Нека живите бъдат милостиви към мъртвите

Октомври 17, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

Едно време служех в църквата на Преображенското гробище в предградие на Сухуми. След служението в Илорския храм това беше най-радостният период в моя живот. В Илори ми се удаде да общувам с още живите подвижници – последните от тия монаси, които бяха духовна сила и факел на Грузия в продължение на 16 века. Те приличаха на есенни цветя, които разтварят своите цветчета, когато студеното дихание на севера потопява природата в сън. Тези подвижници са преживели времена на по-жестоки гонения, отколкото в тези далечни векове, когато мечът на Тамерлан и сабята на Шах Абас са превръщали в пустиня цели области на Грузия за това, че народът е отказал да премине към мюсюлманството.

В Илори Господ ми даде да видя живи подвижниците на отиващата си епоха, както в легендата за Амиран пътникът видял на стената в дома картина, изобразяваща бой на витязите с дракони и след това неочаквано се срещнал със стария витяз, който му разказал за подвизите на убитите в боевете герои. Илорските монаси ми се сториха последните от тези витязи, които през целия си живот са воювали с чудовища и дракони, и за живота на които сега напомня само картината на стената.

По-късно, служейки в сухумската Преображенска черква на гробището, общувах с монасите, които са погребани там – общувах не с живите, а с мъртвите, не чрез слово, а чрез неповторимото чувство на тяхното присъствие.

Особено обичах старите гробове, върху които лежаха сиви плочи, нащърбени от вятъра и обгорени от слънцето. Върху тях няма съхранени надписи – само каменните или железни кръстове показват, че тук е погребан християнин. В кръста, който стои над гроба като страж, някак са се въплътили скърбите и трудовете на земния живот. Човекът християнин носи кръста, даден му от Бога, на своите рамене залитайки и често падайки под неговата тежест, а след смъртта кръстът благославя неговия преход във вечността, става този ключ, който отваря вратите на рая; даже напречната греда на кръста прилича на две ръце, вдигнати за благословение от гроба.

Гробището е особено място, където времето се докосва до вечността. Там слънцето свети по-различно, като че ли с особена майчинска нежност съгрява със своята топлина гроба. Особено красиво е гробището нощем, на лунна светлина. Дърветата приличат на черни силуети, а гробовете – на подземно жилище на мъртвите, които в края на краищата не са мъртви: те говорят един с друг, само че ние не чуваме гласовете им. Оградите около гробовете приличат на огърлици, а плочите – на камъни от ахат. Черквата, заляна от лунна светлина, е като скала от бял камък. Странно чувство – струва ти се, че черквата е осветена отвътре, че там през нощта се извършва служба, че там се молят свещениците, които са служили в Преображенския храм и сега са погребани в гробището.

Това е някаква невидима за очите Литургия; струва ти се, че от черквата идва безмълвно пеене, от което сърцето потреперва. Нощните часове на гробището около храма са тайнствен отблясък от вечността.

Обичам старите гробове, ние с тях се сприятелихме – минавайки покрай тях чувствам, че в тях лежат мои приятели, които ми се иска да попитам за този свят, който се открива зад границите на смъртта. Някои от надгробните камъни ми се ще да целуна, както се целува лицето на стар приятел. И тук отново виждам моята духовна загуба: сега виждам, че малко съм се молил за мъртвите, че моят съюз с тях би могъл да бъде по-тесен. И моля тези, които прочетат тези редове – не минавайте равнодушно край гробовете, кажете макар и две думи: „Помени, Господи!“, „Упокой, Господи!“. Това ще бъде милост за покойника, като да протегнеш чаша студена вода на пътника в зноен ден. Човек се нуждае от любовта, но мъртвите се нуждаят от нея повече, отколкото живите. Нека живите бъдат милостиви към мъртвите и нежни към тях в сърцето си.

И ето, седейки до някакъв неизвестен гроб, си спомням моите наставници, духовните братя и сестри, които си отидоха преди мен във вечността; гробовете им са далеч от тук. Гледам тоя гроб, като че е образ на техните гробове. И почти винаги в сърцето ми се промъква тънка тъга – не съм дал на човека това, което е трябвало да му дам, аз съм неиздължил се длъжник пред моите приятели дори за това, че малко съм способен да обичам. И затова моля безмълвните гробове – научете ме на любов. Когато в някакви мигове Господ даде да изпиташ любов, разбираш, че има истински живот, а останалото е сив сън. Само любовта прави живота дълбок, само любовта прави човека мъдър, само любовта дава сили с радост да понасяш страданията, само любовта е готова да страда за другите и да бъде благодарна за това като за придобивка, само любовта влива гореща вълна в сърцето. В друго време сърцето е хладно, като камък.

Аз не умея да обичам. Но Господ ми е дал възможност, каквато е щастието, и в същото време укор за мен са срещите с тези, в чието сърце е имало нелицемерна любов, която те са събирали в борба със себе си, както воин плячката на война. Заради тези хора е съществувал и съществува светът. Но в голямата си част те остават непознати за света. И едва след смъртта, и то не винаги, се открива кои са те.

И ето, седя на гроба и си спомням техните имена; започвам беседа с тях като с живи. Не чакам отговор, по-право съм твърде земен и груб, за да чуя техния отговор. Но е мое щастие, ако в тези минути Господ ми даде няколко сълзи, изцедени от сухото ми сърце. Мисля, че даже и ако моите думи не стигнат до тях, то макар и една сълза, паднала на гроба, няма да пропадне безследно – ще я чуят мъртвите.

Източник: из книгата „Свещеното слово и човешкото възприятие“, изд. Енорийски издателски център „Свв. Кирил и Методий“ и издателство „Лествица“

Светогорски истории

Октомври 15, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Всички един ден ще умрем!

В скита, където живеехме, имаше един старец, който беше юродив заради Христа. Имаше и един друг, по-скоро неразумен в реалното значение на думата, който не приемаше юродивия старец, а казваше:

- А, тоя е луд, какво му се удивлявате, че е свят? Луд е. Сега, като дойде, ще го попитам кога ще умра – да видим, дали знае!

Сякаш той самият знаеше и ако юродивият му кажеше, че ще умре на 25 октомври еди-коя си година, може да го удостовери. Е, минаха един-два дена. Дойде Йаков: по скитовете го наричаха Йаковаки, беше като див човек, бос, с овехтял пояс, чийто първи материал не си личеше. Той влезе в нашата колиба (калива), където беше другият монах (който искаше да го попита кога ще умре, за да удостовери дали Йаков наистина е благодатен човек). Йаков влезе, като казваше на глас:

- Всички един ден ще умрем! Всички един ден ще умрем! Всички един ден ще умрем!

Сякаш му казваше: „Какво питаш? Първо на първо, знаеш ли датата? И второ, един ден, рано или късно, ще умрем. Това ли те гложди сега, кога ще умреш? Не ти ли стига здравата и проста логика, че сега си в този свят?“.

Разбери, че си човек!

Сещам се за един монах на Света гора, който бе борен много от съня. Беше млад човек, а монашеският живот – бдения, ставане в 2-3 часа сутринта, естествено беше да му се доспива. Очи не можеше да отвори, клетият. Беше много сънлив, защото се подвизаваше да стои буден нощем. Е, да спиш 2-3 часа в денонощието е трудно, а в храма е тъмно, четат и пеят тихо. Той спеше, спеше и око не можеше да отвори. Имахме един старец Герасим, възрастен монах, от тези старци, които ти дават велика утеха. Младият монах се отчая, един ден отиде и му каза:

- Старец Герасиме, какво ще правя? Око не мога да отворя по време на службата! През цялото време спя! Отчаях се, какво да правя?

А онзи му отговори:

- Благословени човече, ти се притесняваш за това? В корабчето такава буря имаше, а Христос спеше, ти си в храма, толкова хубаво е вътре, тишина, топлина, на тъмно, какво пречи да поспиш малко?

И му разреши проблема. Какво точно му отговори? Той му посочи да се научи на търпение и дълготърпение.

Да се под-ви-за-ва-ме!

Сещам се за един старец, който дойде в нашия манастир на 80 години, за да стане монах. Имаше брак, деца – е, човек на 80 години. Какво искаш, дядо, на 80 години си? Не остана вкъщи, благословени човече, да се грижат за теб децата ти, да имаш стая с меко легло, с хубавите завивки, да ядеш печено пиле с макарони, а дойде тук. Какво ще ядеш тук? Тук има пости, варива, твърди храни, леглото ти няма да има тези удобства, които имаш там. Кой ще те гледа тук, където няма човешки утехи? Сещам се, че когато идваше на бденията, понякога му казвах:

- Дядо, не искаш ли да отидеш да си отпочинеш?

Гледах го, клетия, как се мъчеше на бдението, цяла нощ:

- Дядо, защо не отидеш да си починеш?

- Не! Дойдохме да се подвизаваме!

И свиваше ръката си в юмрук, клетият, свиваше цялата си ръка и казваше:

- Дой-дох-ме тук да се под-ви-за-ва-ме!

И го гледаш, клетия сред зима, през нощите. Добре, нас, които тогава бяхме млади, това не ни притесняваше, но за един стар човек беше трудно. Естествено, той имаше и преподобна смърт.

Бог пази нас, не ние Него

В Иверския манастир дошла по море иконата на Света Богородица. Ходейки по морето, преп. Гавриил Ивирит отишъл и взел иконата, занесъл я в манастира. Отците я поставили в съборния храм, но сутринта я намерили на вратата на манастира. Господи, помилуй! Кой я е взел? Хайде, отново я сложили в храма, но на другата сутрин тя отново била на вратата. Пак я поставили в храма и я намерили на вратата. Заключили храма. Света Богородица се явила на игумена и му казала:

- Виж, отче, аз ще пазя вас, не вие мене!

Оттогава иконата на Света Богородица стои до манастирските порти. Разбира се, от преклонение монасите затворили онази врата, поставили наблизо друга и построили параклис, където се намира иконата, която затова се нарича „Вратарница“, т.е. Света Богородица, която е до вратата. Защото Бог пази нас, не ние Него…

Живот на отключени врати

В Света гора имаше различни крадци, които ограбваха, плячкосваха и дори малтретираха монасите. Ставаха подобни истории. И тъй, на Света гора се говореше, че:

- Знаеш ли? Има крадци!

И какво ще правим? Най-лесно е да ограбиш монах – той е сам, в гората. Един от монасите отиде и сложи хубав катинар на килията си…

Но нека да ви разкажа нещо друго преди това. Имаше един старец – наследник на хаджи Георги. Отишли да го ограбят. Той имал стари икони в килията си. Вързали му ръцете, краката и устата да не вика. Той им рекъл:

- Преди да ме вържете, моля ви, вържете ме в църквата!

- Защо?

- Да бъда в църква. И ми отворете книгата, след като ме вържете, за да прочета службата до сутринта, за да не я пропусна!

Вързали го и той така четял. Когато неговите съседи го намерили, той им казал:

- Е, не пречи, след като ме вързаха тук, прочетох и службата! Взеха нещата и изчезнаха!

И така нашият съсед отишъл и взел един катинар:

- По никакъв начин не можеш да го отвориш! Нека дойдат крадците – нищо няма да стане!

Да, но когато отишъл вечерта да се помоли, Бог не бил там. Той загубил молитвата. Защо? Бог му казал:

- Твоето упование в катинара ли е, или в Мене?

Тоест: „Кой те пази тук, където стоиш? Катинарът или Аз?“. Той дотолкова се почувствал изобличен, че махнал катинара и си наложил правило за 40 дена да спи при отключена врата. Разбира се, и от най-малкия шум се ужасявал и скачал от леглото.

За утре – Бог знае!

Няма да забравя, когато бях млад и живеехме в Капсала, в Света гора – там е пустиня, има снегове. Особено през зимата всички бяхме блокирани, в гората, сред храстите – не можеш да отидеш да видиш другия, можеше да минат 10-12-15 дена и да не можеш да видиш съседа си. Като казвам съсед, имам предвид огромно разстояние. Той обаче ти е съсед, след като го виждаш отдалеч. Веднъж взехме някои неща и ги занесохме на един старец, който живееше по-надолу от нас. Живееше сам. Човешко е, ще му сложиш нещо – малко елей, разни други неща.

- Отче, донесохме ти нещичко!

- Благодаря много! Предайте благодарност на вашия старец!

Той задържа само една част.

- Ама всичко е за теб!

- Не, не, тези стигат за днес!

- Е, добре, а утре?

- Е-е-е, утре! Бог знае! Не и за утре!

И къде беше той? Не в града, близо до бакалина, а в пустинята. Нямаше откъде да си набави. Но понеже нямаше човешка помощ, той наистина имаше Божията помощ.

Източник: из книгата „Света гора. Богошествената планина“

Избрани мисли на известни личности за Бога

Октомври 14, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Науката води човека към религията… Но човекът винаги си остава свободен в душата си – да вярва или да не вярва в Небесния си Отец, да открива или да не открива Неговия велик мир… Науката тук не може да заповяда нищо на душата. Душата сама си избира – живот или смърт, светлина или тъмнина. Но честното научно знание помага на човек да се освободи от суеверията – както от псевдорелигиозните, така и от материалистическите.

Само Христовата истина може да очисти сърцата от тези суеверия. И само тази истина може да оправдае живота на човека.

Архиепископ Йоан (Шаховски)

…….

Учи се, изследвай земното – това е задължение на учения; с едната си ръка изследвай природата на видимия свят, без да изспускаш погледа си към вечния; с другата си ръка пък, както дете за баща си, се дръж за края на Божията риза.

Андре Мари Ампер (1775-1836), френски физик

…..

Вие ми казвате, че аз съм изобретил нещо; всъщност, аз само съм го видял – видял съм онова, което Бог е създал за хората. Честта и славата се падат не на мен, а на Бога…

Александър Флеминг (1881-1955), английски микробиолог, открил първият антибиотик – пеницилина

…..

Когато религията и науката изповядват вярата в Бог, първата поставя Бог в началото, а втората – в края на всички мисли. Религията и науката ни най-малко не се изключват една друга.

Където и да обърнем поглед, какъвто и да е предметът на нашето наблюдение, ние никъде не намираме противоречие между наука и религия. По-скоро констатираме абсолютната им хармония по основните пунктове, особено в областта на естествознанието. Както религията, така и науката в крайна сметка търсят истината и довеждат до вярата в Бога.

Макс Планк (1858-1947), основател на квантовата механика

……

Замълчи, глупав ум, слушай Бога!

Познанието на Бога без познание за греховността ти довежда до гордост. Познанието за греховността довежда до отчаяние. Но само познанието на Иисус Христос води на верен път, защото в Него откриваме Бога и своята греховност.

Евангелието дава на човека утешение, в каквото и положение и условия да се намира той. Христос привлича към Себе Си цялото човечество… Без учението Христово у човека ще бъдат пороците и бедствията, заблуждение, мрак, отчаяние, смърт.

Блез Паскал (1623-1662), френски физик и математик

……

Добре правите, че търсите успокоение в Евангелието, защото то е непресъхващ източник на всяка истина, където разумът не може да намери на никое друго място.

Емануил Кант (1724-1804), немски философ

…….

Често съм прекланял коленете си пред Бога, подбуждан от силното убеждение, че към никой друг не мога да се обърна, при всяка моя нужда.

Вярвам, че Библията е най-великият дар от Бога за хората. Без нея нямаше да можем да отличим истината от лъжата.

Абрахам Линкълн (1809-1865), президент на САЩ

…….

Никой и нищо друго не е толкова достойно за възхищение, както Самият Христос!

Леонардо да Винчи (1452-1519), италиански живописец и скулптор

…….

Ако Христос не бе жив и днес, то тогава за света нямаше да има никаква надежда. Само фактът на Възкресението дава надежда за бъдещето.

Конрад Аденауер (1876-1967), първи канцлер на ФРГ

…….

Потомците ни в един прекрасен ден ще се смеят от сърце над глупостите на нашите съвременни учени-материалисти. Колкото повече изучавам природата, толкова повече се възхищавам на неподражаемите дела на нашия Създател. Винаги се моля, когато работя в лабораторията си.

Много съм мислил и изучавал, затова и станах вярващ като бретонски селянин. Ако бих мислил и занимавал с наука още повече, то бих станал вярващ като бретонска селянка.

Луи Пастьор (1822-1895), френски микробиолог

…….

Природата представлява в някакъв смисъл Евангелие, което благовества гръмко творческата сила, премъдростта и величието на Бога. И не само небесата, но и земните недра проповядват славата Божия.

Създателят е дал на човечеството две книги. В едната Той е показал Своето величие, а в другата – Своята воля. Първата – това е видимият свят, създаден от Него, за да може човек, виждайки големината, красотата и стройността на създанието, да признае Божието всемогъщество… Втората книга е Свещеното Писание. В нея е показано благословението на Създателя за нашето спасение.

Михаил Ломоносов (1711- 1765), руски учен

……

За това, че в мен отново се събуди религиозно чувство, аз дължа на тази свещена книга, и тя бе за мен толкова много източник на спасение, колкото и предмет на удивление. Странно! Цял живот се размотавах по танците на класическите философии, отдавах се на умствени оргии, встъпвах в любовни връзки с всевъзможни системи, не намирайки удовлетворение – и ето, пак се озовах на това стъпало, на което стои чичо Том от „Чичо Томовата колиба“, вперен в Библията, и сега прекланям коленете си заедно с този черен богомолец в същото набожно благоговение. Какво унижение! При цялата си ученост не отидох по-далеч от този беден и невеж негър, едва умеещ да срича!

Хайнрих Хайне (1797-1856), немски поет

…….

В тази света книга се намира тайната на всички тайни. О, колко щастливи са ония сред смъртните, на които Бог е дарувал милостта да слушат, четат и с молитвено благоговение да възприемат тази книга! Щастливи са тези, които могат да отворят вратата на Библията и да тръгнат решително по нейния път.

Джордж Гордън Байрон (1788-!824), английски поет

……..

Нуждаех се от непостижимо високия идеал на вярата… И когато се заех с Евангелието, което не бях чел досега (а бях вече на 38 години), намерих за себе си този идеал.

Аз искрено вярвам в учението на Христа Спасителя. Всеки християнин е длъжен, смело и без да се съобразява с каквито и да било исторически изследвания да утвърждава, че за никой от смъртните не е възможно и да помисли, камо ли да достигне до такава висота на нравствено чувство в живота си, което се съдържа в Христовото учение; и да не почувства, че то не е от този свят.

Николай Пирогов (1810-1881), руски хирург

…….

Новият завет е най-добрата книга, каквато съм познавал или светът ще познава.

Библията е най-съвършената книга от всички книги на всички времена и тя ти предава най-добрите уроци.

Чарлз Дикенс, английски писател



Източник: от книгата „Учени за Бога“, изд. Света гора, 2015 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Днес хората имат много болка

Октомври 9, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

Днес хората имат много болка. Получавам много писма от раковоболни, сърдечноболни, душевноболни. Искат да се помоля. И вие да се молите. И когато споменавате имена на Проскомидията, да не го правите формално, а да съучаствате, да влагате вашата лична болка.


Най-важната заповед е любовта към Бога и ближния. Който се уморява за ближния си, от искрена любов, отморява чрез умората. Който обича само себе си и мързелува, се изморява дори да седи.


Преди да започнете молитвата е добре да четете малко от Евангелието или от Патерика. Нужно е душата да се сгрее, за да започне да се моли. Броеницата помага. Както машините, които, за да започнат да работят, дръпваме едно въженце, за да се разтопят маслата и да започнат да работят. Така и ние дърпаме броеницата, за да се размразят духовните масла и да започне да работи духовната машина. Да започне сърцето да извършва молитвата.


Дойде един млад монах в манастира. Той е и ваш познат. Радвам му се. Върви много добре. С радост гледам, че върши послушанието си със сърце. И му се радва. Когато правиш нещо със сърце, когато обичаш това, което правиш, е, тогава не се изморяваш душевно.


Старецът страдаше от болки в кръста. Отидох и му донесох един пояс с думите, че и аз имах същия проблем. Взе го без да пита, сложи го с думите:


- Каквато полза извлякох от болестите, не я придобих от аскезата. Болестите, скърбите, изпитанията очистват човека и стават поводи за славословие. Папа Тихон казваше, че „Господи Иисусе Христе…” има 100 драхми, а „Слава Богу” – 1000 драхми. Искаше да каже, че когато славословиш Бога в твоята скръб, това има много по-голяма стойност.

***

Веднъж един послушник (от скита „Света Анна”) пренасял на раменете си тежък товар с много труд. По средата на пътя му дошли помисли на съмнение, че напразно се труди. Седнал там и чул Света Богородица да му казва: „Защо се разстройваш? Да знаеш, че трудовете, които понасят отците, пренасяйки товарите, се зачитат като благоугодна жертва заради Бога и потта, която проливат, ще се зачете като мъченическа кръв и ще получат награда от Бога в деня на Съда”. Когато монахът чул това, се укрепил и продължил монашеския си живот в аскеза и послушание.



***

Един от свещениците говори за неговия опит:


- Веднъж отидох да посетя стареца Паисий. Имах помисли и се безпокоях. „Много съм снизходителен. Добре ли правя? Сигурно ще отида в ада?”. Старецът Паисий ме потупа по гърба и ми каза: „Ако духовникът не е решил да отиде в ада от любов към духовните си чеда, по-добре да не става духовник. Но ако отиде от любов в ада, тогава адът ще стане рай”.


- Много хубаво! Винаги е нужна разсъдителност.


Третият свещеник се съгласи.


- Наистина разсъдителността е най-великата добродетел. Защото много пъти духовниците сме строги или снизходителни, не от любов, а от безразличие. Бях чул за един духовник тук на Света Гора, че който отивал да се изповяда при него, накрая му казвал „Не пречи. Неговият грях – върху моята шия. В края на живота му шията му се подула и имал неприятна смърт. Може би Бог е поискал да го очисти. Не е лесно ръководството на душите.”

***

При стареца Паисий

…Около нас обикаляха множество големи и рядко срещани мухи. Една от тях го ухапа по крака. Старецът я прогони с думите:


- Хайде, махни се! За муле ли ме взе?


Той се обърна усмихнат и ни обясни:


- Знаете, те са много благотворни за мулетата. Мулетата се потят и се мъчат. Тези мухи ги хапят и ги облекчават. Сега обаче не намират мулета и се принуждават да хапят хората.


Чували ли сте за един университет, който протестантите имат в Америка, Бристол, Пристол, как се казва, това, което „изприщва” (на гръцки език „πρήζω”) хората!!! Понеже студентите не познават природата и селския живот, там има едно стадо овце с овчар, за да разбират това, което казва Христос, „Аз съм Добрият Пастир”. Или имат един декар с жито и един с лозе. Водят ги там и им показват лозето и житото, за да разберат студентите притчата за житото и плевелите и думите „Аз съм лозата, вие пръчките”.


Съвременните младежи от града, ако дойдат тук сред природата и ожаднеят, не знаят как да намерят извор. Селското дете ще хукне и ще го намери. Ако стане война, градските младежи ще умират от жажда.

***

Един студент по биология му каза:


- Геронда, не намирам духовник.


Къде живееш?


- В Атина.


- Какво говориш, благословени! Мястото гъмжи, както казват, и ти не намираш духовник? Изглежда имаш голяма идея за себе си. Тези, които не намират духовник, имат егоизъм.


- Знаете, геронда, аз мисля много. Всичко пресявам.


- Така да правиш ти. Да мислиш, да мислиш колкото можеш, да се замаеш и накрая да стигнеш до Лепренди!


- Какво е Лепренди, геронда?


- А, това е солунската лудница!

***

Един млад учител от нашата компания го попита как може да върши по-добре работата си.


- Виж, ти можеш да получиш, ако искаш, голяма награда. Децата са празни касети. Или всички касети ще се изпълнят със скверни песни, или с византийска музика. Затова носиш голяма отговорност. И да знаеш. Когато създадеш семейство и придобиеш твои деца, ще разбираш по-добре децата в училище. Когато учителят обича децата и им се кара с благост, децата го разбират и го приемат. Внимавай да не създаваш антипатии. И когато имаш трудни деца и ти създават проблеми, да знаеш, че ти си виновен. Изплащаш това, което друг път си направил.

***

Един студент му откри, че иска да стане монах.


- Гледай първо да вземеш дипломата си. По-добре монахът да се покае веднъж, че е взел диплома, отколкото 100 пъти, че не е взел. Веднъж дойде един студент, който искаше да стане монах. Но се намираше в дилема. Да се махне веднага или първо да се дипломира. Дойде и ми каза, че се помолил много и решил каквото му кажа да го направи. Ще бъда Божият глас. Но видях, че искаше да стане монах не от силен копнеж, а от леност, защото го мързеше да се дипломира. Затова му казах първо да се дипломира и след това да стане монах. Не очакваше такъв отговор и не остана удовлетворен. Отиде и попита един друг монах, който аз (не го казвам от смирение, така е) на малкия му пръст не мога да стъпя. Но тъй като студентът не беше искрен и държеше на своята воля, Бог отне Своята благодат от този свят монах и той му каза: „Ама добре, полудя ли Паисий? Хайде, детето ми. Остави дипломата и върви да станеш монах!” В крайна сметка нито диплома взе, нито монах стана! Днес възрастните искат да вземат много пари с малко работа и малките да получават високи оценки без труд, без четене. И, ако е възможно, да не си тръгват от кафенетата… Да седят там и да им се обаждат по телефона, за да разбират каква оценка са получили.


Учителят започна да изразява своите съмнения.


- Откъде да знам дали Бог съществува?


- Какво говориш, благословени! Православен християнин ли си? Не си ли кръстен православен?


- Да, но тогава не разбирах и не трябваше да ме кръщават!


- Добре че са те кръстили. Помисли да умреш некръстен! Но ето каква отговорност има кръстникът ти и каква благодарност му дължиш, че е поел такава отговорност.


Учителят продължи:


- Монахът гледа своя интерес и изгода. Станал е монах заради изгодата, само за да спечели царството небесно…


- Виж, и така да го погледнеш, отново е добро. Когато умира някой твой роднина, носиш една, две, три години черна лентичка върху дрехата си в знак на това, че си в траур и това ти пречи. И мислиш кога ще мине времето да я свалиш. Я си представи монахът цял живот да носи черно. Това не е ли нещо?


- Не зная, отче, но аз съм срещу системата!


- Бре, благословена душо, съществува и добра система, каквато е бракът. Ако и баща ти е имал това мислене, днес нямаше да те има.


Приятелят Г. го попита:


- Геронда, св. ап. Павел казва „непрестанно се молете”. Аз наскоро се ожених, вече имам едно дете, работя здраво? Как ще стане това? Нямам времето за непрестанна молитва.


За пореден път се удивихме на мъдростта и разсъдителността на стареца.


- Слушай! Да се подвизаваш така, че в общуването си с другите те да казват „слава Богу”. Това ще е твоята молитва. Живей живота си по такъв начин, в съгласие с Божията воля, където и да се намираш, каквато и професия да упражняваш, да проявяваш любов към хората, да служиш и прислужваш на всички с доброта, така че другият да казва: „Слава Богу, че се намери този човек и ми помогна!”. Тогава другият отправя молитва за теб – тази, която ти не можеш да отправиш.


***



Превод: Константин Константинов

 

 

 

Възкресението на Исаак

Юни 24, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница


 

Тази история, която прилича на жив синаксарий на новомъченик ми разказа моята баба и тя остана запечатана дълбоко в паметта ми. Бащата на баба ми бил свещеник в едно от селата на Горен Босфор, което днес се казва Бейкоз. О. Антоний (така се казвал той) имал много деца, едно от които се казвало Христодулос. Тогава, когато се случила тази трагична история, то било на 10 години. На Велики петък от Страстната седмица детето било откраднато от евреи и разпънато на кръст, също като Христос. На следващия ден момчето било намерено от минувачи. Било в безсъзнание. След няколко дена, когато царяло възкресното настроение, то умряло. Това била истинска история. Всяка година, в навечерието на Възкресение, ние си спомняхме подобни истории и случки и всеки път се настройвахме враждебно към евреите. Върхов момент на израз на тази наша вражда беше изгарянето на чучело на евреин, което ставаше на Велики петък веднага след изнасяне на Плащаницата.

В съседство с нас, в района, наричан Ставродроми, живееха много евреи. През цялата година обикновено ние си играехме в съседските дворове заедно с еврейските деца. Обединяваше ни омразата към турчетата. Но в навечерието на Великден по навик всичко се променяше. Еврейчетата не можеха да играят в нашите „християнски игри“. Обикновено през Страстната седмица нашата дружинка се събираше в притвора на храма на Пресвета Богородица и оттам тръгвахме да играем из двора или околностите.

Исаак живееше в един от домовете на ъгъла на голямото нанадолнище, в района на Хамалбаси, на няколко метра от нас. Той беше едно от еврейчетата, които бяха наши добри приятели. Нямаше някаква обща щуротия, в която той да не вземе участие. В някои от сложните ситуации, в които изпадахме, той неведнъж ни отърваваше със своята досетливост. Спомням си, че веднъж у родителите ни дойде една съседка, за да се оплаче, че звъним на звънците по къщите и бягаме. Исаак с невъзмутим вид каза:

- Ами ние го правим от добро, заради вас. Ще вали дъжд и само ви напомняме да си съберете прането отвън.

- Къде видя дъжд, безсъвестно хлапе такова? – взе да крещи госпожа Катина Балу.

- Ама как, нали по радиото съобщиха за предстоящата прогноза? – възрази в отговор Исаак.

Обаче сега, в навечерието на Великден, Исаак, който толкова пъти ни беше отървавал със своята находчивост и острия си ум, беше „причислен към синагогата“. Та нали беше евреин. В тези дни, в навечерието на Велики петък, той не можеше да играе с нас, и това ни се струваше напълно естествено. Това беше наказанието му, че се е родил евреин. А пък нали точно евреите са разпнали Христа.

Настъпи Разпети петък. Ден на големи игри. Църквата беше отворена през целия ден. Беряхме цветя за украса на Плащаницата, пръскахме с одеколон, бършехме металните обковки на иконите, следяхме за реда в храма и се занимавахме с много други интересни неща.

По време на Царските часове някой ни съобщи, че в църковния двор се е появил Исаак. Исаак в църковния двор? Това беше изключено. В такъв ден?

- Той затова е дошъл, да ни оскверни – каза Сулис.

- Точно затова – закрещяха всички събрали се.

- Трябва да разбере, че на такъв ден евреин не може да ходи, където си иска, с високо вдигната глава, все едно, че нищо не е станало. Сякаш им е малко, че са разпнали Христос, че и искат да играят с нас – изкрещя високо Ламбрис Го.

„Го“ беше прякорът му, защото не можеше да произнася правилно „р“, а казваше вместо това „г“.

Сулис, главатарят ни, веднага подхвана думите му, нали се имаше за най-главен сред децата, които помагаха в олтара. Обърна се към мене и ми каза:

- Дино, я иди и му кажи, че не искаме да го виждаме тук. Ти най-добре се знаеш с него, нали ти е съсед.

- Добре – отвърнах аз, но малко нерешително.

- Ти какво, страх ли те е?

И Сулис добави:

- Той е евреин, разбра ли? През тази седмица сме длъжни да им го показваме. Та нали са разпнали Христос. И затова ние ще разпнем тях!

- Ама нали Христос не е разпнал ония, които са били виновни за Неговото разпване – реших се да изрека аз.

- Ти какви ми ги разправяш? Или така ми се стори? Ти какво, да не си с евреите? Я ми кажи!

- Не – отговорих аз.

- Затова млъквай и отивай да направиш онова, за което ти казах, че нещо не ми харесваш. Иначе не идвай на Възкресението. И повече няма да играем с теб.

- Добре – казах уплашено.

Излязох на двора. Наистина, Исаак беше там. Приближих се към него с нарочно страшно изражение.

- Исаак, какво искаш?

- Защо, не може ли? На кого преча?

Но после той се сепна и каза с вече друг тон, топло и доверително:

- Дино, какво ти става? Къде остана нашето сърдечно приятелство?

- Нас ни разделя Христос, Исаак. Вие, евреите, сте разпнали Христа, значи, нямате право да се появявате в такъв ден тук.

- Но Христос не е гонил никой, който е идвал при Него.

- Исаак, казвам ти, сега от това няма да излезе нищо. А след Възкресение пак ще си бъдем приятели – изрекох аз бързо и избягах, защото не можех да продължавам повече този разговор. Веднага щом службата свърши и започнахме играта в църковния двор, почувствах някакво стягане в гърдите. Все едно, че бях един от тия, които са участвали в разпването на Христос. Бях ли прав или грешах? Цялата оная радост, която бях почувствал в тези святи дни преди това, сега пропадна някъде. Но неочаквано намерих изход. Случи се тогава, когато стоях, огорчен и разстроен, при Кръста. Пред онова крайно, най-висше смирение. Длъжен бях да направя нещо. Та нали Този, Който е бил разпнат на кръста е проявил толкова голямо снизхождение към нас, грешните… И тогава се реших. Отидох в дома на Исаак. Той седеше на стъпалата на прага, с наведена глава. Когато ме видя, очите му блеснаха радостно, макар че външно остана невъзмутим.

- Исаак – обърнах се аз към него – извини ме за сутринта. Нали знаеш, не говорих от свое име, а от името на нашите момчета. Ти знаеш какво мислят те… Имам хубава идея. Хайде да им кажем, че ти, макар и евреин, в душата си обичаш Христа и много съжаляваш, че евреите са Го разпнали.

Исаак много внимателно ме наблюдаваше със своя не по детски пронизителен поглед.

- Дино – каза ми той – макар, че не си пророк, но всъщност аз мисля същото.

Дълбоко въздъхнах и казах:

- Довечера ще те чакам при изнасяне на Плащаницата. А за момчетата аз ще имам грижата.

Но момчетата за нищо на света не искаха да ми повярват. Колкото и да се стараех да ги убедя, оставаха си непреклонни.

- Но нали Христос е простил и се е молил за разпналите Го?

- Мълчи и нищо повече не говори, ако не искаш тази вечер да те изгорим заедно с чучелото на евреина – извика Сулис.

Вечерта по време на изнасянето на Плащаницата заваля малко. Винаги през тази вечер ръмеше. Всички ние, християнчетата, според обичая, вървяхме след Плащаницата по големия църковен двор около храма Пресвета Богородица.

Сред тълпата аз разпознах Исаак. Очите му бяха влажни и не можах да разбера дали бузите му са мокри от дъжда или от сълзи. Но дори и да плачеше, може би това бяха сълзи на обида, че децата не го бяха приели, независимо от смелото му признание? Или от това, че му е било жал, че сме толкова безсърдечни?

След изнасянето на Плащаницата Сулис, който беше забелязал Исаак, ми подхвърли:

- Ей, видях те аз тебе, видях те! Видях те как си разменяхте приятелски погледи с този евреин. – И Сулис добави:

- Тази вечер няма да участваш в изгарянето на чучелото на евреина.

- Добре – казах аз на Сулис – вземам вината на Исаак върху себе си.

И наблюдавах изгарянето на чучелото от прозореца на дома ми. В края на тоя своеобразен „ритуал“ до прозореца ми притича един пратеник на Сулис и извика:

- Слушай, Дино, тази година няма да празнуваш Възкресението: нито ти, нито евреина.

Критичният момент настъпи през Пасхалната нощ. В Константинопол дълги години Възкресение се посрещаше не в полунощ, а в пет часа сутринта, на разсъмване. Моментът на Възкресението винаги е най-отчаяно-сложния. Това е слизането на Христос в Ада. Това е поражението на Ада. Освобождението на умрелите.

Всичко това преживяхме през това утро по време на Пасхалното богослужение. Момчетата дойдоха в храма с джобове, пълни с яйца и фойерверки. В пет часа, на разсъмване, в същото време, когато се раздава радостното „Христос възкресе!“, трябва да започне най-главния момент за нас, дечурлигата. Чукането на яйцата и пускането на фойерверките, излитащи високо над главите ни.

Дойдох на църква уплашен. Не посмях да вляза вътре. Момчетата ме видяха и ме гледаха враждебно. Застанах недалеко от онова място, където раздаваха на вярващите Благодатния огън от олтара. „Елате, приемете Светлината“ – „Христос Воскресе!“

Неописуема радост. В този момент забравих всичко. Изпитвах огромна радост. Вече не се плашех нито от Сулис, нито от който и да е. Радостта ми нямаше предел. Фойерверките, излитащи към небето, придаваха някаква войнствена атмосфера. Възклицания, викове, тържество на безкрайна радост. Сред целия този шум дочух някакви озлобени викове. Сякаш ругаеха или дори биеха някого. Обърнах се заедно с децата на тази страна, от която се носеха крясъците, беше на един изстрел разстояние, недалеч. Но да… наистина, в края на краищата ставаше нещо съвсем необичайно. Оказа се, че бащата на Исаак тайно проследил сина си, който избягал от къщи. В момента, в който Исаак извикал „Христос Воскресе!“, баща му се нахвърлил върху него с юмруци и започнал да го бие безжалостно. Как е възможно само, евреин да посмее да прославя Възкресението Христово?

Срам, голям срам и позор за цялото семейство. Видях как бащата блъсна на земята Исаак и започна да го тъпче ненавистно с крака.

- Какво каза? Какво каза? Христос бил възкръснал? – неистово крещеше той.

Исаак беше много зле. Опита се да стане – от устата и носа му бликна кръв. Но той се осмели да произнесе:

- Да, татко, Христос възкръсна. Ние, евреите, сме разпнали Христа. Но Христос възкръсна!

Исаак безсилно се отпусна на земята, без да охне, съвсем като мъченик и тихичко прошепна напева:

- Христос воскресе из ме – е – е – ртвих…

Напомни ни за мъченичеството на мнозина други хора, които са извиквали „Христос възкресе“ на залятата с кръв земя на Константинопол.

След това изгуби съзнание. Не смеехме да се приближим до него. Момчетата бяха замрели. Баща му го взе на ръце. Не, по-скоро го повлече по земята. Ние гледахме случващото се със затаен дъх. Сулис ме погледна, после аз него. Трикратно ме разцелува по двете бузи и ми каза:

- Воистину воскресе!

Очите му бяха пълни със сълзи.

- Да, воистину воскресе!

По-нататък изгубихме Исаак от погледа си. По-късно узнахме, че е лежал няколко месеца на легло. А след това си заминали от нашия район.

Минаха години и веднъж, без да искам, чух от един човек, че в един скит на Света гора в Атон се подвизава йеромонах, по народност евреин, който преди живял в Константинопол. По-късно приел Православната вяра. Казвали, че този монах куцал заради някакъв нещастен случай…

Така ми казаха и аз мисля, че… да, сигурен съм, че това е не някой друг, а моят приятел Исаак.

Христос възкресе!

Източник: Православие ру: из книгата „Кръстопътят на моето сърце“, издание на „Филокалия“, стр. 9, май 2002 г.

 

 

 

Заради теб им подарявам живота

Юни 17, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 


В нощта на 14 срещу 15 май 1944 г. английска подводна лодка застанала на брега на о-в Парос. Група диверсанти се промъкнали към село Ципидо. Англичаните, изненадвайки немците докато спят, убили двама войници, ранили началника на летището лейтенант Табе, взели в плен седмина немци и напуснали острова.

На сутринта немците хванали младия Николаос Стелас от село Левкес, обвинили го в сътрудничество с врага и го обесили на бесилка, която издигнали на възвишението – за страх на жителите на близките села. След това комендантът на Парос поискал от общинските власти да му изпратят 125 души младежи, които също трябвало да бъдат наказани със смърт.

Кметовете на общините, свещениците на острова и игуменът на манастира, архимандрит Филотей (Зервакос) се събрали на съвет. Решили всички заедно да се обърнат към коменданта с молба да отмени присъдата. Само че той заявил категорично, че няма да приеме никого – решението му не подлежало на обсъждане! Тогава били избрани трима души – игуменът Филотей, доктор Алипрандис и кметът на една от общините – г-н Кавалис, които се отправили към коменданта на крепостта Парос, лейтенант Зассе и го помолили да ходатайства пред коменданта на острова за помилването на осъдените. Зассе отговорил:

- Аз вече го помолих да не убива толкова много невинни мъже, но той ми заяви,че който се осмели да се застъпи за тях, ще бъде наказан публично! Мога да ви посъветвам само за едно – нека игуменът да покани коменданта в манастира, да го посрещне с особено внимание и после да го помоли за обречените. Аз му казах много добри неща за манастира и той слушаше с удоволствие.

О. Филотей не губил време – веднага поканил коменданта да посети обителта. Той му отговорил по телефона, че ще дойде в манастира идущата неделя заедно с шестима граждански и военни длъжностни лица.

В уречения ден комендантът пристигнал със свитата си. Държал се строго и непристъпно, като всички нацистки началници. Но сърдечното внимание на игумена и топлото отношение на монасите го накарали да поомекне и той взел да се държи малко по-човечно. Комендантът присъствал и на вечернята, през време на която, без той да разбере, се извършил особен молебен за спасение на осъдените на смърт.

Службата приключила и немците се канели да си тръгнат. О. Филотей много мислил, как да започне разговор за онова, което вълнувало цял Парос. Помогнала му Самата Майка Божия като извършила чудо – комендантът сам казал на игумена, че може да изпълни някакво негово желание. О. Филотей събрал смелост и помолил за разговор на четири очи. След това благодарил на коменданта за неговата любезност и му казал:

- Много бих искал да ми обещаете, че ще изпълните това, за което ще Ви помоля.

Комендантът му протегнал ръка и обещал да изпълни каквато и да е молба.

- Моля Ви – казал игуменът – да запазите живота на онези млади хора, осъдени на смърт, за които това наказание е поначало абсолютно несправедливо!

Но комендантът отговорил:

- Искай ми каквото и да е друго, само не и това! Аз не мога да изпълня такава молба, защото не зависи от мене. Имам заповед отгоре, според която за всеки убит немец трябва да бъдат екзекутирани 50 гърци от мястото, на което е убит немецът. Ако не изпълня тази, макар и несправедлива заповед, сам ще бъда екзекутиран. Така че, искай нещо друго.

Игуменът продължил да настоява:

- Но Вие вече обещахте да изпълните това, за което ще Ви помоля. Трябва да удържите на думата си.

Комендантът бил непреклонен. И тогава о. Филотей решил да пожертва себе си.

- Добре – казал той – ще Ви помоля за друго – нека включат и мен в числото на осъдените на смърт!

Комендантът бил изумен. След някоя и друга минута изрекъл с вълнение:

- Подарявям живота им заради теб! Само че, ще трябва да предупредиш всички жители на острова да няма други подобни инциденти, защото следващия път няма да пощадя никого!

Игуменът обещал и немците напуснали Лонговардската обител. Така жителите на Парос били спасени.

Източник: от книгата за стареца Филотей (Зервакос), интернет-магазин „Сретение“, 15 май 2019 г.

 

Архимандрит Йоаким и мъченица Анастасия, Елеонски подвижници

Юни 6, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

Архимандрит Йоаким Строгилос (1950-2009 г.) се подвизавал в Йерусалим, на Светата Елеонска планина. Той създал там обител и построил храм, като получил благословение за това от Самия Наш Господ Иисус Христос, още когато бил малко момче.

Той изпълнил Божията заръка, но на каква цена! Ето разказа за подвига на о. Йоаким и неговата мъжествена майка Анастасия днес, когато отбелязваме 10 години от неговата кончина.


Майката на о. Йоаким – Анастасия Панагопулу – Строгилу, е родена в 1912 г. в Гърция и живяла 73 години, като приела мъченически венец в Светата Земя, в Йерусалим, през 1995 г. Тя била дълбоко вярваща, благочестива и образована жена (според някои данни, професор по физико-математически науки). В началото живяла на о-в Хиос на Егейско море, като се ползвала с голям авторитет сред съотечествениците си.

О. Йоаким разказвал: „Моята майка била кмет на о-в Хиос, както и ректор на лицея и гимназията. Освен това преподавала физика в девическата гимназия на Хиос“.

През 1950 г. тя родила син – бъдещия архимандрит Йоаким. Водила обикновен живот до съдбоносната 1957 г., когато синът й навършил 7 години. Тогава се случило едно събитие, което преобърнало цялото й дотогавашно съществуване – на момчето се явил Сам Нашия Господ Иисус Христос и му поставил поръчение, на което той посветил целия си останал живот. А преданната му майка станала негов ангел-хранител – тя зарязала всичко и се отправила заедно със сина си за Светата Земя, за да изпълнят заръката на Христа.

 

О. Йоаким разказва: „Когато бях на около седем години, видях в съня си, че излизам от Хиос и отивам в Йерусалим, издигам се на Елеонската планина и там на нейния връх виждам един Млад Свещеник. Разбрах, че това е Христос. Той ми каза: „Оттук се възнесох на Небето, и оттук ще дойда пак. Сега това не е Моето място, но ти ще Ми го приготвиш“.

Сега този сън ми дава сила. И от онзи момент аз не мога да го забравя. Това ме накара да стана свещеник. И когато дойдох на това място реших, че каквото и да стане, аз ще умра тук. Дори и да ме убият тук, все едно, ще стоя докрай. От това произтича моята сила. Този детски сън залегна дълбоко в душата ми.

И майка ми знаеше това от самото начало… И именно майка ми придаде сила на детския ми сън. Тя ми каза: „Това означава, че ще срещнеш смъртта, ако отидеш там и подготвиш това място. Но само за едно моля Бог – първо да вземе мене, пък после тебе. Ако аз си замина първо, а после ти – друго няма да има значение за мен“.

Тези нейни думи се оказали пророчески, защото всичко така и станало…

 

Малкият Йоаким пораснал, изкарал войнишката служба, завършил обучението си в Атинския Университет, където учил богословие и право, приел монашеско пострижение и станал свещеник.

В 1984 г. на Възкресение Христово, на 34 годишна възраст о. Йоаким най-накрая пристигнал в Йерусалим заедно с майка си Анастасия. Скоро бил приет в братството на Светия Гроб, станал и преподавател в Патриаршеското Училище на Сион. Известно време служил и в Гетсиманската градина, в Гробницата на Пресвета Богородица.

Веднъж го извикал Йерусалимския патриарх Диодор ( той също бил от Хиос)… Ето какво разказвал отеца за това в 2007 г.: „Патриархът молел ту един, ту друг от клириците на Патриаршията да дойдат на това място, дано се съгласи някой… Но не се намерил ни един желаещ, никой не се решил да отиде. Най-накрая стигна и до мен. Каза ми: „Изпращам те на Елеон, давам ти мястото на Възнесението, вложи там всичките си лични средства, които имаш от свещеническата си заплата до този момент, ако имаш и някои наследствени средства, каквото намериш – всичко вложи там… Но това ще бъде като един вид мая, защото после, като почнат да идват поклонници и християни, каквото ти оставят, един ден всичко ще ти се върне напълно… По този начин ще възстановим както трябва мястото на Възнесението като поклонническо място“. И тъй, започнах всичко това от нулата“.

По всяка вероятност, о. Йоаким пазил в тайна откровението, което получил от Господ и чакал своя час. Това показва прекрасните качества на неговата душа – скромността и смирението.

И така, в 1987 г., три години след пристигането му в Израел, патриархът благословил о. Йоаким да издигне манастир на Елеонската планина. Сбъднало се онова, което било открито на момчето преди цели 30 години!

От този момент нататък целият останал живот на о. Йоаким бил посветен на изпълнението на Христовото поръчение!

 

Това било твърде трудна, дори опасна работа. Много скоро о. Йоаким изпитал на гърба си цялата тежест на послушанието си. В това време цялата територия на Гръцката патриаршия на Елеон представлявала един ограден полузапуснат участък земя с хаотично растящи дървета и място за изхвърляне на боклуци, нарочно устроено там от арабите за подигравка (тяхното любимо издевателство над християните в Израел).

Трябва да се отбележи, че тогава в Светата Земя нямало такъв голям поклоннически поток, особено на това място. Преживявали оскъдно, практически само от пенсията на майката. В едно кратко интервю през 1992 г. майката на о. Йоаким простодушно казала: „Ами че отецът дава всяка една стотинка, която му оставят, за църквата. Мечтата му е да построи църква. Всичко за там, всичко за там“.

И още казала: „Отначало не исках да идвам тук, защото много съм чела и слушала, че поп на попа добро не желае. Но като видях какво търпение има, казах: „Сине мой, с Бога напред! И искам да не съжаляваш за това“.

На въпрос от страна на журналиста, труден ли е животът тук, майката на о. Йоаким отговорила така: „Много труден, защото се намираме във враждебна среда на мюсюлмани, които ни завиждат за някакви пари и т. н. А пък ние се прехранваме със салати…“

И казала още: „Искаше ми се да видя сина си със семейство и деца, защото сега животът му е мъчение. Но ако с това се чувства удовлетворен и това иска душата му, нямам нищо против“.

Икономисвали всичко, само и само да продължава строителството. По свидетелството на очевидци, Анастасия купувала от арабите гнили овошки и приготвяла от тях храна. Скоро от Патриаршията започнали да доставят продукти, а по-късно и поклонниците, като научили за отеца, почнали да посещават това благословено място. И станало малко по-леко.

О. Йоаким извършил титаничен труд – разчистил територията на манастира, намерил пещерата, в която вероятно е пребивавал Спасителя и учениците Му, намерил гробове на отдавна погребани монаси, убити от мюсюлманите, изградил параклис в памет на тези неизвестни мъченици, запалил кандила на древните гробници. Накрая, о. Йоаким направил прекрасна градина в обителта – с нарови, фъстъчени и бадемови дървета, маслини, декоративни храсти, палми и цветя. И най-важното – започнал да строи храм!

Господ дал мъдрост на о. Йоаким да построи първо крипта, като един вид резервен храм – „в случай, че горната църква бъде разрушена“. Пророческо решение защото, ако няма храм, може и манастир да няма…Като построил криптата, отецът започнал да служи там – това било първото богослужение в историята на гръцкия Възнесенски манастир.

Колко много важни исторически събития са се случили там благодарение на непрестанния героичен труд на о. Йоаким и неговата храбра майка Анастасия, която му служила за опора и поддръжка! Тя стояла до него през всички изпитания. Извършвала своя подвиг.

По начало обстановката в Израел е много сложна, тъй като налице е постоянно противопоставяне между израилтяните-юдеи и арабите-мюсюлмани. И така, отецът се намирал като между два огъня.

 

Най-много били притесненията от страна на мюсюлманите, понеже манастирът се намирал в мюсюлманския район на Йерусалим. Ислямистите постоянно досаждали на о. Йоаким, недоволни от появата на православен свещеник тук. В предпоследната година от своето служение (2008 г.), отецът признава: „Ако един православен йеромонах попадне на място, където живеят мюсюлмани, а до този момент е нямало никой духовник, знаете ли с какво се сблъсква? Но с Божията милост и повече търпение преминахме и през това“.

Твърде скромно казано. А на практика отецът бил заплашван, неведнъж бил бит, изнудвали го да дава пари, неведнъж палели храма, крадели и причинявали всякакви щети. О.Йоаким разказва само за един от случаите за опожаряване на храма: „Веднъж дойдоха да подпалят храма, но пак ни спаси чудо. Тази нощ не можах дълго да заспя… Не зная от какво се събудих, майка ми ме вдигна и каза: „По-бързо отивай в храма!“ Отидох, а там пушек… казах си, край, храмът изгоря… Не можех и да вляза вътре. Повиках мюсюлманите, които работеха тук, те си поставиха на носа и устата влажни кърпички, аз пък се увих с епитрахила и така влязохме в храма. Как да е, намерихме главнята и я изкарахме навън…“

О. Йоаким казвал, че всяка вечер, излизайки от храма, не знаел дали на сутринта ще го види отново… Струва си да се опитаме да си представим обстановката, в която се намирали о.Йоаким и престарялата му майка и неволно да настръхнем – всяка нощ била изпитание за тях – дали ще ги бият, убият или ще унищожат храма… Всеки ден – като на война, на предната линия – постоянен страх и напрежение, които трябва да преодоляват… Това могат да разберат само онези, които са били в подобна ситуация. Но о. Йоаким героически устоял и понесъл всички изпитания.


Ето какво казва о. Йоаким за нападенията на евреи-фанатици над него: „Веднъж преживях нападение в Сион, където се намира Семинарията на Патриаршията. Нападна ме един юдеин-фанатик с нож и ми каза следните знаменателни думи: „Вие, гърците-християни, държите нашите най-хубави места. Имайте впредвид, че Гърция е за гърците, а Израел – за евреите. Тук нямате място. От стари времена е така“.

Друг път на Велики петък, когато водих около стотина поклонници, за да се поклонят на Гроба Господен, по пътя ме хванаха евреи-фанатици и ми се изплюха в лицето. Докато се опомня, ми оплюха и краката. Тогава това ми направи силно впечатление…

Пред мен десет пъти разрязваха с нож гръцкото знаме, сякаш казвайки: „И теб те чака същото! Ти ни навираш знаме с кръст в очите, но ще ти видим сметката!“

Аз не им обръщам внимание и продължавам да развявам над това място гръцкото знаме и кръст. И дори някой ден да поискат да се разправят с мене, това не ме плаши!“

 

Над криптата о.Йоаким започнал да строи друг храм, като взел за първообраз един древен храм на о-в Хиос от 10-ти век. Направили скица и голям металически макет на храма – той и до днес може да се види в манастира. Строежът вървял трудно и заради поведението на израелските власти. О. Йоаким трябвало постоянно да моли за разрешение за постройката. Работата била там, че в историческата част на Йерусалим било разрешено само реставриране на стари обекти, но не и строеж на нови. И представителите на властта ту обещавали да дадат разрешение, ту не. Това била своеобразна дипломатическа игра, с издевателства и подигравки. Един ден те все пак дали разрешение, но устно, като обещали по-късно да оформят всичко и с документи – казвали, че проблемът със строителството на гръцкия храм в тази местност ще бъде разрешен.

Сега се разпространява клеветата, че уж о. Йоаким самоволно и без разрешение започнал да строи църква и затова справедливо си платил. Но това е лъжа, за което свидетелства о. Йоаким в един видеозапис.

И така, о. Йоаким повярвал на израелските власти и започнал строителството. В 1992 г. бил завършен грубия строеж на храма. И внезапно властите решили да го разрушат. През юли 1992 г., използвайки отсъствието му от манастира, на територията му нахлули израелски войници и полиция с булдозери и почнали да разрушават храма. Горната църква била почти напълно унищожена. Но когато пристъпили към разрушаването на криптата, станало чудо – в момента, в който кофата на булдозера почнала да бута тавана на храма, иконата на Христос Спасител се оказала пред булдозера и той внезапно се повредил. Крехката дървена икона се оказала по-здрава от метала! И никакви усилия не могли да накарат техниката да заработи.

По думите на о. Йоаким, самият храм оказал съпротивление. Всички били до такава степен потресени от чудото, че изоставили разрушителните работи и си заминали. Очевидно, това впечатлило дори и израелските власти и те отстъпили, разбирайки, че Сам Бог ги възпрепятства и повече не направили опит да рушат храма. Господ възпрял разрушението на храма.

 

О. Йоаким оставил повредения булдозер в горния ъгъл на храма, като напомняне за извършеното кощунство и за Божието застъпничество. Иконата, спасила храма, сега се намира в него и се почита като чудотворна.

Жалко е, че о. Йоаким, въпреки своите наистина забележителни трудове за благото на Църквата не се ползвал от всеобщо благоразположение в средата на йерусалимското братство. Някои от събратята му не го долюбвали. О. Йоаким не се оплаквал, но веднъж горчиво признал: „Когато разрушиха църквата, престанаха да ми изплащат заплата и трапеза за две години… Патриаршията ме зачита, когато всичко върви добре. Но само да се появят и най- дребните проблеми или най-малки неприятности с израелските власти или с местните араби-ислямисти, тогава Патриаршията веднага се прави, че не ме забелязва…“

Ето в какви условия живял о. Йоаким.


В 1995 г., три години след разрушаването на храма, над о. Йоаким било извършено покушение, но бил спасен от един руски поклонник. Господ запазил живота на о. Йоаким, но неговата майка Анастасия приела мъченическа смърт, като първа застанала на пътя на злодеите. По този начин се изпълнила нейната молба към Господ.

Ето какво разказва за това самия о. Йоаким: „Това се случи през нощта срещу 21 юли. Свечеряваше се, но още не се бе стъмнило. В това време винаги влизам в църквата, за да запаля кандилата. Преди това моята майка за последен път ми беше приготвила кафе и поднесла чаша вода… И когато влязох в църквата, за да запаля кандилата, скоро след това влезе и тя. Влезе през вратата… И ми казва: „Прекрасна църква построи ти! Възпрепятстваха те, спираха те, но все пак ти я построи! Направи прекрасни стенописи, сложи прекрасен мрамор, направи прекрасен иконостас. Нямам внуци от теб, но тази църква е моя внук. И сега се чувствам така удовлетворена, сякаш виждам своя внук… Велико дело е това, че ние вярваме във Възнесението Христово оттук… Преди теб тук не е стъпвал свещенически крак. В течение на много векове, още от времето на Христа тук не е имало свещеник – ти си първия. Ти се потруди, за да построиш на това място църква. Отивам си от този свят доволна!“ После се приближи до мен, протегна ми ръката си към устните ми и каза: „Целуни ми ръка!“ Учудих се, защото това не се бе случвало преди и й казах: „Нима ти си свещеник, че да ти целувам ръка?“ А тя ми говори: „Дай да целуна твоята ръка, а ти целуни моята“. Много се смутих… А после тя ми каза: „Отивам си, отивам горе… И ще те чакам, не се бави, ела скоро“. И отиде към изхода. Това беше нашия последен разговор“.

 

След 10 минути той излязъл от църквата и се отправил към дома. Внезапно му налетяли двама едри, силни бандити в черни дрехи с качулки, лицата им били напълно закрити, само с прорези за очите. О. Йоаким разказвал: „Видях в цялото им поведение една подигравка, ирония, сякаш искаха да кажат: „Падна ли ни в ръцете!“ В същия момент аз, не преценявайки опасността, ги тупам по раменете, мислейки, че ме поднасят“.

Бандитите пръснали в очите на свещеника парализиращ спрей, но отровата не подействала. Отецът не загубил самообладание и решил да се престори на поразен, изимитирал, че се задъхва и захриптял. Бандитите отстъпили назад и тогава о. Йоаким взел да силно да вика за помощ. Те веднага се обърнали и взели да го удрят по ръцете и краката, опитвали се да извадят очите му с молив, порязали езика и цялата уста… После залепили устата и носа на отеца с дебело тиксо и приготвили торба, за да го задушат. В това време притичал, чувайки шума, руският поклонник Владимир и прогонил бандитите, спасявайки отеца.

Владимир бил иконописец от Санкт-Петербург. Ние се познавахме и мога да кажа, че по това време той приличаше на млад руски богатир – висок, красив, благороден и смел. В същата тази фатална вечер той почукал на вратата на манастира и казал на о. Йоаким, че няколко вечери не бил спал – ту се молил на Гроба Господен, ту ходил на Голгота, ту в Гетсимания и нямал пари за хотел. Помолил да пренощува, като добавил: „Господ ще ти отплати за гостоприемството, отче!“ О. Йоаким го съжалил, пуснал го пренощува – и така, тази нощ той го спасил! Дивни са делата Господни! Отецът казва, че това било чудо.

Сега Владимир е монах в Атон и се нарича о. Варсануфий. А в манастира, където се случили тези събития сега се подвизават руски сестри заедно с гръцки сестри – традиция, която смятаме, че има благословията на о. Йоаким от небето.

О. Йоаким имал рядък дар на слово. Само на него патриархът възлагал да произнесе проповедта на Велики петък на Страстната седмица край Разпятието. О. Йоаким стоял заедно с патриарха и йерусалимските владици на стъпалата на Страничния олтар на Гвоздея, придържайки Светия Кръст и проповядвал. Множество народ от различни страни на света го слушали, стоейки пред храма на Гроба Господен. Аз съм свидетел: от неговата проникновенна реч плачели почти всички присъстващи там, макар и мнозина да не знаели гръцки – но скръбта в очите му и ридаещия му глас достигали до най-дълбоките недра на сърцата…

Може би и затова престъпниците се помъчили да го лишат от гласа му – самият сатана в образа на убийците рязал на части Благодатния език на отеца, който докосвал сърцата на мнозина и възпламенявал в тях Божествената любов.

И така, спасилият се по чудо о. Йоаким, цял в рани, драскотини и кръв, станал и тръгнал към дома. Надявал се, че майка му го чака там. Но по пътя я видял лежаща на земята с вързани ръце, с омотана с дебело тиксо уста, също и шията й била омотана няколко пъти с тиксо. Анастасия вече била мъртва…

Отецът казвал, че когато приел послушание на Елеон, предвиждал агресивни нападения, бил обмислил всичко, чак до това да бъде убит и бил готов да посрещне смъртта. Но не можел и да си помисли, че могат да убият неговата майка – една престаряла и немощна жена…

Кои са били убийците – фанатици-юдеи или фанатици- ислямисти? Отецът бил нападан неведнъж и от едните, и от другите.

Убийците така и не били открити.

 

Необходимо е да кажем и друго важно нещо за героичната Анастасия, майката на архимандрит Йоаким. Също като мироносица тя последвала своя син в неговата апостолска мисия в Светата Земя. Знае се, че веднъж тя прочела житието на един светия, което така докоснало сърцето й, че признала на сина си: „Щях да съм много щастлива, ако Господ би ме удостоил и аз да узная кога ще умра“. И Спасителят изпълнил това нейно желание…

Три години след погребението й, с благословението на патриарх Диодор било извършено отварянето на гробницата й – тялото на мъченица Анастасия било намерено нетленно и благоухаело. Отново го върнали в земята и след още седем години, когато отново отворили гробницата, тялото било все така нетленно, но пръстите на дясната ръка били свити за изобразяване на кръстен знак.

От този момент тя била причислена към светиите, почитани на о-в Хиос. Нетленните мощи на Анастасия Елеонска се намират в специална гробница, доближена до криптата.

По древна византийска традиция, о. Йоаким веднага почнал да почита майка си като мъченица за Христа – заради начина, по който тя умряла. Казвал: „Тя, без съмнение, е мъченица. Много по-тежко ми беше да преживея това, отколкото ако се бе случило с мене. Смъртта на моята майка е все едно да умра два пъти“.

На мястото на нейното убийство отецът поставил престол, с намерение по-късно да изгради параклис. Но сегашният настоятел премахна ограждението и сега това свято място се тъпче от краката на нищо не подозиращите поклонници…

Около храма о. Йоаким построил гробница, където поставил мощите на майка си в стъклен саркофаг. Мощите били открити. Те били с наситено-меден цвят и от време на време изобилно мироточили, така че о. Йоаким раздавал на желаещите памучета, натопени в мирото. Но за жалост, днес мироточивите мощи на мъченица Анастасия са закопани в земята.

Още приживе, отецът получавал писма със свидетелства за явяването на мъченица Анастасия и помощта й, оказвана на хората. Известен е случаят, в който тя се появила със следи от рани по лицето. Тя казала, че е проляла кръвта си за храма.

Народът чувствал светостта на новомъченица Анастасия. Руските поклонници донесли на о. Йоаким икона на майка му, също и гръцките иконописци изписали образа на Елеонската новомъченица. Отецът се зарадвал много и поставил иконите за поклонение.

 

На 27 май 2009 г., 14 години след кончината на майката, също така внезапно се прекъснал и животът на о. Йоаким – неговото горещо, христолюбиво сърце престанало да бие в навечерието на празника Възнесение Господне. Тогава той бил едва на 59 години. О. Йоаким, след като отслужил празничното всенощно бдение в своята Елеонска обител, се представил на Господ.

Православните хора видели в това явен знак за избранничеството на архимандрит Йоаким.

Отецът бил погребан в гробницата заедно с любимата си майка-мъченица. Така те останали завинаги заедно и във вечния живот, както били заедно и в земния.

Но поклонниците трябва да знаят, че мястото на погребението на отеца е указано невярно, защото табелката с името му се намира на отсрещната стена, на която е разположен храмът.

 

Веднага след смъртта на о. Йоаким патриарх Теофил Трети изпратил в обителта монах Ахилий. Той събрал една малка група сестри от различни православни страни. Криптата, построена от о. Йоаким е действаща – там се извършват всекидневно утренно и вечерно монашеско правило, а в четвъртъците – Божествена литургия. На мястото на разрушения храм има открит параклис. На мястото на мъченическата смърт на Анастасия е запазен открития престол, поставен още от о. Йоаким.

Отецът украсил територията на манастира с прекрасни сияещи мозайки, от които се е запазил образа на Богородица Одигитрия. За съжаление не е запазена прекрасната градина, направена от о. Йоаким, както и някои някои негови постройки като разрушения баптистерий, в който извършвал кръщения… Запазени са сведения, че при отеца идвали тайно и мюсюлмани, и юдеи, за да се кръщават. И той съхранил тази тайна до края на живота си.

Днес манастирът е посещаван от поклонници от различни страни в света. По желание на всеки поклонник, престъпил прага на манастира, сестрите дават информация на неговия език – на гръцки, руски, английски, сръбски, румънски.

Вярващият народ чувства с просто и чисто сърце светостта на мъченица Анастасия и о. Йоаким. Руските поклонници биха искали да узнаят повече за тях. По молба на елеонските сестри и ние решихме да обнародваме един спомен за тези славни подвижници на благочестието. Сметнах за свой дълг да почета тяхната памет, като разкажа за техните подвизи, така че колкото може повече хора да разберат за тези изключителни човеци, защото те принадлежат на цялото днешно православие.

О. Йоаким имал едно любвеобилно, чисто сърце, от което радостта се изливала щедро в душите на хората. Нека и нашия път към Христа да бъде осветен с радостта на любимия поздрав на отеца: „Кали Ана стаси! Кали Ана липси!“ (Добро Възкресение! Добро Възнесение!).

Отче Йоакиме и мъченице Анастасийо Елеонски, молете Бога за нас!


Източник: www.pravoslavie.ru

 

 

 

 

 

 

 

 

Св. Арсений Кападокийски – неизчерпаемият източник на чудеса

Юни 3, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница


Анестис Караусоглу разказвал, че веднъж довели при Хаджиефендис няма туркиня от Ендинуда. Тя била изгубила говора си от мъка и сълзи. Неизвестни похитители отвлекли дъщеря й и бедната жена не знаела какво се било случило с нея и дали е жива? Тя се установила в дома на Хеким, в съседство с килията на о. Арсений. Помолили го да дойде и да й прочете молитва. Той веднага откликнал, помолил се над нея и речта й се възвърнала.

Жената на един крупен индустриалец от Адана страдала от безплодие. Той пратил на Хаджиефендис една нейна рокля, с молба да прочете молитва над нея. Той го сторил и върнал дрехата. Жената почнала да я носи и скоро се сдобила с дете.

 

Стефанос Захаропулос разказвал, как веднъж четирима кюрди се опитали да ограбят Хаджиефендис. През това време той си седял и четял. Забелязал, как крадците отворили вратата, но продължил да си чете, без да каже и дума, докато те ровели из ъглите с надежда да намерят жълтици. След като не намерили нищо, те се наканили да си тръгнат, като един от тях взел две одеяла от пода (а те били цялото имущество на отеца). И ето какво се случило – не могли да намерят врата, от която да излязат от килията. Щурали се като слепци напред-назад из тясната килия и не виждали нищо. С това започнали да пречат на о. Арсений да чете и той им показал къде е вратата, но въпреки всичко те продължавали да се лутат насам-натам. Тогава о. Арсений станал, хванал единия кюрд за ръката и казал:

- Ето къде е вратата, през която излизат крадците и се отправят към преизподнята!

Едва сега те видели вратата, разкаяли се и поискали прошка. О. Арсений им простил и те си заминали. После кюрдите разказали на сънародниците си какво им се случило и възкликнали: „Аман, аман! Не си и помисляйте да крадете от Хаджиефендис. Ще влезете в килията и после няма да намерите откъде да излезете“.

Йоан Киркалас разказвал за нападението на турски разбойници над Фараса. Те заловили 12 от най-богатите жители на селото и поискали от семействата им откуп в размер от 500 златни лири. Заплашили, че в противен случай ще заколят нещастниците. Предупредили, че ще убият пленените, ако жителите на селото се опитат да ги освободят; още в началото на каквато и било схватка ще ги заколят, без да им мигне окото…

Селяните изпаднали в смут. По-старите сдържали желанието на младите за мигновена саморазправа, защото видели, че турците са много – някъде към 380 души, при това добре въоръжени, а през това време жените грабнали децата си и побягнали към Хаджиефендис, който оставал единствената им надежда.

Като разбрал за случилото се, о. Арсений заповядал на старейшината да извади всички пари от църковната каса. Там имало около 500 лири. Като взел със себе си парите, о. Арсений тръгнал смело към леговището на разбойниците заедно с още двама старци и поискал от главатаря да преговорят. Той охотно се съгласил. Но когато се показал, о. Арсений се надхвърлил над него:

- И от Бога ли не се боиш? Засрами се! Откъде у тия бедни хора 500 лири? А и още ги заплашваш, че ще заколиш роднините им, ако не ти ги дадат!

Сграбчил чувалчето с църковните пари (били на дребни монети) и ги хвърлил пред краката на главатаря, като казал:

- Хайде, вземете ги и бързо да освободите моите верни хора, докато не съм превърнал в камъни всички ви тук.

Едва о. Арсений произнесъл тези думи, „докато не съм ви превърнал в камъни“ и всички турци застинали по местата си, сякаш наистина се превърнали в статуи. Хаджиефендис ги оставил известно време така, а после казал:

- Бързо върнете хората ми и се махайте по пътя си.

Още щом се освободили от държащите ги невидими примки, турците развързали дванадесетте пленени селяни и ужасени избягали, като дори зарязали разсипаните на земята пари. А на освободените о. Арсений казал: „Съберете църковните пари и да си ходим“. И всички радостни се прибрали в селото.

Църковният четец Кирякос Сеферидис разказвал, как веднъж при о. Арсений довели от Сиси бесноват младеж, син на някакъв турски офицер. Хаджиефендис прочел над него Евангелие и той веднага станал тих като агънце, а преди това разкъсвал дрехите си и дерял лицето си с нокти.

Същият Кирякос споменавал и друга подобна случка, с една бесновата туркиня от Телелида, на име Тетеви, която донесли вързана с вериги. И тя била излекувана от него по същия начин.

Веднъж пак имало кражба на църковна утвар от страна на турците. Жителите на Фараса, възмутени, напразно търсели крадците. Но о. Арсений бил съвсем спокоен: „Не се вълнувайте“ – казал им, „ще видите че сам свети Георги ще ги доведе тук“.

Грабителите стигнали до Козан-Таги, когато изведнъж посред бял ден небето почерняло и настъпила такава тъмнина, че не могли да продължат пътя си и да преминат река Ферахтин пред тях (тази необичайна тъмнина била видяна и от Антоний Ставракис от кападокийското село Зиле). Грабителите проумели, че това е Божие наказание и обърнали назад към Фараса, за да върнат свещената утвар. Но много скоро тъмнината изчезнала и крадците решили, че все пак това е някаква случайност и обърнали обратно натоварените си мулета в посока на Козан-Таги. Но не щеш ли, почувствали, че някой невидимо ги удря и ги гони към Фараса. Така те се върнали с откраднатите съдове обратно във Фараса. Там казали на селяните колкото се може по-бързо да разтоварят мулетата – те не били в състояние да го сторят, защото се бранели от невидимите удари.

Анестис Караусоглу разказвал как по време на масовите кланета над арменци във Фараса нахълтали около триста разбойници, за да грабят и убиват. Хаджиефендис, като събрал жените и децата, отишъл с тях в храма на Света Богородица от Канчи и започнал да се моли с тях. А освирепелите турци така и не могли да влязат в селището. Над дерето, където течала река Земантис, имало малък храм, посветен на св. Йоан Златоуст. Сам светителят се явил пред тях на моста и преградил пътя им. Ужасени от появата му, турците панически побегнали назад. Главатарят им викал: „Бързо да се връщаме! Йоан Златоуст не ни пуска“.

Когато о. Арсений за пети път бил на поклонение в Светите земи, една жена на име София се промъкнала през прозореца в килията му, но не за да краде, а да му отмъсти, защото той често сурово я изобличавал заради някои нейни неблагочестиви деяния. Докато мъжът й я чакал навън, тя обърнала всичко в килията с главата надолу, хвърлила на земята кръстовете и Евангелието. Казват, че дори и се облекчила на кожата на пода пред иконите, на която о. Арсений се молел.

Когато се завърнал от поклонничество и видял всичко това, о. Арсений изпитал силна жалост към София. Много пъти я викал при себе си, но тя не идвала. Накрая старейшината на селото я довел при Хаджиефендис, който й казал:

- Как си могла да направиш това? Дори нечестивите турци няма да хвърлят кръстовете и Евангелието на земята.

За съжаление София, вместо да се покае и да поиска прошка, почнала безсъвестно да злослови и да проклина о. Арсений. Тогава той й казал:

- След като толкова ти е акъла драга, то по-добре съвсем да го нямаш, защото този твой ум ще те вкара в ада. Ще се помоля на Христос да ти го вземе, така че, в най-добрия случай да те съди като безумна. Така ще се спаси душата ти.

И действително, от този момент София загубила разсъдъка си. От див звяр се превърнала в безобидно усмихващ се, невинен младенец. Така проживяла доста дълго време и тук, в Гърция.

Тази история била известна на всички, но някои неправилно изтълкували постъпката на о. Арсений, като решили, че по този начин той я е проклел. Обаче не така смятали други, включително и селският старейшина, а и аз се присъединявам към тяхното мнение, защото разбирам, че всъщност о. Арсений й направил услуга, като й отворил вратите на рая, защото там влизат само овце, а не диви козлища. И всички, които могат да размислят за това са съгласни, че на практика о. Арсений е спасил София.

Амалия Елевтериаду (за съжаление по-късно тя станала йеховистка) разказвала, че когато била осемгодишна, отивала към мелницата, когато видяла как осмина от село Телелида водят бесноватата дъщеря на Агадокос при Хаджиефендис. Той прочел над нея молитва, бесът излязъл от нея и тя станала кротка като овчица. Тогава баща й предложил на о. Арсений:

- Вземи цялото ми богатство, ти излекува детето ми.

Но той му отвърнал:

- Нашата вяра не е за продан. Богатството си е твое. Обаче, ако искаш да направиш нещо добро, построй мост или прокарай вода дотук, защото хората страдат от жажда.

Впоследствие Агадокос построил мост от бял камък.

 

източник: htpps;// vk.com/@orthodoxy_word

 

 

 

“Науката” на дядо Пройчо

Май 27, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

- Подранил си, дядо Пройчо!


- И двамата сме подранили, Съби.


- Пак на църква, нали? Все там си в празник!


- Както знаеш. Църквата е училище за мене, Съби. Ако не отида в празник там, ще забравя науката.


Съби се засмя широко.


- Ех и ти с тази своя наука, дядо Пройчо! Дип, че те познавам, а то – да те чуе някой друг, току виж помислил, че за професор се готвиш… А колкото до науката, тя съвсем не е в църквите. Другаде е тя, дядо Пройчо!


- Свободен си да мислиш както искаш, Съби, но аз не се шегувам: в църквата се преподава наука за живота. И всички, които живеем и искаме да живеем, трябва да знаем тази наука.


- Тъй си мислиш ти и щом така мислиш, разбирам, че ти е добре там. А мене ме занимава повече друга наука, която да ми даде съвет, като е умрял конят ми сега, какво да стане, че пак да мога да си изора нивите. Грижа ме гнети, дядо Пройчо; и реших да прескоча до кръчмата и да я разсея с една-две чашки.


И Съби влезе в кръчмата, а дядо Пройчо продължи за църквата.


Добри хора бяха и двамата съселяни и добре си живееха като съседи. Често Съби се шегуваше с набожността на по-стария си съсед, но дядо Пройчо не се сърдеше на шегите. Почти винаги той повтаряше, че в църквата усвоява наука за живота и че без тази наука той не би могъл да живее.


Влезе дядо Пройчо в храма, запали свещица и застана смирено в своя кът. Тъй стоя до края на службата.


Като се връщаше, след отпуста, към дома си и като мина край кръчмата, Съби го повика отвътре. Като видя старецът, че Съби е сам, влезе, та седна при него.


- Мисля си, дядо Пройчо – подкачи Съби – върху това, което толкова пъти си ми казвал, а одеве натърти, че го казваш сериозно. За науката – дето в църквата я придобиваш. Аз с толкова хора съм се срещал и, да ти кажа, повече съм чул, че църквата е за простите хора, за тези, които нямат нищо общо с науката и че тя е празна залъгалка за хората, като им пречи дори да живеят както трябва. Ако обичаш, кажи ми какво научаваш ти от ходенето в църква, та да разбера и аз науката ти.


- Много работи съм научил, Съби, и много работи си припомням като ходя в храма.


- Е, че кажи де! Какво, например?… – усмихна се не без подигравка Съби.


- Като настояваш толкова, да ти кажа. Слушай тогава. – Най-напред се научих, че за да можеш да живееш по-добре, трябва да откраднеш, та да имаш повече. Ако, при кражба, някой те види и си застрашен да бъдеш издаден, можеш да го убиеш и да заличиш следите. Ако, като си придобил повече, някой бедняк ти поиска да му помогнеш, ти недей му дава, защото пак можеш да обеднееш. Че бил някой болен – нека си кара болестта, ти няма защо да се стараеш да му помагаш; ако умре, можеш и ти да се възползуваш от благата му. Трябва ли да защитиш себе си и да запазиш онова, което имаш, можеш  да излъжеш. Изобщо – живей като мислиш само за себе си и грижи се само за своя живот…


Съби докачено сложи ръката си върху ръката на дядо Пройчо.


- Достатъчно си сериозен, за да се шегуваш… Ти ми се подиграваш!


- Защо да се подигравам? – вдигна рамене дядо Пройчо и погледна събеседника си изпитателно.


- И това ако не е подигравка, тогава какво може да бъде? Та ти говориш точно противното на онова, което е!


- Щом знаеш това, тогава защо ме питаш? Ти знаеш какво научава човек в църквата, защо тогава говориш против нея и се подиграваш с онези, които я обичат и посещават? Сега аз ти казах неща, които ти никога не ще повярваш. Защото знаеш много добре, че Бог, Чийто дом е Църквата, учи да не лъжем, да не крадем, да не убиваме, да не живее човек само за себе си, а и за другите, като помага на онези, които се нуждаят от неговата помощ, да се грижим за бедните, болните…


- Е, да, защо не каза това преди малко, ами взе да се подиграваш с мене.


- Казах ти защо… Защото сам знаеш много добре, на какво учи човека вярата в Бога и няма защо да ме питаш. Вярата учи само на добро! Човек, който искрено вярва в Бога, никога зло никому не ще направи. Тогава как може да бъде лоша самата вяра, как може да бъде вредно посещаването на Божия дом? Отговори ми!


Но Съби не отговори на въпроса на дядо Пройчо. Той беше подпрял главата си с две ръце и замислено гледаше в празната чаша пред себе си.


- Ти се замисли, нали? – потупа дружески по гърба своя съсед дядо Пройчо. Полезно е това. Хайде да си вървим, че е време вече, пък ти по пътя пак мисли. А преди да се прибереш в къщи, ще те водя у дома да видиш, дали моята кобилка би могла да отмени умрелия ти кон – та да си изореш нивиците. Аз привърших оранта, – та колко ли е земята ми! – услужи си и ти с моето добиче. Хайде!


Съби стана от мястото си и отправи благодарствен поглед към дядо Пройчо. Искаше да каже нещо, но не знаеше какво.


Като излизаха от кръчмата, Съби погледна към църквицата, която се белееше на селския площад. Погледът му се спря на камбанарията, в която блестяха две малки камбанки. Те висяха в покой, но на Съби се стори, че се люлеят. В ушите му зазвуча техният празничен звън. Никога този звън не бе изпълнял с такова умиление душата на Съби, както сега. Той вървеше до дядо Пройчо и мислеше за „науката” на стареца. Сега Съби вярваше на неговите думи, вярваше, че само доброто сърце повежда към храма и само добро научава всеки, който прекрачва неговия праг.

 

Из книгата: “Живата вяра”

Светогорски истории

Май 20, 2019 in Начална страница, Сладкарница


Когато бях начинаещ монах, отидох при стареца Паисий и му казах:

- Ама отче, колко време? Вече една-две години нищо не видях!

Мислех, че още от първия ден ще започнат чудеса, нетварна светлина…

Той ми отвърна:

- Добре, какво искаш, да възкресиш някой мъртвец? Какво ти стана, че препираш толкова много?

Естествено, тогава четяхме – четете и вие книгите на светците, техните жития – и си мислех, че тези неща стават, така да се каже, не след дълго – започват например чудесата, знам ли, пророчествата, всички тези работи.

Сещам се, веднъж, когато бяхме в корабчето и пътувахме към пустинята, към скита, в който живеехме, не знам как дойде изкушението – имаше двама поклонници миряни, които казаха:

- Виж, тоя монах сияе! – за мене.

Очаквах мига, в който още някой щеше го каже! Нетърпение… След това разбрах, че ако например там имаше велики старци, щяха да ме предупредят:

- Внимавай, защото демоните са ти се присмели!

С други думи, това е осмиване, подигравка, която врагът върши, за да ни накара да препираме и да сме нетърпеливи.

Загубихме!

Сещам се, един път на Света гора, когато бях там, се случи нещо. Да видите как Бог действа! Там, където живеехме, сами режехме дървета. Живеехме в пустинята, имахме мулета. С тях ходехме надалеч до върха Атон, режехме големи дървета с резачката, след това – на по-малки парчета. Товарехме ги и ги използвахме за нашия ръчен труд, за отопление през зимата и т. н. Дебелите дървета ги режехме на дъски, имахме големи триони. Слагахме ги върху количката и върху нещо като релси, имаше лист, който режеше дървото на дъски. Примитивна работа. Веднъж, когато работехме, един млад монах, който не беше много запознат, не прояви внимание. Искаше да сложи дървото върху количката, но тя захапа расото му. Движеше се със стремителна скорост да срещне листа, който се въртеше, за да нареже дебелото дърво и с това щеше да нареже и монаха. Ние дори не успяхме да осъзнаем какво става. Друг монах, който малко понакуцваше с единия крак и беше много простодушен, само като видя как количката влачеше младия монах и листът щеше да го нареже, за части от секундата се втурна с всички сили, хвърли се върху него и не знам как точно, блъсна го да се освободи от количката, но тя захапа него. Точно когато стигна пред самия лист, количката спря на момента. Без никой нищо да натиска! Ние загубихме ума и дума. Това съоръжение работеше с нафта, а не с ток, та да спре. Спряхме машината след това, но режещия лист се въртеше на празни обороти още 30 минути. И се сещам за този мир, който беше изписан върху лицето на този човек. След като слезе, знаете ли какво каза?

- Загубихме!

Загубихме – той очакваше листът да го нареже, а загуби.

Да поспиш в дома на Отца си

Припомняш ми някой, който беше дошъл на Света гора. Остана няколко дена и към края на службата каза: „Какво безсъние! Днес не мигнах!“ Той се опитвал да спи по време на службата, но не му се доспивало и мислеше, че го е обхванало безсъние. Вижте, сънят може да унесе човека, не е странно. Спим и в храма, горко ни. Но не отиваме там с цел да спим. Е, и да ни унесе малко… Някои спят, гледайки телевизия и докато се карат, и дори се пребиват, а да не спиш в храма? Това също е благословение. Днес хората вземат лекарства, за да спят. И се молят да имат един час сън. Знаете ли, аз познавах хора, които се чувстваха толкова приятно в храма и поради това им се доспиваше. В Патерика попитали един авва: „Ако видя брата до мен да спи в храма, трябва ли да го побутна да се събуди?“. И той отговорил: „Ако бях аз, щях да му донеса възглавница, за да спи по-добре!“. И защо? Докато ние сме по-строги (и сме готови) да му ударим един ритник и да му кажем: „Не те ли е срам да спиш в храма?“. Другият обаче го видял с благ помисъл – какво благословение е този човек да спи в храма! Защото Църквата е дом на неговия Отец, намира се в прегръдката и в дома на Отца и се чувства толкова добре, че сънят го унася. Така човек гледа на нещата с добър помисъл и не се скандализира. Във всеки случай аз се радвам изключително много, когато виждам хората да спят в храма. Разбира се, не да спят от леност, тоест целия ден да са почивали, а да спят от труда на бдението и молитвата – и ги гледам, и имат хубаво и мирно изражение, и си казваш – виж, колко хубаво! Тези млади хора можеха да са в дискотеките, да се бият, да танцуват и да спят от многото танци. Или някой да заспи в колата и да се пребие. По-добре тук, да бди цяла нощ, а сетне – унесло го е малко, и виждаш, че този сън е свят и благословен, и дори освещава. Не е ли така? Вместо да спят някъде другаде, спят в храма. Но не бива да отиваме там с тази цел. Горко ни! Защото тогава ще се стигне до нещо друго.

Източник: из книгата „Света гора. Богошествената планина“ Издание на Ловчанската митрополия

 

 

 

Малките неща

Май 16, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

Малкото нещо е зачатък на голямото. Малките причини често дават големи последствия.

 

„Малкото камъче“ прекатуря колата. Колко прави са тия думи! Големият камък се забелязва отдалече и коларят ще го заобиколи, но малкото камъче не се забелязва и то може да причини големи пакости. Една само развинтена или счупена бурмичка може да разстрои цялата машина. Една искра може да причини голям пожар.

 

Подобно на това се случва и с много други наглед дребни неща в живота на човека. Така една мисъл, едно само хрумване може да смути съзнанието на човека, да наруши мира  в душата му и да го разстрои, една само дума може да нарани много повече, отколко острието на меча и да се изправи като стена, която да раздели стари приятели, добри съседи, добри съпрузи, или чеда от родители и братя едни от други, една малка грешка може да обърка, да оплете нещата тъй, че дълго да не могат да се оправят. Едно убождане с игла или с трън, ако не се обърне внимание, може да предизвика инфекция или дори смърт.

 

Жестоко се мами тоя, който не обръща внимание и не отстранява своевременно дребните повреди, макар и привидно да не вредят на работата му.

 

Човекът може да се весели и да се смее и когато страда от някоя болест. Но ако не й обърне навреме внимание и не вземе сериозни мерки, незначителната болест ще се развие и късното лекуване не би дало резултат – малкото одраскване или раничка може да поболее цялото тяло.

 

Малките петна по дрехата отначало не се забелязват, но ако не се обърне внимание и не се изчистят, те ще се увеличат.

 

И в духовно отношение дребните неща са от голямо значение: грехът се ражда в мисъл, мисълта пък ражда думи, желания и дела, последните се повтарят, стават греховен навик и порок, от който човек мъчно може да се освободи. Малките грехове и недостатъци първоначално не се забелязват, но постепенно те могат да завладеят човека, да растроят целия му духовен живот и да го погубят.

 

Тия, които се увличат от хазартни игри, се мамят, и то жестоко. Все се надяват, че ще спечелят и тъй, малко по малко – разсипват цялото си състояние. За малко нещо, разстройват и изгубват живота си.

 

Император Нерон още от младини се отдал на комар. Една нощ в игра изгубил един милион сестерции. Заслепен от страстта на играта, той не могъл да си представи каква голяма сума е изгубил. Едва когато майка му Агрипина натрупала толкова купчини злато на една маса, колкото той изгубил в играта, тогава се стреснал и разбрал какво съкровище е проиграл. Увлечението заслепява човека и той не съзнава в какво положение изпада.

 

Малката прашинка, попаднала в окото, може да стане причина човек да ослепее. Тъй и малкото духовна кал може да измърси и ослепи духовно човека и да го погуби. Малко насекомо е мухата, но колко досадна е когато кацне по лицето на човека. И греховете често се представят като малки и незначителни, а могат да обезобразят човека и да го направят покорен техен роб.

 

Увлечението в невинни наглед игри и развлечения малко по малко може да се изроди в някоя осъдителна страст. А всяко нещо, с което се прекалява и злоупотребява, губи от своята стойност и може да уврежда. Така голямото богатство става тежест, прекаленото внимание – раболепие, прекалената духовност – оскърбление, прекалената учтивост – лицеприятие, много доверчивост погубва, многото удоволствия водят до гроба. Затова човек трябва да внимава и добре да преценява наглед дребните и невинни неща. Трябва да бъде далновиден, за да не съжалява отпосле.

 

Трябва да се знае обаче и това, че колкото малките неща в злото са пагубни и вредни за човека, толкова малките неща в доброто са от полза.

 

Прочутият скулптор Микеланджело, когато работил над една мраморна статуя, бил посетен от един негов приятел, който запомнил до какво положение е изработена статуята. След време същият приятел пак го посетил и намерил, че скулптурът работи над същата статуя, без да забележи нещо ново в изработката.

 

- Но ти не си направил нищо ново, откак те посетих последния път – му казал той.

 

- Напротив, даже много съм направил – възразил Микеланджело. – Гледай добре: тук съм дал повече изражение на устните и веждите. Направих да изпъкнат мускулите и поправих пръстите на краката. И още много други неща направих, които ти не забелязваш.

 

А приятелят се усмихнал и казал:

 

- Това са дребни неща.

 

Микеланджело отговорил:

 

- Може да са дребни неща, но не забравяй, че дреболиите съставят изкуството и че изкуството не е дреболия.

 

Наистина, дребните наглед неща всъщност са важни и от голямо значение. И в случая – дреболиите направили от един мраморен отломък красива статуя на човек. Великите неща почват от малкото. Дъбът почва от жълъда, става малка фиданка и после – грамадно дърво. Малкото поточе постепенно става голямо и после – буйна река.

 

И в живота на човека въобще, дребните неща могат да станат причина за големи и желани промени, постижения и напредък. Историята ни учи, че едно често пъти незначително сражение определя за дълго съдбините на народите.

 

В духовно отношение също дребни неща могат да определят и да решат съдбата на човека, да облагородят и разкрасят или пък да погубят душата му. Трябва да обръщаме внимание на малките неща и да се пазим ние да не сме дребнави!

 

Сребристата роса пада на дребни капки по цветята, но ги освежава, украсява и прави да благоухаят. Тъй и малките добродетели красят и издигат човека.

 

Източник: „Православен глас“, бр. 7 юли, 2014 г.

Автор: Доростолски митрополит Иларион

 

 

Студент

Май 15, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

Отначало времето беше хубаво и тихо. Цвърчаха дроздове и в съседство, откъм блатата, се чуваше някакво животинче, което жално скимтеше, като че ли свиреше в празна бутилка. Провикна се един горски бекас и изстрелът по него оттекна игриво в пролетния въздух. Но когато в гората се стъмни, неочаквано от изток задуха пронизващ вятър и всичко се умълча. По поляните се разпростряха ледени тръни и в гората стана неуютно, глухо и безлюдно. Ухаеше на зима.

Иван Великополски, студент в Духовната академия, който се връщаше след дълго отсъствие у дома, вървеше през цялото време по пътечката сред прогизналата от влага поляна. Пръстите му се вкочаниха, а лицето му пламна от вятъра. Стори му се, че внезапно настъпилото застудяване е нарушило реда и синхрона в природата и поради това се свечери по-бързо, отколкото трябваше. Наоколо беше пусто и някак си особено мрачно. Само в зеленчуковите градини на вдовиците до реката светеше огън. Далеко, на около четири версти, където беше селото, всичко беше потънало в гъста и хладна вечерна мъгла. Студентът си спомни, че когато излезе от дома, майка му , седейки в сянка на пода, чистеше самовара, а баща му лежеше на печката и кашляше. Обикновенно на Разпети петък вкъщи нищо не се готвеше, а страшно му се искаше да яде. И сега, свивайки се от студ, студентът мислеше за това, че точно същият вятър е духал и при Рюрик, и при Йоан Грозни, и при Петър, и че при тях е имало точно същата люта бедност и глад, същите парцаливи сламени покриви, невежество, мъка, същата пустиня наоколо, мрак, чувство за гнет – всички тези ужаси са били, има ги и ще бъдат. И ще минат още хиляда години, но животът няма да стане по-хубав. Не му се искаше да се прибере у дома.

Зеленчуковите градини се наричаха „вдовичи“ заради това, че бяха собственост на две вдовици – майка и дъщеря.

Огънят гореше буйно, с трясък, осветявайки надалеко разораната земя. Вдовицата Василиса, висока подпухнала старица в мъжка полушуба, стоеше до огъня и гледаше замислено в него. Нейната дъщеря Лукерия – малка, тиха, с глуповат израз на лицето, седеше на земята и миеше котлето и лъжиците. Очевидно току-що бяха вечеряли. Чуваха се мъжки гласове – това бяха местни работници, които пояха конете си на реката.

- Ето, че зимата се върна – каза студентът, пристъпвайки към огъня. – Здравейте!

- Не те познах, Бог да е с теб! – каза тя.

Поговориха. Василиса, жена с опит, служила някога на господари, а по-късно и като бавачка, се изразяваше деликатно, милата й усмивка не слизаше от лицето й. Дъщеря й Лукерия – селска жена, мачкана от мъжа си, само гледаше мълчаливо студента със странен, като у глухонемите, израз.

- Точно така се е грял около огъня и апостол Петър – каза студентът, протягайки ръце към огъня. – Значи, и тогава е било студено. Ах, то е била страшна нощ, бабо! Изключително унила, дълга нощ!

Той погледна наоколо в тъмнината, трескаво завъртя глава и попита:

- Беше ли на Дванадесетте Евангелия?

- Бях – отговори Василиса – Ако помниш, по време на Тайната вечеря Петър казал на Иисус: „С Теб съм готов и в тъмница да вляза, и на смърт да отида“. А Господ му отговорил: „Казвам ти, Петре, днес петелът няма пропее, докато ти три пъти не се отречеш, че ме познаваш“. След вечерята Иисус смъртно тъгувал в Градината и се молел, а бедният Петър се измъчил, отслабнал и не можел да спи. След това, чу ли, в същата тази нощ, Юда целунал Иисус и Го предал на мъчителите. Вързан Го водили към първосвещеника и Го биели, а Петър, изнемощял, измъчен от мъка и тревога, недоспал, предчувствайки, че на земята ще се случи нещо ужасно, вървял след Него… Той обичал Иисус страстно, до безпаметност, и мъчително гледал отдалече как Го биели…

Лукерия остави лъжиците и отправи неподвижен поглед към студента.

- Стигнали до първосвещеника – продължи той. – Започнали да разпитват Иисус, а работниците в същото време запалили огън сред двора, защото било студено. С тях около огъня стоял и Петър и се топлел, както и аз сега. Една жена го видяла и казала: „И този беше с Иисус“, значи и него трябва да го водят на разпит. И всички работници, които се намирали около огъня, изглежда са го погледнали подозрително и сурово, защото той се смутил и казал: „Аз не Го познавам“. След малко отново някой, разпознал в него един от учениците на Иисус, казал: „И ти си един от тях“. Но той отново се отрекъл. И трети път някой се обърнал към него с думите: „Не те ли видях днес с Него в Градината?“. Той за трети път се отрекъл. След това тутакси пропял петел и Петър, поглеждайки отдалеч Иисус, си спомнил думите, които Той му казал на вечерята. Спомнил си, излязъл от двора и горчиво-горчиво заплакъл. В Евангелието е казано: „И като излезе вън, горко плака“. Представям си: тиха-тиха тъмна градина и в тишината едва се чуват глухи ридания…

Студентът въздъхна и се замисли. Продължавайки да се усмихва, Василиса изхлипа, едри сълзи потекоха по бузите й и тя закри с ръкав лицето си от огъня, като че ли се срамуваше от сълзите си, а Лукерия, гледайки неподвижно студента, се изчерви и изразът й стана тежък, напрегнат, като у човек, който сдържа силна болка.

Работниците се връщаха от реката. Един от тях, яздейки кон, беше вече наближил и светлината от огъня го осветяваше. Студентът пожела на вдовиците лека нощ и продължи нататък. И отново тъмнината го обхвана и ръцете му започнаха да измръзват. Духаше жесток вятър, зимата се връщаше и по нищо не личеше, че вдругиден е Великден. Студентът мислеше за Василиса: „Щом тя се разплака, значи всичко, случило се в оная страшна нощ, има за нея някакво значение…“

Той се огледа. Самотен огън мержелееше в тъмнината и около него вече не се виждаха хора. Студентът отново си помисли, че щом Василиса се разплака и дъщеря й се смути, то очевидно това, за което току-що бе разказал и се бе случило преди деветнадесет века, има отношение към настоящето – към двете жени и вероятно – към него самия, към всички хора. Щом старицата заплака, то не е защото той умее трогателно да разказва, а защото Петър й е близък и тя с цялото си същество е завладяна от това, което се е случило в душата му.

Изведнъж радост развълнува душата му и той даже се спря за минута да си вземе дъх. „Миналото“ – помисли той, – „е свързано с настоящето с непрекъсната верига от събития, произлизащи едно от друго“. Стори му се, че току-що видя двата края на тази верига: докосвайки единия край, трепва другия.

Докато си проправяше път през реката, а и след това, изкачвайки се по възвишението, гледаше своето родно село и на запад, където като тясна ивица светеше хладната обагрена заря, мислеше за това, че правдата и красотата, направляващи човешкия живот там – в Градината и в двора на първосвещеника, са продължили и до ден днешен, и очевидно са останали главното в човешкия живот на земята. И чувството за младост, здраве, сили, – той беше само на двадесет и две години – неизразимо сладкото очакване на щастие – невъобразимо, тайнствено щастие, го обхващаше лека-полека и животът му се струваше възхитителен, чудесен и пълен с огромно съдържание и смисъл.

Източник: сп. „Амвон“, бр.1 (год.4), април 2008

Бягане с препятствия към доброто

Май 13, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Тази история се случи през декември 2012 година в Испания, по време на състезание по бягане с голям награден фонд, в което участваха най-силните атлети на годината. Кениецът Абел Мутаи, който бе бронзов медалист на Олимпийските игри в Лондон в дисциплината бягане с препятствия на 3000 метра, уверено поведе в състезанието, но неочаквано започна да спира на около 10 метра преди финала. Той се беше объркал, като смяташе, че вече е пресякъл финалната линия и започна да приветства зрителите, които пък от своя страна, викайки на испански, се опитваха да му кажат, че има още няколко метра до финала и той трябва да продължи да бяга. След него втори приближаваше испанецът Иван Фернандес Анайя. Той можеше да се възползва от грешката на кениеца и да заеме първо място в състезанието, но вместо това започна да побутва Абел Мутаи по гърба и да му сочи финалната линия. Когато след състезанието попитаха испанския спортист (24 годишния шампион на Испания на 5000 метра) дали не е искал да бъде пръв, той каза: „Да, исках, аз наистина исках да спечеля, но нямаше как да постъпя по друг начин.

Не бях достоен за първото място, тъй като разликата между нас бе доста. И аз нямаше да имам никакъв шанс да се изравня със своя съперник, ако не беше неговата грешка. По-важното за мен бе да запазя достойнството си, а не да заема първото място.

Ние често виждаме какво се случва във футбола, в нашето общество, в политиката… Хората много често са свидетели на неадекватно поведение. Искам да помните, че личността на всеки човек и духът на спортсменството стоят по-високо, отколкото всяка победа“.

Източник: списание „Камбанка“, бр. 1, (год. 8), април 2019 г.

Живял един човек, който не вярвал в Бога

Май 9, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Живял някога един човек, който не вярвал в Бога и не се смущавал да разказва на всички за своето отношение към вярата и религиозните празници. Неговата съпруга обаче вярвала в Бога и възпитавала и децата си във вяра, въпреки острите нападки на мъжа й.

Една зимна вечер съпругата отишла с децата на служба в близкия храм. Жената помолила съпруга си да отиде с тях, но той отказал.

„Цялата тази история – е глупост! – казал той. – Защо Бог трябваше така да се унижи и да се появи на земята в образ на човек? Това е смешно!”

Жена му тръгнала с децата, а той останал сам у дома. Малко по-късно се надигнал силен вятър и се завихрила снежна буря. Мъжът погледнал през прозореца, но успял да види само снежната виелица. Той седнал на стола до камината и така щял да прекара цялата вечер. Изведнъж дочул силен трясък: нещо се блъснало в прозореца. Приближил се до него, но не успял да види нищо. Когато виелицата поутихнала, мъжът излязъл на улицата, за да види какво е това, което би могло така силно да се блъсне в прозореца.

На полето близо до дома му той видял стадо диви гъски. Очевидно, те летели на юг за да презимуват там, но са попаднали в снежния вихър и не са успели да стигнат по-надалеч. Те се заблудили и се озовали близо до неговата къща, без храна и подслон. Размахвайки криле, те летели ниско над полето в кръг, заслепени от снега. Очевидно, една от гъските се бе блъснала в неговия прозорец.

На човекът му станало мъчно за тези бедни гъски, и той решил да им помогне. Помислил си, че навесът би бил подходящо място за тях. Там е топло и безопасно, те, разбира се, биха могли да прекарат там нощта и да изчакат да отмине бурята. Той отишъл в навеса, отворил широко вратите и зачакал, надявайки се, че гъските, ще го видят, и ще влязат вътре.

Ала гъските само обикаляли безцелно, и сякаш не забелязвали вратите на дървената постройка или не разбирали, че тя им е нужна. Мъжът опитал да привлече вниманието им, но това само ги уплашило още повече, и те отлетели по-надалече. Тогава той отишъл у дома си и се върнал с парче хляб; натрошил го, направил от трохите пътечка, водеща до навеса. Но гъските и на това не се поддали. Бил на ръба на отчаянието. Застанал зад тях и се опитал отново да ги подмами към навеса, но гъските още повече се изплашили и започнали да се разпръскват встрани в най-различни посоки, но само не и към навеса. Нищо не можело да ги накара да отидат в постройката, където би им било топло и безопасно.

„Защо гъските не ме следват? – възкликнал мъжът – Не виждат ли, че само тук биха могли да преживеят бурята?” Той помислил малко и разбрал, че те просто не искат да го последват. „Ако аз бях гъска, бих могъл да ги спася” – казал си той на глас. После в главата му дошла една идея. Влязъл в бараката, взел в ръцете си една от своите гъски и я понесъл към полето, далеч от кръжащите диви гъски.

После пуснал своята гъска. Гъската прелетяла през ятото и се върнала право в навеса, а всички останали гъски една след друга я последвали към спасителното убежище. Мъжът постоял за кратко в безмълвие, и изведнъж в главата му прозвучали същите думи, които той бил изрекъл преди известно време: „Ако аз бях гъска, бих могъл да ги спася!” И тогава той си спомнил, какво беше казал на съпругата си малко по-рано. „Защо Бог би поискал да стане като нас? Това е смешно!”

И изведнъж всичко му станало ясно. Ето това е направил Бог. Ние сме били точно като тези гъски – слепи, заблудени, загиващи. Бог изпратил Своя Син да стане като нас, за да ни покаже пътя и да ни спаси.

Когато вятърът и заслепителния сняг започнали да утихват, неговата душа също утихнала и се успокоила от тази прекрасна мисъл. Изведнъж той разбрал защо дошъл Христос. Годините на съмнение и неверие изчезнали заедно с отминалата буря. Той паднал в снега на колене и произнесъл първата си молитва в своя живот:

„Благодаря Ти, Господи, за това, че дойде в образ на човек, за да ме извадиш от бурята!”


Източник: https://vk.com/ot_unosti

 

Просто от любопитство

Май 6, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

Много неща започват просто от любопитство. Бог ни е създал с любознателна природа и това не е случайно. И понякога една обикновена проява на любопитство е в състояние да ни накара да преосмислим много неща и да променим досегашното си мнение.

 

По този повод ми идва на ум една история, която ми разказа корабният ни готвач Стефан по времето, когато стояхме на котва в протока Малака, между Сингапур и Индонезия. Чакахме ред за кораборемонтния завод в Сингапур и междувременно сами извършвахме някои належащи ремонти.

 

Всеки ден прекарвахме по осем изтощителни часа в горещия пъкъл на машинното отделение, след вечеря подремвахме и през нощта – по четири часа на вахта на палубата в постоянно наблюдение на тъмната морска шир около нас, откъдето можеха да изникнат изневиделица пиратски джонки. Намирахме се в изключително опасен район, където много плавателни съдове биваха нападани и ограбвани от прословутите малайски пирати.

 

Това бе време на тревожно оглеждане и ослушване за подозрителни шумове и светлини на приближаваща опасност, но и същевременно на приглушени моряшки разговори, в които се споделяха съкровени неща, обикновено премълчавани в рутинното корабно ежедневие. Самата обстановка предразполагаше за подобни откровения.

 

През една такава „антипиратска вахта“ се сближих с готвача Стефан, с когото до този момент имах само делови контакти. За голяма моя радост разбрах, че той споделя вярата ми и е църковен човек от ранно детство. Това си имаше обяснение – той бил кръстен на и от именития си вуйчо – блаженнопочившия нине бивш митрополит Великотърновски Стефан.

 

От този момент ние станахме приятели, защото споделяхме убеждения, които обикновенно са голяма рядкост между нашето моряшко съсловие. Всяка вечер обичахме да сядаме на кърмата и да си говорим на различни теми, поемайки с благодарност приятния освежителен ветрец на залез слънце, докато гледахме как нажежения кървав диск бавно потъва в прохладната баня на теменужените води.

 

Веднъж си говорихме за изпитанията на вярващия човек по времето на тоталитарния период и той ми разказа следната история, в която герои се оказали той и прословутият му вуйчо.

 

Случило се през времето, когато отбивал войнишката си служба – някъде през осемдесетте години на миналия век. Били на полеви занятия и след изморителен марш дали кратка почивка. Войниците изпоналягали по тревата, а до тях офицерите и сержантите запалили цигари и подхванали разговори. По някое време зачекнали темата за т. нар. „връзкарство“ и един коментирал случая с техен колега, който се издигнал в службата. Накрая възкликнал със завист:

 

- Абе така стават нещата, който си има вуйчо владика…

 

Стефан до ден днешен не можел да си обясни, кой го дръпнал за езика внезапно да се намеси в разговора, като каже:

 

- Е, какво, аз пък като си имам истински вуйчо владика, какво толкова съм преуспял…

 

Сякаш бил хвърлил бомба. Началниците му го наобиколили и веднага взели да го разпитват. Зам.-командирът по политическата част (ЗКПЧ-то) казал, че това е факт (по онова време за някои органи на властта нямало нищо скрито-покрито). И като се започнало – въпроси, смях, коментари. Видяло им се много любопитно и забавно. В тази епоха мнозина не знаеха нищо за вярата и за Църквата, защото пропагандата създаваше изкривена представа за всичко, свързано с тях.

 

И ето че в един момент един офицер заявил със смях, че в София бил виждал всякакви интересни личности – и артисти, и министри, че и самия Тодор Живков по манифестациите, но жив владика още не бил. И заявил на Стефан, че ако ги заведе да види вуйчо му, има от него три дена отпуск. И други изявили желание. Въпреки, че войникът напразно се опитвал да им обясни, че вуйчо му е много зает човек и че не е толкова лесно. Късно било да се дърпа. Заплашили го, че ако не уреди това, ще му се види тежка службата. А един военнослужещ много добре знае какво означава това…

 

И така, Стефан се явил в Митрополията, като се проклинал за лекомислено изтърваните думи. За щастие владиката бил там и като изслушал разтревожения си племенник, се съгласил да приеме „другарите офицери“ през следващата седмица. Така отпаднало първото притеснение, но оставало и друго. С основание войникът се боял от самата среща на невярващите си командири с най-уважавания от него човек и от нелепата ситуация, в която може да се озове. Чувствал се като попаднал между два огъня и нямало да си прости, ако стане причина вуйчо му да понесе евентуално оскърбително за владишкото му достойнство отношение от хора, нямащи никакво уважение към Църква и вяра. От друга страна, началниците му можели да изтълкуват кой знае как една създала се нелепа ситуация по време на разговорите и после да си го изкарат на него. Въображението му рисувало картини, една от друга по-неприятни. Оставало му само да се моли и да се надява на небесния си покровител за своевременна помощ.

 

Късно било за каквито и да било терзания. Няколко дни по-нататък той в унило настроение водел групата офицери към Митрополията, слушал как си разменяли вицове и шеги за духовници и избухвали в смях като хора, тръгнали на някакъв предстоящ забавен спектакъл.

 

Но в момента, в който преминали през масивната желязна врата на митрополитската сграда и се озовали в приемната за гости, забелязал как настроението им се променило. Вече не изглеждали толкова лекомислено весели. С любопитство, примесено с някакво едва доловимо притеснение хвърляли бегли погледи към стените, на които висяли окачени големи икони със строги, непонятни за тях образи. Цялата тържествена и тежка обстановка – голямата дъбова маса, масивните столове, червената покривка, голямото разпятие и паната със странни за тях изображения създавали в тях някакво непонятно чувство за страхопочитание.

 

То стигнало върха си, когато самият владика влязъл в стаята и сякаш я изпълнил цялата с тържествената си осанка на достолепност и строгост. Като по команда военните се изправили и се изпънали, докато домакинът им ги приветствал с добре дошли и им казвал, че се радва да се запознае с български офицери, защитници на майка България. Сърдечно стиснал ръцете им и се разпоредил да им поднесат гръцко кафе, гръцки коняк и някакви сладки, като прибавил с усмивка, че въпреки, че кафето не е „Инка“ (цикория – заместител, която беше в масова употреба по това време), а истинско натурално кафе, се надявал то да им хареса.

 

След което повел увлекателно и непринудено разговор за воинската служба, за нейната тежест и отговорности, за специфичните проблеми на семействата на военните, като не пропуснал да ги попита и за техните лични такива. Като засегнали армейския бит, шеговито си припомнил някои стари негови спомени от времето, когато сам отбивал войнишката си служба.

 

Неусетно разговорът станал по-непринуден, ледовете се стопили и гостите взели да задават различни въпроси относно духовниците и свещеническата служба. Въпроси, доста наивни и разкриващи пълното им неведение по тази тема. Но те били далеч от ония провокативни питания, с които смятали да се забавляват при срещата с „началника на поповете“, както се изразявали те по пътя си насам. Митрополитът им отговарял спокойно и добронамерено, с едва доловима усмивчица в крайчеца на устните си. И Стефан почувствал, че страшните му опасения започват да отпадат и всичко протичало съвсем гладко.

 

Гостите съвсем се отпуснали и оживили, когато разговорът се пренесъл на тема военна история. Домакинът им ги въвел неслучайно в руслото на гордостта от военните победи на българското оръжие през вековете, като не пропуснал да изтъкне и ролята на Българската църква и на нейните забележителни духовници в борбите за национално освобождение и оцеляване на българщината, на тясната връзка в миналото между българските военни герои от една страна и на духовенството от друга. Споменавали се имената на патриарх Евтимий, на Паисий Хилендарски, на поп Грую Бански от четата на Бенковски, на поп Харитон, на цялостния принос на националната ни Църква в отечествената ни история. За всички, които са се борили с оръжие в ръка или са водили духовна борба за българската свобода, за вярата ни, която е част от народната ни идентичност, както и за опазване на българския език и култура.

 

По всичко си личало, че гостите останали силно впечатлени от срещата. На раздяла владиката им заявил, че ще се радва да го посетят и друг път, като с шеговит тон помолил да не бъдат толкова строги със скъпия му племенник, който е добро и изпълнително момче.

 

По обратния път изминали в почти пълно мълчание, крачели замислени и потънали в мислите си. Изведнъж не някой друг, а политическият офицер нарушил мълчанието, като изрекъл сякаш сам на себе си:

 

- Да, Църквата… Каквото и да говорим, все пак тя… За нейната роля в историята на България и… Някои неща не могат да се отрекат. Да. И изобщо, като си помислиш…

 

И млъкнал, сякаш се боял да не каже нещо излишно, което би влязло в явно противоречие на политическите беседи, които бил длъжен да изнася.

 

Накрая Стефан завърши развълнувано:

 

- Ех, братко, ако щеш вярвай, не се зарадвах толкова на дадения ми отпуск и че всичко въобще мина благополучно, а на това, че тези мои началници получиха един хубав урок. Сигурен съм, че си промениха мнението за Църквата, за духовенството и за всичко, което преди осмиваха и гледаха с неуважение. Защото по-нататък не чух повече от устата им никакви глупашки шеги по адрес на вярващите хора. И се радвам, че неволно и аз допринесох за тази промяна в мисленето им, макар че в началото съжалявах и бях уплашен. Но, както е казал народът, човек едно мисли, Бог друго решава. Да бъде благословено името Му!

 

Великден на границата

Май 1, 2019 in Начална страница, Сладкарница


 

От полка, който беше на позиция зад нас, бяха ни съобщили, че тази нощ по случай Възкресение Христово ще има служба, ще бъдат събрани всички дружини, а след това ще има обща трапеза. Канеха и нас. Изкушението не беше малко. Ние можехме без особен риск да идем, защото не се отдалечавахме повече от един-два километра и при това пак оставахме в участъка си. Най-после, празникът, който идеше, не беше ли общ и за нас, и за ония, които бяха насреща ни? Всеки е склонен да вярва, че в такива дни настъпва мълчаливо примирие, което прави невъзможни каквито и да било враждебни действия. Но кой знае? Неприятелят не избира ли тъкмо такова време, както беше казал офицерският кандидат? А на границата, където неизвестността и напрегнатото очакване са нещо постоянно и всяка опасност, макар и отдалеч, предположена само, изглежда вече вероятна и близка. Затова решихме да не ходим никъде.

Стояхме до късно. Неизбежната меланхолия и чувството за самотност, които в навечерието на големите празници всякога ни обземат, когато сме далече от близките си или когато съвсем нямаме такива, после – леката завист, че малко по-назад, в полка, всички са свободни и без грижи – всичко това стягаше душата и ни правеше мълчаливи. Аз четях нещо, офицерският кандидат лежеше на леглото си с подвити под главата си ръце и унесено гледаше пред себе си. Но четири или пет пъти той вече беше ставал, отиваше до прозореца и като пазеше сянка с ръце, доближаваше лице до тъмното стъкло и гледаше навън. После недоволно някак се връщаше, лягаше пак и отново се унасяше. Но последният път, щом погледна в прозореца, той бързо се дръпна назад и радостно извика:

- Най-после! Изгрява!

Аз скочих от мястото си и също като него погледнах навън. Далеч на изток, над тъмните върхове на дърветата, гореше широко огнено сияние, пресечено от черната линия на хоризонта. Като че някакъв грамаден пожар беше пламнал там. Наоколо тъмнината се беше разведрила и на избистреното небе тук-там грееха звезди. Изгряваше месецът. Огненото сияние растеше, но самият диск още не беше се показал.

Изгряването на месеца, тая пленителна и мистична феерия на нощта тук, на границата, всякога е едно радостно събитие. Месецът е приятел и съюзник, който се желае и очаква. Кога изгрява и кога засяда, каква е неговата фаза и колко трае – всичко това се знае най-подробно. „Защото какво е граничарят?“ – питаше често на словесното Кузев. И си отговаряше сам: „Очи и уши“. А пък има ли месец, службата е по-лека: опасността не е вече тъй страшна, когато може да се види и измери с очи.

И много естествено беше, че щом видяхме да изгрява месецът, изведнъж почувствахме облекчение и се развеселихме. Аз повече не разтворих книгата, кандидатът възбудено взе да се разхожда из стаята. Той погледна часовника на ръката си и каза:

- Часът е единадесет. Трябва да са забили вече камбаните. Как бият великденските камбани! Всякога съм чувствал това само чрез трепета на детските години. Празниците са за децата, казват. И наистина, де е оная чиста и хубава радост! – Той направи няколко крачки, замисли се за минута и продължи:

- Всяка година по това си спомням една и съща случка. И спомням си това и с умиление, и с някаква горчива болка. Чакай, аз ще ти разкажа.

Бях малък тогава, трябва да съм бил шест или седемгодишен. Бяхме станали и седяхме до огъня. А вън вече биеха камбаните! Господи, каква радост усещах тогава! Струваше ми се, че цялата земя се люлее в тия звукове и ангели пеят навън. Срещу големите празници всякога ни ушиваха по нещо ново. Като че и сега усещам особения дъх на нова басма, както тогава, когато ми обличаха великденската премяна. Всичко, всичко си спомням най-ясно! Аз имах и друг брат, по-малък, но по-едър и по-своенравен от мене. Такова капризно дете беше – сърдеше се и плачеше за нищо и никакво. Пък един ужасен бас имаше, нетърпимо и страшно беше да го слушаш. Той беше се разплакал и тогава. Виждам ясно погледа на майка си, тоя незабравим поглед, в който имаше не укор и заплашване, а някаква кротка и тиха скръб. „Мълчи – говореше му тя, – мълчи, синко; на такъв ден и птичките се радват, а ти плачеш“. Вярвай ми, всяка нейна дума беше за мене несъмнена истина. Струваше ми се, че виждах червената зора на небето, черните клони на овошките и в тях птичките, които се събуждат, цвърчат и се радват, защото е Великден. „Мълчи“ – продължаваше майка ми. „Ще идем на черква. Ще възкръсне Иисус Христос. Той е погребан сега в каменен гроб, затворен и заключен. Пазят го войници. Но ще възкръсне“. „Как ще възкръсне?“ – питаше недоверчиво и строго брат ми. Той неусетно се беше умирил и с още начумерен поглед и с измокрено от сълзи лице захласнато слушаше. „Как ще възкръсне?“ – разказваше майка ми, доволна, че умири тоя лош тиранин. – „Щом запеят „Христос възкресе“, той като малко птиченце ще хвръкне и ще иде на небето…“

Отидохме на черква. Помня голямото множество хора, с ярко осветени лица от свещите, помня тържествения и тайнствен обред през нощта, но още по-ясно помня дълбокия мрак над морето от човешки глави и над разлюлените хоругви. Аз често поглеждах нагоре. Само след продължително вглеждане тоя мрак се повдигаше и откриваше някоя самотна звезда. И ето, запяха „Христос възкресе“. Изведнъж – виждам го като сега – из черковната стряха изхвръкна малко черно птиче и като се подемаше лъкатушно, изгуби се нагоре към небето. Зарадван, обхванат цял от благоговеен трепет, аз прострях ръка и като посочвах със запалената свещ, извиках много високо, за да ме чуят всички: „Ето го!“ Никой, разбира се, не ми обърна внимание, аз се сконфузих и не можах да разбера такова равнодушие на хората. Но сам аз чаках и видях, че всичко стана тъй, както майка ми разказваше, и главното, вярвах, вярвах от всичката си душа.

Кандидатът свърши разказа си. Неволно вълнението му премина и у мене. Идеха тия минути, когато много и далечни спомени изведнъж се събуждат и дълго ни държат в сладката си власт. Не можеше вече и дума да става за спане, не ни сдържаше и в стаята. Ние се стегнахме набързо и излязохме да направим обикновената си нощна обиколка.

Вън на двора неволно трябваше да се спрем, смаяни от тайнствената прелест на южната нощ. Месецът беше изгрял напълно, но тънкият му сърп стоеше още ниско, медночервен и без блясък. Мъртвите и слаби лъчи нямаха сила да разсеят тъмнината и само на изток небето беше светло и блещеше с нежната синина на атлаз. Тук-там грееха по-едри звезди. Беше тихо. Никакъв звук не се чуваше, никакво движение не разклащаше черните грамади на дърветата.

Изведнъж някъде наблизо гръмна буря от гласове, странна и непозната песен, която скоро затихна, като че грабната и отнесена надалеч, и веднага пак прозвуча високо и ясно. Какво можеше да бъде това? Може би реката беше премината и вече ни нападаха? Часовоят заби сигналния звънец. Тогава и ние с кандидата, и войниците, които наизскачаха из караулното помещение с пушки в ръце, и Кузев и Чаню опълченецът, който неочаквано се появи кой знае отде – всички се втурнахме към часовоя. Намерихме се навън и първата ни работа беше да погледнем към върха Инджас, където на три-четири километра от нас беше гръцкото укрепление. Високо в ясното небе се издигаше тъмният масив на планината, но там беше тихо, нищо не се виждаше освен светлата точка на един огън, който си гореше там всяка нощ. Пееше се някъде по-близко и по-ниско. Една-две секунди минават само и ние разбираме всичко: там пееха „Христос възкресе“.

- Гърците пеят – каза спокойно Кузев, който беше излязъл малко по-напред. – Около черквата трябва да са. Ей де светят свещите им. А, много са, гледайте!

Отвъд Места, по посока на селото, което сега не се виждаше, в самото подножие на планината, като че се беше събрал най-гъстият мрак на нощта. Там блестяха хиляди светли точки, едни от които бяха близо и се сливаха като жаравата на огнище, а други, по-настрана, се движеха из тъмнината като светулки. Нищо друго не можеше да се види. Но ние знаехме, че тъкмо на това място денем се белееше малката черквица. В селото имаше няколко гръцки дружини, горе на укреплението – още няколко. Всички, както се виждаше, бяха дошли на черква.

Но сега друго, също такова пеене се зачу откъм противоположната посока, зад нас. Чуваше се по-глухо и по-задавено, защото идеше отдалеч, но беше все тъй многогласно и широко. Обръщаме се: пееха там пък нашите в полка. Пееха и те „Христос възкресе“. Ниско над тъмната линия на хоризонта грееше и там светло сияние от свещите.

Всичко това беше тъй необикновено и неочаквано! Някой от войниците се засмя, опита се да се пошегува нещо, но сконфузено замлъкна. Запяха отново от двете страни. Ясно и близко се чуваше единият хор, който беше насреща ни, в късите паузи, като далечно ехо, дочувахме и другия. Нищо по-импозантно, нищо по-тържествено не можеше да има от това. Нощта беше все тъй тиха, тъмнината сливаше всички очертания на земята и над хаоса на мрака по-необятно се издигаше осветеното небе с малкото си звезди и с тънкия сърп на месеца.

Отколе вече над тия места тежеше призракът на войната. Горе по високите върхове на планината и долу в полето – навсякъде земята беше изорана от окопи, опасана с телени мрежи, обременена с желязо и бетон. Скрити в мрака, невидими и мълчаливи, зееха железните гърла на хиляди оръдия. И сред тия зловещи и мрачни лабиринти и тук, и там, около трепетното сияние на запалените свещи, стояха хилядите въоръжени хора с открити глави, с осветени лица. Те пееха и докато ръцете стояха опрени върху меча или здраво стискаха пушката, очите бяха обърнати към небето и сърцата се изпълваха с упование и любов.

Ние слушахме, без да си проговорим. Малко по-настрана се виждаше едрата фигура на Чаня опълченеца. Той беше гологлав, от време на време едната му ръка се раздвижваше, спираше се после върху гърдите му и той оставаше неподвижен, с ниско приведена глава. И ето, когато едновременно замираха и последните звукове и от двете страни, по някаква странна случайност в небето на запад се откъсна и падна звезда. Минутната й следа угасна и се стопи в мълчанието на нощта – кратък миг, през който като че всичко наоколо беше спряло дъх.

Ние почакахме, но вече нищо не се чу. Светлите точки в подножието на планината се раздвижиха, почнаха да се отдалечават в разни посоки и да гаснат. Изгуби се и светлото сияние откъм лагера на полка. Службата и от двете страни свърши. Месецът се беше издигнал по-високо и по-ярко грееше над черните върхове на гората.

 

Йордан Йовков

 



Пет-шест чинии въздържание

Април 15, 2019 in Беседи, Начална страница, Сладкарница

Пет-шест чинии въздържание

В житието на св. Атанасий Атонски, ктитора на Великата лавра, има следния случай. Този светец винаги ядял много и другите монаси казвали:

- Е, свят е нашият старец, но яде много…

Понеже ги чул, един ден той наредил на готвача да приготви изключително много ядене и казал:

- Затвори вратата на трапезарията, за да не могат да си тръгнат и ще правиш това, което аз ти казвам!

Монасите седнали и започнали да се хранят. Изяли по една чиния. Той им казал:

- Сложете си втора чиния!

Сложили си втора чиния и изяли и нея.

Трета чиния – помъчили се оттук-оттам, изяли да речем една трета.

Четвърта чиния – не могли, само два-трима яли.

Пета чиния, шеста чиния, седма…

Той изял седем чинии. Междувременно всички се били отказали. Казал им:

- Вижте, седем чинии! И мога да кажа, че едва сега донякъде се наситих! Сякаш чувствам, че съм изял това, което би трябвало да изям, ако не пазя въздържание.

Отците казват за тази история:

- Като се хранят, някои изяждат една чиния и се насищат и им е достатъчно. Друг се храни с тях, изяжда две чинии, но никога не се насища, защото би трябвало да изяде седем. Той изяжда само две или една и половина, и с много труд се въздържа. Затова не съдете по външност. Всеки човек има различна мярка.


В Църковната утроба

Попитали един монах на Света гора:

- Какво правите в Църквата?

- Нищо.

- Нищо не правите?

- Да!

- А защо ходите на църква?

- Добре, бебето в майчината утроба прави ли нещо? То е в утробата на майката и само се храни и расте, а когато дойде час, ще се роди. И ние правим същото.

В Църквата сме, седим там и се молим, храним се от Църквата, от Тайнствата, от Божията благодат и растем, докато дойде момент, когато това ще приключи и ще се родим във вечния живот.


Свърши се!

Имахме един старец на Света гора – благодатен човек, понтиец, от Мала Азия. Не говореше добре гръцки, знаеше наполовина турски, наполовина гръцки. Свят човек – старец Филип, който една седмица преди да почине ни извика всичките и попита:

- Какъв ден е днес?

- Понеделник.

- Понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък, събота, неделя, понеделник, Филипас – така произнасяше името си – свърши се!

Тръгна си, милият. В четвъртък не слезе в храма. Той пръв идваше от всички нас. В петък отново не дойде. Какво да правим, изглежда беше умрял. За да не слезе в църквата, трябваше да е умрял. Отидохме, почукахме на килията, нищо. Не отвори. Какво да правим? Старецът ни каза да разбием вратата – ами ако беше вътре и нещо му се беше случило? Ударихме вратата, цялата падна. И какво съзряхме насреща? Старец Филип, седнал на един стол, сложил си схимата, с броеницата, пред иконите, със запалени свещи, спокоен гледа как пада вратата и пак така спокойно ни казва:

- Излезте всички навън! В понеделник ще е „свърши се!“, не днес!

И наистина, в понеделник Филипас „свърши се“. Почина. Знаеше го отпреди.

Така, чеда, човек стига до крайния предел на своята издръжливост. Там е Бог. Там, където няма повече къде да ходиш. Както Христос слезе до дълбините на ада, както Йона беше в стомаха на кита, в пълна изоставеност. Там е Бог. Затова човек трябва да бъде твърд. Бог не е в широкия път, а там, където си сам. Дори там, където се чувстваш изоставен от Бога, и там можеш да Го намериш.


10 000 тухли благодарност

Сещам се, когато бях на Света гора, имахме монах във Ватопед – папа Ириней, французин. Дойде за пръв път в Света гора – французин по рождение, син на някакъв френски аристократ. Ние, както сме си свикнали, вършим си работата, търчим нагоре-надолу. Ако го срещнеш пред себе си и бързаш за някъде, изгорял си! Първо трябваше да ти се усмихне и ти да се усмихнеш, и да ти каже:

- Прощавайте!

- Няма нищо, кажи?

- Той пак:

- Извинявайте, сигурно Ви безпокоя?

- Не ме безпокоиш, сине мой! Казвай и да приключваме!

- Ако Ви безпокоя, тогава да говорим някой друг път!

- Е, кажи сега, тъй и тъй се срещнахме!

Хиляди пъти „Извинявайте!“, хиляди пъти „Прощавайте!“, за да зададе един въпрос. И след това десет поклона, още толкова усмивки, мерси… Искам да кажа, че и за тези неща има граница. Веднъж се опитах да му обясня, казвам му:

- Рик, (така се казваше, преди да стане монах), знаеш ли, ние тук на Света гора не сме много по любезностите, няма нужда от чак толкова голяма любезност.

Той ми вика:

- Ааа, аз работих в Париж, когато бях войник, разтоварвах камиони. Веднъж разтоварвахме цял камион с тухли. Когато прехвърляхме тухлите помежду си, си казвахме: „Заповядай, благодаря, моля!“, от сутринта до вечерта.

10 000 тухли… 10 000 пъти да кажеш „Благодаря, моля!“. Казах му:

- Ако направиш това с нас, ще свършиш в лудницата. Няма начин.

Искам да кажа, че е велико нещо човек да знае собствените си граници. И за да научи границите на другия, той трябва да научи собствените си граници.


Ако раят се напълни

Както казваше старецът Паисий, ако предположим, че настъпи Второто Пришествие и по парадоксален начин раят се напълни, и не остане място за другите, а Бог каже на някои: „Извинявайте, чеда, не излязоха сметките, не могат всички да отидат в рая. Пълно е!“, тогава някои хора ще започнат да се карат и да правят сцени: „Защо не ни постави предварително и сега стоим! Правехме толкова много неща!“. Докато човекът, който е великодушен, ще каже: „Добре, че раят е пълен. Нищо, че останахме отвън. Нека се радват тези, които са вътре!“. С други думи, зависи как стоиш пред Бога. Съвършенното е да чувствам другия като свое „Аз“, както Христос казва, да възлюбиш ближния като себе си. Тоест, другият да бъде твоето „Аз“, да не бъде вече друг…


Да не съм глупав да отида в ада!

За това съвременните християни, или поне тези на моята възраст, се учудват и не разбират основни неща в Църквата. Казват: „Не е ли достатъчно, че правя толкова много? Какво още искаш?“. Те не могат да разберат съвременния свят, не могат да разберат например монашеството, казват: „Защо ти е да ставаш монах? Не можеш ли да отидеш в рая, подвизавайки се в света?“. Отговорът е, разбира се, че можеш да отидеш в рая. Ама ние не ставаме монаси, за да отидем в рая. Ще отидем ли в рая? Възможно ли е? Или ще останем отвън? Имаше един старец на Света гора – старец Арсений от Кавказ. Простодушен човек, който не говореше много гръцки, а знаеше повече турски. Когато беше на 75 години, се оплакваше, че старец Йосиф не го е прибрал при себе си, че обещал да го вземе, а още не го е взел. Казваха му:

- Дядо, не се ли страхуваш, че ще умреш?

- Не, не се страхувам.

- Добре, ами ако отидеш в ада?

- Да не съм глупав да отида в ада!

С други думи, зависеше от него. Нашата връзка с Бог е въпрос на любов.


Да потънеш от любов

Иначе казано, може да имаш любов, но да нямаш разсъдливост. От любов отиваш да посетиш другия, но нямаш разсъдливост и от любов стоиш дълги часове или му говориш неща, които не му принасят полза. Както казваше приснопаметният старец Паисий, някой може да има лодка, която побира 12 души – на Света гора само с лодки се движим – и друг да го помоли да го закара до Дафни. Но лодката поема 12 човека и ако онзи от любов качи 14, накрая всички ще потънат. Подбудата е била добра, от любов: „Отци, елате в лодката, колкото искате!“. Изобилна любов, но без разсъдливост – резултатът от това е, че ще потопи всички.


0,01% нарушение

Веднъж излязохме от Света гора с неколцина отци, пътувахме с автобуса по линията Уранополис – Солун. Пред мен седяха две отчета от скита Кавсокаливия, единият беше малко по-модерен, така да го наречем, а другият години наред не беше излизал от Света гора. И двамата бяха зилоти, т.е. да ги наречем по-традиционни, простодушни хора, които следваха стария календар по един по-фанатичен начин. Пътуването продължи 3 – 4 часа и единият почерпи другия с бонбон, а той го попита:

- Да не би да са млечни?

- Вземи, благословени! Млечен бонбон, как, това млечен бонбон ли е, яж, нищо няма!

За зла участ, обаче, съседът му взе и прочете съставките. Имаше различни неща и пишеше, че бонбонът съдържа 0,01% млечен продукт, нещо такова. Стана голяма каша в автобуса – викове, крясъци, приказки, скандали, защото човекът нарушил поста с 0,01% млечен продукт.

Много хора прекалено се задълбочават по този въпрос, което, ако произлиза от добър помисъл за акривия (тоест, от желание за строгост), е добре. Човек обаче не бива да е прекалено схоластичен, защото не трябва да оставяме впечатление у хората извън Църквата, че най-важното, което ни интересува, е дали има една капка олио, а не гледаме реално същността и смисъла на поста.


Кой си, та да съдиш?

Знаете ли, има някои стари хора – не знам дали има такива около вас – които си говорят сами и казват на глас мислите си. На Света гора имаше един старец – Давид, който си постави като условие, когато се качва и слиза по стълбите, за да стигне до килията си, да казва Иисусовата молитва. Имаше много стъпала и другите му говореха:

- Дядо, ела в някоя килия по-долу, близо до храма!

А той:

- Не! Аз искам да се качвам по стълбите!

Той искаше да се качва по стълбите и да казва молитвата. Между другото, сам си говореше. Изкачваше едно стъпало и казваше:

- Господи Иисусе Христе!

И си отговаряше:

- Какво искаш, бре, Давид? – все едно, че Бог му отговаря. И пак:

- Помилуй ме, Христе мой!

На следващото стъпало отново:

- Господи Иисусе Христе!

- Какво искаш бре, детенцето Ми?

- Е, какво да искам, Ти знаеш, Ти си Бог. Толкова години не направих крачка напред, та сега ли ще го направя? Помилуй ме!

Между другото, веднъж заведохме същия старец на празника на един друг манастир. Вечернята свърши и седяхме близо до него. Той беше толкова простодушен, нека ви кажа какво стана. Времето минаваше, а все не се чуваше камбаната за трапезата да ходим да ядем. Много скоро щеше да започне бдението. Той каза:

- Ама какво става тук? Няма ли да ходим да ядем?

Отговорихме му:

- Е, дядо, спокойно!

А той:

- Ама в нашия манастир веднага щом свърши вечернята, има трапеза и отиваме да ядем! Манастир ли е това, в което ме доведохте?

И след това пак сам си казваше:

- Ти, Давиде, кой си? Сигурно си игумен тук? Не. Духовен изповедник ли си? Не. Свещеник ли си? Не. Е, какво искаш, та съдиш?

Източник: из книгата „Света гора. Богошествената планина“. Издание на Ловчанска митрополия

 

Чудесата на св. Арсений Кападокийски

Април 8, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Знаейки за свръхестествените трудове на преподобния отец, за неговата любов към хората, на които той помагал и по човешки, и с помощта Божия, счетох за свой дълг да разкажа за някои от неговите чудеса за слава Божия и от любов към светия отец, та някак си, по този начин да изкупя греха на неблагодарността си към него. В тези чудеса на светия отец, разказани от жителите на Фараса от различна възраст, Божията благодат е бивала проявявана по явен начин, защото изцеленията са ставали пред очите на много хора. Но вътрешният живот на о. Арсений, онова, което се е вършило тайно, си остава за нас напълно непознато.

Благоговейните и по-внимателни хора помнят повече истории – тук прилагам и техните имена за отбелязване. Разбира се, и тези, които са ми разказвали за различните чудеса на светия отец няма да са забравени, но тук няма да споменавам имената им, за да не претоварвам читателите с излишна информация. Изпускам и ония чудеса, които са за изцеление от сходни болести и се повтарят. Почти всички описани чудеса са от разказите на псалта Продромос Корциноглу, който е бил истински летописец на житието на благословения Хаджиефендис (както всички наричали с почит о. Арсений Кападокийски).

О. Арсений оцелява по чудесен начин след падане в дълбока пропаст

В една скална пещера се намирал храм, посветен на Божията Майка от Канчи. Жителите на Фараса пристроили към входа на пещерата дървена тераса. За да се стигне до пещерата, трябвало първо да се изкачат четиридесетина стъпала, издълбани в скалата, а после по дървена стълба – още 120 стъпала. Веднъж о. Арсений дошъл заедно с Продромос в храма, за да отслужи обичайната литургия. След службата излязъл на терасата. Още щом се подпрял на перилото, една от дъските се отпрала и той полетял в пропастта.

В същото време на съседното поле работел един земеделец. Видял как пада о. Арсений и като зарязал воловете си, хукнал към него, за да прибере, както мислел, останките му. Междувременно Продромос бил влязъл в храма и не видял нищо. Като стигнал до дъното на пропастта, селянинът видял о. Арсений, цял и невредим, да стои неподвижно. Пристъпил към него, за да му помогне, но отецът му казал: „Остави ме, всичко е наред“.

О. Арсений лежал неподвижно не защото бил пострадал, а от умиление; когато падал, една Жена го подхванала под мишниците и го спуснала на земята. В този момент, както разказвал той, се почувствал като малко дете в ръцете на майка си. О. Арсений се измъкнал от пропастта, като сам изкачил 160-те стъпала (а височината била 50 метра), върнал се в храма и разказал всичко на Продромос, който през цялото това време чистел в храма и изобщо не разбрал какво се било случило. Селянинът отишъл във Фараса и съобщил на жителите за станалото чудо.

Наказанието на турчина, осквернил аязмото

Веднъж един турчин от Телелида осквернил аязмото на св. Йоан Златоуст. Светителят го наказал за вразумление – главата на турчина се извъртяла на обратно. Довели го при Хаджиефендис, да се помоли за него. Но о. Арсений не го излекувал цяла седмица. Псалтът Продромос много се чудил защо той не бил прочел над турчина молитва вече цяла седмица и попитал:

- Благослови, отче. Защо държиш тук турчина цяла седмица? Та нали ти винаги се молиш за другите, макар и по-тежко болни и те веднага оздравяват?

- Това му е за епитимия. Защото той е твърдоглав и не мисли какво прави. Щом се изцели, веднага ще отиде и пак ще си топне келявата глава в светото аязмо – отговорил отецът.

Когато минала седмицата, о. Арсений се помолил и главата се върнала на мястото си. На прощаване казал на турчина:

- Друг път, като видиш християнска светиня, поклони й се отдалеч и си върви по пътя.

Излекуването на безплодната жена

Анестис Караусоглу от Сати си спомня, че един свещеник имал безплодна жена. Донесъл една нейна рокля на Хаджиефендис да се помоли над нея. О. Арсений прочел молитвата и казал на свещеника:

- Жена ти ще роди дъщеря, ще я наречеш Ева. – Така и станало.

източник: https://vk.com/@orthodoxy_word

Март 27, 2019 in Кратки, Сладкарница

 

 

Адът е невъзможно да се направи привлекателен, затова дяволът прави привлекателен пътя към него.


Свети Василий Велики

Светецът и котаракът

Март 25, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

Един от последните велики духовници на дореволюционна Русия в Оптинската пустиня – старецът Нектарий (+ 1928) помнел истории от своето детство чак до дълбока старост и обичал да разказва за поучение някои от тях.

 

Веднъж майка му седяла и шиела нещо. Той пък (по онова време го наричали Коля) си играел на пода с едно котенце. Големите зелени очи на котето просветвали в полумрака на стаята. Коля с удивление забелязал това и бил силно учуден…

 

И както котенцето си стояло мирно до него, Коля извадил от мамината възглавничка иглата и се наканил да извади очите на котето, за да види какво свети там в него. Но майка му забелязала това и бързо хванала ръката му: „Ах, ти!“ – възкликнала тя – „Ако извадиш очите на котенцето, после сам ще останеш без очи. Господ да те пази!“

 

Минали много години… Николай решил да стане монах и бил приет в Оптинската пустиня. След като минали няколко години, когато бил вече йеромонах, наречен при пострижението си Нектарий, веднъж отишъл при кладенеца на аязмото. В това време друг монах вадел вода. Над кладенеца бил окачен черпак с дълга заострена дръжка. И монахът, който вадел вода, без да иска, за малко не извадил окото на отец Нектарий с острата дръжка. Само секунда – и старецът щял да остане с едно око.

 

- Ако тогава бях извадил окото на котето – казвал той – сега щях да съм без око. Явно това е трябвало да се случи, за да ми напомни за моето недостойнство, че всичко, от люлката до гроба се води у Бог на строг отчет.

 

… От стая в стая в килията на стареца се разхождал с безшумна стъпка пухкав сив котарак. Излезе старецът – и котаракът след него. Влезе ли – и той след него. Каже ли му нещо отеца – и котаракът, като разумно същество, изпълнява – идва и сяда, където каже, влиза в приемната или на чердака. Най-често, лежи до топлата печка и дреме. Или, склонил глава, слуша молитвите на стареца…

 

Друг път отец Нектарий ще го погали и ще каже:

 

- Преподобният Герасим Йордански е бил велик старец, затова и имал лъв… А ние пък малките - си имаме котарак.

 

Източник: https://vk.com/soborno