Проповед на о. Георги от село Жегларци

Ноември 28, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Възлюбени братя и сестри! Да благодарим на Бога, че и в този ден – празника на свети Андрей Първозвани да ви събере чрез вашия скъп свещеник, който Бог му внушил да покани мене да бъда между вас, да споделим радостта и да се поучим, вие от мене и аз от вас, щото Бог е дал на всеки личен дар и всеки има какво да каже. Свети Арсений Велики е искал поучение и от най-старата баба, въпреки, че е завършил най-големите училища – медицина, риторика, езици. Значи, братя и сестри, Господ иска от нас да бъдем уважавани едни към други, смирени, без гордост. Неговата азбука е смирението. Като се смиряваме пред Божието величие, сме угодни на Бога. Бог иска от нас да се уважаваме, обичаме. И в днешния ден, като прочетохме литургийното Евангелие, как когато св. Йоан Кръстител имал ученици при себе си, когато кръщавал при реката Йордан, двамата ученици, които станали апостоли – св. Андрей и св. Йоан Богослов и когато Господ минавал край реката Йордан, при Галилейското езеро, да се сбъдне казаното от пророк Исайя – 750 години преди това: „Земята Завулонова и земята Нефталимова, край морския път, езическа Галилея, видя светлина. Народът, който седеше в мрак и смъртна тъмнина, видя голяма светлина“. Спасителят, когато дойде в света, тук на земята, първите му думи бяха: „Покайте се!“


Най-голямата рецепта за човешкото спасение е търпението. Ние сме Негови. Той затова дойде от небето, да ни подкрепи, да ни оживи, и да ни върне пак в първото ни състояние, в което са били първите хора. Те са били в райския живот и затова Той дойде на земята, да ни подготви чрез покаянието за вечния живот, вечната радост. Какво е вечния живот – безкрай! Ние много добре знаем какво е бездна. Ние сме капката дълбоко в океана. И много години хора, няма да казвам имена, в атеистичното време, които ни управляваха 40-50 години, тъпкаха, мачкаха, тъпкаха, мачкаха вярата, ама тя не се угася, разбраха, че няма да стигнат до туй, което те го мислят. Както един казал на дядо Киприан в Русия – нещата, как си ги обяснявате за Бога – много е лесно. Бог е една бездна, една математика, тя не свършва до там, докъдето си мислим – милиарди, милиони, тя си продължава напред. Затова, братя и сестри, Бог не иска от нас да хитруваме, иска да се смиряваме, да знаем, че сме едно нищо пред Бога. Ние си обясняваме нещата с вяра в Бога. Бог е непостижим, неизказан. От нас се иска смирение, пред Божието величие и кротост.


И тъй, каквото не искате да го правят човеците на вас, не искайте да го правете и вие на тях. С две думи се разбира целият закон на Бога. Бог каза: обичай Бога, обичай човека. Той не иска нито един да загине, да остане непросветен. Бог е безкрайна, абсолютна любов. Няма да съдите, казва, защото с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете осъдени. Да не виждаме грешките на другите човеци, а да се молим едни за други и Бог да ни просвети. Тази е целта. Църквата наша е Вселенска, универсална. Майката Църква е грижовна към всички човеци. И още повече, Господ ни е дал нашата Небесна Царица, Нашата Майка – Света Богородица. Той я е избрал от цялото човечество, единствената ходатайка, застъпница и спасителка за целия човешки род. И който Й търси помощта, я получава. Иисус казва – помнете пътя назад, има ли някой, който е потърсил помощ от Бога и да не е получил това, което е търсил? Негови сме, искайте и пак искайте и ще ви дам – Аз съм с вас. И най-вече, от ден на ден да се очистваме. Светата Майка Църква се моли за тях – знайни и незнайни. Всички знаете, че в годината има три задушници големи. Тези задушници се отправят за всички човеци, знайни и незнайни. Бог да им прости, защото те са наши братя. Знаете ли, колко е хубаво, когато всички се съберат на трапезата, без да се укоряват един друг, колко е приятно, колко е радостно. Нека Бог да ви дава здраве, благодаря на Бога, че мене грешния сподоби да дойда между вас, да споделим с вас някои неща за Бога и да молим Бога за всички човеци, Бог да разпорежда нещата, които са необходими за нас, човеците. Благодаря на всички! Бог да ви дава здраве и любов!

 

В страданията е нашият венец

Април 9, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

Този удивителен псалом (Пс. 16, бел. прев.) е едновременно обикновен и дълбок по смисъл. Това е молитвата на човек, който страда. Ако днес ние самите не преживяваме тревоги, нека не забравяме, че по всяка вероятност утре ситуацията ще бъде различна. Още повече, че точно сега, около нас безброй приятели и любими хора, роднини и познати страдат, а те са и никога не са спирали да бъдат членове на нашето тяло (срв. 1 Кор. 12: 12). Нека се помолим за тях с този псалом и с други подобни думи. И макар на пръв поглед да има хора, които не са споходени от скърби, дълбоката истина е, че ние винаги страдаме. Всичко около нас може да се превърне в причина за страдание. Борбата ни да живеем благочестиво сама по себе си е източник на болка. Сатаната, “като рикащ лъв” (1 Петр. 5: 8), “като лъвче, което стои на потайни места” (Пс. 16: 12), дебне подходящ момент, за да ни впримчи в изкушения. Нашите любими и приятели могат също да ни причинят много мъка и скръб. Накрая, можем да кажем, че целият ни живот е кръстен път, разказ за едно нескончаемо страдалчество. Нека обаче не забравяме дълбокия смисъл, разкриващ се в думите на псалмопевеца. Болката, несгодите, нещастията и като цяло скърбите са знаци на Божествено посещение. Онези, които страдат, са избрани деца Господни. И тъй, когато животът ни е безоблачен и всичко върви добре, нека спрем и се запитаме дали по някакъв начин не сме се отдалечили от Бога, защото именно в страданията е нашата слава, нашият венец.


Когато страдаме, можем да принесем на Бога две неща. Първо, своята добродетелност, под което разбирам свидетелството на чистата съвест в мир със себе си и с Бога. Това е копнежът ни за “правотата” (Пс. 16: 2) и за върховенството на Божията воля. Нужно е волята ни да е в съзвучие с Божията. Второ, това е пълното ни упование на Бога — когато изпълнени с търпение и надежда, изцяло Му се покоряваме. Ще дойдат моменти в животa ни — и те ще идват постоянно — когато всичко ще ни се стори загубено; когато дори онези, които сме обикнали и на които сме се доверили, външно са охладнели, отдръпнали са се от нас и са ни изоставили. Ще дойдат моменти, в които тъмни облаци заплашително ще се струпат над главата ни. Но именно в тези моменти, възлюбени, Господ ни посещава, за да изпита търпението ни и подложи на проба упованието ни, които са свидетелство за любовта ни към Него.


Казахме, че верните често се скандализират от благоденствието на грешниците. И наистина, ако погледнем от човешка гледна точка, ще ни се стори, че Господ разпределя благата Си несправедливо. Където е трябвало да даде щастие, Той е дал единствено несгоди. Където следва да има благосъстояние, Той е дал бедност. А там, където повече приляга бедност, Той е излял обилни богатства. Когато очакваме благословение, често пъти получаваме тежък удар, като едновременно с това Господ запазва усмивките върху лицата на околните. В синхрон със съвременните социални проблеми, бихме могли да кажем, че Господ ни дискриминира, а това е нещо, което ни скандализира.


Защо се скандализираме? Отговорът е лесен. Защото сърцата ни са все още привързани към земното, все още се увличаме по измамните “блага”, копнеем и въздишаме по тях. Решението на нашата дилема трябва да се търси другаде и затова да не прибързваме с ропота си срещу смущаващата ни дискриминация или неправда. Живеем във времена на бързи промени, когато всяка новост се представя като “напредък”, но преди да настъпи истинският напредък и промяна, трябва първо ние вътре в себе си да се изменим. За да се случи това, е нужно напълно да се освободим от земните и човешки неща, от човешката логика, от човешкия начин на мислене, от всяко така наречено “материално благо”. Трябва да сме безразлични към всички тези неща. И едва когато сме се отчуждили от тях, Господ ще се превърне във всичко за нас, сякаш на този свят не съществува нищо друго освен Него. Едва тогава ще ни се даде истински и ненарушим покой. В противен случай, независимо към колко дребно и нищожно нещо е привързано сърцето ни, то със сигурност ще ни донесе страдания.



превод: Пламена Вълчева

Всички сме чеда Божии

Декември 10, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

 

 

 

 

Спомням си един разказ от житието на свети Филарет Московски за това, как в едно село имало свещеник, който пиел много, а в друго село всички жители се били пропили и на местния свещеник било невъзможно да се справи с този проблем. И Филарет си казал – ще взема да събера пияния свещеник с пияните енорияши, а то иначе все едно, нищо друго не виждам какво да направя за тях. Така и постъпил. Пиещият свещеник дошъл в пияното село, обърнал се към енориашите и казал: „Ето как стоят нещата – владиката се е отчаял и от вас, и от мене, защото сме пияници. Но аз, като свещеник, съм длъжен да отслужвам Божествена литургия всяка неделя и на всеки празник, през време на нея да се причастявам, без да гледам, че съм пияница. И ето какво ви предлагам – идвайте да се причастяваме всички заедно. Заедно ще се причастяваме, като плачем в себе си, каейки се, че не сме достойни да пристъпим към Него, но че вярваме в Неговата милост“.

И какво се случило? От житието на митрополит Филарет узнаваме, че от изумление, от благодарност и от действието на Светия Дух чрез тайнството на душите, открили се към Бога, цялото село започнало да се променя; след известно време пиянството останало в миналото, свещеникът станал трезвеник, както и самите жители на селото. Ето поуката. Те не били постили, не съблюдавали строго църковния устав, но дошли при Бог, защото Той бил единствения, Който съумял да обикне тях, недостойните. Има една руска поговорка: „Покажете любов към нас, когато сме черни, а когато сме бели, всеки ще ни заобича“… Така и става. И аз съм убеден, че ако човек по небрежност наруши някое правило, трябва да му се направи забележка. Но ако просто не знае правилата или не му стигат вяра, сили, убеденост, че това е необходимо или нужно, то трябва да му се преподаде опитът на близост с Бога, а не да се изисква някакво изпълнение на правила.

Източник: https:// nm60.abv.bg

Нали няма да кажеш на никого онова, което ще ти открия

Ноември 19, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

 

В един манастир избирали игумения. Старата умряла, а новата трябвало да избират самите сестри. Имало три кандидатури на сестри, които по мнението на всички били най-достойни да заемат длъжността игумения.

Докато сестрите в трапезарията изброявали подадените гласове (листчета с тайно гласуване), в коридора влязъл старичък архимандрит и като извикал една от сестрите, отвел я настрани и й казал:

-Нали няма да кажеш на никого онова, което ще ти открия?

 

- Няма – отвърнала сестрата.

- Слушай – казал тихичко той – игумения ще бъде оная, за която ще има само един глас.

- Но как така? – учудила се сестрата.

- Е, ще видиш – казал старецът и се прибрал в килията си.

И действително, когато преброили гласовете, се оказало, че за две от сестрите имало подадени по 50 гласа, или по равно, а за третата – само един. Не знаейки как да постъпят, сестрите решили да теглят жребий. Написали имената на трите предишни кандидатки на листчета, сложили ги в един калпак и помолили едно момиченце да изтегли едно от тях.

И как мислите? Момиченцето изтеглило листчето с името на сестрата, получила на изборите само един глас.

Ето как действа и избира Бог. Хората избират човека в повечето случаи по външни качества, като гледат на лице, а Бог избира по вътрешните качества, Той гледа в сърцето на човека.

Затова, рабе Христов, не се смущавай, когато виждаш, че никой измежду хората не те защитава. И сам ти не гледай да си намериш поддръжници, които да се застъпят за теб в труден момент.

Но търси за себе си опора в Бога. Само Той ще застане зад теб в твоите дела на истината и макар и все още да се бави да се застъпи за теб, ти все едно, вярвай, че окончателната победа ще бъде за теб, дори и никой от хората да не те поддържа.

И ето, тази игумения, избрана с „един глас“, по-нататък извършила много добри дела. Така например, в последната (Великата Отечествена) война тя със своите сестри спасила повече от 300 малки деца. Тези малчугани били отнети насила от майките си от хитлеристите, които искали да ги отведат в Германия. Но не им се удало. Съветските войски преминали в настъпление и хитлеристите захвърлили децата на една глуха гара в Украйна. Било зима, страшен студ. Жителите се укривали по горите, а децата замръзвали и умирали от глад.

Някой казал на игумения Павлина, че на 30 км от манастира загиват деца. Без много да мисли, майка Павлина със сестрите от обителта взели провизии и се отправили пеш към гарата. Всеки миг можели да попаднат на немци и да ги убият, но въпреки всичко те вървели и вървели, без да обръщат внимание на опасността. Когато стигнали до ешелона, се ужасили – дечицата плачели и викали, търсели за помощ майките си.

По-големичките били излезли навън, дрипави и гладни. Замръзвали по снега, без да имат сила да се приберат обратно във вагоните. А малките, по на 4-6 години, стояли вътре. Лежали на дъсчените нарове, постлани с мръсна слама и умирали от глад. По целия дълъг ешелон се чували само плач, вопли и стонове на умиращи деца.

Майка Павлина със сестрите побързали да им дойдат на помощ. „Мамо, мамо, мила мамо!“ – закрещели в един глас децата, като видели втурналите се към вагона сестри. Каква радост със сълзи, обзела душите на тези малки страдалци, когато видели ласкавите лица на сестрите и донесените от тях хляб и продукти. Децата, особено момиченцата, плакали, прегръщали и целували монахините, виждайки тяхната майчинска грижа. Плакали и сестрите, съчувствайки на мъката на нещастните деца, захвърлени на произвола на съдбата.

Сестрите нахранили всички, приласкали децата и ги повели към манастира. Носели на ръце ония, които не можели да вървят. С голяма мъка се добрали до своята обител, приютили, както могли, децата в бедните си помещения, измили ги, облекли ги и ги възпитавали при себе си с майчински грижи и любов.

Свършила се войната. Децата били преместени в детски домове и приюти в различни градове. Какъв плач и сълзи имало при сбогуването! Много от децата не искали изобщо да си отидат от манастира, след като обикнали сестрите със своите по детски благодарни сърца.

Минали няколко години. В манастира започнали да пристигат благодарствени писма от порасналите момчета и момичета. Те вече се учели в университети, много от тях станали инженери, механици, лекари. И майка Павлина, получавайки тези писма, се радвала заедно със сестрите и благодарила на Бога за това, че Той им помогнал да сторят такова добро дело.

Източник: https://mn60.abv.bg

Имаш ли Христос, имаш всичко

Юли 3, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си; нито нивата му; нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му, нито някакъв негов добитък – нищо, което е на ближния ти“

Божиите заповеди не функционират като юридически заповеди, те не са закони, които Бог е издал, за да състави юридически или морален кодекс, а имат изцелителен характер, изцеляват страстите на човека. Както лекарят ти нарежда, но не защото така му е хрумнало или е адвокат, законодател, съдия, жандарм, а с това ти помага да си върнеш здравето. Така и Бог чрез заповедите иска да ни помогне да разберем какви сме били преди грехопадението, преди да се разболеем духовно, да разберем красотата на Божия образ в нас.

Не пожелавай… Трябва да уточним нещо, защото тази заповед може да напомня подобни заповеди в други човешки религии, както е в Будизма, Индуизма, където умъртвяването на желанието е форма на съвършенство, нирвана. В Православната Църква желанието на човека не се умъртвява, човекът е призван не да умъртви, а да преобрази своите желания. Човекът не умъртвява себе си, където нищо да не желае. Напротив, преобразява се, оживотворява се в Христос и вече желае не греха и страстите, а Бога, неговия Баща, Божия образ в себе си, красотата, която е имал преди падението, въобще желае да се облече в Христос. Човекът е създаден да има желания. Преди падението той имал едно желание – защото бил несъставен, а не както сега, където искаме много неща и едно искаме, друго казваме, трето мислим и четвърто вършим. Сложни сме. Бог създал човека, който преди падението имал едно голямо желание – Бога. Затова Бог се нарича най-Желания от всички неща. Бог ни е създал да имаме това желание. Цялата любов, порив, движение на човека било желание за Бога. Нямал никакво друго желание. И защо? Защото, когато човек придобие Бога в себе си, виждаме го и днес, хората, които са придобили Бога в себе си, те нямат други желания. Това придобиване на Божията любов е толкова мощно и силно, толкова силно обгръща човека, че не изпитва никаква нужда, не иска нищо друго. И ако го попиташ: „Желаеш ли нещо?“ и ти казва: „Не, слава Богу, нищо не желая!“ Вътрешно е изпълнен.

Затова в молитвата казваме (Царю Небесни…) Ти, Който си навсякъде и всичко изпълваш. Бог изпълва всичко, не оставя празнина в душата на човека. Когато Бог дойде в нас, не оставя празнина в живота ни, не можем да кажем: изпълних се, но остана едно ъгълче, където искам еди-какво си! Не съществува чувство за празнота. Другите неща – ако ги има, благодаря на Бога, че ги има, ако не, благодаря на Бога, че ги няма. Човекът е създаден да желае, не е създаден да не желае. Проблемът се е получил при грехопадението, където добродетелите и силите, които Бог му дал, се разпаднали и смесили със страстите и греховете, а желанието, което било желание за Бога, се смесило със страстите и той вече желае и много други неща: желае греха, злото, порока. Затова и Сам Бог в Писанието казва, че от малък умът на човека има склонност към злото. Тоест загубихме нашето първо и основно желание, което било насочено към Бога, и сега желаем хиляди неща. Това е едно от нашите терзания. Желаем, желаем, желаем, придобиваме много неща, но не придобиваме пълнота, душата ни не се изпълва. Затова, веднага щом придобием нещо, искаме още и още. Един човек си поставя за цел да спечели един милион евро, да стане милионер. Бъдете сигурни, че веднага щом го спечели, ще каже „Малко е! Два милиона! Да имам и един резерва!“ Веднага щом спечели и втория милион, пак е малко, какво ще правиш с два милиона? Трети, четвърти, пети милион… Ама хиляди да придобие, пак малко ще му се видят. Друг иска автомобил: „Мечтата на живота ми!“ – така казва. Не се смейте, чуваме такива неща всеки ден. Или иска мотор, знам ли аз с колко „коня”… Колко „коня” имат моторите, освен коня, който е върху мотора и го кара?! Добре де, детето ми, мечтата на живота ти е един мотор? Мотор е! Вземи мотора да видим. Купува го – добре, реално не е искал това. Иска друг мотор, друг дизайн, друга марка, автомобил, къща, вила, каквото може да си представиш, защото душата ни не се изпълва.

Деца, наблюдавано е, и вие ще го видите, израствайки, не е възможно душата на човека да се изпълни с лъжливи и материални неща. Човекът е създаден от Бога и нито отморява, нито се изпълва, нито се насища без Него. Например, когато сме в гимназията, казваме „Да свърши гимназията!“ Същото става и с лицея, с университета – „Мечтата на живота ми е да вляза в университета!“ Има хора, които, ако не влязат, могат да стигнат до самоубийство. Влязохме, сега чакаме да излезем. След това идва всекидневието, хиляди неща, които обаче не ни отмарят, защото човек не може да почувства пълнота без Бога. След като така е създаден – желанието му да е насочено към Бога. Идва един човек с разпръснати желания, може и всички да са сбъднати. Наистина, представете си някой, където естествено няма такъв човек, това, което казвам, е утопия но хайде, да речем, че има човек, на когото всички желания са сбъднати. Макар и сбъднати, бъдете сигурни, че дълбоко в душата си има нещо, което не се е изпълнило. Дори да си мисли, че вътрешно се е изпълнил, съществува нещо друго, което не може да преодолее и това е смъртта. Човекът не може да преодолее смъртта. Не гледайте сега, когато сте малки. Утре, когато пораснете и смъртта се изправи пред вас и ви каже: ела, чакам те! – и аз докато бях на 30 – 35 години, не мислех за смъртта. Сега съм на 53 (Беседата е изнесена през 2010 г.). Хм. Имам 53 години зад мене, а не пред мен. Казали на една 82 годишна баба:

- Бабо, да те изведем на разходка?

А тя отвърнала:

- Момичето ми, ама не двойката, а осмицата е отпред! Първо е осмицата и след това двойката!

Човек не може да преодолее смъртта, защото смъртта е разрушение на човека. Затова Христос стана Човек, победи смъртта, премахна я, защото, ако не се премахне, ако не преодолеем смъртта, тогава всичко друго, което правим, е напразно. Да знаете това. Трябва да преодолеем и победим смъртта. Само Христос потъпка смъртта – „със смърт смъртта потъпка“. Така, както казва св. Йоан Златоуст, никой да не се бои от смъртта – защото смъртта на Спасителя ни освободи.

Църквата ни изцелява от робството на желанията, не ги умъртвява, а преобразява човека, очиства безразборните желания и както множество малки реки се вливат в по-голямата, така Църквата събира всички негови желания – чрез нейния аскетически живот и спазване на Божиите заповеди – и прави човека единен и насочва желанието му към Бога. Затова тя ни казва да не съгрешаваме да не сме сластолюбиви, сребролюбиви, славолюбиви – защото така прекъсва всички „течове” на душата, събира желанието ни, за да може да се насочи към Бога. Когато човекът се обърне към Бога, разбира, че не изпитва никаква нужда. Разбира, че всички онези нужди, които си е мислел, че има и се е борил и дори през трупове е минавал, за да постигне своите желания, разбира, че всички тези неща са напразни и нищо не го дразни – нито дали има, нито дали няма, нито дали ще му вземат, нито дали ще му дадат. Излиза от тези неща.

Както казват отците, трябва да влезем в рамките на необходимото, а не на желанието, т.е. коя е моята нужда, а не кое е моето желание. Това е моята нужда, ако мога да я задоволя, добре, ако не, пак е добре, навярно още по-добре, защото така се освобождавам от изключително много неща. Желанието е страшен тиранин – желаем да купим неща, отиваме, купуваме и след това не ги носим. Веднага щом ги купим и се приберем вкъщи, първо ни обзема отчаяние, че парите ни отидоха! След това казваме: добре, какво да правя толкова неща? Отиваш да купиш нещо и казваш „Защо да купя само едно? Ами ако се развали? Да купя две!“ Няма свършване. Човекът става подвластен и ако не внимава, това състояние може да се окаже страшен тиранин. Тоест докато казваш „Не искам, няма да го правя!“, въпреки това се омайваш, умът ти бива пленен, вървиш като хипнотизиран и отиваш в магазина или в места, където има хазартни игри, алкохол и т.н. Съобразно желанието на всеки. Църквата е работилницата, която отсича тези неща, подтиква ни към подвижнически живот и това постепенно ни очиства и ни помага да придобием независимост. Започваме от това да кажем „Слава Богу, добре съм!“, не е нужно нещо повече, добре съм така. Трябва да отхвърлим злочестието, което е белег на душата ни, където може да имаме милиони, палати, десетки коли, всичко каквото искаме, и пак да сме злочестни. Докато човекът, който е духовно независим, благодари на Бога и Го славослови, каквото и да има – и нищо да няма казва: „Слава Богу! Много съм добре, от нищо нямам нужда!“

Един подвижник живееше по-надолу от нашата калива на Света Гора. Негова килия беше една съборена постройка, със срутен покрив, с паднали прозорци. Само в едно ъгълче имаше покрив. Там сложи леглото и вещите си – и какви вещи и легло? Там живееше, старче в пустинята, посред зима, която на Света Гора е тежка. Ние го питахме:

- Дядо, как живееш тук?!

- О, много е хубаво тук!

- Да те заведем другаде или да дойдеш с нас!

- Не, Бог ми даде килията ми и да идвам с вас? Горко ми!

- Ама тук вали? Пълни се с вода!

- Не, тук, където съм, не вали!

- Ама добре ли се чувстваш?

- Много добре! Изключително!

Не изпитваше никаква нужда, като цар беше, имаше едно ъгълче, на което дори прасе нямаше да завиди! Ако кажеше на едно прасе – искаш ли този ъгъл? То щеше да се отчая и да се самоубие! Нямаше да приеме това място. Но за този човек този ъгъл бе истински палат. И чувстваш, че този ъгъл струва колкото цели палати. Казвал съм ви, че през живота си съм влизал в истински палати, много хубави къщи, с лукс, с разкош, както искате го наречете, крайности, но помня онези пребедни килийки на подвижниците, където Бог присъстваше. Както килията на стареца Паисий, където хиляди души го посещаваха и получаваха утеха, където нямаше нито столове, а сядаше на пънове, нито бюро, нито маса, а за писане ползваше една дъска.

Веднъж искаше да ми даде нещо да ям, той нямаше никаква връзка с храната. Когато негови ученици отишли и им дал правило, той им казал: „В този час ще се събуждате, в този час ще се молите и т.н.“ Написал им го. След това го прочели и го попитали:

- Ама геронда, в кой час да ядем?

- Да ядете?

- Не знам, аз нямам такова правило!

Храната отсъстваше от неговото правило. Наистина. Търсеше да ти даде нещо – едно парче сухар, но нищо нямаше. Вътрешно обаче беше изпълнен, нищо не му липсваше, а ние имаме всичко, и сме празни. Защо съществува такава празнота днес? Имаме пълни къщи, пълни хладилници, и празни души – сигурно трябва да стане обратното? Ако душите ни се изпълнят, тогава хладилниците и къщите ни могат да се изпразнят. И ако не ги опразним, да дадем, да се радваме, когато даваме на другия човек и да почувстваме онази пълнота на любовта, на милостинята. Няма по-велико нещо от това да дам на другия това, от което има нужда. По-голяма радост чувстваш да дадеш на другия това, което харесваш да обличаш, отколкото ти самия да го носиш. Когато виждаш, че другият го носи или го използва, радостта ти е по-голяма.

В Църквата желанието не се умъртвява, а се преобразява и става любов, любов към Бога. Човекът желае Бога и когато Го желае, желае братята си, творението, използва правилно всички неща. Някои хора питат: „Какво да правя, за да не завиждам?“ Тоест да не пожелават нещо чуждо. Как да не завидя на хубавата кола, която съседът има? Или чувам, че е спечелил два милиона от лотарията. Добре, може да не се разсърдя, но си казвам: не е ли по-добре аз да ги спечеля? Или поне половината, той да има половина, и аз да имам половина? Как мога да не завидя? Мисля, че човек започва да не завижда от момента, в който цени това, което има, от момента, в който казва „Слава Богу! и това, което имам, е достатъчно! Имам от всичко.“ Благодарим на Бога за всичко. Тогава душата започва да се осъзнава и да се изцелява от страстта на завистта и пожелаването на други неща, защото много пъти имаме толкова неща, за които бихме могли да благодарим на Бога, но ги пренебрегваме и гледаме малкото, което другият има. Това е така, защото не сме се научили да използваме правилно това, което имаме, и да благодарим на Бога. Църквата ни насърчава да благодарим за всичко на Бога. Отиваме да ядем, яденето може да не е хубаво, вчерашно, но когато след ядене станеш и кажеш молитвата „Благодарим Ти, Христе Боже, за земните блага, с които си ни наситил!“, тогава нещата се променят и казваш „Слава Богу!“ Помня като малки ядяхме в квартала едно парче хляб, слагахме и малко захар отгоре, тогава се появи кондензираното мляко, от което ни слагаха върху филията вместо мармалад. Баба на село правеше такива „химии”. Хората ядяха и бяха здрави. Днес вземат хиляди витамини, гледат всички съставки и пак имаме много болести. Защо? – защото нямаме благодарствено разположение и това нещо ни яде. Благодарственото разположение променя цялата ни психика. Човекът, който страда от депресия – и мнозина от нас много или малко имаме депресия – дори само да казва „Слава Богу, добре съм!“, и да благодари и да славослови Бога, с това променя своята психика и нещата стават по-добре. Докато може да е много добре, но ако не славослови Бога и не Му благодари и когато го питат: “Добре ли си?”, казва: „Е, има и по-зле!“ Тоест толкова съм зле, но има и по-зле. Сякаш казваш добре, че са по-зле, а аз не съм по-зле, значи аз съм по-добре! Както и да е. Ако отговаряш така и така се чувстваш, тогава съсипваш всичко, дори добрите страни, които имаш. Трябва да се научим да благодарим и славословим Бога в живота си. Когато правим това, тогава нито желаем, нито завиждаме, нито се мъчим. Имаме едно желание – любовта и единението с Бога и така функционираме съвършено, имаме пълнота, желанието ни става свято желание, желание за Бога.

Въпроси:

Когато Бог създал Адам – от това, което са ни казвали в училище, защото не съм чел Стария Завет, въпреки че Адам бил в Рая, близо до Бога, не се чувствал толкова щастлив, защото сякаш нещо му липсвало. Бил малко разстроен и така Бог създал жената – Ева, за да се почувства и той малко по-добре. В крайна сметка…

Твоето мнение какво е? Станал ли е по-добре? Или по-зле?

Най-малкото аз чувствам, че имам нужда от съпруга, за да съм по-близо до Бога.

Виж, имаш право. Факт е това, което казваш, че Бог първо създал Адам. След това създал Ева, защото видял, че Адам е сам и казал: „Не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему подобен”. Не е добре да е сам, ще му създам помощник и създал жената. Той не създал друг човек отделно, а взел от самия човек и я създал, от реброто, за да е негов другар, да бъдат заедно. Не създал помощник да му върши работите и да му готви и чисти, а за да му помогне да се спаси, защото никой самичък не може да доближи Бога, а само в общение с другия човек. Никой не може сам да доближи Бога. Сам е само сатаната. И Бог е Троица, не Единица – общност от три лица, Отец, Син и Свети Дух. Следователно и човекът е по образа на троичния Бог и се нуждае от другия, за да се спаси. Така Бог сътворил Ева, за да се оцелости, да се спаси, да стане съвършен. Но въпреки това Христос нямал жена, не се оженил. Има хора, монаси, чинове светии, които не са се оженили. Защо? Те не станали ли съвършени и завършени хора? Със сигурност стигнали до голяма святост, защото, когато човекът е съединен с Бога, преодолява всички тези неща и горко ако човекът абсолютизира или превърне в идол жена си или децата си или или работата си или парите си или себе си, тогава е погинал. Ще се разочарова и в даден момент ще се разбие, това е сигурно. Трябва да ги преодолее, без да ги отмени, не отменям жена ми, а в пътя ми към Бога преодолявам тези неща, защото Божията любов покрива и мене и децата и всички. Не ме отделя, а ме съединява с тях, но правилно и истински. Затова Бог дал на мъжа този дар, за да му помогне да стигне до Него. Затова бракът е място, където човек може и трябва да се подвизава, да се спаси. Без това да означава, че този, който не се е оженил по една или друга причина, няма да се спаси. Не, той ще се бори с даденостите, които има, там, където е.

Как чрез молитвата можем да вложим Бога в душата ни? По какъв начин? Молим се всекидневно, ден, нощ, но се чувстваме празни.

Ако човек се моли и търси Бога, полага усилия и се бори да пази Божиите заповеди и да живее в Църквата, тогава не бива да се тревожи. Ще дойде час, когато Бог ще се яви. Много пъти Бог не прави видимо присъствието Си, за да помогне на човека да се смири, защото ако Бог яви Своето присъствие, тогава, тъй като сме склонни към тщеславие, ще се унищожим, мислейки, че сме нещо или правим нещо. Тъй като основата на духовния живот е смирението, Бог скрива Себе Си за известно време, докато душата ни се смири, за да разберем, че всичко идва от Бога, а не от нашата добродетел, сили и постижения. Нека не се тревожим – както когато влизаш във влака сядаш, не е нужно да ходиш да питаш машиниста: „Ама добре ли се движим? Какво става? Как вървим?“ Не се безпокой, седни във влака, ще пристигнеш. Въпросът е да останеш във влака, да не скочиш или да слезеш на погрешна гара. Същото става и с Църквата, тя е мястото, което спасява, остани в нея. Храни се от Тайнствата, пази връзката си с Бога, молейки се, и Бог ще устрои останалото, ще действа, няма да остави човека. Бог не върши неправда, нито забравя, да не мислим, че: „Нима Бог да ме е забравил? Какво да направя, за да Му напомня, че и аз съм тук!?“ Изключено е Бог да ни забрави, нито да ни онеправдае, нито да пренебрегне нашето желание, копнеж, усилие. Нека не се безпокоим за Божията любов и грижа към нас.

Ние имаме привилегията да се родим православни християни и вярвам, че това е най-доброто. Тези, които са се родили мюсюлмани, или будисти, ще се спасят ли? Въпрос на участ ли е това, че са се родили такива?

Трябва да бъдем сигурни, че Бог е Баща и обича всички хора, не съществува човек, за който Бог да няма грижа – Бог обича всички – независимо дали са християни, мюсюлмани, канибали. И ги обича еднакво, не обича християните повече от нехристияните. Следователно благият Бог няма да онеправдае никой човек – на всички хора ще се дадат всички възможности за спасение. Аз не казвам, че всички ще се спасят, това не отменя кръщелната благодат на Църква – но имам предвид, че не трябва да се безпокоим какво ще направи Бог с иноверните. Бог е Баща, любов, ще направи това, което Той знае и прави винаги със Своята бащинска любов. Сега, как биват съдени? Те имат съвест, каквито и да са, тя е Божият глас в тях, и ако я чуят, постепенно ще напреднат и Бог ще намери начин да им помогне. Не е наше дело да се произнасяме какво ще стане с тях. Ние знаем, че Христос каза, че за да влезе човекът в царството Божие, трябва да повярва в Него и да се кръсти. Затова сме длъжни да проповядваме Евангелие на целия свят и всички хора да го чуят, но не да отменяме тяхната свобода, а да им възвестим Божията покана. Оттам нататък ние не знаем Бог какво ще направи – молим се всички хора да познаят Христос в Светия Дух. Бог е Баща, за него няма трудни и невъзможни неща, всичко може да направи за човека.

Относно злопаметието.

Злопаметието означава да помниш злото, което са ти сторили, като вътрешно „кипиш” или отвръщаш със зло, злорадствайки. Ако злопаметието ни бори, започваме да култивираме себе си и първо на първо да помним колко злини сме сторили. Другият те е онеправдал. Ти никого ли не си онеправдал? Никого не съм онеправдал! Добре, но не онеправда ли душата си? След като я онеправда чрез твоите грехове. Освен това Сам Христос е безгрешен, и ние Го разпнахме, прощава ни всеки ден и ние просим прошка на греховете ни, как тогава ще кажем – аз не прощавам на брата ми? За да прося прошка, означава, че и аз ще простя. На дело казваш: „Ама аз не мога да направя това! Как ще си го наложа?“ Мисля, че на дело това става, когато човек се принуди да се моли за другия, макар и в началото да не го прави съзнателно. Казваш на другия: „Кажи 50 пъти Господи Иисусе Христе, помилуй раба Си, този мой враг!“ За този зъл човек, който ми причини еди-какво си, ама след като не го вярвам! Кажи го, ако ще да не го вярваш! Може да пръхтиш с ноздри, но го кажи! Бори се със себе си, ще се бориш докато си го наложиш. Няма друго решение – ще се възпротивиш. Ако се оставиш, първият, който ще се изтерзае, си ти самият. Този, който е злопаметен, яде себе си – сякаш има червей в себе си, който го яде, както дървесният червей, който яде дървото. Така е и с злопаметието – в нас се поражда, но нас яде, не яде другия. Другият може да е добре.

Казахте, че Бог знае нашия копнеж и ще се погрижи. Защо много пъти се чувстваме наранени и казваме за нещо, че не е било Божия воля – за някое наше желание, примерно свързано със здравето, кариерата, една любовна връзка. Защо се чувстваме огорчени, изолирани и изоставени? Нали Бог е Баща и ни иска доброто?

Патим си всичко това, защото не поставяме на първо място любовта към Бога, а други неща. Например някой казва „Няма като здравето!“ и се разболява. Е, ако здравето е на първо място, със сигурност, когато се разболея – всъщност сам ще се разболея, след като всеки ден се преглеждам и при най-малката болка търча при лекарите. Не здравето, а Бог е на първо място. Ако Бог е на първо място в живота ми, тогава всички неща остават на второ място. Когато се излъжем и нещо друго отиде на първо място, и кажеш „Виж, ех, да завършва университета, да взема диплома!“, но по една или друга причина не го завършваш, тогава се разстройваш.

„Първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” (Мат. 6:33). Когато св. Козма Етолийски обикалял поробена Гърция, казвал на гърците: Братя, каквото ви искат турците, дайте им го! Грошове искат? Дайте им! Ниви искат? Дайте им ги! Каквото искат! Душата си само не им давайте! От душа имате нужда – от душа и от Христос. Ако имате това, всичко останало е нищо. Имаш ли Христос, имаш всичко. Не залепвай в другите неща…

 

Превод: Константин Константинов

 

 

Боже мой, Ти си една прегръдка!

Май 15, 2018 in Начална страница, Отечески съвети


Веднъж ме поканиха в една гимназия, за да се срещна и да разговарям с учениците. Сутринта по време на молитвата забелязах, че някои от децата въобще не се молят, а говорят на двора. Влязох в час и видях един от учениците, които говореха. Казах му:

– Ще те попитам нещо, няма да ти се карам. Защо по време на молитвата говореше и не внимаваше?

Той ми отговори:

– Да ти кажа ли истината?

– Кажи ми!

– Не искам да се моля, отче! Не искам! Длъжен ли съм? Не искам да се моля на Бога! На тебе пречи ли ти?

– Не, не ми пречи. Просто те попитах защо вдигаше шум.

Докато той говореше, скочиха и други негови съученици и един от тях каза:

– И защо да вярваме в Бога? И защо да ходим в храма насила? И защо Бог да ни притиска в живота? Защо да прави всичко трудно? Винаги „Недей това, недей онова!“.

Докато той говореше, други пет-шест започнаха да викат, след това всички вдигнаха ръка. Аз им казах:

– Я почакайте малко, почакайте! Разбирам, че тук има проблем. Имате проблем с Бога, така ли е?

– Голям проблем! – каза един ученик.

– Разкажете ми.

– Ще ни оставите ли да говорим?

– Ще ви оставя, изобщо няма да ви прекъсвам, но говорете един по един.

Едно момче вдигна ръка и каза:

– Аз чувствах голям натиск вкъщи заради Бога и Църквата.

Друго дете каза:

– За мене Бог е станал чиста натрапчива идея.

Бог и натрапчива идея? Попитах го:

– Ти пък къде чу тази дума?

– Да, притискаха ме в детството, родителите ми ме притискаха с Църквата. И ако ме оставиш да ти кажа истината, ще ти разкажа много истории.

– Не ми казвай много, кажи ми само един случай накратко.

– Ще ти разкажа един, отче! – Той забрави да ми говори на „Вие”. – Веднъж отидох с класа си на църква и понеже говорех в храма с един съученик, един учител, който беше съсредоточен в молитвата, ни изведе навън с думите: „Вън от храма!” (защото, както той каза, вътре е забранено да биеш, но навън е позволено), удари ни два шамара, издърпа ни ушите, върна се в храма, зае отново молитвената си поза и продължи да се моли. Аз през цялото време се питах: „Какви са тези неща, какъв е този Бог? Защо един Божий човек се отнесе толкова жестоко с мене?“.

Едно друго дете ме попита:

– Да кажа ли и аз нещо лично?

– Кажи!

– Когато бях малък и четях някакви комикси с Мики Маус, един учител, който казваше, че много вярва в Бога, ги взе, скъса ги пред целия клас и ги изхвърли, като каза: „Това не са хубави списания, тези неща са лоши за тебе“.

Друго дете сподели следното:

– А мен директорът ме заведе в канцеларията си и ми каза: „Слушай, детето ми, аз съм Божий човек и ще ти дам един добър съвет: недей да дружиш с това дете от твоя клас, защото е лошо“. И той, отче, ме научи да деля съучениците си на добри и лоши деца: „С тези не говори, те са опасни за тебе!“.

Там беше и неговият приятел, онзи, с когото директорът го съветвал да не говори, той вдигна ръката си и каза:

– Помниш ли обаче, че ние си дружахме? Учителят казваше да не си говорим, но ние си дружахме.

А друг ученик каза:

– Аз, отче, имах в джоба си едни малки карти, наречени „покемони“, в Атина ги има, някакви детски истории, и един учител постоянно ми казваше: „Тези неща са от сатаната!“ Всичко, което ми харесва, е забранено! Когато нещо ми е приятно, Църквата идва и ми казва: „Не прави това, не прави онова!“ Душата ми се изпълни с вина, с натиск. И всичко това в името на Бога.

А едно дете каза най-хубавото нещо, което много ме трогна:

– Отче, да ти кажа нещо – в живота ме накараха да чувствам неприязън към Бога, но ще ти кажа, че Христос е най-добрият!

– Я повтори.

– Христос е най-добрият! Христос не е виновен, но хората, които ми говориха за Христос, не ми помогнаха да Го обикна, а ме накараха да се страхувам от Него, да Го гледам като заплаха в живота си, Някой, Който идва като пречка за моя характер, развитие, свобода, радост.

Аз казах:

– Деца, това, за което говорите, е много важно. Това са много страшни истини, които ме притесняват, защото аз съм свещеник и би трябвало да имам голяма отговорност пред вас и да не съм виновен за това, което днес чувствате, но за съжаление, и аз имам вина!

Мисля, че думите натиск и Христос не си подхождат. Ако чувстваш натиск за това, което правиш, не си заслужава да го правиш. Христос е свобода! Ако постиш под натиск, не си струва да постиш. Ако ходиш на църква под натиск, Христос се натъжава, или ако трудно се събуждаш, за да се помолиш. Бог не иска това насила. Старецът Порфирий казваше: „Бог не иска ангария”, т.е. насила, Той иска свобода, иска радост. Ако аз нося това расо, а вътрешно не го искам, не си струва трудът да го нося. Ако сте дошли тук насила, трудът не си струва. Христос иска малко, но от сърце!

Някога Господ стигнал дори дотам да каже на Своите ученици: „Да не искате и вие да си отидете?“, защото някои си тръгнали от Него, тъй като говорел трудни за вярване неща. Той говорел за Своята жертва, за светите Тяло и Кръв и някои казвали: „Какви са тези непонятни неща?“. Те си тръгнали от Него. Христос пита учениците Си: „Искате ли и вие да си тръгнете? Свободни сте. Обичате ли Ме? Останете! Не можете? Тръгнете си!“. Колко хубаво нещо! И св. апостол Петър казва: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот“[1].„Господи, къде да отидем? Хубаво е при Тебе, при Тебе душата ни се успокоява! Не сме насила при Тебе! Искаме го и сме близо до Тебе!“ Това, възлюбени, си струва. Христос ни е дал право за свободен избор в нашите постъпки.

Да не би, братя мои, това, което казвам, да звучи повърхностно? Някой ми каза: „Така както говориш, нещата са малко повърхностни“. Аз му отговорих: „Ти какво искаш? Как да го кажа?“, тоест струва ли си трудът да говорим с такива думи и да ужасяваме другите, за да останат до нас насила?

Впрочем попитах децата:

– Деца, сега не искате ли да се изповядате? Не искате ли да отидете на църква?

– О, да, сега искаме, но не както преди, а с друг ум и с други мисли. Не насила!

Майка Гавриила казва: „Откакто сложих расото, спрях да говоря на хората много за Бога, защото моето расо говори“. Ако някой в расо мине покрай къщата ти, Бог говори. Казваш си: „Мина един свещеник. Мина една монахиня, един монах“. Не са нужни нито проповед, нито натиск. Ако моят пример казва нещо, то ще влезе в душата ти, не е нужно да говоря с думи. Ако аз постя, ако се моля, ако имам мир в душата си, не е нужно да ти казвам много думи, това си личи от само себе си, без думи. Не е нужен натиск.

Веднъж един подвижник минал с ученика си през някакъв град, като преди това му казал:

– Отиваме на мисия.

Ученикът си мислел, че ще говорят с хората, и чакал старецът да каже нещо, но той мълчал. Така минали през града, отминали и отишли в килията си. Ученикът попитал:

– Отче, няма ли да кажем нещо?

– Детето ми, казахме, видяха ни.

Твоето дете те вижда, жена ти те вижда, мъжът ти те вижда, не са нужни много дразнещи думи, нашият пример сам говори. Затова Господ казва: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец”[2]. Имаш ли светлина? Блести ли светлина в живота ти? Искаш или не искаш, другият ще я види. Не е нужно да му говориш с думи, той ще види делата ти, ще види смирението ти, добротата ти.

Забелязали ли сте, че колкото повече говориш на другия, толкова повече постигаш обратния резултат? Когато насила тръгваш да даваш съвети, той се противи. Вчера една жена ми каза:

– Мъжът ми не ходи на църква, какво да го правя?

– Не прави нищо! Кой те кара насила да го променяш, той не те ли вижда? Когато месиш просфора, не разбира ли, че ти вярваш в Бога и отделяш часове, за да замесиш просфората? Това не е ли проповед? Нима трябва постоянно да говориш? Не е нужно да говориш!

Другият вижда какво правиш. Когато вижда, че имаш деца и създаваш още две, три, четири, пет, нима не разбира, че вярваш в Бога? Защо ги създаваш? Ако не вярваше в Бога, щеше ли да имаш толкова много деца? Това е проповед! Другият вижда и получава своето послание. Натискът в живота на човека води до обратния резултат! Ще ми кажете: „Сега ти не ни ли говориш?“. Да, говоря, но защото го искате. Не говоря насила. Искате, слушате ме и ви говоря. Ако не искахте, нищо нямаше да мога да ви кажа, нито пък би трябвало да говоря.

В моя квартал има едно момче, което се казва Орестис. Родителите му постоянно му казват, че върши грехове, всичко им се струва грях. Слуша музика – казват му, че е грешен; отива да играе мач – питат го защо съгрешава; играе билярд – грях. Те искат да го водят на църква, но момчето отказва, защото оказват натиск върху него. Една вечер говорихме (беше отдавна, преди да стана свещеник), беше лято, имаше и звезди, той се развълнува и каза:

– Утре най-накрая ще отида на църква.

– Наистина ли? – попитах го аз.

– Да, ще отида!

– Радвам се, че ще отидеш, не го казвам заради мене, а заради тебе.

На следващия ден баща му се обади и ми каза:

– Какво ще стане с това дете, дори и днес не отиде на църква! Стана в осем часа и отиде да играе билярд в съседния квартал!

– Наистина ли? – Разтревожих се, засрамих се, защото момчето едно ми каза, а друго направи. – Какво да Ви кажа, съжалявам за детето Ви!

– Не чува, не приема това, което му казваме!

Не след дълго се обадих на Орестис и му казах:

– Как не те е срам! Не за това, че не си отишъл на църква, а защото ме излъга. Ти каза, че ще отидеш, а не отиде.

– Отидох, отче!

– Но баща ти ми се обади по телефона и ми каза, че си бил на билярд.

– Излъгах. Станах в осем, но не отидох в храма, в който те ходят, а в друг, в съседния квартал. Когато ходя с тях, след това ми казват: „Браво! Така ще станеш добро дете! Така трябва, да ни слушаш, да правиш това, което искаме! Сега ти се радваме!”, а аз не искам да се чувствам по този начин, сякаш им угаждам, и отидох другаде, защото исках свободно да почувствам Бога. Не понасям този натиск.

Аз му казах:

– Много ми харесваш така! Така ходи всяка неделя, дори да казваш, че ходиш на билярд, на плаж, прави каквото искаш, стига само да ходиш!

– Не върша ли грях?

– Но си отишъл на църква!

Много от нещата, които искаме, Бог не ни ги дава, защото не ги искаме наистина за душата на другия, а за себе си, за да бъдем ние доволни. „Да се ожени детето ми за тази, която аз искам, за негово добро.“ Уж! А в себе си казваме: „За да се изпълни моето желание и да ми се угоди. Аз така си мечтаех за детето ми!“. Не разбирам, какво трябва да прави детето ти? Да изпълнява мечтите на живота ти или да живее свободно, както и ти си живял? Разликата е голяма. Когато оказваш натиск, получаваш обратния резултат. Душата усеща. Отиваш да докоснеш другия и той се чувства така, сякаш го докосва бодлива тел, не чувства мир в душата си, а иска да се възпротиви и да реагира.

Ако ви попитам как гледате на греха, бъдете сигурни, че всички грехове, които ние оценяваме с някаква оценка, Бог ги оценява по напълно различен начин. Разбирате ли какво казвам? Имам предвид, че ако ти кажа какъв грях има някой човек и те попитам как ти се струва този грях, който той е извършил, ти ще кажеш: „Леле-мале, това направо е ужасно!”, Бог обаче гледа на него по напълно различен начин. И обратното. Някой може да е извършил малък грях, но Бог може да го смята за голям, а много големия грях да смята за много малък, защото Бог гледа не само греха, а откъде е тръгнало това нещо. Христос гледа не само кашлицата, а и как е започнала, кашлицата е симптом, тя е това, което се проявява. Причината дълбоко в душата е нещо друго, което ние, за съжаление, не виждаме.

Нека ви дам пример. Едно дете пушеше цигари, веднъж майка му дойде и ми каза (в началото, преди да изповядам децата, родителите им идваха и ми казваха какво да кажа на децата, но сега, естествено, спряха, защото видяха, че няма да стане):

– Отче, първо искам да Ви видя за малко!

– Естествено, елате.

– Моят Василий напоследък пуши цигари. Моля Ви, когато дойде, да му кажете да ги спре!

– Вие казахте ли му го?

– Казах му го.

– И какво, спря ли ги?

– Не, но при Вас е различно.

– След като е различно, остави ме да постъпя така, както преценя. Ако наистина смяташ, че това, което казвам, е някак по-правилно от твоето, остави ме да го направя, както аз мисля.

– Добре, отче, не очаквах да бъдете такъв!

Госпожата си тръгна. Идва детето.

– Василий, пушиш цигари!

– Да. Откъде знаете, отче?

– Миришеш на цигари. Как е, харесва ли ти?

– Не, не че ми харесват цигарите…

Колкото ученици съм питал дали им харесват цигарите, само трима казаха, че им харесва миризмата, всички останали казаха, че има друга причина.

– Защо пушиш?

– Защото съм стресиран.

Ясно, стрес.

– Защо си стресиран?

– Защото имам много трудни изпити и чувствам голям натиск.

Ясно, има изпити, чувства натиск.

– Защо, Василий, чувстваш натиск?

– Защото мисля, че може да ме скъсат на изпита и да не го взема.

Ясно, страхува се от провала.

– И ако те скъсат на изпита, какво ще стане?

– Ако ме скъсат на изпита, родителите ми ще ме отблъснат и ще ме отхвърлят, защото ми казват, че не трябва да отиват напразно толкова труд и пари, които хвърлят по мене.

– Ясно! И какво друго чувстваш?

– Чувствам страх и несигурност в себе си, чувствам, че ако се проваля на изпита, ще изгубя любовта им. Това ме ужасява! Ще се почувствам много самотен!

Вижте как тръгна всичко – от цигарите. „Ако пак пушиш, ще отидеш в ада!“ Майка му само това е виждала, нищо друго не я е интересувало, не се е запитала защо пуши. Тя му повтаряше: „Спри цигарите! Спри цигарите!“. Все едно да казваме на някого: „Не кашляй! Не кашляй!“. Намери причината, поради която кашля, излекувай причината, която е в дълбините на душата, и кашлицата сама ще изчезне. Това дете ми каза, че усеща стрес, страх, несигурност, чувства, че не е ценно за родителите си, че е ценно само ако вземе изпита, а ако не го вземе, нищо не струва, страхува се, че няма да почувства любов в душата си. Затова пуши! Следователно какво е за това дете пушенето? Грях или убежище? Към какво да прибегне? Къде? Някой казва: „При Бога“. Да, при кой Бог? Майка му показа ли му Бога по правилен начин? Аз показах ли му правилно Бога, за да Го възлюби?

Колко ми харесва, че Бог не е като нас. За щастие, Бог не е като нас, Той има напълно различен поглед за нещата от живота. Какъвто и грях да си извършил, да знаеш, че Бог го разглежда по различен начин, не като хората. Всички заклеймявали грешната жена, която отишла при Господа, и само Той казал, че в действителност тя е възлюбила много. „Прощават й се многото грехове, задето много обикна.“[3] Тази жена съгрешавала, но в греховете си търсела любовта, дълбоко в себе си търсела любов и от това търсене прибягвала към блудство, защото не се била научила как да обича правилно.

Затова старецът Паисий казва за някакъв грешен монах на Света Гора: „Моля се Бог да погледне на греховете му като на голяма детска беля, а не като на грях!”, т.е. Бог да не нарича грях това, което е направил, а да каже: „Непослушен беше, правеше бели!“. Бог оценява по един начин, а ние – по друг. Затова пред Христос човеците никога не чувствали натиск, никога не чувствали, че се задушават. Затова и апостолите говорели и Му казвали каквото искали. Един от тях казал: „Господи, искам да ми дадеш власт да седна до Тебе!“. Това, което искали, било безумица, но то ни показва, че Христос ги оставял да говорят свободно пред Него. Той не насаждал страх, никога не казвал: „Така ще се облечете! Така ще говорите! Така ще се държите!“. Свободно. „Възлюбете Ме и правете каквото искате.“

Казах това веднъж в един клас и едно дете ме попита:

– Значи каквото искаме?

– Да, ако обичаш, прави каквото искаш!

– Тоест мога да правя каквото си искам, ако обичам?

– Разбира се.

Но ако ме обичаш… Я си помисли, ако ме обичаш и пушиш пред мене, а аз се чувствам зле и дробовете ми се тровят, ще го правиш ли? Ако имам сестра и ти искаш да направиш с нея нещо беззаконно, обичаш ли ме тогава? Би ли го направил, ако ме обичаше? Любовта не ти дава право да вършиш грехове, а те поставя в правилните рамки на живота. Затова съгрешаваме, защото не обичаме – нито себе си, нито Бога, нито хората до нас. Съгрешаваме, защото нямаме правилно познание за живота, изопачили сме нещата и прибягваме до грехове. Защо блудният син се връща при баща си? Защо този млад човек след много грехове внезапно решава да се върне обратно? Защото идва неговият час, защото настъпва подходящият момент. Това е тайна! Защо някой се е покаял тази година, а ти, който сега ме слушаш, още не си се покаял? Ще чакаш една, две години, ще живееш живота си и след три години животът ти може да се промени. Защо ти се покайваш след три години, друг – сега, а пък трети – завчера? Това е тайна! Едно обаче е сигурно: Бог уважава мига на всеки един. Когато дойде твоят миг! Не зная кога!

Не можеш да посочваш на Бога кога да стане определено нещо, нито пък можеш да притискаш детето си да се промени. Ще дойде моментът, само Бог знае кога. Прояви уважение към това! Едно е сигурно – ти винаги трябва да бъдеш отворена прегръдка, да очакваш детето си във всеки един момент. Блудният син се връща, защото знае, че го очаква добър баща, една отворена прегръдка, без натиск, без строгост, без бич. Ти би ли се върнал така? Ако той знаеше, че вкъщи го чака някой, който ще му се скара, би ли се върнал обратно някога? Никога! Докато отсъствал от дома, той чувствал, че любовта на баща му го преследва, чувствал как една светлина обгражда душата му и една молитва смекчава сърцето му. Той живял блудно, но баща му го обичал. А когато обичаш, излъчваш вълни на любов и Божия благодат. Нищо, че другият е далеч, това стига до душата му. Ти си тук, детето ти може да обикаля и да прави каквото иска – ако го обичаш, Бог го покрива. Ще дойде неговият час, но с добро, по благ начин, и той ще се промени.

Ще ви кажа как завърши разговорът с децата от училището. Това беше най-хубавият момент в живота ми! Казах им:

– Деца, ако имах касетофон и знаех, че ще ми кажете тези неща, щях всичко да запиша. Казахте прекрасни неща. Особено ти, който ми каза, че си изпитал неприязън към Бога, но за теб Христос е най-добрият, че не е виновен Христос, а тези, които преподават за Него. Деца, вие сте почувствали натиск от страна на родителите си, на свещениците, на учителите. Ще ви задам един труден въпрос: можете ли да им простите? Прави сте, че не сте виновни, прави сте във всичко, вярвам, че и Бог така отсъжда. Можете ли обаче да им простите? Това, което ви казвам, е много трудно!

Децата да простят на родителите си? След като обикновено казваме, че родителите прощават на децата, защото децата са лошите. Тук обаче се доказа, че децата трябва да простят на нас, отците на Църквата (както се предполага, че сме отци), и на вас, родителите, и да ни кажат: „Прощавам ти!”.

– Можете ли да им простите и да не таите злоба? Направете го!

Едно дете стана и каза:

– Е, добре, прощаваме им, не таим злоба, но сме пострадали много от това, което те ни причиниха.

Друго каза нещо хубаво:

– Аз, във всеки случай, отново възлюбих Бога, отново, но го възлюбих с друг, по-чист ум.

– Това, детето ми, е много хубаво!

Да можем да простим! Знаете ли какво искаме всички ние? Искаме ласка, прегръдка, обич, някой да дойде и да ти каже: „Ти си хубав и значим човек! Обичам те, за мен ти си ценен!“.

Колко пъти приготвяш някакво хубаво ястие и ако мъжът ти не ти каже дума, се чувстваш някак си… Сготвила си яденето добре, за да чуеш една хубава дума. Това не е ласкателство на егоизма, а насърчение. И възрастни хора да сме, докато издъхнем, всички ние в душата си оставаме деца – искаме само една прегръдка! Един игумен от Света Гора ми разказваше, че когато веднъж епископът дошъл при тях и не поздравил един монах, той се наскърбил като дете, искал да му се каже една добра дума: „Отче, какво правиш? Добре ли си? Радвам се да те видя!”. Не че ще ти каже нещо важно, но чувстваш, че ти обръща внимание, че те е забелязал. Някой може да те погледне и това да те накара да летиш в небесата от щастие. Понякога хората на изповед броят минутите на другите, които се изповядват. Една госпожа веднъж ми каза:

– Отче, говорихте с мене само 5 минути, а предната госпожа остана 13 минути! Искам да Ви споделя един помисъл, но да не ме разберете погрешно!

– Кажи.

– Нея повече ли я обичате?

– Шегуваш ли се, защо да я обичам повече? Не, детето ми, тя имаше да ми сподели повече проблеми. Не се ли радваш, че имаш малко неща, които казваш за пет минути и приключваш?

– Не, отче, и аз искам да стоя много!

– Защо?

– Така, да чувствам, че ме обичате!

– Но ако го направя, ще трябва да стоим заедно цялата нощ и да се гледаме. Не става.

Разбрах я, но… защото и аз така искам. Всички искаме любов. Когато намерим любовта, тогава искаме да вършим добро без принуда. Тогава всичко е лесно.

Тази година един ученик ми направи впечатление. Той никога не вземаше благословение от мен в училище, а ме поздравяваше, сякаш съм министър-председател. „Как сте, отче?“ – така казваше и се ръкуваше с мен, правеше го нарочно. Всички други вземаха благословение, а той изпитваше радост: „Аз не съм като вас, аз се здрависвам с него“. Майка му обаче ми се обади по телефона и научих от нея, че той казвал за мене: „Добър е този отец, но няма да му направя удоволствието да взема благословение от него. Зная, че той иска да вземам благословение, да му стане приятно, но аз няма да му угодя!”. Тази година имаха изпит по физика и аз бях квестор на изпитите в неговата група. В един момент той тръгна да преписва нещо и аз си казах: „Боже мой, какво да правя? Просветли ме!”. Направих се, че гледам в друга посока, гледах телефона, за да видя часа. Той преписа и забеляза, че аз го видях, усмихнах се леко, направих се, че не виждам. Когато приключи, той ми донесе написаното, сложих си подписа и му казах:

– Хайде, приятно изкарване на лятото!

Той отвърна:

– Хайде… приятно и на Вас! Благословете!

И си казах: „Трудът си заслужаваше!“. Ако го притисках и му казвах защо не взема благословение – нищо! Трябваше обаче да чакам една година и да се моля на Бога: „Боже мой, не да вземе благословение от мене, не това е въпросът, а душата му да се смекчи!“.

Може и ти да чакаш доста време, за да стане това, което искаш, но без натиск. Нека станем и ние отворена прегръдка и както Бог се отнася с нас, така и ние да се отнасяме с другите, да обикнем, да приемем свободата на другия, да простим и да чакаме. Другите около теб ще се променят, ще стане това, което искаш, аз вярвам в това. Ако това, което искаш, е истински и реален копнеж на сърцето, който заслужава да преживееш, ще го преживееш! Трябва обаче да бъдеш отворена прегръдка и да чакаш, както прави Христос. Всички обичат Христос! Обичат Христос, не обичат свещениците. Ние сме виновни! Самия Христос никой не Го мрази, защото Той няма какво да ти направи, стои така – с прободени ръце и крака, кръвта Му тече… Какво по-лошо да Му се случи? Ако бъдеш такъв и никого не притискаш, а сам се разпънеш за света, ще видиш как хората около тебе ще се променят! Няма да реагират остро, ще чувстват, че твоята кръстна любов, твоята душа ги спечелва. (…)

превод: Константин Константинов
[1]Вж. Иоан 6:67–68.

[2] Мат. 5:16.

[3] Лук. 7:47.

* Изгонване на демони. (Бел. прев.)

[4] Вж. Иоан 21:15–22.

Притча за благодарността

Октомври 9, 2017 in Начална страница, Сладкарница

 

Веднъж сънувах, че съм в Рая и един ангел се грижи за мен. Вървяхме един до друг в голяма зала, пълна с ангели. Моят ангел водач спря в предверието и каза: „Това е приемната. Тук получаваме всички, искания, които достигат до Бог под формата на молитви.“

Огледах мястото. Там кипеше работа, толкова много ангели получаваха и класифицираха огромни купища от бележки от хора от целия свят. След това продължихме по дълъг коридор, докато не стигнахме до друго място. Моят ангел ми каза: „Това е отдел по опаковане и доставка. Тук е отдел за милости и благословии, които се измолват и придвижват по-нататък и се доставят за тези, които са молили за тях.“

И тук имаха много работа. Множества ангели, които летяха нагоре и надолу към земята. Най-накрая в края на един дълъг коридор, ние спряхме пред вратата на едно малко помещение. За голяма моя изненада там стоеше само един ангел, който на пръв поглед не правеше нищо. „Това е отдел за благодарности“ ми прошепна малко засрамено моят ангел. „Как е възможно? Няма ли работа тук?“ – попитах аз. „Тъжно е“ – въздъхна ангела. „След като хората получат това, което са поискали, много малко от тях изпращат своите благодарности.“ „Как може някой да благодари на Господа за благословенията, които е получил“ – отново попитах аз. „Просто е“ – отговори той, „трябва само да кажеш – благодаря Ти, Боже Мой.“ „И за какво по-точно ние трябва да Му благодарим?“

„Ако имаш храна в хладилника си, дрехи на гърба си, покрив над главата си и място за спане, ти си със 75% по-богат от всички в този свят.

Ако имаш пари в банката, в портфейла си и малко джобни, ти си един от осемте процента преуспели хора в света.

Ако се събудиш на сутринта и се чувстваш по-здрав, отколкото други, които са болни, ти си по-благословен от другите, които няма да оцелеят през този ден.

Ако не си живял, изпитвайки страх от война, самотата на затвора, мъчителна борба и пронизваща остра болка от глад, ти си в по-добро положение от 700 милиона хора на този свят.

Ако можеш да се молиш в храма без страх от нападение, арест и екзекуция, около 3 милиарда души на този свят ще ти завиждат.

Ако родителите ти са все още живи и ти имаш свое семейство, ти си щастливец.

Ако можеш да държиш главата си високо и с усмивка, ти не си правило, а изключение, за всички, които живеят в съмнение и раздразнение.

И ако можеш да прочетеш сега това, ти получаваш двойна благословия, която е дадена от някой, който те обича и защото ти си по-голям късметлия от два милиарда души, които не могат и не знаят дори да четат.“

„Разбирам. И сега какво да направя? С какво мога да започна?“ „Кажи добро утро“ – усмихна ми се ангела – „брой благословенията си и предай това съобщение на другите хора, за да им напомня колко благословени са те.“

„И не забравяйте да изпращате вашите благодарности.“


източник: stjohntheforerunnerblog

 

Обичай Ме такъв, какъвто си

Март 29, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

Замислял ли си се някога, сине, че Аз зная твоите проблеми, твоите страдания и борби, и слабостите на твоя живот? Аз познавам и твоята плахост, греховете ти, и въпреки всичко все ти казвам: дете Мое, дай Ми сърцето си и Ме обичай такъв, какъвто си. Във всеки момент, във всяка ситуация, в която се намираш, в удоволствията и неволите, във вярата и неверието, обичай Ме такъв, какъвто си.

Аз искам любовта на твоето осиромашало сърце. Защото, ако чакаш да бъдеш съвършен за да Ме обичаш, тогава никога няма да Ме обичаш. Ако си слаб в изпълнението на твоите задължения, и извършването на добродетели, и ако често падаш в тези грехове, които не искаш да правиш, Аз ти позволявам да Ме обичаш. Обичай Ме такъв, какъвто си.

Нима Аз не бих могъл от всяка песъчинка да сътворя ангел серафим, който блести от чистота, пламенност и любов? Нима Аз не съм всемогъщ? И, ако Аз искам да дам предимство и стойност на осиромашалата любов на твоето сърце, не Съм ли Аз господар на Моята любов?

Дете Мое, позволи Ми да те обичам. Аз обичам твоето сърце. С времето ще те преобразя, но днес и винаги, обичай Ме такъв, какъвто си.

Искам това да правиш: искам да видя как от дълбините на твоето сърце пораства любовта. Обичам те, и тебе, и твоите слабости, обичам и любовта на бедното твое сърце. Искам постоянно да чувам повикът на твоето сърце: „Господи Иисусе, аз Те обичам.“

Единствено искам песента на твоето сърце, а не твоята мъдрост и таланти. Ако бих ти ги дал, защото си слаб, с тях ти би нахранил своето самолюбие! Само едно е важно за Мен: да видя какво правиш с любовта. Бих могъл да ти помогна и за по-големи неща, но не – ти трябва да бъдеш доброволен слуга. Още повече, и това малкото, което имаш ще ти го взема, защото за любов те сътворих.

Днес стоя пред портите на твоето сърце като просяк – Аз, царят на царете. Хлопам и чакам, побързай да Ми отвориш. Не се оправдавай с твоята бедност. Ако истински би се вгледал в своята бедност, ти би умрял от болка.

А това, от което би Ме заболяло най-много е това да видя, че се съмняваш и губиш доверие в Мен. Искам да мислиш за Мен всеки час, ден и нощ. Също така искам и дребните неща да вършиш от любов към Мене. Разчитам на теб, да Ми даряваш радост. И не се притеснявай затова, че нямаш тези добродетели. Аз ще ти подаря Моите. Ако страдаш, Аз ще ти подаря сила. А ако Ми даваш любовта си, Аз щедро ще те надаря с онова, което обичаш най-много и което дори не си го и сънувал.

Мисли за това да Ме обичаш такъв, какъвто си. И да става каквото трябва. Не чакай да се осветиш, за да можеш да Ме обичаш. Тогава, никога няма да Ме обичаш. А сега, дете мое – върви си, върви!… И обичай Ме такъв, какъвто си.

 

източник: Православие.мк

 

 

За любовта

Ноември 15, 2016 in Външни





Господ ни обича толкова много, че ние не можем да си представим това. Ние виждаме кръста, знаем, че Той се е разпънал за нас и е умрял в страдания, и при това душата не може да разбере тази любов, но я познава само чрез Светия Дух.

Благодатта на Светия Дух е толкова сладка и милостта Божия толкова велика, че това е невъзможно да се опише. Но душата се стреми към Него ненаситно, защото е разпалена от Божията любов и се успокоява в Него, и напълно забравя света. Но милостивият Господ не винаги дава това. Понякога дава любов към целия свят и душата плаче за света, и умолява Владиката, благия и милостивия, да излее Своята благодат върху всяка душа и да я помилва със Своето милосърдие.

Какво да Ти въздам, Господи, задето си подарил толкова милости на душата ми? Моля Те: дай ми да виждам греховете си и винаги да плача пред Тебе, защото Ти обичаш смирените души и им даваш Светия Дух.

Боже милостиви, прости ми. Ти виждаш как се стреми душата ми към Тебе, моя Създател. Ти уязви душата ми с Твоята любов и тя жадува за Тебе, безкрайно тъгува и ненаситно се стреми към Тебе ден и нощ, и не иска да се вглежда в този свят, макар и да го обичам, но повече от всичко обичам Твореца, и душата ми иска Тебе.

О, Създателю мой, защо аз, твоето малко творение, съм Те наскърбявал толкова много? Но Ти не си спомняй за моите грехове.

Ако хората знаеха каква е Божията любов, биха се завтекли вкупом към Христа и Той би съгрял всички със Своята благодат. Неизказано е Неговото милосърдие: от Божията любов душата забравя земното.

Господ много обича каещия се грешник и милостиво го притиска в обятията Си: „Къде беше, чедо Мое? Аз отдавна те очаквам.“ Господ призовава всички към Себе Си с евангелски глас: „Елате при Мене всички отрудени и Аз ще ви успокоя. Елате и пийте от живата вода. Елате и познайте, че ви обичам. Ако не ви обичах, Аз не бих ви призовавал. Не мога да понеса да погине и една Моя овца. И за една добрият Пастир отива в планината и я търси.

Елате при Мене, овчици Мои. Аз ви създадох и ви обичам. Моята любов към вас Ме доведе на земята и Аз претърпях всичко заради вашето спасение, и искам вие да познаете любовта Ми и да кажете като апостолите на Тавор: „Господи, добре ни е с Тебе.“

Милостивият Господ е дал на нас, грешните, Светия Дух и не иска никаква отплата, но пита всекиго от нас както апостол Петър: „Любиш ли Ме?“ Господ иска от нас само любов и се радва на нашето обръщане. Такова е Божието милосърдие към човека: престанал е човекът да греши и се е смирил пред Бога, и Господ милостиво му прощава всичко и му дарява благодатта на Светия Дух и сила да побеждава греха.

Удивително нещо: човек се отвръща от своя брат, когато е беден или нечист, а Господ както нежнолюбящата майка към своето дете, всичко ни прощава, не се гнуси от никакви грешници, дори им дарява благодатта на Светия Дух.

Ако хората бяха познали любовта на Господа към нас, биха се оставили изцяло на Неговата свята воля и биха живели успокоени в Бога, като царски деца. Царят се грижи за всичко: и за царството, и за семейството, и за сина, и за децата, а синът живее спокойно в двореца; всички му служат, а той, без грижи, се наслаждава на всичко.

Така и предалият се на Божията воля живее в покой, доволен от съдбата си, макар и да е болен, беден или преследван. Той е спокоен, защото с него е благодатта на Светия Дух, и сладостта на Светия Дух го утешава, и той тъжи само за това, че много е наскърбил любимия Господ.

Ах, как трябва да се живее на земята, за да може душата винаги да усеща, че е заедно с Бога. Господ е казал: „Няма да ви оставя сираци“ и ни е дал Светия Дух, и душата трябва да чувства, че Божият Дух живее в нея. Макар и да има малко благодат, но все пак душата усеща Божията любов, чувства, че Господ е наш, а ние Негови. А който не е такъв в душата си, в него е изгубена благодатта.

Душата чувства, че Господ я обича независимо от многото й грехове. Така, както Господ казал на Закхея: „Закхее, … днес трябва да бъда у дома ти“ (Лука 19:5), и то само защото той искал да види Христа; така става и днес с грешника, когато душата му се обърне към Бога.

Днес хората се отклониха от добрия път и станаха немилосърдни, ожесточиха се, няма вече любов, затова и не чувстват Божията любов. Поради жестокостта на сърцето си хората мислят, че и Бог е такъв, каквито са те, и съвсем загубват вяра в Него.

О, ако беше възможно, бих им показал Господа и бих им казал: „Вижте какъв е Господ. Пред лицето на любовта Му душата на човека се топи.“ Но тази любов не може да се прозре с обикновения ни ум. Тя се познава чрез Светия Дух.

Господи, дай ми да проливам сълзи за себе си и за цялата вселена, за да могат народите да Те познаят и да живеят вечно с Тебе.

Господи, сподоби ни с дара на смирения Свети Дух, за да видим Твоята слава.

Душата ми скърби до сълзи: жал ми е за хората, които не познават сладостта на святото умиление. Душата ми силно желае Божията милост да бъде с всички, и цялата вселена, всички хора да узнаят как горещо ни обича Господ, като любими деца.

Любовта Божия

Април 7, 2015 in Беседи, Начална страница

 

– Отче, кажете как на практика да обичаме всички? Как да обичаме враговете и онези, които не са ни приятни, а не само тези, с които ни е приятно.

 

- Отговорът няма да ви хареса. Единственият начин да обичате когото и да било е да спрете да обичате себе си. А единственият начин да не обичате себе си е да обикнете Бога с цялото си сърце и с целия си разум и с всичките си мисли и с цялата душа, а също и ближния. Когато достигнете това, вие ще обичате, без да правите разлика, защото във всеки ще видите божествената искра. Ще видите Бога навсякъде. Сега не виждате, защото стоите на своя собствен път, измервате всичко чрез себе си. Господ Бог ви обича, затова съществувате. Той ви обича толкова много, че вие дори не можете да се обичате така. Бог ви обича повече, отколкото който и да е друг. Единственият отговор за такъв огромен дар е да връщаме любов. Иисус Христос казва: Ако ме обичате, служете един на друг. Само да започнете и вече няма да можете да спрете. Когато започнете да правите така, всичко ще е изпълнено със смисъл. Вие повече няма да се мразите сами, няма да страдате от депресии и разстройства. Никой не иска да види химикала, с който е написано писмото. Хората искат да видят самото писмо. Вие трябва да използвате своето тяло, за да пишете любовта Божия в живота на другите. Хората искат да видят любов, а не нещо друго. Това ви води напред, а не ви връща назад. Господ Иисус Христос е всичко, което съществува. Няма нищо друго. Това е всичко. Без любов вие сте нищо. Ако имате достатъчно вяра, че да премествате планини, а нямате любов, вие нямате нищо. Ние не вярваме в нещо. Вярваме в Христос. Не вярваме в нещо, а в Някого. Вие се опитвате да имате връзка с Бога като с концепция, с идея, а любов е възможна с някого, а не с нещо. Любов е към другия, не към себе си. Как аз мога да обичам някого, който е неприятен. Вие не можете да обичате някого, без да осъзнаете, че вие вече сте любими на Бога. Той е казал: Вие можете да обичате, защото Аз първо Съм ви обикнал. Вие правете същото. Ако вие обичате всички, тогава нямате врагове. Как може някой да е ваш враг, ако вие го обичате. Ако някой ви мрази, това не пречи вие да го обичате. Вижте вие как сте се противили на Бога. Как съм се противил аз на Бога. Колко много неща съм казал, че ще направя, и не съм направил. Какъв егоманиак съм. Как не ме интересува и не се грижа за неща, за които съм длъжен. Господ Бог не престава да ме обича. Защото Той ме обича не за това, което правя, а за това кой съм аз.  А кой съм аз? Аз съм този, когото Той обича. Кой е той, коя е тя?, това са тези, които Господ обича. Когато вие виждате личност, те за вас се явяват проблем, защото вие виждате всички по отношение на себе си. Вместо това трябва да видите всички по отношение към Бога, което прави вашите отношенията с тях възможни.

 

Любов и покаяние

Февруари 27, 2015 in Външни

 

Всички слушаме, че има икономическа криза и хората са опечалени, но мнозина казват, че кризата не е икономическа, а нравствена. Затова нямаме радост в сърцето. Кризата обаче не е икономическа, нито нравствена. И икономиката, и нравствеността са симптоми – както болният има някаква болест, която проявява своите симптоми, но те не са самата болест, а това, което ми позволява да разбера от какво боледувам.

 

Следователно, независимо дали кризата е икономическа или нравствена, това са симптоми, а не същността на проблема, че вътрешно сме нещастни и нямаме радост. Най-големият проблем е липсата на радост.

 

Дори този, който счита, че е християнин, е отъждествил своята християнска идентичност със скръбта, ропота и злочестието. За да видим дали действително проблемът с отсъствието на радостта е социален, икономически или нравствен, нека отправим поглед към изрядния християнин, който може да не изпитва големи икономически проблеми и да е морален и добродетелен човек. Не е сигурно, че в сърцето си той чувства радост и покой; по-скоро констатираме, че душата на този християнин, който е добър човек, няма затруднение в живота си, се отличава с вътрешна умора от недостига на желание за живот и от тривиалността. Затова по-скоро се случва нещо друго. Това, което се случва, трябва да го видим в нас, да видим какво е това, което ни липсва, от което се лишаваме и което кара сърцето ни да не намира покой.

 

Главното изискване към нашата душа е търсенето на Бога, на живия Бог, но тъй като не вярваме много, че това може да стане жива реалност за нас, ние развиваме една религиозност, която ни позволява да се чувстваме добре със самите себе си – усещането, че сме изрядни; че Бог, Когото не познаваме, може по магически начин да ни възнагради за нашите постижения. Много пъти развиването на религиозността или упражняването на добродетелта представлява нашият опит да заменим отсъствието на Бога, но това не е реално търсене на Бога.

 

Следователно, един морален човек може да бъде пълен отрицател на Бога. Главното в човешкия живот обаче си остава търсенето на Бога. Бог да стане мой Бог, да имам лична и жива връзка с Него, а главният ми съперник, който е смъртта, да бъде умъртвен. Най-голямото зло, което причиняваме на себе си и на другите е когато – без да се доближаваме до опита от тази връзка с Бога – развиваме теории, порицаваме другия, замайваме го с нашите поучения и теории, за да го сложим в един рай, който ние самите дори не сме вкусили.

 

Затова трябва да преследваме Бога, да Го търсим; Той да бъде копнежът на нашето сърце, да ни стане близък. Това е смисълът на духовния живот, чиято сърцевина е да насоча своята свобода, грижа и разположение към Него, и от своето “аз” и своя помисъл се пренасоча към Него и Неговото слово. Нашето спасение – това, което много пъти „дъвчем” – е нещо много лесно. Стига да научим пътя на покаянието и да го възлюбим, ще видим много ясно защо нашите светци са били простодушни. Светец е този, който е опростил своя живот и има пряка връзка с Бога.

 

Св. Йоан Златоуст говори за покаянието. Това не са негови теории, а опит.

 

„Възможно ли е някой да се покае и да се спаси? Разбира се, че е възможно. Целият си живот изминах в грехове и се спасявам, ако се покая? Несъмнено, да. Откъде се вижда? От човеколюбието на твоя Бог. Ако беше само покаянието, тогава с право можеше да се плашиш. Но понеже с покаянието се смесва Божието човеколюбие, имай дръзновение, защото не съществува мяра в Божието човеколюбие, нито Неговата благост може да се обясни с думи”.

 

Направи ми впечатление, когато преди дни дойде да се изповяда една жена от Румъния, от години е в Гърция, беше се лутала насам-натам; след втората изповед ми каза:

 

- Виж ти, чувствам нещо странно; чувствам, сякаш сега се върнах вкъщи!

 

Тя беше почувствала, че това е нейното място, това е нейното семейство и дом. В крайна сметка, покаянието е завръщане в нашия дом. То е възстановяване на връзката на човека с Бога. Бог няма проблем с нашите грехове, а с нашето упорство, с което отхвърляме тази връзка с Него, със себезатварянето, с вярата в нашата сила.

 

Покаянието не е притеснение за моите грехове, понеже вече не сме толкова добри хора, т.е. нарушили сме представата, която сме имали в собствените си очи и казваме – леле, какво направих, как може да правя такива неща! Това притеснение не е покаяние, а най-обикновен егоизъм. Дори изповедта и покаянието не е някаква форма на облекчаване и освобождаване от нашата вина. Затова някой казва:

 

- Ох, изповядах се и ми стана леко!

 

С други думи, изчезнаха моите вини. Това не е изповед. Покаянието означава осъзнаването на похулването на връзката с Бога, която ме уравновесява на всички равнища, защото това похулване ме е лишило от живот.

 

Нямам живот в себе си, не получавам живот, не чувствам радост. Какво ще правя? Ще се опитам да покрия тази празнота. По какъв начин? Един се опитва да трупа пари, друг се отдава на наслади, трети експлоатира хората, четвърти търси слава. Това обаче до какво ще доведе? До смут и разколебаване на неговите взаимоотношения не само с Бога и със самия себе си, а и с другите хора. Следователно, осъзнаването на похулването на тази моя връзка води до равновесие на всички равнища. Осъзнавайки това откъсване от Бога, търся отново своето свързване с Него, възстановяването на връзката ми с Него. Всъщност се сприятелявам с Бога. Теоретичният Бог става личен Бог, неопределеният Бог става конкретен Бог и получавам лична връзка с Него.

 

В този смисъл скръбта и тъгата на покаянието, която описват отците, в своята основа и сърцевина представляват празненство и пиршество. Покаяние, сълзи на покаянието, които в своята същност, сърцевина и средоточие не включват празненство и пиршество, не са покаяние.

 

За да вкусим обаче тази радост, трябва да преодолеем своята агония да съхраним собствените си права; агонията да спасим собствения си „имидж”. Трябва да се разочароваме от себе си, за да се очароваме от Божията любов. Затова хората, които стигат до своя предел – където нямат нищо, което да покажат на Бога, но продължават да искат тази връзка, за да могат да се надяват и отчаяни се предават на Бога – са тези, които могат да чуят и вкусят Бога. Когато имаме нещо, върху което да се закрепим, да покажем нещо от собственото си “аз” и така надути да доближим Бога, твърдейки, че спасението ни се полага по право – тогава не можем да вкусим Божията любов, защото сме натъпкани догоре със собственото си “аз”, със своите дадености, помисли и сигурности. Затова трябва да съборим своите идоли, т.е. своето “аз”, да въведем Бога на престола вътре в себе си и да видим какво в крайна сметка означава греха.

 

Грехът не означава, че правя нещо, изповядвам го, получавам прошка и, ако го повторя, отново ще ми бъде простено. Това е психологическо събитие. Тоест, чувствам се неприятно, искам да изкажа това, да се успокоя, да си прекарам след това живота хубаво и мирно и след това пак същото. „Ама нали това е изповядването на греховете? Казвам, че осъждам, че помислих нещо лошо, че направих хиляди неща, чувствам тежест и трябва да се изповядам и да продължа живота си!”. Това не е изповед, не е усещане за греха.

 

Грехът означава, че съм забравил защо съм се родил, защо съществувам, загубил съм онтологичната причина за своето съществуване, забравил съм, че само Бог може да успокои душата ми. Този грях мога да живея лично и индивидуално, социално и църковно. Ако Църквата не свидетелства за онтологичната причина за моето съществуване и се превръща в система, която трябва да извърши определена дейност, за да оправдае своето съществуване в обществото, това не е Църква. Църквата е възможността за вдъхновяване от тази жива връзка с Бога.

 

Моят грях е, че не съм успял да се прицеля правилно и там е отправната точка на всичко останало. Много е важно да разберем какво се крие зад нещата, защото много пъти се изненадваме – и зад справедливостта и добродетелта може да се крие голям грях; и много пъти зад големия грях да се крие голяма добродетел. Затова мярата на Бога е напълно различна от тази, която ние си представяме. Някой може външно да съгрешава, но неговото сърце да е по-разположено към Бога и да желае Бога повече от някой друг добродетелен човек, който е толкова затворен в своето его, в своята справедливост, че не оставя място за Бога.

 

Ако още не сме се покаяли, това е, защото обичаме своята сила и не сме позволили на Бога да я управлява и да има власт над нея. Какво прави човекът? Изолира се в своята сила, в своето оправдание, в своя помисъл и издига стени около себе си. Един прост пример. Когато някой отиде да се изповяда, вместо да каже собствените си грехове, той казва греховете на другите, оплакванията си, изповедта му се превръща в негодувание – колко го ощетяват хората, мъжът й, жена му, околните, колегите. Какво търси този човек? Той търси не да открие себе си, да разбере другия и да има съществена връзка, а търси оправдание, чувства се онеправдан, наранен, но това всъщност е алиби за една друга язва – сърцето е лишено от радост. Нямаме радост, нямаме живот и оправдаваме тази липса с това, че е виновен този или онзи. Когато човек се опитва да се оправдае по този начин, какво прави? Затваря се за всички. Тогава този човек чувства, че никой не го чува, че всички го онеправдават; дори Бог не го чува, дори светците не го обичат, не го чуват и са го забравили. Не е ли така? Ако видим човек, който негодува срещу своя ближен, каквото и да му кажеш, не чува; глух е, неговото сърце не чува и само едно нещо има в него – сигурността, че е онеправдан. Действителността обаче е, че той е окаян и нещастен и е загубил благородството на своята душа; не знае как да излиза от себе си, как да общува с другия, защото прилича на мъртъв човек. Този човек гасне в ропота и унинието на собствения си егоизъм.

 

Покаянието е нашето безусловно предаване на Божията любов. Както и преди казахме: Бог не се затруднява с нашия грях, колкото и да е голям, колкото и да е голям пределът на злото, до който сме стигнали, на каквато и възраст да сме, дори да сме много стари. Той се затруднява с нашето себезатваряне, с доверието ни към собствения помисъл, което наранява любовта и на Бога, и на брата.

 

Какво са нашите помисли? Не вярвам в Бога, чувствам, че Бог не може да ме закриля или пък крои да провали собствените ми желания и копнежи и се опитвам да стана бог за себе си. По този начин се пораждат помислите. С други думи, аз се боря с помисъла, който ме измъчва, със страха, несигурността и съмнението – и понеже не мога да се оставя на Бога (защото не съм сигурен дали може да се грижи правилно за мен, или по-добре от мен самия) затова се отдавам на различни помисли. И някой казва – не зная как ми дойдоха помислите! Помислите означават именно това – че сме загубили невинността и чистотата на душата си. Когато съществува истинско покаяние, то подлудява човека от радост, той става друг човек, друго същество. Ако човек вкуси дори само веднъж истински покаянието, не е възможно да не се спаси. Покаянието включва благородство, Бог ни прави Свои деца. Когато в покаянието не чувстваме радост, това означава, че то не е автентично и със сигурност ще паднем отново. Грехът на човека не е това, че е толкова безнравствен и лош, а че търси да покрие липсата на радост по друг начин. Това, което мисли, че ще му даде радост, в крайна сметка увеличава неговата празнина и нещастие.

 

Да видим как можем да различим кога сърцето на човека може да се покае и кога не. Ако посочиш на някого неговите рани, неуспехи, страсти и видиш как се разтърсва и отчайва, това какво означава? Това означава, че той е вярвал в себе си, облягал се е на себе си, липсвал му е Христос, липсвала му е радостта. Както например, ако някой е влюбен, той е толкова радостен, че колкото и да го хулиш, не го интересува. Когато някой е изолиран в себе си и няма никаква връзка с другите, той може да се засегне дори от най-малкото нещо – защото вътрешно не е подреден, няма радост в себе си. Когато обаче кажеш истината на един грешен човек, на най- пропадналия, и го видиш да се утешава, да се радва, да не се смущава и да казва: „Разбира се! Сега ще започна нов живот, Боже, дари ми поне пет минути живот, за да успея да се приготвя и да кажа „Господи помилуй!” – това означава, че този човек има радост в себе си, има смирение, има покаяние. С други думи, това състояние, когато не чувстваме смут и продължаваме настоятелно да се доверяваме на Бога, е свидетелство: в един свят на скърби, отчаяние, ропот, безнравственост да продължиш да се надяваш и да имаш радост – във време, в което мнозина говорят за Антихриста, ти да свидетелстваш за радостта си и за безразличието си към този тъмен дух.

 

На едно място св. Йоан Златоуст казва, че най-големият враг на нашето спасение е отчаянието, а най-голямиият ни съработник е надеждата. Той казва: дори Бог да ти каже, че не се спасяваш, не вярвай на това. Влез в сблъсък с това, което Бог ти казва, защото Бог много пъти променя решението Си (св. Йоан дава примера с Ниневия). Дори решението на Бога, че сме погубени да е окончателно, ние ще се противопоставим, ще възразим на Бога и ще продължим да вярваме, че можем да бъдем спасени. Ако имаме такъв дух и сърце, Бог не просто ще ни спаси, а ще ни освети.

 

Когато обаче направим нещо, вътрешно се опитваме да го прикрием. Не го направих така, направих го инак, обстоятелствата бяха такива… Или пък се стараем никой да не научи и: “Ако научат, леле, какво ще кажат за мене!” – и се започва едно лъжливо прикриване и лудост. Докато нещата са изключително прости – тук и сега да кажем на Бога: “Това сме ние!” Защо го крием, защо се страхуваме? Защото може би сме създали една църква с някакви схеми и образци и ако не отговорим на тях, се чувстваме отхвърлени. Но проблемът в Църквата е това, че човек е престанал да има сърце, което търси Бога; сърце, което копнее за живота; сърце, което може да даде всичко, за да види смисъла. Отхвърляйки и не вярвайки в тази възможност, ние сме създали някакви схеми, някакви правила. Нагаждаме се така, че всеки да има своето място, да се чувства наред със себе си – и сме станали една компания християнчета, които си прекарват добре. Това е безумие, не е Църква.

 

Нещата са толкова прости. Бог присъства тук и сега. Каквото и да съм направил, ако отида при Него, Той няма да ме отхвърли. Толкова е просто.

 

Следователно, коя е радостта, за която се свидетелства чрез покаянието?

 

Когато вкусвам Бога, моите очи се отварят и виждам. Оставих се на Него, доверявам Му се, удивява ме Той, Неговата любов ме смайва. Тогава целият свят става мой, враждата спира. В сърцето ми спира враждата, не чувствам никаква враждебност. Не чувствам, че този, който ми причинява зло, е мой враг. Опитът от Неговата любов ме учи да обичам. Тук е централният момент. Покаяние и любов. Как се свързват? Кой ще ме накара да обичам? Кой ще ме научи? Опитът от Неговата любов ме научава да обичам.

 

Да го кажем по-просто. Много психолози казват, че ако в ранна възраст малкото дете не получи любов, то не може по-късно да даде любов, или се затруднява в своите отношения, не разбира хората, получава погрешни послания и това поражда в него подозрителност, конфликтност, скръб, униние и депресия. Съответно човекът, който вкусва Божията любов – и par excellance начинът за това е покаянието – опитно придобива този етос на любовта, прошката и снизхождението. Когато съм вкусил от Божието снизхождение, не е възможно от сърцето ми да не излиза такъв етос.

 

Затова човекът, на когото му харесва да изпраща хората в ада, защото са антихристи, никога не е вкусил истински Божията любов. Ако един човек се чувства удобно и комфортно с това другите да отиват в ада, защото са врагове на Църквата, този човек никога не е и подозирал какво е Христос и какво е Неговата любов. Чрез покаянието Господ опитно ме учи на етоса на прощаването и на снизхождението. Това, което ми е дал, това съществува в сърцето ми, това се излъчва.

 

Въпросът не е в това да кажеш, че трябва да станеш добър човек. Когато човекът има живата Божия благодат, това се излъчва навсякъде в живота му; неговото битие я излъчва. Затова хората се спасяват не чрез нашите думи и проповеди, а чрез нашето присъствие „в Христос” – чрез това да съществуваме, да сме близо до тях и да бъдем носители на Божията любов. Мирът, който имаме в нас, се излъчва навън и обгръща другия човек. Нашите теории и проповеди са наш недостатък – понеже нямаме такъв мир в сърцето, запълваме този недостиг с риторика, но тя е празна, ако в нас липсва мирът, който обгръща ближните.

 

Не чувствам никаква несигурност в Божията любов. Намерил съм всичко и затова се прекъсва всякакъв конфликт с моя брат, докато преди да се покая и вкуся Божията любов разглеждах нещата чрез собствената си логика, която казваше:

 

- Брей, след като другият направи всички тия неща, онеправда ме, той е заплаха за мене – клюкарства зад гърба ми, заговорничи срещу мене!

 

Опитваме се да обясним тези думи, да ги анализираме, да му намерим цаката, да намерим духовен отец да ни каже по магически начин как да се решат нещата. Това е състоянието на човек, който има празноти в себе си, има несигурност и не е вкусил покаянието. Човекът, вкусил покаянието разбира, че другият не е заплаха, а възможност за общуване, възможност за среща с Бога в лицето не на скъпия ни човек, а най-вече на врага ни. В лицето на врага ще срещнем Христос. Затова св. Силуан Атонски, един съвременен светец, казва, че ако не си милосърден към враговете си, значи в тебе не живее благодатта на Светия Дух.

 

Можем да разберем дали Бог живее в нас по един прост начин: ако не се смиляваме над грешника, Божията благодат не пребъдва в нас. Само да го видим, ние го „погребваме”. Ако видиш грешен човек, без да му състрадаваш, благодатта ще те напусне. Не само да го търпим, а да му състрадаваме. Връзката с нашия брат, който и да е – деца, жена, мъж, премиер, министър, строител – тази връзка е свидетелство за автентичността на нашето покаяние.

 

Св. Силуан продължава: такъв е законът – ако прощаваш, това означава, че Господ е простил и на тебе. Ако обаче не прощаваш на брата си, това означава, че грехът остава в тебе. Господ иска да обичаме ближния – и ако мислиш за това, че Господ обича ближния, значи Господнята любов пребъдва в тебе.

 

Колко е просто и разтърсващо!

 

Господ иска да обичаме ближния. Господ обича нашия ближен и ние трябва да го обичаме. Ако ние не обичаме този, когото нашият Господ обича, какви сме за Господа? Представете си да имам приятел, когото обичам и друг приятел, който не го обича – той какъв е за мене? Приятел? Това е беля, затруднение, проблем. Ако искаме да уважаваме своята връзка с Бога, Неговите приятели са и наши приятели. Неговите скъпи са и наши скъпи – а всеки човек е скъп за Бога. Когато ни идва помисъл да осъждаме другия, помислихме ли, че този човек е скъп на Бога, какъвто и да е той? Може и да е враг на Бога, но Бог не е негов враг. Ако осъзная това и искам да уважавам връзката си с Бога, ще възлюбя и брата си. Без опита от Божията любов човек е несъвършен и се опитва да покрие своята празнота с неща от света.

 

Да видим коя е причината, поради която човек стига до греха.

 

Когато човек не е вкусил и няма опит от Божията любов, той има празнота и се опитва да запълни живота си, за да се самозабрави и най-вече да забрави смъртта. Това е ужасно. Не мога да го преодолея и градя живота си върху тази основа. Представете си един живот, който се гради върху тази основа – върху страха от смъртта и невежеството; представете си сега живота, който се гради върху Божията любов, доверието и чувството, че смъртта е била победена и не съществуват страхът и заплахата от нея. Когато Бог отсъства, човекът има претенции да бъде признат, за да покрие своята празнина.

 

Например една съпружеска връзка – когато другият е лишен от любов и психологически, и духовно, той вижда в своя другар удобен случай за емоционално утвърждаване и окопаване. Когато обаче и другият прави това, какво става? Ядат се помежду си. Но ако в сърцето си имам пълнота и искам да направя другия причастен на моята радост, на моята любов, каква връзка би била това? Ще има свобода, развитие, разгръщане.

 

Без Бога посред нашата празнина избираме осъждането, самооправданието и коравосърдечието. Това са три термина, които безпокоят, но и показват, че човекът, който има тези намерения, е празен, злочест човек, който в своята агония, че чувства екзистенциална неопределеност, т.е. не стъпва на сигурно, се опитва да се захване някъде, да защити себе си и така проявява тази жестокост, зад която се крие един уплашен и страхлив човек. Зад нашето осъждане се крие страхът, че другият може да ме изобличи и да ме осъди. Когато нямаме Бога, а имаме нашите „добри” дела и „добродетели”, какво избираме в нашите отношения? Изобличенията, анатемите, присъдите, табелите.

 

И какво се получава? Губи се единството. Най-важното нещо в Църквата, което е знак, че в нейното тяло съществува Христос, е единството. Единство, което не се налага, което не унищожава различността в рамките на някакво духовно клониране, а съхранява разнообразието на харизмите и свободата на човека.

 

Единство без уважение на различността, на призива и харизмите е лъжеединство. Човек, който има покаяние, има и радост, свобода и духовна чувствителност. Кой е главният копнеж на човека, който живее Бога? Това, че иска всички да се спасят. Ако в нашето сърце не съществува копнеж всички да се спасят и търсим някой ъгъл на рая за собствената си духовна кожа, тогава наистина сме само една кожа.

 

Как се ражда духовната чувствителност? Тя не означава да се опитвам да бъда чувствителен или, понеже съм малко сантиментален тип, да се опитвам да си представя някои неща, за да се трогна – всичко това не е трайно. Чувствителността е опитно преживяване единствено на изпиталия болка човек и конкретно на човека, живял адската мъка, живял ада, отсъствието на Бога; човек, който е преживял своя грях, който е живял богооставеността, съмнението в Бога, но едновременно с това се е борил за тази връзка и не се отдалечил от това очакване. Когато в този процес човек вкуси ада и рая в сърцето си, той може да придобие чувствителност и да се постави на моето място, на мястото на другия; т.е. именно той може да ме възлюби, а не изрядният и нагодилият се човек, добрият християнин, който си „има” Христос и неделята, изповядва се и се причастява, всичко му е натъкмено и хубаво и отива и се забавлява, но в даден момент ще се измори от своята нищожна радост.

 

Търсенето на Бога, опитът и болката от греха и съкрушението смекчават сърцето и каменното сърце става сърце от плът. Авва Макарий казва: за да се спасиш, трябва да придобиеш сърце. Човек знае много добре от опит какво означава да живееш в Божията любов, както и трагедията от загубата на любовта. Затова той вътрешно не понася дори най-големият му враг да загуби тази бащинска любов. Каквото и да става във всекидневния ни живот, то е толкова малко пред загубата на тази любов. Когато страдаш духовно, защото живееш в греха, живееш ада, но си вкусил Божията любов и се надяваш на нея – и поради тази любов живееш; за теб е невъзможно да си помислиш нещо лошо за някой друг. Тогава всичко, което се случва в живота ни, може да намери разрешение – когато забравиш своите права и излезеш от себе си.

 

И кои само правят това? Съкрушените. Ако си съкрушен, можеш да разбереш другия, неговата болка, невежество, грях, порок, но и най-дълбоката нужда на душата му. Тогава създаваш мостове, чрез които можеш да се сприятелиш и да общуваш с другия. Следователно, съкрушеният човек е този, който може да живее, съкрушеният е този, който има сърце, има опит; само той може да ме разбере.

 

Трудностите в нашия живот са повод за духовно съкрушение, което да се превърне в извор на същинската радост. С други думи, каквото и нещастие да преживяваме, то може да стане повод за празнуване, живот и радост. Въпросът е кой път ще изберем – на нашето “аз” или на Божията любов. За покайващият се и съкрушен човек не е трудно да прощава на този, който го е онеправдал, не е трудно да не роптае срещу своя спътник, който не мисли като него – това е негов копнеж, негов копнеж е да се принася, да се раздава.

 

Par excellance човекът на любовта е човек на покаянието. Човекът на покаянието е литургическият човек – този, който в своето ежедневие опитно повтаря Господните думи: “Вземете, яжте, това е Моето тяло! Пийте от нея всички, това е Моята кръв!” Сред противоборството, което ни кара да бъдем по-силни от другия, за да го сразим, съществува друг начин, друг път: да се oтдаваш доброволно като храна и питие за другия човек, за да живее той – и това вече е свидетелство, че си жив.

 

Някой ще каже: какво говорите, да стана за присмех? Ако това става истински и по Бога, никой не може да те вземе за присмех, а от един момент нататък всички ще ти се покланят и целуват, и покланяйки и целувайки теб, ще се покланят и целуват Христос, ще намират Христос.

 

Така нашата връзка променя своята форма – и разбираме, че надеждата за целия свят – днес и винаги, в каквото и състояние да се намираме – е съкрушението, покаянието. Това е единствената възможност да почувстваме, че Бог е наш Баща и ние сме братя помежду си.

 

Превод от гръцки: Константин Константинов

 източник: източник/

 

 

 

Всички за един

Ноември 22, 2014 in Външни

Мен ме е грижа. За какво ли? За проблема на другия. Това означава, че съм истински жив. В противен случай съм мъртъв отвътре. Духовното зловоние наоколо идва от многото такива мъртъвци. Те са се самоунищожили, задушавайки любовта в сърцето си.

 

Откъде да започнем, за да разберем какво е да проявяваш истинско човеколюбие? От любовта и човеколюбието на Бога. Защото сме създадени по Негов образ и подобие. Въпросът е доколко сме съхранили автентичен образа Му или сме го осквернили… Бог показа Своето човеколюбие не с евтини слова, а с принасянето на Своя Син. Христос се яви в света с поредица от конкретни дела на любовта. Първото дело е снизхождането към човека, кеносисът на Бога – движение от любов, чрез което Бог излиза извън Себе Си, навежда небесата, слиза на земята, идва в нашия свят и приема нашата човешка природа, която сме подчинили на тлението, болестта и смъртта. И трябва честно да признаем, че ние сами избрахме тази своя участ, а не Бог. Бог не е създал нито умората, нито болестта, нито смъртта. Ние сме ги избрали, когато поискахме да се обожествим без Бога и вместо да стигнем до обожението, се провалихме. Но Този, Който ние изоставихме, не ни изостави, а в изблик на благост от любов, както казват отците, дойде и слезе при нас, прие болната човешка природа, стана участник в нашия живот. Дойде и заживя в пропадналите ни дни, взе нашите грехове, нашия крах (защото това означава думата “грях“ – неуспех, крах). Неуспехът на света, в който живеем, кризата (включително и икономическата) показват провала на човечеството, което разчита на науката, на парите, на своята сила, и вече заплашително над него надвисва сянката на собствените му ужасни дела.

 

Бог взе върху Себе Си нашия крах, понесе греховете ни върху Себе Си, върху Своята плът. Влезе в пространството на безумието, на абсурда, което ние създадохме. С право се надигаме срещу смъртта, защото тя не е предвидена за нас, реално обаче ние я избрахме и я вложихме в живота си. Не ти е нужен гениален ум, за да знаеш, че ако не поливаш едно цвете, то ще изсъхне; че ако го заключиш в мазето, далеч от слънчевата светлина, то ще загине. Защото слънцето е животът за цветето, а не обратното. Ние обаче объркахме нещата, помислихме, че ние сме слънцето и затова в крайна сметка се изпълнихме с мрак.

 

Чрез Кръста Господ слезе в смъртта, в нашата смърт, разбира се, не за да стане неин пленник, а за да я премахне чрез Своето Възкресение и да ни освободи от робството на нашия последен враг. Той не спря дотам, а ни изпрати Светия Дух, като ни върна отново в рая. При Христовото Възнесение дори ангелите се удивили, защото видели Човека да възхожда по-горе от тях. Така чрез Христос човекът се завръща там, откъдето е тръгнал, от общението с Отца, Сина и Светия Дух. Христос изпраща Светия Дух, за да направи всички нас Негово Тяло, нас – разпръснатите, самотните, болните, неспособните дори да помислим доброто; да ни обедини в Своето Тяло, в Църквата; да ни направи причастни на Неговия божествен живот, за да имаме живот, и то живот в изобилие. За да бъде срещата на всеки от нас със смъртта, както е било при Христос, не край на неговия живот, а негова Пасха: преминаване през смъртта в живота.

 

Бог обикна човека толкова много, че се жертва за него. Той е единственият Управник, Който умря, за да може човекът да живее. Управниците в наши дни жертват народите заради своите лични интереси, а ние, бидейки безумни, търчим след тях, забравяйки истината, която Божието слово формулира: „Не се надявайте на князе, на син човешки, от когото няма спасение.“ (Пс. 145:3). В моята епархия, която обикалям, казвам на хората: „Само да науча, че в селото сте се скарали за политически въпроси!… Защото докато вие си чукате главите, в кафенето на парламента те се чукат за наздраве! Това е реалността…“

 

Нека видим какво е нашето човеколюбие. Според отците то е горене на сърцето за цялото творение. Това е истинското човеколюбие – сърцето ти да гори за проблема на другия, а не да проявяваш формален интерес. Ние казваме, че сме християни, тоест членове на Тялото Христово. Но този, който е член на Тялото Христово, е и част от другия. Бих казал, че сме осъдени животът на другия да бъде наш живот. Божието слово ни казва, че Църквата е Тяло Христово, а не сдружение. Каква е разликата? Членовете на едно тяло – нека погледнем нашето собствено тяло – са органически и жизнено свързани помежду си, оживотворяват се от същата кръв и всъщност единият член състрадава или се съ-радва на другия. Когато кракът ни боли, ни боли целият организъм, когато ръката ни боли, ни боли целият организъм. Ако ръката реши да излъже устата и постави в нея отрова вместо храна, ръката също ще загине. Следователно, това е живот, който не може да се раздробява. Затова когато в Тялото Христово се радва един член, всички членове се радват заедно с него, и когато страда един член, тогава всички членове заедно състрадават. От момента, в който участваме в Тялото Христово, ние участваме и в живота на нашия брат.

 

В Църквата, скъпи братя, не съществува частен живот. Не съществува „аз и Бога“. Христос не е наш индивидуален Спасител. В Църквата нашият живот е общ, вярваме и живеем като Тяло Христово и превъзходният израз на нашия живот е светата Литургия. Какво означава Литургия? Дело на народа, тоест на всички нас. Да принесем на Бога нашия изпълнен с тление живот и да станем причастни на Божия живот, който победи смъртта. Когато отиваме в Църквата, принасяме хляба и виното. Само ние, хората, ядем хляб, само ние пием вино, виното и хлябът не съществуват в природата, а житото става хляб и гроздето става вино чрез нашите усилия. Затова когато отивам в Църквата и нося просфората и виното за свето Причастие, сякаш казвам на Бога: „Боже мой, принасям Ти моя живот, моя труд, всичко!“ Бог го взема и чрез Неговите служители го поставя върху светата Трапеза, където цялата Църква се моли да дойде Светият Дух върху нас, които сме събрани, и върху даровете, които сме принесли, и да направи този хляб Негово Тяло и това вино Негова кръв. Така нашият живот, пълен с тление и смърт, става живот на Христос, Който ни зове да се съединим с Него; да станем причастни на Божия живот, както и Бог да стане причастен на нашия живот. Христос ни обединява в Своето Тяло и така ние влизаме в общение с другите.

 

Какъв е бил плодът от светото Причастие в древната Църква? В книгата Деяния на светите апостоли това се описва по чудесен начин. Всичко било общо. Никой не казвал „Това е мое!“. Когато давали от излишъка си, те не давали директно на бедните, а на Църквата, за да им го раздаде. Защо? За да не се създаде зависимост, да не се почувства моят брат задължен спрямо мен, защото „Аз нищо не направих!“, Църквата е тази, която го е дала. Плод от тази любов в ранната Църква е било събирането на дарения. Сам свети апостол Павел използвал своята мисия, за да събира дарения, което е израз на любовта на една християнска община към друга. Апостолът смятал това дело за толкова важно, че сам носел даренията от църква на църква.

 

Това е животът в Христовото Тяло. Искате ли обаче да видим колко много сме се отчуждили от този живот? Бих исках да ви обърна внимание на една практика, срещу която мнозина протестират от незнание. Ако се запитаме дали трябва да се събират пари с дискоса по време на неделната Литургия, всички моралисти ще отговорят отрицателно, но може би за изненада на някои, богословието на Църквата отговаря положително. Какво означава дискосът? Казахме, че за да се служи света Литургия, са нужни хлябът и виното. Разбира се, за Литургията е нужна част от просфорите, като в тази част присъства цялото, защото може да сме взели три просфори за света Литургия, но двайсет и трима души са донесли просфори и всичките двайсет и трима принасят своя живот, защото в Литургията не сме зрители, а участници. В древността Църквата раздавала излишъка на най-бедните хора. Когато обаче Църквата започнала да нараства, не всички вярващи са имали време да приготвят просфора и вино. И какво оставяли вместо това? Равностойността в пари на хляба и виното. Защото желаели да участват с нещо от себе си в това дело на народа, което засяга всички. Аз съучаствам ли в Литургията, която се служи? Не успях да донеса просфора и вино. Тогава как участвам в Божията трапеза? По този начин. Затова Църквата давала средствата на бедните като израз на любов и участие в Божия живот. Следователно, това, което ни възмущава и ни кара много пъти да се мръщим, в действителност е църковен израз на нашата любов и е напълно литургично събитие.

 

Нашето светоотеческо Предание и аскетическите писания ни казват: видял си брата си, видял си твоя Бог. Какво ще чуем в неделя в храма? „Гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте… Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме?… Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.”. Кой е нашият брат? Той вече не е скритият, а познатият малък Христос. „Който прави добро на сиромах, дава назаем Господу“ (Притч. 19:17). Отците казват още, че от нашия ближен е спасението. Христос пръв ни го е казал и настоява: „Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили”. Следователно, нашето спасение зависи от ближния, от нашето отношение към него. Сам Христос ни казва, че отъждествява Себе Си с всеки страдащ брат.

 

Казахме, че в Църквата не водим частен живот, затова думите „частно“ и „Литургия“ са противоположни. Частното е противоположно на Литургията, а литургичното отменя частното. Какво е света Литургия? Събрание на Църквата. Това правим, когато отиваме в храма. Не отиваме на църква, за да се помолим, това го правим и вкъщи. Отиваме, отзовавайки се на призива на Отца и Христос, Който простря ръце върху Кръста, за да ни съедини, да ни направи семейство, и сядаме около Неговата трапеза. Това е Божията трапеза.

 

Един млад човек страдаше от много сериозна болест, родителите му бяха бедни и нямаха възможност да му осигурят нужното лечение. Новината за неговата болест дойде в много тежък момент за цялото семейство – в същия ден, в който баща му внезапно почина. Вечерта след погребението отидох у тях и там научих, че момчето има много сериозен проблем, а още на другата сутрин то бе прието в болница в Атина. Заболяването бе унищожило панкреаса му и в последствие започна да засяга нормалното функциониране на всички органи. Тогава един мой приятел лекар ми се обади по телефона от Америка, аз му казах:

 

– Остави ме сега, защото имам проблеми!

– Какви проблеми имаш? – попита той. И аз му разказах историята на болното момче.

– Вземи го и елате при мен, в Америка, да го видя! – отвърна той накрая.

 

Реших, че просто така си говори, казах му: „Хайде, чао!“ и затворих телефона. Минута след това си помислих: „Ами ако го е казал сериозно?!“, и му се обадих. Разбира се, беше го казал на сериозно, по онова време той беше лекар в един от най-големите изследователски медицински центрове в света, във Вашингтон.

 

Заминахме заедно с детето и майка му при него. Наложи се да ходим още два пъти, на третия път ни казаха, че все още има надежда за него, но трябва да се мисли за трансплантация на сърцето и на белите дробове. Това момче бе наясно със сериозността на заболяването си и не беше проявило нито капка малодушие, но когато чу за необходимата сума за извършване на трансплантацията – 20 милиона драхми по онова време, се разплака.

 

– Защо плачеш? – попита го лекарят.

– 20 милиона? Къде да ги намеря?

Тогава той му отвърна привидно строго:

– Виж, твоята работа е да си гледаш здравето и това, което лекарите са ти казали! Останалото е работа на отец Павел и на мене!

 

Тогава, завръщайки се в Гърция, написах статия в местен вестник със заглавие „Всички за един“. В материала поставях въпроса: колко жители има нашият град. 70 000 души. Ако всеки жител реши да дава по 1000 драхми на година, което означава под 100 драхми месечно, тогава с лекота бихме събрали 70 милиона драхми, много повече от нужните 20 милиона за трансплантацията на това момче. Така бихме могли да помогнем не само на едно, но и на други деца. Какво ни липсва? Липсва ни любов, липсва ни загриженост за проблема на другия. И тогава започнахме битка с това послание: „Всички за един!“. Разбира се, не всички дадоха, но все пак доста хора се отзоваха и благодарение на събраните пари това дете се подложи на дългогодишно лечение. За съжаление, накрая почина. Той бе младежът, за чието погребение в Гърция дойде принцеса Даяна, която се запозна с него в болницата и се отнесе с изключителна любов и нежност.

 

Всички за един. Колко са жителите на Никозия? Казаха ми, че са над 200 000 души. И аз казвам: нека вземем само 100 000 от тях – ако всеки един реши да дава по две евро на месец – сума, която според мен и един беден човек може да си позволи – осъзнавате ли резултата? За нула време ще се съберат 200 000 евро. Каква ще бъде жертвата на всеки един? Минимална, направо смешна на фона на това, че прахосваме пари за толкова неща, които въобще не са ни потребни. Малкото от многото обаче е много за един. Защо не мислим по този начин? Защото сме мъртви отвътре…

 

Исках да споделя това послание „Всички за един“ с моите енориаши, обяснявайки светата Литургия, стигайки до мястото, където се молим за единството на всички. Попитах ги: „Наистина, обединени ли сме?“.Участваме ли в живота на другия, когато виждаме, че го изхвърлят от дома му, защото не може да си плати наема? Майка ми казваше, че в дома на дядо ми винаги на масата имало една чиния в повече – за този, който той щеше да доведе и да приюти у дома. Позволете ми да ви кажа, че в първата ми енория бях свидетел на следното – певците от църковния хор всеки следобед към 17 ч. тръгваха към площада на селото, за да видят да не би някой да е замръкнал и да го приютят вкъщи за през нощта. Когато нашият народ беше близо до Църквата, той имаше тази чувствителност. Казах на енориашите: аз не искам една чиния в плюс на масата всеки ден, а веднъж седмично. Можете ли да го направите? Искам четири на месец. Изчислихме какво би струвало на домакинството тази една чиния в плюс на масата – 500 драхми. Тоест 2000 драхми на месец. След това станаха 6 евро. Трябва да ви кажа, че имаше хора, които с постоянство даваха своите 6 евро. Някои даваха и много повече от това. Спомням си, че един човек даваше впечатляващата и за тогава, и за сега сума от 700 евро на месец. Когато му казах, че сумата ми се струва голяма, той ми отвърна:

 

– Да, отче, от баща ми имам благословение и проклятие!

Неговата фамилия беше от Константинопол, а баща му е бил учител на днешния патриарх.

– Какво благословение и проклятие имаш? – попитах.

 

– Баща ми казваше: „Една десета от твоите приходи не принадлежи на теб! Ако я задържиш, ще си крадец! Тя принадлежи на всеки човек, който Бог ти поверява, за когото си научил, че има проблем!“ Затова трябва да ти благодаря, че ми даваш възможност да бъда полезен на хора, които не познавам.

 

Какво постигнахме тогава? Не успяхме да помогнем на всички, но избавихме мнозина от трудностите им. Всеки месец плащахме наема на хора, които иначе щяха да бъдат изхвърлени на улицата. Помогнахме на болни, на студенти да завършат образованието си. Дребните капки могат да станат благословена река; река на любов, която да удави болката, тревогата, скръбта на мнозина. Всички можем да правим такива дела от момента, в който научаваме за проблема на някого, от този момент Бог ни го поверява и ни казва: „И ти трябва да направиш нещо за този човек!“.

 

Повечето от вас сте женени, не знам доколко помните брачното последование. В него се казва: Господи, изпълни техния дом с жито, вино и елей и всяка благост. Защо? За да се наслаждаваме егоистично на Божиите блага? Отговорът е даден по-нататък –за да дават и на нуждаещите се. Независимо дали ни харесва или не, ние на нищо не сме собственици. Ние сме само разпоредници на Божиите дарове. „Парите ми!“ Кои пари? Те не са твои… Никога не успях да разбера как е възможно да съществуват хора, които имат милиони или стотици хиляди евро, и са безразлични към това, което става около тях.

 

Трябва да ни е грижа за проблема на другия. Бог ще ни поиска сметка за отношението към този ближен и ще ни каже: „Спъна се в Мене, но не Ме позна.“ Защо ли? Защото всъщност така и не си научил Кой съм. Вижте притчата за блудния син! В нея големият син изглежда доброто дете, но всъщност е онзи, който живее блудно; той живее по начин, който не го води към спасение. Живее близо до баща си, без обаче истински да го опознава, той така и не доближава сърцето му.

 

Какво означава да бъдем близо до другия? Това наистина обогатява живота ни, кара ни да излезем от собствената ни самота, от егоизма, дребнавостта и отегчението. Виждате ли колко прост е животът и често пъти колко наопаки го живеем?!…

 

Понякога и ние, свещениците, сме виновни, че не обясняваме докрай нещата; че понякога и ние не разбираме, че когато служим св. Литургия, това не е частен въпрос. Сещам се за едно младо момиче, което на изповед ми сподели:

 

– Отче, знаете ли, отивам на църква в неделя, но не отивам да се помоля!…

– А защо отиваш, детето ми?

– Защото се радвам там да срещна моите приятели!

Аз се прекръстих и казах:

– Слава Богу, че срещнах един човек, който да е истински православен! За това отиваме на църква! За да се срещнем с другите, да почувстваме, че сме семейство, да кажем на нашия Баща, че сме тук, събрани около Неговата Трапеза!

 

Приобщаването с Христос не оставя нищо в нашето сърце, което би оскърбило ближния. Христос, с Когото се причастяваме, отблъсква всичко порочно в нас; в противен случай сме духовно болни, тоест ако сме се причастили, но не сме съединени в любовта с другите, тогава сме духовно болни, мъртви сме.

 

Понякога е нужно да си кажем нещата ясно, дори и с риск да прозвучат грубо и сурово, скъпи братя, защото мнозина сме набожни, но не и църковни и Христови. Това е разликата и тя е изключително важна.

 

Трябва да изберем дали искаме да живеем или да бъдем мъртви, дали искаме любовта да бъде нашият живот, любовта без условия и граници. Егоизмът, инатът, завистта, капризите, които пропъждат любовта от сърцето ни, са много тежки болести и ако не ги излекуваме навреме, ще ни доведат до смърт. Разбира се, нашият живот е в Божиите ръце.

 

Винаги трябва да ви е грижа за това, което става около вас – не от любопитство, а от любов. Видяхте, че Христос похвали малкото пожертвование на вдовицата, защото в него било нейното сърце, докато в пожертвованието на другите се криел егоизъм.

 

Често виждам едно дете и всеки път му се радвам и се трогвам. Сещам се, когато някога го държах на ръце и вървяхме по коридорите на болницата в Бостън заедно с неговите родители. Държах го на ръце и се опитвах да успокоя плача му и жаждата му за вода, тъй като известно време не трябваше да пие поради естеството на заболяването си. Наистина е поразително и е Божие благословение да чувстваш, че си дал нещо изключително незначително. Сега, от дистанцията на времето, разбирам още по-добре колко незначително е било то. Но именно такива малки, незначителни неща се изискват от всекиго от нас, и когато пристъпим към тях с цялото си сърце, те се превръщат в нещо особено значимо за нашия живот и за живота на всички други страдащи.

 

Желая ви Бог да ви просветлява, за да живеете винаги като членове на Църквата и да усещате красотата на Божията любов!…

 

Беседата е публикувана със съкращения


Превод: Константин Константинов

 

източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%B2%D1%81%D0%B8%D1%87%D0%BA%D0%B8-%D0%B7%D0%B0-%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD/

 

 

 

Божественото опиянение

Август 26, 2014 in Отечески съвети

- Отче, боя се, че няма да се спася.

 

- Не бой се, ще се изкачваме заедно нагоре. Само кажи да ни дадат две големи пластмасови бутилки за пътя. Виж да се пластмасови, а не стъклени, да не се счупят по пътя!.. Ще ги напълним с вода и ще пием от тях по пътя към Небето, когато се изморяваме! Ще оставим в тях вода само на три пръста и ще помолим Христа, той да я благослови и да я превърне във вино. Ще го изпием и духовно ще се опияним редом с Господа.

 

- Отче, какво е тази вода?

 

- Това е любовта към Христос и към братята.

 

- А опиянение?

- Опиянение от Светия Дух. Опиянените от благодатта през цялото време се радват от нежната любов на Бога, своя Отец.

 

Ако човек духовно си опияни от небесното вино, то неговият живот тук на земята става мъченически, обаче в добрия смисъл. Той става негоден за света, не го вълнува нищо земно, всичко счита за смет, за отпадък. Виждаш, когато хората пият много и се напиват, после нищо не ги интересува. „Дядо Танасе, твоята колиба гори” – викаха хората на един дядо, на когото хижата гореше. „Е, нека си гори”- отвърнал той, защото се бил напил…

 

Другото, небесното пиянство, е добро, но човек през цялото време  трябва да е там, под бездънното буре на небесното вино. Желая ви да намерите заветния райски свещен кран, да пиете и да се опивате постоянно от райското вино. Амин!

 

превод от руски
източник: http://ni-ka.com.ua/index.php?Lev=paisiy

 

 

 

Разговор с наркомани на стъпалата на храма

Август 15, 2014 in Беседи

 

В крайна сметка не съществува човек, който да няма връзка с Бога. Тоест – ти какъв си, ти имаш ли връзка с Бога или нямаш?  За да зная. Ти добър ли си или лош? Доброто или лошото дете на Бога? Виж, ако кажеш, че си доброто дете на Бога, ще станеш лошо, ако кажеш, че си лошо дете, тогава си доброто дете на Бога, а ако си добро дете и не го знаеш, си блажен. Но ако мислиш, че си добър, без да си добър и се самооправдаваш и чувстваш, че „аз не съм като другите, аз съм хубав човек, верен, водя църковен живот, изповядвам се, моля се” – добре правиш, че вършиш всичко това, трябва да го правиш, хубаво е, изпълва твоя живот, но не и ако подхранва твоя егоизъм. Виждал съм някои много добри души, които все още нямат силна връзка с Църквата, но имат хубава нагласа – добра душа, голямо незнание, научили са накриво някои неща, или изобщо не са ги научили, те са още по-добри. Т.е. – тези, които нищо не са научили, за да могат да научат един път, но както трябва. По-добре да не научиш нищо, отколкото да научиш нещата накриво и след това Църквата да ти е виновна.

 

Виж, Бог е за всички, Бог е и за теб, Той е Този, Който се грижи за твоя проблем, Този, от Когото имаш нужда, Той е твоят Творец и Създател, Този, Който те е създал и родил. Разбираш ли? Не майка ти и баща ти са те родили. Те са дали своята плът, дали са своя човешки принос, за да получиш  биологическо съществуване, да влезеш в този живот на тази планета Земя. Този, Който истински те е родил, твоят Създател, Баща, Който е и Майка, Брат, Приятел и всичко друго, което искаш, е Бог, нашият Господ Иисус Христос. Затова, когато слушаш нещо за Него, е естествено то да те докосва. И така разбираш, че не си без връзка с Бога, а просто не познаваш църковните неща, не знаеш точно как да стоиш в храма, как да се кръстиш, как да постиш, не знаеш реда в храма. Добре, тези неща се научават, не е нещо сложно. Душата си обаче да направиш християнска, това е целта. Има някои хора, които имат тази жажда и копнеж, чиито очи малко да ги отвори Христовата любов, малко да ги очисти Христос, да Го видят и да се зарадват, веднага ще се променят, ще променят своята посока и път и както са търчали в своя светски живот, така след това стават много добри, стават християни. Увеличават скоростта, но завъртат и волана и отиват в друга посока, променят курса. Тоест, добре правиш и летиш със 180 км/ч, но, ако си обърнал внимание, летиш към пропастта. Това е разликата – а именно, че в Църквата се научаваш да търчиш не дори със 180 км/ч, а със скоростта на безкрайността, ако съществува такава скорост, да търчиш в космоса на Бога, но да търчиш към Бога, да търчиш не като след нещо неизвестно, да удряш не като да биеш въздух (Срв. 1 Кор. 9:26), да не „раздаваш юмруци” напразно. Твоето търчане да има смисъл и да не е празно откъм съдържание, да знаеш защо живееш. Колко хубаво нещо е да знаеш защо живееш, защо дишаш, защо работиш, защо се жениш, защо готвиш! Разбираш ли? Скъпа госпожо, която приготвяш яденето, скъпи приятелю, знаеш ли защо приготвяш твоето ястие? Прави го за Бога, прави го, за да утвърдиш твоето съществуване, за да покажеш любов към своите деца или твоя човек, за да се научиш на смирение чрез това, да научиш, че творчеството е нещо много хубаво, което те кара да приличаш на Бога. Бог е Създател и ти ставаш малък създател, създаваш и това те кара да се чувстваш красиво в живота и да даряваш любов. Вижте колко неща човек може да премисли и види чрез тези малки и прости  неща.

 

Всички търсим Бога, всички Него искаме. Някой ми каза: “Гледай да станеш свят, за да имаме образец.” Аз му казах: “Аз не съм нужен за образец. Съществува образец.” Да, но тебе те виждат. Не, Христос съществува, затова Христос е Богочовек, Бог и Човек, съществува образецът на светостта, съществува Светият на светиите между нас, съществува единият Свят, един Господ Иисус Христос, както казваме в св. Литургия. За да Го гледаш, да Го обичаш, да се привързваш към Него, да се съединяваш с Него, да го направиш твой Бог, твоя любов, ерос. Всичко е заради твоя живот и така да живееш твоя живот. Той да бъде твой образец, да станеш Негов поклонник, да станеш Негов ученик, да бъдеш постоянно в Неговите нозе, коленичил, да търчиш до Него, Него да обичаш. Защото виж какво става – изморявам ли те с всичко това? Имаш толкова работи да вършиш, имаш толкова работи на главата си, но чуй – аз те слушам, пишеш ми писмо за твоя проблем, ще се помоля, ако се обадиш по телефона, ще ти кажа две думи, добре, а след това какво става? Ти не се насищаш, не искаш две думи. Да, казваш: “Кажете ми дори две думи и ще съм доволна!” Не може да бъдеш доволна от две думи, защото твоята душа иска безкрайното, тя иска изобилното. Искаш Някой да се занимава с теб, заслужаваш го, приляга ти – ти си човек с уникална ценност, твоите въпроси, характер, желания, мечти, заслужаваш Някой да се занимава с теб, но колко да се занимава?! Кой може да се занимава толкова  много с теб, с твоя проблем? Човек ще те изслуша и ще ти каже: “Какво говориш, детето ми? Сериозно ли? Леле, какво теглиш!” Добре, ще ти го каже, ще се просълзи леко, ако е  по-чувствителен, ако е християнин, ще се помоли малко за теб, ще ти покаже любов… Хубаво. След това обаче ще ти каже – знаеш ли, трябва да тръгвам, защото ме чакат вкъщи, ще обядваме след малко. Сега трябва да затварям телефона, защото имам да свърша една работа. Сега трябва да си тръгнеш, детето ми – ще кажа аз, – защото отвън чакат и други за изповед. Ти обаче искаш още нещо, сълзите в твоите очи са си още там, окото ти още е насълзено, очите ти са зачервени, сълзите не са изсъхнали и аз ти казвам: “Тръгвай! Трябва и други да дойдат.” И ти ми казваш: “Още не съм се наситил!” На какво не си се наситил? Не се наситих на любов, обич, утеха, думи. Виж, това няма и да стане. Нито ти от мен, нито аз от теб, нито от някой ще можеш да вземеш това, което само Христос може да ти даде.

 

Христос е Този, Който, когато аз ти кажа: тръгвай, не мога повече да говоря с тебе, защото нямам време, когато не ме намираш по телефона, когато мъжът ти отива на работа, или детето ти рита вратата и излиза… Христос е Този, Който отново, отново и отново остава с теб, близо до теб, обича те, занимава се с теб, гледа те в очите, идва да изтрие твоите сълзи, да ти даде Своята любов, целувка, нежност, утеха и ти казва: “Виж, Аз винаги съм с теб! Аз съм твоят постоянен Другар, Аз съм твоята любов, твоят Бог и Утешител. Каквото искаш, Аз съм за тебе.” Този е Христос – търсете Него да намерите и ти, който имаш връзка с Бога, и ти, който уж нямаш, нищо че никой не е без връзка с Бога. Какво ще рече да имаш връзка с Христос? Знаеш ли какво означава да обичаш Христос? Знаеш ли какво означава да казваш, че съм Божий човек, че съм християнин, че съм църковен? Това са велики думи! Християнин съм, т.е. Христов – това ще рече, че моята воля е това, което Христос иска. Че, когато ме гледаш и те гледам, сякаш гледам Христос, това ще рече, че съм християнин, че съм Христов, че моето лице отразява Христос, че моите ръце са като ръцете на Христос и постоянно даряват любов, устата ми говорят Христови думи и постоянно изричам думи на любов – ето това означава, че съм християнин. Заквасвам се с Христос. Велико нещо е да кажеш, че си християнин. Голяма отговорност.

 

Ние не сме християни, ние, които имаме връзка с Бога на думи. Ти какъв си – имаш връзка с Бога.  Тоест, имаш толкова много силна връзка с Христос, а другият няма? Всички водим борбата, имаме нашия егоизъм, ставаме и падаме, падаме и ставаме, това се случва постоянно… Само дето някои християни падат в Църквата, тоест те са научили едно място, открили са едно пространство, намерихме една утеха, един двор – двора на Църквата, която ни обича и ни приема. Ние там отиваме и  вършим нашите грехове – в Църквата, а другите го правят извън Църквата. Но и ние правим грехове, грешки в Църквата. Не е ли така? Имаш най-доброто дете на света? Ти си най-добрият човек? Имаш най-добрия мъж, най-добрата жена? Добре. Когато дойдеш да се изповядаш, ти – най-добрият на света, и ти грехове ще кажеш. Не е ли така? Какво ще кажеш? Добродетели ли? Тогава защо идваш? И ти ще кажеш, че се гневиш, нервираш, ругаеш, караш, негодуваш, изпитваш неприязън, ревнуваш, осъждаш, крадеш, лъжеш, всички тези неща. Е, всички това правим. И добрите, и лошите от нас. Само дето някои чрез Божията благодат са се борили и ограничили донякъде тези неща. Впрочем, както пише в св. Писание, всички съгрешиха, никой не е чист от сквернотата на тази земя, от сквернотата на егоизма, всички сме едни и същи. Всички страдаме. Това ни обединява, така се сплотяваме, разбираме се един другиго и се радвам, че водиш борба в твоя живот, напредваш постепенно и си намерил крайния пристан. Краят е Църквата.

 

Сещам се, че веднъж минах покрай един храм, на чиито стълби стояха наркомани. Аз бях служил св. Литургия и понякога, когато служим, чувстваме Господ да ни дава сили и казваме: “Не ме бърка!” Т.е. – не се страхувам да говоря на другите, тогава не блокираш, а говориш и другият разбира това, което казваш. Говориш, имаш желание и другият не се засяга и му казваш каквото си искаш. Това обаче става, когато чувстваш Господ, а не винаги и не по всяко време. И тъй, те седяха и някои от тях пушеха. Аз им казах:

 

- Да прославяте Бога, че сте на стълбите на храма, седите, пушите, вземате наркотици, в обятията на Бога  вършите грехове! Бог ви обича, в Божията прегръдка стоиш сега и съгрешаваш!

- Какво?! – каза ми един от тях.

- Какво какво? – отвърнах.

- Аз не влязох в църквата.

- Е, да, ама стълбите на Кого са? На стълбите седиш. Стълбите са на църквата. Видя ли? Много си близо до спасението, близо си до това да се спасиш, но трябва да направиш следващата стъпка. 15 стъпала има – я ги преброй! 15 са. Изкачи ги и влез вътре!

- С наркотиците?

- С наркотиците.

- С цигарите?

- С цигарите. Влез вътре и кажи: “Господи, аз съм зависим!” Той няма да ти се скара. Доказателство? Ако искаше да ти се скара, щеше да ти прати една мълния там, където стоиш и вземаш наркотици, и щеше да загинеш. Ако искаше да ти се скара, щеше да те накаже. Бог не е наказващ, а е Бог на любовта.

 

В Църквата стават много неща, около храмовете, в дворовете на храмовете, на пейките, там седят и правят много и говорят много неща и имат разни преживявания. Преживявания извън Бога, близо до Бога, близо до Божията благодат. Я си представи – няколко стъпки! Тоест, правиш няколко стъпки, влизаш в олтара, поглеждаш и виждаш върху св. трапеза дарохранителницата. В нея какво има? Тялото и Кръвта Христови. И това какво е? Твоето спасение. Т.е., младежите минават покрай спасението, без да го усещат. Минаваме покрай спасението и не влизаме да се облегнем, да го вземем в нашите ръце, в нашето тяло и душа, да се причастим, да се покаем, да се изповядаме – наобратно го казах, защото се покайваме, изповядваме се, причастяваме се, приемаме Господ и Той променя нашия живот и ние  сме толкова близо до Църквата. Има къщи, построени близо до храмове, от балкона виждат и чуват камбаната – точно до тях, пият кафе и виждат камбанарията. Но след това влизат вътре и се карат, хулят се, бият се, хвърчат вещи, а до тях се служи св. Литургия… Спасението е толкова близо до нас и не го разбираме. Т.е., Бог се преплита с нас, минава толкова близо до нас, за да ни накара да заподозрем, да се замислим за Неговата любов. Той минава толкова вежливо и казва: „Аз нищо не ти правя, обичам те, какво друго да ти правя? О-б-и-ч-а-м  т-е!” И какво друго правиш? „Това – обичам те! И очаквам. Очаквам твоето покаяние, твоята промяна.”

 

Колко хора минават край нас, колко хора – това мисля, – които биха могли да влязат в храма и да живеят невероятни преживявания, има църкви близо до кафенета, дискотеки, пъбове, барове. До много църкви има нощни заведения, или преди да стигнеш до бара, през две пресечки има църква. Но съществува тази дума – удивителна, страшна, уникална, думата „свобода”, думата „произволение”, думата разположение на душата – накъде клони душата ти, накъде клони сърцето ти, къде търсиш. Съществуват и думите „смирение” и „егоизъм”, а тези две думи са страшни. Ако си смирен, ще отидеш на църква и там ще останеш, на стълбите, там ще съгрешаваш, на стълбите на храма и постепенно от многото грехове, падения, унижение, терзание и срив на душата и тялото, може да стигнеш до: „Какво става тука?! Господи, сигурно можеш да ми помогнеш?!” А за да влезеш в Църквата и да се спасиш, едно смирение е нужно, едно „Господи, помилуй!” И Той ще ни спаси. Но, за да го кажеш, трябва да имаш смирение, защото егоистът не  може да каже „Господи, помилуй!”, а казва: „Оставете ме всички на мира! Нямам нужда от никого!” На една стена пишеше, че не са нужни нито Бог, нито началници. По-точно пишеше: „Нито Бог, нито началници!” Не е така обаче, защото имаш за началник себе си, твоето его е станал твой началник, той е много страшен тиранин, много е силен натискът на твоето его. Ти оставяш Бога, егото идва и се угнетяваш изключително много, непоносимо е, защото Бог е толкова смирен, че не иска нищо от тебе, а само едно – да те направи щастлив. Но твоето его иска да те измъчи, да те унищожи, да те потисне, да те обремени – с какво? С проблеми, зависимости, болести, мъки, помисли, идеи, фантазии,  претенции, инат, похоти. Погледни какъв ставаш с егото. Оставяш Бога и егото те обгръща и казваш – нито Бог, нито началници… А си се изпълнил със сто началника. Твои началници са станали цигарите, нервите, телевизията, пиенето, пиянството – казвал си ми го. Добре, ще проявяваш търпение с мъжа си, който пие, ще се молиш, ще изядеш някой шамар някой ден – затова ти го казвам. Понеже казваш, че ядеш и бой – ще проявяваме търпение и ще станем свети хора. И ще плачеш – научи се да плачеш,  и се научи, когато плачеш, да превръщаш твоите сълзи в диаманти в нозете на Господ и да казваш: “Господи мой, не плача напразно, а плача пред Теб. Моите сълзи може да падат на земята и да стават  кал, но тази кал пред Теб е като диамант, защото аз самият и моите сълзи са пред Теб.” Научи се да плачеш пред Христос, а не напразно. Да плачеш не от нерви, инат и въпроси – защо, как и защо да ми се падне на мене този живот, а да плачеш и да казваш: “Господи, дай ми да виждам Твоето царство, научи ме да гледам надалеч, нещо се крие в тази мъка, в тази зависимост  на мъжа ми, накъде го водиш, Господи?!” И Той ще ти каже: “Водя го към рая. Натам го водя. Там искам да те отведа, искам да те спася. Разбра ли го?”

 

Моята помощ е от Господа, Който сътвори небето и земята (Пс. 120)… Господ е моята и твоята помощ. Нито аз, нито моята молитва, не нечия друга сама по себе си, а молитвата на Църквата, на светците, на всички – тя ти помага. Не се уповавай на човек, а на Бога, нито психологически, нито емоционално на човек… Да, помощ ще вземеш от него, естествено, че ще търсиш опора, но имам предвид да не прилепнеш, да не се привържеш, да не абсолютизираш хора, а само Господ. Той е твоята помощ, Той е твоята опора, твоят Лекар. И Той преплита всички събития и прави тези реакции в душата ти и процеси в сърцето ти, за да се получи хубав резултат.

 

Объркан е  нашият свят, объркан е и нашият живот, всички сме деца на  нашето време. Някои ме питат – как са децата в училище днес? Аз казвам: както са всички деца на света. Как да са? Как ти се струва светът, как виждаш децата? Защо ме питаш, сякаш съм извън света – ама и аз съм в света и децата на нашето време са децата на нашето време – тук, днес. Как да са? Борба водим. Полагаме усилия и затова нека се молим Бог да помилва децата, младите, които са се забъркали и кривнали от пътя, младите, които са в много важна възраст, които изкусителят бори. Хората, които не знаят какво да правят, какво да изберат в своя живот, хората, които са объркани и не знаят какво да решат.

 

 

превод от гръцки

 

 

Христос – това е всичко

Юли 30, 2014 in Отечески съвети

Живот без Христос не е живот. Просто го няма – той е свършен. Ако не виждаш Христос във всичките си действия и мисли, то ти си чужд на Христос.

Как го разбра това?

Спомням си една песничка: “Със Христос навсякъде, страх няма никъде”.

 

Не сте ли я слушали? Това е детска песничка, както съм я запомнил. Така ние трябва да гледаме на Христос. Той е наш приятел, Той е наш брат, Той е най-доброто и най-красивото от всичко съществуващо. Той е всичко. Като приятел, той се обръща към нас и казва: ” Вие сте мои приятели. Още ли не разбирате това? Ние сме братя и сестри. В ръцете ми не са ключовете от адската бездна. Аз не ви заплашвам, но ви обичам. И искам вие заедно с Мен да се радвате на живота.” Разбирате ли?

 

Ето какво е Христос. И тук не е място на помрачение, униние, затвореност в себе си, когато човек е обзет и изтерзан от всевъзможни помисли, страдайки от раните получени в житейският му път.

 

Христос – това е нов живот. Христос – това е всичко.

 

Той е радостта, Той е животът, Той е светлината, истинската светлина, прави така, че човек да живее в радост, да се извисява, да вижда всичко, да вижда всички, да го боли за всички, да иска всички да са с него и заедно всички с Христос.

 

Когато ние открием някоя ценна вещ или съкровище, не желаем да говорим никъде за това. Но християнинът, когато открие Христос, когато Го познае, когато Христос влезе в душата му и той Го усеща, иска да говори и да вика за Него навсякъде. Иска да говори за това какво е Христос. Възлюбете Христос и нищо не предпочитайте пред Христовата любов. Христос – това е всичко, това е източник на живота, предел на желанията, всичко. В Христос е всичко най-прекрасно.

 

Далеко от Христос остават скърбите, унинието, неврозността, преживяванията, травматичните спомени, борбите и страданията. Всичко това се случва в нашия живот. Бързаме натам, бягаме насам, но всичко е напразно и никъде не можем да спрем. Но където открием Христос, дори това да е пещера, се установяваме и се страхуваме да я напуснем, за да не Го изгубим. Прочетете и всичко ще разберете. Подвижниците познали Христос, не искали да оставят своите пещери, не искали да проповядват в света, искали да остана там, където усещали Христовото присъствие.

 

Христос е всичко.

 

Христос е източник на живот, радост. Това е всичко. А на теб как ти се струва, Нико?

 

- Това, което казахте, отче, са златни думи, самата действителност. Наистина е така, както казвате.

 

- Да – продължи Старецът. – Когато казваме, че сме християни, че сме Христови, тогава чуваме призив към този живот. Разбираш ли? Ето как това се случва … И в часа на изпитание, веднага след като видим Христос, отхвърляме своите намерения и искаме да бъдем с Христос. Но Христос ни е приятел, Той е наш брат и Той ни казва: ” Вие сте Моите приятели. Аз не желая да гледате на Мен по друг начин. Не желая да гледате на Мен така, че Аз съм Бог, че Аз съм Бог Слово, че Аз съм ипостас на Светата Троица. Искам да гледате на Мен, като на ваш приятел, който сте прегърнали в обятията си, да ме почувствате в душата си, Мен – вашия приятел. Мен – източника на живота, както е в действителност.”

 

И всичко това е истина. Сега, както казахме, съществува сатана, ад, смърт. Това е друга област: зло, тъмнина и всичко, което принадлежи на тъмнината.

 

Христовият последовател трябва да възлюби Христа и когато Го обикне, той се освобождава от ада, дявола и смъртта. Ще ме попиташ: “А ти достигнал ли си това?” Не, не съм достигнал, но прося и желая това. И като съм сам, и навсякъде другаде се опитвам да живея по този начин. Не живея, но се опитвам. Как да ти кажа, как да ти го обясня? Аз не съм влязъл в тази област (където няма ад, дявол и смърт), но съм бил там веднъж, когато я видях, но сега не съм там, тя ми липсва и искам да се върна. Ето и сега и утре и вдругиден, всеки един миг това желание се възвръща в мен и аз много искам, жадувам да се отправя на там. Но аз не съм там. Не мога да ви го обясня това. Но накрая ме разбрахте?

 

- Да, разбрахме, отче.

 

превод от руски

Из “Цветослов советов”

 

Сами сме много слаби

Юли 22, 2014 in Начална страница, Семейство

 

 

Причината, поради която се женим, е да има някой, който да ни подкрепя и поддържа, за да стигнем до Бога. Защото сами сме много слаби. Затова си избираме човек, който желае същото, което и ние. Който ще ни помогне да го реализираме. Проблемът се появява тогава, когато партньорът ви не желае това, което желаете вие. Тогава се получава типичният брак на съвременния човек.

 

Един ден влязох в магазин за обувки в Ню Йорк. Продавачът ми каза да седна и че ще дойде след малко. В магазина имаше една доволно пълна дама. Хареса си едни ботуши и каза, че ги иска. Попитаха я кой номер иска. Тя каза шести (№ 36 по европейския стандарт, б.р.). Носят ѝ шести размер, а тя очевидно се нуждае от дванайсети (№ 46, б.р.)! Опита се да влезе в тези ботуши и след като видя, че не може, каза на продавача, че размерът на ботушите не отговаря. Продавачът ѝ каза, че това си е точно шести номер. Тя поиска да ѝ дадат седми. Същата картинка се повтори. Тя се провикна: “Къде са правени тези ботуши, в Китай ли? Там имат мънички краченца!” Една стара дама, която също чакаше и вече беше много ядосана, ѝ каза: “Чуй, жено, не трябва да се преструваш толкова – ти не си размер 6!!!”

 

И аз ви казвам – не трябва да си фантазирате твърде много, че можете да живеете така, както искате, и при това да сте с Бога. То е като да си сложиш ботуши, които въобще не са твоят номер.

 

Какво търсим? Кои сме ние? Любовта е винаги насочена към другите и никога към себе си. Колко често сте чували родители, които са направили много за децата си, да казват: “Колко много направихме за теб, а колко малко любов ни връщаш! Аз ти дадох всичко и направих толкова за теб, а ти не ме обичаш и си неблагодарен.” Това не е любов. Защо умря Христос на кръста? Той обича, затова умря. Въпреки, че ние не го обичаме в отговор на това, което е направил за нас. Ако обичате някого, каквото и да правите за него, го правите от любов, а не заради любовта, която той ще ви върне. Не е важно колко дълбоко е завоалирано това – щом очаквате да получите заради това, което давате, то е отново любов към себе си.

Колко е трудно да станеш човек, който не обича себе си! Виждате дори малки бебета – дайте му шишето с храната и когато искате да му я вземете, ще чуете плач и викове. Когато му я върнете, се успокоява. Детето вече знае какво иска. Още като малки деца започваме да плачем и родителите си казват – а, детето е гладно или жадно, но то продължава да вика, давате му играчка, продължава… И когато го вземете на ръце, то спира. По този начин вече сте научили това дете, че любовта е да имаш това, което искаш. През целия си останал живот ние мислим, че любов е да имаме това, което искаме.

 

За това някои казват – аз я обичах през целия си живот, но тя не ме обича и затова и аз не я обичам вече. За каква любов въобще говориш?! Ти си обичал себе си! Трябва да разберете, че, ако искате живот, който да е пълнота – не удовлетворение на вашите желания, а да ви носи цялостност, – на вас ви е нужен Бог. Нужно е да се научите как да обичате. Трябва да сте във връзка с Източника на любовта – Господ. Без това ние просто играем роли, търсим простото удовлетворение на себе си. И колкото повече удовлетворяваме себе си, толкова трупаме в себе си повече пустота. Защото в този свят  е невъзможно човек да бъде удовлетворен. Само любовта и истинските взаимоотношения ни изпълват.

 

- Как можем да се спасяваме взаимно, един другиго?

 

- Буквално казано, ние не можем да се спасим един другиго. Вие трябва да заобичате Бога, за да можете да се обичате взаимно. Тогава се изпълват думите на Писанието – да “бъдат двамата една плът” (Бит 2:24), една в Господа. Св. Василий Велики казва, че единственият правдив знак за любовта е да загубиш присъствие за себе си. Това не означава да се изгубиш и да станеш нищо. А да откриеш и да станеш всичко в Бога. Както казва и ап. Павел, “и вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20).

 

Искам да ви разкажа една история, която ще ви помогне. Имаше семейство креоли, живеещи в Ню Орлиънс – сем. Субле. Бащата, Морис, беше пощальон, всеки ден обикаляше и носеше пратки до пощенските кутии. Той, разбира се, не изкарваше много пари. Семейството имаше 11 деца, от които 7 инвалиди. Някои с проблеми с гръбнака, някои бяха в инвалидни колички – само 4 бяха здрави. Когато ги видях за първи път, казах на Морис: “Боже мой (това беше съвършено секуларна перспектива от моя страна, намирайки се напълно под влиянието на ненормалния свят), защо, след като виждаш, че се раждат проблемни деца, не спреш!? Морис, бях чувал, че имаш 11 деца и някои от тях са инвалиди…” Той отговори утвърдително.  “Също така чух, че някои от твоите деца са осиновени. Кои точно са осиновени?” А той: “Отче, не знам, забравил съм.” Колко прекрасен отговор! Всички бяха просто негови деца и той ги обичаше по един и същи начин, защото любовта зависи от сърцето, а не от физическото състояние. За любовта няма граници. Самолюбието налага всякакви ограничения.

 

Също разбрах, че когато Морис обикаля и разнася пощенските пратки, ходи в обществените болници, които се грижат за чернокожи деца инвалиди, от които родителите са се отказали. Прибрал се вкъщи и казал на жена си: “Там има едно малко дете, на него му е нужно семейство, той е инвалид. Дай да го вземем”. Жена му го попитала как ще му помогнат, слeд като е инвалид: “Ние нямаме пари, ти си пощальон, имаме собствени деца.” А Морис ѝ казал: “Просто ще го обичаме!” И го взели, после взели и други. Ето това беше любов, а не любов към себе си.

А ние избираме хора, които ни доставят приятни изживявания, удоволствия.

 

Ще ви разкажа още една история. Вървя по Медисън авеню и отивам при юрист. А в Америка по-лошо от адвокат са само двама адвокати… По пътя пред един от скъпите магазини виждам човек, седнал  на земята – знам, че проси. Пресякох от отсрещната страна, доста преди да стигна до него и отидох там, закъдето съм тръгнал. Бях убеден, че съм невинен и че даже Бог не ме е видял в този момент. Свърших си работата, обаче започнах да се чувствам виновен и да се питам – какъв християнин съм аз? Господ стои пред мен, а аз го заобикалям с хиляди оправдания… Върнах се обратно, той още си беше там, и му дадох 10 долара. А той: “Отче, видях те, като премина на отсрещния тротоар… Стана ти съвестно, а?” Какво можем да кажем?! Виновни ли сме за това, че не сме човеци? Търсим ли Христос? Или търсим нещо, което ще ни донесе удоволствие? Докато търсим нещо за себе си, никога няма да открием пълнота в себе си.

 

- Как да се научим да обичаме, когато живеем в егоцентричен свят, различен от онзи отпреди 1000 години?

 

- Аз бих поспорил дали светът преди 1000 години не е бил егоцентричен. В културно отношение тогава са имали по-културно изразени взаимоотношения с Бога, но не и по-добри. Защото културата е като превозно средство, което е създадено, за да поддържа реалностите, в които вярваме. Като чаша, съдържаща течност – не можете да имате течност без съответен съд, тя би изтекла. Някои съдове са по-хубави от други, някои са направо прекрасни, но и те не променят съдържанието на водата. Ако течността е развалена, прекрасната чаша няма да я направи сладка. Могат да съществуват различни прояви на нашата вяра, но ако нямаме отношения със самия Бог, това няма никакво значение. Всеки отделен човек трябва да вземе самостоятелно решение да се обърне към Бога. Това не зависи от обществото, от епохата, всеки сам за себе си трябва да каже: “Да, Господи, аз ще умра за теб!”

 

Всеки ден повтарям на монасите – трябва да станете сутрин и да кажете: “Всичко е за Теб, а не за мен!” Ако животът ви е само за вас, вие и имате само себе си. Колко самотно е това! Винаги казвам на хората – заобичайте и тогава всичко в живота ви ще се подреди.

 

Има толкова обсебени от себе си хора, които буквално изсмукват другите, околните! И не могат да разберат защо, когато ги види някой, бърза да избяга. А са просто глупави, защото мислят само за себе си. Така човек никога няма да е изпълнен, животът му винаги ще е празен. Само Господ и другите могат да го изпълнят. Защото любовта е насочена не към себе си, а към другите. Вие сте единствените, които можете да объркате собствения си живот. Честито!

 

Мислите ли, че Бог ви обича за това, което правите? Няма нищо, което да можете да направите, за да заслужите Божията любов. Господ обича свободно, като дар, без всякакви условия. Той обича същата жена, която вие мразите, както и всички останали, и даже убийците и откачалките  – всички обича еднакво, въпреки че не обича нещата, които правим. Не защото го уязвяват Него, а защото греховете унищожават нас. Той казва съвършено ясно – каквото направите за едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили (Мат. 25:40). Както Бог обича без условности, така трябва да се стремим да обичаме и ние.

 

Да се караш от любов

Юли 22, 2014 in Беседи

 

 

 

Свети Макарий отишъл в килията на един монах, на един старец, който живял сам, далеч в пустинята,  отишъл да го посети и го попитал:

 

- Какво правиш, дядо, добре ли си?

 

- Добре съм. Благодаря ти, че дойде, отче Макарие.

 

Свети Макарий. Велик светец. С видения, опит и преживявания.

 

- Би ли искал нещо? Би ли искал да направя нещо за тебе? Кажи ми! Поискай нещо от мене!

 

- Какво да поискам от тебе? – е, срамувал се.

 

- Кажи ми, какво искаш?

 

- Е, нищо, тук съм в пустинята, от години.

 

- Кажи ми нещо, какво искаш? Кажи ми, отче!

 

- Е, ще ми хареса да изям една сусамка! Една сусамка, би ми харесало, приисквало ми се е. Но го казах така, понеже ме попита. Не искам нищо обаче.  Казах го ей-така. Някой друг път.

 

Свети Макарий му казал:

 

- Изчакай малко, идвам!

 

И свети Макарий излязъл от неговата килия и отишъл – колко часа път – да намери първото село; първото село, което било надалеч, за да купи една сусамка.  Той се върнал при стареца и му казал:

 

- Отче мой, донесох ти сусамката, която искаше. Вземи сусамката да я изядеш!

 

Той му отвърнал:

 

- Ама какво направи, отче! Аз го казах ей-така.

 

- Е, какво “ей-така”?! Ей-така го каза, но аз не мога да го оставя така! След като го поиска, защо да не ти доставя удоволствие?

 

Разбра ли? Не теории! Дела! Конкретни неща. Математика. Едно и едно прави две.  Къде тук има поле за теории? И за алегории? И за символика. . . Нищо от това не е символично.  Свети Макарий направил конкретни стъпки. Той отишъл и се върнал и му дал сусамката.

 

Възможно ли е след това този старец да не се трогне? Възможно ли е след това да не почувства любовта на свети Макарий? И след това казват: „Наистина, видях християнин! Ето, този е християнин! Този е християнин!” Аз какво бих му казал? „А, сусамка ли ви харесва? Е, добре, някой път ще дойда  и ако намеря някъде, ще видим.” Ще видим и ако отида повторно. Защото, ако аз  трябва да ходя и да търся сусамки три часа надалеч и никой да не ме вижда и никой да не чуе за мене и никой да не ме похвали? Нима това не е истината?

 

За друг се казва, че един ден изпекъл хлябове, мястото ухаело от топлите хлябове и решил да уведоми някой друг да дойде да си вземе. Сетне си казал в себе си: „Добре, защо да го уведомявам чрез някой друг? Нека аз отида да му дам хлебчето! Защо да карам други?  Нека аз се жертвам и да отида да го видя, да си направя труда.”

 

Както отивал да му даде хляба, по пътя се спънал в един камък и започнала да тече кръв от крака му! Там, където се спънал, изтекла малко кръв и той я забърсал. Ангел Господен се появил и му казал:

 

- Знаеш ли нещо? Стъпките, които правиш за тази любов сега – защото вършиш християнска любов – Бог ги записва. Да знаеш, че този труд не е напразен. Бог го отбелязва!

 

Той изпитал голяма радост! Забравил и раната. Забравил и крака и казал:

 

- Ако е така, слава Богу! Аз направих това просто ей-така.  И сега Бог зачита това, едно малка разходка!

 

Той отишъл. На другия ден си рекъл да отиде на друго място.

 

- Ако е така, да отида, да проявявам любов, да помагам, да не говоря думи; да правя дела.

 

И както отивал да даде хлябове на друго място, отсреща се задал този, при когото отивал.  С други думи, той не сварил да отиде да го види, защото този, при когото отивал, се задал отсреща. Те се срещнали по средата на пътя и той казал:

- Защо дойде, отче? Аз щях да дойда в килията ти да ти донеса хляб! Защо дойде тук? Трябваше да ме оставиш аз да извърша целия труд за теб!

 

И другият му отговорил:

 

- Защо, бре, отче?  Прощавай! Вратата на рая само тебе ли побира? Не можем ли и двамата да влезем? Ти си направил половината труд. Нека и аз направя половината.  И двамата да си направим труда. Да вземем награда от Бога.

 

Другият му казал:

 

- Не. Трябваше да седнеш да си починеш. Аз трябваше да дойда да те намеря!

 

Другият му отговорил:

 

- Ама какво говориш сега? Трябваше. . .

 

 

И започнали да говорят такива неща, но се явил Ангел Господен, който им казал:

 

- Това разногласие и караница е като благоухание пред Бога. То се издига като тамян пред Бога. Това са единствените кавги, които са угодни на Бога.

 

Такива кавги; кавга от любов! Да се караш, понеже обичаш. Представи си; другият да му казва „Не, трябваше да седнеш, да не се уморяваш!” „Ама, какво говориш сега?”, такива неща.

 

Карал ли си се някога от любов? Карал ли си се някога с жена си, понеже тя иска да види някакъв филм, но и ти искаш да видиш друг по телевизията и да кажеш:

 

- Ама, какво говориш сега, любов моя! Да гледаме твоя! Прощавай, че гледах моите толкова време.  Забравих, че започна филмът, който ти харесва.  Да видим твоето предаване!

 

Правил ли си това? Или всеки гледа неговото и казва:

 

- Колко е часът? Смени филма сега, започнало е това, което искам да видя.

 

Това, което ти искаш да видиш. Защо, ами това, което аз искам да видя? Ама, защо това, което ти искаш да видиш? Аз искам да гледам. Ама, аз искам! И казват: решението е да вземем още един телевизор.  И ти да вземеш за тебе.  И  аз да взема за мене и да гледаме всеки каквото си иска. С други думи, да бъде по нашата вкъщи. Моето и твоето. И единият никога да не се жертва за другия.

 

Помисли си съпрузите да се скарат и да казват:

 

- Къде ще отидем през отпуската?

 

И единият да казва:

 

- Където ти искаш, любов моя, в твоето село! Защо все ходим в моето? Да видим и твоите.

 

И жената да казва:

 

- Ама какво говориш сега? Да оставим майка ти и да не я видим? Отивам, отиваме в твоето село!

 

И да се карат. Какво каза? „Вашата караница се издига като тамян пред Бога. Като жертва. Като духовно благоухание.” Къде са тези караници? Това ми изглежда страхотно.

 

Ходих в една малка църква; там имаше възрастен свещеник, който по правило трябваше да води службата.  Но понеже поканиха и мен да служа и да проповядвам, той ми каза:

 

- Отче, ти ще служиш. Каза ми го и предстоятелят тук, няма аз да водя службата, ти ще я водиш. Аз ще седя до тебе.

 

Представи си само. И той се съгласяваше.  Аз му казвам:

 

- Отче, не прѐчи, аз ще проповядвам, когато дойде часът, но сега вие застанете пред св. Престол.

 

- Не, не, не!

 

И няколко пъти го карах насила да седне, но не искаше. И се радваше. И накрая изпитваше такава радост, че когато свърши Светата Литургия, ми казва:

 

- Отче, много се зарадвах, че служихме заедно!

 

Виждах, че не го казва лицемерно, фалшиво, да казва вътре в себе си: ”Зарадвах се, но в края на краищата ти дойде тук и ни се правеше на умен. Дойде ти, който си по-млад.” Не! Той проявяваше истинска любов. И аз казвах вътре в себе си „Боже мой, когато и аз стигна до неговата възраст, дано имам такава чиста любов да се жертвам за по-младия и да не ми пречи, ако загубя своя ред, моето първенство, моята власт.” Защото и там има степенуване. Разбирате ли какво имам предвид? Съществува определен ред.  Някой, който разбира от тези неща, сега ще каже:

 

- Такъв е редът на Църквата!

 

Добре, такъв е редът на Църквата. Но понякога и любовта, макар и като изключение, може да означава нещо друго. Любовта. Не е ли така? С други думи, ако старецът Порфирий беше в църквата, където служа, и – да речем, че аз бях по-старши по чин – нима би трябвало да му кажа:

 

- Отче, остани наблизо, понеже аз съм по-старши по чин!?

 

Любовта това би казала – т.е. да му кажа:

 

- Отче, вие елате тук!

 

И той би ми казал:

 

- Не, ти остани.

 

И бихме се скарали. Това, което  казал Ангелът. Такива караници са най-хубави пред Бога. Да се караш от християнска любов. Не обаче от егоизъм, а от жертвено разположение.

 

Къде са тези неща? А? Дали ги живеем? Аз не знам дали ги живеем. Тези, които ги живеят, са блажени.  Ти понякога си живял тези неща и се опитваш и се бориш да ги живееш и си достоен за похвала. И истина ти казвам, пред тебе, покланям се и се трогвам от това смирение, което показваш определени пъти.

 

С други думи, търсиш  някъде да видиш Християнството да се живее! И казваш да се живее така, не само на думи. Да се живее в такива малки случки и моменти, които дори да са малки  показват нещо много велико, което криеш или не криеш в себе си. С други думи, ти се откриваш! В даден момент се разкрива истината на твоя живот.

 

Слушай сега – свети Серапион Сендонит, името му било Сендонит, защото носел само един една завивка (от гр. σεντόνι – чаршаф, завивка). И защо имал само една завивка? Защото всичко друго, завивките, и парите си, и вещите си ги бил раздал. Не искал да има нищо свое. Нищо свое. Не искал да има собствено имущество. Нито стая. Нито дом. Нищо. Една завивка, с която да се намята. Защо? Защото толкова много искал да обича, че да не задържа нищо за себе си. Всичко за другите. И от голяма любов стигнал дотам да отива да се продава като роб на хора, които се нуждаели, за да им помогне. Например казвал на някой приятел:

 

- Върви да ме продадеш в тази къща, има причина.

 

Приятелят му отивал и го продавал. Той престоявал там две-три години. В къщата например имало проблеми: караници, разводи, проблеми; и той със своята доброта променял ума и сърцето на хората. Смекчавал ги.  И другите казвали:

 

- Ама как ни направи такива? Ти не си роб. Тебе трябваше да направим наш учител. Ти си духовен човек. Имаш любов. Имаш Христова любов.

 

И знаеш ли какво се казва в житието му? В началото той не говорел за Христос; не говорел много. Тази дейна любов обаче карала другия да се замисли. И ти казват:

 

- Бре, детето ми, като Христос постъпваш!

 

Представи си! Някой казал ли ти е това, скъпи мой? Някой да ти каже:

 

- Бре, детето ми, постъпваш като Христос !

И когато ги примирявал, той казвал:

 

- Не, не, аз не съм, не ставам за такива неща. След като се разбрахте, след като се заобичахте, след като се сдобрихте, аз си тръгвам; и парите, с които ме купихте, вземете ги, защото са ваши!

 

Слушай – той им връщал парите, с които го купили! И казвал:

 

- Не, не! Вземете ги, вземете ги!

 

Той си тръгвал и намирал отново приятеля си, като му казвал:

- Нека да ти кажа нещо, върви да ме продадеш в тази къща!

 

- Защо?

 

- Защото там има един еретик, на когото искам да помогна да разбере някои неща и да се върне в истинската вяра.

И оставал две-три години при еретика. Спасявал и него. И на него помогнал. След това отишъл на друго място. Цял живот. . .

 

Разбираш ли какво е живеело в сърцата на тези хора? И те издържали. Защото, за да правиш тези неща, трябва да имаш в себе си радост, с която да понесеш това! Тези хора не се измъчвали, не страдали от това, че правели тези неща.  Те чувствали в себе си друг извор на сила  и затова не чувствали трагично лишение, защото изпитвали радост. Дано Господ ни даде тази радост на истинското преживяване на Евангелието. И ние, Господи, да изживеем най-великото чудо! Да разберем някои неща. Да разберем, че едно си ни казал, и друго вършим. Да разберем, че сме изопачили Твоите думи; че за догмите може да крещим и да говорим; нито една йота, нито една чертица. Ти обаче не си казал само това. Казал си и толкова други практически неща, които не вършим във всекидневния живот.

 

Трябва да имаме малко страх в нас, една въпросителна и да казваме „значи, какво ще ми каже Господ, когато ме види? Зная те или не те зная?” Защото Той казал, че това ще каже и на свещеници – „не ви зная”. И ние ще му кажем:

 

- Ама нима ние не вършихме толкова много неща пред Тебе?

 

- Не ви зная, деца, не ви зная! Защото не виждам да носите това, което аз носих- убруса.

 

Този убрус, който сложил Господ и измил нозете на учениците на Тайната Вечеря. Той ще каже:

 

- Аз не виждам да носите нещо такова. Всички вие сте безупречни, всички сте съвършени, всички сте изгладени, спретнати, достолепни, чисти, изрядни; но лицемери. Във всичко това, фалшиви. А Аз? Аз не бях толкова достолепен като вас.

Но как ще покажеш любов, ако си „чист”? Как ще отидеш да помогнеш на другия, ако не се изцапаш и ти с него? Ако не сведеш коляно, за да измиеш нозете му, които са в праха и в калта? Как ще станат всички тези неща? Как – ако не се изпотиш – да посетиш брата си, който е сам в стаичката си, за да му занесеш сусамката, на него, който поиска едно сусамка.

Тези неща искат жертва. Искат труд. Искат презрение. Искат незабележимост. Искат периферия – а ти не искаш тези неща. Искаш само централните неща в църковния живот. Славата, името, известността, репутацията. И Христос каква връзка има с всичко това?

 

Мале-леле! Днес, днес, добре, прощавай, т.е., аз трябва да се покайвам публично? И това нещо, което сега правя, мисля, че не е правилно. Защото с всичко това, което сега правя,  в действителност  описвам себе си. Казвам ти – виждал съм много свети хора, християни; и днес; съвременни родители, майки, бащи, деца, млади хора, девойки, момчета, дядовци, баби. Съществуват! Съществуват! Прощавай, че ти казах всички тези неща. Моли се Христос да ме разпознае, когато ме види и да не ми каже:

 

- Не те зная!

 

И тогава вие ще започнете да казвате:

 

- Ама как не го знаеш, след като той говори за Тебе?

 

И Господ ще ви каже:

 

- Вие сега не говорете. Не го зная! Говореше, но не вършеше!

 

Нямам какво да кажа. Трябва да спра да говоря и да се покая. И ако искаш, и ти да се покаеш. Трябва да помислиш защо се покайваш. Нали? А не покаяние без причина.

Да кажеш конкретно:

 

- Не се възползвах от удобния случай, който ми беше даден. Отритнах го. Не използвах възможността, която имах.  Това, което Христос ме призова да правя.

 

Не неопределено покаяние. Тоест, кая се така, емоционално. Поради каква причина се каеш? Защото, ако се каеш конкретно, след това и конкретно ще се поправиш! В противен случай ще останем само в теорията и в емоцията.

И тъй, благодаря ти изключително много, че и днес прояви търпение към мене. Това, което правиш, във всеки случай е християнско; търпението спрямо брата ти;  и въпреки че той е свещеник и слушаш за неговите грешки, как се кае пред тебе; и ти го слушаш и го приемаш и му прощаваш. Да; и му прощаваш и не се скандализираш. И това е християнско. Това, което сега правиш, е християнско.

Нека изживеем най-хубавото чудо, което е опитното и всекидневно прилагане на казаното от Господ в нашия живот, в нашата душа, в нашето тяло, в нашето всекидневие. Доскоро, скъпи мои приятели!

 

 

 

превод от гръцки

 

 

 

Любов със състрадание

Юли 17, 2014 in Начална страница, Отечески съвети

 

- Отче, колко ви е трудно в келията! Идват наркомани, психично болни…

 

- Ето, тук става ясно дали в нас има истинска любов. В лицето на нашия брат, ние виждаме Христос. Защото каквото правим заради брата, вършим за Христа. “Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя – казва Христос, – Мене сте го сторили” (Мат. 25:40).

 

Веднъж при мен в келията дойде баща с бесноватия си син юноша. Почти едновременно с тях дойде и един мой познат. Аз отведох бащата и юношата настрани, за да поговоря малко с тях, тъй като причината за бесноватостта на момчето беше баща му. Бедният човек! Здрав, а от носът му течаха сополи. Виждайки това, моят познат дойде при него, извади кърпичка и избърса носа на човека, а след това сложи кърпичката обратно в джоба си. После свали златното си разпятие и го сложи на шията на момчето. Но не това ме порази, а с каква любов избърса носа му, да бяхте видели момчето в какво състояние е! Този човек му  състрадаваше, все едно юношата му е брат. Ако не виждаше в него брат, не би постъпил така. Ако обичаш другият като брат, то можеш да избършеш носа му с кърпичката си и да я върнеш после обратно в джоба. Но ако не чувстваш това, то другият човек за теб е чуждо тяло. Защото се гнусиш от докосването му и веднага след като той те опръска със слюнка, ще бягаш през глава да се измиеш.

 

Така, както Благият Бог ни е дал в изобилие дарования и не ни позволи да страдаме, така и ние сме длъжни да сме съпричастни с болката на ближния, който страда. Например виждаме инвалид. Ако помислим така: “Ако аз бях инвалид и не можех да ходя, как бих се чувствал?” и ще почувстваме състрадание. Или, ако някой, който е в трудна ситуация, ни помоли за помощ, ние веднага трябва да помислим : “Ако аз бях на негово място, нима не бих искал да ми се помогне?”  Това ще бъде състраданието ни към него. Но дори и когато човек сам е в беда, ако има истинска любов към ближния със състрадание, забравя за собствената си болка и и го заболява за другите. Аз, ако някой ми разказва за болката си, преставам да чувствам моята собствена болка, дори ако бих седял на пирони или ходех бос върху счупено стъкло.

 

- Св. Марк Подвижник пише: “Една страст ни пречи да вършим по силите си добро – нерадението. Тази страст се лекува с молитва и милостиня.” Защо той в този случай говори за милостиня?

 

- Защото милостинята, добротата смекчават сърцето. Милостинята действа на сърцето, както масло на ръждясала ключалка. Жестокото сърцето се смекчава, когато човек се вгледа в страданията на другите, става по-възприемчив и смирен. Бог не е създал човека жесток и немилосърден, но хората не развиват в себе си милосърдието, дарено им от Бога, те не състрадават на ближните и от нерадение постепенно се превръщат в коравосърдечни.

 

- Как да смекчим сърцето си?

 

- За да си смекчиш сърцето, трябва да се поставиш на мястото не само на другите хора, но и на животните и дори змиите. Помислете, например така: “Добре ли би било за мен, ако бях змия и изпълзя да се припичам на слънце, а към мен бяга човек с една пръчка и ме ударя по главата? Не, не е добре”. Ако мислим по този начин, тогава ще изпитваме състрадание и любов дори към змиите. Ако човек не се поставя на мястото на другите хора, и не само на хората, но дори и на животните и насекомите, то не може да стане човек.

 

В състраданието е скрита толкова силна любов, по-голяма от обикновената любов. Ако състрадаваш на другия, значи започваш да го обичаш по-силно. Когато в любовта има състрадание тогава прегръщайки, притискаш в обятията си твоя брат, обладан от бяс, и бесът излиза от него. Защото силната, горещата любов, в която има състрадание, утешава създанията със светото Божие утешение, потапя легиони с демони, освобождава душата, лекува раните ѝ с балсам, изливайки върху нея Христовата любов.

 

За духовния човек всичко е едно голямо състрадание. Изнемогва, състрадава на другите, моли се, утешава. И макар да понася чуждите страдания като свои, винаги е пълен с радост, защото Христос отнема болката му и го утешава духовно.

 

превод от руски

 

Съкровена истинска любов

Април 30, 2014 in Начална страница

 

- По мое мнение любовта бива три вида: плътска любов, която е пълна с духовни микроби; светска любов – външна, лицемерна, повърхностна; и духовна любов – истинска, чиста и съкровена. Тази любов е безсмъртна, тя пребъдва “во веки веков”.

 

- Отче, как мога да разбера, имам ли истинска любов?

 

- За да разбереш, трябва да изпиташ себе си дали обичаш всички хора еднакво и считаш ли всеки за по-добър от теб.

 

- Отче, моята любов към Бога и ближния е охладняла.

 

- Посей този неголям остатък от любовта, който имаш в себе си. И като израсне ще даде плод на любов, който ще събереш. После ти ще посееш повече любов и още повече ще събереш, така постепенно ще напълниш твоя хамбар, така че няма да има къде да я складираш, защото колкото повече любов сееш, толкова повече израства. Да предположим, че един земеделец има малък пакет със семена и ги засява. След това той събира плод и напълва по-голям пакет. Ако засее всичкия плод от големия пакет на следващата реколта ще напълни един голям чувал. И ако у него се умножат много семената и всичките ги засее, после ще напълни цял хамбар. Но, ако не събира семената в пакети и не ги сее, ще хванат червеи. Той трябва да посява семената в земята, така че да покълнат, израснат и дадат плод.

 

Искам да кажа, че същото се случва и с любовта. Когато любовта се е увеличава трябва да се отдава. Човекът, който не отдава дори и малкото любов, която има, е като някой, който държи в ръката си една шепа семена, но не ги засява в земята. Такъв човек е като лукавия слуга, който скрил таланта си. (ср. Мат 25:25)

 

В зависимост от това, колко любов отдаваш, толкова и ще получиш. Ако не отдаваш любов, няма и да получиш. Виждаш как майката отдава своята любов на децата, но и постоянно получава от тях, и любовта й постоянно расте. Но когато изискваме любов от другите само за себе си, искаме само да получаваме, и правейки добро, мислим за възнаграждението, тогава ние имаме не скъпа, а евтина любов. Тогава ставаме чужди на Бога и не получаваме любов нито от Него, нито от другите хора.

 

Тези, в които любовта е светска, спорят помежду си, кой да вземе повече любов. А тези, които се обичат духовно, спорят кой да отдаде повече любов. Те обичат без да мислят дали ги обичат другите или не ги обичат и даже не изискват от другите да ги обичат. Искат постоянно да отдават всичко и себе си и не се нуждаят другите да им отдават своето и себе си. Такива хора обичат всички, но най-много Бог, с Когото са от един род.

 

Безкористна любов! Не трябва да извършваме благодеяния, за да получим блага в замяна. Ние трябва да развием благородна, съкровена любов, така както Бог обича, а не евтината светска любов, изпълнена с всички човешки немощи.

 

- Геронда, на мен ми е трудно да отдавам любовта си, когато тя не е оценена.

 

- В тебе няма истинска любов, затова ти е трудно. Който има истинска любов, не се вълнува дали ще оценят любовта му или не. Жертвата, която той извършва заради ближния дори не я помни.

 

- Как да се науча да забравям доброто, което върша?

 

- Хвърли го в морето… Така ще го забравиш. Но злото, което ти причиняват, също трябва да забравиш. Така, без дори да забележиш, ще си събереш духовно съкровище.

 

Любовта известява

 

 

- Отче, как мога да проявя любов?

 

-Да проявиш любов? Не разбирам това. Това е лъжа и лицемерие. В нас има любов и тази любов ни издава. Това е понятно. Истинската любов сама известява другия човек без показни изрази. Любовта, това значи да изслушваш със състрадание чуждата болка. Любовта означава състрадателен поглед и слово, казано в тежка минута. Любовта означава да споделиш мъката, да  успокоиш другия в трудностите. Любовта означава да приемеш от другия груба дума. Всичко това е много по-полезно от много думи и показни постъпки.

 

Когато вътрешно състрадаваш на другия човек, то Бог го известява за твоето разположение, за твоята любов, и той я разбира без показни прояви. Същото е и със злобата, която не се проявява външно, другият човек я чувства. И дяволът, когато се явява в образ на „ангел на светлината”, носи смущение, а истинският Ангел неизразима лека радост.

 

- Отче, какво ми пречи да получавам известие за любовта, която другите имат към мен?

 

- Навярно ти не си развила в себе си любовта? Човек, който обича, получава известие за любовта, която другият изпитва към него…

Човек разбира, дали го обичаш истински или се преструваш, защото любовта лети към него като телеграма. Ако например ние отидем в детската градина, децата веднага ще разберат с какво разположение сме отишли. Веднъж при мен в килията дойдоха няколко човека, които искаха да организират детски приют. „Главното е да състрадавате на тези деца като за свои собствени, и даже повече, отколкото за своите. Ако това отсъства, по-добре не започвайте нищо.” Тогава един лекар, много благочестив човек, каза: „Ти си прав, отче. Когато за първи път отидохме в детска градина, децата веднага разбраха, с какво разположение е всеки. „Този господин – казваха – е дошъл просто така, този е дошъл да си поиграе с нас, а този господин истински ни обича”. Виждате ли по какъв начин любовта известява?

 

превод от руски

 

Огънят на Божията любов

Април 16, 2014 in Начална страница, Отечески съвети

 

- Отче защо в мен няма същата любов към Бога, както към човека? Когато аз обичам някого, то бих искала да съм постоянно с него?

 

- Това се случва постепенно, в резултат на борбата, иначе хората биха се възпламенили и биха горели с Божията любов. И дори навън да е студено, те биха мислели, че горят и биха бягали към гората. Един войник по време на войната оставил своята част и избягал в гората.  В неговото сърце се разпалила такава любов, че той не можел да я сдържи, искал да избяга и да се моли. Забравил за всичко. Намерил една пещера, влязъл в нея и започнал да се моли! Когато другите войници отишли на учение, го открили и завикали: „Дезертьор”. След това командирът на частта го привикал и го попитал: „Как се нарича това?” „Аз горя, господин командващ, горя с любов към Христос. Разбирате ли какво означава „горя”? „А според теб аз не горя ли? – го попитал командващият. „Аз горя, господин командващ, разбирате ли или не?”- повтарял той, все едно му казвал: ”Ако гориш, бягай!” Бог му помогнал и той избегнал военен трибунал. Тук, в мирно време, ако войник избяга го заплашва съд, а какво остава за война!

 

- Отче, когато човек се намира в такова състояние, чувства ли топлина в цялото си тяло?

 

- Да, но най-вече в гърдите. Когато се разгори духовната любов, огънят й се разпростира в гърдите. Целият гръден кош се превръща в пламък. Човек гори със силна, сладостна Божия любов , издига се и обича с истинска, майчина обич.

 

Този вътрешен огън, който запалва Сам Христос със Своята любов, съгрява тялото по-силно от веществения огън. Той има силата да изгаря всеки боклук, всеки зъл помисъл, който подхвърля дангалака, както и всяко лошо желание и всеки неприличен образ. Тогава душата усеща божествено наслаждение, което не може да се сравни с никое друго!

 

Колко е жалко, че този огън още не е влязъл във вас! Ако той се разпали във вашето сърце, то не биха ви вълнували никакви суетни неща. Желая, Бог да да подпали със Своята любов вашите сърца!

 

Божественият ерос

 

- Божественият ерос – това Божията любов ли е?

 

- Божественият ерос е нещо по-високо от Божията любов, това е лудост. Любов-ерос-безумие са степени както завистта-ненавистта-убийството. Великата Божия любов съединена с жертвата сладостно разпалва сърцето и като пара разпръсква Божествения ерос, който е невъзможно да се удържи, и който съединява с Бога.

Божественият ерос размеква твърдите ни кости и ги прави толкова меки, че човек не може да стои на краката си и пада!  Става като свещ поставена в топло място, която не може да стои права и се накланя ту на една, ту на друга страна. Ти я изправяш, а тя отново се накланя, отново пада, защото наоколо е много топло… Когато човек се намира в такова състояние и трябва да отиде някъде или да свърши нещо, той не може, налага му се да се бори, стараейки се да излезе от това състояние.

- А човекът, обхванат от Божествения ерос, чувства ли болка?

 

– Ако болката е много силна отшумява и става поносима, ако е слаба – изчезва. Виж хората, когато са влюбени се намират в такъв възторг, че забравят и да спят. Един монах ми сподели: „Отче, моят брат се влюби в една циганка и даже престана да спи. Само чувам: „Моята Параскевка, моята Параскевка”. Омагьосан ли е, или нещо друго? Не зная! Аз от толкава години съм монах и не обичам Божията Майка така, както брат ми обича своята циганка! Например аз не чувствам в сърцето си никакво веселие.”

 

За съжаление има духовни хора, които се смущават от понятието „Божествен ерос”. Не разбират какво е това и искат да го премахнат от Минеите и Октоиха, защото това ги обърква. Виж докъде сме стигнали! И обратно на това, миряни, които знаят какво е човешкия ерос, когато им говориш за Божествения, веднага ми отвръщат: „Това трябва да е нещо по-високо.”С много от хората, които са познали светския, човешки ерос, когато им говоря за Божествения ерос, бързо намирам общ език. „Някога падали ли сте на земята без сили от голяма любов? – ги питам. – Чувствали ли сте, че не можете да вършите нищо?” Те веднага се досещат, че това е нещо по-висше, и ние започваме да се разбираме взаимно. „Ако на нас – казват те – така ни действа простата, човешка любов, представяме си какво ще е небесната.”

 

превод от руски

Неиздавания на български “Слова том V, Страсти и добродетели”
източник: http://ni-ka.com.ua/index.php?Lev=paisiy