Събеседникът на свети Паисий, основателят на монашеска обител в Ламми, Финландия и професор по богословие Ханну Пьоюхьонен, разказва за своите срещи със стареца Паисий.

– Ханну, Вие сте имали щастливата възможност да се срещате и разговаряте с преподобни Паисий Светогорец.

– Да, това наистина беше Божия милост.

– Какви бяха главните теми на вашите разговори?

– Те бяха много, в това число и лични. Но имаше и такива, които касаят всички нас. Например за трудностите, изпитанията и способността на християнина да не изпада в паника, а да знае, че не е сам, а е с Бога. Спомням си как отец Паисий веднъж ми каза: „Знаеш ли какво правят, когато искат да изстрелят ракета в космоса? Броят обратно: ”Десет, девет, осем, седем … едно, нула!”. Когато стигнат до нула, ракетата стартира. Ти си стигнал до нулата – сега ще полетиш нагоре”. Всички ние сме стигали до нулата, нали? Много пъти в течение на тези години аз съм проверявал върху себе си: помощта от Бога идва тогава, когато всички, наистина всички наши сили са изчерпани. По някакво чудо помощта идва и ти разбираш, че изразходваните сили са онези „стъпала”, които са били необходими, но твоята задача е „като забравяш онова, което е зад теб, да се стремиш напред”, по думите на апостола. (ср. Фил. 3:13)

– Как се запознахте със стареца Паисий?

– Когато за пръв път дойдох на Света гора, „измъчван от духовна жажда” в буквалния смисъл на думата, аз питах всички, към кого да се обърна за наставление. Всички като един отговаряха: „Отидете при отец Паисий”. Тогава, през 1988 г., на Атон неговото име се чуваше много често. Разбира се, аз силно желаех да поговоря със стареца, но тук си каза думата проклятието на Вавилонската кула: гръцки знаех съвсем слабо. Да, по това време вече знаех древногръцки, четях на него, но за пълноценен разговор с отец Паисий езикът на Омир не вършеше работа, както и английският, да не говорим за родният ми фински език. За какво да говоря с великия старец, ако нито аз знам езика му, нито той моя? Беше ми много неудобно да отида при него с такива важни за мен въпроси и с моя лош гръцки. Така или иначе, тогава, на Света гора, за пръв път чух за преподобни Паисий.

Още на следващата година, изучил новогръцки като следва, аз отново тръгнах към Атон.

Надеждите да се срещна с него не бяха големи: беше Петдесетница и аз бях уверен, че старецът има стотици гости. Но когато пристигнах при килията му, се оказа, че съм единственият посетител. В този ден имало парламентарни избори и всички отишли да гласуват по своите секции.

– Е, значи има поне някаква полза от политиката.

– Да, това ми помогна да го видя. И така, ние със стареца беседвахме около час в неговата килия. Той беше потънал в молитва, прехвърляше броеницата, аз му разказвах за моя живот и просех съвет. Нямаше суета, хаотичност, припряност, не – течеше мирен, спокоен разговор. Изобщо това беше, което ме порази веднага: умиротвореното и светло спокойствие по време на беседата ни. Това са такива кратки моменти в живота, които, както по-късно разбираш, представляват именно истинския живот. Ти живееш с тяхната светлина и мир, и споменът за тях ти помага да помниш Христос дори сред суетата и безпорядъка. Бих нарекъл това чувство докосване до светлата вечност. След като си го изпитал веднъж, вече за нищо на света не искаш да го загубиш.

Освен това, в присъствието на такива велики хора, като преподобни Паисий, намираш самия себе си.

– Обяснете, моля.

– Когато човек разговаряше с отец Паисий – след това аз много пъти идвах при него – винаги виждаше неговата любов, неговото уважение към себе си. Разговаряйки с него ти разбираш, че старецът наистина вижда в теб Божия образ и храни почит към този образ, към тази икона. В него винаги имаше стремеж да помогне, да послужи. Не говоря за помощ в битовите неща – да ти предложи кафе, да ти даде стол, да задържи вратата или да ти помогне да пренесеш тежката раница, макар че и всичко това го имаше. Аз говоря за стремежа на истинския християнин да ти помогне по твоя път към Бога според силите си. А сили старецът Паисий имаше! Силата на неговата любов към ближния ти помагаше да бъдеш себе си, да не играеш театър, да не се самозалъгваш. Ще кажа честно: рядко съм виждал у някого такава любов към ближния, както у преподобния.

След нашия разговор, на сбогуване, старецът Паисий се приближи до мен с огромен найлонов чувал за смет: „Нямам чадър – вземете, моля Ви, този чувал. Ще се запазите от дъжда.” – „Какъв чадър, старче? И защо ми е чувал? На небето няма и едно облаче”. – „Ще ти потрябва, бъди сигурен”. Ние се разделихме. След петнадесет минути започна такъв дъжд, какъвто не съм виждал повече никъде и никога през живота си. Може би така е изглеждал Всемирният потоп. Впрочем, не съм сигурен. Направих дупка за лицето в своя „плащ”, подарен ми от стареца, и час и половина вървях към манастира, в който трябваше да пренощувам. Там ме посрещнаха като извънземен: сух, доволен, радостен – и това след бурята. Този смешен „плащ” за мен е своего рода образ на любовта и молитвеното застъпничество на светите хора за нас, грешните: в живота може да има бури, урагани и дори страшни бедствия, но истинската молитва винаги ще те прикрие.

Ето така се запознах със стареца Паисий. След това ние се срещахме още много пъти. Но аз се стараех да го щадя, защото наистина при него идваха хиляди хора и на мен ми беше неудобно да го откъсвам от неговото служение. Често отивах да взема благословението му и да попрося неговите молитви, говорехме минута-две. Но няколко пъти, когато условията позволяваха това, ние беседвахме по-дълго.

Веднъж моят духовник ми каза: „Прости ми, но аз не съм в състояние да ти помогна в този проблем. Отиди при отец Паисий – мисля, че той ще може да ти помогне”. А тогава старецът вече беше много болен. Но щом чу началото на моя разказ, той веднага забрави за болестта си и цял се превърна във внимание. Не просто вежливо и учтиво внимание, а молитва – даже на вид се подмлади. Виждаше се, че в него тече сериозен духовен труд, бих казал дори – съработничество с Бога по моя въпрос. Това беше величествено и страшно.

Като се помоли, отец Паисий вдигна глава и ми каза нещо много просто, но тези простички думи бяха казани от сърце, от неговия опит в борбата с греха и, трябва да кажа, че те като бомба взривиха грамадата от беди и изкушения, с които бях дошъл при стареца. След това аз тичах от неговата килия до Иверския манастир и виках с пълно гърло: „Слава Богу! Слава Богу!” Надявах се, че никой няма да ме види и да ме помисли за луд.

– С благост ли говореше винаги преподобният или …

– Или. Той можеше да бъде и биваше строг. Не зъл, разбира се, но строг. Това също бе продиктувано от човеколюбие. Например, когато строгостта беше единствената възможност да спаси някой човек от отчаяние. Веднъж с един приятел се връщахме от Уранополис в Солун и чух от него следната история. Той загубил в автомобилна катастрофа и двамата си сина. Първо загинал единият, а след година и другият. Мъката на двамата с жена му била неописуема. Съпругата му се разболяла сериозно, самият той получил сърдечен пристъп и двамата били близо до отчаянието. С последни сили моят приятел се отправил към Света гора, за да потърси утеха при стареца Паисий. Като изслушал мъката на бащата и като видял страшното му състояние, старецът се обърнал към него много строго: „Ти скърбиш за синовете си, които сега са с Христос. Ти не за това скърбиш – бедата не е при тях, а при теб. Ти си длъжен – повтарям – длъжен си, да намериш духовен отец и да живееш под негово ръководство”. Приятелят ми каза, че никак не е очаквал да чуе такива думи от винаги приветливия и ласкав старец. „Но къде да намеря духовен отец, старче?” – „Върви в Иверския манастир и ще го срещнеш по пътя”. Той тръгнал и по пътеката срещнал отец Максим, своя бъдещ духовен отец, който помогнал на него и на семейството му да се измъкнат от пропастта на унинието.

Строгостта на отец Паисий била продиктувана единствено от любов. Наистина човекът се нуждаел от подкрепа и я получил, същевременно разбирайки, че Бог се грижи за него, за съпругата му и за починалите им синове.

– Сега, когато отец Паисий напусна този свят, чувствате ли че вашите отношения се запазват? Че продължавате вашите беседи?

– Не мога да нарека себе си достоен събеседник, но се надявам на молитвената подкрепа и любовта на преподобния. И съм щастлив, че успях да преведа и издам някои книги за стареца Паисий, както и неговите писма и беседи тук, във Финландия. Разбира се, аз постоянно се обръщам с молитва към него. Надявам се, че познанството с него ще помогне на много от нас да се приближат към Бога.

– Как се отнесоха финландските читатели към преподобни Паисий? Не е ли той за тях някак странен, чужд?

– Слава Богу, точно обратното: финландците много обикнаха светеца. И мнозина от тях започнаха да се обръщат към Православието. Но това е само началото, предстои ни да научим още много.

– Как мислите, защо преподобни Паисий е станал така любим за тях?

– По няколко причини. Той е наш съвременник и прекрасно виждаше условията, в които живее съвременното общество. Обръщайки се към човека, отец Паисий не говореше сложно – всичките му думи бяха прости, достъпни, ярки, образни. Но главното – честни, проверени върху самия него. Това, между другото, може да бъде наречено онзи истински хляб, по който тъгува съвременният човек. Спомняте ли си, ние говорихме за „пластмасовия духовен хляб”? Преподобни Паисий даваше и продължава да ни дава истински хляб. Това е както при добрата детска книга: трябва да умееш на прост език да разкажеш за много важни неща. Старецът умееше да прави това. Освен това, той имаше много тънко и добро чувство за хумор, което според мен е много важно качество: добрата шега може да смекчи сърцето. Усмивката на светеца помагаше да разбереш, че целта на Бога не е да те напъха в кутия, не е да те стегне с всякакви указания и предписания, а да ти даде свобода. Нима човек, който се е освободил от злото, може да не се усмихва?

И ние, опитвайки се да устроим монашеския живот тук, в Ламми, виждаме като своя задача и това, да запознаем тези, които идват при нас, с живота на преподобния, с неговите подвизи. Неговият живот, според нас, е добър пример за живот с Бога в наше време. Да се стремиш и да умееш да посветиш себе си на служение на ближния – това за нашето време, с присъщото му религиозно поклонение на консуматорството и комфорта е нещо революционно. Както впрочем и цялото християнство.

Старецът казваше: „Ако не служиш на ближния, никога няма да постигнеш радостта, твоята радост ще бъде нещо подправено, фалшиво. А когато служиш, когато посветиш себе си на ближния, ще видиш радостта, която ти дава Бог”. Ние ежечасно се убеждаваме в правотата на неговите думи. Огледайте се: колко много нещастни егоисти, крещящи за щастие има наоколо! Хората страдат, гълтат всякакви таблетки, карат „курсове по щастие”, занимават се с какво ли не, за да го постигнат, но резултатът винаги ще бъде очи, изпълнени с болка и опустошени души. Ние отново и отново трябва да се връщаме към азбуката на духовния живот: пътят към щастието е много прост – трябва само да започнем да обичаме другия.

– Вярвам, че поклонничествата на Света гора носят голяма полза на участниците в тях.

– Не само полза, но и нови задачи. В частност за нас, за нашето братство – такава задача е да възстановим почитта към Божията Майка във Финландия.

– Да го възстановите? Нима то е нарушено?

– Почти изцяло. В протестантизма, още повече в съвременния, към Богородица в най-добрия случай изпитват „уважение” – за почитание не може да става и дума. Атеистичното общество е чуждо на Църквата. Мисля, че отказът от застъпничеството на Пресвета Богородица води до разрушаване на семействата. Човекът днес е не просто самотен – той е изолиран от Небето. Ние напълно можем да бъдем наречени духовни сираци. Ето защо нашата община е наречена в чест на Божията майка – Панагия.

Към кого са се обръщали винаги хората в своите беди? – Към Божията Майка. Ето, това искаме да покажем – че ние самотните и изолираните от Небето имаме възможност да пробием тази стена – трябва само да си спомним, че всички ние имаме Усърдна Застъпница, че над всеки от нас е разпрострян Нейният Покров.

Друг път заведох един владика, мой познат. Придружих го да отидем заедно при стареца. Отидохме и ударихме звънчето. Старецът вече се бе установил в другата килия, в долина на Кутлумуш. Не след дълго старецът се показа на балкона да гледа и да казва:

- А! Кой е?

- Аз, геронда.

Направи се, че не ме познава, за да се пошегува:

-  Кой си ти?

-   Един познат! А ти кой си?

Шегувайки се и аз го попитах и получих подобаващ отговор:

-  Аз? Магаре!

-  Магаре!

-  Да, увредих нивите, полският пазач ме хвана и ме затвори тук зад оградата, да не повторя!

Не се сдържа, казвайки последните думи, и започна да се смее, допълвайки:

- Сега, сега идвам!

Слезе и ни отвори с радост. Владиката се превиваше от смях и го попита:

- Бре, благословени човече, какви са тези неща, които говориш?

- Знам ли аз, владико, знам ли и аз – отвърна спокойно старецът.

- Е, как си?

- Как да съм…

През онези дни имаше астматична криза. Страдаше, както ни каза, много с дишането и влагата влошаваше състоянието му. Владиката го попита отново:

- Какво правиш, геронда?

-  Какво да правя? На нас тук на Света Гора ни дават пенсия от ОГА, но аз съм алчен и влагам и в ТЕВЕ, влагам и в ИКА (гръцки осигурителни фондове)!

Владиката се изуми, чувайки думите на стареца:

- Какво говориш, геронда Паисие? Как работиш за ТЕВЕ и ИКА?

- Е! Благословени човече, духовни ТЕВЕ и ИКА – там имам предвид!

Владиката разбра и продължи разговора:

- Геронда, страдаш ли много?

- Страдам!

- Ама ти правиш толкова чудеса, помагаш на толкова хора. А за себе си? Защо не се помолиш да те излекува Бог? Ще те чуе, ако се помолиш.

- Благословени човече, аз ще давам уроци на Бога?! Не моля Бога, преосвещений, да ми вземе болката; моля Го само да ми дава търпение! Знае Той защо ми дава болката. Моят дълг не е да моля да ми отнеме болката, защото болката е много благотворна в духовния живот. Това, за което съм длъжен да моля, е да ми дава търпение!

Така трябва да правим всички ние като православни християни. Колко поучителни са словата на стареца…

Разговорът между архиерея и стареца Паисий продължи:

- Как прекарваш времето си, геронда? Молиш се много часове?

- Какво да ти кажа, владико, 24 часа ако имах в моето денонощие, нямаше да ми стигнат да се моля!

- Геронда, как се молиш?

- Е! Както се молят всички хора…

- Молиш се постоянно?

- Е! Зависи. Понякога чета Псалтира, понякога правя по някой поклон, понякога пея, понякога… Нямам един и същ начин. Зависи от състоянието, в което се намирам. Но виж, да ти кажа, Преосвещений! По-добре да копаех десет декара нива, отколкото да се моля за един човек, който изпитва болка.

- Защо, геронда?

- Защото ставам труп. Всеки ден умирам и всеки ден Христос ме възкресява! Да се молиш реално за една душа, която изпитва болка е като да проливаш цялата си кръв! Затова ти казвам, че всеки ден умирам и всеки ден Христос ме възкресява!

Това беше факт. Цял живот този свят човек бе „умрял” за света – както го разбира св. ап. Павел в Посланието към Галатяни – защото помнеше проблемите и нещастията на всички хора.

****


В един от случаите, в които ходих в каливата му, след 4-5 минути дойде някакъв калугер от съседна килия. Старецът Паисий му извика:

- Ела, ела вътре!

- Донесох кореспонденцията, геронда – му каза с уважение.

- Добре, добре. Остави я тук.

Калугерът я остави и си тръгна. Останахме двамата. Както разговаряхме, старецът каза:

-  Да свършим и малко работа, да не оставаме безделни!

Взе писмата и ги постави в четири купчини. Едната не бе обикновена купчина, а грамада. Върху тази купчина ги хвърляше с известно нежелание. Другите ги подреждаше. Гледаше пликовете без да ги отваря. Просто поглеждаше адреса и ги подреждаше в три нормални купчини.

Учудих се на това разпределение и го попитах:

- Геронда, какво е това?

- Тези тук, които хвърлям безразборно, имат чекове. Мислят, че тук имаме супермаркет и ми пращат пари да пазарувам! Какво да ги правя парите?! Ще видиш сега какво ще направя.

Вземаше и пишеше „Неприето. За връщане”. Поставяше стрелки към изпращачите, без да ги отвори.

Показах му другите купчини, изразявайки и за тях моето учудване. Той ми отговори:

- Тази купчина е за душевно болните. Втората са раковоболните и третата семейните проблеми. Ах, това са трите големи проблема, които мъчат днес хората.

- Геронда, как разбирате съдържанието без да отваряте плика?

- Е, от… опит!

Божият угодник не искаше да говори за благодатния дар. Висотата на смиреномъдрието… Старецът имаше Божий дух. Колко пъти се оказах свидетел на хора, които без да ги познава – за първи път ги виждаше – ги пронизваше с онзи проницателен поглед отгоре до долу и веднага разбираше кои бяха и защо отиваха!… Беше наистина благодатен старец. Небесен човек и земен ангел. С висша добродетел. Бог ни го даде в това трудно време, през което минаваме, за да ни помогне. Колко голяма помощ получихме лично… Зная от изповедите на много хора, които имаха големи проблеми. Аз не можех с малките възможности, които имам, да им помогна и ги пращах при стареца. Един път ги прекръстваше или една молитва казваше или една почерпка просто им даваше и хората се „изпълваха”! Променяше се животът им! Беше голямо Божие благословение. Много пъти, когато бях при стареца Паисий, идваха различни хора, които по техния външен вид – със светски критерии – бяха отхвърлени. Старецът обаче ги обгръщаше с обич. Помня един юнак, който имаше много психологични и семейни проблеми. Беше се забъркал и с наркотиците. Въпреки че три денонощия не бе спал, понеже се молеше усърдно – разбираш умората му – Старецът Паисий седна със себеотрицание и слушаше младежа цели девет часа! След това ми каза: „Благословена душо, знаеш ли какво е да седиш девет час да слушаш и да кървиш? Да си потопен в кръв за толкова часове! Знаеш ли какво е?”. Това е много характерно. Не знам кой от нас би бил разположен след бдение и молитва три денонощия да седне да слуша някой ближен.

превод: Константин Константинов

В манастира Ставроникита имаше бдение за празника Рождество Богородично. Бдението започна в 22.00 ч. и с трапезата завърши в 8.00 ч. Служеше Синайският архиепископ Дамян и много свещеници. Нямах време да отпочина и си тръгнах веднага.

Карея, Дафни, Уранополис, Солун. Пътувах с нощен влак, защото сутринта в манастира Сагмата имахме Литургия и Кръщение. Трябваше непременно да съм там. Намислих да си запазя място и да поспа. За съжаление не успях. Срещу мен седяха 3-4 студенти, които намериха възможност да обсъждат … своите екзистенциални проблеми. Така се принудих да направя второ поредно бдение! На студентите им се разговаряше и обсъждането завърши в 6.00 ч., защото влакът спря в Тива и трябваше да сляза.

Качих се в манастира Сагмата, отслужихме св. Литургия и Кръщението. Дойде и един автобус лекари. Разходка из манастира, почерпка и т.н. Чувствах, че ще рухна. Но бях и архондар. Не можех да постъпя по друг начин. Най-накрая след трапезата се втурнах в килията ми. Бях толкова пренапрегнат, че не можах да затворя очи. Поне бях легнал. И тогава се случи нещо, което, когато се сетя за него, ме досмешава. Около 14.30 ч. удари камбанката. Още не бяхме сложили табела с часовете, в които манастирът е отворен. Принудих се да изляза. Приближавайки вратата, чух хората да разговарят.

- Казах ти, обяд е. Отпочиват хората.

- Хайде, човече, калугери са. Какво правят цял ден, седят, мързелуват и спят!

Понечих да се засмея. Сдържах се. Отворих вратата. Беше едно семейство, родители и трите им деца. Започнаха познатите сладникави „Извиняваме се” и т.н. Заведох ги в храма, приготвих почерпка, кафета и т.н., попитаха ме малко за историята на манастира, благодариха и си тръгнаха.

Отидох отново в килията. Чувствах тялото ми да се сковава. Нямаше и половин час и отново удари камбанката. Станах като пиян. Отварям вратата и виждам същата госпожа. Чувам я удивен да ми казва:

- Отче, прощавайте! Но знаете ли, по-надолу печем пържоли и забравихме да вземем лимон. Сигурно имате половин, само половин лимон?

Нямах сила дори да се ядосам. Отидох в кухнята, взех една торба с лимони и ги донесох.

- А, не, само половин лимон…

- Не прéчи. Вземете ги, да не би да имате нужда от тях, за да не идвате сред жегата отново.

Обзе ме нервен смях. След това не посмях да легна отново. Чаках да дойде понеделник да поръчаме табелата с часовете. В ушите ми още звучат познатите думи: „Какво правят калугерите, седят, мързелуват, спят…”

Всеки, влязъл в храма, се нуждае от внимание, грижа и утешение. И кой, ако не свещеникът, призван за такава работа, ще трябва да му каже някоя дума, ще му протегне ръка, ще му окаже такова внимание? Днес ще поговорим за неповторимите, радостни чувства на пастира, които се проявяват в бащинско преживяване за пасомите и за това, какво им придава устойчивост в житейските бури, за помощта, давана на енориашите.

Грижата за всекиго

Господ се грижи за всеки човек еднакво, за това свидетелства и ап. Павел, че всички сме умити с кръвта на Господ Иисус Христос (Евр. 9:14; 13:12. Рим. 5:9. Еф.1:7. Откр.1:5). Той се грижи за нас, както всяка любяща майка се грижи за любимите си деца. И пророк Исайа говори с думите на Господа: „Както майка утешава някого, така и Аз ще ви утеша (Ис. 66:13). Постоянно увеличаващият се брой на нуждаещите се от пастирска любов изисква от пастира грамаден запас от духовна енергия. Тук се проявява една любов, която не е краткотрайна и насочена към малко хора, а неограничена по обем и трудна по същество.

При истинския пастир местоимението „аз“ изчезва и се заменя с „ние“. Пастирското настроение, отзивчиво към всички, се явява на паството жив и нагледен образец на любов. Обичайно всеки редови мирянин, който се покайва и очиства от грехове, се грижи преди всичко за себе си и само отчасти за ближния си, като начин да преодолее самолюбието си, но за пастиря този път трябва вече да е извървян. В противен случай той не може да покаже пред паството си ръководен образец за подражание. Спасителят казва за Себе Си на апостолите: „Да любите един другиго, както Аз ви възлюбих“ (Йоан 15:12); „Защото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото и Аз ви направих“ (Йоан 13:15). Очевидно е, че у пастирите любовта трябва да бъде плод на тяхната всепоглъщаша грижа за спасението на паството.

Скръбта за греховете на пасомите като за собствените си, грижата за тях като за себе си самия, любовта към тях като за самия себе си, се явява основното условие за истинското пастирско душелечение.

Както казваше еп. Вениамин (Милов), основният принцип на пастирското вразумление се свежда до следното: пастирът не трябва да оставя без грижа, вътрешно наблюдение и ръководство и най-малкия член на паството си. И най-малкият от тях има душа по образ Божий, има Ангел-пазител. Христос е дошъл да спаси всекиго със Своята Кръв. Тази вяра заставя пастира да вижда във всеки човек истинска овчица от стадото Христово, която само се е заблудила в планината и е готова да падне в пропастта. Да раздуха Божията искра в грешната човешка душа, да я накара да загори, да заживее, да отдели от нея като капка кал нечистото от чистото – това е пряката пастирска задача.

Както разказват за праведния Алексий (Мечев): „О. Алексий посрещаше всички дошли в храма за помощ, които бяха натежали от грехове, които бяха забравили Бога, със сърдечна приветливост, любов и състрадание. В душите им се вселяваше радостта и мира Христов, появяваше се надежда за Божия милост, възможност за обновяване на душата. Тази отеческа любов пораждаше у всекиго чувство, че той е най-обичаният, съжаляваният, утешаваният. Отецът беше преизпълнен с любов. Той не познаваше жестоката дума „наказвам“, а милостивото – „прощавам“. Не налагаше на чедата си тежко послушание, от никого не изискваше големи подвизи, но всеки път подчертаваше нуждата от някакъв поне малък външен подвиг. Казваше, че трябва да напрегнат силите и възможностите си и да извършат онова, което са решили, с цената на всичко. „Пътят към спасението се заключава в любовта към Бога и към ближния“, казваше той. И сам бе преизпълнен с тази любов“.

Пастирът е длъжен да проявява проникновеност към проблемите на своето паство, да съпреживява тяхната борба и ревност за спасение. Да скърби заедно с тях, да се грижи за тях като за самия себе си. Любовта към ближния е в основата на истинското пастирско служение.

Който не обича ближния си, той не може да го разбере, защото само във великия миг на самоотвержение човек се слива с другия и може да прочете онова, което е в душата му.

Веднъж, при една среща на о. Алексий с праведния о. Йоан Кронщадски, той го попитал: „Да споделите моята скръб ли сте дошли?“ О. Йоан отговорил: „Не, а да споделя радостта, че Господ те посещава“. И посъветвал: „Винаги бъди с народа, влез в чуждата скръб, вземи я в себе си и тогава ще видиш, че твоето нещастие е съвсем незначително в сравнение с общата скръб, и тогава ще ти стане по-леко“.

Ето какво споделиха посетилите веднъж архимандрит Йоан (Крестянкин): „Побеседвахме и след това му предадохме подаръците от енориашите на нашия храм „Св. св. Петър и Павел“. О. Йоан се радваше като малко дете. Взема бонбоните и казва: „О, бонбонки. Сигурно са много вкусни?“ А това бе в 1985 г. и тогава шоколадовите бонбони бяха рядкост. Казваме му: „Да, отче, сигурно са вкусни“. „О, каква радост, каква радост. Е, добре, вземете ги за себе си“. Отговаряме: „Но, отче, дадоха ги за вас“. „Не, не. Ах, така се радвам. Вземете ги за вас. За вас е добре да си похапнете нещо сладичко“. И така правеше с всички подаръци. Радваше им се много и ги връщаше. После пак побеседва с нас. Като че ли нищо особено не ни каза. Просто: „Не забравяйте молитвата, не забравяйте за това, че Небесният наш Отец беседва с нас по време на молитвата. Помнете това винаги. Пазете се. Светът е опасен. Днес животът в света е по-тежък от живота в манастира. И човекът, живеещ в света изпитва по-голяма радост, когато побеждава своите страсти“. Всичките му думи бяха простички, достъпни, и това беше толкова важно за нас“.

Едно духовно ръководство, на всяко място, е добро тогава, когато пастирът началства не толкова над своите пасоми, негови братя по природа, но повече над пороците им. Преди всичко той трябва да вижда в грешника невидимия Божий образ. Заради него е възможно да бъде обичан всеки човек, независимо от душевните му качества. Именно за пастирите казва Господ: „Идете и научете всички народи“ (Мат. 28:19).

Арх. Йоан (Крестянкин) така проповядвяше на своето паство: „Скъпи мои, чеда Божии, вярвайте в Бога, доверявайте Му се! Всичко, което ви се дава в тоя живот приемайте – и радост, и мъка, и благоденствие, и немотия, като милост и истина в пътищата Господни, от нищо не се бойте, освен от греха. Само той ни лишава от Божието благоволение и ни оставя във властта, произвола и тиранията на врага. Любете Бога, любете Любовта и един другиму до самоотверженост. Господ знае как да спаси ония, които Го обичат“.

С цел да излекува душите, пастирът трябва да наставлява грешниците в мисли за Божията любов и всеопрощение, за смисъла на живота и за ненормалността на оня, който съгрешава – че той е като болен. Нека всеки грешник да може да даде най-доброто от себе си, да се откаже от греха, постепенно да се озари от Евангелската светлина чрез пастирското слово. Пастирското увещание към отделните членове на паството е най-доброто средство да се извисят над страстите си и да бъдат подбудени сами да си повлияят в пътя към спасението.

Митрополит Вениамин проповядваше така на Възкресение Христово: „Длъжни сме да ви напомним, че всички ние сме съкровища, купени с драгоценната кръв на Спасителя. Настоящият век е век на крайната злоба, завист, самолюбие, век на бурния разлив на страстите. Но всичко това сега, във великата, свята нощ, ще изгуби силата си – ще утихне злобата, ще замре разяждащата душата завист, ще изчезне самолюбието, ще се притъпят човешките страсти, сърцата ни ще се изпълнят с неизразима духовна радост, възторг и ликуване. И тази радост няма да бъде от това, че в храма ще е радостно, не от това, че ще има събран много народ, а от това, че Господ ще приближи Своето Царство към нас, ще ни даде Своята благодат с особено щедра ръка. Та нали в църква човек е тих, спокоен и радостен, а прибирайки се вкъщи, той пак се потапя в тинята на житейските грижи и вълнения и губи радостта си. В него пак се пробуждат греховните чувства и той отново започва да живее както преди. Как губим тая благодат, получена в толкова велик ден? Сам Господ казва: „Прочее, внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани с преяждане, пиянство и житейски грижи“ (Лука 21:34). Прибирайки се, ние по традиция ще прекратим поста. Но прекратяваме не само телесния пост, а и духовния. Човек цял се вдава само на мисълта за ядене, забравя за всичко, пресища се. Като следствие на това наддава на тегло и му се доспива, налитат го блудни мисли, често извършва някакво падане в грях, или го обхваща някакъв тежък, мрачен сън, който му отравя цялата радост от Възкресението Христово. Човек напълнява, почва да го мързи да прави каквото и да е, даже и да мисли. Ето защо, за да не губим радостта от празника, нека да бъдем умерени в яденето, да се постараем да се запазим бодри и радостни, колкото може по-дълго“.

Пастирът, който тясно обвързва своя живот с проповедта си и човешкото възраждане, започва да смята недостатъците и греховете на хората като свои собствени, счита ги като доказателство за недостатъчната си ревност и отсъствие на мъдрост и святост. Обвинява себе си за всички и за всичко. Преподобният Силуан винаги покорявал със своята сила всеки, който наистина искал да бъде верен на Христа. По Негов образец, никога и в нищо не настоявал, никого не принуждавал, дори и не молил да се съгласяват с него – веднага млъквал, когато чувствал в човека някаква вътрешна съпротива. Но имал други дарове, даровете на светците – сам да се поробва заради другите. И това поробване за всички води към победа, която никой и нищо не може да отнеме.

Такъв пример за пастирска любов към ближните дава в своите писма Николай Сръбски: „Отец Михаил бе родом от Сереза. От детство мечтаел за монашество. Веднъж в храма му се явил св. Николай и му казал, че ще стане монах. Изпълнен с радост, той оставил дом и родина и отишъл на Света гора. Там изживял целия си останал живот. „Аз съм старец на своите старци и отец на своите отци. Длъжен съм да наставлявам, да отхранвам, да укрепвам в любовта и да осигурявам хляб, макар сам да съм необразован и немощен. И всичко с Нейна помощ, с помощта на Богородица. Тя не ни оставя, нашата „Сладкое целование“! Останахме на светата литургия. Народът поиска от отеца да произнесе слово. Той излезе от олтара и каза: „Давам ви три наставления: първо – нашето спасение е по-тънко и от косъм; второ – където е умът ни, там е и домът ни; и трето – ние в този свят сме на тържище, за да си купим нещо благо и да си го занесем у дома“. Благодарният народ побърза да поиска благословение от светия старец. Той непрестанно мислеше за братята си и никога за себе си. И в грижи за тях, да им дава любов и достатъчно хляб, той така изнури тялото си, че скоро се представи пред Господа. Сега неговата душа се радва в Царството Небесно, в което царува „Сладкое целование“.

Православието е небето на земята! Тя е божествената работилница, която изработва спасението на човеците. Извън Православието, извън едната, свята, съборна и апостолска Църква, друга църква не съществува. Тоест не съществува друга църква, от която може да има спасение. Православието е нещо благоуханно, нещо небесно, което не приема никакво смешение или снизхождение към други теории или заблуди. Така е, защото има правилното лечение.

Църквата е като духовна болница, както се вижда и в притчата на Добрия Самарянин. Извършва спасението на човеците, които страдат. Всички страдаме. Ако не намерим Православието, правилния начин на изцеление, не можем да намерим нашето здраве. Ако премахнеш едно, премахнеш друго, лишаваш човека от божествените Тайнства и от божествените добродетели. Следователно, как ще се освети човекът? Как ще се явят светци? Как ще се явят преподобни? Това го прави само Църквата ни,  която пази неизменно цялото предание, което е приела от св. апостоли и св. отци. Затова Църквата ни е единствената, която може да освети и да спаси човека. Затова е единствената истина. „Истината произлезе чрез Иисуса Христа” (Йоан 1:17). Христос е светлината и истината и животът. Представете си Православието като един храм. Храмът е центърът на манастира, както и Православието е центърът на света. Натам се насочват всички желания, всички усилия на хората. Около храма тук в манастира се намират монасите, поклонниците, донякъде пръснати бихме казали. Но когато идват и влизат в храма, единият вече е до другия, обединени. Това е единството на Православието.

В православния храм виждаме да се свещенодейства тайната на Божието домостроителство. Върху купола е изписан Пантократор – Вседържителят. В лявата Си ръка държи Евангелието, защото с него проповядвал, поучавал, разпнал се и се възнесъл Христос на небето, където ни очаква. То е божественото учение, с което ще бъдем съдени. С дясната Си ръка  благославя света и Ангелите. Отдолу – в кръг около Вседържителя – е ангелският свят. По-надолу са пророците, които проповядвали и предрекли идването на Господ. Под тях, отново в кръг, са изписани светите апостоли, които получили Божието слово. По-надолу е изписано учението на нашия Господ, притчите и т.н. и когато вече стигнем до височината, където са стасидиите, виждаме светите мъченици. Там с всички тях и ние като подвизаваща се бореща Църква, но и тържествуваща, починалите, които са на небето, ставаме едно. Защото може в този храм да съществуват светци от всички родове, от всички народи, но всички са православни. Нищо еретично не може да има място. Това е Православието. Истината, единствената съборна истина, която обединява целия свят. Най-голямото послание в съвременната епоха, епоха на глобализацията, го дава Православието. Глобализацията иска да смаже народите, да ги направи безлична маса. Докато Православието не унищожава личността, а я облагородява, обновява, обезтленява и едновременно обединява хората. Истинската всемирност се осъществява чрез Православието. Глобализацията, както искат да я направят, е нещо чуждо на природата на човека. Затова виждате, че въстанаха всички европейци – и не само – в Генуа. Сега ще ви припомня – след  като се провокирах с всичко това – 17 глава от Откровението и конкретно стихове 14 и 15. Този Вавилон, казва – тоест съвременния греховен свят – ще го смажат, заличат и изгорят самите му народи. Така днес държавите, които съставят ЕС и Америка, самите държави, които съставят тази сила, която всъщност управлява целия свят, ще я разрушат. С други думи човечеството няма да издържи това ограничение, тази тиранична власт над свободата и ще се възпротиви. Виждате по-надолу в 18 глава поразителната картина: докато гори Вавилон – съвременният греховен свят, който създава тиранията над човека – тържествува небето, ангелският свят и казва „падна, падна Вавилон – великата блудница, и стана жилище на бесове и свърталище на всякакъв нечист дух, свърталище на всички нечисти и омразни птици; защото от виното на яростното блудство пиха всички народи, и царете земни блудствуваха с нея, а търговците земни разбогатяха от големия й разкош”. Влизаме след това във Второто Пришествие и с 20 и 21 глави.

Споменахте една много гореща тема, глобализацията. Тя е свирепа река, която се стреми да ни завлече. Нашите духовни водачи, Църквата, пастирите говорят и предупреждават за бедите вследствие на глобализацията. Кажете ни за това преминаване от личността към индивида, за което работи глобализацията. Личността става индивид, част от безличната маса, т.е. от едно безлично цяло. Не съществува нищо по-унизително и унищожително.

Глобализацията е план на антихриста. Не може да дойде антихристът, ако не стигнем първо до глобализацията. Тоест какво правят сега? Постилат килима, за да мине антихристът. В Църквата искат да внесат икуменизма, да имаме всички една религия, а в политиката да имаме една държава. Това е глобализацията. Ще го постигнат ли? Ще го постигнат, защото така казват пророчествата. Пише го в Откровението. Пишат го отците. Очакваме го. Ще стане. Това, че ще стане обаче не означава, че трябва да се боим. Върху тези замисли работят вече векове наред, но знаем, че краят им ще бъде да бъдат съкрушени и да блесне отново Православието. Следователно най-голямата пастирска грижа на Църквата е да подготви чедата си за всичко това, за идването на антихриста. Когато Христос се намирал като Богочовек на земята, им го казал: Аз – каза – дойдох в името на Отца и не Ме приехте. Ще дойде друг (тоест антихристът) в свое име и ще го приемете. Оттогава го каза и така ще стане. Ще го доведат. Следователно усилието на глобализацията днес е хората да спрат да служат на истинния Бог. Затова се създава икуменизмът. Всички в един чувал. Всички религии са същите. Ню ейдж. Ах този Ню ейдж… Какво да говориш за Християнство, какво за мохамеданство, какво за будизъм. Всичко е едно и също (така казват)… Папата не се свени да посети джамия. Не се безпокои. Така се извършва религиозната глобализация и след това идва и политическата. Антихристът няма да дойде обаче само за евреите, но и за тези, които не вярват в истинния Бог. Дори и за нас, православните християни, които по име сме православни християни и в същото време затънали в греха. Антихристът вече е в света, казва св. Йоан Богослов. По Божие допущение ще дойде. Бог не предизвиква това, просто го допуща. Какво ще стане? Ще дойде антихристът, ще има власт – както казват св. книги – три години и половина и оттам нататък се подготвяме за Второто Пришествие. Откровението е пределно ясно. Дяволът, казва, има много гняв, понеже знае, че му остава малко време. Дяволът се гневи и нанася удари както може по кораба на Църквата, Православието ни, което плава сред бурното море към царството небесно и зове чедата си да останат с нея. Да останат в ковчега на спасението. Дяволът воюва с нея, по който начин може, затова казваме сега, че злото беснее и стават всички тези неща, за които казахте преди и християните не знаят откъде да се предпазят.

Постоянно излизат нови неща, нови ереси, нови заблуди. Главното, което трябва да внимават днес християните, е 11 глава от Откровение, където светият Бог нарежда на ев. Йоан следното: „стани и измери Божия храм и жертвеника и ония, които се покланят в него”. Преброй тези, които са в храма и в жертвеника – тоест тези, които са съзнателни чеда на Църквата – и ги запиши в книгата на живота. Защото те са Моите чеда, те Ме обичат, те Ме следват.  Искам сега, когато Църквата влиза във война  с антихриста, да зная кои имам на Моя страна, кои Ме следват. Сега ще се покажат съзнателните християни. Затова сме призвани да пребиваваме в Църквата, в нашето Православие. Най-голямата необмислена постъпка ще направят тези, които, докато са записани – и е голяма чест за човека Бог да го запише – от страх или по други причини  сами да се изтрият. Голямо зло.  Следващата заповед, която дава на ев. Йоан: тези, които са в двора, не ги записвай. Защото там са езичниците, всички заблуди и ереси, икуменизмът. Но и християните, които Ме пренебрегват, безразлични са, не Ме искат. Свободни са да останат там, където искат. Не ги насилвам. Бог никого не насилва. Бог каза: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене”. Но сега с икуменизма ни карат насила – ще отидете всички отвън! Но ние казваме: не, няма да излезем. Това е вярата ни! Край! Тук  ще стане принудително сблъсък, ще стане война. Не става по друг начин. Натам водят  нещата.  Разбира се, от този сблъсък Църквата ще излезе победителка.  Ще блесне. Затова се казва по-нататък, Църквата избяга преследвана в пустинята.  Църквата  е представена от Света Богородица, на която били дадени две крила на голям орел. Лети в пустинята свободна, живее там свободна.  Звярът я преследвал, за да я удави. Как? „И змията изпусна от устата си подир жената вода като река, за да я отвлече с реката. Но земята помогна на жената; и отвори земята устата си и погълна реката, която змеят бе изпуснал из устата си”. Така се спаси и се спасява Църквата ни през вековете.  Тук вече стигаме до последните събития, които са много насърчаващи и когато ги чете човек, вижда славата на Христос. Мракът изчезва, властта на антихриста и биват грабнати живи – казва текстът- лъжепророкът и антихристът и биват хвърляни в огненото езеро и изчезват от лицето на земята. Стигаме вече до Второто Пришествие. На небесната твърд се вижда появява Честният Кръст – това го пишат всички евангелисти – който блести на изток и на запад и треперят тези, които преследвали Християнството, Православието. Напред вървят ангелските чинове, които биват пратени по четирите краища на хоризонта и събират избраните. Тези, които  запазили печата, които запазили св. Кръщение, тези, които не се примирили със събитията от съвременната епоха, а задържали неосквернена вярата си. . .

Казваме в Символа на вярата „една, свята, съборна и апостолска Църква. . ” Това са четирите белега на Църквата ни, четирите крайъгълни камъка на нашата  непорочна православна вяра.  Как това Православие, което ев. Йоан видял да е украсено и да има дванадесет основи! – 12-те апостоли – и от което тече непрестанно вода – Светия Дух -, как да го оставим, как да се отречем от него и с какво друго да го заменим? Не съществува нищо друго. Това е най-значимото послание, което трябва да предадем днес на света – че нашата непорочна  православна вяра е съвършената вяра, чиято цел е да ни спаси и да ни доведе до царството небесно.

Превод: Константин Константинов

В своя статия, публикувана в сп. „Християнство и култура“ през 2017 г. (т.е. когато още нищо не предвещаваше всеправославния разкол, породен една година по-късно от църковната криза в Украйна!), доцентът по богословие Светослав Риболов пише: „В този контекст и с покачването на напрежението между все по-радикализиращи се православни и традиционни православни, с голяма вероятност предстои в най-скоро бъдеще разделение на Православната църква на две църкви – прозападна православна църква с център Константинопол, която ще продължи да съжителства мирно със западната демокрация, която ще зачита основните европейски ценности и правов ред, и от друга страна, проруска православна църква с център Москва, която отрича демокрацията, правата на човека, европейския правов ред.
… На Светия и Велик събор в Крит (19-26 юни, 2016) се приеха от десетте присъстващи поместни църкви документи, които приемат демократичния ред, правовия ред и международния закон и човешките права, както ги разбираме в западната цивилизация. В църквите от кръга на Вселенската патриаршия това е автентична православна позиция, която съвпада според епископите на тези църкви с автентичния профил на християнската православна традиция. За разлика от тези документи, РПЦ промотира преди едно десетилетие „Социална концепция на РПЦ” – сборник с документи, написани в процеса на подготовка на Събора в Крит, който тя в крайна сметка саботира чрез БПЦ, в който съвсем явно се отрича демократичният ред; отрича се законовият порядък такъв, какъвто го познаваме от западната цивилизация, в традицията на римското право; отрича човешките права такива, каквито ги познаваме в западната цивилизация – достояние на интерпретация именно на християнската традиция. Като неин основен лайтмотив се налага между редовете „громенето на диктата на западния либерализъм”.

1. Няколко думи за „ретроградното“ руско православие

Противно на твърденията на критиците, Руската православна църква (РПЦ) нито веднъж досега не е изявявала каквито и да било претенции за изключителност, т.е. тя винаги е считала себе си за напълно равнозначна на всяка друга поместна църква. Например, в нейното официално становище никога не е била заложена мегаломанската представа, че Москва може да се разглежда като „Трети Рим“, както мнозина се опитват да ни убедят. Докторът по „Църковна история“ и кандидат на историческите науки свещ. Александър Мазирин споделя: „Руската православна църква не се бори за първенство, власт, територия или друго подобно нещо. Изказаната през XVI век идея „Москва – Трети Рим“ не се явява идеология на РПЦ, която остава аполитична. Както написа още през 1923 г. св. патр. Тихон „Всякакви опити, от страна на когото и да било, да се ангажира Църквата в политическата борба, трябва да бъдат отхвърлени и осъдени“. (Действително тази политико-религиозна идея се появява в Русия в края на XV и началото на XVI век, но тя е била развита още през XIV век, т.е. цели 200 години по-рано, в България и Сърбия, а после и редица други европейски държави по един или друг начин са отъждествявали себе си с „Третия Рим“ – Испания, Гърция, Германия, Франция, Австрия, Италия и др.).
Руската православна църква, дори в най-тежките си и кризисни години, е водила непрестанна борба за утвърждаване на основните християнски ценности в обществото – любов към семейството и родината, защита и утвърждаване на живота, за нравствена и духовна просвета на подрастващите, за опазване на историческите и културни традиции на всеки един народ, за свобода и неприкосновеност на съвестта, словото и творческото изразяване на човешката личност и мн. др. (Вж. „Основы учения Русской Православной Церкви о достоинстве, свободе и правах человека“).
Още от своето възникване през IХ-Х век РПЦ не е прекратявала мисионерската си дейност до Социалистическата революция от 1917 г. В резултат са покръстени твърде голям брой народи и етнически групи в цяла Североизточна Европа, Сибир и Далечния Изток, като съответно мисионерското ѝ поле се пренася на територията на Монголия, Китай и Япония, а по-късно и в голяма част от Европа, САЩ, Канада и редица други страни. След падането на комунистическата диктатура се наблюдава силно възраждане на РПЦ на територията на Русия като разнообразните форми на вероизповедничество обхващат всички сфери от живота на хората в тази велика страна.
Днес към каноничната територия на Руската православна църква влизат общо 16 страни: „Русия, Украйна, Беларус, Молдова, Азербайджан, Казахстан, Киргизия, Латвия, Литва, Таджикистан, Туркменистан, Узбекистан, Естония, Япония, Монголия и Китай, както и голям брой вярващи на Запад. По брой храмове (над 36 000) и духовници (над 40 000) Руската православна църква е най-голямата от 15-те поместни православни църкви. По думите на патриарх Кирил, цялото паство на Московската патриаршия, „пребиваващо както в Русия, така и извън нейните предели, наброява около 180 милиона души“. В целия свят православните са 260 милиона, според данните на изследователския център „Пю“. Ако можем да сравним поместните православни църкви с апостолите на Христа, то по своята мисионерска активност РПЦ най-много се уподобява на св. ап. Павел!

А как стоят нещата с Вселенската патриаршия? През 2006 г. митрополит Кирил Смоленски (сегашният патриарх Кирил) бе принуден да заяви, че: „Още в началото на ХХ век в Константинопол започва да се развива нетрадиционен прочит относно ролята и значението на Константинополския патриарх, което разбиране по никакъв начин не е свързано с каноничното предание на Православната църква“.
В следващите точки ще проследим историческите факти и развоя на събитията, отнасящи се към посочения период от време!

2. Какво се случва във Вселенската патриаршия през последните сто години

След края на Първата световна война и последвалата Гръцко-турска война (1919-1922 г.) гърците безвъзвратно са изгонени от Мала Азия, което отрязва “мегали идеята” от историческата география на елините. Остава вариантът за реванш в духовната география на Православието, въпреки че, както сполучливо се изразяват някои, с истанбулския квартал Фенер се изчерпва (почти) цялата “вселена” на Вселенския патриарх. В титлата му неслучайно се говори за “Константинопол” и “Новия Рим” – кавичките липсват при изписването, като по такъв начин недвусмислено е изявена реалността на църковно-имперските му амбиции. По думите на архим. Юстин (Попович) архиереите на Вселенската патриаршия са „най-вече титулярни и фиктивни“, „митрополити без народ, епископи, които нямат кого да ръководят (т.е. без епископии), но които, в качеството си на такива, биха искали да държат в ръцете си съдбините на цялата Църква!“
През 1921 г. на Вселенския патриаршески престол се възкачва Мелетий IV Метаксакис. Той израства и се оформя като духовник в лоното на Йерусалимската патриаршия, чийто главен секретар е в продължение на осем години, преди да бъде скандално изгонен оттам. Важна подробност в биографията му е неговата масонска принадлежност. Той е бил племенник на известния гръцки политик и министър-председател Елефтериос Венизелос. Благодарение на неговата подкрепа, след войната Мелетий последователно е избран за Атински архиепископ, а впоследствие за Константинополски патриарх, въпреки че Еладската архиепископия го низвергва от свещен сан, но авторитетът на Венизелос изиграва важна роля за отмяната на това низвержение.
За краткия период на своето управление (1921-1923 г.) патриарх Мелетий извършва доста промени, полагайки основите за дейността на Вселенската патриаршия през XX век. Неговият акцент пада върху статута и контрола над задграничните епархии на патриаршията и гръцката диаспора по света: учредява Гръцка архиепископия в САЩ, а впоследствие отнема независимия статут на задграничните гръцки енории там (съществуващи от 60-те години на XIX век) и ги слива с Гръцката архиепископия на мними канонически основания. Предприема такъв неуспешен опит и по отношение на руските епархии в САЩ. Учредява в Англия “Тиатирска митрополия”, обхващаща Западна и Централна Европа. Истинската цел на дейността му обаче е стремежът да отнеме задграничните епархии на Руската православна църква (РПЦ), възползвайки се от тежкото ѝ положение след установяването на болшевизма в Русия и по възможност да подчини цялата православна диаспора по света под своя жезъл.
През 1924 г. неговият приемник патриарх Григорий VII преговаря с болшевиките в СССР и признава покровителстваните от тях разколници (т. нар. „обновленци“) срещу руския патриарх св. Тихон. Обновленците са готови да се откажат от автокефалията на РПЦ и да се подчинят на Фенер в замяна на легитимацията си. Григорий VII е готов да прати в СССР комисия със свои епископи “за умиротворяване”, предлагайки на св. патриарх Тихон да се оттегли (май 1924 г.).
Руският патриарх отговаря по канона с цитати от Вселенските събори: незаконна намеса във вътрешния живот на РПЦ, която е “признавала и признава първенството по чест, но не по власт” на Вселенския патриарх (юни 1924 г.).
Следва писмо на митрополит Василий (бъдещия вселенски патриарх Василий III) до председателя на Секретариата по въпросите на култовете към президиума на ВЦИК П. Г. Смидович. От името “на целия Константинополски пролетариат”: “Съветска Русия може да откликне на молбата на пролетариата от Близкия Изток… и да окаже на Константинополската патриаршия велика услуга… още повече, че Вселенският патриарх, признат на Изток за глава на целия православен народ, ясно е показал с действията си разположението си към съветската власт, която той признава” (юли, 1924 г.).
По-нататък друг достоен последовател на Мелетий Метаксакис се оказва патриарх Атинагор I, който през 1948 г. е избран за Вселенски патриарх на мястото на Максим V, детрониран по политически съображения (заради симпатиите си към Русия). Атинагор си е създал много контакти в американския политически елит, за което говори и фактът, че е доставен в Истанбул от САЩ с личния президентски самолет на президента Хари Труман. Патриарх Атинагор, също виден икуменист (а твърде вероятно и масон), развива активна дейност по време на своето управление (1948-1972 г.), част от която е “размразяването” на отношенията с Римокатолическата църква. През 1964 г. в Йерусалим се извършва взаимно сваляне на анатемите на двете големи църкви, които те си налагат след “Великата схизма” от 1054 г.
Атинагор е деен участник в икуменическото движение и добър приятел на един от неговите основатели, масона Джон Мот. В тази връзка е и активната му дейност по линия на Световния съвет на църквите (ССЦ), създаден на учредителен конгрес в Амстердам през 1948 г., чийто активен член е Вселенската патриаршия и до днес.
Атинагор I е наследен от Димитрий I (1972-1991 г.), негов секретар и приближен. Той не притежава интелекта и енергията на своя предшественик, като предпочита да се движи по инерция в същото русло. Заслужава да отбележим единствено институционализирането на отношенията с Римокатолическата църква чрез създаването през 80-те години на Смесена комисия за православно-католически диалог, съвместно с папа Йоан-Павел II. Нейните заседания и до настоящия момент формират облика на този диалог.

3. Патриарх Вартоломей и неговите либерално-глобалистки възгледи

След смъртта на патриарх Димитрий I неговото място е заето от Вартоломей І (1991 г.). Новият патриарх съживява наново дейността на Вселенската патриаршия, като по своята енергичност се доближава максимално до Атинагор. Патриарх Вартоломей следва пътя на глобализма и икуменизма. Той смята, че Православието трябва динамично да съдейства за разрешаването на политическите, икономическите и екологичните проблеми на този свят. Активен участник е в православно-католическия, православно-ислямския и православно-юдейския диалог. Представлява Константинополската патриаршия на многобройни икуменически форуми и взема участие в Генералните асамблеи на ССЦ в Упсала (1968), Ванкувър (1983) и Канбера (1991).
Още през 1994 г. по време на организираната от него междурелигиозна световна конференция „Религии за мир”, проведена в Италия, патриарх Вартоломей призовава православните, католиците, протестантите, юдеите, мюсюлманите, както и представителите на езически религии „не просто към примирие, а към съюз и съвместни усилия в името на духовните принципи на икуменизма, братството и мира, тъй като всички сме единни в Духа на Единния Бог”.
Ето какво четем в един протестантски сайт за последното издание на този форум: „Наскоро „Религии за мир“ отбелязаха десетото си Световно събрание в Линдау, Германия, между 20 и 23 август 2019 г. Деветстотин делегати от повече от сто страни се събраха, за да „подхранят“ мултирелигиозното сътрудничество.
Ръководната „светлина“ за този икуменически фарс беше „Пръстенът на мира“. Дървена скулптура с формата на кръг, чиято височина е 25 фута (7,62 метра), беше издигната от организаторите, за да бъде „постоянен многоверски символ“ на междуверско сътрудничество. Според създателите на този съвременен идол, се очаква пръстенът да представлява колелото на Буда, пръстена на пророк Мохамед, пръстена на цар Соломон и „Притчата за пръстена на Лесинг“ – разказ, който приравнява различни вероизповедания в едно. …
Церемонията отбелязва „взаимно завършващото“ и „допълващо се“ естество на всички религии на света. С други думи, това е призив към всички хора от различни верски системи да се оценят, сътрудничат, приемат и хвалят едни други. „Пръстенът на мира“ е паметник на всяко божество, познато на човека – Исус, Аллах, Шива, Буда, Брахма, Ганеша, Махавира, Вишну, Дурга и хиляда други богове. …
Основното послание за тази международна интеррелигиозна конференция беше: „Трябва да работим заедно или всички ние ще се провалим.“ Това бяха мненията, изразени от водещи верски групи.
„Не може да бъде постигнато нищо, ако работим поотделно“ – икуменически патриарх Вартоломей I Константинополски.
„Наблюдавали сме половин век напредък досега и продължаването на това е единственият начин да работим заедно“ – Кошо Нивано, номиниран за президент на японското будистко движение „Ришо Косей-кай“.
„Бъдещето зависи изцяло от това как ще подходим към своето споделено благополучие“ – римокатолически кардинал Джон Онайекан, архиепископ на Абуджа, Нигерия.
„Трябва да работим заедно или всички ние ще се провалим“ – шейх Абдала Бин Баях, президент на „Форума за насърчаване на мира в мюсюлманските общества.“
В реализацията на своите цели Вартоломей използва широк набор от инструменти и похвати. На първо място е усилването на специалните отношения със САЩ, които придобиват още по-голям импулс след 1989 г. Вашингтон е ключов партньор на патриаршията и гарант за нейното съществуване, в замяна на което тя съобразява изцяло своята политика с американските интереси в Източна Европа. Това партньорство е установено от патриарх Атинагор още в самото начало на Студената война, но Вартоломей го задълбочава сериозно и му придава открит, публичен характер. Вартоломей посещава САЩ почти всяка година. Почитта и тържествеността, с която го приемат американските религиозни, политически и държавни дейци, му дават възможността да подчертава положението си на лидер на православните от целия свят (!), както нерядко го наричат по време на срещите и приемите в Америка.
Патриарх Вартоломей е особено близък с т. нар. ултралиберали като Хилъри Клинтън, Барак Обама, Джо Байдън, Нанси Пелоси и много други, които не само усилено поддържат концепциите на радикалния феминизъм и джендър-идеологията, но и правят всичко възможно, за да ги прокарат в цялото западно общество. Тези концепции успешно воюват за пълната дерегулация на половата идентичност, за утвърждаването на хомосексуалния брак и семейство, за правото на аборт дори и през деветия месец на бременността, за отмяната на моралните ограничения на сексуалността и т.н., и т.н., като за несъгласните е предвидено жестоко преследване от закона – огромни финансови глоби и дори затвор!
През октомври 2015 г. архонтите на Вселенския патриарх Вартоломей награждават поддръжника на абортите вицепрезидента на САЩ Джо Байдън с наградата „Атинагор”, която се присъжда за „защита на човешките права“, на годишния им банкет в хотел Хилтън, Ню Йорк. Според уебсайта на Гръцкия архидиоцез наградата „Атинагор” се връчва само на лица, които са „доказано православни, верни на Христовото учение, на вярата, каноните, култа, църковната дисциплина и разпоредби”. При връчването на наградата архиепископ Димитрий провъзгласява Байдън за “Достоен! Достоен! Достоен!”.
Администрацията на Обама е най-големият поддръжник на абортите в историята на САЩ, а Байдън е истински шампион в убийството на бебета още докато е бил сенатор. През своята кариера той е работил за унищожаването на близо 60 милиона неродени американски деца, както и за насърчаването на над един милиард аборта по целия свят. Радикални привърженици на абортите са и „православните” сенатори Олимпия Сноу и Пол Сарбанес, губернаторът Майкъл Дукакис и защитникът на правата на хомосексуалистите Джордж Стефанопулос.
Пол Сарбанес също е награден от Вселенския патриарх, макар да се знае, че е гласувал отпускане на средства за изграждането на клиники за аборт, за човешко клониране, за експерименти с човешки стволови клетки, добивани от ембриони и т.н. Нещо повече, той и Джордж Стефанопулос са провъзгласени за архонти!
Явно и самият патриарх Вартоломей няма нищо против извършването на абортите. В книгата си „Приобщаване към тайнството: Православието в съвременния свят”, в която говори за светостта на живота, той пише: “По всички подобни социални и морални въпроси Православната Църква няма еднозначна позиция”. А по-нататък продължава: “Наистина ние обикновено се въздържаме от прилагане на строгите догмати, когато са налице социални и морални предизвикателства”.
Подобно твърдение е абсолютно некоректно, защото през цялата история на Православната Църква нейните водачи и светци са били единодушни по отношение на абортите и строго са се придържали към постулата, че абортът е убийство. Това е и обида към множеството отци и учители на Църквата, които винаги са се обявявали за защита на неродените младенци и за неприкосновеност на живота, даден от Твореца още при зачеването.

4. Разколи, разцепления и разединение на Православието

Патриарх Вартоломей претендира за първенство в Православния свят, което рязко контрастира с незначителното международно влияние и изключително унизеното положение на Константинополската патриаршия в Турция. Той напълно неоснователно заявява за себе си, че представлява цялото църковно единство, че оглавява всички православни вярващи в света, че координира и инициира действията на поместните църкви. Под това се разбира все още първенстващата роля на Константинопол при свикването на събори и на междуцърковни и междуконфесионални срещи.
Към днешна дата т. нар. Вселенска патриаршия е една подчертано архаична структура, чието наименование е анахронизъм, датиращ от древна Византия, и която по своя смисъл не кореспондира със съвременната църковна реалност. Тук става дума просто за един Истанбулски патриарх, който се самотитулува като Вселенски, но чието паство към момента е малобройно и слабо. Затова настоящата т. нар. Вселенска патриаршия има по-скоро символичен статут. Истанбулският владика Вартоломей е със статут „пръв между равни“ по чест заради старата слава на тази катедра, но реално той няма никакви правомощия, различни от всички останали предстоятели на поместни автокефални църкви.
В желанието си да реализира стратегията на политическите си съмишленици, патриарх Вартоломей се оказа готов на всякакви дързости и компромиси, които обясняват и амбициозното му поведение през годините, където той се възприема като надцърковен фактор, пренебрегващ равенството на останалите първойерарси на поместни църкви. Това се прояви и при настоящата ситуация с автокефалията на т. нар. „Православна църква на Украйна“ (ПЦУ), когато той колаборира, от една страна, с политици, дошли на власт с преврат в Украйна, а от друга – с политици от американски правителства с враждебни на Църквата интереси.
Както се вижда, многобройни са фактите, които доказват пряката зависимост на патриарх Вартоломей от една глобална върхушка в сянка, на която Църквата е нужна като инструмент за налагане на георелигиозна политика, чиято същина обаче е подчертано антихристка. Предишният вицепрезидент на САЩ Джо Байдън лично заяви, при това публично, че подкрепя даването на автокефалия и томос, искани от украинското правителство, към което не е безразличен, понеже връзките на американската администрация на Обама с правителството в Украйна, е съвсем явна. В случая става дума за трансатлантически проект, режисиран извън пределите на държавата Украйна, Това обяснява и форсирането на процеса, тъй като в САЩ дойде нова власт, която изповядва съвсем други ценности, несъвместими с целите на Обама.
Но има ли право Вселенският патриарх самостоятелно да решава статута на която и да било поместна църква? Ето какво споделя Бачкият епископ Ириней от Сръбската православна църква: „Първият епископ при нас на Изток не е пръв в абсолютен смисъл (отделно от останалите), както е в юрисдикцията на стария Рим, а е пръв в събора (πρῶτος ἐν Συνόδῳ). Според всеизвестното 34-то апостолско правило, един събор без своя пръв епископ (предстоятел) е недействителен, но и предстоятел без събор е несъществуващ.
Оттук следва, че Вселенският патриарх няма правото да обсъжда, а още повече да решава, статута на Украинската църква – и по аналогичен начин – на която и да е друга Църква – сам по себе си, надсъборно, самовластно.“
Андрей Романов пише: „От десетилетия, и особено по време на светителстването на патриарх Вартоломей, Фенер се опитва да наложи една по същество римокатолическа еклисиология на Православната църква – начело със себе си, разбира се, а не с папата. Ето например пресни изказвания на патриарха по време на архиерейския събор (синаксис) на Вселенската патриаршия в Истанбул на 4 септември тази (2018) година:
“За православието Вселенската патриаршия е онзи квас, който “заквасява цялото тесто” (Гал. 5:9) на Църквата и историята. Като Пръв Престол на православието Вселенската патриаршия извършва пророческо служение, проповядвайки тайната на Съборната Църква в Христа Иисуса в целия свят и през цялото време”.
“В началото бе Словото… В Него бе животът и животът бе светлината на човеците” (Йоан. 1:1-4). Началото на Православната Църква е Вселенската патриаршия, “в него е животът и този живот е светлината на Църквите”. Покойният митрополит Гортински и Аркадийски Кирил, възлюбен йерарх на Майката-Църква и мой приятел, бе прав, когато подчертаваше, че православието не може да съществува без Вселенската патриаршия”.
“Вселенската патриаршия… притежава каноническата юрисдикция и всички апостолски привилегии в своята отговорност не само за запазването на единството и взаимообщението на Поместните църкви, но и за целия път на православието в историята и съвременността. В това си качество Вселенският патриарх като Президент на Православното Тяло свика Светия и Велик събор в Крит през юни 2016 г.”.
“Вселенската патриаршия носи отговорност за църковния и каноническия ред, защото само той притежава каноническата привилегия, а също и молитвата и благословението на Църквата и Вселенските събори да изпълнява този върховен и изключителен дълг като грижовна Майка и Родителка на църквите. Ако Вселенската патриаршия се откаже от това задължение, то… Поместните църкви ще станат “като овци, които нямат пастир” (Мат. 9:36)”.
От всичко това направо губиш дар-слово. Но ако се вгледаме по-внимателно в тези бомбастични изказвания, ще видим явни заемки от римокатолически документи и дори преки папистки формулировки като тази за “Майката и Родителката на всички църкви”, което буквално повтаря папистката формула “Matrix et Radix omnium Еcclesiarum”… Вселенският патриарх е представен като “Президент на Православното Тяло” (?!) – досущ като папата, който е “Глава на Църквата, отец и учител на всички християни”… В един напълно римокатолически стил се говори за “канонически юрисдикции и апостолски привилегии” (!). С една дума, папизъм в чист вид. Но дори и папата не се е осмелявал никога да сравнява себе си с Божественото Слово, което е в началото на всяко битие (Йоан. 1).
Не е чудно, че с такива идеи и амбиции патриарх Вартоломей води цялото православие към разкол – отначало той предизвика такъв в Естония, после в редовете на руската емиграция в Православната Църква, а понастоящем – и в Украйна. Както обобщава проф. Дарина Григорова: „Разколът като духовна реалност вече е удар срещу Православието, перфидно премислен, надълбоко, в сърцето. При разкол пукнатината е във всяка православна църква, във всеки храм, където и да се намира той. Всяка поместна църква ще трябва да вземе страна. Защото преглътне ли се беззаконието на Вартоломей, всяка поместна църква ще бъде заплашена от “вселенско” опекунство и отричане на автокефалията ѝ под политически натиск отвън, както се случи сега с (каноничната) Украинска православна църква (Московска Патриаршия).“

5. Подводните камъни в решенията на Критския събор

Редица анализатори обръщат внимание, че в решенията на състоялия се през 2016 г. Критски събор (не можем да го наречем „Всеправославен“, защото в него не участваха Българската, Грузинската, Руската и Антиохийската църкви) се съдържат подводни камъни, някои от които могат да се окажат бомба със закъснител. Например в документа „Тайнството Брак и препятствията за него” в точка I. 6. е записано:

„Църквата винаги с необходимата строгост и подобаваща пастирска чувствителност, по примера на снизходителността на апостола на езичниците Павел (Рим. 7:2-3; 1 Кор. 7:12-15, 39 и др.) е подхождала както към положителните условия (различие на пола, необходима възраст и пр.), така и към препятствията (кръвно родство, родство по съребрена линия, духовно родство, вече сключен брак, различие във вярата и др.) за сключване на тайнството брак.”
От текста излиза, че ап. Павел по снизходителност е допускал бракове между хора от един и същи пол (т.е. хомосексуалисти!), което е в крещящо противоречие с казаното от него в 1 Кор. 6:9, че „мъжеложници няма да наследят царството Божие”!
Този извод се подсилва и от обстоятелството, че хомосексуалността не присъства сред препятствията за брак, упоменати в точка ІІ „Препятствията пред брака и прилагането на икономията”.
А в точка I. 10. четем:
„Църквата не приема за своите членове гражданските съюзи/договорите за съжителство на еднополови или от противоположния пол (двойки) и всяка друга форма на съжителство, различни от брака.”
С други думи, на абсолютно равни основания на хомосексуалните и хетеросексуалните двойки са забранени гражданските съюзи (или договорите за съжителство), а им е разрешено единствено да сключват брак!
Някои сигурно ще спорят, че като цяло документът утвърждава брака между мъжа и жената. Ние обръщаме внимание обаче, че в него е оставена една отворена вратичка. Тя може твърде лесно да се използва от недобронамерени тълкуватели, които да заявят, че Православната църква на Критския събор е утвърдила хомосексуалния брак. Близкото бъдеще ще покаже дали това е било неволна грешка от недоглеждане или е направено съвсем преднамерено!
Българската православна църква изказа изключително сериозни възражения и срещу документа „Отношенията на Православната Църква с останалия християнски свят”, които могат да се прочетат в „Становище(то) на Св. Синод относно Събора в Крит (2016)“. В края е направен следният Основен извод:
„Проведеният Събор на остров Крит не е нито Велик, нито Свят, нито е Всеправославен:
1. Поради неучастието в него на редица Поместни автокефални църкви, така и поради допуснатите организационни и богословски грешки. Въпреки това ние уважаваме и оценяваме усилията на всички организатори и участници за неговото провеждане.
2. Внимателното изследване на документите, приети от Събора на остров Крит, ни води до извода, че някои от тях съдържат несъответствия с православното църковно учение, с догматичното и канонично предание на Църквата, с духа и буквата на Вселенските и Поместните събори.
3. Приетите от Събора на остров Крит документи подлежат на по-нататъшно богословско обсъждане с цел изправяне, редакция, коригиране или заменяне с други (нови документи) в духа и преданието на Църквата.“
Във връзка с линията възприета от наскоро учредената т. нар. „Православна църква на Украйна“, гръцкият богослов и протопрезвитер Анастасий Гоцопулос отбелязва: “Новата църква, рожба и оръдие на американската външна политика, няма как да остане встрани от въпросите, свързани с движението на извращенците (хомосексуалистите). В своите първи изявления новият предстоятел Епифаний се изказа относно правата на содомитите, извращенците и прочее ЛГБТ, по следния начин: Разбира се, аз се застъпвам за незабавни реформи в Църквата, за да се премахне този консерватизъм и да се отдалечим от тази руска традиция, за да бъде отворена Църквата, защото тя трябва духовно да води народа. Защото ние се движим към Европа, което означава, че трябва да се отдалечим от консервативната руска традиция. Църквата трябва да бъде по-отворена, а руското православие е много консервативно … Това е сложен въпрос, който не бива да повдигаме в началото на нашия път, защото знаете как украинското общество възприема този въпрос. Сега трябва да работим над посочения проблем, за да го възприеме украинското общество. Това е дълъг път. Разбира се, ние ще търсим отговорите и на всички други сложни въпроси.“
И не след дълго той започна да осъществява плановете си: на последното заседание на Синода на автокефалната Църква, в качеството на преводач, взе участие Иван Рябчий (https://spzh.news/gr/news/67209-na-arkhijereskom-sobore-pcu-prisutstvoval-lgbt-aktivist–smi), член на ръководството на ЛГБТ-движението и един от основните инициатори на гей-парадите в Киев. Според журналистите, Рябчий, въпреки сексуалната си ориентация, се позиционира като националист и патриот, а преди това е бил сред водещите кръгове на „Киевската патриаршия“. Например, през 2016 г. „патриарх“ Филарет (Денисенко) връчва на Рябчий награда от името на УПЦ-КП (схизматичната група на Филарет, наречена „Киевска патриаршия“).
Да! Активен участник в ЛГБТ-движението присъства на заседанието на Синода на Автокефалната църква и е награден от „Почетния патриарх“ Филарет за „специалния си принос за духовното възраждане на Украйна”!!!
Нека се радваме на възхода на новата Църква!“
С други думи, митрополит Епифаний заявява, че ПЦУ е взела решение да бъде на страната на „прогресивна“ Европа и да се раздели с консерватизма на Руската църква относно хомосексуализма и ЛГБТ-движението, която позиция да се прокара с течение на времето и в украинското общество. Явно Критският събор не санкционира подобно решение, защото патриарх Вартоломей, който всъщност е върховен предстоятел на „Православната църква на Украйна“ не изказа никакви възражения срещу изявлението и действията на митр. Епифаний!

Както се уверихме, през последните сто години Вселенската патриаршия е поела курс на сближаване и зависимост от световния либерален елит, като все повече е обладавана от неговите „прогресистки“ идеи и възгледи. По такъв начин тя се превръща в троянски кон за превземане на православната крепост отвътре, което особено пролича на събора в Крит, където под неин натиск бе извършена подмяна на християнските истини, догми и ценности. Следователно автокефалията на църквата в Украйна не е истинската причина за кризата, а в дъното стоят дълбоки тектонични процеси, които отдавна раздалечават, а накрая и напълно ще откъснат оформящия се либерален архипелаг от материка на Православната църква.

(следва продължение)

Днес ще поговорим за битката на човека с Бога. Странна тема.

Старият Завет е нашата баба, както казваше старецът Порфирий, а Новият Завет е нашата майка. Това е връзката, която имаме с книгите на Светото Писание, защото някои смятат, че Старият Завет е еврейска история и не трябва да го четем, а само Новия Завет. Това е грешка. Църквата е балансирала тези неща. Старият Завет не е история на еврейския народ, а история на човешкия род, и явяването на Бога на този конкретен народ и място имало конкретна причина. Оттам нататък тази история засяга цялата вселена, история на целия човешки род. Когато първосъздадените хора паднали, в тяхно лице сме всички ние, не само евреите.

В Стария Завет има един особен разказ – борбата на Йаков с един странен непознат в една пещера, със Самия Бог. Йаков се намирал в много труден момент, бил гонен от Исав, който искал да го убие, тъй като Йаков откраднал благословението от него. Ревека, майка му, го убедила да си тръгне и той тръгнал. Живее в една пещера и през нощта има страшно преживяване, бори се тяло в тяло с мистериозен непознат, висок човек. В даден момент вижда лицето Му и този непознат е Самият Бог. Този разказ е много привлекателен не само за малките, но и за всички. Борбата с Бога е странно нещо. Йаков видял лицето на непознатия, който бил Самият Бог. В Стария Завет никъде не се споменава, че човек може да види Божието лице (и да остане жив). Това остава тайна със седем печата запечатана. Боговидението идва като опит в Новия Завет с учениците, които видели Христос на планината на Преображението. Разбира се, отците на мистическото богословие също стигат до боговидение. Св. Григорий Палама, св. Силуан Атонски и много други, които имат този опит.

Какво означава да водиш битка с Бога?

Повечето от нас сме открили Бога, след като близките ни са ни говорили за Него. Някои са Го открили чрез болката и затруднението. Особено в нашата епоха най-сигурният път за младите хора да намерят Бога е болката. Открили са го в болници, на гробища, пред операционни, чувайки прословутия израз на лекаря “Виждам едно петно”. В този особен момент Бог им се открил. И когато това страшно преживяване отмине или човек започне да го преодолява, разбира какво точно е преживявал, сякаш Ангел го взел в обятията си и покрил с крилете си. Колко важно е човек да си припомня тези моменти на Божието присъствие в живота.

Човек се бори цял живот независимо дали като малък е чул за Христос или Го е открил като голям. Първо на първо се бори със своите страхове. Това свързано ли е с Бога? Да видим един пример от Св. Писание. Обичаме много ап. Петър, защото прилича на нас, по-скоро ние приличаме на него. Той бил ентусиазиран човек, като нас, бързо „палил“ и бързо „угасвал“. Открийте себе, аз го направих: за една и съща вечер могъл да се закълне, че „дори и всички да се съблазнят поради Тебе, аз никога няма да се съблазня”, след това да се ядоса и да реже уши, понеже залавят Христос, в същата нощ да се отрече три пъти от Него и след това да плаче за своето отричане. Напомня ли ви за нещо? За една нощ станало всичко това. Ние сме Петър. Не отивайте далеч. Нито казвайте Петър, който се отрече от Христос – аз се отрекох от Христос.

Генисаретското езеро. Ап. Петър вижда отдалеч Иисус, Който върви към лодката, в която се намира апостолът. Св. ап. Петър е на безопасно в лодката, въпреки че е опитен рибар. Разбира, че това е Христос, Който го зове да се приближи, да преодолее своите големи страхове. Ап. Петър веднага стъпва във водата сякаш върху твърд и започнал да ходи. Писанието казва, че той гледал Христос. Някои църковни писатели говорят за тази среща на погледите между човека и Христос. Докато ап. Петър гледал в очите Христос – Христос никога не свалил очи от ап. Петър – вървял във водата. Поразителното е, че ап. Петър направил най-великото – да ходи по вода. Кой би могъл да ходи по вода? С Божията помощ, гледайки Бога в очите, постигнал най-великото. Това е животът ни: докато гледаме Бога, ходим по вода, преодоляваме нашите страхове и трудности. В тази гледка на Бога побеждаваме нашите страхове. Това е първата битка с Бога. Реално водя битка не с Бога, а с моя страх, който ме държи далеч от Него. И когато направя това, което трябва и мога, тогава Бог прави това, което аз не мога. Аз Му казвам: идвам и Ти ми помогни да ходя по вода! Разказът обаче продължава, и то по поразителен начин. Започнал да духа силен вятър и морето да се вълнува. Ап. Петър свалил поглед от лицето на Христос и гледал наоколо. Това, което победил, отново се засилило и той започнал да потъва. Напомня ли ви нещо? За нас самите. Докато човек гледа Христос, докато има вяра в Бога, ходи по водата, преодолява природните закони.

Когато човек вярва, дори да губи за малко куража си, виждайки морето около него да бушува, дори тогава може да утеши душата си с това, че от другата страна има Някой, Който увенчава трудовете и потта. Наистина, колко безутешно е да си убедил себе си, че напразно се бориш и че нищо няма от другата страна, няма Подател на дарове, нито Някой, Който ще те увенчае. Това е безутешно, мрачно пътуване, което става още по-мрачно. Отчаяният човек е погинал човек. Ето първата битка с Бога, реално това е битката със страховете ни.

Човекът има страхове. Той се страхува от тъмното. Когато е в една стая, иска да запали лампата. Какво е светлината? Имаш усещането, че определяш пространството, виждаш. Ако някой дойде, ще го видиш. На тъмно не знаеш как да се предпазиш. Е, това е Христос в живота ни, Той е Светлината. Защото, когато някой е близо до Христос, хиляди светлини светват в душата му, вижда вещите и чувства утеха.
Вярващият не се ли бои? Кой ви каза, че не се бои? Има ли човек, който да не се бои? Всички се боели. В онази нощ в Гетсимания, в най-пламенната и борбена молитва, която светът чул, Христос коленичил и се молил. Христос страда два пъти. Веднъж като Пророк, защото знае какво ще Му се случи. Ние много пъти си въобразяваме какво ще ни се случи и се боим. Христос знаел ясно какво ще стане. Бидейки във вътрешна борба, се молил усилено в Гетсимания. Човек може да победи страховете си вътре в себе си, там, където човек зарежда духовните си батерии, както казваше старецът Паисий, и може да се справи с най-лошите си страхове, дори със самата смърт.

Втората битка е в нашето всекидневние – със страшни въпроси защо, които се появяват с причина и без причина. Тези въпроси, с които се усъмняваме в Бога. Как е възможно да съществува Бог, когато има такова състояние в света? Как търпи да умират деца? Единствените невинни. Защото, ако аз, който съм 52 годишен, умра, и съм извършил престъпления в живота, ще кажа на Бога – закъсня да ме вземеш! Трябваше да ме вземеш по-рано!, но едно бебе на няколко месеца, което е в болница, в онкоболница и родителите му са побелели и пребледнели? Няма по-трагична картина от бащата на децата с онкозаболяване. Майките винаги са така, плачат и се разсейват с плача, но татковците на деца с рак са пребледнели като мъртъвци. Наистина не издържаш. Ако отидете в детска онкоболница, и някой път, когато не се чувствате добре, направете си труда да отидете в една болница, това е най-добрият начин да забравите, че синът ви е казал: “Мразя те!” и ти искаш да умреш, защото малкият ти е казал така. Ще ти го каже още много пъти. Приготви се! Ако получаваш инфаркт с едно  “Мразя те!”, утре, когато те заключи отвън, какво ще правиш?

И така, идват съмненията и въпросите. Ако наистина има един Бог, Който вижда и чува, как е възможно да търпи такива състояния?

Миналата седмица преживях нещо. По време на опело ние, свещениците стоим в източната страна на храма и така гледаме покойника. При възгласа “Блажен е пътят, (по който вървиш днес, душо,) той сякаш отпътува. На опелата никой не говори, докато на сватби и кръщенета се радваме, а на погребенията никой не говори, защото се страхуваме.

Завчера в манастира Дау Пентелис бе опелото на един 17 годишен юнак. Янис Софиянополис, който се разболя от рак и скоропостижно почина. Нямаше част от тялото му без рана. В храма бяха и неговите учители, съученици, съотборници, защото спортуваше. Накрая един учител ме заговори и ми каза: “Гневен съм на Бога!” И аз стоя пред него като какъв на Бога? Като Негов представител? Да кажа какво? Готови отговори, да видя какво казваме в такива случаи, където умират деца? Нищо. В тези случай единствено нещо е мълчание. Мълчанието и да си там, нищо друго.

Гледах другите родители, които имат деца на възрастта на Яни. Какво да говориш на тези хора, на родителите му? И отговорът дойде оттам, откъдето не го очакваш. От Димитри и Калиопи – родителите на Яни. Когато хората минаваха да им изкажат съболезнования, те им казваха: “Не се разстройвате, Яни сега е много добре! Нашият Яни сега не изпитва болки!” Питах се откъде намират сили и си казах, че тези родители, които изпитват страшна болка, които, ако тръгнат да спорят с Бога, ще имат пълно право, откъде намират сила да не го направят и да са Му благодарни, смятайки, че е взел детето, за да е добре? Откъде намират тази сила и вяра? Задаваме си тези въпроси, особено когато ножът опре до кокала.

Когато преди три години бях в Уганда, един ден ми се обади брат ми Яни и ми каза: “Ефрем!…”, със заглъхнал глас. След това някой каза: “Моля, затворете телефона!”

На другия ден ни се обадиха, че Яни е починал. Обвиних Бога. Аз, свещеникът. Казах Му: “Не пазиш Твоите обещания! Аз дойдох слязох в Африка заради Тебе, стараем се да вършим дела, да построим училища и Ти вземаш брат ми? Дори приятел не си, не баща или брат. . .” Не знам дали сте изпитвали такива чувства. Имах гняв, напрежение, без да мога да го открия, на кого какво да кажа? Да кажа на хора, които вчера научиха за Православието: излъгах ви! И внезапно, докато изпитваш болка, идва една майка, загубила своето дете, да ти каже: “Кураж! Бог го взе!” И казваш: как е възможно? Тя едва вчера научи за Христос? Откъде намери чиста, неподправена вяра? А аз, който израснах във вярата, с готовите отговори, да не мога да използвам нито един от тях, за да понеса всичко това?

Мисля, че не трябва да бързаме да даваме отговори. Нека оставим всички натрупани въпроси, които са толкова много, и ставайки още повече, да ги докоснем до Кръста на Христос, до това голямо Защо.

Месогейският митрополит Николай казва: “Припомнете си, че всеки път, когато задаваме въпроса Защо в живота ни, първото Защо било изречено от Христос на Кръста. Защо Ме остави? – казал и Той.”
Всеки път, когато питаме, всеки път, когато искаме убедителни отговори, всеки път, когато сред нашето съмнение искаме пълна сигурност, няма какво друго да направим, освен да поставим въпроси Защо в нозете на Христос и да кажем – “Боже мой, не мога! Знаеш, че не мога. Искам само да ми дадеш сили в този час да го понеса!”

Това е една борба, битка с Бога, която е пожизнена, човек никога не може да каже, че се намира на сигурно в кораба на вярата. Светците също имали такива въпроси Защо.

Преди дни дойде една жена с депресия и ми каза:

- Зле съм, ще умра, Бог ме забрави и т.н.
Казах й:
- Ще ти кажа един израз и ще ми кажеш кой го е изрекъл. Той е следният: “Светлина няма никъде. Христос спи.” Кой го е казал?
- Някой отчаян? Някой, който не вярва в Бога?
- Много си близо.
- Някой, който няма никаква връзка с Църквата? Някой, който не иска нищо да чуе за Църква?
- Още по-близо.
- Кой е в крайна сметка?
- Св. Григорий Богослов.

Всички светци се борили със собственото си аз, със същите мъки, с които се борим и ние. Разликата е, че те намирали пътя си и не потъвали. Св. Григорий пристигнал в Константинопол като патриарх да поеме трона и го посрещнали с камъни. Затова казва: “Светлина няма никъде. Христос спи”, тоест не чува. И ти сега ми казваш: търся, загубих, не ме чува, губя вярата си!

Губиш вярата си. Тук отново ще я намериш. Отново ще се върнеш и отново ще потърсиш утеха от Него.
Някой път казваш: уморих се. Зная го, че се умори. Изпитах болка. Зная, че изпита болка, но ако искаш реално помощ, тук ще я откриеш.

И още нещо за починалия младеж. Той свършваше изповедта, прочитах му опростителната молитва, в която се казва „Господи Боже мой, Ти, Който си дарил на Петър опрощение поради сълзите“, споменавайки примера с опрощението на ап. Петър. Той не знаеше много добре старогръцки. В даден момент ме заговори пред манастирските врати и ми каза:

- Отче, да ти кажа нещо! Яни се казвам, не се казвам Петър!

Оттогава го споменавам за упокой като Яни-Петър.

Знаете ли Христос защо специално споменава ап. Петър след неговото отречение? Защото ап. Петър се безпокоил дали Бог ще му прости и затова Христос след Възкресението казва на жените-мироносици: „Идете, обадете на учениците Му и на Петра, че Той ви преваря в Галилея; там ще Го видите, както ви бе казал”. Зная, че плака, но да знае, че грехът му е заличен.

Още една битка с Бога. От появата на Бога на земята се появили хора, които искали да заличат името Му от земята. Във Византийската империя имало едно наказание – тогава нямало интернет и информацията не можела да пътува така, както днес. Затова изтривали от всички исторически пергаменти имената на управници, заличавали образите им от всички монети, за да се загуби паметта им, сякаш никога не са съществували. Когато се възкачвал на престола новият управник, който не симпатизирал на предшественика си, заличавал всичко от предишния, статуи, надписи, образи. Имало и хора, които наистина се възпротивили на Бога. Какви били императорите, които буквално казали „ние ще убием Бога, където и да се намира!“ Ирод провел първото гонение и Христос от Витлеем се оказал в Египет изгнаник. Какво друго направили гонителите през последните години? И сега в християнски страни, в Сирия, където вярата бива преследвана? Разговарях с един сръбски свещеник, който ми казваше за Косово, което напълно забравихме. Знаете ли какво става там? Манастирът Дечани е Святая светих на Сърбия, наоколо има миротворчески сили, един манастир в сърцето на косоварите. И тези хора правят православно монашество в сърцето на ислямистите. С тях никой не се занимава, след като CNN не се занимава, те не съществуват. Знаете, там, където няма камери, няма и проблем. Това е известно.

Мнозина завидели на примера на Ирод и искали да заличат името на Христос от света. Когато ходихме в Русия, режимът беше паднал, ходихме в различни места и храмове и класическият ни въпрос бе какъв е бил храмът през годините на комунизма преди да го предадат на Църквата. И ни казваха примерно за манастира “Св. Йоан Кронщадски”, че бил превърнат в обществени тоалетни. Друг храм, понеже имало влажност в него, го превърнали в склад за зеленчуци, друг храм в школа за балет, в обори. Къде са тези, които направили това, и къде е Църквата? Когато отидохме на Червения площад, на входа точно е параклисът “Иверска икона на Пресвета Богородица”, в който постоянно служеха молебни канони. Отсреща е Червеният площад, където, когато се снимали лидерите, липсвал един-защото неговите приятели го унищожили. Хрушчов, който не е смятан за жесток гонител на християните, казал, че ще покаже последния руски поп по телевизията. Къде са всички тези гонители? Няма ги. Умрели и погубили милиони хора, които имали жива вяра в сърцата им.

Днес не знаем какви ветрове ще задухат на следващия ден. Всички тези ветрове на страха, които идват и в нашия двор, не знаем Бог какво ще допусне, ако допусне нещо. Молим се Бог да нямаме по-лоши неща, но разбирате, че, нима Христос има нужда от защита? Трябва да Го защитим? Ние имаме нужда от защитата на Христос.

Да ви кажа един пример, който казва Лимасолският митрополит Атанасий. Казваме понякога за тези, които сквернят храмове, в окупираната част на Кипър турци влизат в храмовете и ги сквернят. И по островите (в Гърция) обвиняваме бежанците, които не зачитат нашата традиция. Ние обаче зачитаме ли я? Те не знаят, това не е оправдание за тях, но не знаят. Eдин културен човек зачита вярата на всички хора. Но ние зачитаме ли нашата традиция? Митрополит Атанасий казва, че турците правят обор от храма. Но когато ние по време на Тайнствата, Кръщение, Бракосъчетание влизаме буквално голи или облечени предизвикателно, зачитаме ли сакралността на храма? Защо имаме такава дързост да говорим за тях с най-лоши думи, докато ние, кръстените и помазаните, се държим така? Бог какво ще подири и от кои? Не трябва ли да сме искрени и честни, ако не спрямо нещо друго, то спрямо нашите избори? Искаме всичко от другите, прецеждайки комара, но поглъщаме камилата. Нека бъдем искрени, защото Бог поругаван не бива, ще потърси обяснение и от тях, но най-вече от нас. Жалбите срещу (шума от ) камбаните от нас тръгват. Никой мюсюлманин не се е обадил в полицията да каже да затворят „дома” на попа. Сега, когато ще дойде имамът с минарето и ще ви събужда в пет сутринта, ще видя кой ще има смелост да се обади на полицията и да каже: моля ви, деликатно, не много грубо, (ги предупредете), защото имамът може да излезе и да започне да реже глави.

Искам да кажа, че наказанията от Бога не са нещо, което Бог пази за нас, а съществува духовен закон, закон на духовната гравитация – ако хвърлиш камък нагоре, не Бог го е хвърлил върху главата ти. Самият камък и духовните закони са отмъстили.
Човекът води битка с Бога, поставя под съмнение, страхува се, много пъти обвинява Бога, и какъв е резултатът? Казандзакис отишъл на Света Гора. Посетил манастири, скитове, но все намирал да каже нещо отрицателно. Ако човек не иска, и в Рая Бог да го отведе, ще каже какво, само това ли е, няма ли още нещо да видим? Наистина бил нещастна душа. Качил се в Карулия, срещнал един подвижник и го попитал:
- Какво правиш тук?
- Боря се.
- С кого се бориш? С дявола?
- Не! В миналото се борих с него. Сега се боря с Бога!
- И какво, очакваш, че ще Го победиш?
- Очаквам да бъда победен!
Запомнете това. Де да можехме да се оставяме да бъдем победени от Бога. Ние да Му кажем – Ти знаеш и начините, времената и колко и кога, всичко знаеш. Най-кратката молитва, която съм чул, е от любимия ни свети Нектарий – „спаси ме, Христе, както знаеш!“ Завчера слушах нещо от папа-Арсений Синайски, превъзходен човек, много силен ум. Всеки път, когато се молите за някой, не казвайте Господи, изцели го!, защото сякаш Му посочваш, сякаш Той не знае какво да прави. Ако му кажеш Господи Иисусе Христе, помилуй го!, Бог ще направи това, което отсъди за правилно. Болестта може да му принесе по-голяма духовна полза от здравето. Трудно е. Помня, че когато баща ми беше болен, отивах и служех параклис към Света Богородица – знаех правилното – и казвах да бъде Твоята воля, но знаех и човешкото – направи това, което искам! Казвах през зъби „да бъде Твоята воля“, да изпълня моето задължение към Бога, но тихо, да не го чуе.

Във всички тези малки и големи битки, е добре човек да се оставя да бъде победен от Бога. . .
Превод: Константин Константинов

Премахването на скърбите и дробното число на самопознанието

– Отец Валериан, защо хората днес често униват, когато биха могли да се радват?

– В едно песнопение за свети Серафим Саровски се пее: „Ето го, ликуващ в скърбите, както ние в щастието, готов да отдаде душата си за другите!”… Коренът на всички страсти е гордостта. Това е, когато човек мисли за себе си нещо, несъответстващо на действителността. Например, смята се за по-умен от другите. А когато макар и в малка степен се открие, че в действителност не е такъв, той унива. Разочарова се, дори не от себе си, а от своите фантазии за своя сметка. Затова Господ често не ни открива цялата ни нищета, за да не изпаднем в отчаяние.

– Да, съвсем друго нещо е от изповед на изповед да опитваш да видиш себе си такъв, какъвто си, пред Кръста и Евангелието върху аналоя, уповавайки се за своето спасение на Бога, а не на своите „заслуги”.

– Най-добре е да нямаш високо мнение за себе си. Има такова сравнение: човек е подобен на дроб – числителят е това, което ти представляваш в действителност, а знаменателят – това, което мислиш за себе си; колкото повече се превъзнасяш, толкова по-малка е стойността на дробта. Ако страстите произтичат от гордостта, то основа на всички добродетели е смирението. Свети Теофан Затворник казва: „Ако се смириш, повече от половината скърби в живота ти ще изчезнат”.

Постът умножава радостта

– В съзнанието на светския човек често всички понятия са преобърнати. Ето, сега тече Великият пост и нецърковните хора се ужасяват: „И какво – и телевизия ли да не гледам? Нито нещо вкусничко, нито развлечения?!” Как да не започнеш да униваш?

– Точно обратното – постът умножава радостта! В Устава има дни на строг пост – това е особено време, време на покаяние, а покаяние без радост няма. А когато вече е позволена храна с растителна мазнина, човек даже и не забелязва това, а радостта се увеличава. След това, гледаш, вече и риба се разрешава – отново радост! А отговяването – голямо утешение.

По-рано дори и без пост в домовете не винаги е имало растителна мазнина. А сега, щом започне постът: „И какво, само каша ли да ям?” – възмущават се хората. Преди, особено в последните години на войната, ако на някого биха предложили каша, той би се чувствал, както се казва, на върха на блаженството. „Какво, само хляб ли да ям?” – недоумяват в наши дни. А някога и коматчето хляб носеше радост. И бяхме винаги радостни. Има нещо за ядене – слава Богу!

А непостещите и преситените от всичко дори не се досещат защо са такива унили. Това се отнася и до съпружеския живот. Ако съпрузите се въздържат от време на време, винаги ще бъдат желани един за друг.

Между другото, гърците превеждат думата „униние” като любопитство. Нашият руски мислител Иван Илин отбелязва, че любопитството, като прахосмукачка, всмуква всичко наред, без да гледа какво е то – само да има нещо ново. „Всеки миг – пише той за любопитния – трябва да го утешиш с нещо ново, с нещо ново да го обнадеждиш. Той напрегнато се вглежда и вслушва в света: няма ли да се мерне там нещо ново. Какво? – Няма значение! Нещо неизвестно, неизпитано, нечувано. Иначе… иначе го заплашва скука…”.

Закономерната последователност

– „Унинието е внук на скуката, а дъщеря на леността” – казвал преподобни Амвросий Оптински.

– Да, а леността, както някой е отбелязал, е двигател на прогреса. Но също така е и негов резултат. Сега в дните на Великия пост се чете молитвата на свети Ефрем Сирин: „Не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие…” Наистина: отначало е безделието, а след него идва и унинието.

– А за унинието светите отци казват, че то е разпускане, разслабление на душата и тялото…

– Да, даже сега сред младите има такъв израз: „да разпуснеш”. Пази, Боже! И ето – униват.

–Получава се затворен кръг. Има такъв израз: „бесът го върти”. Макар че, казват, има униние и под маската на бурна дейност, но цялата тя също е някак празна. Като центрофуга – човек вече не съзнава какво прави и защо. „Хартийки от място на място преместват” – случвало се с негодувание да казва схиархимандрит Илий (Ноздрин) за московската суета, когато благославял хората да се връщат към земята.

– Преподобни Серафим Вирицки, казвал: „Русия ще живее от земята”. По-рано нямаше кога да скучаем или да се леним – затова и не унивахме. Щом поизраснехме малко, трябваше и вода да носим, и дърва да цепим, дойдеше ли пролетта – трябва да се копае, сади, полива, след това – да се плеви, да се окопава, после да се събира реколтата… Така свикнахме на труд. Аз и сега не мога да разбера: какво униние може да има? На мен време не ми остава! Кога да унивам? Когато не знаеш какво за правиш с времето си – униваш, а когато нямаш време и униние няма да има.

Днес даже и дистанционно измислиха: дори за да включат телевизора не слизат от дивана. Телевизионната наркомания стана обикновено явление. За съжаление, хората забравиха първоначалното название на кинематографа: „илюзион” – т.е. това са илюзии. Ето така живеят хората – с някакви призраци, миражи. Липсата на реален живот принуждава съвременниците да измислят несъществуващи проблеми – това не е така, онова не е така – и постоянно се чувстват нещастни.

– Казват, че врагът действа чрез въображението.

– Светите отци го наричат „художник”, той рисува картини пред мисления поглед на човека. Например, започва да напомня нещо от миналото, подстрекавайки към злопаметност. Или, най-често, ни кара да мечтаем за бъдещето. И при това знае, на кого какво да подхвърли. На някои внушава страхове. Младежта съблазнява най-вече с мечти за някакъв неосъществим разкошен живот, пълен с феерични удоволствия, та след това, като се почувстват излъгани, да изпаднат в униние. Казано е: две са безсмислените неща, които вършат хората – измъчват се от онова, което вече е минало или от онова, което още не е станало.

Погасяване на задълженията

– Не е ли същото, когато поради гордост човек окайва себе си: „Как можах?!” (а кой си ти, че да не падаш?) – или не може да се примири с някакви обстоятелства: „Защо?”, или се страхува от тях?

– Това, което получаваме в живота не е по греховете ни. Кажи на човека, че нещо му е изпратено поради греховете му и той още повече ще отпадне духом. Не, в Писанието е казано: „Той не ни стори според нашите беззакония и не ни въздаде според нашите грехове” (Пс. 102:10). Т.е. това, което се случва в живота ни, получаваме по милост, а не по греховете ни! По греховете ни би могло да бъде и по-лошо.

– Преподобни Паисий Светогорец казва: „Лекарството против униние е да славословиш Бога”!

– Да, а се случва да нареждат: „Ох, животът е така тежък!” Питам: „А аборти правили ли сте?” – „Да, да…” „Знаете ли, за едно убийство на собственото дете – а абортът е убийство! – по земните закони по-рано са давали 25 години каторга. И сумирали сроковете: за две убийства – 50 години, за три убийства – 75 години каторга. А Вие сте на свобода…”

– Свети Игнатий (Брянчанинов) отбелязва, че понякога унинието идва от неправилен поглед върху скърбите, когато човек гледа на тях като на нещо неизменно. Но ако трезво оценим греховете си, излиза че…

– Кръстът се изпраща на човека, за да се очисти душата му. Щом скръбта или болестта принесе своята вътрешна, духовна полза, Господ може да вземе или да облекчи кръста. Премъдрият Соломон написал върху пръстена си: „Всичко преминава, ще мине и това”. Знаейки, че за претърпяването на скърбите Господ прощава грехове, светите отци сами търсели да претърпят нещо от някого. А ние често няма какво да търсим. Просто потърпи човека до теб – той е твой благодетел. Сам Господ ти дава възможност да простиш: простил си – и на теб се прощава някой минал грях – така твоят дълг поне отчасти намалява. Когато осъзнаем колко голям е дългът ни, с всички сили ще се стараем чрез „печалба” да го погасяваме: „обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят” (Мат. 5:44).

– При вярващите, каквото и да се случи – радваме се, благодарим! Даже когато грешим, нали можем да се покаем – отново радост!

– Казано е: „С нас е Бог, разберете, народи, и се покорявайте, защото с нас е Бог!” (Ис. 8:9). При такова покровителство просто нямаме право да униваме! Унинието е от това, че забравяме Бога.

Източник: Православие ру

Архиепископ Теодосий (Снигирьов) – викарий на Киевския и на цяла Украина митрополит Онуфрий, доцент от Киевската духовна академия, управляващ на Северното викариатство на украинската столица и възглавяващ църковния съд на Киевска епархия.

– Владико, в църковните среди тече гореща полемика – трябва ли да се прилагат санитарните изисквания на светските власти към Църквата? Предава ли се вирусът чрез Причастието? Какво да правим, ако от нас поискат да затворим храмовете? Какво е вашето мнение по всички тези въпроси?

– Това, че коронавирусът стана подтик за църковна дискусия е много добре. Църквата винаги трябва да бъде готова за външни предизвикателства и опасности, а спокойните времена способстват за отпускане. Коронавирусът е добър повод Православната Църква да се подготви доктринално за есхатологичните времена. Да се подготви богословски, канонически, литургически. Засега това, което се чува по темата в голямата си част е концептуално незряло и недалновидно.

– Какво имате пред вид?

– Чуват се основно две противоположни позиции, всяка от които е крайна. Неразумно крайна, както ми се струва. Първата е – дайте безпрекословно да слушаме всички противоепидемични предписания на местните власти, да затворим храмовете, да отменим за известно време Причастието и другите тайнства, докато не завърши пандемията. Някои поместни Църкви вече тръгнаха по този път, взеха съответните решения. А втората крайност е следната: нищо не може да навреди на вярващите, нека не обръщаме внимание на тези страшни приказки за малки деца, да ходим по-често в храма, да се причастяваме и всичко ще бъде наред. Е, ако се заразим, значи така ни е било писано. Смятам, че и двете крайности са богословски несъвършени и могат да бъдат много опасни за Църквата, ако не сега, то в бъдеще.

Князът на този век, който в лицето на секуларизирания свят противостои на Христовата Църква, през цялото време проверява каква е нашата устойчивост, търси слабите ни места, в които може да направи пробив в живота на Църквата. Сега, с този коронавирус, той също ни пробва. Може би след два месеца ние с усмивка ще си спомняме за тази страшна приказка, както си спомняме сега за „птичия” или „свинския” грип. Но това, което ще бъде казано и прието от Църквата сега, ще има последствия в богословски, канонически и литургически аспект за дълго, а може би, и завинаги. Без да се впускаме в излишни разсъждения, какво представлява коронавирусът – технология на влияние или реална пандемия, ще кажем само, че доктрината, която ще бъде изработена от Църквата във връзка с тази ситуация, ще стане в бъдеще или имунитет и защита от по-силни и по-изтънчени удари срещу Църквата, или ще се превърне в пробойна в църковния кораб.

– Как може да стане това? В какво се изразява слабостта на позициите, които изказват днес вярващите?

– Ще започна от втората крайност – „на нас нищо няма да ни навреди!” Това звучи, най-малкото, самоуверено и понамирисва на духовна прелест. Тази самоувереност се ражда от неофитството на изразителите на тази позиция, от непознаването на църковната история, на православната аскетика, от това, че те не познават своята немощ, в това число и немощта на своята собствена вяра. Те са уверени, че евангелските думи „ще хващат змии, и, ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди” (Марк 16:18), са казани лично за тях, за тяхното днешно духовно състояние. Без да се впускам в детайли в тази дискусия, само ще отбележа, че свещенослужителите от по-възрастното поколение, а също и миряните от традиционно православни семейства, които имат църковна закваска от деди и прадеди, нямат този комсомолски плам – „на нас нищо няма да ни навреди!” Макар че на хората от това поколение по силата на тяхната вяра и смирение, вероятно наистина нищо няма да им навреди. И къде е границата между „няма да ни навреди” и „ще ни навреди”? Евхаристийната чаша – светената вода – чудотворната икона – обикновената икона – храмът – теплотата1 – благословението на свещеника – свещта, просфората? Как да определим границата от какво можем да се заразим, а от какво – не? И ако при това помним изявлението на Светия Синод за необходимостта от дезинфекция на храмовете и използване на еднократни чашки за теплотата, значи все пак е възможно някъде да се заразим. Има ли тук място за чудото? И къде е границата между чудото и обичайното? Лично аз мисля, че място за чудо, безспорно, има. Но има и граница. И тази граница не може да бъде определена така примитивно, както ни се иска и както би ни било по-удобно от практична гледна точка: ето, от Чашата не можем да се заразим, а от теплотата е възможно, затова и чашките са еднократни. Тук нещата са много по-сложни и това е поле за работа на Синодалните комисии и мъдрите духовници. Но сега не става дума за това.

Ако хипотетично тази прелестна (в духовния смисъл на тази дума – бел. прев.) хипотеза – „Нищо няма да ни навреди!” – без всякакви уговорки бъде приета днес в качеството на общоцърковна доктрина, то в бъдеще това би могло да стане в ръцете на дявола мощен инструмент за борба с Църквата. Защото уверените в своята праведност и в своето право на чудо хора, които отхвърлят божествения дар на разсъждението, врагът може да сломи много лесно – и духовно, и телесно. Сам Бог посрамва горделивите, а на смирените дава благодат. Мисля, че за читателите е възможно сами лесно да си представят как противниците на Църквата могат да отровят/заразят/осквернят цели общества от такива вярващи горделивци. Ако, разбира се, Бог не се смили над Своите глуповати и самоуверени чеда и не им прати избавление в лицето на някой нов великомъченик Теодор Тирон…

– А каква би могла да бъде вредата, ако нашата Църква приеме за правило да следва изцяло предписанията на епидемиолозите, както вече направиха в редица Църкви?

– В този случай ние можем да попаднем в капан, който ще щракне зад нас. Земната Църква все някога, по времето на Антихриста, ще се окаже в подобен капан, когато ще ни лишат от свободата да извършваме литургия и от много други неща. Но защо сами да приближаваме тези времена? Ако Църквата приеме като доктрина за реагиране на социалните проблеми – „Изпълняваме всичко, което ни кажат!”, в недалечно бъдеще властите в различни страни ще могат да затварят храмовете ни и да лишават вярващите от литургия под всякакви хуманитарни предлози: пандемия, опасност от ядрена война, промяна на климата и т.н. Вярващите в Украина, а сега и в Черна Гора, в последно време много добре разбраха, как съвременната политика, без да променя хуманния израз на лицето си, може да се опитва да разори и унищожи многомилионни църковни общности, използвайки своите лостове за управление. Това не дава поводи за оптимизъм. И още днес трябва да сме готови за съществуване на Църквата в подобни условия. Сляпо да следваме нарежданията на властите, означава да попаднем в поставените мрежи.

– Какъв е изходът? Какви богословски и канонични основи трябва да положи днес Църквата при решаването на подобни хуманитарни въпроси, за да се защити от проблеми в бъдеще?

– Нашата Църква вече започна да прави това. Изявлението на Светия синод на Руската Православна Църква във връзка с епидемията, а също местните епархиални послания на йерарсите на нашата Църква твърдо и еднозначно отклоняват паството от едностранчиво разбиране, а значи и от едностранчиво решение на възникналия проблем. Мисля, че над това са длъжни много внимателно и оперативно да поработят и профилните църковни комисии, за да намерят нужните механизми за защита на Църквата и нужните думи за обясняване на тези механизми на вярващите. Ще изкажа своята гледна точка, която в някаква част може да се окаже несъвършена или погрешна – това ще стане ясно след окончателните църковни определения. Струва ми се, че от една страна, трябва да се разработи вътрешно църковна концепция за информационна защита на паството от всякакви лъжевируси, като технология на съвременната геополитика. При това трябва да се вземе пред вид неопределеността на реалната епидемична ситуация, когато в бъдеще ще бъдат използвани такива технологии, което означава, че и фактическата санитарна защита на вярващите при посещението на храмовете трябва да бъде от типа „за бързо реагиране”.

А от друга страна – трябва винаги да сме готови за изпълнение на Евангелието:

„Ще чувате боеве и вести за войни. Внимавайте и не се смущавайте, понеже всичко това трябва да стане; ала туй не е още краят. Защото ще въстане народ против народ, и царство против царство; и на места ще има глад, мор и трусове; а всичко това е начало на болки” (Мат. 24:6-8).

Следователно трябва да разработим и да имаме литургическа концепция за живота на Църквата, ако изведнъж обществото бъде връхлетяно от истинска смъртно опасна инфекция, или заразяване на територии с отрова или радиация, без възможност за евакуация. Това не са фантазии и нечии страшни истории за деца. Това е апокалиптичната реалност на бъдещето. Кога Църквата ще се сблъска с тази реалност не знае никой освен Бог. Но нейни отзвуци, така да кажем „репетиции”, вече се случват. Ето, например, коронавирусът. И Църквата още днес трябва да бъде готова за възможни мащабни катастрофи и реални пандемии.

Каква е алтернативата на общественото богослужение? Къде е мярата за допустимост на дезинфекция (дезактивация и т.н.) на светинята? Има ли алтернатива в условията на тотална епидемия храмовото причастяване? Може би в такива изключителни случаи трябва да се позволи на миряните да се докосват да запасните Дарове и да се причастяват с тях у дома, както е било в древната Църква? В този случай ще трябва да се определи кой е истински „мирянин” и кой – не. Фиксирани списъци на енориашите? Еднократни съсъди за запасни Дарове, които могат да се изгарят? Дистанционна изповед? Всичко това са въпроси, пред които, уверен съм, рано или късно нашата свята Православна Църква ще се изправи. Да даде Господ това да се случи колкото се може по-късно. Но ние трябва да се подготвяме за решаването им още днес.

1. Теплота – вино, разредено с топла вода, което, според руската литургична традиция, се приема непосредствено след причастяването, за да се предотврати оставането на частици от Причастието в устната кухина на причастилия се.

Източник: Православие ру

До всички православни християни – членове

на Българската Православна Църква,

до страдащия български народ

20 март 2020 г.

Отворено писмо от игумени и игумении на манастири, монаси, монахини и свещеници относно въведеното извънредно положение и епидемията с коронавирус.

Скъпи в Господа братя и сестри,

Дълбоко страдаме заедно с целия ни народ и молим Нашия Господ Бог Иисус Христос да отклони надвисналото над страната ни и целия свят изпитание, да прекрати пандемията, и в света да се възцари мир и благоденствие.

В тези тежки времена всеки един от нас трябва да даде всичко от себе си, според своето звание и професия, за прекратяване на идващото зло.

Братя и сестри, целта на човешкия живот е да достигнем светостта, т.е. пълно единeние с Богочовека Иисус Христос и любов към ближния. Отклонихме се от целта, и всесъвършената Божия любов, желаеща да ни спаси, ни отрезвява, за да ни върне отново в своите обятия. Бог допуска да страдаме, за да осъзнаем очевидната истина, че телесната болест се предшества от духовно заболяване. Щом оставяме греха и безверието да царуват в нас, идва и неизбежният духовен резултат – болести, страдания, бедствия, нещастия. Единственият начин да оцелеем физически и духовно е да се обърнем отново към Създателя си, Когото изоставихме. Сега текат дните на Великия Пост. Нека в това време на покаяние, ние православните християни преосмислим отношенията си към Бога и ближния и се постараем чрез лекарствата на изповедта и светото причастие, на църковните тайнства, на съвместните молитви, придружени от дела на милосърдие и любов към ближния, да излекуваме душите си от епидемията на греха. Защото покаяние означава пълна ликвидация на греха. Тогава, по силата на духовните закони, ще победим и болестите.

От хилядолетия насам могочислени са случаите на прекратяване епидемии и бедствия, нападения на нашественици, земетресения, пожари и всяко зло, чрез светата Литургия, общи молитви на вярващите християни, молебени и литийни шествия с изнасяне на свети икони и мощи, освещаване на вода и поръсване на хората и домовете им. От многото записани ще приведем само няколко:

През 542 г., по времето на царуването на император Юстиниан Велики, в Константинопол имало епидемия, от която умирали по 10 000 души на ден. Към това се прибавило и разрушително земетресение с множество трусове в Антиохия. На празника Сретение Господне, след като целият народ излязъл на литийно шествие с Честния Кръст и обиколил Константинопол, бедствието начаса се прекратило.

Подобно събитие се случило в Константинопол, когато градът е спасен от смъртоносна болест – извършило се кръстно шествие с част от Честния кръст Христов и водоосвещение, след което морът се прекратил, в чест на което е установен празникът на произхождението на Честния Кръст на 1 август.

През 1352 г. град Новогород бил спасен от чума от чудотворната Богородична икона „Знамение”.

През 1654 г. град Шуи в Русия бил спасен от чумна епидемия, след изнасяне по улиците на града и домовете на Шуйско-Смоленската икона на св. Богородица.

През 1656 г. град Казан е спасен от чумна епидемия след лития из целия град със Седмиезерната икона на св. Богородица, водоосвещение и помазване на вярващите.

През 1654 г. и 1771 г. град Рибна Слобода е спасен от чумни епидемии чрез литийно шествие по домовете на иконата на св. Богородица Одигитрия „Югска”.

През 1771 г., по време на най – страшната чумна епидемия в Русия, в Нижни Новогород била донесена Владимирската икона на Божията майка. Тя била понесена из града и станало чудо – хиляди получили изцеление покланяйки се и целувайки иконата, а чумата спряла точно до улицата, през която минало шествието. В същото време в гр. Калуга чумата била толкова жестока, че ежедневно умирали стотици хора и цели домове запустявали. Лекарите били безсилни. Тогава от манастира „св. Лаврентий”, донесли Калужската икона на Божията Майка, обходили всички улици и домове, обявили тридневен пост и отслужили пред нея всенароден молебен. И по застъпничеството на Божията Майка чумата се прекратила.

През 1755 г. се прекратява чумната епидемия в Москва, Ярослав, Рябинск и Казан след литийно шествие по улиците и домовете и водосвет пред Казанската икона на Божията Майка.

През царуването на Екатерина Втора в Русия (1762 – 1796 г.), след лития с иконата на св. Богородица „Радост на всички скърбящи”, се прекратила епидемията от едра шарка.

През 1830 г. и след това през 1855 г. се прекратила върлуващата в гр Изюм холера чрез лития по всички къщи на Изюмско – Плещанската икона на Богоматер и водоосвещението пред нея.

В Йерусалим Горненският девически руски манастир в Ейн Карем е спасяван два пъти от холера чрез изнасяне и лития с Казанската икона на Божията Майка, която се пази там.

Ще приведем и два случая от нашата страна, като те са много повече.

През 1837 г. в Ловешко и Троянско възниква епидемия от чума. Троянските първенци съветали игумена на Троянския манастир да затвори обителта за храмовия празник Успение Богородично, защото събралите се много хора ще заразят всички и мнозина ще умрат. Игуменът категорично отказал да изгони хората дошли за утеха и духовна подкрепа в светата обител. Някои от работниците и монасите в манастира се уплашили и избягали. Всъщност се оказало, че никой от пребиваващите в манастира не се заразил, а всички, които избягали били поразени от чумата и умрели.

През 1919 г. в с. Кочериново бушувала „испанската болест”. Всеки ден умирали по 6-8 души.Тогава повикали монаси от Рилския манастир с чудотворната икона на св. Богородица „Осеновица”, която се пази там. След извършения молебен пред иконата в храма на селото, още същия ден, се прекратила епидемията и смъртни случаи вече нямало.

Дори и безбожният диктатор Сталин бил принуден през 1941 г. да отвори 20000 храма в СССР, когато му било възвестено видението на Ливанския Митрополит Илия, че Русия ще бъде спасена, само ако се отворят храмовете и семинариите и се правят шествия с чудотворната Казанска икона на Богоматер. Лично маршал Жуков обиколил със самолет обсадената Москва, носейки иконата на борда. Веднага немците започнали да бягат в панически ужас, изоставяйки техниката и оръжията си. Иконата била носена пред войските по целия път на освободителната война от Сталинград до Берлин.

По време на епидемията от туберкулоза, в средата на двадесети век, в Гърция много свещеници са служели в църквите на болниците и санаториумите, като са причастявали стотици болни в последен стадий на болестта и по изискването на светите канони, след службата е трябвало да потребят (изпият) останалото св. Причастие. Не е известен нито един случай на заразен от болестта свещеник. Напротив – в една от болниците, където служили свещеник и дякон, дяконът в продължение на три седмици отказвал да потреби причастието поради страх от заразяване и се налагало да го потреби свещеникът. Оказало се, че след три седмици дяконът се е заразил, а свещеникът останал здрав. В тази тежка епидемия не се намерил нито един гръцки лекар, който да посъветва свещенослужителите да не потребяват Светите Тайни поради опасност от заразяване.

Както в дните на извънредното положение не спират дейности като здравеопазване, снабдяване с лекарствени средства, доставки на хранителни продукти и продажбата им в хранителните магазини, енергетика, и всички необходими за поддържане на телесния живот и здраве дейности, така и християните не бива да се лишават от духовната храна, без която умира душата, а по-сетне и тялото, която е светото Причастие, молитвата вкъщи и в храма, църковните тайнства. Великият професор по гнойна хирургия и канонизиран за светец на православната църква, св. Лука Войн-Ясенецки, живял в средата на 20 век, и по чиито учебници се учат днес младите хирурзи, пише: „В Светото Причастие нашият Господ Иисус Христос се съединява с нас съвършено реално, субстанциално, със Своята истинска кръв и Своето Тяло, което ни е дал заради греховете на целия свят и заради нашите грехове”. Самият той не прекратявал извършването на богослужения, св. Литургия и св. Причастие при никакви обстоятелства.

На всяка света Литургия в храма се извършват молитви за светската и духовната власт, за лекарите, за болните, пленените, затворниците, наркоманите, починалите. Чрез молитвите на Църквата се освещава всеки човек, независимо дали е вярващ или невярващ, цялата страна, целият свят.

Вярващите християни винаги са били едни от най-съвестните и отговорни граждани на държавата, защото се стараят да изпитват съвеста си, бдят над себе си и са научени на дисциплина. Затова призоваваме целия ни православен народ да спазва установените от властта изисквания на извънредното положение и да участва по-активно и молитвено в тайнствата на Светата ни Църква.

Нека всички се обединим в Светата Евхаристия, в покайни молитви и молебени да измолим прошка на греховете ни и Божията милост над целия свят.

Да не се страхуваме, християнинът е храм на Живия Бог и по думите на св. Евангелие „Този, Който е във вас е по-голям от онзи, който е в света (дявола)”.1 Йоан 4:4

Да си припомним думите на блаженопочиналия и приснопаметен архиерей на Църквата ни – Неврокопски Митрополит Натанаил, отнасящи се за дълга на всеки християнин: ”Мой дълг е да спася всеки човек, да спася целия свят. Да отдам сърцето си на Христа, а живота – на ближния!”

Ако следваме стъпките на Христа по кръстния път към Голгота – с търпение, смирение и душевно спокойствие – ще посрещнем с радост Светлото Христово Възкресение и ще се поздравим с

ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!

ВОИСТИНУ ВОСКРЕСЕ!

1. Зографски манастир „Св. великомъченик Георги Победоносец” – Света Гора, игумен архимандрит Амвросий с братството

2. Роженски манастир „Рождество Богородично”, игумен архимандрит Епифаний с братството

3. Хаджидимовски манастир „Св. великомъченик Георги Победоносец”, игумен архимандрит Теофил с братството

4. Чекотински манастир „Св. Архангел Михаил”, игумен йеромонах Михаил с братството

5. Правешки манастир „Св. великомъченик Теодор Тирон”, игумен архимандрит Йоан

6. Руенски манастир „Св. Йоан Рилски”, игумен йеромонах Йоан с братството

7. Лопушански манастир „Св. Йоан Кръстител”, игумен архимандрит Нифонт с братството

8. Чипровски манастир „Св. Йоан Рилски”, игумен архимандрит Нифонт с братството

9. Врачешки манастир „св. Четиридесет мъченици”, игумения монахиня Касиана със сестринството

10. Ресиловски манастир „Покров Богородичен“, игумения Мелания със състринството

11. Гоцеделчевски манастир „Живоприемен Източник”, игумения монахиня София със сестринството

12. Клисурски манастир „Св. св. Кирил и Методий”, игумения монахиня Таисия със сестринството