Моят съпруг е моят кръст

Октомври 9, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Въпрос:

Младеж, който казва на майка си, че не иска да се ожени, има добра връзка с родителите си, но какво трябва да направи майката в този случай? Защото смятам, че е необходимо и наложително майката да се намеси и да помогне. Оттам нататък, разбира се, е негова работа какво ще прави. 30 годишен е, завършил е в Англия, няма пречки за брак.

Нашият народ го казва – народът изрича големи истини чрез митове, приказки и народни песни: женитба насила не става. Мисля, че първата стъпка е разбирането на положението на другия. Това е изключително важно. Св. Йоан Златоуст казва, че не всички хора са за брак, не всички са за монашество: всеки човек има отделен път, стига този път да има висота и да го доведе до спасение. Второ, искам да ви кажа един прост случай от живота на Пападиамантис (Александрос Пападиамантис – гръцкият Вазов, бел. прев.). Веднъж, когато бил 18 годишен, баща му о. Диамантис – свещеник на острова, приел в дома си местния епископ. Служили и владиката отишъл в къщата му, за да обядват и да отпочине. На масата било цялото семейство. Той имал три сестри, самият той бил млад, на 18 г., много зрял, неговата зрялост си личала. Както обядвали, владиката го погледнал и му казал:

- Александре, на 18 години си, умен човек си, можеш да четеш. Хайде, детето ми, да те оженим!

Тогава хората се женили млади. 20 годишна жена се считала за стара мома.

Пападиамантис навел глава, царяло пълно мълчание, никой не говорил. В даден момент надигнал глава и казал твърдо:

- Аз, Ваше Високопреосвещенство, няма да се женя!

Смут в къщата. Владиката, горкият, тръгнал да закърпи положението. След като не иска да се жени, тогава:

- Добре, Александре, след като няма да се ожениш, да те направим монах, имаме толкова хубави манастири, да станеш йеромонах, добре ще си!

Пападиамантис стоял с наведена глава, както винаги. В даден момент вдигнал глава, в пълно мълчание, всички очаквали отговора му:

- Аз, Ваше Високопреосвещенство, калугер няма да стана!

Настъпил голям смут. Не се жени, калугер не става, какъв ще стане този човек? Баща му хапел устни, майка му го гледала милостиво, сестрите му се смутили, владиката почервенял. Нещо трябвало да направи владиката и затова го попитал:

- Добре, детето ми, не искаш да се жениш, калугер не искаш да станеш, и какъв ще станеш, бре, детенцето ми?

Мълчание. Пападиамантис вдигнал глава и казал:

- Аз, Ваше Високопреосвещенство, ще стана ПАПАДИАМАНТИС!

И станал. Което означава, че имал зрелостта, претеглил нещата в себе си, знаел за какво ставал и за какво не, вече бил очертал своя път и знаел къде отива. И каквото казал, че ще стане, това станал. Оттук се вижда зрелостта на мисълта и въобще на целия живот.

По тези въпроси ще ви кажа какво казваме на острова (Санторини). Сега младежът се намира в това състояние, майката знае доколко е зрял или не. Смятам, че на тази възраст са нужни две неща – молитва и разсъдителност. Майката да се моли Бог да открие на младежа пътя, в който ще живее, ще се изрази, ще твори, ще напредне, ще се развие и ще се спаси. Това трябва да прави майката. Предвид възрастта, на която е синът й, каквото иска да му каже да го каже не на него, а на Бога. Нека се отнесе много вежливо към него. Ще ви кажа и другото: определени пъти натискаме хора да влязат в едно пространство, за което не са подходящи, и след това имаме трагични резултати.

- Отче, това ваше духовно чедо е изключително добро момиче!

- Добро е!

- Ама и това момче е изключително добро дете!

- Добро е!

- Няма ли да направим нещо?

Аз казвам:

- Добро е и момичето, добро е и момчето. Но не сте помисляли нещо.

- Какво, отче?

- Двете добри неща пасват ли си?

Защото, ако не си пасват, то и медът е добър, но не можеш да отидеш да го сложиш в соса, а върху филия хляб.

Научи човека да бъде отговорен и сам да прави своя избор. Смятам, че това е най-доброто.

Идва един млад човек, и ако неговият избор е да не се ожени, аналогичен и „опасен” ще е изборът му да се ожени. Идва, и какво ще му кажете? Ожени се!? Много просто:

- Детето ми, зрял си, претегляш нещата, виждаш твоите сили, познаваш другия човек, прекръсти се и вземи твоето решение. Аз това мога да ти кажа.

Което означава, че в онзи миг му казваш – ти имаш отговорността. Важно е да правим хората отговорни. Не аз поемам неговата отговорност – защото утре ще дойде да ми каже: а-а, отец Спиридон ми каза, че е добра жена, а сега виж какво тегля! Или майка ми го каза или баща ми го наложи! Не. Ела тук, седни, животът е труден, нуждаеш се от Божията благодат, тя е задължителна, както и твоята борба, готов ли си да се бориш? Готов ли си да посрещнеш различни ситуации и трудности? Сега друго виждаш, не си започнал пътуването, на пристанището си, ако тръгнеш, по-късно ще дойде и бурята. Готово ли си, детето ми? Ще приемеш ли този човек до теб с неговите отрицателни черти? Не гледай само положителните. Ако си готов, помисли, прекръсти се, потърси Божията благодат и тръгни. Внимавай обаче, ти си капитанът, ти си отговорният. Смятам, че това е най-доброто решение.

Трябва да говорим на децата, но преди да говорим на децата, не трябва ли съпрузите да говорят помежду си? Защото, много пъти констатирам, тук поставям и себе си, че днес говорим обикновено за проблеми, за дългове, а не за това, което трябва.

Аз не разбирам нещо. Казвам на младите, които идват – бре, хора, елате тук. Я ми кажете, когато за първи път излязохте заедно на среща, когато се запознахте, какво обсъждахте, за какво разговаряхте? Не мисля, че сте разговаряли за икономическите въпроси, за това кога ще отидете в супермаркета. И това е добро, нужно е, в програмата е, но само за това ли говорихте? Казват: не. А за какво говорихте?

Е, казвахме, че примерно единият обича другия. Сега казвате ли го? Какво се промени? Единият не обича ли другия? Тоест губим контакта с другия и е логично да се загуби и контакта с децата. Св. Йоан Златоуст, велик подвижник, безбрачен, въпреки това отеческото чувство, което изпитвал към хората, го накарало да навлезе в проблемите на семейството, да ги разгледа и да помогне на родителите в подхода към децата. Преди да доближиш децата, не може да не доближиш съпругата си. И светецът казва – ще говориш на жена си и ще й казваш благи думи, ще й говориш красиво, с думи, пълни с любов, ще й казваш: „Обичам децата, защото са твои деца!“ Така да я почиташ, да я издигаш на пиедестал, защото, когато съществува такава сладка и нежна връзка, тази сладост ще се излее и към децата. Това е. Защото децата, прощавайте, вместо чрез връзката между родителите „да ядат мед, пият оцет“. Да не казвам и един анекдот. Да го кажа ли? Църковен е. В пространството на Църквата излизат много такива неща, които са и исторически засвидетелствани. Имало един епископ и един архимандрит. Архимандритът, милият, искал да стане епископ, но не станал. Епископът се опитвал да му смекчи болката. Били на литийно шествие и архимандритът казвал на владиката:

- Аз не станах епископ, а Вие станахте!

- Добре де, детето ми, не прéчи, ти си направил толкова неща, развиваш такава дейност, имаш толкова духовни чеда!

- Да, ама вие, владико, в положението, в което се намирате, можете да правите повече неща за Църквата, докато аз не го постигнах!

- Не гледай така на нещата!

Милият владика се опитвал да го убеди, че нещата не са точно така, както той си ги мисли. Произхождали от едно и също място. След като владиката не намирал друго нещо, му казал:

- Добре, може да не си станал владика, и аз да съм станал, но поне и двамата сме от Галаксиди!

- Да, владико, но ти взе млякото (γάλα), а аз оцета (ξίδι)!

Галаксиди (Γαλαξίδι) И така, не разбирам защо децата ни да не вземат млякото и меда, а да вземат оцета.

Бих искала да попитам нещо много неприятно и много всекидневно. Какво става, когато в брака единият е решил, че ще изневерява, прави го и налага един друг модел, който не е християнски. В същото време детето е в пубертет и тук искам да кажа, че в нашето училище – аз просто съм майка – почти всички деца са с разведени родители. Тоест не се ли предрешава бъдещето на детето? Какво става с него, след като не спира да се наранява и сърцето му да кърви?

Вярвам, че когато живееш в Църквата, не можеш да видиш нищо неприятно. Защо? Онова, което преживяваш, е един кръст, който в крайна сметка става перспектива и мястото, от което придобиваш гледката на възкресението. Не съществува неприятно нещо, в Църквата се научаваме да превръщаме раната (πληγή) в извор (πηγή), и да не забравяме прободеното ребро на Христос, това събитие, което ни се струва толкова неприятно и настръхваш от него, един войник да пробожда реброто на Христос, отците го вземат, например св. Йоан Златоуст и казва – какво говорите? Прободеното ребро на Христос е устието на св. Потир и на св. Купел. Оттам се възродихме, от една рана, и чрез една смърт живеем. Не съществува нищо неприятно.

Сега, съществуват два начина, по които може да се подходи към ситуацията. Първият е много прост, този, който обикновено се изтъква – разделяме се, оставяме нещата на тяхната участ.

Вторият начин. Знаете ли, смятам, че това състояние може да стане един много силен урок за детето, когато види бащата – или майката, да го посрещат с голямо търпение, с много молитва, когато понасят този кръст с надежда, с радост, това е най-силният урок за едно дете. Първият начин е просто да се развеждаме и историята приключва. Понеже този начин е лесен, затова няма и никаква същност и ценност, при него отсъстват борбата и кръстът.

Вторият начин – ще влезем в живота на една велика светица, която обичам изключително много от деня, в който узнах за нея и бих казал – узнах случайно. Става въпрос за св. Теодора, царицата на Арта. Тя се омъжва за епирския деспот. Деспотът през онази епоха е лице с власт, пари, сила и т.н. След една година им се ражда дете. Теодора е много духовен човек, милва бедните, има смирен дух, живее оскъдно и хората я обичали изключително много. След това съпругът й се влюбва в една жена, която била блудница, довежда я в двореца, тя го настройва срещу детето и съпругата му, Теодора започва да води мъченически живот. Той я прогонва и не само това, а я преследва докато унищожи нея и детето. Пет години света Теодора живее в пещери, пастирите й дават храна. Когато някой я срещал казвал:

- Ще въстанем срещу съпруга ти! Той е безсрамен, порочен човек!

Тя казвала:

- Моля ви изключително много, не искам да говорите така за съпруга ми, искам да го зачитате!

И на детето говорила с най-добри думи за баща му и не позволила на никой да свали бащата от трона в душата на детето. Баща ти е добър, свят. А същевременно той я преследвал. Държал се по най-лошия начин. И да видим кой е по-силен – скандалът, плътта, славата, парите, почестите, или смирението, търпението и една реална и автентична любов, която излизала от чистата връзка на светицата с Христос? Мъжът й я вика обратно, прогонва другата жена, оставя всичко в ръцете на Теодора, той самият живее в покаяние, с голяма аскеза, чиста изповед, често св. Причастие и така умира. Тя никога не посочила миналото, колко я е наранил, винаги го уважавала и той не можел да не се преклони пред една такава личност. Съпругът й почива. Тя става монахиня – строи старчески домове, лепрозории (домове за прокажени), манастир, и Сам Христос идва да я вземе. Внимавайте, не Ангел, а Христос – рядко срещано явление. И светицата Му казва:

- Господи, ще дойдеш ли след шест месеца докато завърша манастира?

- Разбира се – й казва Христос.

Христос проявил послушание към човека, който се разпнал буквално на кръста на съпружеството. И след шест месеца отминала в Рая.

И тъй, първият начин е този – вземаме развод и историята приключва. Вторият е да мога да осъзная, че с този човек ме е обвързал Христос, този човек е моят кръст, колкото и труден да е, това е пътят, който ще ме отведе в Рая. И някой сега си мисли – ама това е глупост! Не е глупост, а святост, това е сила, кой от нас може да го направи? Ако го смятаме за безумие и глупост, кой от нас може да го направи? Информирам ви – никой. Ако е безумие, кой го прави? То реално е сила, святост, добродетел, и, повярвайте ми, вярвам, че св. Теодора имала мъжки дух. Така запазила брака, детето си, и тя самата се задържала на едно много високо духовно равнище.

Моят съпруг е моят кръст – намирайки моя кръст, вече гледам възкресението, и това събитие ме изпълва с голяма радост. Това е радостта, която губим, когато умъртвяваме нашите кръстове. Кажете ми, моля ви, днес говорим за нашите права, но никога за нашите задължения и отговорности. Правата ни, комфорта ни, за това се борим, защо, бре хора, след като постоянно се борим за правата и комфорт, защо имаме толкова скръб? Защото изоставихме кръста си. И изоставяйки кръста, губиш предпоставката за възкресението. Вече си се затворил в смъртта, в една смърт, която всекидневно напоява живота ти.

Направих грешка спрямо детето ми и оттогава не мога да се успокоя. Запозна се с едно момиче и понеже имаше връзка с друго момиче, му казах да внимава, а той много се ядоса и напусна дома. Тоест какво мога да направя… Ако например тя беше човекът, за който той щеше да се ожени и аз го възпрях, не мога да понеса това…

Когато седиш, можеш ли да паднеш? Или това ще стане, когато ходиш? Когато се бориш и тревожиш, това е движение и със сигурност ще станат грешки. Не съществуват малки и големи грешки. Всички ще направим нашите грешки и не трябва да се разочароваме, а да се поучаваме от тях. Това е въпросът. Ако нещо беше от Бога да стане, колкото и пречки да имаше, то щеше да стане.

Научих, че момичето, с което беше, му прави магии…

Да ви кажа нещо – магиите са лесното решение, за да прехвърлим отговорността върху нещо извън нас. Позволявате на себе си да направите грешки. И грешката става възможност да кажем на детето: детето ми, направих грешка, от любов го направих, моля за прошка!

Вижте, бащата, който не се е поинтересувал (от децата си), и майката, която не е възлюбила, само те не са направили грешка, защото, много просто, нищо не са направили. Когато обичаш, когато се тревожиш, когато се опитваш да помогнеш, ще правиш и много грешки. Детето няма нужда да види един баща или една майка – непогрешим авторитет, папа, безпогрешност, защото автоматично се създава погрешен образец и така няма да прощава и ще се разочарова и от грешките. Направил съм грешка, осъзнавам я, покайвам се, моля за прошка, опитвам се да не я повторя. Нищо не трябва да се съпровожда от отчаяние. Отчаянието е най-лошото нещо. Св. Йоан Златоуст казва: „По-добре човек да съгреши, отколкото да се отчая. Защото, когато се отчайваш, тогава правиш по-големи грешки…“

Превод: Константин Константинов

Случило се наскоро

Октомври 8, 2018 in Начална страница, Семейство


Мария била майка на десет деца, на възраст от 22 години до два месеца. Работила като акушерка, била завършила богословие и имала голяма вяра в Бога. Всички казвали за нея, че тя е много добър човек, включително и учениците от гимназията, в която навремето преподавала богословие. Те я споменавали неизменно с любов. Също така била завършила и специалността Административно управление. Служила за истински пример в живота на всички.

Била истински обичана от всички жители на Оропос, където живеела. Но внезапно загинала при катастрофа на четиридесет и три годишна възраст, блъсната от кола, когато се прибирала вкъщи от работа.

Без съмнение, на погребението й на 24 юни 2018 г., на което присъствали повече от 10 000 души и повече от 30 свещеници, се случило нещо уникално и необичайно. Семейството решило да покаже, че не трябва да се скърби в такъв момент, тъй както правели останалите присъстващи на погребението. Мъжът и децата били облечени целите в бяло, през цялото време се усмихвали и пеели „Христос възкресе“. На всички, които им поднасяли съболезнованията си, отвръщали пак с „Христос възкресе“.

Седмица преди катастрофата Мария казала на децата си: „Трябва да внимавате, когато говорите на хората по въпроси за вярата. Да кажем, че някой камион блъсне колата ми и ме убие – какво ще кажете на най-малките деца? Че мама е умряла, или че мама е на небето?“. Това ни съобщи един неин роднина.

 

Ето какво се е запитала Мария, когато е говорила с децата си малко преди да загуби живота си. Защото за един християнин смъртта не е край, а само едно преместване в квартала на ангелите.

Един свещеник, който познавал Мария, сподели за един разговор с нея по въпроса за възпитанието на децата. Той го публикувал в своя блог в Интернет.

- Имаш ли някакви тревоги, Мария, когато децата ти растат?

- За мен няма по-добър баща и възпитател от Господа. Въпреки всичко, неговите първосъздания, Адам и Ева, не се подчинили на заповедите Му и Го изоставили… А аз само мога да се моля за моите деца…

- А не се ли налага да ги посъветвате, да ги убеждавате?

- Ако едно семейство живее в любов, нищо друго не е нужно. Дори и само това стига. Когато се прибера у дома, моите деца приличат на патенца, обграждат ме от всички страни, следват ме навсякъде, все искат да ми кажат нещо… И аз им казвам, че се чувствам като някоя патица, нека да ме оставят поне малко на мира.

- Смятате ли, че ако някой има многобройно семейство, това му помага да се спаси?

- В началото с моя съпруг смятахме да имаме най-много пет деца, намирахме го за идеалния брой, но чувствахме такава пълнота с всяко следващо дете, че пожелавахме да имаме още едно… За да разберете колко щастлива се чувствам ще ви кажа, че на последното ми дете (десетото), не давам на някое от другите да му сменя пеленките. Казвам им – това е мое дете, когато си имате ваше, тогава му сменяйте пеленките…

Когато се роди шестото ми дете, о. Дамаскин, духовния ми отец, ме попита дали ми е тежко с такова голямо семейство… Е, ако се счита, че да имаш многобройно семейство е един вид духовен подвиг, че повече от шест деца е един вид кръст, то тогава добре… И той се съгласи с мен.

 



Децата и заобикалящата ги среда

Юли 5, 2018 in Беседи, Начална страница, Семейство


Въпроси към отец Ф. Бородин

- Скъпи отче, Вие имате 8 деца, сигурно се сблъсквате с това, че децата се карат, бият се. Как постъпвате в подобни случаи?

- Трябва да се каже, че борбата за лично пространство на детето е свързана с конфликти, обикновено между най-близкото по възраст дете, по-голямо или по-малко. Винаги се получава сложна комбинация. В един момент едно дружи с някое, а с друго е в конфликт, а след известно време – обратното. Към такива ситуации не трябва да се подхожда с крясъци. Просто става така, че едно дете закача друго и не се вслушва в никакви забележки. Обикновено, когато наказваме за нещо, поставяме провинилия се в ъгъла. Но ако конфликтът придобие особено горещ характер, просто трябва да ги поставите и двамата в ъгъла с иконите и там да почнат да пеят „Царю Небесний“ например. Ето така може да се постъпи. И да им се обяснява, обяснява, обяснява… Но, разбирате ли, тези караници не произхождат от това, че те не са наясно с това, какво става помежду им, те всичко ще ви обяснят. А от това, че те не могат да се справят със ситуацията, по този начин те се самоутвърждават. И понякога се стига и до бой, разбира се. Налага се да ги разтърваваш и да ги наказваш. Естествено, че за родителите е тежко да гледат, как децата им се карат.

Децата и нецензурните думи – как да ги отучим

- Ето, децата отиват на училище, общуват с връстниците си. А там чуват нецензурни думи, сквернословия. Как да предупредим децата, че не трябва да си служат с такъв речник?

- Да, разбира се. Какво представлява християнския духовен живот? Има две основни направления. Първото е предпазното – вашата лампа гори и трябва да я пазите от вятъра, да не изгасне. Второто – да наливате масло в нея, да добавяте дърва в огъня. Тоест, трябва да им осигурите истински живот. Задължително трябва да се молите заедно с тях. Между другото, досега не съм ви го споменавал. Изключително важна е съвместната молитва с жената и с децата. По този начин се създава домашната църква. С утринната молитва е по-трудно, защото всеки става в различно време. Вечерната обаче трябва да е задължителна, макар че, тя трябва да се посъкрати, за да могат децата да я издържат. Но важното е, че сте заедно, че сте църква. Важното е, че се бориш, че разказваш.

Помня, че когато моето първо дете беше на годинка, бях поразен, че ти му говориш нещо, а то – „У!“ Още не може да говори, а вече се бунтува – „У!“ Отидох при моя духовник, тогава той беше още жив, един забележителен човек – архимандрит Лавърски, и той ми казва: „А ти какво искаш? Нали си учил по богословие в семинарията за първородния грях, ето, че действа!“ Ами да, грехът действа, природата е поразена. И вие виждате какво става с вашето дете – сеете в него само добро, а едновременно и добро, и лошо процъфтява. Затова вашата задача като родители е постоянно да се борите с това, да обяснявате и на малкия и на големия, че не трябва да се ругае.

Но много важна е и тая емблематична истина, че за да не се карат децата, и родителите трябва да дават пример. Ако мама и татко се карат, то и децата се научават на същото, макар и не веднага, но полека-лека това започва да втасва в тях. Защото те не могат да се самоуправляват все още, и в нравствения смисъл на нещата.

Понякога често ще губите битката, защото грехът е действен

Интересно е, че когато навлязат в пубертета, децата не обичат да ги прегръщат, за разлика отпреди, когато са били малки. Ще ви кажа и за това. Малкото дете проявява любовта към родителите си по чувствен начин. Иска обезателно да бъде галено, целувано, гушкано да го вземат на колене. Веднъж излизам от храма и чувам как едни деца, две синчета и дъщеричка, казват на баща си: „Тате, ще ходим ли да се гушкаме?“ На тях, видите ли, им е нужно да се наситят на нежност, както лос на сол – той излиза от гората, отива към хранилката и лиже ли, лиже сол, докато се насити. Така и децата се нуждаят от силна родителска ръка. Гушнеш го и след малко той е вече напълно щастлив. Има силна нужда от това. После, като порасне, започва да се срамува. Но нежността си остава необходим способ. В началото, като го прегърнеш, той се бунтува, дърпа се, показва по всякакъв начин, че му е противно. Но после виждаш, че се успокоява от това – за него си остава най-важното да знае, че е обичан. Колкото и да се прави на дръпнат, на независим, има потребност да се чувства любим. Но за всичко е нужна борба, разбира се. Понякога губите битката, понеже грехът действа, а вие сте станали родители за пръв път. Е, аз, макар че станах родител за осми път, пак се случват едни неща… А по-големите по-често сме ги наказвали, и то понякога и с колана.

Спомням си за един московски протоиерей, много възрастен, попаднах в дома му, когато бях още семинарист. Той беше от традиционно православно семейство, където вярата не е преставала да бъде изповядвана и в съветско време. И той ми каза: „А ти как си мислиш, у нас в антрето висяха три колана – един черен – за постните дни; един червен – за празник; и един кафяв – за делничните дни“. В това само била разликата. Беше забележителен човек, много впечатляващ, със семейство от 9 души. А сега у мене дори най-големият ми вика: „Татко, защо не ги наказвате?“ Виждаш ли, как сме научили с времето. А се научихме, защото придобихме опит. Навремето бяхме млади, нямахме този опит. А сега минаваме и без това. Ако може да се размине без телесно наказание, то по-добре. Но въпреки това, трябва да се борим – ако някой върши простащини, трябва да му се затвори устата с плесница, не трябва да се допускат такива неща.

Имах такъв епизод в моето детство, когато родителите ми много строго ме възпитаваха за отношението ми към по-възрастните. По-възрастен от теб ли е, трябва да се обръщаш към него на име и презиме. И ето, веднъж дойде един познат на баща ми, художник, който нямаше деца. Каза ми: „Дай да минем на „ти“, стига с това „вие“. Какво е това – все Борис Петрович, викай ми просто Борис“. И аз взех да му викам така. Веднъж баща ми му извика: „Боря!“, и той му отговори. И аз, след него: „Борка!“, и още нещо нагло прибавих към това, тогава съм бил на 6 или 7 години. Той ме изгледа, и макар че, изглежда не искаше да го прави, все пак ми издърпа ушите. Стана ми обидно тогава, плаках. Но все пак го възприех. Изпитвах смесени чувства. Поставиха ме на място, картината на мирозрението ми се възстанови. Там, където възрастният човек има авторитет. Този авторитет е изграден на основата на почитта към родителите, като фундамент на човешкото битие. Всичко си дойде на място, и ми стана значително по-добре.

Така стават тия работи, знаете. Детето извършва някоя пакост, наказват го и после то се смее. Ще постои в ъгъла десетина минути, ще поплаче, ще поиска прошка, и после пак е радостно и щастливо, а преди наказанието се е чувствало унило, гузно и зле. Значи, трябва да го поставите на мястото му, защото то само не може да си го намери. Нормално е децата да се карат и бият понякога. А когато почнат да се занимават с някое бойно изкуство като самбо например, тогава сблъскванията стават сериозни.

Как да се наказват децата?

- Как трябва и как не трябва да се наказват децата? Може ли да се бият с колани, да се понашляпват и т.н.?

Понякога трябва. Децата са различни. Някои, докато им направиш забележка, веднага се съобразяват. Има различни периоди от развитието. Съзнателното нахалство трябва да се наказва строго. Ето, моята съпруга, понякога, ако детето не вземе от дума, може и да го зашлеви, нищо, че е с половин глава по-високо от нея. И това се е случвало. И всичко се прави за доброто на децата, нали в Св. Писание е казано: „Господ, като Баща, когото обича, него наказва“(2 Пар. 16, 12-13). Да си спомним думите на Иисус, син Сирахов, че баща, който щади пръчката – ненавижда сина си (ср. Пр. 29,17). Там не е казано, че това е неправилна педагогическа концепция и че бащата греши. И даже не е казано – „не обича“, а направо – „ненавижда“. Защо? Защото позволява на злото да се посади в душата на детето си. Това любов ли е? Разбирате ли, има случаи, когато детето трябва да се накаже. Както вече ви казах, когато ми издърпаха ушите, бях благодарен на този човек. Нуждаех се от това. И тъй, трябва да се наказва – да го поставиш в ъгъла, да го лишиш от нещо. Особено строго наказание сега е да забраниш на детето да играе на електронни игри за една седмица.

Как да мотивираш детето за труд и учение?

- Да допуснем, че синът на 19 години го изключват от университета. Как да постъпим?

- Струва ми се, че трябва да се приучава на труд от ранна възраст. Това е един несвоевременно решен проблем. Пак ще кажа, че всеки трябва да взема участие в общите задължения, които никой друг няма да е длъжен да прави вместо него, освен ако се разболее. Да се научи да ги изпълнява, и то задължително. Така се създава механизмът на отговорността, нещо като онзи на вратаря, който посочих преди. Аз отговарям за това пространство, няма да допусна да се вкара гол. Няма кой друг да го направи вместо мен. Това е мое постоянно задължение. И след това, и да влезеш в университета, вече си си създал механизма на отговорността, макар, че пространството, за което отговаряш, вече е друго.

Въпреки, че децата са различни, отрано трябва да се приучават на отговорност. Днес детската разсеяност е пряко зависима от игрите със смартфони, със социалната мрежа. Ако искате детето да седи кротко, подарете му хубав смартфон и то ще е супер щастливо. Да, така е, но това е един много вреден подарък. Днес сте му подарили смартфон, а след три месеца, какво ще се случи… Ето, сестра ми, педагог с голям стаж, казва: „Мога безпогрешно да определя, кога детето е започнало да играе на компютърни игри. Преди месец е имало отличен, а сега – тройка, или четири минус…“ Просто вниманието им вече не е същото, разсеяни са, не могат да се съсредоточат, мислите им са в игрите. А ние в нашето детство играехме съвсем други игри, колективни, на двора, като футбол и др. Там покрай играта се учиш да си взаимодействаш с другите деца.

Полезна е и играта на „Лего“. Тя също учи на труд, на мисъл – как да конструираш, да строиш. А на 19 години е вече твърде късно да се учиш на всичко това.

Трябва ли детето да се даде в православна гимназия?

- Полезно ли е да запишеш детето в православна гимназия, където ще изучава Закон Божий и ще получи пълноценно християнско възпитание?

- Поддържам мнението, че ако детето може да бъде записано в православна гимназия, то най-добре ще е там. На първо място, там ще може да намери единомишленици по вяра, приятели за цял живот. За съжаление, това почти не се случва в храмовете, защото неделните ни училища имат за задача само да дадат на децата някакви определени знания, но не и да създадат условия те да дружат едно с друго. За нашите съвременни неделни училища това е голям минус.

Действително, прави сте, детето ви, вече младеж или девойка, бива прието в университет или започва работа. И какво се случва? Ето, моят син бе приет в геоложкия институт и ми разправя: „Тате, там има само оргии, бира, гуляи, а понякога и спринцовки“. И не можа да си намери приятели там. Много тежко му беше, защото нямаше на кого да се опре. Ако се събере с такива, ще му стигнат ли сили да се опази? Казва ми, всички се отдават на блудство. Затова и се събират вечерта. А младият човек не може без приятели, това е нормално.

Слава Богу, в моя храм всички деца си дружат. Лятно време отиваме на лагер, правим походи, плаваме с лодки. Ето защо всичките ми деца си имат на кого да се опрат, в среда от вярващи хора. Къде можеш да намериш подобни хора – в училище, разбира се.

На второ място – вашето дете ще бъде заобиколено по-нататък от целия този безбожен, атеистичен или светски, равнодушен свят. Болшинството от хората са невъцърковени, непоследователни християни – те ще са неговото обкръжение. Те ще му влияят. А колко по-различна основа на живота си ще има, ако около него са вярващи хора. Без значение, че някои говорят – ето на, завършили православна гимназия и са се разотишли, престанали са да се причастяват. Някои деца понякога казват – там беше такова лицемерие, че повече и в храма не искам да стъпя… Но все пак се касае до личен избор. Каквото и да се говори, все пак в православната гимназия има по-малко съблазни, отколкото другаде. Има по-малко деца, които пушат, по-малко блудства сред горните класове, по-малко се ругае. Там има по-добро общество от хора. А за това, ще остане ли някой след това в Църквата или не, все едно, всеки сам си решава. Детето ви ще направи съзнателния си избор, на който вие вече не ще можете повлия. Дори Господ не може да избере вместо него.

Знаем и за някои светии, които са имали за нищо негодни деца, например пророк Самуил. С него е разговарял сам Бог, както пише в Библията, чрез него е откривал волята Си на целия народ. И той нима е бил лош баща? Разбира се, че не, но децата му израснали като съвършено негодни личности. А какво да кажем за Адам – ето, един от синовете му е Каин, а другия – Авел. Единият е светец, а другият – убиец, прокълнат. Затова детето ще решава само, но все пак, от каква база ще вземе решение? Нека да узнае от опит, какво представлява обществото на вярващите хора.

Например, ние отиваме на ония походи с лодки. Децата от цялата енория все напират да участват в тях. Тази година отидохме, няма да повярвате, 67 души с 27 лодки – цяла флотилия. Няма друг такъв идиот като отец Фьодор, да се хване с такова нещо, смеят се, като слушат. Няма как да откажеш на никого, вече има пораснали, които си вземат отпуск, за да дойдат. И защо – чудиш се да разбереш? Ами защото има приятели, песни край огъня, и прочие, съвместни молитви. Дали е младеж, девойка или подрастващ, за тях е важно да са на правилното място. Заради съвместната молитва, съвместната подготовка, всеки помага на другия, стараят се да живеят по евангелските закони, един с друг. Някаква си половин седмица време, но за която чакат цяла година.

И ето, в православната гимназия те получават този опит. Разбира се, и там съществуват интриги и сплетни, и всичко останало, но все пак, това ще е колектив от вярващи, отдавна въцърковени хора и там няма да има чак такива удари под кръста като другаде.

Все пак, става дума за хора, които имат навика да се борят със страстите си, макар и да не го показват наяве. Разбира се, по-полезно е да се живее в такова общество. Да узнаеш от опит какво значи съжителство по християнски. Това е важното.

Може да се случи така, че те впоследствие да се отдалечат от Църквата. И кога ще се върнат, това не се знае. Знаете ли, колко деца от неделните училища излизат от Църквата? Много са, твърде много, около 70%. Но после става така, че мнозина от тях се връщат.

Спомням си тази случка – влизам в храма малко преди служба, за вечерня. Вътре седи млада жена, очите й влажни. Питам я – с какво мога да й помогна? И тя ми разказва – като дете са я водили в храма, в началото на 90-те там имало неделно училище, както си спомняла, там служил един много добър, вече починал свещеник. Но после животът я завъртял, тя напуснала Църквата, паднала в различни тежки грехове, заживяла един съвсем порочен живот. И ето, че като вървяла по улицата, решила да влезе в този непознат за нея храм. Господ й посочил нашия. И ми казва: „Искам да се върна тук“. По-късно се изповяда, оттогава живее църковен живот, вече повече от 10 години. А е напуснала Църквата на 15 годишна възраст. Но, разбирате ли, опитът от християнското съжителство остава. Опитала е друг тип живот, но сега иска да живее този. Но ако не е знаела какво нещо е църковният живот, тя нямаше да се върне отново към него. Затова аз съм застъпник на това, детето да учи в православно училище или гимназия.

За възпитанието в кротост

-Как да се възпита православната девойка в кротост?

Не знам, нямам опит. Трябва да помисля. Не е добре да говориш веднага, каквото ти дойде в главата. Първо трябва да се помълчи. Често съжаляваме за неща, които сме казали в бързината. Но относно кротостта, трябва да се каже, че това е една забравена добродетел, която липсва в наше време, но всъщност се явява една голяма човешка сила. Кроткият човек е много силен човек. Той се доверява на Бога, не на себе си, но на Бога, той показва силата си като се смирява и не обижда никого. Това е дълъг път, който християнинът трябва да извърви – да стане кротък човек. Още повече, че днес кротостта е най-малко разбираната добродетел.

Ако в мен няма дадена добродетел как мога да я придобия? Изпълнявам я, и постепенно тя ще проникне вътре в мен. Да кажем, че не съм настроен милостиво към някого в сърцето си, но умът ми знае, че трябва да му помогна. Правя го с усилие на волята си, не на сърцето си. Правя го 10, 20 пъти и Господ насажда тази добродетел в сърцето ми. Това е познатият механизъм – прави дела и добродетелта в теб ще се събуди, затова подражавай на кроткия, старай се да бъдеш като него и така ще придобиеш кротостта.

 


източник: православие ру

Борба за права

Юни 28, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

 

В съвременното общество се цени умението да си напорист, да отстояваш себе си, да не позволяваш да те обиждат. Това неизменно създава проблеми, защото, отстоявайки правата си, хората все по-малко са склонни да зачитат правата на другия, и най-вече евангелската заповед –  да обичаш  ближния си като себе си (ср. Мат. 22:39).

 

Увлечени от стремежа си да не отстъпваме на никого, ние рискуваме да се превърнем в общество от зли, агресивни, невъздържани хора, готови да доказват правотата си по всякакъв начин, да я налагат с натиск, манипулации, крясъци и груба сила. Нима бихме се чувствали комфортно в такова общество? Отговорът е очевиден. И е важно да проумеем, че самите ние си създаваме такъв тип общество, с такъв тип проблеми, по начина, по който избираме да се борим в тоя живот.

 

Ще ви разкажа случка от живота на едно семейство. В него имало дете, което растяло, както се казва, „пробивно“. Винаги имало отговор за всичко, твърдо и даже яростно отстоявало правата си, с готовност влизало във всякакви конфликти. Родителите му го насърчавали, смятали, че тяхна е заслугата, че са възпитали такъв „освободен“ син.

 

Веднъж една учителка от неговото училище категорично заявила, че не е съгласна с това, че родителите му позволяват да прави каквото си иска. Казала го без да бъде груба, без обидни квалификации по негов адрес или на родителите му. По-скоро го казала не съвсем на място, и най-вече, уязвила гордостта на подрастващия.

 

Момчето, оскърбено, решило да се „активира“.  Възмутено от нанесената му обида, стигнало до директора, оплакало се, че са му нарушили правата, не се успокоило и не престанало, докато учителката не му поднесла официално извиненията си, на него и на родителите му, за казаните от нея думи.

 

Родителите му били много радостни и горди със сина си. Били уверени, че са възпитали едно будно дете, което никога няма да се остави да го обиждат. А твърде впечатляващата активност на сина си приписали изключително на голямата му любов към тях и на желанието му да защити родителските им права.

Минало известно време. Веднъж в семейството възникнал конфликт по повод на нещо, което синът желаел да му бъде купено. Родителите му обаче, този път отказали да се съобразят с искането на детето си, защото го считали за излишно. Момчето започнало да моли, да настоява, да изисква с присъщото си упорство. Родителите не отстъпвали. Тогава синът им взел да цитира закона, като го тълкувал в свой интерес и накрая категорично заявил: „ Вие сте длъжни да ми дадете това! Ако ли не, ще ви дам под съд!“

„Ама как така?“ – разтерзано се оплаквали родителите на познатите си – „Защо постъпва той така с нас? Откъде накъде?“ Не можели да проумеят, че сами са си виновни за тази ситуация, когато са хвалили детето си, че на всяка цена „отстоява правото си“. Но са пропуснали да го научат първо да помисли, дали искането му е справедливо или не, дали това не засяга чуждото право, не са го учили каква граница да си определя, преди от защита да преминава към нападение. Действително, каквото посееш, това и ще пожънеш.

Възрастният човек сам трябва да разбира колко важно е първо да се позамисли, преди да започне да настоява за дадено право – доколко то е справедливо и ако е, в каква форма може да прояви претенция за него. Не са редки случаите, когато даден човек защитава правото си, постъпва несправедливо по отношение на други хора, като по този начин потъпква техните права и нарушава задълженията си към тях.

В едно общество на агресия, където всеки гледа само своя си интерес, защитава само своите си права, никой няма да се чувства уютно. Затова, трябва сами да си изработим правилото, че ако са ни обидили, това не ни дава право и ние да обиждаме другите. И е важно да помогнем на децата да осмислят това, да им се обясни, че да живееш по евангелските закони се изисква много повече мъжество и работа над себе си, отколкото да отстояваш самолюбието си. Защото да проявяваш на всяка цена настъпателност и неотстъпчивост – това е признак на малодушие, черта на една незряла личност.

Кой друг, ако не Самия Творец не ще има права върху своето творение – човека? Но приелия човешки образ Син Божий в никакъв случай не настоявал всички непременно и на всяка цена да повярват в Него, да Го слушат и да Го следват. Понякога апостолите се възмущавали от ония, които се отнасяли към Христа и към словото Му неуважително, даже веднъж Му предложили да хвърли огън от небесата върху тези хора. Но Всесилният Господ ги смъмрил и за тяхно голямо учудване им казал кратко: „Не знаете, от какъв дух сте вие“ (Лука, 9:55).

Светият Дух не живее в човек, свикнал винаги да търси своето и да отстоява правото си. Такива хора имат енергия и показна храброст, но за тях е чуждо усещането за истинска радост, покой, щастие. Това се полага на онези, които се стараят да бъдат по-близо до Христос, Който е казал: „Поучете се от Мене, защото съм кротък и смирен по сърце и душите ви ще намерят покой“.

Единственото право, което е запазено за човека, желаещ вечния живот е правото му да бъде Божие чедо, дадено му от Христос Спасителя (ср. Йоан, 1:12). Това право трябва да отстояваме постоянно в борба със собствените ни лоши навици и страсти, а не да разпиляваме живота си в битка с хората около нас.

Източник: Православное слово

Наставления към православните родители

Юни 21, 2018 in Отечески съвети, Семейство

 

 

Обикновено родителите смятат, че всичко добро в техните деца се дължи на тяхното възпитание, а всичко лошо е дошло отвън. Естествено – всичката мръсотия идва от улицата. Та нали не те са ги учили да пушат, да употребяват неприлични думи, да обиждат слабите. Не те са учили дъщерите си да си слагат вулгарен грим, да носят непристойно облекло, да се смеят високо. Това е типична родителска грешка.

Всъщност, причината за т. нар. външно влияние е напълно домашна – намира се в загубата на авторитета на възпитателя. Родителският авторитет бива разрушаван най-често от лъжата. Родителите смятат, че наивното дете не е в състояние да схване лъжата или да почувства лукавството. Особено ония малки, битови лъжи, които се допускат в някои семейства в името на някаква уж благоприлична цел.

Да, детското съзнание наистина е доверчиво, тази доверчивост е необходима на детето, за да се доверява на учителите, да се учи да живее. Детето още няма свой опит, но му е даден един особен усет да разпознава лъжата и фалша. Затова, да го излъжеш или да скриеш истината за нещо от него е много трудно. Децата не знаят, но чувстват.

Поначало децата идеализират майките и бащите си. Затова родителската лъжа е катастрофа за тях. Веднъж разколебано в доверието си, детето става подозрително, очаква друга лъжа и измама, започва да се колебае в уважението към родителите си. По силата на подражателството самото то започва да лъже и да мами.

Лъжата по отношение на родителите довежда до това, че детето се отдалечава от тях. Изпитва срам от родителската любов заради лъжите си и както някога Адам, предпочита да се скрие от тях между дърветата.

Родителският авторитет може да пострада и заради допусната несправедливост. У децата и юношите има едно изключително остро чувство за справедливост и несправедливост. Те възприемат крайно болезнено всяка несправедливост, дори и да не е насочена директно към тях самите.

Понякога се случва родителите да обвиняват детето за нещо, за което то няма вина. Да го наказват, без да е виновно, само по подозрение, без да са разбрали и без да имат някакви явни доказателства. Или пък за нещо, за което то не знае, че е грешно и не трябва да го прави.

И тук не е важна болката от всичко това, а резултатът от нея. Това е болката от разрива. Детето си казва: „Аз никога не бих постъпил така“. Бащите са винаги обичани – и умните, и не особено умните, и трезвениците, и пияниците, и богатите, и бедните. Но не е лесно да обичаш несправедливите.

Авторитетът може да пострада и от липсата на време от страна на родителите към децата, затова, че те не намират много време да побеседват с тях. Защото именно от домашните беседи, повече от всичко друго, детето усвоява нравствената и духовна храна, която ще му е необходима.

Възпитанието не трябва да бъде свеждано само до някакъв бездушен списък от забрани и нравоучения. „Не трябва да се краде. За това може да те вкарат в затвора“. „Пушенето е вредно. Никотинът убива бавно човека. От пушенето заболяват белите дробове“. „Не трябва да се ругае. Не трябва да се говорят неприлични думи. Бог ще те накаже за това“. „Ръцете трябва да се мият преди ядене. Иначе микробите попадат в устата, от това можеш да заболееш и дори да умреш“.

Тук нито едно „трябва“ и „не трябва“ няма да постигне целта си. Децата, и дори юношите не се страхуват от болестите и смъртта.

Младата психика е настроена позитивно. Детето вярва, че пред него има дълъг и щастлив живот. То не се плаши и от затвор, защото вярва, че за такава глупост – да вземе от чантата на майка си малко пари, няма да го затворят. То не се кани да краде сериозно. А неприлични думи могат да се говорят там, където няма възрастни. Бог няма да вземе да наказва за такива неща Петя или Женя. За него родителите са скучни педанти, техните поучения са без покритие.

Възпитанието е творчески процес. Това е служение на Бога чрез служение на човека (малкия човек), за който родителите ще отговарят пред Божия съд. За да бъде осъзнато едно поучение или предупреждение, то трябва да бъде издигнато над плоскостта на битието. И да бъде одухотворено посредством Божието слово, църковната или семейната традиция.

Относно грубостта и ругателството, в Библията може да се открие и прочете едно авторитетно поучение, написано 300 години преди Рождението на Спасителя – „Човек, който се приучава на хулни думи, няма да се научи до сетните си дни“ (Сир. 23,19). Или, отдавна е запомнено, че грубите и хулни слова затъмняват съзнанието, от това човек става непълноценен, затъпява.

Особено на християните не подобава да ругаят. Чрез произнесените думи се открива сърдечнияj ни живот. „От препълнено сърце говорят устата“ (Мат. 12,34), е казано в Евангелието. А още повече се отнася това за онзи, който ругае! Нима може с едни и същи уста да се молиш и да ругаеш? И Апостолът казва: „От един и същ извор не може да извира и солена и сладка вода“ (Иак. 3,12). Може да се каже същото и за Светото Причастие, което вземаме в устата си.

Или пък за пушенето. Защо първо не седнем да обсъдим с юношата мотивите да се започне с пушенето, с цялата им низост и пошлост. Те са преди всичко страх от насмешки, обикновена страхливост. Или пък от желание да си предадеш тежест, каквато всъщност нямаш. Просто – обикновено хулиганство, да го наречем.

Започваш да пушиш от желание да си като всички. Това не е ли предателство срещу собствената ти индивидуалност, с която си удостоен от Господа?

Особено грозно е да видиш момичета, които пушат. При тях мотивът е само един – да се харесат на някое момче или на всичките момчета.

Колкото до миенето на ръце, и то следва да бъде одухотворено, защото има в себе си не само хигиенна традиция, но и сакрален смисъл. Вярващият човек се отнася към храната като към Божия благословия. Ние казваме всеки път преди трапеза: „Отче наш… насъщния ни хляб дай ни днес“. Затова и приемаме храната, все едно от ръката на Господа – благоговейно, с чисти ръце.

Също и покривката на масата е измислена не за красота и удобство. Тя символизира благоговейното отношение към храната като дар Божий. И разговорите по време на хранене се прекъсват, не само защото е неестетично и човек може да се задави, а от уважение към насъщния хляб.

Почитанието към по-възрастните (родителите) е основна добродетел, която приближава човека към Бога. Възпитаното в почит към родителите дете лесно може да бъде приучено и на любов към Бога, в почитането Му като Небесен Отец.

Тази добродетел не може да бъде насаждана със силови методи, не трябва да бъде купувана с материални блага или с безцеремонно фамилиарничене, нито се усвоява с нравоучителни сентенции. Тя се ражда от семейната любов и взаимното уважение на всички членове на семейния съюз.

Източник: # православиеисовременность@ zhiviy v_ pomochty

 

 

Семейството е школа на любовта

Юни 14, 2018 in Беседи, Семейство

 



-Как можем да помогнем на племенника или на кръщелника си, чиито родители са далеко от Бога?

-Това е доста сложен въпрос. Също и за мен самия. Много мои съученици, когато станах свещеник, искаха да стана кръстник на децата им и аз не можех да им откажа, нали сме приятели от детство. Но при всичките ми уговорки, така и не им дадоха църковно възпитание, колкото и да ги молих, настоявах, някои все пак реагираха, други пък – изобщо. И до днес ми е криво, но не можеш да правиш нещо насила. Но, от друга страна, мога да посоча един пример с мен. Родителите ми не бяха кръстени и аз растях в едно семейство, много далеч от църквата. Баща ми беше спортсмен, самбист, много усърден в работата си и обичаше да превозва мебели на хората безплатно. Живеех в интелигентна среда, с пиене на чай и разговори за литература и изкуство. И със съвместна физическа работа.

И ето че, веднъж баща ми трябваше да превози багажа на една семейна двойка, възрастни хора. Изнесоха багажа, натовариха го в камиончето. И неочаквано, баща ми отваря една кутия, пълна с икони.

- Вие вярваща ли сте? – попита баща ми жената.


- Да.


- А, знаете ли, ние отдавна се каним да кръстим дъщерята и сина. Ще им станете ли кръстница?


- Добре – каза тя – но искам да ми обещаете, че няма да ми пречите да изпълнявам задълженията си на кръстница.


И баща ми се съгласи, без изобщо да разбира, за какво става дума. И кръстницата се зае много строго с нас:

- Значи така – следваща неделя Федя и Анна да не закусват сутринта, ще ги взема в храма да се причастят.


И още помня каква мъка беше, спи ти се, а трябва да ставаш рано-рано, тя идва да те вземе. Навън тъмно, в метрото, гърбът ме боли, нищо не разбирам, какво става… Изнасят Чашата. Сега разбирам, че е било Великия вход. Казаха нещо и я прибраха. Чакайте, какво правите, трябва да се причастим. А после излизаме, кръстницата ни налива чай от термоса, дава ни сандвичи. И така, 3-4 пъти в годината. И ето, че семето бе посято.

По-късно тя ни набави отнякъде молитвеник, съвършено невероятно. Беше издание 1978 г., с меки корици. Тя живееше на втория етаж на нашия блок. И ми казва:

- Ето, чети, Федя, всеки ден – „Царю Небесни“, „Богородице Дево“, „Отче наш“. Преподаваше литература в Гнесинка. Педагог. Идва след месец:


- Как е, Федя, четеш ли?


- Да, чета.


- Лъжеш! Ако беше чел, обложката щеше да бъде отметната.


Много се засрамих. Почнах да чета, и от тогава се страхувах от нея. Трудно, но все пак всички се въцърковихме.

Таткото го довел да послуша хора, а детето повярвало

После, да не забравяме, че всеки човешки избор е уникален по своята същност. Ето, един мой познат свещеник, на моя възраст, раснал по съветско време. Баща му беше отявлен циник и атеист. Майка му беше елитна преводачка на някой си от ЦК и за тях това, че синът им се бе въцърковил се оказа съвършена пречка за кариерата им. Майката постоянно беше по командировки в чужбина и носеше оттам плочи, бащата имаше много добра апаратура и немислимо разнообразна за времето си колекция от грамофонни плочи с оперно хорово пеене, което той много обичаше и ценеше. И веднъж само заради това, да покаже красотата на хора в автентична обстановка, той завел сина си в църква. Тогава там пеел един прочут гастролиращ църковен хор, който пеел и в църкви, и по концерти, а властите по изключение му позволявали. А детето тогава било на 12 години. Татко му го завел на църква само за да послуша хора, а то повярвало. После го били, заключвали го, а то се спускало от третия етаж по завързан за радиатора чаршаф и отивал на църковна служба. Баща му после го пребивал от бой. И въпреки всичко, той впоследствие станал свещеник, защото бил докоснат от Божията благодат и повярвал.

Затова, идвайте – ето го Евангелието, нека да четем. Който и откъс да изберете, ще обясним значението му. На мен ми стигат 15 – 20 минути да поговоря с кръстника. И ето, семенцето е посято, а после – животът ще покаже. Той може всеки ден да чете Евангелието и пак да не израсне духовно, а може само да чуе и да каже – ето кое е най-важното за мен! Затова всичко зависи от избора му. Но вашата работа е да го запознаете и да се молите за него.

За осиновените деца – дали трябва да знаят този факт и има ли разлика между родителското възпитание и това на приемните родители?

-Трябва ли осиновените деца да знаят, че не са родните деца на своите родители? И по какво се отличава възпитанието на мащехата или на втория баща от това на семействата, където те не са такива?

- Нямам осиновени деца, затова трябва да говоря не за мой, а за чуждия опит. Ако е възможно, по-добре е осиновеното дете да не знае, че е такова. За съжаление, в семействата на осиновените деца рискът е още по-голям, защото освен това се предава и наследствеността от бащата и майката. Можете да вземете едно много мило хлапе, къдрокосо, синеоко, но после то ще порасне. В нашата енория имахме такъв случай. В семейството загинал родният им син, те осиновили момиченце, постарали се да й дадат всичко, но тя знаела, че е от детски дом. И по някое време тя напусна семейството, заживя с който й падне, морално пропадна. А приемните й родители стенат, плачат, но нищо не могат да направят.

Задачата на семейството е да отгледа дете в едно пространство, пронизано от любов

Но, разбирате ли, какво е това осиновено дете? Това е едно предадено дете, предадено от своите родители. То расте без любов, въобще не знае, какво е това семейна любов. А основната задача на семейството е да отгледа детето, и то в пространство, пронизано от любов. Защото детето има пример на семейна любов, макар и може би не в пълния си вид, при желание то ще бъде в състояние да реализира същото и в своето бъдеще семейство, в своя бъдещ живот. Защото при един добър пример, ако впоследствие няма деца, и има възможност да се осинови дете, то ще го направи, задължително. Нали и по времето на Христа е било същото? В притчата за Страшния съд е казано: „Които са нахранили, напоили, посетили…“ Мисля, че ако трябваше да се продължи тази притча, то щеше да бъде и „осиновили“, със сигурност. Осиновили сте едного от тия малките, значи Мене сте осиновили. Така предполагам. Защото, разбира се, става въпрос да окажете голяма любов към човека. И това един ден обезателно ще ви се върне, може би, не веднага, а във времето.

Познавам едно семейство, където едно дете, по интригите на лоши роднини узна, че е осиновено. По това време намерило родния си баща и се почувствало много тежко. Влязъл в конфликт с тези, които го отгледали. Срещнал се с родния си баща, но после се разочаровал, разсъдил, че той не му е дал нищо и отново се върнал при приемните си родители. Оценил, че те са му помогнали да израсте и са го направили човек, какъвто не би могъл да стане, ако би живял с родния си баща, и се привързал към приемните си родители с още по-голяма любов и нежност. Осъзнавал, че те не са негова плът и кръв, но че той е тяхно утешение. И сега те са му много благодарни за неговото отношение към тях.

Дадени ти са такива хора, които ако обикнеш, ще израснеш духовно

А другият въпрос е – ще простиш ли? Въобще, това е интересен факт,че светоотеческото семейство, това е школата на любовта. У нас светите отци, които макар и в голямата си част да са монаси, винаги казват, че семейството е училище за любов. Това е място, където те е поставил сам Господ, за да се промениш и да придобиеш Царството Божие, а ти се учиш на това място на любов. А как става това? На теб ти се пращат едни хора, които, обичайки ги, израстваш духовно. Най-простия пример – ти си обикнал едно момиче, оженил си се за него, а с нея вървят и една тълпа роднини, които също трябва да обикнеш, да построиш отношения с тях. Не просто като – е, Мария Ивановна, благодаря ти. Не. Но трябва да обикнеш тъща си. И да почувстваш всички ония хора като роднини. Доста сложна задача е.

Ето, бабата на жена ми е дворянка, пък аз съм потомък на прост мужик. И това я потискаше много в началото. За нея това бе въпрос на принцип. Тя съхраняваше семейни вещи още от онова време. Това в съветско време бе нещо като опозиционна нагласа. Имаше много репресирани за това. И ето, изведнъж внучката й се ожени за мен. Имаше известно напрежение по тоя повод. Но по-късно, с времето станахме истински роднини. Но си беше трудно, да знаете. Казват ти, че си блюдолизец, а ти трябва да си замълчиш. Но жена ми си я обича. Не можеш да обичаш жена си, а тях не, нали те са я възпитавали и грижили за нея. Именно за това семейството е школа на любовта. Това е Божия повеля и за мащехата, и за втория баща, разбирате ли. Понякога някой се съгласява да се ожени за жена с дете. Но детето се дърпа, държи се враждебно. Знае, че не си му роден баща. И ти трябва да се справиш с тая задача, да изградиш отношенията си с него, ако си християнин. И на него не му е леко. Но, нали има такава поговорка – бащата не е този, който му е дал живот, а който го е възпитал. Сложна задача, но затова пък благодарна.

Ако семейството е школа на любовта, какво да кажем за разпадналите се семейства?

- А какви съвети ще дадете на родителите, чието семейство се е разпаднало?

- Знаете ли, и аз мога да ви питам същото. Как ще можете да играете футбол, ако имате счупени крака? Ами ето, случила се е трагедия и нищо нормално вече няма. При едно семейство, което се е разпаднало, не може да има нещо добро и правилно. Можем само да се надяваме на възможно най-малки поражения. Тук не разполагаме с много възможности. Добре би било да включим детето в някакъв поведенчески сценарий, с някой нормален възрастен, улегнал мъж, който да стане модел на поведение за детето. Но да се насити на любов, при положение, че мама и тате не се обичат, това вече е почти невъзможно.

Помня, когато родителите ми се разведоха – сякаш цялата вселена се раздели на две. Светът ти се разпада. И това става, защото хората обичат себе си повече от другия и не искат да се променят. Например, имах един приятел, който ми каза, когато жена му забременя:

- Стана една такава грозна, изобщо не мога да я гледам.


- Все пак, ти не си й казал това, нали?


- Напротив, казах й.


Гледай, каква идиотска работа! И в крайна сметка се разведоха. Този човек не се интересуваше нито от дете, нито от нищо. Просто трагедия, ужасно. А наскоро разговарях с една жена, дойде в храма, плака. Синът й се оженил, родило им се дете, а снахата си заминала. Взела със себе си детето и си отишла. Сега живеела на друго място и си търсела по-добра партия. А съпругът й тъгувал непрекъснато за детето, страшно му липсвало, но тя не му давала да го види. Разбирате ли, какъв чудовищен егоизъм, какъв съвет може да се даде в такъв случай? Само да се молиш. Но рецепта за това просто няма. Да се молиш само за минимални щети – ако падне човек на асфалта, поне главата си да не удари, да не получи сътресение на мозъка…

Какво може да се каже за образа на бащата, от който се нуждае момичето?

- Казахте за образа на бащата в спорта. Но ако става дума за момиче?

- Дори не знам какво да кажа. Аз дадох голямата си дъщеря на уроци по самбо, но я контролирах. Веднъж тя казала на момчетата от нейния клас, че не трябва да се ругае. Те почнали да издевателстват над нея. Тя цапардосала един и повече, поне пред нея, никой не посмял да ругае.

Не знам. Но все пак, разбирате ли, за момичето не е важен толкова бащиният пример, колкото примерът от съвместния живот на майката и бащата. От цялата тази нежност, ласки, любов. Как се изслушват един другиго, как се гледат, как майката разрешава въпросите в семеен план и при всичко това да си остава втората в семейството. Това е уникален пример. А когато бащата си тръгне, на жената й се налага да изпълнява ролите и на мъж, и на жена, къде ще отиде… Да решава всички въпроси. В какво училище да изпрати децата, в какъв кръжок, с какви пари. Таткото дойде два пъти седмично, заведе ги в Макдоналдс, даде им подаръчета и толкова. Друго не го интересува. А мама е удавена във всички проблеми, променя се и започва да гледа по друг начин и на сина, и на дъщерята. И за дъщерята го няма примера на сътрудничеството между бащата и майката. Как да стане? Не съм се замислял по този въпрос, но вие ме карате да се замисля, за което ви благодаря. Може би би било добре момичето да опита да дружи с приятелка, в чието семейство съществуват добри отношения между бащата и майката. Ето че отново говорим за поведенчески сценарий.

Един млад свещеник в началото на служението си е добре да има пред себе си примера на някой възрастен, благочестив свещеник. И макар и за малко да има възможността да служи заедно с него и да поживее енорийски живот. Така по-нататък ще има образец за подражание. По същия начин, когато някоя девойка се омъжи, ако няма примера на послушанието на майка си, ще обича само тя да командва. Как ще може да слуша мъжа си, когато той започне да настоява за нещо? И представи си, какъв семеен живот ще има, ако и мъжът е бил с разведени родители и той самият се е превърнал в съвършен егоист. Няма да може да проявява властта си със смирение, без гордост.

Ето и друг пример, от друга област. Александър Василиевич Суворов бил известен с това, че преди сражение вървял със своите генерали от един войнишки бивак на друг и навсякъде сядал с войниците пред горящия огън. И ги питал: „Братя, как да атакуваме, как да се отбраняваме?“ Изслушвал всички. Един фелдмаршал – простия войник. И ако чуел нещо полезно, казвал на генералите – ето, прав е войникът, ето така ще постъпим утре. И цялата армия знаела, че той ще направи правилния избор, а не както му хрумне, затова и бил слушан и уважаван. Как да не вземем такъв пример?

И може би ще е полезно за такова момиче да остане през почивния си ден да преспи у своя приятелка, в чието семейство има нормални семейни отношения. Струва си да намерите такова едно семейство измежду тия в енорията. За да има момичето един положителен пример пред себе си.

Своеволие ли е отделянето от родителите?

- Вие говорихте за първородния грях. А ако се приложи към детето тази ситуация? Да осъзнае личността си, отделяйки се от майка си? Дали детето може да осъзнае личността си, ако действа против волята на родителите си?


- Детето има потребност да проявява характера си, в пубертета това се асоциира с противопоставяне на родителите. Това се счита за грешка, но е нужно време да порасне и да я осъзнае. Имахме един случай от нашата енория, в който един мъж, иначе много вярващ и благочестив, така крещял на жена си и удрял с юмрук по масата, че си счупил ръката. Всичко това може да се реши и по друг начин. Но, действително, детето трябва да се научи, докато преминава през тази преходна възраст. Разбирате ли, то обича и майка си, и баща си, те са му скъпи. То също се чувства зле, когато се скара с тях. Чувства се гузно, иска прошка, създава си този навик. После му става леко. И ако имате сърдечна връзка помежду си, всичко си идва на мястото, свиква и се успокоява, приема го за нормално, както се приемат звук и мирис. Но е много важно родителите да уважават волята на детето и то да знае, че винаги са готови да го изслушат.

Ние имаме две задачи, които могат да ви се сторят противоположни, първата – детето трябва да се научи да живее и без нас, и втората – да се научи да постъпва правилно. При обучението в правилен начин на живот то не трябва да „цепи много дърва“, за да не пресече бъдещия си живот. Тези задачи влизат в противоречие със себе си. Трябва да давате на детето все повече и повече пространство, за което да отговаря само то, да взема самостоятелни решения. Това също влиза в процеса на възпитание. Да му кажете: „Това ти трябва да решиш сам. Искаш ли точно това? Искаш ли да се занимаваш с рисуване, или с музика? Или може би искаш да станеш дърводелец?“ Ако видите, че това му се нрави повече, отколкото музиката, значи, оставете го. Може би това ще е неговият действителен път.

Източник: http// www pravoslavie/ru/110991.html

 

 

Родители и деца: сблъсък или среща – Азбука на възпитанието

Юни 5, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Темата за възпитанието на децата е многоаспектна и многообразна. Казват, че ако на улицата видим един юноша заедно с един човек на средна възраст да вървят наведени и мълчаливи, тогава ще разбереш, че се касае за баща и син.

Една учителка, чудесен човек и педагог, често казваше, че „с всички деца и особено с моите ученички се разбирам чудесно и буквално ме обожават, но единствената ученичка, с която не се разбирам добре и сме в постоянен сблъсък, е дъщеря ми.” Това състояние е познато на всички родители, особено на тези, които имат деца в пубертет. Сблъсъкът е всекидневен и обичаен и срещата изглежда почти невъзможна. Но защо сблъсъкът е неизбежен? Особено в пубертета, величината и продължителността на този сблъсък зависи от начина, по който ще отгледаме децата, от възпитанието, което ще им дадем. Ако възпитанието ни е правилно, сблъсъкът ще е по-малък по сила и по-кратък по време. В противен случай ще бъде и интензивен, но и по-продължителен във времето. Затова днес ще направим едно очертание на здравото възпитание, нещо, което ще ни помогне да видим нашите грешки, причините и отговорността ни в сблъсъка с децата и как този сблъсък може да се преобрази в среща.

В една гимназия от атинско предградие, в което живеят семейство с икономически комфорт и високо образователно равнище, по време на изпит преди няколко години учителката дала – по нейното мнение – една лесна тема, в която децата без проблем биха могли да пишат от личния си опит. Темата била „Едно щастливо семейство.” Учителката, но и инспекторите, изпитали голяма изненада. В очите на повечето деца видели вцепенение. Много от тях не знаели какво да напишат. Накрая огромен брой деца предали празен лист или не успели да напишат повече от пет-шест реда относно това какво е щастливо семейство. Този факт е много показателен и ясно показва, че днешното семейство е бичувано от дълбока криза, която повлиява пряко децата. Обикновено когато говорим или пишем за семейството, го представяме със сладникави описания, които нямат връзка с действителността, за добрите родители, за добрите и послушни деца. Но когато чуем оглушителния шум от някой мотоциклет, сирената на някоя линейка, виковете на каращите се съпрузи или децата от съседния апартамент или провала на някой наш план, всичко това ни приземява и ни показва, че тази романтична картина на семейството е нереална. В нашия вътрешен свят се получава срив, в отношенията ни доминира сблъсък и опустошение, домовете ни горят, децата ни са дезориентирани, гневни и объркани, като рушат всичко около себе си и самите себе си. И тогава търсим виновници вън и далеч от нас. Именно този факт създава голям песимизъм за бъдещето на обществото ни. Започваме да смятаме, че за всяко зло, което става в света, в страната, в Църквата, в семейството ни и дори в личния ни живот, винаги някой друг е виновен. Там, където обвиненията валят срещу всички други, е по въпроса с възпитанието на децата. Когато децата ни станат проблемни и започнат силните сблъсъци с тях, тогава обвиняваме системата, правителството, Църквата, лошите приятели, всички, но не и себе си, които сме главният причинител на нещастието на децата ни.

Преди време вестниците в Гърция се занимаваха пространно с един студент, който се забъркал с индуистката организация Харе Кришна. Беше зарязал следването си, напуснал дома си и се посветил напълно на организацията. Познавах този младеж, както и семейството му. Случи се през онези дни да видя баща му, който от години не бях виждал. Говорихме малко. Веднага щом го попитах за сина му, видът му се промени, започна да хули всички и ми казваше: „Какво е това нещо?! Къде отиваме? Виж какво ми се случи! Загубих детето си! Какво прави архиепископът? Какво правите, вие, поповете? Правителството? Държавата? Полицията? Всички сте безразлични! Вие сте виновни за хала на младежта! Цял живот се борим за децата ни и ето резултатът!”

Но ако този нещастен баща си беше направил труда да види своя личен живот и начина, по който е възпитал децата, щеше да види, че най-отговорен за този страшен конфликт и хал на сина му бе той самият. Със сигурност не бе злонамерен, но грешките, небрежността, погрешното възпитание доведоха до този резултат. Бих казал, че първият и основен елемент на една здрава връзка и възпитание е нещо, което повтарят всички специалисти – християни и нехристияни – любовта. Ако една връзка между родителите и детето не се съзижда върху любовта, тя е осъдена да стигне до дълбок конфликт и безизходица. Възпитанието без любов не е възпитание. Както и едно възпитание с погрешно изразена любов не е възпитание. Пита се човек – толкова необходима и определяща ли е любовта и нейната роля относно въпроса с възпитанието? Ще оставя да отговори един лозунг върху стена в Атина. Вървейки по атинска улица, отдалеч видях една небрежно боядисана стена, а от знака в долния край: „А” в кръг, разбрах, че автор бе някой анархист. Доближавайки, прочетох ясно лозунга и си тръгнах дълбоко замислен. Някой разбунтуван младеж, който може да виждаме на улицата и от вида и неугледно поведение да го осъждаме, беше изразил своята болка, която не можеше да я изрази пред родителите си, върху стената. И какво пишеше? „Малко любов. Погивам.” Това несъмнено означава, че нито революционни идеи, нито лоши компании са го довели до анархията, а липсата на любов, която със сигурност не е намерил у дома. Смятам това за възлов момент и бих искал да се спрем тук. Всички днес говорим за любов, но много пъти това, което имаме предвид под любов, не е любов. За да се развие правилно едно дете, с други думи, да получи правилно възпитание, трябва да израсне в атмосфера на любов. Това означава, първо, задължително да има любов между родителите. Когато съпружеската връзка има празноти, тогава неизбежно се създават проблеми в децата. Колкото и родителите да се крият, колкото и например да се карат скришно от децата, посланието е излъчено. Детето е чувствителен възприемник, нищо не му убягва, улавя и най-тънките послания и не можем да го осмиваме.

Второ, възпитанието на детето в атмосферата на любовта започва от момента на зачеването. Една майка попитала известен педагог от кога трябва да започне възпитанието на нейния 5-годишен син, а той й отговорил: „Госпожо, вече пропуснахте пет години.” Аз бих добавил и 9 месеца. Днес съвременната психология твърди, че първите пет години от живота на детето са най-определящите и от тях до голяма степен зависи цялото му по-нататъшно развитие. Най-вече през тези пет първи години се играе играта. Ако няма любов в този период, това непоправимо ще бележи детето.

Трето, когато връзката между съпрузите започне да охлажда, когато любовта започне да изстива, тогава съпрузите престават да бъдат съпрузи и остават само родители. Така, за да покрият своите емоционални нужди, се обръщат към децата. За да спечелят играта, един други се подкопават независимо дали по видим или страничен начин. За съжаление в тази толкова безчовечна война в бойно поле се превръщат децата. Например детето прави една беля. Майката не го наказва, а го заплашва:

- Когато се върне баща ти, ще видиш!

На обед бащата се връща от работа изморен и майката го хваща от вратата:

- Синът ти – сякаш не е неин син – направи това и това!

Бащата губи хладнокръвие в онзи час, бидейки изморен и ядосан, грабва детето и започва да го бие. Тогава се „намесва” пълната с любов майка, за да го избави от ръцете на злия баща. Така в очите на детето бащата става лош. Друг път бащата може да унизява майката: „Не слушай майка си, жена е, жените не разбират!” Или нещо много обичайно, но и наивно, което казваме, но крие нещо по-дълбоко: „Виж го клетото, при мене идва повече, отколкото при баща си (или майка си)!”

Виждате, че така пренасяме нашия конфликт на терена на детето и там играем нашата игра.

Четвърто, когато децата растат в един такъв климат, биват обзети от страшна тревога, живеят в объркване, между два огъня. Някого трябва да оправдаят. Но нищо не ужасява толкова децата, колкото констатацията, че могат да влязат като арбитри между родителите. Постепенно започват да стават безразлични към живота, към следването, към труда. Въстават или стигат до наркотиците и тогава родителите вместо да се покаят, да признаят грешките си, започват да обвиняват държавата, Църквата и т.н. Искам да подчертая, че зад един въстанал младеж, зад един наркоман, зад един бунт, зад този, който драска по стените и руши чужди имоти, се крие липсата на любов и семейна топлина. Защото какво искаме всички малки и големи? Искаме да ни обичат. От какво се страхуваме? От противоположното на любовта, което не е омразата, а безразличието, отхвърлянето. Треперим при липсата на любов. Плачещото дете, въстаналия юноша крещящ към мен със своето поведение това, че иска „Малко любов. Погивам.” Покажете ми малко загриженост, малко любов, създайте една атмосфера с любов най-накрая!

Най-добрият подход към проблемите на децата, най-доброто възпитание е родителите да оставят малко децата и да поработят върху тяхната съпружеска връзка. Когато тази връзка се подобри, когато отново станат съпрузи повече от родители, тогава автоматично ще помагат и на децата. Това не става автоматично и магически. Не е лесно, но много пъти търсим помощ от магове, дори от духовници – искаме заклинателни молитви, водосвет, но проблемите не се решават така – магически, а е нужна болезнена борба. Тъй като борбата е тежка, започват бягствата – съпругът вместо да се бори и занимава се отдава на играене на карти, съпругата на телевизията, той на политиката, тя на правата на жените, той на футбола, тя на сдружението, оттук отношенията се влошават и стигат дотам да казват: „Не се развеждаме заради децата!” Но кого осмиваме? За кой развод можем да говорим, след като този развод вече се е осъществил? Това вече не е съпружество, не е семейство, а театър за пред децата и това е най-лошото възпитание и главният повод за конфликт и бунт.

Ако подълбаем повече в понятието за любовта, ще видим, че в крайна сметка любовта означава жертва, означава кръст. Когато се жертваме, тогава реално обичаме и връзката родители – деца трябва да има този елемент. Тази дума обаче „жертва се” използват много от родителите. Родителите се гордеят, че жертват всичко за децата си, но се боя, че тези родители са много опасни – зад любовта и жертвата може да се крият много егоистични подбуди. Например може да жертвам материални неща, но не и моя егоизъм. Може да жертвам пари и да купувам хубави играчки за детето, но да не жертваме малко от нашето време, за да играем с него. Можем да работим две работи и да жертваме себе си, за да имат децата ни това, което ние сме нямали, но да не пожертваме малко време, за да ги изслушаме.

Преди няколко години отново в Атина арестуваха една ученичка за употреба на наркотици. Тя идваше от добро семейство, от семейство с голям икономически комфорт. Родителите давали всичко на дъщеря си, нищо не й липсвало. Уведомили баща й и той ужасен пристигнал в полицейския участък. Веднага щом съзрял дъщеря си, попитал с недоумение:

- Детето ми, всичко сме ти дали, какво ти липсваше?

Отговора на девойката го разоръжила:

- Липсваше ми ти и майка ми!

Определяща и драгоценна е ролята на любовта във връзката ни с децата. Обаче както всички скъпоценни неща рискуват или да се загубят или да бъдат изопачени, същото става и с любовта. Много пъти, ако не се губи, тя се изопачава и изкривява. Мислим, че имаме любов, но тази „монета” може да е фалшива. Така не само липсата на родителска любов, но и нейните изопачени форми имат лошо въздействие върху децата и стават поводи за голям сблъсък.

Нека видим едно сериозно отклонение. Касае са за т. нар. обсебваща любов. Св. ап. Павел в Първото Послание към Коринтяни показва чертите на истинската любов и е хубаво винаги да четем този текст. Наред с другите неща подчертава по категоричен начин – „любовта не дири своето”, тоест любовта не търси своята изгода, не мисли какво ще вземе, а какво ще даде, не гледа как ще задържи другия като окованик и жертва, нито да го обвърже емоционално. Много родители казват – „Ние правим толкова много за това дете, а то, неблагодарното, се отнесе така с нас!” Но дори само тази фраза показва, че тук не съществува любов. Любовта означава давам всичко и не очаквам нищо. Любовта не е търговия, не е сделка, тоест давам ти, за да ми дадеш. Християнската, реалната любов е „давам ти, защото те обичам и не очаквам нищо от теб.” Тежки думи за родителите, за тяхното дело, и навярно това дело изглежда безрадостно. Но ако обичаме децата ни, е нужно постоянно да им помагаме в тяхното развитие, в тяхната независимост, да ги научаваме да нямат нужда от нас, избягвайки да ги обвържем емоционално. Родителската любов в този смисъл е едно постоянно оттегляне. Любовта не дири своето. Родителите се чувстват особено свързани с детето – бременността, раждането, топлината, покровът, храната, които му дават, създават единство, което е напълно необходимо в първите му стъпки. С право всички родители използват израза – „Детето ни! Децата ни!” И това показва единството, което се е създало. Но понякога като гръм идва констатацията, че детето е някой друг, отделно създание от родителите и е естествено да търси самостоятелност и независимост. Не е проекция на родителите, а отделна личност. Това е труден път за родителите, но колкото по-бързо го извървяват, толкова по-добре, ще се отдалечат от инстинктивната връзка и ще вървят към една общност от личности, където всяка ще поддържа своя интегритет и жизнено пространство цяло и непокътнато, както и възможността за лично развитие.

Навярно тук трябва да се спрем малко повече на това, защото обсебващата любов е пряко свързана с постепенното придобиване на независимост от страна на децата и особено на юношите, което е причина за много сблъсъци в семейството. Мнозинството родители, които имат деца в пубертет и понякога ме посещават, казват почти една и съща история:

- Отче, до 14 годишна възраст детето ми беше добро. Добър ученик, любезен, не създаваше проблеми. Всички ме поздравяваха. Внезапно се промени, сякаш е друго дете. Не чете, започна да бяга от училище, пуши, дружи с хулигани, облича се странно, носи върху себе си цял куп невероятни неща, да не говорим, че и дума не можеш да му кажеш! Веднага избухва, докато преди една лоша дума не бяхме чули от него. А речникът му? Ужасен е!

Родителите чувстват паника пред това състояние, не знаят какво да правят; трябва обаче да спрат да се безпокоят. Цялото това състояние, колкото и да изглежда странно и болезнено, е знак за здраве. Пубертетът е преходен период, в който става едно ново раждане, с всички родилни болки, детето се ражда психологически и иска да установи, че е един различен човек. Това обаче не става и не може да стане по най-зрелия начин. Така конфликтът е неизбежен. Виждаме децата в пубертет умишлено да преследват сблъсъците, постоянно да се противопоставят на родителите си заради самото противопоставяне. Знаят, че много пъти родителите са прави, но не го признават. Противят се на инат, защо? – защото начинът, по който се държат родителите им, ги кара да се чувстват малки – послушанието унизява много децата в пубертет, затова и се противят. Знаят, че е грешка, но го правят, за да се почувстват големи. Както се пее в една песен – „Остави ме да направя грешка, правилното не ми допада!”

Отбелязваме две много важни неща, които трябва да имаме предвид – юношата поставя под съмнение властта на родителя си, и съответно властта на учителите, на свещениците, на обществото, но и границите, които му налагат. Той избира някои области, за които знае предварително, че родители ще окажат съпротива и започва да поставя под съмнение границите, които те му поставят. Например често се води битка за излизането вечер и часа на връщане у дома. Той настоява да се върне в 01.00 ч., след „купона”, родителите настояват да се върне в 23.00 ч., преговарят и накрая стигат до варианта да се върне в 00.00 ч. Но младият със сигурност ще се върне след 00.00 ч., не в 01.00 ч., а в 00.15 ч., 00.30 ч., за да може отново да се противопостави на родителите си. Всички родители трябва да разберат, че е изключено да избегнат съревнованието и сблъсъка с юношата. Колкото и демократичен и модерен да е родителят, юношата ще намери някоя област, в което ще постави под съмнение твоята власт и ще влезе в сблъсък с теб. Тази област ще бъде бойното поле, сякаш идва и размахва под носа ти края на едно въже и това, което иска, е да започнеш да дърпаш единия край на въжето, за да дърпа и той и така започва играта на съревнованието. Юношата има цел чрез това да победи родителите. „Ние ще станем много по-добри от вас” – по древен спартански израз. Битката, сблъсъкът, войната ще се проведе, ако не на открито бойно поле, най-малкото от окопите. Въпросът е битката и сблъсъкът да се проведе, като родителят предаде посланието, че се радва, че детето му расте. Постепенно родителят трябва да се оттегля от победата и налагането си над децата. Много родители смятат пубертета за нещастие, а не за благословена възраст от Бога, която ще доведе детето до узряване, макар и този сблъсък да е болезнен. Второ, по правило не е възможно родителят да победи юношата в тази игра на съревнование – родителят ще излезе загубил от сблъсъка. Това има своето обяснение. Малкото дете гледа на баща си като на всесилен, като на бог. През пубертета този идол рухва, юношата започва да чувства, че баща му не е всесилен, не знае всичко, че е смъртен. И тогава се смущава, не знае къде да се опре, виждайки своята опора да пада. Тогава започва да предизвиква и да „бие” по баща си, за да установи дали е всесилен. От една страна, иска да събори мита за всесилието на баща си, но от друга страна, не издържа това, защото губи своята опора. И тогава вижда, че губи почва под нозете си и го обзема паника. Нека не забравяме, че един юноша, колкото и твърд да изглежда, е много чувствителен и крие в себе си много страх и тревога. Тук е много важна ролята на бащата. Първо, грешка е той – както и майката – да се опитва да станат приятели с децата. Много родители казват: „Детето ми, не гледай на мен като на баща, аз искам да бъда твой приятел!” Но само този баща е едно незряло дете, което се оттегля от неговата бащинска отговорност и създава в детето чувство за несигурност и паника. Децата имат приятели или ще намерят, ако нямат. Но баща няма да намерят, нито майка. Ако бащата престане да бъде баща и майката – майка, и станат просто приятели, тогава детето израства като сирак и то гневен сирак. Приятелят-баща не постига срещата, за която искаме да говорим, а какво постига? – конфликт. Второ. Колкото бащата по-убедително отговаря на своята роля, толкова по-добре е за юношата. Ако стане обратното, юношата се разколебава и прави щуротии. Характерен пример са всички разбунтувани млади хора. Техните действия демонстрират паника, затова и трошат, удрят, рушат. Това, което търсят по този начин, е един силен баща, да им издърпа ухото – символично го казвам – и да почувстват сигурност. Не рядко юношите се опитват да убедят родителите си да отхвърлят своите решения. Те правят това несъзнателно, за да констатират, че родителите ще останат твърди в своите решения. Тоест изпробват тяхната твърдост и убеденост. Много родители, бидейки чувствителни, се опитват да преодолеят кризата и сблъсъка чрез диалог. Но и този диалог много пъти води до още по-лош сблъсък и отдалечава срещата. Как може да успее диалогът? Родителите обикновено какво правят? Фокусират диалога върху отрицателните страни на детето. Този диалог е обречен. Диалогът може да успее, когато се фокусирам в положителните страни на детето. В обратния случай детето ще се възпротиви. Затова и децата избягват диалога с родителите, защото знаят колко е ужасяващ. Мислят си „Защо да водя диалог? След като само за моите лоши страни ще чуя от родителите си, само ще ме обвиняват.” И, разбира се, кой преследва диалог с някой, който ще го обвинява?

И така, нека се фокусираме в положителни страни на детето; да го похвалим, защо ни се свидят толкова много похвалите? И след като усладим сърцето му, можем да му кажем и за някои негови отрицателни страни.

Юношата, въпреки че демонстрира противоположното, продължава да се нуждае от своите родители. През този период обаче започва и борбата за независимост и когато влиза в сблъсък с родителите, това има и елемент на изпробване. Мога ли да живея без опора? Мога ли да изляза в живота? Тук родителите трябва да помогнат съществено. Природата ни дава един много хубав пример – сигурно сте наблюдавали квачката. Във всеки един миг показва своята любов към пиленцата и дава своята закрила по един много мъдър и възпитателен начин. На първо време пиленцата следват навсякъде майка си, която знае живота и опасностите. Ако види някаква опасност да застрашава нейните малки, ги гони да влязат в гнездото, за да се скрият. Когато обаче пораснат и свършат възпитателните уроци, тогава ги кълве и гони по всякакъв начин, за да излязат в живота сами. Нещо подобно трябва да става и с нас. Детето има нужда и трябва да живее в атмосфера на любов. Много пъти обаче тази любов става задушаваща и се превръща в свърхпокровителстване. Има родители, които лишават детето си от възможността да порасне, да стане независимо, да се погрижи за себе си. Не го оставят да се облече само, да си постели леглото, да се храни само, да играе с другите деца. Тези родители живеят с постоянен страх и тревога да не му се случи нещо лошо, да не се разболее, да не се отклони. Държат детето постоянно в своята сянка и не го оставят да поеме никаква инициатива. Казват, че нищо не е по-дивно от любовта на майката, но много често това не е истина. Определени пъти майчината любов може да бъде най-ужасяващото нещо, да бъде като паяжина – може да задуши детето и да не му позволи да се развие в независима личност. Свръх покровителстването има две различни проявления. Когато се свързва с прекомерна снизходителност, детето, което разбира тази „слабост” на родителите си, я експлоатира. Иска каквото, където и когато му хрумне, става малък тиранин и егоист, който иска всичко да бъде за него, не се научава да отстъпва, да жертва нещо от личните си желания. Когато свръх покровителстването е съпроводено от властническо налагане, тогава детето се лишава от всяка инициативност, винаги е обвързано с родителите си и не прави нищо без тяхна помощ. Така не узрява, чувства несигурност и остава прилепен към тях. Когато порасне, не може да взема решения и да поема инициативи. Детето трябва да израства под крилете на родителите му, които го закрилят. Но когато тези криле не му оставят място за движение, тогава тези деца ще станат деспотични или безволеви. Детето има нужда от покров – закрила, но не и от свръх покровителстване. Необходимо е този инстинкт за грижа и закрила да бъде умерен и да не се простира във времето. Детето расте, не може да остане дете, където родителите да са длъжни постоянно да го покровителстват – защото тогава няма да развие чувството за независимост. Свръх покровителстването разоръжава детето от живота, емоционалната „пъпна връв” възпрепятства неговата независимост. Затова трябва навреме да се пререже, то да отвори крилете си, за да укрепнат, и да върви свободно към своята цел. Страхът на родителите от неговата независимост затруднява решаването на неговите проблеми и затова постоянно я отлагат. Така то расте безотговорно, но внезапно животът изисква да поеме отговорности, но той не е развил това чувство. И, разбира се, родителите няма винаги да ги има да му подсигуряват бъдещето. Виждате, днес един студент до 30 годишната си възраст го изхранват родителите му и никога не е работил, а след това отива да работи и не може (да се справи)…

 

Превод: Константин Константинов

За да възпиташ едно щастливо дете преди всичко е нужно родителите му да имат щастлив брак

Май 17, 2018 in Начална страница, Семейство

 


Здравейте, скъпи братя и сестри. Аз не съм педагог и психолог по образование, затова, по-скоро, мога само да споделя опита, който имам – и положителния, и отрицателния. Женен съм от 26 години и имам 8 деца. Най-голямото е на 25 години, най-малкото – на три и половина. В енорията ми има много деца, много многодетни семейства, затова тази тема ми е близка. Много съм разсъждавал по този въпрос и имам какво да разкажа. Но най-важното нещо е да се разбере, че да възпиташ едно щастливо дете преди всичко е нужно родителите му да имат щастлив брак. И ако някъде съществува проблем, то той не съществува задължително в ония семейства, които са се разделили чрез развод, но и там, където все още няма такъв. Работата е там, че семейството само по себе си представлява задача, която трябва да се решава всекидневно. В даден момент човек може да забележи, че всичко е на границата на срива заради неразбиране и пустота в отношенията… Има такъв израз в поезията на Анна Ахматова – „самота в съжителството“.

Уж всичко е нормално, уж за всичко сме се споразумели, разбирали сме се, били сме щастливи, обичали сме се един друг, а изведнъж – нищо. От дългия си семеен опит знам, и ви уверявам, че такива периоди има.

Идва на изповед човек с 5-6 деца и казва: „Край, нищо не остана от онова отпреди, имам до себе си един чужд човек, не знам какво да правя“. А децата веднага чувстват това. Работата е там, че нито един от съпрузите не е останал същия в духовното си развитие. Човек не остава същия, той се променя в различните етапи на живота си. Аз се променям, тя се променя, и трябва постоянно да се стиковаме един с друг. Нужни са усилия, преди всичко, разбира се, е нужно смирение от страна на човека, защото, семейството представлява един вид договор. Ето, договорихме се, избрахме си някаква ценностна система на общуване – преди всичко, това е Евангелието. И това обяснява, колко е сложен един брак с невярващ човек.

Разбира се, навярно сме се венчали, над някой се е извършило тайнството, някой се е молил при извършване на тайнството над другия, спомняте си аналоя, Евангелието на него, свещеника, който ви е хванал за ръката и ви е водил да го обиколите три пъти. То е символ на вечното единство на тези хора, основано на онова, което е написано в тая Книга. И ако то не се е превърнало в основание на живота на един от съпрузите, то рано или късно ще доведе всичко до колапс. И такива разпадащи се семейства, за съжаление, има много, включително и в нашата енория.

За възпитанието на щастливо дете е нужно родителите да имат щастлив брак

Е, любимият човек, това е… На моята сватба един добър приятел на моите родители вдигна интересен тост. Каза, че любимият човек прилича на топ смачкана хартия, на който има изписан някакъв важен текст, и през целия ти живот ще трябва да разгръщаш тази хартия и да вникваш в него. Любимият човек е този, който според Божия Промисъл се развива и се променя, Бог му поставя различни задачи в живота, както и пред мен самия. Както казах вече, нужна е много работа за да разбереш другия. За да разбереш любимия човек, не само съпругата, трябва да умееш да се спреш, да замълчиш, да не се водиш по собствената си оценка, а просто да се опиташ да го чуеш. Същото важи и за съпружеството. Изведнъж се оказва, че човек се е променил, а ти не си готов да го приемеш, ти си стоиш на едно място, нормално, спокойно си гледаш живота.

Ето, това е първото, необходимото условие – любовта между мама и татко. Детето няма да е щастливо, ако няма такава любов.

Какво можем да сторим, ако семейството се е разпаднало? Общо взето, невъзможно е да се поправи цялостно тази повреда. Тази празнота може да се запълни само частично с някои практични стъпки. Мога да ви споделя, че преди 38 години и моите родители се разведоха, тогава бях на 12 и до днес още ми е болно. У хората с развели се родители, когато те са били още подрастващи остава рана, която не зараства. Духовните поражения за детето могат да се оприличат на ядрен взрив в живота му. Аз самият почнах да си давам истинска сметка за тези последствия чак след 15 – 20 години. Тогава разбрах, че трябва да се работи над това, да се лекува. Но за детето, разбира се, това си остава една голяма, трудно лечима трагедия.

Ще ви разкажа една история за една наша баба – енориашка, която приела през лятото дъщеря си, изоставена от мъжа си с детето си. Забелязала, че внукът й, на около 10 – 11 години, излиза всеки ден на полето да си поиграе. Решила да го проследи, скрила се зад храстите. И гледа – детето се изправя в цял ръст и започва да вика: „Татко, татко!“ А таткото никакъв го няма, заминал си е и даже не платил издръжката. И то повика, наплаче се, изтрие сълзите си и се прибира. Душата на това дете е разплакана и изпонаранена. Има и някои начини поне частично да се поправи тази загуба, но за това ще поговорим по-късно. Пак казвам – на първо място стои любовта между родителите.

Детето не притежава сили да противостои на злото

Второто нещо, на детето е нужен контрол. То ще се чувства нещастно, няма да разбира окръжаващия го свят, ако я няма родителската власт. Често съвременните родители искат да бъдат просто приятели с децата си. Да, ние сме им най-близките хора, но да бъдем приятели с тях не бива. Работата е там, че родителската власт е дадена от Бога и всяка власт, това е, да се пресича всяко зло, а тук – да се пресече разрастването на злото в самото дете. Колкото и да ни уверяват в противното педагозите, тази власт е необходима, защото детето няма сила и възможности да се съпротивява на злото. Тази сила трябва да е в бащата и в майката. И ако те не се съпротивяват на това зло в него, детето ще бъде нещастно, просто защото злото ще го погълне. Достатъчно е да погледнете как детето се потапя в компютърните игри и не може да се откъсне от тях. Познавам един човек, мой съученик, човек на 50 години, чийто брак се разпадна, защото играеше на „Танкчета“. Така се беше вдал в тая игра, а по същото време започна и Световното футболно първенство и жена му не издържа. Каза: „Не мога повече, той е като пияница, няма го вкъщи, вечно кисне там“. Ако един силен, възрастен човек не може да се съпротивлява, какво остава за едно дете? Трябва да го откъснеш оттам, въпреки виковете и протестите му, да му отнемеш тази възможност, или поне да я сведеш до минимум. Допустимо е, да кажем, да поиграе на някаква игра без убийства, която сте проконтролирали, например, веднъж или два пъти седмично. Т.е., борбата за чистотата в душата на детето е необходимо условие. То не може да противостои само на злото, и ако родителите са безучастни, става много лошо. В крайна сметка детето ще стане нещастно, защото тези неща разрушават душата му, разрушават и волята му. Ето, например, аз никога не съм пушил, но моите съученици са се сблъсквали често с тоя проблем, както и самите вие, които седите тук. Като дете си казвах, че щом възрастните смятат това за лошо, какво остава за мен. И сега, когато моите млади енориаши се сблъскват с това, знам за какво става въпрос. Нашата аскетика се състои в по-голямата си част от множество малки дела. Всеки ден тренираме волята си за да победим своите страсти и грехове – да не осъдим някого, да не наругаем настъпилия ни по крака, да измием съдовете, когато не ни се иска. Ето такива практически неща. Да се предадеш на молитва и четене, въпреки, че ти се иска да полегнеш на дивана и да хванеш дистанционното на телевизора. А пушенето – това е обратния процес, по 10 и по 20 пъти на ден да тренираш волята си. Статистиката потвърждава следното – щом подрастващият е започнал да пуши – задължително налитат и другите грехове. Скоро ще посегне към алкохола, сега това е общодостъпно, после към наркотиците, ще се предаде на блудство, ще влоши успеха си в училище и ето – поражение на волята. И къде бях аз, като родител, когато започна това? Защо не го предотвратих? Ето ви една малка илюстрация.

 

Какво представлява щастието?

Следващото нещо, за което искам да ви говоря е какво да разбираме под щастие, взето в по-дълбокия смисъл. Щастието, общо взето е светски, а не християнски термин. Ние имаме една по-дълбока дума – блаженство, или, щастие, което предполага правилна настройка, изградени взаимоотношения с Господа. До нас са достигнали думите на Иисус Христос, които не са споменати в Евангелието, но за които говори св. ап. Павел при срещата си с презвитерите на Ефес. Той казва: „По-блажено е да се дава, нежели да се получава“, т.е. по-голямо щастие е да даваш, а не да вземаш. Това е най-главното нещо за нас като християни. Или, по-блажено е да послужиш, отколкото да ти служат. Мисля, че говорихме за това при предната ни среща, когато стана дума за семейното щастие. Това е най-главният принцип на съпружеското щастие, който сега е напълно забравен. Имах такъв случай, когато един въцърковен човек, иподякон, женен, с дете, реши, че семейният му живот е приключил. Вярващ човек, който се причастява, но реши, че – край. След службата седнахме с него и разговаряхме три часа. Запитах го: „А ти имаш ли някаква вина?“ – защото за всичко била виновна жена му. Каза ми: „Да, имам вина, все пак направих грешка, че от самото начало се държах твърде меко с нея. А после всичко ми додея“. Казах му: „А ти, като се женеше за нея, искаше ли да я направиш щастлива?“ Реагира с удивление, така ме погледна: „Интересна мисъл, отец Фьодор, не съм мислил за това“. Разбирате ли, човек на почти 40 години, косата му започнала да се прошарва по малко. Човек, който е тръгнал да се жени със съзнанието, че той е центъра, а другият по някакъв начин трябва да се върти около неговата орбита. Ето един път към семейно нещастие. И това същото ще бъде и за децата.

превод от руски

Източник: Православие ру

 

Отче, благослови да се разведа!

Май 10, 2018 in Начална страница, Семейство, Сладкарница

 

 

Съществува един стар израз: „Отче! Благослови да се разведа!“

- Какво те кара да го направиш?

- Той пие, пуши, гуляе, бие ме!

- От колко години живееш с него?

- 18 години!

- Когато се омъжихте, предполагам е бил най-добрият!?

- Да!

- Тогава защо се омъжихте за него след като е лош?

- Бях толкова глупава!

- Виж, радост моя! Той с теб, глупавата, 18 години е живял, търпял те е, а ти сега искаш да се разведеш с него!

- Ще кажете, че е измислица?

- В никакъв случай. Подобни неща чувам много често, но с различни обяснения.

Макар че, често и други неща се случват. Идват в храма, обиждат своя мъж, оплакват се от него по време на изповед, недоволстват, а когато тяхната силна половинка умре, проливат сълзи:

- Какво ще правя без него…?

И плачат, записват панихиди.

Колкото по-далече е деня, в който си е отишъл, този когото е ругала и от когото се е оплаквала, толкова по-добър става той.

Затова на гробищата лоши няма. Всички са „близки“, „любими“ и „скъпи“.

- Не ми ли вярвате?

Отидете утре на някоя панихида и ще видите. Когато откриете поне един лош ми се обадете, и ще дойда да го видя.

 

Източник: Православное слово “Разкази батюшки”

Творецът и създателят

Май 7, 2018 in Начална страница, Семейство

Умрял някакъв виден учен и неговата душа се представила пред Бога. Очарован от броя и дълбочината на своите знания, учения с дързост заявил пред Твореца: „Ние, сме хора на науката и стигнахме до заключение, че повече не се нуждаем от Теб! Ние разкрихме всички тайни и знаем всичко, което знаеш Ти: можем да трансплантираме сърца и всички органи от човешкото тяло, можем да клонираме хора, да създаваме нови видове животни и растения… С една дума, можем да вършим всичко, което по-рано се е смятало за чудно и се е приписвало на Твоята мъдрост и всемогъщество“.


Господ търпеливо изслушал тирадата от самохваленията на всезнаещия учен, и, когато той приключил, му предложил:


- Добре! За да проверим, нуждае ли се от Мен човечеството или не, ще проведем малко състезание по творчество.


- Отлично – отговорил ученият – какво искаш да направя?


- Ще се върнем в началото на епохата и ще създадем първия човек – Адам.


- Прекрасно! – отговорил учения и се навел, да загребе шепа глина.


- Ей, не така бързо! – спрял го Творецът – използвай твоя собствена пръст, Моята не докосвай!“


Много хора от недалечното минало не забелязват този очевиден факт, че научните книги и статии започват с „втора глава“ – как се развиват явленията! А „първа глава“, в която се изяснява Първопричината за това, от къде произлиза всичко – отсъства!

 

източник: https://vk.com/wall

Каквото посеем, това и ще пожънем

Април 24, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

 

Ще разгледаме още едно изкривяване на любовта, което има връзка с придобиване на независимост от страна на детето. Това е несъзнателният начин, по който родителите проектират себе си върху личността на детето. Чувството, че детето представлява продължение на бащата или майката. Така родителите влагат в детето ценности и визии, които сами не са могли да осъществят, издигат детето толкова високо, че след това то не може да слезе, или, ако слезе, ще падне и ще се пребие. Външната цел е детето да се изкачи високо, но, разбира се, паралелно и родителите ще се изкачат заедно с него. Ако детето стане лекар, майката веднага става майка на лекаря. Ако детето стане генерал, бащата става баща на генерал и т.н. И особено ние, гръцките родители, с нашите характерни комплекси, си представяме детето от министър-председател нагоре, дори не обикновен министър! Едно 15-годишно момче пише: „Родителите ме поставят на много висок пиедестал, имат за мене големи идеи, само и само да си задоволят егоизма и да се покажат в обществото.“

Вижте какъв критерий има детето. С тези предпоставки детето започва да вярва, че е някаква звезда, забележителна личност, избран и надарен човек, което трябва да заема особено място сред приятелите си и по странен начин, той като звезда се изолира, стои далеч от приятелите си, защото очевидно това няма да има благотворно въздействие върху неговото развитие. Но ако внезапно секне удивлението, на което е свикнало да се наслаждава, неговото състояние бързо се развива в постоянна психологическа криза. Не рядко родители от този тип стигат до големи крайности и преувеличения, които може да имат трагични последици за детето. Приятелите, професията, съпругата се избират и налагат от родителите. Както гласи един лозунг: „Избират преди нас за нас“ – казват децата. Критериите за избор са болни, бих казал антихристиянски и безнравствени. В много случаи родителите, без да вземат предвид възможностите и уменията на детето, въз основа на собствените си комплекси и в името на „любовта”, увещават или по-скоро налагат на детето си да последва еди-коя си наука, еди-коя си реномирана професия и така да си вдигнат „акциите” в обществото. Чуват много пъти целите на детето, че иска да стане някакъв и се питат – колко ще изкарва, колко ще се издигне в обществото, не се трогват, че детето им се развива чрез целта, която си е поставило. Развитието за тях означава слава и пари. Но е престъпно родителите да принуждават децата да заравят своите таланти, за да последват това, което те смятат за благоприлична професия. На това се дължат и много сблъсъци между родители и деца, но и много неуспехи на детето. Защото искат от него неща свръх неговите възможности и чужди на неговите интереси. Някои родители, гневни от неуспехите на децата, тържествуват, бидейки оправдани от техните предвиждания, и изпадат в иронични и подигравателни коментари, които унизяват личността на детето. „Видя ли, дето ти казвах?!“ Така те тласкат детето към пропастта на безнадеждността и отчаянието, вместо да го насърчават. Не е случаен фактът, че след приемни изпити за влизане в университет много деца, поне в Гърция, правят опит за самоубийство. Познавам едно „изрядно” семейство с три деца. Родителите им внушили идеята, че са нещо специално, а майката, за да отговорят на нейните жертви, претендирала и тримата й синове да се класират първи в приемните изпити за университета. Най-малкият се разбунтувал и поел по свой път. Двамата по-големи синове не се възпротивили. Първият искал да следва архитектура, а вторият медицина. Със сигурност щели да ги приемат, защото били добри ученици, но не били сигурни дали ще се класират първи – понеже в тези факултети се влиза трудно. Майката със своята „любов” не се интересувала от факултета, а от първото място. Затова синовете й сменили своите цели и се явили на изпити за влизане в други факултети, които гарантирали първото място. Първият от двамата успял да влезе в юридическия факултет, но не бил първи, а трети в крайното класиране. Търчи радостен да го каже на майка си, а тя се намръщила и казала – очаквах нещо по-добро от теб! Майката дотолкова се ядосала, че цели две години не му говорила. Другият син с цената на неговите свръхусилия успял да влезе, класирайки се на първо място, и така угодил на майка си. Накрая и двамата станали добри учени, преподаватели, но в тях останали известни психични проблеми. Третият син, който се възпротивил и въстанал, сам тръгнал по своя път. Той е лошото дете, но единственият душевно уравновесен.

Една друга майка, това е факт, не е басня, огорчена от неуспеха на дъщеря си за приемните изпити за университета, реагирала с думите: „Ако бях на твое място, щях да се кача на покрива и да скоча от него!“ След няколко минути майката чула трясък отвън – дъщеря й наистина скочила от покрива и се самоубила.

Оставям на вас да коментарите тези два случая – коя е била подбудата на тези родители: тяхната любов или тяхната мегаломания?

Ще ви прочета един коментар от о. Адамантиос Августидис – психиатър. Той пише следното: „Един от обичайните въпроси, които правят конфликтна връзката между родители и юноша, е чувството, че интересът на родителя се изчерпва в задоволяването на неговото его и егоцентрични нужди, без чувствителност и разбиране на възможностите и потребностите на негови потомци. Юношата чувства, че строгите и непреклонни забрани, които му налагат, не отразяват безкористието на родителите, а тяхната скрита егоцентрична нагласа. Това предизвиква първоначално горчивина, а по-късно сблъсък, съмнение и гняв. Подобни чувства имат децата, когато усещат, че прекомерната родителска грижа не е прилив на любовна жертва и себепревъзмогване, а нужда от тяхно себеудовлетворение.

Св. Паисий Светогорец описва това явление по неговия прост, но точен начин: „Забелязал съм, че съвременните младежи, особено тези, които следват, биват ощетени у дома си. Докато са добри деца, се опропастяват, родителите ги развалят. Понеже родителите са минали през трудни години, искат децата им да не се лишат от едно, да не се лишат от друго. Не развиват любочестието в децата, така че те да се радват, когато изпитват лишения.“

Така опитът на младежите има вкус на едно предателство и би могло да се изрази в схемата „гневни сме на родителите“, защото вече са предали това, на което са ни поучили, но претендират то да стане мярка и критерий за нашия собствен живот. Така несъзнателно започва да работи нещо, което сме свикнали да наричаме пропаст между поколенията, където всяка страна е егоцентрично деспотична, сигурна за своите тезиси и мнения и уверена, че другата страна греши.

Старецът Паисий, който споменахме, говорейки именно за сблъсъка, който се получава, когато отношенията между родители и деца се формират при условия, които подхранват и поддържат взаимния нарцисизъм, се пита – какво да правят децата, какво да правят и родителите? Идват децата и ми казват – не ни разбират родителите! Идват и родителите и ми казват – не ни разбират децата ни! Създала се е пропаст между родителите и децата. За да се премахне, родителите трябва да се поставят на мястото на децата и децата на мястото на родителите.

С всичко, което отбелязахме, разбираме, че възпитаването на детето не е лесно нещо – родителите имат добри намерения, но често възпитанието не носи очакваните плодове. И ако това не се дължи на една зле разбрана любов, която разгледахме, може да се дължи на невежество или на погрешни сметки. Става както при майонезата: материалите са били добри, рецептата ценна, готвачката отлична, но някой детайл е убегнал и майонезата се е пресякла. Никой родител не иска да даде лошо възпитание на детето си, но много пъти препятствието не може да бъде избегнато. В едно такова препятствие са се препънали много съвременни семейства. Много родители са живели в тежки условия и сега искат децата им да живеят различно. Така на съвременните деца нищо не им липсва. Или по-скоро им липсва нещо важно – благословението на лишението. И много пъти те го търсят по свой начин и се противят на тази склонност на родителите (да им осигуряват всичко). Пълната небрежност във външния вид, диетите, които пазят, са форма на съпротива срещу консуматорското общество. Също така много от родителите, понеже са живели в строги семейства, искат да отгледат децата си без ограничения и им позволяват всичко. В центъра на живота си поставят желанията и капризите на детето. Вместо да възпитават детето да споделя това, което има с другите, да си сътрудничи с тях, да уважава желанията и потребностите на другия, много често заради тяхното благоденствие задоволят всяко тяхно желание. Ако има някакъв сблъсък по отношение на тв програмата, която гледаме, купуваме друг телевизор за детето, ако юношата монополизира телефона, слагаме втори телефон, макар вече да имат и мобилни телефони. Като последица от всичко това детето свиква да не зачита другия човек. Когато родителите дават всичко на детето, когато задоволяват неговите претенции без възражения и отлагане, тук и сега, то се научава да води егоцентричен начин на живот; научава се само да взема, а не да дава. Стига до убеждението, че всички са му длъжни. По този начин го заблуждаваме, защото то си мисли, че животът е такъв, сякаш го държим в парник, т.е. в един въображаем свят, а когато влезе в съприкосновение с реалния свят, в който има ограничения, ще бъде напълно неподготвено и неспособно да се справи с тях. С други думи, научаваме го да бяга без да му даваме спирачка – но животът поставя стени по неговия път и без спирачка си троши главата. Макар по този начин да мислим, че избягваме сблъсъка (с него), ние го водим до сблъсък с обществото, и този сблъсък е много по-лош. Съществува обаче една основна разлика между ограниченията, с които родителите се стремят да подготвят детето за реалния свят, и ограниченията, с които се опитват да осуетят неговата самостоятелност. Първото е напълно необходимо, за да влезе в живота. Второто е да имат връзка с нашите претенции, за които говорихме преди. Не искаме децата ни да ни напуснат, не искаме да станат самостоятелни, а се опитваме по всякакъв начин да останат до нас. Затова и много пъти ограниченията, които родителите поставят в тази насока, това имат за цел, а давайки всичко на детето (т.е. на юношата), го правим неспособно да влезе в живота и си подсигуряваме неговото пребиваване до нас. Когато му даваме всичко, защо то да си тръгне от нас и да заживее самостоятелно?

Но понеже тази беседа е насочена и към родители-християни, ще разгледаме въпроса с християнското възпитание, където за съжаление са се получили много изкривявания и недоразумения. Родителите-християни живеят в нарастваща тревога – виждат от една страна лошия път, по който вървят децата, виждат постоянните сблъсъци и протестират, тревожат се, отчайват се – „загубихме децата си“ – така казват – „отдалечиха се от пътя на Бога“. И започват отново да обвиняват обществото, правителството, Църквата. Много родители мислят, че възпитават децата си с възпитание и увещание по Бога, но ако си отправят честна себекритика, ще видят, че ги възпитават с възпитание и увещание по свой образ. Нека видим това по-подробно. Защото и това състояние води до постоянни сблъсъци. Основната отговорност за възпитанието на децата не е нито на учителите, нито на обществото, нито на свещениците, нито на телевизията, нито на правителството, нито на някой друг – децата се формират у дома, у дома научават най-важните неща. Тоест в семейството влизат основите, колоните, плочите, стените, а обществото навън може да направи само едно варосване, едно боядисване, дотам, нищо друго. Мнозина от нас се оплакваме: „Как децата ни се развалиха, след като сме добри християни, след като ходим на църква, след като всички за Бога им говорихме? Какво става?“ Преди всичко трябва да отбележим, че роля играе не какво говорим, а какво сме и какво правим, как живеем. Ето какво пише отново един ученик от гимназията: „Родителите ми не ми показват на дело това, което искат от мене. Техният пример е обратният на това, което искат да правя.“ Колко са истинни неговите думи ще разберем, ако си направим искрена себекритика. В Патерика се разказва следният случай – трима монаси всяка година ходели при св. Антоний. Двама от тях му задавали много въпроси по техни духовни проблеми и за спасението на душите им. Третият винаги мълчал, нищо не питал. След дълго време св. Антоний го попитал:

- Толкова време идваш тук, и нищо не ме питаш?

А той му отговорил:

- Стига ми да те гледам, отче!

Тоест роля играело не какво говорел св. Антоний, а какъв бил. Ние казваме много неща за Християнството на децата ни, но за кое Християнство говорим? За Християнството на Евангелието, на светците, на мъчениците, на Кръста, на жертвата – или за егоистичното буржоазно и меркантилно християнство? Казваме например: „Детето ми, бъди с Христос, защото който е с Христос, не губи.“ И естествено подразбираме, че Христос ще ти помогне да станеш богат, да имаш щастие и т.н. Детето отваря Евангелието и чете някои тежки думи, че който е истинен ученик на Христос, ще загуби, ще бъде гонен, ще страда, ще бъде разпнат. Христос говори за скръб, кръст, болка, не е обещал нито вили, нито влогове в банки, нито ефимерни радости, а кръст. Също така настояваме детето да бъде първо във всичко. Товарим го с един куп частни уроци и извънкласни дейности и настояваме да стане първо в училище, в английския език, в пианото, в танците, в университета. Винаги на високо и винаги на върха. Винаги с успехи. И детето отваря Евангелието и чете, че Христос иска нещо друго – че за да се изкачиш високо, трябва да слезеш, да се смириш; за да станеш пръв, трябва да станеш последен и слуга на всички; за да успееш, трябва да претърпиш неуспех. Евангелието говори за едно Християнство, което има лична цена, докато ние говорим за едно Християнство, което нищо не ни струва и означава нагаждане. Така детето в Евангелието едно вижда, и друго в нас. Говорим на детето за Христос, Който е Бог на любовта и Който казва, че този, който има две ризи, да даде едната на ближния и когато някой ни удари по едната страна, да обърнем и другата. Поучава ни да прощаваме на враговете си, да благославяме тези, които ни проклинат и т.н. А какво вижда то от нас – да не говорим на нашия съсед или роднина 20 – 30 години по незначителни поводи, за една педя земя; да се занимаваме постоянно с материалните неща и цялата ни борба да не е за най-необходимите неща, а за увеличаване на доходите ни, за втора и трета къща, за втора и трета кола и т.н.; да се гордеем, че така сме нагласили данъчната декларация, че крадем от държавата еди-колко си пари. Или че сме измамили клиента в нашия магазин; или че еди-кой си депутат е уредил сина ни (в казарма) в по-близко поделение и така да пратим сина на другия по-далеч. Всичко това кара детето да бъде напълно безразлично към Христос. Дори не чува това, което говорим, затова и се противи и влиза в сблъсък с нас – и добре прави. Защото така се създава надежда, то търси истинния Христос. Но за съжаление това наше непочтено християнство, лицемерната вяра и липсата на любов към ближния дават пряко отражение върху децата ни. Св. Василий Велики подчертава, че децата не могат да преуспеят, когато родителите са алчни, егоцентрични и индивидуалисти, когато алчно събират материални блага, без да мислят за своя ближен. И виждаме днес какъв хаос цари сред младите – бунт, хулиганство, безразличие, наркотици. Всички имаме надежда, че злото ще се ограничи, но позволете ми да изразя тъжното ми убеждение, че така, както вървим, ако не се покаем, тези явления не само няма да се ограничат, а ще нараснат, особено наркотиците, колкото и мерки да вземе държавата. Св. Ефрем Сириец преди 15 века каза нещо удивително, което има поразително приложение в епохата ни. Той казва, че този, който презира ближния си, когато се намира в страдание, в скръб, в болка, в лишение, не само материално, но и духовно, този човек ще направи децата си объркани. Днес това много важно наблюдение на св. Ефрем важи напълно. Децата, констатирайки от живота на родителите си – в който няма любов – че обществото, в което ще трябва да живеят, е една страшна джунгла, където всеки се грижи само за себе си, ги обзема паника и несигурност, отчаяние и гняв и се проявяват в обществото като гневни хора, които трошат, громят, горят, бият и унищожават. Повярвайте ми, всички тези изтерзани разбунтувани младежи, които обвиняваме и отхвърляме, не са виновни, не са лоши деца, а уплашени и много чувствителни, които идват от родители, които за съжаление са извели любовта от живота им.

Ще спомена отново един случай – познавам едно семейство, чийто най-голям син е много объркан. От 15 годишна възраст не може да намери себе си, мина през много бури – анархия, наркотици. Когато родителите дойдоха при мен за първи път, за да разговаряме, започнаха както обикновено да обвиняват обществото и всички други. Но минаваха дни и месеци и техните отбрани падаха. Изправиха се пред себе си и видяха искрено своите грешки и отговорност. Между другото разказаха следното. Преди години се скарали с целия квартал и не говорили на никого. Междувременно били добри християни, ходили на църква и т.н. Един ден детето им, едва 8 годишно тогава, което гледало всичко това, им казало: „Какво ми говорите за Христос, след като не го вярвате? Христос говорил за любов, а вие не казвате “Добър ден” на съседите!?“

Съществува обаче, и едно друго измерение – използваме Бога, за да се наложим на децата. Казваме например: „Ще правиш това, което аз ти казвам, защото в противен случай Бог ще те накаже.“ Така превръщаме Бога във властелин, в тиранин, в жандарм. И след това искаме детето да обикне този тиранин, който обслужва интересите на един друг тиранин. Разбира се, това, че не обича този тиранин – бог, бих казал, че е знак за здраве и създава надежди за детето. Основата на религиозното развитие на детето е свидетелството, примерът, но когато това отсъства, всички наши думи и проповеди са излишни. Ако родителите не пожертват нещо от себе си, ако не покажат автентична любов, тогава вярата няма никакво въздействие върху душите на децата. Факт е, че религиозният интерес и религиозност на детето е неопровержимата мярка за автентичността и религиозността на родителите. Когато религиозността на родителите е автентична, тогава децата развиват религиозен интерес, в противен случай ще го отхвърлят. И ако стане нещо подобно, нека не търсим на кого да прехвърлим отговорността, а да изследваме себе си и живота ни. И както казва и народът – „Каквото сеем, това и ще пожънем.“

Нека да уточня нещо: с всичко, което казахме, нямаме за цел да принизим ролята и ценността на родителите, а напротив, целта е да се защитят родителите, обозначавайки грешките и недостатъците, и представяйки тяхното реално лице, освободено от деформации. Със сигурност няма съвършени родители, всички сме несъвършени, и това, което даваме на децата ни – е човешкото несъвършенство и греховност. Няма да увредим децата ни толкова с нашето несъвършенство, колкото с безсилието ни да признаем нашето несъвършенство.

Връзката ни с децата, пътят от конфликта към срещата е дълъг път, море, по човешки е нещо невъзможно – ако осъзнаем нашето безсилие и несъвършенство, и за нас съществува надежда. И тогава можем да живеем това, което толкова често повтаряме на св. Литургия – „Себе си и целия си живот на Христа Бога да предадем.“ Ако вече нищо не можем да правим, нека признаем нашето безсилие и със смирение да доверим децата ни на Бога. Ако не можем да говорим за Бога на децата ни, нека говорим на Бога за децата – както казва св. Порфирий: „Нека ние говорим на Бога, за да говори Той на децата ни.“ И ако нямаме успехи, нека покажем на Бога грешките от нашия неуспех и да сме сигурни, че Божията милост ще използва нашите грешки и ще доведе до нещо добро. Характерно е, че в началото на св. Литургия, когато всичко е готово за да започне св. Литургия, дяконът казва тихо на свещеника в олтара – „Време сотворити Господеви“ („Време е Господ да действа“). Това точно е отношението на Христос, не само в Литургията, но и във всеки момент. Нека това бъде и отношението на всеки баща или майка – в трудните моменти нека повтарят този израз. Време е Господ да действа. И нека оставяме поле за действие на Бога да направи нещо в душата на детето. Казахме в началото, че конфликтът с децата е неизбежен и срещата ни с тях почти невъзможна, но нека не забравяме, че невъзможното за човеците е възможно за Бога.

 

 

превод: Константин Константинов

 

 

 

Притча за майката и синът

Април 13, 2018 in Начална страница, Семейство

 

След като починал баща му, синът дал старата си майка в хубав хоспис. Въпреки, че домът бил недалече, синът рядко идвал при майка си, и то все бързайки.

 

Веднъж му се обадили и казали, че майка му е в тежко състояние и не й остава много живот.

 

Когато мъжът влязал в стаята майка му дишала едвам, едвам. С големи усилия обърнала глава към него и тихо промълвила:

 

- Защо си дошъл без яке? Кръста ти е гол. Гладен ли си?

 

- Майко, остави сега това.

 

- Поръчай да сложат тук климатик, пердета. Да постелят една черга и да донесат един хладилник…

 

- Но, мамо, нужно ли е всичко това!

 

- Да, обезателно. Обещай ми, че ще го направиш!

 

- Но за какво са ти всички тези неща?

 

- На мен не ми трябват, аз си заминавам. Но мисля за теб, че когато твоите деца те докарат тук, няма да ти е добре…

 

 

 

 

Егоизмът отменя любовта

Април 3, 2018 in Начална страница, Семейство

 

 

Божията истина е много проста, но ние сме объркани, много пъти не можем да я разберем и да я превърнем в начин на живот. Ще поговорим по три теми. Първата е:

Как е възможно двама съпрузи, които изглеждат силно свързани помежду си, хората от тяхното социално и роднинско обкръжение да изпитват голяма неприязън към тях? Интересна тема, един въпрос, който наистина се нуждае от внимание и трябва да го проучим. Първото нещо, което искам да изразя, е моето желание тези съпрузи не само да изглеждат, но наистина да са свързани помежду си. В друга беседа разгледахме предпоставките, за да бъдат свързани. Когато двама човека поставят заедно ръката си в Божията ръка, когато сърцата на хората се настроят към Божията воля, тогава остават свързани. Помните ли това, което ви казах някога: два ключа, поставени на една халка, винаги ще са заедно. В джоба, на пътя, в шкафа, в морето. Ако са на същата халка, ще бъдат постоянно заедно. С други думи, колкото и трудности и проблеми да има в живота, когато хората са в Божията любов и воля – и Бог е халката, която ги обединява – тогава ще останат заедно и ще победят своите проблеми.

Нека разгледаме поставения въпрос. Логично е да се радваме на двама съпрузи, когато се обичат, и дори се молим Бог да ги запази съединени. Как тогава е възможно хората в тяхното социалното, но и роднинско обкръжение, да се дразнят и да изпитват неприязън към една такава съпружеска двойка? Тази неприязън очевидно е предизвикана от някакви причини. Първата, и за съжаление обичайна, е завистта, която произтича от неспособността на някои хора да обичат. Завиждаме на радостта на другия, завиждаме на успеха на другия, и това е така, защото определени пъти успехът на другия припомня нашия неуспех. Срещал съм хора, които се опитаха да сторят зло, защото виждаха децата на техните роднини да са щастливи, докато техните не успяха в живота. Вместо да се радват за тези деца, те чувстват завист. Защо другите да са щастливи? Това, както разбирате, е демонично състояние. Как другите успяват в живота, а те самите не успяват? Завистта е болест и за съжаление много разпространена. Така някои хора виждат двама съпрузи, които са свързани помежду си и се обичат, но понеже тези някои хора са се провалили в любовта, това ги дразни. И друг път сме казвали, че адът – това е да не можеш да обикнеш. И когато хората от само себе си не могат да обикнат, и когато виждат други да обичат и да се обичат, това ги дразни, поражда неприязън и дори желание да сторят зло. Това е първата причина. Но съществува и друга вероятност.

Много пъти любовта кара хората да се крият в една егоистична черупка. И понеже се чувстват прекрасно, гледат другите с високомерие. Така, бидейки затворени в тяхната връзка, третират другите без любов. Държат се самодостатъчно. Много пъти е налице съпружески егоизъм. Трябва да кажем, че има вероятност и това да става. Затова съпрузите трябва да потърсят себе си. Не толкова, за да преодолеят завистта на други, колкото защото едно такова състояние не е здраво, крие в себе си семена на заболяване, проблеми, които в даден момент може да се проявят и да се усилят. Важно е, затова и го пожелах в началото съпрузите, да бъдат истински свързани помежду си. И те ще бъдат здраво свързани, когато са свързани, спазвайки Божията воля, когато единият гледа другия като лицето, което обича, като венец и слава, с които Бог го е увенчал и прославил. Тогава любовта, грижата, обичта, нежността на единия към лицето на другия, ще бъде Да на благодарението към Бога, Който е дарил единия на другия.

Разбира се, при всички случаи трябва да сме категорични – завистта не може да бъде оправдана. Завистта е болест, и горко на онези, които я имат и не го разбират. Защото завистта е болест, която гризе самия човек, който завижда. Разбира се, във въпроса се подчертава, че много пъти именно роднините изпитват неприязън към съпрузите. За съжаление истина е, че повечето пъти най-големите злини идват от роднините. Защото, както казах, сред роднините има по-силно изразено съревнование и успехът на единия предизвиква завистта на другия. Успяло е детето на брат ми в университета и завиждаме на това дете, или някой път го клеветим, дори и семейството му, че уж имало „връзки” и така е постигнало успех. Защото навярно не искаме да признаем, че нашето дете не е успяло. Но дори то няма да успее с тези думи, които казваме за другото. Следователно двама съпрузи никога няма да станат щастливи, когато се радват на провала на други съпрузи. (Затова казах, че завистта е болест, която гризе самите хора, които завиждат).

Разбира се, трябва да кажа, че хората в тяхното демонично състояние, защото завистта е демонично състояние, много пъти кроят множество интриги, за да разрушат щастието на другия. Но колкото повече интриги кроят, толкова повече те самите трупат жар върху собствената си глава. Това, което мога да кажа на съпрузите, които питат въпроса, е да не се влияят от неприязънта на другите, да не я предизвикват съзнателно, да не я предизвикват егоистично, да не парадират със своята любов, а да я култивират дълбоко с една красива и божествена любов, която извира от това, че другият е този, който Бог ми е дарил. Той е Божият дар към мен. Тогава обичта и вниманието ще имат като резултат Божието присъствие, защото, когато хората с тяхното поведение се грижат за Божия дар, тогава вече са на прав път.

И така, има причини за това поведение, и тези причини не са здрави. Затова съпрузите, които срещат една такава ситуация, не трябва да падат духом, а просто да развият тяхната красива връзка.

Вторият изключително интересен въпрос, който се нуждае от много голямо внимание, е: когато съпругът е погълнат постоянно от мисионерската дейност на Църквата и нехае за своето семейство, грешка ли е, че съпругата му постоянно се оплаква? Ако изследваме нещата в дълбочина, този въпрос наистина става много сериозен. Бихме могли да направим и две разграничения. Едното е когато съпругът е свещеник и реално служи на делото на Църквата. Истина е, че има свещеници, които се посвещават на това дело и така пренебрегват малко своето семейство и в някои случаи говорим за многодетни семейства.

Сещам се, че на един млад свещеник, който има голямо семейство, препоръчах да отдели и време за семейството си. В онзи момент той получи смс от съпругата си, която го питаше дали ще се забави, защото се беше изморила. Показа ми го и му казах: виждаш ли? Дойде тъкмо навреме. Разбира се, съществува и другият вариант, където съпругът е мирянин, но мисионерства в Църквата и отделя много време за това. Тъй като въпросът има връзка с мисионерското служение и семейството, трябва да кажа, че още тяхното противопоставяне е грешка. Тоест семейството за човека, който се труди на мисионерското поле, не е ли място за мисионерство? Нима мисионерството (в рамките на енорията) е едно, а семейството друго? Ако мисионерството много пъти се върши в енорията и спрямо семействата на други хора, възможно ли е от тези семейства да се изключи семейството на мисионера, независимо дали той е свещеник или не? Как е възможно семейството да остане изолирано от това? Нима е пречка? Също така за един човек, който се занимава с мисионерство, навярно му се струва изкушение това, че съпругата му се оплаква, че той се занимава толкова много с делото на Църквата. Съществуват хора, които посрещат с търпение тези оплаквания на съпругата си, смятайки, че така постъпват правилно. Накрая обаче какво правят? Да не би това да смятат желанието на съпругата си да се занимават с тяхното семейство за изкушение в крайна сметка е самоуспокоение и истинско изкушение вече отдясно, което ни кара да мислим, че ние се жертваме за другите и жена ни не ни разбира?

Преди много години един млад човек поиска да стане свещеник. Той дойде със своята съпруга и жената нямаше абсолютно никакво възражение съпругът й да стане свещеник. Смяташе това за чест и благословение. Имаше обаче един страх, да не би, когато съпругът й стане свещеник, да го загуби. Сметнах, че страхът на младата жена беше оправдан и това, което я посъветвах тогава и още съветвам много съпрузи, е да отделят време за семейството си. Няма да употребя израза, който можем да натоварим по различни начини, да пренебрегне делото на енорията. Просто делото и грижата за семейството също е енорийско дело. Ако семейството на трудещия се на мисионерското поле не върви добре, това се отразява и върху цялото му мисионерско служение. Има едни библейски думи „Ако някой се не грижи за своите, а особено за домашните си, той се е отрекъл от вярата”, трябва да помним това. Разбира се, и тук има граници, а именно, че никой в крайна сметка не може да предпочете хората пред Божията воля. Това обаче важи, когато хората се противят от неверие спрямо Божията воля. Затова казах, че е нужно внимание и че не трябва да объркваме нещата.

Нека видим още по-внимателно нашата тема. От момента, в който някой е създал семейство, семейството е дело на двама. По-късно ще дойдат и децата. Бракът има отговорности.  Бракът е кръстен път, не е пристанище, а арена, арена на борби. Децата, от друга страна, не са деца на единия, а са деца на двамата и не са просто деца на двамата, а децата искат и баща си. И децата на свещеника се нуждаят от баща. Децата на мисионера не се ли нуждаят от баща? Да не би много пъти да товарим някой, т.е. нашата съпруга, с трудни за носене товари?

Но нещата може да бъдат и по-сериозни, и те са такива, когато мисионерството е алиби. Алиби за някои празнини в съпружеството. Съществуват празноти и понеже съпрузите нямат смелост да ги преодолеят, тогава мисията става лесна причина за тяхното бягство от вкъщи. Това обаче идва да „подправи” останалата мисионерска дейност. Защото нещата не могат да бъдат здрави, когато идват от едно болно състояние. Виждали сме това в Църквата и в енорията. Казах и преди, съпружеството и семейството не влизат ли в мисионерската дейност? Всеки един избор има последици и трябва да разберем това.

Нека обобщим. Първо, празнината в съпружеството. Много пъти тя съществува и трябва да се третира и да се изцели, а не да се прикрива зад една външна дейност. Второ, да не се крием зад алибита. Семейството е от първостепенно значение и за свещеника и за този, който се занимава с мисионерска дейност. Несъмнено, не трябва да има безцелен ропот от страна на съпругата, но от друга страна, нужно е внимание в крайностите. Има деца на мисионери, свещеници и миряни, които са погинали и погиват поради тази погрешна оценка и поведение. Семейството се нуждае от време и трябва да му го отделяме. И внимавайте, нямаме никакво оправдание, когато му го отнемаме. Другият има граници на своите сили и трябва да ги зачетем. Ако го натоварим повече отколкото може, ще се огъне. В епоха като нашата, свещениците и мисионерстващите трябва да обръщат внимание на семейството и да помнят това много добре, защото поради крайности и погрешен подход, най-трагичното, поради грешката, която става уж в името на служението в Църквата, видяхме многобройни тъжни случаи, видяхме свещенически семейства, но и семейства на мисионери, да се разпадат. Не трябва да сме готови да хвърлим камъка на анатемата върху този, който си тръгва, а да помислим да не би някой да го подтиква да направи това. С неговото поведение, с това, че не е поискал да се вслуша в неговите молби, и тогава вече никой не може да се чувства оправдан. Разбира се, има и случаи, където изобщо не са прави онези жени, които са избрали ролята на презвитера и не я поемат, а са си тръгвали и са наранили семейството и човека, който – предполага се – са обикнали. Съществуват обаче и грешки, които се нуждаят от внимание.

Казах ви и в началото, въпросът е много сериозен. Има много аспекти, нужно е много голямо внимание и честност за неговото преодоляване. Нека всеки помисли за своята отговорност пред Бога за всички служения, които е поел. Служението на съпружеския живот, служението на брака, служението, свързано с отглеждането на децата, служението на свещенството или на мисионера. Това, което много пъти ни вреди, е нашият егоизъм, когато мислим, че ще постигнем всичко и много пъти не постигаме нищо. Ако имаме смирение и мярка, тогава ще намерим решението. Защото съществува решение и особено там, където съществува любов и отговорност.

Нека видим и третия въпрос. Също сериозен въпрос, който показва едно реално събитие, което за съжаление не е рядко. Защо обикновено след брака имаме промяна на характерите? На какво се дължи това? За съжаление това е една реалност, където след сключването на брака констатираме, че за един човек се оженихме, а той се оказва друг. И се питаме какво точно е станало, защо е тази промяна? Моето първо питане е дали наистина има промяна, или на практика разкриване на истинския характер на човека? Мисля, че става второто. Никой не се променя внезапно, понеже се е оженил. Просто явява, навярно в една безопасна среда, това, което реално е. Разбира се, човекът е трябвало да забележи това преди брака. Просто много пъти нашите избори са повърхностни. Нямат съществени критерии и не изследваме съществените неща. Едно познанство, една връзка, един годеж не е време, за да си прекарваме добре и безгрижно. Това е време за отговорност и подготовка. Сещам се, че някога казвах на едни млади хора: ако искате да познаете истинския характер на другия, вижте го как се изразява, когато е в компания с приятели. Както се изразява там, такъв е в действителност. Пред вас може да е идеален и идеална, да е любезен и любезна. Ако обаче в компания с приятели го виждате да се изразява по начин, различен от този, по който го прави пред  вас, да знаете, че това е неговото истинско аз.

Другата сериозна грешка е, че хората не обсъждат съществените неща на брака. Какво иска единият от другия, какъв иска да бъде другият, как реално си представят живота. Разбира се, в едно такова обсъждане трябва да бъдат искрени. Днес знаем много добре, че хората дори нямат търпение, а имат много егоизъм и когато нещо не върви добре, са готови да зарежат брака.

Бракът предполага подготовка. Обикновено подготовката, която двамата правят, е материална подготовка. Да подготвят материалните неща, дома, да подсигурят работата. Човек не би отхвърлил тези неща, но при условие, че има съществена подготовка. Също така връзката преди брака носи едно насищане, където хората мислят, че могат да правят каквото си искат. Искам да ви кажа една истинска история, която е много показателна. Някога, отивайки да заредя бензин в колата, попитах един младеж, който работеше там и го познавах.

-   Детето ми – му казвах – изкара казармата, имаш работа, ожени се!

Младежът ми отговори:

-   И аз искам да намеря една девойка и да се оженя.

Аз обаче знаех, че живееше с една девойка и му казах:

-   Какво каза?

-   Какво казах? Да намеря една девойка и да се оженя.

-   А девойката, която е в твоя дом? – му казах.

Трябваше да го видите с какво изражение ми отговори:

-   Е, не и нея!

Чухте го. Виждате, че една връзка без благословение разваля човека и отношенията. Много е важно също така хората да разберат и да се попитат защо се оженихме. Изглежда прост въпрос, но изобщо не е прост. Защото, ако човек седне да анализира защо са се оженили много двойки, ако ги помоли да му отговорят на този въпрос, ще получи най-щурите отговори. Най-неочакваните отговори. Ние бихме сметнали за естествен отговор – оженихме се, защото се обичахме. Но много пъти отговорите не са тези.

Те се питат след това и това е въпросът, защо се промени характерът? Казах го, не се е променил, просто човекът е показал кой е реалният му характер. Защо се ожениха? Ама защото се обичаха, ще каже някой! Въпросът тогава е прост: къде отиде любовта, изгуби се толкова бързо? Просто това, което човек проявява, показва, е, че изобщо не е съществувала любов.

 

Винаги ще помня още един случай. Запознах се с мъж и жена на тяхното работно място. Изглеждаха млада и радостна двойка. След известно време някой почука на вратата ми. Беше младата жена, която работеше, съпругата, тя дойде и ми каза:

-   Отче, развеждаме се.

-   Защо, детето ми, се развеждате?

Тя започна да изброява причините. Аз й казах:

-   Реалната причина за това, че се развеждате, детето ми, не е сред това, което ми казваш.

Тя ме попита:

-  Коя е?

-   Тя е – и й го казах натъртващо – че никога не се обикнахте.

Тя ми каза:

-   Не е възможно.

-   Добре, след като сте се обикнали, искам да ми кажеш във всички тези случаи, които ми спомена, в кой от тях вашата предполагаема любов победи егоизма ви?

Младата жена ме изгледа занемяла, внезапно виждаше истината. Имаха седемгодишна връзка, но не успяха да изкарат 17 месеца брак.

Бракът не е за безотговорните. Много пъти хората без да се узрели, без да са се „отбили” от тяхното бащинско семейство, тръгват да създадат семейство. Но празнотите, незрелостта, егоизмът не се нуждаят от много, за да се проявят. Трябва да кажем просто и ясно, че егоизмът отменя любовта или казано по друг начин, там, където има егоизъм, не може да съществува любов, защото егоизмът е изкривяване на любовта. Любовта, както Христос ни учи, е екстатично движение. Христос как ни възлюби? Той излезе извън Себе Си да ни срещне и да ни обхване. Това означава да обичаш – да излизаш от твоето аз. В брака всеки излиза от дома си, срещат се в църква и тръгват заедно за един друг, нов дом. Символиката е много дълбока, всеки е призван да излезе от себе си, от своя егоизъм, от това, което е бил досега, от това, което е живял сам и сега е призван да живеят заедно, това е новият начин. Не като паралелни егоизми, защото ще се сблъскат, а като синтез, от който ще излиза един нов човек. Едно плюс едно не прави вече две, а едно. И тези, които не са научили това добре, рано или късно ще стигнат до крах.

Егоизмът отменя любовта и пробуждането е болезнено, когато някой път установяваш, че човекът, който си избрал, не е бил този, който си очаквал. Ние обаче не сме освободени от отговорност за това, казах го и преди. Разбира се, съществуват и изключения, но в основните предпоставки не направихме здрав избор, не поставихме правилно предпоставките, не говорихме за съществените неща в брака, не видяхме дали гледаме по същия начин живота, и още по-зле, някои си мислят, че в брака другият ще се промени. Обикновено не се променя, защото, за да се промени, трябва да обичаш. Ако не обичаш, не се променя, това е истина – това е опитът на живота. Никой не се променя магически – ако някой обича, другият ще се промени. Не можеш да обичаш някого и да го вгорчаваш с твоето поведение. Просто не го обичаш. Ако го обичаш и някой твой недостатък го дразни, с радост ще го отсечеш, защото искаш да доставиш радост на другия. Виждате – простите неща в живота правим трудни, защото ние, хората, станахме трудни и станахме такива, защото оставихме Божията благодат в периферията на живота ни.

 

Превод от гръцки: Константин Константинов

 

Беседа за проблемите в брака

Март 22, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство


 

Нарушаване на съпружеската вярност

В нашата епоха, която се гордее с прогрес във всички сфери, очите ни виждат и следното странно нещо. Някои хора смятат за отживелица взаимната вярност между съпрузите и за нещо много естествено и невинно съпрузите да създават извънбрачни греховни връзки с трети лица. На всичко отгоре мнозина от тези, които имат такива разбирания, се гордеят с тях и осмиват тези, които продължават да поддържат „ръждясалите” идеи на нашите дядовци. Така в наше време много съпрузи с голяма лекота смятат за „разнообразие” в монотонния – както казват – семеен живот създаването на недопустими връзки и обвързвания, които преминават границите на етиката и благоприличието. Други пък правят това, защото, както твърдят, не намират утеха в своя спътник и не поддържат никаква душевна връзка с него. Има и други, които го правят като „хоби”, както казват, т.е. от нагласа да се покажат в техните кръгове и „за удоволствие”.


Както и да погледнем на нещата, това, което е сигурно, е, че нарушаването на взаимната вярност, за която съпрузите са дали клетва да пазят пожизнено, в наши дни се е превърнало в истински бич на брака, който безмилостно бие по институцията на семейството и я поклаща, създавайки много руини и жертви. Когато демонът на плътта завладее единия от двамата съпрузи, всичко стига до катастрофа. Тогава дори децата, които при нормални условия представляват свързващо звено между отдалечените съпрузи, не са в състояние да възпрат устрема към катастрофата. Така семейството се изчерпва и разпада.


Всеки ден четем във вестниците и списанията за такива случаи, които ни убеждават, че това зло е проникнало дълбоко и в нашата страна. Някога научавахме, че такива „подвизи” вършили хората в чужди страни, там, където не съществуват свещени и сакрални неща. Сега обаче епидемията дойде и тук. Наистина е трагично да виждаме мъже или жени, които забравят своите задължения и се обвързват с друго „трето” лице, следват го вярно и изоставят законното съпружество, много пъти без сериозна причина. На всичко отгоре съпрузите от тази категория, които, както изглежда, не са малко, са създали организация, която претендира за техните права, каквото е даването на развод, без да има друга причина, освен напускането на съпружеския дом за определен период от време, който може да стигне до седем години. С други думи, сега те са създали беззаконни връзки и „семейство” с друго лице, без да са получили развод от своята законна жена или мъж. Тези „поробени” съпрузи, както наричат себе си, настояват държава и Църквата да дойде и да благослови беззаконието и порока, „забивайки нож” по този начин в другата страна, която обикновено е една вярна жена, изоставена от години. Нормално е както държавата, така и Църквата да отказват да одобряват този „автоматичен” развод, както се нарича, който е торпедо в основите на брака, и, бих казал, награда за отклоняващия се съпруг.


Нарушаването на съпружеската вярност води до разпадането на брака. Първо намалява интересът към дома, а след това спира напълно. Умът на човека е в другото лице. Заедно с него отморява, до него се утешава, всичко друго му се струва блудкаво. Всички чувства се преобръщат. Съпругът/та престават вече да бъдат законният приемник на тези чувства. Сега по средата е влязъл някой друг или някоя друга, която узурпира чужди права, сее бури, която „взема ума” и унищожава. Наистина е странно да виждаме хора с образование, енергични, със силен характер, да се държат вяло, безхарактерно, безсрамно и нерешително, под влиянието на трето лице, което обикновено действа съзнателно и методично, целейки разпадането на съществуващия брак и неговата собствена реабилитация.


Църквата знае, че взаимната вярност на съпрузите е основен фактор за успеха на брака и затова не само чрез нейните общи наредби, но и с конкретни поучения по време на Тайнството подчертава този дълг и се моли Бог да удостои младоженците да запазят неосквернен техния венец, неопетнено тяхното ложе и да водят неосъдителен живот. Всичко това наред с много други неща подчертават колко неотложно е избягването на всяко беззаконие в рамките на брака и запазването целокупната любов, която кове нерушими връзки между съпрузите. Така потъпкването на съпружеската вярност е откровено нарушаване на свещените наредби и божествени заповеди, нещо, което изглежда не ценят толкова много някои модерни съпрузи. Това, което всеки вярва, не може да бъде критерий за оценка на неговите дела, когато те противоречат на Божия закон и ощетяват несправедливо трети лица.


Всичко това, което отбелязахме досега, ни убеждава, че злото е силно и сътресението, което предизвиква в основите на семейството, е огромно. Лечението зависи от съгласуването на хората с Божията воля. Държавните закони, които също наказват беззакония от такъв тип, не са в състояние да ограничат злото. От мнозина само малцина заплащат потъпкването на своята клетва. Другите остават безнаказани и продължават покварата. Само просветлената от Божия закон съвест може да обуздае страстта, да просветли ума и да вдъхне целомъдрие. В противен случай бракът се поклаща и корабокрушенията се умножават. Бракът може да се спаси само когато Христос стане благословеният обитател на дома. Христос е единственото неотложно трето Лице – когато Той влезе сред съпрузите, ги освещава и неутрализира всеки кроеж срещу брака.

Липсата на душевно единство между съпрузите


Според определението на значимия римски законник Модестин бракът е „обединение за цял живот”. Това означава, че съпрузите трябва да постигнат тъждество във всичко по такъв начин, че да създадат предпоставки за успеха на тяхното семейното огнище. По-специално трябва да се опитат да постигнат съвършен контакт, който обединява душите и полага основите за преодоляването на всички проблеми в тяхното общо съжителство. Този душевен контакт и единство позволява на съпрузите да се чувстват едно цяло и едно битие и така да бъдат силни във всяко неблагоприятно житейско обстоятелство.


Много фактори допринасят до голяма степен за постигането на това душевно единство. Някои от тях са обективни, каквито например са образованието и развитието на съпрузите, подходящата възраст и т.н. Други обаче имат субективен характер, зависят от волята на самите лица, които са съединили своя живот в рамките на брака. Факторите от този тип играят особена роля в постигането на желаната цел. Преди всичко съпрузите трябва да поискат да се съединят душевно. Навярно това изглежда странно. Но е известно, че определени пъти не се полага никакво усилие в тази посока, защото, много просто, съпрузите не го искат. След това е нужно бързо усилие и борба за постигането на тази цел, защото душевното сближаване между две непознати до вчера лица не е нещо лесно. Когато кръвната връзка не е достатъчна, за да съществува неизбежно това единство, тогава разбираме колко борба е нужна, за да се постигне това единство между лицата, които нямат общ произход. Това усилие обаче трябва да става методично и системно, защото в противен случай не води до положителен резултат.


Някои елементи, които съставят едно такова системно усилие, е, от една страна, взаимността, а от друга – настоятелността. Взаимността означава, че и двете страни правят усилия за душевно сближаване. В противен случай това, което единият съгражда, другият го руши, и това, което единият сее, другият го изкоренява. Стъпките за душевното сближаване трябва да са общи, за да може разстоянието, което дели двете лица, по-бързо да се скъси и преодолее. От друга страна, настоятелността в това усилие е неоценима в конкретния случай. Цялото начинание е трудно и почвата много пъти неподходяща. Лица повечето пъти с различен произход, с различно мислене, с различен душевен състав, с различни дадености трябва да живеят заедно, под един и същ покрив, да имат същите проблеми, общи радости и скърби. Проблемът се изостря, когато двете лица имат различни разбирания за живота, различни перспективи и стремежи. Тогава душевният контакт става проблемен и семейството се свежда до обикновено съвместно съжителство.


Но това, което трябва да съществува тук успоредно с неуморното търпение и настоятелността, е любовта между съпрузите. Любовта и само любовта е в състояние да преодолее преградите и границите, които поставят разнообразни различия, и да доведе до реален душевен контакт. Защото автентичната и прагматична любов познава задълженията и жертвите заради възлюбеното лице и е готова да покрие с покривалото на търпимостта всяко изостряне (на отношенията), което би възпрепятствало гладкостта на душевната повърхност, след като любовта „всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява” (1 Кор. 13:7). Без любов грешките на другия се преувеличават, недостатъците обстойно се претеглят и всяка слабост се мери с линийка. Така обаче вместо единство се създава „голяма пропаст” между съпрузите, което е най-сигурния път за към развода.


Днес най-честата причина, която съпрузите изтъкват за разтрогването на брака е т.нар. „несходство на характерите”, което всъщност означава липса на душевна свръзка между тях. Бракове, които са били сключени с мечтата за постигане на успех, за да бъдат „парници” на любов и радост, след известно време се сгромолясват и разпадат поради липса на реална любов и душевна свръзка. Съпрузите са били чужди преди брака – чужди продължават да бъдат и в брака. Те не са успели да сближат своите души. Задържали са листенцата на своето сърце херметически затворени и са оставили плътно затворени своите душевни домове. Така стигнали до раздялата.


Еманципацията на жената

В нашия век феминистичните проповеди, както днес се наричат разтръбяваните тенденции към еманципация на жената от „робството” на мъжа, имат голям отглас и широк отзвук сред масите. Феминизмът се появи като движение за освобождаване на жената от всичко, което е детерминирало нейното естествено, социално, професионално и семейно положение съгласно патриархалните традиции, където първа и основна дума имал мъжът. Феминистките по целия свят се стремели по всякакъв начин към равенство между двата пола и избрали за свой лозунг проникването във всяко едно пространство, което дотогава принадлежало изключително на мъжа, подчертавайки с това тяхното желание да не бъдат лишени от нищо. Така много бързо започнали да се появяват симптомите на преодоляването на разстоянието, което по естествен начин разделяло мъжа от жената, докато всяка стъпка в тази насока се характеризирала като завоевание на женския пол в ущърб на мъжкия, сякаш се касае за два враждебни лагера, където всеки се старае да напредне в ущърб на другия.


Като оставим настрана другите последици от феминистичните движения, каквато например е тенденция за освобождаване на жените дори от религията, която обявили уж за виновна за дотогавашното поробване на жената спрямо мъжа, ще се спрем върху резултатите от феминизма в семейството. Тук жената поискала да отхвърли своята собствена природа, за да постигне откъсването от оковите на дома. Според правилното разбиране съпругата и майката е царица на дома, но така тя предпочела да остави дома в ръцете на слугинята или възпитателката, преценявайки, че нейното място е повече навън, отколкото в дома. Това разбиране довело жената до упражняването на професия, до възприемането на административни отговорности, до изучаването на изкуствата и науката и въобще тя взела „хляба си в собствени ръце”. Това станало не толкова поради реална нужда, колкото поради нагласата да не изостане в нещо, както мислела, по отношение на мъжа, но забравяйки, че дори нейната биология я поставя в т.нар. слаб пол, който от Бога и от природа е натоварен с една нежна и свещена мисия. Тук трябва да направим едно уточнение. Не сме нито против образованието, нито против развитието на жената, нито за тиранично мъжко господство над нея, сякаш тя е лишена от всякакво човешко право. Вярваме, както ни учи нашата вяра, че мъжът заема първо място, но и жената идва веднага след него. Тя не е „подножие” на мъжа, нито негова слугиня в семейството. Напротив, в семейството тя е призвана да изиграе значима роля и като съпруга и като майка. Това, което отказваме на жената, е потъпкването на нейната природа и претенцията за положение, което всъщност не й принадлежи. Тази мутация на нейното положение бързо я извела от нейните естествени рамки и много пъти придала чужди измерения на нейната мисия. Така жената под влиянието на феминистичните тенденции станала по-малко жена, загубила много елементи от нейната своеобразна ипостас и навярно спечелила света (хората), но загубила себе си.


Днес много семейства преживяват криза поради факта, че жената забрави своите дела и се предаде маниакално на завоюването на желаното равенство с мъжа. Това практически означава, че жената не само отрича основната роля на мъжа в домашните въпроси, не само се конкурира с него във всички полета, а изоставя домашните си занимания като унизителни за нея, предпочитайки да се отдаде на интереси извън дома. Жените, които по този начин изразяват своя феминизъм, грешат много. Защото истинската жена придобива ценност тогава, когато жертва себе си за осъществяването на нейната мисия в семейството. Много семейства не познават жената нито като домакиня, нито като съпруга, нито дори като майка. Познават я като госпожа от светския салон, със светския живот, с интереси, които много пъти са чужди на нейното предназначение и с прояви, които в крайна сметка по-скоро излагат, отколкото извисяват нейната личност.


Еманципираната жена трудно се съвзема. Отварянето към светския живот не остава без последици. Рано или късно ще се появи кризата в отношенията между съпрузите. Мъжкият егоизъм ще се конфронтира с женския инат. А пред проблемите на семейния живот отслабената женска интуиция и съобразителност ще изпаднат в инерция, за да отстъпят място на раздялата и катастрофата.


Откъс от книгата „Кризата в съвременното семейство”

превод: Константин Константинов

Когато на човек му се родят деца няма вече права, а само задължения

Март 21, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Един младеж, чиято връзка завършила неуспешно и с вреда за неговата душа, попитал стареца: „Мога ли поне да се моля за нея, Старче?“ Старецът му отговорил строго: „Моли се Бог да те освободи и от спомена за нея! А на мене кажи нейното име и аз ще се моля за нея!“

 

Един ден една сгодена двойка духовни чеда на Стареца го потърсиха да разреши техния спор, кой на кого трябва да е послушен след венчанието. Младежът твърдял, че жената трябва да слуша своя мъж, а младата жена не се съгласявала с това. След като ги изслуша внимателно, Старецът се обърна към младата жена и й каза: „Слушай чедо мое! Нормално е в една брачна двойка да има различни гледища по някои въпроси. Това е естествено и логично. Дори и аз да се разделя на две, едната част няма да е еднаква с другата. И когато в една брачна двойка има разногласия по някои въпроси и когато всеки настоява на своето, тогава естествено ще се стигне до сблъсък. Следователно единият трябва да претърпи. А сега слушайте, защото е важно да разберете – ако мнението на вашия мъж е правилно и го послушате, това е от полза за цялото семейство. Ако обратно – той не е прав, тогава резултатът няма да е добър и той ще бъде принуден да си каже – защо настоявах толкова и се наложих? Защо не се съгласих, на това което жена ми казваше? И ако така стане няколко пъти, без вашата намеса или негодувание, той няма вече да се налага. Следователно от ваша полза е и в двата случая да претърпите.“

 

Така Старецът от една страна даде преднина в отговорността и инициативата на съпруга и в същото време го предпази от егоистичното мислене от типа: „Аз съм мъж и каквото кажа, това ще става!“

 

Когато някой е свободен, той има права и задължения. Когато се ожени, има малко права и много задължения. Когато пък му се родят деца, права вече няма – има само задължения.

 

Поука за брака

 

Какво са Светите Тайнства? Това са свещенодействия, чрез които част от материалния свят бива проникнат от Божията благодат. Без да губи своя материален състав, структура и качества, той става за нас средство за освещение и носител на енергията на Светия Дух. Като нагледен пример можем да посочим Божествената литургия, в която частица обикновен хляб и малко вино се притворяват в истинското Тяло и Кръв Христови, без да изгубят своите естествени качества. Това значи, че този който се причастява вижда хляб и вино, вкусва хляб и вино, а в действителност това е обожаващото Тяло и Кръвта на нашия Господ. В зависимост от духовното състояние на този, който се причастява, Тялото и Кръвта стават храна за душата, лек за безсмъртие, извор на духовен живот или огън, който пояжда. Същото е с останалите Свети Тайнства.

 

Какво е тогава християнското венчание? От материална гледна точка, т.е. като инстинкт, то не се различава от брака на атеистите и друговерците. По каквито причини се женят всички, по такива причини се женят и християните.

 

Тези причини са свързани с трите нагона, които има в човека – желанието за плътско удоволствие, нуждата от близост и желанието да се придобие потомство. Сега се намесва Църквата и благославя в Светото Тайнство Венчание съединението на своите чеда. Светото Тайнство не променя нищо от естествените инстинктивни причини на човешкото съединение, а ги освещава, т.е. поставя ги в рамките на брачния живот в Христа, което не е нищо друго освен движение към спасение и освещение.

 

Осветеният брак трябва да има за резултат чистота от всяко осквернение, което е противно на Божиите заповеди, като резултат от естествения живот може да проникне между съпрузите. Съпрузите не са освободени по никаква причина, дори и заради брака си, от задължението си да напредват в очистването на душата и тялото си и в освещаването си. Очевидно е, че такава брачна двойка предоставя на църквата най-добри условия за отглеждането на нейните нови членове – децата. Но дори и тогава главната цел, с която църквата освещава брака – освещението на съпрузите не се променя.

 

източник: в-к „Алтернатива“, 2003 г., бр. 22

 

Храним децата си, не с нежност и любов, а със скръб и кавги

Март 13, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Темата е достатъчно важна. Навярно много пъти не осъзнаваме, че връзката между двама човека в брака представлява много важен (учебен) чин, истински университет. Проблемите започват, когато бракът, връзката между двамата човека не е любящо общение, а поле за взаимно изтребване. На младите, които идват да се оженят, на младите съпрузи, които се подготвят да започнат тяхното общо пътуване, много пъти казвам: внимавайте, имате един голям враг! и те недоумяват. Ама кой враг? Сега тръгваме по нашия път. Мисълта им започва да работи и отива в разни лица. Аз отново подчертавам – и този враг е един много опасен враг.


Отново недоумяват. Виждам недоумение, но и страх да се отпечатва върху лицата им. Кой е този враг, отче? Този враг е егоизмът. Когато влизаш в един общ път, приемаш Божията благодат и тръгваш по общ път, никога не смятай, че врагът, този, който трябва да преодолееш, са негативните страни на другия. Този, който трябва да преодолееш, е твоят егоизъм. Ако всеки преодолее егоизма си, тогава бракът реално би бил любяща общност, съществена връзка, би имал Божията благодат и не би бил поле за взаимно изтребване. Когато бракът е любяща общност, тогава става за децата един голям университет. Но нека видим какво казват отците на Църквата. Кое е първият чин на човека?


Бихте казали, че това е семейството. Семейството, връзката между съпрузите е вторият чин, второ „отделение”. Кое е първият чин? – майчината утроба. Затова отците на Църквата съветват майката да бъде особено внимателна през този толкова разтърсващ и едновременно толкова нежен етап на бремеността. Нищо от това, което Бог е създал, не е случайно – неслучайно утробата се намира точно под сърцето на майката, защото детето не се храни само от пъпната връв, а и от ударите на майчиното сърце. В утробата бебето чувства нейната любов. Отците на Църквата казват, че майката трябва да е особено внимателна, да избягва всякакво напрежение, да се моли, да се причастява редовно, да гали бебето, да му говори нежно, да му пее. Това го казват отците на Църквата, за да предава на детето вяра, Божия благодат, радост, надежда, топлина, нежност.


Ще ви разкажа един случай от живота на светия старец Порфирий Кавсокаливит. Канонизацията му е голяма радост и голяма победа на човешкия род. Когато Божията благодат ни открива един светец, чрез него човешкият род побеждава злото. Затова всички се радваме за светеца. Светецът е принасяне на целия човешки род на Бога. Старецът Порфирий имал едно духовно чедо – университетски преподавател. Този човек имал следния проблем. Когато чувал някакъв силен шум, когато студентите излизали през паузите или когато бил на място с много деца и имало глъчка, чувствал силно главоболие. Нищо не помагало – лекарства, болкоуспокояващи, компютърна томография, рентгенови снимки, прегледи, но нищо не му откривали. Никакъв здравословен проблем. Той отишъл при стареца Порфирий.


- Геронда, имам такъв и такъв проблем. Какво е това нещо?


Свети Порфирий му казал:


- Бре детето ми! – говорил бавно и много благо. – Искам да отидеш и да попиташ майка си, когато беше бременна с теб, как се е държал с нея баща ти.


Какво да прави, той бил голям човек, зрял човек, майка му била на 85 години. Отива и й казва:


- Майко, моля те, кажи ми нещо!


- Какво, детето ми?


- Когато беше бременна с мен, ставаше ли нещо между теб и баща ми?


Тя заплакала.


- Защо плачеш, майко?


- Защото детето ми, понеже вече имахме много деца и не се справяхме, баща ти искаше да направя аборт, но аз настоявах да те задържа, а когато той си идваше у дома, крещеше силно и ме удряше в корема.


Плодът, това малко детенце в майчината утроба чувало виковете и чувствало болка. Така той пораснал, станал 50 годишен човек и когато чувал силен шум, главата веднага го заболявала. Нещо, което получил, когато се намирал в утробата. Представете си само какво става. Затова първият (учебен) чин, където детето ще се научи на топлина, уважение, нежност, молитва, любов, е майчината утроба. Затова трябва да сме особено внимателни.


Трудно е възпитаването на едно дете. Помислете – ние бяхме в рая, в утробата на Божията любов, наслаждавахме се на Неговата любов и какво направихме? Накрая поискахме да излезем от този Рай. Тоест въпреки цялата любов, молитва и внимание, които може да даваме на децата ни, никога не трябва да си помисляме, че няма да има провал. Видяхте – Бог ни дава любов в Рая, храним се от Божията любов, тя ни покрива и въпреки това провалът не се дължи на Бога, защото Той ни е дал всичко, а на нашата неспособност да приемем Неговата любов. Затова възпитанието е трудно нещо, непременно е нужна Божията благодат, силна молитва и внимание, за да можем не само чрез нашето слово – с него ще дадем много малко неща, а най-вече чрез начина на нашия живот да дадем нещо на децата.


Ако родителите проявяват егоизъм, това държи детето напрегнато, това е като рана и се изразява в периода на неговия пубертет. Един пример. Идва една майка, която не понася детето си – защо? В пубертета е. Добре. Пубертетът е бурно море. Детето е в морето, дави се, прави спазматични движения, крещи, и казва св. Йоан Златоуст – ти трябва да си скалата, върху която ще се удари вълната на пубертета и без да се оплачеш, сред пълно мълчание, ще пресечеш нейния устрем. В пубертета има напрежение, но да не би ти да си го усилил, оставяйки детето да израсне в напрегната обстановка?


Веднъж ми направи впечатление следното нещо. Бях в един дом и дойде братът на човека, който живееше там, с жена си и детенцето им. Знаете, когато двамата братя се срещат, се закачат, припомняйки си детските години, като игра, но повишават леко глас. Внезапно детенцето, 5-6 годишно, заплака. Изумихме се. Какво става? – попитах. Детето се уплаши. И майката ми казва:


- Не, отче! Не се уплаши. Детето не е чувало никога висок глас у дома.


Така тази случка го изненада. Стори му се чуждо на атмосферата от неговия дом. Помислете в какво пространство е израснало, в какъв мир. Не знам, ние запасяваме ли децата ни с мир? С тишина? С кротост? Ако не, защо след това се оплакваме, че чувстват напрежение през пубертета? Защо по-късно се тревожим за напрежението, което самите деца създават в своите домове? Кой им предаде това напрежение? Кой създаде това състояние?


И така, когато усилваш радиото докрай, а след това искаш да го намалиш, мислиш, че домът е гробище, защото си свикнал радиото да гърми. Децата живеят в страшно напрежение.


Друг пример. Говорим с примери, за да можем да разбираме и да откриваме нашата отговорност. Двамата съпрузи разговарят:


- Много си разхвърлян! Досущ като баща си!


Или


- Ама какво крещиш така? Досущ като майка си!


Вместо бащата да похвали майката и майката – бащата, ние какво правим? Излагаме другия. И, разбира се, прехвърляме отговорността, защото негативните елементи, които детето има, не са мои, а на другия. Прехвърляме отговорността, което кара едно дете винаги да бъде безотговорно. Така то никога няма да поеме своята отговорност.


Когато влизаш в живота на другия, трябва да влизаш както свещеникът влиза в св. Олтар, с такова благоговение, т.е. да уважаваш напълно неговия живот, мнение, свобода. Ние влизаме като завоеватели в живота на другия, тъпчем го под нозете си, унизяваме го и, разбира се, най-главният свидетел на това състояние е детето.


При мен идват съпрузи да кажат своите оплаквания и в онзи момент чувствам, че съм съдия – искрено ви казвам. Единият прехвърля отговорността, другият обвинява, никой не гледа своята отговорност и грешка.


Живеем в един дом с децата ни, но дали ги подготвяме да поемат своята отговорност? Изразите, които звучат: остави, ти не знаеш! Не го прави, ще го развалиш! – никога не даваме на детето пространство да се движи, да се почувства отговорно, да поеме инициатива. Една огромна грешка. Утре то ще направи същото и в своя дом. Повечето от нас сме родители, други сте баби и дядовци. Поискахме ли някога прошка за някоя наша грешка от децата? Не ми казвайте, че не сме правили грешки. Съществува ли по-голям урок за детето ми от това да му поискам прошка за моята грешка? Или да му благодаря за нещо, което е направило. Чрез нас децата да се научат да искат прошка, признавайки своята грешка и поемайки отговорност, и да живеят с благодарствено отношение към другите, да казват едно благодаря. Съществува ли по-ценен урок от това?


Думите са велико оръжие, което Бог ни е дал, голям дар на Неговата любов, който влияе страшно и дълбоко. Една дума може да разруши всичко – и най-вече думата на бащата или майката, но може да построи и да балансира всичко. Думите ни се нуждаят от голямо внимание.


Награждаваме детето за успехите му, т.е. интересуват ни само уроците, да завърши, да получи добра оценка, да влезе в университета. И това е добро. Но ценностите, висотата на живота? Нравът? Духовността? Казах браво на детето за добрата оценка, но когато го видях да се моли у дома, наградих ли го? Отидох ли да му купя нещо и да му кажа:


- Вземи го!


- Защо? Днес не празнувам.


- Аз празнувам!


- Какво празнуваш?


- Една голяма радост!


- Каква радост?


- Видях те да се молиш!


Думите ни се нуждаят от внимание. Всичко, което майката и бащата правят, всичко, повярвайте ми, са уроци. Начинът, по който майката готви, е урок. Готвенето е себепринасяне. Представяте ли си детето да види майката радостно да принася на всички членове на семейството своята любов чрез яденето? Да го прави с радост. Детето да види баща си да влиза дома и с охота да отиде да прегърне майката, децата, да ги целуне. Знаете ли какво ще стане тогава? Нещо много просто – детето ще очаква баща си да се върне.


Дядо ми имаше една тактика, какво да ви кажа, ядосваше ни, особено когато пораснахме и искахме да оставаме навън. Той казваше:


- В осем и половин часа вечеряме.


- Е, добре, яж, ние ще се върнем!


Казваме си – остави, да не ходим! Да отидем в 21.30, той ще вечеря, ще огладнее и ще яде.
Но дядо седеше на трапезата с празна чиния и чакаше:


- Хайде, бре деца, къде сте?


Ние си казвахме – нека се върнем в 22.00 ч. ще огладнее, ще яде, след като си ляга с кокошките. В 22.00 ч дядо ни чакаше на масата. Засрамихме се. Затова в 20.30 бяхме на масата. Ядосвахме се, без да осъзнаваме, че дядо искаше да се събираме всички заедно, защото часът на трапезата е свещен. Тогава разговаряхме, откривахме себе си, споделяхме това, което живеехме, той ни казваше разни неща, намираше възможност да ни поучи от неговия опит, награждаваше или порицаваше. Къде другаде да ни срещне – в играта? Не можеше да ни следва. В съня? Никъде. Само на трапезата.


А сега всеки яде по различно време. Съгласен съм, че обстоятелствата са трудни, разбираме го, единият работи обедна смяна, друг вечерна. Да, но трябва да направим нещо, за да се засичаме. Да намерим час, в който да се събираме вечер – за половин час. Как сте, деца, как мина денят ви?


Една майка дойде и ми каза:


- Леле, детето ми си тръгва от мен! Отива да следва в Александрополис, в Комотини. Притеснявам се, няма да го имам у дома.


- Я ми кажи, когато беше, виждаше ли го?


- Така е, отче, виждах ли го? Учеше в стаята си, приготвях ядене, слизаше когато можеше, не го виждах.


Сега, когато си тръгва, ще почувстваш отсъствието, защо не го почувства преди? Говори му малко, остави го да ти каже две думи. Това, което ще ти каже, за тебе е безинтересно, но за него са много сериозни неща. Това, което ще ти каже от училище, за него е преживяване, което ти можеш да използваш и да го превърнеш в урок, да го поучиш чрез това на много неща.


Събитието на вярата. Помня баба ми, която поучаваше на вяра и чрез готвенето, както ви казах преди. Когато отваряше фурната, прекръстваше яденето и казваше сладко и вкусно като думите на Христос – това беше вяра и ми предаваше урок, катехизираше ме в онзи час и аз не го разбирах. Много по-късно разбрах всичко това, което ни дадоха на трапезата, в кухнята, в двора, в разговора, в начина, по който пазаруваха, в разбирателството, в сътрудничеството, в съвместния им живот толкова години заедно, където единият да гледа другия и общуват, единият изпитва болка и другият му състрадава, винаги с техните проблеми. Нищо не е идеално. И дори начинът, по който посрещаш проблемите, може да стане много ценен урок.


Едно дете направило голяма беля и бащата казал:


- Леле, детето ми, какво направихме!


Не какво направи?! – а какво направихме! – за да му покаже, че една грешка в семейството, както и радостта, скръбта, трябва да я споделяме. Това е кръстът, който всички ще понесем – семейството означава споделяне. Ние знаем само автономизирането – стаята ми, колата ми, отпуската ми, сметка ми, заплатата ми. Това създава особени проблеми – днес се появява едно отчуждаване и това е трагично. Децата ни чувстват много самота вътре в семейство. Бабата престана да разказва приказки, майката престана да говори на децата, бащата да се интересува и онзи, който вече говори, е най-неподходящият – телевизорът. Някога имаше един кръг, в който влизат баща, майка, дядо, баба, децата. Този кръг се е разпаднал, защото по средата е влязъл телевизорът. Неговата сила и единство са унищожени.

Ще ви прочета писмото на една 18 годишна девойка. Чуйте какво ни казва:


Възрастните. Техните мечти са угаснали, вече не се изпълват.”



С други думи какъв урок ни предавате? След като сме умрели. Нямате мечти, не се борите, нямате надежда, нямате хоризонт, къде е урокът на живота, който ни давате, загаснали мечти.


„Тяхното слово ме плаши, защото много често говори умът им, вместо сърцето им. И сърцето им, когато изригне, не знае мяра”

Всичко е в разума, всичко е хладно. Когато им говорим, го правим, за да им се скараме. Само тогава им говорим. Когато нищо не се случва, сякаш сме глътнали нещо и нямаме какво да им кажем.


Нашето движение към децата е един ценен урок. Една 90 годишна жена дойде да се изповяда и ми казваше за живота си: не помня много от баща ми. Помня само, че когато влизаше в стаята ме милваше по главата и казваше: бебчето ми!


Този баща, който починал млад, но не оставил детето сираче. Защо? Защото оставил сладостта на неговото слово и топлината на неговото докосване да повлияят на детето. Минали 85 години и това детенце, което тогава било 4 годишно, може да е забравило хиляди неща, но неговото докосване и думи не забравило.


Знаете ли как влияе нашата прегръдка? Нашите сладки думи? Защо да използваме думите само за да се караме? Само за да сплашваме? Само за да порицаваме? По коя причина?


„Виждам много възрастни, които приличат на изморени юноши, лишени от тяхната жизнена енергия, т.е. полумъртви. Не трябва да обобщаваме, другият мисли, че не е така, но бих искал в своето мнозинство да са по-щастливи.”


Да не са толкова наскърбени и разочаровани. Храним децата си със скръб, която в живота им става депресия.


Да спрат да казват, че бъдещето принадлежи на младите, поставяйки себе си извън играта.

Тоест намираме се извън живота, в периферията. „Вие сте бъдещето – поемете вашата отговорност!” – така им казваме, но самите ние нищо не правим, а седим и спим. Знаете ли, че Бог ни е дал целия живот, този дар на живота, който трябва да го живеем да последната капка, до последния миг – защото ще отговаряме, ако не живеем живота. Има хора, които са „починали” на 20-25 годишна възраст и ги погребваме на 90 годишна възраст. Не живеят. Искате ли да ви дам пример на човек, който е жив?


Отец Йоан, монах на Света Гора. Почина на 106 годишна възраст. На 103 годишна възраст се научи да работи безупречно с компютър, за да запази своите спомени и стихове! На 103 годишна възраст! Когато не копаеше в градината си, пишеше на компютъра. И този човек, който живя живота, даде на всички нас един страшен урок по живот. Ние какъв урок сме дали? – мърморим, крещим, от нищо не сме доволни, в нищо не намираме покой, песимисти сме, една жална песен е животът ни. Не се радваме на нищо от толкова неща, които Бог ни е дал.


Някога един човек с много проблеми отишъл при папа Ефрем и му говорил: „не издържам, ще се самоубия” и очаквал старецът да му каже нещо.


И какво направил този велик подвижник? Хванал го за ръка, извел го вън от килията и му показал луната и му казал:


- Бре, защо се притесняваш? Виж Бог какво е окачил на небето за нас! Виж каква красота! Порадва ли се някога на луната? Виж каква красота. Седни тук да й се наситиш!


И този човек ми казва:


- Всеки път, когато гледам луната, си спомням стареца и всичката ми скръб изчезва.


Прости неща, Бог ни е дал много извори на радост, но понеже ние искаме все повече и повече, поради нашия егоизъм, губим радостта и накрая черпим само скръбта. И от нашите отношения трябва да започнем, като е нужно време, за да влезем в общение.


„Аз съм предпазлива към погледа им, защото се боя от техния съд.”


Разбира се, когато бащата е прокурор, а майката председател на съда, естествено, че детето се бои дори да ги погледне. Така ли, бре хора, Бог гледа на нас? Христос така ли погледна на нас? Христос, Който прие нашия егоизъм, грях, болест, проказа, парализа, безумие, ирония, лицемерие и изцеляваше, прощаваше и съветваше, увещаваше и спасяваше? Защо ние сме такива? Защо?


„Мечтая си за прост диалог”

Чуйте – прост диалог, да говорим просто.


„без злопаметност, с хумор и нежност, където всеки ще слуша другия без да си мисли каквото и да е. Мечтая си много живо. Оставам дете и ви обичам, вярвам ви, повярвайте и вие в мен!”

Викът на душата на едно дете. Да повярваме на децата, да ги изслушаме, да ги обикнем. Това е.

И нещо кратко от един 20 годишен младеж.

Баща ми винаги го нямаше, и майка ми, мисля, че очакваше много от мене. Тя не можеше да разбере и аз не можех да й обясня. Движиш се с потиснати чувства и трябва някъде да ги изкараш. Това е очарованието на наркотиците. Изкарват те от себе си.”

Отсъстващ баща и майка, която само очаквала без да дава, накрая водят детето до една зависимост, на която гледа като на разтоварване.

 

Бог ни е дал много неща – майчинството, бащинството, съпружеството, те не са ад, а рай, дори да има трудности. Да спрем да се оплакваме, да направим кръстното знамение и понеже имаме любов, да отворим сърцето си и да оставим тази любов да обгърне децата ни. Не е нужно нищо друго. Тази любов да претърпи, да покрива, да прощава и това ще е най-големият урок за децата. И бъдете сигурни, че така майката и бащата ще бъдат най-добрият амвон и най-добрата проповед за децата в целия им живот.


Превод: Константин Константинов

 

 

Силата на майчиното благословение

Март 12, 2018 in Начална страница, Семейство

 
Един семинарист (събитието се е случило в средата на миналия век) се разболял сериозно в началото на Великия пост.

Лекарите съобщили, че болният непременно ще умре, ако незабавно не премине от постни храни на блажни, особено на месо. „Добре, съгласен съм – казал семинаристът, но само най-напред ще поискам разрешение от своята майка“. Те бързо го накарали да напише писмо до майка си, която живеела на отдалечено място.

Изминала една седмица, втора. Болният ставал все по-зле. Най-накрая пристигнало писмо от майка му: „Изпращам благословение, но блажни храни да се вкусват през Великия пост не разрешавам в никакъв случай“. Лекарите се отчаяли: „Всъщност, ако вие наистина смятате да не промените храната, тогава вие непременно ще умрете!“ А вие мислите ли, че моят живот зависи повече от месото, отколкото от майчиното благословение?“ – се учудил болния.

От този ден той започнал да се оправя и напълно оздравял.

Тази строга майка, чиято благословия изцелила момчето, се казвала Феодора Власевна, а семинаристът – Иван, бъдещия „баща на цяла Русия“ – св. праведен Йоан Кронщадски.

източник: https://vk.com/prav_mama

 

 

Угодни на Бога

Март 1, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

За да върви човек към светостта, не е задължително да отиде в манастир, напускайки света. И в света е лесно да угоди на Бога и с живота си да бъде осветен. Спазването на Божиите заповеди, гостоприемството, милосърдието, смиреномъдрието, незлословието и отдалечаването от светския дух стават причина за спасение и също така за придобиване на святост.

 

Светият писател на Лествицата Йоан Синаит, в първото слово „За отричането и отделянето от суетния живот“ в 38 стих казва следното:

 

„Някои хора, които живеят в света нерадиво ме питаха: Как ние живеейки с жени и заплитайки се в светски грижи можем да подражаваме на монашеския живот? Отговорих им: Всичко добро каквото можете да вършите, вършете. Никого не осъждайте. Не ощетявайте. Никого не лъжете. Пред никого не се гордейте. Никого не мразете. Посещавайте църковните служби. Бъдете милосърдни към бедните. Никого не съблазнявайте. Не се докосвайте до чуждо легло: бъдете доволни от вашите жени. Ако постъпвате така, няма да бъдете далеч от Царството небесно.“

 

Разбира се, светителят казва и в други слова по-долу, че светските хора, живеейки в света, също ще спечелят Царството на Бога. В четвъртото слово говори за послушанието, в петото за покаянието и т.н. Две случки, взети от подвижническите текстове са много поучителни за всички онези, които желаят единение с Бога.

 

Двама монаси молели Бога да ги извести до кое духовно стъпало са достигнали. И дошъл глас от небето, който им казал:

 

- В еди кое си село има един светски човек на име Евхаристос, а жена му се казва Мария. Вие не сте достигнали до височината на тяхната святост.

 

Станали двамата старци и отишли в това село. Попитали къде е къщата му и лесно го намерили. Срещнали първо жената и я попитали: „Къде е мъжът ти?“, а тя отговорила:

 

„Овчарин е и пасе нашите овце.“ Вечерта дошъл Евхаристос с неговите овце. И виждайки старците, заповядал на жена си да сготви храна. След това донесъл вода, за да им измие краката.

 

Тогава старците казали: „Няма да седнем на трапезата, ако първо не ни кажеш за вашия духовен труд.“

 

Тогава Евхаристос със смирение им казал: „Аз съм прост овчар, а това е жена ми. Какво повече искате да знаете?“

 

Тогава старците казали: „Бог ни прати при тебе.“

 

Когато чул мъжът тези думи се уплашил и им казал: „Тези овце ги наследихме от нашите родители. Приходите от нашето стадо разделяме на три части. Първата част даваме на бедните, втората част я използваме за гостоприемство на братята, а третата част запазваме за наши нужди. С жена ми живеем като брат и сестра. Вечер се молим на Бога и Го молим да ни прости греховете ни. Това, което ви казвам, не знае никой освен вас.“

 

Старците като чули това си тръгнали очудени и славели Бога.

 

Веднъж, докато великият Макарий се молел в килията си, чул глас от небето, който казвал:

 

„Макарий, все още не си достигнал духовният растеж на двете жени от еди кой си град.“

 

Старецът станал сутринта, и като взел в ръце палмовата си тояга, започнал да върви, за да стигне до този град, който му бил посочен. Щом стигнал в града, отишъл в къщата, където били двете жени и почукал на вратата. Показала се една от жените, отворила вратата и с голяма радост приела стареца. И като седнал дошла и другата жена. Старецът я помолил да седне. Обръщайки се към двете жени им казал: „Заради вас пътувах от пустинята и се изморих толкова много; кажете ми с какво се занимавате?“

 

Те му отговорили:

 

„Повярвайте ни, отче, че никоя от нас досега никога не е обръщала гръб в леглото на мъжа си. За какви духовни занимания ни питаш?“

 

Старецът ги помолил да му разкажат за техния духовен живот. И те му казали:

 

„Ние сме си чужди, но се омъжихме за двама родни братя. Петнадесет години живеем заедно и нито веднъж не сме се скарали. Срамна дума не сме си казали никога една на друга, но живеем в любов, мир и единомислие през всичките тези години. Мислехме да се откажем от нашите мъже и да заминем да живеем в някой манастир. Ние молихме мъжете ни да ни позволят да постигнем желаната ни цел, но се оказа невъзможно. Щом не успяхме да ги убедим в това, се договорихме между нас и Бог до смъртта ни да не казваме обидна дума.“

 

Щом чул тези неща великият и Божи мъж, с възхищение казал:

 

„Наистина няма ни девствен, ни брачен, ни монах, ни светски човек, а Бог иска само добра воля и Светия Дух освещава всички.“

 

И след като си отишъл от дома на жените, се върнал в килията си славейки Бога.

 

От тези два текста толкова поучителни, всеки ще разбере, че не всички хора са за манастир. В манастир или скит ще отидат единствено и само тези, на които Богу е угодно. Апостол Павел казва, че не всички са създадени за безбрачие. Едни имат дар за брак, а други дар за безбрачие – „ Ала всеки си има своя дарба от Бога – един – тъй, други – инак.“ (1 Кор. 7, 7)

 

Възможности за спасение се дават и на едните, и на другите. Затова св. Макарий казва: „Наистина няма ни девствен, ни брачен, ни монах, ни светски човек, а Бог иска само добра воля и Светия Дух освещава всички.“

 

източник: Амвон.мк

 

Духовната борба в семейството

Февруари 27, 2018 in Начална страница, Семейство

 

Макар да се съмнявам, че съм способен да водя беседа за семейния живот, моят неголям опит от изповедта и духовното наставничество на нашите братя, живеещи в света и водещи борба на това благословено поприще, ми подсказа да се огранича с отговора на въпроса, който често чуваме от семейни хора: „Отче, ние живеем в света, водим обществен живот, имаме семейство – как можем да се спасим? Възможно ли за нас да достигнем нивото на тези светии, за които четем в книгите?”

Мисля, че можем да се спрем на тази тема и да видим как се разгръща духовната борба в семейството, как тук човек може да се сражава със страстите, как тук се изцелява и освещава?

Знаем, че светите канони на нашата Църква пазят непоклатима истинската православна нравственост. Първото правило на Гангърския събор гласи: „Ако някой хули брака или се гнуси от благочестива и вярна жена, която се съединява с мъжа си и я порицава като такава, която не можела да влезе в Царството Божие, такъв нека бъде анатема”. Без съмнение строгостта и рязкостта на това правило, както и на много други подобни на него, ни дава сигурна основа за разрешаване на този въпрос и сега ни остава да разгледаме духовната борба в семейството на практика.

Християнският живот и, в частност, разглежданият от нас семеен живот, представляват образ на триипостасната Божественост. Семейството, като общение на личности отразява в пълнота единството на Светата Троица, където всяко лице съхранява своята ипостас, без да нарушава това единство и живеейки единната природа на трите Лица. Класическият термин „единство в Троица и Троица в единство” ясно изразява цялата тънкост и стройност на тези Божествени взаимоотношения, явявайки се едновременно като архетип за всяко истинско семейство.

Нравствеността се извежда от догматите, а православният възглед за човека в семейството – това е съхранението, също както и възпълването на личностите в единството на семейния съюз, основан на любовта, където всички членове съставят едно нерушимо и неделимо тяло.

Всички свети отци са съгласни, че разколът и разединението произтичат от личностното разрушение и размиване във всеки отделен човек на неговата сътвореност по Божи образ и на неговата природна красота. В резултат от това се появяват индивидуализмът и отчуждеността с всички техни печални последици. Като следствие от грехопадението идват страстите, представляващи болест на нашата природа, постоянен и коварен враг на нашето спасение.

Затова всеки от нас, където и да се намира, има пред себе си стена от страсти, които трябва да преодолее, за да получи възможност за общение в любов с живия и истинен Бог, Който го е сътворил, както и с хората – образи Божии и негови братя. Това важи в най-голяма степен за семейството, където връзката трябва да бъде толкова силна, че да състави сплотено и неделимо тяло, носещо върху себе си всички теготи като един човек.

Нашите светии, ръководейки се от своя личен опит и от Божествената мъдрост, а най-вече от вседобродетелния и образцов живот на нашия Господ, отделят сред страстите три основополагащи, от които като от извор, извират и останалите страсти, образувайки объркания лабиринт от всички насочени към нас козни на врага на нашето спасение.

Те с нищо не се отличават от тези, с които сатаната изкушавал Господ в пустинята, поради което с право се считат за главни. Нали ако те не допълваха целия кръг от дяволски изкушения, дяволът не би бил напълно обезоръжен.

Тези страсти са: тщеславието, себелюбието и сладострастието. И доколкото те обсаждат всеки човек и представляват препятствия по неговия път към Христос, нека разгледаме как те действат в пространството на семейството, как да се борим с тях, за да не достигнат своята цел – всеобщото разделение, което започва вътре в нас самите, разпростира се върху нашите близки, нашето семейство и завършва с отдалечаването от нашия Бог и Спасител.


Добродетелите и пороците в семейството

Първият порок – тщеславието, или с други думи, егоизмът е източник и корен на цялото развращение и грях след грехопадението. Тщеславието заслепява разума и прогонва Божията светлина, поради което човек извършва страшни грешки, тъй като действа в състояние на смъртоносно опиянение, тласкащо го в бездната на нечестието. Тщеславието пречи на човека да забелязва и да разбира действителността, вследствие на което той живее в илюзорен свят, създаден от неговата болна, егоистична фантазия.


В пространството на семейството тази гибелна страст се изцелява с помощта на снизходителността, търпението и съветването с ближния. Когато собствените съждения и решения се окажат недостатъчни, човек трябва да се вслушва в мнението на другите хора и, отсичайки и жертвайки своята воля, да отхвърля от себе си тесните и задушаващи окови на егоизма. Така пред него се отваря простора на смирението.


Смирението е неоделима част от сърцето на Христос, която винаги върви ръка за ръка със своя верен приятел – кротостта. Тези две добродетели – смирението и кротостта – са стълбовете, върху които се гради крепостта на семейството, на която ще се наложи да устоява както на вътрешни, така и на външни бури и натиск. В кръга на семейството, където членовете му са различни по физическа и духовна възраст, и където всеки расте и се развива по различен начин, кротостта е онзи свързващ материал, който сплотява и съединява членовете на семейството и ги води мирно и неотклонно към съвършенство и зрялост.


Вторият разрушителен порок, раждащ се от предходния и следващ нашето тяло, подобно на сянка, е себелюбието – прекомерната любов към себе си, култът към своето „аз”, изискващо всичко да се върти около него, съобразно неговото желание и предпочитания. Себелюбието – това е краен индивидуализъм в цялата му пълнота, разрушаващ всяко общение и връзка поради невъзможността да се отречеш от своето „аз”.


Себелюбието ражда метежност и своенравност, в резултат на което, ние за съжаление ставаме свидетели на ежедневни семейни конфликти. И ако се вгледаме в причините им, ще се убедим, че те се състоят не в нещо друго, а в индивидуализма, себелюбието и своенравието или на съпрузите, или на децата. Когато мярка за всички наши движения и чувства стане нашата личност, нашето удоволствие и спокойствие, става ясна причината за всички многочислени разводи, превръщащи семействата в руини и нанасящи рани единствено със своите привични фрази: „Това не ми харесва”, „Това не ми позволява да бъда самия себе си”, „Той не ме разбира”, „Ние не си подхождаме”. Себелюбието ни прави жестоки и безжалостни, истински слепи и безчувствени, доколкото, стремейки се към удовлетворяване единствено на своите потребности, ние оставаме равнодушни към всичко, което се случва около нас, към всички рани и лишения, от които страдат другите членове на семейството и особено децата.


Съгласно светите отци, лекарството против себелюбието е любовта. Любовта, даваща жизнени сили, за да умъртвиш „аз” и да дадеш живот на „ти” и на „ние” в общението. Любовта, която „не търси своето” и има за свой учител Христос, пожертвалия се за живота на света и създалия по този начин Църквата.


Любовта е забравяне на своето „аз” и възраждане на нашата личност, защото това е най-здравото от всички възможни движения на душата. Но за да успеем да „понизим” себе си и да се изпълним с любов, нашата любов трябва да се обърне преди всичко към Бога, а чрез Него да се разпространи върху другия човек и върху цялото творение. Затова животът в Христа е необходим и на членовете на семейството, за да могат те да разберат истинската същност на любовта, къде започва и къде завършва тя, какъв е нейният път и движение, за да бъде чиста и свободна от греховни чувства и човешки критерии.


Третата страст, която представлява здрава брънка от веригата на гореспоменатите пороци, съгласно светите отци, е сластолюбието.


В своето общо проявление сластолюбието представлява отрицание на всеки труд и лишение за благото на другия, а така също абсолютизиране и обожествяване на удоволствието. Този порок се корени в духовната болест на грехопадението и помрачения отстоящ далеч от Бога ум, разпространяваща се и оказваща влияние на тялото на човека, което се явява храм на Светия Дух и част от тялото Христово.

Семейството като Църква

Сластолюбието вижда като първостепенна цел и смисъл на брака и живота като цяло – наслаждението и върху тази основа се гради цялото поведение на подвластния на този грях човек.

Сластолюбието го лишава от общение и връзка с другите хора, обезценява личността на човека, превръщайки я във вещ, съсредоточава се върху външния образ, а не върху вътрешната дълбина, не носи на човека удовлетворение, правейки животът му мимолетен. Ако сластолюбието вземе превес в човека, то ще го превърне в истински роб и пленник, ще го изведе вън от свободата на Църквата, нанасяйки смъртоносен удар върху семейния съюз на истинската любов и разрушавайки всичко добро и благородно, което съществува в брака.

Лекарство против тази болест е трудолюбието, стремежът към всеки вид борба и добродетел, защото благото се достига с труд и се затвърждава със скръб. А нашата Църква, според свети Максим Изповедник, е необходимо условие за правилно отношение към всичко.

Трудолюбието, борбата и преди всичко любовта, Божествената любов, преобразяват обхванатия от страсти човек, освещават душевния и телесния му живот, освобождавайки по този начин и неговия връх – разума. Именно тази любов помага на човека да съди правилно за всичко, водейки тялото към освещаване и целомъдрие, удържайки човека на висотата на „Божия образ” и правейки негов път и цел „Божието подобие”.

По такъв начин, тези три най-големи страсти (тщеславието, себелюбието и сластолюбието) обхващат всеки човек както в монашеството, така и на попрището на брака и семейството, овладяват човека чрез различни оръдия и методи, но с една единствена цел – да му попречат да намери освещение и спасение.

Свети Йоан Златоуст ни учи: „Направи своя дом Църква”. Църквата е храм и място за поклонение пред Бога. Така е и при ежедневната семейна молитва, когато всички членове на семейството стоят заедно пред небесния Отец, търсейки Неговата Божествена милост, сплотяващата и приближаващата към него любов, каят се за ежедневните съгрешения и приемат върху себе си благодатта на Светия Дух.

Църквата също е и място за духовно изцеление от страстите. Точно по такъв начин в Православието действа истинският общежителен манастир. Съвместното съществуване, съвместният живот, съпружеството и като цяло – общението в домашната Църква – семейството – изглаждат острите ръбове на характера, разширяват пространството на сърцето и учат, че без любов в Христа и усъвършенстване, семейният живот лесно може да се разруши.

Същият отец на Църквата нарича семейството – палестра, стадион и гимнастическа школа, защото това наистина е труден и дълъг път, а препятствията, изкушенията и скърбите, срещащи се по този път, понякога са непоносими. Затова е необходимо да се опрем на непоклатимия камък – Христос и Неговата Църква, та вълните да не ни отнесат в морската бездна.

„Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за църквата” (Еф. 5:32). Господ е понизил себе си, ставайки човек, основал е Църквата и оттогава я „храни и съгрява”, като Небесен жених, оставайки неин глава. Нито Църквата може да съществува без Христа, нито Христос може без Църквата да открива на човека Своите богодействени тайнства. Така и в семейството единият не може да съществува без другия, и подобно на тялото, семейството не може да пребивава в цялост, ако Христос не му е глава.

Трябва да се отбележи също, че благожелателната по отношение на всеки един от нас Божествена воля е нашето спасение и обожение. В това е целта и смисъла на целия наш живот. Следователно, и семейството, и монашеството са не самоцел, а средство за спасение. Семейството е път на спасение, който не бива да се абсолютизира сам по себе си, а да ни води при Бога. Всички форми на нашия живот са временни и преходни, важно е само това, доколко те могат да ни доведат до вечното Божие Царство. Ако семейството не води към Бога, то всички негови начинания са слаби и обречени на гибел, както и то самото, ако е само образ на живота на сегашния век.

Семейството достига своите цели не тогава, когато неговите членове постигат светски успех и не тогава, когато то до края съхрани своята цялост, а само тогава, когато неговите членове достигнат освещение и обожение.

Всяка друга оценка на семейството по човешки и светски критерии съществено ограничава семейството и неговите възможности.

Искам да завърша с думите на един съвременен преподобен атонски аскет: „Ние ставаме истински членове на своето семейство тогава, когато се учим да преодоляваме своето аз. Ако ние станем истински членове на своето семейство, като преодолеем себе си, ние ставаме истински членове на общочовешкото семейството, на семейството на Адам, и от този момент можем да се молим на Бога за целия свят. Това е не нещо друго, а поселване на Светия Дух в нашето сърце. Неслучайно зад тримата най-велики иерарси на нашата Църква стоят свети майки, свети бащи, свети семейства. Ако искаме да променим света, трябва да променим себе си и своите семейства”.

Нека Господ благослови всички вас, да сплоти и съхрани вашите семейства чрез благодатта на Светия Дух. Амин.

 

 

източник: Пемптусия

 

Разбираме ли какво всъщност правим?

Февруари 20, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

 

Знаете ли, ние човеците реално не сме свободни, не понасяме тежестта на свободата, защото фронтът на свободата е нашата отговорност. Няма свобода без отговорност. Ние не сме се научили да понасяме бремето на нашата свобода. Затова, когато свободата ни води до безизходица, търсим да видим кой е виновен. Докато ние сме тези, които сме виновни, ние не сме внимавали в някои неща. От друга страна, трябва да уважаваме свободата на другия, свободата на неговия крах, това го казвам повече за нас, по-възрастните във връзката с децата. Може да имаш дете, но то е свободен човек, ти може всичко да си му дал, а той да е избрал друг път. Ще уважиш свободата му! Ама ще се погуби?! Не може насила да го спасиш. И ако има начин да го спасиш, той е чрез твоята молитва и освещение на живота ти. Старецът Порфирий винаги казваше на родителите: „Станете вие святи и децата ще намерят своя път!”. Ние искаме да спасим децата си без да станем святи и без да се борим за собственото ни освещаване. Затова и не постигаме това много добре.


Сещам се за един баща, чиято съпруга му се оплака, че не гледа децата, а той отвърна:


- Защо, жено, искаш да оставиш Бога безработен?


Бог може да спаси нашите деца дори чрез някакво тяхно падение. Той ги обича повече, отколкото ние. Казах преди, че Църквата обяснява нашия живот, тя дава обяснение. Вземете чинопоследованието на Брака. В него ще видите всички предпоставки, които, когато двамата съпрузи внимават в тях и ги живеят, ще стигнат до пълнота на своята връзка и любов. Ние обаче не им обръщаме внимание. И много пъти в онзи час – кой е централната фигура при извършването на брака, не сте ли го разбрали? Фотографът! Благодарение на вашата толерантност. Повечето хора няма да направят това, което направил един младоженец, който казал на фотографа:


- Ще се скриеш и няма да стоиш пред нас! Ако можеш да снимаш нещо, снимай но да не те виждам пред мене!


Без светлини, прожектори, един хубав, молитвен брак. Какво искаме, когато се женим? Да се показваме? На кого? Виждате, че тръгваме с един страшен недостатък и след това се изненадваме. Защо ли? Защото ние не сме разбрали какво сме направили. Не правим ли същото, когато кръщаваме нашето дете? Дали обръщаме внимание кого сме избрали за възприемник? Много пъти слагаме до нашето дете един дявол. Защото не сме разбрали какво сме направили. При това положение не можем да разберем никога какво работа имат балоните, които слагат дори в храма. Какво е това? Нашето тщеславие, нищо друго. И какво означава тщеславие – не сме разбрали какво сме направили. Не сме разбрали кои са основните и незначителните неща. Например родителите ще сметнат за нещо съществено важно да сложат балони, но за незначително да се причастят в същия ден. Кой помисли за това?


Следователно фактът, че не живеем живота на Църквата, или много пъти изглежда, че го живеем, но не е така, всъщност е най-главната причина за нашите неуспехи. „Оставете децата да дойдат при Мене и не им пречете!“ Ние днес им пречим. По много начини. Какъв е резултатът? Да търсим след това причината. Помисляли ли сте как ще живее, какво ще изпита човек, когато животът стане плосък? Той ще се пресити много бързо и след това ще започне да измисля нови неща – заобикаляне на закона, защо не и престъпност.


И ние трябва да направим нещо, след като не е налице това трайно възраждане, тази трайна борба да станеш по-свят, живеейки в постоянно трезвение. Нужен е подвиг. Как човек ще напредне без подвиг! Когато родителят не разбира, че и детето му трябва да се научи да пости и му позволява да яде дори през Великите пости, тогава го подготвя да стане наркоман и виновен ще е само този, който позволява това на детето, защото така го е отгледал – винаги да има това, което му харесва. Е, това прави детето. Казва му другият:


- Опитай да видиш колко е хубаво!


То опитва, първият път е хубаво и е свършено след това. След това ще дойде умникът и ще попита каква връзка имат наркотиците с поста? И аз ще му кажа:


- Ето защо детето ти ще стане наркоман! Защо ти не си разбрал тази връзка, тази аскеза да можеш да казваш „Не!” дори и на това, което ти харесва!


Цялата педагогика на Църквата извира от нейната истина, от нейната целителна наука, от нейната антропология, от патологията на човека. Църквата познава човешката патология и именно нея изцелява чрез своите правила и всичко друго, за да ни държи в състояние на бдителност.


Дали Църквата е преодолята? Портите адови няма да й надделеят. Не се изненадвайте. Колкото по–агресивен виждате, че става светът, да знаете, че светът, хората от света, търговците на хора стигат до безизходици.


Забелязали ли сте нещо? Без да правя специални коментари, кога обикновено политиците мислят за Църквата? Когато сами са стигнали до задънена улица. Ако църковните имоти могат да разрешат икономическата криза на Гърция, да дадем всичко! За мене, когато слушам такива неща, разбирам, че хората са стигнали до безизходица. Това обаче не са решенията. Други са решенията.


Виждате още нещо – претендирам за моето право, да, но моето право ощетява правото на другия. Ние обаче не сме се научили да обичаме, защото не сме се научили да живеем по църковно като личности. Какво сме се научили? Да живеем като индивиди. Казвам – „Моята индивидуалност” и отделям това от всички вас, противопоставям го на всички вас. Какво означава личност? Събитие на отношения. Не мога да съществувам без другия. Не мога да разбера себе си без другия. Кога Адам разбрал кой е той? Когато видял Ева. Когато той казал „това е кост от костите ми и плът от плътта ми” (Бит. 2:23). Какво означава това? Това означава, че всъщност той разбрал кой е той. Така ще разберем себе си. Ние в действителност отказваме да видим това и знаете ли кое е още по-лошото? Когато понякога изопачаваме Църквата и нейната проповед, като я караме да служи на нашите страсти. Затова от една страна имаме прекалена набожност, а от друга – лицемерие. Съществува обаче правият път, именно чистото Божие слово, истината на Църквата. Това е истината, която ще закваси тестото на света. Хората нямат друг изход. Нашата епоха има една привилегия: да сме се отчаяли истински – от всички и от всичко. И колкото повече времето минава, толкова по-пълно ще става нашето отчаяние.


Сещам се, че веднъж говорих с един млад човек и той ми каза:


- Отче, отчаян съм!


Аз му отвърнах:


- Слава Тебе, Боже!


Той каза:


- Какво казахте?


- Казах слава Тебе, Боже! Чувстваш, че си отчаян, нали?


- Да!


- И аз прославям Бога! Само едно нещо се опасявам.


- Какво?


- Да не би да не си се отчаял напълно! Да не би да продължаваш да се надяваш малко на себе си или на другите. Защото ако си се отчаял напълно, тогава е настъпил часът да се обърнеш към Онзи, Който няма да те отчая! И да продължиш напред в живота си!


И така, отчаяни сме. Ние сами превърнахме в смъртоносна заплаха света, в който живеем. Виждате нашите неуспехи на всички равнища.


Ще завърша с един пример. Примерът с един светец, който чувствам като много близък – св. Йоан Руски. Много пъти съм си мислел какъв е бил св. Йоан Руски – един роб, който живял далеч от родината си, от семейството си, от своите роднини, без да говори езика на хората, където живял, гонен и унизяван. Въпросът е: Кое от всичко това, от тези лоши условия, му е попречило да стане свят, да се спаси? Абсолютно нищо. Какви оправдания ще дадем, кой от нас живее по-зле, отколкото е живял светецът? Ако всичко онова там, където е живял, не му е попречило, на нас какво ни пречи? Не някакво външно обстоятелство, а нашето вътрешно състояние, това, че се надяваме не на Бога, а на себе си и постоянно се отчайваме. Затова чувствам, че когато живееш в Църквата, живееш в центъра на живота. Около тебе може да има суматоха. „Подготвих се и не се смутих”, не ми се завива свят от това, което виждам и чувам. Следвам своя път и в същия момент зная, че всеки от нас може да се превърне в надежда за своя ближен. Когато ти имаш надежда и живот, а другият е отчаян, в крайна сметка той ще поревнува твоята надежда, ще поиска да научи за нея.


Бяхме деца, една хубава компания, чиято красота и сила дължахме на един духовен изповедник, който веднъж ни каза две прости, мъдри думи:


- Деца, виждам, че сте заедно, че сте приятели, радвам се за това! Само едно нещо ще ви кажа. Вашето приятелство може да бъде изложено на риск само от вашия егоизъм. Довиждане, деца!


И си тръгна.


Докато бяхме готови да го линчуваме, ние си тръгнахме оттам, където бяхме, и се замислихме върху това, което той ни каза. Помислих, че има право. Нашето приятелство е в риск само от нашия егоизъм. И ние се запитахме в онзи момент, какво искаме да надделее, приятелството или егоизмът ни? Ние избрахме да живее нашето приятелство, взехме предпазни мерки и смея да кажа, че и до днес съумяхме да съхраним приятелството.


В квартала имаше едно дете, бих могъл да го нарека диво не в лошия смисъл на думата, което през ония години нямаше връзка с Църквата и нейния живот. Той беше съученик на двама от нашата компания. Един ден ги гледам двамата заедно с дивото дете, което, тъй като беше много будно, разбра моята изненада. Понеже беше спонтанен човек, ми каза:


- Изненадваш се, като ме гледаш, а?


- Да ти кажа истината, да.


- Поревнувах тяхното приятелство и поисках и аз да се присъединя към тях.


Виждате ли как действат животът и надеждата? Горко ни, ако не се държим и не се подкрепяме, а имаме манталитета на света. Много важно е да чувстваме, че Църквата е велик дар от Бога за нас. Тя е тази, която портите адови няма да й надделеят. Тя е и лечебница, царство Божие и животът, който победи смъртта. От най-простите до най-сложните неща.


Бог наистина е любов. Създаваме ада в нашата душа, когато сме неспособни да възлюбим. Бог е истинска любов, но днес има хора, които се демонизират, когато ги обичаш. Защото човекът, който е неспособен да възлюби, не само не може да даде любов, но дори и не може да почувства любовта, която му даваш. Потресаващо е да виждаш човеци, които действително са неспособни да възлюбят, да гледаш и постоянно да се уверяваш, че тези хора никога не са могли да възлюбят, никога не са могли да почувстват любовта на другия. Какво означава адът? Адът означава да не можеш да обичаш. Да го кажа и по друг начин. С един много човешки пример. Ако имате някой човек, който ви обича, който се е грижил за вас и ви е подкрепял в живота ви, ако научите, че той идва да ви види, какво чувствате? Радост, ако сте естествени човеци. Ако обаче някой ви е възлюбил, помогнал ви е, застанал е до вас в трудни моменти, но вие сте го наругали, наклеветили, онеправдали и научите, че той идва да ви види, какво чувствате? Не бихте искали дори да го погледнете. Това е адът. Кой човек е направил присъствието на другия ад в неговия живот? Този, който е неспособен да възлюби. Затова няма нужда да казваме на хората, че Бог е любов, а вместо да казваме това, трябва ние да бъдем любов. Дори няма нужда да заплашваме хората с ада, няма нужда, те сами го живеят. Ако следователно ние живеем и с любовта, това ще освети стъпките на другия. Бог наистина е любов, но за човека тази Божия любов може да стане и ад, защото както просто казах, той няма лице да Го види.


Когато през лятото ходя по селата за Успение Богородично, виждам хора, които хулят Света Богородица. Тези хора някой ден ще проклинат деня и мига, в който майка им ги е родила, ако не се покаят. Кой ще бъде този момент? Моментът, в който се явят пред Света Богородица. Помисляли ли сте за тази среща? Света Богородица нищо не ти прави, сами ще проклинат деня и часа, когато майка им ги е родила и ще се молят да не съществуват в света. Кой ще бъде причината? Бог и Света Богородица ще са ги наказали? Не! Раят или адът са в нас, това е присъствието или отсъствието на Бога в живота ни…

 

Превод: Константин Константинов