Усмивка от Рая

Декември 10, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Ще ви разкажа за един православен християнин. Той не беше свещеник, а прост селянин. В нашата страна селяните са почти винаги неграмотни или полуграмотни. Той познаваше добре Библията, но освен нея никога не беше чел друга книга. Сега беше в една килия с професори, академици и други високообразовани хора, които бяха затворени от комунистите. И този беден селянин се опитваше да доведе до Господ един член на Академията на науките. Но в замяна получаваше само подигравки.

 

- Господине, не мога да ви обясня много, но аз вървя с Иисус Христос, говоря с Него, виждам Го.

 

- Остави ме на мира. Не ми разказвай фантасмагории, че виждаш Христос. Как виждаш Христос?

 

- Е, не мога да ви кажа точно как Го виждам. Просто Го виждам. Има много начини да виждаш. В сънищата, например, виждаш много неща. Достатъчно за мен е да затворя очи. Сега виждам сина ми пред мен, сега виждам моята снаха, сега виждам моята внучка. Всеки може да вижда. Има и друго зрение. Аз виждам Христос.

 

- Ти виждаш Христос?

 

- Да, виждам Христос.

 

- Как изглежда Той? Какъв ти се показва? Изглежда ли мирен, ядосан, отегчен, раздразнен, радващ се да те види? Усмихва ли ти се понякога?

 

- Познахте! Усмихва ми се.

 

- Господа, елате да чуете какво ми говори този човек. Подиграва се с мен. Казва, че Христос му се усмихва. Покажи ми, как ти се усмихва Той?

 

Това беше един от най-великите мигове в живота ми. Селянинът стана много, много сериозен. Лицето му започна да сияе. В църквата днес има много пастири и богослови, които не могат да повярват на цялата Библия. Вярват в половината, в една четвърт от нея. Просто не могат да повярват в чудесата. Аз мога да вярвам във всичко, защото съм виждал чудеса. Виждал съм преображения – не като това на Христос, но нещо отделно. Виждал съм лица, които сияят.

 

Усмивка се появи на лицето на този селянин. Ще ми се да съм художник, за да мога да нарисувам тази усмивка. Имаше частица тъга в нея за загубената душа на учения. Но имаше толкова много надежда в тази усмивка. И толкова много любов и толкова много състрадание, и копнеж тази душа да бъде спасена. Цялата красота на рая беше в усмивката на това лице. Лицето беше мръсно и неизмито, но върху себе си носеше красивата усмивка на рая.

 

Професорът наведе главата си и каза: “Господине, вие сте прав. Видели сте Христос. Той ви се е усмихнал.”

 

 

превод от английски

източник: списание “Again”

 

Иконата, която оживя

Декември 9, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Иконата, на която било отредено да бъде обновена, заради почерняването й, била сбъркана от децата с дъска и докато си играели забивали гвоздеи по нея. Когато Алла Михайловна Томская я занесла в Аниерската църква във Франция през пролетта на 1935 г., художникът-иконописец Н. Н. Холодовский гледал дълго иконата, след което казал, че не може да бъде реставрирана, тъй като не е ясно какво е нарисувано на нея. Владика Методий поставил иконата в олтара, за да не съблазнява енориашите с непознатото изображение.

 

Шест месеца по-късно Алла Михайловна решила да занесе иконата в новосъздадения в Роз ен Бри голям женски манастир, на петдесет километра от Париж. Иконостасът все още не бил готов и, подготвяйки се за освещаването на манастира, най-хубавите икони и кандилата били просто поставени до камината. Алла Михайловна решила да постави своята почерняла икона на същото място, но една послушница – сестра Лидия, която се грижела за по-старите жени в манастира, категорично се възпротивила: не може да слагаш кандило и да се молиш на икона, на която не се вижда нищо. „Ти не разбираш, – настояваше Алла Михайловна, – Тази икона е мъченица, по нея има рани от гвоздеите на Спасителя”. Появил се разгорещен спор. Устроителката на манастира, кротката майка Мелания, едва убедила Алла Михайловна да почака до сутринта – сутринта ще постигнат някакво съгласие. Така завършил денят 6(19) октомври 1935 г., в който се чества паметта на апостол Тома.

 

На следващия ден в шест или седем сутринта се разнесъл вик от А. М. Томская, която събуждайки се първа, отишла преди всички в църквата: „Катя, Катя!… Иконата се е обновила!” Сестра Лидия, която спорела за потъмнялата икона, по-късно беше написала: „От този крясък дотичахме всички и останахме потресени – иконата сияеше! Веднага стана ясно, че това е икона на дванадесетте велики празници и на Възкресение Христово. Беше потресаващо, особено за мен, която толкова разгорещено спорих срещу тази икона. Изминаха четиридесет години от това чудо, но аз все още си спомням за него с вълнение. Иконата сияеше, въпреки че не беше такава, каквато стана в последствие. Тя изсветля с течение на времето, драскотините се покриха като със златна мрежа, и усещането беше такова, сякаш тя отвътре е жива, сякаш постепенно оздравяваше, както се случва с тялото. Дори и най-незабележимият образ до толкова се изясни, че можеше да се преброят космите по опашката на магарето във входа Господен в Йерусалим.”

 

Оказа се така, че иконата носеща по себе си „раните от гвоздеите”, която завинаги бе изгубена, за един час възкръсна, по нея се появи образ, и се разкри именно Възкресение Христово, разсейвайки всички съмнения, чуващи се за нея в деня на свети Тома.

Източник: iTreba | Православный портал | VK

 

Където е тихо, можеш да чуеш нещо

Декември 4, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Сладкарница

 

 

Днес гледаме да се осветим с малко труд.

***

Колкото повече се трудиш, толкова благодат и радост приемаш. Бог би могъл да изпълни сърцето ни с такова блаженство, любов и божествен ерос, че да паднем на земята, без да можем да издържим. Но тогава бихме напуснали манастирите и бихме се затворили в пещери. Мирските хора биха оставили делата си и семейните грижи и децата си. Затова Бог, Който е любов, не ни изпълва с такава любов и божествено блаженство.

***

- Тежък ли е калугерският живот, геронда? – попитали един мъдър старец.
- Не е тежък. Идва времето, където, когато забравиш себе си, виждаш, че е най-лекият товар.

***
Рече един пустинник – ако това, което дължиш в този живот, го издължиш, тогава се спасяваш. Но ако получиш някой удар в повече, получаваш и някой лев повече. Ако човек несправедливо получава удари, тогава има „нетна” заплата. Тоест много пъти хора с добродетелен живот ги спохождат най-лоши неща. Ако Бог допуска нещо, защо го допуска? Нека дам един пример. Едно много добро семейство. И мъжът е много добър, и жената, и децата. Всички се черкуват, причастяват се и т. н. В даден момент минава някой пиян или луд, удря с кола мъжа, който е глава на семейството, и го убива. След това, тези хора, които са отдалечени от Бога, казват: “Виж го! С кръст в ръка ходи и затова си изпати!” Това е безочие. Бог допуска да умират хора без изобщо да са виновни, за да даде възможност на напълно безочливите да казват това, което казал и добрият разбойник. Какво виждаме в двамата разбойника? Единият хулил Христос: “Ако си Бог, слез долу!” и т.н., а другият казал: “Нямаш ли страх от Бога? Ние справедливо страдаме. Човекът нищо не е направил. Нямаш ли страх Божий?” За да даде Бог възможност на безочливите да се освестят, допуска някои хора да пострадат, без да са виновни.
Докато тези, които си патят от това, може да са любимите Божии деца. Вярвам, че в Рая Бог няма да им каже: “Седни на това място”. А: “Изберете най-доброто място!”. Разбрахте ли? Така е. С това да търсим правата си губим всичко. Губим и нашия мир, губим и нашата награда.

***

Някой попитал един старец колко години е на Света Гора и той му отговорил:
- Много години съм тук, но напредък нямам. И чакалите живеят в пустинята, но чакали остават.

***
Колко по-духовен е човекът, толкова по-малко права търси в този живот.

***
Един просветлен монах съветвал: имай любов към всички, но особени отношения с никого.

***
Старецът Йосиф Исихаст казвал: главната цел на дявола е да порази вярата и така да орезили човека като предател и вероотстъпник.

***
Старецът Герасим Песнописец казва: св. Григорий Палама казва, че единственото, което Бог не може да направи, е да се съедини с нечистия човек. Тук е безсилен.

***
Старецът Модест Констамонит ни казваше: имайте доброволна слепота. Не гледайте грешките на другите.

***
Един старец каза: не съм се занимавал с много неща. Малко светоотечески места зная и полагам усилия… както и да е. Това, което съм разбрал, е, че не съществува горчилка в човека. Горчилката става сладка, когато я посрещаш духовно. Виждаме много пъти един човек да съгрешава. Скърби, когато реално се покайва, чувства тъга, изповядва се и има божествена утеха. И когато не чувства тази утеха, тогава трябва да разбере, че нещо в него го изкушава, помисълът го изкушава и трябва да отиде да го каже, и така идва утеха и напредва. Съучаства в скръбта на някой негов брат, който страда, моли се, и Бог му помага.
Рече отново: когато човек е освободен от многото тревоги, тогава до него намират покой всякакви хора.

***
Простодушният дионисиатски монах старец Давид казваше за злото на осъждането. Внимавай, да не казваш еди-кой си прави това и другият онова. Защото така ще загубиш Христовата благодат. И на магаре да прилича някой, не го осмивай. Обичай ближния като себе си, така казва Христос.

***
Богоносният духовник папа Сава никога не обвинил човек. Когато го питали „Какъв човек е онзи, духовнико?”, той отвръщал: “Свят човек е той”.

***
Във вашите съждения винаги да поставяте една въпросителна. Не знаем какво може да стане.

***
Сърцето се очиства с въздишка, с любочестие. Да „накиснем” душата в сълзите. Но и една въздишка с болка в душата е равна на две кофи със сълзи.

***
Имало монаси – отговарящи за кандилата – в скита „Света Анна” и в манастирите, които по време на тяхното послушание плачели пред свещените икони.

***
Детето ми, съветвал руският подвижник Тихон, измивай със сълзи нозете на Христос, и Христос ще измие греховете ти.

***
Първите сълзи са сълзите на божествената утеха. Разтърсва се и плаче онзи, който казва Иисусовата молитва. Второто състояние са сълзите на славословието. Човек се движи в друго пространство. Първите сълзи и тялото изтощават, докато вторите дават витамините на душата и тялото. Те са сълзите на радованието, на славословието. По това човек вижда разликата.

***
Попитали някога един светогорски старец – какво е Света Гора? и той отвърнал „на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник”. Тук имаме мнозина, които се покайват. Или по-скоро всички се покайваме.

***
Смирението е долното стъпало на добродетелите. Любовта е горното стъпало.

***
Защо не ставаме свети днес? – защото нямаме смирение.

***
Нашата гордост кара Бог да не ни чува. Старецът Тихон Руски казва: едно е девството, друго смирението. Много горделиви девственици отидоха в ада.

***
Когато братята и отците пожелавали на неоскитския старец Теофилакт „на добър Рай!”, той отвръщал: Раят не е обор, за да приеме мене, скота! Такова себеукоряване имали светите отци.

***
Някой може да се подвизава понякога с любочестие, но да няма голям напредък, защото няма смирение. Докато други да се подвизават по-малко (аскеза, пости и т. н.) и да напредват повече, защото имат много смирение и то компенсира много неща.

***
Човекът първо се отдава напълно на Бога и след това Бог го очиства и го дава на хората. Когато човек вярва, че е по-лош от всички, тогава едно „Господи помилуй”, което ще каже за хората, струва повече от хиляди „Господи помилуй” на другия.

***
Бог ни дава много възможности, за да придобием Рая, но ние не приемаме всички тях, а ги пропъждаме. Да нямате доверие в себе си, самоувереността е голяма пречка за Божията благодат. Пълно доверие да имаме само в Бога. Когато възлагаме всичко на Него, Той се задължава да ни помогне.

***
Живейте в трайно славословие и благодарение към Бога, защото най-големият грях е неблагодарността и най-лошият грешник е неблагодарникът.

***
Приличаме на копривата. Отдалеч изглежда зелена, като поле, като градина, но когато я доближиш и я докоснеш, усещаш жилото й.

***
Попитали един пустинник:
- Как трябва да посрещаме похвалите и възхвалите?
И той отвърнал:
- Да имате смирение и да познавате добре себе си. Да ви дам пример. Когато резбовам лика на един светец и приключа, мисля, че е добър. Поглеждам го отново след малко и виждам, че има недостатъци. Ако сложа лупа, ще видя, че не е нищо особено. Същото става и с ръцете. Виждаме, че са чисти. Но ако ги поставим под лупа, ще видим мръсотия и много микроби. Затова да гледаме внимателно себе си и така ще виждаме, че не сме нищо, ако ще хората да говорят.

***
Един подвижник пращал своя послушник да продава ръчния им труд в Карея. Там послушникът чул в Протатоса прекрасни песпопения, мелодично пеене и т.н. Един ден казал на стареца си:
- Геронда, имам помисъл. Ние тук в пустинята нищо не правим. Да видиш как там възпяват Бога. Песнопения, хорове, велики неща. Ние тук само с броеница, само ГОСПОДИ ИИСУСЕ ХРИСТЕ…
Тогава старецът го взел един ден и му казал:
- Да отидем, детето ми, да видим какво правят тези отци. И ние да изпълняваме техния типик.
Когато отишли, той се навел на ухото му в храма и му прошепнал:
- Наистина, чедо, тук славят Бога!
Но не сварил да довърши и започнало страшно земетресение. Земята се разтресла. Тогава певците веднага оставили псалтикийните книги и териремите и започнали да се молят с броеница, викайки „ГОСПОДИ ИИСУСЕ ХРИСТЕ, СИНЕ БОЖИЙ, ПОМИЛУЙ НИ”!!!
- Геронда, да си ходим в нашето безмълвие и калива! Това, което ние правим, стои по-горе от пеенето.
Те наистина установили, че най-добрата молитва е молитвата с броеницата.

***
Както корабите, които са в опасност, постоянно излъчват сигнал за помощ, така човек постоянно трябва да казва молитвата Господи Иисусе Христе, помилуй ме!

***
Търпението се придобива, не се купува, казваше един подвижник.

***
Духовният живот се нуждае от търпение, твърдо търпение. Човекът е променлив.

***
Когато попитали болния старец Николай от Неа Скити как се чувства, търпеливият старец отговорил:
- Слава Богу! И още заслужавам!
Когато почина, лицето му сияеше.

***
Един свещеник попитал стареца Монахос, който бил болен:
- Как сте със здравето, отче?
- Е, добре. Сега се появиха и други заболявания. Всички обаче са нужни. Как ще отида там горе, отче мой, с празни ръце?

***
Господи мой, защо да страдам толкова много? – се жалвал някога болният добродетелен старец Артемий Григориатски.
Тогава видял Владиката Христос, Който му показал ръцете Си и реброто Си и му казал – Виж колко търпение проявих. Ти заради Моята любов няма ли да проявиш търпение?

***
Болестта е божествено посещение. Болестта е най-велик Божи дар. Това, което човек може да даде на Бога, е болката.

***
Геронда, толкова години на Света Гора не видях никакво видение и нямах никакво вътрешно известие – казвал на стареца Йоаким живеещият в Англия светогорски руски йеромонах Софроний, ктитор на тамошния манастир и автор на житието на свети Силуан. Старецът Йоаким му отговорил:
- Кой ти дари търпение и живееш на Света Гора, и то в страшната Карулия, освен Бог? Би ли могъл да останеш тук без явната помощ на Божията благодат? Друго чудо по-голямо от това не търси и дар по-висш не искай!

***
Един млад монах отишъл при авва Зосима Карулиотски и му казал:
- Геронда, имам изкушение.
- Детето ми, изкушението съществува навсякъде. В яденето – изкушение, в съня – изкушение. Спомни си какво казва Патерикът – отнеми изкушенията и никой няма да се спаси.
И така подвижникът се утешил.

***
В пещерата на преп. Петър Атонски живеели старецът Хризостом и монахът Сергий. Сатаната борил монах Сергий да напусне аскетическата арена и да изостави борбата. Някога посетил един старец в Карея, който с голямо себеотрицание и търпение се грижил и погребал четирима старци.
- Как живееш сам тук? – го попитал монах Сергий.
- И мен дяволът ме бори да си тръгна, но знаеш ли какво ме държи? – отвърнал героичният старец. – Ела да ти покажа моите съкровища.
- Кои са твоите съкровища? Не виждам нищо.
Той го взел и отвел в една стая, където имало стари обуща, пробити от дългогодишно носене, стари подрасници и стари скуфии на неговите старци, но и негови собствени, белези за безброй борби и жертви…
- Ето моите съкровища! Кажи ми, как да ги изоставя?
О. Сергий се поучил от тези мълчаливи съкровища и учители повече от всяко друго поучение.

***
За немилосърдните хора, които умират, правете помени и най-вече давайте милостиня. Съществуват много бедни. На тях да давате. За помен да използвате жито, а не сладки, както правят мнозина напоследък.

***
Пребедният и дрипав румънски подвижник Е. нямаше къде глава да подслони. Помагаше на трапезата в руския манастир и това, което вземаше, го даваше като милостиня на отдалечените подвижници. Това е единствената възможност да се спася – казваше. Да прося, смирявайки се, да се трудя, да раздавам.

***
Един монах попитал неговите посетители:
- Какво работите?
- Геронда, нямаме добра професия. Търговци сме – отвърнали срамежливо.
- Имаме, братя мои, голяма нужда от добри търговци. Наистина, я ми кажете, какво правите, когато поскъпнат нещата? Продавате и старите, които имате в магазина, на нови цени?
- Да, геронда. Как другояче да постъпим?
- Добре, но вие от старите правите двойна печалба. Естествено не можете да ги продадете на старите цени, защото другите търговци ще протестират. Вие обаче, допълнителната печалба, която получавате от стоката, която имахте в магазина, да я давате като милостиня.

***
Когато старецът Артемий прислужваше в един григориатски метох в Арта и ходеше да пазарува на пазара, се връщаше с празни ръце. Каквото имаше, го раздаваше на бедни и старчета.

***
Казваше старецът Паисий: жената, когато е бременна, трябва да е спокойна, да чете Евангелието, да се моли, да казва Иисусовата молитва. Така се освещава и детето. Отсега започва отглеждането на детето. Внимавай да не разстроиш бременната жена по някаква причина. Дяволът се опитва да разруши всичко, за да не намери младото поколение добър „квас”, за да се „закваси”.

Трябва да опростим живота си. Охолството уморява. Някои постоянно сменят мебели вкъщи и т.н. Търчат след това да спечелят повече пари и така се изпълват с тревога. Добре е семейството да има един и същ духовник. Мъжът, жената, децата, това помага много.

Един вярващ попита стареца:
- Геронда, днес децата разбраха оценките си и са разстроени.
- Виж, днес големите искат да вземат много пари за малко работа, и малките да получават високи оценки без четене. И ако е възможно да не си тръгват от кафенетата и да се обаждат по телефона да питат какви оценки са получили.

Дори в брака човек трябва да се въздържа от наслада. Да поставя спирачка на своето сластолюбие. Някой попита стареца Паисий:
- Геронда, днес много млади хора не искат да създават деца, защото си мислят в какъв свят ще ги родят. Замърсяване от химически елементи, от радиоактивни елементи, живот, пълен с тревога, свирепо общество, войни, глад, убийства, насилвания, грабежи, отвличания… Мисля си, дали вече не сме в епохата на Антихриста и да не би вече да не си струва човек да се жени и да създава деца?!

- Не, Танасис, не е така! Християните по време на гоненията не са ли се женили? Женили са се и деца са раждали! Имали своята надежда в Христос, не в хората. Маловерие е този помисъл. Бог за един миг може да поправи всичко. Да премахне всичко криво. Хората кроят планове… и Бог има Своите. Да знаеше колко пъти дяволът опаса земята с опашката си, за да я разруши… Бог не го остави… развали му плановете. И злото, което дяволът тръгва да прави, Бог го оползотворява и излиза голямо добро. Не се тревожи!

Някой попита:
- Геронда, има някои съпрузи, които докато искат, не могат да създадат деца. Защо става така?
- За да се устрои и някой сирак… и Бог им дава тяхно дете след това!

Старецът рече отново:
- Когато някой се връща от работа и е изнервен или стресиран, по-добре да отиде да се разходи в парка за 20 минути и да се върне у дома спокоен и с усмивка, ако ще да закъснее.
Днес замаяха човека. Поразяват горките деца оттук и оттам с различни теории, след това ги обзема страх, тревога и се отдават на наркотици и забавления. Но това светско забавление прибавя стрес. Виждате, от този живот човек вкусва в някаква степен ада или Рая, ако живее според Божията воля, според Църквата.
Ако човекът обикне Бога, обича и ближния и след това сърцето му прелива (от любов) и обича животните, цялото творение.


Превод: Константин Константинов

Ръката

Декември 2, 2019 in Начална страница, Семейство, Сладкарница

 

Тази вечер вдовицата се прибра съвсем сломена в къщи. От известно време започна да чувства, че силите й едва издържаха на работата във фабриката, но тя не искаше да премине на по-лек труд заради заплатата. Нуждите й се увеличаваха с всеки нов ден, синът й растеше и грижите за него изискваха повече средства. Тя се стараеше всячески да отговаря на тези изисквания, мъчеше се да изработи колкото се може повече пари, като бе забравила себе си и здравето си – с едничка мисъл да отгледа сина си и да го види настанен добре в живота.

Момчето, обаче, й нанасяше огорчения. Изоставаше в уроците, предаваше се на леност и на лекомислени игри. Улицата го привличаше повече от майчиния дом и от училището.

Като се връщаше днес от работа, вдовицата срещна учителката на сина си. Още щом я видя запътена към нея с намерение да я спре, сърцето на бедната жена се сви: сигурно пак ще й покори сина!

И не се излъга. Много пъти досега учителката й напомняше, че ако не се вземат здрави мерки, синът й не ще може да продължава дълго учението си. А тази вечер, след като й съобщи безчислени негови провинения, каза, че той предстои да бъде изключен в най-близко време – заради слабия си успех и нетърпимото свое поведение в училище и вън.

- Виждам, трудиш се за него, мъчехме се и ние, учителите, да му въздействуваме да оцени труда ти и да се осъзнае, но той се оказа невъзприемчив към доброто.

Вдовицата не можа да каже ни дума. Тя едва намери сила да подаде ръката си за сбогуване и, съвсем угнетена, се запъти към дома си.

Беше късно, отдавна се бе стъмнило, но не завари сина си в къщи. Пък и не очакваше да го завари. Момчето скиташе до късно с другари, прибираше се само за храна и за сън и на другия ден се запътваше за училище – като гост. А често и там не отиваше. Какво не употреби тя да засегне чувството и съзнанието му – напразно! Нито сълзите й го трогваха, нито майчинските съвети, нито заплахите, нито наказанията. Да, понякога го наказваше – когато беше по-малък, но сега той почти я бе надминал по ръст и такава мярка бе невъзможно повече да се прилага спрямо него.

Вдовицата се сви в един кът на бедната си квартира. Искаше да не мисли повече за сина си, да го остави да живее както си знае, пък каквото ще да става. Искаше й се изобщо за нищо да не мисли, но не можеше да си наложи това. Мислите я отвлякоха назад в спомените – в деня, когато загуби мъжа си, оставил я с пеленаче на ръце – неопитна и безпомощна да се справя със живота. Когато се върна от погребението и се озова сама в къщи, стори й се, че е попаднала сама в гробница. Животът й се представи тогава по-тежък и от смъртта. Единствено видът на малкия й син в люлчицата поддържаше ударите на сърцето й и не позволяваше на жаждата за живот да пресъхне в нея. Колко надежди възгаряха в душата й, когато спираше – по цели часове – поглед върху спящото дете, какви представи за бъдещето си рисуваше тя! И забравяше за нерадостната си съдба, за трудния си живот, за мъките, с които често се приобщаваше – надеждата за бъдещето я окриляше. Може да се каже, че тогава тя беше сравнително щастлива, защото предвкусваше очакваните радости!

Но сега – разбиха се всички надежди, всички възможности да преживее радост бяха изгубени.

Късно се прибра синът й. Майчиният гняв раздвижи кръвта в жилите й – и тя застана отпреде му с непроявявана досега решителност да му наложи своята воля и да го отвърне от пътя на злото.

Синът не бе виждал друг път такава острота да се излъчва от очите на майка му. Стори му се, че тя пристъпва към него с намерение да го удари и той се спря, готов да се брани.

- Слушай! Ти трябва да разбереш най-после, че отиваш към гибел! Аз съм ти дала живот и имам право да искам да не се самопогубваш в живота! Или ще се отдадеш на труд и ще залегнеш над уроците си, или… не се връщай повече в тази къща!

И вдовицата вдигна ръка да му посочи вратата. Предполагащ удар, синът помисли, че майчината ръка се вдига за това, и той – по-бърз и по-ловък от нея – сам вдигна ръка и тежко я стовари върху гърдите й. Слабата жена политна и се строполи на пода.

Не проплака дори…

След малко събра сили и бавно стана…

Протекоха пак дните като преди. По-право – с тази промяна, че майката вече си наложи да не изисква от сина си това, към което той нямаше склонност и остави Бог да насочва по-нататъшните му стъпки.

Синът бе отстранен от училище и улицата го прибра по-дружелюбно. Мина по едно време някакъв цирк. През всичкото време на престоя му изключеният ученик се въртеше около него, докато подвижният и строен младеж се хареса на пътуващите артисти и те, когато си заминаха, го взеха със себе си.

Майката се примири. Може би пък в тази област да се прояви синът й. Ех, и това да е попрището му – щом като ще е добро за него…

Минаха години. Животът на самотната жена протичаше все в труд. С примирение тя понасяше участта си, като сега живееше само в очакване на вест от своя син, който наистина сполучливо бе налучкал своя път. Не рядко се обаждаше той на майка си, хвалеше се от работата и от живота си – и майката беше доволна като узнаваше това.

Плещите й се прегърбиха, заснежиха се косите й, бръчки по лицето й се показаха – старица бе станала вече. Но в душата й се бе настанило донякъде спокойствие. Успокоена беше жената, защото знаеше, че макар и далеч от нея, синът й живееше добре.

Едно писмо, обаче, я хвърли отново в тревога. Непознат човек й пишеше, под диктовка на сина й, че този при падане си бил навяхнал дясната ръка и сега е в болницата на лечение. Ударил се е сериозно, но опасност няма, и той ще оздравее, пък макар и повече време да се лекува. Майчиният инстинкт предугади не така благоприятна развръзка. И се вдигна майката – запъти се към града, в чиято болница бе настанен синът й.

Видя го – и се зарадва: какъв хубав мъж бе станал! Той лежеше в леглото и само по превързаната му ръка личеше, че е болен. С много сълзи накваси майката тази своя среща със сина си, и може да се каже, че по-скоро радостта от свиждането ги беше извикала, отколкото това, че той се намира на болнично легло.

Застанала до леглото, майката не снемаше очи от сина си левент. И той я гледаше ласкаво, с обич. Сега беше друг човек, улегнал и сериозен – не непокорният и ленив младеж, какъвто се проявяваше като малък. Усмихваше й се и тази усмивка говореше за доброто му самочувствие. И майката дори забрави за болката му.

Но… пак изненада. При едно от лекарските посещения се намери, че състоянието на ръката е застрашаващо. Бързо развиващ се абцес, което налагало да се отреже ръката!

Тук вече майката изпадна в ужас. Тя не можеше да си представи своя син осакатен, без дясна ръка. Мъка заседна в сърцето и на сина: отрязването на ръката поставяше край на кариерата му. Но се помъчи да се покаже твърд и спокоен.

Майчините сълзи досегнаха дълбоко в сърцето му една струна, която сега особено чувствително отзвуча. Той гледаше тази съсухрена старица, обляна в сълзи, която в най-цветущите си дни се бе отрекла от собствен живот, заради рожбата си – заради него, който в момент на безумно лекомислие и суровост можа да вдигне ръка върху й и я удари. При този спомен и неговите очи се напълниха със сълзи. Погледът му се загуби в мрежата им и пред него застана цялото минало на несметни горчивини, що той всекичасно поднасяше на тази, която му бе дала живот. В обилните му сълзи отровата на този спомен можа да се избистри и да се превърне в най-чисто чувство, което започна постепенно да го успокоява.

Когато пресъхна влагата по очите му, болният ги насочи пак към майка си, която не спираше да хлипа неутешимо до леглото му.

- Майко, – прошепна синът с такава ласка, че майката трепна от умиление. Нежността му още повече засили риданието й. – Майко, не плачи!… Това ми го праща Бог… като наказание…Ще ми отрежат дясната ръка – тази, с която някога те ударих!… Ръка, която се вдига върху майката, изсъхва!

Старата се разтресе в неудържимо ридание. Тя обгърна поривисто превързаната ръка и започна да я обсипва със целувки и ласки.

- Милата… скъпата ръчица… Не ме е удряла тя – не, тя ме е само милвала, милвала!… Господи, вземи и двете мои ръце, но запази неговата ръка – скъпата, нежната ръчица!…

Синът напрегна сили да възпре струята, която избликна от сърцето му и понечи да се изяви като плачевен стон. Той захапа устни, стисна ги до кръв – но не издържа, и сам се разтресе в ридание.


из книгата: „Живата вяра“

„Никога няма да простя“

Ноември 26, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Да не простиш на някого, дори това да е само на един единствен човек, жив или починал вече, означава че няма да получиш опрощение и за себе си. Дори, както изглежда, и при най-подробната и искрена изповед. Такъв е неизменният закон. Всички християни го знаят. Винаги го споменават, когато четат „Отче наш“. И въпреки това, има случаи, когато, както изглежда, някой не може да бъде опростен. И тогава се случва това, за което ни е разказвал веднъж владика Антоний Сурожки.

„Спомням си за една жена, която наставлявах преди 40 години. Тя умираше и молеше да я причастя. Казах й, че трябва да се изповяда. Изповяда се, и накрая я попитах:


- Кажете ми няма ли у вас все още някой скрит гняв към някого? Има ли някой, на когото не можете да простите? Тя отговори:


- Да, прощавам на всички, обичам всички, но на зет си няма да простя нито в този свят, нито в бъдещия! 

Тогава й казах:


- В такъв случай аз няма да ви прочета нито разрешителна молитва, нито причастие ще ви дам.


- Ама как ще умра без да се причастя? Ще погина! Аз й отвърнах:


- Да! Ами вие вече сте погинала – заради вашите думи…


- Аз не мога така изведнъж да простя.


- Е, тогава останете в този живот непростена. Аз сега си отивам, ще се върна след два часа. Пред вас има два часа, през които трябва да се помирите – или да не се помирите. И молете Бог, да не умрете през тези два часа.


Върнах се след два часа, и тя ми каза:


- Знаете ли, когато вие си отидохте, аз разбрах какво се случва с мен. Повиках зет си, той дойде и се помирихме.“ Прочетох й разрешителна молитва и взе причастие“.



източник: https://vk.com/itreba

“Има Бог”

Ноември 25, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Александър Йоилевич Огородников (роден на 27 март 1950 г., в гр. Чистопол) – съветски дисидент, руски политик, християнин – демократ. В 1974 г. организирал християнски семинар, в който изучавали богословие и християнска философия. Участниците в семинара били около 30 човека, по-късно четирима от тях станали свещеници, а двама дякони. През 1976 г. с група съмишленици започнали да издават списание тип самиздат „Община”.

- В предишната ни беседа стигнахме до това, как са Ви арестували и осъдили…

- Осъдиха ме по член „тунеядство“. Или само на година затвор. Но всичко беше планирано – бяха сигурни, че ще ме пречупят за тази година. И ме поставиха в много сериозен затвор – в един лагер на Комсомолск на Амур (Далечния Изток), представяте ли си? Въпреки, че по закон трябваше да лежа в Московска област – в лагер ли, в затвор ли, но – в Московска област! По закон! Но ме прекараха през цялата страна в Комсомолск на Амур, в много строг лагер, бяха сигурни, че там просто ще ме пречупят. За едно интелигентно момче, сред тия вълци, просто никакъв шанс… Но сбъркаха, всичко се получи съвсем иначе, приеха ме по различен начин…

Именно тук, в лагера, станаха истински чудеса, но това са дълги истории…

- Моля Ви, разкажете! Това е и интересно, и важно.

- Е, значи, арестуваха ме. Съд и всичко останало… Лепнаха ми една година, после – дълъг преход до затвора. Съдиха ме в Калининград. Всичко беше особено, специално, на процеса не биваше да присъстват чуждестранни журналисти (Калинин тогава беше затворен град). И ето че тръгвам аз на това дълго пътуване до Комсомолск на Амур. В цивилни дрехи (не ме бяха преоблекли). И накрая стигаме до Хабаровския затвор…

Преди дори и не бях предполагал, че в затвора всичко си има много важен знаков смисъл, особено важен! Например, когато затворническият вагон пристигне на гарата, го отделят от композицията и изкарват всички затворници навън. След това, преди да ги разпределят в затвора, ги струпват в кръг. Около тях стоят охранители с автомати и кучета на ремък, а всички осъдени са длъжни да стоят клекнали със сключени над главите ръце. И без значение какви са затворниците – може да са рецидивисти, главатари, разни авторитети и т.н. Но аз никога не стоях клекнал, стоях си прав. И даже не съм предполагал, че после затворниците ще напишат стихове и по това ще разбера значението на своето държание („всички клечаха, а той стоя“).

Или, може да се каже, че в затвора аз се държах абсолютно по същия начин, както и на свобода. Никога не се присламчвах към затворниците, никога не им правих „комплименти“, за да си извоювам някаква евтина „популярност“ и пр. Държах се така, както и в нормалния живот. С всички бях абсолютно искрен, спокоен, и както се оказа после, това бе единствено правилната тактика.

- Но нали все пак затворниците са различни? И успявахте да се отнасяте еднакво с всички?

- Да. Значи, аз бях единственият, който можеше да общува и с ония, които са в немилост, защото обикновено се смята, че те трябва да бъдат само „използвани“. А според затворническите закони, ако общуваш с такива, значи и ти си от тях. И веднага започват да издевателстват над теб – дават ти канче с пробито дъно, лъжица с дупка и т.н. Помня, че затворниците скърцаха със зъби, но ми даваха това право: „Е, за Александър може. Той е с особени привилегии!“

- А как беше това на практика, можете ли да си спомните?

- Представете си, слизаме от вагона… Нареждат ни, командва се: „Клекни! Клекни! Клекни!“ И стрелят над главите с автоматни откоси… Аз обаче си оставам прав. И по-нататък: вкарват ни в автобус, водят ни в Хабаровския затвор. Това бяха, така да се каже, първите ми крачки в затворническия живот. След това дълго ме държат в „разпределителя“, дълго ме разкарват по разни коридори, най-накрая отварят вратата на някаква килия и ме бутват вътре. Заключват вратата зад мен…

Влизам и гледам: намирам се в килия, където са натъпкани близо 40 затворници. Всички полуоблечени, в килията горещо, много народ, тясно… Вижда се, че повечето от затворниците са изпечени „пандизчии“.

Влизам и казвам: „Мир вам!“. Това приветствие веднага ги впечатли, явно не бяха го чували преди. Освен това, както ви казах, бях още в цивилни дрехи.

На най-видното място в килията седеше така наричания „тартор“ (както по-късно разбрах). И той ми вика нещо на затворнически жаргон, което на нормален език означава „Я си покажи сакото!“ И ми говори: „Знаеш ли, тука скоро ще освобождават едни момчета, няма какво да облекат, тъй че, сваляй дрехите и се преобличай!“ И ми хвърля някакви дрипи, като си плямпа на затворническия си език, както вече ви казах.

Хвърля ми тия парцали, а аз му казвам: „Аз мога да разделя дрехите си с някой, който действително има нужда, ако наистина е така, но ще го направя самичък!“

- И имахте смелостта да отговорите така?

- Разбира се, по този начин отправих предизвикателство към всички в килията. А такова нещо не се прощава.

И тогава ми казват: „Край, ще спиш около кофата за нужник“ (където спят отхвърлените и унижаваните). И виждам, че всички затворници се обединяват да ми се нахвърлят.

Бързо си мисля – зад мене е вратата, отпред другите, колко ще мога да издържа? От друга страна си казвам: е, мога ли изобщо да се бия с тях? Нали съм християнин? И за първи път, откак съм в килията си спомням за Бог. И от дълбочината на душата си питам мислено: „Господи, какво да направя?“

И само докато си помисля това, вторият по старшинство „тартор“ в килията ми казва: „Слушай, земляк! Ти сега, като влезе, каза: „Мир вам!“ – „Да, така и казах, но ако вие не приемете този мир, той ще се върне при мене!“ – „Абе ти какво, да не си вярващ?“ – „Да, аз изповядвам вярата в нашия Господ Иисус Христос!“

А той ми вика: „Виждаш ли го това място? Тука сме все „баш престъпници“. Лишили са ни от всичко: няма ни „трева“, ни тютюнец, ни нищо. Ето, вече две седмици не сме пушили, чак ушите ни клепнаха без тютюнец! Натикаха ни тук в пълна изолация. Но ти, ако си истински вярващ, в затвора трябва да държиш на думата си (и то в действителност е така – щом един път кажеш нещо, длъжен си да стоиш зад думите си). И значи, ако си наистина вярващ, помоли своя Бог да ни даде да попушим!“

И сега, представете си какво е в килията – едва мъждукаща светлина, въздух, пълен с пот, изпражнения и прочие. Тежка атмосфера с воня на урина, всякакви телесни течности и т.н. И аз сега си помислих – как бих дръзнал да призова Господ Бог на своя глава, да посети тоя ад? Не съм достоен за това!

Но все пак се обръщам към Него с някакъв вид молба: „Ето на, събрали са ви тук всякакви… Вас, „баш престъпниците“, от които се е отрекло обществото, от много от вас са се отрекли и близките ви, не сте нужни вече на никого! Обречени сте да стоите тук завинаги, зле хранени и така зле да умрете… И в тази атмосфера, в която живеете, пълна с цинизъм, ненавист, зло, отвращение, трябва да прозвучи молитва към Бога? Как просто си го представяте, когато от вас излиза само насилие и ненавист? Но Господ наш – Той обича човека! Той е създал човека именно като свой съработник. Ако има Някой, Който никога няма да се отвърне от теб – това е само Господ Бог! Всички са се отвърнали от вас, но Господ никога няма да се отвърне!“ И тогава аз, дори някак самоуверено, им казвам: „Сега Господ Бог ще ви яви това чудо! Той ще го извърши заради вас, за да разберете, че не сте изоставени, че не сте сами, че не сте отритнати! Даже и в това ваше ужасно, адско състояние не сте изоставени и сте близо до Господа, вие сте Му нужни! Той милее за вас!“…

- И каква беше реакцията?

- Всички бяха притихнали, слушаха ме – за пръв път чуват нещо подобно! А пък аз си мисля – как да им докажа думите си? Но без да се страхувам, заставам в центъра на килията и започвам да изваждам иконата си. Трябва да ви кажа, че у мен имаше останала една икона, напечатана на особена хартия. И тя премина през всички затворнически „тарашения“, защото не можеше да бъде напипана. Това бе една репродукция, направена в Шеветонския католически манастир, но иконата бе православна.

И ето, измъкнах я навън. Един от затворниците започна да пали пред нея кибритени клечки, все едно свещ, а аз, гледайки иконата, казвам: „Слушайте молитвата ми! Които могат, да повтарят след мен, които не могат – просто да слушат!“ Казах още: „Между другото, към Господ се обръщаме прави. Затова станете, братя!“

Един от затворниците взе да възразява, но аз се обърнах към „тартора“: „Ако наистина искаме Господ да ни чуе, трябва да покажем уважение към Него“. И той даде знак всички да станат…

Разбира се, всички бяха сигурни, че аз ще се проваля, и тогава ще могат да издевателстват на воля над мене. Жестоко е, но такъв е законът на престъпниците.

И ето, затворниците стават, някои се хилят (все пак, забавно е, ще има да ми се подиграват). И аз започнах да се моля. И изведнъж, на някакъв етап от молитвата ми (първо обща молитва, после почнах да импровизирам), усещам, че гласът ми ехти някъде изотгоре. Отначало си помислих, че в килията има резонанс на звука. Но, знаете ли, с кожата си усещам, как се променя атмосферата в килията! Променя се! И когато завърших молитвата и се обърнах към съкилийниците си, внезапно те станаха едни такива, по-различни, не както преди. Имах чувството, че нещо докосна сърцата им, разбирате ли? Стояха в пълна тишина, и то не просто тихо, а в благоговейна тишина!

И след като не исках да наруша тази тишина, им давам знак: „Сядайте!“ В същия момент, в който сядат, се отвори едно прозорче във вратата, и в килията влетяха два картона „Беломорканал“! Най-уважаваната от затворниците марка цигари.

И тогава цялата килия, като един, извиква: „Има Бог!“ Цялата килия, като един човек…

Така започна престоя ми в затвора, така и протече…

- И дълго ли стояхте?

- Прехвърляха ме от един затвор на друг. Администрацията се опитваше по всякакъв начин да се отърве от мен, защото бях неудобен затворник (търсех си правата и пр.). И ето че един път се намерих в един затворнически автобус с един стар затворник. Почнах да се моля, а той ми вика: „Ти, какво, вярващ ли си?“ – „Ами да, вярващ съм“. – „А ти знаеш ли, какво значи да си вярващ?“ – „Какво?“ – И той започва да ми разказва онази по-горе спомената история, като завърши: „Разбра ли? Вярващият се помолил и Господ дал на братоците да пушат!“

- Тоест Вие сте се превърнали в знаменитост…

- Между впрочем тогава, в килията, аз казах такива думи след молитвата си: „И макар че пушенето е грях в Божиите очи, но от любов към вас, Господ да ви яви чудо!“ И казвах всичко това съвършено уверено, макар че, откъде се взе тази увереност, просто не знам. Между другото, и впоследствие, като правех същото, получавах винаги онова, за което се молех…

- И това беше през първата година затворничество?

- Това беше през първите ми дни в затвора!

- И после Ви освободиха?

- Освободиха ме след 9 години!

„Една година“ продължи цели девет години?

- Разбирате ли какво стана? Тогава онези ми казаха: „Можем да Ви поставим на колене във физическия смисъл, но не това целим. Искаме да Ви поставим на колене в морален смисъл, за да се „разоръжите“ и да приемете нашата идеология“. И още ми казаха: „Разберете, че давате лош пример! Ще Ви мачкаме и накрая ще Ви пречупим. Зад нас стои цялата държавна машина…“

- Но все пак разкажете как излязохте на свобода?

- Мога да кажа много неща, но искам преди всичко да спомена за един техен метод. Представете си, че са ви арестували (да не дава Господ, разбира се) и са ви осъдили на някакъв срок. И вие, като всеки нормален човек, искате да издържите, да го преживеете. Подобно на бегач на дълго разстояние, мобилизирате всичките си сили, душевни и телесни, за да издържите този срок. И знаете кога той ще свърши, и след това ще сте свободни. Мислено си представяте този ден – как ще го прекарате на свобода, как ще видите слънцето над главата си, как за пръв път ще ядете до насита хляб! И си мислите: как може да се сравни той с пирожките! Не може да се сравни, та той е по-вкусен от всичко останало!

Вие сте си го представили всичко това, и ето че, срокът на присъдата ви изтича… Извикват името ви, казват да си събирате нещата. Вие си събирате багажа, сбогувате се със съкилийниците си, оставяте им някакви книги, вещи и т.н.

После вратите се отварят със скърцане: една, втора, трета, четвърта, пета и т.н. И най-после и последната – съвсем скоро сте на свобода!

И внезапно се обръщат към към вас: „За една обикновена формалност, моля, само минутка!“ Отваря се друга врата, учтиво ви канят и ви казват: „Заповядайте, моля!“ Влизате, а там няколко човека, с прокурор и прочие, четат ви – заповед за нов арест! Мнозина не издържат, побъркват се! Тази процедура съм я изкарал три пъти…

Наистина, много тежко е – да си седиш затворен и да си мечтаеш: „Е, скоро, скоро, скоро…“ И като бегач, внезапно спираш, и после нямаш сили да продължиш да бягаш по-нататък!

- И те постъпват така преднамерено?

- Ама разбира се. Разбира се! Та нали това им е целта – да те пречупят, те ти го казват в прав текст. На тях не им е нужно да си нормален, мислещ човек, ти трябва да станеш изрод…

- И как станахте свободен?

- Не съм ви казал най-важното – работата е там, че в затвора аз имах от всичко по много, толкова много… Навсякъде около мен бяха знаците на Божията любов. Съвсем конкретни знаци! И само си мислех: как така на мен, едно смрадливо куче, Господ да ми дава всичко това! Просто не го заслужавам!

 

 

 

 

Монахът, който се пребори с амбицията си

Ноември 18, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Монах Лазар от манастира Дионисиат в Света гора разказва следната история, случила се с един брат – монах Хрисант, през 1937 година:

„Може да сте забелязали, отче Лазаре“, каза ми веднъж той (монах Хрисант), „че от много години насам аз правих опити да бъда избран в Съвета на Старците на манастира. Тази моя амбиция все ме караше да спечеля благоволението на отделните старци и на самия игумен, но без успех. Чувствах се разстроен и подтиснат. Бях се поддал на дяволското влияние, умът ми бе помрачен до такава степен, че исках да свърша със себе си. Не е за вярване, казвах си аз, ето, че отново предпочетоха един толкова по-млад от мен монах за този пост! Никой не ме оценява, а аз остарях в изпълнението на толкова различни послушания! Няма да търпя повече това! Ще отида до морския бряг и ще се хвърля от някоя скала, пък нека после това да тежи на съвестта им.

Няколко дена се терзах от тези мисли и бях решил твърдо да сторя точно това. Но милостивият ни Господ с посредничеството на нашия свят манастирски покровител – св. Йоан Предтеча, ми внуши да прекарам в пост три дена, преди да осъществя плана си.

Заключих се в килията си за три дена. Затворих вратата и прозорците и в пълен мрак се молих два дена и две нощи, без да ям и пия нищо, дори без да лягам в леглото си. Молех се прав, после седнал, а когато чувствах, че заспивам, отново се изправях и продължавах да се моля.

На третия ден, около десет часа вечерта, неочаквано се появи сияйна светлина и килията ми грейна. Едновременно с това чух глас, който ми каза: „Защо изгуби мирния си дух? Защо си разстроен и искаш да отидеш да се хвърлиш в морето?“ Още щом видях светлината и чух този глас, тъгата и безпокойствието ме напуснаха, аз започнах да плача, да хълцам и да проливам сълзи, искайки прошка, изповядвайки греховността си и това, че допуснах да бъда измамен от злото: „ Прости ми, свети Йоане“…

А той в отговор ми каза: „Защо престана да пееш? През изминалата седмица не се и доближи до клироса, а искаш да ставаш член на Съвета? Ако аз не искам ти да бъдеш член, как си мислиш, че ще станеш? Нима не съм разбрал досега за това ти желание? Нима не знам кой е достоен да бъде член на Съвета?“

Докато говореше, аз се бях свлякъл на пода и плачех непрестанно, молейки за прошка и обещавах отсега нататък да се смиря, да се върна на мястото си на клироса и никога повече да не дръзвам да желая да бъда член на Съвета.

След като изговорих всичко това, сияйната светлина изгасна. Престанах да се безпокоя, смирих се, и когато камбаната удари за служба, влязох в храма и встъпих в задълженията си“.

И така, монах Хрисант продължи с голяма ревност и старание да пее на десния клирос, в продължение на цели двадесет и две години.

Това стана по Божията благодат и по застъпничеството на нашия закрилник св. Йоан Кръстител.

из книгата „Разкази от манастира Дионисиат“

 

Източник: Agapi en Xristo

Не знанията ще ни спасят, а нашият живот

Ноември 12, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Сладкарница

 

За тайнствата на Православната Църква

Веднъж в един манастир ми се случи да се запозная с един човек, за когото казваха, че притежавал особени дарования. Беше красноречив, добре образован, владееше пет езика, много приятен събеседник, с когото бързо се сприятелихме. Казваше се Андонис и преподаваше Зен – будизъм в Солун, в собственото си училище. Постоянно обичаше да изтъква способността си да предвижда някои неща и искаше всички да разберат за изключителните му умения.

Във връзка с това ми каза:

- Една нощ вътрешното ми чувство ми подсказа, че ще има земетресение и казах на майка ми:

- Облечи се, ще направим една разходка…

- Толкова късно? В 11 часа през нощта?

- Да, ще се поразходим малко…

Жената се облякла, те излезли на един площад, и зачакали.

- Накъде ще се разхождаме?

- Мамо, седни тук на тази пейка.

Жената тъкмо седнала, и целият град започнал да се тресе. Било земетресението през 1978 година, когато се срутил един жилищен блок и загинали няколко души.

- И защо ти се струва странно, че притежавам изключително чувство? – ме попита той в тая връзка.

- Казах му:

- Ти светец ли си?

Не беше толкова глупав, за да каже да, но и не можеше да допусне, в своята интелигентност, че е обладан от демони. Каза ми:

- Не съм светец, но това не означава, че съм обладан от някой демон. Когато преди земетресение кучетата почнат да лаят, козите да блеят, котките да мяукат, и след това последва земетресение, как да разбираме това? Означава ли, че животните са демонизирани?

Не можех да го убедя, че неговата информация идва от демон. Защото има дебели демони, и други, които са много слаби, като острие на бръснач, и демони на интелекта, в чиито ръце, за нещастие попадат някои. Някои обладани биват като вдигани във въздуха, страдат явно, и се спасяват по благодат, защото Господ счита живота им като мъченичество. Но когато демонът хваща някого чрез ума му, само покаяние може да му помогне.

- Но защо трябва да се покайвам? Само защото имам свръхчувство, което нямат другите хора?

Има много случки, станали с този обладан и св. Паисий, но сега ще ви разкажа само една от тях:

Бяхме тръгнали от манастира Ивирон за Карея. Стигнахме до едно отклонение от пътя, една пътечка вляво, която водеше към мястото, където живее св. Паисий, и Андонис внезапно каза:

- Видях със своето шесто чувство св. Паисий, седнал на някаква каменна плоча, извън килията си. Стържеше с някакво парче стъкло някаква дървена част във форма на овал.

Всъщност ставаше дума за едно майсторско изкуство на св. Паисий. Той изрязваше парче дърво от някой пън, изглаждаше го със стъклена отломка, като с шкурка, вграждаше с помощта на нещо като преса образа на Св. Богородица и го даваше за благословение.

- Как мислиш, истина ли е, или дяволска измама? Спуснах се по пътеката и стигнах до килията на св. Паисий. Всичко бе така, както го видях, но св. Паисий не се виждаше никъде.

Дяволът не може да вижда в бъдещето, това е едно от големите му нещастия. Няма тази възможност, както ние си мислим, но черпи сила от нашето невежество. В случая нямаше как да знае дали св. Паисий е в килията си, или не. Междувременно, докато се чудех какво да мисля, св. Паисий излезе от килията си и каза:

- Обладани човече, измамен от видението си, не очакваше да ме видиш тук, и разбра ли сега, че всичко това ти го показва дяволът?

- Сега разбра ли какво представлява дяволът? – му казах и аз.

- Убеди ли се сега, когато го видя тук?

Така се демонизират онези, които са много интелигентни – философи, писатели, и т.н. Не могат да се спасят чрез силата на Божията благодат, защото не разбират, че са обладани.

****

Веднъж един английски лорд, който пътувал със своята яхта дошъл в манастира Филотей. По-късно разказвал:

„Дойдох на един много красив остров и гледам – нещо много необичайно. Някакъв мъж, облечен в широка, черна дреха и черна шапка на главата. Оказа се, че бил свещеник – дотогава не бях виждал такъв. Нещо ме накара да го последвам. Спря под едно дърво, удари една камбана, която висеше на него, после извади от джоба си ключ и отключи църквата. Влязох след него и усетих онази особена мистична атмосфера, която има само в православните храмове. Не разбирах какво отслужва свещеникът (по-късно, когато взех да разбирам – мисля, че беше вечерня или молебен канон). Когато свърши, приближих се и запитах:

- Защо носите такива дрехи?

- Така ходят облечени всички православни свещеници.

- А каква е разликата между вас и нас? С какво се различават православните от протестантите и от папистите?

Той ми обясни някои неща, на английски, даде ми да прочета Новия завет, препоръча ми и други православни книги на английски език. Прочетох ги, останах очарован и реших да стана православен християнин. С такава настройка отидох в манастира Филотей…“

Когато го посрещнахме, му казахме, че не може да се кръсти толкова скоро, нужна е известна подготовка.

Катехизирането му продължи повече от година време, докато го допуснем до Свето Кръщение. Беше на голям празник – Благовещение, което се чества във Филотей особено тържествено. Освен това искахме да почувства по един незабравим начин атмосферата да бъде кръстен именно тогава.

На този ден манастирът се напълни с народ. Веднага след литургията извършихме Светото Кръщение. Накрая той прие Свето Причастие, за пръв път в живота си, вече като православен християнин.

След това излезе на двора, облечен в бялата кръщелна дреха и с голяма свещ в ръка. Поздравихме го и го нарекохме с новото му име – Евангелос, което подхождаше на този голям празник. Когато игуменът излезе на двора, той ми каза:

- Виждам сияние около главата на игумена Ефрем.

Сега отец Ефрем се намира в Аризона. Не е чудно, че англичанинът го видя с ореол, защото през цялото това време бе чувал само хубави неща за отец Ефрем – за неговата святост, аскетични подвизи и т.н. Ако се възхищаваш от някого, не е трудно да си го представиш с ореол около главата, криле на гърба или с какво ли още не.

След миг той ми каза също:

- Не се обръщай.

- Но какво става? – го питам. – Какво има?

- Има един обладан.

Дворът беше пълен с народ, стотици хора.

- Има един обладан – повтори той – който има в себе си демон, ужасен и опасен, но много фин, като кадифе.

Когато се обърнах да го видя, почти останах замаян, беше Андонис, същия онзи обладан, за когото разказвах преди. Едва преди по-малко от половин час бе кръстен, а виждаше такива неща, за които преди бе немислимо. Сред стотици хора разпозна един обладан, и не само, че е обладан, но и какъв демон го бе обсебил. Ето това означава силата на Кръщението, силата на тайнствата на Православната Църква. Това не опира до теология или до философия, а до опитност, ние ги приемаме и живеем с тях. Ако нямаме жива вяра, не можем да разберем нищо. Всичкото знание на света е като въздуха. Знание има във всяка една библиотека. Знаете ли колко учени имат знания, много повече от нас? Но не знанията ще ни спасят, а нашият живот. И не всички свещеници осъзнават това. Нужно е да изживееш някои неща…

 

Из чудесата на св. Арсений Кападокийски

Ноември 11, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Спомняли си, че о. Арсений, преди голямото преселение в Гърция (след Малоазийската война 1922 – 1923 г.) говорил, че ще проживее там само 40 дена. Един негов съселянин му казал:

- Че откъде знаеш това? Ти да не си Бог?

Хаджиефендис му отговорил:

- Аз съм верен Божий раб, затова и зная.

В храма не се влиза с оръжие

Симеон Караусоглу разказвал как веднъж в храма по време на възкресната литургия влязъл въоръжен турчин, главатар на банда. Като видял това безчиние, о. Арсений му казал веднага да излезе, но онзи не го послушал. Тогава о. Арсений, без да му обръща повече внимание, спокойно продължил да служи. И когато излязъл от олтара по време на Великия вход със Светите Дарове, турчинът внезапно се затресъл с цялото си тяло и не могъл да се помръдне от мястото си, сякаш вързан с невидими въжета. А това станало, защото видял как о. Арсений се вдигнал във въздуха и така вървял. Влизайки обратно в олтара, отецът дал знак на турчина, че е свободен да си върви. Като разбрал, че сега може да се движи, той излязъл навън, цял треперещ, изминал няколко крачки и се строполил на земята като мъртъв.

Когато Божествената литургия завършила и хората започнали да се разотиват, старейшината забелязал лежащия на земята главатар и казал на Хаджиефендис:

- Благослови, отче, онзи турчин лежи на земята като мъртъв.

О. Арсений отвърнал:

- Добре.

Като съблякъл одеждите си, о. Арсений излязъл от храма и вдигнал турчина от земята. Строго го смъмрил, а после заповядал на клисаря:

- Дай му пет гроша, все пак днес е Възкресение.

Главатарят, като се почувствал наред, събрал четата си, която била обградила селото и си отишъл, обзет от трепет.

 

Дотук ставаше въпрос за чудесата на о. Арсений в Кападокия. Нe мисля, че те свършват там, но по-скоро, че най-великите от тях тепърва започват. Започват след блажената му кончина в Гърция, след като многоотрудените му честни останки намериха почивка в благословената земя на свещения остров Керкира.

Както вече казах, от момента на първото му явяване отец Арсений чудотвори непрестанно. Много хора, които с вяра и упование са призовавали светия отец, вече са получили изцеление от различни болести. Няма да изреждам тези чудеса. Нека хората, получили изцеление, ако го сметнат за необходимо, сами да ги разкажат за славата Божия и в знак на благодарност към св. Арсений. Божията благодат не е резервоар, в който водата може да свърши, а неизчерпаем източник.

Мисля, че светият отец е длъжен да помага сега на хората повече, отколкото в земния си път. Та нали сега той се намира до Небесния си Отец и като Негово чедо по дръзновението, което приживе придоби, може да черпи в изобилие от благодатта и бързо да помага на страдащите, като ги изцелява от техните болести.

Великият му подвиг от любов към Христа, съчетан с голямата му обич и смирение, принесоха своя плод – сега о. Арсений с ликуване се носи на ангелски криле, радвайки се, че повече страдащи получават необходимата за тях помощ от него и гръмко прославят името Божие.

Сега на Хаджиефендис не му се налага да бърза като преди и задъхано да обхожда болен след болен, за да се моли и да ги изцелява. Днес той се носи на ангелски криле и за миг може да прекоси света от единия му край до другия и да посети всеки един вярващ, който го призовава в молитвите си.

О. Арсений, или Хаджиефендис проповядвал православието със самия си, истинно православен живот.

Изнурявал плътта си в аскетичен подвиг, горял от пламенна любов към Бога и променял душите на хората с Божествената си благодат. Притежавайки силна вяра, изцелявал множество хора, вярващи и невярващи.

Бил с малко думи, но с много чудеса. Съзерцавал тайните Божии и пазел в себе си голямо духовно богатство. Под грубата си обвивка скривал своя сладък духовен плод.

Бил строг към себе си, но нежен и снизходителен към своите чеда, не ги товарил с изпълнение на правила, но пробуждайки ревност в тях, ги повеждал към разбиране на Божиите закони. Извършвайки служба на Всевишния, стъпвал не по земята, а във въздуха и бивайки в съслужение пред престола заедно с другите, те виждали лицето му да просиява.

Бил прославен от Бога, защото с целия си свят живот прославял Бога, Комуто подобава всяка слава во веки. Амин.

*****************************************

Както вече споменах, безброй са чудесата, извършени от преподобния Арсений с благодатта Христова, така че всеки път, когато отивам във Фараса на гости у жителите на селото, трябва да си нося чиста тетрадка. Ето защо вече ви разказах за толкова много негови чудеса. Но все пак останаха още четири чудеса, които не приличат на останалите. Мисля, че е добре да разкажа и тях за утешение и подкрепа на всички нас, живеещи в това неспокойно време.

В началото узнах за тях от една благочестива жена от Яница, която имаше записан разказ на една деветдесетгодишна старица от Фараса, по име Агатия. Тя ми бе пратила този запис на касетка. По-късно, в 1982 г. лично отидох в Яница и посетих тази Агатия. В разговора с нея си припомних много от нещата, които сам бях слушал още като дете. Говорих и с други възрастни жители на Фараса и така записах тези четири чудеса.

Чудото с присмивателите

Веднъж о. Арсений заедно с други жители на Фараса отишъл в църквата „Св. Архангел Михаил“ да отслужи литургия. Този малък храм се намирал недалеко от селото – на половин час път. Близо били нивите на селяните и те често прекарвали там цялото лято чак до събиране на урожая. След литургията о. Арсений взел светена вода, за да поръси полята. Някои от енориашите отишли с него, а други останали да седят под дървото до църквата. На него имало повече нишки от дрехи и парцалчета, отколкото листа. Хората ги връзвали там с молитви за изцеление. Храмът често стоял заключен, защото бил на уединено място и можел да бъде осквернен от турците. Жителите имали навика да се молят там за изцеление, като откъсвали от дрехата си нишка или парченце от нея от мястото, което се допирало до болната част на тялото и го превързвали към дървото с молитвата: „Свети Архангеле Михаиле, вземи от мене болестта ми. Ти си свят и можеш да ми помогнеш“. И получавали изцеление.

Между хората, седящи под дървото бил и един богат жител на Фараса, който живеел в Батуми и бил дошъл в родното си село след много години. Дългите години извън родината за съжаление го били отдалечили от Бога до такава степен, че се подигравал с Христос и Църквата. С кощунствените си приказки той смущавал чистите души на простоватите си съселяни, наричайки ги невежи, и даже подучил един младеж да отсече дървото до храма. И той щял да го направи, ако хората не го спрели своевременно.

Когато о. Арсений се върнал, той много се натъжил, като разбрал колко вредно влияние оказва този безбожник над душите на вярващите. Светият старец строго му казал: „Анастасий, ще се озовеш там, откъдето си дошъл“ и като отишъл настрана, взел да се моли. Внезапно се завихрил смерч и като завъртял Анастасий, вдигнал го във въздуха. Той изчезнал. Роднините му се развълнували и разтревожили, но о. Арсений ги успокоил: „Не се тревожете, Анастасий е добре и си седи, жив и здрав в магазина си“.

Минало доста време. От Анастасий нямало никакви вести – очевидно го било срам да пише на роднините си. Но веднъж двама селяни от Фараса, като минавали през Токат, недалече от Севастия, случайно видяли на табелата на един от магазините да пише: „Анастасий Вартопулос“. Останали изумени и си спомнили думите на Хаджиефендис.

След този случай племенникът на Анастасий Вартопулос – Панайотис, поискал да види Фараса и тръгнал заедно с двамата си земляци. За съжаление обаче, под влияние на вуйчо си и той бил невярващ и смущавал хората с безбожните си приказки. Веднъж, когато о. Арсений минавал през селото, всички отивали към него, за да вземат благословение. Само не и Панайотис, който не само не поискал благословение, но и взел да се надсмива над другите, казвайки, че те тичат след свещеника като някои стари бабички. О. Арсений, като погледнал със съжаление към Панайотис, отминал и взел да се моли на Бог да стори милост на този човек и да спаси душата му.

След малко Панайотис паднал и взел да се тръшка по земята. Отначало хората не разбирали какво става и мислели, че той ги подиграва, като се преструва, че прави земни поклони. „Я ставай, Панайотис“ – му казали – „Ти какво, да не си малко дете? Я гледай, как си се изцапал“. Но после разбрали, че заради дръзкото си поведение Божията благодат го била оставила и в нещастника се вселил бяс. Тутакси отишли при Хаджиефендис и му разказали всичко. А той им казал:

- Донесете ми дрехата му, да се помоля над нея, че иначе той ще почне да ви се нахвърля. Знайте обаче, че от този момент Панайотис, макар и вече да е луд, но ще се държи кротко. И един ден той ще отиде да оре на нивата, ще остане да пренощува там и ще бъде убит от разбойници. Посредством това душата му ще се спаси.

След няколко години станало точно така, както предсказал Хаджиефендис.

 

Източник: htpps;// vk.com/@orthodoxy_word



Златната кутийка

Ноември 4, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

Малкият Ангел живееше с майка си в една малка къщичка в покрайнините на града. Беше сирак, без баща. За да се прехранват, майка му бе принудена да работи в една фабрика на другия край на града.


Всяка сутрин вдовицата ставаше рано, приготвяше закуска и обед за детето си и още в тъмно се отправяше към фабриката. Ангел ставаше по-късно, обличаше се, закусваше и отиваше на училище. На обед сам се хранеше, залавяше се за уроците си и зачакваше до вечерта завръщането на своята майка.


Веднъж след училище, той се върна в къщи по-радостен от друг път. С учебниците си носеше и друга книга – малка, подвързана. Свещеникът, който ръководеше църковното училище, за да насърчи Ангел – един от отличните му ученици, подари на детето едно Евангелие.


Щом влезе в бедната стаичка, Ангел, вместо да почне веднага да се храни, взе книжката, седна на миндерчето до печката и нетърпеливо запрелистя страниците. Колко дребни букви! Малка книжка, а толкова много писано в нея!


Детето се зачете. Забрави за обеда. Прехвърли няколко страници – увлече се. Чете дълго.


По едно време му се стори, че се хлопа на вратата. Преди да успее да притича и отвори, пред него застана един старец. Прегърбен, грохнал, облечен в износени, скъсани дрехи.


- Може ли да се постопля за малко, добро дете? Премръзнал съм!


- Разбира се, дядо, заповядай! Ела по-близо до печката. Ето, и ядене има, нахрани се.


- Благодаря, чедо! Виждам, че имаш добро сърце.


Постопли се старецът до печката, след това седна на малкото столче до софрата и започна мълчаливо да се храни. Мълчеше и Ангел, който не сваляше поглед от госта.


С всеки погълнат от стареца залък, Ангел, който пропусна сам да се нахрани, сякаш чувстваше, че и сам той се насища.


Старецът изяде храната, прекръсти се и стана.


- Благодаря, дядо, че дойде!


Очите на стареца светнаха от учудване.


- Ти ми благодариш? Виж, какво добро дете! Нагости ме и преди аз да изкажа своята благодарност за милостинята му, то само ми благодари! Чудно сърце…


Присегна старецът към торбата си, взе я.


- Но затова пък аз ще ти се отплатя! Задето ме стопли и нахрани, ще ти дам ей това…


И бръкна с ръка в торбата. Ангелчо го наблюдаваше мълчаливо. Когато ръката се извади, детето остана изумено: старецът държеше една лъскава кутийка – златна.


- Аз съм тръгнал по земята да изпитвам детските сърца. Според добрината им, ги и награждавам. Понеже се уверих, че твоето сърце е изпълнено с милост към по-бедните, давам ти най-голям подарък. В тази кутийка е твоето щастие.


Винаги, когато нещо те измъчва, когато се почувстваш нещастен – отваряй я. В нея ще намериш утеха, ще забравиш нещастието. Вземи я! И подаде кутийката.


Ангелчо трепетно протегна ръце, пое чудния подарък, целуна костеливата ръка и едва смогна от смущение да промълви:


- Благодаря!


Повече не успя да каже: старецът прекрачваше вече прага – отиваше си…


Вратата хлопна силно. Детето, което се бе свило на миндерчето, трепна и разтърка очите си. Видя, че влиза майка му, но като че не я позна изведнъж.


- Какъв студ! Едва си дойдох. А ти си забравил да сложиш дърва в печката. Колко е студено и вътре! Я гледай, ти си спал, дали не си изстинал? И яденето непокътнато. Не си обядвал. Болен ли си?


Всички тези въпроси майката на Ангелчо изрече бързо-бързо, обезпокоена за здравето на детето си. То – сънено още – не ги разбра.


- Не срещна ли един старец на вратата? Ей сега излезе.


- Какъв старец? Не съм срещала никого… Сигурно си болен детето ми! Бълнуваш!


Ангелчо се изправи. Погледна ръцете си и разбра, че е сънувал: ръцете му стискаха не златната кутийка на стареца, а малкото подвързано Евангелие.


- Не, мамо, не е идвал никой… Сънувал съм.


Майката пак погледна непокътнатото ядене.


- Защо не си обядвал? Не, сигурно си болен!…


Ангелчо и сега не чу думите на майка си. Той бе спрял поглед върху разтворената страница от Евангелието и с напрегнато внимание сричаше в ума си дребните букви:


- „Г… Гладен бях и Ми дадохте да ям; жаден бях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте…“


- Защо не ми отговаряш? – и грижовната майчина ръка се долепи до челото на детето. – Кажи, болен ли си?


- Не, не съм, мамо! Нищо не ми е. Но се зачетох в Евангелието и съм задрямал. Ще ти прочета от тук – да видиш колко хубаво пише!


И Ангелчо разказа на майка си как е получил подаръка.


Стана му студено, разбра, че печката е загаснала. Разтича се да донесе дърва – понесен от радостно чувство. Мяркаше му се златната кутийка от съня, мислеше си и за подареното Евангелие. И в мисълта му тези два подаръка се смесиха. И си припомни Ангелчо, че и свещеникът, когато му подари Евангелието, му каза почти същото като старецът от съня:


- Не се разделяй от тази книжка! Тя ще те научи само на добро. Тя ще те радва сега, а когато пораснеш и почувстваш някога, че те гнети мъка, разтваряй я и прочитай нещо от нея. Тя ще те успокои, ще те накара да забравиш нещастието.
И пак погледна Ангелчо към малката подвързана книжка, легнала върху учебниците му. И му се стори, че от нея се излъчва слънчево сияние – че е златна.


из книгата: „Живата вяра“

 

Аз съм само един полковник

Октомври 28, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

Посещавайки морските корабостроителници, Николай II разглеждал както обичайно различните работилници и разговарял не само с инженерите, но и с обикновените работници. С това той предизвиквал доста притеснения сред лицата от Царската свита. По време на тези разговори понякога имало забавни случки. Така през 1915 г. Царят посетил корабостроителниците в Николаевска област. Тук, в един от горещите цехове, както обикновено, бил някакъв непрестанен кошмар: тракане, чукане, нажежени стоманени искри… Императорът следял изкусната работа на работниците. Накрая, казал на едно от лицата в свитата да повика един от работниците, и му дал неговия личен златен часовник. Работникът не очаквал такава Царска милост, много се изненадал – от очите му потекли сълзи, и нервно промърморил: „Ваше Превъзходителство… Ваше Превъзходителство…“

 

Царят се трогнал дълбоко от вълнението на стария работник, той също се смутил, приближил се към него и бащински го потупал по рамото, по мръсната работна риза и със сърдечен образ му казал: „Моля ви, моля ви, аз съм само един полковник…“

 

…….

 

Царят никога не носел пари в себе си. Веднъж, когато бил в една провинциална църква на литургия, епитропът се приближил към него с дискоса. Аз видях дълбоко безпокойство сред членовете на императорското семейство, зад които се намирах. Великата княгиня Татяна Николаевна се наклони към мен: „Не бихте ли могли да дадете на заем на баща ми десет златни рубли?“ – попита тя шепнешком. Аз извадих монета и я мушнах в ръката й.

 

А на другия ден получих пратка с личния печат на Императора. В нея имаше малка кутийка с чудно синьо покритие, в която лежеше златна монета от десет рубли, и върху неголяма хартия Императора беше написал: „От благодарния длъжник за щедрия заемодавец“.

 

Баронеса С. К. Буксгевден

 

……..

 

Веднъж Императорът дошъл в лазарета, в който работели Великите Княгини. Седнал на леглото на един от войниците, Императорът започнал подробно да го разпитва дали е доволен от всичко и добре ли се грижат за него.

 

- Да, Ваше Величество, от всичко съм доволен, дори и да не се оправя, – отговорил раненият, но после се сетил за нещо и добавил:

 

- Само че, Ваше Величество, сестрата е малко разсеяна… Неотдавна дадох на тази сестра, която стои там, онази веселата, дадох й десетачка за цигари, а тя нито цигари, нито парите ми върна…

 

- Олга, – повикал Императора сестрата, – защо не изпълняваш поръчението. Обещала си да донесеш цигари, а си забравила.

 

Великата Княгиня навела глава.

 

- Затова му купи за рубла.

Войникът след това цял ден охкал.

- От кого се оплакох! От царската дъщеря. Господи, какъв грях!

 

………

 

О. Офросимова си спомня: „Веднъж докараха нова група от ранени. Те, както винаги бяха посрещнати от Великите Княгини на гарата. Те изпълняваха всичко, което им беше казал докторът, и дори миеха ранените им крака, още тук на гарата, почистваха раните от мръсотията за да се избегне заразяване на кръвта. След дългата и тежка работа Княгините с другите сестри настаняваха ранените в отделенията.

 

Изморената Велика Княгиня Олга Николаевна седна на леглото на един от новодокараните войници. Войникът веднага започна да говори. Олга Николаевна, както винаги, не каза нито дума, защото е Велика Княгиня.

 

- Измори ли се сърдечна? – попита войникът.

 

- Да, малко съм уморена. Хубаво е когато се измориш.

- Какво му е хубавото?

- Значи, съм се потрудила.

- Не трябва да стоиш тук тогава. Отиди на фронта.

- Мечтата ми е да отида на фронта.

- Какво пък. Отивай.

- Аз бих отишла, но баща ми не ме пуска, казва, че съм с твърде слабо здраве.

- А, ти плюй на баща си и върви.

 

Княгинята се засмя.

- Не, не мога да плюя. Ние много се обичаме.

 

 

………

 

Разказано от самия княз Л. И., служещ в Гусарск в полка на Негово Величество, във времето когато Императорът, бъдещият наследник, командвал една ескадрила в полка.

 

„Във връзка с юбилеите през 1812г. и 1813г. една малоимотна земевладелка от Курска губерния, чийто имение било с дълг 9000 рубли от покойния й съпруг, поради което се продавало на търг, се обърнала към предводителя на дворянството в тази губерния, княз Л.И. Дундуков-Изъединов с молбата да ходатайства пред Господаря, който да й помогне да си откупи имота. Дундуков бидейки в Ялта, на прием при Господаря, след като завършил своя доклад, пъхнал листите в портфейла си, и Господарят виждайки сгънатата хартия в портфейла, попитал: „А това какво е?“ Княз Дондуков обяснил, че това е една необоснована, незаконна молба. „Как незаконна?“ – и взел хартията и я пригледал на бързо. „Оставете това на мен. На никого не казвайте. Заповядвам Ви. Ще направя каквото мога“.

 

След известно време княз Дундуков бил повикан от Господаря в Петербург.

 

„Изненада ли Ви моето повикване? Вие помните ли незаконната молба, която Вие, ми предадохте в Ялта? И така: предайте 12000 рубли, 9000 – за откуп на имението, и 3000 – за закупуване на инвентар“.

 

Князът не се сдържал и заплакал. Господарят го прегърнал и повторил, че на никого не трябва да казва за това.

 

Връщайки се в Курск, княз Дондуков отишъл при старицата, за да й предаде парите от Господаря.

 

„Е, мили мой, отказаха ли ми?“ – „Не, майчице, не ти отказаха. Негово Величество Ви изпраща 9000 за да откупите имението и 3000 за инвентар.“ Старата жена припаднала. По-късно написала писмо до Господаря върху старо късче хартия, което имала у дома.

 

При следващия прием у Господаря, княз Дондуков Му предал писмото, а Господарят, който бил винаги сдържан, едва успял да удържи своето вълнение след като прочел писмото. Сълзи изпълнили Неговите очи, устните му треперели, а писмото почти не изпаднало от Неговата ръка“.

 

Спомени на княз Дундуков-Изъединов (Лъв Иванович)

……

Императрицата пътуваше с дъщерите си до Наугейм, възхищаваше се на магазините и понякога се отбиваше да си купи по нещо. Веднъж когато дойде в Хомбург Господарят с двете по-големи княгини ми се обадиха да ги посрещна. Разхождахме се повече от час из града. Господарят разглеждаше с удоволствие изложените по витрините вещи. Скоро обаче ни откри полицията: от някъде се взе един фотограф и ни направи снимка, а заснетата снимка се появи на страниците на списание „Die Woche“. В пресечката към парка, ние се сблъскахме с пощенската кола, от която ненадейно изпадна на тротоара една кутия. Господарят незабавно отиде до тротоара, вдигна от пътя тежката кутия и я подаде на пощенския служител; той едва успя да му благодари. На моята забележка, защо се вълнува, Господарят отговори: „Колкото е по-високо човек, толкова повече той е длъжен да помага на всеки и никога в обръщение да не си спомня за своето положение; такива трябва да бъдат и моите деца“.

 



 

 

Източник: https://vk.com/итреба

 

 

 

 

 

Нека живите бъдат милостиви към мъртвите

Октомври 17, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

Едно време служех в църквата на Преображенското гробище в предградие на Сухуми. След служението в Илорския храм това беше най-радостният период в моя живот. В Илори ми се удаде да общувам с още живите подвижници – последните от тия монаси, които бяха духовна сила и факел на Грузия в продължение на 16 века. Те приличаха на есенни цветя, които разтварят своите цветчета, когато студеното дихание на севера потопява природата в сън. Тези подвижници са преживели времена на по-жестоки гонения, отколкото в тези далечни векове, когато мечът на Тамерлан и сабята на Шах Абас са превръщали в пустиня цели области на Грузия за това, че народът е отказал да премине към мюсюлманството.

В Илори Господ ми даде да видя живи подвижниците на отиващата си епоха, както в легендата за Амиран пътникът видял на стената в дома картина, изобразяваща бой на витязите с дракони и след това неочаквано се срещнал със стария витяз, който му разказал за подвизите на убитите в боевете герои. Илорските монаси ми се сториха последните от тези витязи, които през целия си живот са воювали с чудовища и дракони, и за живота на които сега напомня само картината на стената.

По-късно, служейки в сухумската Преображенска черква на гробището, общувах с монасите, които са погребани там – общувах не с живите, а с мъртвите, не чрез слово, а чрез неповторимото чувство на тяхното присъствие.

Особено обичах старите гробове, върху които лежаха сиви плочи, нащърбени от вятъра и обгорени от слънцето. Върху тях няма съхранени надписи – само каменните или железни кръстове показват, че тук е погребан християнин. В кръста, който стои над гроба като страж, някак са се въплътили скърбите и трудовете на земния живот. Човекът християнин носи кръста, даден му от Бога, на своите рамене залитайки и често падайки под неговата тежест, а след смъртта кръстът благославя неговия преход във вечността, става този ключ, който отваря вратите на рая; даже напречната греда на кръста прилича на две ръце, вдигнати за благословение от гроба.

Гробището е особено място, където времето се докосва до вечността. Там слънцето свети по-различно, като че ли с особена майчинска нежност съгрява със своята топлина гроба. Особено красиво е гробището нощем, на лунна светлина. Дърветата приличат на черни силуети, а гробовете – на подземно жилище на мъртвите, които в края на краищата не са мъртви: те говорят един с друг, само че ние не чуваме гласовете им. Оградите около гробовете приличат на огърлици, а плочите – на камъни от ахат. Черквата, заляна от лунна светлина, е като скала от бял камък. Странно чувство – струва ти се, че черквата е осветена отвътре, че там през нощта се извършва служба, че там се молят свещениците, които са служили в Преображенския храм и сега са погребани в гробището.

Това е някаква невидима за очите Литургия; струва ти се, че от черквата идва безмълвно пеене, от което сърцето потреперва. Нощните часове на гробището около храма са тайнствен отблясък от вечността.

Обичам старите гробове, ние с тях се сприятелихме – минавайки покрай тях чувствам, че в тях лежат мои приятели, които ми се иска да попитам за този свят, който се открива зад границите на смъртта. Някои от надгробните камъни ми се ще да целуна, както се целува лицето на стар приятел. И тук отново виждам моята духовна загуба: сега виждам, че малко съм се молил за мъртвите, че моят съюз с тях би могъл да бъде по-тесен. И моля тези, които прочетат тези редове – не минавайте равнодушно край гробовете, кажете макар и две думи: „Помени, Господи!“, „Упокой, Господи!“. Това ще бъде милост за покойника, като да протегнеш чаша студена вода на пътника в зноен ден. Човек се нуждае от любовта, но мъртвите се нуждаят от нея повече, отколкото живите. Нека живите бъдат милостиви към мъртвите и нежни към тях в сърцето си.

И ето, седейки до някакъв неизвестен гроб, си спомням моите наставници, духовните братя и сестри, които си отидоха преди мен във вечността; гробовете им са далеч от тук. Гледам тоя гроб, като че е образ на техните гробове. И почти винаги в сърцето ми се промъква тънка тъга – не съм дал на човека това, което е трябвало да му дам, аз съм неиздължил се длъжник пред моите приятели дори за това, че малко съм способен да обичам. И затова моля безмълвните гробове – научете ме на любов. Когато в някакви мигове Господ даде да изпиташ любов, разбираш, че има истински живот, а останалото е сив сън. Само любовта прави живота дълбок, само любовта прави човека мъдър, само любовта дава сили с радост да понасяш страданията, само любовта е готова да страда за другите и да бъде благодарна за това като за придобивка, само любовта влива гореща вълна в сърцето. В друго време сърцето е хладно, като камък.

Аз не умея да обичам. Но Господ ми е дал възможност, каквато е щастието, и в същото време укор за мен са срещите с тези, в чието сърце е имало нелицемерна любов, която те са събирали в борба със себе си, както воин плячката на война. Заради тези хора е съществувал и съществува светът. Но в голямата си част те остават непознати за света. И едва след смъртта, и то не винаги, се открива кои са те.

И ето, седя на гроба и си спомням техните имена; започвам беседа с тях като с живи. Не чакам отговор, по-право съм твърде земен и груб, за да чуя техния отговор. Но е мое щастие, ако в тези минути Господ ми даде няколко сълзи, изцедени от сухото ми сърце. Мисля, че даже и ако моите думи не стигнат до тях, то макар и една сълза, паднала на гроба, няма да пропадне безследно – ще я чуят мъртвите.

Източник: из книгата „Свещеното слово и човешкото възприятие“, изд. Енорийски издателски център „Свв. Кирил и Методий“ и издателство „Лествица“

Светогорски истории

Октомври 15, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Всички един ден ще умрем!

В скита, където живеехме, имаше един старец, който беше юродив заради Христа. Имаше и един друг, по-скоро неразумен в реалното значение на думата, който не приемаше юродивия старец, а казваше:

- А, тоя е луд, какво му се удивлявате, че е свят? Луд е. Сега, като дойде, ще го попитам кога ще умра – да видим, дали знае!

Сякаш той самият знаеше и ако юродивият му кажеше, че ще умре на 25 октомври еди-коя си година, може да го удостовери. Е, минаха един-два дена. Дойде Йаков: по скитовете го наричаха Йаковаки, беше като див човек, бос, с овехтял пояс, чийто първи материал не си личеше. Той влезе в нашата колиба (калива), където беше другият монах (който искаше да го попита кога ще умре, за да удостовери дали Йаков наистина е благодатен човек). Йаков влезе, като казваше на глас:

- Всички един ден ще умрем! Всички един ден ще умрем! Всички един ден ще умрем!

Сякаш му казваше: „Какво питаш? Първо на първо, знаеш ли датата? И второ, един ден, рано или късно, ще умрем. Това ли те гложди сега, кога ще умреш? Не ти ли стига здравата и проста логика, че сега си в този свят?“.

Разбери, че си човек!

Сещам се за един монах на Света гора, който бе борен много от съня. Беше млад човек, а монашеският живот – бдения, ставане в 2-3 часа сутринта, естествено беше да му се доспива. Очи не можеше да отвори, клетият. Беше много сънлив, защото се подвизаваше да стои буден нощем. Е, да спиш 2-3 часа в денонощието е трудно, а в храма е тъмно, четат и пеят тихо. Той спеше, спеше и око не можеше да отвори. Имахме един старец Герасим, възрастен монах, от тези старци, които ти дават велика утеха. Младият монах се отчая, един ден отиде и му каза:

- Старец Герасиме, какво ще правя? Око не мога да отворя по време на службата! През цялото време спя! Отчаях се, какво да правя?

А онзи му отговори:

- Благословени човече, ти се притесняваш за това? В корабчето такава буря имаше, а Христос спеше, ти си в храма, толкова хубаво е вътре, тишина, топлина, на тъмно, какво пречи да поспиш малко?

И му разреши проблема. Какво точно му отговори? Той му посочи да се научи на търпение и дълготърпение.

Да се под-ви-за-ва-ме!

Сещам се за един старец, който дойде в нашия манастир на 80 години, за да стане монах. Имаше брак, деца – е, човек на 80 години. Какво искаш, дядо, на 80 години си? Не остана вкъщи, благословени човече, да се грижат за теб децата ти, да имаш стая с меко легло, с хубавите завивки, да ядеш печено пиле с макарони, а дойде тук. Какво ще ядеш тук? Тук има пости, варива, твърди храни, леглото ти няма да има тези удобства, които имаш там. Кой ще те гледа тук, където няма човешки утехи? Сещам се, че когато идваше на бденията, понякога му казвах:

- Дядо, не искаш ли да отидеш да си отпочинеш?

Гледах го, клетия, как се мъчеше на бдението, цяла нощ:

- Дядо, защо не отидеш да си починеш?

- Не! Дойдохме да се подвизаваме!

И свиваше ръката си в юмрук, клетият, свиваше цялата си ръка и казваше:

- Дой-дох-ме тук да се под-ви-за-ва-ме!

И го гледаш, клетия сред зима, през нощите. Добре, нас, които тогава бяхме млади, това не ни притесняваше, но за един стар човек беше трудно. Естествено, той имаше и преподобна смърт.

Бог пази нас, не ние Него

В Иверския манастир дошла по море иконата на Света Богородица. Ходейки по морето, преп. Гавриил Ивирит отишъл и взел иконата, занесъл я в манастира. Отците я поставили в съборния храм, но сутринта я намерили на вратата на манастира. Господи, помилуй! Кой я е взел? Хайде, отново я сложили в храма, но на другата сутрин тя отново била на вратата. Пак я поставили в храма и я намерили на вратата. Заключили храма. Света Богородица се явила на игумена и му казала:

- Виж, отче, аз ще пазя вас, не вие мене!

Оттогава иконата на Света Богородица стои до манастирските порти. Разбира се, от преклонение монасите затворили онази врата, поставили наблизо друга и построили параклис, където се намира иконата, която затова се нарича „Вратарница“, т.е. Света Богородица, която е до вратата. Защото Бог пази нас, не ние Него…

Живот на отключени врати

В Света гора имаше различни крадци, които ограбваха, плячкосваха и дори малтретираха монасите. Ставаха подобни истории. И тъй, на Света гора се говореше, че:

- Знаеш ли? Има крадци!

И какво ще правим? Най-лесно е да ограбиш монах – той е сам, в гората. Един от монасите отиде и сложи хубав катинар на килията си…

Но нека да ви разкажа нещо друго преди това. Имаше един старец – наследник на хаджи Георги. Отишли да го ограбят. Той имал стари икони в килията си. Вързали му ръцете, краката и устата да не вика. Той им рекъл:

- Преди да ме вържете, моля ви, вържете ме в църквата!

- Защо?

- Да бъда в църква. И ми отворете книгата, след като ме вържете, за да прочета службата до сутринта, за да не я пропусна!

Вързали го и той така четял. Когато неговите съседи го намерили, той им казал:

- Е, не пречи, след като ме вързаха тук, прочетох и службата! Взеха нещата и изчезнаха!

И така нашият съсед отишъл и взел един катинар:

- По никакъв начин не можеш да го отвориш! Нека дойдат крадците – нищо няма да стане!

Да, но когато отишъл вечерта да се помоли, Бог не бил там. Той загубил молитвата. Защо? Бог му казал:

- Твоето упование в катинара ли е, или в Мене?

Тоест: „Кой те пази тук, където стоиш? Катинарът или Аз?“. Той дотолкова се почувствал изобличен, че махнал катинара и си наложил правило за 40 дена да спи при отключена врата. Разбира се, и от най-малкия шум се ужасявал и скачал от леглото.

За утре – Бог знае!

Няма да забравя, когато бях млад и живеехме в Капсала, в Света гора – там е пустиня, има снегове. Особено през зимата всички бяхме блокирани, в гората, сред храстите – не можеш да отидеш да видиш другия, можеше да минат 10-12-15 дена и да не можеш да видиш съседа си. Като казвам съсед, имам предвид огромно разстояние. Той обаче ти е съсед, след като го виждаш отдалеч. Веднъж взехме някои неща и ги занесохме на един старец, който живееше по-надолу от нас. Живееше сам. Човешко е, ще му сложиш нещо – малко елей, разни други неща.

- Отче, донесохме ти нещичко!

- Благодаря много! Предайте благодарност на вашия старец!

Той задържа само една част.

- Ама всичко е за теб!

- Не, не, тези стигат за днес!

- Е, добре, а утре?

- Е-е-е, утре! Бог знае! Не и за утре!

И къде беше той? Не в града, близо до бакалина, а в пустинята. Нямаше откъде да си набави. Но понеже нямаше човешка помощ, той наистина имаше Божията помощ.

Източник: из книгата „Света гора. Богошествената планина“

Избрани мисли на известни личности за Бога

Октомври 14, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Науката води човека към религията… Но човекът винаги си остава свободен в душата си – да вярва или да не вярва в Небесния си Отец, да открива или да не открива Неговия велик мир… Науката тук не може да заповяда нищо на душата. Душата сама си избира – живот или смърт, светлина или тъмнина. Но честното научно знание помага на човек да се освободи от суеверията – както от псевдорелигиозните, така и от материалистическите.

Само Христовата истина може да очисти сърцата от тези суеверия. И само тази истина може да оправдае живота на човека.

Архиепископ Йоан (Шаховски)

…….

Учи се, изследвай земното – това е задължение на учения; с едната си ръка изследвай природата на видимия свят, без да изспускаш погледа си към вечния; с другата си ръка пък, както дете за баща си, се дръж за края на Божията риза.

Андре Мари Ампер (1775-1836), френски физик

…..

Вие ми казвате, че аз съм изобретил нещо; всъщност, аз само съм го видял – видял съм онова, което Бог е създал за хората. Честта и славата се падат не на мен, а на Бога…

Александър Флеминг (1881-1955), английски микробиолог, открил първият антибиотик – пеницилина

…..

Когато религията и науката изповядват вярата в Бог, първата поставя Бог в началото, а втората – в края на всички мисли. Религията и науката ни най-малко не се изключват една друга.

Където и да обърнем поглед, какъвто и да е предметът на нашето наблюдение, ние никъде не намираме противоречие между наука и религия. По-скоро констатираме абсолютната им хармония по основните пунктове, особено в областта на естествознанието. Както религията, така и науката в крайна сметка търсят истината и довеждат до вярата в Бога.

Макс Планк (1858-1947), основател на квантовата механика

……

Замълчи, глупав ум, слушай Бога!

Познанието на Бога без познание за греховността ти довежда до гордост. Познанието за греховността довежда до отчаяние. Но само познанието на Иисус Христос води на верен път, защото в Него откриваме Бога и своята греховност.

Евангелието дава на човека утешение, в каквото и положение и условия да се намира той. Христос привлича към Себе Си цялото човечество… Без учението Христово у човека ще бъдат пороците и бедствията, заблуждение, мрак, отчаяние, смърт.

Блез Паскал (1623-1662), френски физик и математик

……

Добре правите, че търсите успокоение в Евангелието, защото то е непресъхващ източник на всяка истина, където разумът не може да намери на никое друго място.

Емануил Кант (1724-1804), немски философ

…….

Често съм прекланял коленете си пред Бога, подбуждан от силното убеждение, че към никой друг не мога да се обърна, при всяка моя нужда.

Вярвам, че Библията е най-великият дар от Бога за хората. Без нея нямаше да можем да отличим истината от лъжата.

Абрахам Линкълн (1809-1865), президент на САЩ

…….

Никой и нищо друго не е толкова достойно за възхищение, както Самият Христос!

Леонардо да Винчи (1452-1519), италиански живописец и скулптор

…….

Ако Христос не бе жив и днес, то тогава за света нямаше да има никаква надежда. Само фактът на Възкресението дава надежда за бъдещето.

Конрад Аденауер (1876-1967), първи канцлер на ФРГ

…….

Потомците ни в един прекрасен ден ще се смеят от сърце над глупостите на нашите съвременни учени-материалисти. Колкото повече изучавам природата, толкова повече се възхищавам на неподражаемите дела на нашия Създател. Винаги се моля, когато работя в лабораторията си.

Много съм мислил и изучавал, затова и станах вярващ като бретонски селянин. Ако бих мислил и занимавал с наука още повече, то бих станал вярващ като бретонска селянка.

Луи Пастьор (1822-1895), френски микробиолог

…….

Природата представлява в някакъв смисъл Евангелие, което благовества гръмко творческата сила, премъдростта и величието на Бога. И не само небесата, но и земните недра проповядват славата Божия.

Създателят е дал на човечеството две книги. В едната Той е показал Своето величие, а в другата – Своята воля. Първата – това е видимият свят, създаден от Него, за да може човек, виждайки големината, красотата и стройността на създанието, да признае Божието всемогъщество… Втората книга е Свещеното Писание. В нея е показано благословението на Създателя за нашето спасение.

Михаил Ломоносов (1711- 1765), руски учен

……

За това, че в мен отново се събуди религиозно чувство, аз дължа на тази свещена книга, и тя бе за мен толкова много източник на спасение, колкото и предмет на удивление. Странно! Цял живот се размотавах по танците на класическите философии, отдавах се на умствени оргии, встъпвах в любовни връзки с всевъзможни системи, не намирайки удовлетворение – и ето, пак се озовах на това стъпало, на което стои чичо Том от „Чичо Томовата колиба“, вперен в Библията, и сега прекланям коленете си заедно с този черен богомолец в същото набожно благоговение. Какво унижение! При цялата си ученост не отидох по-далеч от този беден и невеж негър, едва умеещ да срича!

Хайнрих Хайне (1797-1856), немски поет

…….

В тази света книга се намира тайната на всички тайни. О, колко щастливи са ония сред смъртните, на които Бог е дарувал милостта да слушат, четат и с молитвено благоговение да възприемат тази книга! Щастливи са тези, които могат да отворят вратата на Библията и да тръгнат решително по нейния път.

Джордж Гордън Байрон (1788-!824), английски поет

……..

Нуждаех се от непостижимо високия идеал на вярата… И когато се заех с Евангелието, което не бях чел досега (а бях вече на 38 години), намерих за себе си този идеал.

Аз искрено вярвам в учението на Христа Спасителя. Всеки християнин е длъжен, смело и без да се съобразява с каквито и да било исторически изследвания да утвърждава, че за никой от смъртните не е възможно и да помисли, камо ли да достигне до такава висота на нравствено чувство в живота си, което се съдържа в Христовото учение; и да не почувства, че то не е от този свят.

Николай Пирогов (1810-1881), руски хирург

…….

Новият завет е най-добрата книга, каквато съм познавал или светът ще познава.

Библията е най-съвършената книга от всички книги на всички времена и тя ти предава най-добрите уроци.

Чарлз Дикенс, английски писател



Източник: от книгата „Учени за Бога“, изд. Света гора, 2015 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Днес хората имат много болка

Октомври 9, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

Днес хората имат много болка. Получавам много писма от раковоболни, сърдечноболни, душевноболни. Искат да се помоля. И вие да се молите. И когато споменавате имена на Проскомидията, да не го правите формално, а да съучаствате, да влагате вашата лична болка.


Най-важната заповед е любовта към Бога и ближния. Който се уморява за ближния си, от искрена любов, отморява чрез умората. Който обича само себе си и мързелува, се изморява дори да седи.


Преди да започнете молитвата е добре да четете малко от Евангелието или от Патерика. Нужно е душата да се сгрее, за да започне да се моли. Броеницата помага. Както машините, които, за да започнат да работят, дръпваме едно въженце, за да се разтопят маслата и да започнат да работят. Така и ние дърпаме броеницата, за да се размразят духовните масла и да започне да работи духовната машина. Да започне сърцето да извършва молитвата.


Дойде един млад монах в манастира. Той е и ваш познат. Радвам му се. Върви много добре. С радост гледам, че върши послушанието си със сърце. И му се радва. Когато правиш нещо със сърце, когато обичаш това, което правиш, е, тогава не се изморяваш душевно.


Старецът страдаше от болки в кръста. Отидох и му донесох един пояс с думите, че и аз имах същия проблем. Взе го без да пита, сложи го с думите:


- Каквато полза извлякох от болестите, не я придобих от аскезата. Болестите, скърбите, изпитанията очистват човека и стават поводи за славословие. Папа Тихон казваше, че „Господи Иисусе Христе…” има 100 драхми, а „Слава Богу” – 1000 драхми. Искаше да каже, че когато славословиш Бога в твоята скръб, това има много по-голяма стойност.

***

Веднъж един послушник (от скита „Света Анна”) пренасял на раменете си тежък товар с много труд. По средата на пътя му дошли помисли на съмнение, че напразно се труди. Седнал там и чул Света Богородица да му казва: „Защо се разстройваш? Да знаеш, че трудовете, които понасят отците, пренасяйки товарите, се зачитат като благоугодна жертва заради Бога и потта, която проливат, ще се зачете като мъченическа кръв и ще получат награда от Бога в деня на Съда”. Когато монахът чул това, се укрепил и продължил монашеския си живот в аскеза и послушание.



***

Един от свещениците говори за неговия опит:


- Веднъж отидох да посетя стареца Паисий. Имах помисли и се безпокоях. „Много съм снизходителен. Добре ли правя? Сигурно ще отида в ада?”. Старецът Паисий ме потупа по гърба и ми каза: „Ако духовникът не е решил да отиде в ада от любов към духовните си чеда, по-добре да не става духовник. Но ако отиде от любов в ада, тогава адът ще стане рай”.


- Много хубаво! Винаги е нужна разсъдителност.


Третият свещеник се съгласи.


- Наистина разсъдителността е най-великата добродетел. Защото много пъти духовниците сме строги или снизходителни, не от любов, а от безразличие. Бях чул за един духовник тук на Света Гора, че който отивал да се изповяда при него, накрая му казвал „Не пречи. Неговият грях – върху моята шия. В края на живота му шията му се подула и имал неприятна смърт. Може би Бог е поискал да го очисти. Не е лесно ръководството на душите.”

***

При стареца Паисий

…Около нас обикаляха множество големи и рядко срещани мухи. Една от тях го ухапа по крака. Старецът я прогони с думите:


- Хайде, махни се! За муле ли ме взе?


Той се обърна усмихнат и ни обясни:


- Знаете, те са много благотворни за мулетата. Мулетата се потят и се мъчат. Тези мухи ги хапят и ги облекчават. Сега обаче не намират мулета и се принуждават да хапят хората.


Чували ли сте за един университет, който протестантите имат в Америка, Бристол, Пристол, как се казва, това, което „изприщва” (на гръцки език „πρήζω”) хората!!! Понеже студентите не познават природата и селския живот, там има едно стадо овце с овчар, за да разбират това, което казва Христос, „Аз съм Добрият Пастир”. Или имат един декар с жито и един с лозе. Водят ги там и им показват лозето и житото, за да разберат студентите притчата за житото и плевелите и думите „Аз съм лозата, вие пръчките”.


Съвременните младежи от града, ако дойдат тук сред природата и ожаднеят, не знаят как да намерят извор. Селското дете ще хукне и ще го намери. Ако стане война, градските младежи ще умират от жажда.

***

Един студент по биология му каза:


- Геронда, не намирам духовник.


Къде живееш?


- В Атина.


- Какво говориш, благословени! Мястото гъмжи, както казват, и ти не намираш духовник? Изглежда имаш голяма идея за себе си. Тези, които не намират духовник, имат егоизъм.


- Знаете, геронда, аз мисля много. Всичко пресявам.


- Така да правиш ти. Да мислиш, да мислиш колкото можеш, да се замаеш и накрая да стигнеш до Лепренди!


- Какво е Лепренди, геронда?


- А, това е солунската лудница!

***

Един млад учител от нашата компания го попита как може да върши по-добре работата си.


- Виж, ти можеш да получиш, ако искаш, голяма награда. Децата са празни касети. Или всички касети ще се изпълнят със скверни песни, или с византийска музика. Затова носиш голяма отговорност. И да знаеш. Когато създадеш семейство и придобиеш твои деца, ще разбираш по-добре децата в училище. Когато учителят обича децата и им се кара с благост, децата го разбират и го приемат. Внимавай да не създаваш антипатии. И когато имаш трудни деца и ти създават проблеми, да знаеш, че ти си виновен. Изплащаш това, което друг път си направил.

***

Един студент му откри, че иска да стане монах.


- Гледай първо да вземеш дипломата си. По-добре монахът да се покае веднъж, че е взел диплома, отколкото 100 пъти, че не е взел. Веднъж дойде един студент, който искаше да стане монах. Но се намираше в дилема. Да се махне веднага или първо да се дипломира. Дойде и ми каза, че се помолил много и решил каквото му кажа да го направи. Ще бъда Божият глас. Но видях, че искаше да стане монах не от силен копнеж, а от леност, защото го мързеше да се дипломира. Затова му казах първо да се дипломира и след това да стане монах. Не очакваше такъв отговор и не остана удовлетворен. Отиде и попита един друг монах, който аз (не го казвам от смирение, така е) на малкия му пръст не мога да стъпя. Но тъй като студентът не беше искрен и държеше на своята воля, Бог отне Своята благодат от този свят монах и той му каза: „Ама добре, полудя ли Паисий? Хайде, детето ми. Остави дипломата и върви да станеш монах!” В крайна сметка нито диплома взе, нито монах стана! Днес възрастните искат да вземат много пари с малко работа и малките да получават високи оценки без труд, без четене. И, ако е възможно, да не си тръгват от кафенетата… Да седят там и да им се обаждат по телефона, за да разбират каква оценка са получили.


Учителят започна да изразява своите съмнения.


- Откъде да знам дали Бог съществува?


- Какво говориш, благословени! Православен християнин ли си? Не си ли кръстен православен?


- Да, но тогава не разбирах и не трябваше да ме кръщават!


- Добре че са те кръстили. Помисли да умреш некръстен! Но ето каква отговорност има кръстникът ти и каква благодарност му дължиш, че е поел такава отговорност.


Учителят продължи:


- Монахът гледа своя интерес и изгода. Станал е монах заради изгодата, само за да спечели царството небесно…


- Виж, и така да го погледнеш, отново е добро. Когато умира някой твой роднина, носиш една, две, три години черна лентичка върху дрехата си в знак на това, че си в траур и това ти пречи. И мислиш кога ще мине времето да я свалиш. Я си представи монахът цял живот да носи черно. Това не е ли нещо?


- Не зная, отче, но аз съм срещу системата!


- Бре, благословена душо, съществува и добра система, каквато е бракът. Ако и баща ти е имал това мислене, днес нямаше да те има.


Приятелят Г. го попита:


- Геронда, св. ап. Павел казва „непрестанно се молете”. Аз наскоро се ожених, вече имам едно дете, работя здраво? Как ще стане това? Нямам времето за непрестанна молитва.


За пореден път се удивихме на мъдростта и разсъдителността на стареца.


- Слушай! Да се подвизаваш така, че в общуването си с другите те да казват „слава Богу”. Това ще е твоята молитва. Живей живота си по такъв начин, в съгласие с Божията воля, където и да се намираш, каквато и професия да упражняваш, да проявяваш любов към хората, да служиш и прислужваш на всички с доброта, така че другият да казва: „Слава Богу, че се намери този човек и ми помогна!”. Тогава другият отправя молитва за теб – тази, която ти не можеш да отправиш.


***



Превод: Константин Константинов

 

 

 

Възкресението на Исаак

Юни 24, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница


 

Тази история, която прилича на жив синаксарий на новомъченик ми разказа моята баба и тя остана запечатана дълбоко в паметта ми. Бащата на баба ми бил свещеник в едно от селата на Горен Босфор, което днес се казва Бейкоз. О. Антоний (така се казвал той) имал много деца, едно от които се казвало Христодулос. Тогава, когато се случила тази трагична история, то било на 10 години. На Велики петък от Страстната седмица детето било откраднато от евреи и разпънато на кръст, също като Христос. На следващия ден момчето било намерено от минувачи. Било в безсъзнание. След няколко дена, когато царяло възкресното настроение, то умряло. Това била истинска история. Всяка година, в навечерието на Възкресение, ние си спомняхме подобни истории и случки и всеки път се настройвахме враждебно към евреите. Върхов момент на израз на тази наша вражда беше изгарянето на чучело на евреин, което ставаше на Велики петък веднага след изнасяне на Плащаницата.

В съседство с нас, в района, наричан Ставродроми, живееха много евреи. През цялата година обикновено ние си играехме в съседските дворове заедно с еврейските деца. Обединяваше ни омразата към турчетата. Но в навечерието на Великден по навик всичко се променяше. Еврейчетата не можеха да играят в нашите „християнски игри“. Обикновено през Страстната седмица нашата дружинка се събираше в притвора на храма на Пресвета Богородица и оттам тръгвахме да играем из двора или околностите.

Исаак живееше в един от домовете на ъгъла на голямото нанадолнище, в района на Хамалбаси, на няколко метра от нас. Той беше едно от еврейчетата, които бяха наши добри приятели. Нямаше някаква обща щуротия, в която той да не вземе участие. В някои от сложните ситуации, в които изпадахме, той неведнъж ни отърваваше със своята досетливост. Спомням си, че веднъж у родителите ни дойде една съседка, за да се оплаче, че звъним на звънците по къщите и бягаме. Исаак с невъзмутим вид каза:

- Ами ние го правим от добро, заради вас. Ще вали дъжд и само ви напомняме да си съберете прането отвън.

- Къде видя дъжд, безсъвестно хлапе такова? – взе да крещи госпожа Катина Балу.

- Ама как, нали по радиото съобщиха за предстоящата прогноза? – възрази в отговор Исаак.

Обаче сега, в навечерието на Великден, Исаак, който толкова пъти ни беше отървавал със своята находчивост и острия си ум, беше „причислен към синагогата“. Та нали беше евреин. В тези дни, в навечерието на Велики петък, той не можеше да играе с нас, и това ни се струваше напълно естествено. Това беше наказанието му, че се е родил евреин. А пък нали точно евреите са разпнали Христа.

Настъпи Разпети петък. Ден на големи игри. Църквата беше отворена през целия ден. Беряхме цветя за украса на Плащаницата, пръскахме с одеколон, бършехме металните обковки на иконите, следяхме за реда в храма и се занимавахме с много други интересни неща.

По време на Царските часове някой ни съобщи, че в църковния двор се е появил Исаак. Исаак в църковния двор? Това беше изключено. В такъв ден?

- Той затова е дошъл, да ни оскверни – каза Сулис.

- Точно затова – закрещяха всички събрали се.

- Трябва да разбере, че на такъв ден евреин не може да ходи, където си иска, с високо вдигната глава, все едно, че нищо не е станало. Сякаш им е малко, че са разпнали Христос, че и искат да играят с нас – изкрещя високо Ламбрис Го.

„Го“ беше прякорът му, защото не можеше да произнася правилно „р“, а казваше вместо това „г“.

Сулис, главатарят ни, веднага подхвана думите му, нали се имаше за най-главен сред децата, които помагаха в олтара. Обърна се към мене и ми каза:

- Дино, я иди и му кажи, че не искаме да го виждаме тук. Ти най-добре се знаеш с него, нали ти е съсед.

- Добре – отвърнах аз, но малко нерешително.

- Ти какво, страх ли те е?

И Сулис добави:

- Той е евреин, разбра ли? През тази седмица сме длъжни да им го показваме. Та нали са разпнали Христос. И затова ние ще разпнем тях!

- Ама нали Христос не е разпнал ония, които са били виновни за Неговото разпване – реших се да изрека аз.

- Ти какви ми ги разправяш? Или така ми се стори? Ти какво, да не си с евреите? Я ми кажи!

- Не – отговорих аз.

- Затова млъквай и отивай да направиш онова, за което ти казах, че нещо не ми харесваш. Иначе не идвай на Възкресението. И повече няма да играем с теб.

- Добре – казах уплашено.

Излязох на двора. Наистина, Исаак беше там. Приближих се към него с нарочно страшно изражение.

- Исаак, какво искаш?

- Защо, не може ли? На кого преча?

Но после той се сепна и каза с вече друг тон, топло и доверително:

- Дино, какво ти става? Къде остана нашето сърдечно приятелство?

- Нас ни разделя Христос, Исаак. Вие, евреите, сте разпнали Христа, значи, нямате право да се появявате в такъв ден тук.

- Но Христос не е гонил никой, който е идвал при Него.

- Исаак, казвам ти, сега от това няма да излезе нищо. А след Възкресение пак ще си бъдем приятели – изрекох аз бързо и избягах, защото не можех да продължавам повече този разговор. Веднага щом службата свърши и започнахме играта в църковния двор, почувствах някакво стягане в гърдите. Все едно, че бях един от тия, които са участвали в разпването на Христос. Бях ли прав или грешах? Цялата оная радост, която бях почувствал в тези святи дни преди това, сега пропадна някъде. Но неочаквано намерих изход. Случи се тогава, когато стоях, огорчен и разстроен, при Кръста. Пред онова крайно, най-висше смирение. Длъжен бях да направя нещо. Та нали Този, Който е бил разпнат на кръста е проявил толкова голямо снизхождение към нас, грешните… И тогава се реших. Отидох в дома на Исаак. Той седеше на стъпалата на прага, с наведена глава. Когато ме видя, очите му блеснаха радостно, макар че външно остана невъзмутим.

- Исаак – обърнах се аз към него – извини ме за сутринта. Нали знаеш, не говорих от свое име, а от името на нашите момчета. Ти знаеш какво мислят те… Имам хубава идея. Хайде да им кажем, че ти, макар и евреин, в душата си обичаш Христа и много съжаляваш, че евреите са Го разпнали.

Исаак много внимателно ме наблюдаваше със своя не по детски пронизителен поглед.

- Дино – каза ми той – макар, че не си пророк, но всъщност аз мисля същото.

Дълбоко въздъхнах и казах:

- Довечера ще те чакам при изнасяне на Плащаницата. А за момчетата аз ще имам грижата.

Но момчетата за нищо на света не искаха да ми повярват. Колкото и да се стараех да ги убедя, оставаха си непреклонни.

- Но нали Христос е простил и се е молил за разпналите Го?

- Мълчи и нищо повече не говори, ако не искаш тази вечер да те изгорим заедно с чучелото на евреина – извика Сулис.

Вечерта по време на изнасянето на Плащаницата заваля малко. Винаги през тази вечер ръмеше. Всички ние, християнчетата, според обичая, вървяхме след Плащаницата по големия църковен двор около храма Пресвета Богородица.

Сред тълпата аз разпознах Исаак. Очите му бяха влажни и не можах да разбера дали бузите му са мокри от дъжда или от сълзи. Но дори и да плачеше, може би това бяха сълзи на обида, че децата не го бяха приели, независимо от смелото му признание? Или от това, че му е било жал, че сме толкова безсърдечни?

След изнасянето на Плащаницата Сулис, който беше забелязал Исаак, ми подхвърли:

- Ей, видях те аз тебе, видях те! Видях те как си разменяхте приятелски погледи с този евреин. – И Сулис добави:

- Тази вечер няма да участваш в изгарянето на чучелото на евреина.

- Добре – казах аз на Сулис – вземам вината на Исаак върху себе си.

И наблюдавах изгарянето на чучелото от прозореца на дома ми. В края на тоя своеобразен „ритуал“ до прозореца ми притича един пратеник на Сулис и извика:

- Слушай, Дино, тази година няма да празнуваш Възкресението: нито ти, нито евреина.

Критичният момент настъпи през Пасхалната нощ. В Константинопол дълги години Възкресение се посрещаше не в полунощ, а в пет часа сутринта, на разсъмване. Моментът на Възкресението винаги е най-отчаяно-сложния. Това е слизането на Христос в Ада. Това е поражението на Ада. Освобождението на умрелите.

Всичко това преживяхме през това утро по време на Пасхалното богослужение. Момчетата дойдоха в храма с джобове, пълни с яйца и фойерверки. В пет часа, на разсъмване, в същото време, когато се раздава радостното „Христос възкресе!“, трябва да започне най-главния момент за нас, дечурлигата. Чукането на яйцата и пускането на фойерверките, излитащи високо над главите ни.

Дойдох на църква уплашен. Не посмях да вляза вътре. Момчетата ме видяха и ме гледаха враждебно. Застанах недалеко от онова място, където раздаваха на вярващите Благодатния огън от олтара. „Елате, приемете Светлината“ – „Христос Воскресе!“

Неописуема радост. В този момент забравих всичко. Изпитвах огромна радост. Вече не се плашех нито от Сулис, нито от който и да е. Радостта ми нямаше предел. Фойерверките, излитащи към небето, придаваха някаква войнствена атмосфера. Възклицания, викове, тържество на безкрайна радост. Сред целия този шум дочух някакви озлобени викове. Сякаш ругаеха или дори биеха някого. Обърнах се заедно с децата на тази страна, от която се носеха крясъците, беше на един изстрел разстояние, недалеч. Но да… наистина, в края на краищата ставаше нещо съвсем необичайно. Оказа се, че бащата на Исаак тайно проследил сина си, който избягал от къщи. В момента, в който Исаак извикал „Христос Воскресе!“, баща му се нахвърлил върху него с юмруци и започнал да го бие безжалостно. Как е възможно само, евреин да посмее да прославя Възкресението Христово?

Срам, голям срам и позор за цялото семейство. Видях как бащата блъсна на земята Исаак и започна да го тъпче ненавистно с крака.

- Какво каза? Какво каза? Христос бил възкръснал? – неистово крещеше той.

Исаак беше много зле. Опита се да стане – от устата и носа му бликна кръв. Но той се осмели да произнесе:

- Да, татко, Христос възкръсна. Ние, евреите, сме разпнали Христа. Но Христос възкръсна!

Исаак безсилно се отпусна на земята, без да охне, съвсем като мъченик и тихичко прошепна напева:

- Христос воскресе из ме – е – е – ртвих…

Напомни ни за мъченичеството на мнозина други хора, които са извиквали „Христос възкресе“ на залятата с кръв земя на Константинопол.

След това изгуби съзнание. Не смеехме да се приближим до него. Момчетата бяха замрели. Баща му го взе на ръце. Не, по-скоро го повлече по земята. Ние гледахме случващото се със затаен дъх. Сулис ме погледна, после аз него. Трикратно ме разцелува по двете бузи и ми каза:

- Воистину воскресе!

Очите му бяха пълни със сълзи.

- Да, воистину воскресе!

По-нататък изгубихме Исаак от погледа си. По-късно узнахме, че е лежал няколко месеца на легло. А след това си заминали от нашия район.

Минаха години и веднъж, без да искам, чух от един човек, че в един скит на Света гора в Атон се подвизава йеромонах, по народност евреин, който преди живял в Константинопол. По-късно приел Православната вяра. Казвали, че този монах куцал заради някакъв нещастен случай…

Така ми казаха и аз мисля, че… да, сигурен съм, че това е не някой друг, а моят приятел Исаак.

Христос възкресе!

Източник: Православие ру: из книгата „Кръстопътят на моето сърце“, издание на „Филокалия“, стр. 9, май 2002 г.

 

 

 

Заради теб им подарявам живота

Юни 17, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 


В нощта на 14 срещу 15 май 1944 г. английска подводна лодка застанала на брега на о-в Парос. Група диверсанти се промъкнали към село Ципидо. Англичаните, изненадвайки немците докато спят, убили двама войници, ранили началника на летището лейтенант Табе, взели в плен седмина немци и напуснали острова.

На сутринта немците хванали младия Николаос Стелас от село Левкес, обвинили го в сътрудничество с врага и го обесили на бесилка, която издигнали на възвишението – за страх на жителите на близките села. След това комендантът на Парос поискал от общинските власти да му изпратят 125 души младежи, които също трябвало да бъдат наказани със смърт.

Кметовете на общините, свещениците на острова и игуменът на манастира, архимандрит Филотей (Зервакос) се събрали на съвет. Решили всички заедно да се обърнат към коменданта с молба да отмени присъдата. Само че той заявил категорично, че няма да приеме никого – решението му не подлежало на обсъждане! Тогава били избрани трима души – игуменът Филотей, доктор Алипрандис и кметът на една от общините – г-н Кавалис, които се отправили към коменданта на крепостта Парос, лейтенант Зассе и го помолили да ходатайства пред коменданта на острова за помилването на осъдените. Зассе отговорил:

- Аз вече го помолих да не убива толкова много невинни мъже, но той ми заяви,че който се осмели да се застъпи за тях, ще бъде наказан публично! Мога да ви посъветвам само за едно – нека игуменът да покани коменданта в манастира, да го посрещне с особено внимание и после да го помоли за обречените. Аз му казах много добри неща за манастира и той слушаше с удоволствие.

О. Филотей не губил време – веднага поканил коменданта да посети обителта. Той му отговорил по телефона, че ще дойде в манастира идущата неделя заедно с шестима граждански и военни длъжностни лица.

В уречения ден комендантът пристигнал със свитата си. Държал се строго и непристъпно, като всички нацистки началници. Но сърдечното внимание на игумена и топлото отношение на монасите го накарали да поомекне и той взел да се държи малко по-човечно. Комендантът присъствал и на вечернята, през време на която, без той да разбере, се извършил особен молебен за спасение на осъдените на смърт.

Службата приключила и немците се канели да си тръгнат. О. Филотей много мислил, как да започне разговор за онова, което вълнувало цял Парос. Помогнала му Самата Майка Божия като извършила чудо – комендантът сам казал на игумена, че може да изпълни някакво негово желание. О. Филотей събрал смелост и помолил за разговор на четири очи. След това благодарил на коменданта за неговата любезност и му казал:

- Много бих искал да ми обещаете, че ще изпълните това, за което ще Ви помоля.

Комендантът му протегнал ръка и обещал да изпълни каквато и да е молба.

- Моля Ви – казал игуменът – да запазите живота на онези млади хора, осъдени на смърт, за които това наказание е поначало абсолютно несправедливо!

Но комендантът отговорил:

- Искай ми каквото и да е друго, само не и това! Аз не мога да изпълня такава молба, защото не зависи от мене. Имам заповед отгоре, според която за всеки убит немец трябва да бъдат екзекутирани 50 гърци от мястото, на което е убит немецът. Ако не изпълня тази, макар и несправедлива заповед, сам ще бъда екзекутиран. Така че, искай нещо друго.

Игуменът продължил да настоява:

- Но Вие вече обещахте да изпълните това, за което ще Ви помоля. Трябва да удържите на думата си.

Комендантът бил непреклонен. И тогава о. Филотей решил да пожертва себе си.

- Добре – казал той – ще Ви помоля за друго – нека включат и мен в числото на осъдените на смърт!

Комендантът бил изумен. След някоя и друга минута изрекъл с вълнение:

- Подарявям живота им заради теб! Само че, ще трябва да предупредиш всички жители на острова да няма други подобни инциденти, защото следващия път няма да пощадя никого!

Игуменът обещал и немците напуснали Лонговардската обител. Така жителите на Парос били спасени.

Източник: от книгата за стареца Филотей (Зервакос), интернет-магазин „Сретение“, 15 май 2019 г.

 

Архимандрит Йоаким и мъченица Анастасия, Елеонски подвижници

Юни 6, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

Архимандрит Йоаким Строгилос (1950-2009 г.) се подвизавал в Йерусалим, на Светата Елеонска планина. Той създал там обител и построил храм, като получил благословение за това от Самия Наш Господ Иисус Христос, още когато бил малко момче.

Той изпълнил Божията заръка, но на каква цена! Ето разказа за подвига на о. Йоаким и неговата мъжествена майка Анастасия днес, когато отбелязваме 10 години от неговата кончина.


Майката на о. Йоаким – Анастасия Панагопулу – Строгилу, е родена в 1912 г. в Гърция и живяла 73 години, като приела мъченически венец в Светата Земя, в Йерусалим, през 1995 г. Тя била дълбоко вярваща, благочестива и образована жена (според някои данни, професор по физико-математически науки). В началото живяла на о-в Хиос на Егейско море, като се ползвала с голям авторитет сред съотечествениците си.

О. Йоаким разказвал: „Моята майка била кмет на о-в Хиос, както и ректор на лицея и гимназията. Освен това преподавала физика в девическата гимназия на Хиос“.

През 1950 г. тя родила син – бъдещия архимандрит Йоаким. Водила обикновен живот до съдбоносната 1957 г., когато синът й навършил 7 години. Тогава се случило едно събитие, което преобърнало цялото й дотогавашно съществуване – на момчето се явил Сам Нашия Господ Иисус Христос и му поставил поръчение, на което той посветил целия си останал живот. А преданната му майка станала негов ангел-хранител – тя зарязала всичко и се отправила заедно със сина си за Светата Земя, за да изпълнят заръката на Христа.

 

О. Йоаким разказва: „Когато бях на около седем години, видях в съня си, че излизам от Хиос и отивам в Йерусалим, издигам се на Елеонската планина и там на нейния връх виждам един Млад Свещеник. Разбрах, че това е Христос. Той ми каза: „Оттук се възнесох на Небето, и оттук ще дойда пак. Сега това не е Моето място, но ти ще Ми го приготвиш“.

Сега този сън ми дава сила. И от онзи момент аз не мога да го забравя. Това ме накара да стана свещеник. И когато дойдох на това място реших, че каквото и да стане, аз ще умра тук. Дори и да ме убият тук, все едно, ще стоя докрай. От това произтича моята сила. Този детски сън залегна дълбоко в душата ми.

И майка ми знаеше това от самото начало… И именно майка ми придаде сила на детския ми сън. Тя ми каза: „Това означава, че ще срещнеш смъртта, ако отидеш там и подготвиш това място. Но само за едно моля Бог – първо да вземе мене, пък после тебе. Ако аз си замина първо, а после ти – друго няма да има значение за мен“.

Тези нейни думи се оказали пророчески, защото всичко така и станало…

 

Малкият Йоаким пораснал, изкарал войнишката служба, завършил обучението си в Атинския Университет, където учил богословие и право, приел монашеско пострижение и станал свещеник.

В 1984 г. на Възкресение Христово, на 34 годишна възраст о. Йоаким най-накрая пристигнал в Йерусалим заедно с майка си Анастасия. Скоро бил приет в братството на Светия Гроб, станал и преподавател в Патриаршеското Училище на Сион. Известно време служил и в Гетсиманската градина, в Гробницата на Пресвета Богородица.

Веднъж го извикал Йерусалимския патриарх Диодор ( той също бил от Хиос)… Ето какво разказвал отеца за това в 2007 г.: „Патриархът молел ту един, ту друг от клириците на Патриаршията да дойдат на това място, дано се съгласи някой… Но не се намерил ни един желаещ, никой не се решил да отиде. Най-накрая стигна и до мен. Каза ми: „Изпращам те на Елеон, давам ти мястото на Възнесението, вложи там всичките си лични средства, които имаш от свещеническата си заплата до този момент, ако имаш и някои наследствени средства, каквото намериш – всичко вложи там… Но това ще бъде като един вид мая, защото после, като почнат да идват поклонници и християни, каквото ти оставят, един ден всичко ще ти се върне напълно… По този начин ще възстановим както трябва мястото на Възнесението като поклонническо място“. И тъй, започнах всичко това от нулата“.

По всяка вероятност, о. Йоаким пазил в тайна откровението, което получил от Господ и чакал своя час. Това показва прекрасните качества на неговата душа – скромността и смирението.

И така, в 1987 г., три години след пристигането му в Израел, патриархът благословил о. Йоаким да издигне манастир на Елеонската планина. Сбъднало се онова, което било открито на момчето преди цели 30 години!

От този момент нататък целият останал живот на о. Йоаким бил посветен на изпълнението на Христовото поръчение!

 

Това било твърде трудна, дори опасна работа. Много скоро о. Йоаким изпитал на гърба си цялата тежест на послушанието си. В това време цялата територия на Гръцката патриаршия на Елеон представлявала един ограден полузапуснат участък земя с хаотично растящи дървета и място за изхвърляне на боклуци, нарочно устроено там от арабите за подигравка (тяхното любимо издевателство над християните в Израел).

Трябва да се отбележи, че тогава в Светата Земя нямало такъв голям поклоннически поток, особено на това място. Преживявали оскъдно, практически само от пенсията на майката. В едно кратко интервю през 1992 г. майката на о. Йоаким простодушно казала: „Ами че отецът дава всяка една стотинка, която му оставят, за църквата. Мечтата му е да построи църква. Всичко за там, всичко за там“.

И още казала: „Отначало не исках да идвам тук, защото много съм чела и слушала, че поп на попа добро не желае. Но като видях какво търпение има, казах: „Сине мой, с Бога напред! И искам да не съжаляваш за това“.

На въпрос от страна на журналиста, труден ли е животът тук, майката на о. Йоаким отговорила така: „Много труден, защото се намираме във враждебна среда на мюсюлмани, които ни завиждат за някакви пари и т. н. А пък ние се прехранваме със салати…“

И казала още: „Искаше ми се да видя сина си със семейство и деца, защото сега животът му е мъчение. Но ако с това се чувства удовлетворен и това иска душата му, нямам нищо против“.

Икономисвали всичко, само и само да продължава строителството. По свидетелството на очевидци, Анастасия купувала от арабите гнили овошки и приготвяла от тях храна. Скоро от Патриаршията започнали да доставят продукти, а по-късно и поклонниците, като научили за отеца, почнали да посещават това благословено място. И станало малко по-леко.

О. Йоаким извършил титаничен труд – разчистил територията на манастира, намерил пещерата, в която вероятно е пребивавал Спасителя и учениците Му, намерил гробове на отдавна погребани монаси, убити от мюсюлманите, изградил параклис в памет на тези неизвестни мъченици, запалил кандила на древните гробници. Накрая, о. Йоаким направил прекрасна градина в обителта – с нарови, фъстъчени и бадемови дървета, маслини, декоративни храсти, палми и цветя. И най-важното – започнал да строи храм!

Господ дал мъдрост на о. Йоаким да построи първо крипта, като един вид резервен храм – „в случай, че горната църква бъде разрушена“. Пророческо решение защото, ако няма храм, може и манастир да няма…Като построил криптата, отецът започнал да служи там – това било първото богослужение в историята на гръцкия Възнесенски манастир.

Колко много важни исторически събития са се случили там благодарение на непрестанния героичен труд на о. Йоаким и неговата храбра майка Анастасия, която му служила за опора и поддръжка! Тя стояла до него през всички изпитания. Извършвала своя подвиг.

По начало обстановката в Израел е много сложна, тъй като налице е постоянно противопоставяне между израилтяните-юдеи и арабите-мюсюлмани. И така, отецът се намирал като между два огъня.

 

Най-много били притесненията от страна на мюсюлманите, понеже манастирът се намирал в мюсюлманския район на Йерусалим. Ислямистите постоянно досаждали на о. Йоаким, недоволни от появата на православен свещеник тук. В предпоследната година от своето служение (2008 г.), отецът признава: „Ако един православен йеромонах попадне на място, където живеят мюсюлмани, а до този момент е нямало никой духовник, знаете ли с какво се сблъсква? Но с Божията милост и повече търпение преминахме и през това“.

Твърде скромно казано. А на практика отецът бил заплашван, неведнъж бил бит, изнудвали го да дава пари, неведнъж палели храма, крадели и причинявали всякакви щети. О.Йоаким разказва само за един от случаите за опожаряване на храма: „Веднъж дойдоха да подпалят храма, но пак ни спаси чудо. Тази нощ не можах дълго да заспя… Не зная от какво се събудих, майка ми ме вдигна и каза: „По-бързо отивай в храма!“ Отидох, а там пушек… казах си, край, храмът изгоря… Не можех и да вляза вътре. Повиках мюсюлманите, които работеха тук, те си поставиха на носа и устата влажни кърпички, аз пък се увих с епитрахила и така влязохме в храма. Как да е, намерихме главнята и я изкарахме навън…“

О. Йоаким казвал, че всяка вечер, излизайки от храма, не знаел дали на сутринта ще го види отново… Струва си да се опитаме да си представим обстановката, в която се намирали о.Йоаким и престарялата му майка и неволно да настръхнем – всяка нощ била изпитание за тях – дали ще ги бият, убият или ще унищожат храма… Всеки ден – като на война, на предната линия – постоянен страх и напрежение, които трябва да преодоляват… Това могат да разберат само онези, които са били в подобна ситуация. Но о. Йоаким героически устоял и понесъл всички изпитания.


Ето какво казва о. Йоаким за нападенията на евреи-фанатици над него: „Веднъж преживях нападение в Сион, където се намира Семинарията на Патриаршията. Нападна ме един юдеин-фанатик с нож и ми каза следните знаменателни думи: „Вие, гърците-християни, държите нашите най-хубави места. Имайте впредвид, че Гърция е за гърците, а Израел – за евреите. Тук нямате място. От стари времена е така“.

Друг път на Велики петък, когато водих около стотина поклонници, за да се поклонят на Гроба Господен, по пътя ме хванаха евреи-фанатици и ми се изплюха в лицето. Докато се опомня, ми оплюха и краката. Тогава това ми направи силно впечатление…

Пред мен десет пъти разрязваха с нож гръцкото знаме, сякаш казвайки: „И теб те чака същото! Ти ни навираш знаме с кръст в очите, но ще ти видим сметката!“

Аз не им обръщам внимание и продължавам да развявам над това място гръцкото знаме и кръст. И дори някой ден да поискат да се разправят с мене, това не ме плаши!“

 

Над криптата о.Йоаким започнал да строи друг храм, като взел за първообраз един древен храм на о-в Хиос от 10-ти век. Направили скица и голям металически макет на храма – той и до днес може да се види в манастира. Строежът вървял трудно и заради поведението на израелските власти. О. Йоаким трябвало постоянно да моли за разрешение за постройката. Работата била там, че в историческата част на Йерусалим било разрешено само реставриране на стари обекти, но не и строеж на нови. И представителите на властта ту обещавали да дадат разрешение, ту не. Това била своеобразна дипломатическа игра, с издевателства и подигравки. Един ден те все пак дали разрешение, но устно, като обещали по-късно да оформят всичко и с документи – казвали, че проблемът със строителството на гръцкия храм в тази местност ще бъде разрешен.

Сега се разпространява клеветата, че уж о. Йоаким самоволно и без разрешение започнал да строи църква и затова справедливо си платил. Но това е лъжа, за което свидетелства о. Йоаким в един видеозапис.

И така, о. Йоаким повярвал на израелските власти и започнал строителството. В 1992 г. бил завършен грубия строеж на храма. И внезапно властите решили да го разрушат. През юли 1992 г., използвайки отсъствието му от манастира, на територията му нахлули израелски войници и полиция с булдозери и почнали да разрушават храма. Горната църква била почти напълно унищожена. Но когато пристъпили към разрушаването на криптата, станало чудо – в момента, в който кофата на булдозера почнала да бута тавана на храма, иконата на Христос Спасител се оказала пред булдозера и той внезапно се повредил. Крехката дървена икона се оказала по-здрава от метала! И никакви усилия не могли да накарат техниката да заработи.

По думите на о. Йоаким, самият храм оказал съпротивление. Всички били до такава степен потресени от чудото, че изоставили разрушителните работи и си заминали. Очевидно, това впечатлило дори и израелските власти и те отстъпили, разбирайки, че Сам Бог ги възпрепятства и повече не направили опит да рушат храма. Господ възпрял разрушението на храма.

 

О. Йоаким оставил повредения булдозер в горния ъгъл на храма, като напомняне за извършеното кощунство и за Божието застъпничество. Иконата, спасила храма, сега се намира в него и се почита като чудотворна.

Жалко е, че о. Йоаким, въпреки своите наистина забележителни трудове за благото на Църквата не се ползвал от всеобщо благоразположение в средата на йерусалимското братство. Някои от събратята му не го долюбвали. О. Йоаким не се оплаквал, но веднъж горчиво признал: „Когато разрушиха църквата, престанаха да ми изплащат заплата и трапеза за две години… Патриаршията ме зачита, когато всичко върви добре. Но само да се появят и най- дребните проблеми или най-малки неприятности с израелските власти или с местните араби-ислямисти, тогава Патриаршията веднага се прави, че не ме забелязва…“

Ето в какви условия живял о. Йоаким.


В 1995 г., три години след разрушаването на храма, над о. Йоаким било извършено покушение, но бил спасен от един руски поклонник. Господ запазил живота на о. Йоаким, но неговата майка Анастасия приела мъченическа смърт, като първа застанала на пътя на злодеите. По този начин се изпълнила нейната молба към Господ.

Ето какво разказва за това самия о. Йоаким: „Това се случи през нощта срещу 21 юли. Свечеряваше се, но още не се бе стъмнило. В това време винаги влизам в църквата, за да запаля кандилата. Преди това моята майка за последен път ми беше приготвила кафе и поднесла чаша вода… И когато влязох в църквата, за да запаля кандилата, скоро след това влезе и тя. Влезе през вратата… И ми казва: „Прекрасна църква построи ти! Възпрепятстваха те, спираха те, но все пак ти я построи! Направи прекрасни стенописи, сложи прекрасен мрамор, направи прекрасен иконостас. Нямам внуци от теб, но тази църква е моя внук. И сега се чувствам така удовлетворена, сякаш виждам своя внук… Велико дело е това, че ние вярваме във Възнесението Христово оттук… Преди теб тук не е стъпвал свещенически крак. В течение на много векове, още от времето на Христа тук не е имало свещеник – ти си първия. Ти се потруди, за да построиш на това място църква. Отивам си от този свят доволна!“ После се приближи до мен, протегна ми ръката си към устните ми и каза: „Целуни ми ръка!“ Учудих се, защото това не се бе случвало преди и й казах: „Нима ти си свещеник, че да ти целувам ръка?“ А тя ми говори: „Дай да целуна твоята ръка, а ти целуни моята“. Много се смутих… А после тя ми каза: „Отивам си, отивам горе… И ще те чакам, не се бави, ела скоро“. И отиде към изхода. Това беше нашия последен разговор“.

 

След 10 минути той излязъл от църквата и се отправил към дома. Внезапно му налетяли двама едри, силни бандити в черни дрехи с качулки, лицата им били напълно закрити, само с прорези за очите. О. Йоаким разказвал: „Видях в цялото им поведение една подигравка, ирония, сякаш искаха да кажат: „Падна ли ни в ръцете!“ В същия момент аз, не преценявайки опасността, ги тупам по раменете, мислейки, че ме поднасят“.

Бандитите пръснали в очите на свещеника парализиращ спрей, но отровата не подействала. Отецът не загубил самообладание и решил да се престори на поразен, изимитирал, че се задъхва и захриптял. Бандитите отстъпили назад и тогава о. Йоаким взел да силно да вика за помощ. Те веднага се обърнали и взели да го удрят по ръцете и краката, опитвали се да извадят очите му с молив, порязали езика и цялата уста… После залепили устата и носа на отеца с дебело тиксо и приготвили торба, за да го задушат. В това време притичал, чувайки шума, руският поклонник Владимир и прогонил бандитите, спасявайки отеца.

Владимир бил иконописец от Санкт-Петербург. Ние се познавахме и мога да кажа, че по това време той приличаше на млад руски богатир – висок, красив, благороден и смел. В същата тази фатална вечер той почукал на вратата на манастира и казал на о. Йоаким, че няколко вечери не бил спал – ту се молил на Гроба Господен, ту ходил на Голгота, ту в Гетсимания и нямал пари за хотел. Помолил да пренощува, като добавил: „Господ ще ти отплати за гостоприемството, отче!“ О. Йоаким го съжалил, пуснал го пренощува – и така, тази нощ той го спасил! Дивни са делата Господни! Отецът казва, че това било чудо.

Сега Владимир е монах в Атон и се нарича о. Варсануфий. А в манастира, където се случили тези събития сега се подвизават руски сестри заедно с гръцки сестри – традиция, която смятаме, че има благословията на о. Йоаким от небето.

О. Йоаким имал рядък дар на слово. Само на него патриархът възлагал да произнесе проповедта на Велики петък на Страстната седмица край Разпятието. О. Йоаким стоял заедно с патриарха и йерусалимските владици на стъпалата на Страничния олтар на Гвоздея, придържайки Светия Кръст и проповядвал. Множество народ от различни страни на света го слушали, стоейки пред храма на Гроба Господен. Аз съм свидетел: от неговата проникновенна реч плачели почти всички присъстващи там, макар и мнозина да не знаели гръцки – но скръбта в очите му и ридаещия му глас достигали до най-дълбоките недра на сърцата…

Може би и затова престъпниците се помъчили да го лишат от гласа му – самият сатана в образа на убийците рязал на части Благодатния език на отеца, който докосвал сърцата на мнозина и възпламенявал в тях Божествената любов.

И така, спасилият се по чудо о. Йоаким, цял в рани, драскотини и кръв, станал и тръгнал към дома. Надявал се, че майка му го чака там. Но по пътя я видял лежаща на земята с вързани ръце, с омотана с дебело тиксо уста, също и шията й била омотана няколко пъти с тиксо. Анастасия вече била мъртва…

Отецът казвал, че когато приел послушание на Елеон, предвиждал агресивни нападения, бил обмислил всичко, чак до това да бъде убит и бил готов да посрещне смъртта. Но не можел и да си помисли, че могат да убият неговата майка – една престаряла и немощна жена…

Кои са били убийците – фанатици-юдеи или фанатици- ислямисти? Отецът бил нападан неведнъж и от едните, и от другите.

Убийците така и не били открити.

 

Необходимо е да кажем и друго важно нещо за героичната Анастасия, майката на архимандрит Йоаким. Също като мироносица тя последвала своя син в неговата апостолска мисия в Светата Земя. Знае се, че веднъж тя прочела житието на един светия, което така докоснало сърцето й, че признала на сина си: „Щях да съм много щастлива, ако Господ би ме удостоил и аз да узная кога ще умра“. И Спасителят изпълнил това нейно желание…

Три години след погребението й, с благословението на патриарх Диодор било извършено отварянето на гробницата й – тялото на мъченица Анастасия било намерено нетленно и благоухаело. Отново го върнали в земята и след още седем години, когато отново отворили гробницата, тялото било все така нетленно, но пръстите на дясната ръка били свити за изобразяване на кръстен знак.

От този момент тя била причислена към светиите, почитани на о-в Хиос. Нетленните мощи на Анастасия Елеонска се намират в специална гробница, доближена до криптата.

По древна византийска традиция, о. Йоаким веднага почнал да почита майка си като мъченица за Христа – заради начина, по който тя умряла. Казвал: „Тя, без съмнение, е мъченица. Много по-тежко ми беше да преживея това, отколкото ако се бе случило с мене. Смъртта на моята майка е все едно да умра два пъти“.

На мястото на нейното убийство отецът поставил престол, с намерение по-късно да изгради параклис. Но сегашният настоятел премахна ограждението и сега това свято място се тъпче от краката на нищо не подозиращите поклонници…

Около храма о. Йоаким построил гробница, където поставил мощите на майка си в стъклен саркофаг. Мощите били открити. Те били с наситено-меден цвят и от време на време изобилно мироточили, така че о. Йоаким раздавал на желаещите памучета, натопени в мирото. Но за жалост, днес мироточивите мощи на мъченица Анастасия са закопани в земята.

Още приживе, отецът получавал писма със свидетелства за явяването на мъченица Анастасия и помощта й, оказвана на хората. Известен е случаят, в който тя се появила със следи от рани по лицето. Тя казала, че е проляла кръвта си за храма.

Народът чувствал светостта на новомъченица Анастасия. Руските поклонници донесли на о. Йоаким икона на майка му, също и гръцките иконописци изписали образа на Елеонската новомъченица. Отецът се зарадвал много и поставил иконите за поклонение.

 

На 27 май 2009 г., 14 години след кончината на майката, също така внезапно се прекъснал и животът на о. Йоаким – неговото горещо, христолюбиво сърце престанало да бие в навечерието на празника Възнесение Господне. Тогава той бил едва на 59 години. О. Йоаким, след като отслужил празничното всенощно бдение в своята Елеонска обител, се представил на Господ.

Православните хора видели в това явен знак за избранничеството на архимандрит Йоаким.

Отецът бил погребан в гробницата заедно с любимата си майка-мъченица. Така те останали завинаги заедно и във вечния живот, както били заедно и в земния.

Но поклонниците трябва да знаят, че мястото на погребението на отеца е указано невярно, защото табелката с името му се намира на отсрещната стена, на която е разположен храмът.

 

Веднага след смъртта на о. Йоаким патриарх Теофил Трети изпратил в обителта монах Ахилий. Той събрал една малка група сестри от различни православни страни. Криптата, построена от о. Йоаким е действаща – там се извършват всекидневно утренно и вечерно монашеско правило, а в четвъртъците – Божествена литургия. На мястото на разрушения храм има открит параклис. На мястото на мъченическата смърт на Анастасия е запазен открития престол, поставен още от о. Йоаким.

Отецът украсил територията на манастира с прекрасни сияещи мозайки, от които се е запазил образа на Богородица Одигитрия. За съжаление не е запазена прекрасната градина, направена от о. Йоаким, както и някои някои негови постройки като разрушения баптистерий, в който извършвал кръщения… Запазени са сведения, че при отеца идвали тайно и мюсюлмани, и юдеи, за да се кръщават. И той съхранил тази тайна до края на живота си.

Днес манастирът е посещаван от поклонници от различни страни в света. По желание на всеки поклонник, престъпил прага на манастира, сестрите дават информация на неговия език – на гръцки, руски, английски, сръбски, румънски.

Вярващият народ чувства с просто и чисто сърце светостта на мъченица Анастасия и о. Йоаким. Руските поклонници биха искали да узнаят повече за тях. По молба на елеонските сестри и ние решихме да обнародваме един спомен за тези славни подвижници на благочестието. Сметнах за свой дълг да почета тяхната памет, като разкажа за техните подвизи, така че колкото може повече хора да разберат за тези изключителни човеци, защото те принадлежат на цялото днешно православие.

О. Йоаким имал едно любвеобилно, чисто сърце, от което радостта се изливала щедро в душите на хората. Нека и нашия път към Христа да бъде осветен с радостта на любимия поздрав на отеца: „Кали Ана стаси! Кали Ана липси!“ (Добро Възкресение! Добро Възнесение!).

Отче Йоакиме и мъченице Анастасийо Елеонски, молете Бога за нас!


Източник: www.pravoslavie.ru

 

 

 

 

 

 

 

 

Св. Арсений Кападокийски – неизчерпаемият източник на чудеса

Юни 3, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница


Анестис Караусоглу разказвал, че веднъж довели при Хаджиефендис няма туркиня от Ендинуда. Тя била изгубила говора си от мъка и сълзи. Неизвестни похитители отвлекли дъщеря й и бедната жена не знаела какво се било случило с нея и дали е жива? Тя се установила в дома на Хеким, в съседство с килията на о. Арсений. Помолили го да дойде и да й прочете молитва. Той веднага откликнал, помолил се над нея и речта й се възвърнала.

Жената на един крупен индустриалец от Адана страдала от безплодие. Той пратил на Хаджиефендис една нейна рокля, с молба да прочете молитва над нея. Той го сторил и върнал дрехата. Жената почнала да я носи и скоро се сдобила с дете.

 

Стефанос Захаропулос разказвал, как веднъж четирима кюрди се опитали да ограбят Хаджиефендис. През това време той си седял и четял. Забелязал, как крадците отворили вратата, но продължил да си чете, без да каже и дума, докато те ровели из ъглите с надежда да намерят жълтици. След като не намерили нищо, те се наканили да си тръгнат, като един от тях взел две одеяла от пода (а те били цялото имущество на отеца). И ето какво се случило – не могли да намерят врата, от която да излязат от килията. Щурали се като слепци напред-назад из тясната килия и не виждали нищо. С това започнали да пречат на о. Арсений да чете и той им показал къде е вратата, но въпреки всичко те продължавали да се лутат насам-натам. Тогава о. Арсений станал, хванал единия кюрд за ръката и казал:

- Ето къде е вратата, през която излизат крадците и се отправят към преизподнята!

Едва сега те видели вратата, разкаяли се и поискали прошка. О. Арсений им простил и те си заминали. После кюрдите разказали на сънародниците си какво им се случило и възкликнали: „Аман, аман! Не си и помисляйте да крадете от Хаджиефендис. Ще влезете в килията и после няма да намерите откъде да излезете“.

Йоан Киркалас разказвал за нападението на турски разбойници над Фараса. Те заловили 12 от най-богатите жители на селото и поискали от семействата им откуп в размер от 500 златни лири. Заплашили, че в противен случай ще заколят нещастниците. Предупредили, че ще убият пленените, ако жителите на селото се опитат да ги освободят; още в началото на каквато и било схватка ще ги заколят, без да им мигне окото…

Селяните изпаднали в смут. По-старите сдържали желанието на младите за мигновена саморазправа, защото видели, че турците са много – някъде към 380 души, при това добре въоръжени, а през това време жените грабнали децата си и побягнали към Хаджиефендис, който оставал единствената им надежда.

Като разбрал за случилото се, о. Арсений заповядал на старейшината да извади всички пари от църковната каса. Там имало около 500 лири. Като взел със себе си парите, о. Арсений тръгнал смело към леговището на разбойниците заедно с още двама старци и поискал от главатаря да преговорят. Той охотно се съгласил. Но когато се показал, о. Арсений се надхвърлил над него:

- И от Бога ли не се боиш? Засрами се! Откъде у тия бедни хора 500 лири? А и още ги заплашваш, че ще заколиш роднините им, ако не ти ги дадат!

Сграбчил чувалчето с църковните пари (били на дребни монети) и ги хвърлил пред краката на главатаря, като казал:

- Хайде, вземете ги и бързо да освободите моите верни хора, докато не съм превърнал в камъни всички ви тук.

Едва о. Арсений произнесъл тези думи, „докато не съм ви превърнал в камъни“ и всички турци застинали по местата си, сякаш наистина се превърнали в статуи. Хаджиефендис ги оставил известно време така, а после казал:

- Бързо върнете хората ми и се махайте по пътя си.

Още щом се освободили от държащите ги невидими примки, турците развързали дванадесетте пленени селяни и ужасени избягали, като дори зарязали разсипаните на земята пари. А на освободените о. Арсений казал: „Съберете църковните пари и да си ходим“. И всички радостни се прибрали в селото.

Църковният четец Кирякос Сеферидис разказвал, как веднъж при о. Арсений довели от Сиси бесноват младеж, син на някакъв турски офицер. Хаджиефендис прочел над него Евангелие и той веднага станал тих като агънце, а преди това разкъсвал дрехите си и дерял лицето си с нокти.

Същият Кирякос споменавал и друга подобна случка, с една бесновата туркиня от Телелида, на име Тетеви, която донесли вързана с вериги. И тя била излекувана от него по същия начин.

Веднъж пак имало кражба на църковна утвар от страна на турците. Жителите на Фараса, възмутени, напразно търсели крадците. Но о. Арсений бил съвсем спокоен: „Не се вълнувайте“ – казал им, „ще видите че сам свети Георги ще ги доведе тук“.

Грабителите стигнали до Козан-Таги, когато изведнъж посред бял ден небето почерняло и настъпила такава тъмнина, че не могли да продължат пътя си и да преминат река Ферахтин пред тях (тази необичайна тъмнина била видяна и от Антоний Ставракис от кападокийското село Зиле). Грабителите проумели, че това е Божие наказание и обърнали назад към Фараса, за да върнат свещената утвар. Но много скоро тъмнината изчезнала и крадците решили, че все пак това е някаква случайност и обърнали обратно натоварените си мулета в посока на Козан-Таги. Но не щеш ли, почувствали, че някой невидимо ги удря и ги гони към Фараса. Така те се върнали с откраднатите съдове обратно във Фараса. Там казали на селяните колкото се може по-бързо да разтоварят мулетата – те не били в състояние да го сторят, защото се бранели от невидимите удари.

Анестис Караусоглу разказвал как по време на масовите кланета над арменци във Фараса нахълтали около триста разбойници, за да грабят и убиват. Хаджиефендис, като събрал жените и децата, отишъл с тях в храма на Света Богородица от Канчи и започнал да се моли с тях. А освирепелите турци така и не могли да влязат в селището. Над дерето, където течала река Земантис, имало малък храм, посветен на св. Йоан Златоуст. Сам светителят се явил пред тях на моста и преградил пътя им. Ужасени от появата му, турците панически побегнали назад. Главатарят им викал: „Бързо да се връщаме! Йоан Златоуст не ни пуска“.

Когато о. Арсений за пети път бил на поклонение в Светите земи, една жена на име София се промъкнала през прозореца в килията му, но не за да краде, а да му отмъсти, защото той често сурово я изобличавал заради някои нейни неблагочестиви деяния. Докато мъжът й я чакал навън, тя обърнала всичко в килията с главата надолу, хвърлила на земята кръстовете и Евангелието. Казват, че дори и се облекчила на кожата на пода пред иконите, на която о. Арсений се молел.

Когато се завърнал от поклонничество и видял всичко това, о. Арсений изпитал силна жалост към София. Много пъти я викал при себе си, но тя не идвала. Накрая старейшината на селото я довел при Хаджиефендис, който й казал:

- Как си могла да направиш това? Дори нечестивите турци няма да хвърлят кръстовете и Евангелието на земята.

За съжаление София, вместо да се покае и да поиска прошка, почнала безсъвестно да злослови и да проклина о. Арсений. Тогава той й казал:

- След като толкова ти е акъла драга, то по-добре съвсем да го нямаш, защото този твой ум ще те вкара в ада. Ще се помоля на Христос да ти го вземе, така че, в най-добрия случай да те съди като безумна. Така ще се спаси душата ти.

И действително, от този момент София загубила разсъдъка си. От див звяр се превърнала в безобидно усмихващ се, невинен младенец. Така проживяла доста дълго време и тук, в Гърция.

Тази история била известна на всички, но някои неправилно изтълкували постъпката на о. Арсений, като решили, че по този начин той я е проклел. Обаче не така смятали други, включително и селският старейшина, а и аз се присъединявам към тяхното мнение, защото разбирам, че всъщност о. Арсений й направил услуга, като й отворил вратите на рая, защото там влизат само овце, а не диви козлища. И всички, които могат да размислят за това са съгласни, че на практика о. Арсений е спасил София.

Амалия Елевтериаду (за съжаление по-късно тя станала йеховистка) разказвала, че когато била осемгодишна, отивала към мелницата, когато видяла как осмина от село Телелида водят бесноватата дъщеря на Агадокос при Хаджиефендис. Той прочел над нея молитва, бесът излязъл от нея и тя станала кротка като овчица. Тогава баща й предложил на о. Арсений:

- Вземи цялото ми богатство, ти излекува детето ми.

Но той му отвърнал:

- Нашата вяра не е за продан. Богатството си е твое. Обаче, ако искаш да направиш нещо добро, построй мост или прокарай вода дотук, защото хората страдат от жажда.

Впоследствие Агадокос построил мост от бял камък.

 

източник: htpps;// vk.com/@orthodoxy_word

 

 

 

“Науката” на дядо Пройчо

Май 27, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

- Подранил си, дядо Пройчо!


- И двамата сме подранили, Съби.


- Пак на църква, нали? Все там си в празник!


- Както знаеш. Църквата е училище за мене, Съби. Ако не отида в празник там, ще забравя науката.


Съби се засмя широко.


- Ех и ти с тази своя наука, дядо Пройчо! Дип, че те познавам, а то – да те чуе някой друг, току виж помислил, че за професор се готвиш… А колкото до науката, тя съвсем не е в църквите. Другаде е тя, дядо Пройчо!


- Свободен си да мислиш както искаш, Съби, но аз не се шегувам: в църквата се преподава наука за живота. И всички, които живеем и искаме да живеем, трябва да знаем тази наука.


- Тъй си мислиш ти и щом така мислиш, разбирам, че ти е добре там. А мене ме занимава повече друга наука, която да ми даде съвет, като е умрял конят ми сега, какво да стане, че пак да мога да си изора нивите. Грижа ме гнети, дядо Пройчо; и реших да прескоча до кръчмата и да я разсея с една-две чашки.


И Съби влезе в кръчмата, а дядо Пройчо продължи за църквата.


Добри хора бяха и двамата съселяни и добре си живееха като съседи. Често Съби се шегуваше с набожността на по-стария си съсед, но дядо Пройчо не се сърдеше на шегите. Почти винаги той повтаряше, че в църквата усвоява наука за живота и че без тази наука той не би могъл да живее.


Влезе дядо Пройчо в храма, запали свещица и застана смирено в своя кът. Тъй стоя до края на службата.


Като се връщаше, след отпуста, към дома си и като мина край кръчмата, Съби го повика отвътре. Като видя старецът, че Съби е сам, влезе, та седна при него.


- Мисля си, дядо Пройчо – подкачи Съби – върху това, което толкова пъти си ми казвал, а одеве натърти, че го казваш сериозно. За науката – дето в църквата я придобиваш. Аз с толкова хора съм се срещал и, да ти кажа, повече съм чул, че църквата е за простите хора, за тези, които нямат нищо общо с науката и че тя е празна залъгалка за хората, като им пречи дори да живеят както трябва. Ако обичаш, кажи ми какво научаваш ти от ходенето в църква, та да разбера и аз науката ти.


- Много работи съм научил, Съби, и много работи си припомням като ходя в храма.


- Е, че кажи де! Какво, например?… – усмихна се не без подигравка Съби.


- Като настояваш толкова, да ти кажа. Слушай тогава. – Най-напред се научих, че за да можеш да живееш по-добре, трябва да откраднеш, та да имаш повече. Ако, при кражба, някой те види и си застрашен да бъдеш издаден, можеш да го убиеш и да заличиш следите. Ако, като си придобил повече, някой бедняк ти поиска да му помогнеш, ти недей му дава, защото пак можеш да обеднееш. Че бил някой болен – нека си кара болестта, ти няма защо да се стараеш да му помагаш; ако умре, можеш и ти да се възползуваш от благата му. Трябва ли да защитиш себе си и да запазиш онова, което имаш, можеш  да излъжеш. Изобщо – живей като мислиш само за себе си и грижи се само за своя живот…


Съби докачено сложи ръката си върху ръката на дядо Пройчо.


- Достатъчно си сериозен, за да се шегуваш… Ти ми се подиграваш!


- Защо да се подигравам? – вдигна рамене дядо Пройчо и погледна събеседника си изпитателно.


- И това ако не е подигравка, тогава какво може да бъде? Та ти говориш точно противното на онова, което е!


- Щом знаеш това, тогава защо ме питаш? Ти знаеш какво научава човек в църквата, защо тогава говориш против нея и се подиграваш с онези, които я обичат и посещават? Сега аз ти казах неща, които ти никога не ще повярваш. Защото знаеш много добре, че Бог, Чийто дом е Църквата, учи да не лъжем, да не крадем, да не убиваме, да не живее човек само за себе си, а и за другите, като помага на онези, които се нуждаят от неговата помощ, да се грижим за бедните, болните…


- Е, да, защо не каза това преди малко, ами взе да се подиграваш с мене.


- Казах ти защо… Защото сам знаеш много добре, на какво учи човека вярата в Бога и няма защо да ме питаш. Вярата учи само на добро! Човек, който искрено вярва в Бога, никога зло никому не ще направи. Тогава как може да бъде лоша самата вяра, как може да бъде вредно посещаването на Божия дом? Отговори ми!


Но Съби не отговори на въпроса на дядо Пройчо. Той беше подпрял главата си с две ръце и замислено гледаше в празната чаша пред себе си.


- Ти се замисли, нали? – потупа дружески по гърба своя съсед дядо Пройчо. Полезно е това. Хайде да си вървим, че е време вече, пък ти по пътя пак мисли. А преди да се прибереш в къщи, ще те водя у дома да видиш, дали моята кобилка би могла да отмени умрелия ти кон – та да си изореш нивиците. Аз привърших оранта, – та колко ли е земята ми! – услужи си и ти с моето добиче. Хайде!


Съби стана от мястото си и отправи благодарствен поглед към дядо Пройчо. Искаше да каже нещо, но не знаеше какво.


Като излизаха от кръчмата, Съби погледна към църквицата, която се белееше на селския площад. Погледът му се спря на камбанарията, в която блестяха две малки камбанки. Те висяха в покой, но на Съби се стори, че се люлеят. В ушите му зазвуча техният празничен звън. Никога този звън не бе изпълнял с такова умиление душата на Съби, както сега. Той вървеше до дядо Пройчо и мислеше за „науката” на стареца. Сега Съби вярваше на неговите думи, вярваше, че само доброто сърце повежда към храма и само добро научава всеки, който прекрачва неговия праг.

 

Из книгата: “Живата вяра”