Бракът не е ад, а райско състояние

Април 16, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

Много пъти понизяваме едно духовно събитие, каквото са Тайнствата, и мислим, че просто минаваме през една молитвена процедура и излизаме от нея без нищо да вземем. И не осъзнаваме, че преди всичко приемаме Божията благодат, а излизаме напълно безразлични от Тайнството. Въпреки това в него ни се дават онези запаси, то е онази духовна карта, за да вървим в живота по такъв начин, че да запазим Божията благодат. Затова отците на Църквата ни подготвят, показват ни начина на подготовка за св. Причастие, но не остават там, а стигаме до момента да се причастим и след това ни показват как да запазим Христос, Който сме приели.


Едно велико Тайнство е и Бракът. Велика тайна, както казва св. ап. Павел, и ни дава много важни неща. Бракът е едно райско състояние – ще ми кажете как стана ад? Стана след нашето падение. Едно райско състояние, поддържано от чистата и автентична любов, която първосъздадените хора имали помежду си. И отците казват: кой бил Възприемник (Кръстник) в този пръв брак? Сам Бог – Той бил Кръстник, Възприемник в Тайнството. И какво бил бракът? Той бил един удар срещу самотата. Както казва Сам Христос векове по-късно, по един различен начин, „горко на този, който е сам” – защото остава необработен, без да отхвърли всички онези елементи на неговата тленност и егоизъм и да се спаси. И идва Бог, Бог Творец, Божията любов. Когато св. Писание казва „рече Бог”, това „рече Бог” няма никаква връзка с нашето слово. Нашето слово какво е? – малко въздух в гласовите струни, който излиза, изразява се, чуваме го и след няколко секунди заглъхва. Божието слово пребъдва во веки, то е храна, благодат, светлина, никога не се губи. Представете си, ако Божието слово е такова, какъв е погледът на Бога. Като моя? Не, разбира се. Неговият поглед, тоест Неговата любов, слухът на Бога, словото на Бога, погледът на Бога не е нищо друго, освен израз на Неговата любов, на екстатичната любов на Бога към миросъзданието и главно към човека. И след като Той хвърля поглед, така да се каже, за да го разберем, към света, към тази красота и съвършенство, вижда човека и казва, че не е добре човекът да бъде сам. Трябва да се унищожи самотата на човека. Там е налице установяването на брака, което означава разбиване на самотата. Затова Църквата винаги създава общности – манастирът е общност, семейството е общност, енорията е общност, за да може в тези общности човек да се изцелява от самотата, да се изцелява от егоизма си. Когато отците на Църквата говорят за самотата, те говорят за един ад.


И така, имаме райско състояние, Бог е Възприемник, опитва се да разбие самотата на хората и тук става първата намеса – малко след нашето сътворение – първата операция. След като вижда, че Адам не трябва да остане сам, оглежда го добре, слага му упойка, Адам заспива, не можеш всичко да видиш, и какво прави? Взема от вече създадения материал – от реброто му и така създава Ева. Защо направил това? Според отците първата причина е, че земята, творението и човекът поели толкова голяма любов, че не биха издържали още една „четка” на Божията любов. Нямало място, затова Бог взел от вече създаденото материал. И втората причина – ние казваме първи, втори, трети, но Бог не може да създаде втори човек, а какво прави? Създава човек, един човек, няма втори, а един човек, един материал и веднага щом Адам се събужда, вижда Ева и тук е свидетелството на любовта. Адам имал много харизми преди падението, защото имал пълно посвещение и любов към Бога, другия човек и творението. Той вижда Ева и какво казва? Ето неговата харизма, докато не е видял какво е станало, казва „Това е кост от костите ми и плът от плътта ми”, т.е. това съм аз. Ето бракът! Тук имаме брак за първи път и Кръстник е Самият Бог. Преди падението, когато Бог присъства във връзката и общението на хората, единият казва за другия „това съм аз”. А когато Божията благодат го напуска и той се изолира, започват проблемите. Аз ли съм виновен? Тя е виновна! Дето Ти ми я даде! Аз ли съм виновен, Господи?! Змията е виновна! Тоест никой не поема отговорността и тук се вижда това, което казва св. Василий Велики – Божият съсъд се пропукал. Човекът бил един съд и егоизмът му нанесъл удар, той се пукнал и се изляла цялата благодат.


Всяка една връзка – семейна, приятелска – от която отсъства Христос, е обречена да стане ад. С математическа точност върви към един ад.


Църквата идва и какво иска да направи? Църквата е връщането ни в райското състояние, тя иска да ни отведе там, където сме били. Затова идва и дава Божията благодат на двама човека, за да могат реално да станат едно, не става по друг начин. Св. Григорий Нисийски казва, че всеки човек е една вселена – микрокосмос. Я помислете – Бог първо създал Ангелите, които са духове, след това създава материята и накрая човека, който е съчетание от материя и дух. Следователно човекът възглавява цялото миросъздание, той е една вселена. Кажете ми сега, можете ли да съедините две вселени? Могат ли да се съединят? Не могат, а се сблъскват. Затова е необходима Божията благодат, защото съединението не става по друг начин. Църквата идва да ни върне в райското състояние.


Влизаме в последованието на Обручението, което не е самото бракосъчетание. Трябва да изясним това. Обручението е перспективата към брака, защото мнозина бъркат нещата. В миналото Обручението не било съединено с Бракосъчетанието (т.е. с Венчанието), а ставало в по-ранен момент. И какво представлявало? Изпитване, както става и в манастира, дава ти възможност и свобода да видиш дали можеш да понесеш този кръст, който в крайна сметка ще те доведе до спасение.


Двама човека влизат в Църква – неслучайно младоженецът застава пред иконата на Христос, а невестата пред иконата на Света Богородица. Защо става това? – защото дотогава всеки е можел да гледа в огледалото си и най-лошото огледало е нашият егоизъм. Помним злата вещица, която казвала „Огледалце, огледалце, коя е най-красивата?” Това е нашият егоизъм. Тук си призван да спреш да гледаш лицето и живота си в огледалото на егоизма. И младоженецът трябва да види какво? Жертвата на Христос, поемането на отговорност, чистотата на Христос, и невестата да види посвещението, отдадеността, вярата на Света Богородица. Трябва да съчетаем тези неща. Затова започваме това пътуване, имайки съзнание, че елементите от живота на Христос и от личността на Света Богородица трябва да станат елементи на нашето пътуване.


Един човек идва и ти казва „Виж залеза, колко красива гледка! Виж колко хубав пейзаж!” Църквата те поставя да видиш гледката към Христос, към живота на Христос и на Света Богородица. Тази гледка, този духовен хоризонт ти показва в онзи момент. Св. Амвросий Медиолански казва нещо, което важи дори и днес – булката трябва да носи було, защо? Було е носила само една жена. Коя? Императрицата, царицата, за да осъзнае, казва, съпругът, че тя е царица на дома и че трябва да пази честта и уважението към нея. Дава. Всичко това Църквата прави в едно общество, което още смятало жената и децата за предмети, жената била предмет – поставяш го където си искаш и правиш с него каквото си искаш. Словото на Църквата е радикално ново, истинно, автентично и чисто.


Пръстените. Случайно събитие? Чуйте какво казва св. Симеон Солунски за пръстените. През първите години след появата на Християнството пръстенът на младоженеца бил златен, а този на невестата сребърен. Защо? Дискриминация? Не! Ред. Младоженецът символизира слънцето, а булката луната, слънцето сменя луната и луната – слънцето и така имаме завършен ден. Затова е нужно единият да съработничи, да следва хармонично другия, така че да имаме завършена връзка. Отците познавали и анатомията на тялото. До пръста, на който слагаме пръстена, достига централна артерия на сърцето. Затова, както пръстенът обгражда пръста, така човекът трябва да покрива другия. Църквата давала на младоженците и свещ – тази, която днес много пъти забравяме. Защо свещ? Защото двамата човека очакват тяхната лична Петдесетница. Това очакват в онзи момент. Събитието е очакването на Петдесетница и затова става съзнателно и с много молитва.


Венчанието. Молитвите са поразителни, в тях има много картини от морето. Защо? Това, което ни казва св. Григорий Богослов, който имал разтърсващо преживяване в морето, където без малко щял да загине. Той ни казва, че животът на човека е море – ще има и затишие, ще има и буря, ще има и красота, ще има и свирепост, ще има и плитчина, ще има и дълбочина. Крие и съкровища, крие и много опасности, всичко има в морето, както и в живота на човека. Нека видим няколко молитви.


В една молитва молим Христос да опази тези хора, които са дошли да приемат Божията благодат, както опазил пророк Йона в утробата на кита. Вижте каква картина и си казваш, ама пророк Йона и китът присъстват в брачните молитви? Защо? Нима тук има някакъв кит? Какво става? Китът, който ни поглъща и не можем да видим другия, е нашият егоизъм, най-страшният звяр в нашия живот. Когато този кит те поглъща, не можеш да видиш другия, освен ако този кит те изхвърли, когато ти се бориш, когато ти се подвизаваш, и изхвърлянето от кита на егоизма реално е едно възкресение. Затова виждаме пророк Йона след три дни да излиза от корема на кита.


И тъй, първото нещо: трябва да изляза от моя егоизъм, от тази черупка на егоизма ми, да я счупя, да изляза, да се освободя, за да мога да видя другия, но да го видя реално, да го почувствам реално.


В друга молитва се казва – опази ги, както опази Ной в Ковчега. Тук е втората стъпка на пътуването. Първата е: поразявам егоизма и се опитвам да се освободя от него, втората е – Ноевият Ковчег – кой е този Ковчег? Когато Христос идва да те изведе от егоизма ти, ще трябва да ти даде един спасителен ковчег. В конкретния случай това е твоят брак, връзката ти с другия, и ще трябва да осъзнаеш, че не съществува спасение извън този ковчег… Много хора напускат ковчега, за да се спасят и така погиват. Извън ковчега, който Бог ти дава в този конкретен момент, не съществува спасение.


Третата стъпка – трето равнище – излизам от егоизма ми, влизам в ковчега на спасението, в любящата връзка, която се покрива и кръщава в Божията благодат. Това е морето – Божията благодат, океанът на любовта на Бога, където плува нашият ковчег. Третата стъпка е една много красива картина – „И да им дадеш радостта, която блажената Елена имала, когато намерила честния Кръст”. Ама какво говори сега? Каква връзка има това с Брака? Когато човек излезе от егоизма си, когато проявява послушание и постави целия си живот в ковчега, който Бог му е дал, за да се спаси, независимо дали това е бракът, манастирът, каквото и да е, тогава този човек, за да може да върви напред, е нужно да намери своя кръст. Кой е кръстът в конкретното събитие на Брака? Кой? Св. Елена дълбае в земята, за да намери Кръста, и когато го намира, тогава се радва и има пълнотата на радостта. Трябва да подълбая дълбоко в мен с много покаяние, съзнание и смирение, за да намеря моя кръст и моят кръст е другият. И когато осъзная, че другият е моят кръст, който ми отваря пътя към възкресението, тогава ще почувствам реална любов, защото този човек е голям пъзел от мозайката на моето спасение и тогава ще почувствам и радостта, която присъствието на другия в моя живот ми дава.


Три картини от молитвите, три духовни стъпки. Когато човек поема кръста съзнателно, с много послушание, вече има гледката на възкресението.


Това, което доминира в Тайнството Брак, са венците. Всички знаем, че в древност в нашата родина не давали венци на всички състезатели, а на първенците и в Църквата не влязохме просто за подвиг, а и за свидетелство, което всекидневно подписваш със самия начин на твоя живот. И защо ги дава Църквата? Тук се вижда нежността на нейното майчинство. Защо ги дава? Ама аз започвам моето пътуване, не съм го завършил. Много просто, казва ми, знаеш ли, за да се намираш на това толкова отговорно място означава, че обичаш, уважаваш човека, който е до теб, в този момент, чувстваш, че е твоят кръст, и естествено обичаш и проявяваш пълно послушание към Христос, Който е пред теб. Сам Христос е в Брака. Оттук смятам, че имаш предпоставките, вземи наградата и венците – акцентът е и върху любочестието – и внимавай да завършиш своя път и да почувстваш, че заслужено притежаваш наградата. Виждате, Църквата не чака да завършим пътуването, това е човешко събитие, а какво прави? Когато тръгваме, ни дава всичко. Всичко. Вземи всичко, за да имаш предпоставките да се подвизаваш. Ако ще и определени пъти да не ги заслужаваш, аз ти ги давам.


Словото на св. ап. Павел в апостолското четиво е много живо. Знаете ли какво чудо живеем в Църквата? За да видите духовното равновесие. Никой в Църквата не утвърждава егоистично своето положение и начин на живот. Ако аз съм брачен, поради това да смятам, че брачният живот е добър. Аз, който съм безбрачен, който съм монах, да смятам монашеството за по-добро. Затова Църквата, Божията благодат какво прави? Например поставя св. Григорий Богослов да възхвалява брака, а св. Григорий Нисийски, който бил брачен, да възхвалява монашеството и девството. Колко ценно нещо! Как и в кое друго пространство може да стане? Тук Божията благодат те поставя да не гледаш себе си, твоето място. Така един безбрачен – св. ап. Павел ще каже, че бракът е велико Тайнство (тайна) и поставя пред мъжа един списък със задължения – ще уважаваш, ще обичаш жена си, едно, друго и накрая се обръща към жената с голяма разсъдителност и любов – защото апостолите и отците чрез Божията благодат можели да изследват човешкото битие в дълбочина – и й казва: “Е, детенцето ми, и ти, след като той ще прави толкова неща за теб, и ти го уважавай в неговата борба.” Това казва св. ап. Павел.


Евангелското четиво: сватбата в Кана Галилейска. Там виждате следното – Христос сред радостта на хората, Той бил там, както присъства на всеки брак, и какво прави? Казва какво нямате? Вино. Какво имате? Вода. Добре, поставете това, което имате, за да го направя Аз това, което трябва да стане. Това казал Христос. Напълнете делвите догоре. Какво означава да ги напълнят догоре? Означава, че Христос не благославя нищото, а малкото прави много, водата превръща във вино, но нищото го оставя там, където си е. Какво имате? Вода. Тоест имаме малко уважение, малко нежност, опитваме се да имаме любов. Много хубаво, с това малко пристъпвате към Тайнството, в това малко ще дойде Божията благодат и веднага, виждате, ще придобие цвят, сладост, вкус, виното весели сърцето на човека и със сигурност виното, което им е предложил е било от Санторини! (о-в Санторини е прочут със своето вино).


Нашият голям провал е, че пристъпваме към брака с празни ръце. Отиваме на св. Литургия с празни ръце, нямам нищо, не съм събрал нищо, не съм направил нищо. Отивам в манастира с празни ръце и в брака с нищо. Бог какво да благослови? Кое усилие, коя борба? Какво да благослови? Посей и Аз ще пратя дъжд. Ако не посееш, какво да ти сторя? Колкото и дъжд да пратя?


След това идва хорото на Исаия, но е погрешно да се казва така, то е хорото на двама конкретни човека, на две личности, на Йоан и Мария, нека да внимаваме малко в стъпките на това хоро, много е важно. Как се играе това хоро? Свещеникът държи младоженците за ръцете, които също са хванати за ръце, а отпред е Евангелието. Което означава какво? Тук е откриването на пътя – отпред е Евангелието, Божията благодат, Божията воля, то е единственото, което може да прокара пътища, което може да те накара да преодолееш пречките. Понякога пътищата ни са непроходими, защото сме оставили Христос назад, пътят, който сме извървели, е бил откровено егоистичен избор, виждаме пречката пред нас и не можем да я преместим, нито да я преодолеем. Църквата идва с едно просто движение и ти казва – погледни как ще ходиш, отпред е Христос, вие сте след Него, внимавайте обаче, не е достатъчно Христос да е отпред, след Него вие трябва да вървите съединени, затова се държите за ръце. И свещеникът, който държи двете ръце, всъщност укрепва това единство, това обвързване. Това хоро е тройно. Кръгът, ако четем в древните съчинения, ще видим, че е символ на вечността, няма край. Тройно и кръгообразно хоро. Църквата подчертава вечността на Тайнството, дори смъртта не може да ги раздели. Църквата не ви иска заедно за 5, 10, 20, 40, 80 години, а ви поставя във вечността. Само това ако чувствахме, бихме могли да осъзнаем нашата отговорност.

 

Един отец на Църквата казва, че молитвата и любовта към Бога са сила, която излиза от душата на човека и е обърната нагоре. Но когато тази сила не се изразява, а се потиска, тя се изопачава, променя се и какво правим? – Вместо да тръгне нагоре и да излезе, защото сърцето ни е създадено като вулкан, Бог така го е създал и четох, че през периода на иконоборчеството през 8 век един вулкан изригнал и така се оформили няколко островчета – от вкаменената лава. Бог е дал такива възможности на сърцето, че когато тази вътрешна лава на любовта изригне, дори морето се пресушава и можеш да го преминеш, както Моисей минал през Червено море.


Но тази сила я затварям в мен и търся начин да я изразя, но обикновено я изразявам, избухвайки срещу другия. Вместо да се отправи нагоре чрез молитвата, вместо да превърне морето в суша, създава по-големи пропасти. И какво става там? Веднага щом се открие възможност, автоматично се разделяме на два лагера и битката започва.
Преди няколко години преживяхме една такава битка. Говореше се за предбрачните връзки и внезапно се разделихме на два лагера. Позволете ми да ви кажа, че не издържах нито едните, нито другото. Почувствах, че съм по средата и не исках да чувам нито едната, нито другата страна. Защото едната страна, предполагаемата страна на Църквата, която може да каже толкова за брачната любов чрез св. отци, за да видим реално духовната висота, сакралността в тази връзка, вместо да каже това, какво каза? Ад! Ще отидете в ада! И другата страна какво отговори? Какво говорят тези, какъв ад? Съществува ли рай?


Говорехме за ада на хора, които не копнеят Рая. Другата страна отвърна – Средновековие! Едната викаше: ад! Другата: средновековие! и се подлудяваш, когато виждаш, че Църквата има такова богатство, което, ако го изрази, всички ще се отнесат с уважение към нея.


В брачното последование се молим за единство на душите и телата. Църквата не иска тялото ни да бъде в периферията, не го изхвърля в кошчето за отпадъци. Гробът не е кош за отпадъци, а е въздушен коридор към небето.


Какво става сега? Нещо много просто – любовта е дар от Бога и за да можеш да го живееш напълно, е нужна Божията благодат. Това е. Ценността, която Църквата дава на събитието на любовта, никое друго пространство не може да му я даде. Защото в конкретното събитие поставя Божията благодат, сакрализира го и го въздига.


И какво казва Църквата? Не бързайте, като бадемовото дърво, което бърза да цъфне по-рано и накрая сланата го поразява. Не бързай – ако откъснеш портокала преждевременно, вътре не е узрял. Изчакай да узреят нещата. Любовта трябва да започне отвътре, от сърцето, и лека полека да извърви своя път, да стане истинска любов, да приеме Божията благодат и да стане това, което реално е – едно психосоматично събитие, което никога не свършва.


Днес обаче тръгваме отзад напред – защото бързаме, тръгваме от тялото и накрая любовта никога не стига до душата. Така Божият дар не е на висотата, на която Бог го е поставил, а става още една биологична потребност. Тук е нашият крах и грях – в това, че понижихме любовта и я превърнахме в нужда.


Църквата уважава личността и изтъква всички нейни страни. Ако любовта не започва от душата, тогава се отменят твърде много неща, както и в монашеството – то също е любов (към Бога).


И така, най-важното от всичко е човек чрез всяко едно нещо да може да доближи и да се съединява с Христос и тогава ще може реално да се съедини и със своя съпруг/а и с всички хора. Ако Христос не е свръзката, тогава никога няма да почувстваме радостта на единството, благословението на брачната връзка и пълнотата на любовта.


Превод: Константин Константинов

Бракът е общо пътуване по пътя към спасението

Април 2, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Ще отговорим на някои въпроси, които са свързани със семейството, децата и различните проблеми, които възникват от тези отношения. Въпросите, които се поставят, показват наличните проблеми, които много пъти са тежки. В първия въпрос една госпожа казва, че нейният съпруг стои по-близо до майка си, и ако се кара с него, винаги се обляга на майка си. Също така той постоянно обвинява баща си и взема страна на майка си и всичко това дразни съпругата му.


Човек често среща проблеми и се пита дали всички тези неща ги правим ние, за които се предполага, че сме разумни хора? Ние, за които се предполага, че знаем какво искаме и знаем какво става с нас? Ние, които решихме някога да се оженим и да създадем собствено семейство, накрая в какво го превърнахме?


Наблюденията на конкретната госпожа може да имат много тълкувания и да изразяват много неща, но ще се опитам да ги разгледам подред. При евентуален конфликт бягството в момента на напрежението е полезно, но постоянното прибягване към майката не е решението. Не е красиво двама човека да се сблъскват, а когато са загубили контрол над себе си, тогава техният опит да разрешат своя спор не просто не дава плод, а в повечето случаи да е и гибелен. Де да можеше един от двамата в онзи час да се отдалечи, но тук, както казва конкретната госпожа, съпругът винаги прибягва към майка си. Това обаче, както казахме, не е решение. Майката, за съжаление, винаги оправдава своя син, рядко са ситуациите, където майката може точно да обясни на сина си, че грешката е била негова. Когато един човек, който е създал семейство, навярно и деца, при най-малкото разногласие и напрежение прибягва при майка си, тогава този син на майка си и съпруг на жена си никога няма да поеме отговорностите за семейството си. Защото винаги, от една страна, ще има оправдание, и от друга, ще създава напрежение и острота в отношенията между съпругата му и свекърва й. Бих казал, много просто, това е проява на незрялост. Но да обясним нещо. Едно е човек да се грижи за родителите си, когато се появи някакъв проблем – в случай, че имат здравословен проблем или нещо друго, и друго зависимостта, защото тя, както и всяка зависимост, е болно състояние. Тя показва, че отбиването от майчиното мляко не се е случило, и когато не става в момента, в който трябва, тогава цялата по-нататъшна връзка е проблемна. Проблемна е връзката на майката със сина й, когато синът създаде свое семейство. Какво означава това прибягване? Означава, че той няма възможността да се задържи на собствените си нозе. Означава, че винаги ще търси, за да оправдае своето прибягване. Това означава, че никога няма да види реалния проблем. Може проблемът да е негов, може да е на съпругата, но човек трябва да може да види ясно проблемът, ако иска да го реши. Но ако бяга от проблема, това показва незрялост и тогава вече имаме проблемни състояния.


Този човек, който постоянно прибягва към майка си, също така е в постоянен конфликт с баща си, и когато майка му или баща му имат спор, той постоянно поддържа майка си. Това състояние обаче може да изразява други неща, които имат връзка с неприятни преживявания от своите родители, когато е бил дете. Вероятно сега, когато е по-голям, чувства, че може да защити майка си, на която вярва и вижда, и може да е истина, че баща му я онеправдава, с резултат това, което не е могъл да направи в детската си възраст, да го прави сега, оправдавайки винаги майка си и обвинявайки постоянно баща си. Може и да е прав, може и да не е. Във всеки случай всички тези неща са объркани. Когато не сме способни да ги разрешим, да видим къде са границите на нашето семейство, да видим къде са границите на връзката с родителите ни, да видим начина, по който можем да се намесим в един спор между нашите родители, тогава с всичко това да създаваме впечатлението, че сме пристрастни към някой от двамата навярно не помагаме на другия реално да се замисли. И това означава, че не сме взели на сериозно нашия живот.


Проблемът, от една страна, е да растем по възраст и от друга да не узряваме. Да не узряваме не биологично, а духовно, да не сме в състояние да различаваме ситуациите. И тук влиза и една друга тема. В това семейство най-вероятно живеят и деца. Наистина, каква картина за семейния живот си формират децата, виждайки тези объркани състояния? Това също е знак за нашата незрялост, че не помисляме за това, че постъпваме сякаш сме юноши и забравяме нашите собствени юноши, забравяме картината, която създават за семейния живот. Не сме поели нашите отговорности, не сме осъзнали колко важно е да можем да постъпваме отговорно, така че нашето семейство да бъде поле за възпитание на децата ни, за обучението на нашите деца. Не поемаме отговорността, че имаме собствено семейство, че имаме собствени деца и че трябва да се грижим сериозно за тях.


Но тук бих искал да отбележа още нещо. Не смятам, че съпругата винаги е права. Навярно и тя трябва да се замисли да не би нейното поведение да е погрешно. Тя констатира, че определени пъти нейният съпруг прибягва при майка си, но дали тя се е опитала да не създаде такива сцени? Опитала ли се е да води диалог? Или сигурно прибягването на съпругът й към майка му е нейното алиби? Да не би да се окопава постоянно зад мисълта, че винаги има право и така това да я кара да не търси други изходи? Не е и от голямо значение дали имаш право или не. Най-значимото е как се отнасяш към ситуацията, в която имаш право или не. Защото много пъти употребяваме нашето право по такъв начин, че накрая го превръщаме в несправедливост. А несправедливостта, ако я употребим правилно, накрая можем да я превърнем в повод да се поправим и да преодолеем ситуациите. Така тя не трябва да се окопава зад поведението на съпруга си, а да се замисля за евентуалните нейни отговорности. Вероятно нейният съпруг е незрял, но тя какво прави, за да стане зрял? Просто всеки път изпробва и констатира неговата незрялост? Не трябва ли и тя да помогне, постъпвайки по един различен начин?


Истина е, че всеки от нас има опит от семейния живот. Също така е истина, че много от събитията оставят отпечатъци, оставят съпътстващи травми върху душите на децата навярно за цял живот. Но Христос ни даде точно тази свобода, да можем да променим нашия живот, и това е нашето голямо благословение, да мога да превърна горчивото в сладко. Дори да сме имали неприятни преживявания през детството, те могат да функционират плодотворно в нашия живот и ще функционират плодотворно, ако се оплодотворят от Христовата любов, от правилното разглеждане на другото лице. Важно е не само да гледаме поведението на другия, а да се замисляме и за нашето. Да се замисляме да не би нашето поведение да предизвиква съответното поведение на другия.


Наистина ли госпожата, която задава въпроса, смята за самопонятно, че се карат? И просто констатира, че всеки път, когато се карат, той прибягва при майка си? Да не би да се отнася по погрешен начин към тяхната връзка, трудности, проблеми? Да не би да постъпва самовластно и да ужасява своя съпруг, който се опитва да намери закрила (при майка си)? Защото тя самата не дава тази закрила? Защото не дава възможността на съпруга да почувства, че може да се облегне на нея? В един дом не може другият да е нашият ад, трябва да намерим начин той да е нашата радост. Там трябва да поработим много, там трябва да се наведем много, за да намерим начин всеки да стане радост за другия, а не ад за другия. Нужно е много голямо внимание. Определени пъти се научаваме да гледаме нещата и проблемите само от една страна. Много пъти виждаме немощта на един човек и вместо да го подкрепим, за да я преодолее, ние я правим да изглежда по-голяма. Нека обаче си спомним, че в брака вървим заедно, бракът е общо пътуване, за да преодолеем всеки от нас неговите грешки, неговия егоизъм и така да се научим да вървим един до друг, бидейки единият радост за другия.



Превод: Константин Константинов

 

За послушанието в семейството

Февруари 28, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Послушанието, като особена и цялостна жертва, се среща единствено в манастирите. Но до известна степен то може да се открие и при хората, живеещи в света, защото в крайна сметка не бива да забравяме, че послушанието означава спазване на Христовата заповед. Именно заповедта води към вечен живот и Христовата заповед е това, което има значение. Както вече посочих, няма голяма разлика между монашеството и християнския живот изобщо. Разликата е в интензивността, с която живеем тайната на нашата вяра. Често обаче откриваме християни в света, чийто духовен живот по своята интензивност е достоен за възхищение и които получават много дарове на Светия Дух. Христовото Евангелие има силата да променя живота на хората навсякъде, не само в манастирите – иначе би било безполезно. Монашеското послушание обаче, като един напълно доброволен акт, става цялостна жертва и така премахва отчуждението, възникнало чрез грехопадението.

Разбира се, послушание има дори и в семейството. И когато човек отиде при своя епископ или своя свещеник, за да поиска съвет за нещо, което е важно и направи онова, което той каже, тайнството на послушанието действа. Но не бива да питаме за всяка дреболия – защото така го изопачаваме и го превръщаме в чудовищен начин на живот – а само когато сме изправени пред истинска дилема. Обичам да говоря два-три пъти с младите двойки, преди да сключат брак, за да им дам някои принципи, които да имат предвид, които да им бъдат като основа, защото те не получават добри послания в света. Когато например имат дребно недоразумение, тъй като не знаят как правилно да гледат на себе си, те отиват при приятел или дори случаен човек, за да говорят за своя проблем и получават толкова пагубен съвет, че ако в началото е имало „малка пукнатина“ в дома им, сега настъпва пълното му сриване. Целта на брака обаче е жертващата себе си любов. Чрез брака се учим на самопожертвувателна любов, която е образ на Божията любов. Самопожертвувателна любов е да се грижим за другия, а не за себе си. Разбира се, трябва да има надпревара в послушанието – кой ще изпълни повече волята на другия. „Каквото желае тя – това ще направя!“ „Каквото желае той – това ще направя!“ Тогава наистина дори бракът става рай. Накрая ще се окаже, че волята и на двамата е изпълнена. От най-съществено значение е да нямат тайни един от друг, да са напълно открити един към друг. Когато единият прави нещо, другият също трябва да знае за това. Това ги предпазва. Както в манастира отнасяме всичко към своя духовен наставник, за да бъдем защитени, така също и в брака, ако отнасяме своя живот един към друг, като двойка, ще бъдем защитени.

И трябва да се научим да виждаме своята собствена вина, когато например се скараме за нещо. Спомням си, че една двойка дойде при отец Софроний. Бяха в конфликт и беше очевидно, че единият е по-виновен от другия. Отец Софроний попита съпругата: „Какъв процент смятате, че е Вашата вина?“ „Само пет процента, а съпругът ми е виновен деветдесет и пет процента.“, отвърна тя. А отец Софроний й каза: „Тогава поправете тези пет процента и да видим, дали ще останат деветдесет и пет процента!“

Това именно прави работата на духовния наставник толкова често неблагодарна задача – той трябва отново и отново да посочва отрицателното, онова, което не е наред у някого, за да доведе този човек до разбиране на своята грешка, така че да може да поеме вината върху себе си. Защото само тогава ще настъпи изцеление. Ако не поемаме вината върху себе си, няма да намерим покой, както казват монасите от четвърти век.

Източник: из книгата „Разширяването на сърцето“

Предпоставки за радостта в брака

Февруари 26, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Ще изложа някои размисли по една тема, която засяга семейството, Църквата и връзката между тях. Но нека започнем малко по-различно. Наблюдавайки години наред хората, се опитвам да разбера тяхното поведение. Наблюдавам конкретни хора, с конкретни поведения, и много пъти се изненадвам от тези поведения и се питам: колко реално знаем какво искаме в нашия живот? Как тълкуваме и ние самите нашето поведение? Как става така много пъти да рушим нашия живот с нашите собствени ръце? Как се случва много пъти това, за което някога сме мечтали, сами да го рушим? Също така наблюдавам лекомислието, с което много хора постъпват в живота, без замисляне, грижа и старание, оставят нещата в живота на самоход и не познават добре себе си! От друга страна, виждаме резултатите и конкретните състояния, размишляваме, определени пъти се изненадваме, но в действителност нищо не става без да сме го подготвили, нищо не става без нашата отговорност. Не съществува нищо внезапно, неочаквано. Неочаквани сме ние самите много пъти, с нашето поведение. Но нека започнем отначало.

Семейството. Нека вземем за начало едно ново семейство. Едно ново начало. Двама млади решават да се оженят. Много пъти оттук започват въпроси, които не падат от небето. Това са въпроси, които се раждат от поведението и отношението на тези, които тръгват да правят нещо ново в живота си. Един тaкъв въпрос е – доколко знаем какво искаме. Искам да създам семейство. Добре, какво означава това? Мислили ли сме върху това, разгледали ли сме го, разбрали ли сме колко трябва да се подготвим за това? Разбрали ли сме доколко имаме предпоставките за това, което тръгваме да направим? Защо много пъти казваме, че искаме да създадем семейство, но начинът, по който мислим, поведението, което следваме, връзката, която съществува сред тези, които утре ще създадат семейство, те кара да се питаш: тези млади хора знаят ли какво тръгват да правят? Имат ли съзнание за това, което предприемат?

Един друг въпрос, който възниква, е доколко сме готови за това? И какво означава да си готов? Обикновено ние какво имаме предвид под подготовка? Означава младите да имат един дом, където да живеят, да имат работа и въобще имаме предвид тази материална основа, материалната предпоставка. Но това ли е подготовката? Ако това е подготовката, тогава във всеки нов и красив дом би трябвало да живее едно благословено и радостно семейство. Става обаче точно обратното. В красиви и нови домове съществува ропот, и то от много рано. Съществува дисхармония, съществува напрежение, съществува конфликт, и много пъти твърде рано настъпва разпад. Но какво означава двама млади човека да се женят и след няколко дена или години, не твърде много, да развалят брака си? Най-простото нещо, което означава, е, че не са били готови за техния брак, не са разбрали с какво са се захванали, навярно имали са едно лъжливо разбиране и представа за това, с което се захващат. Също така един друг въпрос, който възниква е кои са критериите, с които хората решават, първо, избора на лицето, и второ, за брака? С какви критерии прави някой своя избор? Защото крахът на един брак означава погрешен избор на критерии, означава, че направихме грешка в нашия избор. Единият аспект е това= Съществува и друг, че сме неспособни да се отнесем правилно към присъствието на един човек в живота ни. Оказва се, че сме неспособни да се отнесем правилно към една връзка. И много бързо ни обхваща паника, обзема ни разочарование, настъпва конфликт, невъзможна е комуникацията между двама човека, които до вчера са изглеждали щастливи. Както и да го погледнем, е лекомислие – днес да изглеждаш щастлив, а утре да чувстваш, че с този човек не можеш да живееш дори за минута заедно.

С какви критерии вземаме решения и правим нашия избор по отношение на брака? Защото реалността на живота всекидневно показва провала на тези критерии. В живота не съществуват магически представи. В живота съществуват хората, техните избори, техните решения, и когато съвкупността от тях е негативна, това означава, че предшестващите параметри са били негативни. Ние обаче защо не ги видяхме? Защото не се замислихме, защото не бяхме готови, защото навярно не бяхме зрели и ето как идва резултатът, за да покаже това. Дори когато понякога посочваш на някои хора някои неща, в които трябва да внимават, те ти отговарят с гордост и сигурност, че те знаят какво правят. Много скоро те самите обаче идват и казват, че не са знаели какво правят. И най-лошото знаете ли кое е? – че и след този провал отново не знаят какво искат, отново не знаят какво правят и никога не се замислят за степента на тяхната отговорност. Винаги другият е виновен, никога ние. Това обаче е незрялост, това е слабост.

Когато някога двама млади човека дойдоха за да ми кажат, че ще се женят, ги попитах доколко са готови да умрат? Навярно се сепнаха, сред тази атмосфера, сред радостта да говориш за смъртта. Но тъкмо бракът, реалният брак, е една смърт. Какво означава да си готов да умреш? Означава да си способен да обикнеш, защото любовта е възкресение след смъртта. Какво умира? Егоизмът на човека. И какво възкръсва? Любовта. Ако някой е готов да се ожени, но не е готов да умре, тогава е добре да не се жени. Защо? Именно защото ще трябва да се научим и да се питаме какво искаме от другия. Искаме просто един сексуален партньор? Искаме някой, който да ни слага трапезата и да ни пере дрехите? Искаме някакъв слуга или слугиня? Търсим някой, който с готовност ще ни угажда? Просто не сме сериозни, и това го показва всекидневието. Бракът наистина е смърт, смъртта на егоизма, защото любовта е излизане от нашия егоизъм, от нашето аз. Той е екстатично движение. Виждаме това в любовта на Бога към човека. Един от отците на Църквата много характерно казва „Бог излиза от Себе Си”, излиза от Своята божественост и се облича в нашата човешка природа, живее в нашия човешки свят, движи се към нас и се движи с любов. Движи се, защото е любов, движи се, защото иска да направи място при Себе Си. Ние обаче много пъти се женим, и оставаме чужди. Всеки е окопан в себе си, има само претенции от другия и когато не сме готови или другият не отстъпи, тогава настъпва конфликт, който доказва, че не сме способни да обикнем.

Доколко сме готови да приемем другия? Доколко сме готови да се разпнем ние, за да живее другият? Чрез Христовия Кръст дойде радост за целия свят. Когато човекът се съгласява да се разпне, тогава дава любов на хората до него. И друг път съм казвал, че в нашия живот имаме два избора – или ще разпнем себе си и ще дадем живот, радост и любов – ще ми кажете ще дадем и ще вземем? Ще го видим след малко – или постоянно ще разпваме другите. Ще разпваме другите с нашите претенции, ще разпваме другите, защото няма да ги третираме като личности, ще разпваме другите, защото няма да ги зачитаме. Следователно доколко сме способни да обикнем? Доколко сме се подвизавали да обичаме? Което означава доколко сме се упражнявали да живеем не за себе си, а за другия?

Мнозина хора тръгват да се женят, но всекидневието показва, че не са готови за това, което започват и това е нещото, което трябва да накара да се замислят първо младите хора, които се подготвят да се оженят или вече са се оженили. Защото животът на единия заедно с другия открива характера на всеки от тях. Виждате, човекът е релационно събитие, може да разбере себе си само чрез другия. И сега ние, за които се предполага, че сме обикнали другия, в който сме се влюбили, го чувстваме като заплаха до нас и бързаме да окопаем себе си, защото внезапно другият не е нашата радост, а нашият ад.

Бракът се смята за радостно събитие, само по себе си радостно, но и за събитие, което дава радост първо на тези, които се женят, и второ, на техните роднини, най-вече на техните семейства и въобще на приятелското обкръжение. Въпросът е коя е радостта в брака? И тук има едно друго нещо, в което постоянно се проваляме. Коя е радостта на брака? Излизането от моята самота, излизам от мене. Егоизмът окопава човека и много пъти го кара да остава самичък. Също така радостта е способността ми да приема другия в живота ми, защото, когато се женя, реално откривам себе си, за да дойде някой друг човек в моя живот. Въпросът е прост, така ли е? Защото реалността показва това просто нещо, че не сме готови да приемем някой друг в живота ни. Ние го приемаме в живота ни с предпоставка да бъде нашата радост, но много пъти той се превръща в нашия ад. Въпрос: другият ли е виновен или винаги само другият е виновен? Или в крайна сметка аз се оказвам неспособен да приема другия в моя собствен живот? Страхувам се, че повечето пъти важи последното, че аз не съм способен да приема някой в живота ми. Не съм готов да открехна себе си, да споделя моя живот.

Също така радостта на брака означава да съм способен да доставя радост на другия с моето присъствие в неговия собствен живот. Кога мога да дам радост на другия? Когато я имам. Когато не я давам, това означава, че я нямам. Виждате, че има тайни ъгълчета и тънки моменти, които разкриват една реалност, която не познаваме или искаме да не познаваме. Радостта на брака е също така моята способност да бъда радостта на другия, с това, което съм, с начина, по който се отнасям към другия. Радостта на брака е творчество, бракът е творчество, многообразно творчество, то е откриването на творческата способност и възможност в мен, то е създаването на връзка и общение с другия човек, който влиза в моя живот и моят подвиг е аз да стана негова радост, и, разбира се, създаването на един нов живот. Тя е идването на един нов човек – детето, чийто източник ще бъде любовта между двама човека, защото детето е плод от любовта. За съжаление много деца са деца от нужда или „случайно” дошли и колкото и да изглежда странно, това по тайнствен начин съпровожда тези деца в техния живот. Тоест дали те са плод от любовта на техните родители или на нуждата, на случайността или дори на задължението.

Дали обаче сме разбрали коя е радостта на брака? Брачната радост не е нещо, което идва от другия, а нещо, което извира от нас и което даряваме. Разбира се, някой ще попита – да дам, но няма ли да взема? И отговорът: вземам, когато давам. Колко са хубави думите на Христос „по-блажено е да се дава, нежели да се взима” и това важи на всички равнища. Защото в мига, в който даваш, вземаш – приемаш радостта от общението, приемаш радостта, че си дал радост. Това са естествени неща. Но ако даваш и мислиш, че се изразходваш, тогава си окаян, тогава ти си проблемът. Когато постоянно сочиш на другите какво им даваш, това е заболяване, това е злочестие, но именно това злочестие бичува живота на много хора. Знаете ли кога приемам радост? Когато съм способен да дам. Животът и радостта не влизат на везните на бакалина, колко даваш, колко вземаш. Даваш всичко и получаваш всичко. Не даваш нищо, но тогава дори другият всичко да ти даде, ти отново не разбираш нищо. Това е реалността. Животът, който не се споделя, е загубен и умрял живот. Живот, който не се споделя с любов и от който не извира радост от това споделяне, е нищожен живот. Радостта е радост, когато се подарява. Радостта, когато не идва от само себе си, не е радост. Изворът на радостта в радостния човек не е извън него, а в него, но когато аз самият не съм извор на радост, това означава, че съм мъртъв и нищо не усещам. И тогава? Другият не може никога да стане моя радост, защото не мога да почувствам неговата любов, желание, радостта, която ми дарува. Защото го смятам за опасен, защото, дори когато ми дава, и ми дава искрено, аз мисля за това какво ще ми поиска. Това обаче означава, че съм болен. Помисляли ли сте колко съпружески двойки се измъчват точно от тази болест?

Това е естественото състояние на днешния човек. Това означава радостта на брака. Ако човекът е естествен, той живее радостта, излъчва радост, приема радост, споделя своя живот. Това обаче не е нещо статично и пасивно, а нещо динамично и затова живо, защото се движи, защото нараства, защото се култивира, защото, когато намалява, може да спечелиш отново в борбата и да го изпълниш. И това е борба за красотата и свободата. За свободата от нашите страсти, от нашия егоизъм, който е най-голямата ни страст, свободата от робството на егото, което именно е истинската смърт. И борба за красотата, красотата, която извира от способността за комуникация, от любовта, от радостта, от живота, от живота в радост сред всякакви трудности, както казва св. ап. Павел „радвам се в страданията си”. Той знаел какво говори, защото, когато страданието и скръбта стават извор на радост, тогава реално живее човекът. Следователно, борба за красотата и свободата.

Бракът е връзка за двама, нека помним това. Христос ни каза да обичаме дори враговете ни, но не ни каза да се женим за тях. Защото любовта в брака е единствената любов, която предполага взаимно отношение. Това, което казахме преди за естеството на човека, засяга и двамата, но и всеки поотделно. Всеки от двамата трябва да е всичко това, така да живее радостта на брака, такова излъчване да има, така да приема присъствието на другия в живота си. Не е достатъчно да имаме половината и да търсим другата половина от другия, а всеки от нас трябва да е възпълнен. И идва един въпрос: къде ще намерим този човек? Първият отговор е доколко ние сме такива хора, оттам тръгваме, защото, ако не сме такива хора, няма да намерим другия човек. И ако го намерим, няма да го разберем и ще остане напразно неговото присъствие в нашия живот. Следователно, за да намерим този човек, както преди го описахме, трябва да сме или да ставаме ние такива хора, защото тогава и само тогава можем да оценим това, което е другият. Един човек, който не е свободен, не може да разбере свободата на другия и ще се опита да му наложи своята воля.

За да направим още една стъпка, ще попитаме къде търсим този човек и с какви критерии? Много пъти той е до нас и по-скоро не го виждаме, защото сме слепи. Затова се връщаме отново на въпроса къде го търсим, но и дали сме способни да го намерим. Също така има значение колко сериозно се замисляме, какво виждаме в другия, какви черти има и какво би могъл да придобие. Защото съществуват хора, които могат да се развият, виждаш го в техния характер. Може да са в дадена начална точка, но да са открити, за да стигнат до следващата. Как ще разберем това? Въпросът е колко сериозно ще третираме нашето познанство и връзка с другия човек. Колко сериозно ще разговаряме. Несъмнено съществуват начални критерии, съществува известно привличане, съществува нещо. Това не е достатъчно, това дори може да е заблуда. Затова, ако реално искаме да направим нещо с другия, трябва да поговорим сериозно, да видим кой е другият, да видим себе си чрез другия и да се подготвим, с определени предпоставки, за да стигнем до пълнотата на тази връзка. Когато преди брака играем на криеница, когато се крием от другия, когато не обсъждаме нещата, по-късно ще получим изненада, но тогава ще е късно. Затова е нужно да се научим да търсим съществените неща.

Казах нещо в началото и към това искам да се върна. Проблемът не започва от другия, а от нас. Поставихме въпроса къде ще намерим този човек и дадохме отговора доколко ние сме такива. Следователно, трябва да го намерим, защото, както казах, може да е пред нас и да не го виждаме, а да виждаме само грешката и отклонението на човека. Защо сме неспособни да се открием за другия? Нека разгледаме още един тънък момент. За да разберем, че животът не е идея, а живот. Човекът е релационно събитие, той е личност и думата личност това означава: релационно събитие. След като човекът е такъв по своята природа, релационно събитие, неговата неспособност да се открие за другия означава духовна увреденост. Защото, ако не си способен да приемеш другия, да се радваш на присъствието на другия, ако гледаш другия като враг, като противник, това означава, че не си способен да се откриеш, следователно да преживееш своята идентичност като личност, защото само тогава я преживяваш. Но именно този възлов момент показва, че проблемът докосва нашето екзистенциално състояние, начина на нашето съществуване. Реалното откриване на живота на един човек е откриването за Бога. За тази друга личност, напълно реална, която идва и влиза в общение с живота на всеки от нас. Проблемът тук е радикален, не са идеи, „аз вярвам, аз не вярвам”, тук говорим за самия живот. Фактът, че религиозното чувство е на същата възраст с човешкия род открива много просто, но и много ясно, че Бог е екзистенциално събитие в живота на човека. Когато това събитие отсъства, човекът е увреден и усещаме тази увреденост в живота ни. Затварянето на нашето его, отказът, че съществува каквото и да е извън нас, само и само за да спасим себе си, е микроб, който заразява целия ни живот.

Ако смятаме Бога опасен за нашия живот, това означава, че сме болни, това означава, че сме проблемни. Ако се страхуваме от откриването за Бога, това показва, че нашият проблем е много сериозен и много тежък. Въпросът не е в това дали вярвам или не вярвам в Бога, а в причината за отказа и ако видим на социално равнище проблема, ще установим, че в историята тези, които отхвърлили Бога и воювали с Него, са имали на прицел човека. Искам да се спра тук върху Жан-Пол Сартр, върху този човек, който някога обяви смъртта на Бога в името на човека, „Господа, доведете ми до мене и около мене хора, които да ми скриват небето”. До какъв извод стигнал Сартр? До това самият той да казва „Убих Бога, защото вярвах, че ме отделяше от другите хора”. Но ето, че смъртта на Бога направило безапелационно това отделяне и той стигнал до неговото впечатляващо заявление: другите са моят ад. Това е увредеността, за която говорим. От устата на един виден философ, на един човек, който свидетелства за своя опит. Затова, ако човек не се открие на екзистенциално равнище за нещо, което го превъзхожда и е извън него, и не е истинен и реален като личност, тогава ще бъде окаян човек, ще бъде жалък човек. Колкото и важен да изглежда, ще е увреден човек.

Чувствам изкушението да разкажа един случай. Млад човек, женен, с много висока длъжност, на който се удивляват семейството и приятелите му, трябва да кажа, че от първия момент, в който се запознах с него, нещо в мен възропта, имах много дълбоко усещане, че, да кажа думата? – е некадърен, т.е. лъжлив. Един ден познато лице, общ познат, ми се обади по телефона, за да ми каже, че този човек се развежда, защото се забъркал с много по-млада жена от него. Не в това е проблемът, а в жестокостта, с която се отнесе към семейството и дори към децата си. Напълно съм сигурен, че не е обикнал и втората си съпруга и не я обича. Просто тя ласкае егоизма му. Не знам колко добър изглежда, знам, че изобщо не е. И за съжаление зная, че съществуват много такива човеци. Но тези трудни състояния показват истинските качества, колкото и да се опитваме да вдигаме шум, и шум вдигат само тези, в които няма съдържание. Затова е нужно внимание, когато поставяме начало на едно семейство.


Превод: Константин Константинов

 

Бракът е смърт на егото

Януари 15, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство


Нека разгледаме един друг въпрос – за смирението в брака. Да говориш за смирението в брака означава да говориш за любовта. Защото тези две неща са страни на една и съща монета. Ако съществува любов, съществува смирение, и ако съществува смирение, то идва от любовта. Любовта е екстатично движение, когато обичаш, излизаш от себе си, за да срещнеш и приемеш другия. Това означава, че подготвяш себе си да приемеш другия, подготвяш себе си да бъдеш радост за другия. Смирение, ще каже някой, от страна на кого? Очевидно и от двамата. Помня един благословен старец, който казваше, че монахът проявява послушание към своя старец или монахинята към игуменката и така отсича своята воля, а нашите брачни братя, казва, проявяват послушание един към друг. Следователно смирението трябва да съществува и от двете страни и горко, когато някой очаква да го види в другия, за да го покаже и той самият. Защото в този случай смирението просто е една техника, която рядко постига успех. Казах преди, че смирението извира от любовта. Когато обичаш, в понятието за любов съществува понятието жертва. Готов си да жертваш себе си. Бракът е смърт на егото. Не можеш да стигнеш до ние, и да живееш в ние, ако преди това егото не е умряло. В противен случай всичко друго са трагични истории, които чуваме и които обсъждаме много пъти.

Обърнете внимание на нещо, смирението е широка основа. Колкото по-широка е основата, върху която някой се обляга, толкова по-рядко ще падне. Ако основата е тясна, тогава и с едно поклащане може да падне. Когато един човек има смирение, тоест широка основа, тогава може да приеме и да претърпи различни сътресения без обаче да падне. Смирението предполага един сигурен човек, защото много пъти ние се боим от себе си. Не сме сигурни, не се доверяваме, давим се в несигурността и се опитваме да изтълкуваме и да отдадем много неща на поведението на другия. Бидейки винаги несигурни, смятаме, че другият се опитва да ни „задуши” с нещо, което казва или прави, и ние, които сме „умни”, няма да оставим да ни задуши, а ще се опитаме да го поставим на мястото му (така си мислим). И всичко това между другото го наричаме семейство. Всичко това между друго го наричаме хармонично семейство.

Смирението е етосът (нравът) на Бога. Нека не забравяме, че смиреният човек като магнит привлича Божията благодат. Троичният Бог избрал Света Богородица, защото видял нейното смирение. В брака свръзката е Божията благодат. Смирението е първо и главно към Бога. Човекът казва „Говори, Господи, и Твоят раб слуша”. Бог обаче именно в Тайнството Брак ни подарява другия, за да бъде нашият венец и слава. Ако продължим да Му се доверяваме, тогава ще сме търпеливи към грешките на другия. Ще се опитаме да разберем да не би в крайна сметка не другият, а ние да сме проблемът. Тоест защо се отнасяме към нея с егоизъм, а не със смирение. От друга страна, ние искаме другият да посреща една наша грешка с търпение. Ние обаче какво правим?

Нека уточним, че смирението не е само за жената, понеже мъжът е глава на жената и следователно той трябва да нарежда. И това тук е един важен и възлов момент, защото евангелският текст е категоричен, и казва, че „мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата”. Христос какво прави, бидейки Глава на Църквата? Жертва се за нея, разпва се, смирява се заради нея, така я спасява, така я възкресява. Той ни учи и ни казва „поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце”. Коя е мярата на Христовото смирение? Неговото разпване. Бог прие да се разпне за този, който обичал, защо? – защото истински го обичал. И това е и жалването на Христос, което става изобличение за нас. Ние обикновено искаме да разпваме другите, а не да се разпнем, и това е така, защото ни липсва смирение. Не сме в състояние да понесем безсилието на другия. Нас ни интересува другият да не ни надмине, именно защото ни липсва смирението. И там се доказва, че когато нямаме смирение, нито акъл имаме. Затова ще бъдем оправдани не ако се скараме с другия и накрая се разделим, а ако помогнем на другия да се поправи и спасим и запазим нашата връзка. Това е победата. Победата не е да ударя ръката си и юмрукът си в ножа, защото тогава ръката ми ще се среже, и това е понятно.

Виждате при хора, които имат егоизъм и нямат смирение, че техният плод е разпадът. Тяхната сила е рушителна, докато смирението, защото смирението е сила, е благотворно, изцеляващо, градивно. Казвам отново, че когато човек говори за смирението, сякаш говори за любовта. Христос излиза извън Себе Си и докато е Бог, излиза, съединява се и възприема човешката природа, за да срещне и да спаси човека. По същия начин любовта, която се вдъхновява от Светия Дух, единствената истинска любов, е едно движение от мен, за да срещна другия. Този, който обича, когато обича, неговата основна цел е да дава радост и да прави щастлив другия. Когато постоянно искаш само да вземаш от другия, това означава, че изобщо нямаш любов, нямаш смирение, имаш егоизъм, означава, че реално си един микроб, който ще разруши здравето на връзката. Следователно не съществува брак без смирение. Когато в човека няма смирение, тогава той много малко неща може да направи. Смирението не е намаляване, а нарастване, то е обогатяване на връзката. То показва духовната динамичност на човека, показва човека, който не е несигурен, така че да се бои от най-малкото поставяне под съмнение и да се опитва да покаже, че е най-умният и че неговата дума трябва да се зачете.

Виждате, че смирението държи чисти нашия ум и сърце и ни позволява да стъпваме на здрава почва. Позволява ни да признаваме нашите грешки и да искаме прошка, но и да се отнасяме с любов към грешките на другия. Защото обичаме другия. Но ако превръщаме неговите грешки в „картечница”, с която ще го простреляме, това означава, че просто не го обичаме и че досега сме го използвали. С други думи, бракът без смирение не е понятен. Той би бил брак без основа, защото в крайна сметка смирението отсъжда и качеството на любовта. Въпросът е дали нашата любов е лъжлива и егоистична, любов към нашето аз, или автентична и истинна любов, излизане от нас, за да срещнем и да доставим радост на другия? Този, който има смирение, има и силата да излезе от себе си, защото не се бои, докато този, който няма смирение, е несигурен. И повтарям, смирението най-вече е смирение пред Бога.

Кой е смиреният човек? Този, който се подвизава да пази Божията воля. Ако имахме това смирение, тогава във всеки един момент и у дома бихме намирали красиво решение. Бихме стигали до него, бихме изцелявали себе си, бихме изцелявали другите. Навярно не съществуват съпрузи, при които да няма моменти на напрежение. Това, което отличава хората, ако имат смирение, е да не считат себе си за уникални на земята и да искат всички останали да служат на тяхното аз. Също така, ако имат смирение и реално обичат, могат да понесат немощите на другия, а не да угаждат на себе си. С други думи, смирението и любовта са едно и също нещо, едното не може да съществува без другото, едното извира от другото, всяко от тях храни другото и поддържа живота на човека красив, автентичен и истински. . .

 



Превод: Константин Константинов

 

Да изградиш щастливо християнско семейство? Няма нищо по-просто!

Януари 10, 2019 in Беседи, Начална страница, Семейство

 



– Има една известна фраза на писателя Лев Толстой: „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему”.  Как мислите, прав ли е бил Толстой?

– Доколкото си спомням, в семейния си живот самият Лев Николаевич е бил, меко казано, не най-щастливият човек. Затова аз лично не бих се доверил на това негово обобщение. Струва ми се, че всички щастливи семейства, които днес, уви, са все по-малко и по-малко, са уникални – всяко по своему. Нали и всеки човек е неповторим. Няма двама души, които да са еднакви. Когато наричаме Господ Творец, на гръцки това е „поетис” трябва да помним, че главното Негово творение е човекът. Истинският художник няма две еднакви картини. Така е и при Господ.

И, разбира се, когато две неповторими личности създават единство, това е такава тайна, която само при повърхностен поглед изглежда проста. Сякаш това е някакъв стандарт, който усреднява или нивелира индивидуалностите. Но всички щастливи семейства, които съм виждал, са неповторими. Може да става дума за мълчаливи, сдържани за страничния поглед отношения, но винаги се чувства тяхната удивителна дълбочина. Можем да видим и радостни, весели отношения между съпрузите. Дългогодишните семейства са еднакви само в едно отношение – съпрузите започват да си приличат един на друг. Виждал съм семейства (за съжаление такива рядко се срещат), в които и двамата съпрузи са християни, преживели дълъг съвместен живот. Възгледите им за живота са почти еднакви, дори интонацията им при разговор е еднаква. Гледаш ги и разбираш, че именно това е истинското щастие. На някого това може да се стори скучно. Не знам, на мен не ми се струва така.

– Идват ми на ум думите на Алексей Илич Осипов за това, че има закони на духовния живот, благодарение на които хората стават щастливи. Да, всички хора са индивидуални, но има някои закономерности, които трябва да се спазват, иначе мозайката ще се разпадне на безсмислени фрагменти.

– Разбира се, пътищата към семейното щастие са различни, но по същество има и напълно необходими изисквания и тях можем да наречем закони. Между другото, книгата на А. И. Осипов „Брак. Любов. Семейство” е потресаваща. Според мен, това е най-добрата брошура за брака. Винаги ме е поразявало това, че Алексей Илич, без самият да е семеен, толкова дълбоко е прозрял същността на семейните отношения. Затова на всички, които искат да се венчаят и се замислят за целта на християнския брак, давам тази книга.

По-кратко същината на християнския брак беше изразил веднъж о. Димитрий Смирнов. Майка ми се черкуваше в неговия храм и ми разказа този случай: „Неделен майски ден, горещина като през лятото, службата е свършила. Отец Димитрий седи изморен на един стол, опашка от хора, чакат да разговарят с него. В храма влита двойка млади хора, държащи се за ръце. Видно е, че много се обичат. Погълнати от своето щастие те не забелязват опашката, отправят се направо към него и на всеослушание питат: „Отче, какво трябва да направи човек, за да изгради добро християнско семейство?” Отец Димитрий вижда, че пред него стоят невъцърковени хора, замисля се за миг, и като остроумен човек, казва: „Няма нищо по-просто: вземаш един добър християнин и една добра християнка и се получава добро християнско семейство”.

Това звучи като шега, но на практика в нея се съдържа целият опит на Църквата. Ако ти се молиш, ако се стремиш към Христос, ако изпълняваш думите на апостола, че „вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос” (Фил. 2:5), ако се стараеш да приличаш на Него, ако преодоляваш греховете си и се бориш със страстите си, то тогава ще бъдеш добър съпруг, а тя добра съпруга.

С други думи, когато Христовите заповеди са основа за изграждането на младото семейство и така си остане през целия живот, когато двамата имат тази обща ценностна система, която за тях е абсолютен авторитет, тогава това ще бъде едно щастливо семейство.

– Знаете ли, ужасно е, но сега си дадох сметка, че не познавам такива семейства. Знам повече или по-малко хармонични семейства, но и там има забележими търкания и поне някакво малко недоволство от другия. Уви, аз не мога да кажа, че познавам напълно щастливи семейства.

– Ние с вас в този смисъл сме сираци, почти няма такива примери.

– А двойките, за които говорихте – това по-възрастни хора ли са?

– Разбира се. Това са възрастни хора, които се преживели заедно по 30-40 години.

– Но те са живели и са се възпитавали в атеистичното съветско време – откъде е това при тях?

– И в съветско време също имаше отделни вярващи хора.

– Но сега сякаш вярващите станаха повече.

– Да, но основните духовни закони, които Вие споменахте, спазваме все по-малко и по-малко. Парадоксът е в това, че по съветско време все още работеха остатъчни християнски принципи и вече невярващи по това време хора, считаха, че трябва да ги спазват. Именно това помагаше да се създават и запазват семействата.

Ще ви приведа следния пример. Има една известна съветска песен ”Толкова много златни огньове има по улиците на Саратов”. Текстът е написан от поета Николай Доризо, член на партията от 1947 година, т.е. човек, вече не причастен към християнската традиция. И въпреки това вижте какви редове има там:

Ох, рано се ожени той!
Печална история!
Аз крия от себе си своята любов,
а от него – още повече.
Не трябва да го виждам –
страхувам се да не му се харесам.
С любовта си ще се справя сама,
а заедно няма да можем да се справим.

– Т.е. тя обича женен мъж?

– Да. Именно. Но все пак тук има отношение към чуждия брак като към най-голяма светиня, която е по-горе дори от собствената влюбеност. Човекът ще преодолее своето влечение към другия, защото не може да разруши чуждия брак. Това християнско отношение към семейството се е предавало през съветската епоха още известно време, чрез примера на родителите, като общоприета норма, но след това е започнало да се руши. И не случайно виждаме, че у европейските народи бракът, като социален институт, почти прекратява своето съществуване. В това число и у нас – на десет брака приблизително девет развода. Това е чудовищна статистика.

Защо се случва това? Защото Евангелието е престанало да бъде основа на семейния живот. Християнското отношение към брака е такова: веднъж за цялата вечност. Дори не за цял живот, а за цялата вечност. Т.е. ти, тя и Той. Както сега на венчанието стоите пред царските двери, така, държейки се за ръце, ще стоите пред Божия престол на Съда. И тъй като вяра и надежда в Божието Царство вече няма да има (те вече няма да са необходими, тъй като всичко ще се изпълни), а любовта пребивава во веки, то вашата любов ще остане. Да, тя ще бъде в друга форма, „защото при възкресението нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като Ангели Божии на небесата” (Мат. 22:30). Но любовта не може да изчезне, ние знаем това от Божието Откровение – от Свещеното Писание.

Любовта на Бога към човека е така висока и силна, че Господ отива на Кръст заради тази любов. И християнинът е човек, който е призван именно към такава любов към съпруга, към децата, към родителите, към всички. Не случайно Свещеното Писание винаги свързва заедно любовта към хората и любовта към Бога, защото едното е невъзможно без другото. Такова разбиране за любовта, като за нещо по-силно и по-важно от живота и смъртта, е предложено на човека от християнството. И, ако разбираме, че именно него трябва да въплътим в своя семеен живот, тогава ще разберем защо в Църквата са невъзможни, например, разводите. Църквата не приветства също и втория или третия брак. Истинският християнски брак може да бъде само един.

Да, от Свещеното писание ние знаем, че овдовелият човек може да създаде ново семейство и каноните на Църквата позволяват това. Но ако погледнете богослужебните указания за венчанието на овдовели хора, в учудване ще забележите, че венчаващият се вдовец се отлъчва от причастие за една година. Защо? Защото не е достигнал до онази височина, оказал се е по-плитко от онази дълбочина, към която е бил призван в своя брак. Да, загубата на съпруг или съпруга е изпитание и болка, които е допуснал Господ, но тя или той вече те чакат там, във вечността.

Така също на овдовелия свещеник в Църквата винаги е било забранено да създава второ семейство – не защото към него се предявяват някакви отделни изисквания, а защото изискванията, които Църквата предявява към всеки християнин, се прилагат към свещеника на сто процента. Към останалите може да има някакво снизхождение: по немощ на човек може да му бъде разрешен втори и даже трети брак, ако той се е оказал твърде слаб, за да въплъти християнския идеал за брака. Но свещеникът трябва да покаже своя брак на Христос и да каже: „Ето, Господи, аз успях всичко с Твоя помощ. Да, в един момент Ти ми я взе. Но аз бях щастлив, и тя беше щастлива”.

   „Основният принцип на любовта е служението“

– А как бихте отговорили на въпроса какво е любовта?

– Ако говорим за такава любов, разбираме, че нейната основа е подражанието на Христовата Любов. На Тайната вечеря, Христос, отивайки на страдания казал много важни думи: „Син Човечески не дойде за да Му служат, но да послужи и да даде душата Си откуп за мнозина” (Мат. 20:28). Удивително! Божият Син, Творецът на вселената, Който възпира бури, насища хиляди хора с пет хляба, е дошъл, за да служи. И за да разберем, че това не са просто думи, той изпълнява робското послушание – измива нозете на учениците. Реакцията на апостол Петър е напълно разбираема: това е невъзможно. Кой си Ти, и кой съм аз? Но Христос го прави именно затова, апостол Петър да разбере какво се иска от него в служението му и какво трябва да бъде то.

Изключително важно е да се разбере, че принципът на любовта е служението. Обичам – значи служа. И това е акт на волята, а не емоция. Това не е „тя е прекрасна, красива и изящна” или „той е състоятелен и мъжествен, той е силен и ще ме защити”. Не, това е „аз ще служа на този човек, аз ще го направя щастлив”. Парадоксалното е, че изключително голяма част от хората встъпват в брак, за да бъдат щастливи. Това е естествено очакване на грешния човек, но християнинът встъпва в брак на първо място, за да направи другия щастлив и чрез това и самият той да стане такъв.

Аз имах такъв случай – не мога да го забравя. Потресе ме един сякаш дълбоко въцърковен човек в четвъртото десетилетие на живота си, който имаше жена и дете. Бракът му започна да се разпада. Седнахме на една пейка в храма и разговаряхме два часа и половина. И за всичко според него беше виновна жена му. Той вече вътрешно изцяло беше намерил оправдание за това, че иска да я напусне. И аз му казвам: „Слушай, а ти когато се женеше, искаше ли да я направиш щастлива?”. Той отривисто се обърна към мен и каза: „Каква интересна мисъл, никога не съм мислил за това”.

А е църковен човек, разбирате ли? Той е преживял 8 или 10 години брачен живот, но за това дори не е помислял. Защо? Защото хората не искат да служат на ближния. Един мой познат свещеник казва: „Днес всеки човек е един възпален пъп на земята”. Всеки сякаш мисли за себе си: „Аз съм център на вселената, всичко се върти около мен и една от орбитите трябва да заеме жена ми, да ми предоставя това и това и да бъде такава и такава. Аз трябва да получавам от нея това и това. А ако престана да получавам, повече не мога да я обичам”.

– Възможно е да Ви кажат така ”Аз съм индивидуалност и тя е индивидуалност, нашите индивидуалности не си подхождат и не се съчетават. Защо да отравяме взаимно живота си?”

– Добре, но в какво тогава е същността на любовта, която наричаме християнска? Същността е в това, че тя следва примера на Христос: ние служим един на друг. Нещо повече, пътят към щастието минава единствено през това служение. Ето думите на Иисус Христос, които са дошли до нас чрез апостол Павел: „По-блажено е да се дава, отколкото да се получава” (Деян. 20:35). „По-блажено” означава „по-щастливо”, но „блажено” е още по-силна и по-дълбока дума. Пълнотата на щастието, което дава Бог – това е блаженството. Човекът, който отдава, е по-щастлив от човека, който взема. И ако ти служиш, има по-голяма надежда, че твоята втора половина също ще служи на теб. Ти сякаш предизвикваш своя съпруг за ответно служение. Ако той вижда, че ти го обичаш безразделно, че със всички сили се стараеш да го направиш щастлив, то и той ще поиска да те ощастливи.

Разбира се, пълна гаранция няма. Ти може да бъдеш свят и във всяка своя мисъл и дело да правиш всичко правилно, но при съпруга или съпругата могат да възникнат някакви изкушения, и той/тя да те изостави. Но надеждите за щастие все пак са значително по-големи.

В недосегаемото семейство принципът на служението се реализира сякаш всеки ден. Например – имате малко детенце. Жена Ви прекарва безсънни нощи и на сутринта е напълно без сили. Станете и й пригответе горещ сладък чай с лимон. Напълнете един термос за през нощта. Или мъжът става сутринта и си мисли: с какво днес мога да послужа на жена ми? Да допуснем, че тя има токсикоза и не може дори да влезе в кухнята, защото започва да й се повръща дори само от мириса на готвена храна. Е, стани половин час по-рано, не я укорявай, а почисти кухнята, ако тя не е направила това. Обели картофи, сложи ги във вода и ги постави в хладилника. Свари й кафе и го постави в термоса. Купи продукти, приготви вечеря. Ако е уморена психически, изпрати я да се поразходи, а ти се погрижи за детето.

Служи. Не „прибрах се уморен и всички трябва да се въртят около мен”. А „прибрах се, и макар че вече нямам почти никакви сили, все пак трябва да помисля какво мога да направя, за да ощастливя тази измъчена жена?” А всъщност на нея не й трябва много. Тя чувства, че вашата любов към нея е жива и действена. На едно място свети апостол Павел говори за „вярата, която действа чрез любов (Гал. 5:6) Нека тя действа дори в ежедневния бит.

Това, което за вашата жена е било лесно преди десет години, изведнъж може да стане непоносимо за нея. Тя може просто да легне и да каже: „Не мога повече”. Това с особена сила важи за многодетните семейства, защото това е система, работеща при пълно напрежение и често не достигат нужните ресурси – времеви, финансови, емоционални. И когато жена ви казва: „Не мога повече”, трябва да умеете да чуете това. Или изведнъж разбирате че трябва да дадете почивка на вашия мъж, че той не може, че се задъхва, че не издържа емоционално, че трябва да го оставите. Спомням си как един многодетен свещеник, виждайки задънената улица, в която се е оказала съпругата му, просто всяка вечер я изпращаше да гледа някакъв приличен филм. Друг би я притискал, би крещял: „Ти си длъжна!”. Е, човек не може петнадесет години подред всеки ден да закрива с гърдите си амбразурата, понякога трябва да му бъде дадена почивка.

Още веднъж искам да кажа, че истинската любов е волево действие, а не емоция. Емоцията е влюбеност. Но любовта е нещо съвършено друго, тя е действие. Когато нямаш никакви сили и тя няма никакви сили, а ти казваш: „Скъпа, почини си, аз ще приготвя вечерята”. И отиваш и приготвяш тази вечеря. Ето това е любов. Ако ти всеки ден планираш, какво можеш да направиш, за да облекчиш живота на човека до теб, да го направиш радостен и щастлив, това ще бъде служение.

– Един философ казва, че законът на нашия съзнателен живот е такъв, че не „аз подарявам огърлица, защото обичам”. А точно обратното – „аз обичам, защото подарявам огърлица”.

– Може и така да е. Човекът е много сложно създание. Той има сърце, има ум, има воля. Понякога сърцето мълчи. Човекът гледа и си мисли: защо живея с тази жена? Защото не искам да бъда предател? А след това изведнъж й подаряваш колие и сърцето оживява. Видял си радостта върху лицето на жена си и при теб също се връща радостта.

    „Всички ние сме станали лоши християни“

Може ли да се каже, че при тези щастливи възрастни двойки, за които Вие говорихте, се реализира именно този принцип на служението?

– Разбира се. Но сега такива двойки са все по-малко, защото всички ние сме станали лоши християни – дори и като че ли въцърковените хора. А какво да говорим за тези, които са далеч от Църквата?

Макар че, от друга страна, попитай който и да е човек за какъв брак мечтае? И той ще каже „Един брак за цял живот и аз бих бил щастлив”. Все пак душата тъгува и копнее по истинските ценности. Но как да се постигне това, ако човек изисква да служат на самия него? Как да се съхрани бракът с жена, която се е състарила и е престанала да бъде красива, ако за теб физическата красота е била главното? Невъзможно е, ако през тези години, в които сте били заедно, ти не си успял да се потопиш в душата й и да я обикнеш.

– Отец Фьодор, какво друго може да разруши брака и да бъде опасно за него?

– Трябва да се каже, че, колкото и днес да възразяват на това, предбрачните връзки разрушават бъдещите бракове. Това е съвършено очевидно. Прелюбодеянието в руския език много точно се нарича измяна. Предателството на войника или офицера също се нарича измяна, само че измяна на Родината. Виждаме, че това е дума, която означава предателство, предателство на идеала на любовта.

Ние имаме родина, знаем множеството нейни недостатъци, но все пак не преставаме да я обичаме. Но ако младият човек се среща с девойка и, не поемайки никаква отговорност, встъпва с нея във връзка, което трябва да се случи след бракосъчетанието, а след това просто се отказва от нея, сменя я, то придобива опит за предателството, който след това ще пренесе и в своето семейство.

Тогава в главата остава отворена вратичка: „Ако нещо не се получи, ще напусна тази жена.” Човекът не е целият в този брак. Той отчасти е тук, а част от живота му не е за жена му. Не знам как да изразя това, но не целият човек се е оженил.

– А в какво се изразява това? Да кажем, ако някой има творческа професия, а съпругът му по някакви причини е недоволен от това, трябва ли да я остави?

– Веднъж ме порази мисълта на отец Александър Елчанинов. Той говореше за това, че ако аз съм женен и отида на театър без жена ми, то вече чувствам началото на измяната. Защото имам радост, която не съм споделил с нея. Чувствам, че тази радост е престъпна – съвсем мъничко, но е престъпна.

Защото, какво представлява прелюбодеянието? Това е незаконна радост на страни, която не само не е споделена с любимия, но освен това му причинява огромна болка. Ние не можем до край да въплътим това, за което говори отец Александър, но трябва поне да се стремим към това. Да, всички ние сме различни и това, между впрочем, е прекрасно. Нали когато съм обикнал, когато съм взел върху себе си тази отговорност, започвам да виждам света, Бога и хората с очите на любимия човек. Аз ставам значително по-богат, чрез любовта на мен ми се открива опитът на целия негов живот и това е прекрасно. А ако искам той само да изпълнява тези функции, които съм му отредил, неговият вътрешен свят не ми е интересен, интересува ме само това, той да работи като детайл в създадения от мен механизъм. Но именно това е тази любов не докрай, за която говорихме.

Ти можеш да получиш от Бога дара на любовта, но само след като поемеш отговорност за човека. Защо Църквата не венчава в случаите, когато няма сключен граждански брак? Защото тогава не може да бъде постигнат идеалът, не може да се каже „всичко мое е твое, и всичко твое – мое”. Сега ти си млада и красива. Но когато станеш стара и болна, това също ще бъде мое. И аз съм готов да нося отговорност за това. Твоята душа е не по-малко важна за мен от твоето тяло.

– Но ние виждаме каква е ситуацията сега? Даже мнозина от влезлите в Църквата хора, мои връстници, са израснали в напълно нецърковна среда, където е имало други норми и обичаи, не са ги възпитавали в духа на тези ценности и сега те имат зад гърба си различни неща, в това число и т.нар. предбрачни връзки. Какво трябва да се прави сега?

– Христос е казал на фарисеите: „Митарите и блудниците ви изпреварват в Царството Божие” (Мат. 21:31). Христос прощава и на тежко съгрешилия човек. Какво представлява Божието опрощение, което получаваме при условие да е налице покаяние? Това е когато Господ прави греха сякаш не съществуващ. Само Той може това. Човек наистина може да се върне към целомъдрено състояние, както се е върнала, например, Мария Египетска. За нас нейната степен е непостижима, но поне можем, с Божията помощ, да запазваме верността си и да не падаме в греха на измяната.

Покаянието е не само акт на прощение от страна на Бога, но и действие на Божията благодат, която се дава на човек за преодоляване на греховния му навик. Можем десет години да се каем в един и същи грях, а след това изведнъж идва Божията милост.

Но и венчанието, като основа на християнския брак, е получаване на Божията помощ при изграждането на семейството. Когато човек е станал християнин, той може да преразгледа целия свой предишен живот. Този, който изцяло е бил поразен от блудния грях до такава степен, че това е било главното съдържание на неговия живот, може напълно да се прероди.

Но ако престанеш да се трудиш над своето семейство, а това е труд за цял живот, останалите зад гърба ти рани могат отново да се възобновят, да се окажат мина с отложено действие. Елементарно е – ако човек не е имал никакви връзки преди брака, няма с какво да сравнява: „А може би ако бях се оженил за онази жена, би било по-добре, кой знае?” И започва да приема тези мисли. Разбира се, подобни спомени изкушават. Още веднъж искам да повторя, че опита от раздялата, от християнска гледна точка, е опит за предателството. Такъв опит със сигурност ще изкушава човека в бъдеще.

    „Аз призовавам всички семейства да се молят заедно“

– Има ли някакви начини да се удържи разпадащият се брак? Какво в никакъв случай не бива да се прави, когато на хоризонта започне да се мярка призракът на развода?

– Нека първо да кажа още едно много важно нещо, което трябва да се прави: задължително трябва да се молим заедно. Ако не се получава сутрин, когато татко отива на работа рано, а мама с децата става по-късно, то вечер трябва да застанем на съвместна молитва. Защото семейството е малка Църква. Но ако ние сме издигнали храм, обаче в него не се извършват служби, какъв е смисълът от този храм за Господа? Никакъв.

Ето, семейството се е събрало за молитва. Първо, и нейното, и неговото сърце знаят, че не бива да започваш молитвата, когато си скаран с някого, когато си обиден, когато има някакво недоволство един от друг.

Затова почти винаги още преди молитвата се стига до помирение. Господ е казал: „Дето двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях” (Мат. 18:20). Това се реализира преди всичко в семейството. Христос, Който е дал Своята благодат в тайнството Венчание, отново е с това семейство и отново съединява всички. Затова призовавам всички семейства, преди всичко, да се молят заедно.

Да, децата не могат да издържат пълното молитвено правило. Прочетете го, като го съкратите така, че те да могат да го вместят. Нека това бъде една трета, една четвърт от цялото правило. Нека това бъде правилото на свети Серафим Саровски.* Но да бъде казано бавно, искрено, с внимание. А после ще допълните молитвата си, ако имате нужда. А имате. Но съвместната молитва удивително съединява сърцата.

А как мислите, защо днес се разпадат даже и християнските бракове? Какво се случва изобщо?

– Християнските семейства, семействата на въцърковените хора, все пак се разпадат по-рядко. Но понякога това се случва и с тях, защото хората идват в Църквата от света. Не всички са готови наистина да се променят. Мислят си: ето, аз влязох в Църквата и веднага всичко се промени. Не съвсем всичко, трябва още тридесет години да поработиш над себе си и тогава наистина всичко ще се измени. В това число и егоистичното отношение към съпругата или съпруга. Повярвай, след двадесет и пет години ти изведнъж с ужас ще видиш какъв чудовищен, страстен егоист си бил в началото на твоя семеен живот и ще ти стане ужасно срамно.

Себелюбието, при което аз съм център и мерило дори в нашата малка вселена, е мъка за другия човек. Затова преодоляването на своята съсредоточеност върху себе си е необходимо условие за създаване на щастливо семейство. В някакъв момент аз с учудване забелязах, че моята жена се справя с някакви неща много по-добре от мен. С радост разбрах, че не е задължително, аз – като глава на семейството, винаги да съм прав. Длъжен съм да се смирявам, когато не съм прав и да постъпвам правилно, даже ако „как е правилно” са ми казали жена ми или детето ми. На това дете ще му бъде много по-лесно да бъде послушно, ако татко може да поиска прошка, когато не е прав. Семейството разцъфтява тогава, когато знае, че татко не ни мачка само защото винаги се смята за прав. А когато настоява, значи наистина знае, че това е правилно.

Удивително е богатството на християнския брак! Мъжът така обича своята жена, че знае какво се случва с нея и обратното. Ето например, мъжът се връща от работа, жената е в кухнята. И по това, как той сумти в коридора, тя вече знае какво се случва с него. Защо знае? Защото го обича, защото любовта е прозорлива. Защо бил прозорлив свети Серафим Саровски? Защото той безкрайно обичал всеки човек, който влизал при него. Любовта е прозорлива, защото само така се открива света на другия човек. Бог е любов, затова Той е абсолютно прозорлив. На Него всичко Му е известно.

Основното богатство на човека на земята, това са хората, които го обичат. Няма богатство равно на това. Ако ти служиш, ако се стараеш да ги направиш щастливи, то и твоята, и тяхната любов се умножават.


* Свети Серафим Саровски съветвал миряните, при недостиг на време или други извинителни обстоятелства, да заменят сутрешните и/или вечерни молитви с кратко правило, което включва: три пъти „Отче наш”, три пъти „Богородице Дево” и един път Символа на вярата.

 

Да се погрижим за нашия брак

Ноември 21, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Примери на православна духовност


От въпросите, които ми изпращате много пъти, едно нещо се вижда много ясно, че в крайна сметка сме изоставили нашата връзка. Двама човека са създали семейство, но с течение на времето очевидно са изоставили връзката помежду си и не се интересуват да я направят по-добра. Сякаш животът ни тежи, сякаш са обявили капитулация. И определени пъти сме я обявили, и то с грехове, със състояния, които ние създадохме. Това, което изглежда не ни занимава, са последиците от такива поведения върху децата ни, дори ако децата ни са големи и имат собствени семейства. Това показва нашия провал, тоест нашия грях, защото съществува грях, в онтологичния смисъл на думата, където означава крах. Но вече нямаме куража да се борим, за да го поправим, навярно защото сме егоисти. Бихме могли да сме и разочаровани, но навярно много пъти разочарованието се крие зад егоизма. Вече смятаме, че другият не може да се промени – това не винаги е сигурно – както и не винаги е лесно да се промени някой, когато се е затвърдил в определени състояния и когато в живота му не се вижда перспектива за покаяние, което извира от живата връзка с Бога. Виждате, това е духовната основа, върху която човекът се движи, и тогава е напълно естествено нещата, които създава, да са погрешни, болни, провалени.


Очевидно сме зарязали нашата връзка, т.е. връзката между съпрузите, но и самите себе си, защото човек смята, че той знае всичко, понякога защото не се надява на никаква промяна, но във всеки случай всичко това говори за отсъствие на вяра. Защото в живота на истинския християнин всякакви трудности стават поводи за духовна борба, стават поводи за освещение. Виждате, че понякога съществува нещо болно, гнило в нашия корен, и оттам произлиза нашето поведение. Нашето поведение не е без тълкувание, а всичко има обяснение. И ако реално искаме да променим някои неща, трябва да се опитаме да навлезем в тълкуванието на нещата.


Нека обаче видим един друг въпрос. Когато даваш всичко на съпруга си и вместо това получаваш унижение и неверие, как трябва да реагираш? Тъжен въпрос. Още по-тъжно е състоянието, което се крие зад въпроса. Ще повторя това, което казах в началото. Нека изследваме облика на мъжа, на този съпруг, на когото неговата съпруга му дава всичко и той й отвръща с унижение и невярност. Важно е да изследваме този тип човек, защото за съжаление не е рядко срещан. Такъв тип хора, за съжаление, често срещаме. И първият извод, който правиш, особено когато живееш ситуацията отблизо, е в колко голям хал завършва егоизмът на човека. Защото такова поведение показва един крайно антипатичен и болен човек, както ще видим по-нататък. Вероятно той се мисли за важен, но всъщност е един провален човек. Защото, първо на първо е неспособен да се трогне, да се трогне от съпругата си, след като се е оженил за нея, и да я обикне.


Сигурно още в началото въобще не се е трогнал. За съжаление имаме такъв тип хора, които в даден момент, виждайки дразненето на съпругата, й казват изключително грубо: “Аз се ожених, за да имам нещо като мед. сестра, да се грижи за мен”. Разбира се, този човек проявява и някои други черти. Той унижава своята съпруга, защото само тогава се чувства важен, и това е трагично, защото неговият провален живот го кара да се чувства изключителен.


Когато стигаш дотам да унижаваш другия, и много повече твоята съпруга и навярно и майка на твоите деца, това показва невероятен комплекс за малоценност, който има конкретният човек. Защото, когато искаш да понижиш другия, го правиш само и само защото искаш да се види твоята височина. Ругаеш, унижаваш, обиждаш, за да покажеш, че ти си мъжът и накрая показваш, че си „мъж” в кавички. Защото, въпреки годините, които са минали, този човек не е нищо друго, освен едно „мъжле”, което се опитва да се представи за мъж. Тоест един тип, който се опитва да се представи за господин, но остава един тип и реално явява това, защото нашият народ много мъдро казва: „Че всеки дава това, което има.“ Затова, когато един човек спрямо който и да е негов ближен – много повече повтарям спрямо съпругата си – спрямо майка на децата му, проявява унижение и се държи по начин, където я унижава и дори й изневерява, това говори за един болен човек, който по погрешни начини се опитва да преодолее вината и усещането за собствения си провал.


Изневярата от друга страна е акт на лъжлива смелост. Този тип хора, които създават връзки, в действителност се опитват да убедят себе си, че са важни. Ако сте разбрали правилно, този тип хора се опитват да утвърдят себе си. И не разбират, че за другата госпожа, с която са създали връзка, не са нищо друго, освен обект за експлоатация. Те смятат себе си за важни, но другата госпожа си играе с тях, експлоатира ги, държи ги под ръка. Виждали сме и сме преживели много такива реалности и картини.


Един човек, който унизява своята жена, която му е отдала себе си, която му прислужва и стои до него, докато той самият е роб, низш роб, си мисли, че е свободен. Това какво означава? Позволете ми думата, реално е смешник, той е един пропаднал човек, който чрез унизяването на съпругата си и създаването на извънбрачна връзка се опитва да покаже, че е важен, но от това се вижда колко е пропаднал, когато в крайна сметка това не го безпокои, особено ако има и деца. Може да са големи, но и те се нараняват, защото този човек е техен баща, обичат го, защото децата имат голяма чистота, макар и понякога да стигат до своята граница и не могат да търпят. Познавах такива деца, които обвиниха майка си, защото изтърпя такъв тип човек, който по грешка беше техен баща. Простете ми за твърдостта на моите думи, но това е единственият начин някои да се събудят, както и защото някога трябва да опишем точно нещата. Защото, когато един човек не може да почувства децата си, не може да почувства човека, който е живял заедно с него и е родил неговите деца, той е един безчувствен човек. Какво друго би могъл да е? Каква друга ценност би могъл да има?


Разбира се, въпросът има и продължение. Съпругата пита: как реагираш спрямо един такъв човек? Самият въпрос показва, че тази жена има търпение, най-малкото досега, защото състоянието, което описва, за съжаление не е нещо моментно. Сигурно е живяла в такава атмосфера на унижение, за да знае, че съпругът й има извънбрачна връзка. Как реагираш? Бих казал просто, човешки, богочовешки. Отговорът не е лесен, не съществуват рецепти, това зависи от издръжливостта на самия човек. Ние можем да кажем много просто, че дори Евангелието смята изневярата за причина за развод. Разбира се, съществуват хора, които са проявили търпение и посрещнали с голямо търпение не само такива, но и други по-лоши поведения. Добре би било да прочете романа на Пападиамантис „Бракът на Карахмед”. Там ще видите една друга страна на нещата, която докосва богочовешката; където един брак, дори провален, става път за освещение на човека. Има жени, които превъзмогнали себе си и накрая почувствали, че до тях има един болен човек, реално един нещастен човек, който си мисли, че е важен. И те извървели пътя на добродетелта и на освещението. Никой обаче не може да сложи върху другия човек една тежест, която той не може да повдигне. Затова казах, че отговорът на този въпрос зависи от конкретната личност и оттам нататък човекът се моли, търси по-конкретни съвети, а не съвети по радиото, говори със своя духовник, прибягва към Църквата, обяснява по-подробно ситуациите и ако той може да вземе решението, го взема, и съответно с неговото решение, сила, целите на живота си, дава отговорите на себе си. Да, животът е подвиг, борба понякога трудна, но в крайна сметка зависи от перспективата на човека. Нашата перспектива в Църквата е нашето освещение. Господ ни предупреди, че „През много скърби трябва да влезем в царството Божие”, всеки претегля нещата. Но това, т.е. начинът, по който една съпруга третира такъв тип съпруг, като този, който описахме, не опровергава окаяното състояние на съпруга. Разбира се, понякога има жени, които проявяват саможертва и търпение. Саможертвата и търпението естествено не са упражняване на насилие спрямо себе си, защото тогава ще се разболеем. Тези неща могат да съществуват и да функционират естествено, когато са начини и пътища за постигане на същностни цели. Тогава вече човекът без да се измъчва, а борейки се и в трудни стадии на болката, постига това, в което другият се е провалил. Понякога този път може да накара другия да се поправи и това е причината, по която определени пъти говоря твърдо за някои типове хора, защото техните дела са много по-коравосърдечни от думите ми и бих се радвал твърдостта на моите думи да пробуди някои хора. Понеже и това е ставало в живота ми, затова определени пъти настоявам да описвам състоянията такива, каквито са, а не да галим хора, които не трябва да галим, а да им казваме истината лице в лице.


Друг интересен въпрос, който бе зададен, е следният: какво става с религиозното възпитание на децата, когато единият родител е еретик, а другият православен?


Това наистина е един проблем, който слушателят поставя. Моят въпрос е дали проблемът е съществувал от началото, или се е появил по-късно? Защото, ако е съществувал от началото, православният човек би трябвало да очаква, че ще се яви този проблем. Разбира се, определени пъти другият ни уверява, че ще уважи нашата вяра и децата ще бъдат отгледани като православни, но това уверение не знам каква стойност има. Ако проблемът е съществувал от началото, този въпрос какъв смисъл има? Лекарите казват, че превенцията е по-добра от терапията. Ако проблемът се е появил по-късно, тоест ако в течение на брака единият от двамата съпрузи е приел някоя ерес, навярно нещата са по-трудни, защото в такива случаи се крие фанатизъм. И вероятно този човек ще иска да наложи и на децата си този свой път. Сега, ако искаме да разгледаме по-подробно този въпрос, би трябвало да се запитаме, дали различността е повод за сблъсък и претенции върху децата. Тоест дали хората – двамата съпрузи, които имат различна вяра – влизат в конфликт поради това, дали се опитват да обяснят на другия, че той е в грешен път и дали този конфликт включва и децата. Тоест дали всеки се опитва да даде религиозното възпитание, което иска, дали всеки от тях се опитва да наложи на децата неговата вяра и дали успоредно с това се опитва да принизи вярата на другия. Виждате, така от детските души правим театър и арена на нашите спорове и дори зовем малките деца да заемат позиция. Доколко е лесно това за тях? Едно детенце обича и баща си, и майка си и ако бащата и майката се сблъскват по толкова съществени теми, тогава детенцето наистина е нещастно. То е нещастно, защото родителите му се карат, нещастно е, защото всеки се опитва да се наложи над него, да му наложи неговото мнение, нещастно е, защото единият родител принизява другия, вярата на другия. Трябва да кажа, че в този случай и двамата родители са незрели, защото играят с душевния покой на децата си. След като имат различни пътища, нека да запазят неутралитет спрямо децата си, нека оставят техният живот и поведение да посочат на децата какво да избират докато станат големи и могат сами да имат правилна преценка.


Съществува още един въпрос. Има ли поле за действие на православния родител? Защото другият може да има различна вяра, но да е безразличен към вярата си и да не възпрепятства православния родител да даде религиозното възпитание на децата. Да не възпрепятства другия родител да води децата на молитва, в църква, на Причастие. Но ако и от двете страни настояват, тогава резултатът ще е объркването на децата. И най-вероятно децата да отхвърлят вярата и на двамата и накрая да се терзаят, защото родителите им са били „благочестиви”. Тук поставям думата в кавички. Благочестието, когато не се преживява със свобода и уважение към другия и вярата на другия, е болно благочестие, където и да се преживява.


Разбира се, има значение и какъв еретик е другият. Коя е неговото изповедание? Някое християнско изповедание? Някоя друга религия? Или някоя организация? Защото например йеховистите не са религия, а организация. Народът ни в тези неща казва нещо много просто и мъдро, по-добре човек да предотвратява. Разбира се, не можем всичко да предотвратим, някои неща обаче можем. Когато не ги предотвратим, докато можем, тогава е естествено да дойдат проблемите. Когато обаче не можем да ги предотвратим, тогава какво остава? Това, което остава на православния вярващ, е да преживява автентично православната си вяра, да има истинна православна духовност без религиозен фанатизъм и да посреща този проблем с търпение, молитва, което означава доверие в Бога и най-важното с неговия пример. Със светлия пример, с примера, който вдъхновява децата, с примера, който от само себе си говори и дава отговори на децата. Защото това, което има значение, е плодът на вярата ни. Ако плодът е нашето освещение, нашето благородно сърце, тогава дори в началото да изглежда, че губим играта, нашето доверие, истинното и живо доверие към личността на Христос и на Света Богородица обаче ще доведе до резултат – децата ще разпознаят истината и това не е една теоретична мисъл, а нещо, което идва от опита, тоест от примерите, такива, като тези, които споменахме. Помнете, че вярата никога не е някаква идеологическа ориентация, а живот, свобода, любов, вярата в Христос е състояние на живот. Не мога да убедя другия, че това, което аз вярвам, е правилно, ако нямам правилно отношение спрямо всички, дори спрямо съпруга, който се намира в ерес и в заблуда. И, разбира се, при едно такова настояване е изключено да убедя някога и съпруга, че е в заблуда.

Разбира се, един човек, който се движи правилно в живота, колкото е по-добър спрямо един еретик и особено един фанатизиран човек, толкова повече той го хули, защото чувства, че губи играта. Но в крайна сметка ние искаме както нашето освещение и Божията благодат в живота ни, така и да спечелим и нашите деца. Може да не ги спечелим като малки, а да ги спечелим като големи. Затова нека доверим тяхното спасение на Христовата любов и Христос ще намери пътя.


Една слушателка пита и ни пише, че нейният съпруг има много странно поведение спрямо децата си, когато направят някаква беля или стаята им е разхвърляна. Той постоянно им казва, че ще смени дома си, но резултатът е, че самите деца използват същите думи, когато се карат, и така ситуацията става много напрегната. Първият ми коментар е, че е жалко хора, които са станали родители, да бъдат толкова объркани и смутени. И не разбирам някои неща в този въпрос. Какво означава, че им казва, че ще смени дома? Има предвид, че сам той ще напусне дома и ще отиде да живее самичък? Има предвид, че ще ги заведе в един по-добър дом, където децата няма да го замърсяват и ще внимават? Какъв смисъл има тази заплаха, защото така изглежда? Заради белите на децата ще смени дома, ще се махне и ще ги остави така? За съжаление, това е още един случай на баща, който не може да застане достойно пред децата си и не знае как да говори с тях. В тази история незрялост имат родителите, а не децата. Децата са естествени, не е странно децата да са неподредени. Децата много пъти се карат помежду си, както и не е странно да са разхвърляни в стаята си. Тези, които имат отговорност за всичко това, са родителите, не децата. Поведението на бащата в този случай, не зная дали и на майката, изглежда неестествено. Отговорът е изключително прост. Родителите, първо, трябва да си съдействат, трябва да оценяват правилно нещата, т.е. да разберат колко полезно ще е за децата да се научат да си подреждат стаята. Проява на погрешно възпитание ли е да обясняваш на детето си, че стаята му трябва да е подредена? Това е добро предначертание за бъдещето на децата. Защото разхвърляността не е присъща за здравата личност. Малките деца обаче са такива. Възрастните обаче какво правят? Как им говорят, как им обясняват? Защо това да се махна от вкъщи и или да сменя дома да е решение? И какво ще стане, ще сменят дома си, себе си няма ли да вземат с тях? Дали проблемът е в дома, или в хората? Един дом, който навярно сме опустошили с нашата небрежност, дори да го оставим и да отидем в друг дом, но вземем нашето собствено аз – така, както е било в стария, с това няма ли да направим същите неща и в новия дом? Виждате колко объркани човеци сме. И проблемът в дома ли е? Стаите сами ли стават разхвърляни? Следователно проблемът не е да сменим дома, а характера, да променим поведението ни. Децата използват едно такова състояние, защото реакцията на бащата не е светлина, която ги просветлява какво да правят, защото въобще децата не трябва ги заплашваме, за да им покажем това, което е правилно. Говорим им, разговаряме с тях, понякога оставяме да изпитат последиците, защото например, когато едно детенце има разхвърляна стая, на другия ден ще търси да намери тетрадката си, за да отиде на училище, и няма да я намира, и ние ще го оставим да не я намери, това да му „струва”, да се изложи, защото тогава ще се поучи от своето поведение. Следователно не оставяме нещата на никъде, защото това говори за неспособност да поемем нашата отговорност.


Един баща, който се държи по този начин, в най-добрия случай е баща, който не е поел своите отговорности. Той е баща, който е несигурен, баща, който не се е замислил какво възпитание ще даде на децата си и ги оставя реално на тяхната участ.

От въпроса се вижда, че тази история става повод за сблъсък със съпругата и е логично да има сблъсък. Първо, защото съществува разногласие, второ, защото съпругата констатира, че съпругът и бащата на децата не поема своята отговорност, а когато човек не поема своите отговорности и на работното си място, тогава и службата не „върви”. Когато в едно семейство родителите не възприемат тяхната роля, семейството „не върви” и за съжаление цената се плаща от децата, които може много да се отклонят от правилния път, след като не са имали отговорни родители, които да им поставят граници, защото този, който казва, че децата не се нуждаят от граници, не знае какво става с него. Децата са много по-разумни от нас, имат нужда да им поставим граници, чувстват по-голяма сигурност така и фактът, че им поставяме граници, показва, много просто, че комуникираме и общуваме с тях. Не поставяме полицейски граници. Обясняваме на едно дете, и с това искам да завърша, когато някога бях директор на едно училище, за да преодолея проблема с отсъствията, попитах учениците и ученичките кой е отговорен, когато едно дете отсъства цял ден от училище? И казах, че отговорността е на семейството ви. И ако това продължава, тогава трябва да се поинтересуваме какво правите, защо? Ако дойдете на училище, но избягате и отидете в кафенето, и ако по пътя ви удари един автомобил, вашите родители ще ни поставят на съдебната скамейка за проявената небрежност спрямо тяхното дете. Ще ни кажат: господа, доверихме ви нашето дете, а вие безконтролно и безразлично не се погрижихте за него, детето ни отиде в кафенето, и, дете е, така му е дошло, но вие къде бяхте, възрастните, какво правите? Да помните – им казах – че има учители, които са в затвора години наред, понеже отишли на екскурзия с децата, седнали да пият кафе и някои деца – една стара трагична история в Крит, влезли в кораба, не знаели (да плуват) и за съжаление се удавиха. Затова, деца мои, им казах, ако бягате от час, следобед ще пия кафе във вашия дом. И понеже децата бяха казали, че са верни и в обещанията, и в границите, които очертахме, те наистина спряха с бягствата. Нещата са прости, но ние не сме прости.


Накрая едно нещо искам да пожелая, поне сега да поемем нашите отговорности, да се погрижим за нашите отношения, да се погрижим за нашия брак, да се погрижим за нашите деца, защото благословението идва чрез труда.

 

 

превод: Константин Константинов

 

Причини за хаоса в брака

Октомври 30, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Неподхождащи си съпрузи

Днес много бракове се разпадат, позовавайки се на „несходство на характерите”. Зад тази фраза се крият всякакви различия, които произлизат от многообразни несходни черти сред съпрузите. Защото, както вече подчертахме, в брака е наложително съгласуването на определени основни фактори – както душевни, така и телесни, за да просъществува съпружеството. Ще споменем някои елементи, които често пъти подчертават несходството на две лица и които по правило водят брачната връзка до криза.

Един основен елемент е възрастта на съпрузите. Някои хора, за щастие малцина, сключват брак с лица, с които имат голяма разлика във възрастта. Биологичните правила казват, че жената узрява по-рано от мъжа. Затова в брака е прието жената да е по-малка от мъжа. Разликата във възрастта на двата пола варира до десет години. Приема се, че брак може да се сключи между две лица, чиято разлика във възрастта стига до десет години, доколкото, понятно е, не става въпрос за хора в напреднала възраст. Също така е понятно, че мъжът трябва да бъде по-голям по възраст. Въз основа тези дадености, можем да кажем, че определени съпружески двойки започват делото на брака, бидейки безразлични към голямата разлика във възрастта, която ги дели. Не говоря за безсрамни случаи на остарели богаташи, които се женят за млади жени, а за случаите, където или мъжът е значително по-малък от жената или е с много години по-голям от нея. И в двата случаи има опасност бракът да се поклати, защото или няма да имат деца, които, както се признава, са свързващото звено между съпрузите, или защото ще се появи дисхармония във всички полета на семейния живот. Резултатът, т.е. кризата на брака и разводът няма да закъснее да се появи.

Друг момент на дисхармония в отношенията между съпрузите е разликата в образованието. Този фактор играе значима роля в тясното взаимодействие между съпрузите. Разбира се, ние не твърдим, че е задължително преподавател да сключва брак с преподавателка и интелектуалец с интелектуалка. Въпреки това някак не подхожда преподавателка да се ожени за човек с основно образование или писател с неука жена. Там, където е станал такъв експеримент, се видя, че факторът на едно повече и или по-малко сходно образование сред двамата съпрузи не трябва да се пренебрегва. Защото в противния случай рискуваме да няма най-малкото минимално разбирателство между съпрузите. Тъй като мъжът е глава на семейството, е нормално той да притежава по-високи образователни качества в сравнение със съпругата, естествено без това да има абсолютен характер. Това е правило, което естествено може да има изключения, но в основата си е правилно.

Често пъти неподходяща двойка е и тази, която вдига помежду си една „китайска стена”, която отделя богатството от бедността, знатния от незнатния произход, доколкото тази разлика се изтъква от едната страна. Смятаме, че една успешна двойка съпрузи, която утвърждава своя брак върху нелицемерната взаимна любов и вечните евангелски нравствени принципи, никога няма да погледне и да търси разлики в произхода или във финансовото състояние. Но определени пъти, когато любовта охладнее или се намесят други фактори, обикновено роднини на едната или другата страна, сватове и роднини, тогава тези разлики се подчертават и раздуват, за да повлияят брачната връзка и да създадат пропуквания в брака. Тогава се открива, че двойката не си пасва, защото, докато младоженецът произхожда от аристократичен род, булката е от село, или докато тя е дъщеря на богат човек с много пари и имоти, младоженецът е служител на баща й и т.н. Тук има едно правило, което може да спаси положението. То гласи, че такива различия трябва да се пренебрегват и съпрузите, както и онези, които ги обичат и искат тяхното добро, трябва да забравят тези подробности и да градят тяхното семейно гнездо с взаимна любов и доверие. Когато обаче не съществува такава нагласа, тогава рано или късно несходството ще се появи на хоризонта и ще застраши трайността на брака. Тук трябва да отбележим особено отговорностите на родителите, които обикновено се хващат за такъв тип различия, за да всеят плевели сред своите деца.

Намесата на чужди фактори

Основните фактори, които определят семейството, са два: мъжът и жената, съпругът и съпругата. Те двамата ръка за ръка ще извървят техния общ път и ще почувстват заедно и скърбите и радостите в живота. Техният дом ще е собственият им дом. Затваряйки вратата, ще остават сами с реалността, ще хвърлят маските, които евентуално носят навън съобразно социалните условия и изисквания, и ще посрещнат проблемите с постоянство и търпение. Никой друг освен тях двамата няма да знае техните тайни сълзи, въздишки и скърби. Главно те двамата трябва да понесат тежестта на техния кръст.
Всички други роднини, приятели и познати не престават да бъдат трета страна, т.е. лица, които стоят извън семейството. Колкото и да е тясна връзката, която ги свързва с двойката съпрузи, никога не е възможно да проникнат най-вътре и да изиграят цялостна роля в техните семейни въпроси. Защото, ако това стане, тогава бракът често стига до криза.

Най-голямата щета в този случай нанасят сватовете, т.е. родителите на единия или на двамата от съпрузите, и най-близките роднини, т.е. братята и сестрите. Тези хора не могат да разберат, че тяхното дете или брат вече са създали свой дом и са започнали нов живот, който има характерни задължения. Нека вземем за пример случая с някои родители, където те, особено майките, не могат много добре да асимилират, че техният син или дъщеря са създали семейство. Те продължават да живеят с лъжеусещането, че нищо не се е променило с това, че снахата е влязла в дома. Тяхната любов към детето им е толкова голяма, че не могат да повярват, че сега ще го загубят. Това става по-осезаемо, когато по различни причини се налага младите съпрузи да живеят при родителите (на единия от тях). В този случай, в който тяхното дете не е сменило дома си след брака, много майки продължават да гледат на него както преди, когато е бил неженено, тоест като изключително тяхно. Те не само го гледат така, но и се държат по аналогичен начин, нещо, което непременно създава проблеми. Ситуацията се влошава още повече, когато майката е силна личност, която не се задоволява просто с това да изрази своята любов към детето си, а настоява да се меси активно в техните семейни въпроси, като начертава линията, която трябва да следва младото семейство. Тази намеса, която противоречи както на Божия закон, така и на природата на брака, води с математическа точност до развод.

Преди всичко Божият закон определя, че поради брака „човек ще остави баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат двамата една плът” (Ефес. 5:31). С други думи, чрез брака естествената връзка, която съществува между детето и родителите, постепенно отслабва и детето отдава своето предпочитание на своята съпруг/а. Сега в неговото сърце централно място заемат вече не родителите, а съпруга/та, който/която Бог е поставил до него/нея. Това казва Божият закон. Разбира се, без това да означава, че родителите трябва да бъдат отхвърлени или да останат без съответната грижа, ако нямат начин и средства за преживяване, а подчертава едно основно правило, че съпругът принадлежи първо на своята съпруга, а след това на своите родители и роднини. Това е естествено и логическо правило. Намесата на родителите в нозете на техните оженени деца ощетява последните. Несъмнено родителите ще отидат на гости на децата си в техния нов дом. Ще се радват на своите внучета. Ще обядват заедно от време на време. Но не повече от това. Те не трябва да се месят във вътрешните въпроси на съпрузите, нито да настояват да играят роля на ръководители на снахата или на зетя. Защото един такъв стремеж оскърбява снахата или зетя и оставя облаците на недоволство свободно да засенчат небето.

Същата злина може да се получи, когато съпрузите и след сключването на брака продължават да зависят от своите близки. Преди време в моята канцелария дойде една госпожа. Тя се оплакваше, че нейният мъж толкова много е привързан към братята си, че те реално определят пътя на техния семеен живот. Той не прави нищо ако не ги попита. Те са негова слабост. Освен че дава много от парите си за подаръци на своите братя и племеници, пренебрегвайки основни нужди на неговото семейство, той буквално слуша всята тяхна дума и мнение. Резултатът бе, че съпругата се огорчаваше, оставаше в периферията и чувстваше задушаващия обръч на рода на мъжа си около нейния брак. В други случаи роднините се месят по грозен начин в делата на съпрузите, отправят обвинения към съпруга, който не е от техния род, и така минират брака. Някой ще стъпи върху мините и домът ще се вдигне във въздуха.

Както виждате, нещата не са прости. Намесите на близки лица във вътрешни въпроси на съпрузите повечето пъти вредят, а още повече когато стават системно. Затова е нужно следното нещо. Младите двойки и техните родители и роднини трябва да разберат, че вече има едно ново семейство, което трябва само да ходи в живота. Роднините и приятелите могат да им помогнат отдалеч в първите стъпки. Но е нужно внимание. Отдалеч и с разсъдителност. Защото, ако някой „мине границата”, ще – не ще, ще стане саботьор на семейното щастие и предтеча на развода.

Липса на дух на търпимост и взаимно разбиране

В брака не рядко има сблъсък между два егоизма. Преди всичко всеки от съпрузите иска да прави онова, което мисли, че е правилно. Единият подценява ценността на другия и се стреми да му наложи своето мнение. След това надценява своята ценност и не признава, че прави грешки. Смята себе си за съвършен. За всяко зло, което става, хвърля тежестта върху другия. Така обаче той съди едностранчиво и амнистира своите грешки, а в същото време обвинява другия. Когато другият е снизходителна и търпелива личност „казанът ври, но не се пръска”. Например жената седи самичка и плаче за поведението на своя съпруг. Понякога избухва върху децата си. Накрая взема решение и се покорява. Да, но много пъти жената не свежда глава. Тя настоява за своите права. Мъжът с неговото мнение, жената с нейното. Веднъж аз, веднъж ти, както казва народът. В този случай рано или късно настъпва конфликт, след това охлаждане и накрая развод.

Чуйте един случай, който стана преди време. Жената по погрешка сложила в яденето сол повече от необходимото. На обед се върнал мъжът й, който бил претенциозен и труден тип. Вкусил яденето и се разгневил. Тя, милата, напразно се опитвала да се оправдае с думите, че й убегнала солта. Той не отстъпил, въпреки че жена му поискала извинение. Той не ял от яденето, за да я накаже, след като знаел, че това силно ще я разстрои. Това не било достатъчно. От онзи ден той започнал да разказва на всички свои познати за грешката на жена си, проявявайки и хумор с думите, че … понеже солта била в изобилие в техния дом, жена му сложила щедро в яденето. Жената му била търпелив човек и понесла осмиването. Ако беше някоя друга, щеше да направи сцени и щяха да имат много трудни дни. Ето и една друга история. Мъжът работил цял ден, а жена му вкъщи се занимавала с домашни работи. Нейна слабост било чистенето, особено на пода. Цял ден чистела паркета. Тя самата стъпвала върху специално поставени парцалчета, за да лъсне пода, който наистина светел. Такива парцалчета били пръснати във всички стаи от входа на дома. Мъжът трябвало веднага щом се върне да стъпи върху тях, за да отиде в стаята си. Горко му, ако не го направил. Започвало недоволството. В същия ден той се върнал разстроен вкъщи. Не проявил внимание и отишъл директно в стаята си, стъпвайки свободно върху пода извън парцалчетата. Това било. Започнала голямата кавга. Госпожата не могла да му прости невниманието. Два дена не си говорили. Когато на третия ден си проговорили, нещо вътре в тях ги „проболо”.

Съпрузите никога не трябва да забравят, че са хора с недостатъци и слабости. Човек, съдейки по себе си, трябва да е много сдържан в осъждането над другия. След като ние не сме съвършени, как имаме претенция другите да бъдат такива? В семейния живот има хиляди възможности и поводи, в които мога да се проявят несъвършенствата на единия или на другия. По един или друг повод почти всеки ден се откриват техните характери с всички техни недостатъци. Днес мъжът ще пропусне нещо, утре жената ще направи нещо друго, което не е трябвало, вдругиден децата ще направят някоя беля. Това е всекидневната програма вкъщи. Горко, ако всеки таи в себе си грешките на другия и не ги забравя, тези, които естествено се налага да се забравят. Защото съществуват и случаи на сериозни прегрешения, които изискват вземане на мерки. Другите обаче, мнозинството, всекидневните, обичайните прегрешения не трябва да остават в сърцето. Щастлив е този, който има дух на търпеливост и любов и лесно прощава грешките на другия. Той става носител на мир в дома и вестител на радост в семейството. Напротив, този, който всичко мери с линийка, претегля го на аптекарските везни и го таи в себе си, очаквайки подходящия момент, за да го използва, с това показва, че не се вдъхновява от духа на взаимното разбиране и търси повод, за да направи кавга и да се получат сцени и сблъсъци.

Наистина търпимостта е велико нещо. Св. ап. Павел я препоръчва като взаимен белег на добрите християни „като се търпите един други с любов”, пише. Известно е, че търпимостта, прошката и любовта покриват много рани и затварят пропасти. Достатъчно е човек да има силата да покаже своето достойнство, за да настъпи мир и единство. Някои навярно смятат, че чрез язвителните викове показват твърда ръка като глава на семейството. Грешат. Разбира се, нужна е и твърдост. Но не навсякъде и винаги. Рядко бащата или майка трябва да демонстрират твърда ръка, и то винаги върху по-малките членове. Но когато се касае за равноправни членове, както става между съпрузите, тогава демонстрирането на сила е в търпимостта, защото тя говори за достойнство, култура и сдържаност. В тези случаи гневът, нервите и безмилостната строгост са знак за поражение.

Липса на единство между родителите и децата

Отглеждането на децата е най-трудното и отговорно дело на родителите в семейството. Когато децата от малки поемат по добрия път, както казваме, тогава, израствайки, стават повод за гордост на своите родители и цялото общество. Човек вижда младите издънки на дома, гордее се с тях и се радва заедно с щастливите родители. Когато обаче през трудните години на възпитанието на децата родителите не положат изисквания труд, тогава децата израстват по собствен начин. И картината, която показват с техния характер, изобщо не е хубава.

Понякога това се дължи и на самите деца, които са наследствено обременени и се противопоставят на опита на техните родители да им дадат добро възпитание. Но повечето пъти виновни за това, че децата поемат по лош път, са родителите. Защото не са внимавали колкото и когато е трябвало, за да създадат необходимите условия за тяхното нормално развитие. Тук трябва да настояваме повече.

Ние, гърците, наричаме дома огнище и искаме да подчертаем с това, че семейството топли. Чувстваме, че в дома трябва да намираме топлина и задушевна атмосфера. Истина е, че човек не намира никъде другаде топлината, която домът му дава. Колкото и да е бедна семейната обстановка, човек отморява в нея. Мъжът се връща от работа преуморен и очаква у дома да си почине душевно и телесно заедно с неговите близки. Както и домакинята се чувства сигурна в дома си и всеки ден се грижи за него. Децата, от друга страна, чувстват нуждата от дома, на който гледат като на прибежище, като на топъл парник, което улеснява отварянето на нежните пъпки на душата им. Хиляди писатели и поети възпяват с красиви думи дома и го представят като пристанище, църква и гнездо. Защото цялото семейство, бидейки съединено с една душа в много тела, създавало впечатлението за сила, изкована в наковалнята на взаимната любов и обич.

Днес обаче в много домове нещата са различни и се създава впечатление за разпад. Има огромна дистанция между децата и техните родители. Домът престана да бъде спасително пристанище за много млади хора. Там те чувстват не доволство, а досада. Очакват само как ще могат да се откъснат от дома и да прекарат повече време навън. Домът за тях не е топло огнище. Не намират в него това, което искат. Така домът днес за голям брой младежи се превърна в хотел за спане и ядене. Те държат ключа в джоба си, тръгват сутрин, идват си на обяд за ядене, излизат отново и се връщат през нощта за сън. Без никакъв контакт с другите членове на семейството. Изчезна древната традиционна картина за семейството. Обедът и вечерята вече не са свята възможност за всички негови членове да се съберат заедно, единият да види другия, да разговарят и да се пошегуват. Всичко избледня и загуби своя смисъл. Родителите са „стари” с техните ръждясали идеи и тяхното предназначение е да дават „пари за харчене” на децата и да не питат за по-нататък. Децата се превърнаха в тирани на дома с техните абсурдни претенции и щури идеи. Те предпочитат да обсъждат своите проблеми с приятелите си, а не с родителите си. Има пропаст между двете поколения, която всеки ден се увеличава.

Очевидно е, че картината, която представихме по-горе, е всичко друго, но не и картина на здраво семейство. Когато нещата стигнат дотук, тогава не можем да говорим за семейство с традиция и история. Когато всеки тръгва по своя път без да пита другия, без да се интересува от него, е очевидно, че стоим пред руини. За съжаление, цялото общество плаща последиците от тези руини.

От всичко става явно едно нещо, че семейството трябва отново да стане огнище, т.е. топло и приятно място, където големи и малки ще отпочиват, място, което ще им харесва. Това зависи от всички, и от малките и от големите. За какво да ходя вкъщи, ми казваше някога един баща, когато вместо да отморя, се изморявам душевно с ропота на жена ми и виковете на децата ми? Предпочитам да отида в кафенето, където най-малкото срещам моите приятели. Очевидно е, че, от една страна, този човек имаше право. Разбира се, и той имаше вина, защото не се беше потрудил да направи своя дом така, както си го е мечтаел. Такива оплаквания имат и децата. Затова предпочитат да остават вън от дома.

Повишаване на жизненото равнище

Навярно изглежда донякъде странно да причисляваме повишаването на жизненото равнище към причините, които пораждат кризата на съвременното семейство. Това е така, защото, напротив, икономическият разцвет дава възможност за комфортен живот. Всички, които днес създават семейство, се опитват да бъдат икономически независими, за да живеят добре и да са щастливи. Но и ние тук не искаме да кажем, че едва ли не бедността поддържа семействата, а икономическият комфорт ги разрушава. Не. Нещо подобно би било абсурдно и лъжливо. Искаме да кажем нещо друго. Искаме да подчертаем, че условията, които до голяма степен доброто икономическото състояние на повечето семейства е създало днес в обществото, могат да улеснят разрушаването на семейството и да доведат до криза. Нека видим няколко примера.

Много домове днес разполагат с автомобил, защото имат финансови възможности. Автомобилът прилича на ножа, който съобразно неговата употреба ти помага или те убива. С автомобила мъжът лесно стига до работното място, навярно и жената и цялото семейство. В почивен ден всички с него могат да отидат някъде извън града и да се насладят на чистия въздух сред природата. Какво по-красиво и хубаво нещо от това човек да гледа цялото семейство да се наслаждава на Божиите блага. Това е едната страна. Съществува обаче и другата страна, където автомобилът става изкушение, извеждайки от дома и отдалечавайки от другите мъжа или жената и сега напоследък и самите деца. Единият грабва автомобила и отива на разходка, грабва го и другият на свой ред и той прави същото и т.н. Така автомобилът става рушителен фактор. По-добре да го нямаше. Всички щяха да остават вкъщи и да имат чувство за взаимно присъствие.

Икономическият комфорт доведе в дома домашната помощница или възпитателката. Нейната цел и дело е да помага на домакинята. Да й помага, а не да я заменя. Там, където й помага, добре. Това е една много ценна помощ. Но ето, че определени пъти тя заменя домакинята. Домакинята, знаейки, че домът се намира в нейни ръце, се захваща с други занимания, които я отдалечават от дома. Така виждаме явлението, където някои госпожи спряха да се интересуват от дома си, защото за това се грижи домашната помощница, която, колкото и да е добра и честна, не може да компенсира отсъствието на майката, на истинската домакиня. Веднъж един съпруг ми каза своите оплаквания от жена си. Тя тръгвала сутрин от дома, отивала при приятелките си и се връщала на обед да обядва. Тя използвала и автомобила на мъжа, за да се придвижва. За децата се грижела детегледачката, а яденето го приготвяла домашната помощница. Човекът бил на прага на развода.

Споменах характерен пример от всекидневието, който ясно показва, че големият икономически комфорт понякога води до криза. Разбира се, никой не може да посъветва хората да хвърлят далеч парите си и да изоставят своите хубави къщи. Никой няма да се обяви срещу икономическото благосъстояние. Напротив, всички се радваме, когато семействата живеят добре и имат необходимите икономически средства, за да преживеят, да образоват своите деца и им подсигурят добро бъдеще. Не. Не са виновни материалните блага. Виновен е начинът, по който ги използваме. Приемаме, че е възможно икономическият комфорт да доведе семейната институция до криза, когато хората не са внимателни и се поддават на изкушения, които зависят повече от техните нагласи и по-малко от многото пари, с които разполагат. Виновно е не толкова щастието, колкото евдемонизмът, който ожесточава сърцата, вкаменява чувствата, дава порочни решения на човешката инициативност и отслабва семейната сплотеност. Затова казахме, че повишаването на жизненото равнище е опасност за единството на семейството.

Нашето консуматорско общество, както бива наричано, даде на хората възможности както за (вършене на) добро, така и за зло. От тях самите зависи да оползотворят тези възможности за добро, за да улеснят своето гладко съжителство в обществото. Чувствителният сектор на семейството се повлиява от тези възможности и една част от кризата се дължи на тях. Би било жалко да пренебрегнем този толкова често срещан и познат фактор, оставяйки на неговото влияние успеха на брака и бъдещето на семейството.

Отсъствието на Христос от дома

 

Причината, която сега ще отбележим, е най-сериозната и фундаментална за нашата тема. Всичко, което казахме досега – разбира се, както ние смятаме – е правилно и преди всичко основано върху реалността, но тази причина тук несъмнено заема централно място в нашата тема. Защото отсъствието на Христос и Неговия дух от много съвременни домове е причината за злополуките, които ги спохождат. Нека разгледаме ситуацията.

За много съпрузи, които създават дом и семейство, Христос е Великият Непознат. Чули са за Него, когато са били в училище или когато баба им е казала нещо в тази връзка. Не са Го почувствали до тях, нито са се сприятелили с Него. Техният живот се развива без въздействието на Неговото учение. За тях Христос сякаш не съществува. Те започват своя нов живот и се стараят да си подсигурят всичко друго, освен Христовото присъствие. Грижат се за новия дом, за неговото осветление, за мебелите, за поканените на сватбата, за сватбената процесия, за сватбеното пътешествие. Уреждат всички подробности до последния детайл. Търчат напред-назад, за да набавят това, което липсва, за да решат и най-малкия проблем, за да не се изложат. Само за Христос не мислят. Не само не мислят за Него, но дори през ум не им минава да го направят. Навярно смятат нещо такова за унизително и ретроградно. „Какво?” – казват те – „сега с тези неща ли ще се занимаваме?? Тук дом създаваме, започваме нов живот! С кръстове и Евангелия ли ще започнем? Стига, че отиваме в църква за сватбата. И това е много! Не е нужно повече. Христос няма да помогне на нашия брак. Да е жив и здрав свекърът, неговите доходи, зестрата, високата заплата!”

Така мислят много млади хора, които са се запътили към брака, с мечти и сметки без кръчмар. Защото – уви – не след дълго се вижда трагичната липса. След първите дни ентусиазмът става умерен и постепенно угасва. Нещата получават своите правилни измерения. Приземяването е последвано от констатацията за липсата на вяра в Христос сред множество млади съпрузи. Защото бурният семеен живот ги принуждава да мобилизират всички свои духовни сили за преодоляване на проблемите, които се трупат всеки ден. Но духовните сили, които не идват от извора, който се казва Христос, не са способни да помогнат или да дадат решение на проблемите. Тогава настъпва отчаянието, хаосът и разпадането (на дома).

Такава картина ни представя домът, в който не цари Христос. Картина на трагичен провал. Всеки гледа своя път. Не съществува разбирателство. Цари егоизмът, индивидуалната полза, инатът и ропотът. Никой не отстъпва. Всички искат да наложат своето мнение. Мъчат се да се наложат по всякакъв начин. В това тяхно усилие обиждат другия, засягат го, унизяват го. Сред съпрузите доминират дребнавости, които много пъти предизвикват едновременно смях и възмущение. Защото е за смях и за яд, когато човек научи за похватите, които някои съпрузи използват, за да унижат другия и да се покажат уж по-горни и по-силни. Похвати, които не са вдъхновени от християнския дух на любов и взаимно разбирателство, а от егоистичния и индивидуалистичен дух на света. Една госпожа ми казваше преди време, че мъжът й не пропускал възможността да я унижи пред очите на познатите им, оповестявайки и иронизирайки някои нейни грешки. Той създавал в тях впечатлението, че жена му стои на по-ниско интелектуално равнище от него и така се опитвал да подчертае своята интелигентност. Човекът няма никаква връзка с религията. Той е умен и успял в своята професия. Жена му, от друга страна, е уютен човек. Ходи на църква, вярва, и затова не дава място на гнева и го толерира. Ако беше някоя друга на нейно място, бракът отдавна щеше да се е разпаднал.

Има много такива примери с хора, чиито думи и дела не носят печата на Христос. Напълно различна е картината в домовете, в които цари Христос. Там всичко е благоразумно. Хората не са съвършени. Напротив, и те имат своите недостатъци и грешки. И те имат моменти на безсилие и пропуски. Но посрещат всичко със светия Христов дух, който е дух на търпимост и любов. Стават грешки, има слабости, виждат се пропуски. Но истинската любов посреща всичко със съобразителност, вещина и благоразумие. Наистина е благословен домът, който се ръководи от Христос и който върви в сянката на Неговото присъствие.

Разликата между домовете с Христос и домовете без Христос се вижда в някои характерни примери. Сега ще ви спомена два.

В едно християнско семейство синът се отклонил от правия път. Естествено родителите се обезпокоили, след като от малко дете се грижели за негово добро възпитание. Този проблем занимавал много тези добри съпрузи. Те измислили как могат да го спасят. Връзката им с един добър клирик-изповедник довела техните стъпки при него. Той чул техния проблем и се заел да помогне. Извикал детето, което познавал от години, и му дал съвети. Той употребил бащински и убедителен език, различен по съдържание от този на неговите родители. Детето чуло. В началото се инатило, но си тръгнало замислено. Вкъщи родителите му го чакали. Видели го замислено и въздъхнали. Повярвали, че виждали някаква светлина. Детето се борило със себе си. Припомнило си думите на добрия изповедник. Много мислело, променило начина на своя живот, спасило се.

В друго семейство, в което Христос отсъствал, нещата се преобърнали. Бащата имал проблеми в работата, затворил обекта, обеднял. Потърсил помощта на стари приятели търговци. Всички му отказали. „Вратите не се отварят лесно, когато нуждата чука на тях”, както би казал гръцкият народен поет. Той изпаднал в отчаяние. Разходите били много, нямало приходи. Продал каквото имал. Останал му домът. Не след дълго продал и него. Бил напълно изоставен. Обзело го отчаяние. Всички го предали. Семейството му не проявило разбиране към него. Почувствал се сам, напълно сам без помощ, без подкрепа. Изчерпал се. Един ден го намерили мъртъв. Самоубил се. Отчаянието го довело до тази отчаяна стъпка.

И двата примера са истински. Те показват последиците в случая, когато имаме присъствието на Христос в семейството, и в случая, когато Той отсъства. Както казахме, не са само тези примери. Хиляди семейства страдат и се разпадат, защото съпрузите или децата нямат Христовия дух. Те се отнасят неискрено, без страх от Бога, с дързост и с презрение към достойнството на другия, с надменно изражение, което отблъсква, с желание за кавга, с дух, който струпва облаци над съпружеския и семеен хоризонт и води до криза и развод.


Превод: Константин Константинов

Любовта не забравя

Юни 25, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Беше едно съвсем обикновено, с нищо забележимо утро в клиниката, в която работех. При лекаря дойде един доста възрастен човек, за да му махнат конците от пръстите на ръката. Личеше, че е много развълнуван и бърза за някъде. С треперещ глас попита кога ще дойде лекарят, защото в 9 часа има важна работа, а сега е вече осем и половина.

Проявих разбиране и му казах, че в момента всички лекари са заети и ще са в състояние да му обърнат внимание чак след час. Но като видях тъгата в очите му, обърканите движения, с които поглеждаше часовника си, нещо ме докосна. В този момент нямах чакащи пациенти и реших сам да се погрижа за раните на този човек. Зарадвах се, че раничката е добре обработена и няма да има проблем да се махнат конците. И като се посъветвах с колегите, се заех с пациента.

Искаше ми се да поговоря с него и затова започнах пръв:

- Виждам, че нещо много бързате. Може би, имате час при друг лекар?

- В 9 часа трябва да нахраня болната си жена. Тя е в болницата.

От лекарско любопитство попитах от какво е болна. Мъжът ми отговори, че има болестта на Алцхаймер. Успях да свърша операцията, докато траеше разговорът ни, но все пак това отне известно време и ми се стори, че той няма да успее да бъде в 9 часа в болницата при жена си. Поинтересувах се, дали тя ще се развълнува, ако той закъснее. Човекът печално поклати глава:

- Не, няма да се вълнува. През последните пет години тя изобщо вече не ме познава. Дори не помни кой съм й аз.

Учудено възкликнах:

- И въпреки всичко, вие бързате да бъдете точно в девет часа всеки ден в болницата при човек, който дори не може да ви разпознава?

Тогава той ласкаво ме потупа по рамото и с бащинска усмивка ми каза:

- Да, за съжаление, тя вече не помни, кой съм аз за нея. Но затова пък аз помня добре, коя е тя за мен. С нея съм бил щастлив през целия си живот.

Приближих се до прозореца и дълго гледах след отиващия си възрастен пациент. И чак след като някой почука на вратата усетих, че плача. Моят сутрешен пациент ми каза, че е бил щастлив. Да, и онази жена е щастлива, че има такъв мъж. Това не е някаква страст или романтика, а истинска любов, способна да разбере, да прости и да приеме всичко, което ще стане – това е нещо непреходно. Ние ще си заминем. Но тя ще остане, въплътена в нечие сърце.


Превод от руски език

Отче, благослови да се разведа!

Май 10, 2018 in Начална страница, Семейство, Сладкарница

 

 

Съществува един стар израз: „Отче! Благослови да се разведа!“

- Какво те кара да го направиш?

- Той пие, пуши, гуляе, бие ме!

- От колко години живееш с него?

- 18 години!

- Когато се омъжихте, предполагам е бил най-добрият!?

- Да!

- Тогава защо се омъжихте за него след като е лош?

- Бях толкова глупава!

- Виж, радост моя! Той с теб, глупавата, 18 години е живял, търпял те е, а ти сега искаш да се разведеш с него!

- Ще кажете, че е измислица?

- В никакъв случай. Подобни неща чувам много често, но с различни обяснения.

Макар че, често и други неща се случват. Идват в храма, обиждат своя мъж, оплакват се от него по време на изповед, недоволстват, а когато тяхната силна половинка умре, проливат сълзи:

- Какво ще правя без него…?

И плачат, записват панихиди.

Колкото по-далече е деня, в който си е отишъл, този когото е ругала и от когото се е оплаквала, толкова по-добър става той.

Затова на гробищата лоши няма. Всички са „близки“, „любими“ и „скъпи“.

- Не ми ли вярвате?

Отидете утре на някоя панихида и ще видите. Когато откриете поне един лош ми се обадете, и ще дойда да го видя.

 

Източник: Православное слово “Разкази батюшки”

Беседа за проблемите в брака

Март 22, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство


 

Нарушаване на съпружеската вярност

В нашата епоха, която се гордее с прогрес във всички сфери, очите ни виждат и следното странно нещо. Някои хора смятат за отживелица взаимната вярност между съпрузите и за нещо много естествено и невинно съпрузите да създават извънбрачни греховни връзки с трети лица. На всичко отгоре мнозина от тези, които имат такива разбирания, се гордеят с тях и осмиват тези, които продължават да поддържат „ръждясалите” идеи на нашите дядовци. Така в наше време много съпрузи с голяма лекота смятат за „разнообразие” в монотонния – както казват – семеен живот създаването на недопустими връзки и обвързвания, които преминават границите на етиката и благоприличието. Други пък правят това, защото, както твърдят, не намират утеха в своя спътник и не поддържат никаква душевна връзка с него. Има и други, които го правят като „хоби”, както казват, т.е. от нагласа да се покажат в техните кръгове и „за удоволствие”.


Както и да погледнем на нещата, това, което е сигурно, е, че нарушаването на взаимната вярност, за която съпрузите са дали клетва да пазят пожизнено, в наши дни се е превърнало в истински бич на брака, който безмилостно бие по институцията на семейството и я поклаща, създавайки много руини и жертви. Когато демонът на плътта завладее единия от двамата съпрузи, всичко стига до катастрофа. Тогава дори децата, които при нормални условия представляват свързващо звено между отдалечените съпрузи, не са в състояние да възпрат устрема към катастрофата. Така семейството се изчерпва и разпада.


Всеки ден четем във вестниците и списанията за такива случаи, които ни убеждават, че това зло е проникнало дълбоко и в нашата страна. Някога научавахме, че такива „подвизи” вършили хората в чужди страни, там, където не съществуват свещени и сакрални неща. Сега обаче епидемията дойде и тук. Наистина е трагично да виждаме мъже или жени, които забравят своите задължения и се обвързват с друго „трето” лице, следват го вярно и изоставят законното съпружество, много пъти без сериозна причина. На всичко отгоре съпрузите от тази категория, които, както изглежда, не са малко, са създали организация, която претендира за техните права, каквото е даването на развод, без да има друга причина, освен напускането на съпружеския дом за определен период от време, който може да стигне до седем години. С други думи, сега те са създали беззаконни връзки и „семейство” с друго лице, без да са получили развод от своята законна жена или мъж. Тези „поробени” съпрузи, както наричат себе си, настояват държава и Църквата да дойде и да благослови беззаконието и порока, „забивайки нож” по този начин в другата страна, която обикновено е една вярна жена, изоставена от години. Нормално е както държавата, така и Църквата да отказват да одобряват този „автоматичен” развод, както се нарича, който е торпедо в основите на брака, и, бих казал, награда за отклоняващия се съпруг.


Нарушаването на съпружеската вярност води до разпадането на брака. Първо намалява интересът към дома, а след това спира напълно. Умът на човека е в другото лице. Заедно с него отморява, до него се утешава, всичко друго му се струва блудкаво. Всички чувства се преобръщат. Съпругът/та престават вече да бъдат законният приемник на тези чувства. Сега по средата е влязъл някой друг или някоя друга, която узурпира чужди права, сее бури, която „взема ума” и унищожава. Наистина е странно да виждаме хора с образование, енергични, със силен характер, да се държат вяло, безхарактерно, безсрамно и нерешително, под влиянието на трето лице, което обикновено действа съзнателно и методично, целейки разпадането на съществуващия брак и неговата собствена реабилитация.


Църквата знае, че взаимната вярност на съпрузите е основен фактор за успеха на брака и затова не само чрез нейните общи наредби, но и с конкретни поучения по време на Тайнството подчертава този дълг и се моли Бог да удостои младоженците да запазят неосквернен техния венец, неопетнено тяхното ложе и да водят неосъдителен живот. Всичко това наред с много други неща подчертават колко неотложно е избягването на всяко беззаконие в рамките на брака и запазването целокупната любов, която кове нерушими връзки между съпрузите. Така потъпкването на съпружеската вярност е откровено нарушаване на свещените наредби и божествени заповеди, нещо, което изглежда не ценят толкова много някои модерни съпрузи. Това, което всеки вярва, не може да бъде критерий за оценка на неговите дела, когато те противоречат на Божия закон и ощетяват несправедливо трети лица.


Всичко това, което отбелязахме досега, ни убеждава, че злото е силно и сътресението, което предизвиква в основите на семейството, е огромно. Лечението зависи от съгласуването на хората с Божията воля. Държавните закони, които също наказват беззакония от такъв тип, не са в състояние да ограничат злото. От мнозина само малцина заплащат потъпкването на своята клетва. Другите остават безнаказани и продължават покварата. Само просветлената от Божия закон съвест може да обуздае страстта, да просветли ума и да вдъхне целомъдрие. В противен случай бракът се поклаща и корабокрушенията се умножават. Бракът може да се спаси само когато Христос стане благословеният обитател на дома. Христос е единственото неотложно трето Лице – когато Той влезе сред съпрузите, ги освещава и неутрализира всеки кроеж срещу брака.

Липсата на душевно единство между съпрузите


Според определението на значимия римски законник Модестин бракът е „обединение за цял живот”. Това означава, че съпрузите трябва да постигнат тъждество във всичко по такъв начин, че да създадат предпоставки за успеха на тяхното семейното огнище. По-специално трябва да се опитат да постигнат съвършен контакт, който обединява душите и полага основите за преодоляването на всички проблеми в тяхното общо съжителство. Този душевен контакт и единство позволява на съпрузите да се чувстват едно цяло и едно битие и така да бъдат силни във всяко неблагоприятно житейско обстоятелство.


Много фактори допринасят до голяма степен за постигането на това душевно единство. Някои от тях са обективни, каквито например са образованието и развитието на съпрузите, подходящата възраст и т.н. Други обаче имат субективен характер, зависят от волята на самите лица, които са съединили своя живот в рамките на брака. Факторите от този тип играят особена роля в постигането на желаната цел. Преди всичко съпрузите трябва да поискат да се съединят душевно. Навярно това изглежда странно. Но е известно, че определени пъти не се полага никакво усилие в тази посока, защото, много просто, съпрузите не го искат. След това е нужно бързо усилие и борба за постигането на тази цел, защото душевното сближаване между две непознати до вчера лица не е нещо лесно. Когато кръвната връзка не е достатъчна, за да съществува неизбежно това единство, тогава разбираме колко борба е нужна, за да се постигне това единство между лицата, които нямат общ произход. Това усилие обаче трябва да става методично и системно, защото в противен случай не води до положителен резултат.


Някои елементи, които съставят едно такова системно усилие, е, от една страна, взаимността, а от друга – настоятелността. Взаимността означава, че и двете страни правят усилия за душевно сближаване. В противен случай това, което единият съгражда, другият го руши, и това, което единият сее, другият го изкоренява. Стъпките за душевното сближаване трябва да са общи, за да може разстоянието, което дели двете лица, по-бързо да се скъси и преодолее. От друга страна, настоятелността в това усилие е неоценима в конкретния случай. Цялото начинание е трудно и почвата много пъти неподходяща. Лица повечето пъти с различен произход, с различно мислене, с различен душевен състав, с различни дадености трябва да живеят заедно, под един и същ покрив, да имат същите проблеми, общи радости и скърби. Проблемът се изостря, когато двете лица имат различни разбирания за живота, различни перспективи и стремежи. Тогава душевният контакт става проблемен и семейството се свежда до обикновено съвместно съжителство.


Но това, което трябва да съществува тук успоредно с неуморното търпение и настоятелността, е любовта между съпрузите. Любовта и само любовта е в състояние да преодолее преградите и границите, които поставят разнообразни различия, и да доведе до реален душевен контакт. Защото автентичната и прагматична любов познава задълженията и жертвите заради възлюбеното лице и е готова да покрие с покривалото на търпимостта всяко изостряне (на отношенията), което би възпрепятствало гладкостта на душевната повърхност, след като любовта „всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява” (1 Кор. 13:7). Без любов грешките на другия се преувеличават, недостатъците обстойно се претеглят и всяка слабост се мери с линийка. Така обаче вместо единство се създава „голяма пропаст” между съпрузите, което е най-сигурния път за към развода.


Днес най-честата причина, която съпрузите изтъкват за разтрогването на брака е т.нар. „несходство на характерите”, което всъщност означава липса на душевна свръзка между тях. Бракове, които са били сключени с мечтата за постигане на успех, за да бъдат „парници” на любов и радост, след известно време се сгромолясват и разпадат поради липса на реална любов и душевна свръзка. Съпрузите са били чужди преди брака – чужди продължават да бъдат и в брака. Те не са успели да сближат своите души. Задържали са листенцата на своето сърце херметически затворени и са оставили плътно затворени своите душевни домове. Така стигнали до раздялата.


Еманципацията на жената

В нашия век феминистичните проповеди, както днес се наричат разтръбяваните тенденции към еманципация на жената от „робството” на мъжа, имат голям отглас и широк отзвук сред масите. Феминизмът се появи като движение за освобождаване на жената от всичко, което е детерминирало нейното естествено, социално, професионално и семейно положение съгласно патриархалните традиции, където първа и основна дума имал мъжът. Феминистките по целия свят се стремели по всякакъв начин към равенство между двата пола и избрали за свой лозунг проникването във всяко едно пространство, което дотогава принадлежало изключително на мъжа, подчертавайки с това тяхното желание да не бъдат лишени от нищо. Така много бързо започнали да се появяват симптомите на преодоляването на разстоянието, което по естествен начин разделяло мъжа от жената, докато всяка стъпка в тази насока се характеризирала като завоевание на женския пол в ущърб на мъжкия, сякаш се касае за два враждебни лагера, където всеки се старае да напредне в ущърб на другия.


Като оставим настрана другите последици от феминистичните движения, каквато например е тенденция за освобождаване на жените дори от религията, която обявили уж за виновна за дотогавашното поробване на жената спрямо мъжа, ще се спрем върху резултатите от феминизма в семейството. Тук жената поискала да отхвърли своята собствена природа, за да постигне откъсването от оковите на дома. Според правилното разбиране съпругата и майката е царица на дома, но така тя предпочела да остави дома в ръцете на слугинята или възпитателката, преценявайки, че нейното място е повече навън, отколкото в дома. Това разбиране довело жената до упражняването на професия, до възприемането на административни отговорности, до изучаването на изкуствата и науката и въобще тя взела „хляба си в собствени ръце”. Това станало не толкова поради реална нужда, колкото поради нагласата да не изостане в нещо, както мислела, по отношение на мъжа, но забравяйки, че дори нейната биология я поставя в т.нар. слаб пол, който от Бога и от природа е натоварен с една нежна и свещена мисия. Тук трябва да направим едно уточнение. Не сме нито против образованието, нито против развитието на жената, нито за тиранично мъжко господство над нея, сякаш тя е лишена от всякакво човешко право. Вярваме, както ни учи нашата вяра, че мъжът заема първо място, но и жената идва веднага след него. Тя не е „подножие” на мъжа, нито негова слугиня в семейството. Напротив, в семейството тя е призвана да изиграе значима роля и като съпруга и като майка. Това, което отказваме на жената, е потъпкването на нейната природа и претенцията за положение, което всъщност не й принадлежи. Тази мутация на нейното положение бързо я извела от нейните естествени рамки и много пъти придала чужди измерения на нейната мисия. Така жената под влиянието на феминистичните тенденции станала по-малко жена, загубила много елементи от нейната своеобразна ипостас и навярно спечелила света (хората), но загубила себе си.


Днес много семейства преживяват криза поради факта, че жената забрави своите дела и се предаде маниакално на завоюването на желаното равенство с мъжа. Това практически означава, че жената не само отрича основната роля на мъжа в домашните въпроси, не само се конкурира с него във всички полета, а изоставя домашните си занимания като унизителни за нея, предпочитайки да се отдаде на интереси извън дома. Жените, които по този начин изразяват своя феминизъм, грешат много. Защото истинската жена придобива ценност тогава, когато жертва себе си за осъществяването на нейната мисия в семейството. Много семейства не познават жената нито като домакиня, нито като съпруга, нито дори като майка. Познават я като госпожа от светския салон, със светския живот, с интереси, които много пъти са чужди на нейното предназначение и с прояви, които в крайна сметка по-скоро излагат, отколкото извисяват нейната личност.


Еманципираната жена трудно се съвзема. Отварянето към светския живот не остава без последици. Рано или късно ще се появи кризата в отношенията между съпрузите. Мъжкият егоизъм ще се конфронтира с женския инат. А пред проблемите на семейния живот отслабената женска интуиция и съобразителност ще изпаднат в инерция, за да отстъпят място на раздялата и катастрофата.


Откъс от книгата „Кризата в съвременното семейство”

превод: Константин Константинов

Когато на човек му се родят деца няма вече права, а само задължения

Март 21, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Един младеж, чиято връзка завършила неуспешно и с вреда за неговата душа, попитал стареца: „Мога ли поне да се моля за нея, Старче?“ Старецът му отговорил строго: „Моли се Бог да те освободи и от спомена за нея! А на мене кажи нейното име и аз ще се моля за нея!“

 

Един ден една сгодена двойка духовни чеда на Стареца го потърсиха да разреши техния спор, кой на кого трябва да е послушен след венчанието. Младежът твърдял, че жената трябва да слуша своя мъж, а младата жена не се съгласявала с това. След като ги изслуша внимателно, Старецът се обърна към младата жена и й каза: „Слушай чедо мое! Нормално е в една брачна двойка да има различни гледища по някои въпроси. Това е естествено и логично. Дори и аз да се разделя на две, едната част няма да е еднаква с другата. И когато в една брачна двойка има разногласия по някои въпроси и когато всеки настоява на своето, тогава естествено ще се стигне до сблъсък. Следователно единият трябва да претърпи. А сега слушайте, защото е важно да разберете – ако мнението на вашия мъж е правилно и го послушате, това е от полза за цялото семейство. Ако обратно – той не е прав, тогава резултатът няма да е добър и той ще бъде принуден да си каже – защо настоявах толкова и се наложих? Защо не се съгласих, на това което жена ми казваше? И ако така стане няколко пъти, без вашата намеса или негодувание, той няма вече да се налага. Следователно от ваша полза е и в двата случая да претърпите.“

 

Така Старецът от една страна даде преднина в отговорността и инициативата на съпруга и в същото време го предпази от егоистичното мислене от типа: „Аз съм мъж и каквото кажа, това ще става!“

 

Когато някой е свободен, той има права и задължения. Когато се ожени, има малко права и много задължения. Когато пък му се родят деца, права вече няма – има само задължения.

 

Поука за брака

 

Какво са Светите Тайнства? Това са свещенодействия, чрез които част от материалния свят бива проникнат от Божията благодат. Без да губи своя материален състав, структура и качества, той става за нас средство за освещение и носител на енергията на Светия Дух. Като нагледен пример можем да посочим Божествената литургия, в която частица обикновен хляб и малко вино се притворяват в истинското Тяло и Кръв Христови, без да изгубят своите естествени качества. Това значи, че този който се причастява вижда хляб и вино, вкусва хляб и вино, а в действителност това е обожаващото Тяло и Кръвта на нашия Господ. В зависимост от духовното състояние на този, който се причастява, Тялото и Кръвта стават храна за душата, лек за безсмъртие, извор на духовен живот или огън, който пояжда. Същото е с останалите Свети Тайнства.

 

Какво е тогава християнското венчание? От материална гледна точка, т.е. като инстинкт, то не се различава от брака на атеистите и друговерците. По каквито причини се женят всички, по такива причини се женят и християните.

 

Тези причини са свързани с трите нагона, които има в човека – желанието за плътско удоволствие, нуждата от близост и желанието да се придобие потомство. Сега се намесва Църквата и благославя в Светото Тайнство Венчание съединението на своите чеда. Светото Тайнство не променя нищо от естествените инстинктивни причини на човешкото съединение, а ги освещава, т.е. поставя ги в рамките на брачния живот в Христа, което не е нищо друго освен движение към спасение и освещение.

 

Осветеният брак трябва да има за резултат чистота от всяко осквернение, което е противно на Божиите заповеди, като резултат от естествения живот може да проникне между съпрузите. Съпрузите не са освободени по никаква причина, дори и заради брака си, от задължението си да напредват в очистването на душата и тялото си и в освещаването си. Очевидно е, че такава брачна двойка предоставя на църквата най-добри условия за отглеждането на нейните нови членове – децата. Но дори и тогава главната цел, с която църквата освещава брака – освещението на съпрузите не се променя.

 

източник: в-к „Алтернатива“, 2003 г., бр. 22

 

Угодни на Бога

Март 1, 2018 in Отечески съвети, Семейство

 

За да върви човек към светостта, не е задължително да отиде в манастир, напускайки света. И в света е лесно да угоди на Бога и с живота си да бъде осветен. Спазването на Божиите заповеди, гостоприемството, милосърдието, смиреномъдрието, незлословието и отдалечаването от светския дух стават причина за спасение и също така за придобиване на святост.

 

Светият писател на Лествицата Йоан Синаит, в първото слово „За отричането и отделянето от суетния живот“ в 38 стих казва следното:

 

„Някои хора, които живеят в света нерадиво ме питаха: Как ние живеейки с жени и заплитайки се в светски грижи можем да подражаваме на монашеския живот? Отговорих им: Всичко добро каквото можете да вършите, вършете. Никого не осъждайте. Не ощетявайте. Никого не лъжете. Пред никого не се гордейте. Никого не мразете. Посещавайте църковните служби. Бъдете милосърдни към бедните. Никого не съблазнявайте. Не се докосвайте до чуждо легло: бъдете доволни от вашите жени. Ако постъпвате така, няма да бъдете далеч от Царството небесно.“

 

Разбира се, светителят казва и в други слова по-долу, че светските хора, живеейки в света, също ще спечелят Царството на Бога. В четвъртото слово говори за послушанието, в петото за покаянието и т.н. Две случки, взети от подвижническите текстове са много поучителни за всички онези, които желаят единение с Бога.

 

Двама монаси молели Бога да ги извести до кое духовно стъпало са достигнали. И дошъл глас от небето, който им казал:

 

- В еди кое си село има един светски човек на име Евхаристос, а жена му се казва Мария. Вие не сте достигнали до височината на тяхната святост.

 

Станали двамата старци и отишли в това село. Попитали къде е къщата му и лесно го намерили. Срещнали първо жената и я попитали: „Къде е мъжът ти?“, а тя отговорила:

 

„Овчарин е и пасе нашите овце.“ Вечерта дошъл Евхаристос с неговите овце. И виждайки старците, заповядал на жена си да сготви храна. След това донесъл вода, за да им измие краката.

 

Тогава старците казали: „Няма да седнем на трапезата, ако първо не ни кажеш за вашия духовен труд.“

 

Тогава Евхаристос със смирение им казал: „Аз съм прост овчар, а това е жена ми. Какво повече искате да знаете?“

 

Тогава старците казали: „Бог ни прати при тебе.“

 

Когато чул мъжът тези думи се уплашил и им казал: „Тези овце ги наследихме от нашите родители. Приходите от нашето стадо разделяме на три части. Първата част даваме на бедните, втората част я използваме за гостоприемство на братята, а третата част запазваме за наши нужди. С жена ми живеем като брат и сестра. Вечер се молим на Бога и Го молим да ни прости греховете ни. Това, което ви казвам, не знае никой освен вас.“

 

Старците като чули това си тръгнали очудени и славели Бога.

 

Веднъж, докато великият Макарий се молел в килията си, чул глас от небето, който казвал:

 

„Макарий, все още не си достигнал духовният растеж на двете жени от еди кой си град.“

 

Старецът станал сутринта, и като взел в ръце палмовата си тояга, започнал да върви, за да стигне до този град, който му бил посочен. Щом стигнал в града, отишъл в къщата, където били двете жени и почукал на вратата. Показала се една от жените, отворила вратата и с голяма радост приела стареца. И като седнал дошла и другата жена. Старецът я помолил да седне. Обръщайки се към двете жени им казал: „Заради вас пътувах от пустинята и се изморих толкова много; кажете ми с какво се занимавате?“

 

Те му отговорили:

 

„Повярвайте ни, отче, че никоя от нас досега никога не е обръщала гръб в леглото на мъжа си. За какви духовни занимания ни питаш?“

 

Старецът ги помолил да му разкажат за техния духовен живот. И те му казали:

 

„Ние сме си чужди, но се омъжихме за двама родни братя. Петнадесет години живеем заедно и нито веднъж не сме се скарали. Срамна дума не сме си казали никога една на друга, но живеем в любов, мир и единомислие през всичките тези години. Мислехме да се откажем от нашите мъже и да заминем да живеем в някой манастир. Ние молихме мъжете ни да ни позволят да постигнем желаната ни цел, но се оказа невъзможно. Щом не успяхме да ги убедим в това, се договорихме между нас и Бог до смъртта ни да не казваме обидна дума.“

 

Щом чул тези неща великият и Божи мъж, с възхищение казал:

 

„Наистина няма ни девствен, ни брачен, ни монах, ни светски човек, а Бог иска само добра воля и Светия Дух освещава всички.“

 

И след като си отишъл от дома на жените, се върнал в килията си славейки Бога.

 

От тези два текста толкова поучителни, всеки ще разбере, че не всички хора са за манастир. В манастир или скит ще отидат единствено и само тези, на които Богу е угодно. Апостол Павел казва, че не всички са създадени за безбрачие. Едни имат дар за брак, а други дар за безбрачие – „ Ала всеки си има своя дарба от Бога – един – тъй, други – инак.“ (1 Кор. 7, 7)

 

Възможности за спасение се дават и на едните, и на другите. Затова св. Макарий казва: „Наистина няма ни девствен, ни брачен, ни монах, ни светски човек, а Бог иска само добра воля и Светия Дух освещава всички.“

 

източник: Амвон.мк

 

Духовната борба в семейството

Февруари 27, 2018 in Начална страница, Семейство

 

Макар да се съмнявам, че съм способен да водя беседа за семейния живот, моят неголям опит от изповедта и духовното наставничество на нашите братя, живеещи в света и водещи борба на това благословено поприще, ми подсказа да се огранича с отговора на въпроса, който често чуваме от семейни хора: „Отче, ние живеем в света, водим обществен живот, имаме семейство – как можем да се спасим? Възможно ли за нас да достигнем нивото на тези светии, за които четем в книгите?”

Мисля, че можем да се спрем на тази тема и да видим как се разгръща духовната борба в семейството, как тук човек може да се сражава със страстите, как тук се изцелява и освещава?

Знаем, че светите канони на нашата Църква пазят непоклатима истинската православна нравственост. Първото правило на Гангърския събор гласи: „Ако някой хули брака или се гнуси от благочестива и вярна жена, която се съединява с мъжа си и я порицава като такава, която не можела да влезе в Царството Божие, такъв нека бъде анатема”. Без съмнение строгостта и рязкостта на това правило, както и на много други подобни на него, ни дава сигурна основа за разрешаване на този въпрос и сега ни остава да разгледаме духовната борба в семейството на практика.

Християнският живот и, в частност, разглежданият от нас семеен живот, представляват образ на триипостасната Божественост. Семейството, като общение на личности отразява в пълнота единството на Светата Троица, където всяко лице съхранява своята ипостас, без да нарушава това единство и живеейки единната природа на трите Лица. Класическият термин „единство в Троица и Троица в единство” ясно изразява цялата тънкост и стройност на тези Божествени взаимоотношения, явявайки се едновременно като архетип за всяко истинско семейство.

Нравствеността се извежда от догматите, а православният възглед за човека в семейството – това е съхранението, също както и възпълването на личностите в единството на семейния съюз, основан на любовта, където всички членове съставят едно нерушимо и неделимо тяло.

Всички свети отци са съгласни, че разколът и разединението произтичат от личностното разрушение и размиване във всеки отделен човек на неговата сътвореност по Божи образ и на неговата природна красота. В резултат от това се появяват индивидуализмът и отчуждеността с всички техни печални последици. Като следствие от грехопадението идват страстите, представляващи болест на нашата природа, постоянен и коварен враг на нашето спасение.

Затова всеки от нас, където и да се намира, има пред себе си стена от страсти, които трябва да преодолее, за да получи възможност за общение в любов с живия и истинен Бог, Който го е сътворил, както и с хората – образи Божии и негови братя. Това важи в най-голяма степен за семейството, където връзката трябва да бъде толкова силна, че да състави сплотено и неделимо тяло, носещо върху себе си всички теготи като един човек.

Нашите светии, ръководейки се от своя личен опит и от Божествената мъдрост, а най-вече от вседобродетелния и образцов живот на нашия Господ, отделят сред страстите три основополагащи, от които като от извор, извират и останалите страсти, образувайки объркания лабиринт от всички насочени към нас козни на врага на нашето спасение.

Те с нищо не се отличават от тези, с които сатаната изкушавал Господ в пустинята, поради което с право се считат за главни. Нали ако те не допълваха целия кръг от дяволски изкушения, дяволът не би бил напълно обезоръжен.

Тези страсти са: тщеславието, себелюбието и сладострастието. И доколкото те обсаждат всеки човек и представляват препятствия по неговия път към Христос, нека разгледаме как те действат в пространството на семейството, как да се борим с тях, за да не достигнат своята цел – всеобщото разделение, което започва вътре в нас самите, разпростира се върху нашите близки, нашето семейство и завършва с отдалечаването от нашия Бог и Спасител.


Добродетелите и пороците в семейството

Първият порок – тщеславието, или с други думи, егоизмът е източник и корен на цялото развращение и грях след грехопадението. Тщеславието заслепява разума и прогонва Божията светлина, поради което човек извършва страшни грешки, тъй като действа в състояние на смъртоносно опиянение, тласкащо го в бездната на нечестието. Тщеславието пречи на човека да забелязва и да разбира действителността, вследствие на което той живее в илюзорен свят, създаден от неговата болна, егоистична фантазия.


В пространството на семейството тази гибелна страст се изцелява с помощта на снизходителността, търпението и съветването с ближния. Когато собствените съждения и решения се окажат недостатъчни, човек трябва да се вслушва в мнението на другите хора и, отсичайки и жертвайки своята воля, да отхвърля от себе си тесните и задушаващи окови на егоизма. Така пред него се отваря простора на смирението.


Смирението е неоделима част от сърцето на Христос, която винаги върви ръка за ръка със своя верен приятел – кротостта. Тези две добродетели – смирението и кротостта – са стълбовете, върху които се гради крепостта на семейството, на която ще се наложи да устоява както на вътрешни, така и на външни бури и натиск. В кръга на семейството, където членовете му са различни по физическа и духовна възраст, и където всеки расте и се развива по различен начин, кротостта е онзи свързващ материал, който сплотява и съединява членовете на семейството и ги води мирно и неотклонно към съвършенство и зрялост.


Вторият разрушителен порок, раждащ се от предходния и следващ нашето тяло, подобно на сянка, е себелюбието – прекомерната любов към себе си, култът към своето „аз”, изискващо всичко да се върти около него, съобразно неговото желание и предпочитания. Себелюбието – това е краен индивидуализъм в цялата му пълнота, разрушаващ всяко общение и връзка поради невъзможността да се отречеш от своето „аз”.


Себелюбието ражда метежност и своенравност, в резултат на което, ние за съжаление ставаме свидетели на ежедневни семейни конфликти. И ако се вгледаме в причините им, ще се убедим, че те се състоят не в нещо друго, а в индивидуализма, себелюбието и своенравието или на съпрузите, или на децата. Когато мярка за всички наши движения и чувства стане нашата личност, нашето удоволствие и спокойствие, става ясна причината за всички многочислени разводи, превръщащи семействата в руини и нанасящи рани единствено със своите привични фрази: „Това не ми харесва”, „Това не ми позволява да бъда самия себе си”, „Той не ме разбира”, „Ние не си подхождаме”. Себелюбието ни прави жестоки и безжалостни, истински слепи и безчувствени, доколкото, стремейки се към удовлетворяване единствено на своите потребности, ние оставаме равнодушни към всичко, което се случва около нас, към всички рани и лишения, от които страдат другите членове на семейството и особено децата.


Съгласно светите отци, лекарството против себелюбието е любовта. Любовта, даваща жизнени сили, за да умъртвиш „аз” и да дадеш живот на „ти” и на „ние” в общението. Любовта, която „не търси своето” и има за свой учител Христос, пожертвалия се за живота на света и създалия по този начин Църквата.


Любовта е забравяне на своето „аз” и възраждане на нашата личност, защото това е най-здравото от всички възможни движения на душата. Но за да успеем да „понизим” себе си и да се изпълним с любов, нашата любов трябва да се обърне преди всичко към Бога, а чрез Него да се разпространи върху другия човек и върху цялото творение. Затова животът в Христа е необходим и на членовете на семейството, за да могат те да разберат истинската същност на любовта, къде започва и къде завършва тя, какъв е нейният път и движение, за да бъде чиста и свободна от греховни чувства и човешки критерии.


Третата страст, която представлява здрава брънка от веригата на гореспоменатите пороци, съгласно светите отци, е сластолюбието.


В своето общо проявление сластолюбието представлява отрицание на всеки труд и лишение за благото на другия, а така също абсолютизиране и обожествяване на удоволствието. Този порок се корени в духовната болест на грехопадението и помрачения отстоящ далеч от Бога ум, разпространяваща се и оказваща влияние на тялото на човека, което се явява храм на Светия Дух и част от тялото Христово.

Семейството като Църква

Сластолюбието вижда като първостепенна цел и смисъл на брака и живота като цяло – наслаждението и върху тази основа се гради цялото поведение на подвластния на този грях човек.

Сластолюбието го лишава от общение и връзка с другите хора, обезценява личността на човека, превръщайки я във вещ, съсредоточава се върху външния образ, а не върху вътрешната дълбина, не носи на човека удовлетворение, правейки животът му мимолетен. Ако сластолюбието вземе превес в човека, то ще го превърне в истински роб и пленник, ще го изведе вън от свободата на Църквата, нанасяйки смъртоносен удар върху семейния съюз на истинската любов и разрушавайки всичко добро и благородно, което съществува в брака.

Лекарство против тази болест е трудолюбието, стремежът към всеки вид борба и добродетел, защото благото се достига с труд и се затвърждава със скръб. А нашата Църква, според свети Максим Изповедник, е необходимо условие за правилно отношение към всичко.

Трудолюбието, борбата и преди всичко любовта, Божествената любов, преобразяват обхванатия от страсти човек, освещават душевния и телесния му живот, освобождавайки по този начин и неговия връх – разума. Именно тази любов помага на човека да съди правилно за всичко, водейки тялото към освещаване и целомъдрие, удържайки човека на висотата на „Божия образ” и правейки негов път и цел „Божието подобие”.

По такъв начин, тези три най-големи страсти (тщеславието, себелюбието и сластолюбието) обхващат всеки човек както в монашеството, така и на попрището на брака и семейството, овладяват човека чрез различни оръдия и методи, но с една единствена цел – да му попречат да намери освещение и спасение.

Свети Йоан Златоуст ни учи: „Направи своя дом Църква”. Църквата е храм и място за поклонение пред Бога. Така е и при ежедневната семейна молитва, когато всички членове на семейството стоят заедно пред небесния Отец, търсейки Неговата Божествена милост, сплотяващата и приближаващата към него любов, каят се за ежедневните съгрешения и приемат върху себе си благодатта на Светия Дух.

Църквата също е и място за духовно изцеление от страстите. Точно по такъв начин в Православието действа истинският общежителен манастир. Съвместното съществуване, съвместният живот, съпружеството и като цяло – общението в домашната Църква – семейството – изглаждат острите ръбове на характера, разширяват пространството на сърцето и учат, че без любов в Христа и усъвършенстване, семейният живот лесно може да се разруши.

Същият отец на Църквата нарича семейството – палестра, стадион и гимнастическа школа, защото това наистина е труден и дълъг път, а препятствията, изкушенията и скърбите, срещащи се по този път, понякога са непоносими. Затова е необходимо да се опрем на непоклатимия камък – Христос и Неговата Църква, та вълните да не ни отнесат в морската бездна.

„Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за църквата” (Еф. 5:32). Господ е понизил себе си, ставайки човек, основал е Църквата и оттогава я „храни и съгрява”, като Небесен жених, оставайки неин глава. Нито Църквата може да съществува без Христа, нито Христос може без Църквата да открива на човека Своите богодействени тайнства. Така и в семейството единият не може да съществува без другия, и подобно на тялото, семейството не може да пребивава в цялост, ако Христос не му е глава.

Трябва да се отбележи също, че благожелателната по отношение на всеки един от нас Божествена воля е нашето спасение и обожение. В това е целта и смисъла на целия наш живот. Следователно, и семейството, и монашеството са не самоцел, а средство за спасение. Семейството е път на спасение, който не бива да се абсолютизира сам по себе си, а да ни води при Бога. Всички форми на нашия живот са временни и преходни, важно е само това, доколко те могат да ни доведат до вечното Божие Царство. Ако семейството не води към Бога, то всички негови начинания са слаби и обречени на гибел, както и то самото, ако е само образ на живота на сегашния век.

Семейството достига своите цели не тогава, когато неговите членове постигат светски успех и не тогава, когато то до края съхрани своята цялост, а само тогава, когато неговите членове достигнат освещение и обожение.

Всяка друга оценка на семейството по човешки и светски критерии съществено ограничава семейството и неговите възможности.

Искам да завърша с думите на един съвременен преподобен атонски аскет: „Ние ставаме истински членове на своето семейство тогава, когато се учим да преодоляваме своето аз. Ако ние станем истински членове на своето семейство, като преодолеем себе си, ние ставаме истински членове на общочовешкото семейството, на семейството на Адам, и от този момент можем да се молим на Бога за целия свят. Това е не нещо друго, а поселване на Светия Дух в нашето сърце. Неслучайно зад тримата най-велики иерарси на нашата Църква стоят свети майки, свети бащи, свети семейства. Ако искаме да променим света, трябва да променим себе си и своите семейства”.

Нека Господ благослови всички вас, да сплоти и съхрани вашите семейства чрез благодатта на Светия Дух. Амин.

 

 

източник: Пемптусия

 

Адът – това е да не можеш да обикнеш

Декември 23, 2017 in Отечески съвети, Свещеническа конференция, Семейство

 

 

Божията истина е много проста, но ние сме объркани, много пъти не можем да я разберем и да я превърнем в начин на живот. Ще поговорим по три теми. Първата е:

 

Как е възможно двама съпрузи, които изглеждат силно свързани помежду си, хората от тяхното социално и роднинско обкръжение да изпитват голяма неприязън към тях? Интересна тема, един въпрос, който наистина се нуждае от внимание и трябва да го проучим. Първото нещо, което искам да изразя, е моето желание тези съпрузи не само да изглеждат, но наистина да са свързани помежду си. В друга беседа разгледахме предпоставките, за да бъдат свързани. Когато двама човека поставят заедно ръката си в Божията ръка, когато сърцата на хората се настроят към Божията воля, тогава остават свързани. Помните ли това, което ви казах някога: два ключа, поставени на една халка, винаги ще са заедно. В джоба, на пътя, в шкафа, в морето. Ако са на същата халка, ще бъдат постоянно заедно. С други думи, колкото и трудности и проблеми да има в живота, когато хората са в Божията любов и воля – и Бог е халката, която ги обединява – тогава ще останат заедно и ще победят своите проблеми.

 

 

Нека разгледаме поставения въпрос. Логично е да се радваме на двама съпрузи, когато се обичат, и дори се молим Бог да ги запази съединени. Как тогава е възможно хората в тяхното социално, но и роднинско обкръжение, да се дразнят и да изпитват неприязън към една такава съпружеска двойка? Тази неприязън очевидно е предизвикана от някакви причини. Първата, и за съжаление обичайна, е завистта, която произтича от неспособността на някои хора да обичат. Завиждаме на радостта на другия, завиждаме на успеха на другия, и това е така, защото определени пъти успехът на другия припомня нашия неуспех. Срещал съм хора, които се опитаха да сторят зло, защото виждаха децата на техните роднини да са щастливи, докато техните не успяха в живота. Вместо да се радват за тези деца, те чувстват завист. Защо другите да са щастливи? Това, както разбирате, е демонично състояние. Как другите успяват в живота, а те самите не успяват? Завистта е болест и за съжаление много разпространена. Така някои хора виждат двама съпрузи, които са свързани помежду си и се обичат, но понеже тези някои хора са се провалили в любовта, това ги дразни. И друг път сме казвали, че адът – това е да не можеш да обикнеш. И когато хората от само себе си не могат да обикнат, и когато виждат други да обичат и да се обичат, това ги дразни, поражда неприязън и дори желание да сторят зло. Това е първата причина. Но съществува и друга вероятност.

 

 

Много пъти любовта кара хората да се крият в една егоистична черупка. И понеже се чувстват прекрасно, гледат другите с високомерие. Така, бидейки затворени в тяхната връзка, третират другите без любов. Държат се самодостатъчно. Много пъти е налице съпружески егоизъм. Трябва да кажем, че има вероятност и това да става. Затова съпрузите трябва да потърсят себе си. Не толкова, за да преодолеят завистта на други, колкото защото едно такова състояние не е здраво, крие в себе си семена на заболяване, проблеми, които в даден момент може да се проявят и да се усилят. Важно е, затова и го пожелах в началото, съпрузите да бъдат истински свързани помежду си. И те ще бъдат здраво свързани, когато са свързани, спазвайки Божията воля, когато единият гледа другия като лицето, което обича, като венец и слава, с които Бог го е увенчал и прославил. Тогава любовта, грижата, обичта, нежността на единия към лицето на другия, ще бъде „Да“ на благодарението към Бога, Който е дарил единия на другия.

 

 

Разбира се, при всички случаи трябва да сме категорични – завистта не може да бъде оправдана. Завистта е болест, и горко на онези, които я имат и не го разбират. Защото завистта е болест, която гризе самия човек, който завижда. Разбира се, във въпроса се подчертава, че много пъти именно роднините изпитват неприязън към съпрузите. За съжаление истина е, че повечето пъти най-големите злини идват от роднините. Защото, както казах, сред роднините има по-силно изразено съревнование и успехът на единия предизвиква завистта на другия. Успяло е детето на брат ми в университета и завиждаме на това дете, или някой път го клеветим, дори и семейството му, че уж имало „връзки” и така е постигнало успех. Защото навярно не искаме да признаем, че нашето дете не е успяло. Но дори то няма да успее с тези думи, които казваме за другото. Следователно двама съпрузи никога няма да станат щастливи, когато се радват на провала на други съпрузи. (Затова казах, че завистта е болест, която гризе самите хора, които завиждат).


Разбира се, трябва да кажа, че хората в тяхното демонично състояние, защото завистта е демонично състояние, много пъти кроят множество интриги, за да разрушат щастието на другия. Но колкото повече интриги кроят, толкова повече те самите трупат жар върху собствената си глава. Това, което мога да кажа на съпрузите, които питат, е да не се влияят от неприязънта на другите, да не я предизвикват съзнателно, да не я предизвикват егоистично, да не парадират със своята любов, а да я култивират дълбоко с една красива и божествена любов, която извира от това, че другият е този, който Бог ми е дарил. Той е Божият дар към мен. Тогава обичта и вниманието ще имат като резултат Божието присъствие, защото, когато хората с тяхното поведение се грижат за Божия дар, тогава вече са на прав път.

 

 

И така, има причини за това поведение, и тези причини не са здрави. Затова съпрузите, които срещат една такава ситуация, не трябва да падат духом, а просто да развият тяхната красива връзка.

 

 

Вторият изключително интересен въпрос, който се нуждае от много голямо внимание, е: когато съпругът е погълнат постоянно от мисионерската дейност на Църквата и нехае за своето семейство, грешка ли е, че съпругата му постоянно се оплаква? Ако изследваме нещата в дълбочина, този въпрос наистина става много сериозен. Бихме могли да направим и две разграничения. Едното е когато съпругът е свещеник и реално служи на делото на Църквата. Истина е, че има свещеници, които се посвещават на това дело и така пренебрегват малко своето семейство и в някои случаи говорим за многодетни семейства.

 

 

Сещам се, че на един млад свещеник, който има голямо семейство, препоръчах да отдели и време за семейството си. В онзи момент той получи SMS от съпругата си, която го питаше дали ще се забави, защото се беше изморила. Показа ми го и му казах: „Виждаш ли? Дойде тъкмо навреме.“

 

Разбира се, съществува и другият вариант, където съпругът е мирянин, но мисионерства в Църквата и отделя много време за това. Тъй като въпросът има връзка с мисионерското служение и семейството, трябва да кажа, че още тяхното противопоставяне е грешка. Тоест семейството за човека, който се труди на мисионерското поле, не е ли място за мисионерство? Нима мисионерството (в рамките на енорията) е едно, а семейството друго? Ако мисионерството много пъти се върши в енорията и спрямо семействата на други хора, възможно ли е от тези семейства да се изключи семейството на мисионера, независимо дали той е свещеник или не? Как е възможно семейството да остане изолирано от това? Нима е пречка? Също така за един човек, който се занимава с мисионерство, навярно му се струва изкушение това, че съпругата му се оплаква, че той се занимава толкова много с делото на Църквата. Съществуват хора, които посрещат с търпение тези оплаквания на съпругата си, смятайки, че така постъпват правилно. Накрая обаче какво правят? Да не би това, че смятат желанието на съпругата си да се занимават с тяхното семейство за изкушение в крайна сметка е самоуспокоение и истинско изкушение вече отдясно, което ни кара да мислим, че ние се жертваме за другите и жена ни не ни разбира?

 

 

Преди много години един млад човек поиска да стане свещеник. Той дойде със своята съпруга и жената нямаше абсолютно никакво възражение съпругът й да стане свещеник. Смяташе това за чест и благословение. Имаше обаче един страх, да не би, когато съпругът й стане свещеник, да го загуби. Сметнах, че страхът на младата жена беше оправдан и това, което я посъветвах тогава и още съветвам много съпрузи, е да отделят време за семейството си. Няма да употребя израза, който можем да натоварим по различни начини, да пренебрегне делото на енорията. Просто делото и грижата за семейството също е енорийско дело. Ако семейството на трудещия се на мисионерското поле не върви добре, това се отразява и върху цялото му мисионерско служение. Има едни библейски думи „Ако някой се не грижи за своите, а особено за домашните си, той се е отрекъл от вярата”, трябва да помним това. Разбира се, и тук има граници, а именно, че никой в крайна сметка не може да предпочете хората пред Божията воля. Това обаче важи, когато хората се противят от неверие спрямо Божията воля. Затова казах, че е нужно внимание и че не трябва да объркваме нещата.

 

 

Нека видим още по-внимателно нашата тема. От момента, в който някой е създал семейство, семейството е дело на двама. По-късно ще дойдат и децата. Бракът има отговорности. Бракът е кръстен път, не е пристанище, а арена, арена на борби. Децата, от друга страна, не са деца на единия, а са деца на двамата и не са просто деца на двамата, а децата искат и баща си. И децата на свещеника се нуждаят от баща. Децата на мисионера не се ли нуждаят от баща? Да не би много пъти да товарим някои, т.е. нашата съпруга, с трудни за носене товари?

 

 

Но нещата може да бъдат и по-сериозни, и те са такива, когато мисионерството е алиби. Алиби за някои празнини в съпружеството. Съществуват празноти и понеже съпрузите нямат смелост да ги преодолеят, тогава мисията става лесна причина за тяхното бягство от вкъщи. Това обаче идва да „подправи” останалата мисионерска дейност. Защото нещата не могат да бъдат здрави, когато идват от едно болно състояние. Виждали сме това в Църквата и в енорията. Казах и преди, съпружеството и семейството не влизат ли в мисионерската дейност? Всеки един избор има последици и трябва да разберем това.

 

 

Нека обобщим. Първо, празнината в съпружеството. Много пъти тя съществува и трябва да се третира и да се изцели, а не да се прикрива зад една външна дейност. Второ, да не се крием зад алибита. Семейството е от първостепенно значение и за свещеника и за този, който се занимава с мисионерска дейност. Несъмнено, не трябва да има безцелен ропот от страна на съпругата, но и от друга страна, нужно е внимание в крайностите. Има деца на мисионери, свещеници и миряни, които са погинали и погиват поради тази погрешна оценка и поведение. Семейството се нуждае от време и трябва да му го отделяме. И внимавайте, нямаме никакво оправдание, когато му го отнемаме. Другият има граници на своите сили и трябва да ги зачетем. Ако го натоварим повече отколкото може, ще се огъне. В епоха като нашата, свещениците и мисионерстващите трябва да обръщат внимание на семейството и да помнят това много добре, защото поради крайности и погрешен подход, най-трагичното, поради грешката, която става уж в името на служението в Църквата, видяхме многобройни тъжни случаи, видяхме свещенически семейства, но и семейства на мисионери, да се разпадат. Не трябва да сме готови да хвърлим камъка на анатемата върху този, който си тръгва, а да помислим да не би някой да го подтиква да направи това. С неговото поведение, с това, че не е поискал да се вслуша в неговите молби, и тогава вече никой не може да се чувства оправдан. Разбира се, има и случаи, където изобщо не са прави онези жени, които са избрали ролята на презвитера и не я поемат, а са си тръгвали и са наранили семейството и човека, който – предполага се – са обикнали. Съществуват обаче и грешки, които се нуждаят от внимание.

 

 

Казах ви и в началото, въпросът е много сериозен. Има много аспекти, нужно е много голямо внимание и честност за неговото преодоляване. Нека всеки помисли за своята отговорност пред Бога за всички служения, които е поел. Служението на съпружеския живот, служението на брака, служението, свързвано с отглеждането на децата, служението на свещенството или на мисионера. Това, което много пъти ни вреди, е нашият егоизъм, когато мислим, че ще постигнем всичко и много пъти не постигаме нищо. Ако имаме смирение и мярка, тогава ще намерим решението. Защото съществува решение и особено там, където съществува любов и отговорност.

 

 

Нека видим и третия въпрос. Също сериозен въпрос, който показва едно реално събитие, което за съжаление не е рядко. Защо обикновено след брака имаме промяна на характерите? На какво се дължи това? За съжаление това е една реалност, където след сключването на брака констатираме, че за един човек се оженихме, а той се оказва друг. И се питаме какво точно е станало, защо е тази промяна? Моето първо питане е дали наистина има промяна, или на практика разкриване на истинския характер на човека? Мисля, че става второто. Никой не се променя внезапно, понеже се е оженил. Просто явява, навярно в една безопасна среда, това, което реално е. Разбира се, човекът е трябвало да забележи това преди брака. Просто много пъти нашите избори са повърхностни. Нямат съществени критерии и не изследваме съществените неща. Едно познанство, една връзка, един годеж не е време, за да си прекарваме добре и безгрижно. Това е време за отговорност и подготовка. Сещам се, че някога казвах на едни млади хора: ако искате да познаете истинския характер на другия, вижте го как се изразява, когато е в компания с приятели. Както се изразява там, такъв е в действителност. Пред вас може да е идеален и идеална, да е любезен и любезна. Ако обаче в компания с приятели го виждате да се изразява по начин, различен от този, по който го прави пред вас, да знаете, че това е неговото истинско аз.

 

 

Другата сериозна грешка е, че хората не обсъждат съществените неща на брака. Какво иска единият от другия, какъв иска да бъде другият, как реално си представят живота. Разбира се, в едно такова обсъждане трябва да бъдат искрени. Днес знаем много добре, че хората дори нямат търпение, а имат много егоизъм и когато нещо не върви добре, са готови да зарежат брака.

 

 

Бракът предполага подготовка. Обикновено подготовката, която двамата правят, е материална подготовка. Да подготвят материалните неща, дома, да подсигурят работата. Човек не би отхвърлил тези неща, но при условие, че има съществена подготовка. Също така връзката преди брака носи едно насищане, където хората мислят, че могат да правят каквото си искат. Искам да ви кажа една истинска история, която е много показателна. Някога, отивайки да заредя бензин в колата, попитах един младеж, който работеше там и го познавах.

 

- Детето ми – му казвах – изкара казармата, имаш работа, ожени се!

 

Младежът ми отговори:

 

- И аз искам да намеря една девойка и да се оженя.

 

Аз обаче знаех, че живееше с една девойка и му казах:

 

- Какво каза?

 

- Какво казах? Да намеря една девойка и да се оженя.

 

- А девойката, която е в твоя дом? – му казах.

 

Трябваше да го видите с какво изражение ми отговори:

 

- Е, не и нея!

 

Чухте го. Виждате, че една връзка без благословение разваля човека и отношенията. Много е важно също така хората да разберат и да се попитат защо се оженихме. Изглежда прост въпрос, но изобщо не е прост. Защото, ако човек седне да анализира защо са се оженили много двойки, ако ги помоли да му отговорят на този въпрос, ще получи най-щурите отговори. Най-неочакваните отговори. Ние бихме сметнали за естествен отговор – оженихме се, защото се обичахме. Но много пъти отговорите не са тези.

Те се питат след това и това е въпросът, защо се промени характерът? Казах го, не се е променил, просто човекът е показал кой е реалният му характер. Защо се ожениха? Ама защото се обичаха, ще каже някой! Въпросът тогава е прост: къде отиде любовта, изгуби се толкова бързо? Просто това, което човек проявява, показва, е, че изобщо не е съществувала любов.

 

 

Винаги ще помня още един случай. Запознах се с мъж и жена на тяхното работно място. Изглеждаха млада и радостна двойка. След известно време някой почука на вратата ми. Беше младата жена, която работеше, съпругата, тя дойде и ми каза:

 

- Отче, развеждаме се.

 

- Защо, детето ми, се развеждате?

 

Тя започна да изброява причините. Аз й казах:

 

- Реалната причина за това, че се развеждате, детето ми, не е сред това, което ми казваш.

 

Тя ме попита:

 

- Коя е?

 

- Тя е – и й го казах натъртващо – че никога не се обикнахте.

 

Тя ми каза:

 

- Не е възможно.

 

- Добре, след като сте се обикнали, искам да ми кажеш във всички тези случаи, които ми спомена, в кой от тях вашата предполагаема любов победи егоизма ви?

 

Младата жена ме изгледа занемяла, внезапно виждаше истината. Имаха седемгодишна връзка, но не успяха да изкарат 17 месеца брак.

 

Бракът не е за безотговорните. Много пъти хората без да са узрели, без да са се „отбили” от тяхното бащинско семейство, тръгват да създадат семейство. Но празнотите, незрелостта, егоизмът не се нуждаят от много, за да се проявят. Трябва да кажем просто и ясно, че егоизмът отменя любовта или казано по друг начин, там, където има егоизъм, не може да съществува любов, защото егоизмът е изкривяване на любовта. Любовта, както Христос ни учи, е екстатично движение. Христос как ни възлюби? Той излезе извън Себе Си да ни срещне и да ни обхване. Това означава да обичаш – да излизаш от твоето аз. В брака всеки излиза от дома си, срещат се в църква и тръгват заедно за един друг, нов дом. Символиката е много дълбока, всеки е призван да излезе от себе си, от своя егоизъм, от това, което е бил досега, от това, което е живял сам и сега е призван да живеят заедно, това е новият начин. Не като паралелни егоизми, защото ще се сблъскат, а като синтез, от който ще излиза един нов човек. Едно плюс едно не прави вече две, а едно. И тези, които не са научили това добре, рано или късно ще стигнат до крах.

 

 

Егоизмът отменя любовта и пробуждането е болезнено, когато някой път установяваш, че човекът, който си избрал, не е бил този, който си очаквал. Ние обаче не сме освободени от отговорност за това, казах го и преди. Разбира се, съществуват и изключения, но в основните предпоставки не направихме здрав избор, не поставихме правилно предпоставките, не говорихме за съществените неща в брака, не видяхме дали гледаме по същия начин живота, и още по-зле, някои си мислят, че в брака другият ще се промени. Обикновено не се променя, защото, за да се промени, трябва да обичаш. Ако не обичаш, не се променя, това е истина; това е опитът на живота. Никой не се променя магически – ако някой обича, другият ще се промени. Не можеш да обичаш някого и да го вгорчаваш с твоето поведение. Просто не го обичаш. Ако го обичаш и някой твой недостатък го дразни, с радост ще го отсечеш, защото искаш да доставиш радост на другия. Виждате ли – простите неща в живота правим трудни, защото ние, хората, станахме трудни и станахме такива, защото оставихме Божията благодат в периферията на живота ни.

 

превод: Константин Константинов

 

За духовната борба в семейството

Декември 11, 2017 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Преп. старец Паисий казваше, че Бог се открива само на левенти. Нужно е геройство, за да затворим прозорците, чрез които идват изкушенията, както казва св. Никодим Светогорец, и да преодоляваме всекидневните „рифове” на живота.

 

Животът на хората в периода от раждането до смъртта на човека, както казва св. Йоан Златоуст, е една арена, където се борим да напреднем и да постигнем целта, за която сме създадени, която е само една – обожението, светостта, съвършенството по благодат и по причастност на Бога, да победим страстите и на тяхно място да поставим съответните добродетели. Както казва псалмопевецът – отклони се от зло и върши добро. Не е достатъчно човек да не върши зло, а трябва да върши и добро.

 

Ще отговаряме не само защо не сме съгрешили, а и защо не сме извършили доброто. И едно особено поле, в което човекът се бори, е бракът. Бракът според Църквата е Тайнство. Двама довчера непознати човека се срещат и биват благославяни от Църквата чрез благодатта на Светия Дух да съединят живота си и да станат (брачна) двойка. Има едно хубаво изображение върху една византийска монета, където бракът на императорите се венчава от Самия Христос. Ако Христос не е между мъжа и жената, тази връзка е пред рухване, няма да има трайност, или ще бъде една условна връзка, но няма да е истинна, автентична, жертвена, християнска. Бракът, казва св. Йоан Златоуст, този велик проповедник, който се занимавал много с проблемите на брака и правилното възпитание на децата, е пространство, където човекът се бори да има взаимно проникване, разбиране, уважение и зачитане. Но за да има тази отстъпчивост, състрадание, снизхождение, човекът трябва да има Самия Христос пред себе си. В противен случай, когато има помисли на мъст и въздаяние, тази връзка ще е в риск, ще има търкания, оплаквания, злочестия, задни помисли и няма да има благодатта, която е призвана да има едно християнско семейство.

 

Ще ми кажете, че говорим идеалистично и не живеем в света, за да знаем колко големи са проблемите. Старецът Паисий, който бе един подвижник, уединен от света, много пъти решаваше проблемите на семействата как? Беше следвал психология? Беше педагог? Беше психолог или психоаналитик? Несъмнено не. Той обаче имаше Божието просветление и благодат, хората отиваха при него и си тръгваха утешени и само един просветлен и очистен човек може да говори същностно и да облекчи болката, затрудненията, и други големи въпроси на хората.

 

Св. Йоан Златоуст казва, че основната цел на брака не е раждането на деца, а това как единият член ще помогне на другия, за да стигне до светост. Както целта на монашеството е бракът с Христос, така и целта на брака е същата – т.е. светостта. Светостта е осъществима, не е нещо непостижимо, нещо за малцина, за определени, които Бог е призвал. Светостта е за всички кръстени в св. купел. За всички вярващи православни. Това е нашата визия, завършек, вдъхновение, цел – как ще станем святи. И светците на Църквата не били само епископи, само клирици, само монаси, а и брачни хора, които живеели сред тези проблеми на света и определени пъти много по-големи от вашите, но въпреки това преодолели тези проблеми, тревоги, безпокойства със смирение, молитва, светотайнствен живот и доверие в Бога и постигнали тяхната цел. Светците на Църквата са едно богатство и непостижимо разнообразие, имаме светци от запад, от изток, млади, стари, учени и неуки, учители, от всякакви поколения, от всякакви възрасти, всякакви хора стигнали до Бога. Светците ни го показаха. Синаксарът е нашето огледало, тази поучителна книга, която ни помага да познаем себе си, да стигнем до себепознание и чрез себепознанието да напреднем към братопознание и към утвърдителното приемане на другия, на ближния, на брата, който и да е той. А чрез братопознанието ще стигнем до богопознание, както казват всички св. отци, дори най-строгите филокалийни, нептични и аскетични отци.

 

И така, първата цел на брака е светостта – как единият член ще помогне по най-добрия начин на другия, за да стигнат до Бога.

 

Плод на това единение, любов, взаимна отстъпчивост, послушание и взаимно уважение, проникване, разбира се, са децата. Не е достатъчно, както казва великият педагог и учител св. Йоан Златоуст, да родим деца, не е само раждането, но и доброто възпитание, т.е. да дадем възпитание, възпитание в Христос на нашите деца и сме длъжни да правим това независимо дали те чуват или не. Но ще спра да говоря донякъде идеалистично и теоретично и ще говоря още по-практично и просто.

 

Хората имат много проблеми с децата си, защото те не ги слушат, не ги приемат. Пубертетът е един много труден период. Детето, младият човек става мъж, момичето става жена, променят се чертите, гласът, изнервят се, репчат се, имат затруднения и в уроците. Не трябва да се страхуваме от тези неща, тези неестествени неща са по-скоро естествени неща и трябва да имаме повече снизходителност, повече обич, бих казал и повече нежност.

 

Една майка имала този проблем с детето си и. Тя казвала: „Ние сме едно много добро и християнско семейство, как може детето ни да ни излага в очите на нашите съседи и познати, и да бъде такова, каквото ние не искаме.“ Внимавайте – не я интересувало толкова много терзанието и затруднението на детето й, а какво ще кажат другите за тях. Това е откровен егоизъм. Не я интересувало, че детето изпитвало болка и се затруднявало в този труден период, а че се петняло тяхното име. Тя замислена отишла при стареца Порфирий, казала му проблема и очаквала, че старецът ще порицае детето и ще каже – не го ли е срам, толкова добри родители, а да се държи така! Старецът, след като помислил малко и очевидно се помолил, й отвърнал:

 

- Я да видя колената ти!

 

Тоест превърна ли проблема на детето си в молитва? Вижте, нека родителите не мислят, че ще спасят децата си. И ще кажа още нещо и не го смятайте за странно и крайно, нито духовниците ще спасят техните духовни чеда, нито учителите техните ученици, нито военачалниците техните войници. Христос ще спаси хората. Нито ние ще спасим и поправим Църквата – Христос я спасява. Нито имаме право да упражняваме власт над някого, нито родители над деца, нито духовниците над своите духовни чеда. Нямаме това право. Само Бог има това право и Той не го прави, а идва тихо и хлопа по вратата на сърцето ни и ако отворим, ще влезе, ако не отворим, не я насилва, Той не е диктатор, не е началник, не е военачалник, а Баща, Брат, обичлив, милостив, има неизказано милосърдие, Той е Себеблагост. Не приличаме на нашия Бог Баща.

 

Казват, че най-гръмката проповед на Света Гора е нейното мълчание; че най-добрата, най-ценната и хубава проповед на Света Богородица е нейното необятно мълчание. Много малко нейни думи са запазени. Света Богородица говорила със своето мълчание.

 

Не може съпрузите да се карат постоянно, да роптаят и да казват на децата – не се карайте! По-добре да са мирни, тихи, трезвени, търпеливи, и тази тяхна сериозност, стабилност, искреност ще се предава и без думи. Но ще ми кажете: отче, имаме толкова проблеми, ще играем театър да не видят децата? Аз не казвам това – а и най-строгите думи ги е казал Христос първо за лицемерите, след това за тези, които създават съблазън. Много тежки думи. Този, който съблазнява, да си сложи воденичен камък на шията и да се хвърли в морето. Помислете колко тежки думи! И ги е изрекла светата Христова уста. Ще поучим децата ни повече с нашия пример. И вярвам, че ще се съгласите, че особено в тази толкова трудна, странна и смутна епоха, както никога досега има нужда от този жив пример. Светът се умори от многото помпозни, блудкави, несъдържателни, изморителни думи, думи без отзвук. И децата ни имат харизма от Бога да различават автентичното, истинното, искреното. Децата, казва още Достоевски, трябва не само да ги поучаваме, а и да се поучим от тях – Христос го е казал – ако не станете като деца, няма да влезете в царството небесно. Тоест ние, старите да станем млади, да станем деца, как ще стане това? По дух. И какво е характерно за децата? – най-вече незлобието, караш му се и не след дълго те прегръща. Не остава хладно, не чака да ти отмъсти и да лицемери, а остава автентично и истинно. Децата имат дар от Бога да различават автентичното. Ще ги поучим с нашия пример. Ще ми кажете, ами ние водим определен начин на живот, толкова години, как ще се променим? Не съществуват безизходици в Православието. Не съществуват нерешими проблеми. Всички чрез Божията благодат се решават и поправят. Разбойникът в дванадесетия час, в последната секунда на живота си казал от дълбините на своята душа: „Боже, бъди милостив към мене” и влязъл пръв в царството небесно. В Църквата няма място за разочарование. Бихме казали, че всичко е позволено, освен отчаянието. В това състояние на отчаяние питаме – „отче, ние сме толкова години в Църквата, водихме децата ни на неделно училище, и сега пораснаха и водят нощен живот, живеят един живот, който не искаме, какво да правим?“

 

Света Моника, майката на бл. Августин, 14 години плакала за детето си, за неговото обръщане, 14 години плакала, върнала го обратно в Рим и му дала св. Писание и той станал човек на покаянието, кръстил се, станал епископ и светец и бил наречен син на сълзите. Сълзите на майка му го направили свят. Божията благодат минава по някои тайни пътечки и бразди, за които определени пъти не подозираме.

 

Преп. Теодор Сикеот бил син на блудница и станал свят. Имал много лошо наследие и възпитание, но го преодолял, имал изключително много възможности. Но както казва преп. старец Паисий Светогорец – има голямо значение възпитанието от първите години на детето. Той характерно казваше, както винаги говореше с очарователни примери – когато правим свещи и потапяме фитила в чистия восък, но вътре има малко вода, въпреки следващите потапяния, които уголемяват свещта – когато запалим свещта, тя цвърчи, защото има вода. Защото първото потапяне в свещта не е било добро. Обратно, ако първото потапяне е добро, свещта се запалва много добре и не създава проблеми. Тоест ако дадем добро възпитание на детето от началото, в пубертета, в ранните години, и малко да се отклони, ще се върне. Но ако не сме дали това първо добро възпитание, и домът е опустошен дом и не е здраво огнище, то ти казва: „Къде да се върна – вкъщи се карат, ругаят се от сутрин до вечер!“ Така сред болката, която имат, тя става още по-голяма и стигат до безизходиците на наркотиците, плътослужението и други пороци. Когато обаче знаят, че там има някой, който ги очаква, ще се върнат и даже в даден момент може да се трогнат от нещо, да се случи нещо и да се разтърсят и да си припомнят нещата от техните ранни години. Нито едно „Господи помилуй“ не остава напразно. Никое добро слово не губи своята ценност. Виждате, че житното зърно пада в нивата, потъва в земята, но оттам пониква цяло стебло. Понякога е нужно да минем през болки и тези болки ни изпитват, правят ни зрели и разкрасяват душевно.

 

Вярващият човек не бива да се разочарова, а винаги трябва да има надежда. Примерът има голямо значение, за да се върна към това, с което започнах. Простете, че ще спомена нещо лично. Израснах в Атина и бяхме шест братя и сестри. Майка ми имаше за духовник блажения отец Йероним Симонопетритски. В понеделник, сряда и петък тя самата не ядеше олио. В сряда и в петък ни даваше ядене с олио. На баща ми готвеше блажно ядене без никога да му се кара, да го затрудни, а проявяваше търпение. Така тя приготвяше три ястия и работеше. Сега баща ми стана по-добър от майка ми. С какво? С търпението й. Нека не бързаме в духовния живот, да не се тревожим. Духовният живот изисква търпение, трезвост. Една майка ми казваше в Атина:

 

- Отче, два месеца постоянно се моля с броеницата, но нито нетварна светлина, нищо не видях и я зарязах!

 

Ама ние, не 40 дни, а 40 години се молим и нищо не видяхме, но продължаваме.

 

Простете ми за това, което ще кажа, но то става и в християнски домове и въобще в църковните кръгове. Създава се впечатление за един лесен, безболезнен духовен живот, едно неохристиянство, където и „вълкът сит, и агнето цяло”. Не става така. Не можем да работим за двама господари – т.е. хем да водим светски, хем духовен живот. Това не означава, че този, който живее духовен живот, няма да има едно хубаво християнско семейство, няма да се отпусне малко. Св. Йоан Златоуст казва, че не виното е грях, а пиянството. Бог всичко е благословил. Всяко отклонение, прекаляване, пресищане – именно това допринася за греха. Първото чудо, което Христос направи, бе в Кана Галилейска на една сватба. И това чудо не било изцеление на някой болен, някой разслаблен, не било възкресяването на някой мъртвец, а какво било – радостта била помръкнала и Божията Майка Го помолила да направи първото Си чудо и да превърне водата във вино, за да се възпълни радостта на празнуващите. Християнският живот е радостен живот. Грешка е да го ограничаваме и стесняваме. Авва Исая, велик подвижник, дава едно определение: „Монах е този, който постоянно се радва. В известен смисъл християнин означава радостен човек, но не този, който се смее и говори шеги и вицове – обикновено тези, които ги казват, са проблемни хора, а радостен човек, по думите на авва Силуан, е който казва: „небето и земята да се съединят, не се боя.“ Към тази истинна радост сме призвани и тази радост сме призвани да живеем в семейството, с децата, с техните трудности.

 

Трудностите ни смиряват, правят ни по-красиви. Нека не се боим от трудностите. Понеже съм го писал, ще кажа, макар и да е нещо лично. Познах Бога сред болката. Бях забравил какво е това да си здрав човек. 30 години болести, кръвоизливи, висока температура и т.н. Но това дори най-малко усещане за Бога го получих сред болката, несгодата, сред докосването до смъртта. Не се бойте от затрудненията, това е посещение от Бога, благословение, милувка, там вярващият човек чувства милувката и дъха на Бога. Ние обаче искаме, както казахме, едно неохристиянство и смятаме, че това, което е лесно, то е прекрасното, и много пъти даваме това лошо възпитание и на децата ни. Например – казва бащата или учителят или клирикът на детето:

 

- В живота, детето ми, винаги да си пръв. Трябва да си пръв.

 

Това не е правилно. Трябва да вдъхновяваме децата не да са първи, а да са духовно здрави.

 

Аз сега искам да отида в Никозия – пеша ли ще ходя, с колело ли, с хеликоптер ли, с автобус, въпросът е да изляза оттук и да зная къде отивам. Сега дали в автобуса ще бъда на второ, трето или на последно място, това има малко значение. Въпросът е да имам цел, а не да изляза оттук и да не зная къде да отида. Също така духът на това погрешно възпитание ни внушава, че в живота няма да се разболеем, други ще се разболеят, няма да се затрудним, а другите ще се затруднят. И не го казваме, а го мислим – ние няма да умрем, а другите. Но това, както разбирате, е една много голяма грешка. Но така израстваме. Виждате тази година колко деца се явиха на приемните изпити. В Гърция са близо 100 000, а и повече. О тях 10 000 – 15 000 бяха приети, другите нима са непотребни? Ние обаче така се отнасяме към тях. Ама и те са добри деца. Не могат всички да станат учени, ще станат нещо друго. Понеже бащата не е станал лекар, трябва насила да направи детето си лекар? Ще ми кажете, че тази вечер не ви говоря изобщо духовни неща и коментирам всекидневието. Но как да говорим за духовните неща, когато се препъваме в тези основни неща и децата ни стават проекция на нашето его? И искаме децата ни да станат това, което ние не сме могли, дори когато не могат. Това е грешка. Бог не благославя тези сериозни грешки. Така терзаем другите, терзаем и себе си, защото не осъзнаваме тези неща.

 

Отците на Света Гора казват, че духовният живот е игричка. Мнозина смятат, че калугерският живот е тежък. Аз не съм съгласен с тях. Тежък е за този, който не обича. Ако човекът обича, не се изморява. Бденията на Света Гора достигат повече от 12 часа. Не се ли изморява монахът? Изморява се, но тази умора е приятна, той намира покой в умората. Духовният, християнският живот е хубав живот. И трябва да вдъхновим децата, но ще ги вдъхновим най-вече ако ние го живеем. Ако тези неща, които ви казвам, ги живея, докосват сърцето ви, но ако са израз на словоохотливост, нямат никакво въздействие и можете да вземете една книга и да ги прочетете и защо да ви уморявам с моето многословие.

 

Ние сме призвани да станем хора с опитни преживявания, с молитва. Делото на молитвата не се вижда, но това не означава, че не съществува. Нека помогнем на съпрузите и децата ни с молитвата, с това да възлагаме проблемите на Бога, Който несъмнено ще даде решения, много по-добри от нашите. Ако не търсим Бога, Бог какво да направи – ние отиваме с готови планове при Бога и искаме да ги благослови – не отиваме открити, както казва пророкът „говори, Господи, и Твоят раб слуша.“ Отиваме да ни благослови плановете, която сме подготвили, не отиваме открити да чуем Да и Не. Така не сме истинно послушни на Божията воля. Затова, докато толкова години сме в Църквата, сме в духовен застой. И виждаме християни, които не са радостни, търпеливи, снизходителни, а са коравосърдечни и изнервени. Както казват отците на Света Гора, тревогата е антихристиянско явление. Не може един истински християнин да има тревога. Това означава, че има егоизъм, че иска да наложи своето мнение, планове и когато това не стане, се изпълва с тежка и дълбока тревога (стрес), който го води до жестока самота.

 

Един монах, докато е сам, не страда от самота, а един човек в града, където тълпата ще го смаже, се чувства самотен сякаш е сам на планетата, защото самотата е явление, което зависи не от присъствието или отсъствието на хора, а от добра връзка с нашето аз, с нашия брат и с Бога. Да помолим Бог да ни даде това просветление и освещение и да помогнем и на себе си и на другите. Ще помагаме на другите с този жив пример. Много е важно това. Св. Силуан Атонски казва в своята молитва – „Боже мой, не ми давай друга радост, защото сърцето ми ще се пръсне от голяма радост.” Не ви казвам това, за да ви ентусиазирам, но това е едно истинно преживяване – към тези преживявания сме призвани, всички, образовани и необразовани, женени и неженени, всякакви хора, където и да са, не съществува географски монопол върху Бога. Света Гора се простира навсякъде. Бог е Същият и в Америка и в Австралия и в Кипър и в Гърция и навсякъде. Ти, Който си навсякъде и всичко изпълваш – с това да Го обикнем, да вдъхнови живота ни, да го облагодати; велик дар от Бог е здравето, семейството. Грешка е да недоволстваме, да ставаме схоластични във всичко и да не се радваме на тези велики Божии благословения. Папа Тихон Руски, старецът на старец Паисий, казваше: едно „Господи помилуй!” – 100 драхми. Едно „Слава Тебе, Боже!” – 1000 драхми. Нека станем хора на славословието – имаме толкова много причини да прославяме Бога, за неща, които мислим, че са самопонятни. Родихме се православни, докато други хора живеят в мрак и търсят да намерят Светлината. Ние имаме ключа към Рая в ръцете ни – или отваряме и влизаме, или се затваряме отвън. Имаме здраве, не мислете, че това е малко нещо. Когато го загубим, тогава разбираме скъпоценния Божий дар, имаме дом, имаме покрив, всяка минута умират 40 деца в света – има деца, които никога няма да пораснат – от глад. А ние се караме със съпругата ни, защото ни е сготвила безсолно ястие и животът ни се помрачава от някакви малки неща, защото обикновено проблемите ни не са много големи. Имаме много възможности, където можем да славим и да благодарим на Бога, а когато нещата не стават така, както ние искаме, нека си зададем въпроса да не би Бог да очаква да излезе нещо от това затруднение и така Той ще ни доведе до простор.

 

На великия византийски богослов св. Максим Изповедник му отсекли ръцете, за да не пише, това станало през периода на монотелитството, както и езика, за да не говори, но той не сменил правата вяра. Той казва, че неразумната наслада – т.е. всяка малка или голяма форма на грях, в която човек чувства доволство, е динената кора, която демонът ни поставя, за да си строшим главата – довела до страданието. В крайна сметка насладата е като рожковите от притчата за блудния син. Докато в началото са сладки, след това са стипчиви. Светият отец казва, че сега е нужно ново страдание, което е аскезата, приемането на автентичния аскетически дух, за да стигне до истинската наслада, която е състоянието на безстрастието, на благодатта и на благословението Божие.

 

С много прости думи, пазейки постите на Църквата, чрез черкуването ще помогнем на децата ни да постигнат този истинен живот, този хубав, благодатен живот, където за тази радост сме призвани на Божията трапеза. Старецът Паисий казва – „имам толкова радост, че мога да напълня много батерии и да ги използвам в случай на нужда.“ Ние имаме някаква малка скръб и не я понасяме. Тази радост не е нещо неосъществимо, за малцина и избрани, за аристокрацията на духа, а за всички, стига да сме смирени, да обикнем молитвата, покаянието. И една стъпка да направим, Бог десет ще направи, но трябва да направим тази първа и твърда стъпка, с която ще покажем, че искаме Бог да е Господар и да заема централно място в живота ни, а не да бъде в периферията и в случай на нужда. Семейството, казва св. Йоан Златоуст, е една арена, нужно е определени пъти да се правим на глупави, че не чуваме, че не виждаме, не защото не сме умни, не защото не можем да възразяваме, не защото не знаем да потърсим справедливост, а поради единството, поради любовта, поради мира и Бог ще ни благослови не за нашите претенции, а за нашите отстъпки. Бог ще ни благослови за нашето смирение, мълчание, затваряне в скришната стая на нашия дом.

 

Моля се и желая нашите светци, които са наши приятели, които никога не ни предават, да ни дадат това силно укрепване, да ни утешат, да ги направим застъпници пред Бога, но да спазим нашите обещания, за да не ги изложим пред Бога, както казва старец Емилиян Симонопетритски – „С това да обещаваме, че ще изпълним определени неща, но да не го правим, и те, милите, се излагат пред Божия трон.“

 

Когато децата не са послушни, нека проявяваме по-голямо послушание към нашия духовник и към Бога. И когато ни се репчат, нека се молим по-усърдно, и когато закъсняват, нека се доверяваме на Божията благодат и благословение и на Света Богородица.

 

Духовният живот е геройски живот, не е самодостатъчност, не е порядъчен живот, не е пиетизъм, не е формализъм. Нека оставим децата ни, съпруга ни, проблемите ни в ръцете на Бога. Както казах, не ние ще поправим света, Бог ще ни поправи, вразуми, ще ни вдъхнови. Майката на светите безсребреници – света Теопистия имала мъж езичник, не се отделила от него, но децата си направила светци. Съществуват тайни канали, по които действа благодатта и Светият Дух, за които определени пъти не подозираме. Бог ще ни спаси за това наше търпение. Не мислете, че човекът постига Божията воля с това да пише книги, да мисионерства в Африка и навсякъде, а с това да претърпим затруднението със съпругата, детето, което плаче, неговата болест, скръб. Всички тези изпитания не са безсмислени, не са случайни събития в живота ни, а са посещения на благодатта и ако имахме духовно зрение, постоянно бихме славословили Бога за това как чрез тези привидни трудности педагогически ни посещава и ни помага и укрепва.

 

превод: Константин Константинов

За да създадеш семейство е нужно просто да обичаш

Ноември 14, 2017 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

 

Изключително много пъти сме говорили за това дали има криза в днешното семейство. Ако има, какъв тип криза е това? Как отминава? Дали семейството е институция, която се поставя под съмнение? Поставяме под съмнение начина на живот в семейството и търсим друг начин на живот? Какво показват проучванията? Какво показват поведенията на хората? Трябва да кажем, че семейството като институция не изглежда, че минава през криза. Семейството е нещо, което се цени от хората. Неотдавна на една конференция на св. Синод, посветена на семейството, един университетски преподавател изложи резултатите от проучване, което продължило двадесет години, и ни каза, че 92% от младите хора обичат и искат семейството. Това се вижда и от поведението на хората, т.е. дори и тези, които по някакви причини се развеждат и разтурят семейството си, не избират свободното съжителство, а в своето мнозинство избират да създадат ново семейство. Това, което определени пъти изглежда, че съществува в чужди страни, тоест живот извън брака, по-точно съжителство извън брака, изглежда няма голям отзвук при нас. Изключително много пъти този опит за съжителство за известно време води обикновено до брак или до разпадане на връзката. Затова трябва да видим дали наистина семейството като институция минава през криза, дали съществува криза, каква е тя и в какво е нейната същност.

Семейството не се оказа лошо нещо, средата на семейството не се оказа зловредна среда. Напротив, то се преживяваше и хората се стремят да го преживяват като пространство на любовта, като пространство за съществена комуникация и като безопасно пространство не само за съпрузите, но и за децата в него. И до днес в нашата страна, но и въобще в света, няма нищо, което да сочи, че семейството като институция е отживяло. Напротив, то остава сигурна основа, основна социална институция, от чието добро функциониране зависи сплотеността и жизнеността на обществото, в което живеем. Семейството като институция не минава през криза. Тогава се появява вторият въпрос: какво тогава минава през криза? Малък поглед около нас, ако искате малък поглед в нас, ще покаже, че през криза минава човекът – човекът, който предприема да създаде семейство. Тази криза на човека изглежда многопластова, но ще видим коя в крайна сметка е нейната същност.

В наши дни човекът много пъти минава през криза на идентичността. Не знае кой е, не знае какво е, не знае какво реално иска. Много пъти минава през криза на несигурност, чувства се несигурен, ужасéн, заплашван. Всички тези неща го объркват и така реално не знае какво иска. Но ако изследваме тези неща с голямо внимание, накрая ще видим, че кризата на човека е онтологична, т.е. това, което човекът е в неговата същност минава през криза. Това е антропологична криза, антропологичната основа на човека минава през криза.

Коя е основата на човека? Човекът е релационно събитие. Човекът е личност. Изключително важно е да говорим не повърхностно, а по същество. Какво означава думата личност? Етимологически означава, че човекът, който е личност, стои пред лицето на другия. Това означава, че човекът е релационно събитие. Това означава личност. Човек не може да съществува сам по себе си. И ако искате, за да разберем по-добре понятието личност, можем да го съпоставим с понятието индивид. Индивидът е друго нещо, индивидът е разделителна единица. Аз се откроявам като индивид – от всички вас и го противопоставям на всички вас. Още един пример: какво означава свободата като мое индивидуално право? Означава, че мога да вляза в сблъсък с вас, за да почувствам, че съм свободен. Но какво означава човекът като личност? Ако индивидът е разделителна единица, личността е общностна единица. Тя не може да съществува индивидуално, а съществува винаги като релационно събитие. Какво означава моята свобода като личност? Означава, че моята свобода е съвместна свобода, че моята свобода освобождава и теб. Моята свобода не е заплаха за теб и твоята свобода не е заплаха за мен. С други думи, опитваме се да обезопасим нашата свобода, не като се сблъскваме, а като се обичаме. Защото това в крайна сметка е антропологичната основа, след като човекът е релационно събитие.

Въпросът е коя е връзката, кое е съдържанието на връзката – и съдържанието на връзката е любовта. Припомнете си диалога на Христос със законника, който Го пита как да придобие вечния живот. Когато Христос му казва да опази заповедите и той пита кои, а отговорът е „не убивай, не прелюбодействувай, не кради, не лъжесвидетелствувай; почитай баща си и майка си”. И „венецът”: „възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците”. Това впрочем са двата вида любов, вертикалното и хоризонталното измерение на човешкото съществуване, където човекът обича Бога, влиза в общение с Него и осъзнава своята ценност чрез общението с Бога. Това е мярата на човешката ценност. След това човекът общува със своя ближен, за да може да разбере себе си. Ще припомня отново думите, с които Адам открива Ева. Когато я вижда пред себе си, той какво прави? Осъзнава това, което е. Тя е кост от костите ми и плът от плътта ми. Това са най-красивите любовни думи, чути някога. Адам преди Ева не е разбирал кой е. Сега вижда кой е, след като вижда себе си в лицето на Ева.

Виждате, че това са неща, които се отнасят към онтологията на човека, тоест към начина, по който той съществува. Ако отпаднем от тази онтология, тогава стигаме не просто до една грешка, а до екзистенциално увреждане. Телесните увреждания се лекуват лесно, екзистенциалните увреждания са трагедия. Ако човекът има увреждане да обикне, това е – както казахме – екзистенциален крах. Когато не обичаме независимо дали Бога или човека, тогава не Бог, нито другият човек се проваля, а ние се проваляме като личности. Проваляме се в това да функционираме правилно – съобразно нашите онтологически предначертания. Следователно това, което се проваля, не е институцията на семейството, а човекът, който се опитва да създаде семейство и затова имаме криза.

Всичко това е изключително важно, защото се отнася към онтологията на човека, на всеки от нас, от която произлиза възможността за общение. По-специално за брака и връзката между съпрузите е важно да си припомним библейските думи „по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори”. Удивителна смяна на единствено число с множествено число. Бог сътворил човека по Божий образ, мъж и жена ги сътвори, т.е. човешката природа е двояка. И това какво означава? Означава, че интегритетът на човешката природа и на човешката личност се възпълва в общението в брака. Следователно чрез това общение човекът открива своята истинска природа, която, както казах, е двояка. Казахме, че човекът е релационно събитие. Тази екзистенциална връзка – връзка с Бога, която е връзка с другата личност, също така е много важна в живота на човека, което означава, че той се проваля онтологически, когато е неспособен да влезе в общение и да обикне. Той отпада от своето лично съществуване и стига до индивидуално състояние. Това означава състояние на самота, означава състояние на егоизъм и накрая означава състояние на смърт.

Казахме, че това, което се проваля, не е институцията на семейството, а човекът, който се опитва да създаде семейство. Човекът се опитва да създаде семейство. Иска да създаде, тръгва да го създаде, търси другата личност, но не успява да го създаде. Не семейството се е провалило, а човекът се е провалил да създаде семейство. Въпросът, както разбирате, е изключително актуален. Защо човекът, докато иска да създаде семейство, се проваля тук?

Това, което казахме преди за онтологията на човека, не го казахме случайно, защото тази онтология-теология тълкува живота. Не можеш да разбереш живота, неговите провали, ако не знаеш къде съществува крахът, в коя точка, и в коя точка грешката. Тук къде е грешката? Къде се проваля човекът? Защото, докато е сътворен да бъде личност, е станал индивид. Отпаднал е и затова не може да осъществи връзката. По някакви причини е неспособен да живее като личност, другият да бъде негова радост и чувства бъдещето като заплаха срещу него. Докато би трябвало да бъде радостен, защото може да общува с другия, защото може да стигне до това, за което Църквата се моли: до хармонията на душите и телата, човекът обаче се проваля. Защо? Защото не се е борил да осъществи своята природа, да бъде личност, да търси любовта. Не е израснал правилно. Именно затова е неспособен да възлюби. Той е неспособен да общува, гледа на другия като на заплаха. Затова, докато се опитва да създаде семейство, в крайна сметка не го прави, защото внезапно вижда другия, вече не като личността на неговата любов, чрез която, бидейки в общение с нея, ще се възпълни като личност, а като негов враг, като негов противник и това означава, че неговото духовно зрение е болно.

Това, че провалът се дължи на човека, а не на семейството, се вижда и от още нещо, от т.нар. договор за свободно съжителство. Тук оголването е пълно. В миналото имаше хора, които изтъкваха идеологически причини. Не вярвам, не ходя на църква, не искам да сключа брак (в нея), защото не го приемам, и в някои епохи тази причина бе силно подчертавана. Държавата даде възможност на човека, на всеки човек, да сключи граждански брак. Тук, тази възможност за свободно съжителство е оголване на нещата. Сега човек не може да изтъкне идеологически причини, но изтъква лични причини, с други думи своята неспособност да възлюби. Сега църковният брак не е проблем – защото може да сключи граждански брак. Но какво показва узаконяването на договор за съвместно съжителство? Това, че човекът е неспособен да създаде какъвто и да е брак. И това е удивително. Ако ме попитате, защо е неспособен да създаде какъвто и да е брак, отговорът е прост: защото е неспособен да обикне. Именно търсенето на другия води до брака. Търсенето на общението на любовта, защото това е бракът. Но ето, че човекът е неспособен да обикне. Третира своя/та съпруг/а утилитарно, за да задоволи неговите потребности, а не за да се възпълни както личност. Неговият крах е екзистенциален. Той се е провалил като личност и затова вярвам, че малцина ще сключат договор за свободно съжителство. Просто защото човекът не иска да се обвърже с нищо. И той не иска да се обвърже с нищо, защото се страхува от другия, другият е негов враг. И, разбира се, тази реалност показва и неспособността на държавата да види реално проблема. Казах и преди, че Църквата с нейното богословие и антропология може и тълкува изключително добре човешките поведения, именно защото познава онтологията на човека.

Сега можем да направим още една стъпка, която ще ни помогне да видим още по-добре картината, която имаме пред нас. Въпросът е прост. Но ще видите колко е трудно. Въпросът е защо се женим? Задайте го в една компания. Защо се оженихте? Това, което ще последва, е вцепенение. Вцепенение, което извира от два фактора. Защото ги зовеш да осъзнаят нещо, което не са осъзнали. И, второ, защото в крайна сметка с този въпрос осъзнават, че са тръгнали от погрешна изходна точка. Затова отговорите са разнообразни. Въпросът ще изведе на повърхността неувереността и вакуума. Първата причина за разводите е, че не знаем защо в крайна сметка се женим. Ето няколко отговора на този въпрос чрез един случай. Веднъж един млад човек, женен, ми разказа, че бил в дома на негов роднина, който празнувал свой празник. Имало и други хора в дома, които отишли да ги поздравят, но голямата компания била в хола, а той бил в друго помещение наблизо, но не при тях. В един момент един мъж казва на жена си: „Моля те, ще ми донесеш ли чаша вода?”. Отговорът на жената бил: „Стани и си вземи!”. „Бре, жено, донеси ми една чаша вода!”. „Не, стани и си вземи!”. И с този привидно невинен сблъсък започнал един спор, където мъжът казал: „След като не можеш да донесеш една чаша вода, защо се омъжи? Или другата страна: „А ти защо се ожени, за да ти носи жена ти чаша вода?”.

Този човек ми каза, че ги слушал как разговарят. Хората започнали да споделят, че се оженили, защото трябвало да се оженят, оженили се, за да създадат деца, оженили се, за да задоволят своите сексуални нужди, цял куп такива неща. Пълно объркване! Той самият обаче ми каза какво ще отговори, ако го попитат. И не бих се затруднил изобщо – ми каза – да отговоря. Ако ме питаха, щях да им кажа, че се ожених, защото от даден момент нататък почувствах, че не мога да съществувам без моята съпруга.

Единият е категоричен в своето мнение. Другите изтъкват цял куп причини защо се оженили, но се боя, че това повечето са оправдания и осъзнаване на една нищета. Въпрос и отговор: женя се, защото обичам и не мога да съществувам без другия. В миналото говорихме за другата половинка. Този израз съдържа една велика истина – какво означава другата половинка? Личността, чрез която се възпълвам като човек. Отговорите по-горе, които чухте, показват двама човека, които живеят заедно, но са автономни. Автономни, защото реално не се обичат. Привикнали са заедно, единият обслужва нуждите на другия, но не са готови да направят дори едно просто нещо – да дадат или да приемат чаша вода. Друг изключително важен характерен белег, който показва колко объркани са хората, е един обичай, който очевидно се налага напоследък. Начинът, по който кандидат-съпругът прекарва вечерта преди сватбата, заедно с неговите приятели. Чуваме трагични случаи, които показват реално увреждането на човека. Тоест да прекара уж последната нощ на живота си с друга жена преди да се ожени за законната си жена. Със съгласието и компанията на приятелите му. И въпросът е: този наистина перверзен обичай, защото е такъв, показва, че този човек, който на другия ден се жени, дали изобщо знае защо се жени? Станахме толкова смешни, загубихме толкова много сериозното отношение? Едно такова поведение за колко голямо объркване говори? За какви хора-шизофреници говори? Хората просто не обичат, бракът просто е един обичай, те искат да създадат деца, защото, защото, защото… Човекът вижда една реалност, в която, преминавайки през криза на идентичността, криза на същността, през поклащане на неговата екзистенциална автентичност, се проваля в това, което изглежда, че иска.

Пред това объркване нека видим разбирането на Църквата за брака. Какво е разбирането на Църквата за брака? За семейството? Припомнете си само израза „венчава се Божият раб… с Божията рабиня в името на Отца и Сина и Светия Дух”. Тези прости думи показват цялата красота. Венчава се Божият раб. Кой го венчае? Отец, Син и Свети Дух. Кой е венецът? Божията рабиня. Какво означава това? Означава, че Бог в онзи час дарява единия на другия, за да стане всеки венецът и славата на другия. Ако двамата живеят тази проста реалност, те се възпълват като личности, не е нужно нищо друго. Тази реалност е онтологичното възпълване. Защото чрез приемането на другия като Божий дар човек вижда двете измерения на живота: любовта към Бога и любовта към човека. Това е завършеният човек и това говори за зрялост на човешката личност. Пребъдвам в тази връзка, защото вниманието, което показвам към другия, грижата, която оказвам на другия, извира от това, което той е. И какво е другият за мен? Божият дар към мен. Следователно, когато обичам този човек, показвам моята благодарност към Този, Който ми го е дарил. Така тази връзка става прекрасна троична връзка, където хората колкото по-дълбоко я живеят, толкова по-истински ценят другия като Божий дар. Това естествено означава, че нашата изначална онтологична и екзистенциална връзка, нашето общение с Бога е живо, следователно Бог живее в мен, приемам другия като Негов дар и Му благодаря, грижейки се за Неговия дар. А чрез това взаимно отношение човекът стига до пълнота.

Една друга дума, която използваме, е думата спасение. Човекът отново става цялостен (гръцкият корен на думата спасение е „цял, цялостен”), преоткрива своята загубена цялостност в общението си с Бога, в любящата връзка и общение с другия. И тогава това не е просто възпълване на една сексуална връзка, а общение между двама човеци, участието на единия в живота на другия. На целия човек.

Още една дума, която показва висотата на тази връзка, е думата обожение. Пътят на брака е път към обожение. Хората не живеят просто, за да съществуват, не живеят просто, за да създават деца, а всичко това са средства в перспективата на (постигането на) смисъла на живота. И смисълът на живота е преодоляването на смъртта и участието в Божия живот. Чрез всичко това се явява уникалността на човешката личност – на личността, която вече е любов. Но дали тази красота се проявява? Ето няколко примера на човешко поведение, за съжаление всекидневни: съпрузи с деца, съпругът се връща от работа, влиза в стаята си и до вечерта стои на компютъра. Позволете ми да кажа една тежка дума, този човек нормален ли е? Къде е чувството на любов към жена му? Къде е търсенето на нейното лице? Защо го нарекох ненормален? Защо се е оженил за този компютър. И това е ненормалност. А когато му говориш или го съветваш, ти казва какъв е проблемът? Разбирате ли степента на увреждането? Какъв е проблемът – ти казва и не осъзнава, че това е неговият обичаен начин на живот. По този начин, с това отношение не отблъсква ли жена си далеч от него? Не я ли подтиква да потърси на друго място нежността и човешкото присъствие? И ако стане нещо подобно, ще се запита какво и кой е виновен? Ако има някой, който трябва да „обесим”, това е той. Но мислили ли сте защо този човек е стигнал до този хал? Защо за хал става въпрос.

Втори пример на поведение. Примка, в която хората падат днес. Свръх заетостта на съпруга. Прекаленото занимание с неговата работа, за да покрие нуждите на семейството. Въпрос! Тези нужди само той ли ги е измислил? Или са нужди, които създава и съпругата с нещата, които мисли, че трябва да прави в живота си? От друга страна, докато съпругата приема с удоволствие плода на неговия труд, тя протестира, защото не могат да бъдат заедно. И е много важно за съпрузите да имат лично време. Но това не е въпрос на единия, а на двамата. Затова тя не трябва само да иска съпругът й да намира време и да работи по-малко, а да намали и своите нужди и претенции, за да могат тези две неща да се балансират. Затова не можем да имаме изисквания към другия без да сме разположени да даваме.

Трети случай. Жената се наслаждава на всички блага от работата на своя мъж, наслаждава се на факта, че финансово е добре, но от друга страна с голяма лекота създава други връзки, за да си прекарва добре. За да го кажа просто и само така. Виждате ли всички тези житейски ситуации в нашия свят, а не в някой друг свят? Те показват, че става въпрос за хора без крайна цел. За хора, които ходят в мрака, за хора с незрял характер. Принизихме се до хора от бунището, накрая станахме отпадъци, хора без любов и затова сме демонични хора, които не се радваме на нищо, които не сме способни да обикнем, които гледаме другите като обекти за употреба, и затова дори децата си смятаме за наши аксесоари. Следователно, ако съществува криза в семейството, тя не е в институцията, а в личностите. Нашата криза е онтологична, тя е криза на човешката личност, тя е криза на любовта.

Въпросът е: дали оставам в себе си, в моя егоизъм и се опитвам да обикна – защото, казват някои, полагам усилие да обикна – или сам ставам любов и чрез нея полагам усилие да изляза от себе си и се жертвам, защото обичам? Тук, в тази дилема се разиграва кризата на човешката личност. Колкото по-бързо разберем това и колкото по-бързо се вгледаме във връзката, която имаме днес като семейство и съпрузи с нашата истинска онтология, тогава имаме поле за покаяние, за промяна, за съвместен път. В противен случай сме неуспели хора и в даден момент ще го разберем още по-добре. Нека се помолим да открием нашето реално състояние, да не се нагаждаме, а да можем да казваме със сърце, а не с уста, красивите думи от песента: обичам те, защото си ти.


превод: Константин Константинов

 

Пробният брак – преследване на илюзии

Ноември 9, 2017 in Начална страница, Семейство

 

 

„Защо е нужно да узаконяваме връзката си – казват мнозина – след като и така ни е добре?“ Някои, които се съгласяват да живеят в такова съжителство, просто искат да разберат, дали си подхождат един на друг. „Ако се окаже, че не сме били един за друг, тогава защо да се подписваме?“ – обясняват те. Предполага се, че в тази ситуация и мъжът и жената заедно взимат това решение, и двете страни са настроени за сериозна връзка.

 

Трябва да се отбележи следната особеност в женската психика: веднага след като започнат интимните отношения, жената става, така да се каже зависима от мъжа, тя се превръща в част от него, тя се привързва към него още по-силно. Какво се случва с мъжа, у когото не се развива чувството за отговорност към другия човек? Той вижда едно и също всеки ден. За него романтиката приключва, и става ежедневие, превръща се в навик. И ето появява се чувството, че целта е достигната, и животът на мъжа започва да става отегчителен. В него чувствата се притъпяват. Особено, ако жената не се показва винаги в най-добрата си светлина и започва да го дразни със своите капризи. И тук определено единомислие вече няма.

При жените се засилва чувството за привързаност, а в мъжете нараства чувството за отегчение, еднообразие и монотонност. Жената започва да пита своя партньор за бъдещето им и се опитва да му намекне за брак, въпреки че за него това не е нужно.

 

Жената чака мъжа да й направи предложение. Ако това не се случи, тя започва да препира, като се старае с всички сили незабележимо да го тласне към вземане на това решение. Със своите действия тя го подтиква да оцени способностите й: „Виж, каква съм домакиня! Как добре изглеждам! Колко вкусно готвя!“ Тоест, оказва се, че мъжът заема главното място, а жената трябва да доказва своите качества във всички аспекти. Затова тук няма единство.

 

Връзката с жената се превръща в пресмятане на нейните предимства и недостатъци. Това не е любов! Това е по-скоро пазарлък, пресмятане какво ни е нужно, а не любов.

 

Тя често започва да чувства, че тази ситуация напълно устройва мъжа, и че той няма да промени нищо. И ако пожелае, той отива при друга жена, като обяснява причината за своето напускане с това, че неговата партньорка не му подхожда. Някои жени в този случай предприемат съвсем неправилни действия. Те решават да забременеят и да родят дете. „Така той няма къде да отиде!“ – си казват те. Ако у мъжете присъства някакво чувство за отговорност, то тогава може да последва брак, тъй като вече булката е бременна. Въпреки това, трябва да се знае, че раждането на дете не е фактор, който ще застави мъжа изведнъж да осъзнае любовта си към жената. Повечето мъже възприемат детето като проблем. И тук се намесват роднини и приятели, които започват да го подтикват към брак. При тези обстоятелства мъжът се чувства като притиснат, като измамен.

 

Много често след пробен брак хората се обръщат към психолози. И когато ги слушаш, имаш чувството, че пред теб просто си променят лицата, и разказват едни и същи заучени истории. Така че, „пробният брак“ – това са сълзи за жената. Не съществува единомислие! И ако има, то е само привидно. Говорейки на духовен език, пробният брак – това е блудство. Това е нарушение на заповедите! Затова там няма благодат. Ето защо проливането на сълзи не е решение. Какви могат да бъдат радостите? Може да има само сълзи и истерия. Щастието го няма! Ще има само преследване на илюзии.


превод от руски език

 

Не се оплаквай от своята съпруга

Юли 5, 2017 in Отечески съвети, Семейство

 

И така, днес съм принуден да говоря по този въпрос. За това се изисква малко смелост, но необходимостта ме принуждава да го повдигна, защото всеки ден чувам хората да казват: „Жена ми е такава, жена ми е онакава, всички жени са дяволи…“

Така че, питам аз: „Извинявай драги, но тази жена, за която говориш тук, – не си ли ти този, който си се омъжил за нея?“

„Да“.

„Добре тогава, когато се омъжи за нея, не можа ли да откриеш в нейното лице любов, нежност и щастие?“

 

„Да“.

„Тогава, защо се промени сега? Тя е един и същ човек. Когато си се оженил за нея и сега. Разбираш ли, че си виновен ти?“

 

Гледайки на брака като на вечна перспектива

 

Срещнах една възрастна двойка преди няколко години, около осемдесетте, които са имали толкова много различия помежду си, че ако е било възможно, биха се избили помежду си. Стана ми жал, седнах до тях и се опитах да потърся в дълбочина проблема и открих, че са стигнали до тук от невежество. Не са имали представа какво е християнство или каквото и да е за етиката – абсолютно нищо. Когато седнах да говоря с тях, видях че са доста отзивчиви и обръщат внимание на всичко, което им говоря. Е, след като се опитах да им обясня на кратко, че човечеството произхожда от Бога и има вечност, и че няма да сме завинаги в този свят, както и че брачните отношения не приключват тук, но продължават и във вечността, и двамата бяха трогнати и приеха всичко, което чуха. Оставих ги, и след време ми изпратиха писмо, в което казваха: „Отче, сякаш преживяхме отново първия месец от брака си.“ Това беше от тези, които бяха готови да се избият и да се изпотрепят един другиго. Виждате ли в момента доказателството?

 

Верният съпруг, който не изостави съпругата си прелюбодейка

Ще ви разкажа за една друга черта от характера на подходящия съпруг, която е изключително трудно да се открие в наши дни. Но ние се натъкнахме на един такъв човек. Той беше във всяко едно отношение перфектен, беше християнин и много общителен човек. Оженил се късно, около тридесет годишен, не защото е бил против брака, а защото си мислел, че така и трябва да бъде. И така, мъжът казвал молитвите си с вяра, докато един ден се появило едно младо момиче, за което той решил да се ожени. Тя била с десет години по-млада от него. Много скоро след това те се венчали, и тя започнала да му пакости. Той се престорил, че не забелязва; гледал на нея като на дъщеря, а на себе си като на баща. Освен това те имали важни бизнес дела в чужбина, и трябвало да заминат за там, макари само за кратко.

 

И така той взел съпругата си и заедно отишли в чужбина. Когато пристигнали, тя станала много решителна и си казала сама на себе си: „Той направи това нарочно, за да ме откъсне от моята среда. Ще го изоставя.“ И така тя го изоставила и си отишла от него. Тя се върнала в Гърция, и къде си мислите, че отишла? В едно от многото казина, и започнала да живее живот като свободна жена – такъв, който се заплаща.

Съпругът, обачея от деня, в който бил изоставен, не престанал да се моли със сълзи и да настоява – всъщност да увещава Господа: „Аз няма да отстъпя назад, от всичко добро, няма да Те оставя на мира; Ти беше този, който ми даде съпруга. Мъжът и жената са в хармония с помощта на Господа (според Библията). Аз си искам съпругата. Ако младото момиче е измамено, то трябва ли да бъде оставено да се погуби? Защо Ти дойде тук на земята? Не е ли за да намериш изгубените, да излекуваш болните, да възкресиш мъртвите? Аз няма да се отдръпна. Няма да Те оставя на мира. Искам жена си; върни я пак при мен.“ Той плакал така цели две години.

И в крайна сметка молитвите му били чути и младата жена дошла на себе си. „О“, признала тя, „Господ ще трябва да създаде друг ад, защото този е твърде малък за мен!“

И така, тя седнала и му написала едно писмо, казвайки: „Не смея да произнеса твоето име. Нямам това право. Ако се върна ще ме приемеш ли като твоя слугиня?“

Той й отговорил: „Любов моя, защо спомена тази дума и нарани чувствата ми? Не бях ли аз, който те изпрати на почивка и копнеех моята любов да се върне в обятията ми?“

И така, той отишъл и я чакал на летището, както се били уговорили. Когато пристигнала, тя паднала на земята и започнала да плаче и да се удря. Той се навел, вдигнал и я прегърнал.

„Любов моя, защо правиш това и нараняваш чувствата ми? Мечтаех да те видя отново. Хайде да си вървим у дома. Ние никога не сме се разделяли – аз винаги съм бил с теб.“

И това младо момиче се оказало вярна жена от този момент нататък.

И тази е позицията, която човек – съпругът – трябва да заеме. Ако съпрузите са като тези, тогава нека да ми кажат коя жена е лоша?


Източник: agapienxristou

 

Разводът при свещенослужителите

Юни 24, 2017 in Свещеническа конференция

 

 

Въпрос, отправен от Варненския и Великопреславски митрополит Йоан към Лимасолския митрополит Атанасий

 

 

- Идва човек в епархията, дали е мислил, че ще дойде или няма да дойде – идва. По воля Божия и по воля човешка чрез избор, той вече се изправя пред една действителност. При него идва един духовник за едно, друг за друго. Но ние имахме възможност да говорим на тази тема и с други архиереи от други поместни църкви, със силни епархии, с могъщо свещенство, жизнерадостно, здраво стъпило в основите на вярата – дръзновено, което има успех на Божията нива. Но какво се случва – млади хора с любов тръгнали в семейството, в тайнството на брака, презвитерата подписала съответната декларация, че тя е съгласна – доброволно, да последва своя мъж, който ще стане духовник. В един момент, това се случва, слава Богу, създават се дечица, живота върви вече в полето на духовната нива, и в един момент тя решава – презвитерата, поради някакви причини да си тръгне и духовникът остава и със своето паство, и със служението, и с децата си. И ние трябва да продължим да служим, да утешим тоя човек. Имаме и желание да се срещнем с презвитерата, ако тя поиска е добре, но много пъти се случва въобще да не поиска. И това е едно предизвикателство на млади духовници, дръзновено тръгващи по тоя път, и в един момент вече изправящи се пред една действителност, която вече за тях е и изпитание в живота им, в своята младост. Аз се обръщам най-искрено към Вас като към духовник, аз като по-малкия към по-големия, за да дадете и съвет и утеха и онова, което аз със своите скромни сили не ми достига, въпреки желанието ми със скромна молитва да помогна на тия хора, да им дам най-правилния съвет, да имат те подкрепата на архиерея си, за да продължат спокойно своето служение.



- Благодаря много, Владико, за този въпрос, който показва с колко любов обичате чедата си, и че техните проблеми се превръщат във ваши проблеми. За съжаление в света, в който живеем и ние духовниците, имаме същите влияния, изкушения, същите предизвикателства, които има всеки друг човек. И за съжаление въобще не е странно, че в свещеническите семейства се забелязват доста проблеми. Разбира се, най-добре е да се предпазваме, т.е. да успяваме преди да стане лошо да предотвратим това. И може би това е нещо, което често ние архиереите забравяме, смятаме за даденост, че нашите духовници са застраховани от това да не им се случи нещо подобно. Обаче трябва да разберем много добре, че нашите духовници са на първа линия в битката с дявола, и че трябва да ги предпазваме, трябва да ги подсилваме и най-вече от всичко да им дадем възможност да могат да говорят с нас. Какъвто и проблем да имат, каквото и изкушение да имат нашите свещеници, каквото и падение да им се е случило, не трябва да се страхуват от нас. Не трябва да бъдем като съдии, а като бащи любвеобилни, за да можем да изслушаме какъв е проблемът, обаче ако се случи такъв проблем, със сигурност ще трябва да подкрепим свещеника. Този човек не е решил да става монах, но сега вече по някакъв начин ще трябва да се учи да живее монашески. Трябва да му дадем много сила, много любов, много молитва, за да може Божията благодат да го обвие, да премине през тази трудност. Но смятам, че за проблемите трябва да се говори предварително. Това е нещо, за което аз чувствам липса в самия себе си в моето дело. Занимавам се всеки ден с много други и всякакви неща и с много народ всекидневно, но не отдавам нужното време на моите свещеници, на хората, които служат на Божия народ. Това е естествено моята слабост и това е тъжно, разбира се, нашите свещеници да се огорчават и уязвяват. Ако можем да им помогнем преди да се е случило най-лошото, това ще е най-добре и да внимаваме и да пазим семействата на свещениците, жената на свещеника и децата, защото и за презвитерите не е много лесно. Много пъти подвигът на презвитерата е доста по-голям от този на свещеника, защото свещеникът има като утешение благодатта от служението на Светия Престол, а презвитерата е в дома, тя е самичка, тя е сред опасностите, тя е в старанието си да върти къщата и да изхранва децата. Свещеникът бяга навсякъде – тук и там, но не бяга към дома си. Трябва всички да сме много внимателни към тия въпроси. Когато идват уязвени нашите свещеници, трябва ние архиереите да смятаме за собствено непостижение и за собствен проблем този неуспех. Защо не успях да помогна по-рано аз на този човек в неговата беда? Нека Бог да ни пази от такива изкушения, това са много големи неща.


Из Седмица на православната книга 2015 г. – Варна