Старецът Калиник Исихаст

Август 7, 2015 in Начална страница, Отечески съвети

 

Местността Катунакия, е дива, скалиста, разположена на южния край на Атонския полуостров. Заедно със съседните скитове: Кавсокаливия, св. Василий, Малката Света Анна, Каруля, образува най-святата част на Атон. Ако Света Гора си я представим като храм, то тази област би била светия олтар.

 

На това място се подвизавал старецът Калиник Исихаст, духовниик, който е имал способност  да прониква в тайните дълбочини на сърцето и да отделя пшеницата от плевелите. Известността на отец Калиник като старец, имащ дар на духовно разсъждение привлякла към него множество хора, търсещи уверен отговор в разрешението на своите трудности, отговор, сочещ Божията воля. Всички поклонници, дошли на Света Гора, можели да се ползват от духовните съкровища на отец Калиник. Идвали със съмнения, с житейски проблеми, с въпроси за изтълкуване на някои части от Свещеното Писание, идвали за духовна помощ. И всички били удовлетворени и възнаградени: неофити, старци, отшелници, общежителни монаси, миряни, чиновници, полицаи, гърци, руснаци, цялата Сета Гора, всички бързали към пустинника исихаст на Катунакия. Идвали много посетители и се получавали много писма. Той бил истински пастир. Така винаги е било, отците, които имат дар на духовно разсъждение, да привличат  като магнит тези, които се измъчват от трудностите в духовния си живот. Но имало и такива случаи, при които хора посещавали отшелника просто от любопитство, а не от духовно стремление. Виждайки тяхното безразличие и той самия се показвал безразличен към духовна беседа. Изглеждало, че се отказва от обичайното си духовно настроение и се спуска до нивото на интересите на такива посетители. Случвало се е да го попитат: “Как върви работата? Лозето? Излезе ли зехтин от маслините ви?” И само ако посетителят сам започне разговор на духовна тема, старецът охотно разкривал пред него съкровището на своята душа.

 

Близо до килията на отец Калиник живеел монах, който често, поради своята сприхавост, причинявал раздори. Започвал да спори от най-незначителните думи, оскърбявал ближните с думи, неподходящи за монасите. Веднъж се заял и с отец Калиник. Минавайки покрай неговата килия, умишлено оскърбил стареца с неподобаващ маниер. Старецът не продумал нито дума, оставайки съвършено спокоен. Монахът, извършвайки оскърблението, се отправил в своята килия. Тогава отец Калиник му дал добър урок, подобен какъвто тоя никога не е получавал. Отецът показал с ръка църквата на неговата килия и казал: “Брате, ще отидеш ли да получиш свето Причастие?” Монахът, не придавайки значение на тези думи, се прибрал в своята килия. Но когато на спокойствие се замислил над значението на тези слова, се развълнувал. Действително, как може сега да се осмели да се причасти, не получавайки прошка от брата, когото бил оскърбил? Безпокойството му растяло толкова, докато не го изпълнило с ужас и мъка от извършеното, и не бил в състояние да се утеши, докато не се върнал при стареца Калиник, за да падне ниско пред него и да изпроси прощение. Така отец Калиник умеел с малко, но  умни и  поучителни думи да привежда в чувство тези, които са нехайни за своето поведение.

 

Един ден при него дошъл един полицай, работещ на Света Гора, който бил много смутен от някои хора, които живеели тук: “Отче, много съм разочарован от срещата си по служба с някои личности. Имах огромно желание да дойда тук, за да срещна добродетелни и свети монаси, но намерих обратното. Ако и на това свято място има такива безобразия, то какво ще е навън в света? Дойдох да намеря добродетел, но намерих порок” – казал разочарован полицейският служител.

 

“Възлюблени брате мой, добродетелта – това не е закачено бельо, което простират в Дафни и всички могат да го забележат. Твоята служба е такава. Длъжен си не само да наблюдаваш безобразията и злото, но и да се стараеш да ги търсиш и изобличаваш, даже и в случаите, когато те не са видими. Поставили са те тук не за да търсиш добродетелта, а да намираш и изкореняваш злото. Не забравяй, че добродетелта – това е нещо скрито, нещо, което тайно израства в скривалището на сърцето…”

 

превод от руски: “Современные старцы горы афон” Архимандрит Херувим Карамбелас

 

Пред вечността всички теории угасват

Ноември 24, 2014 in В търсене на вярата, Начална страница

 

„Не са ми нужни никакви земни богатства. Ти ще бъдеш завинаги мое Съкровище и в този живот и в бъдещия век.“

 

С такава молитва Спиридон Менагиас, бъдещият отец Герасим, осъзнава своето бедствено положение.  Като ученик е пратен от своите родители в Цюрих, където изучавал химия. Бил действително надарен, имал грандиозни мечти и разгорещеността на младостта още повече изостряла страстта му към науката. Шест години учене в Европа станали шест години светски живот с неговото пресищане и разточителност. В Европа, където излишеството от материални блага на индустриалната цивилизация съществува заедно с извънредния  духовен глад, студентът Менагиас, богато дете от Атина, живеел както намирал за добре, танцувал, развличал се, водел разсеян живот в студентския свят. Негов девиз било: „Душо! Имаш много блага…яж, пий, весели се“ (Лук. 12:19).

 

И не само в ежедневието безсмислено се придържал към материализма като теория, но и бил негов защитник. Четял Хекел и поглъщал всичко, което било писано в защита на неговите идеи и въобще измислил „евангелие“ от материалистически теории, напълно съгласявайки се с всичките му илюзии…

 

През двадесети век мощната вълна на атеизма помела всички устои в Европа. Особено силно в защита на атеизма и дарвинизма застанали университетите. „Когато бях студент, разказвал по-късно на Света Гора отец Герасим, ни принуждаваха да пишем, че човекът е произлязъл от маймуната. Няма да получиш добра оценка, ако не напишеш това!“ „Ах, отец Герасиме  – се случило да го попита веднъж един простодушен отшелник –  това ли учат в университетите! Кой някога е видял кипарис да ражда орехи или от бадем да израства елха. Едното си е едно, другото – друго. Защо сега маймуните не раждат хора?“

 

Такъв бил тогава „научният“ климат на Цюрих, когато по това време там се е учил бъдещият отец Герасим. Бавно, но постоянно тези материалистически теории проникнаха и в нашата Родина, в нашите училища и в много съвременни книги се проповядва материалистическото учение. Затова ние накратко ще очертаем тази псевдо-наука и нейната нездрава структура.

 

Двама западни учени на деветнадесети век – Дарвин и Ернст Хекел – са формулирали широко известната теория на еволюцията на живите организми от прости форми към по-сложни. Хекел, немски зоолог и материалист (когато Менгиас дошъл в Цюрих, той бил още жив), и неговите многочислени последователи твърдели, че човекът е произлязъл от животното, че всичко, включително и самата материя се е зародило самопроизволно, спонтанно и никакъв Бог – Творец не съществува. „Рече безумец в сърцето си: няма Бог“ (Пс. 13:1).

За да се докаже общия произход на различните видове и особено произхода на човека от животното, Хекел въвел така наречения „биогенетически закон за произхода“ и не се поколебал в своите книги да публикува фалшиви снимки на ембриони. Тази бесчестна постъпка била разобличена от един професор по анатомия и зоология и била осъдена като „прегрешение против научната истина“. За да се даде на читателите възможност да се запознаят със съвременните възгледи на сериозната наука на тази тема, ние ще споменем за конференцията, проведена в Музея на Естествената История в Чикаго през 1980г. („Санди Таймс“  8 март 1981г.) В нея са участвали 160 палеонтолози, анатоми, генетици, биолози  и други учени, които потвърдили че, „не е намерено никакво промеждутъчно звено… Изглеждащия непоклатим закон на Дарвин, който представя всеки нов вид  като продължение на предшестващия, се оказа несъстоятелен…“

 

„Познайте, че Господ е Бог, че Той ни е създал, и ние сме Негови – Негов народ и овци от Неговото паство“ (Пс. 99:3).  Ето верният и безсмъртен пророчески глас на Давид.

 

На конференцията на Британския Съюз за развитие на науката (авг. 1980) професор Дж. Пурант казва, че „Дарвиновата еволюция се е превърнала в съвременен мит, вредящ на науката и обществения живот.“

 

Ние се радваме на това признание, защото действително теориите и изводите на учените-атеисти непосредствено засягат човешките взаимоотношения и създават в обществения живот атмосфера на богоборчество.

 

През 1919 г. на Спиридон Менгиас прави голямо впечатление проповедта на един духовник от Атина, което го обръща към вярата. През 1920 година посещава Света Гора, където ще приеме монашество от големия подвижник Калиник Исихаст с името Герасим, ще бъде на послушание при Стареца Йосиф Исихаст, ще има близка духовна връзка с отец Софроний Сахаров, и ще завърши живота си в покаяние през 1957г.

Превод от руски: Современние старци Гори Афон

 

Иеромонах Никон Карулски (1874-1963)

Декември 19, 2013 in Беседи, Начална страница

 

Никон Карулски бил царски генерал, адютант на Негово Величество Руският Император Николай II.

 

В своя живот е защитавал много крепости. Каруля – това е била последната крепост, комендант на която е бил той. И я защитавал о. Никон до своята смърт…

 

Според карулско предание, идвал да го посещава, навярно с подводница, някакъв български генерал.

 

Нашият генерал командвал също особена армия…

 

В ръцете ми попадна малка книжка с житието на схимонах Тихон, на когото бил ученик известния старец Паисий.

 

Така, от жизнеописанието на стареца Тихон ние узнаваме, че о. Никон се е подвизавал в пещера на Круля 15 години и през неделните дни отивал да се причасти в келията, която била разположена над неговата пещера.

 

Ето тук е обитавало такова братство…

 

Ние чупехме клоните на дърветата, разтворили своите вейки близо до килията, – някой ни обясни, че това са кумарини. Пробвахме ги на вкус. Но най-главното – отидохме до храма и се поклонихме на светите му икони.

 

Какви ли само духовници не са идвали в тази карулска църква.

 

За този, който тук е извършвал Светата Евхаристия, искам да използвам думите на архимандрит Херувим (Карамбелас), който го е бил заварил още жив.

 

Простете за дългия цитат, но навярно малко ще се намерят такива, които няма да се просълзят, четейки този малък епизод:

 

“След това отидох в исихастириона на руския аскет Никон. Вратата се отвори и се показа забележителна личност. Той първи направи поклон и каза нещо на руски. Слушах го, нищо не разбирайки и гледайки в него, бях поразен.

 

Ето, си мислех, небесен човек, който се намира още на земята! Колко пъти ни се е случвало да се срещнем през живота си с такива хора! Вярвам, че и най-втвърденото, най-напоеното със светски помисли сърце не може да не се развълнува и да остане безразлично пред величието, което разкриват дивите места и покои, безметежността на тези хора: то отваря очите, смекчава, умилява…

 

Когато го помолих да ми даде някакъв съд, за да му сложа малко дюли, които ние обикновено варяхме в нашата килия, той отказа. Обаче отстъпи, когато започнах да настоявам. Отиде и ми донесе една глинена чиния.

 

От пръв поглед беше видно, че е използвал много пъти, без да я е измивал. Ясно се виждаха остатъците от яденето! В един момент аз се разколебах – може ли тук да се сипят дюлите. Но старецът видя моето колебание и усмихвайки се, на развален гръцки каза:

 

- Аз съм пустинник, пустинник съм.

 

Сложих дюлите в тази отблъскваща нас, съвременните хора, чиния. Бях развълнуван от строгостта, поробването на плътта и чувствата на стария аскет.

 

Кой знае как ще използва тези сварени дюли… Може би както древните аскети, които наливали вода в яденето, за да загуби то своя вкус, и по такъв начин и те да не услаждат своя вкус.

 

В един порив аз се наведох, за да прегърна края на подрасника  и да целуна нозете му, обаче той успя преди мене. С едно незабележимо движение той се оказа пред мен коленопреклонно с глава, опряна в земята. Чух само как той, намирайки се в такова положение, шепне: “Благодаря. Благодаря…”

 

Това беше незабравим пустинник – с висш офицерски чин на руската армия, знаейки няколко езика, всестранно образованият отец Никон”

 

Отец Никон Карулски се прибра при Господа през 1963 г.

 

 

превод от руски

Из “Современные старци Афона”

 

 

Монахът, който станал бесноват заради гордостта си.

Октомври 3, 2013 in Беседи, Начална страница

 

Старецът Силуан Атонски (+1938г.), познаващ милостта на Светия Дух, небесната сладост на смирението, писал: “О, богоугодно смирение! Сладки са твоите плодове, защото те не са от този свят… О, смирена душо! Ти си като градина с цветя, във вътрешността на която има дивни места, които обича да посещава сам Господ.”

 

В този разказ ние няма да говорим направо за смирението, тъй като ще стане дума не за смирен монах. Точно обратно, ще разкажем за монах Иларион, който бил овладян от духа на гордостта.

 

Но величието на смирението по такъв начин, ще бъде показано от обратната страна.

 

Този случай станал през 1914 г., в Катунакя, в килията “Рождество Христово”, където се подвизавал отец Макарий, близо до килията на големия светогорски духовник – стареца Игнатий (по баща българин – б. пр.).

 

В тези дни в общината на о. Макарий имало много работа. Отците надстройвали на своята килия втори етаж. Работата вече била стигнала далеко – изграждали покрива.

 

“Деца мои, казал старецът, слава Богу, всичко върви добре. Сега трябва да качим горе дъски за покрива. Бъдете внимателни, дъските са тежки. Хайде да бъдем търпеливи, да носим нагоре по една дъска и да не бързаме.”

 

Всички започнали да носят дъските. Отец Иларион, най- младият в общината, не можел спокойно да носи по една дъска. Млад и силен, той хващал по три наведнъж.

 

“Отец Иларионе – му казали братята – дъските са тежки. Не вземай толкова много, ще се преумориш.”

 

Той не послушал техния съвет. “Нека себе си да гледат – си казал в себе си – аз знам колко мога да нося”.

 

Видял това и стареца Макарий, направил му забележка, но монахът не обърнал и на това внимание. Със своето поведение, недопустимо за послушника, той разстроил стареца. Това било пример за дяволска гордост и непослушание.

 

Съгласно монашеските правила, послушникът, обидил своя старец, го очаквало сурово наказание. Времето за наказание на Иларион се приближавало. Гордият монах, желаейки да постъпи по своята воля, се отправил за пореден път към върха на килията, с три дъски на рамо. В момента в който ги разтоварил, му бил нанесен удар – той попаднал под властта на бесовете и станал обладан от бяс. И то какъв страшен, ужасен бяс! Неговата ярост плашила всички наоколо. Отвратителни думи излизали от неговите уста и действията му ужасявали монасите наоколо.

 

“Какво се е случило? Какво става?” – питали разтревожените отци от съседните килии.

 

“Послушникът на стареца Макарий, Иларион, станал бесноват!Иларион е бесноват! В него има зъл бяс. Бог го е наказал.”

 

Веднага съобщили за случилото се на духовника отец Игнатий. Опитен в такива случаи, той знаел, че предстои тежка борба, за да бъде изгонен този бяс. Той казал, да се съберат няколко отци йеромонаси в килията на “Рождество” за да обединят молитвите и да извършват тайнството миропомазване над страдалеца.

 

Чинопоследованието, извършили седем йеромонаси. Било нещо необичайно. Във въздуха се чувствало особено вълнение. При вида на ставащото, можело да ти се скъса сърцето. Посред църквата лежал обладания от бяс Иларион, завързан за дъска с въжета. На този нещастен монах му било малко да носи една дъска, нужни били три. Сега него самия, вързан, са го донесли на една дъска. Няколко силни монаси стояли близо, тъй като обладаният бил страшно силен и можел да разкъса въжетата.

 

Започнали молитвата, просейки изцеление. Молитвената святост била нарушаваната от виковете и оскърбленията на злия дух.

 

Прошенията, сълзите на отците и силата на светото тайнство сътворили чудо – ужасният окупатор отстъпил от Иларион. Страшното изпитание свършило, но гордият монах получил добър урок, полезен също и на много други. Всички се научили на нещо.

 

И отец Неофит, ученик на стареца Игнатий, извлякъл полза за себе си от тази случка. Той пазил обладания монах до Миропомазанието. Разбирайки, че Господ е допуснал подобно нещо, попитал:

 

“Зъл бяс, защо си влязъл в Иларион?”

 

“Спри! Какво си мислиш, че ще ти кажа?!”

 

“В името на Пресветата Троица ти заповядвам да кажеш причината”.

 

“Ха! Ти се осмеляваш да ми заповядваш? Какъв си ти? Ти даже не си свещеник! Аз влязох в него защото… защото той е горд.”

 

“Заповядвам ти още – в името на Пресветата Троица – кажи ми още, какво е горд човек?”

 

Под действието на такова нареждане, демонът направил неохотно такова забележително признание:

 

“Какво е това горд човек? Ето какво: който за цяло денонощие нито веднъж не помисля, че той е грешник – това е гордият.” (На последните думи той рязко извикал.)

 

Тези слова дълго звучали в ушите на отец Неофит. “Боже мой, – повтарял от време на време, – запази ме от гордостта”. Той завинаги запомнил урока, получен от демона.

 

“Бог се противи на горделиви”. Тези боговдъхновени слова три пъти се повтарят в Свещеното Писание (Притчи 3:34, Иаков 4:6, 1Петр. 5:5)

 

И в лествицата е казано за това: “Гордостта е отхвърляне на Бога” (Слово 23:1). Това сме го чували много пъти и още един път го потвърждава страданията на гордия Иларион, желаещ да се отличи, носейки две допълнителни дъски, но получавайки унизително отличие.

 

превод от руски

Из “Современые старцы Горы Афон”

 

Патриархът овчар

Септември 26, 2013 in Беседи

 

 

 

Свети Нифонт ІІ е бил Константинополски  патриарх през петнадесети век. Още като монах, той с Охридския архиепископ Захарий обиколил цяла Гърция и Далмация, противопоставяйки се на решението на Флорентийският събор, който приел унията. След това Нифонт се отправил към Атон, където бил приет в братството на манастира “Дионисиат”. Там бил ръкоположен за дякон и свещеник.

 

Когато починал Солунския епископ Партений, знатните граждани и всички жители на Солун, знаейки за светостта на Нифонт, пожелали той да бъде поставен за техен епископ.

 

Изпратили делегация в манастира, за да го убедят да приеме архиерейски сан, което след дълги уговорки им се отдало. По това време, както и винаги, най-добрите чеда на Църквата отивали в манастирите и пустините. Там, в местата за молитва и покаяние, божият народ търсел за себе си пастири.

 

И ето, отстъпвайки на настойчивите молби, светителят приел върху себе си бремето на епископското служение, смирено и неуморно трудейки се за своето паство.

 

Но Господ го почел още повече – той бил възведен за Константинополски Патриарх. На високия Вселенски престол светителят се проявил действително в пълен блясък. След като се оттеглил на покой, се отправил в Адрианополоис, от където бил извикан в Румъния да проповядва словото Божие. Свети Нифонт е признат от румънците като спасител на православието в тяхната страна. Папистката църква намерила там подходящи психологически и духовни условия, за да въведе унията. Убеждавайки православните в това, че с падането на Византия, паднало и Православието, те леко можели да ги уловят в своите мрежи.

 

В довоенна Румъния, хората изпитвали безгранична благодарност към светителя за неговите трудове, решили да го прославят в лика на светиите, и даже една от улиците в столицата я нарекли с неговото име. След 40 годишното си отсъствие ревностния Патриарх, състарен и неизвестен, се върнал в “място си на покаяние”, в “Дионисиат”. Този дивен отец на Църквата пожелал да прекара остатъка от своите дни като прост монах и затова скрил какъв е. Той помолил да бъде приет в числото на братята, обещавайки да изпълнява всякакви послушания.

 

Светителят бил приет за послушник и му дали за послушание да се грижи за животните. Трябвало да им чисти, да ги храни и пои. През нощта задължението му било да бъде на наблюдателния пост на една скала над морето. По това време имало опасност от нападение на пирати, от които по това време кипяло Егейско море. Вселенският Патриарх с охота и велико смирение изпълнявал възложените му послушания.

 

Но Бог не оставил Своя смирен раб в неизвестност. Веднъж през нощта се явил на игумена небесния покровител на обителта, св. Йоан Педтеча, и казал: “-Колко време ще държиш като овчар Вселенския Патриарх- този, който е спасил хиляди души? Ставай, събери братята и иди да го почетеш с подобаваща почест.”

 

“-Но свети Йоане, кой е той? Кой е Вселенския Патриарх? – попитал в смущение игумена.

 

“Това е Нифонт. Вие го наричате Николай и той се грижи за животните. Той показа велико смирение, даже ангелите на небесата се удивляват.”

 

В този момент игуменът се събудил, изплашен от съновидението. Чак сега му се изяснило това, което по рано го озадачавало. Например, издигащия се до небето огнен стълб от светлина по времето, когато там се е молил, носейки нощното дежурство Светейшият “послушник”.

 

Игуменът веднага ударил клепалото, събрал братята, и заедно с всички свещеници и монаси, носейки светилници и рапиди, излезли от манастирските врати да посрещнат Патриарха, който по това време се спускал от склона със своето стадо.

 

Светителят разбрал, че тайната му е разкрита, и се опитал да се скрие, но по благословението на игумена, братята с голямо уважение го задържали.

 

Всички паднали по лице и помолили за прошка, че по незнание се отнасяли с него като с прост, а не както подобава за един високопочитан човек.

 

Светията, по свое желание пожелал да остане в манастира до края на дните си. Той живял там, подвизавайки се в святост още 13 години и заминал при Господа на 11 август 1515г.

 

Днес неговите мощи пребивават в манастира в благолепна рака.

 

превод от руски

 Из “Современные старцы Горы Афон”