Ако някой изследва задълбочено текстовете на св. Силуан Атонски, вече от собствения си опит разбира, че човек страда от отдръпване на благодатта. В целия свят тази благодат е и храна, и питие, и одежда, и всичко за всички. За всички спасени светци и за самите ангели. Когато св. Силуан почувствал, че благодатта на Светия Дух го напуска, се оплакал силно на Христос. „Демоните от моята килия не ме оставят да се помоля!” И Господ му отговорил: „Така винаги страдат горделивите” и след това му дал съвета: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай.”

Ние се питаме само това ли е начинът? Не съществува ли друг възглед, по който да се възприема богооставеността? Това е съвет на Христос само за св. Силуан, ако ние искаме да го приложим, е хубаво. Но това не е лично откровение на Христос за всеки един от нас. Откровенията са на лично равнище, заповедите са общи. Когато откровението е лично, човек е длъжен да го приложи. Ако не беше записано от стареца Софроний в книга, ние никога нямаше да знаем тази заповед към св. Силуан. И после и двамата светии (св. Силуан и старец Софроний, бел. ред.) са приложили тази заповед.

Трябва да имаме предвид, че изоставянето от Бога никога не е абсолютно. Това го казваме и от практически опит, и теоретично, защото ако Христос със Своя божествен промисъл, с който управлява творението, изостави напълно и съвършено човека, тогава неговото създание престава да съществува биологически веднага. То не може да живее нито една секунда. Сърцето му не може да изтупти още веднъж, моментално умира. Това обаче не означава, че когато човека умира, Бог го оставя, защото ударите на сърцето са преброени – от първото до последното удряне, с което завършва биологическият ни живот.

В духовния живот изоставянето от Бога постига винаги педагогически цели, независимо дали съгрешаваме или не. Спрямо нас нищожните трябва да се приложи това възпитателно изоставяне. Това е отнемането и приемането на Божията благодат, тоест тя идва и отново си отива. Получава се такава „криеница” – тогава и тялото, и душата страдат, и двете заедно. Един човек бил оставен от Бога цели три години и се пържел в огъня без олио, а дори рибата не се пържи без олио – ще изгори. Този човек, както казахме, изкарал цели три години пълно изоставяне. Въпреки това Божията благодат не го изоставила напълно – съществувала е последната капка живителна  надежда. Защото ако човекът изгуби и нея, се отчайва, а след това е безнадеждността и самоубийството – отчаянието е предпоследната буква от азбуката. Ь е отчаянието, Ю е безнадежността, а Я е самоубийството.Тези които са се самоубили, са загубили надежда в пълна степен. Защо са се отчаяли? Защото са повярвали, че Бог не съществува. Казали са си: Бог не съществува, а и да съществува, на мен не ми помага и никога няма да ми помогне, нито в този, нито в другия свят… Да сложа край на живота си. Как човек се съгласява с това съвършено отчаяние?!

За кратки периоди от време, когато имаме налице това богооставяне, педагогически погледнато, ние извличаме много по-голяма полза. Принуждаваме се да слезем още по-надолу, да станем още по-прости, по-практични, да оставим многото „духовни” неща, доколкото не съответстват на нашето равнище – ставаме по-реалистични, правим повече реални неща, постепенно Божията благодат се завръща отново, лека полека се изкачваме по скалата и възхождаме нагоре…

Имало един старец, който постоянно се молел със сърдечна молитва. Божията благодат се отдръпнала и той започнал да казва молитвата с уста, Божията благодат още повече го оставила – той започнал да пее, още повече го напуснала, спрял да работи, съвсем се оттеглила – той се занимавал с игрички, казвал си: „Нещо трябва да правя, за да се вижда, че се движа. Не мога да се оставя унинието напълно да ме обгърне, ще умра.”

Човек се принуждава да слиза надолу и надолу, докато стигне едно равнище, на което да се закрепи и да оцелее. По човешки ще оцелеем, макар че храната не може да крепи душата. Някои смятат, че понеже нямат благодатта от храната, ще получат духовна утеха, обаче всъщност стават по-зле. Напротив – човек в такива периоди трябва повече да пости, но за да пости, пак трябва да има благодат. В това състояние, когато тя отсъства, храната се превръща в някаква утеха, която обаче с отнемането на благодатта, прави злото двойно. Тук се препоръчва, както при болния, когато има силна треска, да не взема веднага лекарства срещу нея, тъй като това не е толкова полезно, а по-скоро да не яде, да си почива в тишина, както правят животните. Така треската минава по-бързо – с празен стомах и повече молитва. Така са правели древните отци.

Когато Божията благодат се оттегли, тогава умът става по-философски настроен, започва да се задълбочава повече в нещата. След завръщането на благодатта, имаме и едно малко повишение – напредък, поради търпението, което сме проявили, качвайки едно стъпало нагоре. Трябва да имаме огромно търпение, защото в тези периоди имаме огромна нужда от него. Старецът Йосиф Исихаст, този свят човек, е писал в „Десетогласната духодвижна тръба” достатъчно по тази тема – за отнемането и приемането на благодатта. Когато благодатта се върне, не се връща същата, която си е тръгнала, а е непременно повече. Ако предположим, че си е тръгнала десет килограма благодат, се връщат петнадесет килограма. Поради благото търпение.

Ако човек роптае, протестира, съгрешава, Божията благодат отново ще се върне, не защото съгрешава, а понеже се е изпълнило времето на отнемането – достойни, недостойни, ще се върне, за да бъде човек още пó без оправдание. Ако човек има търпение и не роптае, търпи като Иов, благодатта идва умножено – човек бива „повишен” като воин и се чувства по различен начин. Така човек се умъдрява в духовните неща и придобива опит. Това е опитът на отците. Те не са станали опитни, защото са имали постоянно Божията благодат – въпросът е да имаме благодат, когато нямаме благодат. Когато вятърът спре, тогава трябва да гребем сами. Когато има попътен вятър, корабът лесно бърза по вълните. Когато течението е насрещно, тогава е ужасно трудно. Когато душата чувства постоянно тази контра, тази съпротива, това голямо затруднение… Това е от Бога, не е от врага – то е педагогическа мярка на Христос, а не наказателна.

Човек трябва да повярва, че бива възпитаван нежно, за да напредва. Ние не биваме изпитвани, за да ни унищожат и премахнат, за да бъдем просто измъчвани, за да изпитаме ада, а за да се умъдрим, да се покаем, за да напреднем. Това възпитание е за добро, обаче докато трае отнемането на благодатта, човек преживява колапс, мъка, ад. Един старец, когато му казах, че и аз чувствам това затруднение, ми отвърна: „Твоята скръб е като лъжичка за сладко, а аз я чувствам с големия черпак от магерницата.” Той вкусваше мъката, ада, затруднението с големия черпак. Тогава осъзнах, че съм много ниско – едно е лъжичката за сладко, друго е черпакът. Във всеки случай всички трябва да преживеят отнемането на благодатта, без значение дали грешат или не. Проблемът е да не ни изобличава съвестта, че това отнемане е станало поради наши грехове, особено поради неразкаяни грехове. Защото, когато имаме това отнемане и съвестта не ни изобличава, ние сме в недоумение по каква причина ни постига това. Не съществува причина – както при Иов. Подражавай на него: ако нямаш помисли и не те изобличава съвестта, тогава си блажен! Ако съвестта те изобличава, ще те постигне педагогическият канон на божествения данък на отнемането на благодатта – за тебе е полезно да се покаеш, но за да се покаеш, отново трябва да имаш благодатта. При отнемането на благодатта всичко е замръзнало, маслото в двигателя е замръзнало и автомобилът не се движи по никакъв начин. За да потегли, трябва да се размрази маслото, а това не става колкото и хубава да е колата, а също и пътят – тя не помръдва. Това навярно е най-трудният момент в живота, нашето най-голямо изпитание. Най-трудни са две неща – личното демонизиране на един човек и удълженото отнемане на благодатта. Особено при хора, които са слаби, или пък са много високо. Имаме примери на самоубили се духовници, наскоро се самоуби една презвитера, което е страшно…

За отчайването е виновен самия човек, а също и другите, които не са помогнали. В този час е нужна помощ, но е страшно как се втвърдяват сърцата на хората – когато имаш нужда от една нейна дума, а чуваш жестоки слова. Както са казали книжниците и фарисеите на Юда: Нас какво ни интересува. Нас не ни засягаш, ние сме си свършили работата. Много хубаво, че ти си жертвата, предателят никой не го иска. След като си извършил твоето дело, сега се гръмни! Така банално и ние бихме казали днес: Нас какво ни интересува, оправяй се сам! Тези слова са отчаяли Юда и той е загубил надежда, отишъл и се обесил. Така въпросът приключил. Но този помисъл бил последната капка, с която чашата е преляла. Ако са му били казали: Спри, върви при Христос, още не сме го разпнали, той е простил на толкова грешници, въпреки че имаш тази страст на сребролюбието, това е твоят грях. А си правил и чудеса, и демони си пропъждал, а сега самият сатана влезе в тебе. Как стана така, че Веелзевул влезе в тебе?

Това е станало защото го е предал от сърце, а не само с уста както Петър. Св. ап. Петър се отказал от Христос с уста, а не сърдечно, защото ако човек се откаже от Христос със сърце, не знам дали ще може да се върне отново обратно. Такова е било отричането на Юда. Външно прегрешението на Петър е по-тежко, тъй като било тройно, но е по-малко, защото не идва от сърцето. Докато Юда го е предал от сърце и никога не се е покаял, той се е разкаял малко за лукавите очи на хората, но не и от сърце. Как знаем това, нима сме сърцеведци? Опитът показва, че ако се покаеш от сърце, ще отидеш директно при извора на покаянието, няма да ходиш при други хора, а ще се покаеш пред самия Христос и ще му кажеш: Христе мой, прости ми! Доколкото той е жив и присъства. Но той не отишъл, но дори и без да отива в молитвата, Бог е навсякъде.

В нашата епоха и време богооставеността е много често явление при високодуховни хора, които изпадат в недоумение и търсят да намерят грехове и не намират такива, поради които уж ги е оставила благодатта. Учудват се и се карат с другите хора, докато и без грехове Божията благодат се оттегля възпитателно. Тоест и за добрия ученик и дори отличник, и за последния по успех – в училищата има контролни, защото това е редът в училището. И обикновени контролни, и класни, на които трябва да се явим задължително. Там ще получим оценката и там ще се види на какво ниво сме. Тези, които са чели, непременно ще имат по-добри резултати, тъй като имат съответното познание и опит. Ние като монаси имаме това познание, защото сами оставихме целия свят в нашата любов, заради Христовата любов. Тоест радваме се за този наш личен кръст, който понасяме и който е лек, изобщо не е тежък. Ние понасяме една стотна от нашия кръст, а Христос другите 99. Но ако не понесем първи ние нашия един процент, Христос няма да вземе останалите 99 процента. Понеже някои не искат да понесат нито един, роптаят против Христос и Той не може да поеме останалата част от кръста. Защото ако не искаш да вземеш единия процент, ще преживееш и останалите 99, които ще те смачкат. Бог не може да направи нищо, когато ние не искаме. Трябва да има синергия, взаимодействие. Той ни е създал, без да ни попита. Този, Който без да те пита, те е създал, не може да те спаси, без да те попита. Христос винаги иска да съработничи с нас, но нашата воля днес иска, а утре не. Дори да заявим, че искаме Христос, отново ще се окаже, че лъжем – казваме го с уста, а не със сърце. А не можем да кажем, че Бог лъже, а ние сме истинни, защото Той е сърцеведец.

Наистина аз казвам, че искам да направя това и това добро, понеже имам полза от него, но не от любов към Бога. Любов към Бога ще е, ако Христос ни каже: „Аз ще те накажа”, а ние да отвърнем: „Направи каквото искаш, не съм наемник, искам да бъда син!” Не може детето, ако работи в дома си, баща му да му плаща – той не е слуга, нито осиновено дете. Трябва да бъдеш царски син, благороднически син. А имаш за цар Небесния Отец, не някой друг. Помислите ни трябва да бъдат царствени, благородни. Да бъдат духовни, на висше равнище.

Всички отци са минали през тази пещ на изпитанието. Нима във всички текстове не е засвидетелствано, че отците са страдали извънредно много? Това е отдръпването на благодатта и демоните са използвали това и нанасяли повече удари, направо са бомбардирали човека. Но колелото се завърта – има и друго продължение, ще изчакаме изпитанието, защото след него ще дойде и божествената утеха. Ще дойде, и то непременно повече, не е възможно да не дойде, това е Божий закон! Ще вали, ще вали, но няма да стане потоп като този при Ной, накрая ще спре да вали. Сърцето и тялото не могат постоянно да изпитват болка, колко ще издържим?

Отнемането на благодатта не е довело никой човек до биологична смърт. Нито пък изкушението на дявола – просто човек не издържа и мисли, че изкушението е повече от неговата сила да изплува и да победи. Но Божията правда толкова мъдро е устроила нещата, така че и при най-голямото изкушение винаги да имаме скрито оръжие, което ще ни донесе победата. Ако нямахме това оръжие, врагът щеше да бъде по-силен, а това би било неправда спрямо Бога – да управлява всички народи на земята и да остави да бъдем победени от врага. Защото ако нямаме Божията благодат, врагът е неимоверно по-силен от нас. Духовете не могат да се сравняват с хората, защото само един дух може да направи земята на прах. Ние имаме толкова видове бомби, които също могат да направят земята на леш, но това е материя. А духът не е материя, не може да се сравни. Представете си, ако един демон има такава сила, каква сила пък има един ангел, защото ангелите имат несравнимо по-голяма сила от демоните. А каква сила има Бог – тя е непостижима дори за ангелския ум, никой не може да Го схване! Много пъти нещата се случват така, сякаш Бог не съществува, защото се намесва самовластието.

превод от гръцки

Близки теми:

Приемане и отнемане на Божията благодат Божиите изпитания са благословение за вярващите хора Болестите са от бесовете Как да се борим с помислите Какво е това смирение и как се ражда то?

Св. Серафим Саровски достигнал до голяма степен на облагодатеност от Светия Дух. След това обяснил на Мотовилов, че целта на нашия живот е придобиването на Светия Дух, т. е. да достигнем богоуподобяване и съответно да поддържаме това състояние. Това не означава, че съществува такъв момент в този път, в който човек може да каже: край, стигнах и спирам до тук. Това е лъжа. Докато сме живи ще напредваме и ще се усъвършенстваме, докато не ни достигне края. Докато в процеса на придобиване на благодатта не достигнем състояние, което тя трайно да пребивава в нас, всички ние преминаваме през етапи, в които я губим, затова ни се случват промени в дълбина и ширина, затова имаме падения – всички хора без изключения. Когато чувстваме някакво въодушевление или радост, тогава всичко при нас е тържествено и ние си казваме: “Ей така да се чувствам всеки ден и нищо друго не искам.” Още не си свършил изречението обаче и благодатта се е отдалечила. Ти се питаш: “Какво става сега, не можах да се доизкажа  и благодатта изчезна?”, отново започват помислите и битката, които без съмнение изморяват и изтерзават. Те са нещо обаче, което не се казва на хората. Обикновено им казват: “Имаш депресия, меланхолия, вземи един антидепресант да се съвземеш малко.” Не се намери един сериозен човек да каже: “Благодатта се е оттеглила, отдалечила се е.” Когато това се случи, през този критичен период, Бог сякаш ни сваля нашивките. Трябва да разбираме тези неща от малкия си опит. Питам:

- Благодатта не дойде ли отново?

- Да, дойде.

- В сравнение с предишната благодат има ли разлика?

- Има.

- Каква е точно?

- Сега благодатта е по-голяма!

Следователно дали са ни повишение. Когато Господ ни сваля нашивките подготвя повишение, ще трябва да потърпиш. Той и сега е тук. Например, имаш на пагона си две ленти и Бог ти ги взема. За известно време си едно нищо, а не след дълго се оказваш с три нашивки. Чувстваш превъзходството и разликата. В периода, обаче, в който нямаш нищо, е малко трудно. Това е божествената педагогика – представи си да имаш две нашивки и после да вземеш три, би бил винаги блажен. Възможно ли е това да става винаги? Ние постоянно да възхождаме, да се възкачваме, да вървим само нагоре?  Да плуваме постоянно в благодатта, да сме прекрасните деца на Бога, неговите ангели, а другите да са загубените овци? Не е така. Бог внезапно може да ти свали всичките нашивки – въпросът е: какво правим в този случай? Ако човек се отчае и падне в меланхолия, тогава Божията благодат не се връща лесно. Ако хипотетично би трябвало да се върне след една седмица, понеже човек роптае и хули, иска да се самоубие, взема антидепресанти, благодатта може да се забави и месец и два… помислите се умножават, състоянието се влошава и човек си казва: какъв е този Бог, Който взема благодатта Си? Божията благодат е нараснала, вървиш към повишение.  Някой казва: ” Да ми даде Бог  една звездичка повече.” Добре, ще ни даде, но искаме в същото време да не ни вземат другите две. Тоест сами искаме да покажем начина на повишението – без да се лишим от нищо. Винаги да сме сити и никога да не почувстваме чувството на глад. Това искаме ние. В Евангелието се казва: горко на ситите, блажени гладните и жадните… Разбира се, Бог тук има предвид правдата.

Нека предположим, че идват изпити. Ако не съм се подготвил, ще имам ли добра оценка? Но когато идват главните изпити през януари и февруари, тогава непременно трябва да се представя добре, защото тази оценка ще бъде взета предвид. Всички изпити са важни, но този накрая е най-важен и официален. Когато благодатта се отдръпне имаме най-важния изпит. Става въпрос за преминаване в по-горен клас. Но ако се подготвиш предварително, знаеш дали си се представил добре.  Знаем си урока и получаваме висока оценка и продължаваме в по-горен клас. Виждаме колко е бил изпитан праведния Иов, не срещаме в Стария Завет друг случай, в който Бог да облажава пред сатаната човек като свят, непорочен, съвършен, богобоязлив, благочестив, търпелив. Затова и демонът като разярен бик, пред когото са разперили червения плат го предизвиква. Като го вижда бикът се пита, кое първо да поразя?  Сатаната казва: добре, дай ми разрешение да го изкуша и след това ще видиш как ще оплеска всичко, ще се завре в ъгъла. Бог обаче допуснал изкушението, именно затова и Иов е бил прославен и облагодатен. Затова и той е останал в историята като чедо на пълното търпение – превърнал се е в нарицателно – „търпението на Иов”. Неговата добродетел била изпитана чрез отнемането на благодатта, което за него не е било лесно. Когато всички са му казвали, че страда за своите грехове, а той отговарял, че собствената му съвест не го изобличава в никой грях . „Съвестта ми е чиста, не ме гризе”-, т. е. той не е направил нещо, заради което да бъде наказан и съответно и да търпи изобличението на своята съвест. Разбира се, без вътрешния кръст на съвестта човек търпи изкушенията по-леко. Затова и Иов се прославя до днес.

Благодатта на Светият дух е била наречена самодвижима, за първи път от св. Григорий Палама. Въпреки, че Светия Дух е неподвижен, Той е бил наречен самодвижещ се, доколкото изпълва всичко е неподвижен, Бог не се движи, а изпълва всичко със Своята благодат. Бог е навсякъде  с Неговата благодат. Много правилно Светите Отци са нарекли благодатта самодвижна, т. е. движи се съобразно благото произволение и смирение, покаянието и психосоматичната зрялост на  подвижника, без значение мирянин или монах, духовник, или който и да е православен. Св. Григорий Палама нарича благодатта самодвижима, защото от само себе си се движи към ума, т. е. към разумната част на душата на всеки подвизаващ се Христов раб. Благодатта, която за първи път е осенила човека в св. Кръщение оттогава започва да взаимодейства с кръстения, и така с времето нараства  не само познанието, външното образование, но също и телесните и духовни подвизи. Колкото повече се подвизаваме толкова повече благодатта се увеличава, и напротив, колкото повече компромиси, падения на думи и дело имаме, толкова повече благодатта се отдалечава, много пъти тя остава недействена в нас. Най-жалкото същество в целия всемир, сетивен и духовен, е сатаната с неговите демони, защото докато са плували в такава благодат, след падението си те изобщо не я вкусват. Това го признават самите те, защото имат своя опит от преди падението, имат памет. Падението не им отнема напълно качествата и дори това помнене на благодатта е един безмилостен бич, тя е огън, който ще ги измъчва вовеки веков. За дявола би било по-добре да се лиши от тази памет, да не си спомня, че някога е имал благодатта и я е вкусвал.

Както военнослужещите се снабдяват с оръжие – за съжаление го правят защото не съществува любов към човека, – така и ние сме длъжни да имаме духовните оръжия, едно от които е духовното изследване. То няма никаква връзка с рационалното познание или с четенето, с него ние не искаме да увеличим своите познания за този свят, да вземем дипломи. Това изследване има връзка с нашия Христос, има връзка с богопознанието и със себепознанието, има връзка с нашето спасение. Ние сме призвани да сме съработници и тук и горе, да бъдем заедно в Царството Небесно, никой да не отсъства.

Обаче тази самодвижима благодат на Светия Дух отстъпва поради много причини, за които са ни разказали Светите Отци, а също и за които не знаем. Това отдалечаване на благодатта по педагогически начин ни изпитва и умъдрява. Съвременните старци казват,  че са приели повече благодат именно в такова състояние, защото в това време са пролели повече сълзи. Това е един проводник за приемане на благодатта. Сълзите на покаянието предизвикват стопляне и изпълват с огън  духовното сърце, променят и преобразяват ума. Преобразяват дори и тялото. Един старец казва, че когато благодатта се отдръпне за малко, веднага в тялото си чувства тежест, чувства се неподвижен като олово. Как да повдигне ръка да се прекръсти, как да превие колена за поклон? Тогава тези неща стават трудни. Подвизите се превръщат в задължения, които с времето нарастват, като лихвите в банката. Поклоните са вече дълг, дълг става и броеницата. Навсякъде само дългове, тялото става тежко, утежнява и умът, желанието за духовното изчезва, изгубваме апетита към тези неща. Защото поради многобройни причини благодатта се е отдръпнала. Не след  дълго обаче, тя се връща, отново тялото става леко, облекчава се и душата, идват сълзите на утехата, молитвата започва да тече отново в нас. Друг старец, който още е жив, ми казваше, че веднага след като врагът се приближи и иска да ни причини някакво зло, веднага Иисусовата молитва спира. По това разбираме, че врагът е наблизо и се готви да ни причини вреда, от това разбираме, че е влязъл в пространството на душата, мисловно. Тоест молитвата е  намаляла опасно много и не след дълго е спряла.

Идва и забравата, човекът не помни да казва молитвата. Когато започва да си спомня и да я повтаря отново, вредата вече е била нанесена и падението се е случило. Тогава веднага щом врагът си тръгне идва благодатта, да утеши човека, за да не се отчае и да започне отново да се моли.

Състоянието на молитвата е друго. Тя утешава ума и тялото, което от олово става по-леко от перце. Затова св. Григорий нарича благодатта самодвижима, защото тя отива при този, който иска и го утешава, но и възпитава и умъдрява. Няма човек, който да не е изпитал това оттегляне на благодатта, с изключение на някои светци, всички останали трябва да понесем това възпитание и педагогика, за да се научим.

Божията благодат действа по трояк начин във всички. Първо просветлява, защото в Царството Небесно всички са духовни слънца, всички са духовни и са свръхбляскави, всички са изпълнени с една светлина, която човек не може нито да опише, нито да изрази, става въпрос за неизяснимото просветление  във всеки един, който бива осиян от Светия Дух. След просветлението Той дава опитно богопознание, така че човек вече познава от първа ръка, тоест от Благия Утешител, това което трябва да знаем.  Познанието за Света Троица и за въплътилия се Христос постоянно нараства. Всички имат това разположение да научат повече за Света Троица, не затова как Бог е станал Бог, защото това не само не е логично, но и сатанинско, и не се препоръчва на никой човек да мисли по този начин. Но човек тогава приема едно друго знание, което е вечното познание за вечното битие в Царството Небесно.

Освен това, Светият Дух дава неизречено благоухание. Както всички цветя тук си имат свойствена за тях миризма и форма, така и всеки човек благоухае по напълно различен начин, за да се отличава с делата на покаянието си, които е извършил тук, на земята, освен това да се отличава и личността на всеки един. Всеки един благоухае по своеобразен начин, и това благоухание  извира от Христос. Представяте ли си колко благоухае самия Христос – Изворът на всяко благоухание. Тези небесни благоухания Христос по един материален и тленен начин ги е донесъл и тук на земята, при цветята и особено в онези растения, които дори когато изсъхнат благоуханието им остава – например босилекът. По този начин всеки подвизаващ се призовава благодатта на Светия Дух да го просвети, да го вразуми, така че и във време когато благодатта явно пребивава в човека, той да не изпада във високомерие и самомнение, защото не след дълго ще настъпи отнемането на благодатта. Не след  дълго нощта отново ще смени деня. Но когато имаме отново това отдалечаване човек не трябва да се отчайва и разочарова, защото отново след това идва благодатта, за да го утеши. По този начин отнемането на благодатта възпитава „изпича” добре човекът и го правят като сухара. Едно е хлябът, а друго сухарът, който е добре изпечен и от двете страни и вече няма и следа от влагата на страстите и може да се запази за много дълъг период. Трябва да измолваме тази благодат по молитвите на всички светогорски отци, които са просияли, да ни утеши, и взаимодействайки с нея да се удостоим с Царството Небесно.

Изследвайки внимателно Евангелието, съдържащо в себе си самите слова на Христос, ние откриваме, че Той облажава вярващите. Използвайки думата „блажени” Господ има  предвид, че човекът ще е блажен, ако приложи всяка заповед. Блажени ще са вярващите, които ги изпълняват. Много хора са разбрали през вековете  истинското значение на тази дума блажен, а именно да имаш дръзновение в Царството Небесно; че ни очаква голяма слава и чест във вечността. Когато Самият Бог прославя хората с тези слова представяме си какво очаква вярващите. Обаче в същата дума се крие и абсолютната свобода на човека, самовластието. Не е лесно да се приеме благодатта на дело, макар и да познаваме теорията, защото в нас са страстите, които  процъфтяват, тщеславието разяждащо всичко. Затова Христос по педагогически начин не ни оставя да си поемем дълбоко дъх от благодатта, която искаме. Той дава малко по малко трошички, малко по малко залъци, а ние желаем много пъти целия хляб, цялата фурна. Да имаме такъв божествен копнеж е хубаво, но на дело реално ни предстои труд, трябва да се пролее кръв, защото човек трябва да прави това от любов към Христос, доброволно, самовластно. За да бъде приложено това на практика, човекът е длъжен да има ясно съзнание, а не просто познание, поради коя причина трябва наистина да се подвизаваме. Защо Христос казва, че човек е блажен, да не би да има някакво скрито значение тази дума? Господ увенчава самовластието, възхвалява разума и волята на човека, който въпреки че знае злото, избира доброто, заради любовта към Бога. Да се подвизаваме именно заради Божията любов е наистина много трудно. Необходимо е да преминем през страха от геената, след което да достигнем до състоянието на наемника, за да достигнем до страха на близкия човек, за да станем Негови братя и чеда. В божествения страх и любов има йерархия. Христос възхвалява последното състояние, а първите две биват възхвалявани от нас хората, доколкото вървим към добродетелта, но все още не я притежаваме. Но пътният знак ни насочва сигурно, за да придобием покаяние, смирение или сълзи или милостиня или която и да е друга добродетел. Това наистина е много трудно, затова отците повтарят, че трябва да се пролее кръвта на сърцето, буквално да изчезне вехтият човек.

превод от гръцки

Близки теми:

Този, Който без да те пита, те е създал, не може да те спаси, без да те попита Как започва християнският живот в нас? Старецът Ефрем, скитоначалник на атонския скит „Свети Андрей” Борбата с помислите Нашата ревност трябва да бъде разтворена в Христа