Направи две стъпки и ще отидеш в рая

Декември 4, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

Днешният ден не е някаква рутина, а нещо, което никога няма да дойде пак в този свят, времето се търкулва и отминава, но то може да ти даде нови изненади, нови послания, ново присъствие на Бога в живота ти, ново усещане на Неговата благодат в душата ти, да живееш нещо ново във взаимоотношенията си с хората, с твоите хора, с твоя човек, с детето ти, със съпругата, със съпруга, или с братята ти, ако си в някой манастир, или с който и да е твой колега, ако работиш. То може да ти даде нещо ново – така трябва да го живееш, така да мислиш и така денят придобива уникален смисъл, много висока стойност. На едно място в Октоиха, в тази църковна книга, се казва – стани душо моя, едър търговец, – т.е. трябва да се научиш да търгуваш с времето, да печелиш велики неща и да бъдеш не обикновен търговец, а търговец на едро, да имаш не малко магазинче в този живот, а голямо „предприятие” в рая.


Поздравявам и тебе, който си в малкото магазинче, – казвам, че и ти, който си там, можеш да придобиеш рая, както онзи обущар в Александрия придобил царството Божие. За него се казва, че в очите на Бога бил по-велик от св. Антоний Велики, въпреки че бил обущар. Моля се и ти да живееш така.


Радвам се, когато виждам хора, които схващат правилно църковните неща. Много ми харесва това. Много е хубаво да си в Църквата, да си християнин и да знаеш как да направиш по правилен начин това, което правиш, да знаеш защо си християнин, да знаеш в какво вярваш, да знаеш защо правиш това, което правиш, да схващаш не формата, а същността на нещата. Разбира се, няма същност без форма. Всички плодове имат своята обвивка, кора, но няма да останем в обвивката, няма да презрем същността и да подчертаем прекомерно обвивката. Това, което търсим, е същността на нашата вяра, същността на Православието. И сега, когато говорим за плодове и обвивка, се сетих за това, което пише в книгата от о. Ефрем от Аризона за неговия старец Йосиф Исихаст, където казва, че там, където се подвизавали – в Малката „Света Анна” ,защото минавали от място в място – имали портокалово дърво и старецът им казвал да ядат портокалите с кората:


- И за икономия – там нямало много неща, които могат да ядат – и за смирение и аскеза! Тук, на Света Гора всичко е благословено! Всичко е благословение! Това е градината на Света Богородица. Ще ги ядете с кората!


Така ги яли – и кората, и съдържанието. Това е хубава книга, казвал съм ви го, за мене лично, и за всички, които ми казаха за нея, тя ми подейства много пробуждащо. Ако искаш да не спиш, ако искаш сънят да изчезне от теб, прочети тази книга. Виждаш каква борба са водили някои хора, колко много са се подвизавали в този свят, колко много са се борили. Сега няма да говоря за книгата, може да го направя друг път.


Много ми харесва, когато виждам хора, които се радват на църковния живот. Да ти кажа нещо между нас. Не съществува по-лошо нещо от това да си християнин без да знаеш защо си християнин. Това е много мъчително, много изморяващо – и за тебе, който си християнин, защото се мъчиш и терзаеш без да знаеш защо правиш това, което правиш, но и за другите, затрудняваш и другите, защото това, което искаш да им кажеш и да им предадеш, не ги докосва нежно, това, което им казваш, не е невидим преход в техния живот, а драскаш по тяхната душа. Старецът Паисий казва, че когато тръгваш да почистиш окото на едно дете, не тръгваш с кухненската четка, с която би одраскал оченцето на детето, а с пръст или с мека кърпичка и с нея докосваш нежно окото на детето. Когато не живееш правилно това, което правиш, сякаш имаш една четка, с която тръгваш да поправиш другия, и понеже не живееш правилно това, което искаш да му кажеш, той се възпротивява. Не те чува добре.


Затова е хубаво да схванем нещата по красив начин, да живеем църковния живот със сладост, наслаждение, красота, благодат, благоухание, ако искаш, вложи всички хубави неща в ума си, за да можеш, когато доближиш другия, да му кажеш нещо, да му покажеш нещо и той да почувства твоята радост, да почувства твоята красота, твоята промяна, да почувства твоето щастие и това, което ще му кажеш, да бъде нежно докосване и той да го възприеме. Това е много хубаво. Но за да стане това, трябва преди всичко ти да разбереш, че това, което живееш, е много велико. Разбрал ли си какво означава това, че си човек на Бога? Мнозина казват:


- Нашата религия е много хубава! Имаме най-хубавата религия!


Като начало нека ти кажа нещо, но не го разбирай погрешно. Така сме научили тази дума религия, но нашата вяра не е религия. Нека ти кажа защо. Съществуват изключително много религии. Знаеш ли какво е религията? Религията е опитът, който човек прави, за да схване Бога. Казваме: това е религиозно явление, т.е. душата на човека търси да схване някакъв бог и си създава бог, затова имаме и много религии. Това означава религията – човекът си представя Бога, иска да надскочи границите на тази земя, не издържа само в този свят, не може да преодолее болката, болестта, смъртта, детето му умира, не знае как да преодолее това, чува гръмотевицата, вижда светкавицата, земята се наводнява, не знае как да си обясни всичко това – и започва да измисля нещо. Кой? Човекът. Той създава религия, т.е. религията е опит на човека от ниското да стигне високо до Бога. Това е движение от земята към небето. Ние, скъпи приятели, нямаме религия в този смисъл, ние живеем Божието Откровение; нашата вяра, Църквата, Православието не е религия в този смисъл, че ние сме я създали, а Божие Откровение. Не ние си създадохме някаква представа за Бога. Бог дойде, намери ни и ни каза невъобразими неща, които не можем да си помислим. Ние сами нямаше да можем да кажем тези неща.


Да ти покажа как например от Свещеното Писание се вижда, че евангелските думи не са думи на някаква религиозна група. Защо? Казва го старецът Софроний Сахаров. Нашият Христос казва Обичайте враговете си!


Възможно ли е някога аз като човек да седна сам и да измисля тази заповед? Не е възможно. И само тази заповед, само тези Христови думи казват и доказват, че Христос е не просто Човек, а Бог, защото само Бог би могъл да ни каже това. Ние не можем да си представим да обичаме нашите врагове. И ние отговаряме на Бога и Му казваме:


Завчера една жена в църквата бързаше да дойде да ми изповяда нещо:


- Отче, преди да ви видя в официалния ден за изповед, да ви го кажа да ми олекне.


- Какво?


- На една сватба срещнах мой близък, с който имахме разправии. Той протегна ръка за поздрав, но аз не му отвърнах! Обърнах се и тръгнах!


Тя не могла да възлюби своя човек, своя роднина, кръвен роднина, тя не могла да го възлюби. И сега идва Христос и ни казва да обичаме не просто приятели, роднини, скъпи лица, а нашите врагове. Видя ли? И само това, и само това доказва, че пространството, в което сме влезли, е пространство на Божие Откровение, Божие явяване, Сам Бог ни приближава и ни дава толкова мощна заповед, която надмогва нашите граници и простира човешката природа до най-високите точки, до които може да стигне, т.е. Бог ни дава възможност да стигнем много високо чрез Неговата сила, чрез Неговата благодат; защото аз ще отговоря на Христос и ще кажа:


- Господи, как ще направя това, след като понякога не мога да възлюбя моите хора? Как да възлюбя враговете си?


И Христос отговаря:


- Аз давам заповедта, Аз давам и благодатта, Аз давам и силата да го направиш. Сам не можеш! Без Мене нищо не можете да правите!


Виждате ли? Много е важно да чувстваш, че се движиш в пространство, където се преплитат божественото и човешкото: живеем в пространството на Църквата, където сме призвани да преодолеем човешките неща, да излезем от границите на тази земя, на това творение и да докоснем безкрайния Бог, да докоснем любовта, вечността, светлината, добрината, божествени свойства на Бога да влязат в нашия живот. Това не е лесно.


Движейки се по пътя с автомобила напред-назад, би било чудесно другият да чувства този вкус, усещане и подозрение, че сега до мене стои чуден човек, който не просто вярва, т.е. отдал се е на нещо – както другият се е отдал на йога, будизъм, индуизъм и има някаква религия – ние не сме се отдали на нещо, а паднахме в прегръдката на Бога, Който се яви в света и ни призовава да направим голямата стъпка и от противоестественото състояние да стигнем до естественото състояние и оттам в свръхестественото състояние. Да имаме божествени преживявания. Затова пак казвам, че много ми харесва, когато виждам хора, които разбират, че Църквата не е някаква религия, а движението, което Бог е направил и ни е намерил. Ние сме били – как се казва? Ние сме били в мрак и сянка, но сме намерили истината. Не сме знаели как да намерим Бога, нито да си Го представим по правилен начин. Питахме се по какъв начин ли съществува Бога, но не Го познавахме. Той дойде и ни намери. Разбра ли това?


Следователно, когато някой ти казва:


- Това го казват поповете, други са написали Евангелията!


Ти кажи: Ама как са ги написали, след като първо тези, които поучават, дори и те не прилагат тези неща. Това не те ли кара да се замисляш? Аз, който сам ги казвам, не ги изпълнявам. Защо? Защото не аз ги казвам, а ги предавам. Дори аз не мога да правя това, което пише в Евангелието, въпреки че го чета всеки ден, чета го в храма и проповядвам. Защо? Защото Евангелието превишава и самия мене, защото ме хваща за ръце и ме вдига в безкрая, който не мога да достигна. Бог го прави. Затова, когато в Евангелието пише някаква заповед, тя не идва от някой човек, който има интерес да ти каже нещо или иска да постигне нещо чрез тебе, да те насочва, да те ръководи, да контролира твоята личност, твоите емоции, инстинкти, желания. Тези неща не ги казва някой човек. Сам Бог говори, Творецът говори, Този, Който те е създал, говори, Този, Който те познава по-добре от всеки друг. Разбираш ли? Този, Който те е създал, нима не те познава? Нима Бог не те е създал? Да те попитам, къде беше преди няколко години? Преди да се родиш? Къде беше? Къде беше преди мига, в който твоите родители са се съединили, бил си заченат и си влязъл в утробата на майка си? Къде беше? Къде? Когато понякога мисля за това, се подлудявам. Съществува дата, преди която не ме е имало. Има конкретен момент, една секунда, в която съм бил заченат в утробата на майка ми и започнах да съществувам. Къде съм бил преди да се родя? Този, Който ме създаде с Неговите ръце, Който създаде Адам и всеки нов човек, който се ражда, Този Бог говори в Църквата. Той дава заповеди, Него обичаме, заради Него ходим на църква, това е смисълът на нашата вяра – да доближим Този, Който винаги е съществувал, съществува и ще съществува. Не зданията, не поповете, не расата, не формите, не външните неща, а същността. Затова, когато другият те вижда, че си човек, който е схванал същността на нещата, а ако не си я схванал, се целиш в същността, да може да разбере, че в живота си изпълняваш и формалните задължения, както казваме, монасите казват:


- Какво правиш?


- Сега трябва да изпълня задължението си.


Те вършат своето правило – поклони, пост, молитва, бдение, броеници, всичко това. Макар и това да се нарича формални задължения, те не остават в тях, защото знаят, че чрез тях докосваме безкрайния Бог, Който е над всякакви схеми, цветове, идеи, фантазии, всичко човешко. И когато ближният те види, че го доближаваш с това чувство, с този дух от безкрая, с това благоухание от рая, с това по-различно нещо, което имаш върху себе си и когато очите ти, както казва старецът Паисий, блестят, виждайки дори един лъч от лицето на Христос и рая, другите разбират и те вземат на сериозно, защото разбират, че и ти си взел на сериозно един много важен въпрос, който е въпросът на нашето спасение, въпросът на моята душа, въпросът защо живея, къде отивам, къде ще отида, как ще живея сега, винаги и след смъртта; но и сега. Разбираш ли?


Когато аз или ти говориш, другият се надига срещу тебе. Когато обаче ни говори някой свят човек, някой човек, който има благодатта на Светия Дух, Божията благодат в своята душа, неговите слова ни докосват. Той може и да ни каже нещо строго. Например:


- Остави тази девойка, не е хубаво това, което правиш! Тази връзка, която имаш, е грях. Не сте женени!


Човек чува това от един свят човек и душата му омеква; чува го от тебе и от мене и се нервира. И казва:


- Оставете ме на мира! Ще правя каквото искам! Това го казвате вие!


Колко жалко! Колко жалко! Казваш – Не чува. Сега искам да кажа нещо за себе си. Колко жалко, за себе си говоря, че не го убедих, че това, което казвам, е божествено, не е мое, не е човешко, не е мое упорство, то не е човешка, а божествена заповед. Не е достатъчно да говориш на другите за божествени заповеди, същественото е ти да ги говориш по божествен начин. Разбираш ли? Затова хората не се променят. Евангелието съществува, изнасят се проповеди, слушат се беседи, правят се изявления, четат се окръжни послания, но хората не се променят. Защото липсва не знанието и информация, а благодатта, която ще мине през това оглашение. Това означава огласявам – изкарвам звук от устата си, който влиза в ухото на другия – един звук, чуваш думата глас, но този глас трябва да има сладък тласък, който докосва другия и му влияе. Ние говорим и никой не ни разбира, никой не ни отдава значение, защото не сме разбрали, че живеем в пространство на божествени откровения и явявания. Това го казах в началото. Когато го разбереш, всичко ще схванеш по различен начин и ще кажеш:


- Бре, човече мой, сега не говори попът. Не говори духовникът, еди-кой си, еди-кой си отец и т.н., а Бог говори чрез него!


Бог, Който не е мое изобретение, Който не е плод на моята фантазия, а явяване, откровение. Небесата се отвориха и Бог слезе на земята. Бог дойде и ни намери. В нашата слепота не знаехме къде да ходим, в какво да вярваме, обичахме животни, обожавахме ги, обожествявахме ги. Превърнахме творението в бог, а Бог дойде и ни яви истината. Думите на Христос са божествени.


Ако помислим за всичко това, което живеем в Църквата, разберем го по хубав и правилен начин и проумеем, че пространството, в което се движим, е божествено пространство, и това, което говорим, не е човешко, тогава няма да потискаме другите, дори самите себе си, няма да чувстваме натиск. Аз не чувствам натиск в Църквата. Не мога да остана някъде, ако чувствам натиск, ако се задушавам, това имам предвид под натиск – да чувствам, че се задушавам, че не мога, че не издържам, не искам да бъдеш човек на Бога, ако не издържаш. Ако чувстваш това, което някои наричат задушаване:


- Не издържам, бре, детето ми, в църква!


- Не издържаш в Църквата? Какво имаш предвид?


- Не мога да се разбера с майка ми!


Видяхте ли? Вижте грешки. С други думи, за него Църквата е майка му, това, което тя му казва и начинът, по който го казва. И знаете ли какво му казах?


- Съгласен съм! Съгласен съм с тебе! И ще го кажа и на майка ти, когато дойде!


Не е възможно този резултат да бъде, нека кажа думата църковен, не е възможно Бог да иска да бъдеш такъв, не е възможно нашият Бог, сладчайшият наш Иисус, както казва св. Никодим Светогорец в своите молитви, Този, Който е ходел по земята, ял е и пил с нас и дошъл близо до нас, в болката и радостта ни, Този, при Който дечицата отивали и не се откъсвали от Него, радвали се близо до Него и не искали да си тръгнат – нима е възможно Христос сега да те кара да казваш: Задушавам се и не издържам в Църквата?


Аз му казах:


- Трябва да разграничиш нещата – едно казва майка ти, друго Христос!


Или майка ти може да казва това, което казва Христос, но да ти го казва по друг начин и да те кара да се противиш, да се нервираш, да се бунтуваш и да се нараняваш. Изясни нещата. Вече не си бебе. И други неща е казвала майка ти и ти се разбунтува, но не заряза напълно всичко, а направи едно правилно движение. Аз искам да направиш бунт, да въстанеш и срещу майка си, и срещу баща си, и срещу мене, и срещу който искаш, но да направиш хубав бунт, искам да направиш една хубава лудория, да се разбунтуваш, но без да напускаш Бога, без да напускаш Църквата, защото това не се нарича бунт, а самоубийство и тогава реално ще се задушиш, тогава реално ще се погубиш. Аз искам да кажеш в себе си – Не приемам Този Христос, на Който ме научи, защото това не е Христос. Бунтувам се и търся да Го намеря. Кого? Истинския Бог, истинския Христос, не Този, на Който ме научиха по погрешен начин, не Този, Който постоянно ми преподаваха като някой, който се гневи, кара, наказва, постоянно възлага наказания, Който всичко нарича „грях”, Който не те оставя да се засмееш, Който не те оставя да отидеш никъде, Който не те оставя да ти бъде приятно и да се порадваш на нищо.


Съществува объркване, грешка, тръгваме от погрешна основа и объркваме нещата, объркваме се и потискаме децата и самите себе си, съществуват противоположни чувства в нас, нараняваме се и нараняваме (другите) и всичко това в името на Христос. Друг път ще кажа за това, че всяко хубаво нещо, което искаш, го иска и Бог, всяко хубаво нещо, което го искаш истински, и когато казвам ти, имам предвид твоето реално аз, нали? Да ти дам пример: пияният иска да пие още, за да се напие още повече. В онзи миг най-хубавото нещо за него е да пие и ако му кажеш:


- Няма да пиеш!


Той ще се измъчи. Нямам предвид това, когато казвам, че всяко хубаво нещо, което искаш, го иска и Бог, защото този пиян човек сега не функционира по естествен начин, не функционира както Бог го е създал да функционира, това не е здраво нещо, въпреки че той го мисли за здраво.


И тъй, нека изясним нещата, но по хубав начин. Тоест искаш да чувстваш любов, топлина, нежност, сигурност, доверие, сила, слава, власт, това са много хубави думи и дори църковни, те съществуват в Църквата – тези, които Ме прославят, ще ги прославя – казва Господ; Той говори за слава. Бог иска да искаме славата, но коя слава? Какво ще рече истинска радост? Кой иска тази радост, дето казваш – искам да бъда щастлив и мисля, че така ще стана щастлив в живота, който водя. Ти, твоето реално аз, реалните потребности на душата ти ли иска това или както пияният – твоята страст, безсилие, болест, зависимост, която си създал, пристрастеност? Разбираш ли? Аз съм съгласен, че Бог не иска да чувстваш натиск, но трябва да стане така, както Бог иска, да стигнеш до определено състояние, за което вече казахме – от противоестественото състояние до естественото и оттам да се стремиш към свръхестественото. Противоестественото състояние например означава да мразя брата си. Това не е естествено, а противоестествено нещо; не е възможно да мразиш брата си. Оттам трябва да стигна до естественото, това, което правят и животните – да обичаш поне тези, които те обичат, и оттам в свръхестественото състояние – да обичам дори убиеца на брата си и да му простя, както св. Дионисий Егински направил. Това е свръхестествено нещо, т.е. имаме още много път да извървим докато стигнем поне до свръхестественото състояние. Наистина, трябва малко да натиснеш себе си, не става по друг начин, но да го направиш доброволно. Това е голямата разлика. Не защото ти го е казала майка ти, не защото ти го е казал един или друг с натиск, с което душата ти се задушава.


Един човек дойде и ми каза:


- Пуша и дойдох да ми дадете заповед (да спра цигарите)!


- Каква заповед? Кажи ми! Единствената заповед, която мога да ти дам, е да обичаш много Христос! Да обичаш Христос!


- Не, не, пуша и искам да ми заповядате да спра! Вие да ми го кажете. Да ми дадете заповед, да чувствам, че ми давате заповед.


- С други думи, искаш бич върху себе си? Харесва ли ти това? Приятно ли ти е? … Не искам такива промени, върху такава основа в духовния живот. Радвам се обаче, че искаш да се подвизаваш, радвам се, че търсиш подбуда, но не искам подбудата да бъде наказанието, всяването на ужас или моята строгост, а любовта!


И знаеш ли какво трябва да правиш? Когато тръгваш да пушиш, да почувстваш Господ близо до теб, да Му говориш в молитвата си и да Го обичаш. В мига, когато пушиш, да се опиташ да възлюбиш Христос. Ако можеш да обичаш Христос, и да пушиш, ако в онзи час душата ти може да се трогне от Христовото присъствие и да пушиш, пуши. Аз обаче искам, чувствайки Христос, това постепенно да спре чрез любочестив подвиг, от любов към Христос, от копнеж да благоугодиш и доставиш радост на Христос – не със заповеди от такъв тип: принудителни, потискащи, защото в даден момент ще се възпротивиш.


- И тъй, ще ми дадете ли заповед?


- Не! Заповедта е да обичаш Господа и пушенето ще спре! Ще го спреш лека-полека, обичайки Христос!


И знаете ли, след това той започна сам да се бори, сам да принуждава себе си, но с друга нагласа. Впрочем и аз, и ти, който си взел диплома, не се ли напрегна, когато влезе във факултета, който ти хареса? Тогава натискът не се преживява като натиск, а като приятно чувство.


Някой влиза в компютър и се рови, намира всичко, влиза там, влиза тук, програми, страшен е, изморява се, изпотява се, осъмва, отделя безкрайни часове – нима той не се напряга? Напряга се. Коя е разликата между него и мене, който не разбирам и се измъчвам, забравям, записвам всяка операция в компютъра, за да не забравя следващото действие. Не разбирам тези неща. Разликата е, че това, което той прави, го прави с удоволствие, с любов, с наслада и му се радва. Той може да седи седем часа пред компютъра и да се наслаждава, а аз да се занимавам половин час, за да науча нещо и да се изморя, да ме заболи главата. Разбираш ли? Църквата е пространството, където не чувстваш натиск, не искам да чувстваш натиск в Църквата. Единственото нещо, за което искам да чувстваш натиск, е Христовата любов, т.е. да чувстваш нежния натиск, че Христос ме обича, но не ме притиска. Нищо не е задължително. Да го направиш насила ли? Със зор? Това имам предвид, нищо не е задължително. Доброволно. Тръгваш да ставаш монах и те питат – Сам ли идваш? Да не би да са те подвели? Да не би да са ти направили промиване на мозъка, да не би да се разкаеш за това? Влизаш в много тесен, труден и суров, път, с изключително много лишения. Ставаш монах, нямаш телевизия, пари, мобилен телефон, пищни храни, коли, разни неща. Добрият монах няма нищо от това. И Църквата го пита:


- Свободно ли идваш?


- Свободно.


- Сигурен ли си?


- Сигурен съм!


- Помисли отново!


- Мисля отново.


- Искаш ли?


- Да!


- Със съдействието на Бога, честни отче!


И след това виждаш един истински монах, който се радва, макар да няма нищо. И казваш:


- Добре де, детето ми? Не чувстваш ли натиск?


Веднъж отидохме на екскурзия с децата от едно училище и спряхме да се поклоним в един манастир. Едно дете попита монаха, който ни развеждаше:


- Вие тук нямате ли телевизия?


Монахът отвърна:


- Не!


Беше много смешно да го кажеш в един манастир, в умилителната атмосфера, бяхме в съборния храм, монахът ни обясняваше различни неща и едно дете с неговата невинност, простота и искреност попита:


- Тук нямате ли телевизия? Никога ли не гледате телевизия?


- Не!


Детето пак попита:


- И сте радостен? Не ви ли липсва?


- Защо?


Защото го искам и го правя! Искам го и го правя, зная защо го правя; защото, вместо да гледам телевизия, гледам Христос в молитвата си, защото вместо да скверня очите си с телевизията, те се изпълват със сълзи, когато се моля и това е невероятно красиво. Сълзите на молитвата са най-сладките. Вкусвал ли си ги? Разбираш какво имам предвид. Не си ги вкусил? Ние не разбираме. Другите ни говорят и казваме:


- Как е възможно? Ама не става така! Голям натиск е този живот, който водите!


Ние никого не натискаме, първо на първо не налагаме нищо на никого, а след като го правим доброволно, ние му се наслаждаваме. Друго дете попита:


- Изобщо ли не ядете месо? Дори на Великден? Не печете ли месо?


- Не!


- Добре, какво ядете на Великден?


- На големите празници – риба. Сготвена добре, но месо не ядем!


- Леле! Много труден и напрегнат живот! – казват децата.


Когато не обичаш нещо, когато правиш нещо без да знаеш защо го правиш, когато тръгваш от външната страна, без да знаеш, че зад него се крие една Личност и когато твоят подвиг не получава личностен характер, а е подвиг като йогата, където казваш – искам да постигна определено ниво, да победя съня, да победя храната, да победя плътските желания, да победя биологичните нужди и т.н. – ама не това е нашият подвиг! Нашият подвиг е да докоснем Господ, да докоснем Христос. Това ми казаха на Света Гора, когато попитах:


- Защо дойдохте на Света Гора? Коя е вашата цел?


Каза ми го един монах – монах от 83 години – в скита „Света Анна”:


- Моята цел е поне веднъж от живота си да мога да докосна Христовите нозе, да падна, да ги прегърна и да ги целуна, да докосна Христос!


Колко ми хареса това! Той ми го каза през 1986 г. и още го помня. Той не ми каза, че неговата цел е да пости, да се научи да стои буден нощем, да се моли с броеницата, да прави поклони, да се научи да… нищо от всичко това. Не това е целта. Целта е Личност, целта е Иисус Христос, Божият Син. Той е нашата цел, Него търся в подвига, който върша и заради Него постя, не заради целта, а заради Него, заради Него се напрягам доброволно и ми е приятно, не съм мазохист, не съм садист, а се наслаждавам на това напрягане, защото се радвам на това, което правя и напрягайки се за едно, се наслаждавам на нещо по-висше, което ти не можеш да си представиш. Не те обвинявам, не те разбирам погрешно, но от друга страна не ти завиждам, че ме гледаш така учуден и понякога ме съжаляваш, защото ти не можеш да почувстваш това, което аз чувствам. Това обаче, което ти чувстваш, съм го почувствал. Грешките, гафовете, греховете – всички ги правим, знаем какво ще рече да живееш без Бога, всички знаем какво ще рече да правиш грехове, разни грехове. Всички правим грехове. Нали? Но този, който не е вкусил Христос, не може да разбере какво означава подвиг, нито какво означава сладостта на подвига, нито колко е хубаво.


Един човек отишъл при св. Антоний Велики – не съм сигурен дали го предавам точно – и му казал:


- Отче, кажете ми да направя нещо!


- Направи малко поклони!


- Ах, не мога да правя поклони.


- Добре, помоли се без поклони!


- Молитва? Знаете ли, като се моля, през цялото време се прозявам и ме хваща дрямка.


- Чети Псалтира!


- Псалтира? От него ме хваща малко главоболие…


- Раздай малко милостиня на бедните!


- Нямам много пари, защото ги събирам за децата…


- И тъй, какво искаш да правиш, детето ми? Искаш да вършиш подвиг?


- Да, кажете какъв подвиг да направя!


- Ама аз ти казвам един, не можеш, казвам ти друг, не можеш! Виждаш, има такова разнообразие. Казвам ти да избереш, предлагам ти десет неща и нищо не можеш!


Всичко му се виждало трудно. И тогава св. Антоний казал на своя ученик, който бил там:


- Отче, свари малко каша за този човек. Свари малко овесена каша, той е болен, не върви добре.


- Защо да ям овесена каша?


- Защото не вървиш добре. Болните ядат каша. Ти трябва да ядеш каша, защото не можеш нито да се молиш, нито да четеш псалми, нито да правиш поклони. Е, какво можеш?


Разбираш ли какво имам предвид? Да, от една страна в Църквата не чувстваме натиск, не се задушаваме, но вършим любочестив подвиг. Какво правим? Това, което можем. Можеш нещо малко – направи го. Това казал старецът Паисий на един млад човек, който му казал:


- Правя грехове!


- Да ти кажа ли нещо? Можеш ли да отсечеш еди-кой си грях, който правиш?


- Не.


- Добре, остави този грях. Имаш този грях, изтезава те.


- Можеш ли да даваш малко милостиня?


- Мога.


- Давай!


- Можеш ли да ходиш на църква?


- Е-е-е, не постоянно.


- Добре, можеш ли на всеки две недели?


- На две? Не винаги.


- Добре! На две, когато можеш и на три, когато не можеш. Но не повече от три отсъствия. Ще ходиш на всеки две недели!


- Но онзи грях, за който ви казах? Не мога, трудно ми е!


- Остави този грях!


- Прави това, което можеш!


- И да съгрешавам?


- Виж, аз не ти казвам да съгрешаваш, не ти давам заповед да съгрешаваш, но не оставям в това, не се занимавам с това, което не можеш.


Когато строиш, потърси основа, на която да стъпиш. И ти имаш в сърцето си много хубави основи, т.е. имаш малко смирение, малко любочестие, имаш го, благородство на душата, имаш благоизволение. Прави това, което можеш, а за греха, който не можеш да отсечеш – Бог ще види другите добри неща, които правиш и ще ти помогне и него да отсечеш.


- Да, но аз не зная какво да правя?


Нас ни прихваща това, че за да влезеш в Църквата, трябва да потиснеш себе си, за да направиш всичко. Това са го правили светците и са ни го казали в атмосферата, в която са живели. Никой светец не е написал това, което е писал, бидейки задушен от вини, терзания, т.е. със зор. Например светците казали – ще правим бдение! И се наслаждавали на това. Ти чуваш за бдение и свят ти се завива, като казваш: „Ама, възможно ли е?”.


Ходих на Света Гора и след това казах на някой, че бдението продължи от девет до четири сутринта и като чу това, той се разболя. Ти не прави това! За да се разболяваш от това, означава, че не това е твоят час. Това е връх, който не можеш да стигнеш. Докъде стигаш, детенцето ми? Можеш да направиш две стъпки – направи две стъпки и ще отидеш в рая. С две стъпки ще отидеш в рая, макар и да не докоснеш върха, защото върхът още не е за тебе. Нозете ти не са укрепнали.


Това ми харесва в Църквата – свободата и доброволните подвизи, които пак се вършат свободно, от любов към Христос и от любочестие. Не мисли, че си ме разбрал погрешно, че ти давам зелена светлина да правиш каквото искаш. Не, прави всяко едно добро нещо, което можеш! Направи малкото добро, което можеш. Помогни си малко, подтикни се, дай тласък на душицата си, с това, което можеш да правиш. Нашият Бог е изключително добър. Бог не е като баща ти, майка ти, които ще ти кажат:


- Ако не постиш целия Велик пост, ще отидеш в ада!


В онази книга за стареца Йосиф Исихаст, за която ти казах в началото пише, че той постил не само през 40-те дена за Великия ден, а и други 40-ници в годината. Не само преди Рождество Христово и Успението на Света Богородица, а и други пъти – за болни, за неща, които са го измъчвали, сам постел повече, но доброволно, изпитвал болка, но искал да изпита болка, изморявал се, но искал да се измори и в книгата постоянно се казва – „Изпитвахме такава радост! Водехме такава борба, и имахме такава радост!“ Чрез доброволната борба. Това нещо в Църквата ми харесва изключително много. И между нас казано, затова и станах свещеник, т.е. това, което съм направил, не е постижение, а нещо, което ми харесва. Другият може да го види и да каже:


- Леле, какво нещастие в този живот. Как се почерни, съжалявам те!


Честно казано, малцина са ме съжалили. Повечето завиждат и казват:


- Хубаво е това, което си направил! Браво, че го направи!


Но някой може да ти покаже, че те съжалява за това, което правиш. Какво ме съжаляваш? След като аз се радвам на това, което правя! Харесва ми! Защото и аз се наслаждавам на нещо. Защото животът не може да върви напред без насладата. Ако не се наслаждаваш макар и на нещо малко, ако не се радваш на нещо, ако не чувстваш сладост в себе си, макар и на нещо малко, не можеш да продължиш живота и борбата на живота. И аз се услаждам, когато говоря, и говоря, говоря и не спирам…

Превод: Константин Константинов

С какво е пълно сърцето

Май 29, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

„Блажен е този плувец в житейското море, който често вдига поглед към небето“. Тези думи на св. Игнатий (Брянчанинов) изразяват и нашия стремеж в различни житейски ситуации да се опрем на евангелските истини.

 

 

– Владико, сега се издават забележителните книги на преподобния старец Паисий Светогорец. Той често съветва, в случаи на обиди, осъждане, недоразумения с хората, да „включваме“ добър помисъл за тях. „Но не означава ли това, че трябва да си затваряме очите за очевидното и да се опитваме да виждаме света, хората и различните ситуации в „розово“?

 

Старецът Паисий говори за това, че даже виждайки някакви неблаговидни постъпки на хората, трябва да полагаме усилия да мислим за тях добро. Всъщност, за това говорят всички свети отци. Всеки от нас греши в нещо в живота си. Затова да мислим, че грехът на другия човек е по-тежък, отколкото моя, а и той самият е някак недобър; а пък аз, въпреки моите грехове, все пак съм по-добър от другите, е напълно неправилно.

 

Помните ли известния пример на авва Доротей? Той разказва, че веднъж през нощта трима души видели един преминаващ край тях човек и всеки си съставил за него свое мнение. Единият решил, че минувачът отива да блудства, вторият, че отива да краде. А третият си помислил, че това е благочестив човек, който бърза към храма за утринната служба. Авва Доротей казва, че в своите три различни съждения тримата са изхождали от това, с което е изпълнено собственото им сърце. Старецът Паисий предлага на всеки от нас да постъпва според третия вариант от този пример, т.е. винаги да се старае да вярва, че човекът е добър.

 

Това не винаги минава безпроблемно. Много често, доверявайки се на хората, се оказваш в трудна ситуация. Понякога се случва да пострадаш от това, но по-добре да претърпиш, отколкото да оскърбиш другия с недоверието си. По-добре да бъдеш излъган, отколкото да излъжеш. Затова аз мисля, че старецът Паисий дава много точен и действен съвет, който би ни помогнал да се научим правилно да се отнасяме към околните.

 

 

- Забелязвам, че и самата аз, а и много хора край мен, винаги от нещо са недоволни. Как може да се поправи това отношение към живота?

 

Не можем да променим другите хора. Ние трябва да се занимаваме със собствената си душа, със своята собствена съвест. Не ни е заповядано да се грижим за изправянето на когото и да било, освен, разбира се, на собствените ни деца, възпитанието на които е възложено на родителите от самия Бог.

 

А що се отнася до чувството на недоволство… Да, днес то е много разпространено. Обикновено колкото по-добре живеем, толкова по-недоволни сме. Колкото и парадоксално да звучи, за да бъдем доволни, трябва много да преживеем, да видим, да научим, в това число и да почувстваме болка – своя и чужда. Тогава човек започва да цени това, което има, което му дава Бог. Недоволството е неблагодарност. Кой от нас е достоен на следващия ден да се събуди жив и здрав? Кой от нас е достоен, както казва английският писател Г. К. Честертън, да види това глухарче – този плевел, който в същото време е истинско чудо…

 

Този, който чувства живота като ежедневен, ежечасен Божи дар, вижда всичко по напълно различен начин, отколкото вечно недоволният, мърморещият, хленчещият човек, на когото всичко му е малко, всичко е лошо, всички са не такива, каквито трябва… Това е много тежко състояние на душата, с което човек трябва да се бори. Но борбата трябва да се води със своята повреденост като цяло, с греховността, която ни е присъща. Вече много пъти сме говорили за това: не е възможно да се изпълни някоя отделно взета добродетел. Трябва да променяме живота си в цялост, тогава ще се измени и нашето отношение към онова, което ни заобикаля.

 

 

– Защо абсолютното мнозинство от прославените светци са светители и преподобни, т.е. монаси? От къде семейните хора, които живеят в света, да черпят ориентири за духовен живот?“

 

Християнството поставя пред човека твърде висока летва. Монашеството не е възникнало случайно, а като оттегляне от света заради всецяло служение на Бога. А от огромния брой монаси далеч не всеки е прославен между светиите. И в манастира има много възможности да паднеш и погинеш. Спасението означава тежък труд, това не е просто дело.

 

Не съм съгласен с това, че всички светци са монаси. Не, сред светците има и миряни, в това число и семейни. Макар че те наистина не са много и по своята нагласа са били близки до монашеството. Защо? Защото Бог иска човек да му се отдаде напълно – да Му отдаде сърцето си, стремежите си, всяка страна от своя живот.

 

Има и още една причина. Монашеството е оставило след себе си необикновено дълбока аскетическа писменост. Прочетете „Лествицата“, „Душеполезните поучения“ на авва Доротей, „Отечникът“, събран от епископ Игнатий (Брянчанинов) от различните патерици и „Достопаметните сказания“. Ще видите такава дълбочина в познаването на човешката природа, която наистина завладява душата. Аз много добре помня първите си впечатления, когато постъпих в Московската духовна семинария и попаднах в библиотеката, където бяха тези книги. По това време в Съветския съюз те не можеха да се намерят, за много от тях ние никога не бяхме чували. Аз бях завършил филологически факултет, от малък ми бяха създавали навици да чета и аз четях много. Европейските и руски класици – събраните им съчинения: първи, втори, трети том и т.н… Познавах добре световната литература. Но когато за пръв път отворих „Лествицата“, не можах да се откъсна от нея. Тя ми направи зашеметяващо впечатление: в нея аз видях това, до което дори не се доближаваха най-дълбоките, интересни и ярки писатели, стремили се да опишат случващото се в човешката душа.

 

Затова не е чудно, че литературата, създадена в манастирите и за монашестващите е получила такова разпространение. Тя е станала своеобразен камертон, спрямо който са се опитвали да настройват живота си абсолютно всички, в това число и миряните. Процесите, които текат в човешкото сърце като цяло са еднакви и у миряните, и у монасите. Просто монасите имат възможност по-дълбоко да се вглеждат в тях и да обобщават как трябва да се борим със страстите и недостатъците, в които сме потънали. Вероятно това е основната причина в продължение на много векове монашеството да бъде идеал за християнски живот. Макар че, ще се повторя, има и прославени миряни. Просто пространството за подвиг в техния живот и малко стеснено поради това, че те имат много други дела – много важни, полезни и нужни.

 

 

– За съжаление следващият въпрос е много характерен за нашата съвременност: „Владико, много ми е тъжно, че моята възрастна майка и други роднини, уж ходят в храма, но обичат да гледат и предаването „Битката на екстрасенсите“, увличат се по фън-шуй и хороскопи. На Нова година напълниха дома ни с ужасни китайски изображения и фигурки на кучета, за да ни „донесат“ здраве, успех и т.н. Мама вярва във всичко едновременно. Разбирам, че не бива заради това да се караме и се старая да бъда по-внимателна. Не успях да я убедя и сега просто мълча. Или трябва да продължавам да говоря за това?”

 

– Да, това е голям проблем. Днес нашият народ (иска ми се да кажа постсъветски, но вероятно това вече не е оправдание, защото мина много време) наистина е всеяден. Ако попиташ минувачите по улицата: „Како веруеши?“ (В какво вярваш?), мисля, че преобладаващото мнозинство ще отговорят “Ами, има там нещо“. И това нещо е именно смес от фън-шуй, пришълци от космоса, екстрасенси и прочее. От една страна тези хора сякаш са вярващи: и в храма ще отидат, свещ ще запалят, светена вода ще си вземат, козунаци ще изпекат. Може даже да отидат да се причастят, като кажат на свещеника на изповедта: „Да, грешна съм, отче, но не съм по-лоша от другите“… И едновременно с това ще се постараят да спазят всички окултни суеверия. На практика, тези които мислят така, са се устроили комфортно: „застраховали” са се за всеки случай. Това, разбира се, е много лошо. Колкото повече живея на този свят, толкова повече се убеждавам в дълбоката истина на това, което не можех да разбера в младежките си години: защо Мойсей в продължение на четиридесет години е водил еврейския народ из пустинята, докато не са измрели всички, родени в робство. В това има много дълбок смисъл. И колкото повече напредвам във възраст, толкова по-добре разбирам, че това е било необходимо.

 

А що се касае до Ирина и нейната майка… Бих я посъветвал да не изоставя опитите за вразумяване, но да прави това кротко. При първите признаци, че майка Ви се разстройва, вълнува, нервничи, я оставяйте на мира и просто се молете за нея. Ако тя ходи на Църква и се изповядва, непременно я посъветвайте да каже на свещеника, че подрежда дома според фън-шуй или всеки ден гледа „Битката на екстрасенсите“, защото вероятно тя не изповядва това. Надявам се, че в този случай свещеникът, няма да я допусне до причастие и ще й обясни, че така не бива. Разбира се, трябва да проявявате търпение към майка си. Ние трябва да търпим и невярващите наши роднини и дори тези, които ще ни гонят за нашата вяра. Майката е нещо свято и трябва винаги да я жалим, да се грижим за нея и в същото време много меко, внимателно да се опитваме да я убедим, ако това е възможно и ако тя поне малко е готова да се вслуша.

 

 

– Как на човек, с когото се предполага че ще имаме дълго общуване, по християнски да дадем да разбере, че задава нетактични въпроси?

 

– Трябва да четем Евангелието: думата ви за бъде: да, да; не, не (Мат. 5:37). Може така и да се каже на човека: „Ти задаваш нетактични въпроси“ – и толкова. Евангелието предполага откритост и отсъствие на лукавство. Понякога в общуването с хората е много полезно да назоваваме нещата с истинските им имена.

 

 

Източник: „Православие и современность“

 

 

Гневлив си, затова няма да видиш Христос

Април 5, 2018 in Беседи, Начална страница

Гневлив си, затова няма да видиш Христос…
Ето обидил си се на някой друг, разгневил си се. И какво, как се държиш?

 

 

Опитваш се да докажеш, че този на когото си се е ядосал, е лош, и затова си му се разгневил. Да, той е лош, това е ясно, но ти се гневиш не защото той е лош, а защото ти си гневлив. Това е всичко, и никъде не можеш да избягаш от това. И докато не победиш своя гняв, винаги ще се намира някой лош човек, на когото да се гневиш. А какво е това гняв? ГНЯВ – ТОВА Е СМЪРТЕН ГРЯХ. Защо той е смъртен? ЗАЩОТО ТОЙ ПОГУБВА ДУШАТА. И човек ходи на църква, чете Евангелието, слуша проповеди, целува икони – и продължава да се гневи, продължава да се обижда, продължава да не прощава и продължава да вярва, че той е прав.

 

 

Да, ти хиляди пъти си прав, моля, успокой се, ти във всичко си прав, НО СИ ГНЕВЛИВ, И ЗАТОВА НЯМА ДА ВИДИШ ХРИСТОС, нито в този живот, нито в бъдещия, дори и всеки ден да се причастяваш, да изпиеш три тона светена вода, дори да изядеш всичката просфора, която са изпекли днес във всички църкви, дори да посетиш всички манастири, дори да живееш на някое свято място, и целия да се заровиш там, нищо няма да излезе. Защо? Защото гневът – това е страст, а нито една страст не допуска Божията благодат в сърцето. Затова, докато човек не се освободи от страстите, благодатта Божия не може да се приближи към него. Следователно, такъв човек не може да се приближи до Христос, защото той сам прогонва Христос. „Бог се противи на горделивите, а на смирените дава благодат“. А Христос може да бъде познат само чрез Божията благодат. Когато Божията благодат дойде в сърцето, тя води човека към всяка правда и очиства от всяка сквернота.

 

Източник: https://vk.com/

Умеем да маскираме своите страсти

Март 28, 2018 in Външни

  За страстите знаем много неща. За знанието си за страстите и магистърска степен можем да получим. Вземете например филмите, в които има съвсем натуралистични и детайлни сцени на убийства.

Хората, които създават въпросните филми, описват тези сцени с такава автентичност сякаш за тях те са нещо познато. Но явно за киното се оказва особено трудно да покаже някой добродетелен човек, а свят – не виждаме нито един. Преди няколко години група поклонници дойде в килията ми. Между тях имаше един мъж, който носеше в себе си лист хартия, на който беше записал греховете си. „Дойдох да се изповядам при еди-кой си духовник и какво да кажа? Пак същото – миналогодишните неща!„, възкликна той. В този момент някой, който беше наблизо, подхвърли: „Леле, тия хора днес нямат никакво въображение!“. Да си измисляме нови грехове – очевидно този човек имаше богато въображение.

Има два вида страсти – телесни и духовни. Гладът, жаждата, желанието за плътски контакт, са онези страсти, които са свързани с тялото. А духовните и душевните – извор на всички тях е гордостта. От нея се раждат всички останали – злопаметността, завистта, омразата към ближния, осъждането, сребролюбието, маловерието… Начало на всички тези страсти е гордостта. Светите отци казват, че телесните страсти съществуват по естествен начин в нас – Сам Бог ги е положил в човешкото естество, но страстите на душата не са естествени. Телесните страсти са необходими за нашето оцеляване. За да живеем – ще ядем, ще пием, ще се нуждаем от контакт с другия. Затова именно Бог ги е свързал с насладата, така че да искаме да ядем, да искаме да спим, да искаме да пием вода, да искаме да имаме плътски контакт, за да не изчезне човешкият род. Затова именно тези страсти се казват непорочни и никой не може да обвини другия защо яде, защо утолява жаждата си, или защо иска да има плътски отношения. Къде тогава е проблемът? Казахме, че Бог ни ги е дал, за да живеем и да се множим. Злото се крие в това, че сме премахнали целта, за която Бог ни ги е дал, но сме задържали насладата, с която Бог ги е свързал. Например в епохата на Нерон готвачите били удивителни, както и днес. Знаете ли какво правил Нерон? Разкошни угощения. Римляните ядели, направо се тъпчели, отдавали се изцяло на удоволствието от ястията, и след това правили нещо ужасно – до тях имало съдове (т.нар. вомитории – съдове или специални помещения, предназначени за повръщане), в които те връщали погълнатата храна, за да могат да започнат да ядат отново. Ето как те отстранили целта на храненето, за да се отдадат единствено на насладата от него. Същото правим и с плътския контакт, отменяме целта, за която ни е даден, която е да познаем другия по-добре, да го обикнем повече и да се създадат деца, а задържаме само насладата. Знаете ли колко абсурдно е човек да казва: „След като ми е дадено, ще го използвам!“?! Колкото е логично полицаят да си каже: „Защо ми е даден пистолетът? Ами за да го използвам!“. И да започне неконтролируемо да стреля! Всички тези наслади са дадени, но с конкретна цел, с конкретен смисъл. Яденето не е зло, жената не е зло, парите не са зло, а зло е чревоугодието, блудството, сребролюбието, казва един човек на Църквата. Погрешната употреба на Божиите дарове е грях и страст, която отваря пътя към ада, а не Божиите дарове сами по себе си.

Предаваме се на нашите страсти или поради леност и нерадение, или по Божие допущение, за да се смирим. Последното е добро и полезно за нас, но първите две са срам. Но нека имаме предвид и нещо друго. Страстите не просто съществуват. Съществува и някой, който ги подклажда и разпалва. Не е само нашето нерадение, а е и дяволът. Нека имаме предвид това, че съществува бяс на блудството, бяс на чревоугодието, бяс на злопаметността. Нещата, които усещаме в нас, не винаги са естествени. Дяволът се възползва от всяка наша естествена потребност, за да я насочи в погрешен път и да я превърне в грях. Затова отците, които знаели това, в борбата срещу страстите казвали – изкорени тръна и ще видиш змията, която се крие в корена. Когато страстите се усилват и установяват своята власт, разумът угасва. Умът на поробения от страстите човек не работи правилно.

На Света гора дойде един монах от света. Кой знае какви проблеми са тормозели ума му… Отците му дали килия, но след това съжалили за прибързаната си постъпка. „Трябваше първо да го изпитаме, да проверим кой е!“, казваха те. Той имал една страст – бил много сребролюбив. Някой беше споменал за него, че има къща, пълна със скъпи предмети на изкуството, с ценни картини и т.н. Един ден двама работници чужденци отишли да работят при него. Когато после отците ги попитали дали всичко е наред, те отвърнали:


– Но какъв е този човек?


– Защо, не ви ли сготви? – попитали отците.


– Сготви, но взе една салфетка, раздели я на две, даде половината на единия, а другата на другия, като отбеляза: „Салфетките струват пари!“.

Ето как страстта обсебва и заслепява човека. Всички ни се чудят, докато ние се чувстваме напълно комфортно в това, което правим в умопомрачението си от страстта. И какво спечели от половин салфетка този човек? Ако ограбиш някого, ако му откраднеш 100 евро, това е грях, но ти си „спечелил“ 100 евро от него. А от половин салфетка какво печелиш? Скоро този човек си тръгнал от скита и от Света гора. Виждаме как всяка страст заслепява ума. Нима не е голямо заслепението на комарджията?!… Не съсипва ли той всичко около себе си, не разбива ли семейството си, не оставя ли жената и децата си на улицата?!…

Божието слово ни казва, че това, от което си бил победен, ще се превърне в твой господар, на когото ще служиш. То ще е твой господар, а ти – негов роб. Парите не са лошо нещо, има и светци, които са били богати – Авраам например не е бил беден, бил е дори много богат, но е отишъл в рая. В Атина се запознах с един човек, който ми каза: „Геронда, винаги внимавам да не би да онеправдая някого от тези, които работят в моето предприятие. Винаги внимавам и казвам: „Пресвета Богородице, просветли ме да не ощетя някого от тези, които работят при мене!“. И в края на месеца, когато им плащам, понеже си мисля, че може да съм онеправдал някого и да не съм разбрал – затова винаги им давам нещо в повече.„. „Добре правиш – му казах, – но внимавай да не свикнат постоянно така, защото горко ти след това!„. Той е богат и това няма да му попречи да отиде в рая! Защо? Защото не е прилепнал към парите, не се е разболял от страстта на сребролюбието, която е злото, а не парите сами по себе си. Другият може да е беден и да не ти дава дори вода да пиеш, да е свидлив, т.е да не намери пътя към рая. Важно е къде са прилепнали нашите сърце и ум. Това е проблемът ни. Без да разбираме, даваме свобода на действие за дявола.

На пръв поглед изглежда, че няма връзка между едното и другото, но да знаете, че от момента, в който изричате грозни думи, съдите и оклеветявате някого, може да очаквате плътска война. Бесът на осъждането ще „прошепне“ за вас на беса на блудството… Не знаем какви душевни механизми съществуват, но духовният опит показва, че когато осъдиш някого, можеш да очакваш плътска война…

Ние обаче имаме един особен талант – да дегизираме собствените си страсти в добродетели, да даваме на нашите немощи благовидни имена като „успех“; „пестеливост“, „загриженост“… Ако попиташ монаха, за който споменах в началото, защо е разделил салфетката на две, той веднага ще каже: „Не съм свидлив, а не съм прахосник. Правя икономии!“, а няма да каже: „Скъперник съм!“. Така и двама души, мъж и жена, които изневеряват на съпрузите си, ще кажат: „Естествена нужда!“. Това обаче ще бъде далеч от истината. Даваме права на дявола и след това той подклажда страстта. Естествено е да ядем, но ще ядем с мярка…

Трябва да внимаваме, да не се отчайваме, да държим ума си буден спрямо духовните страсти. Те са по-опасни от телесните – защото не можеш лесно да ги разбереш и усетиш как се прокрадват в теб, но и защото много добре умеят да се дегизират. Св. Ефрем Сириец казва по този повод: „Лошите навици ме оплитат като мрежи, и аз се радвам, че съм свързан. Врагът ежедневно обновява въжата си, понеже вижда колко се радвам на разнообразието им.“ Това е лукавството на дявола – да разкрасява нашите страсти, да ги дегизира. Когато Мария помазала Иисусовите нозе с драгоценно миро, Юда не казал: „Аз съм скъперник!“, а: „Защо е това прахосване на миро да се мият нозете на Христос, вместо да се продаде и парите да се раздадат на бедните?!“ (срвн. Йоан 12:5). Този, който след това продал Христос. Невероятно талантливи сме да маскираме нашата окаяност в добродетели. Когато някой осъжда някого, не казва: „Превърнах се в съдник!“, а: „Аз съм за истината, истината е над всичко и това, което казвам за другия, е в името на истината!“. И отваря ров за другия, като е готов да го бутне в него, вярвайки, че служи на истината. И когато осъжда, не си помисля, че Сам Бог не осъжда. Св. Писание казва, че Отец предаде целия съд на Сина (срвн. Йоан 5:22). Бог Отец оставил съда на Христос, а Христос казва: „… не дойдох да съдя, а да спася света…“ (Йоан 12:47). Бог не съди, Христос не съди. Не е нужно да си мъдрец философ, за да разбереш, че ти, който съдиш, вместо Христос, се превръщаш в антихрист! И се запътваш към ада, без да ти е нужно нещо повече. Винаги ни харесва истината, когато тя засяга другите. Искаме ли обаче другият да я разкрие, когато тя засяга нас? Истината за нас, които харесваме истината?!…Затова да внимаваме в духовни страсти. Колкото по-висша е душата от тялото, толкова по-тежки са душевните и духовните страсти от телесните.

Избягваме блудството. Добре правим. Знаете ли обаче кое друго блудство е по-ужасно? Израил бил поробен от враговетe, завоевателите измъчвали евреите и един пророк се молил – „Боже, спаси народа си от враговете му!„, но Бог му казал: „Спри да се молиш за този народ. Защото те блудстваха!„. Какво е това блудство на целия народ? Те тръгнали след други богове и оставиха Мене. За това духовно блудство цял един народ бил поробен. Да слушаме слова на еретици, да четем еретически книги е именно такова блудство. Човекът, който не е християнин, може да блудства поради незнание, но християнинът, който чете индуски и будистки книги, за да намери спасителна истина, знае Кого оставя и накъде отива. Ще четем и от тези книги, за да задоволим нашето знание. Но не и за да търсим начини за спасение в тях…

Дяволът паднал, но паднал само духовно. Човекът паднал и духовно, и телесно. Падението на човека било по-голямо от падението на демона, защото паднал и духовно и телесно. Но Бог, ни казват отците, е снизходителен към човека, защото може да е паднал, но дяволът паднал доброволно, той сам го пожелал. Човекът бил подмамен и увлечен от дявола. Затова никога няма да се разочароваме, да униваме, а ще се борим с високо вдигната глава, ще живеем радостни, знаейки, че държим всемогъщо оръжие в ръцете си. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен – казва Господ – и ще наследи вечния живот. Той пребъдва в Мене и Аз в него. Когато воюваме с някоя страст, ние се борим с нея. Когато се причастим, Христос се бори с нея в нас. Ставаме членове, части от Христово тяло, ставаме Христови. Затова свети апостол Павел казва: „Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява.“ (Филип. 4:13). Но трябва да бъдем внимателни. Не можем да се спасим извън Христос, не можем да придобием Христос извън Тайнствата на Църквата, извън Изповедта, далеч от светото Причастие, от покаянието. Не е имало по-голяма блудница от преп. Мария Египетска. Тя вършела своя грях, се казва в синаксара, без да взема пари, само за наслада. Отивала в Йерусалим и плащала с плътта си. Има ли по-голям грях от това? Известно е, че на Света гора не е позволено не само да идват жени, но дори да се изографисват светици. Това е така не защото не ги почитаме достатъчно или се страхуваме от тях. Какъв страх би било за мене да виждам на храмовите стени изображение на света Параскева например или пък какво би ме безпокоял стенопис на света Варвара?! Няма изображения на светици, защото Света гора е посветена на Пресвета Богородица и затова тя е единствената жена, която е изографисана там, както и нейната майка – света Анна. Но знаете ли и кой друг? Света Мария Египетска. Ние, цяла войска светогорски монаси имаме за пример една жена – да се уподобим на нея в покаянието.

Никога не бива да се разочаровате, никога не бива да се отчайвате. Няма да му мине номерът на дявола, просто ще бъдем внимателни. Един светец на Църквата казва, че онзи, който твърди, че иска да отбягва страстите, но не бяга от причинителите и средата, която ги подклажда, се подиграва със самия себе си. Не е достатъчно само да избягваме страстите, но и пространствата и местата, които ни хвърлят в грях.

В определен период помагах на младежи със зависимост от наркотиците. Веднъж един от тях ми каза: „Геронда, дай ми благословение да отида да видя стареца Паисий!“.Хайде, върви!“, казах му. Той отиде и се върна с наведена глава. „Какво стана?„, питам го. Ето какво му казал старецът Паисий: „Какво да те правя? Ти си като онзи, който иска да спре да пуши цигари, но все се навърта около павилиона. Няма да пуши първия път, няма да купи кутия цигари втория път, и на третия ще вземе„. Отдалечи се от местата и компаниите, които те снабдяват с това, което е твоята смърт. Страстите, казва един отец, се побеждават само с практическите добродетели. Чревоугодието – с пост, блудството – с въздържание, гневът – с кротост. И всичко това – допълнено от смирението.

Това не са незначителни подробности. Някой си казва: „Бог какво Го интересува какво ще ям? Нима е възможно точно сега Бог да се интересува дали ще ям яйце в сряда или сирене в петък? Няма ли да върши други големи дела, а се занимава с това какво ще влезе днес в стомаха ми?!“ Бъдете внимателни! Това, което изглежда малко, всъщност не е малко. Неслучайно първата заповед, дадена на човечеството, е постът. Бог казал на Адам в рая – от всички дървета в рая ще ядеш, но от това няма да ядеш. Защо? Отците казват, че е нямало значение какво било това дърво, могло е да бъде дърво като всички други. Значение обаче има, че не ядеейки от онова дърво, както и днес – спазвайки поста, ние държим Бога в ума си, вслушваме се в Неговите заповеди, мислим за Него в ежедневието си, не живеем независимо от и без Бога. По този начин това малко и незначително нещо става толкова голямо и значимо.

Който започне духовната борба на поста, ще установи много бързо, че не е възможно едновременно да постиш, а да гледаш непристойни филми. Не може да постиш само със стомаха, а ще постят и очите и ушите ти – ще внимаваме в това, което слушаме и гледаме. Ще пости и езикът ни. Веднъж във времето на Великия пост един отец на Света гора ми каза: „Днес постих, ядох без олио!„. Той тъкмо се беше скарал много лошо с един друг отец. В такива случаи е свършено с поста! Усилията в борбата с телесните страсти, които полагаш, се трансформират в усилия, насочени към духа. Ако някой ви каже, че постът не принася полза, можете да му отвърнете следното: „Ако направя повече чудеса, отколкото е правил Христос, ако изцеля повече парализирани, ако дам зрение на повече слепи хора, ако възкреся повече мъртви, отколкото Христос, тогава ще отменя поста за себе си. Защото дори Самият Христос е постил. Ако постът е принесъл духовна полза на Христос, нима на мене няма да принесе?!“. Ще спомена отново примера, даден ни с живота на света Мария Египетска, спасила се чрез покаянието. Покаяние, което показала на дело. Не само в нашия ум, а и на дело трябва да се разкрива нашето покаяние. Ще отидем в ада, защото не се покайваме за греховете си, защото не показваме това покаяние на дело, не се борим. Покайте се! – така започва проповедта на благата вест. Покайте се, защото приближи царството небесно! Изключено е да не извършим грях, няма да отидем в ада, защото вършим грехове. Безгрешен човек не съществува. Вие да познавате някого, който е безгрешен? Само Христос. А ние ще започнем да се изповядваме – от момента, в който тръгваш към храма, на изповед при отеца, ти си умъртвил дявола, отрязал си му краката. Затова той ще вложи в теб помисли срещу свещенството, срещу духовника, за да те държи далеч от вратите на църковните Тайнства. Не се отдалечавайте от свещениците, от Църквата, от енорията. Не ни спасяват нашите добродетели, а ни спасява това, че се подвизаваме за Христовата любов; спасява ни това, че в момент, в който усещаме, че се гневим, си спомняме за онези евангелски думи на Христос: „Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце…“ (срвн. Мат. 11:29). Дяволът трепери от смирението, което се поражда от изповедта, той трепери от епитрахила на свещеника. Дръжте свещениците „за расата“, а оставете дявола да говори каквото иска. Умът може да има безброй аргументи, но животът ви ще ви покаже дали в тях има истина или не. Понеже живеем всичко това, затова го знаем, а не защото го четем или го слушаме. Християните вече повече от две хиляди години опитно преживяват Христовото учение и знаят каква е силата на поста, на изповедта, какво означава свещеникът да ти прочете опростителна молитва.

Нужно е обаче търпение. Не очаквайте от днес за утре да се превърнете в образец на добродетелта – в Паисиевци, Порфириевци и Ефремфилотейци. Защото и дяволът е много търпелив. И не губи търпението си, стига да спечели, ако ще и в последния момент. Не го интересува, че трябва да чака. Това ме подсеща за случая с един свещеник, който срещнал някакъв пустинник чужденец и го попитал:

– Как си, отче? Как върви подвигът?


Монахът само поклатил глава и продължил да повтаря нещо на глас – името на една девойка, която познавал на младини.


– Но, отче, нима на 80 години още мислиш за нея? – озадачено попитал свещеникът.


– Снага – стара, сърце – младо! – отвърнал пустинникът, за да се види именно, че дяволът не се изморява да воюва. Похотта не старее заедно с тялото.

В разговор с един друг отец, който вече от 20 години беше в манастира, той ми сподели, че в продължение на много време го човъркала една мисъл: „Да остана или да се махна? Да остана или да се махна?“. Аз пък останах с отворена уста от почуда – един от най-добрите отци на монашеската ни общност беше измъчван от такъв въпрос. Дяволът му вложил това в ума: „Махни се! Махни се! Какво седиш тук? Да си затворен и да се съобразяваш с капризите на всеки, с всякакви комплексирани хора, които идват тук! Изчезвай възможно най-бързо!“. Той бил взел решение да остане като монах, дал цялото си имущество на сестра си и на братята си, за да няма нищо, което да го задържа в света. Оттогава са изминали още 30 години, но и до днес той продължава да води тази битка…

Дяволът не се изморява, нито ние ще се изморим. Чрез тази борба ще се спасим, а не чрез това, което сме постигнали. Ако сме постигнали нещо, то не зависи от нас, а от Божията благодат. Ако Бог я изпрати, ще успеем, ще победим една или друга страст, ако не я изпрати, няма да успеем. Обаче ще сме извършили борбата, заради която ще отидем в рая. И е особено важно с радост да правим всичко това, да не губим търпението си. Св. Йоан Златоуст казва, че ако ние забравяме, че сме деца на Бога, за щастие, Той никога не забравя, че е наш Баща и не ни оставя. Никога няма да се разочаровате, а ще накарате дявола се пръсне от яд, че няма да му мине номерът.

Един старец умирал в един скит – той се мъчел, но душата му не напускала тялото дълго време. Нещо необичайно за монах. Минали четири, пет дена… другите отци се разтревожили какво става, защо техният събрат не си отива в мир. Извикали един свещеник (сам той ми разказа историята), който дошъл при монаха, сложил епитрахила и започнал да го изповядва. „Докато седях до него, разбрах, че той вижда демоните наоколо. Тъкмо свършихме с изповедта, когато той се сети, че е забравил да ми изповяда още нещо, и така – няколко пъти. Когато видях, че нямаше вече нищо друго, за което да бъде обвиняван, му прочетох опростителната молитва, свалих епитрахила, излязох навън и казах на събралите се отци: „Пригответе се, след малко ще почине!“. Откъде знаем, че било така? Като монах, който от дете бил в Света гора, като човек, който може и да е паднал в някои съгрешения, може и да е проявил небрежност, слабост или невнимание, но цялата борба, която водел, не била напразна. Христос, Пресвета Богородица не го оставили да почине преди да се изтрият и най-малките му прегрешения, които направил в земния си път и които отвъд можело да му попречат. На излизане от скита, свещеникът чул камбаната – монахът бил починал.

Не сме сами, в Божията прегръдка сме, в прегръдката на Пресвета Богородица, която успокоява нашите терзания. Не сме сами. Ще внимаваме повече в малките страсти – чрез тях ни гори дявола, той не гледа да те хвърли в големите. На този, който се подвизава, той няма да каже: „Блудствай! Открадни! Пребий някого!„, а гледа малките неща. Лодката не потъва само от един голям камък, хвърлен вътре, а може да потъне и от пясъка, който ще се излива малко по малко, докато се превърне в голям камък, който ще я потопи. Нека изпълваме живота си с желание да победим страстите, а не да им правим място в сърцето и. Не можем да оставим сърцето и ума си празни, а трябва да ги отдадем на ближния и на Христос. Какво ни казва Той в притчата за талантите – на един дал пет таланта, на втори – два, на трети – един. Когато след време се върнал, първите двама били удвоили получените таланти, а този, който имал един, не го загубил, а го пазел. На него Господ отнел и това, което имал. Защо? Какво зло е извършил? Не че е извършил зло, а не е направил доброто, което е можел да направи.

Преди време в имейл ми изпратиха една хубава история. Един преподавател влязъл в залата, държейки празен буркан, като се обърнал към студентите с въпроса:


– Колеги, този буркан празен ли е или е пълен според вас?


– Празен! – отвърнали студентите.

Тогава той взел няколко топки за пинг-понг и ги сложил вътре. Побрали се пет или шест.


– Сега пълен ли е или празен? – запитал отново.


– Пълен!– бил отговорът на студентите.

Преподавателят взел ситни камъчета и започнал да ги изсипва в буркана около топките. Камъчетата запълнили празнините между топките.


– А сега? Пълен ли е?


– Да! – казали му те.

След това той взел пясък и започнал да го изсипва в буркана, като запълнил празнините, оставени от дребните камъчета и от топките, докато не запълнил съда до горе.


– Сега пълен ли е?

Студентите недоумявали. Всеки път бурканът бил пълен. А накрая преподавателят взел чаша с кафе и внимателно излял течността вътре. Младите хора продължавали да го гледат с почуда. Накрая дошло и обяснението:


– Този буркан е нашият живот – топките за пинг-понг са всичко велико, с което можем да изпълним битието си: любовта към ближния, вярата в Бога, любовта към родината… Първо това ще поставим вътре. Дребните камъчета са нашата работа, различните ни занимания, нашите ежедневни цели, към които все бързаме. И те се побират след това. Пясъкът са забавленията, хобито, което ни доставя удоволствие – никой не ти казва да не се забавляваш. И за пясъка има място. Но ако първо започнете с пясъка – с хобитата и забавленията, нищо друго няма да се побере. Ако започнете от незначимите неща и изпълните живота си с тях, след това няма да остане място за нищо значимо и велико.


– А кафето какво е? – попитали с любопитство студентите.


– Е, колкото и работа и грижи да имаме, винаги ще остане време да изпием по едно кафе с приятел!

Това е реалността. Ще се подвизаваме с радост, защото Христос дойде да дари радост на хората, да им донесе изобилие в живота. Така започва и Евангелието, с радостна вест. „Благовестя ви голяма радост“, казал Ангелът Господен на пастирите в нощта на Рождество. Затова и християнинът, който не изпитва радост, всъщност не може да се нарече християнин. Евангелието започва с този призив и с този призив и завършва. След Възнесението Христово учениците се върнали у тях с голяма радост, ни напомня един евангелски стих (срвн. Лука 24:52), а Христос казва: „… радостта ви никой няма да ви отнеме…“ (Йоан 16:22). Тази радост се надявам и моля да придобием всички ние чрез покаянието в Църквата. И така – радостни и щастливи да живеем на земята и да се запътим към рая…

Беседата е публикувана със съкращения.

Превод: Константин Константинов

 

Какво е това смирение и как се ражда то?

Февруари 28, 2018 in Беседи, Начална страница

 

Брат: Разбрах отлично, отче, колко вреден е грехът на гордостта. Затова ви питам, кажете ми, как можем да се избавим от големите опасности на греха на гордостта?

Старецът: Брате Йоане, най-голямата добродетел, която ни спасява от греха на гордостта – това е смирението!

Б: Но какво е това смирение, отче?

С: Този път, брате Йоане, вие ми зададохте много труден въпрос.

Б: Но защо е толкова труден този въпрос, отче?

С: Затова, брате Йоане, защото тази велика добродетел не може да я обясни никой, освен някой блажен човек, който много е преуспял, вървящ по своя път след Господа, и на дело е достигнал до върха на всички добродетели. Затова най-великото благо – това е смирението – тайнствена сила, която Бог дава на човека като венец за всички добродетели, тоест дава се само на съвършените! Но аз грешния и слабия, още не съм се приближил до нито една от тези всичките, как да говоря за това и как да ти обясня какво е това смирение, с което Бог удостоява само съвършените?

Б: Отче, щом вие казвате, че от вашият опит не можете да ми кажете, какво е това смирение, то ви моля, кажете ми поне, какво знаете за него от светите отци и от Свещеното Писание.

С: Ако братството поставя въпроса така, тогава мога да кажа, че знам за смирението на светите отци, и от което са внушили на мене грешния, някакво дръзновение – да разкажа малко за дивните и най-велики добродетели на смирението. Слушайте, брате Йоане, няколко свидетелства на светите отци за блаженото смирение.

Свети Исак Сирин нарича смирението – Божествена риза, защото Словото се е въплътило, облякло се е в него. Същото казва за смирението и божествения отец Ефрем Сирин: „Смирението е Божия дреха“.

Свети Йоан Лествичник нарича смирението съкровище, съхраняващо се в тленни съдове, и казва че, никоя дума не може напълно да обясни свойството на това духовно съкровище. Светият отец говори, че смирението това е безименна благодат на душата и само познаващите я от собствен опит, тоест от живеенето, само те я познават; това е духовно учение на Господа, което достойно преминава в клетките на душата посредством ума, но с думи да се обясни е невъзможно. Затова, помисли, брате Йоане, ако толкова голям и божествен отец, като свети Йоан Лествичник, казва, че смирението не може да се изрази с думи, тогава как мога аз грешния и неразумния, да кажа на твоето братство, какво е това смирение?

И все пак от свидетелствата на тези божествени отци ние можем да си представим до известна степен, каква голяма и безценна е тази най-голяма пречестна добродетел смирението. И трябва да се задоволим с идеята за неизказаната доброта на смирението, която Благият Бог ни е открил чрез Своите светии, и да не разпитваме този, който е над нас, за да не получим за себе си вреда вместо полза, по думите на божествения Григорий Богослов, който казва, че „неукротимия възглед на този, който е над нас може и в пропаст да ни хвърли“.

Б: Отче, за мен, простия човек с малко ум, мисля, че тези свети отци говорят много възвишено и много изтънчено за смирението. Затова, отче, ви моля, ако е възможно, кажете за смирението няколко по-прости поучения и по-близки за моето разбиране.

С: Брате Йоане, ако тези свидетелствата за смирението на тези трима свети отци ти се струват много сложни и много изтънчени и ако ти се искат по-лесни и разбираеми поучения за смирението, тогава чети “Патерика“, особено глава 4 и 10, където ще намериш сред другото и това.

Един брат попитал стареца, казвайки:

- Отче, какво е това смирение?

И старецът отговорил, казвайки:

- Смирението – това значи да смяташ себе си за най-недостоен и най-грешен от всички и да се подчиняваш на всички.

И братът попитал:

- Какво означава да се подчиняваме на всички?

Старецът отговорил:

- Не се опитвай да виждаш чуждите грехове, но гледай своите грехове и пороци и непрестанно моли Бога за прошка.

Сега, брате Йоане, поучението за смирението е достатъчно просто и лесно. Само Бог да ни помага да не го забравяме и да постъпваме така, както ни учи този блажен старец, тоест да имаме пред очите на нашия ум всякога тежестта на нашите грехове си, да плачем заради тях и никого да не осъждаме.

Как се ражда смирението?


Б: Бих искал да знам, отче, как се ражда смирението в душата на човека и кои са причините, които ни довеждат до смирение?

С: Според светите отци, брате Йоане, смирението има много майки: един от светите отци разбрал, че смирението се ражда от истинското познаване на себе си; други казват, че смирението се ражда от мисълта за смъртта и Страшния съд. Свети Йоан Лествичник казва, че пътя към смирението – това е телесният труд, послушанието и чистото сърце, а свети Исак Сирин казва, че смирението се ражда от скърбите и болката. Свети Исак Сирин казва също, че смирението се ражда от страха Божий или от изкушенията, от богооставеността, от жестоката борба с естеството и бесовете и от многото молитви.

И така, брате Йоане, както виждаш според свидетелствата на тези свети и божествени отци, причините поради които се ражда смирението са много. Затова аз казах по-горе, че смирението има много майки. И ако ти питаш за смирение твоя отец, то той ще ти отговори, че няма да го познаеш, докато не придобиеш Бога в себе си.

Б: Отче, аз разбрах, че смирението се ражда от познаването на собственото аз, от послушанието, страха Божий, ожесточената битка с естеството, от изкушенията, скърбите, тъгата, от битката, идваща от бесовете, и от многото молитви. Но тъй като вие казахте, че никой няма да достигне блаженството ако не придобие Бога в своята душа, то аз оставам в недоумение и все още не знам, кой е истинският родител на смирението?

С: Когато светите отци са ни казали, брате Йоане, че само имащите Бога в своите души могат да познаят истинския родител на смирението, те са искали да ни покажат, че само съвършените могат да постигнат това – познавайки истинския родител на смирението, а не ние, имащи млечни зъби по духовните въпроси. За нас е достатъчно да слушаме поученията на светите отци и да ги прилагаме с много търпение в добродетелни дела, които както виждаме ни водят към най-високи добродетели на смирение, а това, което е по-високо от нас, трябва да го оставим на тези, които са по-старши от нас по духовна възраст.

Б: По-рано вие казахте, отче, и от казаното от вас досега съм разбрал, че смирението е най-голямата добродетел, която ни спасява от греха на гордостта. Но има ли смирението друга полза за човека?

С: Знай, брате Йоане, че смирението носи толкова много полза, че е невъзможно да разкажем това с няколко думи. Но все пак, от това, което си спомням ще се опитам от части да ти отговоря на въпроса на твоето братство.

Смирението е толкова голяма добродетел, че може само то без другите добродетели да ни отвори вратите на Небесното Царство, както е казано: „Покаянието повдига падналите, плача хлопа на небесните врати, а светото смирение ги отваря.“ Смирението – това е единствената добродетел, на която не могата да подражават бесовете. То е източник на самоунижение, което предпазва човека от падение. Смирението, брате Йоане, има силата да спаси хората от праведния Божий гняв, тъй като е написано: „Сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре“ (Пс. 50:19). Смирението има силата да научи сърцето ни на страх Божий и не му дава да се задуши от пагубна гордост.

Знай също, брате Йоане, че от всички спасителни дела, които човек извършва, смирението и любовта са най-угодните жертви за Бога. Това ние разбираме още по-добре от Божественото Писание, което гласи: „О, човече, Господ ти е казал какво е добро и какво очаква Той от тебе: да се придържаш към справедливостта, да обичаш милосърдни дела и смирено да живееш пред своя Бог“ (Михей 6:8).

Нека не забравяме, че смирението и многото сълзи са много необходими на този, който живее в служба на Бога, както ни учи нашият велик апостол Павел: „в служение на Господа с пълно смиреномъдрие, със сълзи и с напасти, които ме сполетяха от заговорите на юдеите“ (Деяния 20:19).

Също така, знай брате Йоане, че смирението – това е подбрана и скъпоценна дреха, в която трябва да се обличат святите и избраните от Бога. (Колосяни 3:12).

Смирението – това е свещена и божествена стълба, по която слиза Божия поглед към човека, както е написано: „но пак към този ще погледна, към онзи, който е сиромах и съкрушен духом и който трепери от словото Ми“ (Ис. 66:2). Смирението има силата да донесе до Бога нашите думи и да ни донесе от Него опрощение на греховете. Това ние виждаме при всеки, който е съгрешил пред Бога и затова смирено се е покаял, но най-красноречиво свидетелство ни дава цар Манасия, който е грешал повече от всеки друг човек в даден момент и е осквернил Божия Дом, а по време на свещената служба, която се извършва за слава Божия, той се погаврил с поклонение на идолите! Ако дори целият свят да беше постил заради него, той все още нямаше да може да изкупи своите беззакония. Но тъй като той силно се смирил пред Бога, Бог погледнал с внимание на молитвата му, и го послушал, и го довел от плен в Йерусалим. (Деяния 33: 12-13).

Смирението освободило Ровоам от гнева Божий, който се задавал към него и към целия народ. Цар Ахав също прогневил Бога със своите беззакония, само смирението спасява от гнева Божий. Затова Бог говори на Илия Тесвитянина: «Видя ли как се смири Ахав пред Мен? Понеже той се смири пред Мене, няма да докарам злото в неговите дни. В дните на сина му ще докарам злото върху дома му.»(3 Книга Царства 21:29).

По този начин, който има смирение, той се избавя от много опасности. Това можем да разберем и от думите: „Бог смирява гордите, и смирението спасява каещите се.“ Имащите смирение се извисяват към Бога, тъй като е написано: „И тъй, смирете се под мощната ръка на Бога, за да ви възвиси своевременно“ (1 Пет. 5:6). Смирението – това е поучение от Бога, защото е казано: „Дойде ли гордост, идва и срам. А мъдростта е със смирените“ (Притчи 11:2). Смирените са наследници на Царството Небесно, защото Бог казва: „Блажени бедните по дух, защото тяхно е небесното царство“ (Мат. 5:3). На смирените, Бог дава благодат, както е писано: „Бог на горделивите се противи, а на смирените дава благодат“ (Яков 4:6).

Смирението в часа на нашата смърт може да замени всичките ни добродетели и само една смирена дума може да спаси човека! Това посочва и един светец от „Добротолюбие“, като казва: „Ще ти кажа странна дума и не се изненадвай. Дори и да не си придобил безстрастие в своите навици, които притежаваш, но ако в момента на твоята кончина пребъдеш в дълбоко смирение, ще се възнесеш не по-малко безстрастен в облаците. Защото макар че, си събрал безстрастно съкровище от всички добродетели, но най-скъпоценната капка това е смирението и тя е най-скъпа. То е причина не само за помирение с Бога, за този, който го притежава, но и за влизането в брачния чертог на Неговото Царство заедно с избраните.“

Това потвърждава и един преподобен отец от „Патерика“, който казва: „Деца, знайте, че смирението, без всякакви подвизи е спасило мнозина“. Смирението е оправдало митаря с няколко думи само (Лука 18: 13-14), блудният син се облякъл в предишните дрехи (Лука 15:22), разбойникът на кръста се е настанил в рая преди всички праведници и светии (Лука 23: 42-43).

Смирението винаги идва по Божията милост, както се вижда от божествения отец Исаак Сирин, който казва: „Както сянката следва тялото, така и смирението – Божията милост”. А свети Йоан Лествечник казва: „Много са получили спасение на душата, без дара на пророчеството, без да са извършвали знамения и пророчества, без да са имали откровения и без да са виждали ангели. Но без смирение никой няма да влезе в небесния чертог”.

Знай също, брате Йоане, че смирения, като Божи приятел, Бог не допуска да бъде изкушаван твърде много. Това ни учи светият отец Исак Сирин, който казва: „Изкушенията от духовната пръчка служат за преуспяване и израстване на душата, а изкушенията, от които душата на смирения се изпитва и пораства добре, това са: леност, умствено объркване, въображаема телесна немощ, отслабване на надеждата, обърканост в мислите, лишаване от човешка помощ, бедност в телесните потребности и т.н. От тези изпитания човек придобива изоставена и безпомощна душа, и сърце – съкрушено и силно смирено. И ако някой ги откупи, то той е достигнал до своя желан Създател. И се преплитат: утеха и безнадежност, светлина и тъмнина, борба и безпомощност – накратко, трудност и радост. И това е знак за успех при човека, но всичко това – с Божията помощ.

Източник: http://3rm.info

 

 

 

Духовната борба в семейството

Февруари 27, 2018 in Начална страница, Семейство

 

Макар да се съмнявам, че съм способен да водя беседа за семейния живот, моят неголям опит от изповедта и духовното наставничество на нашите братя, живеещи в света и водещи борба на това благословено поприще, ми подсказа да се огранича с отговора на въпроса, който често чуваме от семейни хора: „Отче, ние живеем в света, водим обществен живот, имаме семейство – как можем да се спасим? Възможно ли за нас да достигнем нивото на тези светии, за които четем в книгите?”

Мисля, че можем да се спрем на тази тема и да видим как се разгръща духовната борба в семейството, как тук човек може да се сражава със страстите, как тук се изцелява и освещава?

Знаем, че светите канони на нашата Църква пазят непоклатима истинската православна нравственост. Първото правило на Гангърския събор гласи: „Ако някой хули брака или се гнуси от благочестива и вярна жена, която се съединява с мъжа си и я порицава като такава, която не можела да влезе в Царството Божие, такъв нека бъде анатема”. Без съмнение строгостта и рязкостта на това правило, както и на много други подобни на него, ни дава сигурна основа за разрешаване на този въпрос и сега ни остава да разгледаме духовната борба в семейството на практика.

Християнският живот и, в частност, разглежданият от нас семеен живот, представляват образ на триипостасната Божественост. Семейството, като общение на личности отразява в пълнота единството на Светата Троица, където всяко лице съхранява своята ипостас, без да нарушава това единство и живеейки единната природа на трите Лица. Класическият термин „единство в Троица и Троица в единство” ясно изразява цялата тънкост и стройност на тези Божествени взаимоотношения, явявайки се едновременно като архетип за всяко истинско семейство.

Нравствеността се извежда от догматите, а православният възглед за човека в семейството – това е съхранението, също както и възпълването на личностите в единството на семейния съюз, основан на любовта, където всички членове съставят едно нерушимо и неделимо тяло.

Всички свети отци са съгласни, че разколът и разединението произтичат от личностното разрушение и размиване във всеки отделен човек на неговата сътвореност по Божи образ и на неговата природна красота. В резултат от това се появяват индивидуализмът и отчуждеността с всички техни печални последици. Като следствие от грехопадението идват страстите, представляващи болест на нашата природа, постоянен и коварен враг на нашето спасение.

Затова всеки от нас, където и да се намира, има пред себе си стена от страсти, които трябва да преодолее, за да получи възможност за общение в любов с живия и истинен Бог, Който го е сътворил, както и с хората – образи Божии и негови братя. Това важи в най-голяма степен за семейството, където връзката трябва да бъде толкова силна, че да състави сплотено и неделимо тяло, носещо върху себе си всички теготи като един човек.

Нашите светии, ръководейки се от своя личен опит и от Божествената мъдрост, а най-вече от вседобродетелния и образцов живот на нашия Господ, отделят сред страстите три основополагащи, от които като от извор, извират и останалите страсти, образувайки объркания лабиринт от всички насочени към нас козни на врага на нашето спасение.

Те с нищо не се отличават от тези, с които сатаната изкушавал Господ в пустинята, поради което с право се считат за главни. Нали ако те не допълваха целия кръг от дяволски изкушения, дяволът не би бил напълно обезоръжен.

Тези страсти са: тщеславието, себелюбието и сладострастието. И доколкото те обсаждат всеки човек и представляват препятствия по неговия път към Христос, нека разгледаме как те действат в пространството на семейството, как да се борим с тях, за да не достигнат своята цел – всеобщото разделение, което започва вътре в нас самите, разпростира се върху нашите близки, нашето семейство и завършва с отдалечаването от нашия Бог и Спасител.


Добродетелите и пороците в семейството

Първият порок – тщеславието, или с други думи, егоизмът е източник и корен на цялото развращение и грях след грехопадението. Тщеславието заслепява разума и прогонва Божията светлина, поради което човек извършва страшни грешки, тъй като действа в състояние на смъртоносно опиянение, тласкащо го в бездната на нечестието. Тщеславието пречи на човека да забелязва и да разбира действителността, вследствие на което той живее в илюзорен свят, създаден от неговата болна, егоистична фантазия.


В пространството на семейството тази гибелна страст се изцелява с помощта на снизходителността, търпението и съветването с ближния. Когато собствените съждения и решения се окажат недостатъчни, човек трябва да се вслушва в мнението на другите хора и, отсичайки и жертвайки своята воля, да отхвърля от себе си тесните и задушаващи окови на егоизма. Така пред него се отваря простора на смирението.


Смирението е неоделима част от сърцето на Христос, която винаги върви ръка за ръка със своя верен приятел – кротостта. Тези две добродетели – смирението и кротостта – са стълбовете, върху които се гради крепостта на семейството, на която ще се наложи да устоява както на вътрешни, така и на външни бури и натиск. В кръга на семейството, където членовете му са различни по физическа и духовна възраст, и където всеки расте и се развива по различен начин, кротостта е онзи свързващ материал, който сплотява и съединява членовете на семейството и ги води мирно и неотклонно към съвършенство и зрялост.


Вторият разрушителен порок, раждащ се от предходния и следващ нашето тяло, подобно на сянка, е себелюбието – прекомерната любов към себе си, култът към своето „аз”, изискващо всичко да се върти около него, съобразно неговото желание и предпочитания. Себелюбието – това е краен индивидуализъм в цялата му пълнота, разрушаващ всяко общение и връзка поради невъзможността да се отречеш от своето „аз”.


Себелюбието ражда метежност и своенравност, в резултат на което, ние за съжаление ставаме свидетели на ежедневни семейни конфликти. И ако се вгледаме в причините им, ще се убедим, че те се състоят не в нещо друго, а в индивидуализма, себелюбието и своенравието или на съпрузите, или на децата. Когато мярка за всички наши движения и чувства стане нашата личност, нашето удоволствие и спокойствие, става ясна причината за всички многочислени разводи, превръщащи семействата в руини и нанасящи рани единствено със своите привични фрази: „Това не ми харесва”, „Това не ми позволява да бъда самия себе си”, „Той не ме разбира”, „Ние не си подхождаме”. Себелюбието ни прави жестоки и безжалостни, истински слепи и безчувствени, доколкото, стремейки се към удовлетворяване единствено на своите потребности, ние оставаме равнодушни към всичко, което се случва около нас, към всички рани и лишения, от които страдат другите членове на семейството и особено децата.


Съгласно светите отци, лекарството против себелюбието е любовта. Любовта, даваща жизнени сили, за да умъртвиш „аз” и да дадеш живот на „ти” и на „ние” в общението. Любовта, която „не търси своето” и има за свой учител Христос, пожертвалия се за живота на света и създалия по този начин Църквата.


Любовта е забравяне на своето „аз” и възраждане на нашата личност, защото това е най-здравото от всички възможни движения на душата. Но за да успеем да „понизим” себе си и да се изпълним с любов, нашата любов трябва да се обърне преди всичко към Бога, а чрез Него да се разпространи върху другия човек и върху цялото творение. Затова животът в Христа е необходим и на членовете на семейството, за да могат те да разберат истинската същност на любовта, къде започва и къде завършва тя, какъв е нейният път и движение, за да бъде чиста и свободна от греховни чувства и човешки критерии.


Третата страст, която представлява здрава брънка от веригата на гореспоменатите пороци, съгласно светите отци, е сластолюбието.


В своето общо проявление сластолюбието представлява отрицание на всеки труд и лишение за благото на другия, а така също абсолютизиране и обожествяване на удоволствието. Този порок се корени в духовната болест на грехопадението и помрачения отстоящ далеч от Бога ум, разпространяваща се и оказваща влияние на тялото на човека, което се явява храм на Светия Дух и част от тялото Христово.

Семейството като Църква

Сластолюбието вижда като първостепенна цел и смисъл на брака и живота като цяло – наслаждението и върху тази основа се гради цялото поведение на подвластния на този грях човек.

Сластолюбието го лишава от общение и връзка с другите хора, обезценява личността на човека, превръщайки я във вещ, съсредоточава се върху външния образ, а не върху вътрешната дълбина, не носи на човека удовлетворение, правейки животът му мимолетен. Ако сластолюбието вземе превес в човека, то ще го превърне в истински роб и пленник, ще го изведе вън от свободата на Църквата, нанасяйки смъртоносен удар върху семейния съюз на истинската любов и разрушавайки всичко добро и благородно, което съществува в брака.

Лекарство против тази болест е трудолюбието, стремежът към всеки вид борба и добродетел, защото благото се достига с труд и се затвърждава със скръб. А нашата Църква, според свети Максим Изповедник, е необходимо условие за правилно отношение към всичко.

Трудолюбието, борбата и преди всичко любовта, Божествената любов, преобразяват обхванатия от страсти човек, освещават душевния и телесния му живот, освобождавайки по този начин и неговия връх – разума. Именно тази любов помага на човека да съди правилно за всичко, водейки тялото към освещаване и целомъдрие, удържайки човека на висотата на „Божия образ” и правейки негов път и цел „Божието подобие”.

По такъв начин, тези три най-големи страсти (тщеславието, себелюбието и сластолюбието) обхващат всеки човек както в монашеството, така и на попрището на брака и семейството, овладяват човека чрез различни оръдия и методи, но с една единствена цел – да му попречат да намери освещение и спасение.

Свети Йоан Златоуст ни учи: „Направи своя дом Църква”. Църквата е храм и място за поклонение пред Бога. Така е и при ежедневната семейна молитва, когато всички членове на семейството стоят заедно пред небесния Отец, търсейки Неговата Божествена милост, сплотяващата и приближаващата към него любов, каят се за ежедневните съгрешения и приемат върху себе си благодатта на Светия Дух.

Църквата също е и място за духовно изцеление от страстите. Точно по такъв начин в Православието действа истинският общежителен манастир. Съвместното съществуване, съвместният живот, съпружеството и като цяло – общението в домашната Църква – семейството – изглаждат острите ръбове на характера, разширяват пространството на сърцето и учат, че без любов в Христа и усъвършенстване, семейният живот лесно може да се разруши.

Същият отец на Църквата нарича семейството – палестра, стадион и гимнастическа школа, защото това наистина е труден и дълъг път, а препятствията, изкушенията и скърбите, срещащи се по този път, понякога са непоносими. Затова е необходимо да се опрем на непоклатимия камък – Христос и Неговата Църква, та вълните да не ни отнесат в морската бездна.

„Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за църквата” (Еф. 5:32). Господ е понизил себе си, ставайки човек, основал е Църквата и оттогава я „храни и съгрява”, като Небесен жених, оставайки неин глава. Нито Църквата може да съществува без Христа, нито Христос може без Църквата да открива на човека Своите богодействени тайнства. Така и в семейството единият не може да съществува без другия, и подобно на тялото, семейството не може да пребивава в цялост, ако Христос не му е глава.

Трябва да се отбележи също, че благожелателната по отношение на всеки един от нас Божествена воля е нашето спасение и обожение. В това е целта и смисъла на целия наш живот. Следователно, и семейството, и монашеството са не самоцел, а средство за спасение. Семейството е път на спасение, който не бива да се абсолютизира сам по себе си, а да ни води при Бога. Всички форми на нашия живот са временни и преходни, важно е само това, доколко те могат да ни доведат до вечното Божие Царство. Ако семейството не води към Бога, то всички негови начинания са слаби и обречени на гибел, както и то самото, ако е само образ на живота на сегашния век.

Семейството достига своите цели не тогава, когато неговите членове постигат светски успех и не тогава, когато то до края съхрани своята цялост, а само тогава, когато неговите членове достигнат освещение и обожение.

Всяка друга оценка на семейството по човешки и светски критерии съществено ограничава семейството и неговите възможности.

Искам да завърша с думите на един съвременен преподобен атонски аскет: „Ние ставаме истински членове на своето семейство тогава, когато се учим да преодоляваме своето аз. Ако ние станем истински членове на своето семейство, като преодолеем себе си, ние ставаме истински членове на общочовешкото семейството, на семейството на Адам, и от този момент можем да се молим на Бога за целия свят. Това е не нещо друго, а поселване на Светия Дух в нашето сърце. Неслучайно зад тримата най-велики иерарси на нашата Църква стоят свети майки, свети бащи, свети семейства. Ако искаме да променим света, трябва да променим себе си и своите семейства”.

Нека Господ благослови всички вас, да сплоти и съхрани вашите семейства чрез благодатта на Светия Дух. Амин.

 

 

източник: Пемптусия

 

Как да обикнем враговете си?

Януари 31, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Християнинът трябва да умее да побеждава греха, ние трябва да сме нещо като пожарникари и да потушаваме пламъка на греха. А този пламък се загася с молитва, а не с осъждане. Бог ни казва: „Не съдете, за да не бъдете съдени“. И това е духовен закон. Ние загасяме греха, когато прощаваме на враговете си, на тези, които ни имат за свои врагове. Сам Бог ни е написал този духовен закон – прощавайте и ще бъдете простени!

 

Потушаваме пожара на греха, когато живеем с любов и сам Бог ни е открил това. Да проявяваме милост, за да бъдем помилвани. И грехът изгасва, ако претърпяваме изкушение и скърби с благодарение. Потушаваме пожара, когато обвиняваме самите себе си. Преп. Йоан Златоуст казва: „Самообвинението е главната задача за душата“. И привежда като доказателство пророк Исайя. Помните ли, когато пророк Исайа видял Господ, седящ на трон, и какво казал той? Казал: „О, Господи, окаяният аз!“, и тогава видял един серафим, който взел с клещи един въглен от жертвеника, приближил се до него, сложил го в устата му и казал на пророка: „Очистват се греховете ти“.

 

Виждате ли, пророкът изповядал греховността си и Господ очистил греховете му. Той сам осъдил себе си и в този момент Бог го оправдал. Това е духовния закон за всички нас. Ако ние искрено погасяме греховните си наклонности, тогава в живота ни ще победи любовта и тогава никой от хората няма да се отнася зле с нас.

 

Нашите старци са ни учили така – ако някой човек те ненавижда, или враждува с теб, длъжен си да се молиш за него, и примерно, да казваш така: „Господи, помилвай моя Георги, помилвай моя Гошо“ и Господ веднага ще приеме молитвата ти. А знаете ли, каква е тази молитва? Както майка говори на детето си – тя не го нарича Георги, а – мой Георги, Гошо – ето такива обикновени човешки хитрости трябва да използваме, така трябва да се молим – Господи, помилвай моя Гошо, стори му такива добрини, каквито даваш и на мене, така че да няма за какво да ми завижда. И ако се молим така от цялото си сърце, то и Бог ще изправи сърцето му. Ще премахне завистта му, ненавистта му, и ще ги обърне на приятелство.

 

И ние няма да мразим онези, които ни мразят. Помислете – нима Христос не е бил Бог, нима не е бил съвършено безгрешен, а при все това юдеите и фарисеите са Го ненавиждали, дори до смърт! А в човешките взаимоотношения има такъв духовен закон – ако не сме приятели с някого, не е задължително и да го мразим. А между тези две крайности има много междинни положения. И преди всичко, при разговор с който и да е човек трябва да помним, че е по-добре да говорим лошо с любов, отколкото добро с меч в ръка. Разберете, толкова е просто – мечът разсича всичко, а не съединява нищо. А усмивката нищо не струва, но пък оправя много неща.

 

Пак ще ви напомня онази арабска поговорка – „Който говори сладко, и лъва може да приласкае“. Има такива, които могат спокойно да се приближат до лъв и да го погалят. Аз сам използвам тази забележителна молитва – „Господи, моля Те, за всички, които страдат, за всички, които боледуват, за всички, които са извършили престъпление, за всички, които умират, без да са повярвали в Тебе, за всички, които са самотни и униват от безнадеждност, а също и за всички, които се съдят с някого, а и за всички, които се подвизават заради Твоето име, за тия, които постят и се молят; също Те моля и за сираците, моля Те и за ония, които съгрешават със смъртни грехове – Господи, Иисусе Христе, помилвай ни, всички нас“.

 

Източник:http://www.isihazm.ru

Ние предизвикваме Господа с нашите грехове

Януари 17, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Какво е кротост и коя е тази „земя, която кротките ще наследят”?

 

Кротостта, като качество на човека, е плод от действието на Светия Дух. Неин корен и източник е смирението, което също е Божи знак, защото смиреният по сърце Господ е едновременно и кротък, при това Неговата кротост се проявява в повече от Неговото смирение.

 

Смирението е дървото, а клоните на това дърво са кротостта. Не може да срещнем смирен човек, който понякога е гневлив, и гневлив, който да е смирен.

 

Ако погледнем към всеспасяващия Божий Промисъл по отношение на съществата, по-специално човека, ще се убедим в това, че Бог се отнася към нас с безгранична кротост, характерна за Него, като истински Отец.

Ние нарушаваме заповедите, предизвикваме Го, разгневяваме Го, а Той въпреки всичко продължава бащински да се грижи за нас, нима това не показва Божията кротост и Неговото велико смирение?

 

По своята природа, кротостта изгражда основата на личността. Правилно е да се каже че, Бог „учи кротките на Своите пътища” и „блажени кротките, защото те ще наследят земята” (Мат 5:5).

 

Кое е интересно за тази земя, която Творецът обещава на кротките като дар? Земята е мястото на Божествените обещания, където те ще се изпълнят, и затова се нарича обетована земя. Всички тези обещания и дарове, Бог е подготвил от създаването на света, а ние ги пожертвахме със своите глупости, избрахме непокорството и независимостта от Бога.

 

Ако Бог и Отец по Своето човеколюбие не ни връщаха към живот, ние щяхме да загинем!

 

Знаем, че Бог е любов, „и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога и Бог – в него.” (1 Йоан 4:16). Как може да пребъдваме в любовта, ако нямаме кротост и да пребиваваме в нейната противоположност: гняв, омраза, черна злоба?

 

Ако в човека няма кротост, тогава вместо нея цари безпорядък, несигурност и всичко, което този хаос и поквара съставляват. Техният край е смъртта и ада, от които ни пази Всеблаги Владико, с неизреченото Твое човеколюбие!

превод от руски език

 

 

За да срещнем Христос трябва да се потрудим

Януари 9, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Ще разгледаме три големи стъпки – себепознание, братопознание и богопознание. Това са трите важни стъпала на духовния живот. Трите отношения на човека, които са цветовете, съставящи картината на неговото спасение.


Себепознанието е връзката с нашето аз. Много пъти с което се създават проблеми, когато нямаме никаква връзка със себе си. Един старец в пустинята на Света Гора казваше – говори ли някога на душата си? И, разбира се, отговорът на повечето от нас би бил: Не. Изслуша ли някога душата си? Ако не си й говорил и не си я чул, нямаш никаква връзка със себе си.


Братопознанието – какво е то? Това да разбера, че другият е създаден по Божи образ и чрез уважението към личността на другия да мога да отправям славословие и служение към Бога.


Знаете ли колко важно събитие ни откриват думите на Адам, когато Божията любов му дава сън и от реброто му бива създадена Ева, т.е. Адам заема материал на Божията любов и Ева бива създадена. Когато се събужда от тази упойка, той казва: „Това е кост от костите ми и плът от плътта ми”. С други думи казва „това съм аз“. Колко е важно да осъзная, че другият съм аз. Естествено не мога да го осъзная, почувствам и живея, ако не се намирам в Божията любов.


Богопознанието – човекът, придобивайки връзка със себе си, развивайки връзка с брата си, вече се намира по пътя, по който среща Бога. Това е пътят. Да не търсим други пътища.


Днес ще започнем от последното стъпало. При това тези три стъпала имат отлична връзка помежду си, откъдето и да тръгнеш, е сигурно, че ще завършиш в това, което е нужно за спасението ти – богопознанието. Какво е богопознанието? Какво казват отците на Църквата? – то е връзката ни с Бога. Повечето от нас смятаме, че имаме връзка с Бога, но ако потърсим дълбоко в себе си, и ако видим истинската връзка с брата ни, ще осъзнаем, че нямаме никаква връзка с нашия Бог. Как мога да имам връзка с Бога? Кой е начинът, по който мога да развия жива, динамична връзка с Бога? Сам Христос ни показва начина. Нека видим как се развива тази връзка.


Как Бог ни доближи, Христос как ни доближи? Кой път следва? Крайното смирение. Ще ви припомня една картина, взета от Омир. Хектор излиза всеки ден извън градските стени, за да воюва, поздравява детето си, жена си, слага снаряжението си и излиза, а вечерта, връщайки си, влиза в дома, бърза, за да прегърне жена си и детето си, тъй като е можело и да не ги види, издъхвайки сред битката. В даден момент Хектор влиза у дома си и от силен копнеж да прегърне детето си забравя да свали шлема си, отива и го прегръща, детето не го разпознава, а вижда едно „чудовище” и започва да плаче. Хектор разбира какво става, сваля шлема си и детето автоматично превръща плача си в радост, в смях, разпознава лицето на баща си.


Представяте ли си Христос да беше дошъл в цялата Си слава? Св. отци казват, че на Преображение Господне учениците, които паднали на земята, както са изобразени на иконите, видели отчасти Неговата слава, защото не биха издържали цялата Му слава. Оттук смирението Му какво прави? Оставя славата, не Своята божественост, за да може Бог да доближи Своите деца. Какво може да направи човекът, за да доближи Христос? Да се смири. Видяхте ли как Христос ни показва пътя, по който ни доближи и по който ние можем да Го доближим? – именно смирението. Папа Тихон на Света Гора, старецът на старец Паисий, този руски йеромонах и велик подвижник – колко живо ни говорят св. отци, така както са живели нещата – той казва: „Бог излиза всяка сутрин на балкона Си и благославя с едната Си ръка всички хора, но ако види смирен човек, вдига и двете Си ръце и го благославя! Смиреният човек има Божието благословение и благодат. Колкото и пречки да му поставя егоизмът по пътя към Бога, смирението ги громи, разбива ги, нищо не оставя. Смирението е валякът, който прокарва пътя, отстранява пречките и води човека право при Бога. Така Христос ни показа, че ни е доближил със смирение, но и прокара пътя, за да можем ние да Го доближим.“


Смирението е единият път, по-скоро единият начин, за да Го доближим.


Вторият начин е вярата. Всички имаме болести и опасните болести са тези, които не се виждат. Днес казват: човекът стига до последния стадий на рака без да изпита болка. Това е опасно – болката е предтеча на болестта, подготвя те за болестта. Затова болестта, в която няма болка, е опасна. Не е ли така? Ние имаме нашите духовни болести – много от тях не ни карат да изпитваме болка, защото сме си били мощна упойка на съвестта и са особено опасни. Когато Христос доближавал човек с болест, какво правил? – активирал и мобилизирал вярата, силата на вярата в пространството на сърцето му. Какво му казвал? Вярваш ли? Какво било това? Активирал силите на душата му, силите, които има всеки от нас. Как без вяра, без доверие мога да доближа Бога? Нужно е смирение, за да ми покаже, че не мога да правя много неща, че съм неспособен и немощен да направя и най-малкото. Веднага щом видя това мое безсилие, е нужна вяра, за да ми покаже какво – силата на Бога. И да ми позволи да доверя моето безсилие на силата на Бога, да ми позволи да поверя моята греховност в ръцете на Бога. Това е велико. Смирението ще ме доведе до вярата, ще роди вярата, без вяра нищо не става. С вяра всичко става. Понякога се чудим как са ставали толкова чудеса в живота на светците. Но светците били съсъди на вярата. Искате ли да проверим нашата вяра? Ще го видим в молитвата. Знаете ли, молитвата е другият начин, по който доближаваме Христос; молитвата е проверка, един кантар, претегляме всичко.


Да ви попитам нещо – затварям очи за кратко, моля се и казвам на Бога – Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Господи Иисусе Христе – така Му казвам, нали? или Отче наш… Но имам ли увереността, че, отваряйки очите си, ще Го видя пред мен? Ако я нямам, за какво се моля? Дори само това доказва колко анемична и немощна може да бъде моята вяра. Как да доближа Христос? Видяхте ли отците как доближавали Христос? В молитвите преди св. Причастие казваме: Вярвам, Господи, и изповядвам – чрез вярата Го доближавам. Я да помислим за хананейката – ако не вярваше в Христос, при първата обида тя щеше да си тръгне. Кръвоточивата жена, ако не вярваше, че само едно докосване до Христос е достатъчно да я изцели? Св. ап. Петър щеше ли да Го доближи, ако не знаеше, че след неговото отричане ще бликне онзи буен поток на Христовата любов, ще го умие и ще превърне отричането си в изповедание? Важно е да повярвам не само в Божието съществуване – в Божието съществуване вярват много хора, каквото и да правим, на Него ще попаднем – но важното е да повярвам в Неговата любов. Това ще мобилизира всичко. Ако видя пред мен Божията любов, е изключено да не „хвърля” живота си в този океан на любовта. Изключено е да не повярвам, да не се смиря, да не се покая, да не се помоля, участвайки в тази молитва с всички клетки на моето битие, телесни и духовни. Така, молитвата ще ми покаже, ще ме „претегли”.


Митарят и фарисеят се откриват в момента на молитвата: тогава се открива заблудата, прелестта и истината. Заблудата на фарисея и истината на митаря. Молитвата е кантар.


Днес едно от ценните неща във всекидневието, които вече не съществуват, е диалогът.


Защо няма диалог, а когато го има, защо не можем да комуникираме? Ама седнах да поговоря с другия, защо не ме слуша, защо не мога да го изслушам? Защо не можем да се разберем? Коя е причината? – Повечето хора днес имат образование, или не, по-скоро повечето хора нямат образование, имат диплома, разликата е огромна. Нима е възможно да не мога да общувам с другия? Защо не мога да водя диалог? И четейки, в даден момент – защото, ако отвориш Писанието и отците на Църквата, които са съсъдите на благодат, няма човешки въпрос, на който да няма своя отговор там от Бога – бл. Августин пише: ама как да говориш на брата си, когато никога не си говорил на Бога? Когато никога не си се помолил, когато не си се подвизавал, за да може егоистичният монолог на молитвата да стане смирен диалог с Бога. Ако не си се научил в молитва да говориш с Бога, как ще говориш на другия човек? Ако не си се научил да говориш на Божията любов, как ще говориш на другия човек, който в душата и тялото си има страсти? Ето защо не можем да водим диалог, ето защо не можем да се разберем, защото не се молим истинно, същностно и дълбоко, защото и това, което се молим, не го живеем. Казваме определени пъти „Господи, помилуй ме!“ Знаеш ли какво е това помилуй ме, което казваш на Христос? Мислиш, че е един израз, две думички? Не, то е състояние на живот. За да стигнеш до помилуй ме, ще трябва през целия си живот да се пренасяш – от егоизма в смирението, от страстта в добродетелта, от духовното безразличие към агонията за твоето спасение. Постоянно и трайно трябва да се преместваш, докато стигнеш да живееш и да почувстваш тези думи. Когато стигнеш до „помилуй ме“, тогава си придобил богопознание, имаш Бога пред себе си, Бог там те намира. Това е мястото на срещата с Бога. Там те намира, там Го намираш, там се срещате с Бога, в „помилуй ме”. Нужно е смирение, вяра, молитва, покаяние. Покаянието е това пренасяне, преместване.


Нашият живот има един балкон, ние стоим там, но обикновено балконът няма гледка към Бога, не виждаме Бога, ама какво правиш там? Сменяш стаята, сменяш дома, това е покаянието, сменяш мястото, сменяш тропоса (начин, но и нрав, поведение). Важно е да казваш и „Господи, помилуй ме“, но как ще го кажеш, ако нямаш милост? Ако не прощаваш? Виждате ли как всички тези духовни неща са свързани помежду си? Как ще кажа на Христос „помилуй ме“ и ще развия връзка с Него, когато нямам до мен моя брат? Моят брат, който може да е моят враг.


Молитвата, която има благодат, е молитвата, от която отсъстваме. Трябва да вложим всички други в молитвата, първо враговете, да изключим себе си от нея и да я изпратим на Бога – така придобиваме връзка с Него, това иска Той.


Някога един човек научил, че в едно критско село живее един старец, който имал Божия благодат и отишъл при него. Стигнал в часа за св. Литургия, имал огромен проблем със свой съселянин, който се опитвал да го пропъди от селото и използвал много тежки и жестоки начини, за да направи това. Този човек стигнал в храма, влязъл, скрил се зад една колона, дал на един иподякон листите с имена за св. Проскомидия – на живи и покойници. Но преди да стигне до храма, си помислил дали да не напише и името на този клет човек, който го терзаел. Листите стигнали до олтара, старецът ги взел, споменал ги, чрез Божията благодат видял за какво става въпрос и излязъл навън. В онзи момент някой смушкал онзи човек. Той се обърнал и човекът до него му казал, че старецът иска да го види. Той се приближил  до него.


- Благословете, геронда! Извинявайте, не ви познавам, дойдох да се срещна с вас.

- Добре, детето ми! Виж, искам да ти кажа нещо, в имената, които си написал, си допуснал една грешка.

- Каква грешка?

- Детето ми, поставяме нашите врагове първи, не последни. Първи ще го сложиш. Поправи го, детето ми, за да намери молитвата ни място в Божията любов. Защото, ако не го поправиш, ще изпратим едно писмо без марка.


Как ще се помолиш без любов? Как ще стигне молитвата ти до Бога? И в храма да си, ако така се помолиш, без да си приел врага си, молитвата ще стигне до купола, и ако си у вас, до тавана. Няма да стигне там, където искаш.


Това „Помилуй ме“, както казваше един старец, „чупи гръбначния стълб” на Бога. Когато се счупи гръбначният ни стълб, какво става? Навеждаме се. Когато търсим Неговата милост и прощаваме на врага ни, на брата ни, се „чупи гръбначният стълб” на Бога и Той с Неговата любов се свежда над целия ни живот.


Искам да позная Христос, но не се качвам на Голгота, болката не ми харесва. Смятам я за безсилие, докато е сила. Не ми харесва аскезата. Един атлет, в момента, в който тренира, може да се уморява, да се задъхва, да се поти, но това, което изглежда като безсилие в онзи момент, му придава особена сила, става по-силен, калява се повече. Ние отбягваме кръста, аскезата, болката, не ни харесват. Идва Христос и ни показва пътя, който е кръстен, показва ни пътя към Голгота, но ние избираме обиколния път. Е, как ще стигнеш Възкресението, как ще познаеш Христос, Христос е разпнат, окървавен, как ще Го познаеш? Как ще Го доближиш? Много е важно да изберем това, което избрал св. Йоан Богослов (оставяйки на Голгота). Видяхте ли какво направил? Излязъл от всекидневието на Йерусалим и вкусил вечността на Голгота.


Дните, в които живеем имат един белег – искаме пари без да се трудим, дипломи без да четем, удобство без да се помръднем, святост без да се подвизаваме. Искаме да имаме всичко под ръка, но не става така. Духовният живот не е телевизия да държиш дистанционното, да седиш на канапето, да сменяш каналите и да увеличаваш силата на звука. Духовният живот иска труд, вътрешен и външен, как иначе ще срещнеш Христос? Как ще застанеш пред Разпнатия, пред Жертвалия се Христос? Ние нищо не жертваме. Не проливаме нито една капка от нашия егоизъм. Това е нашият голям проблем, затова не се променяме и Христос остава непознат за нас. Всички помним това пътуване към Емаус на ев. Лука и Клеопа. Двамата скърбят поради смъртта на Христос. Това, което загубили, не било просто техният Учител. Те доверили целия си живот, Христос им казал, че е Животът и Възкресението, за тях Той бил тяхната душа и спасение. Христос бил всичко за тях. Внезапно Христос умира. Разочарование. Знаете ли как идва скръбта? Тя е черна завивка, която идва и покрива душата. Когато тази черна завивка ни покрива, мислим, че всичко е загубено и скръбта става депресия, а депресията – отчаяние. И идва св. Йоан Златоуст да ни каже, че по-тежко от това да вършиш грях е да се отчайваш. По-добре да съгрешиш, защото чрез покаянието ще се спасиш, отколкото да се отчаеш, защото там нещата са много трудни.


Те имали скръб, скръб по смъртта и Христос идва по пътя им. Познали ли са Го? Не. Не са Го познали. И какво направил Той? Поставил ръката Си и започнал да дърпа черната завивка и те го почувствали, сърцето им започнало да се радва, да гори, да чувстват нещо, но не знаели какво. Стигнали до Емаус, до крайната точка, как да загубят Този, Когото са намерили? Как да Го оставят да си тръгне Този, Който накарал сърцата им да се радват? Който отнел тежестта на скръбта, на отчаянието.


Знаете ли колко оправдания намираме, за да прогоним Христос? Всекидневно – много. Колко оправдания намираме, за да прогоним Христос, за да отблъснем брата, да не отдадем никакво значение и да нехаем за душата ни. Колко оправдания намираме всекидневно. Двамата апостоли намерили оправдание, за да задържат Христос. „Остани с нас, защото денят превали“. Свечери се, къде ще ходиш в такъв час? Много хубаво оправдание, но и много важен вик на душата. И ние го казваме: „свечери се“ – и много други неща казваме. Не се свечерява само навън, но и в нас. Ако имахме смирение, молитва, вяра, прошка, ако имахме всичко това, щяхме да приемаме, че в нас се свечерява и какво бихме направили? Бихме викали с всичка сила на душата ни – какво? Остани с нас. Къде се открива Христос? В преломяването на хляба, в момента на Тайнството се открива Христос. Нашата борба, вяра, смирение, молитва, прошка, четене на св. Писание и светите отци са начини за доближаване до Бога, но св. Тайни са върхът.


Дано Бог ни удостои да се причастим един път, но да се причастим както трябва. Причастяваме се, ще ми кажете, причастяваме се редовно, църковни хора сме. И ние се причастяваме, но причастяваме ли се? Знаеш ли какво означава да се причастиш с Христос? Вътрешен трус, да падне бомба в теб, да разгроми всичко, което егоизмът е построил. Да си тръгваш и всичко да се променя, да се е развиделило в теб, умът ти да се е осветлил, сърцето ти да се е успокоило, всичко да се е променило.


Аз смятах, че се причастявам толкова години, така мислех, каква заблуда. В нашия град имаше един благ човек, дядо, преблаг, идваше в храма. Веднъж се разболя, беше на легло и отидох да го причастя. Седеше в края на леглото, беше сломен, доближих се със св. Потир и започна да говори, започна един диалог. В началото мислех, че говори на мен и тръгнах да му отговоря, но той говореше на Христос. Св. Потир беше пред него, а той, с болката и кръста на болестта върху плещите си, седеше в края на леглото и говореше на Христос. Сигурно е, че получаваше отговори, защото това не беше монолог, говореше Му толкова сладко и нежно, усещаше присъствието на Христос, а аз замръзнах на място. Онемях. Това е връзка, си казах, това е св. Причастие. В онзи момент в рамките на няколко минути, този човек отвори сърцето си, изля душата си чрез изповед, благодарение, славословие, умоление. Колко неща излязоха от сърцето му. Благ човек. И във всичко това той самият никъде не присъстваше. Боже мой – ето връзка с Христос. Знаете ли какво каза на Христос в онзи час – това, което и разбойникът каза на кръста. „Аз заслужавам това, което си изпатих и ще си изпатя. Христе мой, помилуй моите врагове, приятели, деца, внуци, всички хора“ – в онзи момент съществото му се беше отворило толкова много, че беше прегърнало целия свят, цялата вселена. Сякаш слушах разбойника – „справедливо страдаме“. „Сега си получаваме заслуженото“. Това казал разбойникът на другия разбойник, същото казваше и той. Това е общение, приобщаване, причастяване, това е връзка. Нека не смятаме, че св. Причастие означава, че ще отида, ще се причастя и ще си тръгна. Св. Причастие е целият ни живот, всяка секунда, и ако всяка наша секунда не е божествено причастяване – приобщаване, т.е. съприкосновение с Христос, тази секунда е загубена, няма да се превърне във вечност. Нека направим каквото можем, за да положим секундите, минутите, ударите на сърцето, всичко каквото имаме, в Христос. Светците не били извънземни, не били свръхсилни, не били нещо подобно, а знаете ли какво се опитвали да направят? Ако виждали, че една секунда щяла да им убегне, я дърпали, държали я за Христос, със зъби и нокти, за да я дадат на Христос. Не издържали мисълта и чувството, че една секунда, една минута, един час, един ден ще бъде без Христос – те не издържали това, не го понасяли.


Евангелист Лука в няколко думи описва един случай, в който съжителстват трагичността на човека и Божията любов. Коя е нашата трагичност? Смъртта. Какво можем да направим, за да води всичко до Христос, а не до смъртта? Това е ценното. Виждаме едно погребение, погребално шествие, което излиза от градските порти. Тогава градовете имали отбранителни стени. Гробището било извън града. Починалият бил млад човек, в този случай смъртта е по-тежка, по-горчива, по-жестока, а майката до него плаче. От другата страна идва Христос с учениците Си. Едната група има за център смъртта, плача, скръбта, а другата – Христос, радостта. Това ще рече богопознание, да направя Христос мое средоточие, да стане ядрото на живота ми и от Него да започват, около Него да се въртят и в Него да свършват всички неща. Това ще рече богопознание, това ще рече връзка с Христос. И отците на Църквата казват – знаеш ли коя е майката, която плаче? Коя е? Знаем ли я? Някой видял ли я е? Това е нашата душа – прави ли ви впечатление – това е нашата душа. И кой е в ковчега? Нашият живот. Ще чуем ли някога този плач на душата? Този плач на душата, където св. Андрей Критски казва – „Душо моя, душо моя, стани, защо спиш?“ Той чува нейния плач и я приканва към покаяние. Какво призовало Христос да влезе в групата на смъртта? Мъртвото дете? Не. То нямало тази възможност. Какво Го предизвикало и приканило? – плачът на майката. Това чул. И св. ев. Лука казва, че Той я чул и се смилил над нея. Този плач на душата зове Христос, а покаянието композира плача – най-добрият „композитор” е покаянието, а вярата помага на покаянието, вярата в Божията любов, смирението крепи покаянието, четенето на св. Писание и на св. отци – всичко това помага на душата и я води до покаяние, до онзи плач, който ще призове Христос и Той ще дойде, ще прогони смъртта и плачът ще стане песен, славословие. Това трябва да видим.


Вратите на града ни напомнят нещо друго, нещо, което някога загубихме, когато излязохме от Божията любов. Когато излизаш, т.е. напускаш Божията любов, от момента, в който излизаш, започва плачът, болката, грехът бие безмилостно, дяволът „подлага крак”, смъртта дебне, черната завивка идва да обвие душата. Но вижте любовта на Бога. Той ни чака отвън, идва да ни срещне, не чака да се върнем в града, това е Неговата любов, дори отвън ни очаква, това е любовта на Христос. Той знае, че духовно сме трудноподвижни и бърза, за да преобрази всичко, за да направи нашия грях – добродетел, смъртта – вечност, коравосърдечието – вътрешен рай. Това е връзката с Бога, ако я няма, нека я развием, защото в противен случай никога няма да имаме връзка със себе си, никога няма да създадем връзка и да имаме истинско общуване с брата ни. Да се молим тази връзка с Христос да се развие и тогава няма да искаме нищо друго, защото този, който има Христос, има всичко. Всичко.

 

 

превод: Константин Константинов

 

Беседа за страстите

Януари 8, 2018 in Беседи, Начална страница

 

Всяка страст е болест на душата. Известно е, че завистта, гнева, скъперничеството не са телесни, а душевни болести. Лекуваме болното тяло, а още повече трябва да лекуваме и болната душа. За борбата със страстите съществуват манастирите. Между другото и хората в света, ако искат спасение, не могат да бъдат избавени от тази борба. Тук и при нас в скита се води борба. Никой веднага не става безстрастен. Някой пристига с гордост, друг е блудник, ако не чувствено, то умствено, трети е много зъл, покрай когото трябва да минаваш със страх, четвърти е скъперник, брои всяка стотинка, така че неволно можеш да кажеш, защо тогава той е отишъл в манастира? Пети е чревоугодник, иска да яде всичко.

- Ти вече се нахрани – му казват.

- Какво да направя, това не ми стигна – отговаря той и се храни скришно в килията си, устройва си следобедна закуска, и полунощно хранене и т.н.

И други подобни. Такива хора сами осъзнават своите грехове и се покайват за тях. Но в началото поправянето идва бавно. Опитните в духовния живот старци гледат на тях снизходително: ами нали той е нов, какво да очакват от него? Но минават двадесет и пет години, и виждаме, че трудът не е бил напразно. От чревоугодник е станал постник, от блудник – целомъдрен, от горд – смирен и т.н. В света много малко хора знаят за тази борба.

На въпроса, как да се спасим, повечето отговарят добронамерено: „Трябва да се молим на Бог за спасение, а щом се молиш – ще се спасиш“. И да не излизаме от този кръг. И все пак молитвата не може да спаси човек, който има страсти. Единствената цел в нашия живот се състои в това, да изкореним страстите и да ги заменим с противоположните на тях добродетели.

 

Да започнем тази борба е най-доброто: въпреки че на нас са ни присъщи всякакви страсти, някои в по-голяма степен, а други – в по-малка. Трябва да определим каква страст господства в нас и да се въоръжим против нея. Да водиш борба с всички страсти едновременно е невъзможно: ще те задушат. Побеждаваш първо една страст и тогава трябва да преминеш към изкореняване на друга. Човек, достигнал безстрастие, получава диплома за правото си да влезе в Царството Небесно, става събеседник на ангелите и светиите. Човек, който не е победил страстите, е невъзможно да бъде в рая, ще бъде задържан в митарствата. Но да предположим, че той е влязъл в рая, но не може да остане там, тъй като той самия няма да иска. Колко е тежко на човек, който е невъзпитан да бъде в благовъзпитано общество, затова не може човек който има страсти, да бъде в безстрастно общество. Завистливият и в рая ще бъде завистлив, гордият и на небето няма да стане смирен.

Научете се да се борите с вашите страсти, това е много важно и дори необходимо. Най-доброто ръководство за вас ще бъдат житията на светиите, и те много ще ви утешат. В житията на светиите ще намерите напътствия, как да се борите с духа на злобата и да станете победители. Господ да ви помогне!

Източник: православие. ру

Опитай да обикнеш враговете си – и ще спиш спокойно през нощта

Декември 21, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Когато осъзнаеш грешката си – помоли се на Господа: „Господи, ти ме изпита – и аз показах колко съм слаб. Даде ми възможност да покажа любовта си, но и това не направих. Позволи ми да узная кой съм и и за какво съм бил създаден от самото начало“.

Господ ми даде термометър, за да измеря топлината на своето сърце, и аз видях, че всичко е лошо. В какво се проявява това? Когато моите врагове говориха лоши неща за мен, аз се гневях, когато ми въздаваха зло, отвръщах им със същото. Не с доброта. Къде беше любовта ми?

Добре си помислете, колко сме далеко от думите на Христа: „Обичайте враговете си“. Враговете си ли? Как може да обичаме враговете си, когато сме толкова лоши, че понякога дори недолюбваме и роднините си? И как мога да обикна врага си? Това е невъзможно.

Но все пак, не е съвсем невъзможно, ако погледнем на това чрез очите на Бога. Нека си припомним, какво ще се случи, когато умрем, и ни погребат в земята, когато ще сме покрити с пръст, тогава от небето нас ще ни спуснат в земята. Само за едно можеш да си помислиш тогава, за какво – че всички ние сме свързани от смъртта. И тогава със закъснение ще си кажеш – защо не обичах?

И изобщо не е важно, обича ли те тебе конкретния човек, или не – просто ти го обикни. Знаеш ли, какво ще стане, когато надвиеш себе си и обикнеш? Ти ще се осветиш! И въобще няма да пострадаш от това! Опитай се да обикнеш – и ще можеш да спиш спокойно през нощта! Веднъж един духовен човек, който иначе не можел да приеме закона на любовта във висшето му измерение казал: „Опитай да не обичаш, опитай да мразиш, и после ми кажи, можеш ли да спиш спокойно нощем! Ако кръвното ти налягане се вдигне, или ти спадне кръвната захар, недей да питаш защо“.

Причината да не обичаме и да ненавиждаме е скрита дълбоко в душата ни. Ако се поровим в себе си и се очистим, то ще узнаем, какво е това истинска любов. Значи, само така можем да се спасим – с истинска любов!

Ти можеш да се спасиш само тогава, когато си припомняш за нея постоянно. Но как? Ами като кажеш на ония, с които си скаран, че да бъдете приятели, да имате добри отношения, да пътешествате заедно, ще бъде прекрасно, че те са добри хора, и ти се радваш, че си с тях. И тогава, с каквото и да се занимаваш, седейки зад волана на копата си, или седейки вкъщи, винаги ще чуваш гласа на любовта на всичките тези хора. Така че, винаги помни това, продължавай да се променяш, за да не се изгубиш в този свят.

Източник: Портал Православен живот

 

Дара на стареенето

Октомври 19, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Вечната трагична история: мъж на около четиридесет години напуска своята остаряла жена заради младо момиче и я оставя в огромна мъка и самота. Това се случва с известните личности, а булевардните издания жадни за сензация го тиражират. Понякога се случва и с обикновените хора, за които не се пише по вестниците, но за това можете да узнаете от интернет или от приятели. Това може да стане с напълно светски хора, както и с църковни хора. В центъра на скандала може да бъде, например, добре известен кинорежисьор, който е създал в своя филм образи, излъчващи вяра и вярност и християните са го хвалили заради това. Или преподавател от християнския университет. Това може да се окаже просто ваш добър приятел. При всички положения, ситуацията изглежда една и съща.


Какво е казано в Писанието: „Господ беше свидетел между тебе и жената на твоите младини, към която ти постъпи вероломно, когато тя е твоя другарка и твоя законна жена.“ (Мал. 2:14).


Защо хората (даже и хора от християнските среди) постъпват така? Една от изоставените жени беше казала: „Той беше на четиридесет, а му се искаше да е на двадесет и пет.“ С течение на времето идва един момент, в който ние откриваме, че се променяме. Отива си физическата привлекателност, здравето, и ние разбираме, че никога няма да бъдем на двадесет и пет. Остаряваме и умираме, както всички останали хора.


Мъжът поглежда към жена си и вижда, че тя не изглежда като момичето от корицата на списанието, и това му напомня, че той самият не е красив младеж от рекламите. И тогава змията му внушава тъга и ужас от този напълно естествен и нормален факт. Това го кара да търси някаква утеха в тази самозаблуда. „Не, аз не съм на четиридесет, аз все още съм на двадесет и пет, и до мен трябва да има един по-млад човек.“


Когато градим живота си върху погрешна основа, и ако допуснем, че той е бил ръководен от фалшиви ценности, ние сме обречени на нещастие – временно и вечно. Има път към спасение, път към вярата, послушанието, молитвата и вярата в Бога, които ни подготвят за вечното, неизменното, истинското щастие. И част от този път е процеса на стареене, духовното израстване, придобиване на мъдрост, истинска, дълбока и зряла връзка с нашите близки. Както е казано още в зората на християнството, има два пътя – „Път към живота и път към смъртта – и огромно различие между тях.“


Пътят към смъртта – това е опит да намериш щастието там, където нас не ни очаква нищо друго, освен временното и вечното нещастие. Пътят към живота – това е път към вярата и послушание към Божиите заповеди. Ние решаваме да се подчиним на Бога и съзнателно търсим Неговата помощ, за да се изправим пред лицето на изкушението. Тогава ние със свята и тиха радост и надежда приемаме дара на стареенето.


Източник: pravzhizn.ru

Кафезът и кошарата

Октомври 18, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

Великият чешки писател Франц Кафка, говорейки някога за враговете на човешката свобода, използвал един сполучлив образ: „Един кафез излязъл да си търси птиче”.

 

Внимателен поглед към съвременния свят е достатъчен, за да различим огромно множество „кафези”, които търсят… „глупави птичета”. Алкохолът, наркотиците, служението на плътта и хазартът са най-крещящите примери на такива „кафези”.

 

Колко хора сами влизат в затвора на тези страсти и бавно умират, бидейки лишени от кислорода на истинската свобода.

 

Но освен видимите „кафези” има и маскирани. Такива са различните болни идеи и гнили „житейски философии”, които се сервират със златната обвивка на привидното освободено и прогресивно мислене. В тези „кафези” се хващат „умници”, които помислиха, че громейки някои спасителни забрани, отплуваха в океана на привидната свобода и автономия.

 

Истински умните, истински любомъдрите, търсейки Истината, не стават пленници на някакъв „кафез, който е излязъл да търси птиче”, а влизат доброволно в „една кошара, която е излязла да търси словесни овци”. „Кошарата на Църквата”.

 

И ще каже някой: по какво се различава кафеза от кошарата? И двете имат същия вкус. И двете ограничават свободата.

 

Всички светци на Църквата разбрали, че „Кошарата” на Христос няма никаква връзка с „ограждението” на света. Защото много просто има за Пастир Този, който даде живота Си, за да освободи „овците” Си от робството на греха, от страха от смъртта. Един такъв Пастир никога не може да бъде тиранин. Напротив, Той е нещо много повече от обичлив Баща. И затова доверието в един такъв Баща никога не може да идва от натиск, нито да води до натиск. На един такъв Баща се доверяваш свободно. Неговата любов те „поробва” напълно свободно! И същевременно чрез това доброволно робство… се освобождаваш, преобразяваш се, освещаваш се. Тази свобода св. ап. Павел нарича „свобода на славата на Божиите чеда”.

 

Изборът винаги е наш: светска свобода за няколко години, или вечно доброволно робство спрямо пълнотата на царството Божие? Малки или големи кафези на страстите и злите навици, или политане към безкрая на Христовата любов?

 

Днес хората, живеейки освободено, са поробени както никога досега в охолство, разтление, моментно наслаждение със земните наслади.

 

Светците на Църквата, които са вечни примери за живот за всички християни, се провикват: за да сте свободни „се поробете”; за да живеете вечно, „умрете”; за да станете богове (по благодат), се смирете.

 

За да направите всичко това… дръзнете!

 

Нека се вслушаме… и да дръзнем!

 

 

превод: Константин Константинов

Изгубените радости на децата, които са изоставени на произвола на технологиите

Юни 8, 2017 in Начална страница, Семейство

Христос ни призовава да излезем решително, както е излязъл Закхей, от това неизменно състояние, което води човечеството към тотално падение, към Йерихон, Содом и Гомор. Знае се, че там, в Содом и Гомор, са се вършели противоестествени грехове – грехове, които днес се опитват да узаконят. Ние много добре знаем, че на манифестациите в Букурещ посланиците на западните страни дефилират начело на тези, които извършват противоестествени грехове и че те с измама се стараят да въведат сексуално възпитание в училище. Но мнозина все още не знаят, че това в действителност е измама. Казват им, че ще учат децата да се предпазват от грях, а всъщност това е не нещо друго, а пропаганда на греха. Тази пропаганда по всякакви начини се сили да проникне в нашите домове, в душата на детето. Искат да я въведат също и в училище.

 

Нека се грижим за децата, защото днес те имат телефони. И ако поне тези телефони нямаха интернет… Това е още едно изкушение, свързано с тази технология. Отначало казваха, че телефон ще има този, който желае: искаш да имаш – моля, не искаш – добре, но днес той стана задължителен. Ако нямаш телефон, не можеш да имаш и работа. Същото е и с интернет. Кой ни задължаваше отначало да го имаме? Но след това вече стана друго.

 

Същото е и с картите – който иска, нека да си вземе – никой не те задължава. Но само ако имаш карта, можеш да ползваш намаления и различни отстъпки, вече не плащаш за втора стока, имаш много привилегии, ако си „клиент”. Но всичко това е прелъщение. И хората, които предпочитат удобството или броят всяка стотинка, или искат да пестят време, като не стоят на опашки, а плащат он-лайн, се поддават на тази измама. Ние живеем във века на лъжата, когато управляващите този свят, се обогатяват от войните: военната промишленост е станала за тях източник на печалба. Те се обогатяват и в следствие на болестите – болестите също са станали източник на печалба. Да не говорим за порнографията, носеща огромни доходи на САЩ или на някой друг на друго място, и всичко това те разпространяват по цял свят.

 

Но тези хора ни говорят друго: те казват, че ни желаят доброто, че ни помагат и ни дават на заем, за да можем и ние да станем демократични и цивилизовани. Но знаете ли как на практика стоят нещата с тези кредити? Ще ви дам един пример.

 

Ако някой иска да продаде крава, а вие искате да я купите и той я дава за 1000 евро, вие му казвате:

 

- Но аз нямам толкова пари!

 

(По-нагледен ще бъде примерът с крава, която вече е заклана и месото скоро ще се развали. )

 

Той казва:

 

– Нямаш пари, за да я купиш? Добре, аз ще ти дам на заем 1 000 евро.

 

Продава ти стоката си, а след това казва:

 

– Ще ми върнеш 1300!

 

И по такъв начин той продава стоката си и си възвръща парите, но с лихва. Ето какви са онези, „които ни желаят добро”: парите се връщат при тях, а нашата промишленост е мъртва, защото купуваме всичко от тях.Отива човек в супермаркета, а там почти цялата стока е вносна и парите се връщат при тях.

 

Това не може да ни доведе до нищо друго, освен до колапс: взимаш на заем, връщаш, купуваш стоката им и им даваш допълнително и лихва. Какво може да ни спаси? Само нашето бедно селско стопанство.

 

И още нещо. Не стига, че купуваш кравата му и му връщаш парите с лихва, но той иска и още нещо – да въвежда ред в твоя дом. И започва постоянен контрол: той влиза в дома ти, за да види какво имаш в хладилника, как управляваш семейството си, как възпитаваш децата си? Това е „цивилизацията”, към която се движим.

 

Аз казах, че отново ще ни спаси селското стопанство, въпреки че то беше разрушено, че всички иригационни системи бяха унищожени. Все пак Бог ще ни праща по малко дъжд, докато го заслужаваме. Ние, разбира се не го заслужаваме, но вярвам, че Той ще се съжали над малките на нашите животни – ще се съжали и селското стопанство ще измъкне нашата икономика.

 

Ние бихме могли да бъдем процъфтяваща страна и бихме спечелили много, ако бяхме независими, ако бяхме стопани на своята страна и на своята вяра. Когато излизаме със Светите Дарове, ние казваме: „За защитниците на страната и вярата”. Когато си стопанин в страната си, ти можеш да установяваш закони в училище и никой няма да посмее да ти натрапва сексуално възпитание и „закрила” на детето, за да ти вземат децата от твоя дом или да вършат кой знае още какво.

 

Христос ни призовава да се издигнем по-високо, отколкото сме, а днес светът е изпълнен с разврат. Всеки ден чуваш, че се е разпаднало това или онова семейство. Жената изоставя мъжа си, защото е намерила друг, по-богат, друг, който й предлага нещо; но се случва и обратното, не бива да се хвърля цялата вина върху жените – нали те грешат не сами, а с мъжете. И човек, вместо да се поклони на Бога, се покланя на идола на парите, на благосъстоянието, на блуда и тогава вече не можем да се променим: помислите ни стават нечисти.

 

Христос казва:

 

– Остави всичко и Ме следвай.

 

Но какво се случва? На човек му става някак си тъжно. Така се натъжил и богатият юноша, когато Христос му казал:

 

– Раздай всичко на бедните, ела и Ме последвай (виж Мат. 19:21).

 

И той се опечалил. Така и съвременният човек не може да остави този свят и да Го последва, защото е свикнал с телевизора, с греха, с пиянството… Оттук той черпи своя допамин, хормона на щастието, от тази лъжа, която макар и мъничко, но все пак му носи някаква наслада.

 

И Бог казва:

 

– В тази нощ ще ти взема душата (виж Лук. 12:20).

 

Какво означава „тази нощ”? Това означава, че в това зло, в което живееш, в блуда, в който живееш, ти ще погубиш душата си. Човек не мисли за това, но всеки ден може да се окаже последен за него. Помагал ли си на бедните, давал ли си милостиня, вършил ли си добри дела? Изкупил ли си греховете си? А твоите блудни помисли – с тях какво ще правим?

 

В житието на св. Йоан Милостиви, патриарх Александрийски, се казва, че той заповядал да изкопаят гроба му до половина и да го оставят така. И се разпоредил на всеки празник, когато по протокол при него имало знатни гости, да идва слугата и да му казва:

 

– Владико, заповядай да завършат гроба ти, защото всеки ден може да се окаже последен.

 

Смъртта идва като крадец. Когато всички се веселят, нека все пак се замислим, че тези минути могат да бъдат последни за нас.

 

Такава мъдрост са имали светците и нека напомнянето за смъртта да не ни натъжава, защото тя е среща с Христос, с истинския Живот. Само нека се готвим за нея. Да бъдем бдителни всеки миг. Евангелието казва, че ще дадем отговор за всяка дума, за всичко което вършим, за всичките си дела (виж Мат. 12:36). Ние сме призвани към по-чист живот, затова нека водим бъдещото поколение, децата, които вие възпитавате и на които ние се стремим да помогнем, по пътя към Христос, по най-добрия път.

 

В житието на свети Нягое Басараб, воеводата на Румънското княжество, се разказва, че той изпращал своите деца да живеят в бедни семейства. Един от синовете си той изпратил да живее в многодетно семейство, за да научи какво означава да живееш в труд, защото в действителност трудът носи радост.

 

Има една такава притча. Живял някога заможен човек, който можел да купи на децата си всичко, каквото те пожелаят (колко грешим и ние днес, когато даваме на децата си всичко наготово: телефони, кола, дом; и те вече не се учат да ценят това и вече не познават – ние не ги учим – радостта от труда). Та този богаташ изпратил сина си в едно пустинно място, където имал земя, за да направи около нея ограда. И той започнал да копае – копал, копал, забивал колове и малко по малко издигал оградата. И изведнъж в някакъв момент го обхванала голяма радост от този труд. Трябва да научим децата да се радват на своя труд и на добрите дела, а не на покупките и потреблението.

 

Това е радостта към която трябва да водим децата си – нека се учат да се радват на това, което правят, на доброто дело, което вършат; нека се радват да подреждат дома, да поставят вещите на мястото им, нека се радват на това, как от семенцето израства растение, да се радват на плода на дървото, за което са се грижили.

 

Радост от труда и простота. Виждате ли колко сме се отдалечили от тези неща?

 

Преди в семейството беше обичайно майката да се занимава с домакинството, а мъжът да ходи на работа. А какво стана сега? И мъжете и жените трябва да работят, иначе няма да можем да покрием разходите си. Това е много тъжно; по-рано не беше така. По-рано жената, бидейки у дома, можеше да се грижи и за децата. А сега не иска и да има деца – тя работи, има всякакви задължения. И все отлага по различни причини, докато се стигне до там, че ражда едно, максимум две деца. Преди имаше много преимущества: винаги си сред децата, у дома; можеш да отглеждаш и някакви домашни животни. А ако мама не е у дома, кой ще се грижи за тях. Старците? Но те вече не са с нас.

 

И така, имаш някакви животинки, градина, от която береш полезни продукти и ги даваш на децата – това все пак е домашно, не пластмасово и с хормони. Мъжът донасяше у дома своя доход и той беше достатъчен; парите, разбира се, бяха по-малко, но тогава всичко беше по-просто. Такъв беше животът. А сега вече не може да се живее така, защото дойде бума на потребителската епоха и на децата трябва да се купува всичко, защото го изискват в училище: трябва да имат телефони, таблети, интернет. Всичко това е много скъпо, но трябва да бъде купено и затова трябва да работят и татко, и мама.

 

Виждате ли накъде отива нашето общество? Ние дори не искаме вече да раждаме деца. Предпазваме се от тях, огорчавайки по този начин Бога, и живеем, на практика, в блуд. Ние вече не сме до децата си, те чувстват това и после душата им силно страда. Дори здравословна храна вече не можем да им дадем – нали работим! И в резултат на всичко това нашето общество деградира. Детето не може да бъде нито здраво, нито възпитано. То на практика е оставено на произвола на технологиите – на телевизора, на интернета.

 

Христос ни призовава да се променим към по-добро и ние знаем, че това не може да стане, докато осъждаме другия. Както фарисеите имали лукави помисли и осъждали другите, така и ние не можем да се променим, докато ги осъждаме. Знаем, че Адам прехвърлил вината на Ева, а Ева – на змията. Така става и с нас. Ние прехвърляме вината на околните, на дявола, ако се случи да паднем в грях, или на Бога, че Той ни е създал такива слаби и не можем да устоим. Когато започнем да пием или да пушим, възлагаме вината на някой друг, на някаква ситуация и така не се променяме никога. По тази причина не са се променяли фарисеите, по тази причина не се променяме и ние.

 

Христос ни призовава да имаме смирение, да виждаме вината в себе си, независимо от това, какво се е случило в конкретната ситуация. Да разберем своята част от вината: „ Да, тук аз не бях прав. Макар че другият ми прави зло, аз също съм виновен. Пред Бога аз съм изхвърлен парцал. Ще се постарая да бъда по-добър”. В този момент, когато проявим смирение, ние се променяме. Именно към това ни призовава Бог – да се върнем към първоначалното човешко достойнство: да живеем без грях, както е било в рая и дори нещо повече – да се удостоим да живеем в Божието Царство.

 

Нека се учим да живеем красиво, нека се учим да живеем с Христос! Амин.

 

Източник: Православие ру

 

 

 

Преодоляване на похотта

Май 5, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

Христос Воскресе, скъпи братя и сестри! Благословеният во веки от небесата и от земята наш Господ Иисус Христос не донесе на Земята никакви нови учения и особени правила, а нов живот.

 

Той вдъхна живот в овехтялото човечество, обнови чрез вода и дух разтлялата се поради греха наша природа, взе върху себе си нашите грехове, вдъхна живот в нашата смъртна вцепененост, отиде на кръст заради нашето беззаконие и създаде ново човечество. Защото християните са нови хора, а сам Господ е новият Адам, родоначалникът на новото човечество. Тази новост в нищо друго не се проявява така ярко, както в хората, които са победили блудството.

 

В една от проповедите си св. Йоан Златоуст казва, че езичниците са умеели да се борят с всички грехове  – те са могли да презират богатството, да се оттеглят от властта, да се отнасят с търпение към обиждащите ги и да им прощават великодушно, да бъдат мъжествени на война, да постят и да се въздържат, да раздават богата милостиня. Те могли много неща, освен едно – да победят похотта.

 

Тези, които успели да покажат обновената човешка природа са християните, победили похотта. Неотдавна  Църквата чества паметта на една такава жена – мъченица Томаида Египетска. Тя била съвсем младо момиче, което се омъжило много рано според обичая (тогава се женели на 12-13-14 години и на 16-17 вече били имащи опит в брачния живот и умеещи да водят домакинство жени.

 

И ето, случило се, че тя се понравила на нейния свекър – на бащата на съпруга й, който пламнал от незаконна любов към нея. Веднъж, когато съпругът й не бил у дома, той започнал да се домогва до нея. Тя го отблъснала, като му казала, че дори  да я насече на парчета, не би се съгласила с подобно нещо. Заради Бога не бива. В гнева си той я убил, като я съсякъл с меч и веднага след това ослепял. Наказан за деянието си, той не можел да излезе и блуждаел из стаята, търсейки вратата. Намерили го край трупа на неговата снаха. Постигнало го справедливо наказание. А младата жена била погребана в манастирското гробище. Някои от монасите започнали да се възмущават: Какво е това – казвали те – някаква обикновена жена, убита от свекъра си, да бъде погребана на монашеско гробище и то в мъжки манастир!? Но игуменът им казал: Макар да е млада по възраст, тя е наша майка – на вас и на мен, защото умря за целомъдрието.

 

Монасите, измъчвани от блудна похот и страдащи тежко от различни бесовски нападения, намирали велико облекчение край гроба на света Томаида. Тя е влязла в църковното предание, като помощница на борещите се с блудната страст. Самият аз знам много случаи, когато известни духовници и старци са давали съвет на страдащи от блудни нападения да се молят на много светци, победители на блудната похот, между които и света Томаида Египетска.

 

И така, християните са новото човечество, което не е подвластно на разтлението на блудната похот. Всичко могат езичниците, само да побеждават похотта не могат и не искат. Ние с вас трябва да искаме и да умеем да побеждаваме похотта, затова страдаш ли от нея или не – помни – имаме помощници и Томаида е една от тях.

 

Христос Воскресе!

 

Източник: Православие ру

Душеполезни поучения от св.Серафим, Софийски чудотворец

Ноември 15, 2016 in Начална страница, Отечески съвети

 

 


    За да можеш успешно да се бориш срещу злото
, трябва да имаш ред в мислите си. Това се постига с повече мълчание, усамотение и молитва.

 

Винаги имай на ум и помни, че всяка дума от твоите уста е от значение и затова не се пали, за да не станеш предател на самия себе си. Затваряй устата и езика си, за да не навличаш страдания на близките и на себе си. Бъди благ и кротък с всички и тогава всяка твоя грешка те ще покриват с думите:“Абе, той е добър“.

 

Срещу враговете си се въоръжи с добро. Не си позволявай при никакъв случай да ги осъждаш.

 

Радостта не е волно чувство. Тя е съразмерна на стремежа ти да си в контакт с Бога и усещане на Неговите блага. Радостта е дар от Бога.

 

   Когато те подпитват или рязко и нескромно ти поставят въпрос, за да те провокират, веднага ги парирай със „Защо питате“?!

 

Когато те подбуждат против някого, като ти казват: “Той е направил това или е казал за тебе онова”, или когато някой започне да те гневи и предизвиква, не бързай като някакъв глупав петел да се биеш, защото може да излезеш с окървавен гребен, от който да изтече кръвта ти и да умреш.

 

Когато получиш радост, смири се и знай, че тя води след себе си скърби, срещу които трябва да се бориш, а не да униваш.

 

   Запечатай в ума си, че само с една неуместна думичка можеш да прогониш благодатта, а след това с много молитви ще трябва отново да я придобиваш. Усетиш ли, че почваш да говориш нещо нередно, кажи, че мисълта ти се е отплеснала и спри.

 

   Самото ти излизане от къщи вече те поставя във връзка с много бесове и затова бъди внимателен, не шавай много напред-назад, излизай само при най-наложителни нужди и то с голямо самообладание и молитва.

 

Точно когато най-много ти се иска да кажеш нещо или когато те предизвикват и усещаш, че започваш да се разгневяваш или възбуждаш, тъкмо тогава се въоръжи с търпеливо мълчание или със задължително бягство, ако насреща ти е възпламеняващ мил образ. Мълчанието и бягството са ни дадени точно за тези случаи. Всеки може да си мълчи, когато е спокоен и необезпокояван. Печелившето мълчание е онова, което се проявява точно тогава, когато ти се предоставя случай да говориш.

 

Изкушенията се дават, за да се преодоляват, а не да падаш пред тях. Но за тая цел е нужно веднага, щом се появи изкушение, особено ако е свързано с гняв или блуд, да осъзнаеш своята немощ и усърдно да попросиш помощ от Бога с думите:“Господи, немощен съм, затова прояви в мен силата Си, защото без Твоята подкрепа не мога да устоя.”

 

   Мълчанието е просто и затова в него е силата и победата. Силата върви с отговорността. Нека се дразнят по-често от мълчанието ти, отколкото от думите ти. И често повтаряй: “Моля!,Простете!“

 

   Обидите, които отправяш към другите, които и да са те, въртят се, въртят се и пак върху твоята глава падат. Отговори, когато те засегнат, но кротко, учтиво и с достойнство, без непристойни обиди и крясъци, които само издават слабостта ти. За да имаш нещо общо с Родения в яслите, трябва да търпиш спокойно униженията.

 

   Денят зависи от вечерта, т.е. от предварително извършената за следващия ден молитва, откъдето следва ранно лягане, спокоен сън и навременно ставане на следващия ден.

 

   Блудният бяс се обуздава, като се избягват поводите за него, т.е. като се въздържаш от пресищане, многословие и особено от съдене /злодумство/.

 

Внимавай в отношенията си с кръстените, не лукавствувай, защото техният ангел-пазител, когото са получили при кръщението, научава от твоя ангел-пазител за недобрите ти настроения към тях и ги предупреждава.

 

   Изправен ли си пред много фронтове, захвани се с единия от тях и така ще видиш как да се оправиш и с другите.

 

   Не проклинай, не осъждай дори дявола, защото ще попаднеш под ударите на собствените си проклятия и осъждания, защото и в тебе самия има много от дяволските черти.

 

Когато се наложи да се защищаваш,  не пиши цели доклади. Отбранявай се само по конкретния случай и не зачеквай други въпроси. Дръж се човешки с всички. Не обръщай внимание на хорските приказки и клюки. Не напускай мястото си или работата си и се опитвай там да си пробиваш пътя.

 

   Бог и ти – друг няма. Каквото сам си направиш, това ще бъде. Стане ли нещо, не обвинявай другите и не ги съди, но само себе си дръж отговорен и ще си в покой и на земята, и на небето.

 

   Първото условие за всеки възход е смирението, т.е. да почувствуваш безсилието си и цялото си упование да възложиш на Бога.

 

   Бог обича смелите и смирените.

 

Вижда ли ти се нещо тягостно и безизходно? Униваш ли? Отчайваш ли се? Или обстоятелствата ти се виждат непреодолими? Знай, че при всички тези случаи насреща е дяволът и поради тази причина веднага започвай да повтаряш многократно молитвата:“Господи Иисусе Христе, помилвай ме!“

 

Срещу злото трябва да се излиза с добро. Но не с половинчати средства и половинчато добро, не с нещо малко по-добро от злото, а с пълно, безрезервно добро. Само тогава има шанс да победиш злото с добро.

 

Уловиш ли се в непристойни и греховни мисли, веднага ги отстрани с молитва и не допускай да се стига до чувства, думи и дела. Ти не можеш да спреш ветровете, които духат, но се скрий на завет.

 

Щастлив ще си, ако всяко сполетяло те нещастие считаш за воля Божия, насочена към твое и за близките ти добро. И в ада да те пратят, и там се дръж за Бога. Три са степените на спасението:1. Да не грешиш. 2. Сгрешил си – разкайвай се. 3. Зле се каеш – тогава търпи идещите скърби.

 

Не участвувай в никакви клевети, доноси и злословия. Прикривай врага си – само тогава и Бог ще те прикрива. Хубаво и здраво запомни нещо кардинално, а то е, че докато не запушиш устата си и не престанеш да осъждаш и обиждаш, винаги ще бъдеш неблагоуспешен. Със сигурност знай, че при каквато и да е обида и закачка или каквото и да е зло, идещо към теб от другите, кроткото и християнско държание е единственият отговор, при който ще има най-малко сътресение и вреда за тебе и близките ти!!! Запомни, това е нещо основно и животоспасяващо!

 

За да не изпадаш в блуд и гняв, по-ценното и от поста дори е мълчанието и то не въобще да не говориш, а да задържиш езика си от осъждане и злоречие. Запомни хиляда пъти, че нашият най-смъртоносен враг и злокачествен тумор, от който трябва да се освободим на всяка цена, е злословието, осъждането, многото приказки – това е, което ни разяжда и води към сигурна гибел.

 

Не скитосвай и не обикаляй от църква на църква, от манастир на манастир, от град в град и от държава в държава, защото благочестието не е в това. Стой на мястото си и там води битката с тъмните сили. Не се разпилявай.

 

   По-добре не говори за нещата, които възбуждат страстите.

 

Човешката душа е като непревземаема крепост. Ключовете за нея Бог е поверил на самите нас. Ние сме тези, които с послушанието си към бесовете предаваме тези ключове в ръцете на злите, за да ни погубят.

 

   Които съдиш и обвиняваш, вземаш върху себе си вината им.

 

   Най-печелившата инвестиция, най-изгодният влог е добродетелта и милостинята.

 

   Бог към нищо не благоволи така, както към премахването на прилепналата към душата гордост. Както и да се променят отношенията и обстоятелствата спрямо теб, душата ти трябва да си остава в еднакво непроменено просто и добродетелно разположение и състояние.

 

Когато дяволът не може да те провали по верови въпроси, подбужда те към осъждане, блуд, гняв, за да те залови в нравствен грях.

 

За всяко добро дяволът е направил фалшив дубликат, който трябва да умееш да разпознаваш.

 

Гневът не произтича от болест, а от гордост. За да не се предаваш на раздразнителност и гняв, не трябва да бързаш. Много внимавай над себе си да не оскърбиш някого с презрение.

 

Ако приемаш хората в Божие име, то всички ще бъдат добри към теб.

 

   Когато те нападне мрачно настроение, не забравяй да укоряваш себе си, като помниш колко си виновен пред Бога. Осъзнай, че не си достоен за нещо по-добро и веднага ще получиш облекчение от мрачните, неприятни помисли. Почувствуваш ли се неспокоен, повтаряй често:“Търси мир“.

 

 

   В света не съществуват дреболии. Всичко в света има своя цена и последствия.

 

   Голямото добро и зло започват винаги от малкото и незабележимото.

 

   Не забравяй, че разбойникът тридесет години разбойничил и като се покаял, влязъл в Рая, а Юда цял живот бил при Господа, но накрая Го предал.

 

   Хвалят ли те, не говори нищо, наведи глава и очи и мълчи или пък посочи причината – Божието дарование.

 

   Вниманието ни трябва да е насочено към нашия вътрешен живот, така че да не забелязваме това, което става около нас. Тогава няма да осъждаме. От неправдите тук много да не се огорчаваме и да се отнасяме към тях равнодушно. Правдата не живее на нашата земя. Ние очакваме ново небе и нова земя, където обитава правдата. Не се огорчавай, ако хората не те ценят и са несправедливи. Ти работиш заради Бога, а не заради хората. На другите оказвай милост, а към себе си бъди строг. За другите няма да отговаряш, затова следи не тях, а себе си, защото само за себе си ще отговаряш.

 

   Който си мисли, че има добродетел, я загубва.

 

   Мъдър е онзи, който у всички вижда хубавото, а у себе си – лошото. Глупавият у всички вижда лошото, а себе си счита за най-достоен.

 

Като се събудиш, кажи: Слава на Тебе, Боже! и не си припомняй сънищата си.

 

   Когато работиш, казвай си: Господи помилуй!

 

В църква не говори, от такава привичка идват скърби.

 

   Когато се молиш усърдно, внимавай – ще последват изкушения.

 

   С хората, особено тези, които не са от твоя пол, не трябва да се отнасяш свободно, за да не служиш за съблазън.

 

Гредата, която имаш в окото си, когато съдиш другите, е гордостта – нея трябва преди всичко да извадиш. Гордият се лекува от Бога с вътрешни скърби, а смиреният  търпи всичко, което иде от хората, като си казва, че е достоен за това. Бъди към всички почтителен, но не ласкателен. Поклони се и бързо си отиди. Гледай в земята, защото в нея ще отидеш. Смирението изисква да отстъпваш на другите, като се покоряваш и на по-младите, като считаш себе си за най-лош. Който отстъпва, той повече придобива. Смирявай се и всичките ти дела ще потръгнат. Ако някой ти се сърди, попитай го за причината. Ако някой ти е гневен, угаждай му. Мълчи пред всички и ще те обичат всички.

 

Ако те нападнат хулни мисли по отношение на Бог и светите неща или осъждаш, укорявай себе си в гордост, а на мислите си не обръщай никакво внимание.

 

За да запазиш в себе си страха от Бога, изпълнявай заповедите Му, като Го молиш Той да ти помага в това.

 

 

 

   Бог обича трудовете.

 

   Докато сме на земята, никъде не можем да минем без скърби.

 

   Живот за Бога – това е нашето земно призвание.

 

   За да се чуват молитвите ти, първо се помоли за враговете си, та и Бог да ти помогне, въпреки че с твоите грехове си станал Негов враг. Второ, протягай ръце към нуждаещите се и според силите си, задоволявай ги, защото само така ще можеш да достигнеш висотата на милостивия Бог. Трето, не забравяй да помолиш Бог да усили вярата ти. След това, необходимо е да си смирен, та към тази низина да могат да се стекат Божиите блага.

 

Почти винаги, когато сме в добро физическо и духовно състояние, стават сривове. Това е, защото се самозабравяме. Изпускаме позицията на предпазливост и въздържане. Успехите най-лесно се губят в момента на спечелването им. Древните подвижници са учили да се придържаме към един умерен, но постоянен режим на хранене и поведение. Бъди много внимателен именно когато се чувствуваш най-добре поради някакъв свой успех. Плодовете на многото ти усилия могат да бъдат изгубени за миг нехайство.

 

   Христос изисква да бъдем като децата. Детето се чувствува уверено, когато се държи за ръката на баща си. У него няма и следа от съмнение, че добрият татко ще му даде, каквото  то поиска.  Когато се молим на Бог, трябва да имаме същата детска жива вяра по отношение на нашия Небесен Отец. Това е едно от условията молитвите ни да бъдат чути. То е дар от Бога и затова преди да се помолиш за каквато и да било нужда, първо измоли  Бог да те избави от неверието и да усили вярата ти.

Христос вика грешната душа при себе си

Ноември 2, 2016 in Беседи, Начална страница

 

Защо, човече, ти Ме остави?

Защо си се отвърнал от Мен, Който толкова те обикнах?

Защо пак си отишъл при моя враг?

Спомни си, че Аз заради тебе слязох от небето.

Спомни си, че заради тебе Аз приех тяло.

Спомни си, че заради тебе Аз се родих от Дева.

Спомни си, че заради теб Аз станах детенце.

Спомни си, че заради теб Аз се смирих.

Спомни си, че заради тебе Аз обеднях.

Спомни си, че заради тебе Аз живях на земята.

Спомни си, че заради тебе Аз претърпях гонение.

Спомни си, че заради тебе Аз приех зли думи,укори, поругание, безчестие, рани, заплюване, плесници, присмехи и тежки страдания.

Спомни си, че аз заради тебе бях причислен към злодейци.

Спомни си, че заради теб Аз с укорна смърт умрях.

Спомни си, че заради тебе Аз бях погребан.

Аз слязох от небето, за да възкача тебе на небето.

Аз се смирих – тебе да въздигна.

Аз осиромашех – тебе да обогатя.

Аз бях безчестен – тебе да прославя.

Аз бях ранен – тебе да изцеря.

Аз умрях – тебе да съживя.

Ти съгреши, а Аз взех върху си твоя грях.

Ти си виновен,а Аз приех мъчение.

Ти си длъжник, а Аз ти изплатих дълга.

Ти си осъден на смърт, а заради тебе Аз умрях.

Но към това Ме поведе Моята любов и Моята милост; защото Аз не можах да търпя – ти да страдаш в такава злочестина.

И тъй, тази ли Моя любов ти пренебрегваш?

Наместо любов – с oмраза ли Ми отплащаш?

Наместо да обичаш Мене, греха ли обичаш?

Наместо да служиш на Мене, на страстите ли робуваш?

Aла що намери ти в Мене достойно за отвращение, че не искаш да дойдеш при Мене?

Ако желаеш добро, всяко добро е у Мене.

Ако желаеш блаженство, всяко блаженство е у Мене.

Ако желаеш красота, кой е по-красив от Мене?

Или желаеш благородство? Но кой е по-благороден от Сина Божий и Сина на Дева?

Или висота желаеш? Но кой е по-висок от Царя на небето?

Или желаеш слава? Но кой е по-славен от Мене?

Или богатство желаеш? Но у Мене е всяко богатство.

Ако желаеш мъдрост, Аз съм Божията премъдрост.

Приятелство ли желаеш? Но кой е по-любезен и по-любящ от Мене, Който положих душата Си за всички?

Или помощ търсиш? Но кой друг ще ти помогне освен Аз?

Или търсиш лекар? Но кой друг ще те излекува, освен Аз?

Или веселба търсиш? Но кой друг ще те развесели, освен Аз?

Или утеха в скръбта си търсиш? Но кой друг ще те утеши, освен Аз?

Ако търсиш почивка, у Мене ще намериш почивка на душата си.

Ако търсиш мир, Аз съм душевният мир.

Ако търсиш живота, у Мене е изворът на живота.

Ако търсиш светлина, Аз съм светлината на света.

Ако търсиш истина, Аз съм истината. Ако търсиш път, Аз съм пътят.

Ако търсиш водач към небето, Аз съм верният водач.

И така, защо не искаш да дойдеш при Мене?

Не се осмеляваш да пристъпиш ли? Но при кого другиго има по-лесен достъп?

Или се страхуваш да се приближиш ли? Но кому, ако е поискал с вяра, съм отказал?

От греховете си ли се боиш? Но аз заради грешниците умрях.

Или те смущава туй, че твоите грехове са много и големи? Но моето милосърдие е още по-голямо!

„Дойдете при Мене всички, отрудени и обременени, и аз ще ви успокоя!“ – Мат.11 : 28

Из книгата „Райска врата“ на св. Тихон Задонски





За коварната страст, която може да те побърка

Октомври 31, 2016 in Беседи, Начална страница

 

 



- Как да не се предадеш, да не изпаднеш в депресия от нарастващите предизвикателства на времето и невъзможността да им отговориш? Как съвременният човек да не се побърка от постоянния натиск?

 

- На езика на светите отци депресията се нарича униние. Тъгата е разновидност на унинието. Тя може да бъде светла – носеща радост, полезна, когато човек тъгува заради своите грехове, лоши постъпки – в резултат на нея се появява покаянието. Но има и неразумна тъга – когато човек е изгубил нещо (например, положението, което е заемал) или е загубил близки хора – и затова тъгува и се тревожи твърде много. Ако той не пресече веднага тази страст, следва хроничната ѝ форма – унинието, когато целият живот става мъка: всичко изглежда сиво и дори това, което преди е носело утеха – музиката, приятелите, не е способно да го зарадва.

 

- Това е опасно състояние, защото намирайки се в него, човек върши много глупости – понякога непоправими.

 

- И най- страшното е, че той предава това състояние и на другите. Без да искаме, ние се заразяваме с лоши неща един от друг. А когато се намираме сред радостни хора, ставаме весели, ставаме оптимисти.

 

Важно е да го разбираме и да не задържаме тази страст в себе си, защото тя не само оказва влияние върху нашето настроение, а ни разрушава физически отвътре. В резултат на унинието се появяват различни болести, нарушават се отношенията с близките. Освен това униващият човек трудно се настройва на вълните на молитвата.

 

Това е една от най-коварните страсти. Тя може да се появява и без видими причини. Например, започва да измъчва някои хора с еднообразие и да подтиква към всевъзможни развлечения. В резултат човек губи много скъпоценно време напразно, вместо да се заеме с полезен труд. Особено това се наблюдава сега, когато активно се разпространява интернетът и свързаните с него неограничени възможности. Ако човек няма вяра и страх Божий, той губи не само много време, но и директно, често без да осъзнава това, разрушава себе си, като влиза в нецеломъдрени сайтове. А ако в това блато попадне един християнин, той може напълно да забрави за своето християнско призвание, за отговорността си пред Бога, и да погуби себе си.

 

- Кои са първите признаци на унинието? Апатията, липсата на интерес към живота, към хубавото… Как да не пропуснем самото начало на болестта?

 

- Обикновено хората, изпаднали в униние, казват:”Всичко е лошо,всичко е безнадеждно, навсякъде са само крадци и лъжци”. Това са първите признаци.

 

Свети пророк и псалмопевец  Давид също пише в един псалом, че всичко е лошо, че не вижда нито един праведник наоколо: Развратиха се човеците, извършиха гнусни дела; няма кой да прави добро (Пс. 13). Но Давид е разсъждавал така не поради униние, а защото в светлината на Божественото е виждал несъвършенството на околните. Той е гледал „ отгоре ‘’, а ние се опитваме да гледаме на света „ отдолу ‘’, от кулата на болестното ни състояние, на душевното късогледство.

 

- Нима, когато всичко е лошо, проблемите са само в човека? Този, който в сърцето си има небе, вижда всичко по-различно, безоблачно. Но когато се редуват неприятности, проблеми в работата, с децата… Това е повод  да се разстроиш.

 

- Почти няма човек, който да не се разстрои в такава ситуация. Но е важно веднага да събереш сили, да се концентрираш, за да преодолееш това изкушение.

 

- Как?

 

- Ние, християните, имаме най-надеждното средство за всички проблеми – това е молитвата. Дори ако в състояние на тъга и униние изобщо не искаме да се молим, много е важно да накараме себе си  да го направим. Дори въпреки себе си.

 

- Дори едно „ Господи, помилуй”, ако не можем повече?

 

- Разбира се. Освен това, ако не искаш сам да се молиш, поне помоли за това други хора. И тогава постепенно състоянието на униние ще премине. Има такава народна поговорка: „Молитвата и трудът всичко ще преодолеят” (Молитва и труд все перетрут” –рус.). Освен молитвата, е важно да накараме себе си да извършваме някаква полезна дейност. Унинието обикновено се засилва тогава, когато човек не е зает с нищо. Не случайно преподобни Йоан Лествичник поставя знак за равенство между унинието и леността.

 

- Какво се случва по време на молитвата?

 

- Човек възстановява загубената връзка с Източника на живота – Бога, Който е благодат, любов, радост. И тогава, каквито и скърби да връхлитат върху него, дори и най-тежки, на смъртно легло, вярата и молитвата му помагат не само да не губи бодростта на духа, а дори да се радва.

 

източник: списание “Амвон” храм св. Атанасий гр. Варна

Старецът Калиник Исихаст

Август 7, 2015 in Начална страница, Отечески съвети

 

Местността Катунакия, е дива, скалиста, разположена на южния край на Атонския полуостров. Заедно със съседните скитове: Кавсокаливия, св. Василий, Малката Света Анна, Каруля, образува най-святата част на Атон. Ако Света Гора си я представим като храм, то тази област би била светия олтар.

 

На това място се подвизавал старецът Калиник Исихаст, духовниик, който е имал способност  да прониква в тайните дълбочини на сърцето и да отделя пшеницата от плевелите. Известността на отец Калиник като старец, имащ дар на духовно разсъждение привлякла към него множество хора, търсещи уверен отговор в разрешението на своите трудности, отговор, сочещ Божията воля. Всички поклонници, дошли на Света Гора, можели да се ползват от духовните съкровища на отец Калиник. Идвали със съмнения, с житейски проблеми, с въпроси за изтълкуване на някои части от Свещеното Писание, идвали за духовна помощ. И всички били удовлетворени и възнаградени: неофити, старци, отшелници, общежителни монаси, миряни, чиновници, полицаи, гърци, руснаци, цялата Сета Гора, всички бързали към пустинника исихаст на Катунакия. Идвали много посетители и се получавали много писма. Той бил истински пастир. Така винаги е било, отците, които имат дар на духовно разсъждение, да привличат  като магнит тези, които се измъчват от трудностите в духовния си живот. Но имало и такива случаи, при които хора посещавали отшелника просто от любопитство, а не от духовно стремление. Виждайки тяхното безразличие и той самия се показвал безразличен към духовна беседа. Изглеждало, че се отказва от обичайното си духовно настроение и се спуска до нивото на интересите на такива посетители. Случвало се е да го попитат: “Как върви работата? Лозето? Излезе ли зехтин от маслините ви?” И само ако посетителят сам започне разговор на духовна тема, старецът охотно разкривал пред него съкровището на своята душа.

 

Близо до килията на отец Калиник живеел монах, който често, поради своята сприхавост, причинявал раздори. Започвал да спори от най-незначителните думи, оскърбявал ближните с думи, неподходящи за монасите. Веднъж се заял и с отец Калиник. Минавайки покрай неговата килия, умишлено оскърбил стареца с неподобаващ маниер. Старецът не продумал нито дума, оставайки съвършено спокоен. Монахът, извършвайки оскърблението, се отправил в своята килия. Тогава отец Калиник му дал добър урок, подобен какъвто тоя никога не е получавал. Отецът показал с ръка църквата на неговата килия и казал: “Брате, ще отидеш ли да получиш свето Причастие?” Монахът, не придавайки значение на тези думи, се прибрал в своята килия. Но когато на спокойствие се замислил над значението на тези слова, се развълнувал. Действително, как може сега да се осмели да се причасти, не получавайки прошка от брата, когото бил оскърбил? Безпокойството му растяло толкова, докато не го изпълнило с ужас и мъка от извършеното, и не бил в състояние да се утеши, докато не се върнал при стареца Калиник, за да падне ниско пред него и да изпроси прощение. Така отец Калиник умеел с малко, но  умни и  поучителни думи да привежда в чувство тези, които са нехайни за своето поведение.

 

Един ден при него дошъл един полицай, работещ на Света Гора, който бил много смутен от някои хора, които живеели тук: “Отче, много съм разочарован от срещата си по служба с някои личности. Имах огромно желание да дойда тук, за да срещна добродетелни и свети монаси, но намерих обратното. Ако и на това свято място има такива безобразия, то какво ще е навън в света? Дойдох да намеря добродетел, но намерих порок” – казал разочарован полицейският служител.

 

“Възлюблени брате мой, добродетелта – това не е закачено бельо, което простират в Дафни и всички могат да го забележат. Твоята служба е такава. Длъжен си не само да наблюдаваш безобразията и злото, но и да се стараеш да ги търсиш и изобличаваш, даже и в случаите, когато те не са видими. Поставили са те тук не за да търсиш добродетелта, а да намираш и изкореняваш злото. Не забравяй, че добродетелта – това е нещо скрито, нещо, което тайно израства в скривалището на сърцето…”

 

превод от руски: “Современные старцы горы афон” Архимандрит Херувим Карамбелас

 

Спомени за стареца Тихон

Юли 16, 2015 in Беседи, Начална страница

 

 

 

Има духовни хора, които сме виждали, но не сме ги чували. За други само сме чували, без да сме ги виждали. А тези, които ги виждаш и чуваш са много малко.  Един такъв човек беше за нас блаженият руски старец Тихон. По негово време всички го уважаваха като голям духовник. Старецът Паисий се учеше от него на отшелнически живот. Негов ученик беше и монах Атанасий от Иверския манастир, също известен и признат на Атон подвижник.

 

Отец Тихон беше доста висок на ръст, с дълга брада, която  постоянно връзваше на възел, за да му е по-удобно да работи. Имаше гъсти вежди, които закриваха наполовина големите му очи. Бидейки руснак, обичаше красивия външен вид и се снимаше с великата монашеска схима, спуснала се чак до нозете и със своя обикновен кръст в ръка, повдигнат, като знаме на победата  над смъртта и греха. Никому и на ум не е идвало, че той вършеше тези неща, отдавайки данък на своето руско възпитание. Известно е, че руснаците обичат повече представителността отколкото гърците.

 

В началото на юли 1967 година един смирен свещеник ни доведе в килията  на стареца Тихон. Това беше килия на истински подвижник, скрита между сенките на листата на безкрайните гори на Света Гора и достъпна само за тези, които я знаеха. Тази килия беше необичайно скромна и изглеждаше по-скоро изоставена, отколкото обитаема.

 

Притаили дъх почукахме на вратата. „Навярно е велик подвижник, щом заради това, да вземем от него благословение извървяхме толкова път“. – си мислихме ние. Вратата се отвори и пред нас застана човек, като че ли дошъл от древните времена. Той ни пусна, повтаряйки постоянно „Слава Тебе Боже!“ и не проявяваше ни най-малка досада затова, че сме му прекъснали безмълвието или молитвата. В своята малка църквичка ни въведе с песнопението „Достойно ест“ , след това надяна един вехт и не много чист епитрахил и отслужи молебен, питайки ни преди това за имената, за да ги спомене.

 

Устрои ни истинско, епископско посрещане, но всичко беше направено много простовато и естествено, както го водеше благоговейната му свята съвест. Такова прекрасно посрещане, проникнато с такава безпределна любов, не съм срещал повече през целия си живот. В този момент не можех за нищо да мисля, стоейки само с отворена уста, подобно на тези, които стоят и гледат горящите дърва в огнището.

 

След това ни изведе навън при простичкия му архондарик, до който водеше малка каменна пътека. Седнахме и започнахме да слушаме, а старецът, стоейки пред нас, ни излагаше учението на светите отци.  За случаи от своя живот, за видения и откровения не говореше. Неговите думи бяха само светоотечески и евангелски, от словата на свети Пахомий Велики. Но пред всички други свети отци предпочиташе св. Йоан Златоуст, трудовете на когото, по неговите думи изучавал седемнадесет години докато живеел в Каруля. Ставаше му мъчно, че няма на кого да предаде изученото и придобитото от него  през годините. Един от нас го помоли  да разкаже  за учението на свети Ефрем Сирин, но старецът прекрасно познавайки хората, ни отказа вежливо с думите: „Вие, които живеете в света е по добре да изучавате свети Йоан  Златоуст, а преподобни Ефрем Сирин повече ни подхожда на нас, монасите“.

 

А какви плодове на своето духовничество могат да видят съвременните „старци“, които на човека, който едва с Божията помощ е изоставил тежките грехове, му предлагат да изучава високото учение на св. Исаак Сирин, позовавайки се на факта, че имал образование? И ето, на някакъв си там рафт, заедно с нехубави книги лежи и книгата на авва Исаак. А и му дават и броеница, за да се занимава с умната молитва! За съжаление тези духовници не осъзнават, че изкарвайки човека от едната пропаст го хвърлят в друга. Връзват му на шията воденичен камък, за да потъне окончателно. За разлика от тях, стареца Тихон имаше най-великата от всички добродетели – разсъдителността. „Няма да натоваря с еднакъв товар и коня и магаренцето – казваше той – защото е очевидно, че магарето ще падне под товара си.“.

 

Умната молитва също не я рекламираше. За нас, миряните ни привеждаше поучителните и назидателни слова на св. Йоан Златоуст.

 

Отец Тихон беше истински духовник. Светеше сам, а просвещаваше мнозина.

 

Когато видяхме, че старецът малко го вълнуват нашите безплодни и неуспешни пориви, пълни с тшеславие и празни фантазии, то го попитахме за усмиряването на плътта, което за нас беше тогава най-занимаващия ни въпрос. Беше очевидно, че старецът се зарадва, че сме го попитали за нещо действително важно и започна да ни говори за това толкова живо, като че ли сам беше осемнадесет годишен юноша, който се бореше със своята неумолима плът.

 

- Когато плътта цъфти от обилна храна и телесен покой, тя вече изисква не само потребното, но иска да изяде целия човек, оставайки при това ненаситна. Усмири плътта си с труд и пост и тя повече няма да те влече към жените и ще станеш наследник на прекрасния рай.

 

При тези думи на стареца на нас, изнежените и наситени с градска храна, ни стана неудобно. Не знаехме къде да си скрием нашите бели, розовобузести лица.

 

- Неотдавна в килията ми дойде един монах: „Отче, влече ме към жените“. „А с какво се храниш в килията си“? „Само с хляб“. „Донеси го тук“. След три дни монахът дойде отново. „Е, сега какво ти се иска – жени или хляб“? „Хлебец, отче“. „Ето, вземи си хляба и се научи самостоятелно да смиряваш плътта си, за да не тегне към блуд“.

 

Много ни говори тогава старецът, но в паметта ми се е запазило малко. Но това, което ми остана в сърцето, стана за мен защита от бесовските козни.  След известно време отец Тихон помоли свещеника, който ни доведе, да ни свари кафе. Изглеждаше, че хляб нямаше кой-знае какъв. Няколкото парчета, които беше сложил на слънце, за да станат сухари, бяха  наядени от мравките.

 

Казах му:

 

- Мравките ще ви изядат хляба. Той отвърна:

 

- Няма нищо, все нещо ще ми остане. Те го ядат, докато е мек. Когато изсъхне и се втвърди, ще си заминат.

 

Между другото нашият свещеник се опита да измие „чашите от бохемски кристал“ – няколкото консервени кутии, останали с утайка от кафе от предните посетители.

 

– Отче, остави тези светски привички. Наливай кафето така, нека момчетата така да си го пият.

 

Бях поразен колко дълбоко в сърцето ми проникна изпитващия му поглед. Действително „чашите“ ми изглеждаха отвратителни. Бях намислил да се изхитря и случайно да разлея кафето на масата, но как да се скрия от неговия поглед? Изпих кафето и тази аскетична простота ми беше урок за цял живот. „Не бъди глупак, си казах, никога няма да станеш пустинник. Общежитието, и то ще ти бъде трудно“.

 

Един от нас, окуражаван от останалите, вежливо попита, дали може да го фотографираме.

 

- Остави тази кутийка, детето ми и чуй по-добре какво казва св. Йоан Златоуст. В тези думи няма нищо мое.

 

Старецът живееше много бедно, както бях чувал от неговия ученик. Кипваше вода и два-три пъти потапяше в нея изсъхнал скелет от риба. Така си готвеше по-специално за големите празници. Неговия дървен креват беше с наклон и, когато заспиваше, падаше от него. Литургия служеше ежедневно и зимата започваше сам, недочаквайки певеца.

 

Веднъж митрополит Никодим Ленинградски, когато  дошъл при стареца, застанал пред него на колене. Отец Тихон му казал: „Станете, та вие сте архиерей!“

 

Неговия живот завинаги беше лишен от какъвто и да е било конфорт и удобство на съвременната цивилизация. Вечерите вземаше броеницата и извършваше безкрайни обиколки в своята градина, произнасяйки Иисусовата молитва. До слуха ми стигаха само последните думи : „помилуй ме“.

 

Тръгвайки си от килията му, постоянно си повтаряхме наум думите, казани ни в храма: „Смири плътта си, за да попаднеш в прекрасния рай.“

 

Разпятието от неговата килия сега се намира в Иверския манастир. То не представлява само по себе си някакво произведение на изкуството, но е скъпо заради това, че пред него се е молил стареца Тихон. Как би ми се искало да имам и аз нещо от неговия „сервиз‘“, за да пия вода с неговото благословение! Кой знае при кого сега се намира?

 

Превод от руски: Исихазм ру