Моят съпруг е моят кръст
Октомври 9, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство
Въпрос:
Младеж, който казва на майка си, че не иска да се ожени, има добра връзка с родителите си, но какво трябва да направи майката в този случай? Защото смятам, че е необходимо и наложително майката да се намеси и да помогне. Оттам нататък, разбира се, е негова работа какво ще прави. 30 годишен е, завършил е в Англия, няма пречки за брак.
Нашият народ го казва – народът изрича големи истини чрез митове, приказки и народни песни: женитба насила не става. Мисля, че първата стъпка е разбирането на положението на другия. Това е изключително важно. Св. Йоан Златоуст казва, че не всички хора са за брак, не всички са за монашество: всеки човек има отделен път, стига този път да има висота и да го доведе до спасение. Второ, искам да ви кажа един прост случай от живота на Пападиамантис (Александрос Пападиамантис – гръцкият Вазов, бел. прев.). Веднъж, когато бил 18 годишен, баща му о. Диамантис – свещеник на острова, приел в дома си местния епископ. Служили и владиката отишъл в къщата му, за да обядват и да отпочине. На масата било цялото семейство. Той имал три сестри, самият той бил млад, на 18 г., много зрял, неговата зрялост си личала. Както обядвали, владиката го погледнал и му казал:
- Александре, на 18 години си, умен човек си, можеш да четеш. Хайде, детето ми, да те оженим!
Тогава хората се женили млади. 20 годишна жена се считала за стара мома.
Пападиамантис навел глава, царяло пълно мълчание, никой не говорил. В даден момент надигнал глава и казал твърдо:
- Аз, Ваше Високопреосвещенство, няма да се женя!
Смут в къщата. Владиката, горкият, тръгнал да закърпи положението. След като не иска да се жени, тогава:
- Добре, Александре, след като няма да се ожениш, да те направим монах, имаме толкова хубави манастири, да станеш йеромонах, добре ще си!
Пападиамантис стоял с наведена глава, както винаги. В даден момент вдигнал глава, в пълно мълчание, всички очаквали отговора му:
- Аз, Ваше Високопреосвещенство, калугер няма да стана!
Настъпил голям смут. Не се жени, калугер не става, какъв ще стане този човек? Баща му хапел устни, майка му го гледала милостиво, сестрите му се смутили, владиката почервенял. Нещо трябвало да направи владиката и затова го попитал:
- Добре, детето ми, не искаш да се жениш, калугер не искаш да станеш, и какъв ще станеш, бре, детенцето ми?
Мълчание. Пападиамантис вдигнал глава и казал:
- Аз, Ваше Високопреосвещенство, ще стана ПАПАДИАМАНТИС!
И станал. Което означава, че имал зрелостта, претеглил нещата в себе си, знаел за какво ставал и за какво не, вече бил очертал своя път и знаел къде отива. И каквото казал, че ще стане, това станал. Оттук се вижда зрелостта на мисълта и въобще на целия живот.
По тези въпроси ще ви кажа какво казваме на острова (Санторини). Сега младежът се намира в това състояние, майката знае доколко е зрял или не. Смятам, че на тази възраст са нужни две неща – молитва и разсъдителност. Майката да се моли Бог да открие на младежа пътя, в който ще живее, ще се изрази, ще твори, ще напредне, ще се развие и ще се спаси. Това трябва да прави майката. Предвид възрастта, на която е синът й, каквото иска да му каже да го каже не на него, а на Бога. Нека се отнесе много вежливо към него. Ще ви кажа и другото: определени пъти натискаме хора да влязат в едно пространство, за което не са подходящи, и след това имаме трагични резултати.
- Отче, това ваше духовно чедо е изключително добро момиче!
- Добро е!
- Ама и това момче е изключително добро дете!
- Добро е!
- Няма ли да направим нещо?
Аз казвам:
- Добро е и момичето, добро е и момчето. Но не сте помисляли нещо.
- Какво, отче?
- Двете добри неща пасват ли си?
Защото, ако не си пасват, то и медът е добър, но не можеш да отидеш да го сложиш в соса, а върху филия хляб.
Научи човека да бъде отговорен и сам да прави своя избор. Смятам, че това е най-доброто.
Идва един млад човек, и ако неговият избор е да не се ожени, аналогичен и „опасен” ще е изборът му да се ожени. Идва, и какво ще му кажете? Ожени се!? Много просто:
- Детето ми, зрял си, претегляш нещата, виждаш твоите сили, познаваш другия човек, прекръсти се и вземи твоето решение. Аз това мога да ти кажа.
Което означава, че в онзи миг му казваш – ти имаш отговорността. Важно е да правим хората отговорни. Не аз поемам неговата отговорност – защото утре ще дойде да ми каже: а-а, отец Спиридон ми каза, че е добра жена, а сега виж какво тегля! Или майка ми го каза или баща ми го наложи! Не. Ела тук, седни, животът е труден, нуждаеш се от Божията благодат, тя е задължителна, както и твоята борба, готов ли си да се бориш? Готов ли си да посрещнеш различни ситуации и трудности? Сега друго виждаш, не си започнал пътуването, на пристанището си, ако тръгнеш, по-късно ще дойде и бурята. Готово ли си, детето ми? Ще приемеш ли този човек до теб с неговите отрицателни черти? Не гледай само положителните. Ако си готов, помисли, прекръсти се, потърси Божията благодат и тръгни. Внимавай обаче, ти си капитанът, ти си отговорният. Смятам, че това е най-доброто решение.
Трябва да говорим на децата, но преди да говорим на децата, не трябва ли съпрузите да говорят помежду си? Защото, много пъти констатирам, тук поставям и себе си, че днес говорим обикновено за проблеми, за дългове, а не за това, което трябва.
Аз не разбирам нещо. Казвам на младите, които идват – бре, хора, елате тук. Я ми кажете, когато за първи път излязохте заедно на среща, когато се запознахте, какво обсъждахте, за какво разговаряхте? Не мисля, че сте разговаряли за икономическите въпроси, за това кога ще отидете в супермаркета. И това е добро, нужно е, в програмата е, но само за това ли говорихте? Казват: не. А за какво говорихте?
Е, казвахме, че примерно единият обича другия. Сега казвате ли го? Какво се промени? Единият не обича ли другия? Тоест губим контакта с другия и е логично да се загуби и контакта с децата. Св. Йоан Златоуст, велик подвижник, безбрачен, въпреки това отеческото чувство, което изпитвал към хората, го накарало да навлезе в проблемите на семейството, да ги разгледа и да помогне на родителите в подхода към децата. Преди да доближиш децата, не може да не доближиш съпругата си. И светецът казва – ще говориш на жена си и ще й казваш благи думи, ще й говориш красиво, с думи, пълни с любов, ще й казваш: „Обичам децата, защото са твои деца!“ Така да я почиташ, да я издигаш на пиедестал, защото, когато съществува такава сладка и нежна връзка, тази сладост ще се излее и към децата. Това е. Защото децата, прощавайте, вместо чрез връзката между родителите „да ядат мед, пият оцет“. Да не казвам и един анекдот. Да го кажа ли? Църковен е. В пространството на Църквата излизат много такива неща, които са и исторически засвидетелствани. Имало един епископ и един архимандрит. Архимандритът, милият, искал да стане епископ, но не станал. Епископът се опитвал да му смекчи болката. Били на литийно шествие и архимандритът казвал на владиката:
- Аз не станах епископ, а Вие станахте!
- Добре де, детето ми, не прéчи, ти си направил толкова неща, развиваш такава дейност, имаш толкова духовни чеда!
- Да, ама вие, владико, в положението, в което се намирате, можете да правите повече неща за Църквата, докато аз не го постигнах!
- Не гледай така на нещата!
Милият владика се опитвал да го убеди, че нещата не са точно така, както той си ги мисли. Произхождали от едно и също място. След като владиката не намирал друго нещо, му казал:
- Добре, може да не си станал владика, и аз да съм станал, но поне и двамата сме от Галаксиди!
- Да, владико, но ти взе млякото (γάλα), а аз оцета (ξίδι)!
Галаксиди (Γαλαξίδι) И така, не разбирам защо децата ни да не вземат млякото и меда, а да вземат оцета.
Бих искала да попитам нещо много неприятно и много всекидневно. Какво става, когато в брака единият е решил, че ще изневерява, прави го и налага един друг модел, който не е християнски. В същото време детето е в пубертет и тук искам да кажа, че в нашето училище – аз просто съм майка – почти всички деца са с разведени родители. Тоест не се ли предрешава бъдещето на детето? Какво става с него, след като не спира да се наранява и сърцето му да кърви?
Вярвам, че когато живееш в Църквата, не можеш да видиш нищо неприятно. Защо? Онова, което преживяваш, е един кръст, който в крайна сметка става перспектива и мястото, от което придобиваш гледката на възкресението. Не съществува неприятно нещо, в Църквата се научаваме да превръщаме раната (πληγή) в извор (πηγή), и да не забравяме прободеното ребро на Христос, това събитие, което ни се струва толкова неприятно и настръхваш от него, един войник да пробожда реброто на Христос, отците го вземат, например св. Йоан Златоуст и казва – какво говорите? Прободеното ребро на Христос е устието на св. Потир и на св. Купел. Оттам се възродихме, от една рана, и чрез една смърт живеем. Не съществува нищо неприятно.
Сега, съществуват два начина, по които може да се подходи към ситуацията. Първият е много прост, този, който обикновено се изтъква – разделяме се, оставяме нещата на тяхната участ.
Вторият начин. Знаете ли, смятам, че това състояние може да стане един много силен урок за детето, когато види бащата – или майката, да го посрещат с голямо търпение, с много молитва, когато понасят този кръст с надежда, с радост, това е най-силният урок за едно дете. Първият начин е просто да се развеждаме и историята приключва. Понеже този начин е лесен, затова няма и никаква същност и ценност, при него отсъстват борбата и кръстът.
Вторият начин – ще влезем в живота на една велика светица, която обичам изключително много от деня, в който узнах за нея и бих казал – узнах случайно. Става въпрос за св. Теодора, царицата на Арта. Тя се омъжва за епирския деспот. Деспотът през онази епоха е лице с власт, пари, сила и т.н. След една година им се ражда дете. Теодора е много духовен човек, милва бедните, има смирен дух, живее оскъдно и хората я обичали изключително много. След това съпругът й се влюбва в една жена, която била блудница, довежда я в двореца, тя го настройва срещу детето и съпругата му, Теодора започва да води мъченически живот. Той я прогонва и не само това, а я преследва докато унищожи нея и детето. Пет години света Теодора живее в пещери, пастирите й дават храна. Когато някой я срещал казвал:
- Ще въстанем срещу съпруга ти! Той е безсрамен, порочен човек!
Тя казвала:
- Моля ви изключително много, не искам да говорите така за съпруга ми, искам да го зачитате!
И на детето говорила с най-добри думи за баща му и не позволила на никой да свали бащата от трона в душата на детето. Баща ти е добър, свят. А същевременно той я преследвал. Държал се по най-лошия начин. И да видим кой е по-силен – скандалът, плътта, славата, парите, почестите, или смирението, търпението и една реална и автентична любов, която излизала от чистата връзка на светицата с Христос? Мъжът й я вика обратно, прогонва другата жена, оставя всичко в ръцете на Теодора, той самият живее в покаяние, с голяма аскеза, чиста изповед, често св. Причастие и така умира. Тя никога не посочила миналото, колко я е наранил, винаги го уважавала и той не можел да не се преклони пред една такава личност. Съпругът й почива. Тя става монахиня – строи старчески домове, лепрозории (домове за прокажени), манастир, и Сам Христос идва да я вземе. Внимавайте, не Ангел, а Христос – рядко срещано явление. И светицата Му казва:
- Господи, ще дойдеш ли след шест месеца докато завърша манастира?
- Разбира се – й казва Христос.
Христос проявил послушание към човека, който се разпнал буквално на кръста на съпружеството. И след шест месеца отминала в Рая.
И тъй, първият начин е този – вземаме развод и историята приключва. Вторият е да мога да осъзная, че с този човек ме е обвързал Христос, този човек е моят кръст, колкото и труден да е, това е пътят, който ще ме отведе в Рая. И някой сега си мисли – ама това е глупост! Не е глупост, а святост, това е сила, кой от нас може да го направи? Ако го смятаме за безумие и глупост, кой от нас може да го направи? Информирам ви – никой. Ако е безумие, кой го прави? То реално е сила, святост, добродетел, и, повярвайте ми, вярвам, че св. Теодора имала мъжки дух. Така запазила брака, детето си, и тя самата се задържала на едно много високо духовно равнище.
Моят съпруг е моят кръст – намирайки моя кръст, вече гледам възкресението, и това събитие ме изпълва с голяма радост. Това е радостта, която губим, когато умъртвяваме нашите кръстове. Кажете ми, моля ви, днес говорим за нашите права, но никога за нашите задължения и отговорности. Правата ни, комфорта ни, за това се борим, защо, бре хора, след като постоянно се борим за правата и комфорт, защо имаме толкова скръб? Защото изоставихме кръста си. И изоставяйки кръста, губиш предпоставката за възкресението. Вече си се затворил в смъртта, в една смърт, която всекидневно напоява живота ти.
Направих грешка спрямо детето ми и оттогава не мога да се успокоя. Запозна се с едно момиче и понеже имаше връзка с друго момиче, му казах да внимава, а той много се ядоса и напусна дома. Тоест какво мога да направя… Ако например тя беше човекът, за който той щеше да се ожени и аз го възпрях, не мога да понеса това…
Когато седиш, можеш ли да паднеш? Или това ще стане, когато ходиш? Когато се бориш и тревожиш, това е движение и със сигурност ще станат грешки. Не съществуват малки и големи грешки. Всички ще направим нашите грешки и не трябва да се разочароваме, а да се поучаваме от тях. Това е въпросът. Ако нещо беше от Бога да стане, колкото и пречки да имаше, то щеше да стане.
Научих, че момичето, с което беше, му прави магии…
Да ви кажа нещо – магиите са лесното решение, за да прехвърлим отговорността върху нещо извън нас. Позволявате на себе си да направите грешки. И грешката става възможност да кажем на детето: детето ми, направих грешка, от любов го направих, моля за прошка!
Вижте, бащата, който не се е поинтересувал (от децата си), и майката, която не е възлюбила, само те не са направили грешка, защото, много просто, нищо не са направили. Когато обичаш, когато се тревожиш, когато се опитваш да помогнеш, ще правиш и много грешки. Детето няма нужда да види един баща или една майка – непогрешим авторитет, папа, безпогрешност, защото автоматично се създава погрешен образец и така няма да прощава и ще се разочарова и от грешките. Направил съм грешка, осъзнавам я, покайвам се, моля за прошка, опитвам се да не я повторя. Нищо не трябва да се съпровожда от отчаяние. Отчаянието е най-лошото нещо. Св. Йоан Златоуст казва: „По-добре човек да съгреши, отколкото да се отчая. Защото, когато се отчайваш, тогава правиш по-големи грешки…“
Превод: Константин Константинов