Как започва християнският живот в нас?

Април 18, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Трябва да си изясним кога и как започва истинският християнски живот, за да видим поставено ли е в нас началото на този живот, и ако не е поставено, да знаем как да го поставим, доколкото това зависи от нас. Това, че някой се нарича християнин и принадлежи към Христовата църква, още не е сигурен признак на истински живот в Христа. Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! Ще влезе в царството небесно (Мат. 7:21). И не всички, които са от Израиля, са израилтяни (Рим. 9:6). Можеш да се числиш към християните и да не бъдеш християнин. Всеки знае това. Има един момент, и момент – добре забележим, рязко изпъкващ в хода на живота ни, когато някой започва да живее по християнски.

Това е моментът, в който в него започват да се забелязват отличителните черти на християнския живот. Християнският живот е ревност и сила да пребиваваме в деятелно общуване с Бога, поради вяра в нашия Господ Иисус Христос с помощта на Божията благодат, чрез изпълняване на святата Му воля, за слава на пресвятото Му име. Същността на християнския живот се състои в Богообщение в нашия Господ Иисус Христос – в Богообщение, в началото обикновено скрито не само от другите, но и от себе си. А видимото или осезаемо вътре в нас свидетелство за него е пламът на деятелната ревност, изключително за християнско Богоугаждане, с пълно самоотричане и омраза към всичко противоположно на това.

Така, когато този плам на ревността се появява, се поставя началото на християнския живот; и този, в когото той действа постоянно, живее по християнски. Да се спрем по-подробно на тази отличителна черта. Огън дойдох да туря на земята – казва Спасителят, – и колко бих желал да беше вече пламнал (Лук. 12:49). Той казва това за християнския живот и го казва поради това, че видимо свидетелство за него е разпалваната в сърцето от Божия Дух ревност за Богоугаждане, приличаща на огън, защото както огънят поглъща веществото, в което се внедрява, така и ревността за живот според Христа поглъща душата, която я е възприела. И както при пожар огънят обхваща цялата сграда, така и възприетият огън на ревността ще обхване и ще изпълни цялото същество на човека.

На друго място Господ казва: всеки с огън ще се осоли (Марк. 9:49). И това е указание за огъня на духа, проникващ чрез ревността в цялото ни същество. Както солта, прониквайки в лесно разлагащото се вещество, го предпазва от гниене, така и духът на ревността, прониквайки в цялото ни същество, изгонва греха, покваряващ природата ни и по душа, и по тяло, от всички, дори и най-малки, негови вместилища и хранилища и с това ни спасява от нравствена развала и изгниване. Апостол Павел заповядва: Духа не угасяйте (1 Сол. 5:19), в усърдието не бивайте лениви; духом бъдете пламенни (Рим. 12:11) – заповядва това на всички християни, за да помнят, че горенето на духа или неленостното усърдие е неотменимо свойство на християнския живот. На друго място той казва за себе си: като забравям, що е зад мене, и като се силно стремя към това, що е пред мене, тичам към целта – към наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса (Фил. 3:13, 14); и на другите внушава: Така тичайте, за да постигнете целта (1 Кор. 9:24). Следователно в християнския живот, вследствие на плама на ревността, има своеобразна духовна бързина и активност, с която християните се захващат с богоугодни дела, потъпквайки себе си и охотно принасяйки в жертва на Бога трудове от всякакъв вид, без жалене на себе си. Изхождайки от това разбиране, лесно можем да направим извода, че студеното изпълнение на уставите на Църквата, а така също и коректността в делата, установена от пресметлив разсъдък, точността, сериозността и честността в поведението още не са категорични признаци, че в нас е налице истински християнски живот. Всичко това е хубаво, но щом не носи в себе си духа на живота в Христа Иисуса, няма никаква цена пред Бога. Тогава дела от този род ще бъдат като бездушни истукани. И добрият часовник върви точно; но кой ще каже, че в него има живот?! Така е и тук: “християните” често носят име, че са живи, а всъщност са мъртви (срв.: Откр. 3:1).

Тази добропорядъчност на поведението може най-много да ни заблуди. Истинското му значение зависи от вътрешните разположения, при които са възможни значителни отклонения от същинска правда при правилни дела. Както, въздържайки се външно от греховни дела, е възможно да изпитваме към тях привързаност или съуслаждане в сърцето, по същия начин, вършейки праведни дела външно, е възможно да нямаме сърдечно разположение към тях. Само истинската ревност както иска да извършва доброто в цялата му пълнота и чистота, така и преследва греха до най-малките му оттенъци. Търси първото като насъщен хляб, постъпва с второто като със смъртен враг. Воюващият мрази врага си не само лично, но и роднините и познатите му, дори вещите му, любимия му цвят и общо взето, всичко, което поне малко му напомня за него. По същия начин и истинската ревност за Богоугаждане преследва греха и в най-малките напомняния или намеци за него; защото ревнува за решителна чистота. Ако не би било това, колко нечистота би се залежала в сърцето! И какъв успех може да се очаква, когато липсва стремителна ревност за християнско Богоугаждане? Това, в което няма трудности, все още ще бъде изпълнявано; но щом за нещо потрябва усилен труд или някаква саможертва, веднага ще последва отказ, поради невъзможност на човека да се справи със себе си. Защото тогава няма да има на какво да се опре, за да се подвизава в доброто дело, самосъжалението ще подкопае всичките му опори. А ако се добави и някой друг мотив, освен посочения, той ще направи и доброто дело недобро. Съгледвачите при Моисей се уплашили поради това, че жалели себе си. Мъчениците отивали с желание на смърт поради това, че ги изгарял вътрешен огън. Истинският ревнител прави не само законното, но изпълнява и всеки съвет и добро внушение, тайно отпечатвано в душата; прави не само това, което възниква като задачи за изпълнение, но е и изобретателен по отношение на доброто, целият в грижи само за здравото, истинското, вечното добро.

“Навсякъде ни е необходимо” – казва свети Иоан Златоуст (“Беседа 31 на “Деяния на светите апостоли””) – усърдие и голямо разпалване на душата, готово да се опълчи дори против смъртта; защото е невъзможно да получим по друг начин небесното царство”. Делото на благочестието и на общуването с Бога е много трудно и болезнено, особено в началото. Откъде да вземем сили, за да се справим с всички тези трудове? С помощта на Божията благодат – от одушевената ревност. Търговецът, военният, съдията, ученият практикуват професии, изпълнени с много трудности и грижи. От какво се поддържат те в трудовете си? От въодушевлението и любовта към работата си. И по пътя на благочестието не можем да се поддържаме от нищо друго. А без въодушевление и любов ще намираме в служението на Бога умора, досада, скука, вялост. И охлювът върви, но с мъка, докато за бързата сърна или за пъргавата катерица движението и преходът са удоволствие. Ревностното Богоугаждане е отрадно, окриляващо духа шестване към Бога. Без него можем да развалим цялото дело. Трябва да вършим всичко за Божия слава, напук на живеещия в нас грях; а без това ще изпълняваме всичко само по навик, поради изискване на благоприличието, защото така се прави отдавна и така правят другите. Трябва да правим всичко; а в противен случай ще направим едно нещо, а друго – не, и при това – без никакво съкрушение и дори спомен за пропуски. Трябва да вършим всичко с внимание и предпазливост, като главна работа; като в противен случай ще го вършим както и да е. И така, ясно е, че без ревност християнинът е лош християнин – вял, отпуснат, безжизнен, нито топъл, нито студен – и такъв живот не е живот. Като знаем това, да се постараем да се проявим като истински ревнители за добри дела, за да бъдем истински угодни на Бога, нямайки сквернота или порок, или нещо подобно. И така, сигурно свидетелство за християнски живот е огънят на дейната ревност за Богоугаждане. Сега се пита, как се запалва този огън? Кои са неговите производители? Тази ревност се произвежда от действието на благодатта, но не и без участието на свободната ни воля. Християнският живот не е естествен живот. Такова трябва да бъде и началото му или първото му пробуждане. Както в семето растителният живот се пробужда тогава, когато до скрития в него зародиш проникнат топлина и влага, а чрез тях – всевъзстановяващата сила на живота, така и в нас Божественият живот се пробужда, когато в сърцето проникне Духът Божий и постави там началото на живота по дух, очиства и събира в едно помрачените и разбити черти на Божия образ. Пробужда се желание и свободно търсене (под действие отвън), после слиза благодат (чрез тайнствата) и като се съчетае със свободата, ражда гореща ревност. И никой да не мисли, че сам по себе си може да роди тази жизнена сила: трябва да се молим за нея и да бъдем готови да я приемем. Огънят на ревността със сила – това е Господня благодат. Божият Дух, слизайки в сърцето, започва да действа в него не само с поглъщаща, но и с вседействаща ревност.

Някои си мислят: “Защо е нужно това действие на благодатта? Нима не можем сами да вършим добри дела? Ето, направихме това или онова добро дело. Ще поживеем и ще направим още нещо”. Може би рядко някой не си задава този въпрос. Други казват: “Сами не можем да вършим “нищо добро””. Но тук става въпрос не за отделни, добри дела, а за прераждане на целия живот, за нов живот, за живот в цялата му пълнота – такъв, който води до спасение. В отделни случаи не е трудно да направим нещо даже много добро, както са правели и езичниците. Но нека някой твърдо да се реши на постоянно добротворство, да определи реда му по указание на Божието слово – и това – не за един месец или година, а за цял живот – и да реши да пребивава неотклонно в този ред, и после, когато остане верен на това, нека да се хвали със силата си; а ако не може да направи това, не е ли по-добре да си мълчи? Малко ли опити за самоделно започване и устройване на християнски живот е имало и има? И всички те са завършвали и завършват с нищо. Постои малко човек в новоизбрания ред – и го зарязва. И как да стане другояче? Няма сили. Само за вечната Божия сила е свойствено да ни поддържа неизменни в разположението сред непрекъснатите приливи на временни изменения. Затова трябва да се преизпълним с тази сила, да я измолим и приемем според чина – и тя ще ни повдигне и извлече от временното вълнение.

Обърнете се към опита и вижте кога идват такива помисли на самодоволство? Когато човек е в състояние на покой, когато нищо не го смущава, нищо не го прелъстява и не го влече към грях, той е готов на най-свят и чист живот. Но само да се появи леко движение на страст или съблазън – къде отиват всички обети?! Човек, водещ невъздържан живот, не си ли казва често: “Няма повече да правя така”? Но насищането на страстта е преминало, надига се нов позив и той пак се озовава в грехове. Добре ни е да разсъждаваме за търпение на обиди, когато всичко върви по наша воля, не напреки на самолюбието. Тогава чувството на оскърбеност или сърдитост, на което се предават другите, може би ще ни се стори странно. Но ако се случи ти самият да попаднеш в подобна ситуация, тогава не само дума, но дори и един поглед ще те накара да излезеш извън себе си. Така, когато духът е в покой, можеш самонадеяно да мечтаеш за възможността сам, без помощ свише, да водиш християнски живот. Но щом злото, напластило се на дъното на сърцето, се вдигне като прах от вятъра, тогава всеки ще намери в собствения си опит осъждане на своята самоувереност. Когато помисъл след помисъл, желание след желание – едно от друго по-лоши – започнат да тревожат душата, тогава всеки ще забрави за себе си и неволно ще възкликне заедно с пророка: Водите стигнаха до душата (ми), затънах в дълбоко блато (Пс. 68:2, 3). О, Господи, спаси! о, Господи, помогни! (Пс. 117:25). Не се ли случва често така: някой самоуверено мечтае да пребивава в доброто. Но ето, представя си лице или предмет, ражда се желание, възбужда се страст; човекът се увлича и пада. След това му остава само да се погледне и да каже: “Колко е лошо това!” Но ето, появява се удобен случай за развлечение, и той отново е готов да се увлече. По-нататък някой го оскърбява: започва кавга, укори, осъждане; появява се възможност за неправедна, но изгодна сделка – залавя се и за нея; унижава един, заяжда се с друг, блъска трети, и всичко това – след като се е хвалил с възможността сам, без особена помощ свише, да се държи свято. Но къде е силата? Духът е бодър, а плътта – немощна (Мат. 26:41). Виждаш добро и вършиш зло: кога искам да върша доброто, злото стои до мене (Рим. 7:21). Ние сме в плен; изкупи ни, Господи! Едно от първите вражески нападения срещу нас е помисълът на самонадеяността, тоест, ако не отхвърляне, то нечувстване на нужда от благодатна помощ. Врагът сякаш казва: “Не ходи там – към светлината, където искат да ти дадат някакви нови сили! При мен и така ти е добре!”. И човек се отдава на покой. А врагът междувременно – тук подхвърли камък (на неприятност), там те заведе на хлъзгаво място (прелестта на страстите), на друго място обсипе с цветя маскирани примки (светла обстановка). Без да се оглежда, човек отива все по-нататък и по-нататък и не се досеща, че пада все по-надолу и по-надолу, докато накрая не се спусне до самото дъно на злото – пред предверието на ада. Не е ли необходимо в такъв случай да му извикаме като на първия Адам: “Човече, къде си? Къде си отишъл?” Ето този призив е действието на благодатта, което кара грешника за пръв път да се вгледа в себе си. И така, ако желаеш да започнеш да живееш по християнски, намери благодатта. Моментът, в който благодатта слезе и се съчетае с твоята воля, ще бъде момент на раждането на християнския – силен, твърд, многоплоден – живот.

Къде да намерим и как да получим благодат, зачеваща живот? – Придобиването на благодат и освещаването на нашето естество от нея се извършва в тайнствата. Тук ние предлагаме на Божието действие или поднасяме на Бога своята негодна природа – и Той с действието Си я пресъздава. На Бог Му е било угодно, за да порази гордия ни ум, в самото начало на истинския живот да скрие силата Си под покрива на просто вещество. Не разбираме как става това, но опитът на цялото християнство свидетелства, че това не става по друг начин. Тайнствата, отнасящи се предимно към началото на християнския живот, са две: кръщение и покаяние. Затова и едни от правилата относно началото на истинския християнски живот се съсредоточават около кръщението, а други – около покаянието.

източник: http://www.sveta-gora-zograph.com

Бракът не е ад, а райско състояние

Април 16, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

Много пъти понизяваме едно духовно събитие, каквото са Тайнствата, и мислим, че просто минаваме през една молитвена процедура и излизаме от нея без нищо да вземем. И не осъзнаваме, че преди всичко приемаме Божията благодат, а излизаме напълно безразлични от Тайнството. Въпреки това в него ни се дават онези запаси, то е онази духовна карта, за да вървим в живота по такъв начин, че да запазим Божията благодат. Затова отците на Църквата ни подготвят, показват ни начина на подготовка за св. Причастие, но не остават там, а стигаме до момента да се причастим и след това ни показват как да запазим Христос, Който сме приели.


Едно велико Тайнство е и Бракът. Велика тайна, както казва св. ап. Павел, и ни дава много важни неща. Бракът е едно райско състояние – ще ми кажете как стана ад? Стана след нашето падение. Едно райско състояние, поддържано от чистата и автентична любов, която първосъздадените хора имали помежду си. И отците казват: кой бил Възприемник (Кръстник) в този пръв брак? Сам Бог – Той бил Кръстник, Възприемник в Тайнството. И какво бил бракът? Той бил един удар срещу самотата. Както казва Сам Христос векове по-късно, по един различен начин, „горко на този, който е сам” – защото остава необработен, без да отхвърли всички онези елементи на неговата тленност и егоизъм и да се спаси. И идва Бог, Бог Творец, Божията любов. Когато св. Писание казва „рече Бог”, това „рече Бог” няма никаква връзка с нашето слово. Нашето слово какво е? – малко въздух в гласовите струни, който излиза, изразява се, чуваме го и след няколко секунди заглъхва. Божието слово пребъдва во веки, то е храна, благодат, светлина, никога не се губи. Представете си, ако Божието слово е такова, какъв е погледът на Бога. Като моя? Не, разбира се. Неговият поглед, тоест Неговата любов, слухът на Бога, словото на Бога, погледът на Бога не е нищо друго, освен израз на Неговата любов, на екстатичната любов на Бога към миросъзданието и главно към човека. И след като Той хвърля поглед, така да се каже, за да го разберем, към света, към тази красота и съвършенство, вижда човека и казва, че не е добре човекът да бъде сам. Трябва да се унищожи самотата на човека. Там е налице установяването на брака, което означава разбиване на самотата. Затова Църквата винаги създава общности – манастирът е общност, семейството е общност, енорията е общност, за да може в тези общности човек да се изцелява от самотата, да се изцелява от егоизма си. Когато отците на Църквата говорят за самотата, те говорят за един ад.


И така, имаме райско състояние, Бог е Възприемник, опитва се да разбие самотата на хората и тук става първата намеса – малко след нашето сътворение – първата операция. След като вижда, че Адам не трябва да остане сам, оглежда го добре, слага му упойка, Адам заспива, не можеш всичко да видиш, и какво прави? Взема от вече създадения материал – от реброто му и така създава Ева. Защо направил това? Според отците първата причина е, че земята, творението и човекът поели толкова голяма любов, че не биха издържали още една „четка” на Божията любов. Нямало място, затова Бог взел от вече създаденото материал. И втората причина – ние казваме първи, втори, трети, но Бог не може да създаде втори човек, а какво прави? Създава човек, един човек, няма втори, а един човек, един материал и веднага щом Адам се събужда, вижда Ева и тук е свидетелството на любовта. Адам имал много харизми преди падението, защото имал пълно посвещение и любов към Бога, другия човек и творението. Той вижда Ева и какво казва? Ето неговата харизма, докато не е видял какво е станало, казва „Това е кост от костите ми и плът от плътта ми”, т.е. това съм аз. Ето бракът! Тук имаме брак за първи път и Кръстник е Самият Бог. Преди падението, когато Бог присъства във връзката и общението на хората, единият казва за другия „това съм аз”. А когато Божията благодат го напуска и той се изолира, започват проблемите. Аз ли съм виновен? Тя е виновна! Дето Ти ми я даде! Аз ли съм виновен, Господи?! Змията е виновна! Тоест никой не поема отговорността и тук се вижда това, което казва св. Василий Велики – Божият съсъд се пропукал. Човекът бил един съд и егоизмът му нанесъл удар, той се пукнал и се изляла цялата благодат.


Всяка една връзка – семейна, приятелска – от която отсъства Христос, е обречена да стане ад. С математическа точност върви към един ад.


Църквата идва и какво иска да направи? Църквата е връщането ни в райското състояние, тя иска да ни отведе там, където сме били. Затова идва и дава Божията благодат на двама човека, за да могат реално да станат едно, не става по друг начин. Св. Григорий Нисийски казва, че всеки човек е една вселена – микрокосмос. Я помислете – Бог първо създал Ангелите, които са духове, след това създава материята и накрая човека, който е съчетание от материя и дух. Следователно човекът възглавява цялото миросъздание, той е една вселена. Кажете ми сега, можете ли да съедините две вселени? Могат ли да се съединят? Не могат, а се сблъскват. Затова е необходима Божията благодат, защото съединението не става по друг начин. Църквата идва да ни върне в райското състояние.


Влизаме в последованието на Обручението, което не е самото бракосъчетание. Трябва да изясним това. Обручението е перспективата към брака, защото мнозина бъркат нещата. В миналото Обручението не било съединено с Бракосъчетанието (т.е. с Венчанието), а ставало в по-ранен момент. И какво представлявало? Изпитване, както става и в манастира, дава ти възможност и свобода да видиш дали можеш да понесеш този кръст, който в крайна сметка ще те доведе до спасение.


Двама човека влизат в Църква – неслучайно младоженецът застава пред иконата на Христос, а невестата пред иконата на Света Богородица. Защо става това? – защото дотогава всеки е можел да гледа в огледалото си и най-лошото огледало е нашият егоизъм. Помним злата вещица, която казвала „Огледалце, огледалце, коя е най-красивата?” Това е нашият егоизъм. Тук си призван да спреш да гледаш лицето и живота си в огледалото на егоизма. И младоженецът трябва да види какво? Жертвата на Христос, поемането на отговорност, чистотата на Христос, и невестата да види посвещението, отдадеността, вярата на Света Богородица. Трябва да съчетаем тези неща. Затова започваме това пътуване, имайки съзнание, че елементите от живота на Христос и от личността на Света Богородица трябва да станат елементи на нашето пътуване.


Един човек идва и ти казва „Виж залеза, колко красива гледка! Виж колко хубав пейзаж!” Църквата те поставя да видиш гледката към Христос, към живота на Христос и на Света Богородица. Тази гледка, този духовен хоризонт ти показва в онзи момент. Св. Амвросий Медиолански казва нещо, което важи дори и днес – булката трябва да носи було, защо? Було е носила само една жена. Коя? Императрицата, царицата, за да осъзнае, казва, съпругът, че тя е царица на дома и че трябва да пази честта и уважението към нея. Дава. Всичко това Църквата прави в едно общество, което още смятало жената и децата за предмети, жената била предмет – поставяш го където си искаш и правиш с него каквото си искаш. Словото на Църквата е радикално ново, истинно, автентично и чисто.


Пръстените. Случайно събитие? Чуйте какво казва св. Симеон Солунски за пръстените. През първите години след появата на Християнството пръстенът на младоженеца бил златен, а този на невестата сребърен. Защо? Дискриминация? Не! Ред. Младоженецът символизира слънцето, а булката луната, слънцето сменя луната и луната – слънцето и така имаме завършен ден. Затова е нужно единият да съработничи, да следва хармонично другия, така че да имаме завършена връзка. Отците познавали и анатомията на тялото. До пръста, на който слагаме пръстена, достига централна артерия на сърцето. Затова, както пръстенът обгражда пръста, така човекът трябва да покрива другия. Църквата давала на младоженците и свещ – тази, която днес много пъти забравяме. Защо свещ? Защото двамата човека очакват тяхната лична Петдесетница. Това очакват в онзи момент. Събитието е очакването на Петдесетница и затова става съзнателно и с много молитва.


Венчанието. Молитвите са поразителни, в тях има много картини от морето. Защо? Това, което ни казва св. Григорий Богослов, който имал разтърсващо преживяване в морето, където без малко щял да загине. Той ни казва, че животът на човека е море – ще има и затишие, ще има и буря, ще има и красота, ще има и свирепост, ще има и плитчина, ще има и дълбочина. Крие и съкровища, крие и много опасности, всичко има в морето, както и в живота на човека. Нека видим няколко молитви.


В една молитва молим Христос да опази тези хора, които са дошли да приемат Божията благодат, както опазил пророк Йона в утробата на кита. Вижте каква картина и си казваш, ама пророк Йона и китът присъстват в брачните молитви? Защо? Нима тук има някакъв кит? Какво става? Китът, който ни поглъща и не можем да видим другия, е нашият егоизъм, най-страшният звяр в нашия живот. Когато този кит те поглъща, не можеш да видиш другия, освен ако този кит те изхвърли, когато ти се бориш, когато ти се подвизаваш, и изхвърлянето от кита на егоизма реално е едно възкресение. Затова виждаме пророк Йона след три дни да излиза от корема на кита.


И тъй, първото нещо: трябва да изляза от моя егоизъм, от тази черупка на егоизма ми, да я счупя, да изляза, да се освободя, за да мога да видя другия, но да го видя реално, да го почувствам реално.


В друга молитва се казва – опази ги, както опази Ной в Ковчега. Тук е втората стъпка на пътуването. Първата е: поразявам егоизма и се опитвам да се освободя от него, втората е – Ноевият Ковчег – кой е този Ковчег? Когато Христос идва да те изведе от егоизма ти, ще трябва да ти даде един спасителен ковчег. В конкретния случай това е твоят брак, връзката ти с другия, и ще трябва да осъзнаеш, че не съществува спасение извън този ковчег… Много хора напускат ковчега, за да се спасят и така погиват. Извън ковчега, който Бог ти дава в този конкретен момент, не съществува спасение.


Третата стъпка – трето равнище – излизам от егоизма ми, влизам в ковчега на спасението, в любящата връзка, която се покрива и кръщава в Божията благодат. Това е морето – Божията благодат, океанът на любовта на Бога, където плува нашият ковчег. Третата стъпка е една много красива картина – „И да им дадеш радостта, която блажената Елена имала, когато намерила честния Кръст”. Ама какво говори сега? Каква връзка има това с Брака? Когато човек излезе от егоизма си, когато проявява послушание и постави целия си живот в ковчега, който Бог му е дал, за да се спаси, независимо дали това е бракът, манастирът, каквото и да е, тогава този човек, за да може да върви напред, е нужно да намери своя кръст. Кой е кръстът в конкретното събитие на Брака? Кой? Св. Елена дълбае в земята, за да намери Кръста, и когато го намира, тогава се радва и има пълнотата на радостта. Трябва да подълбая дълбоко в мен с много покаяние, съзнание и смирение, за да намеря моя кръст и моят кръст е другият. И когато осъзная, че другият е моят кръст, който ми отваря пътя към възкресението, тогава ще почувствам реална любов, защото този човек е голям пъзел от мозайката на моето спасение и тогава ще почувствам и радостта, която присъствието на другия в моя живот ми дава.


Три картини от молитвите, три духовни стъпки. Когато човек поема кръста съзнателно, с много послушание, вече има гледката на възкресението.


Това, което доминира в Тайнството Брак, са венците. Всички знаем, че в древност в нашата родина не давали венци на всички състезатели, а на първенците и в Църквата не влязохме просто за подвиг, а и за свидетелство, което всекидневно подписваш със самия начин на твоя живот. И защо ги дава Църквата? Тук се вижда нежността на нейното майчинство. Защо ги дава? Ама аз започвам моето пътуване, не съм го завършил. Много просто, казва ми, знаеш ли, за да се намираш на това толкова отговорно място означава, че обичаш, уважаваш човека, който е до теб, в този момент, чувстваш, че е твоят кръст, и естествено обичаш и проявяваш пълно послушание към Христос, Който е пред теб. Сам Христос е в Брака. Оттук смятам, че имаш предпоставките, вземи наградата и венците – акцентът е и върху любочестието – и внимавай да завършиш своя път и да почувстваш, че заслужено притежаваш наградата. Виждате, Църквата не чака да завършим пътуването, това е човешко събитие, а какво прави? Когато тръгваме, ни дава всичко. Всичко. Вземи всичко, за да имаш предпоставките да се подвизаваш. Ако ще и определени пъти да не ги заслужаваш, аз ти ги давам.


Словото на св. ап. Павел в апостолското четиво е много живо. Знаете ли какво чудо живеем в Църквата? За да видите духовното равновесие. Никой в Църквата не утвърждава егоистично своето положение и начин на живот. Ако аз съм брачен, поради това да смятам, че брачният живот е добър. Аз, който съм безбрачен, който съм монах, да смятам монашеството за по-добро. Затова Църквата, Божията благодат какво прави? Например поставя св. Григорий Богослов да възхвалява брака, а св. Григорий Нисийски, който бил брачен, да възхвалява монашеството и девството. Колко ценно нещо! Как и в кое друго пространство може да стане? Тук Божията благодат те поставя да не гледаш себе си, твоето място. Така един безбрачен – св. ап. Павел ще каже, че бракът е велико Тайнство (тайна) и поставя пред мъжа един списък със задължения – ще уважаваш, ще обичаш жена си, едно, друго и накрая се обръща към жената с голяма разсъдителност и любов – защото апостолите и отците чрез Божията благодат можели да изследват човешкото битие в дълбочина – и й казва: “Е, детенцето ми, и ти, след като той ще прави толкова неща за теб, и ти го уважавай в неговата борба.” Това казва св. ап. Павел.


Евангелското четиво: сватбата в Кана Галилейска. Там виждате следното – Христос сред радостта на хората, Той бил там, както присъства на всеки брак, и какво прави? Казва какво нямате? Вино. Какво имате? Вода. Добре, поставете това, което имате, за да го направя Аз това, което трябва да стане. Това казал Христос. Напълнете делвите догоре. Какво означава да ги напълнят догоре? Означава, че Христос не благославя нищото, а малкото прави много, водата превръща във вино, но нищото го оставя там, където си е. Какво имате? Вода. Тоест имаме малко уважение, малко нежност, опитваме се да имаме любов. Много хубаво, с това малко пристъпвате към Тайнството, в това малко ще дойде Божията благодат и веднага, виждате, ще придобие цвят, сладост, вкус, виното весели сърцето на човека и със сигурност виното, което им е предложил е било от Санторини! (о-в Санторини е прочут със своето вино).


Нашият голям провал е, че пристъпваме към брака с празни ръце. Отиваме на св. Литургия с празни ръце, нямам нищо, не съм събрал нищо, не съм направил нищо. Отивам в манастира с празни ръце и в брака с нищо. Бог какво да благослови? Кое усилие, коя борба? Какво да благослови? Посей и Аз ще пратя дъжд. Ако не посееш, какво да ти сторя? Колкото и дъжд да пратя?


След това идва хорото на Исаия, но е погрешно да се казва така, то е хорото на двама конкретни човека, на две личности, на Йоан и Мария, нека да внимаваме малко в стъпките на това хоро, много е важно. Как се играе това хоро? Свещеникът държи младоженците за ръцете, които също са хванати за ръце, а отпред е Евангелието. Което означава какво? Тук е откриването на пътя – отпред е Евангелието, Божията благодат, Божията воля, то е единственото, което може да прокара пътища, което може да те накара да преодолееш пречките. Понякога пътищата ни са непроходими, защото сме оставили Христос назад, пътят, който сме извървели, е бил откровено егоистичен избор, виждаме пречката пред нас и не можем да я преместим, нито да я преодолеем. Църквата идва с едно просто движение и ти казва – погледни как ще ходиш, отпред е Христос, вие сте след Него, внимавайте обаче, не е достатъчно Христос да е отпред, след Него вие трябва да вървите съединени, затова се държите за ръце. И свещеникът, който държи двете ръце, всъщност укрепва това единство, това обвързване. Това хоро е тройно. Кръгът, ако четем в древните съчинения, ще видим, че е символ на вечността, няма край. Тройно и кръгообразно хоро. Църквата подчертава вечността на Тайнството, дори смъртта не може да ги раздели. Църквата не ви иска заедно за 5, 10, 20, 40, 80 години, а ви поставя във вечността. Само това ако чувствахме, бихме могли да осъзнаем нашата отговорност.

 

Един отец на Църквата казва, че молитвата и любовта към Бога са сила, която излиза от душата на човека и е обърната нагоре. Но когато тази сила не се изразява, а се потиска, тя се изопачава, променя се и какво правим? – Вместо да тръгне нагоре и да излезе, защото сърцето ни е създадено като вулкан, Бог така го е създал и четох, че през периода на иконоборчеството през 8 век един вулкан изригнал и така се оформили няколко островчета – от вкаменената лава. Бог е дал такива възможности на сърцето, че когато тази вътрешна лава на любовта изригне, дори морето се пресушава и можеш да го преминеш, както Моисей минал през Червено море.


Но тази сила я затварям в мен и търся начин да я изразя, но обикновено я изразявам, избухвайки срещу другия. Вместо да се отправи нагоре чрез молитвата, вместо да превърне морето в суша, създава по-големи пропасти. И какво става там? Веднага щом се открие възможност, автоматично се разделяме на два лагера и битката започва.
Преди няколко години преживяхме една такава битка. Говореше се за предбрачните връзки и внезапно се разделихме на два лагера. Позволете ми да ви кажа, че не издържах нито едните, нито другото. Почувствах, че съм по средата и не исках да чувам нито едната, нито другата страна. Защото едната страна, предполагаемата страна на Църквата, която може да каже толкова за брачната любов чрез св. отци, за да видим реално духовната висота, сакралността в тази връзка, вместо да каже това, какво каза? Ад! Ще отидете в ада! И другата страна какво отговори? Какво говорят тези, какъв ад? Съществува ли рай?


Говорехме за ада на хора, които не копнеят Рая. Другата страна отвърна – Средновековие! Едната викаше: ад! Другата: средновековие! и се подлудяваш, когато виждаш, че Църквата има такова богатство, което, ако го изрази, всички ще се отнесат с уважение към нея.


В брачното последование се молим за единство на душите и телата. Църквата не иска тялото ни да бъде в периферията, не го изхвърля в кошчето за отпадъци. Гробът не е кош за отпадъци, а е въздушен коридор към небето.


Какво става сега? Нещо много просто – любовта е дар от Бога и за да можеш да го живееш напълно, е нужна Божията благодат. Това е. Ценността, която Църквата дава на събитието на любовта, никое друго пространство не може да му я даде. Защото в конкретното събитие поставя Божията благодат, сакрализира го и го въздига.


И какво казва Църквата? Не бързайте, като бадемовото дърво, което бърза да цъфне по-рано и накрая сланата го поразява. Не бързай – ако откъснеш портокала преждевременно, вътре не е узрял. Изчакай да узреят нещата. Любовта трябва да започне отвътре, от сърцето, и лека полека да извърви своя път, да стане истинска любов, да приеме Божията благодат и да стане това, което реално е – едно психосоматично събитие, което никога не свършва.


Днес обаче тръгваме отзад напред – защото бързаме, тръгваме от тялото и накрая любовта никога не стига до душата. Така Божият дар не е на висотата, на която Бог го е поставил, а става още една биологична потребност. Тук е нашият крах и грях – в това, че понижихме любовта и я превърнахме в нужда.


Църквата уважава личността и изтъква всички нейни страни. Ако любовта не започва от душата, тогава се отменят твърде много неща, както и в монашеството – то също е любов (към Бога).


И така, най-важното от всичко е човек чрез всяко едно нещо да може да доближи и да се съединява с Христос и тогава ще може реално да се съедини и със своя съпруг/а и с всички хора. Ако Христос не е свръзката, тогава никога няма да почувстваме радостта на единството, благословението на брачната връзка и пълнотата на любовта.


Превод: Константин Константинов

Богослужението – жив опит за Небесното царство

Април 11, 2019 in Начална страница, Отечески съвети



Иска ми се днес да поговорим за едно съкровище, което всяка от нас притежава и което ние не бихме заменили за никакви световни блага. Що за съкровище е това? Това е ежедневното богослужение. То наистина е скъпоценната перла на монашеския живот. Може да се каже, че ежедневният богослужебен кръг е ежедневно райско блаженство. Нека дойдат при нас най-богатите царе и ни покажат всички свои богатства – ние сме по-богати от тях. Нека се съберат най-успелите хора в света и ни разкажат за своите победи – ние сме по-щастливи от тях. Нека дойдат най-мъдрите измежду мъдреците – в ръцете си ние имаме съкровище, което ни дава най-висшата премъдрост.

 

Човекът, който всеки ден участва в богослужението е подобен на царски син. Той всеки ден влиза в царския Господен чертог като в свой дом. Трябва да бъдем безмерно благодарни на Бога за този дар. Помните ли какво казва Пророкът: „Аз пък, по Твоята велика милост, ще вляза в твоя дом и ще се поклоня в светия Твой храм със страх пред Тебе.” 1

По великата Божия милост и ние всеки ден влизаме в дома Господен. И за нас е така естествено да обичаме богослужението и да имаме голяма и гореща ревност към него, така че нашето сърце винаги ненаситно да ни тегли към службите и щом удари камбаната да бягаме в храма с весели нозе! 2 Както казва старецът Емилиан, добър е този монах, който „пръв бяга в църквата, та щом свещеникът възгласи ”Благословен Бог наш …” и сам той, като отхвърли настрана всеки помисъл, да благослови Бога”.

Ако монахът с голяма ревност и радост се стреми към богослужението, може да бъде уверен, че ще намери и Бога, и спасение, и святост.

Вероятно сте забелязали, че дори ако просто се отбием в храма, когато там не се извършва служба – вече чувстваме благоговение и мир. Усещаме със сърцето си, че храмът е нещо отвъдно, свято. И ако постоим дори само няколко минути в храма, не може да не се променим. Искам да ви прочета една история, която разказва митрополит Антоний Сурожки:

„Веднъж в нашия храм дойде човек с пратка за една от жените от енорията. Той беше невярващ и твърде нетърпелив. Беше разчел времето си така, че да дойде в края на службата, защото възнамерявал да предаде пратката, но не искал да има нищо общо с това, което се случва между храмовите стени. Но Провидението се разпоредило по своему: той дойде преди края на вечерната служба. Изпълнен с нетърпение, той се разположи с пратката си на пейката до входа. И тук с него се случило нещо, защото след като предал пратката и всички излезли, аз го видях как все още седи до изхода. Внимателно отбелязах: „Време е да си отиваме у дома”. Той каза: „Не, първо трябва да ми обясните: какво става тук?…Аз съм невярващ, уверен съм, че няма Бог, но все пак тук нещо се е случило. Какво е то: трепкането на свещите, тъжното пеене на вашия хор, мир, какъвто няма да намериш навън?” Аз вдигнах рамене и му отговорих: „Бих казал, че това е Божието присъствие, но ако Вие сте уверен, че няма Бог, ще ви се наложи да потърсите друго обяснение”. Той каза: „Да, но аз искам да дойда тук, когато в църквата няма да има никой и колективната истерия на Вашите енориаши няма да може да ми подейства”. Аз се съгласих: „Добре, елате”.

Той идва няколко пъти, седеше дълго и веднъж ми каза: „Знаете ли, когато тук няма никой, в тази църква все пак остава нещо, което до този момент не съм срещал. Да предположим, че това е Бог, Който живее тук и в чието присъствие хората се чувстват добре, спокойно, уютно и изпитват един към друг добри чувства. Но какво после?” Аз отговорих: „Не знам, идвайте пак и си изяснявайте”. Той продължи да идва и веднъж каза: „Знаете ли, забелязах следното нещо: когато хората идват в храма, в тяхното поведение има напрежение, но си тръгват успокоени. Чувства се, че са в мир със себе си и един с друг. И има още едно нещо, което просто не мога да разбера. Хората, които на службата се приближават до стъпалата там отпред и получават нещо с лъжичка от чашата, пристъпват с едно изражение, а когато се връщат обратно, лицата им напълно се променят, в тях се появява светлина. Затова мисля, че вашият Бог явно не е само Стопанин на това здание, Той е активен Бог, Той прави нещо с хората. Аз също трябва да се променя. Може ли да се кръстя?”

Така този невярващ и дори негативно настроен към вярата човек, напълно се променил само от пребиваването в храма. Защото в храма присъства и действа живият Бог! За преподобни Юстин Попович разказват, че той често произнасял проповеди в храма, дори когато нямало хора. Сестрите му казвали: „Авва, защо изнасяте проповеди в празен храм?” А той отговарял: „Храмът никога не е празен. Той винаги е пълен с ангели!” Сигурно на всеки от нас се е случвало, когато сме разтревожени или загрижени за нещо, да отидем в храма, да се помолим, да постоим пред иконите и да намерим утеха, вътрешен мир, благодатни сили. Всичко това свидетелства, че в храма присъства и действа Бог, че в храма са ангелите и светиите, които ни ограждат като стена. При преподобни Юстин четем:

„Всеки свят храм е частица небе на земята. Когато си в храма, ти вече си на небето. Когато земята те измъчи със своя ад, побързай в храма, влез в него, и ето – влязъл си в рая. Ако хората ти досадят със своето зло, прибегни в храма, падни пред Бога и Той ще те приеме под Своята блага и всемогъща защита. И ако се случи да те нападнат цели легиони демони, бягай в храма – застани сред светите ангели, защото храмът винаги е пълен с тях, и Ангелите Божии ще те запазят от всички демони на този свят. И нищо не ще може да ти навреди. Не забравяйте, братя: ние, християните, сме силни с Бога. Кой тогава може да бъде по-силен от нас? Никой, никой!”

Храмът е нашето прибежище. И ако ние получаваме духовна полза дори когато за кратко се отбием в храма, то още повече се освещаваме, когато присъстваме на богослужение. Защото в тези моменти небето слиза на земята, отварят се райските двери, времето променя своя ход! И дори да сме маловерни, немощни по душа, нерадиви, богослужението разтърсва нашето същество. Всичко в богослужението съдейства да се осветим и променим. На първо място, за това съдейства неговата красота. Самата архитектура на храма, иконите, тържествеността на обредите – всичко ни възхищава, радва, вдъхновява! Всред суетата на обикновения ежедневен живот, понякога може да престанем да чувстваме присъствието на духовния свят. Но когато дойдем в храма, на богослужение, сякаш се пробуждаме. Услаждаме се от красотата на духовния свят и дори само от това се променяме. Игумен Никон (Воробьов) разказва за себе си, че в дните на своята младост изгубил вярата в Бога, а с нея и смисъла на живота. И отново придобил и едното, и другото именно по време на богослужение в храма. Ето какво пише той за това:

„Когато влязох в храма, веднага си спомних преданието за пратениците на княз Владимир, които влизайки в гръцката църква не знаели къде се намират – на небето или на земята. Ето такова беше първото ми усещане в църквата след преживяното – че човек не е на земята. Църквата не е земя, а късче от небето. С каква радост само слушах: ”Господи, помилуй!”. Всичко въздействаше върху сърцето ми просто неизказано – цялото богослужение, постоянното споменаване на Божието име в различни форми, песнопенията и четивата. Всичко това предизвикваше някакво възхищение, радост, насищаше душата”.

Дори само сладкото име на Господа, което ние постоянно чуваме в храма, вече ни дарява велико вдъхновение! И ако ние внимателно слушаме цялата служба, непременно поне няколко думи ще докоснат сърцето ни, то ще се разтупти от радост и ще почувства Божията близост. Чуйте с какво дръзновение говори за това старецът Емилиан:

„Болшинството от песнопенията на нашата Църква потрисат човека. Когато ги пеем или слушаме, те предизвикват у нас такъв възторг, че получаваме главозамайване. Иска ни се да пеем, да тържествуваме. В манастира, където ежедневно се извършва богослужение, ние всеки ден виждаме това, за което говори псалмопевецът Давид и отците на Църквата: „радвайте се, праведни”, „запляскайте с ръце”, „възкликни към Бога цяла земьо”.

Наистина, колко точно тези думи от псалмите предават това, което се случва по време на богослужението. „Радвайте се, праведни”, „запляскайте с ръце”! В храма ние се радваме заедно със светците и заедно с тях, може да се каже, ръкопляскаме от радост. Близостта на светците, тяхната радост и тържество ни вдъхновяват. Край тях и ние също се освещаваме и се променяме. Общувайки със светците, ние усвояваме техните свети, божествени мисли и чувства. Всеки ден празнуваме победата над смъртта заедно с мъчениците, заедно с преподобните се възпламеняваме от ревност по подвижническия живот, заедно с апостолите славословим Бога. И светците ни помагат. Те не просто приемат от нас славословията ни, но и дейно участват заедно с нас в богослужението: чуват нашите молитви и ги принасят на Бога, заедно с нас прекланят колене, помагат ни по-добре да разберем службата. Случва се, например, да слушаме стихира, посветена на някой светец и да почувстваме особено умиление или да получим отговор на някакъв духовен въпрос. Това означава, че светецът е проговорил на душата ни, поучил ни е. Както казва един старец, Господ е установил богослужението, за да можем да общуваме със светците и да се учим от тях на святост:

„Когато човек иска да се научи на свети чувства, възможно ли е Бог да го лиши от това и да не се отзове на неговото желание? Именно затова Бог устройва църковните събрания, богослуженията. Затова изпраща ангели, архангели и светии тук, при нас, грешните, за да общуваме един с друг, та светците да даруват своята святост на грешниците, а грешниците да открият на светците своя стремеж да придобият същата като тяхната святост и да им се уподобят в нея”.

Ако човек израсне в царски дворец, той става царствен, придобива вътрешно благородство. А колко по-благороден и осветен става човек, когато всеки ден пребивава в обществото на светците. Това може да се види в монашеския живот. Монахът, който обича богослужението и всеки ден е в храма, придобива особено благородство, духовен аристократизъм. Както за Божията Майка се пее, че тя е „възпитана в храма”, така и всички ние се възпитаваме в храма, в обществото на светците.

И знаете ли в какво още е особената сила на богослужението? Защо то така ни влияе? В храма ние сме едно не само с всички светии, но и един с друг. Преживявайки единството на Църквата, ние с особена сила чувстваме и нашето единство един с друг. И това променя всеки от нас. В храма ние придобиваме съборно съзнание. Звучи възвишено, но това на практика чувства всяка от нас, дори най-обикновената сестра! Какво означава съборно съзнание? Това означава, че аз не съм сама, аз вървя към Бога заедно с другите. Всички ми помагат и аз помагам на всички, и всички заедно се спасяваме.

Велика сила има нашата съборна молитва. В богослужението ние обединяваме духовните си сили. На човек му е трудно да се моли сам. А когато се моли заедно с другите, молитвата му получава крила. И той се освещава от това, че около него всички се молят. Както казва старецът Софроний (Сахаров):

„Какви чудни часове са това – когато се намираш в помещение, където някой призовава името Господне! Когато всички около вас призовават Христа и вие живеете в тази атмосфера, това с течение на времето преобразява вашата природа”.

Дори ако ни се стори, че поради душевната си немощ или поради умора, на службата изобщо не сме се помолили, въпреки това ние излизаме от храма променени. Каквито немощи и недостатъци да имаме, в храма те се допълват от добродетелите на другите. Митрополит Атанасий Лимасолски казва в една своя беседа:

„Църквата, богослужението, приличат на самолет. Влизаш в него и искаш или не искаш, разбираш или не разбираш, че си в самолет – летиш заедно с другите. Самолетът излита заедно с всички, които са в него. На това прилича богослужението.

Ето, ти си дошъл на литургия и стоиш там като пън. Дори да е така, дори даже нищо да не разбираш, дори твоят ум да витае, да се скита и носи тук и там, ти само ела и стой тук макар като пън, като сухо дърво – но в Църквата и дървото се освещава, и камъните, и праха. Когато метем храма, не изсипваме праха в кофата за смет: има специално място, в което го изсипваме, защото в храма дори прахът се освещава”.

И ако в храма дори и прахът се освещава, то как няма да се освети човекът, за когото е създаден храмът? При богослужението човекът не просто се освещава, а става божествено прекрасен, царствен! Присъствието на светиите и ангелите, единството на Църквата, единството на сестринството така въздействат на душата ни, че ние се издигаме над самите себе си.

Може още да се каже, че в храма всяка от нас става премъдра, много по-мъдра от онези, които завършват университети или академии. Защото при богослужението ние получаваме най-важните знания. На едно място старецът Емилиан казва така: „Царството Небесно е най-важното знание”.

И наистина: какво за нас е най-важно да знаем? Това, което се отнася до нашето спасение, до вечния живот. Тези безценни знания ние придобиваме именно на богослужението. Това са знания, които ни променят, правят ни други хора, защото представляват жив опит за Небесното Царството. Богослужението никога не може да доскучее. То е някаква неизчерпаема дълбина. Колкото и да черпим от този извор, никога не можем да кажем, че сме взели всичко, че вече няма какво да вземем. Когато сме били на богослужение, в течение на целия ден след това ние помним за небесното Царство, за Бога. Паметта за Бога пропива в нас и ръководи всички наши постъпки, общението ни с ближните, вдъхновява ни за непрестанна молитва.

И така, богослужението наистина е най-великото съкровище в нашия живот. То ни освещава, дава ни висша премъдрост, опитно знание за небесното Царство и ни води към спасение.

Нека ценим това съкровище, да се стремим да придобием от богослужението всичко, което то може да ни даде! А при какви условия можем да получим особена полза от богослужението? Това до голяма степен зависи от нашата подготовка за него.

Как мислите, кое е главното в нашата подготовка за службата? Кое най-много ни помага правилно да възприемем службата, духовно да се нахраним от нея? Разбира се, килийното правило, което я предшества. Помните ли притчата на Спасителя за сватбената вечеря? Ние с вас също сме поканени на сватбена вечеря, на пир, където ни очаква Сам Господ. На тази вечеря трябва да дойдем в сватбена премяна. А къде се обличаме в такава премяна? При правилото. Там се обличаме в светли одежди – чист ум, свобода от суета и грижи. След правилото всички ние влизаме в храма, облечени царски. И дори ако през деня сме били обременени от някакви проблеми, грехове, суета, правилото може да ни освободи от всичко това.

Веднъж един послушник попитал атонския Старец Антим: „Отче, как да се избавя от бремето на греховете ми?” Старецът отговорил: „Изпълняваш ли винаги килийното си правило, чедо? Когато човек в тишината на килията предстои пред Христос, Той невидимо пак и пак облекчава неговото греховно бреме и накрая идва ден, когато човек се чувства лек като птица”. „Кога ще бъде това, отче?” – попитал отново послушникът. „Бог дава това по мярата на усърдието на всекиго. Колкото по ревностен и прилежен бъдеш към килийното си правило, толкова по-скоро ще се усетиш в „обятията на Отца”.

Наистина, по време на правилото ние получаваме облекчение от бремето на нашите грехове, сякаш събличаме от нас вехта дреха. И когато дойдем в храма, нашият ум е просветлен и ние много по-добре разбираме всичко, което чуваме по време на службата.

Иска ми се да кажа няколко думи и за втория начин, по който се подготвяме за богослужение. Това е нашето угаждане на Бога в течение на деня. От това, как сме прекарали деня, как сме общували с ближните, как сме изпълнявали своето послушание, зависи как ще се молим по време на службата, как ще я възприемем. Целият наш монашески живот е за нас прекрасна подготовка за богослужение, защото монашеският живот е непрестанен подвиг – подвиг на себеотрицанието, послушанието, жертвеността, любовта. Всичко това има велика цел. Благодарение на него, човек става способен, по думите на стареца Емилиян, „да извършва литургията с голяма сила, непосредственост, острота, така че небето и земята да гърмят, когато ние извършваме литургия”.

Затова нека обичаме подвига! Да не търсим пълен комфорт, да не искаме да се изпълняват всички наши желания или ближните ни винаги да се отнасят към нас с уважение. Точно обратното – нека жадно търсим възможност да проявим послушание, да се съгласим, да почетем ближния, да склоним пред него нашата глава. Всичко това не само прави ежедневния ни живот по-пълен и дълбок, но и ни подготвя за най-висшата радост – срещата с Бога по време на богослужението.

В частност такава сила има подвигът на послушанието. Всички наши трудове стават за нас подготовка за богослужението, когато ги изпълняваме с усърдие и отсичане на своята воля. Помните ли прекрасните, вдъхновени слова на св. Йоан Лествичник, казани за братята, трудещи се в общежитието:

„Видях просияли в послушанието и според силите си не небрежащи за паметта Божия, извършвана умно, които, като заставаха на молитва, скоро овладяваха ума и проливаха потоци сълзи, защото предварително бяха подготвени чрез светото послушание”.

Тези думи могат да се отнесат до всяка една от нас. Всяко наше дело, всеки наш труд, извършван с отсичане на своята воля, отваря нашето сърце за Божията благодат. Иска ми се да ви прочета един разказ от спомените на монахиня Евстолия, живяла през ХІХ век:

„В нашата обител беше въведен следният ред: в продължение на три години послушниците трябваше да изучат всички монашески послушания – и в зеленчуковата градина, и на полето, където се налагаше и да косим, и да жънем и да връзваме снопи. За мен, която бях възпитана в охолство и изнеженост, това беше непривично. Имах послушание и в трапезарията. И при строежа на храма, заедно с другите новоначални, носех на строителите вар и тухли. Веднъж се случи, поради послушанията, три съботни дни по ред да не мога да присъствам на всенощното бдение. Когато със скръб съобщих това на сестрата икономка, тя сурово ме смъмри за леност в манастирските трудове и своеволие. Каква буря предизвика това в моята душа! Какъв ропот ми се наложи да преодолявам в сърцето си, защото това отношение ми изглеждаше жестоко и несправедливо. Но милосърдният Господ, в отговор на молитвите ми, не само смекчи и умири моето сърце, защото аз взех решение никога повече да не противореча и да не търся своето, но и ми дарува Своя велик дар. Когато на следващата сутрин отново отидохме на послушанието си, се оказа, че работниците не са дошли и майката-игуменка нареди всички да отидем на утреня и на ранната литургия. Каква сладост намирах във всяка дума от службата! Имах чувството, че не съм на земята, а се намирам в рая и от все сърце възпявам Господа и Пречистата негова Майка с всички светии! Когато запяха „Честнейшую”, струваше ми се, че от умиление пред Пресвета Богородица сърцето ми ще престане да бие и ще се разтопи. Не знаех къде съм застанала и къде се намирам. Когато после разказах за това на матушка, тя ми каза: „Господ ти е дал това, защото си се смирила. Продължавай да постъпваш така и тази сладост ще стане твое постоянно достояние”.

Така и ние, когато претърпим нещо през деня, когато отсечем волята си, ставаме мъченици пред Господа и Той с любов ни приближава до Себе си. И тогава с особено дръзновение предстоим пред Него на службата, така както предстоят пред царя неговите верни воини.

Има още едно важно условие, за да почувстваме дълбоко богослужението, за да докосне то сърцето ни. Това е участието във всички служби от денонощния кръг: вечерня, повечерие, полунощница, утреня, часове. Който присъства на всички тези служби добива чувството, че живее в рая, че в сърцето му е рай. Такъв човек няма помисли, няма проблеми. По-лесно му е да държи непрестанната молитва, по-лесно му е да се труди и да общува с ближните в дух на любов.

Особено голямо значение има вечернята. Макар тази служба да е кратка, в нея е заключена голяма благодат. Митрополит Атанасий Лимасолски разказва такава история:

„Спомням си един шофьор на автобус в Солун, който, заедно с кондуктора, по време на движение извършваше вечерня, часове, молебен канон към св. Богородица. Веднъж се пошегувах с тях: „Вашият автобус, момчета, е като манастир на колела”. Качваш се в него и виждаш кондуктора с голям Часослов в ръце. В автобуса имаше благодат, защото тези хора се молеха”.

Виждате ли колко сладки са всички служби от денонощния кръг! Те вдъхновяват всеки, който обича Бога, който иска да води сериозен духовен живот. Колко повече те трябва да вдъхновяват нас!

Ако само знаехме, как Господ и Божията Майка искат да ни видят на вечерня, то ние бихме тичали натам с всички сили, страхувайки се да не закъснеем дори минута! Помните ли случая, за който разказва оптинският старец Никон (Беляев)? Искам да прочета този откъс от неговия дневник:

„Ето какво ми разказа днес отецът:

– Аз и по-рано бях ви казвал, че на служба трябва да се идва още преди да удари камбаната, звънът на камбаната да ви заварва вече в църквата. Защо? Защото в този момент Божията Майка влиза в храма. Бях чел това някъде преди. А след това четох за киевския отец Паисий… Той бил монах-подвижник, който юродствал. Веднъж дошъл на вечерня, ударили камбаната. В храма нямало никой. Като оправил всичко, клисарят също излязъл. Той останал сам. Изведнъж чул шумолене, сякаш някой идва. Погледнал – и вижда величествена Жена, висока на ръст, съпроводена от апостол Петър и още някой. Тя огледала храма и казала: „Звънят за вечерня, а монасите ги няма”. След това, като се обърнала към отец Паисий, го благословила, осенявайки го с широк кръстен знак и тръгнала навън, като същевременно се издигала във въздуха. Отец Паисий излязъл след нея от храма, проследявайки я с поглед. Тя се издигала все по-високо и по-високо, докато не изчезнала напълно от очите му”.

Ето какъв случай! По това идват ли монасите на вечернята, може да се съди за целия живот на манастира. Именно любовта към службите от денонощния кръг показва, че в манастира наистина има ревност към духовния живот. Господ ще даде всичко необходимо за живота в този манастир, в който братството се моли на вечерня. И най-важното – в такъв манастир изобилно действа благодатта на Светия Дух.

Когато участваме във вечернята и във всички други служби, след това по-дълбоко разбираме литургията. Старецът Емилиан казва следното:

„Кой в наше време ходи на вечерня, на утреня? Колко хора извършват повечерието? Кой знае нашите последования? Кой слуша църковните канони? Богатството на последованията се изоставя, то бива оставено някъде в ъгъла. Счита се, че е достатъчна само божествената литургия. Но така литургията не ни храни, не ни преобразява, не ни възвежда към Божествени преживявания”.

Разбира се, литургията ни въздейства при всички случаи. Но когато идваме на нея подготвени, след като сме извършили вечернята, повечерието, полунощницата, утренята – тогава литургията ни възнася на небесата!

Това дали сме били на часовете, на вечернята, оказва голямо влияние върху нашия живот. Например, много от нашите сестри забелязват, че настроението им след вечерня е различно от това, с което са дошли на вечернята. Случва се през деня да ни тревожат и смущават някакви помисли, а след вечернята всичко това изчезва, в душата се възцаряват мир и тишина. Ние чувстваме, че денят с всички негови грижи е завършил и е настъпило време да се готвим за следващия ден, за нова среща с Бога, за причастие със Светите Христови Тайни. Много ми се иска всички да имаме гореща ревност към службите от денонощния кръг. Това ясно ще покаже, че имаме твърда вяра, че сме свободни от пристрастност към земните неща, от излишни грижи и сме устремени към онова, което единствено е потребно.

И най-важното, нашата любов към богослужението свидетелства за нашата любов към Бога. Ние идваме в храма не толкова, за да получим нещо, а защото обичаме Бога, защото просто не можем по друг начин. Вероятно сте забелязали колко много са църковните песнопения, в които не се съдържа никакво прошение, а с които Църквата просто благодари, възхвалява и славослови Христос. „Слава на Тебе, Господи, слава на Тебе!”, „Благословен си, Господи!”, „Алилуя!”, „Осанна!”. И както пише митрополит Вениамин (Федченков): „От своята любов Църквата пее така на своя Небесен Жених. Всички служби на Църквата, на тази чиста Христова невеста, са химн на нейната любов към Бога. Всички свети души са горели от тази любов. „Сладчайший Иисусе” – тези думи не са образен израз, те съответстват на горенето на сърцето”.

Всички богослужения на Църквата са преди всичко вдъхновена песен на любовта към Сладчайшия Иисус! И особено за нас, монасите, е така естествено постоянно да се стремим към храма, та заедно с църквата да пеем на Христа песента на любовта. Защо в манастирите храмът винаги се строи в центъра? Защото както казва архимандрит Василий Иверски, „Целият наш живот се върти около Бога. Нашето главно занимание е Той”.

 

Две случки от живота на епископ Инокентий Херсонски

Януари 31, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Това име (Инокентий) било дадено на бъдещия смирен епископ не случайно, а в памет на светия архиерей на Сибир Инокентий Иркутски. От Сибир възсиял и този Инокентий. Той произхождал от благочестивото свещеническо семейство Солотчини от Рязанска губерния. По-късно те се преселили в Томска губерния и бъдещият епископ завършил там Духовна семинария, а след това постъпил в Санкт-Петербургската академия. Почти винаги постъпилите в нея завършват успешно четиригодишния курс, но неочаквано, Солотчин, след две години обучение, подал прошение за уволнение. Веднага след това помолил Томския архиерей да го зачисли към Алтайската мисия за просвещение на сибирските езичници като сътрудник.

Тази мисия се състояла от няколко стана, във всеки от които се трудели по няколко души. В един такъв постъпил и Солотчин, постриган вече за монах с името Инокентий. Първоначално бил послушник, а след това станал и ръководител на стана. Мисионерското служение не било леко: езичниците се отнасяли към мисионерите враждебно, условията на живот били физически трудни, понякога не можели да си набавят дори хляб, климатът бил суров, а най-много вредял на светото дело „ангелът сатанин”, за който пише ап. Павел.

Цялата история на християнската мисия, от времената на Деяния апостолски, е кръстно дело сред борби, гонения, мъчения, убийства, ненавист от страна на Христовите врагове. А начело на всичко това е дяволът. Но силата Божия надделявала и вълните на Църквата се прехвърляли над всички препятствия и се носели все по-далеч и по-далеч, до краищата на света. Сам Бог помагал на проповедниците – и със слово, и с чудеса.

Така било и в Алтайската мисия.

Веднъж станът на о. Инокентий се установил в покрайнините на някакво езическо селце. Мисионерите нямали храна. Самият отец-началник тръгнал с един чувал да попроси от жителите поне малко брашно или хляб. Първият човек, у когото похлопал, се оправдал с бедността си и го препратил към богатия шаман. Отец Инокентий отишъл при шамана, просейки хляб „заради Христа”. Онзи го посрещнал недружелюбно, но си дал вид, че ще му даде брашно. Отишли при хамбара. Шаманът му казал да разтвори чувала и, като взел една шепа брашно, казал с насмешка:

– Ето ти, заради Христа!

Не се смутил Христовият ученик. Като се прекръстил усърдно, той паднал с благодарност в краката на шамана и му казал:

– Да те спаси Христос Господ за твоя дар!

Жрецът бил така поразен от смирението на монаха, че още там поискал да научи повече за християнската вяра и скоро, без дълги проповеди, приел кръщение заедно с цялото село.

***

В друго алтайско село трябвало да се извърши кръщение на един новообърнат. Приготвили голяма каца вода. Редом стоял и кръстникът, бивш езичник. Когато свещеникът започнал да чете молитвата, в която се измолва освещаването на водата „чрез слизането на Светия Дух”, кръстникът изплашено завикал, прекъсвайки свещеника:

– И с мен беше така! И с мен беше така!

Едва успели да го успокоят и да го накарат да замълчи. Какво се оказало? Когато свещеникът се молел за „слизането на Светия Дух”, този бивш езичник, а сега християнски кръстник, не мислейки за нищо и без да разбира дори думите на молитвата, изведнъж видял Божия Дух, Който се спуснал над кацата с вода във вид на огън, подобно на огъня на Петдесетница. И този огън се разтворил във водата. Тук съзерцателят на това чудо започнал да крещи.

За случилото се докладвали на архиерея, а той възложил на о. Инокентий да разследва това дело. О. Инокентий под клетва разпитал всички свидетели и всичко се потвърдило с несъмнена достоверност.

Да благодарим на Господа, че и до днес в Православната Църква се извършват Неговите чудеса!

Значи Светият Дух слиза и при всяко кръщение. Значи слиза и при освещаването на Богоявленската вода. Слава на Светия Дух, Господа Животворящия!

Източник: „Божии люди”, издателство „Отчий дом”, Москва, 1997

Благодаря!

Април 17, 2018 in Начална страница, Отечески съвети


За да четеш това, означава, че си решил донякъде твоите основни проблеми.

Нека ти дам пример. Сега не търчиш да намериш пари, сега, в този миг, не страдаш и не викаш от страшна и ужасна болка, защото, ако изпитваш много голяма болка, нищо не можеш да четеш. В този миг си спокоен, в някоя стая, в офиса, в някое място, където е спокойно и можеш да почетеш. Затова нека кажем едно Благодаря! За Божията любов, Благодаря! На нашия Господ, Който ни дава възможност да имаме толкова дарове в живота, да кажем „Благодаря!“, че можем и правим този малък опит да кажем две думи и имаме възможност да слушаме, да говорим, да мислим, да се изразим и живеем в мирни обстоятелства и имаме толкова дарове и ако видиш сега, че котлонът в кухнята е включен и яденето ти се готви, и хладилникът ти е пълен с неща и блага – само колко дарове имаш в живота си!

Направи ми впечатление, че в нашата епоха през целия ден дават рецепти по телевизията, дават ястия, дават възможност да видиш нови готварски рецепти и нови предложения, което означава, ако добре помислиш, че нашите основни въпроси, необходимите неща, за да живеем, някак сме ги подсигурили и след това започва един лукс, който е луксът на тази възможност, т.е. нещо в повече, една рецепта, втора, с някоя рядка съставка, например да намериш джинджър – кой е познавал джинджъра преди няколко десетилетия в Гърция, кой е знаел за някои източни, индийски подправки? Това нещо означава, че имаме какво да ядем, остава ни ядене и му се наслаждаваме. И добре правим. Тоест кое? Това, че разкрасяваме живота си, че го правим по-богат, по-приятен, по-сладък, по-красив. Ако някой няма дори парче хляб, ако някой няма дори чиния ядене, дори една супа, дори фасул или пържен картоф или две пържени яйца, ако нямаш дори тези основни неща, къде ти да намериш време и кураж да уредиш един куп неща в кухнята и да следваш хубави рецепти? Обаче ти си свикнал с тези неща, смяташ ги за самопонятни, за даденост, че имаш тези неща и след това започваш и търсиш други неща и искам и други! Искам още! И не се задоволяваш с малкото, които имаш, което не е малко, изобщо не е малко, а изключително много. Не се задоволяваш със здравето, което имаш, но естествено когато го загубиш или ти се случи нещо, тогава казваш – как бяхме и колко добре бях и не го разбирах и колко дарове имах от Бога и не ги оценявах! И как тогава, когато не ме болеше глава, нямах още световъртеж, никогa не го бях оценил, че главата ми е здрава и не ме боли. И се сещаш, когато някога си спал добре и за теб е било нещо обичайно и рутинно в живота. Никога не си бил почувствал нуждата да прославиш Бога, да Му благодариш и от теб да излезе признателност, покой, щастие, тишина на душата, радост и да кажеш – слава Богу! Имам си яденето, имам си креватчето, имам си спокойствието, имам си мирните мисли и съзнание, спя и съм доволен! Не го разбираш това. След това обаче, когато започне безсънието, когато те обземе главоболие и казваш Боже мой, един ден да ми дадеш без главата да ме боли така ужасно и ще Ти кажа едно горещо „Благодаря“, както тези малки дарове, които поставят върху иконите, от мед, позлатени или сребърни дарове, върху които пише „Благодаря!“ за нещо, което Бог ти е дарил, някакво чудо, което е направил в живота ти – това благодарение. Аз днес искам това да направя, да кажа едно „Благодаря!“ в мене. За да мога да водя този разговор с тебе и това предаване, означава, че сега не страдам, не ме заплашва нещо, имам свободата да говоря, имам свобода на словото, имаме демокрация, не съм в опасност, тоест един пример: ако живеехме в Русия в началото на предишния век, нямаше да можем да кажем тези думи, нямаше да можем да ги кажем. Щях да отида в затвора, тоест днес това, което правя, ако го гледаше един свят свещеник от онази епоха – святи хора са били – те не можели да говорят, а ние грешните днес говорим. И тези светии тогава не можели да говорят, защото всяко обсъждане с духовно съдържание, за Бога, водело до затвор, до каторга, до принудителен труд, до изтезания, до мъчения, до страдания. А аз мога да говоря. Това е велико нещо. Имаш едно радио и сега седиш и може да си говорим, имаш едно радио, това не е самопонятно – майка ти, баба ти, дядо ти, всички те имали ли са радио? Да могат да слушат такива разговори? Бог ни е дал велики дарове в живота. Не го разбираме, а го смятаме за даденост. За колко неща в живота, ако седнеш и помислиш върху тях, трябва да кажеш едно „Благодаря!“ И още нещо – сега си свободен дори да смениш предаването и да кажеш: не искам да те слушам, омръзна ми, не искам да слушам тези думи. Пак си свободен. Нима това не е велик дар? Това, че никой не те принуждава насила да слушаш нещо, което не ти харесва. Ти избираш, подбираш, искаш да слушаш – слушаш, искаш да не слушаш – сменяш го, слушаш друго предаване. Правиш каквото искаш. Свободен си. Това не е ли велико? Казвам ти го, защото често твоят ум се фокусира постоянно в неприятни неща и все нещо ти е виновно, нещо ти липсва, от нещо се оплакваш и не можеш да разбереш, че ако помислиш по друг начин за живота си, тоест ако видиш нещата по друг начин и се промени зрителното поле на душата ти, ще разбереш, че за много неща вече трябва да си много доволен и радостен. Това недоволство означава, че душата ни не се фокусира правилно и постоянно гледа какво й липсва, какво не върви добре, какво ми е виновно, какво отсъства от живота ми. А ти си пълен с щастливи възможности, които Бог ти дава, възможности и дарове, но не ги разбираш, не ги оценяваш, не им се радваш. Как се казва за фотокамерата – фокусира, тоест къде се насочваш, къде се фокусираш – в жалванията, в негодуванието? В ропота? В отегчението, в това, че всички са ти виновни? Ти ще ми кажеш: коя най-накрая е темата на предаването? Нищо, това е темата. Това. Как да гледам нещата в живота ми, дори малките и незначителните, че не са изобщо незначителни, а дарове. Имаш много дарове. Какво правиш сега? Наливаш си вода? Не го казвам на тебе, защото някой ми каза: слушам те в кухнята, пия си кафето, водата, готвя яденето. Водата, която пиеш, да те питам – откъде си я взела? От чешмата, нали? Има ли вода в чешмата днес? Има. Смяташ го за даденост, смяташ за даденост, че от чешмата трябва да тече вода, да имаш и да пиеш. Затвори чешмата малко, спри я! Когато не я използваш, спри чешмата, толкова вода се губи. Ако си спомниш в по-стари времена, и аз сварих това, въпреки че не съм стар дядо, сварих го в селото, където израснах – имаше една чешма на централния площад и хората отиваха с туби и стомни и си наливаха за вкъщи. Нямаше чешми във всички къщи, където да тече постоянно и да имаме когато и колкото искаме и то чиста вода. И оценяваха водата. Оценил ли си я? Знаеш ли кога я оценяваш? Но пак не я оценяваш, а просто негодуваш – когато някой път слагат съобщения върху блока, че „поради ремонт утре от 6 сутринта до 11 ч. няма да има вода”. И как само реагираш: какво ще стане днес? Вързаха ни ръцете! Нямаме вода! Не мога да пусна пералнята! Не мога! Добре, негодуваш, а когато дойде водата? Айде, най-накрая дойде! Да свършваме! Дойде! Това ли беше? „Дойде!”? Не трябва ли от теб да излезе щастие? Ако умът ти не се научи да се радва така и да оставиш тази благодарност да напоява душата ти, както капката олио пада върху парче плат и се разстила, става петно, така да се получи в теб едно „петно” на голяма благодарност, да се разстели в тебе и да кажеш – леле, дойде водата! Толкова дни, когато имах, не го разбирах. Един ден се лиших от нея за четири часа и възнегодувах! Когато водата дойде отново и пия, готвя, мия се и чистя къщата с чиста вода, всичко това, я си представи – не чистиш къщата си, нито се миеш с вода, която е за градините и цветята, а с чиста вода, която би могъл да пиеш. Това не е било така в миналото. И днес има хора в страни от третия свят, които нямат чиста вода. Веднъж се връщах от Света Гора и спрях, за да взема вечерния влак, за да се върна в Атина и видях една изложба на Лекари без граници и имаше снимки от Африка, където ходили. На снимката имаше малко дете, което вземаше вода от заразен извор, понеже му тежи да ходи до извора с чиста вода и не знаеше каква е разликата между едната и другата вода. Едно малко детенце. И пишеше, че много семейства са умрели, понеже са взели вода от погрешен извор, от мръсни, заразени извори и пиели от водата. И това не става в епохи преди векове, а сега, в нашата епоха. Ние не сме си изпатили нищо подобно.

Почувствал ли си това, излезе ли от тебе като вълна на благодарение? Да кажеш едно Благодаря!? Естествено това не можеш да го правиш и да се стягаш насила, не ти идва, разбирам те, не може насила да излезе, какво да кажеш, като не ти идва, не ти идва. Но помисли малко за тези неща, а именно, че живееш сред даровете, но на твоя ум му е станало нещо и не оценяваш нещата правилно, не ги цениш. Ако направиш подарък на една жена, някакво много скъпо бижу и тя те гледа в очите с вкаменен поглед, хладно и безразлично, няма ли да кажеш, че нещо не върви добре с тази жена? Ще кажеш – не се трогва! Правя й такъв подарък, много скъп, не го ли разбира? Всички ние сме такива пред Благодетеля на нашия живот, пред Бога, пред даровете, които ни дава чрез природата, в природата, но не го разбираме. И колко други дарове, ако помислиш за тях, ще спреш хленченето. Имаш изключително много неща. Имаш своя ум и мислиш. Разбираш това, когато имаш един приятел, чийто ум се разболява и тогава се кръстиш и казваш – Боже мой, пази ми ума! Разбираш го сега, когато можеш да ходиш и говориш и седиш. Седиш ли? Сега седиш ли? Да прославяш Бога, че можеш да седиш! Казах това веднъж на децата в училище и те ме попитаха защо? – прославете Бога, че можете да седите и нямате болки! И това не е мое вдъхновение, четох това в книга на стареца Паисий, където се казва, че той сам дава такъв съвет – да благодариш на Бога, че можеш да седиш! Аз го разбрах, когато ми се появи рак на дебелото черво и тогава вече не можех да седна отново. И когато лягах да спя, се въртях в леглото да намеря едно място, но не намирах мира, защото, накъдето и да се обърна, ме болеше. И след това разбрах, че толкова време, когато седях на пейчицата ми, върху пъна, върху един камък, където и да е, беше Божие благодеяние. Никога не го бях оценил. Смятах, че да мога да седя е самопонятно.

Днес не ти казвам нещо велико, не ти говоря за висше богословие, не зная да ти казвам възвишени неща, но знам, че тези прости неща могат да задвижат механизмите на нашата душа и да предизвикат сълзи и това го смятам за много велико нещо. Това душата ти да може да стане чувствителна, сърцето ти да стане меко, от плът, а не каменно. От каменно да стане от плът.

Или търчим по магистрали, за които толкова хора са се трудили, докато поставяли тези циментови блокове и понесли студ и пек, но в нас не чувстваме, че трябва да им благодарим за това. Това, на което аз сега се наслаждавам, някои хора са се изморили заради мене, за да ми улеснят живота. Никога не го помислям. Минавам оттам, гледам си пътя, имам своите нерви, тревога, стрес, бързам да стигна и другият казва – това са сантименталности, романтизми и глупости! Моля те! Животът е жесток! Животът е жесток, но тази жестокост на живота, ако не те накара да бъдеш малко по-чувстлителен, накрая и ти ставаш много жесток и какво е заключението? Какво?

Днес животът толкова се улеснява, но душата пак не се отморява, имаме всичко и пак не сме доволни. Ако започнеш да казваш „Благодаря!“ за всички неща в живота си, постоянно ще имаш поводи да си доволен. Просто това искам да ти кажа днес. Потърси да кажеш едно Благодаря!

Старецът Паисий казва, че когато бил на планината Синай, където се подвизавал няколко години, нямало питейна вода. Трябвало да ходи далеч, 30 минути пеша, от една скала капела вода и то не винаги. Той казва: „Трябваше да ходя половин час пеша и когато се свивах в края на планината, гледах отдалеч да видя дали скалата блести от слънцето – ако блестеше, означаваше, че имаше вода. Ако не, означаваше, че е суха и днес не капе вода. Когато виждах, че капе, леле, не можеш да си представиш колко щастлив се чувствах!“ Една чашка вода може да стане за теб извор на щастие. Мислил ли си това? Чувствал ли си се някога щастлив, пиейки една чаша вода? Никога. Ти – да. Но говоря по принцип. Старецът Паисий продължава: „Вземах водата в килията ми и я пазех дори капка да не падне, защото капеше много слабо. След това дойдох на Света Гора, където навсякъде има извори, течащи и чиста вода, свикнах с това и то се превърна в нещо самопонятно за мене. И след това видях, че от мене изчезна тази благодарност, тази радост, която чувствах за чашката вода.“

Предния път ти казах за случая, когато той ядял един сухар и домат и благодарил на Бога, че ядял един сухар с домат. Знаеш ли, много е важно как мислиш за нещата в живота – не знам дали си съгласен. Въпрос на помисъл е – тоест как гледаш на нещата. Ако започнеш да гледаш на тях негативно, с ропот, с негодувание, е, всичко ще ти изглежда грозно, но ако ги видиш с добри помисли, с философска нагласа, тогава всичко става извор на радост и ликуване. Виж сега какво мислел старецът Паисий с един домат и малко сухар. Той казвал – аз съм в Света Гора, сред природата, други живеят в града, сред вредните изпарения, леле, Боже мой, благодаря Ти! Аз съм в една къщичка – и какво имал – една колибка, много бедна, много проста, нито мозайки вътре, нито мокети, нито паркет, а дърва, слепени едно до друго, много бедна и оскъдна обстановка. Но въпреки това казвал – аз имам моята къщичка – нито наем, нито нищо. Другите – тревога да намерят дом, да живеят под наем, да плащат за децата си, училището, разходи, а аз тук имам толкова братя наоколо, поздравяват ме, помагат ми, казват ми – Добър ден! Благословете! Господ (да благослови)! Други в света нямат един познат, в една кооперация живеят и не си говорят помежду си. Той мислел различни такива неща. Мене Бог ме направи монах, помогна ми да повярвам в Него, да Го обичам. Други хора не знаят какво да вярват, объркани са; аз спя вечерта спокоен, други нямат сън – такива неща мислел. Внезапно започнал да плаче, държейки в ръката си един домат и малко сухар. И дошъл друг човек и го видял, а старецът Паисий влязъл вътре да се скрие, да си избърше очите, а този, който бил отвън, си казал: а-а-а, добре, нещо крие! Нещо подозрително прави старецът Паисий! Веднага като ме видя, отиде вътре! Кой знае какво прави! И другият не разбра защо отидох вътре, не исках да ме види така, както бях развълнуван – казва старецът.

Ти се задавяш в мисли, които те карат да виждаш всичко в живота в черно. Недоумявам защо правиш това, недоумявам и определени пъти си поставил като цел в живота си да мислиш постоянно за неприятните неща, да виждат всичко наопаки и отчаяно. Казват ти – имаш дом! А ти: какво като имам? На мене ми липсва това и това! Имаш дом! Всеки ли има дом? Плащаш ли наем? Твой е? Твой е! И пак не го оценяваш. И дори да живееш под наем – лесно ли е всеки днес да наеме дом? Не го оценяваш, не го разбираш. Знаеш ли какво правиш сега? Сякаш казваш – Боже мой, не разпознавам Твоя дар, не го разбирам, не го ценя! И предизвикваш Бога, предизвикваш самия живот да ти вземе този дар, не от отмъстителност, а защото вижда, че дарът е загубил своята цел. Ако дарът, който Бог ти изпраща, за да те направи по-чувствителен, по-мек, по–признателен, по-смирен, по-доволен, по-спокоен човек, не те прави такъв, тогава защо да го имаш? И Бог казва донеси го, остави го, донеси го да ти го взема малко – не защото не искам да ти го дам. Аз искам да ти дам и други, но не можеш да задържиш малкото и да ти дам многото? И не мисли, че понеже имаш малко или много, ще си по-щастлив. Хленчещият е хленчещ и с много, а щастливият и спокойният е такъв и с малко. Това, което казва св. ап. Павел – научих се да живея и с много, и с малко. И в лишение да съм, и на изобилие да се наслаждавам. Във всичко да съм доволен. Намирам такива помисли, привеждам ги в мене и не се оплаквам. Спри жалването. Научи се да благодариш на Бога дори за нещата, които се случват наобратно в живота си. Как да стигнем момента, където един човек казвал – благодаря Ти, Боже, че имам рак! Тука аз не благодаря, че имам здраве! Как да благодаря, че имам рак? Друг казвал – благодаря Ти, Боже, че се разболях! Защо го казва, след като се е разболял? Да, но болестта знаеш ли колко ме поучи, леле! Научих се на търпение, любов, смирение, молитва, незлопаметност, надежда, вяра, мислене за смъртта, надеждата във възкресението – всичко това го научих от рака. Не е ли дар? И другият го изгледал. И другият има всичко, пращи от здраве, но душата му била в униние. Знаеш ли какво е да имаш здраве и да имаш униние? Знаеш ли какво е да имаш всичко и да не знаеш какво ти е виновно и какво ти липсва и постоянно да се жалваш в живота? Ама казва – аз, отче, се разведох, скарах се с мъжа си, жена ми не ме иска, ще се разведем – е как да бъдем доволни? Ама и тези неща – ако вложиш проблемите в Божия ум и помолиш Бога да ти каже Неговата мисъл, ще направи така, че да разбереш, че и за тези неща трябва да кажеш „Благодаря!“ Казвам ти го. Навярно не можеш да го кажеш днес, защото не можеш, защото, ако раната е прясна, и раздялата е отскоро – не можеш да разбереш, че дори това е било за твое добро, т.е. това, което ти се е случило. Казвам ти го, истина ти казвам.

Благодеяние е. Благодарим Ти за всички видими и невидими благодеяния. Всичко в живота е дар от Бога. Но не си видял така нещата. Не си ги видял. Мъжът ми липсва половин година по корабите и аз какво съм виновна да се лишавам от него и да съм сама и да се притеснявам – казвала една жена. След това старецът Паисий говорил на тази жена и й припомнил нейната неблагодарност, защото била забравила – защо си такава? Сещаш ли се, когато беше млада и се косеше и казваше – Боже мой, искам да стана монахиня и защо да не стана калугерка и да не се посветя на Тебе? Не го ли казваше? Казвах го, но след това в мене надделя това – хайде да се оженя, защото не мога! Добре. Бог е чул молитвата, когато каза, че искаш и двете и не знаеше какво да избереш. А сега негодуваш. Е как да не негодувам, след като мъжът ми отсъства половин година! Ама ти не се ли молеше да си сама като монахиня и след това казваше да се оженя или да стана монахиня. Ето отговорът от Бога. И жената се шокирала и си припомнила, че наистина на младини молела Бога да направи едно от двете, но не знаела какво да реши и Бог я направил калугерка половин година, защото, когато мъжът й бил по корабите, тя живяла сама с децата си и така била посветена на Бога, на служение и себежертва, и другата половина от годината като съпруга със съпруга си и децата – водила нормален семеен живот, когато мъжът й половин година бил с нея. И тя казала – леле, имате право! Вместо да негодуваш – й казал старецът – мисли!

Ако помислиш правилно, ако се просветли умът ти, който е помрачен от скръб, от депресия, от тревога, от умора, от този ропот и скорост, която имаш, защото някои по навик мислят постоянно за неприятните неща, така са свикнали и са се научили. Някои не понасят радостта. Не я понасят. Даваш им радост и не могат да разберат, че Бог им дава радост, не я асимилират, дълбоко в себе си не я искат. Не говоря лъжи. Казваш – възможно ли е някой да не иска радостта? Ама сериозно ли говориш? Ама всичко за това се борим – да се радваме! Когато обаче радостта дойде да те намери – някои чувстват голяма сигурност с това да имат проблеми, да се занимават с проблеми, те да изпълват живота им, да имаме с нещо да се занимаваме! Можем да направим една кавга да мине денят. Не могат да свикнат с мира и спокойствието, с поправянето на проблема, затова виждаш хора, на които се решава даден проблем и след това търсят друг и самички си създават проблеми. Не поради активност и съзидателност, а поради това недоволство, което имат, което отново иска нов материал, за да недоволства. Иска да му дадеш материал да недоволства и го търси.

Направи ми впечатление – някой искаше да се ожени и все негодуваше – Бог не помага, не ми изпраща, какво ще стане? Казах му – добре, де, детето ми, не прави това, Бог има Своята причина, за добро ще се окаже! Мина времето, той пак негодуваше и внезапно намери една девойка, за която Бог показваше, че нещата ще вървят добре и можеше да създаде успешна връзка. Той пак започна да негодува – не мога да повярвам! Не е възможно! Не може нещата да са така?! Толкова добре! Нещо ми говори, че тази връзка няма да върви добре! Добре, извинявай – му казах – толкова време се молеше да стане! Сега е на път да стане, Бог ти дава решение на проблема ти и ти настояваш, недоволен си, оплакваш се, отритваш щастието, което идва, т.е. търсиш нещастието, търсиш изолацията и унинието. Ти ги търсиш. Нещо е станало с душата ни. Не знам. Не искаме, не ни харесва щастието ли? Не понасяме щастието, защото – вземи един хартиен лист, казал някога един духовник на своите духовни чеда. Вземи един лист и ти, и това не е рецепта и напиши сам някои неща, които, ако промислиш върху тях, ще видиш, че са велики Божии дарове в живота ти. Напиши, да видиш колко ще се съберат. И ако обединиш всички тях, това би трябвало да ти доставя много голяма радост. Питам те, погледни ме в очите, защо не излъчваш радост? Защо не си радостен? Защото, виж, пишеш, и добре правиш, че го правиш, казваш – благодаря на Бога, че имам моето здраве, семейство, деца, добра съпруга, добър съпруг, пари, дом, автомобил, топлина, работа, вила, роднини, хора, които ни обичат, които ни помагат, добри приятели, близки и съседи т.н., едно дете благодареше и за кучето си, да, благодари на Бога и за това! имам едно кученце, едно котенце, какво трябва да кажеш – понеже е кученце трябва да го изхвърлиш? И него го обичаш. Благодариш на Бога за толкова неща, тоест имаш толкова поводи да изпитваш радост, утеха и щастие. Щастлив ли си? Този духовник им казал да направят списък и да напишат нещата, Божии дарове в живота си, да ги четат и когато ви обхваща това недоволство и отегчение, да четете този лист и да казвате – как дръзваш да недоволстваш! Един от тях бил по-духовен човек и написал – благодаря на Бога, че имам възможност за молитва! Друг – защото може да се причастява, и той си мислел и казвал – как дръзваш да недоволстваш, след като се причастяваш? След като се изповядваш – и се оплакваш? След като можеш да четеш Евангелието, виждаш Христос да говори за любовта, смирението и Той става твой приятел и ти пак имаш оплаквания? Е, какво е това нещо? И когато ме обхващаха тези трудни моменти – казва той – веднага вземах този лист, четях го и казвах на себе си – приземи се, срамно е да имаш оплаквания, да си неблагодарен, това е голямо зло. Душата, която не благодари на Бога, е болна. Бог не наказва, нито отмъщава, но се опасявам, че както казва св. Йоан Златоуст, когато искаш да получиш и други дарове от Бога, първо трябва да благодариш за тези, които имаш, Бог да те види, че си оценил тези, които имаш, и когато види такива радостни души, които трептят от радост, щастие и признателност, тогава Той дава и други. Вземете, деца, вземете! И когато вижда очите ти да сияят от Неговите дарове, да блестят, тогава ти дава и други, защото казва – защо да не му дам? Това Мое дете взема даровете, радва им се, благодари Ми, прославя Ме и не е неблагодарно!

Аз недоумявам, когато гледам двойки, да дам пример, съпрузи, които се наслаждават на радостта на любовта и не благодарят на Бога и не са щастливи. Какво говориш, Бог ти е дал женичката, децата ти, здравето ти, имаш любовта си, радостта си – нима това не е достатъчно, за да те накара да благодариш на Бога? – че живееш това съпружеско единство, където други твои приятели не могат да създадат семейство, закъснели са, имат проблеми, имат притеснения, а ти се наслаждаваш на такива дарове и не се радваш и да кажеш на Бога едно „Благодаря!“ и постоянно негодуваш. Ако Бог види – казва св. Йоан Златоуст, че не цениш даровете, тогава не може да ти даде други, не защото няма, а какво да ги правиш? То е като майката, която прави хубаво ядене и вижда, че децата й не го ядат. Захвърлят го в ъгъла, а тя има като цел до вечерта да направи друго, и питка, и пица, и сладки, и пасти и всичко това и си казва – какво да правя? Аз имам намерение, но те не разбират, не казват „Благодаря!“, не се радват, не ги ядат, не се наслаждават на тях. Това е причината, по която нямаш. Нямаш, защото не можеш да задържиш това, което вече имаш. Това е истината. Огорчих те, наскърбих те малко, но това е истината. Аз се радвам – когато мисля това – никога не трябва да негодуваш.

Това, за което ти говоря, знаеш ли какво е? – да се отворят очите ти. Това, което хубаво казва старецът Паисий, духовното пробуждане. Да се пробудиш, като будилника и да кажеш – къде живея, бре, детето ми, къде живея? В моята слепота съм, не виждам Божиите дарове, аз съм един неблагодарник! И да отидеш до някое гробище на разходка, да се поразходиш, да запалиш някое кандило на някой познат или една свещ и в крайна сметка да кажеш – жив съм, ходя, имам възможност за избор, за покаяние, да живея, да върша различни неща, да се опитам, да съм активен, да се поправя. Другият излязъл от вкъщи и гледал един бор – в неговия квартал. Едно котенце минавало оттам, а той гледал хората да отиват по работи и ми каза – почувствах се най-щастливият човек на света! Казали му: какво ти стана? Видях един бор, видях слънцето, което даваше своята светлина в новия ден и се трогнах. А ти никога не се трогваш.

Затова не се радваш – защото не си се научил да се дивиш. Всичко може да стане извор на удивление, на радост, без никаква рутина и само от това, че те виждам и те слушам и че влизам във връзка и контакт с тебе сега чрез предаването, в мене би трябвало да извират вълни на благодарение и радост, понеже общувам с хората. Малко нещо ли е това? – да виждаш Божието творение, създанията на Неговата любов, хората, творението, всичко.

Трябва да помислим някои неща по друг начин, да благодарим на Бога за това, което вече имаме, да заподозрем, да Го попитаме и да Му кажем – Господи, някъде чух – да кажем в молитвата си – някъде чух, че съществуват и определени тайни, които, ако ги науча, ще се науча да Ти благодаря и за неприятните неща, които си ми дал, които, и ако вникна в тях, ще разбера, че не са неприятни.

Първо обаче трябва да благодариш за тези дарове, които Бог ти дава, а след това душата ти ще стане нежна, сърцето ти ще стане по-чувствително, ще схванеш всичко и ще разбереш, че всичко в тебе може да се изтълкува и да се претвори в извор на радост и щастие. И да ти кажа – заслужаваш да бъдеш радостен! Жалко е да минават годините на живота ти сред тъга, плач, униние, рутина – животът е хубав, но се нуждае от духовно пробуждане, от любомъдра мисъл, от любочестно усилие, от смирение и просветление от Бога и дано разберем нещо от всичко това!


превод: Константин Константинов

Божиите изпитания са благословение за вярващите хора

Март 8, 2018 in Беседи, Начална страница

 

 

- Тъй като всичко е по Промисъл Божий, как бихте обяснили, че ние, както и гърците, сме били толкова дълго време под чуждо робство?

- В посланието на св. ап. Петър има следните думи: „Божият съд започва от дома на Бога. Ако праведникът едва се спасява, какво ще бъде с грешника?“. Какво означава това, че Божият съд започва от Божия дом? Онези, които са Божии, Бог ги изпитва повече от онези, които не са. Св. ап. Павел ни казва, че Бог ни изпитва повече, за да не погинем със суетния свят. И така, св. ап. Петър казва, че Божият съд започва от дома на Бога, защото на първо място е домът на самия Христос, в Когото обитава цялата пълнота на божеството. И при все това, Бог Отец не Го пощади, а заради нас и нашето спасение Го предаде на смърт. И тъй като смъртта на Христос е била невинна, несправедлива, тя става причина за осъждане на нашата справедлива смърт. И този Божи съд се повтаря във всички православни народи. Той може да дойде по различни начини – или като някаква наказваща сила отвън, от някакви врагове, или от вътрешна такава, от нашите едноплеменни, както например е станало във времето на комунизма. Когато Бог ни изпитва, или – наказва (а думата наказва – педеви, на гръцки означава и възпитавам, педагогика). И така Бог, Който ни възпитава (наказва), чрез трудностите, Той има и силата да ни въведе във вечността.

И така, Божиите хора получават благословение, когато намират силата да удържат това Божие изпитание. Да вземем светите апостоли – с изключение на ап. Йоан Богослов, нито един няма естествена, обикновена смърт. Най-светите апостоли Бог ги предава на особено мъченическа смърт. Бог допуска това – тяхната несправедлива смърт да стане за осъждане на справедливата, недуховна смърт, на която всички подлежим. Защото със своята смърт Христос спасява целия човешки род от смъртта. И защото Той е бил безгрешен, доброволно приема да умре на кръста вместо нас. По този начин несправедливата Му смърт става осъждане на нашата справедлива смърт. И така спасява всички нас от смъртта на греха. И през това осъждане минават всички Божии светии.

Христос казва на своите ученици: „В света скърби ще имате, но дерзайте, Аз победих смъртта“. И така, за нас е важно да следваме само Христос. Ако правим така, тогава Бог ще сподели своята победа с нас, ще участваме в Неговата вечна победа.

- От св. Силуан знаем за откровението на Христос – „Дръж ума си в ада и не се отчайвай“. В същото време знаем и за плача му за изгубения Рай. Тези две неща са се случили в различни моменти на духовното му израстване. Можете ли частично да обясните този път и как може да бъде представен изгубеният Рай за съвременния човек?

- Когато говорим за изгубения Рай, това означава лишаването от благодатта, нейното изгубване. Ако четем службата за Петдесетница, ще видим че Рай и благодат е нещо тъждествено. Бог излива благодат върху всяка твар. Божията благодат е мостът, който съединява тварното с нетварния Бог. За нас Раят е Христос и връзката, която имаме с Него. Ако в този живот имаме силна, чиста връзка с Бога, то това е Раят, който започва от този и продължава във вечния живот. Ето защо за нас е важно да придобиваме благодатта, която ще ни съедини с Христос. Нужна ни е благодатта, която ще прави връзката ни с Христос все по-силна. И така, изгубеният Рай, това е нашето откъсване от Христа, изгубване на връзката ни с Него.

Откъс от беседата с арх. Захариас Захару – Седмица на православаната книга - Варна, 2017 г.

Какво е това смирение и как се ражда то?

Февруари 28, 2018 in Беседи, Начална страница

 

Брат: Разбрах отлично, отче, колко вреден е грехът на гордостта. Затова ви питам, кажете ми, как можем да се избавим от големите опасности на греха на гордостта?

Старецът: Брате Йоане, най-голямата добродетел, която ни спасява от греха на гордостта – това е смирението!

Б: Но какво е това смирение, отче?

С: Този път, брате Йоане, вие ми зададохте много труден въпрос.

Б: Но защо е толкова труден този въпрос, отче?

С: Затова, брате Йоане, защото тази велика добродетел не може да я обясни никой, освен някой блажен човек, който много е преуспял, вървящ по своя път след Господа, и на дело е достигнал до върха на всички добродетели. Затова най-великото благо – това е смирението – тайнствена сила, която Бог дава на човека като венец за всички добродетели, тоест дава се само на съвършените! Но аз грешния и слабия, още не съм се приближил до нито една от тези всичките, как да говоря за това и как да ти обясня какво е това смирение, с което Бог удостоява само съвършените?

Б: Отче, щом вие казвате, че от вашият опит не можете да ми кажете, какво е това смирение, то ви моля, кажете ми поне, какво знаете за него от светите отци и от Свещеното Писание.

С: Ако братството поставя въпроса така, тогава мога да кажа, че знам за смирението на светите отци, и от което са внушили на мене грешния, някакво дръзновение – да разкажа малко за дивните и най-велики добродетели на смирението. Слушайте, брате Йоане, няколко свидетелства на светите отци за блаженото смирение.

Свети Исак Сирин нарича смирението – Божествена риза, защото Словото се е въплътило, облякло се е в него. Същото казва за смирението и божествения отец Ефрем Сирин: „Смирението е Божия дреха“.

Свети Йоан Лествичник нарича смирението съкровище, съхраняващо се в тленни съдове, и казва че, никоя дума не може напълно да обясни свойството на това духовно съкровище. Светият отец говори, че смирението това е безименна благодат на душата и само познаващите я от собствен опит, тоест от живеенето, само те я познават; това е духовно учение на Господа, което достойно преминава в клетките на душата посредством ума, но с думи да се обясни е невъзможно. Затова, помисли, брате Йоане, ако толкова голям и божествен отец, като свети Йоан Лествичник, казва, че смирението не може да се изрази с думи, тогава как мога аз грешния и неразумния, да кажа на твоето братство, какво е това смирение?

И все пак от свидетелствата на тези божествени отци ние можем да си представим до известна степен, каква голяма и безценна е тази най-голяма пречестна добродетел смирението. И трябва да се задоволим с идеята за неизказаната доброта на смирението, която Благият Бог ни е открил чрез Своите светии, и да не разпитваме този, който е над нас, за да не получим за себе си вреда вместо полза, по думите на божествения Григорий Богослов, който казва, че „неукротимия възглед на този, който е над нас може и в пропаст да ни хвърли“.

Б: Отче, за мен, простия човек с малко ум, мисля, че тези свети отци говорят много възвишено и много изтънчено за смирението. Затова, отче, ви моля, ако е възможно, кажете за смирението няколко по-прости поучения и по-близки за моето разбиране.

С: Брате Йоане, ако тези свидетелствата за смирението на тези трима свети отци ти се струват много сложни и много изтънчени и ако ти се искат по-лесни и разбираеми поучения за смирението, тогава чети “Патерика“, особено глава 4 и 10, където ще намериш сред другото и това.

Един брат попитал стареца, казвайки:

- Отче, какво е това смирение?

И старецът отговорил, казвайки:

- Смирението – това значи да смяташ себе си за най-недостоен и най-грешен от всички и да се подчиняваш на всички.

И братът попитал:

- Какво означава да се подчиняваме на всички?

Старецът отговорил:

- Не се опитвай да виждаш чуждите грехове, но гледай своите грехове и пороци и непрестанно моли Бога за прошка.

Сега, брате Йоане, поучението за смирението е достатъчно просто и лесно. Само Бог да ни помага да не го забравяме и да постъпваме така, както ни учи този блажен старец, тоест да имаме пред очите на нашия ум всякога тежестта на нашите грехове си, да плачем заради тях и никого да не осъждаме.

Как се ражда смирението?


Б: Бих искал да знам, отче, как се ражда смирението в душата на човека и кои са причините, които ни довеждат до смирение?

С: Според светите отци, брате Йоане, смирението има много майки: един от светите отци разбрал, че смирението се ражда от истинското познаване на себе си; други казват, че смирението се ражда от мисълта за смъртта и Страшния съд. Свети Йоан Лествичник казва, че пътя към смирението – това е телесният труд, послушанието и чистото сърце, а свети Исак Сирин казва, че смирението се ражда от скърбите и болката. Свети Исак Сирин казва също, че смирението се ражда от страха Божий или от изкушенията, от богооставеността, от жестоката борба с естеството и бесовете и от многото молитви.

И така, брате Йоане, както виждаш според свидетелствата на тези свети и божествени отци, причините поради които се ражда смирението са много. Затова аз казах по-горе, че смирението има много майки. И ако ти питаш за смирение твоя отец, то той ще ти отговори, че няма да го познаеш, докато не придобиеш Бога в себе си.

Б: Отче, аз разбрах, че смирението се ражда от познаването на собственото аз, от послушанието, страха Божий, ожесточената битка с естеството, от изкушенията, скърбите, тъгата, от битката, идваща от бесовете, и от многото молитви. Но тъй като вие казахте, че никой няма да достигне блаженството ако не придобие Бога в своята душа, то аз оставам в недоумение и все още не знам, кой е истинският родител на смирението?

С: Когато светите отци са ни казали, брате Йоане, че само имащите Бога в своите души могат да познаят истинския родител на смирението, те са искали да ни покажат, че само съвършените могат да постигнат това – познавайки истинския родител на смирението, а не ние, имащи млечни зъби по духовните въпроси. За нас е достатъчно да слушаме поученията на светите отци и да ги прилагаме с много търпение в добродетелни дела, които както виждаме ни водят към най-високи добродетели на смирение, а това, което е по-високо от нас, трябва да го оставим на тези, които са по-старши от нас по духовна възраст.

Б: По-рано вие казахте, отче, и от казаното от вас досега съм разбрал, че смирението е най-голямата добродетел, която ни спасява от греха на гордостта. Но има ли смирението друга полза за човека?

С: Знай, брате Йоане, че смирението носи толкова много полза, че е невъзможно да разкажем това с няколко думи. Но все пак, от това, което си спомням ще се опитам от части да ти отговоря на въпроса на твоето братство.

Смирението е толкова голяма добродетел, че може само то без другите добродетели да ни отвори вратите на Небесното Царство, както е казано: „Покаянието повдига падналите, плача хлопа на небесните врати, а светото смирение ги отваря.“ Смирението – това е единствената добродетел, на която не могата да подражават бесовете. То е източник на самоунижение, което предпазва човека от падение. Смирението, брате Йоане, има силата да спаси хората от праведния Божий гняв, тъй като е написано: „Сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре“ (Пс. 50:19). Смирението има силата да научи сърцето ни на страх Божий и не му дава да се задуши от пагубна гордост.

Знай също, брате Йоане, че от всички спасителни дела, които човек извършва, смирението и любовта са най-угодните жертви за Бога. Това ние разбираме още по-добре от Божественото Писание, което гласи: „О, човече, Господ ти е казал какво е добро и какво очаква Той от тебе: да се придържаш към справедливостта, да обичаш милосърдни дела и смирено да живееш пред своя Бог“ (Михей 6:8).

Нека не забравяме, че смирението и многото сълзи са много необходими на този, който живее в служба на Бога, както ни учи нашият велик апостол Павел: „в служение на Господа с пълно смиреномъдрие, със сълзи и с напасти, които ме сполетяха от заговорите на юдеите“ (Деяния 20:19).

Също така, знай брате Йоане, че смирението – това е подбрана и скъпоценна дреха, в която трябва да се обличат святите и избраните от Бога. (Колосяни 3:12).

Смирението – това е свещена и божествена стълба, по която слиза Божия поглед към човека, както е написано: „но пак към този ще погледна, към онзи, който е сиромах и съкрушен духом и който трепери от словото Ми“ (Ис. 66:2). Смирението има силата да донесе до Бога нашите думи и да ни донесе от Него опрощение на греховете. Това ние виждаме при всеки, който е съгрешил пред Бога и затова смирено се е покаял, но най-красноречиво свидетелство ни дава цар Манасия, който е грешал повече от всеки друг човек в даден момент и е осквернил Божия Дом, а по време на свещената служба, която се извършва за слава Божия, той се погаврил с поклонение на идолите! Ако дори целият свят да беше постил заради него, той все още нямаше да може да изкупи своите беззакония. Но тъй като той силно се смирил пред Бога, Бог погледнал с внимание на молитвата му, и го послушал, и го довел от плен в Йерусалим. (Деяния 33: 12-13).

Смирението освободило Ровоам от гнева Божий, който се задавал към него и към целия народ. Цар Ахав също прогневил Бога със своите беззакония, само смирението спасява от гнева Божий. Затова Бог говори на Илия Тесвитянина: «Видя ли как се смири Ахав пред Мен? Понеже той се смири пред Мене, няма да докарам злото в неговите дни. В дните на сина му ще докарам злото върху дома му.»(3 Книга Царства 21:29).

По този начин, който има смирение, той се избавя от много опасности. Това можем да разберем и от думите: „Бог смирява гордите, и смирението спасява каещите се.“ Имащите смирение се извисяват към Бога, тъй като е написано: „И тъй, смирете се под мощната ръка на Бога, за да ви възвиси своевременно“ (1 Пет. 5:6). Смирението – това е поучение от Бога, защото е казано: „Дойде ли гордост, идва и срам. А мъдростта е със смирените“ (Притчи 11:2). Смирените са наследници на Царството Небесно, защото Бог казва: „Блажени бедните по дух, защото тяхно е небесното царство“ (Мат. 5:3). На смирените, Бог дава благодат, както е писано: „Бог на горделивите се противи, а на смирените дава благодат“ (Яков 4:6).

Смирението в часа на нашата смърт може да замени всичките ни добродетели и само една смирена дума може да спаси човека! Това посочва и един светец от „Добротолюбие“, като казва: „Ще ти кажа странна дума и не се изненадвай. Дори и да не си придобил безстрастие в своите навици, които притежаваш, но ако в момента на твоята кончина пребъдеш в дълбоко смирение, ще се възнесеш не по-малко безстрастен в облаците. Защото макар че, си събрал безстрастно съкровище от всички добродетели, но най-скъпоценната капка това е смирението и тя е най-скъпа. То е причина не само за помирение с Бога, за този, който го притежава, но и за влизането в брачния чертог на Неговото Царство заедно с избраните.“

Това потвърждава и един преподобен отец от „Патерика“, който казва: „Деца, знайте, че смирението, без всякакви подвизи е спасило мнозина“. Смирението е оправдало митаря с няколко думи само (Лука 18: 13-14), блудният син се облякъл в предишните дрехи (Лука 15:22), разбойникът на кръста се е настанил в рая преди всички праведници и светии (Лука 23: 42-43).

Смирението винаги идва по Божията милост, както се вижда от божествения отец Исаак Сирин, който казва: „Както сянката следва тялото, така и смирението – Божията милост”. А свети Йоан Лествечник казва: „Много са получили спасение на душата, без дара на пророчеството, без да са извършвали знамения и пророчества, без да са имали откровения и без да са виждали ангели. Но без смирение никой няма да влезе в небесния чертог”.

Знай също, брате Йоане, че смирения, като Божи приятел, Бог не допуска да бъде изкушаван твърде много. Това ни учи светият отец Исак Сирин, който казва: „Изкушенията от духовната пръчка служат за преуспяване и израстване на душата, а изкушенията, от които душата на смирения се изпитва и пораства добре, това са: леност, умствено объркване, въображаема телесна немощ, отслабване на надеждата, обърканост в мислите, лишаване от човешка помощ, бедност в телесните потребности и т.н. От тези изпитания човек придобива изоставена и безпомощна душа, и сърце – съкрушено и силно смирено. И ако някой ги откупи, то той е достигнал до своя желан Създател. И се преплитат: утеха и безнадежност, светлина и тъмнина, борба и безпомощност – накратко, трудност и радост. И това е знак за успех при човека, но всичко това – с Божията помощ.

Източник: http://3rm.info

 

 

 

Всички деца, на които се угажда, стават бунтари

Февруари 21, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

Нужно е много внимание. Непорядъчното и невнимателно поведение е пречка за Божията благодат. Липсата на уважение е най-голямата пречка, която не позволява на Божията благодат да ни доближи. Колкото по-голямо уважение имат децата към родителите, към учителите и изобщо към по-големите, толкова повече приемат от Божията благодат. Колкото са по-необуздани, толкова повече Божията благодат ги изоставя. Светската свобода прогонва не само благоговението, но и светската благовъзпитаност. В колибата идват някои деца, които викат на бащите си: “Ей, татко, имаш ли цигари? Моите свършиха”. Къде да видиш такова нещо преди? И да пушеше някой, пушеше тайно. Сега все едно нищо не се случва! Как после да не са съвсем изоставени от Божията благодат? Днес момичета обиждат братята си с най-грозни думи, затова че са вярващи. И това пред майка им и баща им, които нищо не им казват. Настръхнаха ми косите, когато ги чух. После сам си приказвах, когато останах сам.



Светското обкръжение и светските родители погубват децата си. Обкръжението оказва силно въздействие. Малко са децата, които имат скромност и любочестие. Повечето необуздани деца са такива, понеже нямат срам. Мнозина родители ми водят децата си и ми казват: “Отче, детето ми има бяс”. А гледам, че децата нямат бяс – опазил Бог! Малко са децата, които имат бяс. Всички други са подложени на някакво външно бесовско въздействие. Т.е. демонът ги командва извън тях, не е вътре в тях. Но и извън тях той си върши своята работа. А откъде започва? От безсрамието. Когато децата говорят безсрамно на по-големите от тях, прогонват Божията благодат. А когато се отдалечи Божията благодат, приближават се дангалаците и децата озверяват, вършат безчинни дела. А онези деца, които имат благоговение, уважение и слушат родителите, учителите, по-големите, те приемат постоянно Божията благодат и имат Божието благословение. Благодатта ги покрива и закриля. Голямото благоговение към Бога заедно с голямото уважение към по-големите привлича голяма Божия благодат в душите и ги облагодатява до такава степен, че стават явни за другите поради божествения блясък на благодатта. Божията благодат не отива при бунтарчетата, отива при любочестните, кротките, благоговейните деца. И децата, които имат уважение и благоговение, се виждат. Имат един поглед, който свети! И колкото по-голямо уважение имат към родителите, към по-големите, толкова повече приемат в себе си от Божията благодат. Колкото по-необуздани са, толкова по-изоставени са от благодатта Божия.



Който започва: “Не искам това, искам друго, искам трето”, и настоява, той ще стане бунтар, ще се превърне в дявол. Защото и Луцифер искал да възкачи своя престол над Божия престол. И забележете, всички деца, на които се угажда, стават бунтари. Ако децата не се покаят, за да се избавят от злата вълна, която ги залива, и продължат да постъпват безсрамно, тогава – да пази Бог! – два пъти повече биват изоставени от благодатта и стигат дотам да говорят безсрамно и за Бога, и тогава вече биват командвани от духовете на злобата.

 

 

източник: „С болка и любов за съвременния човек“ – Слова Том 1

 

 

Съвети на свети праведен Алексей Мечов

Февруари 8, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

„Молитвата изисква покой, а при вас сега го няма. Носите се в различни посоки. След това се изморявате много. Затова молитвата не идва. Първо за нея е нужен покой, таке че да не се разсейваме, да не ни безпокои нищо. Когато животът протича по този начин, трябва да се молим на ум, без да обръщаме внимание, че душата не отговаря. Вниквайте в думите на молитвата. Не позволявайте на нищо да ви обърква, но се молете, молете се. Не си задавайте въпроси, на които не можете да отговорите в момента. Не се отчайвайте. Когато се успокои животът ви, тогава е възможно, а сега не е.“

 

„Преди да започнете да четете Евангелието се прекръстете и кажете: „Господи, научи ме, дай ми да разбера, какво пише там“. После така се случва, че случайно попадате в някакво прозрение и започвате да разбирате смисъла на едното или другото. Тогава трябва да вземете и да запишите тези мисли.

 

„Очистването на душата и приближаването й към Бога се извършват тук, в този най-обикновен и сив живот. То е свързано с много скърби и трудности. Не мислете, че започвам да ви обяснявам за красотата на духовния живот и как да стигнете до Царството Небесно. Аз ще ви обясня как да живеете с хората, които Господ ни е определил.“

 

Отец Константин, близък приятел и съмишленик на отец Алексей Мечов, казваше така: „Когато се молите, споменавайте родителите си. Това е много важно, винаги да споменаваме тези, които са се грижили за нас, които толкова много са ни обичали“.

 

На въпроса, как да съживим Църквата, отец Алексий отговарял: „Молете се“.

 

За Иисусовата молитва отец Алексей казваше: „Колко пъти – не е важно. Важното е колкото може по-често. Яжте, пийте, вървете, говорете, работете – през цялото време трябва да я казвате в себе си или на ум. Събуждаш се през нощта – също. Само ако може просто, съвсем, съвсем просто“.

 

„Цялата работа е в това, да я казвате с чувство на покаяние (става въпрос за Иисусовата молитва). Обърнете внимание на думите: „Помилуй, мене грешния“. Ако понякога не слушаш какво четат или не разбираш какво пеят в църквата, започни да я казваш – и разсейването се изгубва, мислите и разсъжденията някъде изчезват и се появява молитвено настроение“.

 

„В храма стойте далеч от онези, които обичат да говорят“.

 

„Създайте ред във всичко“.

 

Човек се моли, а молитвата му е еднообразна. Понякога е много трудно. Човек се старае, а неговата молитва е суха, разсеяна. И ето, че му се изпраща в утешение, в насърчаване – чудна, светла молитва. Това е като небесна симфония. Духовна музика, която изпълва душата му. Върху него се излива поток от невероятни, небесни звуци, и унинието и умората изчезват от него. Радост, мир и тишина изпълват неговата душа. Това е, което дава Бог на човешката душа, за утешение и насърчаване – и това е всичко. Да се иска и да се чака това никога не трябва да се случва.

 

„…Прелестта не оставя на мира духовните хора, най-вече когато се опитват да обичат с всички сили Бога, защото те все още обичат себе си повече, отколкото ближния си“.

 

„Да се молим – казва Марк Подвижник – това е от нашите сили, а да се молим с чистота е дар на Божията благодат. И така да можем, да се жертваме за Бога, независимо от количеството (което е възможно за нас) и Божията сила ще се излее в немощната душа, и сухата молитва, разсеяната, но честа и постоянна, придобива навик и се превръща в естествена, молитвата става чиста, светла. Пламенна и достойна“.

 

Из писмата на отец Алексей:

 

„Какво може да бъде по-радостно за Господ, когато Той вижда, че ние се лишаваме от нещо, че се отдаваме на ближния, че се ограничаваме в каквото и да е, че осигуряваме спокойствие на ближния си; че се сдържаме и се стараем да направим душата си, характера си, такива, че на нашия ближен да му бъде по-леко да живее с нас“.

 

„Когато видиш около себе си нещо лошо, огледай се, не си ли ти причината за това“.

 

Отец Алексей винаги искал устна изповед, защото според него, това най-добре очиствало душата. Трудно било, но полезно. Отучвало от гордостта. Той не обичал, дори ако на ум си имаш бележки, тъй като това означавало, че ти не си се подготвил добре, щом не помниш греховете си.

 

„Знаеш дълга си и трябва спокойно и твърдо да го изпълняваш. Трябва да казваш Иисусовата молитва“.

 

„Възлюби Господа, Бога Твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум…; възлюби ближния си като самия себе си“. Велики са тези слова, велико и трудно дело – да обичаш ближния си като самия себе си, както и много често се случва да обичаме Бога по-малко от себе си. И тогава толкова би било добре нашата съвест да е чиста, и толкова дела биха били угодни на Господа, за което Спасителя толкова често ни е молил. И сърцето ни би се изпълнило с радост от мисълта, че Господ е доволен от нас“.

 

„Опитай се да живееш за хората, да живееш с радостите и скърбите им – и да забравиш за своите собствени. И ще видиш, колко ще ти бъде добре“.

 

„Не благославям да се говори за другите хора така, че да се разпространи лош слух, а наш дълг е да говорим поучително, полезно.

 

„Труден и скръбен е пътят, водещ към Бога, и само с Божията помощ ние можем да вървим напред. Ако се оставим на самите нас, ние още от самото начало бихме се погубили. Трябва всяка минута да викаме към Господа: помогни ми, Господи! Помилуй мене немощния! Трябва да се молиш само това, Господ да те помилва, да просиш от Господ прошка на греховете си, да молиш да ти даде сили да живееш, да ти даде сили да се поправиш и да Му служиш, както Той желае. Непрестанно да Му благодариш за Неговото велико дълготърпение и милосърдие – и за всичко. Да молиш за себе си душевни радости и телесна полза не бива.”

 

„Отеца ни учеше, че всеки път, когато кръстът ни се окаже тежък, мислено трябва да си представяме кръста на Спасителя. И да си представяме, че се сравняваме с Него. А кръста, който носим се оказва най-лек. Ние не трябва да искаме друг кръст, освен нашия, който ни е даден от Господ и който винаги ни изглежда по-тежък от другите…”

 

„Всеки един от нас не забелязва своите недостатъци и може да се усъвършенства само с участието на своите близки или други хора, и за това те моля да продължаваш своето дело в същия дух, за което, повтарям, ще ти бъда много благодарен”.

 

Ние трябва да спасяваме себе си и другите, по-строго да следим за себе си, а към другите да бъдем снизходителни, да ги изучаваме, за да се отнасяме към тях така, както се изисква според характера, положението и настроението им. Например: човек е нервен, необразован, но ще изисква от един спокойствие, а от друг деликатност или нещо друго, така че ще бъде безразсъдно, и ние трябва внимателно да наблюдаваме себе си”.

 

„За да опознаем Бога е нужна Божия светлина, а с тази светлина Той изпълва само немощните и смирените, подобно на апостолите, които, като бъдещи невежи в човешката наука, но изпълнени с Божествена светлина, устремявайки се към тази светлина с всички сили на душата, се възпламенили с пламъка на вярата и казали на Господ: „Нека бъдем с Теб, дай ни възможност да се наслаждаваме на това вечно”. Те се стремели към това, за което Господ ги призовава, а в този момент се е разкрило, очевидно, за света Неговото Божествено достойнство”.

 

„Трябва да помним, че щом Господ винаги ни гледа, и Той всичко знае, и как тогава ще постъпим против Него?”

 

„Вие казвате – закона, но там, където няма любов, закона не спасява, а истинската любов е изпълнението на закона (Римляни 13, 8-10).

 

„Изучи живота, научи хората, прави добро”.

 

„Пътя към спасението – обичаше да казва отеца – всеки има своя собствена мярка. Невъзможно е да се установи общ път за всички, не е възможно да се състави формула за спасение, която да обедини всички хора”.

 

„Отец Алексей учеше така: в началото е любовта към Бога, чрез нея, като следващо желание е да угодим на Бога – любов към ближния, а след това промяна в нас самите заради ближния”.

 

„Пожелавай щастие на всички – и ти ще бъдеш щастлива”.

 

„Ежедневно, като майка, кай се за своите грехове на Божията Майка”.

 

„Гледай себе си. Ако искаш да живееш духовен живот – гледай себе си. Всяка вечер преглеждай, кое е било извършено добре и кое лошо; за доброто благодари на Бог, а за лошото се покай”.

 

„По-стриктно, по-стриктно в духовния пост, така ще се научиш да се владееш, смирявай се, бъди кротък”.

 

„Иисусовата молитва – сериозна работа. Трябва да имаш постоянно пред себе си Господа, все едно се намираш пред някой важен човек, и си в постоянна беседа с него”.

 

„Бъдете с хората, живейте техния живот, радвайте се на техните радости, тъгувайте заради техните скърби – защото в това е целта и начина на живот на християнина, а особено на пастиря”.

 

„Как да придобием любов към Бога? Често трябва да си спомняме, какво е направил за нас Господ и какво прави. Всички, всички житейски дела трябва да бъдат осветени от Христос, а за това е Иисусовата молитва. Както е хубаво и радостно когато слънцето свети, така хубаво и радостно да бъде на душата ни, когато Господ е в нашето сърце и ни освещава всички”.

 

„Умът е само работна сила на сърцето”.

 

„Лошите мисли гони, а които се появят – хвани ги за ухото и ги изхвърли. Бъди строг към себе си”.

 

„Когато те нападат лоши мисли, особено в храма, представи пред кого стоиш, или отвори душата си и кажи: „Владичице, помогни ми!”

„Преди да говориш, трябва да помислиш, можеш ли да си спомниш Христос, как би постъпил сега, и после, каквото ти казва твоята съвест, направи така и говори…”

 

„Старай се внимателно да се отнасяш към хората. Да свикнеш с това е трудно. Помни – забрави за себе си и забрави всичко в себе си и живей живота на всеки. Който идва при теб, преживей с него всичко, което той преживява, влез в неговата душа, а себе си забрави, напълно забрави за себе си”.

 

„Човек не трябва да си поставя за цел спасението на своята душа, то само ще дойде, не трябва да мисли, какво го очаква след смъртта и за служението му на Бога. Той трябва да обича с цялото си същество Господа, да Му даде всичко. И всички мисли, чувства, движения да насочва към това да угоди на Господа. Да прави на земята това, което на Него ще Му е угодно. Както за любимия си човек се опитваш да направиш всичко, което той обича и за което те моли, така, още в по-голяма степен, трябва да го направиш заради Господ. А кое е най-първото и най-приятното за Господа? За какво Той много ще се радва, когато го изпълним? Това е любовта към ближния”.

 

„Трябва да се смятаме за най-лоши от всички. Искаш да се дразниш, да отмъстиш или нещо друго да направиш – скоро се смири”.

 

„Както в живота е нужно да забравиш себе си и да живееш живота на другите или за другите, така и в молитвата е нужно да забравиш себе си, своята душа и да молиш от Господа само сила, с която да изпълниш Неговите заповеди на земята”.

 

„Не трябва да щадите и да съжалявате този, който не съжалява другите”.

 

„Преподобен Исихий казва, че без честото призоваване на името на Иисуса Христа не е възможно да се очисти сърцето”.

 

„Отеца казваше – пише в своите спомени Александър Ярмолович, – че е невъзможно в света да се прилагат външни форми от монашеския живот. Трудно е да се комбинира домашната работа с манастирските правила… човек не може да издържи, и душата му започва да страда”.

 

„След като отецът бил попитан: какво да правя когато дойдат скучни хора и говорят за безинтересни неща? Може ли да се отърва от тях по някакъв начин?

 

- Не, трябва да ги изслушаш, защото са нещастни. Трябва да се опиташ да влезеш в техните интереси, постарай се да ги разбереш, как се чувстват, мислят, така че тяхното състояние да стане ясно за теб. После започваш да ги съжаляваш, а съжалявайки ги – ги обикваш. Трябва да се работи над това. Отначало да принудиш себе си ще бъде трудно и скучно. После, веднага щом почнеш да ги съжаляваш, ще ти бъде по-лесно и по този начин няма вече да ти е скучно с тях.”

 

„Исках да имам буря от енергия за да работя усилено – си спомня от своите бележки Александър Ярмолович – за да достигна скоро до своята цел. Мислех, че тази цел – християнството – е толкова близка и възможна. А отеца ме убеди да живея по-спокойно”.

 

- Господ ще ви изпрати всичко своевременно. Не можете да направите нищо със сила. Нужно е търпение и още смирение, молитва…”

 

„Ако човек не отдаде напълно и изцяло душата си на Господа, и да я очисти предварително с покаяние, така че да може Господ да работи в нея както Му е угодно – няма да има душевен мир и в нея няма да влезе Господ”.

 

„Нищо, че молитвата не се получава. Трябва да се принудиш. По-добре е да кажеш малко, но да го кажеш с разбиране. Трябва да мислиш над всяка дума, която произнасяш.”

 

Отец Алексей смятал: „Нужно е да се научим да се молим така, че да не зависим нито от времето, нито от мястото”.

 

„Запомни веднъж и завинаги, че в духовния живот не съществува израза „не мога”. Всичко трябва да можеш, което ти казват. Казвайки думите „не искам” и колкото по-дълго живееш, толкова по-строг отговор ще ти се търси за тях”.

 

В записките на Александър Ярмолович се пази много характерно изказване на отец Алексей: „Въпросът не е във външния живот, а в душевното устроение на човека, който е длъжен да постави на първо място любовта към ближния. В името на тази любов той трябва да настрои своето вътрешно „аз”, за да улесни във всичко живота на своя ближен. А ближните на първо място са семейството, а после всички останали, с които трябва да живеем заедно”.

 

В забележките на дякон Владимир, който се обръща към отец Алексей, е подчертано това, че отец Алексей насърчавал своите духовни чеда по-често да се причастяват. Той подчертал, че не за праведните, а за грешните е установено това Свето Тайнство. „Не казвай, че си недостоен – учеше той. – Ако ти говориш така, то никога няма да се причастиш, защото никога няма да си достоен. Не ние сме създадени за Причастието, а Причастието за нас. Именно ние, грешните, недостойните, слабите имаме още повече нужда от този спасителен източник”.

 

Източник: http://3rm.info

 

 

 

Наградата за грижите към старите

Ноември 29, 2017 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 


Докъде стигна светът! И във Фараса, и в Епир се грижеха дори за животните в старините им. Не колеха не само мулетата, но и тия животни, чието месо се ядеше. Старите волове например, с които са орали, ги уважаваха, грижеха се за тях, гледаха ги, защото си казваха: “Яли сме хляб от тях”. Работните животни, които се трудеха на полето, имаха и добри старини. А тогава хората нямаха техниката, която имат днес. Трябваше с ръчната мелница да смелят нахута, да го наситнят, за да може горкият стар вол да го яде. Днешният свят обаче съвсем се е отклонил от пътя. Не гледат старите хора, какво остава да гледат животни!



Никога в живота си не съм се чувствал толкова добре, колкото през ония няколко дни, през които ми бяха казали да се грижа за един Старец. За гледането на стари хора е приготвена голяма награда. Спомням си, че разказваха за един послушник на Света Гора, който бил обладан от зъл демон и му дали послушание да се грижи за шестима старци в старческия приют на манастира. През онези години беше трудно, нямаше улеснения. Горкият натоварвал дрехите с един прът на гърба си и ги носел далеч до едно корито, за да ги изпере с пепелява вода… Не след дълго време бил освободен от демона и станал монах. Защото освен че принасял себе си в жертва за другите, но и старците го благославяли.


Много съпрузи негодуват и излизат от равновесие заради трудностите в семейството, предизвикани от своенравието и недоволството на старците, за които се грижат. Забравят за белите, които самите те са правили или за капризите и своенравието, които те са проявявали, когато са били деца. Не си спомнят, че не са оставяли родителите си на мира със своя плач и немирства. Бог допуска да изпитват тези трудности, за да изплатят по някакъв начин своите пакости. Сега е техен ред да застанат в помощ на възрастните си родители и да се грижат, чувствайки благодарност за жертвите, които са правели за тях, когато са били деца. Тези, които не чувстват това задължение към родителите си, ще бъдат съдени от Бога като несправедливи и неблагодарни.


И виждам, че понякога мъките, които имат мнозина светски хора, се дължат и на това, че родителите им са огорчени от тях. Семействата страдат, защото не се грижат за старците си. Когато отвеждат бедната старица или горкия старец и ги изоставят в някой старчески дом, и освен това им вземат имуществото, а старците не могат да се порадват на внучетата си и умират с мъка на сърце, каква благословия ще получат децата им? Днес една възрастна жена ми казваше, че има четирима оженени синове, живеещи на съседни улици, и не може да ги види, защото веднъж посъветвала снахите си: “Имайте любов помежду си и се черкувайте”! Леле, ония озверели! Казали й: “Да не си стъпила повече в къщите ни”. Плачеше горката; пет години не е виждала децата си. Каза ми: “Моли се, отче, имам и внучета; нека поне в съня си да ги видя”. Е, после какъв успех ще имат децата ѝ?


И въпреки че бабата е голямо благословение за семейството, тези хора не разбират това. Обикновено мъжът първи изпада в немощ и жена му се грижи за него. Когато мъжът умре, тогава, за да не се чувства жената безполезна, много ще е добре, ако децата ѝ я приберат вкъщи да пази внуците. По този начин и тя е доволна, а и на младото семейство е в помощ. Защото майката не може да смогне от многото работа да даде на децата необходимата ласка и обич. Дава я бабата, защото нейната възраст е възрастта на обичта и ласката.


И виждаме, че когато детето върши бели, бабата го милва, докато майката му се кара. Благодарение на грижите на бабата и майката върши спокойно работата си, и децата получават милувки и обич, а и бабата се радва на обичта на внуците си.


Който гледа родителите си, има голяма благословия от Бога. Един ден един млад баща ми каза: “Отче, мисля в къщата, която ще построя, да направя два апартамента за родителите и за тъста и тъщата ми”. Как ме трогна! С колко благословии го благослових! Чудя се как семействата не разбират това! Преди няколко дни дойде една жена и ми каза: “Отче, майка ми има хемиплегия. Омръзна ми осем години да я завъртам на едната и на другата страна”. Чуйте само! Дъщеря да говори така за майка си! “А, казвам ѝ, много е просто! Сега ще се помоля да боледуваш ти осем години от хемиплегия, а майка ти да се оправи, за да се грижи за теб”. Развика се: “Не, недей, отче!” “Тогава четири години, казвам й, поне четири години! Бре, не те ли е срам? Кое е за предпочитане? Човек да е здрав, да не го боли и да се грижи за един болен, като при това получава и награда от Бога, или да се мъчи от някоя болест, да не може да повдигне крака си, да се смирява и да моли другите: “Донеси ми подлогата, обърни ме насам, обърни ме натам?” Като чу това, малко се усмири.


Ако децата се поставят на мястото на остарелите си родители или снахата се постави на мястото на свекърва си и размисли: “И аз ще остарея и един ден ще стана свекърва; бих ли искала снаха ми да не ми обръща внимание?”, тогава няма да съществуват такива проблеми.

 

из книгата: „За семейния живот“ - Слова, Том 4, Старецът Паисий Светогорец

В храма вълците се превръщат в овчици

Май 30, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

Господ ни е дал Църквата за нас, за да можем да постигнем умиротворение, за да почувстваме истинския отдих и откъсване, казано по тоя начин, защото съм сигурен, че такова умиротворение, което се получава при молитва или на църковна служба, човек не може да получи в нито един психотерапевтичен център, където понякога се случва тъкмо обратното – хората се връщат оттам още по-уморени и раздразнени, отколкото преди да го посетят.

 

И ето какво е чудното – очаква се, че хората, посещаващи центровете за релаксация и психотерапия трябва да се намират в мирно състояние на духа и в душевно спокойствие, на лицата им да грее усмивка. Но често се случва тъкмо обратното – едва събудили се, включват радио или телевизор, и започват да крещят, и после цял ден са в нервно състояние. Излизайки от манастира сутринта, неведнъж сме виждали как хората на улицата започват да ругаят, да се карат, да изричат проклятия. Гледайки това, си задавам въпроса: какво става с тия хора? Някак си, може да се разбере, ако някой се е изнервил по средата на деня, след редица неприятни случки. Но, когато от седем часа сутринта хората, още неразсънили се, още не отворили както трябва очи, вече са извън себе си – що за всеобща патология? И то, може би, след като са прекарали нощта в увеселителни заведения, в клуб или даже в някой психотерапевтичен център, от който са излезли на улицата в още по-лошо състояние.

 

Но в Църквата това не се случва! Св. Йоан Златоуст прекрасно пише за това – „Искаш ли да разбереш, какво нещо е Църквата и в какво се състои нейното чудотворство? Много е просто. Влез в храма и виж – в храма вълците се превръщат в овчици; влиза разбойник, а излиза преподобен; влиза гневен, а излиза кротък; влиза човек, а излиза ангел. Но какво говоря – ангел! Влиза човек, а излиза от него бог по благодат.“

 

Ето какво нещо е Църквата. Никой не може да отрече, че участвайки в службата, молебените, слушайки църковните химни, човек получава истинско умиротворение. Затова в Православната Църква съществува токова богатство от богослужения. Забелязал съм, че на Света гора и въобще в манастирите се случва така – идват напълно диви младежи, с диви лица, с диво изражение и диво държане. Понякога на лицата им е отпечатана цялата им вътрешна диващина. А след няколко дни, прекарани от тях в манастира – а там те щат-не щат са принудени да ходят на службите, ето какво става – постепенно по лицата им се изписва някаква приветливост и кротост от Божията благодат. И макар, че тия момчета са дошли тук просто да погледат, Духът Божий ги е преобразил, усмирил ги е, и им е дал истински покой.

 

Някои са ми казвали: „Не чувстваме кой знае каква полза от посещението си в Света гора, но все пак, спим спокойно като младенци, толкова безгрижно, както на никое друго място. Там, в света, не можем да се отпуснем и успокоим, както тук.“

 

Това не е защото в манастирите е тихо и спокойно – нали и в света има даже по-тихи и спокойни места, но това е защото в Света гора цари мир – духовен и душевен. Толкова очебиен, че го забелязват дори и най-обикновените и отдалечени от религията хора.

 

Някои поклонници си мислят наивно, че всички монаси на Света гора имат дар на прозорливост и трябва само да ги погледнем, за да видим целия им живот. Явно ни бъркат със светците!!! Представяте ли си каква наивност?

 

И веднъж реших да се пошегувам малко с поклонниците. Запитах ги:

 

- Искате ли да ви кажа, кой от вас идва тук за пръв път, и кой не?

 

- Да! Искаме, разбира се!

 

Погледнах ги внимателно в лице, и беше очевидно, кой идва тук за пръв път, и кой е идвал вече. Разбирате ли? Лицата на ония, които вече са идвали, бяха съвършено различни. Казах им:

 

- Ти, ти и ти, вече сте тук не за пръв път!

 

И винаги се оказвах прав. По тоя начин си спечелих пророческа слава! (Смее се).

 

Господ ни е дал в Църквата не само със сили да противостоим на тези трудности, но и да извлечем от тях духовна полза. Често неуспехът става най-полезен успех! Защото той има такова благотворно въздействие върху душата на човека и като цяло над личността му че се оказва необходимо средство за неговото вразумление и изцеление. Често ни пожелават „Успех!“. Но понякога са ни нужни и такива пожелавания – „Неуспех!“. Такива неуспехи са ни нужни, за да израснем духовно. И не трябва да свикваме с това, че всичко трябва да е така, както ни се иска, а после заради най-малките глупости да тичаме по психотерапевти и да мислим, че имаме психични проблеми.

 

Главите ни са пълни с психологични проблеми, джобовете ни – с лекарства, а кесиите на психиатрите – с парите ни. Например днес тук, в Кипър, 45 минути психотерапия струват 40 евро. Знаете ли, някои психолози ме ненавиждат, защото освободих някой и друг от клиентите им от зависимостта от лекарства и психолечение. Само си представете следното, до къде са стигнали нещата – при лекаря идва човек, пълен с проблеми, не знае къде да се дене, а лекарят гледа на часовника си и когато изтече времето, за което си е платил пациента, му казва: „Ако искаш, да ти запишем още един час терапия?“ А пациентът едва е започнал да разказва на лекаря за живота си. И лекарят му обяснява, че времето му е ограничено, струва скъпо, и трябва да се съобразява с всичко това, когато идва на преглед. И без да обръщат внимание на такова отношение, на скъпотията и понякога, и на шарлатанството, хората все пак идват и плащат – плащат най-вече за това, да имат възможност да се изприкажат и някой просто да ги изслуша! Вижте само до какво състояние е достигнал човек, който е прекъснал връзката си с Бога!

 

Господ ни насочва към себе си, моли ни, иска от нас, натиска ни, поставя ни в трудно положение, за да се обърнем към Него и да разговаряме с Него. Вижте, как говори Самият Той в Евангелието: „Търсете, искайте, хлопайте, и ще ви се отвори!“ (Ср. : Мат. 7:7). „Всичко, каквото поискате с вяра, Господ ще ви го даде!“ (Ср. Мат. 21:22). И ако се научим да се молим, ще придобием душевен мир. А това е сила, която няма да ни даде да потънем в калта на живота. Човек, който се е научил да се моли, лесно може да разбере в какво се състои смисъла на живота. А когато разбере смисъла, с Божията помощ ще може да устрои живота си.

 

източник:Православие.ру

 

Каква е целта на християнския живот

Август 12, 2015 in Беседи

 

 

Беседа на свети Серафим с Мотовилов

 

„Беше четвъртък. Денят бе мрачен. Имаше дълбок сняг — към четвърт метър, а върху него се сипеше доста гъст снежен прах. Отец Серафим започна да беседва с мен на недалечната си полянка, която се намираше до близката негова пустиня срещу рекичката Саровка.

 

Той ме настани на пъна на едно току-що отсечено от него дърво, а сам приседна срещу мен с подвити крака.

 

— Господ ми откри — каза великият старец, — че в детството си вие усърдно сте желали да узнаете в що се състои целта на нашия християнски живот  неведнъж сте питали за това мнозина измежду големите духовни особи…

 

Тук трябва да кажа, че от дванадесетгодишна възраст тази мисъл действително непрестанно ме е безпокояла, и аз наистина съм се обръщал с този въпрос към много духовни лица, обаче отговорите им не бяха ме задоволили. Старецът не знаеше това.

 

— Но никой — продължи отец Серафим — не ви е отговорил на това задоволително. Казвали са ви: Ходи в църква, моли се Богу, изпълнявай Божиите заповеди, върши добро — ето ти целта на християнския живот. А някои дори са негодували против вас, задето сте били обзети от не богоугодно любопитство и са ви казвали: „Не търси непосилни за тебе неща!” Ала те не са говорили както би следвало. Ето аз убогият Серафим, ще ви разясня сега, в що се състои в същност тази цел.

 

Молитвата, постът, бдението и всичките други християнски дела са добри сами по себе си, но все пак не в тяхното извършване само се състои целта на нашия християнски живот, макар те и да са необходими средства за постигането й, истинската цел на нашия християнски живот се състои в придобиването на Светия Божи Дух. А постът, бдението, молитвата, милостинята и всички добри дела, вършени заради Христа, са средства за припечелване на Светия Божи Дух.

 

Забележете, брате, че само онова добро дело, което бива извършено заради Христа, ни донася плодовете на Светия Дух. А всичко, вършено не заради Христа, макар и да е добро, не ни носи награда в бъдещия век, пък и в тукашния живот също не ни дава Божията благодат. Ако човек не почне с права вяра в нашия Господ Иисус Христос, Който е дошъл на света да спаси грешниците… няма право да се оплаква, че доброто му дело е пропаднало. Това  никога не става само в случая, когато някое добро дело е извършено заради Христа, тъй като такова добро не само спечелва за човека венеца на правдата в бъдещия живот, но и в тукашния го преизпълва с благодатта на Светия Дух, както е казано: „Бог не с мярка дава Духа. Отец люби Сина и всичко е дал в ръката Му” (Иоан. 3: 34—35). Така, Ваше Боголюбие! В придобиването именно на този Дух Божи се състои истинската цел на нашия християнски живот. А молитвата, бдението, постът, милостинята и другите вършени заради Христа добродетели са само средства за придобиване на Духа Божи…

 

— Как така придобиване? — запитах аз отца Серафима: — аз като че ли не разбирам това.

 

— Придобиване означава същото, каквото и припечелване — отговори ми той. — Нали разбирате, що значи припечелване на пари. Същото е и припечелването на Духа Божи. Та нали вие разбирате, Ваше Боголюбие, какво означава в светски смисъл печелене? Целта на земния живот на обикновените люде е да печелят или да трупат пари, а у дворяните, освен това, — и да получават почести, отличия и други награди за заслуги пред държавата. Придобиването на Духа Божи е също тъй капитал, само че благодатен и вечен. И той се придобива по начини твърде сходни с тия, по които се спечелва паричният, чиновническият и временният капитал.

 

Бог Слово, Богочовекът, Господ наш Иисус Христос уподобява живота ни на пазар, а делото на земния ни живот нарича купуване, като казва на всички нас: „Купувайте, докле дойда, като скъпите времето, защото дните са лукави.”, т. е. използувайте времето за получаване на небесни блага срещу земни стоки. Земните стоки са добродетелите, вършени заради Христа, които ни доставят благодатта на Всесветия Дух.

 

В притчата за мъдрите и неразумни девици се казва на последните, когато не им стигнало маслото, да идат и си купят на пазара. Но когато те си купили, вратите на брачния чертог вече били затворени, и те не могли да влязат в него. Някои твърдят, че недостигът на масло у неразумните девици означавал недостиг на добри дела в техния живот. Такова разбиране не е напълно правилно. Как може да не им достигат добри дела, когато те са наречени, макар и неразумни, все пак девици? Ами че девството е най-висшата добродетел, тъй като е равноангелско състояние, и би могло само да замени всички други добродетели. Аз, бедният, смятам, че на тях не им е достигала именно благодатта на Всесветия Дух Божи. Тези девици, поради духовното си неразумие, смятали, че християнското дело се състои само в това да се вършат добродетели. Постигнали те някоя и друга добродетел и чрез това сметнали, че са извършили Божието дело, а никак и не искали да знаят, дали са получили благодатта Божия. Именно това придобиване на Св. Дух означава маслото, което не достигнало на неразумните девици, Затова са те и наречени неразумни, защото са забравили за необходимия плод на добродетелта, за благодатта на Светия Дух, без Който никой не получава и не може да получи спасение.

Ето това е то маслото в светилниците на мъдрите девици, което ярко и продължително горяло, тъй че тези девици със запалени светилници могли да дочакат Младоженеца, Който дошъл в полунощ, и да влязат с Него в чертога на радостта. Неразумните пък девици, като видели, че светилниците им угасват, отишли на пазара да си купят масло, но не успели да се върнат навреме, и вратите били вече затворени. Пазарът — това е нашият живот; вратите на брачния чертог, които се затворили и отнели достъпа до Младоженеца, това е човешката смърт; мъдрите и неразумните девици са душите на християните, а маслото е получаваната чрез дела благодат на Всесветия Дух Божи, която изменя човека от тление в нетление, от душевна смърт в духовен живот, от тъмнина в светлина, от кошара.., в която страстите са привързани като диви животни, в храм на Божеството, в пресветъл чертог на вечна радост в Христа Иисуса, нашия Господ, Творец и Избавител и вечен Младоженец на нашите души…

 

О, как бих желал, Ваше Боголюбие, щото през тукашния си живот Вие винаги да бъдете в Духа Божи. „Кого както заваря, тъй ще го и съдя.” — каза Господ. Беда, страшна беда е, ако Той ни завари затрупани от житейски грижи и тревоги, защото тогава кой би могъл да понесе гнева Му и да устои пред Него? Ето защо е казано: „Бдете и се молете, за да не паднете в напаст.” (Мат. 26: 41), т. е. да не се лишите от Духа Божи, понеже бдението и молитвата ни донасят Неговата благодат.

 

Разбира се, всяка добродетел, вършена заради Христа, ни дава благодатта на Духа Свети, но най-вече тя ни се дава от молитвата, която е винаги в ръцете ни като някакво оръжие за придобиване на благодатта на Духа.

 

Поиска ви се например да отидете в църква, но или няма наблизо църква, или пък службата е свършила. Поиска ви се да дадете милостиня, обаче в момента не се намира беден, или нямате какво да дадете. Поискате да запазите девството си, но нямате сили да изпълните това поради природата си, или поради изкушенията на вражеските козни, на които вие по човешка слабост не можете да се противите. Решите да извършите и някоя друга добродетел заради Христа, но пак сили не ви стигат, или няма съответен случай: Но с молитвата съвсем не е тъй: за нея всеки и всякога има възможност — и богатият, и бедният, и знатният, и простият, и силният, и слабият, и здравият, и болният, и праведният, и грешният.

 

 

Ако Вие, Ваше Боголюбие, смятате за щастие да беседвате с бедния Серафим, като намирате, че и той не е лишен от Господнята благодат, то какво да се каже тогава за общуването със Самия Господ, Който е вечнотечащият Извор на всяко небесно и земно благо? Чрез молитвата ние се удостояваме да беседваме със Самия Него, Всеблагия и Оживотворяващ наш Бог и Спасител.

 

Но и тук ние трябва да се молим само дотогава, докато Дух Свети слезе над нас, в известните Нему степени, докато слезе над нас със Своята небесна благодат. А когато Той благоволи да ни посети, вече трябва да престанем да се молим.

 

— Отче, ами какво ще кажете за другите добродетели, вършени заради Христа, с цел да се придобие благодатта на Светия Дух? Досега вие ми говорихте само за молитвата.

 

— Придобивайте благодатта на Духа Свети и чрез всички други добродетели заради Христа, като търгувате духовно с тях, и то най-вече с ония от тях, които ви дават по- голяма печалба. Събирайте капитал от излишъците на благодатта, Божия, туряйте ги във вечната Божия банка, от където ще получите невеществени лихви, и то не по 4 или 6 на сто, но по сто на една духовна рубла, па дори и безчислено пъти повече. Например, дава Ви се повече благодат Божия при молитва и бдение — бдете и молете се! Ако ли постът Ви дава изобилно Дух Божи, постете! Ако ли повече Ви дава милостинята, благотворете!… По такъв начин се отнасяйте към всяка добродетел, вършена заради Христа.

 

 

— Отче — рекох аз, — вие говорите все за придобиване на благодатта на Духа Свети като за цел на християнския живот. Но как и къде мога аз да я видя? Добрите дела се виждат, но Дух Свети нима може да се види? Как мога, прочее, да узная, дали Той е с мен или не?

 

— В сегашно време — отговори старецът, — при почти всеобщата наша хладност към светата вяра в нашия Господ Иисуса Христа и поради нашата невнимателност към проявите на Неговия Божествен промисъл за нас… сме стигнали до там, че, може да се каже, почти съвсем сме се отдалечили от истинския християнски живот. Сега нам се струват странни свидетелствата на Свещеното Писание, където Духът Божи чрез устата на Мойсея казва: „И видя Адам Господа как ходи из рая”, или когато четем у св. апостол Павла: „Отидохме в Ахайя, и Духът Божи не дойде с нас; обърнахме се към Македония, и Духът Божи дойде с нас. “ Неведнъж и на други места в Свещеното Писание се говори за това, че Бог се е явявал на човеци.

 

Някои казват за това: „Тези места са непонятни. Нима хора са могли тъй ясно да виждат Бога?” — Но нищо неразбираемо тук няма. Неразбирането иде от това, че ние сме се отдалечили от простотата на първоначалното християнско знание и под предлог на просвета сме затънали в такава тъмнина на незнанието, че ни се струва мъчно постижимо и онова, което древните толкова добре разбирали, щото и при обикновени разговори дори не им се виждала чудна мисълта за явяване на Бога сред хората.

 

Хората виждали Бога и благодатта на Светия Негов Дух не насъне, не в мечтания, или в изстъплението на разстроеното въображение, а действително, наяве.

 

Твърде много сме станали ние невнимателни към делото на нашето спасение, та затова и много други думи на Свещеното Писание приемаме не в тоя смисъл, в който би трябвало. И всичко това е, защото не търсим благодатта Божия. Поради гордостта на ума си не я допущаме да се всели в нашите души, и затова не получаваме истинско просвещение от Господа, което се изпраща в сърцата на ония, които от все сърце гладуват и жадуват за Божията правда…

 

 

 

 

Св. Симеон Богоприемец бил пазен от Дух Свети, след като на 65-годишна възраст му била предизвестена тайната на приснодевственото зачатие и раждане на Спасителя от Пречистата Приснодева Мария. Като преживял по благодатта на Всесветия Дух Божи още 300 години, на 365-та година от живота си той ясно заявил в храма, че осезателно узнал чрез дара на Дух Свети, че този именно е Христос, Спасителят на света, за Чието свръхестествено зачатие и рождение от Дух Свети му било съобщено преди триста години от ангел.

 

И тази именно огневдъхновителна благодат на Духа Свети, която бива давана на всички вярващи в Христа при тайнството Кръщение, се запечатва чрез свещеното миропомазване по главните места на нашата плът, посочени от св. Църква, която е вековна пазителка на тази благодат, при което се произнасят думите: „печать дара Духа Святаго”.

 

Върху що, Ваше Боголюбие, поставяме ние, убогите, своите печати, ако не на съсъди, които съдържат някаква драгоценност, която ние високо ценим? А кое може да бъде на света по-високо и по-драгоценно от даровете на Светия Дух, изпращани нам свише в тайнството Кръщение? Кръщенската  благодат е толкова велика, и необходима и тъй живоносна за човека, че тя не се отнема дори и на еретиците до самата им смърт, сиреч, докато изтече срокът, определен свише от Промисъла Божи за пожизнения изпит на човека тук на земята.

 

А този изпит има за цел да установи на какво е способен човек и какво може да извърши за това време с помощта на даруваната му свише благодатна сила. И ако ние никога не грешехме след кръщението си, то навеки щяхме да си останем свети, непорочни и освободени от всяка телесна и духовна нечистота Божии угодници. Но там е нещастието, че ние, напредвайки във възраст, не напредваме в благодатта на Всесветия Дух Божи и оставаме в разни степени грешни и много грешни люде.

 

Когато обаче някой, подбуден от желаещата нашето спасение Божия премъдрост, която обхваща всичко, се реши заради нея да се стреми към Бога и да бди, за да постигне вечното си спасение, такъв човек, послушен на нейния глас, трябва да прибегне към истинско покаяние за греховете си, като върши добродетели, противоположни на предишните си грехове. Чрез добродетелите пък, вършени заради Христа, той трябва да се стреми да придобие Светия Дух, Който в нас действува и вътре в нас устройва Царството Божие.

 

Не току тъй Словото Божие казва, че Царството Божие е вътре в нас и че то бива насилвано и насилници го грабят. Това значи, че ония, които, въпреки че са свързани с греховни връзки, които връзки не ги допускат да се приближат с покаяние до Спасителя, все пак презират якостта на тези греховни връзки и правят усилия да ги разкъсат – такива хора след това наистина се явяват пред Божието лице по-бели от сняг, очистени чрез Неговата благодат. „Дойдете…, казва Господ. Да бъдат греховете ви и като багрено — като сняг ще избеля” (Ис. 1: 18).

 

Макар дяволът да е прелъстил Ева, а заедно с нея и Адама, но Господ им дарил Изкупител в плода от семето на жената, Който чрез смъртта Си потъпкал смъртта. И не само това, но е и дал на всички нас, в лицето на жената Приснодева Мария, непрестанна ходатайка пред Своя Син и нашия Бог, непосрамваща и непобедима Застъпница дори за най-отчаяните грешници. Затова и Божията Майка се нарича „язва на бесовете”, понеже бесът няма възможност да погуби оня човек, който неотстъпно прибягва до помощта на Божията Майка.

 

Освен това, Ваше Боголюбие, аз, убогият Серафим, трябва да Ви обясня, в що се състои разликата между действията на Светия Дух, Който свещено и тайнствено се вселява в сърцата на вярващите в нашия Бог и Спасител Иисуса Христа, и проявите на греховната тъмнина, която по бесовска подбуда действува крадешком в нас. Духът Божи ни напомня думите на Господа Иисуса Христа и винаги действува единно с Него, като изпълва сърцата ни с тържество и радост и насочва стъпките ни към пътя на мира. Бесовският и измамнически дух пък внушава мисли, противни на Христа, и проявите му в нас са бурни, яростни и изпълнени с похот на плътта и на очите с гордост житейска.

 

 

Тази светлина е и която, след като грешникът се обърне към покаяние, напълно заглажда и следите от извършените престъпления. Тя облича предишния престъпник отново в одежда на нетление, изтъкана от благодатта на Светия Дух, придобиването на която е целта на християнския живот, за което аз толкова време вече говоря на Ваше Боголюбие.

 

Така благодатта на Всесветия Божи Дух се явява в неизказана светлина за всички, над които Бог простира нейното действие.

 

— А по какъв начин — запитах аз отца Серафима — мога да узная, че се намирам ‘в благодатта на Светия Дух?

 

— Това е много просто, Ваше Боголюбие, — отговори ми той. — Затова и Господ казва: „Всичко е просто за ония, които намират разум”… Но цялата наша беда е там, че сами ние не търсим този Божествен разум, който не крещи, понеже не е от тоя свят. Този разум, изпълнен с любов към Бога и ближния, подпомага човека за неговото спасение

 

— Все пак не схващам — отговорих аз, — по кой белег мога сигурно да узная, че съм в Божия Дух. Как да разпознавам сам у себе си истинското Му явяване?

 

— Аз вече Ви казах, Ваше Боголюбие, че това е много просто — отговори старецът, — и подробно Ви разправих, как биват хората в Божия Дух, и как трябва да разбираме, че Той се е явил в нас… Какво искате още, брате?

 

— Искам да схвана това добре — казах аз.

 

Тогава отец Серафим ме хвана здраво за раменете и ми рече:

 

— Сега двамата ние с Вас, братко, сме в Божия Дух. Защо не ме гледате?

 

— Не мога да Ви гледам, отче — отговорих аз, — понеже из очите Ви се сипят мълнии. Лицето Ви е станало по-светло от слънце, тъй че очите ми се пръскат от болка.

 

— Не се страхувайте, Ваше Боголюбие — каза о. Серафим, — и Вие сега сам сте станали тъй светъл, както съм аз. Сега Вие сте в пълнотата на Духа Божи, иначе не бихте могли да ме виждате такъв.

 

И, като приклони към мен глава, той тихичко ми пошепна на ухото:

 

— Благодарете на Господа Бога за Неговата неизказана милост към Вас! Вие видяхте, че аз дори не се и прекръстих, а само в сърцето си мислено се помолих на Господа Бога и си казах вътрешно: Господи, удостой го ясно и с телесните си очи да види онова слизане на Твоя Дух, с което Ти удостояваш Своите раби, когато благоволяваш да се явяваш в светлината на великолепната Си слава! И ето, братко, че Господ мигновено изпълни смирената просба на убогия Серафим… Как да не Му благодарим за този неизказан Негов дар към двамата? Дори и на великите пустинници не винаги Господ Бог явява тъй Своята милост. По застъпничеството на самата Божия Майка, Божията благодат благоволи да утеши Вашето съкрушено сърце, подобно на чадолюбива майка. Но защо не ме гледате в очите? Гледайте направо, не се бойте! Господ е с нас!

 

Аз погледнах след тези думи в лицето му и ме обзе още по-голям благоговеен ужас. Представете си в средата на слънцето, в най-силния блясък на обедните му лъчи, лице на човек, който разговаря с вас. Вие виждате движението на устата му, променливия израз на очите му, чувате гласа му, чувствувате, че някой ви държи с ръце за раменете, но не само тези ръце не виждате, не виждате нито самия себе си, нито неговата фигура, а — само една ослепителна светлина, която се простира надалеч и озарява с яркия си блясък, и снежната пелена, която покрива поляната, и снежния прах, който се сипе върху вас и върху великия старец. Но възможно ли е изобщо да си представи човек онова положение, в което аз се намирах тогава?!

 

— Как се чувствувате сега? — запита ме о. Серафим.

 

— Необикновено добре! — казах аз.

 

— Но как добре? Какво именно чувствувате?

 

— Чувствувам такава тишина и мир в душата си, че с никакви думи не мога да ги изразя!

 

— Това, Ваше Боголюбие, — рече о. Серафим, — е оня мир, за който Господ е казал на учениците Си: „Моят мир ви давам. Аз не ви давам тъй, както светът дава” (Иоан. 14: 27). „Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази” (Иоан 15: 19). „Но дерзайте, Аз победих света.” (Иоан, 16: 33). Ето на тези именно люде, мразени от света, но избрани от Господа, Той и дарува този мир, който вие сега чувствувате у себе си, и който, според апостолския израз, „надвишава всеки ум”. Така го нарича апостолът, понеже не може с никаква дума да се изрази това душевно блаженство, което този мир създава у ония люде, в чиито сърца Господ Бог го внедрява. Христос Спасителят го нарича мир, който идва от Неговите собствени щедрости, а не от тоя свят. И наистина, никакво земно благополучие не е в състояние да го даде на човешкото сърце. Той бива даряван свише от Самия Господ Бог, поради което се и нарича мир Божи… Но какво чувствувате още? — запита ме о. Серафим.

 

— Необикновена сладост! — отговорих аз.

 

— Това е онази сладост — продължи той, — за която се говори в Свещеното Писание: „От тлъстината на Твоя дом ще се опият и от извора на Твоята сладост ще ги напоиш. “ Ето тази е сладостта, която сега преизпълня нашите сърца и се разлива по всички наши жили с неизказана наслада. От тази сладост сърцата ни като че ли се топят, и двама сме изпълнени с такова блаженство, което не може да бъде изразено с никакъв език… Какво още чувствувате?

 

— Необикновена радост в цялото си сърце! И о. Серафим продължи:

 

— Когато Духът Божи слиза в човека и го осенява с пълнотата на Своето наитие, тогава човешката душа се преизпълва с неизказана радост. Духът Божи е радостотворен за всичко, до което се докосне. Това е същата радост, за която Господ казва в Евангелието Си: „Жена, кога ражда, има болки, защото е дошел часът й; но, след като роди младенеца, от радост не помни вече мъките, защото се е родил човек на света.” (Иоан. 16: 21). „В света скърби ще имате, но Аз пак ще ви водя, и ще се зарадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да ви отнеме.” (Иоан. 16: 33, 22). Но колкото и да е утешителна тази радост, която Вие сега чувствувате в сърцето си, все пак тя е нищожна в сравнение с онази, за която Сам Господ чрез устата на Своя апостол е казал: „Око не е виждало, ухо не е чувало, и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Кор. 2: 9). Залог за тази радост ни се дава отсега. Ако прочее от него вече ни е тъй приятно, сладко и весело на душата, то какво да кажем за оная радост, която е приготвена там на небесата за ония, които плачат тук на земята? Тъй и Вие, драги мой, сигурно доста сте си поплакали в своя земен живот, та вижте с каква радост Ви утешава Господ още тук. Сега нас двамата ни чака труд след труд, за да възлизаме от сила в сила и да достигнем мярката на възрастта на Христовото изпълнение, та да се сбъднат върху нас Господните думи: „Които се надяват на Господа, ще подновят силата си: ще дигнат криле като орли, ще припнат и не ще се отрудят, ще отидат и не ще се уморят” (Ис. 40: 31), ще минават от сила в сила и ще им се яви Бог на боговете в Сиона на разумяването и небесните видения (Пс. 83: 8)… Тогава чак тукашната наша радост, която сега ни. се открива донякъде и набързо, ще се яви в цялата си пълнота, като ни преизпълни с неизразими небесни наслади, и никой не ще може да ни я отнеме… Какво чувствувате още, Ваше Боголюбие?

 

— Необикновена топлина! — отговорих аз.

 

— Как така топлина? Та ние сме в гората. Сега е зима и под нозете ни има сняг… и отгоре се сипе снежен прах… Каква топлина може да има тук?

 

— Такава, каквато има в банята, когато пуснат парата.

 

— Ами миризмата — запита ме той, — и тя ли е също като в банята?

 

— Не — отвърнах аз, — на земята не съществува нищо, което да наподобява това благоухание. Когато беше още жива майка ми, аз обичах да танцувам и да ходя по балове и танцувални вечери; тогава майка ми ме напръскваше с парфюми, които купуваше от най-добрите магазини в Казан. Но и онези парфюми не издават такова благоухание.

 

— Сам аз, драги мой, зная това точно тъй, както и Вие, но нарочно Ви запитвам, дали и Вие усещате същото — рече о. Серафим с приятна усмивка. — Имате пълно право, Ваше Боголюбие, че никое земно благоухание, дори и най-приятното, не може да се сравни с това, което ние сега усещаме, понеже нас сега ни заобикаля благоуханието на Светия Божи Дух. Кое от земните неща може да се сравни с Него?

 

Забележете, Ваше Боголюбие, и това, че макар около нас да е топло като в баня, както ми казахте, все пак нито (върху нас, нито под нас снегът се топи. Значи тази топлина не е във въздуха, а в нас самите: Тя е онази именно топлина, за която с думите на молитвата ние се обръщаме към Господа: „Съгрей ме с топлотата на Светия Дух!” От нея съгрявани, пустинниците не са се бояли от зимния мраз, тъй като били обличани в благодатна дреха, изтъкана от Дух Свети, като в топъл кожух.

 

Така и трябва да бъде наистина, понеже благодатта Божия трябва да живее вътре в нас, в нашето сърце, според думите на Господа: „Царството Божие е вътре във вас. “ А под Царство Божие Господ е разбирал благодатта на Светия Дух. Ето това Царство Божие сега се намира вътре в нас, а благодатта на Светия Дух и от вън ни осиява и съгрява. Тя преизпълва околния въздух с най-различни благоухания, услажда чувствата ни с небесна наслада и напоява сърцата ни с неизразима радост.

 

Нашето сегашно положение е същото, за което апостолът казва: „Царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа” (Рим. 14: 17). Нашата вяра се състои не в убедителни думи на земна премъдрост, а в проявяване на сила и дух (1 Кор. 2: 4). Ето в това състояние ние сега се намираме. За това състояние е казал Господ: „Тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят Царството Божие дошло в сила.” (Марк. 9: 1).

 

Та ето, Ваше Боголюбие, с каква неизказана радост ни: удостои сега Господ Бог. Ето що значи да бъдеш в пълнотата на Светия Дух, за която св. Макарий Египетски пише: „Сам аз бях в пълнотата на Духа Свети”… С тази пълнота на Своя Свети Дух сега ни преизпълни Господ и нас, убогите… Сега,. Ваше Боголюбие, май вече няма да питате, как се чувствуват хората в благодатта на Духа Свети… Ще запомните ли сегашното проявление на неизказаната Божия милост, която ни посети?

 

— Не зная, отче, — казах аз, — дали Бог ще ме удостои завинаги да запомня тази Божия милост живо и ясно, както я чувствувам сега.

 

— Аз пък мисля, — отговори о. Серафим, — че Господ: ще Ви помогне за всякога да запазите това в паметта си. Иначе Неговата благост не би се склонила тъй мигновено към моята смирена молитва и не би побързала тъй скоро да послуша убогия Серафим. Пък освен това, не само за самия Вас се дава да разберете това, но чрез Вас — за целия овят, та като се утвърдите Вие сам в Божието дело, да можете да бъдете полезен с това и на другите.

 

А що се отнася до това, че аз съм монах, а Вие — светски човек, то по това няма какво да разсъждаваме. За Бога има значение правата вяра в Него и Единородния Му Син. Заради това се дава обилно свише благодатта на Светия Дух. Господ търси сърце, преизпълнено с любов към Бога и ближния. То е престолът, на който Той обича да седи и на който Той се явява в пълнотата на Своята наднебесна слава. „Синко, дай Ми сърцето си”,. — казва Той, —… а всичко друго Аз ще ти дам”, понеже в човешкото сърце може да се вмести Царството Божие. Господ заповядва на учениците Си: „Търсете първом Царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” (Мат. 6: 33), защото „вашият небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това” (Мат. 6: 32).

 

Господ Бог не ни укорява, задето се ползуваме от земните блага, понеже и Сам Той, казва, че щом сме поставени в земния живот, ние имаме нужда от всичко това, т. е. от всичко, което дава покой на нашия земен живот и прави по-лек и удобен нашия път към небесното отечество. Като се основава на това, св. апостол Петър казва, че според него, няма нищо по-добро на света от благочестие, съединено с доволство. И св. Църква се моли, щото Господ да ни дари това. И при все че скърбите, нещастията и разнообразните нужди са неотделими от нашия земен живот, все пак Господ не иска ние да бъдем само в скърби и напасти; затова и ни заповядва чрез св. апостоли да понасяме един другиму теготите и така да изпълним закона Христов (Гал. 6: 2). Господ Иисус Сам ни дава заповед да се обичаме едни други и, като се утешаваме взаимно чрез тази любов, да си облекчаваме скръбния и тесен път на нашето пътуване към небесното отечество.

 

 

 

 

Тъй че не се съмнявайте ни най-малко, че Господ Бог ще изпълни вашите просби, стига те да са насочени или към славата Божия, или към ползата и назиданието на ближните. Но дори нещо да ви е нужно и за собствена ваша полза или изгода, и това дори скоро и благопослушно Господ ще благоволи да ви прати, стига само да имате крайна необходимост от това. Защото Господ обича ония, които Го обичат, „Благ е Господ към всички… Неговите щедрости са върху всичките Му дела” (Пс. 144: 9). Той ще изпълни волята на ония, които се боят от Него, и ще чуе молитвата им и ще изпълни всички техни намерения и желания.

 

От едно само се пазете, Ваше Боголюбие, да не искате от Господа онова, от което нямате крайна нужда. Господ не ще Ви откаже и него заради православната Ви вяра в Христа Спасителя, защото не ще предостави Господ жезъла на праведните на произвола на грешниците и незабавно ще извърши волята на Своя раб Давида. Обаче след това все пак ще иска от него сметка, защото Го е безпокоил той без особена нужда и е искал от Него онова, без което е могъл да мине твърде добре.

 

Така, Ваше Боголюбие, аз вече Ви казах и показах на дело всичко онова, което Господ и Божията Майка благоволиха да Ви открият чрез мене, убогия Серафим. Идете си, прочее с мир! Нека Господ и Божията Майка да бъдат с Вас сега, винаги и във вечни векове. Амин. Идете си е мир!…

 

През време на цялата тази беседа от момента, когато лицето на о. Серафима светна, това видение не престана. Всичко казано от началото и до тук той го изрече, като се намираше все в същото положение. Неизказания блясък на светлина, който излизаше от него, аз видях със собствените си очи, което съм готов да потвърдя и с клетва”.

 

 

Откъс от книгата „Св. Серафим Саровски”, Архимандрит Серафим, София, 1992

 

(със съкращения)

Общение с божествената природа

Юли 11, 2015 in Външни

 

Участие на човека в Божията благодат

 

Бог е Вечносъщствуващият. Човек е създание на Бога, произлизащо от небитието. Тоест, между божествената и човешката природа съществува абсолютна екзистенциална асиметрия. Следователно не можем да говорим за подобност на божествената и човешката природа, за връзка или още повече за връзка на божествената и човешката природа. Божествената същност е недостижима, несъучастваема и неоткриваема за човека. Въпреки това човек изобразява Бога и бе от Него призван да стане Негово подобие – та нали е творение „по образ и по подобие” Божие[1]. Следователно съществува някаква връзка и някаква подобност между Бога и човека. Съществува онази връзка и подобност, която Бог пожела да има с човека, не връзка и подобност по същност, а връзка и подобност по воля и действие.

 

 

Човек не е отблясък от Божията същност, не произлиза от същността на Бога, подобно на Божия Син и Логос (Бог Слово). Нито пък е неизменен Божи Образ, какъвто е Той[2]. Въпреки това е призован да се уподоби на Бога и да достигне съвършенство по Негов образец: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец”[3]. Дори и след апостасията (отстъпничеството) Бог даде на човека власт да става Негово чедо[4]. Но това предполага връзка и общение на човешката природа с божествената. Как може човек да опазва Божиите характеристики и да става Нему подобен, да става Негово чедо, без връзка и общение с Него?

 

Като рожба на волята и действието на Бога човек може, като създание, което не съучаства само в същинотворното и живототворното Негово действие, подобно на бездушните творения – растенията и животните, но и в мъдростнотворното Божие действие, да стане участник и на обожителното Негово действие[5]. Тук именно се корени неповторимата ценност и ненадминато превъзходство на човека. Всички творения, като следствия на Божията сила и действие, участват по някакъв начин в Неговата сила и мъдрост, подобно както и творбите на художника участват по свой начин в способността и мъдростта на своя творец. В тези случаи обаче не става въпрос за участие в действията на създателя, а само в резултата от действията на твореца. Докато хората, които влизат в общение с Бога не участват само в резултатите от Божиите действия, а и в самите Божии действия, защото Сам Бог се приютява в тях и им предава нетварната си божествена сила и благодат[6].

 

Нетварната енергия или благодатта Божия, или нетварните Божии действия, въпреки че се различават от Божията същност, те не са нещо различно от Бог, а са Самият Бог. Те са живият Бог, Който се открива на човеците и ги призовава към лично общение и участие в Неговия живот. Както подчертава св. Григорий Палама, „единството на вечната природата не се разпада от благодатта на Духа; тя по-скоро обсипва удостоените с допира на Божия Дух”[7]. Така човеците добиват лично общение с Бога и стават участници и причастни на Неговата природа. Те не стават, разбира се, участници на Божията същност, защото това би означавало пантеизъм. Но стават участници на Божията енергия (действие) и живот; стават реални причастници (μέτοχοι) на Бога, „участници (κοινωνοί) в божественото естество”[8].

 

Нетварната Божия енергия, като сияние и проявление на нетварната Божия същност и живот, въздига човека на равнището на нетварното и го прави небесен гражданин – съобщник на Божието царство. Така човек се удостоява и да опознава Бога, да влезе в единение с Него и да се уподоби на Него. Тоест, уподобяването на Бога, както и познанието за Бога, не се явява достижение на човека, нито се осъществява на някакво физическо равнище. То е резултат от Божията благодат и от нейното свободно приемане и приютяване от страна на човека.

 

Общението на човека с Бога няма мислителен, а екзистенциален характер. Не се осъществява чрез размишления и фантазии, а чрез цялостното човешко битие. То се извършва чрез единението на човека с Бога. Нещо повече, това богочовешко общение се осъществява в самия човек, в центъра на неговото същество, в дълбината на неговото сърце, която св. Григорий Палама окачествява като трон на благодатта[9]. Именно пред портата на човешкото сърце стои Христос и чука, очаквайки да бъде чут. И когато бъде чут и портата на човешкото сърце се разтвори, Той влиза, за да вечеря заедно с него[10].

 

Често общението на човека с Бога бива оприличавано на вечеря. Сам Христос запечата земното си присъствие и общение със Своите ученици с извършването Тайната вечеря. И именно с извършването на същата тази Вечеря в Църквата бива увенчавано общението на Бога с човека. Бог по снизхождане става Човек, а човек по благодат става бог.

 

Двойната единосъщност на Христос – Божествена като на Бог и човешка като на Човек – поставя основата и измерението на истинския, автентичен човешки живот в онова духовно пространство на усъвършенстването и обожението, което е Тялото Христово – Църквата. Църквата, като „общество на обожението”[11], е единственото място, в което човек печели своята съвършена и неразрушима личност. Става бог по благодат „без да е такъв по същност”[12].

 

Христос като обобщава в Своето Тяло цялата човешка природа и прави от вярващите членове на Своето Тяло – Църквата, възстановява единосъщието на човечеството, което вярващите са призвани да изявяват реално в своя живот чрез подвизаването в любовта. Където няма и не се цели такава практическа изява, то църковното дело на вярващия остава лъжливо. Затова може да се каже, че както несъгласието с приемането на Христовата единосъщност представлява догматическа ерес, така и несъгласието с приемането и преживяването на човешката единосъщност представлява етическа ерес. Православието и праводействието съставят едната и неделима истина на християнството. Истината на Троичния Бог, която е печатът на християнството, не е само догмат на вярата, но и проповед на любовта. Затова, което и да е изкривяване на тази истина, било в посока само на вярата или в посока само на действието, е изкривяване на християнството. Православната църква отстоява тази истина не само в областта на догматиката, но и на нравствеността, опазвайки така отворен пътя за остойностяване и усъвършенстване на човека.

 

Любовта въздига човека до Бога. Именно чрез нея той постига „по подобие”-то. У човека любовта е вродена, поради което той под ръка разполага със стълбицата за възход към „по подобие”-то. Въпреки това истинската любов, тоест безрезервната любов, нито е лесна, нито е лесноразличима. Затова и бе дадена заповедта за любовта – онази „нова”, но и същевременно тъй „стара” заповед[13], въплътена и отъждествена в личността на Христос, за да бъде тя изпълнявана от всеки християнин. Докато вродената любов, лесно бива подлъгвана от себелюбието и се извращава. Дори и в най-прекрасната си форма, човешката любов не е всеобщностна, а избирателна и ефимерна. Любов обаче, която дели човешката природа и не обхваща всички хора, заедно с враговете, не е православна, нито християнска.

 

Истинската, автентична любов бе явена и проповядана от Христос. Затова човек е призван да изследва и съди себе си според примера на Христос и изискванията на заповедите Му. Само че, от една страна, сякаш изглежда, че Божиите заповеди се намират в някакво противоречие с човешката природа. И това, защото забягването на човека от извора на живота и подчиняването му на закона на тлението и смъртта са го извели от съобразния на естеството му (природно-естествен, κατά φύση) начин на живот и са го превърнали в себелюбиво и егоцентрично същество. Затова и на него му е трудно да изпълнява заповедите, и особено тази, която е майката на всички заповеди – любовта.

 

На затъналия в битовизъм човек истинската любов изглежда свръхествествена, защото тя е отвъд неговите възможности. Любовта извира от Бог и е дело на Светия Дух[14]. Затова не е възможно само с човешки сили тя да бъде преживявана. Нужна е и благодатта на Светия Дух. Това е любов, която надмогва егоцентричното себелюбие, прегръща цялото човешко битие и утвърждава човешката единосъщност. Това е любовта на глобалния и вселенски човек, отобразяваща Троичния Бог.

 

Когато се вземе предвид, че първоначалната цел на християнския живот е придобиването на Дух Светий и познанието за Бога, тогава стават ясни и нетълкуваемите думи на св. Исаак Сирин: „Обикни неделника на исихията, защото е над насищането на гладуващите по света и обръщането на множество народи към поклонение на Бога”[15]. Ако неделникът на исихията има толкова голяма стойност, че за него да си струва да се жертва дори продоволствието за всички хора, които гладуват, както и обръщането на голямо множество народи към истинската вяра, то това означава, че дори един единствен човек, живеещ в неделника на исихията, струва много повече от целия останал свят.

 

Именно такъв е случаят, когато говорим за вселенски и глобален човек, или – за да използваме терминологията на стареца Софроний – човек-ипостас, който стои отвъд всякакви определения и е „извътрешното единство на всичко”[16]. Човек, в безделниченето откъм всяко светско развлечение, отричайки се от себе си и излизайки извън егоистичните си рамки, с любов прегръща всяко нещо и всичко сбира в себе си в едно. Човекът-ипостас, както подчертава старецът Софроний, „по образ и по подобие на човека Христос, при своето крайно съвършенство, ще се яви носител на божествената пълнота и тварно битие в целокупност – ще се яви богочовек”[17].

 

Неделника на исихията – тоест, прекъсването на всяка светска работа и пълното отдаване на познанието и съзерцанието на Бога – не само не е пасивност и бездействие, но напротив. За човека тя представлява най-висшето действие и най-изключително дело: „Ден на прояснение и светоносен изгрев в нашето сърце… който прави осъществим … същинския човек в същинската своя работа; и в светлина облян по пътя възхождащ той се въздига към бдение вечно. И на надсветовните неща в тази светлина, о какво чудо, свидетел става… и чрез него всеки вид творение там се въздига, след като и той е участник във всичко, и на свръхсветовните неща става несъмнено причастник, тъй като техен образ е той грижлив”[18].

 

Исихазмът не е някаква периферна или временна изява на православното монашество, а основно и всевремево (постоянно) негово стремление. Православното монашество винаги е притежавало исихастки характер. А и исихията – не толкова като външно, а като вътрешно състояние – съставя предпоставката за необезпокояваното изпълнение на първата и голяма заповед – на любовта Божия  „с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум”[19]. Това означава, че всеки християнин,  който иска да изпълнява възможно по най-добър начин тази заповед, която се явява основа и стълбица за изпълнението на всички други заповеди, трябва да има предвид и нейния исихастки параметър.

 

С любовта към Бога „от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила”[20] човек разтваря себе си за Божията безпределност. Единява се с Троичния Бог. Става по благодат Христос и като Христос обхваща в прегръдката си цялото човечество. Разбира се, такова състояние в настоящия свят се достига и преживява само подготвително, за да достигне своето съвършенство в царството Божие. Там, където всички вярващи ще са едно по примера на Светата Троица и ще се влезли в безкрайното съвършенство.

 

Всеки дар от Бога има динамичен характер, казва св. Григорий Палама. Той бива съвършен[21], но не и най-съвършен. А не е най-съвършен, за да се умножи в безкрайността. Стремежът на човека е да напредва непрестанно. А Божията благодат, като се дава на човека, го прави по-силен и постоянно способен да приема все по-голяма благодат. А и Бог, Който отдава Себе Си, е безпределен и дарява Своята благодат „щедро и изобилно”. Какво остава тогава, пита Палама[22], та да не напредват „синовете в бъдния век” на безкрайността в общението с благодатта?

 

Изпълняването на заповедта за любовта към Бога поначало представлява главната цел на монашеството, което със своя исихастки характер, е изразител на същинския дух на Православната църква. Преследването обаче на тази цел е не само трудно, но и особено проблематично сред духа, който властва в съвременното общество. Исихията, не само като вътрешно, но дори и като външно състояние, в наше време сякаш е недостъпна. Целият свят живее в едно генерално срутване, разпад и смут. Исихията, откърмена и развила се в Православната църква, на съвременния човек изглежда чужда или просто като една романтична утопия.

 

Културата на съвремието и духът, от който се ръководи, се насочени в диаметрално противоположна посока. Безкористната любов, исихията, външният покой и вътрешно бодърстване са неща непознати и почти парадоксални. Докато напротив, антагонизмът, личната изгода, екстровертността и развлеченията биват представяни като най-висши цели. И най-важното, че това важи не само за религиозно безразличния свят, но и за самите църковни членове. Господства светът и светското, докато Бог и Неговата църква (небесна и земна) бива пренебрегвана (подценявана и осмивана). При тези условия става разбираемо и значителното влияние, което оказват върху западния свят източните религии със своя аскетизъм и мистицизъм.

 

Тук именно следва да се подчертае особената важност, а и актуалност, която има за съвременния свят духът на православния исихазъм. Когато се опознае неговия дух и се докосне мира и вътрешната пълнота, която той носи, не е възможно да не се усети необходимостта от нещо друго и различно. Човешкото спасение е Божие дело. Човек не е в състояние да спаси себе си. А не е в състояние да спаси себе си, защото не може да създаде нерушим живот. Въпреки това личният опит е задължителен, за да се изяви свободното човешко съгласие. Защото човешкият принос е само дотолкова, доколкото той просто разрешава на Бог да му отдава благодат и да го спаси. Блудният син, както се разказва в съответната притча, тръгнал да се завръща в бащиния дом. Само че допреди баща му да излезе да го посрещне, той все още се намирал твърде далеч от него. Така е и с онзи човек, който се кае – той се завръща при Бога, само че преди Бог да снизходи да го посрещне, той все още се намира твърде далеч от Него[23].

 

В днешно време се шири голяма липса на ориентираност, докато да приемеш и да водиш християнски живот е рядко срещано. И това защото интересите на съвременното общество са материални и преследващи просперитет (евдемонични). Бог и заповедите Му биват незачитани или поевтинявани. Плътският живот и користните интереси – абсолютизирани. А човешкият ум – заслепяван духовно, се рее всред материалния свят и се присламчва към материалните неща. От което и човек остава съществено бездуховен, вътрешно неуправляем и изпада в едно болестно състояние, за което му е необходима терапия. Боледува човешкият ум и по тази причина, боледуват и всички човешки дела и действия.

 

Опитите, които прави християнският свят, особено в областта на т.нар. „икуменическо движение”, за едно взаимно сближаване на християните и за достигането на общо достоверно Христово свидетелство в света, въпреки неговата благородна и похвална цел, има един много сериозен недостатък. Поставя християнството на едно повърхностно и съществено атрофирало ниво. Като отбягва уж някакъв догматичен максимализъм, то се задоволява с един несъществен минимализъм, който стои твърде далеч от това да бъде изразител на реалното съдържание на християнството. По този начин християнската вяра се осветскостява, а същността на християнството остава незсегната или дори и непозната. „Икуменическото движение” не би могло да потвърди, че евангелието, което проповядва, „не е човешко”[24].

 

Съвременният свят обаче няма нужда от проповед, носеща само христовото име. Такива проповеди е имало и има винаги множество. Нито пък има нужда от народи, които само да носят името християнски. И без друго често такива народи стават причина да бъде хулено Божието име „сред езичниците”[25]. Това, от което има нужда днешният свят – бил той христянски или не – онова, което разчувства и може винаги да разчувства човека, е автентичната и откровена Христова истина: на Христос като личност, на Христос като Евангелист, на Христос като водач на „новото творение” и на „обществото на светиите”. Защото на света никога не са омръзвали светиите, нито пък е приемал някога Христос и неопороченото Му евангелие като нещо отминало. Омръзнаха му и се отвърна от лицемерните представяния на Христос и изопачавания на Евангелието Му.

 

През изминалия век милиони хора бяха увлечени и хода на историята разтърсен чрез извличането от комунизма и представянето само на някои позиции от Христовото учение, независимо от това, че тази система пропадна, както бе и естествено да стане, след като отхвърляше други основни християнски позиции. Затова, ако искаме да определим съвременния ни исторически период по отношение на християнството, само като постхристиянски, мислейки, че християнството е преживяно и оставено назад в миналото, няма да можем. Защото още много работа и то на много равнища от съществуването е нужно човечеството да направи, за да може да каже, че някак си се е доближило до християнската истина. Затова реалното, практическо проявление на християнската истина от реални християни на нашето време би било най-навременно и би било най-съществена намеса в съвременната космогонична епоха.

 

Превод от гръцки: Анула ХРИСТОВА

 


[1] Бит. 1:26.

[2] Вж. 2 Кор. 4:4.

[3] Мат. 5:48.

[4] Вж. Йоан. 1:12.

[5] Вж. св. Григорий Палама, Ἀντιρρητικός πρός Ἀκίνδυνον5,27,116, Π. Χρήστου, Γρηγορίου τοῦ Παλαμᾶ, Συγγράμματα, τόμ. 3, Θεσσαλινίκη 1970, p. 375.

[6] Вж св. Григорий Палама, Περί θείας καί θεοποιοῦ μεθέξεως 19, Π. Χρήστου, ὅ.π., τόμ. 2, Θεσσαλονίκη 1966, σ. 153-154.

[7] Вж. св. Григорий Палама, Θεοφάνης 19, Π. Χρήστου, ὅ.π., τόμ. 2, σ. 244-245.

[8] 2 Петр. 1:4.

[9] Св. Григорий Палама, Ὑπέρ τῶν ἱερῶς ἡσυχαζόντων  1,2,4, Π. Χρήστου, ὅ.π., τόμ. 1, Θεσσαλονίκη 1962, σ. 396.

[10] Вж. Откр. 3:20.

[11] Св. Григорий Палама, Λόγος ἀποδεικτικός περί τῆςἐκπορεύσεως τοῦ Ἁγίου Πνεύ­ματος 2,78, ἔκδ. Π. Χρήστου, Γρηγορίου τοῦ Παλαμᾶ, Συγγράμματα, τόμ. 1, Θεσσα­λο­νίκη 1962, σ. 149.

[12] Св. Максим Изповедник, Πρός Θαλάσσιον 61,σχόλιον 16, PG 90,44D.

[13] Вж. 1 Йоан. 2:7-8.

[14] Вж. Гал. 5:22.

[15] Λόγος 23, ἔκδ. Ἰω. Σπετσιέρη, σ.93.

[16] Архим. Софроний, Ще видим Бога, както си еἜσσεξ Ἀγγλίας52010, σ. 257 καί 137.

[17] Архим. Софроний, Раждане в непоколебимото царство,Ἔσσεξ Ἀγγλίας 2010, σ. 55.

[18] Св. Григорий Палама, Πρός Ξένην 59, Π. Χρήστου, Γρηγορίου τοῦ ΠαλαμΣυγ­γράμματα, τόμ. 5, Θεσσαλονίκη 1992, σ. 224.

[19] Вж. Мат. 22: 37-40, Марк. 12:30-31.

[20] Марк. 12:30.

[21] Вж. Иаков. 1:17.

[22] Св. Григорий Палама, Ὑπέρ τῶν ἱερῶς ἡσυχαζόντων 2,2,11,ὅ.π., τόμ. 1, σ. 517.

[23] Св. Григoрий Палама, Ὁμιλία 3, PG 151,44AB.

[24] Гал. 1:11.

[25] Ис. 52:5.

 

Източник: http://bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=150

 

 

Този, Който без да те пита, те е създал, не може да те спаси, без да те попита

Февруари 18, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Ако някой изследва задълбочено текстовете на св. Силуан Атонски, вече от собствения си опит разбира, че човек страда от отдръпване на благодатта. В целия свят тази благодат е и храна, и питие, и одежда, и всичко за всички. За всички спасени светци и за самите ангели. Когато св. Силуан почувствал, че благодатта на Светия Дух го напуска, се оплакал силно на Христос. „Демоните от моята килия не ме оставят да се помоля!” И Господ му отговорил: „Така винаги страдат горделивите” и след това му дал съвета: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай.”

 

 

Ние се питаме само това ли е начинът? Не съществува ли друг възглед, по който да се възприема богооставеността? Това е съвет на Христос само за св. Силуан, ако ние искаме да го приложим, е хубаво. Но това не е лично откровение на Христос за всеки един от нас. Откровенията са на лично равнище, заповедите са общи. Когато откровението е лично, човек е длъжен да го приложи. Ако не беше записано от стареца Софроний в книга, ние никога нямаше да знаем тази заповед към св. Силуан. И после и двамата светии (св. Силуан и старец Софроний, бел. ред.) са приложили тази заповед.

 

 

Трябва да имаме предвид, че изоставянето от Бога никога не е абсолютно. Това го казваме и от практически опит, и теоретично, защото ако Христос със Своя божествен промисъл, с който управлява творението, изостави напълно и съвършено човека, тогава неговото създание престава да съществува биологически веднага. То не може да живее нито една секунда. Сърцето му не може да изтупти още веднъж, моментално умира. Това обаче не означава, че когато човека умира, Бог го оставя, защото ударите на сърцето са преброени – от първото до последното удряне, с което завършва биологическият ни живот.

 

 

В духовния живот изоставянето от Бога постига винаги педагогически цели, независимо дали съгрешаваме или не. Спрямо нас нищожните трябва да се приложи това възпитателно изоставяне. Това е отнемането и приемането на Божията благодат, тоест тя идва и отново си отива. Получава се такава „криеница” – тогава и тялото, и душата страдат, и двете заедно. Един човек бил оставен от Бога цели три години и се пържел в огъня без олио, а дори рибата не се пържи без олио – ще изгори. Този човек, както казахме, изкарал цели три години пълно изоставяне. Въпреки това Божията благодат не го изоставила напълно – съществувала е последната капка живителна  надежда. Защото ако човекът изгуби и нея, се отчайва, а след това е безнадеждността и самоубийството – отчаянието е предпоследната буква от азбуката. Ь е отчаянието, Ю е безнадежността, а Я е самоубийството.Тези които са се самоубили, са загубили надежда в пълна степен. Защо са се отчаяли? Защото са повярвали, че Бог не съществува. Казали са си: Бог не съществува, а и да съществува, на мен не ми помага и никога няма да ми помогне, нито в този, нито в другия свят… Да сложа край на живота си. Как човек се съгласява с това съвършено отчаяние?!

 

 

За кратки периоди от време, когато имаме налице това богооставяне, педагогически погледнато, ние извличаме много по-голяма полза. Принуждаваме се да слезем още по-надолу, да станем още по-прости, по-практични, да оставим многото „духовни” неща, доколкото не съответстват на нашето равнище – ставаме по-реалистични, правим повече реални неща, постепенно Божията благодат се завръща отново, лека полека се изкачваме по скалата и възхождаме нагоре…

 

 

Имало един старец, който постоянно се молел със сърдечна молитва. Божията благодат се отдръпнала и той започнал да казва молитвата с уста, Божията благодат още повече го оставила – той започнал да пее, още повече го напуснала, спрял да работи, съвсем се оттеглила – той се занимавал с игрички, казвал си: „Нещо трябва да правя, за да се вижда, че се движа. Не мога да се оставя унинието напълно да ме обгърне, ще умра.”

 

 

Човек се принуждава да слиза надолу и надолу, докато стигне едно равнище, на което да се закрепи и да оцелее. По човешки ще оцелеем, макар че храната не може да крепи душата. Някои смятат, че понеже нямат благодатта от храната, ще получат духовна утеха, обаче всъщност стават по-зле. Напротив – човек в такива периоди трябва повече да пости, но за да пости, пак трябва да има благодат. В това състояние, когато тя отсъства, храната се превръща в някаква утеха, която обаче с отнемането на благодатта, прави злото двойно. Тук се препоръчва, както при болния, когато има силна треска, да не взема веднага лекарства срещу нея, тъй като това не е толкова полезно, а по-скоро да не яде, да си почива в тишина, както правят животните. Така треската минава по-бързо – с празен стомах и повече молитва. Така са правели древните отци.

 

 

Когато Божията благодат се оттегли, тогава умът става по-философски настроен, започва да се задълбочава повече в нещата. След завръщането на благодатта, имаме и едно малко повишение – напредък, поради търпението, което сме проявили, качвайки едно стъпало нагоре. Трябва да имаме огромно търпение, защото в тези периоди имаме огромна нужда от него. Старецът Йосиф Исихаст, този свят човек, е писал в „Десетогласната духодвижна тръба” достатъчно по тази тема – за отнемането и приемането на благодатта. Когато благодатта се върне, не се връща същата, която си е тръгнала, а е непременно повече. Ако предположим, че си е тръгнала десет килограма благодат, се връщат петнадесет килограма. Поради благото търпение.

 

 

Ако човек роптае, протестира, съгрешава, Божията благодат отново ще се върне, не защото съгрешава, а понеже се е изпълнило времето на отнемането – достойни, недостойни, ще се върне, за да бъде човек още пó без оправдание. Ако човек има търпение и не роптае, търпи като Иов, благодатта идва умножено – човек бива „повишен” като воин и се чувства по различен начин. Така човек се умъдрява в духовните неща и придобива опит. Това е опитът на отците. Те не са станали опитни, защото са имали постоянно Божията благодат – въпросът е да имаме благодат, когато нямаме благодат. Когато вятърът спре, тогава трябва да гребем сами. Когато има попътен вятър, корабът лесно бърза по вълните. Когато течението е насрещно, тогава е ужасно трудно. Когато душата чувства постоянно тази контра, тази съпротива, това голямо затруднение… Това е от Бога, не е от врага – то е педагогическа мярка на Христос, а не наказателна.

 

 

Човек трябва да повярва, че бива възпитаван нежно, за да напредва. Ние не биваме изпитвани, за да ни унищожат и премахнат, за да бъдем просто измъчвани, за да изпитаме ада, а за да се умъдрим, да се покаем, за да напреднем. Това възпитание е за добро, обаче докато трае отнемането на благодатта, човек преживява колапс, мъка, ад. Един старец, когато му казах, че и аз чувствам това затруднение, ми отвърна: „Твоята скръб е като лъжичка за сладко, а аз я чувствам с големия черпак от магерницата.” Той вкусваше мъката, ада, затруднението с големия черпак. Тогава осъзнах, че съм много ниско – едно е лъжичката за сладко, друго е черпакът. Във всеки случай всички трябва да преживеят отнемането на благодатта, без значение дали грешат или не. Проблемът е да не ни изобличава съвестта, че това отнемане е станало поради наши грехове, особено поради неразкаяни грехове. Защото, когато имаме това отнемане и съвестта не ни изобличава, ние сме в недоумение по каква причина ни постига това. Не съществува причина – както при Иов. Подражавай на него: ако нямаш помисли и не те изобличава съвестта, тогава си блажен! Ако съвестта те изобличава, ще те постигне педагогическият канон на божествения данък на отнемането на благодатта – за тебе е полезно да се покаеш, но за да се покаеш, отново трябва да имаш благодатта. При отнемането на благодатта всичко е замръзнало, маслото в двигателя е замръзнало и автомобилът не се движи по никакъв начин. За да потегли, трябва да се размрази маслото, а това не става колкото и хубава да е колата, а също и пътят – тя не помръдва. Това навярно е най-трудният момент в живота, нашето най-голямо изпитание. Най-трудни са две неща – личното демонизиране на един човек и удълженото отнемане на благодатта. Особено при хора, които са слаби, или пък са много високо. Имаме примери на самоубили се духовници, наскоро се самоуби една презвитера, което е страшно…

 

 

За отчайването е виновен самия човек, а също и другите, които не са помогнали. В този час е нужна помощ, но е страшно как се втвърдяват сърцата на хората – когато имаш нужда от една нейна дума, а чуваш жестоки слова. Както са казали книжниците и фарисеите на Юда: Нас какво ни интересува. Нас не ни засягаш, ние сме си свършили работата. Много хубаво, че ти си жертвата, предателят никой не го иска. След като си извършил твоето дело, сега се гръмни! Така банално и ние бихме казали днес: Нас какво ни интересува, оправяй се сам! Тези слова са отчаяли Юда и той е загубил надежда, отишъл и се обесил. Така въпросът приключил. Но този помисъл бил последната капка, с която чашата е преляла. Ако са му били казали: Спри, върви при Христос, още не сме го разпнали, той е простил на толкова грешници, въпреки че имаш тази страст на сребролюбието, това е твоят грях. А си правил и чудеса, и демони си пропъждал, а сега самият сатана влезе в тебе. Как стана така, че Веелзевул влезе в тебе?

 

 

Това е станало защото го е предал от сърце, а не само с уста както Петър. Св. ап. Петър се отказал от Христос с уста, а не сърдечно, защото ако човек се откаже от Христос със сърце, не знам дали ще може да се върне отново обратно. Такова е било отричането на Юда. Външно прегрешението на Петър е по-тежко, тъй като било тройно, но е по-малко, защото не идва от сърцето. Докато Юда го е предал от сърце и никога не се е покаял, той се е разкаял малко за лукавите очи на хората, но не и от сърце. Как знаем това, нима сме сърцеведци? Опитът показва, че ако се покаеш от сърце, ще отидеш директно при извора на покаянието, няма да ходиш при други хора, а ще се покаеш пред самия Христос и ще му кажеш: Христе мой, прости ми! Доколкото той е жив и присъства. Но той не отишъл, но дори и без да отива в молитвата, Бог е навсякъде.

 

 

В нашата епоха и време богооставеността е много често явление при високодуховни хора, които изпадат в недоумение и търсят да намерят грехове и не намират такива, поради които уж ги е оставила благодатта. Учудват се и се карат с другите хора, докато и без грехове Божията благодат се оттегля възпитателно. Тоест и за добрия ученик и дори отличник, и за последния по успех – в училищата има контролни, защото това е редът в училището. И обикновени контролни, и класни, на които трябва да се явим задължително. Там ще получим оценката и там ще се види на какво ниво сме. Тези, които са чели, непременно ще имат по-добри резултати, тъй като имат съответното познание и опит. Ние като монаси имаме това познание, защото сами оставихме целия свят в нашата любов, заради Христовата любов. Тоест радваме се за този наш личен кръст, който понасяме и който е лек, изобщо не е тежък. Ние понасяме една стотна от нашия кръст, а Христос другите 99. Но ако не понесем първи ние нашия един процент, Христос няма да вземе останалите 99 процента. Понеже някои не искат да понесат нито един, роптаят против Христос и Той не може да поеме останалата част от кръста. Защото ако не искаш да вземеш единия процент, ще преживееш и останалите 99, които ще те смачкат. Бог не може да направи нищо, когато ние не искаме. Трябва да има синергия, взаимодействие. Той ни е създал, без да ни попита. Този, Който без да те пита, те е създал, не може да те спаси, без да те попита. Христос винаги иска да съработничи с нас, но нашата воля днес иска, а утре не. Дори да заявим, че искаме Христос, отново ще се окаже, че лъжем – казваме го с уста, а не със сърце. А не можем да кажем, че Бог лъже, а ние сме истинни, защото Той е сърцеведец.

 

 

Наистина аз казвам, че искам да направя това и това добро, понеже имам полза от него, но не от любов към Бога. Любов към Бога ще е, ако Христос ни каже: „Аз ще те накажа”, а ние да отвърнем: „Направи каквото искаш, не съм наемник, искам да бъда син!” Не може детето, ако работи в дома си, баща му да му плаща – той не е слуга, нито осиновено дете. Трябва да бъдеш царски син, благороднически син. А имаш за цар Небесния Отец, не някой друг. Помислите ни трябва да бъдат царствени, благородни. Да бъдат духовни, на висше равнище.

 

 

Всички отци са минали през тази пещ на изпитанието. Нима във всички текстове не е засвидетелствано, че отците са страдали извънредно много? Това е отдръпването на благодатта и демоните са използвали това и нанасяли повече удари, направо са бомбардирали човека. Но колелото се завърта – има и друго продължение, ще изчакаме изпитанието, защото след него ще дойде и божествената утеха. Ще дойде, и то непременно повече, не е възможно да не дойде, това е Божий закон! Ще вали, ще вали, но няма да стане потоп като този при Ной, накрая ще спре да вали. Сърцето и тялото не могат постоянно да изпитват болка, колко ще издържим?

 

 

Отнемането на благодатта не е довело никой човек до биологична смърт. Нито пък изкушението на дявола – просто човек не издържа и мисли, че изкушението е повече от неговата сила да изплува и да победи. Но Божията правда толкова мъдро е устроила нещата, така че и при най-голямото изкушение винаги да имаме скрито оръжие, което ще ни донесе победата. Ако нямахме това оръжие, врагът щеше да бъде по-силен, а това би било неправда спрямо Бога – да управлява всички народи на земята и да остави да бъдем победени от врага. Защото ако нямаме Божията благодат, врагът е неимоверно по-силен от нас. Духовете не могат да се сравняват с хората, защото само един дух може да направи земята на прах. Ние имаме толкова видове бомби, които също могат да направят земята на леш, но това е материя. А духът не е материя, не може да се сравни. Представете си, ако един демон има такава сила, каква сила пък има един ангел, защото ангелите имат несравнимо по-голяма сила от демоните. А каква сила има Бог – тя е непостижима дори за ангелския ум, никой не може да Го схване! Много пъти нещата се случват така, сякаш Бог не съществува, защото се намесва самовластието.

 

превод от гръцки

 

Приемане и отнемане на Божията благодат

Април 29, 2014 in Беседи, Начална страница

 

Св. Серафим Саровски достигнал до голяма степен на облагодатеност от Светия Дух. След това обяснил на Мотовилов, че целта на нашия живот е придобиването на Светия Дух, т. е. да достигнем богоуподобяване и съответно да поддържаме това състояние. Това не означава, че съществува такъв момент в този път, в който човек може да каже: край, стигнах и спирам до тук. Това е лъжа. Докато сме живи ще напредваме и ще се усъвършенстваме, докато не ни достигне края. Докато в процеса на придобиване на благодатта не достигнем състояние, което тя трайно да пребивава в нас, всички ние преминаваме през етапи, в които я губим, затова ни се случват промени в дълбина и ширина, затова имаме падения – всички хора без изключения. Когато чувстваме някакво въодушевление или радост, тогава всичко при нас е тържествено и ние си казваме: “Ей така да се чувствам всеки ден и нищо друго не искам.” Още не си свършил изречението обаче и благодатта се е отдалечила. Ти се питаш: “Какво става сега, не можах да се доизкажа  и благодатта изчезна?”, отново започват помислите и битката, които без съмнение изморяват и изтерзават. Те са нещо обаче, което не се казва на хората. Обикновено им казват: “Имаш депресия, меланхолия, вземи един антидепресант да се съвземеш малко.” Не се намери един сериозен човек да каже: “Благодатта се е оттеглила, отдалечила се е.” Когато това се случи, през този критичен период, Бог сякаш ни сваля нашивките. Трябва да разбираме тези неща от малкия си опит. Питам:

 

- Благодатта не дойде ли отново?

 

- Да, дойде.

 

- В сравнение с предишната благодат има ли разлика?

 

- Има.

 

- Каква е точно?

 

- Сега благодатта е по-голяма!

 

Следователно дали са ни повишение. Когато Господ ни сваля нашивките подготвя повишение, ще трябва да потърпиш. Той и сега е тук. Например, имаш на пагона си две ленти и Бог ти ги взема. За известно време си едно нищо, а не след дълго се оказваш с три нашивки. Чувстваш превъзходството и разликата. В периода, обаче, в който нямаш нищо, е малко трудно. Това е божествената педагогика – представи си да имаш две нашивки и после да вземеш три, би бил винаги блажен. Възможно ли е това да става винаги? Ние постоянно да възхождаме, да се възкачваме, да вървим само нагоре?  Да плуваме постоянно в благодатта, да сме прекрасните деца на Бога, неговите ангели, а другите да са загубените овци? Не е така. Бог внезапно може да ти свали всичките нашивки – въпросът е: какво правим в този случай? Ако човек се отчае и падне в меланхолия, тогава Божията благодат не се връща лесно. Ако хипотетично би трябвало да се върне след една седмица, понеже човек роптае и хули, иска да се самоубие, взема антидепресанти, благодатта може да се забави и месец и два… помислите се умножават, състоянието се влошава и човек си казва: какъв е този Бог, Който взема благодатта Си? Божията благодат е нараснала, вървиш към повишение.  Някой казва: ” Да ми даде Бог  една звездичка повече.” Добре, ще ни даде, но искаме в същото време да не ни вземат другите две. Тоест сами искаме да покажем начина на повишението – без да се лишим от нищо. Винаги да сме сити и никога да не почувстваме чувството на глад. Това искаме ние. В Евангелието се казва: горко на ситите, блажени гладните и жадните… Разбира се, Бог тук има предвид правдата.

 

Нека предположим, че идват изпити. Ако не съм се подготвил, ще имам ли добра оценка? Но когато идват главните изпити през януари и февруари, тогава непременно трябва да се представя добре, защото тази оценка ще бъде взета предвид. Всички изпити са важни, но този накрая е най-важен и официален. Когато благодатта се отдръпне имаме най-важния изпит. Става въпрос за преминаване в по-горен клас. Но ако се подготвиш предварително, знаеш дали си се представил добре.  Знаем си урока и получаваме висока оценка и продължаваме в по-горен клас. Виждаме колко е бил изпитан праведния Иов, не срещаме в Стария Завет друг случай, в който Бог да облажава пред сатаната човек като свят, непорочен, съвършен, богобоязлив, благочестив, търпелив. Затова и демонът като разярен бик, пред когото са разперили червения плат го предизвиква. Като го вижда бикът се пита, кое първо да поразя?  Сатаната казва: добре, дай ми разрешение да го изкуша и след това ще видиш как ще оплеска всичко, ще се завре в ъгъла. Бог обаче допуснал изкушението, именно затова и Иов е бил прославен и облагодатен. Затова и той е останал в историята като чедо на пълното търпение – превърнал се е в нарицателно – „търпението на Иов”. Неговата добродетел била изпитана чрез отнемането на благодатта, което за него не е било лесно. Когато всички са му казвали, че страда за своите грехове, а той отговарял, че собствената му съвест не го изобличава в никой грях . „Съвестта ми е чиста, не ме гризе”-, т. е. той не е направил нещо, заради което да бъде наказан и съответно и да търпи изобличението на своята съвест. Разбира се, без вътрешния кръст на съвестта човек търпи изкушенията по-леко. Затова и Иов се прославя до днес.

 

Благодатта на Светият дух е била наречена самодвижима, за първи път от св. Григорий Палама. Въпреки, че Светия Дух е неподвижен, Той е бил наречен самодвижещ се, доколкото изпълва всичко е неподвижен, Бог не се движи, а изпълва всичко със Своята благодат. Бог е навсякъде  с Неговата благодат. Много правилно Светите Отци са нарекли благодатта самодвижна, т. е. движи се съобразно благото произволение и смирение, покаянието и психосоматичната зрялост на  подвижника, без значение мирянин или монах, духовник, или който и да е православен. Св. Григорий Палама нарича благодатта самодвижима, защото от само себе си се движи към ума, т. е. към разумната част на душата на всеки подвизаващ се Христов раб. Благодатта, която за първи път е осенила човека в св. Кръщение оттогава започва да взаимодейства с кръстения, и така с времето нараства  не само познанието, външното образование, но също и телесните и духовни подвизи. Колкото повече се подвизаваме толкова повече благодатта се увеличава, и напротив, колкото повече компромиси, падения на думи и дело имаме, толкова повече благодатта се отдалечава, много пъти тя остава недействена в нас. Най-жалкото същество в целия всемир, сетивен и духовен, е сатаната с неговите демони, защото докато са плували в такава благодат, след падението си те изобщо не я вкусват. Това го признават самите те, защото имат своя опит от преди падението, имат памет. Падението не им отнема напълно качествата и дори това помнене на благодатта е един безмилостен бич, тя е огън, който ще ги измъчва вовеки веков. За дявола би било по-добре да се лиши от тази памет, да не си спомня, че някога е имал благодатта и я е вкусвал.

 

Както военнослужещите се снабдяват с оръжие – за съжаление го правят защото не съществува любов към човека, – така и ние сме длъжни да имаме духовните оръжия, едно от които е духовното изследване. То няма никаква връзка с рационалното познание или с четенето, с него ние не искаме да увеличим своите познания за този свят, да вземем дипломи. Това изследване има връзка с нашия Христос, има връзка с богопознанието и със себепознанието, има връзка с нашето спасение. Ние сме призвани да сме съработници и тук и горе, да бъдем заедно в Царството Небесно, никой да не отсъства.

 

Обаче тази самодвижима благодат на Светия Дух отстъпва поради много причини, за които са ни разказали Светите Отци, а също и за които не знаем. Това отдалечаване на благодатта по педагогически начин ни изпитва и умъдрява. Съвременните старци казват,  че са приели повече благодат именно в такова състояние, защото в това време са пролели повече сълзи. Това е един проводник за приемане на благодатта. Сълзите на покаянието предизвикват стопляне и изпълват с огън  духовното сърце, променят и преобразяват ума. Преобразяват дори и тялото. Един старец казва, че когато благодатта се отдръпне за малко, веднага в тялото си чувства тежест, чувства се неподвижен като олово. Как да повдигне ръка да се прекръсти, как да превие колена за поклон? Тогава тези неща стават трудни. Подвизите се превръщат в задължения, които с времето нарастват, като лихвите в банката. Поклоните са вече дълг, дълг става и броеницата. Навсякъде само дългове, тялото става тежко, утежнява и умът, желанието за духовното изчезва, изгубваме апетита към тези неща. Защото поради многобройни причини благодатта се е отдръпнала. Не след  дълго обаче, тя се връща, отново тялото става леко, облекчава се и душата, идват сълзите на утехата, молитвата започва да тече отново в нас. Друг старец, който още е жив, ми казваше, че веднага след като врагът се приближи и иска да ни причини някакво зло, веднага Иисусовата молитва спира. По това разбираме, че врагът е наблизо и се готви да ни причини вреда, от това разбираме, че е влязъл в пространството на душата, мисловно. Тоест молитвата е  намаляла опасно много и не след дълго е спряла.

 

Идва и забравата, човекът не помни да казва молитвата. Когато започва да си спомня и да я повтаря отново, вредата вече е била нанесена и падението се е случило. Тогава веднага щом врагът си тръгне идва благодатта, да утеши човека, за да не се отчае и да започне отново да се моли.

 

Състоянието на молитвата е друго. Тя утешава ума и тялото, което от олово става по-леко от перце. Затова св. Григорий нарича благодатта самодвижима, защото тя отива при този, който иска и го утешава, но и възпитава и умъдрява. Няма човек, който да не е изпитал това оттегляне на благодатта, с изключение на някои светци, всички останали трябва да понесем това възпитание и педагогика, за да се научим.

 

Божията благодат действа по трояк начин във всички. Първо просветлява, защото в Царството Небесно всички са духовни слънца, всички са духовни и са свръхбляскави, всички са изпълнени с една светлина, която човек не може нито да опише, нито да изрази, става въпрос за неизяснимото просветление  във всеки един, който бива осиян от Светия Дух. След просветлението Той дава опитно богопознание, така че човек вече познава от първа ръка, тоест от Благия Утешител, това което трябва да знаем.  Познанието за Света Троица и за въплътилия се Христос постоянно нараства. Всички имат това разположение да научат повече за Света Троица, не затова как Бог е станал Бог, защото това не само не е логично, но и сатанинско, и не се препоръчва на никой човек да мисли по този начин. Но човек тогава приема едно друго знание, което е вечното познание за вечното битие в Царството Небесно.

 

Освен това, Светият Дух дава неизречено благоухание. Както всички цветя тук си имат свойствена за тях миризма и форма, така и всеки човек благоухае по напълно различен начин, за да се отличава с делата на покаянието си, които е извършил тук, на земята, освен това да се отличава и личността на всеки един. Всеки един благоухае по своеобразен начин, и това благоухание  извира от Христос. Представяте ли си колко благоухае самия Христос – Изворът на всяко благоухание. Тези небесни благоухания Христос по един материален и тленен начин ги е донесъл и тук на земята, при цветята и особено в онези растения, които дори когато изсъхнат благоуханието им остава – например босилекът. По този начин всеки подвизаващ се призовава благодатта на Светия Дух да го просвети, да го вразуми, така че и във време когато благодатта явно пребивава в човека, той да не изпада във високомерие и самомнение, защото не след дълго ще настъпи отнемането на благодатта. Не след  дълго нощта отново ще смени деня. Но когато имаме отново това отдалечаване човек не трябва да се отчайва и разочарова, защото отново след това идва благодатта, за да го утеши. По този начин отнемането на благодатта възпитава „изпича” добре човекът и го правят като сухара. Едно е хлябът, а друго сухарът, който е добре изпечен и от двете страни и вече няма и следа от влагата на страстите и може да се запази за много дълъг период. Трябва да измолваме тази благодат по молитвите на всички светогорски отци, които са просияли, да ни утеши, и взаимодействайки с нея да се удостоим с Царството Небесно.

 

Изследвайки внимателно Евангелието, съдържащо в себе си самите слова на Христос, ние откриваме, че Той облажава вярващите. Използвайки думата „блажени” Господ има  предвид, че човекът ще е блажен, ако приложи всяка заповед. Блажени ще са вярващите, които ги изпълняват. Много хора са разбрали през вековете  истинското значение на тази дума блажен, а именно да имаш дръзновение в Царството Небесно; че ни очаква голяма слава и чест във вечността. Когато Самият Бог прославя хората с тези слова представяме си какво очаква вярващите. Обаче в същата дума се крие и абсолютната свобода на човека, самовластието. Не е лесно да се приеме благодатта на дело, макар и да познаваме теорията, защото в нас са страстите, които  процъфтяват, тщеславието разяждащо всичко. Затова Христос по педагогически начин не ни оставя да си поемем дълбоко дъх от благодатта, която искаме. Той дава малко по малко трошички, малко по малко залъци, а ние желаем много пъти целия хляб, цялата фурна. Да имаме такъв божествен копнеж е хубаво, но на дело реално ни предстои труд, трябва да се пролее кръв, защото човек трябва да прави това от любов към Христос, доброволно, самовластно. За да бъде приложено това на практика, човекът е длъжен да има ясно съзнание, а не просто познание, поради коя причина трябва наистина да се подвизаваме. Защо Христос казва, че човек е блажен, да не би да има някакво скрито значение тази дума? Господ увенчава самовластието, възхвалява разума и волята на човека, който въпреки че знае злото, избира доброто, заради любовта към Бога. Да се подвизаваме именно заради Божията любов е наистина много трудно. Необходимо е да преминем през страха от геената, след което да достигнем до състоянието на наемника, за да достигнем до страха на близкия човек, за да станем Негови братя и чеда. В божествения страх и любов има йерархия. Христос възхвалява последното състояние, а първите две биват възхвалявани от нас хората, доколкото вървим към добродетелта, но все още не я притежаваме. Но пътният знак ни насочва сигурно, за да придобием покаяние, смирение или сълзи или милостиня или която и да е друга добродетел. Това наистина е много трудно, затова отците повтарят, че трябва да се пролее кръвта на сърцето, буквално да изчезне вехтият човек.

 

превод от гръцки

 

Нетварната светлина и богопознанието според св. Григорий Палама

Март 15, 2014 in Беседи, Начална страница

Въпросът за богопознанието и неговите граници в православната исихастка традиция бил един от основните проблеми в спора между св. Григорий Палама и Варлаам. Този въпрос има пряко отношение както към православната антропология, така и към православната триадология и христология. Това е така, защото благодарение на  благодатното преобразяване на своите грехообразни страсти чрез подвижническа борба, исихастът става “бог” по благодат, достига истинско богопознание и богообщение, започва да води динамичен христообразен начин на съществуване и става участник и сънаследник на вечното Божие Царство. Нетварната светлина е идентична с Божията енергия, която разкрива нетленния и безначален живот на Света Троица. Трябва да се отбележи, че християнската аскетическа мисъл приела термини, които носят дълбокия печат на античната духовност. Гръцкият термин θεωρία бил едно от централните понятия в неоплатоническата мистика и  означавал висша степен на духовно възхождане. В православно-аскетическите писания на този термин съответстват различни понятия, в зависимост от дадения контекст, напр.  общение, сливане, осияние, но в много случаи уместният превод е съзерцание – този съзерцателен аспект на τεωρία е признат от всички подвижници[1]. Въпреки това, поради факта, че съзерцаването предполага разстояние или отдалечаване между съзерцаващия и Съзерцавания, православната антропология често говори за действително съединение с Бога, затова в латиноезичната литературата е въведен термина “съзерцание-съединение – (contemplation-union)”[2] , което е немислимо извън рамките на автентичния православен аскетически опит.

 

Според Варлаам светлината, която видели учениците на Тавор, била призрачна светлина, нещо което се появява и изчезва, подобно на светкавица. Това било и причината за твърдението му, че философите превъзхождат пророците, както и че философското познание, което се постига чрез разсъдъчната способност, стои над пророческото и апостолско познание, ограничено единствено до привидения и символи. В това отношение Варлаам е верен последовател на бл. Августин и всички схоластически философи, които считали Таворската светлина за тварна[3].

 

Светците, които чрез литургично-подвижнически живот са достигнали обожение, станали са съсъди на Светия Дух и са придобили богопознание, знаят от опит, от своето участие в тяхната личната Петдесетница, че Божията енергия е нетварна, тъй като Бог ги е удостоил да съзерцават тази енергия като светлина[4]. Съзерцаването на нетварната светлина е станало възможно единствено поради факта, че човек се намира в единство с Бога, а едновременно с това богосъзерцанието е и богопознание, което превъзхожда безкрайно всяко човешко рационално и сетивно познание[5].

 

Естествено без Боговъплъщението не би било възможно истинското богопознание и човешкото единство с Бога, но Христос поставя началото на новата богочовешка реалност, Църквата, в която всеки нейн член  чрез вътрешно динамично преобразяване достига до охристовяване – облагородяване на всички неестествени страсти, като се съединява с Христос, Истинската Светлина[6].  В момента на Въплъщението Божествената светлина се съсредоточила в Богочовека Христос и по този начин Неговата човешка природа била обожена. Христос винаги притежава тази светлина, макар и невидима за човека, и всъщност на Тавор се преобразил не Христос, а апостолите, които дотогава  не можели да проумеят и видят със своите духовни очи тази неописуема тайна[7]. За тях това било освобождаване от историята и възприемане на една вечна реалност[8].  Затова св. Григорий Палама пише, че светлината на Преображението няма нито начало, нито край, а е вечна и  извънвремева, ипостазирана в Личността на Христос[9],  чието съзерцаване дарява истинско богопознание. Това светотроично познание открива пред подвижника необятните хоризонти на вечността и неизразимата благост на любовта, в която е смисълът на битието[10].

 

Но това богопознание преминава в богословие[11], което в аскетическата мисъл е плод на съзерцанието. Когато човек придобие благодатно богопознание и съзерцава божествената светлина, след това той богословства, разказва за това което и видял и познал. Затова истинското богословие не е плод на рационалистически разработки и логически абстракции или резултат от научно критическо изследване[12], а енергийно участие в нетварния живот на троичното битие.

 

Св. Григорий Палама много ясно изразява това, като пише, че този, който е очистил душата си от всякакви помисли за земните неща, откъснал се е от всичко земно чрез спазването на Божиите заповеди, достигнал е безстрастие, като е оставил всякаква познавателна дейност чрез непрекъсната и искрена молитва и е просветлен по неописуем начин от недостъпната светлина, той самият е станал светлина, и като съзерцава тази светлина разбира, че Бог е извор на това сияние, което превъзхожда всяко разбиране[13].   По- този начин св. Отец отговаря на нападките, че светлината не притежава пълнота на битието. Сам Бог, Който не само е пълнота на битието, но стои над това битие, е Извор на нетварната светлина.

 

Съзерцаването на тази светлина е идентично с участието на човека в божиите нетварни енергии, то е богообщение и богопознание. Но това богопознание и превъзхождащата сила на съзерцанието, стоящо  над всяко човешко умозрение[14] – което не е плод на рационалстически умозаключения, логически схеми и силогистически похвати -  се дължат на боготворящия дар на Духа, тъй като пневматологичното и христологичното измерение на духовния живот и опит в Православното Предание са тясно свързани. Затова Св. Григорий Палама нарича тази светлина “слава Божия, слава на Христа, слава на Духа”[15], тоест боготворящият дар на Духа е тайнствената светлина, която преобразява в светлина тези, които приемат нейното изобилие[16], а също така нейното съзерцаване е възможно благодарение на “боготворящото общение с Духа”[17] Св. Отец изключва всякаква възможност светлината да се разглежда като проста алегория или плод на рационално знание[18]. Нейното съзерцание е влизане в нов образ на битието, където съзерцаващият сам става светлина[19].  “Боговидението, обожението и единството на човека с Бога дават на човека екзистенциално богопознание”[20].  Това означава, че не само Ангелите са “втора светлина”, които отразява Първата божествена светлина, но и хората могат да станат равни на Ангелите (св. Йоан Лествичник) и непосредствени причастници на божествената светлина. На друго място св. Григорий пише, че в известна степен човекът превъзхожда Ангелите, на които е дадено единствено да отразяват Светлината, докато човек може да стане бог по благодат, тъй като Божественият Логос не е станал Богоангел, а Богочовек[21].

 

Виждането на светлината винаги е предхождано от тежкия подвиг на непрестанната молитва, покаянието, сълзите – т.е.  динамичните усилия за промяна на нашия автономизиран начин на съществуване. Затова съзерцаването на божествената светлина не само дава екзистенциално познание, но и “ни  ражда отново и дори ни сътворява отново. . .Тази светлина, присъща на Отца на светлините (вж. Йак. 1:17) е светлина на любовта и на познанието. Това обаче са любов и знание от особен порядък – те двете се сливат в едно, и всъщност са едно във вечността”[22].  Св. Григорий нарича тази светлина “вечна, извънвремева, непристъпна”[23],  а в отговор на варлаамовото учение, че богопознанието е достъпно единствено на философите, както и че богопознанието чрез ноетично просветление не е истинско, той пише, че Бог е познаваем не само чрез това, което е, но и чрез това което Той не е, както и чрез вечната светлина, която стои над   всички същества[24].  В подкрепа на това са думите му, че съзерцаването й превишава всяка познание[25]  и след като  се отнася към сърцето на вярващите и достигналите съвършенство, тя стои не само над светлината на човешкото познание, чиито източник са  елинските учения, но и над  светлината, която идва от Свещеното Писание, защото последната може да се сравни със “светилник, който свети на тъмно място, докато съзерцанието на нетварната светлина прилича на утринната звезда, която свети през деня, тоест слънцето”[26].

 

За това свидетелства и подвижникът от миналия век Софроний Сахаров: “даден ми беше опит за различни видове светлина и светлини: “светлината” на художественото вдъхновение, породено от красотата на видимия свят; “светлината” на философското съзерцание, което преминава в мистически опит; да вмъкнем тук и “светлината” на научното познание – винаги и неизбежно с относителна стойност. А вече в зряла възраст, когато се завърнах при Христос, като съвършен Бог, ме осия безначалната светлина. Тази чудна светлина. . .затъмни всички други светлини, също както от изгряващото слънце не могат да се видят и най-ярките звезди”[27].

 

Разбира се, пълнотата на това съзерцание на светлината ще се осъществи в есхатона[28], но и сега светците стават причастни на тази светлина по неизказан начин, като залог[29] за Бъдещия век.  Богосъзерцанието не е безлична стихия, изолирано събитие или действие, а органически елемент[30] в духовния процес на “ставане” на човек, насаден в  благодатната светотайнствена атмосфера на Православната Църква – процес, който включва всички негови познавателни способности. В триадологичен аспект съзерцаването на нетварната светлина ни открива и утвърждава божествеността на Христос, чрез Него познаваме и Отца (вж. Йоан 10:15), а самото съзерцание е възможно благодарение на благодатта на Светия Дух. По този начин човек участва опитно и енергийно в единното битие на Троицата, което е и  залог за неговото прославяне при славното Второ Пришествие на Христос. Свети Силуан пише, че “в Светия Дух се познава Господ и Светият Дух пребивава в целия човек – и в душата, и в ума, и в тялото”[31].

 

Подвижническият опит, опитът от любовта и безстрастието преобразяват човешкото естество с помощта на Божията благодат и по този начин духовните способности на човек се изострят – затова съзерцанието включва в себе си и прозорливостта – “способността за виждане и постигане на явленията и нещата в света в тяхното съкровено устройство, връзка и смисъл”[32]. Но от този естествен, хоризонтален план на тварното битие, съзерцаващият нетварната светлина преминава към боговидение и богопознание. Затова св. Максим Изповедник пише, че когато умът, поради влечението на любовта, се възнесе към Бога, тогава човек не усеща себе си, а бидейки  озарен от божествената безпределна светлина, престава да усеща всичко тварно, точно както видимото око не вижда звездите, когато е насочено към слънцето”[33]. Тази светлина не е идентична със интелектуалната светлина, тоест с озарението на разума в абстрактно-логически смисъл. Напълно погрешно би било светлината като метафорическото наименование да се приписва единствено на интелектуалното познание. Като свръхсетивна реалност нетварната божествена светлина  изпълва целия човек, а не само една негова способност[34].

 

В “Светогорския Томос” св. Григорий пише, че умът възприема светлината по различен начин от чувствата[35]. Той  се противопоставил остро на твърдението, че нетварната светлина може да бъде възприета единствено чрез чувствата или разума, като изтъква, че възприемането й стои  както над чувствата, така и над разума, бидейки едновременно знание и незнание[36] Затова съзерцанието е свръхсетивно и богосъзрецанието става богопознание , като в него участва  целият човек, обожен чрез същата светлина на благодатта – тази благодат, която е “светлината на Преображението, славата на Възкресението и вятърът на Петдесетница”[37].

 

В проповед на Преображение св. Андрей Критски казва, че на Тавор апостолите придобили свръхестествено възприятие, а св. Григорий Палама нарича тези нови способности за възприятие  свръхсетивни или умни сетива[38], които представляват претворяване, преобразяване и преодоляване на всички способности от  умно-сетивната сфера на възприятие на човека. Когато той като теоцентрично евхаристийно битие стане участник в неизразимото любящо личностно общение с Бога и благодарение  на това достигне безстрастие, тогава Божията любов, която  се излива към него, преминава в съзерцание на нетварната светлина. Тази светлина е  Божията безначална енергия, която прониква в човека и пронизва целия му организъм, така че той става “нова твар” и “безначален” не по своя произход, а по дара на благодатта.  И в този смисъл богопознанието винаги е свързано с пришествието на Бога у човека. Когато стане жилище на Света Троица (Вж. Йоан 14:2)  и бъде удостоен да съзерцава нетварната светлина, той узнава неизразимите тайни и тайнства на Изначалното и Вечно Битие. Същевременно това автентично богопознание е и личностно общение на човека с Бога, което   става извор на “безценно утешение, усещане за вечността, преодоляване на смъртта”[39].

 

В Светогорския Томос св. Григорий Палама пише“. . .когато придобият духовна и свръхестествена благодат и сила, достойните виждат с чувство и ум това, което е над чувството и ума”[40]. Тук се открива истинската природа на исихасткото съзерцание и на богословското учение на св. Григорий Палама, което увенчава продължителната борба на светоотеческата предание за преодоляване на платоновия дуализъм, дуализма между чувственото и умопостигаемото, чувството и разума, материята и духа. Бог превъзхожда  всяко тварно битие и по Своята същност е напълно недостъпен, тъй като няма никакво сродство между тварното и Нетварното[41]. Затова единственият път за постигане на истинско богопознание на Живия Бог е цялостното излизане от всичко, което е тварно. Разбира се, това излизане не трябва да се възприема като спиритуализация на човека, която го превръща в ум, както мислят Ориген и Евагрий, нито пък в смисъла на “чувствената мистика”, както смятат месалианите. Напротив, тук става въпрос   за “цялостно приобщаване на човека към Нетварното, общение, което предполага съединяването на човешката личност с Бога, съединяване, което превъзхожда всяко познание и е път за преодоляване на всички ограничения, свойствени на тварната природа”[42]. . .

 



[1] Вж. С. С.Хоружий, Аналитический Словарь, Исихастской антропологии, стр. 120.

[2] Пак там, стр.121.

[3] H.Vlachos, Saint Gregory Palamas as a hagiorite, www. pelagia.org; H. Vlachos, The Mind of the Orthodox Church, www.pelagia.org; J. Meyendorff, A study of Gregory Palamas, New York, 1998, 187; Й. Мейндорф, Иисус Христос в Восточном Православном Предании, www.apologia.narod.ru.

[4] H.Vlachos, Saint Gregory Palamas as a hagiorite, www. pelagia.org.

[5] Й. Майндорф, Византийско Богословие, София, 1995, стр. 102; H.Vlachos, Orthodox psychotherapy, www.pelagia.org; J. Meyendorff, A study of Gregory Palamas, New York, 1998, 168.

[6] Γρηγορίου του Παλαμά, Απαντα τα έργα, Θεσσαλονίκη, 1983, 510.

[7] Пак там, стр. 506.

[8] . Вл. Лоски, Мистическото богословие на Източната Църква, Велико Търново, 1993, стр. 119; V. Lossky, In the image and likeness of God, New York, 1985, 61.

[9] Γρηγορίου του Παλαμά, Απαντα τα έργα, Θεσσαλονίκη, 1983, 506.

[10] Арх. Софроний (Сахаров), Видеть Бога как Он есть, www.hesychasm.ru.

[11] Евагрий, “Този, който не е видял Бога, не може да говори за Него”. Ясно, е че  тук под богословие не трябва са разбира “школното”, “академическо” богословие, утвърдено на Запад.  С. С.Хоружий, Аналитический Словарь, Исихастской антропологии, стр. 120.

[12] Арх. Софроний (Сахаров), Видеть Бога как Он есть, www.hesychasm.ru.

[13] Цит. по H.Vlachos, Orthodox psychotherapy, www.pelagia.org.

[14] Γρηγορίου του Παλαμά, Απαντα τα έργα, Θεσσαλονίκη, 1983, 506; J. Meyendorff, A study of Gregory Palamas, New York, 1998, 168.

[15] Γρηγορίου του Παλαμά, Απαντα τα έργα, Θεσσαλονίκη, 1983, 506.

[16] H.Vlachos, Orthodox psychotherapy, www.pelagia.org.

[17] Пак там.

[18] П. Минин, Древно-църковната мистика, В. Търново, 1999, стр. 89.

[19]  С.Хоружий, Аналитический Словарь, Исихастской антропологии, стр.136; Επ. Καλλιστος, Η Ορθοδοξος οδος, www.myriobiblos.gr.

[20] H.Vlachos, Orthodox psychotherapy, www.pelagia.org.

[21] Арх. Киприан (Керн), Антропология св. Григория Паламы, Москва, 1996, стр. 424.

[22] Арх. Софроний (Сахаров), Видеть Бога как Он есть, www.hesychasm.ru.

[23] Γρηγορίου του Παλαμά, Απαντα τα έργα, Θεσσαλονίκη, 1983, 506.

[24] Триады 2,3,78, www.hesychasm.ru.

[25] Триады, 2,3,5, www.hesychasm.ru.

[26] Триады, 2,3,18, www.hesychasm.ru.

[27] Арх. Софроний (Сахаров), Видеть Бога как Он есть, www.hesychasm.ru.

[28] П. Минин, Древно-църковната мистика, В. Търново, 1999, стр. 89-90.

[29] Γρηγορίου του Παλαμά, Απαντα τα έργα, Θεσσαλονίκη, 1983, 506.

[30] С. С.Хоружий, Аналитический Словарь, Исихастской антропологии, стр. 136.

[31] (Цит. по Арх. Софроний (Сахаров), Видеть Бога как Он есть, www.hesychasm.ru.

[32] С. С.Хоружий, Аналитический Словарь, Исихастской антропологии, стр. 120.

[33] Глави за любовта, І, 10, цит. по С. С.Хоружий, Аналитический Словарь, Исихастской антропологии, стр.120.

[34] Вл. Лоски, Боговидение, www.hesychasm.ru; Επ. Καλλιστος, Η Ορθοδοξος οδος, www.myriobiblos.gr

[35] Γρηγορίου του Παλαμά, Απαντα τα έργα, Θεσσαλονίκη, 1983, 510.

[36] J. Romanidis, Notes on the palamite controversy, www.romanity.org; С. С.Хоружий, Аналитический Словарь, Исихастской антропологии, стр. 120.

37 Ι. Βλαχος, Οσοι πιστοι, www.pelagia.org; J. Romanidis, Notes on the palamite controversy, www.romanity.org; Й. Майндорф, Византийско Богословие, София, 1995, стр. 102.

 

[38] В С. С.Хоружий, Аналитический Словарь, Исихастской антропологии, стр. 137.

[39] Арх. Софроний (Сахаров), Видеть Бога как Он есть, www.hesychasm.ru.

[40] Γρηγορίου του Παλαμά, Απαντα τα έργα, Θεσσαλονίκη, 1983, 510.

[41] Вл. Лоски, Боговидение, www.hesychasm.ru.

[42] Пак там.