За пастирите

След Възнесението на Господа апостолите се върнали, както е казано в Евангелието “с голяма радост” (Лука 24:52). Господ знае каква радост им е дал; и техните души са преживявали тази радост.

Първата им радост е, че са познали Истинния Господ Иисус Христос. Втората – че са Го обикнали. Третата – че познали вечния небесен живот. И четвъртата – те желаели на света спасение тъй, както и на себе си.

А освен това са се радвали и защото са познали Светия Дух и са видели как Той действа в тях.

Апостолите ходели по земята и проповядвали на хората словото за Господа и за Царството Небесно, но душите им тъгували и жадували да видят любимия Господ, затова те не се боели от смъртта, а с радост я срещали, и ако искали да живеят на земята, то е било само заради хората, които обичали.

Апостолите обичали Господа и затова не се бояли от никакви страдания. Те обичали Господа, обичали и хората, и тази любов премахнала в тях всеки страх. Те не се бояли нито от страдания, нито от смърт, и затова Господ ги изпратил в света да просвещават хората.

И до днес има монаси, които изпитват Божията любов и се стремят към нея ден и нощ. И те помагат на света с молитва и писания. Но повече това е грижа на църковните пастири, които носят в себе си такава голяма благодат, че ако хората можеха да видят славата на тази благодат, целият свят би ú се удивил; но Господ я е скрил, за да не се възгордеят служителите Му, а да се спасяват със смирение.

~~~

Господ призовава епископите да пасат Неговото стадо, и даром им дава благодатта на Светия Дух. Светият Дух, както е казано, е поставил епископи в Църквата и в Светия Дух те имат власт да връзват и развързват грехове. А ние сме Господните овци, които Той е обикнал докрай и ни е дал светите пастири.

Те са наследниците на апостолите и по дадената им благодат ни водят към Христос. Те ни учат на покаяние; те ни учат да спазваме Господните заповеди. Те ни говорят словото Божие, за да познаем Господа. Те ни наставляват към спасение и ни помагат да се изкачим до висотата на смирения дух Христов. Те събират в оградата на Църквата скърбящите и заблудени Христови овци, за да намерят душите им покой.

Те се молят за нас Богу, всички ние да се спасим. Те, като приятели на Христос, могат да склонят Господ с молитва: за живите да изпросят смирение и благодатта на Светия Дух; за починалите – прошка на греховете; а за Църквата – мир и свобода.

Те носят в себе си Светия Дух и чрез Светия Дух ни прощават греховете. Те са познали Господа в Светия Дух и, подобно на ангелите, с ума си съзерцават Бога. Те имат силата да откъснат и нашия ум от земята и да го приковат към Господа.

Те скърбят, когато виждат, че оскърбяваме Бога и не даваме на Светия Дух да живее в нас. Върху тях падат скърбите на цялата земя, и техните души са привлечени от Божията любов, и непрестанно се молят, за да изпросят за нас утеха в скърбите и мир за целия свят.

Със своите пламенни молитви те и нас увличат да служим Богу със смирен дух и любов.

Заради тяхното смирение и любов към народа ги обича Господ. Те непрестанно вършат огромен труд и подвиг и за това са обогатени с разума на светиите, на които подражават със своя живот.

Господ ни е обикнал толкова, че е страдал за нас на кръста; и Неговите страдания са били толкова големи, че не можем да си ги представим, защото малко обичаме Господа. Така и нашите духовни пастири страдат за нас, макар често ние да не виждаме техните страдания. И колкото по-голяма е любовта на пастиря, толкова по-големи страдания тя му носи; а ние, овците, трябва да разбираме това, и да обичаме, и да почитаме своите пастири.

Братя, да имаме послушание към нашите пастири, и тогава ще има общ мир, и Господ чрез Светия Дух ще бъде с всички нас.

~~~

Велико лице е иереят, служителят при Божия Престол. Който го оскърбява, оскърбява Светия Дух, Който живее в него.

Какво да кажем за епископа? На епископите е дадена голямата благодат на Светия Дух; те са поставени по-високо от всички; те като орли се издигат нависоко и оттам гледат безкрайното пространство, и с разума на богословието пасат Христовото стадо.

~~~

Светият Дух, както е казано, е поставил в Църквата епископи да пасат стадото на Господа (Деян. 20:28); и ако хората помнят това, те ще обичат пастирите с голяма любов и душата им ще се радва, като вижда пастиря. Който носи в себе си благодатта на Светия Дух, знае за какво говоря.

Един смирен и кротък мъж вървял с жена си и с трите им деца. По пътя си те срещнали архиерей, който пътувал в каляска, и когато селянинът започнал с благоговение да му се покланя, видял благославящия го архиерей покрит в благодатен огън.

Но някой ще попита: “Ако Светият Дух е поставил епископите и ги управлява, защо тогава ние нямаме мир и не преуспяваме?”

Защото неправилно мислим за поставената от Бога власт и с това ставаме непослушни. Но ако се предадем на Божията воля, бързо ще преуспеем, защото Господ обича смирената, послушна душа и Сам я ръководи, а непослушната Той чака търпеливо и милостиво кога ще се поправи. Господ премъдро учи душата със Своята благодат, като добър учител и роден баща. Но и родният баща греши, а Господ винаги е истинен; и учителят не знае всичко, а Господ е всезнаещ.

Всички беди идват от това, че ние не питаме по-старите, които са поставени да ни ръководят, а пастирите не питат Господа как трябва да постъпват.

Ако Адам беше попитал Господа, когато Ева му е дала да вкуси плода, Господ е щял да го просвети и Адам нямаше да сгреши. И за себе си бих казал, че всички мои грехове и грешки са били заради това, че в миг на изкушение и нужда не съм призовавал Господа; а сега се научих да моля Божията благост и по молитвите на моя духовник Господ ме пази.

Така и архиереите, макар и да имат дара на Светия Дух, но не всичко разбират, както трябва, и затова при нужда трябва да търсят Господ да ги просвети; а те постъпват по своя преценка, и с това оскърбяват Божието милосърдие и объркват хората.

Преподобният Серафим казва, че когато е давал съвети от своя ум, са ставали грешки; а грешките могат да бъдат малки, но могат да са и големи. Така че всички трябва да се учим да разпознаваме Божията воля; а ако не се учим, никога няма да познаем този път.

Господ е казал: “И ме призови Ме в скръбен ден; Аз ще те избавя, и ти ще Ме прославиш” (Пс. 49:15). Господ чрез Светия Дух просвещава човека, а без Светия Дух никой човек не може да разбира правилно. До идването на Светия Дух и апостолите не са били твърди и мъдри, затова Господ им казал: “Докога ще ви търпя?” (Матей 17:17).

~~~

Господ е дал в Светата Църква пастири и те служат по примера на Христос, и на тях е дадена власт да прощават греховете чрез Светия Дух.

Ти може би си мислиш: как може еди кой си епископ, или духовник, или свещеник да има Светия Дух, когато обича да си похапва и има други слабости?

Но аз ще ти отговоря: това е възможно, ако той не приема лоши помисли; така че дори и да има някакъв порок, това не пречи на благодатта да живее в неговата душа, както зеленото дърво има някои сухи клони, но това не му пречи и то да дава плодове; или както на полето има много пшеница, и макар сред нея да има и плевели, това не ú пречи да расте.

За духовниците

През Великия Пост на вечерня в Стария Нагорни Русик Господ даде на един монах да види иеросхимонах Авраамий в образа на Христос. Старецът-духовник стоял с епитрахила си и изповядвал. Когато монахът влязъл в изповедалнята, той видял духовника, побелял старец, че е с младо, момчешко лице, и целият сияе и прилича на Христос. Тогава монахът разбрал, че духовникът се намира и извършва тайнството в Светия Дух, и че Светият Дух прощава греховете на каещия се.

Ако хората видеха в каква слава служи свещеникът, те биха паднали по очи от това видение; и ако самият свещеник би видял себе си, в каква небесна слава е той, когато извършва служението си, той би станал велик подвижник, за да не оскърби с нищо благодатта на Светия Дух, която живее в него.

Пиша тези редове и моят дух се радва, че нашите пастири приличат на Господа Иисус Христос. Но и ние, овците, макар и да имаме малка благодат, също приличаме на Господа. Хората не знаят тази тайна, но Иоан Богослов ясно е казал: “Ще бъдем подобни на Него”, и това е не само след смъртта, но и още тук на земята, защото Милостивият Господ е дал на земята Светия Дух и Светият Дух живее в нашата Църква; Той живее в непорочните пастири; Той живее в сърцата на вярващите; Той учи душата на подвиг; Той ни дава сили да изпълняваме Господните заповеди; Той ни учи на всяка истина; Той така е разхубавил човека, че човекът е заприличал на Господа.

~~~

Трябва винаги да помним, че духовникът извършва служението си в Светия Дух, и затова трябва да благоговеем пред него. Вярвайте, братя, че ако на някого се случи да умира в присъствието на духовник и умиращият каже на духовника: “Отче свети, благослови ме да видя Господа в Царството Небесно”. И духовникът каже: “Върви, чедо, и виж Господа”, с него ще стане така, както е благословил духовникът, защото Светият Дух и на небето, и на земята е един.

Велика сила имат молитвите на духовника. Много страдах аз от бесовете заради своята гордост, но Господ ме смири и ме помилва заради молитвите на духовника, и сега Господ ми откри, че на тях почива Светият Дух, и затова много почитам духовниците. Заради техните молитви ние получаваме благодатта на Светия Дух и радост в Господа, Който ни обича и ни е дал всичко нужно за спасението на душата.

Ако човек не казва всичко на духовника, неговият път е крив и не води към спасение, а който казва всичко, ще отиде направо в Небесното Царство.

Един монах ме попита: “Кажи, какво да сторя, за да поправя живота си?” Той обичаше да яде много, и не в определеното за това време. Аз му казвам: “Пиши всеки ден на един лист, колко си изял и какво си помислил, а вечерта прочитай това на духовника”. Той ми казва: “Не мога да направя това”.

И така, той не можа да преодолее малкия срам да изповяда немощта си, и затова не се поправи, и умря от удар. Да прости Господ нашия брат, а нас да избави от такава смърт.

~~~

Който иска непрестанно да се моли, трябва да има мъжество и мъдрост и за всичко да пита духовния си отец.

И ако духовникът сам не е минал с опита си пътя на молитвата, ти пак го питай, и за твоето смирение Господ ще те помилва и ще те запази от всяко зло; а ако помислиш, че духовникът е неопитен, че е в суетата, и затуй “сам ще си се ръководя по книгите”, ти си на опасен път и не си далече от прелест.

Много такива зная, които така се излъгаха в своите помисли и заради пренебрежението си към духовника не напреднаха. Те забравят, че в тайнството действа благодатта на Светия Дух, която и ни спасява. Така врагът мами подвижниците, за да няма молитвеници, а Светият Дух дава мъдрост на душата, когато слушаме съветите на нашите пастири.

~~~

Чрез духовника в тайнството действа Светият Дух, затова, когато излезеш от духовника, душата чувства обновлението си по мира и любовта към ближния, а ако излезеш смутен от духовника, значи не си се изповядвал чисто и сам не си простил на брата си от сърце прегрешенията му.

~~~

Духовникът трябва да се радва, когато Господ довежда при него някоя душа на покаяние, и според дадената му благодат трябва да лекува тази душа, и за това ще получи от Бога голяма милост, като добър пастир на своите овци.

И ни дай с едни уста и с едно сърце да славим и възпяваме пречестното и величествено Твое име на Отца и Сина и Светия Дух, сега и винаги, и во веки веков!

Молим Бога да ни даде тази благодат, така че да Го славим, да Го благославяме и да Му се покланяме с една уста и едно сърце. Молим Бог да ни даде нещо конкретно. Тук има два момента. Първо, молим, и второ, от Бога. Правим едно движение, и Бог правим едно движение, ние молим и Бог дава. Когато търсим нещо от Бога, това означава, че ние влагаме всичко, което зависи от нас. Когато казваме на Бога: „дай ни да Те благославяме с една уста и с едно сърце“, това означава, че първо водим цялата борба, правим това, което зависи от нас да имаме любов към всички, да сме съединени с всички, да нямаме  вражди и боричкания помежду ни, и тогава Бог ще направи това, което зависи от Него. Това става и с цялата духовна борба – когато трябва да отсечем една страст, казваме например: „Боже, помогни ми да отсека една страст, цигарите“, тогава означава, че се бориш да отсечеш цигарите и Бог прибавя от Своята сила. Затова е необходимо намерението на човека, не е необходимо само да молиш, а ти трябва да направиш нещо.

Или, дори да не можеш да направиш нищо, най-малко дай твоето намерение. Кажи: „искам, Боже мой! Искам да спра това нещо. За съжаление не мога нищо да направя“. И това е нещо. В Патерика се казва, че веднъж един монах-подвижник отишъл и седнал на една скала и си клател краката. Както правят децата, когато седят някъде. Другите подвижници го видели и го попитали:

– Какво правиш тук?

– Клатя си краката заради любовта към Христос.

Какво е това нещо? Каква връзка има едното с другото? Той обаче защо направил това? Този човек имал някаква война, не знаем каква, по-скоро е известната война на унинието, той стигнал до душевно и телесно униние и не можел нищо да направи. Помисълът му казвал: „Тук не правиш нищо! Непотребен си! Няма да видиш Христос. След като не правиш нищо“. Той казал: „Добре, не правя нищо, нито молитва, нито четене, нито постя, нито служби, какво да правя? Клатя си краката. Макар и това, все е нещо – клатя ги от любов към Христос“. Той правил това, което можел. Знаете, че Бог иска от нас дори най-малкото, което можем да направим за Него. Но и това да не направим, най-малкото да Му кажем: „Искам!, но не мога„. Това е съществено.

Така, когато  молим и казваме дай ни каквото и да е, означава, че го искаме. Ако го искаме, Бог ще го даде. Не е възможно да не стане. Сам Бог ни казва: „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори“.

Сещам се за един монах, който казваше – „Не става, Боже мой! Няма да спра, ако не ми сториш това нещо!“ Разбира се, той не искаше материални неща, а духовни. „Ти каза да бием по вратата. Добре, ще викам, ще настояваш докато ме помилваш!“ – така казваше.

Ние идваме на Литургията, молим се и пеем с една уста, но може да не сме с едно сърце. Идваме тук, пеем или съучастваме в богослужението, казваме Символа на вярата, останалите химни, но в нас още не сме стигнали до духовното равнище да сме едно сърце, а сме една уста. Това е първото стъпало. Така влизаме в събранието на църковна общност, която е нашата енория, която е нашият храм. Затова е необходимо да ходим на църква, не можем да се молим сами, тоест можем да се молим, но не може да не ходим на Литургията, да не се събираме в храма заедно в името на Христос. Защо? Защото сме призвани да станем едно тяло, ние сме Тялото на Църквата, членове на Църквата, Тялото Христово, не можем да не участваме в това събрание. Отивайки на църковното събрание, на Литургията, на службата, тогава правим това, което зависи от нас и с една уста възпяваме Бога. Сетне лека-полека ставаме и едно сърце.

Виждате, че когато човек започне да ходи на църква, на първо време мисли, че всички го гледат, всички се взират в него странно и си казва: ама какво правя тук сега? Всички ме гледат, чувствам се неприятно, неловко, коментират ме, съдят ме. Докато нищо от това не е вярно. Кой те е видял, детенцето ми, дали си влязъл или излязъл и дали изобщо съществуваш? Кой те погледна? Или, дори да те е погледнал някой, нима това означава, че те е изкоментирал? Докато с времето човек започва да се движи свободно и не се дразни от тези неща. След това може наистина да го коментират, когато вече го опознаят. Колко човека са в храма? Редовните  50 – една година да ходиш и да не знаеш кой е другият? Най-малкото го гледаш. Оттук, и да видиш нещо странно, примерно някой дойде един ден с бастун, виждаш го внезапно и ти минава през ума: ама какво му се е случило, че държи бастун? До вчера беше без бастун. Това обаче не ни дразни, защото сме придобили усещането за едно сърце и така се получава единство.

Затова, ако не направим това в Църквата, не сме една уста и едно сърце, тогава как ще бъдем една уста и едно сърце и в семейството ни? И още повече как това единство ще напредне към нашето вътрешно аз? Всъщност разпадът е станал  първо в човека. Първо се разпаднало единството на неговата човешка природа, а след това прекъснал връзката си с Бога и с другия човек. Помните в кн. Битие, когато човекът нарушил Божията заповед, той веднага се отделил от Бога, разединил се и се отлъчил от жена си. Докато преди бил съединен с Бога, със себе си и с човека до него.

Събрание на едно място на Църквата, усилието да сме една уста и едно сърце, това е нашата всекидневна борба, която водим чрез аскезата. Човек започва от духовната аскеза – молитвата, очистването на страстите, изхвърлянето на себелюбието, на лукавството, на себичността, на егоцентризма, на егоизма, и упражняването на молитвата, започва лека полека да се интегрира като личност, вижда, че сам той като човек вътрешно се интегрира, става единен. Докато преди  умът му едно е искал, сърцето му друго, тялото му трето. Сега тялото се подчинява на ума, умът е в съгласие със сърцето и Светият Дух постепенно обитава в човека, целият човек се освещава и става напълно свят, освещава се тялото му, тялото няма движения, похоти, няма неща, които в миналото са били интензивни, тиранични, поробвали са го, вижда, че се освещава тялото, освещават се потребностите на тялото, дори външният вид. Виждате лицето на някой светец. Целият човек се освещава и външният му вид, спира да мисли лукаво, подозрително, не подозира другия човек, не е лукав, не е себичен, не се страхува. Има друго усещане за нещата, сърцето му се освещава, не само умът му съди правилно, но и сърцето му функционира  здраво и така стига, както казват св. отци, до първата простота, от съставен става несъставен, докато преди е бил многосъставен, сега става несъставен и така разбира много добре какво става в него.

Много хора, най-вече млади, не могат да вземат решение за едно нещо. Виждате,  че има младежи, които не могат да решат дали ще се оженят, дали ще работи, дали ще последва Бога, дали няма да Го последва. Получава се объркване в него. И човек казва, добре, ама защо, какво става? Защо? Защо е тази нерешителност, защо е цялото това объркване? Нима е възможно там, където е Божият Дух, да има объркване? Не е възможно да има объркване там, където Бог присъства. За да го има това объркване, това означава, че се нуждаем от духовна труд. Но ако човек влезе в това течение на Божия Дух, тогава виждаме, че постига психосоматично единство и лесно различава и разбира Божия Дух,  Божията заповед и това, което трябва да прави. Когато човек вътрешно се  интегрира, преодолее своите психосоматични болести и разпада на човешката личност, тогава веднага става едно и с другия човек, има любов, социален е, общува с брата си. Затова казвахме, че разпадът не е симптом и белег на духовен човек.

превод: Константин Константинов

От всичко, което се случва в земния живот, един­ствено грехът трябва да опечалява християнина.

В тежки изкушения трябва да викаш към Гос­пода: „Да бъде Твоята воля! Помилуй, облекчи!”

Ако искаш да бъдеш истински християнин, имай и търпи лишения във всичко, защото нетърпящият лишение не е християнин.

Греховете се очистват от слъзното покаяние и търпенето на обидите е в духа на незлобието. Затова не страни от обидите: не се лишавай от венци, не бя­гай от изцеляването на душата.

Врагът винаги се стреми да въоръжи срещу чо­века неговите домашни. Трябва да бъдем готови за това и да помним, че всичко това е по Божия воля и за очистване на нашите грехове.

Никога не трябва да униваш: съгрешил си – сега пък се покай и бъди мирен.

Говори добронамерено с тези, които те злословят, моли се за тези, които ти нанасят различни оскърбления, обиди, беди, гонения.

Търпейки обиди, да се радваме, а не да скърбим; да се радваме затова, че ни се дава благоприятен слу­чай, прощавайки на своя ближен, да получим прошка на всички наши съгрешения. В това се състои познаването на истината.

Когато страстите се разбушуват, умьт се помрачи и загуби самообладание пред големината на изкушенията, помислите започват да нападат с настой­чивост и неистовствост, тогава не само срещу блудните помисли, но и срещу помислите на гнева, скръбта, унинието, отчаянието, с една дума -срещу всички греховни помисли,най-надеждното оръжие е молит­вата, в която участва също и тялото направи си поменик на всички, които са те ненавиждали и обиждали (живи и мъртви) и ежедневно ги споменавай в молитвите си,

Най-главното е да се научим на търпение и смирение: със смирението ние ще победим всички врагове-бесовете; а с търпението – страстите, които воюват срещу душата и тялото.

Утешавай себе си с това, че не е възможно да се сподобиш с вечния покой, без да поскърбиш и да се поотрудиш тук.

Помнете, че ропотът и малодушието са също кръст; кръст, макар и също голготски, но кръст на  отхвърления разбойник.

Ако от време на време съседите ви смущават с шум и викове, претърпете заради Господа, като си казвате: „Това Господ допуска заради моите грехове“.

Във време на скръб започвайте молитвата си с благодарение.

Едно от стъпалата към съвършенството е безропотното и благодарно понасяне на всички скърби възприемането им като средство за духовното усъвършенстване и за очистването на греховете.

При борбата с унинието ни се дарува най-големия венец. Който не търпи борения и нападения, той е станал приятел на демоните.

Едно от свойствата на смирението е да приемаш униженията с удоволствие.

Ако сториш нещо добро някому,чакай скръбно изкушение заради това.

Страшно е да оставаме дълго без скърби. Застоялата вода се превръща в блато, а бурите и ветровете я освежават и способстват за нейната пригодност.

Когато бащата оставя сина си без наказание и му позволява да живее според своята си воля, от   това се вижда, че той го е отхвърлил от себе си:така,когато и Бог оставя човека без наказание,това е знак за неговото изоставяне от Божията милост; и не друго нещо ще последва за такъв, освен търпенето на вечния гняв Божий.

Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса

Всички вие сте едно. Другият е различен и важното е, че е едно с мен, че го възприемам като дар. Другият е дар за мене – това е тайната тук.

Всички тези неща са истинни само по една причина и по един начин – хората сме дар и откровение един за другиго и така другият наистина може да стане твой член и ти негов член. Тази велика тайна, да бъдат всички едно – думи на Христос – както ние сме едно. Да си едно с другия е страхотно – не смееш след това да го нараниш, а можеш само да му благотвориш. Кой би взел трион сам да си среже ръката? Това да си едно с другия означава, че вече не можеш да му сториш зло, а искаш да му благотвориш и дори да се правиш на глупав заради него, дори да се правиш на идиот. „Идиот”, колко хубав роман на Достоевски, само „идиоти” могат да бъдат всички, които разбират нещата, за които сега говорим във връзка със светската изтребителна логика. Тя е човекоядна логика, единият винаги се приготвя да изконсумира другия. Ако си едно с другия, не можеш да направиш това, само тогава не можеш да му сториш зло. Както някои стари филми, в които хората бяха толкова благородни помежду си, че си казваш: „трябва да са идиоти, единият не иска да засегне другия, дори един юмрук не иска да му удари“. В американските филми имат само бой, бой, убийства и нищо друго!, защото е едно общество с параноичен антагонизъм, и ние го имаме, но тук е по-слаб, оставяш другия на неговото безумие. В англосаксонските държави конкуренцията е толкова голяма, че другият чувства нужда да стане себелюбив. Затова имаме и дългите CV-та, в които има какво ли не. Тоест една огромна възможност да мога да изтребя другия, за да оцелея, защото, ако не го изтребя, няма да оцелея. Това именно предават на малкото дете, че ако евентуално убиеш всички, накрая ти ще оцелееш. И давай, след 500-600 жертви във всеки филм оцелява окървавеният герой, който търси причината защо е станало това, което е станало. С други думи тук имаме този хаос, за който говорихме.

Ако пък вие сте Христови, тогава Авраамово семе сте, и по обещание наследници

Съществува едно обещание, „нотариален акт”, в който се казва, че си наследник на много голямо наследство. Казва ти: внимавай, това е огромно наследство. Какво е това наследство? Виждали сме го в живота на светците, на съвременни светци, които оттук живеят това наследство – велики харизми, висши състояния, чудеса, неща, които, ако ги игнорираш, няма да знаеш за какво говориш, просто не знаеш по коя причина е станало Въплъщението, по коя причина съществува Църквата, това е и царството – наследството, за което говорихме. Примерно седиш и гледаш как e станала битката при Маратон, както казваше св. Порфирий. Той виждал това в Светия Дух. Вижте какво нещо е царството Божие и как ще бъдем някога, ако го искаме. Царството Божие ще бъде състояние, в което ще гледаме един другиго и няма да се  отегчаваме, но това е друга история; както един влюбен не се отегчава. Ако си влюбен, скучаеш ли? Не. Ако любовта изчезне, след това от всичко се отегчаваш. Така е, царството Божие е висша любов. Бог открива цялата безкрайна красота и хубост, която е вечна, Негова, и твоята и на другия, която нашата низост скрива от нас.

Виждаш някоя майка, която обича детето си, тя казва колко хубаво дете! Един баща ми казваше за своето 1-2 годишно дете и ми изброяваше колко болести има. И си казваш: „виж какво прави любовта!“ Любовта ти дава сила да понасяш разтърсващи неща (страдания), които наистина съществуват и ги виждаш. А ние не виждаме това, затворени сме в себе си, в нашия хаос и гледаме да употребим другия. Чувате ли вие, които сте по-млади? Които имате мечти и т.н.? Единият гледа да употреби другия. И не трябва да го обвиняваш, защото и ти тръгваш да направиш същото с него. Друго е зрялостта, друго е любовта. Това не става с щракане на пръсти, понеже внезапно сме разменили погледи и нещо е станало. Нещо е станало означава нищо не е станало. .

Казвам още: наследникът, докле е невръстен, с нищо се не отличава от роб, макар и да е господар на всичко

По нищо не се различаваш от един роб. Наследникът на царя е като роб, защото е младенец. Вземете детенцето на един император и му кажете: ти си цар! То ще ти каже: „Подай ми играчката! Не разбирам какво ми говориш!“ Няма да ти го каже така, но просто не разбира.

но е под настойници и домоуправители до определения от бащата срок

Които го ръководят, за да може да някога да стане зрял, за да може да познае баща си, бидейки зрял. Сега е незрял, затова е младенец, затова не разбира нищо и сякаш не съществува като наследник. Това нещо става при мнозина от нас. В Църквата сме като роби и младенци. На нас това обаче ни е удобно, защото казваме добре, Бог съществува, виждаме чудесата, нещо става. Това обаче може да ме затвори, аз да имам лични критерии – това е великата тайна на епохата, за чието формиране са били нужни векове. Тази вяра в личната автентичност започва от 18-ти век, вяра в това, че аз имам истината в себе си, имам природата, която говори и иска да бъде задоволена. Това са неща от Просвещението, след Просвещението се установяват личните критерии, имам право да ги имам и те имат ценност. Мога да имам и Бога и да съм секуларизиран, както е в американското общество. Бог е изключително полезен и е изключително полезно да не Го влагам в живота си, когато не искам. Да Го имам „по поръчка”, когато аз искам. Тази вяра „по поръчка” днес е най-разпространеното нещо. Тоест една вяра, която се използва, но без духовност и посвещение. Във всеки момент мога да Го оставя и да правя каквото си искам. Това състояние се нарича младенчество. Сякаш имаш един много луксозен и мощен автомобил, който може и да лети и да плува в морето, но ти не знаеш как да го използваш. Затова казваш: „Не е ли по-добре да имам велосипед? Да гледам автомобила, да го лъскам, но ако вляза вътре и се получи някакъв проблем? Понеже не зная какво е и не мога да го използвам както трябва, оставам върху велосипеда“. Понякога върху магарето, даже не и върху велосипед. Това също е едно себелюбиво движение, което ме държи в младенчество. Тук съществува една разлика:

Така и ние, докле бяхме невръстни, бяхме поробени под стихиите на света

Тоест поробени на всичко това, което светът смята за драгоценно, лайфстайлът, който нарекохме дедстайл (игра на думи от английски – lifestyle (начин на живот)-deathstyle (начин на смърт) – бел. ред). Казвали сме, че желанието ми винаги е желание за другия, другият да ме признае. Следователно аз искам каквото другият иска, защото няма друг начин да бъда признат от него. Не мога да го обикна, искам да бъда признат от него, т.е. желая каквото той желае. Така в списанията за автомобили един от критериите да си купиш автомобил е доколко привлича погледи на пътя.

Искаме това, което другият иска, поробени сме в желанието на другия, затова, мразейки един други, другият е моят ад, което означава постоянно правя каквото той иска. Вижте младите от Лицея, от университета, всички са облечени по един и същ начин, някой трябва да им каже, че не им отива, но никой не го казва и всички се чувстват свободни, докато всички правят едно и също и никой не смее да направи нещо по-различно! И наричат това свобода. Следваш желанието на другия, при всеки един избор. Ще намериш приятелка, защото другите имат! Ще намериш приятел, защото другите имат, ще правиш едно, второ, трето, защото другите са така, ще носиш това, ще ядеш това, ще говориш така! И ако срещнат един поп да им каже нещо по-различно, казват: „Аз искам да съм свободен!“ От какво да си свободен? Роб си, от отгоре до долу.

Затова в общества със силно изразен индивидуализъм хората чувстват повече самота и депресия. В английското общество жените не си приличат помежду си, както са жените в Гърция, където всички са едни и същи! Видял си една – видял си всички! Там, понеже съществува силен индивидуализъм и себезатваряне, не си приличат толкова много помежду си.

Евангелието ни кара да говорим за най-невероятните неща. Или си младенец, или си зрял. Когато си младенец ти налагат – не сварваш даже да поискаш и не знаеш какво искаш. Затова обожавам монашеството. Монашеството върви добре, защото има това „аз не искам!“ и затова всички казваме „Леле! Да не ставаме монаси!“ Защото не разбираме какво означава свободата – колко страшна свобода е да отхвърлиш всички тези светски желания, които не са желания, а робство, и да кажеш „ще погледна нещата отначало, с чист поглед, както Бог ги е направил!“ Това е монашеството.

но, когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син (Единороден), Който се роди от жена и се подчини на закона

Христос се подчинил на закона, защото и Той бил съден с критериите на закона. С критериите на закона Христос бива разпнат – с  тях не трябваше да казва: „Аз съм Син Божий,  второ, кой ще Ме изобличи в грях“, след това не би могъл да прави чудесата, които правил, не би могъл да проповядва царството Божие. Защо Той направил това? – За да ни покаже как излизаме от закона, да ни покаже, че Бог е отвъд закона и всичко, което прави, е отвъд закона.

за да изкупи ония, които бяха под закона, та да получим осиновението

С  други думи да станем деца на един такъв страхотен Баща, Който ще ни даде толкова страхотни неща и от нещастни животинчета ще ни направи богове по благодат, което е нещо напълно ново.

Помисляли ли сте какво е животът на един мъченик? И защо Църквата полага да се чете това апостолско четиво в памет на великомъченици? Когато обикновено слушаме беседи в памет на мъченици, чуваме неща, които най-малкото мене ме ядосваха, когато бях по-млад, не можех да ги слушам – „Какъв герой! Каква съпротива! Какъв бунтар! Каква съпротива. . .“ светецът. Тоест светецът бил един бунтар! Ама не съществува бунт в момента, в който те пържат член по член. Не съществува бунт, дори логиката не работи в момента, в който стават тези страшни мъчения, описани в Синаксарите.

Мъченикът е зрял, ние сме младенци. Мъченикът е достатъчно зрял, затова и е свят. Не мъченичеството прави светостта –  мъченичеството изявява светостта. Светостта поражда мъченичеството. И дори да няма гонение, всеки светец е мъченик, защото се занимава с хаоса и духовното младенчество на всички хора и няма право да ги  срази. Защо не го прави? Защото духовният човек няма права, както казва св. Паисий. Този който страда, няма права в този живот. От момента, в който излизаш от хаоса и духовното младенчество, се занимаваш постоянно хаоса и духовното младенчество на другия. Това е мъченичество на съвестта, защото не можеш да погребеш другия жив, както би искал ветхият човек, нямаш това право. Защо? Защото Бог не го прави. Бог защо не го прави? Защото навсякъде съществува това младенчество като фундаментален проблем на човека. Светците са зрели и постоянно виждат Божието царство. Затова, когато гонителят им казва:

– Ще ти отнемем живота!

Мъченикът се смее:

– Животът ми? Какъв живот? Какво говориш сега? Видях това, което видях, живея това, което живея (т.е. Бога). Час по-рано да свърши всичко!

Вярата е знание, светецът знае Бога, както вие знаете, че другите съществуват. Светецът не казва: „Казваш, че  Бог съществува? Една висша сила?“ И така, не съществува нито висша, нито низша, нито средна сила, съществува реалността на Бога. Ако съществува за теб, не си младенец във вярата, ако не съществува, си младенец. Ако започнеш да я живееш и виждаш, тогава узряваш, и когато човек узрее, върви към мъченичество, по естествен път – мъченичество на работа, в семейството, в обществото, но това мъченичество е блажено състояние. Виждали ли сте нещастен светец? След като дори днес черпим от радостта на светците. Помните историята със света великомъченица Евфимия, която се явила на стареца Паисий. Тя какво му казва? Имаме тези велики неща, които са страшно откровени. Тези мъчения не са нищо – му казва. Дори съжалявала, че нямало още.

И така, светецът е триждиблажен в момента на мъченията, точно в онзи момент, в който никой от нас не би искал да е на неговото място, в онзи момент съществува това блаженство, защото има огромното Божие откровение. Колкото по-големи са мъченията за човешката природа, толкова по-велико е откровението, което получава в онзи момент. И съществува цялата тази огромна мъдрост, логичност и реалността на Бога и вечен живот, който сега започва. Не съществува вече живот и смърт в онзи миг, не съществува болка, нищо друго не съществува. В началото съществуват всички сплашвания, цялата човешка агония, но и накрая няма нищо от това.

Следователно светецът не се терзае, докато ние с нашата младенческа мъдрост постоянно се терзаем.

Идват хора да ти говорят срещу вярата и се терзаят. На един от тях казах:

– Покажи ми малко от радостта си.

И ме гледаше изумен. Къде е радостта? Мъка съществува.

Когато казваме мъка, нямаме предвид кръст. Мъката е мъка, всички имаме мъки, кръст нямаме. Кръст става от момента, когато реша да го претърпя заради Христос и както Христос. Да дам пример – една крива съпружеска връзка, крив мъж, крива жена, криви деца. Завчера ми се обади една госпожа и ми каза:

– Помолете се, защото вкъщи духат твърде много бофорти (мерна единица за силата на вятъра)!

И исках да ѝ кажа, но рекох да не го казвам: Искате ли да промените всички около вас?

Както постъпваме, само мъки теглим. Какво би направил Христос на мое място? Какво би направил ап. Павел? Когато претърпя нещо заради Христос, тогава това става кръст. Мъката става кръст и тук има право да се намеси благодатта и да направи невероятни неща, които не можете да си представите. Бог тогава може да действа. Само тогава. Тоест не мога да отида на сафари и да „взема” Бог с мен. Както правили кръстоносците, които искали да очистят целия свят, да спасят Йерусалим и накрая направили големи престъпления. Искам да кажа, че кръстоносният поход, това да използваш Бога не означава, че Бог присъства, Бог започва да присъства от момента, в който ще направиш тази лична жертва заради Него. Не казва ли така св. Серафим Саровски? Да вършиш добродетели не на шега, а заради Христос. Отвъд твоята логика, която ти казва, че нещата са трудни, имаш икономически проблеми, събирай пари, не мърдай оттам, където си! Но Христос казва друго: свобода от всичко, безгрижие от всички; да притежаваш сякаш нищо нямаш и т. н.

Логиката какво казва? Да огранича другия, да ми бъде под ръка, да прави това, което искам. Децата ми да ме представляват, да ме величаят, да ме славят. И идва реалността на Бога и казва:  „остави другия да се възпълни като личност, да узрее, да ти е благодарен за твоето присъствие и така печелиш и него“. Но това е кръст. Кръстът е да позволя на другия да бъде несъвършен.

(Йоан 5:1-15)

Блажен е човек, който с търпение и надежда на Бога понася всички страдания в този живот! Един негов ден ще натежи на небесните везни повече, отколкото месеците и годините на безбожника, който или се весели без страдания, или страда без търпение и надежда на Бога.

Блажен е човек, който не роптае срещу страданието, но изследва причините за своето страдание с търпение и надежда на Бога! Къде ще намери страдащият причините за своето страдание? Ще ги намери или в самия себе си, или в своите родители, или в съседите си – тук страдалецът ще намери причините за своето страдание. Цар Давид страдал заради свой собствен грях; Ровоам – заради греха на своя родител цар Соломон, а пророците страдали заради греховете на своите съседи.

Но ако страдащият потърси още по-далеч и по-дълбоко причините за своето страдание, къде ще ги намери? Ще ги намери или в първоначалното неверие на човека към Бога, или в мрачния и зъл дух на злобата, в бездънната и отровна тъмнина, или в човеколюбивия и лековит Божи Промисъл – тук страдалецът ще намери по-далечните и дълбоки причини за своето страдание. Адам и Ева страдали заради своето неверие към Бога; праведният Йов страдал заради мрачния и зъл дух на злобата; а слепороденият младеж, на когото милостивият Господ отворил очите, страдал за слава Божия и за своя вечна награда.

Свойство на разумния човек е да търси причините за своето страдание първо в самия себе си, а на неразумния – винаги и всякога да се оплаква от другите. Разумният помни всички свои грехове от детство, помни ги със страх от Бога и очакване на страдание за своите грехове; и когато наистина го сполети страдание, било чрез приятели или врагове, чрез хора или зли духове, било веднага или по-късно, той веднага разбира причините за своето страдание, защото знае и помни своите грехове. А неразумният забравя всички свои неправди; и когато го постигне страдание, той се обръща в мъката си и учуден пита: защо точно него да го боли глава? Защо точно неговото богатство да пропадне? Защо точно неговите деца да умрат? И в своето неразумие и гняв той сочи с пръст всяко същество на земята и на небето, като виновник за своето страдание, преди да посочи с пръст самия себе си, тоест истинския виновник за своите мъки.

Блажен е човек, който се възползва от своето страдание, знаейки, че всяко страдание в този кратък живот е допуснато на хората от Човеколюбивия Бог за тяхно добро и полза! По Своята милост Бог допуска страдание на хората заради техните грехове по милост, а не по правда. Защото, ако беше по правда, всеки грях би довел до неизбежна смърт, както казва и апостолът: грехът, извършен, ражда смърт (Иак. 1:15). Вместо смърт, Бог изпраща лекарство чрез страданието. Страданието е Божият метод, метод за лечението на душата от проказата на греха и смъртта.

Само неразумният мисли, че страданието е зло. А разумният знае, че страданието не е зло, а само проява на злото и в същото време лечение от злото. Само грехът в човека е истинско зло, а извън греха зло няма. Всичко останало, което хората обикновено наричат зло, не е зло, а горчиво лекарство против злото. Колкото по-тежко болен е някой, толкова по-горчиво е за него лекарството, което му дава лекарят. Понякога дори лекарството се струва на болния по-тежко и по-горчиво, отколкото самата му болест. Така и на грешника страданието понякога му се струва по-тежко и по-горчиво от извършения грях. Но това е самоизмама! Няма страдание в света, което би могло поне приблизително да бъде толкова тежко и пагубно, колкото е грехът. Всички страдания на хората и народите на земята не са нищо друго, освен изобилни лекарства, които вечната Милост дава на хората и народите, за да ги спаси от вечна смърт. Всеки грях, дори и най-малкият, би причинил неизбежна смърт, ако Милостта не допусне страдание заради отрезвяването на хората от пиянството на греха, за лечението, което чрез страданието извършва благодатната сила на Светия Дух.

Вие ще кажете: човек се страхува от страданието, защото се страхува от смъртта, но страданието може да доведе до смърт? Но кое довежда тялото до смърт: болестта или лекарството? Несъмнено болестта, а не лекарството. Така не страданието ще доведе душата до смърт, а грехът, който причинява и болест на душата, умиране на душата. Именно грехът е семето на смъртта, преужасно семе, което, ако своевременно не се открие чрез страданието и не се изгори с пламъка на Дух Свети, ще порасне и ще опустоши цялата душа, така че цялата душа ще бъде не съсъд на живота, а съсъд на смъртта.

И така, очевидно е, че страданието трябва да се понася с търпение и надежда на Бога; нещо повече: с благодарност към Бога и с радост. Ти си напращал върху мене много и люти беди, но и пак Ти си ме оживявал и пак си ме извеждал от земните бездни. И аз ще славя на псалтир Тебе, Твоята истина, Боже мой; ще Те възпявам на гусла, Светийо Израилев! Радват се устата ми, кога Ти пея, и душата ми, която си Ти избавил (Пс. 70:20,23). А апостол Петър препоръчва на верните: радвайте се, доколкото участвувате в страданията на Христа (1 Петр. 4:13); доколкото страдате с Христос, тоест съзнателно и разумно, кротко и търпеливо, за очистване от греховете, за оживяване, за усъвършенстване на живия Христос в себе си и около себе си. Когато великият Златоуст умирал тялом в изгнание, измъчван и унижаван от хората, последните му думи били: „Слава Богу за всичко!”. Свещеното Писание и историята на Църквата предлагат най-добрите примери за търпение в страданието, каквито човешкият род изобщо е виждал някога. И днешното Евангелие описва един подобен пример на велико и продължително търпение в страданието. Но не само това.

Описвайки разслабения човек, който тридесет и осем години страдал от парализа с търпение и надежда, днешното Евангелие също така ни  потвърждава две велики тайни. Първата е, че този болен, който дълго страдал, носел причината за своята болест, за своето страдание в самия себе си, тоест в своя грях. Втората тайна е, че всесилният Господ Иисус Христос е изцелил този болен със Своята божествена сила с думите: стани и ходи! С това още веднъж се проявило Неговото божествено човеколюбие и Неговото божествено всемогъщество, което външно било скрито зад лекото страдално покривало на човешкото тяло.

В онова време Иисус възлезе в Йерусалим. А в Йерусалим, при Овчи порти, се намира къпалня, по еврейски наричана Витезда, която има пет притвора. Преди това Господ се намирал в Галилея, откъдето дошъл в Йерусалим за празника. Трудно е да се каже какъв празник бил това – Пасха, Петдесетница или Пурим. Но това всъщност не е толкова важно, защото, ако беше важно, самият eвангелист не би пропуснал да го спомене. Овчата къпалня, или Витезда*, се e наричала така именно защото наблизо се намирали Овчи порти, през които били прогонвани овцете, определени за жертва; а и поради това, че в тази къпалня били изкъпвани жертвените овце преди принасянето им в жертва. Тази къпалня съществува и днес в Йерусалим, но голяма част от нея е разрушена и тя е неизползваема. Но по времето на eвангелистите тази къпалня все още била действаща; затова eвангелистът говори в сегашно време: в Йерусалим се намира Овчата къпалня. Петте покрити притвора около къпалнята служели за пребиваването на множеството болни, които търсели лек за себе си в тази къпалня, както се вижда от следните думи:

В тях лежеше голямо множество болни, слепи, хроми, изсъхнали, които очакваха да се раздвижи водата, защото Ангел Господен от време на време слизаше в къпалнята и раздвижваше водата, и който пръв влизаше след раздвижване на водата, оздравяваше, от каквато болест и да бе налегнат. Множество болни от всякакви болести от всички страни се събирали на това чудно място, за да намерят лек за себе си, напразно търсен от хората и от природата по други места. Че тази вода не е лекувала сама по себе си, поради своите естествени свойства и минерален състав, а посредством небесна сила, е ясно от това, че тя от време на време ставала лековита, тоест само тогава, когато по Божи Промисъл слизал ангел над нея и я раздвижвал. Каква чудна и драматична сцена! Представете си пет притвора, препълнени с най-отчаяните страдалци от цял един народ! Представете си пет купчини с човешка болка и скръб, сълзи и гной! Наоколо градът е пълен с човешки същества, които тичат след удоволствия, стремят се към богатство, борят се за чест и власт, които правят комедия и с тялото, и с душата си. А тук – предсмъртна агония, бавно, болезнено умиране и – една-единствена точка, към която са отправени очите на всички – водата; едно-единствено очакване – на ангела; едно-единствено желание – здравето. За какво ви е здраве, да ги питате. Не e ли заради онази обща комедия на тялото и душата, която се разиграва около вас? Но не е ли достатъчен и без вас броят на онези, които играят тази комедия? Или за да служите на Бога? Но не служи ли много добре на Бога и онзи, който страда с търпение и надежда? Или искате здраве заради самото здраве, живот заради самия живот? Но онова, което е средство, не може да бъде цел. Когато Бог ви е пратил в този живот, ви е пратил с някаква цел; когато ви дава здраве, пак ви го дава с някаква цел. Не е ли изпитание земният живот на човека, и дните му не са ли като дни на наемник? – казва праведният Йов (7:1). Ако е на война, тогава е за упражнение, борба и победа, ако дните му са като на наемник, тогава го чака отплата в залеза на дните му. Но живот заради живота – и то земен живот заради земния живот! – и здраве заради здравето – това значи безцелен живот и безцелно здраве. А живот и здраве заради комедията на греха – това не е ли остър нож под гърлото? Пет притвора, препълнени с живи инвалиди – о, какво чудно място за упражняване в търпение и надежда на Бога! О, каква чудна и жива картина, какво чудно и осезаемо предсказание за онова състояние, в което скоро могат да се окажат и всички онези, които в града, близо до къпалнята прахосват своя живот и своето здраве – и то за какво? Само за купуване на грях, за натрупване на грях!

Но ако петте притвора на къпалнята Витезда отдавна са разрушени, то не мислете, че историята на човешката беда, която лежала натрупана под тях, е свършила завинаги. Съвсем не мислете, че тази история е далеч от вас и няма нищо общо с вашия живот. Не са ли и във вашите пет сетива, като в пет притвора, струпани цели купчини болка и страдание, сълзи и гной, грях и беззаконие, болни мисли, слепи желания и страсти, хроми опити и сухи надежди? О, Витезда, колко си универсална! В теб някога ангел Божи изпълнявал службата на пастир и спасявал хората един по един като изгубени овце, докато не дошъл всеобщият Пастир на ангелите и човеците. Мълчаливият ангел, служител на своя Творец, използвал твоята вода, за да умие от греховната зараpа заболялата овца, а когато Добрият Пастир с творческото Божие слово слязъл в теб с Тяло и на дело, Той със Своето творческо слово прогонил заразата на греха и с това те направил ненужна. Добрият Пастир! Затова ти пророчески си наречена Овча къпалня. Моите овци слушат гласа Ми, и Аз ги познавам, и те вървят подире Ми (Йоан. 10:27), слушат гласа на Добрия Пастир.

Там имаше един човек, болен от трийсет и осем години. Иисус, като го видя да лежи и като узна, че боледува от дълго време, казва му: искаш ли да оздравееш? Болният му отговори: да, господине; но си нямам човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата; когато пък аз дойда, друг слиза преди мене. Прозорливият Господ предварително и отдалеч предвидял къде какво трябва да направи. Например Той неслучайно тръгнал по море и преминал в Гадаринските предели – въпреки че това би могло да изглежда така на Неговите спътници, но Той със Своя Дух предвидил и видял, че в тази предели има двама измъчвани от бесове, които трябва да изцели. Нито пък случайно се оказал пред портите на град Наин точно тогава, когато изнасяли мъртъв сина на вдовицата, но Той пак предвидял и знаел, че на това място и по това време Го чака велико дело. Също така не случайно се оказал в Йерусалим на този празник, какъвто и празник да бил, нито пък случайно, от любопитство, се отбил в този дом на болката, в Овчата къпалня, но всичко това се случило поради Неговото предзнание и предвиждане предварително и отдалеч в пространството и времето. Очевидно е, че Той не е дошъл в Йерусалим заради празника, както изглеждало на Неговите спътници, а именно заради този болен и заради делото, което имал да изпълни на него.

Изключителен болен, страшен болен! Една болест от тридесет и осем дни изглежда безкрайна на хората, а какво да кажем за болест, продължила тридесет и осем години! Усещането за продължителността на времето зависи от нашето състояние и разположение. Часовете на щастие са крилати, докато часовете на мъка нямат крила, а често и крака. За парализирания човек и времето изглежда парализирано; струва му се, че времето е неподвижно като самия него. Ако това време от тридесет и осем години боледуване умножите най-малко по три, ще получите приблизително реалната дължина на това време за един здрав, подвижен, работещ, радостен човек. Следователно едно цяло столетие от време на здравите хора прекарал този парализиран човек, лежейки на постелята си и бутайки времето пред себе си, вместо времето да бута него. Какво героично търпение у този човек! Какви свръхчовешки усилия да се добере до къпалнята в часа, когато ангел Божи раздвижвал водата! Каква несломима надежда за оздравяване, и то от ден на ден, от година на година, да, от десетилетие на десетилетие! Макар и този болен толкова да страдал заради собствения си грях, все пак човек не може да не му се удивлява; и мислейки за него, не може да не си помисли за много слаби, бледи характери на мъже и жени, младежи и девойки в наши дни, които под бремето на много по-малки и по-кратки мъки посягат на своя живот, отивайки на онзи свят като убийци на самите себе си.

Искаш ли да оздравееш? – попитал го един Приятел, навел се над неговата постеля след тридесет и осем години. Да, Господине; но си нямам човек! Слепите имат водачи, хромите имат сродници, изсъхналите имат приятели, а аз нямам никъде никого в този широк свят, никой, който да се смили и да ме донесе до водата в този момент, когато тя става лековита. Докато допълзя до водата, друг бива спуснат в нея и изцелен, и аз с мъка повтарям същото усилие, докато допълзя обратно до постелята си. И така вече тридесет и осем години! Нямам човек, а на слуга не мога да платя. Нима при толкова хора в Йерусалим, бездействащи, богати, силни, няма нито един човек, който би ти подал ръка за помощ само заради душата си, или който поне би изпратил слугата си да ти помогне? Нито един! Нима е трябвало да дойде Човек чак от Галилея, да измине пеша три дни изморителен път, докато толкова бездействащ свят в светия Град денонощно се разхожда само няколко метра от твоята постеля? Има, Господи, има много ходещи близо до мен, но човек няма. А има толкова свещеници! Ето, храмът е точно насреща през улицата! Там безброй свещеници четат Закон Божи и учат народа на милосърдие – нима няма нито един, който да дойде или да изпрати някого, за да ти помогне? Има, Господи, има много свещеници там, в храма, но човек няма. Има и много евреи, хиляди и хиляди, които се събират в Йерусалим за празника. Но на тях не им е до един нещастен и мълчалив страдалец, на тях им е до съботата. Те идват с хиляди и хиляди само за да се поклонят на съботата, както техните предци са се покланяли на златния телец в пустинята. Хиляди и хиляди евреи, но човек няма.

Ето един Човек – един-единствен! Ето Господа – по-състрадателен от сродник, по-милостив от приятел, по-услужлив от слуга. Той не е предприел този дълъг и уморителен път от Галилея за Йерусалим заради съботата и празника, а заради този страдалец. Той е дошъл, за да изобличи – с дело, а не само със слово – страшното немилосърдие на един затъпял род. Дошъл е Човек заради човека.

Иисус му казва: стани, вземи одъра си и ходи. И той веднага оздравя, взе си одъра и ходеше. От този час, вероятно завинаги, ангелът Божи престанал да слиза в Овчата къпалня и да раздвижва водата; защото ето, дошъл е Месия, Началникът на ангелите, Който Сам непосредствено лекува. Докато хората били под закона, докато били слуги на закона, дотогава Господ чрез слуги изпращал помощ на слуги. А когато благодатта дошла и заменила закона, тогава Сам Господ се приближил до хората, като баща към синове, и Сам, непосредствено от Своята ръка, им предлагал дарове. Някой може да се запита: защо Господ не поставил на този болен обичайния въпрос: вярваш ли? Защо от него не изисквал вяра, както от много други? Но нима вярата на този страдалец не била повече от очевидна? Тридесет и осем години той търпеливо лежал на това единствено място с вяра в небесната помощ. Но той не само че вярвал в чудесното действие на Божия ангел; той донякъде вярвал и в Господ Иисус, иначе не би се обърнал към Него с Господ. Да, Господине, искам да оздравея, но си нямам човек. Между другото трябва да си спомним, че Господ изцелил много бесновати и глухонеми, от които не можел да изисква вяра, изцелил ги от чисто милосърдие. Следователно и в този случай във Витезда Господ се ръководел, от една страна, от чисто милосърдие към един дългогодишен страдалец, който толкова много страдал в една немилосърдна среда. От друга страна, Той се ръководел от намерението с това дело на Своето милосърдие да изобличи немилосърдието не само на йерусалимските граждани, но и немилосърдието на всички хора от всички времена, които гледат своя ближен в мъки и не искат и пръста си да помръднат, за да му помогнат. Накрая, Господ съзнателно изцелил този болен в събота – въпреки че можел да направи същото и в петък, но Той искал да изобличи еврейското идолопоклонство към съботния ден и да покаже, че човек е по-важен от съботата и че милосърдието е по-важно от всички формалности на закона. И това Христово дело има онази уникална отличителна черта на Божия метод: именно, че с едно действие постига много цели.

А тоя ден беше събота. Поради това иудеите думаха на изцерения: събота е; не бива да си дигаш одъра. О, дребни души! О, затъпели сърца! Вместо да се радват, че един пълзящ червей се е изправил и отново станал човек, вместо да му честитят оздравяването, вместо да заговорят из целия град и да го съберат за прослава на живия и човеколюбив Бог – вместо всичко това, те се сърдят на човека, който е взел на рамо бедната си постеля и си отишъл у дома! И мъртвец да възкръсне от гроба пред очите им, те не биха се удивили на неговото възкресение, но биха го укорили с думите: защо си прашен в събота?

Той им отговори: Който ме изцери, Той ми рече: вземи одъра си и ходи. Попитаха го: кой е Човекът, Който ти рече: вземи одъра си и ходи? Изцеленият човек първо споменава своето изцеление, като главно нещо, а след това носенето на одъра, като второстепенно, докато евреите дори не обръщат внимание на неговото изцеление, на неговия живот. След неговия отговор би било естествено да го попитат: Кой е този човек, който те изцели? Но не, те питат само за второто, за онова, което е външно и второстепенно: кой е Човекът, Който ти рече: вземи одъра си и ходи? Виждате ли как се е изродил избраният род? Виждате ли какъв плевел е израснал на нивата, родила някога Моисей, Исая и Давид? Виждате ли как някога високото благочестие на израилските хора се е изродило в едно шпиониране за спазването и неспазването на съботата? И как свещеническото служение на живия Бог се е изопачило в едно полицейско пазене около идола на богинята Събота?

Но изцереният не знаеше, кой е, защото Иисус се бе отдръпнал поради тълпата, що беше на онова място. Изцеленият болен погледнал от постелята си Господа в очите; почувствал Неговия животворен дъх; познал Неговата чудотворна мощ; нещо повече: нарекъл Го Господ – но при всичко това той не знаел да каже нито името на своя Изцелител, нито мястото, откъдето е. А Господ, след като завършил Своето дело, веднага се отдалечил от множеството народ и оставил събитията да се развиват от само себе си. Той е Сеячът, Който сее добро семе и оставя семето да расте и с времето да принася плод според земята, на която е паднало. След като извършил добро дело, божествено дело и по сила, и по милосърдие, Той се отдалечава от хората и за пример на всички нас, които се наричаме християни. Доброто дело е съвършено тогава, когато се върши от чисто човеколюбие, за слава Божия. Всеки, който иска да върши добри дела, нека ги върши не заради суетна слава и човешка похвала. Защото който съзнателно изнесе на пазара своето добро дело, ще прилича на човек, който би оставил овцата си сред вълци. Следователно, трябва внимателно да пазим своето добро дело, за да не предизвика нито човешката похвала, нито човешката завист. А който съзнателно предизвиква похвала и завист у хората, той с едно добро свое дело ще извърши две лоши дела: похвалата ще навреди лично на него, а завистта ще навреди на другите.

След това Иисус го срещна в храма и му рече: ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо. След като изцелил тялото му, Господ сега завършва Своето дело и в духовен план, обявявайки неговия грях за причина за неговата страшна болест и предупреждавайки го повече да не греши, за да не го сполети нещо по-лошо. Не се знае какъв грях е извършил този човек: но това не е и необходимо да се знае, тъй като е известно, че всеки грях е оскърбление към Бога и отстъпление от Него, както и че всеки грях, за който не е принесено покаяние, рано или късно трябва да донесе страдания и мъки. Недей греши вече, за да не те сполети нещо по-лошо; тоест, ти сега си помилван от Бога и грехът ти е простен; затова не изкушавай повече Бога, защото вместо милост, можеш да изпиташ меча на Божията правда. Ако си могъл да се оправдаеш за предишния си грях с недостатъчно познаване на Бога и Неговата сила, след това, което се е извършило над теб, вече няма да можеш да се оправдаеш с нищо. Ето дивни и страшни предупреждения и към всички нас, та когато веднъж почувстваме Божията милост над себе си, да не грешим повече, за да не ни сполети мъка, по-голяма от онази, след която сме помилвани.

Човекът отиде, та обади на иудеите, че Иисус е, Който го изцери. Той казал това добросъвестно и добронамерено. Бил питан за Иисус, и мислел, че трябва да каже. В същото време се чувствал длъжен пред своя Благодетел, и мислел, че трябва да съобщи Неговото име на всички и на всеки, особено на онези, които питат за Него. Лежейки тридесет и осем години и не мислейки за нищо друго, освен за своята мъка, той, бедният, не можел и да си представи колко зло е сърцето на тези хора, които разпитват за Иисус. Откъде е можел и да предположи, че те разпитват за Него не за да Го прославят като чудотворец, а за да Го убият като нарушител на съботата?

Забележете: той отишъл и казал на евреите, че Иисус е Онзи, Който го изцели. Не Който му казал да вземе одъра си в събота, а Който го изцели. Той изцяло бил зает с мисълта за своето изцеление и Изцелителя, докато евреите били заети с мисълта за съботата и нарушителя на съботата. Може би в тези необикновени минути той дори не чувствал разликата между него и евреите в мисълта за Иисус. Той пренасял своята мисъл върху тях, своята велика и вдъхновена мисъл за Божието посещение, за Божието чудо над себе си, и не е могъл дори да забележи техните дребни и злоковарни мисли, скрити като змии под листа. Той мислел да прославянето на Господ Иисус, своя Благодетел, а евреите мислели за Неговото убийство. Защото по-нататък се казва: иудеите търсеха случай да убият Иисуса (Йоан. 5:16). Защо да Го убият? Затова ли, че Той бил единственият Човек, Когото парализираният болен във Витезда видял за тридесет и осем години? Да, затова. И още за това, че Той бил единственият Човек, Който ценял живота на един човек повече, отколкото мъртвия идол на еврейската богиня Събота.

Но Господ преминал невредим през всички примки и засади на юдеите, разпространявайки Своето Евангелие на човеколюбието с дела и думи, чак до онзи час, когато Му било угодно да се остави в ръцете на юдеите, та чрез унижението да покаже Своето истинско величие и чрез смъртта да победи смъртта. Затова на Него да бъде слава и хвала, заедно с Отца и Дух Свети – на Единосъщната и Неразделна Троица, сега и винаги и през всички времена и вечност. Амин. I www.svetosavlje.org

* Витезда. – Тази дума не се среща никъде в Стария завет. Когато Евангелистът казва, че това е еврейска дума, той безспорно има предвид онзи еврейски, който се е говорел по негово време, тоест арамейски. Овчи порти се споменават у Неемия 3:1, 32; 12:39).

Илия беше подобострастен нам човек (Иак. 5:17)

Светите хора са подобострастни нам, както казва св. ап. Иаков. Затова не трябва да си ги представяме като някакви същества, които са свръхестествени, извънземни или хора, които не са като нас, а трябва да разберем, че светите хора са хора като нас, с човешки черти и белези, дори много пъти с немощи и несъвършенства, защото и съвършеният човек пред Бога е несъвършен. Светият човек не е непогрешим, нито безгрешен, той е и грешен, и той прави   грехове и  грешки. Разликата се състои в това, че светите Божии хора се подвизавали в добрата борба на покаянието, покайват се за грешките си, след като са смирени и знаят този велик подвиг на покаянието, обичат Бога с цялото си сърце над всичко. Затова Бог е център на техния живот и те минават през техните трудности,  изкушения и скърби с вяра в Него и голямо търпение.

Светите Божии хора обикновено минават през големи изкушения, скърби, изпитания. Никой не се е възлязъл на небето сред удобства, казва авва Исаак. Всички се изкачили  по тази стълбица, която води към небето, с голям труд, борба, сълзи, скърби и трудности. В тази борба влизат и паденията, които те имат като човеци и всекидневното затруднение, безсилие и немощи. Виждате и св. ап. Павел, толкова велик светец и апостол, но казва: и виждам в мен друг закон, който се  противи на Божия закон и ме кара да правя нещо, което не  искам. Той нарича себе си „нещастен аз човек, кой ще ме избави от тялото на тази смърт?“ Тоест законът на стария човек на тлението и смъртта угнетява и светите хора.

Казах това, не за да принизя светците, светците са прославени от Бога и сияят като слънцето в царството Божие и ние призоваваме техните молитви и благословения –  не за да ги  принизя, а по две причини.

Първо, за да разберем ние, които живеем в Църквата, и всекидневно виждаме човешки неща около нас, дори в свети хора или в подвизаващи се хора, примерно виждаме един църковен човек, който се бори, полага усилия, води голяма борба, има добродетели и духовно състояние, но проявява човешкото несъвършенство и казваш: Такава борба води този човек, толкова молитви, пости, но не разбира, че едно малко нещо, което прави, го принизява, някаква дребнавост или дори начин на поведение. Той не го разбира и прави неща, които го принизяват или скандализират нас, хората. Трябва да разберем, че човешката природа е такава. Най-показателен е примера с Христовите ученици, които били апостоли, имали такава благодат от Бога, но правили  грешки и преди Христовото Разпятие единият искал да седне отдясно, другият отляво, единият предал Христос, другият се отрекъл от Него, всички Го изоставили. Това били човешки дребнавости  и несъвършенства.  Бог оставя да се виждат тези неща, за да се вижда човешката природа и да не мислим, че в Църквата ставаме свръхчовеци. Не, хора сме, подвизаваме се, падаме, но и се покайваме, всекидневно падаме, всекидневно се покайваме, но преди всичко обичаме Бога. Това е тайната на светците, чието голямо смирение помага  на голямото им покаяние и любовта към Бога  преди всичко. Заради тази любов претърпяват всичко.

Разбира се, когато казваме това, не мислете, че ги претърпяват така, смеейки се, с усмивка и песен. Когато претърпяват изкушения, това са изкушения, скърби, трудности, човек стига до крайния предел на своята издръжливост, не издържа повече и мисли, че още малко и ще издъхне. Това е реалност, не е лъжа, както и Самият Христос. Виждате какво се казва в Евангелието: И понеже се намираше във вътрешна борба, молеше се по-усърдно, а потта Му беше като кървави капки, падащи на земята. За да ни покаже, че не вървял към Страданията, скачайки и пеейки и да каже някой:  Е, Ти си Христос, добре си беше! Питай нас, които сме хора, какво теглим! Не! Той изпил чашата на смъртта и скръбта както никой друг в света. Никога няма да има човек в света, който ще вкуси по-голяма скръб от Христос. И никой друг човек няма да бъде ранен повече от св. Богородица, Неговата Майка. Помните какво ѝ казал св. Симеон Богоприимец „и на сама тебе меч ще прониже душата, – за да се открият мислите на много сърца”. Бог допуснал тя да мине през тази голяма скръб. Няма скръб по-голяма от нейната скръб и от тази на Христос. Най-големият Страдалец, по човешки казано, е Христос, след това Пресвета Богородица и тогава всички светци. Затова нека знаем, че нашият път не е евдемонистичен път, а път, където вървиш сред реалността  и всекидневно ще срещаш различни обстоятелства. И това е така, не защото сме християни –  и християни да не сме, пак ще минем през изпитания и скърби. Но това, че сме християни ни помага да имаме къде да се уловим в сравнение с  другите, защото най-малкото имаме вярата, имаме надеждата за Царството Божие, за вечността, настоящата катастрофа не ни сломява да кажем: Пресвета Богородице, загинах! Какво да правя? – моите работи, семейство, животът ми, рухнах,  умирам, стигнах до края, всичко свърши. А какво става? Ако нямаш вяра, разбира се, че е трудно. И с вярата пак ще минеш през тази голяма агония, няма да ти е  лесно,  трудно ще е, но поне имаш къде да се уловиш, имаш едно въже, което държиш и не загиваш. Може да изглежда, че си сам, Бог ни оставя много пъти, Божията благодат се крие и ни оставя сами, но не изчезва, Бог е там, проследява ни, до нас е и ни държи, но не за да ни онеправдае духовно, а ни оставя да действаме, сякаш сме сами. Както една добра майка, за да не онеправдае своето детенце, а за да го научи да ходи, ще го остави  малко да ходи само,  то ще падне, ще се страхува, ще вика,  тя не го държи постоянно в прегръдката си, ако го държи от голяма любов в обятията си  и не го оставя да ходи, детето никога няма да проходи. Така и Бог, ако не ни остави привидно да ходим сами, как ще възмъжеем и ще станем завършени хора? Ако Той постоянно ни дава утехи, тогава няма разберем нито свободата, нито ще възмъжеем духовно.  Това е едното – да разберем, че и светците минават през големи изпитания, скърби и трудности.

Да не се скандализираме, когато виждаме братя, които се подвизават всеки по своя път, да проявяват черти  на човешко несъвършенство и на човешко безсилие. Да не търсим съвършенство от никой човек, съвършен е само Бог, никой друг не е съвършен. Всички други сме несъвършени. Оттук, когато в някой друг се проявя несъвършество, да не ни обзема паника, а виж какво направи еди кой си духовник, владика, старец, свещеник, монах! Какво означава? Човек е. Това, че има някакво несъвършенство, не означава, че целият му живот отпада, вземаме това едно несъвършенство и гледаме само него. Човекът не е само това, което се вижда, а и толкова много други неща, които не се виждат. Видя немощта му, но видя ли  борбата му?  Познаваш ли сърцето му, виждаш ли сърцето му,  виждаш ли неговия подвиг и скръб? Не ги виждаш. Затова не се хващай за тези неща.

И второ. Това ни помага  в личната борба, когато виждаме, че  имаме всички тези несъвършенства, дребнавости, грешки, срамни неща в помислите, похоти и сатаната ни бори с отчаянието и ти казва: ама, защо помисли сега така? Защо направи така? Защо едно, защо друго и така защо до безкрай, да не се „улавяме” на това. Хора сме, човек си,  тоест какво искаше? Какво си помисли, че си? Ангел? И няма да имаш война? И се разсърди, понеже имаш плътски помисли, ядоса се, защото направил нещо, паднал си в един грях? Какво се ужасяваш и какво  се чудиш? Кое е било най-естественото? Най-естественото е това – да имаш война. Не казвам да приемаш греха и падението. Не. Но  от друга страна, да не се паникьосваш, понеже имам войни, помисли, похоти. Е, какво искаше да имаш? Тоест? И къде е  парадоксалното в това? Не знаеш ли, че  такова е естеството на нещата? Не го ли знаеше, че си човек и със сигурност ще имаш от всички тези неща?  Твоето дело е да  се подвизаваш, да претърпяваш, да застанеш там, да призовеш Божието име, да разбереш, че твоето спасение не идва от твоите сили и добродетел, които нямаш, а от Бога и от благодатта Му и това ще те укрепи. Както и в твоите падения да останеш мирен и тих. Виждате Бог какво казва на Каин, който убил Авел – извърши грях, успокой се! Направил си греха, който си направил, успокой се и не влошавай положението. Виж нещата така, както са, стой с мир и се покай пред Бога, осъзнавайки  уязвимостта на човешката природа и приеми твоята реалност с дух на покаяние, смирение, разбери, че Бог е Този, Който ще те спаси, а не твои добри дела. Този, който вярва в своите добри дела, се ужасява, когато вижда, че има толкова грозна маска. Смиреният човек, човекът, който се покайва, който е разбрал себе си, вижда своето лице, знае своя грях, не се паникьосва, не се ужасява, а скърби по Бога, не по човешки, да го обзема депресия и светски неща, да отиде да се самоубива и да казва защо да ми се случи, защо на мен и защо всичко това? Всичко това са неща, които ни водят до отчаяние. Прояви търпение и дори, ако имаш духовна сила, благодари на Бога за всичко, защото  всички скърби и изпитания функционират в човека  като очистителни средства, които го очистват от неговия грях. Защото имаме много грехове, но търпението сред изпитанията и изкушенията ни очиства от голямата тежест на греховете.  Затова предният път ви  дадох примери със съвременни светци, които и аз познавах, не за да ги принизя, а за да разберете, че и тези хора, за които четете днес книги и мислете, че са летели и са били ангели на земята, те наистина са били свети, но са били хора, имали са всички тези човешки неща, които съставят един човек, който обаче се покайва, моли, подвизава се и най-вече обича Бога с цялото си същество.

и с молитва се помоли да няма дъжд: и не валя дъжд на земята три години и шест месеца.
И пак се помоли: и небето даде дъжд, и земята произведе своя плод.

Не че пророкът се ядосал и наказал хората. Ако хората са били праведници и невинни, Бог нямаше да допусне  това нещо. Но понеже делата на хората било достойни за това наказание, така да се каже, затова дошло наказанието чрез духовния закон, не за да ги унищожи, а за да им помогне да се покаят. Защото дори нещата, които ни се виждат като наказания от Бога, не идват от някакво зло разположение на Бога към хората, а защото и те помагат човек да се пробуди, да се съвземе, да се обърне към покаянието и да се освободи от последицата на духовния закон. Затова евреите си изпатили всички злини, не защото Бог искал да ги измъчва и наказва, а защото техните дела били такива, че отдалечавали Божията грижа от тях и  изпадали в изкушения, изпитания, злини, които, ако ги използвали правилно, биха им помогнали. Например казваме за Содом и Гомор, че паднал огън и ги изгорил. Защо? Защото Бог се ядосал? Така се казва, добре, Божият гняв. Но дали Бог се гневи?  – делата на хората били причина за онова наказание, а не Божият гняв. Ако някой се покайва в това изпитание, въпреки че той самият е причина за изпитанието, това изпитание може да се превърне в спасение. Както разбойникът, който оползотворил правилно своето изпитание. Тоест дори наказанието за греховете ни, чиято причина сме ние, ние сме причина за нашите злини, и ако него го оползотворим правилно, то функционира в нас като покаяние, спасява ни и освобождава от действието на  духовния закон.

Сякаш  изглежда, че пророк Илия проклел хората и казал да не вали три години и шест месеца. Първо нека кажа, че е нужно голямо внимание  да се научим да не се изразяваме с тежки думи за другия човек и никого да не кълнем. Какво са проклятията? Те са зли пожелания, тоест желая на хората да им се случи зло. И разбира се, не се моля на Бога на любовта, а на сатаната, той е злият и причината за злото.  Когато някой казваше: аз не го  проклех, а казах: Бог да му го върне!,  преп. старец Паисий казваше: това са любезни проклятия, така ги наричаше. Или християнски проклятия, тоест не го проклинам да си изпати същото,  а казваме: добре, аз му прощавам, но това, което е направил, Бог да му го върне!  Тоест ти излизаш „чист”,  а Бог да го  „научи” него! Но зависи кой „бог” ще свърши тази работа. Затова е нужно голямо внимание, винаги да внимаваме и да не говорим тежки думи. Знаете ли, Бог да ни пази,  но понякога това наше зло разположение може да причини зло на другия, той да си изпати някакво зло и после ние ще бъдем  виновни за това и злото ще ни обременява. Но дори нищо да не му стане, когато кълнем другите  хора, тогава проклятието се връща върху нас. Проклятие, което е излязло и не намерило място, се връща в този, който го е изпратил. Когато кажеш лоша дума за другия човек, а той е невинен, тогава това проклятие се връща върху теб и теб ще улови. Нещата не са толкова лесни,  както си  мислим, и отваряме уста и говорим излишни думи. Нека внимаваме и ако другият се изтърве, веднага да казваме: Христе, прости му, благослови го, не позволявай да му се случи никакво зло!

Ако някой между вас, братя, се отклони от истината, и друг го обърне,
нека тоя знае, че, който е обърнал грешник от лъжливия му път, ще спаси една душа от смърт и ще покрие много грехове.

Виждате, че заповед на любовта не е да крием Божието слово, а с голяма разсъдителност, любов и благородство да се опитаме да помогнем  на нашия брат, който виждаме, че се заблуждава и губи своя път. Вежливо, смирено, да му помогнем да не погине, защото не е шега работа да погине душата му, не е нещо незначително. Затова нека му кажем една здрава дума, да се помолим за него, да направим нещо, за да му помогнем. Ние сме задължени от Христовата заповед за любовта да помагаме на нашите братя, да не бъдем безразлични, да не казваме: а еди-кой си станал еретик! Еди-кой си кривнал от пътя! Е, мен не ме интересува! Аз себе си да гледам! Не е така.  Св. Йоан Златоуст казва, че няма по-хладно нещо от християнина, който не принася полза на другия. Няма по-хладно нещо от един християнин, който не помага на никой друг. И понякога човек се разочарова, когато вижда някой християнин, който живее духовно, изповядва се, моли се, но  държи това за себе си. Отиваш някъде, работиш в един офис, но никога не си казал една дума на човека до теб. Църковен човек си, но другите дори не знаят, че си такъв, защото – не искам да ме осмеят, да ме закачат, да ме дразнят! Добре, не ти казах да си окичиш табела, че си от Църквата. Но как можеш да понесеш да гледаш твоя брат да се заблуждава, да прави грешки и да казва неща, които му вредят и да имаш правилна връзка с него? Можеш да му кажеш една дума, да му дадеш да прочете нещо, не ви казах да му правите проповед, но поне една  добра дум. Ние обаче нищо не казваме. Нямаме ли отговорност за този човек? За тази душа, която е до нас, наш ближен е, съсед, колега, в семейството ни, а ние мълчим и не казваме абсолютно нищо? Разбира се, нямам предвид да започнем навсякъде да правим проповеди, нужна е разсъдителност, голямо смирение и благородство, но една дума можеш да кажеш. Не ти казах да отправяш огнени слова, а една дума, едно изречение, дори една въпросителна. Това, което казваше старец Паисий, вложи в него благото безпокойство. Тоест кажи му: брате, ами ако нещата не са така, както ти  ги казваш, какво ще правиш?

Сещам се, че  веднъж по един църковен въпрос  бях заел определена позиция, разговаряйки с един духовен човек от Света Гора, опитвах  се да подкрепя моите думи, а той ми каза: Добре, до голяма степен си прав с тези аргументи, но ако нещата не са така, както ги казваш? Нужно е голямо внимание спрямо другия човек и да вложиш благото безпокойство в него, да се отдръпнеш малко и да видиш дали нещата не стоят малко по-различно. Много повече, когато се касае за категорични заблуди. Идва някой, отправя обвинения и казва: в Църквата всички са такива и такива, всички свещеници и духовници! Добре, не ти казах да му правиш проповед в защита на свещениците, владиците и духовниците, но можеш да му кажеш: имаш право, много свещеници може да скандализират, но дали всички са така? Възможно ли е? Постави тази въпросителна в него. Един добър и положителен настроен човек ще разбере това.

Ти не знаеш какво става, Божието слово е като семето, което пада в нивата, но минава време, не се вижда, може да минат години докато поникне и след това ще израсне голямо дърво. От едно малко семе ще произлезе това дърво и това семе може да са били твоите думи, които ще паднат в сърцето на другия и Бог ще му помогне. Видяхме много такива примери в нашия живот – с хора, които се върнаха при Бога с една дума. Може да са някакви много прости думи, които някой им е казал. Сещам се за един млад човек, който беше забогатял  и имаше много пари. Сестра му, която беше църковен човек, му каза: Осъзнаваш ли, че стана самохвалко по начина, по който се държиш? Само това, нищо друго. Той го приел в себе си, беше добър човек, поработи върху него, пробуди се, осъзна своя проблем, то подейства и го доведе до покаяние и Бога, наред с други неща, но това беше първият тласък. Затова сме длъжни и това ни го налага заповедта на любовта към нашия брат. Нима мога да го гледам да се заблуждава и да не кажа една  дума? Това любов ли е? Любов ли е да зная, че има нужда от Бога или в крайна сметка хората имат нужда от Бога и правят това, което правят (а аз нищо не правя)? Те Бога търсят. Затова му  кажи му две думи и ще спасиш една душа от смърт и ще покриеш много грехове.

Другото тълкувание на тези думи е, че този, който говори на другия, той сам ще спаси душата  си, тоест и за теб самия е от голяма полза да станеш причина по човешки някой човек да се върне при Бога, някой да чуе Божието слово. Затова трябва да сме много внимателни. Разбира се, понятно е, че нашият живот ще потвърждава нашите думи. Тоест, ако нашият живот не ги потвърждава, по-добре да мълчим, ако ние хулим, псуваме и сме иронични, зли и проблемни, тогава по-добре нищо да не казваме, а само да се молим за другите. Защото другият ще ни каже: добре, сега ми говориш Божието слово, но ти какво правиш? Хулиш, крещиш, вдигаш кавги за най-малкото? Тоест нашето слово трябва да е съпроводено  от нашия живот. Не казах, че (от самото начало) трябва  да бъдем съвършени, но  поне  грубите неща да не вършим, за да не се окаже накрая, че едно  правим, а друго говорим пред очите им хората и да създаваме допълнителни проблеми за тяхната съвест…

В Евангелието Господ разказва притчата за длъжника на десет хиляди таланта (Мат. 18:23-35) – за един слуга, който имал голям дълг към своя господар. След молбите на слугата, господарят опростил дълга му. Самият слуга обаче не сторил същото за своя длъжник, а поискал да получи обратно дължимото, като хвърлил дори човека в тъмница. Когато господарят разбрал за немилосърдната постъпка, се разгневил и предал слугата на мъчителите, докато изплати целия дълг. Притчата завършва с думите, че Господ ще стори така и с нас, ако не прощаваме от сърце на другите.

Първо, нека имаме предвид най-важното, което ни разкрива тази притча – че нашето разположение за прошка от сърце на прегрешенията на другия е от ключово значение за духовния живот. Всъщност без това разположение духовен живот въобще не може да съществува. Без това разположение за нас няма Божия благодат. Без него ние скоро стигаме до „мъчителите“ – тоест до загуба на благодатта, до духовна гибел.

Какво е главното основание да откриваме тази взаимовръзка между липсата на разположение за прошка и оскъдняването на благодатта? Откриваме я в това, че Самият Господ ни взема от тинята, от незнанието, вкарва ни в пътя на Неговата любов и ни прощава всичко. Тогава с какви очи не искаме да прощаваме на другия, който ни причинява някаква малка неправда? Не искаме, защото притежаваме особена арогантност. Пребиваваме в собствените си страсти и само леко да усетим Божията милост над себе си, в живота си, се успокояваме и започваме да изобличаваме и съдим всекиго. Това е хула срещу Божията любов, но най-вече хула срещу самите нас. Сигурен знак за духовна незрялост.

Нека оставим настрана всяко философстване, всяка упоритост и хитри стратегии, с които воюваме за правата си… Едно нещо трябва да ни остане: сърцето ни да е разположено добре към всеки – познат и непознат. Нека бъдем скарани с разположението да съдим и изобличаваме другия. И не само външно, а от сърце. Това ще бъде свидетелството, че живеем в Божията благодат.

Все се оплакваме и казваме „онеправдаха ме”, „нараниха ме”, „не ме разбират”. Мислите от този тип са път към загуба на благодатта, особено когато търсим собственото си оправдаване понякога дори и в тайнството на Изповедта. Защо така излизаме извън кожата си, когато другият ни онеправдае? Защо стремежът ни да заобичаме някого е изпълнен с коварство и себелюбие? Защо сме така жадни да защитим правотата си на всяка цена, да получим признание? Защото не ни изнася да разберем, да заживеем според логиката на Божията любов. Дали Бог прощава прегрешенията ни, за да станем по-силни в битките си срещу другия? Може би за да имаме силата да атакуваме, да презираме, да осъждаме, да отхвърляме ближните?

Нашата душа се разболява, когато свикнем Бог да ни прощава, а същевременно не влагаме духовен ум да придобием зрялост, така че да сме прощаващи и положително настроени към всички. Душата ни заболява и започва да губи духовните си сензори. И когато това заболяване на душата навлезе в напреднала фаза, тогава едно нещо може да я излекува по принуда: болката.

Затова ни смиряват разни неочаквани събития, които връхлитат в живота ни. Нашите кръстове и болки са пътят, по който Бог ни смирява… когато не прощаваме на другите. За да не се разболеем от коравосърдечие и непреклонност, което е най-лошото подхлъзване. А коравосърдечието и непреклонността са особено характерни за „добрите християни”, за онези, които се чувстват оправдани.

Нещата са изключително прости – достатъчно е да влезем в скришната стаичка на душата си и да се изправим пред собствения си хал. И тогава да коленичим и да потърсим Божията милост. Когато потърсим тази милост, тогава се променя и животът ни. Наистина! Виждаме промяната, когато усетим в сърцето си, че искаме спасението на всеки човек; чувстваме се толкова изпълнени с благост и смисъл, че никакво човешко дразнение и неправда не могат да ни засегнат. Тогава придобиваме фина духовна чувствителност; достигаме до състояние на такава благост, че да желаем доброто на всички хора.

Нима за това са ни нужни дипломи? Нима ни е нужно богословско знание? Нека оставим всичко това настрана и да преживеем простата яснота на казаното от Господа: „Искате да ви простя дълга? Прощавам ви го и го заличавам. Но направете и вие това за другия – дръжте прошката в сърцето си!”.

Но когато се превръщаме в роптаещи дребнави същества, които с прецизна наблюдателност откриват недостатъците на другите, щателно ги изследват и това ни кара да се чувстваме силни, тогава сами се обричаме на духовна смърт.

Духовното ни състояние наистина е окаяно, щом не преставаме да се измъчваме от въпроси като: „Защо не ми говори този човек? Защо ме гледа така? Защо не ми отдава значение и не ме почита?”. Може и да правим поклони, може да се молим, може да се изповядваме, може да се причастяваме, но тези неща се оказват без полза за нас, ако не позволим прошката в нас да придобие значимост и сила.

Затова и не сме духовно свободни. Мисля, че това е имал предвид св. Козма Етолийски, когато е казвал на християните: „Ако има някой, който е прелюбодействал, който е убил, който е блудствал, и дойде и каже: „Прощавам на брата си!”, и ще му простя, и ще го оставя да се причасти, а ако някой, който не е извършил всички тези грехове и е добродетелен, но не прощава на брата си, няма да му позволя да се причасти…”.

Такъв е етосът на Евангелието – той ни дава духовна свобода, кара ни да се чувстваме уютно в общението си с другите. Човекът, който притежава този етос, преживява по естествен начин отношенията си с околните.

Ето кое е решението, което Господ ясно ни е го дал. На нас, християните, ни е дадено знанието за първопричината. Но това знание трябва да превърнем личен опит. Ние имаме „формулата“: след като сме приели всеопрощаващата Божия любов, можем ли да не дадем и от себе си, да не предадем нататък поне частица от нея?!… Ето това казва и разумът!…

Превод: Константин Константинов

След най-тъмната нощ е просиял най-светлият ден в историята на човешкия род.


След Велики Петък е изгряло Възкресение Христово.


Това се е случило така, както е казал и предсказал прозорливият наш Господ.


Осъденият Христос се е явил като Съдия на света.


Битото и убито Негово тяло е оживяло.


Заплюваното лице е заблестяло като слънце.


Вместо трънен венец – корона на Цар на славата.


Вместо самота – обкръжение от ангелски воинства.


Вместо десетима разбягали се ученици – днес половин милион последователи Го прославят.


Вместо тесен гроб – стотици хиляди посветени на Него храмове по цялата земна планета.


Оголеното тяло се е облякло в небесна слава. Лютите рани са заблестели като звезди. Кръвта от Неговите рани непрестанно се излива в милион потири – животворното Питие на верните!


Обезобразеният от ударите се е явил в неизказана красота.


Окованият роб се е показал всесилен Господар на небето и земята.


Бездиханният Мъртвец се е явил като Творец на живота.


Отхвърленият от хората е засвидетелстван като единствен Спасител на човешкия род. Продаденият за тридесет сребърника е станал мерило за ценността на всичко. Мерило за всяко добро!

Неизвестният сега е най-известен.


Загадъчният сега е Ключ на всички загадки.


Най-отдалеченият сега е най-близък на всяко човешко сърце.


Погребаният Праведник е възкръснал.


Неправедно осъденият от хората е поставен от Бога за Съдия на живи и мъртви.


Поколение след поколение се е опивало от Него.


Племе след племе се е приближавало към Него.


Народ след народ Му се е покланял.


Вълчето царство е отстъпвало място на царството на Агнеца.


Кръвожадните езически племена, очистени с Неговата кръв,
са издигнали факела на Божията истина и братолюбието.


Неизвестните тогава континенти сега са населени със стотици милиони християни.


И населяването на този американски континент е започнало в Негово име и за Негова слава.


Бащите на този народ са били онези, които са обичали Него повече от своя живот.


Като такива не са се уплашили от смъртта нито в бурния океан,
нито в непроходимата пустиня, нито от стрелите на диваците.


Защото са знаели, че който умре за Него, ще живее вечно.


Всеки християнин, който се е борел за истинската свобода, се е борел в Негово име.


Който е търсел правдата, се е позовавал на Него.


Който е търсел Бога, не е можел да мине без Него.


Който е проповядвал братство, е проповядвал Него.


Който е примирявал скарани, е поставял пред тях Кръста и Евангелието.


Грешниците са се каели от срам пред Него.


Злосторниците са били побеждавани от Неговата любов.


Измъчваните от бесове са се изцелявали с Неговото име.


Отчаяните са придобивали сила, гледайки Неговото Разпятие.


Каещите са викали към Него за опрощение.


Умиращите са предавали душите си в Неговите ръце.


Страдащите са се уповавали на Него.


Борците за истина и свобода са носели Неговото кръстно знамение.


Кръстоносните войски са се заклевали в Него.


Мъчениците за Неговото име и Евангелието са бързали към смъртта като към веселие.

Не говоря за онези няколкостотин или няколко хиляди от тях, чиито имена са записани в календара, а за безбройните милиони от всички кръстени поколения по целия свят в продължение на две хиляди години, чиито имена се знаят и са записани на небесата: за Христовата войска, против която никой не може да воюва, и пред които всички противникови войски са като „преломена тръст и тлеещ лен”; за спасените народи на небето, чийто брой вече е почти колкото броя на морския пясък и небесните звезди, както било обещано на Авраам.

Христовите противници още в първото поколение са говорили помежду си: „Какво да правим? Нима не виждате, че нищо не можем да направим? Ето, цял свят тръгна след Него”. Това, което тайно са си шепнели помежду си, злобно и уплашено за живота на Иисус, в първото поколение кръстени хора, същото днес можем радостно да обявим с тръби и възклицания: Наистина никой нищо не може да Му направи! Ето, светът наистина тръгна след Него!

Защото човек може да победи друг човек, но не и сатаната. А Той е победил и сатаната. Човек може да победи дивата природа, но не и смъртта. А Той е победил смъртта. Човек може да убие човека, но не и да възкреси човек. А Той е възкресявал мъртви, възкресил е и Себе Си, и накрая ще възкреси милиони от онези, които са повярвали в Него. Това ще бъде Неговото свято семейство в святото и вечно Негово царство. Бог да даде и всички вие да се окажете в това свято Христово семейство, в което вече се намират милиони ваши предци, стари и нови.

Нима не чувствате, че всичко, което ви говоря, го говоря не само за евангелската и общата църковна история, но и за историите на вашите богоносни и кръстоносни предци: свещениците мъченици и работниците страдалци, селяните, които понякога прековаваха плуговете си на мечове, а понякога мечовете на плугове; кръстоносните воини, които воюваха с кръста, побеждаваха с кръста или умираха под кръста; князете, кралете, царете и всички велики боголюбци, които със своето богатство съграждаха храмове и манастири по своята и чуждата земя, придържайки се към народната мъдрост: „Всичко за душата, а душата за нищо”; девиците и юношите, вдовиците и сираците, които, подобно на света Петка, свети Сава и цариците Милица и Йелена, презряха всички временни радости на живота и тръгнаха по тесния и трънлив път на монашеските подвизи в Христовите обятия; безбройните старци и младенци, които за Христовото име бяха водени като овце на клане, и то не само в старото гусларско време, но и в нашите епически дни.

Старата православна вяра във възкресението на разпнатия Христос и на разпнатата Правда изобщо често е потвърждавана и подновявана от легиони нови и най-нови сръбски мъченици за Христа. Ето един от многото примери на нашето време и нашето поколение:

Когато безбожните управници строили в две редици в Кралево 2200 граждани от различна възраст и пол, невъоръжени и невинни, за да ги разстрелят заради 22-ата техни войници, загинали в борбата с националните сръбски четници, тогава един богомолец, Драгослав, клисар в нашата катедрала, стоейки в строя, започнал спокойно да чете Новия Завет. Като видял, че врагът бързо стреля с картечница, той затворил свещената книга хвърлил я в пазвата си и извикал силно:

„Не бойте се от смъртта, братя, ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!”

В отговор на това от две хиляди гърла се разнесъл гръмогласен вик:

„ВОИСТИНУ ВОСКРЕСЕ!”

Тогава загърмели залпове и 2200 християнски тела паднали на земята, а 2200 души се възнесли в небесното воинство на Христовите мъченици. Защото, макар и някой от тях да бил грешен като разбойника на кръста, и той отишъл в рая, защото преди смъртта си признал и изповядал Христовото Възкресение.

Всички те са мои духовни чеда от скръбното място, на което пребивавам. Сякаш заедно с тях със същата слава съм отишъл от този свят в по-добрия! Но Божият съд не е искал това, а ме е оставил да се мъча и да преживявам мъките на своя народ.

Но с това не ви разказвам тъжна история, а историята на славата на вашия народ. И се въздържам да ви говоря повече, за да не се възгордеете. Защото знайте, че добродетелите на предците не спасяват небрежните потомци. Затова да се потрудим да стоим до смърт на духовна и нравствена стража, и така да останем на висотата на нашите кръстоносни предци.

Не се отклонявайте нито на ляво, нито надясно, но гледайте напред по правия Божи път, за да заслужите да влезете в небесното Христово царство, което са придобили всички ваши кръстени предци, и да се удостоите с великата Среща с Христос и със своите мъченици-роднини от по-стари и по-нови времена. А има ли нещо по-сладко от тази среща? За да застанем в строя на безбройните войнства от ангели и светии, и заедно с тях в хор да славим вечната Христова победа над смъртта и да пеем:

Христос възкръсна от мъртвите, като със смърт смъртта потъпка, и на тези, които са в гробовете, живот дарува.

Христос Воскресе, братя и сестри!

Христос Воскресе, радост донесе!

Беседа на Възкресение, Чикаго, 1946. I www.svetosavlje.org.

Когато човек е тежко болен, понякога се стига до страшния миг, в който лекарят влиза при близките и тихо, за да не чуе болният, казва: „Няма надежда. Не можем да го спасим. Медицината е безсилна. Гответе се за най-лошото”.

Но колкото и мъчителна и неизлечима да е болестта на тялото, тя не може да попречи на вечния живот, на вечната радости в Небесното царство. Понякога даже напротив, именно болестта пробужда в душата онези сили, които я правят достойна за Вечността.

Но има и друга болест – грехът. Понякога той така поразява човека, че неизлечимостта и обречеността на болния са очевидни за всички. И, най-ужасното е, че финалът на тази болест е далеч по-страшен от смъртта на тялото. Онова, което се случва с безсмъртната душа на този тип болни, след като напусне тялото, е по-страшно от всичко, което ние можем да си представим. Именно за такива случаи говори Господ, за да ни предпази: „И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената (Мат. 10:28).

Случва се, лекарят да „осъди” телесно болния на смърт, а близките и самият болен не вярват и протестират. При безнадеждно изпадналите в смъртни грехове много често всичко е ясно и без лекар – и за болния, и за околните. „Пропаднал човек”, – казват за такъв, едни с болка, други с осъждане, трети със злорадство.

За една такава „неизлечимо болна” и „безнадеждно пропаднала” си спомня Православната Църква в петата неделя на Великия пост.

Преди много-много години на пристанището в Александрия един кораб се готвел за отплаване. Той заминавал за Светите Земи, пътниците му били поклонници-християни, тръгнали да се поклонят по местата на Господните страдания и да се докоснат до Животворящия Кръст Христов, който тогава се намирал в Светия Град. Преди самото отплаване към благочестивите поклонници се присъединила и една жена, която мнозина познавали. Това била известната в града блудница Мария.

Както по-късно разказвала сама, това било добра възможност да се отдаде на разврат по време на морското пътешествие в компанията та толкова много мъже. Мария нямала пари за пътуването, но, когато казала, че може да заплати „по друг начин”, моряците, със смях и груби шеги, я пуснали на кораба. След време, когато се покаяла, Мария станала отшелница в Йорданската пустиня, достигнала съвършена чистота и святост, и с ужас си питала, как ли морето е издържало онзи разврат, който вършила по време на пътуването. Нямало мъж или юноша, които да не била съблазнила, блудството ѝ нямало граници през целия път.

Съвсем млада, почти дете, тя била обладана от похот, от жажда за плътски наслаждения. Всички ние,в една или друга степен, сме поразени от този грях: кой на дело, кой словом, кой с мисли или потайни чувства. Някой се бори – повече или по-малко успешно, а друг, без да се съпротивлява, следва желанията си, като ту се осъжда, ту се оправдава.

Силна и твърда по натура, Мария Египетска се отдала на този порок изцяло. Дълги години тя живяла единствено за наслаждения, като с времето страстта се разпалвала все повече и повече, и тя не виждала в живота друг смисъл. Ако някой беше попитал жителите на Александрия, които я познавали (както благочестивите, така и онези, които се ползвали от „услугите” ѝ), дали е възможно тя да се спаси от вечната погибел, едва ли някой би потвърдил тази възможност. А ако им бяха казали, че тази жена не само ще се спаси, но ще стане една от най-великите светии, почитани от Църквата, – те биха приели това за безумие.

Но Небесният Лекар може онова, което не е по силите на земните лекари. За неизлечимо болните телесно лекарят може да каже: „Няма надежда”, въпреки протестите на роднини и близки и на самия болен, които не искат да губят надежда. Целият свят може да се отчае от потъналия в пороците човек, а Небесният Лекар продължава да вярва в него, да се надява на неговото обръщане и изцеление.

Обръщане и изцеление… Това не е едно и също. Много протестантски проповедници призовават и обещават: „Обърнете се към Господа – и сте спасени. Приемете Христа в сърцето си, и Той ще ви приеме в Своето Царство”. Православната Църква не гледа на нещата така просто. Обръщането е само началото на изцелението, то прави спасението възможно, но не и случило се, все още не.

Предстои дълга и мъчителна работа. Грехът е поразил духа, душата и тялото. Обръщането е насочване на духа от мрака към Светлината, пълна преоценка на ценностите, желание да напуснеш греха и да тръгнеш към Бога, към Истината, към Светостта и Чистотата. И в този момент, когато решението е взето, когато новият път е ясен, изглежда, че ще бъде толкова лесно и радостно да се върви по него. Но ако нашият дух е решил нещо, това съвсем не означава, че душата и тялото веднага ще се съгласят с него. И ако волята и съвестта са против греха, то много често тялото и душата жадуват за него още по-страстно от преди. След обръщането идва борбата. И тази борба е през целия живот на всеки истински християнин.

Пристигнала в Йерусалим в Деня на Въздвижението на Честния Животворящ Кръст, Мария Египетска имала страшно знамение. Тя не могла да влезе в храма, някаква Невидима Сила я спирала. И жената разбрала, що за Сила е това. Разбрала, първо, че Бог наистина съществува; и второ, че тя, ТАКАВА, няма място до Него.

Този ден станал повратен в нейния живот. Първо била молбата за прошка и решимостта да започне друг живот. И Мария получила прошка, но не спряла дотук. Тя знаела, че покаянието е много повече от молбата за прошка и получаването ѝ. Покаянието – това е пълна промяна на съзнанието и очистване, възстановяване, преобразяване на цялото човешко същество: на духа, душата и тялото. Едно е – да осъзнаеш греховността и гибелността на похотта, друго е – да отучиш от нея душата и тялото.

Мария отива в пустинята, която става бойно поле в неспирната й война за чистота, целомъдрие и святост. Първите 17 години борбата била мъчителна, изглеждала, безнадеждна. Душата и плътта искали това, към което били така привикнали и без което сякаш не можели. И едва след 17 години Мария почувствала освобождение. Следващите години били вече не очистване, възстановяване, а израстване, възход към богоподобно съвършенство.

За подвига на Мария Египетска Православната Църква си спомня всяка година в петата неделя на Великия пост. Не може да не се възхищаваме от постоянството и силната воля на подвижницата; не може да не се радваме на факта, че за нито един грешник не е затворена възможността за обновление, а това значи, че и за нас, докато сме живи, не е затворен пътят към съвършенството. Но на мен в тези дни ми се иска да поговорим и за нещо друго – за онова, което се случило преди обръщането ѝ: за злополучното плаване, за което с такъв срам си спомняла Мария, и с което завършила греховната част от нейния живот. И дори не за самата Мария, а за онези пътници, с които тя съгрешавала.

Пътниците, да припомним, не били случайни, а благочестиви, и плавали не по някакви свои дела, и не за отдих, и не за развлечение, а за да се молят на Бога в най-святото място на Земята – в Йерусалим. Целта на пътуването им била да вземат участие в празника Въздвижение на Кръста – на онзи Кръст, на който бяха умити с Кръвта на Христос греховете на света, греховете на всеки един от нас.

А нима нашата Църква не прилича на кораб, и нима курсът на този кораб не е към Йерусалим (духовния Йерусалим!)?

А ако е така, то не е ли онзи кораб, на който плавала Мария, образ на нашия кораб? И ние, членовете на Христовата Църква, не приличаме ли по нещо на онези поклонници, които добре знаели целта на пътуването си, но това не им попречило по пътя да вършат онова, което вършили?

Мнозина, вероятно, са презирали Мария, смятали са себе си за истински християни, а на своята спътница гледали като изчадие адово. И никой от тези „християни” не е можел да си помисли дори, че сред тях е една велика светица. Съгрешавайки с блудницата, те вероятно са винили нея, а за себе си са разсъждавали така: „Да, немощни сме. Но, когато стигнем брега, ще се покаем, и милостивият Господ, знаейки нашата немощ, ще ни прости”. И ако бяха ги попитали, дали е възможно покаяние и обръщане за Мария, едва ли някой би отговорил утвърдително: „Такива като нея са погинали окончателно и безвъзвратно”.

Ето такъв бил корабът, такова било пътуването, такива били поклонниците. А аз не мога, отново и отново, да не си помисля: за нас става дума там, това е нашият кораб, и поклонниците сме пак ние – ако не всички, то повечето. Знаейки накъде води пътят, какво правим ние по този път! Не мога да си представя, че блудният син, връщайки се при баща си, е продължавал да греши по пътя. Ние също, уж се връщаме, но как се връщаме! И утешението ни дори е готово: „Бог е милостив, Той знае нашата немощ”. И още – сред нас винаги има една позната „Мария”, било тя или той, която ни се струва хиляда пъти по-грешна от нас: „Е, за тях точно няма прошка със сигурност”. И когато Господ е казвал: „митарите и блудниците преварват ви в царството Божие” (Мат. 21:31), не го ли е казвал на нас?

Нашият кораб плава към Светите Земи. С каквото и да се занимаваме на него, както и да се държим, той няма да промени своя курс. Нищо не може да отмени онази среща, с която завършва всеки човешки живот. Да се надяваме на Божията милост, не е излишно, но милосърдието действа само там, където има искрено, дълбоко покаяние, истинско обръщане. Има ли го в нас?

Преподобна майко Марийо, моли Бога за нас! Амин.

Един от светците на нашата Църква, свети Серафим Саровски, казва, че целта на християнския живот е придобиването на Светия Дух. Това, с две думи, е целта на Църквата, целта на хората, които се подвизават в Църквата и дори целта на всичко, което Христос направил. Защото, ако Христос не беше изпратил Светия Дух в света, тогава ние щяхме бъде едно добро, но мъртво тяло. Именно Светият Дух ни животвори.  Тайната на Светия Дух идва в нас чрез Тайнството Миропомозание. Тоест веднага щом един човек се кръсти в името на Света Троица, облече се в Христос и стане член на Църквата, тогава веднага го помазваме със св. Миро, което се дава от епископа на цялата Църква и това помазване със св. Миро и молитвата на Кръщението е моментът, в който Светият Дух слиза в този човек и му дава силата да активира това, което е получил при Кръщението.

Много пъти се питаме какво е благодатта на Светия Дух. Благодатта е енергия, която не е емоция, не е нещо, което се създава от нас.  Тя е енергия, която идва от Бога.  И когато дойде в човека, тогава той разбира, че това, което има, не е негово, а е от Бога. Защото благодатта никога не действа неопределено в човека, не е нещо мрачно, неопределено, скришно.  Божиите дела са явни. И когато благодатта дойде в душата на човека, той чувства, че това, което има в себе си, е Божия енергия. Това е много тънък момент и навярно е мястото, в което много хора са се прелъстили духовно. Защото съществуват много енергии около нас.  И когато не се съветваме с духовни хора, които имат опит от благодатта, тогава  объркваме много неща.

Чуваме понякога духовни изопачения дори сред църковни хора. Виждаме хора, които се молят (които мислят, че се молят) и тези хора усещат различни енергии или влизат в различни „духовни” пространства на мир и радост, тишина, кротост и т.н., и мислят, че това е енергия на Светия Дух, че е благодат. Но един духовен човек с опит от благодатта разбира, че това не само не е благодат, а страшна прелест. Знаем от опита на светците, от творбите на светците и от живото предание на Църквата, че прелестта прилича много на благодатта. Тя подражава на делата на благодатта, както казват отците. Както действа Божията благодат, по подобен начин действа и прелестта. И каквито плодове има Божията благодат, по сходен начин, външно същите плодове има и прелестта. И понякога  прелестта има  по-очевидни плодове. Да ви дам един пример.

Вземете един човек еретик и го оставете да ви говори за неговите ереси и ще да видите, че е много кротък, усмихнат, мирен. Има една кротост, която ще те подлуди, тоест предава ти една демонична енергия, и ти ставаш на миш-маш,  а той е кротък.  И когато ти се смутиш, той ти казва: ама, защо се смущаваш, ти християнин ли си? Не можеш ли да говориш мирно? Какво ти става?  Неговата душа толкова се е увредила от тази демонична енергия, от енергията на прелестта, че той наистина пребъдва в една егоистична кротост и ти предава цялата демонична енергия. Това е като инжекция, в чийто край има игла, чрез която влива в теб цялата отрова.  Знаете ли, че за  да говорите на един прелъстен човек е нужна голяма сила, голямо укрепление, за да не ти предаде целия този смут, който чувства. И понякога може да изглежда, че той не го чувства, но ти предава това  състояние.

Както естествено става и със светите хора. Ако някой има духовни очи и духовен опит, тогава е лесно да повдигне първата покривало и веднага да разбере всички сплетни на сатаната, които стоят отдолу.  И ще види именно  знакът на прелестта.  Знакът, онази малка основна разлика, която отделя мрака от светлината, прелестта от благодатта, сатаната от Светия Дух. Припомнете си, че св. ап. Павел казва, че дяволът се преобразява в ангел на светлината, за да прелъсти човека.  Знаем от историята на монасите, на подвижниците, че много монаси, пустинниците, подвижници били прелъстени; в историята на Църквата, от първата година до днес се прелъстяват с демонични прелести. И колкото и да искаш да им обясниш, нищо не разбират. Приснопаметният  старец Йосиф Исихаст казваше, че да възкресиш мъртвец е лесно, но да върнеш обратно прелъстен е почти невъзможно.

Но защо това е толкова трудно нещо? Защото духът на прелестта има свойството да затваря всички сензори на човека. Говориш му и не чува, не разбира, не приема това, което му казваш, гледа други неща. Говори и казва нещата, които си иска. Ти му говориш, казваш му твоето, той нищо не чува. Не може да разбере, невъзможно е.  Слагаш ръката му върху белега на истината и не го приема,  казва ти: не, не е така, иначе е! Не знам дали ви си е случвало да разговаряте с такива хора, ние, за съжаление, много често влизаме в контакт с прелъстени хора и наистина е много изморително, трудно, непоносимо нещо така да се каже.  По-добре човек да е грешен, да  е много окаян, как да го кажем, да е потопен в най-страшните грехове, това не е толкова проблем.

Грешникът се връща, обръща, спасява се, лесно е да се върне, но прелъстеният не прави това, а  изменя всичко в себе си, сякаш неговата душа има един филтър и  каквото му кажеш, го филтрира и изкарва отрова. Там действително е нужно, какво да кажем, намеса на светци? Сам Бог? Възкресение от мъртви? Какво да кажа?  Този демон, помните учениците не могли да го изкарат, и когато бащата отишъл при Христос, Му казал, че синът ми е тук и Твоите ученици не можаха да го излекуват, а Христос запретил на демона, който обитавал в човека и му казал: „Дух неми и глухи, Аз ти заповядвам: излез из него, и не влизай вече в него!” (Марк 9:15). Той нарекъл онзи демон ням и глух дух, тоест нито говори, нито слуша. Наистина този дух на прелестта затваря всички сензори и не можеш да влезеш. Главен източник на този дух е егоизмът, неудържимият егоизъм, който може да се крие под маската на смиреномъдрието, смиренословието, отричането от много неща.  Този дух обзема по-лесно тези, които се подвизават, или тези, които си мислят, че се подвизават.  Ако спазят някой пост, направят някое бдение, ходят на църква и т.н., тогава  това себеоправдание, че правим нещо, става почвата, чрез която може да проникне и да се укрепи в човека този ням дух и след това човек да си построи собствени теории, идеи, поучения. След това, каквото и да му кажеш, нищо не приема, абсолютно нищо. Ако анализираме това състояние на демонична прелест, тогава ще видим, че причината е неудържимият егоизъм, самомнението, където човек си мисли, че това, което казва, това е истината.

Затова, когато говорите с еретици, те постоянно ще ви казват: аз намерих истината! Аз чета и разбрах! Аз знам! Аз го разбирам! Аз, аз, аз. . . ние, добрите! Йеховистите ни казват: ние нямаме престъпления, както вие имате, нашите владици не се карат както се карат вашите.  И тъй, ние сме добри, а вие лоши!

И ние казваме: много хубаво! Ние сме лоши и признаваме, че сме  най-лошите, по-лоши отколкото мислят хората, но дори ние, които го признаваме, имаме апостолската вяра, защото апостолите записали в книга Деяния Апостолски всички пороци на ранната Църква. За да ни покажат, че истината не е въпрос на нравствено качество, а на апостолско предание. Няма никаква връзка дали са добри или лоши. Дали са добри или лоши, това е техен проблем. Въпросът е кой опит  и предание следваш. Опитът, преданието в това пространство, дали е истината? Дали  е опитът на Светия Дух? Или е човешко изобретение?  И всички движения, ересите, които се основават от човеци, винаги се позовават на тяхната човешка страна – че са изключително добри,  имат любов и сътрудничество помежду си, братолюбиви са и правят толкова добрини.  Огледайте се да видите тези тъмни организации, че всички те обещават равенство, справедливост, с хубави обръщения помежду си, много мирни и добри. Именно защото тяхната теория, основата на техния успех е в това дали са добри хора.

При нас обаче не важи това. Истината на Църквата не е в това дали сме добри или лоши. Истината е нещо отвъд човека,  Сам Бог е Истината. И Сам Бог се дава на нас. И ние не сме добри, а сме хора, които се покайваме. Това е християнинът. По тази причина , когато Христос дойде в света, Той не ни даде просто няколко заповеди, които са много малко и с второстепенно значение по отношение на делото, което е извършил. Христос не дойде, за да ни даде Неговите заповеди. Защото можеше да ни ги каже преспокойно чрез един пророк. Той обаче дойде и изпрати Утешителя в света, Светия Дух, тази сила, тази енергия на Светия Дух.

превод: Константин Константинов