Благодатният старец

Май 11, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Йеросхимонах Ефрем Катунакски, ученик на стареца Йосиф Исихаст, подвижник от Света Гора, още докато бил жив получил голяма известност като старец, получавайки благодатен дар от Господа.

Духовното чедо на стареца Ефрем, схимонах Йосиф Ватопедски, си спомня: „Веднъж, когато придружавах стареца Ефрем в Солун, за да лекува една своя болежка, го помолих да посетим едно благочестиво семейство. Бяхме приети с голяма радост, както си му е редът. Едно малко момиче с пламенна ревност постоянно седеше близо до стареца, до „дядо“, както тя го наричаше, и с готовност му прислужваше. Старецът с радост я благослови и й каза: „Бог да благослови моята Хрисоваланту“. Момичето му припомни: „Дядо, казвам се Мария“. Старецът не обръщал внимание, на това, че Мария му говорела за своето име. През цялото време на нашия престой в това семейство, колкото и пъти Мария да ни обслужваше, тя получаваше благословение със следните думи: „Бог да благословия моята Хрисоваланту“. Как се беше развило това събитие? Мария пораснала и пред брака предпочела монашеството. При монашеския постриг тя получила името Хрисоваланту. В такъв вид я видял прозорливият старец Ефрем година преди нейното пострижение.

Един монах посетил стареца Ефрем след своето монашеско пострижение, за да получи неговото благословение. След благословението и духовните съвети, отец Ефрем казал на монаха: „Ти, чедо мое, си станал монах по молитвите на твоя брат, който е ангелче на небето. Сега бъди внимателен към своя живот, за да спечелиш небесния дар“. Монахът изпаднал в недоумение, тъй като от своите близки той никога не е чувал за никакъв починал брат. Когато пристигнал баща му, той разказал на монаха, че в тяхното семейство преди него се е родил младенец, който живял кратко време и след кръщението си той починал.

Веднъж старецът написал писмо до един свещеник от остров Митилини. В края на писмото той пожелал: „Порадвай се и на своята дъщеричка“. Съпругата на свещеника била в ранен етап от бременността, за която самата тя все още не знаела.

Игуменът на един манастир в Македония придружен от двама богослови и един студент, посетили стареца Ефрем Катунакски. Един от богословите помолил стареца да им обясни откъде идва благоуханието на светите мощи. Старецът замълчал, навел глава към сърцето си и се помолил. Изведнъж всичко около тях се изпълнило с благоухание. Гостите се спогледали и заплакали. След няколко минути старецът им казал: „Тъй като не мога да ви обясня това с думи, то се помолих, Бог да ви го покаже Сам“.




източник: https://vk.com/zhiviy_v_pomochty

Само на Теб се надявам

Март 20, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница

 

 

Писмо написано от свети Николай Сръбски до една учителка, пред която се явила Пресвета Богородица

Вие ми пишете с възхищение как пред Вас се явила Пресвета Богородица, и как Вие от този момент сте тръгнала по пътя на правилната вяра. Вашата дъщеря била тежко болна и се е измъчвала от треска. Свикан бил консилиум от доктори. Те прегледали момичето и се оттеглили в друга стая на съвещание. Вие с трепет сте слушала разговора им. Един от лекарите казал, че ако болната успее да се припоти, това би било спасение. Други смятали, че вече е късно и нищо не може да помогне на момичето. От отчаяние Вие сте кършила ръце и сте плакала. Над леглото на детето Ви висяла икона на Пресвета Богородица. Преди сте приемали тази икона повече като украшение, като необходима принадлежност за дома. Но тогава, в отчаяние, Вие изведнъж сте застанала на колене пред иконата и давейки се от сълзи сте се молила така:

„О, Пресвета Богородице, Ти виждаш моята скръб. Ти знаеш, Майко на всички майки, какво означава да имаш едно единствено дете и да го загубиш. И Ти си видяла Своят единствен Син в мъки на Кръста. Моля Те, смили се над мен грешната, и ми помогни! Само на Теб се надявам! Аз вече не се надявам на хората. Никой на света не може да ми помогне, само Ти, Царице Небесна можеш, ако искаш. Нима само една майка Си утешила? Утеши и мен, о Дево Чиста Пресвята!“

След продължителни молитви и ридание Вие сте погледнала към иконата и сте видяла сълзи в очите на Богородица. Малко по-късно сте отишла при дъщеря си и сте открила, че цялата е мокра от пот! На следващата сутрин тя се е вдигнала от леглото си и похапнала, а скоро напълно се възстановила.

Слава на Пресвета Богородица! Благодаря и на Вас за това писмо. Нашата вяра се основава на опита, а не на своеволните разсъждения и теории. За мен вашият случай е много важен. Миналата зима при нас се случи нещо подобно. На една бедна вдовица дъщеря й се разболя. Момичето цял месец беше в безсъзнание и не произнасяше нито дума. Бяха изгубени всякакви надежди.

Нещастната майка започна да събира пари за погребение. Една вечер майката стояла до леглото на своята дъщеря и тихо плакала. Изведнъж момичето, без да отваря очите си, прошепнало: „Не плачи, майчице, по-добре ме заведи утре в манастира в Калище, и аз ще се оправя. Така ми каза Небесната ми Майка, Която в момента стои до мен!“ Поразена майката се оживила и на разсъмване завела дъщеря си в манастира на Пресвета Богородица в Калище, а след това я върнала у дома вече здрава.

Но случаите като този само два ли са, или три, или десет? Няма нито брой, нито край благодатното явяване на Пресвета Богородица. Свети Серафим Саровски е признавал, че през целия му живот Света Богородица лично му се е явявала шест пъти. И ако целият безмълвен народ, който смята всички тези небесни скъпоценни явявания за свои сладки тайни, би отворил устата си и казал би всичко, което знае, земята би се изпълнила с изумление. Повярвайте, когато човек достигне до осъзнаване на действието и проявлението на небесния свят в нашия земен живот, той чувства, че се е озовал в тайното и непознато царство на чудесата. Нашите телесни очи нищо няма да видят там, но душата ни ще влезе с искряща светлина на вяра и любов, както, по думите на Апостол Павел „та, вкоренени и утвърдени в любов, да можете проумя с всички светии, що е ширина и дължина, дълбочина и височина, и да узнаете Христовата любов, която превъзхожда всяко знание, за да се изпълните във всичката пълнота Божия“ (Еф. 3:18-19)

А Вие трябва да благодарите на Господ и Пресвета Богородица затова, че са открили пред Вас Царството на Духа, и занапред се грижете за духовното си зрение, за да не го изгубите поради грях или от небрежност.

Бог да Ви е на помощ!

Източник: https://vk.com/pravoslavie_dlya_nachinauchix

Безкрайните дарове на Светия Дух

Март 3, 2020 in Беседи, Начална страница

 

Постенето за вас, монасите, е начин на живот. За нас, миряните, колко лесно или трудно смятате, че е то? Какво трябва да правим ние?

Постенето, т.е. въздържането от конкретни храни в дните, които Църквата е определила, е наложително. Постното ядене, което ще ядем тези дни, се покрива с благодатта на Светия Дух, укрепва се чрез благодатта на Светия Дух и става по-укрепващо, по-полезно от блажното, което бихме яли, ако нарушим поста, който светата Църква е постановила. Затова изобщо не важи оправданието, че ще отслабнем и няма да можем да се справим, ако постим. Напротив, ще бъдем по-силни, защото ще имаме благодатта на Светия Дух. А душата ни ще се весели, ще бъде радостна и ще й е леко, защото няма съвестта да ни обвинява. Когато на душата й е леко, хляб и маслини да ядеш ти стигат. Не искаш нищо друго. Постът е начин на живот не само за монасите, но и за всички православни християни. Когато потъпкваме поста, се лишаваме от даровете на Светия Дух. Доверяваме се повече на себе си, отколкото на Божията благодат…


Мнозина искат да им посоча един „благодатен старец”. Някой, който има прозорливост. Опитвам се да им обясня, че това, което трябва да търсим, е един добър духовник, за да открием пред него тежестта на греховете ни и да ни ръководи в живота. Малцината, които са украсени с тези изключителни дарове, даровете на Светия Дух, съществуват във всеки род – Бог ги е дал на всеки род – по конкретна причина. Несъмнено не за да ги преследваме постоянно и да ги терзаем. Кажете ни нещо повече по този въпрос.

Бог раздава щедро даровете Си в Църквата Си. На всеки човек е дал таланти. Разбира се, не на всички едни и същи, на един пет, на друг два, на друг един, както се казва в евангелската притча. Въпросът е как всеки ще ги използва, как ще ги оползотвори, как ще ги умножи.

В този контекст естествено има и монаси, които имат различни таланти, различни дарове.  Има някои, които например могат да постят строго. Те са постници, въздържатели. Не всички имат това, в същата мяра. Има монаси, които имат голяма възможност за трезвение и молитва. Виждали сме го и казваме, че броеницата на този старец е огън! Когато се помоли за нещо, Бог ще му отговори. Друг монах има дара на сълзите. Един старец, чиито очи бяха извор на сълзи, казваше: „Помолих св. Ефрем да ми  даде  молитвата и сълзите и ми ги даде.” Като дар. Има  хора, които имат сълзите като постоянно преживяване. Сълзи, които крият обаче. Не ги разбираш. Сякаш имат извор в тях, който блика и им дава възможност да се намират трайно в молитва. Трайно в умиление. Но не се виждат. Не плачат с ридания. Скриват сълзите.


Не са емоционални сълзи, а умилителни. За греховете ни.

Именно. Разбира се, те са и сълзи на радост. Общуването с Бога носи толкова радост, че душата  избухва в сълзи! Не знае как по друг начин да благодари, как да прослави Бога. Но ги пази тайни, скрити. Защото животът на монаха е „скрит в Христос”. Монахът никога не тръби за това, което има. Колкото може го крие. Крие го, за да го задържи. За да не се превъзнася. Монахът винаги иска да изглежда по-долу от това, което е.

Друг пък има дара да разбира и да насочва правилно помислите. Има старци, които само с това да те видят, те разбират. Правят диагноза на душата ти! Преди ти да кажеш каквото и да е, улавят помислите ти и  излагат целия ти вътрешен свят. Ти се изумяваш: ама как, още не отворих уста, и разбра всичко? Как откри греховете ми? Или, ако си избегнал нещо или не му кажеш нищо, ти казва: “Брате мой, по този въпрос какво правиш?” Улавят всичко, без да го разбираш.

Има други, които имат утешителна благодат от Светия Дух, и веднага щом седнеш до тях, изчезват всички твои помисли. Отиваш объркан, смутен, задушен и веднага щом седнеш до един такъв старец, който те утешава чрез благодатта на Светия Дух, се решават всичките ти проблеми!

Има други, които са милостиви. Искат постоянно да дават. Искат постоянно да помагат и да дават милостиня. Следователно днес съществуват хора, които пазят даровете на Светия Дух. Непременно – както казахте – не е нужно да издирваме кой прави чудеса и кой има дар на предвиждане и да търчим да ги намерим. Това, което е нужно и трябва да правим, е да видим как ще украсим душата ни, за да вкусим и ние – всеки християнин – нещо от благодатта на Светия Дух. Не да гледам другите какво имат и какво нямат, а да се погрижа как и аз да преживея този или онзи плод. Ние тук днес казваме хубаво са го казали отците, хубаво са го написали в Добротолюбието, но Добротолюбието не го имаме, за да стои на рафта. Цел е да го направим наше преживяване. Това ще е придобивката на съвременното монашество. Да преживеем и ние това, което са писали отците. Макар и това малко нещо да предадем след това и на хората. Всеки подвизаващ се християнин трябва да прави това, според мярата си. Да казва: ето, това, което прочетох в стареца Паисий или в еди-кой си старец, го преживях и аз. Всички трябва да станем причастници на даровете на Светия Дух. Това ще е нашата придобивка. След това, естествено, вдъхновени и ръководени от светите отци, ще трябва да увеличим тези дарове, така че в съдния ден Бог да не поиска от нас обяснение и да ни каже, че не сме оползотворили добре талантите си.


Колко тесен и скръбен е пътят, който води в живота? Вие тук на Света Гора вървите по един тесен път, в смисъл, че нямате удобствата, които имаме в света, нямате малки всекидневни радости и наслади, които имат хората в света. Минавате през един тесен и мрачен тунел, който обаче води до покой, води до земята на Рая. Колко тесен е този път?

Пътят на монашеството не е тесен и скръбен толкова в смисъл на удобствата, защото монахът счита всяка аскеза и лишение за радост. Тесен и скръбен е пътят, защото монахът трябва да ограничи всички представи, мислите, желанията и да задържи правия помисъл. В това се състои теснотата. Целта е да изчезнат всички зли помисли, от които биваме обсаждани и да се затвори умът в душата. В това затваряне се състои теснотата.

Животът на монаха е апофатичен. Както казваме апофатично богословие. Катафатично богословие е когато казваме, че Бог е справедлив, благ и т.н. Апофатично е, когато казваме, че Бог е над и отвъд всичко това. Точно така животът на монаха, но и на всеки подвизаващ се християнин, е апофатичен. Какво означава това? Че не дойдох в света за това или онова. А за нещо друго. Дойдох за царството небесно. Следователно отстранявам всичко, отдалечавам всички представи, всички желания и вървя по един тесен прав път, воден само от идеалната цел на царството небесно. Когато св. Арсений Велики казвал „Арсение, за това излезе”, това имал предвид. Че, Арсение, не излезе в пустинята по друга причина, освен за царството небесно. Така и ние, след като дойдохме в света за царството небесно и след като се насочваме натам, отсичаме много неща, отхвърляме ги. Защото можеш да отидеш през нощта да се забавляваш и да загубиш времето и здравето си, но можеш и да седнеш и да четеш. Избираш. Този избор е теснотата. Оставяш едното и държиш другото, което изглежда като теснота. Отричането на страстните ти желания изглежда като теснота. Но след като се лишаваш и оставяш неща заради Бога, именно това лишение ти дава – дава на монаха – радостта на Светия Дух. Колкото повече лишаваш себе си, толкова повече се обогатяваш с благодатта на Светия Дух. След това нямаш нужда от нещата, от които се лишаваш. Толкова е пълна душата ти от безкрайните дарове на Светия Дух, че вече всичко смяташ за незначително. Не те е грижа например какво ще ядеш или колко ще ядеш. Нито имаш други желания и стремления. Пълен си с любовта на Светия Бог. Колкото повече човек върви към Бога, толкова повече животът му става апофатичен и от него се отсичат всички желания. Това е теснотата, в която върви монашеството.


Нека задълбочим още повече разговора и да слезем в сърцевината на опитното богословие. Какво означава прав помисъл?

Умът е несъставен по своето естество, както и Бог е несъставен. Бог „живее в непристъпна светлина”, казва св. ап. Павел в посланието към Тимотей. Умът е сътворен по образ Божий, тоест целият е светъл и чист. Когато умът се намира в тази светлост и чистота, струят божествени мисли и слави и благодари на светия Бог. По естествен начин умът пръска тази светлина, която не е негова, а идва от Бога като божествено наследие и дар и просветлява душата. Но когато умът приеме помислите, се осквернява и се помрачава. В светлото пространство на ума навлизат помислите като облаци и угасва светлината, която по естествен начин е съществувала. Мислите вече не са чисти, съждението не е право. Умът вече не управлява самичък, а и помислите, които са влезли в него. Следователно помислите са най-голямото зловоние и вреда за ума и душата. Целият труд и усилия са насочени към това умът отново да стане несъставен и светъл. Душата и умът са сътворени от Бога, за да почива там благодатта на Светия Дух. Всичко друго, което влиза, е чуждо, привмъкнато. Грехът, когато влиза в душата и ума, узурпира една част от тях, придобива права и съждението на ума се отклонява от правия път. Умът не вижда правилно. Това има предвид пророк Давид, когато казва: „не давай да се отклони сърцето ми към думи лукави за извиняване грешни дела”. В тази простота и светлост се състои правото съждение, правият помисъл. Ако не съществува тази простота, умът винаги ще клони към страстите, притискан и воден от помислите. Най-голямото постижение на всяка подвизаваща се душа е да придобие малко по малко това, което съветва св. Йоан Карпатски. Мисля, че го казах: ако искаме реално да благоугодим на Светия Бог и да придобием блаженото приятелство с Него, нека явим ума ни гол пред Него, без да увличаме с нас никое нещо от този век. Чрез тази голота душата влиза в усещането за своята нищета. Чувства се нища по дух. Доближавайки Бога, душата чувства, че е нищо, губи се в необятността на Светия Бог и се чувства много смирена. От това място започва истинското смирение. Голотата, простотата и светлостта на душата означават свобода и здраве на душата, защото не са влезли микробите на злите помисли. Помислите са отровни вируси, които заразяват душата. Голият или простият помисъл е най-голямата свобода на душата. Той е благоуханието, светостта на душата. Той е извор на молитвата на ума и благословението на  всички дарове на Светия Дух. Той е чистият образ, с който ни е дарил Светият Бог. Той е най-голямата радост и пресвято опитно преживяване, от което устремени славим Отца и Сина и Светия Дух, едната неразделна Троица, на Която подобава всяка слава, чест и поклонение во веки, амин!


Разкажете ни за други простодушни старци, които, както казваме, „око не ги лови” от първото общуване. Виждате, всички търсим, по-точно „преследваме” старци с прозорливост, с предвиждане и губим съвкупността от старците, които са украсени с всички други дарове на Светия Дух.

Ще ви кажа за един старец, който живееше в посока към Капсала. Ходихме веднъж да го посетим. Беше зима и даже валеше сняг. Той седеше пред каливата си, носейки подрасника си без нито едно дреха върху себе си. Снегът валеше по врата му и гърдите му. Казахме му:

- Геронда, покрий се с нещо! Ще замръзнеш.

- Не! – ни отряза с донякъде рязък глас. – Това е себелюбие! Трябва да вярваме в Бога…

Това да предпази малко тялото си – тук горе, където мястото бе открито и снегът го валеше – го смяташе за себелюбие! Помислете колко много ние внимаваме да не си изпатим нещо, от нещо да не се лишим. След това влязохме в каливата му. Подготвяше се да яде в онзи час. Какво бе яденето му? Малко макарони, които бе приготвил преди три дена и ядеше три дена едно и също ядене. Стопляше ги малко върху печката в една черна тенджера, от която, ако ние ядяхме, щяхме да получим натравяне. Такава простота и себеотрицание имаше. Не изхвърляше ядене. От три дена ям това – ни каза радостен - и слава Богу, още не е свършило! Не го интересуваше яденето, защото умът му бе на небесата!


Жив ли още или почина?

Преди две години почина.


Можем ли да кажем името му?

Старец Харалампий. Обичаше го и старецът Паисий изключително много.


 Броеничникът Харалампий, в Капсала?

Да, той. Случи се да го приютим и в нашия манастир един път и ни казваше много неща. Бе наистина от подвизаващите се отци, които хората не познават. Много простодушен и с много благодат. Търсим днес да намерим такива хора, с такова себеотрицание. Даже старецът Паисий разказва един хубав случай със стареца Харалампий, който имаше благородство на душата, една нежност, която не срещаш лесно днес.


Той, един привидно груб човек…

Да. Старецът Паисий разказва следния случай: въпреки че водата там, където обитаваше старец Харалампий бе много оскъдна, той пълнеше всеки ден една кана и отиваше и я изливаше в някакви храсти! Сякаш ги поливаше. Веднъж оттам минавал един старец, видял го и си помислил: Хм! Какво е това, което прави старецът Харалампий? Хвърля вода в храстите? Прелъстен е! Отишъл и го казал на стареца Паисий. Старецът Паисий, който обичаше стареца Харалампий, „подредил” нещата и се втурнал бързо да види какво става:

- Какво правиш, старче Харалампие? Какво чувам? Защо изливаш вода върху храстите?

-А! Геронда Паисий, там в храстите има един хубав крин на Света Богородица и аз го поливам и пея „Радвай се, Невестно неневстная!”.

Какво благородство на душата! Поливаше крина, за да не увехне, пееше в чест на Света Богородица, а другият монах го помисли за прелъстен.


Познавахте добре стареца Паисий.

Можем да кажем, че старецът Паисий принадлежи към съвременни преподобни отци, които живяха на Света Гора, но и в света и всички вече са известни. Както старецът Порфирий, старецът Йаков, старецът Симон, старецът Ефрем Катунакийски, както и други. Всеки от тях имаше един особен дар. Старецът Ефрем Катунакийски имаше много силна молитва и дръзновение към Света Богородица. Броеницата му имаше много сила. Папа-Симон имаше дара на изцеление. Но и сега, тези, които го четат, намират изцеление от болести. Виждате ликовете на Православието! Църквата постоянно явява светци. Отличителен белег на стареца Паисий – според мен, без да искам на никого да повлияя – бе, че изправяше помислите. Най-големият учител относно помислите в наши дни бе той. Лесно изправяше и умиряваше всички и се опитваше да убеди всеки човек да има добри, благи помисли. Старец Паисий означава благ помисъл! Изправя много добре помисъла на всеки човек.


Опишете ни нещо, което помните от вашите посещения при него.

„Един ден – ми каза –  там, където седях и говорих на хората, върху „стасидиите” извън каливата – върху онези… столове, пъновете, които имаше – дойде един от тях. Кои тях? – му казах. –  Ето, от тези, които се крият и веднага щом видя много хора, се скри отзад. Когато хората си тръгнаха, той дойде, прегърна ме, целуна ме – сияеше лицето му – и ми каза: имаш ли нещо да ям? Гладен съм. Не бе ял от много дни. Дадох му да яде. И яде. След това разговаряхме малко духовно и си тръгна. Съществуват и такива днес – ми каза. Те живеят в пещерите и понякога излизат, вършат някаква работа, вземат малко хранителни продукти и отново изчезват. Отново се скриват”.


Тоест днес на Света Гора освен отците в манастирите, освен в скитовете, освен келиотите, съществуват и незабележими подвижници?

Разбира се, и затворници-подвижници съществуват.


Затворници!

Да, но те понеже искат да запазят анонимност, трябва и ние да я пазим.


Имате предвид навън в скалите или затворени в манастирите?

Имам предвид и двете.


Какво точно означава думата затворник? Затворен в килията му постоянно, трайно? Без да говори? Какво точно?

Понякога общува, за да осигури необходимото за прехраната си или по духовните въпроси, но не е „видим”. Не обикаля всеки ден в двора. Не е видим за всички.


Тоест този човек очевидно е посветен постоянно на молитвата.

Разбира се. В противен случай не може да издържи така уединен.


Говорим за големи периоди на уединение в килията или в скалите?

Години наред!…  Тук в манастира Дионисиу имало някой, който бил затворник през целия си живот. Има и такива.


Превод: Константин Константинов

ДА ОТХВЪРЛИМ БАЛАСТА НА СЛОЖНОСТТА

Октомври 25, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Умението да се радваме е една от удивителните и, без преувеличение, спасителните способности на човека. Може ли човек да я възпита в себе си, може ли да се научи на нея? Каква е връзката между радостта и другите способности и чувства на човека?

За разрушителната тъга

Четейки Свещеното Писание – в частност, Евангелието и Апостолските послания, – виждаме там множество различни повели. Това не са точно заповеди, това са думи на Христос, обърнати в различни случаи към учениците му и чрез тях – към всеки един от нас. Това са и наставления на апостолите, които те са давали на своето паство. Сред тези наставления е и повелята да се радваме (виж 1 Сол. 5:16). Както показва опитът, това е една от повелите, които най-често се забравят или се разбират неправилно. Няма да говоря подробно за стереотипното мнение, което може да се чуе от нецърковните хора, наминаващи рядко в храма поради някаква необходимост: Стоят, казват, православните на служба с мрачни и скръбни лица, лишени не само от радост, но и от какъвто и да било емоционален интерес към случващото се. Няма да говоря за него, защото това мнение до голяма степен е невярно: човек, който се е отбил в храма по време на службата за 15-20 минути, вижда хора молещи се, съсредоточени, борещи се напрегнато с разсейващите ги помисли. И, разбира се, техните лица са сериозни. Същите тези хора след литургията ще се смеят, ще се усмихват, ще се шегуват, ще проявяват топлота и интерес един към друг. Така че, като цяло, това твърдение е погрешно, но все пак за неговото битуване има известни основания.

Християнската вяра, пребиваването с Христос, предполагат не само наличието на някаква радост в храма, а и умение истински да се радваш на живота. Не може да не признаем, че такава вътрешна, дълбока, не помрачавана от никакви житейски обстоятелства радост, недостига или изобщо липсва у повечето от нас. А да се радва през целия си живот – за християнина е не просто заповед, а негов дълг, израз на ответната му любов към Бога.

Много често чуваме, че всеки човек, който се кани да посвети живота си на изпълнение на Божиите заповеди, ще има много скърби, че не е възможно, както казва св. Исаак Сириец, да се приближиш до Бога, по друг начин, освен чрез скърби. От това мнозина стигат до извода, че щом в света скърби ще имате (Иоан. 16:33), значи и за самите нас вътрешното състояние на скръб трябва да бъде фоново, постоянно, нормално. Но то е именно ненормално – преди всичко защото човек, който постоянно се намира в такава вътрешна угнетеност и чувство за безрадостност на живота, започва да се руши отвътре – психически, а често и физически. А това означава, че той започва да губи сили, да губи способността си за действие и вместо да служи на своите ближни, става за тях бреме, често твърде тежко. Да не говорим за това, че когато хора, които са далеч от Църквата, видят подобно саморазрушаване на вярващ човек, желанието им да тръгнат по пътя на вярата очевидно не нараства.

В този свят истинската радост е такова рядко явление, каквото са истинското смирение и истинската любов. Но в нея, както и във всяка добродетел, можем да се упражняваме, да вникваме в нейната същност, да се учим на нея. Преди всичко трябва да разберем, че става дума не за тази радост, за тази емоционална възбуда, която предизвикват у нас преходните, суетни неща – става дума за съвършено друга радост. Тя произтича от осъзнаването, че Господ ни е дал този живот, ние сме били въведени от Него в това битие чрез някакво чудо. Спомням си как още от детството ми, от четиригодишна възраст, ме поразяваше следната мисъл: „Ето, мен ме има, аз съм. А как е станало така, че ме има именно мен, а не някой друг?“ . Тогава още не познавах вярата, но намерих за себе си следния отговор: „Някой е трябвало да познае, че аз – това съм именно аз, и затова съм се появил“. Аз възприемах това като нещо удивително и чудесно. С възрастта подобни мисли изчезват някъде, биват забравени, но въпреки това чувството, че личното битие на всеки човек е чудо, не трябва да ни напуска. Без него радостта по Бога, към която сме призвани, не може да съществува.

Трябва да се каже, че не всяка радост, която човек изпитва във връзка с размишленията си за Бога, е радостта, за която сега говорим. Случва се да ни споходи радостно чувство, просто защото сърцето ни се е разгоряло по време на молитва, душевните впечатления са се оживили. Това чувство може да се задържи дълго време и то, без съмнение, е добро. Но това не е тази радост, която ще пребъде с човека въпреки всичко, дори в периодите на най-тежки изпитания. Духовната радост не изчезва в трудни външни обстоятелства, именно така тя се проверява.

Има също и състояние на еуфория, което се случва също да приемат за радост по Бога. Понякога то е резултат от напълно неправилен духовен живот, понякога – просто следствие от слаба нервна система. Еуфорията също може и трябва да бъде различавана от радостта, която е плод на задълбочен християнски живот, по един съществен признак – умората. От еуфорията човек рано или късно се уморява, а да се радва по Бога не се изморява никога.

Да заспиш и да се събудиш в рая

Какво пречи на духовната радост да расте в нас? Много неща, но едно от тях ми се иска специално да посоча: често хората, идвайки в храма и започвайки да живеят християнски живот, донасят със себе си и навика да се тревожат, да изпадат в паника.

Когато попиташ някой, защо се измъчва така с тази тревога, с тази паника – понякога до там, че не е в състояние да се зарадва на нещо – отговорът обикновено е един: такива са обстоятелствата. Но едновременно с това ние виждаме в Църквата хора, които намират начин да съхранят своя мир и светлата си радост дори на смъртния си одър; виждаме хора, при които всичко в живота се руши, а те не губят душевното си равновесие – и се усмихват искрено, и благодарят на Бога буквално за всеки къшей хляб. Значи все пак, причината не е в обстоятелствата. Има хора, които живеят съвсем благополучно, но стигат до умопомрачение, защото се боят от две взаимно изключващи се неща: от старостта и от преждевременна смърт. Но какво искате тогава? Както отбеляза една жена от нашата енория, „искаме да заспим и да се събудим в рая“. Т.е. човек има някакво неоснователно изискване: „Аз искам да бъде така“ – и тогава се появява мисълта, че няма да стане така, както му се иска, тя изпълва всичко и човекът изпада в истерия.

Изходът е един: да разберем, че животът е такъв, какъвто е, а не какъвто сме го измислили и да започнем да благодарим за него, а не да изискваме нещо от него. Да не си задаваме мъчителни и съвършено напразни въпроси: защо да живея повече, ако ще бъде така или иначе – и в двата варианта еднакво зле, какъв смисъл има в това? Смисъл определено има във всеки час живот. И този смисъл ни разкриват вярата и схващането за живота не като стечение на обстоятелства, а като дар Божий, който освен това ни е бил даден не веднъж, а ни се дава всеки ден и всеки миг.

Почти винаги зад неумението на човека да се радва се крие от нищо неоправдана вътрешна сложност. Когато човек носи в душата си нещо несъчетаемо, когато в нея са натрупани някакви митически конструкции, когато той излишно драматизира това, което се случва с него, не само че не може да достигне до духовна радост – той вече не чува и песента на птиците, не вижда залеза, не чувства топлия вятър. Разбира се, може да се каже, че има хора, които по природа са по-цялостни и прости, а други – по-противоречиви и сложни, но тук може да се направи следната аналогия. Ако на човек не му дават да спи в продължение на няколко денонощия, той неизбежно ще придобие по-голяма простота. Неговият жизнен багаж и душевни склонности ще си останат, но всички изкуствени вътрешни сложности някак много бързо ще загубят своята важност. По подобен начин действа и стремежът към Бога, когато той стане всецял, силен и истински: той дава на човека разбирането, че ето това е важно, това не много, а това може да бъде изоставено. Животът, устремен към Бога, може да се сравни с полета на въздушен балон: ясно чувстваш кога той започва да губи височина и изхвърляш баласта. И щом го отхвърлиш, веднага се освобождаваш от ненужните умопостроения, подозрения, от опитите да изразиш с много думи онова, което може би изобщо не е нужно да изказваш с думи, от самооправданията, които не те оправдават – и животът става много по-лек. И по-радостен.

„Аз обичам своята тъга“

Внимателният човек, който се старае в различните житейски обстоятелства да разпознава действието на Божия промисъл, обикновено вижда в своя живот повече поводи за радост, отколкото могат да забележат отвън заобикалящите го хора. В други случаи е точно обратното. Случва се да разговаряш с човека, да му изброяваш на пръсти онова, което може да го радва в живота му, да му носи утеха – и се сблъскваш с факта, че той просто не иска да се радва. По-близко и привично му е да пребъдва в това печално състояние на самосъжаление, в което е дошъл при свещеника. Той намира в него някакво патологично утешение и не иска да се откаже от него. Как изобщо е възможно това?

Не само е възможно, но не и чудно, защото радостта според християнското й разбиране е не само пълнота на живота, но винаги и душевен труд. Това винаги е някаква откритост към хората: не е възможно да се радваш по християнски, ако си се сврял някъде в своя ъгъл. И понякога е по-лесно да не предприемаш нищо по този въпрос, а да вършиш точно обратното и да намираш в това мрачно, извратено удовлетворение. Затова ми се струва, че всеки от нас, желаейки да се научи да се радва, трябва първо да се вгледа в себе си и да се запита: искам ли наистина да се променя или си ми е по-добре с моята тъга? И ако се окаже, че е последното, то с това непременно трябва да се борим с всички сили. Защото ако човек не се радва, той не може и да благодари, с което сам се лишава от благодатта и Божията помощ. Преподобни Исаак Сириец казва, че няма такова Божие благодеяние, което да остане неумножено, освен онова, за което човек е неблагодарен. Така че може да се каже – колкото по-дълго човек предпочита да възприема всичко в тъмни краски, толкова по-лошо става неговото реално положение.

Да променим нагласата

Несъмнено способността на човека да изпитва радост, неговата възприемчивост към нея, зависят от нагласата му. Но ние сме свикнали да казваме „нагласа“, разбирайки някаква даденост, докато на практика нагласата по-скоро има нещо общо с настройките на смартфон: ние привикваме към определени параметри, но като се поровим в тях и се ориентираме, можем да ги променим. Човек зависи от много неща: от своите навици, страхове, интереси, емоции. Преустройвайки по един или друг начин всичко това, ние можем значително да променим общата „конфигурация“. И ако човек иска да живее радостен живот, трябва да се отнесе към това, като към много сериозно дело, което изисква непременно работа над себе си.

При обучаването в каквото и да било, винаги има съвсем простички действия, изпълнявайки които човек постепенно придобива навик. И в обучаването на това да възприемаш живота просто и непосредствено и също така непосредствено да му се радваш, също могат да се намерят такива елементарни упражнения. Например, някой ни е казал нещо и в съзнанието ни се прокрадва помисъл: а какво искаше да каже той? Просто така ли го каза или с подтекст? Тук трябва да се спрем и да възразим: „Това не е важно, той каза точно това, което каза и повече няма да мисля за това“. Или в сърцето ни се прокрадва страх от нещо. Веднага трябва да преценим: реален ли е този страх или измислен? И, ако е измислен, без съжаление да го отхвърлим, защото в противен случай никога няма да се научим да се радваме на живота.


Нужно е също по-често да напомняме сами на себе си, че Бог е създал човека за блаженство и макар че ние сме се лишили от него, правейки грешка в лицето на нашите праотци, за човека е естествено да се стреми към този блажен живот. Затова всичко добро, което можем да съберем във фокуса на нашето увеличително стъкло, от огромното слънце до мъничкото бръмбарче, от нечия усмивка до прекрасната тиха сутрин, трябва непременно да събираме и да насочваме този фокус в сърцето си. И тогава, може би, нашето свидетелство за Христос ще стане наистина живо за тези, които са загубили радостта от живота, и гледайки нас, те ще пожелаят отново да я намерят.

Благодатните хора

Юни 27, 2018 in В търсене на вярата

 

 

О. Константин ме помоли да разкажа за благодатните хора, които са в Света гора. Преди всичко искам да кажа, че всички християни са благодатни хора, защото притежават благодатта на Светото Кръщение. Благодатни са и монасите, защото освен благодатта на Светото Кръщение имат и благодатта на ангелския образ. Разбира се, проблемът е в това, че заради нашите страсти спотаяваме тази благодат, както се спотаява огън под пепел и така той не се вижда. Но когато с помощта на покаянието, духовните упражнения, подвизи и молитви постепенно преодоляваме страстите, тогава и пепелта на страстите постепенно се маха и огънят на Божията благодат, който гори в нас излиза на повърхността. Ето и в тези хора, които се подвизават по тоя начин излиза навън Божията благодат. Такива са благодатните хора, те са забележими.

В Божията Църква винаги е имало благодатни хора. Те винаги са били „солта на земята“. Те са изобразявали благодатта на света. Те са придавали смисъл на живота и радост на хората във времето, когато са живели. Но и след успението си по присъщата им благодат са продължавали да дават утеха и помощ на хората. Св. Григорий Палама, чиято памет отбелязваме днес казва, че Божията благодат осенява преди всичко душите на светиите, а после от душите преминава в телата им. А когато умрат, остава в техните мощи, в гробниците им, в иконите, в осветените в тяхна чест храмове. Тази благодат Божия остава жива в ликовете на светиите и впоследствие се запазва във всичко, свързано с тях. Ето защо ние, православните, се покланяме на светите мощи, на светите икони, на светите храмове, доколкото те носят в себе си Божията благодат, която са имали Божията Майка и светиите.

Сега ще премина към въпроса на о. Константин за благодатните хора на Света гора. Искам да ви разкажа нещо от личния си опит и от опита на много поклонници, посещавали Света гора. На Атон срещаме много наши благодатни братя (и точно това прави Света гора такова благодатно място за поклонниците). Разбира се, под „благодатни братя“ ние не разбираме някои, които вършат чудеса и знамения, а онези, които са придобили в душите си мир, любов и смирение.

През времето на моя престой в Света гора Господ ме удостои да опозная благодатни хора и да получа духовна полза от тях. Длъжен съм да кажа, че светогорските монаси, особено ония, които са се подвизавали дълги години, имат някои общи качества, които са ме впечатлявали извънредно много. Първото от тях е това, че те нямат никакво добро мнение и доверие за себе си, нито изпитват възхита от добродетелния си живот. Те извършват много строги духовни подвизи и упражнения, но смятат, че това е нищо и казват, че ако бъдат спасени, това ще е изключително и само по милостта Божия.

Един такъв монах от един скит в Света гора заболял твърде млад от неизлечима болест. Знаел, че умира. Той бил добър монах – подвижник. Малко преди да умре, бил запитан от един по-млад монах: „Отче, ти умираш. Кажи ми нещо от твоя опит, което да бъде за полза на душата ми“. И умиращият монах му казал следното: „Знаеш ли, братко, през време на живота ми се подвизавах и в пости, и в молитви, и в бдения, и в послушания, и по Божията благодат, доколкото успявах, се постарах да спазвам монашеските си обети. Но сега не се надявам на всичко това. Единственото, на което се надявам сега, е на Кръвта на Разпнатия“. Или, той имал на предвид милостта Божия.

И това е първото характерно свойство на всички благодатни монаси на Света гора – че те не се надяват на себе си, на своите духовни упражнения и подвизи, а на Божията благодат. Познавам отци, живели 60 – 70 години на Света гора, строго подвизавали се, а когато ги попиташ за живота им, казват: „Животът ми премина, а аз така и не направих нищо добро, нямам никакви добродетели, не принесох никакъв плод“.

Спомням си стареца Авксентий, който почина на 90 годишна възраст, преди около десетина години. Беше много добродетелен и свят монах. За Пасхалната неделя в манастира трябваше да дойдат отци и миряни-поклонници, голям брой, които щяха да приемат причастие. Преди самото причастяване, стоейки пред Царските врати, аз се обърнах към миряните: „Моля да пристъпят тези, които са се изповядали и подготвили. А който не се е подготвил, може сега да се изповяда, преди да бъде дадено Причастието“.

О. Авксентий (той беше сляп) помисли, че говоря за монасите. Той стоеше най-отпред в редицата на отците (беше най-старши, дошъл в манастира още през 1917 г.), чакайки реда си, за да се причасти. Реши, че моля и отците да се изповядат. И започна да се изповядва направо пред всички. Но каква изповед само: „Плувам в морето на суетата. Нищо не направих в живота си. Не зная нито къде се намирам, нито накъде отивам“. Така говореше и молеше за милост от Бога. Това смирение беше обичайно за о. Авксентий. Затова, всеки път, когато му искахме съвет, той избягваше да ни дава пряк съвет, но казваше само: „Молитва. Молитва. Казвайте: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме грешния! Също – четете „Евергетинос“ (сборник с душеполезни четива, съставен в 11-ти век от монаха Павел от Евергетидския манастир в Константинопол, преработен и допълнен в 18-ти век от преп. Никодим Светогорец). Винаги скриваше добродетелите и големите си духовни знания и мъдрост, които имаше. Целия си живот прекара в подвизи. Имаме достоверна информация, че о. Авксентий е бил удостоен всекидневно да съзерцава Нетварната Светлина. Това беше, разбира се, потресаващо, но вярно, и сме уверени че е било точно така, защото о. Авксентий имаше ония предпоставки, които са в състояние да му помогнат да достигне това боговидение. Ето това е, което лично мен ме е впечатлявало много – онова смирение на отците от Света гора, които считат себе си „за нищо“, както казва св. Никодим Светогорец.

В нашия манастир имахме и друг монах, на 97 години. Дошъл в манастира в 1924 г., бил послушник на приснопаметния, свят и прозорлив игумен на Григориат – о. Атанасий. И той бе много добродетелен старец, няма да споменавам името му, защото той е още жив (става въпрос за о. Исихий, по време на това интервю той бе още жив – бел. прев.). Помня, веднъж му казах, че той е извършил толкова много подвизи, а той отвърна: „Нищо не съм направил. Целият ми живот премина в пустословие“. Не се считаше достоен, дори и да му сварим чашка кафе. Ако правим кафе за всички, хайде, може, но специално само за него – не. Никога и за нищо не молеше. За толкова години, откак съм в манастира, никога не поиска за себе си дори и едно расо или подрасник, нищо. Ходи си с вехтите дрехи и е доволен. Единственото, за което съжалява е, че не може вече да изпълнява послушание и както казва – „даром ям хляб“. Това старче, надарено с такова дълбоко смирение, има голяма благодат и голям мир в душата си. Когато поклонници-християни идват, за да го видят, сякаш Бог го известява – още не са успели да му разкажат всичко и да му зададат конкретни въпроси, той вече им говори за онова, за което всеки иска да разбере за своя духовна полза.

Друг монах, който живя в нашия манастир и почина няколко години преди това, о. Ефрем, също притежаваше дълбоко смирение. Веднъж, много болен, той беше в болницата „Теагенио“ в Солун. Отидох да го навестя. Когато се приближавах към леглото му, той протегна ръце и ми каза: „Ела, Геронда, искам да се изповядам“. Започна да се изповядва направо пред всички. Болните слушаха изповедта му, а старецът в простодушието си дори не му мина през ум, че и други го слушат. „Искам да ми простиш, Геронда, че толкова много съм те огорчавал“ – каза ми той. „Не си ме огорчавал“ – отвърнах му аз – „по-скоро аз съм те огорчавал, защото понякога съм бивал по-строг“. А той ми казва: „Ти си го правил заради моето спасение, а пък аз съм те безпокоил с моите страсти. Точно така е трябвало да постъпваш с мене“. Тогава се обърнах към миряните, които слушаха това: „Виждате ли какво смирение има о. Ефрем и какво казва?“ Но о. Ефрем се обърна и каза: „Братя мои, изповядвам ви, че не притежавам никаква добродетел. За толкова години на Света гора не съм направил нищо. Умолявам ви, помолете се за моето спасение“.

В този момент всички миряни изпаднаха в умиление, започнаха да плачат, виждайки смирението на монаха, лежащ сред тях, защото разбраха, колко много добродетелен и търпелив е той. Един младеж от болничния персонал, който присъстваше, се прекръсти и каза: „Слава на Бога, че я има Света гора!“

И така, това е свидетелството, за което говоря от моя собствен опит на Света гора, за това дълбоко смирение на всички отци, които казват за себе си, че са нищо. И това не е някакво лицемерно, нито показно смирение. То е неподправено смирение, изхождащо от истинското им мнение за самите тях – че нямат никакви добродетели и не са принесли никакъв плод в монашеското си служение. При все това, те имат душевен мир и не се страхуват от смъртта, защото тяхната съвест им казва, че въпреки духовната им немощ, те имат благодат и Божията милост е върху тях.

Ще кажа и за още нещо, което ме е впечатлявало на Света гора (а може би и вас, а и другите, които са я посещавали). Това е, че отците не са безлични, не изглеждат като едно и също лице, а всеки си има свои собствени черти, всеки е неповторима личност. И добродетелите на всеки поотделно, поведението им, подвизите – носят отпечатъка на личността му. Те никога не показват, че имат добродетели. Напротив, винаги демонстрират случайните си грешки до такава степен, че някои миряни, като ги гледат, падат в съблазън. Но тях не ги е грижа за това, защото всъщност показват истинската страна на нещата, не лъжливата. В това се състои истинският, неподправен дух на отците от Света гора.

Неотдавна ми разказаха за един монах, велик постник и подвижник, който можел в продължение на много дни да се храни само с капки роса от храстите, но когато бил в Карея, влизал в гостилницата и пиел бира. Правел това, за да остави у хората впечатление, че е невъздържан и немарлив монах, който не се подвизава. По този начин хвърлял прах в очите на всички, за да скрие многодневните си подвизи и пости.

Разбира се, знаете и за юродивите заради Христа. Има ги и в Света гора. Затова не бива да се правят прибързани изводи за монасите, които на пръв поглед правят някои странни неща и дават вид, че не са добродетелни. Те правят това от желание да скрият добродетелите си и големите си подвизи.

Разбира се, благодатни отци в Света гора са не само тези, които са известни на света със своите големи добродетели, разсъждения, дарове на прозорливост, но и онези другите, които не са така добре известни. И те са благодатни, и те се подвизават, плачат, каят се за своите грехове и за греховете на целия свят. Постепенно и те получават благодат от Бога, и биват удостоявани от Него с истинска християнска кончина. За цялото време, с което Господ ме е удостоил да пребивавам на Света гора, съм виждал успението на 15 отци. Впечатли ме това, че при тези отци смъртта беше лека, макар че, бидейки все пак хора, те не бяха съвсем лишени от някои слабости. Господ ги удостои да си отидат от тоя свят в пълен мир, изповядали греховете си и покаяли се. Някои от тях дори бяха предвидили края си. Това е голямо утешение за нас, по-младите, че Бог дава своята благодат на онези, които се подвизават и ги удостоява да си отидат с мир от този живот и да преминат във вечния живот, където ни очакват Христос, Божията Майка и светиите.

Благодатните светогорски отци остават телата си на гробищата на Света гора. Често техните кости благоухаят. Това почувствахме и по време на ремонта на манастирската ни костница. Тя се намира под гробищния параклис, посветен на Всички Светии, в който служим през съботите. Всеки петък вечер отслужваме панихида с поменаване имената на всички починали отци. Под този параклис почиват костите им. Когато течеше ремонтът в костницата, пренесохме костите в параклиса. Тогава всеки, който влизаше вътре в него, чувстваше как го облъхва едно наситено благоухание.

Източник: http.www isihazm.ru

 

 

 

Двете крила на човека

Юни 14, 2017 in Беседи, Начална страница

- Хората попадат много лесно както под добро, така и под лошо влияние. Да попаднеш под лошо влияние е по-лесно, защото там командва дяволът. Кажеш например на някого да остави пушенето, защото е вредно. Точно когато човекът вземе решение да ги откаже, веднага притичва дяволът и му казва: „Ето, в тия цигари има по-малко никотин, а в тези – очистващ филтър, така че, пуши, няма страшно.“ Т.е., дяволът му намира оправдание, за да не откаже пушенето, намира му „изход“. Та той може да ни намери цял куп оправдания. А тия цигари, които ни предлага, могат да ни донесат още по-голяма вреда. Затова трябва да имаме сила на волята. И ако не се пребориш с тези недостатъци, докато си млад, то после ще бъде по-трудно да ги преодолееш, понеже колкото повече старее човек, толкова повече волята му отслабва.

 

Ако човек няма силна воля, той не може да направи нищо. Свети Йоан Златоуст казва: „В “искам“ или “не искам“ се заключава всичко.” Това означава, че всичко зависи от това, дали човек иска или не иска. Велико дело! Бог по природа е благ и винаги иска за нас добро. Само, че трябва и ние да го желаем. Защото човек лети духовно с помощта на две крила: с Божията воля и собствената воля. Едното крило на Бога – Неговата воля е постоянно прилепено към едното ни рамо. Но за да литнем духовно е нужно да прилепим на другото си рамо своето собствено крило – човешката воля. Когато човек има силна воля, тогава той притежава човешкото крило, което се уравновесява с божественото и той започва да лети. А ако волята му е слаба, тръгва да лети, но се премята във въздуха и пада. Отново се опитва – и отново същото.

 

- Отче, а може ли да се развива силата на волята?

 

- Нали сме казали, че всичко може да се развива? Всички хора имат воля – кои по-слаба, кои по-силна. Когато човек има воля да се подвизава, моли Бога да усили волята му и Бог му помага. Когато човек не напредва, трябва да знае, че или въобще не проявява воля или проявява слабо волята си, което пак не му е от полза. Ако птицата има едно здраво крило, но не се грижи за другото, тогава от него изпадат някои пера и след това не може да лети добре. Едното крило е здраво, обаче другото е като счупен гребен. Птицата го размахва, но между перата му минава въздух и не може да лети добре. Литва за малко и започва да се превърта във въздуха. За да полети, трябва и това крило да е цяло.

 

Така и човек трябва да внимава и да се грижи за своята човешка воля, ако иска да лети духовно по правилен начин. А какво прави дангалакът? Отива крадешком и измъква първо някое малко перце, после някое малко по-голямо и ако човек не внимава, изтръгва и някое голямо и когато се опита да лети, не може. Ако дяволът успее да изскубне няколко пера, когато човек тръгне да лети, влиза въздух през това крило и той започва да се премята във въздуха. Божественото крило винаги е здраво и цяло. Не му липсват пера. Дяволът не може да го скубе, тъй като крилото е божествено. Човек трябва да внимава да не се отнесе небрежно и дяволът да извади някое перо от собственото му крило. Когато започнат да се промъкват лека-полека леността и равнодушието, волята отслабва. Какво да прави Бог, ако човекът не желае? Не иска да се намесва, защото зачита човешката свобода. Така човек прави непотребно и божественото крило. Когато, обаче има воля и неговото крило е неповредено, тогава и Бог желае, и човекът желае – и хвръква.

 

- Отче, какво точно е това хвръкване? Имате предвид, че трябва да желая да напредна духовно, да желая спасението си?

 

- Разбира се, дете мое! Когато казвам летене, имам предвид духовното въздигане, а не да литна и да кацна на някой кипарис!

 

- Отче, бяхте ни казали, че човек може да оре, да сее и да върши всички други работи, но се случва да не може да изкара дори и семето, което е посял.

 

- Да, така е. Ако човек не внимава, дяволът ограбва труда му. А ако внимава и приеме сериозно въпроса за спасението на душата си, тогава се подвизава, напредва, дава плодове, храни се духовно и се радва ангелски.

 

източник: Из книгата „Духовно пробуждане“, Слова, Том 2

Господ не ни забравя, а щедро ни благославя

Март 22, 2017 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Една бедна жена веднъж минавала край лозе, отрупано с грозде.


„Как ми се ще да си взема малко грозде“ – казала си мислено. В този момент минал господарят на лозето. Поздравил я и ѝ казал:


- Госпожо, искате ли да си вземете една чепка грозде?


И след като получил утвърдителен отговор, влязъл в лозето.


Жената зачакала. Пет, десет минути, четвърт час изминали, без да се появи стопанинът на лозето. Отегчила се да чака и като решила, че той просто я е забравил, се обърнала да си тръгне. Но в този момент се появил стопанинът, понесъл кошница, пълна с отбрани гроздове, и ѝ казал с усмивка:


- Извинете ме за закъснението, но исках да избера от най-хубавото грозде.


Много пъти в нашите молитви просим от Бог нещо и като не го получим веднага, мислим, че Той е безразличен към нас.


Без съмнение, след известно време пристига отговор на молбата ни, богат и благословен, такъв, какъвто не сме си го и представяли, и тогава сме обзети от срам заради слабата ни вяра.


Господ се бави, защото иска да напълни кошницата ни с благословии за душата ни, която преди това е поискала само една чепка грозде.


Нужно ни е малко търпение за да видим как Божията благодат ще се излее върху нас.


Накъдето и да се обърнем, ще видим Любовта Господня, дори и най-дребното нещо, случващо се с нас, което на пръв поглед изглежда случайност, е дар от Бога.


Нашия Отец знае винаги от какво се нуждаем и преди да сме Го поискали, Той ни го дава в изобилие. Бог никога не ни забравя, забравяме Го ние.