Този удивителен псалом (Пс. 16, бел. прев.) е едновременно обикновен и дълбок по смисъл. Това е молитвата на човек, който страда. Ако днес ние самите не преживяваме тревоги, нека не забравяме, че по всяка вероятност утре ситуацията ще бъде различна. Още повече, че точно сега, около нас безброй приятели и любими хора, роднини и познати страдат, а те са и никога не са спирали да бъдат членове на нашето тяло (срв. 1 Кор. 12: 12). Нека се помолим за тях с този псалом и с други подобни думи. И макар на пръв поглед да има хора, които не са споходени от скърби, дълбоката истина е, че ние винаги страдаме. Всичко около нас може да се превърне в причина за страдание. Борбата ни да живеем благочестиво сама по себе си е източник на болка. Сатаната, “като рикащ лъв” (1 Петр. 5: 8), “като лъвче, което стои на потайни места” (Пс. 16: 12), дебне подходящ момент, за да ни впримчи в изкушения. Нашите любими и приятели могат също да ни причинят много мъка и скръб. Накрая, можем да кажем, че целият ни живот е кръстен път, разказ за едно нескончаемо страдалчество. Нека обаче не забравяме дълбокия смисъл, разкриващ се в думите на псалмопевеца. Болката, несгодите, нещастията и като цяло скърбите са знаци на Божествено посещение. Онези, които страдат, са избрани деца Господни. И тъй, когато животът ни е безоблачен и всичко върви добре, нека спрем и се запитаме дали по някакъв начин не сме се отдалечили от Бога, защото именно в страданията е нашата слава, нашият венец.


Когато страдаме, можем да принесем на Бога две неща. Първо, своята добродетелност, под което разбирам свидетелството на чистата съвест в мир със себе си и с Бога. Това е копнежът ни за “правотата” (Пс. 16: 2) и за върховенството на Божията воля. Нужно е волята ни да е в съзвучие с Божията. Второ, това е пълното ни упование на Бога — когато изпълнени с търпение и надежда, изцяло Му се покоряваме. Ще дойдат моменти в животa ни — и те ще идват постоянно — когато всичко ще ни се стори загубено; когато дори онези, които сме обикнали и на които сме се доверили, външно са охладнели, отдръпнали са се от нас и са ни изоставили. Ще дойдат моменти, в които тъмни облаци заплашително ще се струпат над главата ни. Но именно в тези моменти, възлюбени, Господ ни посещава, за да изпита търпението ни и подложи на проба упованието ни, които са свидетелство за любовта ни към Него.


Казахме, че верните често се скандализират от благоденствието на грешниците. И наистина, ако погледнем от човешка гледна точка, ще ни се стори, че Господ разпределя благата Си несправедливо. Където е трябвало да даде щастие, Той е дал единствено несгоди. Където следва да има благосъстояние, Той е дал бедност. А там, където повече приляга бедност, Той е излял обилни богатства. Когато очакваме благословение, често пъти получаваме тежък удар, като едновременно с това Господ запазва усмивките върху лицата на околните. В синхрон със съвременните социални проблеми, бихме могли да кажем, че Господ ни дискриминира, а това е нещо, което ни скандализира.


Защо се скандализираме? Отговорът е лесен. Защото сърцата ни са все още привързани към земното, все още се увличаме по измамните “блага”, копнеем и въздишаме по тях. Решението на нашата дилема трябва да се търси другаде и затова да не прибързваме с ропота си срещу смущаващата ни дискриминация или неправда. Живеем във времена на бързи промени, когато всяка новост се представя като “напредък”, но преди да настъпи истинският напредък и промяна, трябва първо ние вътре в себе си да се изменим. За да се случи това, е нужно напълно да се освободим от земните и човешки неща, от човешката логика, от човешкия начин на мислене, от всяко така наречено “материално благо”. Трябва да сме безразлични към всички тези неща. И едва когато сме се отчуждили от тях, Господ ще се превърне във всичко за нас, сякаш на този свят не съществува нищо друго освен Него. Едва тогава ще ни се даде истински и ненарушим покой. В противен случай, независимо към колко дребно и нищожно нещо е привързано сърцето ни, то със сигурност ще ни донесе страдания.



превод: Пламена Вълчева

Близки теми:

Мисълта за Бога ни отдалечава от греха Нали няма да кажеш на никого онова, което ще ти открия Радост без сълзи и сълзи без радост За духовните съблазни на новообърнатите християни Ти също имаш нужда от Христос!

Ако умът ни не се занимаваше с видимите неща, а бодърстваше постоянно и мислеше за Бога, тогава нямаше да е пълен с разни представи, а щеше да бъде празен, търсещ само Господа Бога. Тогава Бог щеше да бъде видим чрез духовното умовъзприятие.

Следователно не съществува зло. Единственото зло за нас е, че умът ни е свикнал да мисли плътски, да мисли съгласно човешката логика. Умът ни винаги е пълен с представи, едната заменя другата, занимава се с проблеми и идеи, с мнения и желания. Но когато човекът насочи постоянно своя ум към Бога, тогава той е опразнен и може да се изпълни с Бога. Така живеят светците.

Светецът има Бога, знае, че принадлежи на едната Църква, на Църквата на светците. Знае също, че е грешен, чедо на Адам, възроден от втория Адам, от Христос.

Обратно, ние, хората, се заблуждаваме, мислейки, че сме святи, защото виждаме само едната наша страна – Божията благодат; не виждаме смесицата, което носим върху нас. Светците имат пълно познание; от една страна виждат тяхната греховност, от друга – светостта, благодатта и любовта на Бога, в която участват.

Светците имат съзнание, че са свети в смисъл, че съучастват в живота на Светия Бог и живеят пълнотата на Светия Бог, присъствието на Светия Бог; но имат и съзнанието, че са грешни, и това именно е светостта; не живеят в грях, но знаят, че в членовете им има друг закон. Затова очистват себе си, превръщат себе си в благоуханни съсъди на Светия Дух; а Светият Дух, след като е Свят, ги освещава, и така имат и дръзновение пред Бога.

Ние изпадаме в егоизъм, когато имаме познание за нашата добродетел, първо, защото не знаем нашия грях, това какво сме; и второ, това, което е Светият Дух, смятаме, че сме ние; че аз съм свят. Егоизмът е грешка в отсъдата. Този, който смята, че е свят, съди човешки, плътски, и прави заключение, че е свят. Но истински светият не мисли и не съди съгласно своите чувства, а съгласно божественото вдъхновение и просветление и така не се заблуждава. Оттук и светият има дръзновение пред Бога; той казва „в името на Господ Иисус Христос се вдигни” и мъртвият възкръсва. Едновременно с това той се моли като грешен, защото знае двоякостта на човешката природа, че човекът е земен и духовен, въплътилият се в него Христос и той самият, роденият от Адам и Ева.

превод: Константин Константинов

Близки теми:

В страданията е нашият венец Трябва да понасяме изкушенията с благодарност и без смущение Свети Игнатий Брянчанинов за търпението на скърбите и изкушенията От всички изкушения, които човек трябва да преодолее, красотата е сред най-силните Ще дойдат моменти в живота ни, когато всичко ще ни се стори загубено

Човекът всеки ден живее в лудо опиянение, във веселие, в удовлетворение, в „щастие” и „покой”, в угождение и самодостатъчност. Всеки ден почива върху една постелка, изтъкана от неговите разнообразни грехове, но в действителност пие и яде себе си, заквасва живота си със самия себе си.

Защото, кой би могъл да оцелее, ако няма някаква радост? Имам радостта на жена ми, радостта на надеждата, на моето признание, пари, разнообразни радости. Всеки път намирам нещо. Може да чета едно списание и то да ме погълне пет часа. Това поглъщане е опиянение без вино. Но знаем, че не е възможно вярващият да има истинско веселие без сълзи и истинска радост без скръб. Не е възможно също така да има скръб по Бога, тоест истинско покаяние, без радост, без радостта на Христос, без Неговото присъствие. Скръбта е по Бога, когато е радостотворяща скръб, и радостта е истинска, когато идва от сълзите на покаянието.

Следователно човекът може да се радва, да има хиляди удовлетворения, желания или действия, да бъде или да изглежда радостен, но радостта му да е лъжлива, ако не съществува виното на сълзите. Само сълзите дават истинската радост. Но и сълзите, които не даряват опиянението, радостта, щастието, са лъжливи, егоцентрични, болни, демонични, не са духовни. Сълзите нямат значение сами по себе си, а зависят от опиянението, което предизвикват, а опиянението е автентично, ако идва от истинското вино. Затова авва Исаия казва: докога ще имаме радости без покайни сълзи? И докога очите ми ще леят сълзи, без да имам опиянение, без да съм радостен?

Колко пъти се покайваме и нямаме радост! Тогава е сигурно, че ще паднем отново. Колко пъти се изповядваме и сърцето ни не се разгаря и не се опиянява! Очевидно това вино е фалшиво. Колко пъти вярваме, че сме намерили истината или радостта, но нямаме виното, духовната сълза! Докога ще бъде фалшива моята радост, моята скръб, фалшиви моите поклони, всички мои приноси и жертви за Бога? Докога ще съм нерадив и ще живея тази лъжа?

Опиянен съм, но нямам вино, нямам сълзи, защото закоравялостта на сърцето ми, което затлъстя и угоя, изсуши моите очи. От сърцето идва всичко. Когато сърцето е кораво, очите какво да пролеят?

Това е премеждието на нашия живот, поради многото наши грижи и занимания. Тоест всеки път ни занимава нещо, нещо проблясва в очите ни като желание. Днес ме занимава да постигна това, утре да устроя манастира ми по най-добрия начин. Всеки път нещо като червей яде и втвърдява корена на сърцето ми и след това и на главата ми и ме съсипва. Разсейването на ума и сърцето ми е окончателното съсипване на човека. Грижите, както казва и Св. Писание, водят до безизходици. Желая да имам и нямам. Желаейки и нямайки, или преследвам още по-силно тяхното осъществяване, или търся други хоризонти, за да мога да имам моето опиянение, моята радост.

Така изпадам в разсейване на сърцето, живея оттук и оттам, живея навсякъде, но не живея моя живот. Резултатът от всички тези занимания и разсейвания е да забравям всичко. Забравям, че нямам вино, забравям забравата, която се ражда в мен.

Какво означава забравата? Например съм забравил еди-кое си лице и това означава, че това лице е несъществуващо за мен. Следователно, когато авва Исаия казва „разсейването на сърцето причини в мен забрава”, това означава, че резултатът от забравата е в мен, аз съм място на Божието отсъствие. Грижите и желанията ми, с които живея, ме отдалечават от Бога – ставам като атеист в света.

„До часа на мрака”. Тъй като съм пиян, живея, мислейки, че имам Бога, до часа, когато ще се плъзна в мрака. Наближава последният момент от живота ми, в който „няма спомен за мене” и още не съм открил, че живея без Бога.

Това е резултатът от радостта без сълзи и от сълзите без радост.

превод: Константин Константинов

Близки теми:

В страданията е нашият венец Разцъфването на тръните Всички грижи да предадем Богу Наказвам те от обич Силата на кръста, който носим

Справка: Отец Димитриос Гагастатис (род. 1. 08. 1902, село Ваниа (Платанас), поч. на 29. 01. 1975) В 1931 г. е ръкоположен за дякон и скоро след това за свещеник. В 1928 г. се оженил, имал в брака девет дъщери. От 1973 година оставил служението поради слабото си здраве. Последните години провел в непрестанна молитва вкъщи. Починал на седемдесет и четири години.

– Целта на моето послание  – казва отец Емилиан – е да изпея вечна памет на презвитера, моят приятел отец Димитриос, придобил благодатта на Светия Дух… Иска ми се отново да отида в неговия дом, да вляза в бедната му стаичка, украсена с многочислени икони. След това да се отправя към щастливото му паство и да си припомня проповедите и службите, преживяни с него.

Ръководен от благодатта

Животът на отеца протекъл съвсем естествено, в сърдечна простота, но едновременно бил непрестанно възхождане към Бога и явяване на откровенията Божии в него. Самият отец Димитриос представлявал  живо чудо, тъй като сам живеел в свят на чудеса, които с нищо друго не могат да се обяснят, освен с действието на благодатта.

Ако ти е нужен отец Димитриос, бързо бягай в храма! Той е там, бил е там винаги, даже като малко момче. В полумрака на църквата той израснал в бдения – пеел, четял на сиянието на кандилата заедно с архангелите Гавриил и Михаил, негови другари и събеседници. Всички свои тайни доверявал той на тяхната древна икона в иконостаса и от тях получавал необходимите отговори.

В юношеските си години той духовно се закърмял при благоговейния игумен на един от Метеорските манастири – отец Яков, който оставил добри спомени за себе си благодарение на своите добродетели и святост. Още тогава отец Димитър запечатал на себе си печата на Светия Дух. Отецът често се изкачвал в Метеора за среща с духовния наставник, а после в търсене на неговите незрими следи. Той търсел хора, носещи на себе си образа на Христа.

Преди началото на важни дела или приемането на отговорни решения отецът винаги питал всички, които били водени в живота от Светия Дух, отричайки се изцяло от своята воля и прекланяйки се пред истината. Или се обръщал за помощ към светите архангели, изливал своето сърце пред Пресвета Богородица, молил се на Самия Бог през цялата вечер до зори. „Заради това, което търсех, надянах на себе си епитрахила“ – казвал той.

Всяка тревога му била чужда, също както неувереността и съмнението. Той се осланял на Бог, бил воден от Неговата благодат и затова вървял с радост и ликуване, срещайки на своя път чудеса, приемайки откровения от Бога. В него живеел Бог, и той живеел с Бога денем и нощем, особено през нощта, при звездите. Божествената благодат, спускаща се върху него, го укрепвала, давала му сили и от земята го въздигала към звездите и общение с Бога.

Той обичал Бога, „чувствайки Го с цялото си сърце“, с вътрешно горене, прилепване на душата. Той не живеел за нищо друго, но само за това „да дойде Господ и да се всели в него“. В тези думи на свети Макарий точно е формулирана целта на живота на отец Димитриос, която в действителност се явява непрекъснато действие на Божествената благодат.

Така посети сега нас сам ти, отец Димитриос. Славословие ти възнасят ангели. Заедно с тях пеят и нашите сърца.

източник:  http://www.taday.ru

Близки теми:

СТЪЛБ ДО НЕБЕСАТА Старецът Исаак Атонски от Ливан Чудотворец на ХХ век Свети Антоний Велики и началото на християнското монашество Видях монаси

Никой не се съмнява, че най-важният ден в живота на човека, след раждането и кръщението, е този на брака. Разбира се, едно от установленията, които светският ураган на нашето време се опита да разруши, беше и всечестното и свещено тайнство Брак.

За мнозина бракът е средство за развлечения и удоволствия. Обаче животът е нещо сериозно. Той е духовна борба, път към една цел, небето. А бракът е повратен момент и изключително важно средство по този път. Никому не се позволява да избяга от връзките на брака. Или трябва да извърши един духовен брак, посвещавайки себе си на Бога, или да се съчетае със съпруг в брачното тайнство.

Темата, която ще ни занимае днес, е бракът като тайнство. Ще видим как е възможно бракът да спомогне в духовния ни живот, за да продължим темата, която започнахме в предишната си беседа. Знаем, че бракът е установен от Бога. Той е честен¹, той е„велико тайнство”² . Нежененият човек просто преминава през живота и си отива, докато жененият живее своя живот.

Но как мислят съвременните хора за това свещено учреждение на брака, за това „велико тайнство”, което нашата Църква благославя? Женят се – и имаш чувството, че се събират две каси, два интереса, две тщеславия. Събират се двама души без идеали, две нули, бихме казали. Защото хора без идеали, без духовни търсения не са нищо друго, освен нули.

Чуваш непрекъснато около себе си: Ожених се, за да си живея живота, а не за да се затворя зад четири стени. Ожених се, за да разнообразя живота си, чуваш да казва друг. И дават децата си, ако имат деца, на някоя чужда жена, за да могат свободно да ходят по театри, кина и светски събирания. Така домът им става хотел, в който се завръщат вечерта, или по-скоро след полунощ, след увеселението, за да се наспят. Хората вътре в себе си са празни, затова чувстват у дома си една действителна празнота. Никакво удовлетворение не намират там и тичат и се хлъзгат насам-натам, за да намерят щастието си.

Женят се без разбиране, без чувство за отговорност, защото желаят да се оженят или защото мислят, че е необходимо, за да бъдат социални хора. Обаче какъв е резултатът? Виждаме го всеки ден. Брачните крушения са познати на всички нас. Един светски брак, според съвременните разбирания, може да има само една характеристика: че е убиец на духовния живот на човека. Затова трябва да почувстваме, че ако се провалим в брака си, почти сме се провалили и в духовния си живот. Ако успеем в брака си, успели сме и в духовния си живот. Успехът или неуспехът ни, напредъкът или катастрофата в духовния ни живот започва от нашия брак.

И тъй, понеже това е една толкова сериозна тема, заслужава да видим кои са необходимите предпоставки и каква подготовка е нужна, за да бъде постигнат един успешен, един наистина християнски брак.

За да осъществи човек сполучлив брак, ще трябва още от малко дете да получи подходящо възпитание. Както детето трябва да чете, както се учи да мисли и да се интересува за родителите си или за здравето си, така ще трябва да се подготви, за да може да осъществи сполучлив брак.

Обаче в наше време никой не се интересува да подготви децата за това велико тайнство, което ще играе първенствуваща роля в живота им. Нито родителите се интересуват, ако не броим въпроса за зестрата, от която действително се интересуват. Детето от малко трябва да се научи да обича, да дава, да се лишава, да слуша. Да чувства, че чистотата на душата и тялото му е драгоценно съкровище, което трябва да пази като зениците на очите си.

Характерът на детето трябва да бъде изграден нормално, за да стане честен, доблестен, решителен, откровен, радостен човек, а не нещастно създание, което ще оплаква непрекъснато съдбата си, безволев субект без никаква мисъл и сила.

Детето да се научи от малко да се интересува от някаква наука или професия, така че утре да е в състояние да издържа семейството си, или ако е момиче, да помага, ако се наложи. Жената трябва да се научи да бъде домакиня, дори и когато е образована. Да се научи да готви, да шие, да бродира. Но, отче, ще каже някой, това, което говориш, е ясно от само себе си. Попитайте съпрузите и ще видите колко жени, когато се омъжват, не разбират нищо от домакинство.

Изборът на другар в живота е въпрос, който не бива да се отлага, когато дойдем до подходящата възраст. Във всички случаи човек не бива да бърза, понеже „бърз брак – бързо разочарование”, но и да не отлага този свой жизненоважен въпрос. Не бива да се бави, понеже забавянето е смъртна опасност за душата му. По правило нормалният ритъм на духовния живот на човека започва с брака. Нежененият човек все едно, че живее в коридора: не е влязъл още в стаите. Родителите нека се грижат детето да има социално поведение, но и да се моли този благословен час да дойде като дар, изпратен от Бога.

Естествено, когато стигне до избор на съпруг, ще вземе предвид и мнението на родителите си. Колко пъти вие, които сте родители, сте почувствали нож да пронизва сърцето ви, когато децата ви не са ви питали за онзи, който ще ги съпътства в живота им? Майчиното сърце е чувствително и не понася такова нараняване. Детето трябва да пита родителите си, защото те притежават една особена проницателност да улавят нещата, които се отнасят до тях. Това обаче не означава, че бащата и майката трябва да упражняват натиск върху детето си. Нека го оставят в крайна сметка свободно да направи избора си.

Ако принудиш детето си по въпроса за брака му, то ще те смята за отговорен, ако нещата не вървят добре. С натиск никога не излиза нещо добро. Ще му помогнеш, но ще го оставиш да избере онзи, когото ще предпочете, или онзи, към когото ще изпита любов – любов, не съчувствие или съжаление. Ако детето ти след едно запознанство ти казва: „Жал ми е за нещастния човек, ще се оженя за него”, тогава да знаете, че сте в преддверието на несполучлив брак. Само човекът, когото ще предпочете или ще обикне, може да οстане цял живот редом до детето ни. Ще трябва и двамата, мъжът и жената, да желаят брак, да бъдат привличани един от друг, да желаят истински, вътрешно, спонтанно да живеят заедно. По този въпрос не е възможно да насилваме децата си. По някой път, от любов, си мислим, че са наше притежание, наша собственост и можем да правим с тях каквото пожелаем. Така детето ни става негодно за живота създание, и като семейно, и като несемейно.

При всички случаи бракът ще бъде предшестван от запознанството, което е толкова деликатен въпрос, и въпреки това го забравяме. Никога не бива да разчитаме на запознанството, ако не сме сигурни, че то е обективно. Любовта не заслепява човека. Любовта му отваря очите, за да вижда другия какъвто е, с недостатъците му. „Обувка от дома ти, пък дори и закърпена”, казва народът. Т. е. вземи човек, когото познаваш. И запознанството трябва винаги да е свързано с обручение, т. е. годеж, което също е много труден въпрос.

Когато предложих на една девойка да си помисли сериозно дали трябва да продължи годежа си, тя ми отговори: „Ако скъсам, майка ми ще ме заколи”. Но тогава това не е годеж, щом не съществува възможността той да бъде развален. Сгодявам се не означава, че на всяка цена ще се оженя. Означава, че изпитвам дали трябва да се оженя за човека, за когото се сгодявам. Ако една девойка не е в състояние да разтрогне годежа си, не бива да се сгодява – или по-добре, нека не стига до брак. Във фазата на годежа трябва да сме много внимателни, защото така ще имаме много по-малко катастрофи и нещастия след брака. Също, по време на запознанството³, както казва някой, дръж сърцето си и с двете си ръце, все едно че си срещнал мечка. Защото знаете колко опасно е сърцето, което може, вместо до брак, да те доведе до грях. Съществува вероятност човекът, когото си избрал, да гледа на теб като на играчка или като на зъбна четка за проба. И после ще скърбиш и ще плачеш. Но ще бъде вече много късно, защото този, когото си мислел за ангел, ще се окаже направен от кал.

Не избирай човек, който пилее времето си по заведения, развлечения, пътувания и разкош. Нито такъв, за когото ще откриеш, че под думите на обич крие егоизъм. Не избирай за своя жена такава, която прилича на барут, и щом й кажеш нещо, избухва. Не става за твоя съпруга.

Също така, ако искаш да осъществиш действително сполучлив брак, не доближавай онази девойка или младеж, който не може да остави родителите си. Христовата заповед е ясна: „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи до жена си”⁴. Когато виждаш, че другият е прилепен до майка си или до баща си, когато виждаш, че ги слуша с отворена уста и че е готов да направи каквото каже бащата или майката, бягай далече. Това е един емоционално болен, един духовно незрял човек и не ще можеш да съградиш семейство с него. Този, когото ще направиш твой съпруг, трябва да има мъжество. Но как може да има мъжество, ако още не е научил, не е разбрал, не е асимилирал, че домът му е бил саксията, в която са го посадили, за да го извадят впоследствие и да го присадят някъде другаде?

Когато предстои да избереш човека на живота си, обърни внимание да не би да е затворен тип и да няма приятели. Ако днес няма приятели, утре ще му е много трудно да има теб за приятел и съпруг(а).

Внимавай с мърморковците, с тези, които постоянно се оплакват, и с меланхолиците, които приличат на плачещи птици. Внимавай с онези, които непрекъснато се оплакват: „Не ме обичаш, не ме разбираш”. Нещо с тези Божии създания не е наред. Внимавай още с фанатиците и със свръхрелигиозните. Не с набожните, а със свръхрелигиозните, които се смущават от незначителни неща, всички са им виновни и са свръхчувствителни. Как ще живееш с такъв човек? Все едно да седиш върху тръни.

Също внимавай и с онези, които считат брака за нещо лошо, за затвор. Онези, които казват: „Никога през живота си не съм мислил за брак”.

Също внимавай и с онези псевдохристияни, които гледат на брака като нещо низко, като грях, които веднага навеждат поглед, щом чуят нещо, свързано с брака⁵. Ако се ожениш за такъв, той ще бъде трън за тебе или товар за манастира му, ако се замонаши.

Внимавай с онези, които мислят, че са съвършени, и не намират в себе си никакъв недостатък, докато в другите непрекъснато намират недостатъци. Внимавай с онези, които мислят, че са „Божии избраници”⁶ и че могат да променят целия свят.

Обърни внимание и на един сериозен въпрос – наследствения. Опознай добре бащата, майката, дядото, бабата, чичото. Също – дали са налице елементарните материални предпоставки.

Преди всичко обаче обърни внимание на вярата на човека. Има ли вяра? Има ли идеали човекът, когото мислиш да направиш другар в живота си? Ако Христос за него не значи нищо, как ще можеш ти да влезеш в сърцето му? Ако не е могъл да оцени Христос, мислиш ли, че ще оцени теб?⁷ Свещеното Писание казва на мъжа: Жена ти да бъде „жена на твоя завет”⁸, т. е. на твоята вяра, на твоята религия, да бъде тази, която ще те свързва с Бога. Само тогава можеш да сключиш, както казват отците на Църквата ни, брак „с разрешението на епископа”⁹, т. е. с църковна санкция, а не с формално позволение. Предварително поговори с духовника си. Проучи с него всяко нещо и той ще застане до теб като истински приятел, и когато стигнете до желания край, тогава вече бракът ще бъде за тебе дар от Бога. Ще бъде дарба, понеже „всеки си има своя дарба”¹⁰ – на всекиго от нас Бог дава отделна дарба. Изпраща единия в брака, а другия – в девството. Не че Бог прави избора, казвайки: „Вие ще вървите насам, а вие – натам”, но онова, което избира сърцето ни, за него Бог ни дава смелостта, куража и силата да го доведем докрай.

Ако така сте избрали вашия човек, тогава сте зарадвали Бога. Свържете го с вашия духовник. Ако нямате, изберете и двамата един духовник, който ще бъде вашият старец, вашият отец (баща) – онзи, който ще ви припомня и ще ви сочи Бога.

В живота си ще имате много трудности. Въпросителните ще се сипят като дъжд. Грижите ще ви обграждат и ще виждате често-често християнският ви живот да става труден. Не се тревожете. Бог ще помогне. Ти направи онова, което зависи от теб. Можеш ли да четеш духовна литература пет минути на ден? Чети. Можеш ли да се молиш пет минути на ден? Моли се. И ако не можеш пет, помоли се две. Останалото е работа на Бога.

Когато виждаш в брака си трудности, когато виждаш, че духовният ти живот не напредва, не се отчайвай. Не се задоволявай обаче и с постигнатото. Издигни сърцето си към Бога. Спомни си за онези, които са Му дали всичко, и прави каквото можеш, за да им подражаваш¹¹, макар и само с копнежа на сърцето си. Остави делото на Христос. Когато напреднеш така, ще почувстваш наистина коя е целта на брака. В противен случай ще се луташ в живота си така, както се лута слепец. И тъй, каква е целта на брака? Ще се спра на три главни цели. Първо, бракът е път на болката. Дружбата между мъжа и жената се нарича съюз¹², т. е. под един и същи ярем носят общ товар. Бракът е съвместно вървене и съучастие в болката, но, разбира се, и в радостта. Но обикновено шест струни на живота звучат печално и само една – радостно. Ще пият мъжът и жената от общата чаша на бурята, скръбта и неуспеха. При извършването на тайнството Брак свещеникът дава на младоженците да пият от една и съща чаша, която се нарича „обща чаша”¹³, защото заедно ще понесат тежестите на брака. Тази чаша се нарича и „съюз”, защото се съединяват, за да носят заедно радости и болки¹⁴.

Когато двама души се женят, те сякаш казват: „Заедно ще вървим напред, ръка за ръка, и в приятните неща, и в неприятните. Ще преминем мрачни часове, скръбни часове, пълни с теготи, монотонни часове. Но в дълбоката нощ трябва да покажем, че вярваме в слънцето и светлината”. О, възлюбени, кой може да каже, че в живота си не преминава през трудни моменти? Обаче не е малко нещо да знаеш, че в трудностите ти, в безпокойствата, в изкушенията ти, ще държиш в ръката си една друга обична ръка. Новият Завет казва, че всеки човек ще изпита болка, особено встъпващият в брак. „Развързан ли си от жена? – пита апостол Павел, сиреч неженен ли си. – Не търси жена. Но и ако се ожениш, няма да съгрешиш”. Ако се ожениш, нямаш грях. „И девица, ако се омъжи, няма да съгреши. Но такива ще имат грижи за плътта, а пък аз ви щадя“¹⁵. От мига, в който се жениш, да помниш, казва, че ще те боли много, ще страдаш, животът ти ще бъде кръст, ала разцъфнал кръст. Ще има и радости, и усмивки, и красоти. Когато пък в живота си имаш слънчеви дни, спомни си за цветята, които крият в себе си един кръст¹⁶. Така и в твоя слънчев ден ненадейно може да се появи кръст.

Животът не е забава, както мислят някои, които стигат до брак и после падат от небето на земята. Бракът е широко море, което не знаеш какво ще ти донесе. Взимаш твоя човек, когото си избрал със страх, трепет и с голямо внимание, и след година, две или пет откриваш, че си се излъгал.

Измамно е да вярваме, че бракът е път, по който трябва да търсим нашето щастие, отричането от кръста. Брачната радост е мъжът и жената да подложат и двамата рамената си и така да напредват по житейските стръмнини. „Не сте страдали? Значи не сте обичали”, казва един поет. Само онзи, който страда, може наистина да обикне. Затова скръбта е необходим елемент на брака. „Бракът – казва един древен поет и философ – е свят, който се разкрасява от надеждата и заздравява от нещастието”. Както стоманата се закалява в огъня, точно така и човекът се калява в брака, в огъня на трудностите. Когато гледаш на брака си отдалеч, всичко ти изглежда като по мед и масло, всичко ти се усмихва. Когато приближиш, тогава ще видиш колко жестоки мигове крие.

„Не е добре за човека да бъде сам”¹⁷, казва Бог, затова е поставил до него другар, помощник във всичките моменти от живота му, особено в борбата за вярата, защото, за да задържиш вярата си, трябва да преминеш през много болка. Бог изпраща на всички ни Своята благодат. Изпраща я обаче, когато ние сме готови да търпим и да страдаме. Някои, щом видят препятствия, си плюят на петите. Забравят и Бог, и Църква. Ала вярата, Бог, Църквата не са риза, която сменяме, щом се изпотим.

И тъй, бракът е път всред скърби и радости. Когато скърбите започнат да ти се струват непоносими, спомни си, че Бог е с теб. Той ще понесе кръста. Той, Който те е венчал. Когато се молим на Бога, Той не винаги ни предлага незабавно решение. Води ни много бавно. Понякога минават и години. Светият Дух „ходатайства за нас с неизказани въздишки”¹⁸. С други думи, ти се измъчваш, а заедно с теб страда Сам Христос. Трябва да понесем болката, иначе нашият живот няма да има истински смисъл.

Второ, бракът е път на любовта. В него се създава един нов човек, „ще бъдат една плът“¹⁹, казва Евангелието. Бог съединява двама души и ги прави един. От съюза на двамата, които решават да съгласуват стъпките си и да синхронизират туптенето на сърцето си, произлиза един човек. С тази дълбока и струяща любов единият е постоянно присъствие, жива действителност в сърцето на другия. Да съм женен означава да не мога да живея нито ден, ако е възможно дори и няколко мига, без спътника в живота ми. Мъжът ми, жена ми е част от моето същество, от моята плът, от моята душа; мое допълнение. Представлява заниманието на ума ми. Представлява причината, поради която усещам туптенето на сърцето си.

Разменят годежните пръстени, за да покажат, че в перипетиите на живота ще останат накрая пак свързани. Всеки носи пръстена, върху който е изписано името на другия, и го слага символично на пръста, откъдето започва една вена, водеща право към сърцето. Тоест името на другия е написано на неговото сърце. Единият, бихме казали, дава на другия кръвта от сърцето си. Затваря го вътре в душата си.

„Какво правиш?” – попитали веднъж един писател. „Какво правя ли? – изненадал се той. – Странен въпрос. Обичам Олга, жена ми”. Мъжът живее, за да обича жена си. Жената живее, за да обича мъжа си.

Основното в брака е любовта. „Няма море и планина, няма място и време, нито горчив език, няма нищо, което да може да ни раздели” – говорел един, който обичал жена си. „Ако можете, вземете го – казвала една съпруга, – скрит е вътре в сърцето ми”. Търсели мъжа й, за да го осъдят след една клевета, и той се укривал.

И тъй, брак означава съединяване в едно. Бог се гнуси от разединението и развода, желае неразрушимо единство²⁰. Свещеникът изважда пръстените от левия пръст, слага ги на десния и сетне отново на левия и накрая ги слага на дясната им ръка. Понеже дясната ръка е онази, с която обикновено действаме. Това показва, че ръката ми вече е притежание на другия. Не върша нищо, което той не желае. Привързан съм към нея. Привързан съм към него. Живея за другия, затова търпя недостатъците му. Този, който не може да търпи другия, не може и да се ожени.

Какво желае другарят ми? Какво го интересува? Какво го радва? Това трябва да радва, да интересува, да занимава и мен. Търся също поводи, за да му създам радост. Как да доставя днес радост на мъжа си, на жена си – това е въпросът, който си поставя всеки ден жененият човек. Интересуват го грижите, интересите, науката, работата, приятелите му, за да имат заедно всичко, за да показва, че е вътре в ежедневието му.

Ако трябва да отстъпи, отстъпва. Онзи, който обича, си ляга последен и става пръв сутринта. На родителите на другия гледа като на свои собствени родители, с преданост, с обич. Защото знаем много добре, че когато детето се жени, за родителя – дори да е подготвил брака – това е един също много труден момент. Бракът е нещо, което кара майката и бащата да плачат, понеже се разделят с детето си.

Жената изразява любовта си към мъжа чрез подчинението си към него. Подчинява му се, точно както Църквата на Христос²¹. Щастие за нея е да изпълнява волята на мъжа си. Капризите, инатите, сръдните са брадвени удари по дървото на съпружеското благополучие.

Жената е сърцето. Мъжът е „главата”. Жената е сърцето, което обича. При трудностите на мъжа помага така, както е помогнала императрица Теодора на мъжа си да се задържи на трона²². Когато е радостен, се стреми още повече да го въздигне на висотата на идеалите му. Когато е наскърбен, застава като прекрасен и спокоен свят, за да му предложи спокойствие.

Мъжът трябва да помни, че жената му е поверена от Бога. Тя е душа, която Бог му е дал, за да я върне при Него. Затова обича жена си, както Христос – Църквата Си²³. Защитава я, грижи се за нея, дава й сигурност, особено когато е притеснена и болна. Знаем, бездруго, колко е чувствителна женската душа, затова, както казва и апостол Петър, „отдаваме чест на женския пол като на по-слаб съсъд”²⁴. Женската душа се наранява, изпада в малодушие, променя се твърде лесно, отчайва се внезапно. Затова мъжът трябва да я подкрепя, изпълнен с любов и нежност, та да успее да стане нейното съкровище.

Бракът, възлюбени, е като лодчица, която плава сред вълните, между скали. Малко ако не внимаваш, ще стане на трески.

Бракът, казахме, е, първо, път на болката, второ – път на любовта и, трето – път към небето, Божие призвание. Той е, както казва Свещеното Писание, „велико тайнство”²⁵.

Знаем седемте тайнства. Тук тайнство означава белег за скритото присъствие на някое истинско събитие. Иконата е тайнство. Когато й се покланяме, не се покланяме на дървото, а на Христос или на св. Богородица, или на светеца, който тайнствено присъства на нея. Честният Кръст е символ на Христос. В него тайнствено присъства Христос. Нещо такова е и бракът. „Където са двама или трима събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях”²⁶. Двама души се женят в името на Христос: те вече стават знак, който съдържа и изобразява Самия Христос.

Следователно, когато гледаш на една брачна двойка по този начин, все едно виждаш Христос. Налице е един вид богоявление. Затова на други места при извършване на тайнството поставят венец, за да покажат, че мъжът е Царят Христос, а жената – Църквата, или пък използват маслинени клонки²⁷.

И тъй, всичко в брака е символика. Запалените свещи символизират петте девици. Когато свещеникът ги поставя в ръцете на младоженците по време на тайнството, все едно че им казва: „Очаквайте Христос подобно на петте девици”²⁸. Или символизират огнените езици, които слезли на Петдесетница и били всъщност присъствието на Светия Дух²⁹. Свещеникът взима пръстените им, халките, от светия престол, където ги е сложил предварително, и ги поставя на масата³⁰, за да покаже именно това, че бракът започва от Христос и в Него ще завърши. Свещеникът също така съединява ръцете им, за да покаже, че ги съединява Самият Христос. С други думи, Христос се вплита в тайнството и в живота им³¹.

Всичко, което се използва при извършването на брака, е сянка и символ, показващи, че там е Христос. Когато седиш и внезапно виждаш сянка, разбираш, че някой идва. Не го виждаш, обаче знаеш, че идва. Рано сутрин се събуждаш и виждаш, че хоризонтът на изток е яркочервен. Казваш си, че след малко ще изгрее слънцето. Действително там, зад планината, се показва слънцето.

Когато виждаш брака си, мъжа си, жена си, когато виждаш притесненията си, тялото на съпруга си, всичко вътре вкъщи, знай, че това са белези на Христовото присъствие. Все едно че чуваш стъпките Му, като че идва, като че предстои сега да чуеш и гласа Му. Всичко това са сенки, показващи, че с нас е Христос³². Вярно е, че поради нашите грижи не усещаме присъствието Му. Виждаме Го обаче в сенките и сме сигурни, че е с нас. Именно затова в древност не са имали отделно последование на тайнството. Взимали мъжа и жената, завеждали ги в църквата, причастявали ги и си тръгвали. Какво означава това? Че животът им вече е заедно с Христос.

Символ на Христовото присъствие са и венците. По-специално те символизират мъченичеството. Помните ли св. Четиридесет мъченици, които Христос увенчал в заледеното езеро? Тъй увенчава сега Църквата младоженците, като поменава и св. Прокопий, който посъветвал няколко жени да приемат мъченичество, за да покажат любовта си към Христос³³. Следователно мъжът и жената носят венци, за да покажат, че са готови да станат мъченици заради Христос, Който е заедно с тях. Женя се означава: живея и умирам за Христос. Женя се означава: желая и жадувам Христос.

Кои други били увенчавани? Били увенчавани царете. Следователно венците показват, че съпрузите са царе и домът им – царство, царство на Църквата, част от Църквата.

Кога започнал бракът? Когато човекът съгрешил. Преди това не съществувал брак в съвременния му смисъл. Когато след грехопадението първите хора загубили рая, тогава Адам познал Ева³⁴ и започнал бракът. Защо? За да помнят падението и изгонването си и да търсят отново рая. Сега бракът става възвръщане към духовния рай, към Христовата Църква. Женя се означава, че ставам цар, ставам верен и истински член на Църквата на Христос и работя вече за Неговата слава.

Венците също така показват окончателната победа в Царството небесно. Когато свещеникът взима венците, казва на Христос: „Восприими венци их во царствии Твоем”³⁵ – вземи венците им горе в Твоето царство.

Следователно бракът е път, който започва от земята и завършва на небето. Той е свързване, съюз с Христос, Който ни уверява, че един ден ще отидем на небето. Бракът е „мост, който отвежда земните на небето”³⁶. Църковното тайнство като че ни казва: „Преди любовта, мъжа, жената и ежедневните случки помни, че си предназначен за небето, че си стъпил на пътя, който трябва на всяка цена да те изведе там”. Невестата и младоженецът подават ръце, свещеникът ги хваща и така обикалят около масата, танцувайки и пеейки. Това означава, че бракът е пътят, пътешествието, което ще завърши на небето, във вечността.

В брака изглежда, че се женят двама. Не са обаче двама, а трима. Мъжът се жени за жената и жената – за мъжа, но двамата заедно се женят за Христос. Следователно трима взимат участие в тайнството и в живота вече стават трима.

На хорото ги повежда свещеникът, образът на Христос. Това значи, че Христос ни е грабнал, изкупил ни е³⁷, пленил ни е, направил ни е Негови. Затова именно „това тайнство е велико“³⁸.

Думата „тайнство” на латински е преведена със sacramentum, което означава клетва. Тоест бракът е клетва, сключване на договор, съюз, както казахме по-горе. Той е постоянен съюз с Христос.

И тъй, „женя се” означава: поробвам сърцето си на Христос. Ако искаш, можеш да се ожениш, ако искаш, не се жениш. Ако обаче се ожениш, бракът има този смисъл в твоята Православна църква, която те е родила. „Женен съм” означава: роб съм на Христос.

Бележки

1. Евр. 13:4.
2. Еф. 5:32.
3. Под „запознанство” (гр. γνωριμία) тук се има предвид не първоначалната среща, а това, което на разговорен език наричаме „ходене”. – Бел. прев.
4. Вж. Марк. 10:7.
5. Вж. Ἰωάννου Χρυσοστόμου. Εἰς Κολοσσαεῖς ὁμιλία, 12, 6. // PG, t. 62, col. 388: „Защо се срамуваш от честното? Защо се изчервяваш пред непорочното? (…) [Това е] похулване на Божия дар, на корена на нашето битие”.
6. Вж. Рим. 8:33 и др.
7. Вж. Ἰωάννου Χρυσοστόμου. Εἰς Κολοσσαεῖς ὁμιλία, 12, 7. // PG, t. 62, col. 390.
8. Мал. 2:14.
9. Св. Игнатий Антиохийски (Богоносец). Послание до Поликарп, 5. // Светоотеческо наследство. Изборник. С., 2001, с. 52; PG, t. 5, col. 724B.
10. 1 Кор. 7: 7.
11. Срв. Преп. Йоан Лествичник. Лествица. Прев. Нюйоркски митрополит Йосиф, С., 1996, стъпало 26, За различаването на помислите, страстите и добродетелите, 31, с. 160: „Светлина за всички човеци е монашеският живот”.
12. Букв. съвпрягане, съпружество (гр. συζυγία). – Бел. прев.
13. μεὼν Θεσσαλονίκης. Διάλογος, κεφ. 277. // PG, t. 155, col. 508В.
14. Καλλινίκου, Κων., Πρωτοπρ. Ὁ χριστιανικὸς ναὸς καὶ τὰ τελούμενα ἐν αὐτῷ. Ἔκδ. Γρηγόρη, Ἀθῆναι, 1968, σελ. 514.
15. 1 Кор. 7:27–28.
16. Като напр. макът, който има четири листенца с черна вулва в средата във формата на кръст.
17. Вж. Бит. 2:18.
18. Рим. 8:26.
19. Мат. 19:5; Марк. 10:8.
20. Мат. 19:3–9; Марк. 10:2–12.
21. Еф. 5:22–24.
22. Известно е, че Теодора подкрепила Юстиниан (527–565 г.) по време на въстанието „Ника” (532 г.). Вж. Μιχαὴλ Γλυκᾶ. Βίβλος χρονική, ἀπὸ κτίσεως κόσμου μέχρι τῆς βασιλείας Ἀλεξίου τοῦ Κομνηνοῦ, 4. // PG, t. 158, col. 500С.
23. Еф. 5:25.
24. 1 Петр. 3:7.
25. Еф. 5:32.
26. Мат. 18:20.
27. Καλλινίκου, Κων., Πρωτοπρ. Ὁ χριστιανικὸς ναὸς καὶ τὰ τελούμενα ἐν αὐτῷ. Ἔκδ. Γρηγόρη, Ἀθῆναι, 1968, σ. 513–514.
28. Мат. 25:1–11.
29. Деян. 2:1–4.
30. Последование на обучението, или годежа.
31. Γρηγορίου Θεολόγου. Ἐπιστολή 193. // PG, t. 37, col. 316С: „(…) присъствам и заедно с вас празнувам, и десниците на младите поставям една в друга, а двете заедно – в Божията [десница]“.
32. Вж. Ἰωάννου Χρυσοστόμου. Εἰς Κολοσσαεῖς ὁμιλία, 12, 6. // PG, t. 62, col. 389: „Образ на Христовото присъствие е бракът”.
33. Последованието на венчанието споменава св. Четиридесет мъченици във втората молитва, а св. Прокопий – в отпуста. Вж. също: Жития на светиите. Т. 3. Света Гора Атон, 2001, с. 215; Т. 7, с. 216 и сл.
34. Бит. 4:1.
35. Последование на венчанието, молитва преди отпуста.
36. Богородичен акатист.
37. Вж. Гал. 3:13.
38. Еф. 5:32.

Превод: Алексей Стамболов

Из книгата на архим. Емилиан  “Усещане за Бога”, ИК “Омофор” 2011

източник: източник

Близки теми:

Старецът Порфирий – За брачния живот Загубихме човека Подвигът на любовта Дружбата и любовта се различават както вкусът и храненето Щастието да имаш семейство

Живеейки в усещане на своята голота, душата възкликва през сълзи: „Аз съм гола, нужно ми е да се облека.“ И в нея ще се появи  потребност от покаяние, тоест одежди. Но да се стигне до покаянието – това е друг въпрос. Едно е да кажеш – „аз съм гола“, и съвсем друго – „аз приготвям рокля, за да я облека“. Едното отстои далече от другото.

След момента, в който аз почувствам това, могат да минат години, а може и – само едно мигновение. Това е най-решителният обрат в моя живот: аз или ще стана и ще се облека, или така ще остана да лежа гол. Аз или ще застана пред Господа и ще кажа: „Аз съгреших, Господи“, – или ще постъпя така, както Адам и Ева – ще се скрия. И когато Бог се обърне към мен с думите: „Адаме, къде си ти?“ – ще Му отговоря: “Аз се скрих, защото бях гол.” (Виж: Бит.3, 9-10). И Той ще види смокиновите листи на мен, стоящият пред Него.

Как се случва скриването от очите Божии? Има хиляди начини, например, чрез малодушие. Нали е толкова страшно да осъзнаеш своето нищожество! Особено ако са те уважавали хората, а и ти сам си считал себе си важен, надарен, превъзходен, прекрасен, очарователен, не знам какъв още, и си мислел, че си близо до небесата, и тъкмо на теб, такъв „значим“, ти е нужно да осъзнаеш, че си гол и нищожен! За да си признаеш това е необходимо мъжество. Ние сме малодушни, нямаме желание да се осъзнаем нито в своите безобразия, нито в недостатъците, грешките, конкретните грехове, скрива ме ги зад лъжа, а тази лъжа зад втора лъжа, трета лъжа …

И така, причината за това е малодушието и безсилието да признаеш своята голота, в самооправданието, в скриването на греховете. Ще приведа един пример от светския живот. Учителката те извиква на дъската, ти се запъваш и нищо не можеш да отговориш, всички ти се присмиват. След урока ти се изправяш, веднага отиваш вкъщи, заставаш пред огледалото, преобличаш се, слагаш грим… Но няма никой, никой не те вижда! Така е, но в този момент, когато ти си сама пред огледалото, твоето „аз“, което за тебе се явява всичко, е доволно: “Та нали аз, над която всички се надсмиваха, съм такава красавица!“

Веднага се изправя в защита моят вътрешен протест и самооправдание на слабото ми място, което разкриха учителката и съучениците ми. Понагиздвайки се пред огледалото, аз стоя не в своята голота и безсилие да отговоря на въпросите от урока, а с достойнство и макар и изкуствена и не моя, но красота. Красотата бива душевна или интелектуална, тоест духовна, както днес казват, не същността е важна. Но както и да е, тя е само сурогатно прикритие на човешката голота.

Така на мене ми се удава да скрия своите немощи, дори и от себе си. Бивайки гол, аз се опитвам да се държа така, сякаш  съвсем не съм такъв, тоест в действителност живея двойнствен живот. Отказвам се от придвижване напред, мислейки лицемерно, че съм облечен и самодостатъчен. Това е страшно, защото се явява отхвърляне на действителността и води към трагични последствия.

В света има множество хора, които знаят, че са грешници  и въпреки това извършват низки постъпки, ненавистни на самите тях и за тях самите отвратителни, пристъпват гласа на своята съвест, която за тях се явява нещо страшно.

Какво може да извърши душата, стремяща се към Бога? Да се съгласи и да каже: „Ще се погрижа за своята голота. Ще обявя, ще изповядам своя грях, своята голота.” (Виж: Пс. 31,5; 37,19). И каквато съм, ще застана пред Бога. Ще му кажа: „Облечи ме, Господи.“ Но за това е нужно мъжество, дълбока вътрешна правдивост, за да се изправиш на среща с Бог така, сякаш нищо друго във вселената не съществува. Кое ме премества от едно място на друго? Това, което се нарича себелюбие. Себелюбие не като грях, но като везни, на едно от блюдата, на които е поставена думата „аз“.

Спомнете си хипонския светец, блажени Августин. Колко години той е страдал и е желаел да се разкае! Защо? Защото влязъл в конфликт със собственото си „аз“, което предало себе си на изучаване на философията, закриваща пътя към Бога. През тези години умовете на хората занимавала ереста на манихейството. Тя съществувала под покров, който правел невидима нейната голота. Когато блажени Августин осъзнал това и се смирил, той се кръстил заедно със своя още малък син. И прозирайки, виждайки голотата, той се облякъл в одеждите на правдата, дадени му от Бога, а по-късно станал и епископ!

Вътрешните везни наричаме вътрешно разположение. Моето разположение – това е моето „аз“, на което се уповавам. А какво ще пожелае то? Утвърди себе си или се отречи от себе си, по думите на Христа: отречи се от себе си (Мат. 16,24;Мк.8,34). Ако се отрече то, ще се откажа и аз от своето ветхо „аз“, и ще приема друго „аз“, истинно, дълбинно.

Ние все още не вървим по пътя на духовния живот. Ние само разсъждаваме за него, готвим се за него, стоим на кръстопът. Предстоящият ни път – това е път без връщане назад, това е сила, издигаща човека нагоре, това е порив към възвръщането, отърсването  на душата, което тя самата извършва. Ако ти ме засегнеш със своите слова, аз веднага ще подскоча и ще ти отвърна със замах. Така и тук се извършва отърсването на моето същество, моментална, правдива вътрешна реакция.

И така, необходимо е душата да отхвърли своето ветхо „аз“, да поиска да се върне там, от където тя е излязла – от ръцете Божии, в своята нищета. Вие ще ми кажете:” Нима човекът в рая е бил в нищета?“

Спомнете си първосъздадения човек: той бил богат, всичко му принадлежало. Но го съблазнила змията: „Какво ти заповяда Бог? Прави това и това, но плода не яж. Ако ти искаш да станеш бог и да получиш всевластие, вкуси този плод.“

Змията показала на човека друг път и душата била принудена да признае, че е бедна в сравнение с мъдростта на змията. Адам изял плода, за да обогати своята душа, за да направи себе си Бог! В аналогично състояние се намира и нашата душа. На нея и е нужно да се върне към предишната бедност и да разбере, че именно в нея е красотата, Божествеността, предверието към Небесата; предстои и да извърши кръгово движение.

Какво значи кръгово? Защо говоря за кръгово движение? Нали движението бива постъпателно, в права посока. Правият път е най- краткият от всички, но той отделя човека от Бога. Кръговият път възвръща човека към самия него.

Ние извършваме кръгово движение, отхвърляме всичко свое, за да се върнем там, откъдето сме дошли. Ние повече не се опитваме да избягаме от себе си, не прибягваме към такива подмени като преобличане в нещо друго: мъдрост, сила, нашите планове, нашата добродетел – всичко това са различни видове прикрития и бягства от себе си.

Кръговото движение ще ни задържи да бъдем заедно с Бог и заедно с това ще даде размах на нашия истински, правдив живот. То възвръща човека към себе си. Ние пребиваваме вътре в нашето истинско „аз“, вътре в нашето истинно същество.

Душата остава такава, каквато е. Когато ти извършваш кръгово движение (връщане назад), то по закона на центробежните сили теб те притегля външното. Бивайки здраво привързан, ти оставаш някъде недалеч от своето „аз“. Намирайки се засега още далече от Бога, на нас ни е нужно да останем насаме със себе си, за да разгледаме своята голота.

Признанието на своята голота, стремежът да се върна към себе си, раждат в мен нов устрем – към бягство от света, тоест, когато аз се намирам вътре в своето „аз“ на мен ми се иска да се погрижа за него, да се заема с него. Къде е по-добре да извършиш това: сред шума или в покой? Когато към теб гледат хиляди очи или когато си сам? Очевидно е, че в уединение.

Бягството придобива черти на странничество. За да избягам оттук, аз трябва да ви забравя, да се направя „странен“, чужд на вас, защото без това бягството е невъзможно. Стремежът към странничество ще ме доведе до усещане на уединението: не душевно, но духовно, защото душевното уединение е изкуствено.

Когато се намирам в душевно уединение, на мен ми се струва, че никой не ме обича, никой не мисли за мен, никой не ми обръща внимание: „Виждаш ли? Той нито веднъж не ме погледна. А другите – през цялото време.“ Душевното уединение е някакво лъжовно усещане, което не може да насити нашата душа. Защото лъжата – това е ново скриване на истинското „аз“. Смокинов лист!

Истинското уединение е духовното уединение: аз съм насаме с Бог. Хората престават да имат значение за мен. Мен повече не ме интересува мислят ли те за мен или не, обичат ли ме или не, мен даже не ме вълнува те заедно с мен ли са или не. Мен ме интересува само моето „аз“, не в егоистичен смисъл, а в практически – в смисъл на разкриване неговата голота.

Аз стоя пред Бога. За това да може да се достигне истинско уединение, в което се състои най-важният момент на духовния живот (защото е невъзможно да станеш светец без уединение), е нужно да се извърши бягство, да се постигне отчуждение, странничество. Нашата цел е да познаем Бога и да пребъдем с Него. Но това не се постига лесно, защото ние сме привикнали да живеем по телесному, а сега е нужно да се учим на чувства умни, духовни. Да почувствам Бога – ето кое е главното, абсолютно необходимо за това да извърша покаяние, прераждане, изменение на моята душа.

Бягството е понятие същностно, а не пространствено. Човекът, бивайки жив, естествено има стремеж към чувствено бягство , тоест физическо, защото когато го гледат хора и наоколо има шум, на него му е трудно да усети себе си сам. Щом в пространственото уединение, тоест в пустинята е по-леко, той си казва: „Защо да не се усамотя в пустинята и да не се отдам на безмълвие?“ Оттук се ражда стремежът към монашески живот в душата, замислила се за Бога.

Обикновено на бягството в пустинята светските хора гледат като на рискована постъпка, боейки се, че отделящият се от суетата е возлеял в себе си някакви умозрителни фантазии, които реално не може да постигне в живота. Това е нелепо. Православният човек, който нито веднъж в живота си не е помислил за бягство от света и за монашество, е болен или просто никога истински не се е замислял за духовното. Всеки, който макар и съвсем малко време е отделил на Бог, след пет минути ще се изпълни със желание да отиде в манастир. Ето така стоят нещата. Това е душа мислеща, стремяща се да има покой и да влезе в общение с Този, Когото тя изисква и иска да открие за себе си, тоест с Бог.

Човек, разбира се, може да се откаже от бягство в смисъл физическо уединение в манастир. Но той никога няма да остави мисълта за бягство същностно и нравствено.

Може ли човек, живеещ в света, да се впусне в такова нравствено бягство? За това прекрасно е казал един от отците: „Това е възможно, само че е свързано с много големи трудности.“

Вие разбирате, че  уединението и бягството в пустинята извършваме не заради Бога. За Него не е важно дали аз ще отида в манастир или ще остана в света. Това има значение само за мен самия и зависи от моите собствени склонности и моя собствен път към Бога. Впускайки се в странничество – същностно или частично, – аз се отчуждавам от хората и започвам да чувствам Бога.

превод от руски

източник:http://www.st-tatiana.ru

Близки теми:

Пътят на душата Какво мога да направя за Бога? Най-голямата пречка за покаянието е идеята, която имаме за себе си Покаянието като богоозарено себепознание За блудния син

Във въпросите на духовния живот логиката не присъства като основополагаща. Духовността не се изгражда върху логиката. Затова по-често при обсъждането и осмислянето на един или друг духовен въпрос ние търпим поражение, тъй като неговият предмет лежи отвъд границата на действие на логиката. Тема на нашия разговор е пътят на душата.

И ние ще започнем нашето изследване не от момента, когато човешката душа решава да живее по християнски, а от там, когато тя се сблъсква с проблема на духовното преуспяване, придвижването напред. Ние ще се заемем с живата душа, затова и беседата, както се досещате, ще приеме характер не богословски, не научен, не догматически, но чисто практически. Обсъжданият сега въпрос се изправя пред нас ежедневно. Да предположим, вие знаете: за да стигнем от тук до площад “Омония”, трябва да минем по тази улица, да завием… Така и ние ще се опитаме да направим изводи от жизнения опит, а не от теоретическото разглеждане на нещата. Затова, може би, на нещо вие ще погледнете днес по друг начин, с други очи.

И така, кога душата започва да разсъждава за духовния живот? Ето това е отправната точка. Какво имаме предвид, когато казваме: „душата започва да разсъждава“? Ние заимстваме глагола „разсъждава“ от всекидневната реч, защото душата не мисли за своя път. Тя просто преживява някакви събития и състояния. Следователно, когато ние казваме, че душата решава да започне нещо, това означава, че тя тръпне от желание да остави това състояние, в което се намира и да се окаже на някое друго място и да заживее по някакъв друг начин.

Както виждате, всички слова и понятия, които използваме са съвършено ясни. Когато ние говорим за видението или мисълта, за решението или за знанието, ние просто  използваме сходни изрази от външния или от душевния свят, които обаче не съответстват по същност на нашето действително битие и на духовните понятия.

Кога душата казва: „Аз съм длъжна да живея по християнски, аз съм длъжна да живея по друг начин“? Тогава, когато у нея вече е възникнало усещането на отхвърленост, на пребиваване вън от отреденото и място, извън рая, зад границата, умишлено издигната за нея. Осъзнавайки своето изгнаничество отвъд пределите на рая и спомняйки си за своето отечество, тя възкликва: „Аз съм длъжна да се върна в родината си.“

Ето нейната мисъл: нужно е да се живее по християнски. Тя започва своя път, когато почувства върху себе си това, което е казано в Евангелието: за средната стена (Еф. 2,14), средостението, издигнато между човека и Бога и отделящо ни от Него.

Душата ще усети, ще разбере, че е изгонена извън пределите на рая и отхвърлена надалеч, че няма Бога, че е лишена от Родината, че няма свой Отец и че стои надалеч от Твореца. Оказвайки се извън реален контакт с Бога, тя ще възкликне в своето изгнаничество: „ Храня се аз заедно със свинете и ям рожкови. Ще се върна при своя Отец!“ (Виж: Лк.15, 16-18).

И така, дотогава, докато ние не почувстваме това средостение между Бога и нас, не усетим своето изгнаничество, ние няма и да помислим за духовен живот. Наблюдението, а не анализът водят към духовен живот: аз чувствам, че пред мен стои стена и не знам какво стои зад нея.

И когато душата осъзнае, че разстоянието, отделящо я от Бога е толкова голямо, че Той няма да я чуе, колкото и тя да вика, че тя чисто и просто няма възможност да заговори с Него, то тогава тя се устремява да се приближи към Него, да Го направи по-близо до себе си, или, най-точно казано, да направи себе си по-близка до Бога.

В един прекрасен момент душата може да почувства себе си отхвърлена и изоставена (когато ние видим, че нещо е паднало, на нас ни се иска да го вдигнем и да го поставим на мястото му). И това е тази душа, която може да бъде изпълнена с похвали, лъст, възможно и с добродетели – невинност, чистота – и въпреки всичко това, тя все пак ще разбере, че е изоставена и че за нея е необходимо да намери своето място в историята и в единното тяло на Църквата, и ще каже: „Ще отида да потърся своето място.”

Следователно, духовният живот започва с усещането на своята отхвърленост, изгнаничество, изоставеност и издигащите се стени. Докато такова усещане не се появи, душата няма да се премести от мястото си. Живеейки християнски живот, душата ще върши това единствено по название, по видимост, по разсъждение, по умствено разбиране. До този момент, докато не бъде посетена от това силно усещане, за което ние говорихме, началото на духовния живот ще бъде още неразличимо на хоризонта. Няма да е започнала тя духовния живот с възгласа „Благословен е нашият Бог…“. Далече още ще се намира тя от момента, в който да каже: „Благословен Бог наш…“ на полунощницата – даже когато не е още утрин – за да достигне по-късно Божествената Литургия, обединяваща ни с Бога.

И така, необходимо е да се придобие остро чувство на богооставеност.

У нас има душа, потресена, захвърлена, заточена между четири стени и нищо не виждаща. Тя решава да разбие оградата, стените, вътре между които и е тясно и да се съедини с Бога. Какво е нужно за това?

В християнския живот няма никакви „трябва“. „Трябва“ – това е умствено заключение. Аз имам предвид думата „трябва“ в смисъл на логически извод.

Думата „трябва“ не трогва, не вълнува. Думата „трябва“ създава усещането за робство, премахва желанието за придвижване напред. Думата „трябва“ не довежда до Бога. Думата „трябва“ се отнася до човешката воля, до човешкото намерение, което, както всички ние знаем, е крехко, чупливо.

Крехко, неустойчиво е човешкото сърце с неговите желания и намерения. То обича и веднага може да започне да мрази. То ненавижда и едновременно с това може да обича. То осъжда и в същото време признава, че по светските разбирания, това е човек номер едно. То се превъзнася и се мъчи, страда. То обещава: „ще бъда свят“, а само връчва себе си на бесовете.

Няма никакво „трябва“. Затова аз не мога да отговоря на въпроса: „Какво е нужно да се прави сега?“ Остави душата да се движи към среща с Бога, опирайки се на своите собствени наблюдения и усещания.

Човек е изгонен от рая, душата му е изхвърлена навън. Единственото, което тя чувства е това, че на нея ù е трудно. С усилие ще родиш, с усилие ще пожънеш плодовете земни, с усилие и ще посееш. Всичко с което се заемаш – всичко е трудно.

Все пак откога започва болката? От момента на наслаждението. Мъката винаги произтича от удоволствието. А кога започва наслаждението? Когато човек се оказал гол. Спомнете си Адам в рая (Виж:Бит3,6). Той изял плод. И станал гол в този момент, когато опитал да вкуси забраненото. Ева се оказала гола до Адам, макар и с очите си те да различили голотата си по- късно, когато плодът бил изяден. Самото разголване се случило по-рано, иначе те не биха изяли плода. Така вкусването и наслаждението разкрили голотата на Ева и Адам.

Слушайте внимателно, защото пътя на душата има огромно значение за нас.

Ние ще започнем с болката, която е свързана с нашата голота. Необходимо е душата да види своята голота и нищожество. Кои били Адам и Ева? На тях било дадено да се наслаждават на Едем заедно с Бога! Те били най-близки съседи, приятели, спътници на Бога. Те сами били богове!

И в един миг те станали нищо. Змията се надсмяла над тях, а тленната природа, на която те давали имена и царствували над нея, въстанала против тях. Така човекът станал най-жалкото създание в историята.

И така, разголеният човек е нещо незначително, той е никой. Той носи в себе си усещането за своята голота и греховност. Работата не се състои в това да казваш „аз съм грешник“ и да се стремиш да изповядаш своя грях, а в това да живееш с усещането за своята греховност.

Вие видяхте: Адам и Ева били голи, но преди това, обаче, не забелязвали това. Когато те съгрешили, видели, че са голи и се облекли. Така и душата трябва да разгледа своята голота, отсъствието на добродетели, святост, божественост, захвърленост в греховната бездна. Нейните одежди, това са листата на греха.

Но ще съумее ли душата да почувства своя грях? Аз не мога да ù кажа: „Почувствай греха!“ Защото това е доброволно действие на самата душа. Ако душата не поиска да разбере, ако не може да вмести в себе си това, то никаква сила, даже Сам Господ няма да я застави да види греха. Често се случва така, че човек се изповядва, чете светоотеческите книги, моли се, пролива сълзи – и върши всичко това по инерция, без усещане на своята греховност.

(следва)

превод от руски

източник:http://www.taday.ru

Близки теми:

Пътят на душата Какво мога да направя за Бога? За блудния син Най-голямата пречка за покаянието е идеята, която имаме за себе си Покаянието като богоозарено себепознание

Манастирът Симонопетра в Св. Гора Атон, 1981 г.

Близки теми:

Света Гора Атон – документален филм на CBS Старецът Йосиф Исихаст и възраждането на светогорското монашество Младите и Света Гора Благословение и благодат, които ни дават аскетическия труд и подвиг Старецът Калиник Исихаст

От това дали радостта ни е малка или голяма, пълна или непълна, можем да разберем колко сме близо до Бога. Каквато е радостта ни, малка или голяма – такава е и връзката ни с Бога. Радостта ни е присъща и прави живота ни толкова лесен.

Близки теми:

Пътят на душата Радост без сълзи и сълзи без радост Мисълта за Бога ни отдалечава от греха Моето очакване и среща с Бога е моят глад Щастието е сам Господ