Колко странно

Януари 23, 2020 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Странно е, че банкнота от 5 лева ни се струва толкова много, когато  я оставяме в църквата, и толкова малко, когато  я оставим на пазара.

 

Странно е, че времето прекарано в четене на молитви, напомняйки ни за Бога, ни се струва толкова дълго, а времето прекарано пред телевизора, толкова кратко.

Странно е, че четейки молитви, ние едва успяваме да съберем своите мисли, докато в разговор с приятели това не ни коства никакъв труд.

Странно е, че ние толкова много се радваме, когато обявят допълнително време във футболния мач, и се отегчаваме, когато проповедта се проточи повече от обикновено.

Странно е, че ни е толкова трудно да се опитаме да прочетем дори само една глава от Евангелието, а толкова ни е лесно да прочетем сто страници от любимия си роман.

Странно е, че в концертните зали хората се стремят към първите редове, а в църквата – към последните.

Странно е, че ни е толкова трудно да научим поне една молитва, а ни е толкова лесно да запомним някоя клюка.

Странно е, че вярваме с такава лекота в написаното във вестниците, а ни е толкова трудно да повярваме в написаните Божии Слова.

Странно е, че всеки от нас иска да влезе в Рая, а не иска да положи труд и старание за намирането му.

Странно е, че почти всеки от нас е едновременно и съдия, и адвокат: когато става въпрос за чужди грехове –  е съдия, а когато става въпрос за нашите собствени грехове – ние се превръщаме в адвокати.

Странно е, че прочитайки тези редове, почти всеки от нас ще си помисли, че се отнасят за другите и нямат нищо общо с нас самите.

 

Източник: https://vk.com/publicradusia

Свети Панагис Басиас

Януари 22, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница


 

Свети Панагис Басиас живял в Кефалония през 19 век и е канонизиран от Православната Църква на 7 септември 1986 г.

Роден е през 1801 г. в Ликсури, където прекарал по-голямата част от живота си. Първоначално работил като учител, но не можел да понесе английското господство, напуснал работа и станал монах в манастира „Света Богородица Влахернска”, на остров Диас. Връщайки се оттам, бива ръкоположен за свещеник и се посвещава на Църквата.

Св. Панагис служи повече от 50 години в храма „Св. Спиридон” в Ликсури, където приемал всяка страдаща и смутена душа, която търсила неговия съвет и утеха. Раздал своето имущество на бедните, на тези, които имали нужда и помогнал на народа с всички сили. Историите с чудеса на свети Панагис, с неговата прозорливост и проницателност остават живи в паметта на жителите на о-в Кефалония, които винаги говорят с голяма любов за светеца.

„Хитонът” на свети Панагис е изложен в църковния музей в Кефалония, в манастира „Св. ап. Андрей” Милапидиас. Паметта му се отбелязва всяка година на 7 юни, а в Ликсури се организират тридневни тържества.


***


Един месар отишъл в кошарата на един овчар и купил агнета. Нарочно без да ги претегли отделил две агнета, без овчарят да го усети. Когато се върнал в Ликсури, папа-Панагис дошъл и казал на месаря:

- Вземи това и това агне! – и му посочил откраднатите.

Месарят се изумил. Наредил му да ги заколи, да раздаде месото безплатно на бедните, защото не ги претеглил, нито ги платил, и не му принадлежали. Месарят признал кражбата и направил каквото му казал.


***


Митрополитът (вероятно Спиридон Кондомихалос) от вечерта се подготвял да отиде на другия ден в Ликсури да се срещне с папа-Панагис, да разговаря с него и да се изповяда. Казал на своя придружител рано сутрина да бъде в митрополията, защото ще отидат някъде без да му каже къде. Минала нощта. Малко преди да съмне се почукало на вратата на митрополията и се появил свещеникът Панагис Басиас. Поклонил се на архиерея и му казал:

- Ето, дойдох. Не е правилно архиерей да отива при свещеника, а свещеникът при архиерея. За какво съм ти нужен?


***


Известен проповедник с големи познания и красноречие, но и с егоизъм, посетил Ликсури, за да се срещне, да се запознае и да се изповяда при свети Панагис. Отишъл в манастира «Св. Спиридон», в Плати Яло. Малко преди проповедникът да стигне в манастира, папа-Панагис тръгнал от килията си и се отправил към манастира Кехрионос. Потърсил го, но му казали, че току-що излязал. Наистина, видял го да върви и го последвал. Стигнал до Кехриона, но не спрял там, а продължил нагоре. Проповедникът го следвал, ускорявайки крачка, но не можел да го стигне. Изморен и сломен му извикал:

- Геронда, искам да те видя и да поговорим!

Светецът се обърнал и му казал:

- Върви, върви да служиш и да проповядваш Божието слово със смирение! – и продължил по пътя си.
Проповедникът, без да може да го следва, се върнал поучен. Думите на духовника станали негово спасение.


***


Госпожа Ники Юландри разказва:

Баща ми Мина Кефалас е син на Андрей и Мариана, от рода Кацаитис и е роден в Ликсури. Папа-Панагис бе близък приятел на семейството, което често посещавал. Баба имаше две дъщери и желанието й бе да придобие и синове. Когато при едно посещение папа-Панагис научил, че очаква чедо, благословил корема й и казал имената: Мина, Виктор, Викентий. Наистина родила мъжка рожба, която кръстила Герасим; но не след дълго детето починало. Папа-Панагис й казал, че не послушала думите му, но я утешил, че ще роди отново момче, благословил корема й, повтаряйки трите имена. Тъй като тези имена не съществували в семейството, те не обърнали внимание. Но по-късно Мариана си спомнила, че в техния семеен иконостас в Аргостоли имало една икона на тримата светци, която й били донесли от Константинопол. Тогава я поискала от родителите си и я донесли в Ликсури. Не след дълго родила син, който папа-Панагис кръстил Мина, след това родила Виктор и Викентий. Оттогава тази икона се смята за чудотворна и на всеки 11 ноември се поставя в църквата за поклонение. Тази икона имаме сега в дома ни.


***


Баща ми и братята ми имаха дълбоко уважение към личността на техния кръстник папа-Панагис. Така той ни беше предал неговото убеждение, че се касае за светец. През детските му години се свърза тясно с него. Разказваше ни, че го упражнявал в благотворителността с думи и с дела. Бил още малък, когато на една разходка с него папа-Панагис го подбуждал да даде единствената монета, която имал в джоба си на преминаващ бедняк. Когато се върнали у дома, баща ми намерил в другия си джоб друга монета, много по-голяма от предишната. Така светецът го поучавал постоянно на благотворителност, доброта, безкористие. Тези чудеса се повтаряли често, при всяко посещение на светия човек в бащината ни къща.

Дядо ми имаше син, който живееше в Одисос, на име Герасим. Той отдавна не беше писал, защото бе натоварен с работа и родителите му се тревожили много. В църква, където седял на стасидия близо до псалтите, бил тъжен, мислейки какво става със сина му. В онзи момент влязъл в църквата свети папа-Панагис, държейки в дясната си ръка къс босилек, с който ударил леко по челото дядо ми, казвайки: „Писмо, писмо, на първи октомври“. Когато дядо ми чул това, се зарадвал много, защото го уважавал. Отишъл у дома и го казал на жена си, която не вярвала много. Станало първи октомври, дядо ходил много пъти до пощата, но нямало писмо. Хапнали вечерта и баба му се подигравала. В десет часа обаче се почукало силно на вратата. Бил К. Склавос, който идвал от Одисос с писмо от Герасим! Това било, и баба повярвала на папа-Панагис.


***


Свети Панагис веднъж служил в храма на Света Богородица в Типалдата. Една нощ болен човек от Хавдата искал да се причасти и негов роднина тръгнал да вземе светеца. По пътя срещнал светеца да държи в ръце Светите Дарове и да отива при болния. Роднината се удивил откъде знаел.


***


Дете на име Атанасий, на 14 години, една сутрин тръгнало да отиде да се поклони на свети Панагис и да поиска благословението му, за да пътува в Русия. Стигнал в стаята на папа-Панагис, поздравил го, казал му за пътуването и помолил да му даде благословение. В стаята имало една маса с купчина грозде с различни цветове върху нея. В момента, в който Атанасий си тръгвал, папа-Панагис грабнал с ръка един тъмен грозд и му го дал. Атанасий бил малък, не можел да разбере защо му дал тъмното грозде. Отишъл в Русия, останал известно време и след това отишъл в Света Гора и станал монах. Когато станал на 21 години, станал дякон в Иверския манастир, където се отличил с много благодатни дарове. Тогаа разбрал пророческата постъпка на папа-Панагис.


***


Евантия Пасхали била момиче, посветено на Бога. Папа-Панагис я извикал и ходели заедно в Лепеда. Когато родителите й научили, че ще става монахиня, й казали: да станеш, след като го искаш, но да отидеш в «Свети Герасим». Приготвили я и стигнала до Франгата с дрехите й в една каруца. Тогава се появил светецът и й казал: “В Лепеда игуменка”. Върнала се, отишла в (манастира) Лепеда, станала монахиня, приела името Антими и станала игуменката в течение на много години.


***


Евангелос Андзулатос с Герасим Скафидас отивали в Ликсури. По пътя срещнали папа-Панагис и отишли да му се поклонят. Светецът оставил Евангелос да му се поклони, но Герасим – не. Герасим признал, че наистина не трябвало да се поклони, защото бил нечист от грехове.

 

***

Някой си магазинер от Ликсури, Александър Парисис бил закупил яйца и ги продавал. Светият папа-Панагис дошъл в магазина му, сложил в кърпата си 10 яйца, взел ги и ги хвърлил навън. Тогава Александър му казал:

- Защо ги хвърли?

А светецът му казал:

- Те не са твои, не ги плати.


***


Андреас Мегалогенис, баща на монахиня Агатия, работил с Яковатите и когато строели къщата, извикали светия свещеник да направи Водосвет при полагане на основите. След като приключил с Водосвета, светецът им казал: голяма къща, стабилна къща, но английска. Никой не разбрал какво ще рече това. Яковатите били четирима братя и само единият имал дъщеря, на име Екатерина. Тя се омъжила за англичанина Тул. Следователно къщата станала английска.


***


Благочестивият и приснопаметен Николай Паксипулос от Аргостолион посетил св. Панагис, за да вземе благословение да стане свещеник, какъвто бил неговият копнеж. Когато стигнал в килията му, се поклонил и преди да каже нещо, папа-Панагис му дал калимавката си и му наредил да я скъса. Пактсинопулос се поколебал. Папа-Панагис настоявал и Паксипопулос скъсал на парчета калимавката на папа-Панагис. След това го благословил без нищо да каже.
След години, докато се стремял да стане свещеник, митрополитът му съобщил, че някакъв нов закон го възпрепятствал да го ръкоположи. Тогава разбрал какво означава скъсването на калимавката.


***


Един ден една бедна майка отишла в къщата на Геруланос и помолила за малко ядене за децата си. Дали й продукти, но от яденето, което били сготвили, не й дали, защото чакали гости. След малко дошъл светецът, отправил се към кухнята, извадил чорапите си и ги хвърлил в яденето, казвайки изобличителни слова защо не са дали на майката ядене за децата й.


***


Спирос Мурелатос от Хавдата имал едно дете на 10 години, което страдало от епилепсия. Завел го при папа-Панагис, светецът го прекръстил и му казал: “Спиро, вземи детето, здраво е”. Анастасий живял 80 години без пристъпи.


***


Веднъж, когато светецът бил в килията си в Типалдата, една нощ сестра му го чула да вика и да моли: “Пресвета Богородице, помогни им!”. Това викал постоянно цяла нощ и на сутринта казал: “Слава Тебе, Боже, спасиха се!”. Сестра му не знаела какво да предположи. Но на сутринта научила, че един кораб извън Герогомбос (нос на о-в Кефалония) щял да потъне и по чудо избегнал корабокрушение. Тогава всички разбрали, че по молитвите на светеца корабът се спасил.


***


Един ден отидох в килията на о. Панагис с баща ми, за да ми прочете молитва против уроки, тъй като бях малко болен и баща ми предположи, че страдам поради уроки. Вместо молитва против уроки о. Панагис ми даде и се поклоних на една малка икона на Света Богородица и ми каза:

- Върви, нищо ти няма, Света Богородица ще те вземе с нея!

Това не бе нищо друго, освен знак, че ще отида в Света Гора и ще стана монах. И наистина така стана.

 

***


Докато било неделен ден и сестра му Мария приготвяла трапезата, за да обядват внезапно дошъл един беден човек и папа-Панагис му дал хляба, който щели да ядат. Не били изминали няколко минути и дошъл втори бедняк. И на него дал яденето. Тогава сестра му Мария казала:

- Ние сега какво ще ядем?

Той й отвърнал:

- Бог си знае!

И при тези думи влязъл слугата на едно богато семейство, носейки хляб и ядене за светеца!

- Не ти ли казах, Мария, че Бог си знае? – казал папа-Панагис.

 

След смъртта


След обретението на светите мощи на свети Панагис, благочестива госпожа от Канада помолила за филакто от мощите. Била го обещала на едно парализирано момиченце на 11 години. Наистина, блаженопочившата монахиня Агатоники от манастира Коронатос й пратила това, което искала. Веднага щом го взела, го занесла на парализираното момиче и й казала:

- Елени, помоли се на свети Панагис Басиас, който е чудотворец, който закрилял бедните, болните и нещастните; ти, която си като ангелче, да ти дари здравето!
Наистина, момичето се помолило и след това с дясната си ръка, която била парализирана, взела филактото и го целунала.
Тези, които го видели, възкликнали насълзени, защото видели чудото с парализираното момиче, което оздравяло!


Превод: Константин Константинов

Не беше ангел, беше човек

Януари 20, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Всеки можеше да забележи от пръв поглед тази старица. Влачеше се през снега боса, самотна, изоставена, с наведена глава. Минувачите по тротоара на града извръщаха поглед от нея, за да не се замислят много, че и в този ден, когато се празнува Рождество Христово, може да има някакво страдание и болка.

 

Една двойка млади хора, които се смееха и разговаряха понесли чанти, пълни с покупки и подаръци, не й обърнаха никакво внимание. Една майка с две деца бързаше към дома на баба си. Също не обърна внимание. Един свещеник, зает с мисли за небесното, изобщо не я отрази.

 

Ако всички, които я срещнаха, бяха се загледали, щяха да забележат, че тя няма обувки. Че върви боса по снега. С двете си ръце притискаше към гърлото си наметка без копчета. Носеше цветна забрадка на главата си. Спря се на спирката и зачака автобуса. Един изискан господин с чанта в ръка, който също чакаше автобуса се отдръпна на голямо разстояние. Едно момиче на спирката многократно спря поглед на босите крака на старицата, но не каза нищо.

 

Автобусът пристигна и старицата се качи в него бавно и с трудност. Седна на мястото до кондуктора. Господинът и момичето побързаха да се преместят на местата по-назад. Мъжът, който седеше на седалката до нея, бързо се извъртя настрани и взе да си играе с пръстите. „Старческа работа“ – помисли си. Кондукторът, който видя краката й, си помисли: „Тоя квартал е потънал в бедност. По-добре да се преместя на друга автобусна линия“.

 

Едно момченце видя старицата и попита:

 

- Гледай, мамо, тази госпожа е боса.

 

- Не гледай така, Андреа! Не е възпитано да сочиш хората с пръст.

 

- Тя трябва да има големи деца – каза една госпожа с кожено палто. – Децата й трябва да се засрамят. Тя почувства превъзходство, защото се грижеше за майка си.

 

Една учителка в средата на автобуса пренареди подаръците в краката си и каза на своята приятелка до нея:

 

- Не плащаме ли достатъчно много данъци, за да не се сблъскваме със ситуация като тази?

 

- Вината е на управляващите – отговори приятелката й. Вземат от бедните и дават на богатите.

 

- Не, вината е в друго – включи се един белокос господин. – Самата социална програма произвежда бедни и отхвърлени хора.

 

- Необходимо е хората да се погрижат да спестяват – каза друг с вид на добре образован. Ако тази старица беше спестявала на младини, сега нямаше да страда.

 

И всеки остана доволен от способността си да направи такъв дълбок анализ…

 

Един бизнесмен се почувства неловко от мърморенето на съгражданите си. Извади една банкнота – двадесетачка от портмонето си, мина по коридора и я връчи на треперещата старица.

 

- Вземете, госпожо, да си купите обувки.

 

Старицата му благодари и той се върна на мястото си, щастлив да се почувства човек на действието.

 

Една добре облечена госпожа, която видя това, почна да се моли вътрешно: „Господи, аз нямам пари, но мога да се обърна към Теб, който можеш да намериш решение за всичко. Протегни ръката Си и дай мана от небето, Ти можеш да дадеш на тази старица всичко, от което се нуждае за Рождество“.

 

На следващата спирка в автобуса влезе едно момче. Беше облечен с дебела жилетка, имаше кафяв шал и кожена шапка, покриваща ушите му. От ушите му се бе проточил един кабел от апарат, на който слушаше музика. Младежът поклащаше тялото си в ритъма на песента. Седна срещу старицата.

 

Когато видя босите й крака, престана да се поклаща и замръзна. Погледна нейните крака и своите. Имаше нови и скъпи обувки. Беше пестил доста време, за да ги купи и да впечатли приятелите си.

 

Момчето се наведе и започна да сваля представителните си обувки и чорапи. Приклекна пред старицата:

 

- Бабичко – каза той – виждам, че нямаш обувки. Аз имам и други.

 

С внимание и нежност обгърна ледените й крака и първо й обу чорапите, а после и обувките. Старата госпожа развълнувано му благодари.

 

Скоро автобусът спря на друга спирка. Младежът слезе и закрачи бос по снега. Пътниците погледнаха през прозорците как върви към дома си.

 

- Кой е този? – попита един.

 

- Трябва да е някой светец – каза друг.

 

- Трябва да е някой ангел – каза трети.

 

- Гледай само! Има ореол над главата си – извика някой.

 

- Иисус Христос! – каза благочестивата госпожа.

 

Но детето, което беше посочило с пръст старицата, каза:

 

- Не, мамо, аз го видях много добре. Беше ЧОВЕК.

 

Превод: Валерий Андонов

Аз не вярвах в Бога

Януари 13, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Когато дойде времето да ме вземат в армията моята майка, която често ходеше на църква, за да се моли за мен, ми даде едно листче хартия, в което имаше написана молитва и ми каза: „Сине, нека тя винаги да бъде с теб”.

 

По-късно разбрах, че на листчето бил написан 90 псалом. Падна ми се да служа в десантните войски. В армията не позволяваха да имаш нищо излишно в джобовете си, и аз приших молитвата в подплатата на униформата от лявата страна.

 

Първи скок с парашут. Няма да забравя мига, в който се озовах в бездната на въздушното пространство, дръпнах халката – и… парашутът не се отвори.

Дръпнах халката на резервния парашут – той също не се отвори. А земята бързо се приближаваше. През тези няколко секунди не можех, естествено, да извадя молитвата на майка ми от униформата и да я прочета. Затова аз само допрях ръка до това място, където беше зашита, и извиках: „Господи, спаси ме!”.

В отговор на това парашутът звучно се отвори. После можеше всичко: разпит от началниците и приятелите, майчина радост или майчини сълзи, но преди всичко това да се случи, дори преди да стъпя на земята, аз си дадох обещание да постъпя в семинарията. Впоследствие, след като завърших семинарията, аз постъпих в манастир, а сега съм йеромонах.

 

Източник:  Притчи@ot_unosti

Ето каква история

Декември 23, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

Един мой приятел – свещеник, на когото в олтара помагат вече внуците, ми разказа следната история. В миналото той бил по професия строител и издигнал повече от петнадесет храма в епархията, в която служел. Веднъж завършвал поредната църква. Трябвало да се купят три нови входни врати, и изведнъж, както често се случва, парите свършили.

 

Той се помолил на света Богородица и отишъл при един познат бизнесмен, който имал фирма, търгуваща с врати. Бизнесменът казал, че да се строи храм е Божие дело и непременно ще помогне. За всеки случай, опитният в такива дела отец уточнил, че им трябват не какви да е врати, а външни, тъй като зимата при тях не е шега работа.

 

След известно време на строителната площадка край храма наистина докарали врати. Но когато ги разопаковали се оказало, че те са от най-долнопробно качество. Както каза отецът, „буквално от картон, с пръст можеше да ги пробиеш!”. Когато една от вратите случайно паднала на земята, от удара се смачкала. Естествено, не си направили труда да ги поставят, намерили други.

 

Аз слушах, поклащах глава, негодувах и накрая казах: „Надявам се, че сте ги върнали на този човек, който живее на принципа „вземи Боже, това, което да ми свърши работа не може”? Свещеникът се засмя. „Отначало точно така исках да постъпя – каза той. – Но после си спомних онази история от патерика, в която се разказва за един богаташ-скъперник, който вървял през пазара, натоварен с покупки. За него се лепнал един бедняк и започнал със силен глас да го моли да му даде нещичко, но богаташът се правел, че не го чува. Когато му дотегнало да слуша просяка, той се обърнал и го замерил с един хляб. Не защото решил все пак да го нахрани, а просто защото ръцете му били заети и вместо камък, хвърлил по просяка хляба, който държал. След известно време богаташът се разболял тежко и, изпадайки в безсъзнание, видял, как един демон и един ангел спорят за душата му. Хвърленият по бедняка хляб се оказал единственото добро дело, което той бил извършил. Но когато ангелът го сложил на теглилката, хлябът натежал повече от всичките му зли дела. Видяното така го поразило, че когато дошъл на себе си, той се променил, започнал да помага на бедните и умрял в мир с Бога и с хората. Помислих си: „Кой съм аз, че да съдя този човек? Може тези негодни врати, дарени на храма, да са най-доброто нещо, което е извършил в живота си? Бог ще го съди!” Обадих му се и му благодарих, макар и той прекрасно да разбираше, че ни е пробутал абсолютен боклук. След известно време бизнесменът дойде в храма, за да кръсти внука си. Сега семейството му идва на всички празници. Молят се, случва се и да помагат на нуждаещи се”. Ето каква история.

 

Превод от руски

„Аз ще се погрижа за вашето семейство”

Декември 18, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

 

По молба на министъра по религиозните дела на Република Сръбска господин Драган Давидович и на началника на Отдела за връзки и сътрудничество със Сръбската православна църква в Република Сръбска господин Мирко Марич и с благословението на Валевския епископ господин Милутин, през юли 2014 година аз се отправих на далечно пътуване до Гърция, заедно с близки на господин Марич.

Целта на нашето пътуване беше да се срещнем с архимандрит Нектарий (Виталис) в с. Камариза (Атика) и да посетим манастира „Света Троица” на о. Егина (манастира на свети Нектарий Егински).

На връщане от Егина посетихме Солун, за да се поклоним на мощите на свети Димитър Мироточиви. А след това по настояване на моите спътници се отправихме към Паралия (курортно градче на 70 км от Солун), за да пренощуваме там.

В Паралия бях за пръв път. Веднага ми направи впечатление, че там има много сърби. Моите спътници ми обясниха, че градчето е един от най-известните курорти в тази част на Гърция и 90 процента от гостите тук са сърби. Трябва да кажа, че във всеки ресторант и магазин ми говореха на моя роден сръбски език. Повярвайте ми, чувствах се като у дома си.

Може би се чудите защо съм обикалял по ресторантите и магазините? Поради някои обстоятелства търсех прясна скумрия. А тази риба не може да се намери навсякъде. (Обиколих десетки места и никъде не намерих…)

Вече се канех да преустановя търсенето, когато забелязах още един рибен ресторант, който се казваше „Medtka”.

Попитах възрастната госпожа, която ме посрещна, продават ли прясна скумрия? За мое удоволствие тя ми отговори на сръбски (очевидно моят силен сръбски акцент ме издаде).

– Да, отче, – каза ми тя. Но трябва да почакате до утре сутрин. Нашите рибари ловят скумрията през нощта: те включват прожектори и рибата, привлечена от светлината, приижда към тях… Те идват в седем сутринта. Елате тогава. Аз се казвам София и съм собственичка на този ресторант.

Върнах се в хотела. Срещу главния вход видях малка църквичка, по-скоро параклис. Бях поразен от неговото благолепие; влязох вътре и – о, чудо! – за моя голяма радост установих, че параклисът е посветен на свети Нектарий – този, заради когото бяхме дошли в Гърция!

Моите спътници ми казаха: „Виждаш ли, отец Ненад, как свети Нектарий устрои всичко: настани ни да нощуваме близо до този параклис и сега ни пази. А ти, отче се съмняваше: трябва ли да отсядаме в това курортно място, пълно с туристи, където човек може само да се къпе в морето и да се пече на плажа… Ето, че и тук намерихме благодат и това малко параклисче…”

На сутринта аз отидох в таверната, за да купя обещаната ми риба. Но рибарите все още не бяха дошли и госпожа София ме покани да ги почакаме заедно.

Тя ме настани на масата, оказвайки ми любезно гостоприемство. Разговорът се съпровождаше с прекрасно угощение: кашу с мед, гръцки десерти и студена вода.

– Ние със спътниците ми идваме от Егина и аз много се радвам, че попаднахме на хотел, разположен точно до параклиса на Свети Нектарий. Знаете ли кога е бил построен той? – попитах аз.

– Как да не знам… Семейството ми се грижи за това свято място вече много години. Почистваме го, палим кандилата, украсяваме иконите, когато свещеникът от енорийския ни храм идва да служи, четем акатист на светеца и се молим за здраве… Това е най-голямата ни светиня. Параклисчето е малко, но свети Нектарий е велик в своето застъпничество! По неговите молитви имаме този ресторант, а също и земята, на която е построен вашият хотел. Така че ние сме и съсобственици на хотела.

Учудването ми нямаше граници и аз я попитах: „Как стана така, че свети Нектарий ви помогна да откриете ресторант?”

– Отец Ненад, преди тридесет години тази земя беше едно изоставено, затънтено място. Семейството ни беше много бедно. Често нямахме пари дори за насъщния и ядяхме рибата, която ловяха мъжете от семейството, без хляб.

Когато бях още малка, баща ни се разболя тежко. Няколко дни преди смъртта си той поиска да му дадем икона на свети Нектарий. Държеше я под възглавницата си и често се молеше пред нея.

Майка ни много се тревожеше – какво ще стане с нас? Баща ни умира… Какво ли ни чака…

Веднъж татко повика всички ни при своята постеля и ни каза: „Не се страхувайте: Господ Бог и свети Нектарий се грижат за нас. Ще получим парцел земя край параклиса. Сам свети Нектарий ми каза това, той ми се яви насън”.

Ние не вярвахме много на това, мислехме си, че татко бълнува в безпаметство… След три дни той почина. Половин месец след неговата смърт повикаха майка в общината… Отначало тя не искаше да отиде, защото още оплакваше баща ни, всеки ден се молеше за него и не ходеше никъде, освен в храма. Но баба (майката на татко) й каза: „Отиди, дъще, това не е разходка за развлечение”. И мама отиде.

Оказа се, че татко е бил прав – общината ни даде парцел земя до параклиса на свети Нектарий.

След известно време започна строителството на хотели. В Паралия заприиждаха туристи. Нашият парцел се оказа в самия център на курорта. Част от него продадохме, а за останалата част получихме дял в собствеността на построения върху нея хотел (т.е. няколко стаи в него). Със средствата от продажбата и арендата на земята открихме мъничка таверна, а сега имаме този голям ресторант за рибни продукти и делата ни вървят много успешно. Моята дъщеря завърши медицина в Ниш и сега е лекар, а по-малката ми сестра е омъжена в Прокупле. Ето откъде знам сръбски и обичам Сърбия… С нас стана още едно чудо, ще ви го разкажа…

След смъртта на баща ни, дори и след като получихме земята, ние бяхме бедни и неустроени. Но имахме благословение от свещеника да се грижим за параклиса на свети Некарий. Веднъж, в навечерието на деня, когато Църквата отбелязва неговата памет, се оказа, че в целия ни дом има само половин бутилка зехтин. Мама беше поставена пред избор: или да налее този зехтин в кандилата, или да го остави за нас, децата.

В нощта преди празника свети Нектарий й се явил насън и казал: „Всичкия зехтин, който имате у вас, излей в кандилата – нека на празника те светят за благословение на народа. Аз сам ще се погрижа за вашето семейство”. На сутринта мама ни разказа това и ние се съгласихме.

И ето – чудо: в същия ден един наш братовчед от Волос (Волос се намира на 200 километра от Солун) ни дойде на гости. Не бяхме го виждали много години. Той ни донесе в дар две големи бъчвички със прясно изцеден зехтин! Семейството му беше заможно и днес те имат обширни маслинови градини…

Като изслушах разказа на госпожа София, аз благоговейно се прекръстих – бях станал съпричастен на историята на живото присъствие на свети Нектарий в Паралия, това малко гръцко селце.

…Скоро пристигнаха рибарите и донесоха прясна скумрия. През тази нощ бяха получили добър улов. И как да нямат улов, когато всеки път, преди да излязат в морето, те искрено се молят на свети Николай и на свети Нектарий, запалвайки свещ в чест на тези велики светци.

Запознах и спътниците си с благочестивата госпожа София и те също с благоговение изслушаха нейния разказ за чудесата на свети Нектарий.

Когато ви се случи да посетите Паралия, отбийте се в това параклисче, то е съвсем до плажа…

През лятото на следващата 2015 година аз отново прекарах известно време в Паралия. Тук, с благословението на Светия Синод на Сръбската православна Църква, извършвах богослужения и треби за поклонниците от Сърбия, България и Русия.


източник: „Возвышение скорбями – святитель Нектарий Егински”, Креативная команда „Кипяток”, Екатеринбург, 2018

Благоразумието на благородника

Декември 16, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Един офицер-благородник бил наклеветен за злоупотреба с държавни пари, бил изпратен на заточение в Сибир и бил лишен от всякакви граждански права и състояния. В Сибир се преселила и неговата жена с дъщеря му, но там живеели в бедност и нищета. Още като дете дъщерята на офицера дала обещание: когато порасне, ще подаде прошение до императора, за да помилва баща й. И за да подаде това прошение, момичето, когато навършило 17 години, тръгнало пеша от Сибир за Петербург. По това време тази история била станала много известна, за нея се пишело много по вестниците, удивлявайки се на подвига на момичето, което заради спасението на баща си извървяло целия път през тайгата пеша. Дъщерята на каторжника скоро станала знаменитост. В Петербург била откарана на коне, където била приветствана и веднага била представена на императора.


- За какво беше осъден вашият баща? – попитал императорът.


- Извинете, Ваше Величество, но аз не зная нищо за това. 


- Как не знаете?


Наистина баща й успял през годините да не въвлича дъщеря си в неговата скръб.



И императорът веднага написал прошение: „Да бъде помилван!“ – казвайки, че баща, който е отгледал такава дъщеря е достоен за Божията милост.


източник: https://vk.com/club

Усмивка от Рая

Декември 10, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Ще ви разкажа за един православен християнин. Той не беше свещеник, а прост селянин. В нашата Румъния селяните са почти винаги неграмотни или полуграмотни. Той познаваше добре Библията, но освен нея никога не беше чел друга книга. Сега беше в една килия с професори, академици и други високообразовани хора, които бяха затворени от комунистите. И този беден селянин се опитваше да доведе до Господ един член на Академията на науките. Но в замяна получаваше само подигравки.

 

- Господине, не мога да ви обясня много, но аз вървя с Иисус Христос, говоря с Него, виждам Го.

 

- Остави ме на мира. Не ми разказвай фантасмагории, че виждаш Христос. Как виждаш Христос?

 

- Е, не мога да ви кажа точно как Го виждам. Просто Го виждам. Има много начини да виждаш. В сънищата, например, виждаш много неща. Достатъчно за мен е да затворя очи. Сега виждам сина ми пред мен, сега виждам моята снаха, сега виждам моята внучка. Всеки може да вижда. Има и друго зрение. Аз виждам Христос.

 

- Ти виждаш Христос?

 

- Да, виждам Христос.

 

- Как изглежда Той? Какъв ти се показва? Изглежда ли мирен, ядосан, отегчен, раздразнен, радващ се да те види? Усмихва ли ти се понякога?

 

- Познахте! Усмихва ми се.

 

- Господа, елате да чуете какво ми говори този човек. Подиграва се с мен. Казва, че Христос му се усмихва. Покажи ми, как ти се усмихва Той?

 

Това беше един от най-великите мигове в живота ми. Селянинът стана много, много сериозен. Лицето му започна да сияе. В църквата днес има много пастири и богослови, които не могат да повярват на цялата Библия. Вярват в половината, в една четвърт от нея. Просто не могат да повярват в чудесата. Аз мога да вярвам във всичко, защото съм виждал чудеса. Виждал съм преображения – не като това на Христос, но нещо отделно. Виждал съм лица, които сияят.

 

Усмивка се появи на лицето на този селянин. Ще ми се да съм художник, за да мога да нарисувам тази усмивка. Имаше частица тъга в нея за загубената душа на учения. Но имаше толкова много надежда в тази усмивка. И толкова много любов и толкова много състрадание, и копнеж тази душа да бъде спасена. Цялата красота на рая беше в усмивката на това лице. Лицето беше мръсно и неизмито, но върху себе си носеше красивата усмивка на рая.

 

Професорът наведе главата си и каза: “Господине, вие сте прав. Видели сте Христос. Той ви се е усмихнал.”

 

 

превод от английски

източник: списание “Again”

 

Иконата, която оживя

Декември 9, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Иконата, на която било отредено да бъде обновена, заради почерняването й, била сбъркана от децата с дъска и докато си играели забивали гвоздеи по нея. Когато Алла Михайловна Томская я занесла в Аниерската църква във Франция през пролетта на 1935 г., художникът-иконописец Н. Н. Холодовский гледал дълго иконата, след което казал, че не може да бъде реставрирана, тъй като не е ясно какво е нарисувано на нея. Владика Методий поставил иконата в олтара, за да не съблазнява енориашите с непознатото изображение.

 

Шест месеца по-късно Алла Михайловна решила да занесе иконата в новосъздадения в Роз ен Бри голям женски манастир, на петдесет километра от Париж. Иконостасът все още не бил готов и, подготвяйки се за освещаването на манастира, най-хубавите икони и кандилата били просто поставени до камината. Алла Михайловна решила да постави своята почерняла икона на същото място, но една послушница – сестра Лидия, която се грижела за по-старите жени в манастира, категорично се възпротивила: не може да слагаш кандило и да се молиш на икона, на която не се вижда нищо. „Ти не разбираш, – настояваше Алла Михайловна, – Тази икона е мъченица, по нея има рани от гвоздеите на Спасителя”. Появил се разгорещен спор. Устроителката на манастира, кротката майка Мелания, едва убедила Алла Михайловна да почака до сутринта – сутринта ще постигнат някакво съгласие. Така завършил денят 6(19) октомври 1935 г., в който се чества паметта на апостол Тома.

 

На следващия ден в шест или седем сутринта се разнесъл вик от А. М. Томская, която събуждайки се първа, отишла преди всички в църквата: „Катя, Катя!… Иконата се е обновила!” Сестра Лидия, която спорела за потъмнялата икона, по-късно беше написала: „От този крясък дотичахме всички и останахме потресени – иконата сияеше! Веднага стана ясно, че това е икона на дванадесетте велики празници и на Възкресение Христово. Беше потресаващо, особено за мен, която толкова разгорещено спорих срещу тази икона. Изминаха четиридесет години от това чудо, но аз все още си спомням за него с вълнение. Иконата сияеше, въпреки че не беше такава, каквато стана в последствие. Тя изсветля с течение на времето, драскотините се покриха като със златна мрежа, и усещането беше такова, сякаш тя отвътре е жива, сякаш постепенно оздравяваше, както се случва с тялото. Дори и най-незабележимият образ до толкова се изясни, че можеше да се преброят космите по опашката на магарето във входа Господен в Йерусалим.”

 

Оказа се така, че иконата носеща по себе си „раните от гвоздеите”, която завинаги бе изгубена, за един час възкръсна, по нея се появи образ, и се разкри именно Възкресение Христово, разсейвайки всички съмнения, чуващи се за нея в деня на свети Тома.

Източник: iTreba | Православный портал | VK

 

Където е тихо, можеш да чуеш нещо

Декември 4, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Сладкарница

 

 

Днес гледаме да се осветим с малко труд.

***

Колкото повече се трудиш, толкова благодат и радост приемаш. Бог би могъл да изпълни сърцето ни с такова блаженство, любов и божествен ерос, че да паднем на земята, без да можем да издържим. Но тогава бихме напуснали манастирите и бихме се затворили в пещери. Мирските хора биха оставили делата си и семейните грижи и децата си. Затова Бог, Който е любов, не ни изпълва с такава любов и божествено блаженство.

***

- Тежък ли е калугерският живот, геронда? – попитали един мъдър старец.
- Не е тежък. Идва времето, където, когато забравиш себе си, виждаш, че е най-лекият товар.

***
Рече един пустинник – ако това, което дължиш в този живот, го издължиш, тогава се спасяваш. Но ако получиш някой удар в повече, получаваш и някой лев повече. Ако човек несправедливо получава удари, тогава има „нетна” заплата. Тоест много пъти хора с добродетелен живот ги спохождат най-лоши неща. Ако Бог допуска нещо, защо го допуска? Нека дам един пример. Едно много добро семейство. И мъжът е много добър, и жената, и децата. Всички се черкуват, причастяват се и т. н. В даден момент минава някой пиян или луд, удря с кола мъжа, който е глава на семейството, и го убива. След това, тези хора, които са отдалечени от Бога, казват: “Виж го! С кръст в ръка ходи и затова си изпати!” Това е безочие. Бог допуска да умират хора без изобщо да са виновни, за да даде възможност на напълно безочливите да казват това, което казал и добрият разбойник. Какво виждаме в двамата разбойника? Единият хулил Христос: “Ако си Бог, слез долу!” и т.н., а другият казал: “Нямаш ли страх от Бога? Ние справедливо страдаме. Човекът нищо не е направил. Нямаш ли страх Божий?” За да даде Бог възможност на безочливите да се освестят, допуска някои хора да пострадат, без да са виновни.
Докато тези, които си патят от това, може да са любимите Божии деца. Вярвам, че в Рая Бог няма да им каже: “Седни на това място”. А: “Изберете най-доброто място!”. Разбрахте ли? Така е. С това да търсим правата си губим всичко. Губим и нашия мир, губим и нашата награда.

***

Някой попитал един старец колко години е на Света Гора и той му отговорил:
- Много години съм тук, но напредък нямам. И чакалите живеят в пустинята, но чакали остават.

***
Колко по-духовен е човекът, толкова по-малко права търси в този живот.

***
Един просветлен монах съветвал: имай любов към всички, но особени отношения с никого.

***
Старецът Йосиф Исихаст казвал: главната цел на дявола е да порази вярата и така да орезили човека като предател и вероотстъпник.

***
Старецът Герасим Песнописец казва: св. Григорий Палама казва, че единственото, което Бог не може да направи, е да се съедини с нечистия човек. Тук е безсилен.

***
Старецът Модест Констамонит ни казваше: имайте доброволна слепота. Не гледайте грешките на другите.

***
Един старец каза: не съм се занимавал с много неща. Малко светоотечески места зная и полагам усилия… както и да е. Това, което съм разбрал, е, че не съществува горчилка в човека. Горчилката става сладка, когато я посрещаш духовно. Виждаме много пъти един човек да съгрешава. Скърби, когато реално се покайва, чувства тъга, изповядва се и има божествена утеха. И когато не чувства тази утеха, тогава трябва да разбере, че нещо в него го изкушава, помисълът го изкушава и трябва да отиде да го каже, и така идва утеха и напредва. Съучаства в скръбта на някой негов брат, който страда, моли се, и Бог му помага.
Рече отново: когато човек е освободен от многото тревоги, тогава до него намират покой всякакви хора.

***
Простодушният дионисиатски монах старец Давид казваше за злото на осъждането. Внимавай, да не казваш еди-кой си прави това и другият онова. Защото така ще загубиш Христовата благодат. И на магаре да прилича някой, не го осмивай. Обичай ближния като себе си, така казва Христос.

***
Богоносният духовник папа Сава никога не обвинил човек. Когато го питали „Какъв човек е онзи, духовнико?”, той отвръщал: “Свят човек е той”.

***
Във вашите съждения винаги да поставяте една въпросителна. Не знаем какво може да стане.

***
Сърцето се очиства с въздишка, с любочестие. Да „накиснем” душата в сълзите. Но и една въздишка с болка в душата е равна на две кофи със сълзи.

***
Имало монаси – отговарящи за кандилата – в скита „Света Анна” и в манастирите, които по време на тяхното послушание плачели пред свещените икони.

***
Детето ми, съветвал руският подвижник Тихон, измивай със сълзи нозете на Христос, и Христос ще измие греховете ти.

***
Първите сълзи са сълзите на божествената утеха. Разтърсва се и плаче онзи, който казва Иисусовата молитва. Второто състояние са сълзите на славословието. Човек се движи в друго пространство. Първите сълзи и тялото изтощават, докато вторите дават витамините на душата и тялото. Те са сълзите на радованието, на славословието. По това човек вижда разликата.

***
Попитали някога един светогорски старец – какво е Света Гора? и той отвърнал „на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник”. Тук имаме мнозина, които се покайват. Или по-скоро всички се покайваме.

***
Смирението е долното стъпало на добродетелите. Любовта е горното стъпало.

***
Защо не ставаме свети днес? – защото нямаме смирение.

***
Нашата гордост кара Бог да не ни чува. Старецът Тихон Руски казва: едно е девството, друго смирението. Много горделиви девственици отидоха в ада.

***
Когато братята и отците пожелавали на неоскитския старец Теофилакт „на добър Рай!”, той отвръщал: Раят не е обор, за да приеме мене, скота! Такова себеукоряване имали светите отци.

***
Някой може да се подвизава понякога с любочестие, но да няма голям напредък, защото няма смирение. Докато други да се подвизават по-малко (аскеза, пости и т. н.) и да напредват повече, защото имат много смирение и то компенсира много неща.

***
Човекът първо се отдава напълно на Бога и след това Бог го очиства и го дава на хората. Когато човек вярва, че е по-лош от всички, тогава едно „Господи помилуй”, което ще каже за хората, струва повече от хиляди „Господи помилуй” на другия.

***
Бог ни дава много възможности, за да придобием Рая, но ние не приемаме всички тях, а ги пропъждаме. Да нямате доверие в себе си, самоувереността е голяма пречка за Божията благодат. Пълно доверие да имаме само в Бога. Когато възлагаме всичко на Него, Той се задължава да ни помогне.

***
Живейте в трайно славословие и благодарение към Бога, защото най-големият грях е неблагодарността и най-лошият грешник е неблагодарникът.

***
Приличаме на копривата. Отдалеч изглежда зелена, като поле, като градина, но когато я доближиш и я докоснеш, усещаш жилото й.

***
Попитали един пустинник:
- Как трябва да посрещаме похвалите и възхвалите?
И той отвърнал:
- Да имате смирение и да познавате добре себе си. Да ви дам пример. Когато резбовам лика на един светец и приключа, мисля, че е добър. Поглеждам го отново след малко и виждам, че има недостатъци. Ако сложа лупа, ще видя, че не е нищо особено. Същото става и с ръцете. Виждаме, че са чисти. Но ако ги поставим под лупа, ще видим мръсотия и много микроби. Затова да гледаме внимателно себе си и така ще виждаме, че не сме нищо, ако ще хората да говорят.

***
Един подвижник пращал своя послушник да продава ръчния им труд в Карея. Там послушникът чул в Протатоса прекрасни песпопения, мелодично пеене и т.н. Един ден казал на стареца си:
- Геронда, имам помисъл. Ние тук в пустинята нищо не правим. Да видиш как там възпяват Бога. Песнопения, хорове, велики неща. Ние тук само с броеница, само ГОСПОДИ ИИСУСЕ ХРИСТЕ…
Тогава старецът го взел един ден и му казал:
- Да отидем, детето ми, да видим какво правят тези отци. И ние да изпълняваме техния типик.
Когато отишли, той се навел на ухото му в храма и му прошепнал:
- Наистина, чедо, тук славят Бога!
Но не сварил да довърши и започнало страшно земетресение. Земята се разтресла. Тогава певците веднага оставили псалтикийните книги и териремите и започнали да се молят с броеница, викайки „ГОСПОДИ ИИСУСЕ ХРИСТЕ, СИНЕ БОЖИЙ, ПОМИЛУЙ НИ”!!!
- Геронда, да си ходим в нашето безмълвие и калива! Това, което ние правим, стои по-горе от пеенето.
Те наистина установили, че най-добрата молитва е молитвата с броеницата.

***
Както корабите, които са в опасност, постоянно излъчват сигнал за помощ, така човек постоянно трябва да казва молитвата Господи Иисусе Христе, помилуй ме!

***
Търпението се придобива, не се купува, казваше един подвижник.

***
Духовният живот се нуждае от търпение, твърдо търпение. Човекът е променлив.

***
Когато попитали болния старец Николай от Неа Скити как се чувства, търпеливият старец отговорил:
- Слава Богу! И още заслужавам!
Когато почина, лицето му сияеше.

***
Един свещеник попитал стареца Монахос, който бил болен:
- Как сте със здравето, отче?
- Е, добре. Сега се появиха и други заболявания. Всички обаче са нужни. Как ще отида там горе, отче мой, с празни ръце?

***
Господи мой, защо да страдам толкова много? – се жалвал някога болният добродетелен старец Артемий Григориатски.
Тогава видял Владиката Христос, Който му показал ръцете Си и реброто Си и му казал – Виж колко търпение проявих. Ти заради Моята любов няма ли да проявиш търпение?

***
Болестта е божествено посещение. Болестта е най-велик Божи дар. Това, което човек може да даде на Бога, е болката.

***
Геронда, толкова години на Света Гора не видях никакво видение и нямах никакво вътрешно известие – казвал на стареца Йоаким живеещият в Англия светогорски руски йеромонах Софроний, ктитор на тамошния манастир и автор на житието на свети Силуан. Старецът Йоаким му отговорил:
- Кой ти дари търпение и живееш на Света Гора, и то в страшната Карулия, освен Бог? Би ли могъл да останеш тук без явната помощ на Божията благодат? Друго чудо по-голямо от това не търси и дар по-висш не искай!

***
Един млад монах отишъл при авва Зосима Карулиотски и му казал:
- Геронда, имам изкушение.
- Детето ми, изкушението съществува навсякъде. В яденето – изкушение, в съня – изкушение. Спомни си какво казва Патерикът – отнеми изкушенията и никой няма да се спаси.
И така подвижникът се утешил.

***
В пещерата на преп. Петър Атонски живеели старецът Хризостом и монахът Сергий. Сатаната борил монах Сергий да напусне аскетическата арена и да изостави борбата. Някога посетил един старец в Карея, който с голямо себеотрицание и търпение се грижил и погребал четирима старци.
- Как живееш сам тук? – го попитал монах Сергий.
- И мен дяволът ме бори да си тръгна, но знаеш ли какво ме държи? – отвърнал героичният старец. – Ела да ти покажа моите съкровища.
- Кои са твоите съкровища? Не виждам нищо.
Той го взел и отвел в една стая, където имало стари обуща, пробити от дългогодишно носене, стари подрасници и стари скуфии на неговите старци, но и негови собствени, белези за безброй борби и жертви…
- Ето моите съкровища! Кажи ми, как да ги изоставя?
О. Сергий се поучил от тези мълчаливи съкровища и учители повече от всяко друго поучение.

***
За немилосърдните хора, които умират, правете помени и най-вече давайте милостиня. Съществуват много бедни. На тях да давате. За помен да използвате жито, а не сладки, както правят мнозина напоследък.

***
Пребедният и дрипав румънски подвижник Е. нямаше къде глава да подслони. Помагаше на трапезата в руския манастир и това, което вземаше, го даваше като милостиня на отдалечените подвижници. Това е единствената възможност да се спася – казваше. Да прося, смирявайки се, да се трудя, да раздавам.

***
Един монах попитал неговите посетители:
- Какво работите?
- Геронда, нямаме добра професия. Търговци сме – отвърнали срамежливо.
- Имаме, братя мои, голяма нужда от добри търговци. Наистина, я ми кажете, какво правите, когато поскъпнат нещата? Продавате и старите, които имате в магазина, на нови цени?
- Да, геронда. Как другояче да постъпим?
- Добре, но вие от старите правите двойна печалба. Естествено не можете да ги продадете на старите цени, защото другите търговци ще протестират. Вие обаче, допълнителната печалба, която получавате от стоката, която имахте в магазина, да я давате като милостиня.

***
Когато старецът Артемий прислужваше в един григориатски метох в Арта и ходеше да пазарува на пазара, се връщаше с празни ръце. Каквото имаше, го раздаваше на бедни и старчета.

***
Казваше старецът Паисий: жената, когато е бременна, трябва да е спокойна, да чете Евангелието, да се моли, да казва Иисусовата молитва. Така се освещава и детето. Отсега започва отглеждането на детето. Внимавай да не разстроиш бременната жена по някаква причина. Дяволът се опитва да разруши всичко, за да не намери младото поколение добър „квас”, за да се „закваси”.

Трябва да опростим живота си. Охолството уморява. Някои постоянно сменят мебели вкъщи и т.н. Търчат след това да спечелят повече пари и така се изпълват с тревога. Добре е семейството да има един и същ духовник. Мъжът, жената, децата, това помага много.

Един вярващ попита стареца:
- Геронда, днес децата разбраха оценките си и са разстроени.
- Виж, днес големите искат да вземат много пари за малко работа, и малките да получават високи оценки без четене. И ако е възможно да не си тръгват от кафенетата и да се обаждат по телефона да питат какви оценки са получили.

Дори в брака човек трябва да се въздържа от наслада. Да поставя спирачка на своето сластолюбие. Някой попита стареца Паисий:
- Геронда, днес много млади хора не искат да създават деца, защото си мислят в какъв свят ще ги родят. Замърсяване от химически елементи, от радиоактивни елементи, живот, пълен с тревога, свирепо общество, войни, глад, убийства, насилвания, грабежи, отвличания… Мисля си, дали вече не сме в епохата на Антихриста и да не би вече да не си струва човек да се жени и да създава деца?!

- Не, Танасис, не е така! Християните по време на гоненията не са ли се женили? Женили са се и деца са раждали! Имали своята надежда в Христос, не в хората. Маловерие е този помисъл. Бог за един миг може да поправи всичко. Да премахне всичко криво. Хората кроят планове… и Бог има Своите. Да знаеше колко пъти дяволът опаса земята с опашката си, за да я разруши… Бог не го остави… развали му плановете. И злото, което дяволът тръгва да прави, Бог го оползотворява и излиза голямо добро. Не се тревожи!

Някой попита:
- Геронда, има някои съпрузи, които докато искат, не могат да създадат деца. Защо става така?
- За да се устрои и някой сирак… и Бог им дава тяхно дете след това!

Старецът рече отново:
- Когато някой се връща от работа и е изнервен или стресиран, по-добре да отиде да се разходи в парка за 20 минути и да се върне у дома спокоен и с усмивка, ако ще да закъснее.
Днес замаяха човека. Поразяват горките деца оттук и оттам с различни теории, след това ги обзема страх, тревога и се отдават на наркотици и забавления. Но това светско забавление прибавя стрес. Виждате, от този живот човек вкусва в някаква степен ада или Рая, ако живее според Божията воля, според Църквата.
Ако човекът обикне Бога, обича и ближния и след това сърцето му прелива (от любов) и обича животните, цялото творение.


Превод: Константин Константинов

Ръката

Декември 2, 2019 in Начална страница, Семейство, Сладкарница

 

Тази вечер вдовицата се прибра съвсем сломена в къщи. От известно време започна да чувства, че силите й едва издържаха на работата във фабриката, но тя не искаше да премине на по-лек труд заради заплатата. Нуждите й се увеличаваха с всеки нов ден, синът й растеше и грижите за него изискваха повече средства. Тя се стараеше всячески да отговаря на тези изисквания, мъчеше се да изработи колкото се може повече пари, като бе забравила себе си и здравето си – с едничка мисъл да отгледа сина си и да го види настанен добре в живота.

Момчето, обаче, й нанасяше огорчения. Изоставаше в уроците, предаваше се на леност и на лекомислени игри. Улицата го привличаше повече от майчиния дом и от училището.

Като се връщаше днес от работа, вдовицата срещна учителката на сина си. Още щом я видя запътена към нея с намерение да я спре, сърцето на бедната жена се сви: сигурно пак ще й покори сина!

И не се излъга. Много пъти досега учителката й напомняше, че ако не се вземат здрави мерки, синът й не ще може да продължава дълго учението си. А тази вечер, след като й съобщи безчислени негови провинения, каза, че той предстои да бъде изключен в най-близко време – заради слабия си успех и нетърпимото свое поведение в училище и вън.

- Виждам, трудиш се за него, мъчехме се и ние, учителите, да му въздействуваме да оцени труда ти и да се осъзнае, но той се оказа невъзприемчив към доброто.

Вдовицата не можа да каже ни дума. Тя едва намери сила да подаде ръката си за сбогуване и, съвсем угнетена, се запъти към дома си.

Беше късно, отдавна се бе стъмнило, но не завари сина си в къщи. Пък и не очакваше да го завари. Момчето скиташе до късно с другари, прибираше се само за храна и за сън и на другия ден се запътваше за училище – като гост. А често и там не отиваше. Какво не употреби тя да засегне чувството и съзнанието му – напразно! Нито сълзите й го трогваха, нито майчинските съвети, нито заплахите, нито наказанията. Да, понякога го наказваше – когато беше по-малък, но сега той почти я бе надминал по ръст и такава мярка бе невъзможно повече да се прилага спрямо него.

Вдовицата се сви в един кът на бедната си квартира. Искаше да не мисли повече за сина си, да го остави да живее както си знае, пък каквото ще да става. Искаше й се изобщо за нищо да не мисли, но не можеше да си наложи това. Мислите я отвлякоха назад в спомените – в деня, когато загуби мъжа си, оставил я с пеленаче на ръце – неопитна и безпомощна да се справя със живота. Когато се върна от погребението и се озова сама в къщи, стори й се, че е попаднала сама в гробница. Животът й се представи тогава по-тежък и от смъртта. Единствено видът на малкия й син в люлчицата поддържаше ударите на сърцето й и не позволяваше на жаждата за живот да пресъхне в нея. Колко надежди възгаряха в душата й, когато спираше – по цели часове – поглед върху спящото дете, какви представи за бъдещето си рисуваше тя! И забравяше за нерадостната си съдба, за трудния си живот, за мъките, с които често се приобщаваше – надеждата за бъдещето я окриляше. Може да се каже, че тогава тя беше сравнително щастлива, защото предвкусваше очакваните радости!

Но сега – разбиха се всички надежди, всички възможности да преживее радост бяха изгубени.

Късно се прибра синът й. Майчиният гняв раздвижи кръвта в жилите й – и тя застана отпреде му с непроявявана досега решителност да му наложи своята воля и да го отвърне от пътя на злото.

Синът не бе виждал друг път такава острота да се излъчва от очите на майка му. Стори му се, че тя пристъпва към него с намерение да го удари и той се спря, готов да се брани.

- Слушай! Ти трябва да разбереш най-после, че отиваш към гибел! Аз съм ти дала живот и имам право да искам да не се самопогубваш в живота! Или ще се отдадеш на труд и ще залегнеш над уроците си, или… не се връщай повече в тази къща!

И вдовицата вдигна ръка да му посочи вратата. Предполагащ удар, синът помисли, че майчината ръка се вдига за това, и той – по-бърз и по-ловък от нея – сам вдигна ръка и тежко я стовари върху гърдите й. Слабата жена политна и се строполи на пода.

Не проплака дори…

След малко събра сили и бавно стана…

Протекоха пак дните като преди. По-право – с тази промяна, че майката вече си наложи да не изисква от сина си това, към което той нямаше склонност и остави Бог да насочва по-нататъшните му стъпки.

Синът бе отстранен от училище и улицата го прибра по-дружелюбно. Мина по едно време някакъв цирк. През всичкото време на престоя му изключеният ученик се въртеше около него, докато подвижният и строен младеж се хареса на пътуващите артисти и те, когато си заминаха, го взеха със себе си.

Майката се примири. Може би пък в тази област да се прояви синът й. Ех, и това да е попрището му – щом като ще е добро за него…

Минаха години. Животът на самотната жена протичаше все в труд. С примирение тя понасяше участта си, като сега живееше само в очакване на вест от своя син, който наистина сполучливо бе налучкал своя път. Не рядко се обаждаше той на майка си, хвалеше се от работата и от живота си – и майката беше доволна като узнаваше това.

Плещите й се прегърбиха, заснежиха се косите й, бръчки по лицето й се показаха – старица бе станала вече. Но в душата й се бе настанило донякъде спокойствие. Успокоена беше жената, защото знаеше, че макар и далеч от нея, синът й живееше добре.

Едно писмо, обаче, я хвърли отново в тревога. Непознат човек й пишеше, под диктовка на сина й, че този при падане си бил навяхнал дясната ръка и сега е в болницата на лечение. Ударил се е сериозно, но опасност няма, и той ще оздравее, пък макар и повече време да се лекува. Майчиният инстинкт предугади не така благоприятна развръзка. И се вдигна майката – запъти се към града, в чиято болница бе настанен синът й.

Видя го – и се зарадва: какъв хубав мъж бе станал! Той лежеше в леглото и само по превързаната му ръка личеше, че е болен. С много сълзи накваси майката тази своя среща със сина си, и може да се каже, че по-скоро радостта от свиждането ги беше извикала, отколкото това, че той се намира на болнично легло.

Застанала до леглото, майката не снемаше очи от сина си левент. И той я гледаше ласкаво, с обич. Сега беше друг човек, улегнал и сериозен – не непокорният и ленив младеж, какъвто се проявяваше като малък. Усмихваше й се и тази усмивка говореше за доброто му самочувствие. И майката дори забрави за болката му.

Но… пак изненада. При едно от лекарските посещения се намери, че състоянието на ръката е застрашаващо. Бързо развиващ се абцес, което налагало да се отреже ръката!

Тук вече майката изпадна в ужас. Тя не можеше да си представи своя син осакатен, без дясна ръка. Мъка заседна в сърцето и на сина: отрязването на ръката поставяше край на кариерата му. Но се помъчи да се покаже твърд и спокоен.

Майчините сълзи досегнаха дълбоко в сърцето му една струна, която сега особено чувствително отзвуча. Той гледаше тази съсухрена старица, обляна в сълзи, която в най-цветущите си дни се бе отрекла от собствен живот, заради рожбата си – заради него, който в момент на безумно лекомислие и суровост можа да вдигне ръка върху й и я удари. При този спомен и неговите очи се напълниха със сълзи. Погледът му се загуби в мрежата им и пред него застана цялото минало на несметни горчивини, що той всекичасно поднасяше на тази, която му бе дала живот. В обилните му сълзи отровата на този спомен можа да се избистри и да се превърне в най-чисто чувство, което започна постепенно да го успокоява.

Когато пресъхна влагата по очите му, болният ги насочи пак към майка си, която не спираше да хлипа неутешимо до леглото му.

- Майко, – прошепна синът с такава ласка, че майката трепна от умиление. Нежността му още повече засили риданието й. – Майко, не плачи!… Това ми го праща Бог… като наказание…Ще ми отрежат дясната ръка – тази, с която някога те ударих!… Ръка, която се вдига върху майката, изсъхва!

Старата се разтресе в неудържимо ридание. Тя обгърна поривисто превързаната ръка и започна да я обсипва със целувки и ласки.

- Милата… скъпата ръчица… Не ме е удряла тя – не, тя ме е само милвала, милвала!… Господи, вземи и двете мои ръце, но запази неговата ръка – скъпата, нежната ръчица!…

Синът напрегна сили да възпре струята, която избликна от сърцето му и понечи да се изяви като плачевен стон. Той захапа устни, стисна ги до кръв – но не издържа, и сам се разтресе в ридание.


из книгата: „Живата вяра“

„Никога няма да простя“

Ноември 26, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Да не простиш на някого, дори това да е само на един единствен човек, жив или починал вече, означава че няма да получиш опрощение и за себе си. Дори, както изглежда, и при най-подробната и искрена изповед. Такъв е неизменният закон. Всички християни го знаят. Винаги го споменават, когато четат „Отче наш“. И въпреки това, има случаи, когато, както изглежда, някой не може да бъде опростен. И тогава се случва това, за което ни е разказвал веднъж владика Антоний Сурожки.

„Спомням си за една жена, която наставлявах преди 40 години. Тя умираше и молеше да я причастя. Казах й, че трябва да се изповяда. Изповяда се, и накрая я попитах:


- Кажете ми няма ли у вас все още някой скрит гняв към някого? Има ли някой, на когото не можете да простите? Тя отговори:


- Да, прощавам на всички, обичам всички, но на зет си няма да простя нито в този свят, нито в бъдещия! 

Тогава й казах:


- В такъв случай аз няма да ви прочета нито разрешителна молитва, нито причастие ще ви дам.


- Ама как ще умра без да се причастя? Ще погина! Аз й отвърнах:


- Да! Ами вие вече сте погинала – заради вашите думи…


- Аз не мога така изведнъж да простя.


- Е, тогава останете в този живот непростена. Аз сега си отивам, ще се върна след два часа. Пред вас има два часа, през които трябва да се помирите – или да не се помирите. И молете Бог, да не умрете през тези два часа.


Върнах се след два часа, и тя ми каза:


- Знаете ли, когато вие си отидохте, аз разбрах какво се случва с мен. Повиках зет си, той дойде и се помирихме.“ Прочетох й разрешителна молитва и взе причастие“.



източник: https://vk.com/itreba

“Има Бог”

Ноември 25, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Александър Йоилевич Огородников (роден на 27 март 1950 г., в гр. Чистопол) – съветски дисидент, руски политик, християнин – демократ. В 1974 г. организирал християнски семинар, в който изучавали богословие и християнска философия. Участниците в семинара били около 30 човека, по-късно четирима от тях станали свещеници, а двама дякони. През 1976 г. с група съмишленици започнали да издават списание тип самиздат „Община”.

- В предишната ни беседа стигнахме до това, как са Ви арестували и осъдили…

- Осъдиха ме по член „тунеядство“. Или само на година затвор. Но всичко беше планирано – бяха сигурни, че ще ме пречупят за тази година. И ме поставиха в много сериозен затвор – в един лагер на Комсомолск на Амур (Далечния Изток), представяте ли си? Въпреки, че по закон трябваше да лежа в Московска област – в лагер ли, в затвор ли, но – в Московска област! По закон! Но ме прекараха през цялата страна в Комсомолск на Амур, в много строг лагер, бяха сигурни, че там просто ще ме пречупят. За едно интелигентно момче, сред тия вълци, просто никакъв шанс… Но сбъркаха, всичко се получи съвсем иначе, приеха ме по различен начин…

Именно тук, в лагера, станаха истински чудеса, но това са дълги истории…

- Моля Ви, разкажете! Това е и интересно, и важно.

- Е, значи, арестуваха ме. Съд и всичко останало… Лепнаха ми една година, после – дълъг преход до затвора. Съдиха ме в Калининград. Всичко беше особено, специално, на процеса не биваше да присъстват чуждестранни журналисти (Калинин тогава беше затворен град). И ето че тръгвам аз на това дълго пътуване до Комсомолск на Амур. В цивилни дрехи (не ме бяха преоблекли). И накрая стигаме до Хабаровския затвор…

Преди дори и не бях предполагал, че в затвора всичко си има много важен знаков смисъл, особено важен! Например, когато затворническият вагон пристигне на гарата, го отделят от композицията и изкарват всички затворници навън. След това, преди да ги разпределят в затвора, ги струпват в кръг. Около тях стоят охранители с автомати и кучета на ремък, а всички осъдени са длъжни да стоят клекнали със сключени над главите ръце. И без значение какви са затворниците – може да са рецидивисти, главатари, разни авторитети и т.н. Но аз никога не стоях клекнал, стоях си прав. И даже не съм предполагал, че после затворниците ще напишат стихове и по това ще разбера значението на своето държание („всички клечаха, а той стоя“).

Или, може да се каже, че в затвора аз се държах абсолютно по същия начин, както и на свобода. Никога не се присламчвах към затворниците, никога не им правих „комплименти“, за да си извоювам някаква евтина „популярност“ и пр. Държах се така, както и в нормалния живот. С всички бях абсолютно искрен, спокоен, и както се оказа после, това бе единствено правилната тактика.

- Но нали все пак затворниците са различни? И успявахте да се отнасяте еднакво с всички?

- Да. Значи, аз бях единственият, който можеше да общува и с ония, които са в немилост, защото обикновено се смята, че те трябва да бъдат само „използвани“. А според затворническите закони, ако общуваш с такива, значи и ти си от тях. И веднага започват да издевателстват над теб – дават ти канче с пробито дъно, лъжица с дупка и т.н. Помня, че затворниците скърцаха със зъби, но ми даваха това право: „Е, за Александър може. Той е с особени привилегии!“

- А как беше това на практика, можете ли да си спомните?

- Представете си, слизаме от вагона… Нареждат ни, командва се: „Клекни! Клекни! Клекни!“ И стрелят над главите с автоматни откоси… Аз обаче си оставам прав. И по-нататък: вкарват ни в автобус, водят ни в Хабаровския затвор. Това бяха, така да се каже, първите ми крачки в затворническия живот. След това дълго ме държат в „разпределителя“, дълго ме разкарват по разни коридори, най-накрая отварят вратата на някаква килия и ме бутват вътре. Заключват вратата зад мен…

Влизам и гледам: намирам се в килия, където са натъпкани близо 40 затворници. Всички полуоблечени, в килията горещо, много народ, тясно… Вижда се, че повечето от затворниците са изпечени „пандизчии“.

Влизам и казвам: „Мир вам!“. Това приветствие веднага ги впечатли, явно не бяха го чували преди. Освен това, както ви казах, бях още в цивилни дрехи.

На най-видното място в килията седеше така наричания „тартор“ (както по-късно разбрах). И той ми вика нещо на затворнически жаргон, което на нормален език означава „Я си покажи сакото!“ И ми говори: „Знаеш ли, тука скоро ще освобождават едни момчета, няма какво да облекат, тъй че, сваляй дрехите и се преобличай!“ И ми хвърля някакви дрипи, като си плямпа на затворническия си език, както вече ви казах.

Хвърля ми тия парцали, а аз му казвам: „Аз мога да разделя дрехите си с някой, който действително има нужда, ако наистина е така, но ще го направя самичък!“

- И имахте смелостта да отговорите така?

- Разбира се, по този начин отправих предизвикателство към всички в килията. А такова нещо не се прощава.

И тогава ми казват: „Край, ще спиш около кофата за нужник“ (където спят отхвърлените и унижаваните). И виждам, че всички затворници се обединяват да ми се нахвърлят.

Бързо си мисля – зад мене е вратата, отпред другите, колко ще мога да издържа? От друга страна си казвам: е, мога ли изобщо да се бия с тях? Нали съм християнин? И за първи път, откак съм в килията си спомням за Бог. И от дълбочината на душата си питам мислено: „Господи, какво да направя?“

И само докато си помисля това, вторият по старшинство „тартор“ в килията ми казва: „Слушай, земляк! Ти сега, като влезе, каза: „Мир вам!“ – „Да, така и казах, но ако вие не приемете този мир, той ще се върне при мене!“ – „Абе ти какво, да не си вярващ?“ – „Да, аз изповядвам вярата в нашия Господ Иисус Христос!“

А той ми вика: „Виждаш ли го това място? Тука сме все „баш престъпници“. Лишили са ни от всичко: няма ни „трева“, ни тютюнец, ни нищо. Ето, вече две седмици не сме пушили, чак ушите ни клепнаха без тютюнец! Натикаха ни тук в пълна изолация. Но ти, ако си истински вярващ, в затвора трябва да държиш на думата си (и то в действителност е така – щом един път кажеш нещо, длъжен си да стоиш зад думите си). И значи, ако си наистина вярващ, помоли своя Бог да ни даде да попушим!“

И сега, представете си какво е в килията – едва мъждукаща светлина, въздух, пълен с пот, изпражнения и прочие. Тежка атмосфера с воня на урина, всякакви телесни течности и т.н. И аз сега си помислих – как бих дръзнал да призова Господ Бог на своя глава, да посети тоя ад? Не съм достоен за това!

Но все пак се обръщам към Него с някакъв вид молба: „Ето на, събрали са ви тук всякакви… Вас, „баш престъпниците“, от които се е отрекло обществото, от много от вас са се отрекли и близките ви, не сте нужни вече на никого! Обречени сте да стоите тук завинаги, зле хранени и така зле да умрете… И в тази атмосфера, в която живеете, пълна с цинизъм, ненавист, зло, отвращение, трябва да прозвучи молитва към Бога? Как просто си го представяте, когато от вас излиза само насилие и ненавист? Но Господ наш – Той обича човека! Той е създал човека именно като свой съработник. Ако има Някой, Който никога няма да се отвърне от теб – това е само Господ Бог! Всички са се отвърнали от вас, но Господ никога няма да се отвърне!“ И тогава аз, дори някак самоуверено, им казвам: „Сега Господ Бог ще ви яви това чудо! Той ще го извърши заради вас, за да разберете, че не сте изоставени, че не сте сами, че не сте отритнати! Даже и в това ваше ужасно, адско състояние не сте изоставени и сте близо до Господа, вие сте Му нужни! Той милее за вас!“…

- И каква беше реакцията?

- Всички бяха притихнали, слушаха ме – за пръв път чуват нещо подобно! А пък аз си мисля – как да им докажа думите си? Но без да се страхувам, заставам в центъра на килията и започвам да изваждам иконата си. Трябва да ви кажа, че у мен имаше останала една икона, напечатана на особена хартия. И тя премина през всички затворнически „тарашения“, защото не можеше да бъде напипана. Това бе една репродукция, направена в Шеветонския католически манастир, но иконата бе православна.

И ето, измъкнах я навън. Един от затворниците започна да пали пред нея кибритени клечки, все едно свещ, а аз, гледайки иконата, казвам: „Слушайте молитвата ми! Които могат, да повтарят след мен, които не могат – просто да слушат!“ Казах още: „Между другото, към Господ се обръщаме прави. Затова станете, братя!“

Един от затворниците взе да възразява, но аз се обърнах към „тартора“: „Ако наистина искаме Господ да ни чуе, трябва да покажем уважение към Него“. И той даде знак всички да станат…

Разбира се, всички бяха сигурни, че аз ще се проваля, и тогава ще могат да издевателстват на воля над мене. Жестоко е, но такъв е законът на престъпниците.

И ето, затворниците стават, някои се хилят (все пак, забавно е, ще има да ми се подиграват). И аз започнах да се моля. И изведнъж, на някакъв етап от молитвата ми (първо обща молитва, после почнах да импровизирам), усещам, че гласът ми ехти някъде изотгоре. Отначало си помислих, че в килията има резонанс на звука. Но, знаете ли, с кожата си усещам, как се променя атмосферата в килията! Променя се! И когато завърших молитвата и се обърнах към съкилийниците си, внезапно те станаха едни такива, по-различни, не както преди. Имах чувството, че нещо докосна сърцата им, разбирате ли? Стояха в пълна тишина, и то не просто тихо, а в благоговейна тишина!

И след като не исках да наруша тази тишина, им давам знак: „Сядайте!“ В същия момент, в който сядат, се отвори едно прозорче във вратата, и в килията влетяха два картона „Беломорканал“! Най-уважаваната от затворниците марка цигари.

И тогава цялата килия, като един, извиква: „Има Бог!“ Цялата килия, като един човек…

Така започна престоя ми в затвора, така и протече…

- И дълго ли стояхте?

- Прехвърляха ме от един затвор на друг. Администрацията се опитваше по всякакъв начин да се отърве от мен, защото бях неудобен затворник (търсех си правата и пр.). И ето че един път се намерих в един затворнически автобус с един стар затворник. Почнах да се моля, а той ми вика: „Ти, какво, вярващ ли си?“ – „Ами да, вярващ съм“. – „А ти знаеш ли, какво значи да си вярващ?“ – „Какво?“ – И той започва да ми разказва онази по-горе спомената история, като завърши: „Разбра ли? Вярващият се помолил и Господ дал на братоците да пушат!“

- Тоест Вие сте се превърнали в знаменитост…

- Между впрочем тогава, в килията, аз казах такива думи след молитвата си: „И макар че пушенето е грях в Божиите очи, но от любов към вас, Господ да ви яви чудо!“ И казвах всичко това съвършено уверено, макар че, откъде се взе тази увереност, просто не знам. Между другото, и впоследствие, като правех същото, получавах винаги онова, за което се молех…

- И това беше през първата година затворничество?

- Това беше през първите ми дни в затвора!

- И после Ви освободиха?

- Освободиха ме след 9 години!

„Една година“ продължи цели девет години?

- Разбирате ли какво стана? Тогава онези ми казаха: „Можем да Ви поставим на колене във физическия смисъл, но не това целим. Искаме да Ви поставим на колене в морален смисъл, за да се „разоръжите“ и да приемете нашата идеология“. И още ми казаха: „Разберете, че давате лош пример! Ще Ви мачкаме и накрая ще Ви пречупим. Зад нас стои цялата държавна машина…“

- Но все пак разкажете как излязохте на свобода?

- Мога да кажа много неща, но искам преди всичко да спомена за един техен метод. Представете си, че са ви арестували (да не дава Господ, разбира се) и са ви осъдили на някакъв срок. И вие, като всеки нормален човек, искате да издържите, да го преживеете. Подобно на бегач на дълго разстояние, мобилизирате всичките си сили, душевни и телесни, за да издържите този срок. И знаете кога той ще свърши, и след това ще сте свободни. Мислено си представяте този ден – как ще го прекарате на свобода, как ще видите слънцето над главата си, как за пръв път ще ядете до насита хляб! И си мислите: как може да се сравни той с пирожките! Не може да се сравни, та той е по-вкусен от всичко останало!

Вие сте си го представили всичко това, и ето че, срокът на присъдата ви изтича… Извикват името ви, казват да си събирате нещата. Вие си събирате багажа, сбогувате се със съкилийниците си, оставяте им някакви книги, вещи и т.н.

После вратите се отварят със скърцане: една, втора, трета, четвърта, пета и т.н. И най-после и последната – съвсем скоро сте на свобода!

И внезапно се обръщат към към вас: „За една обикновена формалност, моля, само минутка!“ Отваря се друга врата, учтиво ви канят и ви казват: „Заповядайте, моля!“ Влизате, а там няколко човека, с прокурор и прочие, четат ви – заповед за нов арест! Мнозина не издържат, побъркват се! Тази процедура съм я изкарал три пъти…

Наистина, много тежко е – да си седиш затворен и да си мечтаеш: „Е, скоро, скоро, скоро…“ И като бегач, внезапно спираш, и после нямаш сили да продължиш да бягаш по-нататък!

- И те постъпват така преднамерено?

- Ама разбира се. Разбира се! Та нали това им е целта – да те пречупят, те ти го казват в прав текст. На тях не им е нужно да си нормален, мислещ човек, ти трябва да станеш изрод…

- И как станахте свободен?

- Не съм ви казал най-важното – работата е там, че в затвора аз имах от всичко по много, толкова много… Навсякъде около мен бяха знаците на Божията любов. Съвсем конкретни знаци! И само си мислех: как така на мен, едно смрадливо куче, Господ да ми дава всичко това! Просто не го заслужавам!

 

 

 

 

Монахът, който се пребори с амбицията си

Ноември 18, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Монах Лазар от манастира Дионисиат в Света гора разказва следната история, случила се с един брат – монах Хрисант, през 1937 година:

„Може да сте забелязали, отче Лазаре“, каза ми веднъж той (монах Хрисант), „че от много години насам аз правих опити да бъда избран в Съвета на Старците на манастира. Тази моя амбиция все ме караше да спечеля благоволението на отделните старци и на самия игумен, но без успех. Чувствах се разстроен и подтиснат. Бях се поддал на дяволското влияние, умът ми бе помрачен до такава степен, че исках да свърша със себе си. Не е за вярване, казвах си аз, ето, че отново предпочетоха един толкова по-млад от мен монах за този пост! Никой не ме оценява, а аз остарях в изпълнението на толкова различни послушания! Няма да търпя повече това! Ще отида до морския бряг и ще се хвърля от някоя скала, пък нека после това да тежи на съвестта им.

Няколко дена се терзах от тези мисли и бях решил твърдо да сторя точно това. Но милостивият ни Господ с посредничеството на нашия свят манастирски покровител – св. Йоан Предтеча, ми внуши да прекарам в пост три дена, преди да осъществя плана си.

Заключих се в килията си за три дена. Затворих вратата и прозорците и в пълен мрак се молих два дена и две нощи, без да ям и пия нищо, дори без да лягам в леглото си. Молех се прав, после седнал, а когато чувствах, че заспивам, отново се изправях и продължавах да се моля.

На третия ден, около десет часа вечерта, неочаквано се появи сияйна светлина и килията ми грейна. Едновременно с това чух глас, който ми каза: „Защо изгуби мирния си дух? Защо си разстроен и искаш да отидеш да се хвърлиш в морето?“ Още щом видях светлината и чух този глас, тъгата и безпокойствието ме напуснаха, аз започнах да плача, да хълцам и да проливам сълзи, искайки прошка, изповядвайки греховността си и това, че допуснах да бъда измамен от злото: „ Прости ми, свети Йоане“…

А той в отговор ми каза: „Защо престана да пееш? През изминалата седмица не се и доближи до клироса, а искаш да ставаш член на Съвета? Ако аз не искам ти да бъдеш член, как си мислиш, че ще станеш? Нима не съм разбрал досега за това ти желание? Нима не знам кой е достоен да бъде член на Съвета?“

Докато говореше, аз се бях свлякъл на пода и плачех непрестанно, молейки за прошка и обещавах отсега нататък да се смиря, да се върна на мястото си на клироса и никога повече да не дръзвам да желая да бъда член на Съвета.

След като изговорих всичко това, сияйната светлина изгасна. Престанах да се безпокоя, смирих се, и когато камбаната удари за служба, влязох в храма и встъпих в задълженията си“.

И така, монах Хрисант продължи с голяма ревност и старание да пее на десния клирос, в продължение на цели двадесет и две години.

Това стана по Божията благодат и по застъпничеството на нашия закрилник св. Йоан Кръстител.

из книгата „Разкази от манастира Дионисиат“

 

Източник: Agapi en Xristo

Не знанията ще ни спасят, а нашият живот

Ноември 12, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Сладкарница

 

За тайнствата на Православната Църква

Веднъж в един манастир ми се случи да се запозная с един човек, за когото казваха, че притежавал особени дарования. Беше красноречив, добре образован, владееше пет езика, много приятен събеседник, с когото бързо се сприятелихме. Казваше се Андонис и преподаваше Зен – будизъм в Солун, в собственото си училище. Постоянно обичаше да изтъква способността си да предвижда някои неща и искаше всички да разберат за изключителните му умения.

Във връзка с това ми каза:

- Една нощ вътрешното ми чувство ми подсказа, че ще има земетресение и казах на майка ми:

- Облечи се, ще направим една разходка…

- Толкова късно? В 11 часа през нощта?

- Да, ще се поразходим малко…

Жената се облякла, те излезли на един площад, и зачакали.

- Накъде ще се разхождаме?

- Мамо, седни тук на тази пейка.

Жената тъкмо седнала, и целият град започнал да се тресе. Било земетресението през 1978 година, когато се срутил един жилищен блок и загинали няколко души.

- И защо ти се струва странно, че притежавам изключително чувство? – ме попита той в тая връзка.

- Казах му:

- Ти светец ли си?

Не беше толкова глупав, за да каже да, но и не можеше да допусне, в своята интелигентност, че е обладан от демони. Каза ми:

- Не съм светец, но това не означава, че съм обладан от някой демон. Когато преди земетресение кучетата почнат да лаят, козите да блеят, котките да мяукат, и след това последва земетресение, как да разбираме това? Означава ли, че животните са демонизирани?

Не можех да го убедя, че неговата информация идва от демон. Защото има дебели демони, и други, които са много слаби, като острие на бръснач, и демони на интелекта, в чиито ръце, за нещастие попадат някои. Някои обладани биват като вдигани във въздуха, страдат явно, и се спасяват по благодат, защото Господ счита живота им като мъченичество. Но когато демонът хваща някого чрез ума му, само покаяние може да му помогне.

- Но защо трябва да се покайвам? Само защото имам свръхчувство, което нямат другите хора?

Има много случки, станали с този обладан и св. Паисий, но сега ще ви разкажа само една от тях:

Бяхме тръгнали от манастира Ивирон за Карея. Стигнахме до едно отклонение от пътя, една пътечка вляво, която водеше към мястото, където живее св. Паисий, и Андонис внезапно каза:

- Видях със своето шесто чувство св. Паисий, седнал на някаква каменна плоча, извън килията си. Стържеше с някакво парче стъкло някаква дървена част във форма на овал.

Всъщност ставаше дума за едно майсторско изкуство на св. Паисий. Той изрязваше парче дърво от някой пън, изглаждаше го със стъклена отломка, като с шкурка, вграждаше с помощта на нещо като преса образа на Св. Богородица и го даваше за благословение.

- Как мислиш, истина ли е, или дяволска измама? Спуснах се по пътеката и стигнах до килията на св. Паисий. Всичко бе така, както го видях, но св. Паисий не се виждаше никъде.

Дяволът не може да вижда в бъдещето, това е едно от големите му нещастия. Няма тази възможност, както ние си мислим, но черпи сила от нашето невежество. В случая нямаше как да знае дали св. Паисий е в килията си, или не. Междувременно, докато се чудех какво да мисля, св. Паисий излезе от килията си и каза:

- Обладани човече, измамен от видението си, не очакваше да ме видиш тук, и разбра ли сега, че всичко това ти го показва дяволът?

- Сега разбра ли какво представлява дяволът? – му казах и аз.

- Убеди ли се сега, когато го видя тук?

Така се демонизират онези, които са много интелигентни – философи, писатели, и т.н. Не могат да се спасят чрез силата на Божията благодат, защото не разбират, че са обладани.

****

Веднъж един английски лорд, който пътувал със своята яхта дошъл в манастира Филотей. По-късно разказвал:

„Дойдох на един много красив остров и гледам – нещо много необичайно. Някакъв мъж, облечен в широка, черна дреха и черна шапка на главата. Оказа се, че бил свещеник – дотогава не бях виждал такъв. Нещо ме накара да го последвам. Спря под едно дърво, удари една камбана, която висеше на него, после извади от джоба си ключ и отключи църквата. Влязох след него и усетих онази особена мистична атмосфера, която има само в православните храмове. Не разбирах какво отслужва свещеникът (по-късно, когато взех да разбирам – мисля, че беше вечерня или молебен канон). Когато свърши, приближих се и запитах:

- Защо носите такива дрехи?

- Така ходят облечени всички православни свещеници.

- А каква е разликата между вас и нас? С какво се различават православните от протестантите и от папистите?

Той ми обясни някои неща, на английски, даде ми да прочета Новия завет, препоръча ми и други православни книги на английски език. Прочетох ги, останах очарован и реших да стана православен християнин. С такава настройка отидох в манастира Филотей…“

Когато го посрещнахме, му казахме, че не може да се кръсти толкова скоро, нужна е известна подготовка.

Катехизирането му продължи повече от година време, докато го допуснем до Свето Кръщение. Беше на голям празник – Благовещение, което се чества във Филотей особено тържествено. Освен това искахме да почувства по един незабравим начин атмосферата да бъде кръстен именно тогава.

На този ден манастирът се напълни с народ. Веднага след литургията извършихме Светото Кръщение. Накрая той прие Свето Причастие, за пръв път в живота си, вече като православен християнин.

След това излезе на двора, облечен в бялата кръщелна дреха и с голяма свещ в ръка. Поздравихме го и го нарекохме с новото му име – Евангелос, което подхождаше на този голям празник. Когато игуменът излезе на двора, той ми каза:

- Виждам сияние около главата на игумена Ефрем.

Сега отец Ефрем се намира в Аризона. Не е чудно, че англичанинът го видя с ореол, защото през цялото това време бе чувал само хубави неща за отец Ефрем – за неговата святост, аскетични подвизи и т.н. Ако се възхищаваш от някого, не е трудно да си го представиш с ореол около главата, криле на гърба или с какво ли още не.

След миг той ми каза също:

- Не се обръщай.

- Но какво става? – го питам. – Какво има?

- Има един обладан.

Дворът беше пълен с народ, стотици хора.

- Има един обладан – повтори той – който има в себе си демон, ужасен и опасен, но много фин, като кадифе.

Когато се обърнах да го видя, почти останах замаян, беше Андонис, същия онзи обладан, за когото разказвах преди. Едва преди по-малко от половин час бе кръстен, а виждаше такива неща, за които преди бе немислимо. Сред стотици хора разпозна един обладан, и не само, че е обладан, но и какъв демон го бе обсебил. Ето това означава силата на Кръщението, силата на тайнствата на Православната Църква. Това не опира до теология или до философия, а до опитност, ние ги приемаме и живеем с тях. Ако нямаме жива вяра, не можем да разберем нищо. Всичкото знание на света е като въздуха. Знание има във всяка една библиотека. Знаете ли колко учени имат знания, много повече от нас? Но не знанията ще ни спасят, а нашият живот. И не всички свещеници осъзнават това. Нужно е да изживееш някои неща…

 

Из чудесата на св. Арсений Кападокийски

Ноември 11, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Спомняли си, че о. Арсений, преди голямото преселение в Гърция (след Малоазийската война 1922 – 1923 г.) говорил, че ще проживее там само 40 дена. Един негов съселянин му казал:

- Че откъде знаеш това? Ти да не си Бог?

Хаджиефендис му отговорил:

- Аз съм верен Божий раб, затова и зная.

В храма не се влиза с оръжие

Симеон Караусоглу разказвал как веднъж в храма по време на възкресната литургия влязъл въоръжен турчин, главатар на банда. Като видял това безчиние, о. Арсений му казал веднага да излезе, но онзи не го послушал. Тогава о. Арсений, без да му обръща повече внимание, спокойно продължил да служи. И когато излязъл от олтара по време на Великия вход със Светите Дарове, турчинът внезапно се затресъл с цялото си тяло и не могъл да се помръдне от мястото си, сякаш вързан с невидими въжета. А това станало, защото видял как о. Арсений се вдигнал във въздуха и така вървял. Влизайки обратно в олтара, отецът дал знак на турчина, че е свободен да си върви. Като разбрал, че сега може да се движи, той излязъл навън, цял треперещ, изминал няколко крачки и се строполил на земята като мъртъв.

Когато Божествената литургия завършила и хората започнали да се разотиват, старейшината забелязал лежащия на земята главатар и казал на Хаджиефендис:

- Благослови, отче, онзи турчин лежи на земята като мъртъв.

О. Арсений отвърнал:

- Добре.

Като съблякъл одеждите си, о. Арсений излязъл от храма и вдигнал турчина от земята. Строго го смъмрил, а после заповядал на клисаря:

- Дай му пет гроша, все пак днес е Възкресение.

Главатарят, като се почувствал наред, събрал четата си, която била обградила селото и си отишъл, обзет от трепет.

 

Дотук ставаше въпрос за чудесата на о. Арсений в Кападокия. Нe мисля, че те свършват там, но по-скоро, че най-великите от тях тепърва започват. Започват след блажената му кончина в Гърция, след като многоотрудените му честни останки намериха почивка в благословената земя на свещения остров Керкира.

Както вече казах, от момента на първото му явяване отец Арсений чудотвори непрестанно. Много хора, които с вяра и упование са призовавали светия отец, вече са получили изцеление от различни болести. Няма да изреждам тези чудеса. Нека хората, получили изцеление, ако го сметнат за необходимо, сами да ги разкажат за славата Божия и в знак на благодарност към св. Арсений. Божията благодат не е резервоар, в който водата може да свърши, а неизчерпаем източник.

Мисля, че светият отец е длъжен да помага сега на хората повече, отколкото в земния си път. Та нали сега той се намира до Небесния си Отец и като Негово чедо по дръзновението, което приживе придоби, може да черпи в изобилие от благодатта и бързо да помага на страдащите, като ги изцелява от техните болести.

Великият му подвиг от любов към Христа, съчетан с голямата му обич и смирение, принесоха своя плод – сега о. Арсений с ликуване се носи на ангелски криле, радвайки се, че повече страдащи получават необходимата за тях помощ от него и гръмко прославят името Божие.

Сега на Хаджиефендис не му се налага да бърза като преди и задъхано да обхожда болен след болен, за да се моли и да ги изцелява. Днес той се носи на ангелски криле и за миг може да прекоси света от единия му край до другия и да посети всеки един вярващ, който го призовава в молитвите си.

О. Арсений, или Хаджиефендис проповядвал православието със самия си, истинно православен живот.

Изнурявал плътта си в аскетичен подвиг, горял от пламенна любов към Бога и променял душите на хората с Божествената си благодат. Притежавайки силна вяра, изцелявал множество хора, вярващи и невярващи.

Бил с малко думи, но с много чудеса. Съзерцавал тайните Божии и пазел в себе си голямо духовно богатство. Под грубата си обвивка скривал своя сладък духовен плод.

Бил строг към себе си, но нежен и снизходителен към своите чеда, не ги товарил с изпълнение на правила, но пробуждайки ревност в тях, ги повеждал към разбиране на Божиите закони. Извършвайки служба на Всевишния, стъпвал не по земята, а във въздуха и бивайки в съслужение пред престола заедно с другите, те виждали лицето му да просиява.

Бил прославен от Бога, защото с целия си свят живот прославял Бога, Комуто подобава всяка слава во веки. Амин.

*****************************************

Както вече споменах, безброй са чудесата, извършени от преподобния Арсений с благодатта Христова, така че всеки път, когато отивам във Фараса на гости у жителите на селото, трябва да си нося чиста тетрадка. Ето защо вече ви разказах за толкова много негови чудеса. Но все пак останаха още четири чудеса, които не приличат на останалите. Мисля, че е добре да разкажа и тях за утешение и подкрепа на всички нас, живеещи в това неспокойно време.

В началото узнах за тях от една благочестива жена от Яница, която имаше записан разказ на една деветдесетгодишна старица от Фараса, по име Агатия. Тя ми бе пратила този запис на касетка. По-късно, в 1982 г. лично отидох в Яница и посетих тази Агатия. В разговора с нея си припомних много от нещата, които сам бях слушал още като дете. Говорих и с други възрастни жители на Фараса и така записах тези четири чудеса.

Чудото с присмивателите

Веднъж о. Арсений заедно с други жители на Фараса отишъл в църквата „Св. Архангел Михаил“ да отслужи литургия. Този малък храм се намирал недалеко от селото – на половин час път. Близо били нивите на селяните и те често прекарвали там цялото лято чак до събиране на урожая. След литургията о. Арсений взел светена вода, за да поръси полята. Някои от енориашите отишли с него, а други останали да седят под дървото до църквата. На него имало повече нишки от дрехи и парцалчета, отколкото листа. Хората ги връзвали там с молитви за изцеление. Храмът често стоял заключен, защото бил на уединено място и можел да бъде осквернен от турците. Жителите имали навика да се молят там за изцеление, като откъсвали от дрехата си нишка или парченце от нея от мястото, което се допирало до болната част на тялото и го превързвали към дървото с молитвата: „Свети Архангеле Михаиле, вземи от мене болестта ми. Ти си свят и можеш да ми помогнеш“. И получавали изцеление.

Между хората, седящи под дървото бил и един богат жител на Фараса, който живеел в Батуми и бил дошъл в родното си село след много години. Дългите години извън родината за съжаление го били отдалечили от Бога до такава степен, че се подигравал с Христос и Църквата. С кощунствените си приказки той смущавал чистите души на простоватите си съселяни, наричайки ги невежи, и даже подучил един младеж да отсече дървото до храма. И той щял да го направи, ако хората не го спрели своевременно.

Когато о. Арсений се върнал, той много се натъжил, като разбрал колко вредно влияние оказва този безбожник над душите на вярващите. Светият старец строго му казал: „Анастасий, ще се озовеш там, откъдето си дошъл“ и като отишъл настрана, взел да се моли. Внезапно се завихрил смерч и като завъртял Анастасий, вдигнал го във въздуха. Той изчезнал. Роднините му се развълнували и разтревожили, но о. Арсений ги успокоил: „Не се тревожете, Анастасий е добре и си седи, жив и здрав в магазина си“.

Минало доста време. От Анастасий нямало никакви вести – очевидно го било срам да пише на роднините си. Но веднъж двама селяни от Фараса, като минавали през Токат, недалече от Севастия, случайно видяли на табелата на един от магазините да пише: „Анастасий Вартопулос“. Останали изумени и си спомнили думите на Хаджиефендис.

След този случай племенникът на Анастасий Вартопулос – Панайотис, поискал да види Фараса и тръгнал заедно с двамата си земляци. За съжаление обаче, под влияние на вуйчо си и той бил невярващ и смущавал хората с безбожните си приказки. Веднъж, когато о. Арсений минавал през селото, всички отивали към него, за да вземат благословение. Само не и Панайотис, който не само не поискал благословение, но и взел да се надсмива над другите, казвайки, че те тичат след свещеника като някои стари бабички. О. Арсений, като погледнал със съжаление към Панайотис, отминал и взел да се моли на Бог да стори милост на този човек и да спаси душата му.

След малко Панайотис паднал и взел да се тръшка по земята. Отначало хората не разбирали какво става и мислели, че той ги подиграва, като се преструва, че прави земни поклони. „Я ставай, Панайотис“ – му казали – „Ти какво, да не си малко дете? Я гледай, как си се изцапал“. Но после разбрали, че заради дръзкото си поведение Божията благодат го била оставила и в нещастника се вселил бяс. Тутакси отишли при Хаджиефендис и му разказали всичко. А той им казал:

- Донесете ми дрехата му, да се помоля над нея, че иначе той ще почне да ви се нахвърля. Знайте обаче, че от този момент Панайотис, макар и вече да е луд, но ще се държи кротко. И един ден той ще отиде да оре на нивата, ще остане да пренощува там и ще бъде убит от разбойници. Посредством това душата му ще се спаси.

След няколко години станало точно така, както предсказал Хаджиефендис.

 

Източник: htpps;// vk.com/@orthodoxy_word



Златната кутийка

Ноември 4, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

Малкият Ангел живееше с майка си в една малка къщичка в покрайнините на града. Беше сирак, без баща. За да се прехранват, майка му бе принудена да работи в една фабрика на другия край на града.


Всяка сутрин вдовицата ставаше рано, приготвяше закуска и обед за детето си и още в тъмно се отправяше към фабриката. Ангел ставаше по-късно, обличаше се, закусваше и отиваше на училище. На обед сам се хранеше, залавяше се за уроците си и зачакваше до вечерта завръщането на своята майка.


Веднъж след училище, той се върна в къщи по-радостен от друг път. С учебниците си носеше и друга книга – малка, подвързана. Свещеникът, който ръководеше църковното училище, за да насърчи Ангел – един от отличните му ученици, подари на детето едно Евангелие.


Щом влезе в бедната стаичка, Ангел, вместо да почне веднага да се храни, взе книжката, седна на миндерчето до печката и нетърпеливо запрелистя страниците. Колко дребни букви! Малка книжка, а толкова много писано в нея!


Детето се зачете. Забрави за обеда. Прехвърли няколко страници – увлече се. Чете дълго.


По едно време му се стори, че се хлопа на вратата. Преди да успее да притича и отвори, пред него застана един старец. Прегърбен, грохнал, облечен в износени, скъсани дрехи.


- Може ли да се постопля за малко, добро дете? Премръзнал съм!


- Разбира се, дядо, заповядай! Ела по-близо до печката. Ето, и ядене има, нахрани се.


- Благодаря, чедо! Виждам, че имаш добро сърце.


Постопли се старецът до печката, след това седна на малкото столче до софрата и започна мълчаливо да се храни. Мълчеше и Ангел, който не сваляше поглед от госта.


С всеки погълнат от стареца залък, Ангел, който пропусна сам да се нахрани, сякаш чувстваше, че и сам той се насища.


Старецът изяде храната, прекръсти се и стана.


- Благодаря, дядо, че дойде!


Очите на стареца светнаха от учудване.


- Ти ми благодариш? Виж, какво добро дете! Нагости ме и преди аз да изкажа своята благодарност за милостинята му, то само ми благодари! Чудно сърце…


Присегна старецът към торбата си, взе я.


- Но затова пък аз ще ти се отплатя! Задето ме стопли и нахрани, ще ти дам ей това…


И бръкна с ръка в торбата. Ангелчо го наблюдаваше мълчаливо. Когато ръката се извади, детето остана изумено: старецът държеше една лъскава кутийка – златна.


- Аз съм тръгнал по земята да изпитвам детските сърца. Според добрината им, ги и награждавам. Понеже се уверих, че твоето сърце е изпълнено с милост към по-бедните, давам ти най-голям подарък. В тази кутийка е твоето щастие.


Винаги, когато нещо те измъчва, когато се почувстваш нещастен – отваряй я. В нея ще намериш утеха, ще забравиш нещастието. Вземи я! И подаде кутийката.


Ангелчо трепетно протегна ръце, пое чудния подарък, целуна костеливата ръка и едва смогна от смущение да промълви:


- Благодаря!


Повече не успя да каже: старецът прекрачваше вече прага – отиваше си…


Вратата хлопна силно. Детето, което се бе свило на миндерчето, трепна и разтърка очите си. Видя, че влиза майка му, но като че не я позна изведнъж.


- Какъв студ! Едва си дойдох. А ти си забравил да сложиш дърва в печката. Колко е студено и вътре! Я гледай, ти си спал, дали не си изстинал? И яденето непокътнато. Не си обядвал. Болен ли си?


Всички тези въпроси майката на Ангелчо изрече бързо-бързо, обезпокоена за здравето на детето си. То – сънено още – не ги разбра.


- Не срещна ли един старец на вратата? Ей сега излезе.


- Какъв старец? Не съм срещала никого… Сигурно си болен детето ми! Бълнуваш!


Ангелчо се изправи. Погледна ръцете си и разбра, че е сънувал: ръцете му стискаха не златната кутийка на стареца, а малкото подвързано Евангелие.


- Не, мамо, не е идвал никой… Сънувал съм.


Майката пак погледна непокътнатото ядене.


- Защо не си обядвал? Не, сигурно си болен!…


Ангелчо и сега не чу думите на майка си. Той бе спрял поглед върху разтворената страница от Евангелието и с напрегнато внимание сричаше в ума си дребните букви:


- „Г… Гладен бях и Ми дадохте да ям; жаден бях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте…“


- Защо не ми отговаряш? – и грижовната майчина ръка се долепи до челото на детето. – Кажи, болен ли си?


- Не, не съм, мамо! Нищо не ми е. Но се зачетох в Евангелието и съм задрямал. Ще ти прочета от тук – да видиш колко хубаво пише!


И Ангелчо разказа на майка си как е получил подаръка.


Стана му студено, разбра, че печката е загаснала. Разтича се да донесе дърва – понесен от радостно чувство. Мяркаше му се златната кутийка от съня, мислеше си и за подареното Евангелие. И в мисълта му тези два подаръка се смесиха. И си припомни Ангелчо, че и свещеникът, когато му подари Евангелието, му каза почти същото като старецът от съня:


- Не се разделяй от тази книжка! Тя ще те научи само на добро. Тя ще те радва сега, а когато пораснеш и почувстваш някога, че те гнети мъка, разтваряй я и прочитай нещо от нея. Тя ще те успокои, ще те накара да забравиш нещастието.
И пак погледна Ангелчо към малката подвързана книжка, легнала върху учебниците му. И му се стори, че от нея се излъчва слънчево сияние – че е златна.


из книгата: „Живата вяра“

 

Аз съм само един полковник

Октомври 28, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

Посещавайки морските корабостроителници, Николай II разглеждал както обичайно различните работилници и разговарял не само с инженерите, но и с обикновените работници. С това той предизвиквал доста притеснения сред лицата от Царската свита. По време на тези разговори понякога имало забавни случки. Така през 1915 г. Царят посетил корабостроителниците в Николаевска област. Тук, в един от горещите цехове, както обикновено, бил някакъв непрестанен кошмар: тракане, чукане, нажежени стоманени искри… Императорът следял изкусната работа на работниците. Накрая, казал на едно от лицата в свитата да повика един от работниците, и му дал неговия личен златен часовник. Работникът не очаквал такава Царска милост, много се изненадал – от очите му потекли сълзи, и нервно промърморил: „Ваше Превъзходителство… Ваше Превъзходителство…“

 

Царят се трогнал дълбоко от вълнението на стария работник, той също се смутил, приближил се към него и бащински го потупал по рамото, по мръсната работна риза и със сърдечен образ му казал: „Моля ви, моля ви, аз съм само един полковник…“

 

…….

 

Царят никога не носел пари в себе си. Веднъж, когато бил в една провинциална църква на литургия, епитропът се приближил към него с дискоса. Аз видях дълбоко безпокойство сред членовете на императорското семейство, зад които се намирах. Великата княгиня Татяна Николаевна се наклони към мен: „Не бихте ли могли да дадете на заем на баща ми десет златни рубли?“ – попита тя шепнешком. Аз извадих монета и я мушнах в ръката й.

 

А на другия ден получих пратка с личния печат на Императора. В нея имаше малка кутийка с чудно синьо покритие, в която лежеше златна монета от десет рубли, и върху неголяма хартия Императора беше написал: „От благодарния длъжник за щедрия заемодавец“.

 

Баронеса С. К. Буксгевден

 

……..

 

Веднъж Императорът дошъл в лазарета, в който работели Великите Княгини. Седнал на леглото на един от войниците, Императорът започнал подробно да го разпитва дали е доволен от всичко и добре ли се грижат за него.

 

- Да, Ваше Величество, от всичко съм доволен, дори и да не се оправя, – отговорил раненият, но после се сетил за нещо и добавил:

 

- Само че, Ваше Величество, сестрата е малко разсеяна… Неотдавна дадох на тази сестра, която стои там, онази веселата, дадох й десетачка за цигари, а тя нито цигари, нито парите ми върна…

 

- Олга, – повикал Императора сестрата, – защо не изпълняваш поръчението. Обещала си да донесеш цигари, а си забравила.

 

Великата Княгиня навела глава.

 

- Затова му купи за рубла.

Войникът след това цял ден охкал.

- От кого се оплакох! От царската дъщеря. Господи, какъв грях!

 

………

 

О. Офросимова си спомня: „Веднъж докараха нова група от ранени. Те, както винаги бяха посрещнати от Великите Княгини на гарата. Те изпълняваха всичко, което им беше казал докторът, и дори миеха ранените им крака, още тук на гарата, почистваха раните от мръсотията за да се избегне заразяване на кръвта. След дългата и тежка работа Княгините с другите сестри настаняваха ранените в отделенията.

 

Изморената Велика Княгиня Олга Николаевна седна на леглото на един от новодокараните войници. Войникът веднага започна да говори. Олга Николаевна, както винаги, не каза нито дума, защото е Велика Княгиня.

 

- Измори ли се сърдечна? – попита войникът.

 

- Да, малко съм уморена. Хубаво е когато се измориш.

- Какво му е хубавото?

- Значи, съм се потрудила.

- Не трябва да стоиш тук тогава. Отиди на фронта.

- Мечтата ми е да отида на фронта.

- Какво пък. Отивай.

- Аз бих отишла, но баща ми не ме пуска, казва, че съм с твърде слабо здраве.

- А, ти плюй на баща си и върви.

 

Княгинята се засмя.

- Не, не мога да плюя. Ние много се обичаме.

 

 

………

 

Разказано от самия княз Л. И., служещ в Гусарск в полка на Негово Величество, във времето когато Императорът, бъдещият наследник, командвал една ескадрила в полка.

 

„Във връзка с юбилеите през 1812г. и 1813г. една малоимотна земевладелка от Курска губерния, чийто имение било с дълг 9000 рубли от покойния й съпруг, поради което се продавало на търг, се обърнала към предводителя на дворянството в тази губерния, княз Л.И. Дундуков-Изъединов с молбата да ходатайства пред Господаря, който да й помогне да си откупи имота. Дундуков бидейки в Ялта, на прием при Господаря, след като завършил своя доклад, пъхнал листите в портфейла си, и Господарят виждайки сгънатата хартия в портфейла, попитал: „А това какво е?“ Княз Дондуков обяснил, че това е една необоснована, незаконна молба. „Как незаконна?“ – и взел хартията и я пригледал на бързо. „Оставете това на мен. На никого не казвайте. Заповядвам Ви. Ще направя каквото мога“.

 

След известно време княз Дундуков бил повикан от Господаря в Петербург.

 

„Изненада ли Ви моето повикване? Вие помните ли незаконната молба, която Вие, ми предадохте в Ялта? И така: предайте 12000 рубли, 9000 – за откуп на имението, и 3000 – за закупуване на инвентар“.

 

Князът не се сдържал и заплакал. Господарят го прегърнал и повторил, че на никого не трябва да казва за това.

 

Връщайки се в Курск, княз Дондуков отишъл при старицата, за да й предаде парите от Господаря.

 

„Е, мили мой, отказаха ли ми?“ – „Не, майчице, не ти отказаха. Негово Величество Ви изпраща 9000 за да откупите имението и 3000 за инвентар.“ Старата жена припаднала. По-късно написала писмо до Господаря върху старо късче хартия, което имала у дома.

 

При следващия прием у Господаря, княз Дондуков Му предал писмото, а Господарят, който бил винаги сдържан, едва успял да удържи своето вълнение след като прочел писмото. Сълзи изпълнили Неговите очи, устните му треперели, а писмото почти не изпаднало от Неговата ръка“.

 

Спомени на княз Дундуков-Изъединов (Лъв Иванович)

……

Императрицата пътуваше с дъщерите си до Наугейм, възхищаваше се на магазините и понякога се отбиваше да си купи по нещо. Веднъж когато дойде в Хомбург Господарят с двете по-големи княгини ми се обадиха да ги посрещна. Разхождахме се повече от час из града. Господарят разглеждаше с удоволствие изложените по витрините вещи. Скоро обаче ни откри полицията: от някъде се взе един фотограф и ни направи снимка, а заснетата снимка се появи на страниците на списание „Die Woche“. В пресечката към парка, ние се сблъскахме с пощенската кола, от която ненадейно изпадна на тротоара една кутия. Господарят незабавно отиде до тротоара, вдигна от пътя тежката кутия и я подаде на пощенския служител; той едва успя да му благодари. На моята забележка, защо се вълнува, Господарят отговори: „Колкото е по-високо човек, толкова повече той е длъжен да помага на всеки и никога в обръщение да не си спомня за своето положение; такива трябва да бъдат и моите деца“.

 



 

 

Източник: https://vk.com/итреба

 

 

 

 

 

Нека живите бъдат милостиви към мъртвите

Октомври 17, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

Едно време служех в църквата на Преображенското гробище в предградие на Сухуми. След служението в Илорския храм това беше най-радостният период в моя живот. В Илори ми се удаде да общувам с още живите подвижници – последните от тия монаси, които бяха духовна сила и факел на Грузия в продължение на 16 века. Те приличаха на есенни цветя, които разтварят своите цветчета, когато студеното дихание на севера потопява природата в сън. Тези подвижници са преживели времена на по-жестоки гонения, отколкото в тези далечни векове, когато мечът на Тамерлан и сабята на Шах Абас са превръщали в пустиня цели области на Грузия за това, че народът е отказал да премине към мюсюлманството.

В Илори Господ ми даде да видя живи подвижниците на отиващата си епоха, както в легендата за Амиран пътникът видял на стената в дома картина, изобразяваща бой на витязите с дракони и след това неочаквано се срещнал със стария витяз, който му разказал за подвизите на убитите в боевете герои. Илорските монаси ми се сториха последните от тези витязи, които през целия си живот са воювали с чудовища и дракони, и за живота на които сега напомня само картината на стената.

По-късно, служейки в сухумската Преображенска черква на гробището, общувах с монасите, които са погребани там – общувах не с живите, а с мъртвите, не чрез слово, а чрез неповторимото чувство на тяхното присъствие.

Особено обичах старите гробове, върху които лежаха сиви плочи, нащърбени от вятъра и обгорени от слънцето. Върху тях няма съхранени надписи – само каменните или железни кръстове показват, че тук е погребан християнин. В кръста, който стои над гроба като страж, някак са се въплътили скърбите и трудовете на земния живот. Човекът християнин носи кръста, даден му от Бога, на своите рамене залитайки и често падайки под неговата тежест, а след смъртта кръстът благославя неговия преход във вечността, става този ключ, който отваря вратите на рая; даже напречната греда на кръста прилича на две ръце, вдигнати за благословение от гроба.

Гробището е особено място, където времето се докосва до вечността. Там слънцето свети по-различно, като че ли с особена майчинска нежност съгрява със своята топлина гроба. Особено красиво е гробището нощем, на лунна светлина. Дърветата приличат на черни силуети, а гробовете – на подземно жилище на мъртвите, които в края на краищата не са мъртви: те говорят един с друг, само че ние не чуваме гласовете им. Оградите около гробовете приличат на огърлици, а плочите – на камъни от ахат. Черквата, заляна от лунна светлина, е като скала от бял камък. Странно чувство – струва ти се, че черквата е осветена отвътре, че там през нощта се извършва служба, че там се молят свещениците, които са служили в Преображенския храм и сега са погребани в гробището.

Това е някаква невидима за очите Литургия; струва ти се, че от черквата идва безмълвно пеене, от което сърцето потреперва. Нощните часове на гробището около храма са тайнствен отблясък от вечността.

Обичам старите гробове, ние с тях се сприятелихме – минавайки покрай тях чувствам, че в тях лежат мои приятели, които ми се иска да попитам за този свят, който се открива зад границите на смъртта. Някои от надгробните камъни ми се ще да целуна, както се целува лицето на стар приятел. И тук отново виждам моята духовна загуба: сега виждам, че малко съм се молил за мъртвите, че моят съюз с тях би могъл да бъде по-тесен. И моля тези, които прочетат тези редове – не минавайте равнодушно край гробовете, кажете макар и две думи: „Помени, Господи!“, „Упокой, Господи!“. Това ще бъде милост за покойника, като да протегнеш чаша студена вода на пътника в зноен ден. Човек се нуждае от любовта, но мъртвите се нуждаят от нея повече, отколкото живите. Нека живите бъдат милостиви към мъртвите и нежни към тях в сърцето си.

И ето, седейки до някакъв неизвестен гроб, си спомням моите наставници, духовните братя и сестри, които си отидоха преди мен във вечността; гробовете им са далеч от тук. Гледам тоя гроб, като че е образ на техните гробове. И почти винаги в сърцето ми се промъква тънка тъга – не съм дал на човека това, което е трябвало да му дам, аз съм неиздължил се длъжник пред моите приятели дори за това, че малко съм способен да обичам. И затова моля безмълвните гробове – научете ме на любов. Когато в някакви мигове Господ даде да изпиташ любов, разбираш, че има истински живот, а останалото е сив сън. Само любовта прави живота дълбок, само любовта прави човека мъдър, само любовта дава сили с радост да понасяш страданията, само любовта е готова да страда за другите и да бъде благодарна за това като за придобивка, само любовта влива гореща вълна в сърцето. В друго време сърцето е хладно, като камък.

Аз не умея да обичам. Но Господ ми е дал възможност, каквато е щастието, и в същото време укор за мен са срещите с тези, в чието сърце е имало нелицемерна любов, която те са събирали в борба със себе си, както воин плячката на война. Заради тези хора е съществувал и съществува светът. Но в голямата си част те остават непознати за света. И едва след смъртта, и то не винаги, се открива кои са те.

И ето, седя на гроба и си спомням техните имена; започвам беседа с тях като с живи. Не чакам отговор, по-право съм твърде земен и груб, за да чуя техния отговор. Но е мое щастие, ако в тези минути Господ ми даде няколко сълзи, изцедени от сухото ми сърце. Мисля, че даже и ако моите думи не стигнат до тях, то макар и една сълза, паднала на гроба, няма да пропадне безследно – ще я чуят мъртвите.

Източник: из книгата „Свещеното слово и човешкото възприятие“, изд. Енорийски издателски център „Свв. Кирил и Методий“ и издателство „Лествица“

Светогорски истории

Октомври 15, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Всички един ден ще умрем!

В скита, където живеехме, имаше един старец, който беше юродив заради Христа. Имаше и един друг, по-скоро неразумен в реалното значение на думата, който не приемаше юродивия старец, а казваше:

- А, тоя е луд, какво му се удивлявате, че е свят? Луд е. Сега, като дойде, ще го попитам кога ще умра – да видим, дали знае!

Сякаш той самият знаеше и ако юродивият му кажеше, че ще умре на 25 октомври еди-коя си година, може да го удостовери. Е, минаха един-два дена. Дойде Йаков: по скитовете го наричаха Йаковаки, беше като див човек, бос, с овехтял пояс, чийто първи материал не си личеше. Той влезе в нашата колиба (калива), където беше другият монах (който искаше да го попита кога ще умре, за да удостовери дали Йаков наистина е благодатен човек). Йаков влезе, като казваше на глас:

- Всички един ден ще умрем! Всички един ден ще умрем! Всички един ден ще умрем!

Сякаш му казваше: „Какво питаш? Първо на първо, знаеш ли датата? И второ, един ден, рано или късно, ще умрем. Това ли те гложди сега, кога ще умреш? Не ти ли стига здравата и проста логика, че сега си в този свят?“.

Разбери, че си човек!

Сещам се за един монах на Света гора, който бе борен много от съня. Беше млад човек, а монашеският живот – бдения, ставане в 2-3 часа сутринта, естествено беше да му се доспива. Очи не можеше да отвори, клетият. Беше много сънлив, защото се подвизаваше да стои буден нощем. Е, да спиш 2-3 часа в денонощието е трудно, а в храма е тъмно, четат и пеят тихо. Той спеше, спеше и око не можеше да отвори. Имахме един старец Герасим, възрастен монах, от тези старци, които ти дават велика утеха. Младият монах се отчая, един ден отиде и му каза:

- Старец Герасиме, какво ще правя? Око не мога да отворя по време на службата! През цялото време спя! Отчаях се, какво да правя?

А онзи му отговори:

- Благословени човече, ти се притесняваш за това? В корабчето такава буря имаше, а Христос спеше, ти си в храма, толкова хубаво е вътре, тишина, топлина, на тъмно, какво пречи да поспиш малко?

И му разреши проблема. Какво точно му отговори? Той му посочи да се научи на търпение и дълготърпение.

Да се под-ви-за-ва-ме!

Сещам се за един старец, който дойде в нашия манастир на 80 години, за да стане монах. Имаше брак, деца – е, човек на 80 години. Какво искаш, дядо, на 80 години си? Не остана вкъщи, благословени човече, да се грижат за теб децата ти, да имаш стая с меко легло, с хубавите завивки, да ядеш печено пиле с макарони, а дойде тук. Какво ще ядеш тук? Тук има пости, варива, твърди храни, леглото ти няма да има тези удобства, които имаш там. Кой ще те гледа тук, където няма човешки утехи? Сещам се, че когато идваше на бденията, понякога му казвах:

- Дядо, не искаш ли да отидеш да си отпочинеш?

Гледах го, клетия, как се мъчеше на бдението, цяла нощ:

- Дядо, защо не отидеш да си починеш?

- Не! Дойдохме да се подвизаваме!

И свиваше ръката си в юмрук, клетият, свиваше цялата си ръка и казваше:

- Дой-дох-ме тук да се под-ви-за-ва-ме!

И го гледаш, клетия сред зима, през нощите. Добре, нас, които тогава бяхме млади, това не ни притесняваше, но за един стар човек беше трудно. Естествено, той имаше и преподобна смърт.

Бог пази нас, не ние Него

В Иверския манастир дошла по море иконата на Света Богородица. Ходейки по морето, преп. Гавриил Ивирит отишъл и взел иконата, занесъл я в манастира. Отците я поставили в съборния храм, но сутринта я намерили на вратата на манастира. Господи, помилуй! Кой я е взел? Хайде, отново я сложили в храма, но на другата сутрин тя отново била на вратата. Пак я поставили в храма и я намерили на вратата. Заключили храма. Света Богородица се явила на игумена и му казала:

- Виж, отче, аз ще пазя вас, не вие мене!

Оттогава иконата на Света Богородица стои до манастирските порти. Разбира се, от преклонение монасите затворили онази врата, поставили наблизо друга и построили параклис, където се намира иконата, която затова се нарича „Вратарница“, т.е. Света Богородица, която е до вратата. Защото Бог пази нас, не ние Него…

Живот на отключени врати

В Света гора имаше различни крадци, които ограбваха, плячкосваха и дори малтретираха монасите. Ставаха подобни истории. И тъй, на Света гора се говореше, че:

- Знаеш ли? Има крадци!

И какво ще правим? Най-лесно е да ограбиш монах – той е сам, в гората. Един от монасите отиде и сложи хубав катинар на килията си…

Но нека да ви разкажа нещо друго преди това. Имаше един старец – наследник на хаджи Георги. Отишли да го ограбят. Той имал стари икони в килията си. Вързали му ръцете, краката и устата да не вика. Той им рекъл:

- Преди да ме вържете, моля ви, вържете ме в църквата!

- Защо?

- Да бъда в църква. И ми отворете книгата, след като ме вържете, за да прочета службата до сутринта, за да не я пропусна!

Вързали го и той така четял. Когато неговите съседи го намерили, той им казал:

- Е, не пречи, след като ме вързаха тук, прочетох и службата! Взеха нещата и изчезнаха!

И така нашият съсед отишъл и взел един катинар:

- По никакъв начин не можеш да го отвориш! Нека дойдат крадците – нищо няма да стане!

Да, но когато отишъл вечерта да се помоли, Бог не бил там. Той загубил молитвата. Защо? Бог му казал:

- Твоето упование в катинара ли е, или в Мене?

Тоест: „Кой те пази тук, където стоиш? Катинарът или Аз?“. Той дотолкова се почувствал изобличен, че махнал катинара и си наложил правило за 40 дена да спи при отключена врата. Разбира се, и от най-малкия шум се ужасявал и скачал от леглото.

За утре – Бог знае!

Няма да забравя, когато бях млад и живеехме в Капсала, в Света гора – там е пустиня, има снегове. Особено през зимата всички бяхме блокирани, в гората, сред храстите – не можеш да отидеш да видиш другия, можеше да минат 10-12-15 дена и да не можеш да видиш съседа си. Като казвам съсед, имам предвид огромно разстояние. Той обаче ти е съсед, след като го виждаш отдалеч. Веднъж взехме някои неща и ги занесохме на един старец, който живееше по-надолу от нас. Живееше сам. Човешко е, ще му сложиш нещо – малко елей, разни други неща.

- Отче, донесохме ти нещичко!

- Благодаря много! Предайте благодарност на вашия старец!

Той задържа само една част.

- Ама всичко е за теб!

- Не, не, тези стигат за днес!

- Е, добре, а утре?

- Е-е-е, утре! Бог знае! Не и за утре!

И къде беше той? Не в града, близо до бакалина, а в пустинята. Нямаше откъде да си набави. Но понеже нямаше човешка помощ, той наистина имаше Божията помощ.

Източник: из книгата „Света гора. Богошествената планина“