Какво друго ще чуем бре, хора, в този свят?
Намери се един учител – чу ли това? – в гръцко основно училище в Янина, преподавал в пети клас, но понеже не било в съгласие с неговите идеи и идеология, дори не казал коя точно е неговата идеология, той свалил иконата на Христос от стената над дъската и казал на децата:
- На мястото на иконата ще поставим стенен часовник!
Да могат децата да гледат часа. Иконата на Христос не била нужна. Вдигнало се шум, родителите ходели по министерства, оплакали се от учителя и се оказало, че го правил и друг път. По телевизията взеха интервю от децата и ги питаха да кажат какво точно станало. Те, момчетата и момичета, отговаряли:
- Имахме час и внезапно той се покачи да свали иконата на Христос и ние му казахме защо правиш това?
А той отговорил:
- Защото искам. Аз урок ще преподавам, не дойдох да преподавам вероучение!
Да се отбележи, че той не преподавал вероучение и по-добре, защото какво би преподавал?
Ах, какво ли ни очаква! Какво ни очаква пред Бога, каква отговорност имаме за тези деца, защото това предаваме на децата, всички ние, всички ние. И ти слушаш сега и казваш – видя ли какви зли хора съществуват! И аз, и ти, всички имаме огромна отговорност, всеки в своята сфера, защото не вършим много неща, но нека да карам наред, че съм набрал устрем и може да объркам нещата, както обикновено.
И така, взели интервю от децата и ги питали какво станало. Той свалил иконата и:
- Ние му казахме: искаме Христос, остави я там!
- Аз не искам, защото не е в съгласие с моите възгледи!
- Добре, а ние, които искаме?
- Ако искате, поставете я сами! – казал учителят. Демократичният учител.
И едно дете отговорило и аз се стреснах, когато чух неговия отговор:
- Ама ние не стигаме!
Ти не стигаш, детето ми? Малко, добричко, ти не стигаш?
- Не стигам да се кача да сложа иконата на Христос, високо е!
Чуваш ли, господин учителю, чуваш ли? Детето не стига, но ти стигаш. Ти си висок, би трябвало да си висок, ти би трябвало да можеш да докоснеш иконата на Христос и да я вдигнеш високо, за да я гледат децата. Защото децата са малки, малки и в душата, и в тялото и ти ги употребяваш; вместо да им дадеш светлина, им даваш тъмнина, даваш им една стена, един стенен часовник, да го правят какво!? Да гледат часовете, където им говориш чисто интелектуални, чисто научни неща, макар и с техническо, научно естество – и душата им какво взема, какво предаваш на душите им, а? Даваха за това по телевизията, която вече много пъти прави много очевиден своя атеизъм, неверие и полемика срещу Църквата. Бяха поканили в различни студия енергични представители – атеисти и журналисти, които категорично обвиняват и хулят Църквата и Христос, както и един свещеник – много благоговеен и свят човек, не го познавам, нямам нещо против него, 80 годишен, който може да е добър и свят, но в съвременната епоха свещеникът би трябвало да е способен да стъпчe с език тези, които говорят, с език, тоест да ги постави на мястото, малко да ги „прилепи до стената”, някои журналисти и подобен тип хора, но ако е човек 80 годишен дядо, смирен и свят, не може да направи това. Това е в негова чест, не го обвинявам, но искам да кажа, че журналистите използват това и възрастният свещеник отиде и в своята простота каза – „Здравейте, скъпи приятели, Бог с нами!“ И друг участник от друго студио му отговаря – „Народът с нами!“ Чуй – „народът с нами!“ – насмешки, остроумия и дързост пред Кого? Пред Бога! Нито следа от благоговение, почит, респект към Църквата, нищо.
Днес искам да ви кажа няколко неща във връзка с това, което стана. Ако тебе не те засяга, мене ме засяга, защото от това ме заболя, притесни ме и за пореден път разбрах, че изобщо не вървим добре, но ще вървим изключително добре в бъдещето и това го разбрах, защото въобще сме една лудница. Както и разбрах, че съществува необятна тишина и спокойствие в сърцето на християните – разбрах това и разбрах тези парадокси – че светът погива, Църквата обаче държи Христос и тишина, покоя и мира на своите помисли. И ще дойде час, когато светът твърде много ще полудее, но внезапно може да се върне обратно – натам отиваме, вървим по едно нанадолнище и сега чуваш как се търкалят камъни, дървета, падат по нанадолнището, в даден момент това търкаляне ще спре. Ще изчезне този прах, ще изчезне този облак на смута и ще видим какво ще остане накрая. Аз ще ти кажа какво мисля и коя е моята надежда, предложение и молитва за всичко това.
И тъй, този свещеник каза в интервюто:
- Бог с нами! Братя, какво по-хубаво нещо от това да говориш на децата за Евангелието, има ли по-хубаво нещо от това да говориш за Христос, защо свалихте иконата на Христос?
Учителят не беше там, а другите говореха за него. Един от участващите, който беше от системата на образованието, се нахвърли и каза:
- Отче, наистина съществува нещо по-висше от Христос! За мене съществува, разбира се!
- Кое?
- Платон!
Слушай, слушай! Съществува по-висше от Христос, по-висши идеи от Христос и това са идеите на Платон. Така, а? Той е учител и разбира тежестта на тези думи. Ако Платон беше жив и те гледаше, щеше да те удари. Това мога да ти кажа. Ако беше жив и те гледаше, щеше да те удари и да ти каже – това, което казваш, не го влагай в устата ми, че аз съм го казал, защото аз търсих Бога, аз търсих първото начало на вселената, аз търсих Този, Който дойде на земята, както и другите елините – моите братя, приятели, другите народи, древните, философите, идолопоклонниците, тези, които търсеха истината, но не я бяха намерили, намериха Бога. Св. ап. Павел отишъл в Атина, където философите отхвърлили всичко това и разбрали, че в крайна сметка Бога, Който търсели, не бил Зевс, Атина, Аполон или Хермес, а Иисус Христос. Платон, скъпи мой, търсел Христос, както и всички тези древни философи, и е доказателство, че те веднага приели Евангелието без натиск, без някой да ги принуждава, последвали Христос, кръстили се и след това кръстили и своите книги и слова в Христовите слова. И сега ти, какво, искаш да станеш по–царствен от Царя? На какъв се правиш сега? Сравняваш Платон с Христос? Невероятни думи, тоест каква връзка има едното с другото? Един философ, един човек, който има начало и край, който е живял, израснал и умрял, бива сравнен с Христос, Който е предвечното Божие Слово, Началото на света, Божието Слово, Който беше разпнат и възкръсна, винаги съществува и е казал за Себе Си нещо, което Платон никога не е казал – нима Платон е казал, скъпи участнико в предаването, бих искал да те попитам – нима Платон е казал някога думи като тези на Христос, Който каза – Аз съм истината! Аз съм Пътят, Истината и Животът. Казал ли е някога Платон, че – Аз съм Алфа и Омега – както казва Христос в Своето Откровение? Както и: Аз съм Началото и Краят, Първият и Последният? Който има ключа на смъртта и на живота? Аз съм истинската Лоза, Хлябът, Който слиза от небето – казал ли е някога това Платон? А?
И в крайна сметка, защо тази философия и тези хора не са променили света? Наричаме се християни, светът е християнски, Христос промени света, не го казвам аз, а историята. Какво даваш на детето? Какво искаш да дадеш? Платон казал ли е някога, това, което казал Христос – без Мене нищо не можете да вършите! Господ обаче го е казал. И тук е доказателството. Ето доказателството. Отнемаш Христос от живота на детето? Добре. След като го искаш, го правиш, но сетне ще видиш резултатите: детска престъпност, нарастваща депресия и меланхолия сред децата, зависимост на децата от компютри, интернет и ел. игри и болна детска съвест. Деца, които са се забъркали с интернет, с опасни, порочни, проблемни, вредни места за здравето им, за душата и тялото им. Разбира се, и какво се изненадваш? Аз изобщо не се изненадвам; и други неща ще дойдат. След като отнемаш Христос от живота на света, след като сваляш Христос от сърцето на детето и от стаята на децата, какво искаш след това? Детето да върви добре? Какво искаш? Какво ще му дадеш? Един мобилен телефон да се радва? Или ще правиш концерти и ще каниш различни певци от целия свят и гръмки имена, за да прави детенцето какво? От малки деца – в наркотиците, в разврата, в насилието, в престъпността, да, без Христос. Защото, каза другият журналист – „на мене не ми е нужен Христос!“
Какво ти е нужно на тебе? Той го каза ясно – гръцки, кръстени журналисти – не е нужно да имаш Кръста и китка със здравец! Слушай думи! Кръст и китка със здравец – не е нужно да вървиш напред с тези неща, за да върви добре животът ти, достатъчна е твоята съвест.
Нямаме нужда от всичко това, нашата съвест и достойнство са достатъчни! Така ли? Тази съвест обаче изобщо не функционира – например при тебе, който казваш това – нямаш съвест. Когато не зачиташ малкото дете, невинната детска душа и цялата я потапяш чрез твоите омърсени нозе и стъпваш върху нея, къде остава твоята съвест? Която функционира? И казваш, че имаш съвест и достойнство. Коя съвест? Я ми кажи. Другият убил жена си, поставил я в чувал, хвърлил я в отпадъците, легнал и се събудил много здрав. Съвестта така му казвала, съвестта му нямала проблем. Кой ще ми каже на мене кога моята съвест функционира правилно и кога не? Защото, ако ми кажеш да взема като критерий за истината моята съвест, тя например ми казва да правя каквото си искам, каквото ми харесва да го грабна и да го взема – това, което не е мое, ако имам сила – така ми казва съвестта. Защото, не разбрах? Кой ще просветли моята съвест, кой ще ми каже кое е правилното и кое грешното? Кой ще ми каже кое истинно и кое лъжливо? Моята съвест? Коя съвест? Тази извън рая? Извън рая съществува помрачена, замаяна, объркана, заблудена съвест, тази, която ти имаш, скъпи мой приятелю журналисте. Съвестта ти е такава, каква е, чиста? Който има чиста съвест, която иска Светлината, намира Христос и Му се покланя. Ти виждаш Христос и казваш, че имаш нещо друго, което те мъчи, а? Отбягваш Христос, не Го искаш, остави Го, остави Христос и ако Го оставиш, Господ пак ще те обича и пак ще е до тебе, но и Той ще те остави, тоест ще те остави на твоята свобода. Оставѝ Го и да видиш резултатите в живота си. Вече си го направил, видя ли сега накъде отива животът ти? Хапчетата ти, цигарите ти, комфортът ти, фалшът на живота ти, греховете ти, заблудите те, сластолюбивия ти живот и си прекарваш изключително добре, прекарваш си изключително добре без Христос, докато дойде първият малък трус в живота ти, само да чуеш за някаква болест, случи се трус в сърцето ти или в семейството ти, само да дойде някакъв малък тумор, някакъв белег за рак, тогава ще видиш. Това не е заплаха, Христос не заплашва, Господ е казал – „ако Ме обичате и ако Ме послушате, защото сте Мои създания, не сте сами в живота, не сте поникнали, Аз ви създадох и ще бъдете щастливи, само ако имате връзка с Мене.“ Вашето щастие е във връзката ви с Бога, ако прекъснеш тази връзка, не можеш да бъдеш щастлив. Затова, ако Ме обичате, ще се насладите на земните блага, ако не Ме обичате и Ме презрете, Аз няма да ви закача, но ще понесете последиците на вашия избор. И последиците са тези – скръб, депресия, меланхолия, вътрешна празнота, лудост, самоубийство, психологически, лични, икономически, глобални проблеми – те идват, защото не зачитаме Христос в това, което казва, в нищо, вършим каквото си искаме, полудели сме, и това е заключението на този избор.
Животът ни днес е една огромна лудница и постепенно ще става все голяма. И знаеш ли какво мога да те посъветвам? …
Притесних от тази история. Всъщност на кого се гневя, на мене си се гневя и с нашия и моя хал, защото ако бях по-добър, и една част от света би била по-добра.
Да ти кажа ли какво да правиш – да се молиш Бог да изпрати свещеници в бъдеще, да имаме свещеници, които да събират отломките на света и да събират тези болни, разболени, обезумели, объркани хора, които лека-полека ще стигат до такова окаяно положение хора далеч от Бога. Както вървим, ще стигнем до момент, когато ще кажем – Господи, помилуй ни! Господи, не издържаме повече! Хората ще се разболяват, ще се демонизират, и в метафоричен, но и в реален смисъл, ще станат играчки в ръцете на изкусителя – дявола и тогава ще видиш как хората ще разберат, че само в Църквата и при Христос могат да намерят утеха. Не при човеци, не при мене, но чрез моите ръце Христос минава в живота ти, не можеш да намериш Христос теоретически, Христос ще Го намериш чрез един свещеник. Остави мене, вземи обаче Христос, Който ти давам чрез св. Причастие, чрез опрощението на греховете, което получаваш под епитрахила на свещеника в Тайнството Изповед, остави мене, вземи Христос от мене и си тръгни. Не можеш да отидеш в рая, да докоснеш щастието, ако не се съгласиш да вземеш Божията благодат, която минава през Църквата и свещениците. Имаме нужда от свещеници. Казвам ти го, в бъдеще ще имаме огромна нужда от свещеници предвид това как масово говорят такива неща за Църквата, воюват с Христос, воюват с иконите на Христос и с живите икони на Христос, които са децата, които са тези души, за които никой не се грижи, никой не му пука и аз недоумявам, скърбя и се наранявам много дълбоко. Вземаш детето и го слагаш в затвора понеже убило, изнасилило и откраднало, ама защо го отвеждаш в затвора? След като ти си го научил на всичко това! Нима ти не го научи на това по телевизията? Ти, който казваш по новините в осем – Останете с нас! и пускат филм, в който има 500 престъпления, 600 убийства, 200 блудства и прелюбодейства, само такива неща и рекламираш всичко това! Когато детето ги гледа, ги повтаря в живота и ги преживява, защото ти си научил това дете – и го вземаш и отвеждаш в затвора. Ама защо го водиш в затвора? Ти трябва да отидеш в затвора, който си го научил на това, ти трябва да отидеш в затвора, който си напоил това семе на злото в нас, защото в себе си имаме и нашите добри страни, но имаме и склонност към злото. Разбира се, ако израсна сред порок, разврат, неправда и грабеж, на това и ще се науча. Въпросът е кое семе на сърцето напояваш? Семето на злото или на доброто? Телевизията, цялата наша епоха и средствата за масова информация и цялата въздействаща атмосфера напоява това семе в нас – семето на злото. Защо отвеждаш детето в затвора? Какво да прави детето? Така се е научило – нали ти му каза, че съвест е нужна, а Христос не е нужен. Добре. И то ти казва – „на мене съвестта ми, приятелю мой, ми казваше, че искам едно нещо и аз го откраднах, така ми казваше съвестта. Защо да не го правя, защо, не разбрах?“ И ти му казваш: „това не е правилно, не е подобаващо.“ И той ти казва – „няма ли да ни оставиш? Какво ще рече правилно и подобаващо? За мене правилно и подобаващо е това, което направих.“
Без Христос обезумяваш, без Бога всичко е позволено, без Бога ти ставаш бог и правиш каквото ти искаш и дяволът прави с тебе каквото иска и стигаме до това прекатурване. Аз така мисля и това виждам – че чрез телевизията светът днес стига до състояние на голямо объркване, невероятни противоречия и казваш – на какво ме е научила телевизията? Тя рекламира порока, експлоатацията, алчността, любовта към парите, лесния и удобен живот, комфорта, идеални и красиви лица, хубави тела, красиви девойки, хубави черти, жени, следователно когато виждаш някой, който е дебел, някоя жена, която не е толкова хубава, всичко това е расизъм – между другото ти си антирасист! – когато подценяваш всички други лица, осмиваш и се подиграваш на всички, по цял ден има филми по телевизията, от обед до вечерта коментират вечерните филми – каква грешка направил някой, кой бил виновен – навсякъде осмиване, ирония, подигравки. Какво правиш? Сваляш иконата на Христос и иконата на човешката личност от детската душа и душата на целия свят. След това се питаш защо вървим така, както вървим? Ама сами се унищожаваме, сами отваряме гроба и падаме вътре и казваме: Ама как вървим така?! Е, ще видиш как вървим така.
По телевизията говорят за Църквата и дават скандали, забележки, коментари и полемика, защото не обичат Христос, не Го обичат. Казвам ти, идват ми някакви думи, хиляди думи за всяка дума, която казах, защото е толкова голяма горчивина на този свят. Когато ходих на Света Гора, корабът без малко щеше да потъне от многото хора. Тоест колкото повече говореха в ущърб на Църквата, толкова повече хора отиваха там. Тогава бяха църковните скандали, където обвиняваха и говореха всеки ден по телевизията, за колко месеца, знаете ли колко хора идваха на изповед? Повече отпреди. Какво си помисли, приятелю, че Църквата е заведение и ако водиш война, тя ще затвори? Църквата не е заведение от този свят, а е раят, тя е Божие творение, Самият Христос, Който не може да бъде съборен и да падне, каквото и да правиш. Хули Църквата колкото искаш, кажи каквото искаш за който и да е свещеник, който е откраднал, онеправдал, извършил нещо порочно. Хората искат някъде да се облегнат и не могат да се облегнат на тебе, нито на психолога могат да разчитат напълно, защото и той има своите проблеми, и той пак има нужда от Бога – разбира се, получаваш подкрепа от мнозина, но по никакъв начин не можеш да избегнеш Бога. Не можеш да избегнеш Бога, не можеш да се отървеш от Този, Който те е създал, защото душата ти търси това. Един чувства самота, друг – празнота, трети изкушение, четвърти – дяволът да го бори, друг вижда в живота си толкова смутове и, разбира се, че трябва някъде да се облегне, чувства вина, задавя се от греховете, които е направил – къде ще ги каже? Какво ще рече, че в Църквата има скандали, неправди, грехове – тези неща винаги се случват, това ли е Църквата, нейните скандали? Това ли е Църквата? Нима не е Христос, нима не е св. Причастие, нима не са Тайнствата, нима не е опрощението на греховете? Нима не е докосването на Бога в сърцето ни? Това е Христос. Не са скандалите. Чуй да ти кажа нещо – първият, който не прилага това, което Църквата казва, съм аз и някои други свещеници. Приемем това, приемам го, затова някой ми каза – не се бой, Църквата по никакъв начин не може да рухне. Ако трябваше да рухне, щяха да са я съборили – чрез своя живот – същите хора, които я конституират и я направляват в нейната човешка част, тоест клириците. Доколкото ние самите не сме я съборили, това доказва, че Църквата не е човешки организъм, а има нещо божествено в нея и не може да рухне по никакъв начин. Логически трябваше да е рухнала, нали? Когато се чуват толкова много думи, събития, скандали, икономически, нравствени, не би ли трябвало да е рухнала? Къде е нейното рухване? Къде? Ама тя не може да бъде съборена. Защото Църквата е Христос. Аз ще отмина от този свят, аз може да отида в затвора, ако направя нещо, аз може да умра и не след дълго, това е сигурно, ще си замина, но Църквата продължава да съществува и ти ще умреш, и тези, които сипят обвинения, журналистите, но Църквата ще продължи да съществува и догодина, и по-следващата година: колкото години съществува светът, Църквата ще съществува. И на 25 декември всяка година ще казваме: Твоето рождество, Христе Боже наш, озари света със светлината на познанието, каквото и да стане. Това е Христос, това е Църквата. Другите неща минават и отминават. И днес светът и журналистите не се фокусират върху реалната Църква, която е Христос и никога не могат да воюват с реалната Църква, защото никога не са я разбрали. Това, което разбират, е човешката част. Ще види мене, който съм ограбил пангара и ще го каже – какво ще рече това? Какво иска да каже това за Христос? Че Христос не съществува? Че Христос не те спасява, че Христос не е истината? Как сме объркали така нещата, как сме ги омесили така? …
Казах веднъж на един човек, който ми говореше за скандали:
- Да ти кажа нещо, зная повече от тебе!
- Ама да ти кажа ли какво чух за един свещеник? За един храм? За един монах?
Казах му: аз знам повече от тебе! Да ти ги кажа ли? Това ли е целта, да ти кажа каквото знам и ти да ми кажеш каквото знаеш? И да изпитаме доволство и щастие и да казваме – видя ли, такива неща правят в Църквата, значи, това е целта! Какво казваш в себе си? Значи, добре правя, че не ходя на църква! Значи, добре правя, че съм с тези, с които съм, че съгрешавам! Не пречи.
Не се мъчи да избягаш и не търси алиби за живота си. Добре. Аз като духовник съм извършил някаква неправда, грях и скандал в живота си и това не ти дава покой в душата. Но колкото и да се опитваш да казваш, че след като поповете са такива и Църквата е такава, значи ние сме добри! – (знаеш, че) това не е истина. Осмиваш себе си и Божия народ, не оставяш хората да разберат реалната си връзка с Бога, да се смирят. Нямаме смирение, а имаме много наглост. Всичко сме изравнили със земята, говорим за Господа сякаш е… свалили иконата на Иисус сякаш Иисус Христос е някакво случайно лице и ти казват – „нямаме нужда от Христос, искаме Платон!“ Друг казва „не искаме Платон, искаме Буда!“ Тоест Христос вече какъв е? Този народ, който някога отиваше по селата и предпочиташе да не строи къщи за себе си, а първо да построи църква, за да служи на Бога, имаше благоговение, този народ, който произнасяше името на Христос и на Света Богородица и чувстваше трепет и вълнение, и чувстваше сърцето си мощно да тупти. Сега, нищо не ни интересува. Хулим, ругаем, подценяваме всичко това, осмиваме, анекдоти, шеги, а след това казваме – „защо Бог прави всичко това, защо Бог допуска и умират деца, защо?“ Отишли на екскурзия (и станала катастрофа) – и говориш много без да знаеш нищо. Правиш се на сърцеведец и не знаеш изключително много неща. Не знаеш твърде много неща. Не при мене, а при много други свещеници отиват децата и се изповядват и не казвам конкретни неща от изповед, а въобще от това, което децата гледат и слушат по телевизията и ти казвам – детето отива на екскурзия и знае предварително, че не отива на екскурзия да види никаква забележителност, а отива на екскурзия да върши грехове. Отивам на петдневна екскурзия и когато съм далеч от родителите си, някой купува цигари, друг взема някои други вещества, трети подготвя напитките, четвърти приготвя някои други неща, които ще станат в стаите в хотела, някои филми, които видят, някои неща, които ще правят, и много малко ги интересуват и забележителностите на Родос, Корфу, Левкада, островите и планините, където и да отидат – те не отиват заради това. И Бог знае тайните на сърцето на всички тези деца и преподаватели и ти чуваш за някакво произшествие на връщане, нещастен случай, еди-колко си деца загинали в автобусна катастрофа на връщане от екскурзия и веднага започваш да се караш с Бога. Какъв е този Бог? Не се ли срамува? Не съжалява ли децата? Какъв е този Бог? Къде е Бог? Ти знаеше ли какво правят децата на екскурзията? Ти знаеш ли защо Бог е допуснал да стане едно или друго?
Какво си ти? Какво си ти, който говориш за Бога? И ти ще умреш, ще те попита Бог дали ще умреш днес или утре? Това било немилосърдие? Тоест милосърдието на Бога какво е? Това, което ти искаш? И това, което прави Той е непоследователност? Тоест постъпките на Бога са непоследователни? Тоест твоят мозък знае по-добре Бог какво трябва да прави и Той не знае какво прави? И само това, което казваш – помисли логично – отиваш и казваш, че: „ аз знам по-добре от Тебе какво трябва да направиш, Ти не знаеш какво правиш!“ И Бог казва – „детето Ми, не говори, ако не знаеш. Това дете го взех рано, защото възнамеряваше да прави много (порочни) неща в живота и го избавих. Взех го рано, за да не променят светът и злобата на света неговата душица. Ако живееше, щеше да направи неща, които ти сега не знаеш, но като Бог ги зная.“ Да, ама е моето дете! Имаш право, че е твое и не те порицавам, че плачеш, че се нарани и изпитваш болка, човешко е, но не тълкувай постъпките на Бога – това никога не можеш да го постигнеш, да знаеш защо Бог е направил нещо. Рядко Бог оставя на някои едно прозорче да видят (отговора на въпроса) „защо” на Неговите дела. Бог се смирява толкова много, прави каквото прави и след това приема нашия огън, възмущение, негодувание, ропот, хули, ругани; Бог седи в ъгъла и казва – хулете Ме, Аз обаче знам защо направих това! Детето на една майка почина и тя плачеше и питаше защо и как и казваше: „Бог не ме обича!“ – думи, думи, постоянно и спорим с Бога и не знаем. Вместо да кажем, че ние не вървим добре и че ние някъде сме сгрешили, Бог ни е виновен. Това е върхът на греховете и на изопаченото мислене, това е заболяване на нашия ум. Творението се кара със своя Творец, човекът, който днес го има и утре го няма, се кара с Бога, Който винаги е съществувал и е Този, Който е бил, Който е, и Който идва и се караш с Бога и говориш за Бога разни неща.
Един следобед тази жена плакала за починалото си дете и имала на стената снимка на детето си – на живото и на починалото. Тя видяла в будно състояние децата да излизат от снимките и да се прострелват помежду си с пистолет. Един глас й казал в съвестта – поради тази причина детето ти си тръгна рано в пътно произшествие, защото, ако беше живо, Бог знаел, че в бъдещето двете щели да загинат в едно страшно недоразумение и тя нямаше да го издържиш, тази болка би била много по-голяма – но ти сега започваш други въпроси. „Да, но други са живи, и въпреки това продължават да живеят и загиват по-късно и Бог не ги е взел.“ Това ти казвам, че не мога да разбера защо един оставя, други не, защото един е взел на 15 години, а друг на 75 години, защо един е умрял на 80 години и е вършил грехове до 80 год. възраст, а невинното дете го е взел на 20 години, не зная, едно зная, че ние носим нашата собствена отговорност и нека погледнем нашите собствени грешки и нека не съдим толкова лесно дори Божиите постъпки. Не знам дали си съгласен с това? Дали разбираш това? Не те упрекнах, че плачеш за детето си, някога Църквата каза ли ти, че се държиш странно, защото плачеш, понеже си загубила детенцето си или младия си съпруг? Разбира се, човек си и Бог страда заедно с тебе, но Бог подготвя определени неща, Божията любов не е такъв вид чувствителност, рев и сантименталности, а ти казва – „детето Ми, душата ти трябва да се спаси! И душата, конкретната, се спаси чрез това, което стана!“ Чрез болката, чрез болестта, чрез смъртта, така се е спасила тази душа. Разбери го веднъж завинаги.
Ние обаче се силим и говорим за Бога и сега като духовник, като свещеник зная, че в тази екскурзия, където ти казваш, че всичко е било невинно, хубаво и чисто и децата са отишли, не са били и толкова чисти, когато отишли там. Когато от конкретната група се върнали и станали три аборта, тоест защото се изненадваш за това, че са починали при катастрофа, а не се изненадваш за абортите, които стават? Защо не се изненадваш и да кажеш – бре, деца, направили сте каквото се направили, детенцето, което е влязло в утробата ти, защо го убиваш? Защо, то няма ли право на живот? Защо не говориш и за правата на това дете и се караш с Бога, а не с онези, които говорят и съгрешават, които вършат конкретните дела, за които е в нашата ръка да ги поправим? Ние не можем да контролираме Бога, но нашите дела можем и трябва да кажем – какво правиш детето ми, извършваш убийство! Разбра ли това? Вършиш убийство. Заченала си, забременяла си в твоето лекомислие, лудория, замаяност и опиянение, добре, роди детенцето си и го остави на стълбите на някоя църква и си тръгни. Дай му живот обаче. Смутове, трусове, наводнения, защо Бог ги допуска? Земетресения, рухнаха къщите. Ама кои къщи? Слушах една беседа на предишния Флорински митрополит Августин и се разтърсих. В нея той говореше за хулите и каза нещо, което не бях осъзнал. Той казва – разбрали ли сте, че вашите къщи са построени върху хули спрямо Христос и Света Богородица ден и нощ? Има ли къща, която да не е построена от хора, които са псували от часа, когато са започнали, докато построят къщата? Един майстор псува, плочкаджията ругае, водопроводчикът псува и хули, другият, когато загуби един болт, хули Христос, Света Богородица, светиите, друг майстор вижда, че асансьорът не върви добре и хули. Разбрали ли сте, че вашите домове не са построени с Божието благословение?
В един манастир извън Атина имало работници и един ден, както вървял, игуменът чул нещо, една псувня в манастира и се шокирал. И казал: в тази църква с отците ще се молим на Бога и ще служим на Света Богородица и Господа. И ти тук слагаш камъните и тухлите и хулиш? Тук, където аз ще славя Бога и искам Бог да ме благослови в това, което правя? Не. Или ще станеш какъвто трябва, или си тръгваш оттук!
Твоята къща как е построена? Къщите ни как са построени? С Божието благословение? Призовавахме ли Христос? Или казвахме и вършехме други неща. Лъжа ли е това, че постоянно ругаят? Че в казармата псуват от сутрин до вечер? Ама всички го казват, в казармата не чуваш друго, освен хули срещу Христос и Света Богородица без причина. И след това казваме – „какво прави Бог? И Бог не ни е нужен.“ И животът ти не се променя чрез Бога. Обаче. Когато вложиш Христос в живота си, когато имахме Христос в нашия живот и като наш Управник във Византия – колкото години имахме Господа със смирение, уточнявам го, и със здрава връзка с Бога, беше рай на земята. Когато обаче във Византия влязоха егоизъм, пороци, неправда, алчност, разкош, тогава Бог реално оттегли благодатта Си и ти казва – „детето ми, не е това. Вярата в Мене не се разбира по този начин. Разбираш погрешно какво ще рече църковен живот.“ Бог отне благодатта Си и след това настъпи бедствие и катастрофа. Когато обаче човек има Христос в живота си, всичко е благословено и свято. Това не е заплаха, а предупреждение на Христос, Който ни казва истината. Той ти дава подбуда – „обичай Ме, имай хубава връзка с Мене и ще бъдеш благословен! Не Ме обичаш, Аз ще те обичам, но след като Ме молиш да Те оставя, те оставям.“ И когато Христос те остави, ще те поеме изкусителят и тогава всичко в живота ти ще рухне. Внимавай. Не е виновен Христос, че те предупреждава. Когато някой по телевизията ти каже, „знаеш ли това ядене е отровно, не го яж, не го яж, защото в млякото намерили меланин!“ ти не отиваш ли да му кажеш – благодаря, че ми го казахте! Отворихте ни очите. Е, и Бог това прави. Казва ти – „детето Ми, пробуди се! Имаш ли Ме в сърцето си? Животът ти ще върви добре. Презираш ли Ме? Е, не може животът ти да върви добре и не Аз съм виновен за това, а ти, който Ме уязвяваш, гониш, отхвърляш и поставяш накрая. В периферията. Не можеш да отидеш далеч от Мене, след като Аз съм Животът. След като Аз съм истината, след като Аз съм Светлината на света. Ти загасяш тази Светлина на света, отдалечаваш я и искаш да виждаш? Е, не става.“ Той казва – „който Ме последва, няма да ходи в мрак. Тоест важи и обратното. Който не Ме следва, ще ходи в мрак. Това правим ние, не е ли така? Христос ли е виновен? Христос казва – почитай баща си и майка си – и Старият Завет го казва – за да ти бъде добре в живота и да живееш дълги години. Ти не почиташ баща си и майка си. Един 18-годишен младеж умира, напускайки обаче дома си скаран с майка си и баща си, след като ги е наругал, счупил вратата, ударил баща си, казал им е – „не ме е грижа какво смятате да правите! Не исках да ме родите!“ – хули и караници, взема мотора и загива. Другите започват след това – „какви неправди има в света? Какво прави Бог?“ Ама забравяш, че тази заповед е ясна и ти казва – почиташ ли родителите си? Ще бъдеш благословен! Не ги почиташ, не ги ли уважаваш? Ще понесеш последствията. Нямаш благословение върху себе си. Има определени духовни закони в света. Колкото и да искаш и да казваш и да протестираш – тези закони съществуват. Това е ясно. Колко младежи през уикенда излизат да се забавляват без да се скарат преди това с родителите си? И майка им ги чака…. И плачейки и четейки и препрочитайки списания, чакайки детето си. Детето се връща и е минало през някаква перипетия. Възможно ли е това дете да бъде благословено? Доколкото е причинило на майка си такава горчивина, такава скръб, такива сълзи, такова възмущение. Казва ти, детенцето ми, казах ти го: или ще следваш Евангелието с добро или ще разбереш последиците на твоите дела и ще изпиташ болка, ще страдаш и ще се събудиш. Макар и на болничното легло, в сетния час, макар и две минути преди да издъхнеш, ще разбереш и ще кажеш – „Бог е бил прав, бре, детето ми! Прав е бил! Така е било! Затова да ти кажа нещо друго.
Има хора, които воюват с Църквата, но казват: „аз се разбирам добре с Христос – дори с Христос не се разбираш добре. „Аз имам проблем със скандала, а не с Христос!“ Защо, с Христос се разбираш добре? Кой от тези, които говорят за скандалите, се разбира добре с Христос? Нима с Христос се разбират перфектно и само скандалите са ги подразнили? Тебе – исках да попитам еди-кой си журналист, и всеки един и политик, които говорят – те подразни скандалът, който стана, но казваш, че Христос е над всичко, ти ходиш ли на Църква? Кога отиде за последен път? Това искам да ми кажеш. Кога? Един човек ми изпрати имейл, в който имаше едно проучване, което било извършено сред всички политици от всички партии поименно, – попитали ги – кога ходихте за последен път на църква – и повечето отговаряли: никога или когато в парламентът се извършва Славословие или Водосвет, когато на 28 октомври ходим насила и по принуда; някои казвали – на младини, други – причастих се преди 15 години, друг никога не се причастявал, някакви невероятни неща. И тези хора сега управляват, отсъждат, вземат решения, коментират, вземат решения, тоест непросветлени хора, които тамян не са помирисвали, безпомощни, точно обратното на божествени, изобщо нямат Бога в себе си, атеисти, тези хора са без Бога, но доколкото си здрав, казваш това. Този журналист, който видях във връзка с детето и свалянето на иконата, той пращеше от здраве, когато говореше, млад, хубав, силен, „чувствам, че имам власт и говоря!“ Искам да го видя – но не от мъст, а просто говорим и не се правим на умни – в часа на смъртта ни, който ще дойде за всички, виждали ли сте човек да издъхва? Това имах да ти кажа, виждали ли си човек да издъхва, а? Там да видиш и да направиш заключенията. Върви там да видиш. Всички тези, които говорят и имат високомерно изражение, говорят, обвиняват, осмиват и воюват, в онзи час – „към хората обръща човек очи бездейно и умолява“ – се казва в последованието на опелото- душата на този човек в този час търси помощ и не намира, защото тогава вижда, че всичко това, което е осмивал, е много истинно и че Христос, Когото е презирал, не е за презиране, а за обожаване и любов, за подкрепа, за опрощение на греховете – и Света Богородица, която осмиваше и хулеше и ругаеше, е тази, която би те спасила и отвела в рая без да минеш през мъчения, терзания и всички тези демони. И това те го осмиват. Когато беше жив, по телевизията, го осмиваше. Когато обаче умреш, ще има такава нужда.
Най-истинният час не е часът, в който правим предавания по каналите, а часът на болката, най-автентичният и истинен час в живота ни, където не изтъкваме претексти и лъжи, часът на болката и най-силната болка е смъртта, там си истинен. Затова, искам да те видя, г-н безочлив журналисте и силни и всесилни в безкрайното ти безсилие, да те видя в онзи миг и дано да съм до тебе да ти прочета опростителната молитва, ако пожелаеш, и сигурно ще пожелаеш, няма човек, който да умира и да не иска да се покае, защото вижда истината.
Питаш – „защо Христос мълчи?“ Защото е смирен, това е страшно. Във всички тези неща, които говорим, Христос не казва нищо, а мълчи. Сега това, което казвам, не става, но представи си – постави се малко на мястото на Христос –да те обвиняват, да те хулят, да те коментират, да ти свалят иконата от класа, докато ти си там, за да ги благославяш, а не за да правиш нещо лошо. Там си, за да просветляваш децата, за да преодолеят своята дислексия, да пишат добре, да имат мир в сърцето, тоест казваме как Христос се чувства, не какво ние казваме, умниците, и Христос мълчи и казва – „Аз съм се научил, от Кръста съм се научил и чакам. Още съм разпнат и проявявам търпение. Чакам кога ще Ме повикате.“ Дано Бог ни просветли и просветли учителите, от които повечето са непросветлени и атеисти, да поемат децата. Другият обаче ще ти каже: „аз имам право, пише го в новите закони –– аз съм будист, господине, не говоря за Христос.“
Сещам се за един случай преди време в Атина в (преградието) Агиа Параскеви, имало една преподавателка с индуистки убеждения, която по време на часа хипнотизирала децата, които се чувствали много странно. Те ходили на църква и казали това на техния катехизатор, а той им отвърнал:
- Деца, ще казвате молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“ Когато преподава урок, няма да внимавате в това какво ви говори, а ще казвате молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй нас! Ела да победиш!“
Децата направили това и внезапно й станало нещо и казала:
- Какво става тук деца, деца, някой от вас ми пречи!
Децата, които се молели, в същото време се радвали, защото виждали, че молитвата има ефект и продължавали да се молят. Преподавателката пребледняла, почервеняла и накрая възнегодувала. След като родителите разбрали, че прави нещо, те отишли, оплакали се и тя била уволнена. Тогава. Сега няма да изгонят един такъв преподавател, защото е защитен от закона, който говори за религиозна свобода, за религиозна толерантност. И затова ти казват, че вероучението в бъдеще няма да бъде вероучение, а ще бъде религиознание. Бре, деца, въпросът не е да има вероучение, за да сме доволни, нито свещениците, нито Църквата; не го правим, за да не загубим нашите права. Бре, хора, идва смъртта за всички нас, как ще победим смъртта? Нужно ли е да се караме? Затова ли говорим за Христос? Тоест искам да наложа Христос, за да кажа – е, най-накрая ти наложих Христос!
Ама и ти имаш нужда от Христос. Кога ще се покаем, кога ще разберем безумиците, които правим и говорим? И тези, които воюват с Църквата, но и ние, които държим Христос, да покажем на хората, че държим не един Христос, Който искаме да наложим, а Христос, Който за съжаление дори ние не Го живеем както трябва. Тоест ние, свещениците, богословите, Църквата, вярващите, не сме истинни, но искаме да станем такива. Имаме нужда от Христос и идваме при теб да ти говорим за Христос не като властимащи и важни, а като грешни. Как ще победим тлението? Нашите изкушения? Самотата? Унинието? Болката? Болестта? Как? Кой е този начин? Платон! Ще ми кажеш отново? Ама Платон, приятелю мой, обикнал Христос! Когато древните познали Христос, те Го обикнали и всички тези хора се променили. Тук има хора, които се променят и стават християни, а ние сме християни и нима ще се променим да станем атеисти и объркани, философи и езичници? Бре, деца, нуждаем се от голямо просветление!
Нека Бог ни дари покаяние, смирение и просветление и да простите на мене, защото не съм съдник на никого, на себе си трябва да бъда и да се осъждам за това, което правя и не правя. Ала, ала – Господи, помилуй всички нас и ни прости, просветли ни и не оставяй никой от нас да погине нито сега, нито в бъдещия век, а да бъдем с Тебе, Господи, и каквито глупости правим, прости ни, приеми като детски бели това, което правим в живота. Какво очакваш от нас, Господи? Грешки правим постоянно. Господи Иисусе Христе, помилуй всички нас!
превод: Константин Константинов
