Повлияни от климата на светското мислене, често смятаме, че достойният човек е безгрешният или силният. Тази пирамида обаче в духовния живот е обърната и свят човек е този, който е в състояние на постоянно покаяние.

За този, който реално се покайва, не съществува грях, който да превишава Божията любов. Когато се съмняваме дали биваме опростени, означава, че в нас липсва истинско покаяние, че сме обърнати към собственото си его и всъщност искаме да се самооправдаем за делата си.

Покаянието не е моментно събитие, а е състояние на живот. Тя е нашето всекидневно усилие, което полагаме, да не се отчайваме и да се обръщаме към Божията любов. Разбирането за покаянието като акт, който се случва от време на време, не е правдиво, защото винаги се намираме в опасност от греха и изкушението. Поради тази причина сме зависими от Бога. Св. Исаак Сириец казва, че тъй като всички се намираме в опасност от изкушението и всички сме грешни, не съществува по-висша добродетел от покаянието. Особено важно е онова, което знаем на теория, да се превърне в съзнание на нашето сърце. Само тогава то ще има практически изражения, които определят отношението ни спрямо другия. Ако имаме съзнание за тази истина, тогава по различен начин ще възприемаме както събитията от нашия живот, така и другите хора. Покаянието е преминаването от скръбта за нашата лична вина към мъчителната жажда за лично общение с Бога.

Оттласквам се от скръбта за моята лична вина и започва да ме вълнува въпросът как да утоля жаждата по този копнеж за общение на душата с Бога, за вкусването на Божията благодат. Покаянието не означава затваряне в нашите вини, не е самозатворен процес, в който изследваме нашето падение и грях, а е обръщане на нашето битие към търсенето и копнежа по Бога. Покаянието не е съобразяване със закона, а е разтърсваща среща с Христос. Представяме си, че ще отидем да се изповядаме, за да ни дадат инструкции как да се подчиним на някаква поредица от закони и правила, без обаче да активираме нашата свобода и без да поемаме отговорност за тази лична среща с Бога. Повече ни интересува как ще успокоим съвестта си, как ще се почувстваме облекчени и в комфорт със себе си, как ще се отърсим от нашето бреме. Повечето пъти скръбта за нашите грехове е болката на нашия егоизъм, че не сме това, което сме си представяли, и в много по-малка степен е (ако изобщо я има) мъката, че сме загубили връзката си с Бога.

Покаянието и аскезата са вход не в общността на фарисеите, а в общността на блудния син, на работниците от единайсетия час, на митарите… Това е осъзнаването, че сме в Църквата не за да се възприемаме като общност на чистите, на моралните, на отличниците, а сме общност на болните, на ранените, на грешните. Защото грехът не е само акт и нарушаване на някаква заповед или накърняване на нравствения ред, а най-вече е неспособност на душата да общува с Бога и с човека, като човекът остава изолиран в себе си, в своите интереси, права, помисли и желания. Християнската етика не дели света на „добър” или „зъл”, а разграничението е изразено в образите на двамата разбойници: между стоящия отляво и стоящия отдясно на Христос – между разбойника, който се кае, и разбойника, който се намира в състояние на неразкаяност.

Покаянието е непрестанно връщане към Бога, постоянно търсене и намиране. Търсенето на Бога не е някакво състояние, което съм постигнал, завоювал съм и оттук нататък вече съм подсигурен. Търся и намирам, намирам и търся Бога, в непрестанно движение съм към Него. Процес, който ни държи будни, който е далеч от нагаждането и приспиването на душата, а е опит от любов. Опит, която ни активира. Поради тази причина един старец подвижник – авва Сисой, в края на живота си все търсел още няколко мига, за да се усамоти и още веднъж да въздъхне с покаяние към Бога – въздишка едновременно на скръб и надежда, на болка и радост. В този момент той казвал, че не знае дали изобщо е поставил началото на труда на покаянието заради Бога. Това е същинският опит от покаянието, това е неговият реален етос. А какво правим ние? Отиваме на изповед, разкайваме се за няколко неща и след това се успокояваме, че всичко ни е наред, казваме си: „Добре съм си!”… И с това историята приключва. Духовното пътуване спира. Защото, когато сме наред, съдим онези, които не са наред, отдалечаваме се от тях и се самооправдаваме.

Християнството ни разкрива един парадокс – да се чувстваш, че си наред и едновременно с това да си мъртъв; както и да чувстваш, че не си наред и да си жив. Защото, когато се чувстваш наред, „изваждаш от играта” Бога и Неговата благодат. Можеш привидно да казваш „Обичам Бога!”, но всъщност обезсилваш нуждата от благодатта и ценността на жертвата на нашия Господ, защото се крепиш на твоята борба, на твоята сила, на твоя духовен успех. Напротив, когато не си наред, тогава чувстваш колко си гол, чувстваш собствената си недостатъчност, търсиш и усещаш зависимостта си от Бога, Който те оживява. Светът приема за успял онзи, при когото всичко е нормално и уравновесено. В Църквата нещата са напълно различни не защото се оправдават неравновесието, падението и грехът, а защото се оправдават покаянието, съкрушението и съзнанието, че, както казва св. ап. Павел „всички съгрешиха и са лишени от славата Божия” (вж. Рим. 3:23).

Какво правим, когато липсва желание за борба? Целта не е борбата. Борбата е пътят. Проблемът е, че липсва желание за края на пътя – за Бога. Липсва любов към Светлината, изгубена е любовта към Истината. Ето защо въпросът не е в борбата. Не сме се родили да се борим с въздуха, неориентирано, самоцелно. В нас липсва желанието за борба, защото не сме се вдъхновили от целта. Каква е причината? Всяка душа може да има много причини, не можем да генерализираме нещата. Можем обаче да кажем, че човек създава други богове, на които се кланя, концентрира се в своите нужди, така че бяга от себе си и не вижда реалното си състояние, затова и остава в посредствеността. Това, което поражда желанието за борба, е вдъхновението от причината и от целта. Ако внимателно се вгледаме в себе си, ще разберем причината, поради която този копнеж, това вдъхновение ни липсва.

Нищо не може да стане насила и без да имаме съзнание за него. Въпросът е в нас да се запали пламъкът, а всички го носим в себе си чрез Кръщението. Но сме хвърлили прах върху въглените и усещаме, че жарта е угаснала. Всъщност обаче тя тлее. Както огънят, върху който хвърляш нещо, привидно угасва, но ако разровиш жарта, този огън пламва отново. По същия начин ни е нужно да се разровим в душата си, за да намери всеки от нас причината, поради която да се съживи и да запали този огън в себе си. Когато обичаме нещо много силно, борбата не ни плаши – и желание имаме, и усилията ни изглеждат лесни. Но днес сме толкова ограничени в сетивните неща, толкова задавени в културата на щастието, че сме си създали нужди, които ни дезориентират, поглъщат ни, и едновременно с това се чудим защо ни липсва желание да се подвизаваме. А причината е ясна – когато човек е замаян, когато позволява някой да му внушава идеята, че за да е щастлив, трябва да прави и да има еди-какво си, неговата душа се зашеметява; не му трябва много, за да отпадне духовно. Нашите сетива биват умъртвени и затова е много важно да започнем от аскезата.

Наскоро бе празникът на св. Йоан Лествичник. Като изтъква неговата личност, Църквата ни напомня за аскезата като за възможност за пробуждане. Насищаме се с толкова много информация, че накрая колкото и да е издръжлив човек, умът му се разболява и дори не разбира какво се случва с него. Св. Йоан Златоуст казва, че когато кочияшът е замаян, той не управлява добре колесницата. Така е и с душата – когато е замаяна, и тялото не я следва. В този смисъл е изключително важно човек да влезе в процеса на оскъдност, да махне излишните неща от живота си, които замайват ума му и му пречат да вижда ясно. Съзнанието ни е заето с хиляди ненужни мисли, с различни фиксации и неразбиращо се питаме защо нямаме желание за духовна борба… Духовните процеси не са нещо абстрактно. Все пак духът има свой носител – нашето тяло. И когато този носител се изтощи, той не може да слуша духа, който да различи нещата. И така, всички тези неща замъгляват възможността на човека да има разсъдителност и да разбере какво си струва (да прави) и какво не.

Ние сме в състояние на пиянство. Замаяни сме и първо трябва да се очистим от „алкохола, проникнал в кръвта ни”, за да разберем какво реално се случва в нашия духовен свят. Защото пияният човек не знае какво прави – той иска да бъде отведен у дома и има силите единствено да си легне. Не желае да се подвизава.

Аскезата е път на покаяние. Тя не е част от системата на някаква нравствена философия, тя не се цели в обективно утвърдени нравствени образци, които назидателно ти посочват кое е правилно и кое – грешка. Вместо това аскезата се прицелва в обръщането на човешката свобода към Бога, въпреки нашата следгреховна природа, която се съпротивлява. Нашата бунтовна природа се съпротивлява срещу Бога и човеците. Ние сме си самодостатъчни, автономни, държим на нашите права и сме детерминирали какво е щастието. Живеем с убеждението, че сами можем да намерим радостта – независимо от другия; уверени сме, че сами можем да завоюваме своето спасение. Но съпротивлявайки се на този дух на самодостатъчност, ние се обръщаме към Бога и към другия човек. Това именно е аскезата.

Аскезата не се подчинява на натиска на нравствените наредби, които могат да доведат до лицемерие, до робството на хладния дълг и до нищетата на индивидуалистичния морализъм. Подчинението на правилата не носи истинска радост, освен едно повърхностно удовлетворение, което ни кара да си кажем: „Чувствам се наред със себе си!”. И оттук нататък, в определен момент човек вече няма причина да спазва тези заповеди.

При всеки подход, който наставлява към спазване на определена нравствена система, се забелязва едно трагично отсъствие – отсъствието на личността. В тези случаи личността не е способна да се отзове и да сподели трагичните сблъсъци в живота на другите хора, да разреши драмата на страданието и самотата. Нравственият закон е безличен и не може да даде отговори на най-съкровените и екзистенциални въпроси на човека – на онези въпроси, с които той живее всеки ден, както и на онези, който се интересуват от причината за неговото съществуване. Намираме утеха в някакъв нравствен закон, който ще ни оправдае, понеже се страхуваме да се изправим пред тези ежедневни и екзистенциални въпроси. Тези вътрешни сблъсъци на нашето битие, които поставят дилемата кой съм и коя е причината за моето съществуване, съдържат толкова болка в себе си, изправят ни пред такова затруднение, изискват такова дръзновение и смел дух, че ние отстъпваме пред страха да се изправим лице в лице с тях. И избираме да не се борим, да се самооправдаваме чрез спазването на някакъв закон и правила, за да се чувстваме спокойни и наред със себе си.

За да намери човек себе си и своето средоточие в Бога, той не може да се ограничи до изискването и подчиняването на външни закони и правила. Дори да го направи, в даден момент ще почувства такъв натиск, че лесно ще се подхлъзне. Аскезата е много дълбоко личностно събитие и придобива смисъл, когато я свържем с Божията благодат. Аскезата има за цел търсенето на благодатта; тя е пряко свързана с Божието човеколюбие. Без Божията любов, без нейното търсене, аскезата губи своето съдържание и става мъчение, превръща се в терзание за човека.

Нека видим обаче от какво се нуждаем на практика. Независимо от историческото време аскезата води в една и съща посока и не променя същността си, направлявана от нуждата да бъдем съединени с Бога, да сме истински свързани с другия, което е и пазенето на Божията воля. И все пак тя получава различна форма съобразно нуждите на всяка епоха. Потърсихме ли кое в нашата епоха е най-значимото, от което се нуждаем, и кое трябва да е средоточие на нашата аскеза? Изглежда, че съвременният човек няма нужда толкова много от физически труд, освен от труда, който той полага ежедневно. Тогава от какво той изпитва най-силна нужда? Да се освободи от всякакви дразнители – от врявата край него, забързаността,  наркотиците, алкохолизма, тоест от всичко, което поражда безпокойство и замъглява погледа му, така че да не може да види какво става вътре в душата му. Да запази вътрешен покой, тишина и мълчание, за да може да се моли и да съхрани своето сърце. Днес цивилизацията казва – ти си важен, защото си постигнал успехи. Много от тези успехи обаче се оказват в ущърб на нашето сърце, на вътрешната ни реалност. И колкото по-осезаемо е усещането за недостатъчност във вътрешния ни свят, толкова повече искаме да се проявяваме и да утвърждаваме себе си във външния.

Аскезата като състояние на духа налага почивка, тя е „стачката” от цялата шумотевица на света; тя е изборът на мълчанието, на спокойствието, което ще ни даде възможност да чуем сърцето си. Да се заслушаме и да разберем каква е причината да не сме способни да водим духовна борба. Защо борбата не ни доставя удоволствие… Защо не сме наясно от каква духовна болест страдаме и кой път да поемем…

Първата стъпка в аскезата е да се отдалечим от шума, който ни заобикаля, без обаче задължително да се отдалечим от самия свят. Аскезата не се ограничава до някакви външни действия, а се изразява в осъзнаването кое е излишно за нас и в това да се лишим от тези неща в живота ни, които ни носят измамливо удовлетворение. Днес е по-лесно да кажеш на един християнин да направи някое конкретно дело или да спазва някакво предписание, отколкото да го призовеш да се лиши от определени неща от живота си, за да е способен наистина да чуе сърцето си. И не сме неспособни на това, защото работим по осем часа всеки ден, а защото съвсем съзнателно бягаме от тази тишина, която ще разкрие окаяното състояние на вътрешния ни свят. Когато загубим връзка със собственото си сърце, губив връзка с всичко – с другия, с молитвата… В този случай аз не зная какво е молитвата, не изпитвам удоволствие от нея, тя не ми говори нищо! Тогава дори храната не ми носи полза, а вреда. Има много телесни болести, които произлизат от храненето, което не означава задължително, че самото качество на храната не е добро, а че доколкото аз не съм добре, храната, която поглъщам, яденето, ме разболява. Когато не съм наред със себе си, тогава и храните, които ям, губят своето съдържание. Когато си добре със себе си, се радваш и на това, което ядеш. Ако обаче не си добре, то те яде, не ти го ядеш… Ако например ядеш много, това значи, че имаш някакъв духовен проблем. Този, който яде много, нещо му липсва. Тоест, когато изпитвам обсебващото желание да ям, означава, че покривам някаква липса, чувствам празнота и я запълвам по този осезаем начин. Когато загубя връзката с моето аз, не само на духовно или екзистенциално, а и на психическо равнище, тогава храната не ми дава здраве и живот, не й се наслаждавам истински, а правя опит да потискам вътрешния си смут, „ям” моето безпокойство.

Докато светът ти казва: „Живееш истински, когато взимаш каквото поискаш от живота!”, аскетичният път ти казва, че живееш истински не когато вземаш и имаш, а когато търсиш онова, което ти дава логос. Аскезата е съпротива срещу пренебрежението, презрението и безразличието към другия; съпротива срещу индивидуалната употреба на благата и вещите (както ги употребява безумният богаташ). Такава употреба е блудство, тя е грях. Блудството не е само телесно падение, но е и начинът, по който употребяваме материалните блага на принципа “Те са мои и аз ще си ги изям. Аз и моето семейство!”…  Тази индивидуална употреба на благата е падение. Когато човек няма покой, той иска изключително много неща. Това е отрова, която влиза в нас, и нашите желания неусетно нарастват повече и повече. Но дори и Земята не може да понесе претенциите ни и се разболява. Какво ще спаси Земята? Аскезата. Ограничаването на нуждите ни води до равновесие. В противен случай това наше неравновесие се проектира в творението. При падението на прародителите, грехът влязъл в творението и това не е нещо, което се ограничава до хоризонта на тялото ни, а се излъчва и изразява и в живота на цялото творение.

Неограниченото търсене на щастие и неконтролируемото благоденствие водят до оскърбление на творението. Защото от моментната радост, която ти дават, тези постигнати желания накрая се превръщат в бреме за тебе и започват да ти отмъщават. Това, което толкова си искал и си завоювал, ще отнеме от теб време, ще ти създаде грижи и дори може да те разболее. И така, какво е аскезата? Освобождаване от излишните нужди. Знае ли всеки един тук кои са неговите реални нужди? Ако не знаем, няма да имаме равновесие, няма да сме наред със себе си. Не сме способни да се посвещаваме на молитва, не защото сме обградени от грижи, както често си мисли съвременният човек, а защото сме обградени от нужди, които, ако не можем да задоволим, се чувстваме нещастни. Ние сме клети, не защото нашите нужди не са задоволени, а защото имаме излишни нужди. Създали сме цивилизация, в която вместо човекът мъдро да господства над материалната природа, той трагично се поробва от нея.

Аскезата има за цел не наказанието и мъчението, а изцелението на човешката природа. Някои казват, че аскезата е особено мъчителен избор, изпълнен с ограничения. Ето как сме свикнали с идеята, че добро е да правим каквото си искаме, а ограничението е нещо много лошо. Когато обаче се върши доброволно и със съзнание, ограничението е необходимо. Както болният след операция не може да яде каквото си поиска. Лекарят му предписва лечение, което е свързано и с начина му на живот и с неговите хранителни навици. Ние не разбираме, че боледуваме и затова се нуждаем от конкретно лечение. Когато човек чуе думата “аскеза”, я натоварва с отрицателно значение. Но отците са единодушни, че истинската аскеза не отчуждава, тя всъщност не е изолация… Но какво е тя още?…

Говорихме за етоса на аскезата във връзка с Бога и в отношението ни към вещите. Третият аспект е връзката с нашия ближен. Делото на аскезата е да сприятелява не само с Бога, но и с човека. Св. Максим Изповедник казва, че този, който обича Бога, живее на Земята ангелски живот – постейки, бдейки и винаги мислейки добро за всеки човек. Св. Василий Велики също казва ясно, че дори когато човек пази Божиите заповеди, дори да има велики харизми, без любовта към братята му обаче всичките му усилия се превръщат в беззаконни дела. Всяка аскеза, лишена от любов, става чужда на Бога. Аскезата приема за свой център любовта – към Бога, и към себе си, защото моето аз също го отнасям към Бога и в Него търся покоя на сърцето си, но и на брата си. Не мога да имам покой, ако не даря покой на брата си. Един отец от времето на ранната Църква казва нещо много важно: който пропусне да помогне на един човек в неговата духовна скръб, ще бъде отговорен за неговата погибел. Въпросът не е в това човек да изказва някакви теории, а сам действено да разпространява евангелската любов. Какво е аскезата на любовта? Да мога да разбирам другия. Да разбирам неговото състояние, неговата нужда, да излизам от себе си. До каква степен мога да разбера другия? До степента, в която мога да разбера и себе си – ако не разбирам себе си, няма да разбера и другия.

Когато сме се взряли в това да задоволяваме собствените си нужди и желания, не само не можем да разберем нуждите на другия, а дори не сме способни да ги забележим. Неотстъпчивият човек, този, който е фиксиран в своите потребности и е убеден в правотата си, никога не може да разбере другия. Когато обаче си влязъл в пътя на борба със страстите си и знаеш колко труден е този процес, тогава можеш да се поставиш на мястото на другия, тогава си готов да проявиш снизхождение и разбиране спрямо него. По какъв начин се разкрива християнската ни идентичност? В това, че имаме способността да разберем другия . Да, хората сме различни! Готов съм да разбера другия в неговата различност. Приемам различността на другия човек и намирам мостове за общуване. Какво е покаянието? Именно това да строиш мостове във взаимоотношенията си. А вместо това какво правим? Издигаме стени. Защото се страхуваме, искаме да се предпазим от другия, да воюваме с него, защото гледаме на него като на наш противник и не разбираме, че той е член от нашето тяло. Ако обаче осъзнаем това, започваме да отстъпваме, не оставаме нищо неизяснено. И в това има някаква гениалност – аскетичният човек е най-гениалният човек. А най-разглезеният, най-заспалият човек е този, който не полага духовни усилия, който е подчинен на своето сластолюбие. Цялото му съзнание е затлъстяло и той е изгубил усета си за околния свят. Погледът му не стига надалеч, нито логика му е задълбочена, няма мъдрост в себе си. А човекът, който се подвизава духовно, толкова много е работил по нивата на своята душа, че усеща и най-малката нужда на другия, спира да го експлоатира и започва да строи мостовете на общението.

Ако в центъра на живота си поставяме личността, тогава ще сме способни да жертваме определени свои интереси, за да не изгубим връзката с другия. Нека например погледнем към отношенията между двама съпрузи. Каква е целта за някого? Да бъде оправдан? Да му кажат – имаш право?!… Вместо това приеми това право и тази свобода като възможност за живот в любов заедно с другия. Но това е възможно, само ако си готов да влезеш в пътя на, тоест да съдиш не другите, а себе си.

Когато хората създават връзка, те са много влюбени един в друг, но понякога това е само на повърхността. Понякога се оказва, че всъщност са скарани, защото любовта им е основана на желанието да задоволят нарцисизма си. Тогава двата свята са различни, в които всеки от двамата във връзката не иска да се постави на мястото на другия. Този, който може да създаде реална връзка, е човекът, който може да се постави на мястото на другия. Няма да е възможно да го направи обаче, преди да се е разбрал със самия себе си, преди да е оценил какво реално иска и какво не.

Пътят на аскезата е възможност да направляваме и да настройваме словото, постъпките и поведението си така, че те да се превърнат в утеха за другия. Не да го сразяваме, не да го унижаме, а да му даваме утешение и надежда, защото, ако го утеша, сякаш утешавам Самия Бог. Когато давам радост и утеха на другия, сякаш давам радост и утеха на Бога. Първо ще дадеш на мъжа си, на детето си… те са Христос, от тях ще започнеш, и след това на другите…

Източник

Православие БГ

Близки теми:

Най-голямата пречка за покаянието е идеята, която имаме за себе си Покаяние, аскеза, любов Любов и покаяние Духовният живот не е враг на радостта Религиозната депресивност

Маската, с която се облича нашето Аз, за да не види в себе си истинската картина, която представлява и чрез което се създава едно лъжливо Аз – себе-идол, днес е много разпространено явление и сигурно най-голямата пречка за истинско покаяние. В тази рамка може да се развие и връзката с човеците – понеже се страхуваме другите хора да не ни разпознаят и затова не показваме своето истинско аз.

Понеже се страхуваме от това да ни разпознаят, да разберат кои сме, един от начините, по който реагираме – начин, който крие страх и несигурност – е агресивността, гневът. Нека не поставяме тези неща винаги в някакъв неопределен израз „А, това е форма на егоизъм!”. Въпросът е какъв е този егоизъм, как функционира, наистина ли същността е в егоизма или в нещо друго? И ако е в егоизма, как той може да се излекува?

Когато човек се опитва да предпази себе си от другите, от самия себе и действа агресивно, неговият грях е, че той се страхува в своите взаимоотношения; той е несигурен. Това означава, че не се е научил да обича, не се е научил да цени себе си, никога не е почувствал, че някой го обича. Фактът, че той чувства, че не го обичат, е повод не за осъждане на другите, а за вътрешно себеизследване. Имаме склонността да негодуваме, че не ни обичат. По-често насочваме това към своите спътници, към близките си и вместо това да стане повод за дълбоко изследване, себеизследване и себепознание, обикновено се ограничаваме до една нравствена рамка, а именно – че „съществува недостиг на любов в обществото, отношенията са фалшиви и в крайна сметка хората не ни обичат”!

Безсилието да се занимаваме със самите себе си дори ни кара да ставаме обществени коментатори и да анализираме другите преди самите себе си. Това негодуване, тази горчивина, която е форма на злопаметност; чувството, че хората не ни обичат, е проблем, който може да породи гняв. Защо? Ама казали, че гневът, който излиза навън, помагал на човека да отхвърли отговорността. Какво означава, че човек не иска да поеме отговорността си или се страхува? Това означава, че той не знае своите реални възможности, не цени себе си, не е намерил истинската си стойност. Кой човек не е намерил истинската си стойност? Този, който никога не е почувствал, че го обичат.

В крайна сметка, целият гняв, който изкарваме навън, е едно съпротивление, че нямаме ценност; а нямаме ценност, защото „никой не ни обича!”. Това чувство, че никой не ни обича, реално е комплекс за малоценност – вместо да се занимаваме с това да намерим нашата истинска ценност, да видим реалния проблем в себе си, ние постоянно негодуваме срещу другите. Следователно, формата на егоизъм тук се изразява като чувство за малоценност. Това звучи странно „Добре, нима имам егоизъм в момента, в който се чувствам малоценен?”.

Чувството за малоценност означава нараняване на егоизма. Кой се чувства малоценен? Този, който казва „А, нищо не струвам!”, но зад тези думи се крие огромен егоизъм – всъщност, бих искал да струвам, бих искал да струвам сам по себе си и понеже не съм успял, излиза другата крайност – „Ах, аз съм един пропаднал човек, не струвам!”. Това хленчене, това чувство, че нищо не струваме, където някой може да ни каже: “Ах, колко е смирен!” е огромен егоизъм. Защо негодувам? Защото исках да бъде това, което исках, но не успях и негодувам заради това. Това не е смирение, а форма на егоизъм. Следователно, когато човек действа с гняв и агресивност, зад това се крие несигурност, страх от отхвърляне, малоценност.

Вижте колко е чудно – единият казва, че се чувства малоценен и казваме, че има егоизъм, а другият чувства ценността си и е смирен. Смирен е този, който знае истинската си ценност, смирен е този, който се радва на ценността, която Бог му е подарил и знае, че неговата ценност е именно в това. Истински смиреният е истински достоен и благороден. Едно са психологическите нелепости, където човек иска да хленчи, и друго – реалното събитие. Истински смиреният човек е истински почтен, той истински обича и цени себе си, намерил е своята истинска ценност в благодатта и лицето на Бога. Затова има два начина, по които човек изразява своя егоизъм.

Нараненият егоизъм, малоценността, личната несигурност, страхът от хората, огорчението от хората, изолацията – всичко това са форми на егоизъм, които човек може да прояви чрез агресивност, чрез гняв, или да ги изрази като гняв срещу себе си. Това може да се изрази като депресивна религиозност – той може да казва: “Добър човек съм, никога не нападам другите хора. Отец Варнава каза да станем добри хора и идваме тук и се опитваме да потиснем себе си, за да станем изрядни, да нямаме злопаметност”, и т.н. Всичко това обаче е агресивност, която, сигурно поради характер или плахост не искаме да проявяваме навън спрямо другите хора, а проявяваме спрямо себе си, искайки да я украсим. Обличаме агресията си с едно религиозно измерение, което поражда религиозна депресивност.

Следователно, човек какво трябва да прави? Това, което казахме – то е много съществено – да има съзнание, което означава, че например желанието да стана добър човек, добър християнин, да бъда незлопаметен, да се упражнявам в добродетелите, предполага нещо много важно: знанието на собствената ми ценност и любовта към себе си. Начинът, по който вкусваме нещо подобно, е покаянието, смирението и нашето откриване за Бога. Много пъти религиозността представлява затваряне за Бога. Когато се упражняваме и пазим добродетелите, за да сме добри и да се оправдаваме в своята доброта, това означава отхвърляне на благодатта, отричане на Бога, отказ от Христовия Кръст. Следователно, истинското покаяние, което води до съзнание и поражда в нас чувството за нашата лична ценност и радост, че струваме, е именно това откриване за Бога. Какво означава откриване за Бога? Откриване на нашите неуспехи, скръб за това, което сме и радост, че нашата надежда, достойнство, гордост, нашето Аз е Христовото тяло, Божията благодат.

Както човекът, който се влюбва, има празненство в себе си – и много пъти отците сравняват чувството за рая, райското преживяване с преживяването на влюбения човек. Ти се влюбваш в някого, който е ценен за тебе, и в теб се влюбват. Коя е радостта от любовта? Това, че сме ценни, след като ни обичат, занимават се и се интересуват от нас. И тъй, какво става? Покаянието поражда това усещане за духовна и екзистенциална ценност, въпреки че сме окаяни, въпреки че сме отрепки – психологически, нравствено и онтологически. Психологически – защото не се чувствам добре със себе си. Нравствено – защото живея в греха. Онтологически – защото смъртта е пред мене и се чувствам безсилен да я преодолея. Въпреки че сме на този хал, ние приемаме това, не искаме да го оправдаем, не искаме да го преодолеем с нашите собствени сили, а то става причина за покаяние. Моето Аз става: „дойдете да се поклоним и припаднем пред Христос” – без угризения, без условия, без граници, тоест, разкриваме себе си.

Знаете ли, един голям проблем, който неволно може да се постави, са църковните и духовни правила, които ти казват: за да се причастиш, трябва да направиш първо, второ, трето – и ние си мислим, че биваме оправдани чрез правилото и слагаме предпоставки на един непредпоставен Бог. И този Бог, Който е едно откриване, който е тих повей, Го изкарваме свидлив; това е спирачка в нашето покаяние. Трябва да се уверим, да бъдем сигурни, да убедим себе си, че Бог е безпредпоставен в нашето доближаване към Него. Той е безкрайна любов и затова трябва да се страхуваме не от греха, а от нашата неразкаяност, да се страхуваме не от греха, а от факта, че нямаме опит от Божията любов. Някой ще каже:

- Е, ама когато човек смята, че Бог е любов и може да амнистира всичко, това ни освобождава да правим всичко и да оправдаваме всичко.

Това не е опит от Божията любов, а дребнава богословска теория, която не ни докосва по-дълбоко и затова Божията любов, която е просто думи, не преобръща вътрешната ми система и не води до поемането на лична отговорност, за да се борим с греха, който ни пречи, за да вкусим Бога. Ако човек иска лично да стане участник и причастник на Божията любов сам, без някой да му налага, и поиска да се отдалечи от греха, който го лишава от това празненство от вкусването на храната и питието на Божията любов – е много важно той да се освободи, да не стане пленник на своя страх – страх от своя ад, от своя грях, а да се простре и открие за Бога и по много естествен начин да се движи по пътя на покаянието. Така човек ще вкуси, че Бог го обича.

Това е най-важният елемент – чувството, че Бог ни обича, т.е. убедеността, че сме ценни. Когато Бог, Който е всемогъщ, всезнаещ, сърцеведец, те обича и се занимава лично с тебе, какъв проблем, свързан с греха, ще те накара да се чувстваш малоценен или лишен от ценност? Оттук тази увереност, че сме ценни, която е и опит от смирението, поражда възможността да се борим срещу своите страсти, да стигнем до дълбоко съзнание, да разберем какво означава любов, какво означава омраза, гняв, незлопаметност, смирение, гордост. Следователно, ако войната със страстите се води в рамките на религиозната принуда, това не помага на човека. По този начин може да се намери друг изход от това насочване на гнева срещу самите нас и срещу другия и това да се превърне във възможност за творчество в живота, което означава още нещо – когато човек види личната си ценност, вътрешно се освободи, очисти се, тогава придобива възможността за различаване и знание и започва да разбира случващото се в живота, всекидневните събития с неговите ближни в едно друго измерение – истинско измерение. Така този човек е par excellence гениален и чрез тази гениалност, която се поражда от духовния живот, може да отнесе положително и да предпази себе си от тези, които го онеправдават, без да избира гнева като средство и начин, по който се проявява религиозната депресивност и агресивност спрямо другия човек.

Дали злопаметността може да се преодолее чрез Светото Причастие?

По начало, когато служим св. Литургия и свещеникът излезе със св. Потир, той казва: “Със страх Божий, вяра и любов пристъпете!” – следователно, предпоставка да пристъпим към св. Причастие е любовта. Как ще пристъпим със злопаметност? И как св. Причастие може да стане изцелително средство за моята злопаметност, при положение, че за да пристъпя, Църквата поставя като предпоставка любовта? Това не са ли взаимно отричащи се неща? Как може да се обясни?

От друга страна, естествено казваме, че никой не е достоен. Когато свещеникът казва „Светинята е за светите”, певецът, народът отговарят: “Един е свят, един е Господ, Иисус Христос”. Един е Свят, никой не е свят, и поради този Свят и ние се освещаваме. Тоест, ако искате, нашата ценност е дадена назаем; тя е от Бога – и това е смиреният човек; ако приемаш, че личната ти ценност ти е дадена, а не си я завоювал.

Знаете ли, имаме впечатлението, че ще отидем в ада по най-простата причина – че раят ще ни бъде дарен и няма да го понесем. Трябва и ние да направим нещо! Това е егоизмът; това е проблемът – раят ще ни бъде подарен и това ще ни ужаси, защото смирението реално означава Другият да ти каже: даром те спасявам! На много хора правиш подарък, но не го приемат, не защото са любезни, а защото са егоисти и ти казват: че какъв съм аз, просяк ли съм? Аз не мога ли сам да завоювам нещо? Да не се окаже така, че Бог ще ни Се даде, ще ни Се подари, раят ще ни бъде даруван, но нашата следгреховна логика, която крие егоизъм в себе си, няма да може да понесе това? И нима смирението и покаянието не са начинът на спасението? И дали ще приемем дара уютно и с благодарение? Дарът на нашето спасение?

“Един Свят, един Господ”. И защо – казва някой – след като един е Свят, един Господ, трябва да имам вяра и страх Божий и любов, за да се причастя?

Църквата казва тези думи, защото по този начин мога да придобия съзнание за Тайнството, действително да вкуся Христос и да разбера, че това не е хляб и вино, а Христос, Който обитава в сърцето ми. Когато Църквата казва да дойдеш с любов, а не със злопаметност, тя не ти казва самичък да намериш любовта и да дойдеш, а ти казва: искаш ли любов, искаш ли да победиш твоята злопаметност, ела! И ще я победиш, ако се храниш с Христос. Когато Църквата ни казва да дойдем с любов, с вяра, това означава да искаме да имаме вяра и любов – и понеже искаме да имаме вяра и любов, понеже искаме да имаме и живот, идваме, за да кажем: сами не можем да го постигнем.

Ела, Христе, в нашето сърце! Не зная как Христос може да дойде; не знам дали молитвата ми е Христова (тя може да бъде измамна), не знам дали добродетелта ми е по Бога и дали е Христова; също не знам дали моята идея, знание, богословска аналитичност може да ме нахрани и да бъде Христова – може да съм в прелест. Но ние имаме нещо сигурно, което е извън прелестта – и това са Тялото и Кръвта Христови. Там не съществува съмнение дали е Христос или не, съществува увереност, че това е Христовият дар и това е предпоставката да кажем, че искаме да възлюбим; да искаме да победим злопаметността и да се покайваме за това, че нямаме любов. Покайваме се, че в нас властва злопаметността, но как ще се извърши изцелението – не е наш проблем. Молитвата помага, четенето помага, бдителността помага, но това, което прави всичко и препокрива всички тези усилия, ако искате – всички тези усилия се съсредоточават и намират своето оправдание в св. Причастие – в Тялото и Кръвта Христови.

превод от гръцки: Константин Константинов

източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D1%80%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%B3%D0%B8%D0%BE%D0%B7%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B4%D0%B5%D0%BF%D1%80%D0%B5%D1%81%D0%B8%D0%B2%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82/

Близки теми:

Най-голямата пречка за покаянието е идеята, която имаме за себе си Гордостта като вътрешна смърт Покаяние, аскеза, любов Духовният живот не е враг на радостта Вината е моят наранен егоизъм

Повлияни от климата на светското мислене, често смятаме, че достойният човек е безгрешният или силният. Тази пирамида обаче в духовния живот е обърната и свят човек е този, който е в състояние на постоянно покаяние.

За този, който реално се покайва, не съществува грях, който да превишава Божията любов. Когато се съмняваме дали биваме опростени, означава, че в нас липсва истинско покаяние, че сме обърнати към собственото си его и всъщност искаме да се самооправдаем за делата си.

Покаянието не е моментно събитие, а е състояние на живот. Тя е нашето всекидневно усилие, което полагаме, да не се отчайваме и да се обръщаме към Божията любов. Разбирането за покаянието като акт, който се случва от време на време, не е правдиво, защото винаги се намираме в опасност от греха и изкушението. Поради тази причина сме зависими от Бога. Св. Исаак Сириец казва, че тъй като всички се намираме в опасност от изкушението и всички сме грешни, не съществува по-висша добродетел от покаянието. Особено важно е онова, което знаем на теория, да се превърне в съзнание на нашето сърце. Само тогава то ще има практически изражения, които определят отношението ни спрямо другия. Ако имаме съзнание за тази истина, тогава по различен начин ще възприемаме както събитията от нашия живот, така и другите хора. Покаянието е преминаването от скръбта за нашата лична вина към мъчителната жажда за лично общение с Бога.

Оттласквам се от скръбта за моята лична вина и започва да ме вълнува въпросът как да утоля жаждата по този копнеж за общение на душата с Бога, за вкусването на Божията благодат. Покаянието не означава затваряне в нашите вини, не е самозатворен процес, в който изследваме нашето падение и грях, а е обръщане на нашето битие към търсенето и копнежа по Бога. Покаянието не е съобразяване със закона, а е разтърсваща среща с Христос. Представяме си, че ще отидем да се изповядаме, за да ни дадат инструкции как да се подчиним на някаква поредица от закони и правила, без обаче да активираме нашата свобода и без да поемаме отговорност за тази лична среща с Бога. Повече ни интересува как ще успокоим съвестта си, как ще се почувстваме облекчени и в комфорт със себе си, как ще се отърсим от нашето бреме. Повечето пъти скръбта за нашите грехове е болката на нашия егоизъм, че не сме това, което сме си представяли, и в много по-малка степен е (ако изобщо я има) мъката, че сме загубили връзката си с Бога.

Покаянието и аскезата са вход не в общността на фарисеите, а в общността на блудния син, на работниците от единайсетия час, на митарите… Това е осъзнаването, че сме в Църквата не за да се възприемаме като общност на чистите, на моралните, на отличниците, а сме общност на болните, на ранените, на грешните. Защото грехът не е само акт и нарушаване на някаква заповед или накърняване на нравствения ред, а най-вече е неспособност на душата да общува с Бога и с човека, като човекът остава изолиран в себе си, в своите интереси, права, помисли и желания. Християнската етика не дели света на „добър” или „зъл”, а разграничението е изразено в образите на двамата разбойници: между стоящия отляво и стоящия отдясно на Христос – между разбойника, който се кае, и разбойника, който се намира в състояние на неразкаяност.

Покаянието е непрестанно връщане към Бога, постоянно търсене и намиране. Търсенето на Бога не е някакво състояние, което съм постигнал, завоювал съм и оттук нататък вече съм подсигурен. Търся и намирам, намирам и търся Бога, в непрестанно движение съм към Него. Процес, който ни държи будни, който е далеч от нагаждането и приспиването на душата, а е опит от любов. Опит, която ни активира. Поради тази причина един старец подвижник – авва Сисой, в края на живота си все търсел още няколко мига, за да се усамоти и още веднъж да въздъхне с покаяние към Бога – въздишка едновременно на скръб и надежда, на болка и радост. В този момент той казвал, че не знае дали изобщо е поставил началото на труда на покаянието заради Бога. Това е същинският опит от покаянието, това е неговият реален етос. А какво правим ние? Отиваме на изповед, разкайваме се за няколко неща и след това се успокояваме, че всичко ни е наред, казваме си: „Добре съм си!”… И с това историята приключва. Духовното пътуване спира. Защото, когато сме наред, съдим онези, които не са наред, отдалечаваме се от тях и се самооправдаваме.

Християнството ни разкрива един парадокс – да се чувстваш, че си наред и едновременно с това да си мъртъв; както и да чувстваш, че не си наред и да си жив. Защото, когато се чувстваш наред, „изваждаш от играта” Бога и Неговата благодат. Можеш привидно да казваш „Обичам Бога!”, но всъщност обезсилваш нуждата от благодатта и ценността на жертвата на нашия Господ, защото се крепиш на твоята борба, на твоята сила, на твоя духовен успех. Напротив, когато не си наред, тогава чувстваш колко си гол, чувстваш собствената си недостатъчност, търсиш и усещаш зависимостта си от Бога, Който те оживява. Светът приема за успял онзи, при когото всичко е нормално и уравновесено. В Църквата нещата са напълно различни не защото се оправдават неравновесието, падението и грехът, а защото се оправдават покаянието, съкрушението и съзнанието, че, както казва св. ап. Павел „всички съгрешиха и са лишени от славата Божия” (вж. Рим. 3:23).

Какво правим, когато липсва желание за борба? Целта не е борбата. Борбата е пътят. Проблемът е, че липсва желание за края на пътя – за Бога. Липсва любов към Светлината, изгубена е любовта към Истината. Ето защо въпросът не е в борбата. Не сме се родили да се борим с въздуха, неориентирано, самоцелно. В нас липсва желанието за борба, защото не сме се вдъхновили от целта. Каква е причината? Всяка душа може да има много причини, не можем да генерализираме нещата. Можем обаче да кажем, че човек създава други богове, на които се кланя, концентрира се в своите нужди, така че бяга от себе си и не вижда реалното си състояние, затова и остава в посредствеността. Това, което поражда желанието за борба, е вдъхновението от причината и от целта. Ако внимателно се вгледаме в себе си, ще разберем причината, поради която този копнеж, това вдъхновение ни липсва.

Нищо не може да стане насила и без да имаме съзнание за него. Въпросът е в нас да се запали пламъкът, а всички го носим в себе си чрез Кръщението. Но сме хвърлили прах върху въглените и усещаме, че жарта е угаснала. Всъщност обаче тя тлее. Както огънят, върху който хвърляш нещо, привидно угасва, но ако разровиш жарта, този огън пламва отново. По същия начин ни е нужно да се разровим в душата си, за да намери всеки от нас причината, поради която да се съживи и да запали този огън в себе си. Когато обичаме нещо много силно, борбата не ни плаши – и желание имаме, и усилията ни изглеждат лесни. Но днес сме толкова ограничени в сетивните неща, толкова задавени в културата на щастието, че сме си създали нужди, които ни дезориентират, поглъщат ни, и едновременно с това се чудим защо ни липсва желание да се подвизаваме. А причината е ясна – когато човек е замаян, когато позволява някой да му внушава идеята, че за да е щастлив, трябва да прави и да има еди-какво си, неговата душа се зашеметява; не му трябва много, за да отпадне духовно. Нашите сетива биват умъртвени и затова е много важно да започнем от аскезата.

Наскоро бе празникът на св. Йоан Лествичник. Като изтъква неговата личност, Църквата ни напомня за аскезата като за възможност за пробуждане. Насищаме се с толкова много информация, че накрая колкото и да е издръжлив човек, умът му се разболява и дори не разбира какво се случва с него. Св. Йоан Златоуст казва, че когато кочияшът е замаян, той не управлява добре колесницата. Така е и с душата – когато е замаяна, и тялото не я следва. В този смисъл е изключително важно човек да влезе в процеса на оскъдност, да махне излишните неща от живота си, които замайват ума му и му пречат да вижда ясно. Съзнанието ни е заето с хиляди ненужни мисли, с различни фиксации и неразбиращо се питаме защо нямаме желание за духовна борба… Духовните процеси не са нещо абстрактно. Все пак духът има свой носител – нашето тяло. И когато този носител се изтощи, той не може да слуша духа, който да различи нещата. И така, всички тези неща замъгляват възможността на човека да има разсъдителност и да разбере какво си струва (да прави) и какво не.

Ние сме в състояние на пиянство. Замаяни сме и първо трябва да се очистим от „алкохола, проникнал в кръвта ни”, за да разберем какво реално се случва в нашия духовен свят. Защото пияният човек не знае какво прави – той иска да бъде отведен у дома и има силите единствено да си легне. Не желае да се подвизава.

Аскезата е път на покаяние. Тя не е част от системата на някаква нравствена философия, тя не се цели в обективно утвърдени нравствени образци, които назидателно ти посочват кое е правилно и кое – грешка. Вместо това аскезата се прицелва в обръщането на човешката свобода към Бога, въпреки нашата следгреховна природа, която се съпротивлява. Нашата бунтовна природа се съпротивлява срещу Бога и човеците. Ние сме си самодостатъчни, автономни, държим на нашите права и сме детерминирали какво е щастието. Живеем с убеждението, че сами можем да намерим радостта – независимо от другия; уверени сме, че сами можем да завоюваме своето спасение. Но съпротивлявайки се на този дух на самодостатъчност, ние се обръщаме към Бога и към другия човек. Това именно е аскезата.

Аскезата не се подчинява на натиска на нравствените наредби, които могат да доведат до лицемерие, до робството на хладния дълг и до нищетата на индивидуалистичния морализъм. Подчинението на правилата не носи истинска радост, освен едно повърхностно удовлетворение, което ни кара да си кажем: „Чувствам се наред със себе си!”. И оттук нататък, в определен момент човек вече няма причина да спазва тези заповеди.

При всеки подход, който наставлява към спазване на определена нравствена система, се забелязва едно трагично отсъствие – отсъствието на личността. В тези случаи личността не е способна да се отзове и да сподели трагичните сблъсъци в живота на другите хора, да разреши драмата на страданието и самотата. Нравственият закон е безличен и не може да даде отговори на най-съкровените и екзистенциални въпроси на човека – на онези въпроси, с които той живее всеки ден, както и на онези, който се интересуват от причината за неговото съществуване. Намираме утеха в някакъв нравствен закон, който ще ни оправдае, понеже се страхуваме да се изправим пред тези ежедневни и екзистенциални въпроси. Тези вътрешни сблъсъци на нашето битие, които поставят дилемата кой съм и коя е причината за моето съществуване, съдържат толкова болка в себе си, изправят ни пред такова затруднение, изискват такова дръзновение и смел дух, че ние отстъпваме пред страха да се изправим лице в лице с тях. И избираме да не се борим, да се самооправдаваме чрез спазването на някакъв закон и правила, за да се чувстваме спокойни и наред със себе си.

За да намери човек себе си и своето средоточие в Бога, той не може да се ограничи до изискването и подчиняването на външни закони и правила. Дори да го направи, в даден момент ще почувства такъв натиск, че лесно ще се подхлъзне. Аскезата е много дълбоко личностно събитие и придобива смисъл, когато я свържем с Божията благодат. Аскезата има за цел търсенето на благодатта; тя е пряко свързана с Божието човеколюбие. Без Божията любов, без нейното търсене, аскезата губи своето съдържание и става мъчение, превръща се в терзание за човека.

Нека видим обаче от какво се нуждаем на практика. Независимо от историческото време аскезата води в една и съща посока и не променя същността си, направлявана от нуждата да бъдем съединени с Бога, да сме истински свързани с другия, което е и пазенето на Божията воля. И все пак тя получава различна форма съобразно нуждите на всяка епоха. Потърсихме ли кое в нашата епоха е най-значимото, от което се нуждаем, и кое трябва да е средоточие на нашата аскеза? Изглежда, че съвременният човек няма нужда толкова много от физически труд, освен от труда, който той полага ежедневно. Тогава от какво той изпитва най-силна нужда? Да се освободи от всякакви дразнители – от врявата край него, забързаността,  наркотиците, алкохолизма, тоест от всичко, което поражда безпокойство и замъглява погледа му, така че да не може да види какво става вътре в душата му. Да запази вътрешен покой, тишина и мълчание, за да може да се моли и да съхрани своето сърце. Днес цивилизацията казва – ти си важен, защото си постигнал успехи. Много от тези успехи обаче се оказват в ущърб на нашето сърце, на вътрешната ни реалност. И колкото по-осезаемо е усещането за недостатъчност във вътрешния ни свят, толкова повече искаме да се проявяваме и да утвърждаваме себе си във външния.

Аскезата като състояние на духа налага почивка, тя е „стачката” от цялата шумотевица на света; тя е изборът на мълчанието, на спокойствието, което ще ни даде възможност да чуем сърцето си. Да се заслушаме и да разберем каква е причината да не сме способни да водим духовна борба. Защо борбата не ни доставя удоволствие… Защо не сме наясно от каква духовна болест страдаме и кой път да поемем…

Първата стъпка в аскезата е да се отдалечим от шума, който ни заобикаля, без обаче задължително да се отдалечим от самия свят. Аскезата не се ограничава до някакви външни действия, а се изразява в осъзнаването кое е излишно за нас и в това да се лишим от тези неща в живота ни, които ни носят измамливо удовлетворение. Днес е по-лесно да кажеш на един християнин да направи някое конкретно дело или да спазва някакво предписание, отколкото да го призовеш да се лиши от определени неща от живота си, за да е способен наистина да чуе сърцето си. И не сме неспособни на това, защото работим по осем часа всеки ден, а защото съвсем съзнателно бягаме от тази тишина, която ще разкрие окаяното състояние на вътрешния ни свят. Когато загубим връзка със собственото си сърце, губив връзка с всичко – с другия, с молитвата… В този случай аз не зная какво е молитвата, не изпитвам удоволствие от нея, тя не ми говори нищо! Тогава дори храната не ми носи полза, а вреда. Има много телесни болести, които произлизат от храненето, което не означава задължително, че самото качество на храната не е добро, а че доколкото аз не съм добре, храната, която поглъщам, яденето, ме разболява. Когато не съм наред със себе си, тогава и храните, които ям, губят своето съдържание. Когато си добре със себе си, се радваш и на това, което ядеш. Ако обаче не си добре, то те яде, не ти го ядеш… Ако например ядеш много, това значи, че имаш някакъв духовен проблем. Този, който яде много, нещо му липсва. Тоест, когато изпитвам обсебващото желание да ям, означава, че покривам някаква липса, чувствам празнота и я запълвам по този осезаем начин. Когато загубя връзката с моето аз, не само на духовно или екзистенциално, а и на психическо равнище, тогава храната не ми дава здраве и живот, не й се наслаждавам истински, а правя опит да потискам вътрешния си смут, „ям” моето безпокойство.

Докато светът ти казва: „Живееш истински, когато взимаш каквото поискаш от живота!”, аскетичният път ти казва, че живееш истински не когато вземаш и имаш, а когато търсиш онова, което ти дава логос. Аскезата е съпротива срещу пренебрежението, презрението и безразличието към другия; съпротива срещу индивидуалната употреба на благата и вещите (както ги употребява безумният богаташ). Такава употреба е блудство, тя е грях. Блудството не е само телесно падение, но е и начинът, по който употребяваме материалните блага на принципа “Те са мои и аз ще си ги изям. Аз и моето семейство!”…  Тази индивидуална употреба на благата е падение. Когато човек няма покой, той иска изключително много неща. Това е отрова, която влиза в нас, и нашите желания неусетно нарастват повече и повече. Но дори и Земята не може да понесе претенциите ни и се разболява. Какво ще спаси Земята? Аскезата. Ограничаването на нуждите ни води до равновесие. В противен случай това наше неравновесие се проектира в творението. При падението на прародителите, грехът влязъл в творението и това не е нещо, което се ограничава до хоризонта на тялото ни, а се излъчва и изразява и в живота на цялото творение.

Неограниченото търсене на щастие и неконтролируемото благоденствие водят до оскърбление на творението. Защото от моментната радост, която ти дават, тези постигнати желания накрая се превръщат в бреме за тебе и започват да ти отмъщават. Това, което толкова си искал и си завоювал, ще отнеме от теб време, ще ти създаде грижи и дори може да те разболее. И така, какво е аскезата? Освобождаване от излишните нужди. Знае ли всеки един тук кои са неговите реални нужди? Ако не знаем, няма да имаме равновесие, няма да сме наред със себе си. Не сме способни да се посвещаваме на молитва, не защото сме обградени от грижи, както често си мисли съвременният човек, а защото сме обградени от нужди, които, ако не можем да задоволим, се чувстваме нещастни. Ние сме клети, не защото нашите нужди не са задоволени, а защото имаме излишни нужди. Създали сме цивилизация, в която вместо човекът мъдро да господства над материалната природа, той трагично се поробва от нея.

Аскезата има за цел не наказанието и мъчението, а изцелението на човешката природа. Някои казват, че аскезата е особено мъчителен избор, изпълнен с ограничения. Ето как сме свикнали с идеята, че добро е да правим каквото си искаме, а ограничението е нещо много лошо. Когато обаче се върши доброволно и със съзнание, ограничението е необходимо. Както болният след операция не може да яде каквото си поиска. Лекарят му предписва лечение, което е свързано и с начина му на живот и с неговите хранителни навици. Ние не разбираме, че боледуваме и затова се нуждаем от конкретно лечение. Когато човек чуе думата “аскеза”, я натоварва с отрицателно значение. Но отците са единодушни, че истинската аскеза не отчуждава, тя всъщност не е изолация… Но какво е тя още?…

Говорихме за етоса на аскезата във връзка с Бога и в отношението ни към вещите. Третият аспект е връзката с нашия ближен. Делото на аскезата е да сприятелява не само с Бога, но и с човека. Св. Максим Изповедник казва, че този, който обича Бога, живее на Земята ангелски живот – постейки, бдейки и винаги мислейки добро за всеки човек. Св. Василий Велики също казва ясно, че дори когато човек пази Божиите заповеди, дори да има велики харизми, без любовта към братята му обаче всичките му усилия се превръщат в беззаконни дела. Всяка аскеза, лишена от любов, става чужда на Бога. Аскезата приема за свой център любовта – към Бога, и към себе си, защото моето аз също го отнасям към Бога и в Него търся покоя на сърцето си, но и на брата си. Не мога да имам покой, ако не даря покой на брата си. Един отец от времето на ранната Църква казва нещо много важно: който пропусне да помогне на един човек в неговата духовна скръб, ще бъде отговорен за неговата погибел. Въпросът не е в това човек да изказва някакви теории, а сам действено да разпространява евангелската любов. Какво е аскезата на любовта? Да мога да разбирам другия. Да разбирам неговото състояние, неговата нужда, да излизам от себе си. До каква степен мога да разбера другия? До степента, в която мога да разбера и себе си – ако не разбирам себе си, няма да разбера и другия.

Когато сме се взряли в това да задоволяваме собствените си нужди и желания, не само не можем да разберем нуждите на другия, а дори не сме способни да ги забележим. Неотстъпчивият човек, този, който е фиксиран в своите потребности и е убеден в правотата си, никога не може да разбере другия. Когато обаче си влязъл в пътя на борба със страстите си и знаеш колко труден е този процес, тогава можеш да се поставиш на мястото на другия, тогава си готов да проявиш снизхождение и разбиране спрямо него. По какъв начин се разкрива християнската ни идентичност? В това, че имаме способността да разберем другия . Да, хората сме различни! Готов съм да разбера другия в неговата различност. Приемам различността на другия човек и намирам мостове за общуване. Какво е покаянието? Именно това да строиш мостове във взаимоотношенията си. А вместо това какво правим? Издигаме стени. Защото се страхуваме, искаме да се предпазим от другия, да воюваме с него, защото гледаме на него като на наш противник и не разбираме, че той е член от нашето тяло. Ако обаче осъзнаем това, започваме да отстъпваме, не оставаме нищо неизяснено. И в това има някаква гениалност – аскетичният човек е най-гениалният човек. А най-разглезеният, най-заспалият човек е този, който не полага духовни усилия, който е подчинен на своето сластолюбие. Цялото му съзнание е затлъстяло и той е изгубил усета си за околния свят. Погледът му не стига надалеч, нито логика му е задълбочена, няма мъдрост в себе си. А човекът, който се подвизава духовно, толкова много е работил по нивата на своята душа, че усеща и най-малката нужда на другия, спира да го експлоатира и започва да строи мостовете на общението.

Ако в центъра на живота си поставяме личността, тогава ще сме способни да жертваме определени свои интереси, за да не изгубим връзката с другия. Нека например погледнем към отношенията между двама съпрузи. Каква е целта за някого? Да бъде оправдан? Да му кажат – имаш право?!… Вместо това приеми това право и тази свобода като възможност за живот в любов заедно с другия. Но това е възможно, само ако си готов да влезеш в пътя на, тоест да съдиш не другите, а себе си.

Когато хората създават връзка, те са много влюбени един в друг, но понякога това е само на повърхността. Понякога се оказва, че всъщност са скарани, защото любовта им е основана на желанието да задоволят нарцисизма си. Тогава двата свята са различни, в които всеки от двамата във връзката не иска да се постави на мястото на другия. Този, който може да създаде реална връзка, е човекът, който може да се постави на мястото на другия. Няма да е възможно да го направи обаче, преди да се е разбрал със самия себе си, преди да е оценил какво реално иска и какво не.

Пътят на аскезата е възможност да направляваме и да настройваме словото, постъпките и поведението си така, че те да се превърнат в утеха за другия. Не да го сразяваме, не да го унижаваме, а да му даваме утешение и надежда, защото, ако го утеша, сякаш утешавам Самия Бог. Когато давам радост и утеха на другия, сякаш давам радост и утеха на Бога. Първо ще дадеш на мъжа си, на детето си… те са Христос, от тях ще започнеш, и след това на другите…

Превод: Константин Константинов

Източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%9F%D0%BE%D0%BA%D0%B0%D1%8F%D0%BD%D0%B8%D0%B5%2C-%D0%B0%D1%81%D0%BA%D0%B5%D0%B7%D0%B0%2C-%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%B2/

Близки теми:

Най-голямата пречка за покаянието е идеята, която имаме за себе си Любов и покаяние Покаяние Адът на себезатварянето Вината е моят наранен егоизъм

Най-голямата пречка – или една от най-големите пречки – за покаянието е идеята, която имаме за себе си. Това е нашето идеализирано аз; това, което мислим, че сме, както и лъжеусещането, което имаме за себе си – маската, която сме създали и сме повярвали, че е тъждествена с нашата личност. Tова е пречката за покаянието, пречката пред истинския духовен живот. В опит да прикрием своята вина действа схемата на съпротивата и отблъскването. Вместо да изразяваме и проявяваме своето истинско аз, да имаме правилна връзка с реалността на нашето аз, виждайки разтлението на божествения образ с цел да възстановим красотата на божествения образ, който сме, ние действаме по други схеми. Нямаме правилна диалектична връзка с нашата вина, за да може тя да се превърне в покаяние. Изтласкваме вините. Противим се на всяко събитие, независимо дали е вътрешно (от сферата на нашата съвест), или външно (идващо от изобличението на хората и събитията, които Бог устройва). Противим се на тези неща, за да защитим хубавата картина за своето аз. Този симптом може да действа и в самите нас, в семейството ни, в обществото, в Църквата.

Нека си помогнем малко, за да разберем какво означава това. Важно е, че в нашата епоха има събития, говори се за очистване, за очистване в Църквата, покаянието включва това. Какво означава всичко това?

За да съхраним себе си и за да изгоним Божията благодат от живота си, ние избираме да защитим картината, която имаме за себе си и която другите имат за нас. По този начин от една страна може да признаваме нашите собствени грешки, но намираме и някакво алиби за тях, както и някакъв друг начин, за да не може нашето падение да се превърне в покаяние, а да стане възможност за повторно възстановяване на нашия образа в собствените ни очи или в очите на другите. Затова говорим за очистване. На всички равнища. Вземаме повод от църковните събития, но и на всички равнища действаме така, например в изповедта. Какво правим? Нека ви дам един пример, за да го разберете. Извършваме грях и чакаме да мине известно време, за да го изповядаме на духовния изповедник и да му кажем „А, не го направих сега, преди един месец го направих!”. Какво друго правим? „Да, направих го, но направих и двеста поклона!”

Покайните правила в Църквата, които несъмнено имат педагогическа стойност, често стават и пречка за покаянието. Защо? „Направил си този грях, изпълняваш това покайно правило”. В себе си полагаме усилие да го изпълним. Но не разбираме, че покайните правила имат педагогическа стойност, която цели да възстанови връзката ни с Бога, а не са някакъв предел, който, ако преминем, значи вече сме станали добри.

Полагаме болезнено усилие да постигнем своята легитимност в съгласие с покайните правила и да се почувстваме „наред”. Това поражда вини. Болни вини. Това не са вини, които водят до покаяние. Човекът чувства принуда и усилие, чието средоточие е законът, той трябва да е „наред”, а не сърцето му да се освободи и да се съкруши пред Лицето, което е наранил, тоест Христос, за това, че е разстроил връзката си с Него. В този контекст например казваме „Да, отклонихме се като църковни хора, но се очистихме. С други думи, от една страна направихме това, но имаме и силата отново да се задържим на нозете си”.

Но Бог не иска това. Той иска да признаем своя крах, иска нашето съкрушение, а не потвърждението от света, не признанието от света. Трябва да балансираме своя образ в Неговите очи, но чрез съкрушението. Това е проблемът на всеки. Моят проблем и може би и вашият проблем – това, че не можем да избягаме от своето идеализирано аз, от идеята, която формираме за себе си. Най-големият проблем е самата воля, която извира от нашето идеализирано аз, която се сблъсква с Божията воля. С други думи, ние абсолютизираме собствената воля пред Божията воля. И какво се получава?

Една болна религиозност, която съществува, за да чувстваме духовна самодостатъчност и да гарантираме своето лично достойнство, но без никаква връзка с Бога и с покаянието. Покаянието се превръща просто в скръб, че сме се отдалечили от идеята за себе си, която сме си изградили – и сега се опитваме или да изтласкаме своите вини, или да се противопоставим активно на хората, които ни посочват грешките и ни изобличават.

Чрез собственото си лъжеусещане и в опит да съхраним своя образ действа схемата на потискане на вината, защото не можем да приемем покаянието като възможност за изцеление, след като покаянието означава признаване на нашия крах, сгромолясване на идола, който сме създали за себе си, сриване на собствената ни себеидолизация.

Стресът, страхът, несигурността, опитът за отбрана на нашето аз съществуват, защото вярваме не в Бога, а в себе си; ние се страхуваме да не би този идол, това лъжеусещане за самите нас, това наше идеализирано аз да се сгромоляса и затова се отбраняваме срещу нападенията на другите, които ни изобличават за нашите грешки.

Така човек губи равновесие, но пред него изниква друга възможност, за да може да отбранява своето идеализирано аз: като постоянно изтъква своите добри страни. Затова той упражнява доброто не като плод от любящата връзка с Бога, а като прикритие на своето грозно аз.

Много често нашите добри дела и борби крият не копнеж за Бога, а усилието ни да прикрием свои недостатъци и слабости в опит да се покажем добри. Ето, казваме, че не сме само такива, а и сме направили това добро, онова добро и се опитваме – с едно, бих казал, мъчително и принудително усилие – да следваме доброто. Ако не го постигнем, имаме и друг помощник, за да преодолеем тази дилема: покаянието или обръщането към своето аз. Не предпочитаме покаянието, защото то означава пълен крах, съгласяване с пълния ни крах, а избираме да изкривим своята съвест. Съвестта ни се подменя, придавайки на истината лъжеусещане за добродетел, променяйки етоса, понижавайки висотата на етоса на живота, който ни се предлага, за да можем да го задоволим и да се чувстваме наред със самите себе си. Говорим за подмяна на съвестта, релативизиране на истинския етос, изтласкване на вините и опит за фалшива добродетелност, която е нашата маска. Така постепенно изниква голяма рана, голяма болест и ние губим връзка с реалността на нашето аз.

Ако се задълбочим в своите постъпки, в социалните явления или дори в църковните и в настоящите събития, както и в тези от други епохи, ние се страхуваме да кажем, че сме се провалили: ”Здравейте, съгреших!”. Предпочитаме да говорим за силата на нашето аз, да се придържаме към нашето аз. Това не е просто падение, а демонично падение. В усилието ми да не приема греха си, започвам да правя поклони. Отивам при духовния си изповедник и казвам „Съгреших, да, но знаеш ли какви поклони правех и какви пости пазех?”. Тоест какво? Кое беше твоето изцеление? Разпънатият Христос, Неговата кръв или твоята способност да намираш противоотрова за своя грях, за да очистваш себе си?

Ние обаче се нуждаем от покаяние – и това е много важно. Но сме блокирани. В какво? От една страна, в натрапчивата идея за самите себе си, в заболяването, че се доверяваме на себе си – заболяването на нашето идеализирано аз, за което говорихме; блокирани сме и в набор от закони и правила, които, погледнати от погрешен ъгъл, сякаш съществуват в Църквата не за да ни освободят, а за да ни поробят. Защото, когато казваш на другия “За да се причастиш, направи това, направи онова!” и “Това е грешка! Онова е грешка!”, човекът полага усилия и вместо да види Христос непосредствено и автентично, покайвайки се за това, което е направил, се пита “Направих ли го или не го направих? Сега всичко наред ли е с мене или не? Какво ще каже сега моят духовен изповедник и ще ме признае или ще ме отхвърли?”. Тук губим връзката – и вместо да обръщаме към Христос, се обръщаме към духовния изповедник. Вместо да се обръщаме към Христос, се обръщаме към мнението на човеците.

В крайна сметка, покайните правила са благословение, в смисъл, че педагогически могат да ми помогнат, но въпреки това – в моята незрялост – за да продължа да обожавам моето лъжовното аз, се подчинявам на преценката на някакви закони, чиято същност и съдържание не познавам.

Следователно е много важно да осъзнаем, че нещата са много по-прости, отколкото си въобразяваме. Достатъчно е само да знаем, че спасението не е (в) нашето аз, а Христос. Достатъчно е да знаем, че не са нужни предпоставки за покаянието, не съществуват предпоставки за спасение, които зависят от нашето аз, а предпоставката за спасението е само една; тя е съществувала и съществува; тя е Христовият Кръст. За нас остава да го приемем. Единствената предпоставка, която се изисква от нас, е покаянието. Безусловното покаяние. Чистото покаяние.

Колко хора се измъчват в нищетата на своите вини, защото се страхуват от духовния изповедник? Те се страхуват от неговата присъда. Защото се страхуват от неговото отхвърляне. Колко хора оставят най-великия дар на Божията любов, защото не се доверяваме на Божията милост – и не се доверяваме, знаете ли, не защото сме много строги със себе си, а защото обожаваме себе си. Защото градим образ за себе си, над който треперим да не загубим. Благодарение на него живеем. Благодарение на него претендираме за рая. Повече претендираме за рая заради нашия собствен образ, а не заради кръстната жертва на Христос, което пък поражда подозрителност към Самия Бог.

Няма я свободата, която имат чедата, синовете на Бога. Имаме фобия от Него. Чувстваме подозрителност към Него. Не Му се доверяваме много-много. И какво става от това? Когато човек живее с тази своя духовна маска, изградена върху опита да удовлетвори църковни закони и да се почувства спасен, но не благодарение на Божията любов, той няма вътрешна свобода. Той се опитва да направи това, да постигне онова и в тази болна аскеза нито се освобождава, нито намира покой; това пристягане го води да носи пожелаването на падението, на греха, на всякакъв вид осквернение.

Нека дам пример: например някой брат ни наскърбява, разгневява ни. Тогава, понеже сме християни, се опитваме да се държим богоугодно. И какво правим? Опитваме се да се сдържим; борим се и се стягаме, като се опитваме да потиснем чувствата си. Да премълчим отрицателното събитие, което ни се е случило, като ползваме за инструмент забравата. Просто се опитваме да го забравим. И в един момент, само да се появи нов повод, страстите отново се разпалват. Защо? Ама тази позиция не е ли правилна? Но и да не беше правилна, какво друго бих могъл да направя?

Вместо просто да премълча, да се опитам да забравя случилото се и да го хвърля в забвение, всъщност, да го изтласкам в себе си, да го потисна, аз трябва да се помоля, да почувствам благодатта на Бога, за да ми даде любов към моя брат. Да се помоля за брата си. Да се помоля Бог да ми даде разсъдителност и просветление.

Какво показва тази позиция, това движение? Тя показва, че моите сили не са достатъчни, за да преодолея раздразнението. Също така показва, че за мен е важно да го преодолея, но не за да създам някаква представа за добродетелен човек, а това, което се случва, да ме свърже с Бога и с брата ми.

Усилието за аретология (науката за добродетелите, бел. ред.). Казваме: ама в църква от малки ни учеха да правиш това и това, да бъдеш порядъчен, да вършиш тази добродетел, да правиш едно, друго и ето – опитваме се да станем добродетелни. Не разбираме обаче, че добродетелта извира от Христос. Никой не е свят, никой не е добродетелен, освен Христос. Ние трябва да се съединим с Този, Който е самата добродетел и святост.

По този начин откъсваме добродетелта от Христовата личност, опитваме се да се упражняваме в добродетелта и какво става с това усилие за добродетелта? То става демонично усилие за самозатваряне, самооправдание и себеидолизация. Затова казваш: “Толкова години съм в Църквата и не съм изпитал радост”. Не си имал радост, защото усилието ти, служението ти е било служение на добродетелта. С други думи, то е било служение и усилие да изградиш някакъв добродетелен образ. Това обаче няма нищо общо с връзката с Бога. Църквата не предлага нещо подобно. Ако предлагаше нещо подобно, тя щеше да бъде моралистична система, щеше да бъде юридическа система. Какво представлява морализмът, юридизмът? Те са това усилие за де-обективизиране на духовния живот като усилие, което не е христо-центрично, а добродетелно-центрично, усилие за аретология, а не за христология.

Какво е добродетелта? Какво се крие зад добродетелта? Нашето аз. Всеки ден полагам усилия и трудове в Църквата, подвизавам се да направя от себе си добродетелен човек, а не да съградя човек в Христос. Усилието да създам добродетелен човек, тоест това са тези привидно добри човеци, християнски „зубрачи”, които впрочем на нищо не могат да се зарадват, защото не са могли да кажат: Боже мой, аз съм жалък, аз съм отрепка. Ако в даден момент не кажа от дълбочината на сърцето, че съм отрепка… Бог устройва да падаме, да грешим, за да разберем, че нямаме нищо добро, което на земята да покажем пред Него. Само едно нещо искаме, Неговата любов. Ако това не стане, ние се подвизаваме, ставаме невротични и опитваме едно, друго – и какво се получава? Нашият живот се превръща в роптаене, в зла участ. В отсъствие на вътрешен покой човек душевно се стресира и след това още по-лесно стига до греховете, особено плътските.

Ако човекът не открие, че неговата идентичност е в Христовото тяло; ако не стигне до това тотално чувство за провал, той не може да се спаси. Разбрахте ли колко е изкривено, когато в Църквата се опитваме да покажем някакво добро лице?Наистина е много обезпокояващо, когато казваме, че свещениците са лоши, но има и добри. Хора, това е грешка. Повечето сме в окаяно положение. И това, което ни спасява, не е добродетелта на някои свещеници или владици, а Христовата благодат.

Я да преброим колко са добрите и лошите владици… И настава битка между журналисти и владици. Това е общо заболяване. Отхвърляне на покаянието. Отхвърляне на Божията любов. Но светът няма да се спаси, защото съществуват петима добродетелни човеци. Светът ще се спаси, защото съществува Единият Христос, Който бил разпнат на Кръста. Тук е заблудата – в усилието на нашето идеализирано аз да се пренесе в една идеална църква, в една предполагаема църква.

Когато се опитваме да защитим представата за своето аз в очите на света, превръщайки себе си в идол и създавайки лъжеусещане за самите себе си, ние правим огромна грешка. В опита си да съхраним Църквата в очите на хората, ние я обезсилваме, защото така скриваме каещата се природа на Църквата.

Виждаме нещо в другите и казваме: „А, това го направи еди-кой си владика, еди-кой си архиепископ” – и го правим и ние. Това е нашето падение, общото падение на всички и нашата надежда е покаянието. В това е нашата радост. Покаянието ни освобождава.
Разбрахте, че в крайна сметка не сме се научили да се изповядваме правилно, както и че принизихме изповедта до психологическа игра в опит за постигане на психологически баланс чрез освобождаване от вината, за да защитим идеята за самите себе си. За да се спазарим с Бога заради удовлетворяването на собствената ни воля. Това не е покаяние, не е изповед. Всъщност нещата са много прости. Бог не иска нищо от тебе. Той иска да кажеш само едно „Съгреших!”. Но как да го кажеш? Първо трябва да разгромиш себе си, идеята за себе си, своето идеализирано аз. Това е трудното.

Когато Господ казва, че “игото Ми е леко”, Той има предвид точно това. Духовният живот ни изглежда тежък, защото не гледаме към Христос. Гледаме да изградим добра представа за нас и това отнема много труд, но не дава резултат. Не дава плод. Не утешава. Всичките страхове, които ни обхващат, какво означават? Че не познавам благодатта. Божията благодат, за която говорим, остава само в думите и на хартия; Бог съществува, просто за да ме награди за моето постижение.

В покаянието на хората съществуват два проблема. Единият е леността, а другият – отчаянието. Леността се получава, когато човекът, вместо да се отнесе правилно към Божията любов, да пребъдва и да възраства в нея, я вижда като оправдание за своя грях и като причина за отпускане на своята съвест. Вместо да зачитаме Божията любов, да я използваме правилно и тя да стане причина за нашето най-съществено развитие, ние я използваме, за да узаконим своя грях. Това води до леност. Това е едната опасност. С други думи, човекът казва, че Бог е милостив, за да може да съгрешава и да оправдава себе си. Това е катастрофа. Това е изкушението отляво. Съществува и другото изкушение, което ти представя Бога като Някой, Който наказва – и по този начин да стигнеш до отчаяние.

Сещам се за един духовен изповедник, старец на Света Гора, при когото отиде един юнак, за да изповяда своите плътски грехове. Той установи, че този юнак, греши, не греши – беше все в същото падение, в себеслужението. И заради неговото себеслужение и нарцисизъм той не виждаше греха. Преценявайки, че ако младежът спре да извършва греха, няма да стане по-добродетелен, защото добродетелта означава обръщане към Бога, истинско покаяние, старецът му посочи нещо, което, когато го чух, ме впечатли. Той му каза:

- О, продължавай да съгрешаваш, не ме бърка!

За да го освободи от идеята за самия него. Да стигне до дъното и след това да каже: „Ах, не направих нищо в живота си. Аз съм една отрепка”. Когато човек каже, че е отрепка, тогава надмогва мярата на своето аз, на своята добродетел, и научава, че се спасяваме, не защото имаме нещо добро, а защото съществува Христовата жертва, както и че водим цялата борба да станем добри, за да можем да пребъдваме в тези дарове на жертвата, в даровете и плодовете на тази жертва. И така, виждайки неговото самооправдание, искайки да му помогне да се освободи от това, той презря и добродетелта, и греха му.

Това показва, че покаянието е нещо друго. Ние обаче сме затворени в себе си и не участваме в Божиите дарове. Вътрешно не сме се освободили. Не сме намерили вътрешен покой. Животът ни е без удивления. В нашата връзка с Бога няма удивления, няма удивления и във връзките между нас. Нямаме въодушевление, липсва непредвидимостта.

От друга страна, действаме с методите на копирането. Копираме начина на живот на света. Какво например правим в църква? Казваме, че трябва да съберем хора в църква, нали? Какво правят хората? Как се събират децата? Хората правят това и това. Нека и ние го пренесем в църква. Налице е копиране. Има подражателство, защото човекът е загубил своята вътрешна свобода. Защото няма покаяние, няма вдъхновение. Няма изненада, няма въодушевление, няма оригиналност, която да бъде Божие откровение. Дори в църква правим едно копиране на светския начин на живот, за да доведем хората и да ги привлечем; да доведем голям брой хора.

Това, от което имаме нужда, е промяна на духа. Трябва да станем носители на духа на духовната свобода на Христос. Това предполага покаяние. Когато родителите не знаят как да отглеждат децата си, те искат рецепти. Питат, разпитват и съобразно това възпитат децата си и своята връзка с човека до тях. Те самите обаче не могат да действат така, защото вътрешно не са се освободили, за да видят същността на тяхната връзка.

Нека видим какво казва св. Йоан Златоуст за покаянието.

Миналата неделя говорихме за войната и победата. Войната на дявола и победата на Христос. Видяхте как беше възхвалено покаянието и как дяволът не понесе удара, а се уплаши и разтрепери. От какво се страхуваш, дяволе? Когато се възхвалява покаянието? Защо ревеш и трепериш? „Да, казва. С право рева и скърбя, защото това покаяние грабна от мене велики неща”. И кои са те? Блудницата, митаря, разбойника, хулителя. Наистина, много неща изтръгна от него покаянието. То разруши неговата крепост. „Покаянието ми нанесе голям удар”.

Видяхте ли кого грабна покаянието от дявола и как доведе до Христос блудницата, митаря, разбойника, хулителя? Хулителят Павел, разбойникът на кръста, митарят с неговата митарската молитва, блудницата, която се разкая. И тъй, съществува ли нравствен критерий? Възможно ли е разбойникът пръв да влиза в рая? Това е скандал.

Видяхте ли коя е мярата за духовната свобода на Църквата? Такава е строгостта на Църквата, която не слага вода във виното си, но такава е и величината на нейното човеколюбие, а именно, че от една блудница прави наша учителка. И тъй, праведен си? Не бъди сигурен. Ела в Църквата да пребъдваш в праведност. Блудник ли си, прелюбодеец ли си, престъпник ли си? Не се страхувай! Ела да кажеш „Съгреших!”. Бог е за тебе. Ще видиш, че грехът ти може да стане повод за тържество.

Как е възможно грехът ми да стане повод за радост и истинско празнуване? Когато се почувстваш толкова задължен към истината; толкова пропаднал в своя грях, та да се срамуваш да се изложиш и в собствените си очи; напълно сринат – и отиваш в църква, изповядваш се, покайваш се и получаваш опрощение, прошка и оправдание. Какво става? Не само не биваш отхвърлен, не само биваш приет, а и ставаш син на Неговото царство. Нима това не е тържество?

Той не само ти прощава, а те изцелява. Не само те изцелява, а те възстановява. Не само те възстановява, а те освещава. На хората криво-ляво казваш едно “Извинете” и те насила ти прощават. Тук Той не само ти прощава, но те прави и Негов син и син на Неговото царство. Следователно, не е ли голяма нашата отговорност, че пребъдваме в нищетата на нашите закони, в оскъдността на нашия порядъчност и не се покайваме? И не получаваме този велик Божий дар. Нали Той затова дойде в света? За да ни даде този дар. Защо обръщаме гръб на Божията любов?

Знаете ли колко хубав и лесен може да стане нашият живот? Седим и казваме, как да го кажа: украсявам един грях; казвам друг по косвен път, искам да оправдая трети, за да не загубя представата за себе си и за моето идеализирано аз. Казвам си проблемите, намирам оправдания, започват моите помисли, преминавам към моите абсурди, а е нужно нещо просто. Кажи едно дълбоко „Съгреших!”.

Дойде един човек, трогна ме. Намери ме на едно погребение, бях в друга църква и ми казва: „Искам да дойде един мой приятел, но подозирам, че има проблем. Сигурно е хомосексуалист.” И виж го тъй, виж го иначе, малко се обърках. Започнаха логическите, интелектуалните, пастирските, непонятните неща. Казвам: грехът не е толкова голям, но тези неща трудно се изцеляват. Моето всезнаещо аз започна да говори философски неща. Накрая другият дойде и плачейки ми каза: „В крайна сметка, покаянието не е ли просто нещо?” С други думи, можем ли да сложим предел на Божията любов? Покаянието не може ли да изцели човека? Казвам му: „Имаш пълно право, аз сбърках”.

В крайна сметка нещата са много прости. Стават сложни, защото, вместо да кажем на Бога едно огромно и ясно „Съгреших!”, ние разтегляме нещата – или за да оправдаем своето състояние, или за да изтъкнем различни поводи, или за да отречем, че дадено нещо е грях и да се надяваме на различни теории и философии. Така губим дара. Ако решително и без колебания и съмнения прибягваме до Бога с едно дълбоко „Съгреших!” – това е вратата, която ни води в рая.

Това е начинът, по който човек участва в Божията любов. Нашата добродетел трябва да отстъпи. От нашия ум трябва да отстъпят нашите добродетел, грях, мисли, идеи, философии, изобретения. Когато всичко това отстъпи и заговорим на Бога съблечени, тогава имаме надежда.

Свети Йоан Златоуст продължава: грешен си, не губи надежда. Ела в Църквата и покажи покаяние. Съгрешил си? Кажи на Бога „Съгреших!”. Какъв труд е това? От колко време се нуждае? От каква скръб? Какво притеснение има в това да кажеш думата „съгреших”? С други думи, да не би ако не кажеш, че си грешен, няма да имаш дявола за обвинител? Побързай и грабни от него това призвание. Защото неговото призвание е да те обвинява. Защо не го превариш, за да кажеш греха и да заличиш прегрешението, след като знаеш, че имаш такъв обвинител, който не може да замълчи? Съгрешил си? Ела в Църквата. Кажи на Бога: съгреших. Нищо друго не искам от тебе, освен това. Защото Светото Писание казва: кажи пръв греховете си, за да се оправдаеш (срв. Ис. 43:26). Кажи греха, за да се освободиш от греха. В това няма труд, нито много слова, нито разход на пари, нито друго подобно нещо. Кажи една дума, признай греха си и кажи „Съгреших!”. И как знам – казва той – че ако пръв кажа греха си, той се заличава? В Писанието е този, който го каза и се освободи от него, и онзи, който не го каза и беше осъден със своята завист.

Каин уби своя брат Авел, бидейки завладян от завист, а завистта имаше като последица убийството. Той го доведе до равно място и го уби. И Бог му казва: къде е брат ти Авел? Добре, Бог не знае ли? Бог го предизвикал, за да може той да каже: „Съгреших!”, да каже, „Убих го!”, тоест педагогически. Той не искал да му каже: „Научих, че си го убил”. Той се опитва да провокира неговото покаяние и вежливо му казва: „Къде е брат ти Авел?” Този, Който знае всички неща, пита – не от незнание, а за да провокира убиеца към покаяние. Той не попитал от незнание и показал това с думите: „Къде е брат ти Авел?”, а онзи отговорил: „Не зная. Да не съм пазач на брата ми” (Срв. Бит. 4:9). Каин искал да прикрие своята грешка, да не се изложи; да я оправдае, да намери предлог. Бог му подава ръка. Той му казва това, за да го доведе до покаяние, да го дръпне, да му каже „Опростен си!”, а Каин си намира предлог за бягство.

Нима не сме такива? Не вярваме в Божията любов. Вярваме в себе си – и когато бъдем изобличени от своята съвест или от другите, не отиваме да кажем „Съгреших!” и да покажем греха си. Намираме предлози и оправдания. Затова нямаме вътрешен покой. Нямаме радост. Нямаме вътрешен мир. Добре, не си пазач, защо обаче си убиец?

Бог какво му казал? „Гласът на братовата ти кръв вика от земята към Мене” (ст. 10) и веднага след това: „Уби брата си”. След като не приел първото послание, Бог още по-внимателно го накарал да осъзнае своето положение. Той непосредствено го изобличил и добавил и неговото наказание. Не толкова поради убийството. Бог наказал Каин не поради убийството, а поради какво? Чуйте да разберете коя е същността на нашия грях. Нашият грях не е това, че блудстваме, че прелюбодействаме, че убиваме. Друг е грехът ни. Вижте кой е.

Той непосредствено го изобличил, добавил и наказанието – не толкова поради убийството, колкото поради наглостта му. Едно е да грешиш, друго да си нагъл, безочлив и нечестив. Защото Той не мрази толкова много онзи, който съгрешава, колкото онзи, който няма срам. Този, който няма дръзновение да изповяда греха си и ни изработва, подиграва ни се, прикрива страстите си.

Следователно това е същината на греха и наказанието, а не че Бог се дразни и затова наказва. Става въпрос за определена човешка представа, която трябва да разберем в нейното психологическо изражение, а именно, че в крайна сметка не Бог, а грехът ни наказва. Както и същността на греха например не е поразила човешкия род, защото Ева взела от забранения плод и дала на Адам. Падението не било в това. Кое било тяхното падение? Когато Бог ги вика и те отиват и се скриват? Коя била същността на греха им? Те не повярвали, че Бог е Баща и им прощава. „А, Ти си не направил нещата добре. Дал си ни строги правила, строги закони. Строг си и ще ни накажеш. Не ти се доверяваме. И отиваме да се скрием”. Ако бях отишли и Му бяха казали това, което ни казва да правим: „Прощавай, предадохме те, (направихме) грешка!”, нямаше да имаме и падение.

Падението настъпило впоследствие – когато не повярвали в Божията любов и милост. Нашият грях е оправдаването на самия грях, а не толкова това, което правим. Грехът е нашата наглост и нечестие.

И разбира се, Бог не приел разкаялия се Каин, но не заради това, че той не казал пръв греха си. Какво казал той? “Моят грях е много голям, за да бъде простен…” Така казал Каин в своя помисъл. “Това е много голям грях, за да бъде опростен”. С други думи, Боже мой, слагам предел на Твоето човеколюбие. Грехът ми е толкова голям, че Твоето човеколюбие не може да го преодолее, да го покрие. Следователно Ти си виновният. За това, че не си човеколюбив. Това не е ли наглост? Това не е ли самооправдание? И какво би могъл да каже? Вместо това, да бе казал: “Извърших голям грях. Не съм достоен да живея”. Да пренесе отговорността не върху Бога, Който е строг според неговия помисъл, а върху себе си, след като е съгрешил и не е достоен да живее. Ако беше казал това, той щеше да бъде най-достойният да живее.

За да познаеш обаче, че тези неща стават така, разбери, че някой друг се е освободил от греха си, след като пръв го изповядал. Нека отидем при Давид, пророка и царя. За по-удобно го наричам пророк, защото царството му се намирало в Палестина, докато пророчеството му стигнало до краищата на вселената, но не след дълго царството се разпаднало, докато пророчеството му ни дава безсмъртни слова.

Този пророк и цар паднал в прелюбодеяние и убийство, защото видял хубава жена, която се къпела и се влюбил в нея. Кой? Пророкът. В последствие извършил това, което си намислил. Знаете историята. Като цар той изпраща нейния мъж, който бил войн, в първите редици, за да бъде сигурен, че ще умре и след това да я вземе за жена. Пророкът се оказал виновен за прелюбодеяние – бисерът в калта. Той обаче още не чувствал, че е съгрешил. Толкова силно бил упоен от страстта. Когато кочияшът е пиян, колесницата се движи напосоки – а каквото са кочияшът и колесницата, това са душата и тялото. Когато душата на човека е потопена в страстта, тя не може да управлява тялото.

Когато душата бъде завладяна от тъмнината, и тялото се търкаля в тинята; когато кочияшът е здрав, и колесницата се движи нормално. Когато обаче той загуби силите си и не може да държи юздите, и самата колесница очевидно върви към най-лошото.

Същото става и с човека. Когато душата е внимателна и бдителна, и тялото е чисто. Когато обаче душата бъде завладяна от тъмнината, и тялото се търкаля в тинята и в насладата. Какво станало с Давид? Той извършил прелюбодеяние, но не го чувствал, нито бил изобличаван от някого; и това станало на старини. За да научиш, че ако си ленив, дори старините не ти принасят полза, както и ако си внимателен, дори и младините не могат да ти навредят, защото правилният живот не зависи от възрастта, докато деянието зависи от разположението. Защото пророк Даниил бил едва дванайсетгодишен, но имал точна преценка. Давид в много напреднала възраст извършил прелюбодеяние и дори старостта не му принесла полза, докато на Данаил дори младостта не му навредила. И за да научиш, че целомъдрието зависи не от възрастта, а от разположението, въпреки че тогава Давид бил в дълбоки старини, той паднал в прелюбодеяние и извършил убийство. Той се намирал в такова състояние, че не чувствал да е съгрешил, защото умът -кочияш бил пиян от невъздържанието.

И Бог какво прави? Вижте какъв възпитателен метод използва чрез пророк Натан. Той изпраща пророк Натан при него. Пророкът отива при пророка. Същото става и с лекарите. Когато някой лекар се разболее, той има нужда от друг лекар. Същото и тук. Пророк бил този, който съгрешил, пророк бил и онзи, който донесъл лекарствата. Пророк Натан отишъл при него, но не го изобличил още от вратата, казвайки: „Беззаконико и мерзки човече, прелюбодеецо и убиецо, такава чест прие от Бога и потъпка заповедите Му!”. Той не прави нищо подобно. Защо? Защото много добре знае, че ако отидеш при някого, който е упоен от невъздържанието, когато е в страстта си, когато е в изблика на своя грях, ако го изобличиш по такъв рязък начин, в опит да се отбрани той ще прояви още по-голяма агресивност и няма да приеме думите ти.

Нужен е специален подход, когато човекът е в греха си. Знаем например, че съществуват хора, които воюват с Църквата и ние, безразсъдните, казваме – безбожници, лукави хора, заговорници, антихристи. Ама той е в своята страст, в яростта си, а ти още повече усилваш неговата ярост? Ето отново: пророкът отишъл при пророка, който бил убиец и прелюбодеец, но не възбужда неговата страст, за да не се възпротиви, за да не го раздразни, а да го възпита в покаянието. Ние обаче веднага бихме го разобличили. Нужно е голямо внимание, нужна е разсъдителност, ако действително трябва да кажем на човека, че е извън Църквата.

Не съществуват тъмни и светли сили. Какво означава „срещу Църквата се борят тъмни сили”? Ние ли сме светлите? Всички сме тъмни. Светъл е само Христос. Ние нямаме собствена светлина. Вземаме от Неговото сияние, от Неговата светлина – а за да вземем от Неговото сияние и светлина трябва да загасим нашата светлина, която е изкуствена. Ние, които лицемерно се правим на просветлени. Всички сме потъмнени. Намираме се в мрака.

И тъй, Натан отишъл при него и не го изобличил веднага. Какво казал? Той му разказва една измислена история, за да го накара сам да се изобличи, да го възпита с конкретен възпитателен метод и сам да признае греха си. Натан внимавал да не го направи още по-безочлив. Защото, когато греховете се откриват, те водят до безочие онзи, който ги е извършил и той ти казва: “След като са ме научили, след като ги направих, нима да не продължа ли да им се радвам още повече?”

Натан отива при него и започва да плете една съдебна драма. И какво казва? Знаете ли за това? Някои казват „Отче, да му кажа ли, че знам, че е съгрешил?” Не, не му казвай. Защото ще ти каже, След като го направих, станах за резил, сега нека продължа да се наслаждавам! Той има някакъв срам, че не е бил изложен и може малко да се въздържи. Когато изтъкваме греха, много пъти чрез неговото постоянно изтъкване ние го узаконяваме и променяме мярата на етоса в нашия живот.

Той отива при Давид и плете съдебна драма: “Царю, искам твоята преценка. Имало един богат и един беден човек. Богатият имал телета и много стада с добитък, докато бедният една овца, която пиела от чашата му, яла от трапезата му и спяла в прегръдката му”. С това той показва чистата връзка между мъжа и жената. “Дошъл обаче някакъв странник и на богатият му дожаляло за неговия добитък и като взел овцата на бедния, я заклал”. Виждате ли как той плете драмата? С ръкавица го срязва. Какво отговаря царят? Мислейки, че изказва мнение за някой друг, Давид издава много тежка присъда. Такива сме хората. С голямо доволство и жестокост вземаме решения за другите. Когато обаче се касае за нас, започваме да мислим по друг начин. И какво казва Давид? “В името на Господа, този човек е достоен за смърт и да заплати четворно за овцата”. Ето сега, дошъл е часът. След като го довел в свои води, Натан започва хирургическата намеса, без да бъде равнодушен – защото често прекалената снизходителност или строгост причиняват вреда. Трябва да чувстваме мярката за всеки човек, както и за самите себе си.

В подходящият момент той пристъпва към хирургическа намеса. Какво казва Натан? Той не бил омекнал задълго след огорчението и затова непосредствено изказва своето мнение и прави много дълбок разрез, за да не се отнеме чувството за болка. Той кара Давид да се осъзнае, да се съвземе, излага му нравствения критерий и след това го срязва, така че болката да функционира изцелително. Без болка няма лечение и покаяние.

“Ти си цар. Ти си този цар”. И какво му казва царят? Той не започнал да се кара с него. Натан го довел до такова осъзнаване, че Давид казал: „Съгреших пред Господа”, а не „Кой си ти, който ме изобличаваш? Кой те изпрати да ми говориш с такава дързост? На мене – царя и пророка? С каква смелост направи това?” Той не казал нищо подобно, а осъзнал греха си: “Съгреших пред Господа”. И тогава какво му казва Натан? “И Господ ти прости съгрешенията”. Ти осъди себе си и Аз ти прощавам осъждането. Ти с признателност изповяда греха си и го заличи. Ти осъди себе си и Аз те освободих от осъдителната присъда. Видя ли как се сбъдна написаното? Кажи пръв греха си, за да се оправдаеш…

Превод от гръцки: Константин Константинов

Източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%9A%D0%B0%D0%BA-%D1%81%D0%B5-%D0%BA%D1%80%D0%B8%D0%B5%D0%BC-%D0%BE%D1%82-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%88%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0/

Близки теми:

Покаянието като богоозарено себепознание Покаяние, аскеза, любов Любов и покаяние Религиозната депресивност Покаяние

Гордостта се смята за корен на всяко зло, за корен на всеки грях. Днес ще говорим за гордостта, надменността или самомнението. В противоположност на смирението, което е пътят за получаване на благодатта; начинът, по който вкусваме Божиите блага, надменността и гордостта са начините, по които губим тази връзка с Бога и началото на разпада на човека.

Проявленията на гордостта са основно две. Едното се отнася към хората, към ближния, където човек е надменен спрямо брата си, а при другото гордостта се отправя към Бога, където човек иска да заеме мястото на Бога, като се автономизира и самообожествява.

Нека видим как всичко това се случва на практика в нашето всекидневие, защото много наши реакции, които смятаме за естествени и за които си мислим, че се случват без да ги осъзнаем и нищо не означават, всъщност са показателни за нашето истинско положение.

Първата форма на гордостта, както казахме, се отнася към убеждението, че си по-висш от другите или най-малкото равен сред равни, както и към търсенето на превъзходство.

Ето нещо много просто, но и много силно. Нашата склонност да се чувстваме по-висши от другия или най-малко равни, но и това последното крие в себе си нагласа към превъзходство. Идва някой и ти казва: не се разбирам добре с мъжа си, с жена си, с приятеля си! – и оставаме в конкретиката на конфликтната случка, без да стигнем до причината и корена – там, където се е зародила вътрешна конкуренция и където човекът е поискал да се почувства по-горе от другия.

Това говори за комплекс. Когато често се измъчваме от помисли, изпитваме смут в себе си, независимо дали помисълът ми казва, че някой ме е онеправдал, че ме е обидил, или не ме е разбрал, или се прави на по-умен, или изглежда по-добър от мене – и започваме да чувстваме конкуренция, ревност или конфликт. В основата на този проблем е нашата агония да бъдем по-добри от другите, по-горе или поне те да не са нещо по-добро от нас, нещо по-силно от нас. Нещо много просто, което не осъзнаваме. Оставаме само в случката или в спора, който се е получил, но не навлизаме по-навътре, за да видим защо съществува този вътрешен конфликт, откъде тръгва, какво е моето разположение към него.

Издигайки себе си, горделивият понизява ближния си.

Когато в една връзка или в един разговор се получи несъгласие, може да се стигне до изостряне на отношенията. Защо се получава така? Защото другият не ни разбира? Или защото е толкова глупав, че не разбира това, което искаме да му кажем? Или съществува нещо друго? Защо, когато стигнем до несъгласие, се получава острота? Защото всеки налага собствената идея за себе си и не иска неговото “аз” да остане по-долу. Той иска неговата идея да доминира, иска насила да каже на другия: “Така е!” - не защото му пука за самата идея, а защото не може да приеме да бъде губещ в разговора, в общуването, във връзката.

…Гледа го отвисоко, презира го и стига дотам да го унизява сякаш не съществува; опитва се да го унищожи до степен, че да чувства, че вече е спечелил, че е победител.

Това се преодолява, само ако съществува разположение към любов, а дали любовта е истинска и разположението – чисто се разбира от това колко лесно преодоляваме нагласата да сразим другия, да покажем, че го превъзхождаме, т.е. да не искаме да убедим на всяка цена другия, да не очакваме той да се отъждестви задължително с нашето мнение. Ако нямаме тази нагласа, ние не сме свободни, защото сме роби на нуждата другият да се отъждестви с нашата идея, с нашето мнение, с нашата теория. Ако нямаме тази нужда, сме свободни.

Искаме да се отличаваме. Търсим утвърждение, търсим доминиране. Трудно се отъждествяваме със състоянието на другия. Тоест ние се опитваме да покажем, че се различаваме от другия, че не се отъждествяваме с него и така отделяме себе си, смятаме се за нещо велико и по никакъв начин не искаме да се съгласим, че сме нещо сходно с другия. Човек чувства нужда да се сравнява от гордост; да прави градации преди да се изкаже за своето превъзходство в една или друга сфера и особено над тези, за които си въобразява, че е по-висш. Тази нагласа към градации – кой е пръв и кой е втори, кой е по-горе и кой е по-долу – се поражда именно поради склонността към гордост и самомнение.

Гордостта е общо понятие, но когато се конкретизира в практическите си проявления, които ни засягат лично, започваме да се дразним и спираме да виждаме какво става с нас. Лесно можем да описваме събития, трудно обаче можем да преценим себе си чрез събитията и да видим кои са реалните причини и какво наистина се случва в нас, когато реагираме по определен начин. Напълно наивно е някой да каже, че това се случва, защото “така ми дойде”, “не го разбрах”, “не го исках”, “не мислех така”, “ти така го виждаш”. Независимо дали го виждаш или не, нищо в нашето поведение не работи автоматично или случайно. Страстта, надменността, гордостта е станала едно с нас до степен, че ставаме безумни в поведението си; не разбираме своето заболяване, не разбираме своя проблем.

Проблемите, които се появяват и са показателни за нашето състояние в дадена връзка, съпружество и брак, са голямо благословение. Човек не може да преодолее трудностите, защото смята, че връзката съществува, за да си прекарва добре, за да се нагоди, а не за да се развива, не за да работи върху себе си. Той не разглежда връзката като път към светостта и това е елемент от секуларизацията на нашия живот. Човек си представя връзката като път не към святост, а към щастие и наслада, тоест едно безумно преспиване, да си прекарвам живота добре и приятно.

За една връзка и едно съпружество затруднението е голямо благословение, защото се изпитва качеството на любовта, която се изразява чрез всекидневното търпение. Обикновено проявяваме търпение и гледаме положително нещата, когато обичаме, когато сме разположени да обикнем другия. Ако обичаме себе си, ако обичаме своята фантазия, ако обичаме плодовете на своето въображение и мечти, не бихме разбрали смисъла на търпението; често не издържаме и чувстваме, че сме се провалили, защото сме си представяли живота по един начин, а той се е оказал нещо друго. По един начин си представяме нашия другар, а той/тя се е оказал нещо друго. Кое обаче е важното? Да си прекарваме добре или да се осветим? Да си прекарваме добре е нещо, което отминава, а да се осветим е нещо вечно. Да се осветя означава да намеря Бога, да намеря смисъла, истината, светлината. Да си прекарам добре е просто една функция на – как се казва? – на ендорфините. Това са различни неща.

Страстите са като плетиво. Ако се разплете една бримка, се разплита цялото плетиво. Започваш от гордостта, нямаш търпение, завиждаш, влизаш в конфликти, имаш подозрения – и завършваш в осъждането, което води до загуба на благодатта, до падения, до грехове. Осъждането ще доведе до хулни помисли. Всичко това е поредица, в която, ако в началото не стъпиш върху правилна основа, не изясниш нещата в тебе, накрая настъпва объркване, помрачаване, безразсъдство – не знаем какво става с нас и живеем просто наслуки, както дойде. Затова се казва, че човек стига до осъждане на ближния и дори до систематична критика на начина и мислене на живота му. Осъждането не е само да кажа: “Kолко е лукав този човек!”, а систематично да съдя начина на мислене и живот на другия. И защо идва това? Защото го обичам? Защото ме кара да се замисля? Защото ме занимава? Защото в негово лице виждам собствените си страсти и мисля, че ги прогонвам, обвинявайки го. Един прост пример.

Майка и баща, водили блуден живот на млади години, се чувстват виновни и подхождат много моралистично към децата си. Те налагат собствените си проекции върху децата и стават изключително строги, защото в лицето на своите деца вероятно виждат своето “аз”, което не им харесва и по този начин искат да го заличат – като бъдат деспотични. Човекът, който има просто устроен живот, е обикновено и по-снизходителен.

Вторият случай на гордост е по отношение на Бога. Това е нагласата към самообжествяване.

Какво казвам на Бога? “Не си ми нужен! Самичък ще стана бог. Сам ще устроя живота си; аз ще контролирам живота си, какво само идваш и ми се бъркаш? Ти съществуваш само за да ме възнаграждаваш – когато видиш колко съм важен!”

Автономизирането е същността на греха. Мнозина питат: какво е грехът, отче? Това или онова? Грехът означава да се автономизирам от Бога, да стана бог за самия себе си, аз да командвам живота си. “Нямам нужда от Теб, Боже мой!” Автономност, самодостатъчност – това направил и Адам, който поискал да стане бог без Бога.

Втората форма на гордостта се състои в самообожествяването, в претенцията за абсолютна автономност, както това впоследствие става и във взаимоотношенията ни.

Тези двете са взаимно свързани. Когато искам да бъда автономен и независим от другия и не мога да свържа живота си с него, това означава мощна форма на необщителност, на истинска антисоциалност, защото като поведение някой може да бъде изключително социален, но всъщност да се е отделил от другия. Моят живот и твоят живот. Ако можем да съществуваме заедно без единият да затруднява другия, тогава сме заедно. Това е форма на автономизиране в нашите взаимоотношения.

Когато човек търси Божията благодат, той трудно приема реално, че всичко е по Божията благодат. И казваме: трябва да направим нещо! Изключено е да се спасим даром!

Скандално е да повярваш, че Бог те спасява даром. “Даром е за бедните! Пък аз не съм много беден, все нещо имам!” Ако не приемеш, че си беден и че Бог даром те спасява, не можеш да се спасиш. Какво да правя аз? Ще приема дара.

Св. Йоан Касиян така обяснява греха, падението на Луцифер – той повярвал, че получавал блясъка на мъдростта и красотата на добродетелите, с които Божията благодат го украсила, от мощта на своята собствена природа, а не от Божията щедрост.

Много е важно да разясним – вярваме ли в действителност, че ако се изправим на нозете си, това ще бъде от Божията благодат? Теоретично – да, на практика – не. Ако вярвам теоретично и практически, че нещо идва от Бога и е дар, не бих осъждал някого, който го няма. Защото аз не направих нещо, не придобих нещо, просто приех дара. Следователно, защо да обвинявам другия? В момента, в който обвиня другия, това означава, че и аз съм направил нещо, но не вярвам в Божията благодат.

Всъщност осъждането е неверие спрямо Божията благодат. Вярвам, че аз съм бог, защото, както аз се спасих със собствените си сили, така и и ти си длъжен, и ако не успееш, те обвинявам. Но ако вярвам че не аз… тоест, ако сведа глава и кажа, че Бог ме спасява, Божията благодат ме спасява, какво да кажа за другия? Ще искам и той да се събуди и да разбере това; да се радва и да се остави на Божията благодат.

С други думи, духовно подвизаващият се открива като високоумен, когато представя добродетелите си като израз и последица от собственото си достойнство, докато неговите дарования произлизат просто от участието в божествените съвършенства и са дар от Светия Дух.

Ако приемем това и го осъзнаем не само на теория, но и в опита, придобиваме друг етос. Защо? Ако реално повярваме, че сме носители на Божествената любов, тоест на Божията милост; че каквото и да имаме, е по Божията милост; ако сме изумени от своето безумие, от своя грях, от своята неблагодарност и едновременно с това, докато сме такива, Бог ни изумява – приема ни, признава ни и ни прощава – и осъзнаем дълбоко всичко това, нашите клетки и дихание могат само да свидетелстват за усещането за Божията любов. Тогава вече няма да сме нито снизходителни, нито строги, а ще излъчваме сами тази надежда, която извира от Божията любов. Напротив, човек, който си пада по аскезата, по закона, който прави всичко възможно, за да почувства, че е успял, ще видите, че от него ще излиза жестокосърдие – той не е свободен, не е гъвкав, той наблюдава всичко с агония, с тревога.

Той се пита: Ах, какво ще стане? Къде е лексотанът? Да ме отпусне малко…

От това, което човек изкарва на повърхността, се вижда неговото духовно състояние. Не говорим за дух на слободия и узаконяване на злото, а за нещо различно. Човекът, който вкусва Божията благодат, изразява надежда. Дава ти друга утеха; утеха, която казва: “Зная си хала, но мога да живея, мога да се надявам, мога да спя!”

В момента, в който ще се направя на високоумен и повярвам, че дарът, който имам, е от мене, автоматически го губя. Колкото и да се опитвам да избягам от това, не мога да избягам – в момента, в който казвам: “Нищо нямам, нищо не струвам и всичко е от Бога”, Бог наистина ми го дава. Но само да вдигна глава и да кажа: “О-о-о, как успях! Колко съм добър!” - и съм го загубил – и губиш след това свободата си, губиш светлината, помрачаваш се и това те кара да ставаш раздразнителен, нервен, да се занимаваш със законите, с бройката; започваш да оценяваш нещата с една автономна, индивидуална критика и да слагаш табели: единият е такъв, другият е онакъв! Единият малко се поправи, другият малко се отклони!

Кой те е поставил да казваш тези неща? Липсата на живот. Вътрешното умъртвяване. Загубата на онази сладост, която Божията благодат ти дава и те услажда. Където знаеш, че само да се откъснеш, и губиш всичко. Където също знаеш, че само да се снижиш, и се наслаждаваш на всичко. Това са духовните закони и нещата са много прости. Това става и в нашето ежедневие, в живота ни.

Св. Максим Изповедник споменава, че горделивият настоява да отдава постиженията и успехите на собствените си сили, вместо да ги свързва с Бога. От друга страна, след конкретни действия горделивият стига до самообожествяване, себеизтъкване като малък бог и до завземането на мястото на единствения истински Бог, Който е абсолютната истина.

В православната духовност (не както ние я живеем, или по-скоро както я изопачаваме), доближаваме Бога чрез Неговата благодат – в степента, в която човек се принизява, опразва себе си, съкрушава се. Това е науката на православната духовност и никоя друга: да намерим начина, по който истински ще се съкрушим, ще се смирим. В мярата, в която човек се принизява, опразва себе си от своите идеи, от своята фантазия, от своята аскеза и добродетел, в същата степен се изпълва от Божията благодат, от Божието просветление. Това е напълно противоположно от предлаганото от философската система, която казва – да вършиш тази аскеза, да се самоусъвършенстваш, да се развиеш, да контролираш своите инстинкти, желания, за да можеш след това автоматично да се изкачиш на друго ниво. Какво значи “автоматично”? Бог машина ли е или Личност? И доколкото Бог не е машина, а Личност, това, което те спасява, е връзката. Трябва обаче да намериш пътя, по който да създадеш връзка. Смирението означава да създадеш връзка с Бога, но не автоматично, или принудително – като машина, на която задаваме програмата и тя се развива. Едно такова просветление има като свое съдържание човешката сила, тоест гордостта – и светлината, която виждам, не е божествена светлина, а от друг дух, от друго преживяване.

Просветлението за мене е лицето на Христос, а не харизмите, които Той ще ми даде. Не ме интересува дали Бог ще ми даде дар на прозорливост, не ме интересува Бог дали ще ми даде преживявания, не ме интересува Бог дали ще ми даде чудодейна благодат; интересува ме Самият Христос! И толкова много ме интересува, че и в ада ще отида за Него. Какво означава тази мярка, която отците дават и която е толкова скандализираща? Те казват: и в ада да съм, достатъчно ми е да съм с Тебе! Нашият рай е Христос. И както при всяка връзка е нужно смирение, за да се опази, тоест да дам пространство на другия, така става и при Бога.

Напротив, ако създавам един безличен бог, машина, която се покорява на моето съвършенство и която държа в ръцете си – например сега искам еди-коя си харизма и тя ми и я дава; искам просветление и го получавам – това не е просветление от Бога, а демонизиране. Православният, който живее тази духовност (която означава неговото съкрушение, за да може да види Бога), целият е една прегръдка. Онзи другият те гледа с усмивка и любов, но това е любов, която те коли, като ти казва: какво боклуче си ти! Усмихвам ти се, малко боклуче! Търпя те и тебе, някога и ти ще се събудиш и ще видиш нашия духовен елит!

Затова виждаш, че тези, които развиват своите философски системи, или както там се наричат, са 10-20 просветлени в света. В Църквата пък всички сме образно казано цигани, но всички сме съпричастни. В Църквата се предполага не някакво интелектуално или умствено себеусъвършенстване; там отива съкрушеният човек, който иска Христос, който не знае нищо, който е погинал. Същността на нашето спасение е в даден момент да разберем, че сме погинали. Другият води борба да покаже, че е важен; православният води борба, за да покаже, че е погинал – това е разликата. Следователно, Църквата дава изключителна сладост, защото в нея са всички безумни и последните цигани на света. Там се извършва св. Литургия и всичко се освещава. Съответно всички онези изрядни и нагласени с духовна вратовръзка, с аскетически постижения, със „страхотни” преживявания хора – всички те са толкова съвършени, че нямат нужда от Христос да ги спасява, нямат нужда от Светата Литургия, нямат нужда от св. Причастие; нужно им е само да се изкачат на сцената, а ние да им ръкопляскаме; да ни опишат преживяването си, а ние да се трогваме. Това не е връзка.

Знаете ли, изключително грозно е, че дори в Църквата се създават различни клики – на просветлени и непросветлени, на значими и незначителни. Това усещане, че съм нещо изключително, че аз напреднах, ние сме напреднали, а другите са изостанали, е форма на гордост, която се крепи върху духовността. Тоест усещането, че съм нещо особено, нещо изключително, от която позиция гледам на другия със снизходителност и казвам:

- Е, той не знае много неща! Лека-полека ще разбере. Има време! Нека мине през това!

Това е вид духовен фашизъм. Не разбираме, че духовните неща са толкова непредвидими. Казваш една дума и всичко се срива. Отците казват, че когато някой има гордост, той не бива изкушаван от никакво изкушение, защото вече е претърпял голямата катастрофа. Може да имаш всички добродетели, но ако имаш гордост, всички рухват. Нищо да нямаш, съкрушение имаш ли, имаш всичко. Затова и всички добродетели да придобиеш, наведнъж можеш да ги загубиш. С един помисъл само, който ще ни закове. С увереността, че сме нещо.

Ако съществуват кавги в отношенията и живота ни, това е, защото съществува скрит егоизъм, където “аз зная, а ти не знаеш, аз съм нещо по-добро от тебе и в даден момент ще го разбереш, ала как да го разбереш, като си такава опака жена?” С такава гордост се култивират състояния, които довеждат до отделяне от другия, до реално отделяне.

Ние се съпротивляваме на всичко, което атакува нашата самооценка. И защо реагираме, когато ни съдят? Защо се гневим? Защото ни разбиват представи, която имаме в ума и сърцето. Ние сме си създали идеите, живота, имиджа – и идваш ти сега и ни атакуваш? И ако си строил това години наред, как внезапно да го сринеш? Идва другият и срива всичко, а ние питаме:

- Кой е тоя?

Създали сме някакъв имидж и когато някой дойде и атакува идеята за този имидж, тоест за нашето превъзходство, веднага реагираме, съмняваме се, искаме да предпазим този имидж, ставаме настъпателни и отмъстителни и казваме: виж го как говори! Започваме да изкарваме всичко, каквото имаме в себе си – лъжливо и истинно. Дотогава сме били добри, любезни, кротки, цивилизовани и нищо не сме казвали. Един цивилизован човек не съди, не порицава, не обвинява – поне така се предполага. Но само да бъде засегнат този имидж, който си е създал, виждаш един нецивилизован човек, един варварин. Защо? Имиджът се е сринал.

Когато повярваш, че Божиите дарове са твои, ги губиш. Затова, за да ги задържа, трябва да запазя това съзнание, този етос, че Бог ми ги дава, че са Негов дар. Разбирам, че не са мои, а дар от Бог и това ми дава радост, че Бог се занимава с мене, интересува се от мене, Той е мой Баща, просветлява ме. И ще се опитам да погледна по-нататък от тези два-три дара и да видя колко Бог ме обича и още повече – ще се оставя на Неговата любов, за да напредна още повече. И доколкото получавам тази любов като закваска, губя сила и желание да съдя когото и да е. Не ме интересува кои са зли и кои лоши. Повярвайте, ужасно е, когато някой има силата да казва кои са добри и кои лоши, кои са за ада и кои са спасени; страшно е. Защо? По най-простата причина: човекът, който има следа от Божията любов, иска едно; той не се интересува кой е добър и кой лош; интересува се как всички да се спасят. Толкова е силно желанието му всички да се спасят, тази любов да прегърне всички, че идеята кой е добър и кой лош, кой е от Бога и кой не е, го обижда и дразни. Ако имам силата и уюта да деля хората на “във” и “извън” Църквата, на хора на Бога и хора на дявола, това означава, че не обичам; а не обичам, защото в крайна сметка не съм вкусил любовта; връзката, която съм имал с Бога, е била лъжлива, външна, формална, моя, не е била съществена.

Какво е Божията благодат? Сещам се веднъж, когато бях на Света Гора и питах един старец за Божията благодат – старец Емилиян Симонопетритски – бях в игуменарницата, там имаха генератор, в даден момент беше поникнала трева и нямаше добро осветление. Попитах го аз и той ми каза:

- Ето, когато тревата прекъсне осветлението…

Божията благодат означава просветление, Божия светлина, божествена енергия, това, което ни довежда до общение с Бога, но пречат тревите – нашата гордост, егоизъм, идеята, че ние ще завладеем Бога, че ще Го присвоим – с нашите ръце, с нашите сили, с нашите способности.

Божията благодат е непосредствен опит от Божията любов. Тя е общение с божествените енергии, божествено просветление; тя е лудост, тя те изумява, подлудява те и в нея разбираш, че смъртта не съществува; разбираш, че всичко е живот, че въздухът, който дишаш, не е въздух, а Самият Бог; разбираш, че човекът до тебе – най-съкрушеният – е най-красивият човек. Благодатта променя твоето зрение и чувства – и вече виждаш, че всичко е Христос. Това е състояние, където се радваш на това хората да те обиждат, искаш да се скриеш от всичко и всички и най-хубавият палат за тебе е някоя дупка – и там се чувстваш господар. Това е усещане за Бога. Тогава не претендираш за нищо, искаш само да искат от тебе. Това се дава от Бога, не става с труд; това е енергия от Бога, Когото сме оставили да действа. Изтръгнали сме тревите, всички онези пречки, за да функционира (пр)осветлението. Най-големият проблем и пречка обаче е гордостта, егоизмът, немилостивото сърце; сърцето, в което няма милост, жестокосърдието, осъдителността, вътрешното объркване, помрачаването, безразсъдството.

Резултат от поведението на високомерния е, че спира да уважава ближния като Божий образ.

Как ще разберем дали имаме високоумие и самомнение? Ако не уважаваме ближния като образ на Бога – не само онова, което заслужава уважение, а всеки един като образ на Бога. Ако вземаме на сериозно и уважаваме всеки човек, и най-малкия, и го зачитаме, това означава, че вече се борим със самомнението.

Вместо да се доверява на Божията благодат, човек вярва в собствените си сили. Той абсолютизира своята воля, измества Божията и противопоставя своята воля на Божията.

Моята воля се бори с Божията - искам да нареждам, отказвам да се подчинявам и да се вслушвам в този, в когото трябва.

Непокорният иска всички да го слушат, да му обръщат внимание, да нарежда, да определя нещата, неговата воля да властва – именно това са проявленията на високомерния човек. Мяра и център за него винаги е неговото “аз”. Той претендира да съди всичко и да знае всичко. Вярва, че е мъдър, иска да бъде оправдан, има претенция да поучава и не понася възражение и прекословие. Това са последиците от факта, че не разпознава Първообраза на своята природа в Христос. Тоест той не разбира, че Христос е Всичко.

Вместо да издигам брата си към Бога, издигам себе си чрез него. Използвам другия, за да се въздигна. Понизявам го, смятайки го просто за средство за своята лична прослава или като огледало, което отразява не Божия, а моя образ.

С други думи, какво е другият за мене? Повод за прослава, начин да спечеля нещо, да се покажа по-силен, да покажа моето превъзходство.

Вместо да чувства другия като ближен в Христос, да го разглежда като брат в Христос, високомерният се опитва да се открои от него и да утвърди личната си уникалност и надмощие.

Тук стигаме до един въпрос, който често ни измъчва: защо някой има повече харизми, а друг по-малко? Представата, което имаме е, че този с многото харизми (дарби) изглежда важен, а другият – незначителен. Първият е в привилегировано положение, а другият в по-неблагоприятно и често съществува конкуренция, завист, напрежение, конфликт. Как можем да видим тези неща в себе си, как да ги преодолеем? Как да се освободим от тези комплекси?

Всеки е уникален; личност, която се различава от другите. Всеки има собствен начин, по който осъществява и проявява Божия образ. В крайна сметка, той е призван да използва и оползотвори своите лични таланти. Всеки има различни харизми. Какво означава различна харизма? Различен начин на осъществяване на логоса на моето битие. Това не означава, че някой е по-добър, а друг по-лош, а различен начин на осъществяване на самия логос на съществуването. Следователно общият логос на съществуване ни води до единство и равенство. Ако не съществува общ логос на съществуване, който превъзхожда светската логика (защото светската логика е може би някой да стане богат), няма  да има равноправие. В това някой да си прекара приятно живота, да има здраве – във всичко това няма равноправие. В общия логос на съществуването обаче, който преодолява времето, във вечния логос, всички сме равни. Просто се различаваме по пътя, който всеки следва – чрез различните харизми, които всеки има. Отвъд общия логос съществува още нещо, а именно, че не сме индивиди, а личности. Какво означава това? Никой не действа сам за собственото си спасение, а сме общност, община, Църква сме, където единият допълва другия. Моята харизма не е за мен, а за всички. Харизмата на другия не е за него, а за всички. Затова тя не служи на някакъв духовен капитализъм, няма никакъв частен духовен акт. В духовният живот харизмите служат на Тялото и такива трябва да бъдат.

И така, какво става – гордостта се покорява, защото моето е на всички и това на другия принадлежи на всички. Връзката е допълваща. Харизмите се допълват. Я да видим при съпрузите: ако някой каже: “Аз имам повече харизми от тебе! Аз върша повече работа от тебе! Аз допринасям повече от тебе!” – тогава не съществува връзка. Докато ако някой мисли така: “Имам повече, за да давам и на тебе, който нямаш”, той служи на единството и това е различно. Разделението съществува, защото отделям себе си от другия и смятам, че нашите продукти са сравними. Колко имаш ти, колко имам аз, я да видя кой има право, кой се уморява повече, кой допринася повече и хиляди такива неща. Всеки има собствена харизма, която или ще служи на неговата индивидуалност, надменност и гордост, или на единството на Тялото – независимо дали това е съпружество, братство, приятелство и изобщо Църквата. Само така могат да се разберат харизмите и така човек избягва гордостта.

Така се разбира Църквата. Не съществува Църква от хиляди изолирани индивиди, където всеки се затваря в своята черупка, има си броеницата; затваря се в себе си и намира някакъв рай. Тук говорим за откриване към Бога, за да грабна Бога за всички, а не за мене. Ако Го грабна за себе си, е свършено. Ако отида сам, Бог ще ми каже:

- Приятелю, не идвам за тебе!

Затова казвам:

- Аз ще направя съглашение и ще доведа всички с мене! Ако не искаш някой от тях, дори мене няма да имаш!

Така е с харизмите, така е и при Бога. Жестоко е, но е реално. Църквата може да покаже снизхождение към всяко нещо, само към едно не може – към този, който заговорничи срещу единството, този, който активира лицеприятието, налагането на едно лице в ущърб на единството. Харизмите се допълват. Бог не ги е дал, за да се гордее някой и да казва: “О, колко съм важен!”, а за да служат на всички, за другите – и ако някой няма, всъщност и той има някаква харизма, и той служи на нещо. Всички са полезни. В човешкото тяло не са важни големите органи. Някакво смущение, което изглежда незначително, може да преобърне целия организъм. С други думи, в едно тяло много харизматичният човек е толкова значим, колкото и малко харизматичният човек. Налице е един и същ многоценен принос и затова не съществува по-висш и по-нисш. Не съществува ревност, надменност, гордост. В същата рамка влизат и мъжът, и жената. Не съществува висш и нисш. Всеки допринася за единството. Кой е по-висш и кой по-нисш? Един е отговорът: взаимно се допълват. Нищо друго. Край. Който казва, че има нещо повече, има проблем и е комплексар. Този, който агонизира да бъде равен, пак е комплексар. Връзката е допълваща се. Както при съпрузите. Всеки е еднакво значим, това има значение, а не какво прави единият или другият; еднакво значими са.

При еклесиологическия подход се преодолява надменността от притежанието на харизмата, като се придава еднаква ценност и на най-великата и най-малката харизма.

Какво ме интересува, ако например имам голяма харизма, а нямам Бога? Ако нямам Христос? В Бога се премахват различията на харизмите, способностите и добродетелите, в рамките на единството на Тялото. Напротив, разликите се изтъкват, когато човек напусне този порядък. Тогава ближният става враг. Това става, когато той напусне единството на Тялото – защото всеки човек служи на себе и това поражда враждебност и конфликт. Когато човек се изолира, той се отделя от ближния и се поражда вражда.

Някой казва:

- Скарах се с жена си!

Скарал си се, защото си загубил единството в сърцето си, а не защото ти е направила нещо. Това са симптомите, че е изчезнало единството от твоето сърце, изолирал си се и си се отдал на помисъла:

- Мале, какво ми направи! Ще й покажа аз!

Ще й „покажеш”, защото тя е нещо извън тебе, чуждо на тебе. Ако спре да бъде нещо чуждо и стане едно с теб в сърцето си, не можеш да й „покажеш”, а ще кажеш: “Разболях се, трябва да се изцеля!”

Човек трябва да има съзнание за единство в сърцето си, където трябва да бъде отпечатан Христовият образ – всеки друг христос, тоест на всеки брат и първо на човека, с който всеки ден живеем. Отпечатано ли е това в сърцето ни? Дали той живее в нас в непрестанно единство? Ако е така, имаме предпоставките да победим своя егоизъм, който поражда специалните способности и специалните харизми. Трябва да уважаваме всеки. Не е нужно всички да са „светила” като нас. И най-малкото да направи човек, ще го уважим, ще видим какво може. Това, което е от значение, е намерението на човека. Не всички са еднакво способни по природа, по характер, по темперамент. Едно е от значение – човек да иска да бъде в единството, в реалната връзка и другият да бъде в нашето сърце.

Превод: Константин Константинов

източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%93%D0%BE%D1%80%D0%B4%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D0%B2%D1%8A%D1%82%D1%80%D0%B5%D1%88%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%BC%D1%8A%D1%80%D1%82/

Близки теми:

Болестта на фарисейството За вътрешното противене Увереност в себе си или самоувереност? Гневлив си, затова няма да видиш Христос Най-голямата пречка за покаянието е идеята, която имаме за себе си