Един офицер-благородник бил наклеветен за злоупотреба с държавни пари, бил изпратен на заточение в Сибир и бил лишен от всякакви граждански права и състояния. В Сибир се преселила и неговата жена с дъщеря му, но там живеели в бедност и нищета. Още като дете дъщерята на офицера дала обещание: когато порасне, ще подаде прошение до императора, за да помилва баща й. И за да подаде това прошение, момичето, когато навършило 17 години, тръгнало пеша от Сибир за Петербург. По това време тази история била станала много известна, за нея се пишело много по вестниците, удивлявайки се на подвига на момичето, което заради спасението на баща си извървяло целия път през тайгата пеша. Дъщерята на каторжника скоро станала знаменитост. В Петербург била откарана на коне, където била приветствана и веднага била представена на императора.


- За какво беше осъден вашият баща? – попитал императорът.


- Извинете, Ваше Величество, но аз не зная нищо за това. 


- Как не знаете?


Наистина баща й успял през годините да не въвлича дъщеря си в неговата скръб.

И императорът веднага написал прошение: „Да бъде помилван!“ – казвайки, че баща, който е отгледал такава дъщеря е достоен за Божията милост.

източник: https://vk.com/club

Близки теми:

Боже мой, Ти си една прегръдка! Лютивият лук Притча за благодарността Ръката Родителите и децата

„Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си; нито нивата му; нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му, нито някакъв негов добитък – нищо, което е на ближния ти“

Божиите заповеди не функционират като юридически заповеди, те не са закони, които Бог е издал, за да състави юридически или морален кодекс, а имат изцелителен характер, изцеляват страстите на човека. Както лекарят ти нарежда, но не защото така му е хрумнало или е адвокат, законодател, съдия, жандарм, а с това ти помага да си върнеш здравето. Така и Бог чрез заповедите иска да ни помогне да разберем какви сме били преди грехопадението, преди да се разболеем духовно, да разберем красотата на Божия образ в нас.

Не пожелавай… Трябва да уточним нещо, защото тази заповед може да напомня подобни заповеди в други човешки религии, както е в Будизма, Индуизма, където умъртвяването на желанието е форма на съвършенство, нирвана. В Православната Църква желанието на човека не се умъртвява, човекът е призван не да умъртви, а да преобрази своите желания. Човекът не умъртвява себе си, където нищо да не желае. Напротив, преобразява се, оживотворява се в Христос и вече желае не греха и страстите, а Бога, неговия Баща, Божия образ в себе си, красотата, която е имал преди падението, въобще желае да се облече в Христос. Човекът е създаден да има желания. Преди падението той имал едно желание – защото бил несъставен, а не както сега, където искаме много неща и едно искаме, друго казваме, трето мислим и четвърто вършим. Сложни сме. Бог създал човека, който преди падението имал едно голямо желание – Бога. Затова Бог се нарича най-Желания от всички неща. Бог ни е създал да имаме това желание. Цялата любов, порив, движение на човека било желание за Бога. Нямал никакво друго желание. И защо? Защото, когато човек придобие Бога в себе си, виждаме го и днес, хората, които са придобили Бога в себе си, те нямат други желания. Това придобиване на Божията любов е толкова мощно и силно, толкова силно обгръща човека, че не изпитва никаква нужда, не иска нищо друго. И ако го попиташ: „Желаеш ли нещо?“ и ти казва: „Не, слава Богу, нищо не желая!“ Вътрешно е изпълнен.

Затова в молитвата казваме (Царю Небесни…) Ти, Който си навсякъде и всичко изпълваш. Бог изпълва всичко, не оставя празнина в душата на човека. Когато Бог дойде в нас, не оставя празнина в живота ни, не можем да кажем: изпълних се, но остана едно ъгълче, където искам еди-какво си! Не съществува чувство за празнота. Другите неща – ако ги има, благодаря на Бога, че ги има, ако не, благодаря на Бога, че ги няма. Човекът е създаден да желае, не е създаден да не желае. Проблемът се е получил при грехопадението, където добродетелите и силите, които Бог му дал, се разпаднали и смесили със страстите и греховете, а желанието, което било желание за Бога, се смесило със страстите и той вече желае и много други неща: желае греха, злото, порока. Затова и Сам Бог в Писанието казва, че от малък умът на човека има склонност към злото. Тоест загубихме нашето първо и основно желание, което било насочено към Бога, и сега желаем хиляди неща. Това е едно от нашите терзания. Желаем, желаем, желаем, придобиваме много неща, но не придобиваме пълнота, душата ни не се изпълва. Затова, веднага щом придобием нещо, искаме още и още. Един човек си поставя за цел да спечели един милион евро, да стане милионер. Бъдете сигурни, че веднага щом го спечели, ще каже „Малко е! Два милиона! Да имам и един резерва!“ Веднага щом спечели и втория милион, пак е малко, какво ще правиш с два милиона? Трети, четвърти, пети милион… Ама хиляди да придобие, пак малко ще му се видят. Друг иска автомобил: „Мечтата на живота ми!“ – така казва. Не се смейте, чуваме такива неща всеки ден. Или иска мотор, знам ли аз с колко „коня”… Колко „коня” имат моторите, освен коня, който е върху мотора и го кара?! Добре де, детето ми, мечтата на живота ти е един мотор? Мотор е! Вземи мотора да видим. Купува го – добре, реално не е искал това. Иска друг мотор, друг дизайн, друга марка, автомобил, къща, вила, каквото може да си представиш, защото душата ни не се изпълва.

Деца, наблюдавано е, и вие ще го видите, израствайки, не е възможно душата на човека да се изпълни с лъжливи и материални неща. Човекът е създаден от Бога и нито отморява, нито се изпълва, нито се насища без Него. Например, когато сме в гимназията, казваме „Да свърши гимназията!“ Същото става и с лицея, с университета – „Мечтата на живота ми е да вляза в университета!“ Има хора, които, ако не влязат, могат да стигнат до самоубийство. Влязохме, сега чакаме да излезем. След това идва всекидневието, хиляди неща, които обаче не ни отмарят, защото човек не може да почувства пълнота без Бога. След като така е създаден – желанието му да е насочено към Бога. Идва един човек с разпръснати желания, може и всички да са сбъднати. Наистина, представете си някой, където естествено няма такъв човек, това, което казвам, е утопия но хайде, да речем, че има човек, на когото всички желания са сбъднати. Макар и сбъднати, бъдете сигурни, че дълбоко в душата си има нещо, което не се е изпълнило. Дори да си мисли, че вътрешно се е изпълнил, съществува нещо друго, което не може да преодолее и това е смъртта. Човекът не може да преодолее смъртта. Не гледайте сега, когато сте малки. Утре, когато пораснете и смъртта се изправи пред вас и ви каже: ела, чакам те! – и аз докато бях на 30 – 35 години, не мислех за смъртта. Сега съм на 53 (Беседата е изнесена през 2010 г.). Хм. Имам 53 години зад мене, а не пред мен. Казали на една 82 годишна баба:

- Бабо, да те изведем на разходка?

А тя отвърнала:

- Момичето ми, ама не двойката, а осмицата е отпред! Първо е осмицата и след това двойката!

Човек не може да преодолее смъртта, защото смъртта е разрушение на човека. Затова Христос стана Човек, победи смъртта, премахна я, защото, ако не се премахне, ако не преодолеем смъртта, тогава всичко друго, което правим, е напразно. Да знаете това. Трябва да преодолеем и победим смъртта. Само Христос потъпка смъртта – „със смърт смъртта потъпка“. Така, както казва св. Йоан Златоуст, никой да не се бои от смъртта – защото смъртта на Спасителя ни освободи.

Църквата ни изцелява от робството на желанията, не ги умъртвява, а преобразява човека, очиства безразборните желания и както множество малки реки се вливат в по-голямата, така Църквата събира всички негови желания – чрез нейния аскетически живот и спазване на Божиите заповеди – и прави човека единен и насочва желанието му към Бога. Затова тя ни казва да не съгрешаваме да не сме сластолюбиви, сребролюбиви, славолюбиви – защото така прекъсва всички „течове” на душата, събира желанието ни, за да може да се насочи към Бога. Когато човекът се обърне към Бога, разбира, че не изпитва никаква нужда. Разбира, че всички онези нужди, които си е мислел, че има и се е борил и дори през трупове е минавал, за да постигне своите желания, разбира, че всички тези неща са напразни и нищо не го дразни – нито дали има, нито дали няма, нито дали ще му вземат, нито дали ще му дадат. Излиза от тези неща.

Както казват отците, трябва да влезем в рамките на необходимото, а не на желанието, т.е. коя е моята нужда, а не кое е моето желание. Това е моята нужда, ако мога да я задоволя, добре, ако не, пак е добре, навярно още по-добре, защото така се освобождавам от изключително много неща. Желанието е страшен тиранин – желаем да купим неща, отиваме, купуваме и след това не ги носим. Веднага щом ги купим и се приберем вкъщи, първо ни обзема отчаяние, че парите ни отидоха! След това казваме: добре, какво да правя толкова неща? Отиваш да купиш нещо и казваш „Защо да купя само едно? Ами ако се развали? Да купя две!“ Няма свършване. Човекът става подвластен и ако не внимава, това състояние може да се окаже страшен тиранин. Тоест докато казваш „Не искам, няма да го правя!“, въпреки това се омайваш, умът ти бива пленен, вървиш като хипнотизиран и отиваш в магазина или в места, където има хазартни игри, алкохол и т.н. Съобразно желанието на всеки. Църквата е работилницата, която отсича тези неща, подтиква ни към подвижнически живот и това постепенно ни очиства и ни помага да придобием независимост. Започваме от това да кажем „Слава Богу, добре съм!“, не е нужно нещо повече, добре съм така. Трябва да отхвърлим злочестието, което е белег на душата ни, където може да имаме милиони, палати, десетки коли, всичко каквото искаме, и пак да сме злочестни. Докато човекът, който е духовно независим, благодари на Бога и Го славослови, каквото и да има – и нищо да няма казва: „Слава Богу! Много съм добре, от нищо нямам нужда!“

Един подвижник живееше по-надолу от нашата калива на Света Гора. Негова килия беше една съборена постройка, със срутен покрив, с паднали прозорци. Само в едно ъгълче имаше покрив. Там сложи леглото и вещите си – и какви вещи и легло? Там живееше, старче в пустинята, посред зима, която на Света Гора е тежка. Ние го питахме:

- Дядо, как живееш тук?!

- О, много е хубаво тук!

- Да те заведем другаде или да дойдеш с нас!

- Не, Бог ми даде килията ми и да идвам с вас? Горко ми!

- Ама тук вали? Пълни се с вода!

- Не, тук, където съм, не вали!

- Ама добре ли се чувстваш?

- Много добре! Изключително!

Не изпитваше никаква нужда, като цар беше, имаше едно ъгълче, на което дори прасе нямаше да завиди! Ако кажеше на едно прасе – искаш ли този ъгъл? То щеше да се отчая и да се самоубие! Нямаше да приеме това място. Но за този човек този ъгъл бе истински палат. И чувстваш, че този ъгъл струва колкото цели палати. Казвал съм ви, че през живота си съм влизал в истински палати, много хубави къщи, с лукс, с разкош, както искате го наречете, крайности, но помня онези пребедни килийки на подвижниците, където Бог присъстваше. Както килията на стареца Паисий, където хиляди души го посещаваха и получаваха утеха, където нямаше нито столове, а сядаше на пънове, нито бюро, нито маса, а за писане ползваше една дъска.

Веднъж искаше да ми даде нещо да ям, той нямаше никаква връзка с храната. Когато негови ученици отишли и им дал правило, той им казал: „В този час ще се събуждате, в този час ще се молите и т.н.“ Написал им го. След това го прочели и го попитали:

- Ама геронда, в кой час да ядем?

- Да ядете?

- Не знам, аз нямам такова правило!

Храната отсъстваше от неговото правило. Наистина. Търсеше да ти даде нещо – едно парче сухар, но нищо нямаше. Вътрешно обаче беше изпълнен, нищо не му липсваше, а ние имаме всичко, и сме празни. Защо съществува такава празнота днес? Имаме пълни къщи, пълни хладилници, и празни души – сигурно трябва да стане обратното? Ако душите ни се изпълнят, тогава хладилниците и къщите ни могат да се изпразнят. И ако не ги опразним, да дадем, да се радваме, когато даваме на другия човек и да почувстваме онази пълнота на любовта, на милостинята. Няма по-велико нещо от това да дам на другия това, от което има нужда. По-голяма радост чувстваш да дадеш на другия това, което харесваш да обличаш, отколкото ти самия да го носиш. Когато виждаш, че другият го носи или го използва, радостта ти е по-голяма.

В Църквата желанието не се умъртвява, а се преобразява и става любов, любов към Бога. Човекът желае Бога и когато Го желае, желае братята си, творението, използва правилно всички неща. Някои хора питат: „Какво да правя, за да не завиждам?“ Тоест да не пожелават нещо чуждо. Как да не завидя на хубавата кола, която съседът има? Или чувам, че е спечелил два милиона от лотарията. Добре, може да не се разсърдя, но си казвам: не е ли по-добре аз да ги спечеля? Или поне половината, той да има половина, и аз да имам половина? Как мога да не завидя? Мисля, че човек започва да не завижда от момента, в който цени това, което има, от момента, в който казва „Слава Богу! и това, което имам, е достатъчно! Имам от всичко.“ Благодарим на Бога за всичко. Тогава душата започва да се осъзнава и да се изцелява от страстта на завистта и пожелаването на други неща, защото много пъти имаме толкова неща, за които бихме могли да благодарим на Бога, но ги пренебрегваме и гледаме малкото, което другият има. Това е така, защото не сме се научили да използваме правилно това, което имаме, и да благодарим на Бога. Църквата ни насърчава да благодарим за всичко на Бога. Отиваме да ядем, яденето може да не е хубаво, вчерашно, но когато след ядене станеш и кажеш молитвата „Благодарим Ти, Христе Боже, за земните блага, с които си ни наситил!“, тогава нещата се променят и казваш „Слава Богу!“ Помня като малки ядяхме в квартала едно парче хляб, слагахме и малко захар отгоре, тогава се появи кондензираното мляко, от което ни слагаха върху филията вместо мармалад. Баба на село правеше такива „химии”. Хората ядяха и бяха здрави. Днес вземат хиляди витамини, гледат всички съставки и пак имаме много болести. Защо? – защото нямаме благодарствено разположение и това нещо ни яде. Благодарственото разположение променя цялата ни психика. Човекът, който страда от депресия – и мнозина от нас много или малко имаме депресия – дори само да казва „Слава Богу, добре съм!“, и да благодари и да славослови Бога, с това променя своята психика и нещата стават по-добре. Докато може да е много добре, но ако не славослови Бога и не Му благодари и когато го питат: “Добре ли си?”, казва: „Е, има и по-зле!“ Тоест толкова съм зле, но има и по-зле. Сякаш казваш добре, че са по-зле, а аз не съм по-зле, значи аз съм по-добре! Както и да е. Ако отговаряш така и така се чувстваш, тогава съсипваш всичко, дори добрите страни, които имаш. Трябва да се научим да благодарим и славословим Бога в живота си. Когато правим това, тогава нито желаем, нито завиждаме, нито се мъчим. Имаме едно желание – любовта и единението с Бога и така функционираме съвършено, имаме пълнота, желанието ни става свято желание, желание за Бога.

Въпроси:

Когато Бог създал Адам – от това, което са ни казвали в училище, защото не съм чел Стария Завет, въпреки че Адам бил в Рая, близо до Бога, не се чувствал толкова щастлив, защото сякаш нещо му липсвало. Бил малко разстроен и така Бог създал жената – Ева, за да се почувства и той малко по-добре. В крайна сметка…

Твоето мнение какво е? Станал ли е по-добре? Или по-зле?

Най-малкото аз чувствам, че имам нужда от съпруга, за да съм по-близо до Бога.

Виж, имаш право. Факт е това, което казваш, че Бог първо създал Адам. След това създал Ева, защото видял, че Адам е сам и казал: „Не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему подобен”. Не е добре да е сам, ще му създам помощник и създал жената. Той не създал друг човек отделно, а взел от самия човек и я създал, от реброто, за да е негов другар, да бъдат заедно. Не създал помощник да му върши работите и да му готви и чисти, а за да му помогне да се спаси, защото никой самичък не може да доближи Бога, а само в общение с другия човек. Никой не може сам да доближи Бога. Сам е само сатаната. И Бог е Троица, не Единица – общност от три лица, Отец, Син и Свети Дух. Следователно и човекът е по образа на троичния Бог и се нуждае от другия, за да се спаси. Така Бог сътворил Ева, за да се оцелости, да се спаси, да стане съвършен. Но въпреки това Христос нямал жена, не се оженил. Има хора, монаси, чинове светии, които не са се оженили. Защо? Те не станали ли съвършени и завършени хора? Със сигурност стигнали до голяма святост, защото, когато човекът е съединен с Бога, преодолява всички тези неща и горко ако човекът абсолютизира или превърне в идол жена си или децата си или или работата си или парите си или себе си, тогава е погинал. Ще се разочарова и в даден момент ще се разбие, това е сигурно. Трябва да ги преодолее, без да ги отмени, не отменям жена ми, а в пътя ми към Бога преодолявам тези неща, защото Божията любов покрива и мене и децата и всички. Не ме отделя, а ме съединява с тях, но правилно и истински. Затова Бог дал на мъжа този дар, за да му помогне да стигне до Него. Затова бракът е място, където човек може и трябва да се подвизава, да се спаси. Без това да означава, че този, който не се е оженил по една или друга причина, няма да се спаси. Не, той ще се бори с даденостите, които има, там, където е.

Как чрез молитвата можем да вложим Бога в душата ни? По какъв начин? Молим се всекидневно, ден, нощ, но се чувстваме празни.

Ако човек се моли и търси Бога, полага усилия и се бори да пази Божиите заповеди и да живее в Църквата, тогава не бива да се тревожи. Ще дойде час, когато Бог ще се яви. Много пъти Бог не прави видимо присъствието Си, за да помогне на човека да се смири, защото ако Бог яви Своето присъствие, тогава, тъй като сме склонни към тщеславие, ще се унищожим, мислейки, че сме нещо или правим нещо. Тъй като основата на духовния живот е смирението, Бог скрива Себе Си за известно време, докато душата ни се смири, за да разберем, че всичко идва от Бога, а не от нашата добродетел, сили и постижения. Нека не се тревожим – както когато влизаш във влака сядаш, не е нужно да ходиш да питаш машиниста: „Ама добре ли се движим? Какво става? Как вървим?“ Не се безпокой, седни във влака, ще пристигнеш. Въпросът е да останеш във влака, да не скочиш или да слезеш на погрешна гара. Същото става и с Църквата, тя е мястото, което спасява, остани в нея. Храни се от Тайнствата, пази връзката си с Бога, молейки се, и Бог ще устрои останалото, ще действа, няма да остави човека. Бог не върши неправда, нито забравя, да не мислим, че: „Нима Бог да ме е забравил? Какво да направя, за да Му напомня, че и аз съм тук!?“ Изключено е Бог да ни забрави, нито да ни онеправдае, нито да пренебрегне нашето желание, копнеж, усилие. Нека не се безпокоим за Божията любов и грижа към нас.

Ние имаме привилегията да се родим православни християни и вярвам, че това е най-доброто. Тези, които са се родили мюсюлмани, или будисти, ще се спасят ли? Въпрос на участ ли е това, че са се родили такива?

Трябва да бъдем сигурни, че Бог е Баща и обича всички хора, не съществува човек, за който Бог да няма грижа – Бог обича всички – независимо дали са християни, мюсюлмани, канибали. И ги обича еднакво, не обича християните повече от нехристияните. Следователно благият Бог няма да онеправдае никой човек – на всички хора ще се дадат всички възможности за спасение. Аз не казвам, че всички ще се спасят, това не отменя кръщелната благодат на Църква – но имам предвид, че не трябва да се безпокоим какво ще направи Бог с иноверните. Бог е Баща, любов, ще направи това, което Той знае и прави винаги със Своята бащинска любов. Сега, как биват съдени? Те имат съвест, каквито и да са, тя е Божият глас в тях, и ако я чуят, постепенно ще напреднат и Бог ще намери начин да им помогне. Не е наше дело да се произнасяме какво ще стане с тях. Ние знаем, че Христос каза, че за да влезе човекът в царството Божие, трябва да повярва в Него и да се кръсти. Затова сме длъжни да проповядваме Евангелие на целия свят и всички хора да го чуят, но не да отменяме тяхната свобода, а да им възвестим Божията покана. Оттам нататък ние не знаем Бог какво ще направи – молим се всички хора да познаят Христос в Светия Дух. Бог е Баща, за него няма трудни и невъзможни неща, всичко може да направи за човека.

Относно злопаметието.

Злопаметието означава да помниш злото, което са ти сторили, като вътрешно „кипиш” или отвръщаш със зло, злорадствайки. Ако злопаметието ни бори, започваме да култивираме себе си и първо на първо да помним колко злини сме сторили. Другият те е онеправдал. Ти никого ли не си онеправдал? Никого не съм онеправдал! Добре, но не онеправда ли душата си? След като я онеправда чрез твоите грехове. Освен това Сам Христос е безгрешен, и ние Го разпнахме, прощава ни всеки ден и ние просим прошка на греховете ни, как тогава ще кажем – аз не прощавам на брата ми? За да прося прошка, означава, че и аз ще простя. На дело казваш: „Ама аз не мога да направя това! Как ще си го наложа?“ Мисля, че на дело това става, когато човек се принуди да се моли за другия, макар и в началото да не го прави съзнателно. Казваш на другия: „Кажи 50 пъти Господи Иисусе Христе, помилуй раба Си, този мой враг!“ За този зъл човек, който ми причини еди-какво си, ама след като не го вярвам! Кажи го, ако ще да не го вярваш! Може да пръхтиш с ноздри, но го кажи! Бори се със себе си, ще се бориш докато си го наложиш. Няма друго решение – ще се възпротивиш. Ако се оставиш, първият, който ще се изтерзае, си ти самият. Този, който е злопаметен, яде себе си – сякаш има червей в себе си, който го яде, както дървесният червей, който яде дървото. Така е и с злопаметието – в нас се поражда, но нас яде, не яде другия. Другият може да е добре.

Казахте, че Бог знае нашия копнеж и ще се погрижи. Защо много пъти се чувстваме наранени и казваме за нещо, че не е било Божия воля – за някое наше желание, примерно свързано със здравето, кариерата, една любовна връзка. Защо се чувстваме огорчени, изолирани и изоставени? Нали Бог е Баща и ни иска доброто?

Патим си всичко това, защото не поставяме на първо място любовта към Бога, а други неща. Например някой казва „Няма като здравето!“ и се разболява. Е, ако здравето е на първо място, със сигурност, когато се разболея – всъщност сам ще се разболея, след като всеки ден се преглеждам и при най-малката болка търча при лекарите. Не здравето, а Бог е на първо място. Ако Бог е на първо място в живота ми, тогава всички неща остават на второ място. Когато се излъжем и нещо друго отиде на първо място, и кажеш „Виж, ех, да завършва университета, да взема диплома!“, но по една или друга причина не го завършваш, тогава се разстройваш.

„Първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” (Мат. 6:33). Когато св. Козма Етолийски обикалял поробена Гърция, казвал на гърците: Братя, каквото ви искат турците, дайте им го! Грошове искат? Дайте им! Ниви искат? Дайте им ги! Каквото искат! Душата си само не им давайте! От душа имате нужда – от душа и от Христос. Ако имате това, всичко останало е нищо. Имаш ли Христос, имаш всичко. Не залепвай в другите неща…

Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Бог ни “бомбардира” с любовта Си Любов със състрадание Боже мой, Ти си една прегръдка! Проповед на о. Георги от село Жегларци В страданията е нашият венец

Веднъж ме поканиха в една гимназия, за да се срещна и да разговарям с учениците. Сутринта по време на молитвата забелязах, че някои от децата въобще не се молят, а говорят на двора. Влязох в час и видях един от учениците, които говореха. Казах му:

– Ще те попитам нещо, няма да ти се карам. Защо по време на молитвата говореше и не внимаваше?

Той ми отговори:

– Да ти кажа ли истината?

– Кажи ми!

– Не искам да се моля, отче! Не искам! Длъжен ли съм? Не искам да се моля на Бога! На тебе пречи ли ти?

– Не, не ми пречи. Просто те попитах защо вдигаше шум.

Докато той говореше, скочиха и други негови съученици и един от тях каза:

– И защо да вярваме в Бога? И защо да ходим в храма насила? И защо Бог да ни притиска в живота? Защо да прави всичко трудно? Винаги „Недей това, недей онова!“.

Докато той говореше, други пет-шест започнаха да викат, след това всички вдигнаха ръка. Аз им казах:

– Я почакайте малко, почакайте! Разбирам, че тук има проблем. Имате проблем с Бога, така ли е?

– Голям проблем! – каза един ученик.

– Разкажете ми.

– Ще ни оставите ли да говорим?

– Ще ви оставя, изобщо няма да ви прекъсвам, но говорете един по един.

Едно момче вдигна ръка и каза:

– Аз чувствах голям натиск вкъщи заради Бога и Църквата.

Друго дете каза:

– За мене Бог е станал чиста натрапчива идея.

Бог и натрапчива идея? Попитах го:

– Ти пък къде чу тази дума?

– Да, притискаха ме в детството, родителите ми ме притискаха с Църквата. И ако ме оставиш да ти кажа истината, ще ти разкажа много истории.

– Не ми казвай много, кажи ми само един случай накратко.

– Ще ти разкажа един, отче! – Той забрави да ми говори на „Вие”. – Веднъж отидох с класа си на църква и понеже говорех в храма с един съученик, един учител, който беше съсредоточен в молитвата, ни изведе навън с думите: „Вън от храма!” (защото, както той каза, вътре е забранено да биеш, но навън е позволено), удари ни два шамара, издърпа ни ушите, върна се в храма, зае отново молитвената си поза и продължи да се моли. Аз през цялото време се питах: „Какви са тези неща, какъв е този Бог? Защо един Божий човек се отнесе толкова жестоко с мене?“.

Едно друго дете ме попита:

– Да кажа ли и аз нещо лично?

– Кажи!

– Когато бях малък и четях някакви комикси с Мики Маус, един учител, който казваше, че много вярва в Бога, ги взе, скъса ги пред целия клас и ги изхвърли, като каза: „Това не са хубави списания, тези неща са лоши за тебе“.

Друго дете сподели следното:

– А мен директорът ме заведе в канцеларията си и ми каза: „Слушай, детето ми, аз съм Божий човек и ще ти дам един добър съвет: недей да дружиш с това дете от твоя клас, защото е лошо“. И той, отче, ме научи да деля съучениците си на добри и лоши деца: „С тези не говори, те са опасни за тебе!“.

Там беше и неговият приятел, онзи, с когото директорът го съветвал да не говори, той вдигна ръката си и каза:

– Помниш ли обаче, че ние си дружахме? Учителят казваше да не си говорим, но ние си дружахме.

А друг ученик каза:

– Аз, отче, имах в джоба си едни малки карти, наречени „покемони“, в Атина ги има, някакви детски истории, и един учител постоянно ми казваше: „Тези неща са от сатаната!“ Всичко, което ми харесва, е забранено! Когато нещо ми е приятно, Църквата идва и ми казва: „Не прави това, не прави онова!“ Душата ми се изпълни с вина, с натиск. И всичко това в името на Бога.

А едно дете каза най-хубавото нещо, което много ме трогна:

– Отче, да ти кажа нещо – в живота ме накараха да чувствам неприязън към Бога, но ще ти кажа, че Христос е най-добрият!

– Я повтори.

– Христос е най-добрият! Христос не е виновен, но хората, които ми говориха за Христос, не ми помогнаха да Го обикна, а ме накараха да се страхувам от Него, да Го гледам като заплаха в живота си, Някой, Който идва като пречка за моя характер, развитие, свобода, радост.

Аз казах:

– Деца, това, за което говорите, е много важно. Това са много страшни истини, които ме притесняват, защото аз съм свещеник и би трябвало да имам голяма отговорност пред вас и да не съм виновен за това, което днес чувствате, но за съжаление, и аз имам вина!

Мисля, че думите натиск и Христос не си подхождат. Ако чувстваш натиск за това, което правиш, не си заслужава да го правиш. Христос е свобода! Ако постиш под натиск, не си струва да постиш. Ако ходиш на църква под натиск, Христос се натъжава, или ако трудно се събуждаш, за да се помолиш. Бог не иска това насила. Старецът Порфирий казваше: „Бог не иска ангария”, т.е. насила, Той иска свобода, иска радост. Ако аз нося това расо, а вътрешно не го искам, не си струва трудът да го нося. Ако сте дошли тук насила, трудът не си струва. Христос иска малко, но от сърце!

Някога Господ стигнал дори дотам да каже на Своите ученици: „Да не искате и вие да си отидете?“, защото някои си тръгнали от Него, тъй като говорел трудни за вярване неща. Той говорел за Своята жертва, за светите Тяло и Кръв и някои казвали: „Какви са тези непонятни неща?“. Те си тръгнали от Него. Христос пита учениците Си: „Искате ли и вие да си тръгнете? Свободни сте. Обичате ли Ме? Останете! Не можете? Тръгнете си!“. Колко хубаво нещо! И св. апостол Петър казва: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот“[1].„Господи, къде да отидем? Хубаво е при Тебе, при Тебе душата ни се успокоява! Не сме насила при Тебе! Искаме го и сме близо до Тебе!“ Това, възлюбени, си струва. Христос ни е дал право за свободен избор в нашите постъпки.

Да не би, братя мои, това, което казвам, да звучи повърхностно? Някой ми каза: „Така както говориш, нещата са малко повърхностни“. Аз му отговорих: „Ти какво искаш? Как да го кажа?“, тоест струва ли си трудът да говорим с такива думи и да ужасяваме другите, за да останат до нас насила?

Впрочем попитах децата:

– Деца, сега не искате ли да се изповядате? Не искате ли да отидете на църква?

– О, да, сега искаме, но не както преди, а с друг ум и с други мисли. Не насила!

Майка Гавриила казва: „Откакто сложих расото, спрях да говоря на хората много за Бога, защото моето расо говори“. Ако някой в расо мине покрай къщата ти, Бог говори. Казваш си: „Мина един свещеник. Мина една монахиня, един монах“. Не са нужни нито проповед, нито натиск. Ако моят пример казва нещо, то ще влезе в душата ти, не е нужно да говоря с думи. Ако аз постя, ако се моля, ако имам мир в душата си, не е нужно да ти казвам много думи, това си личи от само себе си, без думи. Не е нужен натиск.

Веднъж един подвижник минал с ученика си през някакъв град, като преди това му казал:

– Отиваме на мисия.

Ученикът си мислел, че ще говорят с хората, и чакал старецът да каже нещо, но той мълчал. Така минали през града, отминали и отишли в килията си. Ученикът попитал:

– Отче, няма ли да кажем нещо?

– Детето ми, казахме, видяха ни.

Твоето дете те вижда, жена ти те вижда, мъжът ти те вижда, не са нужни много дразнещи думи, нашият пример сам говори. Затова Господ казва: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец”[2]. Имаш ли светлина? Блести ли светлина в живота ти? Искаш или не искаш, другият ще я види. Не е нужно да му говориш с думи, той ще види делата ти, ще види смирението ти, добротата ти.

Забелязали ли сте, че колкото повече говориш на другия, толкова повече постигаш обратния резултат? Когато насила тръгваш да даваш съвети, той се противи. Вчера една жена ми каза:

– Мъжът ми не ходи на църква, какво да го правя?

– Не прави нищо! Кой те кара насила да го променяш, той не те ли вижда? Когато месиш просфора, не разбира ли, че ти вярваш в Бога и отделяш часове, за да замесиш просфората? Това не е ли проповед? Нима трябва постоянно да говориш? Не е нужно да говориш!

Другият вижда какво правиш. Когато вижда, че имаш деца и създаваш още две, три, четири, пет, нима не разбира, че вярваш в Бога? Защо ги създаваш? Ако не вярваше в Бога, щеше ли да имаш толкова много деца? Това е проповед! Другият вижда и получава своето послание. Натискът в живота на човека води до обратния резултат! Ще ми кажете: „Сега ти не ни ли говориш?“. Да, говоря, но защото го искате. Не говоря насила. Искате, слушате ме и ви говоря. Ако не искахте, нищо нямаше да мога да ви кажа, нито пък би трябвало да говоря.

В моя квартал има едно момче, което се казва Орестис. Родителите му постоянно му казват, че върши грехове, всичко им се струва грях. Слуша музика – казват му, че е грешен; отива да играе мач – питат го защо съгрешава; играе билярд – грях. Те искат да го водят на църква, но момчето отказва, защото оказват натиск върху него. Една вечер говорихме (беше отдавна, преди да стана свещеник), беше лято, имаше и звезди, той се развълнува и каза:

– Утре най-накрая ще отида на църква.

– Наистина ли? – попитах го аз.

– Да, ще отида!

– Радвам се, че ще отидеш, не го казвам заради мене, а заради тебе.

На следващия ден баща му се обади и ми каза:

– Какво ще стане с това дете, дори и днес не отиде на църква! Стана в осем часа и отиде да играе билярд в съседния квартал!

– Наистина ли? – Разтревожих се, засрамих се, защото момчето едно ми каза, а друго направи. – Какво да Ви кажа, съжалявам за детето Ви!

– Не чува, не приема това, което му казваме!

Не след дълго се обадих на Орестис и му казах:

– Как не те е срам! Не за това, че не си отишъл на църква, а защото ме излъга. Ти каза, че ще отидеш, а не отиде.

– Отидох, отче!

– Но баща ти ми се обади по телефона и ми каза, че си бил на билярд.

– Излъгах. Станах в осем, но не отидох в храма, в който те ходят, а в друг, в съседния квартал. Когато ходя с тях, след това ми казват: „Браво! Така ще станеш добро дете! Така трябва, да ни слушаш, да правиш това, което искаме! Сега ти се радваме!”, а аз не искам да се чувствам по този начин, сякаш им угаждам, и отидох другаде, защото исках свободно да почувствам Бога. Не понасям този натиск.

Аз му казах:

– Много ми харесваш така! Така ходи всяка неделя, дори да казваш, че ходиш на билярд, на плаж, прави каквото искаш, стига само да ходиш!

– Не върша ли грях?

– Но си отишъл на църква!

Много от нещата, които искаме, Бог не ни ги дава, защото не ги искаме наистина за душата на другия, а за себе си, за да бъдем ние доволни. „Да се ожени детето ми за тази, която аз искам, за негово добро.“ Уж! А в себе си казваме: „За да се изпълни моето желание и да ми се угоди. Аз така си мечтаех за детето ми!“. Не разбирам, какво трябва да прави детето ти? Да изпълнява мечтите на живота ти или да живее свободно, както и ти си живял? Разликата е голяма. Когато оказваш натиск, получаваш обратния резултат. Душата усеща. Отиваш да докоснеш другия и той се чувства така, сякаш го докосва бодлива тел, не чувства мир в душата си, а иска да се възпротиви и да реагира.

Ако ви попитам как гледате на греха, бъдете сигурни, че всички грехове, които ние оценяваме с някаква оценка, Бог ги оценява по напълно различен начин. Разбирате ли какво казвам? Имам предвид, че ако ти кажа какъв грях има някой човек и те попитам как ти се струва този грях, който той е извършил, ти ще кажеш: „Леле-мале, това направо е ужасно!”, Бог обаче гледа на него по напълно различен начин. И обратното. Някой може да е извършил малък грях, но Бог може да го смята за голям, а много големия грях да смята за много малък, защото Бог гледа не само греха, а откъде е тръгнало това нещо. Христос гледа не само кашлицата, а и как е започнала, кашлицата е симптом, тя е това, което се проявява. Причината дълбоко в душата е нещо друго, което ние, за съжаление, не виждаме.

Нека ви дам пример. Едно дете пушеше цигари, веднъж майка му дойде и ми каза (в началото, преди да изповядам децата, родителите им идваха и ми казваха какво да кажа на децата, но сега, естествено, спряха, защото видяха, че няма да стане):

– Отче, първо искам да Ви видя за малко!

– Естествено, елате.

– Моят Василий напоследък пуши цигари. Моля Ви, когато дойде, да му кажете да ги спре!

– Вие казахте ли му го?

– Казах му го.

– И какво, спря ли ги?

– Не, но при Вас е различно.

– След като е различно, остави ме да постъпя така, както преценя. Ако наистина смяташ, че това, което казвам, е някак по-правилно от твоето, остави ме да го направя, както аз мисля.

– Добре, отче, не очаквах да бъдете такъв!

Госпожата си тръгна. Идва детето.

– Василий, пушиш цигари!

– Да. Откъде знаете, отче?

– Миришеш на цигари. Как е, харесва ли ти?

– Не, не че ми харесват цигарите…

Колкото ученици съм питал дали им харесват цигарите, само трима казаха, че им харесва миризмата, всички останали казаха, че има друга причина.

– Защо пушиш?

– Защото съм стресиран.

Ясно, стрес.

– Защо си стресиран?

– Защото имам много трудни изпити и чувствам голям натиск.

Ясно, има изпити, чувства натиск.

– Защо, Василий, чувстваш натиск?

– Защото мисля, че може да ме скъсат на изпита и да не го взема.

Ясно, страхува се от провала.

– И ако те скъсат на изпита, какво ще стане?

– Ако ме скъсат на изпита, родителите ми ще ме отблъснат и ще ме отхвърлят, защото ми казват, че не трябва да отиват напразно толкова труд и пари, които хвърлят по мене.

– Ясно! И какво друго чувстваш?

– Чувствам страх и несигурност в себе си, чувствам, че ако се проваля на изпита, ще изгубя любовта им. Това ме ужасява! Ще се почувствам много самотен!

Вижте как тръгна всичко – от цигарите. „Ако пак пушиш, ще отидеш в ада!“ Майка му само това е виждала, нищо друго не я е интересувало, не се е запитала защо пуши. Тя му повтаряше: „Спри цигарите! Спри цигарите!“. Все едно да казваме на някого: „Не кашляй! Не кашляй!“. Намери причината, поради която кашля, излекувай причината, която е в дълбините на душата, и кашлицата сама ще изчезне. Това дете ми каза, че усеща стрес, страх, несигурност, чувства, че не е ценно за родителите си, че е ценно само ако вземе изпита, а ако не го вземе, нищо не струва, страхува се, че няма да почувства любов в душата си. Затова пуши! Следователно какво е за това дете пушенето? Грях или убежище? Към какво да прибегне? Къде? Някой казва: „При Бога“. Да, при кой Бог? Майка му показа ли му Бога по правилен начин? Аз показах ли му правилно Бога, за да Го възлюби?

Колко ми харесва, че Бог не е като нас. За щастие, Бог не е като нас, Той има напълно различен поглед за нещата от живота. Какъвто и грях да си извършил, да знаеш, че Бог го разглежда по различен начин, не като хората. Всички заклеймявали грешната жена, която отишла при Господа, и само Той казал, че в действителност тя е възлюбила много. „Прощават й се многото грехове, задето много обикна.“[3] Тази жена съгрешавала, но в греховете си търсела любовта, дълбоко в себе си търсела любов и от това търсене прибягвала към блудство, защото не се била научила как да обича правилно.

Затова старецът Паисий казва за някакъв грешен монах на Света Гора: „Моля се Бог да погледне на греховете му като на голяма детска беля, а не като на грях!”, т.е. Бог да не нарича грях това, което е направил, а да каже: „Непослушен беше, правеше бели!“. Бог оценява по един начин, а ние – по друг. Затова пред Христос човеците никога не чувствали натиск, никога не чувствали, че се задушават. Затова и апостолите говорели и Му казвали каквото искали. Един от тях казал: „Господи, искам да ми дадеш власт да седна до Тебе!“. Това, което искали, било безумица, но то ни показва, че Христос ги оставял да говорят свободно пред Него. Той не насаждал страх, никога не казвал: „Така ще се облечете! Така ще говорите! Така ще се държите!“. Свободно. „Възлюбете Ме и правете каквото искате.“

Казах това веднъж в един клас и едно дете ме попита:

– Значи каквото искаме?

– Да, ако обичаш, прави каквото искаш!

– Тоест мога да правя каквото си искам, ако обичам?

– Разбира се.

Но ако ме обичаш… Я си помисли, ако ме обичаш и пушиш пред мене, а аз се чувствам зле и дробовете ми се тровят, ще го правиш ли? Ако имам сестра и ти искаш да направиш с нея нещо беззаконно, обичаш ли ме тогава? Би ли го направил, ако ме обичаше? Любовта не ти дава право да вършиш грехове, а те поставя в правилните рамки на живота. Затова съгрешаваме, защото не обичаме – нито себе си, нито Бога, нито хората до нас. Съгрешаваме, защото нямаме правилно познание за живота, изопачили сме нещата и прибягваме до грехове. Защо блудният син се връща при баща си? Защо този млад човек след много грехове внезапно решава да се върне обратно? Защото идва неговият час, защото настъпва подходящият момент. Това е тайна! Защо някой се е покаял тази година, а ти, който сега ме слушаш, още не си се покаял? Ще чакаш една, две години, ще живееш живота си и след три години животът ти може да се промени. Защо ти се покайваш след три години, друг – сега, а пък трети – завчера? Това е тайна! Едно обаче е сигурно: Бог уважава мига на всеки един. Когато дойде твоят миг! Не зная кога!

Не можеш да посочваш на Бога кога да стане определено нещо, нито пък можеш да притискаш детето си да се промени. Ще дойде моментът, само Бог знае кога. Прояви уважение към това! Едно е сигурно – ти винаги трябва да бъдеш отворена прегръдка, да очакваш детето си във всеки един момент. Блудният син се връща, защото знае, че го очаква добър баща, една отворена прегръдка, без натиск, без строгост, без бич. Ти би ли се върнал така? Ако той знаеше, че вкъщи го чака някой, който ще му се скара, би ли се върнал обратно някога? Никога! Докато отсъствал от дома, той чувствал, че любовта на баща му го преследва, чувствал как една светлина обгражда душата му и една молитва смекчава сърцето му. Той живял блудно, но баща му го обичал. А когато обичаш, излъчваш вълни на любов и Божия благодат. Нищо, че другият е далеч, това стига до душата му. Ти си тук, детето ти може да обикаля и да прави каквото иска – ако го обичаш, Бог го покрива. Ще дойде неговият час, но с добро, по благ начин, и той ще се промени.

Ще ви кажа как завърши разговорът с децата от училището. Това беше най-хубавият момент в живота ми! Казах им:

– Деца, ако имах касетофон и знаех, че ще ми кажете тези неща, щях всичко да запиша. Казахте прекрасни неща. Особено ти, който ми каза, че си изпитал неприязън към Бога, но за теб Христос е най-добрият, че не е виновен Христос, а тези, които преподават за Него. Деца, вие сте почувствали натиск от страна на родителите си, на свещениците, на учителите. Ще ви задам един труден въпрос: можете ли да им простите? Прави сте, че не сте виновни, прави сте във всичко, вярвам, че и Бог така отсъжда. Можете ли обаче да им простите? Това, което ви казвам, е много трудно!

Децата да простят на родителите си? След като обикновено казваме, че родителите прощават на децата, защото децата са лошите. Тук обаче се доказа, че децата трябва да простят на нас, отците на Църквата (както се предполага, че сме отци), и на вас, родителите, и да ни кажат: „Прощавам ти!”.

– Можете ли да им простите и да не таите злоба? Направете го!

Едно дете стана и каза:

– Е, добре, прощаваме им, не таим злоба, но сме пострадали много от това, което те ни причиниха.

Друго каза нещо хубаво:

– Аз, във всеки случай, отново възлюбих Бога, отново, но го възлюбих с друг, по-чист ум.

– Това, детето ми, е много хубаво!

Да можем да простим! Знаете ли какво искаме всички ние? Искаме ласка, прегръдка, обич, някой да дойде и да ти каже: „Ти си хубав и значим човек! Обичам те, за мен ти си ценен!“.

Колко пъти приготвяш някакво хубаво ястие и ако мъжът ти не ти каже дума, се чувстваш някак си… Сготвила си яденето добре, за да чуеш една хубава дума. Това не е ласкателство на егоизма, а насърчение. И възрастни хора да сме, докато издъхнем, всички ние в душата си оставаме деца – искаме само една прегръдка! Един игумен от Света Гора ми разказваше, че когато веднъж епископът дошъл при тях и не поздравил един монах, той се наскърбил като дете, искал да му се каже една добра дума: „Отче, какво правиш? Добре ли си? Радвам се да те видя!”. Не че ще ти каже нещо важно, но чувстваш, че ти обръща внимание, че те е забелязал. Някой може да те погледне и това да те накара да летиш в небесата от щастие. Понякога хората на изповед броят минутите на другите, които се изповядват. Една госпожа веднъж ми каза:

– Отче, говорихте с мене само 5 минути, а предната госпожа остана 13 минути! Искам да Ви споделя един помисъл, но да не ме разберете погрешно!

– Кажи.

– Нея повече ли я обичате?

– Шегуваш ли се, защо да я обичам повече? Не, детето ми, тя имаше да ми сподели повече проблеми. Не се ли радваш, че имаш малко неща, които казваш за пет минути и приключваш?

– Не, отче, и аз искам да стоя много!

– Защо?

– Така, да чувствам, че ме обичате!

– Но ако го направя, ще трябва да стоим заедно цялата нощ и да се гледаме. Не става.

Разбрах я, но… защото и аз така искам. Всички искаме любов. Когато намерим любовта, тогава искаме да вършим добро без принуда. Тогава всичко е лесно.

Тази година един ученик ми направи впечатление. Той никога не вземаше благословение от мен в училище, а ме поздравяваше, сякаш съм министър-председател. „Как сте, отче?“ – така казваше и се ръкуваше с мен, правеше го нарочно. Всички други вземаха благословение, а той изпитваше радост: „Аз не съм като вас, аз се здрависвам с него“. Майка му обаче ми се обади по телефона и научих от нея, че той казвал за мене: „Добър е този отец, но няма да му направя удоволствието да взема благословение от него. Зная, че той иска да вземам благословение, да му стане приятно, но аз няма да му угодя!”. Тази година имаха изпит по физика и аз бях квестор на изпитите в неговата група. В един момент той тръгна да преписва нещо и аз си казах: „Боже мой, какво да правя? Просветли ме!”. Направих се, че гледам в друга посока, гледах телефона, за да видя часа. Той преписа и забеляза, че аз го видях, усмихнах се леко, направих се, че не виждам. Когато приключи, той ми донесе написаното, сложих си подписа и му казах:

– Хайде, приятно изкарване на лятото!

Той отвърна:

– Хайде… приятно и на Вас! Благословете!

И си казах: „Трудът си заслужаваше!“. Ако го притисках и му казвах защо не взема благословение – нищо! Трябваше обаче да чакам една година и да се моля на Бога: „Боже мой, не да вземе благословение от мене, не това е въпросът, а душата му да се смекчи!“.

Може и ти да чакаш доста време, за да стане това, което искаш, но без натиск. Нека станем и ние отворена прегръдка и както Бог се отнася с нас, така и ние да се отнасяме с другите, да обикнем, да приемем свободата на другия, да простим и да чакаме. Другите около теб ще се променят, ще стане това, което искаш, аз вярвам в това. Ако това, което искаш, е истински и реален копнеж на сърцето, който заслужава да преживееш, ще го преживееш! Трябва обаче да бъдеш отворена прегръдка и да чакаш, както прави Христос. Всички обичат Христос! Обичат Христос, не обичат свещениците. Ние сме виновни! Самия Христос никой не Го мрази, защото Той няма какво да ти направи, стои така – с прободени ръце и крака, кръвта Му тече… Какво по-лошо да Му се случи? Ако бъдеш такъв и никого не притискаш, а сам се разпънеш за света, ще видиш как хората около тебе ще се променят! Няма да реагират остро, ще чувстват, че твоята кръстна любов, твоята душа ги спечелва. (…)

превод: Константин Константинов
[1]Вж. Иоан 6:67–68.

[2] Мат. 5:16.

[3] Лук. 7:47.

* Изгонване на демони. (Бел. прев.)

[4] Вж. Иоан 21:15–22.

Близки теми:

Родители в пубертет Благоразумието на благородника Трудността да се довериш на Бога Разговор с наркомани на стъпалата на храма Велико нещо е да живееш живота, който ти харесва

Замислял ли си се някога, сине, че Аз зная твоите проблеми, твоите страдания и борби, и слабостите на твоя живот? Аз познавам и твоята плахост, греховете ти, и въпреки всичко все ти казвам: дете Мое, дай Ми сърцето си и Ме обичай такъв, какъвто си. Във всеки момент, във всяка ситуация, в която се намираш, в удоволствията и неволите, във вярата и неверието, обичай Ме такъв, какъвто си.

Аз искам любовта на твоето осиромашало сърце. Защото, ако чакаш да бъдеш съвършен за да Ме обичаш, тогава никога няма да Ме обичаш. Ако си слаб в изпълнението на твоите задължения, и извършването на добродетели, и ако често падаш в тези грехове, които не искаш да правиш, Аз ти позволявам да Ме обичаш. Обичай Ме такъв, какъвто си.

Нима Аз не бих могъл от всяка песъчинка да сътворя ангел серафим, който блести от чистота, пламенност и любов? Нима Аз не съм всемогъщ? И, ако Аз искам да дам предимство и стойност на осиромашалата любов на твоето сърце, не Съм ли Аз господар на Моята любов?

Дете Мое, позволи Ми да те обичам. Аз обичам твоето сърце. С времето ще те преобразя, но днес и винаги, обичай Ме такъв, какъвто си.

Искам това да правиш: искам да видя как от дълбините на твоето сърце пораства любовта. Обичам те, и тебе, и твоите слабости, обичам и любовта на бедното твое сърце. Искам постоянно да чувам повикът на твоето сърце: „Господи Иисусе, аз Те обичам.“

Единствено искам песента на твоето сърце, а не твоята мъдрост и таланти. Ако бих ти ги дал, защото си слаб, с тях ти би нахранил своето самолюбие! Само едно е важно за Мен: да видя какво правиш с любовта. Бих могъл да ти помогна и за по-големи неща, но не – ти трябва да бъдеш доброволен слуга. Още повече, и това малкото, което имаш ще ти го взема, защото за любов те сътворих.

Днес стоя пред портите на твоето сърце като просяк – Аз, царят на царете. Хлопам и чакам, побързай да Ми отвориш. Не се оправдавай с твоята бедност. Ако истински би се вгледал в своята бедност, ти би умрял от болка.

А това, от което би Ме заболяло най-много е това да видя, че се съмняваш и губиш доверие в Мен. Искам да мислиш за Мен всеки час, ден и нощ. Също така искам и дребните неща да вършиш от любов към Мене. Разчитам на теб, да Ми даряваш радост. И не се притеснявай затова, че нямаш тези добродетели. Аз ще ти подаря Моите. Ако страдаш, Аз ще ти подаря сила. А ако Ми даваш любовта си, Аз щедро ще те надаря с онова, което обичаш най-много и което дори не си го и сънувал.

Мисли за това да Ме обичаш такъв, какъвто си. И да става каквото трябва. Не чакай да се осветиш, за да можеш да Ме обичаш. Тогава, никога няма да Ме обичаш. А сега, дете мое – върви си, върви!… И обичай Ме такъв, какъвто си.

източник: Православие.мк

Близки теми:

Бог ни “бомбардира” с любовта Си Любов със състрадание Христос – това е всичко Имаш ли Христос, имаш всичко В страданията е нашият венец

Господ ни обича толкова много, че ние не можем да си представим това. Ние виждаме кръста, знаем, че Той се е разпънал за нас и е умрял в страдания, и при това душата не може да разбере тази любов, но я познава само чрез Светия Дух.

Благодатта на Светия Дух е толкова сладка и милостта Божия толкова велика, че това е невъзможно да се опише. Но душата се стреми към Него ненаситно, защото е разпалена от Божията любов и се успокоява в Него, и напълно забравя света. Но милостивият Господ не винаги дава това. Понякога дава любов към целия свят и душата плаче за света, и умолява Владиката, благия и милостивия, да излее Своята благодат върху всяка душа и да я помилва със Своето милосърдие.

Какво да Ти въздам, Господи, задето си подарил толкова милости на душата ми? Моля Те: дай ми да виждам греховете си и винаги да плача пред Тебе, защото Ти обичаш смирените души и им даваш Светия Дух.

Боже милостиви, прости ми. Ти виждаш как се стреми душата ми към Тебе, моя Създател. Ти уязви душата ми с Твоята любов и тя жадува за Тебе, безкрайно тъгува и ненаситно се стреми към Тебе ден и нощ, и не иска да се вглежда в този свят, макар и да го обичам, но повече от всичко обичам Твореца, и душата ми иска Тебе.

О, Създателю мой, защо аз, твоето малко творение, съм Те наскърбявал толкова много? Но Ти не си спомняй за моите грехове.

Ако хората знаеха каква е Божията любов, биха се завтекли вкупом към Христа и Той би съгрял всички със Своята благодат. Неизказано е Неговото милосърдие: от Божията любов душата забравя земното.

Господ много обича каещия се грешник и милостиво го притиска в обятията Си: „Къде беше, чедо Мое? Аз отдавна те очаквам.“ Господ призовава всички към Себе Си с евангелски глас: „Елате при Мене всички отрудени и Аз ще ви успокоя. Елате и пийте от живата вода. Елате и познайте, че ви обичам. Ако не ви обичах, Аз не бих ви призовавал. Не мога да понеса да погине и една Моя овца. И за една добрият Пастир отива в планината и я търси.

Елате при Мене, овчици Мои. Аз ви създадох и ви обичам. Моята любов към вас Ме доведе на земята и Аз претърпях всичко заради вашето спасение, и искам вие да познаете любовта Ми и да кажете като апостолите на Тавор: „Господи, добре ни е с Тебе.“

Милостивият Господ е дал на нас, грешните, Светия Дух и не иска никаква отплата, но пита всекиго от нас както апостол Петър: „Любиш ли Ме?“ Господ иска от нас само любов и се радва на нашето обръщане. Такова е Божието милосърдие към човека: престанал е човекът да греши и се е смирил пред Бога, и Господ милостиво му прощава всичко и му дарява благодатта на Светия Дух и сила да побеждава греха.

Удивително нещо: човек се отвръща от своя брат, когато е беден или нечист, а Господ както нежнолюбящата майка към своето дете, всичко ни прощава, не се гнуси от никакви грешници, дори им дарява благодатта на Светия Дух.

Ако хората бяха познали любовта на Господа към нас, биха се оставили изцяло на Неговата свята воля и биха живели успокоени в Бога, като царски деца. Царят се грижи за всичко: и за царството, и за семейството, и за сина, и за децата, а синът живее спокойно в двореца; всички му служат, а той, без грижи, се наслаждава на всичко.

Така и предалият се на Божията воля живее в покой, доволен от съдбата си, макар и да е болен, беден или преследван. Той е спокоен, защото с него е благодатта на Светия Дух, и сладостта на Светия Дух го утешава, и той тъжи само за това, че много е наскърбил любимия Господ.

Ах, как трябва да се живее на земята, за да може душата винаги да усеща, че е заедно с Бога. Господ е казал: „Няма да ви оставя сираци“ и ни е дал Светия Дух, и душата трябва да чувства, че Божият Дух живее в нея. Макар и да има малко благодат, но все пак душата усеща Божията любов, чувства, че Господ е наш, а ние Негови. А който не е такъв в душата си, в него е изгубена благодатта.

Душата чувства, че Господ я обича независимо от многото й грехове. Така, както Господ казал на Закхея: „Закхее, … днес трябва да бъда у дома ти“ (Лука 19:5), и то само защото той искал да види Христа; така става и днес с грешника, когато душата му се обърне към Бога.

Днес хората се отклониха от добрия път и станаха немилосърдни, ожесточиха се, няма вече любов, затова и не чувстват Божията любов. Поради жестокостта на сърцето си хората мислят, че и Бог е такъв, каквито са те, и съвсем загубват вяра в Него.

О, ако беше възможно, бих им показал Господа и бих им казал: „Вижте какъв е Господ. Пред лицето на любовта Му душата на човека се топи.“ Но тази любов не може да се прозре с обикновения ни ум. Тя се познава чрез Светия Дух.

Господи, дай ми да проливам сълзи за себе си и за цялата вселена, за да могат народите да Те познаят и да живеят вечно с Тебе.

Господи, сподоби ни с дара на смирения Свети Дух, за да видим Твоята слава.

Душата ми скърби до сълзи: жал ми е за хората, които не познават сладостта на святото умиление. Душата ми силно желае Божията милост да бъде с всички, и цялата вселена, всички хора да узнаят как горещо ни обича Господ, като любими деца.

Близки теми:

За мира в душата Всички за един Любов и покаяние Беседа На Велики Четвъртък Христос – това е всичко

– Отче, кажете как на практика да обичаме всички? Как да обичаме враговете и онези, които не са ни приятни, а не само тези, с които ни е приятно.

- Отговорът няма да ви хареса. Единственият начин да обичате когото и да било е да спрете да обичате себе си. А единственият начин да не обичате себе си е да обикнете Бога с цялото си сърце и с целия си разум и с всичките си мисли и с цялата душа, а също и ближния. Когато достигнете това, вие ще обичате, без да правите разлика, защото във всеки ще видите божествената искра. Ще видите Бога навсякъде. Сега не виждате, защото стоите на своя собствен път, измервате всичко чрез себе си. Господ Бог ви обича, затова съществувате. Той ви обича толкова много, че вие дори не можете да се обичате така. Бог ви обича повече, отколкото който и да е друг. Единственият отговор за такъв огромен дар е да връщаме любов. Иисус Христос казва: Ако ме обичате, служете един на друг. Само да започнете и вече няма да можете да спрете. Когато започнете да правите така, всичко ще е изпълнено със смисъл. Вие повече няма да се мразите сами, няма да страдате от депресии и разстройства. Никой не иска да види химикала, с който е написано писмото. Хората искат да видят самото писмо. Вие трябва да използвате своето тяло, за да пишете любовта Божия в живота на другите. Хората искат да видят любов, а не нещо друго. Това ви води напред, а не ви връща назад. Господ Иисус Христос е всичко, което съществува. Няма нищо друго. Това е всичко. Без любов вие сте нищо. Ако имате достатъчно вяра, че да премествате планини, а нямате любов, вие нямате нищо. Ние не вярваме в нещо. Вярваме в Христос. Не вярваме в нещо, а в Някого. Вие се опитвате да имате връзка с Бога като с концепция, с идея, а любов е възможна с някого, а не с нещо. Любов е към другия, не към себе си. Как аз мога да обичам някого, който е неприятен. Вие не можете да обичате някого, без да осъзнаете, че вие вече сте любими на Бога. Той е казал: Вие можете да обичате, защото Аз първо Съм ви обикнал. Вие правете същото. Ако вие обичате всички, тогава нямате врагове. Как може някой да е ваш враг, ако вие го обичате. Ако някой ви мрази, това не пречи вие да го обичате. Вижте вие как сте се противили на Бога. Как съм се противил аз на Бога. Колко много неща съм казал, че ще направя, и не съм направил. Какъв егоманиак съм. Как не ме интересува и не се грижа за неща, за които съм длъжен. Господ Бог не престава да ме обича. Защото Той ме обича не за това, което правя, а за това кой съм аз.  А кой съм аз? Аз съм този, когото Той обича. Кой е той, коя е тя?, това са тези, които Господ обича. Когато вие виждате личност, те за вас се явяват проблем, защото вие виждате всички по отношение на себе си. Вместо това трябва да видите всички по отношение към Бога, което прави вашите отношенията с тях възможни.

Близки теми:

Сами сме много слаби Беседа На Велики Четвъртък Най-добрата проповед Интересува ви молитвеното правило? Кои сме ние?

Мен ме е грижа. За какво ли? За проблема на другия. Това означава, че съм истински жив. В противен случай съм мъртъв отвътре. Духовното зловоние наоколо идва от многото такива мъртъвци. Те са се самоунищожили, задушавайки любовта в сърцето си.

Откъде да започнем, за да разберем какво е да проявяваш истинско човеколюбие? От любовта и човеколюбието на Бога. Защото сме създадени по Негов образ и подобие. Въпросът е доколко сме съхранили автентичен образа Му или сме го осквернили… Бог показа Своето човеколюбие не с евтини слова, а с принасянето на Своя Син. Христос се яви в света с поредица от конкретни дела на любовта. Първото дело е снизхождането към човека, кеносисът на Бога – движение от любов, чрез което Бог излиза извън Себе Си, навежда небесата, слиза на земята, идва в нашия свят и приема нашата човешка природа, която сме подчинили на тлението, болестта и смъртта. И трябва честно да признаем, че ние сами избрахме тази своя участ, а не Бог. Бог не е създал нито умората, нито болестта, нито смъртта. Ние сме ги избрали, когато поискахме да се обожествим без Бога и вместо да стигнем до обожението, се провалихме. Но Този, Който ние изоставихме, не ни изостави, а в изблик на благост от любов, както казват отците, дойде и слезе при нас, прие болната човешка природа, стана участник в нашия живот. Дойде и заживя в пропадналите ни дни, взе нашите грехове, нашия крах (защото това означава думата “грях“ – неуспех, крах). Неуспехът на света, в който живеем, кризата (включително и икономическата) показват провала на човечеството, което разчита на науката, на парите, на своята сила, и вече заплашително над него надвисва сянката на собствените му ужасни дела.

Бог взе върху Себе Си нашия крах, понесе греховете ни върху Себе Си, върху Своята плът. Влезе в пространството на безумието, на абсурда, което ние създадохме. С право се надигаме срещу смъртта, защото тя не е предвидена за нас, реално обаче ние я избрахме и я вложихме в живота си. Не ти е нужен гениален ум, за да знаеш, че ако не поливаш едно цвете, то ще изсъхне; че ако го заключиш в мазето, далеч от слънчевата светлина, то ще загине. Защото слънцето е животът за цветето, а не обратното. Ние обаче объркахме нещата, помислихме, че ние сме слънцето и затова в крайна сметка се изпълнихме с мрак.

Чрез Кръста Господ слезе в смъртта, в нашата смърт, разбира се, не за да стане неин пленник, а за да я премахне чрез Своето Възкресение и да ни освободи от робството на нашия последен враг. Той не спря дотам, а ни изпрати Светия Дух, като ни върна отново в рая. При Христовото Възнесение дори ангелите се удивили, защото видели Човека да възхожда по-горе от тях. Така чрез Христос човекът се завръща там, откъдето е тръгнал, от общението с Отца, Сина и Светия Дух. Христос изпраща Светия Дух, за да направи всички нас Негово Тяло, нас – разпръснатите, самотните, болните, неспособните дори да помислим доброто; да ни обедини в Своето Тяло, в Църквата; да ни направи причастни на Неговия божествен живот, за да имаме живот, и то живот в изобилие. За да бъде срещата на всеки от нас със смъртта, както е било при Христос, не край на неговия живот, а негова Пасха: преминаване през смъртта в живота.

Бог обикна човека толкова много, че се жертва за него. Той е единственият Управник, Който умря, за да може човекът да живее. Управниците в наши дни жертват народите заради своите лични интереси, а ние, бидейки безумни, търчим след тях, забравяйки истината, която Божието слово формулира: „Не се надявайте на князе, на син човешки, от когото няма спасение.“ (Пс. 145:3). В моята епархия, която обикалям, казвам на хората: „Само да науча, че в селото сте се скарали за политически въпроси!… Защото докато вие си чукате главите, в кафенето на парламента те се чукат за наздраве! Това е реалността…“

Нека видим какво е нашето човеколюбие. Според отците то е горене на сърцето за цялото творение. Това е истинското човеколюбие – сърцето ти да гори за проблема на другия, а не да проявяваш формален интерес. Ние казваме, че сме християни, тоест членове на Тялото Христово. Но този, който е член на Тялото Христово, е и част от другия. Бих казал, че сме осъдени животът на другия да бъде наш живот. Божието слово ни казва, че Църквата е Тяло Христово, а не сдружение. Каква е разликата? Членовете на едно тяло – нека погледнем нашето собствено тяло – са органически и жизнено свързани помежду си, оживотворяват се от същата кръв и всъщност единият член състрадава или се съ-радва на другия. Когато кракът ни боли, ни боли целият организъм, когато ръката ни боли, ни боли целият организъм. Ако ръката реши да излъже устата и постави в нея отрова вместо храна, ръката също ще загине. Следователно, това е живот, който не може да се раздробява. Затова когато в Тялото Христово се радва един член, всички членове се радват заедно с него, и когато страда един член, тогава всички членове заедно състрадават. От момента, в който участваме в Тялото Христово, ние участваме и в живота на нашия брат.

В Църквата, скъпи братя, не съществува частен живот. Не съществува „аз и Бога“. Христос не е наш индивидуален Спасител. В Църквата нашият живот е общ, вярваме и живеем като Тяло Христово и превъзходният израз на нашия живот е светата Литургия. Какво означава Литургия? Дело на народа, тоест на всички нас. Да принесем на Бога нашия изпълнен с тление живот и да станем причастни на Божия живот, който победи смъртта. Когато отиваме в Църквата, принасяме хляба и виното. Само ние, хората, ядем хляб, само ние пием вино, виното и хлябът не съществуват в природата, а житото става хляб и гроздето става вино чрез нашите усилия. Затова когато отивам в Църквата и нося просфората и виното за свето Причастие, сякаш казвам на Бога: „Боже мой, принасям Ти моя живот, моя труд, всичко!“ Бог го взема и чрез Неговите служители го поставя върху светата Трапеза, където цялата Църква се моли да дойде Светият Дух върху нас, които сме събрани, и върху даровете, които сме принесли, и да направи този хляб Негово Тяло и това вино Негова кръв. Така нашият живот, пълен с тление и смърт, става живот на Христос, Който ни зове да се съединим с Него; да станем причастни на Божия живот, както и Бог да стане причастен на нашия живот. Христос ни обединява в Своето Тяло и така ние влизаме в общение с другите.

Какъв е бил плодът от светото Причастие в древната Църква? В книгата Деяния на светите апостоли това се описва по чудесен начин. Всичко било общо. Никой не казвал „Това е мое!“. Когато давали от излишъка си, те не давали директно на бедните, а на Църквата, за да им го раздаде. Защо? За да не се създаде зависимост, да не се почувства моят брат задължен спрямо мен, защото „Аз нищо не направих!“, Църквата е тази, която го е дала. Плод от тази любов в ранната Църква е било събирането на дарения. Сам свети апостол Павел използвал своята мисия, за да събира дарения, което е израз на любовта на една християнска община към друга. Апостолът смятал това дело за толкова важно, че сам носел даренията от църква на църква.

Това е животът в Христовото Тяло. Искате ли обаче да видим колко много сме се отчуждили от този живот? Бих исках да ви обърна внимание на една практика, срещу която мнозина протестират от незнание. Ако се запитаме дали трябва да се събират пари с дискоса по време на неделната Литургия, всички моралисти ще отговорят отрицателно, но може би за изненада на някои, богословието на Църквата отговаря положително. Какво означава дискосът? Казахме, че за да се служи света Литургия, са нужни хлябът и виното. Разбира се, за Литургията е нужна част от просфорите, като в тази част присъства цялото, защото може да сме взели три просфори за света Литургия, но двайсет и трима души са донесли просфори и всичките двайсет и трима принасят своя живот, защото в Литургията не сме зрители, а участници. В древността Църквата раздавала излишъка на най-бедните хора. Когато обаче Църквата започнала да нараства, не всички вярващи са имали време да приготвят просфора и вино. И какво оставяли вместо това? Равностойността в пари на хляба и виното. Защото желаели да участват с нещо от себе си в това дело на народа, което засяга всички. Аз съучаствам ли в Литургията, която се служи? Не успях да донеса просфора и вино. Тогава как участвам в Божията трапеза? По този начин. Затова Църквата давала средствата на бедните като израз на любов и участие в Божия живот. Следователно, това, което ни възмущава и ни кара много пъти да се мръщим, в действителност е църковен израз на нашата любов и е напълно литургично събитие.

Нашето светоотеческо Предание и аскетическите писания ни казват: видял си брата си, видял си твоя Бог. Какво ще чуем в неделя в храма? „Гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте… Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме?… Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.”. Кой е нашият брат? Той вече не е скритият, а познатият малък Христос. „Който прави добро на сиромах, дава назаем Господу“ (Притч. 19:17). Отците казват още, че от нашия ближен е спасението. Христос пръв ни го е казал и настоява: „Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили”. Следователно, нашето спасение зависи от ближния, от нашето отношение към него. Сам Христос ни казва, че отъждествява Себе Си с всеки страдащ брат.

Казахме, че в Църквата не водим частен живот, затова думите „частно“ и „Литургия“ са противоположни. Частното е противоположно на Литургията, а литургичното отменя частното. Какво е света Литургия? Събрание на Църквата. Това правим, когато отиваме в храма. Не отиваме на църква, за да се помолим, това го правим и вкъщи. Отиваме, отзовавайки се на призива на Отца и Христос, Който простря ръце върху Кръста, за да ни съедини, да ни направи семейство, и сядаме около Неговата трапеза. Това е Божията трапеза.

Един млад човек страдаше от много сериозна болест, родителите му бяха бедни и нямаха възможност да му осигурят нужното лечение. Новината за неговата болест дойде в много тежък момент за цялото семейство – в същия ден, в който баща му внезапно почина. Вечерта след погребението отидох у тях и там научих, че момчето има много сериозен проблем, а още на другата сутрин то бе прието в болница в Атина. Заболяването бе унищожило панкреаса му и в последствие започна да засяга нормалното функциониране на всички органи. Тогава един мой приятел лекар ми се обади по телефона от Америка, аз му казах:

– Остави ме сега, защото имам проблеми!

– Какви проблеми имаш? – попита той. И аз му разказах историята на болното момче.

– Вземи го и елате при мен, в Америка, да го видя! – отвърна той накрая.

Реших, че просто така си говори, казах му: „Хайде, чао!“ и затворих телефона. Минута след това си помислих: „Ами ако го е казал сериозно?!“, и му се обадих. Разбира се, беше го казал на сериозно, по онова време той беше лекар в един от най-големите изследователски медицински центрове в света, във Вашингтон.

Заминахме заедно с детето и майка му при него. Наложи се да ходим още два пъти, на третия път ни казаха, че все още има надежда за него, но трябва да се мисли за трансплантация на сърцето и на белите дробове. Това момче бе наясно със сериозността на заболяването си и не беше проявило нито капка малодушие, но когато чу за необходимата сума за извършване на трансплантацията – 20 милиона драхми по онова време, се разплака.

– Защо плачеш? – попита го лекарят.

– 20 милиона? Къде да ги намеря?

Тогава той му отвърна привидно строго:

– Виж, твоята работа е да си гледаш здравето и това, което лекарите са ти казали! Останалото е работа на отец Павел и на мене!

Тогава, завръщайки се в Гърция, написах статия в местен вестник със заглавие „Всички за един“. В материала поставях въпроса: колко жители има нашият град. 70 000 души. Ако всеки жител реши да дава по 1000 драхми на година, което означава под 100 драхми месечно, тогава с лекота бихме събрали 70 милиона драхми, много повече от нужните 20 милиона за трансплантацията на това момче. Така бихме могли да помогнем не само на едно, но и на други деца. Какво ни липсва? Липсва ни любов, липсва ни загриженост за проблема на другия. И тогава започнахме битка с това послание: „Всички за един!“. Разбира се, не всички дадоха, но все пак доста хора се отзоваха и благодарение на събраните пари това дете се подложи на дългогодишно лечение. За съжаление, накрая почина. Той бе младежът, за чието погребение в Гърция дойде принцеса Даяна, която се запозна с него в болницата и се отнесе с изключителна любов и нежност.

Всички за един. Колко са жителите на Никозия? Казаха ми, че са над 200 000 души. И аз казвам: нека вземем само 100 000 от тях – ако всеки един реши да дава по две евро на месец – сума, която според мен и един беден човек може да си позволи – осъзнавате ли резултата? За нула време ще се съберат 200 000 евро. Каква ще бъде жертвата на всеки един? Минимална, направо смешна на фона на това, че прахосваме пари за толкова неща, които въобще не са ни потребни. Малкото от многото обаче е много за един. Защо не мислим по този начин? Защото сме мъртви отвътре…

Исках да споделя това послание „Всички за един“ с моите енориаши, обяснявайки светата Литургия, стигайки до мястото, където се молим за единството на всички. Попитах ги: „Наистина, обединени ли сме?“.Участваме ли в живота на другия, когато виждаме, че го изхвърлят от дома му, защото не може да си плати наема? Майка ми казваше, че в дома на дядо ми винаги на масата имало една чиния в повече – за този, който той щеше да доведе и да приюти у дома. Позволете ми да ви кажа, че в първата ми енория бях свидетел на следното – певците от църковния хор всеки следобед към 17 ч. тръгваха към площада на селото, за да видят да не би някой да е замръкнал и да го приютят вкъщи за през нощта. Когато нашият народ беше близо до Църквата, той имаше тази чувствителност. Казах на енориашите: аз не искам една чиния в плюс на масата всеки ден, а веднъж седмично. Можете ли да го направите? Искам четири на месец. Изчислихме какво би струвало на домакинството тази една чиния в плюс на масата – 500 драхми. Тоест 2000 драхми на месец. След това станаха 6 евро. Трябва да ви кажа, че имаше хора, които с постоянство даваха своите 6 евро. Някои даваха и много повече от това. Спомням си, че един човек даваше впечатляващата и за тогава, и за сега сума от 700 евро на месец. Когато му казах, че сумата ми се струва голяма, той ми отвърна:

– Да, отче, от баща ми имам благословение и проклятие!

Неговата фамилия беше от Константинопол, а баща му е бил учител на днешния патриарх.

– Какво благословение и проклятие имаш? – попитах.

– Баща ми казваше: „Една десета от твоите приходи не принадлежи на теб! Ако я задържиш, ще си крадец! Тя принадлежи на всеки човек, който Бог ти поверява, за когото си научил, че има проблем!“ Затова трябва да ти благодаря, че ми даваш възможност да бъда полезен на хора, които не познавам.

Какво постигнахме тогава? Не успяхме да помогнем на всички, но избавихме мнозина от трудностите им. Всеки месец плащахме наема на хора, които иначе щяха да бъдат изхвърлени на улицата. Помогнахме на болни, на студенти да завършат образованието си. Дребните капки могат да станат благословена река; река на любов, която да удави болката, тревогата, скръбта на мнозина. Всички можем да правим такива дела от момента, в който научаваме за проблема на някого, от този момент Бог ни го поверява и ни казва: „И ти трябва да направиш нещо за този човек!“.

Повечето от вас сте женени, не знам доколко помните брачното последование. В него се казва: Господи, изпълни техния дом с жито, вино и елей и всяка благост. Защо? За да се наслаждаваме егоистично на Божиите блага? Отговорът е даден по-нататък –за да дават и на нуждаещите се. Независимо дали ни харесва или не, ние на нищо не сме собственици. Ние сме само разпоредници на Божиите дарове. „Парите ми!“ Кои пари? Те не са твои… Никога не успях да разбера как е възможно да съществуват хора, които имат милиони или стотици хиляди евро, и са безразлични към това, което става около тях.

Трябва да ни е грижа за проблема на другия. Бог ще ни поиска сметка за отношението към този ближен и ще ни каже: „Спъна се в Мене, но не Ме позна.“ Защо ли? Защото всъщност така и не си научил Кой съм. Вижте притчата за блудния син! В нея големият син изглежда доброто дете, но всъщност е онзи, който живее блудно; той живее по начин, който не го води към спасение. Живее близо до баща си, без обаче истински да го опознава, той така и не доближава сърцето му.

Какво означава да бъдем близо до другия? Това наистина обогатява живота ни, кара ни да излезем от собствената ни самота, от егоизма, дребнавостта и отегчението. Виждате ли колко прост е животът и често пъти колко наопаки го живеем?!…

Понякога и ние, свещениците, сме виновни, че не обясняваме докрай нещата; че понякога и ние не разбираме, че когато служим св. Литургия, това не е частен въпрос. Сещам се за едно младо момиче, което на изповед ми сподели:

– Отче, знаете ли, отивам на църква в неделя, но не отивам да се помоля!…

– А защо отиваш, детето ми?

– Защото се радвам там да срещна моите приятели!

Аз се прекръстих и казах:

– Слава Богу, че срещнах един човек, който да е истински православен! За това отиваме на църква! За да се срещнем с другите, да почувстваме, че сме семейство, да кажем на нашия Баща, че сме тук, събрани около Неговата Трапеза!

Приобщаването с Христос не оставя нищо в нашето сърце, което би оскърбило ближния. Христос, с Когото се причастяваме, отблъсква всичко порочно в нас; в противен случай сме духовно болни, тоест ако сме се причастили, но не сме съединени в любовта с другите, тогава сме духовно болни, мъртви сме.

Понякога е нужно да си кажем нещата ясно, дори и с риск да прозвучат грубо и сурово, скъпи братя, защото мнозина сме набожни, но не и църковни и Христови. Това е разликата и тя е изключително важна.

Трябва да изберем дали искаме да живеем или да бъдем мъртви, дали искаме любовта да бъде нашият живот, любовта без условия и граници. Егоизмът, инатът, завистта, капризите, които пропъждат любовта от сърцето ни, са много тежки болести и ако не ги излекуваме навреме, ще ни доведат до смърт. Разбира се, нашият живот е в Божиите ръце.

Винаги трябва да ви е грижа за това, което става около вас – не от любопитство, а от любов. Видяхте, че Христос похвали малкото пожертвование на вдовицата, защото в него било нейното сърце, докато в пожертвованието на другите се криел егоизъм.

Често виждам едно дете и всеки път му се радвам и се трогвам. Сещам се, когато някога го държах на ръце и вървяхме по коридорите на болницата в Бостън заедно с неговите родители. Държах го на ръце и се опитвах да успокоя плача му и жаждата му за вода, тъй като известно време не трябваше да пие поради естеството на заболяването си. Наистина е поразително и е Божие благословение да чувстваш, че си дал нещо изключително незначително. Сега, от дистанцията на времето, разбирам още по-добре колко незначително е било то. Но именно такива малки, незначителни неща се изискват от всекиго от нас, и когато пристъпим към тях с цялото си сърце, те се превръщат в нещо особено значимо за нашия живот и за живота на всички други страдащи.

Желая ви Бог да ви просветлява, за да живеете винаги като членове на Църквата и да усещате красотата на Божията любов!…

Беседата е публикувана със съкращения

Превод: Константин Константинов

източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%B2%D1%81%D0%B8%D1%87%D0%BA%D0%B8-%D0%B7%D0%B0-%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD/

Близки теми:

Татко, разбираш ли от дрога? Подвигът на любовта Подготовката за брака Той искаше прошка за това, че ти говореше Светостта не е за малцина

Причината, поради която се женим, е да има някой, който да ни подкрепя и поддържа, за да стигнем до Бога. Защото сами сме много слаби. Затова си избираме човек, който желае същото, което и ние. Който ще ни помогне да го реализираме. Проблемът се появява тогава, когато партньорът ви не желае това, което желаете вие. Тогава се получава типичният брак на съвременния човек.

Един ден влязох в магазин за обувки в Ню Йорк. Продавачът ми каза да седна и че ще дойде след малко. В магазина имаше една доволно пълна дама. Хареса си едни ботуши и каза, че ги иска. Попитаха я кой номер иска. Тя каза шести (№ 36 по европейския стандарт, б.р.). Носят ѝ шести размер, а тя очевидно се нуждае от дванайсети (№ 46, б.р.)! Опита се да влезе в тези ботуши и след като видя, че не може, каза на продавача, че размерът на ботушите не отговаря. Продавачът ѝ каза, че това си е точно шести номер. Тя поиска да ѝ дадат седми. Същата картинка се повтори. Тя се провикна: “Къде са правени тези ботуши, в Китай ли? Там имат мънички краченца!” Една стара дама, която също чакаше и вече беше много ядосана, ѝ каза: “Чуй, жено, не трябва да се преструваш толкова – ти не си размер 6!!!”

И аз ви казвам – не трябва да си фантазирате твърде много, че можете да живеете така, както искате, и при това да сте с Бога. То е като да си сложиш ботуши, които въобще не са твоят номер.

Какво търсим? Кои сме ние? Любовта е винаги насочена към другите и никога към себе си. Колко често сте чували родители, които са направили много за децата си, да казват: “Колко много направихме за теб, а колко малко любов ни връщаш! Аз ти дадох всичко и направих толкова за теб, а ти не ме обичаш и си неблагодарен.” Това не е любов. Защо умря Христос на кръста? Той обича, затова умря. Въпреки, че ние не го обичаме в отговор на това, което е направил за нас. Ако обичате някого, каквото и да правите за него, го правите от любов, а не заради любовта, която той ще ви върне. Не е важно колко дълбоко е завоалирано това – щом очаквате да получите заради това, което давате, то е отново любов към себе си.

Колко е трудно да станеш човек, който не обича себе си! Виждате дори малки бебета – дайте му шишето с храната и когато искате да му я вземете, ще чуете плач и викове. Когато му я върнете, се успокоява. Детето вече знае какво иска. Още като малки деца започваме да плачем и родителите си казват – а, детето е гладно или жадно, но то продължава да вика, давате му играчка, продължава… И когато го вземете на ръце, то спира. По този начин вече сте научили това дете, че любовта е да имаш това, което искаш. През целия си останал живот ние мислим, че любов е да имаме това, което искаме.

За това някои казват – аз я обичах през целия си живот, но тя не ме обича и затова и аз не я обичам вече. За каква любов въобще говориш?! Ти си обичал себе си! Трябва да разберете, че, ако искате живот, който да е пълнота – не удовлетворение на вашите желания, а да ви носи цялостност, – на вас ви е нужен Бог. Нужно е да се научите как да обичате. Трябва да сте във връзка с Източника на любовта – Господ. Без това ние просто играем роли, търсим простото удовлетворение на себе си. И колкото повече удовлетворяваме себе си, толкова трупаме в себе си повече пустота. Защото в този свят  е невъзможно човек да бъде удовлетворен. Само любовта и истинските взаимоотношения ни изпълват.

- Как можем да се спасяваме взаимно, един другиго?

- Буквално казано, ние не можем да се спасим един другиго. Вие трябва да заобичате Бога, за да можете да се обичате взаимно. Тогава се изпълват думите на Писанието – да “бъдат двамата една плът” (Бит 2:24), една в Господа. Св. Василий Велики казва, че единственият правдив знак за любовта е да загубиш присъствие за себе си. Това не означава да се изгубиш и да станеш нищо. А да откриеш и да станеш всичко в Бога. Както казва и ап. Павел, “и вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20).

Искам да ви разкажа една история, която ще ви помогне. Имаше семейство креоли, живеещи в Ню Орлиънс – сем. Субле. Бащата, Морис, беше пощальон, всеки ден обикаляше и носеше пратки до пощенските кутии. Той, разбира се, не изкарваше много пари. Семейството имаше 11 деца, от които 7 инвалиди. Някои с проблеми с гръбнака, някои бяха в инвалидни колички – само 4 бяха здрави. Когато ги видях за първи път, казах на Морис: “Боже мой (това беше съвършено секуларна перспектива от моя страна, намирайки се напълно под влиянието на ненормалния свят), защо, след като виждаш, че се раждат проблемни деца, не спреш!? Морис, бях чувал, че имаш 11 деца и някои от тях са инвалиди…” Той отговори утвърдително.  “Също така чух, че някои от твоите деца са осиновени. Кои точно са осиновени?” А той: “Отче, не знам, забравил съм.” Колко прекрасен отговор! Всички бяха просто негови деца и той ги обичаше по един и същи начин, защото любовта зависи от сърцето, а не от физическото състояние. За любовта няма граници. Самолюбието налага всякакви ограничения.

Също разбрах, че когато Морис обикаля и разнася пощенските пратки, ходи в обществените болници, които се грижат за чернокожи деца инвалиди, от които родителите са се отказали. Прибрал се вкъщи и казал на жена си: “Там има едно малко дете, на него му е нужно семейство, той е инвалид. Дай да го вземем”. Жена му го попитала как ще му помогнат, слeд като е инвалид: “Ние нямаме пари, ти си пощальон, имаме собствени деца.” А Морис ѝ казал: “Просто ще го обичаме!” И го взели, после взели и други. Ето това беше любов, а не любов към себе си.

А ние избираме хора, които ни доставят приятни изживявания, удоволствия.

Ще ви разкажа още една история. Вървя по Медисън авеню и отивам при юрист. А в Америка по-лошо от адвокат са само двама адвокати… По пътя пред един от скъпите магазини виждам човек, седнал  на земята – знам, че проси. Пресякох от отсрещната страна, доста преди да стигна до него и отидох там, закъдето съм тръгнал. Бях убеден, че съм невинен и че даже Бог не ме е видял в този момент. Свърших си работата, обаче започнах да се чувствам виновен и да се питам – какъв християнин съм аз? Господ стои пред мен, а аз го заобикалям с хиляди оправдания… Върнах се обратно, той още си беше там, и му дадох 10 долара. А той: “Отче, видях те, като премина на отсрещния тротоар… Стана ти съвестно, а?” Какво можем да кажем?! Виновни ли сме за това, че не сме човеци? Търсим ли Христос? Или търсим нещо, което ще ни донесе удоволствие? Докато търсим нещо за себе си, никога няма да открием пълнота в себе си.

- Как да се научим да обичаме, когато живеем в егоцентричен свят, различен от онзи отпреди 1000 години?

- Аз бих поспорил дали светът преди 1000 години не е бил егоцентричен. В културно отношение тогава са имали по-културно изразени взаимоотношения с Бога, но не и по-добри. Защото културата е като превозно средство, което е създадено, за да поддържа реалностите, в които вярваме. Като чаша, съдържаща течност – не можете да имате течност без съответен съд, тя би изтекла. Някои съдове са по-хубави от други, някои са направо прекрасни, но и те не променят съдържанието на водата. Ако течността е развалена, прекрасната чаша няма да я направи сладка. Могат да съществуват различни прояви на нашата вяра, но ако нямаме отношения със самия Бог, това няма никакво значение. Всеки отделен човек трябва да вземе самостоятелно решение да се обърне към Бога. Това не зависи от обществото, от епохата, всеки сам за себе си трябва да каже: “Да, Господи, аз ще умра за теб!”

Всеки ден повтарям на монасите – трябва да станете сутрин и да кажете: “Всичко е за Теб, а не за мен!” Ако животът ви е само за вас, вие и имате само себе си. Колко самотно е това! Винаги казвам на хората – заобичайте и тогава всичко в живота ви ще се подреди.

Има толкова обсебени от себе си хора, които буквално изсмукват другите, околните! И не могат да разберат защо, когато ги види някой, бърза да избяга. А са просто глупави, защото мислят само за себе си. Така човек никога няма да е изпълнен, животът му винаги ще е празен. Само Господ и другите могат да го изпълнят. Защото любовта е насочена не към себе си, а към другите. Вие сте единствените, които можете да объркате собствения си живот. Честито!

Мислите ли, че Бог ви обича за това, което правите? Няма нищо, което да можете да направите, за да заслужите Божията любов. Господ обича свободно, като дар, без всякакви условия. Той обича същата жена, която вие мразите, както и всички останали, и даже убийците и откачалките  – всички обича еднакво, въпреки че не обича нещата, които правим. Не защото го уязвяват Него, а защото греховете унищожават нас. Той казва съвършено ясно – каквото направите за едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили (Мат. 25:40). Както Бог обича без условности, така трябва да се стремим да обичаме и ние.

Близки теми:

Всичко да е заради Бога и нищо заради нас Ако наистина обичаш – то винаги е за другия, а не за теб Love hurts Ако се срещнем с нашия клонинг, бихме го убили Любовта Божия

Свети Макарий отишъл в килията на един монах, на един старец, който живял сам, далеч в пустинята,  отишъл да го посети и го попитал:

- Какво правиш, дядо, добре ли си?

- Добре съм. Благодаря ти, че дойде, отче Макарие.

Свети Макарий. Велик светец. С видения, опит и преживявания.

- Би ли искал нещо? Би ли искал да направя нещо за тебе? Кажи ми! Поискай нещо от мене!

- Какво да поискам от тебе? – е, срамувал се.

- Кажи ми, какво искаш?

- Е, нищо, тук съм в пустинята, от години.

- Кажи ми нещо, какво искаш? Кажи ми, отче!

- Е, ще ми хареса да изям една сусамка! Една сусамка, би ми харесало, приисквало ми се е. Но го казах така, понеже ме попита. Не искам нищо обаче.  Казах го ей-така. Някой друг път.

Свети Макарий му казал:

- Изчакай малко, идвам!

И свети Макарий излязъл от неговата килия и отишъл – колко часа път – да намери първото село; първото село, което било надалеч, за да купи една сусамка.  Той се върнал при стареца и му казал:

- Отче мой, донесох ти сусамката, която искаше. Вземи сусамката да я изядеш!

Той му отвърнал:

- Ама какво направи, отче! Аз го казах ей-така.

- Е, какво “ей-така”?! Ей-така го каза, но аз не мога да го оставя така! След като го поиска, защо да не ти доставя удоволствие?

Разбра ли? Не теории! Дела! Конкретни неща. Математика. Едно и едно прави две.  Къде тук има поле за теории? И за алегории? И за символика. . . Нищо от това не е символично.  Свети Макарий направил конкретни стъпки. Той отишъл и се върнал и му дал сусамката.

Възможно ли е след това този старец да не се трогне? Възможно ли е след това да не почувства любовта на свети Макарий? И след това казват: „Наистина, видях християнин! Ето, този е християнин! Този е християнин!” Аз какво бих му казал? „А, сусамка ли ви харесва? Е, добре, някой път ще дойда  и ако намеря някъде, ще видим.” Ще видим и ако отида повторно. Защото, ако аз  трябва да ходя и да търся сусамки три часа надалеч и никой да не ме вижда и никой да не чуе за мене и никой да не ме похвали? Нима това не е истината?

За друг се казва, че един ден изпекъл хлябове, мястото ухаело от топлите хлябове и решил да уведоми някой друг да дойде да си вземе. Сетне си казал в себе си: „Добре, защо да го уведомявам чрез някой друг? Нека аз отида да му дам хлебчето! Защо да карам други?  Нека аз се жертвам и да отида да го видя, да си направя труда.”

Както отивал да му даде хляба, по пътя се спънал в един камък и започнала да тече кръв от крака му! Там, където се спънал, изтекла малко кръв и той я забърсал. Ангел Господен се появил и му казал:

- Знаеш ли нещо? Стъпките, които правиш за тази любов сега – защото вършиш християнска любов – Бог ги записва. Да знаеш, че този труд не е напразен. Бог го отбелязва!

Той изпитал голяма радост! Забравил и раната. Забравил и крака и казал:

- Ако е така, слава Богу! Аз направих това просто ей-така.  И сега Бог зачита това, едно малка разходка!

Той отишъл. На другия ден си рекъл да отиде на друго място.

- Ако е така, да отида, да проявявам любов, да помагам, да не говоря думи; да правя дела.

И както отивал да даде хлябове на друго място, отсреща се задал този, при когото отивал.  С други думи, той не сварил да отиде да го види, защото този, при когото отивал, се задал отсреща. Те се срещнали по средата на пътя и той казал:

- Защо дойде, отче? Аз щях да дойда в килията ти да ти донеса хляб! Защо дойде тук? Трябваше да ме оставиш аз да извърша целия труд за теб!

И другият му отговорил:

- Защо, бре, отче?  Прощавай! Вратата на рая само тебе ли побира? Не можем ли и двамата да влезем? Ти си направил половината труд. Нека и аз направя половината.  И двамата да си направим труда. Да вземем награда от Бога.

Другият му казал:

- Не. Трябваше да седнеш да си починеш. Аз трябваше да дойда да те намеря!

Другият му отговорил:

- Ама какво говориш сега? Трябваше. . .

И започнали да говорят такива неща, но се явил Ангел Господен, който им казал:

- Това разногласие и караница е като благоухание пред Бога. То се издига като тамян пред Бога. Това са единствените кавги, които са угодни на Бога.

Такива кавги; кавга от любов! Да се караш, понеже обичаш. Представи си; другият да му казва „Не, трябваше да седнеш, да не се уморяваш!” „Ама, какво говориш сега?”, такива неща.

Карал ли си се някога от любов? Карал ли си се някога с жена си, понеже тя иска да види някакъв филм, но и ти искаш да видиш друг по телевизията и да кажеш:

- Ама, какво говориш сега, любов моя! Да гледаме твоя! Прощавай, че гледах моите толкова време.  Забравих, че започна филмът, който ти харесва.  Да видим твоето предаване!

Правил ли си това? Или всеки гледа неговото и казва:

- Колко е часът? Смени филма сега, започнало е това, което искам да видя.

Това, което ти искаш да видиш. Защо, ами това, което аз искам да видя? Ама, защо това, което ти искаш да видиш? Аз искам да гледам. Ама, аз искам! И казват: решението е да вземем още един телевизор.  И ти да вземеш за тебе.  И  аз да взема за мене и да гледаме всеки каквото си иска. С други думи, да бъде по нашата вкъщи. Моето и твоето. И единият никога да не се жертва за другия.

Помисли си съпрузите да се скарат и да казват:

- Къде ще отидем през отпуската?

И единият да казва:

- Където ти искаш, любов моя, в твоето село! Защо все ходим в моето? Да видим и твоите.

И жената да казва:

- Ама какво говориш сега? Да оставим майка ти и да не я видим? Отивам, отиваме в твоето село!

И да се карат. Какво каза? „Вашата караница се издига като тамян пред Бога. Като жертва. Като духовно благоухание.” Къде са тези караници? Това ми изглежда страхотно.

Ходих в една малка църква; там имаше възрастен свещеник, който по правило трябваше да води службата.  Но понеже поканиха и мен да служа и да проповядвам, той ми каза:

- Отче, ти ще служиш. Каза ми го и предстоятелят тук, няма аз да водя службата, ти ще я водиш. Аз ще седя до тебе.

Представи си само. И той се съгласяваше.  Аз му казвам:

- Отче, не прѐчи, аз ще проповядвам, когато дойде часът, но сега вие застанете пред св. Престол.

- Не, не, не!

И няколко пъти го карах насила да седне, но не искаше. И се радваше. И накрая изпитваше такава радост, че когато свърши Светата Литургия, ми казва:

- Отче, много се зарадвах, че служихме заедно!

Виждах, че не го казва лицемерно, фалшиво, да казва вътре в себе си: ”Зарадвах се, но в края на краищата ти дойде тук и ни се правеше на умен. Дойде ти, който си по-млад.” Не! Той проявяваше истинска любов. И аз казвах вътре в себе си „Боже мой, когато и аз стигна до неговата възраст, дано имам такава чиста любов да се жертвам за по-младия и да не ми пречи, ако загубя своя ред, моето първенство, моята власт.” Защото и там има степенуване. Разбирате ли какво имам предвид? Съществува определен ред.  Някой, който разбира от тези неща, сега ще каже:

- Такъв е редът на Църквата!

Добре, такъв е редът на Църквата. Но понякога и любовта, макар и като изключение, може да означава нещо друго. Любовта. Не е ли така? С други думи, ако старецът Порфирий беше в църквата, където служа, и – да речем, че аз бях по-старши по чин – нима би трябвало да му кажа:

- Отче, остани наблизо, понеже аз съм по-старши по чин!?

Любовта това би казала – т.е. да му кажа:

- Отче, вие елате тук!

И той би ми казал:

- Не, ти остани.

И бихме се скарали. Това, което  казал Ангелът. Такива караници са най-хубави пред Бога. Да се караш от християнска любов. Не обаче от егоизъм, а от жертвено разположение.

Къде са тези неща? А? Дали ги живеем? Аз не знам дали ги живеем. Тези, които ги живеят, са блажени.  Ти понякога си живял тези неща и се опитваш и се бориш да ги живееш и си достоен за похвала. И истина ти казвам, пред тебе, покланям се и се трогвам от това смирение, което показваш определени пъти.

С други думи, търсиш  някъде да видиш Християнството да се живее! И казваш да се живее така, не само на думи. Да се живее в такива малки случки и моменти, които дори да са малки  показват нещо много велико, което криеш или не криеш в себе си. С други думи, ти се откриваш! В даден момент се разкрива истината на твоя живот.

Слушай сега – свети Серапион Сендонит, името му било Сендонит, защото носел само един една завивка (от гр. σεντόνι – чаршаф, завивка). И защо имал само една завивка? Защото всичко друго, завивките, и парите си, и вещите си ги бил раздал. Не искал да има нищо свое. Нищо свое. Не искал да има собствено имущество. Нито стая. Нито дом. Нищо. Една завивка, с която да се намята. Защо? Защото толкова много искал да обича, че да не задържа нищо за себе си. Всичко за другите. И от голяма любов стигнал дотам да отива да се продава като роб на хора, които се нуждаели, за да им помогне. Например казвал на някой приятел:

- Върви да ме продадеш в тази къща, има причина.

Приятелят му отивал и го продавал. Той престоявал там две-три години. В къщата например имало проблеми: караници, разводи, проблеми; и той със своята доброта променял ума и сърцето на хората. Смекчавал ги.  И другите казвали:

- Ама как ни направи такива? Ти не си роб. Тебе трябваше да направим наш учител. Ти си духовен човек. Имаш любов. Имаш Христова любов.

И знаеш ли какво се казва в житието му? В началото той не говорел за Христос; не говорел много. Тази дейна любов обаче карала другия да се замисли. И ти казват:

- Бре, детето ми, като Христос постъпваш!

Представи си! Някой казал ли ти е това, скъпи мой? Някой да ти каже:

- Бре, детето ми, постъпваш като Христос !

И когато ги примирявал, той казвал:

- Не, не, аз не съм, не ставам за такива неща. След като се разбрахте, след като се заобичахте, след като се сдобрихте, аз си тръгвам; и парите, с които ме купихте, вземете ги, защото са ваши!

Слушай – той им връщал парите, с които го купили! И казвал:

- Не, не! Вземете ги, вземете ги!

Той си тръгвал и намирал отново приятеля си, като му казвал:

- Нека да ти кажа нещо, върви да ме продадеш в тази къща!

- Защо?

- Защото там има един еретик, на когото искам да помогна да разбере някои неща и да се върне в истинската вяра.

И оставал две-три години при еретика. Спасявал и него. И на него помогнал. След това отишъл на друго място. Цял живот. . .

Разбираш ли какво е живеело в сърцата на тези хора? И те издържали. Защото, за да правиш тези неща, трябва да имаш в себе си радост, с която да понесеш това! Тези хора не се измъчвали, не страдали от това, че правели тези неща.  Те чувствали в себе си друг извор на сила  и затова не чувствали трагично лишение, защото изпитвали радост. Дано Господ ни даде тази радост на истинското преживяване на Евангелието. И ние, Господи, да изживеем най-великото чудо! Да разберем някои неща. Да разберем, че едно си ни казал, и друго вършим. Да разберем, че сме изопачили Твоите думи; че за догмите може да крещим и да говорим; нито една йота, нито една чертица. Ти обаче не си казал само това. Казал си и толкова други практически неща, които не вършим във всекидневния живот.

Трябва да имаме малко страх в нас, една въпросителна и да казваме „значи, какво ще ми каже Господ, когато ме види? Зная те или не те зная?” Защото Той казал, че това ще каже и на свещеници – „не ви зная”. И ние ще му кажем:

- Ама нима ние не вършихме толкова много неща пред Тебе?

- Не ви зная, деца, не ви зная! Защото не виждам да носите това, което аз носих- убруса.

Този убрус, който сложил Господ и измил нозете на учениците на Тайната Вечеря. Той ще каже:

- Аз не виждам да носите нещо такова. Всички вие сте безупречни, всички сте съвършени, всички сте изгладени, спретнати, достолепни, чисти, изрядни; но лицемери. Във всичко това, фалшиви. А Аз? Аз не бях толкова достолепен като вас.

Но как ще покажеш любов, ако си „чист”? Как ще отидеш да помогнеш на другия, ако не се изцапаш и ти с него? Ако не сведеш коляно, за да измиеш нозете му, които са в праха и в калта? Как ще станат всички тези неща? Как – ако не се изпотиш – да посетиш брата си, който е сам в стаичката си, за да му занесеш сусамката, на него, който поиска едно сусамка.

Тези неща искат жертва. Искат труд. Искат презрение. Искат незабележимост. Искат периферия – а ти не искаш тези неща. Искаш само централните неща в църковния живот. Славата, името, известността, репутацията. И Христос каква връзка има с всичко това?

Мале-леле! Днес, днес, добре, прощавай, т.е., аз трябва да се покайвам публично? И това нещо, което сега правя, мисля, че не е правилно. Защото с всичко това, което сега правя,  в действителност  описвам себе си. Казвам ти – виждал съм много свети хора, християни; и днес; съвременни родители, майки, бащи, деца, млади хора, девойки, момчета, дядовци, баби. Съществуват! Съществуват! Прощавай, че ти казах всички тези неща. Моли се Христос да ме разпознае, когато ме види и да не ми каже:

- Не те зная!

И тогава вие ще започнете да казвате:

- Ама как не го знаеш, след като той говори за Тебе?

И Господ ще ви каже:

- Вие сега не говорете. Не го зная! Говореше, но не вършеше!

Нямам какво да кажа. Трябва да спра да говоря и да се покая. И ако искаш, и ти да се покаеш. Трябва да помислиш защо се покайваш. Нали? А не покаяние без причина.

Да кажеш конкретно:

- Не се възползвах от удобния случай, който ми беше даден. Отритнах го. Не използвах възможността, която имах.  Това, което Христос ме призова да правя.

Не неопределено покаяние. Тоест, кая се така, емоционално. Поради каква причина се каеш? Защото, ако се каеш конкретно, след това и конкретно ще се поправиш! В противен случай ще останем само в теорията и в емоцията.

И тъй, благодаря ти изключително много, че и днес прояви търпение към мене. Това, което правиш, във всеки случай е християнско; търпението спрямо брата ти;  и въпреки че той е свещеник и слушаш за неговите грешки, как се кае пред тебе; и ти го слушаш и го приемаш и му прощаваш. Да; и му прощаваш и не се скандализираш. И това е християнско. Това, което сега правиш, е християнско.

Нека изживеем най-хубавото чудо, което е опитното и всекидневно прилагане на казаното от Господ в нашия живот, в нашата душа, в нашето тяло, в нашето всекидневие. Доскоро, скъпи мои приятели!

превод от гръцки

Близки теми:

Гледай в душите на хората, а не как са облечени Разговор с наркомани на стъпалата на храма Трудността да се довериш на Бога Сами сме много слаби Боже мой, Ти си една прегръдка!