Материалите в този линк са предназначени само за духовници. Ако не сте свещеник моля посетете другите ни страници.
СВЕЩЕНИЧЕСКА КОНФЕРЕНЦИЯ
Радостта да се грижиш за своите пасоми
Автор: Йеромонах Клеопа (Данелян)
Всеки, влязъл в храма, се нуждае от внимание, грижа и утешение. И кой, ако не свещеникът, призван за такава работа, ще трябва да му каже някоя дума, ще му протегне ръка, ще му окаже такова внимание? Днес ще поговорим за неповторимите, радостни чувства на пастира, които се проявяват в бащинско преживяване за пасомите и за това, какво им придава устойчивост в житейските бури, за помощта, давана на енориашите…
Свещеническият аскетизъм
Автор: Протойерей Владимир Воробьов
Свещеническият аскетизъм се състои в това, да премахнеш от живота си всичко, което те отдалечава от Бога…
Тънка червена линия
Автор: В. Велчев
Православието е категорично: хомосексуалността е грях и позор. Такава е волята Божия, такъв е библейският закон. По този въпрос Православието и Западът няма да се разберат никога – до момента на Второто пришествие…
Цветя от Атон
Автор: о. Дионисий Тамбакис
Какво си мислим, нима Бог ще превърне Рая в бакалия, където, изчислявайки, ще казва: „Дадох ти, дай Ми!”, за да ни постави вътре?..
Беседа за отец Георги Жигларски
Автор:
Тази наша беседа се надявам да бъде една малка част от пъзела на големия образ на един свят свещеник, живял в наше време, когото сме видели, когото сме слушали, и когото са попипали ръцете ни…
Енорийската общност е духовна дружба, но трябва да умеем да дружим
Автор: Протойерей Фьодор Бородин
Защо не във всеки храм се създават енорийски общности, какво обединява хората в енорията, защо понякога самите настоятели не позволяват да се развива енорийският живот в поверените им храмове – интервю с протойерей Фьодор Бородин…
Духовното наставничество като служение на примирението между човека и Бога
Автор: архимандрит Захариас (Захару)
Някои духовни наставници понякога учат хората в света да искат благословение за всяко дребно нещо, което правят в живота си: било да си купят кола, или нов телевизор или дали да отидат на почивка. Аз не позволявам на хората да ми задават такива въпроси…
Някои аномалии в отношенията ни с духовника
Автор: Архимандрит Рафаил Карелин
Отношенията между духовния отец и духовните чеда приличат на различни форми на управление на държавите, а именно: демократично, аристократично, монархическо и деспотично…
Християнинът в интернет
Автор: Митрополит Лонгин Саратовски
Пастирството в Интернет е своеобразно съвременно явление. Какви са характерните му черти, какви опасности носи то и как да си изработим духовен имунитет към тях?…
Колкото повече свещенодействаме, толкова повече сме свещеници
Автор: Протойерей Олег Безруких
Въпросът за участието в Тайнствата на хора, несъзнаващи тяхното значение е един от най-дискутираните сред духовниците. Мненията и практиките по тоя въпрос са много оспорвани, както и житейските ситуации, пред които се изправят свещениците…
Изповедта – рискова зона за пастира
Автор: протойерей Андрей Лоргус
Изповедта е основното и понякога единствено място и време за среща на свещеника с каещия се човек. Именно тук изкуството на диалога, на слушането и чуването, на разбирането и състраданието, е нужно както никога. На свещеника е необходим трезв и опитен ум, познаване на психологията и разбиране на духовните основи на живота на човешката личност, за да съхрани собствения си душевен мир и да помогне на ближния. Как да стане това, съветва известният православен психолог, преподавател във факултета по психология на Руския православен университет „Св. Йоан Богослов” и ректор на Института по Християнска психология протойерей Андрей Лоргус…
Всичко, което могат да правят миряните, да се оставя на тях
Автор: Св. Йоан (Максимович)
Затова свещенослужителят не трябва да се отвлича от своите преки задължения и да се занимава с макар и полезни светски неща, помнейки, че той е страж на човешките души и ще дава отговор на Страшния Божи Съд за всяка овца, погинала поради неговата немарливост. Такъв пример са дали апостолите при възникналия спор за раздаване на храната, като казали: „не е добре ние да оставим словото Божие и да се грижим за трапезите“ (Деян. 6:2)…
Светогорски съвети
Автор: О. Дионисий Тамбакис
Един старец видял насън йеромонах от братството, който наскоро бил починал, и го попитал: - Какво правиш, детето ми, там, където си?..
За отпуската на свещенослужителя. Къде и как е допустимо да се прекара?
Автор: Епископ Антоний Азизов
Бих искал да узная мнението на пастирите с опит, по въпроса за отпуската на свещенослужителите…
Коментари на презвитери върху доклада на о. Фьодор Бородин
Автор:
Презвитерите бяха помолени също да отговорят на въпроса: „Какво е най-трудното за Вас, не просто като многодетна майка, а именно като съпруга на свещеник”?…
Особености и проблеми на семейния живот на свещенослужителите
Автор: Протойерей Фьодор Бородин
Неочаквано нашият благочинен отец Дионисий Шишигин (вече покоен) ми предложи да подготвя доклад. Подготвих го и явно засегнах болното място, защото за един месец повече от 25 свещенослужители ми благодариха писмено, по телефона или лично за този доклад…
Божият Промисъл в делата на пастира
Автор: Йеромонах Клеопа (Данелян)
Идеята за Промисъла Божий трябва да бъде у пастира жизнен нерв, преминаващ през целия му живот и укрепяващ го в борбата за спасение. Всяко разколебаване в това ще отнеме у него надеждата да победи злото.
„Светителят е прав: спасяващите се сред свещениците не са много …”
Автор: протойерей Игор Рябко
Не лекия разговор за нас, братя свещеници, ще започна с неутешителната прогноза на св. Йоан Златоуст: „Не мисля, че спасяващите се сред свещениците са много, напротив – много повече са погиващите” (Беседи върху Деяния на апостолите, беседа трета върху стихове 1-12)…
Без Църквата не можем да имаме Христос в сърцето си
Автор: Митрополит Атанасий Лимасолски
- Разбира се, когато човек живее без Бога и не вярва в Него, живее в грях. Грехът – това е болест. И човекът, който греши, е с болна душа. Човек, когато е болен, страда. И всеки, който е роб на греха, изпитва болка и страдание. Затова Христос ни казва да дойдем при Него и Той ще ни утеши. Грехът не носи радост на човека, нито успокоение. Грехът изтощава човека. И все по-дълбоко го потапя в нещастно състояние. Когато той разбере, колко е нещастен и далече от Бога, ще осъзнае, че трябва да се обърне към Него и да започне да Го търси…
За злото в Църквата
Автор: Епископ Питирим Душанбински и Таджикистанци
-Скъпи Владико, кажете нещо по темата за неправдата в Църквата. Какво да правят миряните когато виждат примери на цинизъм, лъжа, лукавство от страна на ръководителите на Църквата?
Проповядвай за да отбиеш номера
Автор:
Един странстващ монах влязъл в църквата за да се помоли. Гледа - в църквата вместо свещеник проповядва демон, облечен в дрехите на свещеника. Монахат застанал встрани и започнал внимателно да следи речта на демона, за да го улови за думите, с които той ще каже неправда. Но демонът говорил всичко точно, както е в Свещеното Писание, нищо не изменял. И така, до края на проповедта. Проповедта приключила. Хората се разотишли. Тогава монахът се приближил към демона и му казал: - Аз те разпознах: ти си демон! - Точно така, – отвърнал той. - Исках да те хвана в лъжа, но ти говори все правилно.! – казал монахът. - Постарах се, – отвърнал поласкан демона. - И така, в какво е твоята тайна? – попитал учудения монах. - Аз говорих без любов и сърце, и зная, че тези хора няма да изпълнят моите думи. А това за мен е достатъчно, – обяснил нечестивият. източник: https://vk.com/prav_mama
Св. Лука за кръстниците и кръщението
Автор:
Из писмата на св. архиепископ Лука Войно-Ясенецки до свещениците от Симферополска и Кримска епархия (6 юни 1952 г.)
Близко или не съвсем
Автор: Игумен Нектарий (Морозов)
Защо хора, които идват в Църквата, търсейки спасение от чувството за самота, понякога са самотни и в нея? За дистанцията в Църквата.
За Църквата трябва да съдим, имайки пред очи не Юда, а Христос
Автор: Свещеник Константин Островски
След това всичко се успокои, гоненията останаха в миналото, затова пък започнаха да се ширят слухове за недостатъците на свещенослужители и това започна да смущава хората. Но недостатъците при свещенослужителите не са повече, отколкото при другите хора. Не е вярно, че болшинството свещеници и владици са някакви особени грешници. Изискванията към нас са много по-строги и вниманието, насочено към нас е много по-зорко, отколкото към обикновените хора. Както по време на война снайперистите се стремят да стрелят не по редовите войници, а по офицерите, така и бесовете особено се стараят да съблазняват духовенството. Настроените против Църквата хора също използват греховете на свещенослужителите, та като насочат към тях вниманието на немощните във вярата, да ги подмамят вън от спасителния кораб на Божията Църква…
Съпружеска вярност и пастирско служение
Автор: Священик Николай Емелянов
Понятието за съпружеска вярност далеч превъзхожда понятието за физическа вярност. Физическата изневяра на съпруга представлява крайната противоположност на понятието „вярност”. Физическата вярност, ако тя не предполага нищо друго, е последното стъпало преди изневярата. Какво включва понятието за съпружеска вярност и какво допълнително предполага то в семейството на свещеник? Верността трябва да се съотнася с целомъдрието. Целомъдрието предполага някаква цялост, липса на раздробеност, раздвоеност. Това качество е много рядко и ценно в човека. Обикновено във всички времена разговорът за всяка добродетел започва с това, че именно в наше време тя е станала особено трудно реализуема. Едва ли е така, но нашето време има свои особени сложности. Най-лесно е това да се демонстрира чрез съвременното възприемане на информацията. За съвременния човек е много трудно да прочете книга или дори да изгледа стар филм. Затова пък той може да прекара цял ден, гледайки безкрайните клипове с продължителност от 1 до 5 минути на най-различни теми: новини, ненужни на никого откъслечни сведения от най-различни области на научното знание, рецепти, коли, аварии, вицове, непристойности и какво ли още не. Възприемането на съвременния човек е много раздробено. Тази раздробеност и разконцентрираност е първото стъпало и най-очевидната проява на нецеломъдрието. В какво се проявява съпружеската вярност и целомъдрие? Първо, това е вярност един на друг в духовните стремежи, тоест вярност към Христос. Тази вярност предполага всеки от съпрузите не само сам да се стреми да живее по Божиите заповеди, но и да помага на другия в това. Тази максима е еднаква за всички християни, но в живота на свещеника тя придобива допълнителна острота. Невъцърковената съпруга на свещеника рано или късно ще започне да води вътрешен живот, отделен от този на съпруга си, тоест нецялостен с него, нецеломъдрен. Свещеник, който по време на отпуската си почива от неделни и празнични богослужения, задължително ще формира у децата си фарисейско отношение към вярата и към Църквата. Семейният живот ще изгуби вътрешната си цялост, ще започне да се разрушава. Второ, необходима е душевна вярност и целомъдрие. Емоциите и преживяванията на съпрузите не могат да бъдат извън тях двамата, те трябва да умеят да говорят за тях и да ги споделят, не само един с друг, но и с децата. Това е очевидна необходимост, която често се недооценява от съвременните съпрузи и родители. Способността да се споделят преживяванията изисква труд, грижа и голямо доверие. Нежеланието да се трудиш в общуването един с друг се оправдава с умора, липса на ценни преживявания и впечатления или греховни движения и преживявания, които разбира се не бива да се споделят. В семейството на свещеника този проблем се увеличава многократно. Свещеникът се намира в много дълбоко интимно общуване с голямо количество енориаши. Той неизбежно се изморява емоционално. Неговите преживявания често са свързани с тайната на изповедта ...
Когато служението на свещеника е мъченичество
Автор: Игумен Нектарий Морозов
Твърде сложно е да обясниш на страничен наблюдател, дори ако той е вярващ, църковен човек, защо свещенството е доброволно мъченичество. Това вероятно е нещо, което може да бъде разбрано само отвътре. Ако наистина е тръгнал по пътя на служението с искрено желание и съзнателно е взел върху себе си това едновременно тежко и благо бреме, свещеникът неизбежно ще приема присърце случващото се с различни хора, които ще срещне в живота си и това ще стане за него източник на безкрайно страдание…
Откритостта на семейството на свещеника като свидетелство на християнския мироглед
Автор:
Семейството на свещеника винаги предизвиква повишено внимание, а семейството на добрия свещеник, открит и внимателен към хората, поражда двойно такова. Освен това, семейството на свещеника обикновено е добре забележимо – много деца, редовно посещават богослужение, причастяват се, участват във всичко, помагат в енорията. Някой се ограничава с обикновено любопитство, някой задължително се опитва да намери страниците на жената на свещеника и децата им във всички социални мрежи (и задължително ще намери!), някой ще поиска да окаже помощ, някой ще търси възможности за запознанство и ще иска активно да общува. От една страна, определено участие на семейството на свещеника в живота на енорията, е необходимо и неизбежно. Семейството на свещеника е един от инструментите на неговото пастирско действие. Примерът на добро семейство, а особено многодетно, означава много и има много по-голям ефект от всякакви думи. На добър живот не може да се научиш, но може да „се заразиш” с него. Много неща, за които свещеникът дори не подозира, много по-добре ще обясни на своите приятелки неговата жена. От друга страна активният открит живот има много силно възпитателно въздействие върху свещеническото семейство. Чувството на отговорност, чувството, че си нужен, умението да се самоограничиш и да накараш себе си – това са безценни навици за възпитаване на силен и свободен християнин, който разбира, какво е истинското смирение. Откритостта на семейството дава възможност да се покаже на децата, че има други семейства, и не само семейства на свещеници, за които християнският живот е нещо естествено и нормално. Без такова общуване е много трудно да се създаде такова чувство у децата. На тях винаги ще им се струва, че те живеят така не защото са християни, а защото „са нямали късмет” и са се родили деца на свещеник. От друга страна, е необходимо да помним за опасностите, които неизбежно чакат семейството на свещеника, който се опитва да живее открито. Повишеното внимание към семейството на свещеника може да се превръща в примитивно любопитство, което се простира до абсолютно недопустими граници в семейния живот. Необходимо е постоянно ограничаване на това внимание и строго пазене на семейната интимност. Децата на свещеника и неговото семейство изначално се възприемат като особени, те трябва да бъдат не такива, като всички. Всеки недостатък, сложност, грешка предизвикват разочарование и осъждане, стават съблазън. Стремежът да се помогне на семейството на свещеника често е свързано с неосъзнато желание да се получи нещо в замяна – особено отношение, постоянно общуване, приемане в семейния кръг, право на участие в някакви събития от семейния живот. За децата такива ситуации могат да бъдат доста травмиращи. Човек изразява желание да общува, да помага, но всичко това не е защото иска да помогне на жената на свещеника и децата му, а заради вниманието на самия свещеник. Децата винаги чувстват всеки дори незначителен ...
Наставление към свещениците
Автор: Св. Йоан Златоуст
Още веднъж, о свещениче, пастирю на Христовите овци и ходатаю пред Неговата страшна трапеза за всички, които са в този храм и събралите се вярващи, ти, който възнасяш молитви към Бога, пази се от пиянството, защото то осквернява молитвите ти. И не говори с простите хора, като знаеш, че си събеседник на Бога. Пази тялото си чисто, като знаеш, че си ходатай пред Бога за братята си. Имай благочинна походка, понеже стоиш на свято място. Пази ръцете си от всякаква нечистота, защото с тях държиш Тялото Христово. Придобий смирение и за нищо не се надявай на себе си, та като призоваваш Бога, Той да погледне милостиво към тебе: защото Господ гледа на смирените. Нека езикът ти бъде чист от осъждане на хората, понеже с него славиш Бога заедно с Ангелите. Винаги се отдалечавай от народното смущение, та да не се смути умът ти, като възнася чиста молитва към Бога. Бъди милостив към бедните, защото милосърдният ще намери милост от Бога. Като пристъпваш към светата трапеза, събуй като Моисей привързаността към светските грижи и нечистите помисли от твоето сърце, защото мястото, на което стоиш, е свято. Поменавай в светите молитви братята си, дори до последния от тях. Не украсявай молитвите си, нито гласа си разнообразявай в пеенето, защото това прогонва смирението. Чети усърдно за живота и ученията на светите отци на братята си, без да мъдруваш, но разумно: не като учител, но смирявайки себе си. Всичко върши така, както ти е благословено от духовното началство, а не от себе си, за да не паднеш като от безпощадно оръжие. Не насищай много стомаха си, за да не би поради тежката телесна нечистота и лош дъх да прогониш Светия Дух, който слиза на Даровете. Като стоиш на светата трапеза не се обръщай често назад, но само въздигай очи към Едничкия живеещ на небесата. Имай мир и прави поклон на всички до един, като изпросваш от тях благословение и молитва, и като застанеш пред олтара въздигай ръце неосъдно. И пак ти говоря за това, о Христов светителю: пази се от пиене, защото си серафим в плът – не ти прилича да се грижиш за питието, към това още и привързаността към богатството, гордостта, осъждането, славолюбието и гнева, и блудните помисли. Всичко това остава, освен Ангелските войнства, на които си възприел чина, служиш на тялото Христово, повече с тях общувай, защото казваш: “сега небесните сили с нас невидимо служат”. Затова, свещенико, бъди мъдър, разбери кой си, или на Кого служиш. И като осъзнаеш, работи на Господа със страх, любов и въздържание и ще ликуваш на небесата с ангелите в безкрайните векове в Христа Иисуса, нашият Господ, на Когото слава сега, винаги и във вечните векове. Амин!
Семейният живот на свещеника като оръдие на пастирското служение
Автор: Священик Николай Емелянов
Пастирът е винаги баща. Истинското пастирство винаги е свързано с преживяване на бащинство, без своята физическа съставка то на практика остава непълно. Жененият свещеник, открит за бащинство, възприема по-лесно пълнотата на пастирството. Това не означава, че пастир не може да бъде свещеник-монах. Божията благодат ще възпълва всеки недостатък. Удивителните примери на руското старчество са убедително и безспорно доказателство за това. Но все пак, в това число и по тази причина, е неуместен стремежът към пастирско душепопечение от страна на млади йеромонаси, които нямат 20-30 годишен опит на послушание към опитен духовник. Такава практика, получила наименование „младостарчество”, не веднъж е била подлагана на много жестока критика от църковната йерархия. Семейният живот на пастира изобщо не е само компромис поради човешката немощ, както казва св. ап. Павел: „ако не се въздържат, нека се женят; защото по-добре е да се женят, отколкото да се разпалват” (1 Кор. 7:9). Семейството е един от централните образи в Свещеното Писание, а образът на бащинството е един от главните образи на пастирството. Християнското семейство се нарича „малка църква” (Еф. 5:25) и в семейството пастирът намира източник не само на душевен и физически покой и отдих, но и на духовно укрепване на своето пастирство и служение на Църквата. В този смисъл семейството на свещеника е неразделна част и оръдие на неговото пастирско служение. За това говорят и особените изисквания към семейсвото на свещеника, налагани не само на самия пастир и неговата съпруга, но и на децата. Децата на свещеника не могат да сключват брак с нехристияни. По неписано правило не само свещеникът не може да сключи брак след смъртта на съпругата, но и жена му, оставайки вдовица, не може да се омъжи втори път, като по този начин продължава да свидетелства за пълнотата на семейния живот на свещеника и след смъртта на мъжа си. Различни аспекти на семейния живот на пастира, които имат характер на пастирско действие В какъв смисъл семейството може да бъде наречено оръдие на пастирското служение на свещеника? Първо, семейството дава на свещеника осъществяване на физическо и духовно бащинство по отношение на своите деца. Бащинството бързо разрушава всички илюзии по отношение на собствената опитност и значимост. Децата са най-строгите съдии и най-добрите учители по смирение за своите родители. Човек, отгледал няколко деца, никога няма да дава повърхностни съвети. Той винаги чувства сложността на духовните и душевните проблеми и своята вътрешна ограниченост и некомпетентност. Бащинският опит е незаменим във формирането на пастира, а пастирството изисква постоянна откритост към бащинството. По думите на ап. Павел пастирът трябва да има „не тясно” сърце (2 Кор. 6:12). В това число именно по тази причина в семейството на свещеника е недопустимо избягване на раждането на деца, освен при пълно физическо въздържание поради някаква особена духовна причина. Няма смисъл да казваме, че ...
Адът – това е да не можеш да обикнеш
Автор: Сисанийски митрополит Павел
Божията истина е много проста, но ние сме объркани, много пъти не можем да я разберем и да я превърнем в начин на живот…
Трудностите на детската изповед. Как да не допуснем детето да привикне към светинята?
Автор: Протойерей Владимир Воробьов
Работата с децата е особена част от пастирското служение. За всеки свещеник е ясно, че към децата е необходим особен подход, за да се работи с тях е нужен особен опит. Как да се държи свещеникът, за да не стане за детето изповедта формален пропуск за причастие? Как да бъде избегната съпротивата на всичко църковно в преходната възраст? Как да се помогне на родителите, които сами не са възпитавани във вярващо семейство и по тази причина нямат личен опит за това? По тези въпроси размишлява настоятелят на една от най-големите енории в Москва и духовник на Православната гимназия „Свети Петър” протойерей Владимир Воробьов. Децата на изповед са радостно и в същото време много трудно явление. Радостно, защото те, слава Богу, нямат тежки грехове. Като правило малките деца все още нямат такива силни страсти, макар че има и изключения. Но дори ако у тях вече очевидно действат някакви страсти, все пак прегрешенията им предизвикват усмивка: идва детенцето и се кае, казва, че е съгрешило тежко – не е слушало мама, направило е нещо, което не бива. Понякога, след тежките изповеди, които се налага да изслушаш, те обзема чувство на облекчение и радост, че още има такива чисти детски души, в които, като цяло, всичко е наред. Но нали не можеш да кажеш това на детето. Не можеш да кажеш: „Хайде, миличко, върви – всичко при теб е наред, няма за какво да се изповядваш”. С детето трябва да се намери общ език, но това не е така лесно. Много често хората започват да се преструват, да разговарят с детето на някакъв фалшив „детски” език, започват някак да имитират детската психология и се стараят по такъв начин да създадат илюзия за взаимно разбиране. Но децата, имайки чисти души, са много чувствителни към всякакъв фалш и няма да приемат свещеник, който се държи така изкуствено и фалшиво. Такъв свещеник няма да помогне на детето, няма да му внуши доверие. Или ще остави в неговата душа образа на нещо напълно неправилно, лъжливо – образ, който ще бъде много опасен и вреден за детето в бъдеще. Свещеникът трябва да се държи просто, да бъде винаги самия себе си с всеки човек. Но с децата най-вече. Той не трябва да се преструва на някакъв приятел, не трябва да се закача с малките, като по време на детска игра. Той трябва да бъде напълно сериозен, да бъде като баща или дядо, трябва да говори с детето като възрастен с малък. Но да говори разбираеми за детето неща. На детето не му е нужно мъдруване, не са му нужни много сложни обяснения, но трябва просто и сериозно да му се обясни, какво е лошо в неговия живот. То трябва да почувства, да разбере, че да се постъпва така е лошо. ...
Имитация на деятелността
Автор: протойерей Владимир Воробьов, протойерей Димитрий Смирнов
Има два пътя. Единият от тях е бързият и краткият. Това е да имитираш дейност. Такива имитатори има и в чиновническия апарат, и в средата на военнослужещите, на учителите, полицаите, съдиите и т.н. Те имитират дейност, и цялата им енергия отива именно за тази имитация. С помощта на някои прости похвати човек създава илюзията, че полага сериозен труд, благодарение на което да напредва в кариерата си и заплатата му да расте…
Св. Григорий Богослов за свещенството
Автор: св. Григорий Богослов
Автор: Св. Григорий Богослов: “Тичат с многолюдна свита, на празничен или имен или погребален или сватбен обяд, за да предадат всичко на разхищение; едно да изтребят със собствените зъби, друго да представят на своята свита. Късно пък вечер, едва дишайки от пресищане, с мъка влачат те в дома болния си търбух и още не избавили се от предишната тежест, бързат на друг голям пир.”…
Седем правила относно пастирската грижа за душата
Автор: архимандрит Тихон (Агриков)
По случай седемнадесетата годишнина от блаженната памет на стареца привеждаме някои правила които, по убеждението на о. Тихон ще помогнат в развитието на пастирската грижа за душата…
Бележки за отношенията на настоятелите с дарителите
Автор: Протойерей Константин Островский
През последните години на църквата бяха предадени множество разрушени храмове, представляващи културни паметници. Значителна част от тях сега са напълно възстановени. Бяха построени и се строят стотици нови църкви. Този огромен опит, освен всичко останало, несъмнено показа, че нито да се възстанови храм-паметник, нито да се построи нов е възможно (с твърде малко изключения) с обикновените пожертвования от треби и свещи. Нещо повече тези средства може да не достигат дори за издръжката на храма и на енорийските центрове (където ги има), особено, ако енорията осъществява широка образователна, социална и друга външна дейност. Държавата отделя не малко средства за реставрация на културно-историческите паметници, но те стигат само за малка част от тях. Строителството на нови църковни здания и, още повече, енорийската дейност не се финансират от държавата. Затова въпросът за отношенията на настоятелите с крупните дарители съвсем не е маловажен. На първо място, трябва да определим каква основна задача стои пред свещеника при общуването с богати бизнесмени или крупни ръководители. Съвсем определено трябва да се каже, че тази задача е преди всичко пастирска. С когото и да общува свещеникът – от президента до обикновения войник и от генералния директор до чистачката – той винаги трябва да си остане любящ духовен отец, който е загрижен преди всичко за спасението на душата на човека, независимо от неговото материално и социално положение. Ние свещениците трябва да помним и да учим дарителите, че пожертвованието носи полза преди всичко на душата на самия дарител, ако разбира се, то се прави с добро намерение. Ние съветваме хората да правят дарения, желаейки именно тази душевна полза. Разбира се, полза получава и енорията и затова ние с особено усърдие се молим за дарителите. Но тази полза не бива да се постига на всяка цена. Ще започнем с това, че общувайки с хората, ние, свещениците, трябва да се отнасяме внимателно към човешката свобода. Апостол Павел казва: „Всеки да отделя, колкото му сърце дава, без да му се свиди, и без да го принуждават; защото Бог люби оногова, който драговолно дава” (2 Кор. 9:7). Бог е този, който предразполага сърцето на човека и ние не трябва да бъдем противници на Божията воля, независимо приятна ли ни е тя или не. В храма, в който служа имаше един енориаш, който в продължение на няколко години оказваше на енорията голяма помощ. Но след това му дойде на сърце да възстанови храм в родината на неговите предци – Черна гора. Той дори се оказа роднина на тамошния митрополит. И вече не му се искаше да помага материално на нашия храм, макар че си остана член на енорията ни, както и нещатен иподякон и продължи да се изповядва при мен. А храмът в Черна гора той наистина възстанови. Така му благослови Бог. Ще приведа още един пример. Една ...
Защо някои не оставят свещеническия сан, макар че би трябвало да направят това?
Автор: Епископ Пантелеймон
Въпросът за призванието към пастирско служение е много важен. В Русия има краен недостиг на свещеници и аз самият съм свидетел на това. Преди революцията свещенството е било съсловно и пастирите произхождали основно от семейства на потомствени свещенослужители. В съветско време Църквата беше гонена, тя привличаше с някаква тайнственост, с нещо непознато и интересно. В наше време образът на Църквата в средствата за масова информация и в обществото е много силно деформиран. Представата на хората за Църквата, за съжаление, често е негативна. Не мисля, че преподаването на „Основи на православната култура”, в този вид, в който то сега се преподава в училище, ще помогне за решаването на тези проблеми. Често този предмет се преподава от хора, които са далеч от Църквата и методиката на преподаване е подобна на методиката, по която се преподават обичайните предмети, което не може да не се отразява на представата на децата не само за православната култура, но и за Църквата. Децата губят интерес. Те мислят, че вярата е нещо скучно, трудноразбираемо и неинтересно. Неизбежно възниква въпросът: къде трябва да се възпитават бъдещите свещенослужители и как младежите да бъдат привлечени към обучение в семинарията? За съжаление, дори в православните гимназии и училища не говорят на децата почти нищо за служението на свещеника. И болшинството от випускниците на православните гимназии дори не се замислят за постъпване в семинарията. В идеалния случай, свещеникът трябва да бъде възпитан духовно и препоръчан за ръкоположение от енорийската общност. Въпросът за призванието е несъмнено нещо известно единствено на Бога. Има някаква тайна в призоваването към свещеническо служение и Господ ни призовава по особен начин, независимо от това дали ние ще правим или няма да правим нещо. Но все пак нашата задача е да помагаме на младите хора да изберат този труден, но много радостен път на служение на Бога и ближните. Проблемите с оставянето и неоставянето на сана Вторият въпрос на днешния семинар – проблемите с оставянето на сана – разбира се, е много болезнен. Но аз бих добавил още един проблем: не „защо свещениците оставят сана”, а защо някои свещеници не го оставят, въпреки че би трябвало да направят това”. Такъв проблем също има и той е не по-малко сериозен. Днес много често ”седмата заповед”, нарушаването на съпружеската вярност е причина, принуждаваща свещеника да остави сана си доброволно или, което е още по-лошо, да скрива своите грехове. В тази връзка възникват два въпроса: 1. Как да готвим бъдещия пастир за семеен живот? 2. Какво трябва да се предприеме, за да не се разпадат свещеническите семейства? Семейният живот на свещеника е тема много важна и сериозна. При това свещеническите семейства най-често са многодетни. Свещениците не нарушават заповедта, която е била дадена от Бога при сътворението на човека: „Плодете се и се множете” (Бит. 1:28), те не възпрепятстват появата на деца. А ...
Свещеникът в интернет-пространството: технически аспекти и възможни трудности
Автор:
Протойерей Константин Пархоменко разказва за организацията, техническите въпроси и възможните трудности в онлайн-мисията на свещеника. Сайтът, социалнитe мрежи или канал в Youtube – са възможности за разпространение на проповедта сред огромна аудитория. Работата обаче не в амбицията, а в задачите. Смятам, че задачата на моето проповедническо служение е проповедта да достигне до по-голям брой хора. И по този начин да напомни на все по-безбожния свят за Господ, за вечността, за спасението, което може да получи в Църквата. Не мисля, че пастирът трябва да се посвети изцяло на интернет-проекти. Главното е духовният живот: личната молитва, богослужението, енорийското служение. Аз отделям много време за семейството си, на децата (имам пет деца). Но проповедта е неотменна част, задължение на пастира. Като създаваме сайт и поместваме там различни материали, ние по-продуктивно и успешно изпълняваме този дълг. Ако имате възможност, включвайте във вашите проекти, особено по отношение на техническата част, и други хора. Това са най-често инициативните енориаши. Преди 10 години ме поканиха в портала „Азбука на вярата“. Това е един от най-големите православни просветителски сайтове. Там има специалисти, технически възможности и прочее. Между впрочем, „Азбука на вярата“ има готовност да сътрудничи с всички желаещи свещеници и енории. Всеки добър пастир или християнски педагог може да открие безплатно в портала своя страница или канал. Но даже и да искате да се развивате самостоятелно, винаги ще се намерят в енорията млади хора, компетентни в компютърно отношение и можещи да помогнат на пастира. А ония, които не могат да помогнат практически, нека да помагат финансово – за придобиване на нужната техника. Възможните трудности За мен главната трудност е липсата на свободно време. И за много свещеници липсата на време е най-голямото препятствие. Струва ми се обаче, че заради това си струва да се откажеш от второстепенните неща. Струва си да вложиш силите си в проповеди, лекции, статии, които могат да бъдат чути не само в твоята енория, но и във всяка точка на света. Проблемът за правилното планиране на времето е болна тема за много пастири. За известно време да си изключиш телефона (нали по време на молитва или богослужение не тичаме на телефона?); да не позволяваме на суетните и дребните неща да ни погълнат; да не се впускаме в безсмислени и празни разговори или кореспонденции, които губят времето; да бъдем дисциплинирани и когато сядаме на компютъра, да не отваряме в определеното за занятия време други сайтове (даже своя собствен); да привличаме активни енориаши за обработка на звукови файлове, за обработка на видео – всичко това ще ни помогне по-успешно и продуктивно да осъществяваме нашето мисионерско и катехизаторско служение. Винаги може да се освободят час-два за четене, писане, творчество. Аз се старая да спазвам стриктно това правило. За мен най-често това е времето, когато децата са си легнали да спят (от ...
Службата трябва да бъде произведение на изкуството
Автор: прот. Владимир Воробьов
Например, на концерт, когато музикантът свири някаква соната, той е длъжен да се съобразява с нейния темп и ритъм, без излишен драматизъм и без да преиграва. Така е и във всяко друго изкуство. И църковната служба трябва да бъде произведение на изкуството. Тя трябва да бъде хармонична, спокойна, молитвена. Но в същото време, тя е длъжна да бъде и динамична, защото една молитва не може да звучи вяло. Знаем как се е молил св. Йоан Кронщадски – много бързо, поривисто, огнено. Да, да се научиш да служиш не е лесно. Но когато служиш истински, привличаш хората по един властен начин. Такава служба ги привлича сама по себе си, и хората идват тук, защото имат желание да присъстват и да се научат как да се молят. На мен ми се наложи да служа в един храм, където настоятелят смяташе, че главният начин да се печелят средства е да се четат литургии с имена. На сугубата ектения той донасяше един сноп с листчета и ги четеше на глас в продължение на 40 минути. Отначало присъстващите въздишаха, измъчваха се и полека- лека започваха да излизат от храма. Дори и хористите излизаха. Така не трябва да се служи – по тоя начин службата се разпокъсва и се нарушава всичко. Също както домашната молитва трябва да отговаря на детските възможности, така и службата трябва да е според възможностите на молещите се. Та нали учим децата да се молят толкова, колкото могат, най-важното е това да проникне в сърцата им, а не изчитането на канони. Така е и тук – литургията може да се отслужи и за 40 минути, и за един час, и за час и половина, а и за три – за колкото поискаш. Помня, имаше един забележителен по благодат старец около Белгород – о. Серафим ( Тяпочкин). Неведнъж съм бивал при него. Влезеш в храма в пет сутринта – и отецът започва да извършва проскомидията, в същото време друг свещеник отначало изповядва, след това започва да чете сутрешното правило, след това последованието към светото Причастие, после започва да чете канони, акатисти – а о. Серафим все още извършва проскомидията. Аз бях с него в олтара, пред него имаше купища листчета с литургии, за всяко едно име той изваждаше частичка, с молитва. Проскомидията завършваше в 12 по обяд. После, без да бърза, о. Серафим отслужваше литургия, след нея – молебен. От храма го извеждаха подръка в четири и дори около пет часа следобед – той почти не беше в състояние да ходи сам. А след това отецът се учудваше – „ тук, в Ракитное, селото е толкова голямо, живее толкова много народ, а никой не посещава службите. В храма идват само приходящи, а тези, нашите, си казват – е, о.Серафим ще се помоли за нас, и не идват“. Разбираемо е, ако ...
Най-сигурният път към пастирското “прегаряне” и цинизма
Автор: Протойерей Игор Рябко
В православния печат днес стана популярна темата за свещеническото „прегаряне”. Реших и аз да дам своите две лепти при обсъждането на тази наболяла тема. Все пак, за двадесет и три години служение в Църквата, се е натрупал някакъв опит, свързан с този проблем. Духовният живот на свещеника има два аспекта – вътрешен и външен. Първичен трябва да бъде вътрешният. Това е собственото спасение на свещеника, работата по преобразяването на собствената му душа. Успехът във външното служение е пряко свързан с това, което се случва в душата на свещеника, с това как той се моли, на какво са отдадени неговите ум и сърце. Първата грешка на някои млади пастири е, че те с всички сили се нахвърлят на външното, забравяйки за вътрешното. Без да разбират, че без първото не може да бъде и второто. Време за лична внимателна молитва, за правилото, за четене на Свещеното Писание, за следене на помислите и състоянието на сърцето няма. Защото на дневен ред са строежи, треби, организационни дела и превратно разбирания цитат от Отците за това, че „послушанието стои по-високо от поста и молитвата”. Това е първата крачка по пътя, който води до духовна гибел. Създава се илюзия за бурна пастирска дейност, при явно увеличаваща се духовно-сърдечна дистрофия. Външната небрежност задължително ще доведе до деградация на вътрешното, което неминуемо ще се излее във всички тези пастирски пороци, заради които някои хора справедливо ни ненавиждат и заради които „името Божие се хули между езичниците” (Рим. 2:24). Тръгвайки по този път, мнозина са умрели още преди смъртта. Има едно важно правило. Всички външни плодове трябва да бъдат странично следствие от вътрешния ръст. Ако ние си поставяме за цел външното за сметка на вътрешното, вървим към гибел, заблудили са ни. Няма значение колко храмове си построил, колко книги си написал, колко филми си заснел, колко проповеди си произнесъл и колко служби си извършил. Ако не си придобил Благодатта, ти си далеч от спасението. Рано или късно от тази бурна външна дейност душата ще започне да се изпълва с пустота. Потопени във външната динамика на суетния свят ние трябва да намерим опора във вечната неподвижност на Бога, иначе няма да устоим. Ще бягаме като катеричка в колело, но в края на пътя ще се окажем на същото място, откъдето сме тръгнали. Второто, което може да опустоши свещеника е безсмислеността и бутафорността на неговото свещеническо служение. Тук имам пред вид не само механичното богослужение без участието на сърцето, не само театралността на проповедите и не само горещото желание на всяка цена да се харесаш на паството, на архиерея, на спонсорите и меценатите. Има нещо още по-лошо. Това е служението, лишено от сотериологичен (спасителен) смисъл. Смислово ядро на църковната служба е денонощният богослужебен цикъл с неговия литургичен връх – Евхаристията. Всичко това, ...
От какво да се ръководи свещеникът, когато искат от него благословение за “ин-витро”?
Автор:
Днес много свещеници се срещат със семейства, които искат да имат деца и не могат? Някои семейства се смиряват, а други искат да заченат дете по всякакъв начин, в частност – чрез ин-витро. Какво да отговори свещеникът в такива случаи? епископ Пантелеймон (Шатов), Москва: Ако жената все още се кани да се обърне към ин-витро, бих й казал, че при създаването и усъвършенстването на този метод са погубени стотици хиляди неродили се деца, че стотици хиляди замразени младенци, на които при зачатието от Бога се дава душа, лежат по хладилниците из целия свят и съдбата им е трагична. Бих й казал, че често в процеса на приложение на тази технология децата умират или се раждат инвалиди – по-често, отколкото при естествения, установен от Бога, ред за зачатие и раждане. Бих й казал, че това не е благословено. Бих добавил и това, че има много деца, които по една или друга причина са лишени от родители, и ако нямаме свои деца, можем да осиновим тях. протойерей Димитрий Смирнов, Москва: На първо място, лекарите отдавна са превърнали ин-витро в бизнес. Затова те могат да ти разказват за една-две оплодени яйцеклетки, а на практика да правят запас от много повече. В този смисъл на тези бизнесмени не може да се има никакво доверие. Заради своя бизнес те могат да направят какво ли не. Второ. Аз имах приятел, който влизаше в състава на нашия обществен съвет по биомедицинска етика, професор и академик от Руската академия на науките – Юрий Петрович Алтухов (генетик, доктор на биологическите науки). Той ми каза, че по негова статистика до 25 % от децата, родени ин-витро, имат психически нарушения. Трети аргумент. Болшинството от тези манипулации водят до смъртта на ембрион, т.е. на човек. Защото често нещата не стават от първия път. Родителите съзнателно поемат риск от убийство на своите деца. И четвърти, главен аргумент. Това е вмешателство в Божия план. Бог Сам знае кому ще се роди дете, а кому – не. На кого да вземе жената, а на кого да даде тя да го преживее и да го погребе. За вярващия човек този аргумент би трябвало да е достатъчен и не са нужни никакви други доказателства от техническо естество. Като алтернатива, на съпругите, които искат, но не могат да имат деца, може да се предложи обикновената инсеминация, при която се вземат сперматозоиди от съпруга и се влагат в матката на съпругата. АГ доктор Роман Хетманов: При подготовката на жената за този метод, й се дават огромни количества хормони, които впоследствие може да предизвикат рак. Източник: Пастир ру
Свещеникът и жените. Пастирски изкушения
Автор: Епископ Фьодор (Казанов), Переславл-Залески
Жените са по-емоционални, по-подвижни и по-чувствителни. Това налага определен характер на общуването с тях, особено за младите пастири. На първо място – нужна е дистанция. Някои жени нарушават личното, интимно пространство на човека и когато разговарят се приближават съвсем близко. Това се случва и на изповед, и просто по време на някаква духовна беседа. Важно е свещеникът да не допуска такова нахлуване във вътрешния си свят. Много лесно е да се стигне до поява на блудна страст чрез такова съприкосновение. Ако свещеникът се открива вътрешно, духовно, ако възприема психическия и духовния строй на човека, това оказва върху него особено въздействие. Отпечатва се в сърцето му, в душата му, в ума му. А ако той позволи на всичко това да укрепне в неговото сърце, то продължават да се развива, дори до някакви греховни последствия. Затова, когато разговаряме с жена, самото разбиране за целомъдрие и скромност ни подбужда да разговаряме с нея или да изслушваме изповедта й със сведени очи, да гледаме надолу. Не лицето, не очи в очи, не да разглеждаме облеклото й, а да гледаме надолу и да се стараем да се молим в себе си. Да се молим с Иисусовата молитва, за да не допуснем страстни помисли и чувства. И не само сами да избягваме всякакви съприкосновения, но и на нея да не позволяваме да ни докосва. Ако тя иска да ви даде някакво подаръче, знак на внимание – разбира се, по-добре е да откажете. Разговорът, който тече по време на изповедта, не бива да преминава в беседа. Често се случва жените неволно да търсят в лицето на свещеника някаква форма на общуване, на подкрепа. Нужен й е не духовен живот, а душевни отношения: да си поговорят от душа, нещо да разкажат. Понякога може би сред познатите и близките не е останал никой, който е способен да издържи тези нейни разговори и тя идва в храма, търси отеца и започва да разговаря с него. Трябва винаги да се помни, че изповедта е изповед, а духовната беседа – духовна беседа. Понякога те могат да се съвместят, но това не е желателно. В този случай внимателно трябва да се напомни на жената, че тя е дошла на изповед: „Ако имате грехове, които искате да изповядате – нека да поговорим сега. А ако искате да разговаряме по някакъв въпрос – нека го направим след службата”. Понякога това помага: жената с две думи завършва покайните си слова и си отива. Но ако нещо наистина я безпокои, тя ще ви дочака и след службата. В такива случаи е важно да не се оставим да бъдем водени. Има жени, които са особено емоционални. Те могат да поведат след себе си човек с по-неустойчива психика. И може да ги слушаш безконечно, разговорът няма край. Ако те са намерили ...
Как свещеникът да се готви за проповед
Автор:
Протойерей Владимир Воробьов, Москва Аз нямам време да се готвя за проповед. Винаги съм се старал да погледна дневното евангелие, след това, преди да проповядвам, винаги се старая да се помоля. Моля Бог да ми помогне да кажа нещо полезно. Случва се да излезеш и нищо смислено не можеш да кажеш, проповедта не се получава. Но се случва и да се получи. Понякога говориш и сам слушаш… сякаш говори някой друг и се учудваш колко добре е казано. Чувстваш, че това не си ти, че това не е твое, а от Господ – случва се и така. Мисля, че истинската проповед трябва да бъде такава – благодатна. Но това се случва много рядко. То се постига, разбира се, с молитва, с праведен живот. Аз мисля, че апостолите, светите хора не са проповядвали така – по идея. Какво е проповедта? Това е живо Евангелие. Отначало Евангелието е било устно. Апостолите разказвали за Христос, за своето общение с Христос и това било благовестие, Евангелие. Проповедта трябва да бъде продължение на Евангелието. Предаване на духовен опит, на духовно съзерцание… Не може да прочетеш, да научиш, да напишеш и да наизустиш – нищо няма да излезе. Имало е време, при Петър I, когато той забранявал на обикновените селски свещеници да проповядват, считайки, че те ще говорят глупости. Затова им се предписвало да прочитат проповеди от светите отци. Да излязат и да прочетат проповед от великите светци и проповедници. Това е възможно, не е лошо. И понякога тези проповеди са много благодатни. Но изначалният замисъл в Църквата е друг. Замисълът е бил служещият предстоятел на църковната община и ли гостуващият апостол да ти предаде това, което е слушал сам, своят жив опит. Протойерей Константин Островски, Красногорск Струва ми се, че има наистина надарени проповедници, за които това не проблем – трябва малко да попрочете, да порепетира и после – Бог помага и той говори. Но от моя опит на благочинен в нашия район знам, че има немощни и не много грамотни свещеници – добри, благочестиви, любвеобилни и обичани от народа. И сам съм им давал такива съвети (мисля, че така е много по-добре, отколкото нищо и е по-добре от някаква фалшива, измислена проповед): да подготвят и прочетат нещо, дори да не е тяхно, но нещо, което им харесва и което искат да споделят с енориашите си. Това е много добро, това е по-добро от нищо или от фалш. Вторият вариант е, когато човек сам не може да напише проповед, да прочете нещо от отците, някаква чужда проповед, а докато я чете му идва желание и добавя нещо от себе си. Това също създава чувство за близост с енориашите. Не казвам, че това е идеалният вариант, но във всеки случай няма нищо лошо. Главното е ...
Проповедта онлайн: какво интересува читателите и зрителите в блога на свещеника?
Автор:
Протойерей Константин Пархоменко споделя със събратята си своя опит: какво съдържание очакват читателите и зрителите от блога на свещеника, как да се усъвършенствува свещеникът и как да се готви за онлайн проповед. Какво е интересно за хората? Божият народ, въпреки масата достъпна литература и сайтове, все пак изпитва глад за живото слово на пастира. Ако усещате в себе си призвание, че словото ви може да достигне до максимално количество хора, трябва да включите в арсенала си интернет-технологии. Но преди да говорим за техническата страна на въпроса, ще изкажа няколко общи съображения. Понякога пастирът си мисли: какво ще бъде интересно за Божия народ? Популярните блогери и видеоблогери често се обръщат към своите читатели и зрители с въпроса: какво ви е нужно, какво бихте искали да четете или гледате? Хората отговарят в коментарите си: Правете това, което е ИНТЕРЕСНО НА САМИТЕ ВАС! Това е вярно! Само онова, което те докосва и вълнува, ще бъде наистина интересно и за другите. Не забравяйте, че ние, пастирите, не сме справочни машини, които дават религиозна информация /нея читателят ще намери в Уикипедия/, ние сме живи и интересни личности. И на нашите читатели/зрители е интересно общуването с такава личност, интересен им е живият и емоционален контакт, който се осъществява между нас. Затова най-интересни ще бъдат материалите, съгрети от топлината на вашата лична заинтересованост, през призмата на която ще се проявят чертите на вашата неповторима вярваща душа. Някои от отците обгрижват затвор и аз с удоволствие ще се включа в сайта на този отец, за да открия заедно с него света на затворниците, да преживея проблемите и радостите на хората, намиращи се в местата за лишаване от свобода. Друг работи с деца, друг пък със спортисти, някой – със сектанти… Ще гледам и ще обикна отеца, който строи храм и споделя своето свидетелство за това трудно и благородно дело. Ще чакам с нетърпение беседите на катехизатора, чрез които той без да бърза и методически обмислено ще ме въведе в света на Православието. Ще си отбележа страничката на отеца-лектор, който преподава в духовно учебно заведение и който ще ме образова със своите сериозни лекции и беседи. Интересна ми е дейността на селския пастир, който споделя реалностите от живота на село и в провинцията, който изнася топли проповеди, записва беседи-интервюта със своите интересни енориаши. С удоволствие ще гледам диспутите със сектанти, беседите с младежи и деца, занятията в неделното училище, неформални беседи… С една дума, интересно ми е /говоря от името на съвременния християнин/ всичко, което правите, но когато то е сгрято от топлината на вашата личност. След известно време, като опозная някой интернет-пастир, аз ще го обикна и с нетърпение ще чакам поредния му материал или видео. Ще ми стане интересен самият човек, който може би не идеално, но живо ...
Енорийската общност трябва да се строи върху духовни, а не върху душевни основи
Автор: Протойерей Константин Островски
Като начало, аз бих искал да обърна внимание на това, че с един и същи термин „енорийска общност” се наричат няколко съществено различаващи се църковни явления, но тяхното различие обикновено не се отчита, поради което настъпва объркване. На първо място уставът гласи; „Енорията е общност от православни християни, състояща се от клира и миряните, обединени в даден храм”. По нататък се казва, че енорията се намира под ръководството на поставен от епархийския архиерей свещеник-настоятел. На второ място, духовна общност наричат и духовния отец заедно с неговите духовни чеда. Духовният отец познава своите деца, ръководи техния духовен живот, а отчасти и изобщо животът им. Духовните чеда, срещайки се покрай отеца, се запознават по между си; с негово благословение се занимават с някакви съвместни благочестиви дела; той участва в разрешаването на техните проблеми и спорове. Ако отецът е и настоятел, то такава общност може почти напълно да съвпада с енорията. Но, разбира се, това е нещо по-различно от енорийската общност в първото значение. Такива общности има и не е задължително начело на тях да бъде настоятелят. За качеството на духовността на такъв тип общности сега няма да говорим (тук диапазонът е от святост до псевдодуховност и едва ли не до бесовщина). Но ако Бог не изпраща духовни чеда на свещеника, а самият той мечтае да се окръжи с такива, това е опасен симптом за младостарчество. За кого се смятам аз, ако се стремя да ръководя духовно хората? Получава се така, сякаш аз се обръщам към хората с думите на Христос: „Елате при мен всички трудещи се и обременени” Това вече напомня за антихриста. И още нещо на тази тема. В епиграфа към „Властелинът на пръстените” на Толкин се казва: „Единствен той ще ги открие, единствен вси ще ги сбере и в тъмнина ще ги обвие…” Няма ли и такива неща в нашето пастирство? Но, избягвайки младостарческите заблуждения, да се ограничаваме със сухотата на Устава също някак не ни се иска. Защото под първото определение попада и ситуацията, при която настоятелят идва на служба два пъти в седмицата, извършва някакви задължителни действия и си отива; не общува с енориашите извън Литургията, требите и повърхностната изповед преди причастие; сътрудниците не дружат помежду си, енориашите не се познават. Така не бива. Иска ни се отношенията на духовенството със сътрудниците и енориашите, както и на всички тях помежду им, да бъдат неформални, дълбоки и искрени. Именно такава енория ние сме съгласни да наречем истинска духовна общност. Това е третият тип след уставния и старческия. Мисля, че е много важно обаче, всеки свещеник да си даде сметка, защо му се иска такава общност. Може би от решимост да изпълни в това Божията воля, а може би от гордост: „Аз създадох истинска община”. Може би от любов към големите ...
Мисията сред младежта трябва да бъде най-важната задача, която стои днес пред нас
Автор: Патриарх Московски и на цяла Русия Кирил
Дълбоко съм убеден в това, че мисията сред младежта трябва да бъде най-важната задача, която стои днес пред Църквата. Това е работа не само на съответния Синодален отдел, не само на епархиалните специалисти или на тези, които работят с младежта на ниво благочинен или енория – това е тема, за която днес трябва да се грижи цялата наша Църква. Всички усилия, които предприемаме за реализацията на младежката църковна мисия, ще бъдат безсмислени, ако не постигнем най-главното – ако не повлияем реално на ума и сърцето на съвременната младеж, така че младите хора да се окажат способни да продължат нашия труд на нивата Христова. Въобще, конфликтът между бащите и децата – това е неизбежен конфликт. Но в Църквата той се преодолява не толкова с някакви възпитателни мерки или със създаване на възпитателни структури, колкото със силата на Божията благодат. Ние чувстваме това по време на извършване на Божествената литургия, когато в храма стоят както и млади, така и хора от средна възраст, и стари. Именно литургическото общение се явява доказателство за това, че независимо от възрастта хората са надарени от Бога с определено достойнство и са равни пред лицето на Бога. Ние като поколение на бащите сме длъжни да се научим преди всичко да обичаме поколението на децата, а любовта, както знаем, не се превъзнася и не се гордее (1 Кор. 13:4−5). Затова характерния за част от нашето духовенство, пренебрежителен, наставнически патос в общението с младежта по-скоро отблъсква, отколкото да привлича. Не се ли скрива зад такова отношение към младежта просто нежелание да се трудим истински? А какво значи да се трудим? Да се трудим – означава да отъждествяваме себе си с хората, да влизаме в техните мисли, техните проблеми; да не гледаме от висотата на своята възраст и опит на това, което става с младия човек, а да се опитаме да застанем до него и от неговата позиция да погледнем на случващото се. Тогава ще видим света по друг начин, а ако това стане, то ще можем да станем реално близки на младото поколение, да им предадем своя опит, в това число духовен и молитвен. Въобще младежта – това е огледало на старото поколение. Не ни харесват техните нрави? А те от къде са се взели? Разбира се, много ще кажат: „От външното информационно пространство“. Но нали на външното информационно пространство е длъжно да се противопостави семейството. Семейството – това е най-силната общност в човечеството; по-силна общност няма, защото там хората са свързани кръвно. А ако членовете на семейството са свързани с еднаква вяра, с еднакви убеждения, с еднакви цели, то разбира се такова семейство е способно да се противопостави на външните, отрицателни въздействия. Сега искам да кажа няколко думи за съвременната цивилизация. Църквата живее в тази цивилизация. Различните членове на Църквата ...
Един много актуален проблем на пастирството: свещеници се оказват без духовници
Автор: протойерей Артемий Владимиров, духовник на Алексеевския женски манастир на гр. Москва и протойерей Валериан Кречетов, духовник от Московската (областна) епархия
Много от нас, свещениците, се сваряват в собствения си сос, подобно на риба в доматен сос. Свещениците губят потребността си в частната изповед…
Когато задълженията на свещеника са в ущърб на семейството
Автор: Митрополит Вениамин (Федченков)
Веднъж получих писмо от свой приятел и съученик от Духовната академия – о. Александър Б. от Самарска губерния, относно проблемите, които имал с жена си…
Как и за какво да говорим с човек, умиращ от неизлечимо заболяване
Автор: Митр. Лонгин Саратовски
Уважаеми архипастири и пастири! Моля да ми помогнете със съвет – как свещеникът може да подкрепи, да утеши човек, намиращ се на прага на смъртта поради онкологично заболяване? Какво може да му се каже? На какво да се обърне внимание? Доскоро нямах такъв опит, но ми се наложи да се сблъскам с това – трябваше да разговарям с умиращ човек. Трудно намирах думи, защото ми се струваше, че пред лицето на смъртта всички думи губят смисъл. Все пак, като свещеник, бях длъжен да помогна по някакъв начин. Получи се разговор, но аз не знам дали той донесе поне малка полза. Моля за съвет и наставление. Митрополит Лонгин (Корчагин), Саратов Да се говори с умиращ човек е сложно и за това свещеникът трябва да има пастирски и житейски опит. Неправилно е да се изпращат при такива хора млади, скоро ръкоположени и още неопитни свещеници. Защото да се утеши човек, стоящ на прага на смъртта е много трудно. Особено, ако той е невярващ. Свещеникът трябва да намери подходящи за конкретния човек думи, а какво ще се получи – Бог знае. Понякога се получава, понякога – не. Ние не можем да си представим страданията, които може да изпитва човек. Ето един известен факт: подвижникът и авторът на забележителни книги за духовния живот, йеромонах Серафим (Роуз), умирайки от рак в страшни мъчения, хулил Бога. А той бил истински подвижник… Тъй че това е много сложен въпрос. Преди всичко, разбира се, свещеникът трябва да се моли за този човек. Трябва в някаква степен да се постави на неговото място. И тогава, дори да не успее да го утеши, поне ще изчезнат готовите да се изплъзнат в такъв случай ненужни думи – дежурни, глупави и безрезултатни. Понякога просто трябва да постоиш с човека, да помълчиш и подържиш ръката му и това може да помогне даже повече от всичко останало.
Какво да правим с не много църковните и при това невъцърковяващи се хора в енорията
Автор: Прот. Валериан Кречетов
Има добри, порядъчни хора, които идват в храма с години – три, пет…, но тяхната църковност не става част от ежедневието им. Животът им си остава напълно светски, а Църквата е някъде там, в периферията. Те не раждат деца (максимум две, които носят на причастие докато са малки). В енорийския живот не се включват. Какво да прави с тях свещеникът? Или да остави всичко както си е, и те или сами ще се въцърковят, или ще си отидат? протойерей Валериан Кречетов, с. Акулово Отец Йоан Крестянкин казваше, че не можеш да направиш нищо вместо човека. Можеш да му помогнеш, но ако сам той не се потруди – нищо няма да стане. Бог не спасява насила, без желанието и участието на самия човек. Има такива вечни студенти – учат, учат и все не завършват. Кой е виновен – този, който преподава, или този, който учи? Протойерей Гергий Бреев, Москва Това е много болезнен съвременен въпрос. Струва ми се, че правилното отношение е следното: погледни себе си – колко години си свещеник? Какво успя да промениш в себе си? Най често ние свещениците се вглеждаме в себе си и си казваме: „Боже мой! Ето, от този навик отвикнах, а този никак не успявам да преодолея. И в същото време свещенодействам!” По същия начин не бива да изискваме и от човека – прави това и това, не нарушавай тази и тази заповед и да чакаме да се справи. Не. Нужно е напътствие, трябва да му кажем: „Да, наистина е така. Все пак чувстваш ли как с времето любовта ти към Църквата се е увеличила, как връзката ти с нея е укрепнала? Ако не си бил на Църква месец или два, по същия начин ли се чувстваш или някак по-различно?” А той казва: „Какво говорите, отче! Две седмици не съм ходил в храма и вече чувствам как ме тегли натам и сякаш на криле летя към Църквата”. Макар от страни да не се забелязва, той с любов отива в храма. Има насочващи въпроси, които могат да бъдат зададени: „Как си? Нещо отдавна не съм те виждал в храма? Къде беше? Да не беше болен?” Или нещо такова. Ако човекът е безразличен – има такива флегматици, които никак не могат да се вземат в ръце, и ако към тях проявяват взискателност, това не им помага. Те разбират само едно – че ги притискат и изискват от тях нещо, което те не могат да дадат. А ако човекът е на 70 или 80 години – нищо не можеш да направиш. Амвросий Оптински казвал: „Да учиш старец е все едно да лекуваш мъртвец”. Дошъл е човекът – какво да очаквам – че утре ще му порастат крака, ръце, че бялата му коса ще почернее и той ще тръгне да бяга, ще полети!? Това, ...
Разводът при свещенослужителите
Автор: Митр. Атанасий Лимасолски
- Идва човек в епархията, дали е мислил, че ще дойде или няма да дойде – идва. По воля Божия и по воля човешка чрез избор, той вече се изправя пред една действителност. При него идва един духовник за едно, друг за друго. Но ние имахме възможност да говорим на тази тема и с други архиереи от други поместни църкви, със силни епархии, с могъщо свещенство, жизнерадостно, здраво стъпило в основите на вярата – дръзновено, което има успех на Божията нива. Но какво се случва – млади хора с любов тръгнали в семейството, в тайнството на брака, презвитерата подписала съответната декларация, че тя е съгласна – доброволно, да последва своя мъж, който ще стане духовник. В един момент, това се случва, слава Богу, създават се дечица, живота върви вече в полето на духовната нива, и в един момент тя решава – презвитерата, поради някакви причини да си тръгне и духовника остава и със своето паство, и със служението, и с децата си…
Може ли в пастирската си практика свещеникът да използва знания и методи от областта на психологията?
Автор: Прот. Павел Хондзински
Ясно е, че свещеникът не е психолог, макар често хората да идват при пастира със същата цел, с каквато отиват и при психолога. Сред духовенството могат да се чуят едва ли не диаметрално противоположни мнения: едни смятат, че психологията е подмяна на пастирството, а други – обратното, целенасочено придобиват психологическо образование, което според тях много помага в пастирското служение. Може би в някои случаи психологическите знания наистина могат да помогнат на пастира в служението му? Първо, съществуват много различни направления в психологията. Има неща, които могат да бъдат използвани, а други – не. Например, пастирът не може да използва психологически техники, които предполагат манипулация на съзнанието. Второ, едно от най-добрите психологически пособия са трудовете на св. Теофан Затворник (в частност „Път към спасението”). В тях много проникновено и точно се описва живота на душата по отношение на греховете и страстите (т.е. това, с което преди всичко има работа свещеникът по време на изповед). Разбира се има неща в психологията, които могат да бъдат използвани. Например типологията на психическите или граничните състояния на човека (в това отношение е актуален курсът „Пастирска психиатрия”, който някои семинарии предлагат при подготовката на бъдещите пастири). Но тук винаги има опасност. Свещеникът трябва да гледа на всеки, идващ при него, като на образ Божий и като на свой брат или сестра в Христа. А психологът гледа на идващия при него, като на свой пациент. Затова, ако искаме да определим какво от областта на психологията може да бъде полезно на свещеника, първо трябва да добре да познаваме такива отци като св. Теофан и едва след това да гледаме психологическите ръководства. Ако спазваме този ред, ние ще имаме отправна точка, координатна система, ключ, с помощта на който ще можем да определим, кое ще ни помогне, а кое – не. Ако свещеникът се обляга първо на психологическите ръководства, той може да пропусне духовната страна при общението с пасомите. А тя е по-важна от всичко друго. Що се отнася до разграничаването на изповедта и духовната беседа – очевидно е, че това са различни неща. Всички свещеници знаят, че много често хората идват само за да излеят душата си, защото, например, няма с кого другиго да поговорят. Тук можем да си спомним онзи евангелски откъс, в който Спасителят казва за св. Йоан Предтеча: „Той беше светило, което гори и свети, а вие поискахте малко време да се радвате при светлината му” (Иоан.5:35). Ние не сме светци, но сме поставени за пастири на Църквата, за да показваме на хората пътя към спасението. Случва се обаче човекът който идва при нас да няма нужда от това, а да се нуждае от малко топлина. И този навик да търси малко топлина води до там, че той може много години да ходи при свещеника, да беседва с него постоянно за разни ...
Към какво преди всичко трябва да насочи усилията си свещеникът?
Автор: Митр. Лонгин Саратовски
Някои свещеници се стремят ежедневно да служат Литургия, някои се занимават със социално служение – обгрижват зависими, бездомни, някои насочват силите си към продължителната и подробна изповед и изразходват цялото си време за общуване с енориашите, други са въвлечени в научна или преподавателска дейност и т. н. Има ли в този списък нещо определящо, нещо, към което свещеникът трябва да насочи усилията си, предпазвайки се от разпиляване? Мнозина казват, че „днес не достигат свещеници”. За какво не достигат те според Вас? Митрополит Лонгин (Когчагин), Саратов: Свещеникът е преди всичко извършител на богослужението и тайнствата, човек, който общува с хората, проповядвайки им словото Божие и отговаряйки на недоуменията и въпросите, които възникват у тях. На първо място аз бих поставил колкото се може по-честото извършване на Литургията. Що се отнася до изповедта – аз съм убеден, че в нея се случва основното, най-дълбокото и плодотворно общение на свещеника и енориашите. В останалото свещениците са хора различни. Всички имат различни дарби и способности. Затова един може да обгрижва бездомници – и ако той прави това успешно, моята задача като архиерей е да му помогна. Лекции, проповеди, научна, преподавателска дейност – всичко това зависи от способностите на свещеника. Само не бива да се захващат множество различни неща: човек, който се занимава с всичко едновременно, обикновено е повърхностен в своята дейност. Затова е по-добре свещеникът да се ограничава в някаква степен и, освен задължителните богослужения, изповедта и проповедта, трябва да се заеме с една, максимум две допълнителни дейности. Източник: http://priest.today
Не дружете с енориашите, а още повече с енориашките
Автор: Протойерей Максим Первозвански
Много труден е въпросът за приятелството между свещеника и енорияша.Работата се свежда до там , че когато говорим за енорияша като за духовно чадо на свещеника, дори не само и в общия смисъл на думата ,не трябва да се забравя , че свещеникът е длъжен преди всичко да бъде…
