По молба на министъра по религиозните дела на Република Сръбска господин Драган Давидович и на началника на Отдела за връзки и сътрудничество със Сръбската православна църква в Република Сръбска господин Мирко Марич и с благословението на Валевския епископ господин Милутин, през юли 2014 година аз се отправих на далечно пътуване до Гърция, заедно с близки на господин Марич.

Целта на нашето пътуване беше да се срещнем с архимандрит Нектарий (Виталис) в с. Камариза (Атика) и да посетим манастира „Света Троица” на о. Егина (манастира на свети Нектарий Егински).

На връщане от Егина посетихме Солун, за да се поклоним на мощите на свети Димитър Мироточиви. А след това по настояване на моите спътници се отправихме към Паралия (курортно градче на 70 км от Солун), за да пренощуваме там.

В Паралия бях за пръв път. Веднага ми направи впечатление, че там има много сърби. Моите спътници ми обясниха, че градчето е един от най-известните курорти в тази част на Гърция и 90 процента от гостите тук са сърби. Трябва да кажа, че във всеки ресторант и магазин ми говореха на моя роден сръбски език. Повярвайте ми, чувствах се като у дома си.

Може би се чудите защо съм обикалял по ресторантите и магазините? Поради някои обстоятелства търсех прясна скумрия. А тази риба не може да се намери навсякъде. (Обиколих десетки места и никъде не намерих…)

Вече се канех да преустановя търсенето, когато забелязах още един рибен ресторант, който се казваше „Medtka”.

Попитах възрастната госпожа, която ме посрещна, продават ли прясна скумрия? За мое удоволствие тя ми отговори на сръбски (очевидно моят силен сръбски акцент ме издаде).

– Да, отче, – каза ми тя. Но трябва да почакате до утре сутрин. Нашите рибари ловят скумрията през нощта: те включват прожектори и рибата, привлечена от светлината, приижда към тях… Те идват в седем сутринта. Елате тогава. Аз се казвам София и съм собственичка на този ресторант.

Върнах се в хотела. Срещу главния вход видях малка църквичка, по-скоро параклис. Бях поразен от неговото благолепие; влязох вътре и – о, чудо! – за моя голяма радост установих, че параклисът е посветен на свети Нектарий – този, заради когото бяхме дошли в Гърция!

Моите спътници ми казаха: „Виждаш ли, отец Ненад, как свети Нектарий устрои всичко: настани ни да нощуваме близо до този параклис и сега ни пази. А ти, отче се съмняваше: трябва ли да отсядаме в това курортно място, пълно с туристи, където човек може само да се къпе в морето и да се пече на плажа… Ето, че и тук намерихме благодат и това малко параклисче…”

На сутринта аз отидох в таверната, за да купя обещаната ми риба. Но рибарите все още не бяха дошли и госпожа София ме покани да ги почакаме заедно.

Тя ме настани на масата, оказвайки ми любезно гостоприемство. Разговорът се съпровождаше с прекрасно угощение: кашу с мед, гръцки десерти и студена вода.

– Ние със спътниците ми идваме от Егина и аз много се радвам, че попаднахме на хотел, разположен точно до параклиса на Свети Нектарий. Знаете ли кога е бил построен той? – попитах аз.

– Как да не знам… Семейството ми се грижи за това свято място вече много години. Почистваме го, палим кандилата, украсяваме иконите, когато свещеникът от енорийския ни храм идва да служи, четем акатист на светеца и се молим за здраве… Това е най-голямата ни светиня. Параклисчето е малко, но свети Нектарий е велик в своето застъпничество! По неговите молитви имаме този ресторант, а също и земята, на която е построен вашият хотел. Така че ние сме и съсобственици на хотела.

Учудването ми нямаше граници и аз я попитах: „Как стана така, че свети Нектарий ви помогна да откриете ресторант?”

– Отец Ненад, преди тридесет години тази земя беше едно изоставено, затънтено място. Семейството ни беше много бедно. Често нямахме пари дори за насъщния и ядяхме рибата, която ловяха мъжете от семейството, без хляб.

Когато бях още малка, баща ни се разболя тежко. Няколко дни преди смъртта си той поиска да му дадем икона на свети Нектарий. Държеше я под възглавницата си и често се молеше пред нея.

Майка ни много се тревожеше – какво ще стане с нас? Баща ни умира… Какво ли ни чака…

Веднъж татко повика всички ни при своята постеля и ни каза: „Не се страхувайте: Господ Бог и свети Нектарий се грижат за нас. Ще получим парцел земя край параклиса. Сам свети Нектарий ми каза това, той ми се яви насън”.

Ние не вярвахме много на това, мислехме си, че татко бълнува в безпаметство… След три дни той почина. Половин месец след неговата смърт повикаха майка в общината… Отначало тя не искаше да отиде, защото още оплакваше баща ни, всеки ден се молеше за него и не ходеше никъде, освен в храма. Но баба (майката на татко) й каза: „Отиди, дъще, това не е разходка за развлечение”. И мама отиде.

Оказа се, че татко е бил прав – общината ни даде парцел земя до параклиса на свети Нектарий.

След известно време започна строителството на хотели. В Паралия заприиждаха туристи. Нашият парцел се оказа в самия център на курорта. Част от него продадохме, а за останалата част получихме дял в собствеността на построения върху нея хотел (т.е. няколко стаи в него). Със средствата от продажбата и арендата на земята открихме мъничка таверна, а сега имаме този голям ресторант за рибни продукти и делата ни вървят много успешно. Моята дъщеря завърши медицина в Ниш и сега е лекар, а по-малката ми сестра е омъжена в Прокупле. Ето откъде знам сръбски и обичам Сърбия… С нас стана още едно чудо, ще ви го разкажа…

След смъртта на баща ни, дори и след като получихме земята, ние бяхме бедни и неустроени. Но имахме благословение от свещеника да се грижим за параклиса на свети Некарий. Веднъж, в навечерието на деня, когато Църквата отбелязва неговата памет, се оказа, че в целия ни дом има само половин бутилка зехтин. Мама беше поставена пред избор: или да налее този зехтин в кандилата, или да го остави за нас, децата.

В нощта преди празника свети Нектарий й се явил насън и казал: „Всичкия зехтин, който имате у вас, излей в кандилата – нека на празника те светят за благословение на народа. Аз сам ще се погрижа за вашето семейство”. На сутринта мама ни разказа това и ние се съгласихме.

И ето – чудо: в същия ден един наш братовчед от Волос (Волос се намира на 200 километра от Солун) ни дойде на гости. Не бяхме го виждали много години. Той ни донесе в дар две големи бъчвички със прясно изцеден зехтин! Семейството му беше заможно и днес те имат обширни маслинови градини…

Като изслушах разказа на госпожа София, аз благоговейно се прекръстих – бях станал съпричастен на историята на живото присъствие на свети Нектарий в Паралия, това малко гръцко селце.

…Скоро пристигнаха рибарите и донесоха прясна скумрия. През тази нощ бяха получили добър улов. И как да нямат улов, когато всеки път, преди да излязат в морето, те искрено се молят на свети Николай и на свети Нектарий, запалвайки свещ в чест на тези велики светци.

Запознах и спътниците си с благочестивата госпожа София и те също с благоговение изслушаха нейния разказ за чудесата на свети Нектарий.

Когато ви се случи да посетите Паралия, отбийте се в това параклисче, то е съвсем до плажа…

През лятото на следващата 2015 година аз отново прекарах известно време в Паралия. Тук, с благословението на Светия Синод на Сръбската православна Църква, извършвах богослужения и треби за поклонниците от Сърбия, България и Русия.


източник: „Возвышение скорбями – святитель Нектарий Егински”, Креативная команда „Кипяток”, Екатеринбург, 2018

Близки теми:

Свети Нектарий, Митрополит Пентаполски Американското чудо Манастирът Ксиропотам и Светите 40 мъченици Чудесата на св. Арсений Кападокийски Св. Арсений Кападокийски – неизчерпаемият източник на чудеса

Тази вечер вдовицата се прибра съвсем сломена в къщи. От известно време започна да чувства, че силите й едва издържаха на работата във фабриката, но тя не искаше да премине на по-лек труд заради заплатата. Нуждите й се увеличаваха с всеки нов ден, синът й растеше и грижите за него изискваха повече средства. Тя се стараеше всячески да отговаря на тези изисквания, мъчеше се да изработи колкото се може повече пари, като бе забравила себе си и здравето си – с едничка мисъл да отгледа сина си и да го види настанен добре в живота.

Момчето, обаче, й нанасяше огорчения. Изоставаше в уроците, предаваше се на леност и на лекомислени игри. Улицата го привличаше повече от майчиния дом и от училището.

Като се връщаше днес от работа, вдовицата срещна учителката на сина си. Още щом я видя запътена към нея с намерение да я спре, сърцето на бедната жена се сви: сигурно пак ще й покори сина!

И не се излъга. Много пъти досега учителката й напомняше, че ако не се вземат здрави мерки, синът й не ще може да продължава дълго учението си. А тази вечер, след като й съобщи безчислени негови провинения, каза, че той предстои да бъде изключен в най-близко време – заради слабия си успех и нетърпимото свое поведение в училище и вън.

- Виждам, трудиш се за него, мъчехме се и ние, учителите, да му въздействуваме да оцени труда ти и да се осъзнае, но той се оказа невъзприемчив към доброто.

Вдовицата не можа да каже ни дума. Тя едва намери сила да подаде ръката си за сбогуване и, съвсем угнетена, се запъти към дома си.

Беше късно, отдавна се бе стъмнило, но не завари сина си в къщи. Пък и не очакваше да го завари. Момчето скиташе до късно с другари, прибираше се само за храна и за сън и на другия ден се запътваше за училище – като гост. А често и там не отиваше. Какво не употреби тя да засегне чувството и съзнанието му – напразно! Нито сълзите й го трогваха, нито майчинските съвети, нито заплахите, нито наказанията. Да, понякога го наказваше – когато беше по-малък, но сега той почти я бе надминал по ръст и такава мярка бе невъзможно повече да се прилага спрямо него.

Вдовицата се сви в един кът на бедната си квартира. Искаше да не мисли повече за сина си, да го остави да живее както си знае, пък каквото ще да става. Искаше й се изобщо за нищо да не мисли, но не можеше да си наложи това. Мислите я отвлякоха назад в спомените – в деня, когато загуби мъжа си, оставил я с пеленаче на ръце – неопитна и безпомощна да се справя със живота. Когато се върна от погребението и се озова сама в къщи, стори й се, че е попаднала сама в гробница. Животът й се представи тогава по-тежък и от смъртта. Единствено видът на малкия й син в люлчицата поддържаше ударите на сърцето й и не позволяваше на жаждата за живот да пресъхне в нея. Колко надежди възгаряха в душата й, когато спираше – по цели часове – поглед върху спящото дете, какви представи за бъдещето си рисуваше тя! И забравяше за нерадостната си съдба, за трудния си живот, за мъките, с които често се приобщаваше – надеждата за бъдещето я окриляше. Може да се каже, че тогава тя беше сравнително щастлива, защото предвкусваше очакваните радости!

Но сега – разбиха се всички надежди, всички възможности да преживее радост бяха изгубени.

Късно се прибра синът й. Майчиният гняв раздвижи кръвта в жилите й – и тя застана отпреде му с непроявявана досега решителност да му наложи своята воля и да го отвърне от пътя на злото.

Синът не бе виждал друг път такава острота да се излъчва от очите на майка му. Стори му се, че тя пристъпва към него с намерение да го удари и той се спря, готов да се брани.

- Слушай! Ти трябва да разбереш най-после, че отиваш към гибел! Аз съм ти дала живот и имам право да искам да не се самопогубваш в живота! Или ще се отдадеш на труд и ще залегнеш над уроците си, или… не се връщай повече в тази къща!

И вдовицата вдигна ръка да му посочи вратата. Предполагащ удар, синът помисли, че майчината ръка се вдига за това, и той – по-бърз и по-ловък от нея – сам вдигна ръка и тежко я стовари върху гърдите й. Слабата жена политна и се строполи на пода.

Не проплака дори…

След малко събра сили и бавно стана…

Протекоха пак дните като преди. По-право – с тази промяна, че майката вече си наложи да не изисква от сина си това, към което той нямаше склонност и остави Бог да насочва по-нататъшните му стъпки.

Синът бе отстранен от училище и улицата го прибра по-дружелюбно. Мина по едно време някакъв цирк. През всичкото време на престоя му изключеният ученик се въртеше около него, докато подвижният и строен младеж се хареса на пътуващите артисти и те, когато си заминаха, го взеха със себе си.

Майката се примири. Може би пък в тази област да се прояви синът й. Ех, и това да е попрището му – щом като ще е добро за него…

Минаха години. Животът на самотната жена протичаше все в труд. С примирение тя понасяше участта си, като сега живееше само в очакване на вест от своя син, който наистина сполучливо бе налучкал своя път. Не рядко се обаждаше той на майка си, хвалеше се от работата и от живота си – и майката беше доволна като узнаваше това.

Плещите й се прегърбиха, заснежиха се косите й, бръчки по лицето й се показаха – старица бе станала вече. Но в душата й се бе настанило донякъде спокойствие. Успокоена беше жената, защото знаеше, че макар и далеч от нея, синът й живееше добре.

Едно писмо, обаче, я хвърли отново в тревога. Непознат човек й пишеше, под диктовка на сина й, че този при падане си бил навяхнал дясната ръка и сега е в болницата на лечение. Ударил се е сериозно, но опасност няма, и той ще оздравее, пък макар и повече време да се лекува. Майчиният инстинкт предугади не така благоприятна развръзка. И се вдигна майката – запъти се към града, в чиято болница бе настанен синът й.

Видя го – и се зарадва: какъв хубав мъж бе станал! Той лежеше в леглото и само по превързаната му ръка личеше, че е болен. С много сълзи накваси майката тази своя среща със сина си, и може да се каже, че по-скоро радостта от свиждането ги беше извикала, отколкото това, че той се намира на болнично легло.

Застанала до леглото, майката не снемаше очи от сина си левент. И той я гледаше ласкаво, с обич. Сега беше друг човек, улегнал и сериозен – не непокорният и ленив младеж, какъвто се проявяваше като малък. Усмихваше й се и тази усмивка говореше за доброто му самочувствие. И майката дори забрави за болката му.

Но… пак изненада. При едно от лекарските посещения се намери, че състоянието на ръката е застрашаващо. Бързо развиващ се абцес, което налагало да се отреже ръката!

Тук вече майката изпадна в ужас. Тя не можеше да си представи своя син осакатен, без дясна ръка. Мъка заседна в сърцето и на сина: отрязването на ръката поставяше край на кариерата му. Но се помъчи да се покаже твърд и спокоен.

Майчините сълзи досегнаха дълбоко в сърцето му една струна, която сега особено чувствително отзвуча. Той гледаше тази съсухрена старица, обляна в сълзи, която в най-цветущите си дни се бе отрекла от собствен живот, заради рожбата си – заради него, който в момент на безумно лекомислие и суровост можа да вдигне ръка върху й и я удари. При този спомен и неговите очи се напълниха със сълзи. Погледът му се загуби в мрежата им и пред него застана цялото минало на несметни горчивини, що той всекичасно поднасяше на тази, която му бе дала живот. В обилните му сълзи отровата на този спомен можа да се избистри и да се превърне в най-чисто чувство, което започна постепенно да го успокоява.

Когато пресъхна влагата по очите му, болният ги насочи пак към майка си, която не спираше да хлипа неутешимо до леглото му.

- Майко, – прошепна синът с такава ласка, че майката трепна от умиление. Нежността му още повече засили риданието й. – Майко, не плачи!… Това ми го праща Бог… като наказание…Ще ми отрежат дясната ръка – тази, с която някога те ударих!… Ръка, която се вдига върху майката, изсъхва!

Старата се разтресе в неудържимо ридание. Тя обгърна поривисто превързаната ръка и започна да я обсипва със целувки и ласки.

- Милата… скъпата ръчица… Не ме е удряла тя – не, тя ме е само милвала, милвала!… Господи, вземи и двете мои ръце, но запази неговата ръка – скъпата, нежната ръчица!…

Синът напрегна сили да възпре струята, която избликна от сърцето му и понечи да се изяви като плачевен стон. Той захапа устни, стисна ги до кръв – но не издържа, и сам се разтресе в ридание.


из книгата: „Живата вяра“

Близки теми:

Разговор с децата за влечението към другия пол Да не съсипваме децата си Това, което спасява децата, е животът на родителите вкъщи Храним децата си, не с нежност и любов, а със скръб и кавги Аз като извор-родител може да пресъхна

Едно време служех в църквата на Преображенското гробище в предградие на Сухуми. След служението в Илорския храм това беше най-радостният период в моя живот. В Илори ми се удаде да общувам с още живите подвижници – последните от тия монаси, които бяха духовна сила и факел на Грузия в продължение на 16 века. Те приличаха на есенни цветя, които разтварят своите цветчета, когато студеното дихание на севера потопява природата в сън. Тези подвижници са преживели времена на по-жестоки гонения, отколкото в тези далечни векове, когато мечът на Тамерлан и сабята на Шах Абас са превръщали в пустиня цели области на Грузия за това, че народът е отказал да премине към мюсюлманството.

В Илори Господ ми даде да видя живи подвижниците на отиващата си епоха, както в легендата за Амиран пътникът видял на стената в дома картина, изобразяваща бой на витязите с дракони и след това неочаквано се срещнал със стария витяз, който му разказал за подвизите на убитите в боевете герои. Илорските монаси ми се сториха последните от тези витязи, които през целия си живот са воювали с чудовища и дракони, и за живота на които сега напомня само картината на стената.

По-късно, служейки в сухумската Преображенска черква на гробището, общувах с монасите, които са погребани там – общувах не с живите, а с мъртвите, не чрез слово, а чрез неповторимото чувство на тяхното присъствие.

Особено обичах старите гробове, върху които лежаха сиви плочи, нащърбени от вятъра и обгорени от слънцето. Върху тях няма съхранени надписи – само каменните или железни кръстове показват, че тук е погребан християнин. В кръста, който стои над гроба като страж, някак са се въплътили скърбите и трудовете на земния живот. Човекът християнин носи кръста, даден му от Бога, на своите рамене залитайки и често падайки под неговата тежест, а след смъртта кръстът благославя неговия преход във вечността, става този ключ, който отваря вратите на рая; даже напречната греда на кръста прилича на две ръце, вдигнати за благословение от гроба.

Гробището е особено място, където времето се докосва до вечността. Там слънцето свети по-различно, като че ли с особена майчинска нежност съгрява със своята топлина гроба. Особено красиво е гробището нощем, на лунна светлина. Дърветата приличат на черни силуети, а гробовете – на подземно жилище на мъртвите, които в края на краищата не са мъртви: те говорят един с друг, само че ние не чуваме гласовете им. Оградите около гробовете приличат на огърлици, а плочите – на камъни от ахат. Черквата, заляна от лунна светлина, е като скала от бял камък. Странно чувство – струва ти се, че черквата е осветена отвътре, че там през нощта се извършва служба, че там се молят свещениците, които са служили в Преображенския храм и сега са погребани в гробището.

Това е някаква невидима за очите Литургия; струва ти се, че от черквата идва безмълвно пеене, от което сърцето потреперва. Нощните часове на гробището около храма са тайнствен отблясък от вечността.

Обичам старите гробове, ние с тях се сприятелихме – минавайки покрай тях чувствам, че в тях лежат мои приятели, които ми се иска да попитам за този свят, който се открива зад границите на смъртта. Някои от надгробните камъни ми се ще да целуна, както се целува лицето на стар приятел. И тук отново виждам моята духовна загуба: сега виждам, че малко съм се молил за мъртвите, че моят съюз с тях би могъл да бъде по-тесен. И моля тези, които прочетат тези редове – не минавайте равнодушно край гробовете, кажете макар и две думи: „Помени, Господи!“, „Упокой, Господи!“. Това ще бъде милост за покойника, като да протегнеш чаша студена вода на пътника в зноен ден. Човек се нуждае от любовта, но мъртвите се нуждаят от нея повече, отколкото живите. Нека живите бъдат милостиви към мъртвите и нежни към тях в сърцето си.

И ето, седейки до някакъв неизвестен гроб, си спомням моите наставници, духовните братя и сестри, които си отидоха преди мен във вечността; гробовете им са далеч от тук. Гледам тоя гроб, като че е образ на техните гробове. И почти винаги в сърцето ми се промъква тънка тъга – не съм дал на човека това, което е трябвало да му дам, аз съм неиздължил се длъжник пред моите приятели дори за това, че малко съм способен да обичам. И затова моля безмълвните гробове – научете ме на любов. Когато в някакви мигове Господ даде да изпиташ любов, разбираш, че има истински живот, а останалото е сив сън. Само любовта прави живота дълбок, само любовта прави човека мъдър, само любовта дава сили с радост да понасяш страданията, само любовта е готова да страда за другите и да бъде благодарна за това като за придобивка, само любовта влива гореща вълна в сърцето. В друго време сърцето е хладно, като камък.

Аз не умея да обичам. Но Господ ми е дал възможност, каквато е щастието, и в същото време укор за мен са срещите с тези, в чието сърце е имало нелицемерна любов, която те са събирали в борба със себе си, както воин плячката на война. Заради тези хора е съществувал и съществува светът. Но в голямата си част те остават непознати за света. И едва след смъртта, и то не винаги, се открива кои са те.

И ето, седя на гроба и си спомням техните имена; започвам беседа с тях като с живи. Не чакам отговор, по-право съм твърде земен и груб, за да чуя техния отговор. Но е мое щастие, ако в тези минути Господ ми даде няколко сълзи, изцедени от сухото ми сърце. Мисля, че даже и ако моите думи не стигнат до тях, то макар и една сълза, паднала на гроба, няма да пропадне безследно – ще я чуят мъртвите.

Източник: из книгата „Свещеното слово и човешкото възприятие“, изд. Енорийски издателски център „Свв. Кирил и Методий“ и издателство „Лествица“

Близки теми:

Преди да се спусне завесата На Рождество забравяме за Бога Защо Бог допуска злото? Господи, ако Те има, то просвети ме и аз ще Ти служа от все сърце и душа Възкресението на Исаак