„Не са ми нужни никакви земни богатства. Ти ще бъдеш завинаги мое Съкровище и в този живот и в бъдещия век.“

С такава молитва Спиридон Менагиас, бъдещият отец Герасим, осъзнава своето бедствено положение.  Като ученик е пратен от своите родители в Цюрих, където изучавал химия. Бил действително надарен, имал грандиозни мечти и разгорещеността на младостта още повече изостряла страстта му към науката. Шест години учене в Европа станали шест години светски живот с неговото пресищане и разточителност. В Европа, където излишеството от материални блага на индустриалната цивилизация съществува заедно с извънредния  духовен глад, студентът Менагиас, богато дете от Атина, живеел както намирал за добре, танцувал, развличал се, водел разсеян живот в студентския свят. Негов девиз било: „Душо! Имаш много блага…яж, пий, весели се“ (Лук. 12:19).

И не само в ежедневието безсмислено се придържал към материализма като теория, но и бил негов защитник. Четял Хекел и поглъщал всичко, което било писано в защита на неговите идеи и въобще измислил „евангелие“ от материалистически теории, напълно съгласявайки се с всичките му илюзии…

През двадесети век мощната вълна на атеизма помела всички устои в Европа. Особено силно в защита на атеизма и дарвинизма застанали университетите. „Когато бях студент, разказвал по-късно на Света Гора отец Герасим, ни принуждаваха да пишем, че човекът е произлязъл от маймуната. Няма да получиш добра оценка, ако не напишеш това!“ „Ах, отец Герасиме  – се случило да го попита веднъж един простодушен отшелник –  това ли учат в университетите! Кой някога е видял кипарис да ражда орехи или от бадем да израства елха. Едното си е едно, другото – друго. Защо сега маймуните не раждат хора?“

Такъв бил тогава „научният“ климат на Цюрих, когато по това време там се е учил бъдещият отец Герасим. Бавно, но постоянно тези материалистически теории проникнаха и в нашата Родина, в нашите училища и в много съвременни книги се проповядва материалистическото учение. Затова ние накратко ще очертаем тази псевдо-наука и нейната нездрава структура.

Двама западни учени на деветнадесети век – Дарвин и Ернст Хекел – са формулирали широко известната теория на еволюцията на живите организми от прости форми към по-сложни. Хекел, немски зоолог и материалист (когато Менгиас дошъл в Цюрих, той бил още жив), и неговите многочислени последователи твърдели, че човекът е произлязъл от животното, че всичко, включително и самата материя се е зародило самопроизволно, спонтанно и никакъв Бог – Творец не съществува. „Рече безумец в сърцето си: няма Бог“ (Пс. 13:1).

За да се докаже общия произход на различните видове и особено произхода на човека от животното, Хекел въвел така наречения „биогенетически закон за произхода“ и не се поколебал в своите книги да публикува фалшиви снимки на ембриони. Тази бесчестна постъпка била разобличена от един професор по анатомия и зоология и била осъдена като „прегрешение против научната истина“. За да се даде на читателите възможност да се запознаят със съвременните възгледи на сериозната наука на тази тема, ние ще споменем за конференцията, проведена в Музея на Естествената История в Чикаго през 1980г. („Санди Таймс“  8 март 1981г.) В нея са участвали 160 палеонтолози, анатоми, генетици, биолози  и други учени, които потвърдили че, „не е намерено никакво промеждутъчно звено… Изглеждащия непоклатим закон на Дарвин, който представя всеки нов вид  като продължение на предшестващия, се оказа несъстоятелен…“

„Познайте, че Господ е Бог, че Той ни е създал, и ние сме Негови – Негов народ и овци от Неговото паство“ (Пс. 99:3).  Ето верният и безсмъртен пророчески глас на Давид.

На конференцията на Британския Съюз за развитие на науката (авг. 1980) професор Дж. Пурант казва, че „Дарвиновата еволюция се е превърнала в съвременен мит, вредящ на науката и обществения живот.“

Ние се радваме на това признание, защото действително теориите и изводите на учените-атеисти непосредствено засягат човешките взаимоотношения и създават в обществения живот атмосфера на богоборчество.

През 1919 г. на Спиридон Менгиас прави голямо впечатление проповедта на един духовник от Атина, което го обръща към вярата. През 1920 година посещава Света Гора, където ще приеме монашество от големия подвижник Калиник Исихаст с името Герасим, ще бъде на послушание при Стареца Йосиф Исихаст, ще има близка духовна връзка с отец Софроний Сахаров, и ще завърши живота си в покаяние през 1957г.

Превод от руски: Современние старци Гори Афон

Близки теми:

Учени, Нобелови лауреати за вярата Християнската философия на културата Произходът на човека: творение или еволюция Еволюция или сътворение Европа е като прегърбена жена

Свети Нифонт ІІ е бил Константинополски  патриарх през петнадесети век. Още като монах, той с Охридския архиепископ Захарий обиколил цяла Гърция и Далмация, противопоставяйки се на решението на Флорентийският събор, който приел унията. След това Нифонт се отправил към Атон, където бил приет в братството на манастира “Дионисиат”. Там бил ръкоположен за дякон и свещеник.

Когато починал Солунския епископ Партений, знатните граждани и всички жители на Солун, знаейки за светостта на Нифонт, пожелали той да бъде поставен за техен епископ.

Изпратили делегация в манастира, за да го убедят да приеме архиерейски сан, което след дълги уговорки им се отдало. По това време, както и винаги, най-добрите чеда на Църквата отивали в манастирите и пустините. Там, в местата за молитва и покаяние, божият народ търсел за себе си пастири.

И ето, отстъпвайки на настойчивите молби, светителят приел върху себе си бремето на епископското служение, смирено и неуморно трудейки се за своето паство.

Но Господ го почел още повече – той бил възведен за Константинополски Патриарх. На високия Вселенски престол светителят се проявил действително в пълен блясък. След като се оттеглил на покой, се отправил в Адрианополоис, от където бил извикан в Румъния да проповядва словото Божие. Свети Нифонт е признат от румънците като спасител на православието в тяхната страна. Папистката църква намерила там подходящи психологически и духовни условия, за да въведе унията. Убеждавайки православните в това, че с падането на Византия, паднало и Православието, те леко можели да ги уловят в своите мрежи.

В довоенна Румъния, хората изпитвали безгранична благодарност към светителя за неговите трудове, решили да го прославят в лика на светиите, и даже една от улиците в столицата я нарекли с неговото име. След 40 годишното си отсъствие ревностния Патриарх, състарен и неизвестен, се върнал в “място си на покаяние”, в “Дионисиат”. Този дивен отец на Църквата пожелал да прекара остатъка от своите дни като прост монах и затова скрил какъв е. Той помолил да бъде приет в числото на братята, обещавайки да изпълнява всякакви послушания.

Светителят бил приет за послушник и му дали за послушание да се грижи за животните. Трябвало да им чисти, да ги храни и пои. През нощта задължението му било да бъде на наблюдателния пост на една скала над морето. По това време имало опасност от нападение на пирати, от които по това време кипяло Егейско море. Вселенският Патриарх с охота и велико смирение изпълнявал възложените му послушания.

Но Бог не оставил Своя смирен раб в неизвестност. Веднъж през нощта се явил на игумена небесния покровител на обителта, св. Йоан Педтеча, и казал: “-Колко време ще държиш като овчар Вселенския Патриарх- този, който е спасил хиляди души? Ставай, събери братята и иди да го почетеш с подобаваща почест.”

“-Но свети Йоане, кой е той? Кой е Вселенския Патриарх? – попитал в смущение игумена.

“Това е Нифонт. Вие го наричате Николай и той се грижи за животните. Той показа велико смирение, даже ангелите на небесата се удивляват.”

В този момент игуменът се събудил, изплашен от съновидението. Чак сега му се изяснило това, което по рано го озадачавало. Например, издигащия се до небето огнен стълб от светлина по времето, когато там се е молил, носейки нощното дежурство Светейшият “послушник”.

Игуменът веднага ударил клепалото, събрал братята, и заедно с всички свещеници и монаси, носейки светилници и рапиди, излезли от манастирските врати да посрещнат Патриарха, който по това време се спускал от склона със своето стадо.

Светителят разбрал, че тайната му е разкрита, и се опитал да се скрие, но по благословението на игумена, братята с голямо уважение го задържали.

Всички паднали по лице и помолили за прошка, че по незнание се отнасяли с него като с прост, а не както подобава за един високопочитан човек.

Светията, по свое желание пожелал да остане в манастира до края на дните си. Той живял там, подвизавайки се в святост още 13 години и заминал при Господа на 11 август 1515г.

Днес неговите мощи пребивават в манастира в благолепна рака.

превод от руски

 Из “Современные старцы Горы Афон”

Близки теми:

Атонският епископ Монахът, който станал бесноват заради гордостта си. Да извадиш майка си от ада Колко струва едно чудо Пътувайки зад стените на града