За приемането на болката

Април 23, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети



- Ние живеем в култура, която казва тъкмо обратното на това, което вие предлагате – непрекъснато ни се казва, че трябва да се борим с болката. Медицината на нашата култура казва: „Бори се с нея“. Езикът на медицината е език на войната с болката, на войната със страданието. Бомбардирани сме с това чрез телевизията и т. н. – цялата култура днес е изградена по този начин. Какво мислите за това?



- Да, но това е пътят на света, а светът е във вражда с Бога. Знаем, че е така и че който обича света, не може да угоди на Бога. Вижте, приемането на болката е угодно на Бога, но това се постига малко по малко, с опита. Ще ви разкажа нещо. Веднъж си направих малък експеримент – знаех от творенията на отците, че три неща са най-благоугодни на Бога.

Първото, казват те, е чистата молитва и да са чисти всички наши дела. Второто е монашеското послушание, защото това е пълно пожертване. При монашеското послушание свободата, което е най-ценното което има човек, е положена пред нозете на Христос. Третото е да въздаваме благодарност в болести или скърби. Та веднъж постъпих в болница за операция и си помислих, че мога да изпробвам това, което казват отците. През седмицата след операцията аз се възстановявах в болницата и през цялото време, докато бях там, не казвах никаква друга молитва, освен: „Слава Тебе, Господи. Благодаря Ти, Господи, за всичко“. И беше толкова прекрасно там, че в края на седмицата не ми се тръгваше от болницата. Така че, трябва да опитваме тези неща: „Вкусете и ще видите, колко благ е Господ“.

Можем да си правим свои собствени „експерименти“. Във физиката например, виждаме как един способен учен първо изказва хипотеза, а след това се провеждат експерименти, за да бъде потвърдена тази хипотеза. Ако тя се потвърди, тогава бива формулирана и призната за закон, който обуславя възникването на физичните явления. По този начин сме получили всички физични закони. В нашата вяра цялото Божие откровение ни е дадено в хипотетичен вид. Знаете ли защо? Защото Бог е благ и не желае да ограничава нашата свобода, да ни налага нещо, а казва „Ако приемете учението ми, ще разберете откъде идва то“, т. е. дали идва от човешко същество или от Бога, и ако е от Бога, то ще роди обновен живот.

Ще забележите, че заповедите на Господа и всички Негови слова са дадени като хипотези. Например – „Застанете и познайте, че Аз съм Бог“. Ако опитате безмълвието, ако направите свой собствен експеримент, тогава ще разберете. „Блажени плачещите, защото те ще се утешат“. Ако плачем, тогава ще получим утешението на Утешителя. Цялото Божие откровение, цялото Божие слово ни е дадено като хипотеза и можем да го анализираме в неговия хипотетичен вид не защото не е вярно, а защото Бог е благ и иска ние да извършим експеримента и като го докажем на себе си, да го установим като закон на своя живот. Правим своя експеримент, виждаме, че работи и следователно Неговото слово става за нас несъмнена истина. Ето защо е неправилно богословието да се класифицира като теоретична наука – то е приложна наука. То следва метода на приложните науки и дори в по-голяма степен, отколкото медицинската наука.

Източник: из книгата „Разширяването на сърцето“

Болката е прозорец към рая

Май 8, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Местата от Евангелието не са случайни, а можем да ги намерим и в нашия живот и душа. Къпалнята Витезда с петте притвора. Можем да си представим какво става в тези притвори. Те подслонявали скръб, болка, викове, разочароване, отчаяние. Сега са разрушени, не съществуват – може да не съществуват, но продължават да съществуват скърбите, болката, болестта, безсилието и сълзите. Всичко това се подслонява в живота на човека, не съществува житейски път, който да не подслонява всички тези неща. Защо се е случило така?

 

Първо трябва да изясним, че тялото, което знаем, живота, който виждаме, не е този, който Бог е сътворил. Този живот, това тяло, тази душа и начин на живот идват като последица от грехопадение. Отците на Църквата казват за това събитие много неща, но ще се спрем само на едно. Душата на човека имала общение с Бога, с Божията благодат, и какво направила? Започнала да се храни от Бога, и всичко, което приемала от Бога, го насочвала и към тялото, което на свой ред го проявявало навън към творението. Затова Адам и Ева били земни слънца за творението. Представете си душата да се храни от Бога, да дава на тялото, на ума и всичко това да се простира, както казва св. Григорий Нисийски, към творението. Идва падението и нещата се променят – душата спира да бъде в общение с Бога, спряла да се храни от Бога и тялото се принудило да излезе и да събира храна. То събрало материални, плътски неща и с тях какво поискало да направи? – докато преди се хранило от душата, сега поискало то да нахрани душата. Помним случая с безумния богаташ, който казва – душе моя, яж, пий, весели се. Цялото това състояние „запечатва” едно тяло, което проси, събира отпадъци, събира тление, събира смърт, и сега започва да храни душата, която започва да се разболява. Но всичко това имало вкус на смърт. Адам бил Божий образ, който не опазил, а разрушил. От друга страна, докато Адам го разрушил, Христос приема човешката природа и прави противоположното на Адам – проявява и почита образа.

 

В храма прочетохме притчата за Бъдещия съд. Каквото ли не сме чули и прочели за Второто Христово Пришествие, какви ли не филми, какви ли не апокалиптики, един бог, който само кротък и смирен не е, едно различно лице, сякаш Христос е дошъл на земята с маска и не сме Го разбрали.

 

Св. отци казват, че Второто Христово Пришествие ще бъде една друга чест за човека, защото Христос иска да почетем Бога в лицето на другия човек. Кой друг е казал такива думи за човека? Адам не запазил Божия образ, но Христос проявява човешкото битие и приема целия човек. Не оставил нищо отвън, всичко.

 

В Евангелията четем:

 

„И понеже се намираше във вътрешна борба, молеше се по-усърдно, а потта Му беше като кървави капки, падащи на земята… Душата Ми сега се смути, и що да кажа? Отче, избави Ме от тоя час? Но затова и дойдох на тоя час… душата Ми е прескръбна до смърт…”

 

Христос изпитвал тревога, агония (вътрешна борба) и скръб, която стига до границите на смъртта. Можем ли да проумеем това? Христос изпитва скръб, вътрешна борба, тревога, смут, и св. Атанасий Велики казва: знаете ли Бог какво направил? Той изпитал страх, тревога, смут, скръб, защо? – за да съучаства във всичко, което вече намира подслон в живота на човека. Това не е ли изключително хубаво? Да имаме един Бог, Който съучаства в моята тревога, скръб, агония, неуспех, болка, смърт. Трябва да изясним това – Бог едно сътворил, а до други резултати довело падението, но Бог идва с много любов и поема всички мои след греховни елементи (без греха). Христос не е безучастен и не само не е безучастен, а можем да кажем, че болката на човека Го привлича като магнит. Един човек, който изпитва болка, като магнит привлича погледа на Бога. Защо? – защото носи кръст. Затова Христос иска да Го видим не просто в човека, а в разпнатия човек – в тъмница бях, гладен бях, жаден бях, гол бях, странник бях. Всичко това не е просто човекът, а разпнатият човек и там, където има кръст, там е Христос.

 

Но аз вземам скръбта, изпитанието, болестта, които аз причиних с грехопадението и които Христос взе върху Себе Си без да има отговорност, вземам ги и ги прекръствам в нещо лошо. Смятам за лошо нещо скръбта, изпитанието, за нещо грозно болестта, но те не са зло, а са резултати от злото. Нека не забравяме това. Бог ги допуска в живота ни, бидейки резултат от нашето падение, за да могат самите резултати да ни изцелят. И това е много важно. Също така да не забравяме, че Христос пръв преживял всичко това. Единственото зло е грехът, защото ме води до смърт, а не изцелението, което предотвратява (духовната) смърт. Кръстът не ме води до смърт, той не е зло, а изцеление от него.

 

Помня, че като малък баба ми ме държеше в обятията си, аз слагах ръката си върху лицето й и след това докосвах моето лице, което беше гладко, а нейното имаше бръчки. Слагах ръка върху бръчките и я питах: бабо, какво е това? Тя можеше да ми каже хиляди неща, един простодушен и неук човек. Е, остаряхме! Не сме красиви, както някога. И този простодушен човек се обърна и ми даде един важен урок, който разбрах след много години:

 

- Това е времето, което е минало през нас. Времето има едно рало, виждал ли си как оре земята? Прави бразди, както ралото върху земята. – На острова (Санторини) имахме такива картини – ралото минава и оре земята. – И какво става след това? След това ще дойде Христос да посее, и какво може да посее върху твоето лице сред тези бразди на времето? Ще посее възкресението.

 

Един отец о. Николай Пекаторос – руснак, малко преди периода на немската окупация дошъл в Гърция и тук се разболял тежко, имал агресивна форма на рак и лекарите му казали, че след шест месеца ще умре. Той бил 40 годишен, но почина на 96 години в Америка. Имаше много духовни чеда лекари, които го питаха:

- Какво стана с болестта? Как така не почина?

- А, просто е!

- Тоест какво направи?

- Една вечер седнах с рака на масата. Аз от тази страна, ракът отсреща.

- И?

- Започнахме разговор и докато съмне, взехме решение. Казах на рака: чуй, аз не те смятам за мой враг, нямам нещо против тебе, вече си нещо мое, но съм взел едно решение: или ти ще ме отведеш в гроба, или аз ще те отведа (в гроба). И тъй, предпочитам второто – аз да те отведа.

 

Тук идва песента, в която се пее – не се страхувай, не се страхувай, приятел с болката бъди. Това е хубаво нещо. И тъй, как мога да стана приятел с болката, с болестта, как става това?

***

Много пъти може да сме в един дом, защото животът ни е като здание, независимо дали ни харесва или не – след като ни е сътворил един Бог, Който е Създател, Архитект. В живота ми съзнателно или несъзнателно започвам да строя. Правим здания със самия ни живот, но много пъти установяваме, че започваме да строим зданието на живота ни, но не оставяме нито врати, нито прозорци. Защото вместо да строя с любов, тъй като Божията любов е причината за цялото миросъздание, аз творя, имайки за архитект моя егоизъм, който ме кара да се затварям. Зазидай това, зазидай онова, предпази се от това, предпази се от онова! Така зазиждам прозорци и врати и накрая вместо да построя един храм, строя една тъмница. Но внезапно идва болестта, идва изпитанието и какво прави? Казва ми – тук трябваше да си направил врата, а ти я зазида… Нанася един удар и прави място за врата. Това (болестта) е излизане от моите дадености, егоизъм, предпоставки. Отваря ми един прозорец или врата – да видя и нещо друго извън мен, не съм целият свят, поставя ме в една друга перспектива.

 

Наложи се да прекарам една нощ в болницата. Тръгнах от Тива, където се наслаждаваш на спокойствие у дома, пред камината, седиш, пиеш чай и четеш светоотечески творения, в които се говори за болка и аскеза. Веднъж един много добър богослов ми каза:


- Ела довечера да разговаряме!

- За какво?

- За авва Исаак Сириец.

Седнахме и той ми каза:


- Искаш ли едно уиски?

Пресвета Богородице! И да говорим за авва Исаак Сириец и за аскеза на спокойствие.


Отидох в болницата и видях какво става там. Престоят там отвори „прозорец” в мен и когато седя пред камината и е толкова хубаво, където виждаш и гората отсреща, снега, дъжда и т.н. и четеш книжката си, не може да не помислиш за болничния коридор, за онези погледи, за онези изморени и изтерзани човеци, за онези майки, които търчаха с деца в обятията си. И казвам – виж, едно петчасово терзание отвори едно прозорче да помниш, че това, което живееш, не е всичко.

 

Друга картина. На острова Санторини не можем да засадим много дръвчета. Между другото там духа много силен вятър. Веднъж дойде един агроном, защото трябваше да изкореним няколко дръвчета. Дядовците и ние му говорихме:

 

- Бре, детето ми, дърветата защо пускат толкова здрави корени? Ама изобщо не можеш да ги изкорениш!

И той каза:

- Не знаете ли от какво се получава толкова здрав корен?

- От какво?

- От силния вятър. Ако духа силен вятър, дървото, така, както Бог го е създал, в себе си има енергия, сила, трябва да оцелее, да живее, и какво прави? Притиска корените и те се вбиват още повече в земята.

 

Болестта, изпитанието и скръбта са не само врата и прозорец, които те карат да видиш и други неща, а и задълбочаване в самия ни живот. Карат те да се задълбочиш още повече, да пуснеш дълбоки корени, защото много пъти нашите корени са на повърхността, ако имаме някакво изпитание. Помня нещо, което ми каза един човек: не се измъчих достатъчно, не изпитах големи нещастия, затова и се лиших от привилегията да узрея рано. Той не вложил дълбоко корените, не отворил врати и прозорци, не узрял, да се осмеля да го кажа: не живял, не съм живял, ако не пусна дълбоки корени в живота, който Бог ми е дал. Такъв дар, ако остане в опаковката, и ако не направя врати и прозорци, никога няма да придобия гледката към Бога. Болестта и изпитанието са една смоковница, кара те да се повдигнеш над твоето всекидневие и да видиш нещо друго, което те спасява. Закхей не виждал Христос и трябвало да се изкачи по-високо, за да Го види.

 

Красиви са островите в морето, като тела, пътищата им са като вени, като живи. По тях (става въпрос за гръцките острови) са разположени вятърни генератори. И се чудиш каква енергия произвежда този генератор от силния вятър. Човекът с изпитанието, със силния вятър, с торнадото, който може да влезе в душата му, в ума, в дома му, този човек започва да отваря врати, прозорци и да „произвежда” (енергия).

Веднъж един младеж, който работеше към станция за вятърните генератори, дойде и ми каза:

- Слава Богу, предната седмица мълния удари генератора!

- Ама защо, бе детето ми? – го попитах. – Понеже падна мълния?

И той отвърна:

- Виж, отче, когато пада мълния, произвежда страшна енергия, с която изплащаш и генератора – който е изгорял – и печелиш много пари.


Добре че не са ни викали да четем молитва за мълния върху вятърните генератори.

 

Така пада някоя мълния в живота ни и „произвеждаме” повече (енергия). Това е хубаво. И болестта е едно откриване, задълбочаване, подтик, констатация, защото виждам сили в мен, за които не съм подозирал. Много пъти идват хора и казват: мислех си, че ако си изпатя нещо подобно, ще се самоубия! И човек си го пати, но какво да каже, чудо е, наистина е чудо, защото изпитанието идва и активира толкова сили, толкова спящи състояния, които човек има в себе си – констатираш неща, мобилизираш се. Изпитанието е възходящ път, трябва да е възходящ, напредване, сила, творчество. Важни неща. В патерика се казва: защо плачеш, геронда? – питат старецът. Днес нямах нито болка, нито изкушение, Бог ме остави! С хорската логика казваш какво говори този сега? Но той знаел много добре какво говорил, защото в онзи ден не намерил – не намерих един извор на енергия, една болка да го активира, да подтикне малко душата, да възнесе малко ума му.

 

Да призная нещо – в нашето семейство имахме едно дете със синдром на Даун – Антула, утре се навършат 40 дена от смъртта й. Тя стигна преклонна възраст предвид заболяването й, почина на 66 годишна възраст. Израснах с нея в една и съща стая. Всички казваха за нея: Какво нещастие, каква рана за семейството. Но това дете не само, че не стана мъчение, а стана утеха за всички нас, защото до 66 годишна възраст остана дете, стана извор на вдъхновение, укрепваше ни. Аз се подготвях за изпити и до мен не сядаше някой друг, майка ми, а Антула. Много пъти клюмаше и аз й казвах: Антула, върви да спиш! Не, ще седя с теб! – казваше и седеше да ми прави компания. Кой я научи на това? Нейната чистота и любов. Баба винаги казваше: слава Богу, не мога да се оплача от нищо на Бога, но ако умра, какво ще стане с това дете? Това дете изгледа баба на старини. И, повярвайте ми, днес, 40 дни след смъртта й, констатирам, че тя беше единственият истински здрав в семейството – този човек, който ние бяхме кръстили рана, мъчение, болест, синдром.

 

Да се върнем към къпалнята Витезда, с петте притвора. Господ отива при разслабления, който бил болен от 38 години, и го попитал от колко години е така. Само Христос знае болката ни в дълбочина и ширина. Знаете ли какво означава болка? Я прекарайте една седмица в леглото. Колкото повече те обездвижва една болест, толкова повече се обездвижва и твоето време. 38 години е ад и само Христос може да разбере болката на човека, никой друг. Хубаво е да гледаш там Христос да страда заедно с теб, мобилизира се не само тялото ти, но и умът ти, душата ти, времето ти, всичко. И отива и му казва – искаш ли да оздравееш? Нека внимаваме тук – искаш ли да оздравееш? Знаете ли какво се крие зад това? Защо го пита? Защото много пъти болестта ни е удобна, защото ни поставя в центъра – в семейството или на работа – всички ни гледат, говорят мили слова и това ни харесва, харесва се на егоизма ни. Искаш ли да оздравееш? Зад този израз се крие един друг израз – който иска да върви след Мене. Много пъти болестта ни крие един симптом, симптом на егоизъм и затова ни изолира, не става врата и прозорец, за да дойде другият при мен и аз при него. Изолира ме и така разбирам, че зад моята болест се крие моят егоизъм. Там идва Христос да каже другото. Първо пита искаш ли да оздравееш?, а след това казва който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Тоест мобилизирай силите си, опитай се да се задълбочиш в живота си, защото в часа на изпитанието, на болестта роптаем, скърбим, оплакваме се, негодуваме и се изолираме, вместо да се открием, задълбочим, да се мобилизираме, да се активираме. И Христос ти казва – отречи се от себе си, т.е. остави всички тези неща, вземи одъра си и ходи. Какво се крие зад това? – вдигни одъра си и вземи кръста си. Ето триптиха на изцелението (стани, вземи одъра си (т.е. кръста си) и ходи). Искаш ли да оздравееш? Искаш ли да оставиш егоизма си? Искаш ли да видиш скръбта и изпитанието по различен начин? Искаш ли да спреш да роптаеш? Вземи кръста, защото вземането на кръста е преобръщане на болестта.

***

Една от най-силните проповеди в живота ми е следната – веднъж отидох да причастя един дядо, но докато влизах в болничната стая, му правиха някакви терапевтични процедури и той, милият, чувстваше болка и крещеше. Понеже съм много смел, отстъпих назад, опитах се да не слушам и да не гледам. Той страдаше – не е лошо да викаш, когато изпитваш болка, викай. Медицинската сестра излезе и ми каза да вляза. Не можех да му кажа много неща и го попитах шепнешком:

- Как сте?

Ех, каква усмивка беше това!

- Слава Богу, отче!

Казах си: какво ми казва, Пресвета Богородице! Очаквах и бях 100% сигурен, че ще чуя ропот, ще хленчи, а той: Слава Богу, отче!


Веднъж се опитах да закача баба ми, тя всяка година ходеше в Тинос в храма на Света Богородица „Благовещение”, правеше бдения, поклони цяла нощ, защо? – поради детето, което имаше, беше дала обет пред Света Богородица, че ще ходи всяка година и аз – умникът, й казах:


- Бабо, добре, отиде един път, два, пет, 10, 20 пъти, спри, след като детето не оздравя. Защо продължаваш да ходиш?


- Сериозно ли говориш? Тоест отиваме при Бога само когато ни угажда?! За какъв взе Христос? За твой послушник? За твой прислужник? Той е нашият Бог, ще ходя, дори плувайки!


Ето уроци, а нас всичко ни дразни.


Болестта може да стане рана, но може да стане и извор, в зависимост от начина, по който човек се отнася към нея, и от мястото, от което ще я види.


Този човек отишъл при стареца и му казал:

- Геронда, милост!

- Какво?

- Имам това, имам онова, всичко ме дразни!

 

 

- Добре, престани да роптаеш, детето ми.

 

Определени пъти казвам – изключено е да сме православни, защото с този ропот, който имаме, по-скоро сме протестанти! Протестираме от сутрин до вечер! Срещу всички и всичко.

Този човек роптаел. Старецът имал чашки с вода, искал да го почерпи, но взел и сложил една лъжица сол в чашата, разбъркал я и му казал.


- Вземи!

Той тръгнал да пие, но изплюл водата:

- Геронда, не става за пиене!

- Защо да не става, детето ми?

- Солена е! Не става за пиене.

- Добре.

- Нека отидем да се поразходим.

Човекът продължил да роптае. Ропотът е като непрестанна молитва. Ако ропотът беше (молитва с) броеница, всички щяхме да благоухаем и мироточим.

Извън манастира имало едно езеро. Както се разхождали, старецът имал сол в джоба и в един момент я хвърлил я в езерото. Човекът го попитал:

- Какво правиш, геронда?

- Осолявам малко водата. Пийни малко вода от езерото!

Той взел в шепата си изпил малко.

- Как ти се струва?

- Много хубава вода, геронда!

- Бре, след като и в чашата и в езерото сложих една лъжичка сол, защо там не можа да я изпиеш, а тук можеш?

- Защото езерото е голямо!

- Е, детето ми, за да не издържаш малко солчица, която Бог ти хвърля чрез скръбта и изпитанието, по-скоро си много малък и трябва да се разшириш.


Евангелието е счупването на чашата, трябва да стана езеро, по-скоро море, защото езерото е затворено пространство и много пъти замръзва и блатясва. Човекът е сътворен да стане море. Смятам, че най-значимото и дълбоко лечение е ние самите да станем море, т.е. да приемаме от Бога и трайно да даваме. Мисля, че това е най-същественият и дълбок духовен терапевтичен метод.

 

превод: Константин Константинов

 

 

Защо на мене, Боже мой?

Декември 14, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Много обичаен въпрос, който всички твърде много сме задавали. Ние, които се правим на учители на другите, трябва да имаме предвид, че най-близките уши на проповедника са неговите и това, което говори, пред всички други трябва той да го чува и да го преживява.


Един въпрос, който много пъти се чува от устата главно на християни, този прословут въпрос – защо на мен, Боже мой? Тоест защо да стават тези неща? Дали е оправдан този въпрос, дали е естествен, докъде можем да го артикулираме, от къде нататък става хула срещу Бога, какво представлява, какво ни липсва, че го задаваме, по какъв начин можем да спрем с него и на негово място да засадим нещо друго – малко вяра, защото, както ще видите накрая, това, което липсва, е вяра. Ако човекът има вяра в душевния си резервоар и е изпълнил пространството на душата си с вяра, тогава въпросите „защо“ намаляват по чудодеен начин.


Болката и след това смъртта е общочовешко наследство, което сме наследили след грехопадението. Както знаете, в Рая човекът не изпитвал болка, нито умирал, той бил създаден от Бога безсмъртен, нямаше да има болка и смърт, ако човек не беше излязъл от Рая. Болката и смъртта били наследени като болести, по-точно като последици от това наше излизане и изгнание от Рая. Дори когато Бог казал на първосъздадените хора, че в деня, в който ще ядете от този плод, в същия ден ще умрете, Той – използваме игра на думи – не спазил Своето обещание, хората не умрели в същия ден, а им дал една още една възможност – възможността на покаянието, на изповедта, на съзнанието на греха, който извършили. Но те отхвърлили и тази втората възможност. Дори св. отци казват, че ако бяха оползотворили тази възможност, навярно нещата нямаше да бъдат така, както станали впоследствие. Напротив, човек, вземайки справедливостта на своя страна, казал: „Не аз! Ева е виновна!“ А когато Бог се обърнал към нея, тя казала: „Не аз! Змията е виновна!“ Тоест отхвърлянето на отговорността, когато човек отърсва себе си от всяка вина, е обичайната реакция, и дори, както казват отците, ако искате да видите дали сме автентични чеда на Адам и Ева, няма какво друго да направите, освен да го видите по въпроса с отговорността. Винаги другите са виновни. Това доказва, че сме автентични деца и внуци на Адам и Ева. Болката и смъртта се наследяват в човешкия род и така човекът изпитва болка и умира. Гласът, който мъжът чува, че с пот на челото ще вади хляба си, и жената, че ще ражда с болки – тези болки отпечатват по този страшен начин страданието, което наследява човешкият род. Целият свят вече изпитва болка и не само изпитва болка, а изтлява и накрая умира. Наистина, ходът на човечеството без Боговъплъщението, без идването на Христос в света би било едно безутешно вървене към края, една тъмна пътека, която води единствено до по-гъст мрак. Какво преобръща този мрачен път? Нещо друго – идването на Иисус Христос на земята, когато Христос идва в историята, реално разсичайки човешката история, с идването Си отменя смъртта. Какво пеем в триумфалната песен на Възкресението? – „Със смъртта смъртта стъпка.“ Пеем, че чрез смъртта и Възкресението на Христос вече не съществува смърт и болка, човек не може вече да изпитва болка заради самата болка, една надгробна плоча вече не може да покрие свършека на човешкия живот. Това „Свърши се!” , което Христос изрече на Кръста, е начало на един друг живот, послание за всички нас. Сега покойниците спят и очакват тръбния зов на Ангела, бидейки по-живи от нас, защото те се намират в същинския живот, както се казва в една история в Атонския патерик. При възгласа Христос воскресе дяконът прикадявал и старецът казал на послушника – върви долу при починалите и им кажи Христос воскресе! Проявявайки послушание, калугерът взел ръчната кадилница, отишъл и казал: „старецът ми каза да ви кажа Христос воскресе, отци!“ и отците отговорили: „Воистину воскресе!“ – защото те са по-живи от нас. Христос казвал на ученика Си – остави мъртъвците да погребат своите мъртъвци. Има хора, които се движат между нас, и са умрели, и има хора, които са умрели, но са живи.


Идването на Христос в света не оставя смъртта така, както я намерил, тоест тя не е краят на човешкия живот, не е адът, който се описва в превъзходното слово на св. Епифаний Кипърски за слизането на Христос в ада, когато Христос срещна този страшен ад, който св. Лазар съзрял, както се казва в житието му, че откакто слязъл в ада и се върнал в живота, не се засмял повторно, защото видял ада безутешен, страшен, тъмен преди идването на Христос. Адът (като място) вече бива осветен чрез идването на Христос. Смъртта за християнина, за църковния човек става мост, който свързва едната част с другата, едното място с другото. Тя не е нищо друго, освен мост, път, който отвежда човека оттук, от ефимерните и преходни неща, в другата страна, в Божията прегръдка.


В манастира имахме един човек от Закинтос – Таси, който беше много простодушен човек, от тези нежни хора, в които Бог почива. Попитах го: кажи ми, какво е смъртта? Как гледаш на нея? Той ми каза: „когато бях малък, имах един чичо, който много обичах и казвах: той трябва да живее дълги години, защото е добър човек!“


Сякаш Бог трябва да прибира само злите, а да оставя добрите, защото нещо подобно приписваме на Бога – което означава, че ако оставя злите и оставя нас, трябва да видим, да не би и ние да сме сред злите…


Той продължи: „имах този чичо и го обичах, много, но внезапно една сутрин той получи сърдечен удар и отмина (от този свят) като птиче, без хабер да си имаме. Аз се разстроих, обвиних Бога и Му казах – защо взе този добър човек? Има толкова други – еди-кой си онеправдава, другият краде брашно, защо го оставяш? И тогава разстроен нито се молех, нито „Отче наш” казвах, но в съня си видях чичо, който беше много радостен, хвана ме и ми каза – ела тук, Таси! Защо си разстроен? Разстроен съм, обвиних Бога, защото Бог те взе и майка ми каза, че Бог те е взел. Аз не искам Бог да те взема, искам аз да те имам! И чичо му го хванал за ръка, завел го и му показал един голям шкаф и му казал: „А видя ли този шкаф? Да. Е, в този шкаф бях през целия си живот, затворен там. След това, когато дойде час Бог да ме призове при Себе Си, Бог и отвори този шкаф и ми каза: ела, освободи се сега! Сега можеш да полетиш. Кажи ми наистина, можеш ли да се разстроиш ти, че оставих в миналото шкафа, в който бях цял живот затворен и заключен? Сега е животът, сега летиш, сега се простираш.


Чух този възглед за смъртта от Таси, но той го казва, не го казва някой друг, докато не прочетох точно същото слово, някак по-богословско в превъзходните текстове на св. Григорий Палама, където казва, че човекът е затворен в една черупка – използва красивия образ на пеперудата – и казва, че животът ни не е нищо друго, освен пашкул, но реалният му живот не е това, което се вижда, а другото, което започва. След като го казва св. Григорий Палама, сметнах че Тасос е прав!


В живота ни идват болката и смъртта. Живеем в Църквата, но изпитваме болка, умираме или губим скъпи лица – колко страшно и непоносимо по човешки, най-страшното нещо е една майка да загуби детето си. По-нататък ще ви кажа, че има и по-страшно от това. Хората изпитват болка, но казва св. Николай Велимирович, че без Бога не издържаш – ако е трудно за човека, който се бори в Църквата, какво да кажем за човека, който се намира в хаоса на неведението и неверието, защото там човекът няма надежда…


Болката идва в живота ни и изпитваме не само болка поради смъртта или загубата на близък човек, а имаме и душевните болести, проблемите, болестите от простото всекидневие. Виждате как оценихме много неща, които смятахме в живота ни за дадености. Преди казвахме за работата „Не работя много часове!“, а сега казваме „Слава Богу, имам работа! Слава на Бога, той намери работа!“ И не след дълго ще плащаме, за да работим! Така човек цени нещата най-много, когато те започват да се поклащат. Колкото пъти сме ходили в болницата и на излизане ни питат: как си? И казваме: здравето е над всичко, хора! Преди всичко здраве! Веднага щом малко загубиш здравето, веднага щом чакаш резултатите в коридора и ти казват, че днес няма да излязат резултатите, а другата седмица, се смущаваш. Болки отвсякъде, войни и затруднения. Колко хубаво описва този час на затруднението, жестокия и мрачен час, превъзходният поет, великият св. Григорий Богослов, който казва – никъде не се вижда светлина, сякаш Христос спи, сякаш не чува, да Му говоря, и да не ме чува. И за да ме чуе, Му казвам едно „Защо“. С това „защо“ се обръщам към Него лично – защо на мен? Тоест какво Ти сторих? Хора, които Ти сториха злини, се грижиш за тях, а на мене, който нищо не Ти сторих и Те обичам, защитавам Те, и елей Ти нося в църква, и свещи Ти паля, и на всички Литургии ходя, ме караш да изпитвам болка!


Веднъж Галатия Сурели отишла при една баба, която й казала:

- Галатия, какво да ти кажа – имам големи проблеми! Детето ми е болно!

Галатия й отговорила:

- А-а-а, Бог те обича много!

- Да, но загубих и работата си!

- А-а-а, тогава те обича още повече!

- Да, но и мъжът ми е болен!

- А-а-а, Бог изключително много те обича!

- И в дома ни има много проблеми!

- Бог много, много те обича!- казвала Галатия.

Накрая бабата й казала:

- Е, няма ли да отиде да обикне и някой друг човек?! Все мен ще обича?!

Казваме, че изпитанието е Божията любов, но човекът трябва да има издръжливостта, но и обучението да го разбере.


Човекът, преживявайки това страшно събитие на болката, нейната острота, се намира в много труден момент, под напрежение, ще каже и една дума повече. Най-страшният момент в пътя на свещеника е когато трябва да опее млад човек – това е най-лошото, по-скоро най жестокото съизмерване със Свещенството, този разтърсващ момент, защото се връзва не само устата, но и душата ти.


Преди време ходих на опелото на един млад човек, войник, който загина при катастрофа. Беше дошъл един владика да извърши погребението, който ми каза: „Не мога, ще се разболея!“ Нищо не каза, нито думичка не продума (т.е. проповед).


В тези часове чува човек примерно майките, родителите да казват много неща, има мнозина, които обвиняват Бога, говорят тежки думи и хули, хулят и свещеника, сякаш той е виновен, че детето го няма, но наистина, с ръка на сърцето, особено отците, кой може да таи злоба към тази майка? Кой може да й каже, че не е добре, кой може да й го каже? След като нейната болка говори, нима може някой да й каже примерно, че сега не говориш добре? Да потърси обяснение от нея? Да й каже какво да ти сторя, след като не знаеш какво говориш? Ако ние като хора можем да правим така, нима Бог, Който е Баща и само с любов управлява света, отново с любов и разбиране няма да чуе тези страшни наши въпроси защо?


Св. Исаак Сириец казва – Бог не е справедлив, защото, ако беше справедлив, всички щяхме да сме в ада. Бог съди с любов, и виждайки болката на хората, не може да направи нещо друго, освен да разбере голямата болка, която кара човека да говори така.


Има и други моменти, говоря за всекидневната болка, където мнозина се чувстваме сякаш всичко е обърнато против нас, да нямаш накъде да се обърнеш, да чувстваш война отвсякъде, и въпросите „защо“ идват в повече. Защо, защо, защо на мене? Човек чувства, че Бог е жесток, неумолим, както казва св. Силуан Атонски, когато Го молил да Го види и години наред Бог не се явявал. Търся Те и не идваш в живота ми! Това естествено ли е? Тоест може ли човекът да има право в своето жалване, в това „защо“? Може ли да намерим оправдание? Когато една жена ражда и вика от болка, никой не може да й каже: „Виж, можеш да родиш, но болките имат един код – ще родиш с две „ах”“. Завчера четох, че когато една жена ражда, в нейното тяло едновременно сякаш се трошат не знам колко кости. Кой човек ще издържи това счупване, т.е. това мъчение върху себе си? Само една майка. Както много хубаво казва и митрополит Атанасий Лимасолски, как всемогъщият Бог е направил нещата – една майка, която издържа раждането, с такива болки, които един мъж никога не би издържал, същата жена, ако види един плъх вкъщи, вика полиция! Как Бог е направил така единият да допълва другия – това, което липсва на единия, другият да го има и никой да няма всичко.


Ние сме създадени от началото безсмъртни, душата ни е безсмъртна – такива сме в Божия замисъл, но смъртта дойде поради нашата незрялост и ни направи тленни и смъртни, умираме и страдаме, и изпитваме болка и се разстройваме. Човекът не е създаден за болка и смърт. Истината е, че колкото повече човек напредва духовно и увеличава своята духовна съпротива, тези въпроси „защо“ започват да намаляват, защото разбира, че това, което Божията любов е изпратила, е добро. Както при една покривка всичко е перфектно, отпред е красива, на задната страна, обаче, има много възли, стърчат конци и т.н. „Ние, хората“ – казва един подвижник – „виждаме обратната страна (болката), но Бог шие от лицевата страна (красивото изображение)“. Ние гледаме обратната страна, Бог гледа лицевата. Това е хубава мисъл, запомнете я.


В руския патерик се казва за един калугер в голям манастир, който работил в магерницата, където отсреща имало една икона на Света Богородица и всеки път, когато я поглеждал, изпадал в умиление и в сълзи. Той обаче имал и други послушания в манастира – бил просфорник, и дохиар, и трапезар. Дошъл му помисъл да каже на игумена да снеме от него някои послушания, за да има повече време да се моли повече и да има по-голямо умиление. Страшно нещо е помисълът. Ако те убеди, че „така е!“, става непобедим. Той отишъл и казал това на стареца:

- Геронда, вземи от мен част от послушанията, за да мога да са се моля повече!

Старецът му казал:

- За да изпадаш в умиление с тези послушания, означава, че Бог по този начин почива в теб.

- Не! Ти не знаеш!

Както казваше един старец, патериците започвали с думите „старецът рече“, сега е „младият рече“. Младият знае всичко. И тъй, старецът какво да прави, в даден момент изпълнил желанието му. От послушанията постепенно останала само магерницата. Малко труд, без голямо усилие от негова страна, не се потил по цял ден, е, след всичко това гледал и иконата на Света Богородица, но къде били сълзите? Къде било умилението? Вече нищо нямало. Тогава отишъл при стареца и му казал:

- Дай ми от послушанията, които имах, и още толкова!

Защото очевидно Бог така почивал в него. Така напредваме в духовните неща. Ето, от друга страна са трудностите, но Бог прави така, за да извлечем от това много по-поразителна полза от затруднението, през което минаваме. Много пъти, когато обвиняват някого, той казва нещо, което всички го казваме – „Мравка не съм закачил!“ Тези мравки кой ги закача – защото смятаме, че сме добри хора и след като сме добри, Бог не трябва да ни наказва. С това сякаш казваме на Бога: „Ближния накажи!“ Но нима това е доброта? Тоест сме толкова добри, че Бог трябва да започне да наказва от ближните? Нима това е духовен живот? Сякаш казваш на Бога: „Не виждаш, несправедлив си!“


Св. Олимпиада написала едно писмо на св. Йоан Златоуст, в което му пише, че злото и неправдата е навсякъде, как Бог търпи това? А св. Йоан Златоуст й отговаря хубаво: Бог оставя неправедните, за да се покаят, за да изчерпи всички граници на любовта, и взема праведните в техния най-добър час, за да не се осквернят, докато другите ги оставя, за да им каже – „дадох ви всички възможности да се покаете“.


Не може един баща да не изпитва същата любов и към неправедното и праведното дете – вие имате деца, родители сте и го знаете по-добре – децата, които са ви причинили повече изпитания, които са ви изпекли и от двете страни, ги обичате повече, повече се грижите за тях, защото чувствате, че имат по-голяма нужда от вас. Така прави и Бог, не че обича порочните повече от другите, а им дава време докрай да оползотворят всички възможности за покаяние.


Дали изпитаният са Божие наказание? – тоест аз съм един добър човек и вместо добрините, които правя, Бог ми дава тези болки? Според православното учение изпитанията не са Божие наказание, или във всеки случай не винаги са Божие наказание, защото има случаи в историята на Църквата, където Божията справедливост наказала човека, тъй като животът на всеки един човек е проповед, не само за него, но и за другите. Но богословието на Църквата ни казва: „Не, изпитанията не се третират както в Стария Завет, т.е. неправедният пред Бога би наследил тази болест, тази болка, той и неговият род“. В Православната Църква изпитанията не са нищо друго от същия жребий, който имал нашият Господ, т.е. същото „кърваво ходене“, където Христос оставил Своите следи върху земята, същият път, по който ходил първият сред мъчениците Стефан, всички апостоли, всички мъченици от първите векове, всички светци на Църквата, новомъчениците, мъчениците в Русия, съвременните мъченици в Сирия, тоест има Божии хора, които ходят по същите стъпки. Накратко, изпитанието, болката е жребий на праведниците. Не може човек да види първо Бога, ако не се изпече в пещта на изпитанието. Това не се харесва на никого, да ти каже Бог искаш ли да имаш изпитания? Кой ще каже така доброволно: аз! Никой. Една баба искала много да отиде в Рая и помолила своя Ангел да й каже как може да отиде в рая. Тя видяла в съня си една голяма градина, пълна със светци, които се радвали много. Там видяла един светец, който разпознала, и му казала:

- Как мога и аз да дойда там? Има ли някакъв начин?

А той й казал:

- Как да няма? Ето, ще минеш оттук, ще минеш и оттам и ще влезеш вътре.

Бабата погледнала и казала:

- Как ще мина оттук, тук има тръни! Ще си надупча нозете, ще ги разкървява.

А светецът й казал:

- И ние оттам минахме.

Изпитанията са жребий на праведниците, нима Бог не ги е обичал? Нима Бог не обичал Своята Майка? Да претърпи тази болка, най-голямата болка – майка да гледа детето си разпнато? Защо Бог го допуснал? Както казват отците, за да не може никоя майка да каже – „останах сама!“; за да може вече всяка майка да се обърне към тази велика Майка и да й каже: „Ти сега знаеш как е“. Защото на Света Богородица не била дадена особена благодат да не изпитва болка. Тя изпитала тази жестока болка, където имаш едно дете и го виждаш да умира. Тази болка, най-голямата болка, но Бог не облекчил болката й. Както и Христос на Кръста. Защото имаме лесен отговор – „Да, ама Той бил Христос.“ Не, когато пролял Своята кръв и изпитал болка, Той я изпитал като Човек, изпил чашата докрай. И то два пъти. Първо по пророчески начин, когато виждал това пред Себе Си, защото бил Пророк, виждал пред Себе Си мъченичеството, и след това когато изпил чашата по време на самото мъченичество – два пъти.


Затова и казал на Отца: „Ако е възможно, да Ме отмине тази чаша.“
Света Богородица изпитала болка, за да не може вече никоя майка да каже – „сама съм“, или „ти не разбираш!“ Имаме Света Богородица, която разбира, която знае, знае цялото изпитание, защото целият й живот – не само часът на Кръста – не бил нищо друго, освен този меч, за който й казал праведният Симеон. Представете си една жена с бебе да го представя в Храма и Божият угодник да й каже, че меч ще прониже сърцето ти. През целия живот сърцето на Света Богородица било прободено от двуостър меч – от край до край. Защото Света Богородица в Светия Дух разбирала и пазела в себе си Божиите слова. Тя обаче, в противоположност на нас, които казваме „защо“, казала „Нека ми бъде по думата ти.“ Тя казала: „Тук съм! Ти, каквото позволиш, е добро.“ Ние обаче много пъти казваме на Бога какво да прави.


Когато покойният ми баща се разболя, беше в болницата. Намериха петно в белия дроб. Тези страшни петна в белия дроб. В крайна сметка не беше нищо, но ние започнахме да се молим. Аз бях казвал на други преди да се молите за здравето на вашите ближни, но да се подготвяте и да казвате „Но и да бъде Твоята воля!“ Аз знаех да казвам това, но знаех ли да го живея, да го преживявам? Как може да казвам на Бога да бъде Твоята воля! И ако волята на Бога беше да вземе баща ми? Това не ми харесваше. Помня, че отидох и четях Молебния канон към Света Богородица и казвах да бъде Твоята воля, не го казвах силно. Такъв е човекът, не може да се остави като малко дете в обятията на Бога и да каже „Боже мой, Ти знаеш“.


Болката на някой друг не засяга само този, който я изпитва, а всички онези, които са около него и тя е урок за всички. Изпитанията не са нищо друго освен пещ, която стопява пороците на човека и го очиства. Ние, хората, много пъти не разбираме ползата от изпитанията и изкушенията. Въпреки това, когато се отдадем на тази духовна борба и преминем на отсрещната страна и погледнем назад и видим през какъв мост, през какъв хаос и бездна ни е прекарал Бог, се питаме – наистина аз ли минах оттук? Не ти, а благодатта на Бога, Който те е държал в ръцете Си, както казват отците, ти е дал да изпиеш сладкото вино в часа на болката, където не усещаше силно остротата на болката, сякаш ти е сложил упойка, както правят анестезиолозите, и не усещаше какво става. Благодатта те беше покрила, защото, ако разбираше трагичността на момента, нямаше да можеш да издържиш.


Следователно изпитанията очистват човека и ако той се остави на техния урок и упражнения, му принасят полза. Един известен артист – Никос Куколос се разболял от рак и гаснел. Една журналистка отишла и го попитала:

- Казахте ли някога защо на мене, Боже мой?

Той казал:

- Не. Не казах защо на мене, а казах защо не и на мен?

Аз като свещеник, с ръка на сърце го казвам, никога не съм изричал това. Примерно ако отидете в детския онкоцентър и видите дечицата, тези ангелчета, които са без коса, никой от нас не казва: „Боже, да не страда това дете, дай това, което има, на мене!“ както правили светците, с любов, пълна с болка, а с едно потупване по гърба с пожелание „Търпение!”. О. Атанасий Симонопетритски отишъл при стареца Паисий и му казал:

- Еди-кой си е болен от рак. Какво да правим?

Старецът казал:

- Слушай, ще се помолим на Бога, но трябва да дадем нещо на Бога, като гаранция.

- Каква гаранция?

- Ще поискаме от Бога да вземе рака от него и да даде половината на мен и половината на теб!

- Не-е – казал папа Атанасий- не така.

- Добре – казал старецът. Бог Да ми даде 80% на мен и 20% на теб?

- Дори и 20% не искам.

Както и да е, не се разбрали в сметката. Старецът Паисий казал:

- Добре, Бог да даде всичко на мене.

Той имал това нещо – „защо не и на мен“ – светците преживявали това, любов с болка, да гори сърцето за другия. А не – „добре, търпение“. Лесна дума, лесна находка, но нейното преживяване е трагично и кърваво.


В онкологичната болница „Св. Безсребреници” където лежат хора, които имат това „главоболие” на епохата ни, защото някак така вече се използва тази дума, допреди дори не я споменавахме, смятахме я за нещо далечно. Сега вече е навлязла толкова в нашето всекидневие, че се шокираш. Този рак, който свети Порфирий и свети Паисий смятали за благословение, защото, както казваха, пратил много хора в Рая, подготвил много хора за другия живот – в тази болница направили проучване сред пациентите, които се намират в последният стадий на болестта и техните роднини относно религиозността, т.е. дали хората, които се намират в тези моменти, чувстват нуждата да влязат в общение с Бога. Човек би очаквал, че болшинството би се възпротивило, би казало – след като губя този живот, какво да вярвам в един Бог, който не съществува. Напротив, статистиката сочи, че не само хората, които изпитват тази болка, но и тези, които са до тях, чрез нея намират Бога. Болката не е нищо друго, освен урок и ключ.


Някога едно юначе загина при катастрофа и по-късно попитах брат му, как приемаш отминаването на брат ти от този свят? А той ми каза:

- Брат ми се жертва, за да намерим ние Бога! Защото единствената ни връзка с Църквата бяха пасхалните свещи с поздрава Христос воскресе и дотук. Палехме ги и си тръгвахме. Никога не знаехме защо съществува Църквата. Коста ни доведе в Църквата.

Тоест един друг прочит на болката. Болката като благословение, както казваше покойният мъдър монах Моисей Светогорец – един човек, който преживя болката и сред тази пещ имаше право да говори за нея.


Ето един случай от Патерика: един старец се разболял от страшна болест, от него излизало зловоние и дори монасите се отвратили от него. Отивайки и дръпвайки се назад, му оставяли малка чинийка с храна и бързо си тръгвали, защото не можели да издържат зловонието. Старецът с голяма любов се обърнал към тях и казвал на учениците си: Братя мои, външната болка е само външна болка, молете Бога вътрешният човек да не се разболее.


Тялото изтлява, 100 години ли ще живеем, 120 ли? Хайде 120, но ще победим ли смъртта или тя някога ще ни победи? Колкото и успехи да имаме, чувате понякога в класическите новини, мисля, че ги имат предварително написани и просто сменят имената, защото казват „загуби битката с рака“ и т.н. въпросът не е да загубиш битката със смъртта, а да спечелиш живота и тук е голямата борба.


В интернет наред с всички щуротии има и някои хубави неща и това, което е полезно, го споделяйте. Интернет е един пазар, но има и хубави неща – има едно хубаво видео, режисирано, но показва една голяма истина – един актьор отива при случаен минувач, който яде нещо, и му казва: хей, можеш ли да ми дадеш да ям нещо? Ядейки, другият му казва: нямам, не мога да ти дам! Отива при друг, но и той казва същото. След това отива при един бездомник, който седи на земята. Някой от екипа малко по-рано му е занесъл една голяма кутия с пица с думите – това е за теб! Да ядеш днес. Бездомникът много се радва. Отваря я и започва да яде с голям апетит. И както яде там, актьорът отива, сяда до него и му казва „Много съм гладен, можеш ли да ми дадеш да хапна?“ Отгатнете! Бездомникът отваря кутията и му казва – разбира се, вземи! И му дава парче пица и той започва да яде. Накрая актьорът изважда портфейла си, оставя пари на бездомника и му казва: това е за теб. И тогава бездомникът разбира, че има нещо логично във всичко това, започва да плаче и така свършва видеото – с плача на този бездомник чиято постъпка била възнаградена. Посланието е няма значение колко, само давай…

 

превод: Константин Константинов

 

 

В Христа е всяка красота, всяко здраве

Декември 4, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

Ако обикнем Христа, всичко е лесно. Аз още не съм постигнал това. Сега се старая да Го обикна. В Христа съществува всичко. Всяка красота, всяко здраве. Здравата душа приема и живее дарованията на Светия Дух, които са любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание (Гал. 5:22, 23). Божият човек преживява в себе си също и тези неща, за които говори апостол Павел в химна на любовта: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост… зло не мисли… всичко извинява, на всичко вярва… Любовта никога не отпада“ (1 Кор. 13:4 – 8).

 

 

Имате ли тия неща? Тогава имате щастието, Христа, рая. Тогава дори и тялото функционира чудесно, без аномалии. Божията благодат изменя човека, преобразява го телесно и душевно. Тогава всички болести изчезват. Няма колит, нито щитовидна жлеза, нито стомах, нито нищо. Всичко функционира нормално. Хубаво е да вървиш, да работиш, да се движиш и да си здрав. Но първо трябва да имаш душевно здраве. Основата е душевното здраве, впоследствие идва и телесното. Почти всички болести произлизат от липсата на доверие в Бога и това предизвиква смут, безпокойство. Смутът и безпокойството се причиняват от премахването на религиозното чувство. Ако нямате любов към Христа, ако не се занимавате със свети неща, със сигурност ще се изпълните с меланхолия, със зло. Какво обаче се случва в света? Чуйте да ви кажа един пример.


Една девойка бе отишла при лекар, който й предписа хормони. Казвам й:

- Чедо мое, не ги вземай! Не съм лекар, не искам да действаш на моя отговорност, но разбирам, че не трябва да ги вземаш. Добре е поне да отидеш при някой ендокринолог. Твоят проблем е повече в компетенцията на ендокринолог. Всичко идва от притесненията.

- Наистина преживях някои притеснения.

- Е, това е! Умири се, успокой се, изповядай се, причасти се, и всичко ще се оправи.

Тогава тя отиде при един ендокринолог и му казала от какво страда.

- Леле, мале! – казал й лекарят. – Изобщо не ги взимай тия лекарства! Хвърли ги! Много ще ти навредят.

След това тя ми се обади по телефона:

- Каквото ми каза ти, това ми каза и лекарят.

Виждате ли какво става? Докато с изповедта и светото Причастие много хора са се изцелявали.


Когато човек е празен откъм Христа, тогава идват и го изпълват хиляди други неща: завист, омраза, скука, меланхолия, ропот, светско мислене, светски радости. Постарайте се да изпълните душата си с Христа, за да не е празна. Душата ни прилича на един пълен с вода резервоар. Ако насочиш водата към цветята, тоест към добродетелите, по пътя на доброто, тогава ще чувстваш истинска радост, а злобата, тръните ще залинеят. Ако обаче насочиш водата към тръните, те ще избуят и ще те задушат, а всички цветя ще увяхнат.


Преобразувайте всичко около себе си1. По този начин с Божията благодат ще живеете в радостта. „Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява…“ (Фил. 4:13). Никога не казвайте, че ще постигнете нещо. Никога не мечтайте за това. Господ е казал: „без Мене не можете да вършите нищо“ (Йоан. 15:5). По друг начин не става. Човек никога не бива да се доверява на собствените си сили, но на Божията милост и благост. Човекът ще положи едно малко усилие, но Христос ще го увенчае. Прелест2 е да вярвате, че сте постигнали нещо сами. Колкото повече човек напредва и се приближава към Христа, толкова повече чувства себе си несъвършен. Докато фарисеинът, който казва: „Аз! Аз съм добър, правя едно, друго, трето… “, се намира в прелест.


из книгата: „Живот и слова“ на Свети Порфирий Кавсокаливит


Бележки:
1 Т.е. обръщайте всичко за душевна полза.
2 Т.е. заблуда.

 

Възлюбени приятели, Христос Воскресе!

Юли 23, 2015 in Начална страница, Семейство

 

Възлюбени приятели, Христос Воскресе!

 

Вчера по обяд, точно в два часа се представи в Господа малкият Апостол. Апостол, когото познаваме от неделното училище в нашата енороя. Беше на четиринадесет години. Замина си безропотно по времето, когато имаше непоносими болки, свято славейки Бога. През последните му дни от болницата предложиха да дойде психолог, но той отказа, казвайки, че не се нуждае от него и, че си има свой духовник.

 

За слава на Сладчайшия Триединен Бог, искам да ви открия, че вчера, в момент, когато му стана малко по-добре, отвори очите си, обърна се към майка си и каза:

 

- Майко, не се притеснявай. Ти беше много добра майка.

 

После се обърна към баща си и му каза:

 

- Тате, и ти беше много добър баща.

 

След това погледна нанякъде и каза:

 

- Иисусе Христе!  - и отпусна главичката си.

 

Лицето му беше толкова благо, като на действително заспал. Молитвата му да имаме и ви благодаря много, много за молитвите ви!

 

- Христос Воскресе!

 

- Да е добре семейството му, което го подготви за небето…

 

Превод от гръцки: www.agiameteora.net

Страданието е най-големият дар, който Бог може да даде някому

Февруари 9, 2015 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Интервю на Весела Веселинова с Михай Козмей – световният шампион по конна стрелба с лък

 

Странен е пътят, по който Бог ни доближава до себе си. Световният шампион по конна стрелба с лък Михай Козмей е роден в православна Румъния. По-късно се преселва в Унгария, където 15 години е будистки монах и инструктор по айкидо преди да открие Христос. Той има двама братя. Единият преподава йога, а другият е монах в православен манастир. „Винаги сме усещали любовта на баща ни, въпреки че, понякога, под въздействието на алкохола беше груб“, споделя Михай. Когато разказва за средния си брат, който е монах, в очите му се появяват сълзи, но щом описва как настойчиво го е убеждавал да започне религиозна практика, усмивката озарява лицето му.

 

- Какво Ви обърна към православието и кога стана това?

 

- Към Иисус ме привлече руската книга „Откровени разкази на един странник пред неговия духовен отец”. В нея се говори за Иисусовата молитва. Когато я четях, практикувах бойни изкуства – айкидо, и си мислех, че те са толкова важни, защото зад тях се крие тайната на нещата, уменията, нужни и в живота.

 

- Как се обърнахте към православието?

 

- Интересът ми се роди преди около 20 години – практикувах айкидо за час, но исках нещо постоянно. Има много различни религии, исках да знам тук и сега какво е най-добре да следвам. Книгата за Иисусовата молитва е точно за това – с всяко вдишване казваш: „Господи Иисусе Христе“, докато задържаш въздуха си казваш: „Сине Божий“ и издишвайки завършваш: „Помилуй ме, грешния!“. Казах си: „Аз дишам 24 часа в денонощие до смъртта си, ако мога да казвам постоянно тази молитва, това е съвършенството на живота ми“. Нямах проблем да казвам: „Господи Иисусе Христе“, но когато, задържах въздуха, ми беше трудно да произнеса „Сине Божий“. Не можех да приема, че той е Бог от Бога, но бях привлечен от Иисусовата молитва. Тогава реших да я посъкратя – да казвам само на вдишване: „Господи Иисусе Христе“ и на издишване: „Помилуй ме!“. Започнах да практикувам тази молитва като бойно изкуство – твърдо, решително и категорично, но имах вътрешни притеснения, защото знаех, че съм изхитрувал. Разбрах, че ако наистина не вярвам, че Иисус Христос е Бог Истинен от Бог Истинен, молитвата няма да проработи за мен. Много завиждах на руския поклонник, но нямах неговата вяра. В Дзен практиката има подобна отговорност към всеки един момент, но не искат да вярваш. Влюбих се в Дзен и за мен това беше решението – там има само правилно дишане. Четях паралелно две книги – за Дзен и за руския поклонник, и двете много ме впечатлиха. След това 15 години практикувах Дзен – до толкова искрено, до колкото мога да бъда, следвайки учител от друга страна. През това време брат ми стана православен монах, 2-3 пъти се срещах с него. Той никога не ми казваше, че съм на погрешен път. Просто казваше: „Трябва да се грижим за духовния, а не за външния живот, за душите си.“ Сигурен съм, че се е молил за мен Бог да ме насочи в правилния път.  С времето у мен се породиха съмнения в практикуването на Дзен. Разбрах, че без външна помощ (не от страна на учителя), Егото не може да излекува само себе си, защото его срещу его… Усещах противоречие – как мога да превъзмогна егото си като практикувам чрез него. Разбрах, че съм ограничен, че възможността да стана свободен човек е илюзия. Дзен е изкуство да превъзмогнеш себе си. Нуждаех се от посока – в каква посока да отдам себе си. Мислех, че посоката е да следваш учителя, но разбрах, че това не е истина. Понякога, по време на медитация, когато беше болезнено и умът беше горещ, несъзнателно започнах отново да казвам Иисусовата молитва. После си казах: „Каква е тази глупост, защо повтарям тези неща?“ Опитах се чрез отношението на Дзен да открия нещо, продължих търсенето си. Беше Великден 2009 година, около 10 часа сутринта. Съпругата ми, която е католичка, с цялото семейство беше на църква, бях сам в къщата на родителите й. Въобще не ме интересуваше, че е неделя, поправях някакви пръстени за стрелба с палец, чаках ги да се върнат, за да имаме голям обяд с вино. В един момент като станах от стола, жестока болка ме промуши в гърба. На практика бях парализиран. Усещането ми беше, че сякаш някой ме пробожда в сърцето, знаех, че е от Иисус Христос. Вътрешно знаех причината: „Великден е, всички Ме празнуват, а теб не те интересува, че съществувам.“  Лежах в леглото, всички празнуваха, а аз бях прикован.  Исках нещо да чета, взех православна книга, която брат ми ми беше подарил пред 12 години и аз не я бях отварял, но и не я бях изхвърлил.  Вярата е дар от Бога. От този момент за мен въпросът дали Иисус Христос е Бог истинен от Бог истинен отпадна. След като имаш вяра, остава само да се грижиш за нея да не я загубиш.

 

- Как става това?

 

- Приех сериозно думите, че вярата без праведни дела е мъртва, но и добри дела без правилното отношение също са мъртви. Ясно е, че си по-привлечен от това да си с приятели, да пийнете, да се шегувате. След такива моменти винаги трябва да се връщаш към вярата, да се молиш на Бога да не ти отнема този дар. Някои си казват: „Християнин съм, имам си вярата“ и не ги интересува много какво правят. Ти си получил вярата като семе и от теб се очаква да го отглеждаш и то постоянно да расте. В християнския живот е така – желанието непрекъснато да даваш, особено, ако си свързан с хора по време на работа, на тренировки. Но когато си сам и можеш да се молиш, трябва да се обърнеш навътре в себе си и да се погрижиш тази вяра да расте. Молитвата е като поливането на цвете. Бог ще направи така, че растението да расте, но от теб се иска да му даваш по малко вода. След това, когато общуваш с другите, да им дадеш вярата с любов.  Може да дойде момент, когато да видиш своята празнота и тогава нищо не можеш да направиш. Трябва да се грижиш за това, което е вътре в теб и да го подредиш.

 

- Как брат Ви стана монах, какви са Вашите взаимоотношения?

 

- Той получи вярата си така, както аз я получих. Винаги е бил добросърдечен и с чисто сърце, здрав и силен. Внезапно се разболя от много тежка болест – спондилоза (сковава костите и прегъва гръбнака на две). Първите признаци започнаха, когато беше 23-24 годишен, завършваше университета. По това време аз станах дзен-монах, големият ни брат беше йога-инструктор, струваше ни се, че той нищо не прави, беше обикновен човек, който ходи на работа.  След много години на страдания, ние му казвахме: „Това е карма, болест на духа, заради която страдаш.“ Започнахме да го затрупваме с книги – Дзен, Йогананда… От уважение той внимателно ги изчете и каза: „Много добри книги, благодаря.“ Заяви: „Признавам, явно болестта ми е духовна, но не знам коя точно религия да практикувам.“ Той опита много неща от прочетеното – две седмици беше само на вода. Ожени се, стана учител по математика и вегетарианец, защото така бе по-добре за болните му кости. Ние, двамата братя, не харесвахме особено жена му. Той казваше: „Аз съм болен, благодаря на Бога, че въобще имам съпруга. Вижте в какво състояние съм, не съм съвършен, за да имам претенции. Жена му изглеждаше много православна, ходеше на черква, искаше благословия. Заведе и брат ми на черква, а той се срамуваше, защото не беше вярващ в сърцето си. Веднъж учениците на брат ми отишли на екскурзия до манастир, както е модерно в православните страни. Когато влезли, той останал в двора на манастира, а жена му директно се насочила към килията на игуменката. Възрастната монахиня й казала: „Не искам да говоря с теб, но навън е мъжът ти, с него искам да говоря.“ Тя довела брат ми. Серджо много учудено отворил вратата. В същия миг монахинята казала: „Въобще не трябва да се оплакваш. Бог ти изпрати тази болест, защото толкова много те обича и иска да се обърнеш.“ От този момент той стана вярващ, а не чрез четене на книги.

 

- Необходимо ли е човек да демонстрира своята вяра?

 

- Серджо ми каза: „Бъди дискретен в тези неща. Молитвата е между мен и Бога, не е арена със зрители, където могат да ме видят.“ Него никога не можеш да го видиш с броеница в ръка да казва Иисусовата молитва, другите монаси или носят броеницата си или отброяват. Работи всичко, което може, и много сериозно се моли. С брат ми имаме общ духовник, когато отивам на изповед и причастие, оставам в неговата килия. През първите години, докато той спеше, аз го гледах. Той се моли и на сън. Когато го питам, той сменя темата, не иска никой да мисли хубаво за него. Личното му общуване с Бог е толкова голяма мистерия, че винаги казва: „Аз съм в Божиите ръце.“ Във всяко едно негово действие може да разпознаеш това Присъствие.

 

- Как се постига това?

 

- Той имаше своя тежък опит. Като монах знаеше, че трябва да реши в себе си проблема със смъртта, да е готов във всеки един момент да умре. Това е православна традиция. Брат ми счита, че е голям дар от Бога да помниш смъртта. Ако го имаш, тогава се оставяш в Неговите ръце – нищо не се случва, без Бог да го допусне, дори да е болка, болест. Той така приема всичко и се радва за всичко, случило се с него. Всяко едно от тези малки неща е директно общуване с Бога. Това са плодовете на неговата молитва. В първите му години като монах той се считаше за най-низшият, защото нямаше този дар. Казваше: „Какъв глупак съм, не се сещам за смъртта, живея така, сякаш вечно ще ме има.“ Правеше всичко според правилата, но нямаше чувството, че може да умре във всеки един момент. Веднъж се закани да си направи ковчег, в който да спи. Никога не го направи, но ми беше ясно, че води вътрешна борба. Считаше се за най-лошия в света, казваше: „Що за монах съм, всичко е само на повърхността?! Ако не съм готов да умра и да се срещна с Бога, каква е ползата от всичко това?“ Мисля, че за този му стремеж, му се случиха много неща. Бог му даде този дар по един особен начин. На външен поглед всичко е болка и страдание, но той е много благодарен на Бога.

 

- Разкажете как стана това.

 

- Имал инфекция на белия дроб, подобно на туберколоза и го завели в болница. От силните лекарства загубил съзнание и паднал по стълбите. Гръбнакът му бил счупен по средата на гърба и на врата. Лекарите открили едната фрактура, но дори не помислили, че може да са две. Гипсирали му цялото тяло, без да им хрумне, че може да е счупен и врата, а той не можел да различи от къде е болката. От детството знам, че брат ми е клаустрофоб. Когато с другия ми брат му мятахме одеало на главата или го затискахме с възглавница, после той беше пребледнял, не знаеше къде е от страх. Така че да го закопчаят в тази голяма пластмаса, в която не може да диша, бе същото като да го сложат жив в ковчег. Цяла една година беше застопорен и доби реалното усещане какво е да си в ковчег. Каза ми: „Бог ме научи как да се моля, без този труден, но чудесен опит само си мислех, че се моля. Мислех си, че молитвата ми е от цялото ми сърце, но тя е като пожар. Никога не можеш да си го представиш, ако не ти се случи.“ Това състояние продължаваше. Въпреки, че го държаха в този пластмасов ковчег, това не можеше да го излекува, защото имаше голямо разстояние между счупените прешлени. После откриха счупването и в шията и му сложиха и там корсет. Този ад продължи година и половина. Той имаше много духовни опитности по време на това страдание, разказа ми за някои от тях. Имал е и опитност, каквато Христос преживява на кръста: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“ Според него, без да преживееш богооставеността и да разбереш колко струваш, че до дълбочината на костите си ти си под нулата, е трудно да изскочиш. Тази духовна опитност предизвиква такъв стремеж, че молитвата ти е като огнен стълб от теб към небесата. Моментите на страдание са най-големият дар, който Бог може да даде на някого.

 

- Това е трудно за разбиране.

 

- Ясно може да видим, че повечето християнски светци са страдали. Брат ми много обича Свети Серафим Саровски, на когото крадци са счупили гръбнака. Така стана и с брат ми Серджо, сякаш животът му повтори случката. В подобен момент хората започват да се жалват: „Господи, какво съм сторил, че така стана?!“ и полека-лека вярата им започва да намалява и те отпадат. Ясно е, че мнозина са ентусиазирани, молят се с години, но след 20 г. не са същите, не напредват наистина. Другите, които виждат, че трудностите са най-големият Божи дар и ги приемат като дар, тяхната вяра нараства. Когато отида в манастира, другите монаси ми казват, че молитвата на брат ми е много силна. Сигурен съм, че там стават разни неща, за които им помага с молитвите си, но той никога нищо не ми казва.

 

- Как е брат Ви сега?

 

-  С него станало чудо. Един ден почувствал, че се е излекувал и казал на стареца си: „Отче, дай ми някаква работа!“  Той не му повярвал. И двамата се изповядваме при един и същ отец. По това време говорех по телефона с изповедника ни и той ми каза: „Брат ти пак си е въобразил, че е здрав и иска да му давам работа.“ Отецът казал на брат ми, че според лекарите дупката между прешлените му не може да се излекува. Първоначално не са искали да го заведат на преглед.  Направили радиография и брат ми видял как медиците започнали да жестикулират и да говорят емоционално. Когато сравнили двете радиографии, гръбнакът му изглеждал така, сякаш никога не е чупен. Лекарите казали: „Не го разбираме, от научна гледна точка не е възможно. Двете кости бяха на няколко сантиметра, няма как да зараснат. Ако това е станало, трябва да има натрупване от страни, но тук не се вижда“. Разбира се, това не излекува предишната му болест, която го преви на две. Изглежда, че той получи дара на помнене на смъртта, защото се молеше от сърце и е много благодарен, че го получи. За всеки друг, счупването на гръбнака е пълна трагедия. За него е различно.

 

- Кой е Вашият модел за подражание?

 

- Ако говорим за модели, това е моят брат-монах. Не мислете, че той ме е учил или ми е казвал нещо директно. Търся съвети от него, разказвам му, че се опитвам да да бъда смирен с жена си, да запазя тишина, но това още повече я вбесява. Той ми каза: „Ако го направиш с чиста любов, в един момент тя ще ти повярва, така че продължавай. Тя ще продължава да се ядосва още повече до тогава, докато твоето чувство не стане истинско.“

 

- В този материален свят хората се стремят към пари, власт, успех. Във филма за Халил Джубран „Пророкът“ мъдрецът казва, че всичко в ежедневието ни е религия, вяра. Как се намира баланса между духовно и материално?

 

- Всяко действие се отразява на вярата. Трябва да внимаваме в действията си, например изричането на определени думи, това е действие. Може да се случи да кажеш добри думи. Трябва да изпълниш словото с чувствата си според вярата си. Не става да проповядваш на улицата: „Ела, стани християнин“, а с всички действия да го показваш. Ако се грижиш за вярата си, тя ще сияе чрез делата ти. Когато направиш едно и също действие, но с различно отношение, то вече не е същото. Вътрешното отношение променя значението на едни и същи думи. Например, получавам съобщение във Фейсбук: „Здравей, любов моя!“ Може да е шегичка в стил: „Да се позабавляваме“, но може и да е нещо дълбоко – „Здравей любов, отдавна не сме се виждали.“ Същото е валидно и за стрелбата с лък. Хората, които имат вяра, ще се обърнат към себе си и ще внимават как правят нещата. Не е нужно да търсиш специални ситуации и хора, с които да практикуваш вярата си. Всеки път, когато срещнеш някой човек, имаш възможност да проявиш някоя от 10-те Божии заповеди. Чувал съм да казват: „Тази общност не ми харесва“ и да си тръгнат.

 

- Не е ли най-трудна практиката в нашето семейство, сред най-близките ни хора?

 

- Явно е така и очевидно така трябва да бъде.

 

- Защо?

 

- Защото там лесно можеш да видиш, че Бог присъства в мистерията на семейството. Не става дума само за позитивните аспекти. Точно обратното, търпиш, защото обичаш.

 

 - Ако ти самият си спрял любовта от сърцето си към другия човек?

 

- Не, защото това е основата на вярата ми. Семейството е мистерия, Бог присъства в нея. Когато се случи напрежение в дома, убеден съм, че Той ще ми даде сила да реша проблема по начин, по който Бог иска от мен. Не като демонтстрирам своето превъзходство пред жена ми, но като й помогна в момента на слабост. Баща ни имаше склонност към чашката и ставаше груб тогава, но дори в тези моменти не сме се съмнявали в неговата любов. По-късно ми каза: „Сине, не бъди като мен.“

 

- Ако единият стои физически в дома, но сърцето му е далеч?

 

- Не смятам, че семейството е само физическо привличане между две личности. Бог иска чрез семейството наистина да ни обърне към себе си. Случва се в семейството само единият да е православен или двамата да са на много ниско ниво. Тогава започва напрежението, липсата на любов, проблемите. Всички тези трудности са, за да те обърнат и да решиш въпроса, а не да си извън семейството. Голямото напрежение се появява в семейството. Бог те обръща в мистерията на брака. Не е грешка, ако хората не искат да се обърнат, това е нашата воля. Случва се в някои семейства атмосферата да стане същински ад, защото никой не иска да подкрепи другия в слабостта му, не се опитват да решат въпроса чрез любов, а чрез това кой е прав и кой – не. И в нашето семейство жена ми може да каже: „Помниш ли преди 10 г. как ме нарани?“ В общуването може да има много спомени, много боклук и човек трябва да се справя с тях. Ако се опиташ да решиш проблема с боклука чрез това кое е правилно и кое – не, ще й кажеш: „О, преувеличаваш, не беше така“ и ще започнеш да й доказваш чрез други спомени и други дискусии и се почва една… Някой път можеда кажеш: „Права си, сглупих!“ и виждаш, че ефектът е изненадващ – тя замлъква. Но може и да си помисли, че я забаламосваш и още повече да се нахъса. Проблемите са тест как да проявиш истинското си отношение.

 

- Каква е ролята на прошката?

 

- Имало голямо приятелство между свещеник и негов ученик. По времето, когато гонели християните, и двамата били заловени. Свещеникът преминал много изпитания, но отпаднал на последното, защото не могъл да прости някакъв грях на своя ученик. Мъчителите му били изумени, те били свидетели на неговата храброст преди това. Той казал – Иисус ме защитаваше до сега, за това бях силен, но непростимостта отдалечи неговата помощ. Много е важно да имаме милост. Това е малка стъпка – да имаме милост към тези, които нямат милост към нас, да простим на тези, които са ни наранявали. Останалите големи стъпки Бог ще ги направи, за да се срещнем. Когато тази мъничка стъпка не искаме да я направим, срещата няма да се случи.

 

- Роден сте в православна страна, но по времето на социализма, когато ходенето на черква беше забранено. Посещавал ли сте храма като дете?

 

- Бях 5-годишен, когато баба ми ме заведе на черква. В Румъния вярващите в храма са на колене. Когато видях героите на селото, най-силните мъже на колене, то беше силен удар за моята гордост. Казах си: „Ако религията така унижава хората, никога няма да я приема.“ Има една дума, която не обичам, защото е измамна, това е думата „Достойнство“. Наричах гордостта си достойнство, сигурен съм, че мнозина са в такова положение. Толкова години ми трябваха, за да разбера, че залъгвам сам себе си. В една от най-известните съвременни книги за конна стрелба с лък се казва, че има две позиции на стрелеца. Едната е, когато изтегляш лъка към себе си – позицията на Царя, и другата – когато ти се навеждаш напред – на слугата. Наведен съм, защото това е мястото на срещата. В православието се казва, че Бог иска да се срещнем с него и Той иска крачка и от наша страна. Не се очаква от нас да извървим целия път, но поне крачка, за да бъде истинска среща.

 

- Роден сте в деня на Свети Орест, който е бил велик воин…

 

- Да, той и Свети Евстатий. Нормално името ми трябва да е Евстати. Бях много впечатлен от неговото отношение като воин. Той е живял в период на гонения срещу християните, видял страданията на мнозина. Някои са били силни и са станали мъченици, други са проявили слабост и са отпаднали от вярата. Харесвам отношението му, защото е искрено. Той бил силен воин, признат от всички, но не знаел какво трябва да бъде неговото отношение. „Може би си мисля, че съм смел, но ако ме изтезават, може и да не издържа. Дали да обявя своята вяра или тайно да продължа да вярвам“, си казвал. Той попитал Бога чрез своя духовник и получил знак, че трябва да стане мъченик. Евстатии дори не попитал духовника си как да постъпи, той помолил отговора да дойде от Бога чрез духовника. В другите религии много говорят с учителя, обсъждат. В Православието духовността е мистерия, в която Бог присъства. Често духовникът е само свидетел. Бях много впечатлен от това.

 

- В последните години се наблюдава възраждане на Румънската Църква.

 

- По едно преброяване преди 6 години при нас има около 15 000 свещеника, 400 манастира с около 20 000 монаси. За сравнение в Сърбия нямат още 1000 монаси. Населението на Румъния е около 19 млн. души, защото около 4-5 милиона са извън родината. Първо се изнесоха циганите и бандитите . Сега в Италия има голяма общност на румънци, които са работещи, имат православна Църква с много добър епископ. Тази общност стана образец за румънците, те са като първите християни. Интересно е, че понякога хората напуснат страната си, но се оказва за добро. Ако Бог иска от нас да проповядваме, ние, православните може и да не видим. Дори да не искате, Бог може да ви сложи в положение, което да проповядвате. Сега милиони руснаци, румънци са по света и те могат да бъдат добър или лош модел за православието.

 

- В България Църквата по-често се появява в медиите чрез различни скандали, така ли е и в Румъния?

 

- Да и по определен начин това е нормално. В началото борбата срещу християните е директна и те стават мъченици. За  злото този път не е добър, защото виждайки техния пример, другите или стават по-добри, или пропадат. В днешно време изглежда по-лесно нещата да се случват в Църквата. Очевидно е, че в православната Църква има доста, които не са православни – масони и други, които явно влизат в нея, за да я поведат в лоша посока. Какво става? Строят се нови манастири, но се опитват да размекнат монасите, да им създадат повече материален комфорт. Това е най-голямото изкушение, защото борбата не е директна, а подмолна.

 

- Като воин и ездач коя е най-голямата Ви битка?

 

- Да си запазя вярата – това винаги е най-голямата битка. Това не означава, че имам съмнение, а по-скоро стремеж да я направя жива. Това е битка, която не престава и тя ще бъде до края. Не да си мислиш: „Аз съм вярващ, вярата е в мен“ и да си спокоен. Да опазя вярата.  Много харесвам отец Сергий, много добър приятел с отец Софроний. Отец Сергий е бил като брат ми – мълчалив, стеснителен, но когато става дума за вярата бил като огън. Той е казал: „Сутрин като се събудиш и скочиш от леглото, все едно сядаш на коня си като боец. И така до края на живота ти. Той вижда християнина като воин на кон, който се сражава да запази вярата си и да я отглежда. Да не критикуваш хората около теб, погледът ти да е насочен навътре в теб. Навън никакви скандали, всичко е твоето вътрешно отношение. Бях силно впечатлен от думите, че скачаш от леглото на коня. Защото има много изкушения, както в града, така и в манастира. Години след като остана в светата обител брат ми ми призна, че много го е било страх да не почне да гледа другите монаси, че не са на едно ниво. Той го признава: „Така е, бройката в Църквата е голяма, но въпросът за качеството е лична работа.“ И през ум не му е минавало, че лошите хора трябва да се махнат от Църквата. Това е нашият начин – признаваме проблемите. Имаме седемте тайнства и щом те съществуват, не ме интересува дали ги получавам от чисти или от мръсни ръце. Мнозина казват: „Свещеникът не е съвършен, защо трябва да приемам от него тайнството?“ Всъщност аз съм в мистерията, искам да действам така, както Иисус иска да действаме. Мисля, че това е състоянието на православната черква навсякъде – аз и Бог, свързани чрез тайнството. Ако се оглеждам наляво и надясно да гледам другите, ще пропусна най-важното. В черквата съм за Божиите тайнства. Ако ти е добро отношението, то може да повлияе така и на хората. Ако правиш скандали в посока на истината, скандалите се увеличават. От гледна точка на мюсюлманите, които са свързани с политика и външни неща, за тях това е глупаво и нелогично. Смятам, че християнският път е общуване на личност с личност и да бъдат пример за другите. Смятам, че начинът не е да влияеш директно на хората. Светците са ни казали истината, в миналото хората са били силни, постили са. Сега същността на християнската практика е да не бъдем повлияни от изкушенията.  Вече не сме силни да бъдем добър пример за другите – ядем много, пием много, но поне да приемаме болестите и изпитанията. Не е наша работа да критикуваме другите. Разбира се, ако аз съм старец, мой дълг е да кажа на всекиго къде греши. Ако съм обикновен монах, но се занимавам с това кой какво прави и защо, след време ще си тръгна от манастира и ще си кажа, че тук няма истинско духовенство. Това означава, че ще изгубя своя шанс, защото съм дошъл тук за Бога. Това може да е положението в някои манастири.

 

 

Болестите са от бесовете

Октомври 22, 2014 in Беседи, Начална страница

 

Бях в килията на стареца в Калисия. Разговаряхме за болестите и отец Порфирий ми каза, че причината за болестите може да е както греха, така и сатанинско въздействие. За да го разбера по-добре, той ми разказа следната история:

- Веднъж при мен дойде една крайно отчаяна жена. Тя буквално умираше от мъка. Причината за това бил нейният мъж, който, по нейните думи страдал от астма. Тя го съжалявала, но с нищо не можела да му помогне и от това силно страдала. Но аз видях всичко това в друга светлина и и казах: “Ще ти помогна, ако се съгласиш да направиш това, което ще ти кажа.” “Ще направя всичко, което ми кажете” – отговори тя. Тогава и казах: “И така, прибери се вкъщи. Ще влезеш през входната врата и ще отидеш в стаята, където лежи твоят болен съпруг. Остани с него малко и виж какво ще направи. След това се изправи и му кажи, че искаш набързо да отидеш на пазар, за да си купиш нещо. Въпреки това, не трябва да отиваш на пазара, но излез през входната врата, обиколи къщата и влез през задната врата на кухнята. Тя е до стаята на мъжа ти. Бъди внимателна, той да не те открие. Седни там за около час и слушай това, което твоят съпруг ще прави. После отново обиколи къщата и директно влез в стаята му.”

 

Жената постъпила както и наредих. На следващия ден отново дойде при мен. “Е какво стана? – попитах я. “Веднага след като влязох през входната врата – каза жената – и влязох в стаята на мъжа ми, той започна силно да кашля, да плюе на пода и да се оплаква, че аз не го обичам, въобще не го съжалявам е оставен сам с болестта си. Тогава му казах, че ще отида за час на пазара. Започна нов пристъп на кашлица и нови оплаквания. Обиколих къщата и влязох през кухнята и като се заслушах установих, че в стаята на съпруга ми цари тишина. Мина един час и аз се върнах при него. Веднага след като отворих вратата и го видях, започна нов пристъп кашлица и оплаквания, че в продължение на цял час, докато ме нямало, той не можел да се справи с кашлица, викал за помощ и едва не умрял, изоставен от всички.”

 

“Сега разбра ли какво става?” – я попитах.”В мен всичко се обърка – отговори, – не зная какво да мисля.” “Сега ще ти обясня, – казах. В твоя мъж се е настанил бяс. Видях го, когато вчера дойде при мен. Бесът е докарал на мъжа ти астма, с  помощта на която да се разправи с теб. Бидейки много чувствителен и лесно раним човек, ти, виждайки неговите страдания и слушайки жалбите му, че ти като че ли съвсем не си  притеснена за него, заради твоите преживявания ти съвсем си се изсушила. Въпреки това, съпругът ти не изглежда притеснен. Той кашля, плюе и се оплаква само, когато си в близост до него, тъй като тази атака е насочена към теб. Веднага след като си тръгнеш, той се успокоява.”

 

Жената ме гледаше в очите, докато до съзнанието й бавно достигаше смисълът на това, което се случва. Казах и как трябва да се бори с врага и какво е необходимо да направи, за да може и тя, и мъжът и да се избавят от беса. Жената ме послуша и сега животът и в семейството стана по-добър.

 

Направи ми голямо впечатление, от една страна човеконенавистното коварство на врага, а от друга – необикновената прозорливост на стареца и успехът на лечението му. На въпроса ми: “Отче, тази астма не е била истинска, а измислена?” той отговори: “Не, тя беше истинска, обичайна асма, но причината за нейното възникване беше  дяволът. Той я използвал в качеството и на оръдие за убийство на бедната жена.”

 

Из “Цветослов советов”

 

 

 

 

Грехът, раздразнителността и егоизмът причиняват болестите

Август 27, 2014 in Начална страница, Отечески съвети

 

Една девойка-инвалид, която ползвала инвалидна количка, разказала на стареца за трудностите, с които й се налагало да се сблъсква, и го помолила за съвет. Старецът й казал: „Преди всичко се постарай да се предпазиш от излишните притеснения за своето бъдеще. Тези притеснения и страхове се явяват като болест на душата и не са свързани с физическата непълноценност. Здравият човек може да има на сметка повече от милион в някоя банка, но да живее в постоянен страх от бъдещето. Този страх се преодолява с доверие към Божия промисъл и с подвизаване в доброто.”

 

٭٭٭٭٭

 

- Отче, аз често приемам лекарства, а вие, доколкото ми е известно, не пиете даже и кафе.
- А, аз на тебе вече съм ти говорил за това. Когато християнинът с пълно доверие предава себе си на Господа, то Той изпраща мир и покой и в тялото на човека, и в неговата вътрешност. В резултат, вътрешните органи и жлезите започват да функционират нормално и ние се освобождаваме от това, което по-рано ни е безпокоило и отново се намираме здрави.
Грехът, раздразнителността и егоизмът водят ту към прекалена активност, ту към спадане на интензивността на работата на организма, следствие от което се явяват и болестите. Организмът сам знае правилния среден път и се стреми към покой. Ето например, когато имах язва, лекарят ми даде едно лекарство, което се наричаше Zantac. В момента, в който го приех, болката утихна. “Ето – си казах – това не е добре. Значи това лекарство някъде в друго място нанася вреда на организма.” И повече не го приемах, предпочитайки да търпя болката.

 

٭٭٭٭٭٭٭٭٭٭

 

Що се касае до самия него, старецът се молел само за спасение на своята душа и за нищо повече. Даже и когато бил тежко болен, когато многочислените, неизлечими, мъчителни болести с години изнуряващи неговото тяло, поставяха стареца на тънката граница между живота и смъртта, даже и тогава той не отстъпваше от своето правило. Той никога не се молеше на Бога за изцеление на своите собствени болести. Защото, както сам отец Порфирий казваше, болестта – това е Божие посещение. И горко на този човек, когото Бог не посещава. Той понастоящем е загубен за Бога. Здравият и богатият се намират далеко от вратите на рая. Както богатия, така и здравия в равна степен ги застрашава опасността така и да не влязат вътре – да останат вън от брачния чертог (Мат. 25).
Но това, което старецът никога не правеше за себе си, той просеше и чакаше от нас, неговите духовни чада.
– Молете се за мен – казваше той – защото аз съм много грешен и сам бидейки обременен от толкова болести, не съм в сила да понеса цялото бреме на всичкото беззаконие. Молете Бога да ме поддържа и да се погрижи за мен.
Веднъж заварих стареца тежко болен. Той нямаше сили не само да ме поздрави, но даже и да си изтрие потта, избликнала от силната болка на челото му. Аз бях принуден да му кажа:
– Вие, отче, сте извършил толкова голямо множество чудеса. Доколкото ми е известно, Вие сте изцелявал неизлечимо болни, даже болни от рак. В края на краищата Вие имате такова дръзновение пред Бога, каквото  не знам има ли го в някой друг на земята. Защо вие, с вашето дръзновение, не измолите Бога да ви избави от толкова болести?
- Това, дете мое, няма да направя никога!
- Но защо? Вие не молите Бога за нищо лошо?
- Защото аз не искам да принуждавам Бога!
Този негов отговор ме порази, обезоръжи и ме застави за замълча. В тези тежки часове аз оставах близо до стареца и го наблюдавах как се бори с болестта – мълчаливо и с пълно спокойствие.
Трябва да се отбележи, че по време на това тежко изпитание, не чух от неговата уста нито една дума на недоволство, негодувание и оплакване. Той не говореше за своите болести, не изразяваше ни най-малка досада за това тежко изпитание, което му беше допуснато от Богочовека Иисус. Напротив, безчислени пъти съм чувал как старецът произнасяше двете свои любими думи: „Иисусе мой! Иисусе мой! Иисусе мой!”
Любовта към стареца, скръбта и болката разкъсваха моето сърце. В тези тежки часове на всички ни беше повече от очевидно, че старецът умолява Господа да не го избавя от болките и болестите, но да го укрепи и да му даде сили да ги понесе. И това му се отдаде. Трябва да се отбележи, че винаги в подобни ситуации старецът постъпваше точно така, както и този път. Неговата молитва за помощ винаги беше чувана. Въобще трябва да се каже, че средството за решение на всички проблеми на стареца беше молитвата. Дългата, прилежна молитва, която завеща и на нас, неговите духовни чада.
٭٭٭٭٭

 

- Къде Ви боли, отче?
- Навсякъде.
- Какво да направя, отче, че да имам радост в живота.
- Чети Свещеното писание, ходи на църква, имай духовник, причастявай се със Светите Тайни – с една дума, бъди добра християнка. Тогава ще намериш тази радост, която търсиш. Ти виждаш, че сега съм болен, но съм щастлив. Така и ти, когато малко се приближиш към Христос, ще намериш радостта в своя живот.

 

٭٭٭٭٭
Една наша добра позната, много благочестива жена, сериозно заболяла. Когато й казали, че е необходимо да се направи операция, тя помолила свещениците и монасите, които познавала, да се молят за нея. Когато ние помолихме стареца и той да се помоли за болящата, той каза: „О, колко молитви за нейното изцеление, както виждам, възлизат към Бога!” По молитвите на Църквата, операцията минала успешно и тази жена оздравяла.
٭٭٭٭٭

 

По време на беседа със свои духовни чада, старецът казал:
– Лекарството против рака е много просто. Лекарите го ползват ежедневно, то постоянно им е под ръка, както това ми е известно по Божията благодат. Но Бог не им открива това средство, защото в последно време, в резултат на раковите болести, се е напълнил раят!
٭٭٭٭٭

 

Когато старецът, след поредната болест, започна да възстановява своите сили и да приема посетители, аз отидох при него. Думите, казани от отец Порфирий с тих и слаб глас, ме изумиха: „Когато бях млад, каза той, се молех на Бога за това, ако той допусне да заболея, то тази болест да бъде рак. Знаеш ли, ракът – това е най-хубавата от всички болести. Другите заболявания не ги приемаш на сериозно, надяваш се, че скоро ще се поправиш и затова обикновено вътрешно с нищо не се променяш. Обаче, когато узнаеш, че имаш рак, тогава си казваш: „Това е всичко. Това е краят. Не трябва да се залъгвам. Сега вече си заминавам.” Хората не могат да ти помогнат, ти сам стоиш пред Бога. Единствената ти надежда е в Него. Ти се хващаш за тази надежда и се спасяваш. След моята неуспешна операция на окото и след приемането на огромни дози кортизон, аз усетих главата си сякаш че се взривява. Мислех, че черепът ми се е раздробил на малки части. Болката беше страшна. Помислих си, че Бог е чул старата ми молитва, и че това е рак. Но, уви… Знаеш ли, аз бях прекратил тази молитва, след като разказах за нея на един епископ и той ме упрекна, казвайки, че зад тази молитва се крие егоизъм. Но болката беше много силна. Това беше прекрасно.”
Разказът на отец Порфирий ме хвърли в благоговеен ужас, особено последните му думи: „Болката беше много силна. Това беше прекрасно.” Колко често не ми достигаха сили да следвам стареца.

 

٭٭٭٭٭

 

Един човек попитал стареца от какво в него, както показвали микробиологичните изследвания на кръвта, има висок холестерин. Отец Порфирий отвърнал: „От притесненията и от храната.”

 

٭٭٭٭٭

 

Един мъж, при когото нервите не били наред, попитал за това стареца и той отвърнал: „Причината за твоето състояние търси в твоята душа. Как се чувства тя?”

 

٭٭٭٭٭

 

Един посетител казал на стареца:
– Отче, през последните години, когато започнах повече да се моля и да прибягвам към Тайнствата на Църквата, почти се освободих от своя комплекс на неувереност в утрешния ден.
– Така трябва да бъде – отвърнал отец Порфирий – Божията благодат те е помилвала.
٭٭٭٭٭

 

Една вечер старецът беседвал на улицата с група посетители. Разговорът бил за замърсяването на околната среда. Обръщайки се към жените, отец Порфирий казал:
– Вие, домакините, за да не се разболеете, миете плодовете и зеленчуците, а някои даже ги измиват и със сапун. Така ли е?
– Да, разбира се – отвърнали посетителките.
– Но вие не знаете това, че злото се съдържа вътре – завършил своята беседа старецът.

 

Из “Цветослов советов”

 

Свети Порфирий за тежките болести

Юли 31, 2014 in Отечески съвети

 

Светият Старец се отнасяше с особена любов и меко разположение към болните от рак.  С голямо внимание разглеждаше отделните случаи. Стараеше се да им помогне по пътя на поставяне на диагноза и особено подчертаваше каква тежка болест е ракът за нашето време. Самият той бе поразен от тази болест. Тя бе се разпространила вътре в него и, както сам казваше, бе успял да я приспи за десетки години. За лекарство използваше единствено непрестанната Иисусова молитва и изучаването на Свещеното Писание. При една дискусия в болницата “Сингру” с един университетски преподавател Старецът сподели:

 

- И аз съм правил изследвания за тази болест и съм намерил достатъчно доказателства за възникването й. Ракът главно се появява в обърканите души, в живеещите в стрес и измъчени от различни събития и подтиснати човеци.

 

Когато страдаш от нещо и ти кажат, че е рак, трябва да се отдадеш с много любов  на Бога, да утихнеш, да се успокоиш, да обикнеш всички хора и да заобичаш всичко. Целият да си любов и славословие към Бога, за да се освети душата ти, да си пълен с радост, а не: “Аз от тази болест ще умра.”  Когато се освети душата, когато се прилепи към Бога и стане спокойна, кротка и всички телесни системи на организма се успокоят, тогава ракът ако не се изцели, то поне ще остане там, където се намира.

 

Изучавайте Писанието и ще видите, че не съществува смърт  и, че  който вярва в словата на Бога – не умира.

 

Превод от гръцки

 

Из “Старецът Порфирий – духовен отец и педагог” Георгиос Крусталакис

 

За едно от чудесата на стареца Порфирий

Май 16, 2014 in Семейство

 

Младо семейство, хора дълбоко въцърковени, венчани в Църквата в чистота, със сърдечна простота предават своя живот в Божиите ръце. И Той после ги благославя с две ръце. По своя жизнен път те срещат свети Порфирий, доста известен нам съвременен светец, който със своята любов обгръща целия техен живот, вниквайки във всички негови подробности. Старецът е станал за тях железен щит, защищаващ ги от всяка опасност. Със своята молитва той отстранява пред тях всяко изпречело им се препятствие. Тихо, приятно и даже безгрижно преминават дните им. Господ ги обдарил с пет мили деца – три момчета и две момичета. По-голямата носи името на прамайката – Ева. Ева – талантливо и умно създание, не за годините си благоразумна. На неземната красота на нейното лице лежи отпечатък на преждевременното порастване. Тя е с приятно поведение и много учтива. Любима е без изключение на всички. Притегля към себе си и едновременно с това предизвиква чувство на уважение, заставяйки да се стои на дистанция. Дванадесет години. Ангел в плът. „На тия, които обичат Бога, всичко спомага в добро.” Така мислят родителите в дълбочината на сърцето си, по детски, непосредствено, славейки Бога. Какво благословение, Боже мой!

Един ден, когато Ева безгрижно пресичала улицата, един автомобил кардинално изменил живота на това семейство, изпращайки детето отначало в болницата, а оттам в света, „където няма нито болка, ни печал, ни въздишки, но живот безкраен”. Ева, по непостижим начин, непонятно как и защо, изведнъж се оказала в божествения Рай, потапяйки, не очакващите нищо подобно родители, в ада на страданията и в мъчителен шок на внезапно случилото се. Чувствали се сякаш Господ съвсем си е отишъл от техния живот. Когато всичко в живота те радва, тогава Господ е „добър”. Когато върху теб неочаквано се стоварят необратими бедствия, тогава ти се струва явно не отсъствието, а въобще неприсъствието на Бога в твоя живот. Старецът Порфирий с особено внимание съпреживявал посетилата ги скръб, насочвайки разсъдително вниманието на родителите към това, че Бог е безгранична Любов. Самите му действия били изпълнени с такава доброта, любов и вяра, че в теб не остава никакво съмнение в неговите чувства.

 

От този ден нататък целият живот на семейството се сринал. Сега вместо това, да се въодушевяват от присъствието между тях на земния ангел, ненаситно ласкан от тяхното внимание, те могат само да гледат на този живот с очите на изранената си вяра и молитва, изпълнена със страдание.

 

Но времето си тече. Другите деца растат и със своите успехи и дарования изпълват живота на майката със щастие, разтваряйки нейната болка. Животът на бащата от този ден нататък преминава в смирение, опитвайки се да приеме Божията воля. Сега в центъра на семейството е Деспина. Деспина – абсолютна противоположност на Ева. Палавница, която постоянно някъде търчи. Усмивката никога не слиза от лицето ù. От нея вее толкова радост, щастие и надежда. Целият ù облик излъчва сиянието на безгрижната невинност. В нейното присъствие осъзнаваш, че именно такива „ще наследят земята”, тя е направо като образ на жител на Небесното Царство. Гледайки я, си мислиш, че греховете, болестите, смъртта са така далече от подобни създания. И общувайки с нея, забравяш всичко негативно, всичко мрачно и опасно, което съществува в този свят. Абсолютно се умиротворяваш и се успокояваш. Разбира се, ако ти не си майката, из обятията на която се изплъзнала Ева, оставяйки те тогава в пълно недоумение, когато цялото твое съзнание не може по никакъв начин да вмести защо се е скрил от теб земният ангел, и е излязло, че ти си се заблуждавала в относителното свое земно благоденствие, сега трябва несъмнено да се разубедиш в това. И тогава ще можеш да различиш в щастието на своето семейство „заплахата” на неумолимата действителност на Божието Царство, толкова ярко изразено във византийските образи на Бога, Който не се усмихва по светски, но много убедително отправя своя взор към целия свят и към всеки човек поотделно.

 

И ето в един пролетен ден цялото семейство отива в малко манастирче в Северен Епир, недалеко от границата с Албания. Един приятел на семейството  приема монашески постриг. Той също като децата е доста жив и весел. Простоват в своята доброта и сърдечен човек. С целия свой облик, не гледайки на външната монашеска суровост, на рязкото изменение на външността, въпреки напрежението от разбирането какви строги обети е дал искрено на Бога, той по-скоро напомня радостно дете. Ето, той си играе с децата и те сами безумно се радват на тази игра. Деспина е във възторг. Около нея е изпълнено с неподправена радост и несъмнена благодат. Всичко е толкова великолепно, красиво, божествено и ти се струва, че нищо не е в състояние да помрачи тази радост. Изключено!

 

Но въпреки това не е изключено! Само четири дена след пострижението по телефона в Атина разбрах невероятната новина от нашия общ приятел.

 

- Дръж се, отче – ми казва, – няма да повярваш на това, което ще чуеш.

 

- Какво се е случило? Е? Казвай де – го моля.

 

- Ето няколко дена Деспина я боли мъдреца от лявата страна. Обикновено възпаление, както ми се струваше, причината за което ние се опитвахме да изясним, след връщането ни от Епир. Направих рентген и почти съм уверен, че при нея има остеосарком. Не мога да повярвам. Прилагам усилия, за да опровергая моята първоначална диагноза, но в края на краищата всичко се потвърждава.

 

Истинска трагедия! Аз прекрасно знаех какво значи отстраняване на долната част на челюстта: имплантация на част от тазобедрената кост или ребро в долната част на челюстта, химиотерапия, непоносими страдания и вероятност за живот в първите пет години след операцията – по-малко от десет процента.

 

По-добре смърт, отколкото да се живее в такива мъчения.

 

Да се примириш с такива събития не си в състояние. Бог, в Който вярвам, не би допуснал такова ужасно изпитание.

 

Попитах моя приятел, стоматолога:

 

- Нима е възможно една проста зъбна болка да се окаже остеосарком?

 

- Виж какво, въпреки всичко, може би се бъркаш? Би ли могъл да направиш някакво друго изследване?

 

- За съжаление отче, остеосаркомът на долната челюст много лесно и бързо се диагностицира и се предвижда много лошо стечение на нещата – ми отговаря. – Звъня ти, за да те попитам, не би ли могъл да им помогнеш да се оправят по-лесно, тъй като им предстои незабавно да летят до Америка. Не бива да се губи нито минута.

 

Беше изминало не много време, откакто бях в Щатите, сблъсквайки се с подобен случай – помагах на младо семейство гърци: превеждах им на английски и се уговарях с лекарите. Всеки път, когато виждах тяхното седем годишно момче, сърцето ми се свиваше от ужасното зрелище. Хиляди въпроси възникваха в главата ми. Стотици противоречиви чувства се бореха в моето сърце. Никога досега през живота си не бях се сблъсквал с такива трудности. За голямо съжаление детето не оживя! Той мина през такова многомесечно мъчение, което не бих могъл да нарека живот. Суровата реалност остави дълбока рана в душите на нещастните родители. Даже и най-добрите светила на медицината не бяха в състояние да им помогнат.

 

Сценарият отново се повтаря. Разбира се те ще полетят в Америка с големи надежди, в най-добрата клиника, може би при най-добрите специалисти и ще се върнат обратно в Гърция, надявайки се все още на добър изход. Те ще напуснат Америка с болно, но външно абсолютно здраво дете, отнасяйки със себе си невидимата, но напълно осезаема непоносима болка.

 

Бащата на Деспина, този истински герой, разбрал цялата истина. Майката – донякъде. Те незабавно се отправили за благословение към деденцето, така ласкаво наричали свети Порфирий. Старецът Порфирий, човек с чувствително сърце, който съчувства на всички хора, възприел тяхната болка като своя собствена, притеснявайки се много за детето и неговите родители. Единственият светъл лъч, който давал надежда, станало предчувствието на стареца: той ги посъветвал без протакане да тръгват за Америка. Изглежда, че в неговото любящо сърце, искрено обезпокоено, тлеела малка искра  надежда. Тази искра сигнализирала: необходимо е веднага да летят зад граница.

 

И ето след седмица родителите с детенцето са в Америка – някъде в щата Охайо. Какво ужасно пътешествие! Каква буря от чувства, когато надеждата се сменя от безпокойство в очакване на неизвестното. Страхът, който те гложди заради това, че ти не си в състояние да помогнеш на своето дете, е подобен на остър нож, постоянно човъркащ раната, кара душата да страда по-силно от тялото. Единственият им спътник, с който те нито за миг не се разделят и който ги утешава – е молитвата на стареца. И, едва виждаща се, надежда за чудо .

 

Събитията се развиват с главоломна бързина. Три дена след пристигането в Щатите се назначава операцията. Детето минава още едни изследвания. Страшната диагноза отново се потвърждава, лекарите без заобикалки назовават нещата с действителните им имена. Към това ги подтиква професионалният им дълг и манталитетът на лекари.

 

Настава денят на операцията. Четири и половина по атинско време. Телефонът им звъни. В слушалката се чува гласа на майката:

 

- Здравейте, отче! Как сте? Нервите ми не издържат! Тъкмо отнесоха моята Деспина в операционната. Казаха ми, че операцията ще продължи седем часа. Имам чувството, че ще полудея! Вчера ми показаха как трябва да я храня. Дадоха ми малко куфарче с инструменти, защото след операцията тя няма да бъде в състояние сама да си отваря и затваря устата – ще трябва да го правя аз. Днес ми показаха друго детенце, оперирано преди една седмица, за да знам, с какво ще се наложи да се сблъскам – аз едва не загубих съзнание. Отче, повече не мога! Повече не мога! Умолявам те, моли се за нас.

 

Аз не знаех какво да й отговоря. А и какво можеше да кажа? Разбира се, аз казах нещо, но не мога да си спомня какво. Някакъв набор от думи, които вървят отмерено в ред, но заедно не съставят осмислено предложение и не дават на човека никаква психологическа поддръжка и надежда.

 

Затворих телефона. Осем и петнадесет по местно време на щата Охайо. Тя искаше да се помоля. Каква молитва мога да принеса аз на Бога?! В мен практически не остана надежда, вяра, а и старецът, разбира си, се молеше. Какво можех да кажа на Бога? Той не вижда ли нашата нужда? Нима не вижда нашата трагедия? До днешния ден Господ не ни оставяше с Неговата любов, защо сега ще ни остави? И как да прося от Бога милост, ако съм нападнат от съмнения? Срам ме е.

 

В края на краищата и аз казах няколко молитви към Бога. Взех броеницата и Го помолих Той да ни помилва всички. Това беше възможно най-лекия изход от тази ситуация – само да не ме надвиват помислите. Ако аз бих бил Бог и виждах такъв молещ се нещастен и духовно нищ свещеник, аз наистина бих го съжалил, както самия него, така и Църквата, имаща такива жалки служители.

 

Времето незабележимо тече. В пет и двадесет отново звъни телефона. Отново е майката на Ева от Америка:

 

-  Отче, скоро ще я изкарат от операционната. В крайна сметка не са открили нищо в нея. Всичко е минало с просто изваждане на зъба. Казаха ми, че има киста и че това не е толкова страшно. Ти знаеш ли, какво е това? Аз не. Надявам се да ми казват истината. Ако можеш поговори със стареца, не можем да го открием никъде.

 

Аз разбира се, изразих своята радост, обаче останах в пълно недоумение. Това е абсолютно невъзможно! Изключено!

 

Веднага звъня на моя приятел-стоматолог и му съобщавам новината. Поговорихме малко, разсъждавахме  и стигнахме до следния извод: диагнозата е очевидна: остеосаркомът се открива лесно, още повече, че момичето е изследвано два пъти, и тук и в Америка, а разликата между киста и остеосарком е огромна! По-вероятно, болестта е в последен стадий и лекарите не са рискували да оперират. Или пък психическото състояние на бедната майка е било толкова критично, че от съжаление, са решили да й разкажат тази красива приказка. За съжаление, всичко е толкова трагично, че даже не можехме да си представим.

 

Ние решихме да позвъним на стареца: може би той е поговорил с бащата на Деспина и знае нещата в действителност.

 

Лекарят звъни.

 

Старецът отговаря: „Преминахме през огън и вода и Ти ни изведе в покой.” С Деспина всичко е наред. Махнали и едно зъбче, и ние, и тя се успокои. Сега започва славословието. Нищо друго!

 

- Какво, звънил ли ти е бащата на Деспина?

 

- Не, аз още с никого не съм разговарял. Аз се молех и едва сега включих телефона, когато почувствах радост в душата. Слава Богу всичко е наред с Деспина! Когато говориш с тях, кажи им, да не бързат с полета, нека една седмица да разгледат Америка.

 

Вместо тумор открили киста, вместо премахване на челюстта изкарали само един зъб. Вместо смъртен вкус ние придобихме неповторим опит от съзерцание на чудото. Чудо, сътворено от Господа. Което не би се случило, ако не бе участието на св. Порфирий.

 

Веднага след като завърши лицея, Деспина се омъжи. Днес тя е многодетна майка. Определящите й, характерни черти са – искрена гореща вяра, откритост и добро сърце. Както и преди тя е изпълнена с живот. Животът й е постоянно чудо. Не се нуждае от нищо. Единственото, което не и достига – това е… един зъб. За щастие това е мъдрец, и неговата липса не е забележима. А дори и да се виждаше, то би я правило още по-красива. Това не би показвало реалността, не това, което се вижда, а това, което се отразява вътре в нея. „Светият Дух диша, където иска.”

 

Източник: Православие ру

 

В утешение на скърбящите и болните

Февруари 1, 2014 in Отечески съвети

 

Често пъти изпитанията, които ни постигат са антибиотик, даван от Бога за болестите на душите ни, и те много ни помагат в духовно отношение. Човек понася една мека плесница и с това се размеква и сърцето му. Бог естествено знае в какво състояние се намира всеки от нас, но понеже ние не знаем, допуска да бъдем изпитани, за да познаем себе си, да открием скритите в нас страсти и да нямаме неразумни претенции в деня на Страшния Съд. Защото, дори и да пренебрегнеше страстите ни и да ни вземеше така, както сме си, в Рая, и там пак бихме създавали трудности. Затова Бог позволява на дявола да причинява тук изкушения, които да отърсят от нас мръсотията, така че душата ни да се смири и очисти чрез скърбите, след което Той ни дава благодатта Си.

 

Истинската радост се ражда от горчивината, която човек понася с радост за Христа, Който понесъл горчивини, за да ни спаси. Християнинът трябва особено да се радва, когато го постигне някое изпитание, без сам той да е дал повод за това.

 

Понякога казваме на Бога: “Боже мой, не зная какво ще сториш, изцяло Ти предавам себе си, за да ме направиш човек”. При което Бог се захваща да ме направи не само човек, но и свръхчовек, затова и оставя дяволът да дойде да ме изкушава и мъчи. Сега гледам как действа чрез раковите болести и се смея. Бре тоя дявол!  Знаете  ли вие с какъв сапун дяволът умива човека, когато Бог му позволи да го изкушава, за да бъде изпитан? С пяната на злобата му. Хубав сапун… има!

 

Бог гледа отблизо страданията на децата Си и като добър Баща ги утешава. Защото, как мислиш, нима иска да гледа детето Му как се мъчи? Взема предвид всички негови мъки и сълзите и след това му заплаща за тях. Единствено Бог дава  истинска утеха в скърбите. Затова човек, който не вярва в истинския живот, който не вярва в Бога, за да потърси милостта Му в изпитанията, които претърпява, тъне в отчаяние и животът му няма смисъл. Винаги остава безпомощен, безутешен и измъчен в този живот, но и осъжда душата си за вечността.

 

Духовните хора обаче, понеже посрещат всички изпитания в близост до Христа, нямат собствени скърби.

 

Източник: “За семейния живот” Славянобългарски манастир “Св. Вмчк Георги Зограф”, Света Гора, Атон

 

За срещата, която трогнала до дъното на душата му руския патриарх Кирил

Септември 27, 2013 in Видео, Начална страница





Болките и скърбите в нашия живот

Септември 3, 2013 in Външни


старец Ефрем Филотейски

Болката съкрушава съществото човешкото. Тя е огън пояждащ.
Житейската пътека – това са болка и сълзи; по нея навсякъде има тръни и бодили. На всяка крачка – Кръст, борба и скръб, Гетсимания и Голгота. Болката постоянно ни пронизва като с остро копие. Ако можехме да вземем земята и като гъбка да я изтискаме, биха потекли кръв и сълзи.

изглед от пустинята Сонора в щата Аризона

Дните на човека са като трева; като полски цвят – тъй цъфти той – казва псалмопевецът, (Пс. 102:15) [1].
Всичко прекрасно е свързано с болка, но и болката ни води към радост. Розата създава бодли, а от бодлите израства роза. Дъгата обикновено се появява след буря. Бурята трябва да отмине, за да започнат да се виждат на небето звездите.
Разсъждението, просветено от християнската вяра и любомъдрие, ражда способност прозорливо да гледаме в дълбочина на нещата. В болката то вижда радост и надежда, защото и Христос е възтържествувал чрез болката на Страданията и Кръста.

параклис в манастира на ста. Ефрем “св. Антоний Велики” в пустинята на Аризона

За да създадем шедьовър в изкуството се изисква усилена работа с чука. Великите души дължат своето величие на тежки скърби. Златото и скъпоценните накити отначало минават през огнено горнило.
Болката съкрушава същество човешкото. Тя е огън пояждащ. Тя е буря и щорм. «Вътрешностите ми са като развълнувано море, не намират никогда покой, – казва Соломон. Има моменти, когато изпитанията връхлитат едно след друго или се стоварват едновременно заедно всички. Кръстът тогава е твърде тежък. Напрежението стига своя апогей. Душата изпитва такава тежест, че едва се крепи. Всичко наоколо и вътре ни се вижда черно. Наоколо мрак, наоколо безизходност. Свети Григорий Богослов кзава: „Доброто отмина; бедите предизвикават и явстват; пътят минава всред нощ; отникъде фар не се вижда, Христос като че ли спи” [2].
Житейските скърби са като копия и ножове. Копия и ножове, които безмилостно разкъсват и раздират сърцето, изгарят и парализират, обезсилвайки го съвсем.
Единственото, което ни остава в такива моменти, – е да въпием, да плачем и едновременно горещо да се молим на Бога:

стареца Ефрем Филотейски-Аризонски

„Помилуй ме, Господи, … потресена е силно душата ми… Уморен съм от моите въздишки ” [3], „Сърцето ми стана като восък, разтопи се…” [4], „Помилуй ме, Господи, защото съм в утеснение… изнури се от скръб животът ми, и годините ми – от въздишки… забравен съм в сърцата като мъртъв…” [5], „Сълзите ми бяха хляб за мене денем и нощем… защо униваш, душо моя, и защо се смущаваш?” [6].
Човекът е поставен за цар на творението, но венецът му е сплетен от тръни. Понякога пътят на живота му се удава като песен и радостна симфония, но по-често този път минава само като безкраен скръбен траурен марш.
Въпросът за смисъла на страданията е вечен. Той е изучаван от философи и социолози, психолози и многожество други. Но истинният му отговор – е в християнството, във вярата, в Закона Божий.

старецът Ефрем Филотейски и старецът Ефрем Катунакийски

Този отговор е двойнствен. От богословска страна, болката е резултат от падение, както и другото зло. Тя е резултат от неправилно използване на свободата, плод на непослушание. От страна етична и нравствена, тя е средство за придобиване на добродетели и съвършенство.
„Ще почитам винаги Бога, – казва св. Григорий Богослов, – каквито и изпитания Той да допусне да ме постигнат. Болката за мен е лекарство на спасение” [7]. А св. Василий Велики казва така: „И тъй като Бог ни приготвя венеца на Своето Царство, то повод за добродетелта нека бъде болестта” [8].
Скърбите, – казва св. Йоан Златоуст, – ни поставят по-близо до Бога. И ако мислим за ползата от скърбите за вечността, то няма да скърбим [9].
Свети апостол Павел, претърпял толкова гонения и скърби, цял уязвен от „Господните рани”, учи, че Бог допуска човек да страда „за полза, за да сме съпричастни с Неговата светиня” Евр. 12:10 [10].
Бог има хиляди начини, да ти покаже Своята любов. Христос може да обърне нещастието в мелодична песен на славословие. „Скръбта ви нека се обърне в радост” – казва Господ, (Йоан. 16:20) [11].

стареца Ефрем Филотейски-Аризонски

Каквото е сражението, такава е и победата. На небесното тържище няма евтини неща. Времето на страданията и жертвата е време на благословение: след всеки кръст – има възкресение. Какво от това, че сега ние страдаме и непрестанно ридаем? „Еже бо ныне легкое печали нашея, по преумножению в преспеяние тяготу вечныя славы соделовает нам” – казва апостол Павел. 2 Кор. 4:17 [12].
Човекът, който претъртърпява страдания, е истински подвижник, удържащ славни победи, и в пълнота ще получи като награда вечни блага. „Ихже око не виде, и ухо не слыша, и на сердце человеку не взыдоша, яже уготова Бог любящым Его”, – казва апостол Павел в Посланието към Коринтяни 1 Кор. 2:9 [13] .
Този, който гледа страданията през призмата на вечността, е вече победил. Той е избраник, с непреклонна вяра в Бога достигнал до радост, вкусил благостта на Господа; той – е потенциален венценосец. Той може след апостол Павел победно да възкликне: „Подвигом добрым подвизахся, течение скончах, веру соблюдох: прочее убо соблюдается мне венец правды, егоже воздаст ми Господь в день он” 2 Тим. 4:7-8 [14].
В такова духовни измерение преодоляването на болката и преобразяването й в изкупителна радост става реалност. Това е промяната, извършвана със силата Божия. Такова обновление, абсурдно за рационално мислещия човек, е следствие от християнската вяра. Ако за безбожния материализъм такова обновление е неразрешим въпрос, а за човека плътски – е мечта, то за вярващия това е великото чудо на промяната Божия.

стареца Ефрем Филотейски-Аризонски

Духовното отношение към страданията дава решението на великия въпрос и води от мрака към светлината.
И тъй, трябва да се отнасяме към скърбите, които ни постигат, като към благословение Божие. Зърното в земята се тъпче, разлага се и тогава произвежда живот. Богата е благословената реколта на скърбите. Велико е благословението Божие на полето на сълзите – благословението, което придобива онзи, който истинно вярва благодарение дара на разсъждението. Благословение Божие и милост почиват върху онези, които са минали през горнилото на многообразните скърби, укрепени от Божията сила и разсъждение.
Тях ги очаква безсмъртна и всеблага почивка в Бога! Амин.


Източник: Царство малое
[1] Пс. 102:15.

[2] св. Григорий Богослов «Писма. Към Евдоксий, ритор».

[3] Пс. 6:3, 4, 7.

[4] Пс. 21:15.

[5] Пс. 30:10-11,13.

[6] Пс. 41:4,6.

[7] св. Григорий Богослов «Стихотворения. За болестта».

[8] св. Василий Велики. “За това, че Бог не е виновен за злото”.

[9] «Тълкувание на отец наш свети Йоан Златоуст, архиепископ Константинополски, върху свети евангелист Йоан», беседа XXXV-та.

[10] Евр. 12:10.

[11] Йоан. 16:20.

[12] 2 Кор. 4:17.

[13] 1 Кор. 2:9.

[14] 2 Тим. 4:7-8.

За болестите, скърбите, ропота и търпението

Август 14, 2013 in Беседи, Начална страница

 

Схимонах Павел обичал често да споменава спасителността на скърбите, които Бог праща, стига само те да бъдат понасяни търпеливо, без ропот с благодарност към Бога. „Животът на християнина – казвал той – не може да мине без изпитания. Стръмен е пътят и тесни са вратите, които водят към вечен живот. Бог праща изпитания, защото ни обича и желае да се спасим. Страданията ни предпазват от духовно безделие. И понеже Бог не иска да ни вижда празни, все ни праща по някоя скръб. Празнотата води към порочност, а изпитанията ни предпазват от самозабрава. Когато искат да изпитат в морето новите кораби, никога не ги пускат във водата без товар. Ако няма друго нещо, с камъни и пясък ще ги напълнят, за да не се обърнат във водата. Тъй и Бог, Милостивият, за да не потънем в гордост и самозабрава, ни дава да носим тежестта на страданията. Колко благ и мъдър е Той! Праща скърби колкото можем да носим. Ако някой мисли, че е наказан повече, отколкото е в състояние да понесе, то е поради ропота му, а не поради прекомерната тежест на товара. Бог е премъдър стопанин. Той не претоварва магаренцето.

 

Когато един стопанин е разумен, той ще прецени колко товар ще тури на гърба на магаренцето. Тогава и товарът ще бъде пренесен където трябва, а и добичето ще остане живо и здраво. А когато е претоварено някое магаренце, то спира, не върви спокойно, опъва се, търси облекчение. Ако господарят му е умен, ще се сети и ще си каже: „Моето магаренце не може да носи толкова бреме”. При първото ханче още той ще го разтовари и ще каже на ханджията: „Приятелю, да отсипем половината жито от този чувал, че магаренцето ми не може да го носи”. Ако пък господарят е неразумен, щом види, че магаренцето се опъва и не върви ще вземе да го бие и ще го съсипе от бой. Тогава и товарът остава там, и магаренцето умира. Но нашият Небесен Отец е Премъдър и Премилостив Стопанин. Той не ни претоварва. Само че ние трябва да имаме пълно доверие в Божия промисъл и да носим с търпение кръста, който Бог ни е дал.

 

Някой си отшелник се оплаквал, че му бил много тежък кръстът и молел Господа да му даде по – лек. През нощта му се явил ангел, пратен от Бога, и му рекъл: „Де ти е кръстът? – „Ето го!” – отговорил отшелникът. – „Дай го тук!” – заповядал ангелът. Отшелникът го поставил пред нозете на ангела, който го хвърлил в една грамада от кръстове, па рекъл на отшелника: „Избери си който кръст ти хареса! Тук са кръстовете на всички хора”. Отшелникът почнал да ги изпробва: подигне един – много тежък. Подигне друг – не му стои добре, убива му. Вземе трети – много дълъг. Хване четвърти – пак неудобен. Дълго избирал, докато най – сетне намерил един кръст който бил като че тъкмо  за него направен. „Ей този кръст искам да имам” – казал той. Тогава Ангелът му рекъл: „Ами че той е твоят, предишният ти кръст! Бог дава всекиму кръст, подходящ за него”. Като се събудил, отшелникът благодарил за небесния урок и престанал да роптае.

 

Един ден брат Н. Отишъл да види схимонах Павел, понеже чул, че се бил разболял. Намерил го едва дишащ. Схимонахът станал от одърчето си, макар и с големи усилия, и седнал на него.

 

- Как си, дядо Павле? – попитал дошлият.

 

- Благодаря на Бога – отговорил схимонах Павел – много е снизходителен към мене грешния! Болести ме нападнаха. Всичко ме боли. Но такъв е пътят. Ще се търпи! Бог ме милва чрез тия страдания. Нали помниш какво казва премъдрият Соломон:  Който жали пръчката си, мрази сина си ( Прит. 13:25). Тъй е и с нас. Ние сме Божии деца и Бог като премъдър баща ни праща разни болести и страдания, за да ни смири. И мене, многогрешния, ме нападнаха страшни болки. Казвам ти го, не за да се хваля. Говоря истината.

 

 

Братът се зачудил – как тъй онова, от което ние се оплакваме, схимохах Павел смята, че може да бъде повод за похвала! А той помълчал малко, замислен над нещо, и после продължил като че озарен от светло прозрение:

 

О, каква премъдрост! Каква бездна от премъдрост Божия! Бог вижда, че някой е в опасност да погине и веднага му праща болест или някакво друго наказание. Така Той ни смирява. Така спасява душите ни! Мъдрият човек е благодарен и се радва на болките, а неразумният роптае. Свети Иссак Сирски ни предупреждава: „Когато намираш неизменно спокойствие (благоденствие) по твоя път тогава бой се; защото отстоиш далеч от правите пътеки, по които са ходили страдалните нозе на светиите” ( Слово 78). Ако знаем какво радостно спасение ни чака, никога не бихме се мръщели пред скърбите. Ние сме лениви за спасението си. Доброволно няма да сторим нещо добро и доброволно няма да се мъчим за Бога но нека поне неволно потърпим малко болести заради Него, та да се спасим! Господ иска да ни помогне в спасението, и затова ни праща горчиви болки. Каква любов Божия! Когато някой е болен лекарят не му предписва захар и пасти, а горчиви лекарства. Ако болният е разумен и иска да оздравее, ще приеме горчивото лекарство с благодарност. Ако пък е неразумен, ще се мръщи и ще го отхвърли, но ще си остане болен. Лекарството е неприятно, ала цери. И скръбта е горчива но лекува душата. От нас се иска само това – с благодарност да приемаме всички скърби от Бога и да търпим, Помниш ли притчата за бедния Лазар? Какво добро направи той? – Никакво! Само търпеше заради Бога и не роптаеше. Ни поклони правеше, ни милостиня даваше, ни други поучаваше, а само лежеше немощен пред къщата на богаташа и с благодарност събираше трохите, които падаха от богаташката трапеза. И за това свое търпение получи вечно блаженство. Също и Иов търпеше и не роптаеше при тежките си изпитания. Жена му го съветваше: Похули Бога, за да умреш и да престанеш да се мъчиш! А той и отвърна: Говориш като безумна! Само доброто ли да приемаме от Бога, а злините да отхвърляме? ( Иов 2:9-10)… И светите отци търпяха, много търпяха и не роптаеха. Всички те се пазеха от ропота като от огън. Защото той вреди на душата и последствията му са много страшни.

 

Ропотът е слана, която попарва душата. Есенно време, когато още не са събрани пиперките, а времето се изясни и застудее, някой по – опитен градинар ще каже: „ Я да оберем пиперките!” А неопитните новаци ще възразят: „ Защо толкова рано?” – „Защото може слана да падне!” – „ Че какво от това, ако падне!” И те не се покоряват и не обират пипера. На другата заран гледат – сланата го попарила. Те откъсват една чушка, отхапват я, а тя не се яде – горчи като отрова! Тъй ропотът, уж наглед нищо не е, но попарва добродетелите и отравя душите. Затова Бог така строго забранява ропота. Колко много души загинаха от ропот! Евреите в пустинята роптаеха, и затова измряха. Малцина само видяха Обетованата земя (срв. Числ. 14:2-38). Бог дава награда за търпението в бедите. Възроптаем ли, загубваме наградата. Като Божии чеда ние трябва да вярваме, че нашият Небесен Татко ни праща всичко за наше добро. Щом види, че някой се е самозабравил, ще му изпрати някоя скръб, за да се опомни. Щом види, че някой се е възгордял, ще го спъне, за да падне, та после чрез покаянието си да се смири. Тъй Бог е смирявал мнозина. Без Бога никога нищо не е било и няма да бъде! А за ония, които обичат Бога, всичко служи за добро (срв. Рим. 8:28). Те и когато са богати, се спасяват чрез щедростта си към бедните, и когато са бедни, се спасяват чрез търпение и смирение.

 

Когато помълча малко схимонах Павел продължи: „Но във всичко трябва да проявяваме разсъдителност, защото ако не сме разсъдителни ще почнем да вършим доброто за зло и да не се ползваме от злото за добро.

 

Има монаси, които се трудят повече, отколкото Бог иска, и в престараването си сами се любуват на себе си. А когато Бог им отнеме възможността да се трудят както си искат и им прати например болест или телесна немощ, за да ги смири тогава те негодуват против Бога и казват:  „Аз не желая Боже, тази участ. Аз жадувам да се подвизавам, да постя усилено, да правя много поклони, да се самоизмъчвам, да работя за спасението си, а не да лежа немощен и други да ми прислужват!” Такива монаси не знаят какво искат. Бог често пъти забранява на монаха разните подвизи и му праща болести, защото подвизите възгордяват, а болестта смирява. По – голяма награда получава онзи, който понася безропотно всичко, каквото му дойде до главата и като търпи се смирява, считайки, че заслужено страда, отколкото оня, който сам си избира какви подвизи да върши”…

 

Но за да не изпадне в противоположната безразсъдност, схимонах Павел казва: „Вярно е, че болестите смиряват, ала и тях човек не бива да ги търси и желае против Божията воля, защото не знае дали ще може да ги понесе безропотно и дали няма да погине под тежестта на кръста, който сам си е избрал. В Света Гора имаше един брат, който се разболя много тежко. Монасите го питаха: „Отде ти е тая милост Божия да пострадаш тук на земята?” – Той отговори: „Аз си я изпросих от Бога. Цял живот се молих Господ да ме накаже с тежка в тоя век, та в бъдещия да не бъда наказан.” Но един от по – начетените братя като чу това, за да го смири и му принесе духовна полза, ми рече: „Неправилно си се молил, братко. Това е много опасно! Светите отци не дават тъй да се молим, а всякога да казваме: „ Господи, да бъде Твоята воля!” Бог знае най – добре що е полезно за нас. Той няма нужда някой да Го учи. Каквото Той прати, то е най – добро за нас, стига да го понасяме без ропот.” Болният брат се уплаши от тия думи и се разкая. Той поблагодари за поуката и със смирението си се спаси.”

 

Из книгата “Схимонах Павел Рилски”

 

 

 

 

Защо това се случи с мене, Боже?

Август 12, 2013 in Начална страница, Семейство

 

Млада двойка. Запознали са се съвсем отскоро. Единствената им мечта била да живеят в любов. Колкото може повече да се обичат един друг. Колкото може по-пълно! Колкото може по-дълбоко! Това е то-истинският живот. В това няма само сладост и красота, в него има и сила. Такава любов не може да е егоистично чувство, не е ограничена само от себе си, не е самодостатъчна. Любовта ражда, умножава, дава живот.

 

В този кръговрат на любовта те се женят, и ето вече чакат детенце. То е съсредоточие и смисъл на съвместният им живот. Всичките им мечти сега са свързани с него, в детето са събрани всичките им надежди. За първи път в тяхната любов влиза някой трети. Той още не се вижда, но дори със самото си присъствие умножава и укрепва тяхната любов. Измененията, протичащи в женското тяло, потвърждават появата на новия живот, който не само е роден от любов, но и сам ражда любов. Мъничкият невидим малчуган, когото те разбират без думи, дава нов живот на родителите. Те откриват за себе си не само, че се обичат по-силно, но и някак различно. Тяхната любов е придобила някакво ново, по-високо равнище.

 

Младата жена се чувства майка още преди раждането на детето. Тя само очаква мига, когато ще може накрая да прегърне детето си. Настъпва денят на раждането. Естествената болка се сменя с радостта от появата на новия живот, очарованието на новото присъствие в дома, изумление пред неповторимите черти на новата личност. Заедно с нея идват и безсънните нощи, радост, вълнения, безпокойства, грижи, прегръдки, целувки, играчки, мечти. Детето започва да се усмихва, да говори, да ходи, да прави първите пакости, започва да ходи на училище.

 

От ден на ден нашата привързаност към детето расте. Страхове и опасения се сменят. Ние чуваме, че чуждо дете е заболяло тежко. Усмивката изчезва от лицето ни. Но не за дълго. Дълбоките вътрешни страхове определят нашия душевен свят и отразяват нашите настроения. Не, това е невъзможно! Това не може да се случи с нас. Съществува някаква причина, поради която болестта е почукала в чуждия дом. Вероятността от това, да посети и нашето дете е нищожно малка, тя почти не съществува. Събирайки трохи от вяра, ние мислено се ограждаме с кръстно знамение. Ако Бог съществува, Той ще ни запази, когато дори и душевно сме Го призовали. Още повече, Бог е любов. Той ще ни съжали и бедното ни мъниче. То е още толкова невинно. По време на игра на него му става лошо, или веднъж сутрин вдига температура, и ние не можем да я свалим в продължение на няколко дена, или по непонятна причина то боледува постоянно. Ние се страхуваме, правим му изследвания, обаче не ни напуска увереността: резултатите ще покажат, че детето се оправя, или, в най-лошия случай, то е заболяло от някаква детска болест, от която се е боледувало преди, а в наши дни успешно се лекува.

 

Дните минават. Безоблачното небе на нашата радост е пронизано от мълниите на медицинските присъди. Това е рак. Името на диагнозата ни напомня морски деликатес. Но сега в нас възниква впечатлението, че този рак с едната щипка стиска нашия разум, а с другата раздира сърцето ни. Това чудовище изяжда и мъчи цялото ни същество.

 

Не искаме да мислим за това, не можем да го осъзнаем. Съвсем неотдавна ние се прегръщахме и радвахме, че Господ ни е изпратил малък Ангел. Днес нашите прегръдки приличат на съсъд изпълнен със сълзи и ние се боим Господ да не ни отнеме Ангела, когото считаме за свой.

 

Бурята на медицинските изследвания се сменя с мъчителното нашествие на безответното „защо”? Боже мой, защо такава болка? Какво е виновно това невинно създание? Защо това се случи с моето дете, което ми изглежда най-доброто в света, а не с някое чуждо и далечно от мене? Защо трябва да страда безмълвно и безропотно, да боледува, даже не подозирайки, какво ще му се наложи да изтърпи? Защо над него надвисна заплахата толкова рано да остави своите играчки, своите братя и сестри, родителите си, този свят? Защо всичко това се случи с нас? Никаква логика не може да ни помогне, никакво обяснение не може да ни утеши, никакво слово да ни подкрепи, никакъв бог да се докосне до нас.

 

Ние се изтръгваме от този кръг и търсим прибежище в очакване на някакво чудо. Ами ако се случи? Христос е възкресил дъщерята на Иаир и сина на Наинската вдовица. Той изцелил дъщерята на хананейката и слугата на стотника. Бог особено обича децата и ни насочва постоянно да се учим от тяхната невинност. Неговата любов е неизчерпаема. Колко чудеса се случват някъде далеко от нас, колко е имало в миналото! Защо да не се случи и сега, с нашето дете? Какво е това за Бога? Нима Той не може да сътвори едно малко чудо?

 

Нашият стремеж да се утешим по този начин само увеличава изкушението. Чудото за това е чудо, защото се случва крайно рядко. Ако се случи с нас, няма ли да е несправедливо? Защо някои живеят в постоянно благодатно присъствие на Бога, а други са лишени от това? Защо едни прославят Бога, а други (мнозинството) се смиряват невероятно и Го умоляват? И отново ако Той може да твори чудеса, защо не изцелява всички или, още повече, въобще не премахне болестите, за да преживеем малкото си години, които са ни отпуснати, радостно и мирно? Може би Бог съществува за това, за да страдаме, или въобще Го няма, а ние просто се мъчим и страдаме?

 

Някой ни казва, че Бог ни обича и затова допуска такива изпитания. А тези, които ни утешават, които отвръщат на нашата болка със съвети и слова, защо тях Бог не ги обича, а само нас? Защо техните деца безгрижно играят и се смеят, а нашето, отслабнало и бледо, живее сред лекарства и системи? Защо техните деца се шегуват и правят пакости, а нашето живее с напразната надежда и вяра в лъжата ни, че скоро всичко ще е наред и то отново ще се върне в училище? Защо те правят планове относно децата си, а ние се боим даже да мислим за бъдещето на своето дете?

 

И ако предположим, че Бог реши да не боледуват децата, то как ще може да търпи да страдат и да се мъчат възрастните? Как това се съвместява с Неговата любов и Божество?

 

Защо нашият живот е толкова трагичен? Защо се страхуваш да обичаш? Защо не се решаваш да се отдадеш на другия? Защо не се решаваш да се привържеш към някого? Защото колкото по-силна е любовта, толкова по-болезнена е раздялата. Колкото са по-дълбоки чувствата, толкова повече е болката. Наистина-защо?

 

В някакъв миг тези „защо” достигат предела на поносимостта. Някой ни съветва да не задаваме въпроси: не може да питаме Бога „защо”. Може би именно поради този грях страда и нашето дете.

 

И все пак тези „защо”, когато са продиктувани от смирена и тиха болка, не само съставляват образа на нашето истинско „аз”, но изразяват и най-дълбоките битийни съмнения на този свят.

 

Благословението на болката

 

Тези „защо” са благословени! Осветил ги е Сам Христос, умирайки на Кръста: Боже мой! Боже мой, защо си ме оставил? (Мт. 27:46). Боже Мой, защо си направил това с Мен? Какво съм ти направил? Нима не съм Твой Син? Това е този въпрос, който задаваме и ние, но и той е останал без отговор. На него не било отговорено по видим начин. Последвалите събития открили отговора.

 

Множество подобни горчиви въпроси са изрекли устата на многострадалния Иов и е изписало перото на пророк Давид: свещената история е запечатала трагичната смърт на техните деца. Едновременно тези двама човека ни явяват пример за удивителна вяра, издържливост и търпение.

 

Този въпрос обръща към Бога, задаваме го на себе си и на тези хора, които особено ни обичат. Задаваме го главно за това, за да изразим това, което се случва в нас и в същото време се надяваме, че някой ще ни съжали. Кой може да ни даде отговор?

 

Свети Василий Велики, обръщайки се към един скърбящ баща му казал, че болката прави човека дотолкова чувствителен, че той става подобен на око не понасящо и най-малката прашинка. Даже най-нежното движение усилва болката на страдащият човек. Думите, които се привеждат като логически аргументи, стават нетърпими. Само сълзите, само недоумението, мълчанието, вътрешната молитва биха могли да успокоят болката, да просветят тъмата и да породят крехка надежда.

 

Болката не само ни пробужда, но и ражда любов в тези хора, които ни обкръжават. Те се опитват да се поставят на наше място. Чувствайки себе си защитени, те се опитват да разделят нашите чувства, не толкова приятни за тях. И това им се отдава. Болката поражда любов и едновременно с това-изпълнена с любов връзка с нашите ближни. Болката ражда истина. В нашето сърце израства състрадание към другите хора. В това се крие отговора. Така в нашето сърце идва утешение. Неговата сладост и мир се усещат повече, отколкото тежестта на преживяната болка.

 

Както свидетелства науката, от едни и същи родители могат да се появят множество съвършено различни деца. Ние се различаваме един от друг външно, а вътрешния свят на всеки човек е уникален. По силата на това ако някой страничен се опита да даде отговор на нашия съкровен въпрос, той ще наруши свещеното ни право: ние сме длъжни да намерим своя собствен отговор, приготвен ни от Бога. Чуждата мъдрост ще разруши истината и свободата от Бога вътре в нас.

 

Голяма грешка се крие в това да очакваме отговор отвън, от някой друг. Кой от мъдреците, просветените хора, философите, свещениците може да е уверен в правилността на привежданите аргументи и знае отговора на толкова личния ни въпрос? Отговора можем да открием само вътре в себе си. Не в някакви аналогични случаи, не в дебелите книги, не в рецептите за утешение на мъдреците. Отговорът не се намира някъде отвън, не го знае никой друг. Той се ражда вътре в нас. И нашият собствен отговор е дар от Бога.

 

В крайна сметка на всички тези „защо” няма отговори, които очакваме по нашата човешка немощ и оскъдност. Невъзможно е да намерим решение ако следваме обичайната логика. Затова и Христос е казал малко за смъртта. Той просто я е приел и понесъл страдание и болка, повече от който и де е друг. И когато възкръснал, устата Му били изпълнени повече с живо дихание, отколкото със слова. Той нищо не казал за живота или за смъртта-само пророчествал за мъченичеството на Петър. На болката е невъзможно да се отвърне с аргументи. Смъртта и несправедливостта нямат логическо обяснение.  Тези въпроси се решават от диханието и полъха, които излизат само от Бога. Те се разрешават от Светия Дух и се преодоляват със смиреното приемане на волята Божия, която винаги е истинна и едновременно толкова непостижима.

 

Изпитанието поражда буря от въпроси, на които няма отговор. И ние, вкопчили се в тези „защо”, „може би” и „ако”, съхраняваме надежда и преживяваме в този свят, очаквайки нещо по-здраво и постоянно. Но него го няма в предложеното ни човешко решение, то се крие в неочакваното и свръхестествено божествено утешение. Всеки наш опит да го заменим с нещо човешко завършва с трагедия. В диалог с болката, несправедливостта и смъртта ние сме принудени да излезем от пределите на човешките измерения. В това се крие не само изход от изпитанието но и благодеяние.

 

Единствената възможност

 

 

В края на краищата, ако можем да зададем въпроса сами, то отговор на него трябва да чакаме. Или няма Бог, или Той е допуснал това изпитание, за да ни дарува уникална възможност. Ако го нямаше Разпятието не би имало и Възкресение. Тогава Христос би бил просто добър учител, а не Бог. Бог ни дава уникална възможност до са надигнем над своите слабости, да излезем извън пределите на човешките измерения. На нас ни остава единствено да видим тази възможност и достойно да я използваме. В този случай духовната полза от случващото се ще бъде много повече от силата и болката на изпитанието.

 

Смъртта, болката, несправедливостта са тайнство, което можем да нарушим с невнимателна дума. В тези обстоятелства истината не може да бъде изразена като мнение или аргумент, а се проявява в смиреното понасяне на болката. Това е път на границата между живота и смъртта, между ропота и славословието, между чудото и несправедливостта, с неговите неочаквани обрати,  явяващи ни истината за живота. На този, който устои в изкушението, истината ще се открие в такъв вид, в какъвто той никога не си я представял. Този, който може да вмести болката ражда първозданна чувствителност и му се разкрива такава действителност, която иначе е невъзможно да се види. Работата не е там, че ще се случат някакви събития или откровения-те и така си съществуват. Работата е там, че ти се отварят очите и ти можеш да ги видиш. За съжаления съществува безспорна истина: само изгубвайки нещо много желано, ние постигаме и познаваме нещо още по-голямо.

 

Аз съм уверен нито болката, нито несправедливостта не могат да премахнат любовта Божия. Бог съществува. И Той е Любов и Живот. Съвършенната Любов и Пълнотата на Живота. И най великата тайна на Неговото битие е в Неговото съвместно съществуване с болката, несправедливостта и смъртта. Може би най-голямото предизвикателство за всеки от нас е това да съжителстваме с нашата собствена лична болка, с надежда да приемем в обятията си тези дълбинни „защо”, очаквайки смирено, вътрешно Бога сред тези „несправедливости” които, както ни се струва, Той ни изпраща.

 

Преди няколко дена при мен дойде една млада девойка. Изглеждаше, че кандилото на живота ѝ едва тлее. Сред непоносимата болка аз видях надежда. В нейните разплакани очи аз зърнах радост, сила и мъдрост.

 

-Аз искам да живея – ми каза тя – Но не дойдох за това, вие да го потвърдите. Дойдох, за да ми помогнете за изхода от този свят.

 

-Аз съм свещеник на живота, а не на смъртта – отвърнах ѝ аз – затова искам ти да живееш. Позволи ми да те попитам нещо. По време на тежкото изпитание, което ти е изпратено, не се ли запита: „Защо това се случва с мене, Боже?”

 

-Не ви разбирам, отче. Аз питам: „Защо това не се случи с мене, Боже?” И очаквам не смъртта си, а просвещение.

 

 

превод от руски

източник:http://otrok-ua.ru/sections/art/show/pochemu_ehto_sluchilos_so_mnoi_bozhe.html

 

 

Раждане помага на майката да превъзмогне рака и туберкулозата

Юни 20, 2013 in Семейство

 

Даниела и сина и Антоний

 

 

Случаите, при които хора надвиват тежки заболявания като рак, впечатляват както с начина, по който засегнатите съумяват да не паднат духом въпреки болката и отчаянието, така и с начина, по който Бог въздейства в техния живот и в живота на хората около тях за лечението на техните тела и души. Случаят на Даниела Попа от Букурещ е особен, тъй като към нейния раков проблем се прибавя и туберкулоза. И в допълнение към всичко това, Бог я благославя да стане майка за трети път. Даниела и Ричард Попа разбират значението на тези изпитания, приемат ги с отворени сърца, и с вяра и много молитви успяват да ги понесат.

 

Даниела: Аз разбрах за болестта си през май 2005г, когато моят съпруг беше далеч на Света Гора. Започнах да  вдигам висока температура, която ставаше все по-висока от ден на ден. Когато Ричард се върна обратно от Света Гора, аз имах взета биопсия и резултатът беше намалени лимфоцити заради лимфом на Ходжкин [Лимфомът на Ходжкин е вид рак на лимфната система, при който лимфните клетки започват да се делят неестествено и да се разпространяват извън лимфната система (бележка на редактора)].

 

Как се проявява заболяването?

 

Даниела: С температура, изтощение, изпотяване – почувствах пълна липса на сили и лимфните възли на шията ми се подуха. На този етап заболяването беше на втори стадий и аз реших да следвам природен начин на лечение. Лечението обаче нямаше ефект и заболяването се разви много бързо, и през септември стигнах до четвърти стадий. Температурата ми беше по-висока, лимфните ми възли ставаха все по-големи и имах сърбежи по цялото си тяло.

 

На този етап какво знаехте за шансовете ви да се излекувате?

 

Даниела: Знаех, че това е най-агресивния подвид на заболяването, но не мислех, че в края на краищата няма да се излекувам. Аз съм оптимист по природа, така че просто не приех идеята, че няма да се оправя в крайна сметка. Дори се опитах да мисля за смъртта, но не можах. През това време имаше един стих от Светото Писание, който ми даваше сила и увереност: “ В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света.” (Йоан 16:33)

 

Една монахиня, която е много скъпа и за двама ни, ни даде една книга, наречена “Животът на праведния Паисий Светогорец”, която много ми помогна в борбата ми срещу заболяването. Tака аз видях, че с Бог всичко е възможно. Ако Бог е с тебе, дори вродените свойства на нещата могат да се променят. Аз не знаех дали Бог ще чуе молитвите ми, но аз не губех надежда. През цялото ми заболяване, много хора се молеха за мен, стотици вярващи и десетки свещеници в манастирите из цялата страна и на Света Гора. В манастира Путна Отец Теофан, моят брат, казваше на всички: “Тя ми е сестра, тя има рак, моля ви молете се за нея!” Прекарах много време в Путна. През септември се настаних в стая, която е в непосредствена близост до църквата, защото повече не бях способна да вървя. Вечерта не можех да заспя, заради болката и обилното потене. Сменях дрехите си дузина пъти на нощ, и температурата ми не падаше под 38 С (100.4 F). Лимфните ми възли cе увеличиха наистина много – толкова много, че шията ми стана с двойно по-голяма обиколка! По това време с благословията на моя духовен отец започнах химиотерапия. След втория химио-сеанс, косата ми започна да пада. Тогава се сринах. Казах си, че не съм способна да издържа лечението си. Мъжът ми беше до мен през цялото време и ми казваше: “Не се безпокой! Hие ще преминем и през това.” Децата ми и цялото ми семейство също ме подкрепяха твърде много. Понякога се чудех защо някои хора се разболяват, а някои не …

 

Упреквахте ли Бога за сполетялата ви болест?

 

Даниела: Не, беше по-скоро като общо наблюдение на факта, че някои хора са здрави, а други не са. Не можех да съдя Божието решение. За мен беше съвсем ясно, че Бог има Своя план за мен.

 

Как понесохте цялото това лечение?

 

Даниела: Към края беше много трудно. Чувствах че сърцето ми и белите ми дробове са на път да спрат и ме беше страх, че няма да бъда в състояние да премина през всичките 12 цитостатични сеанса, които трябваше да направя. Ние наистина бяхме трудни пациенти, защото не искахме да приемем нито едно от лекарствата, които докторите в болницата ми препоръчваха в допълнение на химиотерапията. Аз знаех със сигурност, че тези лекарства ми въздействат зле.

 

Причината беше, че десет години преминах в лечение на средно тежка анемия в частна букурещка клиника. В тази клиника всяка пролет докторите ми даваха желязо и аз се връщах при тях на следващата пролет със същия проблем. Като резултат от приемането на желязото, целият ми организъм се обръщаше с главата надолу.

 

При престоя ми в болницата по време на химиотерапията, докторите ми предписаха желязо и други медикаменти, но аз отказах да ги приемам. Все пак, взех някои природни лекарства препоръчени от д-р Павел Чирила и неговата вече покойна и дълбоко оплаквана съпруга д-р Мария Чирила. Дванадесетте цитостатични сеанса се предполагаше да бъдат първата стъпка в лекуването на болестта ми. Тогава щеше да последва лъчетерапия. За да направя това, отидох в клиника в Германия. Докторът, който пое моя случая изказа мнение, че стадият на заболяването ми е много напреднал, затова ми каза, че се нуждая от още четири химиотерапевтични сеанса преди да започна лъчетерапията.

 

Значи е трябвало да продължите с цитостатиците …

 

Ричард: Да, ние се върнахме у дома. Даниела започна нов сеанс, но спря по средата, защото тялото й не издържа физически по време на лечението. След това последва нов набор от тестове, за да се разбере защо не можа да издържи допълнителен сеанс със цитостатици. Анализът показа, че тя има и туберкулоза.

 

Даниела: Така че прекъснах химиотерапията и започнах туберкулозно лечение – което беше извънредно тежко, тъй като имунитетът ми беше съсипан. За шест седмици вземах по девет антибиотика на ден. Мислехме, че туберкулозата ще бъде излекувана по този начин и след това ще се върнем обратно към лъчетерапията. След туберкулозното лечение, преди да замина за Германия за моята лъчева терапия, аз все още се нуждаех от някои тестове, които включваха и томография, която щеше да покаже състоянието на белите ми дробове и лимфните ми възли. Така че направих също и това.

 

По време на томографията осъзнах, че нещо не е наред: уреда спря, след това последва пауза, и след това се рестартира – всъщност бях облъчена два пъти. След това открих, че съм бременна. По време на първото томографско изследване, лекарката забелязала, че съм бременна и спряла уреда, за да попита мъжа ми какво да прави. Той ѝ казал да продължи томографията, защото трябваше да тръгнем за Германия за моето рентгеново облъчване с томографския резултат.

Пояса на Св Богородица – Атон, манастира Ватопед

 

И така, аз обикновено носех пояса на Пресвета Богородица от Ватопедския манастир [това е тясна лента, която е докосната до пояса на Пресвета Богородица, който се пази във Ватопедския манастир, и който отците от манастира споделят с поклонниците като благословия – (бележка на редактора)]. Бях забравила да го взема с мен в този ден. Бях ужасена, че пояса не е с мен, затова почувствах необходимост да се моля повече. И така по време на цялата томография се молех постоянно и много горещо към Пресвета Богородица и към всички Cветии да ме предпазят.

 

По Божия промисъл, имах и уговорена среща с доктор Павел Чирила веднага след томографията. Той каза: “Чудеса са били виждани и преди!” и ни разказа за няколко чудни случая на бременни пациентки, на които лекарите не са давали никакви шансове. След това поговорих с доктор Мария Чирила, която ме попита: “Мислиш ли, че Бог ти е изпратил това дете, за да те остави да загинеш?”

 

Имаше ли някакви други хора, които са ви подкрепяли през това изпитание?

 

Pичард: Да, моят изповедник Отец Йон Попеску към църквата на Иконата (“Успение на Пресветата Богородица”) в Букурещ. Първото нещо, което направихме, когато чухме новината, беше да му се обадим. И след дълъг размисъл той ни каза: “Вие нямате каквито и да е права над живота на това дете”. Това беше трудно за казване, защото той гледаше на нас като на свои собствени деца, но вярата беше по-силна. След като той каза тези думи, аз почувствах как огромна тежест беше свалена от нашите рамене и преминала върху Божиите рамене. След това ние отидохме пред Чудотворната икона на Пресвета Богородица в църквата и се помолихме така: “Пресвета Богородице, молим те, погрижи се за това дете. Ние ти го даваме. То е твое. Нека бъде Твоята воля.”
Даниела: След това ние отидохме да получим подкрепа и от думите на отец Арсений Папачок. Въпреки че беше много болен, той ни прие и ние доста поговорихме с Негово Високопреподобие. Той беше изпълнен с любов. През цялото време на нашия разговор, той ни държеше и двамата за ръце и непрекъснато ни казваше: “Аз ще ви помогна (с моите молитви), но вие също трябва да ми помогнете (да направя това, с вашите молитви)!” Ние бяхме убедени, че молитвите на отец Арсений имат голяма тежест пред Бога.

старец Арсений Папачок

 

Ние също така намерихме помощ в манастира Путна от игумена и голяма част от манастирската общност. Техните молитви и даващи ни сила думи също очистиха нашия път и направиха нашия Кръст по-лек.

 

Какво казваха лекарите?

 

Ричард: Повечето от тях ни наричаха луди. За лекарите беше немислимо, как така сме решили да запазим бебето, когато Даниела беше диагностицирана с туберкулоза, рак и в допълнение към това, детето е било заченато точно след нейния 13 сеанс с цитостатици, било е изложено на туберкулозно лечение в продължение на шест седмици и на двойна томография!

 

Даниела: Аз прекъснах всякакво медикаментозно и противодействащо лечение и следвах единствено препоръките на лекарите от медицинския център  “Naturalia”. Повече не мислех за моето заболяване и се съсредоточих единствено върху моята бременност. Потърсих гинеколог за моето раждане. Намерих опитен лекар, жена с много силен дух, но която не бе имала подобни случаи преди мен. Въпреки че тя не правеше аборти, в моя случай тя настояваше да направя аборт. Всеки път напусках кабинета й обляна в сълзи. Тя продължаваше да казва, че не мога да имам всичко: да оздравея, да видя детето си живо и освен това да го видя здраво без всякакви малформации …

 

Бременността вървеше добре, но лекарката, която ми асистираше беше изпълнена със страх до самия край! Раждането вървеше много добре и Антоний, най-младият в нашето семейство се появи на този свят. Ние смятаме това чудо за плод на молитвите на много от нашите братя – монаси, свещеници и миряни. Ние нямаме каквато и да е заслуга за него.

 

Ние не се съмнявахме, че Пресвета Богородица ще се застъпи за нас пред Бога, но също така се помолихме на много светци, като Св. Генадий от Путна, Св. Стефан Велики, Св. Даниил Пустинник, Св. Йоан Нови от Сучава, Св. Николай, Св. Йоан Предтеча, Св. Антоний Велики, Св. Калиник от Черница, Св. Георги от Черница и Св. Нектарий Егински. В допълнение на това присъствахме на много Маслосвети и в църквата и вкъщи. Това е живото доказателство, че Светите Тайнства на Църквата са действени.

 

Какво беше здравословното състояние на Антоний след неговото раждане ?

 

Даниела: След ражданете си Антоний имаше много направени тестове и те всички излязоха добри – детето беше в идеално здраве! Имахме проблем с неговите ваксини, защото държахме на това, че той не трябва да бъде ваксиниран против хепатит. Едва ден след неговото раждане, лекарите искаха да му бият тази ваксина, но ние отстояхме нашата позиция много решително и затова те повече не се опитаха да го направят.

 

Защо не я искахте?

 

Д.: Ние вярваме, че ваксините не помагат. Мислим, че да инжектираш бебе на един ден против хепатит е изключително сериозно. Нашите други две деца сега са в гимназия и знаехме, че те бяха ваксинирани против хепатит едва в трети клас. И знаехме какво е действието: ваксинираш се и тя има ефект в следващите 3-4-5 години. След това какво ще направиш – ще го направиш отново? Така че ние не приехме тази анти-хепатитна ваксина, но приехме част от задължителните такива.

 

Какви излязоха вашите тестове след раждането?

 

Даниела: Веднага след раждането трябваше да си направя туберкулозен тест, защото не ми даваха да кърмя. Направиха ми рентген. Беше на 100 процента чист! Белият ми дроб беше оздравял и лимфните ми възли също бяха спаднали до нормални граници.
Лекарката държеше двете ми рентгенови снимки – едната преди и другата след раждането – и не можеше да повярва, че те принадлежат на една и съща личност, която е била толкова болна и не е водила никакво противодействащо лечение през изминалите месеци!

 

Дори анемията ми се оправи. Напълно неочаквано моето ниво на желязо беше фантастично, въпреки че имах кръвотечение след раждането, което беше доста силно, но желязото неочаквано се оказа отлично. Аз не знам дали съм имала някога ниво на желязото над 12 през целия ми живот, както го имах след раждането ми.

 

Защо мислите Бог допусна да преминете през това изпитание?

 

Даниела: Вярвам, че преминахме през това изпитание по Божията милост, така че Божията сила да се прояви. Бог искаше промяна от нас. Ние бяхме по-скоро “неделни християни” – ходихме на църква само в неделя, изповядвахме се и вземахме Причастие само през четирите Велики поста, и нямахме какъвто и да е православен порядък в нашия живот или пламенност в сърцата си за Бога. Чрез чудото, което изживяхме, Божията сила се прояви още един път. Също така знаем, че всички светии са страдали за постигане на съвършенство. Християнският живот е път на страданието, пътят на Кръста. Но не ние носим Кръста, Бог прави това. Ние сме Му благодарни за това изпитание. Сега, когато всичко е преминало, осъзнаваме колко много Той ни обича, за да ни даде това изпитание.

 

Как този житейски опит ви промени духовно?

 

Ричард: Не мисля, че ни е променил толкова, колкото би трябвало …  Вярвам, че доверието ни в Бог нарасна и се опитваме на нашето собствено ниво и с нашата собствена сила да оставим себе си в Неговите ръце. Може ясно да се види, че има Воля във всичко и че всичко, което се случва е само за нашето спасение. Ние би трябвало да имаме “зрънцето вяра”, за което Светите Отци говорят и да не предприемаме нищо освен малка, плаха стъпка към Него, и Той ще предприеме хиляда стъпки към нас. И ние наистина изживяхме това.

 

малкият Антоний

Сега приемате ли Светите Тайнства по често?

 

Ричард: Сега отиваме на изповед по-често, всеки път когато почувстваме нужда от това, за разлика от четири или пет пъти в годината, както правехме преди. Бяхме посъветвани от много Отци да не позволяваме да преминат повече от 40 дни без изповед, последвана от приемането на Причастие.

 

Какво означава духовният отец за вас?

 

Ричард: Отецът изповедник е единствения път към спасението. Без духовен наставник и без твоето послушание към него не може да бъдеш спасен. Послушанието започва вътре в семейството и продължава при духовника. Ако слушаш твоя отец, дори когато той прави грешки, Божията помощ със сигурност ще дойде, защото си го слушал. В нашия случай, не само че нашият духовник не беше сгрешил, но неговият съвет беше началото на чудо!

 

Даниела: Нашият духовен наставник и неговото семейство ни подкрепяха много, най-вече с тяхната любов. Ние знаехме, че имаше много любов, безусловна любов към нас – и много молитви.

 

Имате три деца. Как се опитвате да ги предпазите от злините, на които са подложени по всички начини тези дни: порнография, поквара, насилие?
Ричард: Много е трудно да отклоняваш децата от гледането на подобни неща. Ако те са по-големи, ходят на училище и срещат младежи на тяхната възраст, които имат всякакви навици и така наречените “съвременни” възгледи, и ако тe са навън на улицата, виждат неща от най-съмнително качество навсякъде, където отидат – всъщност, няма начин да ги предпазите от това. Ето защо, децата трябва на първо място да се поддържат в постоянен контакт с Църквата. На второ място, всеки ден да се внася частица от Християнското учение в тяхната съвест – и когато съвестта, която Бог е дал на всеки един, заработи сама, те ще се опитат по-решително да се противопоставят на злото.

 

Даниела: Ние се опитваме да създадем навик – и получихме благословия за това – да им четем примери от житията на Светите Отци, защото това са вид разкази, които привличат техния интерес и това е особено вярно за нашите две по-големи деца, които искат нещата да им бъдат обяснени. Те искат от нас да се доближим до темата за вярата по интелектуален начин, така че ние им четем от житията на Светиите. Също така гледаме религиозни филми заедно, които след това обсъждаме помежду си.

 

Ричард: Учиха ни да не очакваме внезапни промени в живота ни. Помня, как веднъж поисках съвет от моя отец изповедник: “Отче, продължавам да падам в ето този определен грях. Аз имам този грях, който в действителност е страст и аз самият не мога да контролирам тази страст.” И той ми каза: “И може да я имаш за дълъг период от време. Бог може да допусне да имаш тази страст през целия ти живот и да не си способен да се освободиш от нея, за да те смири и да те държи в борба срещу нея.

 

Смятам, че трябва да мислим по същия начин, когато отглеждаме нашите деца. Ние не трябва да очакваме внезапна промяна от тях за ден, за месец или за година. Промяната може да дойде дори по-късно, когато ние вече няма да сме близо до тях. Както Старецът Клеопа казваше: “Те никога няма да забравят какво са научили вкъщи. И когато нещата станат трудни, те ще си спомнят наученото и ще изправят себе си.” Тези неща трябва да се правят често и без очакване за някакъв конкретен резултат. Нашият църковен календар е пълен със светии, които са съгрешили и след това са се разкаяли. Това, което е от значение е спасението. Ние трябва да посеем вярата в техните души, както правим със семената. Имаше един съвет, който нашият духовник ни даде и който ние харесахме твърде много: “Семето не трябва да бъде притискано силно, то само трябва да бъде засято, нежно разпръснато по земята. То трябва да бъде разпръснато по земята – и Господ знае кога то ще даде плод.”

 

Даниела: …Но преди всичко, ние трябва много да се молим и за нас, и за тях. Господи, Боже наш, Лекарю на нашите души и на всяко човешко същество, по молитвите на Твоята Пресвета Майка и на всички Твои Светии, молим Те, дай ни милост и спасение. Амин.

 

Семейство Попа на поклоническо пътуване в Израел. Ричард и Даниела и техните деца Михаела, Андрей и Антоний.

 

Интервюто е взето от Ралука Танасеану

Статията за първи път е публикувана в списание ”Familia Orthodoxa”- Семейство на Православието, брой №30

 

превод от английски

източник: http://valahia.wordpress.com/2012/06/22/child-bearing-helps-mother-defeat-cancer-and-tb