“Вие отивате на сигурна смърт” – за Свети Йоан Шанхайски

Май 19, 2013 in Начална страница, Сладкарница



В 1947 година стана военен конфликт между китайците и японците. Китайците приближиха своите войски и откриха огън през английската територия по военните плавателни съдове, стоящи на котва на река Вампу. Съдовете стояха близо до брега, скрити от голямо и дълго, във вид на тераса, здание, в което имаше 36 помещения. Пи началото на обстрела хората, намиращи се там, избягаха. Блажени Йоан разбра, че всички помещения отдясно, и отляво на църквата са напълно разрушени. На първия етаж, където по-рано беше кухнята, бе разположена медицинска част. Там паднал взрив, били счупени всички стъклени съдове и дори полиците. Но помещението, където беше църквата, се беше запазило: стените бяха непокътнати, нямаха дори пукнатина. Никой не вярваше в това. Архиепископ Йоан реши да огледа църквата през нощта, когато по улиците на Концесията няма никой. Когато той стигнал до моста през канала, го спряла японската охрана. Понеже японците не го разбирали, единият от тях изтичал за преводач, който казал на Епископа, че не може да се върви по улиците, тъй като по цялата улица се води бой между китайската пехота и японските морски пехотинци. Можело отчетливо да се чуе престрелката. И преводачът казал:“Вие отивате на сигурна смърт”.

Но Епископа поискал писмено разрешение да премине. Преводачът изтичал и се върнал с разрешение от щаба.

Блажени Йоан се спуснал по тъмната улица и се оказал в зоната на стрелба. Огънят спрял докато той пресичал улицата, но след неговото минаване бил възобновен.

Блажени Йоан огледал църквата и се върнал по същия път. По-късно той разказваше, че я цялото помещение дори стъклата на прозорците са се запазили цели, нито една икона не е паднала. Когато пък той се връщал обратно през моста, японската охрана му отдала войнска чест, понеже били изумени, говорейки, че Бог го е превел нататък и обратно.

Градината на сърцето

Април 26, 2013 in Семейство

духовен дневник


Света Императрица Александра


Ние сме длъжни да оставаме на своето място, изпълнявайки своя дълг, носейки своето бреме, изпълнявайки волята Божия. Това е пътят към душевния покой.

***


Покоят, който ни дава Господ – това е покой на душата – не външен покой, не безделие. Можеш да му се наслаждаваш в цялата пълнота и в същото време непрестанно да работиш и да понасяш страдание и болка. Някои от най-добрите християни, които някога е познавал светът, са били велики страдалци, но в същото време нищо не е могло да наруши техния душевен покой.

Само тези, в които цари душевен мир, могат да си изпълняват добре работата. Безпокойният ум не е годен за добра работа, както казва пророкът (Пс. 30; 15)…


Безпокойството ни прави слаби. Когато ние нервничим, ръцете не ни слушат, ние не можем добре да изпълняваме своята работа. Раздразненият ум не може ясно да мисли. Това вреди даже и на нашата вяра. Ние губим опора в Христа и във вечните ценности. Духовният живот не добива дълбочина, прилича повече на шумен, бушуващ планински поток, отколкото на спокойно и тихо езеро, мирните дълбочини на което не тревожат повърхностните бури.

Покоят – това е божествен дар, но в същото време трябва и да се учим на това. Учейки се, да вземем върху себе си игото Христово. Игото Христово – това е символ на покорността към Него.

***


Всяко изкушение – това е урок. Всички християнски добродетели трябва да се учат. Сами по себе си те при никого не идват. Свети апостол Павел казва: „Научих да се задоволявам с каквото имам” (Фил. 4:11). Така и ние сме длъжни да се учим да бъдем търпеливи, кротки, вежливо да отвръщаме на резките и несправедливи думи и оскърбления. Ние сме длъжни да се учим да прощаваме на своите оскърбители. Длъжни сме да се учим да бъдем безкористни. Най-трудното, което човек е длъжен да преодолее – това е самият себе си.

***


Неочакваната опасност не трябва да ни плаши, а трябва да ни учи да не се боим от никакви ужаси, защото Бог ни пази. Бог запазва всички Свои чада: „научете се от Мене и ще намерите покой за душите си” (Мат. 11:29).

***

Бог утешава. Той винаги е пълен с нежност и съчувствие към човешките болки и страдание. Когато четем Библията, ние намираме в нея от началото до края утешителни слова. На всяка нейна страница Бог дава на хората да разберат, че Той ги обича, че Той е техен приятел и че Той им желае доброто. В Библията няма нито една глава, която да не ни открива един или друг способ на Божията милост. Ето какво прави Библията такава драгоценна книга за този, който е паднал духом, оскърбен, разочарован, самотен, изнемогващ в борбата. Библията е като майчин скут, в който детето може да намери утешение в минута на болка и страдание.


Умението да се утешава изисква голяма мъдрост. Не на всички хора, които искат да утешат другите, това им се отдава. В последната глава на великата книга на пророк Исаия се привеждат прекрасни слова. Бог говори за възвръщането на Неговата милост към народа след плена: „Ето Аз ще насоча към него мир като река и богатството на народите като поток, който се разлива за ваша наслада.” След това Той добавя: „Както утешава някого майка му, тъй ще ви утеша и Аз, и вие ще бъдете утешени.”

***


Ако в дома има скръб, това сближава домашните. Тя прави всички много търпеливи един към друг, много добри, много загрижени, непоколебими. Изпитанията ни се изпращат не за това да ни погубят. Ние сме длъжни да станем истински хора. Бог иска ние да се очистим от всякакво зло и да станем подобни Нему. Често, за да направи това, Той ни подхвърля на тежки изпитания. Бог прави това с човешките души, защото те не са такива, каквито би следвало да бъдат. Външно те могат да изглеждат прекрасни, но вътре в тях не звучи божествената музика. Не тях не им достига духовност, желание да се уподобяват на Христа. Тогава Бог ги съкрушава със скърби и страдания, а от остатъците на предишния живот създава нов живот, достоен за слава, величие и благословение. В света има много страдание. Много хора са паднали духом и именно те се нуждаят от Божие утешение. Не бива да изпадаме в отчаяние, каквито и да ни бъдат изпитанията.

***


Когато е на Небето Бог, то в света всичко е наред.

***


Никой не заслужава по-голяма награда от миротворците. „Те ще се нарекат синове Божии” – е казал Господ (Мат. 5:9). Желанието на Бога винаги е било децата Му да приемат Неговата милост и любов и да бъдат Негови съработници. Да бъдеш миротворец, това е най-благородната мисия, на която е длъжен да бъде предан всеки, верен на Христа. Благословението на миротворците е така велико и възвишено, че всички би следвало да се стремят да бъдат достойни за него.

***


Иисус иска любовта ни да бъде не само прекрасно чувство, а любов пронизваща целия живот и влияеща на отношенията с всички хора.

***


Сърцето на християнина трябва да бъде кладенец, вместващ Божията милост и даващ само любов, а не оскърбление и озлобение. Всеки християнин е длъжен да пресича злословието.

***


Всеки миротворец, опитвайки се да сближи хората и да ги примири в споровете и кавгите, извършва в света божествената работа на любовта. Повечето спорове между хората са безполезни. Те са предизвикани или от външно вмешателство, или от лекомислени думи, или от действието на неразкаяни грехове. Словото на миротвореца, казано в нужния момент, може да предотврати спора. Още една възможност да бликне славата му – да се разпространява християнската любов. Ние можем да правим това с примера на собствения си живот, показвайки търпение, мекота, въздържаност, където и да се намираме, както и лошо да се отнасят с нас. Просто е чудо колко може да направи един благороден човек, който с ясните изблици на своята любов променя атмосферата на обкръжението около себе си.

***


Ние винаги сме длъжни да мислим, че помощта ни за другите би им принесла и някаква полза – да ги учи на нещо, да променя към по-добро характера им, да ги прави мъжествени, силни, искрени, щастливи. В света има много отчаяни и ние сме длъжни да съумеем да им вдъхнем надежда или да извършим добро дело, което ще ги изведе от безизходност и ще им даде сили да се върнат към достойния, пълноценен живот. Любовта – това е най-великото нещо в света. Ние сме длъжни да се стараем всичко, каквото правим, целия наш живот, да бъде за благото на другите. Така трябва да живеем, че на никого да не навреждаме, за да може нашият живот да служи за пример на останалите.

 ***


Всеки един ден – това е животът в миниатюра. Ако ние, прекарвайки своя ден, бихме помнили, че всичко е известно Богу, всичко, което правим или говорим и даже това, което не ни се отдава да направим или кажем, то ние много усърдно бихме обмисляли своите постъпки и дела. Иисус е казал, че ще дадем отговор за всяко наше празно слово, което ние сме казали някога (Мат. 12:36). Някой бе казал, че тайната на щастливата старост – това е доброто минало. Тайната на днешния ден е в добре прекарания вчерашен ден.









За нашата резервираност

Април 10, 2013 in Начална страница, Отечески съвети





Струва ни се, че трябва да мислим за всичко, а Господ има много други грижи с целия свят, с вселената. Питаме се: „Дали Той ще помисли за нас или няма?”. Значи имаме малко вяра, нямаме доверие в Бога. А Господ промисля за всичко и затова трябва да гледаме към Него: „А живот вечен е това да познават Тебе…” Това означава, че всяко събитие, даже най-незначителното, което се случва около нас и с нас, всичко указва на Божия промисъл и е Негово допущение. Нищо в космоса не става без Промисъл и без допущение. Всичко, което е прекрасно и възвишено, е Божи промисъл; всичко, което е хаотично, Бог знае защо и докъде Го е допуснал.

Ако живеем така, в постоянното Божие присъствие, всяко наше дело ще е от сърце. Не работим за хората, а за Бога! Всяка работа е от Господа. Затова не трябва да сме резервирани. Докато в нас няма саможертвеност, ние сме неспособни за Царството Божие. За всичко сме резервирани, във всяка работа, никога не се отдаваме целите. А Господ постоянно дава Себе Си без резерва и иска и ние да сме такива. Нашата сдържаност ни отделя от Бога и от Царството Небесно. Затова трябва да се научим на небесен живот, да бъдем абсолютно послушни и предани на волята Божия; каквото и да се случва с нас, да приемаме всичко като от Божиите ръце, без да размишляваме. А обстоятелствата? Той знае какво можем да понесем и какво не можем, знае дали ще можем да претърпим някое изкушение. Бог допуска това до нас, за да овладеем случилото се с мир и, когато се повтори, да го отминем, без да участваме в него, без да включваме своя мислен апарат в събитието.

Събитията следват своя ход, а ние се оплитаме в тях, не пазим своя вътрешен мир, месим се там, където не трябва. Случаите, които допуска Бог, вървят по своя ред и, ако ние сме придобили сърдечен мир, те ще преминат, без да ни докоснат. Ако участваме в тях, тогава страдаме.