Млади човече, не вярвай във всемогъществото на материята!

Май 22, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

„Но ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда. (2 Петр. 3:13)“


Отново се обръщам към теб, млади човече, защото те избрах измежду всички, към които бих могъл да се обърна; защото ти си по-способен от другите да слушаш словото на Христа, ти си благороден и чист и на атеистичното възпитание не се е отдало да затъмни в теб небето. Ти все още се взираш нагоре, ти все още можеш да чуеш възвишени призиви; твоят полет в небесните простори не може да бъде заключен зад решетките на произволни концепции. В теб още има стремеж към небето, материята не те е направила свой затворник. Затова, млади човече те призовавам седем пъти, защото седем пъти на ден се въздава слава на Бога, както казва псалмопевецът: „Седем пъти на ден Те прославям за съдбите на Твоята правда” (Пс. 118,164).

Днес ще поговорим за небесата и за земята. Няма да те плаша, приятелю, със страшни картини за края на света. Всеки ден смъртта стои пред нашето лице; нейното присъствие е по-задушаващо, отколкото самия живот, по-реално, защото смъртта е нашият ежедневен кошмар. Приятелю, ти живееш редом със смъртта и още не си свикнал с нея, защото си истински жив, много по-жив, отколкото си представяш. В теб са небето и земята…

Спомням си едно стихотворение. Самият поет го четеше от екрана на телевизора. Той държеше ръката си вдигната право нагоре, имаше много въодушевен израз и монотонно скандираше, желаейки да вкара слушателите си в своеобразен транс. Детски хор повтаряше всеки стих – фалшива литания, натрапена от обстоятелствата: „Можеш ли да ни преброиш, небе, по един, по двама, по трима…” и т.н. до десет. Това беше хула, предизвикателство, което поетът отправяше към небето. Стихотворението, което слушах, искаше да каже, че „небето” може да брои поета и онези, които са с него, по един, по двама или по трима дълго и отегчително, но няма да успее да ги победи. Примерно такъв беше неговият смисъл. Поетът беше атеист и привърженик на материализма. Но към кое небе се обръщаше той? Към „небесната твърд” ли, съставена от последователни атмосферни слоеве? Такъв монолог не би имал смисъл. Съдейки по убедеността с която говореше, поетът се обръщаше към Някой, Който можеше да го чуе и дори да го „преброи”. Беше странно, защото нямаше и сянка от персонификация (която би била банална), но той вярваше с цялото си същество, че го чуват и че неговото предизвикателство е героична постъпка. Той се обръщаше към метафизическото Небе, стараеше се да го принизи, да утвърди отрицанието му!

За това небе искам да поговоря с теб, приятелю. „В начало Бог сътвори небето и земята” (Бит. 1:1). Небето и земята, трансцендентното и иманентното, материалната даденост и стремежа към съвършенство; подчиненото на времето пространство и извън пространственото, извън временното, отвъдното битие. От този момент ние носим в себе си тъгата по нашето Небесно Отечество; от началото на времената и до днес ние не сме забравяли нито за секунда, че там е центърът, към който се стреми нашето вътрешно небе. Кажи ми, млади човече, доколко вярваше на натрапчивата идея, която ти повтаряха в училище, по радиото, по телевизията, във вестниците, на младежките събрания, а именно, че произхождаш от маймуната? Ноам Чомски (американски лингвист, баща на универсалната граматика) казва, че „Даже и най-глупавите хора се научават да говорят, но и най-умната от всички маймуни никога няма да постигне това”…

И ето, глас от небето се обръща към теб: „Син Мой си ти!”, и гласът ти говори, както и на Христос, когато Той живял на земята: „Прославих те и пак ще те прославя” (срав. Иоан 12:28). В теб са едновременно и небето и земята, светлината и тъмнината, благодатта и грехът. Зная приятелю мой, че те измъчват въпроси за смисъла на твоето съществуване и за целта на битието на света като цяло. Удовлетвори ли те предварително фабрикувания и властно натрапван отговор на тези въпроси: „Небето е само измислица, всичко съществуващо е материя и тя говори чрез твоите вътрешни чувства”? Тя, материята, е организирала еволюцията по някакви толкова сложни закони, преди съществуването и на най-малката мозъчна клетка, че когато се е появил мозъкът на човека, единственият път, по който тя би могла да разкрие сама себе си, не може да го направи! От самото начало и досега човек се блъска в жалки и безплодни опити да разкрие законите, фиксирани в неразумната материя, във времената, когато все още са царели хаос и тъмнина.

Какво мислиш за такава игра на безумието, която анулира всеки човешки разум, бил той и колективен? Виж, нима най-елементарната логика не изисква да признаем съществуването на разум извън пределите на този видим свят? Но аз те призовавам към още по-висок полет, към пълен отказ от самия себе си, към смелост, която отправя предизвикателство на разума; призовавам те към Бога. Към това, което е трансцендентно спрямо този свят, за да познаеш безкрайното Небе, с неговите духовни радости. Небето, което ти хулеше – то сега е в твоя ад, търсейки те, даже в твоето непреднамерено възмущение и негодувание. Това Небе, с неговата Божествена йерархия, с Божествената Светлина, която се спуска все по-ниско и по-ниско по стъпалата, за да се върне отново към своя източник – Бог, не ни брои по двама или по десет. Защото пред лицето на Небето, приятелю мой, ти не си една от нещастните шесторки, притисната в някакъв механизъм, който те дроби и мачка, но душа, толкова свободна в своите постъпки, толкова достойна, че я ценят, че сам Господ, в Своята ипостас на Второто Лице на Светата Троица, дошъл в света, за да претърпи Разпятие заради теб.

Колко смехотворно може да ти се види сега предизвикателството на поета, който така твърдо вярваше в Небето, че чувстваше необходимост да събере детски хор, подобно на някакъв щит, в подкрепа на своите хулни думи.

Не вярвай, млади приятелю, във всемогъществото на материята! Земята е ограничена, материята ние можем да унищожим за няколко минути, чрез постепенния й разпад до пълното й унищожение и да изчезнем в небитието, ако не признаем Бога. Помисли добре и ще се увериш, че абсолютните твърдения на материализма се опират върху нездрав фундамент. Виж свойствата, приписвани на материята – безкрайност, вечност, привеждането на самата себе си в битие – са чисто духовни понятия. Да отричаш небето, означава да отричаш всичко съществуващо, което не може да бъде възприето от твоите сетива.

Да отричаш духа означава да твърдиш, че в момента, когато си затвориш очите и ушите, светът престава да съществува. И сега, приятелю, искам да ти изрецитирам най-красивата поема, която някога е описвала небето и земята. Това е началото на Евангелието от Йоан: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе” (Йоан 1:5). Как може тъмнината да обхване светлината, материята да задуши духа, атеизмът да отмени вярата в Бога или как можем да загубим желание за свобода поради това, че ни връзват? Небето брои единствено теб и всеки поотделно. Ти си човек – уникална и неповторима същност, скъпи мой приятелю!

 

Живял един човек, който не вярвал в Бога

Май 9, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Живял някога един човек, който не вярвал в Бога и не се смущавал да разказва на всички за своето отношение към вярата и религиозните празници. Неговата съпруга обаче вярвала в Бога и възпитавала и децата си във вяра, въпреки острите нападки на мъжа й.

Една зимна вечер съпругата отишла с децата на служба в близкия храм. Жената помолила съпруга си да отиде с тях, но той отказал.

„Цялата тази история – е глупост! – казал той. – Защо Бог трябваше така да се унижи и да се появи на земята в образ на човек? Това е смешно!”

Жена му тръгнала с децата, а той останал сам у дома. Малко по-късно се надигнал силен вятър и се завихрила снежна буря. Мъжът погледнал през прозореца, но успял да види само снежната виелица. Той седнал на стола до камината и така щял да прекара цялата вечер. Изведнъж дочул силен трясък: нещо се блъснало в прозореца. Приближил се до него, но не успял да види нищо. Когато виелицата поутихнала, мъжът излязъл на улицата, за да види какво е това, което би могло така силно да се блъсне в прозореца.

На полето близо до дома му той видял стадо диви гъски. Очевидно, те летели на юг за да презимуват там, но са попаднали в снежния вихър и не са успели да стигнат по-надалеч. Те се заблудили и се озовали близо до неговата къща, без храна и подслон. Размахвайки криле, те летели ниско над полето в кръг, заслепени от снега. Очевидно, една от гъските се бе блъснала в неговия прозорец.

На човекът му станало мъчно за тези бедни гъски, и той решил да им помогне. Помислил си, че навесът би бил подходящо място за тях. Там е топло и безопасно, те, разбира се, биха могли да прекарат там нощта и да изчакат да отмине бурята. Той отишъл в навеса, отворил широко вратите и зачакал, надявайки се, че гъските, ще го видят, и ще влязат вътре.

Ала гъските само обикаляли безцелно, и сякаш не забелязвали вратите на дървената постройка или не разбирали, че тя им е нужна. Мъжът опитал да привлече вниманието им, но това само ги уплашило още повече, и те отлетели по-надалече. Тогава той отишъл у дома си и се върнал с парче хляб; натрошил го, направил от трохите пътечка, водеща до навеса. Но гъските и на това не се поддали. Бил на ръба на отчаянието. Застанал зад тях и се опитал отново да ги подмами към навеса, но гъските още повече се изплашили и започнали да се разпръскват встрани в най-различни посоки, но само не и към навеса. Нищо не можело да ги накара да отидат в постройката, където би им било топло и безопасно.

„Защо гъските не ме следват? – възкликнал мъжът – Не виждат ли, че само тук биха могли да преживеят бурята?” Той помислил малко и разбрал, че те просто не искат да го последват. „Ако аз бях гъска, бих могъл да ги спася” – казал си той на глас. После в главата му дошла една идея. Влязъл в бараката, взел в ръцете си една от своите гъски и я понесъл към полето, далеч от кръжащите диви гъски.

После пуснал своята гъска. Гъската прелетяла през ятото и се върнала право в навеса, а всички останали гъски една след друга я последвали към спасителното убежище. Мъжът постоял за кратко в безмълвие, и изведнъж в главата му прозвучали същите думи, които той бил изрекъл преди известно време: „Ако аз бях гъска, бих могъл да ги спася!” И тогава той си спомнил, какво беше казал на съпругата си малко по-рано. „Защо Бог би поискал да стане като нас? Това е смешно!”

И изведнъж всичко му станало ясно. Ето това е направил Бог. Ние сме били точно като тези гъски – слепи, заблудени, загиващи. Бог изпратил Своя Син да стане като нас, за да ни покаже пътя и да ни спаси.

Когато вятърът и заслепителния сняг започнали да утихват, неговата душа също утихнала и се успокоила от тази прекрасна мисъл. Изведнъж той разбрал защо дошъл Христос. Годините на съмнение и неверие изчезнали заедно с отминалата буря. Той паднал в снега на колене и произнесъл първата си молитва в своя живот:

„Благодаря Ти, Господи, за това, че дойде в образ на човек, за да ме извадиш от бурята!”


Източник: https://vk.com/ot_unosti

 

Нищо не е по-низко от дръзкото отричане на Бога

Април 22, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Облогът на Паскал


„Бог съществува или не съществува.“ Кое от двете сме склонни да изберем? Разумът ни не може да реши този въпрос. Безкраен хаос ни дели. Чак на края на това безпределно разстояние ще се играе на „ези-тура“. На какво ще заложите? Ако слушате разума си, нито на едното, нито на другото. Разумът в случая е безсилен да се произнесе …само че участието ви е задължително, вие сте въвлечен в играта. Кое ще изберете? …Нека преценим печалбата или загубата, приемайки, че „ези“ означава, че има Бог. Да разгледаме двата случая: ако спечелите, печелите всичко, ако загубите, не губите нищо. Обзаложете се прочее без никакво колебание, че има Бог. …И така, когато сме принудени да участваме в играта, по-добре да се откажем от разума в името на живота, отколкото да поставим на карта вечното блаженство, еднакво възможно, както и потъването в небитието. …Затова позицията ни е изключително силна, щом в игра при равни възможности за печалба и загуба рискуваме крайното, за да печелим безкрайното.

 

Блез Паскал (1623–1662) е роден в Клермон Феран като син на съдия. След ранната смърт на майка му, семейството се премества в Париж, където Паскал преминава обучение по математика под ръководството на баща си и показва удивителни способности. Конструира първата сметачна машина, има уникални приноси в алгебрата и теорията на вероятностите, разработва механиката на флуидите. След известен период на разпуснат живот, има неповторимо преживяване на Божието присъствие и се обръща към християнството през 1654 година. По-малко известно е, че Паскал е бил убеден християнин и защитник на християнската вяра. Той живее във време, когато разумът все повече се възприема като върховен съдник за Истината. За разлика от своите съвременници, Паскал – може би защото има гениален ум, – осъзнава, че разумът е нещо велико, но същевременно и ограничено.

За християнството

Има три начина да се повярва в Бога: чрез разума, чрез навика и чрез вдъхновението. Християнската религия, която единствена включва и разума, не приема за свои истински чада хората, които вярват без вдъхновение; това не ще рече, че тя изключва разума и навика, напротив; умът ни трябва да приеме доказателствата, навикът трябва да ги утвърди, а смирението да ни направи способни за вдъхновение, което единствено може да окаже спасително въздействие: Ne evacuetur crux Christi (лат. „За да не се обезсили кръстът Христов“, вж. Първо послание към коринтяните 1:17)

Ако подчиняваме всичко на разума, в религията ни няма да има нищо тайнствено и свръхестествено. Ако нарушим принципите на разума, религията ни ще бъде безсмислена и смешна.

Вярата действително разкрива онова, което сетивата не разкриват, но не и обратното на онова, което те долавят. Тя стои над тях, но не им противоречи.

Подчинение. – Трябва да знаем кога е необходимо да проявим съмнение, твърда увереност или подчинение. Който постъпва другояче, не разбира силата на разума. Някои хора нарушават тези три принципа: те или представят всичко като очевидно, понеже не умеят да го докажат, или се съмняват във всичко, понеже не знаят кога трябва да се подчинят, или приемат покорно всичко, понеже не знаят кога трябва да преценят сами.

Подчиняване и разсъждаване: ето в какво се състои истинското християнство.

Бог, Който върши всичко без насилие, по пътя на разумните доводи внушава религията на ума, а със Своята милост – на сърцето. Ако Той искаше да я наложи на ума и сърцето по насилствен начин, чрез заплахи, би внушил не религиозни мисли, а страх, terrorem potius quam religionem. (лат. „по-скоро страх, отколкото религия“)

Богът на християните е Бог, Който кара душата да почувства, че Той е нейно единствено благо, че само в Него може да намери умиротворение, че само любовта към Него ще ѝ донесе радост; Който същевременно ѝ вдъхва отвращение към всичко, което я задържа и ѝ пречи да му се отдаде всецяло. Самолюбието и похотта, които я възпират, са непоносими за Него. Този Бог я кара да осъзнае затаеното в нея самолюбие, което я погубва и само Той може да я избави от него.

Сърцето чувства Бога, не умът. Това именно е вярата: Бог е осезаем за сърцето, не за ума.

Истинската религия трябва да познава нашата природа. Тя трябва да има ясна представа за нейното величие и нищожество и за причината на тези две състояния. Коя друга религия освен християнската я познава?

Тъй като човешкото величие и нищожество са съвсем очевидни, истинската религия непременно трябва да изтъкне, че в човека са заложени едно велико и едно нищожно начало. Тя трябва да обясни това удивително противоречие. За да направи човека щастлив, тя трябва да му докаже, че има Бог, че човек е длъжен да Го обича, че единственото ни блаженство е да живеем в Него, а единственото ни нещастие е да сме далеч от Него; тя трябва да признае, че сме изпълнени с мрак, който ни пречи да Го познаем и обикнем. И тъй като дългът ни повелява да обичаме Бога, а страстите ни отдалечават от Него, ние сме изпълнени с греховност. Трябва да ни обясни защо се противопоставяме на Бога и на собственото си добро. Трябва да ни посочи лек срещу слабостите ни и как да се сдобием с него. Изучете всички религии в света и вижте дали някоя друга освен християнската отговаря на това изискване… Коя религия ще ни научи как да се излекуваме от гордостта и алчността? Коя религия най-сетне ще ни покаже нашето щастие, нашите задължения, слабостите, които ни отклоняват от тях, причините за тия слабости, средствата за борба с тях и как да се сдобием с тях?

Християнската религия запознава хората едновременно с две истини: че има Бог, когото са способни да познаят, и че в тяхната природа е заложена греховност, която ги прави недостойни за Него. Еднакво важно за тях е да знаят и едната, и другата истина. И еднакво опасно е за човека да познава Бога, без да съзнава нищожеството си, така и да съзнава нищожеството си, без да знае за Изкупителя, Който може да го избави от него. И така както е необходимо за човека да познава тези две основни положения, така е необходимо и Божието милосърдие, за да му ги разкрие. Християнската религия прави точно това. То е същността ѝ. Разгледайте всемирния порядък от това гледище и вижте дали всички неща не се стремят да потвърдят двете основни истини на християнската религия. Иисус Христос е цел на всичко и център, към който се стреми всичко. За този, който Го познава, смисълът на всички неща е ясен.

Хората се заблуждават само защото изпускат от погледа си една от тези две истини. Можем наистина да познаваме Бога, без да съзнаваме нищожеството си, и обратно, но не можем да познаваме Исус Христос, без да познаваме едновременно и Бога, и нищожеството си. Ето защо няма да започна да доказвам с доводи, взети от природата, било съществуването на Бога или на Светата Троица, или безсмъртието на душата, нито каквото и да е друго от подобно естество, не само защото не бих се чувствал достатъчно силен, за да намеря в природата убедителни доводи срещу закоравелите атеисти, но и защото е безполезно и безплодно да се знае това, ако не се познава Иисус Христос. Дори ако някой се убеди, че съотношението на числата са нематериални вечни истини, зависещи от една първична Истина, в която съществуват и която се нарича Бог, не бих сметнал, че това ще допринесе особено за спасението му.

Християнският Бог не е обикновен Бог, създател на геометрични истини и на порядъка на елементите; това е богът на езичниците и епикурейците. Той не е само Бог, Който покровителствува живота и имота на хората, като дарява щастливи години на онези, които Го тачат; това е Богът на евреите. Богът на Авраам, Богът на Исаак, Богът на Яков, Богът на християните е Бог на любовта и утехата, която изпълва душата и сърцето на хората, намиращи се в Негова власт, Който ги кара да почувствуват собственото си нищожество и Неговото безкрайно милосърдие; Който се съединява с душата им и ѝ внушава смирение, радост, доверие, любов; Който ги прави неспособни да преследват друга цел извън самия Него. Всички, които търсят Бога без Иисус Христос, не стигат по-далеч от природата, където не намират задоволителна светлина, или успяват по някакъв начин да познаят Бога и да Му служат без посредник, като по този начин стигат до атеизма или деизма, две доктрини, от които християнската религия се ужасява почти еднакво.

Без Иисус Христос светът не би могъл да продължи да съществува; защото в такъв случай или би трябвало да бъде унищожен, или да се превърне в ад. Ако вселената съществуваше само за да ни покаже Бога, Неговата божественост би блестяла навред по неоспорим начин; но тъй като светът съществува само чрез Иисус Христос, за Христос и за да покаже на хората тяхната порочност и тяхното изкупление, във всичко ярко личат доказателствата за тези две истини. Видимият свят не говори нито за пълно отсъствие, нито за явно присъствие на божество, а за присъствието на Бог, Който се крие. Всичко носи този отпечатък.

Нима единственото същество, което познава природата, ще я познава само за да бъде нещастно? Нима единственото същество, което я познава ще бъде единственото нещастно творение?

Не е правилно човек да не вижда нищо; не е правилно и да вижда толкова много, че да си въобразява, че притежава Бога. Трябва обаче да вижда достатъчно, за да разбере, че Го е загубил; защото за да разбере това, той трябва да вижда и да не вижда; и точно такова е природното му състояние.

Ако Бог никога с нищо не се показваше, вечното Му отсъствие би имало двояк смисъл и би могло да означава или че изобщо няма Бог, или че хората са недостойни да Го познаят. Но фактът, че понякога, а не винаги Той се показва, премахва всяка двусмисленост. Показал ли се е веднъж, значи вечно съществува. Следователно можем да заключим само едно: има Бог и хората са недостойни за него.

…Възхищавам се от смелостта, с която се наемат да говорят за Бога. Отправяйки думите си към неверниците, първата им грижа е да докажат съществуването на Бога чрез природните явления. Не бих се учудил на подхода им, ако се обръщаха към вярващи, защото безспорно хората, в чиито сърца е жива вярата, тутакси се убеждават, че всичко около нас е дело на Бога, пред Когото се прекланят. Но ако тази светлина е угаснала в сърцата на някои и си поставяме за цел наново да я съживим, ако, лишени от вяра и благодат, търсят както могат, във видимата природа нещо, което може да ги доведе до Бога, и намират само неяснота и тъма, а ние им кажем, че е достатъчно да се взрат в най-незначителното нещо около тях, за да видят ясно Бога и им предложим като единствено доказателство за този важен, първостепенен проблем движението на Луната и планетите, въобразявайки си, че с подобни думи напълно им доказваме твърдението си, всъщност ще им дадем основание да смятат доказателствата на нашата религия за много слаби; изхождайки от разума и опита си, зная, че нищо не е в състояние да породи у тях по-голямо презрение.

Не по този начин Светото Писание, което най-добре познава божествените дела, говори за тях. Напротив, то твърди, че Бог се крие; след първородния грях Той е оставил хората в заслепение, от което може да ги избави само Иисус Христос, без Когото те не могат да общуват с Бога. Nemo novit Patrem, nisi Filius, et cui voluerit Filius revelare. (лат. „Нито Отца познава някой, освен Сина и комуто Синът иска да открие“, Евангелие от Матей 11:27)

Това именно се опитва да внуши Светото Писание, когато на толкова много места твърди, че който търси Бога, ще Го намери. То няма предвид „ярката дневна светлина“. Не казва, че ако търсиш светлина по пладне или вода в морето, ще ги намериш; природата не ни показва недвусмислено, че Бог съществува. Затова другаде в Евангелието пише: Vere tu est Deus absconditus. (лат. „Наистина ти си Бог съкровен“, Книга на пр. Исаия. 45:15)

За Иисус Христос

Пророчества. – Би било безкрайно убедително дори ако само един човек бе предсказал в книгата си идването на Иисус Христос, обозначавайки така ясно времето и обстоятелствата, и ако Исус Христос бе дошъл съобразно с това пророчество. А в случая имаме много повече: толкова хора3 в продължение на четири хиляди години постоянно предсказват един след друг пришествието на Месия. Цял народ го възвестява, и то народ, който съществува четири хиляди години именно за да свидетелствува за получените обещания, незабравени въпреки заплахите и преследванията: значението на този факт е от съвсем друго естество.

Единствено чрез Иисус Христос познаваме не само Бога, но и себе си. Само чрез Него познаваме живота и смъртта. Извън Него не знаем какво представляват животът и смъртта, Бог и самите ние. Без Евангелието, посветено изключително на Иисус Христос, не знаем нищо и виждаме само мрак и хаос в природата на Бога и в собствената си природа.

Иисус Христос е Бог, до Когото се приближаваме без гордост и пред когото се унижаваме без отчаяние.

Доказателство за Иисус Христос. – Хипотезата, че апостолите са излъгали, е съвсем абсурдна. Да я проследим открай докрай. Нека си представим дванадесет мъже, събрани след смъртта на Иисус Христос и наговарящи се да разгласят, че е възкръснал. С тази своя постъпка те се опълчват срещу духовните и светските власти. Човешкото сърце е необяснимо податливо на лекомислие, променливост, обещания, материални блага. Ако само един от апостолите се бе издал поради една от тия примамки или, нещо повече, под угрозата на затвор, мъчения и смърт, всички щели да загинат. Замислете се над това.

Апостолите излъгали или били излъгани; и едното и другото трудно може да се приеме, защото не възможно да се вземе някой човек за възкръснал… Докато Иисус Христос е бил с тях, Той е можел да ги поддържа; но ако не им се е явил след смъртта си, кой ги е карал да действат?

Към скептиците и атеистите

Безсмъртието на душата е нещо толкова важно за нас и толкова дълбоко ни засяга, че трябва да сме станали безчувствени, за да ни е безразлично как точно стои този въпрос. Всичките ни действия и мисли трябва да бъдат насочени в зависимост от това очаква ли ни вечно блаженство, или не; затова е невъзможно да извършим съзнателно и трезво каквото и да е, без да го съобразим със становището си по този въпрос, и това трябва да бъде наша крайна цел.

И така наша главна грижа и пръв дълг е да бъдем наясно по този въпрос, от който зависи цялото ни поведение. Ето защо сред неубедените в правотата на християнската религия аз рязко разграничавам хората, които с все сили се домогват до истината, от онези, които живеят, без да се тревожат от неведението си и без да се замислят дори. Изпитвам само състрадание към първите, защото те искрено се терзаят от съмнението си, считат го за най-голямо нещастие и не жалят усилия, за да се освободят от него, като това е основната и най-сериозната им грижа.

Съвсем различно е отношението ми към онези, които прекарват живота си, без да се замислят за крайната му цел и само защото не намират в себе си достатъчно убедителни доводи, не си дават труд да ги потърсят другаде и да проучат основно дали християнската религия спада към наивните вярвания на народа, или, макар и неясна, се опира на много здрави и непоклатими устои.

Подобно нехайство по въпрос, който засяга самите тях, безсмъртието им, цялото им битие, по-скоро ме ожесточава, отколкото трогва. Тези мои думи не са продиктувани от благочестиво усърдие. Напротив, смятам, че човек трябва да стигне до това убеждение, воден от чисто човешки интерес и самоуважение: достатъчно е да види това, което виждат и най-непросветените.

Не е необходимо да бъдеш духовно възвисен, за да разбереш, че на този свят няма истинско и трайно задоволство, че всички наши радости са само суета, че мъките ни са безкрайни и най-сетне смъртта, която ни грози всеки миг, неизбежно ще ни изправи след няколко години пред ужасната необходимост да бъдем завинаги унищожени или злочести. Няма нищо по-реално и по-страшно от тази необходимост. Можем да се перчим на воля със смелостта си: този завършек очаква и най-славното съществуване. Замислете се над това и кажете после не е ли безспорно, че единственото хубаво нещо в този живот е надеждата за друг живот, че сме щастливи само доколкото се приближаваме до него и както няма вече беди за хората, които твърдо вярват във вечността, така и няма щастие за ония, които тънат в неведение. Следователно голямо нещастие е да живееш в съмнение, но трябва поне да считаш за свой неотменен дълг да търсиш, щом се съмняваш; затова, ако някой се съмнява, а не търси, не само е злочест, а и дълбоко греши; ако все пак е спокоен и доволен, ако високо се хвали и гордее и доброто му самочувствие и тщеславие произтичат именно от това негово поведение, нямам думи да окачествя такова същество…

Нищо друго няма толкова голямо значение за човека, колкото неговата участ, нищо не е по-страшно за него от вечността и ако въпреки това се срещат хора, безразлични към погубването на собственото си същество и към грозящите ги вечни мъки, това никак не е естествено. Те имат съвсем различно отношение към всичко останало! Страхуват се от най-дребните неприятности, предвиждат ги, предусещат ги, същият човек, който по цели дни и нощи е в плен на ярост и отчаяние поради загубата на висок пост или въображаемо оскърбление, не се тревожи и ни най-малко не се вълнува от мисълта, че ще загуби всичко със смъртта. Чудовищно е, че едно и също сърце може да откликва така на дреболиите и да бъде така странно безчувствено за най-важното. Необяснима магия, свръхестествено приспиване на съзнанието, очевидно дело на всемогъща сила…

Ако дълбоко в сърцето си съжаляват, че не виждат Истината, нека признаят това: няма нищо срамно. Срамно би било, ако го скрият. Нищо не издава повече крайно умствено безсилие, както неспособността да се осъзнае колко злочест е човек без Бога; нищо не говори повече за лоша душевна нагласа, както нежеланието да се сбъдне обещаното безсмъртие; нищо не е по-низко от дръзкото отричане на Бога. Нека оставят тези кощунства на хората, предопределени по рождение да ги вършат; нека бъдат поне порядъчни хора, ако не могат да бъдат християни; нека признаят в крайна сметка, че само два вида хора могат да бъдат наречени разумни: тези, които служат на Бога с цялото си сърце, защото Го познават, и онези, които Го търсят с цялото си сърце, защото не Го познават…

„Ако бях видял чудо – казват някои, – бих приел тази религия.“ Как могат да твърдят, че ще направят нещо, за което са в неведение? Те си въобразяват според техните представи, че промяната на религия се състои в преклонение пред Бога, напомнящо едва ли не сделка или светски разговор. Истинското покръстване се състои в самоунижение пред Вездесъщия, Когото толкова пъти сме разгневявали и Който всеки миг може да ни погуби напълно справедливо; в признанието, че без Него не можем да направим нищо, и че сме заслужили само немилостта Му. Вярата се проявява в съзнанието, че сме непреодолимо противоположни на Бога и не можем да общуваме с Него без посредник.

Атеисти. – С какво основание твърдят, че не можем да възкръснем? Кое е по-трудно – да се родиш или да възкръснеш, изобщо да не си бил и да бъдеш или да си бил и отново да бъдеш? По-мъчно ли е да дойдеш в битието или да се върнеш в него? Свикнали сме да смятаме едното лесно, а по липса на навик – другото невъзможно: наивен начин на разсъждение!

Вместо да роптаете, че Бог се е скрил, благодарете Му, че се е разкрил поне толкова; благодарете Му също, че не се е разкрил на надменните мъдреци, недостойни да познаят един толкова свят Бог.

Два вида хора Го познават: хората със смирено сърце, които обичат да се принизяват, колкото и да са умни или глупави; и хората, които са достатъчно умни, за да видят Истината, каквито и възражения да имат.

Вярващите се страхуват да не загубят Бога, а невярващите – да не би да Го намерят.

 

Из творчеството на Блез Паскал

Какво знаеш за Христос, млади човече?

Февруари 13, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Млади човече, днес дойде времето да чуеш гласа, който те зове. Гласа, който ти още не си чувал – или може би си чувал, но не си разбрал и не си послушал. Това е гласът на Иисус. Млади мой приятелю, не се учудвай и остави недоверчивата усмивка. Гласът, който те зове, не е глас на мъртвец, а на Възкръсналия. Той ти отправя зов не от миналите векове, а от дълбините на твоето собствено сърце.

Думите, произнесени и написани тук, се пазят в непознатите за теб дълбини на твоето сърце. Може би си изпитвал срам или страх да се потопиш в самия себе си и да ги откриеш. Мислил си, че в теб се таи нещо животинско, че дълбоко в теб са погребани инстинкти, от които въстават ужасните таласъми на страстите и не си съзрял ангелския лик в себе си – но ти си ангел.

Ако досега никой не ти е говорил за това – сега ти го възвестява Иисус, и свидетелството Му е истинско, защото никой никога не е успял да Го уличи в лъжа.

Какво знаеш за Христос, млади човече? Ако всичко, което знаеш е само онова, което си научил в училище на уроците по атеизъм, то ти си бил лишен от истината чрез зловерие – лишен от Истината, Която може да те направи свободен.

Какво знаеш за Христовата Църква? Ако всички твои знания за нея се свеждат до учението на Джордано Бруно, за което са ти говорили на лекциите по т.нар. научен атеизъм, то ти, по безчовечен начин, си бил лишен от светлината на истинското просвещение, лишен си бил от духовното сияние, което е гарант за твоята човешка свобода.

Къде си чувал, приятелю, такива думи: „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят и се молете за ония, които ви обиждат и гонят” (Мат. 5:44)? Ако никога не си ги чувал, кой и с какво право е посмял да ги забрани? Кой не е допуснал да узнаеш, че има по-добър път, по-пряк и прост от този, по който сега блуждаеш? Кой ти е закрил очите, за да не можеш да видиш чудната Светлина на Любовта, проповядваща със слово и дело, и със самия свой живот, с любовта си, стигаща дори до смърт?

Виждам те на улицата, приятелю, млад и красив, но ненадейно всичко в теб се променя, лицето ти се изкривява, инстинктите изригват навън, като необуздана стихия, преобръщайки цялото ти същество и ти ставаш жесток. Къде си се научил на жестокост? От кого? Аз съм виждал твоята кротка майка с насълзените очи, виждал съм лицето на баща ти, вкаменено от болката на съжалението и знам, че не от тях си се научил на това. Тогава откъде? Наклони ухото си и чуй призива на Иисус, призива на Неговата Църква.

В света за твоята безразсъдна жестокост те очакват съдилища и затвори, където душата ти може да бъде окончателно унищожена. Гледах те с болка да стоиш пред съда, където твоите постъпки се откриваха в ужасяващи размери. Виждал съм те изплашен или циничен, или безстрашен – и всички това ми говореше колко близо си до ръба на пропастта; и аз запитах сам себе си още веднъж: кой е виновен за твоето падение?

Ела в Христовата Църква! Само тук ще намериш облекчение за своята метежна душа; само тук ще се почувстваш уверен, защото само в Църквата ще чуеш гласа на Иисус, Който с кротост ти казва: „Синко, прощават ти се греховете, защото много си претърпял. Ето, ти оздравя; не греши вече…” (срав. Иоан 5:14). Никой и никога не се е обръщал към теб с такива думи, но ето – сега ги чуваш.

Говорили са ти непрекъснато за класова ненавист, за политическа ненавист, за ненавист и само за ненавист. Думата „любов” ти е била чужда, но днес Христовата Църква те призовава към по-добър път – пътят на любовта.

До този момент ти си бил роб на своите инстинкти, тялото ти е било само инструмент, с помощта на който те са се проявявали. А сега можеш да чуеш гласа на Иисус, Който говори с устата на Своя апостол: „Нима не знаеш, че ти си храм Божий и в теб обитава Божият Дух” (срав. 1 Кор. 6:19). Казвали са ти, че произхождаш от маймуната, че си животно, което трябва да бъде дресирано. Но сега ще узнаеш нещо изумително – ти си храм Божий и в тебе обитава Божият Дух. Ти отново си призван към своето метафизическо достойнство; ти си издигнат там, откъдето твоето погрешно възпитание те е низвергнало – от твоето свещено служение да бъдеш храм, в който пребивава Бог. Ние те призоваваме към чистота.

Ако все още не си забравил думата „невинност”, ако в теб все още са останали трошици от непорочното детство, няма да можеш да се противиш на този призив. Ела в Христовата Църква! Ела и открий, че все още съществуват невинност и чистота, че има кротост и има любов. Ти ще узнаеш смисъла на своето съществуване в света, ще узнаеш каква е целта на нашия живот. За свое учудване ще научиш, че животът ни не завършва със смърт, а с възкресение; че съществуванието ни е насочено към Христос и че нашият свят не е мигновение, лишено от всякакъв смисъл, в което господства нищото. Ще намериш надежда и тя ще те неправи силен. Ще придобиеш вяра и тя ще те спаси. Ще имаш любов и любовта ще те направи добър.

Това, мой млади приятелю, е първото слово, което Иисус отправя към теб през суматохата на света, през дебрите на страстите, с които никой не те е учил да се бориш, през юношеските мечтания, които все още те вълнуват от време на време. Иисус те търси, Иисус те намери!

 

 

  Слово, произнесено в сряда на Сирната седмица, 8 март 1978 г. 

 

Ела млади човече в Христовата Църква, не стой на прага!

Октомври 24, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

„Нека от горещите ни сърца съградим храмове, в които да свети яркото Слънце на Правдата, Христос” 

 Слово, произнесено в храма Раду-Вода, в първата сряда от Великия пост, 15 март 1978 г. от отец Георги Калчу


Помниш ли, млади човече, това, което ти говорих за новия глас, който те зове и че този глас е гласът на Христос? Но накъде и към какво те зове той? Какво обещание ти дава Спасителя за утоляване на твоята жажда за познание и истина?

Гласът на Христос те зове в Неговата Църква. Ти живееш в едно семейство, в едно общество, в един свят. Към твоето семейство те привързва неизразимия глас на кръвта, от който не можеш да се отречеш и който се проявява в угризения на съвестта, когато го предаваш. Ти живееш сред своя народ, който чувстваш като нещо метафизично; не като група изолирани индивиди, а като една дълбока душа, в която си целият ти, и цялата тя получава битие в теб. Ти съществуваш в един свят с неговите радости и болки и реагираш на тях, защото в теб има нещо, което здраво те свързва и обединява с всички подобни на теб. Къде е тогава Христовата Църква, в която си призован? Тя е навсякъде. Тя обема цялото човечество и всички небесни същества, защото Църквата не знае история: нейната история е духовно настояще.

Семейството и обществото носят в себе си трагичната участ на ограничеността, тъй като те присъстват в историята. Историята, по определение, е история на нещастия и път към спасение. А ти, млади мой приятелю, си призван в Христовата Църква, която носи в себе си съвършенството, така както и човечество носи в себе си своята собствена същност. Обществото вижда в теб само един от простите съставни елементи, тухла след многото други тухли; свободата ти се изразява в това, да бъдеш тухла, която завинаги е фиксирана на своето място.

Такава свобода е насилствена и в това е драматизмът на целия твой живот, защото свободата е вътре в теб, но ти не знаеш как да я откриеш, как да познаеш истинския й смисъл и дори да си я открил, не знаеш как да се възползваш от нея. Учили са те, че не си свободен, че твоята свобода се изразява в познаване на необходимостта, а необходимостта ти е натрапена отвън, от чужда за теб страна, като в бездушен механизъм. Църквата Христова пък е жива и свободна. В нея ние живеем в Христа, Който е глава на Църквата. Той има съвършена свобода и в Неговата Църква ние познаваме истината, а Истината ни прави свободни (Иоан 8:32). Когато съчувстваш на скърбящия; когато помагаш на възрастния човек да премине; когато даваш милостиня на бедния и посещаваш болния; когато казваш: „Господи, помогни ми! – ти си в Христовата Църква. Когато си добър и снизходителен; когато не се обиждаш на своя брат, дори ако той те е наранил; когато казваш: „Господи, прости му!” – ти си в Христовата Църква.

Когато честно се трудиш на своето място, когато вечер се връщаш уморен, но с усмивка на уста, ти носиш в себе си топла светлина, изпълнена с добродушие. Когато отвръщаш на злото с добро – ти си в Христовата Църква. Виж, приятелю, колко близък си ти на Христовата Църква. Ти си Петър – и Господ съзижда Църквата Си на теб. Ти си „камък” от Неговата Църква, който никой и нищо не ще успее да помръдне от мястото му, защото ти си свободен „камък”, ти си душа, която реализира себе си в тази Църква.

Нека строим храмове, приятелю! Да построим храмове от горещите ни сърца, в които би засияло яркото Слънце на Правдата, Христос, Който ни е казал, че чрез вярата ние сме свободни от греха. Да строим храмове на нашата вяра, която никаква човешка сила не ще може да поклати, защото тяхна основа е Самият Христос. За да чувстваш винаги до себе си своя ближен и никога да не си задаваш въпроса: „Кой е този човек?”, а да си казваш: „Той не ми е чужд. Той е мой брат. Той е Църквата Христова, както и аз”.

Обърни се назад, приятелю и трепни! Погледни напред и се зарадвай! Историята е нишка от закостенели събития, от които от време на време се издигат живи свидетелства на мъжествена вяра, които са въплътени в храмовете и манастирите. Те се съкровище на християнската душа, те са духът, който оживотворява нашите национални традиции. Всичко, лишено от този дух, е обречено на изчезване. Пропадали са планини, изгаряли са гори и са изчезвали народи. Храмовете са останали живи, а манастирите са кадилници, от които продължава да се издига благоуханието на молитвата.

Ние няма да можем да осъществим приемствеността на духа на нашия народ, не можем да твърдим, че сме усвоили непроменен духа на нашите предци, ако разрушим храмовете, в които той е напълно изразен. Не можем да говорим за нашите владетели, разрушавайки онова, което те са създали; не можем да говорим за Михаил Храбри, след като сме унищожили църквата „Свети Николай”1 само за една нощ. Никаква сграда, нова или стара, не може да струва и един камък от разрушения храм. Никаква атеистична доктрина, никакъв „научен” аргумент не може да снеме въпроса за смисъла и значението на живота, за Бога и спасението. Съществуването на тези въпроси е доказателство за твоята свобода пред лицето на всяка принуждаваща сила, пред лицето на самата материя; това е твоят път към Църквата и вратата, през която влизаш в нея. Не оставай в нерешителност на прага! Влез! Толкова години стоиш на прага на Църквата, без да знаеш това. Колко години слушаш гласа на Иисус, който говори: „”Който идва при Мен, няма да го изпъдя вън” (Иоан 6:37). Светът те гони, притеснява, отчуждава. Христос те приема, милва и обновен те връща на самия теб. Ела, за да построиш своя храм, редом с нас! За да възраждаме в душите си разрушените живи и безсмъртни храмове, докато не видим църквата на Св. Николай, отново въздигната и възстановена на своето място – на мястото на страшното свидетелство за отстъпничеството от нашата християнска вяра и от нашата националност. Без храмове и манастири ние сме подобни на чужденци и пришълци, които нямат своя история и народ. Който разрушава храмовете, разрушава материалната и духовната приемственост на нашето наследство върху тази подарена ни от Бога земя.

Млади мой приятелю, ти вече не си сам. Ти си в Христовата Църква.

 

1.Става дума за храма „Св. Николай”   (Biserica Enei)  от XVІІ в., построен по времето на Михаил Храбри, владетел на Влахия, който бил разрушен през март 1977 г., по време на комунистическия режим на Николае Чаушеску. По заповед на властите храмът бил разрушен веднага след земетресението на 4 март 1977 г., с епицентър  в планината Вранча. На мястото на храма днес се издига търговския комплекс „Dunarea”.


Творецът и създателят

Май 7, 2018 in Начална страница, Семейство

Умрял някакъв виден учен и неговата душа се представила пред Бога. Очарован от броя и дълбочината на своите знания, учения с дързост заявил пред Твореца: „Ние, сме хора на науката и стигнахме до заключение, че повече не се нуждаем от Теб! Ние разкрихме всички тайни и знаем всичко, което знаеш Ти: можем да трансплантираме сърца и всички органи от човешкото тяло, можем да клонираме хора, да създаваме нови видове животни и растения… С една дума, можем да вършим всичко, което по-рано се е смятало за чудно и се е приписвало на Твоята мъдрост и всемогъщество“.


Господ търпеливо изслушал тирадата от самохваленията на всезнаещия учен, и, когато той приключил, му предложил:


- Добре! За да проверим, нуждае ли се от Мен човечеството или не, ще проведем малко състезание по творчество.


- Отлично – отговорил ученият – какво искаш да направя?


- Ще се върнем в началото на епохата и ще създадем първия човек – Адам.


- Прекрасно! – отговорил учения и се навел, да загребе шепа глина.


- Ей, не така бързо! – спрял го Творецът – използвай твоя собствена пръст, Моята не докосвай!“


Много хора от недалечното минало не забелязват този очевиден факт, че научните книги и статии започват с „втора глава“ – как се развиват явленията! А „първа глава“, в която се изяснява Първопричината за това, от къде произлиза всичко – отсъства!

 

източник: https://vk.com/wall

Господи, ако Те има, то просвети ме и аз ще Ти служа от все сърце и душа

Февруари 1, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

В нашия храм се отби група пенсионери. Посещението им бе част от мероприятията, които бяха планирали за неделния ден. Като отслужихме благодарствения молебен, седнахме да си поприказвахме. Запитах ги:

- Кой може да каже, какво ще стане с вас след 50 години?

След известна пауза една жена на около 60 години каза:

- Сигурно ще боледуваме.

Учудих се на нейния оптимизъм! И увеличих числото на годините, като ги попитах, а какво би било след 80-90 години? Отново мълчание, след това някой тъжно изговори:

- Преди всичко, до това време отдавна ще сме умрели.

Отбелязах:

- Телата ви ще бъдат мъртви, а къде ще бъде вечната ви душа?

Мълчание. След това една от посетителките гръмко възкликна:

- Аз ще бъда в рая!

Впоследствие се оказа, че тя е роднина на свещеник.

Искам да подчертая, че те влязоха в църквата без намерение да се помолят. Просто нашия скит се оказа един туристически обект по пътя им. Същото щеше да бъде и ако на нашето място стоеше някоя известна полуразрушена старинна кула. Почувствах се много огорчен. Да не се готвиш за бъдещето си, ти вършиш голямо престъпление пред Бога не само за самия себе си, но още повече за своите потомци.

Та нали, ако не бъдеш спасен след смъртта си, ще повлечеш след себе си и потомците си. Те също ще погиват, ако не се появи в рода им някой, подобен на онзи младеж от Евангелието, когото Христос повикал след Себе Си. „Позволи ми да погреба баща си“ – казал младежът. Спасителят му отговорил: „Остави мъртвите да погребат мъртъвците си, а ти иди и благовести Царството Божие“.

Разбира се, тук не става въпрос да не се грижим за телата на умрелите. Но по-важното е да се грижим за живите и да ги подготвим за Царството Небесно. Ако ти не си озарен от светлината на това Царство, то ти приживе си умрял. У нас най-вече мъртви мъртъвци погребват, че и понякога викат свещеници да ги опеят. После възпоменават какъв добър човек са погребали, как в неделните дни събирал по баните приятели, славно ги угощавал, бил шампион по решаване на кръстословици и тъй нататък. И нито дума за душата му, за покаяние, за Бога и вечния живот. Съберат се мъртъвци около мъртвец, поприказват си, попийнат си, разотидат се, без нищо да разберат от срещата със смъртта. А душата на онзи в този момент дава отговор при митарствата.

Покойникът, когото са изпратили, преди всичко не е бил съвсем невярващ. Допускал е съществуването на някакъв висш разум, имал е някакво лъжливо понятие за Бога, защото не е научен на истинска вяра нито от родителите си, нито от училището. Нито от Църквата е научил нещо, защото я е презирал, смятал е, че тя е за болните, слабите и за всякакви неудачници.

За такива хора Старецът Силуан казва, че гордостта им не им позволява да застанат на пътя на вярата. „На невярващия“, казвал той, „давам такъв съвет – нека каже: „Господи, ако Те има, то просвети ме и аз ще Ти послужа от все сърце и душа“. И за такава смирена мисъл и готовност да послужи на Бога, Господ непременно ще го просвети. Но не трябва да казва: „Ако Те има, накажи ме“. Защото ако последва наказание, то, може би, няма да намериш сили да благодариш на Бога и да принесеш покаяние“.

източник:https://vk.com/soborno


Братя, без Бога не можем дори да мигнем!

Септември 20, 2017 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Пътувах веднъж с влак от Пашкан до Баку. За да не съм във вагоните където се пуши, си купих билет и се качих в последния вагон на влака. Отидох сам във вагона и не знаех кои ще бъдат другите пътници с мен. Точно преди отпътуването на влака, влезе група висши офицери. Те пътуваха към някое военно училище. Бяха моряци, полковници, а сред тях и един възрастен сержант със съпругата си.

 

Ето ти и монах в офицерски вагон… Това беше през 1957 г.
Един от тях, обаче за да не мълчат, пожела да се пошегува, като каза:

 

- Аха, гледайте! Влакът ще върви добре, защото имаме и поп тук!

 

Знаете ли, това беше суеверие: поп – късмет! Ако видиш поп, тогава горко ти! Аз мълчах и не отговарях на закачките.

 

- Бре, чуваш ли, ако попа е тук, тогава не е ли добре да разкаже онази история за Бога? Казват, че някакво “старче” сътворил небето и земята, и звездите и планините и моретата! Слушайте само! “Старче”!

 

Аз продължавах да мълча… Но един от тях дойде и седна точно пред мен.

 

- Отче, не се ядосвайте, от къде сте?

 

И какво да кажа, от Сихастрия?

 

- От манастира Нямц.

 

- Какъв сте? Свещеник, преподавател, професор, какво сте?

 

- Напротив, обикновен монах. Пътувам и аз за Баку.

 

- Чуйте, тези моите са любопитни, разкажете ни нещо за Бог? В Библията се казва, че Бог сътворил небето и земята, целия свят, а ние пък имаме друго разбиране за света.

 

- Не се сърдете, аз съм обикновен монах и ако започна разказвам за Бога, тогава ще трябва този влак три пъти да обиколи страната, та все още няма да мога да го завърша, това е много дълга история.

 

- Искаме и ние да я знаем! Вие сте монах, ние офицери и така или иначе всички заедно ще отидем до Баку. Може ли отче?

 

Стана един майор и каза:

 

- Отче, ето гледайте каква е работата, искам нещо да ви кажа. Не е ли абсурдно да вярваме в нещо, което не се вижда? Вие казвате, че Бог съществува, но дали някога някой Го е видял? Лудост е някой да вярва в това, което не е виждал!

 

- Господа, но първо давате ли честна дума? Тъй като започваме сериозен разговор!

 

- Е, слушайте го сега пък попа! Даваме, отче, как не!

 

- Виждам, че сте умни хора, аз пък съм глупав, но ще започнем “разказа” за Бога, така както умея. Господа, аз ще кажа, че всички вие, които сте в този вагон – сте луди!

 

- Вижте го сега пък, този поп ни направи луди!

 

- Ами сигурно! И ако не съм прав, тогава на първата гара ме предайте в полицейския участък! Но първо ще ви покажа, защо ви наричам луди.

 

- Да, да, голяма лудост е да вярва някой в нещо, което не се вижда! Кой е видял Бога?

 

- Вие чухте, че вашият приятел каза, че е голяма лудост да вярваш в това, което не се вижда. Но най-напред какво казва Светия Дух в началото на Псалтира в 13 и 52 псалм в: “И рече безумникът в сърцето си: Няма Бог! И второ, ти каза, че е лудост да вярваш в това, което не се вижда?

 

- Да, казах го!

 

- Ами аз ви казах, че никой от вас няма ум. Всички сте луди. Имам пълно право да ви наричам луди.

 

- Защо?

 

- Защото аз никога не съм виждал ничий ум! Ами тогава, не е ли лудост да вярвам, че имате ум, ако не съм го виждал?

 

- Гледайте бре, как ни напада попа!

 

Тоест, сменихме си ролите.
Разговорът беше хубав, сериозен и шеговит.

 

- Е, как да вярвам, че имате ум, ако аз от както съм роден не съм видял ничий ум? Нито у вас, нито у себе си: какъв е? Бял, черен, червен или зелен? С каква форма  е? Квадратен, правоъгълен или шестоъгълен? Господа, с каква форма и цвят е? Дали е осезаем или не? Ако ми обясните тези особености на ума, тогава ще ви кажа, че имате ум: ако пък не, тогава изобщо нямате!

 

Виж го ти попа! Можеш ли сега нещо да му кажеш? Ето, когато не си държа устата затворена. Глупак, не го зададе добре въпроса!

 

Те започнаха да се наричат един другиго глупаци.

 

- Освен това, дали целият свят по земното кълбо вярва, че хората имат ум? Вярват, ама на невижданото. Ето аргумента, че целият свят вярва, че хората имат ум! И вие вярвате, и аз, но умът – не се вижда. А дали пък някога сте виждали живота? Нима някой, някога е виждал живота на човека? И все пак, кой казва, че е мъртъв, когато е жив и има живот? Дали животът се вижда?

 

- Не.

 

- Не е ли лудост да вярваме, че хората имат живот? Ако не го виждаме.

 

- Но животът се проявява, отче!

 

- Много добре. Според неговото проявяване се смята, че съществува, въпреки, че не го виждаме. Така е и с Бога. Какви са Неговите проявления в света?

 

И започнах да изброявам силите на душата.

 

- Имате ли фантазия?

 

- Да.

 

- Дали някога сте я виждали? Не! Имате ли гняв? Дали някога сте го виждали? Имате ли мислене, мнение? Дали някога сте ги виждали? Имате ли страст? Имате, защото това са силите на душата – гняв и страст. Освен това, вие имате душевни сили като например: мисленето, избора, решението, недоволството, скръбта, радостта, дали някога сте ги виждали, защото това са душевни сили? На нас пък, Писанието ни казва, че човекът е образ и подобие на Бога. Но не според външния вид, а според душевния. Ето колко сили има душата! И всички те съществуват. И  световната философия ни учи, че тези душевни сили ги има. А дали някога сте виждали душата?

 

- Не защото не съществува!

 

- Как не съществува? Ако нямаш душа, тогава не би разговарял повече с мене! Ти не би могъл нито веднъж да мигнеш, ако няма живот в теб. И виждате ли колко много са те? И животът и ума и свободната воля и разума, и гнева, и радостта и скръбта, и страстта – в които вярва целия свят, а не се виждат. Всички свойства на душата са невидими, всички нейни сили са според Божия характер и подобие, защото Бог е невидим. Човекът е икона на Бога на земята, по отношение на душата: ум, слово и дух.

 

- Бре! – каза един от тях – по-добре   е да беше мълчал. Въпросът не го зададе добре! Този поп би трябвало да бъде някакъв управител на Семинарията!

 

Постоях така още малко и започна един лекар:

 

- Отче, нека върви по дяволите! Аз съм майор лекар. Оперирам и се движа с хирургическия нож по червата на човека, режа му врата, режа му краката, оперирам вече 30 години и не съм попадал на душата! И как да вярвам, че съществува, когато не съм попадал на нея с хирургическия нож!

 

- А ти и другуте лекари вярвате ли, че болката съществува на този свят?

 

- Вярваме, отче!

 

- А когато режеш човека с хирургическия нож и той крещи и се мъчи да се освободи от лапите на смъртта, не я ли виждаш болката?

 

- Не, тя не се вижда!

 

- И, искаш да видиш душата? Болката е една от телесните, естествени свойства на човека и е смесена с душевните. И тъй като не можеш да видиш болката, не можеш да видиш и душата. Особено, защото душата е духовно същество.

 

- Аха, гледай, гледай, и на тебе ти затвори устата! Бре, на дявол попаднахме!

 

Тогава един друг започна:

 

- Отче, знаем, че Църквата винаги се противопоставя на науката. Ето, руснаците вече са направили спътник, който три пъти е обиколил земята, заедно с Юрий Гагарин, и ето, приземи се успешно!

 

- И какво от това?

 

- Това са плодовете от напредъка на науката за разлика от религията.

 

- Нищо не са направили!

 

- О, ето, той е против науката! Този е като ония, които съдеха Галилей!

 

- Почакайте да ви кажа! Знаете ли какво са направили? Ако пчелата излезе от рояка и обиколи кошера в който живее, дали тя може да има претенции, че знае какво има по целия свят? Ето, толкова е направил човека до сега! Едва са излезли от кошера и са  обиколили кошера, в който живеят и си мислят, че са направили голямо нещо!

 

- Аха, нима?

 

- Науката още не е направила дори колкото полета на бръмбара от тази пръст до другата! И това всички учени по света го знаят и от Запада и от Изтока. И почакайте, тъкмо сега ни започна разговора.

 

- Хубав е господине, този разговор!

 

- И да е хубав и да е горчив, и да е сладък, аз от сега нататък ще ви разкажа всичко до края, колкото и да трае това разказване!

 

- Ето, наближава гарата на Баку. Господа, дали знаете за Голямата и Малката Мечка и за Зорницата на небето?

 

- Да!

 

- Ето за какво става дума! Астрономията и науката, т.е. най-големите учени сред астрономите казват, че Голямата Мечка, която представлява група от звезди, които свързани с мислени линии в най-ярката си част наподобяват формата на кола на небето, са на 1300 светлинни години разстояние от нас, а светлината се движи с 300.000 км/сек. Това е оста на Голямата Кола. За да стигнеш от едното колело до другото, е необходимо да пътуваш 1300 години със скоростта на светлината. А колко още ти трябват да стигнеш до предното колело и колко до теглича на Пропела?

 

- А какво е това Пропела?

 

- Някаква звезда там! А колко е дълга цялата кола, кажете ми?

 

- Интересно! Кой казва това?

 

- Камил Фламарион. Имах Камил Фламарион под ръка „Бог в природата“. Той е голям френски астроном от миналия век. Да, вие виждате една звезда, която изгрява вечер и ви се струва, че трепти, това е Алфа Кентавър. Цялата астрономия показва, че Алфа Кентавър е звезда съседна на нашета Слънчева система. Слънчевата планета се състои от 9 планети, заедно със Слънцето – 10. И до нашата съседка, до най-близката, им кой знае колко светлинни години път има. Моля, господа, да изчислите какво е направил Юрий Гагарин.

 

- Нищо не е направил, отче!

 

- Освен това Земята има диаметър от 36.000 км. Значи със своя Спутник той е преминал 36.000 км, а междузвездните разстояния какви са?

 

- Господине, това не може да се изчисли.

 

- Изчакайте да ви кажа нещо друго по-сериозно. Бог показва Своето действие не само в голямото, но и в малкото, както казва Св. Никодим Агиорит. Хайде помислете, че в ухото на иглата има 8 секстилиона атома, 1 секстилион е единица следвана от 21 нули. За да изброи човека атомите в ухото на иглата, би трябвало да живее 250 години и да брои повече от 1 милиард в секунда. И ви моля да ми кажете колко атома има в ухото на иглата и как биха се разположили! Колко е прекрасен Бог, та в ухото на иглата да се настанят толкова много атоми. Тогава, какво е направил човека със своята наука?

 

- Това е немислимо!

 

- Чакайте да ви кажа още нещо по-чудно. На върха на иглата има 16 милиарда йони, които с телата си са много по-малки от тези на атомите. И за тези йони, които не може да си представи човешкия ум, какви уреди са необходими за да се забележат? Защото, ако бихме имали такъв уред, с чиято помощ да може да видим бълхата, която ще ни изглежда по-голяма от планината Чеахлау, все пак в атмосферата не бихме забелязали нито един йон! И ето, установено е, че йоните се държат за ръка и като момчета играят, имат живот в себе си! Камил Фламарион казва, че Бог е във всяка трева, а аз бих казал, че Бог е във всяка трева и във всяко тяло. Но да го кажем по друг начин: Да, Бог наистина е в цялото Свое творение. И върху най-малкия зародиш на материята под небето е Божията ръка и съществува живот, който Бог е създал! И сега искам да ви кажа. Когато гледаме Божията сила, която в миниатюра извършва толкова много неизказани и за човешкия ум невъобразими чудеса, и когато гледаме, че и там има живот, в онези части на материята, които никога не могат да се видят с голо око, да не се страхуваме от пантеизма, бих казал, че Бог е душата на природата, на цялата природа. Но, не е така. Бог същесттвува и както казва св. Апостол Павел, всичко е от Него и чрез Него.

 

И така да се каже, видях, че се приближавахме до гарата на Баку и аз трябваше да слизам. Имаше още много за говорене.

 

- Братя, без Бога не можем дори да мигнем!

 

- Но, защо отче?

 

- Животът е от Бога, Животодателя, и ако си мъртъв, хайде, ако можеш мигни с очи! Можеш ли да мигаш, ако си мъртъв?

 

Накратко ви разказах, както беше. Това беше разговор от два часа.

 

- Господа, много съжалявам, че се разделяме.

 

- Отче, искаме да ти пишем, но да ни кажеш какво си завършил, изглежда да си някой ректор или преподавател в Семинарията.

 

- Ще ви кажа, но ако искате ми вярвайте! Аз съм само един овчар и паса манастирските овце.

 

- Брей, чуйте го! Ами това е чудо! … Прости сме! Ето какво ни разказа този поп!

 

Казах им много за звездите, за движението на Орион; казах им колко ветрове духат на земното кълбо и как се нарича всеки от тях и как възникват ветровете, според св. Йоан Дамаскин; за съзвездията и колко градуса е всяко съзвездие, колко Слънцето се задържа на всеки градус. Спомням си, че говорих дълго, според св. Василий Велики, от „Шестоднева“…

 

Накратко ви казвам както си беше. Наистина ви казвам, някои ме целунаха по бузата, някои ми дадоха цветя, някои бонбони. Дадоха ми и поменици.

 

Разделихме се с болка в сърцето…

 

източник: Блогослов мк

 

 

Некосмичното измерение на човека

Февруари 16, 2015 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Изкарвайки себе си от природния контекст, човекът може да осъзнае своето поведение в съвършено различна координатна система. Ако човекът е част от природата, той не може да оценява поведение си по други критерии, освен природните. Но природните феномени не подлежат на нравствен съд. Персийските царе – Кир, който отмъстил на реката, която завлякла неговия кон и Ксеркс, заповядал да бичуват морето, което развалило неговите планове –  са предмет на насмешки даже и в предхристиянско време. Не можем да се възмущаваме от поведението на реките или животните. И ако сме логични то не трябва да се възмущаваме и от поведението на престъпника. За да оправдаем прилагането на нравствени критерии във възприятието на човешките действия, философията е длъжна да осъзнае радикалната разлика на човека от природата. Осъзнавайки своята извънприродност, човекът е придобил право да се ползва от два различни езика: той може да описва природните явления на не антропоморфен език, не преписвайки на камъните и звездите човешки страсти. Но и себе си човек могъл да осъзнае и оцени по извънприродни критерии.  Но тъй като „ние живеем в този свят като посланици на безименна държава” (Александър Галич), не си струва да придаваме твърде голямо значение на обстоятелството, че природата е неподвластна на нравствените закони. Човекът е извънприроден, затова е оценяван по неприродни, нравствени критерии.

 

Така се е родило това кантовско доказателство за битието на Бога, заради което Иван Бездомни искал да изпрати философа в Соловецкия лагер за три години. Първият тезис на Кант е: всичко в света е подчинено на закона на причинността. Всички събития в света са съединени с причинно-следствени връзки, и нищо в него не се случва без съответните причини, предизвикващи с необходимост своите следствия в битието. Вторият тезис: ако човек също е подчинен на този закон, то тогава той не може да носи нравствена отговорност за своите постъпки. Третият тезис: ако утвърждаваме нравствената отговорност на човека, ние сме длъжни да постулираме неговата свобода. Извод: следователно, човек, живеейки в света, не се подчинява на основния закон на мирозданието. Значи човек е неотмирен, т. е. обладава статус на екстериториалност. Нищо в света не може да действа свободно, а човекът – може. Излиза, че човек е нещо повече от света. По този начин, в човешкия нравствено-свободен опит прониква друго измерение на битието, битие, което не е ограничено от пространството, времето, детерминизма и надарено със свобода, нравственост и разум. Това битие на езика на философията се нарича Бог. Човекът е свободен – значи е по-богато битие от света на причинността; човек е свободен – значи е „морално необходимо да признаем Божието битие” (И. Кант)…

 

Работата е в това (това е прекрасно е показано от Кант), че в природата няма и не може да съществува категорията „дълг”. „Невъзможно е в природата нещо да съществува иначе от своето действително съществуване. Повече от това, ако имаме предвид само естествения ход на събитията, то дължимото няма никакъв смисъл. Ние даже не можем да попитаме, какво е длъжно да стане в природата, точно така не можем да питаме, какви свойства трябва да притежава кръга; можем само да питаме, какво става в природата или какви свойства притежава кръга”.

 

На човека можем да кажем: „Ти си такъв, но си длъжен да си друг.” А в природните феномени не може да има такова разстояние между това, което е, и това, което е длъжно да бъде. Не съдят луната за това, че не се вижда през деня. Не съдят слънцето за това, че понякога се затъмнява. Не награждават Волга „за самоотвержения труд в годините на войната”. Не наказват сибирските реки за това, че текат в Ледовития океан вместо да проявят „интернационализъм” да свият на юг и да оросят с водите си пустините на Средна Азия.

 

Ако човекът е изключително част от „природата”, то и човешкото поведение не може да се описва в категорията „дълг”. Каквото и да би сторил човек – реакцията може да е само една: „така е станало” иначе просто не би могло да бъде. И не може да се вини този, чиято човечност се е „затъмнила” в някой ден, най-важния за него и неговите ближни. Не е логично и да се награждава със съответния медал добре възпитан и генетически благополучен младеж за смелостта, проявена при пожар.

 

Ако в природата „дължимо” е това, което не е свободно, това, което по необходимост е длъжно да се случи при наличието на съответстващите причини, то в областта на нравствеността „длъжно” е това, което се избира и достига със свободно усилие, това, което не е принудено.

 

Тези два „дълга” не се сливат само в случая, ако ние не считаме човека за частна форма на проявление на всемирните закони…

 

И отново виждаме, че неоезичеството отхвърля този християнски дар. То се опитва да описва човека на не хуманитарен език, на езика на „физиката” (природата). За теософите даже думата „воля” означава само „ импулс на притегляне или отхвърляне, породен от биполярността на елементите”. Токът, протичащ между биполярните елементи на автомобилния акумулатор, привлича мушицата, летяща към фаровете. И хората също просто трябва да се научат да измерват „енергетиката” на своята „аура”. Тогава в рамките на „философията на космизма” човешките чувства могат да бъдат измервани във волтове и ампери…

 

Християнството не е изгубило чувството на изумление пред човешкия феномен: „Човекът по себе си представлява по-голямо чудо от всяко чудо, извършвано от човека” (бл. Августин. За Града Божий 10, 12).

 

Из “Дары и анафемы” Москва, 2003г.

 

 

 

Атеистът и старицата

Февруари 13, 2015 in В търсене на вярата, Начална страница

В 12 през нощта се почука на вратата на свещеническата къща. Беше една старица, която търсеше свещеника, за да причасти един смъртно болен. Духовникът се приготви и бързо излезе с нея. Двамата стигнаха до една бедняшка къща.

 

Старицата отвори вратата и въведе свещеника в една стая. Той се озова насаме с болния. Когато го видя, човекът започна с жестове да му показва вратата, при което крещеше:

 

- Махай се оттук! Кой те покани? Аз съм атеист и такъв ще си умра!

 

Свещеникът буквално загуби ума и дума.

 

- Но аз не дойдох сам, извика ме старицата.

 

- Коя старица? Не познавам никаква старица!

 

Докато стоеше до леглото му, свещеникът видя над главата му една фотография на жената, която го извика и му каза:

 

- Ето тази жена ме извика!

 

- Коя, тази ли?! Знаеш ли какво говориш, отче? Това е майка ми, която почина преди години.

 

За един момент и двамата се вцепениха и уплашиха. Болният започна да плаче и след като се поуспокои, поиска да се изповяда. След това се причасти.

 

И от небето майка му се грижеше за него, да му покаже пътя на спасението…

 

превод от гръцки

 

източник:http://www.agioritikovima.gr/

 

Въпросът е – има ли Бог или няма

Декември 15, 2014 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Аз се кръстих веднага след като завърших института, през 1982 г. Тогава бях навършил 24 години. Бил ли съм кръстен през детските си години? Никой не знае това. По онова време не беше рядкост бабите и лелите да кръщават децата тайно от невярващите им родители. В такива случаи свещеникът казва: „ако не е кръстен, се кръщава Божият раб еди-кой си“.

 

Като много мои приятели, и аз стигнах до християнската вяра по време на следването си. Във ВГИК имахме много прекрасни преподаватели. Те ни даваха сериозно хуманитарно образование, караха ни да се замисляме над главните въпроси на живота.

 

Докато обсъждахме тези вечни въпроси, събитията от минали векове, проблемите на нашето съвремие – 70-те и 80-те години на двадесети век – в аудиториите, общежитията, любимите ни евтини студентски кафенета и по време на дългите нощни обиколки из старите московски улички, ние стигнахме до убеждението, че държавата ни лъже, налагайки своята груба гледна точка не само в областта на историята и политиката. Много добре разбирахме, че по нечие всемогъщо указание е направено всичко това, за да ни се отнеме дори самата възможност да се ориентираме самостоятелно по въпроса за Бога и Църквата.

 

Този въпрос беше май напълно ясен само на нашия преподавател по атеизъм или като на някой, като моята училищна пионерска отговорничка Марина. Тя с абсолютна увереност даваше отговор и на този, и на всеки друг жизнен въпрос. Но постепенно ние с почуда осъзнахме, че всички велики дейци на световната и руска история, с които се запознавахме духовно по време на следването си, на които се доверявахме, които обичахме и уважавахме, са имали съвсем друго мнение за Бога. С други думи те се оказаха вярващи хора. Достоевски, Кант, Пушкин, Гьоте, Толстой, Паскал, Хегел, Лосев…  нямаха край. Да не говорим за учените – Нютон, Планк, Линей, Менделеев. За тях ние, по силата на хуманитарното образование, знаехме по-малко, но и тук картината се оказваше същата. Да, разбира се, разбиранията на всеки от тях можеха да бъдат много различни. И все пак за повечето от тях въпросът за вярата е бил главният, макар и най-мъчен въпрос в живота им.

 

А виж, персонажите, към които не усещахме никакви симпатии, с които свързвахме всичко най-зловещо и отблъскващо в съдбата на Русия и световната история – Маркс, Ленин, Троцки, Хитлер, ръководителите на нашата атеистична държава, рушителите революционери – бяха атеисти до един. И тогава пред нас се изправи още един въпрос, който ние формулирахме грубо, но доста точно: дали Пушкин, Достоевски и Нютон са били толкова примитивни и тъпи, че не са успели да се ориентират в този проблем и са се оказали обикновени глупаци, или глупаците – това сме ние начело с пионерската ми отговорничка – Марина? Всичко това даваше сериозна храна за младите ни умове…

 

 

Източник: “Несветите светци” Подворие на Московския и на цяла Русия патриарх в гр,. София. превод Андрей Романов

Атеизмът е психично разстройство

Август 11, 2014 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Атеизмът е психично разстройство, той е ужасна болест на душата, която е трудно да се излекува. Атеизмът е страст, която сурово потиска всеки, когото е сграбчила. Той крие изобилни нещастия за своя пленник, който става вреден не само за себе си, но и за тези, които влизат в контакт с него.

 

Атеизмът отрича съществуването на Бог. Той отрича, че има божествен Създател на вселената. Той отрича Божието провидение, Неговата мъдрост, Неговата доброта и като цяло – Неговите божествени качества. Атеизмът учи на лъжа своите последователи и измисля фалшиви теории, касаещи създаването на вселената. Той изповядва като Пития, седнала на триножника1, че творението е резултат на случайност, че то се запазва чрез безцелни,  произволни взаимодействия, че величието му се разкрива от само себе си с течение на времето. И че хармонията, грацията и красотата, които се виждат в природата, са свойства на природните закони. Атеизмът отнема от Бога, Когото отрича, Неговите божествени качества и вместо това приписва тях и Неговите творчески сили на безжизнената и немощна материя. Атеизмът смело  прокламира, че материята е причина за всички неща и я обожествява с цел да отрече съществуването на по-висше Същество, на върховен, творчески Дух, Който се грижи и поддържа всичко.

 

Поради безверието материята става единственото реално съществуващо нещо, докато духът става несъществуващ. За атеизма духът и душата са егоистични изобретения на човека, измислени за да задоволят неговото тщеславие. Атеизмът отрича човешката духовна природа. Той сваля човека от благородната висота, където той е бил поставен от силата и милостта на Твореца и го принизява до ранга на лишените от разум животни, които атеизмът приема за прародители на неговото изтъкнато и благородно потекло. Атеизмът върши всичко това, за да свидетелства в полза на думите от Псалтира: „Човек, който е в почит и е неразумен, е подобен на животните, които загиват.“ (Пс. 48:20)

 

Атеизмът отнема вярата, надеждата и любовта от света, тези източници, даряващи живот и истинско щастие на човека. Той премахва Божията правда от света и отрича съществуването на Божието провидение и помощ. Атеизмът приема законите, които съществуват в природата, но отрича Бога, Който е определил тези закони. Атеизмът се стреми да води човека към измислено щастие, но го изоставя в средата на нищото, в долината на риданието: лишен от всички божествени блага, изоставен от утешение свише, изпразнен от духовна сила, ограбен от силата на моралните добродетели и оголен от единствените необходими неща на земята – вярата, надеждата и любовта.

 

Атеизмът осъжда горкия човек на гибел и го оставя сам като жертва сред трудностите на живота. Премахвайки любовта  в човека, атеизмът последователно го лишава от любовта към другите, изолира го от семейството му, от близките и приятелите му. Атеизмът измества всяка надежда за по-добро бъдеще и я замества с отчаяние.

 

Атеизмът е ужасен! Той е най-лошата от всички духовни болести!

 

 

[1]Триножникът е бил бронзов олтар в Делфи, Древна Гърция, на който жрицата на Аполон на име Пития сядала, за да изрече предсказанията си.

 

 

превод от английски

източник: http://www.johnsanidopoulos.com/

 

За “вярата” на невярващия

Май 25, 2014 in В търсене на вярата

 

Веднъж един невярващ човек се разхождал по ръба на една пропаст. Случило се така, че по невнимание той се подхлъзнал и пропаднал надолу в нея. При падането успял да се хване за една пукнатина и така се задържал над бездната. Висейки така, буквално преброявайки последните секунди на своя живот, атеистът си помислил: „Ако съществува Бог, нека да ме спаси, нека да ми помогне! И какво би ми струвало, ако аз сега се помоля Богу. И ако Той наистина съществува, нека да ме спаси, тогава ще повярвам и ще се убедя, че Го има!”

 

И така, човекът започнал да се моли: „Боже, ако Теб наистина те има, то те моля – спаси ме!” На тази молитва не получил никакъв отговор. Тогава той отново се помолил: „Господи, моля Ти се, спаси ме! Ако ме спасиш Ти обещавам, че ще повярвам в Теб!” Тогава чул гласа на Бога: „Даже и да те спася ти пак няма да повярваш в Мен.” „Не, Господи, обезателно ще повярвам в Теб!” Господ му отговорил: „Не, въпреки това, няма да повярваш в Мен и няма да ми бъдеш верен.” „Не, Господи, ще Ти бъда верен, обещавам!” „Добре, тогава се пусни от пукнатината с вяра и Аз ще те спася.”  „Ти, какво, да не мислиш че съм си изгубил разума – извикал човекът – никога няма да направя това!”

 

След това минало не много време и атеистът полетял в бездната…

 

Превод от руски

 

Източник: Смысл жизни.ру