Сойката и косът

Октомври 18, 2016 in Начална страница, Сладкарница

 


В гората зарад сойката и коса

сред птиците избухна бурен спор.

Не можеха да разрешат въпроса

кой пее по-добре. Цял птичи хор

се вмесил бе. Едни твърдяха, че

брат Косьо има глас като звънче;

но сойката все пак го надминава

по мощност на гласа. Щом викне тя

от някой клон в зелената дъбрава,

се сепват мигом птички и цветя.

А други казваха съвсем обратно,

че сойката е – вярно – с глас голям,

но може ли изобщо звънче златно

да се сравнява с хлопка? То е срам!

Най-сетне след безплодни разправии

решиха неумелите съдии

да питат славея. Той бе мъдрец

и тачен като всепризнат певец.

Засуети се сойката лукава

премяната си почна да оправя.

Качулката си вдигна на нагоре,

почисти гордо сините перца,

кафява гръд широко тя разтвори,

за да подкупи вещите лица.

Бе сигурна във своите успехи

не само зарад чудните си дрехи,

но и затуй, че вземала бе тя

от свраката уроци пролетта.

Уверена пред славея застана

и песен дива някаква подхвана.

То беше крясък, гракане и вой…

Но славеят я слушаше с търпение.

“Достатъчно!” – Най-сетне каза той.

“Сега да чуем Косьовото пение!”

Във свойто скромно черно облекло

изправи се брат Косьо, взе да пее.

Звук сладък рони. Малкото тело

от песента му цяло се люлее!

Ту нежно той се моли,ту за миг

се вслушва как потокът му приглася,

ту пак откъсва от сърцето вик,

ту в забрава нейде се унася,

благодари със нежен, топъл глас

за слънцето, изгряло над света,

и в изблик на почуда и захлас,

възпява ласките на пролетта!…

Сърничките в смълчаната дъбрава

заслушали се спряха да пасат.

От птиченцата никое не шава.

Дори листенцата не шумолят…

Когато косът свърши, отмалял,

с плах поглед публиката си обгърна.

А славеят, в доволство просиял,

към сойката с тез думи се обърна:

“Ти, сойке, си безспорна хубавица,

но външността не прави те певец.

А косът е, макар и скромна птица,

в гората сред певците първенец…”

Така завъшила би тази басня

за хората от някой минал век.

Но в нашата съвременност прекрасна

не тъй постъпва новият човек.

 

На сойката – кокетка път се дава!

Преценките съвсем са други тук.

Талантът пренебрегнат изостава,

а топлото место заема друг.

 

Архимандрит Серафим Алексиев

1974 г.

 

Каква е целта на християнския живот

Август 12, 2015 in Беседи

 

 

Беседа на свети Серафим с Мотовилов

 

„Беше четвъртък. Денят бе мрачен. Имаше дълбок сняг — към четвърт метър, а върху него се сипеше доста гъст снежен прах. Отец Серафим започна да беседва с мен на недалечната си полянка, която се намираше до близката негова пустиня срещу рекичката Саровка.

 

Той ме настани на пъна на едно току-що отсечено от него дърво, а сам приседна срещу мен с подвити крака.

 

— Господ ми откри — каза великият старец, — че в детството си вие усърдно сте желали да узнаете в що се състои целта на нашия християнски живот  неведнъж сте питали за това мнозина измежду големите духовни особи…

 

Тук трябва да кажа, че от дванадесетгодишна възраст тази мисъл действително непрестанно ме е безпокояла, и аз наистина съм се обръщал с този въпрос към много духовни лица, обаче отговорите им не бяха ме задоволили. Старецът не знаеше това.

 

— Но никой — продължи отец Серафим — не ви е отговорил на това задоволително. Казвали са ви: Ходи в църква, моли се Богу, изпълнявай Божиите заповеди, върши добро — ето ти целта на християнския живот. А някои дори са негодували против вас, задето сте били обзети от не богоугодно любопитство и са ви казвали: „Не търси непосилни за тебе неща!” Ала те не са говорили както би следвало. Ето аз убогият Серафим, ще ви разясня сега, в що се състои в същност тази цел.

 

Молитвата, постът, бдението и всичките други християнски дела са добри сами по себе си, но все пак не в тяхното извършване само се състои целта на нашия християнски живот, макар те и да са необходими средства за постигането й, истинската цел на нашия християнски живот се състои в придобиването на Светия Божи Дух. А постът, бдението, молитвата, милостинята и всички добри дела, вършени заради Христа, са средства за припечелване на Светия Божи Дух.

 

Забележете, брате, че само онова добро дело, което бива извършено заради Христа, ни донася плодовете на Светия Дух. А всичко, вършено не заради Христа, макар и да е добро, не ни носи награда в бъдещия век, пък и в тукашния живот също не ни дава Божията благодат. Ако човек не почне с права вяра в нашия Господ Иисус Христос, Който е дошъл на света да спаси грешниците… няма право да се оплаква, че доброто му дело е пропаднало. Това  никога не става само в случая, когато някое добро дело е извършено заради Христа, тъй като такова добро не само спечелва за човека венеца на правдата в бъдещия живот, но и в тукашния го преизпълва с благодатта на Светия Дух, както е казано: „Бог не с мярка дава Духа. Отец люби Сина и всичко е дал в ръката Му” (Иоан. 3: 34—35). Така, Ваше Боголюбие! В придобиването именно на този Дух Божи се състои истинската цел на нашия християнски живот. А молитвата, бдението, постът, милостинята и другите вършени заради Христа добродетели са само средства за придобиване на Духа Божи…

 

— Как така придобиване? — запитах аз отца Серафима: — аз като че ли не разбирам това.

 

— Придобиване означава същото, каквото и припечелване — отговори ми той. — Нали разбирате, що значи припечелване на пари. Същото е и припечелването на Духа Божи. Та нали вие разбирате, Ваше Боголюбие, какво означава в светски смисъл печелене? Целта на земния живот на обикновените люде е да печелят или да трупат пари, а у дворяните, освен това, — и да получават почести, отличия и други награди за заслуги пред държавата. Придобиването на Духа Божи е също тъй капитал, само че благодатен и вечен. И той се придобива по начини твърде сходни с тия, по които се спечелва паричният, чиновническият и временният капитал.

 

Бог Слово, Богочовекът, Господ наш Иисус Христос уподобява живота ни на пазар, а делото на земния ни живот нарича купуване, като казва на всички нас: „Купувайте, докле дойда, като скъпите времето, защото дните са лукави.”, т. е. използувайте времето за получаване на небесни блага срещу земни стоки. Земните стоки са добродетелите, вършени заради Христа, които ни доставят благодатта на Всесветия Дух.

 

В притчата за мъдрите и неразумни девици се казва на последните, когато не им стигнало маслото, да идат и си купят на пазара. Но когато те си купили, вратите на брачния чертог вече били затворени, и те не могли да влязат в него. Някои твърдят, че недостигът на масло у неразумните девици означавал недостиг на добри дела в техния живот. Такова разбиране не е напълно правилно. Как може да не им достигат добри дела, когато те са наречени, макар и неразумни, все пак девици? Ами че девството е най-висшата добродетел, тъй като е равноангелско състояние, и би могло само да замени всички други добродетели. Аз, бедният, смятам, че на тях не им е достигала именно благодатта на Всесветия Дух Божи. Тези девици, поради духовното си неразумие, смятали, че християнското дело се състои само в това да се вършат добродетели. Постигнали те някоя и друга добродетел и чрез това сметнали, че са извършили Божието дело, а никак и не искали да знаят, дали са получили благодатта Божия. Именно това придобиване на Св. Дух означава маслото, което не достигнало на неразумните девици, Затова са те и наречени неразумни, защото са забравили за необходимия плод на добродетелта, за благодатта на Светия Дух, без Който никой не получава и не може да получи спасение.

Ето това е то маслото в светилниците на мъдрите девици, което ярко и продължително горяло, тъй че тези девици със запалени светилници могли да дочакат Младоженеца, Който дошъл в полунощ, и да влязат с Него в чертога на радостта. Неразумните пък девици, като видели, че светилниците им угасват, отишли на пазара да си купят масло, но не успели да се върнат навреме, и вратите били вече затворени. Пазарът — това е нашият живот; вратите на брачния чертог, които се затворили и отнели достъпа до Младоженеца, това е човешката смърт; мъдрите и неразумните девици са душите на християните, а маслото е получаваната чрез дела благодат на Всесветия Дух Божи, която изменя човека от тление в нетление, от душевна смърт в духовен живот, от тъмнина в светлина, от кошара.., в която страстите са привързани като диви животни, в храм на Божеството, в пресветъл чертог на вечна радост в Христа Иисуса, нашия Господ, Творец и Избавител и вечен Младоженец на нашите души…

 

О, как бих желал, Ваше Боголюбие, щото през тукашния си живот Вие винаги да бъдете в Духа Божи. „Кого както заваря, тъй ще го и съдя.” — каза Господ. Беда, страшна беда е, ако Той ни завари затрупани от житейски грижи и тревоги, защото тогава кой би могъл да понесе гнева Му и да устои пред Него? Ето защо е казано: „Бдете и се молете, за да не паднете в напаст.” (Мат. 26: 41), т. е. да не се лишите от Духа Божи, понеже бдението и молитвата ни донасят Неговата благодат.

 

Разбира се, всяка добродетел, вършена заради Христа, ни дава благодатта на Духа Свети, но най-вече тя ни се дава от молитвата, която е винаги в ръцете ни като някакво оръжие за придобиване на благодатта на Духа.

 

Поиска ви се например да отидете в църква, но или няма наблизо църква, или пък службата е свършила. Поиска ви се да дадете милостиня, обаче в момента не се намира беден, или нямате какво да дадете. Поискате да запазите девството си, но нямате сили да изпълните това поради природата си, или поради изкушенията на вражеските козни, на които вие по човешка слабост не можете да се противите. Решите да извършите и някоя друга добродетел заради Христа, но пак сили не ви стигат, или няма съответен случай: Но с молитвата съвсем не е тъй: за нея всеки и всякога има възможност — и богатият, и бедният, и знатният, и простият, и силният, и слабият, и здравият, и болният, и праведният, и грешният.

 

 

Ако Вие, Ваше Боголюбие, смятате за щастие да беседвате с бедния Серафим, като намирате, че и той не е лишен от Господнята благодат, то какво да се каже тогава за общуването със Самия Господ, Който е вечнотечащият Извор на всяко небесно и земно благо? Чрез молитвата ние се удостояваме да беседваме със Самия Него, Всеблагия и Оживотворяващ наш Бог и Спасител.

 

Но и тук ние трябва да се молим само дотогава, докато Дух Свети слезе над нас, в известните Нему степени, докато слезе над нас със Своята небесна благодат. А когато Той благоволи да ни посети, вече трябва да престанем да се молим.

 

— Отче, ами какво ще кажете за другите добродетели, вършени заради Христа, с цел да се придобие благодатта на Светия Дух? Досега вие ми говорихте само за молитвата.

 

— Придобивайте благодатта на Духа Свети и чрез всички други добродетели заради Христа, като търгувате духовно с тях, и то най-вече с ония от тях, които ви дават по- голяма печалба. Събирайте капитал от излишъците на благодатта, Божия, туряйте ги във вечната Божия банка, от където ще получите невеществени лихви, и то не по 4 или 6 на сто, но по сто на една духовна рубла, па дори и безчислено пъти повече. Например, дава Ви се повече благодат Божия при молитва и бдение — бдете и молете се! Ако ли постът Ви дава изобилно Дух Божи, постете! Ако ли повече Ви дава милостинята, благотворете!… По такъв начин се отнасяйте към всяка добродетел, вършена заради Христа.

 

 

— Отче — рекох аз, — вие говорите все за придобиване на благодатта на Духа Свети като за цел на християнския живот. Но как и къде мога аз да я видя? Добрите дела се виждат, но Дух Свети нима може да се види? Как мога, прочее, да узная, дали Той е с мен или не?

 

— В сегашно време — отговори старецът, — при почти всеобщата наша хладност към светата вяра в нашия Господ Иисуса Христа и поради нашата невнимателност към проявите на Неговия Божествен промисъл за нас… сме стигнали до там, че, може да се каже, почти съвсем сме се отдалечили от истинския християнски живот. Сега нам се струват странни свидетелствата на Свещеното Писание, където Духът Божи чрез устата на Мойсея казва: „И видя Адам Господа как ходи из рая”, или когато четем у св. апостол Павла: „Отидохме в Ахайя, и Духът Божи не дойде с нас; обърнахме се към Македония, и Духът Божи дойде с нас. “ Неведнъж и на други места в Свещеното Писание се говори за това, че Бог се е явявал на човеци.

 

Някои казват за това: „Тези места са непонятни. Нима хора са могли тъй ясно да виждат Бога?” — Но нищо неразбираемо тук няма. Неразбирането иде от това, че ние сме се отдалечили от простотата на първоначалното християнско знание и под предлог на просвета сме затънали в такава тъмнина на незнанието, че ни се струва мъчно постижимо и онова, което древните толкова добре разбирали, щото и при обикновени разговори дори не им се виждала чудна мисълта за явяване на Бога сред хората.

 

Хората виждали Бога и благодатта на Светия Негов Дух не насъне, не в мечтания, или в изстъплението на разстроеното въображение, а действително, наяве.

 

Твърде много сме станали ние невнимателни към делото на нашето спасение, та затова и много други думи на Свещеното Писание приемаме не в тоя смисъл, в който би трябвало. И всичко това е, защото не търсим благодатта Божия. Поради гордостта на ума си не я допущаме да се всели в нашите души, и затова не получаваме истинско просвещение от Господа, което се изпраща в сърцата на ония, които от все сърце гладуват и жадуват за Божията правда…

 

 

 

 

Св. Симеон Богоприемец бил пазен от Дух Свети, след като на 65-годишна възраст му била предизвестена тайната на приснодевственото зачатие и раждане на Спасителя от Пречистата Приснодева Мария. Като преживял по благодатта на Всесветия Дух Божи още 300 години, на 365-та година от живота си той ясно заявил в храма, че осезателно узнал чрез дара на Дух Свети, че този именно е Христос, Спасителят на света, за Чието свръхестествено зачатие и рождение от Дух Свети му било съобщено преди триста години от ангел.

 

И тази именно огневдъхновителна благодат на Духа Свети, която бива давана на всички вярващи в Христа при тайнството Кръщение, се запечатва чрез свещеното миропомазване по главните места на нашата плът, посочени от св. Църква, която е вековна пазителка на тази благодат, при което се произнасят думите: „печать дара Духа Святаго”.

 

Върху що, Ваше Боголюбие, поставяме ние, убогите, своите печати, ако не на съсъди, които съдържат някаква драгоценност, която ние високо ценим? А кое може да бъде на света по-високо и по-драгоценно от даровете на Светия Дух, изпращани нам свише в тайнството Кръщение? Кръщенската  благодат е толкова велика, и необходима и тъй живоносна за човека, че тя не се отнема дори и на еретиците до самата им смърт, сиреч, докато изтече срокът, определен свише от Промисъла Божи за пожизнения изпит на човека тук на земята.

 

А този изпит има за цел да установи на какво е способен човек и какво може да извърши за това време с помощта на даруваната му свише благодатна сила. И ако ние никога не грешехме след кръщението си, то навеки щяхме да си останем свети, непорочни и освободени от всяка телесна и духовна нечистота Божии угодници. Но там е нещастието, че ние, напредвайки във възраст, не напредваме в благодатта на Всесветия Дух Божи и оставаме в разни степени грешни и много грешни люде.

 

Когато обаче някой, подбуден от желаещата нашето спасение Божия премъдрост, която обхваща всичко, се реши заради нея да се стреми към Бога и да бди, за да постигне вечното си спасение, такъв човек, послушен на нейния глас, трябва да прибегне към истинско покаяние за греховете си, като върши добродетели, противоположни на предишните си грехове. Чрез добродетелите пък, вършени заради Христа, той трябва да се стреми да придобие Светия Дух, Който в нас действува и вътре в нас устройва Царството Божие.

 

Не току тъй Словото Божие казва, че Царството Божие е вътре в нас и че то бива насилвано и насилници го грабят. Това значи, че ония, които, въпреки че са свързани с греховни връзки, които връзки не ги допускат да се приближат с покаяние до Спасителя, все пак презират якостта на тези греховни връзки и правят усилия да ги разкъсат – такива хора след това наистина се явяват пред Божието лице по-бели от сняг, очистени чрез Неговата благодат. „Дойдете…, казва Господ. Да бъдат греховете ви и като багрено — като сняг ще избеля” (Ис. 1: 18).

 

Макар дяволът да е прелъстил Ева, а заедно с нея и Адама, но Господ им дарил Изкупител в плода от семето на жената, Който чрез смъртта Си потъпкал смъртта. И не само това, но е и дал на всички нас, в лицето на жената Приснодева Мария, непрестанна ходатайка пред Своя Син и нашия Бог, непосрамваща и непобедима Застъпница дори за най-отчаяните грешници. Затова и Божията Майка се нарича „язва на бесовете”, понеже бесът няма възможност да погуби оня човек, който неотстъпно прибягва до помощта на Божията Майка.

 

Освен това, Ваше Боголюбие, аз, убогият Серафим, трябва да Ви обясня, в що се състои разликата между действията на Светия Дух, Който свещено и тайнствено се вселява в сърцата на вярващите в нашия Бог и Спасител Иисуса Христа, и проявите на греховната тъмнина, която по бесовска подбуда действува крадешком в нас. Духът Божи ни напомня думите на Господа Иисуса Христа и винаги действува единно с Него, като изпълва сърцата ни с тържество и радост и насочва стъпките ни към пътя на мира. Бесовският и измамнически дух пък внушава мисли, противни на Христа, и проявите му в нас са бурни, яростни и изпълнени с похот на плътта и на очите с гордост житейска.

 

 

Тази светлина е и която, след като грешникът се обърне към покаяние, напълно заглажда и следите от извършените престъпления. Тя облича предишния престъпник отново в одежда на нетление, изтъкана от благодатта на Светия Дух, придобиването на която е целта на християнския живот, за което аз толкова време вече говоря на Ваше Боголюбие.

 

Така благодатта на Всесветия Божи Дух се явява в неизказана светлина за всички, над които Бог простира нейното действие.

 

— А по какъв начин — запитах аз отца Серафима — мога да узная, че се намирам ‘в благодатта на Светия Дух?

 

— Това е много просто, Ваше Боголюбие, — отговори ми той. — Затова и Господ казва: „Всичко е просто за ония, които намират разум”… Но цялата наша беда е там, че сами ние не търсим този Божествен разум, който не крещи, понеже не е от тоя свят. Този разум, изпълнен с любов към Бога и ближния, подпомага човека за неговото спасение

 

— Все пак не схващам — отговорих аз, — по кой белег мога сигурно да узная, че съм в Божия Дух. Как да разпознавам сам у себе си истинското Му явяване?

 

— Аз вече Ви казах, Ваше Боголюбие, че това е много просто — отговори старецът, — и подробно Ви разправих, как биват хората в Божия Дух, и как трябва да разбираме, че Той се е явил в нас… Какво искате още, брате?

 

— Искам да схвана това добре — казах аз.

 

Тогава отец Серафим ме хвана здраво за раменете и ми рече:

 

— Сега двамата ние с Вас, братко, сме в Божия Дух. Защо не ме гледате?

 

— Не мога да Ви гледам, отче — отговорих аз, — понеже из очите Ви се сипят мълнии. Лицето Ви е станало по-светло от слънце, тъй че очите ми се пръскат от болка.

 

— Не се страхувайте, Ваше Боголюбие — каза о. Серафим, — и Вие сега сам сте станали тъй светъл, както съм аз. Сега Вие сте в пълнотата на Духа Божи, иначе не бихте могли да ме виждате такъв.

 

И, като приклони към мен глава, той тихичко ми пошепна на ухото:

 

— Благодарете на Господа Бога за Неговата неизказана милост към Вас! Вие видяхте, че аз дори не се и прекръстих, а само в сърцето си мислено се помолих на Господа Бога и си казах вътрешно: Господи, удостой го ясно и с телесните си очи да види онова слизане на Твоя Дух, с което Ти удостояваш Своите раби, когато благоволяваш да се явяваш в светлината на великолепната Си слава! И ето, братко, че Господ мигновено изпълни смирената просба на убогия Серафим… Как да не Му благодарим за този неизказан Негов дар към двамата? Дори и на великите пустинници не винаги Господ Бог явява тъй Своята милост. По застъпничеството на самата Божия Майка, Божията благодат благоволи да утеши Вашето съкрушено сърце, подобно на чадолюбива майка. Но защо не ме гледате в очите? Гледайте направо, не се бойте! Господ е с нас!

 

Аз погледнах след тези думи в лицето му и ме обзе още по-голям благоговеен ужас. Представете си в средата на слънцето, в най-силния блясък на обедните му лъчи, лице на човек, който разговаря с вас. Вие виждате движението на устата му, променливия израз на очите му, чувате гласа му, чувствувате, че някой ви държи с ръце за раменете, но не само тези ръце не виждате, не виждате нито самия себе си, нито неговата фигура, а — само една ослепителна светлина, която се простира надалеч и озарява с яркия си блясък, и снежната пелена, която покрива поляната, и снежния прах, който се сипе върху вас и върху великия старец. Но възможно ли е изобщо да си представи човек онова положение, в което аз се намирах тогава?!

 

— Как се чувствувате сега? — запита ме о. Серафим.

 

— Необикновено добре! — казах аз.

 

— Но как добре? Какво именно чувствувате?

 

— Чувствувам такава тишина и мир в душата си, че с никакви думи не мога да ги изразя!

 

— Това, Ваше Боголюбие, — рече о. Серафим, — е оня мир, за който Господ е казал на учениците Си: „Моят мир ви давам. Аз не ви давам тъй, както светът дава” (Иоан. 14: 27). „Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази” (Иоан 15: 19). „Но дерзайте, Аз победих света.” (Иоан, 16: 33). Ето на тези именно люде, мразени от света, но избрани от Господа, Той и дарува този мир, който вие сега чувствувате у себе си, и който, според апостолския израз, „надвишава всеки ум”. Така го нарича апостолът, понеже не може с никаква дума да се изрази това душевно блаженство, което този мир създава у ония люде, в чиито сърца Господ Бог го внедрява. Христос Спасителят го нарича мир, който идва от Неговите собствени щедрости, а не от тоя свят. И наистина, никакво земно благополучие не е в състояние да го даде на човешкото сърце. Той бива даряван свише от Самия Господ Бог, поради което се и нарича мир Божи… Но какво чувствувате още? — запита ме о. Серафим.

 

— Необикновена сладост! — отговорих аз.

 

— Това е онази сладост — продължи той, — за която се говори в Свещеното Писание: „От тлъстината на Твоя дом ще се опият и от извора на Твоята сладост ще ги напоиш. “ Ето тази е сладостта, която сега преизпълня нашите сърца и се разлива по всички наши жили с неизказана наслада. От тази сладост сърцата ни като че ли се топят, и двама сме изпълнени с такова блаженство, което не може да бъде изразено с никакъв език… Какво още чувствувате?

 

— Необикновена радост в цялото си сърце! И о. Серафим продължи:

 

— Когато Духът Божи слиза в човека и го осенява с пълнотата на Своето наитие, тогава човешката душа се преизпълва с неизказана радост. Духът Божи е радостотворен за всичко, до което се докосне. Това е същата радост, за която Господ казва в Евангелието Си: „Жена, кога ражда, има болки, защото е дошел часът й; но, след като роди младенеца, от радост не помни вече мъките, защото се е родил човек на света.” (Иоан. 16: 21). „В света скърби ще имате, но Аз пак ще ви водя, и ще се зарадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да ви отнеме.” (Иоан. 16: 33, 22). Но колкото и да е утешителна тази радост, която Вие сега чувствувате в сърцето си, все пак тя е нищожна в сравнение с онази, за която Сам Господ чрез устата на Своя апостол е казал: „Око не е виждало, ухо не е чувало, и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Кор. 2: 9). Залог за тази радост ни се дава отсега. Ако прочее от него вече ни е тъй приятно, сладко и весело на душата, то какво да кажем за оная радост, която е приготвена там на небесата за ония, които плачат тук на земята? Тъй и Вие, драги мой, сигурно доста сте си поплакали в своя земен живот, та вижте с каква радост Ви утешава Господ още тук. Сега нас двамата ни чака труд след труд, за да възлизаме от сила в сила и да достигнем мярката на възрастта на Христовото изпълнение, та да се сбъднат върху нас Господните думи: „Които се надяват на Господа, ще подновят силата си: ще дигнат криле като орли, ще припнат и не ще се отрудят, ще отидат и не ще се уморят” (Ис. 40: 31), ще минават от сила в сила и ще им се яви Бог на боговете в Сиона на разумяването и небесните видения (Пс. 83: 8)… Тогава чак тукашната наша радост, която сега ни. се открива донякъде и набързо, ще се яви в цялата си пълнота, като ни преизпълни с неизразими небесни наслади, и никой не ще може да ни я отнеме… Какво чувствувате още, Ваше Боголюбие?

 

— Необикновена топлина! — отговорих аз.

 

— Как така топлина? Та ние сме в гората. Сега е зима и под нозете ни има сняг… и отгоре се сипе снежен прах… Каква топлина може да има тук?

 

— Такава, каквато има в банята, когато пуснат парата.

 

— Ами миризмата — запита ме той, — и тя ли е също като в банята?

 

— Не — отвърнах аз, — на земята не съществува нищо, което да наподобява това благоухание. Когато беше още жива майка ми, аз обичах да танцувам и да ходя по балове и танцувални вечери; тогава майка ми ме напръскваше с парфюми, които купуваше от най-добрите магазини в Казан. Но и онези парфюми не издават такова благоухание.

 

— Сам аз, драги мой, зная това точно тъй, както и Вие, но нарочно Ви запитвам, дали и Вие усещате същото — рече о. Серафим с приятна усмивка. — Имате пълно право, Ваше Боголюбие, че никое земно благоухание, дори и най-приятното, не може да се сравни с това, което ние сега усещаме, понеже нас сега ни заобикаля благоуханието на Светия Божи Дух. Кое от земните неща може да се сравни с Него?

 

Забележете, Ваше Боголюбие, и това, че макар около нас да е топло като в баня, както ми казахте, все пак нито (върху нас, нито под нас снегът се топи. Значи тази топлина не е във въздуха, а в нас самите: Тя е онази именно топлина, за която с думите на молитвата ние се обръщаме към Господа: „Съгрей ме с топлотата на Светия Дух!” От нея съгрявани, пустинниците не са се бояли от зимния мраз, тъй като били обличани в благодатна дреха, изтъкана от Дух Свети, като в топъл кожух.

 

Така и трябва да бъде наистина, понеже благодатта Божия трябва да живее вътре в нас, в нашето сърце, според думите на Господа: „Царството Божие е вътре във вас. “ А под Царство Божие Господ е разбирал благодатта на Светия Дух. Ето това Царство Божие сега се намира вътре в нас, а благодатта на Светия Дух и от вън ни осиява и съгрява. Тя преизпълва околния въздух с най-различни благоухания, услажда чувствата ни с небесна наслада и напоява сърцата ни с неизразима радост.

 

Нашето сегашно положение е същото, за което апостолът казва: „Царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа” (Рим. 14: 17). Нашата вяра се състои не в убедителни думи на земна премъдрост, а в проявяване на сила и дух (1 Кор. 2: 4). Ето в това състояние ние сега се намираме. За това състояние е казал Господ: „Тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят Царството Божие дошло в сила.” (Марк. 9: 1).

 

Та ето, Ваше Боголюбие, с каква неизказана радост ни: удостои сега Господ Бог. Ето що значи да бъдеш в пълнотата на Светия Дух, за която св. Макарий Египетски пише: „Сам аз бях в пълнотата на Духа Свети”… С тази пълнота на Своя Свети Дух сега ни преизпълни Господ и нас, убогите… Сега,. Ваше Боголюбие, май вече няма да питате, как се чувствуват хората в благодатта на Духа Свети… Ще запомните ли сегашното проявление на неизказаната Божия милост, която ни посети?

 

— Не зная, отче, — казах аз, — дали Бог ще ме удостои завинаги да запомня тази Божия милост живо и ясно, както я чувствувам сега.

 

— Аз пък мисля, — отговори о. Серафим, — че Господ: ще Ви помогне за всякога да запазите това в паметта си. Иначе Неговата благост не би се склонила тъй мигновено към моята смирена молитва и не би побързала тъй скоро да послуша убогия Серафим. Пък освен това, не само за самия Вас се дава да разберете това, но чрез Вас — за целия овят, та като се утвърдите Вие сам в Божието дело, да можете да бъдете полезен с това и на другите.

 

А що се отнася до това, че аз съм монах, а Вие — светски човек, то по това няма какво да разсъждаваме. За Бога има значение правата вяра в Него и Единородния Му Син. Заради това се дава обилно свише благодатта на Светия Дух. Господ търси сърце, преизпълнено с любов към Бога и ближния. То е престолът, на който Той обича да седи и на който Той се явява в пълнотата на Своята наднебесна слава. „Синко, дай Ми сърцето си”,. — казва Той, —… а всичко друго Аз ще ти дам”, понеже в човешкото сърце може да се вмести Царството Божие. Господ заповядва на учениците Си: „Търсете първом Царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” (Мат. 6: 33), защото „вашият небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това” (Мат. 6: 32).

 

Господ Бог не ни укорява, задето се ползуваме от земните блага, понеже и Сам Той, казва, че щом сме поставени в земния живот, ние имаме нужда от всичко това, т. е. от всичко, което дава покой на нашия земен живот и прави по-лек и удобен нашия път към небесното отечество. Като се основава на това, св. апостол Петър казва, че според него, няма нищо по-добро на света от благочестие, съединено с доволство. И св. Църква се моли, щото Господ да ни дари това. И при все че скърбите, нещастията и разнообразните нужди са неотделими от нашия земен живот, все пак Господ не иска ние да бъдем само в скърби и напасти; затова и ни заповядва чрез св. апостоли да понасяме един другиму теготите и така да изпълним закона Христов (Гал. 6: 2). Господ Иисус Сам ни дава заповед да се обичаме едни други и, като се утешаваме взаимно чрез тази любов, да си облекчаваме скръбния и тесен път на нашето пътуване към небесното отечество.

 

 

 

 

Тъй че не се съмнявайте ни най-малко, че Господ Бог ще изпълни вашите просби, стига те да са насочени или към славата Божия, или към ползата и назиданието на ближните. Но дори нещо да ви е нужно и за собствена ваша полза или изгода, и това дори скоро и благопослушно Господ ще благоволи да ви прати, стига само да имате крайна необходимост от това. Защото Господ обича ония, които Го обичат, „Благ е Господ към всички… Неговите щедрости са върху всичките Му дела” (Пс. 144: 9). Той ще изпълни волята на ония, които се боят от Него, и ще чуе молитвата им и ще изпълни всички техни намерения и желания.

 

От едно само се пазете, Ваше Боголюбие, да не искате от Господа онова, от което нямате крайна нужда. Господ не ще Ви откаже и него заради православната Ви вяра в Христа Спасителя, защото не ще предостави Господ жезъла на праведните на произвола на грешниците и незабавно ще извърши волята на Своя раб Давида. Обаче след това все пак ще иска от него сметка, защото Го е безпокоил той без особена нужда и е искал от Него онова, без което е могъл да мине твърде добре.

 

Така, Ваше Боголюбие, аз вече Ви казах и показах на дело всичко онова, което Господ и Божията Майка благоволиха да Ви открият чрез мене, убогия Серафим. Идете си, прочее с мир! Нека Господ и Божията Майка да бъдат с Вас сега, винаги и във вечни векове. Амин. Идете си е мир!…

 

През време на цялата тази беседа от момента, когато лицето на о. Серафима светна, това видение не престана. Всичко казано от началото и до тук той го изрече, като се намираше все в същото положение. Неизказания блясък на светлина, който излизаше от него, аз видях със собствените си очи, което съм готов да потвърдя и с клетва”.

 

 

Откъс от книгата „Св. Серафим Саровски”, Архимандрит Серафим, София, 1992

 

(със съкращения)

За дребните грехове

Май 14, 2015 in Беседи, Начална страница

- Дядо Павле, не са ли много строги светите отци, па и самото Свето Евангелие, като не ни позволяват дори и малките грехове? Та много скучен би бил животът без смях, закачки и други такива удоволствия.

 

Схимонах Павел се усмихнал и рекъл:

 

- Малките грехове водят към големите. Свети Исаак Сирин казва: “Който пренебрежително гледа на малкия грях, ще падне в голям”. Затова всеки трябва да се бои и от най-дребните грехове: от приказки, от смях, от свиркане, от тютюнопушене, особено от нечисти помисли и от тшеславие, защото тия грехове, колкото и малки да са на вид, имат силата да ни отделят от Бога. А щом те отделят от Бога, ти си загубен…

 

Когато мериш с пушка, ако малко трепне ръката ти, куршумът няма да улучи целта. Ти ще възразиш: “Малко е трепнала ръката! Какво от това!” малко, малко, ала не удариш ли в целта, наградата ти пропада! В момента на изстрелването куршумът е тръгнал с малко отклонение настрани, но колкото повече лети, толкова повече се отдалечава от целта. Така и малките грехове – уж незначителни, но отклоняват от Бога.

 

Виждал ли си на гарата каква е работата на стрелочниците? – Да местят стрелките. В сравнение с безкрайно дългите линии тия стрелки са незначителни. Те са малки, но играят голяма роля. Щом се постави стрелката на друга линия, влакът ще отиде в съвсем друга посока. Стрелката мъничко отмества посоката, но после се вижда голямата последица от малката причина. Ти си тръгнал уж за Варна, а пристигаш в Бургас.

 

Една ябълка, макар малко да е натъртена, цялата се разваля. Така и малкият грях може да погуби целия човек с всичките му добри качества. Затуй трябва да се пазим от най-малките грехове. Те се плодят много и бързо растат, подобно на плевелите. Злото изобщо е много плодовито. Посади няколко акации на лозето! Полека-лека те ще превземат цялото ти лозе. Пушенето е уж невинно удоволствие, но залепи ли се за тебе тоя катран, с нищо не можеш да го очистиш. Затова бягай от малкия грях, за да не се вкорени в тебе!

 

В света Гора имаше един схимонах Евтимий. Бог да го прости! Добра душа беше! Преди да умре, поиска да се изповяда пред духовника и му рече: “Отче Антоние, ще ти кажа нещо, а ти го предавай и на други, та дано някоя душа да си вземе бележка и се спаси! Веднъж сънувам, че се намирам пред една прекрасна църква и слушам: отвътре иде толкова сладко пение, че ми се дощя да вляза. Но щом се доближих до вратата, пред мене застанаха двама млади мъже и ми рекоха: “Който пуши, тук не влиза!” Този схимонах Евтимий се беше научил през войната да пуши и не можа да се отучи.

 

Отец Павел помълчал, па след кратка пауза продължил:

 

- Към малките грехове спада и празното любопитство. На вид то не е нищо, но ако си помисли човек какви гибелни последици докарва, ще изтръпне. Монахът и изобщо християнинът не бива да е любопитен към делата на другите, а да следи повече за себе си, защото любопитството води към осъждане или към занемаряване на собствената си душа. Когато бях на Света Гора и се подвизавах в пустинни места наблюдавах как някоя лисица, като излезе на лов, легне някъде и се преструва на умряла. По клонките подхвръкват косове – старите учат младите да летят и същевременно ги хранят. Малките, още неопитни, като видят лисицата, простряна на земята си казват: “Чакай да видим дали тя е наистина умряла”. Те отиват да проверят, водени от празно любопитство. А лисицата това и чака – сграбчва ги в лапите си и офейква… Майките са по-умни. Щом видят някъде протегната лисица, гонят малките си надалеч. А за да пропъдят и лисицата, постоянно се обаждат от клоните: “Чур-чур!” Събират се много косове и започват да викат отгоре тревожно. А лисицата, види не види, избяга. Дето има шум и навалица, там разбойник не седи. Та празното любопитство е много опасно. “Чакай да видим дали тоя дувар няма да падне!” казва си лекомисления човек и отива да провери и да поправи там някой някой издаден камък. И в миг целият дувар се събаря върху него…

 

Източник: Схимонах Павел Рилски, Архимандрит Серафим Алексиев, издателство “Св. Лука”

 

Бог иска да Му бъдем верни, когато ни дава и когато ни отнема

Април 30, 2015 in Отечески съвети

 

 

Мнозина се хвалят: «Бог ми дава бързо всичко, за каквото Го помоля. Той чува молитвите ми. Аз затова Го и обичам.» Такива хора обикновено не са твърди във вярата и лесно изпадат в униние, ропот и отчаяние, щом не получат онова, което просят. А Бог иска от нас да Му бъдем верни всякога – и когато ни обсипва с блага, и когато ни ги отнема.

 

Душевните качества — твърдост, постоянство, вярност, смирение и търпение – не се изграждат лесно. Те са плод на усилени трудове. От примера на светците виждаме, че те са устоявали във верността си Богу и при най- тежките изпитания, благодарение на своите твърди добродетели, придобити с дългогодишни подвизи, с много пот и усилени моления. Прав е св.Иоан Лествичник, като пише: «Само духовните блага, които се придобиват с много молитви и в продължение на много години, са твърди и трайни.»5

 

Понякога Бог не изпълнява молитвите ни, за да излекува скритата в нас леност. Св.Иоан Златоуст поучава: «Не говори: аз се молих много, но не бях чут, защото и това често става за твоя полза. Бог знае, че ти си ленив и че ако получиш нужното, няма повече да се молиш. Затова чрез самата нужда те заставя по-често да беседваш с Него и да прекарваш времето си в молитва. Пребъдвай в молитва и не си позволявай леност. Молитвата може много нещо да извърши. Затова пристъпвай към нея не като към маловажно дело! »6

 

В същия дух наставлява и св.Ефрем Сирин: «Ако Бог се бави да изпълни прошението, не бива да скърбим. Подателят е премъдър. Той гледа и на прошението, и на времето; и ако види, че прошението е неполезно за настоящия момент, а ще бъде полезно впоследствие, отлага изпълнението му за известно време. Макар на молещия се да му е мъчно, че не е изпълнена молбата му в момента, Подателят след известно време ще го утеши с ползата.»7

 

Затова много грешат ония християни, които след като малко са се помолили и нищо не са получили, са готови да се откажат и от молитва, и от вяра. Правилното е – никога да не се отказваме ни от молитвата, ни от Бога, а да продължаваме да се молим, като постоянно проверяваме душите си, дали всичко в тях е в ред, и дали ние имаме нужното смирение, вяра,твърдост, упование, любов, усърдие, съсредоточеност и постоянство. Може би Бог умишлено се бави да изпълни молбите ни, за да ни накара още повече да напреднем в спасителната добродетел на усърдната молитва (срв. Лука 18:1-7).

 

Изпитал това в личния си живот, св. Нил Синайски пише: «Не скърби, че не получаваш от Бога онова, що просиш. Той иска да ти достави по-голямо благодеяние с туй, че те заставя да продължаваш търпеливо да Му се молиш. Защото какво е по-висше от това – да водиш постоянна беседа с Бога и да бъдеш в общение с Него!»8

 

Подобна мисъл изказва и св.Иоан Лествичник: «Като се молиш дълго време и не виждаш плод, не казвай, че нищо не си получил от своята молитва. Защото самото пребиваване в молитва е вече придобивка… Та кое благо може да бъде по-високо от туй, да се доближаваш до Бога и да пребъдваш в непрекъснат съюз с Него?»9

 

В тоя дух и св.Иоан Златоуст много мъдро разяснява ползата от молитвата тъкмо в случаите, когато ние мислим, че нямаме полза от нея. Той казва, че молитвата е велико благо, ако се придружава от чувство на благодарност при всички случаи, т.е. ако ние се научим да благодарим на Бога не само когато получаваме просимото, но и когато не го получаваме. Според него, ако се смирим пред непостижимия Божий Промисъл, то и от неизпълнената молитва ще имаме еднакво голяма придобивка.»Бог всякога, и когато дава просимото, и когато не го дава, върши и едното, и другото все за наше добро. Ако получиш, ползата е явна. Ако не получиш, ползата е скрита, но съществува. Откриеш ли я, ще видиш, че тя ти носи не по-малко облага, отколкото явната полза, защото обогатява душата ти с невидимите съкровища на небесните добродетели – смирение, покорност на Божията воля, търпение, себеотрицание, безкористност и пр.,

Смях и плач

Октомври 24, 2014 in Начална страница, Сладкарница

И смях, и плач в градините се чуват.

Деца играят. Цял ден там лудуват.

Нападат се, боричкат се и плачат,

докле накрая усмири ги здрачът

и уморени, те се прибират

по къщите си и във миг заспят.

 

Така и възрастните в надпревара,

отпуснали в душите свои звяра,

се гонят непрестанно в плач и смях

и цял живот въртят се бесни в грях,

докле накрай ги усмири смъртта.

Но мир ще найдат ли във вечността?…

 

Из “Избрани стихотворения”

 

Оригиналът

Ноември 21, 2013 in Начална страница, Сладкарница

 

 

В обширната галерия картинна

минаваше народ в редица чинна,

разглеждайки платната в ням захлас,

де четки и бои с вълшебна власт

създали бяха толкова живот

в пейзажи, образи, цветя и плод.

А там в един кът множеството бе спряло

с вторачен взор, в почуда онемяло.

Тук бе ликът Божествен на Христа,

излъчващ благост, милост, доброта.

В очите му събрана бе тъгата

на всичките страдалци по земята.

Лицето му бе обич и смирение,

величие и царствено търпение.

Венец от тръни кичеше челото

и капки кръв от страшната Голгота.

И сякаш с поглед, приковал тълпата,

Той шепнеше тез думи в тишината:

“Обичам ви, о, люде Мои грешни,

души бездомни, хора безутешни,

загубени във гибелни пътеки

и тровещи се със наслади леки,

в окови мислещи се за свободни

и неуморни в мъките безплодни

да зидате със грях бленуван рай…

Аз любя ви и жаля ви безкрай!…

Във името на вашето спасение

готов съм и на второ изкупление.

Вземете ме! Разпнете ме отново!

Сърцето ми за жертва е готово –

о, стига само Моята любов

да се превърне в покоряващ зов

и всички да ви доведе при Мене,

за да ви дам утеха, мир, спасение!”

Народът къпеше се в тез лъчи.

А някой сълзи бършеше в очи.

В мълчанието общо изведнъж

се тихо непознат обади мъж:

“Как възхитително е нарисуван

Христос! Как трогва Неговият лик!

Пред нас разкрива се талант нечуван

на майстор с дар действително велик.”

А друг поде в притихналата зала:

Туй копие е от оригинала!

Самият той, откупен за милиони,

краси сега парижките салони.”

“Не! Не е вярно туй! – каза тогаз

един стар мъж със слаб, треперещ глас. –

Оригиналът – Първият, Предвечният,

от целият всемир по-скъп и Вековечният,

продаден бе – да заявя туй смея,

за трийсет сребърника във Юдея!”

И всички в срам наведоха глави,

че тъй бе оценен Христос, уви!

Двамата Слепци

Септември 1, 2013 in Начална страница, Сладкарница

 

Сговориха се двама души слепи

Да си направят за обяд сърми.

Доколкото можа, помогна всеки,

И ето че обядът се стъкми.

Устроиха гуляй богат на двора.

За маса бе им пънът край стобора.

Те седнаха спокойно да обядват.

Ала единият започва да покрадва.

Сърмичките видяха му се вкусни,

И както сладко мляскаше със устни,

Вместо една, той взимаше по две….

А там съсед из двора си снове,

С внимание следи какво тук става,

И все из под око ги наблюдава.

 

Сърмите пущат хубав аромат

И още повече възбуждат глад.

А лакомият гълта ненаситно

И все слухти към брата любопитно.

Но колкото по-лакомо ядеше,

Той толкова се повече боеше,

Че другият надхитря го все пак

под щита на обгърналий ги мрак.

“Що правиш? – той извика изведнъж -

По две сърми ти вземаш наведнъж!”

На другият това се странно стори

И, както дъвчеше, му отговори:

“Не, братко, вземам само по една

И ям я пестеливичко със хляб!

А как видя ти моята вина,

когато също като мен си сляп?”

 

Тогаз съседът някъде отзади

Съвсем се неочаквано обади:

“Той мисли, че ядеш по две, защото

Сам прави тъй! Закон е туй на злото:

Нечестният нечестни вижда всъде.

По себе си за другите той съди!”

 

 

 

 

За болестите, скърбите, ропота и търпението

Август 14, 2013 in Беседи, Начална страница

 

Схимонах Павел обичал често да споменава спасителността на скърбите, които Бог праща, стига само те да бъдат понасяни търпеливо, без ропот с благодарност към Бога. „Животът на християнина – казвал той – не може да мине без изпитания. Стръмен е пътят и тесни са вратите, които водят към вечен живот. Бог праща изпитания, защото ни обича и желае да се спасим. Страданията ни предпазват от духовно безделие. И понеже Бог не иска да ни вижда празни, все ни праща по някоя скръб. Празнотата води към порочност, а изпитанията ни предпазват от самозабрава. Когато искат да изпитат в морето новите кораби, никога не ги пускат във водата без товар. Ако няма друго нещо, с камъни и пясък ще ги напълнят, за да не се обърнат във водата. Тъй и Бог, Милостивият, за да не потънем в гордост и самозабрава, ни дава да носим тежестта на страданията. Колко благ и мъдър е Той! Праща скърби колкото можем да носим. Ако някой мисли, че е наказан повече, отколкото е в състояние да понесе, то е поради ропота му, а не поради прекомерната тежест на товара. Бог е премъдър стопанин. Той не претоварва магаренцето.

 

Когато един стопанин е разумен, той ще прецени колко товар ще тури на гърба на магаренцето. Тогава и товарът ще бъде пренесен където трябва, а и добичето ще остане живо и здраво. А когато е претоварено някое магаренце, то спира, не върви спокойно, опъва се, търси облекчение. Ако господарят му е умен, ще се сети и ще си каже: „Моето магаренце не може да носи толкова бреме”. При първото ханче още той ще го разтовари и ще каже на ханджията: „Приятелю, да отсипем половината жито от този чувал, че магаренцето ми не може да го носи”. Ако пък господарят е неразумен, щом види, че магаренцето се опъва и не върви ще вземе да го бие и ще го съсипе от бой. Тогава и товарът остава там, и магаренцето умира. Но нашият Небесен Отец е Премъдър и Премилостив Стопанин. Той не ни претоварва. Само че ние трябва да имаме пълно доверие в Божия промисъл и да носим с търпение кръста, който Бог ни е дал.

 

Някой си отшелник се оплаквал, че му бил много тежък кръстът и молел Господа да му даде по – лек. През нощта му се явил ангел, пратен от Бога, и му рекъл: „Де ти е кръстът? – „Ето го!” – отговорил отшелникът. – „Дай го тук!” – заповядал ангелът. Отшелникът го поставил пред нозете на ангела, който го хвърлил в една грамада от кръстове, па рекъл на отшелника: „Избери си който кръст ти хареса! Тук са кръстовете на всички хора”. Отшелникът почнал да ги изпробва: подигне един – много тежък. Подигне друг – не му стои добре, убива му. Вземе трети – много дълъг. Хване четвърти – пак неудобен. Дълго избирал, докато най – сетне намерил един кръст който бил като че тъкмо  за него направен. „Ей този кръст искам да имам” – казал той. Тогава Ангелът му рекъл: „Ами че той е твоят, предишният ти кръст! Бог дава всекиму кръст, подходящ за него”. Като се събудил, отшелникът благодарил за небесния урок и престанал да роптае.

 

Един ден брат Н. Отишъл да види схимонах Павел, понеже чул, че се бил разболял. Намерил го едва дишащ. Схимонахът станал от одърчето си, макар и с големи усилия, и седнал на него.

 

- Как си, дядо Павле? – попитал дошлият.

 

- Благодаря на Бога – отговорил схимонах Павел – много е снизходителен към мене грешния! Болести ме нападнаха. Всичко ме боли. Но такъв е пътят. Ще се търпи! Бог ме милва чрез тия страдания. Нали помниш какво казва премъдрият Соломон:  Който жали пръчката си, мрази сина си ( Прит. 13:25). Тъй е и с нас. Ние сме Божии деца и Бог като премъдър баща ни праща разни болести и страдания, за да ни смири. И мене, многогрешния, ме нападнаха страшни болки. Казвам ти го, не за да се хваля. Говоря истината.

 

 

Братът се зачудил – как тъй онова, от което ние се оплакваме, схимохах Павел смята, че може да бъде повод за похвала! А той помълчал малко, замислен над нещо, и после продължил като че озарен от светло прозрение:

 

О, каква премъдрост! Каква бездна от премъдрост Божия! Бог вижда, че някой е в опасност да погине и веднага му праща болест или някакво друго наказание. Така Той ни смирява. Така спасява душите ни! Мъдрият човек е благодарен и се радва на болките, а неразумният роптае. Свети Иссак Сирски ни предупреждава: „Когато намираш неизменно спокойствие (благоденствие) по твоя път тогава бой се; защото отстоиш далеч от правите пътеки, по които са ходили страдалните нозе на светиите” ( Слово 78). Ако знаем какво радостно спасение ни чака, никога не бихме се мръщели пред скърбите. Ние сме лениви за спасението си. Доброволно няма да сторим нещо добро и доброволно няма да се мъчим за Бога но нека поне неволно потърпим малко болести заради Него, та да се спасим! Господ иска да ни помогне в спасението, и затова ни праща горчиви болки. Каква любов Божия! Когато някой е болен лекарят не му предписва захар и пасти, а горчиви лекарства. Ако болният е разумен и иска да оздравее, ще приеме горчивото лекарство с благодарност. Ако пък е неразумен, ще се мръщи и ще го отхвърли, но ще си остане болен. Лекарството е неприятно, ала цери. И скръбта е горчива но лекува душата. От нас се иска само това – с благодарност да приемаме всички скърби от Бога и да търпим, Помниш ли притчата за бедния Лазар? Какво добро направи той? – Никакво! Само търпеше заради Бога и не роптаеше. Ни поклони правеше, ни милостиня даваше, ни други поучаваше, а само лежеше немощен пред къщата на богаташа и с благодарност събираше трохите, които падаха от богаташката трапеза. И за това свое търпение получи вечно блаженство. Също и Иов търпеше и не роптаеше при тежките си изпитания. Жена му го съветваше: Похули Бога, за да умреш и да престанеш да се мъчиш! А той и отвърна: Говориш като безумна! Само доброто ли да приемаме от Бога, а злините да отхвърляме? ( Иов 2:9-10)… И светите отци търпяха, много търпяха и не роптаеха. Всички те се пазеха от ропота като от огън. Защото той вреди на душата и последствията му са много страшни.

 

Ропотът е слана, която попарва душата. Есенно време, когато още не са събрани пиперките, а времето се изясни и застудее, някой по – опитен градинар ще каже: „ Я да оберем пиперките!” А неопитните новаци ще възразят: „ Защо толкова рано?” – „Защото може слана да падне!” – „ Че какво от това, ако падне!” И те не се покоряват и не обират пипера. На другата заран гледат – сланата го попарила. Те откъсват една чушка, отхапват я, а тя не се яде – горчи като отрова! Тъй ропотът, уж наглед нищо не е, но попарва добродетелите и отравя душите. Затова Бог така строго забранява ропота. Колко много души загинаха от ропот! Евреите в пустинята роптаеха, и затова измряха. Малцина само видяха Обетованата земя (срв. Числ. 14:2-38). Бог дава награда за търпението в бедите. Възроптаем ли, загубваме наградата. Като Божии чеда ние трябва да вярваме, че нашият Небесен Татко ни праща всичко за наше добро. Щом види, че някой се е самозабравил, ще му изпрати някоя скръб, за да се опомни. Щом види, че някой се е възгордял, ще го спъне, за да падне, та после чрез покаянието си да се смири. Тъй Бог е смирявал мнозина. Без Бога никога нищо не е било и няма да бъде! А за ония, които обичат Бога, всичко служи за добро (срв. Рим. 8:28). Те и когато са богати, се спасяват чрез щедростта си към бедните, и когато са бедни, се спасяват чрез търпение и смирение.

 

Когато помълча малко схимонах Павел продължи: „Но във всичко трябва да проявяваме разсъдителност, защото ако не сме разсъдителни ще почнем да вършим доброто за зло и да не се ползваме от злото за добро.

 

Има монаси, които се трудят повече, отколкото Бог иска, и в престараването си сами се любуват на себе си. А когато Бог им отнеме възможността да се трудят както си искат и им прати например болест или телесна немощ, за да ги смири тогава те негодуват против Бога и казват:  „Аз не желая Боже, тази участ. Аз жадувам да се подвизавам, да постя усилено, да правя много поклони, да се самоизмъчвам, да работя за спасението си, а не да лежа немощен и други да ми прислужват!” Такива монаси не знаят какво искат. Бог често пъти забранява на монаха разните подвизи и му праща болести, защото подвизите възгордяват, а болестта смирява. По – голяма награда получава онзи, който понася безропотно всичко, каквото му дойде до главата и като търпи се смирява, считайки, че заслужено страда, отколкото оня, който сам си избира какви подвизи да върши”…

 

Но за да не изпадне в противоположната безразсъдност, схимонах Павел казва: „Вярно е, че болестите смиряват, ала и тях човек не бива да ги търси и желае против Божията воля, защото не знае дали ще може да ги понесе безропотно и дали няма да погине под тежестта на кръста, който сам си е избрал. В Света Гора имаше един брат, който се разболя много тежко. Монасите го питаха: „Отде ти е тая милост Божия да пострадаш тук на земята?” – Той отговори: „Аз си я изпросих от Бога. Цял живот се молих Господ да ме накаже с тежка в тоя век, та в бъдещия да не бъда наказан.” Но един от по – начетените братя като чу това, за да го смири и му принесе духовна полза, ми рече: „Неправилно си се молил, братко. Това е много опасно! Светите отци не дават тъй да се молим, а всякога да казваме: „ Господи, да бъде Твоята воля!” Бог знае най – добре що е полезно за нас. Той няма нужда някой да Го учи. Каквото Той прати, то е най – добро за нас, стига да го понасяме без ропот.” Болният брат се уплаши от тия думи и се разкая. Той поблагодари за поуката и със смирението си се спаси.”

 

Из книгата “Схимонах Павел Рилски”

 

 

 

 

За тръна на честолюбието

Юли 20, 2013 in Начална страница, Сладкарница

 

За да покаже нагледно колко гибелна е гордостта, схимонах Павел често привеждал примера с „Титаник”, парахода символ на човешката надменност. „Содом и Гомор – казвал той – загинаха от огън, а на „Титаник” Бог прати лед в океана и с тоя лед го разби. Почти всички пътници – 2000 души – погинаха. А какви богатства, какви стаи и салони, какви увеселения, забави и музики имаше на парахода! Но само едно нямаше – нямаше смирение и благочестие. Такава гордост беше обладала всички, че по стените на парахода висяха богохулни надписи. „Дори и Христос не може да го потопи!” – гласеше един от тях. Но ето, тъкмо на страната на тоя надпис ледът проби парахода. И почна той да потъва. А помощ отникъде! Гордостта и развратът бяха наказани. Всички тичаха насам – нататък като обезумели от ужас пред неминуемата смърт. Мъже и жени, знатни и богати – всички трябваше да се простят с живота. Когато параходът започна вече силно да потъва, капитанът извика: „Всички на колене!” И музиката по негова заповед взе да свири: „По–близо до Тебе, Боже, по–близо до Тебе!” Но беше вече много късно!… Ако Библията не беше завършена, в нея можеше да се помести историята на „Титаник”…

 

Из книгата “Схимонах Павел Рилски”

 

 

 

Сънувах сън

Май 1, 2013 in Беседи



 

Сънувах сън… Бях някъде във храм
безлюден, тих, без никакъв народ.
Сред здрача блед под храмовия свод
видях един позорен стълб и там
Христа с въжета свързан, прикован!
Пред Него бе изправен груб войник
и шибаше телото Му с камшик.
Във тишината някак страшно беше,
кога камшикът яростно плющеше.
Това бе бич, обкичен със ресни,
нанизани със късчета олово,
ръбати, остри, с грапави страни.
При всяко ново шибане сурово
те вбиваха се в страдащата плът
на кроткия Христос, но все мълчеше…
А по измъченото Му лице
струеше кръв. И двете Му ръце
пробити бяха. В кротките очи
блестяха сълзи в кървави лъчи.
Венец от тръни кичеше главата,
петна от кръв личаха по ребрата.
Навред – по гръб, по рамене, гърди
се виждаха все кървави бразди.
Безжалостният и суров войник
издигна пак разветия камшик
и взе да шиба… Силно възмутен
аз пламнах, обладан от гняв свещен,
па спуснах се и викнах: “Зли човече!
Що правиш? Спри! Хвърли камшика вече!”…

 

В лицето исках тоя звяр да зърна.
Войникът се във този миг обърна
и ме погледна…Аз се ужасих…,
че в него…своето лице открих!…