Преди изпита
Октомври 2, 2018 in Начална страница, Отечески съвети
Днес искам постоянно да ти казвам само един израз… но ще го кажа с други думи. Кой е този израз? Кой? Всичко ще бъде наред! Надявам се, вярвам и се моля да вземеш изпита. Да се представиш добре и да успееш в изпитите, за които се подготвяш.
Скъпа моя бабо, скъпи мой дядо, тези от вас, които мислите, че говоря за изпити от друг тип – за изпитите на живота или за края, за изпитите на Божия Съд – не. Днес не говоря за това. Говоря ясно за изпитите на децата. За тях искам малко да поговоря.
За вас младите, за тебе, младежо, и за тебе, девойко. Но ако ти си възрастен, детето ти сега отсъства и не слуша тези думи? Ако ти си майката или бащата на детето, чичото или лелята и детето сега отсъства от дома? Накарай го да прочете тези думи в някой друг момент, та дано малко се утеши и ободри за тази толкова важна тема на живота, която толкова го е изморила. Припомни си. От предучилищна е започнало да ходи на училище! Вече толкова години.
Сега ще говоря на тебе, скъпи мой приятелю и приятелко. Я помисли: толкова години четеш, изморяваш се, събуждаш се, губиш хубавия сутрешен сън, младините ти минават в четене и в умора. Зиме-лете частни уроци. Сега идва време, когато всичко това ще бъде отсъдено и ще го поставиш на един лист хартия като концентрирано знание. Кратки мигове, които ще решат твоето бъдеще. Няколко изречения, които ще напишеш, няколко страници, които ще запълниш, ще отсъдят в кой факултет ще влезеш (и с право стресът е достигнал пределна точка). Разбирам го. Гледам те – тревога. Пот. Кафета. Четене през нощта. Сърцебиене. Нима и ти не живееш всичко това? Свръхнапрежение. Караш се с родителите. Крещят ти, крещиш им, ругаете се; един път меланхолия, друг път губиш надежда. Друг път се сепваш и казваш „нищо няма да направя”. Гледаш купчини книги, мислиш за празнотите, които имаш, преувеличаваш нещата в себе си, чувстваш неуспеха вече като събитие. Сякаш вече си се провалил; така го живееш отсега, предварително. Имаш голяма чувствителност, бре, детенцето ми. И твоят характер е такъв. Ти си много чувствителен човек, приемаш нещата много надълбоко, как да ти го кажа. На теб говоря. Не само ти си чувствителен, а и всеки млад човек. Не те познавам. Сега казваш в себе си: за мене ли казваш всичко това? За тебе ги казвам. Но не само ти си по този начин. Всеки млад човек е така. И ти. Понеже си млад, имаш именно тази чувствителност и затруднение да погледнеш на живота хладнокръвно, мощно, автентично. Твоите рамене не понасят такава тежест. Колкото и да си тренирал бицепси и трицепси с гимнастиката и бодибилдинг. Там си силен. Но другите неща не ги понасяш в живота. Защото те са трудни и те намират внезапно.
Трудни са уроците и изпитите. А животът е толкова сладък; влече те към толкова неща, преживявания и събития. Телевизия, телефони, филми, музика, певци и певици, артисти, спортни събития, разходки, кафенета, магазини, различни други неща. И всички ти казват „остави това и чети” и в теб се появява възражение. „Вие ми казвате да чета. Ама аз съм млад и хубав, кръвта кипи в мен и искам да живея; нещо ме тегли навън от вкъщи, но родителите ми се карат, че трябва да стоя вътре. (При частния учител тестове чакат отново и отново. Тежи ми да чета въпросите, есета, доклади. Не вървя добре с едното, затруднявам се с другото. Ах! Много проблеми”).
Защо казвам всичко това? За да ти кажа просто една дума. Думата „разбиране”. Че донякъде, малко, те разбирам и проумявам. Това, което ще ти кажа, да знаеш, че го казвам, осъзнавайки, че минаваш през трудни неща и трудни моменти. Стресиращи. Потискащи. И аз, и всички, които влязохме в университета, във факултетите, минахме през такива моменти. И да знаеш, че след това отново се явяваме на изпити: за да вземеш шофьорска книжка, да вземеш сертификат за английски език, за немски език, за пиано, да вземеш знам ли и аз какво. Други правят други неща, всеки според своите интереси. Не крия от теб, че аз и досега понякога се явявам отново на изпити за различни неща, които ме интересуват и занимават. И отново чувствам това първично чувство, онова старо чувство, когато бях 18-годишен и се явявах на приемните изпити. Живея го отново, въпреки че сега съм голям. Тази несигурност, това задушаване, това усещане за решението, че сега се отсъжда моят живот. Чувството за паника, за несигурност, потя се, стягам се, чувствам натиск, това нещо. Други ги прихваща нещо друго, клатят се напред-назад. Други си играят с косата по цял ден, чоплят си носа от тревога и нервност; нещо такова.
Сещам се, когато бях трета година в лицея, през един уикенд отидох в един манастир близо до Атина, за да чета на спокойствие. Бях взел книгите си, за да остана там и да чета на спокойствие. В този манастир имаше пълно безмълвие. Там чувствах и молитвата на отците, че се молят и се утешавах душевно. Както си четях, някой почука на вратата, дойде един монах и донесе един поднос. Сещам се точно какво имаше в него: оранжада, сухи плодове и някакви бисквити. А аз четях. Той седна да ми прави малко компания. Той ми каза: „Ще се молим за теб, не се притеснявай!”. Утеших се малко и си казвах „Щастливец! Той не мисли за нищо от това. Умът му е свободен от изпити. Да бях на неговото място! Всичко бих дал, за да си сменим местата. Да стана като него, толкова независим и свободен. Без отговорност за приемни изпити. Де да можеше да стане тази смяна и той да дойде на моето място и да се яви на изпита вместо мене. Колко бих желал това!”, си казвах.
Следобед, за да се разведря малко, отидох в зографското ателие на манастира. Имаше четирима монаси, които рисуваха икони; и аз отидох. Попитах един монах, който беше отговорен, „Да отида ли?”, защото не всеки ходи там. Трябва малко да те познават, за да влезеш в личното пространство, където отците работят и рисуват. Той ми каза „Върви, седни малко! Но какво ще правиш в ателието? Там не правят нещо, което сега да те засяга. Не говорят. Само рисуват”. „Е, нека отида да ги видя малко”. Отидох. Гледах ги. Какво спокойствие имаха! Аз мислех за книгите, които трябваше да довърша. А те гледаха боите, които смесваха с яйце. Те гледаха да сложат цветовете, светъл тон в различни точки. Казвах си „И те са щастливци. Аз отново не съм щастливец. Аз имам да чета. Те имат тишина тук, всичко е спокойно”. Слънцето залязваше в онзи момент. Те имаха мир в душата си, а аз паника. Те не говореха; защото рисуват, бидейки съсредоточени и отдадени на молитва. Един от тях ми каза „Имаш изпити, а? И ние минахме през това”. Той се усмихна, а аз малко се нервирах и си казах „Какво се смееш сега? Казваш го, сякаш е нещо толкова просто. Изобщо не е просто!”. „И ние минахме през това” – това каза той. И допълни „Ще минат и твоите изпити. Нищо не е”.
Отново се нервирах в себе си. Казват ти едно изречение и мислят, че са ти казали цялата мъдрост на света. Душата ми отново се възпротиви. И скришно си бърборех. „Е, как не е нищо, отче! Ела ти да се явиш, след като не е нищо! Слагаш равномерно боите, рисуваш и на мен ми казваш „Нищо не е!”. Аз се задушавам и ти гледаш на това така просто”.
Минаха годините. По-късно, когато влязох в университета и си отдъхнах, когато видях, че влязох, въодушевих се и се зарадвах, тогава казах: в крайна сметка, този монах беше прав. Тогава ми го казаха много просто, че и това ще мине. И наистина, всичко мина.
И аз днес ти казвам, приятелю мой: всичко ще бъде наред. Дали с това имам предвид, че ще минеш? Да, аз вярвам, че ще минеш! И на следващото, което питаш, пак отговарям с „Да”. „Ще вляза там, където искам?” „Да, там, където искаш”. Не просто да влезеш някъде. Въпросът е да влезеш там, където искаш, за да се радваш много. Ако пишеш еди-кой си факултет, да влезеш в него. И в града, който предпочиташ.
Аз това се моля за теб. Защото чувствам, че го заслужаваш. Защото се измори, положи усилие, даде всичко от себе си. Твоят стрес те изморява много и кара всичко да изглежда черно и мрачно. Ти си чел и покрил своите празноти. И тези дни, които остават, колкото остават – седмици, дни, месеци – съм сигурен, че ще направиш най-доброто, което можеш. Системно. Нали? И тъй, седни, нагласи се, направи си програма, засичай времето; буквално, сложи хронометър пред себе си и кажи „Докато не изминат тези два часа, няма да стана от този урок. След това ще направя пауза колкото си искам. Половин час, един час. И след това отново ще чета. Но два часа, три часа.” Всеки ден. Нужна е програма. Искам да стигнеш до твоите граници. Да стигнеш своя предел. Да си близо до преумората, но да не стигаш до преумора. Да не стигаш до преумора. Не позволявай да си изпатиш от преумора и болести, а стигни своя предел. С други думи, ако издържаш още, направи го. Стой още. Защото тук говорим за важни изпити! Не става въпрос за нещо просто, за десетминутен тест. Говорим за изпити, които за добро или зло, ще отсъдят твоето бъдеще. 18-годишно дете сега, млад човек, или, ако си студент, във всеки случай си млад човек; и бъдещето ти се отсъжда от тези изпити.
За да разбереш: аз днес съм богослов; това беше отсъдено тогава, през един юнски ден, когато се явих на изпита, 1987-88 г.; тогава беше. Тази дата, онова лято, отсъди моето бъдеще. Сега живея, трудя се и ми плащат от това нещо. От нещо, което започна тогава. Това е много важно. Затова трябва да дадеш всичко от себе си. Ако искаш да те приемат, трябва. Не трябва насила. Но ако искаш, трябва. Ако не искаш, остави всичко. Затвори книгата, пусни телевизора, вземи си да ядеш шиш-кебап, върви на разходка, не прави нищо.
Но ако искаш да постигнеш нещо в страшната конкуренция, която съществува, трябва да се бориш жестоко. Казах конкуренция, но в действителност в днешната епоха съществува надпревара, и жестока конкуренция. Единият да изяде другия. Гледаш как питат децата по телевизията, които разпитват по различни игри. Питат ги „Смяташ ли, че ще успееш и че си най-добрият?”. Те отговарят „Да”. Защото, ако кажат „Не!” и започнат да казват „Знаете ли, аз не съм най-добрият. Други са по-добри от мене. Аз не мисля, че мога да постигна успех…” Е, ако кажеш такива неща, напускаш играта и състезанието. Трябва да бъдеш най-добрият. И да го казваш, да го доказваш, да го попиеш, да го повярваш; и невъзможното да направиш възможно, за да го постигнеш.
Ако смяташ това за лудница, навярно имаш право. Но не съществува друго решение. Освен ако не намериш някакво алтернативно решение и вършиш нещо друго в живота. Не е задължително всички да следват. Ама какво ти казвам сега. Ти си стигнал сега до този момент и се подготвяш за изпитите! Затова продължи твоята борба. След като си се потрудил толкова, дай всичко. След като си влязъл в това русло на образователния процес, направи най-доброто, което можеш. Не съществува друго решение.
Когато бях трета година в лицея, реално ми се случи това, което понякога дават като краен съвет „Да изтъркаш панталоните си и стола си от четене”. Това стана. Имах един канцеларски стол, който беше покрит с плат и имаше малка възглавничка в основата си. Когато свърши годината, видях, че платът се беше разплел. След това го смених. Занесох го в един мебелен цех и сложиха нов. През цялата онази година седях часове наред. Бях превърнал дома си в цял исихиастирий. Не оставях родителите ми да водят гости. Бях забранил на майка ми да води приятелките си сутрин да пият кафе. Постоянно правех забележки: моля ви, не говорете високо, не се чувате! Намалете телевизора! Оставете ме да спя! Не вдигайте шум! Не затваряйте вратите със сила!…
Защо е всичко това? Защото бях отдаден на това, което правех. Нужно е да дадеш всичко. Ама всичко. И да ти кажа ли нещо? Ако искаш по-отпуснат и по-качествен живот, направи го по-късно. Влез първо там, където искаш, и след това живей както искаш. Тоест, сега ще влезеш в тази лудост на изпитите. И след това, се отпусни. След това направи живота си по-тих и спокоен.
Не става по друг начин. Тази история е един влак. Един щур влак, където, ако не влезеш в някой вагон и влакът да тръгне, а те остави – край! Останал си назад. Това не е съвършеното, зная го. Но след като живеем на тази планета, а не в някое райско място, в което успех постигат и поетите, и тези, които се занимават с облаци, цветя, цветове и носталгии, трябва да влезем в тази щура процедура, макар и за няколко години от нашия живот. След това се отпускаме и правим това, което ни харесва.
Да ти дам пример с мене. Искаш ли? Това, което правя сега в живота ми, предавания, беседи, Литургии, училище, уроци, всичко това ми доставя удоволствие и му се наслаждавам. Не чувствам натиск. Искам и го върша. В действителност си доставям удоволствие. И моето удоволствие в същото време е моята работа. Но за да стигна до този момент, където моето удоволствие и работа да съвпаднат, и моето хоби да бъде едновременно и моята работа (представи си: получавам заплата от хобито си!) тръгнах от известен натиск; и върших неща, които ме измориха много и изобщо не бяха приятни. Разбираш ли това? Тоест със сигурност ще ти стане приятно. Само че приятното чувство е по-пълно на следващата стъпка. На първата стъпка ще се принудиш да правиш монотонни, досадни, отегчителни, потискащи неща, които изобщо не отговарят на твоята душевност, навярно. Какво да правим? Не съществува друго решение. Ако си намислил нещо друго, направи го, опитай го.
И тъй, разбираш това, което ти казвам. Прави това, което можеш, и ще успееш. Вярвам, че ще успееш. Ще видиш. Бог те обича. И да ти кажа нещо друго: тази истина, която днес ти казах, че Бог те обича, повярвай в нея.
Имам да ти кажа и нещо друго, много приятно и много тайнствено. Тайнствена истина ще ти обясня сега. Слушай добре това: Бог отсега знае всичко за твоите изпити. Бог знае въпросите, които ще се паднат. Ах, да ни ги казваше, бре, деца! Бог да ти казваше въпросите в съня. Колко хубаво щеше да бъде! Или да ми ги казваше на мене и аз да ти ги казвах. Помисли си да ставаше такова чудо! Продължавам тайнствената истина: Бог знае и дали ще влезеш. С точност. Точно в кой факултет. Нашият живот е кристално ясен пред Него. Вече е известен. Всичко пред Него е настояще. Искаш ли и ти да влезеш в тази тайнствена атмосфера? Влез в това мислене, влез в Божията атмосфера и придобий доверие от Неговата собствена атмосфера. Бог е пълен с мир, пълен със спокойствие, въпреки че Той знае, че например в даден момент някъде на планетата ще стане война, трус, буря. Той знае тези неща, но не се смущава от всичко това, защото го третира с друга логика.
Ако можеш, почувствай всичко това в себе си и кажи: каквото предстои да стане, Бог го знае. Нека се оставя на тази река на Неговата любов. Ще Му се доверя. Нека утихна. Моят живот е известен в Божиите очи. И това ме успокоява.
Кажи и ти това, което казвал един простодушен вярващ: каквото ще да става, да става. Аз ще правя това, което мога. А след това да става каквото ще. Е, какво друго да правя? Тоест да се подлудя?
Чух един случай, свързан със стареца Порфирий: една девойка, която той познавал и която била много добра и четяла, просто имала проблем с паметта; тази девойка забравяла; той й се обадил и й казал няколко страници без да има книгата пред себе си. Той й казал „Отвори на страница 86, 123, тази, тази и тази и чети малко по-добре тези места”. Девойката четяла, но не помнела подробности. Забравяла. И понеже чела много добре, старецът й казал „Внимавай особено в тези места”. Девойката отишла на другия ден и се паднали, скъпи мой и скъпа моя, именно тези места. Девойката се подлудила. Старецът й казал, че „Бог допусна това, защото ти се измори. Не отиде без да си чела, нито беше небрежна. А забравяше”. Не е това, което казват някои „Бог да ни каже въпросите, да ги прочетем и да минем лесно и да ни направи такова чудо”. Защо да ти строя такова чудо? В крайна сметка, сякаш третираш четенето като ангария и искаш готови решения. Ама въпросът е да възлюбиш това, което правиш. Тук говорим за любов!
Истината е, че упражненията не се решават с ума. Говорим за щур учен, нали? Не за потиснат професионалист, а за щур учен. Под щур имам предвид този, който има щур ентусиазъм. На който му харесва това, което прави, има го в живота си и не може без него. Упражненията се решават чрез сърцето. Уроците се научават, когато ги обикнеш. Когато се влюбиш в това, което правиш, когато го приемеш пламенно в себе си. Когато четеш без да гледаш, защото часовете минават сладко. Когато четенето се превърне в игра за теб. Игра, не в смисъл, че е лесно, а приятно и те изпълва. В противен случай, приятелю и приятелко моя – сега навярно е късно да ти го кажа, но – какво да правиш с него, ако не ти харесва? Понеже само са го казали родителите ти? Добре, направи го, макар и така. Угоди им. Опитай се. Но ще видиш, че нещо, което става насила, не ти идва отвътре.
Например другият е лекар и иска да види и сина си лекар; или дъщеря си. След като не може, скъпи мой! Какво да правим? След като на детето не му харесва. За какво натискаш детето? Зная мои приятели, мои духовни чеда и познати, които следваха в различни факултети и след 4-5 години смениха факултета. Не издържаха да вършат нещата насила. Това, което правиш, питам те, обичаш ли го? Уроците, които четеш, математиката, химията, старогръцкия, физиката, всичко това, което правиш, обичаш ли го? Аз сега това, което правя, го обичам. И това е тайната. Обичам го и ми идва отвътре. Обичам го и го искам. Ако не го обичам, как да го правя? Затова определени пъти не вървиш добре. Не си обикнал достатъчно твоята дисциплина. Това, към което се стремиш, не го обичаш.
И нещо друго: понякога обичаш други неща. Внимавай в любовта през тази година и през тези дни. Ако си влюбен в четенето, ще вървиш добре. Ако си влюбен в лица – ще ти говоря искрено – твоите чувства ще те объркват и ще се объркаш. Внимавай през този период. Нужна е отдаденост. Нужна е концентрация. Има достатъчно млади хора, които, понеже не се утешават с четенето, за да намерят утеха, се отдават на други видове любов: връзки, чувства, запознанства. Бре, християнино мой, в трета година на лицея ли намери да правиш запознанства? В последната година, когато хората се напрягат максимално? Където дъх не можеш да си поемеш от тестовете при частния учител, повторенията и изпитите в училище! И ти отиваш и развиваш чувства, започваш съобщенията по телефона „Ще те видя. Да, сладурчето ми, да, бебенцето ми, да, душичката ми!” Ама, кога свари да направиш всичко това? И не разбираш ли, че когато сърцето започне да тупти мощно за такива чувства, умът не може да се съсредоточи в книгата? След като навсякъде вижда сърчица и звездички! Ама сега кого осмиваш? Как ще четеш с такъв акъл? Сега ли намери да правиш такива неща?
Не изпадай в този капан, защото ще останеш назад, ще се явяваш повторно и ще те скъсат – да не бъде! Няма да те скъсат! – казваме сега. Казахме, че днес предаването има за цел да те укрепи малко. Но с тази твоя система ще останеш назад. И знаеш ли защо? Защото сега правиш това, което е за в бъдещето. Тези неща ги правиш отсега. Тоест кои? Връзките, познанствата, женитба и всичко в тази връзка не е за сега. А за по-късно. Ти обаче го правиш сега. И резултатът е, че това, което трябва да правиш сега, тоест четенето и твоето следване, изостава. И когато сетне дойде час да продължиш твоето следване, ще си закъснял. И когато по-късно наистина дойде час да се ожениш, ти още ще трябва да правиш докторати, стипендии, магистратури, докторантури да пътуваш, за да следваш. Ще си стигнал 40-те и още няма да си се оженил. И тогава, когато ти казват „Ожени се!”, ще казваш „Не мога, трябва да ходя да поуча малко в Лондон, да отида малко в САЩ, да отида малко…”.
Защо правиш нещата на обратно? Реши сега това, което трябва да правиш, влез във факултета, излез, и след това напредни и към другите неща. Има го и това: да влезеш, и да излезеш. Не само да влезеш, но и да излезеш, да уредиш твоите неуредени въпроси, да си оправиш документите, да изкараш казармата, да подадеш всички молби, които имаш да подаваш. И след това да създадеш семейство навреме, а не да се ожениш на 40-годишна възраст. Съществува ли причина? Защо да закъсняваш и цялата ти младост и жизненост да отиват само за четене?
Сега ще ми кажеш, как си пасва всичко това, брак и т.н.? Въпреки всичко те си пасват. Както си паснаха моите неща, за които ти казах по-рано. Бях 18 годишен; и това какъв съм сега зависи от това какъв бях тогава. Дали ще създадеш щастливо и здраво семейство и то в подходящото време, зависи от приоритетите, които сега си поставяш в живота. Сега започват здравите неща. След това може да е малко късно. „Всичко се поправя”, ще ми кажеш, „Дори грешка да направя”. Със сигурност. Просто аз това искам да предотвратя: големите грешки, не прави сериозни гафове. И съм сигурен, че ще го избегнеш, ако днес се измориш и положиш усилие.
Разчитай много на Бога, но и на четенето. Както се казва „Прави всичко, сякаш всичко зависи от Бога. Да очакваш всичко като чудо. И от друга страна, да живееш сякаш всичко зависи само от тебе и твоето четене”.
Съедини тези две неща в себе си. Двете в едно. Трудно е. Тоест като четеш, не казвай в себе си „Остави това, не прéчи! Бог ще ме просветли в онзи час!”. Не. Ще го прочетеш! Остави Бога сега. Не го казваш, понеже вярваш в Бога. Казваш го, понеже ти тежи.
Един човек отишъл при св. Антоний Велики и му казал „Помоли се за мене в живота ми да получа помощ по този въпрос!”. Светецът му казал „Дори моята молитва няма да ти помогне, нито Бог ще ти помогне, ако ти не положиш усилие”. Ако ти не положиш усилие, не ми говори „Бог и молитвата. Отче, помолете се!”. Молитвата се съюзява с твоето собствено четене. Разбира се, ще се помоля и ще кажа и на приятелите ми, които се молят, и на Света Гора, на отци, които се молят. И тук в града, на молещи се човеци. Разбира се, и ти го кажи и търси от хора, за които знаеш, че мислят за теб и излъчват вълни на любов, молитва към Бога и те покриват със своята мисъл, със своята грижа. И Бог те озарява и молитвата помага; но не да казваш „Те ще се молят, а аз ще спя”.
Ще четеш. Ще се „стопиш” от четене. Ако искаш да видиш радостта от успеха. Ако искаш да видиш името ти сред приетите. Или да влезеш в интернет да погледнеш и да кажеш, „Приеха ме в еди-кой си факултет, който исках. Слава Богу!”.
Съществува и друго решение. Други отиват в кафенетата, седят, слънцето ги пече, наслаждават се на разговори, телевизия, спорт; прекарват си хубаво. Но когато дойдат резултатите, те няма да видят името си в списъка. Ще търсят и няма да го намерят.
Съществува баланс в живота. Твоят труд дава резултат. Твоите жертви ще дадат резултат. Нищо не остава напразно. Казвам ти го. Няма да остане напразно това, което правиш. Но трябва да го правиш. Нужно е усилие, система и програма. Разбери това, моля те!
И да помниш, че стават и чудеса! Дори в деня на изпитите стават чудеса; дори в часа на изпитите стават чудеса. Говоря за чудеса, защото не е достатъчно да си отличник; нужно е Бог да те просветли.
И тъй, стават чудеса в изпитите. Тоест съществуват деца, които докато са отличници и се явяват на изпити, в онзи момент претърпяват „black out”. Съществуват и деца, които не са отличници, но са последователни и любочестиви и се опитват да направят най-доброто, което могат. Както и костенурката, която стигнала по-бързо от заека. Защото и костенурката вървяла стабилно. Малко, но направила това, което можела. Заекът бягал и се надул от това. Това високомерие на ума, самоувереността „Аз знам всичко, много съм умен!”. Странни неща, изненадите на живота.
Едно дете се яви на изпит и имаше една ламинирана икона, една снимка със стареца Порфирий – ми каза. Мечтата му беше да стане пилот. Но нещо ставаше на ума му и блокираше. И то какво направи? Сам ми го каза. „Забравих всичко”.
Помисли си да се явяваш на приемен изпит в университет и в онзи момент да забравиш всичко. „Докоснах”, казва „снимката на стареца Порфирий с ръката си, пипнах я и казах в себе си „Отче мой, моля те, моли и ти Бога да ме просветли, защото блокирах напълно!”. И преместих ръката си от снимката и я сложих върху мозъка, високо върху главата ми. В коя точка на главата се намира мозъкът? Отляво или отдясно? Не зная къде е мозъкът. Както и да е, във всеки случай мозъкът е някъде в главата. Той докоснал с ръка главата си и „Внезапно от само себе си ми дойде всичко; започнах и писах, писах и не знаех как пиша. Пишех сякаш някой пишеше заедно с мене”. И други са ми казвали подобни чудесни случаи, които са станали по време на изпит.
Когато се явявах на приемния изпит за университета, се сещам, че тогава имаше един учебник, тези, които го помнят, го наричаха точно така, „червения учебник”, по история. Освен другия – синият, имаше и червен. Една голяма книга, в която обаче имаше трудни термини, научни и социологически изрази, които не помнех добре. Много трудно беше написана. Оттогава не съм учил неща наизуст. Тогава главата и мозъкът ми прегряха и оттогава не мога да помня наизуст. Тогава научих всичко като папагал. И ако имаш тази дарба, да учиш наизуст неща, ти си много щастлив. Има някои хора, със зрителна памет. Имам такива приятели, които поглеждат веднъж една страница и я помнят като ксерокопие. Един дори ми казваше, че движи и ръката си в момента, в който обръща страницата. Знае кога се обръща страницата. Наизуст я знае. Един прочит да направи и всичко помни!
Аз обаче трябваше да чета пет часа, за да науча страница и половина наизуст. Със запетайките, със съюза „и”. Защото така трябваше. В противен случай не можеш да минеш. Сутринта отидох в изпитната зала… Сещам се, че ме заведе баща ми; носехме си бутилки с вода, защото тогава бяха жеги. През онова лято позволиха да внесем в залата плодове и вода. По пътя, по който пътувахме, отворих книгата и попаднах на един въпрос, който се казваше „силата на законите”. Представи си, още помня заглавието. „Леле”, казах си „Това не съм го чел добре”. Полудях. Четох го в автомобила на баща ми, и пак го погледнах. Беше един параграф, който не знаех. „Леле, „Боже мой! Възможно ли е? Ако се падне това? Надявам се да се паднат другите, които зная”. Аз винаги си казвах това за утеха: ще се падне това, което зная. И го казвам и на теб: наистина може да се падне това, което вече знаеш. И напразно да изпитваш безумна тревога. Добре правиш, че четеш. Чети, продължи, добре правиш, че покриваш твоите празноти. Но помисли и някои утешителни мисли като тази, когато те обхване подобна паника. Помисли си, че все едно са ви казали темата. Просто сега правиш повторения, покриваш някои празноти и ги освежаваш малко. Но тази вяра, че „Бог си знае, бре, детето ми. Може вече да зная това, което ще се падне и затова гледам по-добре”, със сигурност ободрява душата ти. И това може да е самата истина.
И тъй, гледам този въпрос, хвърлям поглед и затварям книгата. Защото си помислих, че колкото повече гледам, толкова повече ще намирам други места, които не съм чел добре. „Остави ги”, си казвах „остави ги. Каквото знам, знам”. Идва часът на изпитите. Започнаха да обявяват въпросите. Чух първия, знаех го. Чух втория, знаех го. Чух третия, знаех го. Чаках четвъртия! Веднага, когато казаха четвъртия, слушам „”етвърти въпрос, „силата на законите”. Леле! Беше това, което четох сутринта, идвайки насам. Сутринта го научих. „Леле, Боже мой, какво е това?” С други думи, ако не бях отворил книгата в автомобила да видя случайно онази част, щях да загубя – колко точки – пет точки! За всеки въпрос получаваш по пет точки. Аз обаче го видях в последния момент. Бог го допусна.
Дори в часа на изпита, в залата стават чудеса. В един момент, докато пишехме, някой се обърна и ме попита, сещам се, че той ме попита за подчинително наклонение в минало свършено време на глагола „казвам”. Минало свършено време е „казах”. Какво да правя сега? Да му кажа ли? Квесторите ме гледаха – беше една жена, която гледаше зад вратата нещо. Тя търсеше да вземе някакъв лист, някаква бележка. Прошепнах му отговора. Той го чу и написа точния отговор. В крайна сметка, колко много ученици получават помощ по този начин! И в последния момент стават чудеса.
Да ти кажа нещо, което ще те приземи и отпусне: дори тези, които са влезли в университета и са следвали, какво ги чака след това? Те чакат на опашката да бъдат назначени някъде и да намерят някаква работа. И започва гонитбата за едно място, което не знам кога ще се открие. С това искам да ти кажа, че ако помислиш добре, от една страна, изпитите са нещо много значимо, но в същото време нещо и много незначително. Аз имам приятели – мои връстници, с богословска диплома, които работят в разни супермаркети и режат сирена и теглят 250 г и 500 г. Други, с диплома, работят в складове, в книжарници. Докато са следвали за богослови и са мечтаели да работят в училище. Тоест изпитите не са всичко.
Друг ученик също се явяваше на приемните изпити, отличник, и в деня на изпита се успал – защото беше от Халкида и беше дошъл в Атина да учи. Той се успа в деня на изпитите! Не се яви и загуби цяла година. Виждаш, прочее, че съществуват някои непредвидими неща от Бога – непредвидими, и положителни, и негативни – и накрая казваш това, което казах в началото: „В крайна сметка, ще стане това, което трябва да стане. Каквото Бог иска, нека стане!”. Тоест какво ще правим? Да се подлудим? Абсурд, да не се подлудяваме за някакви приемни изпити!
Но не! Нека се подлудим. Ще направим това, което можем. Тоест, в крайна сметка, какво ще направим? Да се подлудим или да не се подлудим? Казвам ти и двете. Когато те обхване отчаяние, ще казваш „Голяма работа, няма да се подлудя!”. Когато се отпуснеш и кажеш „Голяма работа, няма да чета!”, тогава ще казваш „Не, ще чета”. И ще поддържаш баланса между надеждата и отчаянието. Когато се отпускаш, ще казваш „Добре, добре ли си? Седиш? Не четеш? Добре, сега слушаш това предаване вместо да четеш? Знаеш ли колко уравнения щеше да решиш за това време?”. Когато обаче те обхване отчаяние и казваш „Изключено е да мина! Ще ме скъсат. Ще полудея” или най-лошото, което казват някои, „Ако не вляза, ще се самоубия” – да бе, да се самоубиваме заради едни приемни изпити!!! Не ли по-добре да отида да стана просяк в метрото, за да изкарам един куп пари? Да отида ли да стана просяк по пътищата и да мия стъкла по светофарите? Нима ще се самоубия заради някакви приемни изпити? Не разбрах. Тоест животът ми ще придобие ценност от това? Тоест не си ценен, ако не влезеш?
Това е друго нещо, което не си разбрал: че от мига, в който си бил заченат в утробата на майка си, ти си ценен, какъвто и да си. Независимо дали ще те приемат или не. Независимо дали ще влезеш в най-добрия факултет на света, или какъвто и да станеш, ти си ценен само с това, че съществуваш и имаш сърце, което тупти в теб.
Виждал съм нещастни дипломирани хора. И щастливи неуки хора, които не знаят как да се подпишат. Виждал съм хора, които, когато бях детенце, ме караха да пиша писма на техни роднини, защото те самите не можеха да пишат; те обаче бяха красиви души. И се сещам за една от тях, която едно ми казваше, а аз друго пишех. Защото ми казваше да пиша отчайващи слова. И аз ги пишех малко по-хубаво на сина й. Беше една госпожа, която пишеше писма на сина си и ми ги диктуваше. Тя ми казваше да пиша: „Кажи му, че ме заряза, забрави ме, но аз го помня и съм ядосана”. И аз пишех „Доброто ми дете, ако искаш, звънни един телефон, на мене, майка ти, която те обича”. „Написа ли го?” – ме питаше тя – „Както ти казах?”. „Да, написах го, написах го”. Защото в противен случай щях да ги накарам да се скарат.
Тази жена обаче, която не знаеше подписа да си сложи, имаше сила в живота. Въпреки че нямаше дипломи. Тя работеше, отгледа деца, поддържаше дом, бореше се. Изпитите не са всичко в живота.
При това съществуват толкова трагични изненади.
Познавах една девойка, която бе приета да следва физика в Патра. Нейните родители направиха парти, угощение и празненство за успеха на дъщеря си. На другия ден девойката отиде в Патра с автобус, навела се да си завърже обувката и останала на място! Умряло на място, в автобуса. Невероятни истории! Но истински. Тази девойка беше дала всичко от себе си за това и накрая Бог и животът идват и ти казват: „Знаеш ли нещо? Не това е всичко. Съществуват и други неща в живота. Съществуват и други радости” или „Съществува и един край. В дадения случай ти мислеше за следване, но Аз мисля нещо друго за теб…”. Това е тайната на живота.
Затова ти казвам. Ще правиш каквото можеш. Ще се молиш, ще утихваш, ще ядеш. И ще спиш достатъчно, за да не се сринеш. Не може да спиш един-два часа в денонощието и да смяташ това за достатъчно. Нервната ти система ще се разбие. Ще пиеш и сокове, ще вземаш и твоите протеини, ще ядеш и здрави храни. Всичко, без крайности. И без цигари и такива неща, защото те не помагат на твоя мозък, нервна система и тяло.
Ще направиш всичко. Всичко, което можеш. Но, добре, де, деца, няма пък да се подлудим! Аз ще се моля, защото това е моята работа. Какво друго мога да правя за тебе? Ще се моля. Ще казвам „Господи мой, отиди там, където децата четат. Дай им мир, дай им просветление, дай им да си „вземат” изпитите, отвори ума им, дай им силна памет, за да помнят”.
Сещам се, че когато се явявах на приемните изпити, и аз вземах разни смеси. Казваха ми за витамини, някакви други растителни продукти, да смеся някакви прахове с вода „И изпий онова, ще ти помогне!”. Каквото намирах, го правих. Това бяха и психологически утешения, някои бяха истински, не знам какво точно беше. И, лошо ли е да се укрепиш с малко психологически и биологически и с всяко добро нещо, което съществува? Не мисля. Въпросът е това нещо да не те смаже, а да отмине. Да ти кажа ли нещо? Това предаване, което слушаш сега, ако го изслушаш след време, след изпитите, ще кажеш „Леле, някога слушах това и ме засягаше. Сега обаче го казва за други. Аз вече съм го минал. Защо? Влязох във факултета, който исках. Или, защото правя нещо друго, което ми харесва в живота. И разбрах, че това не е всичко”.
Ще правиш каквото можеш: ще четеш, ще се смириш, ще очистиш главата си от други мисли, които не се отнасят за тази година и тези изпити. Концентрирай се. Остави другите неща, с които се занимаваш. Разбра ли? Забрави досегашната си програма: всяка събота по стадионите, всяка неделя по кафенета, често на кино. „Бре, детенцето ми,” – му казвам – „ваканция ли караш?”. „Не” ми казва – „аз съм трета година в лицея”. „Ама начинът, по който живееш, прилича на ваканция”. Всичко това не е за тази година. Не е за тези дни. Нужно е напрягане. Ще ми кажеш „Къде видя някой да се напряга в нашата епоха, та да се напрегна и аз?”. Добре, сега няма да започнем да обвиняваме другите. Въпросът е какво правиш ти и аз. Въпросът е: ти ще четеш ли?
И тъй, ако четеш, молитвата ми ще въздейства, заедно с молитвата на твоите родители, заедно с твоята молитва, заедно с молитвите и Иисусовата молитва, силата на Пресвета Богородица, на Господ, на светците, на Ангелите; и със сигурност ще те приемат. Вярвам това! С други думи, представям си те след време, да дойдеш да ме намериш, да ме почерпиш и да ми кажеш „Отче, взех ти почерпка, вземи това сладко, защото ме приеха. Сещаш ли се, когато говореше по радиото и ми казваше за изпитите?”. Така правят децата в училище. Когато са трета година на лицея – изпитват тревога. На другата година идват в канцеларията на преподавателите и ни дават една кутия със сладки неща, а върху кутията пише „Почерпка от еди-кой си ученик, от еди-коя си ученичка, която влезе в еди-кой си факултет”.
И казвам тогава „Ах, видя ли? Тревогата те изяде, без малко да полудееш от тревога. Ето сега! Слава Богу!”.
Моля се да те приемат. Да се зарадват родителите ти, да дадат резултат парите, трудовете, частните уроци. Пак ти казвам: ти си ценен дори да не влизаш в нито един факултет. Дори празен лист да предадеш, ти си изключително ценен. Не си неуспял и непотребен. Просто не си влязъл в един факултет. Това не означава нищо за твоята ценност. Твоята ценност не е това. Тоест, когато вдругиден се ожениш и дойдат трудни мигове, няма да извадите вашите дипломи да си ги показвате и да казвате „Имаме диплома. Тази диплома ще ни спаси”. Никой брак няма да се спаси от тази диплома, която сега ще вземеш. Други неща иска животът. Иска любов, иска сърце, иска смирение, иска зрялост, иска съдържание, иска вяра, иска цялостно екзистенциално образование. Иска всички тези други неща. Разбираш какво имам предвид. Разбира се, не живеем в рая. Правилно. Живеем в това общество, което иска и документът за диплома, и светските знания. И те са нужни.
И тъй, прави каквото можеш. Времето на предаването свърши. Отнех достатъчно от твоето време за четене днес. Чел ли си сега? Готов ли си? Готова ли си?
Когато идва часът на изпитите, изпращайте съобщение на някой ваш познат да се помоли. Някои пишат в телефона: „След 10 минути влизам в изпитната зала. Помолете се! Запалете една свещ за мене!”. Това имам предвид. Това усещане, че някои те помнят; че те обичат.
Да! Ще се представиш добре. Аз го вярвам. Заслужаваш го. Не се разочаровай. Е, ако сега майка ти ти е казала някоя тежка дума, наругала те е някой път и постоянно ти се кара и обезсърчава… Е, добре, остави я. Не отдавай значение. Но и ти, госпожо, внимавай малко! Не говорим по този начин на детето ни. Я седни чети ти, скъпи татко и скъпа мамо, която говориш така на детето си. Вземи чети малко учебника да видиш, колко е трудно. И спри да говориш само думи и да припомняш на детето си, че ти даваш парите. Пари даваш, наистина. Но нека направим експеримента: аз да ти дам пари да четеш от учебника на детето си. Мислиш, че е толкова лесно? Ще го прочетеш ли?
Нека не нараняваме, а да насърчаваме. Да казваме по някоя добра дума, по някоя освежаваща дума. Кажи му нещо друго. Насърчи го. Целуни детето. Погали го, дете е. Трета година в Лицея е, но е дете. Ама студент и студентка да е, дете е. Какво е? Направи му един сладкиш. Дай му един подарък. Дай му една целувка. Дай му една милувка и му кажи „Приет-неприет, мое дете си! Дори съседите да ни коментират, в случай, че не те приемат, детето ми, да си гледат работата! Всеки да си гледа къщата и да ни оставят на мира! И ако не те приемат, няма да се надуем, че сме най-добрите на света. Защо, да не би да е нещо! Понеже сме взели диплома? И какво стана? Но и да не минем, ще опитаме повторно”.
Аз обаче вярвам, че ще те приемат. Въпросът е в това – да те приемат. Искам да ти предам това в ума, преди да те приемат. Да го разбереш и да го повярваш. Да си представиш себе си по този начин. Я си представи догодина, а? Да отиваш и да се редиш на опашката при секретарката на факултета и да казваш „Искам регистрационен номер, искам карта за безплатно хранене, искам да се запиша. Какво казахте? Да, приет съм, в първи семестър съм, моля!”. Колко хубаво ще бъде! И всичко това, което сега те тревожи, ще бъде като кошмар, който е отминал.
И тъй, хубаво си прекарахме толкова време, нали? Хубаво си прекарахме. Аз, разбира се, сега нямам за четене. Но не се успокоявам. Не ми завиждай, защото и аз имам собствени грижи. Но ще мисля и за твоите. Ок? И аз ще бъда с теб в твоето четене и умора, чрез моята оскъдна молитва. И ще го кажа и на много други, които се молят.
Хайде, моля се всичко да върви добре! Сега те оставям да четеш и пак ще говорим, ок?
И вие, бабите и дядовците, които Бог ви чува, защото имате голям опит, помолете се за децата, които се явяват на изпити. Не само за твоето, за внука ти и внучката ти. А за всички деца на света, които се явяват на изпити и ги обхваща този трепет и тревога.
Хайде. Приятно четене, деца! И да ми се обадиш да ми кажеш, че си успял. И ако те скъсат на изпита, пак да ми го кажеш. Но не мисля, че ще се наложи!
Превод: Константин Константинов
