Не се страхувай, аз ще те спася!

Юни 1, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница



Историята е разказана от жителя на село Солотча, Рязански район, Рязянска област Михаил Михайлович Ермолов и представлява част от самиздатския сборник „Чудеса на свети Николай Чудотворец в Рязанска област”. За съставителя на този сборник и за историята на създаване на сборника няма данни.

Първата световна война, която започна през 1914 г., беше в разгара си. Мен, Михаил, ме призоваха в царската армия като войник. През юли 1915 г. пехотният полк, в който преминавах предварителната си военна подготовка, беше изпратен на фронта. Като пристигна на изходна позиция, полкът цяла седмица беше оставен да почива. На войниците беше обявено, че в сутрешните часове свободно могат да посещават съседната църква. Аз, като вярващ християнин, охотно и с голяма радост приех разпореждането на командването и всяка сутрин, в продължение на цялата седмица, посещавах църквата, като по време на службата усърдно се молех Богу, просейки да прости греховете ми преди предстоящото сражение, в което не бе изключено да намеря смъртта си – да загина на бойното поле.

В своите молитви аз призовавах на помощ и великия Божи угодник свети Николай Чудотворец, молейки го да бъде мой застъпник пред Бога. По време на молитвата мислено разсъждавах: ако ми е съдено да загина в боя, нека свети Николай измоли от Бога прошка на моите, на Михаил, грехове. Молех се много усърдно, със сълзи на очи, просейки от Бога и свети Николай спасение и застъпничество.

В нощта преди предстоящото сражение и излизането на бойна позиция, аз, Михаил, легнах да спя с молитва към Бога и свети Николай. Рано сутринта, преди изгрев слънце, внезапно се събудих и се размислих за предстоящия бой, за възможната гибел, спомних си баща ми, майка ми, съпругата ми с детенцето ни – изобщо цялото семейство и роднините. Беше през лятото, рано се съмваше, слънцето още не беше изгряло. Лежейки на пода по гръб, аз се обърнах мислено към Бога и свети Николай с молитва за прошка на моите прегрешения пред родителите ми, жена ми, роднините и съседите и изобщо на всичките ми грехове. После отново преминах към молитва към Свети Николай, молейки го особено за застъпничество и помощ. Лежах възнак със затворени очи, целия в сълзи и изведнъж – в лицето ме удари светлина. Без да отварям очи, си помислих, че слънцето изгрява и с лъчите си е огряло през прозореца лицето ми.

Не издържах, отворих очи и видях Свети Николай Чудотворец, който стоеше пред мен, при краката ми. От него излизаха необикновени сияещи лъчи, подобни на слънчева светлина; беше облечен в църковно-епископски одежди, с каквито беше изобразен на иконата, пред която се молех в храма. Не очаквайки такова явление, аз се изплаших и мълниеносно се прекръстих с думите: „В името на Отца, и Сина, и Светия Дух”, което представлява защитно средство против привидения на нечистата дяволска сила; в същото време машинално се приповдигнах от легналото положение. И така останах, очи в очи със свети Николай Чудотворец. Като ме гледаше, той спокойно произнесе тези думи: „Аз ще те спася” – след това ме благослови, прекръствайки ме с дясната си ръка и започна да се отдалечава от мен, издигайки се във въздуха, като ставаше все по-малък и по-малък, докато накрая изчезна напълно.

Тогава, като дойдох на себе си, разбрах, че съм се удостоил в лицето на свети Николай с Божията благодат и милост, за което никога не съм могъл и да мечтая. Огледах се наоколо и си помислих дали някой от останалите войници не е могъл да види случилото се с мен, но в тези ранни часове в казармата беше тихо и всички спяха непробудно. Повече не успях да заспя, намирайки се в размисли под впечатление на видението на свети Николай, великия Божи угодник.

Настъпи часът, в който бе даден сигнал за ставане, и след закуската полкът в боен ред се отправи с походен марш към предните позиции. Пристигнахме на предната отбранителна линия на нашите войски. На войниците беше дадена команда да се „окопаят” – т.е. всеки да изкопае окоп в цял ръст. Противникът – немците, като забелязаха от наблюдателните си пунктове пристигането на свежи сили, заемащи отбранителна позиция, откриха артилерийски огън, който премина в настъпление. До началото на артилерийския обстрел аз бях успял да изкопая своя окоп само до половината, тъй като ми се падна каменисто място, а лопата ми беше походна, малка: с нея не можеш много бързо да изкопаеш окоп, докато останалите войници на добрите участъци бяха успели да се окопаят в цял ръст.

Под артилерийския обстрел, аз прекратих копаенето на окопа, приведох се и започнах да наблюдавам ставащото: наоколо започнаха да падат и да се пръскат снаряди, вдигайки във въздуха земя и хора от другите окопи. По Божия милост аз оставах невредим, не ме засегна нито един снаряд, обсипваше ме само земя от взривяващите се снаряди. Скоро под натиска на силите на противника започна отстъпление на нашата пехота. Аз също тръгнах назад заедно с другите. Отстъплението премина в бягство, а наоколо избухваха снаряди, във въздуха свистяха куршуми. Пробягах известно разстояние и на пътя ми се изпречи овраг, в който вече се намираха много от отстъпилите войници. На мен също ми се прииска да се скрия в този овраг от свистящите куршуми, но в сърцето ми някакъв тайнствен глас ми подсказа: „Не влизай в оврага, бягай по-нататък”. Разбирайки важността на Божието указание, побягнах нататък, но като се отдалечих съвсем малко, някаква невидима сила ме застави да спра и да погледна назад. В същия момент пред очите ми артилерийски снаряд с голяма мощност улучи оврага, всичко се смеси със взрива и хората, намиращи се там, загинаха. Ако тайнственият глас на свети Николай не ми бе подсказал да бягам, аз бих намерил своята гибел в оврага още в първия ден на моето участие във фронтовите боеве.

Полкът отстъпи и зае нова отбранителна линия в съседство с други полкове от нашата дивизия. Формированието ни имаше известни загуби на хора и бойна техника, но запази боеспособността си.

В дадения случай аз приведох един пример как бях спасен от смърт при първото сражение, но такива случаи, при които оставах невредим под град от куршуми и снаряди по време на цялата руско-немска война, имаше много. След това продължи гражданската война, където също боевете също следваха един след друг, смъртта дебнеше войниците на всяка крачка и хората гинеха. И така, по Божия благодат и със застъпничеството на свети Николай Чудотворец, аз преминах през цялата Първа световна и през гражданската война, не бях ранен и благополучно се върнах у дома в с. Солотча. Наистина, трябва да призная, че мъничка осколка веднъж одраска кожата ми под коляното, в меката част на прасеца, но това не беше раняване, а само дребна драскотина. Раната беше намазана с йод и това беше всичко.

През цялото време на войната след видението аз никога не забравях и ежедневно се молех на Бога, като призовавах в молитвите си Неговия угодник свети Николай да бъде мой всекидневен застъпник в спасението от куршумите и снарядите и да се върна жив у дома.

И сега, живеейки със семейството си, ежедневно молейки се Богу, никога не забравям свети Николай Чудотворец, като му се моля с поясни и земни поклони като на наш застъпник и помощник във всички горести, скърби и беди.

Източник: Православие. ру

Kалугерите седят, мързелуват, спят

Май 25, 2020 in Беседи, Начална страница, Сладкарница

В манастира Ставроникита имаше бдение за празника Рождество Богородично. Бдението започна в 22.00 ч. и с трапезата завърши в 8.00 ч. Служеше Синайският архиепископ Дамян и много свещеници. Нямах време да отпочина и си тръгнах веднага.

 

Карея, Дафни, Уранополис, Солун. Пътувах с нощен влак, защото сутринта в манастира Сагмата имахме Литургия и Кръщение. Трябваше непременно да съм там. Намислих да си запазя място и да поспа. За съжаление не успях. Срещу мен седяха 3-4 студенти, които намериха възможност да обсъждат … своите екзистенциални проблеми. Така се принудих да направя второ поредно бдение! На студентите им се разговаряше и обсъждането завърши в 6.00 ч., защото влакът спря в Тива и трябваше да сляза.

 

Качих се в манастира Сагмата, отслужихме св. Литургия и Кръщението. Дойде и един автобус лекари. Разходка из манастира, почерпка и т.н. Чувствах, че ще рухна. Но бях и архондар. Не можех да постъпя по друг начин. Най-накрая след трапезата се втурнах в килията ми. Бях толкова пренапрегнат, че не можах да затворя очи. Поне бях легнал. И тогава се случи нещо, което, когато се сетя за него, ме досмешава. Около 14.30 ч. удари камбанката. Още не бяхме сложили табела с часовете, в които манастирът е отворен. Принудих се да изляза. Приближавайки вратата, чух хората да разговарят.

 

- Казах ти, обяд е. Отпочиват хората.

 

- Хайде, човече, калугери са. Какво правят цял ден, седят, мързелуват и спят!

 

Понечих да се засмея. Сдържах се. Отворих вратата. Беше едно семейство, родители и трите им деца. Започнаха познатите сладникави „Извиняваме се” и т.н. Заведох ги в храма, приготвих почерпка, кафета и т.н., попитаха ме малко за историята на манастира, благодариха и си тръгнаха.

 

Отидох отново в килията. Чувствах тялото ми да се сковава. Нямаше и половин час и отново удари камбанката. Станах като пиян. Отварям вратата и виждам същата госпожа. Чувам я удивен да ми казва:

 

- Отче, прощавайте! Но знаете ли, по-надолу печем пържоли и забравихме да вземем лимон. Сигурно имате половин, само половин лимон?

 

Нямах сила дори да се ядосам. Отидох в кухнята, взех една торба с лимони и ги донесох.

 

- А, не, само половин лимон…

 

- Не прéчи. Вземете ги, да не би да имате нужда от тях, за да не идвате сред жегата отново.

 

Обзе ме нервен смях. След това не посмях да легна отново. Чаках да дойде понеделник да поръчаме табелата с часовете. В ушите ми още звучат познатите думи: „Какво правят калугерите, седят, мързелуват, спят…”

 

Вие българи ли сте?

Май 21, 2020 in Начална страница, Сладкарница




Борбата беше сериозна, Йордане. Идвам си, в три часа и половина сутринта и слизам в Шумен, а пък имам рейс за пет часа. Един час и половина трябва да стоя на жп гарата… пък там на гарата имаше двама безбожници, началници със значки. Аз си лежах така на пейката – пък бях млад. А те се кискат и се смеят: „Ей, че става за метене.“ „Че става за метене“ – казват.

Аз ги слушам, слушам, а те минават, заминават, пък все се кискат. За метене става – брадата – на чакалнята.

Ставам лекичко, лекичко ставам така и отивам към тях лекичко, пък те се бая стъписаха, рекох им:

– Прощавайте – казвам им, – нещо искам да ви запитам.

– Да, кажи, кажи отче.

Рекох:

– Искам да зная, българи ли сте?

– Българи сме.

– Ето брадата, метете!

 

Ако не беше църквата – казвам, – ако не бяха свещениците, всички щяхте да носите фесове. А сега носите тези значки, тези пагони въз основа на църквата. Светите братя дадоха вярата, писмеността…

 



Хамалинът, който възкреси починал

Май 18, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Старецът Паисий Светогорец разказваше следното:

 

Веднъж се запознах с един мъж, който беше много мил и чувствителен. Представяте ли си, той дори отказваше да нощува в манастира, защото не искаше да е в тежест на монасите. Бях домакин в скита в Иверон, когато излязох на балкона за малко по обяд и видях един мъж, който лежеше на камъните отвън. Чудех се какво ли прави там. Затова слязох при него да проверя.

 

- Какво правиш тук, благословени човече? Защо не дойдеш в манастира, където можем да проявим гостоприемството си към теб?

 

- Не, не, аз тук съм си добре, не се притеснявайте – отговори той.

 

Настоявах да дойде, но той отказваше. Каза:

 

- Цяла нощ отците са на служба. Изморени са, постят, на обед малко почиват и аз сега да отида да ги безпокоя? Не е правилно!

 

Вижте как любомъдрено разсъждаваше. Това е признак за психическо и духовно здраве, докато другите посетители идваха и очакваха да им се слугува и в себе си имаха най-вече недобри мисли – даже понякога ни нападаха с обвинения. Най-после го убедих и го заведох в манастира, където се опознахме по-добре и дори накрая станахме приятели.

 

Сега слушайте какво беше сторил този мъж. Останал без родители съвсем рано. Израснал в сиропиталище. Когато пораснал, започнал да работи като хамалин на пристанището в Солун.

 

Той се оженил и това му носело много щастие, тъй като намерил семейството, за което дълго мечтаел. Неговите тъстове му били като родители. Преместил се със семейството си близо до къщата им и много ги обичал. Представете си, след края на работния ден той първо минавал през тях да ги поздрави и да види дали се нуждаят от нещо и чак след това се прибирал в своя дом при съпругата си.

 

Бил също така много благочестив. Повтарял си молитвата: „Господи мой, Иисусе Христе, помилуй ме“. Пренасял товари и се молел.

 

Притеснявал се обаче, че тъстовете му били невярващи. Всъщност тъст му дори богохулствал, което много го натъжавало. Затова, той се молел на Бог, просейки от Него да не прибира родителите на жена му, преди да се покаят. Дори ме помоли и аз да прося това от Бога.

 

По едно време обаче, неговият тъст толкова заболял, че се наложило да постъпи в болница. Там останал дни наред. Веднъж, както обикновенно след работа, хамалинът се отбил направо в болницата, без да мине първо през дома си. Потърсил тъста си, но не го открил в стаята му. Претърсил навсякъде, питайки наоколо за него.

 

„Кой, той ли? О, той почина. Свалиха го долу в моргата“ – му казали.

 

Почувствал се, все едно гръм го бил ударил. „Защо, Господи, си го взел, след като той още не бе готов и дори не му се отдаде случай да се покае? Защо, мой Господи?“

 

Започнал горещо да се моли, с дълбока болка: „Какво е за Бога да го върне към живота? Нищо!“. Така си мислел той и започнал усърдно да моли Бог за това.

 

Отправил се към подземието, огледал моргата, само и само да намери бащата на съпругата си скован и мъртъв. Стиснал ръката на тъста си и настойчиво казал: „Хайде, ставай! Да се прибираме!“. Мъртвецът веднага се съживил, станал и последвал зет си.

 

- Отец Паисий, това наистина ли е случило? – го попитах слисан.

 

- Да, това е абсолютната истина.

 

- И този човек и до днес ли е жив?

 

- Не, починал е. Поживял още няколко години, покаял се, станал много по-любочестен човек, същинско агънце и Христос го прибрал при Себе Си в Рая.

 

Бях изумен.

 

- Наистина ли такива неща се случват и в наши дни? – го попитах с учудване.

 

- Виждаш ли? А той бил един обикновен хамалин. Но притежавал такава простота! И такава дълбока вяра. Нима Христос не е казал: „Който вярва в Мене, делата, що аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях“? Защо тази история ти се струва странна? Христос не е ли възкресявал мъртви? А Лазар? А сина на вдовицата? Дъщерята на Иаир? Апостолите не са ли възкресявали мъртви? Не сме ли чели за много чудеса в житията на светиите? Защо това трябва да ни се струва странно и да бъде чуждо за нас?

 

Източник: из книгата „Старецът Паисий ми разказа“ от Атанасий Раковалис. Поместено в бр. 6 на „Православен глас“, м. юни 2016 г.

 

 

Непубликувани истории от живота на стареца Йосиф Исихаст- трета част

Април 29, 2020 in Начална страница, Отечески съвети, Сладкарница


 

Старецът Йосиф преподаваше на нас, своите ученици, такива уроци по прозорливост:

 

– Когато по време на молитва усещаш с едно от твоите пет сетива нещо необичайно, но едновременно  с това душата ти не чувства нищо, не обръщай на това внимание; Бог е по-горе от петте сетива. Но ако в душата ти нахлува радост или упование, когато помирисваш благоухание, виждаш видение, чуваш или усещаш нещо друго, не го приемай, но не го и отхвърляй, а незабавно съобщи за това на духовния си отец. Ако преди началото на молитвата у теб има вяра, надежда и любов, да кажем  десет градуса, а след молитвата тяхното ниво се вдигне до сто градуса, то това е преображение от Бога. Врагът не е в състояние да те изпълни с вяра, надежда и любов, понеже самият той ги няма. Ако след молитвата вярата, надеждата и любовта в теб са нараснали, знай, че молитвата ти е била приета. Ако те са останали на същото ниво, знай, че се молиш по светски. Ако са намалели, ти си се молил като замаян. А ако след молитвата чувстваш някаква похот, дори едва забележима, ти си се молил неправилно.

 

***

 

Когато на Света Гора за пръв път донесли радиоприемник, старите монаси, откъснати от света с десетилетия, били смаяни. Когато някои от тях видели, как всички са очаровани от радиото, възкликнали:

 

– Това е бесовска кутия!

 

Други се опитвали да обяснят:

 

– Не, това е просто съвременно изобретение.

 

– Не може да бъде! – отговаряли първите, – Как всички тези музикални инструменти, които чуваме, могат да се вместят в тази малка кутийка? Не могат. Значи, това е някаква бесовска измама.

 

Някои от отците били толкова уверени в това, че даже измислили правило: който слуша тази бесовска кутия и не запушва ушите си, не може да се причастява. Старецът Йосиф бил проницателен и, въпреки че никога не бил чувал за радио, знаел, че това е само едно човешко изобретение. Той мислел, че простотата на тези отци е изморяваща! Но, за да постави край на това разногласие, той казал на другите:

 

– Чуйте, ето как ще разберем бесовска ли е тази кутия или не. Ще помолим свещеника да донесе дарохранителницата (в която се носят Светите Дарове) и да я постави върху кутията. Ако тя е бесовска, ще се пръсне, защото демоните не могат да понесат близостта на Христос. Но ако музиката продължава да свири, ще знаем, че това е просто едно изобретение.

 

И така, свещеникът донесъл дарохранителницата и кутията не се пръснала. Тогава всички се съгласили, че това е просто изобретение, а монасите, които я слушали, били удовлетворени, защото отново били допуснати до причастие.

 

***

 

Когато се преместихме в Неа скити, живеехме в килията на Светите безсребърници при отец Теофилакт, но това място не ни отговаряше напълно. Научихме, че отец Йоан възнамерява да се премести от Неа скити на друго място и отидохме да видим дали неговата килия ще бъде подходяща за нас. Когато влязохме, не повярвахме на очите си. С парите, които отец Йоан получаваше, изписвайки икони, той беше обзавел разкошно своята килия: имаше дивани, причудливи канделабри и даже газов хладилник! По това време на Света Гора дори не бяхме чували за такива неща.

 

Когато старецът видя всичко това, каза с тъга:

 

– Може ли монахът, живеейки на такова място, да казва: „Господи Иисусе Христе, помилвай ме”? Той вече е получил помилване. Аз не вярвам, че тук някой може да се моли.

 

***

 

Старецът Софроний (Сахаров) чул за стареца Йосиф и го намерил. Посещавал го често, защото го почитал. По-късно той казвал, че старецът Йосиф бил един от най-великите подвижници на Света Гора, които някога е срещал.

 

В едно от писмата си старецът Софроний пише следното за тази среща:

 

„Аз исках да чуя от този човек, осенен от благодатта, някакво духовно слово. Той говореше с мен предимно за исихасткия живот на отшелника и ми разказа, че няколко пъти е виждал Нетварната Светлина. Разговорът със стареца остави у мен незабравимо впечатление… Имах чувството, че пред мен стои духовен пълководец”.

 

Настина той беше „учител”, както от дълбока почит биха го нарекли благоговейните светогорски пустинници.

 

Старецът Софроний  от Есекс описва условията на живот на стареца Йосиф по такъв начин:

 

„Заради по-голямо безмълвие тяхната килия беше напълно изолирана дори от другите отшелници. Беше изградена от големи камъни и представляваше няколко мънички тесни стаички. Тази вечер старецът Йосиф ми позволи да пренощувам в един каменен „чувал” – килията на отец Атанасий. Тя беше с размери примерно метър на метър и половина. Аз не съм висок на ръст, така че успях да се вместя на мъничката постеля, като сгънах краката си и сложих стъпалата си на една  кутия, лежаща в дупка в стената. На сутринта отец Йосиф ми показа една отвесна скала с изглед към морето, намираща се на разстояние от основната килия, върху която той си беше направил мъничка колиба за  особено безмълвие. Дължината на тази колиба едва достигаше, за да  може да спи в нея. Там имаше само един прозорец, който той използваше за врата”.

 

***

 

В Неа скити старецът Йосиф изгубил особената благодат, която получил, живеейки при по-големи лишения. Той казвал:

 

– Когато живеех в скита „Свети Василий”, прясната риба беше рядък лукс, а тук аз мога да се храня с нея по всяка време. Но сега, когато има материални утешения, Господ не ми дава духовни утешения с такава сила, с каквато ги имах в „Свети Василий”. Сега аз се приближавам до двореца на Царя и хлопам по вратите, но те не се отварят. А по-рано аз не само отварях вратите, но влизах и говорех с Царя.

 

***

 

Малко преди кончината на стареца Йосиф, когато болката от воднянката станала особено силна, вместо стонове, той издавал звуци на наслада: било му приятно, той се радвал.

 

Отец Ефрем Катунакски бил озадачен, когато чул това, и попитал:

 

–  Геронда, какво става? Болка ли чувствате или наслада?

 

– Аз страдам от болка, чедо мое, –  отговорил той. – Но едновременно с това се радвам. Господ е толкова благ! Той ми изпрати тези болки, за да ме награди с изобилна благодат във вечния живот.

 

***

 

В деня, в който старецът почина, ние съобщихме за това на сестра Евпраксия в Уранополис. Тя държала в ръце телеграмата и я оросявала със сълзи, когато внезапно вратата се отворила и в килията й влязъл старецът! Явил й се точно такъв, какъвто тя го познавала, с една единствена разлика: бил прозрачен. Приличал на кристал, защото тя можела да вижда през него. Той бил лъчезарен и радостен, а тялото му не хвърляло сянка. Изумена тя потъркала очите си и му казала:

 

– Геронда! Геронда! Тук пише, че Вие сте умрели.

 

–Да, чедо, мое, аз наистина умрях. Но, както виждаш, съм жив.

 

Тогава сестра Евпраксия се устремила към стареца, за да го прегърне, но той изчезнал и тя прегърнала въздуха. Подобни явления и диалози са знаци за неговата святост, особено като имаме пред вид това, че от момента на неговата кончина били изминали само пет часа.

 

***

 

Старецът ни учеше, че независимо с каква страст се бори монахът, той трябва да й противостои от самото начало до пълното й унищожаване. Дори и най-малката отстъпка може да доведе до гибел. Наистина има героични души, които като почувстват, че нечистото удоволствие се опитва да покори тяхната свобода и да помрачи ума им, бързат да прогонят удоволствието, причинявайки си физическа болка, за да съхранят душевната си чистота в Божиите очи. Това са жестоки думи, но душата, изпитала неизразимата Божия любов, не може да си позволи да падне в грях.

 

Именно такъв беше моят старец. Когато бил мирянин, той бил млад, смел и пълен с решимост да се бори до край. Не си позволявал да се отпусне, борел се със себе си, принуждавал се и проявявал в това примерно търпение. Как при такива благи намерения Божията благодат могла да не му помогне и да не възнесе духа му до тези висини, до които той достигна?

 

Източник: Православие.ру

 

 

 

 

 

 

Св. Арсений Кападокийски – неизчерпаемият източник на чудеса

Април 27, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Искам да видя умрелия си мъж

Една селянка от Фараса изпаднала в отчаяние след смъртта на мъжа си, с когото била живяла едва няколко години след сватбата си. Като се смятала виновна за неговата смърт, тя не искала вече да види нито хора, нито родното си село, заживяла в една пещера и се хранела само с треви. След като прекарала така три години, тя се явила пред о. Арсений, съвсем неузнаваема и му рекла:

- Хаджиефендис, благослови. Ти можеш всичко, върни ми моя Василакис.

О.Арсений й казал:

- Чедо мое, ти страдаш силно. Ако поискаш, ще те благословя да се омъжиш повторно.

Само че тя настоявала:

- Не, искам да видя моя Василакис. Няма ли да те мъчи съвестта, ако посегна на живота си?

О. Арсений я умолявал:

- Не го прави, чедо мое, не давай душата си на бесовете.

Но във възбудата си тя повтаряла все същото. Тогава той я успокоил, казал й да се върне в пещерата, където живеела, защото там ще й се яви Василакис, за да се помири с него. А сам той взел да се моли със сълзи.

Жената отишла в пещерата, където във видение й се явил Василакис. „Злодейко“ – казал й той – „и тук ли дойде? Но знам, че те е пратил Хаджиефендис. Той има голямо дръзновение в Бога“.

Жената с разкаяние почнала да го моли за прошка. Василакис й простил и видението престанало. С мирен дух нещастната жена се върнала в селото и прекарала останалия си живот тихо, в покаяние.

Понеже по дяволско внушение тази жена станала отчасти причина за смъртта на мъжа си, лукавият я хвърлил в отчаяние и едва не я довел до самоубийство. Но благият Бог не допуснал това и я спасил от гибел с помощта на своя верен раб Арсений.

О.Арсений предотвратява нападение над Фараса

Както обикновенно в деня на св.Константин, о. Арсений се канел да отслужи всенощно бдение в църквата, посветено на светията. Цял ден той бил прекарал в разкарване от единия край на селото до другия, от един страдащ до друг и можал да се отправи на път едва по мръкнало. Заедно с него тръгнали петима поклонници – Продромос Корциноглу, Хаджи Христос, Хаджи Минас, Продромос Езнепидис и Христофоридис. Когато излезли от селото, били станало съвсем тъмно и трудно за вървене. Поклонниците били неспокойни.

- Какво става? – попитал ги о. Арсений.

- Благослови, Хаджиефендис – отвърнали те – нищо не виждаме отпреде си.

- Не виждате ли светещия Кръст, който върви пред вас? – попитал той.

- Не – отвърнали поклонниците.

Те наистина нищо не виждали.

- Дръжте се за ръката ми – казал им той.

Така, ръка за ръка с о. Арсений, те стигнали до храма на св. Константин, където отслужили всенощното бдение, а след това и Божествена литургия. След службата хората радостно излезли от храма и насядали по тревата да похапнат. Като се нахранили, по-старите се разговаряли помежду си, а по-младите започнали да играят и да пеят духовни песни.

Неочаквано обаче радостното настроение на хората се сменило с ридание, като видели отдалече да се задава отряд от турски липотакти (дезертьори), които вършили навред страшни грабежи и убийства. Били много добре въоръжени и по жестокост надминавали и разбойниците. Жените, с децата на ръце, почнали да ридаят и се събрали плътно около о. Арсений. Старците посъветвали малцината младежи, които били сред тях, да се скрият някъде и да не стрелят, за да се избегне кръвопролитие. Скрили се и жените с децата, останали само старците. О. Арсений се мъчел да успокои всички, и малки и големи, изпаднали в силно вълнение: „Не бойте се, нека само дойдат по-наблизо, да дойдат по-наблизо“. Като усетили увереност в думите на Хаджиефендис, селяните се поуспокоили.

Когато липотактите дошли съвсем близо до тях, о. Арсений вдигнал ръка и казал: „Бъдете проклети от Бога и вързани от мене“. След тия думи разбойниците замръзнали на място. Тогава почнали да се разкайват и да молят о. Арсений: „Прости ни и благослови, признаваме, че сме престъпници; разреши ни да пристъпим и да вземем от теб благословение, занапред обещаваме да бъдем добри хора“.

Тогава Хаджиефендис ги развързал от невидимите примки и им казал: „Хвърлете оръжието си, то вече няма да ви трябва и елате насам“. Един след друг, разбойниците почнали да предават оръжието си. После всички паднали на колене пред о. Арсений и със сълзи помолили за прошка. Заедно с разбойниците плачели от умиление жените и децата.

Но младежите, които така и не успели да премерят сили с турците, стояли намръщени. Особено недоволен бил Продромос Езнепидис. Като не могъл да се сдържи, той хванал главатаря на шайката, най-бойкия от всички и почнал да го бие. Добрият Хаджиефендис го спрял, говорейки му: „Аф етерим“, което значело „прощавам му и го пускам“. Жителите на Фараса събрали оръжието, натоварили го на мулета и го откарали във Вереки (Свети Константин), където го предали на турските власти.

Самите липотакти в крайна сметка наистина се променили, някои от тях даже тайно приели християнството и по време на размяната на населението след войната заедно с жителите на Фараса заминали за Гърция. Разбойникът, който бил бит от Продромос Езнепидис също станал християнин, като от Сюлейман се прекръстил на Елефтерий, също заминал за Гърция и се заселил в Яница. В 1982 г. той още бил жив, на повече от 90 години и местните жители го наричали Турколефтерис.

Покръстената туркиня

Една омъжена жена-мюсюлманка от Фараса веднъж казала на майката на г-жа Агатия, от която знам тази история, че желае да се покръсти. О. Арсений тайно приел в дома си нея, която пожелала да стане кръстница на туркинята, както и самата туркиня, за да ги подготви за кръщението. След оглашението той кръстил мюсюлманката с името Елевферия. Тя тайно се причастила три-четири пъти и заживяла както другите тайни християни.

От момента на кръщението Елевферия, преструвайки се на болна, не осквернила тайнството на кръщението с общение със своя мъж-мюсюлманин. Тежко й било да живее сред неверници, затова благия Бог скоро я приел при Себе Си. Тя внезапно заболяла и няколко дена лежала прикована към постелята. Искала да се причасти, но нямало как да отиде при Хаджиефендис. Той още повече не можел да отиде при нея, но все пак не я оставил без причастие. Взел една малка ябълка, сложил в нея Светото Причастие и като повикал кръстницата, й казал внимателно да предаде ябълката на болната. Тя с благоговение и радост взела ябълката, и като кръстосала ръце на гърдите, тръгнала. Новопокръстената сякаш почувствала Божието присъствие, лицето й светнало, тя казала: „Христос, душа моя“. А не знаела, какво й носят! Кръстницата й подала ябълката и тя се причастила.

След това Елевферия бавно започнала да отхожда към Господ. Развълнуваната кръстница се затичала към о. Арсений.

- Благослови, Хаджиефендис. Елевферия умря. Ами сега, какво!? Туркините ще й умият тялото!

- Не се вълнувай – казал й той.

Но тя настоявала:

- Ама как така, Хаджиефендис?

О. Арсений казал:

- Ще се счете както обикновено къпане.

Обаче кръстницата продължавала да се вълнува – та нали за мюсюлманите умиването на покойника се явява като кръщение! Те смятат, че по този начин на умрелия се опрощават всички сторени в живота му грехове. Което, разбира се, е сериозно заблуждение.

Кръстницата все досаждала на о. Арсений с опасенията си и накрая той се принудил да й каже:

- Ама нали самият аз съм я кръстил! Нима си мислиш, че ще позволя туркини да умият тялото й! – и продължил да се моли за Елевферия. И ето какво се случило. Всеки път, когато някоя туркиня се опитвала да умие тялото на починалата християнка, ръцете й отказвали да й служат. Турците се принудили да погребат Елевферия на своето гробище без ритуалното умиване. Хаджиефендис извършил задочно опело за нея и продължил да се моли.

Случило се друго чудо. Елевферия започнала да се явява в дома си нощем. Обръщала всичко с главата нагоре, разхвърляла вещите и казвала: „Защо ме измъчвате в ада на вашето гробище? Бързо ме изведете оттук и ме занесете в дома ми, в християнското гробище“. Това ставало няколко дни подред. Накрая турците изгубили търпение, отишли при о. Арсений и му рекли:

- Благослови, Хаджиефендис. Всички вкъщи страдаме от умрялата жена. Помогни ни! Само ти знаеш какво трябва да се направи. Всяка нощ тя ни мъчи, обръща всичко вкъщи с главата нагоре и иска да бъде погребана в християнско гробище. Изглежда, тя е обичала вашата вяра.

О. Арсений казал на турчина – мъж на Елевферия:

- Защо питаш мене? Аз съм грък, ти си турчин – можеш да правиш каквото си искаш.

Но турчинът му казал:

- Не, Хаджиефендис, не искам да правя нищо без твоята благословия.

Тогава о. Арсений му отвърнал:

- Хубаво, заради теб ще направим изключение и ще я препогребем на нашето гробище, някъде в ъглите му.

Така и направили. След този случай Елевферия се явила радостна в дома на турчина и започнала да благодари:

- Да сте живи хиляда години! Сега съм в рая, посред светлината и благодатта Божия.

Ето какво е правил Хаджиефендис – наставляван от Божията премъдрост, той укротявал турската ярост и ги карал да се замислят, като им показвал плодовете на истинната Христова вяра и опазвал християните от неверниците в ония тежки времена.

Да бъде благословението му и от нас.

Амин.

Да упокои Господ душите на всички верни, пазили с благоговение преданията на светите отци на Църквата и на тези, които са съхранили в чистота житието и делата на св. Арсений в Кападокия и предали спомена за тях на своите потомци. На всички днешни свидетели, които ми помогнаха според силите си да съставя това житие, нека благодатта на св. Арсений бъде върху тях. Амин.

Източник: htpps;// vk.com/@orthodoxy_word

 

 

Радост моя, кръсти се!

Март 30, 2020 in Начална страница, Семейство, Сладкарница

 

Веднъж в Оптинската пустиня пристигнала една млада жена и поискала да се кръсти там .

 

- А защо точно в Оптина искате да се кръстите? – попитал я o. Сергий, днес настоятел в московски храм, а към него момент оптински йеромонах.

 

- При мен все идва един старец и ме убеждава да се кръстя. И затова дойдох да се кръстя при него.

 

Новодошлата така подробно описвала външността на своя „старец“, че отец Сергий се усъмнил: така изведнъж, наистина ли   се явил пред нея някой от Оптинските старци?

 

Започнал да й показва снимки и икони на Оптински старци, но жената уверено отговорила: „Не е той.“ И изведнъж тя просияла от щастие, виждайки иконата на свети Серафим Саровски:

 

- Да, ето го моят старец, това е той,  радостният ми! Той дори казва, знаете ли как: „Радост моя, моля те, кръсти се!

 

Големите Божии угодници понякога виждат светии. Но за да дойде свети Серафим в наши дни при некръстен човек – това е, съгласете се, достойно за удивление. Отец Сергий започнал да разпитва жената, за да разузнае оше по-добре, какво особено има в нея. Виждало се, че нищо особено няма в живота й – живее в едностаен апартамент с мъжа си, сина им и заедно с парализираната й свекърва, а работи като продавачка. Заплатата й е повече от скромна, но  на жената дори и през ум не и минавало, че може да измами някого или да излъже. Тя дори не можела да си представи, че може да се скара с мъжа си, с когото нито веднъж не се е карала. Освен син, тя искала да има още деца, стига Господ да й ги даде. И говорейки за парализираната си свекърва, младата жена дори не изпитвала тежест, но буквално я обичала.

 

- Ами ние с мъжа ми и сина ми почти никъде не ходим, за да не оставяме нашата баба сама, – разказваше тя. – Седим тримата, вечеряме, разговаряме за нещо, а в душата ми  има такава радост, че не знам как да го обясня.

 

източник: https://vk.com/pravoslavie_so_vsey_planety

 

А ти какво очакваше? Това е светец!

Март 25, 2020 in Начална страница, Сладкарница

 

 

В наши дни малко хора вярват в чудеса и е трудно да убедиш в това един съвременен човек, че те се случват. Независимо от това, аз като съвременен човек, трябва да ви разкажа за чудо, случило се с мен, и ще се опитам да намеря прости и убедителни думи – без да изглеждат лъжовни, измислени или леко преувеличени.

Това се случи няколко години назад, и аз, писателят Александър Сеген, до този момент не се решавах писмено да засвидетелствам за чудото, ограничавах се само до устни разкази. Все ме възпираше тази мисъл че: или открито няма да повярват, или само ще се преструват, че вярват. Или – няма да ми се доверят.

През пролетта на същата тази година започна да ме боли петата. Аз не се притеснявах. Ще мине. Но не мина, а напротив, заболя ме още повече. Наложи се да отида на лекар. Поставихи ми различни диагнози, изписаха мазила, хапчета, но нищо не ми помогна. През лятото двамата с моя син Коля се приготвихме да заминем за три седмици в Гурзуф, и аз си мислех за морето – то често ме е спасявало, много рани са ми заздравявали, когато плувам дълго време и стъпвам по крайбрежните камъчета. Но този път и морето не ми помогна, а когато дойде време да си тръгваме, аз съвсем не можех да си стъпя на петата, при всяка стъпка усещах адска болка. Пристигнахме от Гурзуф в Симферопол, а до влакът оставаха три часа.

- Трябва да отидем пеша до свети Лука, – обявих решението си на моя син .


- Но как пеша! – почуди се Николуша. – Не можеш да ходиш пеша, тате.


- Не, трябва да отидем.


- Нека поне да вземем такси.


- Не, само пеша.

И оставихме багажа си на съхранение, и тръгнахме към лечителя Лука Войно-Ясенцки. От гарата до Свято-Троицката катедрала, в която след канонизацията на светеца се намират неговите мощи, пеша, с бърза стъпка е около 15 минути път; ако вървиш с бавно, е около 20-25 минути.

Подпирах се на сина ми, влачех се едва около час, препотявах се от болка, но изтърпях всичко, разговаряйки за човека, при когото отивахме. Разказвах за това, как Валентин Феликсович Войно-Ясенецки се е родил в семейство на католици и в младите си години се е увлякъл по толстоизма, после въпреки протеста на родителите му , приел православието; за това какъв известен лекар е станал още на млади години, как оплаквал жена си, която му родила четири деца, как е приел монашески постриг.

Пребивавайки в Ташкент, той бил привлечен в качеството си на експерт по едно съдебно дело, и известният чекистки палач Петерс го попитал: „Кажете ми, попе и професор Войно-Ясенецки, как така Вие вярвате в Бог, и в безсмъртието на душата? Виждали ли сте Бога? А когато сте извършвал операция на гръдния кош, какво, да не сте видял душата там?“  „Не, – спокойно отговорил лечителя, – Бог и душата не съм видял. Аз не веднъж съм правил трепанация на черепа, но ум също не съм видял.“

Разговаряхме за всичко това със сина ми, влачейки се бавно към Свято-Троицката църква, и най-накрая стигнахме. Застанах на колене пред гроба на светеца и се помолих, без да се усетя умора от дългите молитви. Купих елей, осветен на мощите на светеца, и бархетно парче плат, с което ме посъветваха да увия болното място, след като се помажа с елея.

Пътят от храма до гарата беше още по-уморителен. Нямах повече сили да говоря за нищо. Не знам защо, но реших да се помажа с елея още при пристигането си в Москва. С Коля се върнахме в неделен ден. Вечерта си спомних за елея. Сложих ръка на сърцето си: не вярвах много в чудеса, въпреки че, надеждата в помощта на светеца сгряваше сърцето ми. Е, помислих си, може поне малко болката ми да намалее… Дори се случи така, че, в буквалния смисъл на думата, настръхнаха космите по главата ми, а по кожата ме полазиха тръпки.

Щом намазах крака си с елея, в него се появи някакво радостно кипене: като в чаша, в която току-що са наляли шампанско или нарзан (минерална вода в Кавказ), в него се гонеха хиляди мехурчета, и за секунда болката изчезна, стопи се от това чудно кипене. Увих крака си с плата, и тръгнах напред-назад.

Удивително, нищо не ме боли! Не мога да повярвам на това усещане. Страхувах се да кажа на Коля. Така или иначе след половин час болката отново се върна, а след час стана още по-непоносима. През нощта се събудих и отново се помазах. И всичко се повтори отначало. Само че кипенето този път не беше толкова бурно. Болката отшумя, легнах и се опитах да заспя, докато не ме е заболяло отново. Събудих се рано сутринта и почти не усещах болка, но все пак помазах петата си отново. Вече нямаше почти никакво шампанско и нарзан. Просто ми стана по-добре. Реших сутринта да закарам сина си на училище. Винаги сме си говорели за нещо интересно и приятно. В сряда, на третия ден след завръщането ни от Крим, ние излязохме от къщи, и аз му казах:


- Николуша, искаш ли да ти покажа едно чудо?


- Какво?


- Ето, виж! Бързо пробягах 100 метра напред и се върнах бегом.


- И къде е чудото?


- Ето на! А само няколко дни по-рано…


- Ах ти!


- Видя ли?


- Видях…


Известно време вървяхме в мълчание. Накрая Коля се спря, погледна ме и каза:


- А ти какво очакваше? Това е светец!

източник:https://vk.com/okean_mudrosti

Има различни чудеса, но това беше особено

Март 23, 2020 in Начална страница, Сладкарница

 

Има различни чудеса. Но това чудо беше особено. То се случи в косовския манастир Зочище*.

 

У нас, в Русия, биха нарекли този манастир просто Козмо-Дамяновски, но в Сърбия е прието манастирите да се наричат по името на мястото, където се намират, макар това име да е трудно за изговаряне. На нас това ни се отдаде едва след два дни престой в него.

 

Първото, което ни разказа игуменът архимандрит Стефан бе, че главната светиня на обителта са мощите на светите безсребърници Козма и Дамян. Тези мощи са много почитани, при тях идват хора не само от Косово, но и от Сърбия, което за сърбите сега е голям подвиг. Нещо повече, мощите са почитани и от албанци, както казва о. Стефан. Трябва да се знае, че днес манастирът се намира в албанско обкръжение. В селото край манастира се издига джамия. Иззад зидовете, точно в определени часове, долита гласът на мюезина. Манастирът сякаш се намира в тила на врага.

 

„Но как албанци!? Нали те са мюсюлмани!” – недоумявах аз. Отец Стефан кротко се усмихна и разпери ръце сякаш каза: „И все пак идват…” „И какво правят?” „Идват, молят се, довеждат болни, особено деца…”.

 

Колкото повече отец Стефан ми обясняваше, толкова по-непонятно ми изглеждаше всичко. „И как се молят в православна църква?” „Мълком, по своему. Ние не ги слушаме”. „Целуват ли мощите?” „Това си е тяхна работа. Специално за тях ние слагаме на пода килимче. Те лягат под мощите. Лежат и получават помощ”.

 

Всичко това ми изглеждаше невероятно. Не можех да си представя подобна гледка у нас в Русия – да кажем, при мощите на свети Сергий Радонежки да идват мюсюлмани.

 

„И чува ли Христос техните молитви”? „Мнозина се изцеляват…”

 

Естествено, че изцяло вярвах на отец Стефан, но признавам, мина ми през ума, че такова нещо трябва да се види лично, със собствените очи. Чувствах, че ако разкажа на някой в Русия как албанците идват да търсят изцеление в православен манастир, по всяка вероятност няма да ми повярва – толкова невероятно е това.

 

Свети Козма и Дамян ми дариха такова чудо. След трапезата, когато вече събирахме багажа си, готвейки се за отпътуване, чух силен детски вик. Тъй като в нашата група имаше пет деца, първата ми мисъл беше: дали не се е случило нещо? Но в малкия манастирски двор видях сцена, която ме смая: мъж и жена, очевидно родителите, водеха по пътеката своето пет-шестгодишно дете, което с пълен глас отчаяно пищеше, сякаш някой го коли. Устата му бяха така широко отворени, че заемаха по-голямата част от лицето му. Едновременно с това то удряше само себе си с ръце по бузите или започваше да се дере до кръв по лицето и тялото. По него вече се виждаха следи от тези драскотини. Гледката беше страшна!

 

Към тях се приближи монах, който, без нищо да ги пита, ги поведе след себе си към църквата. Имах чувството, че вече ги познава. „Какви са тези?” – попитах го аз. „Албанци, дошли са при свети Козма и Дамян.” „Познавате ли ги? „Не, никога не съм ги виждал при нас, вероятно са от далеч…” – отговори ми той.

 

В църквата монахът някак смирено и привично взе едно сукнено килимче и го постла под мощите. Родителите сложиха детето да легне така, че главата му да е точно под мощехранителницата. В първите минути крясъците на детето се усилиха. Храмът се изпълни с вой. Дожаля ми да гледам клетата майка как, наведена над детето си, не може да му помогне с нищо. Бащата стоеше малко встрани, положил длан в длан пред себе си. От време на време той хвърляше поглед ту към сина си, ту към иконата.

 

В храма нямаше никой освен албанското семейство, монаха и мен. Останалите наши поклонници не се решиха да влязат.

 

Постепенно крясъците започнаха да стихват и преминаха в плач.

 

В този момент аз случайно напипах в джоба на подрасника си своя малък фотоапарат и ми мина през ума: „Сега имам единствената възможност да снимам това чудо. Пък нека после някой опита да не вярва”. Извадих фотоапарата и направих няколко снимки. Бащата реагира спокойно.

 

Всичко продължи десет-петнадесет минути. Детето напълно се успокои, полежа още малко под мощите. Ако майката не беше го вдигнала, вероятно щеше и да заспи. Монахът сгъна килимчето. Направи ми впечатление, че през цялото време той не каза нито дума. Правеше всичко мълчаливо, без да гледа родителите. Няколко пъти приклекна до детето, но не се кръстеше.

 

Когато детето напълно се успокои, аз се приближих до бащата и го попитах на сръбски: „Как се казвате?” Представи се: „Фадил”. На свой ред и той ме попита „Словенец ли сте?” Изглежда, че мекият ми изговор ме издаваше, освен това бях твърде светлокос за сърбин. Вероятно за него появата в Косово на словенец бе по-реална от появата на руснак. Казах му, че съм руски свещеник от Русия, но с това моят запас от сръбски фрази беше изчерпан. Попитах го знае ли някой друг език. Разбра се, че знае немски. След като намерихме общ език, успяхме да проведем пълноценен разговор. Той разказа, че е родом от Косово, но сега живее и работи в Германия. В Косово идва един-два пъти годишно. Имат две деца. При по-малкото са възникнали непонятни проблеми. Лекарите не могат да помогнат. Затова специално са дошли тук, в манастира. Не издържах и го попитах: „Но нали сте мюсюлманин?” – „Да, аз съм мюсюлманин”. Той замълча и се замисли как да намери обяснение за мен (а може би и за себе си) на факта, че един мюсюлманин е дошъл в православен манастир. След кратка пауза, той изрече думи, които, за по-голяма документалност, искам да цитирам на немски: „Kraft ist hier!” („Силата е тук!”). Повтори тези думи три пъти, всеки път все по-твърдо, по-убедено, като при това сочеше с показалеца си пода на храма. Такива думи, изречени от албанец при мощите на християнски светци, струват много. Мюсюлманинът изповяда силата на нашата вяра. Остана ми само да отвърна „jawohl” („точно така”).

 

„А как се казва вашият син?” – „Бесмир” (бес, зъл дух). Ех, ако този албанец знаеше какво означава това име за руснаците!

 

Семейството тръгна към манастирските порти в съвсем друго разположение. Благодарността им се изля върху мен. Албанецът започна да стиска ръката ми: „Данке, данке”. Попитах как е на албански „благодаря”? „Фалендерим!” – това беше първата албанска дума, която чувах в живота си. На сбогуване се снимахме за спомен пред портите на манастира.

 

Когато се разделихме, помислих си какво чудо се удостоих да видя (та дори и да снимам)! Не само чудото на изцелението на детето, но и по-голямото и главно чудо да видя как албанци идват за помощ в сръбска светиня. В онази светиня, която те сами разрушиха, при онези сърби, които гонеха. Защото точно този манастир е бил разрушен от албанците преди десетина години, монасите са били прогонени, съборната църква е била минирана и вдигната във въздуха. И ето сега как сами идват в него за помощ и изцеление. Какво друго е това, ако не духовна победа на сърбите! Мисля, че този албанец никога не би вдигнал ръка на сръбска светиня.

(…)

След това чудо в Зочище някак се успокоих за съдбата на Косово. Рано или късно тази сила, за която ми говореше албанецът, непременно ще победи…

 

* Манастирът „Свети Козма и Дамян” (известен като „Зочище”, по името на близкото село) се намира в святата за Сърбите област Метохия, на 5 километра от Ораховац. Смята се, че е съграден през 11 век, върху основите на византийски манастир, който археолозите отнасят към 6 век. В манастира има мощи на светите безсребреници Козма и Дамян и тяхна чудотворна икона. Множество болни и страдащи хора, както в миналото, така и днес, намират изцеление и помощ при тези светини. През 1999 г. манастирът е разрушен и опожарен от албански терористи. Мощите са съхранени и пренесени в манастира Сопочани. По чудо се запазва и чудотворната икона, която е намерена сред развалините на взривената църква, разделена на две части. През 2004 г. започва възстановяването на манастира. Мощите са върнати отново в Зочище, след изграждането и освещаването на новата църква. Реставрирана и поставена над мощите е и чудотворната икона. – бел. прев.

 

източник: http://www.manastir-zociste.org

Божиите везни надделяват

Март 19, 2020 in Начална страница, Сладкарница

 

Един благочестив свещеник, съвременник на св. Василий Велики, поради стечение на някакви обстоятелства затънал в дългове, с времето тези дългове все повече нараствали, а кредиторите започнали да притесняват свещеника относно дълга, и това го принудило да потърси помощ от един познат съсед, който бил търговец. След като изслушал  молбата му, търговецът дал на свещеника 500 златни монети, с които да заплати своя дълг, а в замяна на това свещеникът му обещал да го споменава на проскомидията, заедно с неговите сродници, за здраве и за упокой през целия си живот.

Търговецът се надявал, че свещеникът ще живее дълго и ще се моли за него и близките му на всяка литургия и по този начин ще получи удовлетворение за своите пари. Свещеникът обаче успял да отслужи само една литургия, в която споменал своя благодетел и сродниците му, а скоро след това се разболял и след продължително боледуване починал.

Научавайки за смъртта на свещеника, търговецът много се натъжил и страдал за загубата на парите си, тъй като свещеникът успял да отслужи само една литургия, което търговецът не очаквал, а разчитал на дългия живот на свещеника и на неговите молитви и затова му дал 500 златни монети. Той започнал да безпокои овдовялата презвитера, за да му върне парите и да си остави само толкова, колкото струва една литургия. Презвитерата отговорила, че пари няма, а дори да е имала, то те са били похарчени по време на болестта на свещеника и сега не е останало нищо. Търговецът, не обръщайки внимание на думите на презвитерата, настойчиво искал парите си и я заплашил със съд.

Жената се обърнала към Василий Велики и разказала за случилото се на светителя. Изслушвайки я, Василий Велики казал: „Утре ще отслужа литургия, елате с търговеца при мен и носете везни, на които ще претеглим една частица отделена от просфората за здравето и спасението на неговите близки, и колкото тежи частицата на везната, толкова злато ще сложи търговецът на другата половина на везната и с това злато ще ти плати за една литургия, извършена от покойния свещеник“.

Отишла жената при търговеца и му предала думите на свети Василий. Търговецът се зарадвал и на следващата сутрин отишъл в храма, носейки със себе си везна и злато. Свети Василий извършил проскомидията, отделил една частица за здравето и спасението на Божиите раби… и я сложил на везната, а търговецът сложил злато на другата половина на везната.

Колкото и злато да поставял търговецът, малката частица надделявала повече, и колкото повече злато слагал търговецът на везната, толкова повече натежавала тази половина, на която била поставена частицата, отделена от свети Василий Велики от просфората на проскомидията. Търговецът, виждайки великото благодатно чудо, се изплашил, но и се умилил и затова поискал прошка от свети Василий Велики и от презвитерата на починалия вече свещеник и не искал повече от нея да му връща парите.


Източник: https://vk.com/zhiviy_v_pomocht

Още истории от живота на стареца Йосиф Исихаст

Март 11, 2020 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Майката на Франциск (т.е. на бъдещия старец Йосиф) била много простодушен човек. Веднъж, когато бил юноша, той я завел със себе си на кино. Когато на екрана се появила горяща стая, тя помислила, че това се случва наистина и започнала да вика: „Пожар! Пожар!”.

 

***

 

Когато отец Анатолий (т.е. о. Арсений) бил още в Йерусалим, веднъж през нощта сънувал, че небесен пратеник му донася писмо, което било сякаш от майка му, а всъщност било от Света Богородица. В писмото пишело: „Дете Мое, ако искаш да се спасиш, ела в Моята градина на Света Гора”.

 

***

 

Минали години, преди о. Арсений да бъде осенен от благодатта. Това отнело толкова много време, защото първо било нужно да унищожи страстите, основаващи се на неговите лоши навици. Но след осем години, през една нощ, отец Арсений паднал в нозете на стареца и със сълзи му казал: „Ах, старче! Какво ми даде ти през тази нощ с твоите молитви? Аз бях цял в светлина, отвън и отвътре. Христос дойде и ми се усмихна.” Чувайки това, старецът също се разплакал от радост и казал: ”Ето, това е, Арсений”.

 

***

 

Само един път през целия си живот старецът Йосиф не се събудил за своето молитвено бдение. Това станало при следните обстоятелства. Веднъж отец Анания му казал:

 

– Старче, дали на цялата Света Гора има някой друг, който като теб да се подвизава в исихазма на теория и практика? Съмнявам се. Ти си единственият.

 

Старецът мигновено бил прелъстен от комплимента и лицето му добило изумен вид. Но след секунда той дошъл на себе си и възкликнал:

 

– Иди си от мене, сатана! – и ударил себе си по бедрото с всичка сила. – Прости ми, Боже мой!

 

В качеството на епитимия, през следващата нощ Господ допуснал да го обхване такава сънливост, че той проспал цялото свое бдение и се събудил едва късно сутринта. За да компенсира молитвеното правило, което не бил извършил през нощта, той го извършил през деня вместо работата.

 

След като от опит познал колко лесно е да приемеш тщеславни помисли и колко голяма е вредата, която те нанасят, по-късно старецът писал на някого:

 

„Бъди внимателен…. не хвалете никого в негово присъствие, защото, ако похвалите нанасят вреда на съвършените, то колко ли повече те ще бъдат вредни за вас, които сте все още слаби”.

 

***

 

Когато живеели в скита „Свети Василий”, старецът Йосиф и отец Арсений си изкопали гробове и искали да стоят в тях, за да се съсредоточават по време на молитва. Старецът Йосиф казал на отец Йоан:

 

– Ние с отец Арсений смятаме да стоим в тези гробове и да се молим. Имаме достатъчно сухари, но ще ни трябва вода. Можеш ли да ни донасяш по малко вода всеки ден?

 

Отец Йоан отговорил:

 

– За какъв ме мислите? Аз да не съм магаре?

 

– Това ли е твоята благодарност? – с разочарование му казал старецът Йосиф.

 

***

 

Старецът Йосиф до съвършенство бил овладял изкуството на самообладанието. Въпреки че по време на службите в параклиса той винаги имал силни посещения на благодатта, само два пъти в живота му това го изпълнило с такава сила, че той не можел да изпее Херувимската песен.

 

***

 

Понякога след особено благодатно бдение старецът Йосиф въздъхвал, а след това с весел глас припявал импровизирана песен: „Какво ме чака днес!”

 

– Какво имате предвид, старче? – попитал отец Ефрем Катунакски.

 

– В духовния живот има закон: ако внезапно преживееш Божествено преизливане на благодатта, когато се намираш в обикновено духовно състояние, това означава ни повече, ни по-малко, че срещу теб се надига изкушение, право пропорционално на получената от теб благодат. Бог не раздава даром Своите сладости; ти трябва скъпо да заплатиш за тях. Ако преди това не е имало борба, божествената ласка не е награда за моите трудове, а предупреждение за идващо изкушение.

 

– Но вие сте достигнали обожение, старче. Как може да ви очаква нещо лошо?

 

– Ще видиш – отгорил старецът.

 

След два дни, когато отец Ефрем се върнал, за да отслужи Литургия, старецът, както изглеждало, бил в приповдигнато настроение и даже се шегувал. Всъщност дълбоко в себе си той преживявал същински ад. Когато искал, той можел да се шегува така, че да  пукнеш от смях.

 

Виждайки стареца така щастлив, отец Ефрем му казал:

 

– Е, какво ви чака? Радост и благословение!

 

– Ела тук, казал старецът и отвел отец Ефрем настрана, така че никой друг да не го чуе. – Сега разбирам каква болка изпитват душите, обладани от демони. Ето там виждам врага на нашите души, който наблюдава дали неговите отровни стрели са достигнали своята цел. Но аз нямам намерение да доставя на това рогато чудовище удоволствието да ме види в смущение и мъка.

 

***

 

Понякога аз (отец Ефрем) не разбирах стареца и това водеше до комични ситуации. Когато бях още послушник, за да ме защити от общение с посетителите-миряни, той ми каза:

 

– Ако видиш мирянин, изчезни, избягай.

 

След известно време веднъж старецът ме видя задъхан и мокър от пот.

 

– Дете мое, какво се е случило? – обезпокоен ме попита той.

 

– Геронда, – отговорих аз, все още задъхвайки се – видях приближаващ се мирянин и избягах, за да не се срещна с него! Едва не получих инфаркт, бягайки по тези отвесни пътеки!

 

– Чедо мое, какво правиш! Това не е демон, а просто мирянин!

 

***

 

След спора с отец Вартоломей по въпроса за календара старецът Йосиф се върнал в своята килия, за да си почине, но все още бил неспокоен. Щом влязъл в килията си, той чул някакво драскане под дъските, на които спял. Когато вдигнал дъските, за да види какво е това, видял демон с рога и опашка!

 

Тъй като душата на стареца била изпълнена с благодат, той не се изплашил. Но удивен, попитал демона:

 

– Какво правиш тук?

 

– Ти ме покани – отговорил демонът, – когато каза всички тези неща на отец Вартоломей.

 

Като чул това старецът бил шокиран и разочарован. Той си казал: „Изричайки тези резки думи по адрес на новостилците, аз очевидно съм богохулствал против Божията Църква и съм позволил на демона да влезе. Може ли те да са по-близо до истината от нас?”

 

Старецът направил кръстен знак и демонът изчезнал. След това с много сълзи започнал да се моли да му бъде открита истината. Като се молил така известно време, той заспал.

 

Господ му показал сън, в който той видял себе си върху малка отломка от Света Гора, плаваща в морето и заливана от вълните.

 

***

 

Аз (старецът Ефрем) имах послушание да варя коливо за панихидите, които извършвахме в съботите и празничните дни. За да се убедя, че коливото е достатъчно сладко, преди да го отнеса в храма, аз го опитвах. Бях такъв глупак – нямах никаква представа, че причастие се приема само на гладно.

 

За да открие грешката ми и да ме поправи, веднъж след литургията, старецът каза:

 

– Да опитаме какво коливо е направил днес Вавулис.

 

– О, много е вкусно! – отговорих аз, не разбирайки, защо пита.

 

– Откъде знаеш, че е вкусно? – попита той с много рязък тон.

 

– Опитах го.

 

– Какво?! Ти си опитал коливото и след това се причасти? – и той ми залепи плесница – Глупак! Добре че те хванах. Нима не знаеше, че причастие се приема на гладно?

 

– Откъде можеше да знам? Аз нищо не зная.

 

– Да, откъде такъв глупак като теб може да знае това?

 

***

 

Когато отец Атанасий казал на отците в Лаврата, че старецът Йосиф е решил да премине на страната на манастирите, те не му повярвали. Казали му:

 

– Как може такъв ревностен, строг човек да напусне зилотите?

 

Отец Атанасий отговорил:

 

– Какво да направя, за да ви докажа, че казвам истината?

 

Те казали:

 

– Искаме да се причастиш с нас.

 

Той останал през нощта и на следващата сутрин се причастил заедно с тях. Тогава те му повярвали.

 

 

 

И очите му не се насищат на богатство

Март 9, 2020 in Начална страница, Сладкарница

 

И очите му не се насищат на богатство… И това е суета (Екл. 4:8)

Никой… користолюбец, който е идолослужител, няма наследство в царството на Христа и Бога (Еф. 5:5)

Един човек си купил къща и се настанил в нея. Още на първия ден дошъл при него един от съседите и му казал:

- В двора на къщата има змия. Внимавай да не би да ти стори пакост. Дете имаш.

- Благодаря ти, че ми каза, съседе. Още сега ще се запретна да я търся. И, щом я намеря, ще я убия.

- Добре ще сториш. Ще се освободиш от една заплаха и ще можеш да спиш спокойно.

Започнал веднага новият стопанин да търси змията из двора. Не търсил много. Видял я по едно време – проснала се на слънце, припича се.

Стиснал здраво човекът дръжката на брадвата и внимателно запристъпвал към змията. Но щом наближил, изведнъж се спрял в почуда. Гледа: близко до змийската глава лежи върху земята кръгла златна монета. Лъщи на слънцето.

Бляснало лакомо пламъче в окото на стопанина.

- Я гледай, – помислил си, – богатство е това. И сигурно е от змията. Сигурно тя притежава чудотворна сила. Не, не ще да е обикновена змия тя!

За да провери дали змията е оставила тази монета там, човекът решил да не убива змията. Когато промени мястото си, да вземе монетата. Ако, след като стори това, пак намери при змията злато, тогава вече напълно сигурно може да счита, че тази змия е с магическа сила.

Сторил тъй, както намислил. На следния ден се поразшетал пак из двора и съзрял в друг кът змията, свита на кълбо. До нея – пак блести нова златна монета.

- Няма да я убивам, – решил човекът. – Ако змията ми мислеше зло, щеше досега да ухапе или мене, или жена ми, или сина ми, а виж, тя не само че не стори това, но иска и богат да ме направи. Нека си живее в двора: тя е благословението на къщата.

Започнал стопанинът всеки ден да повтаря същото. И все, когато виждал змията, съзирал до нея златна монета. Събрал доста такива монети той. Станал в скоро време богаташ.

Един ден, обаче, видял своя кон проснат на земята мъртъв. Болка свила сърцето му: такъв хубав, рядък кон бил неговият! Разбрал веднага, че змията е ухапала животното, но когато окото му се спряло върху бляскавото късче злато до нея, веднага я оправдал:

- Не за да ми причини зло е направила това. Тя ми мисли доброто: ето, не минава ден да не ми подарява жълтица. Сигурно конят е поискал я да я стъпче, я нещо друго да й стори, та затова го е ухапала – за да се запази самата тя. Пък даже и да не е така – ако убия змията, не ще мога да си върна с това коня, а пък ще се лиша от жълтиците, които занапред има да получавам. А пък с тях и по-хубави коне мога да си купя!

И останала змията, невредима, а стопанинът на къщата всеки ден увеличавал богатството си с нова жълтица.

Не щеш ли – след някой друг ден нова загуба претърпял. Змията ухапала сина му – единственото му дете. Заплакал бащата от мъка, повикал веднага лекари, обещал им богато да ги възнагради, ако успеят да спасят детето му от смърт. Положили много грижи лекарите, но напразно: детето затворило очите си завинаги.

- Ще убия змията! – заканил се наскърбеният баща. Не ми трябва богатство, щом като най-голямата радост отне от къщата ми!

И се запътил с брадвата към змията, която в това време спокойно си лежала в праха, доволна. Приближил се разгневеният човек до нея, а тя не мръдва: отпреде й лъщи нейният златен подарък.

Примигали пак очите на човека от блясъка на жълтицата, пристъпил напред, а в сърцето му гневът започнал да се стопява. Приближил се до змията. Но вместо да вдигне брадвата и да я убие, навел се смирено и поел лъскавата жълтица.

- Не, не е виновна тя. Виновен е синът ми: не знае да се пази. Защо да убивам змията: ако сторя това, ще възвърна ли изгубеното си дете? А ако я оставя, всяка година по триста жълтици ще имам.

И пак останала змията невредима.

Минали дни, седмици. Забравил човекът скръбта по своя син, упоен от получаваното всеки ден злато от змията.

Един ден, когато с доволство броял жълтиците си, които станали вече доста голяма купчина, чул ненадейно писък откъм двора. Притичал – и що да види: жена му плаче с глас и, накуцвайки, бърза към къщата. Разбрал веднага човекът, че и нея змията не пожалила.

Разтичал се веднага, събрал пак лекари и шепи злато им обещавал – само да спасят живота на обичната му жена. Напразно: скоро и тя умряла.

- Ти трябва да убиеш змията. Веднага! – съветвали го съседите. – Виж, колко нещастия ти причини.

- Непременно! – съгласил се през сълзи нещастният богаташ. – Веднага, щом се покаже, ще й смажа главата!

И се отправил на другия ден към змията, заслонила се край голям камък в един кът на двора. Приближил се, вдигнал топора, но изведнъж ръката му се отпуснала обезсилена: близо до змията, в праха, лъщял, вместо златна монета, един голям невиждан дотогава бисер. С радост стопанинът грабнал бисера и го заразглеждал очарован. Забравил и за сина си, и за жена си, забравил за всичко, увлечен в мисълта:

- Ето, змията промени златото в чист бляскав бисер, значи сега тя никому вече не ще прави пакост.

Толкова се бил зарадвал човекът, че почистил мястото, където намерил бисера и всеки ден го поръсвал с аромати. А змията цяла година на това място му оставяла всеки ден по един голям бисер.

Но точно когато на човека вече и мисъл за опасност не минавала, змията се промъкнала до него и впила отровните си зъби в ръката му.

Разтреперил се той, изцъклил очи, занемял. Толкова бил силен ужасът, в който изпаднал, че не могъл дори да извика от болката, която изпитал.

Събрали се съседи, роднини. Разтичали се за лекари. Но с нищо не могли да му помогнат. Умрял човекът, обкръжен от купчините злато и скъпоценни камъни.

Стърчали тези купчини – бездушни и студени. И блясъкът им, колкото и да бил силен, не могъл да разпръсне мрачния ужас на смъртта, която се настанила в този богатски дом.

Из книгата: „Живата вяра”

Старинната чиния с незабравки

Февруари 27, 2020 in Начална страница, Семейство, Сладкарница

 

Една тъща не можела да понася зет си. Дъщеря й се омъжила против нейната воля. На старини майката се смирила, но никак не обичала зет си Андрейчо. Той бил обикновен и прост човек, работел в завод, глуповат, не особено красив, не бил образован като нейната дъщеря. Младите си наели стая, а при майката отивали само веднъж в седмицата. Така е и редно. Дъщерята гледала само телевизия и пиела чай. А в кухнята тъщата угощавала зет си с най-различни невкусотии. Каквото останело, така да се каже. Или с най-евтината храна. Желирано месо, стара супа или отдавна сготвени кюфтета… Не точно вкиснала или развалена храна, но го хранела с невкусна храна. Пренебрегвала го и по този начин му се надсмивала. А зетят Андрейчо ядял с апетит дори понякога твърд хляб. „Благодаря, много е вкусно!“ Тъщата си мислела, че той е ненаситен глупак. Била толкова доволна, че хранела Андрей с престояла храна. И въпреки, че била тъща, свикнала някак със зетя. Веднъж той ял борш, който от много претопляне бил променил цвета си. Тъщата специално му го сервирала в емайлирана купа и то в огромно количество. И никак не съжалявала за купата. Той изял всичко и казал: „Благодаря, много е вкусно! Никога не съм ял толкова вкусен борш! Майка ми почина, когато бях едва на две години, а в сиропиталището толкова вкусен борш не са ми давали! Вие толкова вкусно готвите и винаги толкова по много ми сипвате!“. А злонравната тъща изведнъж пребледняла и ръцете й затреперели. В гърлото й заседнала буца, а после заплакала. А глупавият Андрюша започнал да я утешава и да я гали по рамото; повикал жена си от стаята. И казал: „Майка ти плаче! Какво й се е случило? Може да съм я обидил с нещо?“ Той никога не разбрал, защо тъщата се разплакала, и защо започнала да му готви още по-вкусно от преди, и защо му сервирала вече храната в старинна порцеланова чиния с незабравки… А той бил обикновен човек… И така в мир и разбирателство живеят повече от двадесет години …

 

източник: https://vk.com/wall

Всеки разорен храм беше моя болка

Февруари 25, 2020 in Начална страница, Отечески съвети, Сладкарница


 

Деветдесетте години на ХХ век бяха особено време в историята на нашата Църква. Може би най-удивителните за повече от хилядолетното й съществуване в Русия. Тогава, образно казано, паднаха веригите, които свързваха всички прояви на църковния живот по време на съветската власт. Може би отстрани това да не е било много видно, но за нас, хората, които през деветдесетте вече бяхме в Църквата, това беше напълно необичайно и неочаквано време.

 

Деветдестте години: радост и катастрофа

 

В края на осемдесетте започнаха да се откриват манастирите и храмовете. Вероятно е нужно все още да бъдеш човек от онзи, съветския период, за да разбереш пълния смисъл, вложен в простите думи: „откри се храмът”. Днес дори се появи прослойка от хора, които възприемат откриването  на храмовете като нещо опасно и враждебно, с което трябва да се борят. А тогава… Пристигаш в някой град или село, виждаш храма и първият въпрос, който ти идва на ум е: „Действащ ли е или не?” Сега е странно дори да си представим такъв въпрос. Много добре си спомням, как на нас, населниците на Лаврата1, ни съобщиха: “Отвориха Оптина пустиня!”… Или следното: тече юбилеен Поместен събор на Руската Православна Църква, посветен на хилядолетието от Кръщението на Русия. Всички очакват необикновено важна новина и ето, накрая, на втория ден от Събора, тя пристига: получено е разрешение за откриване на Киево-Печорската Лавра. Преговорите – мъчителни, дълги, прекъсващи се – се водеха в продължение на няколко месеца преди събора. Руините, които стояха с десетилетия в центъра на един или друг град, изведнъж започваха да се ремонтират, започваха богослужения, събираха се хора… Всичко това бяха характерни за времето черти. Вече в началото на деветдесетте години върху тази радост от освобождението на Църквата падна сянката на тежки, дори катастрофални събития – разрушаването на държавата и рязкото обедняване на народа. Като човек, който е роден и израснал в покрайнините, аз мога да свидетелствам, че за преобладаващото мнозинство от населението разпадът на страната беше чудовищна трагедия, още повече, че веднага след него в някои райони избухнаха военни конфликти. От всичко това най-много пострада руското население в бившите съветски републики. И до ден днешен не секва потокът от бежанци (макар да не ги наричат така, но по същество те са именно бежанци) от различни краища на единната някога страна. Разбира се, това усложни по-нататъшния живот, включително и църковния. Но въпреки всичко Църквата продължи бурно да се развива. По това време, когато всичко в страната – от селското стопанство до атомната промишленост – се рушеше, продължаваха да се ремонтират и строят храмове. Сега дори е трудно да се разбере с какви средства ставаше това, откъде се вземаха те. Когато погледнем на този процес от дистанцията на нашето време, разбираме, че това действително беше истинско Божие чудо. Когато завърших образованието си2, аз веднага се върнах в Троице-Сергиевата Лавра и бях назначен за помощник на иконома. Иконом тогава беше архимандрит Панкратий, днес Троицки епископ, дългогодишен наместник на Валаамския Спасо-Преображенски манастир, благодарение на когото Валаамският манастир отново доби славата на Северен Атон. Помощник-иконом бях за кратко и моята задача беше много „тясна”. Тогава Лаврата се опитваше да създаде собствено телевизионно студио, за да прави тематични предавания, които биха могли да бъдат показвани по централната телевизия в нормално време, т.е. в т. нар. прайм-тайм. Чисто технически проблеми нямаше, но с преговорите за ефирно време нещата не се получаваха. Няколко пъти, заедно с владика Панкратий, както и самостоятелно, аз ходих в „Останкино” на преговори от различен характер. По този повод имах разговор с един от „архитектите на перестройката” Александър Явовлев. Отидох при него с наръч документи, по благословение на Патриарха. Много добре си спомням как небрежно, снизходително Александър Николаевич започна разговора с това, че „Вие разбирате, в нашата многоконфесионална страна…” и т.н. Впрочем, тогава за пръв път чух този известен довод, който и сега се използва така често. Аз бях наивен, привеждах своите аргументи, твърде разпалено говорех за духовното възраждане, за необходимостта нашите съотечественици да бъдат запознати с вярата, с традициите, с националната култура. Той всеки път отегчено ми отговаряше, че това е невъзможно. Накрая вероятно му дойдох до гуша и като замълча за момент, той рязко ми каза: „Чуйте, млади човече, и запомнете: телевизионно време няма да ви дадем! И не идвайте повече.” Дори аз разбрах, че това беше принципна позиция… Разказах за това в Лаврата. Там се поопечалиха, започнаха да размишляват как могат да се заобиколят тези прегради, но на мен не ми се наложи повече да се занимавам с този въпрос, защото по това време започна да се говори за връщането на Църквата на Подворието (представителството – бел. прев.) на Троице-Сергиевата Лавра в Москва. Кого да сложат за настоятел? Наместникът реши – мен.  На мен това страшно не ми се искаше. Когато учех в България, аз се връщах в Лаврата винаги, когато това беше възможно. Пътят ми беше един: от влака, от Киевската гара – на Ярославьлската и веднага в Загорск3. Никъде, дори и у дома, в Сухуми, не ходех – само в Лаврата. Бях безмерно щастлив, че накрая съм се върнал. Канех се да прекарам остатъка от живота си там и не мислех за нищо друго. Реших да се съпротивлявам както мога: „Ще питам духовника, отец Кирил4 – както той каже.” Отец Панкратий се усмихна и каза: „Ние ще отидем при него преди теб”, – но аз не отдадох внимание на това. И ето (много добре си спомням този момент, той винаги е пред очите ми) аз стоя в братския корпус на първия етаж пред входа на трапезарията и чакам кога отец Кирил ще излезе от килията си и ще отиде на обед. Той се появява – и заедно с него вървят наместникът, отец Теогност и икономът, отец Панкратий. Аз се приближавам до отец Кирил, за да взема благословение, а той ме поглежда и казва: „А-а, отец настоятелят на Троицкото подворие!” Стана ми обидно до сълзи, че така са „настроили” отец-духовника… Но се наложи да отида в Подворието.

 

Поруганата светиня

 

Когато отидох там за пръв път, изобщо не си представях какво ще видя. Разбира се, Подворието, като такова, не съществуваше. Беше се запазил храмът „Света Троица”, който по-рано е бил енорийски и няколко старинни манастирски сгради: разположеният над вратите корпус, братският корпус и, най-главното, Митрополитските палати – резиденцията на Московските светители в продължение на целия деветнадесети век. В храма се разполагаше Московският държавен академичен симфоничен оркестър под управлението на Павел Коган. Храмът беше разделен посредством прегради на няколко етажа и на множество помещения-клетки. В Митрополитските палати се помещаваше детската градина на Министерството на вътрешните работи. Бившият братски корпус беше напълно изоставен, в него живееха клошари. А тази наполовина дървена сграда, беше една от малкото, които бяха преживели опожаряването на Москва от Наполеон. Канеха се да го разрушават. Част от територията беше заета от гаражи. Аз нямах нищо, освен указа на Патриарха за моето назначение – нито жилище, нито пари, изобщо нищо! Но трябваше да започна от някъде… В навечерието на Богоявление залепих във входовете на съседната жилищна сграда обяви и на празника дойдох да отслужа водосвет в двора на храма. Дворчето беше страшно, на практика то представляваше едно сметище, защото тогава комуналните служби в Москва работеха зле, боклукът не се извозваше с месеци. Въпреки това на Богоявление, при силен студ, аз отслужих Великия водосвет, върнах се в Лаврата и веднага легнах болен от жестока ангина, продължила месец. Пооздравях малко и отново отидох – трябваше нещо да се прави, все някак трябваше да продължа. След известно време се появи едно семейство, съпрузи, които започнаха да ми помагат. Веднъж те дойдоха и ми казват: „Отец, в църковния дом се е освободила една стая, защо не опитате да я заемете?”. Мястото беше в бившата просфорна на Троицкия храм. Там, в мъничка стаичка от незапомнени времена беше живяла една баба, която била или дъщеря, или внучка, на църковния клисар. И след нейната смърт ние заехме това малко помещение. Ремонтирахме го, пребоядисахме го, закачих там една завеса, поставих престол и на Пасха отслужихме първата Литургия. Отново разлепихме обяви и на службата дойдоха някъде около осем души. Започнах да служа редовно. Идваха кога трима, кога петима, кога десетина души – повече в тази малка стаичка не можеха да се поберат, но все пак започна да се събира народ. Появиха се помощници и съчувстващи на делото. Започнахме да ремонтираме малко по малко братския корпус, където покривът течеше, радиаторите бяха пробити. Веднъж бездомниците, които живееха там, бяха запалили огън направо вътре, на дървения под. И макар че ни беше жал за тях, стана ясно, че е дошло време да ги подканим да напуснат. Изчистихме сградата, пребоядисахме я, ремонтирахме я буквално стая по стая. Но с храма ситуацията беше неизменна: както и преди там се разполагаше оркестърът. Какво можеше да се направи? Да обикалям по разните инстанции…  Това беше много интересно време – човек можеше просто да отиде в приемната на Юрий Лужков5, да поседи, да почака, да бъде приет в кабинета му. На входа на Московския градски съвет имаше само един милиционер. Всичко  беше напълно демократично. Тогава по приемните се срещаха много свещеници: откриваха се много храмове, ние завързвахме познанства, обменяхме опит: при кого трябва да се отиде, на какви съвещания… Аз трябваше да подготвя постановлението на Московския съвет за предаване на Църквата на комплекса от здания на Подворието. Тази епопея продължи няколко месеца. Всичко това изглеждаше така: пише се постановлението, дава ти се в ръка заедно със списък от подписите, които трябва да събереш – те бяха около 20-25. И по-нататък тръгваш по всякакви чиновници: те трябваше да съгласуват, да разгледат в разни комисии, на разни съвещания и т.н. И тъкмо си събрал по-голямата част от подписите и си мислиш: „Слава Тебе, Господи! Вече му се вижда краят” – и изведнъж, хоп! нещо им прищраква: „Знаете ли, трябва да се направи ново постановление…” И така три пъти. А това означаваше, че всичко трябва да започне отначало, с часове да се чака отново по тези инстанции. През цялото време аз ходех в расо и подрасник, никога не ги свалях. Придвижвах се пеша или с тролейбус. И когато валеше дъжд или сняг, целият мокър, седиш в тези коридори и канцеларии и само слушаш: „Елате утре”, „Тази седмица”, „По този въпрос трябва да се проведе съвещание”, „Това трябва да се представи на градоустройствен съвет” и т.н., и т.н. Това беше мъчително, макар и много по-просто, отколкото днес. От позицията на моя опит мога да кажа, че това бяха блажени времена, когато чиновниците бяха все още напълно нормални хора. Но когато вече за четвърти път ми наредиха да правя ново постановление, аз почти се отчаях. Помня как вечерта се разхождах около нашия храм и в някакъв момент в мен направо се надигна молитва: „Господи! Какво е това, нищо не се получава… Господи, ако Ти искаш това да стане, помогни! Ако не, аз ще го захвърля и повече няма да се занимавам с него”. Тази моя молитва беше, може да се каже, нагла – като ултиматум. И какво мислите? Това се случи в събота, в неделя служихме, а в понеделник ми звънят и казват: „Знаете ли, отец Лонгин, всичко е наред, старият вариант на постановлението ще свърши работа…” Това беше чудо, което се случи в моя живот, и аз добре си го спомням. Буквално след няколко дни постановлението излезе. Но то не означаваше абсолютно нищо за П. Л. Коган: в него нямаше нищо конкретно за предоставянето на ново помещение за оркестъра. Спомням си, отивам за пореден път в неговия кабинет, а кабинетът на Павел Леонидович беше в олтара с лична тоалетна при дяконските двери… Показвам постановлението. Павел Леонидович и всички, които бяха тогава в кабинета му, се смеят и казват: „Е, и какво? Ако ни дадат концертна зала от типа на „Русия”, с удоволствие ще ви го предадем. А засега… Впрочем, Вие знаете ли колко пари са нужни, за да се ремонтира това здание?” Аз си придавам умен вид и казвам: „Десет милиона…” – „Ха-ха-ха! И за сто милиона тук нищо няма да направите. Вървете си, не ни пречете да работим”. А каква странна акция имаха те веднъж… Това беше времето на бартера: от някакъв месокомбинат им бяха докарали цели говежди трупове, очевидно в качеството на хонорар. Те поставиха огромни дървени пънове направо в притвора на храма и цял ден разфасоваха това месо. А беше Велики петък. Дали това се правеше демонстративно или просто никой не се замисляше – не зная, но в някакъв момент ме обзе голям страх… На практика нямаше никаква надежда, че ще ни върнат храма. А в стаичката в църковния дом постепенно започнахме да се чувстваме като у дома си. Дадоха ми един послушник от Лаврата. Дойде да ми помага и едно момче, което на времето ми се отдаде да изтръгна от кришнаитите и което аз кръстих. Започнаха да се събират и енориаши – основно хора от околните жилищни сгради, които знаеха, че някога тук ще има храм и очакваха неговото откриване. През пролетта на 1993 година оркестърът замина на турне в чужбина. Нямаше ги месец, два, започна трети… Малко преди това в Москва мина съгласителна комисия, която издаде предписание на оркестъра да освободи една част от храма и да ни го предостави за извършване на богослужения. Ръководството категорично отказа: „Близко няма да ги допуснем” – макар че решението на комисията имаше задължителен характер. Веднъж аз попитах благочинния, отец Владимир Диваков: „Отец Владимир, а какво да правим? Дали да не влезем със сила?” – „О, какво говорите, какво говорите! Скандал не ни трябва. И патриархът ще подведете и изобщо…” След известно време аз отново му се оплаках: „Така и така, не ни пускат. А самите тях два месеца ги няма”. „Виж ги ти какви са… Та сега ги няма, така ли?” – „Няма ги”. – „Тъкмо и Светейшият сега не е в Москва. Е, добре, върви, върви…” Тогава ние събрахме своите енориаши – те не бяха много, но бяха много активни. Дойдоха на помощ и енориашите на съседния храм, носещ името на светителя Филип, който се намира на проспект „Мир”. Ние се познавахме отдавна: аз бях служил там, когато нямаше къде да служа. И вечерта в пет часа ние влязохме в помещението на Троицкия храм, където имаше само една старица-портиерка. Внимателно я изтласкахме от телефона, а през това време тя ни ругаеше с неприлични думи. Постарахме се да обмислим всичко и да го организираме максимално коректно. Нашият счетоводител Юлия започна да прави опис на имуществото, което се намираше в помещението, помагаха й няколко жени от енорията. А аз си мисля: „Ще ни изхвърлят оттук… трябва  да направим така, че повече да не могат да използват тези помещения”. Решихме да съборим всички преградки, които разделяха храма на отделни клетки, поне на първия етаж, и направихме това за няколко часа с помощта на брадви и лостове. Първо освободихме олтара, разбихме тоалетната чиния. И в този момент се появява оркестърът и Павел Леонидович Коган! Нямаше ги почти три месеца, а се върнаха именно в този ден, в който започнахме своя щурм! Късна вечер, вик, шум, скандал… Ръководството на оркестъра повика ОМОН6 и дежурния по град. На свой ред моите хора нададоха зов и на помощ ни се притекоха хора от други енории. ОМОН отцепи храма, а зад тяхната верига стоят православните и, под дъжда (заваля силен дъжд), пеят акатиста на свети Сергий. Идва дежурният по град: „Какво става?” Аз показвам указа на Патриарха и казвам: „Аз съм настоятелят тук”. Той гледа: „Да, настоятелят. И какво се е случило?” В този момент Павел Леонидович направи много груба грешка. Изпусна нервите си, дотърча до дежурния и започна да му крещи: „Вие ще отговаряте за това! Това е престъпление! Антисемитизъм! Аз ще ви съдя!” Онзи се учуди, видимо се обиди и, щом диригентът се отдалечи, той ми каза: „Значи така, отец. Сега ние ще започнем да те гоним оттук, а ти стой и никъде недей да ходиш. Ако удържиш, спечелили сте”. И наистина, започнаха да ме гонят много бурно, но в интерес на истината и с пръст не ме докоснаха. А аз казах: „Никъде няма да ходя. Ако искате – изнесете ме на ръце! Аз съм настоятелят, мен тук ме е назначил Патриархът”. И край! Снеха отцеплението, милицията си отиде. Оркестрантите, като си взеха инструментите, се разотидоха по домовете си. А ние – всички наши енориаши и останалите хора, които стояха зад веригата на милицията – взехме кофи, парцали, измихме помещението и на сутринта служихме там Литургия. Това беше в деня на света равноапостолна Олга. Така започна животът на нашето Подворие. Ето такъв героичен период имаше в нашия живот.

 

P.S.  След като отец Лонгин е хиротонисан и преместен в гр. Саратов като архиерей, в обновеното от него Подворие той оставя 800 души енория. Бел. прев.

  1. Троице-Сергиевата Лавра. Авторът завършва Московската духовна семинария, намираща се в Лаврата, и пак в нея приема монашески постриг. 2. През 1988 година, след като завършва Московската духовна семинария, авторът е приет за студент в Духовната академия и е изпратен да учи в България. Тук той говори за завръщането си от България след завършването на висшето си богословско образование. 3. В Сергиев Посад /от 1930 – до 1991 г. преименуван на Загорск/ се намира Троице-Сергиевата Лавра. 4. Архимандрит Кирил (Павлов), по това време духовник на братството на Троице-Сергиевата Лавра 5. По това време Юрий Лужков е кмет на Москва. 6. ОМОН /Отряд Милиции Особого Назначения/ – название на руските полицейски спец-части  

 

Източник: Митрополит Саратовский и Вольский Лонгин, „Полюбит Церковь”, издателство Саратовской митрополии, Саратов, 2017 г.

Никога не е прекалено късно

Февруари 24, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

„Когато бях млад – разказвал авва Андрей, – аз бях много разпуснат. Живеех в безпорядък и ругаех. И така, заедно с девет другари, избягахме в Палестина. Между другото, един от тях беше евреин. В пустинята той беше отслабнал до пълно изтощение, и всички ние паднахме духом, без да знаем как да се справим с него. Въпреки това, не го изоставихме, но всеки от нас, кой колкото сили имаше, го носеше със себе си.

 

Искахме да го заведем до града или до някой приют, за да не го оставим да умре в пустинята. Но младежът от глад и пареща жажда, от силна треска и ужасна умора, беше близо до смъртта. Тогава, проливайки сълзи над него, ние решихме да го оставим в пустинята. Обзе ни страх, че можем и ние самите да умрем от жажда.

 

Виждайки ни, че се готвим да го напуснем, той започна да ни умолява: „В името на Бога, Който ще дойде да съди живи и мъртви, не ме оставяйте да умра като евреин. Аз искам да бъда християнин. Имайте милост, кръстете ме, за да завърша живота си като християнин и да отида при Господа.“

 

Братко – казахме му ние, – уви, ние сме миряни, а това е дело на епископи и свещеници. Ето и вода няма от къде да вземем.

 

Но той не отстъпваше, със сълзи ни молеше: „Християни, не ме лишавайте от този дар.“ Ние се чувствахме в голямо затруднение.

 

Тогава един от нас, който беше просветлен свише изведнъж каза: „Вдигнете го и го съблечете!“ С голямо затруднение го вдигнахме на крака и го съблякахме.

 

Този, който получи вдъхновението от небето, напълни ръцете си с пясък, поръси три пъти евреина върху главата, и каза: „Кръщава се раб Божий Теодор в името на Отца и Сина и Светия Дух“, – а ние на всяко произнасяне на Светата, Единосъщна и Неразделна Троица възгласяхме: „Амин!“.

 

И Христос, Синът на Живия Бог, така излекува и укрепи немощния, че у него не остана ни най-малък признак на слабост. Напротив, той беше в добро здраве, и с обновени сили, вървеше бодро пред нас през пустинята.

 

Пристигайки в Аскалон, разказахме за всичко, което ни се беше случило на градския епископ блажения Дионисий. Светият човек изслуша нашия разказ и бе силно поразен от необикновеното чудо.

 

 

Из книгата: „Духовна ливада“

Източник: https://vk.com/zhiviy_v_pomochty

Вярата в Бога е за наивните

Февруари 17, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Апостол Павел е написал: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им“ (Евр. 13:7). Защо трябва да гледаме смъртта на човека? Неговата смърт може много да ни покаже!

Известната актриса Мерилин Монро по време на презентацията на шоуто си била посетена от баптиския проповедник Били Греъм. Той казал, че Божият Дух го е изпратил при нея за да й проповядва. Изслушвайки проповедника тя отвърнала: „На мен не ми е нужен твоя Иисус!“ Само седмица по-късно тя била открита мъртва в апартамента си.

Известният бразилски политик Танкредо ди Амейдо Невес по време на своята предизборна президентска кампания публично заявил: „Ако събера 500 000 гласа за своята партия, то тогава и Самия Бог няма да може да ме отстрани от президентския пост!“ Разбира се, той събрал тези гласове, но внезапно се разболял и един ден преди да стане президент, внезапно починал.

Бразилският поет и композитор Казузу по време на шоу в Рио де Жанейро, всмуквайки тютюневия дим от цигарата, шумно издухал дима във въздуха и хулно провъзгласил: „Боже, това е за теб!“ Много скоро той починал от рак на белия дроб на 32 години.

Инженерът, който построил Титаник след привършване на строителните работи на въпрос на репортерите, колко безопасно ще бъде неговото „чудо – корабът“, с ироничен глас им отговорил: „Сега дори и Бог не може да го потопи!“ Навярно всички знаят какво се е случило с непотопяемия Титаник.

Известният певец Джон Ленън в пиковия момент от своята слава през 1966 г., по време на интервю за известно американско списание, казал: „Християнството скоро ще изчезне, аз дори не желая да споря за това. Аз просто съм уверен в това. Иисус е бил добре, но неговите идеи са били твърде прости. Днес ние сме по-известни от Него!“ След като обявил пред всички, че Бийтълс са по-известни от Иисус Христос, той загива трагично. Един психопат стрелял в него от упор шест пъти. Видно е, че убиецът направил това с цел да му отнеме популярността и да стане известен в целия свят като убиец на известен певец.

През 2005 г. в град Кампинас, Бразилия група пияни другари отишли да вземат своя приятелка от дома й, а след това да продължат със забавленията. Майката на това момиче, силно се смутила от това, придружила дъщеря си до колата и държейки я за ръката с трепет казала: „Дъще моя, върви с Бога, и нека Той да те пази“, на което момичето дръзко отговорило: „В нашата кола вече няма място за Него, освен ако Той не се мушне и се скрие в багажника…“ Няколко часа по-късно съобщили на майката, че автомобилът е попаднал в ужасна катастрофа и всички са загинали! Самата кола била потрошена до неузнаваемост, но полицията съобщила, че въпреки, че автомобилът е напълно унищожен и дори било невъзможно да разпознаеш марката му, багажникът останал напълно невредим, което абсолютно противоречи на здравия разум. А каква била всеобщата изненада, когато багажникът се отворил лесно, и в него открили поднос с яйца, и нито едно от тях не било счупено, и дори не се било спукало!

Журналистка и танцьорка от Ямайка казала: „Библията е най-лошата книга, написана някога!“ Скоро през юни 2006 г. тя била открита изгоряла до неузнаваемост в собствения си автомобил.

Много известни личности от историята често забравят, че не на тях, а само на Божият Син Иисус Христос е дадена най-висшата власт: властта над живота и смъртта. Всички тези безумни хора са умрели, но само Иисус Христос умря, възкръсна и е жив и сега. В Библията е казано: „Недейте се лъга, Бог поругаван не бива. Каквото посее човек, това и ще пожъне.“ (Галатяни 6:7)

източник: https://vk.com/pravoslav

 

 

Императорски истории

Февруари 11, 2020 in Начална страница, Сладкарница

 

Брилянтената табакера

 

Веднъж императрица Екатерина Велика извикала на прием полския посланик заедно с други височайши гости. В хода на разговорите тя изведнъж кипнала и невъздържано се скарала на посланика. В това време старият й секретар полугласно проговорил: “Ех, нашата Господарка пак не си мери думите и не успя да сдържа чувствата си”. Но тъй като в този момент била настъпила тишина заради сконфузната ситуация, думите му достигнали до ушите на Императрицата. Само след миг тя го пронизала с рязък поглед. Дипломатично замазала ситуацията, като заповядала да се сервира обяда и като че ли нещата се успокоили. Но в себе си старият секретар изживял сериозна драма. Той познавал суровия нрав на своята Господарка. Тя със сигурност щяла да го уволни, а най-вероятно и щяла да го изпрати в затвора в Петропавловската крепост.

 

Едвам дочакал края на приема и след като тръгнал да излиза бил пресрещнат от императорския камердинер, който му заповядал веднага да се яви пред Господарката. С голяма тревога влязъл в мраморния салон, където Императрицата ядосано го посрещнала и започнала да му се кара. Обкръжаващата обстановка, студенината в залата, огледалният мраморен под, който отразявал фигурите, като че ли удвоявали напрежението.

 

“Как се осмелявате да ми правите забележка пред всички” – започнала Императрицата.

 

Старият секретар веднага се сринал в нозете й, молейки за прошка.

 

Екатерина, когато видяла сълзите в старческите очи, смекчила своя тон, понавела се и приповдигнала своя стар секретар.

 

“Не се вълнувайте. Знам, че това го направихте от обич към мен. Какво да се прави. Аз съм Императрица, но си оставам и жена, с всички женски слабости, невъздържани емоции – сприхавост, гняв, нетърпение и т. н. Затова, моля ви, вземете като подарък тази брилянтена табакера, и друг път, когато видите, че започвам да говоря или да се държа неподобаващо, изкарайте табакерката и започнете да я помирисвате. Това за мен ще бъде знак, че трябва да коригирам поведението си – без свидетели.

 

 

Императорът и станционният надзирател

 

При една своя обиколка из владенията си император Александър Първи Павлович се отбил в една от провинциалните пощенски станции на далечната Екатеринославска губерния (днес в Украйна). Станционният надзирател, както тогава наричали пощенските служители по пунктовете, където се занасяла и получавала пощата и се сменяли конете на пощенските карети, не бил на себе си от изумление, че сам царят посещава това глухо и забутано място. С поклон смирено поканил височайшия гост да влезе в скромното му работно жилище и припряно се заел да кипне чай в големия самовар.

 

Докато се оглеждал, императорът забелязал на лавицата една книга. Отворил я и видял, че това е едно старинно издание на Новия завет. Попитал домакина дали го чете редовно.

 

- О, да, Ваше Императорско Величество! Чета го всеки ден.

 

- Много добре – похвалил го гостът. – Няма по-полезно четиво от Новия завет на Нашия Господ Иисус Христос. И докъде си стигнал в четенето?

 

- До Евангелие на Марк, глава 14, Господарю.

 

- Все така продължавай да четеш и ще имаш голяма полза – казал царят. Усмихнал се, отворил книгата и незабелязано мушнал в края на главата една банкнота, или асигнация, както се казвало тогава, на стойност 500 рубли. А по онова време това представлявало цяло състояние.

 

Минали две седмици и по обратния си път Императорът решил да се отбие пак при надзирателя.

 

- Как е, четеш ли все така Новия завет?

 

- Чета, чета, Господарю, ден не пропущам, и не само го чета, но и живея по него.

 

- И докъде стигна?

 

Човекът малко се позамислил и смотолевил:

 

- До Евангелие на Лука, 20 глава.

 

Императорът взел в ръце Евангелието и отворил на глава 14 от Марк, където бил оставил асигнацията. А тя тъй си и стояла там непипната.

 

Извадил я и казал:

 

-„Първом потърсете царството на Бога и Неговата правда и всичко това ще ви се придаде“ (Мат. 6:33). Но тъй като ти не търсиш Божието, затова и другото няма да получиш.

 

Взел си парите обратно и си тръгнал.

 

 

Прошението

 

В миналото един руски помешчик много искал единственият му син да получи добро образование в Академията в Санкт Петербург. Сам той бил не особено грамотен и се допитал до съседа си – как да се обърне към височайшия владетел? Той го посътветвал да бъде с обръщението „Ваше Августейше (т. е. царско) Величество“. Минало известно време и помешчикът седнал да пише, хванал перото и внезапно го обзело съмнение – ами че когато питах съседа беше предния месец и съседът се обърна към царя с „августейше“, но нали сега вече сме в месец септември – май така ще бъде погрешно! Августейше си е за месец август, решил той и затова коригирал титлата, като написал „Ваше септемврийско величество“. И доволен от находчивостта си пуснал писмото с молбата.

 

Когато императорът прочел прошението, първоначално много се развеселил. Показал писмото на дворцовия си секретар и казал усмихнато:

 

- Ето че се сдобих и с нова титла!

 

После станал сериозен и написал резолюция отгоре: „Да се приеме момчето и да му се осигури всичко необходимо за пребиваване и обучение – квартира, прехрана, учебници, книги и т. н. Така че, да се изучи добре и да не остане глупак като баща си“.

 

Светостта има благородство

Февруари 3, 2020 in Беседи, Начална страница, Сладкарница


 

Февруари, 1988 г. В Карея е доста студено. Надморската височина е голяма. Има и влажност, която затруднява нещата. Днес обаче времето е сухо. Има и ветрец, на който се наслаждаваш, ако си добре облечен. Надвечер е. Току-що слънцето се скри зад планината. Напредваме по пътеката заедно със стареца Паисий. По пътя срещаме о. Калиник от Кутлумушския скит.

Стигаме до неговото дървено мостче. Около нас има само голи лешникови дървета без листа. Само клони.

„Хм, кой донесе мандарини?” – пита изненадан старецът Паисий.

В далечината, на разстояние повече от 60 м. се вижда вратата на двора му и нещо, което се червенее в нейната основа, навярно с оранжев цвят. Разстоянието не дава възможност за повече подробности.
След малко се доближаваме. Наистина, виждаме една голяма прозрачна торба, с оранжев цвят, пълна с мандарини. Как ги видя човекът! Как различи, че са мандарини, а не портокали! След като и торбичката е оранжева, можеше да има и ябълки.

- Как ми харесват мандарините! – казва старецът с видимо престорено чревоугодие. Ще задържа за мене три… По-добре да ги направя пет… След като се откри възможност, ще взема седем! – казва с очарователна усмивка и се спира. Вземи останалите, отче Калинике, и ги занеси отсреща на геро-Йосиф.

Старецът Йосиф бе едно старче в Кутлумушкия скит, на 103 г., който обаче всекидневно обработваше градината си.

О. Калиник поиска благословение и тръгна. Ние със стареца Паисий влязохме в неговата малка калива. Седнахме в една килия и той ме помоли да му прочета някакви негови ръкописни текстове. Минаха близо 20 минути и удари желязото на дворната врата. Някои дойдоха да се срещнат с него.

- Да отворя ли, геронда? – питам.

- Остави по-добре. Ако са любопитни, ще си тръгнат. Ако са страдащи или духовно зажаднели, ще настояват.

Продължаваме четенето. След няколко минути отново се почука.

- Какво правим сега, геронда? – питам отново.

На прозореца му вместо завеса висеше парче от чаршаф.

- Погледни отстрани, да не те видят и виж колко са – ми каза.

- Не мога да ги преброя, не се виждат – отговарям.

- Добре, не знаеш ли аритметика? Какво прави толкова години в Америка? Нека изчакаме, те ще похлопат отново.

Наистина, след няколко минути похлопаха за трети път.

- Сега аз ще се опитам да ги преброя. Може да не съм завършил основно училище, но ще успея – ми каза.

Става и отваря вратата на каливата.

- Какво ви стана, юнаци, в такъв час? За какво дойдохте?

- Отче, искаме да ви видим за малко. Може ли?

- Да ме видите може. Но какво ще намерим да ви почерпим. Колко сте? Я да ви преброя – един, два… седем. Я да видим какво ще намерим в „магазина”, в такъв час.

Влиза вътре и се връща със седем мандарини.

Колко изумителен човек, си мисля удивен! Откъде знаеше и задържа мандарините! Предузна го? Бог го просветли без той да го осъзнава?

- Откъде идвате, юнаци? – попита с интерес.

- От Атина сме. А Брус с Джон – от Америка.

- От Америка? Ама ако ги почерпим с една мандарина, те ще ни направят за резил по целия свят! Я да намерим нещо американско в… supermarket-а.

Влиза отново вътре и се върна с пакет американски бисквити и една кутия с различни видове ядки Ρlanters, от най-известната марка в Америка. Удивени те изразяват своето удивление и впечатление.

- Отче, какво символизира клепалото, което бият в манастирите? – пита плахо единият.

- Не знам какво символизира. Нито има някакво значение. Това, което е ценно, не е някой да бие клепалото на манастира, а да умножава таланта (на гръцки думата за клепалото и талант е една и съща – τάλαντο – бел. прев.) от Бога. Чуйте, хора! Понеже времето мина, трябва да тръгвате. Едно само да кажа: проблемът на американците е, че на английски „Аз” (на гръцки ἐγώ) се пише винаги с главна буква, докато ние в Гърция го пишем понякога и с малка.

Засмяха се на забавната забележка и американците попитаха:

- Това какво означава? Ние какво трябва да правим.

- Да зачеркнете „его”-то от вашия речник, деца. Егоизмът е големият ни враг. С него трябва да воюваме всички без изключение.

Светостта има благородство, нежност, благодат в себе си. Той не каза мъдрости, нито богословски слова, нито направи впечатляващи откровения. Но изпълни сърцата на всички. Промисли разсъдливо, скри своя благодатен дар, любезно почерпи своите посетители, отнесе се по красив и оригинален начин, назида със словото си, утеши с присъствието си. Без да се опитва да убеди някого в нещо, убеждава всички за най-великите неща. До него се просветляваш, радваш се, утешаваш се. Чувстваш се като Мария „при нозете на Иисуса”. Като апостолите на планината на светото Преображение – не искаш да се отлепиш за нищо на света.


Превод: Константин Константинов

Старецът Филарет Карулски

Януари 29, 2020 in Начална страница, Отечески съвети, Сладкарница

 

Според разказите на отец Данаил от братството на Данилеите, старецът Филарет (1872-1962) бил един от първенците на манастира Ставроникита. По това време манастирът бил идиоритмичен и животът на отците от братството се оказал не такъв, за какъвто мислел отец Филарет. Затова той си тръгнал оттам, желаейки да намери безмълвие и душевен мир, да постигне съвършен покой на ума и да се посвети на това, за което жадувала душата му – умната молитва. Така той се оттеглил в пустинята, в Каруля, и се заселил в уединена килия.

Отец Филарет имал специално образование, защото бил постъпил в манастира в зряла възраст, като съзнателно избрал монашеството и се отказал от съпружеския живот, който е свързан с много грижи и вълнения и често отделя от Бога.

Той бил въздържан, спокоен и говорел малко; непрестанно се молил и изучавал Свещеното Писание, творенията на светите отци, задълбочавал се в наставленията и живота на нашия Господ Иисус Христос. Денем и нощем размишлявал за величието на любовта на Бог Отец към метежния и неблагодарен човек, за това, че заради него Бог пожертвал Своя Единороден Син, Който доброволно, в Божественото домостроителство на Своето въплъщение, се съгласил да принесе Себе Си в жертва, за да спаси човешкия род от робството на греха.

Отец Филарет живо си представял съвършеното снизхождение, безкрайното смирение, ужасните страдания, оскърбления и страшните мъчения, които Единородният Син и Божие Слово претърпял като съвършен човек и размишлявал за любовта, която Той проявил, проявява и ще проявява към неблагодарния и зъл човек. Той се възхищавал на величието, славата, радостта и покоя на ума, които нашият Господ Иисус Христос вдъхнал в сърцето на човека след Своето тридневно възкресение, когато се явил на Своите ученици и им казал: “Мир ви оставям; Моя мир ви давам” (Иоан 14:27), и “приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат” (Иоан 20:22-23). Така Той приготвил жилище за очистващия и освещаващ Утешител, начинателя на тайнствата, за Светия Дух и Бог на всички , както и Сам е казал: “Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил” (Иоан 14: 26).

Молейки се и размишлявайки за това ден и нощ, старецът Филарет смятал, че човекът е идеалното обиталище за Преблагия Триипостасен Бог, Отец, Син и Свети Дух, както Той Сам казва в Свещеното Писание: “ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим” (Иоан 14:23).

Със сърце окрилено от тези и подобни на тях размишления и възпламенен от огъня на Божствената любов, отец Филарет всецяло се предавал на умната молитва и душата му се изпълвала с любов към всички братя, към всички хора и към целия видим и невидим свят. Движен от тези чувства, желаейки да помогне и послужи на своите сподвижници с нещо конкретно, садял картофи на сухите парчета земя, които обработвал сам. Поради недостига на вода картофите оставали дребни, но били много вкусни. Отец Филарет ги раздавал на всички подвижници в околността, казвайки, че тази година Бог е благословил и са се родили много картофи, които не може да изяде сам. В действителност той не оставял за себе си дори едно картофче. Искал всички да вкусят от неговия труд и така станал причастен на тяхната награда, следвайки апостол Павел, който казва: “сами знаете, че за моите нужди и за нуждите на ония, които бяха с мене, ми послужиха тези мои ръце… така трябва да се трудите и да поддържате слабите… защото по-блажено е да се дава, нежели да се взима” (Деян. 20:34-35). Същото правел и с плодовете, с ряпата, с марулите: всичко, което се раждало, раздавал на отците, а самият той се хранел с най-груби треви, които смесвал с трици и те били за него най-вкусна храна.

За да измъчва себе си, той никога не носел обувки и ходел по неравните и труднопроходими пътеки на Света Гора бос. Нозете му, често наранявани от камъните и подложени на изгарящата лятна горещина по тези краища, загрубели и заприличали на черупка на костенурка.

По такъв начин той обхождал всички пустинници, раздавал им плодове, картофи и сухари, които получавал от близкия манастир, и казвал:

- Отци и братя, вкусете от благословенията и даровете, които ни даде Бог през тази година!

Често, за да си мислят, че не е с всичкия си, отец Филарет говорел различни безсмислици. И правел това така естествено, че мнозина наистина го смятали за безумен. А той се радвал и бил в голям възторг от това, че го мислят за луд. Затова мнозина му се подигравали, презирали го и дори го обиждали. А на други им се искало да разберат с каква цел прави всичко това.

Така веднъж настоятелят на Данилеите, отец Геронтий, един от най-опитните и духовно преуспели монаси, добър иконописец и изкусен певец, казал на стареца Филарет напълно сериозно:

- Брате Филарет, прости ми, но ти си измамник и лъжец, ходиш бос и се правиш на светец. По такъв начин искаш да впечатлиш хората, за да те хвалят и мислят, че ти си свят човек! А ти се перчиш с техните похвали, придаваш си важност и се изпълваш с гордост и тщеславие. Нима не знаеш, че ще бъдеш наказан за това, че се държиш по този начин и въвеждаш братята в съблазън?

Старецът Геронтий му казал това в присъствието на монах Даниил Младши, който ми каза, уверявайки ме всячески, че в същата минута старецът Филарет се покаял и поискал прошка. И тъй като повярвал, че е въвел в съблазън стареца Геронтий, от този момент нататък, всеки път, когато отивал в скита на Данилеите, слагал едни овехтели и прекомерно големи обувки в торбата си и когато се приближавал до килията им, ги нахлузвал на краката си, за да не съблазнява братята.

Обичайната му храна бил плодът на кактуса нопал, който расте в изобилие в Каруля, защото е бил посаден тук много отдавна и така се е размножил, че е покрил всички скали. Отец Филарет вземал плодове, пресни или сухи, смачквал ги, както си били с бодлите, смесвал ги с трици и ги ядял понякога сурови, понякога варени.

Той благоговеел пред Пресвета Богородица и когато споменавал името Й, сълзи потичали от очите му като от извор. Когато слушал църковни песнопения, особено “Достойно ест”, започвал да плаче и сърцето му се изпълвало с радост и веселие.

Веднъж отец Даниил казал на стареца Филарет:

- Отче, аз отдавна те наблюдавам и виждам, че когато пеем псалми, ти вместо да се радваш като всички нас, плачеш. Защо? Какво те кара да плачеш?

С известна нерешителност старецът му отговорил:

- Когато слушам братята да пеят псалми, умът ми се пренася от земята на небето и ми се струва, че чувам как пеят Божиите ангели. Душата ми изпитва такава силна радост, че очите ми се напълват със сълзи. Друг път, чувствайки своята греховност, аз плача, че не мога да пея заедно с тези земни Божии ангели. Тогава сълзите ми текат още по-силно, защото си мисля, че ако не мога да пея заедно с тези братя тук, на земята, то как аз, недостойният и грешният, ще се удостоя да славя нашия Бог и да възпявам Неговото име заедно с небесните чинове? И от тези мои мисли, брате, очите ми винаги проливат сълзи на радост и скръб и аз започвам да славя пречестното, пресвято и великолепно име на нашия Господ Бог в душата си.

В края на живота му

Като преминал осемдесетте, след суровите подвизи старецът Филарет отслабнал телесно, но неговата ревност в духовния живот укрепвала и възраствала, както казва апостол Павел: “Знаем, че когато земното наше жилище, тая хижа, се разруши, ние имаме от Бога дом на небесата, жилище неръкотворно, вечно” (2 Кор. 5:1), и “духът е бодър, плътта – немощна” (Мат.26:41).

Чувствайки, че времето на неговото отминаване от този свят е наближило, старецът Филарет помолил настоятеля на братството на Данилеите, монах Геронтий да го благослови и да позволи на монасите Геронтий и Акакий да дойдат в неговата пустинна килия и да му изпеят за слава Божия няколко църковни песнопения.

Познавайки духовното състояние на стареца Филарет, старецът Геронтий дал благословение на тези псалти с изключителни гласове и те, хранейки любов към стареца Филарет и благоговеейки пред него, с радост отишли в килията му и с духовно чувство му изпели “Пресвета Владичице…”, “Не ме поверявай на човешка защита…”, “Отци на Атонската пустиня…” и други прекрасни атонски песнопения, като получили в замяна неговото благословение.

От радост сълзите се леели от очите на стареца като два ручея. Той гръмко прославил Бога, благодарил на Пресветата Божия Майка и като коленичил, отправил гореща молба към Владиката Христос:

- Запази, Боже мой, общината на братята Данилеи, тези ангели на пустинята. И покрий, моля те, Христе мой, всички монаси, които от любов към Тебе са оставили света и всичко, което е в него, отвърнали са се от измамните земни блага и търсят да се насладят на обещаните блага на вечния живот, за който чрез устата на Твоя апостол Павел Ти си ни казал, че “око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е дохождало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Кор. 2:9). Тези монаси, дошли тук, в това свято място, но и всички, които са потърсили прибежище в това пристанище, наричано Градината на Богородица, покрий с Твоята сила и благодат от козните на сатаната. Дарувай трезвение на ума, чистота и непорочност на сърцето и спасение на душите на тях и на всички хора. Благодаря Ти, Боже мой!

Наставления

По-късно двамата братя Данилеи разказали следното:

“Като завърши своята гореща молитва той започна да ни поучава за Божествените прозрения и залога на добродетелите. Каза ни как и по какъв начин можем да започнем да се молим с умната молитва, как да избегнем козните на дявола, който ловко посява плевелите на себелюбието и гордостта в ума и сърцето на тези, които желаят да се подвизават, да преуспяват в духовните добродетели и да встъпят в духовната битка, където им предстои да се сражават лице в лице с него. Те ще срещнат, – каза ни той, – много трудности, но не трябва да се обезкуражават. Трябва със смирение да стоят на своето и непрестанно да извършват молитвата: “Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилвай ме!”

- Но – продължи той, – деца мои, внимавайте в това, което ще ви кажа: произнасяйте тази молитва изцяло, а не така, както са свикнали някои, заради краткост да произнасят само половината. Това, според светите отци, не бива да се прави, защото пропускайки “Сине Божий”, ние накърняваме богословския смисъл на тази молитва, която е проста, но в същото време е изпълнена с богословие, тъй като обобщава цялата тайна на Въплъщението на Сина и Словото Божие, както казва свети Никодим Светогорец. И трябва да знаете, че от този момент започва прелъстяването от дявола за тези, които се подвизават, за да придобият Божествената и небесна молитва, която трябва да се съедини с нашето дихание.

А когато свикнем да я произнасяме правилно от самото начало, нашият ум ще се очисти от всякакво светско тъмно петно. Тогава умът ни ще влезе в сърцето, което отначало ще чувства притеснение, болка, затруднено дишане и печал. Но ако сме настойчиви в произнасянето на молитвата изцяло, а не наполовина, човешките ни страсти и немощи, които непрекъснато намират жилище в нашето сърце, ще отстъпят. И, ако в края на краищата сърцето се очисти, тогава ще се запали светилникът на Божествената светлина и там ще се издигне Божият престол.

След като се случи това и много друго, което сами ще постигнете със своите трудове, ще последват откровения и тайнствени победи в духовния живот, които, ако Преблагият Бог ви сподоби, ще видите сами, водени от благодатта на Пресветия Дух. Тогава ще шествате напред без страх, преуспявайки и възраствайки в истинския духовен живот и ще ви се открият Божиите тайни, които могат да бъдат постигнати с ум, но не могат да бъдат изразени с човешки език.”

Пророчеството

Старецът ни каза това и още много други неща, които не бяхме в състояние да запомним, защото те бяха твърде високи по смисъл. Ние не можехме да ги разберем добре и все повече се учудвахме, мислейки си: “Какво духовно съкровище се крие в този глинен съсъд!” Както е казал апостол Павел: “Но това съкровище ние носим в глинени съдове (2 Кор. 4:7).

По едно време той ни каза:

- А сега, деца мои, моля ви, изпейте ми атонския химн и песента на нашата Пресвета Богородица “Достойно ест”.

Когато му изпяхме и този химн, той ни прегърна, даде ни целувка в Христа и пророчески каза:

- Братя мои и ангелчета на Пресветата, аз повече никога няма да ви видя с телесните си очи, защото по ходатайството на Пресвета Богородица и на отците-светогорци, Бог ме призова, за да ме прибере в небесните селения.

След това той ни изпрати до вратата на своята подвижническа килия, а на следващия ден, когато дойдохме да го изпратим и да изпросим неговите молитви и благословение, го намерихме напуснал завинаги този земен свят. Той лежеше на дървеното легло със скръстени ръце и затворени очи и изглеждаше като заспал, но душата му вече бе отлитнала на небесата. Беше заспал съня на блажените, беше се удостоил с тази преподобна кончина, за която “душата му копнееше, чезнейки по Господните двори” (ср. Пс. 83:3).

След неговата кончина ние открихме, че под дървеното легло на стареца Филарет е поставен голям, чепат пън, върху който той е позволявал на тялото си малко да отдъхне. Леглото беше винаги застлано и единственият път, когато той се бе докоснал до него, беше часът на смъртта му. Ето какво означава “спане на земята” и “поробване на тялото”.

Изкушения в старостта му

Няколко години преди старецът Филарет да си отиде от този свят, един човек-злодей откраднал всичко ценно, което старецът имал в колибата си, т.е. всички книги на светите отци, които той притежавал и четял.

Органите на полицията задържали крадеца с книгите в Солун. За да се измъкне, крадецът казал, че е купил книгите от стареца Филарет, живеещ в Каруля. И полицията обвинила стареца Филарет в незаконна търговия с антикварни вещи, тъй като книгите се считали за безценно културно наследство. Започнали да пристигат призовки и старецът бил принуден да се изправи пред съда, в качеството на обвиняем.

Братята Данилеи научили за това печално събитие и се постарали той да се облече в по-прилични дрехи, оставяйки окъсаните и закърпени, макар и много чисти дрипи, в които ходел. Накрая един от братята го съпроводил в солунския съд.

Пред съда той се изправил без адвокат. Престъпникът пък си бил осигурил услугите на много опитен адвокат, който със своята застрашителна обвинителна реч убедил съдиите във виновността на стареца. За жалост, човешката справедливост често бива въвеждана в заблуда и не може да различи доброто от злото, за да е в състояние да отсъди праведно, затова у нас се срещат безчислени несправедливи присъди и съдебни грешки.

Един благочестив адвокат, който следял делото и разбрал лукавия план на измамника и безпочвената риторика на адвоката, съзнателно изкривяващ правдата, се заел безвъзмездно със защитата на отец Филарет. А старецът бил така простодушен и доброжелателен, че чувайки как адвокатът говори в негова защита, с възхищение казвал:

- Откъде той, благословени, знае всичко това? Само човек, имащ благодатта на Светия Дух, може да говори така красиво и да изложи работата точно така, както се е случила!

Когато председателят на съда призовал стареца Филарет да се закълне, той се привдигнал от скамейката на обвиняемите, приближил се до Светото Евангелие, прекръстил се три пъти и благоговейно го целунал. Тогава председателят със строг глас му казал, че трябва да положи ръката си върху Евангелието и да се закълне. На въпроса на стареца Филарет, каква е тази книга, председателят отговорил, че това е Евангелието, върху което вярващите християни поставят ръката си и се заклеват, гарантирайки че това, което твърдят е истина.

Старецът Филарет казал на председателя:

- Ако това, както казвате, е Светото Евангелие, тогава аз ви моля да отворите на 5 глава, 34 стих от Евангелието от Матея и ще видите, че там е написано така: “Аз пък ви казвам: да не се кълнете никак: ни в небето, защото е престол Божий; ни в земята, защото е подножие на нозете Му; ни в Йерусалим, защото е град на великия Цар; ни в главата си се кълни, защото не можеш да направиш ни един косъм бял или черен” (Мат. 5:34-36).

Председателят наредил на служителя да отвори Евангелието, и когато го разгърнали, открили, че тази страница с учението на Господа за клетвата липсва. Тогава старецът Филарет смело казал на председателя:

- Господин председателю, ние, с Божията благодат, се стараем да спазваме това, което предписва Евангелието на Владиката Христа, като истински християни. И ако Сам Христос казва да не се кълнем, как бихме могли да престъпим Божията заповед, за да изпълним човешката (ср. Мат. 15:9). Жал ми е, господин председателю, че се наричате християни, а не спазвате Христовите заповеди.

Председателят и съдиите се почувствали оскърбени от тези изгарящи думи на истината, произнесени от стареца Филарет, и за отказ да се закълне, го осъдили на девет месеца затвор.

Старецът с радост приел присъдата и бил готов да тръгне към затвора, но присъстващите в съда зрители, възмутени от несправедливото решение на съда, събрали на място исканата от съда сума за гаранция и старецът, осъден от човешкия съд, но победил, тържествуващ и защитил истината, се върнал в килията си в Каруля.

Когато се върнал, отците Данилеи го попитали:

- Как прекара в Солун, отче? Как ти се видя светът? Какво се случи в съда?

А старецът с радостно лице и усмивка на уста им казал:

- Братя мои, всички хора се трудят и подвизават за своето спасение, освен мен, грешния.

Не казал нищо повече и се затворил в себе си.

Добродетелите на стареца

За да допълним нашия разказ, ще напомним за чудото, свързано със стареца Филарет, подвижникът и отшелникът от Каруля, което Божественият промисъл извършил, та монахът-труженик на добродетелите, да остави всяка мисъл и грижа за материалното, което винаги е препятствие към нашето преуспяване и утвърждаване в духовния живот и е най-голяма пречка за придобиването на непрестанната умна молитва.

Веднъж, през 1935 година, старецът Филарет имал крайна нужда от 200 драхми. Мисълта за това завладяла ума и сърцето му. Веднъж отецът-химнограф Герасим от Малката Света Анна го видял, как крайно потиснат върви към килията на Честния Предтеча и го попитал какво го гнети така. Старецът Филарет открил на отец Герасим проблемът, който го измъчвал и отецът му дал 200 драхми, като казал:

- Преподобни отче Филарете, вземи тези пари, които са ти нужни и не ми ги връщай, но, ако можеш, помоли се на Преблагия Бог да ни помилва.

Старецът Филарет взел парите и, като благодарил на отец Герасим, отишъл да даде тези драхми, за да изплати един дълг.

На следващия ден старецът Филарет тръгнал към “Света Анна”. Вървейки, по монашески обичай, непрестанно казвал молитвата “Господи Иисусе Христе, Сине Божий помилуй мен и Твоя свят!” И изведнъж видял на земята четири хартийки, една върху друга. Взел ги, погледнал и се учудил, защото те не приличали на обикновена хартия. Отбил се в исихастрия на отец Герасим от Малката Света Анна, показал му хартийките, които намерил и със свойствената му простота, го запитал:

- Какви са тези хартии, отче Герасиме? Намерих ги малко по-надолу на пътя към “Св. Анна”. Подмятаха се на земята.

Отец Герасим му казал:

- Това са четири банкноти по 50 драхми, които Бог ти е изпратил за твоите нужди.

Наистина, както ми каза отец Герасим, това били четири новички банкноти по 50 драхми.

- Бих искал, преподобни отче, – добавил отец Герасим, – да споделиш с мен: какво казваше и за какво си мислеше, вървейки към “Св. Анна”?
Отец Филарет му отговорил:

- Какво бих могъл да си казвам, отче Герасиме, освен молитвата “Господи Иисусе Христе…”? Но от време на време моят помисъл се отклоняваше към тези 200 драхми, които ми даде и се чудех как да ти ги върна. Мислейки за това, видях на земята тези хартийки. Вземи ги, моля те, за да се освободи ума ми от този помисъл и от този дълг!

Отец Герасим се удивил на делата на Божия Промисъл, прославил Преблагия Бог и помолил стареца Филарет да запази парите, изпратени му от Бога и да се помоли на Господа за спасението на неговата душа.

 

Колко странно

Януари 23, 2020 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Странно е, че банкнота от 5 лева ни се струва толкова много, когато  я оставяме в църквата, и толкова малко, когато  я оставим на пазара.

 

Странно е, че времето прекарано в четене на молитви, напомняйки ни за Бога, ни се струва толкова дълго, а времето прекарано пред телевизора, толкова кратко.

Странно е, че четейки молитви, ние едва успяваме да съберем своите мисли, докато в разговор с приятели това не ни коства никакъв труд.

Странно е, че ние толкова много се радваме, когато обявят допълнително време във футболния мач, и се отегчаваме, когато проповедта се проточи повече от обикновено.

Странно е, че ни е толкова трудно да се опитаме да прочетем дори само една глава от Евангелието, а толкова ни е лесно да прочетем сто страници от любимия си роман.

Странно е, че в концертните зали хората се стремят към първите редове, а в църквата – към последните.

Странно е, че ни е толкова трудно да научим поне една молитва, а ни е толкова лесно да запомним някоя клюка.

Странно е, че вярваме с такава лекота в написаното във вестниците, а ни е толкова трудно да повярваме в написаните Божии Слова.

Странно е, че всеки от нас иска да влезе в Рая, а не иска да положи труд и старание за намирането му.

Странно е, че почти всеки от нас е едновременно и съдия, и адвокат: когато става въпрос за чужди грехове –  е съдия, а когато става въпрос за нашите собствени грехове – ние се превръщаме в адвокати.

Странно е, че прочитайки тези редове, почти всеки от нас ще си помисли, че се отнасят за другите и нямат нищо общо с нас самите.

 

Източник: https://vk.com/publicradusia