Защо не ходя на църква

Февруари 11, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

Защо не ходя на църква (не се мия)

На един свещеник му омръзнало да слуша обясненията на хората, защо не ходят на църква. Затова по аналогия съставил списък с „Десет причини, поради които не се … мия“.

1. Защото, когато бях малък, ме караха насила да се мия.


2. Тези, които се мият, са лицемери. Мислят, че са по-чисти от другите.


3. Не мога да реша, кой сапун е по-хубав.


4. Някога се миех, но после ми омръзна.


5. Мия се само на големи празници – на Коледа и на Великден.


6. Никой от моите приятели не се мие.


7. Ще започна да се мия, когато стана стар и мръсен.


8. Нямам излишно време за миене.


9. През зимата водата е прекалено студена, а през лятото – прекалено топла.


10. Не желая на мой гръб да печелят производителите на сапун.

Източник: книгата „Просто вярвайте“ (101 християнски притчи и сказания), изд. Фондация „Покров Богородичен“, 2015

Ние сме икони на Христос в света

Февруари 5, 2019 in Начална страница, Сладкарница

Един мисионер работил в Африка и след няколко години предложил на местните африканци да нарисуват Христос такъв, какъвто си го представят. И знаете ли какво направили болшинството от тях? Едни нарисували Христос чернокож, с цвета на своето племе, други – с характерните за местните хора черти, трети – такъв, какъвто Той е изобразен на византийските икони, изпратени от Гърция – всеки Го изобразил така, както си го представял. А един от африканците, нарисувал мисионера, който го направил християнин, който го кръстил, с нимб и с надпис – „Исус Христос, Вечносъществуващият”. Показал го на мисионера, а той му казал:

– Но ти си нарисувал мен!? Аз ти казах да нарисуваш Христос, а ти си нарисувал мен!?

Африканецът отговорил:

– Да, аз нарисувах теб, защото вярвам, че Христос е като теб, понеже се научих да гледам Христос през твоите очи, защото ти беше първият, който ми даде да позная Христос и аз вярвам, че Христос е като теб. Ти ме научи да вярвам в Христос и ми даде мир, утешение, запълни всяка пустота в живота ми и аз съм уверен, че Христос не може да се различава от теб.

Ти си като Христос и чувстваш това, което казва свети апостол Павел: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20). Разбирате ли? Аз излъчвам Христос в своите дела, в своите движения, в живота си, чрез думите, чрез благодатта, която излъчва моя живот, а в същност Христос действа чрез мен. Аз Му давам ръцете си, устата си, очите си, тялото си, цялото мое битие, за да може Той да действа в света за спасението на света.

Това направил африканецът, нарисувал своя мисионер. Разбираш ли, какво означава това? Това означава, че ние сме икони на Христос в света. Господ ни е поставил, за да Го представляваме в света. Най-важното не е да произнесеш някакви думи, а да предадеш утешението, любовта, топлотата на Господа, неговото докосване, тишината, покоя, които Той носи, мира, който разпространява.

Две случки от живота на епископ Инокентий Херсонски

Януари 31, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Това име (Инокентий) било дадено на бъдещия смирен епископ не случайно, а в памет на светия архиерей на Сибир Инокентий Иркутски. От Сибир възсиял и този Инокентий. Той произхождал от благочестивото свещеническо семейство Солотчини от Рязанска губерния. По-късно те се преселили в Томска губерния и бъдещият епископ завършил там Духовна семинария, а след това постъпил в Санкт-Петербургската академия. Почти винаги постъпилите в нея завършват успешно четиригодишния курс, но неочаквано, Солотчин, след две години обучение, подал прошение за уволнение. Веднага след това помолил Томския архиерей да го зачисли към Алтайската мисия за просвещение на сибирските езичници като сътрудник.

Тази мисия се състояла от няколко стана, във всеки от които се трудели по няколко души. В един такъв постъпил и Солотчин, постриган вече за монах с името Инокентий. Първоначално бил послушник, а след това станал и ръководител на стана. Мисионерското служение не било леко: езичниците се отнасяли към мисионерите враждебно, условията на живот били физически трудни, понякога не можели да си набавят дори хляб, климатът бил суров, а най-много вредял на светото дело „ангелът сатанин”, за който пише ап. Павел.

Цялата история на християнската мисия, от времената на Деяния апостолски, е кръстно дело сред борби, гонения, мъчения, убийства, ненавист от страна на Христовите врагове. А начело на всичко това е дяволът. Но силата Божия надделявала и вълните на Църквата се прехвърляли над всички препятствия и се носели все по-далеч и по-далеч, до краищата на света. Сам Бог помагал на проповедниците – и със слово, и с чудеса.

Така било и в Алтайската мисия.

Веднъж станът на о. Инокентий се установил в покрайнините на някакво езическо селце. Мисионерите нямали храна. Самият отец-началник тръгнал с един чувал да попроси от жителите поне малко брашно или хляб. Първият човек, у когото похлопал, се оправдал с бедността си и го препратил към богатия шаман. Отец Инокентий отишъл при шамана, просейки хляб „заради Христа”. Онзи го посрещнал недружелюбно, но си дал вид, че ще му даде брашно. Отишли при хамбара. Шаманът му казал да разтвори чувала и, като взел една шепа брашно, казал с насмешка:

– Ето ти, заради Христа!

Не се смутил Христовият ученик. Като се прекръстил усърдно, той паднал с благодарност в краката на шамана и му казал:

– Да те спаси Христос Господ за твоя дар!

Жрецът бил така поразен от смирението на монаха, че още там поискал да научи повече за християнската вяра и скоро, без дълги проповеди, приел кръщение заедно с цялото село.

***

В друго алтайско село трябвало да се извърши кръщение на един новообърнат. Приготвили голяма каца вода. Редом стоял и кръстникът, бивш езичник. Когато свещеникът започнал да чете молитвата, в която се измолва освещаването на водата „чрез слизането на Светия Дух”, кръстникът изплашено завикал, прекъсвайки свещеника:

– И с мен беше така! И с мен беше така!

Едва успели да го успокоят и да го накарат да замълчи. Какво се оказало? Когато свещеникът се молел за „слизането на Светия Дух”, този бивш езичник, а сега християнски кръстник, не мислейки за нищо и без да разбира дори думите на молитвата, изведнъж видял Божия Дух, Който се спуснал над кацата с вода във вид на огън, подобно на огъня на Петдесетница. И този огън се разтворил във водата. Тук съзерцателят на това чудо започнал да крещи.

За случилото се докладвали на архиерея, а той възложил на о. Инокентий да разследва това дело. О. Инокентий под клетва разпитал всички свидетели и всичко се потвърдило с несъмнена достоверност.

Да благодарим на Господа, че и до днес в Православната Църква се извършват Неговите чудеса!

Значи Светият Дух слиза и при всяко кръщение. Значи слиза и при освещаването на Богоявленската вода. Слава на Светия Дух, Господа Животворящия!

Източник: „Божии люди”, издателство „Отчий дом”, Москва, 1997

Ръцете на молещия се

Януари 28, 2019 in Начална страница, Семейство, Сладкарница

 

Мнозина познават картината на Албрехт Дюрер „Ръце“. Но малцина са тези, които знаят историята за това, как е създадена тази картина. Мисля, че този, който не познава Дюрер, завинаги ще помни тази история до края на живота си.

През 15 век в едно малко селце, недалече от Нюрнберг, живеело семейство с 18 деца. Осемнадесет!

За да може да изхрани такова голямо домочадие, бащата, по занятие майстор-златар, работил по 18 часа на ден. Работил както в златарската си работилница, така и всякаква друга работа, която можел да намери срещу заплащане.

Независимо от това почти безнадеждно положение, две от децата имали мечта. Така много им се искало да развият таланта си да рисуват, но знаели, че за баща им било невъзможно да изпрати ни един от тях да учи в Академията в Нюрнберг. След дълги нощни обсъждания, двете момчета решили да сключат особен договор помежду си. Избрали да хвърлят жребий с монета. Загубилият щял да отиде да работи в мините и със заплатата си да заплаща обучението на брат си. А след това, когато изучилият се върне, ще поеме издръжката на другия си брат в Академията, като продава свои творби, а ако трябва, също така ще работи в мините.

В неделя сутринта, след църква, те хвърлили монетата. Албрехт Дюрер спечелил и заминал за Нюрнберг. Другият брат, Алберт, отишъл да работи в опасните мини и в продължение на цели четири години заплащал обучението на брат си, чиито творби в Академията веднага се прочули.

Гравюрите, ксилогравюрите и картините на Албрехт превъзхождали творбите на мнозина от неговите професори. Към края на обучението си той вече печелел твърде добре от продадените си произведения.

Когато младият художник се завърнал в родното си село, семейство Дюрер устроило празничен обяд на полянката в чест на триумфалното му пристигане.

След дългия и незабравим обяд, изпълнен с много музика и смях, Албрехт станал от почетното си място начело на трапезата и вдигнал тост за своя любим брат, който толкова много се бил пожертвал за изпълнението на мечтата му. В края на тоста той заявил: „А сега, Алберт, благословени ми братко, дойде твоя ред. Сега ти можеш да потеглиш за Нюрнберг, за да сбъднеш мечтата си, а аз от своя страна ще се грижа за обучението ти.“

Всички се обърнали в очакване към Алберт, който седял на другия край на масата. По бледото му лице потекли сълзи, той поклатил глава и хлипайки, само повтарял: „Не…не…не…не…“. Най-накрая станал и изтрил сълзите си. Погледнал хората, които толкова много обичал и като вдигнал ръце към лицето си, казал меко: „Не, братко. Не мога да отида в Нюрнберг. Твърде късно е за мен. Погледни! Погледни, какво направиха мините с ръцете ми за тия четири години! Костите на всеки мой пръст са чупени поне веднъж, отскоро ми се появи артрит на дясната ръка, така че сега не мога и да държа чашата по време на тоста, да не говорим как бих могъл да изписвам красиви черти по пергамента или да рисувам на платното с молив или бои. Не, братко, за мен вече е твърде късно.“

Повече от 450 години са минали оттогава. Днес стотици портрети, рисунки с мастило или със сребърен молив, акварели, рисунки с въглен, ксилогравюри и гравюри върху мед стоят във всеки голям музей в света. Всеки знае поне една голяма творба на Албрехт Дюрер. Може би и у вас, в дома или в офиса, виси някоя репродукция на негово произведение.

Някога, като знак на уважение към брат си Алберт и неговата саможертва, Албрехт нарисувал неговите загрубели ръце, отправени към небето. Назовал тази забележителна своя картина просто – „Ръце“. Но хората, разбирайки истинското значение на този шедьовър, нарекли картината „Ръцете на молещия се“.

Бог не дава добродетелите в пакет

Януари 23, 2019 in Беседи, Начална страница, Сладкарница

 

 

 

Спомени със св. Паисий Светогорец


- Да славим, братя мои, Бога, че ни е удостоил да приемем ангелската схима. Само дето трябва да се трудим с любочестие. Да обикнете килията и вътрешния труд, за да помогнете след това положително на хората. В противен случай ще се опитате да изпълните вакуума със светски неща, които не изпълват душата, а я задавят с повече тревога, защото светските неща нямат кислород. Виждам в нашата епоха много и добри младежи да се посвещават на Христос, но да не се напрягат с любочестие и да не се подвизават светоотечески, а само четат светоотечески книги, и не напредват.

Гордостта прави труден живота ни и ни терзае. Да не се доверяваме на себе си, нито да имаме самоувереност. Виждате от природата, например ехидната. Има самоувереност. Докато всички други змии веднага щом те видят, бягат, тя не бяга. Седи там, чака, съска и те подготвя да я удариш. Лошо нещо е самоувереността.

Някога дойде един баща, който беше отчаян. Детето му имаше увредено око. Другите деца му се подигравали и го иронизирали. Завел го на психолози и казали на бащата да го облича с хубави дрехи, да не се лишава от нищо, за да не се различава от другите деца. Ситуацията обаче ставала по-зле. Казах му да му даде да чете жития на светиите. Наистина го направил. Виждайки гоненията и страданията на светците, малкото дете поискало да им подражава. Вече не само не се разстройвало от своите съученици, а стигнало дотам да ги закача, за да го иронизират!

Искаме от Бога да ни даде смирение или други добродетели. Но как ще ни даде Бог смирение? Ще ни каже: вземете 5 кг. смирение? Не, Бог не дава добродетелите в пакет. Ще ни даде възможности за смирение. Ще ни го даде с някой чепат човек. Или ще отнеме за малко благодатта от игумена, и така ще ни се скара несправедливо. Ако приемем това, лека полека ще дойде смирението. След това ще прати благодатта на игумена и ще разбере… или молим Бога за чистота. Как ще я придобием? Чрез изкушенията. Във всички добродетели полагаме изпити. Нека се подвизаваме да вземе малко повече от основната оценка.

Ако човек обича себе си, тогава се изолира от Бога. Сякаш си поставя изолация. И този, който мисли само за себе си, Бог не мисли за него.

Виждате, благодатта издава смирения. Смирения дори и егоистът не го безпокои. Горделивият се дразни от горделивия, докато от смирения извлича духовна полза, защото има Божията благодат.

Днес хората бързат да сварят във всичко. Работа цял ден, тревога, търчане. И когато свършат работата, бидейки изморени, замаяни, вземат волана и шофират колата. Опазил ни Бог и нямаме повече катастрофи. Дойде един човек, глава на семейство и ме попита какво да прави. Има три коли и срещаше много трудности. Казах му да задържи само едната, по-малко да пътува, защото три коли са много разходи. Колкото повече улеснения търсим, толкова повече затрудняваме живота си.

Християнинът и много повече монахът трябва да има любочестие. Да се подвизаваме да влезем в Рая не от страх от ада, а за да не наскърбим Бога.

Днешните младежи се затрудняват да тръгнат напред. Маслото в двигателя е замръзнало и гумите са квадратни. Но благият Бог не съди греховете на днешните младежи с греховете на младежите от по-стари епохи.

Един човек беше дошъл в каливата и хлопаше да му отворя. Видях го през прозореца и казах: три пъти разговарях с теб. Не е нужно сега обсъждане. Само една броеница. Той хлопаше постоянно. Не ме оставяше да се помоля един път с броеница за него. Накрая успя да мине оградата, дойде в каливата, счупи стъклото и влезе. Аз онемях.

- Какво ти стана, бре детето ми? – му казах.

- Геронда, дойдох за обсъждане – ми каза.

Аз му отговорих:

- Бре, за обсъждане ли си или за връзване?


превод: Константин Константинов

Да простиш пред очите на смъртта

Януари 21, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Тази история разказаха участници в бойните действия в Афганистан. В тежко сражение група наши разузнавачи водили бой с голям отряд муджахидини. Отблъснали една атака, втора… Боеприпасите им свършвали, силите им отслабвали, врагът ги превъзхождал многократно по численост. И ето бойците, прикрили се в една тясна планинска клисура, вече си мислели, че в случай на още една такава атака никой от тях няма да остане жив. И когато в тия последни минути войниците, притиснати един в друг, заели кръгова отбрана, един от тях внезапно казал: „Слушай, брат! Веднъж взех една твоя вещ, без да те питам, прости ми!“ А другият му отговорил: „И ти ми прости, че веднъж прехвърлих своята вина върху теб, за да се отърва.“ Трети пък казал: „Простете ме и мен. Защото мислех и говорих лошо за вас, а сега виждам, че сте истински другари. Простете за лошото ми мнение за вас.” Така у тези външно невярващи хора се проявило взаимното покаяние и прошка пред лицето на смъртта, която всеки един от тях ясно виждал.

И в този миг, когато те си простили един на друг с чисто сърце, навярно дошло и опрощението им на Небето от Самия Бог. Разузнавачите чували, как идват муджахидините, слушали гласовете им. По думите на очевидец, сякаш невидима сила ги скрила и се случило немислимото – останали незабелязани в иначе откритата планинска местност и муджахидините минали покрай тях. След известно време момчетата успели да се доберат до своята база и останали живи, колкото и невероятно да било това. Така за очистената душа им се явила милостта Божия, обещана за тези, които от все сърце се обърнат към Господа.

А ето и друга, съвсем противоположна история. В патерика на Киево-Печерската лавра се пази една поучителна история за свещеника Тит и дякона Евгарий. Те били свързани в съюз на братски взаимоотношения и любов. Но врагът на човешкия род им внушил един против друг скверни мисли, клеветници налели масло в огъня и двамата братя се скарали. Тит никога не благославял Евгарий, а онзи, щом го срещнел, минавал отстрани.

Взаимните обиди и враждата помежду им се усилвали все повече и повече. Но веднъж отец Тит заболял тежко и на смъртния си одър, като си спомнил заповедта на Христа Спасителя, помолил да извикат Евгарий, за да се помири с него. Братята едва ли не насила го довели до постелята на умиращия и Тит се обърнал към него с „Брате, прости на мене, грешния!“

И изведнъж всички чули в отговор страшните думи – „Няма да ти простя нито в тоя век, нито в бъдещия!“ Но още щом Евгарий произнесъл тези думи, паднал мъртъв пред очите на братята. И о, чудо! Отец Тит станал от смъртния си одър съвсем здрав и казал: „Само докато изрека молбата за прошка, почувствах благодатта Божия в сърцето си подобно на огнен пламък. А когато Евгарий произнесе онези ужасни думи, то Ангел Господен го порази с удар на копие, а мен изцели и ме вдигна от болничния одър.“

Тази история останала в църковната памет на всички времена, за да покаже колко страшен е този грях – на сърце, изпълнено с паметозлобие, в което липсва любов и прощение. Такъв човек може да очаква страшния час, в който Господ ще прекрати живота му – живот без покаяние, без изправление. И колко може да е велика силата на човека, ако той превъзмогне себе си заради Божията правда и да съхрани мира, добротата и благородството в своето сърце.

Светата прошка

Януари 14, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Свети Дионисий (Сигурос) е роден в 1547 г. на гръцкия остров Закинтос. Още в млада възраст станал монах и приел свещенически сан, а в 1577 г. бил ръкоположен за епископ на Егина. Но твърде скоро, понеже отбягвал каквато и да е слава, светителят се отказал от управление на епархията и се върнал в Закинтос. Там се подвизавал в манастира на Божията Майка Анафонитрия (Възгласяща) до блажената си кончина на 17/30 декември 1622 г. (когато се чества и паметта му). Няколко години по-късно мощите му били открити нетленни и благоуханни, а в 1703 г. Дионисий Егински бил причислен към ликовете на светците. Защо Господ дарувал нетление на честните останки на светителя? И защо в Гърция го наричат „светото прощение”?

Когато св. Дионисий се подвизавал в манастира на Богородица Анафонитрия, веднъж през нощта на вратата му почукал един непознат. Дивият му поглед, измъченият и отчаян вид, приглушеният глас – всичко това показвало, че му се е случило нещо ужасно. Непознатият приличал на подгонен звяр. Светителят го попитал защо е дошъл при него и какво го е развълнувало толкова.

- Отче свети, съгреших – отвърнал той, плачейки – убих човек. В порив на гняв изпаднах в умопомрачение и станах убиец. Преследват ме войници. Окаян съм, знам, но дойдох при твоята святост, за да ме спасиш. Скрий ме, докато си заминат войниците.

След тия думи последвали още по-ужасни такива – престъпникът, стоящ пред св. Дионисий, бил лишил от живот неговия брат! Убитият бил княз Константин Сигурос.

Двамата братя се обичали много. Св. Дионисий оставил на брат си цялото си имущество и княз Константин Сигурос заживял богато и щастливо, превърнал се в човек с голямо влияние в областта.

Но той имал и недоброжелатели – семейство Мондинос, също от Закинтос. Те се дразнели от богатството на Сигурос и от авторитета му и не признавали първенството му. Така в тях се породила дива ненавист, която в крайна сметка приключила с това, че сложили оръжие в ръката на убиеца на Константин Сигурос. И някаква тайнствена сила, която навярно искала да подложи на изпитание християнската душа на подвижника от обителта на Анафонитрия, довела убиеца до брата на убития.

В душата на светеца започнала силна вътрешна борба. Той научил за убийството на своя любим брат от устата на самия престъпник! Но ето, убиецът му го молел да го спаси, да го скрие. Как да постъпи? Да отмъсти, както диктува човешката съвест, като предаде престъпника на войниците, или да заглуши душевната си болка и да го скрие?

Небето му вдъхнало мъжество. Светителят преодолял човешката си нерешимост. Задушил немощта, която го обзела на мига. Добросърдечието и прошката победили в него. Нима и Разпнатият на Кръста наш Господ не помолил Отца Си да прости на ония, които Го разпнали?

Християнинът победил човека в себе си, пустинникът – брата. Светителят виждал пред себе си само един нещастен убиец, който го молел за защита. И подвижникът го защитил с чисто сърце и с тази своя героична постъпка осветил живота си.

Когато скоро по пътечката, водеща нагоре към манастира, се показали войниците, светителят хванал убиеца за ръката, отвел го до мазето и го скрил там. Уморените от дългото преследване войници най-после стигнали до обителта и съобщили на подвижника за трагичното произшествие. Той дал вид, че го чува за пръв път. Поплакал пред войниците и за да спечели време, ги пратил в гората, като им казал, че именно там трябва да търсят убиеца.

Когато се отдалечили, светителят се спуснал в мазето, изкарал оттам убиеца и с пресекнал от болка глас му казал:

- Този, когото си убил, беше моят брат! Бих могъл да ти отмъстя и да те предам на човешкото правосъдие, но няма да направя това. И така, върви си… Наредих да ти приготвят лодка – с нея ще можеш да се добереш до брега на Пелопонес. Върви и се постарай да изкупиш греха си. Христос на Кръста е простил греховете на разбойника, който се покаял в последния си миг. Постарай се и ти да бъдеш достоен за Божието опрощение!

Убиецът паднал на колене и с горчиви сълзи намокрил ръката на светителя.

Нощта вече била простряла своя тъмен покров над пустата местност, в която се намирал манастирът, когато няколко души мълчаливо се спуснали по пътечката от Анафонитрия до брега. По заръка на светителя трима монаси изпроводили убиеца до лодката, която го спасила от преследвачите и извела към спасение.

Източник: http://www.pravoslavie. ru
Из книгата „Харизми и харизмати. Антология на благодатните дарове“

 

Всички сме чеда Божии

Декември 10, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

 

 

 

 

Спомням си един разказ от житието на свети Филарет Московски за това, как в едно село имало свещеник, който пиел много, а в друго село всички жители се били пропили и на местния свещеник било невъзможно да се справи с този проблем. И Филарет си казал – ще взема да събера пияния свещеник с пияните енорияши, а то иначе все едно, нищо друго не виждам какво да направя за тях. Така и постъпил. Пиещият свещеник дошъл в пияното село, обърнал се към енориашите и казал: „Ето как стоят нещата – владиката се е отчаял и от вас, и от мене, защото сме пияници. Но аз, като свещеник, съм длъжен да отслужвам Божествена литургия всяка неделя и на всеки празник, през време на нея да се причастявам, без да гледам, че съм пияница. И ето какво ви предлагам – идвайте да се причастяваме всички заедно. Заедно ще се причастяваме, като плачем в себе си, каейки се, че не сме достойни да пристъпим към Него, но че вярваме в Неговата милост“.

И какво се случило? От житието на митрополит Филарет узнаваме, че от изумление, от благодарност и от действието на Светия Дух чрез тайнството на душите, открили се към Бога, цялото село започнало да се променя; след известно време пиянството останало в миналото, свещеникът станал трезвеник, както и самите жители на селото. Ето поуката. Те не били постили, не съблюдавали строго църковния устав, но дошли при Бог, защото Той бил единствения, Който съумял да обикне тях, недостойните. Има една руска поговорка: „Покажете любов към нас, когато сме черни, а когато сме бели, всеки ще ни заобича“… Така и става. И аз съм убеден, че ако човек по небрежност наруши някое правило, трябва да му се направи забележка. Но ако просто не знае правилата или не му стигат вяра, сили, убеденост, че това е необходимо или нужно, то трябва да му се преподаде опитът на близост с Бога, а не да се изисква някакво изпълнение на правила.

Източник: https:// nm60.abv.bg

Той е нашия свещеник

Декември 3, 2018 in Начална страница, Сладкарница



Преподобният Арсений Кападокийски е духовния наставник на свети Паисий Светогорец. Велик чудотворец, той изцелявал със своята молитва болни, помагал на страдащи, предпазвал населението от грабителствата на турците, изправял заблудени.

Чудесата на преп. Арсений били толкова прочути, че във Фараса, неговото село, нямало друг лекар. Той бил лекар и на душите и на телата, както за християни, така и за мюсюлмани. Преди смъртта си о. Арсений казал: „Вдругиден ще премина в другия живот. Вчера дойде Божията Майка и ми извести това. Показа ми Атон и манастирите, които толкова много исках да видя и така и не можах. Какво да ви кажа – толкова много манастири има в Атон, какви големи храмове! Красота!

В памет на преп. Арсений предлагаме да ви запознаем с няколко от многобройните чудеса, случили се по молитвите на светеца.

1. Жителите на Фараса, минавайки през Драма и Солун, разказвали как двама шейхове (вождове на мюсюлмански племена и магьосници) от Хаджи Пехтес дошли при о. Арсений. Той ги приел и дори им поднесъл кафе. Но те започнали да му задават разни глупави и досадни въпроси, от които чак го заболяла глава. И за да се избави от тях, той им казал:

- Повече не мога да ви слушам, защото ме заболя главата.

Но те не схванали намека и му казали:

- Папаз (отче) ефенди, ние ще ти направим един амулет и до края на деня няма да те боли глава.

Тогава о. Арсений им казал:

- Аз обладавам много по-голяма сила от вас и мога с помощта на силата Христова да направя така, че да не можете да се помръднете от местата си.

И отишъл в килията си. Шейховете допили кафето си и искали да си тръгнат, но не могли да мръднат от местата си, все едно били завързани с някакви невидими възли. Започнали да викат о. Арсений. Той дошъл и без да каже и дума им направил знак, че са свободни. Чак тогава те могли да станат от местата си. Тогава разбрали грешката си, поискали прошка от него и на тръгване казали:

- Папаз ефенди, ще прощаваш, но велика е силата ти, защото тя идва от силната ти вяра, а ние действаме с помощта на сатаната.

2. Симеон Караусоглу си спомня следния случай. Една черкезка, мюсюлманка, помолила Продромос Копалус да й донесе от Хаджиефенди (така наричали почтително о. Арсений) филахто, защото била безплодна и мъжът й искал да се разведе с нея. Продромос я съжалил, защото освен всичко била и сираче и нямала никакви роднини. Зарязал работата си и отишъл в селото. Било късно, той се притеснявал да отиде лично при о. Арсений и помолил за това църковния пазач. Пазачът донесъл филахтото с молитва за изцеление от безплодие. Той знаел, че черкезката била богата (мъжът й имал много стада с добитък) и бил изкушен от користолюбие. Взел бележката с молитва от о. Арсений и я завил със своя такава, в която искал тя да дава кожи, сирене и месо, уж за о. Арсений. Връчил я на Продромос, а той, без да знае за какво става дума я дал на черкезката. Тя веднага с благоговение окачила филахтото на врата си, прочела бележката от пазача и му дала всичко онова, за което било писано в нея, като мислела, че той ще го занесе на о. Арсений. Минало време, черкезката родила дете и продължавала да праща подаръци на пазача, а о. Арсений не знаел нищо за това.

Но след две години узнал всичко. Извикал при себе си пазача и го разобличил. Но той, вместо да се покае, не искал да признае вината си и отричал. Тогава о. Арсений му казал:

- По-добре е за теб да изкупиш греха си тук, отколкото да отидеш заради него в ада. Затова от тоя миг нататък тялото ти ще се покрие с циреи, които ще те мъчат толкова време, колкото време си ял сирене и месо от черкезката.

И наистина, веднага тялото на църковния пазач се покрили с циреи, които му донесли страшен сърбеж. Не можейки да търпи повече, той отишъл при о. Арсений и помолил за прошка. Той му простил, прочел над него молитва и пазачът оздравял.

3. Някой си Панайотис, син на Ендзарапидис, на двадесетгодишна възраст загубил разсъдъка си от любов към една девойка. Безумието му се изразявало в такава буйна форма, че не можели и да го вържат. Веднъж, доката спял, брат му с няколко свои приятели го завързал и го отвел при о. Арсений. Едва отецът бил отворил вратата на килията си, за да запита за какво са дошли и безумният, макар и окован с вериги, се нахвърлил върху него, мъчейки се да го удари. В този момент о. Арсений произнесъл: „Господи Иисусе Христе!“ И после добавил: „Махни се, сатана!“ Бесноватият мигновено се успокоил. След това о. Арсений прочел над него от Eвангелието и младежът бил излекуван. Впоследствие се оженил и имал добро семейство.

4. Моисей Кохланидис разказвал как един турчин от село Ахявуди ограбил църквата и не само взел всички църковни съдове, но и откъснал сребърния обков от Евангелието, а самото него захвърлил на пода. Жителите на Фараса били страшно възмутени. Кметът на селото разказвал, че когато хората видели Евангелието на пода, всички те се втурнали да търсят този нечестив турчин. А междувременно, о. Арсений бил много спокоен и им казвал да не го преживяват толкова, защото крадецът ще дойде сам, едва тътрейки крака. И действително, след няколко дена довели крадеца при о. Арсений и помолили да го изцели със своята молитва. Освен всичко, у светотатникът се бил вселил бяс, бил и парализиран в долната част на тялото си, така че не можел да ходи, а се влачел. Всички откраднати църковни съдове били върнати, а той занапред престанал да краде.

Но о. Арсений не го излекувал веднага, а го оставил за назидание на всички турци, за да почитат църквите. И наистина, всички турци в околността били обхванати от страх. А когато се извършвала размяната на населението (след Малоазийската война 1922 – 1923 г.), минавайки през Ахявуди, о. Арсений изцелил този турчин от беса и парализата.

5. Отец Арсений много пъти ходил на поклонение на Божи гроб. Ние знаем само за пет от тях. По време на третото му поклонничество в храма „Възкресение Христово“ в Йерусалим с него станал един случай, за който по-късно разказвали жителите на Фараса, които го придружавали: „По време на Божествената литургия, когато о. Арсений служеше заедно с епископи и свещеници, при Великия вход лицето му така просия, че по-късно отците ни разпитваха за него и искаха да научат за живота му“.

За този случай чух от Продромос и от други стари хора във Фараса. Но тогава не му отдадох чак такова значение, защото по-интересни неща се случваха в самата Фараса. В 1971 г. в разговор със стареца Йосиф от Новия скит случайно научих за него. Той го беше прочел от книгата на Йоаким Специерис „За Божественото причащение“, където авторът пише, че самият той е участвал в тази служба…

Четейки този откъс, усещаме аромата на духовното благоухание на Хаджиефендис, който се носи от повествуванието за чудесата му.

Ето един откъс от тази книга: „Още едно събитие се случи в Неделята на Тържеството на Православието в Йерусалим. Служеше патриарх Никодим в съслужение с 6 архиереи, 12 йеродякони и повече от 40 йереи, много от които поклонници от Изтока, от Русия и от други места. И аз бях в числото на служещите.

При извършването на Великия вход и прочитането от страна на патриарха на молитвата и благославянето на Светите Дарове, лицето на един от свещениците просия, което ме порази извънмерно. Свещеникът бе около седемдесетгодишен. Попитах другите отци: „Откъде е този свещеник?“ – „Поклонник от Кападокия е“ – отвърнаха ми. Когато литургията завърши, полюбопитствах: „Той сам ли дойде, или с някой друг?“ – „Заедно с други поклонници“ – отвърнаха ми. „Моля те, повикай някой от тия поклонници“ – помолих един йеродякон. Дойдоха трима от тях. Попитах ги: „От тези места, в които служи този свещеник ли сте?“ – „Да“ – отговориха ми – „С нашия отец сме от едно село, той е нашия свещеник“. „И какъв е той, добър духовник ли е?“ „Той е свят човек“ – казаха ми. „Прави чудеса, ако прочете молитва над болен, той оздравява. И не само ние го почитаме, ами и турците, защото и над тях прави чудеса и изцелява болните им…“

Истински земен ангел, Божи човек, отец Арсений живя по духовните закони. Макар и да избягваше светската слава и да вършеше всичко тайно, благодатта Божия го издаваше.

Такъв бе преподобният Арсений Кападокийски – духовният наставник на преподобния Паисий Светогорец.

Източник: http//afonit,info/biblioteka/pravoslavnoe-monashestv..

История за изгубените пари и откраднатия автомобил

Ноември 26, 2018 in Начална страница, Сладкарница




Историята, която ще ви разкажа, ще ви се стори невероятна, но тя е истинска. Беше началото на декември, 2007 година. Всекидневните грижи, и особено някои семейни дела, ми причиняваха силно безпокойство. Е, нищо – мислех си аз – това е животът. Но в онази сутрин почувствах, че е дошъл краят – така ми се струваше тогава. Имах стари задължения, които много ме измъчваха. От взаимоспомагателната каса в службата ми, получих 20 000 евро, за да се издължа на банката. Банката беше обявила нашата извънградска вила на търг и беше пристъпила към процедура по конфискация. Бях много потисната, защото тази вила беше плод на упорит труд от наша страна. Всяко лято прекарвах отпуска си в нея, заедно с децата. Не ми се искаше да я загубим в никакъв случай, макар че финансовото ни положение беше тежко, можехме да разчитаме само на заплатата ми. Затова се наложи да взема заем от взаимоспомагателната каса, при условие ежемесечно да връщам по 250 евро. Първата ми работа, след като взех парите, беше да преведа 6 000 евро на моя чичо, за да внесе тази сума като гаранция, с цел да отсрочим конфискацията. Останалите възнамерявах да внеса по съответната сметка в банката. Оказа се, че номера на сметката не е в мен и трябва да телефонирам, за да го получа.

Докато се занимавах с това, банката затвори. Реших да оставя парите и книжата в колата, в джоба на вратата, откъм страната на шофьора. Така или иначе рано на другата сутрин трябваше да отида в банката. Никога нищо не беше изчезвало от колата ми. Сложих всичко в един от тези пликове, в които нашият касиер слагаше парите, когато ни даваше заплатата. Аз винаги мърморех, считайки това за отживелица, но касиерът продължаваше да следва своята система. Събираха се доста пликове и често някой от тях влизаше в работа. Вероятно ви отегчавам с всички тези подробности, но по-нататък ще разберете защо правя всичко това.

На сутринта тръгнах да внеса парите в банката. Обикновено паркирам колата пред дома ни, но предишната вечер някой беше заел моето място и се наложи да паркирам недалеч. Приближих се до мястото – колата я няма. Краката ми се подкосиха. Това беше невероятно. На няколко метра от дома ни! Нито веднъж не бях чувала за кражби в нашия район – той беше спокоен. Щях да полудея. Изчезването на колата само по себе си също беше голям проблем. Как да я намеря, възможно ли е това въобще? И още: как сега ще ходя на работа, как ще водя сина си на училище почти всяка сутрин? Пари за нова кола няма, в откраднатата бяха четиринадесетте хиляди евро!!! Умът ми не можеше да побере всичко това. Губя и вилата ни, защото не мога да внеса парите по сметката. Освен това всеки месец ще ми удържат от заплатата по 250 евро за погасяване на заема. Изби ме студена пот и започнах да се задушавам. Върнах се у дома, седнах, чувствах цялото си тяло изтръпнало. Какво да правя? Обадих се в полицията.

„Какво мога да ви кажа? – отговори полицаят. – Всеки ден в Атина изчезват около сто автомобила. Ще направим необходимото и, ако колата ви бъде намерена – значи ви е провървяло. Отидете в полицейското управление и подайте заявление за кражбата”.

Отидох в полицейското управление – там същото. Един млад полицай, като видя в какво състояние съм, ми донесе вода.

– Успокойте се, може би ще се намери …

Върнах се у дома и зачаках… Замислих се. Как се случи това? Защо? Защо Бог ми изпрати това изпитание? Спомних си как преди много време разговарях с един старец. Аз много се притеснявах за децата си, за моя живот … Плаках, говорих и пак плаках … Тогава той ми каза: „Не плачи. Изпитанията, които Бог ни изпраща не са безцелни. Той е наш Отец и обича Своите деца, желае им само доброто. Трябва да му се доверим. Не напразно Той ни изпраща всичко това. Не плачи, това е грях. С това показваш, че не Му се доверяваш… Моли се във всичко да бъде Неговата воля”.

Аз съм светски човек. Разбира се, търся духовните пътища, но моята вяра е слаба. Като си спомних думите на стареца, постарах се да погледна на тези събития с други очи. Защо се случва това? Защо Бог ни изпраща изпитания? Това продължи не много, после отново ме обзе чувство за безизходност. И пак се връщах към думите на стареца. Внезапно си спомних: той ми даде една молитва, като ми заръча да я чета в мъки и радости. Къде я дянах? Оттогава бяха минали 8-9 години. Все пак я намерих и четох многократно. Това беше молитвата на последните оптински старци:

„Господи, дай ми с душевно спокойствие да посрещна всичко, което ще ми донесе настъпващият ден. Дай ми всецяло да се предам на твоята свята воля. През всеки час на деня ме наставлявай и подкрепяй. Каквито и вести да се получат през деня, научи ме да ги приемам със спокойна душа и с твърдото убеждение, че всичко е според Твоята свята воля.
Ръководи ме във всички мои дела, думи, мисли и чувства. При всички непредвидени случаи не ме оставяй да забравя, че всичко е изпратено от Теб. Научи ме правилно и разумно да постъпвам с всеки член на семейството ми, без да смущавам и огорчавам никого.
Господи, дай ми сили да понеса умората на настъпващия ден и всички събития през деня. Ръководи моята воля и ме научи да се моля, да вярвам, да се надявам, да търпя и да обичам. Амин.”

Отново се обадих в полицията. Нищо. Дойде обед. Децата се върнаха от училище. Разказах им всичко подробно и те много се разстроиха. Не можех да се отърся от напрежението, но лека-полека започнах да мисля, че животът трябва да се приема такъв, какъвто е. Ще се доверя на Бога. Но това не беше от сърце, а някак принудено – нищо друго не можеше да се направи. Все пак разговорът със стареца не ми излизаше от ума… Всичко ставащо има своя цел… Всичко се случва не напразно. „Значи трябва да се замисля, защо се случва това?” – казвах си аз, водена от своя навик да търся обяснение за всичко. Но някои неща превишаваха силите ми. Така мина денят. Звънях, преживявах, отново и отново четях молитвата.

Около 23.30 неочаквано звънна телефонът.

– Полицейски участък на район Като Патисиа. Вие ли сте собственичката на бял автомобил такава и такава марка с такъв и такъв номер?

Едва не получих разрив на сърцето.

– Да, аз съм. Какво се е случило?

– При нас има двама задържани, които караха вашата кола. Били са спрени за проверка и при проверката са намерени вашите документи. Елате веднага.

Аз не отидох, а просто полетях. Това бяха двама младежи, на вид не лоши момчета, които гледаха в краката си.

– Госпожо – обърна се към мен полицейският служител – Какво, освен документите, имахте в колата си?

– Пари.

– Колко?

– 14 000 евро.

– Как може да оставите такава сума в колата си?

Какво можех да отговоря. Той беше абсолютно прав. Като извади от чекмеджето на бюрото си един плик – именно моят плик – той каза: „Пребройте ги”.

Краката ми се подкосиха. Възможно ли е това? Започнах да броя. Всички пари бяха на мястото си, до последното евро.

– Това не може да бъде, как е възможно?

Тогава полицаят попита младежите:

– Как стана така, че не пипнахте парите? Не ги намерихте ли, какво ли?

– Не – отговори единият. – Т.е. намерихме плика, но не го отворихме.

– Защо? – попита полицаят.

– Когато претърсвахме колата, в „жабката” намерихме шофьорската книжка и талона на автомобила. Намерихме и същия такъв плик, в който имаше сух хляб от църквата.

– Нафора, глупчо – подсказа другият.

– Да, нафора. Продължихме да търсим и във вратата на шофьора намерихме съвсем същия плик. Помислихме, че и там има нещо подобно – очевидно собственичката на колата е много вярваща – и не го отворихме.

Всички онемяха. Полицаите стояха наоколо зашеметени. Никой не каза нито дума.

Няма да ви отегчавам с повече подробности. След известно време дойдоха родителите на младежите, много добри хора. Аз оттеглих заявлението си и се прибрах у дома. Децата не можеха да повярват, че колата се е намерила, при това в пълна изправност. И парите. Липсваше само бензинът в резервоара. Това беше потресаващо. Малкото парченце антидор беше успяло да промени целия ход на събитията! Ако те бяха намерили парите, всичко би тръгнало по съвсем различен начин. И най-важното, аз не си спомнях как антидорът се беше оказал там. „Жабката” отварях много рядко. Най-вероятно антидорът беше останал в нея още от лятото. Понякога посещавам поклоннически места. Но как се беше оказал в плика? Никак не можех да си спомня.

Важното е, че това събитие ме накара да гледам на живота по друг начин. Да приемам с уважение и благодарност всичко, което ми се случва. Дори най-лошото. Този случай повлия на много хора. Първо на мен. Второ, на моите деца. Обикновено имахме разногласия, но сега те постоянно водят разговори на духовни теми. А по-малкият, който е випусник на лицея, през тази година пости за пръв път. По време на описания случай аз участвах в следдипломна програма и в този ден не отидох на занятия, като обясних причината на преподавателя. На следващия ден, като изслуша продължението на историята, той замислено поклати глава и ме посъветва да отида и да се причастя. Причастих се в деня на свети Николай Чудотворец. Излишно е да казвам какво впечатление направи този случай в полицейското управление – всички ме гледаха с удивление. Майката на един от младежите, които бяха откраднали колата ми, ми се обади след Рождество и каза, че нейният син е решил да пости и да се причасти. Случаят с антидорът го поразил. И също така това, че злодеянието им не повлякло след себе си никакви последствия. Той горчиво се разкаял. Колегите ми също научиха за случая. Някои от тях го забравиха. Но с някои от тях често си говорим за съществуването на висши сили, които устройват нашия живот. И още. Това произшествие много ме сближи с една моя приятелка, която ми помага по-уверено да вървя по духовния път. Казва се Ангелики. Думите на стареца и думите на молитвата помня винаги – и в добро, и в зло. Тази молитва се отпечата в ума и сърцето ми. Повтарям си я често, може да се каже, всеки ден.

„Господи… При всички непредвидени случаи не ме оставяй да забравя, че всичко е изпратено от Теб… Научи ме, че нищо не се случва без Твоята воля… Господи, дай ми сили да понеса умората на настъпващия ден… И ме научи да се моля, да вярвам, да се надявам, да търпя и да обичам. Амин”.

Наистина, в тази ежедневна суета човешкият ум не може да си представи бъдещето и какво може да се случи утре.


1. Антидор е гръцка дума, която означава „вместо даровете”. Така се наричат частиците от осветената при проскомидията просфора, които в края на литургията се раздават на вярващите, които не са се причастили със Светите Дарове. У нас антидорът се нарича обикновено „анафора” или – неправилно – „нафора”.

Източник: Православие ру

А ти как се молиш

Ноември 22, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Една старица дойде при мен със следното си смущение:

- Ето, цял живот се моля, и сутрин и вечер, и през деня, постоянно се моля и вътре в себе си. Но Бог защо не ми отговаря. Постоянно ме мъчи този въпрос, и нямам покой! Защо е така невнимателен Той към мен?

- А ти как се молиш? – поинтересувах се аз.

- Сутрин – утренни молитви. През деня прочитам два канона. Вечер Псалтир и вечерни молитви. Също се моля и преди началото на всяко нещо, преди храна и след храна.

- Ти  не оставяш място за Господа! През цялото време говориш и говориш и не можеш да го чуеш! Иди си у дома, запали кандилото, седни на стола и се вслушай. Може тогава и да Го усетиш!

 

На следващия ден старицата цялата грее от щастие.

- Е, как беше вчера? – попитах старицата.

- О, много хубаво беше! – отговаря тя – Толкова хубаво!

- Какво се случи?

- Отидох си у дома, запалих си кандилото, седнах до иконите, и се заслушах… такава тишина у дома. Стрелките на часовника тиктакат. Всичко е толкова спокойно. Така озадачено, тайнствено и тихо.

- Какво ти каза Бог?

- Нищо, просто с Него заедно си помълчахме. Никога не съм била толкова мълчалива! Сърцето ми преливаше от благодарност!

Всичко стана ясно, и душата ми се успокои. И ето дойдох да благодаря за това.

 

Източник: https://vk.com/family_christianity_state

Нали няма да кажеш на никого онова, което ще ти открия

Ноември 19, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

 

В един манастир избирали игумения. Старата умряла, а новата трябвало да избират самите сестри. Имало три кандидатури на сестри, които по мнението на всички били най-достойни да заемат длъжността игумения.

Докато сестрите в трапезарията изброявали подадените гласове (листчета с тайно гласуване), в коридора влязъл старичък архимандрит и като извикал една от сестрите, отвел я настрани и й казал:

-Нали няма да кажеш на никого онова, което ще ти открия?

 

- Няма – отвърнала сестрата.

- Слушай – казал тихичко той – игумения ще бъде оная, за която ще има само един глас.

- Но как така? – учудила се сестрата.

- Е, ще видиш – казал старецът и се прибрал в килията си.

И действително, когато преброили гласовете, се оказало, че за две от сестрите имало подадени по 50 гласа, или по равно, а за третата – само един. Не знаейки как да постъпят, сестрите решили да теглят жребий. Написали имената на трите предишни кандидатки на листчета, сложили ги в един калпак и помолили едно момиченце да изтегли едно от тях.

И как мислите? Момиченцето изтеглило листчето с името на сестрата, получила на изборите само един глас.

Ето как действа и избира Бог. Хората избират човека в повечето случаи по външни качества, като гледат на лице, а Бог избира по вътрешните качества, Той гледа в сърцето на човека.

Затова, рабе Христов, не се смущавай, когато виждаш, че никой измежду хората не те защитава. И сам ти не гледай да си намериш поддръжници, които да се застъпят за теб в труден момент.

Но търси за себе си опора в Бога. Само Той ще застане зад теб в твоите дела на истината и макар и все още да се бави да се застъпи за теб, ти все едно, вярвай, че окончателната победа ще бъде за теб, дори и никой от хората да не те поддържа.

И ето, тази игумения, избрана с „един глас“, по-нататък извършила много добри дела. Така например, в последната (Великата Отечествена) война тя със своите сестри спасила повече от 300 малки деца. Тези малчугани били отнети насила от майките си от хитлеристите, които искали да ги отведат в Германия. Но не им се удало. Съветските войски преминали в настъпление и хитлеристите захвърлили децата на една глуха гара в Украйна. Било зима, страшен студ. Жителите се укривали по горите, а децата замръзвали и умирали от глад.

Някой казал на игумения Павлина, че на 30 км от манастира загиват деца. Без много да мисли, майка Павлина със сестрите от обителта взели провизии и се отправили пеш към гарата. Всеки миг можели да попаднат на немци и да ги убият, но въпреки всичко те вървели и вървели, без да обръщат внимание на опасността. Когато стигнали до ешелона, се ужасили – дечицата плачели и викали, търсели за помощ майките си.

По-големичките били излезли навън, дрипави и гладни. Замръзвали по снега, без да имат сила да се приберат обратно във вагоните. А малките, по на 4-6 години, стояли вътре. Лежали на дъсчените нарове, постлани с мръсна слама и умирали от глад. По целия дълъг ешелон се чували само плач, вопли и стонове на умиращи деца.

Майка Павлина със сестрите побързали да им дойдат на помощ. „Мамо, мамо, мила мамо!“ – закрещели в един глас децата, като видели втурналите се към вагона сестри. Каква радост със сълзи, обзела душите на тези малки страдалци, когато видели ласкавите лица на сестрите и донесените от тях хляб и продукти. Децата, особено момиченцата, плакали, прегръщали и целували монахините, виждайки тяхната майчинска грижа. Плакали и сестрите, съчувствайки на мъката на нещастните деца, захвърлени на произвола на съдбата.

Сестрите нахранили всички, приласкали децата и ги повели към манастира. Носели на ръце ония, които не можели да вървят. С голяма мъка се добрали до своята обител, приютили, както могли, децата в бедните си помещения, измили ги, облекли ги и ги възпитавали при себе си с майчински грижи и любов.

Свършила се войната. Децата били преместени в детски домове и приюти в различни градове. Какъв плач и сълзи имало при сбогуването! Много от децата не искали изобщо да си отидат от манастира, след като обикнали сестрите със своите по детски благодарни сърца.

Минали няколко години. В манастира започнали да пристигат благодарствени писма от порасналите момчета и момичета. Те вече се учели в университети, много от тях станали инженери, механици, лекари. И майка Павлина, получавайки тези писма, се радвала заедно със сестрите и благодарила на Бога за това, че Той им помогнал да сторят такова добро дело.

Източник: https://mn60.abv.bg

ЧУДОТО ВИНАГИ ИДВА НАВРЕМЕ

Ноември 8, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Протойерей Олег Врона, настоятел на храм „Св. Николай” в Талин, разказва за християнското търпение, което свидетелства за доверието ни към Бога. Живеейки за известно време през младежките си години в Пюхтицкия манастир „Успение на Пресвета Богородица”*, той имал възможност сам да се убеди в благотворността на тази добродетел върху нашия живот. Ето неговия разказ.

Вече бях посещавал Пюхтицикия манастир, но през март 1978 г. пристигнах в него вече не като поклонник, а за да се подготвя за ръкоположение.

Подготовката ми се състоеше в следното: сутрин – полунощница, Литургия, след това общи послушания, а вечер – вечерня и утреня. И така ден след ден. За щастие, когато бях в Питер и пеех в Шуваловската църква, един певец ми подари стар, дореволюционен Часослов и аз се научих горе-долу да чета на църковнославянски. Това много ми помогна в манастира. Започнаха да ми възлагат четенето на девети час, след това на предначинателния псалом и по-нататък по ред – шестопсалмието, катизмите и канона. В моите задължения влизаше и четенето на часовете и Апостола. Преди всяка служба трябваше да отида в храма по-рано, за да получа от изпълняващите клиросно послушание сестри разяснения – кои са честваните светци, каква служба ще служим – обикновена или полиелейна, какъв е редът за четенето на каноните, да ми дадат наставления относно тропарите и кондаците на часовете. Клиросните сестри бяха две: майка Ангелина и майка Серафима. И двете бяха преминали петдесетте. Майка Ангелина беше общителна, усмихната и пряма в своите съждения. Когато се налагаше да обясни нещо свързано със службата, тя говореше с теб не като с ученик, а като със същия като нея познавач на Устава, който просто нещичко е позабравил и само трябва да му се напомни това-онова.

Майка Серафима – точно обратното: беше събрана в себе си, немногословна, говореше с равен тих глас и не предразполагаше събеседника към странични разговори. В големите й сиви очи се четеше откъснатост от всичко земно и пълна отдаденост на молитвата.

Тежкият избор

Със спомените ми за майка Серафима неразривно е свързана една история, която чух от сестрите в обителта и която тогава много ме впечатли.

Историята беше следната.
Когато на млади години майка Серафима постъпила в Пюхтицкия манастир, в света нямала никого, освен родната си майка. Докато и двете били млади, те нямали големи опасения за по-нататъшната съдба на майката. Но годините преминали много по-бързо отколкото предвещавала младостта и накрая майка Серафима се оказала пред голям и трудно разрешим въпрос: как да постъпи, за да изпълни синовния си дълг и едновременно с това да остане в манастира. В такава ситуация, както на всеки е ясно, решението, което от само себе си се налагало било да остави временно манастира и да се погрижи за престарялата си и болна майка.

Такива примери има много. Познавах една монахиня в Талин, която била принудена да напусне своя манастир, за да се грижи едновременно за баща си и за по-големия си брат, които след разкулачването на семейството им в Печора и заточение в Сибир се върнали оттам с напълно рухнало здраве. Докато в продължение на много години гледала баща си и брат си, самата тя остаряла, освен това получила тежък хроничен панкреатит и не се върнала в манастира. Може би там биха я приели, но тя не можела да приеме да се превърне в бреме за сестрите. За щастие тя имала и по-малка сестра, която живеела в Талин със семейството си, така че за нея имало кой да се погрижи, но тя много тъгуваше по своята обител и често споделяше това с мен.

Имало ли някакъв достоен изход от това положение за майка Серафима? Да. Такъв изход би могло да бъде постъпването в манастира и на нейната майка, но игуменката на Пюхтицкия манастир не давала съгласието си за това. Нейната позиция би могла да бъде разбрана. В следвоенните години манастирът живеел твърде бедно. От сестра Валерия, килийницата на игумения Варвара, аз бях чувал, че в онези години манастирът нямал средства да купи дори дърва за отопление през зимата и сестрите били принудени да събират съчки в гората. Освен това в обителта имало много стари и немощни монахини и не достигали сили да се грижат подобаващо за тях. Не достигали ръце и за помощното стопанство, да не говорим за сенокоса – най-трудното за много от сестрите манастирско послушание. Взимайки в манастира възрастна родственица на която и да било от манастирските сестри, игуменката не би могла да откаже същото и на останалите.

Тъгата по Бога и “случайната среща” с епископа

При всяко свое посещение в обителта майката на майка Серафима получавала отказ да бъде приета в манастира и всеки път тя отивала на Светия извор – мястото на явяването на Пресвета Богородица, и там се молела със сълзи, изливайки пред Божията Майка своята скръб.

Веднъж, при поредното си посещение в манастира, както всеки път, тя отишла при извора, за да излее пред Богородица мъката си. В този ден – забележете – не по-рано и не по-късно – епископът, управляващ по това време Естонската Православна Църква, дошъл в Пюхтицкия манастир и отишъл преди вечернята да се поразходи до извора.

Малко преди да стигне до него, той ясно дочул горчив плач, който идвал някъде откъм гората. Владиката тръгнал към мястото, откъдето идвал плачът и след няколко минути видял възрастна жена, която, погълната от мъката си, не чула стъпките му. Епископът я заговорил. Като узнал причината за нейните ридания, той бил дълбоко трогнат и решил да й помогне.

Бабата-монахиня

В същия ден, след вечерната служба, той обявил на игуменката и сестрите, че на другия ден в манастира ще има пострижение. Изумените сестри с вълнение се питали една друга кого възнамерява да постриже владиката, но никой не знаел. Какво било удивлението им, когато по време на пострижението те разпознали в постригваната майката на майка Серафима. Много от тях плакали, радвайки се и за майката, и за дъщерята. А как се чувствала в този момент игуменката? Може да се предположи, че и тя се радвала на такава развръзка, тъй като до този момент под натиска на обстоятелствата тя била принудена да причинява болка на монахиня Серафима и на нейната майка, а така епископът, вземайки върху себе си отговорността за по-нататъшната съдба на майката и дъщерята, успокоил съвестта й.

Дай на Бог време да устрои нужното за теб

Не е ли чудо това? Чудо е, разбира се. И то винаги идва навреме. Трябва само малко да почакаме. Нашата прибързаност много често пречи на Бог да устрои живота ни по най-добрия за нас начин. “Както е голяма милостта Му, тъй голямо е и изобличението Му. Той съди човека според делата му. Не ще отбегне от Него грешник с грабеж, и търпението на благочестивия не ще остане напразно (Сир. 16:13-14) – четем в книгата на Иисус, син Сирахов. Да си спомним и Господните слова: “С търпението си спасявайте душите си”. (Лук. 21:19) Простички слова, но колко трудно е да ги изпълниш! Слава Богу, в този случай аз видях, те да се изпълняват.

 

* Пюхтицкия Успенски манастир е православен девически манастир, намиращ се в Естония. “Пюхтица” на естонски означава “свято място”. Манастирът е основан през 1891 г. и е един от малкото, които не са били закривани по времето на комунизма. Историята на обителта е свързана с Божията Майка. По предание, на мястото, където днес се намира манастирът, Света Богородица се явила на местни жители и на същото това място била намерена чудотворна икона, изобразяваща Нейното успение.

Последно писмо от затвора

Октомври 29, 2018 in Начална страница, Сладкарница

Господи, благослови!

Е, довиждане, мила моя, скъпа Зинаидочка. Без съмнение аз отивам във вечността, където са Павлуша, моя брат Костя, където е Коля Вачин, където са много мои приятели. За момент се развълнувах, но сега съм спокоен. Прости ми, гълъбице моя, ако с нещо съм те огорчил или разгневил и моли се за мен, моли се усърдно, да не ме лиши Господ от Своята Небесна Обител.

Моля те, възпитавай децата ми в благочестие и чистота, за да знаят християнската Божия вяра и молитва. Вярвам, че Божията Майка ще ти даде препитание. Ще се моля оттам Господ да ти даде сили, само те моля, не роптай и се надявай на Божието милосърдие; така трябва и това е най-доброто за теб.

Продай златния часовник от моя дядо и купи с парите дърва. Продай мебелите от кабинета ми или одеялото и дай в Петровское 147+192 рубли.

Гълъбице моя Зинаидочка, още веднъж моля за твоето миролюбие, може би, за децата е по-добре да растат в недоимък, отколкото ако съм при тях. Погрижи се за пенсията, подай молба пред Светейшия, когато се оправи всичко, тогава ще ти дадат. Но вярвай ми, не си струва да се грижиш прекалено за този живот. Дълго чаках смъртта и почувствах цялата суета на този свят.

Не забравяй и майка ми. Прегръщам моите мили и скъпи баба и дядо, освен ако и те не дойдат с мене. Благодаря за грижите им за мене. Скъпа ми бабо, аз отивам при Павлуша, той беше по-млад от мен, но умря по-рано, а аз съм по-грешен от него, затова Господ ми подари повече време, за да се покая. Молете се за мен, скъпи мои, вярвайте в Бога, изучавайте Светата Библия, ежедневно се молете за вашия баща, раб божий Николай, Господ да ми прости и да ми даде Небесната Си радост!

Костя и Лена, бъдете целомъдрени! Когато пораснете, мама ще ви обясни всичко, което е нужно. Дечица мои, винаги бъдете послушни на майка си и винаги помнете, че сте деца на проповедник на Божията вяра и християнската истина и не ви подобава да живеете като нехристияни. За майка ви ще бъде много трудно да се оправя сама, затова, доколкото е възможно, не бивайте претенциозни към храна и напитки; най-вече, бъдете святи. Деца, не играйте карти, не пийте силни питиета, винаги казвайте истината, или ако не можете, поне казвайте, че няма да отговорите. Бъдете винаги благодушни и не унивайте в този живот. А колкото до мен, винаги се молете за мен, всеки ден до края на живота си, моля ви никога да не забравяте за това.

Прегръщам ви и ви целувам с последната си земна целувка, Господи, сподоби да бъде и с небесна такава. Спокойно ми е на душата, наистина. Все едно чакам да заспя.

Когато си в беда, гълъбице моя, обръщай се към владиката Антоний. Но най-важното, не унивай, не плачи, не тъгувай.

Довиждане, горещо обичащия всички вас, Коля.

Прощавай, Аня, чичо Коля. Помоли Николай Николаевич да се моли за мен, да ми прости и да се моли за мен.

Благославям децата: Костя с преподобния Серафим, Леночка със св. Николай Чудотворец, а тебе, скъпа моя, с образа на “Изискване за погиващите”.

 

Източник: Православное слово

Св. Николай Чудотворец чудесен избавител на погиващите

Юли 2, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

 

Тази история научих от йеромонах Теофилакт, живеещ в Псково-Печорския манастир, през втората половина на 80-те години. А на него му я разказал един военен – капитан първи ранг, вярващ човек. Как стигнал той до вярата?

На младини той командвал торпеден катер в Тихия океан. Веднъж катерът се отправил на дежурство в морето. Прогнозата на синоптиците била благоприятна, нищо не предвещавало беда. Но изведнъж на хоризонта се появил неголям облак, който започнал стремително да расте. Задухал силен вятър, който започнал да прераства в стремителен ураган. Разразила се силна буря. Огромни вълни започнали да заливат неголемия кораб.

Катерът се мятал ту на едната страна, ту на другата. Водата попаднала в машинното отделение. Всеки момент катерът щял да спре – и край с всичко.

Капитанът не бил от страхливите, и въпреки това страхът от смъртта се приближил към неговото сърце – ами нали той не е сам, той отговаря за екипажа. Какво да прави? И изведнъж си спомнил далечните думи на майка си: „Моли се на Бог. Той ще те спаси навсякъде“. И думите на дядо му, стар морски вълк: „Който не е бил на море, той не се е молил на Бога“. Капитанът в детството си не е ходил на църква: пионер, комсомол, после служба. Как да се моли – не знаел. Но вътре, в душата си възкликнал: „Господи, спаси ме. Господи, помилуй.“

И изведнъж станало чудо. Той видял как един старец в свещенически одежди върви право по вълните. Капитанът успял дори да разгледа неговото лице – правилни черти, неголяма брада, ясен поглед. Старецът благословил кораба с двете си ръце и изведнъж вятърът утихнал. Морето се успокоило. Бурята свършила. Капитанът си поел дъх.

Прибирайки се, той си обещал непременно при първа възможност да отиде в храма и да запали свещ от благодарност за своето спасение и за спасението на екипажа. Но в Далечния Изток във времето на гонения почти всички храмове били унищожени.

Въпреки това скоро му се отдал случай. Той бил изпратен на командировка в Ленинград. Минавайки покрай Садовой, капитанът забелязал прекрасна катедрала с пет кубета. Той слязъл от трамвая и тръгнал към нея. Това била катедралата „Свети Николай“, храм с морска слава. Но капитанът не знаел за това. Той влязъл в долния полумрачен храм, купил голяма свещ за 2 рубли и 50 копейки и започнал да се оглежда къде да я постави. Забелязал една икона с изображение на благообразен старец в епископски одежди и решил: „Ще я поставя на този дядо“. Капитанът се приближил, вгледал се и се вцепенил. Ликът на светеца съвпадал точно с чертите на лицето на онзи удивителен старец, който тогава в Тихия океан спрял бурята! „На кого е този образ?“ – попитал капитанът служителката в тъмния халат. „Как на кого? На светителя и чудотворец Николай, защитник на плаващите по море“, – отговорила тя.

Този случай беше описан с малко по-други думи в сборника на о. Теофилакт „Това се случи в наше време“. Изминаха 27 години от тогава, когато го прочетох. Много неща съм изтрил от паметта си, но главното остана – образът на свети Николай. Милостив и чудесен избавител на погиващите.

 

Източник: притчи@ot_unosti

Любовта не забравя

Юни 25, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Беше едно съвсем обикновено, с нищо забележимо утро в клиниката, в която работех. При лекаря дойде един доста възрастен човек, за да му махнат конците от пръстите на ръката. Личеше, че е много развълнуван и бърза за някъде. С треперещ глас попита кога ще дойде лекарят, защото в 9 часа има важна работа, а сега е вече осем и половина.

Проявих разбиране и му казах, че в момента всички лекари са заети и ще са в състояние да му обърнат внимание чак след час. Но като видях тъгата в очите му, обърканите движения, с които поглеждаше часовника си, нещо ме докосна. В този момент нямах чакащи пациенти и реших сам да се погрижа за раните на този човек. Зарадвах се, че раничката е добре обработена и няма да има проблем да се махнат конците. И като се посъветвах с колегите, се заех с пациента.

Искаше ми се да поговоря с него и затова започнах пръв:

- Виждам, че нещо много бързате. Може би, имате час при друг лекар?

- В 9 часа трябва да нахраня болната си жена. Тя е в болницата.

От лекарско любопитство попитах от какво е болна. Мъжът ми отговори, че има болестта на Алцхаймер. Успях да свърша операцията, докато траеше разговорът ни, но все пак това отне известно време и ми се стори, че той няма да успее да бъде в 9 часа в болницата при жена си. Поинтересувах се, дали тя ще се развълнува, ако той закъснее. Човекът печално поклати глава:

- Не, няма да се вълнува. През последните пет години тя изобщо вече не ме познава. Дори не помни кой съм й аз.

Учудено възкликнах:

- И въпреки всичко, вие бързате да бъдете точно в девет часа всеки ден в болницата при човек, който дори не може да ви разпознава?

Тогава той ласкаво ме потупа по рамото и с бащинска усмивка ми каза:

- Да, за съжаление, тя вече не помни, кой съм аз за нея. Но затова пък аз помня добре, коя е тя за мен. С нея съм бил щастлив през целия си живот.

Приближих се до прозореца и дълго гледах след отиващия си възрастен пациент. И чак след като някой почука на вратата усетих, че плача. Моят сутрешен пациент ми каза, че е бил щастлив. Да, и онази жена е щастлива, че има такъв мъж. Това не е някаква страст или романтика, а истинска любов, способна да разбере, да прости и да приеме всичко, което ще стане – това е нещо непреходно. Ние ще си заминем. Но тя ще остане, въплътена в нечие сърце.


Превод от руски език

Делба

Юни 18, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Братята Филип, Илия и Захарий (бъдещият св. Зосима) Верховски прекарали на гвардейска служба в столицата не повече от две години, потопени във водите на бурната си младост, когато неочаквано получили скръбната вест за кончината на своя изпълнен с добродетели и достойнство баща. Това събитие оказало толкова силно въздействие върху тях, че те променили изцяло начина си на живот. Всичко в света им се сторило тягостно и немило; сърцата им били изпълнени с униние. През цялото време ги теглело горещо към ковчега на баща им, но въпреки всичко не смеели да се върнат у дома, докато не получили писмо от майка си, в което тя ги призовавала да си вземат продължителен отпуск и да дойдат при нея, за да вземат участие в преустройството на имението.

 

Почувствали голяма тъга при завръщането в дома на родителите си, в който майка им, сестрите и всички домашни оплаквали тежката загуба. След като отминали първите дни на скръб, майката повикала при себе си децата си и им казала: „Вижте, деца мои, аз съм вече стара и в лошо здраве, сигурно няма да живея много дълго, затова искам още докато съм жива, да разделите наследството си пред очите ми. Тогава ще мога да умра спокойно, знаейки, че ще имате мир и любов помежду си, всеки със своята собственост, защото знам, че най-големите раздори стават при разделянето на имоти, и те често стават препъни-камък на семейното съгласие.

 

Децата, възпитавани в страх Божий, приели майчината воля като Божие внушение, и като взели нейния благослов, били готови да пристъпят към подялбата. Но майка им предложила да повикат за посредник чичо им, нейния роден брат. „Не, мамо“ – отговорили синовете – „позволете само Вашето благословение и нашата братска любов да ни бъдат посредници, нямаме нужда от друго. Бъдете спокойна и уверена, че няма да се оскърбим един друг“.

 

Майката се помолила, благословила ги и те пристъпили към дележа. Подялбата била само между тримата братя, тъй като майката не оставила нищо за себе си. Три от сестрите, които били вече омъжени, били получили дела си от бащата, още при женитбата си, другите три, които още не били омъжени, имали предварително заделени равни дялове, които веднага им били предоставени.

 

И така, тримата братя започнали да разделят между себе си цялото движимо и недвижимо имущество в стаята, която била преградена само с параван от стаята на майка им. Тя ги слушала със сълзи на очи и се прекръствала, тихо благодаряла Богу за това, че синовете й така мирно и спокойно провеждали подялбата. Всичко почти било приключило, когато внезапно чула шум и спор помежду им. Филип говорел твърдо, с висок глас: „Аз съм най-големия и искам да ги взема изцяло“. „Няма да ти отстъпя“ – горещо го прекъснал Илия – „половината е за мен, а на най-малкия няма да дадем нищо“. „Че аз не съм ли също син на баща си, не съм ли също наследник?“ – тъжно възразил Захарий.

 

Изплашена и разтревожена, майка им влязла и през сълзи започнала да им говори: „Е, деца, не ви ли казах, че е по-добре да повикам чичо ви?“ Братята станали почтително пред нея и й казали: „Не, майко, Вие станете посредница помежду ни в този наш спор“. После Филип заговорил: „Аз съм най-старшия син и искам само аз да взема дълговете на баща ни. Те не са толкова много и за мен няма да бъде тежко това свещено бреме“. „Ще бъде по-леко, ако си го разделим наполовина“ – прекъснал го Илия. „А защо искате да ме лишите от участие в това свещено бреме?“ – казал Захарий. „Нима аз съм недостойния син на моя така достоен родител?“

 

Анна Ивановна със сълзи на очи паднала на колене пред иконата на Божията Майка, след това прегърнала и прекръстила синовете си и накрая решила, че родителския дълг трябва да бъде разделен по равно за всички. Така преминала подялбата между братята.

 

Из житието на св. Зосима Верховски

Една необикновена история за един обикновен човек

Юни 4, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Историята, която сега ще ви разкажа е трудна за вярване, но аз бях неин свидетел. И освен това, мога да кажа, че не считам за много странно онова, което се случи. Но за това после.

Беше преди три години. В нашия храм идваше често един възрастен човек, казваше се Алексей Михайлович Горохов. Неговата жена, Мария, бе починала преди 15 години и оттогава насам живееше сам.

В навечерието на Великия пост Алексей Михайлович се разболя и попадна в районната болница. За съжаление, лекарите не могли да направят нищо. „Алексей Михайлович умря“ – казаха ни те, като регистрираха смъртта. Отвели покойника в Алметиевск, в градската морга. Обаче след няколко часа патологоанатомът забелязал, че тялото дава признаци на живот. Спешно го отправил в реанимацията и на следващия ден старецът дошъл в съзнание. И тогава той помолил да повикат свещеник, за да го изповяда и причасти.

След изповедта и причастието Алексей Михайлович споделил със свещеника онова, което видял след „смъртта“ си. Видял жена си, Мария, която мълчаливо го погледнала и си отишла. После видял множество хора, стоящи на ръба на огромна горяща яма. Те падали в нея със стотици. Отвсякъде се чували викове на болка и страдание.

Внезапно се появили двама младежи в бели дрехи и му казали: „Рано ти е да бъдеш тук. Иди и се покай. Имаш три дена“. И той се събудил в моргата.

Ден след като свещеникът приел изповедта му ни съобщиха, че Алексей Михайлович е умрял. Този път окончателно. Три дни след странното си видение.

По-късно разговарях с дъщеря му и тя ми разказа, че когато баща й бил млад, работил като шофьор към НКВД и карал затворници към мястото им на заточение. В една мразовита зима превозвал една репресирана възрастна монахиня, съвсем леко облечена и умираща от студ. Той я завил със своя кожух и така спасил живота й. В знак на благодарност монахинята обещала да се моли за него.

Дъщерята беше уверена, както и аз самият, че именно по нейните молитви на баща й били отпуснати ония три дена. За да се покае, да се причасти и да напусне тоя живот като истински християнин.

Мисля, че не е случайно това, че тази история се случила именно по време на поста. Та нали постът е преди всичко време за молитва, покаяние и за вършене на добри дела. А пред добрите дела, по Божие повеление, дори и смъртта отстъпва, за да ни се даде възможност за покаяние.

 

Автор: Йерей Димитрий Коничев, настоятел на храма „Покров на Пресвета Богородица“ в село Горен Акташ, Република Татарстан

 

Покаянието на “Мис Европа” – 1930

Май 28, 2018 in Начална страница, Сладкарница

През 1930 г. в Атина, осемнадесет годишната Алики Диплараку, дъщеря на известен гръцки адвокат, спечелва първо място на конкурса „Мис Елада“. Интересно е, че тя попада в театъра „Олимпия“, където се провеждало съревнованието, не като участник, а като зрител. Името й между участничките е било записано от един неин роднина. Когато идва нейният ред и тя чува своето име, отказва да излезе на сцената. Тогава самият президент на Гърция я поканва, след което тя отстъпва. Освен със своята красота, тя впечатлява всички и със своя интелект и възпитание. На тази възраст Алики говори свободно четири езика. През 1930 г. в Париж, на конкурса „Мис Европа“, Алики заема първо място. Същата година в Бразилия, заема второ място в конкурса „Мис Свят“. Името й дълго време не слизало от централните страници на всички вестници.

 

Но скоро след това, тя извършва една доста дръзка постъпка, заради която пресата й слага прозвището: „сатана“.

 

Осемнадесетгодишната гъркиня Алики Диплараку, нарушила многовековната забрана, („аватон“) за посещение на Света гора от жени.

 

Като поканена между гостите в яхтата на един от най-богатите гръцки бизнесмени, тя се преоблякла в мъжки дрехи и слязла на свещения атонски бряг…

 

Когато този факт станал известен на светогорските монаси, в Гърция се разгорял голям скандал.

 

Скоро след случилото се Алики Диплараку се разболява много сериозно. Неочаквано постигналата я болест, която не се поддавала на лечение, накарала младата Алики да намери в себе си сили да преосмисли собствените си постъпки и да принесе публично разкаяние за извършеното. В обръщение към свещеноначалието и монашеските братства на светогорските манастири, тя молила сърдечно за прошка.

 

Ето какво пише в спомените си архимандрит Гавриил Дионисиатски: „В 1930 г. представлявах моята обител в Светия Кинотис, в Карея, където през октомври в ръцете ми по някакъв начин попадна писмото от избраната за „Мис Елада“, в което се съобщаваше следното:

 

„Давос, Швейцария

 Почтени отци, искам да се изповядам и да се разкая от дъното на душата си за грешката, която допуснах през месец май във Ватопедския манастир. Пристигнах там заедно с годеника си, г-н Моран, и се случи така, че яхтата ни се долепи за кея, заедно с линкорите „Лимнос“ и „Килкис“.

 

Тогава реших да сляза и отида до манастира, въпреки че добре знаех за съществуващата забрана.

 

Преоблякох се в дрехите на моя годеник и заедно с него посетих храмове и други места, облечена като матрос, без никой да се усъмни и да ме разпознае.

 

 Оттогава, уважаеми отци, загубих здравето си и се оказах тук, в Швейцария, в санаториум, където се боря за живота си, но за съжаление нямам никакво подобрение.

 

Разбирам, и съм твърдо убедена, че това е наказание от Пресвета Богородица, към Която показах своето неуважение. Не приличаше на мен, толкова „образованата“, да постъпвам така, както направих. Сега дълбоко се разкайвам за извършеното и моля Пресвета Богородица да ми прости. Молете се и Вие, достопочтими отци, за моята грешна душа. Моля, приемете от мен тези 5 000 драхми, за отслужването на Литургии за оздравяването ми“.

 

(откъс от спомените на арх. Гавриил Дионисиатски „Аватон на Света гора“, отпечатани в „Православно Филотейско свидетелство“, Солун, 1990 г., стр. 59).

 

Архимандрит Гавриил Дионисиатски отбелязва, че „милосърдното въздихание на небето и земята е приело покаянието на девойката и е възвърнало здравето й“.

 

Както е известно след оздравяването си, в 1945 г. Алики Диплараку се омъжила за втори път за английския аристократ сър Ръсел, херцог Бедфордски и станала английската лейди Алис Ръсел. Доживяла до 90 години и починала в 2002 г. Опелото й се извършило в гръцката катедрала „Св. София“ в Лондон (в района Бейуотър) и е погребана в родовата гробница на херцозите Бедфорд.

 

Този пример показва на хората доколко е опасен стремежът към нарушаване на вековните благочестиви устои и традиции, като същевременно свидетелства за силата на покаянието, което е способно да върне Божието милосърдие дори и на най-големия грешник, осъзнал и покаял се за своите прегрешения.

 

Източник: Матушки.ру

 

 

 

Деца пишат на Бога

Май 24, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Откъси от детски писма:

 

- „Защо просяците просят милостиня все около църквите – за да гледаш кой им дава ли?“ (Ира, 2-ри клас)

- „Мили Боже, моля Те, направи така, че всички, от баба ми до слоновете, да са щастливи, сити и обути“. (Тоня, 2-ри клас)

- „Мама ми каза, че съм плакал насън. Ти не помниш ли, какво си говорихме с Теб?“ (Игор, 3-ти клас)

- „В различните книги Те описват различно. Къде мога да намеря Твоя снимка, макар и не много хубава?“ (Рая, 3-ти клас)

- „На какъв език говорят душите?“ (Рая, 4-ти клас)

- „Още съм малка, уча се в трети клас, все още нямам грехове, но ще си събера“. (Ева, 3-ти клас)

- „Как да живея така, че на света всички да са щастливи?“ (Лиза, 2-ри клас)

- „За какво ни е нужен животът, и ако е нужен, защо хората умират?“ (Костя, 2-ри клас)

- „Господи, какво правиш, като вали дъжд?“ (Люба, 3-ти клас)

- „Божичко, направи така, че на небето да светнат лицата на баба и дядо и те да ми се усмихнат“. (Кира, 4-ти клас)

- „Нека всички хора да бъдат щастливи, така няма да са лоши“. (Вася, 4-ти клас)

- „С Теб бих отишъл на разузнаване“. (Гарик, 1-ви клас)

- „Много бих искала децата от приютите да си намерят нови, уютни родители“. (Даша, 4-ти клас)

- „Вчера разбрах от Тебе, че ако си богат – това е от Тебе, ако си беден – това е заради Тебе“. (Зорик, 4-ти клас)

- „Когато умра, не искам да отида нито в Рая, нито в ада. Искам при Тебе“. (Вера, 3-ти клас)

 

Източник: https://vk.com/zhiviy_v_pomochty