Ние сме икони на Христос в света

Февруари 5, 2019 in Начална страница, Сладкарница

Един мисионер работил в Африка и след няколко години предложил на местните африканци да нарисуват Христос такъв, какъвто си го представят. И знаете ли какво направили болшинството от тях? Едни нарисували Христос чернокож, с цвета на своето племе, други – с характерните за местните хора черти, трети – такъв, какъвто Той е изобразен на византийските икони, изпратени от Гърция – всеки Го изобразил така, както си го представял. А един от африканците, нарисувал мисионера, който го направил християнин, който го кръстил, с нимб и с надпис – „Исус Христос, Вечносъществуващият”. Показал го на мисионера, а той му казал:

– Но ти си нарисувал мен!? Аз ти казах да нарисуваш Христос, а ти си нарисувал мен!?

Африканецът отговорил:

– Да, аз нарисувах теб, защото вярвам, че Христос е като теб, понеже се научих да гледам Христос през твоите очи, защото ти беше първият, който ми даде да позная Христос и аз вярвам, че Христос е като теб. Ти ме научи да вярвам в Христос и ми даде мир, утешение, запълни всяка пустота в живота ми и аз съм уверен, че Христос не може да се различава от теб.

Ти си като Христос и чувстваш това, което казва свети апостол Павел: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20). Разбирате ли? Аз излъчвам Христос в своите дела, в своите движения, в живота си, чрез думите, чрез благодатта, която излъчва моя живот, а в същност Христос действа чрез мен. Аз Му давам ръцете си, устата си, очите си, тялото си, цялото мое битие, за да може Той да действа в света за спасението на света.

Това направил африканецът, нарисувал своя мисионер. Разбираш ли, какво означава това? Това означава, че ние сме икони на Христос в света. Господ ни е поставил, за да Го представляваме в света. Най-важното не е да произнесеш някакви думи, а да предадеш утешението, любовта, топлотата на Господа, неговото докосване, тишината, покоя, които Той носи, мира, който разпространява.

Направи две стъпки и ще отидеш в рая

Декември 4, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

Днешният ден не е някаква рутина, а нещо, което никога няма да дойде пак в този свят, времето се търкулва и отминава, но то може да ти даде нови изненади, нови послания, ново присъствие на Бога в живота ти, ново усещане на Неговата благодат в душата ти, да живееш нещо ново във взаимоотношенията си с хората, с твоите хора, с твоя човек, с детето ти, със съпругата, със съпруга, или с братята ти, ако си в някой манастир, или с който и да е твой колега, ако работиш. То може да ти даде нещо ново – така трябва да го живееш, така да мислиш и така денят придобива уникален смисъл, много висока стойност. На едно място в Октоиха, в тази църковна книга, се казва – стани душо моя, едър търговец, – т.е. трябва да се научиш да търгуваш с времето, да печелиш велики неща и да бъдеш не обикновен търговец, а търговец на едро, да имаш не малко магазинче в този живот, а голямо „предприятие” в рая.


Поздравявам и тебе, който си в малкото магазинче, – казвам, че и ти, който си там, можеш да придобиеш рая, както онзи обущар в Александрия придобил царството Божие. За него се казва, че в очите на Бога бил по-велик от св. Антоний Велики, въпреки че бил обущар. Моля се и ти да живееш така.


Радвам се, когато виждам хора, които схващат правилно църковните неща. Много ми харесва това. Много е хубаво да си в Църквата, да си християнин и да знаеш как да направиш по правилен начин това, което правиш, да знаеш защо си християнин, да знаеш в какво вярваш, да знаеш защо правиш това, което правиш, да схващаш не формата, а същността на нещата. Разбира се, няма същност без форма. Всички плодове имат своята обвивка, кора, но няма да останем в обвивката, няма да презрем същността и да подчертаем прекомерно обвивката. Това, което търсим, е същността на нашата вяра, същността на Православието. И сега, когато говорим за плодове и обвивка, се сетих за това, което пише в книгата от о. Ефрем от Аризона за неговия старец Йосиф Исихаст, където казва, че там, където се подвизавали – в Малката „Света Анна” ,защото минавали от място в място – имали портокалово дърво и старецът им казвал да ядат портокалите с кората:


- И за икономия – там нямало много неща, които могат да ядат – и за смирение и аскеза! Тук, на Света Гора всичко е благословено! Всичко е благословение! Това е градината на Света Богородица. Ще ги ядете с кората!


Така ги яли – и кората, и съдържанието. Това е хубава книга, казвал съм ви го, за мене лично, и за всички, които ми казаха за нея, тя ми подейства много пробуждащо. Ако искаш да не спиш, ако искаш сънят да изчезне от теб, прочети тази книга. Виждаш каква борба са водили някои хора, колко много са се подвизавали в този свят, колко много са се борили. Сега няма да говоря за книгата, може да го направя друг път.


Много ми харесва, когато виждам хора, които се радват на църковния живот. Да ти кажа нещо между нас. Не съществува по-лошо нещо от това да си християнин без да знаеш защо си християнин. Това е много мъчително, много изморяващо – и за тебе, който си християнин, защото се мъчиш и терзаеш без да знаеш защо правиш това, което правиш, но и за другите, затрудняваш и другите, защото това, което искаш да им кажеш и да им предадеш, не ги докосва нежно, това, което им казваш, не е невидим преход в техния живот, а драскаш по тяхната душа. Старецът Паисий казва, че когато тръгваш да почистиш окото на едно дете, не тръгваш с кухненската четка, с която би одраскал оченцето на детето, а с пръст или с мека кърпичка и с нея докосваш нежно окото на детето. Когато не живееш правилно това, което правиш, сякаш имаш една четка, с която тръгваш да поправиш другия, и понеже не живееш правилно това, което искаш да му кажеш, той се възпротивява. Не те чува добре.


Затова е хубаво да схванем нещата по красив начин, да живеем църковния живот със сладост, наслаждение, красота, благодат, благоухание, ако искаш, вложи всички хубави неща в ума си, за да можеш, когато доближиш другия, да му кажеш нещо, да му покажеш нещо и той да почувства твоята радост, да почувства твоята красота, твоята промяна, да почувства твоето щастие и това, което ще му кажеш, да бъде нежно докосване и той да го възприеме. Това е много хубаво. Но за да стане това, трябва преди всичко ти да разбереш, че това, което живееш, е много велико. Разбрал ли си какво означава това, че си човек на Бога? Мнозина казват:


- Нашата религия е много хубава! Имаме най-хубавата религия!


Като начало нека ти кажа нещо, но не го разбирай погрешно. Така сме научили тази дума религия, но нашата вяра не е религия. Нека ти кажа защо. Съществуват изключително много религии. Знаеш ли какво е религията? Религията е опитът, който човек прави, за да схване Бога. Казваме: това е религиозно явление, т.е. душата на човека търси да схване някакъв бог и си създава бог, затова имаме и много религии. Това означава религията – човекът си представя Бога, иска да надскочи границите на тази земя, не издържа само в този свят, не може да преодолее болката, болестта, смъртта, детето му умира, не знае как да преодолее това, чува гръмотевицата, вижда светкавицата, земята се наводнява, не знае как да си обясни всичко това – и започва да измисля нещо. Кой? Човекът. Той създава религия, т.е. религията е опит на човека от ниското да стигне високо до Бога. Това е движение от земята към небето. Ние, скъпи приятели, нямаме религия в този смисъл, ние живеем Божието Откровение; нашата вяра, Църквата, Православието не е религия в този смисъл, че ние сме я създали, а Божие Откровение. Не ние си създадохме някаква представа за Бога. Бог дойде, намери ни и ни каза невъобразими неща, които не можем да си помислим. Ние сами нямаше да можем да кажем тези неща.


Да ти покажа как например от Свещеното Писание се вижда, че евангелските думи не са думи на някаква религиозна група. Защо? Казва го старецът Софроний Сахаров. Нашият Христос казва Обичайте враговете си!


Възможно ли е някога аз като човек да седна сам и да измисля тази заповед? Не е възможно. И само тази заповед, само тези Христови думи казват и доказват, че Христос е не просто Човек, а Бог, защото само Бог би могъл да ни каже това. Ние не можем да си представим да обичаме нашите врагове. И ние отговаряме на Бога и Му казваме:


Завчера една жена в църквата бързаше да дойде да ми изповяда нещо:


- Отче, преди да ви видя в официалния ден за изповед, да ви го кажа да ми олекне.


- Какво?


- На една сватба срещнах мой близък, с който имахме разправии. Той протегна ръка за поздрав, но аз не му отвърнах! Обърнах се и тръгнах!


Тя не могла да възлюби своя човек, своя роднина, кръвен роднина, тя не могла да го възлюби. И сега идва Христос и ни казва да обичаме не просто приятели, роднини, скъпи лица, а нашите врагове. Видя ли? И само това, и само това доказва, че пространството, в което сме влезли, е пространство на Божие Откровение, Божие явяване, Сам Бог ни приближава и ни дава толкова мощна заповед, която надмогва нашите граници и простира човешката природа до най-високите точки, до които може да стигне, т.е. Бог ни дава възможност да стигнем много високо чрез Неговата сила, чрез Неговата благодат; защото аз ще отговоря на Христос и ще кажа:


- Господи, как ще направя това, след като понякога не мога да възлюбя моите хора? Как да възлюбя враговете си?


И Христос отговаря:


- Аз давам заповедта, Аз давам и благодатта, Аз давам и силата да го направиш. Сам не можеш! Без Мене нищо не можете да правите!


Виждате ли? Много е важно да чувстваш, че се движиш в пространство, където се преплитат божественото и човешкото: живеем в пространството на Църквата, където сме призвани да преодолеем човешките неща, да излезем от границите на тази земя, на това творение и да докоснем безкрайния Бог, да докоснем любовта, вечността, светлината, добрината, божествени свойства на Бога да влязат в нашия живот. Това не е лесно.


Движейки се по пътя с автомобила напред-назад, би било чудесно другият да чувства този вкус, усещане и подозрение, че сега до мене стои чуден човек, който не просто вярва, т.е. отдал се е на нещо – както другият се е отдал на йога, будизъм, индуизъм и има някаква религия – ние не сме се отдали на нещо, а паднахме в прегръдката на Бога, Който се яви в света и ни призовава да направим голямата стъпка и от противоестественото състояние да стигнем до естественото състояние и оттам в свръхестественото състояние. Да имаме божествени преживявания. Затова пак казвам, че много ми харесва, когато виждам хора, които разбират, че Църквата не е някаква религия, а движението, което Бог е направил и ни е намерил. Ние сме били – как се казва? Ние сме били в мрак и сянка, но сме намерили истината. Не сме знаели как да намерим Бога, нито да си Го представим по правилен начин. Питахме се по какъв начин ли съществува Бога, но не Го познавахме. Той дойде и ни намери. Разбра ли това?


Следователно, когато някой ти казва:


- Това го казват поповете, други са написали Евангелията!


Ти кажи: Ама как са ги написали, след като първо тези, които поучават, дори и те не прилагат тези неща. Това не те ли кара да се замисляш? Аз, който сам ги казвам, не ги изпълнявам. Защо? Защото не аз ги казвам, а ги предавам. Дори аз не мога да правя това, което пише в Евангелието, въпреки че го чета всеки ден, чета го в храма и проповядвам. Защо? Защото Евангелието превишава и самия мене, защото ме хваща за ръце и ме вдига в безкрая, който не мога да достигна. Бог го прави. Затова, когато в Евангелието пише някаква заповед, тя не идва от някой човек, който има интерес да ти каже нещо или иска да постигне нещо чрез тебе, да те насочва, да те ръководи, да контролира твоята личност, твоите емоции, инстинкти, желания. Тези неща не ги казва някой човек. Сам Бог говори, Творецът говори, Този, Който те е създал, говори, Този, Който те познава по-добре от всеки друг. Разбираш ли? Този, Който те е създал, нима не те познава? Нима Бог не те е създал? Да те попитам, къде беше преди няколко години? Преди да се родиш? Къде беше? Къде беше преди мига, в който твоите родители са се съединили, бил си заченат и си влязъл в утробата на майка си? Къде беше? Къде? Когато понякога мисля за това, се подлудявам. Съществува дата, преди която не ме е имало. Има конкретен момент, една секунда, в която съм бил заченат в утробата на майка ми и започнах да съществувам. Къде съм бил преди да се родя? Този, Който ме създаде с Неговите ръце, Който създаде Адам и всеки нов човек, който се ражда, Този Бог говори в Църквата. Той дава заповеди, Него обичаме, заради Него ходим на църква, това е смисълът на нашата вяра – да доближим Този, Който винаги е съществувал, съществува и ще съществува. Не зданията, не поповете, не расата, не формите, не външните неща, а същността. Затова, когато другият те вижда, че си човек, който е схванал същността на нещата, а ако не си я схванал, се целиш в същността, да може да разбере, че в живота си изпълняваш и формалните задължения, както казваме, монасите казват:


- Какво правиш?


- Сега трябва да изпълня задължението си.


Те вършат своето правило – поклони, пост, молитва, бдение, броеници, всичко това. Макар и това да се нарича формални задължения, те не остават в тях, защото знаят, че чрез тях докосваме безкрайния Бог, Който е над всякакви схеми, цветове, идеи, фантазии, всичко човешко. И когато ближният те види, че го доближаваш с това чувство, с този дух от безкрая, с това благоухание от рая, с това по-различно нещо, което имаш върху себе си и когато очите ти, както казва старецът Паисий, блестят, виждайки дори един лъч от лицето на Христос и рая, другите разбират и те вземат на сериозно, защото разбират, че и ти си взел на сериозно един много важен въпрос, който е въпросът на нашето спасение, въпросът на моята душа, въпросът защо живея, къде отивам, къде ще отида, как ще живея сега, винаги и след смъртта; но и сега. Разбираш ли?


Когато аз или ти говориш, другият се надига срещу тебе. Когато обаче ни говори някой свят човек, някой човек, който има благодатта на Светия Дух, Божията благодат в своята душа, неговите слова ни докосват. Той може и да ни каже нещо строго. Например:


- Остави тази девойка, не е хубаво това, което правиш! Тази връзка, която имаш, е грях. Не сте женени!


Човек чува това от един свят човек и душата му омеква; чува го от тебе и от мене и се нервира. И казва:


- Оставете ме на мира! Ще правя каквото искам! Това го казвате вие!


Колко жалко! Колко жалко! Казваш – Не чува. Сега искам да кажа нещо за себе си. Колко жалко, за себе си говоря, че не го убедих, че това, което казвам, е божествено, не е мое, не е човешко, не е мое упорство, то не е човешка, а божествена заповед. Не е достатъчно да говориш на другите за божествени заповеди, същественото е ти да ги говориш по божествен начин. Разбираш ли? Затова хората не се променят. Евангелието съществува, изнасят се проповеди, слушат се беседи, правят се изявления, четат се окръжни послания, но хората не се променят. Защото липсва не знанието и информация, а благодатта, която ще мине през това оглашение. Това означава огласявам – изкарвам звук от устата си, който влиза в ухото на другия – един звук, чуваш думата глас, но този глас трябва да има сладък тласък, който докосва другия и му влияе. Ние говорим и никой не ни разбира, никой не ни отдава значение, защото не сме разбрали, че живеем в пространство на божествени откровения и явявания. Това го казах в началото. Когато го разбереш, всичко ще схванеш по различен начин и ще кажеш:


- Бре, човече мой, сега не говори попът. Не говори духовникът, еди-кой си, еди-кой си отец и т.н., а Бог говори чрез него!


Бог, Който не е мое изобретение, Който не е плод на моята фантазия, а явяване, откровение. Небесата се отвориха и Бог слезе на земята. Бог дойде и ни намери. В нашата слепота не знаехме къде да ходим, в какво да вярваме, обичахме животни, обожавахме ги, обожествявахме ги. Превърнахме творението в бог, а Бог дойде и ни яви истината. Думите на Христос са божествени.


Ако помислим за всичко това, което живеем в Църквата, разберем го по хубав и правилен начин и проумеем, че пространството, в което се движим, е божествено пространство, и това, което говорим, не е човешко, тогава няма да потискаме другите, дори самите себе си, няма да чувстваме натиск. Аз не чувствам натиск в Църквата. Не мога да остана някъде, ако чувствам натиск, ако се задушавам, това имам предвид под натиск – да чувствам, че се задушавам, че не мога, че не издържам, не искам да бъдеш човек на Бога, ако не издържаш. Ако чувстваш това, което някои наричат задушаване:


- Не издържам, бре, детето ми, в църква!


- Не издържаш в Църквата? Какво имаш предвид?


- Не мога да се разбера с майка ми!


Видяхте ли? Вижте грешки. С други думи, за него Църквата е майка му, това, което тя му казва и начинът, по който го казва. И знаете ли какво му казах?


- Съгласен съм! Съгласен съм с тебе! И ще го кажа и на майка ти, когато дойде!


Не е възможно този резултат да бъде, нека кажа думата църковен, не е възможно Бог да иска да бъдеш такъв, не е възможно нашият Бог, сладчайшият наш Иисус, както казва св. Никодим Светогорец в своите молитви, Този, Който е ходел по земята, ял е и пил с нас и дошъл близо до нас, в болката и радостта ни, Този, при Който дечицата отивали и не се откъсвали от Него, радвали се близо до Него и не искали да си тръгнат – нима е възможно Христос сега да те кара да казваш: Задушавам се и не издържам в Църквата?


Аз му казах:


- Трябва да разграничиш нещата – едно казва майка ти, друго Христос!


Или майка ти може да казва това, което казва Христос, но да ти го казва по друг начин и да те кара да се противиш, да се нервираш, да се бунтуваш и да се нараняваш. Изясни нещата. Вече не си бебе. И други неща е казвала майка ти и ти се разбунтува, но не заряза напълно всичко, а направи едно правилно движение. Аз искам да направиш бунт, да въстанеш и срещу майка си, и срещу баща си, и срещу мене, и срещу който искаш, но да направиш хубав бунт, искам да направиш една хубава лудория, да се разбунтуваш, но без да напускаш Бога, без да напускаш Църквата, защото това не се нарича бунт, а самоубийство и тогава реално ще се задушиш, тогава реално ще се погубиш. Аз искам да кажеш в себе си – Не приемам Този Христос, на Който ме научи, защото това не е Христос. Бунтувам се и търся да Го намеря. Кого? Истинския Бог, истинския Христос, не Този, на Който ме научиха по погрешен начин, не Този, Който постоянно ми преподаваха като някой, който се гневи, кара, наказва, постоянно възлага наказания, Който всичко нарича „грях”, Който не те оставя да се засмееш, Който не те оставя да отидеш никъде, Който не те оставя да ти бъде приятно и да се порадваш на нищо.


Съществува объркване, грешка, тръгваме от погрешна основа и объркваме нещата, объркваме се и потискаме децата и самите себе си, съществуват противоположни чувства в нас, нараняваме се и нараняваме (другите) и всичко това в името на Христос. Друг път ще кажа за това, че всяко хубаво нещо, което искаш, го иска и Бог, всяко хубаво нещо, което го искаш истински, и когато казвам ти, имам предвид твоето реално аз, нали? Да ти дам пример: пияният иска да пие още, за да се напие още повече. В онзи миг най-хубавото нещо за него е да пие и ако му кажеш:


- Няма да пиеш!


Той ще се измъчи. Нямам предвид това, когато казвам, че всяко хубаво нещо, което искаш, го иска и Бог, защото този пиян човек сега не функционира по естествен начин, не функционира както Бог го е създал да функционира, това не е здраво нещо, въпреки че той го мисли за здраво.


И тъй, нека изясним нещата, но по хубав начин. Тоест искаш да чувстваш любов, топлина, нежност, сигурност, доверие, сила, слава, власт, това са много хубави думи и дори църковни, те съществуват в Църквата – тези, които Ме прославят, ще ги прославя – казва Господ; Той говори за слава. Бог иска да искаме славата, но коя слава? Какво ще рече истинска радост? Кой иска тази радост, дето казваш – искам да бъда щастлив и мисля, че така ще стана щастлив в живота, който водя. Ти, твоето реално аз, реалните потребности на душата ти ли иска това или както пияният – твоята страст, безсилие, болест, зависимост, която си създал, пристрастеност? Разбираш ли? Аз съм съгласен, че Бог не иска да чувстваш натиск, но трябва да стане така, както Бог иска, да стигнеш до определено състояние, за което вече казахме – от противоестественото състояние до естественото и оттам да се стремиш към свръхестественото. Противоестественото състояние например означава да мразя брата си. Това не е естествено, а противоестествено нещо; не е възможно да мразиш брата си. Оттам трябва да стигна до естественото, това, което правят и животните – да обичаш поне тези, които те обичат, и оттам в свръхестественото състояние – да обичам дори убиеца на брата си и да му простя, както св. Дионисий Егински направил. Това е свръхестествено нещо, т.е. имаме още много път да извървим докато стигнем поне до свръхестественото състояние. Наистина, трябва малко да натиснеш себе си, не става по друг начин, но да го направиш доброволно. Това е голямата разлика. Не защото ти го е казала майка ти, не защото ти го е казал един или друг с натиск, с което душата ти се задушава.


Един човек дойде и ми каза:


- Пуша и дойдох да ми дадете заповед (да спра цигарите)!


- Каква заповед? Кажи ми! Единствената заповед, която мога да ти дам, е да обичаш много Христос! Да обичаш Христос!


- Не, не, пуша и искам да ми заповядате да спра! Вие да ми го кажете. Да ми дадете заповед, да чувствам, че ми давате заповед.


- С други думи, искаш бич върху себе си? Харесва ли ти това? Приятно ли ти е? … Не искам такива промени, върху такава основа в духовния живот. Радвам се обаче, че искаш да се подвизаваш, радвам се, че търсиш подбуда, но не искам подбудата да бъде наказанието, всяването на ужас или моята строгост, а любовта!


И знаеш ли какво трябва да правиш? Когато тръгваш да пушиш, да почувстваш Господ близо до теб, да Му говориш в молитвата си и да Го обичаш. В мига, когато пушиш, да се опиташ да възлюбиш Христос. Ако можеш да обичаш Христос, и да пушиш, ако в онзи час душата ти може да се трогне от Христовото присъствие и да пушиш, пуши. Аз обаче искам, чувствайки Христос, това постепенно да спре чрез любочестив подвиг, от любов към Христос, от копнеж да благоугодиш и доставиш радост на Христос – не със заповеди от такъв тип: принудителни, потискащи, защото в даден момент ще се възпротивиш.


- И тъй, ще ми дадете ли заповед?


- Не! Заповедта е да обичаш Господа и пушенето ще спре! Ще го спреш лека-полека, обичайки Христос!


И знаете ли, след това той започна сам да се бори, сам да принуждава себе си, но с друга нагласа. Впрочем и аз, и ти, който си взел диплома, не се ли напрегна, когато влезе във факултета, който ти хареса? Тогава натискът не се преживява като натиск, а като приятно чувство.


Някой влиза в компютър и се рови, намира всичко, влиза там, влиза тук, програми, страшен е, изморява се, изпотява се, осъмва, отделя безкрайни часове – нима той не се напряга? Напряга се. Коя е разликата между него и мене, който не разбирам и се измъчвам, забравям, записвам всяка операция в компютъра, за да не забравя следващото действие. Не разбирам тези неща. Разликата е, че това, което той прави, го прави с удоволствие, с любов, с наслада и му се радва. Той може да седи седем часа пред компютъра и да се наслаждава, а аз да се занимавам половин час, за да науча нещо и да се изморя, да ме заболи главата. Разбираш ли? Църквата е пространството, където не чувстваш натиск, не искам да чувстваш натиск в Църквата. Единственото нещо, за което искам да чувстваш натиск, е Христовата любов, т.е. да чувстваш нежния натиск, че Христос ме обича, но не ме притиска. Нищо не е задължително. Да го направиш насила ли? Със зор? Това имам предвид, нищо не е задължително. Доброволно. Тръгваш да ставаш монах и те питат – Сам ли идваш? Да не би да са те подвели? Да не би да са ти направили промиване на мозъка, да не би да се разкаеш за това? Влизаш в много тесен, труден и суров, път, с изключително много лишения. Ставаш монах, нямаш телевизия, пари, мобилен телефон, пищни храни, коли, разни неща. Добрият монах няма нищо от това. И Църквата го пита:


- Свободно ли идваш?


- Свободно.


- Сигурен ли си?


- Сигурен съм!


- Помисли отново!


- Мисля отново.


- Искаш ли?


- Да!


- Със съдействието на Бога, честни отче!


И след това виждаш един истински монах, който се радва, макар да няма нищо. И казваш:


- Добре де, детето ми? Не чувстваш ли натиск?


Веднъж отидохме на екскурзия с децата от едно училище и спряхме да се поклоним в един манастир. Едно дете попита монаха, който ни развеждаше:


- Вие тук нямате ли телевизия?


Монахът отвърна:


- Не!


Беше много смешно да го кажеш в един манастир, в умилителната атмосфера, бяхме в съборния храм, монахът ни обясняваше различни неща и едно дете с неговата невинност, простота и искреност попита:


- Тук нямате ли телевизия? Никога ли не гледате телевизия?


- Не!


Детето пак попита:


- И сте радостен? Не ви ли липсва?


- Защо?


Защото го искам и го правя! Искам го и го правя, зная защо го правя; защото, вместо да гледам телевизия, гледам Христос в молитвата си, защото вместо да скверня очите си с телевизията, те се изпълват със сълзи, когато се моля и това е невероятно красиво. Сълзите на молитвата са най-сладките. Вкусвал ли си ги? Разбираш какво имам предвид. Не си ги вкусил? Ние не разбираме. Другите ни говорят и казваме:


- Как е възможно? Ама не става така! Голям натиск е този живот, който водите!


Ние никого не натискаме, първо на първо не налагаме нищо на никого, а след като го правим доброволно, ние му се наслаждаваме. Друго дете попита:


- Изобщо ли не ядете месо? Дори на Великден? Не печете ли месо?


- Не!


- Добре, какво ядете на Великден?


- На големите празници – риба. Сготвена добре, но месо не ядем!


- Леле! Много труден и напрегнат живот! – казват децата.


Когато не обичаш нещо, когато правиш нещо без да знаеш защо го правиш, когато тръгваш от външната страна, без да знаеш, че зад него се крие една Личност и когато твоят подвиг не получава личностен характер, а е подвиг като йогата, където казваш – искам да постигна определено ниво, да победя съня, да победя храната, да победя плътските желания, да победя биологичните нужди и т.н. – ама не това е нашият подвиг! Нашият подвиг е да докоснем Господ, да докоснем Христос. Това ми казаха на Света Гора, когато попитах:


- Защо дойдохте на Света Гора? Коя е вашата цел?


Каза ми го един монах – монах от 83 години – в скита „Света Анна”:


- Моята цел е поне веднъж от живота си да мога да докосна Христовите нозе, да падна, да ги прегърна и да ги целуна, да докосна Христос!


Колко ми хареса това! Той ми го каза през 1986 г. и още го помня. Той не ми каза, че неговата цел е да пости, да се научи да стои буден нощем, да се моли с броеницата, да прави поклони, да се научи да… нищо от всичко това. Не това е целта. Целта е Личност, целта е Иисус Христос, Божият Син. Той е нашата цел, Него търся в подвига, който върша и заради Него постя, не заради целта, а заради Него, заради Него се напрягам доброволно и ми е приятно, не съм мазохист, не съм садист, а се наслаждавам на това напрягане, защото се радвам на това, което правя и напрягайки се за едно, се наслаждавам на нещо по-висше, което ти не можеш да си представиш. Не те обвинявам, не те разбирам погрешно, но от друга страна не ти завиждам, че ме гледаш така учуден и понякога ме съжаляваш, защото ти не можеш да почувстваш това, което аз чувствам. Това обаче, което ти чувстваш, съм го почувствал. Грешките, гафовете, греховете – всички ги правим, знаем какво ще рече да живееш без Бога, всички знаем какво ще рече да правиш грехове, разни грехове. Всички правим грехове. Нали? Но този, който не е вкусил Христос, не може да разбере какво означава подвиг, нито какво означава сладостта на подвига, нито колко е хубаво.


Един човек отишъл при св. Антоний Велики – не съм сигурен дали го предавам точно – и му казал:


- Отче, кажете ми да направя нещо!


- Направи малко поклони!


- Ах, не мога да правя поклони.


- Добре, помоли се без поклони!


- Молитва? Знаете ли, като се моля, през цялото време се прозявам и ме хваща дрямка.


- Чети Псалтира!


- Псалтира? От него ме хваща малко главоболие…


- Раздай малко милостиня на бедните!


- Нямам много пари, защото ги събирам за децата…


- И тъй, какво искаш да правиш, детето ми? Искаш да вършиш подвиг?


- Да, кажете какъв подвиг да направя!


- Ама аз ти казвам един, не можеш, казвам ти друг, не можеш! Виждаш, има такова разнообразие. Казвам ти да избереш, предлагам ти десет неща и нищо не можеш!


Всичко му се виждало трудно. И тогава св. Антоний казал на своя ученик, който бил там:


- Отче, свари малко каша за този човек. Свари малко овесена каша, той е болен, не върви добре.


- Защо да ям овесена каша?


- Защото не вървиш добре. Болните ядат каша. Ти трябва да ядеш каша, защото не можеш нито да се молиш, нито да четеш псалми, нито да правиш поклони. Е, какво можеш?


Разбираш ли какво имам предвид? Да, от една страна в Църквата не чувстваме натиск, не се задушаваме, но вършим любочестив подвиг. Какво правим? Това, което можем. Можеш нещо малко – направи го. Това казал старецът Паисий на един млад човек, който му казал:


- Правя грехове!


- Да ти кажа ли нещо? Можеш ли да отсечеш еди-кой си грях, който правиш?


- Не.


- Добре, остави този грях. Имаш този грях, изтезава те.


- Можеш ли да даваш малко милостиня?


- Мога.


- Давай!


- Можеш ли да ходиш на църква?


- Е-е-е, не постоянно.


- Добре, можеш ли на всеки две недели?


- На две? Не винаги.


- Добре! На две, когато можеш и на три, когато не можеш. Но не повече от три отсъствия. Ще ходиш на всеки две недели!


- Но онзи грях, за който ви казах? Не мога, трудно ми е!


- Остави този грях!


- Прави това, което можеш!


- И да съгрешавам?


- Виж, аз не ти казвам да съгрешаваш, не ти давам заповед да съгрешаваш, но не оставям в това, не се занимавам с това, което не можеш.


Когато строиш, потърси основа, на която да стъпиш. И ти имаш в сърцето си много хубави основи, т.е. имаш малко смирение, малко любочестие, имаш го, благородство на душата, имаш благоизволение. Прави това, което можеш, а за греха, който не можеш да отсечеш – Бог ще види другите добри неща, които правиш и ще ти помогне и него да отсечеш.


- Да, но аз не зная какво да правя?


Нас ни прихваща това, че за да влезеш в Църквата, трябва да потиснеш себе си, за да направиш всичко. Това са го правили светците и са ни го казали в атмосферата, в която са живели. Никой светец не е написал това, което е писал, бидейки задушен от вини, терзания, т.е. със зор. Например светците казали – ще правим бдение! И се наслаждавали на това. Ти чуваш за бдение и свят ти се завива, като казваш: „Ама, възможно ли е?”.


Ходих на Света Гора и след това казах на някой, че бдението продължи от девет до четири сутринта и като чу това, той се разболя. Ти не прави това! За да се разболяваш от това, означава, че не това е твоят час. Това е връх, който не можеш да стигнеш. Докъде стигаш, детенцето ми? Можеш да направиш две стъпки – направи две стъпки и ще отидеш в рая. С две стъпки ще отидеш в рая, макар и да не докоснеш върха, защото върхът още не е за тебе. Нозете ти не са укрепнали.


Това ми харесва в Църквата – свободата и доброволните подвизи, които пак се вършат свободно, от любов към Христос и от любочестие. Не мисли, че си ме разбрал погрешно, че ти давам зелена светлина да правиш каквото искаш. Не, прави всяко едно добро нещо, което можеш! Направи малкото добро, което можеш. Помогни си малко, подтикни се, дай тласък на душицата си, с това, което можеш да правиш. Нашият Бог е изключително добър. Бог не е като баща ти, майка ти, които ще ти кажат:


- Ако не постиш целия Велик пост, ще отидеш в ада!


В онази книга за стареца Йосиф Исихаст, за която ти казах в началото пише, че той постил не само през 40-те дена за Великия ден, а и други 40-ници в годината. Не само преди Рождество Христово и Успението на Света Богородица, а и други пъти – за болни, за неща, които са го измъчвали, сам постел повече, но доброволно, изпитвал болка, но искал да изпита болка, изморявал се, но искал да се измори и в книгата постоянно се казва – „Изпитвахме такава радост! Водехме такава борба, и имахме такава радост!“ Чрез доброволната борба. Това нещо в Църквата ми харесва изключително много. И между нас казано, затова и станах свещеник, т.е. това, което съм направил, не е постижение, а нещо, което ми харесва. Другият може да го види и да каже:


- Леле, какво нещастие в този живот. Как се почерни, съжалявам те!


Честно казано, малцина са ме съжалили. Повечето завиждат и казват:


- Хубаво е това, което си направил! Браво, че го направи!


Но някой може да ти покаже, че те съжалява за това, което правиш. Какво ме съжаляваш? След като аз се радвам на това, което правя! Харесва ми! Защото и аз се наслаждавам на нещо. Защото животът не може да върви напред без насладата. Ако не се наслаждаваш макар и на нещо малко, ако не се радваш на нещо, ако не чувстваш сладост в себе си, макар и на нещо малко, не можеш да продължиш живота и борбата на живота. И аз се услаждам, когато говоря, и говоря, говоря и не спирам…

Превод: Константин Константинов

Скрити благословения

Ноември 9, 2018 in Видео, Начална страница





Преди изпита

Октомври 2, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Днес искам постоянно да ти казвам само един израз… но ще го кажа с други думи. Кой е този израз? Кой? Всичко ще бъде наред! Надявам се, вярвам и се моля да вземеш изпита. Да се представиш добре и да успееш в изпитите, за които се подготвяш.


Скъпа моя бабо, скъпи мой дядо, тези от вас, които мислите, че говоря за изпити от друг тип – за изпитите на живота или за края, за изпитите на Божия Съд – не. Днес не говоря за това. Говоря ясно за изпитите на децата. За тях искам малко да поговоря.


За вас младите, за тебе, младежо, и за тебе, девойко. Но ако ти си възрастен, детето ти сега отсъства и не слуша тези думи? Ако ти си майката или бащата на детето, чичото или лелята и детето сега отсъства от дома? Накарай го да прочете тези думи в някой друг момент, та дано малко се утеши и ободри за тази толкова важна тема на живота, която толкова го е изморила. Припомни си. От предучилищна е започнало да ходи на училище! Вече толкова години.


Сега ще говоря на тебе, скъпи мой приятелю и приятелко. Я помисли: толкова години четеш, изморяваш се, събуждаш се, губиш хубавия сутрешен сън, младините ти минават в четене и в умора. Зиме-лете частни уроци. Сега идва време, когато всичко това ще бъде отсъдено и ще го поставиш на един лист хартия като концентрирано знание. Кратки мигове, които ще решат твоето бъдеще. Няколко изречения, които ще напишеш, няколко страници, които ще запълниш, ще отсъдят в кой факултет ще влезеш (и с право стресът е достигнал пределна точка). Разбирам го. Гледам те – тревога. Пот. Кафета. Четене през нощта. Сърцебиене. Нима и ти не живееш всичко това? Свръхнапрежение. Караш се с родителите. Крещят ти, крещиш им, ругаете се; един път меланхолия, друг път губиш надежда. Друг път се сепваш и казваш „нищо няма да направя”. Гледаш купчини книги, мислиш за празнотите, които имаш, преувеличаваш нещата в себе си, чувстваш неуспеха вече като събитие. Сякаш вече си се провалил; така го живееш отсега, предварително. Имаш голяма чувствителност, бре, детенцето ми. И твоят характер е такъв. Ти си много чувствителен човек, приемаш нещата много надълбоко, как да ти го кажа. На теб говоря. Не само ти си чувствителен, а и всеки млад човек. Не те познавам. Сега казваш в себе си: за мене ли казваш всичко това? За тебе ги казвам. Но не само ти си по този начин. Всеки млад човек е така. И ти. Понеже си млад, имаш именно тази чувствителност и затруднение да погледнеш на живота хладнокръвно, мощно, автентично. Твоите рамене не понасят такава тежест. Колкото и да си тренирал бицепси и трицепси с гимнастиката и бодибилдинг. Там си силен. Но другите неща не ги понасяш в живота. Защото те са трудни и те намират внезапно.


Трудни са уроците и изпитите. А животът е толкова сладък; влече те към толкова неща, преживявания и събития. Телевизия, телефони, филми, музика, певци и певици, артисти, спортни събития, разходки, кафенета, магазини, различни други неща. И всички ти казват „остави това и чети” и в теб се появява възражение. „Вие ми казвате да чета. Ама аз съм млад и хубав, кръвта кипи в мен и искам да живея; нещо ме тегли навън от вкъщи, но родителите ми се карат, че трябва да стоя вътре. (При частния учител тестове чакат отново и отново. Тежи ми да чета въпросите, есета, доклади. Не вървя добре с едното, затруднявам се с другото. Ах! Много проблеми”).


Защо казвам всичко това? За да ти кажа просто една дума. Думата „разбиране”. Че донякъде, малко, те разбирам и проумявам. Това, което ще ти кажа, да знаеш, че го казвам, осъзнавайки, че минаваш през трудни неща и трудни моменти. Стресиращи. Потискащи. И аз, и всички, които влязохме в университета, във факултетите, минахме през такива моменти. И да знаеш, че след това отново се явяваме на изпити: за да вземеш шофьорска книжка, да вземеш сертификат за английски език, за немски език, за пиано, да вземеш знам ли и аз какво. Други правят други неща, всеки според своите интереси. Не крия от теб, че аз и досега понякога се явявам отново на изпити за различни неща, които ме интересуват и занимават. И отново чувствам това първично чувство, онова старо чувство, когато бях 18-годишен и се явявах на приемните изпити. Живея го отново, въпреки че сега съм голям. Тази несигурност, това задушаване, това усещане за решението, че сега се отсъжда моят живот. Чувството за паника, за несигурност, потя се, стягам се, чувствам натиск, това нещо. Други ги прихваща нещо друго, клатят се напред-назад. Други си играят с косата по цял ден, чоплят си носа от тревога и нервност; нещо такова.


Сещам се, когато бях трета година в лицея, през един уикенд отидох в един манастир близо до Атина, за да чета на спокойствие. Бях взел книгите си, за да остана там и да чета на спокойствие. В този манастир имаше пълно безмълвие. Там чувствах и молитвата на отците, че се молят и се утешавах душевно. Както си четях, някой почука на вратата, дойде един монах и донесе един поднос. Сещам се точно какво имаше в него: оранжада, сухи плодове и някакви бисквити. А аз четях. Той седна да ми прави малко компания. Той ми каза: „Ще се молим за теб, не се притеснявай!”. Утеших се малко и си казвах „Щастливец! Той не мисли за нищо от това. Умът му е свободен от изпити. Да бях на неговото място! Всичко бих дал, за да си сменим местата. Да стана като него, толкова независим и свободен. Без отговорност за приемни изпити. Де да можеше да стане тази смяна и той да дойде на моето място и да се яви на изпита вместо мене. Колко бих желал това!”, си казвах.


Следобед, за да се разведря малко, отидох в зографското ателие на манастира. Имаше четирима монаси, които рисуваха икони; и аз отидох. Попитах един монах, който беше отговорен, „Да отида ли?”, защото не всеки ходи там. Трябва малко да те познават, за да влезеш в личното пространство, където отците работят и рисуват. Той ми каза „Върви, седни малко! Но какво ще правиш в ателието? Там не правят нещо, което сега да те засяга. Не говорят. Само рисуват”. „Е, нека отида да ги видя малко”. Отидох. Гледах ги. Какво спокойствие имаха! Аз мислех за книгите, които трябваше да довърша. А те гледаха боите, които смесваха с яйце. Те гледаха да сложат цветовете, светъл тон в различни точки. Казвах си „И те са щастливци. Аз отново не съм щастливец. Аз имам да чета. Те имат тишина тук, всичко е спокойно”. Слънцето залязваше в онзи момент. Те имаха мир в душата си, а аз паника. Те не говореха; защото рисуват, бидейки съсредоточени и отдадени на молитва. Един от тях ми каза „Имаш изпити, а? И ние минахме през това”. Той се усмихна, а аз малко се нервирах и си казах „Какво се смееш сега? Казваш го, сякаш е нещо толкова просто. Изобщо не е просто!”. „И ние минахме през това” – това каза той. И допълни „Ще минат и твоите изпити. Нищо не е”.


Отново се нервирах в себе си. Казват ти едно изречение и мислят, че са ти казали цялата мъдрост на света. Душата ми отново се възпротиви. И скришно си бърборех. „Е, как не е нищо, отче! Ела ти да се явиш, след като не е нищо! Слагаш равномерно боите, рисуваш и на мен ми казваш „Нищо не е!”. Аз се задушавам и ти гледаш на това така просто”.


Минаха годините. По-късно, когато влязох в университета и си отдъхнах, когато видях, че влязох, въодушевих се и се зарадвах, тогава казах: в крайна сметка, този монах беше прав. Тогава ми го казаха много просто, че и това ще мине. И наистина, всичко мина.


И аз днес ти казвам, приятелю мой: всичко ще бъде наред. Дали с това имам предвид, че ще минеш? Да, аз вярвам, че ще минеш! И на следващото, което питаш, пак отговарям с „Да”. „Ще вляза там, където искам?” „Да, там, където искаш”. Не просто да влезеш някъде. Въпросът е да влезеш там, където искаш, за да се радваш много. Ако пишеш еди-кой си факултет, да влезеш в него. И в града, който предпочиташ.


Аз това се моля за теб. Защото чувствам, че го заслужаваш. Защото се измори, положи усилие, даде всичко от себе си. Твоят стрес те изморява много и кара всичко да изглежда черно и мрачно. Ти си чел и покрил своите празноти. И тези дни, които остават, колкото остават – седмици, дни, месеци – съм сигурен, че ще направиш най-доброто, което можеш. Системно. Нали? И тъй, седни, нагласи се, направи си програма, засичай времето; буквално, сложи хронометър пред себе си и кажи „Докато не изминат тези два часа, няма да стана от този урок. След това ще направя пауза колкото си искам. Половин час, един час. И след това отново ще чета. Но два часа, три часа.” Всеки ден. Нужна е програма. Искам да стигнеш до твоите граници. Да стигнеш своя предел. Да си близо до преумората, но да не стигаш до преумора. Да не стигаш до преумора. Не позволявай да си изпатиш от преумора и болести, а стигни своя предел. С други думи, ако издържаш още, направи го. Стой още. Защото тук говорим за важни изпити! Не става въпрос за нещо просто, за десетминутен тест. Говорим за изпити, които за добро или зло, ще отсъдят твоето бъдеще. 18-годишно дете сега, млад човек, или, ако си студент, във всеки случай си млад човек; и бъдещето ти се отсъжда от тези изпити.


За да разбереш: аз днес съм богослов; това беше отсъдено тогава, през един юнски ден, когато се явих на изпита, 1987-88 г.; тогава беше. Тази дата, онова лято, отсъди моето бъдеще. Сега живея, трудя се и ми плащат от това нещо. От нещо, което започна тогава. Това е много важно. Затова трябва да дадеш всичко от себе си. Ако искаш да те приемат, трябва. Не трябва насила. Но ако искаш, трябва. Ако не искаш, остави всичко. Затвори книгата, пусни телевизора, вземи си да ядеш шиш-кебап, върви на разходка, не прави нищо.


Но ако искаш да постигнеш нещо в страшната конкуренция, която съществува, трябва да се бориш жестоко. Казах конкуренция, но в действителност в днешната епоха съществува надпревара, и жестока конкуренция. Единият да изяде другия. Гледаш как питат децата по телевизията, които разпитват по различни игри. Питат ги „Смяташ ли, че ще успееш и че си най-добрият?”. Те отговарят „Да”. Защото, ако кажат „Не!” и започнат да казват „Знаете ли, аз не съм най-добрият. Други са по-добри от мене. Аз не мисля, че мога да постигна успех…” Е, ако кажеш такива неща, напускаш играта и състезанието. Трябва да бъдеш най-добрият. И да го казваш, да го доказваш, да го попиеш, да го повярваш; и невъзможното да направиш възможно, за да го постигнеш.


Ако смяташ това за лудница, навярно имаш право. Но не съществува друго решение. Освен ако не намериш някакво алтернативно решение и вършиш нещо друго в живота. Не е задължително всички да следват. Ама какво ти казвам сега. Ти си стигнал сега до този момент и се подготвяш за изпитите! Затова продължи твоята борба. След като си се потрудил толкова, дай всичко. След като си влязъл в това русло на образователния процес, направи най-доброто, което можеш. Не съществува друго решение.


Когато бях трета година в лицея, реално ми се случи това, което понякога дават като краен съвет „Да изтъркаш панталоните си и стола си от четене”. Това стана. Имах един канцеларски стол, който беше покрит с плат и имаше малка възглавничка в основата си. Когато свърши годината, видях, че платът се беше разплел. След това го смених. Занесох го в един мебелен цех и сложиха нов. През цялата онази година седях часове наред. Бях превърнал дома си в цял исихиастирий. Не оставях родителите ми да водят гости. Бях забранил на майка ми да води приятелките си сутрин да пият кафе. Постоянно правех забележки: моля ви, не говорете високо, не се чувате! Намалете телевизора! Оставете ме да спя! Не вдигайте шум! Не затваряйте вратите със сила!…


Защо е всичко това? Защото бях отдаден на това, което правех. Нужно е да дадеш всичко. Ама всичко. И да ти кажа ли нещо? Ако искаш по-отпуснат и по-качествен живот, направи го по-късно. Влез първо там, където искаш, и след това живей както искаш. Тоест, сега ще влезеш в тази лудост на изпитите. И след това, се отпусни. След това направи живота си по-тих и спокоен.


Не става по друг начин. Тази история е един влак. Един щур влак, където, ако не влезеш в някой вагон и влакът да тръгне, а те остави – край! Останал си назад. Това не е съвършеното, зная го. Но след като живеем на тази планета, а не в някое райско място, в което успех постигат и поетите, и тези, които се занимават с облаци, цветя, цветове и носталгии, трябва да влезем в тази щура процедура, макар и за няколко години от нашия живот. След това се отпускаме и правим това, което ни харесва.


Да ти дам пример с мене. Искаш ли? Това, което правя сега в живота ми, предавания, беседи, Литургии, училище, уроци, всичко това ми доставя удоволствие и му се наслаждавам. Не чувствам натиск. Искам и го върша. В действителност си доставям удоволствие. И моето удоволствие в същото време е моята работа. Но за да стигна до този момент, където моето удоволствие и работа да съвпаднат, и моето хоби да бъде едновременно и моята работа (представи си: получавам заплата от хобито си!) тръгнах от известен натиск; и върших неща, които ме измориха много и изобщо не бяха приятни. Разбираш ли това? Тоест със сигурност ще ти стане приятно. Само че приятното чувство е по-пълно на следващата стъпка. На първата стъпка ще се принудиш да правиш монотонни, досадни, отегчителни, потискащи неща, които изобщо не отговарят на твоята душевност, навярно. Какво да правим? Не съществува друго решение. Ако си намислил нещо друго, направи го, опитай го.


И тъй, разбираш това, което ти казвам. Прави това, което можеш, и ще успееш. Вярвам, че ще успееш. Ще видиш. Бог те обича. И да ти кажа нещо друго: тази истина, която днес ти казах, че Бог те обича, повярвай в нея.


Имам да ти кажа и нещо друго, много приятно и много тайнствено. Тайнствена истина ще ти обясня сега. Слушай добре това: Бог отсега знае всичко за твоите изпити. Бог знае въпросите, които ще се паднат. Ах, да ни ги казваше, бре, деца! Бог да ти казваше въпросите в съня. Колко хубаво щеше да бъде! Или да ми ги казваше на мене и аз да ти ги казвах. Помисли си да ставаше такова чудо! Продължавам тайнствената истина: Бог знае и дали ще влезеш. С точност. Точно в кой факултет. Нашият живот е кристално ясен пред Него. Вече е известен. Всичко пред Него е настояще. Искаш ли и ти да влезеш в тази тайнствена атмосфера? Влез в това мислене, влез в Божията атмосфера и придобий доверие от Неговата собствена атмосфера. Бог е пълен с мир, пълен със спокойствие, въпреки че Той знае, че например в даден момент някъде на планетата ще стане война, трус, буря. Той знае тези неща, но не се смущава от всичко това, защото го третира с друга логика.


Ако можеш, почувствай всичко това в себе си и кажи: каквото предстои да стане, Бог го знае. Нека се оставя на тази река на Неговата любов. Ще Му се доверя. Нека утихна. Моят живот е известен в Божиите очи. И това ме успокоява.


Кажи и ти това, което казвал един простодушен вярващ: каквото ще да става, да става. Аз ще правя това, което мога. А след това да става каквото ще. Е, какво друго да правя? Тоест да се подлудя?


Чух един случай, свързан със стареца Порфирий: една девойка, която той познавал и която била много добра и четяла, просто имала проблем с паметта; тази девойка забравяла; той й се обадил и й казал няколко страници без да има книгата пред себе си. Той й казал „Отвори на страница 86, 123, тази, тази и тази и чети малко по-добре тези места”. Девойката четяла, но не помнела подробности. Забравяла. И понеже чела много добре, старецът й казал „Внимавай особено в тези места”. Девойката отишла на другия ден и се паднали, скъпи мой и скъпа моя, именно тези места. Девойката се подлудила. Старецът й казал, че „Бог допусна това, защото ти се измори. Не отиде без да си чела, нито беше небрежна. А забравяше”. Не е това, което казват някои „Бог да ни каже въпросите, да ги прочетем и да минем лесно и да ни направи такова чудо”. Защо да ти строя такова чудо? В крайна сметка, сякаш третираш четенето като ангария и искаш готови решения. Ама въпросът е да възлюбиш това, което правиш. Тук говорим за любов!


Истината е, че упражненията не се решават с ума. Говорим за щур учен, нали? Не за потиснат професионалист, а за щур учен. Под щур имам предвид този, който има щур ентусиазъм. На който му харесва това, което прави, има го в живота си и не може без него. Упражненията се решават чрез сърцето. Уроците се научават, когато ги обикнеш. Когато се влюбиш в това, което правиш, когато го приемеш пламенно в себе си. Когато четеш без да гледаш, защото часовете минават сладко. Когато четенето се превърне в игра за теб. Игра, не в смисъл, че е лесно, а приятно и те изпълва. В противен случай, приятелю и приятелко моя – сега навярно е късно да ти го кажа, но – какво да правиш с него, ако не ти харесва? Понеже само са го казали родителите ти? Добре, направи го, макар и така. Угоди им. Опитай се. Но ще видиш, че нещо, което става насила, не ти идва отвътре.


Например другият е лекар и иска да види и сина си лекар; или дъщеря си. След като не може, скъпи мой! Какво да правим? След като на детето не му харесва. За какво натискаш детето? Зная мои приятели, мои духовни чеда и познати, които следваха в различни факултети и след 4-5 години смениха факултета. Не издържаха да вършат нещата насила. Това, което правиш, питам те, обичаш ли го? Уроците, които четеш, математиката, химията, старогръцкия, физиката, всичко това, което правиш, обичаш ли го? Аз сега това, което правя, го обичам. И това е тайната. Обичам го и ми идва отвътре. Обичам го и го искам. Ако не го обичам, как да го правя? Затова определени пъти не вървиш добре. Не си обикнал достатъчно твоята дисциплина. Това, към което се стремиш, не го обичаш.


И нещо друго: понякога обичаш други неща. Внимавай в любовта през тази година и през тези дни. Ако си влюбен в четенето, ще вървиш добре. Ако си влюбен в лица – ще ти говоря искрено – твоите чувства ще те объркват и ще се объркаш. Внимавай през този период. Нужна е отдаденост. Нужна е концентрация. Има достатъчно млади хора, които, понеже не се утешават с четенето, за да намерят утеха, се отдават на други видове любов: връзки, чувства, запознанства. Бре, християнино мой, в трета година на лицея ли намери да правиш запознанства? В последната година, когато хората се напрягат максимално? Където дъх не можеш да си поемеш от тестовете при частния учител, повторенията и изпитите в училище! И ти отиваш и развиваш чувства, започваш съобщенията по телефона „Ще те видя. Да, сладурчето ми, да, бебенцето ми, да, душичката ми!” Ама, кога свари да направиш всичко това? И не разбираш ли, че когато сърцето започне да тупти мощно за такива чувства, умът не може да се съсредоточи в книгата? След като навсякъде вижда сърчица и звездички! Ама сега кого осмиваш? Как ще четеш с такъв акъл? Сега ли намери да правиш такива неща?


Не изпадай в този капан, защото ще останеш назад, ще се явяваш повторно и ще те скъсат – да не бъде! Няма да те скъсат! – казваме сега. Казахме, че днес предаването има за цел да те укрепи малко. Но с тази твоя система ще останеш назад. И знаеш ли защо? Защото сега правиш това, което е за в бъдещето. Тези неща ги правиш отсега. Тоест кои? Връзките, познанствата, женитба и всичко в тази връзка не е за сега. А за по-късно. Ти обаче го правиш сега. И резултатът е, че това, което трябва да правиш сега, тоест четенето и твоето следване, изостава. И когато сетне дойде час да продължиш твоето следване, ще си закъснял. И когато по-късно наистина дойде час да се ожениш, ти още ще трябва да правиш докторати, стипендии, магистратури, докторантури да пътуваш, за да следваш. Ще си стигнал 40-те и още няма да си се оженил. И тогава, когато ти казват „Ожени се!”, ще казваш „Не мога, трябва да ходя да поуча малко в Лондон, да отида малко в САЩ, да отида малко…”.


Защо правиш нещата на обратно? Реши сега това, което трябва да правиш, влез във факултета, излез, и след това напредни и към другите неща. Има го и това: да влезеш, и да излезеш. Не само да влезеш, но и да излезеш, да уредиш твоите неуредени въпроси, да си оправиш документите, да изкараш казармата, да подадеш всички молби, които имаш да подаваш. И след това да създадеш семейство навреме, а не да се ожениш на 40-годишна възраст. Съществува ли причина? Защо да закъсняваш и цялата ти младост и жизненост да отиват само за четене?


Сега ще ми кажеш, как си пасва всичко това, брак и т.н.? Въпреки всичко те си пасват. Както си паснаха моите неща, за които ти казах по-рано. Бях 18 годишен; и това какъв съм сега зависи от това какъв бях тогава. Дали ще създадеш щастливо и здраво семейство и то в подходящото време, зависи от приоритетите, които сега си поставяш в живота. Сега започват здравите неща. След това може да е малко късно. „Всичко се поправя”, ще ми кажеш, „Дори грешка да направя”. Със сигурност. Просто аз това искам да предотвратя: големите грешки, не прави сериозни гафове. И съм сигурен, че ще го избегнеш, ако днес се измориш и положиш усилие.


Разчитай много на Бога, но и на четенето. Както се казва „Прави всичко, сякаш всичко зависи от Бога. Да очакваш всичко като чудо. И от друга страна, да живееш сякаш всичко зависи само от тебе и твоето четене”.


Съедини тези две неща в себе си. Двете в едно. Трудно е. Тоест като четеш, не казвай в себе си „Остави това, не прéчи! Бог ще ме просветли в онзи час!”. Не. Ще го прочетеш! Остави Бога сега. Не го казваш, понеже вярваш в Бога. Казваш го, понеже ти тежи.


Един човек отишъл при св. Антоний Велики и му казал „Помоли се за мене в живота ми да получа помощ по този въпрос!”. Светецът му казал „Дори моята молитва няма да ти помогне, нито Бог ще ти помогне, ако ти не положиш усилие”. Ако ти не положиш усилие, не ми говори „Бог и молитвата. Отче, помолете се!”. Молитвата се съюзява с твоето собствено четене. Разбира се, ще се помоля и ще кажа и на приятелите ми, които се молят, и на Света Гора, на отци, които се молят. И тук в града, на молещи се човеци. Разбира се, и ти го кажи и търси от хора, за които знаеш, че мислят за теб и излъчват вълни на любов, молитва към Бога и те покриват със своята мисъл, със своята грижа. И Бог те озарява и молитвата помага; но не да казваш „Те ще се молят, а аз ще спя”.


Ще четеш. Ще се „стопиш” от четене. Ако искаш да видиш радостта от успеха. Ако искаш да видиш името ти сред приетите. Или да влезеш в интернет да погледнеш и да кажеш, „Приеха ме в еди-кой си факултет, който исках. Слава Богу!”.


Съществува и друго решение. Други отиват в кафенетата, седят, слънцето ги пече, наслаждават се на разговори, телевизия, спорт; прекарват си хубаво. Но когато дойдат резултатите, те няма да видят името си в списъка. Ще търсят и няма да го намерят.


Съществува баланс в живота. Твоят труд дава резултат. Твоите жертви ще дадат резултат. Нищо не остава напразно. Казвам ти го. Няма да остане напразно това, което правиш. Но трябва да го правиш. Нужно е усилие, система и програма. Разбери това, моля те!


И да помниш, че стават и чудеса! Дори в деня на изпитите стават чудеса; дори в часа на изпитите стават чудеса. Говоря за чудеса, защото не е достатъчно да си отличник; нужно е Бог да те просветли.


И тъй, стават чудеса в изпитите. Тоест съществуват деца, които докато са отличници и се явяват на изпити, в онзи момент претърпяват „black out”. Съществуват и деца, които не са отличници, но са последователни и любочестиви и се опитват да направят най-доброто, което могат. Както и костенурката, която стигнала по-бързо от заека. Защото и костенурката вървяла стабилно. Малко, но направила това, което можела. Заекът бягал и се надул от това. Това високомерие на ума, самоувереността „Аз знам всичко, много съм умен!”. Странни неща, изненадите на живота.


Едно дете се яви на изпит и имаше една ламинирана икона, една снимка със стареца Порфирий – ми каза. Мечтата му беше да стане пилот. Но нещо ставаше на ума му и блокираше. И то какво направи? Сам ми го каза. „Забравих всичко”.

Помисли си да се явяваш на приемен изпит в университет и в онзи момент да забравиш всичко. „Докоснах”, казва „снимката на стареца Порфирий с ръката си, пипнах я и казах в себе си „Отче мой, моля те, моли и ти Бога да ме просветли, защото блокирах напълно!”. И преместих ръката си от снимката и я сложих върху мозъка, високо върху главата ми. В коя точка на главата се намира мозъкът? Отляво или отдясно? Не зная къде е мозъкът. Както и да е, във всеки случай мозъкът е някъде в главата. Той докоснал с ръка главата си и „Внезапно от само себе си ми дойде всичко; започнах и писах, писах и не знаех как пиша. Пишех сякаш някой пишеше заедно с мене”. И други са ми казвали подобни чудесни случаи, които са станали по време на изпит.


Когато се явявах на приемния изпит за университета, се сещам, че тогава имаше един учебник, тези, които го помнят, го наричаха точно така, „червения учебник”, по история. Освен другия – синият, имаше и червен. Една голяма книга, в която обаче имаше трудни термини, научни и социологически изрази, които не помнех добре. Много трудно беше написана. Оттогава не съм учил неща наизуст. Тогава главата и мозъкът ми прегряха и оттогава не мога да помня наизуст. Тогава научих всичко като папагал. И ако имаш тази дарба, да учиш наизуст неща, ти си много щастлив. Има някои хора, със зрителна памет. Имам такива приятели, които поглеждат веднъж една страница и я помнят като ксерокопие. Един дори ми казваше, че движи и ръката си в момента, в който обръща страницата. Знае кога се обръща страницата. Наизуст я знае. Един прочит да направи и всичко помни!


Аз обаче трябваше да чета пет часа, за да науча страница и половина наизуст. Със запетайките, със съюза „и”. Защото така трябваше. В противен случай не можеш да минеш. Сутринта отидох в изпитната зала… Сещам се, че ме заведе баща ми; носехме си бутилки с вода, защото тогава бяха жеги. През онова лято позволиха да внесем в залата плодове и вода. По пътя, по който пътувахме, отворих книгата и попаднах на един въпрос, който се казваше „силата на законите”. Представи си, още помня заглавието. „Леле”, казах си „Това не съм го чел добре”. Полудях. Четох го в автомобила на баща ми, и пак го погледнах. Беше един параграф, който не знаех. „Леле, „Боже мой! Възможно ли е? Ако се падне това? Надявам се да се паднат другите, които зная”. Аз винаги си казвах това за утеха: ще се падне това, което зная. И го казвам и на теб: наистина може да се падне това, което вече знаеш. И напразно да изпитваш безумна тревога. Добре правиш, че четеш. Чети, продължи, добре правиш, че покриваш твоите празноти. Но помисли и някои утешителни мисли като тази, когато те обхване подобна паника. Помисли си, че все едно са ви казали темата. Просто сега правиш повторения, покриваш някои празноти и ги освежаваш малко. Но тази вяра, че „Бог си знае, бре, детето ми. Може вече да зная това, което ще се падне и затова гледам по-добре”, със сигурност ободрява душата ти. И това може да е самата истина.


И тъй, гледам този въпрос, хвърлям поглед и затварям книгата. Защото си помислих, че колкото повече гледам, толкова повече ще намирам други места, които не съм чел добре. „Остави ги”, си казвах „остави ги. Каквото знам, знам”. Идва часът на изпитите. Започнаха да обявяват въпросите. Чух първия, знаех го. Чух втория, знаех го. Чух третия, знаех го. Чаках четвъртия! Веднага, когато казаха четвъртия, слушам „”етвърти въпрос, „силата на законите”. Леле! Беше това, което четох сутринта, идвайки насам. Сутринта го научих. „Леле, Боже мой, какво е това?” С други думи, ако не бях отворил книгата в автомобила да видя случайно онази част, щях да загубя – колко точки – пет точки! За всеки въпрос получаваш по пет точки. Аз обаче го видях в последния момент. Бог го допусна.


Дори в часа на изпита, в залата стават чудеса. В един момент, докато пишехме, някой се обърна и ме попита, сещам се, че той ме попита за подчинително наклонение в минало свършено време на глагола „казвам”. Минало свършено време е „казах”. Какво да правя сега? Да му кажа ли? Квесторите ме гледаха – беше една жена, която гледаше зад вратата нещо. Тя търсеше да вземе някакъв лист, някаква бележка. Прошепнах му отговора. Той го чу и написа точния отговор. В крайна сметка, колко много ученици получават помощ по този начин! И в последния момент стават чудеса.


Да ти кажа нещо, което ще те приземи и отпусне: дори тези, които са влезли в университета и са следвали, какво ги чака след това? Те чакат на опашката да бъдат назначени някъде и да намерят някаква работа. И започва гонитбата за едно място, което не знам кога ще се открие. С това искам да ти кажа, че ако помислиш добре, от една страна, изпитите са нещо много значимо, но в същото време нещо и много незначително. Аз имам приятели – мои връстници, с богословска диплома, които работят в разни супермаркети и режат сирена и теглят 250 г и 500 г. Други, с диплома, работят в складове, в книжарници. Докато са следвали за богослови и са мечтаели да работят в училище. Тоест изпитите не са всичко.
Друг ученик също се явяваше на приемните изпити, отличник, и в деня на изпита се успал – защото беше от Халкида и беше дошъл в Атина да учи. Той се успа в деня на изпитите! Не се яви и загуби цяла година. Виждаш, прочее, че съществуват някои непредвидими неща от Бога – непредвидими, и положителни, и негативни – и накрая казваш това, което казах в началото: „В крайна сметка, ще стане това, което трябва да стане. Каквото Бог иска, нека стане!”. Тоест какво ще правим? Да се подлудим? Абсурд, да не се подлудяваме за някакви приемни изпити!


Но не! Нека се подлудим. Ще направим това, което можем. Тоест, в крайна сметка, какво ще направим? Да се подлудим или да не се подлудим? Казвам ти и двете. Когато те обхване отчаяние, ще казваш „Голяма работа, няма да се подлудя!”. Когато се отпуснеш и кажеш „Голяма работа, няма да чета!”, тогава ще казваш „Не, ще чета”. И ще поддържаш баланса между надеждата и отчаянието. Когато се отпускаш, ще казваш „Добре, добре ли си? Седиш? Не четеш? Добре, сега слушаш това предаване вместо да четеш? Знаеш ли колко уравнения щеше да решиш за това време?”. Когато обаче те обхване отчаяние и казваш „Изключено е да мина! Ще ме скъсат. Ще полудея” или най-лошото, което казват някои, „Ако не вляза, ще се самоубия” – да бе, да се самоубиваме заради едни приемни изпити!!! Не ли по-добре да отида да стана просяк в метрото, за да изкарам един куп пари? Да отида ли да стана просяк по пътищата и да мия стъкла по светофарите? Нима ще се самоубия заради някакви приемни изпити? Не разбрах. Тоест животът ми ще придобие ценност от това? Тоест не си ценен, ако не влезеш?


Това е друго нещо, което не си разбрал: че от мига, в който си бил заченат в утробата на майка си, ти си ценен, какъвто и да си. Независимо дали ще те приемат или не. Независимо дали ще влезеш в най-добрия факултет на света, или какъвто и да станеш, ти си ценен само с това, че съществуваш и имаш сърце, което тупти в теб.


Виждал съм нещастни дипломирани хора. И щастливи неуки хора, които не знаят как да се подпишат. Виждал съм хора, които, когато бях детенце, ме караха да пиша писма на техни роднини, защото те самите не можеха да пишат; те обаче бяха красиви души. И се сещам за една от тях, която едно ми казваше, а аз друго пишех. Защото ми казваше да пиша отчайващи слова. И аз ги пишех малко по-хубаво на сина й. Беше една госпожа, която пишеше писма на сина си и ми ги диктуваше. Тя ми казваше да пиша: „Кажи му, че ме заряза, забрави ме, но аз го помня и съм ядосана”. И аз пишех „Доброто ми дете, ако искаш, звънни един телефон, на мене, майка ти, която те обича”. „Написа ли го?” – ме питаше тя – „Както ти казах?”. „Да, написах го, написах го”. Защото в противен случай щях да ги накарам да се скарат.


Тази жена обаче, която не знаеше подписа да си сложи, имаше сила в живота. Въпреки че нямаше дипломи. Тя работеше, отгледа деца, поддържаше дом, бореше се. Изпитите не са всичко в живота.


При това съществуват толкова трагични изненади.


Познавах една девойка, която бе приета да следва физика в Патра. Нейните родители направиха парти, угощение и празненство за успеха на дъщеря си. На другия ден девойката отиде в Патра с автобус, навела се да си завърже обувката и останала на място! Умряло на място, в автобуса. Невероятни истории! Но истински. Тази девойка беше дала всичко от себе си за това и накрая Бог и животът идват и ти казват: „Знаеш ли нещо? Не това е всичко. Съществуват и други неща в живота. Съществуват и други радости” или „Съществува и един край. В дадения случай ти мислеше за следване, но Аз мисля нещо друго за теб…”. Това е тайната на живота.


Затова ти казвам. Ще правиш каквото можеш. Ще се молиш, ще утихваш, ще ядеш. И ще спиш достатъчно, за да не се сринеш. Не може да спиш един-два часа в денонощието и да смяташ това за достатъчно. Нервната ти система ще се разбие. Ще пиеш и сокове, ще вземаш и твоите протеини, ще ядеш и здрави храни. Всичко, без крайности. И без цигари и такива неща, защото те не помагат на твоя мозък, нервна система и тяло.


Ще направиш всичко. Всичко, което можеш. Но, добре, де, деца, няма пък да се подлудим! Аз ще се моля, защото това е моята работа. Какво друго мога да правя за тебе? Ще се моля. Ще казвам „Господи мой, отиди там, където децата четат. Дай им мир, дай им просветление, дай им да си „вземат” изпитите, отвори ума им, дай им силна памет, за да помнят”.


Сещам се, че когато се явявах на приемните изпити, и аз вземах разни смеси. Казваха ми за витамини, някакви други растителни продукти, да смеся някакви прахове с вода „И изпий онова, ще ти помогне!”. Каквото намирах, го правих. Това бяха и психологически утешения, някои бяха истински, не знам какво точно беше. И, лошо ли е да се укрепиш с малко психологически и биологически и с всяко добро нещо, което съществува? Не мисля. Въпросът е това нещо да не те смаже, а да отмине. Да ти кажа ли нещо? Това предаване, което слушаш сега, ако го изслушаш след време, след изпитите, ще кажеш „Леле, някога слушах това и ме засягаше. Сега обаче го казва за други. Аз вече съм го минал. Защо? Влязох във факултета, който исках. Или, защото правя нещо друго, което ми харесва в живота. И разбрах, че това не е всичко”.


Ще правиш каквото можеш: ще четеш, ще се смириш, ще очистиш главата си от други мисли, които не се отнасят за тази година и тези изпити. Концентрирай се. Остави другите неща, с които се занимаваш. Разбра ли? Забрави досегашната си програма: всяка събота по стадионите, всяка неделя по кафенета, често на кино. „Бре, детенцето ми,” – му казвам – „ваканция ли караш?”. „Не” ми казва – „аз съм трета година в лицея”. „Ама начинът, по който живееш, прилича на ваканция”. Всичко това не е за тази година. Не е за тези дни. Нужно е напрягане. Ще ми кажеш „Къде видя някой да се напряга в нашата епоха, та да се напрегна и аз?”. Добре, сега няма да започнем да обвиняваме другите. Въпросът е какво правиш ти и аз. Въпросът е: ти ще четеш ли?


И тъй, ако четеш, молитвата ми ще въздейства, заедно с молитвата на твоите родители, заедно с твоята молитва, заедно с молитвите и Иисусовата молитва, силата на Пресвета Богородица, на Господ, на светците, на Ангелите; и със сигурност ще те приемат. Вярвам това! С други думи, представям си те след време, да дойдеш да ме намериш, да ме почерпиш и да ми кажеш „Отче, взех ти почерпка, вземи това сладко, защото ме приеха. Сещаш ли се, когато говореше по радиото и ми казваше за изпитите?”. Така правят децата в училище. Когато са трета година на лицея – изпитват тревога. На другата година идват в канцеларията на преподавателите и ни дават една кутия със сладки неща, а върху кутията пише „Почерпка от еди-кой си ученик, от еди-коя си ученичка, която влезе в еди-кой си факултет”.


И казвам тогава „Ах, видя ли? Тревогата те изяде, без малко да полудееш от тревога. Ето сега! Слава Богу!”.


Моля се да те приемат. Да се зарадват родителите ти, да дадат резултат парите, трудовете, частните уроци. Пак ти казвам: ти си ценен дори да не влизаш в нито един факултет. Дори празен лист да предадеш, ти си изключително ценен. Не си неуспял и непотребен. Просто не си влязъл в един факултет. Това не означава нищо за твоята ценност. Твоята ценност не е това. Тоест, когато вдругиден се ожениш и дойдат трудни мигове, няма да извадите вашите дипломи да си ги показвате и да казвате „Имаме диплома. Тази диплома ще ни спаси”. Никой брак няма да се спаси от тази диплома, която сега ще вземеш. Други неща иска животът. Иска любов, иска сърце, иска смирение, иска зрялост, иска съдържание, иска вяра, иска цялостно екзистенциално образование. Иска всички тези други неща. Разбираш какво имам предвид. Разбира се, не живеем в рая. Правилно. Живеем в това общество, което иска и документът за диплома, и светските знания. И те са нужни.


И тъй, прави каквото можеш. Времето на предаването свърши. Отнех достатъчно от твоето време за четене днес. Чел ли си сега? Готов ли си? Готова ли си?


Когато идва часът на изпитите, изпращайте съобщение на някой ваш познат да се помоли. Някои пишат в телефона: „След 10 минути влизам в изпитната зала. Помолете се! Запалете една свещ за мене!”. Това имам предвид. Това усещане, че някои те помнят; че те обичат.


Да! Ще се представиш добре. Аз го вярвам. Заслужаваш го. Не се разочаровай. Е, ако сега майка ти ти е казала някоя тежка дума, наругала те е някой път и постоянно ти се кара и обезсърчава… Е, добре, остави я. Не отдавай значение. Но и ти, госпожо, внимавай малко! Не говорим по този начин на детето ни. Я седни чети ти, скъпи татко и скъпа мамо, която говориш така на детето си. Вземи чети малко учебника да видиш, колко е трудно. И спри да говориш само думи и да припомняш на детето си, че ти даваш парите. Пари даваш, наистина. Но нека направим експеримента: аз да ти дам пари да четеш от учебника на детето си. Мислиш, че е толкова лесно? Ще го прочетеш ли?


Нека не нараняваме, а да насърчаваме. Да казваме по някоя добра дума, по някоя освежаваща дума. Кажи му нещо друго. Насърчи го. Целуни детето. Погали го, дете е. Трета година в Лицея е, но е дете. Ама студент и студентка да е, дете е. Какво е? Направи му един сладкиш. Дай му един подарък. Дай му една целувка. Дай му една милувка и му кажи „Приет-неприет, мое дете си! Дори съседите да ни коментират, в случай, че не те приемат, детето ми, да си гледат работата! Всеки да си гледа къщата и да ни оставят на мира! И ако не те приемат, няма да се надуем, че сме най-добрите на света. Защо, да не би да е нещо! Понеже сме взели диплома? И какво стана? Но и да не минем, ще опитаме повторно”.


Аз обаче вярвам, че ще те приемат. Въпросът е в това – да те приемат. Искам да ти предам това в ума, преди да те приемат. Да го разбереш и да го повярваш. Да си представиш себе си по този начин. Я си представи догодина, а? Да отиваш и да се редиш на опашката при секретарката на факултета и да казваш „Искам регистрационен номер, искам карта за безплатно хранене, искам да се запиша. Какво казахте? Да, приет съм, в първи семестър съм, моля!”. Колко хубаво ще бъде! И всичко това, което сега те тревожи, ще бъде като кошмар, който е отминал.


И тъй, хубаво си прекарахме толкова време, нали? Хубаво си прекарахме. Аз, разбира се, сега нямам за четене. Но не се успокоявам. Не ми завиждай, защото и аз имам собствени грижи. Но ще мисля и за твоите. Ок? И аз ще бъда с теб в твоето четене и умора, чрез моята оскъдна молитва. И ще го кажа и на много други, които се молят.


Хайде, моля се всичко да върви добре! Сега те оставям да четеш и пак ще говорим, ок?


И вие, бабите и дядовците, които Бог ви чува, защото имате голям опит, помолете се за децата, които се явяват на изпити. Не само за твоето, за внука ти и внучката ти. А за всички деца на света, които се явяват на изпити и ги обхваща този трепет и тревога.


Хайде. Приятно четене, деца! И да ми се обадиш да ми кажеш, че си успял. И ако те скъсат на изпита, пак да ми го кажеш. Но не мисля, че ще се наложи!


Превод: Константин Константинов

Никой не се променя насила

Юни 19, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Никой не се променя насила. Променя се, но за малко. Преди години отидох на един площад, където имаше младежи, които бяха анархисти. Те искаха да видят извършване на екзорсизми*, да видят, че демоните съществуват. Тогава бях млад, но веднъж ги заведох да видят. Те казваха: „Ако видим това, ще се променим!“. Добре, видяха го! Видяха един куп неща, ужасиха се, изпотиха се и т.н. За три месеца станаха ангели, нито хулеха, нито водеха порочен живот, нито скитаха. Това обаче продължи три месеца, след това пак същото. Защо? Защото там почувстваха натиск и отидоха на църква от страх. Това не продължава дълго. Въпросът е да го правят доброволно и да възлюбят Христос, а не да се страхуват от дявола. От това няма смисъл! Сладостта на Христос е тази, която ще ни задържи неизменно до Него в любовта Му.

Кой е днес блудният син? Ние сме готови да кажем, че другите са блудни и че трябва да ги поправим, да им говорим строго, и някак си чувстваме, че ние, християните, сме добрите, които трябва да порицаваме света, за да се поправи. Чувствам обаче, че блуден син е повече този, който е близо до Църквата, макар и понякога по погрешен начин. Блудните синове на Отца може да сме ние, които мислим, че сме здрави, но всъщност сме малко лицемерни. Виждаш греха на другия и казваш: „Виж този какво прави! Защо го прави?“, но тайно в себе си ревнуваш, и ако те попитам искрено: „Би ли искал и ти да направиш същото? Кажи ми истината!“, ще отговориш: „Да, бих искал!“. Това е истината! Не ми се иска да казвам и другото. Някои, които обвиняват грешните хора, скришно в живота си правят същото! Правят същото! Вкъщи вършат подобни действия, да не кажа, че и по-лоши. Външно се представяме за строги, за добри, но другият разбира, че не живееш това, за което говориш.

Ще ви кажа нещо и дано никога не го забравим. Бог е най-голямата любов, която съществува във вселената. Бог съществува, преди ние да съществуваме. Бог е възлюбил и мене, и тебе, и всички близки, роднини, приятели, децата, преди ние да ги възлюбим, Бог ги е възлюбил много повече от нас. Той прави всичко, за да спаси света, и няма нужда от моята помощ, за да го промени. Ако ти обичаш един път детето си, мъжа си, жена си и искаш да ги промениш, Бог ги обича безброй пъти. Следователно, когато разбереш това, ще се успокоиш, ще се вразумиш и ще си кажеш: „Какво знам аз в сравнение с Бога? Аз по-умен ли съм от Него? След като Той оставя така нещата, нека помогна внимателно, да не прибързвам. Нека поставя Бог на първо място в живота си и да кажа: „Боже, просветли ме какво да правя във всеки един случай“.

И ако искаш, нека ти кажа коя е най-голямата помощ за някого, който е в опасност, на когото искаш да помогнеш да се промени – най-голямата помощ за твоето блудно дете, мъж, жена или приятел не е да го притискаш, а да му дадеш спокойствието на душата си. Да види, че имаш спокойствие в сърцето си, да види, че имаш пълно доверие в Бога! Това е най-голямата помощ!

Колко деца в училището, където преподавам, понякога живеят объркан живот. Опитвам се да застана до тях колкото се може по-внимателно и колкото повече минават годините, толкова повече си давам сметка. В началото бях много строг и мислех, че така ще бъде по-добре, но когато бях строг, всички ме отбягваха, а сега, когато се опитвам да не им се карам много, а да ги спечеля по добър начин, те не ме отбягват, а идват.

Нека ви кажа нещо: човек се променя лесно. Защо трябва да сме толкова фалшиви? На бдението, което правихме в Лимасол, една госпожа дойде и ми каза:

– Искам дъщеря ми да се поправи!

И както ми дойде, така й отговорих:

– Ти на младини как беше?

– Е, аз съм друго нещо, сега не съм същата.

– Не, кажи ми, ти как беше на младини?

Имаше и други хора, гледаха я и тя се срамуваше да отговори, но другите я познаваха и й казваха:

– Хайде, кажи сега.

– Е, отче… трябва ли и детето ми да бъде такова?

– Но детето си е твое, ти си го родила, от тебе е взело! Ти също си водила свой живот и си минала през различни неща… Не можеш да искаш от детето си да се промени веднага, лека-полека ще се промени. Ти как стана толкова добра сега, промени се, омекна, молиш се и се смиряваш. Е, и то лека-полека ще се промени.

– Не може ли малко по-бързо?

– Е, ще се молим. Решението е молитвата, а не натискът. С натиск нищо не се постига.

Нека ви попитам нещо, кое е по-лесно – да гледаш постоянно в телефона на детето си съобщенията, номерата, да търсиш информация къде е отишло, какво е правило, да проверяваш дали действително е там, където ти е казало, скришно да надничаш в живота му, да душиш дрехите му или да се помолиш, да вземеш книга с някой акатист, да я прочетеш, да я омачкаш от многото прелистване на страниците, да я намокриш със сълзите си, от свещта, която ще капе, да си отвориш очите, да се помолиш и да отправиш прошение към Бога? Кое е по-трудното? Кое? Вземаш телефона на детето си или на човека, когото обичаш, за да знаеш какво прави, да го промениш насила, да го хванеш и да кажеш: „Имам доказателства!“. И какво ще постигнеш? Ще му кажеш да промени живота си? Не се променя така животът на другия! Въпросът е да направиш това, което Христос прави, да му кажеш: „Ако искаш, иди си от мене“, а той да ти отговори: „Къде да отида, любов моя, къде да отида без тебе? Обичам те!“.

Ние искаме насила да задържим другите до себе си! Струва ли си тази любов? Струва ли си да ме обичаш насила? Никога не би ми харесало някой човек да ме обича насила – понеже има нужда от мене, понеже му давам пари, понеже има интерес. Това не е любов! Ние обаче много пъти търсим именно това – държим насила другия до себе си. Най-лошата помощ, която оказваш на някого, е да те вижда, че си в паника, да крещиш, да си подозрителен, да си лукав, да мислиш постоянно лошото! Подозрителността винаги създава смут в душата, разтърсва доверието и охлажда отношенията. Безсъние, не можеш да спиш, очакваш нещо да се случи, душата те разяжда, огромен стрес, сърцебиене и натиск…

Ето един пример, за да разберете, че това, което ви казвам, не си го измислям. Когато хората посещавали стареца Порфирий, те мислели, че правото било на тяхна страна, и си казвали: „Детето ми, мъжът ми, жена ми и т.н. имат нужда от поправяне и трябва да го кажа на стареца Порфирий“. Те отивали с лозунга „Ние сме прави“ и си мислели, че старецът ще ги оправдае, но той винаги казвал: „Много си напрегнат за детето си, живееш в стрес и така не му помагаш!“.

– Дай си ръката за малко! – казал той на една майка и хванал дланта й (разбираше по пулса не какво е кръвното ти налягане, а какво е в сърцето ти, как се чувства душата ти). – Виждам голям смут в тебе, голям смут!

– Ама за детето ми, отче, нямам ли право?

– Имаш право, но по този начин няма да промениш детето, ще стане още по-зле. Ти си човек, който оказва натиск!

През 1990 г. отидох при стареца Порфирий (тогава той беше сляп), понеже исках родителите ми да се променят, да станат църковни хора, защото не ходеха много на църква, и му казах:

– Отче, кажете ми нещо за дома!

Не му споделих проблема си, казвах си, че ако е от Бога, той ще ми каже нещо. Той се обърна и без предисловия, без нищо, директно ми каза:

– Няма да говориш пак на баща си за изповед! Първо ти ще се пробудиш, ще влезе Христос в душата ти, първо ти ще почувстваш Христос, ще минат четири, пет, шест години и след това ще видиш чудото. Дотогава ще проявяваш мълчание, послушание и молитва! – Той ме докосна по ръката. – Повтори това, което ти казах.

Аз загубих ума и дума, в онзи момент бях блокирал.

– Казахте да проявявам мълчание, послушание и… молитва.

– Точно така! И ще видиш чудото!

По това време аз постоянно натяквах на баща си: „Да отидеш да се изповядаш! Защо пиеш вино? Пиеш толкова литри всеки ден! Защо не ходиш на църква? Защо говориш така? Защо крещиш? Защо гледаш телевизия?“, а той ми отговаряше: „Няма ли да ни оставиш на мира с твоите попове! Живей си живота, ние не ти се бъркаме, ти защо ни притискаш?“. Аз наистина го притисках много. Затова говоря сега за тези неща, защото наистина споделям терзанията си. Отидох вкъщи и не казах нищо на баща си. Дните минаваха, а след един месец той ми каза:

– Как така си такъв? Свърши ли проповедта?

– Не разбрах, какво имаш предвид?

– Вече не ми казваш да ходя на изповед.

– Е, ти си знаеш, голям човек си, какво да ти казвам, ти си знаеш.

Казах си: „Много хубаво, убедих го!”. Пак бързах. Времето минаваше и нищо… Оставих го, но отвътре ме ядеше да говоря, да му кажа нещо. Наближаваше Рождество Христово – няма ли да се причасти? Не! Пасха – няма ли да се изповяда? Не! Аз си казвах: „Мълчание, послушание, молитва. Леле, отче Порфирий, това, което ми каза, ми върза ръцете и устата! Нищо не мога да направя! Но щом си ми го казал…“. През 1996 г. баща ми се изповяда, без да разбера това. Той поиска и се изповяда. Преброих годините. Старецът Порфирий ми беше казал: „Ще минат четири, пет, шест години (на шест спря) и ще видиш чудото“. През 1996 г. баща ми се изповяда, изповядва се и сега и ме нарича „отче”. Майка ми още не може, обажда ми се по телефона и казва:

– Ало, Андрей, как си?

– Добре съм.

Баща ми се промени. Защо старецът Порфирий не каза нищо за майка ми, а само за баща ми? Защото майка ми ходеше на изповед. Неговата душа го почувства от Бога. Така се промени баща ми. В крайна сметка е толкова просто да не говориш, да гледаш себе си и да си кажеш: „Кой те постави да спасиш света? Защо живееш? За да промениш другите? Мислиш, че работата ти е да промениш човечеството? Гледай да се успокоиш, да намериш мир, да видиш своето слабо място!“.

Нека ви кажа и още нещо. Понякога има хора, тук и по целия свят, които, понеже не се радват на своята лична любов и връзка, са насочили целия си интерес към това да променят децата си, роднините си, да ги поправят, да променят света. Това говори за липса, за недостиг в нашето собствено щастие. Щастливият човек не се интересува от другите с такава тревога, той живее своята любов.

Попитах една жена, която притискаше детето си:

– Имаш ли мъж?

– Да.

– Обичате ли се?

– Защо питате?

– Чувстваш ли любовта и единението с мъжа си? Щастливи съпрузи ли сте? Ако бяхте щастливи съпрузи, щастлива двойка, обаче наистина, с всичко, което крие думата щастие, нямаше да се тревожиш толкова много за детето си.

Много пъти тревогата ни за другите показва, че някъде в личния си живот, във връзката със спътника си, не сме щастливи. И след това започваме да се занимаваме с другите. Както в манастира, когато някой монах или монахиня няма мир с Бога, със стареца си, с молитвата, не чувства покой и всичко го дразни – времето, влагата, щурците, поклонниците. Ако имаш мир с Бога и с човека до теб, тогава не се занимаваш само с другите. Ние се обичаме, Бог ни е дал живот, оженихме се, създадохме деца, те ще поемат по своя път. Бог няма да те пита защо си го притискал толкова много, защо си безпокоил другите толкова много. И ти стани отворена прегръдка като Бога. Уважавай свободата на другия и го остави на мира.

Какво казва бащата на по-големия си син, който бил в дома му? Не на блудния син, а на другия, който недоволства, когато брат му се завръща. Казва му: „Чедо мое, защо правиш така?“. Нарича го „чедо мое“. Чувстваш ли, че си дете? Той живеел в къщата на баща си, но не го бил почувствал като баща. Мислех си за това сутринта, помолих се малко и си казах: „Ако имах голямо доверие в Бога, ако живеех молитвата и намирах покой в нея, нямаше да ме интересува, ако ще и целият свят да загива“. Не от презрение, а от доверие в Бога. Това, което казвам, не е презрение! Живееш ли молитвата си? Когато се молиш, доверяваш ли се наистина на Бога, за да падне от тебе огромната тежест? На светата Литургия казваме: „…нека един другиго и целия си живот на Христа Бога да предадем”. С други думи, повери живота си и всичко на Христос! Усещаш ли това? Майка Гавриила казваше: „Когато се моля за някого, аз го вземам мислено в душата си, поставям го пред нозете на Христос на Голгота и така го обгръщам в Христовата светлина. И след това, за да видя дали молитвата ми е истинска, гледам дали чувствам покой“. Ако се помолиш за някого и след това намериш покой, това означава, че наистина си го положил в Христовите нозе. Ако след молитвата пак имаш сърцебиене, означава, че не си се поверил на Христос, а пак се приел въпроса лично чрез своята логика. Когато се помолим истински, ще намерим покой, ще почувстваме целувката и любовта на Христос.

В сутрешното Евангелие се казва: „Симоне Ионин, любиш ли Ме?“ „Обичаш ли Ме, Петре? Обичаш ли Ме?“ И когато Христос казал на св. апостол Петър: „Последвай Ме!”, той Го попитал: „Господи, какво ще стане с Йоан?“, а Христос отвърнал: „Ти Ме следвай! И ако Аз искам той да бъде винаги жив, тебе що ти е?“[4]. „Какво те интересуват другите? Аз и ти, сами на земята, ние двамата. Обичаме ли се?“ Обичаш ли Христос толкова много? Остави света в Неговия свят и живей в твоя свят и светът ще се промени, без да го усетиш. Ти намери покой, тишина, нека види детето, че майка му е спокойна майка, щастлива съпруга, че баща му е щастлив, нека усети спокойствие, тишина, доброта, любов. Това е най-хубавата проповед. Детето ще чувства всеки ден, че има добри родители. Ще го промениш, без много да говориш. Когато излъчваш топлина, другият се променя.

В училището има едно дете, което не знаеше какво правим през постите и понякога ядеше някакви сандвичи със сирене. Не след дълго научи, че останалите постят, и ме попита:

– Защо не ми се скарахте?

– За какво да ти се карам, след като не знаеш? Твоята майка ти е дала сандвич със салам и кашкавал, но аз трябва ли да те накарам да се изпокарате вкъщи? Това правилно ли е?

Понякога по тези въпроси възникват спорове. Често учениците вдигат ръка и питат:

– Какво да правим, когато някой вкъщи не пости? Да постим ли всички насила?

Отговорът е:

– Опитайте и ще видите какво ще стане! Опитайте! Ако трябва всички да постят и да се стигне до кавга, да се сърдим, да се караме и да казваме: „Слава Богу, дойде светата Четиридесетница и вкъщи имаме кавги!”, добре, направете го!

Казват ми:

– Ама, отче, това, което казвате, не е правилно!

– Добре, вие направете правилното!

– Ама каноните казват, че трябва да постим!

– Добре, постете, аз казах ли да не постите? Постете!

Въпросът е, както казва старецът Паисий, как от каноните да не правиш оръдия срещу другите, канонът е линийка, която изправя твоя живот. Аз искам да го поправя по този начин. Тези неща не стават насила, а свободно.

Направих едно предаване за Божия рай, в което казах, че не трябва да мислим за ада и да се страхуваме. Както казва старецът Порфирий, Христос не иска вместо за Него да мислим за ада, Той иска да Го обичаме като наш приятел. Слушали ли сте касетата, в която старецът Порфирий казва, че Христос е всичко? Той казва, сякаш Христос говори: „Не искам да мислите за Мен, че държа ада в ръка, искам да Ме обичате, да Ме чувствате като ваш приятел, ваш брат, и така да дойдете при Мене”. Една госпожа чула това в предаването и ми изпрати имейл: „Отче, говорихте едностранчиво! Бог означава справедливост, не само любов! Бог е говорил за ада и във всички тези места от Новия Завет пише за ада!“. Тя беше намерила 15 места. Казах си: „Каква радост да издири местата, в които се говори за ада, да ми покаже всичко!” Не й отговорих с имейл, но веднъж, когато я срещнах, й казах: „Мислиш ли, че не знам, че адът съществува и че в Светото Писание пише за него? И аз знам това. Нека те попитам обаче нещо. Представи си, че живееш в епохата на Господа и си близо до Него, вървиш с Христос. Представяш ли си, че Христос ще ти предаде духа на ада? Затова ли дойде Той, за да ни ужаси с ада? Представяш ли си, че Христос иска да се страхуваш от Него, за да можеш да отидеш близо до Него?“

Това е първата стъпка: страх ме е да не отида в ада, нека отида близо до Христос. Както едно дете в училище, което в началото се страхуваше от мене заради оценките, искаше да получава хубави оценки и ми говореше любезно, след това ме опозна и дори се изповяда. То каза:

– Не вярвам това да има значение за оценките.

– Не, детето ми.

– Нещата, които ще кажа, не са хубави, но вярвам, че едно е оценката и преподавателят, а друго – изповедникът.

– Разбира се.

Поставих му най-високата оценка.

– Греховете ти бяха за ниска оценка, но ние не поставяме оценки на греховете.

Мина известно време и то ми каза:

– В началото, отче, Ви обичах, защото мислех за оценките, сега и да завърша училището, пак бих искал да Ви виждам извън училище, защото Ви обичам така, като човек!

Това е хубавото. Вие предпочитате да обичаме Бога заради оценките? И през цялото време си мислите: „Да не отида в ада, да не ми се скара, да не ме накаже!“. Направи това, което искаш! Какво искаш да направиш? Какво? Когато бяхме студенти, Лавреотикийският митрополит Николай (Хаджиниколау) ни разказа в своя лекция как отишъл веднъж при своя духовен изповедник и му казал:

– Отче, не издържам повече! Ще експлодирам в Църквата!

– Какво искаш, детето ми, та ще гръмнеш?

– Не издържам целия този натиск в Църквата!

– И какво искаш?

– Искам накрая да съгреша!

Духовникът отвърнал много спокойно:

– Ами съгреши.

И когато му казал това, той се успокоил, това негово желание изчезнало. Казваше ни:

– Беше толкова спокоен. В онзи момент аз се страхувах, че ще ми каже: „Да не си посмял да направиш нещо! Как така искаш да съгрешиш!”, а вместо това: „Направи го, детето ми, какво искаш да направиш?“

Някой казва: „Ако каже това на едно дете, то ще извърши грехове“. Аз мисля, че няма да извърши грехове. Ще те попитам обаче нещо. Какъв е начинът да не правиш грехове? Ти ми кажи най-добрия начин. Дано да го намерим! Има случаи, когато можеш да се скараш. Веднъж ти ми каза: „Ти нямаш деца и затова говориш така. Ако имаш обаче дете и то ти каже, че иска да излезе вечерта, а ти му отговориш, че може да върви, където иска, и да се върне, когато иска, да видиш какво ще стане! Ако имаше дете, би ли му казал това?“. Имаш право. И аз ще се скарам, ще се възпротивя, ще говоря рязко, как да го кажа, ще ударя някого с думи, за да го поправя, но трябва подход. И шамар ще удариш на детето, но внимавай, ръката, която удря шамар, трябва поне малко да мирише на тамян. Първо се помоли, преди да удариш плесница, хвани броеницата, помоли се един час. Един час с броеница! Направи го и ще видиш! А как ти тежи да се молиш! (На Света Гора един човек ми казваше: „Ще се помоля след малко, като отида в килията“. Казваше ми го от сутрин до вечер. И не го правеше. Разговор след разговор. Молитва? Никаква! „Колко е хубаво да се молиш!“, ми казваше той, но не се молеше.) Помоли се един час и ако молитвата не даде резултат, удари му един шамар, та да видим. Ние обаче не се молим, по-лесна е кавгата, караницата, спречкването.

И нека престанем да слагаме етикети на хората – кои са добри, кои са лоши, кои имат нужда от поправяне и кои нямат.


превод: Константин Константинов

 

Боже мой, Ти си една прегръдка!

Май 15, 2018 in Начална страница, Отечески съвети


Веднъж ме поканиха в една гимназия, за да се срещна и да разговарям с учениците. Сутринта по време на молитвата забелязах, че някои от децата въобще не се молят, а говорят на двора. Влязох в час и видях един от учениците, които говореха. Казах му:

– Ще те попитам нещо, няма да ти се карам. Защо по време на молитвата говореше и не внимаваше?

Той ми отговори:

– Да ти кажа ли истината?

– Кажи ми!

– Не искам да се моля, отче! Не искам! Длъжен ли съм? Не искам да се моля на Бога! На тебе пречи ли ти?

– Не, не ми пречи. Просто те попитах защо вдигаше шум.

Докато той говореше, скочиха и други негови съученици и един от тях каза:

– И защо да вярваме в Бога? И защо да ходим в храма насила? И защо Бог да ни притиска в живота? Защо да прави всичко трудно? Винаги „Недей това, недей онова!“.

Докато той говореше, други пет-шест започнаха да викат, след това всички вдигнаха ръка. Аз им казах:

– Я почакайте малко, почакайте! Разбирам, че тук има проблем. Имате проблем с Бога, така ли е?

– Голям проблем! – каза един ученик.

– Разкажете ми.

– Ще ни оставите ли да говорим?

– Ще ви оставя, изобщо няма да ви прекъсвам, но говорете един по един.

Едно момче вдигна ръка и каза:

– Аз чувствах голям натиск вкъщи заради Бога и Църквата.

Друго дете каза:

– За мене Бог е станал чиста натрапчива идея.

Бог и натрапчива идея? Попитах го:

– Ти пък къде чу тази дума?

– Да, притискаха ме в детството, родителите ми ме притискаха с Църквата. И ако ме оставиш да ти кажа истината, ще ти разкажа много истории.

– Не ми казвай много, кажи ми само един случай накратко.

– Ще ти разкажа един, отче! – Той забрави да ми говори на „Вие”. – Веднъж отидох с класа си на църква и понеже говорех в храма с един съученик, един учител, който беше съсредоточен в молитвата, ни изведе навън с думите: „Вън от храма!” (защото, както той каза, вътре е забранено да биеш, но навън е позволено), удари ни два шамара, издърпа ни ушите, върна се в храма, зае отново молитвената си поза и продължи да се моли. Аз през цялото време се питах: „Какви са тези неща, какъв е този Бог? Защо един Божий човек се отнесе толкова жестоко с мене?“.

Едно друго дете ме попита:

– Да кажа ли и аз нещо лично?

– Кажи!

– Когато бях малък и четях някакви комикси с Мики Маус, един учител, който казваше, че много вярва в Бога, ги взе, скъса ги пред целия клас и ги изхвърли, като каза: „Това не са хубави списания, тези неща са лоши за тебе“.

Друго дете сподели следното:

– А мен директорът ме заведе в канцеларията си и ми каза: „Слушай, детето ми, аз съм Божий човек и ще ти дам един добър съвет: недей да дружиш с това дете от твоя клас, защото е лошо“. И той, отче, ме научи да деля съучениците си на добри и лоши деца: „С тези не говори, те са опасни за тебе!“.

Там беше и неговият приятел, онзи, с когото директорът го съветвал да не говори, той вдигна ръката си и каза:

– Помниш ли обаче, че ние си дружахме? Учителят казваше да не си говорим, но ние си дружахме.

А друг ученик каза:

– Аз, отче, имах в джоба си едни малки карти, наречени „покемони“, в Атина ги има, някакви детски истории, и един учител постоянно ми казваше: „Тези неща са от сатаната!“ Всичко, което ми харесва, е забранено! Когато нещо ми е приятно, Църквата идва и ми казва: „Не прави това, не прави онова!“ Душата ми се изпълни с вина, с натиск. И всичко това в името на Бога.

А едно дете каза най-хубавото нещо, което много ме трогна:

– Отче, да ти кажа нещо – в живота ме накараха да чувствам неприязън към Бога, но ще ти кажа, че Христос е най-добрият!

– Я повтори.

– Христос е най-добрият! Христос не е виновен, но хората, които ми говориха за Христос, не ми помогнаха да Го обикна, а ме накараха да се страхувам от Него, да Го гледам като заплаха в живота си, Някой, Който идва като пречка за моя характер, развитие, свобода, радост.

Аз казах:

– Деца, това, за което говорите, е много важно. Това са много страшни истини, които ме притесняват, защото аз съм свещеник и би трябвало да имам голяма отговорност пред вас и да не съм виновен за това, което днес чувствате, но за съжаление, и аз имам вина!

Мисля, че думите натиск и Христос не си подхождат. Ако чувстваш натиск за това, което правиш, не си заслужава да го правиш. Христос е свобода! Ако постиш под натиск, не си струва да постиш. Ако ходиш на църква под натиск, Христос се натъжава, или ако трудно се събуждаш, за да се помолиш. Бог не иска това насила. Старецът Порфирий казваше: „Бог не иска ангария”, т.е. насила, Той иска свобода, иска радост. Ако аз нося това расо, а вътрешно не го искам, не си струва трудът да го нося. Ако сте дошли тук насила, трудът не си струва. Христос иска малко, но от сърце!

Някога Господ стигнал дори дотам да каже на Своите ученици: „Да не искате и вие да си отидете?“, защото някои си тръгнали от Него, тъй като говорел трудни за вярване неща. Той говорел за Своята жертва, за светите Тяло и Кръв и някои казвали: „Какви са тези непонятни неща?“. Те си тръгнали от Него. Христос пита учениците Си: „Искате ли и вие да си тръгнете? Свободни сте. Обичате ли Ме? Останете! Не можете? Тръгнете си!“. Колко хубаво нещо! И св. апостол Петър казва: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот“[1].„Господи, къде да отидем? Хубаво е при Тебе, при Тебе душата ни се успокоява! Не сме насила при Тебе! Искаме го и сме близо до Тебе!“ Това, възлюбени, си струва. Христос ни е дал право за свободен избор в нашите постъпки.

Да не би, братя мои, това, което казвам, да звучи повърхностно? Някой ми каза: „Така както говориш, нещата са малко повърхностни“. Аз му отговорих: „Ти какво искаш? Как да го кажа?“, тоест струва ли си трудът да говорим с такива думи и да ужасяваме другите, за да останат до нас насила?

Впрочем попитах децата:

– Деца, сега не искате ли да се изповядате? Не искате ли да отидете на църква?

– О, да, сега искаме, но не както преди, а с друг ум и с други мисли. Не насила!

Майка Гавриила казва: „Откакто сложих расото, спрях да говоря на хората много за Бога, защото моето расо говори“. Ако някой в расо мине покрай къщата ти, Бог говори. Казваш си: „Мина един свещеник. Мина една монахиня, един монах“. Не са нужни нито проповед, нито натиск. Ако моят пример казва нещо, то ще влезе в душата ти, не е нужно да говоря с думи. Ако аз постя, ако се моля, ако имам мир в душата си, не е нужно да ти казвам много думи, това си личи от само себе си, без думи. Не е нужен натиск.

Веднъж един подвижник минал с ученика си през някакъв град, като преди това му казал:

– Отиваме на мисия.

Ученикът си мислел, че ще говорят с хората, и чакал старецът да каже нещо, но той мълчал. Така минали през града, отминали и отишли в килията си. Ученикът попитал:

– Отче, няма ли да кажем нещо?

– Детето ми, казахме, видяха ни.

Твоето дете те вижда, жена ти те вижда, мъжът ти те вижда, не са нужни много дразнещи думи, нашият пример сам говори. Затова Господ казва: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец”[2]. Имаш ли светлина? Блести ли светлина в живота ти? Искаш или не искаш, другият ще я види. Не е нужно да му говориш с думи, той ще види делата ти, ще види смирението ти, добротата ти.

Забелязали ли сте, че колкото повече говориш на другия, толкова повече постигаш обратния резултат? Когато насила тръгваш да даваш съвети, той се противи. Вчера една жена ми каза:

– Мъжът ми не ходи на църква, какво да го правя?

– Не прави нищо! Кой те кара насила да го променяш, той не те ли вижда? Когато месиш просфора, не разбира ли, че ти вярваш в Бога и отделяш часове, за да замесиш просфората? Това не е ли проповед? Нима трябва постоянно да говориш? Не е нужно да говориш!

Другият вижда какво правиш. Когато вижда, че имаш деца и създаваш още две, три, четири, пет, нима не разбира, че вярваш в Бога? Защо ги създаваш? Ако не вярваше в Бога, щеше ли да имаш толкова много деца? Това е проповед! Другият вижда и получава своето послание. Натискът в живота на човека води до обратния резултат! Ще ми кажете: „Сега ти не ни ли говориш?“. Да, говоря, но защото го искате. Не говоря насила. Искате, слушате ме и ви говоря. Ако не искахте, нищо нямаше да мога да ви кажа, нито пък би трябвало да говоря.

В моя квартал има едно момче, което се казва Орестис. Родителите му постоянно му казват, че върши грехове, всичко им се струва грях. Слуша музика – казват му, че е грешен; отива да играе мач – питат го защо съгрешава; играе билярд – грях. Те искат да го водят на църква, но момчето отказва, защото оказват натиск върху него. Една вечер говорихме (беше отдавна, преди да стана свещеник), беше лято, имаше и звезди, той се развълнува и каза:

– Утре най-накрая ще отида на църква.

– Наистина ли? – попитах го аз.

– Да, ще отида!

– Радвам се, че ще отидеш, не го казвам заради мене, а заради тебе.

На следващия ден баща му се обади и ми каза:

– Какво ще стане с това дете, дори и днес не отиде на църква! Стана в осем часа и отиде да играе билярд в съседния квартал!

– Наистина ли? – Разтревожих се, засрамих се, защото момчето едно ми каза, а друго направи. – Какво да Ви кажа, съжалявам за детето Ви!

– Не чува, не приема това, което му казваме!

Не след дълго се обадих на Орестис и му казах:

– Как не те е срам! Не за това, че не си отишъл на църква, а защото ме излъга. Ти каза, че ще отидеш, а не отиде.

– Отидох, отче!

– Но баща ти ми се обади по телефона и ми каза, че си бил на билярд.

– Излъгах. Станах в осем, но не отидох в храма, в който те ходят, а в друг, в съседния квартал. Когато ходя с тях, след това ми казват: „Браво! Така ще станеш добро дете! Така трябва, да ни слушаш, да правиш това, което искаме! Сега ти се радваме!”, а аз не искам да се чувствам по този начин, сякаш им угаждам, и отидох другаде, защото исках свободно да почувствам Бога. Не понасям този натиск.

Аз му казах:

– Много ми харесваш така! Така ходи всяка неделя, дори да казваш, че ходиш на билярд, на плаж, прави каквото искаш, стига само да ходиш!

– Не върша ли грях?

– Но си отишъл на църква!

Много от нещата, които искаме, Бог не ни ги дава, защото не ги искаме наистина за душата на другия, а за себе си, за да бъдем ние доволни. „Да се ожени детето ми за тази, която аз искам, за негово добро.“ Уж! А в себе си казваме: „За да се изпълни моето желание и да ми се угоди. Аз така си мечтаех за детето ми!“. Не разбирам, какво трябва да прави детето ти? Да изпълнява мечтите на живота ти или да живее свободно, както и ти си живял? Разликата е голяма. Когато оказваш натиск, получаваш обратния резултат. Душата усеща. Отиваш да докоснеш другия и той се чувства така, сякаш го докосва бодлива тел, не чувства мир в душата си, а иска да се възпротиви и да реагира.

Ако ви попитам как гледате на греха, бъдете сигурни, че всички грехове, които ние оценяваме с някаква оценка, Бог ги оценява по напълно различен начин. Разбирате ли какво казвам? Имам предвид, че ако ти кажа какъв грях има някой човек и те попитам как ти се струва този грях, който той е извършил, ти ще кажеш: „Леле-мале, това направо е ужасно!”, Бог обаче гледа на него по напълно различен начин. И обратното. Някой може да е извършил малък грях, но Бог може да го смята за голям, а много големия грях да смята за много малък, защото Бог гледа не само греха, а откъде е тръгнало това нещо. Христос гледа не само кашлицата, а и как е започнала, кашлицата е симптом, тя е това, което се проявява. Причината дълбоко в душата е нещо друго, което ние, за съжаление, не виждаме.

Нека ви дам пример. Едно дете пушеше цигари, веднъж майка му дойде и ми каза (в началото, преди да изповядам децата, родителите им идваха и ми казваха какво да кажа на децата, но сега, естествено, спряха, защото видяха, че няма да стане):

– Отче, първо искам да Ви видя за малко!

– Естествено, елате.

– Моят Василий напоследък пуши цигари. Моля Ви, когато дойде, да му кажете да ги спре!

– Вие казахте ли му го?

– Казах му го.

– И какво, спря ли ги?

– Не, но при Вас е различно.

– След като е различно, остави ме да постъпя така, както преценя. Ако наистина смяташ, че това, което казвам, е някак по-правилно от твоето, остави ме да го направя, както аз мисля.

– Добре, отче, не очаквах да бъдете такъв!

Госпожата си тръгна. Идва детето.

– Василий, пушиш цигари!

– Да. Откъде знаете, отче?

– Миришеш на цигари. Как е, харесва ли ти?

– Не, не че ми харесват цигарите…

Колкото ученици съм питал дали им харесват цигарите, само трима казаха, че им харесва миризмата, всички останали казаха, че има друга причина.

– Защо пушиш?

– Защото съм стресиран.

Ясно, стрес.

– Защо си стресиран?

– Защото имам много трудни изпити и чувствам голям натиск.

Ясно, има изпити, чувства натиск.

– Защо, Василий, чувстваш натиск?

– Защото мисля, че може да ме скъсат на изпита и да не го взема.

Ясно, страхува се от провала.

– И ако те скъсат на изпита, какво ще стане?

– Ако ме скъсат на изпита, родителите ми ще ме отблъснат и ще ме отхвърлят, защото ми казват, че не трябва да отиват напразно толкова труд и пари, които хвърлят по мене.

– Ясно! И какво друго чувстваш?

– Чувствам страх и несигурност в себе си, чувствам, че ако се проваля на изпита, ще изгубя любовта им. Това ме ужасява! Ще се почувствам много самотен!

Вижте как тръгна всичко – от цигарите. „Ако пак пушиш, ще отидеш в ада!“ Майка му само това е виждала, нищо друго не я е интересувало, не се е запитала защо пуши. Тя му повтаряше: „Спри цигарите! Спри цигарите!“. Все едно да казваме на някого: „Не кашляй! Не кашляй!“. Намери причината, поради която кашля, излекувай причината, която е в дълбините на душата, и кашлицата сама ще изчезне. Това дете ми каза, че усеща стрес, страх, несигурност, чувства, че не е ценно за родителите си, че е ценно само ако вземе изпита, а ако не го вземе, нищо не струва, страхува се, че няма да почувства любов в душата си. Затова пуши! Следователно какво е за това дете пушенето? Грях или убежище? Към какво да прибегне? Къде? Някой казва: „При Бога“. Да, при кой Бог? Майка му показа ли му Бога по правилен начин? Аз показах ли му правилно Бога, за да Го възлюби?

Колко ми харесва, че Бог не е като нас. За щастие, Бог не е като нас, Той има напълно различен поглед за нещата от живота. Какъвто и грях да си извършил, да знаеш, че Бог го разглежда по различен начин, не като хората. Всички заклеймявали грешната жена, която отишла при Господа, и само Той казал, че в действителност тя е възлюбила много. „Прощават й се многото грехове, задето много обикна.“[3] Тази жена съгрешавала, но в греховете си търсела любовта, дълбоко в себе си търсела любов и от това търсене прибягвала към блудство, защото не се била научила как да обича правилно.

Затова старецът Паисий казва за някакъв грешен монах на Света Гора: „Моля се Бог да погледне на греховете му като на голяма детска беля, а не като на грях!”, т.е. Бог да не нарича грях това, което е направил, а да каже: „Непослушен беше, правеше бели!“. Бог оценява по един начин, а ние – по друг. Затова пред Христос човеците никога не чувствали натиск, никога не чувствали, че се задушават. Затова и апостолите говорели и Му казвали каквото искали. Един от тях казал: „Господи, искам да ми дадеш власт да седна до Тебе!“. Това, което искали, било безумица, но то ни показва, че Христос ги оставял да говорят свободно пред Него. Той не насаждал страх, никога не казвал: „Така ще се облечете! Така ще говорите! Така ще се държите!“. Свободно. „Възлюбете Ме и правете каквото искате.“

Казах това веднъж в един клас и едно дете ме попита:

– Значи каквото искаме?

– Да, ако обичаш, прави каквото искаш!

– Тоест мога да правя каквото си искам, ако обичам?

– Разбира се.

Но ако ме обичаш… Я си помисли, ако ме обичаш и пушиш пред мене, а аз се чувствам зле и дробовете ми се тровят, ще го правиш ли? Ако имам сестра и ти искаш да направиш с нея нещо беззаконно, обичаш ли ме тогава? Би ли го направил, ако ме обичаше? Любовта не ти дава право да вършиш грехове, а те поставя в правилните рамки на живота. Затова съгрешаваме, защото не обичаме – нито себе си, нито Бога, нито хората до нас. Съгрешаваме, защото нямаме правилно познание за живота, изопачили сме нещата и прибягваме до грехове. Защо блудният син се връща при баща си? Защо този млад човек след много грехове внезапно решава да се върне обратно? Защото идва неговият час, защото настъпва подходящият момент. Това е тайна! Защо някой се е покаял тази година, а ти, който сега ме слушаш, още не си се покаял? Ще чакаш една, две години, ще живееш живота си и след три години животът ти може да се промени. Защо ти се покайваш след три години, друг – сега, а пък трети – завчера? Това е тайна! Едно обаче е сигурно: Бог уважава мига на всеки един. Когато дойде твоят миг! Не зная кога!

Не можеш да посочваш на Бога кога да стане определено нещо, нито пък можеш да притискаш детето си да се промени. Ще дойде моментът, само Бог знае кога. Прояви уважение към това! Едно е сигурно – ти винаги трябва да бъдеш отворена прегръдка, да очакваш детето си във всеки един момент. Блудният син се връща, защото знае, че го очаква добър баща, една отворена прегръдка, без натиск, без строгост, без бич. Ти би ли се върнал така? Ако той знаеше, че вкъщи го чака някой, който ще му се скара, би ли се върнал обратно някога? Никога! Докато отсъствал от дома, той чувствал, че любовта на баща му го преследва, чувствал как една светлина обгражда душата му и една молитва смекчава сърцето му. Той живял блудно, но баща му го обичал. А когато обичаш, излъчваш вълни на любов и Божия благодат. Нищо, че другият е далеч, това стига до душата му. Ти си тук, детето ти може да обикаля и да прави каквото иска – ако го обичаш, Бог го покрива. Ще дойде неговият час, но с добро, по благ начин, и той ще се промени.

Ще ви кажа как завърши разговорът с децата от училището. Това беше най-хубавият момент в живота ми! Казах им:

– Деца, ако имах касетофон и знаех, че ще ми кажете тези неща, щях всичко да запиша. Казахте прекрасни неща. Особено ти, който ми каза, че си изпитал неприязън към Бога, но за теб Христос е най-добрият, че не е виновен Христос, а тези, които преподават за Него. Деца, вие сте почувствали натиск от страна на родителите си, на свещениците, на учителите. Ще ви задам един труден въпрос: можете ли да им простите? Прави сте, че не сте виновни, прави сте във всичко, вярвам, че и Бог така отсъжда. Можете ли обаче да им простите? Това, което ви казвам, е много трудно!

Децата да простят на родителите си? След като обикновено казваме, че родителите прощават на децата, защото децата са лошите. Тук обаче се доказа, че децата трябва да простят на нас, отците на Църквата (както се предполага, че сме отци), и на вас, родителите, и да ни кажат: „Прощавам ти!”.

– Можете ли да им простите и да не таите злоба? Направете го!

Едно дете стана и каза:

– Е, добре, прощаваме им, не таим злоба, но сме пострадали много от това, което те ни причиниха.

Друго каза нещо хубаво:

– Аз, във всеки случай, отново възлюбих Бога, отново, но го възлюбих с друг, по-чист ум.

– Това, детето ми, е много хубаво!

Да можем да простим! Знаете ли какво искаме всички ние? Искаме ласка, прегръдка, обич, някой да дойде и да ти каже: „Ти си хубав и значим човек! Обичам те, за мен ти си ценен!“.

Колко пъти приготвяш някакво хубаво ястие и ако мъжът ти не ти каже дума, се чувстваш някак си… Сготвила си яденето добре, за да чуеш една хубава дума. Това не е ласкателство на егоизма, а насърчение. И възрастни хора да сме, докато издъхнем, всички ние в душата си оставаме деца – искаме само една прегръдка! Един игумен от Света Гора ми разказваше, че когато веднъж епископът дошъл при тях и не поздравил един монах, той се наскърбил като дете, искал да му се каже една добра дума: „Отче, какво правиш? Добре ли си? Радвам се да те видя!”. Не че ще ти каже нещо важно, но чувстваш, че ти обръща внимание, че те е забелязал. Някой може да те погледне и това да те накара да летиш в небесата от щастие. Понякога хората на изповед броят минутите на другите, които се изповядват. Една госпожа веднъж ми каза:

– Отче, говорихте с мене само 5 минути, а предната госпожа остана 13 минути! Искам да Ви споделя един помисъл, но да не ме разберете погрешно!

– Кажи.

– Нея повече ли я обичате?

– Шегуваш ли се, защо да я обичам повече? Не, детето ми, тя имаше да ми сподели повече проблеми. Не се ли радваш, че имаш малко неща, които казваш за пет минути и приключваш?

– Не, отче, и аз искам да стоя много!

– Защо?

– Така, да чувствам, че ме обичате!

– Но ако го направя, ще трябва да стоим заедно цялата нощ и да се гледаме. Не става.

Разбрах я, но… защото и аз така искам. Всички искаме любов. Когато намерим любовта, тогава искаме да вършим добро без принуда. Тогава всичко е лесно.

Тази година един ученик ми направи впечатление. Той никога не вземаше благословение от мен в училище, а ме поздравяваше, сякаш съм министър-председател. „Как сте, отче?“ – така казваше и се ръкуваше с мен, правеше го нарочно. Всички други вземаха благословение, а той изпитваше радост: „Аз не съм като вас, аз се здрависвам с него“. Майка му обаче ми се обади по телефона и научих от нея, че той казвал за мене: „Добър е този отец, но няма да му направя удоволствието да взема благословение от него. Зная, че той иска да вземам благословение, да му стане приятно, но аз няма да му угодя!”. Тази година имаха изпит по физика и аз бях квестор на изпитите в неговата група. В един момент той тръгна да преписва нещо и аз си казах: „Боже мой, какво да правя? Просветли ме!”. Направих се, че гледам в друга посока, гледах телефона, за да видя часа. Той преписа и забеляза, че аз го видях, усмихнах се леко, направих се, че не виждам. Когато приключи, той ми донесе написаното, сложих си подписа и му казах:

– Хайде, приятно изкарване на лятото!

Той отвърна:

– Хайде… приятно и на Вас! Благословете!

И си казах: „Трудът си заслужаваше!“. Ако го притисках и му казвах защо не взема благословение – нищо! Трябваше обаче да чакам една година и да се моля на Бога: „Боже мой, не да вземе благословение от мене, не това е въпросът, а душата му да се смекчи!“.

Може и ти да чакаш доста време, за да стане това, което искаш, но без натиск. Нека станем и ние отворена прегръдка и както Бог се отнася с нас, така и ние да се отнасяме с другите, да обикнем, да приемем свободата на другия, да простим и да чакаме. Другите около теб ще се променят, ще стане това, което искаш, аз вярвам в това. Ако това, което искаш, е истински и реален копнеж на сърцето, който заслужава да преживееш, ще го преживееш! Трябва обаче да бъдеш отворена прегръдка и да чакаш, както прави Христос. Всички обичат Христос! Обичат Христос, не обичат свещениците. Ние сме виновни! Самия Христос никой не Го мрази, защото Той няма какво да ти направи, стои така – с прободени ръце и крака, кръвта Му тече… Какво по-лошо да Му се случи? Ако бъдеш такъв и никого не притискаш, а сам се разпънеш за света, ще видиш как хората около тебе ще се променят! Няма да реагират остро, ще чувстват, че твоята кръстна любов, твоята душа ги спечелва. (…)

превод: Константин Константинов
[1]Вж. Иоан 6:67–68.

[2] Мат. 5:16.

[3] Лук. 7:47.

* Изгонване на демони. (Бел. прев.)

[4] Вж. Иоан 21:15–22.

Благодаря!

Април 17, 2018 in Начална страница, Отечески съвети


За да четеш това, означава, че си решил донякъде твоите основни проблеми.

Нека ти дам пример. Сега не търчиш да намериш пари, сега, в този миг, не страдаш и не викаш от страшна и ужасна болка, защото, ако изпитваш много голяма болка, нищо не можеш да четеш. В този миг си спокоен, в някоя стая, в офиса, в някое място, където е спокойно и можеш да почетеш. Затова нека кажем едно Благодаря! За Божията любов, Благодаря! На нашия Господ, Който ни дава възможност да имаме толкова дарове в живота, да кажем „Благодаря!“, че можем и правим този малък опит да кажем две думи и имаме възможност да слушаме, да говорим, да мислим, да се изразим и живеем в мирни обстоятелства и имаме толкова дарове и ако видиш сега, че котлонът в кухнята е включен и яденето ти се готви, и хладилникът ти е пълен с неща и блага – само колко дарове имаш в живота си!

Направи ми впечатление, че в нашата епоха през целия ден дават рецепти по телевизията, дават ястия, дават възможност да видиш нови готварски рецепти и нови предложения, което означава, ако добре помислиш, че нашите основни въпроси, необходимите неща, за да живеем, някак сме ги подсигурили и след това започва един лукс, който е луксът на тази възможност, т.е. нещо в повече, една рецепта, втора, с някоя рядка съставка, например да намериш джинджър – кой е познавал джинджъра преди няколко десетилетия в Гърция, кой е знаел за някои източни, индийски подправки? Това нещо означава, че имаме какво да ядем, остава ни ядене и му се наслаждаваме. И добре правим. Тоест кое? Това, че разкрасяваме живота си, че го правим по-богат, по-приятен, по-сладък, по-красив. Ако някой няма дори парче хляб, ако някой няма дори чиния ядене, дори една супа, дори фасул или пържен картоф или две пържени яйца, ако нямаш дори тези основни неща, къде ти да намериш време и кураж да уредиш един куп неща в кухнята и да следваш хубави рецепти? Обаче ти си свикнал с тези неща, смяташ ги за самопонятни, за даденост, че имаш тези неща и след това започваш и търсиш други неща и искам и други! Искам още! И не се задоволяваш с малкото, които имаш, което не е малко, изобщо не е малко, а изключително много. Не се задоволяваш със здравето, което имаш, но естествено когато го загубиш или ти се случи нещо, тогава казваш – как бяхме и колко добре бях и не го разбирах и колко дарове имах от Бога и не ги оценявах! И как тогава, когато не ме болеше глава, нямах още световъртеж, никогa не го бях оценил, че главата ми е здрава и не ме боли. И се сещаш, когато някога си спал добре и за теб е било нещо обичайно и рутинно в живота. Никога не си бил почувствал нуждата да прославиш Бога, да Му благодариш и от теб да излезе признателност, покой, щастие, тишина на душата, радост и да кажеш – слава Богу! Имам си яденето, имам си креватчето, имам си спокойствието, имам си мирните мисли и съзнание, спя и съм доволен! Не го разбираш това. След това обаче, когато започне безсънието, когато те обземе главоболие и казваш Боже мой, един ден да ми дадеш без главата да ме боли така ужасно и ще Ти кажа едно горещо „Благодаря“, както тези малки дарове, които поставят върху иконите, от мед, позлатени или сребърни дарове, върху които пише „Благодаря!“ за нещо, което Бог ти е дарил, някакво чудо, което е направил в живота ти – това благодарение. Аз днес искам това да направя, да кажа едно „Благодаря!“ в мене. За да мога да водя този разговор с тебе и това предаване, означава, че сега не страдам, не ме заплашва нещо, имам свободата да говоря, имам свобода на словото, имаме демокрация, не съм в опасност, тоест един пример: ако живеехме в Русия в началото на предишния век, нямаше да можем да кажем тези думи, нямаше да можем да ги кажем. Щях да отида в затвора, тоест днес това, което правя, ако го гледаше един свят свещеник от онази епоха – святи хора са били – те не можели да говорят, а ние грешните днес говорим. И тези светии тогава не можели да говорят, защото всяко обсъждане с духовно съдържание, за Бога, водело до затвор, до каторга, до принудителен труд, до изтезания, до мъчения, до страдания. А аз мога да говоря. Това е велико нещо. Имаш едно радио и сега седиш и може да си говорим, имаш едно радио, това не е самопонятно – майка ти, баба ти, дядо ти, всички те имали ли са радио? Да могат да слушат такива разговори? Бог ни е дал велики дарове в живота. Не го разбираме, а го смятаме за даденост. За колко неща в живота, ако седнеш и помислиш върху тях, трябва да кажеш едно „Благодаря!“ И още нещо – сега си свободен дори да смениш предаването и да кажеш: не искам да те слушам, омръзна ми, не искам да слушам тези думи. Пак си свободен. Нима това не е велик дар? Това, че никой не те принуждава насила да слушаш нещо, което не ти харесва. Ти избираш, подбираш, искаш да слушаш – слушаш, искаш да не слушаш – сменяш го, слушаш друго предаване. Правиш каквото искаш. Свободен си. Това не е ли велико? Казвам ти го, защото често твоят ум се фокусира постоянно в неприятни неща и все нещо ти е виновно, нещо ти липсва, от нещо се оплакваш и не можеш да разбереш, че ако помислиш по друг начин за живота си, тоест ако видиш нещата по друг начин и се промени зрителното поле на душата ти, ще разбереш, че за много неща вече трябва да си много доволен и радостен. Това недоволство означава, че душата ни не се фокусира правилно и постоянно гледа какво й липсва, какво не върви добре, какво ми е виновно, какво отсъства от живота ми. А ти си пълен с щастливи възможности, които Бог ти дава, възможности и дарове, но не ги разбираш, не ги оценяваш, не им се радваш. Как се казва за фотокамерата – фокусира, тоест къде се насочваш, къде се фокусираш – в жалванията, в негодуванието? В ропота? В отегчението, в това, че всички са ти виновни? Ти ще ми кажеш: коя най-накрая е темата на предаването? Нищо, това е темата. Това. Как да гледам нещата в живота ми, дори малките и незначителните, че не са изобщо незначителни, а дарове. Имаш много дарове. Какво правиш сега? Наливаш си вода? Не го казвам на тебе, защото някой ми каза: слушам те в кухнята, пия си кафето, водата, готвя яденето. Водата, която пиеш, да те питам – откъде си я взела? От чешмата, нали? Има ли вода в чешмата днес? Има. Смяташ го за даденост, смяташ за даденост, че от чешмата трябва да тече вода, да имаш и да пиеш. Затвори чешмата малко, спри я! Когато не я използваш, спри чешмата, толкова вода се губи. Ако си спомниш в по-стари времена, и аз сварих това, въпреки че не съм стар дядо, сварих го в селото, където израснах – имаше една чешма на централния площад и хората отиваха с туби и стомни и си наливаха за вкъщи. Нямаше чешми във всички къщи, където да тече постоянно и да имаме когато и колкото искаме и то чиста вода. И оценяваха водата. Оценил ли си я? Знаеш ли кога я оценяваш? Но пак не я оценяваш, а просто негодуваш – когато някой път слагат съобщения върху блока, че „поради ремонт утре от 6 сутринта до 11 ч. няма да има вода”. И как само реагираш: какво ще стане днес? Вързаха ни ръцете! Нямаме вода! Не мога да пусна пералнята! Не мога! Добре, негодуваш, а когато дойде водата? Айде, най-накрая дойде! Да свършваме! Дойде! Това ли беше? „Дойде!”? Не трябва ли от теб да излезе щастие? Ако умът ти не се научи да се радва така и да оставиш тази благодарност да напоява душата ти, както капката олио пада върху парче плат и се разстила, става петно, така да се получи в теб едно „петно” на голяма благодарност, да се разстели в тебе и да кажеш – леле, дойде водата! Толкова дни, когато имах, не го разбирах. Един ден се лиших от нея за четири часа и възнегодувах! Когато водата дойде отново и пия, готвя, мия се и чистя къщата с чиста вода, всичко това, я си представи – не чистиш къщата си, нито се миеш с вода, която е за градините и цветята, а с чиста вода, която би могъл да пиеш. Това не е било така в миналото. И днес има хора в страни от третия свят, които нямат чиста вода. Веднъж се връщах от Света Гора и спрях, за да взема вечерния влак, за да се върна в Атина и видях една изложба на Лекари без граници и имаше снимки от Африка, където ходили. На снимката имаше малко дете, което вземаше вода от заразен извор, понеже му тежи да ходи до извора с чиста вода и не знаеше каква е разликата между едната и другата вода. Едно малко детенце. И пишеше, че много семейства са умрели, понеже са взели вода от погрешен извор, от мръсни, заразени извори и пиели от водата. И това не става в епохи преди векове, а сега, в нашата епоха. Ние не сме си изпатили нищо подобно.

Почувствал ли си това, излезе ли от тебе като вълна на благодарение? Да кажеш едно Благодаря!? Естествено това не можеш да го правиш и да се стягаш насила, не ти идва, разбирам те, не може насила да излезе, какво да кажеш, като не ти идва, не ти идва. Но помисли малко за тези неща, а именно, че живееш сред даровете, но на твоя ум му е станало нещо и не оценяваш нещата правилно, не ги цениш. Ако направиш подарък на една жена, някакво много скъпо бижу и тя те гледа в очите с вкаменен поглед, хладно и безразлично, няма ли да кажеш, че нещо не върви добре с тази жена? Ще кажеш – не се трогва! Правя й такъв подарък, много скъп, не го ли разбира? Всички ние сме такива пред Благодетеля на нашия живот, пред Бога, пред даровете, които ни дава чрез природата, в природата, но не го разбираме. И колко други дарове, ако помислиш за тях, ще спреш хленченето. Имаш изключително много неща. Имаш своя ум и мислиш. Разбираш това, когато имаш един приятел, чийто ум се разболява и тогава се кръстиш и казваш – Боже мой, пази ми ума! Разбираш го сега, когато можеш да ходиш и говориш и седиш. Седиш ли? Сега седиш ли? Да прославяш Бога, че можеш да седиш! Казах това веднъж на децата в училище и те ме попитаха защо? – прославете Бога, че можете да седите и нямате болки! И това не е мое вдъхновение, четох това в книга на стареца Паисий, където се казва, че той сам дава такъв съвет – да благодариш на Бога, че можеш да седиш! Аз го разбрах, когато ми се появи рак на дебелото черво и тогава вече не можех да седна отново. И когато лягах да спя, се въртях в леглото да намеря едно място, но не намирах мира, защото, накъдето и да се обърна, ме болеше. И след това разбрах, че толкова време, когато седях на пейчицата ми, върху пъна, върху един камък, където и да е, беше Божие благодеяние. Никога не го бях оценил. Смятах, че да мога да седя е самопонятно.

Днес не ти казвам нещо велико, не ти говоря за висше богословие, не зная да ти казвам възвишени неща, но знам, че тези прости неща могат да задвижат механизмите на нашата душа и да предизвикат сълзи и това го смятам за много велико нещо. Това душата ти да може да стане чувствителна, сърцето ти да стане меко, от плът, а не каменно. От каменно да стане от плът.

Или търчим по магистрали, за които толкова хора са се трудили, докато поставяли тези циментови блокове и понесли студ и пек, но в нас не чувстваме, че трябва да им благодарим за това. Това, на което аз сега се наслаждавам, някои хора са се изморили заради мене, за да ми улеснят живота. Никога не го помислям. Минавам оттам, гледам си пътя, имам своите нерви, тревога, стрес, бързам да стигна и другият казва – това са сантименталности, романтизми и глупости! Моля те! Животът е жесток! Животът е жесток, но тази жестокост на живота, ако не те накара да бъдеш малко по-чувстлителен, накрая и ти ставаш много жесток и какво е заключението? Какво?

Днес животът толкова се улеснява, но душата пак не се отморява, имаме всичко и пак не сме доволни. Ако започнеш да казваш „Благодаря!“ за всички неща в живота си, постоянно ще имаш поводи да си доволен. Просто това искам да ти кажа днес. Потърси да кажеш едно Благодаря!

Старецът Паисий казва, че когато бил на планината Синай, където се подвизавал няколко години, нямало питейна вода. Трябвало да ходи далеч, 30 минути пеша, от една скала капела вода и то не винаги. Той казва: „Трябваше да ходя половин час пеша и когато се свивах в края на планината, гледах отдалеч да видя дали скалата блести от слънцето – ако блестеше, означаваше, че имаше вода. Ако не, означаваше, че е суха и днес не капе вода. Когато виждах, че капе, леле, не можеш да си представиш колко щастлив се чувствах!“ Една чашка вода може да стане за теб извор на щастие. Мислил ли си това? Чувствал ли си се някога щастлив, пиейки една чаша вода? Никога. Ти – да. Но говоря по принцип. Старецът Паисий продължава: „Вземах водата в килията ми и я пазех дори капка да не падне, защото капеше много слабо. След това дойдох на Света Гора, където навсякъде има извори, течащи и чиста вода, свикнах с това и то се превърна в нещо самопонятно за мене. И след това видях, че от мене изчезна тази благодарност, тази радост, която чувствах за чашката вода.“

Предния път ти казах за случая, когато той ядял един сухар и домат и благодарил на Бога, че ядял един сухар с домат. Знаеш ли, много е важно как мислиш за нещата в живота – не знам дали си съгласен. Въпрос на помисъл е – тоест как гледаш на нещата. Ако започнеш да гледаш на тях негативно, с ропот, с негодувание, е, всичко ще ти изглежда грозно, но ако ги видиш с добри помисли, с философска нагласа, тогава всичко става извор на радост и ликуване. Виж сега какво мислел старецът Паисий с един домат и малко сухар. Той казвал – аз съм в Света Гора, сред природата, други живеят в града, сред вредните изпарения, леле, Боже мой, благодаря Ти! Аз съм в една къщичка – и какво имал – една колибка, много бедна, много проста, нито мозайки вътре, нито мокети, нито паркет, а дърва, слепени едно до друго, много бедна и оскъдна обстановка. Но въпреки това казвал – аз имам моята къщичка – нито наем, нито нищо. Другите – тревога да намерят дом, да живеят под наем, да плащат за децата си, училището, разходи, а аз тук имам толкова братя наоколо, поздравяват ме, помагат ми, казват ми – Добър ден! Благословете! Господ (да благослови)! Други в света нямат един познат, в една кооперация живеят и не си говорят помежду си. Той мислел различни такива неща. Мене Бог ме направи монах, помогна ми да повярвам в Него, да Го обичам. Други хора не знаят какво да вярват, объркани са; аз спя вечерта спокоен, други нямат сън – такива неща мислел. Внезапно започнал да плаче, държейки в ръката си един домат и малко сухар. И дошъл друг човек и го видял, а старецът Паисий влязъл вътре да се скрие, да си избърше очите, а този, който бил отвън, си казал: а-а-а, добре, нещо крие! Нещо подозрително прави старецът Паисий! Веднага като ме видя, отиде вътре! Кой знае какво прави! И другият не разбра защо отидох вътре, не исках да ме види така, както бях развълнуван – казва старецът.

Ти се задавяш в мисли, които те карат да виждаш всичко в живота в черно. Недоумявам защо правиш това, недоумявам и определени пъти си поставил като цел в живота си да мислиш постоянно за неприятните неща, да виждат всичко наопаки и отчаяно. Казват ти – имаш дом! А ти: какво като имам? На мене ми липсва това и това! Имаш дом! Всеки ли има дом? Плащаш ли наем? Твой е? Твой е! И пак не го оценяваш. И дори да живееш под наем – лесно ли е всеки днес да наеме дом? Не го оценяваш, не го разбираш. Знаеш ли какво правиш сега? Сякаш казваш – Боже мой, не разпознавам Твоя дар, не го разбирам, не го ценя! И предизвикваш Бога, предизвикваш самия живот да ти вземе този дар, не от отмъстителност, а защото вижда, че дарът е загубил своята цел. Ако дарът, който Бог ти изпраща, за да те направи по-чувствителен, по-мек, по–признателен, по-смирен, по-доволен, по-спокоен човек, не те прави такъв, тогава защо да го имаш? И Бог казва донеси го, остави го, донеси го да ти го взема малко – не защото не искам да ти го дам. Аз искам да ти дам и други, но не можеш да задържиш малкото и да ти дам многото? И не мисли, че понеже имаш малко или много, ще си по-щастлив. Хленчещият е хленчещ и с много, а щастливият и спокойният е такъв и с малко. Това, което казва св. ап. Павел – научих се да живея и с много, и с малко. И в лишение да съм, и на изобилие да се наслаждавам. Във всичко да съм доволен. Намирам такива помисли, привеждам ги в мене и не се оплаквам. Спри жалването. Научи се да благодариш на Бога дори за нещата, които се случват наобратно в живота си. Как да стигнем момента, където един човек казвал – благодаря Ти, Боже, че имам рак! Тука аз не благодаря, че имам здраве! Как да благодаря, че имам рак? Друг казвал – благодаря Ти, Боже, че се разболях! Защо го казва, след като се е разболял? Да, но болестта знаеш ли колко ме поучи, леле! Научих се на търпение, любов, смирение, молитва, незлопаметност, надежда, вяра, мислене за смъртта, надеждата във възкресението – всичко това го научих от рака. Не е ли дар? И другият го изгледал. И другият има всичко, пращи от здраве, но душата му била в униние. Знаеш ли какво е да имаш здраве и да имаш униние? Знаеш ли какво е да имаш всичко и да не знаеш какво ти е виновно и какво ти липсва и постоянно да се жалваш в живота? Ама казва – аз, отче, се разведох, скарах се с мъжа си, жена ми не ме иска, ще се разведем – е как да бъдем доволни? Ама и тези неща – ако вложиш проблемите в Божия ум и помолиш Бога да ти каже Неговата мисъл, ще направи така, че да разбереш, че и за тези неща трябва да кажеш „Благодаря!“ Казвам ти го. Навярно не можеш да го кажеш днес, защото не можеш, защото, ако раната е прясна, и раздялата е отскоро – не можеш да разбереш, че дори това е било за твое добро, т.е. това, което ти се е случило. Казвам ти го, истина ти казвам.

Благодеяние е. Благодарим Ти за всички видими и невидими благодеяния. Всичко в живота е дар от Бога. Но не си видял така нещата. Не си ги видял. Мъжът ми липсва половин година по корабите и аз какво съм виновна да се лишавам от него и да съм сама и да се притеснявам – казвала една жена. След това старецът Паисий говорил на тази жена и й припомнил нейната неблагодарност, защото била забравила – защо си такава? Сещаш ли се, когато беше млада и се косеше и казваше – Боже мой, искам да стана монахиня и защо да не стана калугерка и да не се посветя на Тебе? Не го ли казваше? Казвах го, но след това в мене надделя това – хайде да се оженя, защото не мога! Добре. Бог е чул молитвата, когато каза, че искаш и двете и не знаеше какво да избереш. А сега негодуваш. Е как да не негодувам, след като мъжът ми отсъства половин година! Ама ти не се ли молеше да си сама като монахиня и след това казваше да се оженя или да стана монахиня. Ето отговорът от Бога. И жената се шокирала и си припомнила, че наистина на младини молела Бога да направи едно от двете, но не знаела какво да реши и Бог я направил калугерка половин година, защото, когато мъжът й бил по корабите, тя живяла сама с децата си и така била посветена на Бога, на служение и себежертва, и другата половина от годината като съпруга със съпруга си и децата – водила нормален семеен живот, когато мъжът й половин година бил с нея. И тя казала – леле, имате право! Вместо да негодуваш – й казал старецът – мисли!

Ако помислиш правилно, ако се просветли умът ти, който е помрачен от скръб, от депресия, от тревога, от умора, от този ропот и скорост, която имаш, защото някои по навик мислят постоянно за неприятните неща, така са свикнали и са се научили. Някои не понасят радостта. Не я понасят. Даваш им радост и не могат да разберат, че Бог им дава радост, не я асимилират, дълбоко в себе си не я искат. Не говоря лъжи. Казваш – възможно ли е някой да не иска радостта? Ама сериозно ли говориш? Ама всичко за това се борим – да се радваме! Когато обаче радостта дойде да те намери – някои чувстват голяма сигурност с това да имат проблеми, да се занимават с проблеми, те да изпълват живота им, да имаме с нещо да се занимаваме! Можем да направим една кавга да мине денят. Не могат да свикнат с мира и спокойствието, с поправянето на проблема, затова виждаш хора, на които се решава даден проблем и след това търсят друг и самички си създават проблеми. Не поради активност и съзидателност, а поради това недоволство, което имат, което отново иска нов материал, за да недоволства. Иска да му дадеш материал да недоволства и го търси.

Направи ми впечатление – някой искаше да се ожени и все негодуваше – Бог не помага, не ми изпраща, какво ще стане? Казах му – добре, де, детето ми, не прави това, Бог има Своята причина, за добро ще се окаже! Мина времето, той пак негодуваше и внезапно намери една девойка, за която Бог показваше, че нещата ще вървят добре и можеше да създаде успешна връзка. Той пак започна да негодува – не мога да повярвам! Не е възможно! Не може нещата да са така?! Толкова добре! Нещо ми говори, че тази връзка няма да върви добре! Добре, извинявай – му казах – толкова време се молеше да стане! Сега е на път да стане, Бог ти дава решение на проблема ти и ти настояваш, недоволен си, оплакваш се, отритваш щастието, което идва, т.е. търсиш нещастието, търсиш изолацията и унинието. Ти ги търсиш. Нещо е станало с душата ни. Не знам. Не искаме, не ни харесва щастието ли? Не понасяме щастието, защото – вземи един хартиен лист, казал някога един духовник на своите духовни чеда. Вземи един лист и ти, и това не е рецепта и напиши сам някои неща, които, ако промислиш върху тях, ще видиш, че са велики Божии дарове в живота ти. Напиши, да видиш колко ще се съберат. И ако обединиш всички тях, това би трябвало да ти доставя много голяма радост. Питам те, погледни ме в очите, защо не излъчваш радост? Защо не си радостен? Защото, виж, пишеш, и добре правиш, че го правиш, казваш – благодаря на Бога, че имам моето здраве, семейство, деца, добра съпруга, добър съпруг, пари, дом, автомобил, топлина, работа, вила, роднини, хора, които ни обичат, които ни помагат, добри приятели, близки и съседи т.н., едно дете благодареше и за кучето си, да, благодари на Бога и за това! имам едно кученце, едно котенце, какво трябва да кажеш – понеже е кученце трябва да го изхвърлиш? И него го обичаш. Благодариш на Бога за толкова неща, тоест имаш толкова поводи да изпитваш радост, утеха и щастие. Щастлив ли си? Този духовник им казал да направят списък и да напишат нещата, Божии дарове в живота си, да ги четат и когато ви обхваща това недоволство и отегчение, да четете този лист и да казвате – как дръзваш да недоволстваш! Един от тях бил по-духовен човек и написал – благодаря на Бога, че имам възможност за молитва! Друг – защото може да се причастява, и той си мислел и казвал – как дръзваш да недоволстваш, след като се причастяваш? След като се изповядваш – и се оплакваш? След като можеш да четеш Евангелието, виждаш Христос да говори за любовта, смирението и Той става твой приятел и ти пак имаш оплаквания? Е, какво е това нещо? И когато ме обхващаха тези трудни моменти – казва той – веднага вземах този лист, четях го и казвах на себе си – приземи се, срамно е да имаш оплаквания, да си неблагодарен, това е голямо зло. Душата, която не благодари на Бога, е болна. Бог не наказва, нито отмъщава, но се опасявам, че както казва св. Йоан Златоуст, когато искаш да получиш и други дарове от Бога, първо трябва да благодариш за тези, които имаш, Бог да те види, че си оценил тези, които имаш, и когато види такива радостни души, които трептят от радост, щастие и признателност, тогава Той дава и други. Вземете, деца, вземете! И когато вижда очите ти да сияят от Неговите дарове, да блестят, тогава ти дава и други, защото казва – защо да не му дам? Това Мое дете взема даровете, радва им се, благодари Ми, прославя Ме и не е неблагодарно!

Аз недоумявам, когато гледам двойки, да дам пример, съпрузи, които се наслаждават на радостта на любовта и не благодарят на Бога и не са щастливи. Какво говориш, Бог ти е дал женичката, децата ти, здравето ти, имаш любовта си, радостта си – нима това не е достатъчно, за да те накара да благодариш на Бога? – че живееш това съпружеско единство, където други твои приятели не могат да създадат семейство, закъснели са, имат проблеми, имат притеснения, а ти се наслаждаваш на такива дарове и не се радваш и да кажеш на Бога едно „Благодаря!“ и постоянно негодуваш. Ако Бог види – казва св. Йоан Златоуст, че не цениш даровете, тогава не може да ти даде други, не защото няма, а какво да ги правиш? То е като майката, която прави хубаво ядене и вижда, че децата й не го ядат. Захвърлят го в ъгъла, а тя има като цел до вечерта да направи друго, и питка, и пица, и сладки, и пасти и всичко това и си казва – какво да правя? Аз имам намерение, но те не разбират, не казват „Благодаря!“, не се радват, не ги ядат, не се наслаждават на тях. Това е причината, по която нямаш. Нямаш, защото не можеш да задържиш това, което вече имаш. Това е истината. Огорчих те, наскърбих те малко, но това е истината. Аз се радвам – когато мисля това – никога не трябва да негодуваш.

Това, за което ти говоря, знаеш ли какво е? – да се отворят очите ти. Това, което хубаво казва старецът Паисий, духовното пробуждане. Да се пробудиш, като будилника и да кажеш – къде живея, бре, детето ми, къде живея? В моята слепота съм, не виждам Божиите дарове, аз съм един неблагодарник! И да отидеш до някое гробище на разходка, да се поразходиш, да запалиш някое кандило на някой познат или една свещ и в крайна сметка да кажеш – жив съм, ходя, имам възможност за избор, за покаяние, да живея, да върша различни неща, да се опитам, да съм активен, да се поправя. Другият излязъл от вкъщи и гледал един бор – в неговия квартал. Едно котенце минавало оттам, а той гледал хората да отиват по работи и ми каза – почувствах се най-щастливият човек на света! Казали му: какво ти стана? Видях един бор, видях слънцето, което даваше своята светлина в новия ден и се трогнах. А ти никога не се трогваш.

Затова не се радваш – защото не си се научил да се дивиш. Всичко може да стане извор на удивление, на радост, без никаква рутина и само от това, че те виждам и те слушам и че влизам във връзка и контакт с тебе сега чрез предаването, в мене би трябвало да извират вълни на благодарение и радост, понеже общувам с хората. Малко нещо ли е това? – да виждаш Божието творение, създанията на Неговата любов, хората, творението, всичко.

Трябва да помислим някои неща по друг начин, да благодарим на Бога за това, което вече имаме, да заподозрем, да Го попитаме и да Му кажем – Господи, някъде чух – да кажем в молитвата си – някъде чух, че съществуват и определени тайни, които, ако ги науча, ще се науча да Ти благодаря и за неприятните неща, които си ми дал, които, и ако вникна в тях, ще разбера, че не са неприятни.

Първо обаче трябва да благодариш за тези дарове, които Бог ти дава, а след това душата ти ще стане нежна, сърцето ти ще стане по-чувствително, ще схванеш всичко и ще разбереш, че всичко в тебе може да се изтълкува и да се претвори в извор на радост и щастие. И да ти кажа – заслужаваш да бъдеш радостен! Жалко е да минават годините на живота ти сред тъга, плач, униние, рутина – животът е хубав, но се нуждае от духовно пробуждане, от любомъдра мисъл, от любочестно усилие, от смирение и просветление от Бога и дано разберем нещо от всичко това!


превод: Константин Константинов

Православен по вяра, еретик по поведение

Февруари 6, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

Преди години в училище беше дошъл един инспектор, който ми каза: „Накарай учениците (от гимназията) да напишат Отче наш – не да ги изпитваш, нито да им поставяш оценка, а просто да видиш как ще го напишат и да го преведат на съвременен гръцки“. Помислих, че бързо ще ги прегледам , но ми отне доста време, с червен химикал поправях грешките и листите се изпълниха с поправки, имаше много грешки и в писането и в превода – твърде много грешки. И си казах виж, този инспектор стана причина и аз да видя какво знаят децата в училище.

И какво казвам – вярваме в неща, казваме молитви, живеем в Православната Църква, и ако кажеш на другия какво означава, че си православен? Какво е това, което говориш? Това, което вярва, това, което чете, не го разбира, не го знае. И не си мисли, че ти си по-добър. Някои може да знаят старогръцки, други да имат добри знания за вярата си и да са чели светоотечески текстове, други да знаят известни догматически истини, но колко са те? Повечето знаят ли в какво вярват? Знаят ли какви сме, какво ще рече, че сме православни? Православни ли сме? Какво ще рече, че съм православен? Един човек ми каза – какъв да съм, след като се родих в Гърция, взеха ме, кръстиха ме и станах православен. Това достатъчно ли е? Не е достатъчно – не стига да казваш, че съм православен, понеже се родих в Гърция, това е нещо, което не си избрал, това е първото движение, което Бог прави към теб и те облагодетелства, без да го очакваш, без да го заслужаваш, без да го разбираш добре какво става, че Църквата те прави православен, където се кръщаваш от малко дете, оттам нататък ставаш православен с лична борба, започваш да завоюваш Православието като опит, като лично преживяване. Първото е един дар, то е нещо, което Бог ти дава без да си го искал, без да го заслужаваш, без да разбираш много добре какво е това, което ти дава. И след това ти казва, че имаш 90 години, или колкото години живееш, за да достигнеш опитното преживяване на Православието и да придобиеш, както казват светците, не просто да казваш „зная догматите“, а да придобиеш догматично съзнание, да имаш лично съзнание какво е това, което вярваш, да не е просто „Вярвам в един Бог Отец…“, където и това не знаеш да го кажеш, затова правиш грешки, когато го казваш, и в превода – тоест ако го преведеш, отново допускаш много грешки. И много повече не разбираш опитно това, което казваш. Когато светите отци писали например Символа на вярата – не го написали в канцеларията, я да помислим какво да кажем за Бога – това, това и това, и го записали, а го живеели – вярвам за тях означавало живея го, чувствам Бога, Този е Бог, Бог Отец Вседържител, Творец на небето и земята, Той е създал всичко. Тоест те почувствали Бога, видели Бога, наистина Го виждали и чувствали, че Той е Отец, че е Син, че е Светият Дух, не бил теория за тях, а виждане, виждали Бога и след това записали преживяното и то стигнало до нас. Това ще рече догматическо съзнание.

И когато говорили за Христос, че „вярвам в един Господ Иисус Христос“, чувствали, че Христос е Господ, техен Бог, техен Избавител, че е Този, Който дошъл на земята, разпнал се, спасил човешкия род и възкръснал. Това били опитни преживявания, ние не живеем тези неща опитно, казваме ги формално, сякаш сме в един музей и са ни научили, че в този музей така трябва да работи системата, това ще казваш, това ще правиш, това ще повтаряш – и си православен. Дали съм православен така? Не зная, някъде го бях чул, че един иноверен чужденец отишъл в един манастир, мисля, че в Света Гора, и някой в края на едно бдение му казал – как ти се стори? Той отвърнал: „разбрах, че тук стават много истинни неща, че тези хора държат истината“, но не я виждал живо върху лицата им. Тоест лицето им не показвало динамиката на изричаното. С други думи, когато казваш една толкова силна молитва, когато четеш един псалом: „Ще Те възлюбя, Господи, крепост моя! Господ е моя твърдиня и мое прибежище, мой Избавител“; което четем на едно бдение (от Псалтира) – когато пророк Давид писал това, то преливало от сърцето му, вярвал го, живял го и след това записал. Църквата го взема, дава ни го и ние го четем, но не го живеем, говорим страхотни думи, страхотни изречения, страхотни истини, поразителни, но не ги живеем. Православни сме, но не се наслаждаваме на динамиката на тези думи. И как се вижда това? Вижда се от тревогата, която продължаваме да имаме, от това, че си тръгваме от храма и в нас сърцето ни не е утихнало дотам, че да летим, да се радваме и да не ни занимава нищо от това, което допреди ни е занимавало. Вижда се от ропота и оплакванията, които продължаваме да имаме в живота ни, оплакваме се от жена ни, от децата ни, от съседите ни, вижда се, че всичко това не сме го разбрали правилно.

Православието е нещо, което сме призвани да преживеем, да влезем в Църквата, ние сме в нея, но не опитно, по лична карта сме православни (в Гърция в миналото в документа за самоличност е имало графа „Вероизповедание”), това, което казват мнозина, но не е достатъчно да си православен по документ, а трябва да живееш Православието. Я си помисли, колко пъти и аз съм го казвал в св. Литургия или си го чул: „нека сами себе си и един друг и целия си живот на Христа Бога да предадем“, да доверим себе си и другите на Бога.

Когато св. Йоан Златоуст писал това, то излизало от сърцето му, живял го, сред самотата, сред гоненията и терзания и казвал: „Христе мой, поверявам Ти всичко. Себе си, проблемите ми, всичко поверявам на Христа Бога“. Казвал го и намирал покой, казвал го и го вярвал. Аз го казвам и не след дълго пак имам смут, тревога, агония с моите проблеми и – казвам – аз съм православен. И казвам, че служих една хубава православна св. Литургия, но имах ли православни преживявания? Докоснах ли това, което казвах на св. Литургия? Направих ли го мое притежание? Разбрахте ли го?

Понякога се замислям доколко съм православен. Православен съм, да. Кръстен съм православен, въпреки че ме кръсти един свещеник, който беше от Африка, мисионер, защото се кръстих в чужбина – в Германия, и веднъж гледах снимките от моето кръщение – ръцете на свещеника бяха черни, а аз едно малко беличко бебенце в Германия, а свещеникът – православен африканец. Православно, канонично кръщение. Православен съм. Но православен ли съм? Велико нещо е да кажеш, че си православен. Въпросът не е да се хвалиш, да кажеш „аз съм православен, а всички други сте…“, а да кажеш, че наистина си православен християнин, това означава много голяма отговорност, много голямо смирение, много голямо откликване на Божията любов. Какво е Православието? То е отговорът на човека на Божия призив. Бог идва на земята, дарява ни Своята истина, открива ни се пред нас, явява се, блести пред нас светлината на истината, на богопознанието, и хората, Църквата отговаря чрез Православието. Православието е отговорът на човека на Божията покана. Така отговаря човекът – чрез правилната вяра, с нея отговорихме на Бога. Православен съм, да, вярвам в православните догмати, но живея ли ги? Наслаждавам ли им се? Разбирам ли ги? Зная ли ги? Да ти кажа нещо по-просто, защото досега говоря теоретично. Да ви попитам нещо – да речем, че по пътя ви срещне един йеховист, един протестант, или влизаш в таксито и шофьорът е протестант, петдесетник, адвентист, или вървиш в града и виждаш мормон или римокатолик или някой, който се занимава с йога, с индуизъм и ти казва: „Искаш ли да поговорим?“ И ти казваш: „Не, не искам, защото съм православен. Остави ме! Не разговарям с други!“ Добре, не разговаряш, но сега живеем в една епоха, където ще се наложи да говориш, може в офиса, да работите заедно с другия и той да дойде, да ти говори любезно и да ти каже: „Ти защо си православен?“ И ти казваш: „А ти какъв си?“, той казва, „Аз съм йеховист.“ „Защо си йеховист?“ И той започва да ти казва аргументи, вярвам това, вярвам онова, Църквата прави еди-каква си грешка, абсолютизира хора, прави хората богове, докато те са хора, иконите са идоли, вярвате, че Бог не е троичен, Дева Мария не е Богородица и т.н. Ти чуваш тези неща, ти, който си православен – православен си, нали? И се замайваш; или ще кажеш „Моля те, не искам да разговарям с теб, ти си еретик, махай се оттук!“ И това е решение, естествено не е най-доброто, или ще започнеш да говориш неща, които не важат, и ще станеш за смях, а другият ще ти каже не, „Не е така, остави аз да ти обясня по-добре!“ Или ще гледаш с отворена уста и ще казваш „Какво да ти кажа, така, както говориш, сякаш имаш право.“

Разбирате ли това? – „Сякаш имаш право.“ Много пъти изглежда, че йеховистът, петдесетникът, протестантът, тези хора са много по-подготвени в това, което вярват, знаят какво вярват, може да са в ерес, да са в прелест – заблуда, в нещо окултно и демонично, но това, което правят, са го изследвали, четат, знаят, осведомяват се, подготвят се, правят беседи, семинари, четат списания, книги, абонирани са, и задълбочават своите знания. Ние не знаем в какво вярваме, не можем да отговорим на някого, не можем да убедим някого – по любезен начин, без да викаме, не е нужно да викаш, истината не вика, истина не крещи, истина не удря, а какво прави? Какво каза Господ? „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец“. Истината само свети, открива се, свети и нищо друго. И другият те вижда и след това се убеждава, че имаш право и истината вярва и те следва или се замисля, ако не те последва. Не е нужно да крещиш – можеш ли да направиш това? Можеш ли без викове – зная един човек, който ходеше по пазарите да гони йеховистите с ругатни. Православен е – така казва – и това е православна тактика, това обаче не е аргумент. Това да крещиш на другия и да го гониш с тояги и да го блъскаш, „Махайте се оттук!“ Добре, „пазарът“ – ще кажеш – се очисти от еретици! Сега не заблуждават хората, не раздават брошури!“, но въпросът е да си готов да апологизираш, тоест да казваш какво вярваш, по любезен начин, смирено, на някой, който иска да чуе нещо, и да разговаряш. Знаете, с течение на времето много пъти ще се окажем в такива ситуации с йеховисти, протестанти, различни теории, транс-медитация, сциентолози, с ереси, сега има всякакви ереси и религии. Някога казвахме, че Гърция е православна, само православни има тук, еди-коя си страна е протестантска, друга католическа, друга мюсюлманска, в друга има само индуси, в друга има само будисти. Някой отива да следва във Франция, в Англия, в Германия и вижда в университета състуденти, които следват напълно различни догми, религии, мислене, вяра и казваш: какво ще правя тук сега? Другите ме питат, говорят ми и ми казват: „Кажи ми в какво вярваш?“ и са добронамерени, не всички питат, за да те убедят. Някои искат да научат – какво е Православието, „Защо“ – казва другият – „да не съм католик, а да съм православен? Ти казваш, защото Православието е най-доброто, истината е. Добре, но как да го разбера, че е истина? Знаеш ли го? Можеш ли да ми помогнеш да го разбера? Добронамерено.“

Видяхте ли колко невежество имаме? Колко неща ни липсват, колко знания, не сме чели, живели, още доста път имаме да извървим, помните ли как започнах тези думи днес, че децата не знаят дори да напишат това, което вярват. Нито дори да го напишеш, нито дори да го кажеш, нито да го преведеш знаеш. И има някои, които казват, „Не прéчи, дори да не знаеш нищо от всичко това. Стига да го живееш.“ Ама какво ще живееш? Как ще го преживееш? С невежеството, т.е. невежеството е нещо тайнствено, превъзходно, красиво? И когато тръгна да говоря на някой, какво ще му кажа? Знаеш ли, аз се радвам на невежеството и с него ще те убедя!

Така мисля, освен, разбира се, ако не си свят човек, както има някои старчета на Света Гора, които не могат да четат книги, не са чели, но през цялото време изричат молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“. Ден и нощ. Те почувствали и видели Христос и ти отиваш и им казваш: „Отче, кажи ми…“ А той казва: „Слушай да ти кажа, аз не знам да ти говоря, аз зная, че Христос е тук, ето Го. Къде е? Ето Го – простира ръка“ и ти казваш: „Ох, сякаш Христос ме докосна“ – предава ти благодат, святост, убеждава те, без догматика, без аргументи, без висше богословие, без книги, без съвети, без нищо, а живее Христос. Това казва човекът. Ние обаче нито Христос живеем, нито сме подготвени, нито осведомени. Нима нямаме да извървим дълъг път? Не е ли хубаво да се задълбочиш в това, което вярваш, да му се наслаждаваш, да го знаеш, да придобиеш по-пълно знание? Или искаш да си православен формалист, и след това идват децата в училище, умът им се пробужда и казват: „А-а, мен ме кръстиха като малък, не знаех какво правих, сега защо да съм православен християнин? Никой не ме попита дали искам да стана православен“. И не просто никой не те попита дали искаш да станеш, а не ти и каза след това защо стана. Да ти каже: „Православието означава това, римокатолицизмът означава това, и това е разликата между тях. Протестанството ще рече това и това.“ Ти знаеш ли разликите? Коя е основната разлика с другата религия? Другият казва Филиокве. Какво ще рече Филиокве? И каква връзка има това с етоса на живота ни? Това, което казват догмат и етос. Как това някой да вярва във Филиокве или че Христос е творение оказва влияние? Кои казват, че Христос е творение – коя религия? Римокатолиците. Грешка, не те го казват, а йеховистите. След като е Син Божий. Един православен чува сега и казва: ама разбира се, след като е Син Божий и Христос е Бог. Нито ние понякога не знаем кой е Христос, какво ще рече единосъщен, че Христос е единосъщен с Отца. И идва другият и казва, че Христос е подобосъщен с Отца. Е, казва, другият, не е ли едно и също? Единосъщен, подобосъщен, а? Отговори ми на това нещо – коя е разликата- единосъщен и подобосъщен? Не звучат ли еднакво? Не е същото, а разликата е огромна – какво ще рече, че Христос има същата същност като тази на Бог Отец, че е единосъщен, и какво ще рече, че е подобосъщен, с подобна същност, но не същата. С това автоматично Христос не е Бог, ако е подобосъщен. Какво ще рече, че Света Богородица е Богородица, и защо да не е Христородица? След като е родила Христос? Какво е родила Света Богородица – Човек или Богочовек? Христос колко лица има? Едно или две? Колко природи има – една или две? Коя терминология е правилна? Богочовешка природа на Христос? Или Божия и човешка природа в Христос? Богочовешка личност на Христос или богочовешка природа на Христос? Зави ли ти се свят? Не ти го казах, за да те ти се завие свят, а за да ти покажа колко далеч сме от познанието на Христос, Който от малки сме приели в нашето кръщение, но Който не сме се опитали да познаем и да разберем в Кого вярваме. Затова си тръгваме лесно след това, защото не знаем в кой Христос сме повярвали, не Го доближихме, не Го познахме, не Го разбрахме, не Го обикнахме. И затова не разбираме това, което живеем, затова не се радваме на Православието, затова много лесно си тръгваме от Православието. Кои си тръгват? Никога, никога никой не си е тръгнал от Православието, ако е преживял истински Христос и ако е преживял и се е насладил на Православието. Виждал съм хора, които от православни станаха йеховисти, протестанти, минаха в други ереси, парарелигиозни движения, и ми казват: „И ние бяхме някога християни, но напуснахме Православието.“ Казах на някой от тях – да ти кажа нещо – никога не беше православен християнин, защото православният никога не си тръгва. Сякаш казваш, че някой, който е в светлината, отива и влиза в мрака и казва – намерих светлината! Нима е възможно? Просто му казах, че ти никога не беше православен. Ама не помниш ли, когато някога бях като теб?! Беше, но формално. Не те виждах да се черкуваш, да се изповядваш, да се причастяваш, да се молиш, да четеш, да живееш Христос, да изследваш Светото Писание, светоотечески текстове, да участваш в някое енорийско събрание, беседа, никога не те видях. Сега ги правиш тези неща. Сега имаш тази голяма ревност, когато стана еретик, сега, когато отхвърли твоето кръщение, внезапно ходиш два пъти в седмицата… Видя ли, никога не беше истинен православен, а само формалист, и си тръгна.

И знаеш ли защо си тръгна? Не защото намери истината, а просто намери някои хора, в ереста, които те доближиха. Как? С добри обноски, с добри думи, с фалшива и определени пъти истинска любезност, намериха те в твоята болка и експлоатираха това. Това е философията на всички еретици днес, доближават хора с проблеми, с болка, болката е много голяма възможност да доближиш някой човек и да му покажеш това, което вярваш и да го привлечеш. Дали с простота и любов, дали с коварство. Разбира се – например детето на другия умира и хората в квартала, които са православни, не го утешават, не му отдават значение, не ги интересува да му поговорят, да станат негови приятели. И еретикът отива в неговия дом и го доближава, говори му, утешава го и му прави компания и т.н. и лека полека го привлича. И този човек казва не намерих топлина в Църквата, никой не ме поздравяваше. Видяхте ли в крайна сметка? Православието е и да вярваш, и да живееш, и да обичаш и да помагаш и да прегръщаш брата си, за да съществува това единство. Еретиците правят това, тези хора, които са в заблуда, са съединени помежду си, единият познава другия, виждат се постоянно, говорят си, единият крепи другия. Това не го живеем в Църквата. Виждате как от догмата отивам в етоса, т.е. как нямаме нито православния етос, нито православната вяра, сякаш тя е изчистена вътре в нас. Етос ще рече начин на живот – понякога не сме православни в нашето поведение, не винаги си православен, затова ти казах – православен ли съм? Това е огромна тема, много неща може да каже човек. Какво да кажа по-напред? Във всеки случай съм виждал хора в живота ми – протестант, който стана православен, пастор, виждал съм римокатолик, който става православен, и то хора, които познаваха дълбоко предишната си вяра. Бившият пастор е от чужда страна, не знаеше дума на гръцки, нищо за Православие, но какво почувствал в душата си, бидейки протестант – почувствал празнота в сърцето си, жадувал за истинния Бог, не Го намирал, жадувал и не се насищал, докато бил добронамерен, реално искал да прави всичко за Бога, тази вяра, която имал, не го изпълвала, и четял книги, не защото знанието води до богопознание, това да четеш книги не означава, че познаваш Бога, но четял църковна история, търсил истинската вяра, и търсейки, четейки и молейки се на истинния Бог, тръгнал от родината си, оставил всичко и търсил, за да намери истинския Бог. Един пастор. Разбираш ли това?

Велико е да жадуваш за Истината, да търсиш Бога. Този човек стигнал до Православието без пропаганда, без промиване на мозъци, без нищо от всичко това, защото сърцето му било жадуващо и запалено като вулкан да намери Истината, така че не можеше да заблудиш този човек. И от пастор стана обикновен православен християнин, кръсти се, стана монах и учи гръцки, 20 години е в Гърция. Никого не познава и е в един манастир сред гърци. Той казал: „Не прéчи, намерих Христос, намерих Православието, намерих Истината.“ Кой те заведе при Истината? Сам Бог.

Тоест не съм виждал някой да срещне истинската вяра на Православието, да познава истински православни християни и да ги подмине. Не, спира до Православието. Тези, които напускат Православието, означава, че не са го познали, изключено е да познаеш Христос, истинния Бог, както Той се явил на земята, и да Го оставиш и напуснеш. Когато Христос казал на учениците: „Да не би искате да си тръгнете.“, св. ап. Петър Му казал от името на всички „Господи, къде да отидем? Нима е възможно? Теб ще оставим? Ти имаш думи за вечен живот“. Думите Ти са велики, преливат от вечен живот, не мога да Те оставя. Православието е велико нещо, велико нещо е да си православен, но не си православен, за да държиш в ръцете си мечове и тояги и да биеш и да крещиш, а за да казваш в теб: Христе мой, това, което държа, моля се да не го изпусна, защото според св. отци Православието прилича на ходене върху опънато въже, тъй като и православният много лесно може да стане еретик. Къде? – в живота си. Ако сега се възгордея, че съм православен, вече не съм православен, защото православният е смирен.

 

Може да съм православен в догмите, Вярвам в един Бог Отец, зная троичния догмат, христологията, триадологията и т.н., но ако имам егоизъм и казвам „Православен съм, притежавам Истината! Ще ви унищожа всички, махайте се, всички други нищо не струват, само аз съм прав!“ – този егоизъм ни кара да ставаме еретици по нрав и дух. Православието означава ходене по въже, това внимание и в православна догма, и в православен етос и поведение. Велико е да си православен, би трябвало да плачем пред Бога от благодарност, от чувство за нашето недостойнство, че сме православни, и да умоляваме Бога да ни направи истинно православни. Да кажем, да, Господи, кръстих се и приех благодатта на Светия Дух, кръстих се в името на Света Троица, но, Господи, дали сега съм православен, Твой ли съм, дали съм християнин само с това? Така, формално, стана един акт и край?

Мъжът е вкъщи, православен е, и говори с жена си. Ходи на църква, чете книги, строги светоотечески книги и смята, че е строг православен, но вкъщи е много деспотичен, жесток, иска да става това, което само той каже, само той иска да говори, неговото мнение да се налага и не зачита никой друг. Този човек знаеш ли какво прави? – жена му му го каза един ден, както и детето му – „Извинявай, какъв си тук? Папа?“
Той настръхнал. „Какво каза, нарече ме папа? Мен? Вземи си обратно думите, иначе ще изядеш голям шамар! И настояваш?!“

Тоест ти непогрешим ли си? Непогрешимостта на папата ли имаш? Видяхте ли как това е преминало в нашия манталитет, където може да казваш, че си православен, но православен не е само този, който казва „вярвам правилно в Бога“, а този, който живее правилно във всекидневния живот. Ако си деспотичен и живееш като папа що се касае непогрешимостта на твоето мнение, виждане, мислене… Ти казваш: „Въпросът е да си православен! въпросът е да казваш, че…“ – да, много е съществено да си православен, категоричен във вярата си, но животът ти няма ли значение? Тоест този егоизъм, който проявяваш вкъщи, Бог не го ли вижда, както и това, че се отклоняваш? Какво ще Му кажеш? – Аз знаех троичния догмат, трябва да отида в Рая!? – въпреки че не оставям жена ми дума да ми каже!

Друг пример – да ти кажа как рушим православните догми и на дело ги опровергаваме. Влизаш в един дом и родителите искат винаги да става тяхната воля, искат децата им да имат същия вкус като техния, в обличането, в поведението, във филма, който ще гледат, не приемат друга „линия” у дома. „Ние сме така в този дом, ако искаш, приспособявай се! Ако не щеш, ставай и се махай, в този дом ще става това, което родителите ти кажат! Приключихме!“

Знаеш ли какво казват светците за това? – че с това сякаш отменяш и нарушаваш троичния догмат що се касае до етоса, който този троичен догмат излъчва в живота ти. Това да вярваш, че Бог е троичен знаеш ли какво означава? Приемаш, че Бог има една природа, но три лица – Отец, Син и Светий Дух. Отецът е Отец, не е Син, нито Светият Дух е Отец или Син, те са различни що се касае за Техните лица, и същите що се касае за Тяхната природа. Единство и разнообразие, разнообразие сред единството и единство сред разнообразието, това казват много богослови, те казват, че това – не всичко го приемат напълно – може да функционира като отражение на тази реалност и в семейството. Как? Да казваш – всички сме едно, съединени и обикнати в този дом – няма пълно съответствие със Света Троица, но казваме – всички у дома сме едно, както Света Троица, но и различни, както са различни Отец, Син и Свети Дух. Лицата на Света Троица обичат по един и същ начин, мислят по същия начин, но и всяко лице има Своите черти и свойства. Следователно и у дома, ако искам да казвам, че вярвам в Света Троица, ще трябва да уважавам мнението на другия – да споделяме общия дом, т.е. любов, единство, топлина, доброта, вяра в Бога, всички сме свързани в този дом като здраво стегнат юмрук, но детето ми, жена ми има своя персоналност и ще върви по своя път. Някои го казват – аман, бре, детето ми, не мога ли да имам мнение? Не мога ли да имам различно мнение от твоето? Видя ли – може да говориш за Света Троица, но трябва да пренесеш Света Троица в дома си като начин на живот, като етос, като поведение. Това е страхотно.

Свети Сергий Радонежки в Русия казал: манастира, който строя, ще го посветя на Света Троица. Знаете ли защо правя това? Искам отците, които живеят тук, не просто да казват, че вярваме в Света Троица и сме строги православни, но да живеят – в степента, в която можем – това единство и разнообразие, да бъдем обединени както Света Троица, като едно сърце. Тогава имало хиляди монаси в руското монашество, изключително много и си представи в един такъв манастир да има единство, да няма между тях караници, ревност и недоразумения, фракции, клики, а свещено единство. Единството обаче не означава валяк, св. Сергий казва аз не искам да ви направя всички еднакви, един ще е градинар, друг псалт, трети ще му харесва иконописта, на четвърти уединението, на пети разговорите с хората. Това са личните свойства на всеки човек, неговите лични дарби, така става и със Света Троица, всяко лице има Неговото свойство, но помежду им има любов и симфония. Разбираш ли това, т.е. как Света Троица може да влезе у вас вкъщи.

След това, приемаш, че Христос стана Човек, прие човешката природа, и от друга страна… виждаш, че детето ти иска да отиде на една разходка, на екскурзия, на море, в планината, с приятели на екскурзия. И ти му казваш – „Бре детето ми, как ти харесват тези неща, духовните неща са над всичко, не се занимавай с тези материални неща, това е суета, печелят те тези светски неща, все светски неща“. Това опровергава казаното преди, че Христос стана Човек, защото, ако вярваш правилно догматически това, че Христос стана Човек, ще рече, че Той е възприел в човешката природа всички нейни черти и прояви на този живот и ги е осветил – оттук не съществува нищо, което да не е осветено от Христос – и разходката на детето ти, и ястието, и автомобила, и семейството, което ще създаде, и децата му, и дома, и средата, и света. Защото Христос взел всичко върху Себе Си, след като стана Човек и възприе човешката природа. Разбираш ли това? – как един догмат, примерно вярата, че Христос стана Човек, ще трябва да те накара да гледаш с разбиране и любов, с благодарствено (евхаристийното) разположение и признателност към Бога и да не разделяш материалните и духовните неща, да не ги делиш на части и да казваш това са духовните, това са материалните. Прощавай, ако виждаше Христос, какво би казвал? Половината е Човек, половината е Бог? Не, двете природи са съединени неслитно, неразделно, какво ще рече това? – че земното ликува с небесното, днес всички се радват, всички приемат последиците от този догмат, че Бог Слово се съедини с човешката природа. Ето как догматите имат отражение в нашето всекидневие, и ето как ставаме еретици, докато казваме, че сме православни. Аз го казвам основно за мене. Може и да греша. И това е черта на Православието – всеки да признава, че той самият не е абсолютната истина, истината не съществува в един човек, а в Църквата. Разбира се, и това не е православно, където, понеже съм свещеник, да кажа, че моето мнение е непогрешимо. Не, ако кажа това, пак ставам еретик. Непогрешимо е това, което казва цялата Църква, това, което вярва Тялото Христово, Тялото на вярващите християни, които се молят, причастяват се с и живеят Христос, като Тяло държат истината.

Има много православни, които на никого не могат да помогнат и да го направят православен със своето поведение, защото постоянно вървят със свит юмрук и другият не иска да стане православен по този начин. И кое е страшното – че този, който върви със свит юмрук, знае перфектно догматите и това, което вярва, е много истинно, но духът, с който постъпва, не е православен. Не знам. Кое предшества? Мисля, че и двете са нужни – и да вярваш правилно нещата, и да ги живееш правилно. И да си православен по вяра, но и да се държиш православно. Защото, да те попитам нещо – по начина, по който говориш понякога, помогнал ли си на някой да стане православен, да доближи Църквата? Един приятел в чужбина, в Единбург, ми каза: преди време дойде някой, който работи в BBC, протестант, не е православен, не е от Църквата, но се вълнува, наблюдава св. Литургия, службите, там служат на английски, и отишъл и накрая му казал:

- Отче, чувствам напоследък, че Христос ме зове. Но не зная къде да отида, в коя църква да отида? При тебе да дойда? При римокатолиците? При протестантите? Къде?

И другият казва сега – ах, каква възможност! как се казва, каква възможност да клъвне, да го грабнеш, нищо не е, грабни го – би казал някой. И този мой приятел свещеник, който е много ерудиран, катехизирал е и кръстил много инославни, му казал:

- Да прославяш Бога, задето чувстваш, че Той те зове и да се молиш да ти покаже къде да отидеш!
Страшен отговор, докато отецът е православен. Той можеше да му каже при „Нас ще дойдеш, да не те будалкат! Тук е Истината!“

Но не му го казал. И този човек ходи там, в този храм и ще се кръсти и ще се катехизира и ще стане православен. Защо? Защото този познат свещеник излъчва не само православните догми, но и православния етос, който ние много пъти нямаме.

Нека създадем тази православна атмосфера около нас, която другият да вдишва, и ти го обичаш, ако ще да е различен от теб; и му казваш това е моята вяра, имам такава широка вяра, такъв Бог, Който ме прави строг със себе си, но уютен с теб, както искаш, както можеш, не мога да те притискам. Така той се услажда и те доближава.

В параклиса към св. Фанурий пеем – „Води ме, свети Фанурие, мен православния, който блуждая в ересите на всяко нарушение“. Православен съм, но блуждая в някаква ерес, коя е ереста – всяко нарушение, което правя в живота си, всеки грях в живота ми, всяко отклонение на поведението ми е една малка ерес. Може да си православен, и едновременно еретик. Аз живея това – православен съм, но и еретик в поведението, в постъпките, в етоса, нямам православен етос, нито познавам добре православните догмати, както би трябвало. Затова казах в началото, че трябва да извървим дълъг път, пред нас се простира необятно поле, където да четем, да научим, да се подготвим. Но днес мисля, че направихме нещо православно – говорихме, не осъдихме никого, не наругахме никого, не се скарахме на никого, обичаме Бога, покланяме се на Отца, Сина и Светия Дух Бога, Троица единосъщна и неразделна!

Превод: Константин Константинов

 

 

Вкусът от Бога

Януари 16, 2018 in Беседи, Начална страница

 

 

Целият ни живот е път на промяна, оттогава, когато позна Христос преди години, от твоите детски години или отскоро, аналогично в какво състояние е всеки, ти си в този път. И това е нещо много съществено. То означава, че всяка година, всеки ден, който минава, Христос се изобразява в душата ни, придобива очертание в сърцето ни Неговият образ и етос, доближаваме възрастите на Христос, духовната атмосфера на Христос и Неговата святост. Това е свързано с напредване, с развитие, с път към съвършенство, вълните на живота ни носят, Сам Свети Дух ни носи в пътуването към съвършенството, това не е нещо статично, а нещо, което се променя. Един приятел веднъж ми каза, че с моето аз, което имах преди години, със старото им аз дори едно кафе не мога да изпия, тоест гледам моето старо аз и не мога да се примиря в мен как бях преди. Променил съм се и го казваше. Тоест тазгодишният човек не може да е същият с миналогодишния, и тазгодишният не може да бъде същият с този, който ще бъде догодина. Човекът променя вкуса от Бога в устните си и сърцето си, Бог е Същият, Той е неизменим, ние обаче, след като напредваме духовно, сме призвани да разберем Бога всеки път по различен начин. Трябва да внимаваме в това да не го изопачим и да го видим с много радост и оптимизъм, да го видим и като доказателство, че наистина вървим добре. Когато вървиш добре, това означава, че английския език, който знаеше първата година, сега ти се струва много оскъден, защото вече можеш да четеш много трудни книги, вестници и филми. Тоест английски знаеше тогава, английски знаеш и сега, английски ще знаеш и по-късно, когато напреднеш, но не е същият английски. Освен с английския, същото става и с ангелския език – езикът, който е твоето съприкосновение с пространството на Бога и не може да е същият, както е бил преди. В миналото си вярвал в Бога по един много груб начин, дечицата вярват, че Бог е на луната, високо на небето и значи не е тук. Затова отиват в кухнята или в стаята си, крият се в банята и си мислят, че са се скрили от Бога. В Бога вярват, да, но вярват с едно несъвършено знание. Този подход към Бога всеки път е аналогичен с нашите преживявания, духовност, вътрешното потапяне, молитвата, която отправяме, времето, което отделяме за всичко това, за молитва, четене, вътрешен труд, себепознание и контакт с другите хора. Защото оттам придобиваш опит и истинно чувство за Бога, не от книгите, книгите в даден момент отиват в ъгъла и идва опитът на живота, и опитът е свързан с истинската битка със Самия Бог и с хората, които са до теб. Затова казваме, че едно е да четеш книги за брака, а друго да живееш брака. Същото става и с Бога. Един приятел монах ми каза, че едно е да четеш книги за монашеството, а друго да живееш монашеството. Аз преди да стана монах четях много неща, представях си много неща, бях създал в мен един въображаем свят, но когато станах монах и видях една друга реалност, някъде по-положителна, другаде по-отрицателна, разбрах, че животът е различен от четивата. Следователно Бог е отвъд книгите, отвъд това, какво ще ти каже един, какво ще ти каже друг, едно е какво ще ти кажа аз за Бога, а друго Сам Бог да ти го каже в сърцето, да ти прошепне нещо. Това е много различно. И помня това, което казва светият вече Порфирий, че когато бях млад, имах една картина за Бога – изключително строга, едностранна, шаблонна, бях поставил известни схеми и ограничения, гледах хората и мислех, че Бог се съгласява с моята логика. Но колкото повече време минаваше, колкото повече влизах в съприкосновение с хора и душата ми се замесваше с тяхната душа и виждах реалността на живота им и гледах техните чувства, сърце, борба, всеки път ми се откриваше един друг Бог. И докато започнах с „Кормчая книга” и със строгостта, шаблонността и абсолютизирането, след време гледах различно на нещата и оценявах по различен начин постъпките на хората. Защото старецът отивал зад това, което виждал, по-скоро зад това, което се виждало, и виждал това, което останалите хора не можели да разберат. Така зад много грешни хора той виждал изключително търсещи истината и щастието хора. И им дал едно друго обяснение на това какво ще рече грях, какво ще рече лош човек, добър човек. Всичко това защо го живял, защо го чувствал? – защото променил в себе си вкуса от Бога, усещането какво ще рече Бог. Както и по времето на Христос хората мислели, че познавали Бога, но Христос, Който е Самият въплътен Бог, им показал, че имали погрешно мнение за Бога. Когато учениците Му казали кажи да падне огън да изгори този град, защото не Те приеха, тогава те мислели, че това било божественият нрав, но Христос им казал: „не знаете от какъв дух сте вие”. Не разбрахте Моя нрав, моята атмосфера, Аз нося любов, не нося отмъстителност. Ама ние имаме картина за един такъв бог. Да, не ви се карам, но идвам да ви помогна да направите едно „кликване” по-горе, да се изкачите. Не съществува причина да воюваме с някой, който гледа нещата по свой начин, това е един стадий от живота, една фаза, която минава; не можем да го осъдим, да го отхвърлим, можем само да го разберем, да го уважим, да се поставим на негово място, да разберем, че и ние на негово място така бихме гледали, тоест и той имал някаква причина (да прави това, което прави), някаква картина в ума, някакъв предразсъдък.

 

Не съм виждал светец, който някога да е бил с широко сърце и след това да го е стеснил и да е станал по-своенравен и труден. Светостта означава откриване, разширяване на сърцето, простор на ума, който да побира всички, да разбира всички, да прощава всички, да обича и дори и порочни грешни жени, както св. Порфирий направил в един такъв дом на площад Омония и ги благословил с кръста на Богоявление. Той казал всички момичета да излязат вън и те излезли полуоблечени и дърпали оскъдните дрехи, които носели да се покрият, и казвал тук обитават търсещи душици. На този човек какво му станало? Това му станало – отворил ума си и почувствал Бога с едно друго усещане.

 

Човекът, който и на 20 и на 80 години има същите възгледи, и обикновено, когато казваме същите възгледи, имаме предвид същите едностранчиви и строги възгледи, той не е разбрал нещо от благостта на Господ, това, което казва: Вкусете и вижте, че благ е Господ, опитайте да видите колко благ е Господ, Бог не е така, както ти си Го въобразяваш. Бог няма връзка с нещата, които ти говориш за Него. Христос винаги казвал това: не разбирате – затова и Му казвали, за да Го доведат в трудно положение – законът казва да убием с камъни тази жена, да хвърлим камъни. Тоест когато казват закон, това имат предвид – Бог, Който казал на Моисей това и това. И Христос казал: давайте! Ако сте безгрешни, хвърлете! Вижте това, Той винаги ги поставя на едно друго мисловно равнище, винаги ги взема оттам, където са, и ги отвежда другаде. Това разположение на Христос да не оставаме в застой, духовността означава отмяна на статичността, означава трайно гъвкав ум, трайно „замесване” на битието ни, гъвкавост, да гледаме нещата различно, всеки път с очите на Христос.

 

Не е достатъчно да казваш истини, ако истините смазват другия. Да казваш истини, когато те са като тръните на кактус и нараняват другия до кръв. Не мога да отида да почистя оченцето на едно дете и да взема четката за килими, защото така ще го увредя. Когато тръгваш да правиш добро, трябва да го направиш  добре, и  за да го направиш така, трябва трайно да разбереш, че Бог е отвъд тези схеми, форми, тези шаблонизирания на движенията, където ние определени пъти правим копи-пейст, копиране, каквото правихме тогава, го правим и сега. Старецът Порфирий обаче не правил така, защото казал някога бях строг, сега обаче не съм. Старецът Порфирий те хваща за ръка и ти казва: научи се да виждаш и зад греха едно търсене, искрено търсене, което е загубило своя път, виж търсенето, красотата на душата, която търси нещо, и това нещо е много истинно. Ядрото на сърцето на всеки човек не търси порока, не търси мрака, не търси тленното, а радостта, Бога, красотата, процъфтяването на душата, красотата, умиротворението, щастието, и когато разбереш това, ставаш уютен човек, можеш да срещнеш всеки човек, да го обикнеш, да го уважиш, да го почетеш. Да му кажеш, че аз те разбирам, съчувствам ти, състрадавам ти, и пред това твое поведение и държание падат оръжията на другия, пада неговата съпротива, и така човекът се отключва, защото, когато се окаже пред някой, който има това разбиране за Христос и това Божие снизхождение, тогава разбира, че не съществува причина да се скрие, да води полемика, да живее във враждебност, няма причина да се надигне и да каже аргументите си колко е добър, а сам пада и ти казва нищо съм, много съм грешен, лош, имам страсти. И защо ми казваш всичко това? Именно защото излъчваш красота, топлина, където тази твоя топлина не ме ужасява, не ме кара да се окопавам, да се заключвам и да ме е страх от теб. Хората днес се страхуват от нас, които казваме, че сме духовни хора, именно защото нашата духовност не убеждава. Това показват нещата, не го казвам аз, а го показва отношението на хората към нас, хората не ни доближават лесно, за да отворят душите си, именно защото не виждат този Бог върху лицата ни, Който ще ги разбере, проумее, обикне, докосне човеколюбиво. Или аз може да направя това човеколюбиво действие в началото, с цел да кажа на другия ела, но веднага  щом дойде – ела ми сега тук, хванахме те сега! и да започнем с натиска и задушаването. Затова не малко хора ни доближават, правят първата стъпка, но не продължават. Има много хора, които влизат, виждат и си тръгват, идват, вкусват, усещат горчивина, не чувстват сладост, както се казва вкусете и ще видите, че благ е Господ, тази благост на Господ, тази доброта и милосърдие не ги чувстват в нас. Това го казвам, имайки горчив опит от такива погрешни поведения и движения – толкова години, с резултат другият да те гледа, да се ужасява и да си тръгва.

 

Ако си близо до Бога и живееш истинен духовен живот, ще го разбереш и от промяната, която ще чувстваш в себе си спрямо Бога.

 

За да се промениш, трябва да разрушиш старото. Ти казваш толкова години го строих и живях с него. Да, но Христос това идва да направи, ако искаш да се зарадваш, истински да се открие сърцето ти, не трябва да се страхуваш от такива срутвания, ще претърпиш един срив, ще се сринат неща в теб, които не са истинни, които не са истинският Бог, и ще дойде нещо ново. Заслужава си трудът, но трябва да претърпиш това срутване и руини, защото това, което ще се построи, новото, ще бъде много по-добро, много по-красиво, ще те направи много по-щастлив, и другите ще те гледат и ще казват ето това е промяната от Бога – Бог наистина е докоснал, променил и преобразил този човек. Това ще се вижда и от начина, по който ще гледаш Бога и от начина, по който ще предадеш и на другия Божието послание…

 

превод: Константин Константинов

Опитай да обикнеш враговете си – и ще спиш спокойно през нощта

Декември 21, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Когато осъзнаеш грешката си – помоли се на Господа: „Господи, ти ме изпита – и аз показах колко съм слаб. Даде ми възможност да покажа любовта си, но и това не направих. Позволи ми да узная кой съм и и за какво съм бил създаден от самото начало“.

Господ ми даде термометър, за да измеря топлината на своето сърце, и аз видях, че всичко е лошо. В какво се проявява това? Когато моите врагове говориха лоши неща за мен, аз се гневях, когато ми въздаваха зло, отвръщах им със същото. Не с доброта. Къде беше любовта ми?

Добре си помислете, колко сме далеко от думите на Христа: „Обичайте враговете си“. Враговете си ли? Как може да обичаме враговете си, когато сме толкова лоши, че понякога дори недолюбваме и роднините си? И как мога да обикна врага си? Това е невъзможно.

Но все пак, не е съвсем невъзможно, ако погледнем на това чрез очите на Бога. Нека си припомним, какво ще се случи, когато умрем, и ни погребат в земята, когато ще сме покрити с пръст, тогава от небето нас ще ни спуснат в земята. Само за едно можеш да си помислиш тогава, за какво – че всички ние сме свързани от смъртта. И тогава със закъснение ще си кажеш – защо не обичах?

И изобщо не е важно, обича ли те тебе конкретния човек, или не – просто ти го обикни. Знаеш ли, какво ще стане, когато надвиеш себе си и обикнеш? Ти ще се осветиш! И въобще няма да пострадаш от това! Опитай се да обикнеш – и ще можеш да спиш спокойно през нощта! Веднъж един духовен човек, който иначе не можел да приеме закона на любовта във висшето му измерение казал: „Опитай да не обичаш, опитай да мразиш, и после ми кажи, можеш ли да спиш спокойно нощем! Ако кръвното ти налягане се вдигне, или ти спадне кръвната захар, недей да питаш защо“.

Причината да не обичаме и да ненавиждаме е скрита дълбоко в душата ни. Ако се поровим в себе си и се очистим, то ще узнаем, какво е това истинска любов. Значи, само така можем да се спасим – с истинска любов!

Ти можеш да се спасиш само тогава, когато си припомняш за нея постоянно. Но как? Ами като кажеш на ония, с които си скаран, че да бъдете приятели, да имате добри отношения, да пътешествате заедно, ще бъде прекрасно, че те са добри хора, и ти се радваш, че си с тях. И тогава, с каквото и да се занимаваш, седейки зад волана на копата си, или седейки вкъщи, винаги ще чуваш гласа на любовта на всичките тези хора. Така че, винаги помни това, продължавай да се променяш, за да не се изгубиш в този свят.

Източник: Портал Православен живот

 

Песента на ангелите

Декември 15, 2017 in Външни

 

На Рождество Христово ангелите първо пеели “слава във висините Богу” и след това “на земята мир между човеците благоволение”.

Едва, когато преживееш първата част от това песнопение – слава във висините Богу, – ще почувстваш мир в сърцето си, ще изчезна  меланхолията от душата ти, ще се умиротвори домът, ще се помириш със себе си, с околните, със света, с колегите и ще си щастлив човек. Първо ще прославиш Бога и след това ще станеш щастлив.

И тъй като човекът, аз и ти не прославяме Бога, а прославяме нашето собствено его, в сърцето ни няма мир, нито в дома ни, нито в света. Светът не върви на добре, светът няма мир, светът изтлява и се руши. Бог съществува, но ние не участваме в Неговата божествена благодат, добрина, любов. Всички тези неща съществуват, но ние не им се наслаждаваме, не ги живеем, не им се радваме, защо? Защото не прославяме Бога, не сме разбрали, че Той съществува, за да Го прославим, не сме разбрали, че това е целта на нашия живот. Съществувам, за да отразявам Неговата  благодат, слава, радост- за да стане Бог Всичко за мен. И  когато Бог стане Всичко за мен, и Го прославя, тогава ще се успокоя, а това ще означава, че съм разбрал мястото си в света, във вселената.

Ако те попитам какво мислиш в този момент, кой е въпросът, който те изгаря, коя е главната тема в живота ти, как ще отговориш? Някой ще ми каже: Парите. Децата. Работата. Жена ми. Друг го казва по-грубо: жените! Жените казват: Мъжете! Друг се вълнува от имотни въпроси – къщи, покупки, тялото ми, красотата ми, тези неща ме занимават, следователно, тези неща прославям. Следователно това властва в теб, това е обектът на твоята прослава. Това ще рече и да прославяш Бога, да го направиш първа и главна тема в живота си. Първата личност, която заема ума, сърцето, битието ми.  Затова, когато виждаш, че за теб не Христос е на първо място, а Той заема четвърто, пето, шесто място в живота ти, а някои Го поставят и на по-задно място, то това вече е проблем. Защото помисли – Христос, Самият Бог, Този, Който е Алфа и Омега, отива на четвърто  място, Този, Който е Началото и Краят, Този, Който е Вечно Съществуващият, Този, Който единствен съществува, всички други не съществуват, тъй като всички други съществуват, понеже участват в Неговата слава, сила и животворяща енергия. Но ние поставяме всички други неща на първо място, а Бог, Който е Началото на всички, Го поставяме на четвърто, пето, шесто място. Нека ви го докажа с един пример.

Попитах един човек: в колко часа отиде на църква на Рождество Христово? Църквата започна в 5 ч. Ти в колко отиде? По-късно. Друг беше отишъл на бдение, което започнало в 22 часа, в навечерието на Рождество Христово, а ти дойде след  23 ч. Кое те задържа далеч от храма за един час? Яденето,  подготовката,  миенето,  оправянето, дома – тези неща прославяш повече от Бога. Какво е толкова ценно, че да те накара да закъснееш за Бога? Явно е било много важно за теб. Ако Христос беше важен в живота ти, нямаше да оставиш нищо да те отдели от Него и щеше да идваш навреме. Един приятел свещеник, който, за да призове своите енориаши в деня на Христовото Рождение, им казваше:

- Ако жена ти раждаше и ти знаеше, че тя ще роди в болницата в 6 ч., ти нямаше да отидеш в 6 ч., а в шест без нещо, щеше да бъдеш с нея, да се подготвяш за това раждане, щеше да съучастваш и само това щеше да те вълнува. Защо ли? Защото си влюбен в жена си, защото обичаш детето, което ще роди, то е първата тема в твоя живот и мисъл в онзи ден.

Така би трябвало да живеем с Христос, Той трябва да е първата тема в нашия живот. И когато Христос стане първата тема, всички други неща ще се уреждат с точен ритъм, със съвършен баланс в душата ти, с хармония, всичко ще подреждаш по най-добрия начин. И храната, която ще приготвяш, ще бъде по-благословена, и на работа ще ходиш, и по-мирен ще бъдеш, всичко ще се случва, без да губиш мира на душата си, и Бога ще намираш чрез всичко. Това е превъзходно. Ние обаче не поставяме Бога на първо място в живота си, а на последно, не прославяме Бога и затова нямаме мир.

Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение.

Да прославяш Бога, да разбереш, че Той е всичко, след това ще разбереш, че не съществува нищо преди Него, което да заслужава да те занимава.

Навярно нещата, които ти говоря, ти се струват глупост. Знаеш ли кога ще разбереш това, което говорим, но се боя, че тогава ще е късно? В момента, в който си тръгнем от този свят, затворим очи, напуснем реалността на този живот – тогава ще разберем, че всичко, което сме прославяли в този живот и сме поставяли на първо място в сърцето си, в мисълта си, в съзнанието си, изобщо не е било първо, а последно. Защо? Защото всичко ни изоставя, всичко ни предава в онзи момент. Обичаш толкова много дома си, а виждаш как четирима души те изкарват от дома ти, носят те и водят. Къде? В един друг живот. Обичаш толкова много своя компютър и виждаш, че в даден момент се отделяш от него. Идва смъртта. И не ми казвай, че преувеличавам, защото, когато стоиш пред компютъра сто часа на ден, нима си го поставил на второ и трето място?! Прощавай. Колко часа се помоли днес? А колко часа игра и стоя на компютъра? Веднъж някой ми каза на изповед:

- Отче, ако искаш да ми отрежеш краката и да ми наложиш духовна аскеза, накарай ме да не сядам пред компютъра или да живея без интернет.

Аз го попитах:

- Защо?

- Защото това ми открадна душата!

Компютърът е станал твой бог. При други хора е различно, всеки има нещо, което почита като бог – аз имам моите страсти, ти имаш твоите страсти, величаем страстите си, прославяме егото си. Сега не го разбираш, защото всички тези неща те ограбват, омайват, унасят, замайват ума ти. Смъртта обаче поставя всичко на неговото място.

Ти ще бъдеш наистина мъдър, ако отсега разбереш, че Христос трябва да заеме първо място в сърцето ти, защото всички други неща ще те оставят, ще те предадат,  ще те наранят, ще ти причинят меланхолия и ще почувстваш не просто скръб, а депресия от това, че те оставят. Но тогава ще бъде много късно. А ако сега направиш Христос център на твоето сърце, ще преживееш нещата, за които се говори в Акатиста към Света Богородица. Хубаво е да го четете всеки ден и да молите Света Богородица да разберете тайнствената дълбочина на тези  думи. А какъв ще бъде знакът, че сте разбрали тяхната дълбочина? Когато разбереш думите на Акатиста, няма да можеш да ги изричаш, но не защото ще ти тежи, а защото няма да издържаш благодатта, която извира от тях, която ще залива душата ти. Устата ти ще замлъкне от изобилието на благодат, защото акатистът към Света Богородица, особено сега на Рождество Христово, доставя голяма радост на душата, защото описват цялото събитие на Боговъплъщението, тайната на Божието домостроителство. Ние обаче се лишаваме от тази радост – акатистът е посветен на Христовото Рождество, а на теб ти тежи да се молиш  на  Света Богородица, тежи ти да говориш на Христос, да поздравяваш тази, която донесе радостта в света? А не ти тежи да гледаш телевизия сто часа? И не ти тежи да четеш спортни новини и клюки, а ти тежи молитвата? Виж колко дълбоко сме „замръкнали” и колко малко значи Бог за нас.

Като видяхме странното рождение, да се отдалечим от света, пренасяйки ума си на небето, защото високият Бог се яви на земята като смирен човек, за да привлече към висотата ония, които Му викат: Алилуия!

Описано е чудното раждане, пораждащо невероятно чувство – отдалечаваме се от света, за малко се откъсваме от тази земя, за да осъзнаем, че съществува друг свят, друга вечна реалност, а тази реалност, която живеем, макар и да не е лъжа, не е вечна, но временна. Къде са нашите дядовци, прадядовци, които са имали мечти, надежди, строили, градили, събирали, строели къщи? Къде отидоха тези хора? Къде отидоха техните мечти? Този свят не е вечен, затова в песнопението се казва: като видяхме странното раждане, да се отдалечим от света. Къде да отидем? На небето. Да пренесем ума на небето, да живееш тук с твоето тяло, но душата ти да е някъде другаде, да си небесен човек и земен ангел. Една от целите на  раждането на Христос е била и тази – затова слезе при нас Бог – Той дойде и стана смирен Човек, искайки да привлече към висините тези, които Му викат Алилуия.

Дойдох, казва Господ, да ви привлека към Себе Си, да ви отлепя от земята, да обикнете Мен, да се влюбите в Мен, да мислите за Мен и да правите това, което Аз правя. Семейство, покупки, дела, четене, игри, правете каквото правите, но чрез всичко това обикнете Мен, и докато го правите, едновременно ще бъдете влюбени в Мене. Поставеме Ме на първо място в живота ви. Аз ще привлека вас, които Ми викате Алилуия. Алилуияозначава хвалете Бога,  прославете Бога. И ето отново, прославяме Бога, прославяйки Го, Той ни отлепя от земното.

Ние може би ще Му възразим:  Господи, как да Те прославяме? Първо трябва да ни привлечеш, и след това да се отлепим от тази земя? Не знам, тези неща стават паралелно. Бог ни привлича, ние Го славословим. Понякога това става и без да чувстваме силно Неговото привличане. Борим се да превъзмогнем себе си, а Бог вижда нашето любочестие и ни казва: вземи малко повече благодат, благословение, отколкото си поискал. Привлича те повече към Себе Си, очиства ума ти, чувстваш лекота в мисълта си. Това е хубав опит, да се събуждаш сутрин и да имаш бистра  глава, чист ум, да не ти идват разни мисли, меланхолии, терзания. Умът ти да е чист, да живееш това, за което говорят светците: мира на помислите. Умът е чист, мирен, не мислиш, а живееш. Мислите не са животът, те са терзание. Мислим за хиляди неща, а Господ казва: идвам да те привлека към Себе Си, да стана Всичко за теб, да имаш друг опит и чрез него да си щастлив.

Представи си един влюбен човек, който се подготвя за щастливия миг и в деня преди сватбата му разказват различни обезкуражаващи случаи на неуспял семеен живот. Той обаче, макар и да слуша, живее в радостта на онзи ден и нищо не го докосва. Каквото и да му кажеш, той живее насладата и радостта на сватбения ден. Това ще стане и с теб, ако разбереш какво означава това, че Бог Слово дойде в света. Ние дори не можем да си представим колко добър и благ е Бог. Защото, ако го разберем, ще умрем от щастие, ще се разтопим от щастие, а този опит се дава в молитвата. В онзи момент ще плачеш постоянно, няма да знаеш и няма да е нужно да обясняваш защо плачеш, но ще разбираш много добре, че този плач се дължи на докосването до вечния Бог. Ще почувстваш такава радост и такова усещане за истината, от това, че живееш в истината, а не просто се доближаваш интелектуално до нея, която не може да се опише с думи.

Как да ти опиша тази радост, приятелю, че да я разбереш? Ако обичаш страстно футбола, то мога да ти каже, че това опиянение, което чувстваш на стадиона, е нищо пред онова, което можеш да преживееш, ако почувстваш радостта, която Христос донесе в този свят. Голяма радост. И е много жалко, че още не си я почувствал.

Всъщност, голямата тайна на Рождественските празници е, че ако не разбереш смисъла на този празник, няма да можеш се зарадваш никога. И даже по-добре е, че не се радваш, за да се пробудиш, да потърсиш в себе си причината за липсата на радост. Защо не се радвам? Ядох, пих, пръснах се от ядене и отново не се радвам с опиявяваща, дълбока радост. Защо?!

Потърси това защо, но не се самоуспокоявай. Разбери причината, поради която не можеш да изпиташ радостта, за която копнееш.

В една легенда се разказва за един човек, който обичал много лястовиците, гледал ги да летят в ято, хиляди и десетки хиляди, обичал ги, но едно нещо го притеснявало. В онова далечно време лястовиците не знаели, че през зимата могат да отлитат на юг, оставали през зимата по старите си места и умирали от студ. Този човек се опитвал да им обясни, че трябва да отлетят, сочел им Африка, увещавал ги по най-различни начини, че ако останат тук през зимата, няма да оцелеят, нито ще имат храна. Каквото и да говорел, те не го разбирали. Та нали той бил човек, а те -  лястовици. Накрая той се помолил на Бога така: Господи, обичам изключително много тези птици и искам да им помогна да не умират от студ, но не мога. Не ме разбират, само едно решение виждам, Господи. Извърши чудо, направи ме лястовица!  С човешки ум, но лястовица, за да мога да им говоря с мъдростта на хората на техния език и да ги спася. И както се молил, Бог направил Своето чудо и го превърнал в лястовица. Той влязъл сред ятото, говорил им, те го разбирали. Питали го откъде знае всичко това, но го последвали, защото му имали доверие. Елате, казвал той, – ще ви взема от тук, където е студено, и ще отидем на юг, където е топло. Там няма да умрем през зимата, ще бъде хубаво.  И когато дошъл студът, те отлетели, започнало да става все по-топло и така стигнали до топлите места.

Когато за първи път прочетох тази легенда, тъкмо се бях върнал от изповед. Бях много изморен и исках да легна, защо изповядах 40 човека. Тогава взех книгата на св. Николай Велимирович „Мисионерски писма” и я отворих случайно. Бяха ми я подарили, първи том, и попаднах на този мит. Не можех да заспя, когато осъзнах красотата на легендата. Всичко това в Църквата изобщо не е мит, а реалност. Бог обичаше, нас, Неговите лястовици, които умирахме от студ – студа на самотата, меланхолията, греха, болката, порока, егоизма. Екзистенциален студ. А Бог ни гледаше и казваше: Лястовички мои, елате да се стоплите, има топли места, искам да ви спася, искам да ви покажа голямата Си любов. Той ни говори, още от рая, откъдето паднахме, а ние не Го разбирахме. Той искаше да ни докосне, а ние мислихме, че иска да ни стори зло. Проправя път за нас, а ние чувстваме, че ни заплашва и му казваме: Остави ни!  Махни се! Той ни говори и постоянно ни казва: Обичам ви! Искам да ви спася, искам да ви взема оттук, за да не замръзвате и да не се терзаете. Виждам ви, искам да ви спася! А ние Му отвръщаме: остави ни, не разбираме какво говориш!

И Бог каза: не разбират какво говоря, не Ме разбират, защото съм Бог, те са хора. И понеже искаше толкова много да ни обясни Своята огромна любов, Той каза:  не Ме разбират -  ще намеря начин да Ме разберат. Аз ще стана Човек, за да дойда при теб, сладкото Ми лястовиче, да не можеш да Ми кажеш след това, че не Ме разбираш, и ще говоря на твоя език,  ще бъда като теб, ще се облека с твоето тяло, ще Ме гледаш до теб  и вече няма да казваш, че не разбираш думите, които постоянно ще ти говоря. И ще ти повтарям: обичам те,  прощавам ти, очаквам те,  ела да не замръзваш, дай ми ръката си да те отведа там, където ще се умиротвориш,  и ти ще казваш -  Кой си Ти, Който говориш толкова хубаво,  Който си Ти толкова разбираем, мой приятел, мой човек, Кой си Ти?  И когато Те доближа, Господи, ще разбирам, че може да си Човек като мен, но си и нещо друго – Бог. Няма да се уплаша от това да Те доближа и така ще ме спасиш.

Бог това направи – говореше ни, ние не Го разбирахме – стана Човек, разбрахме Го и сега сме свободни да определим нашето отношение към Него, но никой вече не може да каже, че не знам Бога, не разбирам какво говори.  Христос дойде на земята. Неописуемото Слово изцяло бе на земята, без ни най-малко да отстъпи от небето; защото не бе промяна на място божественото слизане и раждането от богоприятна Дева. Той е там, и тук;  на небесата,   но и тук сред нас. Велики тайни. Бог обаче това иска да ти каже, затова се въплъти, за да ти каже: „Обичам те!” Или да ти прошепне тези думи в ухото, за да  ги чуеш само ти, детето ми: обичам те,  недей да се обвиняваш, каквото и да си направил!” Ама направих много неща, какви ли не престъпления. „Обичам те, затова станах Човек, затова дойдох при теб, от необятна любов, да те взема от студените места на греха и измамата и да те отведа в топлината на рая. Ела при Мен, ела да полетим”. Ти казваш: “Не мога да лея толкова далеч”.  А Той: “Седни в Моите криле, ела, отварям  Моите криле и се разпвам”. Една разпната лястовица. Господ разтваря ръце на  кръстното дърво. Като две отворени криле, с което ни казва колко много ни обича, с необятна любов.

И  докато говорим за Рождението във Витлеем, те отведох на Голгота. Светлината, която изгрява на Витлеем, свети на Голгота, светлината, която излиза от Витлеем и върви към Голгота. Във Витлеем има една пещера, и на Голгота има пещера: тази  на  Пресветия Гроб. Две пещери, които приеха пресвятото тяло на нашия Господ. Когато Бог създал целия свят, тогава създал и двете пещери: пещерата на Христовото Рождение, където знаел, че след няколко милиони години тук ще се родя Аз, ще се въплъти Моя Син, Син и Слово Божие се въплъти в тук, в тази пещера, във Витлеемската пещера, която съществувала оттогава, когато светът бил създаден. И една друга скала: тази на Пресветия Божи Гроб, който Бог предназначил да стане Негово жилище, Негово ложе, когато умре в този свят, където Го погребали.

Много ми харесва това и само като си помисля за него, се радвам. Ами ако го преживея истински някой ден, да го преживея опитно, да видя Бога пред мен и да обикна Христос в сърцето си. Колко хубаво би било това! Такива трябва да са нашите преживявания: не да говорим, а да се молим на Христос, не да разказваме за Христос – като в радиопредаване, а да говорим с Него, не да произнасям думи за Христос,  а да ги казвам на Самия Господ и това да бъде моята наслада. Да не ме е грижа за предавания, за едно или друго, и какво ще каже този или онзи, а да мълвим: “Господи, ние мълчим, искаме Теб да слушаме, да гледаме, да докосваме, да бъдем в общение с Теб, Ти да изпълниш живота ни”.

Това, което сега те занимава, не е нищо особено, не е  проблем, казвам ти го. Ти не разбираш и ми го казваш. Не е проблем – когато разбереш Христовата любов, всичко това, което сега наричаш проблеми, ще го видиш по друг начин, с други очи, и не го казвам аз,  други хора ти го казват, в писмата, които ми пишат: болен съм от рак и прославям Бога. И аз му казвам: Ела един ден пред микрофона да те чуят всички хора. Аз не си измислям тези неща – има хора, които са болни, пълни с болка и притеснение и те казват: “Когато почувствам Христос, нищо от това не  е проблем в живота ми. Това означава, че си разбрал истината, докоснал си Христос, това ти желая тази година на Рождество Христово – да докоснеш Христос! И ще разбереш, че си Го докоснал, когато всичко друго ти се стори много оскъдно.

Не ти казах да отидеш да станеш монах, светогорец (дано да станеш, ако Бог те призове). Не това е целта. И  не е нужно да ставаш монах, защото ти си си самотен (на гръцки  думата μοναχός освен монах означава уединен, самотен човек, сам със себе си) и тази самота те измъчва. Всички сме самотни в този свят: и женените са самотни, и неженените, защото в крайна сметка всеки е сам със своето аз. Ти и душата ти сте сами. Но когато почувстваме Христос, ще разберем някои неща много по-добре: че всичко това, което ни занимава, са глупости и единственото, което ни съпровожда във вечния живот, е Христос. Ако 100 години от този живот крадат толкова много от душата ни, представи си колко трябва да крадат душата ни вечните години, които сега нито ни занимават, нито им отдаваме значение, сякаш не съществува друг живот. Така живеем, сякаш не съществува друг свят. Христос това дойде да ни каже: има и нещо друго, затова ще ям с вас, за да не казвате, че не ям, ще пия, за да не казвате, че съм антисоциален, ще дойда и на сватбата в Кана Галилейска, за да  не казвате, че дойдох да ви разделя и да не ви оставя да се порадвате на земната радост, любов и обич. Ще дойда и там, където поучаваш, ще дойда и там, където работите в дърводелницата на Йосиф, и при вас, които сте близо до рибите,  ще отида и в морето, и в планината.  Всичко законно и благословено ще направя и Аз, за да видите, че въпросът не е да прекратите всичко, което правите, а в него да вложите Мен, Когото пренебрегвате, Който съм причината на всички неща. Аз ти дарих живота, чрез Мен живееш, твоят ум, който сега се е объркал от дреболиите, които мислиш, Аз вложих в теб  този ум, не за да решаваш уравнения, нито за да се занимаваш с болестни състояния и да се подлудяваш. Аз ти дадох ума, за да мислиш за Мен, за Бога. Не си ли болно, детето Ми?  Това, което ти дадох с любов,  за да мислиш за Мен, ти го вземаш и мислиш безумици и се разболяваш. Кой ти е виновен, детето Ми? Аз ли съм виновен – казва Христос -  че се разболя, че ме изостави в живота и ме постави на последно място? След това как да се зарадваш?

Това е Рождество Христово: Христос идва смирено и казва: деца, дойдох! Дойде едно малко дете. Не дойдох да ви се правя на строг, нито да ви се карам, нито да започна да крещя с бич в ръка! Нищо от всичко това, а дойде едно сирено Дете. Не се карам,  така дойдох като Детенце да ви кажа да Ме доближите и да ви донеса тайни от Рая, от небето, дойдох да ви кажа много истинни, ценни неща, за да се спасите, да станете щастливи. Ако искате, последвайте Ме.

Това е смисълът на празника, естествено както и други неща.

Всяка година си мислим, че сме схванали смисъла на този празник, но  неговият смисъл е безкраен. Каквото искаш, вземи и го вложи в ума си. Но и не забравяй, че животът не се променя с мисли, а чрез Божията благодат.

Желая ти особено през тези дни да имаш любов, да нямаш никакво недоволство, да не се притесняваш от нищо, да не притесниш никого, да не нараниш някого, да не си неблагодарен. Да почувстваш любовта на Христос колко много те обикна. Да отхвърлиш чувството за вина, което те задавя, изпълва те с угризения, потиска те. Почувствай се свободно Божие дете, че Бог те обича, има Някой, Който те обича изключително много, Някой, Който мисли за теб, когато всичко приключи и когато трапезата свърши, всички гости си тръгнат и те оставят, и когато останеш сам, когато някой път отиваш в планината, паркираш и гледаш планини, морето, безкрая или седиш сам и оплакваш твоите притеснения, знай, че има Някой, Който те обича изключително много. Божията любов е безкрайна. Роди се любовта, Бог, Който е любов, се роди и оттогава във Витлеем започна да тупти най-топлото сърце, което се роди на света – Божието сърце. Оттогава всеки удар на Неговото сърце изкарва само любов. Този звук, когато  сърцето се свива и отпуска и изтласква кръв – Христово сърце изтласква постоянно само любов. Нашето сърце обаче бие от егоизъм, инат, порок, грях, отмъстителност. Сърцето на Христос, на малкия Христос, Който се родил тогава, до свършека на света, Господнето сърце бие само от любов  за теб и ти казва- обичам те! Затова се родих, не ме досрамя да дойда на земята, не се погнусих от теб, затова те целунах, прегърнах, затова те потърсих и намерих, взех те в Моята прегръдка, докато ти беше в мръсотията, зловонието и нечистотата, Аз не се погнусих от теб, защото те обичам. Дойдох да Ме видиш и да отмориш, дойдох, за да не търсиш, а да намериш това, което търсиш. Дойдох, за да не се терзаеш, а Аз да се изтерзая заради теб и да те спася. Дойдох, за да се успокоиш. Дойдох, за да не търсиш съдбата си нито на карти, нито на кафе, нито при маговете, нито при астролозите. Аз ще бъда твоята съдба, Аз ще бъда твоето щастие. И наистина си щастливец, когато не вярваш в тази светска съдба, а си познал Христос.

Една жена ми каза:

- Отче, навършвам 51 години!

Аз й отвърнах:

- Прославяй Бога, че докато си живяла половин век, успя да познаеш Този, Който ще те отведе във вечността. Половин век ти помогна да доближиш вечния живот, т.е. Този, Който каза: Аз съм Възкресението и Животът, вярващият в Мен, дори да умре, ще оживее.

Обичай Христос, Който се роди, и никога няма да умреш. Обичай Този, Който е любов, и знай, че любовта никога не умира – стига винаги да си с Него!

Превод: Константин Константинов

Източник: Двери бг

 

 

Болката

Ноември 28, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

Когато болката чука на вратата на дома ти, когато болката не е просто в книгите, проповедите и беседите, а идва и поразява твоя дом, твоето семейство – за това ще говорим. В Гърция казваме един израз „Тук те искам, приятелю мой!“ Да говориш е хубаво, да говоря е хубаво, но въпросът е когато и на моята врата почука болката, там какво правим. Там как да издържим, там как да се задържим на нозете си и да не се огънем? Това е много трудно и за много хора непостижимо. Болката никога не е нещо приятно. Никой не е изпитал болка с удоволствие – болката кара душата ни да страда, да се мъчи. Болката не е приятна, но е полезна. Ползата на болката я разбираш не в часа, когато те боли, а след като минат 2-3-5 години, и гледаш назад живота си. Тогава ще видиш, че от онези трудни години е излязло нещо много красиво в душата ти – укрепнах, обикнах, простих, плаках. Някои са заплакали за първи път в живота, когато изпитали болка. Не говорим за обикновено главоболие, а за болести, които преобръщат целия ти живот. Да се приготвяш да се ожениш и внезапно да чуеш трагични вести за здравето ти или за здравето на любимото лице. Там губиш почва под нозете си, подлудяваш се и казваш на Бога – Боже мой, защо правиш това? Защо ми го стори?


Кой от нас не е казал никога в живота си, дори един път „защо“ на Бога? Всички казваме в даден момент „защо, Боже мой?“ И не е нужно да се отчаем, ако казваме това, защото сме хора и ще го кажем, пророк и цар Давид в псалмите казва много такива молитви – защо, Боже мой, ме изостави? Защо ме забрави? Защо ме поразяваш, не ме ли съжаляваш, какъв Бог си?


Това ми го пише през всички тези дни една девойка, чийто баща почина, тя е от Кипър, всеки ден пише само едно изречение по имейла: „Защо Бог ми стори това?“ След това – „Защо не чу молитвата ми? Защо да чувствам, че ще се подлудя?“ На тези въпроси за съжаление не е лесно да отговоря.


Когато в мига на болката някой идва да ти прави проповед, провалът му е сигурен. В часа на болката човекът не иска проповед, нито много съвети, нито да говориш много думи, защото влошаваш положението. В часа на болката дано се намери някой до теб, просто да седне и да заплаче заедно с теб.


Някой ми каза – ще отида в дома на някого, който беше в траур. Какво да му кажа, отче, дай ми някакъв хубав съвет, хубаво предложение. Аз му казах: недей да казваш нищо. Седни там и го остави да говори, остави го сам да ти каже неговата болка. Някои хора в момента на болката казват тежки думи. Не казвам, че правят добре, но имат оправдание. След като ги боли. Има хора, които в часа, когато са изпитали голяма болка, загубили своята вяра, техният живот се поклатил, защото вярвали в един Бог, където мислели, че Той ще подреди по идеален начин всичко при тях. Те ми казаха: влязох в Църквата и след три години почина любимото ми лице. Този Бог какво прави за мен? Признавам, че и аз с вас недоумявам, и аз с вас се замислям и аз с вас хлопам по вратата на Бога и превръщам моята болка в молитва, моята сълза в молитва към Бога и Му казвам: Боже мой, ако може, дай ми обяснение. Аз не мога да си обясня как стават тези неща.


Миналата събота отидох на погребение на един мой познат, който беше помогнал със стенописи в исихастириона, много хубаво семейство и деца, благословен човек. Събудил се сутринта, отишъл да пие малко вода, жена му казала да си облече якето, защото е студено. Той се върнал, легнал и починал. Жената не сварила да разбере какво става. Отидох на погребението и когато го видях, в мен се появи това недоумение – защо има толкова болка в този живот? Как се обяснява, защо един 60-годишен човек си заминава от живота, как се обяснява защо едно детенце се разболява, какво да каже тази майка на детенцето си, което е 4 годишно, с левкемия, с болести, притеснения, проблеми, косичката му да пада, да не може да яде, да плаче, да го боли? Какво да каже детенцето? Какво да каже майката? Какво да кажем всички?


Не знам дали сте го разбрали, но болката присъства в живота ни. Този, който си мисли, че ще живее цял живот без болка, мами себе си. Всичко в този свят се движи между радост и скръб, болка и удоволствие, усмивка и плач, щастие и притеснение. Няма друг път в този свят. Природата стене и се мъчи досега. Целият свят стене и изпитва болка. За да поникне едно цветенце, първо пъпката се пуква и това пукване е болка. За да се роди едно бебе и да се зарадваш, крещиш от болка. Болка и радост постоянно вървят заедно. Не съществува нищо в живота, което да няма тази черта на болката. Единственият начин е човек да се сдружи с нея, да се примири с нея, да преглътне това, което не може да поправи и да разбере, че ще мине по този път, както са минали баща ми, майка ми, дядо ми, баба ми, целият човешки род, милиони хора. Всички са изпитали болка, и аз ще изпитам болка и я изпитах. И ти изпита болка. И отново ще изпитаме болка. Въпросът е чрез всичко това да излезе нещо добро, да не изпитваме болка по безплоден начин, без да изкарва нещо добро за душата ни. Просто да ни боли и да плачем, което доникъде не води. Въпросът е да излезе нещо красиво, да се обикнем чрез болката, да се съединим чрез нея, да се сприятелим с тези, с които не си говорим чрез болката.


Имах съседи, които не си говореха, единият не говореше на другия, първият почина и сега гледам другия, който живее с жена си, вървят по пътя и отвътре ме яде да ги попитам, но не го правя – защото може да ми каже нещо рязко, идва ми да го попитам – сега доволни ли сте? Като умря другият? През всички тези години не си говорихте. Човекът умря. Тоест какво остана накрая? Не успяхте цял живот да постигнете великата тайна, която се нарича любов, единство, сприятеляване, прегръдка, целувка, това е тайната. Както казваше една жена за мъжа си – мъжът ми бе най-лошият мъж на света, най-резкият, най-нервният, най-избухливият, докато дойде една голяма болест и лека полека го превърна в овчица. Обикнах мъжа си отначало, защото и той ме обикна отначало чрез своята болка. Болката смекчава.


Възможно е обаче болката да те направи и по-твърд. Зависи. Някой изпитва болка и става по-рязък и по-хладен, друг изпитва болка, но омеква от нея и става като дете. Това е тайна. Всяка душа е тайна. Не знам за твоята, при мен болката ме съкрушава, смирява, поправя, до известна степен.


Няма отговор на въпроса защо болката съществува. Въпросът е от нея да излезе нещо добро. И затова не се сърдете на някои, когато в болката си казват разни неща, оставете ги в онзи час да кажат каквото искат и седнете до тях, обикнете ги и ги подкрепете.

Някой попита:

- И ти ли изпитваш болка, отче?

Това станало на Света Гора. И той отговорил:

- Изпитвам болка. Защо, бре дете, аз какво съм, не изпитват ли всички болка? Както и вие, така и аз изпитвам болка.

Никой не се е избавил от скърбите в живота. Разбираш, че и ти си част от този свят и част от човечеството. И след това започваш по-лесно да обичаш Христос. Един ден се питах защо всички обичаме изключително много Христос? – свещениците – понякога да, понякога не, но Христос всички Го обичат. Защо? Защото Христос пострада, бе разпнат, няма какво по-лошо да Му сториш. Случи Му се най-лошото. Разпна се, изпита болка, умря за нас. Светците защо ни привличат? Защото са изстрадали. Това е тайната. Болката те привлича и обединява с другите страдащи хора и разбираш, че нямаш нищо да делиш с брата си, със себе си. Болката ни съединява с другите.


Голямо благословение е когато изпитваш болка да имаш компания и да не си сам. Да имаш някой да ти каже две думи. Да те изслуша. Да каже нещо. Един човек ми каза нещо: отче, болен човек съм, нямам никой, имам само едно кученце в стаята ми, и понеже никой не ми говори, понякога му говоря за моите проблеми. Макар и кученце то му дава утеха. Човек не издържа да има болка и да е сам, това е трагично. Мъченик си. Тоест ако нямаш един човек да те изслуша и подкрепи, си достоен за удивление как издържаш. И някои тук са такива хора, понасят голям кръст и нямат къде да го споделят, както Христос, на Когото св. Симон Киринеец помогнал, не че Христос имал нужда да Му помогне, но и на Елеонската планина Той какво казал на учениците Си? – „защо спите? станете и се молете, за да не паднете в изкушение. Аз се моля днес, но искам и вие да сте с Мен. Учениците Му заспали, както и аз по-скоро щях да спя, навярно и ти, и Христос казва: не можете ли днес да не спите и да сте с Мен, Който изпитвам болка, да не страдам сам? Бог искал обич, любов, грижа. Това на някой да му пука за теб е велико нещо. По един начин чувстваш болката, когато някой те крепи, а по друг, когато никой не те поддържа и никой не те разбира. Това ми го каза един човек:


- Поне някой да ме разбираше! Страдах, но поне някой да ме разбираше!

Страшно и тайнствено нещо е болката в живота.


Да ви кажа нещо и ако можете да го разберете, това е голяма стъпка в духовния живот. Каквато и болка да идва в живота ни, дълбоко в нас душата ни излъчва едно послание към Бога да ни прати някакво малко изпитание, за да напреднем, да се осветим и узреем духовно. Тоест болката е нещо, от което душата ни има нужда. В болката се оплодотворява светостта, благословението, радостта и зрялостта на човека. Да ви го кажа с един пример. Когато се молиш и казваш: „Боже мой, моля Те, помогни ми да се осветя, помогни ми да вляза в Рая, да имам радост в живота”, сякаш казваш на Бога – Боже мой, обучи ме – не накажи ме – а обучи ме, тоест помогни ми да се науча, да напредна. Не може един ученик в училище да каже на учителя си: искам да стана отличник! и учителят да започне да го гали. От момента, в който казваш обучи ме, сякаш му казваш – употреби всеки начин, който прецениш като правилен, за да напредна, да направя стъпки, и стъпките са Бог да ти прати един човек, който ще те накара да те заболи. Защо? Това е отговорът на твоята молитва. Това обаче не е наказание. Тук е голяма грешка, която всички правят. Мислим, че Бог ни наказва, че ни отмъщава, мислиш, че си лош човек, че си направил нещо и сега Бог ти е пратил някаква болка, за да бъдеш наказан и да платиш. Това е грешка. Бог не ни наказва, защото много просто, не може да наказва, Той е любов и само обича. Той няма „психологически проблеми” да наказва, да се гневи и да отмъщава. Това са наши проблеми. Бог само помага и казва – чрез това премеждие на болката ще излезе нещо добро. И ти казваш: какво говориш, нима е възможно да излезе нещо добро от това? От една болест, от рак, от левкемия да излезе нещо добро? И Бог отговаря: Не днес. Аз не гледам живота ти днес, ще живееш и други години. Аз гледам живота ти в далечината. Ще се промениш чрез това, ще се укрепиш, ще узрееш, ще станеш зрял и духовен човек. Не съществува друг път. Трябва да знаем, че каквото поискаме, Бог ще ни го даде по Негов начин, който отпосле ни изненадва.


Много жени на младини са искали да бъдат радостни в живота, омъжили се и сега казват, че мъжът им ги измъчва. И казва: ама аз едно исках, а Бог друго ми даде. Ама какво искаше да ти даде? Това, което си търсила, не идва по друг път, освен чрез премеждието.


Когато кажа на Бога – Боже, дай ми търпение! Съседът ми ще дойде и ще паркира там, където аз паркирам всеки ден и ще ми скъса нервите. И аз казвам на Бога – ама не казах това, Боже мой! Аз сега се ядосах. Търпение поисках! И Бог казва:


- Как тогава ще се научиш на търпение, освен чрез противоположното? Чрез изкушението, чрез проблема, чрез изпитанието, така ще се научиш на търпение.

Той е паркирал и ти сега обикаляш, за да намериш място да паркираш. И Бог казва: можеш ли да претърпиш? Не искаше ли това? Търпение. Прояви търпение!


Бог не си играе с нас, ние не сме пионки в ръцете Му да си играе с нас. Това за съжаление е едно голямо заблуждение, което е преминало и в Църквата, където си мислим, че Бог ни наказва. Твърде много хора се чувстват виновни, когато изпитват болка, когато детето им се разболее, и казват: аз го предизвиках, поради моите грехове детето се разболя.


Бог не е такъв Бог. Бог не си играе с болката на хората. Ти нямаш вина за това, което става, не ти си виновен. Ако разберем това, ще се отпуснем, ще се успокоим, ще си поемем дълбоко дъх и ще кажем: Боже мой, ако не съм виновен, най-малкото ми дай едно малко обяснение, малка сила да издържа това, което връхлетя в живота ми и изпитвам болка.


Научи да стъпваш на нозете си; чрез болката ще стъпиш на нозете си. Има хора, които са изпитали голяма болка и чрез това са станали силни и след това казват – каквото и да ми се случи, нищо не може да ме огъне, след като видях болести, смърт, други неща, каквото и да стане в живота ми, вече го посрещам хладнокръвно и трезво. Както казваме – не съм лигав, а „изпечен” в океаните, бурите и терзанията на живота. Укрепваш чрез болката и разбираш силата, която криеш в себе си. Имаме много голяма сила и ти имаш много голяма сила. Просто в Гърция сме свръхчувствителни, много се оплакваме и мислим, че не можем да се справим. Но ти можеш, имаш голяма сила, и каза много пъти – ако ми се случи нещо, ще се подлудея, ще умра, ще се самоубия, но ето, че живееш, въпреки че стана това, което казваше. Дойде болката, но издържа. Следователно имаш сила. Ако разберем това, ще стъпим на нозете си и ще придобием увереност в името на Христа и ще кажеш: не съм жертва в живота, ще се справя, имам Бог, Който ще ме укрепи, имам молитвата. Какво прави молитвата? Нищо? Имам св. Причастие, имам изповедта, всичко това ще ме укрепи. Мога да се справя.


Много се страхуваме сред болката и понеже не оценяваме правилно себе си, не вярваме на Божията благодат, която е в нас, и се задушаваме. Давим се в лъжица вода, твърде много хора се давят в лъжица вода. Естествено някои се давят в по-сериозни проблеми. Добре, тези, които се давят в сериозни проблеми, ги оправдавам малко, но някои се давят в лъжица с вода. Не знам дали трябва да се боите толкова много, докато животът е показал, че и вие имате дарби, имате способности, но това е свързано с начина, по който израснахме, дали ни подкрепиха, когато бяхме деца, за да можем да издържим в живота. Някои от нас не израснаха със силна подкрепа от родителите, и излязохме в обществото достатъчно уплашени. Тоест ако едно дете не е чуло от майка си многократно думите „радост моя, юначето ми!“, добри думи, а не егоистични, за да укрепне душата му, да почувства, че съм ценен, че мога, имам дарби, това дете ще излезе уплашено в живота. При най-малкото нещо, което ще му се случи – болка и притеснение, ще се срине. Затова вижте и в себе си какво възпитание сте получили – дали сте чули добри думи и дали вие говорите на децата си добри думи, за да окуражите душата им?


Една млада жена, която иска да ожени, ми казва:


- Как да се омъжа, отче? Изключено е, само болка ще чувствам.

- Защо говориш така?

- Защото никога не съм чула добри думи от родителите си. Защото, когато бях малка, майка ми ми казваше „Да, да! Цял живот ще си такава! Непотребна! Никой няма да те вземе такава, каквато си!“

Тя чула това стотици пъти, попила го и го повярвала. И когато нещо в живота я поклати, тя се подлудява, не може да се противопостави, не вярва, че има сила в себе си. Затова ви казвам, че нашият дух и вяра имат много голямо значение в събитието, което се нарича болка. Въпросът не е болката, а как я посрещаш. С какво око гледаш на нея. И Христос минал през болката, но гледал на нея с голяма надежда, сила и вяра. Не защото бил Бог, а понеже имал мощна връзка с Бога, както и светците, които били хора като нас, но също имали болки. И те минали през същата болка. Но гледали по друг начин на болката, гледали едно и също събитие и казвали това идва, но не за да рухна, не е пропаст, а стъпало, ще стъпя, за да се изкача. Същото нещо гледаш и ти и казваш – ще рухна. Това има връзка с начина, по който се променят помислите в теб. Затова внимавайте изключително много в помислите, оттам започват всички проблеми, от нашите мисли. Нашите мисли ни измъчват прекалено много, мислите ни разболяват преди още да се разболеем, с ума изпитваш повече болка, отколкото реално те боли. Отиваш на зъболекар, сядаш на стола за 20 минути и изпитваш болка. Но преди да отидеш на зъболекар, си изпитал болка още при мисълта за това. И аз извиках веднъж още преди зъболекарката да започне да работи в устната ми кухина. Тя ме попита:


- Защо извика, заболя ли те?

- Не! Ама ще ме заболи. Подготвям се!

- Изчакай да те заболи и тогава извикай! Какво викаш преди да те е заболяло?

Има го това в живота ни, хленчим много, като гърци, като народ в нашия ген лесно ъсе отдаваме на чувствата и лесно се оплакваме. Ах, заболя ме, ах ще се измъча! Няма да се измъчиш както се опасяваш. Ще успееш. Можеш, защото не си сам, а заедно с Христос. Както успяват толкова много хора в този свят. И това е твоята сила – силата не е да отидеш и да стане чудо пред някоя икона, от която изтича миро, защото да ви кажа нещо. Хиляди страдащи отиват при светите икони, на които естествено с благоговение се покланяме и обичаме, но колко от тях оздравяват? Двама-трима. Хилядите други приемат сила да издържат болката с други очи. Това е чудото на иконата. Някои се излекуват напълно и телесно, на други укрепва и се изцелява душата. И това е по-превъзходно. Да промениш твоя поглед към нещата. Важно е не просто да оздравееш от болестта, а да видиш по друг начин живота. Защото ние многото сме здрави, но сме неблагодарни, не се радваме на живота, който живеем, не казваме слава Богу!, не се радваме. Когато се разболеем, се оплакваме, но сега, когато сме добре, не казваме слава Богу! Затова основното, т.е. чудото при болката не е просто да оздравееш, а да видиш живота по друг начин, да видиш живота с друго око и най-вече с благодарност за това, което имаш, не за нещата, които нямаш. Да кажеш „благодаря, че дишам, че живея, че съм здрав.“


Попитали един отец от манастир в Атина, който служи в онкологичната болница „Св. Сава”. Всички отци решили да кажат чудеса, които видели в живота си. Дошъл и неговият ред и той казал: „Виждал съм чудеса в болницата, някои оздравяха с молитва, с молебен към Света Богородица и т.н., но видях най-голямото чудо в хилядите, които не оздравяха, а умряха. И в тях видях чудо.“
Попитали го:


- Как си видял чудо, след като са умрели?

- Видях чудо, че се промени тяхното мислене, пет дни преди да умрат се целунаха тези, които три години не си бяха говорили. Видях чудо, когато видях да текат сълзи от очите, докато този човек никога не беше плакал в живота си. И накрая почина и много други примери.

Но чудото не е просто да живееш, а да живееш с духовна висота. И тя може да се крие определени пъти в болката и в смъртта, дори в нея. Тази смърт да остави нещо красиво след себе си, където почива твой близък и ти казваш – отмина от този свят, но душата ни чувства сладост и любов, обикнахме се като роднини, разцелувахме се, плакахме. И това оставя нещо. Иначе, ако чакате чудеса след смъртта, такива няма. И този, който е оздравял благодарение на някоя чудотворна икона, след няколко години отново ще умре. Макар и възкръснал, свети Лазар по-късно починал. Въпросът не е просто да възкръсне един мъртвец или някой болен да оздравее, а човек да живее с благодарение и радост. Затова вложете радостта в живота си докато сте здрави. И обикнете тези, които са болни по хубав начин.


Когато благодариш на Бога, прогонваш от себе си болката и ропота от която и да е болест и болка. Благодарността е щит, който не позволява на Бог да праща още болка, защото казва: това Мое творение изпитва благодарност. Този човек усвои урока на живота. Няма смисъл да му пратя болка, защото това е целта на болката – да те научи да цениш Божия дар. Ако ти цениш преди болката, няма причина болката да дойде. При много хора това е една камбанка. Когато обаче си благодарен на Бога и Го славословиш, независимо дали изпитваш болка или не, благодариш и казваш: „Благодаря Ти, Боже мой!“ и ако казваш благодаря, всичко се променя. Ще гледаш на всичко с друго око. Виждал съм хора, които имат непоносим кръст, говоря им и те отговарят толкова хладнокръвно, че се чудя от къде намират сила. И обратното. Знаеш ли ропотът какво прави? – кара ни да гледаме в още по-черно на нещата. Ние сме се пристрастили като наркоманите, които не могат без наркотици, така и ние не можем без проблеми. Искаме нещо да ни боли и да се оплакваме независимо дали го има или не.


Внимавайте, не говоря за тези от вас, които имате сериозен проблем у дома. Когато някой има раковоболен у дома, това не е нещо въображаемо, а проблем, но някои от нас чувстваме болка без да има сериозна причина. Старецът Паисий страдал от рак, старецът Порфирий също, те умрели от такива болести, но разсейвали своите помисли, свързани с болестта. Ако се оставиш на помислите, се подлудяваш. Ако се възпротивиш – възкръсваш.


Старецът Паисий бил в болницата, на легло, вързан към апаратура, целият в кабели, и го попитали, чуйте въпрос моля:

- Как се чувствате, отче?

Интервю.

- Как се чувствате?

Човекът умирал. И някои го питат, за да кажат, че са говорили с него – сред неговата болка. И той отговорил:

- Бре детето ми, как се чувствам – като космонавт!

Той ги дарил с радост, докато страдал от рак. Така те си тръгвали от него, който бил болен, приемали сила, защото им променял ума. Докато аз щях да казвам:

- Не ме ли виждаш колко съм зле. Руина! Това нещо ме задуши, от тази инжекцията ме боли!

А той какво казал?

- Като космонавт!

Едно и също нещо можеш да го видиш с друго око.


Много ходили при стареца Порфирий в Оропос. И аз, когато го видях за последен път през 1990 г., беше на легло, сляп, с много болести, как този болен човек даваше кураж на нас, които сме по-болни в крайна сметка? Той променяше нашите помисли. Не са оздравели всички, които ходили при него, но той променил техния ум и душа. И това е целта. Ако сте забелязали Христос, Когото обичаме и обожаваме, не променил хората – в смисъл магически да се промени светът, защото виждаме отново войни, болести, скърби. И някой ми каза в училище:

- Отче, Христос какво направи, след като обществото отново върви зле? Коя е промяната, която Христос донесе?

И светците отговарят:

- Христос ни даде четка и бои, за да оцветим по друг начин живота. Животът е такъв, какъвто е.

Но ти можеш да превърнеш чернилката в светлина. Там, където тръгваш да се отчаеш, да погледнеш с друго око. И Христос това прави – носи надежда, сила в душата, сила в сърцето, носи чудото. Много пъти стават и чудеса и изцеления на болни, но чудото в душата може да стане и с теб. При всички хора може да стане това чудо – да се промени твоето разположение, психология, търпение, сила и начин, който гледаш на Бога. Не знам как си представяте Бога, но във всеки случай Той е близо до нас с любов. И от любовта много пъти те заболява, но това отново е любов. И теб Бог те обича, обича и детето, което е болно. И за майка ти, която почина преди време, не си виновна, че тя почина. „Ама толкова пъти я огорчавах в живота!“ Всички огорчаваме. Потърси прошка. И сега се поправят грешките. Грешките от миналото се променят с молитва и благоразположение. Не се отчайвате.


Притеснението вреди много на здравето – тези, които имат притеснения, се разболяват и остаряват преждевременно. Ако носиш в себе си разочарованието, отчаянието, неверието, тогава и тялото ти се разболява. Разбирате ли? И след това фризьорите се радват. Жената отива да си боядиса косата, да се разкраси, козметични салони да печелят и т.н. Всичко това е нужно – да, но трябва се да излекуват нашите проблеми на душата, защото, ако вътрешно оздравееш, това ще се проявява и извън теб. Ако вътрешно линееш, се разболяваш преждевременно и остаряваш и това ще се яви и върху тялото ти.

В Евангелието се казва, че в един град Христос „не можеше да извърши там никакво чудо; само малцина болни изцери, като възложи ръце върху им.“ Сам Бог не може да направи чудото, ако ти не повярваш в Него. Трябва да вярваш и по този начин да се молиш и за другите – с вяра в изцелението, а не с вяра в провала, смъртта и болестта. На Света Гора някой ми го каза – когато се молиш за някой да се излекува, да не се молиш Бог да отиде директно да му даде нещо, което няма, а да молиш това, което е влязло в него при Кръщението – светлината, Светият Дух, здравето, благодатта, силата на Христос да се прояви отвътре навън. Тоест благодатта на Светия Дух. Тя съществува вътре, в това се „цели”, а не умът ти да е в болестта, в най-лошото, а в най-доброто. За да стане най-доброто. И ако тялото не получи полза, най-малкото душата да има. Разбирате ли? Трудно е, защото мен ме викат за Маслосвет и умът им отива в смъртта. Един от близките на болния се обажда за Маслосвет, а друг в погребалното бюро. И казвам – какво да правите с Маслосвета? След като се обаждате и в погребалното бюро? Вярвате ли, че може да стане нещо? Е, да направим и двете! В крайна сметка душата ни на какво отдава по-голяма тежест? На вярата в изцелението, или на вярата в провала? Следователно имаме нужда от укрепване на нашата лична връзка с Бога. Имаме нужда от потапяне в мира и тишината, които съществуват в нас, там, където съществува съвършеното здраве, в ядрото, внимавайте какво ще кажа – и при най-тежко болния, в ядрото на душата му съществува една точка, където има необятен мир, щастие, здраве и благословение от Бога – дотам трябва да стигнем. Загубили сме връзката с този център и постоянно сме на повърхността, не в центъра, а в ума ни с мислите, които ни подлудяват. Когато отидем в този център, ще имаме голяма издръжливост в живота, както и спокойствие. Там не може да те доближи никаква болест, никакво разочарование. Това, което имал Христос. Той бил в съприкосновение с Бога, с Неговото вътрешно състояние и затова на Елеонската планина, когато отишли да Го заловят, бил толкова спокоен – защото не бил в съприкосновение с околния свят, а с молитвата и с душата Си и ги попитал:

- Какво искате? Кого търсите?

- Иисус Назорееца.

- Аз Съм – отвърнал спокойно.

Знаел, че умира, но бил в дълбоко съприкосновение с Бога и със Своето сърце, това, което Старият Завет нарича „дълбокото сърце.“ По-дълбоко от болката в нас има едно умиротворение, а ние сме в болката и притеснението. Ако можете да направите това гмуркане в дълбините на душата, ще бъдете хладнокръвни без да ви обзема паника. Внимавайте с паниката в проблемите. Тя доникъде не води. Ще ми кажете: сега ни го казваш, когато сме добре, но в часа на паниката е късно. В онзи час, ако можеш да си подготвен да не те обзема това, което те разбива и разстройва. Авва Доротей го казва – при бурята вместо вълните да те покрият и да се удавиш, е най-добре да се гмурнеш под вълната. Докато отмине. Потапяш се на дъното, където има покой и вълната минава отгоре. Ако можете да отправяте такава молитва, която да не бъде просто чета брошури, прелиствам страници и казах Повечерието, но не почувствах нищо, молих се с броеница, но нищо не усетих, правя последования и нищо не чувствам. А да правим всичко това и душата ни да комуникира с нашата вътрешност, да утихна и да кажа: влязох в съприкосновение с тази точка в мен, където има здраве, светлина, Божията благодат. Тогава, каквото и да ти се случи, каквото и да стане, ще го видиш с друг око.

Искаш да помогнеш на дома си? Помогни на себе си. Когато го правиш, помагаш и на близките. Когато в една къща има болни, а майката е духовно трезва и спокойна, това е най-голямата помощ за този дом. Ако си нервен, не можеш да помогнеш, влошаваш нещата с нервите. С виковете и крясъците става по-зле. Затова трябва да обработим душата ни в тези точки на доверието към Бога, на спокойствието на душата ни, да се умиротворим и така да различаваме истинските проблеми от въображаемите.

превод: Константин Константинов

 

 

 

Ти също имаш нужда от Христос!

Октомври 24, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

 

Какво друго ще чуем бре, хора, в този свят?


Намери се един учител – чу ли това? – в гръцко основно училище в Янина, преподавал в пети клас, но понеже не било в съгласие с неговите идеи и идеология, дори не казал коя точно е неговата идеология, той свалил иконата на Христос от стената над дъската и казал на децата:


- На мястото на иконата ще поставим стенен часовник!


Да могат децата да гледат часа. Иконата на Христос не била нужна. Вдигнало се шум, родителите ходели по министерства, оплакали се от учителя и се оказало, че го правил и друг път. По телевизията взеха интервю от децата и ги питаха да кажат какво точно станало. Те, момчетата и момичета, отговаряли:


- Имахме час и внезапно той се покачи да свали иконата на Христос и ние му казахме защо правиш това?


А той отговорил:


- Защото искам. Аз урок ще преподавам, не дойдох да преподавам вероучение!


Да се отбележи, че той не преподавал вероучение и по-добре, защото какво би преподавал?


Ах, какво ли ни очаква! Какво ни очаква пред Бога, каква отговорност имаме за тези деца, защото това предаваме на децата, всички ние, всички ние. И ти слушаш сега и казваш – видя ли какви зли хора съществуват! И аз, и ти, всички имаме огромна отговорност, всеки в своята сфера, защото не вършим много неща, но нека да карам наред, че съм набрал устрем и може да объркам нещата, както обикновено.


И така, взели интервю от децата и ги питали какво станало. Той свалил иконата и:


- Ние му казахме: искаме Христос, остави я там!


- Аз не искам, защото не е в съгласие с моите възгледи!


- Добре, а ние, които искаме?


- Ако искате, поставете я сами! – казал учителят. Демократичният учител.


И едно дете отговорило и аз се стреснах, когато чух неговия отговор:


- Ама ние не стигаме!


Ти не стигаш, детето ми? Малко, добричко, ти не стигаш?


- Не стигам да се кача да сложа иконата на Христос, високо е!


Чуваш ли, господин учителю, чуваш ли? Детето не стига, но ти стигаш. Ти си висок, би трябвало да си висок, ти би трябвало да можеш да докоснеш иконата на Христос и да я вдигнеш високо, за да я гледат децата. Защото децата са малки, малки и в душата, и в тялото и ти ги употребяваш; вместо да им дадеш светлина, им даваш тъмнина, даваш им една стена, един стенен часовник, да го правят какво!? Да гледат часовете, където им говориш чисто интелектуални, чисто научни неща, макар и с техническо, научно естество – и душата им какво взема, какво предаваш на душите им, а? Даваха за това по телевизията, която вече много пъти прави много очевиден своя атеизъм, неверие и полемика срещу Църквата. Бяха поканили в различни студия енергични представители – атеисти и журналисти, които категорично обвиняват и хулят Църквата и Христос, както и един свещеник – много благоговеен и свят човек, не го познавам, нямам нещо против него, 80 годишен, който може да е добър и свят, но в съвременната епоха свещеникът би трябвало да е способен да стъпчe с език тези, които говорят, с език, тоест да ги постави на мястото, малко да ги „прилепи до стената”, някои журналисти и подобен тип хора, но ако е човек 80 годишен дядо, смирен и свят, не може да направи това. Това е в негова чест, не го обвинявам, но искам да кажа, че журналистите използват това и възрастният свещеник отиде и в своята простота каза – „Здравейте, скъпи приятели, Бог с нами!“ И друг участник от друго студио му отговаря – „Народът с нами!“ Чуй – „народът с нами!“ – насмешки, остроумия и дързост пред Кого? Пред Бога! Нито следа от благоговение, почит, респект към Църквата, нищо.

Днес искам да ви кажа няколко неща във връзка с това, което стана. Ако тебе не те засяга, мене ме засяга, защото от това ме заболя, притесни ме и за пореден път разбрах, че изобщо не вървим добре, но ще вървим изключително добре в бъдещето и това го разбрах, защото въобще сме една лудница. Както и разбрах, че съществува необятна тишина и спокойствие в сърцето на християните – разбрах това и разбрах тези парадокси – че светът погива, Църквата обаче държи Христос и тишина, покоя и мира на своите помисли. И ще дойде час, когато светът твърде много ще полудее, но внезапно може да се върне обратно – натам отиваме, вървим по едно нанадолнище и сега чуваш как се търкалят камъни, дървета, падат по нанадолнището, в даден момент това търкаляне ще спре. Ще изчезне този прах, ще изчезне този облак на смута и ще видим какво ще остане накрая. Аз ще ти кажа какво мисля и коя е моята надежда, предложение и молитва за всичко това.


И тъй, този свещеник каза в интервюто:


- Бог с нами! Братя, какво по-хубаво нещо от това да говориш на децата за Евангелието, има ли по-хубаво нещо от това да говориш за Христос, защо свалихте иконата на Христос?


Учителят не беше там, а другите говореха за него. Един от участващите, който беше от системата на образованието, се нахвърли и каза:


- Отче, наистина съществува нещо по-висше от Христос! За мене съществува, разбира се!


- Кое?


- Платон!


Слушай, слушай! Съществува по-висше от Христос, по-висши идеи от Христос и това са идеите на Платон. Така, а? Той е учител и разбира тежестта на тези думи. Ако Платон беше жив и те гледаше, щеше да те удари. Това мога да ти кажа. Ако беше жив и те гледаше, щеше да те удари и да ти каже – това, което казваш, не го влагай в устата ми, че аз съм го казал, защото аз търсих Бога, аз търсих първото начало на вселената, аз търсих Този, Който дойде на земята, както и другите елините – моите братя, приятели, другите народи, древните, философите, идолопоклонниците, тези, които търсеха истината, но не я бяха намерили, намериха Бога. Св. ап. Павел отишъл в Атина, където философите отхвърлили всичко това и разбрали, че в крайна сметка Бога, Който търсели, не бил Зевс, Атина, Аполон или Хермес, а Иисус Христос. Платон, скъпи мой, търсел Христос, както и всички тези древни философи, и е доказателство, че те веднага приели Евангелието без натиск, без някой да ги принуждава, последвали Христос, кръстили се и след това кръстили и своите книги и слова в Христовите слова. И сега ти, какво, искаш да станеш по–царствен от Царя? На какъв се правиш сега? Сравняваш Платон с Христос? Невероятни думи, тоест каква връзка има едното с другото? Един философ, един човек, който има начало и край, който е живял, израснал и умрял, бива сравнен с Христос, Който е предвечното Божие Слово, Началото на света, Божието Слово, Който беше разпнат и възкръсна, винаги съществува и е казал за Себе Си нещо, което Платон никога не е казал – нима Платон е казал, скъпи участнико в предаването, бих искал да те попитам – нима Платон е казал някога думи като тези на Христос, Който каза – Аз съм истината! Аз съм Пътят, Истината и Животът. Казал ли е някога Платон, че – Аз съм Алфа и Омега – както казва Христос в Своето Откровение? Както и: Аз съм Началото и Краят, Първият и Последният? Който има ключа на смъртта и на живота? Аз съм истинската Лоза, Хлябът, Който слиза от небето – казал ли е някога това Платон? А?


И в крайна сметка, защо тази философия и тези хора не са променили света? Наричаме се християни, светът е християнски, Христос промени света, не го казвам аз, а историята. Какво даваш на детето? Какво искаш да дадеш? Платон казал ли е някога, това, което казал Христос – без Мене нищо не можете да вършите! Господ обаче го е казал. И тук е доказателството. Ето доказателството. Отнемаш Христос от живота на детето? Добре. След като го искаш, го правиш, но сетне ще видиш резултатите: детска престъпност, нарастваща депресия и меланхолия сред децата, зависимост на децата от компютри, интернет и ел. игри и болна детска съвест. Деца, които са се забъркали с интернет, с опасни, порочни, проблемни, вредни места за здравето им, за душата и тялото им. Разбира се, и какво се изненадваш? Аз изобщо не се изненадвам; и други неща ще дойдат. След като отнемаш Христос от живота на света, след като сваляш Христос от сърцето на детето и от стаята на децата, какво искаш след това? Детето да върви добре? Какво искаш? Какво ще му дадеш? Един мобилен телефон да се радва? Или ще правиш концерти и ще каниш различни певци от целия свят и гръмки имена, за да прави детенцето какво? От малки деца – в наркотиците, в разврата, в насилието, в престъпността, да, без Христос. Защото, каза другият журналист – „на мене не ми е нужен Христос!“

Какво ти е нужно на тебе? Той го каза ясно – гръцки, кръстени журналисти – не е нужно да имаш Кръста и китка със здравец! Слушай думи! Кръст и китка със здравец – не е нужно да вървиш напред с тези неща, за да върви добре животът ти, достатъчна е твоята съвест.

Нямаме нужда от всичко това, нашата съвест и достойнство са достатъчни! Така ли? Тази съвест обаче изобщо не функционира – например при тебе, който казваш това – нямаш съвест. Когато не зачиташ малкото дете, невинната детска душа и цялата я потапяш чрез твоите омърсени нозе и стъпваш върху нея, къде остава твоята съвест? Която функционира? И казваш, че имаш съвест и достойнство. Коя съвест? Я ми кажи. Другият убил жена си, поставил я в чувал, хвърлил я в отпадъците, легнал и се събудил много здрав. Съвестта така му казвала, съвестта му нямала проблем. Кой ще ми каже на мене кога моята съвест функционира правилно и кога не? Защото, ако ми кажеш да взема като критерий за истината моята съвест, тя например ми казва да правя каквото си искам, каквото ми харесва да го грабна и да го взема – това, което не е мое, ако имам сила – така ми казва съвестта. Защото, не разбрах? Кой ще просветли моята съвест, кой ще ми каже кое е правилното и кое грешното? Кой ще ми каже кое истинно и кое лъжливо? Моята съвест? Коя съвест? Тази извън рая? Извън рая съществува помрачена, замаяна, объркана, заблудена съвест, тази, която ти имаш, скъпи мой приятелю журналисте. Съвестта ти е такава, каква е, чиста? Който има чиста съвест, която иска Светлината, намира Христос и Му се покланя. Ти виждаш Христос и казваш, че имаш нещо друго, което те мъчи, а? Отбягваш Христос, не Го искаш, остави Го, остави Христос и ако Го оставиш, Господ пак ще те обича и пак ще е до тебе, но и Той ще те остави, тоест ще те остави на твоята свобода. Оставѝ Го и да видиш резултатите в живота си. Вече си го направил, видя ли сега накъде отива животът ти? Хапчетата ти, цигарите ти, комфортът ти, фалшът на живота ти, греховете ти, заблудите те, сластолюбивия ти живот и си прекарваш изключително добре, прекарваш си изключително добре без Христос, докато дойде първият малък трус в живота ти, само да чуеш за някаква болест, случи се трус в сърцето ти или в семейството ти, само да дойде някакъв малък тумор, някакъв белег за рак, тогава ще видиш. Това не е заплаха, Христос не заплашва, Господ е казал – „ако Ме обичате и ако Ме послушате, защото сте Мои създания, не сте сами в живота, не сте поникнали, Аз ви създадох и ще бъдете щастливи, само ако имате връзка с Мене.“ Вашето щастие е във връзката ви с Бога, ако прекъснеш тази връзка, не можеш да бъдеш щастлив. Затова, ако Ме обичате, ще се насладите на земните блага, ако не Ме обичате и Ме презрете, Аз няма да ви закача, но ще понесете последиците на вашия избор. И последиците са тези – скръб, депресия, меланхолия, вътрешна празнота, лудост, самоубийство, психологически, лични, икономически, глобални проблеми – те идват, защото не зачитаме Христос в това, което казва, в нищо, вършим каквото си искаме, полудели сме, и това е заключението на този избор.

Животът ни днес е една огромна лудница и постепенно ще става все голяма. И знаеш ли какво мога да те посъветвам? …

Притесних от тази история. Всъщност на кого се гневя, на мене си се гневя и с нашия и моя хал, защото ако бях по-добър, и една част от света би била по-добра.

Да ти кажа ли какво да правиш – да се молиш Бог да изпрати свещеници в бъдеще, да имаме свещеници, които да събират отломките на света и да събират тези болни, разболени, обезумели, объркани хора, които лека-полека ще стигат до такова окаяно положение хора далеч от Бога. Както вървим, ще стигнем до момент, когато ще кажем – Господи, помилуй ни! Господи, не издържаме повече! Хората ще се разболяват, ще се демонизират, и в метафоричен, но и в реален смисъл, ще станат играчки в ръцете на изкусителя – дявола и тогава ще видиш как хората ще разберат, че само в Църквата и при Христос могат да намерят утеха. Не при човеци, не при мене, но чрез моите ръце Христос минава в живота ти, не можеш да намериш Христос теоретически, Христос ще Го намериш чрез един свещеник. Остави мене, вземи обаче Христос, Който ти давам чрез св. Причастие, чрез опрощението на греховете, което получаваш под епитрахила на свещеника в Тайнството Изповед, остави мене, вземи Христос от мене и си тръгни. Не можеш да отидеш в рая, да докоснеш щастието, ако не се съгласиш да вземеш Божията благодат, която минава през Църквата и свещениците. Имаме нужда от свещеници. Казвам ти го, в бъдеще ще имаме огромна нужда от свещеници предвид това как масово говорят такива неща за Църквата, воюват с Христос, воюват с иконите на Христос и с живите икони на Христос, които са децата, които са тези души, за които никой не се грижи, никой не му пука и аз недоумявам, скърбя и се наранявам много дълбоко. Вземаш детето и го слагаш в затвора понеже убило, изнасилило и откраднало, ама защо го отвеждаш в затвора? След като ти си го научил на всичко това! Нима ти не го научи на това по телевизията? Ти, който казваш по новините в осем – Останете с нас! и пускат филм, в който има 500 престъпления, 600 убийства, 200 блудства и прелюбодейства, само такива неща и рекламираш всичко това! Когато детето ги гледа, ги повтаря в живота и ги преживява, защото ти си научил това дете – и го вземаш и отвеждаш в затвора. Ама защо го водиш в затвора? Ти трябва да отидеш в затвора, който си го научил на това, ти трябва да отидеш в затвора, който си напоил това семе на злото в нас, защото в себе си имаме и нашите добри страни, но имаме и склонност към злото. Разбира се, ако израсна сред порок, разврат, неправда и грабеж, на това и ще се науча. Въпросът е кое семе на сърцето напояваш? Семето на злото или на доброто? Телевизията, цялата наша епоха и средствата за масова информация и цялата въздействаща атмосфера напоява това семе в нас – семето на злото. Защо отвеждаш детето в затвора? Какво да прави детето? Така се е научило – нали ти му каза, че съвест е нужна, а Христос не е нужен. Добре. И то ти казва – „на мене съвестта ми, приятелю мой, ми казваше, че искам едно нещо и аз го откраднах, така ми казваше съвестта. Защо да не го правя, защо, не разбрах?“ И ти му казваш: „това не е правилно, не е подобаващо.“ И той ти казва – „няма ли да ни оставиш? Какво ще рече правилно и подобаващо? За мене правилно и подобаващо е това, което направих.“

Без Христос обезумяваш, без Бога всичко е позволено, без Бога ти ставаш бог и правиш каквото ти искаш и дяволът прави с тебе каквото иска и стигаме до това прекатурване. Аз така мисля и това виждам – че чрез телевизията светът днес стига до състояние на голямо объркване, невероятни противоречия и казваш – на какво ме е научила телевизията? Тя рекламира порока, експлоатацията, алчността, любовта към парите, лесния и удобен живот, комфорта, идеални и красиви лица, хубави тела, красиви девойки, хубави черти, жени, следователно когато виждаш някой, който е дебел, някоя жена, която не е толкова хубава, всичко това е расизъм – между другото ти си антирасист! – когато подценяваш всички други лица, осмиваш и се подиграваш на всички, по цял ден има филми по телевизията, от обед до вечерта коментират вечерните филми – каква грешка направил някой, кой бил виновен – навсякъде осмиване, ирония, подигравки. Какво правиш? Сваляш иконата на Христос и иконата на човешката личност от детската душа и душата на целия свят. След това се питаш защо вървим така, както вървим? Ама сами се унищожаваме, сами отваряме гроба и падаме вътре и казваме: Ама как вървим така?! Е, ще видиш как вървим така.

По телевизията говорят за Църквата и дават скандали, забележки, коментари и полемика, защото не обичат Христос, не Го обичат. Казвам ти, идват ми някакви думи, хиляди думи за всяка дума, която казах, защото е толкова голяма горчивина на този свят. Когато ходих на Света Гора, корабът без малко щеше да потъне от многото хора. Тоест колкото повече говореха в ущърб на Църквата, толкова повече хора отиваха там. Тогава бяха църковните скандали, където обвиняваха и говореха всеки ден по телевизията, за колко месеца, знаете ли колко хора идваха на изповед? Повече отпреди. Какво си помисли, приятелю, че Църквата е заведение и ако водиш война, тя ще затвори? Църквата не е заведение от този свят, а е раят, тя е Божие творение, Самият Христос, Който не може да бъде съборен и да падне, каквото и да правиш. Хули Църквата колкото искаш, кажи каквото искаш за който и да е свещеник, който е откраднал, онеправдал, извършил нещо порочно. Хората искат някъде да се облегнат и не могат да се облегнат на тебе, нито на психолога могат да разчитат напълно, защото и той има своите проблеми, и той пак има нужда от Бога – разбира се, получаваш подкрепа от мнозина, но по никакъв начин не можеш да избегнеш Бога. Не можеш да избегнеш Бога, не можеш да се отървеш от Този, Който те е създал, защото душата ти търси това. Един чувства самота, друг – празнота, трети изкушение, четвърти – дяволът да го бори, друг вижда в живота си толкова смутове и, разбира се, че трябва някъде да се облегне, чувства вина, задавя се от греховете, които е направил – къде ще ги каже? Какво ще рече, че в Църквата има скандали, неправди, грехове – тези неща винаги се случват, това ли е Църквата, нейните скандали? Това ли е Църквата? Нима не е Христос, нима не е св. Причастие, нима не са Тайнствата, нима не е опрощението на греховете? Нима не е докосването на Бога в сърцето ни? Това е Христос. Не са скандалите. Чуй да ти кажа нещо – първият, който не прилага това, което Църквата казва, съм аз и някои други свещеници. Приемем това, приемам го, затова някой ми каза – не се бой, Църквата по никакъв начин не може да рухне. Ако трябваше да рухне, щяха да са я съборили – чрез своя живот – същите хора, които я конституират и я направляват в нейната човешка част, тоест клириците. Доколкото ние самите не сме я съборили, това доказва, че Църквата не е човешки организъм, а има нещо божествено в нея и не може да рухне по никакъв начин. Логически трябваше да е рухнала, нали? Когато се чуват толкова много думи, събития, скандали, икономически, нравствени, не би ли трябвало да е рухнала? Къде е нейното рухване? Къде? Ама тя не може да бъде съборена. Защото Църквата е Христос. Аз ще отмина от този свят, аз може да отида в затвора, ако направя нещо, аз може да умра и не след дълго, това е сигурно, ще си замина, но Църквата продължава да съществува и ти ще умреш, и тези, които сипят обвинения, журналистите, но Църквата ще продължи да съществува и догодина, и по-следващата година: колкото години съществува светът, Църквата ще съществува. И на 25 декември всяка година ще казваме: Твоето рождество, Христе Боже наш, озари света със светлината на познанието, каквото и да стане. Това е Христос, това е Църквата. Другите неща минават и отминават. И днес светът и журналистите не се фокусират върху реалната Църква, която е Христос и никога не могат да воюват с реалната Църква, защото никога не са я разбрали. Това, което разбират, е човешката част. Ще види мене, който съм ограбил пангара и ще го каже – какво ще рече това? Какво иска да каже това за Христос? Че Христос не съществува? Че Христос не те спасява, че Христос не е истината? Как сме объркали така нещата, как сме ги омесили така? …
Казах веднъж на един човек, който ми говореше за скандали:


- Да ти кажа нещо, зная повече от тебе!


- Ама да ти кажа ли какво чух за един свещеник? За един храм? За един монах?


Казах му: аз знам повече от тебе! Да ти ги кажа ли? Това ли е целта, да ти кажа каквото знам и ти да ми кажеш каквото знаеш? И да изпитаме доволство и щастие и да казваме – видя ли, такива неща правят в Църквата, значи, това е целта! Какво казваш в себе си? Значи, добре правя, че не ходя на църква! Значи, добре правя, че съм с тези, с които съм, че съгрешавам! Не пречи.

Не се мъчи да избягаш и не търси алиби за живота си. Добре. Аз като духовник съм извършил някаква неправда, грях и скандал в живота си и това не ти дава покой в душата. Но колкото и да се опитваш да казваш, че след като поповете са такива и Църквата е такава, значи ние сме добри! – (знаеш, че) това не е истина. Осмиваш себе си и Божия народ, не оставяш хората да разберат реалната си връзка с Бога, да се смирят. Нямаме смирение, а имаме много наглост. Всичко сме изравнили със земята, говорим за Господа сякаш е… свалили иконата на Иисус сякаш Иисус Христос е някакво случайно лице и ти казват – „нямаме нужда от Христос, искаме Платон!“ Друг казва „не искаме Платон, искаме Буда!“ Тоест Христос вече какъв е? Този народ, който някога отиваше по селата и предпочиташе да не строи къщи за себе си, а първо да построи църква, за да служи на Бога, имаше благоговение, този народ, който произнасяше името на Христос и на Света Богородица и чувстваше трепет и вълнение, и чувстваше сърцето си мощно да тупти. Сега, нищо не ни интересува. Хулим, ругаем, подценяваме всичко това, осмиваме, анекдоти, шеги, а след това казваме – „защо Бог прави всичко това, защо Бог допуска и умират деца, защо?“ Отишли на екскурзия (и станала катастрофа) – и говориш много без да знаеш нищо. Правиш се на сърцеведец и не знаеш изключително много неща. Не знаеш твърде много неща. Не при мене, а при много други свещеници отиват децата и се изповядват и не казвам конкретни неща от изповед, а въобще от това, което децата гледат и слушат по телевизията и ти казвам – детето отива на екскурзия и знае предварително, че не отива на екскурзия да види никаква забележителност, а отива на екскурзия да върши грехове. Отивам на петдневна екскурзия и когато съм далеч от родителите си, някой купува цигари, друг взема някои други вещества, трети подготвя напитките, четвърти приготвя някои други неща, които ще станат в стаите в хотела, някои филми, които видят, някои неща, които ще правят, и много малко ги интересуват и забележителностите на Родос, Корфу, Левкада, островите и планините, където и да отидат – те не отиват заради това. И Бог знае тайните на сърцето на всички тези деца и преподаватели и ти чуваш за някакво произшествие на връщане, нещастен случай, еди-колко си деца загинали в автобусна катастрофа на връщане от екскурзия и веднага започваш да се караш с Бога. Какъв е този Бог? Не се ли срамува? Не съжалява ли децата? Какъв е този Бог? Къде е Бог? Ти знаеше ли какво правят децата на екскурзията? Ти знаеш ли защо Бог е допуснал да стане едно или друго?

Какво си ти? Какво си ти, който говориш за Бога? И ти ще умреш, ще те попита Бог дали ще умреш днес или утре? Това било немилосърдие? Тоест милосърдието на Бога какво е? Това, което ти искаш? И това, което прави Той е непоследователност? Тоест постъпките на Бога са непоследователни? Тоест твоят мозък знае по-добре Бог какво трябва да прави и Той не знае какво прави? И само това, което казваш – помисли логично – отиваш и казваш, че: „ аз знам по-добре от Тебе какво трябва да направиш, Ти не знаеш какво правиш!“ И Бог казва – „детето Ми, не говори, ако не знаеш. Това дете го взех рано, защото възнамеряваше да прави много (порочни) неща в живота и го избавих. Взех го рано, за да не променят светът и злобата на света неговата душица. Ако живееше, щеше да направи неща, които ти сега не знаеш, но като Бог ги зная.“ Да, ама е моето дете! Имаш право, че е твое и не те порицавам, че плачеш, че се нарани и изпитваш болка, човешко е, но не тълкувай постъпките на Бога – това никога не можеш да го постигнеш, да знаеш защо Бог е направил нещо. Рядко Бог оставя на някои едно прозорче да видят (отговора на въпроса) „защо” на Неговите дела. Бог се смирява толкова много, прави каквото прави и след това приема нашия огън, възмущение, негодувание, ропот, хули, ругани; Бог седи в ъгъла и казва – хулете Ме, Аз обаче знам защо направих това! Детето на една майка почина и тя плачеше и питаше защо и как и казваше: „Бог не ме обича!“ – думи, думи, постоянно и спорим с Бога и не знаем. Вместо да кажем, че ние не вървим добре и че ние някъде сме сгрешили, Бог ни е виновен. Това е върхът на греховете и на изопаченото мислене, това е заболяване на нашия ум. Творението се кара със своя Творец, човекът, който днес го има и утре го няма, се кара с Бога, Който винаги е съществувал и е Този, Който е бил, Който е, и Който идва и се караш с Бога и говориш за Бога разни неща.


Един следобед тази жена плакала за починалото си дете и имала на стената снимка на детето си – на живото и на починалото. Тя видяла в будно състояние децата да излизат от снимките и да се прострелват помежду си с пистолет. Един глас й казал в съвестта – поради тази причина детето ти си тръгна рано в пътно произшествие, защото, ако беше живо, Бог знаел, че в бъдещето двете щели да загинат в едно страшно недоразумение и тя нямаше да го издържиш, тази болка би била много по-голяма – но ти сега започваш други въпроси. „Да, но други са живи, и въпреки това продължават да живеят и загиват по-късно и Бог не ги е взел.“ Това ти казвам, че не мога да разбера защо един оставя, други не, защото един е взел на 15 години, а друг на 75 години, защо един е умрял на 80 години и е вършил грехове до 80 год. възраст, а невинното дете го е взел на 20 години, не зная, едно зная, че ние носим нашата собствена отговорност и нека погледнем нашите собствени грешки и нека не съдим толкова лесно дори Божиите постъпки. Не знам дали си съгласен с това? Дали разбираш това? Не те упрекнах, че плачеш за детето си, някога Църквата каза ли ти, че се държиш странно, защото плачеш, понеже си загубила детенцето си или младия си съпруг? Разбира се, човек си и Бог страда заедно с тебе, но Бог подготвя определени неща, Божията любов не е такъв вид чувствителност, рев и сантименталности, а ти казва – „детето Ми, душата ти трябва да се спаси! И душата, конкретната, се спаси чрез това, което стана!“ Чрез болката, чрез болестта, чрез смъртта, така се е спасила тази душа. Разбери го веднъж завинаги.

Ние обаче се силим и говорим за Бога и сега като духовник, като свещеник зная, че в тази екскурзия, където ти казваш, че всичко е било невинно, хубаво и чисто и децата са отишли, не са били и толкова чисти, когато отишли там. Когато от конкретната група се върнали и станали три аборта, тоест защото се изненадваш за това, че са починали при катастрофа, а не се изненадваш за абортите, които стават? Защо не се изненадваш и да кажеш – бре, деца, направили сте каквото се направили, детенцето, което е влязло в утробата ти, защо го убиваш? Защо, то няма ли право на живот? Защо не говориш и за правата на това дете и се караш с Бога, а не с онези, които говорят и съгрешават, които вършат конкретните дела, за които е в нашата ръка да ги поправим? Ние не можем да контролираме Бога, но нашите дела можем и трябва да кажем – какво правиш детето ми, извършваш убийство! Разбра ли това? Вършиш убийство. Заченала си, забременяла си в твоето лекомислие, лудория, замаяност и опиянение, добре, роди детенцето си и го остави на стълбите на някоя църква и си тръгни. Дай му живот обаче. Смутове, трусове, наводнения, защо Бог ги допуска? Земетресения, рухнаха къщите. Ама кои къщи? Слушах една беседа на предишния Флорински митрополит Августин и се разтърсих. В нея той говореше за хулите и каза нещо, което не бях осъзнал. Той казва – разбрали ли сте, че вашите къщи са построени върху хули спрямо Христос и Света Богородица ден и нощ? Има ли къща, която да не е построена от хора, които са псували от часа, когато са започнали, докато построят къщата? Един майстор псува, плочкаджията ругае, водопроводчикът псува и хули, другият, когато загуби един болт, хули Христос, Света Богородица, светиите, друг майстор вижда, че асансьорът не върви добре и хули. Разбрали ли сте, че вашите домове не са построени с Божието благословение?

В един манастир извън Атина имало работници и един ден, както вървял, игуменът чул нещо, една псувня в манастира и се шокирал. И казал: в тази църква с отците ще се молим на Бога и ще служим на Света Богородица и Господа. И ти тук слагаш камъните и тухлите и хулиш? Тук, където аз ще славя Бога и искам Бог да ме благослови в това, което правя? Не. Или ще станеш какъвто трябва, или си тръгваш оттук!

Твоята къща как е построена? Къщите ни как са построени? С Божието благословение? Призовавахме ли Христос? Или казвахме и вършехме други неща. Лъжа ли е това, че постоянно ругаят? Че в казармата псуват от сутрин до вечер? Ама всички го казват, в казармата не чуваш друго, освен хули срещу Христос и Света Богородица без причина. И след това казваме – „какво прави Бог? И Бог не ни е нужен.“ И животът ти не се променя чрез Бога. Обаче. Когато вложиш Христос в живота си, когато имахме Христос в нашия живот и като наш Управник във Византия – колкото години имахме Господа със смирение, уточнявам го, и със здрава връзка с Бога, беше рай на земята. Когато обаче във Византия влязоха егоизъм, пороци, неправда, алчност, разкош, тогава Бог реално оттегли благодатта Си и ти казва – „детето ми, не е това. Вярата в Мене не се разбира по този начин. Разбираш погрешно какво ще рече църковен живот.“ Бог отне благодатта Си и след това настъпи бедствие и катастрофа. Когато обаче човек има Христос в живота си, всичко е благословено и свято. Това не е заплаха, а предупреждение на Христос, Който ни казва истината. Той ти дава подбуда – „обичай Ме, имай хубава връзка с Мене и ще бъдеш благословен! Не Ме обичаш, Аз ще те обичам, но след като Ме молиш да Те оставя, те оставям.“ И когато Христос те остави, ще те поеме изкусителят и тогава всичко в живота ти ще рухне. Внимавай. Не е виновен Христос, че те предупреждава. Когато някой по телевизията ти каже, „знаеш ли това ядене е отровно, не го яж, не го яж, защото в млякото намерили меланин!“ ти не отиваш ли да му кажеш – благодаря, че ми го казахте! Отворихте ни очите. Е, и Бог това прави. Казва ти – „детето Ми, пробуди се! Имаш ли Ме в сърцето си? Животът ти ще върви добре. Презираш ли Ме? Е, не може животът ти да върви добре и не Аз съм виновен за това, а ти, който Ме уязвяваш, гониш, отхвърляш и поставяш накрая. В периферията. Не можеш да отидеш далеч от Мене, след като Аз съм Животът. След като Аз съм истината, след като Аз съм Светлината на света. Ти загасяш тази Светлина на света, отдалечаваш я и искаш да виждаш? Е, не става.“ Той казва – „който Ме последва, няма да ходи в мрак. Тоест важи и обратното. Който не Ме следва, ще ходи в мрак. Това правим ние, не е ли така? Христос ли е виновен? Христос казва – почитай баща си и майка си – и Старият Завет го казва – за да ти бъде добре в живота и да живееш дълги години. Ти не почиташ баща си и майка си. Един 18-годишен младеж умира, напускайки обаче дома си скаран с майка си и баща си, след като ги е наругал, счупил вратата, ударил баща си, казал им е – „не ме е грижа какво смятате да правите! Не исках да ме родите!“ – хули и караници, взема мотора и загива. Другите започват след това – „какви неправди има в света? Какво прави Бог?“ Ама забравяш, че тази заповед е ясна и ти казва – почиташ ли родителите си? Ще бъдеш благословен! Не ги почиташ, не ги ли уважаваш? Ще понесеш последствията. Нямаш благословение върху себе си. Има определени духовни закони в света. Колкото и да искаш и да казваш и да протестираш – тези закони съществуват. Това е ясно. Колко младежи през уикенда излизат да се забавляват без да се скарат преди това с родителите си? И майка им ги чака…. И плачейки и четейки и препрочитайки списания, чакайки детето си. Детето се връща и е минало през някаква перипетия. Възможно ли е това дете да бъде благословено? Доколкото е причинило на майка си такава горчивина, такава скръб, такива сълзи, такова възмущение. Казва ти, детенцето ми, казах ти го: или ще следваш Евангелието с добро или ще разбереш последиците на твоите дела и ще изпиташ болка, ще страдаш и ще се събудиш. Макар и на болничното легло, в сетния час, макар и две минути преди да издъхнеш, ще разбереш и ще кажеш – „Бог е бил прав, бре, детето ми! Прав е бил! Така е било! Затова да ти кажа нещо друго.

Има хора, които воюват с Църквата, но казват: „аз се разбирам добре с Христос – дори с Христос не се разбираш добре. „Аз имам проблем със скандала, а не с Христос!“ Защо, с Христос се разбираш добре? Кой от тези, които говорят за скандалите, се разбира добре с Христос? Нима с Христос се разбират перфектно и само скандалите са ги подразнили? Тебе – исках да попитам еди-кой си журналист, и всеки един и политик, които говорят – те подразни скандалът, който стана, но казваш, че Христос е над всичко, ти ходиш ли на Църква? Кога отиде за последен път? Това искам да ми кажеш. Кога? Един човек ми изпрати имейл, в който имаше едно проучване, което било извършено сред всички политици от всички партии поименно, – попитали ги – кога ходихте за последен път на църква – и повечето отговаряли: никога или когато в парламентът се извършва Славословие или Водосвет, когато на 28 октомври ходим насила и по принуда; някои казвали – на младини, други – причастих се преди 15 години, друг никога не се причастявал, някакви невероятни неща. И тези хора сега управляват, отсъждат, вземат решения, коментират, вземат решения, тоест непросветлени хора, които тамян не са помирисвали, безпомощни, точно обратното на божествени, изобщо нямат Бога в себе си, атеисти, тези хора са без Бога, но доколкото си здрав, казваш това. Този журналист, който видях във връзка с детето и свалянето на иконата, той пращеше от здраве, когато говореше, млад, хубав, силен, „чувствам, че имам власт и говоря!“ Искам да го видя – но не от мъст, а просто говорим и не се правим на умни – в часа на смъртта ни, който ще дойде за всички, виждали ли сте човек да издъхва? Това имах да ти кажа, виждали ли си човек да издъхва, а? Там да видиш и да направиш заключенията. Върви там да видиш. Всички тези, които говорят и имат високомерно изражение, говорят, обвиняват, осмиват и воюват, в онзи час – „към хората обръща човек очи бездейно и умолява“ – се казва в последованието на опелото- душата на този човек в този час търси помощ и не намира, защото тогава вижда, че всичко това, което е осмивал, е много истинно и че Христос, Когото е презирал, не е за презиране, а за обожаване и любов, за подкрепа, за опрощение на греховете – и Света Богородица, която осмиваше и хулеше и ругаеше, е тази, която би те спасила и отвела в рая без да минеш през мъчения, терзания и всички тези демони. И това те го осмиват. Когато беше жив, по телевизията, го осмиваше. Когато обаче умреш, ще има такава нужда.

Най-истинният час не е часът, в който правим предавания по каналите, а часът на болката, най-автентичният и истинен час в живота ни, където не изтъкваме претексти и лъжи, часът на болката и най-силната болка е смъртта, там си истинен. Затова, искам да те видя, г-н безочлив журналисте и силни и всесилни в безкрайното ти безсилие, да те видя в онзи миг и дано да съм до тебе да ти прочета опростителната молитва, ако пожелаеш, и сигурно ще пожелаеш, няма човек, който да умира и да не иска да се покае, защото вижда истината.

Питаш – „защо Христос мълчи?“ Защото е смирен, това е страшно. Във всички тези неща, които говорим, Христос не казва нищо, а мълчи. Сега това, което казвам, не става, но представи си – постави се малко на мястото на Христос –да те обвиняват, да те хулят, да те коментират, да ти свалят иконата от класа, докато ти си там, за да ги благославяш, а не за да правиш нещо лошо. Там си, за да просветляваш децата, за да преодолеят своята дислексия, да пишат добре, да имат мир в сърцето, тоест казваме как Христос се чувства, не какво ние казваме, умниците, и Христос мълчи и казва – „Аз съм се научил, от Кръста съм се научил и чакам. Още съм разпнат и проявявам търпение. Чакам кога ще Ме повикате.“ Дано Бог ни просветли и просветли учителите, от които повечето са непросветлени и атеисти, да поемат децата. Другият обаче ще ти каже: „аз имам право, пише го в новите закони –– аз съм будист, господине, не говоря за Христос.“


Сещам се за един случай преди време в Атина в (преградието) Агиа Параскеви, имало една преподавателка с индуистки убеждения, която по време на часа хипнотизирала децата, които се чувствали много странно. Те ходили на църква и казали това на техния катехизатор, а той им отвърнал:


- Деца, ще казвате молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“ Когато преподава урок, няма да внимавате в това какво ви говори, а ще казвате молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй нас! Ела да победиш!“


Децата направили това и внезапно й станало нещо и казала:

- Какво става тук деца, деца, някой от вас ми пречи!

Децата, които се молели, в същото време се радвали, защото виждали, че молитвата има ефект и продължавали да се молят. Преподавателката пребледняла, почервеняла и накрая възнегодувала. След като родителите разбрали, че прави нещо, те отишли, оплакали се и тя била уволнена. Тогава. Сега няма да изгонят един такъв преподавател, защото е защитен от закона, който говори за религиозна свобода, за религиозна толерантност. И затова ти казват, че вероучението в бъдеще няма да бъде вероучение, а ще бъде религиознание. Бре, деца, въпросът не е да има вероучение, за да сме доволни, нито свещениците, нито Църквата; не го правим, за да не загубим нашите права. Бре, хора, идва смъртта за всички нас, как ще победим смъртта? Нужно ли е да се караме? Затова ли говорим за Христос? Тоест искам да наложа Христос, за да кажа – е, най-накрая ти наложих Христос!

Ама и ти имаш нужда от Христос. Кога ще се покаем, кога ще разберем безумиците, които правим и говорим? И тези, които воюват с Църквата, но и ние, които държим Христос, да покажем на хората, че държим не един Христос, Който искаме да наложим, а Христос, Който за съжаление дори ние не Го живеем както трябва. Тоест ние, свещениците, богословите, Църквата, вярващите, не сме истинни, но искаме да станем такива. Имаме нужда от Христос и идваме при теб да ти говорим за Христос не като властимащи и важни, а като грешни. Как ще победим тлението? Нашите изкушения? Самотата? Унинието? Болката? Болестта? Как? Кой е този начин? Платон! Ще ми кажеш отново? Ама Платон, приятелю мой, обикнал Христос! Когато древните познали Христос, те Го обикнали и всички тези хора се променили. Тук има хора, които се променят и стават християни, а ние сме християни и нима ще се променим да станем атеисти и объркани, философи и езичници? Бре, деца, нуждаем се от голямо просветление!

Нека Бог ни дари покаяние, смирение и просветление и да простите на мене, защото не съм съдник на никого, на себе си трябва да бъда и да се осъждам за това, което правя и не правя. Ала, ала – Господи, помилуй всички нас и ни прости, просветли ни и не оставяй никой от нас да погине нито сега, нито в бъдещия век, а да бъдем с Тебе, Господи, и каквито глупости правим, прости ни, приеми като детски бели това, което правим в живота. Какво очакваш от нас, Господи? Грешки правим постоянно. Господи Иисусе Христе, помилуй всички нас!


превод: Константин Константинов

Светото причастие е термометърът на нашата вяра

Септември 13, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

Когато се доближим, за да се причастим, мисля, че това е термометърът на нашата вяра. Друг път сме казвали, че термометърът на нашата вяра е молитвата, но сега казвам, че термометър в онзи час това е – дали сърцето ни ще проиграе. Молитвата е любов към Бога. Св. Причастие е любов към Господа, но и нещо много по-висше, несравнено по-висше, защото чрез св. Причастие не вземаме в нас някаква божествена сила, както казват някои: „Да се причастиш за здраве!“ Добро е, но не вземаме нещо магическо в нас, а Сам Господ влиза в нас. Нашето тяло става едно с Неговото тяло, във вените ни тече Христовата кръв, нашето дихание става Негово дихание и Неговото дихание е наше дихание. Ставаме едно с Него. Нашето битие се смесва с Божието битие, Христовият живот става наш живот и нещо много поразително, което показва колко копнеем в онзи момент да се причастим с Христос. Това е целта на св. Литургия. Затова се служи – за да се причастим. И тези, които не се причастяваме, да гледаме тези, които се причастяват и да се радваме за тях и да ревнуваме. Този, който не ревнува в часа, в който другите се причастяват, това означава, че той не усеща св. Причастие, няма усещане за него. В добрия смисъл на думата да ревнуваме, да кажем – ах, и аз искам да се подвизавам, да се причастя, и аз да направя това, което духовникът ми каза – да поправя този мой недостатък, който ме държи далеч от св. Причастие и следващия път да се причастя. Ако гледаш другите да се причастяват, а теб не те интересува и казваш просто – „Колко е часът, оф, колко още? Хайде да свършва!“ – това означава, че св. Причастие не те трогва.

 

Когато бях малък, ми харесваше да гледам другите да се причастяват. Като гледка, казвах в себе си, сякаш хората се приближават и приемат в себе си Слънцето. Слънцето е едно, но всички приемат това цяло Слънце. Така и чрез св. Причастие целия Господ влиза в нас, всеки от нас приема не една част от Него, а целия Христос, колкото и да е голяма частицата, която свещеникът ни дава.
И ако можехме да попитаме Господ – Господи, кое е най-голямото желание, което имаш за нас? Какво искаш от нас? Какъв е Твоят копнеж? Ако можехме да отворим сърцето на Господ, да видим какво крие като копнеж, Христовият копнеж, мисля, че нещо подобно бихме чули. Желанието на Господ е да стане едно с нас. Мисля, че това щеше да ни каже.

 

Детето Ми, това, което искам най-много от всичко, е да се съединя с теб. Затова станах Човек, за да стана това, което си ти. И затова оставих св. Причастие като дар, за да станеш и ти това, което съм Аз; и да станем двамата едно.

 

Ето какво се казва в Откровението, което е много по-висше: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене.“ Но св. Причастие, т.е. Вечерята, е съединяване с Господ. Съединяваме се напълно с Него и се отъждествяваме с Него.

 

Когато една жена в Евбея отишла да се изповяда при стареца Йаков, тя казала всичко, освен един тежък грях, който скрила. Старецът разбрал, но нищо не й казал. Помолил се на Бог да я просветли по Неговия начин. Бог наистина я просветлил с чудо, за да разбере своята грешка, затова, че е скрила греха. Не след дълго тя отишла в храма, където бил старецът. Църквата била празна, но жената видяла олтара отворен и върху св. Трапеза стоял един много красив млад човек с удивително красиво лице. Тя се разгневила и му казала:

 

- Какво правиш там? Седиш върху св. Трапеза? Слез бързо долу! Не те ли е срам, млад човек и седиш върху св. Трапеза? – продължила да се гневи.

 

Този млад Човек се обърнал и много спокойно и казал:

 

- А ти защо не каза този грях, който извърши?

 

Той й казал конкретния грях. Тя се изумила и Му казала:

 

- А ти откъде знаеш, че не казах този грях, откъде ме познаваш? И кой си ти?

Той й казал:

 

- Аз съм Този, Който утре ще приемеш в себе си – казал това и изчезнал.

 

Сам Господ й се явил и сякаш й казвал: Аз съм Този, Който ще те съдя, Аз съм Този, Който ти помогнах по еди-кой си въпрос, не й казал нещо друго, а й говорил във връзка със св. Причастие. Защото мисълта на Христос е насочена натам, там отива, дотам иска да стигне всичко – да станем истинни, готови да Го приемем в нас. „Аз съм Този, Който ще приемеш утре в себе си.“ Както разбирате, тази жена се е втурнала при стареца Йаков и с плач на очи му разказала това, което й се случило, след това го разказали в манастира и случилото се го пише в книгата за стареца Йаков.

 

Един свещеник ми разказа нещо лично – той работил преди като санитар в болница и дори поискал от управителя да го постави на етажа с прикованите на легло, за да се грижи за тях. Искал да ги мие докато е млад, защото прочел някъде, че ако човек може да чисти и мие приковани на легло хора и има в дома си стар човек и се грижи за него и го преоблича и т.н., и ако докосва неговите рани, то той ще докосне и Бога. Този, който може да докосва болен, не се гнуси и не се затруднява да го прави, ще докосне и Бога. Той поискал от управителят на болницата да му направи тази услуга. И молбата му била изпълнена, защото някои млади служители имали проблем, затруднявали се да вършат това, тъй като не е лесно. Лесно ги говорим – но на дело е трудно да го направим.

 

Така една вечер отишъл на бдение, причастил се, след това се върнал в болницата и отишъл да смени дрехите на възрастните хора, да ги почисти и да си тръгне. Влязъл в стаята на един дядо, чиито рани се отворили на гърба.

 

Аз не знаех какво ще рече – отворени рани и тази година на Пасха в Света Гора видях при един старец, който беше болен. Беше страшна гледка.

 

Санитарките винаги използвали ръкавици, но този човек понеже се бил причастил – нищо не казал, а го почистил. Тогава дядото му казал:

 

- Да те питам нещо, детето ми. Ходи ли на бдение?

 

- Да, дядо, ходих и се върнах за да те почистя и да станеш хубав и чист.

 

- Завиждам ти, че отиде и се причасти. Причасти се, нали?

 

- Да!

 

- Завиждам ти. Бих искал и аз да мога да се причастя.

 

- Дядо, не се притеснявай, ще ти доведа друг път един свещеник да те причасти.

 

- Добре, благодаря ти!

 

Той го почистил, както и другите възрастни хора, които имали нужда от това.
При първия дядо обаче, докато почиствал устата му, понеже в зъбите си имал някаква пластина, си порязал ръката. Избърсал ръката си с памук, понеже се бил причастил преди малко и поставил памука в джоба си, и си казал, че по-късно ще го изгори. Върнал се при първия дядо за да го види дали е добре – но той отново имал нужда от почистване. Дядото му казал:

 

- Не пречи детенцето ми, недей да ме чистиш, ела утре, остави ме така.

 

- Ама какво говориш дядо, ще те почистя, не прéчи.

Той го почистил, умил го и докато го миел хванал ръката му, от която отново течала кръв. През главата му минала идея – „Какво ще стане сега, ако поставя моя пръст, от който тече кръв, – а днес се причастих – и го прилепя в раната на дядото? Какво ще стане, ще се случи ли нещо? След като Господ е в мен!“
И без дядото да разбере, той поставил ръката си в раната му, притиснал я леко и продължил да го чисти.
Дядото обаче в онзи момент почувствал да го облива сила и казал:

 

- Бре, детето ми, вторият път как ме изми?

 

- Как?

 

- Почувствах сила, чувствам силно ободрение в душата ми!

 

- Ах, дядо, да знаеш какво ти сторих. Друг ден ще ти кажа защо се чувстваш така, нещо друго стана.

 

Той го докоснал с ръката си, от която течала кръв, в която била и Христовата кръв. Това било едно чудо, което Господ допуснал.

 

Св. Причастие очиства, а не предава зарази. Както и Светият Дух ни очиства. Сякаш поставяш на слънце нещо мръсно, но на слънцето нищо не му става от това. Напротив, очиства всяка сквернота и мръсотия. Затова в една статистика се казва, че клириците са най-дълголетните хора на света. Рядко ще видите свещеник да умре млад, освен ако Бог не го допусне, но по правило умират на много голяма възраст. Те постоянно се причастяват, постоянно потребяват св. Причастие и живеят толкова години, където това логически и научно не може да се обясни. Ние, свещениците, не можем да попитаме някой дали е болен от СПИН, нито дали има раничка в устата, а причастяваме всички хора и след това потребяваме св. Причастие. Това доказва, че св. Причастие наистина е Тайнството на Тайнствата и огромна тайна, която не сме оценили правилно и както трябва. Старец Йаков някога беше казал, че е видял капка човешка кръв в св. Причастие в момента, когато се причастявал, а друг път видял лъч светлина да излиза от св. Потир и така разбирал дали хората, които се причастявали, били правилно подготвени. Св. Андрей Критски, авторът на Великия покаен канон, като малко дете не можел да говори, но оздравял и езикът му се развързал по време на една св. Литургия, когато се причастил.

 

Св. Йоан Кронщадски бил велик светец, който правил много чудеса чрез св. Причастие. Лекувал болни, с такава вяра им давал св. Причастие, и когато приемали Христос, оздравявали. Но и той имал огромна вяра, както и самите християни.

 

За съжаление, знаете ли на какво приличаме? – приличаме на малки деца, които си играят с диаманти в ръцете, но не знаят какво държат. Ако оползотворим св. Литургия и св. Причастие в живота ни, щяхме да сме променили живота и дома ни.

 

Старецът Сампсон, руски старец, поучавал своите духовни чеда: „Когато отивате да се причастите, да молите от Бога за един дар в онзи час. Когато св. Причастие влиза в устата, помолете Бога“ – и има предвид нещо духовно, той ги съветвал специално да молят за дара на молитвата. Бог да те научи да се молиш, на друг казвал да молиш Бога да ти отнеме ината, чревоугодието, да приемеш смирение. Такива прошения, духовни молби.

 

Негов познат, който не можел да се моли правилно, в часа, когато докоснал Господнето Тяло, за да се причасти, започнал да се моли за това и умът му се отворил. В онзи миг разбрал какво е молитвата и почувствал, че духовно възкръснал. Оттогава всеки път, когато съзирал св. Причастие, помнел този дар и плакал от вълнение.

 

Това са чудесата на св. Причастие, които желая и ние да ги живеем в нашия живот и да ги почувстваме. Има хора, които живеят това. На Света Гора ми казаха за един монах, който, след като се причасти, три дена след това виждал светлина навсякъде – в хората, в килията, в трапезарията. След едно причастяване. Друг човек след като се причастил с вяра и благоговение, не чувствал глад дни наред. Живял сякаш бил преситен, както тримата апостоли на Тавор, които казали – „Господи да останем тук.“ Чувстваш се толкова хубаво, че не чувстваш глад. Това е усещането за св. Причастие. Но ние не се подготвяме и затова не чувстваме много неща, не сме готови в онзи час да го преживеем. Когато от вечерта някой седи и гледа телевизия, а след това сутринта отива да се причасти, нищо не може да разбере. И вместо да каже „Недостоен съм, а се причастих – казва – „И сега като се причастих, какво стана?“ Ама какво да стане? Как да стане? След като не си готов, нищо не можеш да почувстваш.

 

Някои казват – св. Литургия ми дотегна. Но за да ти дотегне нещо, трябва първо да го преживееш и след това да ти дотегне. Ти какво преживя? Можеш ли да преживееш някога абсолютното в абсолютна степен? След като св. Литургия е Христос – дотегна ти Христос? Следователно не знаеш какво правиш, не знаеш какво говориш и никога не си почувствал Христос. Ако Го почувстваш, няма да ти дотегне. Ангелите никога не спират да възпяват Бога, те това правят, Рая ще бъде едно постоянна св. Литургия. Св. Литургия се опитва да събуди нашата душа към славословие към Бога, кара душата ни да се обърне към небесните неща и да подражава на Ангелите, за които се казва, че непрестанно славословят, възпяват Бога без да им дотяга. Ангелите славят Бога със същото желание, свежест, жизненост, удивление, както в онзи първи момент и удивлението им постоянно нараства. Защо? Защото постоянно виждат нещо ново в Бога. Бог им открива една нова страна от Своята святост. Една нова страна от Неговото величие, светлина, прибавя мир към мира им, любов към любовта им, ликуване към ликуването им. Ангелите постоянно се удивяват и когато тръгват да изразят своето удивление и да се зарадват на Бога, още преди да се зарадват, Бог им показва нещо ново, още по-удивително, радват се още повече и това никога не свършва. Това ще стане във вечния живот, където някои питат каква ще бъде св. Литургия в Рая, как ще живеем в Рая, как ще сме там – постоянно ще прославяме Бога, защото ще виждаме нещо, на което никога няма да можем да се преситим, няма да има пресищане и край. Ще видим Самия Господ и Неговата любов. Това става в св. Литургия и всяка св. Литургия е различна. По един начин я чувстваш, когато съпругата ти е в болницата, тогава друга молитва ще отправиш, по друг начин ще те докосне Евангелието, по друг начин ще я почувства майката, която е загубила детето си преди един месец, тя ще отиде да чуе евангелското четиво, в което се разказва как Господ възкресил сина на наинската вдовица; в онази година този текст по друг начин ще я разтърси, защото е почувствала какво означава да си загубила детето си. По друг начин ще се почувства този, който е създал семейство и започва семеен живот в св. Литургия, по друг начин едно дете, което се явява на изпити. Зависи и от нашето състояние. Това показва, че Божието слово е живо и се получава един диалог в душата ни, но това зависи много от подготовката в живота ни.

 

Един светец се молил така: „Господи нека оживеят нашите сърца за славословие към Теб, нека се събудят!“

 

Веднъж при стареца Паисий отишъл един човек и старецът му казал:

 

- Детето ми, душата ти е в летаргия. Трябва да се събуди, за да мога да ти говоря и ти да ме разбереш, трябва първо да се събудиш. Ще си съставиш духовно правило, ще ходиш редовно на църква, колкото се може повече, ако можеш три пъти в месеца, а ако можеш всяка неделя, още по-добре. Ще се отвори малко умът ти, ще утихне сърцето ти, след това ще дойда да ти поговоря и ще ме разбереш. Сега и да ти говоря, няма да ме разбереш, защото душата ти живее в леност и в състояние на безчувствие, безделие, безразличие, не чувстваш божествените неща, дори и да ти ги кажа.

 

Някой друг човек, който имал много проблеми, отишъл и му казал:

 

- Отче, имам това и това, кажете ми какво да правя?

 

Старецът го попитал:

 

- Ходиш ли на св. Литургия?

 

- Не ходя.

 

- И тъй, ще ходиш всяка неделя.

 

- Хубаво, а за моя проблем какво ще ми кажете?

 

Той искал да смени темата.

 

- Това, което ти казах ще направиш и ще видиш. Ще ходиш на св. Литургия.

 

- Да, но аз имам проблемите, за които ви казах!

 

- Направи го и ще видиш!

 

Той си тръгнал малко разстроен от Света Гора, като казал: „Пропътувах толкова път и накрая старецът Паисий ми каза нещо, което зная. Да ходиш на църква! И какво е това? Трябваше старецът Паисий да ми го каже? Но ще го направя.“

 

Той ходил на църква и постепенно проблемите на неговото семейство и в работата се решавали. Това го изненадало. След година и половина видял, че много неща се устроили и отишъл отново на Света Гора и тогава старецът Паисий го попитал:

 

- Ходиш ли на църква, както ти казах?

 

- Ходя, отче, и всичко се разреши. И искам да ми кажете как стана това нещо?

 

Старецът му казал:

 

- Бре, дете, когато ходиш на църква, се помиряваш с Бога, а когато направиш това, не разбираш ли, че Той ще ти дари всички блага на Авраам? Ти преди да дойдеш при мене нямаше добра връзка с Бога и Му се противеше, беше далеч от Него. Аз ти казах корена на нещата – ако се помириш с Бога, всичко друго, едно по едно ще се реши. Затова нещата се решиха.

 

Нашето спасение е просто, то е до нас, до дома ни, Църквата е до нас, не е нужно да пътуваме.

 

И по тази тема е нужно едно чудо, Господ да докосне душата ни, да ни подбуди да Го обикнем и закопнеем за Него.

 

Когато в св. Литургия почувстваме по-голяма радост от всяка друга радост в нас, това означава, че е започнал „изгревът” на душата ни в другия живот, започваме да предвкусваме, да чувстваме предварително това, което ще живеем във вечността. Моля се Бог от плътски хора, потопени в суетността и фалша на този свят, да ни направи хора, които сме способни да обикнем вечните, неизменни и трайни неща.

 

Така недоуменията за св. Литургия се разрешават в самата св. Литургия…

 

превод: К. Константинов

Светата Божествена Литургия

Юни 27, 2017 in Отечески съвети

 

 

Темата за св. Литургия е много важна. Молитвата в св. Литургия, в която се казва, че никой от свързаните с плътски желания и наслади не е достоен да пристъпи и да служи св. Литургия, важи и за този, който ще говори за св. Литургия. Кой е достоен да говори за св. Литургия, за това Тайнство, в което дори Ангелите желаят да надникнат и го съзират със страх и ужас? Ние не сме достойни да говорим за това, много повече когато не го живеем така, както би трябвало. Дори ако сме клирици, какъвто в случая съм аз. Помня признанието на един клирик, когато бях малко дете, той ми каза нещо поверително:

 

- Детенцето ми, когато веднъж отидох на Света Гора и се изповядах на един йеромонах, той ме попита: „Отче, от колко години служиш?“ „30 години“ – отговорих. „И колко пъти в Литургиите, които си отслужил, си почувствал тайната, душата ти е влизала в „светилището” на Бога, разбирал си нещо от свръхестествения свят, почувствал си нещо дивно и тайнствено? “Отвърнах: „Отче, много малко пъти. Служил съм стотици пъти, но не съм изживявал тайната всеки път, това не е лесно.“

Не е лесно, зависи и от нас, от подготовката ни, зависи и от Бога да ни доближи и да ни приеме за достойни за едно такова явяване на Неговата любов.

Един протестантски пастор някога срещнал един православен клирик и му казал:

 

- Ние, протестантите, вършим благотворителност, строим старчески домове, социални заведения, зали, болници, организираме концерти за поп и рок музика и привличаме младите, правим екскурзии, много сме активни. Вие, православните клирици, и Православната Църква какво правите?

 

Този клирик, вместо да изброи различни пастирски дейности, казал само едно много кратко изречение.

 

- Ние, православните, служим св. Литургия.

 

Това правим – и изпълваме рая с хора, с души, които се спасяват. Утешаваме хората, довеждаме Бога на земята и отвеждаме хората на небето. Това е нашият принос, това е нещо много важно, което Църквата дава на света. Най-важното, това е изворът, от който извират и всички други по-нататъшни дела на Църквата.

 

Всичко започва от момента, в който чуваме камбаната. Така започва св. Литургия, въобще богослужението. Чуваме да бие камбаната. Прави ми впечатление, че в нашата енория има един човек, който изпитва голяма радост когато бие камбаната, която е с механизъм, който възпроизвежда различни мелодии – славословие, празнична, светогорска, и чака с голяма радост, като малко дете, и казва: „Отче, днес ще пусна едно радостно славословие“ – като мелодия, да чуят хората и да дойдат в църквата. Този момент е красив. Трябва обаче да знаем, че някога не е имало камбани. В Църквата през първите години единият викал другия. Когато след това се увеличил броят на християните, се появявали клепалата. По-късно на други места използвали тръби – в манастира, основан от св. Пахомий, имали тръби, за да напомнят тръбите от Откровението, където се казва, че така ще стане Второто Пришествие – ще затръбят тръбите и всички хора ще възкръснат, за да бъдат съдени.

В епохата на св. Константин Велики имало железни клепала, по които удряли с чук. Камбаните за първи път се появили на Запад, а в Константинопол те дошли през 865 г. Много след построяването на „Света София”. Един управник на Венеция дарил 12 камбани за храма „Света София”. Те се наричат така, защото са от Кампания – област в Италия.

Летописците казват, че когато във Византия за първи път зазвънели камбаните, хората излезли с радостни възклицания. В днешно време ние сме свикнали да чуваме камбаните и не ни изглеждат толкова сладкозвучни, както е било тогава. Но представете си никога да не бяхме чували камбани и за първи път да ги чуваме. Хората са излизали по пътищата и са мислели, че Ангелите са слезли на земята и са се смесили с тях. И християните са отивали на богослужението, изпълнени с въодушевление. По този начин Църквата ни зове да отидем и да се помолим, но ние много пъти се събуждаме и ни се спи, поради което закъсняваме и не искаме да отидем, и казваме: „Още малко, ще закъснея малко!“, нерадиви сме и за съжаление лениви, нямаме ревност. За други неща искаме да станем сутрин, виждаме много пъти хора по улиците сутрин – които отиват да се къпят в морето през лятото, други се приготвят с кофи вода да мият колите си, в неделя сутрин, друг път жените простират завивките да се проветрят, защото през седмицата работят и не успяват да свършат много неща. Това става малко по-късно, към 9.00 ч.; други купуват вестник, други готвят, гледат телевизия, слушат спортни новини, осведомяват се и не ходят на църква. Това явление е много тъжно. То е тъжно, защото хората нямат този копнеж за св. Литургия, а в същото време копнеем за много други неща. Не е виновен часът, в който се отслужва св. Литургия. Как може някой да става в 6.00 ч., за да отиде да се изкъпе в морето, за да избегне трафика, да намери тишина, или да бъде с близки хора, или да отиде на някое спортно събитие. Ако обичаш нещо, го правиш в който и да е час.

Прави ми впечатление, когато чета за мисионерите и хората живеещи в други страни и се срамувам, като правя сравнение със себе си. Тези хора пътуват дни наред, за да отидат на св. Литургия. Два дена вървят пеша, както и малките деца, за да вземат участие в св. Литургия, дори да не разбират всичко, но те чувстват с душата си всичко това в началото на своята вяра. Четох в дневника на един епископ (става въпрос за Гърция) – „В неделя 30 март 1941 г., тръгнах много рано сутринта за първия батальон, където служих и проповядвах, причастиха се близо 500 мъже, ръката ми се схвана и ме болеше ужасно от постоянното предаване на св. Причастие. Друг път се принудих да служа коленичил, в палатка, защото навън валеше постоянно, войниците проследяваха св. Литургия на дъжда и накрая се причастиха с пречистите Тайни.“ Колко трогателна гледка! Сред дивите планини и дъжд, войниците да се молят, за да се съединят със Спасителя Христос. Тези хора ще ни съдят за нашата леност и нерадение. Дори св. Козма Етолийски казва, че парите, които човек печели в неделя, когато работи, ако няма сериозна причина за това, не са благословени от Бога. Различен е случаят ако някой трябва да работи, защото неговият дълг го задължава. Но ако можеш да свършиш работата си по-късно и не отиваш на църква, това е много сериозно и е неправда спрямо нашата душа, с което нараняваме и Бога.

Един свят духовник от миналия век – о. Венедикт Петракис в Агринио – веднъж отишъл да служи Литургия в неделя. До храма имало един човек, който продавал плодове и зеленчуци. По време на Литургията този човек стоял отвън. О. Венедикт му казал:

 

- Детенцето ми, ела вътре да вземеш участие в св. Литургия и след това ще продадеш твоята продукция!

 

Той обаче му отвърнал дръзко:

 

- Отче, ти си гледай твоята работа, и аз си гледам моята работа! Както аз не ти се меся, така и ти не ми се меси!

 

Той му казал:

 

- Добре, детето ми, но ще видиш, че докато свърши св. Литургия, плодовете и зеленчуците ти ще изгният.

 

За да накара този човек да се замисли, Бог допуснал докато свърши св. Литургия всичко, което имал върху масата, да се изпълни с червеи, както и за да му покаже, че не одобрява подобно безочие.

 

Тези, които не ходят на църква по някаква сериозна причина, най-малкото трябва да чувстват скръб за това, да не се оправдават и да не казват: „Добре направих, че не отидох, имам причини и имам оправдание.“ Не се оправдавай, остави Бог да те оправдае, а не ти сам.

 

Ние обаче се събуждаме рано, затова и сме тук, служихме св. Литургия, правим тази стъпка към Църквата и доближаваме Божия храм, и когато влизаме вътре, нека чувстваме още преди да влезем, честта, която Бог ни оказва. Някои хора дори с начина, по който влизат в храма, показват своето благоговение или сродяване – добро или лошо – със средата. Тоест трябва да чувстваш, че това е домът на твоя Баща, но има и едно сродяване, което крие малко безочие, дързост и нечестие. Преди да влезем в храма, нека да мислим, че влизането в храма е чест за нас. Можеше и да не влезем. Кога? Ако живеехме в първите години след основаването на Църквата, когато християните не се кръщавали малки, както сега, а в зряла възраст. Имало ги оглашените, които минавали през строга катехизация и само ако душата им била готова, тогава се кръщавали и участвали в св. Литургия. В първите векове имало няколко категории християни в историята на Църквата: плачещи – тези, които стоели на входа на храма, те били извършили грехове и плачели за своите грехове, като казвали на този, който влизал в храма: „Моли се за мене, защото съгреших, моли се да имам покаяние, да ми бъде простено!“ и не влизали на св. Литургия. Имало и обуреваеми, които също стоели отвън и били брулени от дъждове, студ, жега, сняг, жадували да влязат на св. Литургия, но нямали това право поради тяхното духовно несъвършенство. Имало слушащи, които само слушали, както и обхванати от нечисти духове – тези, които страдали от зли духове, те също не влизали на св. Литургия. Сега всички влизат в храма, сякаш той е тяхно собствено пространство, облечени както си искат, седят както си искат, където искат, държат се както си искат и ако някой ги поправи, не го разбират. Какво да кажеш на човек, който не чувства в себе си, че външният му вид скандализира, че поведението му не е правилно, че начинът, по който се кръсти или неговите движения са предизвикателни. Не го разбира – защото е въпрос на духовно култивиране. И колко неща виждат клириците, колко неща виждат и вярващите, които искат да се съсредоточат, но не могат.

Когато се окажем във вечността, във вечния живот, ще разберем колко много св. Литургия е помогнала на душата ни и колко голяма полза сме получили от нея. Сега навярно не го разбираме, защото сме привикнали към нея. Когато преживеем трудни моменти, както някои деца, които отиват в чужбина да следват и няма храм до тях, и докато в Гърция не са ходили много на църква, то там им липсва, казват: „Три месеца не съм ходил на църква, нямаме храм наблизо, трябва да пътуваме два часа с автомобил, но как да отида в другия град?“ Когато се окажем болни в болница и останем месец вътре, тогава започва да ни липсва св. Литургия, тогава виждаме какъв дар сме имали и не сме го оценили. Сега, понеже я имаме до нас, не смятаме, че имаме тази чест от Бога.

 

Когато влезем в Църквата с това чувство за честта, която Бог ни оказва, палим нашата свещ. Свещта напомня древните факли, които имало в катакомбите. Когато християните били в катакомбите, през първите години, по коридорите имало такива запалени големи свещи, които водели до мястото, където било събранието на християните. Не можело лесно да намериш мястото, за да не ги намират езичниците, и следвали тези свещи, тези факли и така стигали до събранието. Сега имаме свещта. Направи ми впечатление това, което пише стареца Паисий: „На Бога даваме свещта – последното, което имаме, и Бог го приема като жертва. “Защо е последното? – защото свещта се прави от восъчните пити, от които пчелите правят меда. Ние вземаме полезното – меда, а восъкът, който е непотребен и не може да се яде, го даваме на Бога като жертва. И Бог го приема. Смята го за дар и се радва за тази жертва.

Също и тамянът идва от смолата, която се стича от дървото, т.е. нещо непотребно, което пада от дървото, а ние го даваме на Бога като жертва на любов и благоговение.

Свещта свети, напомня за светлината в мрака на нашата епоха, за светлината, която трябва да имаме, да предаваме на другите и да я пазим. Тя символизира и светлите помисли, които трябва да имаме, чистите мисли, чистия ум и бистрота, която трябва да ни отличава, и да казваме – както се стапя свещта, така да се стопят и моите пороци, моите страсти. И както внезапно клисарят ги грабва, така и Бог ще грабне и мен и моят земен живот ще угасне внезапно някой ден. Някои се връщат да видят дали свещта, която са запалили, още гори, или са я угасили. Няма значение, ние сме направили каквото трябва – запалили сме я, принесли сме я пред Бога. Въпросът е тази свещ да гори в мен, да бъде трайно запалена и след св. Литургия и в целия ми живот. Колкото и време да се задържи запалена свещта, ако в теб не гори свещта на вярата и благоговението към Бога, другите неща наистина се превръщат в едно формално движение. Палейки свещта, е добре да отправяме молитва. Естествено не трябва да вземаме безброй свещи, не е въпрос на количество, а на вяра и съучастие в сърцето ни. Някой пали една свещ за живите, и една за починалите (В Кипър, явно и в Гърция няма практика да се пали нечетен брой за живи и четен брой за покойници). Тези две свещи могат да трогнат Божието сърце. Друг пали повече – Бог отново се трогва. Зависи. А някой друг пали много свещи, и нищо не постига. Всеки има различен подход съобразно неговите подбуди. Нека казваме: „Господи Иисусе Христе, помилуй раба Си или упокой душите на Твоите починали раби!“, – ако имаме болни роднини или някой наскоро е отминал от този свят.

 

Също така е хубаво, след като запалим нашата свещ и влезем в храма, да намерим едно място по време на св. Литургия и да се молим съсредоточено. Лош навик е това, което някои правят и говорят по време на св. Литургия – много сериозен грях, ако някой го прави. „След като си влязъл в Св. Литургия, – казва св. Серафим Саровски, – колкото време си в храма, казвай постоянно Иисусовата молитва в теб.“ Нищо друго. Или някоя друга молитва. Господи Иисусе Христе, помилуй ме, стъпвам в храма сега, всички външни неща са спрели за мен, работите, разговорите, другите неща ще ги кажем, когато излезем, в друг момент. Старец Йаков, когато го видях 1970 г. в Евбея, ме заведе в олтара, бях малък, и ми каза:

- Детето ми, да видиш колко много се терзая по време на св. Литургия, как демоните искат да ме разсеят, за да не се съсредоточа, слагат въжета, които само аз виждам, за да ме накарат да се спъна, да не внимавам и да не се моля съсредоточен. Но определени пъти, когато съм притеснен от тази гледка, моля св. Давид и той идва в св. Литургия и го виждам, седи до мен, и тогава се отдалечавам от Св. Трапеза и отивам встрани и хората не разбират защо съм отишъл встрани. Но как, детето ми, да служа, когато до мен е св. Давид и го виждам?

Това ми направи голямо впечатление и още го помня. Също така св. Николай Планас разбирал много пъти по време на св. Литургия – кои християни присъстват и кои отсъстват. Можело с тяло всички да са в храма, но душата да търчи другаде. Св. Николай виждал това – повечето хора в храма гледали столовете, предметите, иконостаса, олтара, но той виждал и душата на всеки човек, на всеки молещ се, виждал Ангели, виждали демони, виждал Самия Господ. Един ден прикадявал – сигурно сте чували този характерен случай от неговото житие – прикадил една госпожа, след това имало празно място, той прикадил и него и наблизо имало една госпожа, която обаче не прикадил и продължил по-нататък. След като свършила св. Литургия, тази госпожа отишла разстроена и му казала:

- Отче, подмина ме по предизвикателен начин, прикади всички, но не и мен. И не само това, а прикади и едно място, което беше празно. Защо направи това?

 

Той й казал:

 

- Повярвай ми, детето ми, не те видях на св. Литургия. Вътре ли беше?

 

- Ама как не бях, отче, ето, сега за св. Литургия ти говоря.

 

- Да ти кажа нещо. Твоят ум не беше ли в козите?

 

Говорим за Атина от стари времена, св. Николай Планас служил в Плака (най-старият район в Атина) и хората имали стада, ниви, оттам вземали млякото си, месото и т.н. Тя мислела за стадото си, как ще отиде, какво ще направи и т.н.

 

Тя казала:

 

- Е, да, в онзи час, когато мина, помислих малко за това.

 

- В онзи час, когато мислеше за него, не те виждах да си тук – казал светецът.

 

- Добре, а защо прикади празното място до мен?

 

- Мястото до теб е на еди-коя си госпожа, твоя позната, която сега е болна и лежи на легло, но мисли за нас, които служим и казва в себе си – да можех и аз да съм на св. Литургия, колко хубаво щеше да бъде! Виждах я сякаш присъства в храма.

Това, което светецът направил и ни прави впечатление, Бог го вижда при всеки случай от нашия живот. Колко пъти ще трябва да се питаме Бог какво вижда за мен. Какво вижда? Ние, хората, се крием от другите хора, но от Бога не можем да се скрием дори в часа на св. Литургия. И в св. Литургия съсредоточаваме погледа си, казва отново св. Серафим Саровски, в някоя икона, или в някое кандило, или в клирика, не с цел да се съсредоточим в клирика, а от него мисълта ни да възходи към свещени мисли и преживявания в душата ни. И след като казахме за свещеника в св. Литургия, нека внимаваме много, когато ги гледаме, да го правим с голямо благоговение и уважение. И ние, свещениците, един други помежду си, но и вие, миряните, да се отнасяте към свещениците с голямо уважение, любов и благоговение. Защото свещеникът по време на св. Литургия не е този, който във вторник, сряда, четвъртък може да шофира, да пазарува, да закара децата си на училище. В часа на св. Литургия той е нещо друго. Той е като Ангел и всъщност Сам Господ извършва св. Литургия. Защото, както се казва в св. Литургия, „Защото Ти си, Който принасяш и си принасян, Който приемаш и си раздаван.“ Аз служа св. Литургия, но Христос извършва св. Литургия чрез мене. Затова и свещеникът по време на св. Литургия е облечен в пълно свещеническо облачение, защото неговите одежди са дрехите на Христос, одеждата, която ще имаме в другия живот. Затова, какъвто и да е свещеникът, нека се отнасяме с голямо благоговение и уважение към него. Всички вие, които сте тук, ако се помолите, св. Дарове няма да се претворят. Един свещеник, и много грешен да е, ако се помоли, ще се претворят, ще се извърши св. Литургия. Дори само за това трябва да уважаваме свещеника и да го обичаме.

Един свещеник служил и правел грешки в Литургията, бил свят човек, но не знаел да чете добре. Той виждал дори Ангели. Един ден владиката отишъл на празника и видял грешките, които прави, и му казал:

 

- Отче, не казваш добре това, ето как трябва.

 

- Ваше Високопреосвещенство, прощавайте, не го знаех!

 

И го поправил. На другия ден владиката си тръгнал, този свещеник отново служил и видял отново Ангелите. Те, когато го чули да казва правилно ектенията, се зарадвали и му казали:

 

- Отче, браво! Сега много хубаво го каза, това е правилното!

 

Той им казал:

 

- Свети Ангели, толкова време ви виждам, толкова време идвате при мен, и не ми казвате, че правя грешки; а дойде владиката и ме поправи?

 

Един Ангел отговорил:

 

- Отче, нима ние, Ангелите, ще поправим свещеник? Нима имаме право да кажем на свещеника, да му посочим грешката и да му кажем, че тук правиш грешка!? Нямаме такава власт.

Това го прочетох и много ме впечатли. А ние – всеки от нас излиза и коментира, поправя и говори каквото иска за всекиго. Затова виждаме, че свещеникът покрива своето лице, например когато излиза със св. Евангелие, на Малкия вход, поставя Евангелието пред лицето си, за да се вижда Христос. Евангелието – това са Христовите думи. Когато извършваме Великия вход, държим пред нас честните Дарове. Защо? Сякаш ви казваме – не гледай мен, не гледай моето лице, където минавам и правя Великия Вход, а Самия Господ. Затова се казва „За да приемем Царя на всичко,“ Самия Господ – защото Христос идва, Христос говори, Христос се жертва, Христос е всичко във всички.

Много свещен момент е когато свещеникът излиза и ни благославя с ръката си и казва: „Мир всем“ или някакво друго благословение, което ни предава. Св. Исидор Пелусиотски казва, че това благословение е самото благословение на Христос. Когато свещеникът те благославя, реално те благославя Христовата ръка. Защото това е последната картина от живота на Христос, когато бил в света. Ако някой ни каже: „Нарисувай Христос в последния запечатан момент от живота Му“ – знаете ли кой е бил последният момент? При Неговото възнесение, където се възнесъл, благославяйки Своите ученици. Картината на благословението. Затова, когато свещеникът благославя хората в църква, Христос ги благославя. Затова в онзи момент свеждаме глава, показвайки, че искаме благословението – да влезе в душата ни и да го почувстваме. И дори един турчин, който сега е светец – свети Ахмед, видял как от пръстите на свещеника излизат лъчи и покриват сърцата на християните, но не и неговото. Накрая той казал на свещеника:

- Защо, отче, в момента, в който благославяше народа го осени светлина, а мен не?

 

Той му отговорил:

 

- Защото, детето ми, ти си некръстен, не си православен.

 

- Искам и аз да се кръстя, искам и аз да стана християнин, за да идва и при мен тази светлина в сърцето ми и да ме осветлява. Аз видях светлината. Ти, отче, виждаш ли я?

 

- Детето ми, Бог те е удостоил да я видиш, за да трогне душата ти. Аз не съм я виждал, но ти, който я видя, това е твое лично преживяване и е истинно.

 

Той станал християнин, изповядал своята вяра, бил подложен на мъчения и сега имаме свети Ахмед, който бил турчин.

 

Казвам ви тези неща, за да си ги спомняме от време на време, и да не коментираме свещениците в св. Литургия, а да ги гледаме с любов, уважение и благоговение.

И свещениците са хора, подвизават се, и ние в св. Литургия се опитваме да се съсредоточим, не е лесно за нас. Помните примера с въгленчето. Свещеникът е като въгленчето, което независимо дали е запалено или угаснало, за теб не е от полза да го докосваш, защото, ако е запалено, т.е. ако свещеникът е свят човек, и го обвиняваш несправедливо, ще се изгориш. Ако е угаснало, т.е. свещеникът е такъв поради своята греховност, ти ще се очерниш и изцапаш. Не е твоя работа да съдиш клириците.

 

Един подвижник обаче се увлякъл от това, което казвали за един свещеник, който ходел при него и служил св. Литургия в мястото на неговия подвиг. Някой казал: „А-а-а, този ли свещеник вземаш да служи при теб, не си ли чул, че е направил така и така.“ „А-а, такъв ли е? Няма да го викам повторно! А аз мислех, че е свят“ – си казал подвижникът.

 

Свещеникът отишъл и почукал на вратата на подвижника, но той не отварял и си тръгнал разстроен. Подвижникът видял по-късно в съня си един златен кладенец, до който стоял човек, болен от проказа. Кофата била златна, веригата също, водата пречиста и той вадил вода от златния кладенец. Този човек казал на подвижника:

 

- Пий!

 

А той отвърнал:

 

- А-а-а, не. От прокажен не пия.

 

Тогава чул от Господа глас:

 

- Детето Ми, защо не пиеш?

 

- Ама той е прокажен?!

 

- Не виждаш ли, че само черпи водата, не ти дава нещо негово, не виждаш ли, че кладенецът е златен, че кофата е златна? Свещеникът не ти дава нещо свое, дори да е прокажен, а ти дава Господ, Който е чист и непорочен – отвърнал Господ.

 

Св. Причастие прави уникална чудеса, който и свещеник да причастява. Затова който и свещеник да ни причастява, при който и да отидем – приемаме Същия Христос. Естествено ако твоят духовник служи заедно с други духовници, от благоговение и любов може да поискаш да се причастиш от него, но това не означава, че св. Причастие има различна ценност.

 

Това, че свещеникът ни прикадява по време на св. Литургия, показва молитвите на християните. В Откровението има един хубав образ на Ангелите, които събират молитвите на християните и ги възнасят пред Бога. Във Вечернята пеем „Молитвата ни да се издигне като тамян към Теб.“ Молитвата е като тамяна, възнася се на небето. Когато бях ръкоположен, свещеникът ми даде едно хубаво тълкувание за тамяна, въглена и кадилницата. Той ми каза: „Отче, сега си един хубав тамян. Тамянът благоухае, ако го донесем от Света Гора и го помиришеш, благоухае. Но това благоухание, за да се разпростре – продължи той – трябва да се постави върху въгленче, и то запалено. Така е в животът ни, за да заблагоухае душата ни, както тамянът, който благоухае в църквата, трябва и ние да се изпечем в изпитанията и изкушенията. Затова Бог ги допуска и така се проявява тамянът, благоуханието на молитвата, благодатта на Светия Дух. Въгленът – това е огъня на божеството, който е влязло в утробата на Света Богородица и тя не се изгорила. Основата на кадилницата е утробата на Света Богородица, Въгленът е божеството и тамянът е благоуханието на Светия Дух, което се разпростряло в света. Има такива символични тълкувания, които дори и светци ги правят. Св. Литургия не е символично събитие, а истинско, имаме една реалност пред себе си, но не е лошо да даваме и някои тълкувания, които помагат на душата ни. С цялото това движение Църквата ни казва: „Разглеждам и теб като образ Божий. Приемаш ли го?“ И навеждаме глава, признавайки, че и ние сме Божий образ, сътворени по Божий образ. По правило прикадяваме само иконите, но понеже и ние носим в нас Божия печат, свещеникът прикадява и нас.

В св. Литургия се освещава нашият поглед, когато гледаме иконите, когато гледаме клириците или някой вярващ, който се моли пред нас с благоговение, освещава се нашето осезание, слухът, очите. И когато гледаме иконите, не трябва да гледаме просто техниката, кой я е нарисувал и дали е византийска, от палеологовата епоха или от Критската школа, а да мислим този светец какво може да ми каже в живота. И тези светци победили, победили света, ирониите на света, своите страсти, страха от света, и сега са светци. Следователно, това ми дава надежда, не съм сам в живота. Както гледам св. Марина, св. Параскева, св. ап. Андрей – аз гледам и моят живот да следва техните стъпки и се утешавам. Затова в Църквата имаме иконите близо до нас, да ни утешават и да ни насърчават в борбата на живота и да ни укрепват във вярата.

Знаете ли как българският народ се християнизирал? От една икона – св. Методий показал на владетеля на българския народ св. княз Борис една икона на бъдещия Съд, която била нарисувана по такъв начин, че го потресла. Когато видял бъдещия Съд върху иконата, той толкова се разтърсил, че поискал да стане християнин и заедно с него и целия народ.

 

Когато св. Порфирий Кавсокаливит видял в един автомобил малка икона, която някой окачил под предното стъкло – не чак толкова хубаво изрисувана, но била хубава – той казал.

 

- Тази малка икона е нарисувана с голяма молитва.

 

Той не знаел кой я е нарисувал, но виждал това, защото иконите изливат благодат върху душите ни. Много пъти гледаме някоя икона и се трогваме и нещо проговаря в душата ни. Това е величието на Божията благодат, която влиза дори в природата и в бездушните вещи, които са до нас и ни заобикалят.

В църквата се освещава нашият слух – слушаме св. Евангелие, което е голямо благословение в живота ни, защото, когато го чуваш, се очиства умът ти, изцеляват се твоите страсти, укрепва се силата ти и се услажда сърцето ти.
Я си помислете – нито се изморихме, нито се изпотихме, нито копахме, за да намерим Христовите думи, всичко е готово, защото е дар. Голям дар е, че слушаме Евангелието и всеки има Евангелие у дома си. Отиваме в храма и слушаме думите на Самия Христос, затова казваме: „Рече Господ…“ Чуваме за живота на Господ Иисус Христос, виждаме самите Му думи, които докосват душата ни.

 

Върху св. Трапеза стои само св. Потир и Евангелието, т.е. самото Христово присъствие. Хубав обичай сред много християни е преди да започне св. Литургия, вечер да поглеждат евангелски текст, защото в църквата събитията бързо минават и нямаме време да се задълбочим, а така се подготвят предварително.

 

Бих искал да ви помоля по време на Херувимската песен, себе си първо моля за това, от момента на Херувимската песен нататък умът ни да не мисли нищо друго, освен за Христос и това, което предстои да стане – страшната жертва на св. Евхаристия. В онзи час ставаме като Херувими, като Серафими, така трябва да се чувстваме и да мислим само за Христос, Който идва да се принесе в жертва. Да поставим това като наша цел, копнеж, борба. Затова след прочитането на евангелския текст в ектенията се казва: „Да речем всички от цялата си душа и с всичкия си разум да речем!“ Да мислим с цялата си душа и сърце за Тайнството, което ще се извърши след малко. Ако виждахме какво става по време на св. Литургия, това го казва старец Йаков Цаликис, всички щяхме да излезем навън – от страх. Нямаше да влизаме вътре от онзи час нататък. Колко милиони Ангели и Архангели обграждат храма и ние нищо не разбираме и мислим, че сме в едно обикновено място, където просто сме се събрали и се опитваме да се помолим. Христос в онзи час влиза в светия град, за да се принесе в жертва. Влиза, съпроводен от множество Ангели и държи в ръцете Си нашия живот. Когато свещеникът излиза, той държи св. дискос, върху който е Агнецът, централната част от просфората, която отрязваме, и до него частицата за Света Богородица, от другата страна са частиците за ангелските чинове, за светците от всички векове, за светеца, който празнуваме и пред Агнеца пред тази част от просфората, която ще стане Тяло на нашия Господ, са частиците от имената на живите и починалите. И когато свещеникът изважда тази частица, реално в нея е целият ни живот. Тази трошичка представлява целият ни живот, всички проблеми, целият живот на света. Свещеникът държи дискоса и го отнася отново в олтара. Сякаш казваме: „Господи, взех света и го връщам при Теб, за да го осветиш.“ Господ взема дара, който Му даваме, и ни дава всичко най-драгоценно, което може да ни даде – Неговия Син. Бог отново идва на земята, св. Дарове се претворяват в Неговото Тяло и Кръв и се причастяваме с тях.

 

превод: К. Константинов

Тревожността, с която не можем да се разделим

Юни 11, 2017 in Външни

Изпитваш ли тревога? [1] Задавал съм този въпрос на изключително много хора и повечето ме поглеждаха, усмихваха се и казваха: “Отче, въпросът риторичен ли е? Естествено, че всички изпитваме тревога. Ти да не би да не се тревожиш?”

 

И тогава се оказах в трудно положение: докато питах всички, питах и себе си, и видях, че и аз изпитвам тревога. Всички много се тревожим. И сега, преди да започне предаването, изпитвах тревога и се чудех дали ще успея да кажа това, което трябва. Да, и аз се тревожа.

 

Отиваш в училище, виждаш малките деца – и те се тревожат, и те имат напрежение в живота, надпревара, несигурност, паника и неувереност, всички се тревожим. Невероятно, но това вече се превърна в световна епидемия. Всички ни обхваща това състояние. Чухте ли какво казах – всички ни обзема. Защо го казвам?

Защото тревогата е нещо, което не се описва точно, не знаеш какво представлява. Казваш, че е нещо, което чувстваш и го описваш, но не зная дали има определение за нея. Какво е в крайна сметка тревогата? Страх, несигурност, паника, неувереност – много неприятно състояние, което обзема душата ти за нещо, което чувстваш като идваща заплаха, или заплаха, която е отминала. То е нещо, което е станало и те обърква, вътрешно те потиска, обременява душа ти като плоча, която смазва сърцето или нещо, от което се страхуваш, че ще стане, но още не се е случило.

 

Страшно е, ако се замислим за къде бързаме. Бързаме към нашия край. Сякаш планираме да умрем, защото не се наслаждаваме на живота, който Бог ни е дал, а постоянно сме в гонитба, постоянно очакваме нещо ново, нещо по-ново, нещо по-различно от днешното. И въпросът, и недоумението е следното – кога ще се зарадваме на днешното? Кога ще му се насладим? Сега, тук и сега, днес, това, което сега е в ръцете ти, изчезва толкова бързо. Времето лети. Говоря и времето се търкулва и отминава. Веднъж едно дете ми каза: „След пет минути ще бие звънецът”. Казах му: „Видя ли? Тук си, сега си, а мисълта ти е насочена към това, какво ще стане след пет минути. Мислиш, но не за да мислиш с грижа как да подготвиш своето бъдеще. С други думи, не живееш в настоящето, не живееш настоящия момент!”

 

Настоящето постоянно ти се изплъзва, постоянно живееш в друго време – движиш се между миналото и бъдещето и губиш настоящето. Сега часът е един и нещо, но живеем не в един и нещо, а в утрешния ден, вдругиден, във времето след един месец, как ще бъда след една година. Отиваме далеч, по един несъзидателен начин, не с творческо въображение, а с тревожно въображение. Въображение, което ни кара да се разболяваме и на нищо да не се радваме. Сега отиваш да свършиш някаква работа, а след малко нито на тази работа се наслаждаваш, защото докато работиш, ще мислиш за следващите задачи и когато вършиш следващите, ще мислиш за утрешните и така докрай… Не живеем никога сега, тук и сега – което, да ти кажа, е единственото сигурно, единственото безопасно, единственото, което държиш в ръцете си, което ти принадлежи, на което можеш да му се радваш, да му се насладиш, да вземеш всички живителни сокове, които ти дава Божият дар, който се нарича живот, това е сегашният момент. И въпреки това тревогата не ни оставя, тя ни движи между „Какво стана?” в миналото, стари притеснения, стари спомени, стари преживявания и случки, и между „Какво ще стане?” в бъдещето и никога не живеем с това, което сега имаме. Така животът отминава, годините се търкулват и ние се разболяваме. Не се радваме, не се наслаждаваме, нямаме спокойни лица, спокойни сърца, не можем да застанем някъде, не можем да се усмихнем, не можем да кажем „Слава Богу!” и да вникнем в това.

 

Питаме:

 

- Добре ли си?

 

- Е, да кажем, че съм добре.

 

Ако живееш сегашния момент, ще видиш, че си изключително добре, защото сега проблемите ти не са толкова много, колкото тревогата те кара да си ги представяш, че са или че ще бъдат. Някой казваше:

 

- Чувствам голяма тревога!

 

- Защо? Доколкото виждам, сега седиш, говорим си, студено ли ти е?

 

- Не.

 

- Горещо ли ти е много?

 

- Не, добре съм.

 

- Да не би да имаш проблеми с дишането и си болен или гладен? Да ти дам нещо да ядеш?

 

- Не!

 

- Жаден ли си?

 

- Не!

 

- И тъй, не си гладен, нито жаден, не ти е студено, не ти е горещо, много добре си, да би не някой да те заплашва, някакво диво животно, някой лъв, или човек, който те гони?

 

- Не, добре съм.

 

- И тъй, от гледа точка на условията на живот си добре, нищо не ти липсва. С други думи, ако някой от друга планета те види и си представи теб, да те види отдалеч, ще види, че си едно същество на планетата Земя, нормално облечен, имаш душа, нахранен, седиш си, наред си. Въпреки това, виждаш на лицето си едно безпокойство, докато в този момент имаш всичко. В този момент нямаш проблем.

 

- Да, ама не зная какво ще стане вдругиден с тези изпити, които очаквам.

 

- Виж, вдругиден – не ти говоря за вдругиден, вдругиден ще стане, може и да не стане – може да имаш изпит и всичко да се срине, да кажем най-лошият случай. Сега ти казвам, сега, когато говоря, има ли ти нещо?

 

- Не, сега ми няма нищо, но мисля за това и се притеснявам какво ще стане.

 

Видя ли? Това е твоят проблем. Сега ти няма нищо. Добре си, не го разбираш, че си добре, не му се наслаждаваш, сякаш сам искаш да намериш повод и причина да се притесниш. Търсиш сам да намериш някакъв повод да се разтревожиш и влагаш в ума си какво ща стане след няколко дена, след изпитите, които ще имаш, как ще си след няколко години, къде ще се окажеш на старини, какво ще стане след смъртта ти, кой ще се грижи за тебе, как ще живеят децата ти, как ще уредиш наследството си. Кога? Сега? Сега ли ще стане това? Ако в живота си се занимаваше с всеки момент като личен дар от Бога за тебе, сега, който Бог ти дава, тогава би се притеснявал за всеки проблем само един път. Кога? Този единствен път, когато самият проблем се появи, тогава би се притеснил. Сега какво правиш? Притесняваш се много пъти преди да дойде проблемът, който накрая може и да не дойде. И след това – напразно се притеснявах, жалко. Наскърбих се, че се притесних за няма нищо. Въпреки това го правиш, въпреки това ще го повториш.

 

Тревожиш се преди проблемът да дойде и се измъчваш многократно повече от това, отколкото Бог би искал да изпиташ болка. Бог допуска да срещнем болката, но тревогата си е чисто наша, безумие, наша глупост, тревогата е една лъжа, която сами си живеем, сами си я създаваме, сами я повтаряме и ни измъчва. Ние обаче сме нейни творци, ние, които изпитваме тревога. Бог не е създал тревогата, болката е спасителна. В живота ще минеш през болки, притеснения, болести, смърт и това ще те отведе в рая, Бог допуска това, за да дойде радостта оттам, по същия път, по който сме я загубили. Загубили сме истинската радост заради болна наслада, от заблудено егоистично задоволяване на нашия егоизъм и сега чрез страданието, чрез болката ще се приближим към Бога. Това е друго. Тревогата не е болката, избавящата, творческа болка, която Бог ни дава и допуска да имаме. Тревогата е наше мъчително състояние, което си причиняваме, остаряваме преди да дойде време, мъчим се и мъчим и другите, и страдаме. Накарай ума си да работи, задръж малко въображението си, твоето въображение е виновно за всичко, въобразяваш си, мислиш, създаваш сценарии, ставаш подозрителен, рисуваш в ума си картини, които още не са станали.

 

Ще стане земетресение, казват някои. И учените не могат да ти кажат кога ще се случи, защото и те не знаят с точност. Паниката, която се създава около земетресението, което ще трае половин минута, е много по-лоша и ще доведе до много по-гибелни последици и резултати от един трус, който ще продължи няколко секунди. Какво да се прави? Да се стресира цяла Гърция и никой да не смее да спи у дома си?! Да не се знае нещо със сигурност, да се предизвиква паника и да се тревожиш преди да стане земетресението, пет седмици или пет месеца предварително?! Това доникъде не води. А става така, защото нямаш истинска вяра. Ако имаш истинска вяра в Бога, не е нужно да знаеш какво ще стане утре, вдругиден и да се тревожиш. Това, което трябва да знаеш – за утрешните и вдругиденшните неща Бог ти ги е казал. Не просто вдругиденшните, а ти е казал какво ще стане в края на света, казал ти е за Второто Пришествие, полезните неща ти е казал, за да не се тревожиш и да знаеш, че съществува царството Божие, съществува раят и те очаква; съществува и живот далеч от Бога – адът и дано той да не те очаква. Бог ти е казал полезните неща. Другите не ти ги е казал. Защо? Защото Бог е милостив, човеколюбив и има много голямо разбиране и човечност, защото е бил Човек. Това, което казвам е да бъдеш човечен, да разбираш и другия, да не го обременяваш, защото Бог не ни е обременил, Той не ни е натоварил с притеснения и вини и дори с Неговите знания, за които знаем, че не можем да понесем. Той ни дава това, което можем да издържим и не иска да създава тревога в нас. Бог дори не ни е казал кога ще стане Второто Пришествие, защото знае, че това ще ни разтревожи. Бог иска да знаеш какво ще срещнеш, за да бъдеш винаги готов да се подвизаваш спокойно, мирно, смирено, просто, с доверие, и когато Той дойде, ще Го срещнеш спокойно. Ако всеки ден си близо до Бога, каквото и да стане, нека стане.

 

Колко странен е станал нашият живот. Вместо да го направим рай, сме го превърнали в ад. Имаме всичко, но имаме и изключително голяма тревога; в един дом – една тревога, в друг – два автомобила, паркирани пред къщата, двойна тревога. Имаш и вила – още една тревога: да не би да я ограбят. Какво ще стане? Несигурност, поставяш охранителна система и пак се притесняваш. В световната история не е имало епоха с толкова много застрахователни компании, всички искат да ни застраховат. Мои приятели, които работят в застрахователни компании, също ми предлагат да ме застраховат. И се чудя как се съвместяват толкова застрахователни компании и толкова несигурност на едно място. Имаме перфектни ключалки в къщи, електронни системи, прожектори, аларми, кучета, които следват и пазят нашия балкон, градина, паркинг и т. н., и въпреки това в душата ни няма сигурност, няма спокойствие, не можем да спим спокойно, не дишаме спокойно. Чувстваме дискомфорт, нещо ни става и при някои се получават и телесни проблеми от прекалената тревога. Чувстват тежест, потят се, кръвното им налягане се покачва, всичко това са заболявания на душата, които се отразяват и върху тялото. Ако следите нишката, ще видите, че всичко това говори за една болест, през която минаваме: от многото мои грехове боледува тялото, боледува и душата ми. Едното влияе на другото. Болната душа дава отражение и върху плътта. Когато душата ти е смутена, тя смущава и тялото. Когато тялото е неспокойно, и душата се стресира. Връзката е взаимна. Съществува взаимно проникване, взаимни чувства между душата и тялото.

 

Когато разбереш, че това, което те тревожи, не е толкова важно, преставаш да се стресираш. Тревожиш се, когато смяташ, че това, което те занимава, е толкова важно, че ако не стане, значи целият свят ще загине. Това ми го каза едно дете в училище (учат ги на хубави сентенции, не знам обаче дали знаят да ги приложат в живота си): „Отче, когато абсолютизираш относителното, тогава се тревожиш“.

 

Това става. Абсолютизираме относителното, където относително е нещо, което не е абсолютна величина, абсолютно благо, с други думи не е толкова божествено, толкова велико, че светът да загине, ако не го направиш. Когато обаче аз казвам, че не пречи, а ти кажеш – Не, пречи! Трябва непременно да стане!, тогава, ако не стане, ще се разболееш. Например: искаш да отидеш на разходка. Хубаво нещо, не е лошо, но не е всичко в живота да отидеш на разходка днес следобед. Ако вложиш това в душата си като абсолютно благо, което искаш да стане на всяка цена, но то не стане, ще се разтревожиш. Ще започнеш да мислиш – защо да не стане, защо не успях? Това нещо започва вътрешно да те яде. Когато обаче кажеш – и да не стане, добре! Когато душата ни има тази гъвкавост, т. е. да можем да променяме плановете си, да променяме малко нашите мнения, решения, тогава не се стресираме, защото каквото и да стане, го приемаме. Добре, Бог го е изпратил. Едно исках, Бог друго даде, не пречи, Бог така е искал. Когато обаче си поставим като цел да постигнем нещо насила, с упорство, с настояване: Ще бъде по моята! Ако не стане, стомахът те заболява – защо да не стане това, както го исках! Защо да не го постигна!

 

Направи ми впечатление, когато веднъж исках да намеря една книга. Отидох в една книжарница – нямаше я, в друга – и там я нямаше, времето минаваше и книжарниците затваряха. Започнах да се тревожа, да бързам, за да я купя. Отидох в друга, и там я нямаше. Казвах си, поне да сваря последната книжарница в квартала да не би и тя да затвори! И в един момент, както вървях по пътя, си казах – добре де, да речем, че си купя книгата, веднага ли ще я прочета цялата? Не. И какво? Ако я вземеш по-късно? Ще я взема следобед, ще я взема утре, тоест понякога умът ни започва да бърза толкова много, имаме толкова силни желания, толкова инат, че ако нещо не стане, започваме да страдаме. Ако обаче се научиш да не се инатиш, да не упорстваш нещо непременно да стане, тогава не страдаш, не се тревожиш, казваш Добре, както Бог подреди нещата, да станат както са от Бога! И се успокояваш. И стигаме до примера със светците, които не просто не чувствали тревога, ако не придобият нещо, но не чувствали тревога дори да загубят нещо. Това не им пречи, нищо не ги притеснявало в живота и добрите неща приемали спокойно, с благодарност към Бога, с мир в сърцето си, със спокойствие, и когато губели нещо, това пак не им пречело, защото казвали: „Добре! Бог допусна да го загубя!“.

 

Ако впрочем аз сега от света отида на Света Гора и имам постоянна тревожност, ще я нося със себе си и там. Сегашните светогорски монаси са хора на нашето време, не са извънземни, още не са ангели, хора са. Старите светогорци обаче, които тръгвали от тихия свят на града и отивали да живеят още по-тих живот на Света Гора и да дадат всичко на Господа, когато изпуснели корабчето от Атон не се ядосвали, а казвали: Е, не пречи! Ще взема следващото! И знаете ли кога било следващото корабче? На другия ден. Един кораб на ден. Ние пропускаме един автобус, пропускаме метрото, трамвая, които минават на всеки 10-15 минути, метрото на 3-4 минути, автобусите са много начесто, и докато ги пропускаме и вземаме следващия, не можем да се успокоим, да утихнем, стресираме се. Видяхте ли? А те казвали: „Не пречи! Ще вземем следващото!“ И виждаш по лицето им, че са спокойни. Монахът се връщал обратно в манастирчето си, свалял товара си, сядал и се молел, отивал пак в градината, вършил си работата. Друг ритъм, друг живот…

 

- Да, отче, но сега не сме такива! Сега бързаме! Ако сега не бързаш, няма да можеш да преплуваш този живот, нито да оцелееш.

 

Добре, ще тичаш. Където можеш, ще тичаш, но след това ще бъдеш спокоен. Въпросът не е да тичаш или да не тичаш външно, въпросът е да не оставяш душата ти да влезе в това бързане. Тичай, след като трябва да вършиш разни работи. И на Света Гора, в манастирите, когато имат някой официален гост, някакъв празник, бдение, голяма трапеза, където сервират много пъти, и там монасите трябва да свършат много работи. Вършат много работи, тичат, виждал съм монаси в постоянно движение, непрестанно работят. Тяхната душа обаче е спокойна, мирна, душата им не тича, а стои, неподвижна. Къде? Пред Христос. И през цялото време казват „Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Господи Иисусе Христе, помилуй ме!”. Душата ми е отдадена на Христос, спокоен съм. И всичко върви добре. Това е много хубаво и го казва и старецът Паисий. Той разказва, че в миналото, когато живеел в манастира Есфигмен имало и друг монах и им възложили послушание след светата Литургия да приготвят кафе за хората. Другият монах се притеснявал и тревожел и излизал от храма преди „Молитвами святих отец наших…”, за да успее с кафето, защото си казвал – няма да успея. Аз – казва старец Паисий – седях и си казвах – успокой се, остани да се помолиш, да утихне душата ти, да срещнеш своя Бог и след това ще отидеш да приготвиш кафетата. Бог знае! Той казвал това в себе си и го живеел. Той вярвал, че Бог съществува и Бог си знае и дава. Той има и дава, не го има за Себе Си, Бог е екстатична любов, каквото има, Го изкарва навън. И тъй, старецът Паисий изчаквал. Свършвала Литургията, вземал нафора и спокоен отивал да приготвя кафетата. Знаете ли какво забелязах, – казва той? Другият монах, който беше тръгнал преди мене, само бели вършеше, резки движения, нервни действия. Разливаше кафето, опарваше се, не го вареше добре. А аз, не бързах да изляза от църква и чувах и „Молитвами святих отец наших…”, за да нямам тази припряност и тревога, успявах във всичко. Как Бог устройва нещата и всичко вървеше добре!

 

Колко хубаво нещо е това! Доколкото можеш, да правиш това, да живееш с твоя спокоен ритъм, където можеш. Не ти казвам да не ходиш на работа и да кажеш: „Днес си казах да стана, да закуся, пък докъдето времето стигне“…

 

Не, ще имаш правило в живота си, но вътрешно душата ти не трябва да бъде смутена. Защото каквото и да прави, смутеният смутен ще бъде. Видяхте ли този монах? Смутен в храма, смутен си тръгнал, смутен останал. Тревогата не изчезва, когато бягаш от Бога, за да се избавиш от нея. Някои си тръгват от храма, за да успеят. Ама близо до Църквата ще се научиш да успяваш във всичко. Бог е Този, Който ще ти даде ритъма на живота ти, където всичко ще става в свое време и ще успяваш навреме, ще бъдеш спокоен и ще имаш Божието благословение в живота си – най-висшето нещо. Защото този монах дори да изпревари другите с кафето, да приемем, че всичко е било перфектно, няма да има тази благословия от Бога, а ще има паника, ще бъде една объркана душа, душата му би излъчвала не тишина, а смут. Това е целта. Не да сварим кафе, а да сме спокойни. Животът ни да бъде пълен с утеха и да живеем няколко години на тази планета, след като Бог ни ги дарява, за да ги живеем, а не да умираме преждевременно, не да остаряваме преждевременно, не да се разболяваме сами от стреса. После отиваш на лекар и за която и болест да му кажеш, той те пита: „Да не не си под стрес? Да не би да имаш притеснения? Да не би да имаш напрежение?“

 

- Да, докторе, чувствам дискомфорт, притеснителен човек съм.

 

Веднъж попитах един човек: „Ти как преодоляваш тревожността“? Той ми каза: „Не се преодолява. Мисля, че тревожността е неизбежна. Всички имат тревоги, неизбежно е”. Аз му казах: „Тревожността е неизбежна може би само в случаите на хора, при които има наследствена обремененост“.

 

Има хора, които по природа мислят, че за всичко те са виновни, лесно се притесняват и наистина им е трудно да видят нещата в душата си спокойно. Това е наследствено. Виждаш хора, които каквото и да стане, ги обхваща паника. Не го искат. И ако е наследствено, ти можеш да го регулираш, да го контролираш, да го доведеш до някакви спокойни нива, разумни нива, за да не се измъчваш и да измъчваш и другите.

 

За съжаление, сме стигнали дотам да смятаме болезненото състояние за естествено. Нормално е да чувстваш напрежение ако например чакаш някакви официални гости и искаш всичко да е добре подготвено, трапезата да е сложена, всички да се доволни, но това е друго, това е динамизмът, зарядът на душата, чувстваш жизненост, да не си отпуснат, ленив, мързелив. И друго е гангрената, която яде душата ти. Тоест това тревожно състояние, което те кара да се разболееш. Противоположното на тревожният е уравновесеният човек, човекът, който прави всичко спокойно, естествено, живее съсредоточено, без паника, без болни грижи, както казва Христос. В Деяния апостолски се казва за св. ап. Павел и св. ап. Сила, че през нощта преди да ги заведат на съд спели спокойно и дори пеели, а на другия ден били на съд. Помисли си да имаш дело и да спиш спокойно!

 

Чрез Своя пример Христос ни говори и ни показва какво означава да не изпитваш тревога. И чрез думите, които казал, и с примерите. Св. Йоан Златоуст казва: Представи си! Дори Самият Христос не намерил човек в Неговата епоха, който да няма тревога, за да ни го покаже и да ни каже – ето, станете като този човек! Той не намерил. И тогава всички се тревожели, и тогава всички чувствали несигурност за бъдещето, паника, какво ще стане с тях. Самият Христос стигнал дотам да насочва ума и интереса и очите ни, накъде? Към птиците небесни, към цветята. Защо? Защото не намерил човек без тревога и да ни каже – станете като него, вижте колко е спокоен! Докато за простотата, за смирението намерил: децата, малките деца, но детето ще порасне и Той ти казва – не можеш винаги да го имаш за образец; неговото смирение обаче те поучава, но за тревогата, казва св. Йоан Златоуст, Той не намерил пример сред хората, а само в природата, в царството на животните и казал: Погледнете птиците небесни, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират; и вашият Отец Небесен ги храни (Мат. 5:26).

 

Бог се грижи за тебе, Неговия човек, създанието на Неговата любов, творението на Неговото сърце. Нима Господ няма да се погрижи за тебе? А ние живеем сякаш нямаме Бог, сякаш нямаме Баща, сякаш Христос не съществува, сякаш не е до мене, сякаш не е дал клетва, да, клетва, заклел се е, обещал ни е, сложил е печат, подпис, за мене, за тебе. За тебе Христос се е подписал с кръвта Си – разбрал ли си това? Господ ни привежда една хипербола– може да дойде момент, в който майката да забрави децата си, самата майка, но Аз никога няма да те забравя, никога няма да те оставя, никога няма да те предам, няма да те изоставя в болестта ти, на болничното ти легло, в инвалидната количка, в това, което те измъчва, в твоя психологически проблем, телесен проблем, в безизходицата, в която се намираш, в твоята бедност, нищета, ще съм близо до тебе, обещавам ти.

 

Господ го е казал върху Кръста и се е подписал за тази любов, подписал се е със Своята кръв, толкова много ви обичам, никой няма по-голяма любов от тази, която Аз имам – да жертва живота си за своите приятели, толкова ви обичам. Животът ти не е случаен, не си оставен на произвола, Бог те наблюдава, закриля те и ти казва – Аз съм ти дал всичко, най-съществените неща, дал съм ти живота, след като ти дадох живота, няма ли да ти дам и това, което е нужно за него и ще те напусна? Дадох ти тялото, няма ли да се погрижа за него – храната, питието, облеклото ти, всичко, дома ти, топлината, това, от което имаш нужда, нима няма да се погрижа за тебе? Тогава за какво ти дадох тялото? Защо ти дадох душата? Защо те поставих на тази планета, за да те измъчвам ли? Разбира се, че не! Погледни малко към Голгота, погледни лицето Ми, погледни любовта Ми, погледни очите Ми да разбереш – казва Христос – да разбереш, че те обичам! Имаш огромна несигурност, огромна неувереност, която е неоправдана. Аз съм ти дал толкова доказателства. Много е страшно – да ти обещавам, че ще ти помогна, да ти давам гаранции, доказателства за Моята любов и ти отново и отново да си несигурен. Какво е това нещо? Много е несигурен човекът! Като присъствие в този свят, като битие ние хората сме една голяма рана, всеки от нас, е една рана, нараняваме Бога с нашите постъпки, причиняваме болка на Бога, защото с нашия живот, с нашата тревога и смут сякаш постоянно Му казваме – не Ти вярвам! Не вярвам, че съществуваш! Не вярвам, че ме обичаш! Не вярвам, че ще ми помогнеш!

 

Не тръгвай сега да казваш: ама, отче, ние слушаме църковното радио, ходим на църква, възможно ли е да не вярваме, тогава защо правим това, което правим? Да. Вярваме, теоретично, вярваме интелектуално, енциклопедично, че Бог съществува, знаем и някои неща и ги казваме, но не живеем вярата като доверие. Доверие ще рече оставяне, оставям се. Както когато се учиш да плуваш в морето. Като си бил малък твоите родители са те учили да плуваш и са ти казали: остави тялото си, отпусни се, но ако се уплашиш, ако се стегнеш – потъваш. Така и Бог ти казва – остави се, отпусни се, успокой се, остави се, остави се на Бога и ако се оставиш, тогава ще почувстваш какво означава вярата в Бога, не теоретичната вяра, а опитната вяра. Вкусете и ще видите, че Господ е благ, опитайте, за да видите Неговата благост, Неговата добрина, любов, опитайте това във вашия живот.

 

И тъй, не се грижете, казва Господ, не се грижете за утре, живейте днес, днешния ден, тук и сега, утрешният ден ще се погрижи за своето, достатъчна е злобата на днешния ден. Има се предвид, че всички днешни неприятности, грижи, проблеми са достатъчни, не се товари с други, живей сега, сега да почувстваш Христовата любов, сега Бог ни обича и … ти не вярваш, че в този час Бог те обича. Направи нещо много просто – сложи ръката на сърцето си и почувствай пулса си, сърцето ти тупти. Какво означава това? Това означава, че в този момент, в който говорим, Някой дава заповед и нашето сърце тупти. Защото Господ иска и ние още живеем. Господ ни обича и доказва това: туптенето на сърцето ти, дишането ти, очите ти, които гледат света, ушите ти, които слушат, сетивата ти, които влизат в съприкосновение с тази земя, с всички дарове от Бога, са голямо доказателство за Божията любов. Дано да живеем така, с усещането за Божието присъствие – усещане, което ни кара да се успокояваме от тревогата и тя постепенно да изчезне, колкото Бог допусне, колкото може. Ако човек почувства Божията любов, ще видите, че всички други проблеми ще отслабнат. Ще се успокоим, нашата душа напълно ще се освободи от това стягане, от напрежението, от трудностите, много сме пристегнати от нашата логика, от нашия рационализъм, от доверието спрямо нашето аз, нашите сили, нашата интелигентност, нашите способности и пари и много малко сме отдадени на Бога. Нека кажем – Господи, вземи живота ми и прави каквото искаш, достатъчно е да чувствам, че Ти ме ръководиш, че Ти ме държиш, че Ти ме закриляш, че Ти ме обичаш, че Ти си до мене! Това ми стига!

 

Един мой познат студент от Африка още не беше научил много добре гръцкия език и отиде при друг мой познат – Павел, който страдаше от множествена склероза – един свят човек, който си замина от този свят. И аз бях там. Студентът му каза:

 

- Господин Павле, тревожа се.

 

- Защо?

 

- Защото не мога да следя лекциите във факултета, изоставам, не съм научил още гръцкия език добре, а другите напредват. Кажете ми какво да правя, не мога!

 

И аз очаквах да му каже някакъв практически съвет – да отиде на уроци, да вземе някоя книга, а той, прикован, от леглото му каза: Ти имаш Баща, имаш Бога за Баща, не го ли разбираш? Каква тревога? Имаш Бога за Баща!

 

Не се сдържах и се намесих в разговора и казах:

 

- Ама, господин Павле, друго ви пита! Пита как може да стигне другите и да не остава назад? Какво да прави с това, че Бог е Негов Баща?

 

- Ах, – ми каза – и ти! Жалко, и богословие си учил. Ако разбереш, и ако разбере, че Бог е Негов Баща, всичко след това в него ще се промени. И проблемът, че изпитва тревога не е от това, че не знае гръцки език или че още не го е научил, не това е причина за тревогата, това е симптом за нея, проблемът му е, че още не е почувствал, че има Бога, Който го обича. Разбери, че Бог те обича! И ако го разбереш, ще се успокоиш и ще научиш и гръцкия. Не ти казах да не го учиш, но оттам тръгни. Почувствай Божията любов, която постепенно ще отнеме от тебе тревогата и с нея и всички проблеми в живота…

 

Превод: Константин Константинов

 

[1] В гръцкият оригинал думата е άγχος – каквото е и заглавието на беседата, и означава тревога, стрес, безпокойство, бел. прев.

Молитвата ти дава покой

Октомври 20, 2016 in Беседи, Външни

 

Доказателството за това дали имаме вътрешно спокойствие ще дойде чрез нашите близки хора. Тук в залата всички сме витрина, облечени като за витрина. Но когато някой те настъпи леко там, където те боли, тогава ще покажеш дали твоята молитва  е променила живота ти. Това е най-трудното нещо. Някои от нас сме  на 45 -50-70 години, в Църквата сме от деца и другият пита: добре, кога ще стане чудото на промяната? След смъртта? Веднъж една баба ми каза: в Църквата съм, но съм си същата – както влязох, така  съм и сега.  Постоянно имам нерви. Аз я попитах: защо? Не се ли причастяваш?  Причастявам се. Молиш ли се? Да. И какво става? Кога ще се промениш? Нещо не върви добре. Затова плодотворната молитва означава да виждаш чудото в  твоето сърце и  промяната в  твоето поведение и  характер.

 

Там, където пребивавам, в съседния апартамент дойде да живее едно дете  и превърна жилището в музикално студио – с  тонколони като хладилници, които пускаше  по три часа на обед. Аз докосвах бюрото ми и то се тресеше. Обзеха ме такива нерви и възмущение, но си казвах- не прéчи, ти си християнин, помоли се! Обаче нищо не се получи! След това си казвах- довечера ще ходиш да говориш на хората за молитвата затова се успокой! Нищо! Не можех да се успокоя! И си спомних за майката на един мой приятел от миналото, която попитах защо не се моли в такива моменти.  Тя ми каза: не  това е въпросът, защото когато те хванат яките нерви, не можеш да се помолиш. Коя е тайната? Тайната е да се молиш, когато си добре, защото, ако те „прихване” след това, не можеш да се помолиш. В онзи час ще имаш пред себе си това, което предварително си събрал. В часа на изкушението е много трудно да не те обхване този вихър, т.е. когато започне кавгата. Затова се помолете в моментите, в които можете и казвайте на Бога- Боже, сега, когато съм добре, Те моля да ме благословиш! Когато дойде изкушението, ми помогни най-малкото да се сдържа, да задържа положението, да се промени малко поведението ми в онзи труден час, когато не мога да контролирам моите нерви, гняв, смут, неверие, съмнение.

 

Сещам се нещо за хубаво от старец Порфирий. Една девойка видяла един младеж  пред изповедалнята на стареца и му казала:

 

-      Отче, това момче навън познавате ли го?

 

-      Да, изповядва се при мен.

 

-    Искам да му поговорите, да се запозная с него, да се оженя за него! Хареса ми изключително много. Изглежда много добър!

Той  й казал:

 

-     Той е много добър, но не аз ще  му говоря. Нито ти ще му говориш. Двамата ще се молим заедно в продължение на една седмица всяка вечер от десет до десет и десет часа. Той ще дойде отново и ще видим.

 

-     Какво да казвам, отче?

 

-     Сега ще се помоля  за тебе, за мене, за този младеж, и това ще  казваш и ти.

 

-     Добре.

 

И той казал в своята молитва – Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Девойката си казала в себе си- добре, сега ще се помоли и за мене. Той отново казал Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Девойката казала:

 

-     Отче, аз се казвам Мария!  – за да я спомене в молитвата.

 

И той казал:

 

-     Тихо!  Господи Иисусе Христе, помилуй ме!

 

Накрая девойката му казала:

 

-     Отче, не се помолихте за всички нас!

 

-    Детето ми, помолих се за всички нас, защото в този час знаеш ли какво правех? Почувствах ви толкова силно в мен, силно мои, и теб и това момче  в Бога.  И когато казвах помилуй ме!, в това ме беше и ти, защото  си едно с мен, имам те в сърцето си, в мен, както и момчето.  Ще правиш това всяка вечер за десет минути.

 

Девойката го направила, помолила се на Бога и след една седмица този младеж отишъл и казал на старец Порфирий:

 

-     Отче, да ви кажа нещо. Предния път, когато дойдох, видях една девойка, тя ми направи впечатление и най-странното е, че през цялата седмица вечер към десет, десет и петнадесет тук в сърцето ми чувствах потрепване и си мислех за изповедта, когато тази девойка беше навън и чакаше.

 

Старец Порфирий казал:

 

-         Как ти се видя тази девойка? Хареса ли ти? Вижда ли ти се хубава?

 

-        Да, отче. Искам да се запознаем!

 

-       Ще дойде след малко, поговорете!

 

Плодотворна молитва може да отправи  силната душа, която има надежда, очакване, силно желание и въжделение. Така става чудото. Каквото сте поискали в живота си, сте го постигнали, т.е. това, което дълбоко в себе си сте поискали. Затова и жените, което имат трудни мъже, по някакъв начин са го искали в себе си. Искали са нещо по-трудничко, защото ако не го бяха искали, щяха да го видят от началото и да се противопоставят. Те не са направили това. Защо? защото – и остави това, което говориш, устата говори други неща –  душата чувства друго. Накрая душата има това, което търси. Това е закон. Устата казва: той не ми харесва. Ако не ти харесваше, щеше да направиш нещо толкова години. Щеше да го смениш. След като си така, означава, че нещо в теб търси това и го имаш. Бог нямаше да ти го даде и това е твоят урок. Това си искала. Затова търсете с вашето сърце, вижте какво ви харесва, какво не ви харесва, и това, което не ви харесва в живота, го променете. Не хората, а други неща. Тоест средата, дом, работа, оформи го, направи нещо в живота си. Питам човека: как си? Не ми харесва животът! Какво не ти харесва? Например външният вид или  теглото. Промени го. Лицето ми. Промени го. Какво искаш? Да оправиш външния си вид, себе си, твоята душевност, дух? Промени ги. Нещата се променят. Просто сме се отегчили, уморили, примирили и нищо не правим. Докато можем да направим промени в живота. Не ти харесва мъжът ти? Седнете един ден и говорете!  Кажи: няма да продължаваме така, в този дом трябва нещо да стане! Животът ми е станал много труден. Трябва да видим какво може да променим. Като непознати сме. Промени го. Молитвата ти дава желание, за да живееш и да не умреш, нито да се самоубиеш. Молитвата не е за роптаещи хора, които казват: Ами, какво да правя. . . Виж, това, което не се променя, ще го приемеш. Да го кажа по-просто ли? Ще го преглътнеш. Тоест когато една жена има мъж, прикован на легло, какво ще прави? Ще  преглътне това и ще каже: Боже мой, научи ме да живея с този мъж, да издържа и да се осветя чрез него! Но ако това може да се промени, т.е. ако някой здравен проблем може да се преодолее, тогава ще се стремиш към това и ще се бориш. Имам приятели, които имат деца със синдром на Даун. Те какво да правят? Това е тяхното дете. Трябва да се научат да живеят с това дете. Това прави молитвата- научава те да приемаш живота както Бог ги то дава и да промениш това, което можеш да промениш, защото  е много жалко годините да минават, да остаряваме  и умираме преждевременно.

 

Заслужаваме красив живот. Не дойдохме в този свят, за да измъчваме себе си –  мъките не са цел – а за да се радваме. Затова се моля да почувствате молитвата, и когато влизате у вас, вашите деца да чувстват, че майка ми, баща ми брат ми, сестра ми излъчват благословение, радост и искам да седна близо до тях! Да имате нещо притегателно в себе си. Това ще рече молитвата. Разбирате ли?

 

Познавам хора, които стават нощем и се молят. Познавах една баба, която ставаше сутрин  в 03.00 и до 05.00 часа  се молеше за болните, за хората в болниците, в самолетите, за тези, които са  война, в затворите. Тя посвещаваше времето си на молитва към Бога.  Всеки колкото може. Ти не можеш това,  прави това, което можеш – на път, зад волана, навсякъде, всичко може да стане повод за  молитва. Един монах на Света Гора ми каза: молитвата е най-трудното нещо, но ако го научиш, след това става най-отморяващото нещо, сякаш си вземаш душ и казваш: ах, колко е хубаво, олекна ми!  Освежих се!. . .

 

 

Източник: Великотърновски православен факултет

 


Същите като преди

Септември 21, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Друг знак за духовно напредване е да спрем да гоним духовни свръхестествени преживявания. Леле, отче, една икона помръдна! Тази икона замироточи! Аз ги питам: И какво от това, какво стана с теб след това? Или остана само с едно „Леле мале!”? Отче, да ти кажа нещо страхотно – отидох в Йерусалим, получих шок и след това… Е, какво след това? Какво се промени в живота ти? Е нищо, това е… Казаха ми: Ходил съм в Йерусалим 35 пъти, видях един старец.  Е, какво постигна, като видя старец? Ама не всички го видяха, а мен ме и прие! Браво! Взех и вода от Йордан и ми дадоха и епитрахила на еди кой си светец. Браво, и какво от това? Това напредване ли е? Външни неща. При Второто Пришествие Христос ще те попита: Кои светци си видяла? И толкова? Ако си ходил в Йерусалим, ще те пита дали си ходил поне десет пъти, а ти ще отвърнеш: само три. „Аааа, три е по-малко от десет.” Това ли е духовността, която се култивира в твоята душа? Аз съм виждал и старец Порфирий и старец Паисий и старец Йаков. И понеже ги видях, да не би в  живота ми нещо да се промени магически? Та апостолите са имали Христос до себе си, но Юда нищо не променил в себе си, а го предал. Св. ап. Петър се отрекъл от Христос, Тома проявил неверие, а Господ е бил до тях. Не е достатъчно да казваш къде си ходил, кого познаваш, с кого говориш. Аз познавам хора, които никога не са ходили на Света Гора, понеже са парализирани, познавам и жени, които никога не са ходили в Йерусалим, понеже са бедни и многодетни, но в душата си имат радостта на Възкресението и Божи гроб. Не казвам да не ходим, нека да отидем. Но не е достатъчно да ходим и да се връщаме същите като преди. Това имам предвид.

 

Какво ще рече духовното напредване? Помните ли какво казва Христос на св. ап. Петър: Върви след Мен. Ап. Петър пита какво ще стане с ев. Йоан, а Господ Му отговаря: Тебе какво ти е, Йоан може да е тук до Второто Пришествие, въпросът е ти какво правиш с Мене? Каква полза получи от поклонническото пътуване, което направи? Една госпожа се върнала от акатиста към св. Богородица и се скарала с мъжа си жестоко. И синът й казал: Добре, тя се върна след акатиста и се скара, преди това си боядиса косата на фризьор, какво прие от църквата, какво научи, как се промени? Затова не се променят другите, защото не виждат ние да се променяме. Ние си падаме само по думите. И аз съм същият. Това ми го каза баща ми преди два месеца. Защото постоянно му затварях телефона, тъй като бях много зает и имах много ангажименти. Той ми каза: Чакай, чакай, недей затваря, ще ти кажа нещо набързо; защо към всички си толкова добър, а към мене си толкова жесток? Слушалката увисна в ръката ми. Казах му: Прав си, прости ми. Нека да ви кажа причината: когато бях малък, не ми говореше, а сега, като взе пенсия и капитулира, му дойде желанието и постоянно говори. Затова малко се ядосах и му казах, че цял живот не ми отдаваше значение, сега, като стана на 72 години, искаш да си говорим по телефона. Но имаше право, че пред хората показвам едно, а спрямо него друго. Разбирате ли това? Истинското напредване не е да разиграваш театър, а да показваш истинското си лице. Стани това, което трябва да станеш, и тогава другият ще го разбира, без да има нужда нещо да казваш. Ще те доближи и обикне. Жената казва на мъжа си, че го обича и няма друг, но не е убедително – когато е така, няма нужда да го казваш. Излъчваш вълни на истина, любов и топлина към другите.

 

превод от гръцки

 

Никога не губиш, когато покажеш истинския си образ

Август 31, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Ние не знаем абсолютната истина относно нещата от нашия живот. Когато разбереш това, се успокояваш. Двама съпрузи се карат, слушаш жената, особено ако заплаче, виждаш, че има право, чуваш мъжа ѝ – и той има право, слушаш децата – и те имат право, е, как да кажеш кой има право? Авва Доротей казва, че в живота не съществува абсолютно право, всички имат по малко право, защото всеки гледа от своя ъгъл и страна. Съпругата е чувствителна и гледа по един начин, мъжът е наранен по друг начин, децата са жертвите, те по друг начин. В живота не съществува такова абсолютно нещо, за което си струва да се караме и да се колим. Затова нека бъдем снизходителни, смирени, това е голямо духовно преуспяване. Един слон влязъл в едно село, разбунил селяните, които не знаели какво е това. Това било село със слепци и началникът му изпратил петте най-мъдри, за да разберат какво е това. „Идете да ни кажете, какво влезе в селото?” Отишъл първият сляп, хванал крака на слона и казал: “Аз разбрах, това е един стълб, който се движи”. Вторият бил хванал стомаха отдолу и казал: “Какво говориш бе, това е огромна бъчва, цистерна е влязла и върви в селото.” Третият хванал ушите, който били като огромни смокинови листа, друг хобота и казал: “Маркуч да поливаме нивите.” Отишли при началника и всеки казал това, което той бил пипнал. И кой имал право: всички и никой. Всички имали право, никой не може да каже, че притежава цялата истина в душата си. Говоря за отношенията между хората, а не за догматите на вярата. Ако осъзнаеш тази реалност, си напреднал много духовно в живота. Затова, като слушам някой да твърди нещо, си мисля: Щом го казва, значи има причина, така се чувства. Така се успокояваш и вървиш добре в живота. Не се преструваш на светец. Признаваш, че си човек както всички други, със своите грешки и слабости. Не ставаш привиден и мним човек. Както казват за някой човек: Този е много мним, прави се на светец. Приемаш реалността, признаваш, че както ти си гладен и жаден, чревоугоден и имаш желания, така имам и аз и другият и всички, всички са хора.

 

Когато ходих веднъж на Света Гора, един игумен каза, че неговият духовник е най-добрият. “И знаеш ли защо го обичам толкова много? Не защото е мой изповедник, а защото не се правеше на свят. Веднъж бяхме заедно в Атина, в кола мина една красива девойка и моят духовник, когото смятах за свят, каза: “Леле, какви изкушения има в Атина! Колко красива девойка!” Аз му казах: “Отче, и ти ли имаш изкушения от девойката?” Той отвърна: “Всички хора имат и аз имам”. В този момент той се издигна толкова много в очите ми. Защо? Защото не се престори на нещо далечно от мен, възвишено, на небесата. Детето ми, и аз се боря заедно с теб, както ти, така и аз. Обикнах го много, защото не беше мним, а автентичен, смирен, истинен.”

 

Никога не губиш, когато покажеш своя истински образ. И аз съм човек, и аз направих грешки, и аз се увлякох от това, това и това. Кой ще вдигне пръст или както Господ казва, кой ще хвърли първи камък? Кой е безгрешен? Ти не правиш ли същите неща? Това обаче не го признаваме лесно. Ставаме много жестоки съдници на другите, а след това ни е срам да кажем за себе си. Идваше една жена да се изповядва при мене и седем години не ми каза някакви свои грехове. Попитах я:

- Защо се забави толкова много?

- Исках да ви проверя дали няма да ме изобличите, направих един тест, един експеримент, първи, втори и тогава се реших…

 

Седем години гледала дали ще ѝ се скарам и изоблича. Колкото повече се убеждаваше, че не я порицавам, толкова повече откриваше душата си. Не се правете на святи, след като не сте. Който е свят, не говори възвишено, а просто. Той е един от другите, заедно с другите е. Представете си, Христос е ял и пил с грешни хора. Затова са отивали при него и са Му казвали какво чувстват. А сега се страхуваме да говорим. Жената се страхува от своя мъж, мъжът от жена си, не отварят душите си. Казват си: ако кажа нещата, както ги чувствам, другият ще ги изопачи. Защото поддържаме един лъжлив образ. Е, това е знак за духовно напредване – да си по-истинен и снизходителен спрямо другите, за да може другият да се приближи до тебе и да се открие и той да чувства покой в твоята компания.

 

Друг знак за напредване е да не ви вълнува мнението на хората и света. Какво ще кажат хората. Мисля, че това е първото нещо, което вълнува всички от църковната действителност. Какво ще кажат другите за нас? Страшно мъчение! Предполага се, че след като сме влезли в Църквата, не ни интересува какво ще каже светът, а какво казва Бог. Напротив, ние ден и нощ се терзаем от това, какво ще кажат хората. Нищо друго. Това ми прави голямо впечатление. Веднъж дойде един човек със сериозен личен проблем. Той го казал на своите родители, първото, което те му отвърнали, било: “Не те е срам, правиш за резил нашия дом и семейство, с какво лице ще излезем в обществото.“ Нищо друго не казали. Той ми каза: “Отче, съжалявам, че се осмелих въобще да кажа нещо. Беше ми много трудно, въпреки че ми казваха: “Казвай ни всичко, споделяй с нас, едно семейство сме и те обичаме, ние сме от години в Църквата…” Очаквах, че те са напреднали. Но бяха напреднали в обратна посока. Когато станах на тридесет и две години ми казваха: “Защо не се жениш, защо не се жениш, правиш ни за резил в обществото.” Това ли е научил баща ми толкова години в Църквата, какво ще кажат хората? Заради хорското мнение ли живееш? Това ни връща много назад. Светците не се занимават с хорското мнение, затова крайната степен на святост са юродивите заради Христос, тези които се правят на луди заради Христос, за да поразят именно тази картина и представа за себе си. Какво ще кажат хората за мене? Да кажат, каквото си искат. Ходели голи и боси, немити, за да ги осмива светът. Остави света и неговите хора. Те не се занимават с тебе, не те обичат, коментират – ти гледай своята душа, своето семейство и се погрижи да имаш съществени връзки. Това е знак за духовно напредване.

 

превод от гръцки

 

 

 

За всеки проблем има решение

Август 8, 2015 in Външни

 

Във всеки случай, трябва да помним, че решението, което ще намерим в живота, не винаги е приятно, но със сигурност винаги е полезно. Не всичко, което е приятно, е решение.  Ние искаме отморяващо решение. Бог да ми реши проблемите, тоест да ми се подредят нещата така, както аз ги искам! – така казваме.

 

Някой ми писа: имам да уча 200 думи  и да съставям изречения с тях. Кажи ми какво да правя, дай ми някакво решение! Аз му казах: Учи! Решението е да се упражняваш. Отново и отново.  Да стигнеш до границата на умората, но не и да я прекрачиш, да не стигнеш до преумора. Да стигнеш колкото се можеш по-напред, да се измориш и тогава ще дадеш плод и ще има резултат. Това ще бъде болезнено, но не съществува друго решение за този, който се явява на приеми изпити, за този, който чете  и се изморява. Полезно е за душата, но не е приятно за нашите навици.  За нас приятното е отпускащото. Искаш да отморяваш, да седиш, да гледаш телевизия, това е приятното. Но когато трябва да четеш четири-пет часа и да  вършиш домашни работи, това те уморява. Затова казвам, че решението, което  Бог понякога ни дава, Той ни го дава, но не ни харесва, защото не е приятно. То е малко болезнено. Малко тежко, а ние сме свикнали с подаръка и  винаги го свързваме с приятното чувство и казваме: какъв подарък ми е направил Бог?  Въпреки това всичко е дар. Всичко, което Бог ни дава като отговор на това, за което се молим, е за наше добро. Нищо, че плачем. В часа, в който плачем, добре правим, че плачем, имаме това право, но след един месец, след една година, ще си спомняме този плач  и ще казваме не прéчи, плаках, защото тогава имах инат. Това, което си изпатих, всъщност беше добро, за мен беше, помогна ми, стопи в  моята душата пристрастяванията, болните състояния, душените обърквания. Бог ме отърси  от тях и това се оказа за добро, въпреки че изпитах болка и плаках в онзи момент. Айнщайн  казва нещо много хубаво – че умът, който създава един проблем и объркване, не може сам да го реши. Това много ми хареса. Понякога се объркваш в твоя ум  и се сепваш. Същият ум, който се обърква, не може сам да реши  проблема, защото той го е създал. Следователно, какво е нужно? Друг ум.  И това е Христовият ум,  умът на Христовите човеци,  умът на някой наш приятел или приятелка, който е по-просветлен и по-бистър в онзи момент. Опредени пъти имаме притеснения, объркваме се и тръгваме сами да ги решим. Ама, не става. Например това момиче, което ми писа за лекарствата, която от седем месеца не ги е вземала и пише ли  пише, а аз не отговарях, защото,  ако отговориш, започва безкраен диалог. Всичко започва от едно: здравей, не искам да те уморя! и така минават два часа. Казах си, че ще изчакам преди да й пиша. Тя ми каза: не вземам лекарствата, аз мисля, че и т.н и накрая каза – мисля, че единственото решение е да се разделя  с човека до мене или да се самоубия! Тоест, естествено е да го каже – след като умът й беше объркан и не можеше сама да намери решението. Затова ставаме макар и малко насила  и отиваме и казваме – моля те, отче, кажете ми нещо, помогнете ми!  Отиваме при нашия духовник. Или отиваме при някой човек, който е наш приятел-християнин, който да попиташ: ти как гледаш на това?  Нормално ли е, или умът ми се е замъглил и не намирам решение, понеже съм объркан?

 

Вървете при вашия духовник да ви прочете опростителна молитва за вашите грехове, но не и за безкрайни разговори.  Когато станах свещеник и започнах да изповядвам,т.е. когато архиепископът ни прочете специалната молитва, имаше един игумен от манастир в Оропо, който ми каза – да имаш моите молитви! Сега като духовен изповедник внимавай  с жените! Да не те подлудят! Аз му казах: много е краен този съвет! Сега с добър ден!, станахме изповедници и да ти кажат така? Казах си: малко краен ми се струва този игумен.  Така казах тогава. Сега казвам:  Пресвета Богородице, дарувай му да живее дълги години! Той беше наясно,  защото това, което каза, го беше  преживял. Който си е патил знае  и учи другите .Той ми каза тези думи: внимавай да не те подлудят!

 

И тъй, ние отиваме при духовния изповедник или при някои други хора – защото някои имат нужда не от изповед, а от разговор. Нека не бъркаме нещата. Духовникът изповядва, но изповедта няма за цел да обсъждаш подробно целия си живот с него.  Нека ти го кажа по друг начин. Психоаналитикът или психологът те държи 45 минути, ти говориш, говориш,  пъхаш ръката си в джоба и му даваш 50 евро. Това е другояче. Защото е друг тип работа. Изповедникът изповядва, слуша грехове, ако трябва да слуша  всеки един човек по цял час, той би трябвало на ден да изповядва 2-3 човека, за да може да издържи. Но пред изповедалнята чакат не 2-3 трима, а изключително много хора и всички се нуждаят от време. Със сигурност. Но някои от имат нужда не от  изповедник, а от някой, пред който да си отворят душата  и това може да го направим превъзходно  в някоя добра компания, в едно приятелско семейство, с един добър  приятел, да се открием и да говорим.  Тези, които правят това, намират и прибежище, и решение на своите проблеми. Някой ми го каза – отче, радвам се, че имам  добри приятели и когато има някакво объркване и  умът ми блокира, отивам да им кажа проблема и да си помогна.

Но да ви кажа и другото. Няма другият да ти  даде решението. Не търси решението от духовника, нито от приятеля, а ти сам  ще вземеш  решение за живота си и  твоите проблеми. Много е лесно да  прехвърляме топката, ние имаме този навик да прехвърляме топката на другия и да казваме: отче, какво да правя? Вие ми кажете! Да го взема ли този или да не го взема? Да, но ако аз ти кажа: не го вземай, а след няколко години стане нещо със здравето, появяват се душени проблеми, болести, едно, друго, тогава ще си казваш: ти ми каза и го взех! Каквото и да  стане, за мен ще се сещаш. Отговорността трябва да е твоя. Това е много съществено. Христос дойде на земята, за да се научим да стъпваме на собствените си нозе и да търсим от нашия духовник опрощение на греховете, просветление с неговите молитви да се очисти пейзажа.  Когато мъглата и облакът изчезнат, ще виждаш ясно и ще вземеш решение. Ти казваш: Искам да правя еди-какво си! Не аз ще ти кажа какво ще правиш. Защото по този начин не възпитаваме зрели хора в Христос, а „болнави” хора, които постоянно питат:  кажи ми какво да правя!  Отче, каква кола да си купя?  Тойота Ярис или Фиат?. . . Накрая реших, ще взема Фиат-а. Сребристия или белия? Чувал съм невероятни случаи, където за всичко търсят решения от другите. Това е за манастира, където 24 часа в денонощието монасите са заедно,  живеят заедно,  хранят се заедно, в една и съща среда и техният живот се преплита. Тук в света не може всеки да пита духовника си за всичко и  той да му решава  проблемите. Научи се да се молиш Бог да те просветли.

 

Тук стигаме до другото сериозно нещо. Добре, но ако аз направя нещо и стане грешка? И ако стане  грешка? Тогава при  теб ще стане това, което е ставало при всички хора. Кое?  Една грешка. Защо се страхуваш толкова много от грешката? Ама, ако направя грешка? Аз не ти казах  да направиш грешка. Просто ти обяснявам, че в живота никой не се научава без да направи грешка. Никой. В блока, в който живея, на третия етаж има едно момиче, което свири на пиано.  Аз знам момента, в който ще направи грешка с клавишите.  Има едно място, където дън, дън, дъннн!!! Изпуска една нота и всеки път си казвам:  Хайде, бе, момичето ми, научи се да го изсвириш правилно!    Защото, ако го правиш пет месеца, трябва вече да си го научила.

 

В началото на пътя ще правим и грешки. Майката, която вижда детето си да пише буквите  в основното училище, не му се кара, че пише грозно, неправилно и е изтривало, защото казва: дете е, сега се учи, ще прави и грешки. Въпросът е, че то полага усилия, че не седи така, а се активизира, взема живота в свои ръце и се бори. Направи нещо!  Дори да е грешка, ти не го правиш, за да стане грешка. Твоето желание е това да се окаже за добро – ако се окаже грешка, Бог да те просветли да го разбереш навреме и да се върнеш назад.  Това  ми го казаха веднъж  в един манастир, защото тогава нито тръгвах да се женя, нито ставах монах, а седях и чаках. Един духовник ми каза- ти стоиш на един път, имаш пред себе си пет пътя  и търсиш решение. Тоест какво очакваш да стане? Аз казах: трябва да направя най-доброто! Искам да направя такъв избор, който да е най-доброто решение. И какво си ти, та  да направиш най-доброто? Тоест  шест милиарда хора на планетата Земя постоянно рискуват, губят, печелят, а ти искаш всичко да е съвършено при теб? И какво да правя?  Тръгни по един път от  петте пътя пред тебе, реши и кажи: ще поема по този път! И ако е грешен и го усетиш, ще се върнеш – тоест още преди да тръгнеш. Ако го избереш и го последваш, продължаваш напред.  Ако е погрешен, ще продължиш с една грешка. Какво да правим? В живота правим и грешки. Купих една къща, в която има влага и  т.н. Можеш ли да я смениш? Да. Смени я. Не можеш? Стой там. Не издържаш? Премести се. Намери обаче някакво решение в това твое затруднение. Във всеки случай не трепери пред грешката. Бог не гледа със строгост на  хората, които полагат усилия. Видяхте ли Христос какво каза за онази бедна вдовица? Парите, които тя пуснала в кутията за дарения, били толкова малко, че не били решение за нищо, защото с тези монети не се решил икономическият проблем с бедността, но Христос казал не това, а: Аз гледам нейното сърце, което сложи в кутията излишъка на нейната душа. Тя сложила повече от всички, направила най-доброто, което могла. Това мога, нека Бог ме просветли да се окаже за добро.  И бракът е лотария, и монашеството е лотария,  и женитбата и безбрачния живот – каквото излезе.  Никой не може да каже със сигурност: това ще ти се окаже за добро. Знам ли аз. Добре, всеки може да прави каквото иска- с неговата цена.

 

Имам един чичо, който не беше много църковен човек и  преди две три години ми каза:

 

-  Браво! Хайде, сега когато  се устрои, вече е време да се ожениш! Намéри  работа, стана поп, учител си в училище. Браво!

 

Аз му казах:

 

- Ама, чичо, не става. Влакът вече замина!

 

- Наистина?

 

- Да!

 

- О-о-о, бре, детето ми, това, което си направил е много сериозно!

 

Какви решения давали светците? Някой отишъл при старец Порфирий и попитал за свой роднина дали да продължи да взема лекарствата – антидепресанти. Той го попитал дали решението е да  взема лекарствата  или да ги спре?

 

Защото в Църква някои казват: намерих всичко, не искам нищо друго. Мен Бог от всичко ме лекува! Тоест, ако той си счупи крака, отива при Бога, когато има главоболие отива при Бога, когато има проблем със стомаха – всичко при Бога. Преп. старец Порфирий обаче казва:

 

- Кажи  на твоя роднина да продължи да ги взема, защото не може да има решение без лекарствата.

 

Богоозарените хора имали равновесие, те не били по крайностите. Те не казвали: Остави лекарствата, върви само при Бога!, защото и лекарствата Бог ги е дал. Второ. Детето ми се е забъркало. Какво решение да намеря? Крясъци, караници? Нашите обикновено решения са панически решения. Решението, което намираме, е взето сред нашата тревога и стрес. Резултатът от това е, че когато имаш стрес, правиш всичко по погрешен начин. Светците обаче, които били по-просветлени, не правили толкова груби грешки.

 

Каквито и решения да намираме, ще разберем дали те са подходящи от резултатите, т.е.  не какво говорим, а какъв е плодът. Не може да говорим хубави думи и вкъщи да има само бъркотия, нерви, караници, физиономии, да не си говорим и да казваме аз във всеки случай казах правилното! За да има решение, твоите обноски трябва да са добри.

 

Светците давали решения за всеки човек поотделно. Еди се нуждае от това лекарство, друг от друго, трети  от аспирин, четвърти от операция, а пети директно от трансплантация в чужбина. Не е едно и също при  всички. Това трябва да казваме: Боже, просветли ме  какво решение да взема! За да може Той  да ни просветли, трябва да влезем в нас, където в дълбочината на душата ни няма нерешен проблем. Запомнете това – човекът, който се моли, влизайки в дълбините на душата си, там ще види състояние на  пълно спокойствие, където всички проблеми се решават. Всички наши проблеми са външни. Всичко е в периферията на  душата. Христос казва: не се бойте от хората, които ви смущават външно и могат да ви предадат и на смърт, защото нищо не могат да ви направят. Във вас има едно  градина, там, където е св. Кръщението, където е Светият Дух, където имаме пълен покой и пълно умиротворение. Не знам колко време на ден влизате в  тази градина. Тоест докато седиш на канапето, на фотьойла, на леглото,  да си затваряш очите си и да бягаш от стреса, който умът ти причинява, защото не душата причинява стреса, душата в своите дълбини няма стрес, там е тихо море, там е Светият Дух, а помислите, умът носи стреса. Умът  подлудява човека. Когато отидем отвъд ума и спрем мислите – тези, които живеят това дори за няколко секунди, се чувстват сякаш са отишли на екскурзия на Хаваите, т.е. изключително красиво, нямат никакво притеснение, всичко е изключително хубаво, както влюбеният, на който му казваш: имаме икономическа криза, но той ти казва не ме интересува! Аз съм влюбен! Когато целувам момичето, което обичам – казваше един човек -  кризата не ме интересува! Другаде съм! Това другаде. Когато почувстваме това другаде, тогава решенията идват  по-лесно, защото ще бъдем в съприкосновение с  „канала на комуникация” с Бога, който именно е молитвата. Не знам колко време се помолихте от сутринта до сега, не знам колко се молихте на св. Литургия, на която отидохте, защото може  да ходиш на църква, но умът да не иска да се умиротвори и пак да мисли за проблеми,  да се смущава и да мисли за други неща. Всички проблеми ще се решат и ако не се решат в този живот, ще дойде един край и той ще ги реши. Разберете го. Един човек имал тъща, която много говорила и не се намирало решение за това. Тя говорила, говорила, говорила и не спирала. Когато умряла, под името й написали:  най-накрая замлъкна еди-коя си. Човекът си казал: намери се решение. Тоест определени пъти решението непременно ще дойде. На някои, които се карат, мои роднини,  и търсят решение, им казвам- бре, детето ми, помисли си, че ще дойде един край и след това ще  скърбиш. Разбери, че  човекът, с който се карате, един ден ще си замине  от този живот и след това ще казваш защо не се разбирахме! Затова намерете някакво решение.

 

Никой не може да ни помогне реално в това, което ние сами трябва да направим. Другите ни помагат, но ние ще изиграем голямата роля в нашия личен живот. Всеки с неговата борба да намери решение. За всичко съществува някакво решение. . .

 

превод от гръцки: Константин Константинов

 

Източник: http://pbfvt.pravoslavie.bg/