Старецът Йосиф преподаваше на нас, своите ученици, такива уроци по прозорливост:

– Когато по време на молитва усещаш с едно от твоите пет сетива нещо необичайно, но едновременно  с това душата ти не чувства нищо, не обръщай на това внимание; Бог е по-горе от петте сетива. Но ако в душата ти нахлува радост или упование, когато помирисваш благоухание, виждаш видение, чуваш или усещаш нещо друго, не го приемай, но не го и отхвърляй, а незабавно съобщи за това на духовния си отец. Ако преди началото на молитвата у теб има вяра, надежда и любов, да кажем  десет градуса, а след молитвата тяхното ниво се вдигне до сто градуса, то това е преображение от Бога. Врагът не е в състояние да те изпълни с вяра, надежда и любов, понеже самият той ги няма. Ако след молитвата вярата, надеждата и любовта в теб са нараснали, знай, че молитвата ти е била приета. Ако те са останали на същото ниво, знай, че се молиш по светски. Ако са намалели, ти си се молил като замаян. А ако след молитвата чувстваш някаква похот, дори едва забележима, ти си се молил неправилно.

***

Когато на Света Гора за пръв път донесли радиоприемник, старите монаси, откъснати от света с десетилетия, били смаяни. Когато някои от тях видели, как всички са очаровани от радиото, възкликнали:

– Това е бесовска кутия!

Други се опитвали да обяснят:

– Не, това е просто съвременно изобретение.

– Не може да бъде! – отговаряли първите, – Как всички тези музикални инструменти, които чуваме, могат да се вместят в тази малка кутийка? Не могат. Значи, това е някаква бесовска измама.

Някои от отците били толкова уверени в това, че даже измислили правило: който слуша тази бесовска кутия и не запушва ушите си, не може да се причастява. Старецът Йосиф бил проницателен и, въпреки че никога не бил чувал за радио, знаел, че това е само едно човешко изобретение. Той мислел, че простотата на тези отци е изморяваща! Но, за да постави край на това разногласие, той казал на другите:

– Чуйте, ето как ще разберем бесовска ли е тази кутия или не. Ще помолим свещеника да донесе дарохранителницата (в която се носят Светите Дарове) и да я постави върху кутията. Ако тя е бесовска, ще се пръсне, защото демоните не могат да понесат близостта на Христос. Но ако музиката продължава да свири, ще знаем, че това е просто едно изобретение.

И така, свещеникът донесъл дарохранителницата и кутията не се пръснала. Тогава всички се съгласили, че това е просто изобретение, а монасите, които я слушали, били удовлетворени, защото отново били допуснати до причастие.

***

Когато се преместихме в Неа скити, живеехме в килията на Светите безсребърници при отец Теофилакт, но това място не ни отговаряше напълно. Научихме, че отец Йоан възнамерява да се премести от Неа скити на друго място и отидохме да видим дали неговата килия ще бъде подходяща за нас. Когато влязохме, не повярвахме на очите си. С парите, които отец Йоан получаваше, изписвайки икони, той беше обзавел разкошно своята килия: имаше дивани, причудливи канделабри и даже газов хладилник! По това време на Света Гора дори не бяхме чували за такива неща.

Когато старецът видя всичко това, каза с тъга:

– Може ли монахът, живеейки на такова място, да казва: „Господи Иисусе Христе, помилвай ме”? Той вече е получил помилване. Аз не вярвам, че тук някой може да се моли.

***

Старецът Софроний (Сахаров) чул за стареца Йосиф и го намерил. Посещавал го често, защото го почитал. По-късно той казвал, че старецът Йосиф бил един от най-великите подвижници на Света Гора, които някога е срещал.

В едно от писмата си старецът Софроний пише следното за тази среща:

„Аз исках да чуя от този човек, осенен от благодатта, някакво духовно слово. Той говореше с мен предимно за исихасткия живот на отшелника и ми разказа, че няколко пъти е виждал Нетварната Светлина. Разговорът със стареца остави у мен незабравимо впечатление… Имах чувството, че пред мен стои духовен пълководец”.

Настина той беше „учител”, както от дълбока почит биха го нарекли благоговейните светогорски пустинници.

Старецът Софроний  от Есекс описва условията на живот на стареца Йосиф по такъв начин:

„Заради по-голямо безмълвие тяхната килия беше напълно изолирана дори от другите отшелници. Беше изградена от големи камъни и представляваше няколко мънички тесни стаички. Тази вечер старецът Йосиф ми позволи да пренощувам в един каменен „чувал” – килията на отец Атанасий. Тя беше с размери примерно метър на метър и половина. Аз не съм висок на ръст, така че успях да се вместя на мъничката постеля, като сгънах краката си и сложих стъпалата си на една  кутия, лежаща в дупка в стената. На сутринта отец Йосиф ми показа една отвесна скала с изглед към морето, намираща се на разстояние от основната килия, върху която той си беше направил мъничка колиба за  особено безмълвие. Дължината на тази колиба едва достигаше, за да  може да спи в нея. Там имаше само един прозорец, който той използваше за врата”.

***

В Неа скити старецът Йосиф изгубил особената благодат, която получил, живеейки при по-големи лишения. Той казвал:

– Когато живеех в скита „Свети Василий”, прясната риба беше рядък лукс, а тук аз мога да се храня с нея по всяка време. Но сега, когато има материални утешения, Господ не ми дава духовни утешения с такава сила, с каквато ги имах в „Свети Василий”. Сега аз се приближавам до двореца на Царя и хлопам по вратите, но те не се отварят. А по-рано аз не само отварях вратите, но влизах и говорех с Царя.

***

Малко преди кончината на стареца Йосиф, когато болката от воднянката станала особено силна, вместо стонове, той издавал звуци на наслада: било му приятно, той се радвал.

Отец Ефрем Катунакски бил озадачен, когато чул това, и попитал:

–  Геронда, какво става? Болка ли чувствате или наслада?

– Аз страдам от болка, чедо мое, –  отговорил той. – Но едновременно с това се радвам. Господ е толкова благ! Той ми изпрати тези болки, за да ме награди с изобилна благодат във вечния живот.

***

В деня, в който старецът почина, ние съобщихме за това на сестра Евпраксия в Уранополис. Тя държала в ръце телеграмата и я оросявала със сълзи, когато внезапно вратата се отворила и в килията й влязъл старецът! Явил й се точно такъв, какъвто тя го познавала, с една единствена разлика: бил прозрачен. Приличал на кристал, защото тя можела да вижда през него. Той бил лъчезарен и радостен, а тялото му не хвърляло сянка. Изумена тя потъркала очите си и му казала:

– Геронда! Геронда! Тук пише, че Вие сте умрели.

–Да, чедо, мое, аз наистина умрях. Но, както виждаш, съм жив.

Тогава сестра Евпраксия се устремила към стареца, за да го прегърне, но той изчезнал и тя прегърнала въздуха. Подобни явления и диалози са знаци за неговата святост, особено като имаме пред вид това, че от момента на неговата кончина били изминали само пет часа.

***

Старецът ни учеше, че независимо с каква страст се бори монахът, той трябва да й противостои от самото начало до пълното й унищожаване. Дори и най-малката отстъпка може да доведе до гибел. Наистина има героични души, които като почувстват, че нечистото удоволствие се опитва да покори тяхната свобода и да помрачи ума им, бързат да прогонят удоволствието, причинявайки си физическа болка, за да съхранят душевната си чистота в Божиите очи. Това са жестоки думи, но душата, изпитала неизразимата Божия любов, не може да си позволи да падне в грях.

Именно такъв беше моят старец. Когато бил мирянин, той бил млад, смел и пълен с решимост да се бори до край. Не си позволявал да се отпусне, борел се със себе си, принуждавал се и проявявал в това примерно търпение. Как при такива благи намерения Божията благодат могла да не му помогне и да не възнесе духа му до тези висини, до които той достигна?

Източник: Православие.ру

Близки теми:

Където е тихо, можеш да чуеш нещо Старецът Филарет Карулски Атонците не са спринтьори, а маратонци Обядът със стареца Паисий Старецът Иларион за усърдието към Бога

Майката на Франциск (т.е. на бъдещия старец Йосиф) била много простодушен човек. Веднъж, когато бил юноша, той я завел със себе си на кино. Когато на екрана се появила горяща стая, тя помислила, че това се случва наистина и започнала да вика: „Пожар! Пожар!”.

***

Когато отец Анатолий (т.е. о. Арсений) бил още в Йерусалим, веднъж през нощта сънувал, че небесен пратеник му донася писмо, което било сякаш от майка му, а всъщност било от Света Богородица. В писмото пишело: „Дете Мое, ако искаш да се спасиш, ела в Моята градина на Света Гора”.

***

Минали години, преди о. Арсений да бъде осенен от благодатта. Това отнело толкова много време, защото първо било нужно да унищожи страстите, основаващи се на неговите лоши навици. Но след осем години, през една нощ, отец Арсений паднал в нозете на стареца и със сълзи му казал: „Ах, старче! Какво ми даде ти през тази нощ с твоите молитви? Аз бях цял в светлина, отвън и отвътре. Христос дойде и ми се усмихна.” Чувайки това, старецът също се разплакал от радост и казал: ”Ето, това е, Арсений”.

***

Само един път през целия си живот старецът Йосиф не се събудил за своето молитвено бдение. Това станало при следните обстоятелства. Веднъж отец Анания му казал:

– Старче, дали на цялата Света Гора има някой друг, който като теб да се подвизава в исихазма на теория и практика? Съмнявам се. Ти си единственият.

Старецът мигновено бил прелъстен от комплимента и лицето му добило изумен вид. Но след секунда той дошъл на себе си и възкликнал:

– Иди си от мене, сатана! – и ударил себе си по бедрото с всичка сила. – Прости ми, Боже мой!

В качеството на епитимия, през следващата нощ Господ допуснал да го обхване такава сънливост, че той проспал цялото свое бдение и се събудил едва късно сутринта. За да компенсира молитвеното правило, което не бил извършил през нощта, той го извършил през деня вместо работата.

След като от опит познал колко лесно е да приемеш тщеславни помисли и колко голяма е вредата, която те нанасят, по-късно старецът писал на някого:

„Бъди внимателен…. не хвалете никого в негово присъствие, защото, ако похвалите нанасят вреда на съвършените, то колко ли повече те ще бъдат вредни за вас, които сте все още слаби”.

***

Когато живеели в скита „Свети Василий”, старецът Йосиф и отец Арсений си изкопали гробове и искали да стоят в тях, за да се съсредоточават по време на молитва. Старецът Йосиф казал на отец Йоан:

– Ние с отец Арсений смятаме да стоим в тези гробове и да се молим. Имаме достатъчно сухари, но ще ни трябва вода. Можеш ли да ни донасяш по малко вода всеки ден?

Отец Йоан отговорил:

– За какъв ме мислите? Аз да не съм магаре?

– Това ли е твоята благодарност? – с разочарование му казал старецът Йосиф.

***

Старецът Йосиф до съвършенство бил овладял изкуството на самообладанието. Въпреки че по време на службите в параклиса той винаги имал силни посещения на благодатта, само два пъти в живота му това го изпълнило с такава сила, че той не можел да изпее Херувимската песен.

***

Понякога след особено благодатно бдение старецът Йосиф въздъхвал, а след това с весел глас припявал импровизирана песен: „Какво ме чака днес!”

– Какво имате предвид, старче? – попитал отец Ефрем Катунакски.

– В духовния живот има закон: ако внезапно преживееш Божествено преизливане на благодатта, когато се намираш в обикновено духовно състояние, това означава ни повече, ни по-малко, че срещу теб се надига изкушение, право пропорционално на получената от теб благодат. Бог не раздава даром Своите сладости; ти трябва скъпо да заплатиш за тях. Ако преди това не е имало борба, божествената ласка не е награда за моите трудове, а предупреждение за идващо изкушение.

– Но вие сте достигнали обожение, старче. Как може да ви очаква нещо лошо?

– Ще видиш – отгорил старецът.

След два дни, когато отец Ефрем се върнал, за да отслужи Литургия, старецът, както изглеждало, бил в приповдигнато настроение и даже се шегувал. Всъщност дълбоко в себе си той преживявал същински ад. Когато искал, той можел да се шегува така, че да  пукнеш от смях.

Виждайки стареца така щастлив, отец Ефрем му казал:

– Е, какво ви чака? Радост и благословение!

– Ела тук, казал старецът и отвел отец Ефрем настрана, така че никой друг да не го чуе. – Сега разбирам каква болка изпитват душите, обладани от демони. Ето там виждам врага на нашите души, който наблюдава дали неговите отровни стрели са достигнали своята цел. Но аз нямам намерение да доставя на това рогато чудовище удоволствието да ме види в смущение и мъка.

***

Понякога аз (отец Ефрем) не разбирах стареца и това водеше до комични ситуации. Когато бях още послушник, за да ме защити от общение с посетителите-миряни, той ми каза:

– Ако видиш мирянин, изчезни, избягай.

След известно време веднъж старецът ме видя задъхан и мокър от пот.

– Дете мое, какво се е случило? – обезпокоен ме попита той.

– Геронда, – отговорих аз, все още задъхвайки се – видях приближаващ се мирянин и избягах, за да не се срещна с него! Едва не получих инфаркт, бягайки по тези отвесни пътеки!

– Чедо мое, какво правиш! Това не е демон, а просто мирянин!

***

След спора с отец Вартоломей по въпроса за календара старецът Йосиф се върнал в своята килия, за да си почине, но все още бил неспокоен. Щом влязъл в килията си, той чул някакво драскане под дъските, на които спял. Когато вдигнал дъските, за да види какво е това, видял демон с рога и опашка!

Тъй като душата на стареца била изпълнена с благодат, той не се изплашил. Но удивен, попитал демона:

– Какво правиш тук?

– Ти ме покани – отговорил демонът, – когато каза всички тези неща на отец Вартоломей.

Като чул това старецът бил шокиран и разочарован. Той си казал: „Изричайки тези резки думи по адрес на новостилците, аз очевидно съм богохулствал против Божията Църква и съм позволил на демона да влезе. Може ли те да са по-близо до истината от нас?”

Старецът направил кръстен знак и демонът изчезнал. След това с много сълзи започнал да се моли да му бъде открита истината. Като се молил така известно време, той заспал.

Господ му показал сън, в който той видял себе си върху малка отломка от Света Гора, плаваща в морето и заливана от вълните.

***

Аз (старецът Ефрем) имах послушание да варя коливо за панихидите, които извършвахме в съботите и празничните дни. За да се убедя, че коливото е достатъчно сладко, преди да го отнеса в храма, аз го опитвах. Бях такъв глупак – нямах никаква представа, че причастие се приема само на гладно.

За да открие грешката ми и да ме поправи, веднъж след литургията, старецът каза:

– Да опитаме какво коливо е направил днес Вавулис.

– О, много е вкусно! – отговорих аз, не разбирайки, защо пита.

– Откъде знаеш, че е вкусно? – попита той с много рязък тон.

– Опитах го.

– Какво?! Ти си опитал коливото и след това се причасти? – и той ми залепи плесница – Глупак! Добре че те хванах. Нима не знаеше, че причастие се приема на гладно?

– Откъде можеше да знам? Аз нищо не зная.

– Да, откъде такъв глупак като теб може да знае това?

***

Когато отец Атанасий казал на отците в Лаврата, че старецът Йосиф е решил да премине на страната на манастирите, те не му повярвали. Казали му:

– Как може такъв ревностен, строг човек да напусне зилотите?

Отец Атанасий отговорил:

– Какво да направя, за да ви докажа, че казвам истината?

Те казали:

– Искаме да се причастиш с нас.

Той останал през нощта и на следващата сутрин се причастил заедно с тях. Тогава те му повярвали.

Близки теми:

Някои неизвестни моменти от живота на св. Паисий Бог не дава добродетелите в пакет Светогорски истории Пет-шест чинии въздържание Старецът Филарет Карулски

И очите му не се насищат на богатство… И това е суета (Екл. 4:8)

Никой… користолюбец, който е идолослужител, няма наследство в царството на Христа и Бога (Еф. 5:5)

Един човек си купил къща и се настанил в нея. Още на първия ден дошъл при него един от съседите и му казал:

- В двора на къщата има змия. Внимавай да не би да ти стори пакост. Дете имаш.

- Благодаря ти, че ми каза, съседе. Още сега ще се запретна да я търся. И, щом я намеря, ще я убия.

- Добре ще сториш. Ще се освободиш от една заплаха и ще можеш да спиш спокойно.

Започнал веднага новият стопанин да търси змията из двора. Не търсил много. Видял я по едно време – проснала се на слънце, припича се.

Стиснал здраво човекът дръжката на брадвата и внимателно запристъпвал към змията. Но щом наближил, изведнъж се спрял в почуда. Гледа: близко до змийската глава лежи върху земята кръгла златна монета. Лъщи на слънцето.

Бляснало лакомо пламъче в окото на стопанина.

- Я гледай, – помислил си, – богатство е това. И сигурно е от змията. Сигурно тя притежава чудотворна сила. Не, не ще да е обикновена змия тя!

За да провери дали змията е оставила тази монета там, човекът решил да не убива змията. Когато промени мястото си, да вземе монетата. Ако, след като стори това, пак намери при змията злато, тогава вече напълно сигурно може да счита, че тази змия е с магическа сила.

Сторил тъй, както намислил. На следния ден се поразшетал пак из двора и съзрял в друг кът змията, свита на кълбо. До нея – пак блести нова златна монета.

- Няма да я убивам, – решил човекът. – Ако змията ми мислеше зло, щеше досега да ухапе или мене, или жена ми, или сина ми, а виж, тя не само че не стори това, но иска и богат да ме направи. Нека си живее в двора: тя е благословението на къщата.

Започнал стопанинът всеки ден да повтаря същото. И все, когато виждал змията, съзирал до нея златна монета. Събрал доста такива монети той. Станал в скоро време богаташ.

Един ден, обаче, видял своя кон проснат на земята мъртъв. Болка свила сърцето му: такъв хубав, рядък кон бил неговият! Разбрал веднага, че змията е ухапала животното, но когато окото му се спряло върху бляскавото късче злато до нея, веднага я оправдал:

- Не за да ми причини зло е направила това. Тя ми мисли доброто: ето, не минава ден да не ми подарява жълтица. Сигурно конят е поискал я да я стъпче, я нещо друго да й стори, та затова го е ухапала – за да се запази самата тя. Пък даже и да не е така – ако убия змията, не ще мога да си върна с това коня, а пък ще се лиша от жълтиците, които занапред има да получавам. А пък с тях и по-хубави коне мога да си купя!

И останала змията, невредима, а стопанинът на къщата всеки ден увеличавал богатството си с нова жълтица.

Не щеш ли – след някой друг ден нова загуба претърпял. Змията ухапала сина му – единственото му дете. Заплакал бащата от мъка, повикал веднага лекари, обещал им богато да ги възнагради, ако успеят да спасят детето му от смърт. Положили много грижи лекарите, но напразно: детето затворило очите си завинаги.

- Ще убия змията! – заканил се наскърбеният баща. Не ми трябва богатство, щом като най-голямата радост отне от къщата ми!

И се запътил с брадвата към змията, която в това време спокойно си лежала в праха, доволна. Приближил се разгневеният човек до нея, а тя не мръдва: отпреде й лъщи нейният златен подарък.

Примигали пак очите на човека от блясъка на жълтицата, пристъпил напред, а в сърцето му гневът започнал да се стопява. Приближил се до змията. Но вместо да вдигне брадвата и да я убие, навел се смирено и поел лъскавата жълтица.

- Не, не е виновна тя. Виновен е синът ми: не знае да се пази. Защо да убивам змията: ако сторя това, ще възвърна ли изгубеното си дете? А ако я оставя, всяка година по триста жълтици ще имам.

И пак останала змията невредима.

Минали дни, седмици. Забравил човекът скръбта по своя син, упоен от получаваното всеки ден злато от змията.

Един ден, когато с доволство броял жълтиците си, които станали вече доста голяма купчина, чул ненадейно писък откъм двора. Притичал – и що да види: жена му плаче с глас и, накуцвайки, бърза към къщата. Разбрал веднага човекът, че и нея змията не пожалила.

Разтичал се веднага, събрал пак лекари и шепи злато им обещавал – само да спасят живота на обичната му жена. Напразно: скоро и тя умряла.

- Ти трябва да убиеш змията. Веднага! – съветвали го съседите. – Виж, колко нещастия ти причини.

- Непременно! – съгласил се през сълзи нещастният богаташ. – Веднага, щом се покаже, ще й смажа главата!

И се отправил на другия ден към змията, заслонила се край голям камък в един кът на двора. Приближил се, вдигнал топора, но изведнъж ръката му се отпуснала обезсилена: близо до змията, в праха, лъщял, вместо златна монета, един голям невиждан дотогава бисер. С радост стопанинът грабнал бисера и го заразглеждал очарован. Забравил и за сина си, и за жена си, забравил за всичко, увлечен в мисълта:

- Ето, змията промени златото в чист бляскав бисер, значи сега тя никому вече не ще прави пакост.

Толкова се бил зарадвал човекът, че почистил мястото, където намерил бисера и всеки ден го поръсвал с аромати. А змията цяла година на това място му оставяла всеки ден по един голям бисер.

Но точно когато на човека вече и мисъл за опасност не минавала, змията се промъкнала до него и впила отровните си зъби в ръката му.

Разтреперил се той, изцъклил очи, занемял. Толкова бил силен ужасът, в който изпаднал, че не могъл дори да извика от болката, която изпитал.

Събрали се съседи, роднини. Разтичали се за лекари. Но с нищо не могли да му помогнат. Умрял човекът, обкръжен от купчините злато и скъпоценни камъни.

Стърчали тези купчини – бездушни и студени. И блясъкът им, колкото и да бил силен, не могъл да разпръсне мрачния ужас на смъртта, която се настанила в този богатски дом.

Из книгата: „Живата вяра”

Близки теми:

Да пиеш, да пушиш, или да живееш по Бога Двамата Слепци Лютивият лук Светият съпруг на невярната жена Студентът и професорът

Една тъща не можела да понася зет си. Дъщеря й се омъжила против нейната воля. На старини майката се смирила, но никак не обичала зет си Андрейчо. Той бил обикновен и прост човек, работел в завод, глуповат, не особено красив, не бил образован като нейната дъщеря. Младите си наели стая, а при майката отивали само веднъж в седмицата. Така е и редно. Дъщерята гледала само телевизия и пиела чай. А в кухнята тъщата угощавала зет си с най-различни невкусотии. Каквото останело, така да се каже. Или с най-евтината храна. Желирано месо, стара супа или отдавна сготвени кюфтета… Не точно вкиснала или развалена храна, но го хранела с невкусна храна. Пренебрегвала го и по този начин му се надсмивала. А зетят Андрейчо ядял с апетит дори понякога твърд хляб. „Благодаря, много е вкусно!“ Тъщата си мислела, че той е ненаситен глупак. Била толкова доволна, че хранела Андрей с престояла храна. И въпреки, че била тъща, свикнала някак със зетя. Веднъж той ял борш, който от много претопляне бил променил цвета си. Тъщата специално му го сервирала в емайлирана купа и то в огромно количество. И никак не съжалявала за купата. Той изял всичко и казал: „Благодаря, много е вкусно! Никога не съм ял толкова вкусен борш! Майка ми почина, когато бях едва на две години, а в сиропиталището толкова вкусен борш не са ми давали! Вие толкова вкусно готвите и винаги толкова по много ми сипвате!“. А злонравната тъща изведнъж пребледняла и ръцете й затреперели. В гърлото й заседнала буца, а после заплакала. А глупавият Андрюша започнал да я утешава и да я гали по рамото; повикал жена си от стаята. И казал: „Майка ти плаче! Какво й се е случило? Може да съм я обидил с нещо?“ Той никога не разбрал, защо тъщата се разплакала, и защо започнала да му готви още по-вкусно от преди, и защо му сервирала вече храната в старинна порцеланова чиния с незабравки… А той бил обикновен човек… И така в мир и разбирателство живеят повече от двадесет години …

източник: https://vk.com/wall

Близки теми:

Ръцете на молещия се Гледай в душите на хората, а не как са облечени Без думи Сами сме много слаби Love hurts

Февруари, 1988 г. В Карея е доста студено. Надморската височина е голяма. Има и влажност, която затруднява нещата. Днес обаче времето е сухо. Има и ветрец, на който се наслаждаваш, ако си добре облечен. Надвечер е. Току-що слънцето се скри зад планината. Напредваме по пътеката заедно със стареца Паисий. По пътя срещаме о. Калиник от Кутлумушския скит.

Стигаме до неговото дървено мостче. Около нас има само голи лешникови дървета без листа. Само клони.

„Хм, кой донесе мандарини?” – пита изненадан старецът Паисий.

В далечината, на разстояние повече от 60 м. се вижда вратата на двора му и нещо, което се червенее в нейната основа, навярно с оранжев цвят. Разстоянието не дава възможност за повече подробности.
След малко се доближаваме. Наистина, виждаме една голяма прозрачна торба, с оранжев цвят, пълна с мандарини. Как ги видя човекът! Как различи, че са мандарини, а не портокали! След като и торбичката е оранжева, можеше да има и ябълки.

- Как ми харесват мандарините! – казва старецът с видимо престорено чревоугодие. Ще задържа за мене три… По-добре да ги направя пет… След като се откри възможност, ще взема седем! – казва с очарователна усмивка и се спира. Вземи останалите, отче Калинике, и ги занеси отсреща на геро-Йосиф.

Старецът Йосиф бе едно старче в Кутлумушкия скит, на 103 г., който обаче всекидневно обработваше градината си.

О. Калиник поиска благословение и тръгна. Ние със стареца Паисий влязохме в неговата малка калива. Седнахме в една килия и той ме помоли да му прочета някакви негови ръкописни текстове. Минаха близо 20 минути и удари желязото на дворната врата. Някои дойдоха да се срещнат с него.

- Да отворя ли, геронда? – питам.

- Остави по-добре. Ако са любопитни, ще си тръгнат. Ако са страдащи или духовно зажаднели, ще настояват.

Продължаваме четенето. След няколко минути отново се почука.

- Какво правим сега, геронда? – питам отново.

На прозореца му вместо завеса висеше парче от чаршаф.

- Погледни отстрани, да не те видят и виж колко са – ми каза.

- Не мога да ги преброя, не се виждат – отговарям.

- Добре, не знаеш ли аритметика? Какво прави толкова години в Америка? Нека изчакаме, те ще похлопат отново.

Наистина, след няколко минути похлопаха за трети път.

- Сега аз ще се опитам да ги преброя. Може да не съм завършил основно училище, но ще успея – ми каза.

Става и отваря вратата на каливата.

- Какво ви стана, юнаци, в такъв час? За какво дойдохте?

- Отче, искаме да ви видим за малко. Може ли?

- Да ме видите може. Но какво ще намерим да ви почерпим. Колко сте? Я да ви преброя – един, два… седем. Я да видим какво ще намерим в „магазина”, в такъв час.

Влиза вътре и се връща със седем мандарини.

Колко изумителен човек, си мисля удивен! Откъде знаеше и задържа мандарините! Предузна го? Бог го просветли без той да го осъзнава?

- Откъде идвате, юнаци? – попита с интерес.

- От Атина сме. А Брус с Джон – от Америка.

- От Америка? Ама ако ги почерпим с една мандарина, те ще ни направят за резил по целия свят! Я да намерим нещо американско в… supermarket-а.

Влиза отново вътре и се върна с пакет американски бисквити и една кутия с различни видове ядки Ρlanters, от най-известната марка в Америка. Удивени те изразяват своето удивление и впечатление.

- Отче, какво символизира клепалото, което бият в манастирите? – пита плахо единият.

- Не знам какво символизира. Нито има някакво значение. Това, което е ценно, не е някой да бие клепалото на манастира, а да умножава таланта (на гръцки думата за клепалото и талант е една и съща – τάλαντο – бел. прев.) от Бога. Чуйте, хора! Понеже времето мина, трябва да тръгвате. Едно само да кажа: проблемът на американците е, че на английски „Аз” (на гръцки ἐγώ) се пише винаги с главна буква, докато ние в Гърция го пишем понякога и с малка.

Засмяха се на забавната забележка и американците попитаха:

- Това какво означава? Ние какво трябва да правим.

- Да зачеркнете „его”-то от вашия речник, деца. Егоизмът е големият ни враг. С него трябва да воюваме всички без изключение.

Светостта има благородство, нежност, благодат в себе си. Той не каза мъдрости, нито богословски слова, нито направи впечатляващи откровения. Но изпълни сърцата на всички. Промисли разсъдливо, скри своя благодатен дар, любезно почерпи своите посетители, отнесе се по красив и оригинален начин, назида със словото си, утеши с присъствието си. Без да се опитва да убеди някого в нещо, убеждава всички за най-великите неща. До него се просветляваш, радваш се, утешаваш се. Чувстваш се като Мария „при нозете на Иисуса”. Като апостолите на планината на светото Преображение – не искаш да се отлепиш за нищо на света.


Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Бог не дава добродетелите в пакет Обядът със стареца Паисий Някои неизвестни моменти от живота на св. Паисий А ти познаваш ли се с тази пчела? Из спомени със Свети Паисий Светогорец