Благодатните хора

Юни 27, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

 

 

О. Константин ме помоли да разкажа за благодатните хора, които са в Света гора. Преди всичко искам да кажа, че всички християни са благодатни хора, защото притежават благодатта на Светото Кръщение. Благодатни са и монасите, защото освен благодатта на Светото Кръщение имат и благодатта на ангелския образ. Разбира се, проблемът е в това, че заради нашите страсти спотаяваме тази благодат, както се спотаява огън под пепел и така той не се вижда. Но когато с помощта на покаянието, духовните упражнения, подвизи и молитви постепенно преодоляваме страстите, тогава и пепелта на страстите постепенно се маха и огънят на Божията благодат, който гори в нас излиза на повърхността. Ето и в тези хора, които се подвизават по тоя начин излиза навън Божията благодат. Такива са благодатните хора, те са забележими.

В Божията Църква винаги е имало благодатни хора. Те винаги са били „солта на земята“. Те са изобразявали благодатта на света. Те са придавали смисъл на живота и радост на хората във времето, когато са живели. Но и след успението си по присъщата им благодат са продължавали да дават утеха и помощ на хората. Св. Григорий Палама, чиято памет отбелязваме днес казва, че Божията благодат осенява преди всичко душите на светиите, а после от душите преминава в телата им. А когато умрат, остава в техните мощи, в гробниците им, в иконите, в осветените в тяхна чест храмове. Тази благодат Божия остава жива в ликовете на светиите и впоследствие се запазва във всичко, свързано с тях. Ето защо ние, православните, се покланяме на светите мощи, на светите икони, на светите храмове, доколкото те носят в себе си Божията благодат, която са имали Божията Майка и светиите.

Сега ще премина към въпроса на о. Константин за благодатните хора на Света гора. Искам да ви разкажа нещо от личния си опит и от опита на много поклонници, посещавали Света гора. На Атон срещаме много наши благодатни братя (и точно това прави Света гора такова благодатно място за поклонниците). Разбира се, под „благодатни братя“ ние не разбираме някои, които вършат чудеса и знамения, а онези, които са придобили в душите си мир, любов и смирение.

През времето на моя престой в Света гора Господ ме удостои да опозная благодатни хора и да получа духовна полза от тях. Длъжен съм да кажа, че светогорските монаси, особено ония, които са се подвизавали дълги години, имат някои общи качества, които са ме впечатлявали извънредно много. Първото от тях е това, че те нямат никакво добро мнение и доверие за себе си, нито изпитват възхита от добродетелния си живот. Те извършват много строги духовни подвизи и упражнения, но смятат, че това е нищо и казват, че ако бъдат спасени, това ще е изключително и само по милостта Божия.

Един такъв монах от един скит в Света гора заболял твърде млад от неизлечима болест. Знаел, че умира. Той бил добър монах – подвижник. Малко преди да умре, бил запитан от един по-млад монах: „Отче, ти умираш. Кажи ми нещо от твоя опит, което да бъде за полза на душата ми“. И умиращият монах му казал следното: „Знаеш ли, братко, през време на живота ми се подвизавах и в пости, и в молитви, и в бдения, и в послушания, и по Божията благодат, доколкото успявах, се постарах да спазвам монашеските си обети. Но сега не се надявам на всичко това. Единственото, на което се надявам сега, е на Кръвта на Разпнатия“. Или, той имал на предвид милостта Божия.

И това е първото характерно свойство на всички благодатни монаси на Света гора – че те не се надяват на себе си, на своите духовни упражнения и подвизи, а на Божията благодат. Познавам отци, живели 60 – 70 години на Света гора, строго подвизавали се, а когато ги попиташ за живота им, казват: „Животът ми премина, а аз така и не направих нищо добро, нямам никакви добродетели, не принесох никакъв плод“.

Спомням си стареца Авксентий, който почина на 90 годишна възраст, преди около десетина години. Беше много добродетелен и свят монах. За Пасхалната неделя в манастира трябваше да дойдат отци и миряни-поклонници, голям брой, които щяха да приемат причастие. Преди самото причастяване, стоейки пред Царските врати, аз се обърнах към миряните: „Моля да пристъпят тези, които са се изповядали и подготвили. А който не се е подготвил, може сега да се изповяда, преди да бъде дадено Причастието“.

О. Авксентий (той беше сляп) помисли, че говоря за монасите. Той стоеше най-отпред в редицата на отците (беше най-старши, дошъл в манастира още през 1917 г.), чакайки реда си, за да се причасти. Реши, че моля и отците да се изповядат. И започна да се изповядва направо пред всички. Но каква изповед само: „Плувам в морето на суетата. Нищо не направих в живота си. Не зная нито къде се намирам, нито накъде отивам“. Така говореше и молеше за милост от Бога. Това смирение беше обичайно за о. Авксентий. Затова, всеки път, когато му искахме съвет, той избягваше да ни дава пряк съвет, но казваше само: „Молитва. Молитва. Казвайте: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме грешния! Също – четете „Евергетинос“ (сборник с душеполезни четива, съставен в 11-ти век от монаха Павел от Евергетидския манастир в Константинопол, преработен и допълнен в 18-ти век от преп. Никодим Светогорец). Винаги скриваше добродетелите и големите си духовни знания и мъдрост, които имаше. Целия си живот прекара в подвизи. Имаме достоверна информация, че о. Авксентий е бил удостоен всекидневно да съзерцава Нетварната Светлина. Това беше, разбира се, потресаващо, но вярно, и сме уверени че е било точно така, защото о. Авксентий имаше ония предпоставки, които са в състояние да му помогнат да достигне това боговидение. Ето това е, което лично мен ме е впечатлявало много – онова смирение на отците от Света гора, които считат себе си „за нищо“, както казва св. Никодим Светогорец.

В нашия манастир имахме и друг монах, на 97 години. Дошъл в манастира в 1924 г., бил послушник на приснопаметния, свят и прозорлив игумен на Григориат – о. Атанасий. И той бе много добродетелен старец, няма да споменавам името му, защото той е още жив (става въпрос за о. Исихий, по време на това интервю той бе още жив – бел. прев.). Помня, веднъж му казах, че той е извършил толкова много подвизи, а той отвърна: „Нищо не съм направил. Целият ми живот премина в пустословие“. Не се считаше достоен, дори и да му сварим чашка кафе. Ако правим кафе за всички, хайде, може, но специално само за него – не. Никога и за нищо не молеше. За толкова години, откак съм в манастира, никога не поиска за себе си дори и едно расо или подрасник, нищо. Ходи си с вехтите дрехи и е доволен. Единственото, за което съжалява е, че не може вече да изпълнява послушание и както казва – „даром ям хляб“. Това старче, надарено с такова дълбоко смирение, има голяма благодат и голям мир в душата си. Когато поклонници-християни идват, за да го видят, сякаш Бог го известява – още не са успели да му разкажат всичко и да му зададат конкретни въпроси, той вече им говори за онова, за което всеки иска да разбере за своя духовна полза.

Друг монах, който живя в нашия манастир и почина няколко години преди това, о. Ефрем, също притежаваше дълбоко смирение. Веднъж, много болен, той беше в болницата „Теагенио“ в Солун. Отидох да го навестя. Когато се приближавах към леглото му, той протегна ръце и ми каза: „Ела, Геронда, искам да се изповядам“. Започна да се изповядва направо пред всички. Болните слушаха изповедта му, а старецът в простодушието си дори не му мина през ум, че и други го слушат. „Искам да ми простиш, Геронда, че толкова много съм те огорчавал“ – каза ми той. „Не си ме огорчавал“ – отвърнах му аз – „по-скоро аз съм те огорчавал, защото понякога съм бивал по-строг“. А той ми казва: „Ти си го правил заради моето спасение, а пък аз съм те безпокоил с моите страсти. Точно така е трябвало да постъпваш с мене“. Тогава се обърнах към миряните, които слушаха това: „Виждате ли какво смирение има о. Ефрем и какво казва?“ Но о. Ефрем се обърна и каза: „Братя мои, изповядвам ви, че не притежавам никаква добродетел. За толкова години на Света гора не съм направил нищо. Умолявам ви, помолете се за моето спасение“.

В този момент всички миряни изпаднаха в умиление, започнаха да плачат, виждайки смирението на монаха, лежащ сред тях, защото разбраха, колко много добродетелен и търпелив е той. Един младеж от болничния персонал, който присъстваше, се прекръсти и каза: „Слава на Бога, че я има Света гора!“

И така, това е свидетелството, за което говоря от моя собствен опит на Света гора, за това дълбоко смирение на всички отци, които казват за себе си, че са нищо. И това не е някакво лицемерно, нито показно смирение. То е неподправено смирение, изхождащо от истинското им мнение за самите тях – че нямат никакви добродетели и не са принесли никакъв плод в монашеското си служение. При все това, те имат душевен мир и не се страхуват от смъртта, защото тяхната съвест им казва, че въпреки духовната им немощ, те имат благодат и Божията милост е върху тях.

Ще кажа и за още нещо, което ме е впечатлявало на Света гора (а може би и вас, а и другите, които са я посещавали). Това е, че отците не са безлични, не изглеждат като едно и също лице, а всеки си има свои собствени черти, всеки е неповторима личност. И добродетелите на всеки поотделно, поведението им, подвизите – носят отпечатъка на личността му. Те никога не показват, че имат добродетели. Напротив, винаги демонстрират случайните си грешки до такава степен, че някои миряни, като ги гледат, падат в съблазън. Но тях не ги е грижа за това, защото всъщност показват истинската страна на нещата, не лъжливата. В това се състои истинският, неподправен дух на отците от Света гора.

Неотдавна ми разказаха за един монах, велик постник и подвижник, който можел в продължение на много дни да се храни само с капки роса от храстите, но когато бил в Карея, влизал в гостилницата и пиел бира. Правел това, за да остави у хората впечатление, че е невъздържан и немарлив монах, който не се подвизава. По този начин хвърлял прах в очите на всички, за да скрие многодневните си подвизи и пости.

Разбира се, знаете и за юродивите заради Христа. Има ги и в Света гора. Затова не бива да се правят прибързани изводи за монасите, които на пръв поглед правят някои странни неща и дават вид, че не са добродетелни. Те правят това от желание да скрият добродетелите си и големите си подвизи.

Разбира се, благодатни отци в Света гора са не само тези, които са известни на света със своите големи добродетели, разсъждения, дарове на прозорливост, но и онези другите, които не са така добре известни. И те са благодатни, и те се подвизават, плачат, каят се за своите грехове и за греховете на целия свят. Постепенно и те получават благодат от Бога, и биват удостоявани от Него с истинска християнска кончина. За цялото време, с което Господ ме е удостоил да пребивавам на Света гора, съм виждал успението на 15 отци. Впечатли ме това, че при тези отци смъртта беше лека, макар че, бидейки все пак хора, те не бяха съвсем лишени от някои слабости. Господ ги удостои да си отидат от тоя свят в пълен мир, изповядали греховете си и покаяли се. Някои от тях дори бяха предвидили края си. Това е голямо утешение за нас, по-младите, че Бог дава своята благодат на онези, които се подвизават и ги удостоява да си отидат с мир от този живот и да преминат във вечния живот, където ни очакват Христос, Божията Майка и светиите.

Благодатните светогорски отци остават телата си на гробищата на Света гора. Често техните кости благоухаят. Това почувствахме и по време на ремонта на манастирската ни костница. Тя се намира под гробищния параклис, посветен на Всички Светии, в който служим през съботите. Всеки петък вечер отслужваме панихида с поменаване имената на всички починали отци. Под този параклис почиват костите им. Когато течеше ремонтът в костницата, пренесохме костите в параклиса. Тогава всеки, който влизаше вътре в него, чувстваше как го облъхва едно наситено благоухание.

Източник: http.www isihazm.ru

 

 

 

Истинската свобода е свободата на любовта, а не свободата на егоизма

Юни 19, 2014 in Беседи

 

 

- Света Гора е една от главните крепости на Православието. Каква е причината за това?

 

- Вече в течение на хиляда и петстотин години на Света Гора се съхранява православната вяра и православен начин на живот. Православието и като религия и като живот винаги е богоцентрично. Неговия център е Богочовекът, а не обособилия се човек, поставил себе си и своето аз в центъра на вселената. Обособилият се човек игнорира смирението, покаянието и молитвата. На Атон, напротив, се подвизават в смирение, покаяние, молитва и участие в тайнствата. Тези добродетели привличат Божията благодат. Именно за това Света гора излъчва Божествена благодат чрез каещите се и смирени монаси.

 

- Защо млади, успешни и образовани хора стават монаси?

 

- Човекът преди всичко e „богословско същество” (Григорий Богослов). Човек никога няма да намери покой и умиротворение, ако не се срещне и не се съедини със своя архетип-Христос. Жаждата да си заедно с Бога, любовта към Него, довежда някои християни в монашеството.

 

- Отче, доколко в ежедневието може да се усети присъствието на Богородица и на светиите?

 

- Животът не само на монаха, но и на мирянина е винаги общение с Живия Бог, Пресвета Богородица и светиите. Това общение е част от всекидневния живот на атонския монах. Монахът често (а в някои случаи непрестанно) говори с Христос посредством умната сърдечна молитва „Господи Иисусе Христе, сине Божий, помилуй ме”. В течение на денонощния кръг на богослуженията се четат много богородични служби (канони, акатисти). Службите на светците се четат ежедневно без съкращения, четат се техните трудове и жития по време на трапезата. В съчетание с фреските и иконите, които украсяват обителта, всичко това в съвкупност дава възможност да се преживее тайнството на Църквата като тайнство на богочовешкото общение.

 

- Влияят ли на светогореца присъствието на многочислени поклонници и провежданите мащабни реставрационни работи. Виждате ли опасност от осветскостяване?

 

- Действително, съществува заплаха за исихасткия характер на живота на монасите. Но тъй като монасите не прекратяват своето ежедневно участие в многочасовите богослужения, не оставят килийното си правило, тази опасност се минимализира.

 

- Ако пред вас се окаже група от младежи, на какво бихте им обърнали внимание, към какво бихте ги призвали да се стремят и от какво да се пазят?

 

- Бих се обърнал към словата на един от древните Отци на Църквата: „Обичай и прави каквото искаш”. Ако ти обичаш истински, не ще направиш нещо, което ще огорчи Бога и твоите ближни. Всички заповеди Христови се заключават в заповедта за любовта. Истинската свобода е свободата на любовта, а не свободата на егоизъм. Аз съм истински свободен, когато правя това, което предписва любовта, а не това, към което ме влече егоизмът и другите страсти.

 

- Като чеда на Църквата, кога е нужно да говорим, и кога да замълчим?

 

- Вие зададохте сериозен въпрос, всеки от нас трябва да го отнесе към своя духовник. Съгласно Светите Отци разсъждението е най-висока добродетел. То е подобно на компас който ни показва кога и какво трябва да кажем. Разсъждението е дар на Светия Дух. То се дава на най-зрелите и съвършени християни.

 

- Послушанието само за монасите ли е или за всички християни? Къде и кога трябва да го проявяваме?

 

- Послушанието е път на спасение и усъвършенстване за всички християни. Великият атонски светец равноапостолния св. Козма Етолийски съветва не само жените да слушат своите мъже, но и мъжете своите жени, когато съветите им не противоречат на Божията воля. С послушанието ние побеждаваме своя егоизъм и ставаме способни за боголюбие и човеколюбие, ставайки Божии люде.

 

превод от руски

източник: http://www.agionoros.ru

 

 

Колкото по-близо сме до Христос, толкова по-близки ставаме помежду си

Юни 18, 2014 in Външни

 

Интервю с архим. Георги Капсанис, игумен на светогорския манастир Григориу



Отче, изглежда, че човекът няма любов, а има само намерение за любов. Ако това е истина, тогава към какво трябва да се насочат неговите опити да заобича истински?

 

Човекът има благодатта от Бога да обича, но този дар го притежава като потенциал. Дарът трябва да стане действителен. За да премине от потенциал в действителност, всеки от нас трябва да се освободи от себелюбието, което е болна егоцентрична любов към самите себе си. Св. отци казват, че никой не може да бъде боголюбив и човеколюбив, ако е себелюбив. Следователно, цялата борба се състои в това – да се освободим от нашето себелюбие, а това не може да се случи без значителни подвизи и молитва и без Божията благодат. Светците са надминали своето себелюбие и затова са можели истински да възлюбят Бога и човека. Ние пък сега обичаме в степента, според която се освобождаваме от нашето себелюбие. Колкото по-малко себелюбиви сме, толкова по-истински обичаме. Колкото по-себелюбиви сме, толкова по-малко обичаме. Борбата на християнина се състои в следното: това е постоянен бунт, който трябва да се насочи срещу нашето „аз“, съответно срещу нашия болен егоизъм, за да може индивидът да стане личност. Индивидът става личност, когато се отвори към Бога и към хората, съответно когато е в общение с Бога и с хората.

 

Какво е индивид, какво е човек и какво е личност?

 

Човекът е Божие създание, което може да стане или индивид, или личност. Той става индивид, когато е затворен в себе си и не общува нито с Бог, нито с хората, и когато няма вътрешно духовно общение, и когато не преодолява своя егоизъм. Индивид е и котката, кучето, съответно индивидът е биологично състояние. Но колкото повече възраства в общение с Бога и с хората, човекът надминава индивида. Бракът много помага в това, защото виждаме двама млади, които преди да се заобичат един друг, всеки един от тях е познавал само себе и е казвал „аз“, но щом истински се заобичат, тогава се чувстват съединени един с друг и казват „ние“. Това преодоляване на „аз и ти“, които стават „ние“ е вече нещо, което повежда младите хора към това да станат личности, да живеят в общение. Но, както казах и преди малко, това общение не трябва да се ограничава във взаимното общение на двамата младежи, които се обичат, но трябва да напредва в любов към Бога и в любов към всички хора.

 

Какъв е смисълът на брака и каква е неговата цел според днешното общество, но и според нашата Църква?

 

Как е според обществото – вие, които живеете в света знаете по-добре от мен. Според Църквата това е голяма Тайна, говоря ви за Христос и за Църквата. Църквата, апостол Павел, Божието слово искат бракът да не бъде обикновен обществен договор и биологично събитие, а да бъде и духовно събитие, за да помага на хората в тяхното духовно усъвършенстване. Това е една от кожените дрехи, с които Бог облече човека при грехопадението, за да има утеха в своето изгнание и в своята смъртност. Следователно, бракът е свещена институция, благословена от Бог, която помага на хората да живеят тайната на любовта. Затова св. Иоан Златоуст нарича брака „тайнство на любовта“. В това психосоматично единство хората се учат да преодоляват своя егоизъм, т.е. „аз и ти“ стават „ние“. И след това –  да могат да се обичат един другиго, единият да се принася на другия, единият да има търпение към другия и да се жертват един за друг, така че любовта между двамата съпрузи с течение на времето, да става по-съвършена, по-пълна и по-зряла. В брака брачните християни трябва да съзряват с течение на времето и да постигнат по-високи степени на любовта, която да не бъде само телесна, а да бъде и духовна. Тази любов постепенно да се разширява и към хората вън от семейството, т.е. от начало – към децата, които ще се появят на бял свят, а после да излезе от семейството и да прегърне целия свят.

 

Ние, православните християни, трябва да внимаваме, защото дори и в тази семейна любов може да има егоцентризъм, ако обичаме само онези, които са намират между четирите стени на нашия дом. Това е демонична любов. Ние обичаме своя житейски спътник и децата си, за да можем да заобичаме целия свят. Следователно, любовта почва от семейството, но не завършва в семейството, тъй като трябва да бъде съвкупна (съборна) любов към всички хора. Господ казва: „възлюби ближния като себе си“. Ако не възлюбиш своя ближен, в случая съпруга или съпругата, децата, родителите и братята си, тогава как ще заобичаш по-далечните ти хора? Обичаш близките, за да обичаш и далечните. Ти не обичаш близките за да останеш само на това положение, затворен в едната семейно-центрична любов, както видях да се случва в Америка, където хората наистина обичат семейството, но само заради себе си. За нас, семейството съществува, за да бъде мост, който ще ни заведе при любовта към Бога и към всички хора.

 

Бракът е Свето Тайнство. Геронда, какво е Свето Тайнство?

 

Светото Тайнство, техническият термин „Свето Тайство“, означава, че дарът се дава като нещо видимо, но онова, което се извършва, съответно съединяването на мъжа и жената, е невидимо (духовно). Цялата Църква е Св. Тайнство на Богочовешкото съединяване и общение. Моменти от тази единствена Св. Тайнство на Църквата са т.нар. седем св. тайнства, чрез които се определя Църквата, по думите на св. Николай Кавасила. Следователно, в тях се проявява Църквата, Църквата се реализира като общност на Бог и хората, и в нея се дава благодатта на Светия Дух. Според това, и бракът е свето тайнство на съединяване на съпрузите в Христос и в Църквата. Съединяването на съпрузите е не само между тях, а е в Христос и в Църквата. Светото тайнство брак се освещава от това съединяване и става църковно Свето тайнство.

 

Геронда, какво означава това, че бракът е образ на Христос и Църквата?

 

Отношението между младоженеца и невестата е икона, която показва отношението на Христос и Църквата, където съществува дълбоко единство между Христос и Църквата, а същевременно личностите не губят своята природа. Христос остава Христос, а невестата (душата) остава човек. Осъществява се съединяване на Бог и човека, без Бог да престане да бъде Бог, а човекът да престане да бъде човек. Следователно няма смесване. Както Христос обича Църквата и както Църквата е съединена с Христос, така и съпрузите трябва да се обичат един друг и да бъдат съединени между себе си, но и с Църквата.

 

Обща констатация е, че бракът и семейството днес минават през най-дълбока криза. Геронда, кои са причините за тази криза?

 

Мисля, че най-основното е това, което казах, че хората нямат разбиране, че бракът и семейството съществуват, за да преодолеем нашия егоизъм и за да се смирим истински. Когато съпрузите осъзнаят, че целта на брака е придобиването на най-голямото възможно подобряване на личността чрез взаимно смирение, тогава се променя тяхното отношение към брака. Обаче, ако мислят, че бракът е егоистично задоволяване и налагане на своето „аз“ и т.н., тогава ще имат неуспех. Обикновено в брака имаме сблъсък на егоизми и затова той постига неуспех. Ако единият съпруг е егоист, а другият е смирен, тогава техният брак ще се спаси. Ако и двамата са смирени, тогава бракът ще има голяма благодат и благословение от Бога, а това ще помогне на тях и на техните деца. Именно това се цели – двамата съпрузи да станат смирени, та със смирението да напредват като личности, а и да напредва и бракът, и семейството. Но дори  и само единият да е смирен, постепенно той помага на другия да стане смирен. Смирението носи смирение, а егоизмът носи егоизъм. Следователно, разковничето е кой ще пречупи бронята на егоизма със своето смирение.

 

Дали философията, западната култура и средствата за масова информация имат принос за кризата в брака и семейството? И ако имат, тогава какъв е начинът за противодействие?

 

Дяволът използва философията и културата и ги прави свои инструменти, за да погуби хората. Това се случва днес. Понеже философията днес е егоцентрична, човекоцентрична, индивидуалноцентрична, затова е нормално тази култура да не помага на хората, нито да им помага да живеят правилно в брака, нито да живеят правилно където и да било. Следователно, атмосферата на тази егоцентрична култура има най-дълбоко влияние върху институцията на брака и върху всичките институции на човешкия живот, отравя ги и ги води към катастрофа. Но поради тази причина ние трябва да се опитаме да влезем в климата на Църквата. Колкото повече се опитваме да избегнем атмосферата на този човекоцентричен и егоистичен климат на нашата епоха като живеем в Богоцентричния климат на Църквата (който е крайно противоположен), толкова повече ще можем правилно да се справяме с брака, и с всички институции в нашия живот, и с всички детайли на нашия живот. Естествено, нещото, което ни помага да живеем в Богоцентричния климат на Църквата, е нейният литургичен живот, т.е. нашето участие в богослужебния живот на Църквата. Вън от Църквата царува човекоцентризмът, а в Църквата царува Богочовекоцентризмът. Следователно, влизайки в Църквата се детоксикираме от духовните отрови, които всеки ден ги приемаме от обществото, в което живеем. Извършва се духовна детоксикация. И така усвояваме любовта и духа на Христовата жертва, търпение и смиреномъдрие. Центърът на нашия живот да бъде Христос. Това ни помага правилно да защитаваме и нашето семейството.

 

Философите, социолозите и другите учени, а и политиците се опитват да намерят начин за справяне с проблемите на брака. Мислите ли, че такива юридически или експертни съвети могат да помогнат на институцията брак?

 

Вижте, и те могат нещо да направят, но не могат истински да помогнат. Могат да допринесат нещо второстепенно. Обаче, ако Господ не изгради къщата, напразно са се трудили строителите. Затова основата на брака е следната: преобразяването на хората в Христа, в Църквата, т.е.  техния живот в Църквата. За някои психологични и лични проблеми може да помогнат и онези, които се занимават с проблемите на брака, но само ако не са инспирирани от  атеистични възгледи. Знам за брачни хора, които са се обръщали за помощ към психолози с атеистични възгледи и вместо добро са претърпяли вреда. Доколко психолозите, социолозите и юристите са хора с християнска вяра, тогава може да помогнат и с тези науки, като във всеки случай няма да навредят. Разбира се, ако не са християни, може и да навредят.

 

Какво означава автономията, себелюбието и егоизма, и в каква мяра същите могат да имат отговорност за кризата на брака и семейството?

 

Себелюбие, егоизъм и автономия е, когато смяташ себе си за център на света и когато не искаш със смирение да разбереш, че ти не си центъра на света, а че това е Пресветия Бог. Нито можеш да бъдеш послушен към себе си, защото ти не си създал себе си, а си Божие създание и заради това трябва да бъдеш послушен на Неговата воля.

 

Вярваме, че православният брак е св. Тайнство и че той е неразривен. С оглед на това, как може да се обясни фактът, че и той се намира в същата криза подобно на гражданския и брака между еретици?

 

Това е така, защото както казахме, и християните участват в този разболял се свят. Следователно, не е възможно и техният брак да не бъде застигнат от симптомите на болния свят. Обаче, ако съпрузите се освещават, тогава всичко това се преодолява.

 

Вярваме, че православният брак е св. Тайнство и следователно е неразривен, понеже Св. Дух съединява съпрузите. Обаче, как се поддържа тази неразривност, когато съпрузите се отвръщат един от друг, при което Св. Дух оттегля своята благодат от тях?

 

Разбира се, бракът е Божи дар и трябва да станем достойни за този дар. Чинът на брака не е нещо магическо. Във всичко е нужно съработничеството между Бог и хората. Бог дава благодатта, а човекът се труди да стане достоен за нея. Наистина, в свещенодействието на брака слиза Светият Дух и това става върху онези, които ходят на църква не поради формални причини, а поради същински причини – за да търсят благодатта на Светия Дух. Светият Дух слиза и дава този дар на живот в брака у Христос, но това трае доколкото хората го искат и го търсят, а след това го и запазват. Св. тайнства не действат магически. Трябва да съществува съработничество и в извършването на светото тайнство и след него – в течение на целия брачен живот.

 

продължението: тук

източник: preminportal.com.mk

превод: Мартин Димитров и Сосипатор Пиров