трябва“ няма да постигне целта си. Децата, и дори юношите не се страхуват от болестите и смъртта.

Младата психика е настроена позитивно. Детето вярва, че пред него има дълъг и щастлив живот. То не се плаши и от затвор, защото вярва, че за такава глупост – да вземе от чантата на майка си малко пари, няма да го затворят. То не се кани да краде сериозно. А неприлични думи могат да се говорят там, където няма възрастни. Бог няма да вземе да наказва за такива неща Петя или Женя. За него родителите са скучни педанти, техните поучения са без покритие.

Възпитанието е творчески процес. Това е служение на Бога чрез служение на човека (малкия човек), за който родителите ще отговарят пред Божия съд. За да бъде осъзнато едно поучение или предупреждение, то трябва да бъде издигнато над плоскостта на битието. И да бъде одухотворено посредством Божието слово, църковната или семейната традиция.

Относно грубостта и ругателството, в Библията може да се открие и прочете едно авторитетно поучение, написано 300 години преди Рождението на Спасителя – „Човек, който се приучава на хулни думи, няма да се научи до сетните си дни“ (Сир. 23,19). Или, отдавна е запомнено, че грубите и хулни слова затъмняват съзнанието, от това човек става непълноценен, затъпява.

Особено на християните не подобава да ругаят. Чрез произнесените думи се открива сърдечнияj ни живот. „От препълнено сърце говорят устата“ (Мат. 12,34), е казано в Евангелието. А още повече се отнася това за онзи, който ругае! Нима може с едни и същи уста да се молиш и да ругаеш? И Апостолът казва: „От един и същ извор не може да извира и солена и сладка вода“ (Иак. 3,12). Може да се каже същото и за Светото Причастие, което вземаме в устата си.

Или пък за пушенето. Защо първо не седнем да обсъдим с юношата мотивите да се започне с пушенето, с цялата им низост и пошлост. Те са преди всичко страх от насмешки, обикновена страхливост. Или пък от желание да си предадеш тежест, каквато всъщност нямаш. Просто – обикновено хулиганство, да го наречем.

Започваш да пушиш от желание да си като всички. Това не е ли предателство срещу собствената ти индивидуалност, с която си удостоен от Господа?

Особено грозно е да видиш момичета, които пушат. При тях мотивът е само един – да се харесат на някое момче или на всичките момчета.

Колкото до миенето на ръце, и то следва да бъде одухотворено, защото има в себе си не само хигиенна традиция, но и сакрален смисъл. Вярващият човек се отнася към храната като към Божия благословия. Ние казваме всеки път преди трапеза: „Отче наш… насъщния ни хляб дай ни днес“. Затова и приемаме храната, все едно от ръката на Господа – благоговейно, с чисти ръце.

Също и покривката на масата е измислена не за красота и удобство. Тя символизира благоговейното отношение към храната като дар Божий. И разговорите по време на хранене се прекъсват, не само защото е неестетично и човек може да се задави, а от уважение към насъщния хляб.

Почитанието към по-възрастните (родителите) е основна добродетел, която приближава човека към Бога. Възпитаното в почит към родителите дете лесно може да бъде приучено и на любов към Бога, в почитането Му като Небесен Отец.

Тази добродетел не може да бъде насаждана със силови методи, не трябва да бъде купувана с материални блага или с безцеремонно фамилиарничене, нито се усвоява с нравоучителни сентенции. Тя се ражда от семейната любов и взаимното уважение на всички членове на семейния съюз.

Източник: # православиеисовременность@ zhiviy v_ pomochty

Близки теми:

Когато майката стане свята, тогава ще намери верния път Майките и възпитанието на техните деца Храним децата си, не с нежност и любов, а със скръб и кавги Каквото посеем, това и ще пожънем Благословени възпитаващите в благочестие

-Как можем да помогнем на племенника или на кръщелника си, чиито родители са далеко от Бога?

-Това е доста сложен въпрос. Също и за мен самия. Много мои съученици, когато станах свещеник, искаха да стана кръстник на децата им и аз не можех да им откажа, нали сме приятели от детство. Но при всичките ми уговорки, така и не им дадоха църковно възпитание, колкото и да ги молих, настоявах, някои все пак реагираха, други пък – изобщо. И до днес ми е криво, но не можеш да правиш нещо насила. Но, от друга страна, мога да посоча един пример с мен. Родителите ми не бяха кръстени и аз растях в едно семейство, много далеч от църквата. Баща ми беше спортсмен, самбист, много усърден в работата си и обичаше да превозва мебели на хората безплатно. Живеех в интелигентна среда, с пиене на чай и разговори за литература и изкуство. И със съвместна физическа работа.

И ето че, веднъж баща ми трябваше да превози багажа на една семейна двойка, възрастни хора. Изнесоха багажа, натовариха го в камиончето. И неочаквано, баща ми отваря една кутия, пълна с икони.

- Вие вярваща ли сте? – попита баща ми жената.


- Да.


- А, знаете ли, ние отдавна се каним да кръстим дъщерята и сина. Ще им станете ли кръстница?


- Добре – каза тя – но искам да ми обещаете, че няма да ми пречите да изпълнявам задълженията си на кръстница.


И баща ми се съгласи, без изобщо да разбира, за какво става дума. И кръстницата се зае много строго с нас:

- Значи така – следваща неделя Федя и Анна да не закусват сутринта, ще ги взема в храма да се причастят.


И още помня каква мъка беше, спи ти се, а трябва да ставаш рано-рано, тя идва да те вземе. Навън тъмно, в метрото, гърбът ме боли, нищо не разбирам, какво става… Изнасят Чашата. Сега разбирам, че е било Великия вход. Казаха нещо и я прибраха. Чакайте, какво правите, трябва да се причастим. А после излизаме, кръстницата ни налива чай от термоса, дава ни сандвичи. И така, 3-4 пъти в годината. И ето, че семето бе посято.

По-късно тя ни набави отнякъде молитвеник, съвършено невероятно. Беше издание 1978 г., с меки корици. Тя живееше на втория етаж на нашия блок. И ми казва:

- Ето, чети, Федя, всеки ден – „Царю Небесни“, „Богородице Дево“, „Отче наш“. Преподаваше литература в Гнесинка. Педагог. Идва след месец:


- Как е, Федя, четеш ли?


- Да, чета.


- Лъжеш! Ако беше чел, обложката щеше да бъде отметната.


Много се засрамих. Почнах да чета, и от тогава се страхувах от нея. Трудно, но все пак всички се въцърковихме.

Таткото го довел да послуша хора, а детето повярвало

После, да не забравяме, че всеки човешки избор е уникален по своята същност. Ето, един мой познат свещеник, на моя възраст, раснал по съветско време. Баща му беше отявлен циник и атеист. Майка му беше елитна преводачка на някой си от ЦК и за тях това, че синът им се бе въцърковил се оказа съвършена пречка за кариерата им. Майката постоянно беше по командировки в чужбина и носеше оттам плочи, бащата имаше много добра апаратура и немислимо разнообразна за времето си колекция от грамофонни плочи с оперно хорово пеене, което той много обичаше и ценеше. И веднъж само заради това, да покаже красотата на хора в автентична обстановка, той завел сина си в църква. Тогава там пеел един прочут гастролиращ църковен хор, който пеел и в църкви, и по концерти, а властите по изключение му позволявали. А детето тогава било на 12 години. Татко му го завел на църква само за да послуша хора, а то повярвало. После го били, заключвали го, а то се спускало от третия етаж по завързан за радиатора чаршаф и отивал на църковна служба. Баща му после го пребивал от бой. И въпреки всичко, той впоследствие станал свещеник, защото бил докоснат от Божията благодат и повярвал.

Затова, идвайте – ето го Евангелието, нека да четем. Който и откъс да изберете, ще обясним значението му. На мен ми стигат 15 – 20 минути да поговоря с кръстника. И ето, семенцето е посято, а после – животът ще покаже. Той може всеки ден да чете Евангелието и пак да не израсне духовно, а може само да чуе и да каже – ето кое е най-важното за мен! Затова всичко зависи от избора му. Но вашата работа е да го запознаете и да се молите за него.

За осиновените деца – дали трябва да знаят този факт и има ли разлика между родителското възпитание и това на приемните родители?

-Трябва ли осиновените деца да знаят, че не са родните деца на своите родители? И по какво се отличава възпитанието на мащехата или на втория баща от това на семействата, където те не са такива?

- Нямам осиновени деца, затова трябва да говоря не за мой, а за чуждия опит. Ако е възможно, по-добре е осиновеното дете да не знае, че е такова. За съжаление, в семействата на осиновените деца рискът е още по-голям, защото освен това се предава и наследствеността от бащата и майката. Можете да вземете едно много мило хлапе, къдрокосо, синеоко, но после то ще порасне. В нашата енория имахме такъв случай. В семейството загинал родният им син, те осиновили момиченце, постарали се да й дадат всичко, но тя знаела, че е от детски дом. И по някое време тя напусна семейството, заживя с който й падне, морално пропадна. А приемните й родители стенат, плачат, но нищо не могат да направят.

Задачата на семейството е да отгледа дете в едно пространство, пронизано от любов

Но, разбирате ли, какво е това осиновено дете? Това е едно предадено дете, предадено от своите родители. То расте без любов, въобще не знае, какво е това семейна любов. А основната задача на семейството е да отгледа детето, и то в пространство, пронизано от любов. Защото детето има пример на семейна любов, макар и може би не в пълния си вид, при желание то ще бъде в състояние да реализира същото и в своето бъдеще семейство, в своя бъдещ живот. Защото при един добър пример, ако впоследствие няма деца, и има възможност да се осинови дете, то ще го направи, задължително. Нали и по времето на Христа е било същото? В притчата за Страшния съд е казано: „Които са нахранили, напоили, посетили…“ Мисля, че ако трябваше да се продължи тази притча, то щеше да бъде и „осиновили“, със сигурност. Осиновили сте едного от тия малките, значи Мене сте осиновили. Така предполагам. Защото, разбира се, става въпрос да окажете голяма любов към човека. И това един ден обезателно ще ви се върне, може би, не веднага, а във времето.

Познавам едно семейство, където едно дете, по интригите на лоши роднини узна, че е осиновено. По това време намерило родния си баща и се почувствало много тежко. Влязъл в конфликт с тези, които го отгледали. Срещнал се с родния си баща, но после се разочаровал, разсъдил, че той не му е дал нищо и отново се върнал при приемните си родители. Оценил, че те са му помогнали да израсте и са го направили човек, какъвто не би могъл да стане, ако би живял с родния си баща, и се привързал към приемните си родители с още по-голяма любов и нежност. Осъзнавал, че те не са негова плът и кръв, но че той е тяхно утешение. И сега те са му много благодарни за неговото отношение към тях.

Дадени ти са такива хора, които ако обикнеш, ще израснеш духовно

А другият въпрос е – ще простиш ли? Въобще, това е интересен факт,че светоотеческото семейство, това е школата на любовта. У нас светите отци, които макар и в голямата си част да са монаси, винаги казват, че семейството е училище за любов. Това е място, където те е поставил сам Господ, за да се промениш и да придобиеш Царството Божие, а ти се учиш на това място на любов. А как става това? На теб ти се пращат едни хора, които, обичайки ги, израстваш духовно. Най-простия пример – ти си обикнал едно момиче, оженил си се за него, а с нея вървят и една тълпа роднини, които също трябва да обикнеш, да построиш отношения с тях. Не просто като – е, Мария Ивановна, благодаря ти. Не. Но трябва да обикнеш тъща си. И да почувстваш всички ония хора като роднини. Доста сложна задача е.

Ето, бабата на жена ми е дворянка, пък аз съм потомък на прост мужик. И това я потискаше много в началото. За нея това бе въпрос на принцип. Тя съхраняваше семейни вещи още от онова време. Това в съветско време бе нещо като опозиционна нагласа. Имаше много репресирани за това. И ето, изведнъж внучката й се ожени за мен. Имаше известно напрежение по тоя повод. Но по-късно, с времето станахме истински роднини. Но си беше трудно, да знаете. Казват ти, че си блюдолизец, а ти трябва да си замълчиш. Но жена ми си я обича. Не можеш да обичаш жена си, а тях не, нали те са я възпитавали и грижили за нея. Именно за това семейството е школа на любовта. Това е Божия повеля и за мащехата, и за втория баща, разбирате ли. Понякога някой се съгласява да се ожени за жена с дете. Но детето се дърпа, държи се враждебно. Знае, че не си му роден баща. И ти трябва да се справиш с тая задача, да изградиш отношенията си с него, ако си християнин. И на него не му е леко. Но, нали има такава поговорка – бащата не е този, който му е дал живот, а който го е възпитал. Сложна задача, но затова пък благодарна.

Ако семейството е школа на любовта, какво да кажем за разпадналите се семейства?

- А какви съвети ще дадете на родителите, чието семейство се е разпаднало?

- Знаете ли, и аз мога да ви питам същото. Как ще можете да играете футбол, ако имате счупени крака? Ами ето, случила се е трагедия и нищо нормално вече няма. При едно семейство, което се е разпаднало, не може да има нещо добро и правилно. Можем само да се надяваме на възможно най-малки поражения. Тук не разполагаме с много възможности. Добре би било да включим детето в някакъв поведенчески сценарий, с някой нормален възрастен, улегнал мъж, който да стане модел на поведение за детето. Но да се насити на любов, при положение, че мама и тате не се обичат, това вече е почти невъзможно.

Помня, когато родителите ми се разведоха – сякаш цялата вселена се раздели на две. Светът ти се разпада. И това става, защото хората обичат себе си повече от другия и не искат да се променят. Например, имах един приятел, който ми каза, когато жена му забременя:

- Стана една такава грозна, изобщо не мога да я гледам.


- Все пак, ти не си й казал това, нали?


- Напротив, казах й.


Гледай, каква идиотска работа! И в крайна сметка се разведоха. Този човек не се интересуваше нито от дете, нито от нищо. Просто трагедия, ужасно. А наскоро разговарях с една жена, дойде в храма, плака. Синът й се оженил, родило им се дете, а снахата си заминала. Взела със себе си детето и си отишла. Сега живеела на друго място и си търсела по-добра партия. А съпругът й тъгувал непрекъснато за детето, страшно му липсвало, но тя не му давала да го види. Разбирате ли, какъв чудовищен егоизъм, какъв съвет може да се даде в такъв случай? Само да се молиш. Но рецепта за това просто няма. Да се молиш само за минимални щети – ако падне човек на асфалта, поне главата си да не удари, да не получи сътресение на мозъка…

Какво може да се каже за образа на бащата, от който се нуждае момичето?

- Казахте за образа на бащата в спорта. Но ако става дума за момиче?

- Дори не знам какво да кажа. Аз дадох голямата си дъщеря на уроци по самбо, но я контролирах. Веднъж тя казала на момчетата от нейния клас, че не трябва да се ругае. Те почнали да издевателстват над нея. Тя цапардосала един и повече, поне пред нея, никой не посмял да ругае.

Не знам. Но все пак, разбирате ли, за момичето не е важен толкова бащиният пример, колкото примерът от съвместния живот на майката и бащата. От цялата тази нежност, ласки, любов. Как се изслушват един другиго, как се гледат, как майката разрешава въпросите в семеен план и при всичко това да си остава втората в семейството. Това е уникален пример. А когато бащата си тръгне, на жената й се налага да изпълнява ролите и на мъж, и на жена, къде ще отиде… Да решава всички въпроси. В какво училище да изпрати децата, в какъв кръжок, с какви пари. Таткото дойде два пъти седмично, заведе ги в Макдоналдс, даде им подаръчета и толкова. Друго не го интересува. А мама е удавена във всички проблеми, променя се и започва да гледа по друг начин и на сина, и на дъщерята. И за дъщерята го няма примера на сътрудничеството между бащата и майката. Как да стане? Не съм се замислял по този въпрос, но вие ме карате да се замисля, за което ви благодаря. Може би би било добре момичето да опита да дружи с приятелка, в чието семейство съществуват добри отношения между бащата и майката. Ето че отново говорим за поведенчески сценарий.

Един млад свещеник в началото на служението си е добре да има пред себе си примера на някой възрастен, благочестив свещеник. И макар и за малко да има възможността да служи заедно с него и да поживее енорийски живот. Така по-нататък ще има образец за подражание. По същия начин, когато някоя девойка се омъжи, ако няма примера на послушанието на майка си, ще обича само тя да командва. Как ще може да слуша мъжа си, когато той започне да настоява за нещо? И представи си, какъв семеен живот ще има, ако и мъжът е бил с разведени родители и той самият се е превърнал в съвършен егоист. Няма да може да проявява властта си със смирение, без гордост.

Ето и друг пример, от друга област. Александър Василиевич Суворов бил известен с това, че преди сражение вървял със своите генерали от един войнишки бивак на друг и навсякъде сядал с войниците пред горящия огън. И ги питал: „Братя, как да атакуваме, как да се отбраняваме?“ Изслушвал всички. Един фелдмаршал – простия войник. И ако чуел нещо полезно, казвал на генералите – ето, прав е войникът, ето така ще постъпим утре. И цялата армия знаела, че той ще направи правилния избор, а не както му хрумне, затова и бил слушан и уважаван. Как да не вземем такъв пример?

И може би ще е полезно за такова момиче да остане през почивния си ден да преспи у своя приятелка, в чието семейство има нормални семейни отношения. Струва си да намерите такова едно семейство измежду тия в енорията. За да има момичето един положителен пример пред себе си.

Своеволие ли е отделянето от родителите?

- Вие говорихте за първородния грях. А ако се приложи към детето тази ситуация? Да осъзнае личността си, отделяйки се от майка си? Дали детето може да осъзнае личността си, ако действа против волята на родителите си?


- Детето има потребност да проявява характера си, в пубертета това се асоциира с противопоставяне на родителите. Това се счита за грешка, но е нужно време да порасне и да я осъзнае. Имахме един случай от нашата енория, в който един мъж, иначе много вярващ и благочестив, така крещял на жена си и удрял с юмрук по масата, че си счупил ръката. Всичко това може да се реши и по друг начин. Но, действително, детето трябва да се научи, докато преминава през тази преходна възраст. Разбирате ли, то обича и майка си, и баща си, те са му скъпи. То също се чувства зле, когато се скара с тях. Чувства се гузно, иска прошка, създава си този навик. После му става леко. И ако имате сърдечна връзка помежду си, всичко си идва на мястото, свиква и се успокоява, приема го за нормално, както се приемат звук и мирис. Но е много важно родителите да уважават волята на детето и то да знае, че винаги са готови да го изслушат.

Ние имаме две задачи, които могат да ви се сторят противоположни, първата – детето трябва да се научи да живее и без нас, и втората – да се научи да постъпва правилно. При обучението в правилен начин на живот то не трябва да „цепи много дърва“, за да не пресече бъдещия си живот. Тези задачи влизат в противоречие със себе си. Трябва да давате на детето все повече и повече пространство, за което да отговаря само то, да взема самостоятелни решения. Това също влиза в процеса на възпитание. Да му кажете: „Това ти трябва да решиш сам. Искаш ли точно това? Искаш ли да се занимаваш с рисуване, или с музика? Или може би искаш да станеш дърводелец?“ Ако видите, че това му се нрави повече, отколкото музиката, значи, оставете го. Може би това ще е неговият действителен път.

Източник: http// www pravoslavie/ru/110991.html

Близки теми:

Родители и деца Светът прави от вярата религия, а не Път Родители в пубертет Децата в храма – как идват и как си отиват Защо православните християнски семейства учат децата си у дома?

Темата за възпитанието на децата е многоаспектна и многообразна. Казват, че ако на улицата видим един юноша заедно с един човек на средна възраст да вървят наведени и мълчаливи, тогава ще разбереш, че се касае за баща и син.

Една учителка, чудесен човек и педагог, често казваше, че „с всички деца и особено с моите ученички се разбирам чудесно и буквално ме обожават, но единствената ученичка, с която не се разбирам добре и сме в постоянен сблъсък, е дъщеря ми.” Това състояние е познато на всички родители, особено на тези, които имат деца в пубертет. Сблъсъкът е всекидневен и обичаен и срещата изглежда почти невъзможна. Но защо сблъсъкът е неизбежен? Особено в пубертета, величината и продължителността на този сблъсък зависи от начина, по който ще отгледаме децата, от възпитанието, което ще им дадем. Ако възпитанието ни е правилно, сблъсъкът ще е по-малък по сила и по-кратък по време. В противен случай ще бъде и интензивен, но и по-продължителен във времето. Затова днес ще направим едно очертание на здравото възпитание, нещо, което ще ни помогне да видим нашите грешки, причините и отговорността ни в сблъсъка с децата и как този сблъсък може да се преобрази в среща.

В една гимназия от атинско предградие, в което живеят семейство с икономически комфорт и високо образователно равнище, по време на изпит преди няколко години учителката дала – по нейното мнение – една лесна тема, в която децата без проблем биха могли да пишат от личния си опит. Темата била „Едно щастливо семейство.” Учителката, но и инспекторите, изпитали голяма изненада. В очите на повечето деца видели вцепенение. Много от тях не знаели какво да напишат. Накрая огромен брой деца предали празен лист или не успели да напишат повече от пет-шест реда относно това какво е щастливо семейство. Този факт е много показателен и ясно показва, че днешното семейство е бичувано от дълбока криза, която повлиява пряко децата. Обикновено когато говорим или пишем за семейството, го представяме със сладникави описания, които нямат връзка с действителността, за добрите родители, за добрите и послушни деца. Но когато чуем оглушителния шум от някой мотоциклет, сирената на някоя линейка, виковете на каращите се съпрузи или децата от съседния апартамент или провала на някой наш план, всичко това ни приземява и ни показва, че тази романтична картина на семейството е нереална. В нашия вътрешен свят се получава срив, в отношенията ни доминира сблъсък и опустошение, домовете ни горят, децата ни са дезориентирани, гневни и объркани, като рушат всичко около себе си и самите себе си. И тогава търсим виновници вън и далеч от нас. Именно този факт създава голям песимизъм за бъдещето на обществото ни. Започваме да смятаме, че за всяко зло, което става в света, в страната, в Църквата, в семейството ни и дори в личния ни живот, винаги някой друг е виновен. Там, където обвиненията валят срещу всички други, е по въпроса с възпитанието на децата. Когато децата ни станат проблемни и започнат силните сблъсъци с тях, тогава обвиняваме системата, правителството, Църквата, лошите приятели, всички, но не и себе си, които сме главният причинител на нещастието на децата ни.

Преди време вестниците в Гърция се занимаваха пространно с един студент, който се забъркал с индуистката организация Харе Кришна. Беше зарязал следването си, напуснал дома си и се посветил напълно на организацията. Познавах този младеж, както и семейството му. Случи се през онези дни да видя баща му, който от години не бях виждал. Говорихме малко. Веднага щом го попитах за сина му, видът му се промени, започна да хули всички и ми казваше: „Какво е това нещо?! Къде отиваме? Виж какво ми се случи! Загубих детето си! Какво прави архиепископът? Какво правите, вие, поповете? Правителството? Държавата? Полицията? Всички сте безразлични! Вие сте виновни за хала на младежта! Цял живот се борим за децата ни и ето резултатът!”

Но ако този нещастен баща си беше направил труда да види своя личен живот и начина, по който е възпитал децата, щеше да види, че най-отговорен за този страшен конфликт и хал на сина му бе той самият. Със сигурност не бе злонамерен, но грешките, небрежността, погрешното възпитание доведоха до този резултат. Бих казал, че първият и основен елемент на една здрава връзка и възпитание е нещо, което повтарят всички специалисти – християни и нехристияни – любовта. Ако една връзка между родителите и детето не се съзижда върху любовта, тя е осъдена да стигне до дълбок конфликт и безизходица. Възпитанието без любов не е възпитание. Както и едно възпитание с погрешно изразена любов не е възпитание. Пита се човек – толкова необходима и определяща ли е любовта и нейната роля относно въпроса с възпитанието? Ще оставя да отговори един лозунг върху стена в Атина. Вървейки по атинска улица, отдалеч видях една небрежно боядисана стена, а от знака в долния край: „А” в кръг, разбрах, че автор бе някой анархист. Доближавайки, прочетох ясно лозунга и си тръгнах дълбоко замислен. Някой разбунтуван младеж, който може да виждаме на улицата и от вида и неугледно поведение да го осъждаме, беше изразил своята болка, която не можеше да я изрази пред родителите си, върху стената. И какво пишеше? „Малко любов. Погивам.” Това несъмнено означава, че нито революционни идеи, нито лоши компании са го довели до анархията, а липсата на любов, която със сигурност не е намерил у дома. Смятам това за възлов момент и бих искал да се спрем тук. Всички днес говорим за любов, но много пъти това, което имаме предвид под любов, не е любов. За да се развие правилно едно дете, с други думи, да получи правилно възпитание, трябва да израсне в атмосфера на любов. Това означава, първо, задължително да има любов между родителите. Когато съпружеската връзка има празноти, тогава неизбежно се създават проблеми в децата. Колкото и родителите да се крият, колкото и например да се карат скришно от децата, посланието е излъчено. Детето е чувствителен възприемник, нищо не му убягва, улавя и най-тънките послания и не можем да го осмиваме.

Второ, възпитанието на детето в атмосферата на любовта започва от момента на зачеването. Една майка попитала известен педагог от кога трябва да започне възпитанието на нейния 5-годишен син, а той й отговорил: „Госпожо, вече пропуснахте пет години.” Аз бих добавил и 9 месеца. Днес съвременната психология твърди, че първите пет години от живота на детето са най-определящите и от тях до голяма степен зависи цялото му по-нататъшно развитие. Най-вече през тези пет първи години се играе играта. Ако няма любов в този период, това непоправимо ще бележи детето.

Трето, когато връзката между съпрузите започне да охлажда, когато любовта започне да изстива, тогава съпрузите престават да бъдат съпрузи и остават само родители. Така, за да покрият своите емоционални нужди, се обръщат към децата. За да спечелят играта, един други се подкопават независимо дали по видим или страничен начин. За съжаление в тази толкова безчовечна война в бойно поле се превръщат децата. Например детето прави една беля. Майката не го наказва, а го заплашва:

- Когато се върне баща ти, ще видиш!

На обед бащата се връща от работа изморен и майката го хваща от вратата:

- Синът ти – сякаш не е неин син – направи това и това!

Бащата губи хладнокръвие в онзи час, бидейки изморен и ядосан, грабва детето и започва да го бие. Тогава се „намесва” пълната с любов майка, за да го избави от ръцете на злия баща. Така в очите на детето бащата става лош. Друг път бащата може да унизява майката: „Не слушай майка си, жена е, жените не разбират!” Или нещо много обичайно, но и наивно, което казваме, но крие нещо по-дълбоко: „Виж го клетото, при мене идва повече, отколкото при баща си (или майка си)!”

Виждате, че така пренасяме нашия конфликт на терена на детето и там играем нашата игра.

Четвърто, когато децата растат в един такъв климат, биват обзети от страшна тревога, живеят в объркване, между два огъня. Някого трябва да оправдаят. Но нищо не ужасява толкова децата, колкото констатацията, че могат да влязат като арбитри между родителите. Постепенно започват да стават безразлични към живота, към следването, към труда. Въстават или стигат до наркотиците и тогава родителите вместо да се покаят, да признаят грешките си, започват да обвиняват държавата, Църквата и т.н. Искам да подчертая, че зад един въстанал младеж, зад един наркоман, зад един бунт, зад този, който драска по стените и руши чужди имоти, се крие липсата на любов и семейна топлина. Защото какво искаме всички малки и големи? Искаме да ни обичат. От какво се страхуваме? От противоположното на любовта, което не е омразата, а безразличието, отхвърлянето. Треперим при липсата на любов. Плачещото дете, въстаналия юноша крещящ към мен със своето поведение това, че иска „Малко любов. Погивам.” Покажете ми малко загриженост, малко любов, създайте една атмосфера с любов най-накрая!

Най-добрият подход към проблемите на децата, най-доброто възпитание е родителите да оставят малко децата и да поработят върху тяхната съпружеска връзка. Когато тази връзка се подобри, когато отново станат съпрузи повече от родители, тогава автоматично ще помагат и на децата. Това не става автоматично и магически. Не е лесно, но много пъти търсим помощ от магове, дори от духовници – искаме заклинателни молитви, водосвет, но проблемите не се решават така – магически, а е нужна болезнена борба. Тъй като борбата е тежка, започват бягствата – съпругът вместо да се бори и занимава се отдава на играене на карти, съпругата на телевизията, той на политиката, тя на правата на жените, той на футбола, тя на сдружението, оттук отношенията се влошават и стигат дотам да казват: „Не се развеждаме заради децата!” Но кого осмиваме? За кой развод можем да говорим, след като този развод вече се е осъществил? Това вече не е съпружество, не е семейство, а театър за пред децата и това е най-лошото възпитание и главният повод за конфликт и бунт.

Ако подълбаем повече в понятието за любовта, ще видим, че в крайна сметка любовта означава жертва, означава кръст. Когато се жертваме, тогава реално обичаме и връзката родители – деца трябва да има този елемент. Тази дума обаче „жертва се” използват много от родителите. Родителите се гордеят, че жертват всичко за децата си, но се боя, че тези родители са много опасни – зад любовта и жертвата може да се крият много егоистични подбуди. Например може да жертвам материални неща, но не и моя егоизъм. Може да жертвам пари и да купувам хубави играчки за детето, но да не жертваме малко от нашето време, за да играем с него. Можем да работим две работи и да жертваме себе си, за да имат децата ни това, което ние сме нямали, но да не пожертваме малко време, за да ги изслушаме.

Преди няколко години отново в Атина арестуваха една ученичка за употреба на наркотици. Тя идваше от добро семейство, от семейство с голям икономически комфорт. Родителите давали всичко на дъщеря си, нищо не й липсвало. Уведомили баща й и той ужасен пристигнал в полицейския участък. Веднага щом съзрял дъщеря си, попитал с недоумение:

- Детето ми, всичко сме ти дали, какво ти липсваше?

Отговора на девойката го разоръжила:

- Липсваше ми ти и майка ми!

Определяща и драгоценна е ролята на любовта във връзката ни с децата. Обаче както всички скъпоценни неща рискуват или да се загубят или да бъдат изопачени, същото става и с любовта. Много пъти, ако не се губи, тя се изопачава и изкривява. Мислим, че имаме любов, но тази „монета” може да е фалшива. Така не само липсата на родителска любов, но и нейните изопачени форми имат лошо въздействие върху децата и стават поводи за голям сблъсък.

Нека видим едно сериозно отклонение. Касае са за т. нар. обсебваща любов. Св. ап. Павел в Първото Послание към Коринтяни показва чертите на истинската любов и е хубаво винаги да четем този текст. Наред с другите неща подчертава по категоричен начин – „любовта не дири своето”, тоест любовта не търси своята изгода, не мисли какво ще вземе, а какво ще даде, не гледа как ще задържи другия като окованик и жертва, нито да го обвърже емоционално. Много родители казват – „Ние правим толкова много за това дете, а то, неблагодарното, се отнесе така с нас!” Но дори само тази фраза показва, че тук не съществува любов. Любовта означава давам всичко и не очаквам нищо. Любовта не е търговия, не е сделка, тоест давам ти, за да ми дадеш. Християнската, реалната любов е „давам ти, защото те обичам и не очаквам нищо от теб.” Тежки думи за родителите, за тяхното дело, и навярно това дело изглежда безрадостно. Но ако обичаме децата ни, е нужно постоянно да им помагаме в тяхното развитие, в тяхната независимост, да ги научаваме да нямат нужда от нас, избягвайки да ги обвържем емоционално. Родителската любов в този смисъл е едно постоянно оттегляне. Любовта не дири своето. Родителите се чувстват особено свързани с детето – бременността, раждането, топлината, покровът, храната, които му дават, създават единство, което е напълно необходимо в първите му стъпки. С право всички родители използват израза – „Детето ни! Децата ни!” И това показва единството, което се е създало. Но понякога като гръм идва констатацията, че детето е някой друг, отделно създание от родителите и е естествено да търси самостоятелност и независимост. Не е проекция на родителите, а отделна личност. Това е труден път за родителите, но колкото по-бързо го извървяват, толкова по-добре, ще се отдалечат от инстинктивната връзка и ще вървят към една общност от личности, където всяка ще поддържа своя интегритет и жизнено пространство цяло и непокътнато, както и възможността за лично развитие.

Навярно тук трябва да се спрем малко повече на това, защото обсебващата любов е пряко свързана с постепенното придобиване на независимост от страна на децата и особено на юношите, което е причина за много сблъсъци в семейството. Мнозинството родители, които имат деца в пубертет и понякога ме посещават, казват почти една и съща история:

- Отче, до 14 годишна възраст детето ми беше добро. Добър ученик, любезен, не създаваше проблеми. Всички ме поздравяваха. Внезапно се промени, сякаш е друго дете. Не чете, започна да бяга от училище, пуши, дружи с хулигани, облича се странно, носи върху себе си цял куп невероятни неща, да не говорим, че и дума не можеш да му кажеш! Веднага избухва, докато преди една лоша дума не бяхме чули от него. А речникът му? Ужасен е!

Родителите чувстват паника пред това състояние, не знаят какво да правят; трябва обаче да спрат да се безпокоят. Цялото това състояние, колкото и да изглежда странно и болезнено, е знак за здраве. Пубертетът е преходен период, в който става едно ново раждане, с всички родилни болки, детето се ражда психологически и иска да установи, че е един различен човек. Това обаче не става и не може да стане по най-зрелия начин. Така конфликтът е неизбежен. Виждаме децата в пубертет умишлено да преследват сблъсъците, постоянно да се противопоставят на родителите си заради самото противопоставяне. Знаят, че много пъти родителите са прави, но не го признават. Противят се на инат, защо? – защото начинът, по който се държат родителите им, ги кара да се чувстват малки – послушанието унизява много децата в пубертет, затова и се противят. Знаят, че е грешка, но го правят, за да се почувстват големи. Както се пее в една песен – „Остави ме да направя грешка, правилното не ми допада!”

Отбелязваме две много важни неща, които трябва да имаме предвид – юношата поставя под съмнение властта на родителя си, и съответно властта на учителите, на свещениците, на обществото, но и границите, които му налагат. Той избира някои области, за които знае предварително, че родители ще окажат съпротива и започва да поставя под съмнение границите, които те му поставят. Например често се води битка за излизането вечер и часа на връщане у дома. Той настоява да се върне в 01.00 ч., след „купона”, родителите настояват да се върне в 23.00 ч., преговарят и накрая стигат до варианта да се върне в 00.00 ч. Но младият със сигурност ще се върне след 00.00 ч., не в 01.00 ч., а в 00.15 ч., 00.30 ч., за да може отново да се противопостави на родителите си. Всички родители трябва да разберат, че е изключено да избегнат съревнованието и сблъсъка с юношата. Колкото и демократичен и модерен да е родителят, юношата ще намери някоя област, в което ще постави под съмнение твоята власт и ще влезе в сблъсък с теб. Тази област ще бъде бойното поле, сякаш идва и размахва под носа ти края на едно въже и това, което иска, е да започнеш да дърпаш единия край на въжето, за да дърпа и той и така започва играта на съревнованието. Юношата има цел чрез това да победи родителите. „Ние ще станем много по-добри от вас” – по древен спартански израз. Битката, сблъсъкът, войната ще се проведе, ако не на открито бойно поле, най-малкото от окопите. Въпросът е битката и сблъсъкът да се проведе, като родителят предаде посланието, че се радва, че детето му расте. Постепенно родителят трябва да се оттегля от победата и налагането си над децата. Много родители смятат пубертета за нещастие, а не за благословена възраст от Бога, която ще доведе детето до узряване, макар и този сблъсък да е болезнен. Второ, по правило не е възможно родителят да победи юношата в тази игра на съревнование – родителят ще излезе загубил от сблъсъка. Това има своето обяснение. Малкото дете гледа на баща си като на всесилен, като на бог. През пубертета този идол рухва, юношата започва да чувства, че баща му не е всесилен, не знае всичко, че е смъртен. И тогава се смущава, не знае къде да се опре, виждайки своята опора да пада. Тогава започва да предизвиква и да „бие” по баща си, за да установи дали е всесилен. От една страна, иска да събори мита за всесилието на баща си, но от друга страна, не издържа това, защото губи своята опора. И тогава вижда, че губи почва под нозете си и го обзема паника. Нека не забравяме, че един юноша, колкото и твърд да изглежда, е много чувствителен и крие в себе си много страх и тревога. Тук е много важна ролята на бащата. Първо, грешка е той – както и майката – да се опитва да станат приятели с децата. Много родители казват: „Детето ми, не гледай на мен като на баща, аз искам да бъда твой приятел!” Но само този баща е едно незряло дете, което се оттегля от неговата бащинска отговорност и създава в детето чувство за несигурност и паника. Децата имат приятели или ще намерят, ако нямат. Но баща няма да намерят, нито майка. Ако бащата престане да бъде баща и майката – майка, и станат просто приятели, тогава детето израства като сирак и то гневен сирак. Приятелят-баща не постига срещата, за която искаме да говорим, а какво постига? – конфликт. Второ. Колкото бащата по-убедително отговаря на своята роля, толкова по-добре е за юношата. Ако стане обратното, юношата се разколебава и прави щуротии. Характерен пример са всички разбунтувани млади хора. Техните действия демонстрират паника, затова и трошат, удрят, рушат. Това, което търсят по този начин, е един силен баща, да им издърпа ухото – символично го казвам – и да почувстват сигурност. Не рядко юношите се опитват да убедят родителите си да отхвърлят своите решения. Те правят това несъзнателно, за да констатират, че родителите ще останат твърди в своите решения. Тоест изпробват тяхната твърдост и убеденост. Много родители, бидейки чувствителни, се опитват да преодолеят кризата и сблъсъка чрез диалог. Но и този диалог много пъти води до още по-лош сблъсък и отдалечава срещата. Как може да успее диалогът? Родителите обикновено какво правят? Фокусират диалога върху отрицателните страни на детето. Този диалог е обречен. Диалогът може да успее, когато се фокусирам в положителните страни на детето. В обратния случай детето ще се възпротиви. Затова и децата избягват диалога с родителите, защото знаят колко е ужасяващ. Мислят си „Защо да водя диалог? След като само за моите лоши страни ще чуя от родителите си, само ще ме обвиняват.” И, разбира се, кой преследва диалог с някой, който ще го обвинява?

И така, нека се фокусираме в положителни страни на детето; да го похвалим, защо ни се свидят толкова много похвалите? И след като усладим сърцето му, можем да му кажем и за някои негови отрицателни страни.

Юношата, въпреки че демонстрира противоположното, продължава да се нуждае от своите родители. През този период обаче започва и борбата за независимост и когато влиза в сблъсък с родителите, това има и елемент на изпробване. Мога ли да живея без опора? Мога ли да изляза в живота? Тук родителите трябва да помогнат съществено. Природата ни дава един много хубав пример – сигурно сте наблюдавали квачката. Във всеки един миг показва своята любов към пиленцата и дава своята закрила по един много мъдър и възпитателен начин. На първо време пиленцата следват навсякъде майка си, която знае живота и опасностите. Ако види някаква опасност да застрашава нейните малки, ги гони да влязат в гнездото, за да се скрият. Когато обаче пораснат и свършат възпитателните уроци, тогава ги кълве и гони по всякакъв начин, за да излязат в живота сами. Нещо подобно трябва да става и с нас. Детето има нужда и трябва да живее в атмосфера на любов. Много пъти обаче тази любов става задушаваща и се превръща в свърхпокровителстване. Има родители, които лишават детето си от възможността да порасне, да стане независимо, да се погрижи за себе си. Не го оставят да се облече само, да си постели леглото, да се храни само, да играе с другите деца. Тези родители живеят с постоянен страх и тревога да не му се случи нещо лошо, да не се разболее, да не се отклони. Държат детето постоянно в своята сянка и не го оставят да поеме никаква инициатива. Казват, че нищо не е по-дивно от любовта на майката, но много често това не е истина. Определени пъти майчината любов може да бъде най-ужасяващото нещо, да бъде като паяжина – може да задуши детето и да не му позволи да се развие в независима личност. Свръх покровителстването има две различни проявления. Когато се свързва с прекомерна снизходителност, детето, което разбира тази „слабост” на родителите си, я експлоатира. Иска каквото, където и когато му хрумне, става малък тиранин и егоист, който иска всичко да бъде за него, не се научава да отстъпва, да жертва нещо от личните си желания. Когато свръх покровителстването е съпроводено от властническо налагане, тогава детето се лишава от всяка инициативност, винаги е обвързано с родителите си и не прави нищо без тяхна помощ. Така не узрява, чувства несигурност и остава прилепен към тях. Когато порасне, не може да взема решения и да поема инициативи. Детето трябва да израства под крилете на родителите му, които го закрилят. Но когато тези криле не му оставят място за движение, тогава тези деца ще станат деспотични или безволеви. Детето има нужда от покров – закрила, но не и от свръх покровителстване. Необходимо е този инстинкт за грижа и закрила да бъде умерен и да не се простира във времето. Детето расте, не може да остане дете, където родителите да са длъжни постоянно да го покровителстват – защото тогава няма да развие чувството за независимост. Свръх покровителстването разоръжава детето от живота, емоционалната „пъпна връв” възпрепятства неговата независимост. Затова трябва навреме да се пререже, то да отвори крилете си, за да укрепнат, и да върви свободно към своята цел. Страхът на родителите от неговата независимост затруднява решаването на неговите проблеми и затова постоянно я отлагат. Така то расте безотговорно, но внезапно животът изисква да поеме отговорности, но той не е развил това чувство. И, разбира се, родителите няма винаги да ги има да му подсигуряват бъдещето. Виждате, днес един студент до 30 годишната си възраст го изхранват родителите му и никога не е работил, а след това отива да работи и не може (да се справи)…

Превод: Константин Константинов

Близки теми:

За да създадеш семейство е нужно просто да обичаш Беседа за проблемите в брака Разбираме ли какво всъщност правим? Храним децата си, не с нежност и любов, а със скръб и кавги Борба за права

Здравейте, скъпи братя и сестри. Аз не съм педагог и психолог по образование, затова, по-скоро, мога само да споделя опита, който имам – и положителния, и отрицателния. Женен съм от 26 години и имам 8 деца. Най-голямото е на 25 години, най-малкото – на три и половина. В енорията ми има много деца, много многодетни семейства, затова тази тема ми е близка. Много съм разсъждавал по този въпрос и имам какво да разкажа. Но най-важното нещо е да се разбере, че да възпиташ едно щастливо дете преди всичко е нужно родителите му да имат щастлив брак. И ако някъде съществува проблем, то той не съществува задължително в ония семейства, които са се разделили чрез развод, но и там, където все още няма такъв. Работата е там, че семейството само по себе си представлява задача, която трябва да се решава всекидневно. В даден момент човек може да забележи, че всичко е на границата на срива заради неразбиране и пустота в отношенията… Има такъв израз в поезията на Анна Ахматова – „самота в съжителството“.

Уж всичко е нормално, уж за всичко сме се споразумели, разбирали сме се, били сме щастливи, обичали сме се един друг, а изведнъж – нищо. От дългия си семеен опит знам, и ви уверявам, че такива периоди има.

Идва на изповед човек с 5-6 деца и казва: „Край, нищо не остана от онова отпреди, имам до себе си един чужд човек, не знам какво да правя“. А децата веднага чувстват това. Работата е там, че нито един от съпрузите не е останал същия в духовното си развитие. Човек не остава същия, той се променя в различните етапи на живота си. Аз се променям, тя се променя, и трябва постоянно да се стиковаме един с друг. Нужни са усилия, преди всичко, разбира се, е нужно смирение от страна на човека, защото, семейството представлява един вид договор. Ето, договорихме се, избрахме си някаква ценностна система на общуване – преди всичко, това е Евангелието. И това обяснява, колко е сложен един брак с невярващ човек.

Разбира се, навярно сме се венчали, над някой се е извършило тайнството, някой се е молил при извършване на тайнството над другия, спомняте си аналоя, Евангелието на него, свещеника, който ви е хванал за ръката и ви е водил да го обиколите три пъти. То е символ на вечното единство на тези хора, основано на онова, което е написано в тая Книга. И ако то не се е превърнало в основание на живота на един от съпрузите, то рано или късно ще доведе всичко до колапс. И такива разпадащи се семейства, за съжаление, има много, включително и в нашата енория.

За възпитанието на щастливо дете е нужно родителите да имат щастлив брак

Е, любимият човек, това е… На моята сватба един добър приятел на моите родители вдигна интересен тост. Каза, че любимият човек прилича на топ смачкана хартия, на който има изписан някакъв важен текст, и през целия ти живот ще трябва да разгръщаш тази хартия и да вникваш в него. Любимият човек е този, който според Божия Промисъл се развива и се променя, Бог му поставя различни задачи в живота, както и пред мен самия. Както казах вече, нужна е много работа за да разбереш другия. За да разбереш любимия човек, не само съпругата, трябва да умееш да се спреш, да замълчиш, да не се водиш по собствената си оценка, а просто да се опиташ да го чуеш. Същото важи и за съпружеството. Изведнъж се оказва, че човек се е променил, а ти не си готов да го приемеш, ти си стоиш на едно място, нормално, спокойно си гледаш живота.

Ето, това е първото, необходимото условие – любовта между мама и татко. Детето няма да е щастливо, ако няма такава любов.

Какво можем да сторим, ако семейството се е разпаднало? Общо взето, невъзможно е да се поправи цялостно тази повреда. Тази празнота може да се запълни само частично с някои практични стъпки. Мога да ви споделя, че преди 38 години и моите родители се разведоха, тогава бях на 12 и до днес още ми е болно. У хората с развели се родители, когато те са били още подрастващи остава рана, която не зараства. Духовните поражения за детето могат да се оприличат на ядрен взрив в живота му. Аз самият почнах да си давам истинска сметка за тези последствия чак след 15 – 20 години. Тогава разбрах, че трябва да се работи над това, да се лекува. Но за детето, разбира се, това си остава една голяма, трудно лечима трагедия.

Ще ви разкажа една история за една наша баба – енориашка, която приела през лятото дъщеря си, изоставена от мъжа си с детето си. Забелязала, че внукът й, на около 10 – 11 години, излиза всеки ден на полето да си поиграе. Решила да го проследи, скрила се зад храстите. И гледа – детето се изправя в цял ръст и започва да вика: „Татко, татко!“ А таткото никакъв го няма, заминал си е и даже не платил издръжката. И то повика, наплаче се, изтрие сълзите си и се прибира. Душата на това дете е разплакана и изпонаранена. Има и някои начини поне частично да се поправи тази загуба, но за това ще поговорим по-късно. Пак казвам – на първо място стои любовта между родителите.

Детето не притежава сили да противостои на злото

Второто нещо, на детето е нужен контрол. То ще се чувства нещастно, няма да разбира окръжаващия го свят, ако я няма родителската власт. Често съвременните родители искат да бъдат просто приятели с децата си. Да, ние сме им най-близките хора, но да бъдем приятели с тях не бива. Работата е там, че родителската власт е дадена от Бога и всяка власт, това е, да се пресича всяко зло, а тук – да се пресече разрастването на злото в самото дете. Колкото и да ни уверяват в противното педагозите, тази власт е необходима, защото детето няма сила и възможности да се съпротивява на злото. Тази сила трябва да е в бащата и в майката. И ако те не се съпротивяват на това зло в него, детето ще бъде нещастно, просто защото злото ще го погълне. Достатъчно е да погледнете как детето се потапя в компютърните игри и не може да се откъсне от тях. Познавам един човек, мой съученик, човек на 50 години, чийто брак се разпадна, защото играеше на „Танкчета“. Така се беше вдал в тая игра, а по същото време започна и Световното футболно първенство и жена му не издържа. Каза: „Не мога повече, той е като пияница, няма го вкъщи, вечно кисне там“. Ако един силен, възрастен човек не може да се съпротивлява, какво остава за едно дете? Трябва да го откъснеш оттам, въпреки виковете и протестите му, да му отнемеш тази възможност, или поне да я сведеш до минимум. Допустимо е, да кажем, да поиграе на някаква игра без убийства, която сте проконтролирали, например, веднъж или два пъти седмично. Т.е., борбата за чистотата в душата на детето е необходимо условие. То не може да противостои само на злото, и ако родителите са безучастни, става много лошо. В крайна сметка детето ще стане нещастно, защото тези неща разрушават душата му, разрушават и волята му. Ето, например, аз никога не съм пушил, но моите съученици са се сблъсквали често с тоя проблем, както и самите вие, които седите тук. Като дете си казвах, че щом възрастните смятат това за лошо, какво остава за мен. И сега, когато моите млади енориаши се сблъскват с това, знам за какво става въпрос. Нашата аскетика се състои в по-голямата си част от множество малки дела. Всеки ден тренираме волята си за да победим своите страсти и грехове – да не осъдим някого, да не наругаем настъпилия ни по крака, да измием съдовете, когато не ни се иска. Ето такива практически неща. Да се предадеш на молитва и четене, въпреки, че ти се иска да полегнеш на дивана и да хванеш дистанционното на телевизора. А пушенето – това е обратния процес, по 10 и по 20 пъти на ден да тренираш волята си. Статистиката потвърждава следното – щом подрастващият е започнал да пуши – задължително налитат и другите грехове. Скоро ще посегне към алкохола, сега това е общодостъпно, после към наркотиците, ще се предаде на блудство, ще влоши успеха си в училище и ето – поражение на волята. И къде бях аз, като родител, когато започна това? Защо не го предотвратих? Ето ви една малка илюстрация.

Какво представлява щастието?

Следващото нещо, за което искам да ви говоря е какво да разбираме под щастие, взето в по-дълбокия смисъл. Щастието, общо взето е светски, а не християнски термин. Ние имаме една по-дълбока дума – блаженство, или, щастие, което предполага правилна настройка, изградени взаимоотношения с Господа. До нас са достигнали думите на Иисус Христос, които не са споменати в Евангелието, но за които говори св. ап. Павел при срещата си с презвитерите на Ефес. Той казва: „По-блажено е да се дава, нежели да се получава“, т.е. по-голямо щастие е да даваш, а не да вземаш. Това е най-главното нещо за нас като християни. Или, по-блажено е да послужиш, отколкото да ти служат. Мисля, че говорихме за това при предната ни среща, когато стана дума за семейното щастие. Това е най-главният принцип на съпружеското щастие, който сега е напълно забравен. Имах такъв случай, когато един въцърковен човек, иподякон, женен, с дете, реши, че семейният му живот е приключил. Вярващ човек, който се причастява, но реши, че – край. След службата седнахме с него и разговаряхме три часа. Запитах го: „А ти имаш ли някаква вина?“ – защото за всичко била виновна жена му. Каза ми: „Да, имам вина, все пак направих грешка, че от самото начало се държах твърде меко с нея. А после всичко ми додея“. Казах му: „А ти, като се женеше за нея, искаше ли да я направиш щастлива?“ Реагира с удивление, така ме погледна: „Интересна мисъл, отец Фьодор, не съм мислил за това“. Разбирате ли, човек на почти 40 години, косата му започнала да се прошарва по малко. Човек, който е тръгнал да се жени със съзнанието, че той е центъра, а другият по някакъв начин трябва да се върти около неговата орбита. Ето един път към семейно нещастие. И това същото ще бъде и за децата.

превод от руски

Източник: Православие ру

Близки теми:

Православното възпитание на децата в съвременния свят Родители и деца Заради децата ще постоя прав Полумама Срещата на младия човек с Бога

Ще разгледаме още едно изкривяване на любовта, което има връзка с придобиване на независимост от страна на детето. Това е несъзнателният начин, по който родителите проектират себе си върху личността на детето. Чувството, че детето представлява продължение на бащата или майката. Така родителите влагат в детето ценности и визии, които сами не са могли да осъществят, издигат детето толкова високо, че след това то не може да слезе, или, ако слезе, ще падне и ще се пребие. Външната цел е детето да се изкачи високо, но, разбира се, паралелно и родителите ще се изкачат заедно с него. Ако детето стане лекар, майката веднага става майка на лекаря. Ако детето стане генерал, бащата става баща на генерал и т.н. И особено ние, гръцките родители, с нашите характерни комплекси, си представяме детето от министър-председател нагоре, дори не обикновен министър! Едно 15-годишно момче пише: „Родителите ме поставят на много висок пиедестал, имат за мене големи идеи, само и само да си задоволят егоизма и да се покажат в обществото.“

Вижте какъв критерий има детето. С тези предпоставки детето започва да вярва, че е някаква звезда, забележителна личност, избран и надарен човек, което трябва да заема особено място сред приятелите си и по странен начин, той като звезда се изолира, стои далеч от приятелите си, защото очевидно това няма да има благотворно въздействие върху неговото развитие. Но ако внезапно секне удивлението, на което е свикнало да се наслаждава, неговото състояние бързо се развива в постоянна психологическа криза. Не рядко родители от този тип стигат до големи крайности и преувеличения, които може да имат трагични последици за детето. Приятелите, професията, съпругата се избират и налагат от родителите. Както гласи един лозунг: „Избират преди нас за нас“ – казват децата. Критериите за избор са болни, бих казал антихристиянски и безнравствени. В много случаи родителите, без да вземат предвид възможностите и уменията на детето, въз основа на собствените си комплекси и в името на „любовта”, увещават или по-скоро налагат на детето си да последва еди-коя си наука, еди-коя си реномирана професия и така да си вдигнат „акциите” в обществото. Чуват много пъти целите на детето, че иска да стане някакъв и се питат – колко ще изкарва, колко ще се издигне в обществото, не се трогват, че детето им се развива чрез целта, която си е поставило. Развитието за тях означава слава и пари. Но е престъпно родителите да принуждават децата да заравят своите таланти, за да последват това, което те смятат за благоприлична професия. На това се дължат и много сблъсъци между родители и деца, но и много неуспехи на детето. Защото искат от него неща свръх неговите възможности и чужди на неговите интереси. Някои родители, гневни от неуспехите на децата, тържествуват, бидейки оправдани от техните предвиждания, и изпадат в иронични и подигравателни коментари, които унизяват личността на детето. „Видя ли, дето ти казвах?!“ Така те тласкат детето към пропастта на безнадеждността и отчаянието, вместо да го насърчават. Не е случаен фактът, че след приемни изпити за влизане в университет много деца, поне в Гърция, правят опит за самоубийство. Познавам едно „изрядно” семейство с три деца. Родителите им внушили идеята, че са нещо специално, а майката, за да отговорят на нейните жертви, претендирала и тримата й синове да се класират първи в приемните изпити за университета. Най-малкият се разбунтувал и поел по свой път. Двамата по-големи синове не се възпротивили. Първият искал да следва архитектура, а вторият медицина. Със сигурност щели да ги приемат, защото били добри ученици, но не били сигурни дали ще се класират първи – понеже в тези факултети се влиза трудно. Майката със своята „любов” не се интересувала от факултета, а от първото място. Затова синовете й сменили своите цели и се явили на изпити за влизане в други факултети, които гарантирали първото място. Първият от двамата успял да влезе в юридическия факултет, но не бил първи, а трети в крайното класиране. Търчи радостен да го каже на майка си, а тя се намръщила и казала – очаквах нещо по-добро от теб! Майката дотолкова се ядосала, че цели две години не му говорила. Другият син с цената на неговите свръхусилия успял да влезе, класирайки се на първо място, и така угодил на майка си. Накрая и двамата станали добри учени, преподаватели, но в тях останали известни психични проблеми. Третият син, който се възпротивил и въстанал, сам тръгнал по своя път. Той е лошото дете, но единственият душевно уравновесен.

Една друга майка, това е факт, не е басня, огорчена от неуспеха на дъщеря си за приемните изпити за университета, реагирала с думите: „Ако бях на твое място, щях да се кача на покрива и да скоча от него!“ След няколко минути майката чула трясък отвън – дъщеря й наистина скочила от покрива и се самоубила.

Оставям на вас да коментарите тези два случая – коя е била подбудата на тези родители: тяхната любов или тяхната мегаломания?

Ще ви прочета един коментар от о. Адамантиос Августидис – психиатър. Той пише следното: „Един от обичайните въпроси, които правят конфликтна връзката между родители и юноша, е чувството, че интересът на родителя се изчерпва в задоволяването на неговото его и егоцентрични нужди, без чувствителност и разбиране на възможностите и потребностите на негови потомци. Юношата чувства, че строгите и непреклонни забрани, които му налагат, не отразяват безкористието на родителите, а тяхната скрита егоцентрична нагласа. Това предизвиква първоначално горчивина, а по-късно сблъсък, съмнение и гняв. Подобни чувства имат децата, когато усещат, че прекомерната родителска грижа не е прилив на любовна жертва и себепревъзмогване, а нужда от тяхно себеудовлетворение.

Св. Паисий Светогорец описва това явление по неговия прост, но точен начин: „Забелязал съм, че съвременните младежи, особено тези, които следват, биват ощетени у дома си. Докато са добри деца, се опропастяват, родителите ги развалят. Понеже родителите са минали през трудни години, искат децата им да не се лишат от едно, да не се лишат от друго. Не развиват любочестието в децата, така че те да се радват, когато изпитват лишения.“

Така опитът на младежите има вкус на едно предателство и би могло да се изрази в схемата „гневни сме на родителите“, защото вече са предали това, на което са ни поучили, но претендират то да стане мярка и критерий за нашия собствен живот. Така несъзнателно започва да работи нещо, което сме свикнали да наричаме пропаст между поколенията, където всяка страна е егоцентрично деспотична, сигурна за своите тезиси и мнения и уверена, че другата страна греши.

Старецът Паисий, който споменахме, говорейки именно за сблъсъка, който се получава, когато отношенията между родители и деца се формират при условия, които подхранват и поддържат взаимния нарцисизъм, се пита – какво да правят децата, какво да правят и родителите? Идват децата и ми казват – не ни разбират родителите! Идват и родителите и ми казват – не ни разбират децата ни! Създала се е пропаст между родителите и децата. За да се премахне, родителите трябва да се поставят на мястото на децата и децата на мястото на родителите.

С всичко, което отбелязахме, разбираме, че възпитаването на детето не е лесно нещо – родителите имат добри намерения, но често възпитанието не носи очакваните плодове. И ако това не се дължи на една зле разбрана любов, която разгледахме, може да се дължи на невежество или на погрешни сметки. Става както при майонезата: материалите са били добри, рецептата ценна, готвачката отлична, но някой детайл е убегнал и майонезата се е пресякла. Никой родител не иска да даде лошо възпитание на детето си, но много пъти препятствието не може да бъде избегнато. В едно такова препятствие са се препънали много съвременни семейства. Много родители са живели в тежки условия и сега искат децата им да живеят различно. Така на съвременните деца нищо не им липсва. Или по-скоро им липсва нещо важно – благословението на лишението. И много пъти те го търсят по свой начин и се противят на тази склонност на родителите (да им осигуряват всичко). Пълната небрежност във външния вид, диетите, които пазят, са форма на съпротива срещу консуматорското общество. Също така много от родителите, понеже са живели в строги семейства, искат да отгледат децата си без ограничения и им позволяват всичко. В центъра на живота си поставят желанията и капризите на детето. Вместо да възпитават детето да споделя това, което има с другите, да си сътрудничи с тях, да уважава желанията и потребностите на другия, много често заради тяхното благоденствие задоволят всяко тяхно желание. Ако има някакъв сблъсък по отношение на тв програмата, която гледаме, купуваме друг телевизор за детето, ако юношата монополизира телефона, слагаме втори телефон, макар вече да имат и мобилни телефони. Като последица от всичко това детето свиква да не зачита другия човек. Когато родителите дават всичко на детето, когато задоволяват неговите претенции без възражения и отлагане, тук и сега, то се научава да води егоцентричен начин на живот; научава се само да взема, а не да дава. Стига до убеждението, че всички са му длъжни. По този начин го заблуждаваме, защото то си мисли, че животът е такъв, сякаш го държим в парник, т.е. в един въображаем свят, а когато влезе в съприкосновение с реалния свят, в който има ограничения, ще бъде напълно неподготвено и неспособно да се справи с тях. С други думи, научаваме го да бяга без да му даваме спирачка – но животът поставя стени по неговия път и без спирачка си троши главата. Макар по този начин да мислим, че избягваме сблъсъка (с него), ние го водим до сблъсък с обществото, и този сблъсък е много по-лош. Съществува обаче една основна разлика между ограниченията, с които родителите се стремят да подготвят детето за реалния свят, и ограниченията, с които се опитват да осуетят неговата самостоятелност. Първото е напълно необходимо, за да влезе в живота. Второто е да имат връзка с нашите претенции, за които говорихме преди. Не искаме децата ни да ни напуснат, не искаме да станат самостоятелни, а се опитваме по всякакъв начин да останат до нас. Затова и много пъти ограниченията, които родителите поставят в тази насока, това имат за цел, а давайки всичко на детето (т.е. на юношата), го правим неспособно да влезе в живота и си подсигуряваме неговото пребиваване до нас. Когато му даваме всичко, защо то да си тръгне от нас и да заживее самостоятелно?

Но понеже тази беседа е насочена и към родители-християни, ще разгледаме въпроса с християнското възпитание, където за съжаление са се получили много изкривявания и недоразумения. Родителите-християни живеят в нарастваща тревога – виждат от една страна лошия път, по който вървят децата, виждат постоянните сблъсъци и протестират, тревожат се, отчайват се – „загубихме децата си“ – така казват – „отдалечиха се от пътя на Бога“. И започват отново да обвиняват обществото, правителството, Църквата. Много родители мислят, че възпитават децата си с възпитание и увещание по Бога, но ако си отправят честна себекритика, ще видят, че ги възпитават с възпитание и увещание по свой образ. Нека видим това по-подробно. Защото и това състояние води до постоянни сблъсъци. Основната отговорност за възпитанието на децата не е нито на учителите, нито на обществото, нито на свещениците, нито на телевизията, нито на правителството, нито на някой друг – децата се формират у дома, у дома научават най-важните неща. Тоест в семейството влизат основите, колоните, плочите, стените, а обществото навън може да направи само едно варосване, едно боядисване, дотам, нищо друго. Мнозина от нас се оплакваме: „Как децата ни се развалиха, след като сме добри християни, след като ходим на църква, след като всички за Бога им говорихме? Какво става?“ Преди всичко трябва да отбележим, че роля играе не какво говорим, а какво сме и какво правим, как живеем. Ето какво пише отново един ученик от гимназията: „Родителите ми не ми показват на дело това, което искат от мене. Техният пример е обратният на това, което искат да правя.“ Колко са истинни неговите думи ще разберем, ако си направим искрена себекритика. В Патерика се разказва следният случай – трима монаси всяка година ходели при св. Антоний. Двама от тях му задавали много въпроси по техни духовни проблеми и за спасението на душите им. Третият винаги мълчал, нищо не питал. След дълго време св. Антоний го попитал:

- Толкова време идваш тук, и нищо не ме питаш?

А той му отговорил:

- Стига ми да те гледам, отче!

Тоест роля играело не какво говорел св. Антоний, а какъв бил. Ние казваме много неща за Християнството на децата ни, но за кое Християнство говорим? За Християнството на Евангелието, на светците, на мъчениците, на Кръста, на жертвата – или за егоистичното буржоазно и меркантилно християнство? Казваме например: „Детето ми, бъди с Христос, защото който е с Христос, не губи.“ И естествено подразбираме, че Христос ще ти помогне да станеш богат, да имаш щастие и т.н. Детето отваря Евангелието и чете някои тежки думи, че който е истинен ученик на Христос, ще загуби, ще бъде гонен, ще страда, ще бъде разпнат. Христос говори за скръб, кръст, болка, не е обещал нито вили, нито влогове в банки, нито ефимерни радости, а кръст. Също така настояваме детето да бъде първо във всичко. Товарим го с един куп частни уроци и извънкласни дейности и настояваме да стане първо в училище, в английския език, в пианото, в танците, в университета. Винаги на високо и винаги на върха. Винаги с успехи. И детето отваря Евангелието и чете, че Христос иска нещо друго – че за да се изкачиш високо, трябва да слезеш, да се смириш; за да станеш пръв, трябва да станеш последен и слуга на всички; за да успееш, трябва да претърпиш неуспех. Евангелието говори за едно Християнство, което има лична цена, докато ние говорим за едно Християнство, което нищо не ни струва и означава нагаждане. Така детето в Евангелието едно вижда, и друго в нас. Говорим на детето за Христос, Който е Бог на любовта и Който казва, че този, който има две ризи, да даде едната на ближния и когато някой ни удари по едната страна, да обърнем и другата. Поучава ни да прощаваме на враговете си, да благославяме тези, които ни проклинат и т.н. А какво вижда то от нас – да не говорим на нашия съсед или роднина 20 – 30 години по незначителни поводи, за една педя земя; да се занимаваме постоянно с материалните неща и цялата ни борба да не е за най-необходимите неща, а за увеличаване на доходите ни, за втора и трета къща, за втора и трета кола и т.н.; да се гордеем, че така сме нагласили данъчната декларация, че крадем от държавата еди-колко си пари. Или че сме измамили клиента в нашия магазин; или че еди-кой си депутат е уредил сина ни (в казарма) в по-близко поделение и така да пратим сина на другия по-далеч. Всичко това кара детето да бъде напълно безразлично към Христос. Дори не чува това, което говорим, затова и се противи и влиза в сблъсък с нас – и добре прави. Защото така се създава надежда, то търси истинния Христос. Но за съжаление това наше непочтено християнство, лицемерната вяра и липсата на любов към ближния дават пряко отражение върху децата ни. Св. Василий Велики подчертава, че децата не могат да преуспеят, когато родителите са алчни, егоцентрични и индивидуалисти, когато алчно събират материални блага, без да мислят за своя ближен. И виждаме днес какъв хаос цари сред младите – бунт, хулиганство, безразличие, наркотици. Всички имаме надежда, че злото ще се ограничи, но позволете ми да изразя тъжното ми убеждение, че така, както вървим, ако не се покаем, тези явления не само няма да се ограничат, а ще нараснат, особено наркотиците, колкото и мерки да вземе държавата. Св. Ефрем Сириец преди 15 века каза нещо удивително, което има поразително приложение в епохата ни. Той казва, че този, който презира ближния си, когато се намира в страдание, в скръб, в болка, в лишение, не само материално, но и духовно, този човек ще направи децата си объркани. Днес това много важно наблюдение на св. Ефрем важи напълно. Децата, констатирайки от живота на родителите си – в който няма любов – че обществото, в което ще трябва да живеят, е една страшна джунгла, където всеки се грижи само за себе си, ги обзема паника и несигурност, отчаяние и гняв и се проявяват в обществото като гневни хора, които трошат, громят, горят, бият и унищожават. Повярвайте ми, всички тези изтерзани разбунтувани младежи, които обвиняваме и отхвърляме, не са виновни, не са лоши деца, а уплашени и много чувствителни, които идват от родители, които за съжаление са извели любовта от живота им.

Ще спомена отново един случай – познавам едно семейство, чийто най-голям син е много объркан. От 15 годишна възраст не може да намери себе си, мина през много бури – анархия, наркотици. Когато родителите дойдоха при мен за първи път, за да разговаряме, започнаха както обикновено да обвиняват обществото и всички други. Но минаваха дни и месеци и техните отбрани падаха. Изправиха се пред себе си и видяха искрено своите грешки и отговорност. Между другото разказаха следното. Преди години се скарали с целия квартал и не говорили на никого. Междувременно били добри християни, ходили на църква и т.н. Един ден детето им, едва 8 годишно тогава, което гледало всичко това, им казало: „Какво ми говорите за Христос, след като не го вярвате? Христос говорил за любов, а вие не казвате “Добър ден” на съседите!?“

Съществува обаче, и едно друго измерение – използваме Бога, за да се наложим на децата. Казваме например: „Ще правиш това, което аз ти казвам, защото в противен случай Бог ще те накаже.“ Така превръщаме Бога във властелин, в тиранин, в жандарм. И след това искаме детето да обикне този тиранин, който обслужва интересите на един друг тиранин. Разбира се, това, че не обича този тиранин – бог, бих казал, че е знак за здраве и създава надежди за детето. Основата на религиозното развитие на детето е свидетелството, примерът, но когато това отсъства, всички наши думи и проповеди са излишни. Ако родителите не пожертват нещо от себе си, ако не покажат автентична любов, тогава вярата няма никакво въздействие върху душите на децата. Факт е, че религиозният интерес и религиозност на детето е неопровержимата мярка за автентичността и религиозността на родителите. Когато религиозността на родителите е автентична, тогава децата развиват религиозен интерес, в противен случай ще го отхвърлят. И ако стане нещо подобно, нека не търсим на кого да прехвърлим отговорността, а да изследваме себе си и живота ни. И както казва и народът – „Каквото сеем, това и ще пожънем.“

Нека да уточня нещо: с всичко, което казахме, нямаме за цел да принизим ролята и ценността на родителите, а напротив, целта е да се защитят родителите, обозначавайки грешките и недостатъците, и представяйки тяхното реално лице, освободено от деформации. Със сигурност няма съвършени родители, всички сме несъвършени, и това, което даваме на децата ни – е човешкото несъвършенство и греховност. Няма да увредим децата ни толкова с нашето несъвършенство, колкото с безсилието ни да признаем нашето несъвършенство.

Връзката ни с децата, пътят от конфликта към срещата е дълъг път, море, по човешки е нещо невъзможно – ако осъзнаем нашето безсилие и несъвършенство, и за нас съществува надежда. И тогава можем да живеем това, което толкова често повтаряме на св. Литургия – „Себе си и целия си живот на Христа Бога да предадем.“ Ако вече нищо не можем да правим, нека признаем нашето безсилие и със смирение да доверим децата ни на Бога. Ако не можем да говорим за Бога на децата ни, нека говорим на Бога за децата – както казва св. Порфирий: „Нека ние говорим на Бога, за да говори Той на децата ни.“ И ако нямаме успехи, нека покажем на Бога грешките от нашия неуспех и да сме сигурни, че Божията милост ще използва нашите грешки и ще доведе до нещо добро. Характерно е, че в началото на св. Литургия, когато всичко е готово за да започне св. Литургия, дяконът казва тихо на свещеника в олтара – „Време сотворити Господеви“ („Време е Господ да действа“). Това точно е отношението на Христос, не само в Литургията, но и във всеки момент. Нека това бъде и отношението на всеки баща или майка – в трудните моменти нека повтарят този израз. Време е Господ да действа. И нека оставяме поле за действие на Бога да направи нещо в душата на детето. Казахме в началото, че конфликтът с децата е неизбежен и срещата ни с тях почти невъзможна, но нека не забравяме, че невъзможното за човеците е възможно за Бога.

превод: Константин Константинов

Близки теми:

Да освещаваме своя живот Майките и възпитанието на техните деца Храним децата си, не с нежност и любов, а със скръб и кавги Благословени възпитаващите в благочестие Дай на детето топлина!