Скъпи мои, сега ще ви разкажа за Божествената литургия.

Ако бъдат събрани скъпоценностите на целия свят и бъдат поставени върху едната страна на везната, а върху другата – Божествената литургия – страната на Божествената литургия ще натежи. Но човек не разбира каква скъпоценност притежава, до момента, в който това щастие не му се отнеме.

За съжаление, човек не цени нито слънцето, нито въздуха, нито светлината. Когато настане мрак, изчезне въздухът и човек няма какво повече да диша – тогава ще разбере и оцени, какво е имал и от какво се е лишил.

Този, който има възможност да ходи на Божествена литургия – не ходи, а който ходи – стои разсеяно, донасяйки със себе си житейски помисли и грижи. Защо е така? Защото той не се замисля какво представлява литургията. Не разбира цялата дълбочина и важност на извършващата се пред очите му велика Тайна.

А сред чудесата най-важното е именно Божествената Литургия. Заради нея свети слънцето на небето денем, луната – нощем и хилядите небесни звезди разливат своята светлина; заради нея и земята дава своя плод и затова имаме възможност да се храним.

Повтарям – земята принася плодове, жито и грозде, само за да могат хлябът и виното всекидневно да се принасят на светия престол при извършването на литургията. Не на нас, не за нас, грешните, покритите с язви, дава земята своя плод – не го заслужаваме – земята го дава за божествената Жертва и ще го дава, докато на земята се извършва Божествената литургия. Ако Литургията престане – слънцето ще помръкне и земята ще спре да дава своя плод…

Първата литургия е била установена от Иисус Христос на Тайната Вечеря. И сега на престола се принасят хляб и вино, но в Божествената литургия те се претворяват в Тяло и Кръв Христови. И хората, вкусвайки Тялото и Кръвта на Христос, се приобщават към божествената светлина. Така че Господ да влезе в дома на душата им и душата им да стане храм Божий.

О, какво велико щастие е това! Господ влиза в грешната душа, изпепелява в нея всички беззакония и душата на човека става дом Божий.

И тъй, Спасителят ни е завещал да извършваме Божествената литургия и да вкусваме Неговите животворящи Тяло и Кръв. Литургията е чуден подарък на Иисус Христос. Литургията е мост, по който можем да преминем във вечния живот. Помнете това завещание на Иисуса Христа. Вървете по този златен мост, който спасява от пропастта на ада.

Възлюбени, не слушайте тези, които бягат от Чашата на Спасителя. Това са нещастни, заблудени, жалки хора, които отдалечавайки се от Христа, падат в пропаст. О, колко жалки, колко нещастни са тези хора, които заменят божествената служба за химерите на този свят, които житейските грижи лишават от възможността да бъдат в Божия храм.

Приятели! Обичайте Божия храм! Тук постоянно пребивава Бог. Бързайте към храма, особено на празници. Там е Светлината, освещаваща и укрепваща всеки човек. Там е Светото Приношение на Тялото и Кръвта Христови, които ни укрепват, оживяват и очистват душата ни.

У нас Литургията се нарича още „обедня”. Това е обед и пир, на който Господ ни зове чрез Своите слуги (пастири), но колко много са онези сред нас, които не откликват на Царския зов, които не искат да чуят Христовия глас и Светото Евангелие; и не стига че сами не отиват, но пречат и на другите и им се присмиват.

О, колко нещастни са те, окаяните, лишаващите себе си от скъпоценния дар. В своята заблуда те тъпчат благоуханната роза – Божествената Христова Литургия.

Скъпи мои, обичайте Божествената литургия. Считайте за загубен този ден, в който не сте успели да бъдете на Литургия – особено на празник.

Св. Йоан Златоуст казва, че Божествената литургия е велик, чуден дар: Божиите ангели завиждат на нас, хората, на които ни е дадено щастието да вкусваме Божествените Тяло и Кръв. Те с милиарди долитат там, където се принася Безкръвната Жертва и с трепет предстоят пред светия престол, закривайки лицата си и прославяйки великата Тайна, която се извършва там. Божествената литургия е оста на света: както колелата могат да се въртят само около оста, така и нашият свят може да се движи, имайки светата литургия. Тя е основание на живота на света. Ако не беше така, ако нашият страшен, грешен свят не се освещаваше от тези велики Тайни, от тези явявания на божествения Изкупител, той би се разрушил от нечистотата и беззаконията.

В този момент се освещава престолът – и храмът и всички молещи се се освещават; земята, въздухът, дават на човека всичко необходимо за живот, само защото на престола възлежи Светият Агнец, нашият Иисус Христос – върху дискоса и чашата, във вид на вино и хляб.

Скъпи мои, благодарете на Господа за това, че ни сподобява да участваме в Божествената Литургия и да вкусваме Пречистото Му Тяло и животворящата Му Кръв. Молим Те, Господи, за тези, които в заблудата си не искат, не търсят да намерят утешение в спасителните Свети Тайни, но Ти ги вразуми, Господи, и ги приведи към покаяние, за да познаят Твоята спасителна сила. Амин.

Близки теми:

Сред шума на “Омония” живеех както в пустинята в Света Гора Не унивай Дивно е Твоето всемогъщество, Господи! Господният Предтеча Да обикнеш богослужението

Темата за св. Литургия е много важна. Молитвата в св. Литургия, в която се казва, че никой от свързаните с плътски желания и наслади не е достоен да пристъпи и да служи св. Литургия, важи и за този, който ще говори за св. Литургия. Кой е достоен да говори за св. Литургия, за това Тайнство, в което дори Ангелите желаят да надникнат и го съзират със страх и ужас? Ние не сме достойни да говорим за това, много повече когато не го живеем така, както би трябвало. Дори ако сме клирици, какъвто в случая съм аз. Помня признанието на един клирик, когато бях малко дете, той ми каза нещо поверително:

- Детенцето ми, когато веднъж отидох на Света Гора и се изповядах на един йеромонах, той ме попита: „Отче, от колко години служиш?“ „30 години“ – отговорих. „И колко пъти в Литургиите, които си отслужил, си почувствал тайната, душата ти е влизала в „светилището” на Бога, разбирал си нещо от свръхестествения свят, почувствал си нещо дивно и тайнствено? “Отвърнах: „Отче, много малко пъти. Служил съм стотици пъти, но не съм изживявал тайната всеки път, това не е лесно.“

Не е лесно, зависи и от нас, от подготовката ни, зависи и от Бога да ни доближи и да ни приеме за достойни за едно такова явяване на Неговата любов.

Един протестантски пастор някога срещнал един православен клирик и му казал:

- Ние, протестантите, вършим благотворителност, строим старчески домове, социални заведения, зали, болници, организираме концерти за поп и рок музика и привличаме младите, правим екскурзии, много сме активни. Вие, православните клирици, и Православната Църква какво правите?

Този клирик, вместо да изброи различни пастирски дейности, казал само едно много кратко изречение.

- Ние, православните, служим св. Литургия.

Това правим – и изпълваме рая с хора, с души, които се спасяват. Утешаваме хората, довеждаме Бога на земята и отвеждаме хората на небето. Това е нашият принос, това е нещо много важно, което Църквата дава на света. Най-важното, това е изворът, от който извират и всички други по-нататъшни дела на Църквата.

Всичко започва от момента, в който чуваме камбаната. Така започва св. Литургия, въобще богослужението. Чуваме да бие камбаната. Прави ми впечатление, че в нашата енория има един човек, който изпитва голяма радост когато бие камбаната, която е с механизъм, който възпроизвежда различни мелодии – славословие, празнична, светогорска, и чака с голяма радост, като малко дете, и казва: „Отче, днес ще пусна едно радостно славословие“ – като мелодия, да чуят хората и да дойдат в църквата. Този момент е красив. Трябва обаче да знаем, че някога не е имало камбани. В Църквата през първите години единият викал другия. Когато след това се увеличил броят на християните, се появявали клепалата. По-късно на други места използвали тръби – в манастира, основан от св. Пахомий, имали тръби, за да напомнят тръбите от Откровението, където се казва, че така ще стане Второто Пришествие – ще затръбят тръбите и всички хора ще възкръснат, за да бъдат съдени.

В епохата на св. Константин Велики имало железни клепала, по които удряли с чук. Камбаните за първи път се появили на Запад, а в Константинопол те дошли през 865 г. Много след построяването на „Света София”. Един управник на Венеция дарил 12 камбани за храма „Света София”. Те се наричат така, защото са от Кампания – област в Италия.

Летописците казват, че когато във Византия за първи път зазвънели камбаните, хората излезли с радостни възклицания. В днешно време ние сме свикнали да чуваме камбаните и не ни изглеждат толкова сладкозвучни, както е било тогава. Но представете си никога да не бяхме чували камбани и за първи път да ги чуваме. Хората са излизали по пътищата и са мислели, че Ангелите са слезли на земята и са се смесили с тях. И християните са отивали на богослужението, изпълнени с въодушевление. По този начин Църквата ни зове да отидем и да се помолим, но ние много пъти се събуждаме и ни се спи, поради което закъсняваме и не искаме да отидем, и казваме: „Още малко, ще закъснея малко!“, нерадиви сме и за съжаление лениви, нямаме ревност. За други неща искаме да станем сутрин, виждаме много пъти хора по улиците сутрин – които отиват да се къпят в морето през лятото, други се приготвят с кофи вода да мият колите си, в неделя сутрин, друг път жените простират завивките да се проветрят, защото през седмицата работят и не успяват да свършат много неща. Това става малко по-късно, към 9.00 ч.; други купуват вестник, други готвят, гледат телевизия, слушат спортни новини, осведомяват се и не ходят на църква. Това явление е много тъжно. То е тъжно, защото хората нямат този копнеж за св. Литургия, а в същото време копнеем за много други неща. Не е виновен часът, в който се отслужва св. Литургия. Как може някой да става в 6.00 ч., за да отиде да се изкъпе в морето, за да избегне трафика, да намери тишина, или да бъде с близки хора, или да отиде на някое спортно събитие. Ако обичаш нещо, го правиш в който и да е час.

Прави ми впечатление, когато чета за мисионерите и хората живеещи в други страни и се срамувам, като правя сравнение със себе си. Тези хора пътуват дни наред, за да отидат на св. Литургия. Два дена вървят пеша, както и малките деца, за да вземат участие в св. Литургия, дори да не разбират всичко, но те чувстват с душата си всичко това в началото на своята вяра. Четох в дневника на един епископ (става въпрос за Гърция) – „В неделя 30 март 1941 г., тръгнах много рано сутринта за първия батальон, където служих и проповядвах, причастиха се близо 500 мъже, ръката ми се схвана и ме болеше ужасно от постоянното предаване на св. Причастие. Друг път се принудих да служа коленичил, в палатка, защото навън валеше постоянно, войниците проследяваха св. Литургия на дъжда и накрая се причастиха с пречистите Тайни.“ Колко трогателна гледка! Сред дивите планини и дъжд, войниците да се молят, за да се съединят със Спасителя Христос. Тези хора ще ни съдят за нашата леност и нерадение. Дори св. Козма Етолийски казва, че парите, които човек печели в неделя, когато работи, ако няма сериозна причина за това, не са благословени от Бога. Различен е случаят ако някой трябва да работи, защото неговият дълг го задължава. Но ако можеш да свършиш работата си по-късно и не отиваш на църква, това е много сериозно и е неправда спрямо нашата душа, с което нараняваме и Бога.

Един свят духовник от миналия век – о. Венедикт Петракис в Агринио – веднъж отишъл да служи Литургия в неделя. До храма имало един човек, който продавал плодове и зеленчуци. По време на Литургията този човек стоял отвън. О. Венедикт му казал:

- Детенцето ми, ела вътре да вземеш участие в св. Литургия и след това ще продадеш твоята продукция!

Той обаче му отвърнал дръзко:

- Отче, ти си гледай твоята работа, и аз си гледам моята работа! Както аз не ти се меся, така и ти не ми се меси!

Той му казал:

- Добре, детето ми, но ще видиш, че докато свърши св. Литургия, плодовете и зеленчуците ти ще изгният.

За да накара този човек да се замисли, Бог допуснал докато свърши св. Литургия всичко, което имал върху масата, да се изпълни с червеи, както и за да му покаже, че не одобрява подобно безочие.

Тези, които не ходят на църква по някаква сериозна причина, най-малкото трябва да чувстват скръб за това, да не се оправдават и да не казват: „Добре направих, че не отидох, имам причини и имам оправдание.“ Не се оправдавай, остави Бог да те оправдае, а не ти сам.

Ние обаче се събуждаме рано, затова и сме тук, служихме св. Литургия, правим тази стъпка към Църквата и доближаваме Божия храм, и когато влизаме вътре, нека чувстваме още преди да влезем, честта, която Бог ни оказва. Някои хора дори с начина, по който влизат в храма, показват своето благоговение или сродяване – добро или лошо – със средата. Тоест трябва да чувстваш, че това е домът на твоя Баща, но има и едно сродяване, което крие малко безочие, дързост и нечестие. Преди да влезем в храма, нека да мислим, че влизането в храма е чест за нас. Можеше и да не влезем. Кога? Ако живеехме в първите години след основаването на Църквата, когато християните не се кръщавали малки, както сега, а в зряла възраст. Имало ги оглашените, които минавали през строга катехизация и само ако душата им била готова, тогава се кръщавали и участвали в св. Литургия. В първите векове имало няколко категории християни в историята на Църквата: плачещи – тези, които стоели на входа на храма, те били извършили грехове и плачели за своите грехове, като казвали на този, който влизал в храма: „Моли се за мене, защото съгреших, моли се да имам покаяние, да ми бъде простено!“ и не влизали на св. Литургия. Имало и обуреваеми, които също стоели отвън и били брулени от дъждове, студ, жега, сняг, жадували да влязат на св. Литургия, но нямали това право поради тяхното духовно несъвършенство. Имало слушащи, които само слушали, както и обхванати от нечисти духове – тези, които страдали от зли духове, те също не влизали на св. Литургия. Сега всички влизат в храма, сякаш той е тяхно собствено пространство, облечени както си искат, седят както си искат, където искат, държат се както си искат и ако някой ги поправи, не го разбират. Какво да кажеш на човек, който не чувства в себе си, че външният му вид скандализира, че поведението му не е правилно, че начинът, по който се кръсти или неговите движения са предизвикателни. Не го разбира – защото е въпрос на духовно култивиране. И колко неща виждат клириците, колко неща виждат и вярващите, които искат да се съсредоточат, но не могат.

Когато се окажем във вечността, във вечния живот, ще разберем колко много св. Литургия е помогнала на душата ни и колко голяма полза сме получили от нея. Сега навярно не го разбираме, защото сме привикнали към нея. Когато преживеем трудни моменти, както някои деца, които отиват в чужбина да следват и няма храм до тях, и докато в Гърция не са ходили много на църква, то там им липсва, казват: „Три месеца не съм ходил на църква, нямаме храм наблизо, трябва да пътуваме два часа с автомобил, но как да отида в другия град?“ Когато се окажем болни в болница и останем месец вътре, тогава започва да ни липсва св. Литургия, тогава виждаме какъв дар сме имали и не сме го оценили. Сега, понеже я имаме до нас, не смятаме, че имаме тази чест от Бога.

Когато влезем в Църквата с това чувство за честта, която Бог ни оказва, палим нашата свещ. Свещта напомня древните факли, които имало в катакомбите. Когато християните били в катакомбите, през първите години, по коридорите имало такива запалени големи свещи, които водели до мястото, където било събранието на християните. Не можело лесно да намериш мястото, за да не ги намират езичниците, и следвали тези свещи, тези факли и така стигали до събранието. Сега имаме свещта. Направи ми впечатление това, което пише стареца Паисий: „На Бога даваме свещта – последното, което имаме, и Бог го приема като жертва. “Защо е последното? – защото свещта се прави от восъчните пити, от които пчелите правят меда. Ние вземаме полезното – меда, а восъкът, който е непотребен и не може да се яде, го даваме на Бога като жертва. И Бог го приема. Смята го за дар и се радва за тази жертва.

Също и тамянът идва от смолата, която се стича от дървото, т.е. нещо непотребно, което пада от дървото, а ние го даваме на Бога като жертва на любов и благоговение.

Свещта свети, напомня за светлината в мрака на нашата епоха, за светлината, която трябва да имаме, да предаваме на другите и да я пазим. Тя символизира и светлите помисли, които трябва да имаме, чистите мисли, чистия ум и бистрота, която трябва да ни отличава, и да казваме – както се стапя свещта, така да се стопят и моите пороци, моите страсти. И както внезапно клисарят ги грабва, така и Бог ще грабне и мен и моят земен живот ще угасне внезапно някой ден. Някои се връщат да видят дали свещта, която са запалили, още гори, или са я угасили. Няма значение, ние сме направили каквото трябва – запалили сме я, принесли сме я пред Бога. Въпросът е тази свещ да гори в мен, да бъде трайно запалена и след св. Литургия и в целия ми живот. Колкото и време да се задържи запалена свещта, ако в теб не гори свещта на вярата и благоговението към Бога, другите неща наистина се превръщат в едно формално движение. Палейки свещта, е добре да отправяме молитва. Естествено не трябва да вземаме безброй свещи, не е въпрос на количество, а на вяра и съучастие в сърцето ни. Някой пали една свещ за живите, и една за починалите (В Кипър, явно и в Гърция няма практика да се пали нечетен брой за живи и четен брой за покойници). Тези две свещи могат да трогнат Божието сърце. Друг пали повече – Бог отново се трогва. Зависи. А някой друг пали много свещи, и нищо не постига. Всеки има различен подход съобразно неговите подбуди. Нека казваме: „Господи Иисусе Христе, помилуй раба Си или упокой душите на Твоите починали раби!“, – ако имаме болни роднини или някой наскоро е отминал от този свят.

Също така е хубаво, след като запалим нашата свещ и влезем в храма, да намерим едно място по време на св. Литургия и да се молим съсредоточено. Лош навик е това, което някои правят и говорят по време на св. Литургия – много сериозен грях, ако някой го прави. „След като си влязъл в Св. Литургия, – казва св. Серафим Саровски, – колкото време си в храма, казвай постоянно Иисусовата молитва в теб.“ Нищо друго. Или някоя друга молитва. Господи Иисусе Христе, помилуй ме, стъпвам в храма сега, всички външни неща са спрели за мен, работите, разговорите, другите неща ще ги кажем, когато излезем, в друг момент. Старец Йаков, когато го видях 1970 г. в Евбея, ме заведе в олтара, бях малък, и ми каза:

- Детето ми, да видиш колко много се терзая по време на св. Литургия, как демоните искат да ме разсеят, за да не се съсредоточа, слагат въжета, които само аз виждам, за да ме накарат да се спъна, да не внимавам и да не се моля съсредоточен. Но определени пъти, когато съм притеснен от тази гледка, моля св. Давид и той идва в св. Литургия и го виждам, седи до мен, и тогава се отдалечавам от Св. Трапеза и отивам встрани и хората не разбират защо съм отишъл встрани. Но как, детето ми, да служа, когато до мен е св. Давид и го виждам?

Това ми направи голямо впечатление и още го помня. Също така св. Николай Планас разбирал много пъти по време на св. Литургия – кои християни присъстват и кои отсъстват. Можело с тяло всички да са в храма, но душата да търчи другаде. Св. Николай виждал това – повечето хора в храма гледали столовете, предметите, иконостаса, олтара, но той виждал и душата на всеки човек, на всеки молещ се, виждал Ангели, виждали демони, виждал Самия Господ. Един ден прикадявал – сигурно сте чували този характерен случай от неговото житие – прикадил една госпожа, след това имало празно място, той прикадил и него и наблизо имало една госпожа, която обаче не прикадил и продължил по-нататък. След като свършила св. Литургия, тази госпожа отишла разстроена и му казала:

- Отче, подмина ме по предизвикателен начин, прикади всички, но не и мен. И не само това, а прикади и едно място, което беше празно. Защо направи това?

Той й казал:

- Повярвай ми, детето ми, не те видях на св. Литургия. Вътре ли беше?

- Ама как не бях, отче, ето, сега за св. Литургия ти говоря.

- Да ти кажа нещо. Твоят ум не беше ли в козите?

Говорим за Атина от стари времена, св. Николай Планас служил в Плака (най-старият район в Атина) и хората имали стада, ниви, оттам вземали млякото си, месото и т.н. Тя мислела за стадото си, как ще отиде, какво ще направи и т.н.

Тя казала:

- Е, да, в онзи час, когато мина, помислих малко за това.

- В онзи час, когато мислеше за него, не те виждах да си тук – казал светецът.

- Добре, а защо прикади празното място до мен?

- Мястото до теб е на еди-коя си госпожа, твоя позната, която сега е болна и лежи на легло, но мисли за нас, които служим и казва в себе си – да можех и аз да съм на св. Литургия, колко хубаво щеше да бъде! Виждах я сякаш присъства в храма.

Това, което светецът направил и ни прави впечатление, Бог го вижда при всеки случай от нашия живот. Колко пъти ще трябва да се питаме Бог какво вижда за мен. Какво вижда? Ние, хората, се крием от другите хора, но от Бога не можем да се скрием дори в часа на св. Литургия. И в св. Литургия съсредоточаваме погледа си, казва отново св. Серафим Саровски, в някоя икона, или в някое кандило, или в клирика, не с цел да се съсредоточим в клирика, а от него мисълта ни да възходи към свещени мисли и преживявания в душата ни. И след като казахме за свещеника в св. Литургия, нека внимаваме много, когато ги гледаме, да го правим с голямо благоговение и уважение. И ние, свещениците, един други помежду си, но и вие, миряните, да се отнасяте към свещениците с голямо уважение, любов и благоговение. Защото свещеникът по време на св. Литургия не е този, който във вторник, сряда, четвъртък може да шофира, да пазарува, да закара децата си на училище. В часа на св. Литургия той е нещо друго. Той е като Ангел и всъщност Сам Господ извършва св. Литургия. Защото, както се казва в св. Литургия, „Защото Ти си, Който принасяш и си принасян, Който приемаш и си раздаван.“ Аз служа св. Литургия, но Христос извършва св. Литургия чрез мене. Затова и свещеникът по време на св. Литургия е облечен в пълно свещеническо облачение, защото неговите одежди са дрехите на Христос, одеждата, която ще имаме в другия живот. Затова, какъвто и да е свещеникът, нека се отнасяме с голямо благоговение и уважение към него. Всички вие, които сте тук, ако се помолите, св. Дарове няма да се претворят. Един свещеник, и много грешен да е, ако се помоли, ще се претворят, ще се извърши св. Литургия. Дори само за това трябва да уважаваме свещеника и да го обичаме.

Един свещеник служил и правел грешки в Литургията, бил свят човек, но не знаел да чете добре. Той виждал дори Ангели. Един ден владиката отишъл на празника и видял грешките, които прави, и му казал:

- Отче, не казваш добре това, ето как трябва.

- Ваше Високопреосвещенство, прощавайте, не го знаех!

И го поправил. На другия ден владиката си тръгнал, този свещеник отново служил и видял отново Ангелите. Те, когато го чули да казва правилно ектенията, се зарадвали и му казали:

- Отче, браво! Сега много хубаво го каза, това е правилното!

Той им казал:

- Свети Ангели, толкова време ви виждам, толкова време идвате при мен, и не ми казвате, че правя грешки; а дойде владиката и ме поправи?

Един Ангел отговорил:

- Отче, нима ние, Ангелите, ще поправим свещеник? Нима имаме право да кажем на свещеника, да му посочим грешката и да му кажем, че тук правиш грешка!? Нямаме такава власт.

Това го прочетох и много ме впечатли. А ние – всеки от нас излиза и коментира, поправя и говори каквото иска за всекиго. Затова виждаме, че свещеникът покрива своето лице, например когато излиза със св. Евангелие, на Малкия вход, поставя Евангелието пред лицето си, за да се вижда Христос. Евангелието – това са Христовите думи. Когато извършваме Великия вход, държим пред нас честните Дарове. Защо? Сякаш ви казваме – не гледай мен, не гледай моето лице, където минавам и правя Великия Вход, а Самия Господ. Затова се казва „За да приемем Царя на всичко,“ Самия Господ – защото Христос идва, Христос говори, Христос се жертва, Христос е всичко във всички.

Много свещен момент е когато свещеникът излиза и ни благославя с ръката си и казва: „Мир всем“ или някакво друго благословение, което ни предава. Св. Исидор Пелусиотски казва, че това благословение е самото благословение на Христос. Когато свещеникът те благославя, реално те благославя Христовата ръка. Защото това е последната картина от живота на Христос, когато бил в света. Ако някой ни каже: „Нарисувай Христос в последния запечатан момент от живота Му“ – знаете ли кой е бил последният момент? При Неговото възнесение, където се възнесъл, благославяйки Своите ученици. Картината на благословението. Затова, когато свещеникът благославя хората в църква, Христос ги благославя. Затова в онзи момент свеждаме глава, показвайки, че искаме благословението – да влезе в душата ни и да го почувстваме. И дори един турчин, който сега е светец – свети Ахмед, видял как от пръстите на свещеника излизат лъчи и покриват сърцата на християните, но не и неговото. Накрая той казал на свещеника:

- Защо, отче, в момента, в който благославяше народа го осени светлина, а мен не?

Той му отговорил:

- Защото, детето ми, ти си некръстен, не си православен.

- Искам и аз да се кръстя, искам и аз да стана християнин, за да идва и при мен тази светлина в сърцето ми и да ме осветлява. Аз видях светлината. Ти, отче, виждаш ли я?

- Детето ми, Бог те е удостоил да я видиш, за да трогне душата ти. Аз не съм я виждал, но ти, който я видя, това е твое лично преживяване и е истинно.

Той станал християнин, изповядал своята вяра, бил подложен на мъчения и сега имаме свети Ахмед, който бил турчин.

Казвам ви тези неща, за да си ги спомняме от време на време, и да не коментираме свещениците в св. Литургия, а да ги гледаме с любов, уважение и благоговение.

И свещениците са хора, подвизават се, и ние в св. Литургия се опитваме да се съсредоточим, не е лесно за нас. Помните примера с въгленчето. Свещеникът е като въгленчето, което независимо дали е запалено или угаснало, за теб не е от полза да го докосваш, защото, ако е запалено, т.е. ако свещеникът е свят човек, и го обвиняваш несправедливо, ще се изгориш. Ако е угаснало, т.е. свещеникът е такъв поради своята греховност, ти ще се очерниш и изцапаш. Не е твоя работа да съдиш клириците.

Един подвижник обаче се увлякъл от това, което казвали за един свещеник, който ходел при него и служил св. Литургия в мястото на неговия подвиг. Някой казал: „А-а-а, този ли свещеник вземаш да служи при теб, не си ли чул, че е направил така и така.“ „А-а, такъв ли е? Няма да го викам повторно! А аз мислех, че е свят“ – си казал подвижникът.

Свещеникът отишъл и почукал на вратата на подвижника, но той не отварял и си тръгнал разстроен. Подвижникът видял по-късно в съня си един златен кладенец, до който стоял човек, болен от проказа. Кофата била златна, веригата също, водата пречиста и той вадил вода от златния кладенец. Този човек казал на подвижника:

- Пий!

А той отвърнал:

- А-а-а, не. От прокажен не пия.

Тогава чул от Господа глас:

- Детето Ми, защо не пиеш?

- Ама той е прокажен?!

- Не виждаш ли, че само черпи водата, не ти дава нещо негово, не виждаш ли, че кладенецът е златен, че кофата е златна? Свещеникът не ти дава нещо свое, дори да е прокажен, а ти дава Господ, Който е чист и непорочен – отвърнал Господ.

Св. Причастие прави уникална чудеса, който и свещеник да причастява. Затова който и свещеник да ни причастява, при който и да отидем – приемаме Същия Христос. Естествено ако твоят духовник служи заедно с други духовници, от благоговение и любов може да поискаш да се причастиш от него, но това не означава, че св. Причастие има различна ценност.

Това, че свещеникът ни прикадява по време на св. Литургия, показва молитвите на християните. В Откровението има един хубав образ на Ангелите, които събират молитвите на християните и ги възнасят пред Бога. Във Вечернята пеем „Молитвата ни да се издигне като тамян към Теб.“ Молитвата е като тамяна, възнася се на небето. Когато бях ръкоположен, свещеникът ми даде едно хубаво тълкувание за тамяна, въглена и кадилницата. Той ми каза: „Отче, сега си един хубав тамян. Тамянът благоухае, ако го донесем от Света Гора и го помиришеш, благоухае. Но това благоухание, за да се разпростре – продължи той – трябва да се постави върху въгленче, и то запалено. Така е в животът ни, за да заблагоухае душата ни, както тамянът, който благоухае в църквата, трябва и ние да се изпечем в изпитанията и изкушенията. Затова Бог ги допуска и така се проявява тамянът, благоуханието на молитвата, благодатта на Светия Дух. Въгленът – това е огъня на божеството, който е влязло в утробата на Света Богородица и тя не се изгорила. Основата на кадилницата е утробата на Света Богородица, Въгленът е божеството и тамянът е благоуханието на Светия Дух, което се разпростряло в света. Има такива символични тълкувания, които дори и светци ги правят. Св. Литургия не е символично събитие, а истинско, имаме една реалност пред себе си, но не е лошо да даваме и някои тълкувания, които помагат на душата ни. С цялото това движение Църквата ни казва: „Разглеждам и теб като образ Божий. Приемаш ли го?“ И навеждаме глава, признавайки, че и ние сме Божий образ, сътворени по Божий образ. По правило прикадяваме само иконите, но понеже и ние носим в нас Божия печат, свещеникът прикадява и нас.

В св. Литургия се освещава нашият поглед, когато гледаме иконите, когато гледаме клириците или някой вярващ, който се моли пред нас с благоговение, освещава се нашето осезание, слухът, очите. И когато гледаме иконите, не трябва да гледаме просто техниката, кой я е нарисувал и дали е византийска, от палеологовата епоха или от Критската школа, а да мислим този светец какво може да ми каже в живота. И тези светци победили, победили света, ирониите на света, своите страсти, страха от света, и сега са светци. Следователно, това ми дава надежда, не съм сам в живота. Както гледам св. Марина, св. Параскева, св. ап. Андрей – аз гледам и моят живот да следва техните стъпки и се утешавам. Затова в Църквата имаме иконите близо до нас, да ни утешават и да ни насърчават в борбата на живота и да ни укрепват във вярата.

Знаете ли как българският народ се християнизирал? От една икона – св. Методий показал на владетеля на българския народ св. княз Борис една икона на бъдещия Съд, която била нарисувана по такъв начин, че го потресла. Когато видял бъдещия Съд върху иконата, той толкова се разтърсил, че поискал да стане християнин и заедно с него и целия народ.

Когато св. Порфирий Кавсокаливит видял в един автомобил малка икона, която някой окачил под предното стъкло – не чак толкова хубаво изрисувана, но била хубава – той казал.

- Тази малка икона е нарисувана с голяма молитва.

Той не знаел кой я е нарисувал, но виждал това, защото иконите изливат благодат върху душите ни. Много пъти гледаме някоя икона и се трогваме и нещо проговаря в душата ни. Това е величието на Божията благодат, която влиза дори в природата и в бездушните вещи, които са до нас и ни заобикалят.

В църквата се освещава нашият слух – слушаме св. Евангелие, което е голямо благословение в живота ни, защото, когато го чуваш, се очиства умът ти, изцеляват се твоите страсти, укрепва се силата ти и се услажда сърцето ти.
Я си помислете – нито се изморихме, нито се изпотихме, нито копахме, за да намерим Христовите думи, всичко е готово, защото е дар. Голям дар е, че слушаме Евангелието и всеки има Евангелие у дома си. Отиваме в храма и слушаме думите на Самия Христос, затова казваме: „Рече Господ…“ Чуваме за живота на Господ Иисус Христос, виждаме самите Му думи, които докосват душата ни.

Върху св. Трапеза стои само св. Потир и Евангелието, т.е. самото Христово присъствие. Хубав обичай сред много християни е преди да започне св. Литургия, вечер да поглеждат евангелски текст, защото в църквата събитията бързо минават и нямаме време да се задълбочим, а така се подготвят предварително.

Бих искал да ви помоля по време на Херувимската песен, себе си първо моля за това, от момента на Херувимската песен нататък умът ни да не мисли нищо друго, освен за Христос и това, което предстои да стане – страшната жертва на св. Евхаристия. В онзи час ставаме като Херувими, като Серафими, така трябва да се чувстваме и да мислим само за Христос, Който идва да се принесе в жертва. Да поставим това като наша цел, копнеж, борба. Затова след прочитането на евангелския текст в ектенията се казва: „Да речем всички от цялата си душа и с всичкия си разум да речем!“ Да мислим с цялата си душа и сърце за Тайнството, което ще се извърши след малко. Ако виждахме какво става по време на св. Литургия, това го казва старец Йаков Цаликис, всички щяхме да излезем навън – от страх. Нямаше да влизаме вътре от онзи час нататък. Колко милиони Ангели и Архангели обграждат храма и ние нищо не разбираме и мислим, че сме в едно обикновено място, където просто сме се събрали и се опитваме да се помолим. Христос в онзи час влиза в светия град, за да се принесе в жертва. Влиза, съпроводен от множество Ангели и държи в ръцете Си нашия живот. Когато свещеникът излиза, той държи св. дискос, върху който е Агнецът, централната част от просфората, която отрязваме, и до него частицата за Света Богородица, от другата страна са частиците за ангелските чинове, за светците от всички векове, за светеца, който празнуваме и пред Агнеца пред тази част от просфората, която ще стане Тяло на нашия Господ, са частиците от имената на живите и починалите. И когато свещеникът изважда тази частица, реално в нея е целият ни живот. Тази трошичка представлява целият ни живот, всички проблеми, целият живот на света. Свещеникът държи дискоса и го отнася отново в олтара. Сякаш казваме: „Господи, взех света и го връщам при Теб, за да го осветиш.“ Господ взема дара, който Му даваме, и ни дава всичко най-драгоценно, което може да ни даде – Неговия Син. Бог отново идва на земята, св. Дарове се претворяват в Неговото Тяло и Кръв и се причастяваме с тях.

превод: К. Константинов

Близки теми:

Вървим от зле към по зле Сред шума на “Омония” живеех както в пустинята в Света Гора Светото причастие е термометърът на нашата вяра Ти също имаш нужда от Христос! В твоето сърце е източникът на радостта

„Усещам вяра в сърцето си. Някога ходих на църква. Гледах, слушах, опитвах се да се съсредоточа. Но накрая се изморих. Душата ми не откликва на всички тези ритуали. Сигурно не са за мен. Повече не ходя в храма. Общувам с Бога сама, в сърцето, в душата. Макар и да усещам, че нещо не ми достига…”. „Сигурно вече мога да се нарека въцърковен човек: идвам в храма всяка неделя и всеки празник, редовно се изповядвам и причастявам със Светите Христови Тайни. Не смятам да се отказвам от това, защото осъзнавам, колко е необходимо. Но все още ми е много трудно да изкарвам цяла служба. Изморявам се, става ми скучно, разсейвам се, радвам се, когато най-накрая службата свършва. Моля Господ да ми помогне, но само в някои моменти от богослужението усещам Неговата помощ: душата оживява, чува, откликва. А после пак – умора, разсеяност, досада…” Поставих си за цел да изуча православното богослужение, за да разбирам, какво се случва в храма. Четох книги, влизах в православни сайтове. Преди да тръгна на църква, се опитвах да разбера, какво и защо ще правя днес там. Отивах подготвен. Мога да отговоря на въпроса, коя паримия се чете днес и защо именно тя. Добре ли е? Сигурно. Но сърцето ми остава студено. Не мога да обикна богослужението така, както, например, обичам музиката”.

Подобни монолози може да се чуят много често. Но не по-рядко може да наблюдаваме и следното: искрена, органична, жива любов към богослужението, откритост, радост от всяка негова минута. Защо състоянието на хората в храма е толкова различно? От какво зависи то? Как да обикнем богослужението? Това е темата на нашата беседа със Саратовския и Волски епископ Лонгин.

 — Каква е причината човек да не възприема това, което се случва в храма, и да изпитва скука, студенина? Незнание? Неосъзнато високомерие? Неправилна нагласа, очакване на зрелище, ярко емоционално впечатление? Замърсеност на възприятията от телевизора и компютъра? Липса на духовен опит?

 — Всички тези причини са възможни. И за всяка от тях може да говорим много. Наистина Църквата си има свой език. Този език е архаичен, тъй като се е оформил в периода на късната античност, но той е богат, гъвкав, разнообразен, и в него са се отразили много неща: и висшите достижения на античността, и литургичната практика на Йерусалимския храм, и разкошният византийски придворен церемониал. Друга негова черта е ярката образност, постоянното използване на символи, което се възприема трудно от съвременния човек.

Църковният език е сложен, но който мисли, че той може радикално да се опрости и по този начин ще се решат проблемите, греши. Този език се е наложил не защото отците и учителите на Църквата са били някакви свръхумни естети. Църквата говори на своя език за обикновени, но в същото време много дълбоки неща. За да може съзнанието на човека да възприеме поне част от Църковната проповед, е необходимо това съзнание да се разшири. Езикът на Църквата (надявам се, разбирате, че в случая не говорим за църковнославянския език) е предназначен именно, за да разшири границите на нашето съзнание. Още повече, съвременният човек в този смисъл е наистина много тясно скроен – по-тясно и от човека на Средновековието. Затова всички опити, които водят до редукция на езика на Църквата, го свеждат до сектански възгласи от рода на „Бог те обича, алилуя!” – просто ограбват човек, като го правят по-беден и опустошават църковното благовестие.

Незнанието на езика на Църквата е една от причините човек да не може да възприеме богослужението. Онези пък, които не се боят, според Евангелието, „да правят усилие”, разбират случващото се в храма. Разбират, доколко езикът на богослужението е точен и дълбок, доколко е адекватен на самото християнство. Проблемът се състои в това, че мнозина днес не искат да открият за себе си този свят. Хората са свикнали към повърхностно възприемане на действителността и подминават това, което не е на повърхността. Не си правят труда да вникнат в това, което се намира извън пределите на обичайното.

- Но как да вникнат? От какво да започнат? Има ли тук някаква методика?

- В Църквата има два основни пътя. Първият е когато Бог призовава човека. Понякога самият човек не може да обясни, какво е станало с него. Това може да се сравни с влюбването: мъжът не може да отговори на въпроса: „Защо именно тя?”, а жената – „Защо именно той?”. Това сравнение не е съвсем точно, но все пак в него има нещо: човек чува гласа на Бога и сърцето му откликва на този призив. Човекът може да е интелектуалец, а може и да е обикновен човек. Той може да има много сложна вътрешна организация или да няма такава. Но в един момент от живота си той чува Бога. И тогава светът на Църквата се открива за него веднага. Той може да не знае много неща, но вижда случващото се в Църквата с духовните си очи. Този път е дар Божий.

Но има и друг път – когато човек стига до Църквата чрез някакви умозаключения, рефлексия. По-често това става с хората, които са свикнали да се ръководят от логиката в своя живот. Това е много добро качество и такива хора, между  другото, не са много. Но за такъв човек е по-трудно да стигне до Бога. Той иска, може би, разбира много неща с ума си, за него са важни книгите, знанията, аргументите, доказателствата. Но за да се отворят очите му, е нужна молитва.  За да види Царството Божие, намирайки се още тук, на земята, и да го види именно в Църквата, трябва да се учи да се моли, при това със свои думи: да моли Бог да му Се открие. Ако в първия случай Бог Се открива на този, който не се е молил, то във втория случай трябва да се молим да се отворят вътрешните очи, за да може, освен разума, да се включи и сърцето. Тогава този език, за който говорихме, ще стане разбираем.

- Но защо понякога именно човек, който е свикнал да вниква – в умни книги, в интелектуални филми, философски системи и научни теории, не иска да вникне в богослужението? Защо е толкова трудно понякога да убедим един интелектуалец, че тук, в църквата също трябва да се потруди?

- Може би, защото тези хора са свикнали да възприемат себе си като по-различни от другите. Човек може да не осъзнава това свое високомерие, снобизъм, но в него да живее потребността да бъде част от особено общество, интелектуален елит. Защо хората, за които говорим, понякога са толкова трудни за евангелска проповед? Защото са свикнали да получават нещо в замяна на своите интелектуални усилия, поне това чувство на принадлежност към определен кръг. А Църквата не дава повод да се считаш по-високо от другите. Тя не ласкае никого. И той няма стимул – не само да се влюби в църковния живот, в богослужението, а просто да се заинтересува от него.

Но не може да не забележим: през последните години в Православната Църква има все повече интелигенция. Интелигенцията идва именно в Православието, а не при протестантите, там почти няма интелигенция. Хората, които могат да мислят и са свикнали с някакъв вътрешен труд, намират себе си в Православието. Но пред Бога трябва да стоим с празни ръце. Не да се уповаваме на това, което сме постигнали: житейски опит, интелектуален багаж, професионализъм. Преди да влезем в храма, трябва да оставим всичко в касетите за съхранение. И да влезем с празни ръце. Защото, когато човек се опитва да стои пред Бога, без да изпуска нищо от това, което е постигнал, нищо не се получава. Придобитото от него е нещо добро, нека продължава да си го използва, но влизайки в храма и заставайки на молитва, трябва всичко това да се остави настрани. Защото на Бог това не Му е нужно. И проблемът ни не се състои в това, какво сме придобили, и какво – не. Проблемът ни е в сърцето ни.

- Не знам, дали това винаги е породено от снобизъм, но понякога човек, който идва в храма, очаква някакво ярко емоционално впечатление и бива разочарован, защото не го получава.

- На нашето богослужение наистина е присъща зрелищност. Но съвременният човек е преситен от зрелищност. Онази зрелищност, която ни обкръжава навсякъде, създава много по-ярко впечатление от случващото се в храма. Красотата на богослужението се потиска от обстановката, може да се каже, че тя няма необходимия фон. Иван Шмельов пише, че когато били камбаните в старата Москва целият въздух бил изпълнен с камбанен звън. Сещам се, как в началото на 90-те години отново започнали да бият камбаните на Успенския събор в Кремъл. По време на Патриаршеско богослужение изведнъж осъзнах, че не чувам нищо особено: камбани и толкова. А когато излязохме от Боровицките врати с литийно шествие, камбанният звън не се чуваше изобщо, защото наоколо шумеше Москва. Това, което в началото на миналия век се е възприемало като нещо величествено и грандиозно, което е било трудно за описание – сега изглежда като нещо слабо и почти незабележимо. Впечатлението, което се създава от богослужението, е слабо в сравнение с впечатленията на един обичаен ден. Затова за съвременния човек не винаги е лесно да открие за себе си богослужението, нужен е труд и търпение.

- Мнозина идват в храма с такава полуосъзната нагласа: ще чуя, ще погледам, но отстрани. И по никакъв начин не отнасят чутото към себе си. Много добре си спомням момента, когато осъзнах, че общоизвестното „Да се избавим от всякакви скърби, гняв и нужди” – не е ритуално произнасяне на определени думи, а се отнася за моята скръб, за моите нужди, за моя гняв. Призовават нас, включително, и мен, да се помолим на Бога за това.

- Повечето от тези, които ходят на църква, отначало са дошли точно така: да видят и да чуят. Самите те понякога не могат да кажат, кое ги е накарало да го направят, може би обикновено любопитство, а може да е било и потребност на душата. В началото на пътя същото това „ще видя, ще чуя” е нормално. Лошото е, ако човек спира дотук и у него се формира нагласата, че службата в храма не е за него. Обърнете внимание: мнозина се наричат православни, и дори енориаши на някакъв конкретен храм, но не считат участието в богослужението за нещо задължително. Те предпочитат да влизат в храма тогава, когато няма служба, за да запалят свещи – така им е по-лесно. Но ако искаме да получаваме от Църквата това, което тя може да даде, не трябва да търсим лесни пътища.

- Но понякога човек се старае, искрено се опитва да обикне богослужението, но не може…

- Не бих нарекъл това явление масово, но може да възникне такъв проблем. Ще споделя личния ми опит: аз влязох в Църквата чрез богослужение и за мен богослужението е значило и значи много. Когато бях вече ръкоположен, се опитвах да съдействам за въцърковяването на хората именно по този начин: не само чрез беседи, макар че и беседите са нужни, и не само чрез книги. Когато виждах, че човек проявява искрен интерес, винаги го поставях на клира – да чете, да пее, да изучава Устава, типикона. Да знаете, с какъв пламък в очите обикновени съвременни момчета изучават типикона. Това е толкова интересно! Всъщност църковният живот, богослужението е нещо необичайно интересно. Но, за съжаление, нашите свещеници не винаги разбират, че това е най-верният, най-сигурният път за въцърковяване – да дадеш на човека възможност сам да участва в богослужението. Човек става църковен благодарение на съзнателното участие в богослужението. Знам много такива примери.

Може да се правят още много неща – да се дават на хората богослужебни текстове, да се провеждат беседи и занятия по литургика. Всичко може да се направи, но при едно условие – ако свещениците сами обичат службата. Но ако свещеникът се отнася към богослужението повърхностно, възприема го като някакво досадно допълнение към основната си дейност, той едва ли ще помогне на своите енориаши.

- А може би това е проблем на вярата? Знанията сами по себе си не помагат на душата да се стопли. Живата вяра в това, че тези знания са истинни, е друго нещо. За да обикнеш Литургията, трябва да си абсолютно уверен: в Чашата не са хляб и вино, а Тяло и Кръв.

- Никога съм нямал никакви съмнения по този въпрос. Приех го веднъж завинаги: в Чашата е Тялото и Кръвта Христови. И не искам да анализирам това. Аскетиката казва, че трябва да се пазим от хулни помисли, а не да се спираме на тях. Дело на разума е да се съмнява, а дело на вярата – да вярва. На разума си трябва да кажем: съмнявай се, а аз ще вярвам. И велики светци са имали периоди на униние и отчаяние. Така се проверява нашата вяра. Разбира се, ако няма вяра, ако няма любов към Бога, ако няма усещане за жива връзка с Него, тези състояния няма как да бъдат преодолени. Трябва да направим усилие. Свети Теофан Затворник е казвал в своите писма: и на небето не винаги е ясно. А ако това състояние продължава дълго време, вероятно има някакъв проблем в човека, в неговите отношения с Бога.

- Какво може да не е наред?

- На този въпрос може да отговори само духовникът след изповед. Много е индивидуално. При един може да е гордост. При друг – вътрешно съгласие с греха. Най-страшният огън, в който гори човекът, е когато той знае, че това, което прави, е грешно, но продължава да греши. Има и по-обикновени причини. Но като цяло човек сам сее и отглежда онези горчиви плодове, които после бере.

— Ние, съвременните хора, сме разединени. Ние сме настръхнали индивидуалисти и често идваме в храма в обичайното си състояние: дойдох тук заради себе си, имам такава нужда и потребност, и това не касае никой друг. В същото време богослужението е съборно, това е именно събрание на вярващите, както и самата Църква е събрание. Може ли да обикнеш богослужението, без да обикнеш преди това хората, които стоят до теб, тоест без да изпълниш призива: „Да възлюбим един другиго и в единомислие да изповядаме”?

- Разбира се, че е така, но аз съм против това да се случва едно по едно, трябва да е едновременно. Разбира се, не можеш да обичаш Бога, Литургията и в същото време да оставаш безразличен към ближния. Всеки път, когато чувам: „Обичам да ходя в малък храм, където има малко хора или изобщо няма никой, където никой не ме познава, никой не ми пречи” – сякаш нещо ме пронизва с нож. Този човек дори не иска да се замисли, какво е Църква, иска само едно – никой да не му пречи, докато е там. Тези, с които трябва да се чувства като едно цяло, за него са пречка. Да, една от функциите на Църквата, дори може би социалните функции – е да даде на човека възможност за известно време да остане насаме със себе си; защото понякога е невъзможно да дойдеш на себе си без това. Но да останеш сам не означава да отблъскваш другите. Възможно е след известно време Църквата да остане единственото място, където хората ще имат не само задължение, но и стимул да бъдат заедно. Останалият свят ще бъде свят, в който хората ще бъдат безразлични един към друг.

- Много добре помня онзи период от живота си, когато ми беше много трудно да изкарвам службите, струваха ми се толкова продължителни, тежки и трудно разбираеми. И помня как една бабичка каза на своя позната: „Днес трябва да се прибера по-рано, но службата така ме завладява, че не мога да си тръгна”. Това ме порази!

- Това не е учудващо. Въпреки трудностите с разбирането, хората продължават да идват в храмовете и остават. В откриващите се отново храмове идват хора, за които по-рано езикът на Църквата е бил напълно непознат, и остават – нито един от тези храмове не е празен. Откриваме нови храмове и знаем, че те също няма да са празни. Това означава, че мнозина чуват този език, разбират го и го следват. А когато човек е чул, разбрал, тогава за него се отнасят думите на Христос, казани на самарянката: „който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее” (Йоан 4, 14). Вижте, колко недостатъци има в нашия църковен живот, колко често хората срещат в нея неща, съвсем различни от очакваните – защото сме много несъвършени. Но хората не напускат Църквата, те са пили от живата вода на Евангелието и вече не искат друга.

Източник: Православие ру

Близки теми:

В ОТНОШЕНИЕТО КЪМ ТАЙНСТВАТА КРАЙНОСТИТЕ СА НЕУМЕСТНИ В ОТНОШЕНИЕТО КЪМ ТАЙНСТВАТА КРАЙНОСТИТЕ СА НЕУМЕСТНИ Премахването на индивидуализма в богослужението Как да се молим, за да ни чуе Бог? За благоговението

Мен ме е грижа. За какво ли? За проблема на другия. Това означава, че съм истински жив. В противен случай съм мъртъв отвътре. Духовното зловоние наоколо идва от многото такива мъртъвци. Те са се самоунищожили, задушавайки любовта в сърцето си.

Откъде да започнем, за да разберем какво е да проявяваш истинско човеколюбие? От любовта и човеколюбието на Бога. Защото сме създадени по Негов образ и подобие. Въпросът е доколко сме съхранили автентичен образа Му или сме го осквернили… Бог показа Своето човеколюбие не с евтини слова, а с принасянето на Своя Син. Христос се яви в света с поредица от конкретни дела на любовта. Първото дело е снизхождането към човека, кеносисът на Бога – движение от любов, чрез което Бог излиза извън Себе Си, навежда небесата, слиза на земята, идва в нашия свят и приема нашата човешка природа, която сме подчинили на тлението, болестта и смъртта. И трябва честно да признаем, че ние сами избрахме тази своя участ, а не Бог. Бог не е създал нито умората, нито болестта, нито смъртта. Ние сме ги избрали, когато поискахме да се обожествим без Бога и вместо да стигнем до обожението, се провалихме. Но Този, Който ние изоставихме, не ни изостави, а в изблик на благост от любов, както казват отците, дойде и слезе при нас, прие болната човешка природа, стана участник в нашия живот. Дойде и заживя в пропадналите ни дни, взе нашите грехове, нашия крах (защото това означава думата “грях“ – неуспех, крах). Неуспехът на света, в който живеем, кризата (включително и икономическата) показват провала на човечеството, което разчита на науката, на парите, на своята сила, и вече заплашително над него надвисва сянката на собствените му ужасни дела.

Бог взе върху Себе Си нашия крах, понесе греховете ни върху Себе Си, върху Своята плът. Влезе в пространството на безумието, на абсурда, което ние създадохме. С право се надигаме срещу смъртта, защото тя не е предвидена за нас, реално обаче ние я избрахме и я вложихме в живота си. Не ти е нужен гениален ум, за да знаеш, че ако не поливаш едно цвете, то ще изсъхне; че ако го заключиш в мазето, далеч от слънчевата светлина, то ще загине. Защото слънцето е животът за цветето, а не обратното. Ние обаче объркахме нещата, помислихме, че ние сме слънцето и затова в крайна сметка се изпълнихме с мрак.

Чрез Кръста Господ слезе в смъртта, в нашата смърт, разбира се, не за да стане неин пленник, а за да я премахне чрез Своето Възкресение и да ни освободи от робството на нашия последен враг. Той не спря дотам, а ни изпрати Светия Дух, като ни върна отново в рая. При Христовото Възнесение дори ангелите се удивили, защото видели Човека да възхожда по-горе от тях. Така чрез Христос човекът се завръща там, откъдето е тръгнал, от общението с Отца, Сина и Светия Дух. Христос изпраща Светия Дух, за да направи всички нас Негово Тяло, нас – разпръснатите, самотните, болните, неспособните дори да помислим доброто; да ни обедини в Своето Тяло, в Църквата; да ни направи причастни на Неговия божествен живот, за да имаме живот, и то живот в изобилие. За да бъде срещата на всеки от нас със смъртта, както е било при Христос, не край на неговия живот, а негова Пасха: преминаване през смъртта в живота.

Бог обикна човека толкова много, че се жертва за него. Той е единственият Управник, Който умря, за да може човекът да живее. Управниците в наши дни жертват народите заради своите лични интереси, а ние, бидейки безумни, търчим след тях, забравяйки истината, която Божието слово формулира: „Не се надявайте на князе, на син човешки, от когото няма спасение.“ (Пс. 145:3). В моята епархия, която обикалям, казвам на хората: „Само да науча, че в селото сте се скарали за политически въпроси!… Защото докато вие си чукате главите, в кафенето на парламента те се чукат за наздраве! Това е реалността…“

Нека видим какво е нашето човеколюбие. Според отците то е горене на сърцето за цялото творение. Това е истинското човеколюбие – сърцето ти да гори за проблема на другия, а не да проявяваш формален интерес. Ние казваме, че сме християни, тоест членове на Тялото Христово. Но този, който е член на Тялото Христово, е и част от другия. Бих казал, че сме осъдени животът на другия да бъде наш живот. Божието слово ни казва, че Църквата е Тяло Христово, а не сдружение. Каква е разликата? Членовете на едно тяло – нека погледнем нашето собствено тяло – са органически и жизнено свързани помежду си, оживотворяват се от същата кръв и всъщност единият член състрадава или се съ-радва на другия. Когато кракът ни боли, ни боли целият организъм, когато ръката ни боли, ни боли целият организъм. Ако ръката реши да излъже устата и постави в нея отрова вместо храна, ръката също ще загине. Следователно, това е живот, който не може да се раздробява. Затова когато в Тялото Христово се радва един член, всички членове се радват заедно с него, и когато страда един член, тогава всички членове заедно състрадават. От момента, в който участваме в Тялото Христово, ние участваме и в живота на нашия брат.

В Църквата, скъпи братя, не съществува частен живот. Не съществува „аз и Бога“. Христос не е наш индивидуален Спасител. В Църквата нашият живот е общ, вярваме и живеем като Тяло Христово и превъзходният израз на нашия живот е светата Литургия. Какво означава Литургия? Дело на народа, тоест на всички нас. Да принесем на Бога нашия изпълнен с тление живот и да станем причастни на Божия живот, който победи смъртта. Когато отиваме в Църквата, принасяме хляба и виното. Само ние, хората, ядем хляб, само ние пием вино, виното и хлябът не съществуват в природата, а житото става хляб и гроздето става вино чрез нашите усилия. Затова когато отивам в Църквата и нося просфората и виното за свето Причастие, сякаш казвам на Бога: „Боже мой, принасям Ти моя живот, моя труд, всичко!“ Бог го взема и чрез Неговите служители го поставя върху светата Трапеза, където цялата Църква се моли да дойде Светият Дух върху нас, които сме събрани, и върху даровете, които сме принесли, и да направи този хляб Негово Тяло и това вино Негова кръв. Така нашият живот, пълен с тление и смърт, става живот на Христос, Който ни зове да се съединим с Него; да станем причастни на Божия живот, както и Бог да стане причастен на нашия живот. Христос ни обединява в Своето Тяло и така ние влизаме в общение с другите.

Какъв е бил плодът от светото Причастие в древната Църква? В книгата Деяния на светите апостоли това се описва по чудесен начин. Всичко било общо. Никой не казвал „Това е мое!“. Когато давали от излишъка си, те не давали директно на бедните, а на Църквата, за да им го раздаде. Защо? За да не се създаде зависимост, да не се почувства моят брат задължен спрямо мен, защото „Аз нищо не направих!“, Църквата е тази, която го е дала. Плод от тази любов в ранната Църква е било събирането на дарения. Сам свети апостол Павел използвал своята мисия, за да събира дарения, което е израз на любовта на една християнска община към друга. Апостолът смятал това дело за толкова важно, че сам носел даренията от църква на църква.

Това е животът в Христовото Тяло. Искате ли обаче да видим колко много сме се отчуждили от този живот? Бих исках да ви обърна внимание на една практика, срещу която мнозина протестират от незнание. Ако се запитаме дали трябва да се събират пари с дискоса по време на неделната Литургия, всички моралисти ще отговорят отрицателно, но може би за изненада на някои, богословието на Църквата отговаря положително. Какво означава дискосът? Казахме, че за да се служи света Литургия, са нужни хлябът и виното. Разбира се, за Литургията е нужна част от просфорите, като в тази част присъства цялото, защото може да сме взели три просфори за света Литургия, но двайсет и трима души са донесли просфори и всичките двайсет и трима принасят своя живот, защото в Литургията не сме зрители, а участници. В древността Църквата раздавала излишъка на най-бедните хора. Когато обаче Църквата започнала да нараства, не всички вярващи са имали време да приготвят просфора и вино. И какво оставяли вместо това? Равностойността в пари на хляба и виното. Защото желаели да участват с нещо от себе си в това дело на народа, което засяга всички. Аз съучаствам ли в Литургията, която се служи? Не успях да донеса просфора и вино. Тогава как участвам в Божията трапеза? По този начин. Затова Църквата давала средствата на бедните като израз на любов и участие в Божия живот. Следователно, това, което ни възмущава и ни кара много пъти да се мръщим, в действителност е църковен израз на нашата любов и е напълно литургично събитие.

Нашето светоотеческо Предание и аскетическите писания ни казват: видял си брата си, видял си твоя Бог. Какво ще чуем в неделя в храма? „Гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте… Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме?… Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.”. Кой е нашият брат? Той вече не е скритият, а познатият малък Христос. „Който прави добро на сиромах, дава назаем Господу“ (Притч. 19:17). Отците казват още, че от нашия ближен е спасението. Христос пръв ни го е казал и настоява: „Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили”. Следователно, нашето спасение зависи от ближния, от нашето отношение към него. Сам Христос ни казва, че отъждествява Себе Си с всеки страдащ брат.

Казахме, че в Църквата не водим частен живот, затова думите „частно“ и „Литургия“ са противоположни. Частното е противоположно на Литургията, а литургичното отменя частното. Какво е света Литургия? Събрание на Църквата. Това правим, когато отиваме в храма. Не отиваме на църква, за да се помолим, това го правим и вкъщи. Отиваме, отзовавайки се на призива на Отца и Христос, Който простря ръце върху Кръста, за да ни съедини, да ни направи семейство, и сядаме около Неговата трапеза. Това е Божията трапеза.

Един млад човек страдаше от много сериозна болест, родителите му бяха бедни и нямаха възможност да му осигурят нужното лечение. Новината за неговата болест дойде в много тежък момент за цялото семейство – в същия ден, в който баща му внезапно почина. Вечерта след погребението отидох у тях и там научих, че момчето има много сериозен проблем, а още на другата сутрин то бе прието в болница в Атина. Заболяването бе унищожило панкреаса му и в последствие започна да засяга нормалното функциониране на всички органи. Тогава един мой приятел лекар ми се обади по телефона от Америка, аз му казах:

– Остави ме сега, защото имам проблеми!

– Какви проблеми имаш? – попита той. И аз му разказах историята на болното момче.

– Вземи го и елате при мен, в Америка, да го видя! – отвърна той накрая.

Реших, че просто така си говори, казах му: „Хайде, чао!“ и затворих телефона. Минута след това си помислих: „Ами ако го е казал сериозно?!“, и му се обадих. Разбира се, беше го казал на сериозно, по онова време той беше лекар в един от най-големите изследователски медицински центрове в света, във Вашингтон.

Заминахме заедно с детето и майка му при него. Наложи се да ходим още два пъти, на третия път ни казаха, че все още има надежда за него, но трябва да се мисли за трансплантация на сърцето и на белите дробове. Това момче бе наясно със сериозността на заболяването си и не беше проявило нито капка малодушие, но когато чу за необходимата сума за извършване на трансплантацията – 20 милиона драхми по онова време, се разплака.

– Защо плачеш? – попита го лекарят.

– 20 милиона? Къде да ги намеря?

Тогава той му отвърна привидно строго:

– Виж, твоята работа е да си гледаш здравето и това, което лекарите са ти казали! Останалото е работа на отец Павел и на мене!

Тогава, завръщайки се в Гърция, написах статия в местен вестник със заглавие „Всички за един“. В материала поставях въпроса: колко жители има нашият град. 70 000 души. Ако всеки жител реши да дава по 1000 драхми на година, което означава под 100 драхми месечно, тогава с лекота бихме събрали 70 милиона драхми, много повече от нужните 20 милиона за трансплантацията на това момче. Така бихме могли да помогнем не само на едно, но и на други деца. Какво ни липсва? Липсва ни любов, липсва ни загриженост за проблема на другия. И тогава започнахме битка с това послание: „Всички за един!“. Разбира се, не всички дадоха, но все пак доста хора се отзоваха и благодарение на събраните пари това дете се подложи на дългогодишно лечение. За съжаление, накрая почина. Той бе младежът, за чието погребение в Гърция дойде принцеса Даяна, която се запозна с него в болницата и се отнесе с изключителна любов и нежност.

Всички за един. Колко са жителите на Никозия? Казаха ми, че са над 200 000 души. И аз казвам: нека вземем само 100 000 от тях – ако всеки един реши да дава по две евро на месец – сума, която според мен и един беден човек може да си позволи – осъзнавате ли резултата? За нула време ще се съберат 200 000 евро. Каква ще бъде жертвата на всеки един? Минимална, направо смешна на фона на това, че прахосваме пари за толкова неща, които въобще не са ни потребни. Малкото от многото обаче е много за един. Защо не мислим по този начин? Защото сме мъртви отвътре…

Исках да споделя това послание „Всички за един“ с моите енориаши, обяснявайки светата Литургия, стигайки до мястото, където се молим за единството на всички. Попитах ги: „Наистина, обединени ли сме?“.Участваме ли в живота на другия, когато виждаме, че го изхвърлят от дома му, защото не може да си плати наема? Майка ми казваше, че в дома на дядо ми винаги на масата имало една чиния в повече – за този, който той щеше да доведе и да приюти у дома. Позволете ми да ви кажа, че в първата ми енория бях свидетел на следното – певците от църковния хор всеки следобед към 17 ч. тръгваха към площада на селото, за да видят да не би някой да е замръкнал и да го приютят вкъщи за през нощта. Когато нашият народ беше близо до Църквата, той имаше тази чувствителност. Казах на енориашите: аз не искам една чиния в плюс на масата всеки ден, а веднъж седмично. Можете ли да го направите? Искам четири на месец. Изчислихме какво би струвало на домакинството тази една чиния в плюс на масата – 500 драхми. Тоест 2000 драхми на месец. След това станаха 6 евро. Трябва да ви кажа, че имаше хора, които с постоянство даваха своите 6 евро. Някои даваха и много повече от това. Спомням си, че един човек даваше впечатляващата и за тогава, и за сега сума от 700 евро на месец. Когато му казах, че сумата ми се струва голяма, той ми отвърна:

– Да, отче, от баща ми имам благословение и проклятие!

Неговата фамилия беше от Константинопол, а баща му е бил учител на днешния патриарх.

– Какво благословение и проклятие имаш? – попитах.

– Баща ми казваше: „Една десета от твоите приходи не принадлежи на теб! Ако я задържиш, ще си крадец! Тя принадлежи на всеки човек, който Бог ти поверява, за когото си научил, че има проблем!“ Затова трябва да ти благодаря, че ми даваш възможност да бъда полезен на хора, които не познавам.

Какво постигнахме тогава? Не успяхме да помогнем на всички, но избавихме мнозина от трудностите им. Всеки месец плащахме наема на хора, които иначе щяха да бъдат изхвърлени на улицата. Помогнахме на болни, на студенти да завършат образованието си. Дребните капки могат да станат благословена река; река на любов, която да удави болката, тревогата, скръбта на мнозина. Всички можем да правим такива дела от момента, в който научаваме за проблема на някого, от този момент Бог ни го поверява и ни казва: „И ти трябва да направиш нещо за този човек!“.

Повечето от вас сте женени, не знам доколко помните брачното последование. В него се казва: Господи, изпълни техния дом с жито, вино и елей и всяка благост. Защо? За да се наслаждаваме егоистично на Божиите блага? Отговорът е даден по-нататък –за да дават и на нуждаещите се. Независимо дали ни харесва или не, ние на нищо не сме собственици. Ние сме само разпоредници на Божиите дарове. „Парите ми!“ Кои пари? Те не са твои… Никога не успях да разбера как е възможно да съществуват хора, които имат милиони или стотици хиляди евро, и са безразлични към това, което става около тях.

Трябва да ни е грижа за проблема на другия. Бог ще ни поиска сметка за отношението към този ближен и ще ни каже: „Спъна се в Мене, но не Ме позна.“ Защо ли? Защото всъщност така и не си научил Кой съм. Вижте притчата за блудния син! В нея големият син изглежда доброто дете, но всъщност е онзи, който живее блудно; той живее по начин, който не го води към спасение. Живее близо до баща си, без обаче истински да го опознава, той така и не доближава сърцето му.

Какво означава да бъдем близо до другия? Това наистина обогатява живота ни, кара ни да излезем от собствената ни самота, от егоизма, дребнавостта и отегчението. Виждате ли колко прост е животът и често пъти колко наопаки го живеем?!…

Понякога и ние, свещениците, сме виновни, че не обясняваме докрай нещата; че понякога и ние не разбираме, че когато служим св. Литургия, това не е частен въпрос. Сещам се за едно младо момиче, което на изповед ми сподели:

– Отче, знаете ли, отивам на църква в неделя, но не отивам да се помоля!…

– А защо отиваш, детето ми?

– Защото се радвам там да срещна моите приятели!

Аз се прекръстих и казах:

– Слава Богу, че срещнах един човек, който да е истински православен! За това отиваме на църква! За да се срещнем с другите, да почувстваме, че сме семейство, да кажем на нашия Баща, че сме тук, събрани около Неговата Трапеза!

Приобщаването с Христос не оставя нищо в нашето сърце, което би оскърбило ближния. Христос, с Когото се причастяваме, отблъсква всичко порочно в нас; в противен случай сме духовно болни, тоест ако сме се причастили, но не сме съединени в любовта с другите, тогава сме духовно болни, мъртви сме.

Понякога е нужно да си кажем нещата ясно, дори и с риск да прозвучат грубо и сурово, скъпи братя, защото мнозина сме набожни, но не и църковни и Христови. Това е разликата и тя е изключително важна.

Трябва да изберем дали искаме да живеем или да бъдем мъртви, дали искаме любовта да бъде нашият живот, любовта без условия и граници. Егоизмът, инатът, завистта, капризите, които пропъждат любовта от сърцето ни, са много тежки болести и ако не ги излекуваме навреме, ще ни доведат до смърт. Разбира се, нашият живот е в Божиите ръце.

Винаги трябва да ви е грижа за това, което става около вас – не от любопитство, а от любов. Видяхте, че Христос похвали малкото пожертвование на вдовицата, защото в него било нейното сърце, докато в пожертвованието на другите се криел егоизъм.

Често виждам едно дете и всеки път му се радвам и се трогвам. Сещам се, когато някога го държах на ръце и вървяхме по коридорите на болницата в Бостън заедно с неговите родители. Държах го на ръце и се опитвах да успокоя плача му и жаждата му за вода, тъй като известно време не трябваше да пие поради естеството на заболяването си. Наистина е поразително и е Божие благословение да чувстваш, че си дал нещо изключително незначително. Сега, от дистанцията на времето, разбирам още по-добре колко незначително е било то. Но именно такива малки, незначителни неща се изискват от всекиго от нас, и когато пристъпим към тях с цялото си сърце, те се превръщат в нещо особено значимо за нашия живот и за живота на всички други страдащи.

Желая ви Бог да ви просветлява, за да живеете винаги като членове на Църквата и да усещате красотата на Божията любов!…

Беседата е публикувана със съкращения

Превод: Константин Константинов

източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%B2%D1%81%D0%B8%D1%87%D0%BA%D0%B8-%D0%B7%D0%B0-%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD/

Близки теми:

Татко, разбираш ли от дрога? Подвигът на любовта Подготовката за брака Той искаше прошка за това, че ти говореше Светостта не е за малцина

Православното християнско богослужение не е опит да умилостивим разгневения Бог. Това не е дълг, поради чието пренебрегване ще понесем юридическа отговорност, не е възпроизвеждане на сцени и картини, които ще ни помогнат по-добре да ги почувстваме. Това не е възпоменание за древни исторически събития, които не трябва да забравяме, не е опит да представим някакъв прекрасен духовен свят, за да се вдъхновим, не е способ да си дадем душевен отдих. Православното служение е стремеж да намерим истинния Бог, Който постоянно се проявява в нашето ежедневие, да се влезе в чертога на Неговата любов, в знак на въздаяние да изразим нашата признателност и любов, да се приобщим към Него, Неговата радост и сила, и накрая да живеем заедно с Него.

В богослужението ние виждаме Христос, но заедно с него се прославя и вярващият:”Когато Христос, нашият Живот се яви, и вие ще се явите с Него в слава”. Какво означава човек да се яви заедно с Христос? Тук очевидно се има предвид есхатологичен смисъл. Тогава ще бъде явена напълно Божията слава, тогава ще се прослави съвършенството – Бог – и тогава всеки човек ще се яви във слава. Освен есхатологичното значение, съвместното явяване на човека с Христос е свързано с висшата цел и предназначение на всеки от нас. На божествената служба вярващите отхвърлят всички грижи, отделят се от земното, по тайнствен начин се уподобяват на херувимите, приобщават се със Светия Дух, преживяват последните времена. Светият Дух обозначава Бога в историята и Църквата, в Неговото вечно Царство. Едновременно той обозначава и всеки вярващ, тайната на човека.

Служението е различно в зависимост от молитвите, от действията, осъществявани в храма- не в определен час в стаята, не тогава, когато искаме, с помощта на определени фрази, не така, както ние си мислим. Богослужението може да е само общо и църковно. Човек не може да служи сам в своя дом. Той служи на Бога заедно със своите братя в Христос в храма-място, което не му принадлежи и не е предназначено за обществено използване, а в място, предназначено за Бога. Ние се събираме в църквата с една единствена цел, да служим съвместно. Служението не се осъществява, ако сме много, но сме разединени. На Бог служи не всеки човек поотделно, но Църквата като съборно единство. Затова и божествената литургия превръща пространството в точка, прави историята непрекъснато „днес”, настояще, обединява всички хора „и разпръснатите по света прави земляци”.

На божествената литургия словата „всичко”, „всички” се срещат почти във всички молитви: “Вся светии поменувши”, т. е. ние си спомняме всички светии, не забравяйки нито един. Споменавайки душите, също не изключваме никого от своите молитви: „И всех и вся”. По този начин свещеното служение се принася от всички съвместно. Затова Църквата не е локална и местна, а всеобща и съборна. Църквата извършва всяка литургия, като че ли съсредоточва в себе си всички храмове, всички безкръвни жертви, принасяни в целия свят, събира всички и всичко в една, угодна на Бога жертва. Тази съборност изразява тайнството на единството.

Поради каква особена причина ние всички се събираме заедно? Дайте да си спомним за нашето сътворение. Когато Бог сътворил света и Адам, Той казал: „Не е добро за човека да бъде сам”. Егоизмът-това не е само желание да си първи. По-коварна разновидност на егоизма е желанието да си сам. И това е трагично. Ще дам пример, за да поясня казаното. Често ние идваме в църквата и, държейки в ръка молитвеници, се скриваме в някой тъмен ъгъл. Не искаме да се занимаваме с нищо друго и ако някой до нас се размърда, ние се възмущаваме, че ни пречат да се съсредоточим. Но ние не идваме в храма, за да се съсредоточим. Ако това беше целта, то затова много повече би ни подхождала килията. В храма идваме, за да общуваме. Животът на един човек се пресича с живота на другите, той им открива дверите на душата си и те влизат там, носейки със себе си Бога. Ние идваме, за да се срещнем, за да се окажем в едно и също място и в едно и също време, за да прославим Бога в общото предстояние пред Него. Ние идваме, за да общуваме със своите братя, а не за това главата ни да боледува от самотни егоистични мисли. Затова и Църквата, не приемайки неблагочестивия шум, се отнася снизходително към определен безпорядък, към естествения шум на малките деца, към трудностите, възникващи при болните, старците и психически нестабилните. Защото всички те внасят своя велик принос в общението на божественото служение. Храмовете не са места, където цари пълна симетрия, порядък и организираност. Напротив, уставът, правилата и разпорежданията са призвани да облегчат както нашето общение един с друг, така и с Бога. По тази причина нашето служение има характер на събрание, нарича се Тайнство Причастие. Ние не може да достигнем до богообщение, ако не умеем да общуваме помежду си. А да общуваме можем само тогава, когато излезем от своя „калъф”. Точно с тази цел Църквата ни събира заедно, за да забрави всеки за своето самосъсредототочие, за своето собствено „аз”.

Ние идваме на божествената литургия, за да намерим място в свещения съсъд, да се докоснем до Христа, да се окажем редом до целия свят, с цялото творение, да простим на своите събратя, да ги почувстваме като част на своята личност, на своето тяло и да осъзнаем, че ние всички сме части на Тялото Христово. В това се състои нашият живот и нашата вяра, които се намират в свещеното служение. Когато човек живее с радост от общението с Христос, разбирайки това не като лично, но като църковно събитие, когато всички ние се явяваме части на вечното Христово Тяло, жители на Неговото Царство, причастници на вечността, тогава нашето сърце получава част от плода на Тайнството. Простени и обичани ние се обединяваме в Църквата, ние се посвещаваме в Тайнството Божие и подготвяме своята душа за приемането на божествената радост. Тогава ние спираме да сме наблюдатели и ставаме участници в богослужението.

превод от руски

източник:http://www.pemptousia.ru

Близки теми:

Желая дя се освободя и да бъда с Христа Признаците на подмяна в духовния живот Да обикнеш богослужението Лаборатория на светостта Всеки от нас е потенциален светец