Старецът Калиник Исихаст

Август 7, 2015 in Начална страница, Отечески съвети

 

Местността Катунакия, е дива, скалиста, разположена на южния край на Атонския полуостров. Заедно със съседните скитове: Кавсокаливия, св. Василий, Малката Света Анна, Каруля, образува най-святата част на Атон. Ако Света Гора си я представим като храм, то тази област би била светия олтар.

 

На това място се подвизавал старецът Калиник Исихаст, духовниик, който е имал способност  да прониква в тайните дълбочини на сърцето и да отделя пшеницата от плевелите. Известността на отец Калиник като старец, имащ дар на духовно разсъждение привлякла към него множество хора, търсещи уверен отговор в разрешението на своите трудности, отговор, сочещ Божията воля. Всички поклонници, дошли на Света Гора, можели да се ползват от духовните съкровища на отец Калиник. Идвали със съмнения, с житейски проблеми, с въпроси за изтълкуване на някои части от Свещеното Писание, идвали за духовна помощ. И всички били удовлетворени и възнаградени: неофити, старци, отшелници, общежителни монаси, миряни, чиновници, полицаи, гърци, руснаци, цялата Сета Гора, всички бързали към пустинника исихаст на Катунакия. Идвали много посетители и се получавали много писма. Той бил истински пастир. Така винаги е било, отците, които имат дар на духовно разсъждение, да привличат  като магнит тези, които се измъчват от трудностите в духовния си живот. Но имало и такива случаи, при които хора посещавали отшелника просто от любопитство, а не от духовно стремление. Виждайки тяхното безразличие и той самия се показвал безразличен към духовна беседа. Изглеждало, че се отказва от обичайното си духовно настроение и се спуска до нивото на интересите на такива посетители. Случвало се е да го попитат: “Как върви работата? Лозето? Излезе ли зехтин от маслините ви?” И само ако посетителят сам започне разговор на духовна тема, старецът охотно разкривал пред него съкровището на своята душа.

 

Близо до килията на отец Калиник живеел монах, който често, поради своята сприхавост, причинявал раздори. Започвал да спори от най-незначителните думи, оскърбявал ближните с думи, неподходящи за монасите. Веднъж се заял и с отец Калиник. Минавайки покрай неговата килия, умишлено оскърбил стареца с неподобаващ маниер. Старецът не продумал нито дума, оставайки съвършено спокоен. Монахът, извършвайки оскърблението, се отправил в своята килия. Тогава отец Калиник му дал добър урок, подобен какъвто тоя никога не е получавал. Отецът показал с ръка църквата на неговата килия и казал: “Брате, ще отидеш ли да получиш свето Причастие?” Монахът, не придавайки значение на тези думи, се прибрал в своята килия. Но когато на спокойствие се замислил над значението на тези слова, се развълнувал. Действително, как може сега да се осмели да се причасти, не получавайки прошка от брата, когото бил оскърбил? Безпокойството му растяло толкова, докато не го изпълнило с ужас и мъка от извършеното, и не бил в състояние да се утеши, докато не се върнал при стареца Калиник, за да падне ниско пред него и да изпроси прощение. Така отец Калиник умеел с малко, но  умни и  поучителни думи да привежда в чувство тези, които са нехайни за своето поведение.

 

Един ден при него дошъл един полицай, работещ на Света Гора, който бил много смутен от някои хора, които живеели тук: “Отче, много съм разочарован от срещата си по служба с някои личности. Имах огромно желание да дойда тук, за да срещна добродетелни и свети монаси, но намерих обратното. Ако и на това свято място има такива безобразия, то какво ще е навън в света? Дойдох да намеря добродетел, но намерих порок” – казал разочарован полицейският служител.

 

“Възлюблени брате мой, добродетелта – това не е закачено бельо, което простират в Дафни и всички могат да го забележат. Твоята служба е такава. Длъжен си не само да наблюдаваш безобразията и злото, но и да се стараеш да ги търсиш и изобличаваш, даже и в случаите, когато те не са видими. Поставили са те тук не за да търсиш добродетелта, а да намираш и изкореняваш злото. Не забравяй, че добродетелта – това е нещо скрито, нещо, което тайно израства в скривалището на сърцето…”

 

превод от руски: “Современные старцы горы афон” Архимандрит Херувим Карамбелас

 

Спомени за стареца Тихон

Юли 16, 2015 in Беседи, Начална страница

 

 

 

Има духовни хора, които сме виждали, но не сме ги чували. За други само сме чували, без да сме ги виждали. А тези, които ги виждаш и чуваш са много малко.  Един такъв човек беше за нас блаженият руски старец Тихон. По негово време всички го уважаваха като голям духовник. Старецът Паисий се учеше от него на отшелнически живот. Негов ученик беше и монах Атанасий от Иверския манастир, също известен и признат на Атон подвижник.

 

Отец Тихон беше доста висок на ръст, с дълга брада, която  постоянно връзваше на възел, за да му е по-удобно да работи. Имаше гъсти вежди, които закриваха наполовина големите му очи. Бидейки руснак, обичаше красивия външен вид и се снимаше с великата монашеска схима, спуснала се чак до нозете и със своя обикновен кръст в ръка, повдигнат, като знаме на победата  над смъртта и греха. Никому и на ум не е идвало, че той вършеше тези неща, отдавайки данък на своето руско възпитание. Известно е, че руснаците обичат повече представителността отколкото гърците.

 

В началото на юли 1967 година един смирен свещеник ни доведе в килията  на стареца Тихон. Това беше килия на истински подвижник, скрита между сенките на листата на безкрайните гори на Света Гора и достъпна само за тези, които я знаеха. Тази килия беше необичайно скромна и изглеждаше по-скоро изоставена, отколкото обитаема.

 

Притаили дъх почукахме на вратата. „Навярно е велик подвижник, щом заради това, да вземем от него благословение извървяхме толкова път“. – си мислихме ние. Вратата се отвори и пред нас застана човек, като че ли дошъл от древните времена. Той ни пусна, повтаряйки постоянно „Слава Тебе Боже!“ и не проявяваше ни най-малка досада затова, че сме му прекъснали безмълвието или молитвата. В своята малка църквичка ни въведе с песнопението „Достойно ест“ , след това надяна един вехт и не много чист епитрахил и отслужи молебен, питайки ни преди това за имената, за да ги спомене.

 

Устрои ни истинско, епископско посрещане, но всичко беше направено много простовато и естествено, както го водеше благоговейната му свята съвест. Такова прекрасно посрещане, проникнато с такава безпределна любов, не съм срещал повече през целия си живот. В този момент не можех за нищо да мисля, стоейки само с отворена уста, подобно на тези, които стоят и гледат горящите дърва в огнището.

 

След това ни изведе навън при простичкия му архондарик, до който водеше малка каменна пътека. Седнахме и започнахме да слушаме, а старецът, стоейки пред нас, ни излагаше учението на светите отци.  За случаи от своя живот, за видения и откровения не говореше. Неговите думи бяха само светоотечески и евангелски, от словата на свети Пахомий Велики. Но пред всички други свети отци предпочиташе св. Йоан Златоуст, трудовете на когото, по неговите думи изучавал седемнадесет години докато живеел в Каруля. Ставаше му мъчно, че няма на кого да предаде изученото и придобитото от него  през годините. Един от нас го помоли  да разкаже  за учението на свети Ефрем Сирин, но старецът прекрасно познавайки хората, ни отказа вежливо с думите: „Вие, които живеете в света е по добре да изучавате свети Йоан  Златоуст, а преподобни Ефрем Сирин повече ни подхожда на нас, монасите“.

 

А какви плодове на своето духовничество могат да видят съвременните „старци“, които на човека, който едва с Божията помощ е изоставил тежките грехове, му предлагат да изучава високото учение на св. Исаак Сирин, позовавайки се на факта, че имал образование? И ето, на някакъв си там рафт, заедно с нехубави книги лежи и книгата на авва Исаак. А и му дават и броеница, за да се занимава с умната молитва! За съжаление тези духовници не осъзнават, че изкарвайки човека от едната пропаст го хвърлят в друга. Връзват му на шията воденичен камък, за да потъне окончателно. За разлика от тях, стареца Тихон имаше най-великата от всички добродетели – разсъдителността. „Няма да натоваря с еднакъв товар и коня и магаренцето – казваше той – защото е очевидно, че магарето ще падне под товара си.“.

 

Умната молитва също не я рекламираше. За нас, миряните ни привеждаше поучителните и назидателни слова на св. Йоан Златоуст.

 

Отец Тихон беше истински духовник. Светеше сам, а просвещаваше мнозина.

 

Когато видяхме, че старецът малко го вълнуват нашите безплодни и неуспешни пориви, пълни с тшеславие и празни фантазии, то го попитахме за усмиряването на плътта, което за нас беше тогава най-занимаващия ни въпрос. Беше очевидно, че старецът се зарадва, че сме го попитали за нещо действително важно и започна да ни говори за това толкова живо, като че ли сам беше осемнадесет годишен юноша, който се бореше със своята неумолима плът.

 

- Когато плътта цъфти от обилна храна и телесен покой, тя вече изисква не само потребното, но иска да изяде целия човек, оставайки при това ненаситна. Усмири плътта си с труд и пост и тя повече няма да те влече към жените и ще станеш наследник на прекрасния рай.

 

При тези думи на стареца на нас, изнежените и наситени с градска храна, ни стана неудобно. Не знаехме къде да си скрием нашите бели, розовобузести лица.

 

- Неотдавна в килията ми дойде един монах: „Отче, влече ме към жените“. „А с какво се храниш в килията си“? „Само с хляб“. „Донеси го тук“. След три дни монахът дойде отново. „Е, сега какво ти се иска – жени или хляб“? „Хлебец, отче“. „Ето, вземи си хляба и се научи самостоятелно да смиряваш плътта си, за да не тегне към блуд“.

 

Много ни говори тогава старецът, но в паметта ми се е запазило малко. Но това, което ми остана в сърцето, стана за мен защита от бесовските козни.  След известно време отец Тихон помоли свещеника, който ни доведе, да ни свари кафе. Изглеждаше, че хляб нямаше кой-знае какъв. Няколкото парчета, които беше сложил на слънце, за да станат сухари, бяха  наядени от мравките.

 

Казах му:

 

- Мравките ще ви изядат хляба. Той отвърна:

 

- Няма нищо, все нещо ще ми остане. Те го ядат, докато е мек. Когато изсъхне и се втвърди, ще си заминат.

 

Между другото нашият свещеник се опита да измие „чашите от бохемски кристал“ – няколкото консервени кутии, останали с утайка от кафе от предните посетители.

 

– Отче, остави тези светски привички. Наливай кафето така, нека момчетата така да си го пият.

 

Бях поразен колко дълбоко в сърцето ми проникна изпитващия му поглед. Действително „чашите“ ми изглеждаха отвратителни. Бях намислил да се изхитря и случайно да разлея кафето на масата, но как да се скрия от неговия поглед? Изпих кафето и тази аскетична простота ми беше урок за цял живот. „Не бъди глупак, си казах, никога няма да станеш пустинник. Общежитието, и то ще ти бъде трудно“.

 

Един от нас, окуражаван от останалите, вежливо попита, дали може да го фотографираме.

 

- Остави тази кутийка, детето ми и чуй по-добре какво казва св. Йоан Златоуст. В тези думи няма нищо мое.

 

Старецът живееше много бедно, както бях чувал от неговия ученик. Кипваше вода и два-три пъти потапяше в нея изсъхнал скелет от риба. Така си готвеше по-специално за големите празници. Неговия дървен креват беше с наклон и, когато заспиваше, падаше от него. Литургия служеше ежедневно и зимата започваше сам, недочаквайки певеца.

 

Веднъж митрополит Никодим Ленинградски, когато  дошъл при стареца, застанал пред него на колене. Отец Тихон му казал: „Станете, та вие сте архиерей!“

 

Неговия живот завинаги беше лишен от какъвто и да е било конфорт и удобство на съвременната цивилизация. Вечерите вземаше броеницата и извършваше безкрайни обиколки в своята градина, произнасяйки Иисусовата молитва. До слуха ми стигаха само последните думи : „помилуй ме“.

 

Тръгвайки си от килията му, постоянно си повтаряхме наум думите, казани ни в храма: „Смири плътта си, за да попаднеш в прекрасния рай.“

 

Разпятието от неговата килия сега се намира в Иверския манастир. То не представлява само по себе си някакво произведение на изкуството, но е скъпо заради това, че пред него се е молил стареца Тихон. Как би ми се искало да имам и аз нещо от неговия „сервиз‘“, за да пия вода с неговото благословение! Кой знае при кого сега се намира?

 

Превод от руски: Исихазм ру

Стремейки се към щастие, хората попадат в капана на дявола

Април 27, 2015 in Беседи, Начална страница

Главната причина за възникването на греховните страсти е стремежът на човека към наслаждание – хедонизъм (от ἡδονή). Тъй като всички хора са създадени от Бога за блаженство, всеки човек вътрешно усеща в себе си стремеж към щастие, но често не знае, какво представлява то и къде да го търси. Истинското щастие е вечното блаженство в единство с Бога, което може да бъде дадено на човека само от Господ, тъй като единствено Той е Благ. Да се намери щастие извън Бога е невъзможно. След грехопадението обаче човек не може без Христа, извън Църквата и без многотруден подвиг да се съедини с Него и да се обожи, но стремежът към блаженство е останал и човек се старае да го реализира. Стремейки се към щастие, хората попадат в капана на дявола, който, както в древността на праотците, така и сега на всички хора предлага щастие без Бога във вид на временни удоволствия. Първото такова греховно наслаждение донесъл на хората плодът от дървото за познаване на добро и зло. Впоследствие човек се е научил да използва и себе си и целия обкръжаващ свят за получаване на кратковременни наслаждения, защото вечното блаженство било вече недостъпно. Дяволът предлага на хората мисълта, че щастието се заключава в удоволствието и колкото повече са удоволствията, толкова по-щастлив е животът. Използвайки естествения богоугоден стремеж на човека към Благото, дяволът го извращава, насочва го към лъжливи цели – към земните удоволствия. Така възниква хедонизмът и се появяват миражи на щастливия живот. Обаче греховните удоволствия никога не могат да се сравнят с блаженството в Бога. По същност те са противоположни на истинското блаженство.

 

Блаженството в Бога е вечно и се дарува веднъж завинаги и възраства по мярката на усъвършенстването на човека. Усилва любовта към Бога и дарува вечен живот.

 

Греховното наслаждение е кратковременно, затова се налага греховете да се повтарят много пъти. Наслаждението намалява при всяко повторение на греха, поради което се налага не просто да се повтарят, но постоянно да се увеличава мярата на греховността, за да се преживее отново желаното наслаждение.

 

Друга причина за възникването на греховните страсти е страхът от страданията и смъртта (вж. Евр. 2:14-15). Човек се страхува от болката, за него физическата смърт е страшна – това е естествено, тъй като в дълбината на душата си  хората осъзнават своето предназначение към блаженство и безсмъртие. Но, разбирайки за неизбежността на тлението и смъртта, мнозина вместо подготовка за вечността се опитват да забравят и да изтласкат мисълта за смъртта от своето съзнание чрез земните наслаждения или ежедневната суета. Стремейки се да се избавят от страха от смъртта, хората са готови да се откажат от своята свобода, както казва ап. Павел „от страх пред смъртта през цял живот бяха подложени на робство” (Евр. 2:15). Този, който се стреми към богоугоден живот и се отвращава от греха, бива плашен от дявола с болести и смърт (физическа или социална). Човек се смущава и отстъпва от добродетелния живот, връщайки се в кръговрата на греха. По този начин, богоугодният страх от смъртта се извращава и се превръща в едно от причините за възникването и умножаването на греховните страсти.

 

И така, след прародителителското грехопадение жаждата за наслаждения и стремежът да се избягнат страданията са станали основни мотиви в поведението на човека. Грешникът  се опитва да измами закона на божествената правда и да получи греховно удоволствие, избягвайки страданията. Той играе своеобразна рулетка на удоволствието, надявайки се неизменно, че този път ще му провърви и след греха няма да последва мъка, а дяволът всячески съдейства на това заблуждение. Обаче никой не е способен да отмени закона на Божията правда на земята. Ако човек е съгрешил, той ще страда по мярката на извършения грях или в земния живот или зад предела на смъртта. Страхът от страданията и земните наслаждения – това са морковът и пръчката на дявола, с помощта на които той управлявал цялото човечество в старозаветните времена. Той се ползва от тях и сега. Който не иска да яде неговите „моркови”, получава удари с „камшика” от своя жесток господар, който безжалостно води цялото човечество в своето царство на ада.

 

Из „Основы православной антропологии” М, 2013г.

 

Егоистът не понася да чака

Февруари 25, 2015 in Беседи, Начална страница

„Твърдо се уповавах на Господа, и Той се наклони към мене и чу моите вопли.” С търпение проявих търпение. Очаквам Господа. Нужно е търпение, за да проявиш търпение. Странно съчетание, така, както е написано и както звучи- с търпение проявявам търпение. Да очакваш твоя човек, твоя съпруг, който си е тръгнал, детето ти, което се възпротивява и тръгва. Всичко това изисква търпение. Днес вдига бунт, да. Протестира и възразява. И какво ти казва твоят духовник? Какво да ти каже. Отиваш и казваш „Отче, намерете някакво решение!” Е, какво решение да ти каже човекът. Впрочем какво искаш да ти каже? „Моли се и имай търпение!” „И кога, отче, ще се промени детето ми?” „Не зная кога. Ти обаче ще чакаш.” „Ама, отче, то не ми отдава значение. Говоря му и ме обижда. Говоря му и ме хули. Как ще проявявам търпение? Как ще издържа това? Как ще го понеса? Ама довчера за това мое дете бях над всички и всичко. И сега не иска да говорим. Не иска да му давам съвети, не иска да ме пита, не иска нищо.” „И знаете ли какво си спомням?” – ми каза една майка. „Спомням си, отче, когато детенцето ми беше малко и веднъж трябваше да отида да изгледам някакъв театър със съпруга ми или да видим някой хубав филм. Трябваше да оставим детенцето ни на сестра ми да го гледа една вечер. Тогава моето мъниче не искаше да се отдели от мене. Не искаше да ходи, не можеше да издържи, не седеше без мене. И това детенце, което не можеше без мене, сега не ме иска. Иска всички други, неговите приятели, познати, но мене не ме иска. А някога не можеше без мене. Предпочита да отсъства от нас, от вкъщи, часове и дни наред. За него радост е да отсъства, да се махне, да отиде другаде. И аз, отче, как ще издържа? Как ще проявя търпение докато детето ми се върне обратно? Очаквам да чуя ключа във вратата вечер, да дойде, да се успокоя, да мога да заспя. И казвам: хайде да се върне! Хайде да се върне! Гледам часовника и минава  23.30, минава 00.00, минава 00.30, минава 02.30, минава 03.00. Веднъж се върна в 04. 30 часа  сутринта. И аз чаках, чаках, чаках. Безкрайно търпение. Какво ще правя? Какво да правя? Не мога повече.” Какво да правиш? Да чакаш. „Как да чакам?” С вяра. Само с вяра. Ако вярваш в Христос, ще чакаш. Ако не вярваш в Христос, не можеш да чакаш. Защото само човекът, който се уповава на Божията намеса и помощ, чака. Другият постъпва по човешки и казва: „Ще направя моите постъпки. Аз ще се заема.” Ти обаче, който си пробвал всичко и си се разочаровал, след толкова грешки, които си направил, сега казваш, „Ех, нищо не става. Пробвах всичко. Търчах, крещях, биех, хулех, говорех рязко, хванах го за яката, зашлевих му шамар, заключих го, направих много. И знаеш ли какво постигнах с всичко това? Отчаях се. Отчаях се от себе си. Отчаях се от моите възпитателни методи, от моите техники, от моите тактики, отчаях се от моите думи. Отчаях се от себе си. Какво да правя?”

 

Знаеш ли какво мога да ти кажа, ако си се отчаял? Ти си блажен. Защото си постигнал нещо, за което другите доста ще почакат, докато го разберат. Кое? Това, че човекът сам по себе си представлява пълно (откровено) отчаяние. Да си се отчаял като родител е привилегия. Внимавай какво ще кажа, нека го обясня: когато се отчаеш от себе си, това е най-плодотворният и подходящ момент да възложиш надеждата си на Бога. Хубаво е да се отчайваш от себе си. Тогава се обръщаш към Бога.

 

Свети Никодим Светогорец смята, че необходима и основна предпоставка, за да възлюбиш Христос, да се облегнеш на Бога и да повярваш в Него, е първо да се отчаеш от себе си. Какво ще рече това? Да кажеш: „Аз не мога да успея сам, нито мога сам да помогна на другия. Не мога  сам да помогна на детето ми. Загубил съм надежда.” И какво да правя след това? Да започнеш да се надяваш. На кого? На Христос.

 

Да се надяваш на Христос. Не на себе си. В себе си вярваше толкова години и не постигна нищо правилно. На себе си се облягаше толкова време и я оплеска. Разчиташе на  твоите сили и с шум и трясък се провали. За щастие, ти разбра това. Сега дойде часът да повярваш в Христос. Дойде часът да повярваш в твоята сила. „Ама”, казваш, „аз вярвам в Христос”. Да, казваш, че вярваш, теоретично, но толкова години какво направи?  Остáви Христос в ъгъла. „Ама, как Го оставих в ъгъла?” На практика Го остави в ъгъла. Теоретично вярваше в Него, но какво искаше? Искаше сам да успееш във всички твои житейски въпроси.  Ти да извикаш, ти да накажеш детето. Ти да го контролираш. Ти да го разследваш. Ти да  вземаш решение за всички въпроси.  Мислиш, че управляваш всичко: жена си, детето си, мъжа си, работата си. И имаш огромен егоизъм. Този егоизъм не ти дари търпението. Сега обаче дойде час да оставиш всички твои въпроси в ръцете на Христос.  Не в твоите ръце. Защото твоите ръце държат всичкия гняв, ярост и целия океан на егоизма. Но я погледни ръцете на Христос колко по-различни са от твоите собствени ръце! Ръцете на Христос са продупчени и окървавени. Те са продупчени от гвоздеите, които сме поставили. Ръцете на Христос са продупчени и именно затова през тях може да се плъзне всеки порок, но и попиват всеки грях, всяка страст и огорчение, защото Христос  „взема греха на света”. Тези ръце оставят детето ти да диша. И ако детето ти погледне през тези продупчени ръце, ще види само любов, любов и любов.  И уважение. Разбра ли го? Сега, когато го разбра, чакай. Чакай и ще видиш чудото. Прояви търпение. Сега, когато след толкова търпение разбра и схвана смисъла на търпението, на издръжливостта, на смирението, чакай. Всички тези неща – търпение, издръжливост, смирение – вървят заедно. Защото, за да чакаш, трябва да имаш смирение. Егоистът не понася да чака. Докато смиреният чака и казва „Бог си знае. Бог има Своите собствени ритми. Детето ми ще се промени не когато искам аз, а когато то само иска и когато Бог иска. Тогава ще се промени детето ми.”

 

Видя ли какво ми каза? „Искам да се промени детето ми. Да го видя, пък ако ще да  умра!” Не знам дали ще го видиш променено преди да умреш. Може да го видиш след като умреш. Бог може да иска да проявиш такова търпение, че да не съумееш да го видиш променено, както ти го искаш. Господ обаче ще го види и ще го видиш и ти оттам, където ще бъдеш, във вечния живот. Необходимо е обаче голямо търпение. Трябва да очакваш отговор на молитвата, която едва вчера отправи. Помоли ли се вчера? Ще чакаш. Кога? Не се безпокой. Когато стрелата на твоята молитва стигне до сърцето на Бога, прободе го и окървави от любов, тогава ще видиш резултата. Кога отправи стрелата на молитвата? Вчера. Тогава почакай. Тя пътува. Никоя молитва не е напразна. Никоя молитва не остава без отговор. Необходимо е обаче търпение. Трябва да чакаш.

 

Определени хора очакват да видят резултат  на момента. Сега се молиш и искаш утре да видиш резултат. Може и това да стане.  Но когато вземеш броеницата в ръката си, не очаквай веднага плодове.  Мнозина отиват на Света Гора с броеница в ръка и искат да видят Бога с едно бдение, което ще направят. Искат да видят нетварната светлина с молитва за една нощ. Не става така.  Необходимо е голямо търпение, необходимо е голямо очакване и да казваш „Господи, когато Ти искаш. Аз ще чакам. Твърдо се уповавах на Господа, и Той се наклони към мене и чу моите вопли”. Господ ми обърна внимание, погледна ме, чу ме, но първо трябва да почакам. Хубаво е да очакваш Бога и да проявяваш търпение в тези божествени въпроси.

 

Знаеш ли св. Амон колко време чакал докато се освободи от гнева? Той всеки ден молил Бога за това. И знаеш ли колко чакал? Осем години. През всички тези години продължавал да се гневи, но се борил  отново и отново, молил се, и отново  и отново проявявал търпение. На осмата година Господ дошъл и го освободил. Я си представи той да се беше отчаял на седмата година и да беше казал „Е, няма да продължа. Не мога повече. Една, две, четири, пет, шест, седем години търпение. Е, нищо не става.” Обаче. Той потърпял още една година, стигнал до осмата и дошло неговото освобождаване и избавяне.  След това сърцето му станало толкова спокойно, че никога не се разгневил повторно през живота си. Ти гневиш ли се? Гневиш се. И аз се гневя малко. Не толкова много, но и аз се гневя. И тъй, искаш ли и ти да живееш това чудо? Тогава от днес започни да се молиш с търпение.  Моли Бога да ти отнеме гнева.  Моли това на всяка св. Литургия. И не ми казвай: „Какво да  правя в Църквата?” Ето. Това да правиш. Ако се гневиш,  ходи всяка неделя и моли Бога да ти отнеме гнева. И само заради това да ходиш на Църква, ще имаш сериозна причина да ходиш в Божия храм. И да казваш „Господи, дари ми кротост, спокойствие; да не избухвам; да не ме гледат децата и да треперят, да не ме гледа жена ми вкъщи, да я притеснявам и да създавам този тежък климат с мои викове, гняв и нерви. Господи, отнеми ми гнева!” Зная, че ти се помоли за това. Колко пъти? „Е, колко пъти да се моля за това.” Много. Св. Амон – осем години.  Ти колко години се моли? Колко дълго казва на Господ „Избави ме, Господи, от тази страст.” От гнева, яростта, блудството, пиянството, пушенето, грабежа, лъжата, любопитството. Каквото и да имаш, моли Бога и след това прояви търпение.  И знаеш ли защо трябва и ти да проявяваш търпение, както правил св. Амон и всеки един светец?  Защото Този, Когото чакаш търпеливо, не е някой случаен, а  светият Бог, Който никога не е изрекъл лъжа, а остава верен на Своите обещания и любов.  Бог ще дойде в даден момент, ще ти помогне, и ти ще станеш спокоен като овчица, никога няма да се разгневиш повторно, никога няма да пиеш повторно, никога няма да пушиш повторно, ще се избавиш от твоите страсти и ще станеш нов човек. Необходимо е търпение и молитва.  Очаквай и твоята спътница да се промени към по-добро. Не бързай. Не искай всички неща да станат още днес и рязко по-добри. Жена ти не е натрупала всички грешки които има за един месец. Това са грешки на цял един живот. Това е характерът, който се очертал, затова се казва характер. Характерът се е очертава  в нас още от детските години.  Не можем в един миг да променим тези неща. Някои съпрузи си поставят краен срок „ ако не се разберем до една година, ще се разделим!” Ама седни, бре, детето ми! Как ще се разделиш. Чакай, прояви търпение.  „Какво търпение, отче?” Ама характерът е такъв. Променя ли се така лесно? Почакай.

 

Сещам се за един човек, който пазеше диета. Лекарят му казваше, че най-дълбоките слоеве мазнина (тлъстина) се топят много по-трудно.  Ако пазиш диета, сваляш последните килограми много по-трудно, отколкото първите. Знаеш ли защо? Защото този слой мазнина (тлъстина) съществува в нас десетилетия наред. И с диетата правим именно това: обръщаме се назад и тръгваме да изгорим старите слоеве мазнина (тлъстина). Например, някой днес тежи 90 кг и иска да свали теглото си на 80 кг.  80 кг  обаче е тежал преди доста години. Изминало е време, откакто за последен път е бил 80 кг. Качил е тегло, станал е 90 кг, 95 кг, килограмите му са се увеличили.  За да стане отново 80 кг, той трябва да изгори  тази мазнина (тлъстина), да се върне назад и да стигне до времето, когато е бил 80 кг. Трудно изчезва тази мазнина (тлъстина).

 

Така е и с нашата душа. Тя е натрупала мазнина (тлъстина).  Страстите са създали такова наслояване в нас, което не изчезва лесно.

 

Трябва да проявяваш търпение към твоя човек. Да намериш място в сърцето на другия, да го оставяш да мисли, да решава, дори да си тръгне за малко, ако иска;  тропосно (със своето поведение). И по място (топика), ако не издържа по друг начин. Да, остави го да  си тръгне. Да отиде да отседне малко при майка си, при баща си, или и ти да заминеш; да отидеш някъде за малко сам. Да помислиш, да се успокоиш, да не бързаш. Не можеш да настояваш за любовта на другия и да казваш „ще се държиш добре с мене, ще ме зачиташ!” Това не става с натиск. Това става със свобода. Затова дай на човека  си време, пространство, търпение.

 

Каза ми го и се трогнах: „Отче, остави ме девойката, която обичам, а бяхме сгодени толкова години. И аз какво да правя? Много я исках. Но знаех, че не може да претендираш за любов. Не мога да претендирам за любовта, да кажа на някоя жена „обичай ме насила, понеже аз го искам!”. И знаете ли какво направих? Оставих я да си тръгне. И сега седя и чакам. Търпя, обичайки. Търпя, болейки. Търпя, молейки се.”

 

Най-точната реакция. И ще видиш, другият ще се промени. Ако Бог иска и ако любовта, която проявяваш, е истинска; и ако твоето търпение е пълно с любов, тогава ще видиш, че човекът, който си тръгва от теб (жена ти, детето ти, съпругът ти), никъде другаде няма да намери толкова сладка любов като твоята. И ще се върне обратно.  Ще отиде където иска, може да опита различни други неща, но няма да намери такава топлина, нито такова качество любов. Ще намери сурогати, фалшиви думи, користна и случайна любов; и пак ще се върне при тебе. Стига само когато се върне да те намери да чакаш. Ще чакаш ли?

 

Колко хубаво било, когато Одисей се върнал и намерил Пенелопа да го чака! Какво трогване! Помислете си Одисей да беше намерил Пенелопа омъжена с някой от кандидатите, които дебнели и търсели възможност да я вземат за съпруга. Пенелопа чакала; но и Одисей чакал. Той проявил търпение в това голямо пътуване и неговото търпение и любов били възнаградени.  Защото било точно това: търпение, пълно с любов.

 

Блудният син също се върнал. Баща му го очаквал. Той проявил търпение. Той го гледал от прозореца как идва и от очите му струяла любов и носталгия; и доброта; и огромно търпение. И видял чудото.

 

Трудно е, брате мой, да проявяваме търпение. Нашата епоха е забързана и всички ни казват „Сега. Тук и сега.” Диетични центрове, изучаване на чужди езици, ускорени групи тук и там, всички ни обещават бързи резултати. Всички кухненски уреди са бързи, за две минути.  Микровълнова фурна. Една минута и яденето е готово. Всичко, каквото правим в живота, има скорост. Всичко става бързо и светкавично. Идва Бог и ни казва „Знаеш ли нещо? Всичко това добре правиш, че го правиш бързо.  Улесняват живота ти. Но душата отново иска дори днес, след толкова векове, своите ритми. Както тогава, когато те създадох, детето ми. Това не се е променило”.

 

Обработката на душата изисква търпение. Трябва да очакваш обещанията на Бога, за да видиш как се осъществяват. Бог е обещал много неща. И това, което е обещал, ще стане. Бог ни е казал например, че „блажени сте, ако плачете. Защото ще се разсмеете. Който плаче в този живот, ще се смее”. Изчакай. Нека ти обясня. Христос не е имал предвид сълзите, които проля вчера заради твоите нерви. Разбираш това, вярвам. Защото мнозина плачем и от нерви, когато крещим на другия и се сърдим. Той не е имал предвид тези сълзи. А ако плачеш смирено, ако плачеш понеже си онеправдан. Плакал ли си някога, бидейки онеправдан? Не защото си сърдит, твоят егоизъм е засегнат и твоят инат те е обхванал, понеже не е било по твоята. Не. Да плачеш понеже откровено са те онеправдали; онеправдан за истината. Плакал ли си някога, бидейки оклеветен? Зная някой, който плакал, бидейки оклеветен: св. Нектарий Егински. Колко ли е  плакал в тази стаичка там в Атина, когато слушал толкова коментари за себе си. Той не бил безчувствен. Той нямал камък в гърдите си. Сърце имал. И със сигурност е плакал. Онеправдан, оклеветен; и чакал, и чакал. И видял справедливостта да тържествува. Кога? Докато бил жив, за съжаление, отчасти видял това. Господ обаче  го оправдал напълно, макар и след смъртта му. Църквата в Александрия поискала прошка за клеветите срещу  св. Нектарий и за начина, по който се отнесли с него.  Светецът чакал толкова години и Бог го оправдал. Естествено, докато бил жив, хората не му дали тази сладка чаша на оправданието, а го напоявали с горчивина.  С изключение на  църковните хора, простите души. Обикновените вярващи винаги го обичали. Св. Нектарий обаче проявявал търпение. Затова и мнозина го наричали „Светецът на търпението, на търпеливостта”,  защото изчаквал и не протестирал. И ти изчакай  и ще видиш, че един ден сълзите ти ще се превърнат в диаманти, които блестят.

 

Господ е казал „Който Ме следва, още сега ще почувства рая в себе си. Аз ще Му се явя, и цялата Света Троица ще дойде и ще влезе в сърцето му. Който Ме обича, още в този свят.” И ти казваш „Къде е това? Аз не чувствам Бога.” Проявяваш ли обаче търпение? Подвизаваш ли се търпеливо? Колко? Нужно е много. Дни? Месеци. Месеци? Години, десетилетия. Направи място в себе си и остави Христос да влезе. Направи място, остави стабилно място за Христос и не сменяй постоянно пейзажа в сърцето си.

 

Когато някой става монах на Света Гора, един хубав подарък, който някои му правят, е икона на света Ипомони (от гр. ез. υπομονή – търпение). Защото в живота на монаха е необходимо  търпение. Целият негов цял живот е едно огромно търпение. Живот е достатъчно монотонен: всеки ден служба, всеки ден събуждане в килията, утринна служба, правило, (молитва с) броеница, поклони. Хубаво е, разбира се, има и разнообразие, но има и монотонност в определени неща. И какво е нужно? Много търпение. В последованието на монашеското пострижение се казва „Придобий търпение”. Необходимо е да придобиеш огромно търпение.

 

За злопаметността

Ноември 28, 2014 in Начална страница, Отечески съвети

 

Отците са казали, че монасите не бива да се гневят или да оскърбяват когото и да е било. „Който е победил гнева, казват те, победил е демоните, а когото тази страст победи, той изобщо е чужд на монашеския живот.”  А какво да кажем ние за себе си, когато не само че не изоставяме раздразнителността и гнева, но се предаваме и на злопаметност? Какво да правим, как да не оплакваме такова жалко и нечовешко устройство (на нашите души)? И тъй, братя, нека внимаваме върху себе си и се помолим с Божията помощ да се избавим от огорчението на тази  гибелна страст.

 

Случва се, че когато между братята произлезе смущение или възникне неприятност, един от тях се покланя на другия за прошка, но и след това продължава да скърби и да има лоши мисли против брата си. Такъв не бива да пренебрегва този факт, но да премахне незабавно такива мисли, защото това е злопаметност. А тя, както казах, изисква от човека много внимание, за да не го овладее и да погине. Който се е поклонил за прошка и е сторил това заради заповедта, той в момента е победил гнева, но още нищо не е направил против злопаметността и затова продължава да се сърди на брата си. Защото едно е злопаметност, друго е гневът, едно е раздразнителност, друго е смущение. За да разберете това по-добре, ще ви кажа един пример. Който кладе огън, слага отначало малко въгленче: това  е думата на брата, който го е оскърбил. това е все още малко въгленче: защото какво е думата на твоя брат? Ако я понесеш, ти си угасил въгленчето. А ако започнеш да мислиш: „Защо той ми каза това; и аз ще му кажа това и това; ако той не искаше да ме оскърби, той не би ми казал това; и аз непременно ще го оскърбя”, ето, ти вече си сложил трески или нещо друго в огъня, който започва да дими, а това вече е смущение. Смущението е онова раздвижване и възбуждане на мислите, което подбужда и раздразва сърцето. А раздразнението е отмъстително надигане срещу оскърбителя, което се превръща в дързост, както е казал блаженият авва Марко: „Злобата, подхранвана от мислите, раздразва сърцето, а умъртвявана с молитва – го смирява.” Ако ти би понесъл незначителната обида на твоя брат, би угасил, както казах, това малко въгленче, преди да се породи смущението. И това последното ти можеш, ако искаш, да угасиш, докато още не е голямо, с мълчание, с молитва, с един поклон от сърце. А ако продължаваш да димиш, т.е. да раздразваш и възбуждаш сърцето си със спомняне: „Защо той ми каза това; и аз ще му кажа това и това”, то от самото пораждане и така да се каже, сблъскване на мислите, сърцето се сгрява и разпалва и произлиза възпламеняване на раздразнителността, защото последната е жар на кръвта около сърцето, както казва Свети Василий Велики. Ето как се поражда раздразнителността. Нея я наричат още острожлъчие (сприхавост). Ако искаш, можеш и нея да угасиш, преди да се е породил гневът. А ако продължаваш да смущаваш и да се смущаваш, ти приличаш на човек, който слага още дърва в огъня и разпалва силно горяща жар, която е гневът. Така е казал и авва Зосима, когато го запитали какво означава изречението: „Където няма раздразнителност, там враждата немее.” Защото, ако някой в началото на смущението, когато започне да дими и да хвърля искри, побърза да укори себе си и да се поклони ( на ближния за прошка), преди да се разпали раздразнителността, той ще запази мира. Също така, когато се разпали раздразнителността, ако той не премълчи, а продължава да се смущава и да възбужда себе си, той се уподобява, както казах, на оня човек, който хвърля дърва в огъня и те се разпалват в силно пламтяща жар. И както жарта, когато изгасне и бъде събрана, може да стои няколко години без повреда и дори, ако я полееш с вода, тя се запазва от гниене: така и гневът, ако се задържи, се превръща в злопаметност, от което човек не може да се освободи, ако не пролее кръвта си1. Под проливане на кръв се разбират големи подвизи и трудове. Ето, аз ви посочих различието: разбирате ли? Ето, вие чухте, какво е първоначалното смущение и какво е раздразнителността, какво е гневът и какво е злопаметността. Виждате ли, как от една дума се идва до такова зло? Защото, ако ти още в началото би укорил себе си, като (търпеливо) понесеш думата на твоя брат и не пожелаеш да му отмъстиш, ако за една дума му кажеш две или пет и да отвърнеш на злото със зло, ти би се избавил от всички тия злини. Затова ви казвам: отсичайте винаги страстите, докато са още млади, преди да се вкоренят и утвърдят във вас и да започнат да ви измъчват, защото тогава много ще пострадате от тях. Защото едно нещо е да изскубнеш малка тревица, а друго – да изкорениш голямо дърво.

 

На нищо друго не се удивлявам така, както на това, че ние не разбираме какво пеем. Защото ние всеки ден пеем, проклинайки себе си и не разбираме това. А ние сме длъжни да разбираме това, което пеем. Ние винаги казваме: ако съм отплащал със зло ономува, който ми е причинявал зло, нека отпадна от моите врагове безсилен (Пс. 7:5)2. По слав. Текст – б.пр. Какво означава: да отпадна? Докато някой стои, той има сила да окаже съпротива на своя враг: ту той поразява, ту него поразяват, ту той побеждава, ту него побеждават, но той все още стои. Ако падне, може ли, лежейки на земята, да се бори със своя враг? А ние се молим за себе си, не само да паднем пред нашите врагове, но и да отпаднем безсилни? Какво означава: да отпаднем от нашите врагове безсилни? Ние казахме, че да паднеш, това значи да нямаш повече сили да се бориш, но да лежиш на земята; а да бъдеш безсилен, значи да нямаш никаква възможност да станеш. Защото, който има сила да стане, той ще потърси по някакъв начин възможност отново да встъпи в бой. После ние казваме: нека врагът погне душата ми и я настигне; не само да погне, но и да настигне: да му бъдем послушни, да му се подчиняваме във всичко, той да ни победи, ако ние връщаме със зло на ония, които ни причиняват зло. И не само за това се молим, но и да стъпче в земята нашия живот. Какво значи нашия живот? Нашият живот, това са нашите добродетели и ние се молим врагът да стъпче в земята нашия живот. Да бъдем напълно земни и цялото ни мъдруване да бъде приковано към земята. И славата ни да хвърли в праха: кое е наша слава, ако не онова знание, което душата придобива чрез спазване на своите заповеди. И тъй, ние молим, щото врагът да превърне нашата слава, както казва Апостолът, в наш срам, да я срине в праха и да направи живота ни и славата ни земни, та да не можем да мислим нищо за Бога, но само за плътското, телесното, като ония, за които Бог е казал: няма Моят Дух да бъде вечно занемарван от (тия) човеци, защото са плът (Бит. 6:3). Ето защо, когато ние пеем всичко това, ние проклинаме себе си, ако отвръщаме на злото със зло. А колко често ние отвръщаме на злото със зло!

 

Човек може да отвърне на злото със зло не само чрез постъпка, но и със слово и със своя вид. Някой мисли, че с постъпките си не отвръща на злото със зло, но се оказва ,че той, както казах, отвръща с дума или със своя вид, когато с израз на лицето, движение или поглед смути брата си. Защото може и с един поглед, или с движение на тялото да оскърбиш брата си, а това също е отвръщане на злото със зло. Друг се старае да не отмъщава за злото нито с постъпка, нито с дума, нито с вида си, нито с най-малкото движение на тялото, но в сърцето си има неприязън против своя брат и му се сърди.

 

Виждате ли колко са различни душевните прояви? Друг, макар да не се сърди на своя брат, се радва, ако чуе, че някой го е оскърбил с нещо или му се е скарал, или го е унизил. Следователно той в сърцето си отвръща на злото със зло. Друг не чувства злоба (в сърцето си) и не се радва, когато чуе, че неговият оскърбител е унизен. Той дори скърби, ако обидят другия, обаче не се радва и на благополучието му, но ако види, че го прославят и му угаждат, негодува. А това също така е злопаметност, макар и най-лека. Всеки (от нас) трябва да се радва на спокойствието на своя брат и да го почита във всичко.

 

Ние казахме в началото, че някой макар и да се е поклонил на своя брат, все още продължава да му се сърди. Казахме, че с поклона си той е премахнал гнева, но още нищо не е направил против злопаметността. А друг, ако се случи някой да го оскърби, и те се поклонят взаимно, за да се примирят помежду си, живее в мир с другия и няма против него никаква лоша мисъл в сърцето си. Ако след известно време пак се случи другият да каже нещо оскърбително за него, той си спомня и предишното и се смущава не само за второто, но и за първото. Той прилича на човек, който има рана и слага върху нея пластир (превръзка). И макар раната да е излекувана и зарасла, мястото е още чувствително. И ако някой удари с камък върху това място, то се разранява по-бързо от останалите части на тялото и от него започва да тече кръв. Същото изживява и тоя човек: той е имал рана и върху нея е сложил пластир, т.е. направил е поклон и е изцерил раната, т.е. гнева. И започнал да се бори със злопаметността, стараейки се да не изпитва нито една лоша мисъл в сърцето си, защото това означава, че раната зараства. Но тя още не е напълно зараснала. Все още има остатък от злопаметност, която е най-горната покривка на раната. От нея се възобновява всяка рана дори и при най-лек удар. Човек трябва да се подвизава така, че да очисти съвършено и вътрешното загнояване, за да може болното място да оздравее напълно, та дори да не личи, че на това място е имало рана. Как може да се постигне това? Като се молим от цялото си сърце за онзи, който ни е оскърбил, казвайки: „Боже, помогни на моя брат и на мене заради неговите молитви”. Така човек хем се моли за своя брат, а това е признак на състрадание и любов, хем се смирява, молейки за помощ заради молитвите на другия. А където има състрадание, любов и смирение, там не може да се развива раздразнителността или злопаметността, или каквато и да е друга страст. И авва Зосима е казал: „Ако дяволът раздвижи всички хитрини на злобата си, с всички свои демони, то всичките му коварства ще се премахнат и унищожат от смирението според заповедта на Христа.” А друг старец е казал: „Онзи, който се моли за своя враг, не ще бъде злопаметен.” Прилагайте тези съвети на дело и тогава добре ще разберете това, което слушате. Защото наистина, ако не осъществявате това на дело, не можете нищо да научите само от думите. Кой човек се учи на изкуство само от книга? Такъв човек отначало работи и греши в работата, и унищожава произведението си. Но, лека-полека, с труд и търпение той усвоява изкуството с помощта на Бога, Който вижда неговия труд и желание. А ние само с думи искаме да усвоим изкуството на изкуствата, а не се захващаме на работа. Възможно ли е това? Така, братя, нека да внимаваме над себе си и да се трудим с усърдие, докато още имаме време. Бог да ни помага да помним и изпълняваме това, което слушаме, за да не послужи то за наше осъждане в съдния ден Господен. На Бога подобава слава, част и поклонение во веки веков. Амин.

 

Какво са удоволствията или наслажденията и кои от тях са позволени и кои – не?

Ноември 26, 2014 in Отечески съвети

 

 

 

 

 

Удоволствие наричат всичко, което ни радва и прави живота ни приятен. Подобно на нашата двусъставна природа, удоволствията са два вида.

 

Понеже се състоим от тяло и душа, имаме чувства, а телата ни имат членове – удоволствията принадлежат на две сфери. Тези удоволствия, които се усещат с членовете на тялото, са телесни, а тези, които се отнасят към психичния и духовния ни свят – духовни удоволствия или наслаждения.

 

В голямата си част удоволствията възникват в резултат от нашата дейност, и в зависимост от това, какво е било действието ни – правилно или грешно, ни носят утешение или разочарование.

 

Ако принципите и целите на живота по Бога са в съответствие с Неговата воля, тогава възникват приятни и радостни усещания и удоволствия. Ако, напротив, нашият избор и действия са неразумни и страстни, тогава ние усещаме отвращение и ненавист.

 

Необходим жизнен елемент е нашата биологическа същност, голяма част от която принадлежи на сферата на трите сетива; именно чрез тях действат удовлетворението и удоволствието.

 

Удоволствията, които ни привличат повече от другите и ни съблазняват, имат отношение към биологическата ни същност и се намират в членовете на тялото и в органите на сетивата. Първо място сред тях заема вкусът, осезанието и обонянието. Когато се съприкосновяваме с различни вещества и предмети, се предизвиква усещане за сладост, което наричаме удоволствие.

 

За да избегнем злоупотребата в този случай, е необходимо разсъждение в подобаваща мяра.

 

Ако човек помни своето предназначение и яде, за да живее, тогава той държи възникващото по закона на необходимостта удоволствие под контрол.

 

Ако обаче той, уви, живее, за да яде и води невъздържан живот, което именно се случва в наше време, тогава неразумното начало, което ме е срам и да описвам, взима връх.

 

Съществуват етически и чувствени задължения, главни сред които са половото влечение и половата връзка. Тук възниква цял лабиринт от извращения – ето къде са многочислените трофеи на адския змей.

 

Законът за възпроизводството на човешкия род като основна необходимост в нашето сегашно изгнание, става най-силния стимул за привличането между двата пола. Именно това експлоатира дяволът, насилствено предлагайки незаконно наслаждение, което буквално поразява днешната младеж.

 

Ние накратко описахме причините за наслаждението и за да не оплакваме неизчислимите бедствия, които ще ни постигнат, ако ги приемаме, сме длъжни да ги отхвърляме. Това се отнася за чувствените наслаждения.

 

Съществуват обаче и духовни наслаждения, които ни въодушевяват и ни връщат силите. Духовните наслаждения са тези действия и плодовете на Божията благодат, които донасят отрада и покой на душата, просвещават ума, умиротворяват сърцето, утешават чувството и ни дават мъжество и надежда в трудните моменти на живота.

 

Какво друго, ако не духовни наслаждения, са радостта, мирът, търпението, снизходителността и всичко, което се явява рожба на любовта и състраданието? Всички плодове на саможертвеността, които произтичат от любов, са най-сладко духовно наслаждение и доставят велико щастие в живота ни.

 

Има още свръхестествени наслаждения, които, макар и да принадлежат към явления от другия свят, ни се дават по Божието милосърдие като предвкусване на блаженството, което ни очаква.

 

В този свят ние не можем нито да контролираме, нито да предизвикаме тези свръхестествени наслаждения; тях Божията любов ги дава на тези, които се подвизават правилно – за утешение и ободрение.

 

Ето някои от тези наслаждения: мир на помислите, свобода от страстите, съвършено равнодушие към предметите и идеите в този свят и почиване на благодатта в тези, които са придобили чистота на сърцето. Такива хора преживяват Божественото и пребивават извън този свят, с неговите образи и чувства. Това са тези, за които нашият Господ е казал, че ще им Се яви заедно с Отца и жилище в тях ще направят. Който иска да се наслади на свръхестествените дарове и милости, нека се потруди да изпълни заповедите и ще види, че Господ е верен във всичките Си слова.

Семейството е лечебница за страстите

Октомври 28, 2014 in Начална страница, Семейство

 

Християнският живот в семейството е живот по образа на Триипостасното Божество. Семейството, като общение между личности, изобразява единението в пълнотата на любовта на Света Троица, в Която трите Лица съхраняват Своята ипостас, без да нарушават единството помежду си, представлявайки едната неразделна природа на трите Лица. Класическото определение „Един в Трима и Трима в Един” с точност изразява цялата тънкост на отношенията в Троичния Бог и е образец за всяко истинско семейство. Доколкото догмата формулира начина на мислене и поведението на човека, православните отношения  в семейството се съдържат не само в съхранението на личността, но и в нейната реализация в семейния съюз на любовта, където няколко члена представляват едно тяло, неразривно и неразделно.

 

По общо мнение на светите отци нарушението на единството между хората се обяснява с разстройството на личността на всеки човек, с повреждането на Божия образ с присъщата му красота, което довежда човека до индивидуализъм, обособеност и други печални последствия. Като следствие на падението идват страстите, които са болест на нашата природа, постоянен и коварен враг на нашето спасение. Всеки човек, където и да се намира, стои пред твърдата стена на страстите, която е длъжен да преодолее, за да има възможност да влезе в общение на любовта с живия Бог и своя Творец, а също и с хората, които са негови събратя и образи Божии. Това особено се отнася за семейството, където отношенията са призвани да бъдат толкова близки, като че ли това е едно слято тяло, повдигащо цялата тежест като един човек. Светците на нашата Църква, благодарение на своя опит и мъдрост в Бога и най-вече от опита на светия живот на Христос на земята, разделят страстите на три рода. Тези страсти са като оръжие, с което дяволът е изкушавал нашия Господ, когато Той постел в пустинята. Затова и тези страсти се считат за най-главни. Ако тези страсти не представляваха пълния кръг на дяволските изкушения, тогава дяволът не би бил напълно победен и обезоръжен. Това са тщеславието, себелюбието и сластолюбието. Целта на тези страсти е да разрушат всичко, те започват с нас и се разпростират върху нашите околни, върху нашето семейство и ни отделят от нашия Бог и Спасител.

 

Тщеславието, егоизмът е източник и корен на нашето повредено състояние след грехопадението. Тщеславието ослепява ума и изгонва Божията светлина, подтиквайки човек към страшни грешки. То действа в нас като смъртоносно опиянение, подхвърлящо ни в бездната на нещастието. Тщеславието не е способно да види истината, то живее в измислен свят, създаден от нашите болезнени самолюбиви фантазии. Тази страст се лекува в семейството чрез сдържаност, търпение и приемането на съвет от другия човек. Когато човек не се осланя на своите собствени съждения и решения, а се смирява и приема възгледа на другите, то той се освобождава от връзките на егоизма и влиза в пространството на смирението, пространството на свободата. Смирението е това, с което е пълно сърцето на Христос и то винаги се съпътства от кротост. Тези две добродетели – смирението и кротостта, са необходимите опори, поддържащи зданието на семейството, което трябва да издържи на външни и вътрешни бури и напасти. В кръга на семейството, телесната и духовната възраст на членовете е различна, също както и техните настроения и състояния, кротостта е обединяващо средство. Именно тя води до зрялост и съвършенство.

 

Следващата страст, раждаща се от предишната е себелюбието. Това е неразумна любов към себе си, обожение на своето „аз”, жадуващо всичко да се върти около нашите собствени удоволствия и желания. Себелюбието е краен индивидуализъм, разрушаващ всички отношения, поради причината, че човек няма сили да откаже на себе си. Себелюбието ражда бунт и своенравие, което често води до разпад на семейството. Ако отправната точка на всичките ни действия и чувства е нашата собствена персона, нашето лично удоволствие и удобство, то става разбираема причината за много разводи под единствения предлог: той не ми подхожда, той не ми харесва, не ме разбира, не си подхождаме един за друг. Себелюбието ни прави жестоки и груби, слепи и безчувствени. От стремеж към удовлетворение на нашите капризи ние оставаме безразлични към всичко, което се случва, без да мислим, какви травми могат да бъдат нанесени на останалите членове на семейството, особено на децата. Съгласно светите отци от себелюбието можем да се избавим чрез безкористна любов. Любовта не мисли за своето, има за свой учител Христа, Който отдаде Себе Си за живота на света (Ин. 6:51). Любовта е отхвърляне на себе си, смирение и възстановяване на своята личност. Любовта е главното и здраво движение на душата. Обаче, за да отхвърлим себе си, да се смирим и да се изпълним с живот, тя трябва да е насочена на първо място към Бога, а чрез Бога към човека и към цялото мироздание. На членовете на семейството им е нужен живот в Христа, за да разберат в какво се състои истинският смисъл на любовта, къде започва тя и къде може да достигне, как де се развива правилно, за да е чиста, лишена от болезнените чувства и индивидуализъм.

 

Третата страст, свързана с предходните две като здраво звено, е сластолюбието. Обикновено то се проявява като отказ от всякакъв род трудолюбие, усилия и лишения заради благата на другите, а също и възвеждането в абсолют и обожествяването на наслаждението. Причините за сластолюбието се коренят в душевната болест след грехопадението и в помрачението на ума, отделен от Бога, което оказва въздействие на тялото, което е храм на Светия Дух и драгоценен член на Иисус Христос. Сластолюбието има за главна цел и смисъл на брака, а също и на целия живот, наслаждението, което определя цялостното поведение на човека. Сластолюбието лишава човека от общение, защото принуждава да гледаш на другия като на вещ. Сластолюбието ни заставя да придаваме значение на външното, а не на вътрешното, вследствие на което в човека възниква усещане за постоянна неудовлетвореност и ненаситност. Ако сластолюбието господства в човека, то го прави свой роб и пленник и го поставя на пътища, лишени от Божието благословение и истинската свобода на Църквата, и в крайна сметка нанася смъртоносен удар на семейните връзки от неразривна и истинска любов и унищожава всичко най-благородно. Противоотрова за тази болест на душата е трудолюбието, готовността за борба и придобиването на всяка добродетел. Самата наша Църква, която е душевна лечебница има настройка към аскеза и труд, води човека към правилно отношение към нещата, което, съгласно св. Максим Изповедник, е необходимо условие за вярно съждение относно духовните понятия. Трудолюбието, аскезата и най-вече любовта и божественото горене преобразяват страстния човек, освещават движенията на душата и тялото му. Така човешкият ум се освобождава и започва да съди правилно за нещата, да води тялото към освещение и целомъдрие, да удържа човека на висотата на образа Божий, а също и да го удържа на пътя към неговата цел-уподобяването на Бога. Тези три велики страсти борят всеки човек както в монашеството, така и в брака и семейството с помощта на различни оръжия и разни методи, но с една цел: за да не може човек да намери в пътя на своя живот освещение и спасение.

 

Свети Йоан Златоуст ни призовава: „Направи своя дом Църква.” Семейството, като домашна Църква, служи като място за духовно лечение на страстите. Същата функция в Православието изпълнява общежитийният манастир. Съвместния живот, съпружеството и общението вътре в домашната Църква смилат грапавините на характера, разширяват теснотата на сърцето и учат на това, че без любов и възрастване в Христа семейният живот се опира на нездраво и несигурно основание и във всеки момент може лесно да се разруши. Свети Йоан Златоуст нарича семейството арена, място на борба и изпитания. В действителност, семейството има дълъг път с изпитания, изкушения и непоносими скърби; за да не го потопят вълните на този свят, му е необходимо да има своето основание върху неизменния камък, който е Христос и Неговата Църква. Господ е смалил Себе Си,  храни и се грижи за Църквата като Небесен Жених и остава вечна нейна Глава. Църквата без Христа не може да съществува и Христос извън Църквата не дава нейните тайнства на човека. Домашната Църква не може да бъде създадена, ако глава на семейството не се явява Христос. Господ по своето благоволение желае спасение и обожение на всеки човек. Това е крайната цел на целия ни живот. Следователно и семейството и монашеството не са самоцел, а средство за нашето спасение. Всички форми на живота са мимолетни и преходни и се оценяват само в съответствие с това дали ни водят или не във вечното Царство Божие. Ако семейството не води към Христос, тогава всичките й успехи са временни, слаби и обречени на смърт, както и живота на този век. Семейството достига своята цел не в светските успехи на своите членове и даже не с това, че е просъществувало неразривно до края, а с освещението и обожението на своите членове. Всяка друга оценка с човешки и светски критерии е несправедлива и съди невероятно ограничено за нейните възможности. Съвременен светец, монах-светогорец казваше: “Когато ние се научим да преодоляваме своя егоизъм, то ние ставаме истински членове на своето семейство, а ставайки истински членове на своето семейство чрез преодоляването на егоизма, ние ще станем и истински членове на голямото семейство на Адам и тогава ще можем да се молим Богу за целия свят.” Това не е нищо друго, освен възцаряването на Светия Дух в нашето сърце.

 

Ако ние искаме светът да се изправи, дайте отначало да оправим себе си и своите семейства.

 

източник: православие ру

Мъжеството не е самоувереност, а самообладание

Септември 25, 2014 in Беседи

 

- Не зная какъв път да избера: манастир или брак. Какво да правя?

 

- Не съветвам нищо друго, освен усилена молитва и взискателно изследване на своето сърце. Сложи всичко пред себе си и бъди искрен: какво искаш? Но непременно избери едното. Недей да стоиш така. Както казваше отец Арсений (Папачок): „Състоянието на нерешителност е адско състояние.” Избери единия път.

 

Обаче не избирай както и да е. Сложи всички карти на масата искрено и избирай. Какво ще стане тогава? Както се казва в псалома: „Кой е човекът, който се бои от Господа? Нему Той ще посочи, кой път да избере” (Пс. 24:12). Кой избира? Човек. От текста е ясно, че човек избира пътя, но човек, който се бои от Господ. Искаш ли да избереш път, който да е угоден Богу? Избирай!

 

Добре, ти си го избрал. Бог ще ти даде закон на този път, ще ти постави някои знаци, защото ти си се клел, че това е пътят, който Бог е пожелал за теб. Даже и да не е така, това не е важно. След като си го избрал, Бог го приема и те приветства, като че ли това е точно този път, Който Той е предназначил за тебе. Върви по този път и спазвай следните условия: бой се от Бога и работи за Него, тогава по какъвто и път да тръгнеш, Той ще го изправи и ще те отведе точно там, където трябва.

 

- Аз искам да се оженя, но няма за кого. Какво да правя?

 

- Моли се и Бог ще ти изпрати човек. Не е възможно Той да не направи това.

 

- Как мога да победя страстта на блудството?

 

- Светите отци казват: „Колкото и да си свят, ти не можеш да победиш тази страст освен с бягство.” Нека никой никога да не се самозалъгва, че може да устои пред тази страст и да победи. Никога, никога, какъвто и светец да е. Така разбираме, че трябва да избягваме поводите към греха, надявайки се, че можем да устоим. Ние не можем да стоим лице в лице с поводите към блуда и да се борим, измамвайки се и да си казваме: „Това е нищо. Аз мога да се справя с това влечение, то няма да ме доведе до нищо…”

 

Мъжеството не е глупаво умуване, не е самоувереност, а самообладание. Ние се борим с причините, съблазните, които се надигат в нас, с желанията, които искат да вземат връх над нашето сърце. Но когато виждаме, че мястото, обстоятелствата, в които се намираме, дават повод към грях, тогава мъжеството се състои именно в това, да бягаме, подобно да праведния Йосиф, който оставил дори своята дреха.

 

Вторият много важен момент е, че трябва да се научим, при това бързо, да ненавиждаме греха с всички сили. Както е казано в псалома: „С пълна омраза ги мразя” (Пс.138:22). Ако ти не възненавидиш греха, той няма да те остави, ще се прилепва към теб като лепка. Така че бягай от него и го ненавиждай, колкото можеш.

 

След това прибягвай към помощта на Бога и особено на св. Богородица. Това е много важно. Не към помощта на друг, а на Майката Божия. Спомнете си Мария Египетска. Както знаем от житието й, тя не могла да влезе в църквата, когато поискала. След като три пъти подред не могла да влезе в храма, разбрала, че състоянието й съвършено не съответства на състоянието, което следва да има, за да влезе и се поклони на Кръста Христов. Какво направила тя тогава? Това е изключително. Обърнала се към Божията Майка. Тя, най-разпуснатата, отишла при Най-Чистата!

 

Защо ви казвам това? Когато при вас се появи изкушение от подобен род в ума, душата, тялото, първото, което трябва да направите, е да бягате към Майката Божия. Само тя може да ви помогне мигновено. Бесовете бягат от Нея, като не знам от какво.

 

Само Богородица наистина знае, какво е висотата на девството. Затова само тя може да ви помогне в тази борба. Когато имате такива изкушения, бягайте към нея. Както казвахме в армията: „Бегом марш!” Това означава повече от 370 стъпки в минута! Ех, да ви видя да бягате така!

 

- Трябва ли да отидем при духовника?

 

- Разбира се, трябва да се освободите от този грях при духовника. А какво да се прави, ако не попаднете на духовник? Попитали авва Пимен Велики: „Колко дълго грехът има власт над човека?” Той отвърнал: „Когато човек каже: “Съгреших, прости ми!”, грехът престава да властва над него.”

 

Тук има една разлика, за която трябва да знаете, защото ще ви е нужно. Едно е властта, която грехът има над тебе, а друго – присъствието на греха в теб. По думите на св. Пимен Велики, когато застанеш пред Бога и уточниш своята позиция и кажеш: „Господи, съгреших, нужен Си ми. Аз съгреших, прости ме!” от този момент грехът е загубил браздите, по които те е управлявал. Но не е изчезнал от тебе. Той ще изчезне тогава, когато отидеш на изповед и го откриеш. Но докато не си сторил това, ти се нуждаеш от този момент на изясняване на своята позиция пред Божието лице, от момента на трезвение и полагане отново на благо начало, в това отново да започнеш от нула: „Аз сгреших, но каквото станало, станало, давай да започваме отначало.”

 

- Какво означава да имаме мъжество? Как да го придобием?

 

- Само в отношенията си с Бога. Веднъж един старец бил попитан как да се придобие смирение и той отвърнал: „Пребивавай със смирен, живей редом до смирен.” Знайте, тези основни добродетели – смирение, любов, мъжество са много заразителни, защото идват от горе надолу, идват от Бога. Бъдете с тези, които имат тези качества и ще се „заразите” от тях. Иначе не става.

 

- Ние сме много разсеяни. Как да се съберем? Започваме нещо и не го довеждаме до края. Какво можем да направим?

 

-Св. Иоан Златоуст казва: „Ти никога няма да можеш да извършиш делото с необходимата сила и ревност, ако преди това не си убеден, че това е полезно за теб.” На първо място изследвайте себе си, бъдете много внимателни, съвършено уверени за какво правите това нещо, за какво ви е нужно, след това се захващайте и го вършете. Така можете да се съберете, когато сте по-внимателни; разсеяността означава отсъствие, означава, че ти не живееш.

 

- Къде е границата между това, трезвено да виждаш своите грехове, подобно на съдия, и да падаш в отчаяние поради тях?

 

- Границата е „прости ми!”. „Прости ми!” е като курсор: поставяш го или в началото или в края. Ако малко го отклониш, ето, отчаянието е готово. Когато започнеш да виждаш своите грехове, ако кажеш: „Прости ми!”, то за отчаянието вече не остава място.

 

- Искам да обичам ближния, но често забелязвам, че завиждам на тези, които са с мен. Защо?

 

- Защото ние още не сме вкусили от истинската любов, истинското смирение. Искаш да обичаш ближния? Докато ти не поискаш да възлюбиш ближния си така, както ни е заповядано, така, сякаш от това зависи твоят живот, няма да ти повярвам, че искаш да обичаш ближния. Когато искаш да направиш това, тогава се стараеш, молиш се, не си намираш място, докато Бог не ти даде отговор, докато не ти помогне да направиш това.

 

Когато започнеш толкова да безпокоиш Бога поради този проблем, тогава ще се случи същото, както в притчата за вдовицата и неправедния съдия: Той ще ти даде нужното, за да не идваш постоянно и да Го притесняваш (Лк. 18:1-8).

 

Искаш да обичаш ближния? Моли се за него и тогава ще видиш. Не преставай да се молиш за него, докато не се разреши проблемът.

 

- Ние винаги бързаме, не ни стига времето за молитва. Какво да правим?

 

- Митрополит Антоний Сурожки казва: „Така се молете, като че ли от това зависи цялата вечност с Христа”. Имаш само десет минути за молитва, защото трябва да отидеш на училище? Настрой си будилника, погрижи се от рано за това. И тези десет минути стой спокойно пред Христос, като че ли си във вечността. За разлика от това време, което ще се съкрати и въобще ще изчезне, ние винаги имаме вечността.

 

Прекарвайте своята вечност с Христос. Започвайте отсега да правите това, за да не се окаже после, че ще ви се наложи да я прекарате с някой чужд. Св. Симеон Нови Богослов казва: „Доколкото виждаме Христос в този живот, толкова ще Го виждаме и в другия.” Да не се случи така, че въобще да не Го видим в този живот.

 

източник: православие ру

 

 

 

 

 

 

Гордостта като вътрешна смърт

Септември 20, 2014 in Външни

Гордостта се смята за корен на всяко зло, за корен на всеки грях. Днес ще говорим за гордостта, надменността или самомнението. В противоположност на смирението, което е пътят за получаване на благодатта; начинът, по който вкусваме Божиите блага, надменността и гордостта са начините, по които губим тази връзка с Бога и началото на разпада на човека.

 

Проявленията на гордостта са основно две. Едното се отнася към хората, към ближния, където човек е надменен спрямо брата си, а при другото гордостта се отправя към Бога, където човек иска да заеме мястото на Бога, като се автономизира и самообожествява.

 

Нека видим как всичко това се случва на практика в нашето всекидневие, защото много наши реакции, които смятаме за естествени и за които си мислим, че се случват без да ги осъзнаем и нищо не означават, всъщност са показателни за нашето истинско положение.

 

Първата форма на гордостта, както казахме, се отнася към убеждението, че си по-висш от другите или най-малкото равен сред равни, както и към търсенето на превъзходство.

 

Ето нещо много просто, но и много силно. Нашата склонност да се чувстваме по-висши от другия или най-малко равни, но и това последното крие в себе си нагласа към превъзходство. Идва някой и ти казва: не се разбирам добре с мъжа си, с жена си, с приятеля си! – и оставаме в конкретиката на конфликтната случка, без да стигнем до причината и корена – там, където се е зародила вътрешна конкуренция и където човекът е поискал да се почувства по-горе от другия.

 

Това говори за комплекс. Когато често се измъчваме от помисли, изпитваме смут в себе си, независимо дали помисълът ми казва, че някой ме е онеправдал, че ме е обидил, или не ме е разбрал, или се прави на по-умен, или изглежда по-добър от мене – и започваме да чувстваме конкуренция, ревност или конфликт. В основата на този проблем е нашата агония да бъдем по-добри от другите, по-горе или поне те да не са нещо по-добро от нас, нещо по-силно от нас. Нещо много просто, което не осъзнаваме. Оставаме само в случката или в спора, който се е получил, но не навлизаме по-навътре, за да видим защо съществува този вътрешен конфликт, откъде тръгва, какво е моето разположение към него.

 

Издигайки себе си, горделивият понизява ближния си.

 

Когато в една връзка или в един разговор се получи несъгласие, може да се стигне до изостряне на отношенията. Защо се получава така? Защото другият не ни разбира? Или защото е толкова глупав, че не разбира това, което искаме да му кажем? Или съществува нещо друго? Защо, когато стигнем до несъгласие, се получава острота? Защото всеки налага собствената идея за себе си и не иска неговото “аз” да остане по-долу. Той иска неговата идея да доминира, иска насила да каже на другия: “Така е!” - не защото му пука за самата идея, а защото не може да приеме да бъде губещ в разговора, в общуването, във връзката.

 

…Гледа го отвисоко, презира го и стига дотам да го унизява сякаш не съществува; опитва се да го унищожи до степен, че да чувства, че вече е спечелил, че е победител.

 

Това се преодолява, само ако съществува разположение към любов, а дали любовта е истинска и разположението – чисто се разбира от това колко лесно преодоляваме нагласата да сразим другия, да покажем, че го превъзхождаме, т.е. да не искаме да убедим на всяка цена другия, да не очакваме той да се отъждестви задължително с нашето мнение. Ако нямаме тази нагласа, ние не сме свободни, защото сме роби на нуждата другият да се отъждестви с нашата идея, с нашето мнение, с нашата теория. Ако нямаме тази нужда, сме свободни.

 

Искаме да се отличаваме. Търсим утвърждение, търсим доминиране. Трудно се отъждествяваме със състоянието на другия. Тоест ние се опитваме да покажем, че се различаваме от другия, че не се отъждествяваме с него и така отделяме себе си, смятаме се за нещо велико и по никакъв начин не искаме да се съгласим, че сме нещо сходно с другия. Човек чувства нужда да се сравнява от гордост; да прави градации преди да се изкаже за своето превъзходство в една или друга сфера и особено над тези, за които си въобразява, че е по-висш. Тази нагласа към градации – кой е пръв и кой е втори, кой е по-горе и кой е по-долу – се поражда именно поради склонността към гордост и самомнение.

 

Гордостта е общо понятие, но когато се конкретизира в практическите си проявления, които ни засягат лично, започваме да се дразним и спираме да виждаме какво става с нас. Лесно можем да описваме събития, трудно обаче можем да преценим себе си чрез събитията и да видим кои са реалните причини и какво наистина се случва в нас, когато реагираме по определен начин. Напълно наивно е някой да каже, че това се случва, защото “така ми дойде”, “не го разбрах”, “не го исках”, “не мислех така”, “ти така го виждаш”. Независимо дали го виждаш или не, нищо в нашето поведение не работи автоматично или случайно. Страстта, надменността, гордостта е станала едно с нас до степен, че ставаме безумни в поведението си; не разбираме своето заболяване, не разбираме своя проблем.

 

Проблемите, които се появяват и са показателни за нашето състояние в дадена връзка, съпружество и брак, са голямо благословение. Човек не може да преодолее трудностите, защото смята, че връзката съществува, за да си прекарва добре, за да се нагоди, а не за да се развива, не за да работи върху себе си. Той не разглежда връзката като път към светостта и това е елемент от секуларизацията на нашия живот. Човек си представя връзката като път не към святост, а към щастие и наслада, тоест едно безумно преспиване, да си прекарвам живота добре и приятно.

 

За една връзка и едно съпружество затруднението е голямо благословение, защото се изпитва качеството на любовта, която се изразява чрез всекидневното търпение. Обикновено проявяваме търпение и гледаме положително нещата, когато обичаме, когато сме разположени да обикнем другия. Ако обичаме себе си, ако обичаме своята фантазия, ако обичаме плодовете на своето въображение и мечти, не бихме разбрали смисъла на търпението; често не издържаме и чувстваме, че сме се провалили, защото сме си представяли живота по един начин, а той се е оказал нещо друго. По един начин си представяме нашия другар, а той/тя се е оказал нещо друго. Кое обаче е важното? Да си прекарваме добре или да се осветим? Да си прекарваме добре е нещо, което отминава, а да се осветим е нещо вечно. Да се осветя означава да намеря Бога, да намеря смисъла, истината, светлината. Да си прекарам добре е просто една функция на – как се казва? – на ендорфините. Това са различни неща.

 

Страстите са като плетиво. Ако се разплете една бримка, се разплита цялото плетиво. Започваш от гордостта, нямаш търпение, завиждаш, влизаш в конфликти, имаш подозрения – и завършваш в осъждането, което води до загуба на благодатта, до падения, до грехове. Осъждането ще доведе до хулни помисли. Всичко това е поредица, в която, ако в началото не стъпиш върху правилна основа, не изясниш нещата в тебе, накрая настъпва объркване, помрачаване, безразсъдство – не знаем какво става с нас и живеем просто наслуки, както дойде. Затова се казва, че човек стига до осъждане на ближния и дори до систематична критика на начина и мислене на живота му. Осъждането не е само да кажа: “Kолко е лукав този човек!”, а систематично да съдя начина на мислене и живот на другия. И защо идва това? Защото го обичам? Защото ме кара да се замисля? Защото ме занимава? Защото в негово лице виждам собствените си страсти и мисля, че ги прогонвам, обвинявайки го. Един прост пример.

 

Майка и баща, водили блуден живот на млади години, се чувстват виновни и подхождат много моралистично към децата си. Те налагат собствените си проекции върху децата и стават изключително строги, защото в лицето на своите деца вероятно виждат своето “аз”, което не им харесва и по този начин искат да го заличат – като бъдат деспотични. Човекът, който има просто устроен живот, е обикновено и по-снизходителен.

 

Вторият случай на гордост е по отношение на Бога. Това е нагласата към самообжествяване.

 

Какво казвам на Бога? “Не си ми нужен! Самичък ще стана бог. Сам ще устроя живота си; аз ще контролирам живота си, какво само идваш и ми се бъркаш? Ти съществуваш само за да ме възнаграждаваш – когато видиш колко съм важен!”

Автономизирането е същността на греха. Мнозина питат: какво е грехът, отче? Това или онова? Грехът означава да се автономизирам от Бога, да стана бог за самия себе си, аз да командвам живота си. “Нямам нужда от Теб, Боже мой!” Автономност, самодостатъчност – това направил и Адам, който поискал да стане бог без Бога.

 

Втората форма на гордостта се състои в самообожествяването, в претенцията за абсолютна автономност, както това впоследствие става и във взаимоотношенията ни.

 

Тези двете са взаимно свързани. Когато искам да бъда автономен и независим от другия и не мога да свържа живота си с него, това означава мощна форма на необщителност, на истинска антисоциалност, защото като поведение някой може да бъде изключително социален, но всъщност да се е отделил от другия. Моят живот и твоят живот. Ако можем да съществуваме заедно без единият да затруднява другия, тогава сме заедно. Това е форма на автономизиране в нашите взаимоотношения.

 

Когато човек търси Божията благодат, той трудно приема реално, че всичко е по Божията благодат. И казваме: трябва да направим нещо! Изключено е да се спасим даром!

 

Скандално е да повярваш, че Бог те спасява даром. “Даром е за бедните! Пък аз не съм много беден, все нещо имам!” Ако не приемеш, че си беден и че Бог даром те спасява, не можеш да се спасиш. Какво да правя аз? Ще приема дара.

 

Св. Йоан Касиян така обяснява греха, падението на Луцифер – той повярвал, че получавал блясъка на мъдростта и красотата на добродетелите, с които Божията благодат го украсила, от мощта на своята собствена природа, а не от Божията щедрост.

 

Много е важно да разясним – вярваме ли в действителност, че ако се изправим на нозете си, това ще бъде от Божията благодат? Теоретично – да, на практика – не. Ако вярвам теоретично и практически, че нещо идва от Бога и е дар, не бих осъждал някого, който го няма. Защото аз не направих нещо, не придобих нещо, просто приех дара. Следователно, защо да обвинявам другия? В момента, в който обвиня другия, това означава, че и аз съм направил нещо, но не вярвам в Божията благодат.

 

Всъщност осъждането е неверие спрямо Божията благодат. Вярвам, че аз съм бог, защото, както аз се спасих със собствените си сили, така и и ти си длъжен, и ако не успееш, те обвинявам. Но ако вярвам че не аз… тоест, ако сведа глава и кажа, че Бог ме спасява, Божията благодат ме спасява, какво да кажа за другия? Ще искам и той да се събуди и да разбере това; да се радва и да се остави на Божията благодат.

 

С други думи, духовно подвизаващият се открива като високоумен, когато представя добродетелите си като израз и последица от собственото си достойнство, докато неговите дарования произлизат просто от участието в божествените съвършенства и са дар от Светия Дух.

 

Ако приемем това и го осъзнаем не само на теория, но и в опита, придобиваме друг етос. Защо? Ако реално повярваме, че сме носители на Божествената любов, тоест на Божията милост; че каквото и да имаме, е по Божията милост; ако сме изумени от своето безумие, от своя грях, от своята неблагодарност и едновременно с това, докато сме такива, Бог ни изумява – приема ни, признава ни и ни прощава – и осъзнаем дълбоко всичко това, нашите клетки и дихание могат само да свидетелстват за усещането за Божията любов. Тогава вече няма да сме нито снизходителни, нито строги, а ще излъчваме сами тази надежда, която извира от Божията любов. Напротив, човек, който си пада по аскезата, по закона, който прави всичко възможно, за да почувства, че е успял, ще видите, че от него ще излиза жестокосърдие – той не е свободен, не е гъвкав, той наблюдава всичко с агония, с тревога.

 

Той се пита: Ах, какво ще стане? Къде е лексотанът? Да ме отпусне малко…

 

От това, което човек изкарва на повърхността, се вижда неговото духовно състояние. Не говорим за дух на слободия и узаконяване на злото, а за нещо различно. Човекът, който вкусва Божията благодат, изразява надежда. Дава ти друга утеха; утеха, която казва: “Зная си хала, но мога да живея, мога да се надявам, мога да спя!”

 

В момента, в който ще се направя на високоумен и повярвам, че дарът, който имам, е от мене, автоматически го губя. Колкото и да се опитвам да избягам от това, не мога да избягам – в момента, в който казвам: “Нищо нямам, нищо не струвам и всичко е от Бога”, Бог наистина ми го дава. Но само да вдигна глава и да кажа: “О-о-о, как успях! Колко съм добър!” - и съм го загубил – и губиш след това свободата си, губиш светлината, помрачаваш се и това те кара да ставаш раздразнителен, нервен, да се занимаваш със законите, с бройката; започваш да оценяваш нещата с една автономна, индивидуална критика и да слагаш табели: единият е такъв, другият е онакъв! Единият малко се поправи, другият малко се отклони!

 

Кой те е поставил да казваш тези неща? Липсата на живот. Вътрешното умъртвяване. Загубата на онази сладост, която Божията благодат ти дава и те услажда. Където знаеш, че само да се откъснеш, и губиш всичко. Където също знаеш, че само да се снижиш, и се наслаждаваш на всичко. Това са духовните закони и нещата са много прости. Това става и в нашето ежедневие, в живота ни.

 

Св. Максим Изповедник споменава, че горделивият настоява да отдава постиженията и успехите на собствените си сили, вместо да ги свързва с Бога. От друга страна, след конкретни действия горделивият стига до самообожествяване, себеизтъкване като малък бог и до завземането на мястото на единствения истински Бог, Който е абсолютната истина.

 

В православната духовност (не както ние я живеем, или по-скоро както я изопачаваме), доближаваме Бога чрез Неговата благодат – в степента, в която човек се принизява, опразва себе си, съкрушава се. Това е науката на православната духовност и никоя друга: да намерим начина, по който истински ще се съкрушим, ще се смирим. В мярата, в която човек се принизява, опразва себе си от своите идеи, от своята фантазия, от своята аскеза и добродетел, в същата степен се изпълва от Божията благодат, от Божието просветление. Това е напълно противоположно от предлаганото от философската система, която казва – да вършиш тази аскеза, да се самоусъвършенстваш, да се развиеш, да контролираш своите инстинкти, желания, за да можеш след това автоматично да се изкачиш на друго ниво. Какво значи “автоматично”? Бог машина ли е или Личност? И доколкото Бог не е машина, а Личност, това, което те спасява, е връзката. Трябва обаче да намериш пътя, по който да създадеш връзка. Смирението означава да създадеш връзка с Бога, но не автоматично, или принудително – като машина, на която задаваме програмата и тя се развива. Едно такова просветление има като свое съдържание човешката сила, тоест гордостта – и светлината, която виждам, не е божествена светлина, а от друг дух, от друго преживяване.

 

Просветлението за мене е лицето на Христос, а не харизмите, които Той ще ми даде. Не ме интересува дали Бог ще ми даде дар на прозорливост, не ме интересува Бог дали ще ми даде преживявания, не ме интересува Бог дали ще ми даде чудодейна благодат; интересува ме Самият Христос! И толкова много ме интересува, че и в ада ще отида за Него. Какво означава тази мярка, която отците дават и която е толкова скандализираща? Те казват: и в ада да съм, достатъчно ми е да съм с Тебе! Нашият рай е Христос. И както при всяка връзка е нужно смирение, за да се опази, тоест да дам пространство на другия, така става и при Бога.

 

Напротив, ако създавам един безличен бог, машина, която се покорява на моето съвършенство и която държа в ръцете си – например сега искам еди-коя си харизма и тя ми и я дава; искам просветление и го получавам – това не е просветление от Бога, а демонизиране. Православният, който живее тази духовност (която означава неговото съкрушение, за да може да види Бога), целият е една прегръдка. Онзи другият те гледа с усмивка и любов, но това е любов, която те коли, като ти казва: какво боклуче си ти! Усмихвам ти се, малко боклуче! Търпя те и тебе, някога и ти ще се събудиш и ще видиш нашия духовен елит!

 

Затова виждаш, че тези, които развиват своите философски системи, или както там се наричат, са 10-20 просветлени в света. В Църквата пък всички сме образно казано цигани, но всички сме съпричастни. В Църквата се предполага не някакво интелектуално или умствено себеусъвършенстване; там отива съкрушеният човек, който иска Христос, който не знае нищо, който е погинал. Същността на нашето спасение е в даден момент да разберем, че сме погинали. Другият води борба да покаже, че е важен; православният води борба, за да покаже, че е погинал – това е разликата. Следователно, Църквата дава изключителна сладост, защото в нея са всички безумни и последните цигани на света. Там се извършва св. Литургия и всичко се освещава. Съответно всички онези изрядни и нагласени с духовна вратовръзка, с аскетически постижения, със „страхотни” преживявания хора – всички те са толкова съвършени, че нямат нужда от Христос да ги спасява, нямат нужда от Светата Литургия, нямат нужда от св. Причастие; нужно им е само да се изкачат на сцената, а ние да им ръкопляскаме; да ни опишат преживяването си, а ние да се трогваме. Това не е връзка.

 

Знаете ли, изключително грозно е, че дори в Църквата се създават различни клики – на просветлени и непросветлени, на значими и незначителни. Това усещане, че съм нещо изключително, че аз напреднах, ние сме напреднали, а другите са изостанали, е форма на гордост, която се крепи върху духовността. Тоест усещането, че съм нещо особено, нещо изключително, от която позиция гледам на другия със снизходителност и казвам:

 

- Е, той не знае много неща! Лека-полека ще разбере. Има време! Нека мине през това!

 

Това е вид духовен фашизъм. Не разбираме, че духовните неща са толкова непредвидими. Казваш една дума и всичко се срива. Отците казват, че когато някой има гордост, той не бива изкушаван от никакво изкушение, защото вече е претърпял голямата катастрофа. Може да имаш всички добродетели, но ако имаш гордост, всички рухват. Нищо да нямаш, съкрушение имаш ли, имаш всичко. Затова и всички добродетели да придобиеш, наведнъж можеш да ги загубиш. С един помисъл само, който ще ни закове. С увереността, че сме нещо.

 

Ако съществуват кавги в отношенията и живота ни, това е, защото съществува скрит егоизъм, където “аз зная, а ти не знаеш, аз съм нещо по-добро от тебе и в даден момент ще го разбереш, ала как да го разбереш, като си такава опака жена?” С такава гордост се култивират състояния, които довеждат до отделяне от другия, до реално отделяне.

 

Ние се съпротивляваме на всичко, което атакува нашата самооценка. И защо реагираме, когато ни съдят? Защо се гневим? Защото ни разбиват представи, която имаме в ума и сърцето. Ние сме си създали идеите, живота, имиджа – и идваш ти сега и ни атакуваш? И ако си строил това години наред, как внезапно да го сринеш? Идва другият и срива всичко, а ние питаме:

 

- Кой е тоя?

 

Създали сме някакъв имидж и когато някой дойде и атакува идеята за този имидж, тоест за нашето превъзходство, веднага реагираме, съмняваме се, искаме да предпазим този имидж, ставаме настъпателни и отмъстителни и казваме: виж го как говори! Започваме да изкарваме всичко, каквото имаме в себе си – лъжливо и истинно. Дотогава сме били добри, любезни, кротки, цивилизовани и нищо не сме казвали. Един цивилизован човек не съди, не порицава, не обвинява – поне така се предполага. Но само да бъде засегнат този имидж, който си е създал, виждаш един нецивилизован човек, един варварин. Защо? Имиджът се е сринал.

 

Когато повярваш, че Божиите дарове са твои, ги губиш. Затова, за да ги задържа, трябва да запазя това съзнание, този етос, че Бог ми ги дава, че са Негов дар. Разбирам, че не са мои, а дар от Бог и това ми дава радост, че Бог се занимава с мене, интересува се от мене, Той е мой Баща, просветлява ме. И ще се опитам да погледна по-нататък от тези два-три дара и да видя колко Бог ме обича и още повече – ще се оставя на Неговата любов, за да напредна още повече. И доколкото получавам тази любов като закваска, губя сила и желание да съдя когото и да е. Не ме интересува кои са зли и кои лоши. Повярвайте, ужасно е, когато някой има силата да казва кои са добри и кои лоши, кои са за ада и кои са спасени; страшно е. Защо? По най-простата причина: човекът, който има следа от Божията любов, иска едно; той не се интересува кой е добър и кой лош; интересува се как всички да се спасят. Толкова е силно желанието му всички да се спасят, тази любов да прегърне всички, че идеята кой е добър и кой лош, кой е от Бога и кой не е, го обижда и дразни. Ако имам силата и уюта да деля хората на “във” и “извън” Църквата, на хора на Бога и хора на дявола, това означава, че не обичам; а не обичам, защото в крайна сметка не съм вкусил любовта; връзката, която съм имал с Бога, е била лъжлива, външна, формална, моя, не е била съществена.

 

Какво е Божията благодат? Сещам се веднъж, когато бях на Света Гора и питах един старец за Божията благодат – старец Емилиян Симонопетритски – бях в игуменарницата, там имаха генератор, в даден момент беше поникнала трева и нямаше добро осветление. Попитах го аз и той ми каза:

 

- Ето, когато тревата прекъсне осветлението…

 

Божията благодат означава просветление, Божия светлина, божествена енергия, това, което ни довежда до общение с Бога, но пречат тревите – нашата гордост, егоизъм, идеята, че ние ще завладеем Бога, че ще Го присвоим – с нашите ръце, с нашите сили, с нашите способности.

 

Божията благодат е непосредствен опит от Божията любов. Тя е общение с божествените енергии, божествено просветление; тя е лудост, тя те изумява, подлудява те и в нея разбираш, че смъртта не съществува; разбираш, че всичко е живот, че въздухът, който дишаш, не е въздух, а Самият Бог; разбираш, че човекът до тебе – най-съкрушеният – е най-красивият човек. Благодатта променя твоето зрение и чувства – и вече виждаш, че всичко е Христос. Това е състояние, където се радваш на това хората да те обиждат, искаш да се скриеш от всичко и всички и най-хубавият палат за тебе е някоя дупка – и там се чувстваш господар. Това е усещане за Бога. Тогава не претендираш за нищо, искаш само да искат от тебе. Това се дава от Бога, не става с труд; това е енергия от Бога, Когото сме оставили да действа. Изтръгнали сме тревите, всички онези пречки, за да функционира (пр)осветлението. Най-големият проблем и пречка обаче е гордостта, егоизмът, немилостивото сърце; сърцето, в което няма милост, жестокосърдието, осъдителността, вътрешното объркване, помрачаването, безразсъдството.

 

Резултат от поведението на високомерния е, че спира да уважава ближния като Божий образ.

 

Как ще разберем дали имаме високоумие и самомнение? Ако не уважаваме ближния като образ на Бога – не само онова, което заслужава уважение, а всеки един като образ на Бога. Ако вземаме на сериозно и уважаваме всеки човек, и най-малкия, и го зачитаме, това означава, че вече се борим със самомнението.

 

Вместо да се доверява на Божията благодат, човек вярва в собствените си сили. Той абсолютизира своята воля, измества Божията и противопоставя своята воля на Божията.

 

Моята воля се бори с Божията - искам да нареждам, отказвам да се подчинявам и да се вслушвам в този, в когото трябва.

 

Непокорният иска всички да го слушат, да му обръщат внимание, да нарежда, да определя нещата, неговата воля да властва – именно това са проявленията на високомерния човек. Мяра и център за него винаги е неговото “аз”. Той претендира да съди всичко и да знае всичко. Вярва, че е мъдър, иска да бъде оправдан, има претенция да поучава и не понася възражение и прекословие. Това са последиците от факта, че не разпознава Първообраза на своята природа в Христос. Тоест той не разбира, че Христос е Всичко.

 

Вместо да издигам брата си към Бога, издигам себе си чрез него. Използвам другия, за да се въздигна. Понизявам го, смятайки го просто за средство за своята лична прослава или като огледало, което отразява не Божия, а моя образ.

 

С други думи, какво е другият за мене? Повод за прослава, начин да спечеля нещо, да се покажа по-силен, да покажа моето превъзходство.

 

Вместо да чувства другия като ближен в Христос, да го разглежда като брат в Христос, високомерният се опитва да се открои от него и да утвърди личната си уникалност и надмощие.

 

Тук стигаме до един въпрос, който често ни измъчва: защо някой има повече харизми, а друг по-малко? Представата, което имаме е, че този с многото харизми (дарби) изглежда важен, а другият – незначителен. Първият е в привилегировано положение, а другият в по-неблагоприятно и често съществува конкуренция, завист, напрежение, конфликт. Как можем да видим тези неща в себе си, как да ги преодолеем? Как да се освободим от тези комплекси?

 

Всеки е уникален; личност, която се различава от другите. Всеки има собствен начин, по който осъществява и проявява Божия образ. В крайна сметка, той е призван да използва и оползотвори своите лични таланти. Всеки има различни харизми. Какво означава различна харизма? Различен начин на осъществяване на логоса на моето битие. Това не означава, че някой е по-добър, а друг по-лош, а различен начин на осъществяване на самия логос на съществуването. Следователно общият логос на съществуване ни води до единство и равенство. Ако не съществува общ логос на съществуване, който превъзхожда светската логика (защото светската логика е може би някой да стане богат), няма  да има равноправие. В това някой да си прекара приятно живота, да има здраве – във всичко това няма равноправие. В общия логос на съществуването обаче, който преодолява времето, във вечния логос, всички сме равни. Просто се различаваме по пътя, който всеки следва – чрез различните харизми, които всеки има. Отвъд общия логос съществува още нещо, а именно, че не сме индивиди, а личности. Какво означава това? Никой не действа сам за собственото си спасение, а сме общност, община, Църква сме, където единият допълва другия. Моята харизма не е за мен, а за всички. Харизмата на другия не е за него, а за всички. Затова тя не служи на някакъв духовен капитализъм, няма никакъв частен духовен акт. В духовният живот харизмите служат на Тялото и такива трябва да бъдат.

 

И така, какво става – гордостта се покорява, защото моето е на всички и това на другия принадлежи на всички. Връзката е допълваща. Харизмите се допълват. Я да видим при съпрузите: ако някой каже: “Аз имам повече харизми от тебе! Аз върша повече работа от тебе! Аз допринасям повече от тебе!” – тогава не съществува връзка. Докато ако някой мисли така: “Имам повече, за да давам и на тебе, който нямаш”, той служи на единството и това е различно. Разделението съществува, защото отделям себе си от другия и смятам, че нашите продукти са сравними. Колко имаш ти, колко имам аз, я да видя кой има право, кой се уморява повече, кой допринася повече и хиляди такива неща. Всеки има собствена харизма, която или ще служи на неговата индивидуалност, надменност и гордост, или на единството на Тялото – независимо дали това е съпружество, братство, приятелство и изобщо Църквата. Само така могат да се разберат харизмите и така човек избягва гордостта.

 

Така се разбира Църквата. Не съществува Църква от хиляди изолирани индивиди, където всеки се затваря в своята черупка, има си броеницата; затваря се в себе си и намира някакъв рай. Тук говорим за откриване към Бога, за да грабна Бога за всички, а не за мене. Ако Го грабна за себе си, е свършено. Ако отида сам, Бог ще ми каже:

 

- Приятелю, не идвам за тебе!

 

Затова казвам:

 

- Аз ще направя съглашение и ще доведа всички с мене! Ако не искаш някой от тях, дори мене няма да имаш!

 

Така е с харизмите, така е и при Бога. Жестоко е, но е реално. Църквата може да покаже снизхождение към всяко нещо, само към едно не може – към този, който заговорничи срещу единството, този, който активира лицеприятието, налагането на едно лице в ущърб на единството. Харизмите се допълват. Бог не ги е дал, за да се гордее някой и да казва: “О, колко съм важен!”, а за да служат на всички, за другите – и ако някой няма, всъщност и той има някаква харизма, и той служи на нещо. Всички са полезни. В човешкото тяло не са важни големите органи. Някакво смущение, което изглежда незначително, може да преобърне целия организъм. С други думи, в едно тяло много харизматичният човек е толкова значим, колкото и малко харизматичният човек. Налице е един и същ многоценен принос и затова не съществува по-висш и по-нисш. Не съществува ревност, надменност, гордост. В същата рамка влизат и мъжът, и жената. Не съществува висш и нисш. Всеки допринася за единството. Кой е по-висш и кой по-нисш? Един е отговорът: взаимно се допълват. Нищо друго. Край. Който казва, че има нещо повече, има проблем и е комплексар. Този, който агонизира да бъде равен, пак е комплексар. Връзката е допълваща се. Както при съпрузите. Всеки е еднакво значим, това има значение, а не какво прави единият или другият; еднакво значими са.

 

При еклесиологическия подход се преодолява надменността от притежанието на харизмата, като се придава еднаква ценност и на най-великата и най-малката харизма.

 

Какво ме интересува, ако например имам голяма харизма, а нямам Бога? Ако нямам Христос? В Бога се премахват различията на харизмите, способностите и добродетелите, в рамките на единството на Тялото. Напротив, разликите се изтъкват, когато човек напусне този порядък. Тогава ближният става враг. Това става, когато той напусне единството на Тялото – защото всеки човек служи на себе и това поражда враждебност и конфликт. Когато човек се изолира, той се отделя от ближния и се поражда вражда.

 

Някой казва:

 

- Скарах се с жена си!

 

Скарал си се, защото си загубил единството в сърцето си, а не защото ти е направила нещо. Това са симптомите, че е изчезнало единството от твоето сърце, изолирал си се и си се отдал на помисъла:

 

- Мале, какво ми направи! Ще й покажа аз!

 

Ще й „покажеш”, защото тя е нещо извън тебе, чуждо на тебе. Ако спре да бъде нещо чуждо и стане едно с теб в сърцето си, не можеш да й „покажеш”, а ще кажеш: “Разболях се, трябва да се изцеля!”

 

Човек трябва да има съзнание за единство в сърцето си, където трябва да бъде отпечатан Христовият образ – всеки друг христос, тоест на всеки брат и първо на човека, с който всеки ден живеем. Отпечатано ли е това в сърцето ни? Дали той живее в нас в непрестанно единство? Ако е така, имаме предпоставките да победим своя егоизъм, който поражда специалните способности и специалните харизми. Трябва да уважаваме всеки. Не е нужно всички да са „светила” като нас. И най-малкото да направи човек, ще го уважим, ще видим какво може. Това, което е от значение, е намерението на човека. Не всички са еднакво способни по природа, по характер, по темперамент. Едно е от значение – човек да иска да бъде в единството, в реалната връзка и другият да бъде в нашето сърце.

 

Превод: Константин Константинов

 

източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%93%D0%BE%D1%80%D0%B4%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D0%B2%D1%8A%D1%82%D1%80%D0%B5%D1%88%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%BC%D1%8A%D1%80%D1%82/

 

 

Как можем да се борим със стреса?

Септември 1, 2014 in Беседи, Начална страница


Извън всяко съмнение стресът е характерна психологическа особеност на човека от нашата епоха. Фрази като „стресова реакция”, „стресова ситуация”, „човек, склонен към стрес” и други подобни изказвания, касаещи понятието „стрес”, често се срещат в ежедневния ни живот. В различните психологически теории за несъзнателното стресът се характеризира като тревожен симптом на поведението, особено развил се във втората половина на 20 век.

 

Но човешката душа винаги е била подложена на стрес като скрита причина за предстоящо психическо разстройство, както незначително, така и сериозно. Просто във втората половина на ХХ век непрекъсващите сериозни и понякога неочаквани изменения на условията на човешкото съществуване, свързани с бързото развиване на науката и техниката, а също и съчетанието на различни социални, идеологически и културни фактори,са довели до рязко възбуждане на човешката психика и като следствие – до появата на психологически проблеми и психопатични симптоми, най-характерен от които е стресът.

 

Човешката душа е изпитала стрес още в рая след падането на човека в грях. Нарушаването на Божествената воля, станало вследствие на съдбовното непослушание на Адам, още в рая се е проявило като стресова реакция на резултатите от това непослушание.

 

Първата стресова реакция на Адам и Ева е свързана с тяхното самоусещане след грехопадението: „Тогава се отвориха очите на двамата и разбраха, че са голи, па съшиха смокинени листи и си направиха препасници” (Бит. 3:7).

 

Внимателното изучаване на тези библейски стихове показва, че, едва вкусили забранения плод, нарушителите на Божията воля видели сами себе си и тези образи били толкова омерзителни за тяхното самосъзнание, че те веднага, без ни най малко забавяне, побързали да скрият безобразността на толкова неприемливия за тях външен облик.

 

В тези думи ние виждаме два факта от живота на престъпилите Божията воля: недопустимо за тях грехопаденческо самосъзнание и опит да се скрие това самосъзнание. Тези  факти са свързани така, че можем да наблюдаваме стресовия характер на тази стремителност, с която те са побързали да осъществят скриването на своя осквернен от греха образ.

 

Освен това, втората стресова реакция на съпрузите относно техния отблъскващ образ било бързото и припряно скриване зад растящите в рая дървета, когато „чуха гласа на Господа Бога, когато ходеше низ рая по дневна хладина” (Бит. 3:8). Гласът Божий ги заставил да избягат със страх и да се скрият. Така „скриха се Адам и жена му от лицето на Господа Бога между райските дървета”.

 

И когато Бог призовал Адам по име, питайки го: „Адаме, где си?”, той отвърнал, признавайки и едновременно оправдавайки този факт, че се крие зад райските дървета: „Чух гласа Ти в рая, и ме достраша, защото съм гол и се скрих” (Бит. 3:10). Осъзнаването на „голотата” на техните образи, лишени от божествения дар на „образа и подобието”, се изразило в боязлива прямота и бягство от изобличаващото присъствие на Божия лик. „Достраша ме” и „се скрих”! Нарушението на Божията воля довело до страх и бягство.

 

Ако съпоставим тези две реакции на падналия човек – страха и бягството – с двете основни понятия на психологията на несъзнаваното, ние бързо бихме се убедили в съответствието на Адамовия страх със стреса, както го разбира съвременната психология.

 

В съответствие с тези съпоставки можем да заключим, че грехопадението съществено помрачило и нанесло сериозен удар по благодатното развитие на „образа и подобието”. Този велик Божий дар за първите хора се потопил в тъмата на нова духовна действителност, неизвестна и недостъпна за помрачения човешки разум, който, изразявайки се с езика на съвременната психология, можем да наречем несъзнателна психика.

 

По този начин, впоследствие, психическите реакции на падналия човек имали несъзнателен характер, тъй като разумът на човека, потопен в греховната тъмнина, не може да обозре бездънните дълбини на поробилия го грях.

 

Следователно не само стресът, но и навлизането в несъзнателното са симптоми на станалото в резултат на грехопадението повреждане на „образа и подобието”. По този начин стресът и навлизането в несъзнаваното обладават вътрешна греховна връзка, заключаваща се в преживяването на своята вина, поради нарушението на Божията воля. Това означава, че причина за стреса е чувството за вина, което се изразява в страх пред заплашващото и изобличително Божие присъствие.

 

Особено внимание заслужава фактът, че съвременната психология на несъзнаваното също разбира стреса като безсъзнателно чувство на вина, изпълващо човешкото битие. Несъмнено става дума за най-силното страдание на човешката душа -  преживяването на чувството за вина, което на свой ред е ядрото на невротическите разстройства като цяло.

 

От тази гледна точка стресът представлява неясна и неопределена тревога пред някаква заплаха или опасност. Основата на вътрешното напрежение, което често преминава в проява на стресови реакции и агресии, свидетелства за неговата първопричина – чувството за вина.

 

Но стресът като болезнен фактор на човешката душа, като страдание в определена степен  може да се използва като благо в духовното развитие. Съгласно св. Максим Изповедник страданията, неизкоренени по-рано от човешката природа, са полезни за духовното преуспяване. Хората могат да използват опита на преживените страдания за придобиването на небесни добродетели: страха за предотвратяването на бъдещо наказание и скърбите като желание да се изправим в час на съжаление за някое злодеяние, извършено в земния живот.

 

Тук става дума за „преработка” на някакво страдание в духовна добродетел. Св. Максим в своите творения подчертава тези методи на превръщане на отрицателния духовен опит в положителен и в съзидателна енергия за духовния живот.

 

По този начин „всяка страст, непременно образуваща се от съчетанието на нещо чувствено, на чувства и естествена способност, т. е. яростното начало на душата, желателното начало и нейния разум, отклонил се от това, което му е свойствено по природа, усърдният духовен борец може да измени в своя стремеж към добродетел, да обърне и пренасочи тази естествена сила от страстта към добродетелта.

 

Борещият се християнин, склонен към стрес, може да се опита да насочи вътрешното напрежение към висотите на духовния живот, като трезвение, бдение, внимание и други подобни духовни дейности и опит. В житията на светиите и светоотеческите творения намираме поучения, подбуждащи към използването за благо на стреса и страха. Ето някои примери на такива изказания:

 

1. В Стария Завет: „Служете Господу със страх и радвайте се (пред Него) в трепет” (Пс. 2:11).

 

2. В Новия Завет: „… бъдете будни, понеже не знаете, в кой час ще дойде вашият Господ” (Мт. 24:42). „… бъдете будни; понеже не знаете кога ще дойде господарят на къщата, привечер ли, или среднощ, или кога петли пропеят, или на съмване, та като дойде ненадейно, да ви не намери, че спите” (Мк. 13:35). „… със страх и трепет вършете своето спасение” (Фил. 2:12). „Бъдете трезвени, бъдете бодри, защото вашият противник, дяволът, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне” (1Пет. 5:8).

 

3. Според св. Макарий Египетски, този, който действително иска да се отблагодари на Бога и да приеме благодатта на Светия Дух, трябва да се принуждава да изпълни всички заповеди Божии  също както и този, който се стреми да се научи на молитва, „да принуждава и заставя себе си”. И този, който се стреми да живее по Божиите заповеди, „принуждава и заставя себе си и, в края на краищата, привиква към благочестивия живот. И ние да се заставяме и принуждаваме към придобиването на добродетели”.

 

Сам светият съветва: „Винаги в съзнанието си трябва да имаме грижа и страх, страх и болка, естествени и неизменни, и сърдечно съкрушение”.

 

Освен това, съгласно авва Доротей, непрестанно молещият се човек, който се удостоява с някакъв божествен дар, знае как го е получил и не може да се гордее с него и да счита, че го е постигнал със своите усилия. Напротив, той е задължен за този дар на Бога и постоянно и с трепет Го моли за това, да не стане недостоен за този дар и да не се лиши от Божията помощ и с това да открие своята немощ и слабост.

 

Появата на стреса по несъзнателни, неизвестни и непостижими за разума причини прави борбата с него крайно сложна, а понякога и невъзможна. Това се отнася и за всички страсти, свойствени на човешката личност. Затова опитът на светите отци говори за това, че духовният борец – това не е този, който изкоренява страстите, а този, който им се съпротивлява. По този начин методът на пренасочването на духовните сили от страстите към духовното преображение дава надежда и за богоугодна употреба на стреса: трезвена борба, стремеж към просвещение и самопознание в духа на непрестанната памет на името и присъствието на Бога в духовния живот на християнина.

 

Ако стресът се преживява като нежелателно психично принуждение, натиск, оказван над съзнанието на човека, то единственият способ да му се съпротивляваме, е да отвърнем с насилие на насилието на тази страст. Тук полезен се оказва съветът на преп. Нил Синайски, призоваващ със силата на благочестивото усърдие да побеждаваме силата на стреса и с „принуда да побеждаваме принудата”.

 

Изводи.

 

На въпроса: „Как духовният човек може да се отнася към стреса и да го използва за духовно усъвършенстване? – ние даваме следните кратки отговори:

 

- Да отдадем стреса и чувството за беззащитност, което го съпровожда, на милостта и любовта Божия.

 

- Да се опитаме да го разберем и разгледаме в неговите особености – страх, неясна тревога, необясними пориви на агресия, и, накрая, болезнена чувствителност и чувство за вина – като фактори на Божественото просвещение.

 

- Да идентифицираме в стреса чувството за вина, което често се явява негов главен източник. Забравеният греховен опит, неизповяданите грехове влекат след себе си безсъзнателна стресова реакция.

 

- Да се постараем да разберем духовното значение на стреса, подбуждащ ни към самопознание по обективни критерии.

 

- Да преобразим стресовото вълнение в трезвеност в духовния живот, съгласно съвета на св. Макарий Египетски: „И ние ще се самопринуждаваме към смиреномъдрие, любов и кротост, за да изпълни Бог сърцата ни със Своя Дух”.

 

Действително, противовес на стреса може да станат смиреномъдрието, любовта и кротостта.

 

източник: http://www.pemptousia.ru

 

Оковите на страстите и как да се освободим от тях

Юли 31, 2014 in Начална страница, Отечески съвети

 

В духовния живот на всеки християнин стои ясната и като че ли очевидна задача – изкореняване на греховните страсти. Не може да служиш на Бога, бидейки предаден на греховния навик. По думите на св. Игнатий „когато страстите овладеят човека, тогава умът лишен от своето господство, служи като угаждащ и изобретателен слуга  на страстите, за удовлетворяването на техните лукави, капризни, престъпни изисквания”. Тоест в страстния човек целият вътрешен свят е насочен към удовлетворяване на страстите. Мисълта и сърдечното чувство са ориентирани към търсене на това, което би наситило престъпното щение на падналото естество. Умът и сърцето на такъв човек не са свободни, намирайки се в оковите на греха, мислят и желаят само това, което е грях и влече към грях.

 

Очевидно, християнинът не може да достигне успех в духовния живот, когато се намира във властта на страстите, тези „нравствени недъзи на човека”, изпълнява техните пожелания, даже не се опитва да се бори с тях. Ако целият смисъл на духовния живот се заключава в това, да се отделиш с ума и сърцето си от земята, да ги възнесеш на небето и да се приобщиш с цялото си същество към Бога, то всяка греховна привичка, пристрастие към нещо тленно „низвеждат ума и сърцето от небето, хвърлят ги на земята между безчислените гадове и пълзящите в пространното житейско море.” Затова истинският духовен живот „изисква трезвен, строго нравствен живот”, изисква изкореняване на всички греховни навици, оставяне на земните пристрастия, иначе греховните впечатления ще започнат да се проявяват в ума, да отвличат от молитвата, от Бога, от спасението.

 

Страстите заслужават вечна мъка, и изпълняващият своята греховна воля вече е мъртъв по душа. Той не служи на Бога като на Източник на живота, а на греха като начало на вечната гибел. Затова и е необходим подвигът, посредством който е нужно да се върнем от смъртта към живота, да оживеем за Господа, а за това се изисква да изпълняваме Неговата воля и да изкореняваме страстите. Но как да направим това?

 

Доколкото страстта представлява греховен навик, скованост на душата от злата привичка, то е важно да скъсаме тази верига. „Всяко съпротивление, оказвано към изискването на страстта , я отслабва; постоянната съпротива я поваля.” Колкото и страстта да иска своето, е нужно да и отказваме да изпълняваме нейните прищевки. Без подхранване греховното пожелание отслабва.

 

Решителното съпротивление е възможно само тогава, когато душата изгуби разположение към греха, проникне се от ненавист към страстта. Ако ненавиждаме нещо, то се стараем да страним от него. „Ненавистта към греха е признак на истинското покаяние, решимост да се води добродетелен живот.” „Когато повреденото от греха естество въстане против евангелското учение, трябва да проявим ненавист с отхвърляне на пожеланието и изискването на естеството. Колкото по-решително покажем ненавист, толкова по-решителна ще е победата над греха и над естеството, което обладава греха, толкова по-здраво и бързо ще е нашето духовно преуспяване.”

 

Светителят привежда такова сравнение: „Който постоянно предава своите приятели, ги превръща във врагове, които се отделят от него като от предател, искащ тяхната гибел; когато изповядваш своите грехове, те отстъпват от тебе, защото греховете се основават и крепят върху гордостта на падналото естество, не търпят изобличение и позор.” Ако греховните привички са ни станали приятели, трябва да ги изповядваме, да ги откриваме в тайнството Покаяние. Изобличени, те ще отстъпят от нас: „Ако си придобил навик към греховете, то учестявай изповедта им – и скоро ще се освободиш от греховния плен, леко и радостно ще последваш Господа Иисуса Христа.” За християнина този подвиг трябва да е постоянен, защото страстите ни колебаят до последния миг от земния живот.

 

При това е необходимо да се знае, че макар „подвигът да е необходим за християнина, не сам той го освобождава от господството на страстите; освобождава го десницата на Всевишния, благодатта на Светия Дух”. Не се освобождаваме сами със своите старания, победата се дава само от Бога. Затова самият подвиг, съпротивата срещу греховните пожелания, духовният живот служи само като средство за измолването от Бога на помощ за изкореняването на страстите. Знаейки своята греховна немощ, ние сме длъжни в молитва да изпросваме помощ и милост от Бога. Чрез молитвата ние предоставяме на Бога да действа в нас, и Той, ако има за това Негова воля, изкоренява от нас нашите немощи.

 

Но страстите в християнина понякога могат да живеят дълги години, понякога отпадат едва към края на живота, и св. Игнатий вижда в това премъдростта на Божия Промисъл, грижещ се за ползата на нашите души. „Преждевременното безстрастие е опасно! Опасно е преждевременното получаване на наслада от Божествената благодат. Свръхестествените дарове могат да погубят подвижника, не разбрал своята немощ от паденията, неопитен в живота, неизкусен в борбата с греховните помисли, не запознат подробно с лукавството и злобата на демоните, с удобоизменяемото човешко естество… Той може да злоупотреби със самата Божия благодат. Поради нея, той може да се превъзнесе над ближните; да се подхвърли на самонадеяност” след което следва загуба на благодатта и душевна смърт.

 

Това утвърждение на св. Игнатий изисква особено внимание. Светителят разяснява каква трябва да е истинската цел на изкореняването на страстите, както впрочем и на целия духовен живот – не търсене на свръхестествени дарове, а достигане до смирение, подчиняване своята воля на Божията воля. Без смирение безстрастието води до превъзнасяне.

 

Напротив, „тежката борба със страстите очиства човешкото сърце, съкрушава надменния му дух, заставя го да осъзнае своето падение, опитно му открива това състояние, налага съзнанието за необходимостта от изкупление, унищожава надеждата на себе си, пренася цялата си надежда на Изкупителя”, в което се заключава цялата същност на духовния живот на християнина. Тук св. Игнатий изразява мисълта, която като червена линия минава през цялата светоотеческа аскетика: борбата със страстите води до смирение този, който храни в себе си живо упование на Спасителя.

 

Затова нерядко св. Игнатий съветва човек да не изисква от себе си безстрастие, да не съди себе си по повод на погрешности и нарушения – за тях е свойствено да възникват в нашата страстна природа, и ние трябва да признаем себе си за страстни, да признаем, че не можем да не падаме в прегрешения. Но, от друга страна, покаянието не се дава за снизходителност към греха; признавайки себе си за грешни, не трябва да стоим със скръстени ръце, тъй като от всяко отслабване на душата задълго ще изгони мира от нея.  При това, който служи и работи за греха, точно той не вижда своя грях, не се кае, пребивава безгрижен; страстите се откриват само когато християнинът започне да се бори с тях.

 

Така по отношение на страстите, св. Игнатий отделя две граници и крайности, които е необходимо да се избягват: изискване от себе си на бързо безстрастие и безгрижно пребиваване в страстите. Светителят указва пътя на златната среда – смирена молитва към Спасителя за помощ в осъзнаването  на свойствената ни греховност и с възможно противене на всички желания на падналото естество.

Трябва да преминем Божия път разумно и внимателно

Юли 24, 2014 in Начална страница, Отечески съвети

 

Братя, нека се погрижим за себе си, нека бъдем внимателни. Кой ще ни даде това време, ако ние напразно го губим? Наистина, ние ще търсим тези дни, но не ще ги намерим. Авва Арсений винаги е казвал на себе си: „Арсение, за какво излезе (из света)?” А ние сме обхванати от такава пагубна леност, че дори не знаем какво сме желали тогава, поради което не само не преуспяваме, но и винаги скърбим. Причината за това е, че ние не внимаваме за своето сърце. И наистина, ако ние бихме желали да се подвизаваме поне малко, то не бихме скърбяли и не бихме изпитвали затруднения. Защото ако някой отначало принуждава себе си, то, продължавайки да се подвизава, той малко по малко преуспява и най-сетне спокойно усвоява добродетелите. А Бог, като вижда, че той принуждава себе си, помага му. И тъй, нека и ние да принуждаваме себе си, да сложим добро начало, усърдно да пожелаем доброто. Защото, макар и да не сме достигнали съвършенство, самото желание е вече начало на нашето спасение. С това желание и Божията помощ ние ще започнем да се подвизаваме, а чрез подвига ние получаваме помощ към придобиване на добродетелите. Затова един от отците е казал: „дай кръв и приеми дух”, т.е. подвизавай се и ще получиш навик в добродетелта.

 

 

Когато аз изучавах светските науки, отначало това ми се стори доста отегчително и когато отивах да взема книга, аз бях в положението на човек, който пристъпя да се докосне до звяр. Продължавайки да принуждавам себе си, Бог ми помогна и прилежанието ми се превърна в такъв навик и станах толкова усърден в четенето, че не забелязвах какво ям, какво пия, или как спя. И никога не си позволявах да отида на обяд с някого от моите другари и дори не влизах в разговор с тях във време на четенето, макар да бях общителен и обичах другарите си. Когато учителят ни пускаше, аз се измивах, защото изсъхвах от прекомерното четене и чувствах потребност всеки ден да се освежавам с вода. Отивайки си у дома, аз не знаех какво ще ям, защото нямах свободно време да се грижа за храната си, но аз имах един верен човек, който ми приготвяще това, което тай искаше. Аз ядях, каквото намерих приготвено, имах винаги книга до мене на леглото и често се вдълбочавах в нея. Дори и когато спях, книгата бе до мене на масата и, едва заспал, аз скачах от леглото, за да продължа четенето. Също вечерно време, когато се връщах (у дома) след вечерня, аз запалвах кандилото и четях до полунощ, намирайки се (изобщо) в такова състояние, че от четене не познавах сладостта на почивката.

 

 

И тъй, когато постъпих в манастир, аз си казвах: „ако при изучаване на философията у мене се роди такова желание и такава разпаленост, като се упражнявах в четене, което стана в мене навик, то толкова повече (така ще бъде) при обучаване в добродетелта” и от този пример аз черпех много сили и усърдие. Така, ако някой иска да придобие добродетел, той не бива да бъде нехаен и разсеян. Защото, както онзи, който иска да се упражнява в дърводелство, не се занимава с друг занаят, тъй и тези които искат да се научат на духовни подвизи, не бива да се грижат за нищо друго, но денонощно да се поучават в това, как да придобият духовното. Иначе, ония, които пристъпват към това дело, не само че не преуспяват, но се и съкрушават, като се затрудняват неразумно. Защото, който не внимава върху себе си и не се подвизава, той лесно се отдалечава от добродетелта; защото добродетелите са средина, оня изпитан път, за който един свят старец е казал: „ходете по изпитания път и бройте километричните знаци”. И тъй, както казах, добродетелите са средина между излишеството и недостига. Затова в Писанието е казано: „не се отбивайте ни надясно, ни наляво: ходете по пътя, по който ви заповядва Господ” (Втор. 5, 32, 17, 11). И Св.Василий казва: „има чисто сърце онзи, чийто помисъл не се отклонява нито в излишество, нито в недостиг, но се насочва само към средината на добродетелта”. Злото само по себе си е нищо, защото то не е някаква същност и няма никакъв състав. Но душата, която се е отклонила от добродетелта, става порочна и ражда грях, затова и страда от него, като не намира (за себе си) естествено успокоение. Нима дървото има по естество червей в себе си? Но в него се образува слабо загниване, от това загниване се ражда червей, който го разяжда. Така също и медта произвежда ръждата, която я разяжда. И одеждите сами произвеждат молеца, който ги разяжда и поврежда. Така и душата сама произвежда злото, което по-рано изобщо не е съществувало и, както казах, няма никакво качество, и само се измъчва от злото. Св.Григорий добре е казал: „огънят се ражда от веществото и изяжда последното, както и злото изяжда злите”. Същото наблюдаваме и в телесните болести: когато някой живее непорядъчно и не се грижи за здравето си, произлиза излишък или недостатък (на нещо в тялото), от което човек се разболява, а преди това болестта никак не е съществувала и никога не е била нещо (самобитно) и пак, след оздравяването на тялото, болестта вече съвсем не съществува. Така също и злото е недъг на душата, която се е лишила от свойственото за нея и принадлежащото й по природа здраве – добродетелта. Затова ви казах, че добродетелите са средина: така, храбростта се намира между страха и нахалството; смиреномъдрието между гордостта и човекоугодничеството; благоговението – между срама и безсрамието; така също и всички останали добродетели. И тъй, когато човек успее да придобие тези добродетели, той е приятен Богу и, макар (всички) да виждат, че той яде, пие и спи, както и другите хора, той е приятен Богу заради добродетелите, които има. А който не внимава и не предпазва себе си, той лесно се отклонява от този път надясно или наляво, т.е. или в излишество или в недостиг и поражда в себе си недъг, който е зло. Ето, това е изпитаният път, по който са вървели всички светии.

 

 

А километричните знаци са различните разположения на душата, с които всеки човек винаги е длъжен да се съобразява и да забелязва непрекъснато де е той, до къде е достигнал и в какво духовно състояние се намира. Ние приличаме на хора, които имали намерение да отидат в светия град (Йерусалим). Като излезли от своя град и тръгнали на път, едни от тях изминали пет километра и спрели, едни едва що излезли от града, спрели пред градските порти и останали в нечистото предградие. Случва се, че едни от ония, които се намират на път, изминават, например два километра и като се заблудят из пътя, връщат се, или като изминат два километра напред, връщат се пет назад. Други пък стигнали до самия град, но не влезли, а останали вън от него. Същото става и с нас, защото някой от нас са напуснали света и са постъпили в манастир с намерение да придобият добродетели: и ето, едни постигнали малко и се спрели; други постигнали повече, а трети извършили половината работа и също спрели; други изобщо нищо не направили, но мислейки (въобразявайки си), че са напуснали света, останали в светските страсти и тяхното зловоние; други извършват нещо добро и пак го опропастяват, а някой опропастяват и повече от това, което са извършили. Други, макар да са придобили добродетели, но били горди и унижавали ближния, поради което не влезли в града, но останали вън от него. Следователно, и тези не са постигнали своята цел, защото макар да са дошли до градските врати, останали вън от града, поради което и те не могли да изпълнят намерението си. И тъй, всеки от нас трябва да внимава е се намира: излязъл ли е от своя град, но се е спрял пред градските врата, в смрадното предградие; или е извървял по-малка или по-голяма част от пътя; или изминава два километра напред и два назад; или е извървял целия път и е влязъл в Йерусалим; или макар да е стигнал до града, не е могъл да влезе в него. Всеки нека разглежда своето състояние – де се намира той.

 

 

Има три устройства (нагласи) (на душата) в човека: той или действа съобразно своята страст, или се бори със същата, или я изкоренява. Действа съобразно своята страст онзи, който изпълнява нейните искания и я удовлетворява. Бори се със страстта си онзи, който не постъпва според нея и не я отсича, но борейки се, като че ли я избягва, обаче я носи в себе си. А изкоренява страстта онзи, който се подвизава и върши противното на страстта. Но тези три устройства (нагласи) имат голяма широта. Например, назовете която искате страст и ние ще я разберем. Искате ли да говорим за гордостта, или за блудството, или още по-добре, за тщеславието? Защото тя винаги ни побеждава. Поради суетност, човек не може да слуша словото на своя брат. Някой, като чуе една дума, смущава се или отвръща с пет или десет думи за една, враждува и се огорчава. А когато спорът се прекрати, той продължава да мисли зло против оногова, който му е казал думата, помни злото и съжалява, че не е казал повече от това, което е казал и замисля в себе си да му каже още по-лоши думи. И постоянно говори: „защо не му казах това и това, защо той ми каза това, и аз ще му кажа това и това” и постоянно се гневи. Ето едно устройство. Това значи, че злото е станало навик. Бог да ни избави от такова устройство, защото то непременно ще заслужи наказание; защото всеки грях, извършен с дело, подлежи на ада и макар такъв (човек) да иска да се покае, той сам не може да преодолее страстта, ако не получи помощ от някой светии, както са казали и отците. Ето защо аз винаги ви говоря да отсичате страстите, преди те да станат ваш навик. Друг, когато чуе дума, макар и да се смущава и да отвръща с пет или десет думи за една, и съжалява, че не е казал още три по-лоши, и скърби и помни злото, но след няколко дни се променя; друг остава цял седмица в такова състояние и е променя, а трети се променя още на другия ден. А друг оскърбява, кара се, смущава и веднага се променя. Виждате, колко различни устройства! Все пак, всички тия хора, докато постъпват според своята страст, са застрашени от ада.

 

 

Нека кажем нещо и за ония, които се борят със страстите. Някой когато чуе нещо, се наскърбява, но не затова, че са го обидили, а затова, че не е могъл да понесе (обидата). Такъв човек се намира в положение но подвизаване и борба със страстите. Друг се подвизава и се труди, но накрая бива победен под натиска на страстите. Друг не иска да отвръща с оскърбление, но се увлича по навик. друг се старае да не каже абсолютно нищо обидно, но скърби, че са му досадили, обаче осъжда себе си, че скърби и се разкайва за това. Друг не се огорчава от обидата, но не се и радва (на нея). Ето, всички тези се борят със страстите. Но двама от тях се отличават от другите. За такива, които са победени в подвизаването и които се увличат по привичка, има опасност да изпаднат в положението на ония, които постъпват според своите страсти Аз казах, че и те са в числото на ония, които се борят със своите страсти, защото те са потушили страстта със желание и не искат да постъпват според нея, но същевременно скърбят и се подвизават. А отците са казали, че всяко нещо, което душата не желае, е краткотрайно. Но такива трябва да изпитват себе си – не постъпват ли, ако не според самата страст, то според нещо, което поражда страстта, поради което те са победени и увлечени? Има и такива, които се стараят да прекратят страстта, но по внушение от друга страст. Например, някой мълчи, поради суетност, друг поради човекоугодничество, или поради друга някоя страст. Такива хора искат със зло да излекуват злото. Но авва Пимен е казал, че злото никога не се премахва със зло. Такива хора постъпват според страстите си, макар и да се самоизлъгват, че не правят това.

Накрая, нека ви кажа и за ония, които изкореняват страстите. Някой се радва, когато го оскърбяват, но се радва затова, че има предвид наградата. Такъв изкоренява страстта, но неразумно. Друг се радва, когато го оскърбяват и мисли, че е бил длъжен да понесе обидата, защото сам е дал повод за това. Този разумно изкоренява страстта. Защото, да приемеш оскърблението и да вземеш вината върху себе си, като считаш всичко, което идва върху тебе, за твое лично дело – това е дело на разума. Защото, всеки, който се моли на Бога: „Господи, дай ми смирение”, трябва да знае, че той моли Бога да му изпрати някого, който да го оскърби. Нека Бог ни въведе в такова състояние (на душата).

 

 

Виждате ли, колко са широки тези три състояния? И тъй, всеки от нас нека внимава, както казах, в какво състояние се намира. Доброволно ли някой постъпва според страстта и я удовлетворява? Или, като не желае да постъпва според нея, бива победен от нея? Или постъпва според страстта, увличайки се по навик и, като стори това тъжи и се разкайва, че е постъпил така? Или пък се подвизава разумно да отсече страстта? Или се подвизава против една страст заради друга такава? Както казах, някой мълчи поради суетност, или човекоугодие, или по друга някоя човешка подбуда. Или е започнал да изкоренява страстта, но разумно ли я изкоренява и върши ли противното на това, което страстта изисква. Нека всеки да узнае в какво състояние на душата се намира. Защото ние сме длъжни да изпитваме себе си не сам овсеки ден, но всяка година, всеки месец, всяка неделя, като се питаме: миналата неделя тази страст много ме смути, днес какъв съм? Така и всяка година да питам себе си: минала година тази страст съвсем беше ме победила, сега какъв съм? Така трябва винаги да изпитваме себе си, дали сме успели поне малко, или се намираме в това състояние (в което сме били по-рано), или пък в по-лошо. Нека Бог ни дава сили, та макар и да не смогнем да изкореним страстта, поне да не постъпваме според нея и да се оприличава онзи, който постъпва според страстта си и я удовлетворява. Той прилича на човек, който, бидейки поразяван от вражески стрели, сам пронизва сърцето си с последните. Онзи, който се бори със страстта, прилича на човек, облечен в броня и неуязвим от стрелите на врага. А онзи, който изкоренява страстта, прилича на човек, който бидейки обсипван от стрелите на врага, ги посреща и унищожава, или ги връща в сърцето на врага, както говори Псалмопевецът: мечът им ще се забие в тяхното сърце и лъковете им ще се пречупят (Пс. 36, 15).

И тъй, братя, нека и ние се постараем да връщаме оръжието на врага в неговото собствено сърце, или поне да не пронизваме с него нашите сърца. Нека се облечем в броня, за да станем неуязвими за стрелите на врага. Благият Бог да ни пази от тях, да ни дари с внимание и да ни наставлява на Своя път, защото Нему подобава всяка слава, чест и поклонение. Амин.

 

 

Стрелата на тщеславието

Март 8, 2014 in Външни

 

Св. Йоан Златоуст е голям анатом на човешката душа, велик психолог, както всички велики отци. Защо те всички са имали познание за дълбините на човешката душа? Защото те самите били чисти и когато човек се очисти чрез Божията благодат и радост, тогава пред него ясно се разкриват много тайни…

Например той знае защо човек боледува, защо му идва да плаче, когато има всичко, защо не се радва на моментите на щастие и благословение, които получава, и най-вече защо Бог отсъства в живота му. Когато човек се отдалечи от Бога, тогава започва да събира плодовете на своето отдалечаване – не се радва на нищо, и не само не се радва, а добавя нови грехове и проблеми към своите пороци и страсти.

„Тщеславието е демон, който има очарователна форма”, казва св. Йоан Златоуст. Всички грешки и страсти на хората са като меда, пък казва о. Теоклит Дионисийски, тълкувайки други по-ранни св. отци. Той казва, че всяка страст първоначално открива пред нас един омайващо красив образ, ние се очароваме от тази страст, но накрая тя оставя в нас горчивина. Това е като меда – ядеш, ядеш мед, но накрая ти остава горчивия вкус. И както казва един старец, сякаш пием вода от извор, бидейки жадни, и в момента, в който пием, заедно с водата поглъщаме малките жабчета, които плуват в нея.

Св. Йоан Златоуст казва, че както демонът се опитва да изкушава монасите, представяйки лицето на някоя жена, за да ги предизвика, така и тщеславието има хубав, съблазнителен образ, но накрая остава човека в много по-лошо състояние.

На друго място той казва, че тщеславието е мания – онзи, който е обзет от нея постоянно иска все повече и повече слава. Тщеславието не е страст, за която от един момент нататък човек може да каже, че се е наситил. Тщеславието постоянно храни човека, превъзнася го душевно. Той си мисли, че се намира на върха, че е центърът на света, че е Алфата и Омегата. Това се случва и засяга всички нас. И при онези, които правят първите си стъпки в духовния живот, и при напредналите. Стрелата на тщеславието преследва всички нас!

Какво всъщност е тщеславието, как се е изменила тази слава, която е била вложена в нас от Самия Бог? Според учението на Църквата славата (т.е. стремежът да управляваме) е вложена в човека от Бога. Това за някого може би ще прозвучи като оксиморон. Възможно ли е славата, тоест желанието да властваме, да управляваме, да бъде вложена от Бога? Разбира се, защото Бог е вложил тази слава, т.е. нуждата да управляваме нашите страсти, нашите движения на сърцето, лошите си помисли, за да бъдем господари на нашия живот и да не ставаме роби на самите себе си. Освен тази слава, Бог е вложил в нас и любовта към Божията слава. С други думи, от момента на Сътворението Бог сътворява човека да обича Божията слава, да прославя Бога, да гледа ангелите, тварите, природата и цялото творение да отнася като слава към Бога и да бъде доволен, да изпитва радост от тази прослава. Човекът обаче е паднал. Падението, както знаем, променило и подменило всичко и покварило и отчуждило човека от божественото. Той вече се отвръща от това, което е обичал първоначално.

Припомнете си, че когато змията, дяволът отишъл да изкушава човека, той започнал да му говори лъжи и да клевети Бога. Към клеветенето, той добавил и внасянето на съмнение в Божията слава. Така онова, на което човекът доскоро се радвал като благословение, а именно да прославя Бога, сега дяволът го подменя и казва: „Не, Бог го прави за Себе Си, защото теб те смята за нищо!”. Човекът започва да прави сравнения и казва: „Защо мен да не ме счита за нещо?Защо и аз да нямам това, което има Той?”. Той започнал да „къса парчета” от тази Божия слава и вместо да благоугоди на Бога, както казва св. ап. Павел, човек реално започва да угажда на себе си – става самовлюбен, тщеславен, горделив, придобива самомнение. След падението човекът се променя вътрешно. Той възприема върху себе си черти, които не е имал по-рано, губи своето безсмъртие, придобива тленност, вече чувства болка и се стреми да угоди не на Бога, а на себе си. Той става нарцистичен, гледа самовлюбено, непрестанно сравнява другите със себе си. Припомнете си, че когато Бог възложил отговорностите на първите хора, Адам още с първата си грешка бил готов да „продаде” Ева като казал: „Не аз, а тя ме увлече!”. Като него, и ние днес във всеки момент искаме да избягаме от тежестта на нашата отговорност, вместо да я поемем. Защото нашето тщеславие, самомнение и гордост, както всички страсти, ни заслепяват и веднага сме готови да кажем: „Не аз, всички други са виновни!“. Адам казал това и ние сме наследили този негов навик – нагласата да се оправдаваме.

И така, човекът трябва да господства над себе си, тъй като Бог го е направил господар, за да може да има власт над себе си. Много е важно, че когато човек е управляван от страстите – от тщеславието, самомнението, гордостта, осъждането, въпреки че чувства, че прави това, което иска, всъщност той става роб на своите страсти. Сякаш в него живее господар, който му казва – прави това, прави онова! Често ние имаме лъжливи усещания, главно младите хора, които не са понесли толкова много удари от живота и затова са по-горделиви и самоуверени в своите избори, докато възрастните имат житейски опит и затова са по-смирени, защото животът им е нанесъл повече удари и така ги е смирил.

Веднъж в един автобус се качил духовник, който седнал в един ъгъл, в близост до него една група млади хора започнали да го иронизират, говорели много, но свещеникът не им отговарял. В един момент обаче той станал, хванал най-опърничавия от тях и му казал:
– Може ли да ти кажа нещо?
– Можеш.
– Слушай, ти се държиш по този начин и си казваш: „Правя каквото си искам и никой не ме интересува!“, но ти се вслушваш в някого, вслушваш се в собствения ти Аз, каквото ти каже той, ти си готов да го направиш. Той ти казва: „Върви там!“, и ти веднага му угаждаш… Аз съм по-анархист от тебе!

Младежът го погледнал невярващо и казал:
– Ти си по-анархичен от мене и носиш расо?! Ти си от системата! Аз съм по-анархичен от тебе! Защо ти да си?

– Защото при мен е така – каквото ми каже моят Аз, правя обратното! Казва ми: „Отиди да спиш, изморен си!“, а аз му казвам: „Не, няма да спя, ще отида на бдение!”. Казва ми: „Хапни си нещо вкусно!“, а аз му казвам: „Не, няма, ще постя!“. Следователно кой е по-голям бунтар от нас двамата?

Младият човек свел глава и повече не казал нищо.

Момчето и историята са реални. От тази среща в автобуса минало време и същият този старец и младежът се срещнали на Света гора, в Дафни, където духовникът чакал корабчето с други свои духовни чеда. Докато седял, някой се приближил към него и му казал: „Геронда, благослови!”. Той се обърнал и видял висок монах, който го запитал: „Знаете ли кой съм? Аз съм онзи млад човек, с когото говорихте в автобуса, и вашите думи дадоха плод. Тогава си казах – какъв е този поп, който се противи на себе си, и ми стана ясно колко важно е да не правиш онова, което Аз-ът ти нарежда, а винаги да правиш това, което Бог иска.“.

Затова ние, хората, въпреки че вярваме, че сме свободни далеч от Бога, в действителност сме роби. Затова св. Нектарий казва, че изборът между злото и доброто е една псевдодилема за свободната воля на човека. Свободни сме само когато избираме доброто. Защото, когато избираме злото, тогава ставаме роби, но не на Христос. На друго място св. Нектарий Егински казва, че Христовият роб означава да бъдеш абсолютно свободен, а блажени Августин казва: „Обичай и прави каквото искаш!”. Защото този, който обича Бога, стои в пътя на Божията благодат и Христос му казва какво трябва да прави и какво не.

Говорим за стрелата на тщеславието и стигаме до трите изкушения, които Христос е изпитал. Едно от тях е това на славолюбието, когато дяволът Му показал всички царства на света и тяхната слава и Му казал: „Всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш.“. Разбира се, дяволът не предлагал свои неща. (Един последовател на „Свидетели на Йехова” отишъл при стареца Паисий и по повод този евангелски епизод му казал: „Дяволът би ли дал нещо, което не е негово?!”. А старецът му отвърнал: „Защо, не може ли дяволът да излъже? Толкова е просто…”.) И така, сред изкушенията било и това на тщеславието – дяволът се опитал да изкуши Христос със славата, да Му каже, че това, което има, ще се увеличи. Когато някой става монах, той дава три обета – за девство (целомъдрие), за послушание и за нестяжание, които съответстват на трите изкушения, които били отправени към Христос. Монахът върви по следите на Христос, Учителя, отивайки в пустинята, в усамотени места, там се бори с трите големи изкушения, които измъчват не само монасите, а и всеки човек. Това са изкушението на славолюбието, на сребролюбието и сластолюбието. Но за тях имаме и съответните лекарства: послушание – за славолюбието, нестяжание – за сребролюбието и целомъдрие – за сластолюбието. Това важи не само за монасите, които открито, пред останалия свят, дават тези обети. Нека си припомним, че в миналото бракосъчетанието във Византия се извършвало с въпроси и отговори. Подобно на монашеските пострижения. Това е нещо много сериозно, не гледайте днес, когато всичко е „видео и снимки”. Затова Църквата е издигнала брака до Тайнство и човек трябва да осъзнава смисъла му – не просто да споделяш покрива си с един човек, който довчера не си познавал, а ти самият, твоето тяло и душа, да бъде половината на друг човек. И така, не само монахът дава обет, а и брачният човек, в рамките на семейството. Въпросът с обета за девство, ще кажете, няма обаче как да важи и за брака. Но важи, защото така, както монахът, който се посвещава на Бога, е „сключил” брак и не трябва да разкъсва тази връзка, така и брачният човек не може да има друга връзка и по никаква причина не може да разкъса нейното единство. В брака обетът за целомъдрие се разбира именно в смисъла, че онзи, който живее в брак, може да има само една връзка.

Въпросът за послушанието също е свързан с темата за тщеславието. Наистина, какво означава да имамe послушание? Не означава ли това „вместване”, „побиране” (от гръцката дума „σύγχωρω”)? Да се дръпна малко назад, за да се поберем и двамата… Да проявявам послушание означава да разбирам, да проумявам волята на другия. Не означава, че аз съмчорбаджия и ще правя това, което мисля за добре, защото то е правилното! Всички мислим, че нашето е правилно. И затова и се борим за него докрай. На никого от нас не му хрумва, че не е прав. Естествено, от това се пораждат много и ужасни проблеми. Затова и в рамките на семейството, не само на монашеството, се вричаме в послушание. От друга страна, не може всички да бъдат капитани и е добре да осъзнаваме смисъла на екипажа, защото нито капитанът може да управлява сам кораба, нито екипажът може да остане без управление. Трябва да осъзнаваме ролите и служенията в семейството. Главата на нашето тяло е необходима и без нея човек не може да живее, но за да живее, главата се нуждае от тялото. Както главата има нужда от останалото тяло, така и тялото – от главата. Понятието за ролите изобщо не ни понизява в семейството, а ни указва нашата роля.

Тщеславието е, както казват лекарите за някоя болест, като микроб, който има дълбоки корени, които не знаем откъде тръгват, както и не знаем докъде стигат, до каква дълбочина. Нека видим някои симптоми. Отиваме на работа и ме питат за мнението ми. Казвам го, другите също споделят тяхното, и накрая моето не минава. Как аз посрещам това? Огорчавам се, започвам да водя гневен диалог в себе си. Започвам да съдя другите и да ги обвинявам, защото съм стъпил върху лъжлива основа и си мисля, че не съществува възможност мнението на другия да е по-правилно от моето. Това те изпълва с терзания и мъчителни мисли. Тоест онова, което тщеславието поражда в нас, е по-болезнено за самите нас, отколкото за хората, към които се отнася.

Една маскирана форма на тщеславие е т. нар. работохолизъм или перфекционизъм. Това го виждам изключително много в себе си, когато понякога си мисля, че трябва да направим нещо съвършено, или това, което правя е съвършено и т.н. Това е маскиран егоизъм. Кой ми каза, че това, което говоря, е правилно и перфектно? Вдигам моята летва и казвам, че всички трябва да минат оттам и който не мине оттам, значи греши? Откъде накъде? Вместо това нека да съизмервам себе с летвата, поставена от Христос! Да, въпреки че разликата е безкрайна, но да кажа, че аз мисля правилно, а всички други, които не ме следват, грешат, мисля, че това е опасно и поражда много проблеми. Ако в семейството се държим по този начин, тогава отношенията охладняват. Затова е много важно да имаме благост и да даваме на другия – дори когато няма право – да говори, да не го съкрушаваме, като го поставяме в ъгъла… Много е трагично, повярвайте ми, много ме плаши този образ – на затворената врата за петте неразумни девици, на които Христос казва: „Не ви познавам!“. Затова нека ние не изваждаме хора „от сметката” и нека не казваме: „Ти не знаеш, ти не ставаш!”. Тоест оставяме ги вън и мислим, че „Ние сме!“. И си мислим, че водим духовния живот. Повярвайте ми, Бог много пъти позволява ние, които уж знаем какво е духовен живот, да се поучим от хора, които може и да не стъпват в църква. С това Бог ни казва, че тази духовна сграда тук, ако не стъпва върху смирение и истински духовен живот, е гнила и ще се срути. Ако не си се научил да слушаш и да имаш послушание, ти си без корен.

В Патерика се говори за един старец, който носел вериги и наказвал себе си по този начин. Веднъж до него седнал друг старец, който, като го видял, че носи вериги, си помислил за него, че притежава голяма добродетел. Но за да го изпита и да му помогне духовно, той станал и внезапно му ударил силен шамар. Другият веднага се засегнал и започнал да крещи, да роптае. Тогава неговият събрат му казал: „Жалко за твоите подвизи, заради хората ги носиш, а не за Бога!”. Тази история ни разкрива нещо много сериозно и… страшно – този фалш, който показваме дори в нашата вяра. Изпитвам страх за момента на Второто Пришествие, когато реално в онзи миг ще се окажем пред погледите на всички хора и ако допреди това те са мислели нещо по-различно за нас, тогава всичко ще се открие по страховит начин и ще видят кои реално сме. Това, което сме изградили с гордост, ще се срути по ужасяващ начин. Понякога мисля за това, разтърсвам се и си казвам: „Да пази Господ! Не изобличавай моите дела пред ангелите…”, както пеем в Молебния канон към Света Богородица.

Последиците от тщеславието наистина са страховити и трагични. Не само за нас, за нашия духовен живот, но и за хората около нас. Вятърът на тщеславието – казва св. Йоан Златоуст, разпръсва всички съкровища на добродетелта. Сякаш събираме скъпоценни съкровища, но духва силен вятър и ги разпилява. Мнозина християни, казва светият отец, които мислят, че са пострадали много заради добродетелта, но са гледали към човешката слава и не са вършили всичко за Божията слава, са понесли много загуби в духовния живот.

Духовният ни живот означава постоянно изкачване и слизане. Когато полагаме някакво усилие в духовния си живот, например спазим някой пост, тогава и идва изкушението, което ни казва: „Сега си добър! Сега, когато не яде, си добър! По-добър от другите!”. Духовният живот е непрестанно „вървене по въже” – никога не можем да кажем, че сме застанали на сигурно място, че сме на твърда земя, а не в кораба, който се клати. Понякога дяволът минава и по заобиколни пътища: някой ти казва нещо лошо, дяволът ти казва: „Отвърни му!“, а ти стискаш зъби и не отвръщаш, и тогава дяволът минава по заобиколния път и ти казва: „Браво! Така правят добрите християни! Сега си много добър!“.

Войната е неумолима, жестока, кървава, но човекът, който води тази борба, не остава сам по пътя – той има Божията благодат и сила.

А тщеславният човек, стига до гибелни резултати и последици. Първата последица е разклащането на връзката ми с Бога. Не приемам Бога за Причина, Благодетел и Начало на всяко добро в живота си, за всеки дар, всеки талант, който имам. Живея с убеждението, че всичко това е изцяло мое, че е моя заслуга… Втората последица е, че освен връзката със Самия Бог, се разклаща и връзката със собствения ми Аз. Много пъти се намирам във война със самия себе си. Имам впечатлението за себе си като за добър човек, а нещо дребно, някаква малка неправда спрямо мен ме кара да се разкъсвам отвътре. Тщеславието не ни помага в себепознанието. Ефикасно лекарство срещу него е смирението, изповедта, отсъствието на срам. Срамът е вид тщеславие. Когато духовникът ни каже нещо и се огорчим, трябва много да внимаваме, защото това е скрит егоизъм. Не ни харесва. Веднъж старецът в манастира ми беше казал нещо, аз се огорчих и тогава той ме запита: „Защо се огорчи сега? Понеже си допуснал грешката, или понеже ти направих забележка?”. Ако е защото си допуснал грешка, това е правилно, здраво огорчение, но ако е защото ти направих забележка, тоест тъй като си станал за резил, тогава егоизмът продължава да работи в теб. Просто е сменил формата си, но продължава да си играе игрички с нас. И трето, тщеславието не ни помага в отношенията с другите. Тщеславният човек трови отношенията си с другите. Смята, че всички гледат към него, но повярвайте ми – хвалбите към тщеславния човек лесно могат да се обърнат в думи срещу него…

В капана на тщеславието лесно падат хора, които водят духовен живот. Затова трябва да сме особено внимателни! Смятаме, че тъй като не сме паднали в тежки грехове, уж сме по-добри от другите, от онези – изтерзаните, които се мъчат със своите страсти, зависимости и т. н. Но повярвайте ми, това е далеч от истината. О. Атанасий Ивиритис някога казваше, че „облажава” греха. С тези думи той не е имал предвид, че е хубаво човек да падне в грях, за да се покае, но много пъти онзи, който е вкусил от греха, престава да бъде надменен, не смята себе си за по-добър от другите и затова той може с по-голямо смирение да намери Божия път. Старецът не казва – „за да намерите пътя към Бога, вървете да грешите, за да се покаете после“, а ни казва да внимаваме, да пазим с двойна стража. Важно е не само да събираш духовни плодове, а и да ги съхраняваш. Бог от нищо не се гнуси толкова много в духовния живот, казват светите отци, колкото от егоизма.

Един човек отишъл на небето и почукал на портите на рая:

– Кой е? – попитали отвътре.
– Аз.
– Няма място за тебе!

Той отново слязъл долу на земята, където го попитали:

– Ходи ли горе?
– Ходих – отвърнал той.
– И какво ти казаха?
– Казаха ми, че няма място за мене.
– Върви пак.

Той отишъл отново и пак почукал:

– Кой е?
– Аз.

Нищо. Никакъв отговор. Отново се върнал долу и тогава някой го попитал:
– Я ми кажи, когато отидеш горе, какво казваш?
– Хлопам на врата, отвътре ме питат кой съм и казвам, че съм аз.
– Е, благословени човече, Аз-ът влиза ли някога в рая?

Когато отново похлопал на райските врати и го попитали кой е, той казал:
– Никой не е. Един изтерзан човек, най-последният от всички. Такъв съм.
Тогава раят се отворил и го приели вътре.

Важно е да знаем, че без Бога неизбежно ставаме егоцентрични, както казва о. Михаил Кардамакис, и всички други хора стават средства и оръдия за нашето тщеславие. Ако Бог отсъства от моя живот, ако за мен Той не е Владика и Цар на живота ми, тогава моето его заема Неговия трон, тронът на Христос в мене и започва да командва. Ако нямам Христос в мене, Който да ме насочва как трябва да се отнасям към другите, тогава егото ми сяда на трона на моето сърце и то започва да ми нарежда. Този път е много опасен и дано Бог не допусне да вкусим от него, а ако минаваме оттам и получаваме удари и рани по тези пътища, Бог да ни дава сили да ги преминем успешно!
Превод: Константин Константинов

 

източник:http://www.pravoslavie.bg/%D0%A7%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA/%D0%A1%D1%82%D1%80%D0%B5%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%82%D1%89%D0%B5%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE

 

 

 

Старецът Ефрем, скитоначалник на атонския скит „Свети Андрей”

Февруари 27, 2014 in Беседи, Начална страница

                                                     

 

Пребиваването в състояние на тежка, продължителна депресия свидетелства за това, че в този човек има някакъв неразкаян грях.

 

Най-много в съвременното общество е разпространен плътският грях. Падналият и изнежен човек, живеейки в този свят, е потопен в страсти, най вече в гордост и самолюбие. Тези близнаци, егоизмът и самолюбието, като лоши съпрузи, раждат страсти и заслепяват ума, за да не види Христос, Който се явява източник на духовно блаженство  и сърдечна радост. Такъв човек се намира в самоизмама и вижда целия живот в изкривено огледало. Демонът на плътския грях върши своята зла работа из целия свят и планетата отдавна се е превърнала в Содом и Гомора. Разбира се болшинството от греха се върши тайно, а не явно. Ако сега явно се извършват такива страшни плътски грехове, то представете си, какви по-страшни се извършват тайно. Който може да разбере, да разбере.

 

Да ни покрие Пресвета Богородица от този бяс и от всички други бесове! Защото Богородица – това е най-чистото и смирено Божие творение. И тя собственоръчно ни дава чистота на душата и тялото.

 

 

превод от руски със съкращения

 

източник: православие ру

 

Страстите са най-лошият тиранин

Декември 17, 2013 in Беседи, Начална страница

 

 

Предишния път говорихме за това как Бог създал човека и колко естествен бил животът на последния в рая, т. е. – в пространството, в което го поставил Господ. Адам, който излязъл от ръцете на самия Бог, притежавал всички дарове от Създателя. След това обаче дошъл грехът, който прекъснал общението на човека с Бога и всички енергии на творението започнали да се изопачават. Следват, както знаем, явяването на Бог в света, въплъщението на Бог Слово, новият Човек – Богочовекът, Който е реалност, която се преживява в пространството на Църквата. Но това, което има особено значение за един млад човек, който е в началото на духовния си живот, е да разбере какво в крайна сметка ние наричаме грях. И защо съществуват всички тези заповеди и правила, които изглеждат много пъти като ограничения за човека и неговата свобода.

 

Казахме, че делото на спасението, което Бог извършил в света с идването си, е да ни даде да разберем, че можем да се върнем обратно. И това е едно много естествено “пътуване” – трябва да се върнем там, откъдето сме паднали, за да се доближим до Бога. Основното, първото и превъзходно дело за човека в рая, била непрестанната молитва, която още се нарича вечно помнене на Бога, т.е. – постоянно богосъзерцание. Личността била единна, без вътрешно разпадане. Всички нейни сили били в хармония – умът, сърцето, волята, разсъдъкът, любовта й. Всички душевни и телесни действия били събрани в една енергия и тя била насочена именно към това – човекът да живее заедно с Бога. Този труд сега наричаме непрестанна молитва или помнене на Бога. Това няма как да се превърне в нещо фиксирано, което може да “засити” човека – ако беше нещо, което в даден момент ще ни омръзне, тогава непременно и естествено би дошъл момент, в който отдалечаването от Бога ще настъпи и дори би било оправдано. Но понеже Бог е един неизчерпаем океан от любов, удивление и духовна изненада, никога човекът, който живее близо до Него, не може да се пресити. Можем да кажем, че духовният човек дори не знае какво означава насищане с Божията любов, докато във всекидневната, плътската любов, някой често казва: “Е, обичах го в началото повече, сега вече свикнах с него и дори ми омръзна.”  При Бога това не може да се случи, затова виждате, че ангелите постоянно славословят Божеството. Също и духовните хора – макар че външният им живот тече в една привидна монотоност, те имат такава сила и в тях напълно отсъства всякакво понятие за пресищане и досада. Именно защото Бог, Който изпълва техния живот, е безкраен океан.

 

С първото падение тази енергия, това първо статукво на човека – постоянното виждане на Бога, било нарушено и умът на създанието се разпръснал и разсеял в материята. Човекът паднал и оставил Бога, започнал да се занимава с материалното, с всичко около себе си. Подчинил се на средата, материята и страстите. Всъщност започнал да служи на творението повече, отколкото на Твореца. Прекъснали се и непрестанната молитва, и богосъзерцанието, самите харизми, които Бог му дал, били изопачени. Ето как имаме появата и присъствието на страстите.

 

Тук с няколко думи трябва да кажем, че тази борба на духовните хора срещу страстите и особено срещу плътските страсти, отношенията между половете и различните връзки или телесни действия има именно този смисъл. Понеже тези прояви на човека не са били естествени при неговото сътворение, те могат да се подчинят в духовното пространство на Църквата от мисълта. Буквално – да станат осмислени, логични, да се отдалечат от своята сегашна абсурдност и нелогичност. По този начин човекът отново става господар на своите енергии и ги използва, когато има нужда. Поради тази причина и Църквата подчертава, че не се позволяват тези плътски връзки извън брака. Ако Бог е ерос, т. е. абсолютна, пълна и мощна любов, то тази любов е духовна.

 

Но и плътските връзки сами по себе си – отношенията, подчинени естествено на човека, не са зло. Те му служат и укрепват неговата връзка в законните и благословени от Бога пространства на брака. Тогава те дават на нас – на Адам, удължаване на нашия род. Лошото е, когато станат господстващи и ни подчинят. Тогава същите те отнемат свободата ни и се превръщат в страсти и грехове, стават причина за помрачаването на личността. Защото е доказано от опит, че колкото повече една страст бива удовлетворявана, толкова повече ни поробва. Ето ви една истинска тайна, която човек наблюдава всеки ден, особено в нашето време. Много пъти при изповедите на мнозина виждам колко много страдат и особено тези, които са под владичеството на тези страсти. След като правят това, което правят, то поне да бяха щастливи… Защото ако фриволните плътски връзки изпълваха личността на човека, най-малкото поне в този живот хората биха били удовлетворени и щастливи. Но днес тези грехове са толкова лесни за извършване и се повтарят до пресищане със светкавична скорост и количество, което ужасява дори и тези, които ги вършат. Някой път бройката удивлява дори и самите извършители! Но накрая се вижда, че всичко това разнебитва и съкрушава човека, на финала поробва неговата личност и го потапя в една тъмнина. Човек е склонен да опитва да се отърве с мисълта, че вършейки ги повече и повече, нещата ще спрат от само себе си. Вместо това той още повече се оковава и затъва в още по-голям мрак. Стига се дотам, че ако в крайна сметка излезе жив и цял от тази каша и достигне да започне да се подвизава, чак тогава разбира, че тези окови са смъртоносни.

 

И тогава започва борбата да скъса веригите. Факт е, че това е трудно – когато си се подчинил на страстите, не е лесно да се откъснеш от тях, защото те са най-лошият тиранин за човека. Те го поробват и не зачитат нито неговите решения, нито неговите копнежи, нито неговите страхове, въобще нищо. Когато дойде часът, в който ще действа страстта вътре в нас, тогава всичко изчезва, защото човек в буквалния смисъл е окован. Както отците правилно са изследвали, първото нещо, което поробват страстите, е умът. Когато го хванат, вече нищо не става – тялото само действа. Сякаш имаш ключове за автомобила си, но някой ги взема, отваря шофьорската врата, хваща кормилото и тръгва. И да викаш колкото си искаш: “Не тръгвай, недей!”, няма смисъл. Тръгва, взема те и тебе с него и те отвежда, защото вече се е получила страст, той е станал господар. Това, от което биваш победен, от него биваш и поробен (2 Пет. 2:19). Изпитайте върху себе си и вижте – дори малки пороци, дребни навици, лоши привички, обаче повтаряни многократно, стават страсти и човек не може да се освободи. Именно затова е нужно той да придобие едно духовно възпитание, така че да позволи на Бог да действа и да го измъкне. Защото реално само Бог може да изведе човека от това състояние. От нас се иска да дадем своята свобода, своята борба, своето намерение дотам, докъдето можем, и Бог ще се намеси и ще ни освободи.

 

Това падение на човека, прекъсването на връзката с Бога, имало като резултат и това, че умът на човека се разпръснал и той от прост и несъставен станал сложен, многосъставен. Едно иска, друго мисли, трето казва, четвърто върши, т. е. има огромно многообразие и разнобой в неговите решения. Но не само това, а и тялото ни претърпяло промяна и от прекъсването на връзката с Бога се подчинило на тлението и биологичната смърт. Затова се разболяваме и умираме. Творението понесло последиците от падението, защото и то е подчинено на него. След като праотецът на цялото творение паднал, той увлякъл със себе си всички потомци – така се появили болестите, природните бедствия, въставането на самата природа против човека – всичко това е резултат от падението. Трябва да знаете, че Бог не е създал нещо лошо или зло, а е сътворил всичко премъдро. Той е направил всичко с голяма мъдрост – когато приключил своите дела в Писанието, се казва, че Бог за всичко казал, че е много добро.

 

превод от гръцки

 

 

Разказ за блажения отец Доситей

Октомври 5, 2013 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Истински блаженият авва Доротей, като възлюбил иноческия живот в Бога, се оттеглил в киновията на отца Серида, където намерил много големи подвижници, пребиваващи в безмълвие, най-изтъкнати между които били двамата велики старци Св.Варсануфий и неговият ученик и сподвижник авва Йоан, наречен пророк, поради дара на прозорливост, който имал от Бога. На тези старци Св.Доротей предал себе си в послушание с пълно доверие и беседвал с тях чрез светия отец  Серида, а на отец Йоан пророка той и послужил. Гореспоменатите свети старци намерили за нужно преподобният Доротей да уреди болницата и, като се настани в нея, сам да се грижи за всичко в нея, тъй като братята много скърбели за това, че няма кой да се грижи за тях, когато се разболеят. И тъй, той, с Божията помощ, уредил болницата със съдействието на своя роден брат, който го снабдил с всичко, което било необходимо за обзавеждането й, защото бил твърде много христолюбив и монахолюбив човек.  И тъй, авва Доротей, както казах, с още някои благоговейни братя, служил на болните и като началник на болницата сам надзиравал всичко.  Веднъж игуменът авва Серид го повикал при себе си. Като отишъл при игумена, Доротей намерил при него някакъв младеж във военно облекло, твърде млад и красив, който бил дошъл в монастира заедно с хората на княза, които отец Серид обичал. Когато авва Доротей влязъл, авва Серид, като го отвел настрана, му казал: „Тези хора доведоха при мене този младеж и ми казаха, че той иска да остане в манастира и да стане монах, но аз се страхувам да не би той да е от хората на някой велможа и ако е откраднал нещо или е извършил друго нещо подобно и иска да се скрие и ние го приемем, ще пострадаме, защото нито облеклото му, нито видът му указват на човек, който желае да стане монах.”  Този младеж бил сродник на някой войвода, живял сред наслаждение и разкош (защото сродниците на такива велможи винаги живеят в голяма наслада) и никога не чувал словото Божие. Веднъж някой от хората на войводата разказали в присъствието на младежа за светия град (Йерусалим). Като чул това, той пожелал да види тамошната светиня и помолил войводата да го изпрати да посети светите места. Войводата, като не искал да го наскърбява, намерил един свой близък приятел, който щял да пътува в ония места и му казал: „Стори милост, вземи този младеж със себе си, да види светите места.” Другият приел младежа, отнасял се внимателно с него и го канил да се храни заедно с него и жена му.

 

И тъй, като стигнали светия град и като се поклонили на светите места, те посетили и Гетсимания, дето имало изображение на страшния съд. Когато младежът се спрял пред това изображение и го разглеждал с внимание и удивление, той видял една прекрасна жена, облечена в багреница, която стояла близо до него и му обяснявала мъката на всекиго от осъдените, като добавяла още някои наставления от себе си. Младежът, като слушал това, бил изумен и учуден, защото както казах, той никога не бил слушал нито словото Божие, нито какво е съд. И тъй, той казал на жената: „Госпожо, какво трябва да направя, за да се избавя от тези мъки?” Тя му отговорила: „Пости, не яж месо, моли се често и ще се избавиш от мъките.” Като му дала тези три заповеди, багреноносната жена станала невидима и повече не му се явила. Младежът обходил навсякъде наоколо да я търси, предполагайки, че това е (обикновена) жена, но не я намерил, защото това била Светата Мария Богородица.  От тогава този младеж пребивава в умиление и пазил трите заповеди, които му били дадени. А приятелят на войводата, като видял, че той (младежът) пости и не яде месо, скърбял поради това за войводата, тъй като знаел, че последният особено много се грижи за този младеж. Войниците, които били с тях, като видели, че той постъпва така, му казали: „Младежо, това което вършиш, не е прилично за човек, който иска да живее в света; ако искаш да живееш така, иди в манастир и ще спасиш душата си.” А той, като не знаел нищо от божествените неща, нито що е манастир, но спазвайки само онова, което чул от Жената, им казал: „Водете ме дето знаете, защото аз не зная де да отида.” Както казах, някои от тях били близки на авва Серида и като отишли в манастира, завели и младежа там. И когато аввата изпратил блажения Доротей да поговори с него, авва Доротей го разпитал и констатирал, че младежът не може да му каже нищо друго, освен: „Искам да се спася”. Тогава Доротей отишъл при аввата и му казал: „Ако искаш да го приемеш, не се страхувай от нищо, тъй като в него няма нищо лошо.” Аввата му казал: „Стори милост, вземи го при себе си за негово спасение, защото аз не искам той да бъде между братята.” Авва Доротей, поради благоговение, дълго се противил на това, като казвал: „По-горе от моите сили е да приема върху себе си чиято и да е тежест и не е по моята възможност.” Аввата му отговорил: „Аз нося и твоята и неговата тежест, ти за какво скърбиш?” тогава блаженият Доротей му казал: „Щом ти си решил това така, съобщи за това на стареца1), ако обичаш.” Аввата му отговорил: „Добре, ще му кажа.” И той отишъл и казал за това на великия старец. Старецът казал на блажения Доротей: „Приеми този младеж, защото чрез тебе Бог ще го спаси.” Тогава той го приел с радост и го настанил при себе си в болницата. Името на младежа било Доситей.

 

Когато станало време да се хранят, авва Доротей му казал: „Яж до насита, само ми кажи, колко си изял.” Той дошъл и му казал: „Изядох един хляб и половина, а хлябът беше четири литра”2) . Авва Доротей го запитал: „Доситее, това достатъчно ли ти е?” Той отговорил: „Да, отче, достатъчно ми е.” Аввата го запитал: „Не си ли гладен, Доситее?” Той му отговорил: „Не, владико, не съм гладен.” Тогава авва Доротей му казал: „Следващият път изяж един хляб, а другата половина раздели на две части, изяж едната четвърт, а другата четвърт раздели на две и изяж едната половина.” Доситей постъпил така. Когато авва Доротей го запитал: „Гладен ли си, Доситее?”, той отговорил: „Да, отче, малко съм гладен.” След няколко дни пак му казал: „Как си, Доситее, още ли си гладен?”, той му отговорил: „Не, отче, добре съм, с твоите молитви.” Аввата му казал: „Остави и другата половина на четвъртинката.” Той изпълнил и това. Пак след няколко дни (авва Доротей) го питал: „Как си сега, (Доситее), не си ли гладен?”, той отговорил: „Добре съм, отче.” Аввата му казал: „Раздели и другата четвърт на две и изяж половината, а другата половина остави.” Той постъпил така. И така, с Божия помощ, малко по малко, от шест литра, а литърът има дванадесет унции 3), той достигнал до осем унции, т.е.шестдесет и четири драхми4). Защото и употребяването на храната зависи от навика.

 

Този младеж бил тих и опитен във всяка работа, която му била възлагана. Той бил болногледач в болницата и всеки от болните получавал от него успокоение, защото той вършил всичко с усърдие. Ако му се случвало да се разсърди някому от болните и да му каже нещо гневно, той оставял всичко, отивал в селарната (склада) и плачел. И когато другите служители от болницата искали да го утешат и той оставал неутешим, те отивали при отца Дротея и му казвали: „Отче, стори милост, иди и узнай, какво се е случило с този брат: той плаче и ние не знаем защо.” Тогава авва Доротей отивал при него, намирал го да седи на земята и да плаче и му казвал: „Доситее, какво става с тебе, защо плачеш?” Доситей отговарял: „Отче, прости ми, аз се ядосах и говорих лошо с моя брат.” Отецът му отговарял: „Доситее, ти се гневиш и не се срамуваш за това и обиждаш брата си? Нима не знаеш, че той е Христос и че ти оскърбяваш Христа?” Доситей навеждал глава, плачел и нищо не отговарял. И когато авва Доротей виждал, че той достатъчно е плакал, казвал му тихо: „Бог да ти прости. Стани, от сега нататък ще сложим начало (на нашето поправяне). Нека се постараем за това и Бог ще помогне.” Като чувал това, Доситей веднага ставал и радостно бързал към своето послушание, като че наистина от Бога е получил прошка и вест. По този начин служащите в болницата схванали неговия навик и когато го виждали да плаче, казвали: „Нещо се е случило с Доситея, той пак е съгрешил в нещо”, а на блажения Доротей казвали: „Отче, иди в склада, там ти имаш работа.” И когато той влизал и намирал Доситея да седи на земята и да плаче, той се досещал, че Доситей е казал някому лоша дума. И му казвал: „Какво има, Доситее, или ти пак оскърби Христа, или пак си се разгневил, не се ли срамуваш, защо не се поправяш?” А Доситей продължавал да плаче. И когато (авва Доротей) пак виждал, че той е плакал до насита, той му казвал: „Стани, Бог да ти прости! Сложи пак начало и се поправи най-после”. И Доситей веднага с вяра забравял тъгата и отивал на работа. Той много добре обслужвал болните и имал такава свобода в изповядване на помислите си, че често, когато оправял леглата и виждал, че блаженият Дротей минава близо, той му казвал: „Отче, отче, моят помисъл ми казва: ти добре оправяш леглата”. А авва Доротей му отговарял: „О, удивление! Ти стана добър раб, отличен болногледач5), но добър монах ли си?”

 

Авва Доротей никога не му позволявал да се пристрастява към какъвто и да е предмет, или към каквото и да било. Доситей приемал с вяра и любов всичко, което той му казвал и усърдно го слушал във всичко. Когато имал нужда от дреха, авва Доротей му давал (сам да си я ушие) и той си я ушивал с голямо старание и усърдие. И когато той бивал готов с дрехата, блаженият го повиквал при себе си и му казвал: „Доситее, уши ли дрехата?” Той отговарял: „Иди и я дай на еди кой си брат, или на еди-кой си болен”. Доситей отивал и я давал с радост. (Блаженият) пак му давал друга и когато той я ушивал и завършвал, казвал му: „Дай я на този брат”; той я давал веднага и никога не скърбял, не роптаел и не казвал: „Винаги, когато ушивам и старателно приготвям дреха, той ми я отнема и я дава другиму”, но изпълнявал с усърдие всичко добро, което слушал.

 

Веднъж някой от изпращаните на послушание вън от манастира донесъл много красив нож. Доситей го взел и го показал на отца Доротея с думите: „Еди-кой си брат донесе този нож и аз го взех, ако разрешиш, за болницата, защото е хубав”. Блаженият Доротей никога не доставял за болницата нищо красиво, но само онова, което е нужно. И (затова) казвал на Доситея: „Покажи ми го, да видя хубав ли е?” Той му го подал, казвайки: „Да, отче, хубав е”. Аввата видял, че ножът наистина е хубав, но понеже не искал Доситей да се пристрасти към какъвто и да е предмет, не му позволил да го носи, а му казал: „Доситее, нима ти е приятно да бъдеш раб на този нож, а не раб на Бога? Или ти е приятно да свържеш себе си чрез пристрастяване към този нож? Или не се срамуваш, като желаеш да те притежава този нож, а не Бог?” Като слушал това, Доситей не подигал глава, а гледал в земята и мълчал. След като го смъмрил достатъчно, накрая авва Доротей му казал: ”Иди остави ножа в болницата и не се докосвай до него никога”. И Доситей така се пазил да не се докосва до този нож, че не смеел дори да го подаде другиму и когато другите служители го взимали, той единствен не се докосвал до него. И никога не казвал: „Аз не съм ли като тях!?”, но изпълнявал  радост всичко, което слушал от своя отец. Така прекарал той времето на своето кратко пребиваване в манастира, защото той живял там само пет години и умрял като послушник, като никога в нищо не изпълнил волята си и не сторил нищо по пристрастяване. Когато се разболял и започнал да храчи кръв (от което и умрял), чул от някого, че рохките яйца са полезни за ония, които храчат кръв; това било известно и на блажения Доротея, който се грижил за лекуването му, но поради улисаност в работа не си спомнил за това лечебно средство. Доситей му казал: „Отче, искам да ти кажа, че чух за едно нещо, полезно за мене, но не искам да ми го дадеш, защото помисълът за него ме безпокои”. Доротей му отговорил (на това): „Кажи ми, чедо, кое е това нещо?” Той му отговорил: „Обещай ми, че няма да ми го дадеш, защото, както казах, мисълта за него ме смущава”. Авва Доротей му казал: „Добре, ще постъпя както ти желаеш”. Тогава болният му казал: „Аз чух от някой, че рохките яйца са полезни за ония, които храчат кръв, но за Бога, ако желаеш, което не си ми дал по-рано сам, не ми го давай и сега, заради моя помисъл.” Аввата му отговорил: „Добре, ако не искаш, аз не ще ти дам, само не скърби”. Вместо яйца, той се стараел да му дава други полезни лекарства, щом Доситей заявил, че помисълът относно яйцата го смущава. Ето как той се подвизавал да отсича своята воля, дори и в такова болестно състояние.

 

Той винаги помнил Бога, защото (авва Доротей) го научил постоянно да казва: „Господи, Иисусе Христе, помилвай ме” и „Сине Божи, помогни ми” и той винаги произнасял тази молитва. А когато болестта му доста се усилила, блаженият му казал: „Доситее, имай грижа за молитвата, внимавай да не се лишиш от нея”. Той отговарял: „Добре, отче, (само) моли се за мен”. Когато станал още по-зле, (блаженият) му казал: „Доситее, продължаваш ли да се молиш както по-рано?” Той му отговорил: „Да, отче, с твоите молитви”. Когато станал още по-зле и болестта му се усилила дотолкова, че го носили на чаршаф, авва Доротей го запитал: „Доситее, как е молитвата?” Той отговорил: „Прости, отче, повече не мога да се моля”. Тогава авва Доротей м указал: „Остави молитвата, само помни Бога и си Го представяй че Е пред тебе”. Силно страдащ, Доситей съобщил за това на великия старец – Св. Варсануфий, казвайки: „Отпусни ме, не мога повече да търпя”. Старецът му отговорил: „Търпи, чедо, защото близо е Божията милост”. А блаженият Доротей, като гледал, как силно страда той, скърбял за това, страхувайки се да не би да се е умоповредил. След няколко дни Доситей пак съобщил за себе си на стареца, казвайки: „Владико мой, не мога повече ( да живея)”. Тогава старецът му отговорил: „Чедо, иди с мир, представи се пред Светата Троица и се моли за нас”.

 

Като чул тоя отговор  на стареца, братята започнали да негодуват и да казват: „Какво особено е направил той, или какъв подвиг извърши, та да чуе тези думи?” Защото те наистина не видели Доситея да се подвизава особено, или да се храни през деня, както правили някои от братята, или да бодърства преди бдението, не, той и за самото бдение не ставал пръв; също не видял той да има особено въздържание, но, напротив, забелязвали, че ако случайно от болните оставало сос, или глави от риби, или друго нещо, той го изяждал. А, както казах, там имало монаси, които дълго време се хранили през деня и удвоявали своето бдение и въздържание. Те именно, като чули, че старецът изпратил такъв отговор на един младеж, който прекарал в манастира само пет години, смутили се, без да знаят делата му и неговото несъмнено послушане във всичко, че той никога в нищо не бе изпълнил своята воля, че ако се случело понякога блаженият Доротей да му каже нещо на смях (и като че ли заповядва), той бързо изпълнявал всичко, без да разсъждава. Например, отначало по навик, той говорел високо. Блаженият Доротей веднъж му казал на шега: “Доситее, ти имаш нужда от вукократ! 6) Добре, иди и вземи вукократ7)”. Като чул това, той отишъл и донесъл чаша вино и хляб и ги подал на аввата, за да получи благословение. Авва Доротей, недоумявайки, погледнал учудено и казал: „Какво искаш”? Той отговорил: „Ти ми заповяда да взема вукократ, дай ми благословение”. Тогава Доротей му казал: „Неразумни, тъй като ти викаш като готфите, които викат, когато (се напият) и се разсърдят, затова и аз ти казах: Вземи вукократ, защото говориш като готф”. Доситей, като чул това, поклонил се и върнал обратно донесените неща.

 

Веднъж той отишъл пак да попита (авва Доротeй) за едно изречение от Св.Писание, тъй като, поради своята чистота, той започнал да разбира Св.Писание,  а блаженият Доротей не искал той да се отдава на това, но да се запази чрез смирение. И когато Доситей го запитал, той му отговорил: „Не зная”. Но Доситей, като не разбрал (намерението на своя отец), пак отишъл и го запитал за друга глава. Тогава Доротей му казал: „Не зная, иди и попитай отца игумена” и Доситей отишъл при игумена, без ни най-малко да разсъждава. Авва Доротей предварително казал на игумена: „Ако Доситей дойде при тебе, за да те пита нещо от Св.Писание, ти го понабий леко”. И когато той отишъл и запитал (Игумена), онзи започнал да го изтиква из стаята, казвайки: „Защо не седиш спокойно (в келията си) и не мълчиш, когато нещо не знаеш? Как смееш да питаш за такива работи? Защо не се погрижиш за твоята нечистота?” Като му казал още някои неща, игуменът го отпратил, като му ударил и две леки плесници. Доситей се върнал при авва Доротея, показал му бузите си, още червени от ударите, и казал: „Ето, аз получих каквото исках”. Но не му казал: „Защо ти сам не ме вразуми, а ме изпрати при отца (игумена)?” Той не казал нищо такова, но приемал с вяра всичко (което неговият отец му казвал) и го изпълнявал без да разсъждава. Когато питал авва Доротея за някакъв помисъл, той с такова довери приемал отговорите и спазвал всичко така, че втори път вече не питал (стареца) за същия помисъл.

 

И тъй, както казах, като не разбирал това чудно нещо, някои от братята негодували за това, което великият старец казал на Доситея. И когато Бог пожелал да яви славата, приготвена за светото послушание на Доситея, а също и дара за спасение на душите, които имал блаженият авва Доротей, макар да бил още ученик, като се сподобил така вярно и бързо да упъти Доситея към Бога, тогава, скоро след блажената кончина на Доситея, случило се следното: един велик старец, дошъл от друго място при живущите там ( в киновията на авва Серида) братя, пожелал да види починалите свети отци от това общежитие и се помолил на Бога да му открие за тях. И ги видял всички заедно, стоящи като в хор, а сред тях имало един младеж. Старецът след това попитал: „Кой е онзи младеж, когото видях сред светите отци?” и когато описал чертите на лицето му, всички разбрали, че това е Доситей и прославили Бога, удивлявайки се, от какъв живот и от какво минало, до каква висота той се е сподобил да достигне за толкова кратко време затова, че е бил послушен и е отсичал своята воля. За всички тия неща нека въздадем слава на човеколюбивия Бог, сега и всякога и во веки веков. Амин.

1) На великият старец Варсануфий

2) Литър съдържа около три четвърти фунта (фунт=409 грама)

3)  Унция=30грама

4) драхма=3грама

5) заимствано от житието на преподобния в Чети-Минея (19 ІІ) и гръцкия текст, а в славянския превод това място се чете така: беше добър раб, добър работник си, но добър монах ли си?

6) „Вукократ” значи хляб и вино

7) В слав.: „имам и длан на гърба”

 

Духовни опасности

Септември 9, 2013 in Беседи, Начална страница

 

 

Мъдрият кормчия на кораба на Църквата Христос ни води много сигурно към тихото пристанище на спасението, към Неговата прегръдка. Нашето пътуване сред множество вълни на морето на настоящия живот, с построените от нас кораби на собствените ни желания, идеи и мъдрувания често пъти става мъчително, забавя се много, изморява ни и се блъскаме в опасни подводни скали, които искат да ни разбият, да ни забавят, да ни накарат да възнегодуваме и  да кажем: не е за нас това пътуване, добре ни е  тук в изоставения остров, където си почиваме. . .

 

Съществуват хора, които се оправдават и смятат, че са си добре и там, където се намират, безразлични са и не се интересуват – по много причини – да потърсят конкретна цел и прицел. Те са тези, които намират смисъл в изчерпването във всекидневието и  удовлетворението, че не се различават от мнозина други и по някакъв начин се задоволяват с посредствеността. Има и такива, които не се задоволяват никога и с нищо.  Има и такива, които са останали в буквата на закона, дори и на Писанието, и бидейки фанатични, постоянно съдят всичко с такава жестокост, която никога не са използвали за себе си и дори не помислят, че трябва някога да  използват. Има и такива, които се чувстват спокойни в  своята доброта, благородство, знание и отморяват, ако могат да отморят, в един ялов хуманизъм и в  - по-малко или повече – познат егоизъм, който ги прави автономизирани, мислейки си, че са щастливи, индивидуалисти на самодостатъчността на комфорта. Има и такива, които изопачават смирението и го отъждествяват със злочестието, а наивността с простотата, и  глуповато настояват за чудо или не настояват търпеливо в молитвата, смятайки Бога за глухоням,  без изобщо да потърсят по-дълбоко в себе си, да не би  някъде те да имат вина, както и техните вкоренени страсти, и  са запушили своя слух.

 

Разбираме, че е нужно сериозно, строго, честно, искрено, внимателно, усърдно, постоянно и вежливо третиране на нашето аз. Нито ние да го мамим, нито то да ни мами. Сериозно означава отговорно, а не повърхностно. Строго означава смело, героически, аскетически, но не безразсъдно и жестоко. Честно означава със страх Божий и знание, давайки на нашето аз само честта, която заслужава и подобава. Искрено означава истинно и автентично, с подобаваща любов.  Внимателно означава без  крайности, закъснения, оправдания, пропуски и коварства.  Усърдно означава търпеливо, с изкуство, а всичко това постоянно и с мъдростта на великата добродетел на разсъдителността.

 

В духовния живот често се случва да  падаме в примката на нашето собствено аз. Стремим се максимално да протектираме себе си с особено внимание, за да не се изложим в очите на другите, друг път изобщо не познаваме себе си, занимавайки се с хиляди други неща, сякаш става въпрос не просто за чужд, а за смъртоносен враг (т.е. собственото ни аз).  Друг път се объркваме неприятно и трудно излизаме от това състояние, смесвайки смирението със смиренословието, което според св. Йоан Златоуст е по-лошо от гордостта. Или следваме смирението като украса, което ни украсява и заради което другите ще ни обръщат внимание и обичат, а не като борба за уподобяване на смиряващия се Господ.  Тоест по този начин се подвизаваме за по-голямото разкрасяване на нашето его. Сякаш събираме само бодлите на розата. Така губим радостта на духовния живот и се чудим защо Бог не ни се открива, защо нашата молитва не бива чута, защото нашият духовник не ни разбира, защо хората не ни обръщат внимание. Смиреният дух, автентичният дух  винаги включва в себе си внимателно и полезно самоукоряване, което естествено не нарушава вътрешния  мир вследствие на справедливите или несправедливи забележки на другия спрямо нас.

 

Много е опасно коварното и трудно  скриващо се фарисейство на „смирението”, за което е необходима много борба, за да бъде разпознато и да се поправи.  Една анемична вяра и едно свръхемично себелюбие води до тези действително изопачени състояния, където човек говори, но дълбоко не признава силата на своето безсилие. . .

 

В духовния живот понякога става това, което става в светския живот. Хората не се задоволяват с това, което имат, а с това, което нямат, с това, което имат другите, и в своята агония да го придобият по всякакъв начин, губят и малкото, което са имали. Тези лукави рисковани игри са много опасни, за да не кажем движени от сатаната, така че човекът, постъпвайки повърхностно в духовен аспект, вместо да спечели, той губи. Не всичко е за всички. Ние сме призвани към дълбоко познание на възможностите на нашите граници, към богоблагодатно себепознание.  Не трябва лесно да се сравняваме с другите. Нашето покаяние трябва да бъде трайно, възходящо, да възраства и да ни прави по-искрени и снизходителни. Покаянието ни преобразява, не ни изолира, макар и да сме сами в пустинята. Съзнанието за греховността не ни кара да мразим този, който е съгрешил, и не ни изпълва с вини, а напротив, кара ни да се молим за него, за другия, грешния,  Бог и него да помилва.  Никога не мразим грешника, а греха, по думите на мъдрия и милостив св. Йоан Златоуст.

 

Схоластичното изследване на случаите на провинение показва неуспяло или незряло покаяние. Вината  е израз на крясъците на смачкания егоизъм, а не на радостотворната скръб на истинско покайващото се сърце.  Дългът към тези, които сме огорчили, и много повече към Бога, чрез нашите грехове не се изплаща с тежкия стрес на вините, а с охотното откриване на нашите абсурди пред духовния отец и така бавно и стабилно човекът, който има искреното покаяние, чувства, че само дължи и никой не му дължи. Възроденият вярващ  човек  не е нещастен длъжник, който нервно чака на опашката на някаква каса да плати и да приключи, а целият негов живот е радостно принасяне и жертва на Този, Който му е принесъл всичко, неговия Господ и Бог.

 

Духовната недоученост също е много опасна. Тя не ни прави охотни ученици в училището на Църквата, а всеохотни учители.  Все повече намаляват тези, които слушат, а всички искат постоянно да говорят и  настоятелно и търпеливо издирват внимателни слушатели.  Склонността към поучаване понякога съществува и в часа за молитва и за Тайнството Изповед. Ние по схоластичен начин ще кажем на Бога какво точно трябва да направи с нас. Не Му задаваме въпроси, а знаем отговорите и решенията. Просто търсим Неговата пряка намеса.  Също и при духовника: така хубаво, както му представяме нещата и по начина, по който му ги излагаме, очакваме едно Да! или едно Не! и нищо по-различно от това, което сме избрали и решили. Искаме само уверение  и потвърждение, за да казваме, че имаме и благословение.  Излишно е да казваме, че още сме много далеч от мирния дом на смирението.

 

В Христовата Църква не искаме да се отличаваме пищно, за да привличаме внимание, да се движим като индивиди, а не като личности, да ни казват, че сме изключителни или да ни смятат за важни; това със сигурност не е целта. Ако тази мисъл се крие в нас, тогава изобщо не вървим добре.  Радостта, която Бог дава на верните, които изпълняват волята Му от сърце, без любопитните, критиците и клюкарите да ги усещат, е безкрайно голяма и дарява на човека  храна за години напред. Това естествено не означава, че трябва да се страхуваме от другите, да се изолираме, и да ставаме аристократи и перфекционисти. Дори лукавият може да впримчи подвижника по хлъзгавия път на стремежа към перфекционизъм, чиято страст се вижда ясно, когато това се върши за лично изтъкване или за изобличаване на другите. Перфекционизмът подсигурява на своите фанатичните любители положението на юридически съветници на Бога или спасители на Църквата, поразявайки безмилостно другите. И така  вместо смирено да поразяваме лукавия, той гордо поразява нас.

 

Небратолюбивото отношение прекрасно „фотографира” и ясно показва духовната нищета. Аскетическата градина се обработва само с тор, вода, въздух и светлината на слънцето на любовта. Всяко едно презрение към другия, дори един крив поглед, казва един светогорски старец, е черта за липса на възвишена духовност.  Това не рядко може да стане и в християнски общности,  в семейства, между духовни братя и дори в манастирите. Там е нужен голям духовен опит, знание и разсъдителност на духовните наставници, за да подпомогнат трудноразрешими ситуации. Също така братолюбивото отношение не означава да се галят страстите, взаимоотношенията да стават лицемерни, да се развива само ялова любов на думи без себеизпитване, внимание и сериозност. Строгостта не отхвърля любовта.  Излизането на първосъздадените хора от рая не било последица от някакъв наказващ Бог, а бунтовниците на Едемската градина се отрекли от Господа на градината чрез престъпването на Божията заповед. Когато духовният отец ни дава епитимия, това не означава, че не ни обича, а защото истински ни обича, иска да ни покаже величината на греха, незрялостта на покаянието, богатството на благодатта, а не  за да ни яви един отмъстителен бог, Който ни очаква, за да ни накаже.

 

Духовно автономизираният човек сам си предава ценност и стойност, като  стресиращо  контролира себе си и постоянно се опитва да се рекламира, любувайки се на себе си. Вярващият обаче винаги се самоизобличава и вътрешно бива известен за истинността и чистота на своето преживяване, без да се сравнява с другите и без да предизвиква или да умолява за каквато и да е похвала от тяхна страна. Последователността на неговия живот потвърждава неговия оптимизъм и държи неговия ум в ада и той не се отчайва, както св. Силуан Атонски  чул Христос да му казва, отговаряйки на неговата блага тревога.  На истински вярващия човек  принадлежи сладкият мир на сърцето, който идва от отсъствието на празноти и пропуквания, както и   равновесието, прямотата, точността, истината и любовта. Ако човекът не е мирен, не може да бъде мироносец и миротворец, след като по думите на св. Серафим Саровски трябва да имаш мир, за да го предадеш и ако имаш мир, цялото творение ще ти се подчини и хиляди хора ще се спасят.

 

превод от гръцки

 

 

 

Как да се избавим от страстите

Април 24, 2013 in Начална страница, Отечески съвети




- Отче, защо страдам от постоянно преяждане?

- Защото това е твоето слабо място. Дяволът напада по-слаба застава, добре защитените не ги докосва. „Ако ми се отдаде да превзема тази застава – си казва той – след това една след друга ще превзема и другите”. Затова слабото място трябва добре да се укрепява.

- Виждайки своите страсти аз съвършено се изгубвам.

 

- Не се губи и не се страхувай. Една след друга смело побеждавай своите страсти, започвайки с най-главната. В началото е полезно да не се разсъждава много, а да се хващат и изтребват най-грубите и най-забележимите. Когато започнат да изсъхват дебелите корени на главните страсти, то заедно с тях ще изсъхват и по-тънките коренчета. Следователно, изкоренявайки голямата страст, заедно с нея изкореняваш и другите, по-малките.

- Отче, защо макар и постоянно да решавам да започна сериозна борба със страстите, така и нищо не правя.

- Защо се захващаш с всичко наведнъж? Страстите, както и добродетелите, съставят една верига. Една страст следва друга и една добродетел е съединена с друга добродетел, като вагоните в композиция. Ако ти започнеш известно време да се бориш с една страст и да насаждаш в душата противоположната на страстта добродетел, то накрая ще преуспееш. И заедно с победената страст ще се избавиш и от другите страсти, в тебе ще се развият противоположните им добродетели. Да кажем, че ти завиждаш. Ако се бориш против завистта и насаждаш в себе си любов, доброта, то побеждавайки завистта, едновременно ще се освободиш от гнева, осъждането, злобата, лошата печал.

- Отче, по-добре ли е да се отсичат изведнъж страстите и лошите навици или да се избавяме от тях постепенно?

- По-добре е, ако можеш, да ги отсечеш изведнъж, иначе те ще растат. Тук не трябва да се чака. Когато човек преминава ручей, особено зимата, той се старае да премине на другия бряг колкото може по-бързо, за да не замръзне. Ако го стори бързо, това няма да се случи. Когато обяздват конете, с едно рязко движение дърпат юздата, така и при изкушенията.

- Отче, авва Исаак Сирин казва: „Безстрастието се състои не в това да не усещаш страстите, а в това да не ги приемаш в себе си”. Може ли безстрастният човек да се смущава от страстите?

- Може. Дяволът не спира да изкушава човека, но ако самият човек не приема вражеските внушения, тогава сърцето му се очиства и в него се поселва Христос. Сърцето му се превръща в пещ, в „неопалима къпина”, след това каквото и да попадне в него – всичко изгаря.

 


Нужно е да посадим, за да направи Бог да поникне



- Отче, всеки ден си казвам: „От утре ще започна да се моля и да се поправям”, но всичко остава по старому.

- В началото поставяй Бога, казвай: „С Божията помощ аз ще се старая да се поправя”, тогава Господ ще помогне. Това, че искаш да се изправиш, означава, че приемаш помощ. Молиш Бога за помощ и Той се скланя към теб. Правиш малкото, което можеш и вървиш напред. Кой от хората, виждайки как малкото детенце, със своите ръчички се опитва да премести голям камък, няма да отиде, за да му помогне? Така и Бог, виждайки твоето малко усилие, ще ти помогне да победиш.

Някои, макар сами да не прилагат никакви усилия към поправяне, казват: „Христе мой, в мене има тези страсти. Ти можеш да ме избавиш от тях. Избави ме”. Как Бог да помогне тук? За да помогне Господ, трябва и самият човек да се постарае. Има неща, които ние трябва да свършим, за да ни изпрати Бог помощ. Не може човек да получи помощ, ако сам не иска да си помогне.

Понякога ние се опитваме да придобием благодатта и Божиите дарове по някакъв магически способ. Мислим, че без борба ще се сдобием с някаква добродетел и даже ще станем светии. Но, за да даде нещо Бог ние трябва да поработим. Как може да ни даде нещо без труд? Как е казано в тропара? „Облагородил си безплодната пустиня”. Бог дава дъжд, размеква земята, но ние трябва да обработим своето поле. Земята е готова, но трябва да хвърлим жито и да го засеем. Каквото посеем, това и ще пожънем. Ако не изореш как ще засееш? А ако не засеем, какво ще чакаме?

Затова не трябва да питаме, какво може да направи Бог, а какво мога да направя аз. В Христовата банка процентите са много високи. Но ако нямаме сметка в тази банка, как ще получим нещо от там?

 


Неиздавания на български “Слова том V, Страсти и добродетели”
източник: http://ni-ka.com.ua/index.php?Lev=paisiy

Виждането на страстите

Април 11, 2013 in Начална страница, Отечески съвети





- Отче, измъчват ме страсти.

- Чувстваш, че в теб живеят страсти?

- Понякога чувствам.

- Това е добре. Когато човек разбира, че го борят страсти, той се смирява. А където е смирението, идва Божията благодат.

- Но все пак ме огорчава това, че постоянно греша.

- Радвай се, че допускаш грехове; в тебе има гордост, а те те смиряват. „Боже мой, – си казвай – виж ме каква съм. Помогни ми. Ако не ми помогнеш, аз нищо не мога да направя”. Не се отчайвай. Когато ние допускаме пропуски, се открива нашият истински вътрешен човек, ние познаваме себе си и се стараем да се поправим. Това ни показва правилния път и ни освобождава от илюзиите. Аз се радвам, когато се проявява някаква моя слабост, когато страстите излизат навън. Ако те не се проявяваха, аз бих си мислил, че съм достигнал святост, а в същото време семената на страстите тайно биха живели в моето сърце. Така и ти, когато се разгневиш и паднеш в осъждане е естествено да са разстроиш, но има повод и за радост – проявила се е твоята слабост, а това означава, че ще се бориш, за да се избавиш от нея.

- Отче, когато страстта не се проявява известно време, означава ли, че я няма?

- Ако в тебе живее страстта, тя ще се прояви в определен момент. Затова, ако знаеш, че имаш страст, бъди внимателна. Например, ако знаеш, че до твоята килия живее змия, излизайки от вратата, ти всеки път ще гледаш да не е изпълзяла да те ухапе. Не е страшно, когато знаеш, че наблизо има змия и чакаш момент да я убиеш, щом излезе; страшно е, ако ти вървиш безгрижно и нищо не подозираш, а тя изведнъж се хвърли върху тебе и те ухапе. С това искам да кажа, че когато човек не следи за себе си и не знае своите страсти, той е в опасно състояние. Но когато знае какви страсти има в него и се бори с тях, тогава Христос му помага да ги изкорени.

- Отче, може би аз трябва просто да се подвизавам и да не се притеснявам от това, дали съм се поправила или не. Навярно моето изправление зависи не от мене, а от Бога.

- Да, подвизавай се и всичко предоставяй на Бога, но и се вглеждай в себе си, за да знаеш къде се намираш и какво става с тебе. Лекарят първо се старае да открие причината за температурата при болния, след това определя какво лекарство да му даде, за да я снижи. От момента, в който човек започне да вижда своите недостатъци, в него трябва да се появи благо безпокойство, което да го подтиква към борба за изправление. Аз гледам в себе си и виждам, че имам тези недостатъци. Подвизавам се и анализирам своето състояние: „До вчерашния ден в мен имаше тези неща. От кои от тях се избавих? На какъв етап от борбата се намирам?” След това се обръщам към Бога: „Боже мой, аз правя каквото мога, помогни ми да се изправя, защото сам не мога”.

- Отче, може ли човек да не вижда своите страсти?

- Ако човек е чувствителен, то Бог не позволява изведнъж да познае своите страсти, защото дяволът изкушава възприемчивия човек и се старае да го доведе до отчаяние. „В тебе има такава страст, – казва му той, – защо направи това и това? Ти няма да се спасиш”. Така човек може да стигне и до психиатрия.

 



Гордостта е опора на страстите


- Когато човек се подвизава много години и не чувства никакъв прогрес, какво означава това?

- Ако не виждаме преуспяване в подвига – значи нямаме трезвение или Бог не допуска да вървим напред, за да не се възгордеем и да не се повредим.

- Отче, на мен ми се струва, че с всеки ден ставам по-лоша и по-лоша, какво ще стане с мен?

- В духовния живот има три етапа. На първия Бог дава на човека бонбони и шоколад, зaщото вижда слабостта на душата и нейната потребност от утешение. На втория – отнема малко Своята благодат с възпитателна цел, за да осъзнае човек, че без Божията помощ не може да направи и най-малкото нещо. Така в него се ражда смирение и той чувства необходимостта във всичко да прибягва към Бога. Третият етап е едно постоянно равно добро състояние. Ти се намираш между втория и третия етап; отиваш малко напред, забравяш своята немощ, Христос отнема благодатта и ти оставаш с нищо, отново започваш да усещаш своята немощ и да идваш на себе си. Ако ми бе казала, че колкото отиваш напред, толкова по-добре ставаш, това би ме изплашило – значи в тебе има гордост. Но сега, когато казваш, че ставаш по-зле и по-зле, то се радвам, защото виждам, че при тебе всичко е наред. Не се страхувай; колкото по-напред се придвижва човек, толкова по-отчетливо вижда своите недостатъци и несъвършенство, а това е прогрес.

- Отче, може би Бог не чува когато Го моля да ме избави от страстите?

- Нашият Бог да не е Ваал? Той ни чува и ни помага. Може би ти не чувстваш Неговата помощ? Но виновен в това не е Бог, а самата ти, защото с твоята гордост прогонваш Неговата помощ. Ако няма опасност тази помощ да стане повод за превъзнасяне, не е възможно Бог да не помогне. Благият Господ иска ние да се избавим от страстите, но ако в нас има гордост или предразположеност към гордост, Той не ще помогне, за да не си помислим, че сме ги победили със своята сила.

Затова, когато ние от цялото си сърце просим Бог да ни помогне да се избавим от някоя страст и не получаваме помощ, тогава трябва да разберем, че зад нашата страст стои друга, по-голяма страст – гордостта. Тъй като ние не я виждаме, Бог допуска да оставаме в тази страст, която виждаме, например преяждане, празнословие, гняв и т. н., за наше смирение. Когато ние поради честите падения намразим своите страсти, познаем своята немощ и се смирим, тогава ще получим помощ от Господа и ще започнем стъпало по стъпало да се изкачваме нагоре по духовната стълба


 

 

Неиздавания на български “Слова том V, Страсти и добродетели”
източник: http://ni-ka.com.ua/index.php?Lev=paisiy



Борбата със страстите

Април 2, 2013 in Начална страница, Отечески съвети





- Отче, какво е просил Давид от Бога, когато е казъл: „с властния Дух ме утвърди” (Пс.50 :14)

- Давид е молел от Бога дар на ръководство, тъй като той управлявал хората. Но „властен Дух” е необходим на всеки човек, за да управлява самия себе си, а не да го командват страстите.

- Отче, какво са страстите?

- Аз мисля, че страстите са сили на душата. Бог дава на човека сили, а не пороци. Но ако ние не употребяваме тези сили за добро, идва дангалакът, започва да ги направлява и те се превръщат в страсти. А след това ние роптаем и се сърдим на Бога. Ако се ползваме правилно от тези сили, насочвайки ги против злото, то те ще ни помогнат в нашия духовен подвиг. Ето например – гневът. Ако той е в човека, това означава, че в душата има мъжество, а то е полезно в духовния живот. В когото няма гняв – няма и мъжество, а така човек трудно ще се справи със себе си. Гневливият човек, когато използва силата, която обладава, за духовна полза, прилича на скъпа кола, която се движи по хубав път – включваш на скорост и никой не може да те стигне. А ако ползва тази сила неправилно и не контролира себе си, прилича на кола, която лети с огромна скорост по разбит път и често катастрофира.

Човек трябва да знае своите сили и да ги направлява за благо. Така, с Божията помощ, той ще дойде в добро духовно разположение. Своя егоизъм, например, нека да насочва против дявола и да не се предава, когато той го изкушава. Склонността към празни приказки да освещава упражнявайки се в молитва. Нима не е по-хубаво да общуваш с Христос и да се освещаваш, от това да празнословиш и да грешиш? В зависимост от това как човек използва силите на душата си, ще става или по-добре, или по-зле.


 

Не трябва да оправдаваме своите страсти




Отче, някои считат, че нямат необходимите предпоставки за духовен живот и казват: „Не може да вземеш нищо от нямащия”. (Лукиан. Разговори в царството на мъртвите. Диалог 2.)

- Още по-лошо е, когато хората казват, че имат страсти по наследство и с това се оправдават.

- А ако това наистина е така?

- Слушай какво ще ти кажа. Във всеки човек по рождение има някои заложби, добри и лоши. Той трябва да се потруди, за да се избави от недостатъците и да развие това добро, което има в себе си, за да стане образ Божий.

Лошите заложби не са препятствие за духовното усъвършенстване, защото ако човек се подвизава, макар и малко, но с ревност и желание, то това означава, че той се намира в областта на действие на духовните закони, в областта на чудото и тогава всички негови наследствени недостатъци биват изгладени от Божията благодат.

Бог особено обича и помага на душата, която по рождение има не много добри заложби, но ревностно се подвизава в духовния живот и се стреми към Небето, опитвайки се да се оттласне от земята и да се изкачи нагоре на своите немощни крила, отслабени от лошата наследственост. Аз познавам много хора, които, прилагайки известно усилие, са получили силна помощ от Бога и са се освободили от това, което ги обременява. За Бога такива хора са истински герои. Това, което трогва Бога, са трудовете, които ние полагаме, за да победим вехтия човек.

- Отче, а Кръщението не премахва ли лошата наследствена предразположеност?

- В Кръщението човек се облича в Христа, освобождава се от първородния грях, върху него снизхожда Божествената благодат, но лошите наследствени заложби остават. Нима Бог не може да премахне и тях чрез светото Кръщение? Може, но ги оставя на човека, за да се подвизава, да победи и в края да получи победния венец.

- Отче, когато се предавам на някоя страст, си казвам: „Такъв съм се родил”.

- А, това е малко. Може да кажеш, че всичките ти пороци са наследство от родителите, че всички пороци на твоите предци се проявяват в тебе, а всички таланти и добродетели са отишли при другите. Може би ще упрекнем и Бога? Ако човек казва: „Такъв ми е характерът, такъв съм се родил с лоши наклонности, в такива условия съм израснал, значи не мога да се оправя”, той все едно говори: „Виновни за това са не само баща ми и майка ми, но и Бог”. Знаете ли колко ми е тежко да чувам такива думи? Човекът хули не само своите родители, но и Бога. Когато започнеш да мислиш така, Божията благодат престава да действа.

- Отче, някои считат, че когато недостатъкът е в самото същество на човека, то е невъзможно да се изцели.

- Виж, на тях им е изгодно да говорят така, защото те оправдават себе си и дори и опит не правят да се избавят от недостатъка, който седи в тях. „На мен, – казва такъв човек, – Бог не ми е дал способности! В какво съм виновен? Защо от мене изискват това, което не ми е по силите?” Ето ти и пролука. Човек оправдава себе си, успокоява помисъла си и живее както му е удобно. Ако ние започнем да казваме: „Това е наследствено, това е свойство на характера”, как тогава ще се изправим? Такова отношение ни лишава от духовно мъжество.

- Да отче, но…

- Отново „но”? Е, каква си ти бре, детето ми? Като змиорка се изплъзваш. През цялото време измисляш някакви оправдания.

- Не е нарочно.

- Не казвам, че е нарочно. Но ако Бог ти е дал такъв ум и си кибрит, тогава защо не можеш да разбереш, че оправданието е много лошо! В такава мъничка главичка толкова много ум, а не разбираш!

Аз съм забелязал, че някои умни хора защитават нещо неправилно, защото така им е по-удобно, така те оправдават своите страсти. Други, обратното, не оправдават себе си, но имат неизтребим помисъл, че в характера им има нещо, което не могат да изправят и изпадат в отчаяние. А какво прави дяволът? На едните поставя самооправданието като препятствие за духовно усъвършенстване, а другите улавя с тяхната повишена чувствителност и ги довежда до отчаяние.

За да отсече страстта, човек не трябва да се оправдава, а да се смирява. Ако казва например: „На мен не ми е дадено да обичам, а на друг е дадено” и не се старае да придобие любов, то как може да преуспее духовно? Без борба няма преуспяване. Не сте ли чели в светите отци, какви пороци са имали първоначално някои подвижници, а на каква степен на духовно съвършенство са се изкачили в последствие? Надминали много добродетелни. Например, авва Мойсей Мурин, какъв престъпник е бил и какъв станал после! Ето какво прави Божията благодат!

Според мене, човек, имащ лоша наследствена предразположеност, когато се бори, за да придобие добродетели, получава по-голяма награда от този, който ги е наследил от своите родители и не е проливал пот, за да ги спечели. Единият го е имал наготово, докато на другия му се наложило много да се потруди. Виж, че и хората уважават повече тези, които са наследили от родителите си дълг, и трудейки се, без да кръстосват ръце, не само са изплатили дълговете, но и са събрали собствено имущество, отколкото хора, получили и съхранили състояние от родителите си.

 

Неиздавания на български “Слова том V, Страсти и добродетели”
източник: http://ni-ka.com.ua/index.php?Lev=paisiy