Умението да се радваме е една от удивителните и, без преувеличение, спасителните способности на човека. Може ли човек да я възпита в себе си, може ли да се научи на нея? Каква е връзката между радостта и другите способности и чувства на човека?

За разрушителната тъга

Четейки Свещеното Писание – в частност, Евангелието и Апостолските послания, – виждаме там множество различни повели. Това не са точно заповеди, това са думи на Христос, обърнати в различни случаи към учениците му и чрез тях – към всеки един от нас. Това са и наставления на апостолите, които те са давали на своето паство. Сред тези наставления е и повелята да се радваме (виж 1 Сол. 5:16). Както показва опитът, това е една от повелите, които най-често се забравят или се разбират неправилно. Няма да говоря подробно за стереотипното мнение, което може да се чуе от нецърковните хора, наминаващи рядко в храма поради някаква необходимост: Стоят, казват, православните на служба с мрачни и скръбни лица, лишени не само от радост, но и от какъвто и да било емоционален интерес към случващото се. Няма да говоря за него, защото това мнение до голяма степен е невярно: човек, който се е отбил в храма по време на службата за 15-20 минути, вижда хора молещи се, съсредоточени, борещи се напрегнато с разсейващите ги помисли. И, разбира се, техните лица са сериозни. Същите тези хора след литургията ще се смеят, ще се усмихват, ще се шегуват, ще проявяват топлота и интерес един към друг. Така че, като цяло, това твърдение е погрешно, но все пак за неговото битуване има известни основания.

Християнската вяра, пребиваването с Христос, предполагат не само наличието на някаква радост в храма, а и умение истински да се радваш на живота. Не може да не признаем, че такава вътрешна, дълбока, не помрачавана от никакви житейски обстоятелства радост, недостига или изобщо липсва у повечето от нас. А да се радва през целия си живот – за християнина е не просто заповед, а негов дълг, израз на ответната му любов към Бога.

Много често чуваме, че всеки човек, който се кани да посвети живота си на изпълнение на Божиите заповеди, ще има много скърби, че не е възможно, както казва св. Исаак Сириец, да се приближиш до Бога, по друг начин, освен чрез скърби. От това мнозина стигат до извода, че щом в света скърби ще имате (Иоан. 16:33), значи и за самите нас вътрешното състояние на скръб трябва да бъде фоново, постоянно, нормално. Но то е именно ненормално – преди всичко защото човек, който постоянно се намира в такава вътрешна угнетеност и чувство за безрадостност на живота, започва да се руши отвътре – психически, а често и физически. А това означава, че той започва да губи сили, да губи способността си за действие и вместо да служи на своите ближни, става за тях бреме, често твърде тежко. Да не говорим за това, че когато хора, които са далеч от Църквата, видят подобно саморазрушаване на вярващ човек, желанието им да тръгнат по пътя на вярата очевидно не нараства.

В този свят истинската радост е такова рядко явление, каквото са истинското смирение и истинската любов. Но в нея, както и във всяка добродетел, можем да се упражняваме, да вникваме в нейната същност, да се учим на нея. Преди всичко трябва да разберем, че става дума не за тази радост, за тази емоционална възбуда, която предизвикват у нас преходните, суетни неща – става дума за съвършено друга радост. Тя произтича от осъзнаването, че Господ ни е дал този живот, ние сме били въведени от Него в това битие чрез някакво чудо. Спомням си как още от детството ми, от четиригодишна възраст, ме поразяваше следната мисъл: „Ето, мен ме има, аз съм. А как е станало така, че ме има именно мен, а не някой друг?“ . Тогава още не познавах вярата, но намерих за себе си следния отговор: „Някой е трябвало да познае, че аз – това съм именно аз, и затова съм се появил“. Аз възприемах това като нещо удивително и чудесно. С възрастта подобни мисли изчезват някъде, биват забравени, но въпреки това чувството, че личното битие на всеки човек е чудо, не трябва да ни напуска. Без него радостта по Бога, към която сме призвани, не може да съществува.

Трябва да се каже, че не всяка радост, която човек изпитва във връзка с размишленията си за Бога, е радостта, за която сега говорим. Случва се да ни споходи радостно чувство, просто защото сърцето ни се е разгоряло по време на молитва, душевните впечатления са се оживили. Това чувство може да се задържи дълго време и то, без съмнение, е добро. Но това не е тази радост, която ще пребъде с човека въпреки всичко, дори в периодите на най-тежки изпитания. Духовната радост не изчезва в трудни външни обстоятелства, именно така тя се проверява.

Има също и състояние на еуфория, което се случва също да приемат за радост по Бога. Понякога то е резултат от напълно неправилен духовен живот, понякога – просто следствие от слаба нервна система. Еуфорията също може и трябва да бъде различавана от радостта, която е плод на задълбочен християнски живот, по един съществен признак – умората. От еуфорията човек рано или късно се уморява, а да се радва по Бога не се изморява никога.

Да заспиш и да се събудиш в рая

Какво пречи на духовната радост да расте в нас? Много неща, но едно от тях ми се иска специално да посоча: често хората, идвайки в храма и започвайки да живеят християнски живот, донасят със себе си и навика да се тревожат, да изпадат в паника.

Когато попиташ някой, защо се измъчва така с тази тревога, с тази паника – понякога до там, че не е в състояние да се зарадва на нещо – отговорът обикновено е един: такива са обстоятелствата. Но едновременно с това ние виждаме в Църквата хора, които намират начин да съхранят своя мир и светлата си радост дори на смъртния си одър; виждаме хора, при които всичко в живота се руши, а те не губят душевното си равновесие – и се усмихват искрено, и благодарят на Бога буквално за всеки къшей хляб. Значи все пак, причината не е в обстоятелствата. Има хора, които живеят съвсем благополучно, но стигат до умопомрачение, защото се боят от две взаимно изключващи се неща: от старостта и от преждевременна смърт. Но какво искате тогава? Както отбеляза една жена от нашата енория, „искаме да заспим и да се събудим в рая“. Т.е. човек има някакво неоснователно изискване: „Аз искам да бъде така“ – и тогава се появява мисълта, че няма да стане така, както му се иска, тя изпълва всичко и човекът изпада в истерия.

Изходът е един: да разберем, че животът е такъв, какъвто е, а не какъвто сме го измислили и да започнем да благодарим за него, а не да изискваме нещо от него. Да не си задаваме мъчителни и съвършено напразни въпроси: защо да живея повече, ако ще бъде така или иначе – и в двата варианта еднакво зле, какъв смисъл има в това? Смисъл определено има във всеки час живот. И този смисъл ни разкриват вярата и схващането за живота не като стечение на обстоятелства, а като дар Божий, който освен това ни е бил даден не веднъж, а ни се дава всеки ден и всеки миг.

Почти винаги зад неумението на човека да се радва се крие от нищо неоправдана вътрешна сложност. Когато човек носи в душата си нещо несъчетаемо, когато в нея са натрупани някакви митически конструкции, когато той излишно драматизира това, което се случва с него, не само че не може да достигне до духовна радост – той вече не чува и песента на птиците, не вижда залеза, не чувства топлия вятър. Разбира се, може да се каже, че има хора, които по природа са по-цялостни и прости, а други – по-противоречиви и сложни, но тук може да се направи следната аналогия. Ако на човек не му дават да спи в продължение на няколко денонощия, той неизбежно ще придобие по-голяма простота. Неговият жизнен багаж и душевни склонности ще си останат, но всички изкуствени вътрешни сложности някак много бързо ще загубят своята важност. По подобен начин действа и стремежът към Бога, когато той стане всецял, силен и истински: той дава на човека разбирането, че ето това е важно, това не много, а това може да бъде изоставено. Животът, устремен към Бога, може да се сравни с полета на въздушен балон: ясно чувстваш кога той започва да губи височина и изхвърляш баласта. И щом го отхвърлиш, веднага се освобождаваш от ненужните умопостроения, подозрения, от опитите да изразиш с много думи онова, което може би изобщо не е нужно да изказваш с думи, от самооправданията, които не те оправдават – и животът става много по-лек. И по-радостен.

„Аз обичам своята тъга“

Внимателният човек, който се старае в различните житейски обстоятелства да разпознава действието на Божия промисъл, обикновено вижда в своя живот повече поводи за радост, отколкото могат да забележат отвън заобикалящите го хора. В други случаи е точно обратното. Случва се да разговаряш с човека, да му изброяваш на пръсти онова, което може да го радва в живота му, да му носи утеха – и се сблъскваш с факта, че той просто не иска да се радва. По-близко и привично му е да пребъдва в това печално състояние на самосъжаление, в което е дошъл при свещеника. Той намира в него някакво патологично утешение и не иска да се откаже от него. Как изобщо е възможно това?

Не само е възможно, но не и чудно, защото радостта според християнското й разбиране е не само пълнота на живота, но винаги и душевен труд. Това винаги е някаква откритост към хората: не е възможно да се радваш по християнски, ако си се сврял някъде в своя ъгъл. И понякога е по-лесно да не предприемаш нищо по този въпрос, а да вършиш точно обратното и да намираш в това мрачно, извратено удовлетворение. Затова ми се струва, че всеки от нас, желаейки да се научи да се радва, трябва първо да се вгледа в себе си и да се запита: искам ли наистина да се променя или си ми е по-добре с моята тъга? И ако се окаже, че е последното, то с това непременно трябва да се борим с всички сили. Защото ако човек не се радва, той не може и да благодари, с което сам се лишава от благодатта и Божията помощ. Преподобни Исаак Сириец казва, че няма такова Божие благодеяние, което да остане неумножено, освен онова, за което човек е неблагодарен. Така че може да се каже – колкото по-дълго човек предпочита да възприема всичко в тъмни краски, толкова по-лошо става неговото реално положение.

Да променим нагласата

Несъмнено способността на човека да изпитва радост, неговата възприемчивост към нея, зависят от нагласата му. Но ние сме свикнали да казваме „нагласа“, разбирайки някаква даденост, докато на практика нагласата по-скоро има нещо общо с настройките на смартфон: ние привикваме към определени параметри, но като се поровим в тях и се ориентираме, можем да ги променим. Човек зависи от много неща: от своите навици, страхове, интереси, емоции. Преустройвайки по един или друг начин всичко това, ние можем значително да променим общата „конфигурация“. И ако човек иска да живее радостен живот, трябва да се отнесе към това, като към много сериозно дело, което изисква непременно работа над себе си.

При обучаването в каквото и да било, винаги има съвсем простички действия, изпълнявайки които човек постепенно придобива навик. И в обучаването на това да възприемаш живота просто и непосредствено и също така непосредствено да му се радваш, също могат да се намерят такива елементарни упражнения. Например, някой ни е казал нещо и в съзнанието ни се прокрадва помисъл: а какво искаше да каже той? Просто така ли го каза или с подтекст? Тук трябва да се спрем и да възразим: „Това не е важно, той каза точно това, което каза и повече няма да мисля за това“. Или в сърцето ни се прокрадва страх от нещо. Веднага трябва да преценим: реален ли е този страх или измислен? И, ако е измислен, без съжаление да го отхвърлим, защото в противен случай никога няма да се научим да се радваме на живота.


Нужно е също по-често да напомняме сами на себе си, че Бог е създал човека за блаженство и макар че ние сме се лишили от него, правейки грешка в лицето на нашите праотци, за човека е естествено да се стреми към този блажен живот. Затова всичко добро, което можем да съберем във фокуса на нашето увеличително стъкло, от огромното слънце до мъничкото бръмбарче, от нечия усмивка до прекрасната тиха сутрин, трябва непременно да събираме и да насочваме този фокус в сърцето си. И тогава, може би, нашето свидетелство за Христос ще стане наистина живо за тези, които са загубили радостта от живота, и гледайки нас, те ще пожелаят отново да я намерят.

Близки теми:

Мирът в семейството Да се приближим към истинското Христово общество Двете крила на човека Къде презареждате батериите си? Благодатните хора

О. Константин ме помоли да разкажа за благодатните хора, които са в Света гора. Преди всичко искам да кажа, че всички християни са благодатни хора, защото притежават благодатта на Светото Кръщение. Благодатни са и монасите, защото освен благодатта на Светото Кръщение имат и благодатта на ангелския образ. Разбира се, проблемът е в това, че заради нашите страсти спотаяваме тази благодат, както се спотаява огън под пепел и така той не се вижда. Но когато с помощта на покаянието, духовните упражнения, подвизи и молитви постепенно преодоляваме страстите, тогава и пепелта на страстите постепенно се маха и огънят на Божията благодат, който гори в нас излиза на повърхността. Ето и в тези хора, които се подвизават по тоя начин излиза навън Божията благодат. Такива са благодатните хора, те са забележими.

В Божията Църква винаги е имало благодатни хора. Те винаги са били „солта на земята“. Те са изобразявали благодатта на света. Те са придавали смисъл на живота и радост на хората във времето, когато са живели. Но и след успението си по присъщата им благодат са продължавали да дават утеха и помощ на хората. Св. Григорий Палама, чиято памет отбелязваме днес казва, че Божията благодат осенява преди всичко душите на светиите, а после от душите преминава в телата им. А когато умрат, остава в техните мощи, в гробниците им, в иконите, в осветените в тяхна чест храмове. Тази благодат Божия остава жива в ликовете на светиите и впоследствие се запазва във всичко, свързано с тях. Ето защо ние, православните, се покланяме на светите мощи, на светите икони, на светите храмове, доколкото те носят в себе си Божията благодат, която са имали Божията Майка и светиите.

Сега ще премина към въпроса на о. Константин за благодатните хора на Света гора. Искам да ви разкажа нещо от личния си опит и от опита на много поклонници, посещавали Света гора. На Атон срещаме много наши благодатни братя (и точно това прави Света гора такова благодатно място за поклонниците). Разбира се, под „благодатни братя“ ние не разбираме някои, които вършат чудеса и знамения, а онези, които са придобили в душите си мир, любов и смирение.

През времето на моя престой в Света гора Господ ме удостои да опозная благодатни хора и да получа духовна полза от тях. Длъжен съм да кажа, че светогорските монаси, особено ония, които са се подвизавали дълги години, имат някои общи качества, които са ме впечатлявали извънредно много. Първото от тях е това, че те нямат никакво добро мнение и доверие за себе си, нито изпитват възхита от добродетелния си живот. Те извършват много строги духовни подвизи и упражнения, но смятат, че това е нищо и казват, че ако бъдат спасени, това ще е изключително и само по милостта Божия.

Един такъв монах от един скит в Света гора заболял твърде млад от неизлечима болест. Знаел, че умира. Той бил добър монах – подвижник. Малко преди да умре, бил запитан от един по-млад монах: „Отче, ти умираш. Кажи ми нещо от твоя опит, което да бъде за полза на душата ми“. И умиращият монах му казал следното: „Знаеш ли, братко, през време на живота ми се подвизавах и в пости, и в молитви, и в бдения, и в послушания, и по Божията благодат, доколкото успявах, се постарах да спазвам монашеските си обети. Но сега не се надявам на всичко това. Единственото, на което се надявам сега, е на Кръвта на Разпнатия“. Или, той имал на предвид милостта Божия.

И това е първото характерно свойство на всички благодатни монаси на Света гора – че те не се надяват на себе си, на своите духовни упражнения и подвизи, а на Божията благодат. Познавам отци, живели 60 – 70 години на Света гора, строго подвизавали се, а когато ги попиташ за живота им, казват: „Животът ми премина, а аз така и не направих нищо добро, нямам никакви добродетели, не принесох никакъв плод“.

Спомням си стареца Авксентий, който почина на 90 годишна възраст, преди около десетина години. Беше много добродетелен и свят монах. За Пасхалната неделя в манастира трябваше да дойдат отци и миряни-поклонници, голям брой, които щяха да приемат причастие. Преди самото причастяване, стоейки пред Царските врати, аз се обърнах към миряните: „Моля да пристъпят тези, които са се изповядали и подготвили. А който не се е подготвил, може сега да се изповяда, преди да бъде дадено Причастието“.

О. Авксентий (той беше сляп) помисли, че говоря за монасите. Той стоеше най-отпред в редицата на отците (беше най-старши, дошъл в манастира още през 1917 г.), чакайки реда си, за да се причасти. Реши, че моля и отците да се изповядат. И започна да се изповядва направо пред всички. Но каква изповед само: „Плувам в морето на суетата. Нищо не направих в живота си. Не зная нито къде се намирам, нито накъде отивам“. Така говореше и молеше за милост от Бога. Това смирение беше обичайно за о. Авксентий. Затова, всеки път, когато му искахме съвет, той избягваше да ни дава пряк съвет, но казваше само: „Молитва. Молитва. Казвайте: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме грешния! Също – четете „Евергетинос“ (сборник с душеполезни четива, съставен в 11-ти век от монаха Павел от Евергетидския манастир в Константинопол, преработен и допълнен в 18-ти век от преп. Никодим Светогорец). Винаги скриваше добродетелите и големите си духовни знания и мъдрост, които имаше. Целия си живот прекара в подвизи. Имаме достоверна информация, че о. Авксентий е бил удостоен всекидневно да съзерцава Нетварната Светлина. Това беше, разбира се, потресаващо, но вярно, и сме уверени че е било точно така, защото о. Авксентий имаше ония предпоставки, които са в състояние да му помогнат да достигне това боговидение. Ето това е, което лично мен ме е впечатлявало много – онова смирение на отците от Света гора, които считат себе си „за нищо“, както казва св. Никодим Светогорец.

В нашия манастир имахме и друг монах, на 97 години. Дошъл в манастира в 1924 г., бил послушник на приснопаметния, свят и прозорлив игумен на Григориат – о. Атанасий. И той бе много добродетелен старец, няма да споменавам името му, защото той е още жив (става въпрос за о. Исихий, по време на това интервю той бе още жив – бел. прев.). Помня, веднъж му казах, че той е извършил толкова много подвизи, а той отвърна: „Нищо не съм направил. Целият ми живот премина в пустословие“. Не се считаше достоен, дори и да му сварим чашка кафе. Ако правим кафе за всички, хайде, може, но специално само за него – не. Никога и за нищо не молеше. За толкова години, откак съм в манастира, никога не поиска за себе си дори и едно расо или подрасник, нищо. Ходи си с вехтите дрехи и е доволен. Единственото, за което съжалява е, че не може вече да изпълнява послушание и както казва – „даром ям хляб“. Това старче, надарено с такова дълбоко смирение, има голяма благодат и голям мир в душата си. Когато поклонници-християни идват, за да го видят, сякаш Бог го известява – още не са успели да му разкажат всичко и да му зададат конкретни въпроси, той вече им говори за онова, за което всеки иска да разбере за своя духовна полза.

Друг монах, който живя в нашия манастир и почина няколко години преди това, о. Ефрем, също притежаваше дълбоко смирение. Веднъж, много болен, той беше в болницата „Теагенио“ в Солун. Отидох да го навестя. Когато се приближавах към леглото му, той протегна ръце и ми каза: „Ела, Геронда, искам да се изповядам“. Започна да се изповядва направо пред всички. Болните слушаха изповедта му, а старецът в простодушието си дори не му мина през ум, че и други го слушат. „Искам да ми простиш, Геронда, че толкова много съм те огорчавал“ – каза ми той. „Не си ме огорчавал“ – отвърнах му аз – „по-скоро аз съм те огорчавал, защото понякога съм бивал по-строг“. А той ми казва: „Ти си го правил заради моето спасение, а пък аз съм те безпокоил с моите страсти. Точно така е трябвало да постъпваш с мене“. Тогава се обърнах към миряните, които слушаха това: „Виждате ли какво смирение има о. Ефрем и какво казва?“ Но о. Ефрем се обърна и каза: „Братя мои, изповядвам ви, че не притежавам никаква добродетел. За толкова години на Света гора не съм направил нищо. Умолявам ви, помолете се за моето спасение“.

В този момент всички миряни изпаднаха в умиление, започнаха да плачат, виждайки смирението на монаха, лежащ сред тях, защото разбраха, колко много добродетелен и търпелив е той. Един младеж от болничния персонал, който присъстваше, се прекръсти и каза: „Слава на Бога, че я има Света гора!“

И така, това е свидетелството, за което говоря от моя собствен опит на Света гора, за това дълбоко смирение на всички отци, които казват за себе си, че са нищо. И това не е някакво лицемерно, нито показно смирение. То е неподправено смирение, изхождащо от истинското им мнение за самите тях – че нямат никакви добродетели и не са принесли никакъв плод в монашеското си служение. При все това, те имат душевен мир и не се страхуват от смъртта, защото тяхната съвест им казва, че въпреки духовната им немощ, те имат благодат и Божията милост е върху тях.

Ще кажа и за още нещо, което ме е впечатлявало на Света гора (а може би и вас, а и другите, които са я посещавали). Това е, че отците не са безлични, не изглеждат като едно и също лице, а всеки си има свои собствени черти, всеки е неповторима личност. И добродетелите на всеки поотделно, поведението им, подвизите – носят отпечатъка на личността му. Те никога не показват, че имат добродетели. Напротив, винаги демонстрират случайните си грешки до такава степен, че някои миряни, като ги гледат, падат в съблазън. Но тях не ги е грижа за това, защото всъщност показват истинската страна на нещата, не лъжливата. В това се състои истинският, неподправен дух на отците от Света гора.

Неотдавна ми разказаха за един монах, велик постник и подвижник, който можел в продължение на много дни да се храни само с капки роса от храстите, но когато бил в Карея, влизал в гостилницата и пиел бира. Правел това, за да остави у хората впечатление, че е невъздържан и немарлив монах, който не се подвизава. По този начин хвърлял прах в очите на всички, за да скрие многодневните си подвизи и пости.

Разбира се, знаете и за юродивите заради Христа. Има ги и в Света гора. Затова не бива да се правят прибързани изводи за монасите, които на пръв поглед правят някои странни неща и дават вид, че не са добродетелни. Те правят това от желание да скрият добродетелите си и големите си подвизи.

Разбира се, благодатни отци в Света гора са не само тези, които са известни на света със своите големи добродетели, разсъждения, дарове на прозорливост, но и онези другите, които не са така добре известни. И те са благодатни, и те се подвизават, плачат, каят се за своите грехове и за греховете на целия свят. Постепенно и те получават благодат от Бога, и биват удостоявани от Него с истинска християнска кончина. За цялото време, с което Господ ме е удостоил да пребивавам на Света гора, съм виждал успението на 15 отци. Впечатли ме това, че при тези отци смъртта беше лека, макар че, бидейки все пак хора, те не бяха съвсем лишени от някои слабости. Господ ги удостои да си отидат от тоя свят в пълен мир, изповядали греховете си и покаяли се. Някои от тях дори бяха предвидили края си. Това е голямо утешение за нас, по-младите, че Бог дава своята благодат на онези, които се подвизават и ги удостоява да си отидат с мир от този живот и да преминат във вечния живот, където ни очакват Христос, Божията Майка и светиите.

Благодатните светогорски отци остават телата си на гробищата на Света гора. Често техните кости благоухаят. Това почувствахме и по време на ремонта на манастирската ни костница. Тя се намира под гробищния параклис, посветен на Всички Светии, в който служим през съботите. Всеки петък вечер отслужваме панихида с поменаване имената на всички починали отци. Под този параклис почиват костите им. Когато течеше ремонтът в костницата, пренесохме костите в параклиса. Тогава всеки, който влизаше вътре в него, чувстваше как го облъхва едно наситено благоухание.

Източник: http.www isihazm.ru

Близки теми:

Колкото по-близо сме до Христос, толкова по-близки ставаме помежду си Истинската свобода е свободата на любовта, а не свободата на егоизма Двете крила на човека Господ не ни забравя, а щедро ни благославя ДА ОТХВЪРЛИМ БАЛАСТА НА СЛОЖНОСТТА