Нарушаване на съпружеската вярност

В нашата епоха, която се гордее с прогрес във всички сфери, очите ни виждат и следното странно нещо. Някои хора смятат за отживелица взаимната вярност между съпрузите и за нещо много естествено и невинно съпрузите да създават извънбрачни греховни връзки с трети лица. На всичко отгоре мнозина от тези, които имат такива разбирания, се гордеят с тях и осмиват тези, които продължават да поддържат „ръждясалите” идеи на нашите дядовци. Така в наше време много съпрузи с голяма лекота смятат за „разнообразие” в монотонния – както казват – семеен живот създаването на недопустими връзки и обвързвания, които преминават границите на етиката и благоприличието. Други пък правят това, защото, както твърдят, не намират утеха в своя спътник и не поддържат никаква душевна връзка с него. Има и други, които го правят като „хоби”, както казват, т.е. от нагласа да се покажат в техните кръгове и „за удоволствие”.


Както и да погледнем на нещата, това, което е сигурно, е, че нарушаването на взаимната вярност, за която съпрузите са дали клетва да пазят пожизнено, в наши дни се е превърнало в истински бич на брака, който безмилостно бие по институцията на семейството и я поклаща, създавайки много руини и жертви. Когато демонът на плътта завладее единия от двамата съпрузи, всичко стига до катастрофа. Тогава дори децата, които при нормални условия представляват свързващо звено между отдалечените съпрузи, не са в състояние да възпрат устрема към катастрофата. Така семейството се изчерпва и разпада.


Всеки ден четем във вестниците и списанията за такива случаи, които ни убеждават, че това зло е проникнало дълбоко и в нашата страна. Някога научавахме, че такива „подвизи” вършили хората в чужди страни, там, където не съществуват свещени и сакрални неща. Сега обаче епидемията дойде и тук. Наистина е трагично да виждаме мъже или жени, които забравят своите задължения и се обвързват с друго „трето” лице, следват го вярно и изоставят законното съпружество, много пъти без сериозна причина. На всичко отгоре съпрузите от тази категория, които, както изглежда, не са малко, са създали организация, която претендира за техните права, каквото е даването на развод, без да има друга причина, освен напускането на съпружеския дом за определен период от време, който може да стигне до седем години. С други думи, сега те са създали беззаконни връзки и „семейство” с друго лице, без да са получили развод от своята законна жена или мъж. Тези „поробени” съпрузи, както наричат себе си, настояват държава и Църквата да дойде и да благослови беззаконието и порока, „забивайки нож” по този начин в другата страна, която обикновено е една вярна жена, изоставена от години. Нормално е както държавата, така и Църквата да отказват да одобряват този „автоматичен” развод, както се нарича, който е торпедо в основите на брака, и, бих казал, награда за отклоняващия се съпруг.


Нарушаването на съпружеската вярност води до разпадането на брака. Първо намалява интересът към дома, а след това спира напълно. Умът на човека е в другото лице. Заедно с него отморява, до него се утешава, всичко друго му се струва блудкаво. Всички чувства се преобръщат. Съпругът/та престават вече да бъдат законният приемник на тези чувства. Сега по средата е влязъл някой друг или някоя друга, която узурпира чужди права, сее бури, която „взема ума” и унищожава. Наистина е странно да виждаме хора с образование, енергични, със силен характер, да се държат вяло, безхарактерно, безсрамно и нерешително, под влиянието на трето лице, което обикновено действа съзнателно и методично, целейки разпадането на съществуващия брак и неговата собствена реабилитация.


Църквата знае, че взаимната вярност на съпрузите е основен фактор за успеха на брака и затова не само чрез нейните общи наредби, но и с конкретни поучения по време на Тайнството подчертава този дълг и се моли Бог да удостои младоженците да запазят неосквернен техния венец, неопетнено тяхното ложе и да водят неосъдителен живот. Всичко това наред с много други неща подчертават колко неотложно е избягването на всяко беззаконие в рамките на брака и запазването целокупната любов, която кове нерушими връзки между съпрузите. Така потъпкването на съпружеската вярност е откровено нарушаване на свещените наредби и божествени заповеди, нещо, което изглежда не ценят толкова много някои модерни съпрузи. Това, което всеки вярва, не може да бъде критерий за оценка на неговите дела, когато те противоречат на Божия закон и ощетяват несправедливо трети лица.


Всичко това, което отбелязахме досега, ни убеждава, че злото е силно и сътресението, което предизвиква в основите на семейството, е огромно. Лечението зависи от съгласуването на хората с Божията воля. Държавните закони, които също наказват беззакония от такъв тип, не са в състояние да ограничат злото. От мнозина само малцина заплащат потъпкването на своята клетва. Другите остават безнаказани и продължават покварата. Само просветлената от Божия закон съвест може да обуздае страстта, да просветли ума и да вдъхне целомъдрие. В противен случай бракът се поклаща и корабокрушенията се умножават. Бракът може да се спаси само когато Христос стане благословеният обитател на дома. Христос е единственото неотложно трето Лице – когато Той влезе сред съпрузите, ги освещава и неутрализира всеки кроеж срещу брака.

Липсата на душевно единство между съпрузите


Според определението на значимия римски законник Модестин бракът е „обединение за цял живот”. Това означава, че съпрузите трябва да постигнат тъждество във всичко по такъв начин, че да създадат предпоставки за успеха на тяхното семейното огнище. По-специално трябва да се опитат да постигнат съвършен контакт, който обединява душите и полага основите за преодоляването на всички проблеми в тяхното общо съжителство. Този душевен контакт и единство позволява на съпрузите да се чувстват едно цяло и едно битие и така да бъдат силни във всяко неблагоприятно житейско обстоятелство.


Много фактори допринасят до голяма степен за постигането на това душевно единство. Някои от тях са обективни, каквито например са образованието и развитието на съпрузите, подходящата възраст и т.н. Други обаче имат субективен характер, зависят от волята на самите лица, които са съединили своя живот в рамките на брака. Факторите от този тип играят особена роля в постигането на желаната цел. Преди всичко съпрузите трябва да поискат да се съединят душевно. Навярно това изглежда странно. Но е известно, че определени пъти не се полага никакво усилие в тази посока, защото, много просто, съпрузите не го искат. След това е нужно бързо усилие и борба за постигането на тази цел, защото душевното сближаване между две непознати до вчера лица не е нещо лесно. Когато кръвната връзка не е достатъчна, за да съществува неизбежно това единство, тогава разбираме колко борба е нужна, за да се постигне това единство между лицата, които нямат общ произход. Това усилие обаче трябва да става методично и системно, защото в противен случай не води до положителен резултат.


Някои елементи, които съставят едно такова системно усилие, е, от една страна, взаимността, а от друга – настоятелността. Взаимността означава, че и двете страни правят усилия за душевно сближаване. В противен случай това, което единият съгражда, другият го руши, и това, което единият сее, другият го изкоренява. Стъпките за душевното сближаване трябва да са общи, за да може разстоянието, което дели двете лица, по-бързо да се скъси и преодолее. От друга страна, настоятелността в това усилие е неоценима в конкретния случай. Цялото начинание е трудно и почвата много пъти неподходяща. Лица повечето пъти с различен произход, с различно мислене, с различен душевен състав, с различни дадености трябва да живеят заедно, под един и същ покрив, да имат същите проблеми, общи радости и скърби. Проблемът се изостря, когато двете лица имат различни разбирания за живота, различни перспективи и стремежи. Тогава душевният контакт става проблемен и семейството се свежда до обикновено съвместно съжителство.


Но това, което трябва да съществува тук успоредно с неуморното търпение и настоятелността, е любовта между съпрузите. Любовта и само любовта е в състояние да преодолее преградите и границите, които поставят разнообразни различия, и да доведе до реален душевен контакт. Защото автентичната и прагматична любов познава задълженията и жертвите заради възлюбеното лице и е готова да покрие с покривалото на търпимостта всяко изостряне (на отношенията), което би възпрепятствало гладкостта на душевната повърхност, след като любовта „всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява” (1 Кор. 13:7). Без любов грешките на другия се преувеличават, недостатъците обстойно се претеглят и всяка слабост се мери с линийка. Така обаче вместо единство се създава „голяма пропаст” между съпрузите, което е най-сигурния път за към развода.


Днес най-честата причина, която съпрузите изтъкват за разтрогването на брака е т.нар. „несходство на характерите”, което всъщност означава липса на душевна свръзка между тях. Бракове, които са били сключени с мечтата за постигане на успех, за да бъдат „парници” на любов и радост, след известно време се сгромолясват и разпадат поради липса на реална любов и душевна свръзка. Съпрузите са били чужди преди брака – чужди продължават да бъдат и в брака. Те не са успели да сближат своите души. Задържали са листенцата на своето сърце херметически затворени и са оставили плътно затворени своите душевни домове. Така стигнали до раздялата.


Еманципацията на жената

В нашия век феминистичните проповеди, както днес се наричат разтръбяваните тенденции към еманципация на жената от „робството” на мъжа, имат голям отглас и широк отзвук сред масите. Феминизмът се появи като движение за освобождаване на жената от всичко, което е детерминирало нейното естествено, социално, професионално и семейно положение съгласно патриархалните традиции, където първа и основна дума имал мъжът. Феминистките по целия свят се стремели по всякакъв начин към равенство между двата пола и избрали за свой лозунг проникването във всяко едно пространство, което дотогава принадлежало изключително на мъжа, подчертавайки с това тяхното желание да не бъдат лишени от нищо. Така много бързо започнали да се появяват симптомите на преодоляването на разстоянието, което по естествен начин разделяло мъжа от жената, докато всяка стъпка в тази насока се характеризирала като завоевание на женския пол в ущърб на мъжкия, сякаш се касае за два враждебни лагера, където всеки се старае да напредне в ущърб на другия.


Като оставим настрана другите последици от феминистичните движения, каквато например е тенденция за освобождаване на жените дори от религията, която обявили уж за виновна за дотогавашното поробване на жената спрямо мъжа, ще се спрем върху резултатите от феминизма в семейството. Тук жената поискала да отхвърли своята собствена природа, за да постигне откъсването от оковите на дома. Според правилното разбиране съпругата и майката е царица на дома, но така тя предпочела да остави дома в ръцете на слугинята или възпитателката, преценявайки, че нейното място е повече навън, отколкото в дома. Това разбиране довело жената до упражняването на професия, до възприемането на административни отговорности, до изучаването на изкуствата и науката и въобще тя взела „хляба си в собствени ръце”. Това станало не толкова поради реална нужда, колкото поради нагласата да не изостане в нещо, както мислела, по отношение на мъжа, но забравяйки, че дори нейната биология я поставя в т.нар. слаб пол, който от Бога и от природа е натоварен с една нежна и свещена мисия. Тук трябва да направим едно уточнение. Не сме нито против образованието, нито против развитието на жената, нито за тиранично мъжко господство над нея, сякаш тя е лишена от всякакво човешко право. Вярваме, както ни учи нашата вяра, че мъжът заема първо място, но и жената идва веднага след него. Тя не е „подножие” на мъжа, нито негова слугиня в семейството. Напротив, в семейството тя е призвана да изиграе значима роля и като съпруга и като майка. Това, което отказваме на жената, е потъпкването на нейната природа и претенцията за положение, което всъщност не й принадлежи. Тази мутация на нейното положение бързо я извела от нейните естествени рамки и много пъти придала чужди измерения на нейната мисия. Така жената под влиянието на феминистичните тенденции станала по-малко жена, загубила много елементи от нейната своеобразна ипостас и навярно спечелила света (хората), но загубила себе си.


Днес много семейства преживяват криза поради факта, че жената забрави своите дела и се предаде маниакално на завоюването на желаното равенство с мъжа. Това практически означава, че жената не само отрича основната роля на мъжа в домашните въпроси, не само се конкурира с него във всички полета, а изоставя домашните си занимания като унизителни за нея, предпочитайки да се отдаде на интереси извън дома. Жените, които по този начин изразяват своя феминизъм, грешат много. Защото истинската жена придобива ценност тогава, когато жертва себе си за осъществяването на нейната мисия в семейството. Много семейства не познават жената нито като домакиня, нито като съпруга, нито дори като майка. Познават я като госпожа от светския салон, със светския живот, с интереси, които много пъти са чужди на нейното предназначение и с прояви, които в крайна сметка по-скоро излагат, отколкото извисяват нейната личност.


Еманципираната жена трудно се съвзема. Отварянето към светския живот не остава без последици. Рано или късно ще се появи кризата в отношенията между съпрузите. Мъжкият егоизъм ще се конфронтира с женския инат. А пред проблемите на семейния живот отслабената женска интуиция и съобразителност ще изпаднат в инерция, за да отстъпят място на раздялата и катастрофата.


Откъс от книгата „Кризата в съвременното семейство”

превод: Константин Константинов

Близки теми:

Пробният брак – преследване на илюзии За да създадеш семейство е нужно просто да обичаш Разбираме ли какво всъщност правим? Родители и деца: сблъсък или среща – Азбука на възпитанието Причини за хаоса в брака

За да върви човек към светостта, не е задължително да отиде в манастир, напускайки света. И в света е лесно да угоди на Бога и с живота си да бъде осветен. Спазването на Божиите заповеди, гостоприемството, милосърдието, смиреномъдрието, незлословието и отдалечаването от светския дух стават причина за спасение и също така за придобиване на святост.

Светият писател на Лествицата Йоан Синаит, в първото слово „За отричането и отделянето от суетния живот“ в 38 стих казва следното:

„Някои хора, които живеят в света нерадиво ме питаха: Как ние живеейки с жени и заплитайки се в светски грижи можем да подражаваме на монашеския живот? Отговорих им: Всичко добро каквото можете да вършите, вършете. Никого не осъждайте. Не ощетявайте. Никого не лъжете. Пред никого не се гордейте. Никого не мразете. Посещавайте църковните служби. Бъдете милосърдни към бедните. Никого не съблазнявайте. Не се докосвайте до чуждо легло: бъдете доволни от вашите жени. Ако постъпвате така, няма да бъдете далеч от Царството небесно.“

Разбира се, светителят казва и в други слова по-долу, че светските хора, живеейки в света, също ще спечелят Царството на Бога. В четвъртото слово говори за послушанието, в петото за покаянието и т.н. Две случки, взети от подвижническите текстове са много поучителни за всички онези, които желаят единение с Бога.

Двама монаси молели Бога да ги извести до кое духовно стъпало са достигнали. И дошъл глас от небето, който им казал:

- В еди кое си село има един светски човек на име Евхаристос, а жена му се казва Мария. Вие не сте достигнали до височината на тяхната святост.

Станали двамата старци и отишли в това село. Попитали къде е къщата му и лесно го намерили. Срещнали първо жената и я попитали: „Къде е мъжът ти?“, а тя отговорила:

„Овчарин е и пасе нашите овце.“ Вечерта дошъл Евхаристос с неговите овце. И виждайки старците, заповядал на жена си да сготви храна. След това донесъл вода, за да им измие краката.

Тогава старците казали: „Няма да седнем на трапезата, ако първо не ни кажеш за вашия духовен труд.“

Тогава Евхаристос със смирение им казал: „Аз съм прост овчар, а това е жена ми. Какво повече искате да знаете?“

Тогава старците казали: „Бог ни прати при тебе.“

Когато чул мъжът тези думи се уплашил и им казал: „Тези овце ги наследихме от нашите родители. Приходите от нашето стадо разделяме на три части. Първата част даваме на бедните, втората част я използваме за гостоприемство на братята, а третата част запазваме за наши нужди. С жена ми живеем като брат и сестра. Вечер се молим на Бога и Го молим да ни прости греховете ни. Това, което ви казвам, не знае никой освен вас.“

Старците като чули това си тръгнали очудени и славели Бога.

Веднъж, докато великият Макарий се молел в килията си, чул глас от небето, който казвал:

„Макарий, все още не си достигнал духовният растеж на двете жени от еди кой си град.“

Старецът станал сутринта, и като взел в ръце палмовата си тояга, започнал да върви, за да стигне до този град, който му бил посочен. Щом стигнал в града, отишъл в къщата, където били двете жени и почукал на вратата. Показала се една от жените, отворила вратата и с голяма радост приела стареца. И като седнал дошла и другата жена. Старецът я помолил да седне. Обръщайки се към двете жени им казал: „Заради вас пътувах от пустинята и се изморих толкова много; кажете ми с какво се занимавате?“

Те му отговорили:

„Повярвайте ни, отче, че никоя от нас досега никога не е обръщала гръб в леглото на мъжа си. За какви духовни занимания ни питаш?“

Старецът ги помолил да му разкажат за техния духовен живот. И те му казали:

„Ние сме си чужди, но се омъжихме за двама родни братя. Петнадесет години живеем заедно и нито веднъж не сме се скарали. Срамна дума не сме си казали никога една на друга, но живеем в любов, мир и единомислие през всичките тези години. Мислехме да се откажем от нашите мъже и да заминем да живеем в някой манастир. Ние молихме мъжете ни да ни позволят да постигнем желаната ни цел, но се оказа невъзможно. Щом не успяхме да ги убедим в това, се договорихме между нас и Бог до смъртта ни да не казваме обидна дума.“

Щом чул тези неща великият и Божи мъж, с възхищение казал:

„Наистина няма ни девствен, ни брачен, ни монах, ни светски човек, а Бог иска само добра воля и Светия Дух освещава всички.“

И след като си отишъл от дома на жените, се върнал в килията си славейки Бога.

От тези два текста толкова поучителни, всеки ще разбере, че не всички хора са за манастир. В манастир или скит ще отидат единствено и само тези, на които Богу е угодно. Апостол Павел казва, че не всички са създадени за безбрачие. Едни имат дар за брак, а други дар за безбрачие – „ Ала всеки си има своя дарба от Бога – един – тъй, други – инак.“ (1 Кор. 7, 7)

Възможности за спасение се дават и на едните, и на другите. Затова св. Макарий казва: „Наистина няма ни девствен, ни брачен, ни монах, ни светски човек, а Бог иска само добра воля и Светия Дух освещава всички.“

източник: Амвон.мк

Близки теми:

Когато на човек му се родят деца няма вече права, а само задължения Роптаещата съпруга За духовната борба в семейството Причини за хаоса в брака Бракът е смърт на егото

Макар да се съмнявам, че съм способен да водя беседа за семейния живот, моят неголям опит от изповедта и духовното наставничество на нашите братя, живеещи в света и водещи борба на това благословено поприще, ми подсказа да се огранича с отговора на въпроса, който често чуваме от семейни хора: „Отче, ние живеем в света, водим обществен живот, имаме семейство – как можем да се спасим? Възможно ли за нас да достигнем нивото на тези светии, за които четем в книгите?”

Мисля, че можем да се спрем на тази тема и да видим как се разгръща духовната борба в семейството, как тук човек може да се сражава със страстите, как тук се изцелява и освещава?

Знаем, че светите канони на нашата Църква пазят непоклатима истинската православна нравственост. Първото правило на Гангърския събор гласи: „Ако някой хули брака или се гнуси от благочестива и вярна жена, която се съединява с мъжа си и я порицава като такава, която не можела да влезе в Царството Божие, такъв нека бъде анатема”. Без съмнение строгостта и рязкостта на това правило, както и на много други подобни на него, ни дава сигурна основа за разрешаване на този въпрос и сега ни остава да разгледаме духовната борба в семейството на практика.

Християнският живот и, в частност, разглежданият от нас семеен живот, представляват образ на триипостасната Божественост. Семейството, като общение на личности отразява в пълнота единството на Светата Троица, където всяко лице съхранява своята ипостас, без да нарушава това единство и живеейки единната природа на трите Лица. Класическият термин „единство в Троица и Троица в единство” ясно изразява цялата тънкост и стройност на тези Божествени взаимоотношения, явявайки се едновременно като архетип за всяко истинско семейство.

Нравствеността се извежда от догматите, а православният възглед за човека в семейството – това е съхранението, също както и възпълването на личностите в единството на семейния съюз, основан на любовта, където всички членове съставят едно нерушимо и неделимо тяло.

Всички свети отци са съгласни, че разколът и разединението произтичат от личностното разрушение и размиване във всеки отделен човек на неговата сътвореност по Божи образ и на неговата природна красота. В резултат от това се появяват индивидуализмът и отчуждеността с всички техни печални последици. Като следствие от грехопадението идват страстите, представляващи болест на нашата природа, постоянен и коварен враг на нашето спасение.

Затова всеки от нас, където и да се намира, има пред себе си стена от страсти, които трябва да преодолее, за да получи възможност за общение в любов с живия и истинен Бог, Който го е сътворил, както и с хората – образи Божии и негови братя. Това важи в най-голяма степен за семейството, където връзката трябва да бъде толкова силна, че да състави сплотено и неделимо тяло, носещо върху себе си всички теготи като един човек.

Нашите светии, ръководейки се от своя личен опит и от Божествената мъдрост, а най-вече от вседобродетелния и образцов живот на нашия Господ, отделят сред страстите три основополагащи, от които като от извор, извират и останалите страсти, образувайки объркания лабиринт от всички насочени към нас козни на врага на нашето спасение.

Те с нищо не се отличават от тези, с които сатаната изкушавал Господ в пустинята, поради което с право се считат за главни. Нали ако те не допълваха целия кръг от дяволски изкушения, дяволът не би бил напълно обезоръжен.

Тези страсти са: тщеславието, себелюбието и сладострастието. И доколкото те обсаждат всеки човек и представляват препятствия по неговия път към Христос, нека разгледаме как те действат в пространството на семейството, как да се борим с тях, за да не достигнат своята цел – всеобщото разделение, което започва вътре в нас самите, разпростира се върху нашите близки, нашето семейство и завършва с отдалечаването от нашия Бог и Спасител.


Добродетелите и пороците в семейството

Първият порок – тщеславието, или с други думи, егоизмът е източник и корен на цялото развращение и грях след грехопадението. Тщеславието заслепява разума и прогонва Божията светлина, поради което човек извършва страшни грешки, тъй като действа в състояние на смъртоносно опиянение, тласкащо го в бездната на нечестието. Тщеславието пречи на човека да забелязва и да разбира действителността, вследствие на което той живее в илюзорен свят, създаден от неговата болна, егоистична фантазия.


В пространството на семейството тази гибелна страст се изцелява с помощта на снизходителността, търпението и съветването с ближния. Когато собствените съждения и решения се окажат недостатъчни, човек трябва да се вслушва в мнението на другите хора и, отсичайки и жертвайки своята воля, да отхвърля от себе си тесните и задушаващи окови на егоизма. Така пред него се отваря простора на смирението.


Смирението е неоделима част от сърцето на Христос, която винаги върви ръка за ръка със своя верен приятел – кротостта. Тези две добродетели – смирението и кротостта – са стълбовете, върху които се гради крепостта на семейството, на която ще се наложи да устоява както на вътрешни, така и на външни бури и натиск. В кръга на семейството, където членовете му са различни по физическа и духовна възраст, и където всеки расте и се развива по различен начин, кротостта е онзи свързващ материал, който сплотява и съединява членовете на семейството и ги води мирно и неотклонно към съвършенство и зрялост.


Вторият разрушителен порок, раждащ се от предходния и следващ нашето тяло, подобно на сянка, е себелюбието – прекомерната любов към себе си, култът към своето „аз”, изискващо всичко да се върти около него, съобразно неговото желание и предпочитания. Себелюбието – това е краен индивидуализъм в цялата му пълнота, разрушаващ всяко общение и връзка поради невъзможността да се отречеш от своето „аз”.


Себелюбието ражда метежност и своенравност, в резултат на което, ние за съжаление ставаме свидетели на ежедневни семейни конфликти. И ако се вгледаме в причините им, ще се убедим, че те се състоят не в нещо друго, а в индивидуализма, себелюбието и своенравието или на съпрузите, или на децата. Когато мярка за всички наши движения и чувства стане нашата личност, нашето удоволствие и спокойствие, става ясна причината за всички многочислени разводи, превръщащи семействата в руини и нанасящи рани единствено със своите привични фрази: „Това не ми харесва”, „Това не ми позволява да бъда самия себе си”, „Той не ме разбира”, „Ние не си подхождаме”. Себелюбието ни прави жестоки и безжалостни, истински слепи и безчувствени, доколкото, стремейки се към удовлетворяване единствено на своите потребности, ние оставаме равнодушни към всичко, което се случва около нас, към всички рани и лишения, от които страдат другите членове на семейството и особено децата.


Съгласно светите отци, лекарството против себелюбието е любовта. Любовта, даваща жизнени сили, за да умъртвиш „аз” и да дадеш живот на „ти” и на „ние” в общението. Любовта, която „не търси своето” и има за свой учител Христос, пожертвалия се за живота на света и създалия по този начин Църквата.


Любовта е забравяне на своето „аз” и възраждане на нашата личност, защото това е най-здравото от всички възможни движения на душата. Но за да успеем да „понизим” себе си и да се изпълним с любов, нашата любов трябва да се обърне преди всичко към Бога, а чрез Него да се разпространи върху другия човек и върху цялото творение. Затова животът в Христа е необходим и на членовете на семейството, за да могат те да разберат истинската същност на любовта, къде започва и къде завършва тя, какъв е нейният път и движение, за да бъде чиста и свободна от греховни чувства и човешки критерии.


Третата страст, която представлява здрава брънка от веригата на гореспоменатите пороци, съгласно светите отци, е сластолюбието.


В своето общо проявление сластолюбието представлява отрицание на всеки труд и лишение за благото на другия, а така също абсолютизиране и обожествяване на удоволствието. Този порок се корени в духовната болест на грехопадението и помрачения отстоящ далеч от Бога ум, разпространяваща се и оказваща влияние на тялото на човека, което се явява храм на Светия Дух и част от тялото Христово.

Семейството като Църква

Сластолюбието вижда като първостепенна цел и смисъл на брака и живота като цяло – наслаждението и върху тази основа се гради цялото поведение на подвластния на този грях човек.

Сластолюбието го лишава от общение и връзка с другите хора, обезценява личността на човека, превръщайки я във вещ, съсредоточава се върху външния образ, а не върху вътрешната дълбина, не носи на човека удовлетворение, правейки животът му мимолетен. Ако сластолюбието вземе превес в човека, то ще го превърне в истински роб и пленник, ще го изведе вън от свободата на Църквата, нанасяйки смъртоносен удар върху семейния съюз на истинската любов и разрушавайки всичко добро и благородно, което съществува в брака.

Лекарство против тази болест е трудолюбието, стремежът към всеки вид борба и добродетел, защото благото се достига с труд и се затвърждава със скръб. А нашата Църква, според свети Максим Изповедник, е необходимо условие за правилно отношение към всичко.

Трудолюбието, борбата и преди всичко любовта, Божествената любов, преобразяват обхванатия от страсти човек, освещават душевния и телесния му живот, освобождавайки по този начин и неговия връх – разума. Именно тази любов помага на човека да съди правилно за всичко, водейки тялото към освещаване и целомъдрие, удържайки човека на висотата на „Божия образ” и правейки негов път и цел „Божието подобие”.

По такъв начин, тези три най-големи страсти (тщеславието, себелюбието и сластолюбието) обхващат всеки човек както в монашеството, така и на попрището на брака и семейството, овладяват човека чрез различни оръдия и методи, но с една единствена цел – да му попречат да намери освещение и спасение.

Свети Йоан Златоуст ни учи: „Направи своя дом Църква”. Църквата е храм и място за поклонение пред Бога. Така е и при ежедневната семейна молитва, когато всички членове на семейството стоят заедно пред небесния Отец, търсейки Неговата Божествена милост, сплотяващата и приближаващата към него любов, каят се за ежедневните съгрешения и приемат върху себе си благодатта на Светия Дух.

Църквата също е и място за духовно изцеление от страстите. Точно по такъв начин в Православието действа истинският общежителен манастир. Съвместното съществуване, съвместният живот, съпружеството и като цяло – общението в домашната Църква – семейството – изглаждат острите ръбове на характера, разширяват пространството на сърцето и учат, че без любов в Христа и усъвършенстване, семейният живот лесно може да се разруши.

Същият отец на Църквата нарича семейството – палестра, стадион и гимнастическа школа, защото това наистина е труден и дълъг път, а препятствията, изкушенията и скърбите, срещащи се по този път, понякога са непоносими. Затова е необходимо да се опрем на непоклатимия камък – Христос и Неговата Църква, та вълните да не ни отнесат в морската бездна.

„Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за църквата” (Еф. 5:32). Господ е понизил себе си, ставайки човек, основал е Църквата и оттогава я „храни и съгрява”, като Небесен жених, оставайки неин глава. Нито Църквата може да съществува без Христа, нито Христос може без Църквата да открива на човека Своите богодействени тайнства. Така и в семейството единият не може да съществува без другия, и подобно на тялото, семейството не може да пребивава в цялост, ако Христос не му е глава.

Трябва да се отбележи също, че благожелателната по отношение на всеки един от нас Божествена воля е нашето спасение и обожение. В това е целта и смисъла на целия наш живот. Следователно, и семейството, и монашеството са не самоцел, а средство за спасение. Семейството е път на спасение, който не бива да се абсолютизира сам по себе си, а да ни води при Бога. Всички форми на нашия живот са временни и преходни, важно е само това, доколко те могат да ни доведат до вечното Божие Царство. Ако семейството не води към Бога, то всички негови начинания са слаби и обречени на гибел, както и то самото, ако е само образ на живота на сегашния век.

Семейството достига своите цели не тогава, когато неговите членове постигат светски успех и не тогава, когато то до края съхрани своята цялост, а само тогава, когато неговите членове достигнат освещение и обожение.

Всяка друга оценка на семейството по човешки и светски критерии съществено ограничава семейството и неговите възможности.

Искам да завърша с думите на един съвременен преподобен атонски аскет: „Ние ставаме истински членове на своето семейство тогава, когато се учим да преодоляваме своето аз. Ако ние станем истински членове на своето семейство, като преодолеем себе си, ние ставаме истински членове на общочовешкото семейството, на семейството на Адам, и от този момент можем да се молим на Бога за целия свят. Това е не нещо друго, а поселване на Светия Дух в нашето сърце. Неслучайно зад тримата най-велики иерарси на нашата Църква стоят свети майки, свети бащи, свети семейства. Ако искаме да променим света, трябва да променим себе си и своите семейства”.

Нека Господ благослови всички вас, да сплоти и съхрани вашите семейства чрез благодатта на Светия Дух. Амин.

източник: Пемптусия

Близки теми:

Семейството е лечебница за страстите Семейството: пристанище или корабокрушение? Загубихме човека Разрушаването на семейството Да общуваш – означава да се научиш да слушаш

Знаете ли, ние човеците реално не сме свободни, не понасяме тежестта на свободата, защото фронтът на свободата е нашата отговорност. Няма свобода без отговорност. Ние не сме се научили да понасяме бремето на нашата свобода. Затова, когато свободата ни води до безизходица, търсим да видим кой е виновен. Докато ние сме тези, които сме виновни, ние не сме внимавали в някои неща. От друга страна, трябва да уважаваме свободата на другия, свободата на неговия крах, това го казвам повече за нас, по-възрастните във връзката с децата. Може да имаш дете, но то е свободен човек, ти може всичко да си му дал, а той да е избрал друг път. Ще уважиш свободата му! Ама ще се погуби?! Не може насила да го спасиш. И ако има начин да го спасиш, той е чрез твоята молитва и освещение на живота ти. Старецът Порфирий винаги казваше на родителите: „Станете вие святи и децата ще намерят своя път!”. Ние искаме да спасим децата си без да станем святи и без да се борим за собственото ни освещаване. Затова и не постигаме това много добре.


Сещам се за един баща, чиято съпруга му се оплака, че не гледа децата, а той отвърна:


- Защо, жено, искаш да оставиш Бога безработен?


Бог може да спаси нашите деца дори чрез някакво тяхно падение. Той ги обича повече, отколкото ние. Казах преди, че Църквата обяснява нашия живот, тя дава обяснение. Вземете чинопоследованието на Брака. В него ще видите всички предпоставки, които, когато двамата съпрузи внимават в тях и ги живеят, ще стигнат до пълнота на своята връзка и любов. Ние обаче не им обръщаме внимание. И много пъти в онзи час – кой е централната фигура при извършването на брака, не сте ли го разбрали? Фотографът! Благодарение на вашата толерантност. Повечето хора няма да направят това, което направил един младоженец, който казал на фотографа:


- Ще се скриеш и няма да стоиш пред нас! Ако можеш да снимаш нещо, снимай но да не те виждам пред мене!


Без светлини, прожектори, един хубав, молитвен брак. Какво искаме, когато се женим? Да се показваме? На кого? Виждате, че тръгваме с един страшен недостатък и след това се изненадваме. Защо ли? Защото ние не сме разбрали какво сме направили. Не правим ли същото, когато кръщаваме нашето дете? Дали обръщаме внимание кого сме избрали за възприемник? Много пъти слагаме до нашето дете един дявол. Защото не сме разбрали какво сме направили. При това положение не можем да разберем никога какво работа имат балоните, които слагат дори в храма. Какво е това? Нашето тщеславие, нищо друго. И какво означава тщеславие – не сме разбрали какво сме направили. Не сме разбрали кои са основните и незначителните неща. Например родителите ще сметнат за нещо съществено важно да сложат балони, но за незначително да се причастят в същия ден. Кой помисли за това?


Следователно фактът, че не живеем живота на Църквата, или много пъти изглежда, че го живеем, но не е така, всъщност е най-главната причина за нашите неуспехи. „Оставете децата да дойдат при Мене и не им пречете!“ Ние днес им пречим. По много начини. Какъв е резултатът? Да търсим след това причината. Помисляли ли сте как ще живее, какво ще изпита човек, когато животът стане плосък? Той ще се пресити много бързо и след това ще започне да измисля нови неща – заобикаляне на закона, защо не и престъпност.


И ние трябва да направим нещо, след като не е налице това трайно възраждане, тази трайна борба да станеш по-свят, живеейки в постоянно трезвение. Нужен е подвиг. Как човек ще напредне без подвиг! Когато родителят не разбира, че и детето му трябва да се научи да пости и му позволява да яде дори през Великите пости, тогава го подготвя да стане наркоман и виновен ще е само този, който позволява това на детето, защото така го е отгледал – винаги да има това, което му харесва. Е, това прави детето. Казва му другият:


- Опитай да видиш колко е хубаво!


То опитва, първият път е хубаво и е свършено след това. След това ще дойде умникът и ще попита каква връзка имат наркотиците с поста? И аз ще му кажа:


- Ето защо детето ти ще стане наркоман! Защо ти не си разбрал тази връзка, тази аскеза да можеш да казваш „Не!” дори и на това, което ти харесва!


Цялата педагогика на Църквата извира от нейната истина, от нейната целителна наука, от нейната антропология, от патологията на човека. Църквата познава човешката патология и именно нея изцелява чрез своите правила и всичко друго, за да ни държи в състояние на бдителност.


Дали Църквата е преодолята? Портите адови няма да й надделеят. Не се изненадвайте. Колкото по–агресивен виждате, че става светът, да знаете, че светът, хората от света, търговците на хора стигат до безизходици.


Забелязали ли сте нещо? Без да правя специални коментари, кога обикновено политиците мислят за Църквата? Когато сами са стигнали до задънена улица. Ако църковните имоти могат да разрешат икономическата криза на Гърция, да дадем всичко! За мене, когато слушам такива неща, разбирам, че хората са стигнали до безизходица. Това обаче не са решенията. Други са решенията.


Виждате още нещо – претендирам за моето право, да, но моето право ощетява правото на другия. Ние обаче не сме се научили да обичаме, защото не сме се научили да живеем по църковно като личности. Какво сме се научили? Да живеем като индивиди. Казвам – „Моята индивидуалност” и отделям това от всички вас, противопоставям го на всички вас. Какво означава личност? Събитие на отношения. Не мога да съществувам без другия. Не мога да разбера себе си без другия. Кога Адам разбрал кой е той? Когато видял Ева. Когато той казал „това е кост от костите ми и плът от плътта ми” (Бит. 2:23). Какво означава това? Това означава, че всъщност той разбрал кой е той. Така ще разберем себе си. Ние в действителност отказваме да видим това и знаете ли кое е още по-лошото? Когато понякога изопачаваме Църквата и нейната проповед, като я караме да служи на нашите страсти. Затова от една страна имаме прекалена набожност, а от друга – лицемерие. Съществува обаче правият път, именно чистото Божие слово, истината на Църквата. Това е истината, която ще закваси тестото на света. Хората нямат друг изход. Нашата епоха има една привилегия: да сме се отчаяли истински – от всички и от всичко. И колкото повече времето минава, толкова по-пълно ще става нашето отчаяние.


Сещам се, че веднъж говорих с един млад човек и той ми каза:


- Отче, отчаян съм!


Аз му отвърнах:


- Слава Тебе, Боже!


Той каза:


- Какво казахте?


- Казах слава Тебе, Боже! Чувстваш, че си отчаян, нали?


- Да!


- И аз прославям Бога! Само едно нещо се опасявам.


- Какво?


- Да не би да не си се отчаял напълно! Да не би да продължаваш да се надяваш малко на себе си или на другите. Защото ако си се отчаял напълно, тогава е настъпил часът да се обърнеш към Онзи, Който няма да те отчая! И да продължиш напред в живота си!


И така, отчаяни сме. Ние сами превърнахме в смъртоносна заплаха света, в който живеем. Виждате нашите неуспехи на всички равнища.


Ще завърша с един пример. Примерът с един светец, който чувствам като много близък – св. Йоан Руски. Много пъти съм си мислел какъв е бил св. Йоан Руски – един роб, който живял далеч от родината си, от семейството си, от своите роднини, без да говори езика на хората, където живял, гонен и унизяван. Въпросът е: Кое от всичко това, от тези лоши условия, му е попречило да стане свят, да се спаси? Абсолютно нищо. Какви оправдания ще дадем, кой от нас живее по-зле, отколкото е живял светецът? Ако всичко онова там, където е живял, не му е попречило, на нас какво ни пречи? Не някакво външно обстоятелство, а нашето вътрешно състояние, това, че се надяваме не на Бога, а на себе си и постоянно се отчайваме. Затова чувствам, че когато живееш в Църквата, живееш в центъра на живота. Около тебе може да има суматоха. „Подготвих се и не се смутих”, не ми се завива свят от това, което виждам и чувам. Следвам своя път и в същия момент зная, че всеки от нас може да се превърне в надежда за своя ближен. Когато ти имаш надежда и живот, а другият е отчаян, в крайна сметка той ще поревнува твоята надежда, ще поиска да научи за нея.


Бяхме деца, една хубава компания, чиято красота и сила дължахме на един духовен изповедник, който веднъж ни каза две прости, мъдри думи:


- Деца, виждам, че сте заедно, че сте приятели, радвам се за това! Само едно нещо ще ви кажа. Вашето приятелство може да бъде изложено на риск само от вашия егоизъм. Довиждане, деца!


И си тръгна.


Докато бяхме готови да го линчуваме, ние си тръгнахме оттам, където бяхме, и се замислихме върху това, което той ни каза. Помислих, че има право. Нашето приятелство е в риск само от нашия егоизъм. И ние се запитахме в онзи момент, какво искаме да надделее, приятелството или егоизмът ни? Ние избрахме да живее нашето приятелство, взехме предпазни мерки и смея да кажа, че и до днес съумяхме да съхраним приятелството.


В квартала имаше едно дете, бих могъл да го нарека диво не в лошия смисъл на думата, което през ония години нямаше връзка с Църквата и нейния живот. Той беше съученик на двама от нашата компания. Един ден ги гледам двамата заедно с дивото дете, което, тъй като беше много будно, разбра моята изненада. Понеже беше спонтанен човек, ми каза:


- Изненадваш се, като ме гледаш, а?


- Да ти кажа истината, да.


- Поревнувах тяхното приятелство и поисках и аз да се присъединя към тях.


Виждате ли как действат животът и надеждата? Горко ни, ако не се държим и не се подкрепяме, а имаме манталитета на света. Много важно е да чувстваме, че Църквата е велик дар от Бога за нас. Тя е тази, която портите адови няма да й надделеят. Тя е и лечебница, царство Божие и животът, който победи смъртта. От най-простите до най-сложните неща.


Бог наистина е любов. Създаваме ада в нашата душа, когато сме неспособни да възлюбим. Бог е истинска любов, но днес има хора, които се демонизират, когато ги обичаш. Защото човекът, който е неспособен да възлюби, не само не може да даде любов, но дори и не може да почувства любовта, която му даваш. Потресаващо е да виждаш човеци, които действително са неспособни да възлюбят, да гледаш и постоянно да се уверяваш, че тези хора никога не са могли да възлюбят, никога не са могли да почувстват любовта на другия. Какво означава адът? Адът означава да не можеш да обичаш. Да го кажа и по друг начин. С един много човешки пример. Ако имате някой човек, който ви обича, който се е грижил за вас и ви е подкрепял в живота ви, ако научите, че той идва да ви види, какво чувствате? Радост, ако сте естествени човеци. Ако обаче някой ви е възлюбил, помогнал ви е, застанал е до вас в трудни моменти, но вие сте го наругали, наклеветили, онеправдали и научите, че той идва да ви види, какво чувствате? Не бихте искали дори да го погледнете. Това е адът. Кой човек е направил присъствието на другия ад в неговия живот? Този, който е неспособен да възлюби. Затова няма нужда да казваме на хората, че Бог е любов, а вместо да казваме това, трябва ние да бъдем любов. Дори няма нужда да заплашваме хората с ада, няма нужда, те сами го живеят. Ако следователно ние живеем и с любовта, това ще освети стъпките на другия. Бог наистина е любов, но за човека тази Божия любов може да стане и ад, защото както просто казах, той няма лице да Го види.


Когато през лятото ходя по селата за Успение Богородично, виждам хора, които хулят Света Богородица. Тези хора някой ден ще проклинат деня и мига, в който майка им ги е родила, ако не се покаят. Кой ще бъде този момент? Моментът, в който се явят пред Света Богородица. Помисляли ли сте за тази среща? Света Богородица нищо не ти прави, сами ще проклинат деня и часа, когато майка им ги е родила и ще се молят да не съществуват в света. Кой ще бъде причината? Бог и Света Богородица ще са ги наказали? Не! Раят или адът са в нас, това е присъствието или отсъствието на Бога в живота ни…

Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Кафезът и кошарата Оцеляване и живот За да създадеш семейство е нужно просто да обичаш Борба за права Да се погрижим за нашия брак

Божията истина е много проста, но ние сме объркани, много пъти не можем да я разберем и да я превърнем в начин на живот. Ще поговорим по три теми. Първата е:

Как е възможно двама съпрузи, които изглеждат силно свързани помежду си, хората от тяхното социално и роднинско обкръжение да изпитват голяма неприязън към тях? Интересна тема, един въпрос, който наистина се нуждае от внимание и трябва да го проучим. Първото нещо, което искам да изразя, е моето желание тези съпрузи не само да изглеждат, но наистина да са свързани помежду си. В друга беседа разгледахме предпоставките, за да бъдат свързани. Когато двама човека поставят заедно ръката си в Божията ръка, когато сърцата на хората се настроят към Божията воля, тогава остават свързани. Помните ли това, което ви казах някога: два ключа, поставени на една халка, винаги ще са заедно. В джоба, на пътя, в шкафа, в морето. Ако са на същата халка, ще бъдат постоянно заедно. С други думи, колкото и трудности и проблеми да има в живота, когато хората са в Божията любов и воля – и Бог е халката, която ги обединява – тогава ще останат заедно и ще победят своите проблеми.

Нека разгледаме поставения въпрос. Логично е да се радваме на двама съпрузи, когато се обичат, и дори се молим Бог да ги запази съединени. Как тогава е възможно хората в тяхното социално, но и роднинско обкръжение, да се дразнят и да изпитват неприязън към една такава съпружеска двойка? Тази неприязън очевидно е предизвикана от някакви причини. Първата, и за съжаление обичайна, е завистта, която произтича от неспособността на някои хора да обичат. Завиждаме на радостта на другия, завиждаме на успеха на другия, и това е така, защото определени пъти успехът на другия припомня нашия неуспех. Срещал съм хора, които се опитаха да сторят зло, защото виждаха децата на техните роднини да са щастливи, докато техните не успяха в живота. Вместо да се радват за тези деца, те чувстват завист. Защо другите да са щастливи? Това, както разбирате, е демонично състояние. Как другите успяват в живота, а те самите не успяват? Завистта е болест и за съжаление много разпространена. Така някои хора виждат двама съпрузи, които са свързани помежду си и се обичат, но понеже тези някои хора са се провалили в любовта, това ги дразни. И друг път сме казвали, че адът – това е да не можеш да обикнеш. И когато хората от само себе си не могат да обикнат, и когато виждат други да обичат и да се обичат, това ги дразни, поражда неприязън и дори желание да сторят зло. Това е първата причина. Но съществува и друга вероятност.

Много пъти любовта кара хората да се крият в една егоистична черупка. И понеже се чувстват прекрасно, гледат другите с високомерие. Така, бидейки затворени в тяхната връзка, третират другите без любов. Държат се самодостатъчно. Много пъти е налице съпружески егоизъм. Трябва да кажем, че има вероятност и това да става. Затова съпрузите трябва да потърсят себе си. Не толкова, за да преодолеят завистта на други, колкото защото едно такова състояние не е здраво, крие в себе си семена на заболяване, проблеми, които в даден момент може да се проявят и да се усилят. Важно е, затова и го пожелах в началото, съпрузите да бъдат истински свързани помежду си. И те ще бъдат здраво свързани, когато са свързани, спазвайки Божията воля, когато единият гледа другия като лицето, което обича, като венец и слава, с които Бог го е увенчал и прославил. Тогава любовта, грижата, обичта, нежността на единия към лицето на другия, ще бъде „Да“ на благодарението към Бога, Който е дарил единия на другия.

Разбира се, при всички случаи трябва да сме категорични – завистта не може да бъде оправдана. Завистта е болест, и горко на онези, които я имат и не го разбират. Защото завистта е болест, която гризе самия човек, който завижда. Разбира се, във въпроса се подчертава, че много пъти именно роднините изпитват неприязън към съпрузите. За съжаление истина е, че повечето пъти най-големите злини идват от роднините. Защото, както казах, сред роднините има по-силно изразено съревнование и успехът на единия предизвиква завистта на другия. Успяло е детето на брат ми в университета и завиждаме на това дете, или някой път го клеветим, дори и семейството му, че уж имало „връзки” и така е постигнало успех. Защото навярно не искаме да признаем, че нашето дете не е успяло. Но дори то няма да успее с тези думи, които казваме за другото. Следователно двама съпрузи никога няма да станат щастливи, когато се радват на провала на други съпрузи. (Затова казах, че завистта е болест, която гризе самите хора, които завиждат).


Разбира се, трябва да кажа, че хората в тяхното демонично състояние, защото завистта е демонично състояние, много пъти кроят множество интриги, за да разрушат щастието на другия. Но колкото повече интриги кроят, толкова повече те самите трупат жар върху собствената си глава. Това, което мога да кажа на съпрузите, които питат, е да не се влияят от неприязънта на другите, да не я предизвикват съзнателно, да не я предизвикват егоистично, да не парадират със своята любов, а да я култивират дълбоко с една красива и божествена любов, която извира от това, че другият е този, който Бог ми е дарил. Той е Божият дар към мен. Тогава обичта и вниманието ще имат като резултат Божието присъствие, защото, когато хората с тяхното поведение се грижат за Божия дар, тогава вече са на прав път.

И така, има причини за това поведение, и тези причини не са здрави. Затова съпрузите, които срещат една такава ситуация, не трябва да падат духом, а просто да развият тяхната красива връзка.

Вторият изключително интересен въпрос, който се нуждае от много голямо внимание, е: когато съпругът е погълнат постоянно от мисионерската дейност на Църквата и нехае за своето семейство, грешка ли е, че съпругата му постоянно се оплаква? Ако изследваме нещата в дълбочина, този въпрос наистина става много сериозен. Бихме могли да направим и две разграничения. Едното е когато съпругът е свещеник и реално служи на делото на Църквата. Истина е, че има свещеници, които се посвещават на това дело и така пренебрегват малко своето семейство и в някои случаи говорим за многодетни семейства.

Сещам се, че на един млад свещеник, който има голямо семейство, препоръчах да отдели и време за семейството си. В онзи момент той получи SMS от съпругата си, която го питаше дали ще се забави, защото се беше изморила. Показа ми го и му казах: „Виждаш ли? Дойде тъкмо навреме.“

Разбира се, съществува и другият вариант, където съпругът е мирянин, но мисионерства в Църквата и отделя много време за това. Тъй като въпросът има връзка с мисионерското служение и семейството, трябва да кажа, че още тяхното противопоставяне е грешка. Тоест семейството за човека, който се труди на мисионерското поле, не е ли място за мисионерство? Нима мисионерството (в рамките на енорията) е едно, а семейството друго? Ако мисионерството много пъти се върши в енорията и спрямо семействата на други хора, възможно ли е от тези семейства да се изключи семейството на мисионера, независимо дали той е свещеник или не? Как е възможно семейството да остане изолирано от това? Нима е пречка? Също така за един човек, който се занимава с мисионерство, навярно му се струва изкушение това, че съпругата му се оплаква, че той се занимава толкова много с делото на Църквата. Съществуват хора, които посрещат с търпение тези оплаквания на съпругата си, смятайки, че така постъпват правилно. Накрая обаче какво правят? Да не би това, че смятат желанието на съпругата си да се занимават с тяхното семейство за изкушение в крайна сметка е самоуспокоение и истинско изкушение вече отдясно, което ни кара да мислим, че ние се жертваме за другите и жена ни не ни разбира?

Преди много години един млад човек поиска да стане свещеник. Той дойде със своята съпруга и жената нямаше абсолютно никакво възражение съпругът й да стане свещеник. Смяташе това за чест и благословение. Имаше обаче един страх, да не би, когато съпругът й стане свещеник, да го загуби. Сметнах, че страхът на младата жена беше оправдан и това, което я посъветвах тогава и още съветвам много съпрузи, е да отделят време за семейството си. Няма да употребя израза, който можем да натоварим по различни начини, да пренебрегне делото на енорията. Просто делото и грижата за семейството също е енорийско дело. Ако семейството на трудещия се на мисионерското поле не върви добре, това се отразява и върху цялото му мисионерско служение. Има едни библейски думи „Ако някой се не грижи за своите, а особено за домашните си, той се е отрекъл от вярата”, трябва да помним това. Разбира се, и тук има граници, а именно, че никой в крайна сметка не може да предпочете хората пред Божията воля. Това обаче важи, когато хората се противят от неверие спрямо Божията воля. Затова казах, че е нужно внимание и че не трябва да объркваме нещата.

Нека видим още по-внимателно нашата тема. От момента, в който някой е създал семейство, семейството е дело на двама. По-късно ще дойдат и децата. Бракът има отговорности. Бракът е кръстен път, не е пристанище, а арена, арена на борби. Децата, от друга страна, не са деца на единия, а са деца на двамата и не са просто деца на двамата, а децата искат и баща си. И децата на свещеника се нуждаят от баща. Децата на мисионера не се ли нуждаят от баща? Да не би много пъти да товарим някои, т.е. нашата съпруга, с трудни за носене товари?

Но нещата може да бъдат и по-сериозни, и те са такива, когато мисионерството е алиби. Алиби за някои празнини в съпружеството. Съществуват празноти и понеже съпрузите нямат смелост да ги преодолеят, тогава мисията става лесна причина за тяхното бягство от вкъщи. Това обаче идва да „подправи” останалата мисионерска дейност. Защото нещата не могат да бъдат здрави, когато идват от едно болно състояние. Виждали сме това в Църквата и в енорията. Казах и преди, съпружеството и семейството не влизат ли в мисионерската дейност? Всеки един избор има последици и трябва да разберем това.

Нека обобщим. Първо, празнината в съпружеството. Много пъти тя съществува и трябва да се третира и да се изцели, а не да се прикрива зад една външна дейност. Второ, да не се крием зад алибита. Семейството е от първостепенно значение и за свещеника и за този, който се занимава с мисионерска дейност. Несъмнено, не трябва да има безцелен ропот от страна на съпругата, но и от друга страна, нужно е внимание в крайностите. Има деца на мисионери, свещеници и миряни, които са погинали и погиват поради тази погрешна оценка и поведение. Семейството се нуждае от време и трябва да му го отделяме. И внимавайте, нямаме никакво оправдание, когато му го отнемаме. Другият има граници на своите сили и трябва да ги зачетем. Ако го натоварим повече отколкото може, ще се огъне. В епоха като нашата, свещениците и мисионерстващите трябва да обръщат внимание на семейството и да помнят това много добре, защото поради крайности и погрешен подход, най-трагичното, поради грешката, която става уж в името на служението в Църквата, видяхме многобройни тъжни случаи, видяхме свещенически семейства, но и семейства на мисионери, да се разпадат. Не трябва да сме готови да хвърлим камъка на анатемата върху този, който си тръгва, а да помислим да не би някой да го подтиква да направи това. С неговото поведение, с това, че не е поискал да се вслуша в неговите молби, и тогава вече никой не може да се чувства оправдан. Разбира се, има и случаи, където изобщо не са прави онези жени, които са избрали ролята на презвитера и не я поемат, а са си тръгвали и са наранили семейството и човека, който – предполага се – са обикнали. Съществуват обаче и грешки, които се нуждаят от внимание.

Казах ви и в началото, въпросът е много сериозен. Има много аспекти, нужно е много голямо внимание и честност за неговото преодоляване. Нека всеки помисли за своята отговорност пред Бога за всички служения, които е поел. Служението на съпружеския живот, служението на брака, служението, свързвано с отглеждането на децата, служението на свещенството или на мисионера. Това, което много пъти ни вреди, е нашият егоизъм, когато мислим, че ще постигнем всичко и много пъти не постигаме нищо. Ако имаме смирение и мярка, тогава ще намерим решението. Защото съществува решение и особено там, където съществува любов и отговорност.

Нека видим и третия въпрос. Също сериозен въпрос, който показва едно реално събитие, което за съжаление не е рядко. Защо обикновено след брака имаме промяна на характерите? На какво се дължи това? За съжаление това е една реалност, където след сключването на брака констатираме, че за един човек се оженихме, а той се оказва друг. И се питаме какво точно е станало, защо е тази промяна? Моето първо питане е дали наистина има промяна, или на практика разкриване на истинския характер на човека? Мисля, че става второто. Никой не се променя внезапно, понеже се е оженил. Просто явява, навярно в една безопасна среда, това, което реално е. Разбира се, човекът е трябвало да забележи това преди брака. Просто много пъти нашите избори са повърхностни. Нямат съществени критерии и не изследваме съществените неща. Едно познанство, една връзка, един годеж не е време, за да си прекарваме добре и безгрижно. Това е време за отговорност и подготовка. Сещам се, че някога казвах на едни млади хора: ако искате да познаете истинския характер на другия, вижте го как се изразява, когато е в компания с приятели. Както се изразява там, такъв е в действителност. Пред вас може да е идеален и идеална, да е любезен и любезна. Ако обаче в компания с приятели го виждате да се изразява по начин, различен от този, по който го прави пред вас, да знаете, че това е неговото истинско аз.

Другата сериозна грешка е, че хората не обсъждат съществените неща на брака. Какво иска единият от другия, какъв иска да бъде другият, как реално си представят живота. Разбира се, в едно такова обсъждане трябва да бъдат искрени. Днес знаем много добре, че хората дори нямат търпение, а имат много егоизъм и когато нещо не върви добре, са готови да зарежат брака.

Бракът предполага подготовка. Обикновено подготовката, която двамата правят, е материална подготовка. Да подготвят материалните неща, дома, да подсигурят работата. Човек не би отхвърлил тези неща, но при условие, че има съществена подготовка. Също така връзката преди брака носи едно насищане, където хората мислят, че могат да правят каквото си искат. Искам да ви кажа една истинска история, която е много показателна. Някога, отивайки да заредя бензин в колата, попитах един младеж, който работеше там и го познавах.

- Детето ми – му казвах – изкара казармата, имаш работа, ожени се!

Младежът ми отговори:

- И аз искам да намеря една девойка и да се оженя.

Аз обаче знаех, че живееше с една девойка и му казах:

- Какво каза?

- Какво казах? Да намеря една девойка и да се оженя.

- А девойката, която е в твоя дом? – му казах.

Трябваше да го видите с какво изражение ми отговори:

- Е, не и нея!

Чухте го. Виждате, че една връзка без благословение разваля човека и отношенията. Много е важно също така хората да разберат и да се попитат защо се оженихме. Изглежда прост въпрос, но изобщо не е прост. Защото, ако човек седне да анализира защо са се оженили много двойки, ако ги помоли да му отговорят на този въпрос, ще получи най-щурите отговори. Най-неочакваните отговори. Ние бихме сметнали за естествен отговор – оженихме се, защото се обичахме. Но много пъти отговорите не са тези.

Те се питат след това и това е въпросът, защо се промени характерът? Казах го, не се е променил, просто човекът е показал кой е реалният му характер. Защо се ожениха? Ама защото се обичаха, ще каже някой! Въпросът тогава е прост: къде отиде любовта, изгуби се толкова бързо? Просто това, което човек проявява, показва, е, че изобщо не е съществувала любов.

Винаги ще помня още един случай. Запознах се с мъж и жена на тяхното работно място. Изглеждаха млада и радостна двойка. След известно време някой почука на вратата ми. Беше младата жена, която работеше, съпругата, тя дойде и ми каза:

- Отче, развеждаме се.

- Защо, детето ми, се развеждате?

Тя започна да изброява причините. Аз й казах:

- Реалната причина за това, че се развеждате, детето ми, не е сред това, което ми казваш.

Тя ме попита:

- Коя е?

- Тя е – и й го казах натъртващо – че никога не се обикнахте.

Тя ми каза:

- Не е възможно.

- Добре, след като сте се обикнали, искам да ми кажеш във всички тези случаи, които ми спомена, в кой от тях вашата предполагаема любов победи егоизма ви?

Младата жена ме изгледа занемяла, внезапно виждаше истината. Имаха седемгодишна връзка, но не успяха да изкарат 17 месеца брак.

Бракът не е за безотговорните. Много пъти хората без да са узрели, без да са се „отбили” от тяхното бащинско семейство, тръгват да създадат семейство. Но празнотите, незрелостта, егоизмът не се нуждаят от много, за да се проявят. Трябва да кажем просто и ясно, че егоизмът отменя любовта или казано по друг начин, там, където има егоизъм, не може да съществува любов, защото егоизмът е изкривяване на любовта. Любовта, както Христос ни учи, е екстатично движение. Христос как ни възлюби? Той излезе извън Себе Си да ни срещне и да ни обхване. Това означава да обичаш – да излизаш от твоето аз. В брака всеки излиза от дома си, срещат се в църква и тръгват заедно за един друг, нов дом. Символиката е много дълбока, всеки е призван да излезе от себе си, от своя егоизъм, от това, което е бил досега, от това, което е живял сам и сега е призван да живеят заедно, това е новият начин. Не като паралелни егоизми, защото ще се сблъскат, а като синтез, от който ще излиза един нов човек. Едно плюс едно не прави вече две, а едно. И тези, които не са научили това добре, рано или късно ще стигнат до крах.

Егоизмът отменя любовта и пробуждането е болезнено, когато някой път установяваш, че човекът, който си избрал, не е бил този, който си очаквал. Ние обаче не сме освободени от отговорност за това, казах го и преди. Разбира се, съществуват и изключения, но в основните предпоставки не направихме здрав избор, не поставихме правилно предпоставките, не говорихме за съществените неща в брака, не видяхме дали гледаме по същия начин живота, и още по-зле, някои си мислят, че в брака другият ще се промени. Обикновено не се променя, защото, за да се промени, трябва да обичаш. Ако не обичаш, не се променя, това е истина; това е опитът на живота. Никой не се променя магически – ако някой обича, другият ще се промени. Не можеш да обичаш някого и да го вгорчаваш с твоето поведение. Просто не го обичаш. Ако го обичаш и някой твой недостатък го дразни, с радост ще го отсечеш, защото искаш да доставиш радост на другия. Виждате ли – простите неща в живота правим трудни, защото ние, хората, станахме трудни и станахме такива, защото оставихме Божията благодат в периферията на живота ни.

превод: Константин Константинов

Близки теми:

За да създадеш семейство е нужно просто да обичаш Бракът е смърт на егото Предпоставки за радостта в брака Не се оплаквай от своята съпруга Бракът е общо пътуване по пътя към спасението

Преп. старец Паисий казваше, че Бог се открива само на левенти. Нужно е геройство, за да затворим прозорците, чрез които идват изкушенията, както казва св. Никодим Светогорец, и да преодоляваме всекидневните „рифове” на живота.

Животът на хората в периода от раждането до смъртта на човека, както казва св. Йоан Златоуст, е една арена, където се борим да напреднем и да постигнем целта, за която сме създадени, която е само една – обожението, светостта, съвършенството по благодат и по причастност на Бога, да победим страстите и на тяхно място да поставим съответните добродетели. Както казва псалмопевецът – отклони се от зло и върши добро. Не е достатъчно човек да не върши зло, а трябва да върши и добро.

Ще отговаряме не само защо не сме съгрешили, а и защо не сме извършили доброто. И едно особено поле, в което човекът се бори, е бракът. Бракът според Църквата е Тайнство. Двама довчера непознати човека се срещат и биват благославяни от Църквата чрез благодатта на Светия Дух да съединят живота си и да станат (брачна) двойка. Има едно хубаво изображение върху една византийска монета, където бракът на императорите се венчава от Самия Христос. Ако Христос не е между мъжа и жената, тази връзка е пред рухване, няма да има трайност, или ще бъде една условна връзка, но няма да е истинна, автентична, жертвена, християнска. Бракът, казва св. Йоан Златоуст, този велик проповедник, който се занимавал много с проблемите на брака и правилното възпитание на децата, е пространство, където човекът се бори да има взаимно проникване, разбиране, уважение и зачитане. Но за да има тази отстъпчивост, състрадание, снизхождение, човекът трябва да има Самия Христос пред себе си. В противен случай, когато има помисли на мъст и въздаяние, тази връзка ще е в риск, ще има търкания, оплаквания, злочестия, задни помисли и няма да има благодатта, която е призвана да има едно християнско семейство.

Ще ми кажете, че говорим идеалистично и не живеем в света, за да знаем колко големи са проблемите. Старецът Паисий, който бе един подвижник, уединен от света, много пъти решаваше проблемите на семействата как? Беше следвал психология? Беше педагог? Беше психолог или психоаналитик? Несъмнено не. Той обаче имаше Божието просветление и благодат, хората отиваха при него и си тръгваха утешени и само един просветлен и очистен човек може да говори същностно и да облекчи болката, затрудненията, и други големи въпроси на хората.

Св. Йоан Златоуст казва, че основната цел на брака не е раждането на деца, а това как единият член ще помогне на другия, за да стигне до светост. Както целта на монашеството е бракът с Христос, така и целта на брака е същата – т.е. светостта. Светостта е осъществима, не е нещо непостижимо, нещо за малцина, за определени, които Бог е призвал. Светостта е за всички кръстени в св. купел. За всички вярващи православни. Това е нашата визия, завършек, вдъхновение, цел – как ще станем святи. И светците на Църквата не били само епископи, само клирици, само монаси, а и брачни хора, които живеели сред тези проблеми на света и определени пъти много по-големи от вашите, но въпреки това преодолели тези проблеми, тревоги, безпокойства със смирение, молитва, светотайнствен живот и доверие в Бога и постигнали тяхната цел. Светците на Църквата са едно богатство и непостижимо разнообразие, имаме светци от запад, от изток, млади, стари, учени и неуки, учители, от всякакви поколения, от всякакви възрасти, всякакви хора стигнали до Бога. Светците ни го показаха. Синаксарът е нашето огледало, тази поучителна книга, която ни помага да познаем себе си, да стигнем до себепознание и чрез себепознанието да напреднем към братопознание и към утвърдителното приемане на другия, на ближния, на брата, който и да е той. А чрез братопознанието ще стигнем до богопознание, както казват всички св. отци, дори най-строгите филокалийни, нептични и аскетични отци.

И така, първата цел на брака е светостта – как единият член ще помогне по най-добрия начин на другия, за да стигнат до Бога.

Плод на това единение, любов, взаимна отстъпчивост, послушание и взаимно уважение, проникване, разбира се, са децата. Не е достатъчно, както казва великият педагог и учител св. Йоан Златоуст, да родим деца, не е само раждането, но и доброто възпитание, т.е. да дадем възпитание, възпитание в Христос на нашите деца и сме длъжни да правим това независимо дали те чуват или не. Но ще спра да говоря донякъде идеалистично и теоретично и ще говоря още по-практично и просто.

Хората имат много проблеми с децата си, защото те не ги слушат, не ги приемат. Пубертетът е един много труден период. Детето, младият човек става мъж, момичето става жена, променят се чертите, гласът, изнервят се, репчат се, имат затруднения и в уроците. Не трябва да се страхуваме от тези неща, тези неестествени неща са по-скоро естествени неща и трябва да имаме повече снизходителност, повече обич, бих казал и повече нежност.

Една майка имала този проблем с детето си и. Тя казвала: „Ние сме едно много добро и християнско семейство, как може детето ни да ни излага в очите на нашите съседи и познати, и да бъде такова, каквото ние не искаме.“ Внимавайте – не я интересувало толкова много терзанието и затруднението на детето й, а какво ще кажат другите за тях. Това е откровен егоизъм. Не я интересувало, че детето изпитвало болка и се затруднявало в този труден период, а че се петняло тяхното име. Тя замислена отишла при стареца Порфирий, казала му проблема и очаквала, че старецът ще порицае детето и ще каже – не го ли е срам, толкова добри родители, а да се държи така! Старецът, след като помислил малко и очевидно се помолил, й отвърнал:

- Я да видя колената ти!

Тоест превърна ли проблема на детето си в молитва? Вижте, нека родителите не мислят, че ще спасят децата си. И ще кажа още нещо и не го смятайте за странно и крайно, нито духовниците ще спасят техните духовни чеда, нито учителите техните ученици, нито военачалниците техните войници. Христос ще спаси хората. Нито ние ще спасим и поправим Църквата – Христос я спасява. Нито имаме право да упражняваме власт над някого, нито родители над деца, нито духовниците над своите духовни чеда. Нямаме това право. Само Бог има това право и Той не го прави, а идва тихо и хлопа по вратата на сърцето ни и ако отворим, ще влезе, ако не отворим, не я насилва, Той не е диктатор, не е началник, не е военачалник, а Баща, Брат, обичлив, милостив, има неизказано милосърдие, Той е Себеблагост. Не приличаме на нашия Бог Баща.

Казват, че най-гръмката проповед на Света Гора е нейното мълчание; че най-добрата, най-ценната и хубава проповед на Света Богородица е нейното необятно мълчание. Много малко нейни думи са запазени. Света Богородица говорила със своето мълчание.

Не може съпрузите да се карат постоянно, да роптаят и да казват на децата – не се карайте! По-добре да са мирни, тихи, трезвени, търпеливи, и тази тяхна сериозност, стабилност, искреност ще се предава и без думи. Но ще ми кажете: отче, имаме толкова проблеми, ще играем театър да не видят децата? Аз не казвам това – а и най-строгите думи ги е казал Христос първо за лицемерите, след това за тези, които създават съблазън. Много тежки думи. Този, който съблазнява, да си сложи воденичен камък на шията и да се хвърли в морето. Помислете колко тежки думи! И ги е изрекла светата Христова уста. Ще поучим децата ни повече с нашия пример. И вярвам, че ще се съгласите, че особено в тази толкова трудна, странна и смутна епоха, както никога досега има нужда от този жив пример. Светът се умори от многото помпозни, блудкави, несъдържателни, изморителни думи, думи без отзвук. И децата ни имат харизма от Бога да различават автентичното, истинното, искреното. Децата, казва още Достоевски, трябва не само да ги поучаваме, а и да се поучим от тях – Христос го е казал – ако не станете като деца, няма да влезете в царството небесно. Тоест ние, старите да станем млади, да станем деца, как ще стане това? По дух. И какво е характерно за децата? – най-вече незлобието, караш му се и не след дълго те прегръща. Не остава хладно, не чака да ти отмъсти и да лицемери, а остава автентично и истинно. Децата имат дар от Бога да различават автентичното. Ще ги поучим с нашия пример. Ще ми кажете, ами ние водим определен начин на живот, толкова години, как ще се променим? Не съществуват безизходици в Православието. Не съществуват нерешими проблеми. Всички чрез Божията благодат се решават и поправят. Разбойникът в дванадесетия час, в последната секунда на живота си казал от дълбините на своята душа: „Боже, бъди милостив към мене” и влязъл пръв в царството небесно. В Църквата няма място за разочарование. Бихме казали, че всичко е позволено, освен отчаянието. В това състояние на отчаяние питаме – „отче, ние сме толкова години в Църквата, водихме децата ни на неделно училище, и сега пораснаха и водят нощен живот, живеят един живот, който не искаме, какво да правим?“

Света Моника, майката на бл. Августин, 14 години плакала за детето си, за неговото обръщане, 14 години плакала, върнала го обратно в Рим и му дала св. Писание и той станал човек на покаянието, кръстил се, станал епископ и светец и бил наречен син на сълзите. Сълзите на майка му го направили свят. Божията благодат минава по някои тайни пътечки и бразди, за които определени пъти не подозираме.

Преп. Теодор Сикеот бил син на блудница и станал свят. Имал много лошо наследие и възпитание, но го преодолял, имал изключително много възможности. Но както казва преп. старец Паисий Светогорец – има голямо значение възпитанието от първите години на детето. Той характерно казваше, както винаги говореше с очарователни примери – когато правим свещи и потапяме фитила в чистия восък, но вътре има малко вода, въпреки следващите потапяния, които уголемяват свещта – когато запалим свещта, тя цвърчи, защото има вода. Защото първото потапяне в свещта не е било добро. Обратно, ако първото потапяне е добро, свещта се запалва много добре и не създава проблеми. Тоест ако дадем добро възпитание на детето от началото, в пубертета, в ранните години, и малко да се отклони, ще се върне. Но ако не сме дали това първо добро възпитание, и домът е опустошен дом и не е здраво огнище, то ти казва: „Къде да се върна – вкъщи се карат, ругаят се от сутрин до вечер!“ Така сред болката, която имат, тя става още по-голяма и стигат до безизходиците на наркотиците, плътослужението и други пороци. Когато обаче знаят, че там има някой, който ги очаква, ще се върнат и даже в даден момент може да се трогнат от нещо, да се случи нещо и да се разтърсят и да си припомнят нещата от техните ранни години. Нито едно „Господи помилуй“ не остава напразно. Никое добро слово не губи своята ценност. Виждате, че житното зърно пада в нивата, потъва в земята, но оттам пониква цяло стебло. Понякога е нужно да минем през болки и тези болки ни изпитват, правят ни зрели и разкрасяват душевно.

Вярващият човек не бива да се разочарова, а винаги трябва да има надежда. Примерът има голямо значение, за да се върна към това, с което започнах. Простете, че ще спомена нещо лично. Израснах в Атина и бяхме шест братя и сестри. Майка ми имаше за духовник блажения отец Йероним Симонопетритски. В понеделник, сряда и петък тя самата не ядеше олио. В сряда и в петък ни даваше ядене с олио. На баща ми готвеше блажно ядене без никога да му се кара, да го затрудни, а проявяваше търпение. Така тя приготвяше три ястия и работеше. Сега баща ми стана по-добър от майка ми. С какво? С търпението й. Нека не бързаме в духовния живот, да не се тревожим. Духовният живот изисква търпение, трезвост. Една майка ми казваше в Атина:

- Отче, два месеца постоянно се моля с броеницата, но нито нетварна светлина, нищо не видях и я зарязах!

Ама ние, не 40 дни, а 40 години се молим и нищо не видяхме, но продължаваме.

Простете ми за това, което ще кажа, но то става и в християнски домове и въобще в църковните кръгове. Създава се впечатление за един лесен, безболезнен духовен живот, едно неохристиянство, където и „вълкът сит, и агнето цяло”. Не става така. Не можем да работим за двама господари – т.е. хем да водим светски, хем духовен живот. Това не означава, че този, който живее духовен живот, няма да има едно хубаво християнско семейство, няма да се отпусне малко. Св. Йоан Златоуст казва, че не виното е грях, а пиянството. Бог всичко е благословил. Всяко отклонение, прекаляване, пресищане – именно това допринася за греха. Първото чудо, което Христос направи, бе в Кана Галилейска на една сватба. И това чудо не било изцеление на някой болен, някой разслаблен, не било възкресяването на някой мъртвец, а какво било – радостта била помръкнала и Божията Майка Го помолила да направи първото Си чудо и да превърне водата във вино, за да се възпълни радостта на празнуващите. Християнският живот е радостен живот. Грешка е да го ограничаваме и стесняваме. Авва Исая, велик подвижник, дава едно определение: „Монах е този, който постоянно се радва. В известен смисъл християнин означава радостен човек, но не този, който се смее и говори шеги и вицове – обикновено тези, които ги казват, са проблемни хора, а радостен човек, по думите на авва Силуан, е който казва: „небето и земята да се съединят, не се боя.“ Към тази истинна радост сме призвани и тази радост сме призвани да живеем в семейството, с децата, с техните трудности.

Трудностите ни смиряват, правят ни по-красиви. Нека не се боим от трудностите. Понеже съм го писал, ще кажа, макар и да е нещо лично. Познах Бога сред болката. Бях забравил какво е това да си здрав човек. 30 години болести, кръвоизливи, висока температура и т.н. Но това дори най-малко усещане за Бога го получих сред болката, несгодата, сред докосването до смъртта. Не се бойте от затрудненията, това е посещение от Бога, благословение, милувка, там вярващият човек чувства милувката и дъха на Бога. Ние обаче искаме, както казахме, едно неохристиянство и смятаме, че това, което е лесно, то е прекрасното, и много пъти даваме това лошо възпитание и на децата ни. Например – казва бащата или учителят или клирикът на детето:

- В живота, детето ми, винаги да си пръв. Трябва да си пръв.

Това не е правилно. Трябва да вдъхновяваме децата не да са първи, а да са духовно здрави.

Аз сега искам да отида в Никозия – пеша ли ще ходя, с колело ли, с хеликоптер ли, с автобус, въпросът е да изляза оттук и да зная къде отивам. Сега дали в автобуса ще бъда на второ, трето или на последно място, това има малко значение. Въпросът е да имам цел, а не да изляза оттук и да не зная къде да отида. Също така духът на това погрешно възпитание ни внушава, че в живота няма да се разболеем, други ще се разболеят, няма да се затрудним, а другите ще се затруднят. И не го казваме, а го мислим – ние няма да умрем, а другите. Но това, както разбирате, е една много голяма грешка. Но така израстваме. Виждате тази година колко деца се явиха на приемните изпити. В Гърция са близо 100 000, а и повече. О тях 10 000 – 15 000 бяха приети, другите нима са непотребни? Ние обаче така се отнасяме към тях. Ама и те са добри деца. Не могат всички да станат учени, ще станат нещо друго. Понеже бащата не е станал лекар, трябва насила да направи детето си лекар? Ще ми кажете, че тази вечер не ви говоря изобщо духовни неща и коментирам всекидневието. Но как да говорим за духовните неща, когато се препъваме в тези основни неща и децата ни стават проекция на нашето его? И искаме децата ни да станат това, което ние не сме могли, дори когато не могат. Това е грешка. Бог не благославя тези сериозни грешки. Така терзаем другите, терзаем и себе си, защото не осъзнаваме тези неща.

Отците на Света Гора казват, че духовният живот е игричка. Мнозина смятат, че калугерският живот е тежък. Аз не съм съгласен с тях. Тежък е за този, който не обича. Ако човекът обича, не се изморява. Бденията на Света Гора достигат повече от 12 часа. Не се ли изморява монахът? Изморява се, но тази умора е приятна, той намира покой в умората. Духовният, християнският живот е хубав живот. И трябва да вдъхновим децата, но ще ги вдъхновим най-вече ако ние го живеем. Ако тези неща, които ви казвам, ги живея, докосват сърцето ви, но ако са израз на словоохотливост, нямат никакво въздействие и можете да вземете една книга и да ги прочетете и защо да ви уморявам с моето многословие.

Ние сме призвани да станем хора с опитни преживявания, с молитва. Делото на молитвата не се вижда, но това не означава, че не съществува. Нека помогнем на съпрузите и децата ни с молитвата, с това да възлагаме проблемите на Бога, Който несъмнено ще даде решения, много по-добри от нашите. Ако не търсим Бога, Бог какво да направи – ние отиваме с готови планове при Бога и искаме да ги благослови – не отиваме открити, както казва пророкът „говори, Господи, и Твоят раб слуша.“ Отиваме да ни благослови плановете, която сме подготвили, не отиваме открити да чуем Да и Не. Така не сме истинно послушни на Божията воля. Затова, докато толкова години сме в Църквата, сме в духовен застой. И виждаме християни, които не са радостни, търпеливи, снизходителни, а са коравосърдечни и изнервени. Както казват отците на Света Гора, тревогата е антихристиянско явление. Не може един истински християнин да има тревога. Това означава, че има егоизъм, че иска да наложи своето мнение, планове и когато това не стане, се изпълва с тежка и дълбока тревога (стрес), който го води до жестока самота.

Един монах, докато е сам, не страда от самота, а един човек в града, където тълпата ще го смаже, се чувства самотен сякаш е сам на планетата, защото самотата е явление, което зависи не от присъствието или отсъствието на хора, а от добра връзка с нашето аз, с нашия брат и с Бога. Да помолим Бог да ни даде това просветление и освещение и да помогнем и на себе си и на другите. Ще помагаме на другите с този жив пример. Много е важно това. Св. Силуан Атонски казва в своята молитва – „Боже мой, не ми давай друга радост, защото сърцето ми ще се пръсне от голяма радост.” Не ви казвам това, за да ви ентусиазирам, но това е едно истинно преживяване – към тези преживявания сме призвани, всички, образовани и необразовани, женени и неженени, всякакви хора, където и да са, не съществува географски монопол върху Бога. Света Гора се простира навсякъде. Бог е Същият и в Америка и в Австралия и в Кипър и в Гърция и навсякъде. Ти, Който си навсякъде и всичко изпълваш – с това да Го обикнем, да вдъхнови живота ни, да го облагодати; велик дар от Бог е здравето, семейството. Грешка е да недоволстваме, да ставаме схоластични във всичко и да не се радваме на тези велики Божии благословения. Папа Тихон Руски, старецът на старец Паисий, казваше: едно „Господи помилуй!” – 100 драхми. Едно „Слава Тебе, Боже!” – 1000 драхми. Нека станем хора на славословието – имаме толкова много причини да прославяме Бога, за неща, които мислим, че са самопонятни. Родихме се православни, докато други хора живеят в мрак и търсят да намерят Светлината. Ние имаме ключа към Рая в ръцете ни – или отваряме и влизаме, или се затваряме отвън. Имаме здраве, не мислете, че това е малко нещо. Когато го загубим, тогава разбираме скъпоценния Божий дар, имаме дом, имаме покрив, всяка минута умират 40 деца в света – има деца, които никога няма да пораснат – от глад. А ние се караме със съпругата ни, защото ни е сготвила безсолно ястие и животът ни се помрачава от някакви малки неща, защото обикновено проблемите ни не са много големи. Имаме много възможности, където можем да славим и да благодарим на Бога, а когато нещата не стават така, както ние искаме, нека си зададем въпроса да не би Бог да очаква да излезе нещо от това затруднение и така Той ще ни доведе до простор.

На великия византийски богослов св. Максим Изповедник му отсекли ръцете, за да не пише, това станало през периода на монотелитството, както и езика, за да не говори, но той не сменил правата вяра. Той казва, че неразумната наслада – т.е. всяка малка или голяма форма на грях, в която човек чувства доволство, е динената кора, която демонът ни поставя, за да си строшим главата – довела до страданието. В крайна сметка насладата е като рожковите от притчата за блудния син. Докато в началото са сладки, след това са стипчиви. Светият отец казва, че сега е нужно ново страдание, което е аскезата, приемането на автентичния аскетически дух, за да стигне до истинската наслада, която е състоянието на безстрастието, на благодатта и на благословението Божие.

С много прости думи, пазейки постите на Църквата, чрез черкуването ще помогнем на децата ни да постигнат този истинен живот, този хубав, благодатен живот, където за тази радост сме призвани на Божията трапеза. Старецът Паисий казва – „имам толкова радост, че мога да напълня много батерии и да ги използвам в случай на нужда.“ Ние имаме някаква малка скръб и не я понасяме. Тази радост не е нещо неосъществимо, за малцина и избрани, за аристокрацията на духа, а за всички, стига да сме смирени, да обикнем молитвата, покаянието. И една стъпка да направим, Бог десет ще направи, но трябва да направим тази първа и твърда стъпка, с която ще покажем, че искаме Бог да е Господар и да заема централно място в живота ни, а не да бъде в периферията и в случай на нужда. Семейството, казва св. Йоан Златоуст, е една арена, нужно е определени пъти да се правим на глупави, че не чуваме, че не виждаме, не защото не сме умни, не защото не можем да възразяваме, не защото не знаем да потърсим справедливост, а поради единството, поради любовта, поради мира и Бог ще ни благослови не за нашите претенции, а за нашите отстъпки. Бог ще ни благослови за нашето смирение, мълчание, затваряне в скришната стая на нашия дом.

Моля се и желая нашите светци, които са наши приятели, които никога не ни предават, да ни дадат това силно укрепване, да ни утешат, да ги направим застъпници пред Бога, но да спазим нашите обещания, за да не ги изложим пред Бога, както казва старец Емилиян Симонопетритски – „С това да обещаваме, че ще изпълним определени неща, но да не го правим, и те, милите, се излагат пред Божия трон.“

Когато децата не са послушни, нека проявяваме по-голямо послушание към нашия духовник и към Бога. И когато ни се репчат, нека се молим по-усърдно, и когато закъсняват, нека се доверяваме на Божията благодат и благословение и на Света Богородица.

Духовният живот е геройски живот, не е самодостатъчност, не е порядъчен живот, не е пиетизъм, не е формализъм. Нека оставим децата ни, съпруга ни, проблемите ни в ръцете на Бога. Както казах, не ние ще поправим света, Бог ще ни поправи, вразуми, ще ни вдъхнови. Майката на светите безсребреници – света Теопистия имала мъж езичник, не се отделила от него, но децата си направила светци. Съществуват тайни канали, по които действа благодатта и Светият Дух, за които определени пъти не подозираме. Бог ще ни спаси за това наше търпение. Не мислете, че човекът постига Божията воля с това да пише книги, да мисионерства в Африка и навсякъде, а с това да претърпим затруднението със съпругата, детето, което плаче, неговата болест, скръб. Всички тези изпитания не са безсмислени, не са случайни събития в живота ни, а са посещения на благодатта и ако имахме духовно зрение, постоянно бихме славословили Бога за това как чрез тези привидни трудности педагогически ни посещава и ни помага и укрепва.

превод: Константин Константинов

Близки теми:

Когато на човек му се родят деца няма вече права, а само задължения Беседа за проблемите в брака Бракът не е ад, а райско състояние Бракът е смърт на егото За послушанието в семейството

„Защо е нужно да узаконяваме връзката си – казват мнозина – след като и така ни е добре?“ Някои, които се съгласяват да живеят в такова съжителство, просто искат да разберат, дали си подхождат един на друг. „Ако се окаже, че не сме били един за друг, тогава защо да се подписваме?“ – обясняват те. Предполага се, че в тази ситуация и мъжът и жената заедно взимат това решение, и двете страни са настроени за сериозна връзка.

Трябва да се отбележи следната особеност в женската психика: веднага след като започнат интимните отношения, жената става, така да се каже зависима от мъжа, тя се превръща в част от него, тя се привързва към него още по-силно. Какво се случва с мъжа, у когото не се развива чувството за отговорност към другия човек? Той вижда едно и също всеки ден. За него романтиката приключва, и става ежедневие, превръща се в навик. И ето появява се чувството, че целта е достигната, и животът на мъжа започва да става отегчителен. В него чувствата се притъпяват. Особено, ако жената не се показва винаги в най-добрата си светлина и започва да го дразни със своите капризи. И тук определено единомислие вече няма.

При жените се засилва чувството за привързаност, а в мъжете нараства чувството за отегчение, еднообразие и монотонност. Жената започва да пита своя партньор за бъдещето им и се опитва да му намекне за брак, въпреки че за него това не е нужно.

Жената чака мъжа да й направи предложение. Ако това не се случи, тя започва да препира, като се старае с всички сили незабележимо да го тласне към вземане на това решение. Със своите действия тя го подтиква да оцени способностите й: „Виж, каква съм домакиня! Как добре изглеждам! Колко вкусно готвя!“ Тоест, оказва се, че мъжът заема главното място, а жената трябва да доказва своите качества във всички аспекти. Затова тук няма единство.

Връзката с жената се превръща в пресмятане на нейните предимства и недостатъци. Това не е любов! Това е по-скоро пазарлък, пресмятане какво ни е нужно, а не любов.

Тя често започва да чувства, че тази ситуация напълно устройва мъжа, и че той няма да промени нищо. И ако пожелае, той отива при друга жена, като обяснява причината за своето напускане с това, че неговата партньорка не му подхожда. Някои жени в този случай предприемат съвсем неправилни действия. Те решават да забременеят и да родят дете. „Така той няма къде да отиде!“ – си казват те. Ако у мъжете присъства някакво чувство за отговорност, то тогава може да последва брак, тъй като вече булката е бременна. Въпреки това, трябва да се знае, че раждането на дете не е фактор, който ще застави мъжа изведнъж да осъзнае любовта си към жената. Повечето мъже възприемат детето като проблем. И тук се намесват роднини и приятели, които започват да го подтикват към брак. При тези обстоятелства мъжът се чувства като притиснат, като измамен.

Много често след пробен брак хората се обръщат към психолози. И когато ги слушаш, имаш чувството, че пред теб просто си променят лицата, и разказват едни и същи заучени истории. Така че, „пробният брак“ – това са сълзи за жената. Не съществува единомислие! И ако има, то е само привидно. Говорейки на духовен език, пробният брак – това е блудство. Това е нарушение на заповедите! Затова там няма благодат. Ето защо проливането на сълзи не е решение. Какви могат да бъдат радостите? Може да има само сълзи и истерия. Щастието го няма! Ще има само преследване на илюзии.


превод от руски език

Близки теми:

Беседа за проблемите в брака Старецът Порфирий – За брачния живот Семейството е лечебница за страстите Угодни на Бога За мъжката отговорност