На 9 юни се навършват три години от блажената кончина на стареца Назарий (Терзиев, 1933-2011 г.), дългогодишен игумен и духовен старец на стотици души, в това число и десетки духовници (монаси и свещеници), възобновител на Кокалянския манастир в Плана планина край София. По този повод поместваме спомени за него, подбрани от В. Пейков. На Задушница в Кокалянския манастир, където е погребан, ще бъде отслужена панихида за упокой на душата му.

Старецът Назарий живееше вярата. С живота и делата си наставляваше чедата си и монасите от братството при Кокалянския манастир „Св. архангел Михаил” да следват действената, живата вяра, предавана неподправена – такава, каквато му бе предавана от опитните духовници преди него. Едно е да имаш интелектуални познания за Бога, друго е да поемаш отговорността си. Дядото ни учеше на отговорност пред Бога. Въобще неговата личност беше голям авторитет и когато човек се доближеше до него, някак си въпросите от само себе си се изясняваха. Много от монасите, свещениците и миряните черпеха дух и сила от наставленията му, за да могат да виждат в пълнота пътя, който трябва да следват.

Старецът Назарий постоянно наставляваше – къде с думи, къде с дела. На Богоявление сме тръгнали в лития към водопада, където се хвърляше кръста. Дядото, в зелените богослужебни одежди и кръста в ръка, си проправяше път в снега. Прескочи едно повалено дърво и падна. Изправи се и каза: „Така е и в духовния живот – падаш и ставаш”.

*  *  *

Когато влезеше в манастирската кухничка, първо поглеждаше към иконата на св. Богородица, дали е запалено кандилото на иконостаса. После с огъня от кандилото се палеше печката.

За иконите казваше: „Икона не се освещава, когато е само на хартия. Трябва да е сложена в рамка!”. „Ако в къщата живееш с повече хора – не прекалявай с иконите. Това може да смущава някого. В стаята си сложи само иконите на Господ и св. Богородица. А когато се отделиш със семейството си, можеш да сложиш и други.

*  *  *

Ако нямаш възможност да се прекръстиш пред хора, само казваш: „В името на Отца и Сина, и Светия Дух”.

За личната молитва не налагаше на никого никакво правило. Казваше, че когато се чете нещо допълнително, било акатист или канон, не е нужно да спазваш обязателно някакво правило.

Казваше още: „На молитва се сещаш за някой грях. Чувствай го като слабост. Прекръстваш се и не го мисли повече. Ако го правиш отново – на изповед!”.

* * *

Старецът винаги държеше на външния вид на хората, дошли на поклонение в манастира. Държеше жените да са с поли, но и на това, полите да не са показно дълги. В храма да се влиза с дълги ръкави и с чорапи на краката. Не държеше на забрадките. Казваше, че носенето на забрадки е подражание на руската традиция. Обаче за презвитерите (попадиите) казваше да са със забрадки.

Не одобряваше грима. Веднъж една гримирана госпожа се беше запотила по пътеката, дойде в манастира с размазан грим и дядото после казваше: „Заприличала на плашило”. А той по принцип употребяваше този израз въобще за гримирането.

Не обичаше монах да е без колан или без скуфия, като шапката му трябва да е нахлупена на челото. Монахът и свещеникът, когато разговарят седнали с хората, не трябва да  кръстосват крак върху крак. Старецът разказваше, че като млад монах отишъл на Света гора, в един манастир седнал на пейката и кръстосал крака. Един от светогорските старци дошъл и го потупал по коляното: „Не  така, не е по монашески”.

Много точно преценяваше всеки новопристигнал в манастира и никога не сме го видели за някого да се обърка. Винаги, когато се оплакваш от другия, взимаше отсрещната позиция, така хем те вразумяваше, хем запазваше ближния.

* * *

Обръщаше особено внимание на външния вид на свещениците, като казваше: „От свещеник без расо не се взима благословение”. Въобще не обичаше свещеник без расо, като даваше следните напътствия на станалите с негово благословение свещеници: „Гледай някой да не те види цивилен!”.

А за подстриганите и обръснати свещеници казваше: „Направил се като маймуна” и „Когато станеш свещеник, ще се помолиш на Господ да ти даде дълга брада”. Обичаше да не се парадира с косата и тя да бъде винаги прибрана.

Казваше: свещеникът и презвитерата трябва да са за пример. И добре е свещеникът преди да стане свещеник, да имат деца.

Казваше, че свещеникът „гори в огъня” и никога не трябва да взима пари на ръка. Когато се отваряше манастирската каса, винаги караше други да броят парите.

Свещеници идваха при дядо Назарий и се хвалеха, че служат в техните църкви всеки ден, а той въобще не се радваше, давайки да се разбере, че трябва да се пристъпва към службата със сериозна подготовка. Питаше ги по колко причастници са имали на този или онзи празник – причастилите се бяха мерилото за труда на свещеника, а не требите.

За небрежните свещеници казваше: „Избрали по-лек начин на живот”. Бяха му разправяли за един свещеник, който след всеки причастник изтривал лъжичката с кърпа. „И какво, от Господа ли се гнуси?!” – отговорил старецът.

*  *  *

Един от чедата му пита:

- Дядо, свещеникът при причастяването ми гребна от светия потир само кръвта Христова, а от плътта нямаше частица. Важи ли причастието?

- Остави това сега, не ти е за умуване! – смъмри го старецът. – Светото причастие е Божие чудо, откъде знаеш, че не е имало всичко? Трябва да немеем пред светото причастие, то е огън! Понякога е достатъчно само едно докосване с лъжичката в устата и си причастен. Виждал си как причастяват малките деца!”.

За тайнството света Евхаристия напътстваше така: След взимането на свето причастие, когато дойде ред за нафората, се целува само кръстът. Ръката на свещеника не се целува. Може да се прекръстваш, но ръка не се целува. Същото важеше и за целуването на ръка за благословение. При тръгването от манастира след причастие дядото ни изпращаше до портата и казваше: „Хайде, тръгвайте, вие сте се причастили!”.

Казваше още: На жените по време на месечно неразположение се разрешава да взимат нафора, но без да целуват иконите и кръста, и без свето причастие.

*  *  *

- Кога се коленичи в църква?

- Когато е написано в календарчето с червено (с кръстче) – НЕ СЕ КОЛЕНИЧИ! Изключение се прави за празниците на светия Кръст.

И още: „При взимане на благословение не прави поклон до земята. Наведи се леко, може полупоклон, но не до земята – и по-смирено!

За правенето на земни поклони в храма, когато има много хора, казваше „По-спокойно, без показност, правете ги в къщи”.

*  *  *

За търсещите вярата съветваше: „Който чука, трябва да му се отваря”.

Един йога, интересуващ се от православието, дошъл при стареца за съвет. „Ето, паля свещи, ама нищо не става! Какво да правя?”. След като поговорили, йогата си тръгнал, а дядото споделил: „Омотан е! От десет реки вода събира!”.

*  *  *

Една сестра разговаря с дядото:

- Не мога да ги разбера тези алпинисти, странни хора са – къде са тръгнали да се катерят по скалите?

- Абе, М…., и за нас някои си мислят, че сме странни хора.

Под „нас” дядото имаше предвид стремящите се към царството на Христос, което не е от този свят, не е в този свят, нито пък следва мисленето на света.

*  *  *

Веднъж eдин от художниците, посещаващи манастира, го пита:

- Дядо рисувам копие на Салвадор Дали, там в ъгъла на картината има нарисувани стилизирани кръстове. Редно ли е да ги рисувам същите?

- Рисувай, това е изкуство! Няма да се молим на картината. Само когато кръстът се тъпче, не трябва да се изобразява.

Също казваше: „Ако дадеш на някого да чете твоя духовна книга, не бързай да си я искаш обратно. Дори и ако не ти я върне, не съжалявай!”.

За филмите споделяше: „Едни от тях са много поучителни“. За други, че са „вагабонтски” (екшъните и мафиотските). А за трети: „Как не ги е срам!”.

*  *  *

Преди всяко начинание дядо Назарий се молеше. Веднъж с няколко от чедата си ще тръгва за София със стария джип. Преди да потеглят от манастира, той казва:

- Изчакайте!

Минава половин час, дядото се прекръства и казва:

- Сега може да потегляме. Света Богородица благослови (старецът може би е прозрял някакво премеждие по пътя).

*  *  *

Говорим за починал наскоро негов познат.

- Това е: „Дните на нашия живот са седемдесет години, а при по-голяма сила, осемдесет години, а най-доброто време от тях преминава в труд и болест – цитираше по памет псалома. – За нас, християните, не е толкова важно да живеем колкото орлите, а как ще се подготвим за бъдещия живот – след смъртта!”

Казваше: „Бог да прости!” се казва и за живите”, като не пропускаше да добави: „Ама и там си има граници!”.

И още: „Сега е ту слънце, ту сняг. Постепенно времето ще премине в два сезона, докато накрая остане само един. Това ще се случи преди Второто пришествие.

* * *

Старецът казваше: „Когато те хвалят, да мълчиш!”. Един професор от Богословския факултет дошъл в манастира и почнал да му говори: „Вие тука сигурно имате високи духовни преживявания”. Дядото само се усмихвал, но после ни обясняваше с голямо неодобрение: „Това е изпадане в прелест! Нито съм имал видения и преживявания, нито искам да имам!”. Различаваше много тънко прелестта в каквато и да беше форма, като казваше: „Това не е на здрава основа”. Не обичаше хора с видения и откровения. За тях си имаше изрази: „Търсачи на силни усещания” и „прелестчани, които строят църква без покрив, та оттам да влизат виденията!”.

На сънища не вярваше и строго забраняваше на чедата си да ги тълкуват, дори и три пъти да се повторят. Макар да казваше, че има и пророчески сънища, но те не са за всеки и може да доведат до смут и объркване на търсещата Бога душа.

*  *  *

Монашеската скромност при дядо Назарий се проявяваше във всяка негова дума и помисъл. На вратата на жилището му в кв. Надежда неговите племенници бяха поръчали табелка: „Арх. Назарий”.

- Нека хората си мислят, че тука живее някакъв архитект – шегуваше се старецът.

Дядо Назарий си остана до края смирен по дух монах, чужд на всякакви църковни офикии и титли. Веднъж Крупнишкият епископ (сетне Нюйоркски митрополит) Геласий дошъл да го отличава за архимандрит, но старецът избягал. Най-после, на 8 ноември 1984 г., епископът успял да го въведе в архимандритско достойнство, като му връчил и полагащия се архимандритски кръст. Но старецът никога не го е носил. Държеше го в кутийката и когато един от чедата му получи архимандритско отличие, този кръст му беше подарен.

От Св. Синод го бяха наградили със златен орден „Св. Йоан Рилски” – I степен. Старецът не пожела да си го получи. Наложило се дядо Геласий да дойде в манастира през 2000 г. и без много шум на тръгване го пуснал в ръката на един от монасите да го предаде на стареца.

И още, при изповед, при четенето на разрешителната молитва, о. Назарий винаги казваше: „Аз недостойният йеромонах, те развръзвам”. Никога не се наричаше архимандрит.

НЯКОИ ОТ ИЗРАЗИТЕ НА ДЯДОТО

Когато му говореха за семейни проблеми и разводи, казваше: „Семейният живот не е али-гали!”. Друг път ще чуе нещо отвлечено и ще отсече: „Я не се сатанисвай!”. За шикалкавещите казваше: „Иди ми, дойди ми”. Когато някой е в безизходица: „Ще се намери колаят”. За човек развей-прах определението беше „Хайванин”. За пияница – „сарахош”, а за пияница, който ходи да иска пари, казваше: „Който му даде, все едно му дава пари за отрова”. Скитащите и нестоящи по манастирите си монаси на шега ги наричаше „подвижници” – защото се движат.

Така сме запомнили нашия дядо Назарий – в повечето случаи беше абсолютно непоказен, таен и постоянно се шегуваше. Но на опелото му, когато се четеше Евангелието, осъзнавахме, че този живот е бил на думи понякога шега, а на дело – евангелска проповед.

Близки теми:

За дядо Назарий Св. Герман Аляскински и св. Петър Алеутски Скритата святост – монах Софроний Рилски Прекрасното цвете от Рая Преподобни Максим Изповедник – велик подвижник и учител на Православието

В последно време бяха издадени доста църковни книги, в които се описва живота на подвижниците на благочестието от най-ново време. За съжаление, обаче, всички тези книги са за хора от другите националности. За наши добри духовници няма написано много. Това се дължи от една страна на факта, че такива почти липсват, а от друга, че при нас няма такава традиция да се описват и запазват за поколенията спомените за нашите наставници във вярата.

Изпитваме не малко притеснение, започвайки да описваме нашите спомени и впечатления за приснопаметния дядо Назарий. Първо, знаейки неговото отношение приживе, към всеки опит да се каже нещо добро за него, и второ осъзнавайки трудността да се опише един живот, който е бил скрит, невидим за всички, които го познаваха. За някои от нас които се качвахме в манастира, въпреки че внимателно го наблюдавахме години наред, винаги неговата духовност  ни се изплъзваше. Така с годините ни се притъпи бдителността, виждайки в него не кой знае какво, като накрая някои бяха и се разочаровали.

Времето, през което познавахме дядото може да се раздели на две части. Едната – през която той беше много ласкав, търпелив, великодушен, заразяващо радостен, любвеобилен, искрен, сърдечен, – и втората, когато вследствие на огромното психическо натоварване, което търпеше като духовник, тъй като хората се увеличаваха и с това неговата психика се опъваше, както той сам често казваше, и нервите му се „разклатиха”, Вече физически не можеше да ни дава същата ласка и да ни отделя толкова време.

И въпреки, че умишлено се стремеше да ни отдалечава понякога от себе си, имаше нещо, което беше необяснимо, и което ни привличаше всички към него. Когато дистанцираше някого,  между нас за това имаше специален израз-  „червен картон” т.е. не ни даваше благословение да се качваме в манастира, и можеше да трае няколко години. Почти нямаше някой да е близък на светата обител, и да не го бе “получавал”. Това много тежко се понасяше, но пък радостта, когато преминеше „епитимията” беше несравнима с нищо. Въобще, това беше сито, през което гордостта нямаше как да премине.

Веднъж на един Архангеловден, престолния празник на манастира, в цялата суматоха, един човек с торбичка в ръка се приближи до него и му каза: „Дядо, тук съм донесъл две книги за манастира.” А дядото му отговаря: „Абе, я бягай от тука, няма кой да се занимава с теб”. Преди ни казваше, как някои хора донасяли един хляб в манастира, и по три пъти му го натяквали. Много пъти съм го осъждал, виждайки понякога как говори на хората, пречупвайки нещата наивно през моя светоглед. След време, когато станах свещеник, и когато изслушах първата изповед, само си казвах- дядо, дядо, дядо…

Сега, когато си спомням изминалото време, когато сме били покрай него, мисля, че най голямата му дарба беше разсъдителността. От една страна беше много простоват, но от друга имаше една благодатна находчивост. Винаги сме били спокойни, когато сме постъпвали според неговото мнение, и това винаги е водило до успех. Наблюдавали сме това и при другите. Разбира се и дядото беше човек, и в никакъв случай не искаме да го абсолютизираме. Също така той имаше едно много голямо благородство и снизходителност. На никого не налагаше някакъв шаблон или стандарт на духовен живот. Затова горе в манастира имаше от целия спектър на характерите хора. Имаше един любим израз: „Що е лудо се е наше”. Оставяше свободата на всички да вървят където искат, а сам той тичаше към рая. И много хора искаха да бъдат близо до него, а той с присъщата си ведрост даваше вид, че се шляе. Спомням си един случай, в който по типичен за него начин измести вниманието от себе си без да смиренослови. Още съвсем в началото на 90-те, бяхме се качили в манастира около 10-12 души неофити. Дядото ни прие много сърдечно и ни настани в „старата кухня”. След като седнахме на миндерите едно момиче от групата го помоли да ни разясни притчата за смоковницата, поставяйки го в непривичната за него роля на тълкувател. Дядото леко се усмихна и деликатно каза, че дядо Натанаил знаел много хубаво тълкувание на тази притча, и продължи: „ Абе преди време пътувах в един автобус и до мен седна една „клюкарка”.

- Извинявайте вие от къде сте?

Аз мълча, – ама моля ви се, от къде сте?

-  От къде, от къде?- от Марс съм”, и се обърнах към прозореца”. Няма да ви описвам какъв смях падна в кухнята, и чак много години след това се сетих, че преди това го бяхме питали за смоковницата.

През годините не можех да сравня неговия образ с никой от образите на духовниците, описани по книгите. Донякъде си обяснявах неговото поведение, отношение към другите и особеностите с духовната му връзка с дядо Евлоги Рилски, който за да прикрие духовното си състояние понякога се държал по-особено. Божията благодат изпълвала душата му, а понякога преливала и навън давайки и на други да вкусят от нея. Един ден имало лития от Рилския манастир до гроба на свети Йоан. По пътя духовниците били предвождани от Левкийския епископ Партений . Вървейки през една слънчева полянка на епископа през главата му минала такава мисъл- ако няма никой на тази полянка, бих ли могъл малко да се напека. И докато се чудел дали да изгони тази мисъл от главата си, от края на литията се провикнал дядо Евлоги: „ М-о-о-же дядо владико, м-о-о-же!”

                                                        дядо Партений, при завръщането си от Америка

След смъртта на дядо Евлоги, духовник на дядо Назарий става дядо Партений. Светостта и духовното величие на този архиерей се проявявала като изповедник на вярата в трудното време на комунистическия режим, като твърд изобличител на напускащите Църквата, проповедник, духовник, творец на прекрасни църковни служби (например службата на св. Николай Японски) а също и в дълбокото му смирение.

Ето един случай:

Отишъл веднъж дядо Партений в един девически манастир. Когато пристигнал нямало никой навън, и той по подрасник чакал на двора някой да се покаже. В това време се появила някаква лелка, която се грижела за животните в стопанството до манастира, и като го видяла да стои без работа веднага му казала да отиде да прибере прасетата, че били избягали нагоре по хълма зад манастира. И дядо Партений отишъл.

След като излезли сестрите и разбрали какво се е случило, доста се притеснили и направили строга забележка на лелката, като и казали, че той е владика. А тя им отвърнала:- че какво като е владика, не може ли да ми прибере свинките…

Винаги дядо Назарий даваше за пример тези двама духовници, особено, когато изобличаваше старостилците. Дядото беше много пестелив в обясненията, похвалите и разказите за други отци. Единствено за майка Касияна от Врачешкия манастир казваше направо, че тя е светица.

Когато почина дядо Назарий майка Евпраксия, игумения на Врачешкия манастир каза: „ Той отиде направо в Рая.”

Веднъж бяхме отишли с един мой приятел на малкия празник на свети вмчк Георги в манастира Зограф, света Гора. След службата на празничната трапеза се случи така че седнахме до едни непознати за нас хора. Не помня целия им разговор, но накрая един от тях каза: „- Аз в България признавам само дядо Назарий за голям духовник. Ако той беше в Гърция щеше да е затрупан от тълпи от народ…” Ние с моя познат само се спогледахме и одобрихме съседския разговор с мълчалива усмивка.

Вятърът на времето не може да отвее споменът за добрия дядо Назарий от нашите сърца. Особено неговия поглед и ласкава усмивка.

Бих искал отново да сме в старата манастирска кухня, само двамата и Христовата любов да е между нас. Недей забравя чедата си, които толкова обичаш. Христос воскресе, дядо!

На 9 юни се навършват 2 години от кончината на архимандрит Назарий (Терзиев)

Близки теми:

„И той ги пасе с чисто сърце, и ги води с мъдра ръка” (Пс. 77:72) Любовта търпи всичко Свети Теофан Затворник – велик подвижник и духовен учител на Църквата Преподобна София Клисурска Духовно-просветното дело на светите братя Кирил и Методий и християнската култура в България