Премъдрият Соломон казва в притчите си: „Ония, които нямат управа, падат като листе; а спасението е в многото съветване” (Притч. 11, 14). Виждате ли, братя, силата на тези думи? Виждате ли, на какво ни учи св. Писание? То ни увещава да не се доверяваме сами на себе си, да не смятаме себе си за разумни, да не вярваме, че можем сами да се управляваме; понеже ние се нуждаем от помощ, нуждаем се от наставници в Бога. Няма хора по-нещастни и по-близки до гибел от ония, които си нямат наставник в Божия път. Защото, какво означава казаното: „Ония, които нямат управа, падат като листе?” Листът отначало винаги бива зелен, цветущ и красив, после постепенно изсъхва и пада и най-сетне бива пренебрегнат и потъпкан. Така и човекът, ненасочван от никого, отпърво винаги има усърдие към пост, бдение, безмълвие, послушание и към други добри дела. След това усърдието му малко по малко охладнява и , като няма кой да го наставлява, да поддържа и възпламенява у него това усърдие, той като лист неусетно изсъхва, пада и става накрай подвластен и роб на враговете, които вършат с него каквото си искат.

А за ония, които откриват помислите и постъпките си и вършат всичко след като се посъветват, за тях Писанието казва: „Спасението е в многото съветване.” Не казва: „В съветването с мнозина”, т.е. да се съветваме с всекиго, но трябва да се съветваме за всичко с оногова, в когото имаме доверие и то не да казваме едно, а друго да премълчаваме, но всичко да откриваме и за всичко да се съветваме. За такъв човек е сигурно спасението чрез „многото съветване”. А ако човек открива не всичко, което го засяга, и особено ако е овладян от лош навик или е в лоша среда, тогава дяволът намира у него какво да е пожелание или самооправдание и чрез това го покорява.

Когато дяволът види, че някой не иска да съгреши, той не е толкоз неопитен във вършенето на зло, че да му внушава явни грехове и да му казва: или, извърши блуд, или – иди да откраднеш. Той знае, че ние не желаем това и затова не смята за нужно да ни го внушава, но намира у нас някое пожелание и самооправдание и чрез него под вид на нещо добро, ни вреди. Затова е казано: „Лукавият злодейства, когато се събира с праведния” (Притч. 11, 15). Лукавият е дяволът и той злодейства тогава, „когато се събира с праведния”, т.е. когато се съчетае с нашето самооправдание, тогава той става по-силен, повече вреди, по-силно действа. Защото когато се придържаме о своята воля и следваме нашите оправдания, тогава макар че на вид вършим добро дело, ние сами на себе си поставяме примки и дори не усещаме, как погиваме. Как можем да разберем Божията воля или да я потърсим, ако се доверяваме сами на себе си и се придържаме о своята воля. Затова и авва Пимен казва, че нашата воля е медна стена между човека и Бога. Виждате ли, колко са силни тези думи? И той прибавя още: тя е като камък, който се противопоставя, съпротивлява и противодейства на Божията воля. И тъй, когато човек остави своята воля, чак тогава може да каже: „С моя Бог на стена възлизам. Бог – непорочен е Неговият път.” (Пс. 17, 30-31). Колко чудно е казано! Защото само тогава човек вижда непорочния Божи път, когато изостави своята воля. А когато се подчинява на своята воля, тогава не вижда, че Божиите пътища са непорочни. Такъв човек, щом чуе нещо, което има характер на наставление, веднага го порицава, унижава, отвръща се от него и върши противното; защото, как може той да понесе нещо такова или да послуша нечий съвет, когато той се придържа от своята воля? По-нататък старецът казва за самооправданието: „А ако и самооправданието подпомогне волята, то човек съвсем се развращава.” Поразителна последователност има в думите на светите Отци! И наистина, щом оправданието се съедини с волята, това е вече пълна смърт, голяма опасност, голям страх, – тогава нещастникът окончателно пада. Защото, кой може да накара такъв човек да вярва, че друг човек повече от него знае, какво му е полезно? Тогава той всецяло се предава на своята воля, на своя помисъл, а врагът най-сетне го довежда до падение, както си иска. Ето защо е казано: „Лукавият злодейства, когато се събира с праведния, и мрази гласа, който го утвърждава” (Притч. 11, 15). Защото лукавият мрази не само наставлението, но не може да слуша и мрази дори и самия глас, който го произнася, т.е. самото това, когато се говори нещо, което служи за наставление. Преди още допиталият се за полезното да почне да действа съгласно дадения му съвет, и преди още врагът да разбере, дали той ще изпълни или не ще изпълни казаното му, – врагът мрази вече самото допитване до някого, мрази да чуе за нещо полезно; той ненавижда самия глас и звук на такива думи и се отвращава от тях. И да ви каже ли защо? Защото знае, че щом почнат да се допитват и да говорят за полезното, веднага ще се разкрие неговото злодейство. А той от нищо тъй не се бои, както от това, да не го познаят, понеже тогава той вече не може да коварства както си иска. Защото душата на човека се утвърждава, когато той се допитва и разкрива всичко относно себе си и след това чува от някой опитен човек: „Това върши, а онова недей! Това е хубаво, а онова лошо! Това е самооправдание, а онова е своеволие!”, когато веднъж чува: „Сега не е време за това”, друг път: „Сега е време.” При това положение дяволът не намира, по какъв начин да навреди на човека или как да го покори, тъй като той винаги, както казах, се съветва и от всички страни се опазва. Така за него се сбъдва казаното: „Спасението е в многото съветване”.

Лукавият мрази това, понеже иска да върши зло и повече се радва за ония, „които нямат управа”. Защо? – Защото те „падат като листе”. Спомни си за оня брат, когото лукавият обичал и казвал за него на авва Макария: „Имам един брат, който, щом ме види, се върти като мотовилка.” Той винаги се радва за такива, които живеят без наставление и не поверяват себе си на човек, който да може да им помага и да ги ръководи в Бога. Нима не при всички братя е ходил тогава демонът, когото Светецът видял да носи разни храни в кратуни? Нима не посещавал той всички тях?¹⁾ Но всеки от тях, долавяйки неговите козни, отивал при духовния си отец, откривал му своите помисли и намирал помощ в изкушението, а поради това и лукавият не могъл да ги надвие. Само един нещастник намирал той, който следвал самия себе си и от никого не търсил помощ; затова и лукавият си играел с него и , като си отивал, благодарял му и проклинал другите. Когато врагът казал за това на авва Макария и му назовал името на брата, Светецът отишъл при него и разбрал, че причината за неговата гибел се състояла в това, че той не искал да изповядва помислите си и че изобщо нямал обичай да ги открива никому. Затова и врагът го въртял както си искал. Когато светият старец запитал брата, как се чувства, той отговорил: „По твоите молитви, добре”. А когато го запитал, дали не го борят помислите, той отговорил: „За сега съм добре”. Така той не искал нищо да изповяда, докато Светецът умело не го накарал да открие помислите си и, като му казал слово Божие, утвърдил го и се върнал.

Врагът, както обикновено, пак дошъл и искал да събори този брат, но бил посрамен, понеже го намерил утвърден и изправен и като не могъл вече да се гаври с него, оттеглил се, без да успее да му стори нещо. Така той бил посрамен и от този брат. Затова, когато Светецът пак запитал демона: „Как е оня брат, твоят приятел?”, той вече не го нарекъл свой приятел, а враг и го проклинал, като казвал: „И този се разврати, и този вече не ми се покорява, а дори стана и по-свиреп от всички.” Виждаш ли, защо врагът мрази гласа, който утвърждава? – Защото винаги желае нашата гибел. Виждаш ли защо той обича ония, които се доверяват сами на себе си? – Защото те помагат на дявола и сами на себе си строят козни. Аз не зная друга причина за падение на монаха, освен тази, когато той се доверява на сърцето си. Някой казват, че човек пада от това или от онова; а аз, както вече казах, не познавам друга причина за падение, освен тази, че човек следва самия себе си. – Видял ли си някого паднал, знай, че той е последвал самия себе си. Няма нищо по-опасно, няма нищо по-гибелно от това. Бог ме е запазил и аз винаги съм се боял от тази беда. Когато бях в общежитието, аз откривах всичките си помисли на стареца авва Йоан и никога, както казах, не се решавах да направя нещо без неговия съвет. И понякога помисълът ми казваше: „Та нали старецът ще ти каже същото? Защо само да го безпокоиш напразно?” А аз отговарях на помисъла: „Анатема на тебе, на твоето разсъждение и разум, на твоето мъдруване и знание! Защото каквото знаеш, знаеш го от демоните.” И тъй, аз отивах и се допитвах до стареца. И понякога се случваше, че той ми отговаряше същото това, което имах в ума си. Тогава помисълът ми казваше: „Е видя ли? Нали ти казвах, че само напразно ще безпокоиш стареца?” А аз отговарях на помисъла: „Сега това е вече добро, то е от Светия дух; а твоето внушение е лукаво, идва от демоните и е дело на страстното разположение на душата ми.” И тъй, аз никога не си позволявах да се подчиня на своя помисъл, без да запитам стареца. И повярвайте ми, братя, че бях в голям покой и в пълно безскърбие, тъй че дори тъжах за това, както вече ви разказах. Като чувах, че „през много скърби трябва да влезем в царството Божие” (Деян. 14,2), а виждах, че нямам никаква скръб, аз се страхувах и недоумявах, понеже не знаех, кой е причината на такова едно спокойствие. Най-после старецът ми обясни това, като каза: „Недей скърби, понеже всеки, който предава себе си в послушание на отците, има такъв покой и безскърбие.”

Постарайте се и вие, братя, да питате и да не се надявате на себе си. Разберете, какво безскърбие, каква радост и спокойствие има в това. Но аз ви казах, че никога не съм скърбял; чуйте, обаче, какво ми се случи тогава.

Когато бях още в общежитието, обхвана ме веднъж такава голяма и непоносима скръб и изпаднах в такова страдание и потиснатост, че бях готов да предам  дори душата си. Тази скръб произлизаше от дяволско коварство. Такива изкушения, нанасяни от бесовете поради завист, биват тежки за човека, но са краткотрайни. При тях всичко се представя като мрачно, тежко, безутешно, от никъде не се вижда успокоение, а само притеснение  и угнетение. Но скоро душата бива споходена от Божията благодат, защото иначе никой не би могъл да понесе това. И аз изпаднах веднъж, както казах, в такова изкушение, в такова притеснение. Един ден, както стоях в манастирския двор в изнемощение и се молех Богу за това, внезапно надникнах в църквата и видях един мъж с вид на епископ, който като че ли носеше св. Дарове²⁾ и влезе в св. олтар. Аз никога не се приближавам до странник или минувач, без да имам нужда и ако не ми е заповядано, но тогава нещо ме подтикна и аз тръгнах след него. Като влезе, той дълго стоя с вдигнати към небето ръце, а аз стоях зад него, като се молех със страх, понеже от неговия вид бе ме обзел ужас. Като свърши да се моли, той се обърна и се насочи към мене. Колкото повече се приближаваше той до мене, толкоз повече чувствах, че скръбта и ужасът ме напущаха. След това, като застана пред мене, той протегна ръка, докосна се до гърдите ми и, чукайки по тях с пръстите си, каза: „Твърдо се уповавах на Господа и Той се наклони към мене и чу моите вопли; извлече ме от страшен ров, от тинесто блато, постави на камък нозете ми и утвърди стъпките ми и вложи в устата ми нова песен – хвала на нашия Бог” (Пс. 39, 2-4). Тези стихове той произнесе по три пъти, като ме чукаше по гърдите и после излезе. Веднага след това в сърцето ми се въдвори сладка светлина, радост, утеха и велико веселие, тъй че станах вече друг, не както преди. Когато той излезе, аз побързах да го последвам, но не можах вече да го намеря, понеже той стана невидим. От тогава насам, по Божията милост, аз вече не съм почувствал да ме обезпокои скръб или страх, но Господ ме запазва до сега, заради молитвите на онези свети старци.

Това ви казах, братя, за да знаете, какво спокойствие и безскърбие има онзи, който не следва самия себе си и с каква безопасност и твърдост живее онзи, който не се доверява на самия себе си и не вярва на своята мисъл, но във всичко, което се отнася до него, възлага надежда на Бога и на ония, които могат да го напътстват към Бога. Затова, научете се и вие, братя, да се допитвате, научете се да не се доверявате сами на себе си, да не вярвате на онова, което ви казва вашият помисъл. Добро е смирението! От него произлиза покой и радост^3).  Защо напразно да се мъчите? Няма друг начин за спасение.

Обаче някой може да си помисли: ако нямам човек, до когото бих могъл да се допитам, то какво трябва да правя в такъв случай? Но онзи, който иска истински и от все сърце да изпълнява Божията воля, него никога Бог не ще го изостави, но всячески ще го упъти по Своята воля. За такъв човек, който насочи сърцето си по волята Божия, за него Бог ще просвети ума дори и на малкото дете, за да му открие Божията воля. И обратно, ако някой не иска искрено да върши Божията воля, то дори и при някой пророк да отиде, Бог и на пророка ще внуши да му отговори съобразно с развратеното му сърце, както казва Писанието: „Ако и пророкът се измами и каже дума, Аз Господ измамих този пророк” (Иез. 14,9).⁴⁾ Затова ние трябва с всички сили да се насочваме към Божията воля и да не доверяваме на сърцето си. Но дори и да вършим добро дело и чуем от някой свят мъж, че то наистина е добро, ние ще го смятаме за добро, без обаче да вярваме на себе си, че добре го изпълняваме и че то непременно добре ще се извърши. Ние трябва да изпълняваме според силите си, да казваме и това – как го изпълняме и да питаме, дали добре сме го изпълнили. Но и след това не бива да стоим безгрижни, а да очакваме и Божия съд, както е казал Св.авва Агатон, когато го запитали: „Нима и ти, отче, се боиш?” Той отговорил: „Аз изпълнявах Божията воля според силите си, но не зная, дали делата ми са угодни Богу, понеже един е Божият съд, а друг е човешкият.” Дано Господ Бог ни закриля от бедствието, което сполетява онези, които се надяват на себе си и да ни удостои да се придържаме в пътя на нашите отци, които са благоугодили на Неговото име. Защото Нему подобава всяка слава, често и поклонение во веки. Амин.

¹⁾ В гръцкия текст: изкушавал.

²⁾ В гръц.текст вместо тези думи е казано: „облечен с омофор”.

³⁾В гръц.: „Добре е да се пита! От това произлиза смирение и радост”

4)По слав.текст.

Близки теми:

Разказ за блажения отец Доситей Не бива да лъжем Християнската религия променя човека и го изцелява Трябва да преминем Божия път разумно и внимателно Бойте се от среща опасна за душата ви

Братя, искам да ви припомня някои неща за лъжата, защото виждам, че вие не правите усилия да сдържате езика си, от което ние леко се увличаме в много злини. Забележете, братя мои, че във всяка работа, както аз винаги съм ви говорил, може да се придобие навик и в доброто и в злото. Поради това, ние трябва много да внимаваме, да не бъдем окрадени от лъжата, защото лъжецът няма общение с Бога. Лъжата е чужда за Бога. В Писанието е казано, че лъжата е от лукавия и че той е лъжа и баща на лъжата (Йоан. 8, 44). Ето, дяволът е наречен баща на лъжата, а истината е Бог, защото Той сам казва: Аз съм път, истина и живот (Йоан. 14,6). Виждате, от кого се отделяме и с кого се свързваме чрез лъжата: отделяме се от Бога и се свързваме с лукавия. И тъй, ако ние наистина искаме да се спасим, ние сме длъжни с всичката си сила и с цялото си усърдие да обичаме истината и да се предпазваме от всяка лъжа, която може да ни отдели от истината и живота.

Има три вида лъжа: един лъже с мисъл, друг със слово, а трети – с живота си. С мисъл лъже онзи, който счита за истина своите предположения, т.е. неоснователни подозрения към ближния. Такъв човек, като види, че някой говори със своя брат, прави свои догадки и си казва: “Той говори за мене.” Ако прекъснат разговора, той мисли, че заради него са престанали да разговарят. Ако някой продума нещо, той с подозрение мисли, че това е казано срещу него. Изобщо, при всички случаи той следи и подозира ближния, казвайки: “Той направи това заради мене, той каза това за мене, той постъпи така заради еди кого си.” Такъв човек лъже с мисълта си, защото това, което той говори, не отговаря на истината, а е само негово подозрение, а от това произлиза: любопитство, злословие, подслушване¹⁾.  Случва се така, че друг някой предположи нещо и то случайно се окаже истина. А този, след това, желаейки, както сам казва, да се поправи, постоянно на всичко обръща внимание, като казва: “Ако някой говори за мене, аз трябва да зная в какво съм сгрешил и за какво ме осъждат, за да поправя.” Първо, самото начало е от дявола, защото той е започнал с лъжа: като не е знаел истината, измислил е това, което не е знаел. А как може лошото дърво да дава добри плодове (Мат. 7, 18)? Ако той наистина желае да се поправи, то когато брат му каже: не прави това, или защо си направил това, той не бива да се смущава, но да се поклони и да благодари и тогава ще се поправи. Защото, ако Бог види, че неговото желание е такова, Той никога не ще го остави в заблуждение, но ще изпрати някого, за да го поправи. А ако каже: аз вярвам на моите догадки за моето поправяне и с тази цел подслушва и любопитства, това е самооправдание, внушено от дявола, който желае да ни съблазни.

Някога, когато бях в общежитието, бях обладан от дяволско изкушение – по движенията и походката на човека да правя заключение за неговата душевна нагласа и веднъж с мене се случи следното: както си стоях, покрай мене мина една жена, носейки ведро с вода. Сам не зная как се увлякох и я погледнах в очите и в мига имах чувството, че тя е блудница. Но, едва що бях помислил това, аз вече силно съжалявах и казах за това на моя старец, авва Йоана: „Владико, какво трябва да правя, когато неволно забелязвам движенията и походката на някого и моята мисъл ми говори за неговата душевна нагласа?” И старецът ми отговори така: „Какво, нима не се случва, че някой има естествен недостатък, но с голямо усилие и труд го премахва? Ето защо, не бива от това да правиш заключение за душевната нагласа на когото и да било. И така, никога не вярвай на своите догадки, защото лошото правило и правото прави криво. Мненията ²⁾ (на другите) са лъжливи и вредят на оногова, за когото се отнасят.”  И тъй, от тогава насам, когато мисълта ми говори за слънцето, че това е слънце, или за тъмнината, че това е тъмнина, аз не й вярвам, защото няма нищо по-опасно от това – да се доверяваш на своето самомнение³⁾. Ако това се вкорени в нас, то довежда до там – да мислим, че наистина виждаме неща, които не съществуват и не могат да съществуват. И ще ви разкажа за това един удивителен случай, който произлезе при мене, когато бях още в общежитието.

При нас имаше един брат, когото тази страст много безпокоеше и той винаги така се ръководеше от своите догадки, че беше уверен във всяко свое предположение. Нему се струвало, че всяко нещо непременно е така, както му го представя неговата мисъл и не е възможно да бъде иначе. С течение на времето злото се усилило и демоните го довели до такова заблуждение, че веднъж, като влизал в градината и се оглеждал – щото той винаги се оглеждал и подслушвал – сторило му се, че вижда едного от братята да краде и яде смокини, а било в петък, рано сутринта. И тъй, уверявайки себе си, че той действително е видял това, той се скрил и излязъл из градината незабелязано. После, във време на литургия, той чакал да види какво ще прави при причастяването братът, който току-що е откраднал и ял смокини. И когато видял, че онзи си измил ръцете, за да влезе да се причасти, той изтичал при игумена и му казал: „Виж, онзи брат отива да се приобщи с божествените Тайни, заедно с братята, но ти не позволявай да му дават (св. Дарове), защото аз сутринта го видях как крадеше смокини в градината и яде.” А между това, другият брат пристъпваше вече към светото причастяване с голямо благоговение и умиление, защото той беше един от най-благоговейните. Игуменът видя монаха, преди последният да пристъпи към светото причастяване, извика го настрана и го запита: „Кажи ми, братко, какво си направил тази сутрин?” Монахът се зачуди и отговори: „Де, владико?” Игуменът продължи: „Сутринта, като влезе в градината, какво направи?” Монахът, все още учуден, пак му отговори: „Владико, днес аз дори не съм видял градината, аз даже не бях тук, в манастира, аз току-що се върнах от път, защото веднага след всенощното бдение икономът ме изпрати другаде.” Мястото на послушанието, за което монахът говори, бе доста далече и той едва успял да се завърне за Св.Литургия. Игуменът повика иконома и го запита: „Де си изпращал този брат?” Икономът отговори същото, както и монахът, т.е. че го е изпратил в еди кое си село. Игуменът  запита: „Защо не го доведете при мене за благословение?” Икономът, покланяйки се, отговори: „Прости, владико, ти почваше след бдението, затова не го доведох при тебе за благословение.” Игуменът, като се увери по този начин в невинността на монаха, разреши му да се причасти, а на другия, който вярваше на своето подозрение, наложи епитимия и му забрани да се причасти този ден. Нещо повече, като събра след светата литургия всички братя, със сълзи на очи им разказа за случилото се и пред всички изобличи провинилия се монах, с което желаеше да постигне трояка цел: първо, до посрами дявола и да изобличи този, който сее подобни подозрения; второ, чрез това посрамване да бъде простен греха на монаха и същият да получи за бъдеще Божията помощ и трето, да убеди братята – никога да не вярват на своите самомнения. И като поучи много и нас и провинилия се, той каза, че няма нищо по-лошо от подозрението и доказваше го с горния пример. Светите отци също са дали такива съвети, предпазвайки ни от увлечението да вярваме на нашите подозрения. И тъй, братя, нека се постараем да се предпазим от това зло. Защото, наистина, нищо не ни отдалечава така много от Бога и от бдителността да се предпазваме от грехове, както тази страст, която винаги ни подбужда да любопитстваме за онова, което не е полезно за нас. От това не произлиза нищо добро, а само смущение за самите нас. Така човек никога не би могъл да придобие страх Божи. Ето защо, ако поради нашата порочност, в нас се пораждат лукави мисли, ние тутакси трябва да ги обръщаме в добри и те не ще ни вредят. Защото, ако се доверяваме на нашите догадки, те никога не ще имат край и, следователно, душата ни никога не ще има мир. Ето, това е лъжа с помисъл.

А със слово лъже онзи, който, например, като се е предал на леност и не е станал за бдение, не казва: „Простете ми, че от леност не станах”, но казва: „Имах температура, бях много уморен от работа, нямах сили да стана, болен бях”, т.е. казва десет лъжливи думи, вместо да направи един поклон и да се смири. И ако той (в такъв случай) не укори себе си ⁴⁾ също, когато му се случи да спори с някого от братята, той непрекъснато се оправдава и казва: „Но ти си казал, но ти си направил, но аз не съм говорил, но еди кой си е казал” и пр., само и само да не се смири. Или пък, ако такъв пожелае нещо, той не казва: „Аз искам това”, но изопачава думите си и казва: „Нещо съм болен, това ми е нужно, това ми е предписано” и лъже дотогава, докато задоволи желанието си. И както всеки грях произлиза или от сладострастие, или от сребролюбие, или от славолюбие, така също и лъжата произлиза от тези три причини. Човек лъже или затова, за да не укори себе си и да се смири, или затова, за да изпълни желанието си, или за някаква придобивка и не престава да заобикаля и хитрува в думите си дотогава, докато не изпълни желанието си. И както всеки грях произлиза или от сладострастие, или от сребролюбие, или от славолюбие, така също и лъжата произлиза от тези три причини. Човек лъже или затова, за да не укори себе си и да се смири, или затова, за да изпълни желанието си, или за някаква придобивка и не престава да заобикаля и хитрува в думите си дотогава, докато не изпълни желанието си. На такъв човек никога не вярват, дори ако той каже истина, никой не му доверява и самата негова истина се оказва невероятна. Понякога се случва така, че се налага да се скрие нещо малко и който не скрие малкото, причинява голямо смущение и скръб. Когато се яви такава необходимост и някой се види принуден, той може да промени думите си, за да не произлезе, както казах, голямо смущение, скръб или обида. Но и когато се яви такава голяма необходимост – да се отклони някой от истината, и тогава той не бива да бъде безгрижен, но трябва да се разкайва, да плаче пред Бога и да счита такъв случай за временно изкушение. И на такова отклонение човек не бива да се решава често, но само веднъж при много случаи. Защото, както става с разслабителното средство, ако човек го взема често, то вреди, а ако го вземе веднъж в годината, при нужда, то е полезно, така трябва да постъпваме и ние: който иска да промени думата си, по необходимост, той не бива да върши това често, а само в изключителен случай, веднъж в много години, когато види, както каза, че е крайно необходимо. Това нещо, допускано твърде рядко, той трябва да го прави със страх и трепет, показвайки пред Бога и своето желание и необходимостта и тогава той ще бъде простен, макар все пак да получава известна вреда. Ето, казах ви, какво значи да лъжем с помисъл и какво – да лъжем със слово. Сега ще ви кажа, какво значи да лъжем със самия наш живот.

С живота си лъже онзи, който, бидейки блудник, се преструва за въздържан човек; или, бидейки користолюбив, говори за милостиня и хвали милосърдието; или, бидейки надменен, удивлява се от смиреномъдрието. Такъв се удивлява от добродетелта, не защото желае да я похвали. Ако той би говорил с такава мисъл, той най-напред със смирение би съзнал своята немощ, казвайки: „Горко ми, окаяният, аз станах чужд на всяко добро” и тогава, съзнавайки своята немощ, той би започнал да хвали добродетелта и да се удивлява от нея. И още, той хвали добродетелта не с цел да предпази другите от съблазън, защото той би бил длъжен (в този случай) да мисли така: „Наистина, аз съм окаян и порочен, но защо да съблазнявам другите? Защо да увреждам на душата на другия и де се обременявам с нова тежест?” И тогава, макар той да е сгрешил (в гореказаното), той би се докоснал и до доброто. Защото, да осъждаш себе си е плод на смирение, а да щадиш ближния е плод на милосърдие. Но, както казах, лъжецът се удивлява от добродетелта не поради някоя от горните причини. Той си присвоява името на дадена добродетел, или за да покрие своя срам и говори за нея, така като че ли самият той е такъв, или често пъти затова, за да увреди някому и да го излъже. Защото, нито една злоба, нито една ерес, нито само дяволът не може никого да излъже (иначе), освен под маската на добродетелта. Апостолът говори, че дяволът се преобразява в светъл ангел, ето защо не е чудно, че и неговите слуги се преобразяват в служители на правдата (2 Кор. 11, 14, 15). Така и лъжливият човек, или от страх пред срама, ако би се смирил, или, както казах, желаейки да съблазни някого и да му навреди, говори за добродетелите и ги хвали и им се удивлява, като че ли сам той е постъпвал така и ги знае от опит. Такъв човек лъже със своя живот. Това не е естествен човек, а двойствен: единият отвътре, другият отвън. Животът му също е двойствен и лукав. Ето, аз ви говорих за лъжата, че е от лукавия, а истината е Бог. И тъй, братя, нека избягваме лъжата, за да се избавим от властта на лукавия, нека усвоим истината, за да имаме общение с Бога, Който е казал: Аз съм истина (Йоан. 14, 6). Господ Бог да ни даде Своята истина, защото Нему подобава слава, чест и поклонение во веки веков. Амин.

¹⁾ В слав.: преслушвания,т.е. непослушание, вражда, осъждане.

²⁾ Зазори (подозрения) в слав.превод на тази книга, печатан в Киев, в 1628г.

³⁾  В слав.: самосмишлению, т.е.самозаблуда.

⁴⁾ В гръц.текст: ако някой го укори в нещо, той непрекъснато променя думите си и спори, за да не понесе упрек.

Близки теми:

Да не се доверяваме на нашия разум С другите да става каквото ще Разказ за блажения отец Доситей За съвестта Внимание към въображението.

Авва Пимен добре е казал, че преуспяването на монаха се проявява в изкушенията: защото монах, който истински пристъпва да служи на Бога, е длъжен, както говори Премъдрият, да приготви душата си за изкушение (Сир. 2, 1), за да не се чуди и да не се смущава никога от нищо, случило се с него, вярвайки, че нищо не става без Божия Промисъл. А дето е Божият Промисъл, там всичко е добро и полезно за душата, защото всичко, което Бог върши с нас, върши го за наша полза, като ни обича и милва. И ние сме длъжни, както казва Апостолът, за всичко да благодарим (Еф. 5,20; І Сол. 5,18) на Божията благост и никога да не скърбим и да не униваме за случилото се с нас, но всичко да приемаме без смущение, със смиреномъдрие и с надежда на Бога, вярвайки, както казах, че всичко, което Бог върши с нас, Той го върши според Своята благост, обичайки ни и го върши добре и че това не може да бъде добре иначе, освен по този начин. Бог да бъде милостив към нас.

Ако някой има приятел и е уверен, че онзи го обича, то макар и да изтърпи от него нещо, дори много тежко, той мисли, че онзи е направил това с любов и никога не ще повярва, че неговият приятел е искал да му напакости. Толкова повече ние трябва да мислим така за Бога, Който ни е създал и ни е извел от небитие в битие, заради нас станал човек и заради нас умрял, че Той постъпва с нас според Своята благост и любов. Някой може да помисли за своя приятел: той постъпва така, защото ме обича и жали, но той не е много благоразумен, за да уреди всичко, което се отнася до мене и затова, без да иска, ми вреди. За Бога така не можем да кажем, защото Той е извор на мъдростта, знае всичко, което се отнася до нас, дори и най-малкото. За приятеля може да се каже още, че той, макар да ни обича и жали и е (достатъчно) разумен, за да уреди всичко, отнасящо се до нас, но не е по силите му да ни помогне в това, в което той мисли да ни бъде полезен. Но за Бога не можем и това да кажем, защото за Него всичко е възможно, за Него няма нищо невъзможно. Ние знаем за Бога, че Той обича и щади Своето творение, че е извор на Премъдростта и знае как да устрои всичко, отнасящо се до нас, че за Него няма нищо невъзможно, но всичко служи на Неговата воля. Ние трябва също да знаем, че всичко, каквото Той и да върши, върши го за наше добро и ние трябва да го приемаме, съгласно казаното по-горе, с благодарност, като нещо, което идва от нашия Благодетел и благ Владика, макар и то да бъде и скръбно. Защото всичко става по справедливия съд, и Бог, Който е толкова милостив, не пренебрегва и най-малката наша скръб. Но случва се често, че някой недоумява, говорейки в себе си: „ако някой при изкушение съгреши от скръб, как може да мисли, че те му служат за добро?” Ние само за това съгрешаваме при изкушения, защото сме нетърпеливи и не желаем да понесем малка скръб и да изтърпим нещо против волята ни, макар че Бог не допуска да стане с нас нищо, което е свръх силите ни, както е казал Апостолът: Верен е Бог, Който не ще остави да бъдем изкушени повече от силата ни (І Кор. 10,13). Но ние нямаме търпение, не желаем да понесем и най-малкото, не се стараем да приемаме всичко със смирение и затова се отегчаваме и колкото повече се стараем да избегнем бедите, толкова повече се измъчваме от тях, изнемогваме и не можем да се освободим от тях. Ако ония, които поради някаква необходимост плават в морето, знаят изкуството на плаването, то, когато срещу тях излезе вълна, те се навеждат под нея, докато тя отмине и така безбедно продължават своето плаване. Ако ли искат да се съпротивляват на вълната, тя ги отхвърля и отнася далеч. И ако те продължават да плават, срещу тях излиза друга вълна и ако те и на нея се съпротивят, тя също ги отблъсква и отхвърля далеч и те само се изморяват без полза. А, както казах, ако те се наведат под вълната и се спуснат под нея, тя преминава без да им увреди и те продължават да плават, колкото искат и постигат целта си. Така става и при изкушенията: ако някой понесе изкушението с търпение и смирение, то ще отмине без вреда за него; а ако той изпадне в малодушие и смущение, ако обвинява другите, той само обременява себе си, навличайки си изкушения и няма абсолютно никаква полза, а си вреди; а изкушенията принасят голяма полза на оногова, който ги понася спокойно. Ако дори и страст ни тревожи, ние не бива да се смущаваме от това; защото такова смущение е рожба на неразумие и гордост и произлиза от това, че ние не знаем своето душевно устройство и избягваме труда, както са казали Отците. И затова не успяваме, защото не знаем мярката си и нямаме търпение в започнатите от нас работи, но без труд искаме да придобием добродетел. Защото, на какво се чуди порочният, когато го тревожи страстта? Защо се смущава? Ти си я създал, имаш я в себе си и се смущаваш? Приел си нейния залог в тебе, а казваш: защо тя ме тревожи? По-добре търпи, подвизавай се и моли Бога, защото не е възможно онзи, който се е поддавал на страстите, да не е страдал от тях²⁾. Често се казва, че страстите се загнездват в човека., както е казал авва Сисой, се намират вътре в тебе; върни им техния залог и те ще си отидат от тебе. Съсъди той е нарекъл причините на страстите: понеже ние сме ги обикнали и сме им дали простор на действие, не е възможно да не се пленим от порочни помисли, които ни принуждават, дори против волята ни, да ги следваме, защото ние доброволно сме се предали в ръцете им. Това означава казаното от Пророка за Ефрема (Ос. 5,11), който, като победил своя съперник, т.е. съвестта си и, като потъпкал съда, отправил се към Египет и бил пленен от Асирийци. Египет Отците наричат плътската воля, която ни скланя към бездействие и ни учи да мислим за плътските страсти. А асирийци го наричат порочните помисли, които смущават и вълнуват ума и го пълнят с нечисти идоли и насила, против волята, го увличат в извършване на греха. И тъй, ако някой доброволно се предаде на плътски наслади, той и против собствената му воля бива принуден да отиде в Асирия и да работи за Навоходоносора. Като знае това, Пророкът със съчувствие им говори: не влизайте в Египет. Какво правите, нещастни? Смирете се (макар и) малко, наведет врат под хомота на вавилонския цар и служете нему и на народа му (Иерем. 42, 19, 27, 12). После ги утешава, казвайки: не бойте се от него, защото Бог е с нас, да ни спасява и избавя от ръката му (Иерем. 42, 11). По-нататък предсказва и скръбта, която ще ги постигне, ако не се подчинят на Бога. Защото ако влезете, говори той, в Египет, ще се излее яростта ми върху вас и ще бъдете за проклятие и ужас, за позор и укор (15, 18). Но те му отговорили: не щем да живеем в тази земя, но ще отидем в Египетската земя, дето няма да видим война и няма да чуем тръбен глас, и няма да гладуваме (13, 14). И така, те тръгнали и доброволно служили на фараона, а след това насила били закарани в Асирия и служили на асирийците принудително.

Вникнете в това, което ви говоря: преди някой да започне да постъпва по страстите, макар и да го атакуват помислите, той е още в своя град, той е свободен и има за помощник Бога. Ако той се смири пред Бога, ако понесе тежестта на скръбта и изкушението с благодарност и окаже поне малка съпротива, то Божията помощ ще го освободи. Но ако отбегне труда и се предаде на плътска наслада³⁾, той насила и принудително ще бъде откаран в земята на Асирийците и по неволя ще им служи. На такива Пророкът говори: молете се за живота на Навуходоносора, защото в неговия живот е вашето спасение (Варух 1, 11, 12). Да се молят за живота на Навуходоносора значи, че човек не бива да изпада в малодушие в скръбта, предизвикана от някое изкушение и да не се отклонява от него, но да го понесе със смирение, считайки, че е бил длъжен да изтърпи: това. Нека той признае себе си недостоен да се освободи от тежестта, но повече (достоен) за това – изкушението да продължи и да се укрепи против него. И съзнава ли той в себе си вина, или за момент не я съзнава, той трябва да вярва, че у Бога нищо не остава без съд, или несправедливо, както  е казал един брат, който скърбял и плакал за това, че Бог отстранил от него изкушението: „Господи, нима не съм достоен и да поскърбя малко?”

Разказва се също, че един от учениците на великия Старец изживявал борба с плътта и Старецът, виждайки неговите трудове, му казал: „ако искаш, ще се помоля Богу, да облекчи твоята борба?” Но ученикът отговорил: „Отче, макар и да се трудя, аз виждам в себе си плода от моя труд: и тъй, по-добре помоли се на Бога да ми даде търпение.” Такива са ония, които наистина искат да се спасят. Ето какво значи да носят със смиреномъдрие игото на изкушението и да се молят за живота на Навуходоносора. Затова и Пророкът казва: „в себе си плода от моя труд” е подобно на изречението: „в неговия живот е вашето спасение”, което потвърждава и Старецът, като казвал: „сега аз познах, че ти ще преуспееш и ще ме надминеш”. Защото когато човек рече да се подвизава с усилие против греха и започне да се бори и противи порочните помисли, (които се пораждат) в душата, той се смирява, съкрушава се, подвизава се и, очиствайки се постепенно чрез скърбите от подвизите, идва в своето естествено (състояние). И тъй, както вече казах, ако изкушаваният от страстта се смущава, (то това произлиза) от неразумие и гордост, но той е длъжен по-добре със смирение да познае своята мярка и търпеливо да пребивава в молитва, докато Бог му стори милост. Защото, ако някой не се подхвърли на изкушения и не изпитва скърби от страстите, такъв не се и подвизава, за да се очисти от тях. Затова говори и Псалмопевецът: докато нечестивците никнат като трева, и които вършат беззаконие, цъфтят, за да изчезнат завинаги (Пс. 91, 8). Грешниците, които растат като трева, са порочните помисли, защото тревата е слаба и няма сила. И тъй, когато в душата поникнат порочни помисли, тогава цъфтят, т.е. ще се познаят ония, които вършат беззаконие, т.е. страстите, за да изчезнат завинаги; защото, когато страстите станат явни за ония, които се подвизават, тогава те ги премахват. Всичко това се отнася към ония, които се подвизават. А ние, които грешим на дело и винаги следваме нашите страсти, дори и не знаем, кога се пораждат страстни помисли, кога възникват страстите, за да започнем да се подвизаваме против тях. Ние сме хвърлени долу намираме се още в Египет, (заети) с правене кирпич на фараона. Кой ще ни помогне да дойдем поне до съзнанието за нашето горчиво робство, да се смирим и да търсим помилване?

Когато израилевите синове били в Египет, като роби на фараона, те правили кирпич. А ония, които правят кирпич, винаги са наведени надолу и гледат в земята. Така и душата, ако я завладее дяволът и тя съгреши с дело, тя пренебрегва своя разум и не мисли за нищо духовно, но винаги мисли за земното и върши земното. След това, от кирпичите израилтяните построили на фараона три здрави града: Питон, Рамесин и Он или Илиопол, т.е. слънчев град. Това са: сластолюбието, славолюбието и сребролюбието, от които произлиза всеки грях.

А когато Бог изпратил Моисея да ги изведе из Египет и от робуването на фараона, последният още повече ги обременил с труд и им казал: празни сте вие, празни, та затова и казвате: да идем да принесем жертва Господу (Изх. 5, 17). Така и дяволът, когато види, че Бог е милосърден към душата, че е готов да я помилва и да я облекчи от товара на страстите чрез Своето слово, или чрез някого от рабите Си, тогава и той (дяволът) повече я обременява със страсти и по-силно я атакува. Но Отците, като знаят това, укрепват човека със своето учение и не му позволяват да се предава на страха. Един (от тях) казва: „ти падна?, стани и ако отново паднеш, пак стани!” Друг също казва: „силата на ония, които искат да придобият добродетел, е в това, да не изпадат в малодушие, когато паднат, и да не се отчайват, но отново да се борят.” С една дума, всеки от тях по различни начини, един така, друг иначе, да подадат ръка на ония, които се подвизават и са оскърбявани от врага. Защото и те са приели това от Божественото Писание, което казва: нима падналите не стават, и отклонилите се от пътя не се връщат (Иерем. 8, 4)? Върнете се при Мене, размирни деца: Аз ще изцеря вашето непокорство, казва Господ и пр. (Ирем. 3, 22).

А когато Божията ръка се стоварила върху фараона и неговите слуги и фараонът решил да пусне израилевите синове, той казал на Моисея: идете, извършете служба на Господа (вашия Бог); само дребният и едрият ви добитък да остане (Изх. 10, 24), с което се означават разумните помисли, които фараонът е искал да има, надявайки се чрез тях отново да привлече към себе си Израилевите синове. Моисей му отговорил: не, дай ни в ръце също жертви и всесъжения, които да принесем на Господа, нашия Бог. Нека дойдат с нас и стадата ни, не бива да остане ни копито (25, 26). Когато Моисей извел израилевите синове из Египетската земя и ги превел през Червено море, Бог, като искал да ги заведе на място, дето имало седемдесет финикови дървета и дванадесет извори вода, най-напред ги завел в Мера, дето народът страдал, че водата била горчива и нямало сладка вода за пиене и тогава ги завел там, дето имало седемдесет финикови дървета и дванадесет извори вода. Така и душата, когато престане да върши греховни дела и премине мисленото море, най-напред трябва да се потруди в подвизи и много скърби и чрез тях да влезе в светия покой: защото през много скърби трябва да влезем в царството Божие (Деян. 14, 22). Скърбите привличат Божията милост към душата, както ветровете носят дъжда. И както продължителният дъжд, обливайки нежното растение, предизвиква в него гниене и поврежда плодовете му, а ветровете постепенно го проветряват и укрепват, така става и с душата: нехайството, безгрижието и леността я разслабват и разсейват, и напротив – изкушенията я укрепват и съединяват с Бога, както говори Пророкът: Господи, в скърбите си Те споменахме (Ис. 33, 2). Ето защо, както казахме, ние не бива нито да се смущаваме, нито да униваме в изкушенията, но да изтърпяваме и да благодарим в скърбите и винаги да се молим Богу със смирение, Той да прояви милост към нашата немощ и да ни предпази от всяко изкушение за Негова слава. Защото Нему подобава слава, чест и поклонение во веки. Амин.

¹⁾ Достоп.сказания, стр.297

²⁾ Техните съсъди

³⁾ В гръцкия текст: успокоение.

Близки теми:

За съвестта Разказ за блажения отец Доситей Трябва да преминем Божия път разумно и внимателно Поучително послание към брата Мисълта за Бога ни отдалечава от греха