Пет-шест чинии въздържание

Април 15, 2019 in Беседи, Начална страница, Сладкарница

Пет-шест чинии въздържание

В житието на св. Атанасий Атонски, ктитора на Великата лавра, има следния случай. Този светец винаги ядял много и другите монаси казвали:

- Е, свят е нашият старец, но яде много…

Понеже ги чул, един ден той наредил на готвача да приготви изключително много ядене и казал:

- Затвори вратата на трапезарията, за да не могат да си тръгнат и ще правиш това, което аз ти казвам!

Монасите седнали и започнали да се хранят. Изяли по една чиния. Той им казал:

- Сложете си втора чиния!

Сложили си втора чиния и изяли и нея.

Трета чиния – помъчили се оттук-оттам, изяли да речем една трета.

Четвърта чиния – не могли, само два-трима яли.

Пета чиния, шеста чиния, седма…

Той изял седем чинии. Междувременно всички се били отказали. Казал им:

- Вижте, седем чинии! И мога да кажа, че едва сега донякъде се наситих! Сякаш чувствам, че съм изял това, което би трябвало да изям, ако не пазя въздържание.

Отците казват за тази история:

- Като се хранят, някои изяждат една чиния и се насищат и им е достатъчно. Друг се храни с тях, изяжда две чинии, но никога не се насища, защото би трябвало да изяде седем. Той изяжда само две или една и половина, и с много труд се въздържа. Затова не съдете по външност. Всеки човек има различна мярка.


В Църковната утроба

Попитали един монах на Света гора:

- Какво правите в Църквата?

- Нищо.

- Нищо не правите?

- Да!

- А защо ходите на църква?

- Добре, бебето в майчината утроба прави ли нещо? То е в утробата на майката и само се храни и расте, а когато дойде час, ще се роди. И ние правим същото.

В Църквата сме, седим там и се молим, храним се от Църквата, от Тайнствата, от Божията благодат и растем, докато дойде момент, когато това ще приключи и ще се родим във вечния живот.


Свърши се!

Имахме един старец на Света гора – благодатен човек, понтиец, от Мала Азия. Не говореше добре гръцки, знаеше наполовина турски, наполовина гръцки. Свят човек – старец Филип, който една седмица преди да почине ни извика всичките и попита:

- Какъв ден е днес?

- Понеделник.

- Понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък, събота, неделя, понеделник, Филипас – така произнасяше името си – свърши се!

Тръгна си, милият. В четвъртък не слезе в храма. Той пръв идваше от всички нас. В петък отново не дойде. Какво да правим, изглежда беше умрял. За да не слезе в църквата, трябваше да е умрял. Отидохме, почукахме на килията, нищо. Не отвори. Какво да правим? Старецът ни каза да разбием вратата – ами ако беше вътре и нещо му се беше случило? Ударихме вратата, цялата падна. И какво съзряхме насреща? Старец Филип, седнал на един стол, сложил си схимата, с броеницата, пред иконите, със запалени свещи, спокоен гледа как пада вратата и пак така спокойно ни казва:

- Излезте всички навън! В понеделник ще е „свърши се!“, не днес!

И наистина, в понеделник Филипас „свърши се“. Почина. Знаеше го отпреди.

Така, чеда, човек стига до крайния предел на своята издръжливост. Там е Бог. Там, където няма повече къде да ходиш. Както Христос слезе до дълбините на ада, както Йона беше в стомаха на кита, в пълна изоставеност. Там е Бог. Затова човек трябва да бъде твърд. Бог не е в широкия път, а там, където си сам. Дори там, където се чувстваш изоставен от Бога, и там можеш да Го намериш.


10 000 тухли благодарност

Сещам се, когато бях на Света гора, имахме монах във Ватопед – папа Ириней, французин. Дойде за пръв път в Света гора – французин по рождение, син на някакъв френски аристократ. Ние, както сме си свикнали, вършим си работата, търчим нагоре-надолу. Ако го срещнеш пред себе си и бързаш за някъде, изгорял си! Първо трябваше да ти се усмихне и ти да се усмихнеш, и да ти каже:

- Прощавайте!

- Няма нищо, кажи?

- Той пак:

- Извинявайте, сигурно Ви безпокоя?

- Не ме безпокоиш, сине мой! Казвай и да приключваме!

- Ако Ви безпокоя, тогава да говорим някой друг път!

- Е, кажи сега, тъй и тъй се срещнахме!

Хиляди пъти „Извинявайте!“, хиляди пъти „Прощавайте!“, за да зададе един въпрос. И след това десет поклона, още толкова усмивки, мерси… Искам да кажа, че и за тези неща има граница. Веднъж се опитах да му обясня, казвам му:

- Рик, (така се казваше, преди да стане монах), знаеш ли, ние тук на Света гора не сме много по любезностите, няма нужда от чак толкова голяма любезност.

Той ми вика:

- Ааа, аз работих в Париж, когато бях войник, разтоварвах камиони. Веднъж разтоварвахме цял камион с тухли. Когато прехвърляхме тухлите помежду си, си казвахме: „Заповядай, благодаря, моля!“, от сутринта до вечерта.

10 000 тухли… 10 000 пъти да кажеш „Благодаря, моля!“. Казах му:

- Ако направиш това с нас, ще свършиш в лудницата. Няма начин.

Искам да кажа, че е велико нещо човек да знае собствените си граници. И за да научи границите на другия, той трябва да научи собствените си граници.


Ако раят се напълни

Както казваше старецът Паисий, ако предположим, че настъпи Второто Пришествие и по парадоксален начин раят се напълни, и не остане място за другите, а Бог каже на някои: „Извинявайте, чеда, не излязоха сметките, не могат всички да отидат в рая. Пълно е!“, тогава някои хора ще започнат да се карат и да правят сцени: „Защо не ни постави предварително и сега стоим! Правехме толкова много неща!“. Докато човекът, който е великодушен, ще каже: „Добре, че раят е пълен. Нищо, че останахме отвън. Нека се радват тези, които са вътре!“. С други думи, зависи как стоиш пред Бога. Съвършенното е да чувствам другия като свое „Аз“, както Христос казва, да възлюбиш ближния като себе си. Тоест, другият да бъде твоето „Аз“, да не бъде вече друг…


Да не съм глупав да отида в ада!

За това съвременните християни, или поне тези на моята възраст, се учудват и не разбират основни неща в Църквата. Казват: „Не е ли достатъчно, че правя толкова много? Какво още искаш?“. Те не могат да разберат съвременния свят, не могат да разберат например монашеството, казват: „Защо ти е да ставаш монах? Не можеш ли да отидеш в рая, подвизавайки се в света?“. Отговорът е, разбира се, че можеш да отидеш в рая. Ама ние не ставаме монаси, за да отидем в рая. Ще отидем ли в рая? Възможно ли е? Или ще останем отвън? Имаше един старец на Света гора – старец Арсений от Кавказ. Простодушен човек, който не говореше много гръцки, а знаеше повече турски. Когато беше на 75 години, се оплакваше, че старец Йосиф не го е прибрал при себе си, че обещал да го вземе, а още не го е взел. Казваха му:

- Дядо, не се ли страхуваш, че ще умреш?

- Не, не се страхувам.

- Добре, ами ако отидеш в ада?

- Да не съм глупав да отида в ада!

С други думи, зависеше от него. Нашата връзка с Бог е въпрос на любов.


Да потънеш от любов

Иначе казано, може да имаш любов, но да нямаш разсъдливост. От любов отиваш да посетиш другия, но нямаш разсъдливост и от любов стоиш дълги часове или му говориш неща, които не му принасят полза. Както казваше приснопаметният старец Паисий, някой може да има лодка, която побира 12 души – на Света гора само с лодки се движим – и друг да го помоли да го закара до Дафни. Но лодката поема 12 човека и ако онзи от любов качи 14, накрая всички ще потънат. Подбудата е била добра, от любов: „Отци, елате в лодката, колкото искате!“. Изобилна любов, но без разсъдливост – резултатът от това е, че ще потопи всички.


0,01% нарушение

Веднъж излязохме от Света гора с неколцина отци, пътувахме с автобуса по линията Уранополис – Солун. Пред мен седяха две отчета от скита Кавсокаливия, единият беше малко по-модерен, така да го наречем, а другият години наред не беше излизал от Света гора. И двамата бяха зилоти, т.е. да ги наречем по-традиционни, простодушни хора, които следваха стария календар по един по-фанатичен начин. Пътуването продължи 3 – 4 часа и единият почерпи другия с бонбон, а той го попита:

- Да не би да са млечни?

- Вземи, благословени! Млечен бонбон, как, това млечен бонбон ли е, яж, нищо няма!

За зла участ, обаче, съседът му взе и прочете съставките. Имаше различни неща и пишеше, че бонбонът съдържа 0,01% млечен продукт, нещо такова. Стана голяма каша в автобуса – викове, крясъци, приказки, скандали, защото човекът нарушил поста с 0,01% млечен продукт.

Много хора прекалено се задълбочават по този въпрос, което, ако произлиза от добър помисъл за акривия (тоест, от желание за строгост), е добре. Човек обаче не бива да е прекалено схоластичен, защото не трябва да оставяме впечатление у хората извън Църквата, че най-важното, което ни интересува, е дали има една капка олио, а не гледаме реално същността и смисъла на поста.


Кой си, та да съдиш?

Знаете ли, има някои стари хора – не знам дали има такива около вас – които си говорят сами и казват на глас мислите си. На Света гора имаше един старец – Давид, който си постави като условие, когато се качва и слиза по стълбите, за да стигне до килията си, да казва Иисусовата молитва. Имаше много стъпала и другите му говореха:

- Дядо, ела в някоя килия по-долу, близо до храма!

А той:

- Не! Аз искам да се качвам по стълбите!

Той искаше да се качва по стълбите и да казва молитвата. Между другото, сам си говореше. Изкачваше едно стъпало и казваше:

- Господи Иисусе Христе!

И си отговаряше:

- Какво искаш, бре, Давид? – все едно, че Бог му отговаря. И пак:

- Помилуй ме, Христе мой!

На следващото стъпало отново:

- Господи Иисусе Христе!

- Какво искаш бре, детенцето Ми?

- Е, какво да искам, Ти знаеш, Ти си Бог. Толкова години не направих крачка напред, та сега ли ще го направя? Помилуй ме!

Между другото, веднъж заведохме същия старец на празника на един друг манастир. Вечернята свърши и седяхме близо до него. Той беше толкова простодушен, нека ви кажа какво стана. Времето минаваше, а все не се чуваше камбаната за трапезата да ходим да ядем. Много скоро щеше да започне бдението. Той каза:

- Ама какво става тук? Няма ли да ходим да ядем?

Отговорихме му:

- Е, дядо, спокойно!

А той:

- Ама в нашия манастир веднага щом свърши вечернята, има трапеза и отиваме да ядем! Манастир ли е това, в което ме доведохте?

И след това пак сам си казваше:

- Ти, Давиде, кой си? Сигурно си игумен тук? Не. Духовен изповедник ли си? Не. Свещеник ли си? Не. Е, какво искаш, та съдиш?

Източник: из книгата „Света гора. Богошествената планина“. Издание на Ловчанска митрополия

 

Чудесата на св. Арсений Кападокийски

Април 8, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Знаейки за свръхестествените трудове на преподобния отец, за неговата любов към хората, на които той помагал и по човешки, и с помощта Божия, счетох за свой дълг да разкажа за някои от неговите чудеса за слава Божия и от любов към светия отец, та някак си, по този начин да изкупя греха на неблагодарността си към него. В тези чудеса на светия отец, разказани от жителите на Фараса от различна възраст, Божията благодат е бивала проявявана по явен начин, защото изцеленията са ставали пред очите на много хора. Но вътрешният живот на о. Арсений, онова, което се е вършило тайно, си остава за нас напълно непознато.

Благоговейните и по-внимателни хора помнят повече истории – тук прилагам и техните имена за отбелязване. Разбира се, и тези, които са ми разказвали за различните чудеса на светия отец няма да са забравени, но тук няма да споменавам имената им, за да не претоварвам читателите с излишна информация. Изпускам и ония чудеса, които са за изцеление от сходни болести и се повтарят. Почти всички описани чудеса са от разказите на псалта Продромос Корциноглу, който е бил истински летописец на житието на благословения Хаджиефендис (както всички наричали с почит о. Арсений Кападокийски).

О. Арсений оцелява по чудесен начин след падане в дълбока пропаст

В една скална пещера се намирал храм, посветен на Божията Майка от Канчи. Жителите на Фараса пристроили към входа на пещерата дървена тераса. За да се стигне до пещерата, трябвало първо да се изкачат четиридесетина стъпала, издълбани в скалата, а после по дървена стълба – още 120 стъпала. Веднъж о. Арсений дошъл заедно с Продромос в храма, за да отслужи обичайната литургия. След службата излязъл на терасата. Още щом се подпрял на перилото, една от дъските се отпрала и той полетял в пропастта.

В същото време на съседното поле работел един земеделец. Видял как пада о. Арсений и като зарязал воловете си, хукнал към него, за да прибере, както мислел, останките му. Междувременно Продромос бил влязъл в храма и не видял нищо. Като стигнал до дъното на пропастта, селянинът видял о. Арсений, цял и невредим, да стои неподвижно. Пристъпил към него, за да му помогне, но отецът му казал: „Остави ме, всичко е наред“.

О. Арсений лежал неподвижно не защото бил пострадал, а от умиление; когато падал, една Жена го подхванала под мишниците и го спуснала на земята. В този момент, както разказвал той, се почувствал като малко дете в ръцете на майка си. О. Арсений се измъкнал от пропастта, като сам изкачил 160-те стъпала (а височината била 50 метра), върнал се в храма и разказал всичко на Продромос, който през цялото това време чистел в храма и изобщо не разбрал какво се било случило. Селянинът отишъл във Фараса и съобщил на жителите за станалото чудо.

Наказанието на турчина, осквернил аязмото

Веднъж един турчин от Телелида осквернил аязмото на св. Йоан Златоуст. Светителят го наказал за вразумление – главата на турчина се извъртяла на обратно. Довели го при Хаджиефендис, да се помоли за него. Но о. Арсений не го излекувал цяла седмица. Псалтът Продромос много се чудил защо той не бил прочел над турчина молитва вече цяла седмица и попитал:

- Благослови, отче. Защо държиш тук турчина цяла седмица? Та нали ти винаги се молиш за другите, макар и по-тежко болни и те веднага оздравяват?

- Това му е за епитимия. Защото той е твърдоглав и не мисли какво прави. Щом се изцели, веднага ще отиде и пак ще си топне келявата глава в светото аязмо – отговорил отецът.

Когато минала седмицата, о. Арсений се помолил и главата се върнала на мястото си. На прощаване казал на турчина:

- Друг път, като видиш християнска светиня, поклони й се отдалеч и си върви по пътя.

Излекуването на безплодната жена

Анестис Караусоглу от Сати си спомня, че един свещеник имал безплодна жена. Донесъл една нейна рокля на Хаджиефендис да се помоли над нея. О. Арсений прочел молитвата и казал на свещеника:

- Жена ти ще роди дъщеря, ще я наречеш Ева. – Така и станало.

източник: https://vk.com/@orthodoxy_word

Март 27, 2019 in Кратки, Сладкарница

 

 

Адът е невъзможно да се направи привлекателен, затова дяволът прави привлекателен пътя към него.


Свети Василий Велики

Светецът и котаракът

Март 25, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

Един от последните велики духовници на дореволюционна Русия в Оптинската пустиня – старецът Нектарий (+ 1928) помнел истории от своето детство чак до дълбока старост и обичал да разказва за поучение някои от тях.

 

Веднъж майка му седяла и шиела нещо. Той пък (по онова време го наричали Коля) си играел на пода с едно котенце. Големите зелени очи на котето просветвали в полумрака на стаята. Коля с удивление забелязал това и бил силно учуден…

 

И както котенцето си стояло мирно до него, Коля извадил от мамината възглавничка иглата и се наканил да извади очите на котето, за да види какво свети там в него. Но майка му забелязала това и бързо хванала ръката му: „Ах, ти!“ – възкликнала тя – „Ако извадиш очите на котенцето, после сам ще останеш без очи. Господ да те пази!“

 

Минали много години… Николай решил да стане монах и бил приет в Оптинската пустиня. След като минали няколко години, когато бил вече йеромонах, наречен при пострижението си Нектарий, веднъж отишъл при кладенеца на аязмото. В това време друг монах вадел вода. Над кладенеца бил окачен черпак с дълга заострена дръжка. И монахът, който вадел вода, без да иска, за малко не извадил окото на отец Нектарий с острата дръжка. Само секунда – и старецът щял да остане с едно око.

 

- Ако тогава бях извадил окото на котето – казвал той – сега щях да съм без око. Явно това е трябвало да се случи, за да ми напомни за моето недостойнство, че всичко, от люлката до гроба се води у Бог на строг отчет.

 

… От стая в стая в килията на стареца се разхождал с безшумна стъпка пухкав сив котарак. Излезе старецът – и котаракът след него. Влезе ли – и той след него. Каже ли му нещо отеца – и котаракът, като разумно същество, изпълнява – идва и сяда, където каже, влиза в приемната или на чердака. Най-често, лежи до топлата печка и дреме. Или, склонил глава, слуша молитвите на стареца…

 

Друг път отец Нектарий ще го погали и ще каже:

 

- Преподобният Герасим Йордански е бил велик старец, затова и имал лъв… А ние пък малките - си имаме котарак.

 

Източник: https://vk.com/soborno

 

Първият човек в космоса

Март 18, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

Това е случка, станала в Кремъл по време на прием, посветен на полета на първия човек в Космоса. Никита Хрушчов поканил на този прием патриарх Алексий Първи.

 

На заседанията на КПСС в своите речи първият секретар на партията отделял важно място на пропаганда на атеизма, така че сега била предоставена възможност на Светейшия Патриарх да отговори по някакъв начин на това с евентуални възражения.

 

Патриархът, човек интелигентен и деликатен, започнал да разпитва Гагарин за състоянието му по време на полета. Той, разбира се, описал състоянието на безтегловност и тук Патриархът отбелязал, че тялото, подчинявайки се на законите на физиката, грубо казано, се мотае в пространството, а душата, която не се подчинява на никакви материални закони, остава на мястото си. Така, в разрез с материалистичната доктрина, Негово Светейшество показал, че духовното превъзхожда материалното.

 

Но тази фина защита на Патриарха от нападките била неочаквано прекъсната от една проста случка, показваща неуспеха на атеистичната пропаганда в Русия. Една жена се приближила до Патриарха и спокойно взела благословение от него. Днес не бихме намерили нищо странно в това. Но тогава това било като гръм от ясно небе. Коя е тая? Кой я е пуснал тук? Оказало се, че и при най-голямо желание нямало как да не бъде допусната. Просто защото била дошла на празника на своя син. Това била майката на Юрий Гагарин. Така тази скромна жена показала на държавните вождове цялата безплодност на техните усилия в борбата им против Църквата.

 

Източник: https://nm60.abv.bg

От добър корен добро дърво

Март 13, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

В края на миналия двадесети век, през 1998 година, се упокои в Господа големият духовник на Румънската православна Църква архимандрит Клеопа (Илие). Неговият живот, подвизи и духовна мъдрост до голяма степен са известни на православните читатели у нас, благодарение на множеството издания през последните години. Малко известен е обаче животът на неговите родители, братя и сестри, преминал при пълна преданост на Христос и Неговата Църква.

Следващите откъси от книгата „Живот и подвизи на архимандрит Клеопа Илие”, написана от архимандрит Йоаникий Балан, разказват за семейството на стареца и за житейския път на двама от братята му – Василе и Георге (в монашество – Герасим).

 

Как дяволът изкушавал брат Георге

През 1927 година Георге отишъл при пустинника Паисий в скита „Козанча”. Станал послушник на стареца, работел в градината, пеел на певницата и постоянно повтарял Иисусовата молитва, като се хранел един път дневно. Понякога отивал и в скита „Сихастрия”.

Веднъж, по изкушение от дявола, и следвайки съвета на своя ум, той излязъл от килията, като оставил на масата следното писмо: „Прости ме, отче Паисий, отивам за пет дни в гората да се покая!”

Вечерта, като прочел писмото, старецът си помислил: „Това е дяволско изкушение и няма да бъде от полза на брат Георге, защото е отишъл без благословение!” Около полунощ някой захлопал по вратата на неговата килия:

– Благослови, отче Паисий, и прости мен, грешния!

– Кой си ти? – попитал старецът.

– Брат Георге, грешник!

– Как е възможно това? Брат Георге отиде за пет дни в гората да се покае.

– Прости ми, отче Паисий, съгреших!

– Бог да ти прости, брате Георге! Влез и ми разкажи какво се случи.

– Отче Паисий, отдавна имах желание няколко дни да се моля сам в гората. И така, взех Часослова, Псалтира, няколко свещи и кибрит и се скрих в гората, в една пещера. Почнах да правя поклони и да се моля със сълзи. Около полунощ, чух край себе си някакъв ужасяващ глас: „Какво правиш тук?” Обърнах се леко и виждам някакъв огромен черен арапин, със страшен вид. Беше бяс. След това ми казва: „Къде си тръгнал без благословение?” Тогава, обзет от голям страх, грабнах Часослова и побягнах! Моля ти се, отче, Паисий, прости на мен, грешния, и ме приеми обратно!

От този момент брат Георге не правел нищо без благословение.

Василий и Константин отиват в манастир

През зимата на 1929 година, след празника на св. Николай, Василе и Константин взели решение да отидат в скита „Сихастрия”, за да посветят целия си живот на Христа. След като дълго се молили с пост и поклони, взели благословение от селския свещеник и съобщили на своите родители за намерението си.

При раздялата най-тежко било на майка им Анна, която постоянно плакала. Но баща им казал: „Бабо, пусни ги, нека вървят! Защо ние нямахме техния ум, когато бяхме на техните години? Ето, утре ще отидем при Господа и каква ни беше ползата от този живот?”

Братята приготвили багажа си. Взели със себе си само две торби, в които поставили малко дрехи, Свещеното Писание, Житията на светиите, Часослов, Псалтир и две големи икони, които много обичали: иконата на свети Георги и иконата на Божията Майка, която била проплакала в къщата им.

След това, като коленичили, се помолили на Бог да благослови пътя им и да ги удостои да се подвизават духовно. Родителите им, Александру и Ана, ги съпроводили до края на селото, като проливали сълзи на естествена любов за своите деца. Но синовете ги окуражавали и им говорели за Христос и за вечния живот.

Виждайки, че родителите им не могат да се отделят от тях, по-големият брат, Василе, започнал да пее кондака от Акатиста на Пресладкия Иисус „Поборниче Воеводо и Господи, Победителю на ада, като се избавих от вечната смърт, аз, Твоето създание и Твоят раб, принасям Ти похвални песни. Но понеже имаш неизказано милосърдие, освободи от всякакви беди мене, който викам: Иисусе, Сине Божий, помилуй ме!” След това направили поклон, целунали ръка на родителите си и поели към скита „Козанча”. Александру и Ана паднали ничком и заридали.

В „Козанча” прекарали един ден при своя добър наставник схимонах Паисий, който постоянно им разказвал за пустинниците от планината Нямц, а на сутринта тръгнали към Сучава, като взели със себе си и своя брат Георге, който бил на посещение в „Козанча”.

Постъпване в манастира и послушничество

На път към скита „Сихастрия”, братята спрели да починат в манастира на свети Йоан Нови в Сучава. Поклонили се на мощите на светеца, взели участие в светата литургия, прочели Богородичния акатист и пренощували.

Продължавайки пътя си към „Сихастрия”, спрели да се отморят в манастира „Нямц”, където се поклонили на чудотворната икона на Божията майка. Навлизайки в долината Секу, се поклонили в манастира, съграден от Нестор Уркеа и привечер пристигнали в „Сихастрия”. Възнесли слава на Бога и благодарили на Божията Майка, че е насочила стъпките им към тези благословени планини, където в продължение на векове се подвизавали стотици пустинници.

В манастира ги посрещнал монах Иларион, икономът на скита:

– Какво желаете, братя? – попитал ги той.

– Искаме да останем в манастира, отче, и да станем монаси.

– Искате да посветите живота си на Христос?

– Да, с Божията помощ, преподобни отче.

– Почакайте тук, докато съобщя на отец игумена.

Когато настоятелят научил за пристигането на братята, казал на иконома: „Отведи ги в страноприемницата, дай им да хапнат нещо и от утре сутринта три дни и три нощи да стоят пред манастирската порта, да удрят с тоягите си по пъновете пред портата и постоянно да изговарят Иисусовата молитва. Храна не им давайте до третия ден. Ако имат търпение, ще ги приемем в манастира”.

Икономът се върнал при братята и ги отвел в страноприемницата, където си починали. В полунощ отишли на утреня, а на сутринта били отведени при манастирската порта и през целия ден се молили, удряйки с тоягите си по един елов пън. Когато удряли пъна, казвали и молитвата „Господи Иисусе”. Монасите и братята минавали покрай тях, но никой нещо не ги питал. Вечерта икономът дошъл и ги попитал:

– Е, братя, дървото каза ли ви нещо?

– Не! – отговорили те.

– Дървото не е ли гладно?

– Не! – казали те.

– Ето така трябва да търпи монахът в манастира! Отидете в страноприемницата и като извършите правилото си и канона, починете малко. След това елате на утреня.

Следващите два дни преминали по същия начин. На третия ден вечерта игуменът Йоаникий Морой дошъл при манастирската порта, благословил двамата братя, отвел ги в църквата и им казал да се поклонят на чудотворната икона на Божията Майка.

След това се изповядали, започвайки от детството си, приели малко Богоявленска вода и малко храна, а на следващия ден се причастили с Пречистите Христови Тайни.

Дадено им било послушание при овцете, а брат Георги продължил, както и дотогава, да пасе кравите на скита. В продължение на три месеца те не посмели да се видят и да разговарят един с друг.

Така били приети в манастира тези благословени от Бога и от Божията Майка братя.

В продължение на пълни три години послушникът Василе, най-големият брат на стареца Клеопа, имал послушание на бачията*. Той бил така кротък и изпълнен с любов, че го обичали всички, дори овцете, кучетата и небесните птици.

Неговият подвиг бил такъв: ядял един път дневно, в три часа след пладне. Знаел наизуст Псалтира, седем Хвали и много акатисти и ги казвал ежедневно, вървейки гологлав след овцете. През нощта правел петстотин поклона и четял житията на светиите, размишлявайки постоянно за Божиите съдби.

Друг подвиг на тази христолюбива душа била грижата за отшелниците, живеещи в гората. По това време около „Сихастрия” и около скита „Сихла” се подвизавали над 40 отшелници – монаси и монахини. Брат Василе бил техен приятел. Когато срещал някой от тях по планините и горите, дори и да не го познавал, правел поклон пред него и му казвал: „Благослови ме, отче, и се моли на Бога за мен, грешния! Дали имате нужда да ви донеса нещо за ядене от бачията?”

Ако пустинникът се съгласявал, на другия ден брат Василе му донасял сирене, картофи, сол и брашно. Бил опознал множество отшелници и ги посещавал в землянките им.

Веднъж попитал един постник:

– Отче, какво да правя, за да се спася?

– Брат Василе – казал старецът – моли се постоянно, извършвай послушанието си с любов и имай смирение. Ако пазиш тези трите, със сигурност ще се спасиш.

Пророчеството на светия епископ Йоан

През есента на 1930 година послушникът Василе пасял овцете заедно с брат си Константин из падините на планината Сихла. Василе вървял пред овцете и се молел, а Константин вървял след стадото. В този час от там минал един свят и чуден отшелник – епископ Йоан, съпроводен от дякон. Той бил избягал от Киев през 1918 година заради атеистическите гонения. След като благословил и двамата, епископ Йоан, който бил прозорлив, казал на по-малкия брат чрез дякона, който знаел румънски:

– Брате Константине, кажи на брат Василе да се приготви, защото го чака дълъг път.

Дяконът превел тези думи на брат Константин. След това блаженият епископ тръгнал към „Сихла” при своя духовник йеросхимонах Васиан, който се подвизавал като отшелник близо до пещерата на света Теодора. Константин не разбрал значението на казаното от епископа. Но като се срещнал със своя брат, който вървял пред овцете, му предал думите на светия пустинник.

Брат Василе разбрал пророчеството на епископ Йоан, а именно: че трябва да се подготви за часа на своята смърт, който се приближавал.

Чудесната кончина на брат Василе

През пролетта на 1931 година смиреният послушник брат Василе се разболял и бил доведен в скита. Веднъж, когато бил излязъл от храма след светата литургия и се молел пред църквата, той имал страшно видение. Започнал да плаче и да вика с пълен глас:

– Пресвета Богородице, помогни ми, защото бесовете ме бият! Не ме оставяй!

А на отците, които се стекли около него, казал:

– Поклонете се, отци! Поклонете се, защото ето – нашата Владичица дойде! Божията Майка е тук със Спасителя на ръце! Ето Я над нас!

– Отче Василе, защо викаше така силно? – попитали го монасите.

– Отци, докато се молех пред църквата, изведнъж се появи цяла чета много страшни бесове с огнени тояги в ръце и започнаха ужасно да ме бият и да викат: „Напразно се молиш, защото не си се спасил! Наш си, защото си грешен!” Тогава с надежда завиках към Божията Майка. В тази минута от небето се спусна бял облак, изпълнен със светлина и застана над църквата. А в облака видях Божията Майка с Младенеца на ръце да ми казва: „Не се бой, защото отсега имаш още три дни и после ще дойдеш при нас!” След това Спасителят благослови всички ни и облакът се издигна към небето… Отци, голяма смелост и сила има Божията Майка пред нашия Спасител Иисус Христос и Той твърде много се вслушва в Нейните молитви.

Игуменът Йоаникий му казал:

– Брате Василе, да не те измами врагът! Внимавай и пази своя ум, защото неговите клопки са многобройни!

След това казал на останалите братя:

– Ако след три дни брат Василе си отиде от нас, значи наистина му се е явила Божията Майка! Ако ли не, тогава бесовете са го измамили!

След три дни, точно в същия час, послушникът Василе починал мирно, с молитва на уста.

Кой знае колко свети отшелници в този час се молили за упокоение на душата му!

Подвига и кончината на монах Герасим Илие

Монах Герасим Илие бил по-голям брат на отец Клеопа. Той пасъл кравите на скита четири години. Бил голям подвижник и обичал усамотението. След като приел монашеска схима, отец Герасим усилил своя подвиг. Всекидневно казвал Псалтира и седем Хвали, които знаел наизуст, а през нощта извършвал стотици поклони с Иисусовата молитва. Бил много ревностна, светотайнствена душа и имал велика почит към Божията Майка. Говорел малко и имал дара на сълзите.

Със себе си постоянно носел икона на света Богородица. Загръщал я в чиста кърпа, поставял я в торбата си до Житията на светиите и изкарвал кравите на паша. В гората закачвал иконата на дънера на някое дърво, четял Акатиста на Благовещение и правел поклони.

Този млад Христов воин имал и друг таен подвиг. Винаги размишлявал за часа на смъртта и за Страшния съд. Когато чувал, че някой отец е тежко болен, отивал при него, молел се, четял му от Светите книги, а след това започвал да пролива сълзи.

– Защо плачеш, отче Герасиме? – питал го болният.

– Плача, защото приближава смъртният ми час, а аз още не съм се подготвил!

Понякога монах Герасим отивал през нощта на гробищата и там се молел и плачел край гробовете на отците. В килията си, вместо легло, бил поставил ковчег, в който си отпочивал по няколко часа.

За него старецът Клеопа разказваше:

„Възлюбеният ми брат Герасим знаеше Псалтира, заедно с Мойсеевите песни, поменика и Молебния канон на Богородица от край до край. Три години вървеше след кравите. Знаеше целия Псалтир – от „Блажен оня човек…” до края. Голяма борба водеше, бедният. Чувал съм го как се кара с бесовете. Те му вземаха броеницата, влачеха го за косата и му викаха: „Какво имаш ти с нас? Изгаряш ни с тези псалми!” А той плачеше. През нощта, когато сънят го оборваше, той си удряше плесници и казваше: „Не спи! Гледай ковчега!” Не спеше. До сутринта извършваше петстотин поклона и казваше до десет катизми.

Аз спях. Не обичах да извършвам толкова молитви. Само чувах: „Ставай! Хайде на утреня!” Той не спеше до утренята. След нея лягаше в ковчега върху малко слама, подлагайки под главата си дърво. Един ден някой от отците му каза: „Колко такива ковчези ще изгният докато умреш, свети отче!” А той отговори: „Вярвам в благия Бог, че този ковчег ще ми бъде вечен дом!”

Спеше три, най-много четири часа след утренята. Аз отидох при игумена и му казах: „Отче игумене, не мога повече да живея с Герасим! По цяла нощ си удря шамари, плаче! Понякога плаче по два часа, цял се тресе и то след много други подвизи. „Море дете – каза старецът – остави го! Той си има свой подвиг. Ти не знаеш какво се случва с него. Той има велик подвиг с Псалтира. Води борба”.

Затова не живя дълго, нито той, нито брат Василе, нито Костандие Урикару. И той знаеше Псалтира наизуст. Знаеш ли защо? Чуй какво се казва в Паримийника: Взети бяха, да не би злоба да измени разума им…!**

Така живял брат Герасим. Веднъж се разболял и игуменът му казал:

– Да доведем лекар?

А той със сълзи му отговорил:

– Простете ме, отци! Аз се молих на Бог със сълзи да ми даде неволя и болест, само и само да се спася. И ако Той ми е сторил милост, нима сега да му се възпротивя? Оставете ме на Божията воля, защото болестта ми е за спасение!

Бидейки болен, брат Герасим не можел повече да отива в храма. Но не изоставял светата литургия. Отците го донасяли на одеяло и го слагали в притвора на църквата.

– Отче Герасиме – казвали му останалите – защо не останеш в килията си, докато не се почувстваш по-добре?

– Отци, простете ме, грешния. Дойдох да чуя още една света литургия. Може би тя ще бъде последната в живота ми. Нито една служба не е така необходима за нашето спасение, както светата литургия.

Починал един стар монах. Тогава отец Герасим със сълзи казал: „Знайте, отци, че след отец Василе е мой ред да си отида от този живот”.

И наистина, на 14 септември 1933 година, на Въздвижение на Светия Кръст, добрият подвижник Герасим предал душата си в Христовите ръце, лежейки в ковчега, който сам си бил направил. Под възглавието му било намерено следното писмо, адресирано до по-малкия му брат:

„Възлюбени мой брате Константине, знай, брате, че теб Бог ще държи в този живот по-дълго. Моля те да не забравяш мен, грешния, в светите си молитви. Защото и аз с много сълзи се молих за теб и за всички братя, Бог да ви приведе на пътя на спасението!”

Чудесните видения на брат Константин

Когато се навършвали 40 дена от смъртта на неговия брат Герасим, Константин четял Псалтира и постел, молейки се за неговото спасение. В един момент задрямал малко и видял гроба на неговия брат на старото гробище край църквата да се отваря и капакът на ковчега да пада настрана; а от светия олтар към гроба започнал да тече извор с вода, бистра като кристал. Тогава Герасим се пробудил сякаш от сън и казал: „Брате Константине, молитвите на Църквата ме спасиха…”

Същата година, след преселването на неговите братя при Господа, Константин бил много нажален заради тяхната толкова ранна кончина. Той със сълзи се молил на Бога да му открие къде са душите им. И ето, една вечер заспал в килията си и спал непробудно до сутринта. След като се събудил, душата му била много спокойна и удовлетворена. Той отишъл при игумена на скита и му разказал видението, което имал през тази нощ. Казваше, че се срещнал с братята си Василе и Герасим, както и със сестрите си, които били починали, в някаква чудна градина пълна с цветя и благоухание, с дървета, отрупани с плодове, където небесни птици възхвалявали Бога. Цялата тази нощ те прекарали заедно, разхождайки се из тази райска градина и пеейки с голяма духовна радост. Накрая братята му се сбогували с него и, като му обещали да се молят да бъде заедно с тях, окуражили го да върши послушанието си и непрестанно да се моли, защото след известно време ще стане наставник на много души и едва след това ще дойде при тях. След това се отдалечили, подскачайки от радост, а Константин се пробудил от дълбокия си сън.

 

* бачия – оградено място, извън село, където доят овцете и обработват млякото /бел.прев/
** виж Прем. 4:11 /бел.прев./

източник: svetosavlje.org

 

 

Сега ще се ядосам

Март 11, 2019 in Беседи, Начална страница, Сладкарница

 


 

Сега ще се ядосам!

 

Веднъж един човек, който тежеше 140 кг, дойде да става монах. Висок, пълен, гневлив – викам си: „Аман, аман!“ Дойде и каза: „Отче, когато се ядосам, треперя, гневя се и скърцам със зъби!“ Веднага щом си припомнеше нещо, за което да се ядосва, започваше да скърца със зъби. Един хубав ден реши да стане монах. Изби ме студена пот и си рекох: „Пресвета Богородице! Той ще ни изтрепе! Ако дойде тук и го хванат нервите, звяр е, какво ще правим? Ще ни изтреби! Дано не идва!“ Ала дойде. Предупредих другите: „За Бога, гледайте да не му кажете нещо накриво! Ако видите, че нещо не му харесва много, дръпнете се малко назад, да видим как ще се справим с него, защото само да духне и всички ни ще изтреби!“ Какво да ви кажа. Благодатта толкова силно подейства в този човек, че сега не знае какво означава гняв. Невероятно нещо. Напълно се промени и вярвам, че вече и да иска, не може да се ядоса.

Сещам се за един старец на Света гора – Йаков, който беше юродив заради Христа. Винаги обикаляше бос, сред скалите, в снега… Носеше едно расо, което някога беше черно, но с времето избеля и цялото беше в кръпки. Някои отци решиха да му ушият ново расо. Искаха и му го ушиха, но той не искаше да го облече. Един ден го хванаха двама по-здрави монаси, свалиха му старото расо и се опитаха насила да му сложат новото, а той, клетият, повтаряше: „Сега ще се ядосам! Сега ще се ядосам! Сега ще се ядосам!“ Но не можа да се ядоса – опитваше се, но беше забравил как човек се ядосва, не можеше да намери механизма на гнева и се предаде на волята на отците. Той беше велик светец. Беше и пророк.

Да не ви казвам, че един ден дойде и му дадохме да яде макарони. Имахме и гости. Той седна на земята, защото не ядеше на трапезата. Когато един отец му донесе чинията с макароните, той каза: „Момент!“, изсипа чинията на цимента и даде да я измият. Междувременно започна да яде макароните от земята, но един котарак отиде и му измъкна два-три макарона. Той започна да го гони, за да си вземе обратно макароните – и това ставаше пред посетителите. Те се смееха и не разбираха какъв е този човек.

Той почина. Беше дивен човек и се движеше в друга атмосфера. Не знам дали някога ще бъде описано житието му.

Друг случай с него. Беше март и на Света гора имаше голям сняг, намериха го някъде сред снега. Трепереше от студ, беше страшен студ. Когато го доведоха до печката, за да се стопли малко, той каза: „Слава Богу! Днес бях като св. 40 мъченици!“ Лицето му и сърцето му бяха пълни с радост, защото се удостоил с това изпитание.

Знам, че това не се предава с думи. Просто го казваме, за да очертаем пътя, че когато Бог утешава душата на човека, тази утеха надмогва всички събития от този свят и може да угаси насладите, както и скръбните събития да обърне в радостни.

 

Сватба ли е, или погребение

 

Казах ли ви историята с онзи светогорец? Има един светогорец, старец Модест, клетият, живее в пустинята, в скита „Света Анна“. Простодушен, но изпълнен с ревност. Веднъж минал край църквата „Света София“ в Солун и видял венци, тъй като имало погребение. В Гърция слагат венци, които са много скъпи. Ако починалият е някой богат, църквата е пълна с венци, украсяват с цветя, с ленти… Объркваш се, мислиш, че си на сватба… Има някакви погребални бюра, където продават такива неща, сега и в Кипър ги има. Купуват ги оттам, а ние гледаме покойниците през прозорчето или изобщо не ги виждаме. Сега нямаш пряка комуникация с мъртвеца. По-рано вземаха починалите вкъщи, обличаха ги, грижеха се за тях, целуваха ги, почитаха ги… Днес починалият е затворен в ковчега.

Този старец отишъл, видял цветята и извикал:

- Сватба ли има тука?

- Не, погребение!

- И какво е това тука?

- Това са венците за починалия.

- Колко струват?

- 5000 драхми единият.

- 5000 драхми единият? Ама това е тщеславие, прахосничество, не е правилно!

- Е, какво да правим, отче? Ние ли ще променим обичаите на света?

Той влязъл вътре.

- Къде е вдовицата?

Опечалената вдовица била отсреща. Той я попитал:

- Вдовице, какви са тия неща, които правиш? Тези неща обременяват душата на човека! Какъв е този егоизъм и тщеславие?

Той продължавал, а тя, клетата, в своята болка казала:

- Остави ме на мира, клети човече! Остави ме на мира, махни се оттук!

- Какво да се махам, дойдох да ти кажа да се покаеш и да мислиш за мъжа си!

Тогава тя извикала:

- Не издържам вече! Обадете се на 100 (номера на полицията в Гърция)!

Отецът не знаел какво е 100 и казал:

- Ако щете, обадете се на 1000!

Така и остана това на Света гора, защото, когато се върна, го разказваше…

Да не говорим, че счупи и една статуя в Атина. Отишъл в Министерството на образованието. Някой му казал, че пред Министерството има гола статуя на Афродита. Тръгнал от Света гора, пътувал с влака през нощта, отишъл и се ужасил. Върнал се обратно и отсякъл:

- Не стават така тия работи!

Взел един лост, отишъл на другия ден с влака рано сутринта и направил на прах статуята. Тя обаче била археологически паметник, хванали го на място и щели да го съдят. Съдията го попитал:

- Искаш ли адвокат?

- Не!

- Знаеш, че ще последва затвор.

- Господин съдия, аз живея в пустинни места, върху скалите. В затвора поне ще ми дават хляб и чиния ядене без пари!

- Една година и половина затвор! – отсъдил съдията.

- Какво безобразие! – извикала една жена, която се опитала да защити отеца.

- Безобразие? И на теб шест месеца затвор! – казал съдията.

В крайна сметка, оневиниха отеца, изкараха го невменяем и го пуснаха, но след това той остана шест месеца в Атина, за да ходи на свиждане на жената, като й повтаряше:

- Кой ти каза да викаш и да ме защитаваш?

Това са светогорски истории, които са свидетелство за простотата на човека, която е изключително красива. Когато човек функционира просто, неговите сили вътрешно се обединяват, от ума му изчезват всички лукавщини и сплетни на този свят и става като малко дете. Щом придобие такава простота, тогава човекът придобива голям уют, придобива вътрешен простор и свобода.

 

За уединението и утехата

 

Нека ви кажа от малкия си опит – самотата на града е по-болезнена от пустинята. Тя е много болезнена. Сещам се, че когато бях студент и живеех сам в Солун, преживях жестока самота. Градът е жесток. Страшно нещо, онази самота те убива. Да живееш в блок, с други 200 души и да не знаеш какво става около тебе, кой е пред тебе, долу, горе или до тебе… Да живееш в град, в който, за да вървиш пеша, очите ти трябва да бъдат отворени на четири, за да не те смачкат. И ако закачиш другия, няма „Извинявай!“. Ако вървиш и блъснеш другия, без да внимаваш, тозчас ще си получиш заслуженото. Живееш в такъв град, но въпреки това си изцяло сам. Жестока самота. Сещам се, че тогава казах на стареца Паисий:

- Трудно е в града, голяма самота!

Той ми отговори:

- Прояви търпение. Ако проявиш търпение там, където си, ще ти дам благословение да отидеш в Карулия (Карулия е най-суровата част на Света гора, с пещери в скалите, докъдето се стига по вериги).

Е, тогава и аз си мислех, че ще отида там…

В пустинята има утеха. Сещам се за един приятел пустинник, беше математик. Заваля сняг. Четири метра сняг, всички бяха блокирани. Няма го Харитон. Той дори храна не беше взел със себе си. След двадесет дена успях да отида да го видя. Попитах го:

- Какво става с тебе?

- Добре съм!

- Как изкара толкова дни сам?

Бях първият човек, когото виждаше от седемнадесет дена. Каза ми:

- Трудно ми беше. За пръв път живях толкова дни сам в пустинята, в гората. Напълно сам, да не виждаш нищо! Както бях самичък, в килията ми дойде едно котенце и почувствах такава радост и утеха от това, че… го сметнах като дар, изпратен от Бога, за да ми прави компания.

Разбира се, това е човешката страна, но тя има и друго измерение. Сред жестокостите на града трудно намираш утеха.

 

Източник: из книгата „Света гора. Богошествената планина“ Ловчанска митрополия

 

Свидетелството на хирурга

Март 4, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

През лятото на 1921 г. лекарят и свещеник о. Валентин Войно-Ясенецки (бъдещият светител Лука Кримски) трябвало да се яви в съда като свидетел в защита на подсъдими лекари.

- Кажете, попе и професоре Ясенецки-Войно, как можете вечер да се молите, а денем да режете хора? – попитал чекист с фамилия Петерс.

- Режа хората, за да ги спасявам, а вие в името на какво ги режете, гражданино обществен обвинител? – отговорил отец Валентин.

Залата бурно аплодирала този отговор.

Тогава Петерс задал въпрос, който според него щял да обърне нагласата на публиката:

- Как така вярвате в Бога, попе и професоре Ясенецки-Войно? Нима сте го виждали този ваш Бог?

Свещеникът-хирург спокойно отговорил:

- Действително не съм виждал Бога, гражданино обществен обвинител. Но често правя мозъчни операции. Когато отворя черепа обаче, никога не виждам вътре ум. И съвест там също не намирам.

„Делото на лекарите“ претърпяло пълен провал. Според очевидци осъдените се спасили от разстрел именно чрез свидетелството на свещеника-хирург Войно-Ясенецки.

Източник: книгата „Просто вярвайте“ (101 християнски притчи и сказания, изд. фондация „Покров Богородичен“, 2015)

Из чудесата на св. Арсений Кападокийски

Февруари 25, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

Изцелението на сляпата туркиня и прокажената

Един ден при Хаджиефендис довели една сляпа мюсюлманка на име Фатма, от село Телелида, за да се помоли за нея. Но този ден се паднал сряда, когато светителят не отварял на никого. Придружителите на сляпата дълго чукали на вратата, после я оставили пред прага и заминали за Месохори. По някое време пристигнала една жена от Фараса с наранена ръка, взела от прага пръст, натъркала болното място и се излекувала (така постъпвали всички местни жители в сряда и петък, когато о. Арсений стоял заключен в килията си, за да не го безпокоят). Като видяла сляпата, жената я попитала какво чака и тя й обяснила всичко. Тогава я посъветвала:

- Защо си губиш времето? Нима не знаеш, че Хаджиефендис не отваря в сряда и петък? Вземи пръст от прага, натрий си очите и ще се изцелиш. И ние така правим, като се случи да се разболеем в сряда или в петък.

Като й казала това, жителката на Фараса си тръгнала по своите си работи. Мюсюлманката останала потресена от чутото и веднага почнала опипом да търси прага. Взела пръст и си натрила очите. Зрението й започнало да се възвръща, взела да различава неясно околните предмети. Не на себе си от радост, жената грабнала един камък и започнала като обезумяла да блъска по вратата на килията. О. Арсений отворил и като видял, че пред него стои мюсюлманка (в тия дни той обичайно пазел безмълвие), я попитал какво иска. Тя му разказала. Тогава той взел Евангелието и зачел над нея. Зрението й се върнало напълно. От радост жената се хвърлила пред краката му, но той строго й казал:

- Не на мен се кланяй, а на Христос, Който ти възвърна светлината.

Тя станала и взела да търси придружителите си. После те всички заедно се върнали в селото си.

От Келмира довели при Хаджиефендис една прокажена жена. Той се помолил и проказата изчезнала. По думите на Продромос Корциноглу лицето й след това станало чисто като на дете.

След молитвите на о. Арсений водата в аязмото потича отново

Друг път, на празника на св. Йоан Златоуст поклонниците били седнали след светата литургия около храма за празнична трапеза. Недалеко от храма, от скалите течало аязмото. Водата шумно падала в река Земандис, но от време на време преставала да тече.

Докато всички седели около масите, една жена отишла до аязмото за вода. Но в това време то било престанало да тече. Жената притичала назад и казала това на Хаджиефендис. Той взел Евангелието и застанал до отвора на скалата. Паднал на колене, прочел молитва и водата потекла отново.

Често се случвало така – водата ту преставала да тече, ту тръгвала отново за доста дълго време. Анастасис Левидис казвал, че това било обичайно природно явление – на приливи и отливи. Но раба Божий Хаджиефендис във всяко едно време можел да помоли Господ Бог и получавал вода, когато поискал.

За непослушание на родителите децата им умират

Когато Осия Карамуратиду се омъжила, започнала да носи пъстра смирненска рокля. О. Арсений нееднократно я изобличавал, настойчиво я съветвал да се облича скромно, като другите жени от Фараса, но тя не го слушала. Веднъж пак я срещнал в тази рокля и строго казал:

- Не ми трябва европейска зараза във Фараса. Ако не ме послушаш, тогава знай, че всичките ти деца ще умират след кръщението си и ти ще се лишиш от всякаква радост.

Но за съжаление, тя не го послушала. И само след като й умрели две деца, едно след друго, съблякла пъстрата си рокля и отишла при о. Арсений да му поиска прошка. Той й простил и казал:

- Иди си сега с Христа. Първо ще ти се роди момче, ще го наречем Арсений. След това и момиченце, ще го наречем Ирина.

Така и станало.

Сляпа проглежда по молитвите на о. Арсений, ням проговаря

Сотирия Христофориду разказвала, как една сляпа туркиня на име Мериам дошла при о. Арсений за изцеление. Той се помолил и зрението й се възвърнало.

Стела Когланиду разказвала, че в дома им във Фараса довели един тридесетгодишен ням турчин. Баща й го довел при о. Арсений, за да се помоли за него и да го излекува. Хаджиефендис започнал да чете над него Евангелието и още не успял да завърши, когато немият проговорил. О. Арсений го отвел в дома си, за да пренощува там и на другия ден роднините му го взели.

Разбойници решават да ограбят о. Арсений

Веднъж трима турци решили да ограбят Хаджиефендис. Чули, че множество народ отива при него и мислели, че би трябвало да има много пари от излекуваните, макар че о. Арсений дори не се докосвал до пари. Разбойниците се отправили към него в сряда, защото узнали, че в тоя ден той стои затворен в килията си. Грабителите замислили да действат на сигурно. Двама застанали да пазят отвън пред вратата, а третият прекрачил през прозореца на килията. С единия си крак вече бил вътре, когато отецът, който четял нощното си правило, дочул шума и се обърнал. Погледът на о. Арсений подобно на силен електричен заряд, парализирал бандита. Той застинал на място, с единия си крак вътре и с другия навън, при цялото си въоръжение. Хаджиефендис обърнал погледа си към книгата и спокойно продължил молитвата си.

Двамината разбойници, стоящи отвън на улицата, не виждайки другаря си, взели да се притесняват – наближавало да съмне. Влезли в килията и като видели приятеля си застинал на прозореца, разкрачен на перваза в нелепа стойка, взели да треперят от страх. Започнали да умоляват о. Арсений да им прости и да освободи другаря им от невидимата примка. А той, без да прекъсва молитвата си, им дал знак да си вървят. Чак след това третият разбойник могъл да се размърда от мястото си и всички бързо избягали. След това разказали на своите събратя турци какво им се случило, като накрая завършили с думите: „Аман, аман, не отивайте да ограбвате Хаджиефендис!“ Тази история разказвали живеещите в Солун хора от Фараса.

Панихидата за странника

Симеон Караусоглу разказвал, че Йоан Караусоглу имал парцел земя зад храма „Св. Георги“. Един ден той, като отишъл на полето видял, че оградата на стобора, заграждащ животните се свлякла на една страна, и открила стар гроб, в който имало неразложено човешко тяло. По дрехите си личало, че човекът бил погребан отдавна. Уплашен, Йоан отишъл при Хаджиефендис и му разказал всичко. Той от своя страна бързо се приготвил и се отправил към мястото заедно с неколцина жители на Фараса. Наредил да подготвят гроба и отслужил панихида. След панихидата погребали тялото и се разотишли. По обратния път о. Арсений казал: „Не се вълнувайте, след три дена тялото ще се разложи“. И действително, след три дена, когато отишли да видят какво е станало, гробът така бил пропаднал, че се образувала яма, защото тялото се било разложило напълно и били останали само едни кости.

Разбойнически чети от турци нападат Фараса

Продромос Езнепидис разказвал за нападенията на турци-разбойници. Веднъж цяла чета въоръжени турци влязла в селото. Самият той в това време лежал болен, страдайки от треска. Оказал се в много тежко положение, защото като селски старейшина носел отговорност за хората. Поръчал да го занесат при Хаджиефендис.

Като го видял в това състояние и узнал, че в селото са влезли разбойници, о. Арсений дори и не отворил молитвеника си. Без да губи време, взел восъчен фитил за кандила, благословил и омотал с него дясната ръка на Продромос, казвайки: „Иди, храбрецо, с Христа и изгони турците, да не смеят повече да нападат селото ни“. Веднага след тези думи болестта напуснала Продромос, той събрал младежите и без каквито и да е загуби изгонил шайката от селото.

Същият той разказвал за друго подобно нападение на чета въоръжени турци. По това време в селото нямало мъже – някои работели по далечните ниви, други просто отсъствали.

Продромос събрал момчетата и ги разставил по краищата на селото в укрепленията, за да помислят турците, че в селото има много хора. Но после се наложило да им каже да се спасяват по домовете си. И неколцината старци, които били там, побягнали и оставили Продромос сам. Той се сражавал безстрашно, решен да умре, но да не допусне разбойниците в селото. Но в един момент свършил патроните и турците го пленили. Вързали го и го повели към собствения му дом, като на балкона вече била приготвена бесилка. Почнали да го изтезават, за да каже къде е скрил парите си. Внезапно на Продромос му хрумнало да каже на турците: „Всичко ценно оставих да ми го пази Хаджиефендис“.

Без да се бавят, турците го повели към о. Арсений. Като видял пред себе си вързания старейшина, той избухнал в гняв, взел да заклеймява мъчителите, като ги нарекъл даже „поганци“ и заповядал веднага да развържат пленника. Главатарят на шайката изпаднал в ярост от думите на светителя и изтеглил кинжала си да го убие. Тогава о. Арсений му казал:

- Свали изсъхналата си ръка.

И о, чудо! Ръката на турчина увиснала безпомощно и кинжалът паднал на земята. Като видели това, останалите бандити замръзнали от страх, а главатарят им със сълзи на очи почнал да моли Хаджиефендис да го изцели. Като прекръстил ръката, той отново я направил здрава.

Развързали старейшината. Отец Арсений сурово изобличил разбойниците и им забранил занапред да се появяват в селото. И наистина, повече нито един човек от тази разбойническа шайка не посмял да се мерне тук.

 

 

Източник: htpps;// vk.com/@orthodoxy_word

 

Защо не ходя на църква

Февруари 11, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

Защо не ходя на църква (не се мия)

На един свещеник му омръзнало да слуша обясненията на хората, защо не ходят на църква. Затова по аналогия съставил списък с „Десет причини, поради които не се … мия“.

1. Защото, когато бях малък, ме караха насила да се мия.


2. Тези, които се мият, са лицемери. Мислят, че са по-чисти от другите.


3. Не мога да реша, кой сапун е по-хубав.


4. Някога се миех, но после ми омръзна.


5. Мия се само на големи празници – на Коледа и на Великден.


6. Никой от моите приятели не се мие.


7. Ще започна да се мия, когато стана стар и мръсен.


8. Нямам излишно време за миене.


9. През зимата водата е прекалено студена, а през лятото – прекалено топла.


10. Не желая на мой гръб да печелят производителите на сапун.

Източник: книгата „Просто вярвайте“ (101 християнски притчи и сказания), изд. Фондация „Покров Богородичен“, 2015

Ние сме икони на Христос в света

Февруари 5, 2019 in Начална страница, Сладкарница

Един мисионер работил в Африка и след няколко години предложил на местните африканци да нарисуват Христос такъв, какъвто си го представят. И знаете ли какво направили болшинството от тях? Едни нарисували Христос чернокож, с цвета на своето племе, други – с характерните за местните хора черти, трети – такъв, какъвто Той е изобразен на византийските икони, изпратени от Гърция – всеки Го изобразил така, както си го представял. А един от африканците, нарисувал мисионера, който го направил християнин, който го кръстил, с нимб и с надпис – „Исус Христос, Вечносъществуващият”. Показал го на мисионера, а той му казал:

– Но ти си нарисувал мен!? Аз ти казах да нарисуваш Христос, а ти си нарисувал мен!?

Африканецът отговорил:

– Да, аз нарисувах теб, защото вярвам, че Христос е като теб, понеже се научих да гледам Христос през твоите очи, защото ти беше първият, който ми даде да позная Христос и аз вярвам, че Христос е като теб. Ти ме научи да вярвам в Христос и ми даде мир, утешение, запълни всяка пустота в живота ми и аз съм уверен, че Христос не може да се различава от теб.

Ти си като Христос и чувстваш това, което казва свети апостол Павел: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20). Разбирате ли? Аз излъчвам Христос в своите дела, в своите движения, в живота си, чрез думите, чрез благодатта, която излъчва моя живот, а в същност Христос действа чрез мен. Аз Му давам ръцете си, устата си, очите си, тялото си, цялото мое битие, за да може Той да действа в света за спасението на света.

Това направил африканецът, нарисувал своя мисионер. Разбираш ли, какво означава това? Това означава, че ние сме икони на Христос в света. Господ ни е поставил, за да Го представляваме в света. Най-важното не е да произнесеш някакви думи, а да предадеш утешението, любовта, топлотата на Господа, неговото докосване, тишината, покоя, които Той носи, мира, който разпространява.

Две случки от живота на епископ Инокентий Херсонски

Януари 31, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Това име (Инокентий) било дадено на бъдещия смирен епископ не случайно, а в памет на светия архиерей на Сибир Инокентий Иркутски. От Сибир възсиял и този Инокентий. Той произхождал от благочестивото свещеническо семейство Солотчини от Рязанска губерния. По-късно те се преселили в Томска губерния и бъдещият епископ завършил там Духовна семинария, а след това постъпил в Санкт-Петербургската академия. Почти винаги постъпилите в нея завършват успешно четиригодишния курс, но неочаквано, Солотчин, след две години обучение, подал прошение за уволнение. Веднага след това помолил Томския архиерей да го зачисли към Алтайската мисия за просвещение на сибирските езичници като сътрудник.

Тази мисия се състояла от няколко стана, във всеки от които се трудели по няколко души. В един такъв постъпил и Солотчин, постриган вече за монах с името Инокентий. Първоначално бил послушник, а след това станал и ръководител на стана. Мисионерското служение не било леко: езичниците се отнасяли към мисионерите враждебно, условията на живот били физически трудни, понякога не можели да си набавят дори хляб, климатът бил суров, а най-много вредял на светото дело „ангелът сатанин”, за който пише ап. Павел.

Цялата история на християнската мисия, от времената на Деяния апостолски, е кръстно дело сред борби, гонения, мъчения, убийства, ненавист от страна на Христовите врагове. А начело на всичко това е дяволът. Но силата Божия надделявала и вълните на Църквата се прехвърляли над всички препятствия и се носели все по-далеч и по-далеч, до краищата на света. Сам Бог помагал на проповедниците – и със слово, и с чудеса.

Така било и в Алтайската мисия.

Веднъж станът на о. Инокентий се установил в покрайнините на някакво езическо селце. Мисионерите нямали храна. Самият отец-началник тръгнал с един чувал да попроси от жителите поне малко брашно или хляб. Първият човек, у когото похлопал, се оправдал с бедността си и го препратил към богатия шаман. Отец Инокентий отишъл при шамана, просейки хляб „заради Христа”. Онзи го посрещнал недружелюбно, но си дал вид, че ще му даде брашно. Отишли при хамбара. Шаманът му казал да разтвори чувала и, като взел една шепа брашно, казал с насмешка:

– Ето ти, заради Христа!

Не се смутил Христовият ученик. Като се прекръстил усърдно, той паднал с благодарност в краката на шамана и му казал:

– Да те спаси Христос Господ за твоя дар!

Жрецът бил така поразен от смирението на монаха, че още там поискал да научи повече за християнската вяра и скоро, без дълги проповеди, приел кръщение заедно с цялото село.

***

В друго алтайско село трябвало да се извърши кръщение на един новообърнат. Приготвили голяма каца вода. Редом стоял и кръстникът, бивш езичник. Когато свещеникът започнал да чете молитвата, в която се измолва освещаването на водата „чрез слизането на Светия Дух”, кръстникът изплашено завикал, прекъсвайки свещеника:

– И с мен беше така! И с мен беше така!

Едва успели да го успокоят и да го накарат да замълчи. Какво се оказало? Когато свещеникът се молел за „слизането на Светия Дух”, този бивш езичник, а сега християнски кръстник, не мислейки за нищо и без да разбира дори думите на молитвата, изведнъж видял Божия Дух, Който се спуснал над кацата с вода във вид на огън, подобно на огъня на Петдесетница. И този огън се разтворил във водата. Тук съзерцателят на това чудо започнал да крещи.

За случилото се докладвали на архиерея, а той възложил на о. Инокентий да разследва това дело. О. Инокентий под клетва разпитал всички свидетели и всичко се потвърдило с несъмнена достоверност.

Да благодарим на Господа, че и до днес в Православната Църква се извършват Неговите чудеса!

Значи Светият Дух слиза и при всяко кръщение. Значи слиза и при освещаването на Богоявленската вода. Слава на Светия Дух, Господа Животворящия!

Източник: „Божии люди”, издателство „Отчий дом”, Москва, 1997

Ръцете на молещия се

Януари 28, 2019 in Начална страница, Семейство, Сладкарница

 

Мнозина познават картината на Албрехт Дюрер „Ръце“. Но малцина са тези, които знаят историята за това, как е създадена тази картина. Мисля, че този, който не познава Дюрер, завинаги ще помни тази история до края на живота си.

През 15 век в едно малко селце, недалече от Нюрнберг, живеело семейство с 18 деца. Осемнадесет!

За да може да изхрани такова голямо домочадие, бащата, по занятие майстор-златар, работил по 18 часа на ден. Работил както в златарската си работилница, така и всякаква друга работа, която можел да намери срещу заплащане.

Независимо от това почти безнадеждно положение, две от децата имали мечта. Така много им се искало да развият таланта си да рисуват, но знаели, че за баща им било невъзможно да изпрати ни един от тях да учи в Академията в Нюрнберг. След дълги нощни обсъждания, двете момчета решили да сключат особен договор помежду си. Избрали да хвърлят жребий с монета. Загубилият щял да отиде да работи в мините и със заплатата си да заплаща обучението на брат си. А след това, когато изучилият се върне, ще поеме издръжката на другия си брат в Академията, като продава свои творби, а ако трябва, също така ще работи в мините.

В неделя сутринта, след църква, те хвърлили монетата. Албрехт Дюрер спечелил и заминал за Нюрнберг. Другият брат, Алберт, отишъл да работи в опасните мини и в продължение на цели четири години заплащал обучението на брат си, чиито творби в Академията веднага се прочули.

Гравюрите, ксилогравюрите и картините на Албрехт превъзхождали творбите на мнозина от неговите професори. Към края на обучението си той вече печелел твърде добре от продадените си произведения.

Когато младият художник се завърнал в родното си село, семейство Дюрер устроило празничен обяд на полянката в чест на триумфалното му пристигане.

След дългия и незабравим обяд, изпълнен с много музика и смях, Албрехт станал от почетното си място начело на трапезата и вдигнал тост за своя любим брат, който толкова много се бил пожертвал за изпълнението на мечтата му. В края на тоста той заявил: „А сега, Алберт, благословени ми братко, дойде твоя ред. Сега ти можеш да потеглиш за Нюрнберг, за да сбъднеш мечтата си, а аз от своя страна ще се грижа за обучението ти.“

Всички се обърнали в очакване към Алберт, който седял на другия край на масата. По бледото му лице потекли сълзи, той поклатил глава и хлипайки, само повтарял: „Не…не…не…не…“. Най-накрая станал и изтрил сълзите си. Погледнал хората, които толкова много обичал и като вдигнал ръце към лицето си, казал меко: „Не, братко. Не мога да отида в Нюрнберг. Твърде късно е за мен. Погледни! Погледни, какво направиха мините с ръцете ми за тия четири години! Костите на всеки мой пръст са чупени поне веднъж, отскоро ми се появи артрит на дясната ръка, така че сега не мога и да държа чашата по време на тоста, да не говорим как бих могъл да изписвам красиви черти по пергамента или да рисувам на платното с молив или бои. Не, братко, за мен вече е твърде късно.“

Повече от 450 години са минали оттогава. Днес стотици портрети, рисунки с мастило или със сребърен молив, акварели, рисунки с въглен, ксилогравюри и гравюри върху мед стоят във всеки голям музей в света. Всеки знае поне една голяма творба на Албрехт Дюрер. Може би и у вас, в дома или в офиса, виси някоя репродукция на негово произведение.

Някога, като знак на уважение към брат си Алберт и неговата саможертва, Албрехт нарисувал неговите загрубели ръце, отправени към небето. Назовал тази забележителна своя картина просто – „Ръце“. Но хората, разбирайки истинското значение на този шедьовър, нарекли картината „Ръцете на молещия се“.

Бог не дава добродетелите в пакет

Януари 23, 2019 in Беседи, Начална страница, Сладкарница

 

 

 

Спомени със св. Паисий Светогорец


- Да славим, братя мои, Бога, че ни е удостоил да приемем ангелската схима. Само дето трябва да се трудим с любочестие. Да обикнете килията и вътрешния труд, за да помогнете след това положително на хората. В противен случай ще се опитате да изпълните вакуума със светски неща, които не изпълват душата, а я задавят с повече тревога, защото светските неща нямат кислород. Виждам в нашата епоха много и добри младежи да се посвещават на Христос, но да не се напрягат с любочестие и да не се подвизават светоотечески, а само четат светоотечески книги, и не напредват.

Гордостта прави труден живота ни и ни терзае. Да не се доверяваме на себе си, нито да имаме самоувереност. Виждате от природата, например ехидната. Има самоувереност. Докато всички други змии веднага щом те видят, бягат, тя не бяга. Седи там, чака, съска и те подготвя да я удариш. Лошо нещо е самоувереността.

Някога дойде един баща, който беше отчаян. Детето му имаше увредено око. Другите деца му се подигравали и го иронизирали. Завел го на психолози и казали на бащата да го облича с хубави дрехи, да не се лишава от нищо, за да не се различава от другите деца. Ситуацията обаче ставала по-зле. Казах му да му даде да чете жития на светиите. Наистина го направил. Виждайки гоненията и страданията на светците, малкото дете поискало да им подражава. Вече не само не се разстройвало от своите съученици, а стигнало дотам да ги закача, за да го иронизират!

Искаме от Бога да ни даде смирение или други добродетели. Но как ще ни даде Бог смирение? Ще ни каже: вземете 5 кг. смирение? Не, Бог не дава добродетелите в пакет. Ще ни даде възможности за смирение. Ще ни го даде с някой чепат човек. Или ще отнеме за малко благодатта от игумена, и така ще ни се скара несправедливо. Ако приемем това, лека полека ще дойде смирението. След това ще прати благодатта на игумена и ще разбере… или молим Бога за чистота. Как ще я придобием? Чрез изкушенията. Във всички добродетели полагаме изпити. Нека се подвизаваме да вземе малко повече от основната оценка.

Ако човек обича себе си, тогава се изолира от Бога. Сякаш си поставя изолация. И този, който мисли само за себе си, Бог не мисли за него.

Виждате, благодатта издава смирения. Смирения дори и егоистът не го безпокои. Горделивият се дразни от горделивия, докато от смирения извлича духовна полза, защото има Божията благодат.

Днес хората бързат да сварят във всичко. Работа цял ден, тревога, търчане. И когато свършат работата, бидейки изморени, замаяни, вземат волана и шофират колата. Опазил ни Бог и нямаме повече катастрофи. Дойде един човек, глава на семейство и ме попита какво да прави. Има три коли и срещаше много трудности. Казах му да задържи само едната, по-малко да пътува, защото три коли са много разходи. Колкото повече улеснения търсим, толкова повече затрудняваме живота си.

Християнинът и много повече монахът трябва да има любочестие. Да се подвизаваме да влезем в Рая не от страх от ада, а за да не наскърбим Бога.

Днешните младежи се затрудняват да тръгнат напред. Маслото в двигателя е замръзнало и гумите са квадратни. Но благият Бог не съди греховете на днешните младежи с греховете на младежите от по-стари епохи.

Един човек беше дошъл в каливата и хлопаше да му отворя. Видях го през прозореца и казах: три пъти разговарях с теб. Не е нужно сега обсъждане. Само една броеница. Той хлопаше постоянно. Не ме оставяше да се помоля един път с броеница за него. Накрая успя да мине оградата, дойде в каливата, счупи стъклото и влезе. Аз онемях.

- Какво ти стана, бре детето ми? – му казах.

- Геронда, дойдох за обсъждане – ми каза.

Аз му отговорих:

- Бре, за обсъждане ли си или за връзване?


превод: Константин Константинов

Да простиш пред очите на смъртта

Януари 21, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Тази история разказаха участници в бойните действия в Афганистан. В тежко сражение група наши разузнавачи водили бой с голям отряд муджахидини. Отблъснали една атака, втора… Боеприпасите им свършвали, силите им отслабвали, врагът ги превъзхождал многократно по численост. И ето бойците, прикрили се в една тясна планинска клисура, вече си мислели, че в случай на още една такава атака никой от тях няма да остане жив. И когато в тия последни минути войниците, притиснати един в друг, заели кръгова отбрана, един от тях внезапно казал: „Слушай, брат! Веднъж взех една твоя вещ, без да те питам, прости ми!“ А другият му отговорил: „И ти ми прости, че веднъж прехвърлих своята вина върху теб, за да се отърва.“ Трети пък казал: „Простете ме и мен. Защото мислех и говорих лошо за вас, а сега виждам, че сте истински другари. Простете за лошото ми мнение за вас.” Така у тези външно невярващи хора се проявило взаимното покаяние и прошка пред лицето на смъртта, която всеки един от тях ясно виждал.

И в този миг, когато те си простили един на друг с чисто сърце, навярно дошло и опрощението им на Небето от Самия Бог. Разузнавачите чували, как идват муджахидините, слушали гласовете им. По думите на очевидец, сякаш невидима сила ги скрила и се случило немислимото – останали незабелязани в иначе откритата планинска местност и муджахидините минали покрай тях. След известно време момчетата успели да се доберат до своята база и останали живи, колкото и невероятно да било това. Така за очистената душа им се явила милостта Божия, обещана за тези, които от все сърце се обърнат към Господа.

А ето и друга, съвсем противоположна история. В патерика на Киево-Печерската лавра се пази една поучителна история за свещеника Тит и дякона Евгарий. Те били свързани в съюз на братски взаимоотношения и любов. Но врагът на човешкия род им внушил един против друг скверни мисли, клеветници налели масло в огъня и двамата братя се скарали. Тит никога не благославял Евгарий, а онзи, щом го срещнел, минавал отстрани.

Взаимните обиди и враждата помежду им се усилвали все повече и повече. Но веднъж отец Тит заболял тежко и на смъртния си одър, като си спомнил заповедта на Христа Спасителя, помолил да извикат Евгарий, за да се помири с него. Братята едва ли не насила го довели до постелята на умиращия и Тит се обърнал към него с „Брате, прости на мене, грешния!“

И изведнъж всички чули в отговор страшните думи – „Няма да ти простя нито в тоя век, нито в бъдещия!“ Но още щом Евгарий произнесъл тези думи, паднал мъртъв пред очите на братята. И о, чудо! Отец Тит станал от смъртния си одър съвсем здрав и казал: „Само докато изрека молбата за прошка, почувствах благодатта Божия в сърцето си подобно на огнен пламък. А когато Евгарий произнесе онези ужасни думи, то Ангел Господен го порази с удар на копие, а мен изцели и ме вдигна от болничния одър.“

Тази история останала в църковната памет на всички времена, за да покаже колко страшен е този грях – на сърце, изпълнено с паметозлобие, в което липсва любов и прощение. Такъв човек може да очаква страшния час, в който Господ ще прекрати живота му – живот без покаяние, без изправление. И колко може да е велика силата на човека, ако той превъзмогне себе си заради Божията правда и да съхрани мира, добротата и благородството в своето сърце.

Светата прошка

Януари 14, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Свети Дионисий (Сигурос) е роден в 1547 г. на гръцкия остров Закинтос. Още в млада възраст станал монах и приел свещенически сан, а в 1577 г. бил ръкоположен за епископ на Егина. Но твърде скоро, понеже отбягвал каквато и да е слава, светителят се отказал от управление на епархията и се върнал в Закинтос. Там се подвизавал в манастира на Божията Майка Анафонитрия (Възгласяща) до блажената си кончина на 17/30 декември 1622 г. (когато се чества и паметта му). Няколко години по-късно мощите му били открити нетленни и благоуханни, а в 1703 г. Дионисий Егински бил причислен към ликовете на светците. Защо Господ дарувал нетление на честните останки на светителя? И защо в Гърция го наричат „светото прощение”?

Когато св. Дионисий се подвизавал в манастира на Богородица Анафонитрия, веднъж през нощта на вратата му почукал един непознат. Дивият му поглед, измъченият и отчаян вид, приглушеният глас – всичко това показвало, че му се е случило нещо ужасно. Непознатият приличал на подгонен звяр. Светителят го попитал защо е дошъл при него и какво го е развълнувало толкова.

- Отче свети, съгреших – отвърнал той, плачейки – убих човек. В порив на гняв изпаднах в умопомрачение и станах убиец. Преследват ме войници. Окаян съм, знам, но дойдох при твоята святост, за да ме спасиш. Скрий ме, докато си заминат войниците.

След тия думи последвали още по-ужасни такива – престъпникът, стоящ пред св. Дионисий, бил лишил от живот неговия брат! Убитият бил княз Константин Сигурос.

Двамата братя се обичали много. Св. Дионисий оставил на брат си цялото си имущество и княз Константин Сигурос заживял богато и щастливо, превърнал се в човек с голямо влияние в областта.

Но той имал и недоброжелатели – семейство Мондинос, също от Закинтос. Те се дразнели от богатството на Сигурос и от авторитета му и не признавали първенството му. Така в тях се породила дива ненавист, която в крайна сметка приключила с това, че сложили оръжие в ръката на убиеца на Константин Сигурос. И някаква тайнствена сила, която навярно искала да подложи на изпитание християнската душа на подвижника от обителта на Анафонитрия, довела убиеца до брата на убития.

В душата на светеца започнала силна вътрешна борба. Той научил за убийството на своя любим брат от устата на самия престъпник! Но ето, убиецът му го молел да го спаси, да го скрие. Как да постъпи? Да отмъсти, както диктува човешката съвест, като предаде престъпника на войниците, или да заглуши душевната си болка и да го скрие?

Небето му вдъхнало мъжество. Светителят преодолял човешката си нерешимост. Задушил немощта, която го обзела на мига. Добросърдечието и прошката победили в него. Нима и Разпнатият на Кръста наш Господ не помолил Отца Си да прости на ония, които Го разпнали?

Християнинът победил човека в себе си, пустинникът – брата. Светителят виждал пред себе си само един нещастен убиец, който го молел за защита. И подвижникът го защитил с чисто сърце и с тази своя героична постъпка осветил живота си.

Когато скоро по пътечката, водеща нагоре към манастира, се показали войниците, светителят хванал убиеца за ръката, отвел го до мазето и го скрил там. Уморените от дългото преследване войници най-после стигнали до обителта и съобщили на подвижника за трагичното произшествие. Той дал вид, че го чува за пръв път. Поплакал пред войниците и за да спечели време, ги пратил в гората, като им казал, че именно там трябва да търсят убиеца.

Когато се отдалечили, светителят се спуснал в мазето, изкарал оттам убиеца и с пресекнал от болка глас му казал:

- Този, когото си убил, беше моят брат! Бих могъл да ти отмъстя и да те предам на човешкото правосъдие, но няма да направя това. И така, върви си… Наредих да ти приготвят лодка – с нея ще можеш да се добереш до брега на Пелопонес. Върви и се постарай да изкупиш греха си. Христос на Кръста е простил греховете на разбойника, който се покаял в последния си миг. Постарай се и ти да бъдеш достоен за Божието опрощение!

Убиецът паднал на колене и с горчиви сълзи намокрил ръката на светителя.

Нощта вече била простряла своя тъмен покров над пустата местност, в която се намирал манастирът, когато няколко души мълчаливо се спуснали по пътечката от Анафонитрия до брега. По заръка на светителя трима монаси изпроводили убиеца до лодката, която го спасила от преследвачите и извела към спасение.

Източник: http://www.pravoslavie. ru
Из книгата „Харизми и харизмати. Антология на благодатните дарове“

 

Всички сме чеда Божии

Декември 10, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

 

 

 

 

Спомням си един разказ от житието на свети Филарет Московски за това, как в едно село имало свещеник, който пиел много, а в друго село всички жители се били пропили и на местния свещеник било невъзможно да се справи с този проблем. И Филарет си казал – ще взема да събера пияния свещеник с пияните енорияши, а то иначе все едно, нищо друго не виждам какво да направя за тях. Така и постъпил. Пиещият свещеник дошъл в пияното село, обърнал се към енориашите и казал: „Ето как стоят нещата – владиката се е отчаял и от вас, и от мене, защото сме пияници. Но аз, като свещеник, съм длъжен да отслужвам Божествена литургия всяка неделя и на всеки празник, през време на нея да се причастявам, без да гледам, че съм пияница. И ето какво ви предлагам – идвайте да се причастяваме всички заедно. Заедно ще се причастяваме, като плачем в себе си, каейки се, че не сме достойни да пристъпим към Него, но че вярваме в Неговата милост“.

И какво се случило? От житието на митрополит Филарет узнаваме, че от изумление, от благодарност и от действието на Светия Дух чрез тайнството на душите, открили се към Бога, цялото село започнало да се променя; след известно време пиянството останало в миналото, свещеникът станал трезвеник, както и самите жители на селото. Ето поуката. Те не били постили, не съблюдавали строго църковния устав, но дошли при Бог, защото Той бил единствения, Който съумял да обикне тях, недостойните. Има една руска поговорка: „Покажете любов към нас, когато сме черни, а когато сме бели, всеки ще ни заобича“… Така и става. И аз съм убеден, че ако човек по небрежност наруши някое правило, трябва да му се направи забележка. Но ако просто не знае правилата или не му стигат вяра, сили, убеденост, че това е необходимо или нужно, то трябва да му се преподаде опитът на близост с Бога, а не да се изисква някакво изпълнение на правила.

Източник: https:// nm60.abv.bg

Той е нашия свещеник

Декември 3, 2018 in Начална страница, Сладкарница



Преподобният Арсений Кападокийски е духовния наставник на свети Паисий Светогорец. Велик чудотворец, той изцелявал със своята молитва болни, помагал на страдащи, предпазвал населението от грабителствата на турците, изправял заблудени.

Чудесата на преп. Арсений били толкова прочути, че във Фараса, неговото село, нямало друг лекар. Той бил лекар и на душите и на телата, както за християни, така и за мюсюлмани. Преди смъртта си о. Арсений казал: „Вдругиден ще премина в другия живот. Вчера дойде Божията Майка и ми извести това. Показа ми Атон и манастирите, които толкова много исках да видя и така и не можах. Какво да ви кажа – толкова много манастири има в Атон, какви големи храмове! Красота!

В памет на преп. Арсений предлагаме да ви запознаем с няколко от многобройните чудеса, случили се по молитвите на светеца.

1. Жителите на Фараса, минавайки през Драма и Солун, разказвали как двама шейхове (вождове на мюсюлмански племена и магьосници) от Хаджи Пехтес дошли при о. Арсений. Той ги приел и дори им поднесъл кафе. Но те започнали да му задават разни глупави и досадни въпроси, от които чак го заболяла глава. И за да се избави от тях, той им казал:

- Повече не мога да ви слушам, защото ме заболя главата.

Но те не схванали намека и му казали:

- Папаз (отче) ефенди, ние ще ти направим един амулет и до края на деня няма да те боли глава.

Тогава о. Арсений им казал:

- Аз обладавам много по-голяма сила от вас и мога с помощта на силата Христова да направя така, че да не можете да се помръднете от местата си.

И отишъл в килията си. Шейховете допили кафето си и искали да си тръгнат, но не могли да мръднат от местата си, все едно били завързани с някакви невидими възли. Започнали да викат о. Арсений. Той дошъл и без да каже и дума им направил знак, че са свободни. Чак тогава те могли да станат от местата си. Тогава разбрали грешката си, поискали прошка от него и на тръгване казали:

- Папаз ефенди, ще прощаваш, но велика е силата ти, защото тя идва от силната ти вяра, а ние действаме с помощта на сатаната.

2. Симеон Караусоглу си спомня следния случай. Една черкезка, мюсюлманка, помолила Продромос Копалус да й донесе от Хаджиефенди (така наричали почтително о. Арсений) филахто, защото била безплодна и мъжът й искал да се разведе с нея. Продромос я съжалил, защото освен всичко била и сираче и нямала никакви роднини. Зарязал работата си и отишъл в селото. Било късно, той се притеснявал да отиде лично при о. Арсений и помолил за това църковния пазач. Пазачът донесъл филахтото с молитва за изцеление от безплодие. Той знаел, че черкезката била богата (мъжът й имал много стада с добитък) и бил изкушен от користолюбие. Взел бележката с молитва от о. Арсений и я завил със своя такава, в която искал тя да дава кожи, сирене и месо, уж за о. Арсений. Връчил я на Продромос, а той, без да знае за какво става дума я дал на черкезката. Тя веднага с благоговение окачила филахтото на врата си, прочела бележката от пазача и му дала всичко онова, за което било писано в нея, като мислела, че той ще го занесе на о. Арсений. Минало време, черкезката родила дете и продължавала да праща подаръци на пазача, а о. Арсений не знаел нищо за това.

Но след две години узнал всичко. Извикал при себе си пазача и го разобличил. Но той, вместо да се покае, не искал да признае вината си и отричал. Тогава о. Арсений му казал:

- По-добре е за теб да изкупиш греха си тук, отколкото да отидеш заради него в ада. Затова от тоя миг нататък тялото ти ще се покрие с циреи, които ще те мъчат толкова време, колкото време си ял сирене и месо от черкезката.

И наистина, веднага тялото на църковния пазач се покрили с циреи, които му донесли страшен сърбеж. Не можейки да търпи повече, той отишъл при о. Арсений и помолил за прошка. Той му простил, прочел над него молитва и пазачът оздравял.

3. Някой си Панайотис, син на Ендзарапидис, на двадесетгодишна възраст загубил разсъдъка си от любов към една девойка. Безумието му се изразявало в такава буйна форма, че не можели и да го вържат. Веднъж, доката спял, брат му с няколко свои приятели го завързал и го отвел при о. Арсений. Едва отецът бил отворил вратата на килията си, за да запита за какво са дошли и безумният, макар и окован с вериги, се нахвърлил върху него, мъчейки се да го удари. В този момент о. Арсений произнесъл: „Господи Иисусе Христе!“ И после добавил: „Махни се, сатана!“ Бесноватият мигновено се успокоил. След това о. Арсений прочел над него от Eвангелието и младежът бил излекуван. Впоследствие се оженил и имал добро семейство.

4. Моисей Кохланидис разказвал как един турчин от село Ахявуди ограбил църквата и не само взел всички църковни съдове, но и откъснал сребърния обков от Евангелието, а самото него захвърлил на пода. Жителите на Фараса били страшно възмутени. Кметът на селото разказвал, че когато хората видели Евангелието на пода, всички те се втурнали да търсят този нечестив турчин. А междувременно, о. Арсений бил много спокоен и им казвал да не го преживяват толкова, защото крадецът ще дойде сам, едва тътрейки крака. И действително, след няколко дена довели крадеца при о. Арсений и помолили да го изцели със своята молитва. Освен всичко, у светотатникът се бил вселил бяс, бил и парализиран в долната част на тялото си, така че не можел да ходи, а се влачел. Всички откраднати църковни съдове били върнати, а той занапред престанал да краде.

Но о. Арсений не го излекувал веднага, а го оставил за назидание на всички турци, за да почитат църквите. И наистина, всички турци в околността били обхванати от страх. А когато се извършвала размяната на населението (след Малоазийската война 1922 – 1923 г.), минавайки през Ахявуди, о. Арсений изцелил този турчин от беса и парализата.

5. Отец Арсений много пъти ходил на поклонение на Божи гроб. Ние знаем само за пет от тях. По време на третото му поклонничество в храма „Възкресение Христово“ в Йерусалим с него станал един случай, за който по-късно разказвали жителите на Фараса, които го придружавали: „По време на Божествената литургия, когато о. Арсений служеше заедно с епископи и свещеници, при Великия вход лицето му така просия, че по-късно отците ни разпитваха за него и искаха да научат за живота му“.

За този случай чух от Продромос и от други стари хора във Фараса. Но тогава не му отдадох чак такова значение, защото по-интересни неща се случваха в самата Фараса. В 1971 г. в разговор със стареца Йосиф от Новия скит случайно научих за него. Той го беше прочел от книгата на Йоаким Специерис „За Божественото причащение“, където авторът пише, че самият той е участвал в тази служба…

Четейки този откъс, усещаме аромата на духовното благоухание на Хаджиефендис, който се носи от повествуванието за чудесата му.

Ето един откъс от тази книга: „Още едно събитие се случи в Неделята на Тържеството на Православието в Йерусалим. Служеше патриарх Никодим в съслужение с 6 архиереи, 12 йеродякони и повече от 40 йереи, много от които поклонници от Изтока, от Русия и от други места. И аз бях в числото на служещите.

При извършването на Великия вход и прочитането от страна на патриарха на молитвата и благославянето на Светите Дарове, лицето на един от свещениците просия, което ме порази извънмерно. Свещеникът бе около седемдесетгодишен. Попитах другите отци: „Откъде е този свещеник?“ – „Поклонник от Кападокия е“ – отвърнаха ми. Когато литургията завърши, полюбопитствах: „Той сам ли дойде, или с някой друг?“ – „Заедно с други поклонници“ – отвърнаха ми. „Моля те, повикай някой от тия поклонници“ – помолих един йеродякон. Дойдоха трима от тях. Попитах ги: „От тези места, в които служи този свещеник ли сте?“ – „Да“ – отговориха ми – „С нашия отец сме от едно село, той е нашия свещеник“. „И какъв е той, добър духовник ли е?“ „Той е свят човек“ – казаха ми. „Прави чудеса, ако прочете молитва над болен, той оздравява. И не само ние го почитаме, ами и турците, защото и над тях прави чудеса и изцелява болните им…“

Истински земен ангел, Божи човек, отец Арсений живя по духовните закони. Макар и да избягваше светската слава и да вършеше всичко тайно, благодатта Божия го издаваше.

Такъв бе преподобният Арсений Кападокийски – духовният наставник на преподобния Паисий Светогорец.

Източник: http//afonit,info/biblioteka/pravoslavnoe-monashestv..

История за изгубените пари и откраднатия автомобил

Ноември 26, 2018 in Начална страница, Сладкарница




Историята, която ще ви разкажа, ще ви се стори невероятна, но тя е истинска. Беше началото на декември, 2007 година. Всекидневните грижи, и особено някои семейни дела, ми причиняваха силно безпокойство. Е, нищо – мислех си аз – това е животът. Но в онази сутрин почувствах, че е дошъл краят – така ми се струваше тогава. Имах стари задължения, които много ме измъчваха. От взаимоспомагателната каса в службата ми, получих 20 000 евро, за да се издължа на банката. Банката беше обявила нашата извънградска вила на търг и беше пристъпила към процедура по конфискация. Бях много потисната, защото тази вила беше плод на упорит труд от наша страна. Всяко лято прекарвах отпуска си в нея, заедно с децата. Не ми се искаше да я загубим в никакъв случай, макар че финансовото ни положение беше тежко, можехме да разчитаме само на заплатата ми. Затова се наложи да взема заем от взаимоспомагателната каса, при условие ежемесечно да връщам по 250 евро. Първата ми работа, след като взех парите, беше да преведа 6 000 евро на моя чичо, за да внесе тази сума като гаранция, с цел да отсрочим конфискацията. Останалите възнамерявах да внеса по съответната сметка в банката. Оказа се, че номера на сметката не е в мен и трябва да телефонирам, за да го получа.

Докато се занимавах с това, банката затвори. Реших да оставя парите и книжата в колата, в джоба на вратата, откъм страната на шофьора. Така или иначе рано на другата сутрин трябваше да отида в банката. Никога нищо не беше изчезвало от колата ми. Сложих всичко в един от тези пликове, в които нашият касиер слагаше парите, когато ни даваше заплатата. Аз винаги мърморех, считайки това за отживелица, но касиерът продължаваше да следва своята система. Събираха се доста пликове и често някой от тях влизаше в работа. Вероятно ви отегчавам с всички тези подробности, но по-нататък ще разберете защо правя всичко това.

На сутринта тръгнах да внеса парите в банката. Обикновено паркирам колата пред дома ни, но предишната вечер някой беше заел моето място и се наложи да паркирам недалеч. Приближих се до мястото – колата я няма. Краката ми се подкосиха. Това беше невероятно. На няколко метра от дома ни! Нито веднъж не бях чувала за кражби в нашия район – той беше спокоен. Щях да полудея. Изчезването на колата само по себе си също беше голям проблем. Как да я намеря, възможно ли е това въобще? И още: как сега ще ходя на работа, как ще водя сина си на училище почти всяка сутрин? Пари за нова кола няма, в откраднатата бяха четиринадесетте хиляди евро!!! Умът ми не можеше да побере всичко това. Губя и вилата ни, защото не мога да внеса парите по сметката. Освен това всеки месец ще ми удържат от заплатата по 250 евро за погасяване на заема. Изби ме студена пот и започнах да се задушавам. Върнах се у дома, седнах, чувствах цялото си тяло изтръпнало. Какво да правя? Обадих се в полицията.

„Какво мога да ви кажа? – отговори полицаят. – Всеки ден в Атина изчезват около сто автомобила. Ще направим необходимото и, ако колата ви бъде намерена – значи ви е провървяло. Отидете в полицейското управление и подайте заявление за кражбата”.

Отидох в полицейското управление – там същото. Един млад полицай, като видя в какво състояние съм, ми донесе вода.

– Успокойте се, може би ще се намери …

Върнах се у дома и зачаках… Замислих се. Как се случи това? Защо? Защо Бог ми изпрати това изпитание? Спомних си как преди много време разговарях с един старец. Аз много се притеснявах за децата си, за моя живот … Плаках, говорих и пак плаках … Тогава той ми каза: „Не плачи. Изпитанията, които Бог ни изпраща не са безцелни. Той е наш Отец и обича Своите деца, желае им само доброто. Трябва да му се доверим. Не напразно Той ни изпраща всичко това. Не плачи, това е грях. С това показваш, че не Му се доверяваш… Моли се във всичко да бъде Неговата воля”.

Аз съм светски човек. Разбира се, търся духовните пътища, но моята вяра е слаба. Като си спомних думите на стареца, постарах се да погледна на тези събития с други очи. Защо се случва това? Защо Бог ни изпраща изпитания? Това продължи не много, после отново ме обзе чувство за безизходност. И пак се връщах към думите на стареца. Внезапно си спомних: той ми даде една молитва, като ми заръча да я чета в мъки и радости. Къде я дянах? Оттогава бяха минали 8-9 години. Все пак я намерих и четох многократно. Това беше молитвата на последните оптински старци:

„Господи, дай ми с душевно спокойствие да посрещна всичко, което ще ми донесе настъпващият ден. Дай ми всецяло да се предам на твоята свята воля. През всеки час на деня ме наставлявай и подкрепяй. Каквито и вести да се получат през деня, научи ме да ги приемам със спокойна душа и с твърдото убеждение, че всичко е според Твоята свята воля.
Ръководи ме във всички мои дела, думи, мисли и чувства. При всички непредвидени случаи не ме оставяй да забравя, че всичко е изпратено от Теб. Научи ме правилно и разумно да постъпвам с всеки член на семейството ми, без да смущавам и огорчавам никого.
Господи, дай ми сили да понеса умората на настъпващия ден и всички събития през деня. Ръководи моята воля и ме научи да се моля, да вярвам, да се надявам, да търпя и да обичам. Амин.”

Отново се обадих в полицията. Нищо. Дойде обед. Децата се върнаха от училище. Разказах им всичко подробно и те много се разстроиха. Не можех да се отърся от напрежението, но лека-полека започнах да мисля, че животът трябва да се приема такъв, какъвто е. Ще се доверя на Бога. Но това не беше от сърце, а някак принудено – нищо друго не можеше да се направи. Все пак разговорът със стареца не ми излизаше от ума… Всичко ставащо има своя цел… Всичко се случва не напразно. „Значи трябва да се замисля, защо се случва това?” – казвах си аз, водена от своя навик да търся обяснение за всичко. Но някои неща превишаваха силите ми. Така мина денят. Звънях, преживявах, отново и отново четях молитвата.

Около 23.30 неочаквано звънна телефонът.

– Полицейски участък на район Като Патисиа. Вие ли сте собственичката на бял автомобил такава и такава марка с такъв и такъв номер?

Едва не получих разрив на сърцето.

– Да, аз съм. Какво се е случило?

– При нас има двама задържани, които караха вашата кола. Били са спрени за проверка и при проверката са намерени вашите документи. Елате веднага.

Аз не отидох, а просто полетях. Това бяха двама младежи, на вид не лоши момчета, които гледаха в краката си.

– Госпожо – обърна се към мен полицейският служител – Какво, освен документите, имахте в колата си?

– Пари.

– Колко?

– 14 000 евро.

– Как може да оставите такава сума в колата си?

Какво можех да отговоря. Той беше абсолютно прав. Като извади от чекмеджето на бюрото си един плик – именно моят плик – той каза: „Пребройте ги”.

Краката ми се подкосиха. Възможно ли е това? Започнах да броя. Всички пари бяха на мястото си, до последното евро.

– Това не може да бъде, как е възможно?

Тогава полицаят попита младежите:

– Как стана така, че не пипнахте парите? Не ги намерихте ли, какво ли?

– Не – отговори единият. – Т.е. намерихме плика, но не го отворихме.

– Защо? – попита полицаят.

– Когато претърсвахме колата, в „жабката” намерихме шофьорската книжка и талона на автомобила. Намерихме и същия такъв плик, в който имаше сух хляб от църквата.

– Нафора, глупчо – подсказа другият.

– Да, нафора. Продължихме да търсим и във вратата на шофьора намерихме съвсем същия плик. Помислихме, че и там има нещо подобно – очевидно собственичката на колата е много вярваща – и не го отворихме.

Всички онемяха. Полицаите стояха наоколо зашеметени. Никой не каза нито дума.

Няма да ви отегчавам с повече подробности. След известно време дойдоха родителите на младежите, много добри хора. Аз оттеглих заявлението си и се прибрах у дома. Децата не можеха да повярват, че колата се е намерила, при това в пълна изправност. И парите. Липсваше само бензинът в резервоара. Това беше потресаващо. Малкото парченце антидор беше успяло да промени целия ход на събитията! Ако те бяха намерили парите, всичко би тръгнало по съвсем различен начин. И най-важното, аз не си спомнях как антидорът се беше оказал там. „Жабката” отварях много рядко. Най-вероятно антидорът беше останал в нея още от лятото. Понякога посещавам поклоннически места. Но как се беше оказал в плика? Никак не можех да си спомня.

Важното е, че това събитие ме накара да гледам на живота по друг начин. Да приемам с уважение и благодарност всичко, което ми се случва. Дори най-лошото. Този случай повлия на много хора. Първо на мен. Второ, на моите деца. Обикновено имахме разногласия, но сега те постоянно водят разговори на духовни теми. А по-малкият, който е випусник на лицея, през тази година пости за пръв път. По време на описания случай аз участвах в следдипломна програма и в този ден не отидох на занятия, като обясних причината на преподавателя. На следващия ден, като изслуша продължението на историята, той замислено поклати глава и ме посъветва да отида и да се причастя. Причастих се в деня на свети Николай Чудотворец. Излишно е да казвам какво впечатление направи този случай в полицейското управление – всички ме гледаха с удивление. Майката на един от младежите, които бяха откраднали колата ми, ми се обади след Рождество и каза, че нейният син е решил да пости и да се причасти. Случаят с антидорът го поразил. И също така това, че злодеянието им не повлякло след себе си никакви последствия. Той горчиво се разкаял. Колегите ми също научиха за случая. Някои от тях го забравиха. Но с някои от тях често си говорим за съществуването на висши сили, които устройват нашия живот. И още. Това произшествие много ме сближи с една моя приятелка, която ми помага по-уверено да вървя по духовния път. Казва се Ангелики. Думите на стареца и думите на молитвата помня винаги – и в добро, и в зло. Тази молитва се отпечата в ума и сърцето ми. Повтарям си я често, може да се каже, всеки ден.

„Господи… При всички непредвидени случаи не ме оставяй да забравя, че всичко е изпратено от Теб… Научи ме, че нищо не се случва без Твоята воля… Господи, дай ми сили да понеса умората на настъпващия ден… И ме научи да се моля, да вярвам, да се надявам, да търпя и да обичам. Амин”.

Наистина, в тази ежедневна суета човешкият ум не може да си представи бъдещето и какво може да се случи утре.


1. Антидор е гръцка дума, която означава „вместо даровете”. Така се наричат частиците от осветената при проскомидията просфора, които в края на литургията се раздават на вярващите, които не са се причастили със Светите Дарове. У нас антидорът се нарича обикновено „анафора” или – неправилно – „нафора”.

Източник: Православие ру

А ти как се молиш

Ноември 22, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Една старица дойде при мен със следното си смущение:

- Ето, цял живот се моля, и сутрин и вечер, и през деня, постоянно се моля и вътре в себе си. Но Бог защо не ми отговаря. Постоянно ме мъчи този въпрос, и нямам покой! Защо е така невнимателен Той към мен?

- А ти как се молиш? – поинтересувах се аз.

- Сутрин – утренни молитви. През деня прочитам два канона. Вечер Псалтир и вечерни молитви. Също се моля и преди началото на всяко нещо, преди храна и след храна.

- Ти  не оставяш място за Господа! През цялото време говориш и говориш и не можеш да го чуеш! Иди си у дома, запали кандилото, седни на стола и се вслушай. Може тогава и да Го усетиш!

 

На следващия ден старицата цялата грее от щастие.

- Е, как беше вчера? – попитах старицата.

- О, много хубаво беше! – отговаря тя – Толкова хубаво!

- Какво се случи?

- Отидох си у дома, запалих си кандилото, седнах до иконите, и се заслушах… такава тишина у дома. Стрелките на часовника тиктакат. Всичко е толкова спокойно. Така озадачено, тайнствено и тихо.

- Какво ти каза Бог?

- Нищо, просто с Него заедно си помълчахме. Никога не съм била толкова мълчалива! Сърцето ми преливаше от благодарност!

Всичко стана ясно, и душата ми се успокои. И ето дойдох да благодаря за това.

 

Източник: https://vk.com/family_christianity_state