Иска ми се днес да поговорим за едно съкровище, което всяка от нас притежава и което ние не бихме заменили за никакви световни блага. Що за съкровище е това? Това е ежедневното богослужение. То наистина е скъпоценната перла на монашеския живот. Може да се каже, че ежедневният богослужебен кръг е ежедневно райско блаженство. Нека дойдат при нас най-богатите царе и ни покажат всички свои богатства – ние сме по-богати от тях. Нека се съберат най-успелите хора в света и ни разкажат за своите победи – ние сме по-щастливи от тях. Нека дойдат най-мъдрите измежду мъдреците – в ръцете си ние имаме съкровище, което ни дава най-висшата премъдрост.

Човекът, който всеки ден участва в богослужението е подобен на царски син. Той всеки ден влиза в царския Господен чертог като в свой дом. Трябва да бъдем безмерно благодарни на Бога за този дар. Помните ли какво казва Пророкът: „Аз пък, по Твоята велика милост, ще вляза в твоя дом и ще се поклоня в светия Твой храм със страх пред Тебе.” 1

По великата Божия милост и ние всеки ден влизаме в дома Господен. И за нас е така естествено да обичаме богослужението и да имаме голяма и гореща ревност към него, така че нашето сърце винаги ненаситно да ни тегли към службите и щом удари камбаната да бягаме в храма с весели нозе! 2 Както казва старецът Емилиан, добър е този монах, който „пръв бяга в църквата, та щом свещеникът възгласи ”Благословен Бог наш …” и сам той, като отхвърли настрана всеки помисъл, да благослови Бога”.

Ако монахът с голяма ревност и радост се стреми към богослужението, може да бъде уверен, че ще намери и Бога, и спасение, и святост.

Вероятно сте забелязали, че дори ако просто се отбием в храма, когато там не се извършва служба – вече чувстваме благоговение и мир. Усещаме със сърцето си, че храмът е нещо отвъдно, свято. И ако постоим дори само няколко минути в храма, не може да не се променим. Искам да ви прочета една история, която разказва митрополит Антоний Сурожки:

„Веднъж в нашия храм дойде човек с пратка за една от жените от енорията. Той беше невярващ и твърде нетърпелив. Беше разчел времето си така, че да дойде в края на службата, защото възнамерявал да предаде пратката, но не искал да има нищо общо с това, което се случва между храмовите стени. Но Провидението се разпоредило по своему: той дойде преди края на вечерната служба. Изпълнен с нетърпение, той се разположи с пратката си на пейката до входа. И тук с него се случило нещо, защото след като предал пратката и всички излезли, аз го видях как все още седи до изхода. Внимателно отбелязах: „Време е да си отиваме у дома”. Той каза: „Не, първо трябва да ми обясните: какво става тук?…Аз съм невярващ, уверен съм, че няма Бог, но все пак тук нещо се е случило. Какво е то: трепкането на свещите, тъжното пеене на вашия хор, мир, какъвто няма да намериш навън?” Аз вдигнах рамене и му отговорих: „Бих казал, че това е Божието присъствие, но ако Вие сте уверен, че няма Бог, ще ви се наложи да потърсите друго обяснение”. Той каза: „Да, но аз искам да дойда тук, когато в църквата няма да има никой и колективната истерия на Вашите енориаши няма да може да ми подейства”. Аз се съгласих: „Добре, елате”.

Той идва няколко пъти, седеше дълго и веднъж ми каза: „Знаете ли, когато тук няма никой, в тази църква все пак остава нещо, което до този момент не съм срещал. Да предположим, че това е Бог, Който живее тук и в чието присъствие хората се чувстват добре, спокойно, уютно и изпитват един към друг добри чувства. Но какво после?” Аз отговорих: „Не знам, идвайте пак и си изяснявайте”. Той продължи да идва и веднъж каза: „Знаете ли, забелязах следното нещо: когато хората идват в храма, в тяхното поведение има напрежение, но си тръгват успокоени. Чувства се, че са в мир със себе си и един с друг. И има още едно нещо, което просто не мога да разбера. Хората, които на службата се приближават до стъпалата там отпред и получават нещо с лъжичка от чашата, пристъпват с едно изражение, а когато се връщат обратно, лицата им напълно се променят, в тях се появява светлина. Затова мисля, че вашият Бог явно не е само Стопанин на това здание, Той е активен Бог, Той прави нещо с хората. Аз също трябва да се променя. Може ли да се кръстя?”

Така този невярващ и дори негативно настроен към вярата човек, напълно се променил само от пребиваването в храма. Защото в храма присъства и действа живият Бог! За преподобни Юстин Попович разказват, че той често произнасял проповеди в храма, дори когато нямало хора. Сестрите му казвали: „Авва, защо изнасяте проповеди в празен храм?” А той отговарял: „Храмът никога не е празен. Той винаги е пълен с ангели!” Сигурно на всеки от нас се е случвало, когато сме разтревожени или загрижени за нещо, да отидем в храма, да се помолим, да постоим пред иконите и да намерим утеха, вътрешен мир, благодатни сили. Всичко това свидетелства, че в храма присъства и действа Бог, че в храма са ангелите и светиите, които ни ограждат като стена. При преподобни Юстин четем:

„Всеки свят храм е частица небе на земята. Когато си в храма, ти вече си на небето. Когато земята те измъчи със своя ад, побързай в храма, влез в него, и ето – влязъл си в рая. Ако хората ти досадят със своето зло, прибегни в храма, падни пред Бога и Той ще те приеме под Своята блага и всемогъща защита. И ако се случи да те нападнат цели легиони демони, бягай в храма – застани сред светите ангели, защото храмът винаги е пълен с тях, и Ангелите Божии ще те запазят от всички демони на този свят. И нищо не ще може да ти навреди. Не забравяйте, братя: ние, християните, сме силни с Бога. Кой тогава може да бъде по-силен от нас? Никой, никой!”

Храмът е нашето прибежище. И ако ние получаваме духовна полза дори когато за кратко се отбием в храма, то още повече се освещаваме, когато присъстваме на богослужение. Защото в тези моменти небето слиза на земята, отварят се райските двери, времето променя своя ход! И дори да сме маловерни, немощни по душа, нерадиви, богослужението разтърсва нашето същество. Всичко в богослужението съдейства да се осветим и променим. На първо място, за това съдейства неговата красота. Самата архитектура на храма, иконите, тържествеността на обредите – всичко ни възхищава, радва, вдъхновява! Всред суетата на обикновения ежедневен живот, понякога може да престанем да чувстваме присъствието на духовния свят. Но когато дойдем в храма, на богослужение, сякаш се пробуждаме. Услаждаме се от красотата на духовния свят и дори само от това се променяме. Игумен Никон (Воробьов) разказва за себе си, че в дните на своята младост изгубил вярата в Бога, а с нея и смисъла на живота. И отново придобил и едното, и другото именно по време на богослужение в храма. Ето какво пише той за това:

„Когато влязох в храма, веднага си спомних преданието за пратениците на княз Владимир, които влизайки в гръцката църква не знаели къде се намират – на небето или на земята. Ето такова беше първото ми усещане в църквата след преживяното – че човек не е на земята. Църквата не е земя, а късче от небето. С каква радост само слушах: ”Господи, помилуй!”. Всичко въздействаше върху сърцето ми просто неизказано – цялото богослужение, постоянното споменаване на Божието име в различни форми, песнопенията и четивата. Всичко това предизвикваше някакво възхищение, радост, насищаше душата”.

Дори само сладкото име на Господа, което ние постоянно чуваме в храма, вече ни дарява велико вдъхновение! И ако ние внимателно слушаме цялата служба, непременно поне няколко думи ще докоснат сърцето ни, то ще се разтупти от радост и ще почувства Божията близост. Чуйте с какво дръзновение говори за това старецът Емилиан:

„Болшинството от песнопенията на нашата Църква потрисат човека. Когато ги пеем или слушаме, те предизвикват у нас такъв възторг, че получаваме главозамайване. Иска ни се да пеем, да тържествуваме. В манастира, където ежедневно се извършва богослужение, ние всеки ден виждаме това, за което говори псалмопевецът Давид и отците на Църквата: „радвайте се, праведни”, „запляскайте с ръце”, „възкликни към Бога цяла земьо”.

Наистина, колко точно тези думи от псалмите предават това, което се случва по време на богослужението. „Радвайте се, праведни”, „запляскайте с ръце”! В храма ние се радваме заедно със светците и заедно с тях, може да се каже, ръкопляскаме от радост. Близостта на светците, тяхната радост и тържество ни вдъхновяват. Край тях и ние също се освещаваме и се променяме. Общувайки със светците, ние усвояваме техните свети, божествени мисли и чувства. Всеки ден празнуваме победата над смъртта заедно с мъчениците, заедно с преподобните се възпламеняваме от ревност по подвижническия живот, заедно с апостолите славословим Бога. И светците ни помагат. Те не просто приемат от нас славословията ни, но и дейно участват заедно с нас в богослужението: чуват нашите молитви и ги принасят на Бога, заедно с нас прекланят колене, помагат ни по-добре да разберем службата. Случва се, например, да слушаме стихира, посветена на някой светец и да почувстваме особено умиление или да получим отговор на някакъв духовен въпрос. Това означава, че светецът е проговорил на душата ни, поучил ни е. Както казва един старец, Господ е установил богослужението, за да можем да общуваме със светците и да се учим от тях на святост:

„Когато човек иска да се научи на свети чувства, възможно ли е Бог да го лиши от това и да не се отзове на неговото желание? Именно затова Бог устройва църковните събрания, богослуженията. Затова изпраща ангели, архангели и светии тук, при нас, грешните, за да общуваме един с друг, та светците да даруват своята святост на грешниците, а грешниците да открият на светците своя стремеж да придобият същата като тяхната святост и да им се уподобят в нея”.

Ако човек израсне в царски дворец, той става царствен, придобива вътрешно благородство. А колко по-благороден и осветен става човек, когато всеки ден пребивава в обществото на светците. Това може да се види в монашеския живот. Монахът, който обича богослужението и всеки ден е в храма, придобива особено благородство, духовен аристократизъм. Както за Божията Майка се пее, че тя е „възпитана в храма”, така и всички ние се възпитаваме в храма, в обществото на светците.

И знаете ли в какво още е особената сила на богослужението? Защо то така ни влияе? В храма ние сме едно не само с всички светии, но и един с друг. Преживявайки единството на Църквата, ние с особена сила чувстваме и нашето единство един с друг. И това променя всеки от нас. В храма ние придобиваме съборно съзнание. Звучи възвишено, но това на практика чувства всяка от нас, дори най-обикновената сестра! Какво означава съборно съзнание? Това означава, че аз не съм сама, аз вървя към Бога заедно с другите. Всички ми помагат и аз помагам на всички, и всички заедно се спасяваме.

Велика сила има нашата съборна молитва. В богослужението ние обединяваме духовните си сили. На човек му е трудно да се моли сам. А когато се моли заедно с другите, молитвата му получава крила. И той се освещава от това, че около него всички се молят. Както казва старецът Софроний (Сахаров):

„Какви чудни часове са това – когато се намираш в помещение, където някой призовава името Господне! Когато всички около вас призовават Христа и вие живеете в тази атмосфера, това с течение на времето преобразява вашата природа”.

Дори ако ни се стори, че поради душевната си немощ или поради умора, на службата изобщо не сме се помолили, въпреки това ние излизаме от храма променени. Каквито немощи и недостатъци да имаме, в храма те се допълват от добродетелите на другите. Митрополит Атанасий Лимасолски казва в една своя беседа:

„Църквата, богослужението, приличат на самолет. Влизаш в него и искаш или не искаш, разбираш или не разбираш, че си в самолет – летиш заедно с другите. Самолетът излита заедно с всички, които са в него. На това прилича богослужението.

Ето, ти си дошъл на литургия и стоиш там като пън. Дори да е така, дори даже нищо да не разбираш, дори твоят ум да витае, да се скита и носи тук и там, ти само ела и стой тук макар като пън, като сухо дърво – но в Църквата и дървото се освещава, и камъните, и праха. Когато метем храма, не изсипваме праха в кофата за смет: има специално място, в което го изсипваме, защото в храма дори прахът се освещава”.

И ако в храма дори и прахът се освещава, то как няма да се освети човекът, за когото е създаден храмът? При богослужението човекът не просто се освещава, а става божествено прекрасен, царствен! Присъствието на светиите и ангелите, единството на Църквата, единството на сестринството така въздействат на душата ни, че ние се издигаме над самите себе си.

Може още да се каже, че в храма всяка от нас става премъдра, много по-мъдра от онези, които завършват университети или академии. Защото при богослужението ние получаваме най-важните знания. На едно място старецът Емилиан казва така: „Царството Небесно е най-важното знание”.

И наистина: какво за нас е най-важно да знаем? Това, което се отнася до нашето спасение, до вечния живот. Тези безценни знания ние придобиваме именно на богослужението. Това са знания, които ни променят, правят ни други хора, защото представляват жив опит за Небесното Царството. Богослужението никога не може да доскучее. То е някаква неизчерпаема дълбина. Колкото и да черпим от този извор, никога не можем да кажем, че сме взели всичко, че вече няма какво да вземем. Когато сме били на богослужение, в течение на целия ден след това ние помним за небесното Царство, за Бога. Паметта за Бога пропива в нас и ръководи всички наши постъпки, общението ни с ближните, вдъхновява ни за непрестанна молитва.

И така, богослужението наистина е най-великото съкровище в нашия живот. То ни освещава, дава ни висша премъдрост, опитно знание за небесното Царство и ни води към спасение.

Нека ценим това съкровище, да се стремим да придобием от богослужението всичко, което то може да ни даде! А при какви условия можем да получим особена полза от богослужението? Това до голяма степен зависи от нашата подготовка за него.

Как мислите, кое е главното в нашата подготовка за службата? Кое най-много ни помага правилно да възприемем службата, духовно да се нахраним от нея? Разбира се, килийното правило, което я предшества. Помните ли притчата на Спасителя за сватбената вечеря? Ние с вас също сме поканени на сватбена вечеря, на пир, където ни очаква Сам Господ. На тази вечеря трябва да дойдем в сватбена премяна. А къде се обличаме в такава премяна? При правилото. Там се обличаме в светли одежди – чист ум, свобода от суета и грижи. След правилото всички ние влизаме в храма, облечени царски. И дори ако през деня сме били обременени от някакви проблеми, грехове, суета, правилото може да ни освободи от всичко това.

Веднъж един послушник попитал атонския Старец Антим: „Отче, как да се избавя от бремето на греховете ми?” Старецът отговорил: „Изпълняваш ли винаги килийното си правило, чедо? Когато човек в тишината на килията предстои пред Христос, Той невидимо пак и пак облекчава неговото греховно бреме и накрая идва ден, когато човек се чувства лек като птица”. „Кога ще бъде това, отче?” – попитал отново послушникът. „Бог дава това по мярата на усърдието на всекиго. Колкото по ревностен и прилежен бъдеш към килийното си правило, толкова по-скоро ще се усетиш в „обятията на Отца”.

Наистина, по време на правилото ние получаваме облекчение от бремето на нашите грехове, сякаш събличаме от нас вехта дреха. И когато дойдем в храма, нашият ум е просветлен и ние много по-добре разбираме всичко, което чуваме по време на службата.

Иска ми се да кажа няколко думи и за втория начин, по който се подготвяме за богослужение. Това е нашето угаждане на Бога в течение на деня. От това, как сме прекарали деня, как сме общували с ближните, как сме изпълнявали своето послушание, зависи как ще се молим по време на службата, как ще я възприемем. Целият наш монашески живот е за нас прекрасна подготовка за богослужение, защото монашеският живот е непрестанен подвиг – подвиг на себеотрицанието, послушанието, жертвеността, любовта. Всичко това има велика цел. Благодарение на него, човек става способен, по думите на стареца Емилиян, „да извършва литургията с голяма сила, непосредственост, острота, така че небето и земята да гърмят, когато ние извършваме литургия”.

Затова нека обичаме подвига! Да не търсим пълен комфорт, да не искаме да се изпълняват всички наши желания или ближните ни винаги да се отнасят към нас с уважение. Точно обратното – нека жадно търсим възможност да проявим послушание, да се съгласим, да почетем ближния, да склоним пред него нашата глава. Всичко това не само прави ежедневния ни живот по-пълен и дълбок, но и ни подготвя за най-висшата радост – срещата с Бога по време на богослужението.

В частност такава сила има подвигът на послушанието. Всички наши трудове стават за нас подготовка за богослужението, когато ги изпълняваме с усърдие и отсичане на своята воля. Помните ли прекрасните, вдъхновени слова на св. Йоан Лествичник, казани за братята, трудещи се в общежитието:

„Видях просияли в послушанието и според силите си не небрежащи за паметта Божия, извършвана умно, които, като заставаха на молитва, скоро овладяваха ума и проливаха потоци сълзи, защото предварително бяха подготвени чрез светото послушание”.

Тези думи могат да се отнесат до всяка една от нас. Всяко наше дело, всеки наш труд, извършван с отсичане на своята воля, отваря нашето сърце за Божията благодат. Иска ми се да ви прочета един разказ от спомените на монахиня Евстолия, живяла през ХІХ век:

„В нашата обител беше въведен следният ред: в продължение на три години послушниците трябваше да изучат всички монашески послушания – и в зеленчуковата градина, и на полето, където се налагаше и да косим, и да жънем и да връзваме снопи. За мен, която бях възпитана в охолство и изнеженост, това беше непривично. Имах послушание и в трапезарията. И при строежа на храма, заедно с другите новоначални, носех на строителите вар и тухли. Веднъж се случи, поради послушанията, три съботни дни по ред да не мога да присъствам на всенощното бдение. Когато със скръб съобщих това на сестрата икономка, тя сурово ме смъмри за леност в манастирските трудове и своеволие. Каква буря предизвика това в моята душа! Какъв ропот ми се наложи да преодолявам в сърцето си, защото това отношение ми изглеждаше жестоко и несправедливо. Но милосърдният Господ, в отговор на молитвите ми, не само смекчи и умири моето сърце, защото аз взех решение никога повече да не противореча и да не търся своето, но и ми дарува Своя велик дар. Когато на следващата сутрин отново отидохме на послушанието си, се оказа, че работниците не са дошли и майката-игуменка нареди всички да отидем на утреня и на ранната литургия. Каква сладост намирах във всяка дума от службата! Имах чувството, че не съм на земята, а се намирам в рая и от все сърце възпявам Господа и Пречистата негова Майка с всички светии! Когато запяха „Честнейшую”, струваше ми се, че от умиление пред Пресвета Богородица сърцето ми ще престане да бие и ще се разтопи. Не знаех къде съм застанала и къде се намирам. Когато после разказах за това на матушка, тя ми каза: „Господ ти е дал това, защото си се смирила. Продължавай да постъпваш така и тази сладост ще стане твое постоянно достояние”.

Така и ние, когато претърпим нещо през деня, когато отсечем волята си, ставаме мъченици пред Господа и Той с любов ни приближава до Себе си. И тогава с особено дръзновение предстоим пред Него на службата, така както предстоят пред царя неговите верни воини.

Има още едно важно условие, за да почувстваме дълбоко богослужението, за да докосне то сърцето ни. Това е участието във всички служби от денонощния кръг: вечерня, повечерие, полунощница, утреня, часове. Който присъства на всички тези служби добива чувството, че живее в рая, че в сърцето му е рай. Такъв човек няма помисли, няма проблеми. По-лесно му е да държи непрестанната молитва, по-лесно му е да се труди и да общува с ближните в дух на любов.

Особено голямо значение има вечернята. Макар тази служба да е кратка, в нея е заключена голяма благодат. Митрополит Атанасий Лимасолски разказва такава история:

„Спомням си един шофьор на автобус в Солун, който, заедно с кондуктора, по време на движение извършваше вечерня, часове, молебен канон към св. Богородица. Веднъж се пошегувах с тях: „Вашият автобус, момчета, е като манастир на колела”. Качваш се в него и виждаш кондуктора с голям Часослов в ръце. В автобуса имаше благодат, защото тези хора се молеха”.

Виждате ли колко сладки са всички служби от денонощния кръг! Те вдъхновяват всеки, който обича Бога, който иска да води сериозен духовен живот. Колко повече те трябва да вдъхновяват нас!

Ако само знаехме, как Господ и Божията Майка искат да ни видят на вечерня, то ние бихме тичали натам с всички сили, страхувайки се да не закъснеем дори минута! Помните ли случая, за който разказва оптинският старец Никон (Беляев)? Искам да прочета този откъс от неговия дневник:

„Ето какво ми разказа днес отецът:

– Аз и по-рано бях ви казвал, че на служба трябва да се идва още преди да удари камбаната, звънът на камбаната да ви заварва вече в църквата. Защо? Защото в този момент Божията Майка влиза в храма. Бях чел това някъде преди. А след това четох за киевския отец Паисий… Той бил монах-подвижник, който юродствал. Веднъж дошъл на вечерня, ударили камбаната. В храма нямало никой. Като оправил всичко, клисарят също излязъл. Той останал сам. Изведнъж чул шумолене, сякаш някой идва. Погледнал – и вижда величествена Жена, висока на ръст, съпроводена от апостол Петър и още някой. Тя огледала храма и казала: „Звънят за вечерня, а монасите ги няма”. След това, като се обърнала към отец Паисий, го благословила, осенявайки го с широк кръстен знак и тръгнала навън, като същевременно се издигала във въздуха. Отец Паисий излязъл след нея от храма, проследявайки я с поглед. Тя се издигала все по-високо и по-високо, докато не изчезнала напълно от очите му”.

Ето какъв случай! По това идват ли монасите на вечернята, може да се съди за целия живот на манастира. Именно любовта към службите от денонощния кръг показва, че в манастира наистина има ревност към духовния живот. Господ ще даде всичко необходимо за живота в този манастир, в който братството се моли на вечерня. И най-важното – в такъв манастир изобилно действа благодатта на Светия Дух.

Когато участваме във вечернята и във всички други служби, след това по-дълбоко разбираме литургията. Старецът Емилиан казва следното:

„Кой в наше време ходи на вечерня, на утреня? Колко хора извършват повечерието? Кой знае нашите последования? Кой слуша църковните канони? Богатството на последованията се изоставя, то бива оставено някъде в ъгъла. Счита се, че е достатъчна само божествената литургия. Но така литургията не ни храни, не ни преобразява, не ни възвежда към Божествени преживявания”.

Разбира се, литургията ни въздейства при всички случаи. Но когато идваме на нея подготвени, след като сме извършили вечернята, повечерието, полунощницата, утренята – тогава литургията ни възнася на небесата!

Това дали сме били на часовете, на вечернята, оказва голямо влияние върху нашия живот. Например, много от нашите сестри забелязват, че настроението им след вечерня е различно от това, с което са дошли на вечернята. Случва се през деня да ни тревожат и смущават някакви помисли, а след вечернята всичко това изчезва, в душата се възцаряват мир и тишина. Ние чувстваме, че денят с всички негови грижи е завършил и е настъпило време да се готвим за следващия ден, за нова среща с Бога, за причастие със Светите Христови Тайни. Много ми се иска всички да имаме гореща ревност към службите от денонощния кръг. Това ясно ще покаже, че имаме твърда вяра, че сме свободни от пристрастност към земните неща, от излишни грижи и сме устремени към онова, което единствено е потребно.

И най-важното, нашата любов към богослужението свидетелства за нашата любов към Бога. Ние идваме в храма не толкова, за да получим нещо, а защото обичаме Бога, защото просто не можем по друг начин. Вероятно сте забелязали колко много са църковните песнопения, в които не се съдържа никакво прошение, а с които Църквата просто благодари, възхвалява и славослови Христос. „Слава на Тебе, Господи, слава на Тебе!”, „Благословен си, Господи!”, „Алилуя!”, „Осанна!”. И както пише митрополит Вениамин (Федченков): „От своята любов Църквата пее така на своя Небесен Жених. Всички служби на Църквата, на тази чиста Христова невеста, са химн на нейната любов към Бога. Всички свети души са горели от тази любов. „Сладчайший Иисусе” – тези думи не са образен израз, те съответстват на горенето на сърцето”.

Всички богослужения на Църквата са преди всичко вдъхновена песен на любовта към Сладчайшия Иисус! И особено за нас, монасите, е така естествено постоянно да се стремим към храма, та заедно с църквата да пеем на Христа песента на любовта. Защо в манастирите храмът винаги се строи в центъра? Защото както казва архимандрит Василий Иверски, „Целият наш живот се върти около Бога. Нашето главно занимание е Той”.

Близки теми:

Наградата за грижите към старите Благодаря! Спомени със св. Паисий Светогорец Как започва християнският живот в нас? И костенурките могат да летят

За да четеш това, означава, че си решил донякъде твоите основни проблеми.

Нека ти дам пример. Сега не търчиш да намериш пари, сега, в този миг, не страдаш и не викаш от страшна и ужасна болка, защото, ако изпитваш много голяма болка, нищо не можеш да четеш. В този миг си спокоен, в някоя стая, в офиса, в някое място, където е спокойно и можеш да почетеш. Затова нека кажем едно Благодаря! За Божията любов, Благодаря! На нашия Господ, Който ни дава възможност да имаме толкова дарове в живота, да кажем „Благодаря!“, че можем и правим този малък опит да кажем две думи и имаме възможност да слушаме, да говорим, да мислим, да се изразим и живеем в мирни обстоятелства и имаме толкова дарове и ако видиш сега, че котлонът в кухнята е включен и яденето ти се готви, и хладилникът ти е пълен с неща и блага – само колко дарове имаш в живота си!

Направи ми впечатление, че в нашата епоха през целия ден дават рецепти по телевизията, дават ястия, дават възможност да видиш нови готварски рецепти и нови предложения, което означава, ако добре помислиш, че нашите основни въпроси, необходимите неща, за да живеем, някак сме ги подсигурили и след това започва един лукс, който е луксът на тази възможност, т.е. нещо в повече, една рецепта, втора, с някоя рядка съставка, например да намериш джинджър – кой е познавал джинджъра преди няколко десетилетия в Гърция, кой е знаел за някои източни, индийски подправки? Това нещо означава, че имаме какво да ядем, остава ни ядене и му се наслаждаваме. И добре правим. Тоест кое? Това, че разкрасяваме живота си, че го правим по-богат, по-приятен, по-сладък, по-красив. Ако някой няма дори парче хляб, ако някой няма дори чиния ядене, дори една супа, дори фасул или пържен картоф или две пържени яйца, ако нямаш дори тези основни неща, къде ти да намериш време и кураж да уредиш един куп неща в кухнята и да следваш хубави рецепти? Обаче ти си свикнал с тези неща, смяташ ги за самопонятни, за даденост, че имаш тези неща и след това започваш и търсиш други неща и искам и други! Искам още! И не се задоволяваш с малкото, които имаш, което не е малко, изобщо не е малко, а изключително много. Не се задоволяваш със здравето, което имаш, но естествено когато го загубиш или ти се случи нещо, тогава казваш – как бяхме и колко добре бях и не го разбирах и колко дарове имах от Бога и не ги оценявах! И как тогава, когато не ме болеше глава, нямах още световъртеж, никогa не го бях оценил, че главата ми е здрава и не ме боли. И се сещаш, когато някога си спал добре и за теб е било нещо обичайно и рутинно в живота. Никога не си бил почувствал нуждата да прославиш Бога, да Му благодариш и от теб да излезе признателност, покой, щастие, тишина на душата, радост и да кажеш – слава Богу! Имам си яденето, имам си креватчето, имам си спокойствието, имам си мирните мисли и съзнание, спя и съм доволен! Не го разбираш това. След това обаче, когато започне безсънието, когато те обземе главоболие и казваш Боже мой, един ден да ми дадеш без главата да ме боли така ужасно и ще Ти кажа едно горещо „Благодаря“, както тези малки дарове, които поставят върху иконите, от мед, позлатени или сребърни дарове, върху които пише „Благодаря!“ за нещо, което Бог ти е дарил, някакво чудо, което е направил в живота ти – това благодарение. Аз днес искам това да направя, да кажа едно „Благодаря!“ в мене. За да мога да водя този разговор с тебе и това предаване, означава, че сега не страдам, не ме заплашва нещо, имам свободата да говоря, имам свобода на словото, имаме демокрация, не съм в опасност, тоест един пример: ако живеехме в Русия в началото на предишния век, нямаше да можем да кажем тези думи, нямаше да можем да ги кажем. Щях да отида в затвора, тоест днес това, което правя, ако го гледаше един свят свещеник от онази епоха – святи хора са били – те не можели да говорят, а ние грешните днес говорим. И тези светии тогава не можели да говорят, защото всяко обсъждане с духовно съдържание, за Бога, водело до затвор, до каторга, до принудителен труд, до изтезания, до мъчения, до страдания. А аз мога да говоря. Това е велико нещо. Имаш едно радио и сега седиш и може да си говорим, имаш едно радио, това не е самопонятно – майка ти, баба ти, дядо ти, всички те имали ли са радио? Да могат да слушат такива разговори? Бог ни е дал велики дарове в живота. Не го разбираме, а го смятаме за даденост. За колко неща в живота, ако седнеш и помислиш върху тях, трябва да кажеш едно „Благодаря!“ И още нещо – сега си свободен дори да смениш предаването и да кажеш: не искам да те слушам, омръзна ми, не искам да слушам тези думи. Пак си свободен. Нима това не е велик дар? Това, че никой не те принуждава насила да слушаш нещо, което не ти харесва. Ти избираш, подбираш, искаш да слушаш – слушаш, искаш да не слушаш – сменяш го, слушаш друго предаване. Правиш каквото искаш. Свободен си. Това не е ли велико? Казвам ти го, защото често твоят ум се фокусира постоянно в неприятни неща и все нещо ти е виновно, нещо ти липсва, от нещо се оплакваш и не можеш да разбереш, че ако помислиш по друг начин за живота си, тоест ако видиш нещата по друг начин и се промени зрителното поле на душата ти, ще разбереш, че за много неща вече трябва да си много доволен и радостен. Това недоволство означава, че душата ни не се фокусира правилно и постоянно гледа какво й липсва, какво не върви добре, какво ми е виновно, какво отсъства от живота ми. А ти си пълен с щастливи възможности, които Бог ти дава, възможности и дарове, но не ги разбираш, не ги оценяваш, не им се радваш. Как се казва за фотокамерата – фокусира, тоест къде се насочваш, къде се фокусираш – в жалванията, в негодуванието? В ропота? В отегчението, в това, че всички са ти виновни? Ти ще ми кажеш: коя най-накрая е темата на предаването? Нищо, това е темата. Това. Как да гледам нещата в живота ми, дори малките и незначителните, че не са изобщо незначителни, а дарове. Имаш много дарове. Какво правиш сега? Наливаш си вода? Не го казвам на тебе, защото някой ми каза: слушам те в кухнята, пия си кафето, водата, готвя яденето. Водата, която пиеш, да те питам – откъде си я взела? От чешмата, нали? Има ли вода в чешмата днес? Има. Смяташ го за даденост, смяташ за даденост, че от чешмата трябва да тече вода, да имаш и да пиеш. Затвори чешмата малко, спри я! Когато не я използваш, спри чешмата, толкова вода се губи. Ако си спомниш в по-стари времена, и аз сварих това, въпреки че не съм стар дядо, сварих го в селото, където израснах – имаше една чешма на централния площад и хората отиваха с туби и стомни и си наливаха за вкъщи. Нямаше чешми във всички къщи, където да тече постоянно и да имаме когато и колкото искаме и то чиста вода. И оценяваха водата. Оценил ли си я? Знаеш ли кога я оценяваш? Но пак не я оценяваш, а просто негодуваш – когато някой път слагат съобщения върху блока, че „поради ремонт утре от 6 сутринта до 11 ч. няма да има вода”. И как само реагираш: какво ще стане днес? Вързаха ни ръцете! Нямаме вода! Не мога да пусна пералнята! Не мога! Добре, негодуваш, а когато дойде водата? Айде, най-накрая дойде! Да свършваме! Дойде! Това ли беше? „Дойде!”? Не трябва ли от теб да излезе щастие? Ако умът ти не се научи да се радва така и да оставиш тази благодарност да напоява душата ти, както капката олио пада върху парче плат и се разстила, става петно, така да се получи в теб едно „петно” на голяма благодарност, да се разстели в тебе и да кажеш – леле, дойде водата! Толкова дни, когато имах, не го разбирах. Един ден се лиших от нея за четири часа и възнегодувах! Когато водата дойде отново и пия, готвя, мия се и чистя къщата с чиста вода, всичко това, я си представи – не чистиш къщата си, нито се миеш с вода, която е за градините и цветята, а с чиста вода, която би могъл да пиеш. Това не е било така в миналото. И днес има хора в страни от третия свят, които нямат чиста вода. Веднъж се връщах от Света Гора и спрях, за да взема вечерния влак, за да се върна в Атина и видях една изложба на Лекари без граници и имаше снимки от Африка, където ходили. На снимката имаше малко дете, което вземаше вода от заразен извор, понеже му тежи да ходи до извора с чиста вода и не знаеше каква е разликата между едната и другата вода. Едно малко детенце. И пишеше, че много семейства са умрели, понеже са взели вода от погрешен извор, от мръсни, заразени извори и пиели от водата. И това не става в епохи преди векове, а сега, в нашата епоха. Ние не сме си изпатили нищо подобно.

Почувствал ли си това, излезе ли от тебе като вълна на благодарение? Да кажеш едно Благодаря!? Естествено това не можеш да го правиш и да се стягаш насила, не ти идва, разбирам те, не може насила да излезе, какво да кажеш, като не ти идва, не ти идва. Но помисли малко за тези неща, а именно, че живееш сред даровете, но на твоя ум му е станало нещо и не оценяваш нещата правилно, не ги цениш. Ако направиш подарък на една жена, някакво много скъпо бижу и тя те гледа в очите с вкаменен поглед, хладно и безразлично, няма ли да кажеш, че нещо не върви добре с тази жена? Ще кажеш – не се трогва! Правя й такъв подарък, много скъп, не го ли разбира? Всички ние сме такива пред Благодетеля на нашия живот, пред Бога, пред даровете, които ни дава чрез природата, в природата, но не го разбираме. И колко други дарове, ако помислиш за тях, ще спреш хленченето. Имаш изключително много неща. Имаш своя ум и мислиш. Разбираш това, когато имаш един приятел, чийто ум се разболява и тогава се кръстиш и казваш – Боже мой, пази ми ума! Разбираш го сега, когато можеш да ходиш и говориш и седиш. Седиш ли? Сега седиш ли? Да прославяш Бога, че можеш да седиш! Казах това веднъж на децата в училище и те ме попитаха защо? – прославете Бога, че можете да седите и нямате болки! И това не е мое вдъхновение, четох това в книга на стареца Паисий, където се казва, че той сам дава такъв съвет – да благодариш на Бога, че можеш да седиш! Аз го разбрах, когато ми се появи рак на дебелото черво и тогава вече не можех да седна отново. И когато лягах да спя, се въртях в леглото да намеря едно място, но не намирах мира, защото, накъдето и да се обърна, ме болеше. И след това разбрах, че толкова време, когато седях на пейчицата ми, върху пъна, върху един камък, където и да е, беше Божие благодеяние. Никога не го бях оценил. Смятах, че да мога да седя е самопонятно.

Днес не ти казвам нещо велико, не ти говоря за висше богословие, не зная да ти казвам възвишени неща, но знам, че тези прости неща могат да задвижат механизмите на нашата душа и да предизвикат сълзи и това го смятам за много велико нещо. Това душата ти да може да стане чувствителна, сърцето ти да стане меко, от плът, а не каменно. От каменно да стане от плът.

Или търчим по магистрали, за които толкова хора са се трудили, докато поставяли тези циментови блокове и понесли студ и пек, но в нас не чувстваме, че трябва да им благодарим за това. Това, на което аз сега се наслаждавам, някои хора са се изморили заради мене, за да ми улеснят живота. Никога не го помислям. Минавам оттам, гледам си пътя, имам своите нерви, тревога, стрес, бързам да стигна и другият казва – това са сантименталности, романтизми и глупости! Моля те! Животът е жесток! Животът е жесток, но тази жестокост на живота, ако не те накара да бъдеш малко по-чувстлителен, накрая и ти ставаш много жесток и какво е заключението? Какво?

Днес животът толкова се улеснява, но душата пак не се отморява, имаме всичко и пак не сме доволни. Ако започнеш да казваш „Благодаря!“ за всички неща в живота си, постоянно ще имаш поводи да си доволен. Просто това искам да ти кажа днес. Потърси да кажеш едно Благодаря!

Старецът Паисий казва, че когато бил на планината Синай, където се подвизавал няколко години, нямало питейна вода. Трябвало да ходи далеч, 30 минути пеша, от една скала капела вода и то не винаги. Той казва: „Трябваше да ходя половин час пеша и когато се свивах в края на планината, гледах отдалеч да видя дали скалата блести от слънцето – ако блестеше, означаваше, че имаше вода. Ако не, означаваше, че е суха и днес не капе вода. Когато виждах, че капе, леле, не можеш да си представиш колко щастлив се чувствах!“ Една чашка вода може да стане за теб извор на щастие. Мислил ли си това? Чувствал ли си се някога щастлив, пиейки една чаша вода? Никога. Ти – да. Но говоря по принцип. Старецът Паисий продължава: „Вземах водата в килията ми и я пазех дори капка да не падне, защото капеше много слабо. След това дойдох на Света Гора, където навсякъде има извори, течащи и чиста вода, свикнах с това и то се превърна в нещо самопонятно за мене. И след това видях, че от мене изчезна тази благодарност, тази радост, която чувствах за чашката вода.“

Предния път ти казах за случая, когато той ядял един сухар и домат и благодарил на Бога, че ядял един сухар с домат. Знаеш ли, много е важно как мислиш за нещата в живота – не знам дали си съгласен. Въпрос на помисъл е – тоест как гледаш на нещата. Ако започнеш да гледаш на тях негативно, с ропот, с негодувание, е, всичко ще ти изглежда грозно, но ако ги видиш с добри помисли, с философска нагласа, тогава всичко става извор на радост и ликуване. Виж сега какво мислел старецът Паисий с един домат и малко сухар. Той казвал – аз съм в Света Гора, сред природата, други живеят в града, сред вредните изпарения, леле, Боже мой, благодаря Ти! Аз съм в една къщичка – и какво имал – една колибка, много бедна, много проста, нито мозайки вътре, нито мокети, нито паркет, а дърва, слепени едно до друго, много бедна и оскъдна обстановка. Но въпреки това казвал – аз имам моята къщичка – нито наем, нито нищо. Другите – тревога да намерят дом, да живеят под наем, да плащат за децата си, училището, разходи, а аз тук имам толкова братя наоколо, поздравяват ме, помагат ми, казват ми – Добър ден! Благословете! Господ (да благослови)! Други в света нямат един познат, в една кооперация живеят и не си говорят помежду си. Той мислел различни такива неща. Мене Бог ме направи монах, помогна ми да повярвам в Него, да Го обичам. Други хора не знаят какво да вярват, объркани са; аз спя вечерта спокоен, други нямат сън – такива неща мислел. Внезапно започнал да плаче, държейки в ръката си един домат и малко сухар. И дошъл друг човек и го видял, а старецът Паисий влязъл вътре да се скрие, да си избърше очите, а този, който бил отвън, си казал: а-а-а, добре, нещо крие! Нещо подозрително прави старецът Паисий! Веднага като ме видя, отиде вътре! Кой знае какво прави! И другият не разбра защо отидох вътре, не исках да ме види така, както бях развълнуван – казва старецът.

Ти се задавяш в мисли, които те карат да виждаш всичко в живота в черно. Недоумявам защо правиш това, недоумявам и определени пъти си поставил като цел в живота си да мислиш постоянно за неприятните неща, да виждат всичко наопаки и отчаяно. Казват ти – имаш дом! А ти: какво като имам? На мене ми липсва това и това! Имаш дом! Всеки ли има дом? Плащаш ли наем? Твой е? Твой е! И пак не го оценяваш. И дори да живееш под наем – лесно ли е всеки днес да наеме дом? Не го оценяваш, не го разбираш. Знаеш ли какво правиш сега? Сякаш казваш – Боже мой, не разпознавам Твоя дар, не го разбирам, не го ценя! И предизвикваш Бога, предизвикваш самия живот да ти вземе този дар, не от отмъстителност, а защото вижда, че дарът е загубил своята цел. Ако дарът, който Бог ти изпраща, за да те направи по-чувствителен, по-мек, по–признателен, по-смирен, по-доволен, по-спокоен човек, не те прави такъв, тогава защо да го имаш? И Бог казва донеси го, остави го, донеси го да ти го взема малко – не защото не искам да ти го дам. Аз искам да ти дам и други, но не можеш да задържиш малкото и да ти дам многото? И не мисли, че понеже имаш малко или много, ще си по-щастлив. Хленчещият е хленчещ и с много, а щастливият и спокойният е такъв и с малко. Това, което казва св. ап. Павел – научих се да живея и с много, и с малко. И в лишение да съм, и на изобилие да се наслаждавам. Във всичко да съм доволен. Намирам такива помисли, привеждам ги в мене и не се оплаквам. Спри жалването. Научи се да благодариш на Бога дори за нещата, които се случват наобратно в живота си. Как да стигнем момента, където един човек казвал – благодаря Ти, Боже, че имам рак! Тука аз не благодаря, че имам здраве! Как да благодаря, че имам рак? Друг казвал – благодаря Ти, Боже, че се разболях! Защо го казва, след като се е разболял? Да, но болестта знаеш ли колко ме поучи, леле! Научих се на търпение, любов, смирение, молитва, незлопаметност, надежда, вяра, мислене за смъртта, надеждата във възкресението – всичко това го научих от рака. Не е ли дар? И другият го изгледал. И другият има всичко, пращи от здраве, но душата му била в униние. Знаеш ли какво е да имаш здраве и да имаш униние? Знаеш ли какво е да имаш всичко и да не знаеш какво ти е виновно и какво ти липсва и постоянно да се жалваш в живота? Ама казва – аз, отче, се разведох, скарах се с мъжа си, жена ми не ме иска, ще се разведем – е как да бъдем доволни? Ама и тези неща – ако вложиш проблемите в Божия ум и помолиш Бога да ти каже Неговата мисъл, ще направи така, че да разбереш, че и за тези неща трябва да кажеш „Благодаря!“ Казвам ти го. Навярно не можеш да го кажеш днес, защото не можеш, защото, ако раната е прясна, и раздялата е отскоро – не можеш да разбереш, че дори това е било за твое добро, т.е. това, което ти се е случило. Казвам ти го, истина ти казвам.

Благодеяние е. Благодарим Ти за всички видими и невидими благодеяния. Всичко в живота е дар от Бога. Но не си видял така нещата. Не си ги видял. Мъжът ми липсва половин година по корабите и аз какво съм виновна да се лишавам от него и да съм сама и да се притеснявам – казвала една жена. След това старецът Паисий говорил на тази жена и й припомнил нейната неблагодарност, защото била забравила – защо си такава? Сещаш ли се, когато беше млада и се косеше и казваше – Боже мой, искам да стана монахиня и защо да не стана калугерка и да не се посветя на Тебе? Не го ли казваше? Казвах го, но след това в мене надделя това – хайде да се оженя, защото не мога! Добре. Бог е чул молитвата, когато каза, че искаш и двете и не знаеше какво да избереш. А сега негодуваш. Е как да не негодувам, след като мъжът ми отсъства половин година! Ама ти не се ли молеше да си сама като монахиня и след това казваше да се оженя или да стана монахиня. Ето отговорът от Бога. И жената се шокирала и си припомнила, че наистина на младини молела Бога да направи едно от двете, но не знаела какво да реши и Бог я направил калугерка половин година, защото, когато мъжът й бил по корабите, тя живяла сама с децата си и така била посветена на Бога, на служение и себежертва, и другата половина от годината като съпруга със съпруга си и децата – водила нормален семеен живот, когато мъжът й половин година бил с нея. И тя казала – леле, имате право! Вместо да негодуваш – й казал старецът – мисли!

Ако помислиш правилно, ако се просветли умът ти, който е помрачен от скръб, от депресия, от тревога, от умора, от този ропот и скорост, която имаш, защото някои по навик мислят постоянно за неприятните неща, така са свикнали и са се научили. Някои не понасят радостта. Не я понасят. Даваш им радост и не могат да разберат, че Бог им дава радост, не я асимилират, дълбоко в себе си не я искат. Не говоря лъжи. Казваш – възможно ли е някой да не иска радостта? Ама сериозно ли говориш? Ама всичко за това се борим – да се радваме! Когато обаче радостта дойде да те намери – някои чувстват голяма сигурност с това да имат проблеми, да се занимават с проблеми, те да изпълват живота им, да имаме с нещо да се занимаваме! Можем да направим една кавга да мине денят. Не могат да свикнат с мира и спокойствието, с поправянето на проблема, затова виждаш хора, на които се решава даден проблем и след това търсят друг и самички си създават проблеми. Не поради активност и съзидателност, а поради това недоволство, което имат, което отново иска нов материал, за да недоволства. Иска да му дадеш материал да недоволства и го търси.

Направи ми впечатление – някой искаше да се ожени и все негодуваше – Бог не помага, не ми изпраща, какво ще стане? Казах му – добре, де, детето ми, не прави това, Бог има Своята причина, за добро ще се окаже! Мина времето, той пак негодуваше и внезапно намери една девойка, за която Бог показваше, че нещата ще вървят добре и можеше да създаде успешна връзка. Той пак започна да негодува – не мога да повярвам! Не е възможно! Не може нещата да са така?! Толкова добре! Нещо ми говори, че тази връзка няма да върви добре! Добре, извинявай – му казах – толкова време се молеше да стане! Сега е на път да стане, Бог ти дава решение на проблема ти и ти настояваш, недоволен си, оплакваш се, отритваш щастието, което идва, т.е. търсиш нещастието, търсиш изолацията и унинието. Ти ги търсиш. Нещо е станало с душата ни. Не знам. Не искаме, не ни харесва щастието ли? Не понасяме щастието, защото – вземи един хартиен лист, казал някога един духовник на своите духовни чеда. Вземи един лист и ти, и това не е рецепта и напиши сам някои неща, които, ако промислиш върху тях, ще видиш, че са велики Божии дарове в живота ти. Напиши, да видиш колко ще се съберат. И ако обединиш всички тях, това би трябвало да ти доставя много голяма радост. Питам те, погледни ме в очите, защо не излъчваш радост? Защо не си радостен? Защото, виж, пишеш, и добре правиш, че го правиш, казваш – благодаря на Бога, че имам моето здраве, семейство, деца, добра съпруга, добър съпруг, пари, дом, автомобил, топлина, работа, вила, роднини, хора, които ни обичат, които ни помагат, добри приятели, близки и съседи т.н., едно дете благодареше и за кучето си, да, благодари на Бога и за това! имам едно кученце, едно котенце, какво трябва да кажеш – понеже е кученце трябва да го изхвърлиш? И него го обичаш. Благодариш на Бога за толкова неща, тоест имаш толкова поводи да изпитваш радост, утеха и щастие. Щастлив ли си? Този духовник им казал да направят списък и да напишат нещата, Божии дарове в живота си, да ги четат и когато ви обхваща това недоволство и отегчение, да четете този лист и да казвате – как дръзваш да недоволстваш! Един от тях бил по-духовен човек и написал – благодаря на Бога, че имам възможност за молитва! Друг – защото може да се причастява, и той си мислел и казвал – как дръзваш да недоволстваш, след като се причастяваш? След като се изповядваш – и се оплакваш? След като можеш да четеш Евангелието, виждаш Христос да говори за любовта, смирението и Той става твой приятел и ти пак имаш оплаквания? Е, какво е това нещо? И когато ме обхващаха тези трудни моменти – казва той – веднага вземах този лист, четях го и казвах на себе си – приземи се, срамно е да имаш оплаквания, да си неблагодарен, това е голямо зло. Душата, която не благодари на Бога, е болна. Бог не наказва, нито отмъщава, но се опасявам, че както казва св. Йоан Златоуст, когато искаш да получиш и други дарове от Бога, първо трябва да благодариш за тези, които имаш, Бог да те види, че си оценил тези, които имаш, и когато види такива радостни души, които трептят от радост, щастие и признателност, тогава Той дава и други. Вземете, деца, вземете! И когато вижда очите ти да сияят от Неговите дарове, да блестят, тогава ти дава и други, защото казва – защо да не му дам? Това Мое дете взема даровете, радва им се, благодари Ми, прославя Ме и не е неблагодарно!

Аз недоумявам, когато гледам двойки, да дам пример, съпрузи, които се наслаждават на радостта на любовта и не благодарят на Бога и не са щастливи. Какво говориш, Бог ти е дал женичката, децата ти, здравето ти, имаш любовта си, радостта си – нима това не е достатъчно, за да те накара да благодариш на Бога? – че живееш това съпружеско единство, където други твои приятели не могат да създадат семейство, закъснели са, имат проблеми, имат притеснения, а ти се наслаждаваш на такива дарове и не се радваш и да кажеш на Бога едно „Благодаря!“ и постоянно негодуваш. Ако Бог види – казва св. Йоан Златоуст, че не цениш даровете, тогава не може да ти даде други, не защото няма, а какво да ги правиш? То е като майката, която прави хубаво ядене и вижда, че децата й не го ядат. Захвърлят го в ъгъла, а тя има като цел до вечерта да направи друго, и питка, и пица, и сладки, и пасти и всичко това и си казва – какво да правя? Аз имам намерение, но те не разбират, не казват „Благодаря!“, не се радват, не ги ядат, не се наслаждават на тях. Това е причината, по която нямаш. Нямаш, защото не можеш да задържиш това, което вече имаш. Това е истината. Огорчих те, наскърбих те малко, но това е истината. Аз се радвам – когато мисля това – никога не трябва да негодуваш.

Това, за което ти говоря, знаеш ли какво е? – да се отворят очите ти. Това, което хубаво казва старецът Паисий, духовното пробуждане. Да се пробудиш, като будилника и да кажеш – къде живея, бре, детето ми, къде живея? В моята слепота съм, не виждам Божиите дарове, аз съм един неблагодарник! И да отидеш до някое гробище на разходка, да се поразходиш, да запалиш някое кандило на някой познат или една свещ и в крайна сметка да кажеш – жив съм, ходя, имам възможност за избор, за покаяние, да живея, да върша различни неща, да се опитам, да съм активен, да се поправя. Другият излязъл от вкъщи и гледал един бор – в неговия квартал. Едно котенце минавало оттам, а той гледал хората да отиват по работи и ми каза – почувствах се най-щастливият човек на света! Казали му: какво ти стана? Видях един бор, видях слънцето, което даваше своята светлина в новия ден и се трогнах. А ти никога не се трогваш.

Затова не се радваш – защото не си се научил да се дивиш. Всичко може да стане извор на удивление, на радост, без никаква рутина и само от това, че те виждам и те слушам и че влизам във връзка и контакт с тебе сега чрез предаването, в мене би трябвало да извират вълни на благодарение и радост, понеже общувам с хората. Малко нещо ли е това? – да виждаш Божието творение, създанията на Неговата любов, хората, творението, всичко.

Трябва да помислим някои неща по друг начин, да благодарим на Бога за това, което вече имаме, да заподозрем, да Го попитаме и да Му кажем – Господи, някъде чух – да кажем в молитвата си – някъде чух, че съществуват и определени тайни, които, ако ги науча, ще се науча да Ти благодаря и за неприятните неща, които си ми дал, които, и ако вникна в тях, ще разбера, че не са неприятни.

Първо обаче трябва да благодариш за тези дарове, които Бог ти дава, а след това душата ти ще стане нежна, сърцето ти ще стане по-чувствително, ще схванеш всичко и ще разбереш, че всичко в тебе може да се изтълкува и да се претвори в извор на радост и щастие. И да ти кажа – заслужаваш да бъдеш радостен! Жалко е да минават годините на живота ти сред тъга, плач, униние, рутина – животът е хубав, но се нуждае от духовно пробуждане, от любомъдра мисъл, от любочестно усилие, от смирение и просветление от Бога и дано разберем нещо от всичко това!


превод: Константин Константинов

Близки теми:

Болката Ти също имаш нужда от Христос! Православен по вяра, еретик по поведение Боже мой, Ти си една прегръдка! Направи две стъпки и ще отидеш в рая

Брат: Разбрах отлично, отче, колко вреден е грехът на гордостта. Затова ви питам, кажете ми, как можем да се избавим от големите опасности на греха на гордостта?

Старецът: Брате Йоане, най-голямата добродетел, която ни спасява от греха на гордостта – това е смирението!

Б: Но какво е това смирение, отче?

С: Този път, брате Йоане, вие ми зададохте много труден въпрос.

Б: Но защо е толкова труден този въпрос, отче?

С: Затова, брате Йоане, защото тази велика добродетел не може да я обясни никой, освен някой блажен човек, който много е преуспял, вървящ по своя път след Господа, и на дело е достигнал до върха на всички добродетели. Затова най-великото благо – това е смирението – тайнствена сила, която Бог дава на човека като венец за всички добродетели, тоест дава се само на съвършените! Но аз грешния и слабия, още не съм се приближил до нито една от тези всичките, как да говоря за това и как да ти обясня какво е това смирение, с което Бог удостоява само съвършените?

Б: Отче, щом вие казвате, че от вашият опит не можете да ми кажете, какво е това смирение, то ви моля, кажете ми поне, какво знаете за него от светите отци и от Свещеното Писание.

С: Ако братството поставя въпроса така, тогава мога да кажа, че знам за смирението на светите отци, и от което са внушили на мене грешния, някакво дръзновение – да разкажа малко за дивните и най-велики добродетели на смирението. Слушайте, брате Йоане, няколко свидетелства на светите отци за блаженото смирение.

Свети Исак Сирин нарича смирението – Божествена риза, защото Словото се е въплътило, облякло се е в него. Същото казва за смирението и божествения отец Ефрем Сирин: „Смирението е Божия дреха“.

Свети Йоан Лествичник нарича смирението съкровище, съхраняващо се в тленни съдове, и казва че, никоя дума не може напълно да обясни свойството на това духовно съкровище. Светият отец говори, че смирението това е безименна благодат на душата и само познаващите я от собствен опит, тоест от живеенето, само те я познават; това е духовно учение на Господа, което достойно преминава в клетките на душата посредством ума, но с думи да се обясни е невъзможно. Затова, помисли, брате Йоане, ако толкова голям и божествен отец, като свети Йоан Лествичник, казва, че смирението не може да се изрази с думи, тогава как мога аз грешния и неразумния, да кажа на твоето братство, какво е това смирение?

И все пак от свидетелствата на тези божествени отци ние можем да си представим до известна степен, каква голяма и безценна е тази най-голяма пречестна добродетел смирението. И трябва да се задоволим с идеята за неизказаната доброта на смирението, която Благият Бог ни е открил чрез Своите светии, и да не разпитваме този, който е над нас, за да не получим за себе си вреда вместо полза, по думите на божествения Григорий Богослов, който казва, че „неукротимия възглед на този, който е над нас може и в пропаст да ни хвърли“.

Б: Отче, за мен, простия човек с малко ум, мисля, че тези свети отци говорят много възвишено и много изтънчено за смирението. Затова, отче, ви моля, ако е възможно, кажете за смирението няколко по-прости поучения и по-близки за моето разбиране.

С: Брате Йоане, ако тези свидетелствата за смирението на тези трима свети отци ти се струват много сложни и много изтънчени и ако ти се искат по-лесни и разбираеми поучения за смирението, тогава чети “Патерика“, особено глава 4 и 10, където ще намериш сред другото и това.

Един брат попитал стареца, казвайки:

- Отче, какво е това смирение?

И старецът отговорил, казвайки:

- Смирението – това значи да смяташ себе си за най-недостоен и най-грешен от всички и да се подчиняваш на всички.

И братът попитал:

- Какво означава да се подчиняваме на всички?

Старецът отговорил:

- Не се опитвай да виждаш чуждите грехове, но гледай своите грехове и пороци и непрестанно моли Бога за прошка.

Сега, брате Йоане, поучението за смирението е достатъчно просто и лесно. Само Бог да ни помага да не го забравяме и да постъпваме така, както ни учи този блажен старец, тоест да имаме пред очите на нашия ум всякога тежестта на нашите грехове си, да плачем заради тях и никого да не осъждаме.

Как се ражда смирението?


Б: Бих искал да знам, отче, как се ражда смирението в душата на човека и кои са причините, които ни довеждат до смирение?

С: Според светите отци, брате Йоане, смирението има много майки: един от светите отци разбрал, че смирението се ражда от истинското познаване на себе си; други казват, че смирението се ражда от мисълта за смъртта и Страшния съд. Свети Йоан Лествичник казва, че пътя към смирението – това е телесният труд, послушанието и чистото сърце, а свети Исак Сирин казва, че смирението се ражда от скърбите и болката. Свети Исак Сирин казва също, че смирението се ражда от страха Божий или от изкушенията, от богооставеността, от жестоката борба с естеството и бесовете и от многото молитви.

И така, брате Йоане, както виждаш според свидетелствата на тези свети и божествени отци, причините поради които се ражда смирението са много. Затова аз казах по-горе, че смирението има много майки. И ако ти питаш за смирение твоя отец, то той ще ти отговори, че няма да го познаеш, докато не придобиеш Бога в себе си.

Б: Отче, аз разбрах, че смирението се ражда от познаването на собственото аз, от послушанието, страха Божий, ожесточената битка с естеството, от изкушенията, скърбите, тъгата, от битката, идваща от бесовете, и от многото молитви. Но тъй като вие казахте, че никой няма да достигне блаженството ако не придобие Бога в своята душа, то аз оставам в недоумение и все още не знам, кой е истинският родител на смирението?

С: Когато светите отци са ни казали, брате Йоане, че само имащите Бога в своите души могат да познаят истинския родител на смирението, те са искали да ни покажат, че само съвършените могат да постигнат това – познавайки истинския родител на смирението, а не ние, имащи млечни зъби по духовните въпроси. За нас е достатъчно да слушаме поученията на светите отци и да ги прилагаме с много търпение в добродетелни дела, които както виждаме ни водят към най-високи добродетели на смирение, а това, което е по-високо от нас, трябва да го оставим на тези, които са по-старши от нас по духовна възраст.

Б: По-рано вие казахте, отче, и от казаното от вас досега съм разбрал, че смирението е най-голямата добродетел, която ни спасява от греха на гордостта. Но има ли смирението друга полза за човека?

С: Знай, брате Йоане, че смирението носи толкова много полза, че е невъзможно да разкажем това с няколко думи. Но все пак, от това, което си спомням ще се опитам от части да ти отговоря на въпроса на твоето братство.

Смирението е толкова голяма добродетел, че може само то без другите добродетели да ни отвори вратите на Небесното Царство, както е казано: „Покаянието повдига падналите, плача хлопа на небесните врати, а светото смирение ги отваря.“ Смирението – това е единствената добродетел, на която не могата да подражават бесовете. То е източник на самоунижение, което предпазва човека от падение. Смирението, брате Йоане, има силата да спаси хората от праведния Божий гняв, тъй като е написано: „Сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре“ (Пс. 50:19). Смирението има силата да научи сърцето ни на страх Божий и не му дава да се задуши от пагубна гордост.

Знай също, брате Йоане, че от всички спасителни дела, които човек извършва, смирението и любовта са най-угодните жертви за Бога. Това ние разбираме още по-добре от Божественото Писание, което гласи: „О, човече, Господ ти е казал какво е добро и какво очаква Той от тебе: да се придържаш към справедливостта, да обичаш милосърдни дела и смирено да живееш пред своя Бог“ (Михей 6:8).

Нека не забравяме, че смирението и многото сълзи са много необходими на този, който живее в служба на Бога, както ни учи нашият велик апостол Павел: „в служение на Господа с пълно смиреномъдрие, със сълзи и с напасти, които ме сполетяха от заговорите на юдеите“ (Деяния 20:19).

Също така, знай брате Йоане, че смирението – това е подбрана и скъпоценна дреха, в която трябва да се обличат святите и избраните от Бога. (Колосяни 3:12).

Смирението – това е свещена и божествена стълба, по която слиза Божия поглед към човека, както е написано: „но пак към този ще погледна, към онзи, който е сиромах и съкрушен духом и който трепери от словото Ми“ (Ис. 66:2). Смирението има силата да донесе до Бога нашите думи и да ни донесе от Него опрощение на греховете. Това ние виждаме при всеки, който е съгрешил пред Бога и затова смирено се е покаял, но най-красноречиво свидетелство ни дава цар Манасия, който е грешал повече от всеки друг човек в даден момент и е осквернил Божия Дом, а по време на свещената служба, която се извършва за слава Божия, той се погаврил с поклонение на идолите! Ако дори целият свят да беше постил заради него, той все още нямаше да може да изкупи своите беззакония. Но тъй като той силно се смирил пред Бога, Бог погледнал с внимание на молитвата му, и го послушал, и го довел от плен в Йерусалим. (Деяния 33: 12-13).

Смирението освободило Ровоам от гнева Божий, който се задавал към него и към целия народ. Цар Ахав също прогневил Бога със своите беззакония, само смирението спасява от гнева Божий. Затова Бог говори на Илия Тесвитянина: «Видя ли как се смири Ахав пред Мен? Понеже той се смири пред Мене, няма да докарам злото в неговите дни. В дните на сина му ще докарам злото върху дома му.»(3 Книга Царства 21:29).

По този начин, който има смирение, той се избавя от много опасности. Това можем да разберем и от думите: „Бог смирява гордите, и смирението спасява каещите се.“ Имащите смирение се извисяват към Бога, тъй като е написано: „И тъй, смирете се под мощната ръка на Бога, за да ви възвиси своевременно“ (1 Пет. 5:6). Смирението – това е поучение от Бога, защото е казано: „Дойде ли гордост, идва и срам. А мъдростта е със смирените“ (Притчи 11:2). Смирените са наследници на Царството Небесно, защото Бог казва: „Блажени бедните по дух, защото тяхно е небесното царство“ (Мат. 5:3). На смирените, Бог дава благодат, както е писано: „Бог на горделивите се противи, а на смирените дава благодат“ (Яков 4:6).

Смирението в часа на нашата смърт може да замени всичките ни добродетели и само една смирена дума може да спаси човека! Това посочва и един светец от „Добротолюбие“, като казва: „Ще ти кажа странна дума и не се изненадвай. Дори и да не си придобил безстрастие в своите навици, които притежаваш, но ако в момента на твоята кончина пребъдеш в дълбоко смирение, ще се възнесеш не по-малко безстрастен в облаците. Защото макар че, си събрал безстрастно съкровище от всички добродетели, но най-скъпоценната капка това е смирението и тя е най-скъпа. То е причина не само за помирение с Бога, за този, който го притежава, но и за влизането в брачния чертог на Неговото Царство заедно с избраните.“

Това потвърждава и един преподобен отец от „Патерика“, който казва: „Деца, знайте, че смирението, без всякакви подвизи е спасило мнозина“. Смирението е оправдало митаря с няколко думи само (Лука 18: 13-14), блудният син се облякъл в предишните дрехи (Лука 15:22), разбойникът на кръста се е настанил в рая преди всички праведници и светии (Лука 23: 42-43).

Смирението винаги идва по Божията милост, както се вижда от божествения отец Исаак Сирин, който казва: „Както сянката следва тялото, така и смирението – Божията милост”. А свети Йоан Лествечник казва: „Много са получили спасение на душата, без дара на пророчеството, без да са извършвали знамения и пророчества, без да са имали откровения и без да са виждали ангели. Но без смирение никой няма да влезе в небесния чертог”.

Знай също, брате Йоане, че смирения, като Божи приятел, Бог не допуска да бъде изкушаван твърде много. Това ни учи светият отец Исак Сирин, който казва: „Изкушенията от духовната пръчка служат за преуспяване и израстване на душата, а изкушенията, от които душата на смирения се изпитва и пораства добре, това са: леност, умствено объркване, въображаема телесна немощ, отслабване на надеждата, обърканост в мислите, лишаване от човешка помощ, бедност в телесните потребности и т.н. От тези изпитания човек придобива изоставена и безпомощна душа, и сърце – съкрушено и силно смирено. И ако някой ги откупи, то той е достигнал до своя желан Създател. И се преплитат: утеха и безнадежност, светлина и тъмнина, борба и безпомощност – накратко, трудност и радост. И това е знак за успех при човека, но всичко това – с Божията помощ.

Източник: http://3rm.info

Близки теми:

Страстите са най-лошият тиранин Старецът Ефрем, скитоначалник на атонския скит „Свети Андрей” Как можем да се борим със стреса? Този, Който без да те пита, те е създал, не може да те спаси, без да те попита Беседа за страстите

„Молитвата изисква покой, а при вас сега го няма. Носите се в различни посоки. След това се изморявате много. Затова молитвата не идва. Първо за нея е нужен покой, таке че да не се разсейваме, да не ни безпокои нищо. Когато животът протича по този начин, трябва да се молим на ум, без да обръщаме внимание, че душата не отговаря. Вниквайте в думите на молитвата. Не позволявайте на нищо да ви обърква, но се молете, молете се. Не си задавайте въпроси, на които не можете да отговорите в момента. Не се отчайвайте. Когато се успокои животът ви, тогава е възможно, а сега не е.“

„Преди да започнете да четете Евангелието се прекръстете и кажете: „Господи, научи ме, дай ми да разбера, какво пише там“. После така се случва, че случайно попадате в някакво прозрение и започвате да разбирате смисъла на едното или другото. Тогава трябва да вземете и да запишите тези мисли.

„Очистването на душата и приближаването й към Бога се извършват тук, в този най-обикновен и сив живот. То е свързано с много скърби и трудности. Не мислете, че започвам да ви обяснявам за красотата на духовния живот и как да стигнете до Царството Небесно. Аз ще ви обясня как да живеете с хората, които Господ ни е определил.“

Отец Константин, близък приятел и съмишленик на отец Алексей Мечов, казваше така: „Когато се молите, споменавайте родителите си. Това е много важно, винаги да споменаваме тези, които са се грижили за нас, които толкова много са ни обичали“.

На въпроса, как да съживим Църквата, отец Алексий отговарял: „Молете се“.

За Иисусовата молитва отец Алексей казваше: „Колко пъти – не е важно. Важното е колкото може по-често. Яжте, пийте, вървете, говорете, работете – през цялото време трябва да я казвате в себе си или на ум. Събуждаш се през нощта – също. Само ако може просто, съвсем, съвсем просто“.

„Цялата работа е в това, да я казвате с чувство на покаяние (става въпрос за Иисусовата молитва). Обърнете внимание на думите: „Помилуй, мене грешния“. Ако понякога не слушаш какво четат или не разбираш какво пеят в църквата, започни да я казваш – и разсейването се изгубва, мислите и разсъжденията някъде изчезват и се появява молитвено настроение“.

„В храма стойте далеч от онези, които обичат да говорят“.

„Създайте ред във всичко“.

Човек се моли, а молитвата му е еднообразна. Понякога е много трудно. Човек се старае, а неговата молитва е суха, разсеяна. И ето, че му се изпраща в утешение, в насърчаване – чудна, светла молитва. Това е като небесна симфония. Духовна музика, която изпълва душата му. Върху него се излива поток от невероятни, небесни звуци, и унинието и умората изчезват от него. Радост, мир и тишина изпълват неговата душа. Това е, което дава Бог на човешката душа, за утешение и насърчаване – и това е всичко. Да се иска и да се чака това никога не трябва да се случва.

„…Прелестта не оставя на мира духовните хора, най-вече когато се опитват да обичат с всички сили Бога, защото те все още обичат себе си повече, отколкото ближния си“.

„Да се молим – казва Марк Подвижник – това е от нашите сили, а да се молим с чистота е дар на Божията благодат. И така да можем, да се жертваме за Бога, независимо от количеството (което е възможно за нас) и Божията сила ще се излее в немощната душа, и сухата молитва, разсеяната, но честа и постоянна, придобива навик и се превръща в естествена, молитвата става чиста, светла. Пламенна и достойна“.

Из писмата на отец Алексей:

„Какво може да бъде по-радостно за Господ, когато Той вижда, че ние се лишаваме от нещо, че се отдаваме на ближния, че се ограничаваме в каквото и да е, че осигуряваме спокойствие на ближния си; че се сдържаме и се стараем да направим душата си, характера си, такива, че на нашия ближен да му бъде по-леко да живее с нас“.

„Когато видиш около себе си нещо лошо, огледай се, не си ли ти причината за това“.

Отец Алексей винаги искал устна изповед, защото според него, това най-добре очиствало душата. Трудно било, но полезно. Отучвало от гордостта. Той не обичал, дори ако на ум си имаш бележки, тъй като това означавало, че ти не си се подготвил добре, щом не помниш греховете си.

„Знаеш дълга си и трябва спокойно и твърдо да го изпълняваш. Трябва да казваш Иисусовата молитва“.

„Възлюби Господа, Бога Твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум…; възлюби ближния си като самия себе си“. Велики са тези слова, велико и трудно дело – да обичаш ближния си като самия себе си, както и много често се случва да обичаме Бога по-малко от себе си. И тогава толкова би било добре нашата съвест да е чиста, и толкова дела биха били угодни на Господа, за което Спасителя толкова често ни е молил. И сърцето ни би се изпълнило с радост от мисълта, че Господ е доволен от нас“.

„Опитай се да живееш за хората, да живееш с радостите и скърбите им – и да забравиш за своите собствени. И ще видиш, колко ще ти бъде добре“.

„Не благославям да се говори за другите хора така, че да се разпространи лош слух, а наш дълг е да говорим поучително, полезно.

„Труден и скръбен е пътят, водещ към Бога, и само с Божията помощ ние можем да вървим напред. Ако се оставим на самите нас, ние още от самото начало бихме се погубили. Трябва всяка минута да викаме към Господа: помогни ми, Господи! Помилуй мене немощния! Трябва да се молиш само това, Господ да те помилва, да просиш от Господ прошка на греховете си, да молиш да ти даде сили да живееш, да ти даде сили да се поправиш и да Му служиш, както Той желае. Непрестанно да Му благодариш за Неговото велико дълготърпение и милосърдие – и за всичко. Да молиш за себе си душевни радости и телесна полза не бива.”

„Отеца ни учеше, че всеки път, когато кръстът ни се окаже тежък, мислено трябва да си представяме кръста на Спасителя. И да си представяме, че се сравняваме с Него. А кръста, който носим се оказва най-лек. Ние не трябва да искаме друг кръст, освен нашия, който ни е даден от Господ и който винаги ни изглежда по-тежък от другите…”

„Всеки един от нас не забелязва своите недостатъци и може да се усъвършенства само с участието на своите близки или други хора, и за това те моля да продължаваш своето дело в същия дух, за което, повтарям, ще ти бъда много благодарен”.

Ние трябва да спасяваме себе си и другите, по-строго да следим за себе си, а към другите да бъдем снизходителни, да ги изучаваме, за да се отнасяме към тях така, както се изисква според характера, положението и настроението им. Например: човек е нервен, необразован, но ще изисква от един спокойствие, а от друг деликатност или нещо друго, така че ще бъде безразсъдно, и ние трябва внимателно да наблюдаваме себе си”.

„За да опознаем Бога е нужна Божия светлина, а с тази светлина Той изпълва само немощните и смирените, подобно на апостолите, които, като бъдещи невежи в човешката наука, но изпълнени с Божествена светлина, устремявайки се към тази светлина с всички сили на душата, се възпламенили с пламъка на вярата и казали на Господ: „Нека бъдем с Теб, дай ни възможност да се наслаждаваме на това вечно”. Те се стремели към това, за което Господ ги призовава, а в този момент се е разкрило, очевидно, за света Неговото Божествено достойнство”.

„Трябва да помним, че щом Господ винаги ни гледа, и Той всичко знае, и как тогава ще постъпим против Него?”

„Вие казвате – закона, но там, където няма любов, закона не спасява, а истинската любов е изпълнението на закона (Римляни 13, 8-10).

„Изучи живота, научи хората, прави добро”.

„Пътя към спасението – обичаше да казва отеца – всеки има своя собствена мярка. Невъзможно е да се установи общ път за всички, не е възможно да се състави формула за спасение, която да обедини всички хора”.

„Отец Алексей учеше така: в началото е любовта към Бога, чрез нея, като следващо желание е да угодим на Бога – любов към ближния, а след това промяна в нас самите заради ближния”.

„Пожелавай щастие на всички – и ти ще бъдеш щастлива”.

„Ежедневно, като майка, кай се за своите грехове на Божията Майка”.

„Гледай себе си. Ако искаш да живееш духовен живот – гледай себе си. Всяка вечер преглеждай, кое е било извършено добре и кое лошо; за доброто благодари на Бог, а за лошото се покай”.

„По-стриктно, по-стриктно в духовния пост, така ще се научиш да се владееш, смирявай се, бъди кротък”.

„Иисусовата молитва – сериозна работа. Трябва да имаш постоянно пред себе си Господа, все едно се намираш пред някой важен човек, и си в постоянна беседа с него”.

„Бъдете с хората, живейте техния живот, радвайте се на техните радости, тъгувайте заради техните скърби – защото в това е целта и начина на живот на християнина, а особено на пастиря”.

„Как да придобием любов към Бога? Често трябва да си спомняме, какво е направил за нас Господ и какво прави. Всички, всички житейски дела трябва да бъдат осветени от Христос, а за това е Иисусовата молитва. Както е хубаво и радостно когато слънцето свети, така хубаво и радостно да бъде на душата ни, когато Господ е в нашето сърце и ни освещава всички”.

„Умът е само работна сила на сърцето”.

„Лошите мисли гони, а които се появят – хвани ги за ухото и ги изхвърли. Бъди строг към себе си”.

„Когато те нападат лоши мисли, особено в храма, представи пред кого стоиш, или отвори душата си и кажи: „Владичице, помогни ми!”

„Преди да говориш, трябва да помислиш, можеш ли да си спомниш Христос, как би постъпил сега, и после, каквото ти казва твоята съвест, направи така и говори…”

„Старай се внимателно да се отнасяш към хората. Да свикнеш с това е трудно. Помни – забрави за себе си и забрави всичко в себе си и живей живота на всеки. Който идва при теб, преживей с него всичко, което той преживява, влез в неговата душа, а себе си забрави, напълно забрави за себе си”.

„Човек не трябва да си поставя за цел спасението на своята душа, то само ще дойде, не трябва да мисли, какво го очаква след смъртта и за служението му на Бога. Той трябва да обича с цялото си същество Господа, да Му даде всичко. И всички мисли, чувства, движения да насочва към това да угоди на Господа. Да прави на земята това, което на Него ще Му е угодно. Както за любимия си човек се опитваш да направиш всичко, което той обича и за което те моли, така, още в по-голяма степен, трябва да го направиш заради Господ. А кое е най-първото и най-приятното за Господа? За какво Той много ще се радва, когато го изпълним? Това е любовта към ближния”.

„Трябва да се смятаме за най-лоши от всички. Искаш да се дразниш, да отмъстиш или нещо друго да направиш – скоро се смири”.

„Както в живота е нужно да забравиш себе си и да живееш живота на другите или за другите, така и в молитвата е нужно да забравиш себе си, своята душа и да молиш от Господа само сила, с която да изпълниш Неговите заповеди на земята”.

„Не трябва да щадите и да съжалявате този, който не съжалява другите”.

„Преподобен Исихий казва, че без честото призоваване на името на Иисуса Христа не е възможно да се очисти сърцето”.

„Отеца казваше – пише в своите спомени Александър Ярмолович, – че е невъзможно в света да се прилагат външни форми от монашеския живот. Трудно е да се комбинира домашната работа с манастирските правила… човек не може да издържи, и душата му започва да страда”.

„След като отецът бил попитан: какво да правя когато дойдат скучни хора и говорят за безинтересни неща? Може ли да се отърва от тях по някакъв начин?

- Не, трябва да ги изслушаш, защото са нещастни. Трябва да се опиташ да влезеш в техните интереси, постарай се да ги разбереш, как се чувстват, мислят, така че тяхното състояние да стане ясно за теб. После започваш да ги съжаляваш, а съжалявайки ги – ги обикваш. Трябва да се работи над това. Отначало да принудиш себе си ще бъде трудно и скучно. После, веднага щом почнеш да ги съжаляваш, ще ти бъде по-лесно и по този начин няма вече да ти е скучно с тях.”

„Исках да имам буря от енергия за да работя усилено – си спомня от своите бележки Александър Ярмолович – за да достигна скоро до своята цел. Мислех, че тази цел – християнството – е толкова близка и възможна. А отеца ме убеди да живея по-спокойно”.

- Господ ще ви изпрати всичко своевременно. Не можете да направите нищо със сила. Нужно е търпение и още смирение, молитва…”

„Ако човек не отдаде напълно и изцяло душата си на Господа, и да я очисти предварително с покаяние, така че да може Господ да работи в нея както Му е угодно – няма да има душевен мир и в нея няма да влезе Господ”.

„Нищо, че молитвата не се получава. Трябва да се принудиш. По-добре е да кажеш малко, но да го кажеш с разбиране. Трябва да мислиш над всяка дума, която произнасяш.”

Отец Алексей смятал: „Нужно е да се научим да се молим така, че да не зависим нито от времето, нито от мястото”.

„Запомни веднъж и завинаги, че в духовния живот не съществува израза „не мога”. Всичко трябва да можеш, което ти казват. Казвайки думите „не искам” и колкото по-дълго живееш, толкова по-строг отговор ще ти се търси за тях”.

В записките на Александър Ярмолович се пази много характерно изказване на отец Алексей: „Въпросът не е във външния живот, а в душевното устроение на човека, който е длъжен да постави на първо място любовта към ближния. В името на тази любов той трябва да настрои своето вътрешно „аз”, за да улесни във всичко живота на своя ближен. А ближните на първо място са семейството, а после всички останали, с които трябва да живеем заедно”.

В забележките на дякон Владимир, който се обръща към отец Алексей, е подчертано това, че отец Алексей насърчавал своите духовни чеда по-често да се причастяват. Той подчертал, че не за праведните, а за грешните е установено това Свето Тайнство. „Не казвай, че си недостоен – учеше той. – Ако ти говориш така, то никога няма да се причастиш, защото никога няма да си достоен. Не ние сме създадени за Причастието, а Причастието за нас. Именно ние, грешните, недостойните, слабите имаме още повече нужда от този спасителен източник”.

Източник: http://3rm.info

Близки теми:

За нашата резервираност Бракът не е ад, а райско състояние Благодаря! Как започва християнският живот в нас? Не срещаш лесно такава любов

Господ ни е дал Църквата за нас, за да можем да постигнем умиротворение, за да почувстваме истинския отдих и откъсване, казано по тоя начин, защото съм сигурен, че такова умиротворение, което се получава при молитва или на църковна служба, човек не може да получи в нито един психотерапевтичен център, където понякога се случва тъкмо обратното – хората се връщат оттам още по-уморени и раздразнени, отколкото преди да го посетят.

И ето какво е чудното – очаква се, че хората, посещаващи центровете за релаксация и психотерапия трябва да се намират в мирно състояние на духа и в душевно спокойствие, на лицата им да грее усмивка. Но често се случва тъкмо обратното – едва събудили се, включват радио или телевизор, и започват да крещят, и после цял ден са в нервно състояние. Излизайки от манастира сутринта, неведнъж сме виждали как хората на улицата започват да ругаят, да се карат, да изричат проклятия. Гледайки това, си задавам въпроса: какво става с тия хора? Някак си, може да се разбере, ако някой се е изнервил по средата на деня, след редица неприятни случки. Но, когато от седем часа сутринта хората, още неразсънили се, още не отворили както трябва очи, вече са извън себе си – що за всеобща патология? И то, може би, след като са прекарали нощта в увеселителни заведения, в клуб или даже в някой психотерапевтичен център, от който са излезли на улицата в още по-лошо състояние.

Но в Църквата това не се случва! Св. Йоан Златоуст прекрасно пише за това – „Искаш ли да разбереш, какво нещо е Църквата и в какво се състои нейното чудотворство? Много е просто. Влез в храма и виж – в храма вълците се превръщат в овчици; влиза разбойник, а излиза преподобен; влиза гневен, а излиза кротък; влиза човек, а излиза ангел. Но какво говоря – ангел! Влиза човек, а излиза от него бог по благодат.“

Ето какво нещо е Църквата. Никой не може да отрече, че участвайки в службата, молебените, слушайки църковните химни, човек получава истинско умиротворение. Затова в Православната Църква съществува токова богатство от богослужения. Забелязал съм, че на Света гора и въобще в манастирите се случва така – идват напълно диви младежи, с диви лица, с диво изражение и диво държане. Понякога на лицата им е отпечатана цялата им вътрешна диващина. А след няколко дни, прекарани от тях в манастира – а там те щат-не щат са принудени да ходят на службите, ето какво става – постепенно по лицата им се изписва някаква приветливост и кротост от Божията благодат. И макар, че тия момчета са дошли тук просто да погледат, Духът Божий ги е преобразил, усмирил ги е, и им е дал истински покой.

Някои са ми казвали: „Не чувстваме кой знае каква полза от посещението си в Света гора, но все пак, спим спокойно като младенци, толкова безгрижно, както на никое друго място. Там, в света, не можем да се отпуснем и успокоим, както тук.“

Това не е защото в манастирите е тихо и спокойно – нали и в света има даже по-тихи и спокойни места, но това е защото в Света гора цари мир – духовен и душевен. Толкова очебиен, че го забелязват дори и най-обикновените и отдалечени от религията хора.

Някои поклонници си мислят наивно, че всички монаси на Света гора имат дар на прозорливост и трябва само да ги погледнем, за да видим целия им живот. Явно ни бъркат със светците!!! Представяте ли си каква наивност?

И веднъж реших да се пошегувам малко с поклонниците. Запитах ги:

- Искате ли да ви кажа, кой от вас идва тук за пръв път, и кой не?

- Да! Искаме, разбира се!

Погледнах ги внимателно в лице, и беше очевидно, кой идва тук за пръв път, и кой е идвал вече. Разбирате ли? Лицата на ония, които вече са идвали, бяха съвършено различни. Казах им:

- Ти, ти и ти, вече сте тук не за пръв път!

И винаги се оказвах прав. По тоя начин си спечелих пророческа слава! (Смее се).

Господ ни е дал в Църквата не само със сили да противостоим на тези трудности, но и да извлечем от тях духовна полза. Често неуспехът става най-полезен успех! Защото той има такова благотворно въздействие върху душата на човека и като цяло над личността му че се оказва необходимо средство за неговото вразумление и изцеление. Често ни пожелават „Успех!“. Но понякога са ни нужни и такива пожелавания – „Неуспех!“. Такива неуспехи са ни нужни, за да израснем духовно. И не трябва да свикваме с това, че всичко трябва да е така, както ни се иска, а после заради най-малките глупости да тичаме по психотерапевти и да мислим, че имаме психични проблеми.

Главите ни са пълни с психологични проблеми, джобовете ни – с лекарства, а кесиите на психиатрите – с парите ни. Например днес тук, в Кипър, 45 минути психотерапия струват 40 евро. Знаете ли, някои психолози ме ненавиждат, защото освободих някой и друг от клиентите им от зависимостта от лекарства и психолечение. Само си представете следното, до къде са стигнали нещата – при лекаря идва човек, пълен с проблеми, не знае къде да се дене, а лекарят гледа на часовника си и когато изтече времето, за което си е платил пациента, му казва: „Ако искаш, да ти запишем още един час терапия?“ А пациентът едва е започнал да разказва на лекаря за живота си. И лекарят му обяснява, че времето му е ограничено, струва скъпо, и трябва да се съобразява с всичко това, когато идва на преглед. И без да обръщат внимание на такова отношение, на скъпотията и понякога, и на шарлатанството, хората все пак идват и плащат – плащат най-вече за това, да имат възможност да се изприкажат и някой просто да ги изслуша! Вижте само до какво състояние е достигнал човек, който е прекъснал връзката си с Бога!

Господ ни насочва към себе си, моли ни, иска от нас, натиска ни, поставя ни в трудно положение, за да се обърнем към Него и да разговаряме с Него. Вижте, как говори Самият Той в Евангелието: „Търсете, искайте, хлопайте, и ще ви се отвори!“ (Ср. : Мат. 7:7). „Всичко, каквото поискате с вяра, Господ ще ви го даде!“ (Ср. Мат. 21:22). И ако се научим да се молим, ще придобием душевен мир. А това е сила, която няма да ни даде да потънем в калта на живота. Човек, който се е научил да се моли, лесно може да разбере в какво се състои смисъла на живота. А когато разбере смисъла, с Божията помощ ще може да устрои живота си.

източник:Православие.ру

Близки теми:

Жената се спасява чрез това да бъде майка Всички деца, на които се угажда, стават бунтари Бракът не е ад, а райско състояние Благодаря! Как започва християнският живот в нас?