Хората, които не разбират духовните основи на онова, което става в света, съдят за човешките дела много повърхностно, разделят дейността на човека на явно греховна, зла и на добра, похвална само по външното й проявление, като се стараят да прекарат между едната и другата някаква приблизителна граница, основавайки се на най- неопределени, неустойчиви мерки за доброто и злото по законите на света. Светът сам в себе си не притежава онази истина, която да може да му открие истинската цена на нещата: само един закон дава ясно определение за това какво е грях, какво е благо, кое какво е – това е евангелският закон. По някои въпроси законите на този свят се опитват да приличат на християнските закони – но това е само външно: на дело там всичко е другояче.

След падението, макар че човекът е бил поробен от греха и е станал уродлив, болен, озлобен, все още запазва някои зачатъци на естественото добро, вложени в него от Създателя при сътворението, въпреки че те вече нямат чистота и святост, а са разтворени от отровата на греха. Именно върху тези жалки останки човекът е започнал да гради своите учения за доброто и нравственото, за любовта и справедливостта. Но такава осквернена от нечистотата човешка “истина” не може да го научи на истинско добро, не може да оживява и изцелява душата му, а по-скоро я въвежда в голяма заблуда.

Невярващите хора също извършват немалко красиви, като че ли похвални дела, извършват много добродетели, подвизи на милосърдието и любовта, на саможертвата; понякога дават живота си за своя народ или за ближния си, дават последния си къшей хляб на гладния, помагат си взаимно в беда, жертват имуществото си за различни добри дела; срещат се удивителни, дори героични постъпки – могат да се приведат такива примери, че мнозина ще се трогнат до дъното на душата си. И всички тези прояви, ако не са основани на Евангелието, ако не израстват от дълбините на вярваща християнска душа, всичко това, което е толкова похвално, е нечисто, осквернено от падението, няма пред Бога онази ценност, която му приписват хората. Тази важна истина мнозина днес никак не могат да приемат. Като чуят това, някои хора недоумяват, обиждат се, други се гневят.

И наистина изглежда странно – човек извършва висок подвиг, жертва живота си за ближния, умира, за да живее щастливо някой друг – и може да има съмнение, че душата на такъв герой е спасена? Може да го грози адът? Нима такава постъпка не измива всички човешки грехове? – Звучи сякаш жестоко. Но да погледнем от друга страна: ако този герой не заради Христа, не по учението на Евангелието, не от християнската вяра е почерпил сили за подвиг, ако не с Христовата сила се е извършила тази саможертва, не в името Божие, тогава би се получило, че и без вяра, и без Христовото изкупление човек може да се спаси. Това би значило, че в самия паднал човек се е запазила онази сила и чистота, които са достатъчни за неговото оживяване, за това той сам да се отскубне от веригите на греха. Тогава защо е била нужна страшната Голготска жертва, за какво са Христовото учение, Евангелието, Църквата? За какво са тайнствата, молитвите, постите, християнските подвизи? Тогава би било достатъчно само едно наше желание и усилие на волята, дори и вярата не би била нужна?… Как е възможно това?

Работата е там, че да се извършват добри, прекрасни, похвални дела и да се вършат делата на вярата не е едно и също! Добрите дела, извършвани без вяра, без Бог, са посветени на този свят и от този свят те получават отплатата си: слава, чест, почит. На вечната, небесната слава те са чужди. А делата на вярата вътрешно са посветени на Бога, извършват се с молитва, с обръщане към Бога, колкото е възможно по-съкровено, за да знае за тях само Бог, такива дела правят по-малко външно впечатление, затова ги приема Господ и ще въздаде за тях слава в бъдещия живот.

И изобщо неправилно е да смятаме, че спасението на душата и наследяването на Царството Небесно пряко зависят от нашите добри дела. Бог милува човека и го спасява не заради добрите му дела, а заради неговото вярващо, съкрушено и смирено сърце. Разбира се, вяра без дела не бива да има, пък и не може да има, тя задължително ще се въплъти в конкретни дела и тези дела непременно ще са най-добрите и най- светите, тъй като на тях учи вярващия Сам Господ.

Затова е неправилно да се проповядва на хората абстрактно добро, да се поучават те да обичат ближния, да бъдат милосърдни, добри, без да се говори при това, че те изобщо не ще могат да направят това правилно, свято, богоугодно без евангелското учение, без Църквата, без благодатта на Светия Дух, която могат да получат само в храма чрез Светите Тайнства. Ако не се каже това, хората ще мислят, че могат, ако поискат, сами прекрасно да решат проблемите си – без Църквата, без тайнствата, без благодатта на Светия Дух, без Христа.

В света често се вършат добри постъпки, но още по-често – лоши. И греховете на света са много по-рафинирани и разнообразни, отколкото благите дела в него. Тези грехове са толкова близо към такова добро, че между тях сякаш няма противоречие. Един и същ човек, когото всички хвалят за добрите му дела, веднага извършва множество лоши, на които никой не обръща внимание. Героят на света извършва някаква удивителна самоотвержена постъпка, а след нея твори нещо най-подло и низко. Такива са добродетелите на този свят: тук любовта и ненавистта са редом, тук има саможертва, геройство, милостиня и до тях – егоизъм, себелюбие, високомерие. Всъщност и едното, и другото се основават на пагубни страсти. Доброто тук сякаш съществува за това, за да откроява и придава по-голяма сладост на греха, да рафинира вкуса му. Самото добро пие с корените си осквернена вода, тайните горди и тщеславни помисли веднага заглушават всеки искрен, що-годе възвишен порив на душата.

Свети Игнатий казва: „Изпълнителят на човешката истина е изпълнен със самомнение, високоумие, самопрелъстяване; той проповядва, тръби за себе си, за делата си, без да обръща никакво внимание на запрещението на Господа (Мат. 6:1-18); с ненавист и отмъщение се отплаща на тези, които са се осмелили да отворят дума най- основателно и благонамерено да противоречат на неговата истина: признава себе си достоен и предостоен за земните и небесните награди. И обратното – изпълняващият Евангелските заповеди винаги е потънал в смирение: сравнявайки с възвишеността и чистотата на всесветите заповеди изпълнението им, той постоянно признава това свое изпълнение за крайно недостатъчно, недостойно за Бога; той вижда себе си като заслужаващ временни и вечни наказания за съгрешенията си, за неразтрогнатото общение със сатаната, за общото падение на човеците, за своето собствено пребиваване в падението и накрая, за самото недостатъчно и често пъти превратно изпълнение на заповедите“ (9, т. 5, с. 36).

„Ако те осени някакво блага мисъл, спри, не се устремявай да я изпълняваш прибързано, необмислено. Ако усетиш в сърцето си някакво благо влечение, спри: не дръзвай да се увлечеш от него. Погледни Евангелието и сравни с него. Виж съгласна ли е с всесвятото учение на Господа благата ти мисъл и твоето благо сърдечно влечение. Скоро ще видиш, че няма никакво съответствие между евангелското добро и доброто на падналото човешко естество. Доброто на падналото естество е примесено със зло и затова самото добро е станало зло, както става отрова добрата и здрава храна, когато я примесят с отрова. Пази се от вършене на доброто на падналото естество! Като вършиш това добро, ще развиеш падението си, ще развиеш своето самомнение и гордост, ще придобиеш близко подобие с демоните. Напротив, като вършиш евангелско добро, като истински и верен ученик на Богочовека ще станеш подобен на Богочовека“ (9, т. 5, с. 35).

Във всяко дело е важно да се погледне в дълбините на сърцето, в тайниците на съкровените ни помисли. Всяко дело, преди да се решим на него, се претегля и оценява от вътрешните ни сили, там става нещо като таен съвет: сърцето казва своите “за” и “против”, умът – своите, както и чувствата, плътта, нашите страсти, привързаности, слабости – тук всичко се опитва да си каже думата; и ако на този съвет се произнася справедлива присъда, делото се решава по Христовите закони, то ще се извършва за спасението на душата. Ако пък бъде допуснато лукавство в полза на някоя страст, с тайната мисъл да се утоли тази страст – извършваното дело, какъвто и външно благолепен вид да има, ще донесе на душата по-скоро вреда, отколкото полза. И най- малката и едва забележима постъпка, всяка крачка винаги се съпровожда вътре в нас от това вътрешно посвещение в името на нещо, извършва се заради земното или небесното, Божието или човешкото. И често самото това посвещение има по-голямо значение, отколкото извършваното външно дело, в него именно се състои главната цена на извършваното пред Бога.

Източник: Предание бг

Близки теми:

Старец Клеопа – За желанието Направи завещание за дома си, защото ще умреш Който обича света е лишен от Божията любов Ти знаеш как починалите молят за помощ Реквием за една любов

Много важна истина ми откри свети Теофан Затворник: все не разбирах, как да си събера мислите, как да престана да се отвличам и разпилявам с различни глупави мечтания. Оказва се, че са необходими три главни похвата.

Първият – постоянно да пазим чувството за Божието присъствие, за това, че Господ е близо, че Той вижда всичко у теб, че Той е непосредствено до теб. „Трябва по всякакъв начин, с цялото си внимание да засилваме и утвърждаваме това, за да не убягва това чувство от вниманието ни. Бог е навсякъде и винаги с нас, и при нас, и вътре в нас. Но ние не винаги сме с Него, защото не помним за Него и, защото не помним, си позволяваме много неща, които не бихме си позволили, ако помнехме. Захванете се да се трудите върху привикването с това помнене. Тук нищо особено не се изисква, само намерение да приемеш и да се напрягаш да помниш, че Господ е във Вас, и е близо, и Ви гледа и вътре във Вас гледа така зорко, като че ли Ви гледа в очите. Каквото и да правите, не забравяйте, че Господ е наблизо и гледа. Започнете да се трудите да привиквате на това и ще свикнете и, веднага след като свикнете или дори само малко да сте свикнали, ще видите какво спасително действие произтича от това в душата. Само не забравяйте, че помненето на Бога не бива да бъде, както за всяко друго нещо, но да се съчетава със страх от Бога и благоговеене. Всички благоговейни хора са такива“ [1].

„Всички наши мисли са обърнати към земното и никак не могат да се издигнат към небето. Техен обект е суетното, чувственото, грешното. Виждали ли сте как се стеле мъгла в долина? Ето това е точен образ на нашите мисли. Всички те пълзят и се стелят по земята. Но, освен, че са ниски, те постоянно бушуват, не стоят на едно място, блъскат се като рояк комари през лятото. Между другото те не остават бездейни.

Не, под тях лежи сърце, и от тях в самото сърце непрестанно падат удари и предизвикват съответното на тях действие. Каквато е мисълта, такова е и движението на сърцето. Оттук и радостта, разочарованието, завистта, страхът, надеждата, самоувереността, отчаянието – едно след друго възникват в сърцето. Няма нито спиране, нито някакъв ред, така както и в мислите. Сърцето непрестанно трепери от чувства като листо на трепетлика.

И с това не се свършва. Мисълта с чувство винаги ражда желание, по-силно или по-слабо. Съгласно колебливите мисли и чувства безразборно се променят и желанията: да придобиеш нещо, да захвърлиш друго; на един да направиш добро, на друг да отмъстиш; да бягаш от всички, да застанеш в центъра на събитията и да действаш; за нещо да се вслушаш в съвет, а за друго държиш на своето, и прочие, и прочие, и прочие. Не че всичко това се изпълнява, но загадките – ту за едно, ту за друго – непрестанно се роят в душата. (Наблюдавайте се, например, когато сте на работа; всичко това, ставащо във Вас, ще видите като на сцена.)

Ето какъв безпорядък и объркване е вътре в нас. От тях е и безпорядъкът в живота и мракът наоколо. И не чакайте порядъчен живот докато не унищожите този вътрешен безпорядък. Този хаос сам по себе си причинява много зло, но е особено вреден затова, защото към него се присъединяват бесовете, и усукват, и объркват там вътре още повече, насочвайки всичко към зло и към нашата гибел“ [2].

„Ако за поправяне на нашия вътрешен живот е достатъчно само да пожелаем и всичко там да се появи в най-хубав вид, или да изкажеш нещо и словото веднага да се претвори в дело, то вие повече за нищо не бихте се безпокоили… Но такъв е законът на нравствено-свободния живот, най-вече на повреденото ни естество, че има и твърда решителност и благодатната помощ вече е готова, но въпреки това трябва да се напрягаш и да се бориш, и преди всичко – със самия себе си. … Изисква се и прилагане на усилен труд върху себе си, върху своя вътрешен човек, – труд и усилие, обърнати към това да бъде победен царуващият вътре безпорядък и вместо него да се въдвори ред и порядък, от което ще последва вътрешен мир и постоянно обрадвано състояние на сърцето. … Вътрешният безпорядък: вие го познавате опитно. Него трябва да го унищожим: това искате, за това сте решени. Захванете се направо с отстраняване на причините за този безпорядък. Причината за безпорядъка е тази, че духът ни е загубил сродната нему опорна точка. Опората му е в Бога.

И така, първото: трябва да привикваме непрестанно да помним Бога със страх и благоговеене. … Винаги бъдете с Господа, каквото и да правите се обръщайте към Него с ум, стараейки се да се държите така, както бихте се държали пред цар. Скоро ще привикнете, само не се отказвайте и не преставайте. Ако добросъвестно изпълнявате това малко правило, то вътрешното объркване ще бъде ограничено отвътре и дори да пробие под формата на празни и неправилни помисли, вие веднага ще забележите тази нередност и ще  прогоните нежеланите гости, бързайки всеки път да възстановите единомислие с единия Господ“ [3].

За по-удобно привикване да се помни за Бога в ревностните християни има особен способ, а именно, непрестанно да повтаряме кратичка, с две-три слова, молитва. Най-често това е: Господи, помилуй! Господи, Иисусе Христе, помилуй мене, грешния! … Ходите ли, седите ли, работите ли, ядете ли, лягате ли да спите – винаги казвайте: Господи, помилуй! Господи, Иисусе Христе, помилуй мене, грешния! От дългото упражняване с тези слова те така срастват с езика, че сами ще се повтарят от само себе си. А това твърде много укротява реенето и блуждаенето на мислите. Но отново не забравяйте да съединявате със словото и благоговението“ [4].

Въодушевявам Ви! Заемете се  и продължавайте без прекъсване – и скоро ще достигнете търсеното. Настройте се на благоговейно внимание в единия Бог, а с това ще дойде и вътрешния мир. Казвам: скоро, но не след ден или два. Ще са необходими, може би, месеци. О, а понякога и години не стигат! Молете Господа и Той Сам ще Ви помогне.

В помощ на това приложете и следното: нищо не правете, което съвестта забранява, и нищо не пропускайте, което тя ви кара да правите – без значение, дали то е малко или голямо. Съвестта винаги е наш нравствен лост за управление. Вътре в нас са нашите деца – мислите, чувствата и желанията, – за да се отдадат на непозволена буйност, причината за тези неща, между другото, е, че съвестта е загубила властта си. Върнете и силата, проявявайки към нея пълна покорност. Сега сте се посветили на нея, изяснявайки си, какво трябва и какво не трябва да правите. Следвайте съвестта така неотклонно и решително, че дори и да умирате, нищо против съвестта не си позволявайте да сторите. Колкото по-решени сте така да постъпвате, толкова по-силна ще става съвестта, все по-пълно и все по-силно тя ще Ви внушава правилното и ще Ви отклонява от неправилното и в делата, и в думите, и в помислите – и вътрешността Ви бързо ще започне да влиза в порядък. Съвестта с благоговейното помнене за Бога е извор на истинския духовен живот.

Не е нужно нищо повече от тези две прости правила. Допълнението към тях е само търпението. Успехът няма да дойде веднага, трябва да се чака, трудейки се обаче неуморно. Трябва да се трудите, и най-главното, в нищо не отстъпвайте на угаждането на себе си или на света. Постоянно ще има противопоставяне на започнатото въвеждане на порядък. Трябва да му се противопоставяте, следователно, да напрягате сили и, следователно, да търпите. Въоръжете се с това всемогъщо оръжие и никога не падайте духом, виждайки неудачи. Всичко ще дойде с времето си. Въодушевявайте се в търпението с тази надежда. Че това е така, доказано е от опита на всички хора, искащи и достигнали спасение.

Това е всичко! Помнете благоговейно за Бога, следвайки съвестта, въоръжени с търпение и надежда. Това малкото е зародишът на всичко. Да Ви благослови Господ така да се настроите и да бъдете в това настроение“ [5].

Това е толкова важно! И наистина, ние често имаме неправилно схващане за себе си, за Бог, за света около нас, защото умът винаги си представя, че сме сами, че около нас огромният свят е студен и чужд, че Бог е някъде далече-далече, някъде над високото небе, над едва видимите звезди, някъде другаде безкрайно по-далече. Той, разбира се, оттам високо вижда всичко, знае всичко, но все пак – отдалеко, отвисоко. Ние търсим Неговите „следи“, Неговата „сянка“ в близкия ни свят, за да оживим някак си в своето сърце паметта за Него. Ние гледаме иконите, на близкия до нас Негов образ, лик, изрисуван на дъска с бои от стрити камъни, за да съберем своите чувства в един лъч и да го насочим някъде далеко в неизмеримата далечина, струвайки ни се, че нашата молитва трябва да лети в тази безкрайна висота, там някъде дълго да чука на наднебесната врата при небесния жертвеник, за да бъде чута. Но нашето молитвено обръщение към светиите стига бързо до целта си, нашите свети ходатаи, ако ги предразположим да се застъпят за нас, вземат нашите искания с тях (отново далеко-далеко, високо-високо) и там ще молят за нас.

Но всичко това са образи, които само бегло ни обрисуват сянка на реалното. Как унило, вяло, безрадостно е такова настроение, още повече, че нашата молитва и без друго е лишена от жар и дръзновение. И как се променя всичко, когато си спомниш, че Бог е тук, до теб, съвсем близко до теб, по-близо от всеки и всичко. Той е „извън“ и „вътре“ – и навсякъде! Той Целият е тук, сега, в цялата Своя пълнота, в трите Лица – Отец, Син, Свети Дух! И Той не само чува моята молитва веднага, но даже и преди да успея да я произнеса Той знае моята мисъл преди да успея да я разгледам и облека в думи. Той е по-близо да моята душа, отколкото аз самият. Той ме вижда по-добре от моето вътрешно око – вижда през мен; така както мога да видя съд, направен от прозрачно стъкло в ярка светлина, така Той ме вижда целия точно тук, точно сега, във всеки момент от живота ми. Той Целият е тук и навсякъде, в цялата си власт, слава и сила! И ние сме отдалечени от Него не с място, не с разстояние, не с време, но само с грубостта, с дебелината, със затъмнеността на падналото ни състояние. Един груб, окалян, заробен от душевната нечистота калъф  не ни дава да видим Него, Неговата слава и блясък, като чувал от дебел плат, като усмирителна риза, хвърлена над нашето възгордяло се, превъзнесло се „Аз“.

Ето защо ние не трябва със сърцето и ума да се устремяваме отвъд видимия свят, към “далечните висоти”, за да достигнат виковете ни там до Бога, но да ги съберем в едно, съсредоточавайки се в самото ядро на живота ни и тук смирено да зовем денем и нощем Този, който е по-близо от всеки и от всичко до нас, От Когото душата се нуждае и желае повече от всички и всичко. Затова смирено се взираме в иконите, за да можем веднага със сведени очи да търсим Този, Който  се мярна като сянка – или по-точно, проблесна със светъл лъч през изрисувания с бои лик: да Го търсим и в дълбочината на сърцето си тук, най-близката на душата област на духа. Ето защо се обръщаме към светиите, като ги молим за помощ, ходатайство, че тук  - душата – тази заключена врата, на която трябва да се чука непрекъснато, че тук е необходимо да се приседне пред заключената врата с надеждата, че тя ще бъде отворена за хлопащия [6] и ходатаите могат да изпросят бързото й отваряне. Но всичко това е тук, много близо до сърцата ни! Царството Божие е вътре във вас [7]; влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се тайно [8]; и ще дойдем при него и жилище у него ще направим [9]. Как всичко е близко, много близко – струва ти се, че ръка да протегнеш и ще го докоснеш.  Колко е важно за съживяване на вътрешния живот – чувството за присъствието на Бога. Заповядай, това е ключът към  вътрешния живот, тук е и вратата към нея.

_________________________

[1] Светител Теофан Затворник. Какво е духовен живот и как да се настроим на него. С. 184.

[2] Пак там. С. 186-187.

[3] Пак там. С. 188-190.

[4] Пак там. С. 185.

[5]  Пак там. С. 190-191.

[6] Ср.: Мт. 7:8; Лк. 11:10

[7] Ср.: Лк. 17:21

[8] Ср.: Мт. 6:6

[9] Ср.: Ин. 14:23

http://www.taday.ru/text/209076.html

Близки теми:

Свети Теофан Затворник – велик подвижник и духовен учител на Църквата Семейните задължения Семейните задължения -ІІ част За житейските грижи Смиренословие или смирение

Смиренословието прилича на смирението. В повечето случаи действията му са почти същите, външно се вижда същото, но вътре е друго. Смиренословието вътрешно има друга цел, то желае да се покаже пред хората като смирение, с тази цел възприема смирен вид, навежда очи, говори тихи, скромни думи, с целия си вид показва тишина и сдържаност; или пък казва за себе си изобличаващи фрази – всичко това за показ, заради човешкото мнение.

Свети Игнатий Брянчанинов забелязва интересно нещо: на света не му харесва истинското смирение в хората, а лъжливото и престореното винаги много привлича. Знае се, че истински смирените хора, обичащи ближните, не се грижат за външното впечатление, което ще направят. А лицемерите, преструвачите, лъжесмирените често биват необичайно радушни, мили, услужливи, но ако се случи беда, скръб, затруднение – те ще се окажат далечни, студени и чужди, безразлични към всички страдания на ближните.

Из “За тайните недъзи на душата” изд. Тавор

Близки теми:

Бъди смирен и ще останеш цял. Наведи се и ще останеш прав Докато не претърпим много сърдечна болка, няма да се научим на смирение Да ударим по гордостта Духовно разпадане на личността Защо не можем да живеем с другите?