брачен живот

Целта на брака не са щастието и децата, а сключване на вечния съюз с Жениха Христа

Май 9, 2017 in Беседи, Начална страница, Семейство

- Защо младите хора, дори тези, които са в Църквата, срещат трудности и не могат да създадат семейства?

- Ако зададеш въпрос на един свят човек:„ Там където си, има ли светии?“ Ще ти каже:„ Да, всички са светии, няма никой лош тука.“ Старецът Паисий още когато ставаше въпрос за дявола, не го е наричал дявол, за да не го обиди и му е казвал„ дангилаки“, като играчка малка, която е любимец на децата. И му е казвал:„ горкичкият дангилакис“ с любов. Когато в живота си не можем да намерим един подходящ човек за нас, тогава проблемът е в нас самите. Ние имаме нещо, което не е както трябва. Имаме нужда от очила, образно казано, за да можем да виждаме малко по-добре. За чистия човек всичко е чисто. Разбира се, човек за да избере някого в живота си, има нужда от много голямо внимание. Но кой съм аз, защо не мога да намеря човек, който да е за мен. Кой мисля, че съм аз, че няма нито един достоен да се омъжи или да се ожени за мен. Нужно е малко повече смирение, което ще помогне на нещата за да тръгнат по друг път.

- Владико, бих искал да Ви задам и някои въпроси за православното семейство – те са особено актуални днес. Преди всичко как правилно да разбираме ролята и мястото на жената в съвременното православно семейство?

- Безусловно, не само да готви. На гръцки тайнството брак се нарича “Последование на венчанието”. И казваме: “Венчава се Божият раб Андрей за рабинята Божия Мария”. Какво значи това? Че той я поставя на главата си като венец. Разбира се, не като трънения венец на Христа. Но като един красив венец, с който трябва да се гордее и да се радва. В древна Гърция с венци са увенчавали спортисти, атлети. И съпрузите се явяват един на друг венци, които Бог им е дал. Затова съпругът (съпругата) се старае да бъде в живота си чист и целомъдрен. И пред Бога той (тя) обещава, че ще вървят към Бога със съпруга или със съпругата си.

Целта на брака е сключване на вечния съюз с Жениха Христа

Целта на брака не е само в раждането на деца. Нито пък се състои в щастието – това също е вторична цел. В брак се встъпва не само за да си прекарваш добре и забавно. Целта на брака е вечният съюз с Жениха – Христа. Затова говори и апостол Павел, че „ тази тайна е велика“. И ни сочи брака на Христа с невестата – Църква. Ако не приемем това за първа цел, а всичко първостепенно заеме първо място, тогава бракът ни е в опасност – може да се разпадне. Например, ако нямаме деца, означава ли, че бракът ни е невалиден и ние сме неудачници? Или, ако имаме икономически трудности, нямаме дом или нещо друго, значи ли, че бракът ни е несполучлив? Или, ако жената се разболее и бъде прикована към постелята, или детето ни се разболее, или самите ние сме болни, означава ли, че бракът ни е нещастен? Не, разбира се, напротив! Това означава, че бракът ни има повече възможности за достигането на своята главна цел.

Веднъж при стареца Паисий дошла група от млади студенти. Те го помолили: „Моли се да си намерим добри момичета и те да ни бъдат добри съпруги.” А старецът много обичаше да се шегува. И ги пита: „А вие църковни хора ли сте?“ Отговарят му: „Е, стараем се.“ – „А не ви ли е срам, че искате добри момичета?“ – Отче, а какви да вземем?“ А той им казва: „А какво ще стане с другите момичета, тях кой ще ги вземе? Нима трябва да ги затворим в консерва, като шпроти, така ли? Нека добрите да вземат лошите, а лошите да вземат добрите. Аз ще се моля да си намерите най-ужасните момичета на света.“ Разбира се, после половината от тези младежи станаха монаси.

- Какво трябва да прави съпруга, когато другия не иска да има деца или да са повече?

- Трябва да уважи свободата на другия човек. Не може в брака да взимаме решения самостоятелно. Дори и за по-тънките моменти на съпружеската връзка. Свети апостол Павел казва: „със съгласие“ и не единият от двамата съпрузи да решава. Свети Йоан Златоуст е имал много причини и много слова спрямо тези съпрузи, които заради благочестие са причинявали неприятни моменти на съпрузите си чрез въздържание и чрез различни аскетически подвизи. В брака не си сам, не можеш сам да решаваш. Ти съществуваш заедно с другия човек. И ако ти пожертваш своята воля заради любовта на твоя съпруг или съпруга, тогава ще почне да действа Божията благодат и ще стане нещо по-добро.

източник: Православие.ру ;„Седмица на Православната книга“ – Варна

Tags: брачен живот, митроп. Атанасий Лимасолски
No Comments »

Роптаещата съпруга

Февруари 20, 2017 in Отечески съвети, Семейство

Жена на лекар травматолог била в отчаяние, защото съпругът й се пристрастил към безделничество. След работата в болницата той отивал направо в бара и се връщал вкъщи след полунощ, като оставял съпругата и децата, които почти не го виждали, сами цяла вечер. Тя негодувала, карала му се, а той в знак на протест се връщал вкъщи още по-късно от обичайното. Положението изглеждало безизходно.

Научавайки за отец Порфирий, нещастната жена побързала да отиде при него. Когато дошла в Калитеа, старецът, който не се отличавал с крепко здраве, бил силно изморен и не можел да приема хора. Много хора го чакали на улицата. Като разбрала, че отец Порфирий престанал да приема посетители, жената много се огорчила. Тя попитала моя приятел, който познавал семейството й, какво може да направи. Той я посъветвал просто да доближи стареца за благословение, като я уверил, че и обикновеното благословение върши чудеса.

Жената с трепет доближила килията на отец Порфирий. Не успяла още да се качи по стъпалата, когато чула глас: „А ти влез.“ Отец Порфирий „усетил“ нейната скръб и решил, че този случай не търпи отлагане, че трябва да се помага на семейството, корабът е попаднал в буря. Въпреки своята слабост, той приел жената „като духовно изключение.“ Когато излязла от килията на стареца, лицето й светело от радост. Тя ни разказа следното: „Отец Порфирий ми откри всичко. Той каза:

„Виждам неговите недостатъци, той има комплекс. Затова до късно седи в кафенето, за да забрави всичко. Освен това, ти непрекъснато мърмориш и той съвсем не иска да се връща вкъщи. Колкото повече мърмориш, толкова по-късно се връща. Сега ще правиш обратното. Колкото повече той закъснява, толкова повече ти ще се молиш за него, ще го обичаш и ще се стараеш да му услужваш. Тогава той лека-полека ще започне да се връща, все повече ще го тегли вкъщи, при жената, децата и проблемът ти ще се разреши.“

„Сякаш се събудих от кошмарен сън. Колко глупава съм била през цялото това време. Със своето мърморене аз едва не разруших семейството ни и не разбирах това“ – сподели ни жената. Тя точно последвала съветите на Стареца и скоро върнала съпруга си в семейството.

източник: из книгата на Свети Порфирий Кавсокаливит „Избрани съвети“

Tags: брачен живот, св. Порфирий
No Comments »

Влюбеност, страст, любов и тайната на семейния живот

Януари 17, 2017 in Беседи, Начална страница, Семейство

Протойерей Павел Гумеров беседва със семейния психолог, директора на центъра „Православно семейство“ Ирина Анатолиевна Рахимова

- Ирина Анатолиевна, мнозина, създавайки семейство и избирайки спътник на живота си, се ръководят от следните принципи – за тях най-главното е взаимното привличане или както се казва – искрата, която възниква между младежа и девойката. Понякога това влечение се назовава „химия“. И ако това се получи, казват: „Край, това е моят човек, него обичам, с него трябва да отида под венчило.“ Тези хора явно вярват в любовта от пръв поглед на първата среща. И това много силно първоначално емоционално преживяване те смятат за любов. А според вас, възможна ли е любовта от пръв поглед?

– Вероятно любов от пръв поглед има, но това е много рядко явление. Просто когато говорим за щастливите семейства, които са създадени на основата на първото емоционално влечение, на тази искра, живели дълго и щастливо, не съзнаваме какви неща са преживели те. Да, искрата е пробягала, но заедно с нея тези хора са си подходили много добре един на друг. Имало е не малко фактори, които са способствали за това щастие. Възможно е тези хора да са се водили от опита на своите родители, чийто живот е бил благополучен. Имали са мотивация за брак, готовност за семейни отношения и т.н. А когато хората са готови за брак, лесно им е да се съединят един с друг – като две половинки от едно цяло.

Често влюбените, имащи влечение един към друг, встъпват в брак, не осъзнавайки готови ли са за него. И след много години на съвместен живот „изведнъж“ разбират, че през всичките тези години не са живели със своята половинка. И пита се, къде са гледали преди това? „Е, знаете ли… – слушаш в отговор, – тогава смятахме исканото за действително… Нали нашите родственици ни казваха, че трябва да се създава семейство. Освен това, бяхме във възраст за брак…“

Психологията има два мотива за избор – съзнателен и несъзнателен.

- Значи, искрата – това означава несъзнателен избор.

- Да, и колкото и да е жалко, повечето хора са се ориентирали по несъзнателния избор. Получава се както при Шекспир – един обича, а друг се оставя да бъде обичан. И в тези редки щастливи случаи, които се наричат „любов от пръв поглед“, хората просто се оказват ориентирани един на друг, всеки от тях несъзнателно избира за себе си определен спътник, определен тип за бъдещ съпруг или съпруга.

- Излиза, че като парченца от пъзел тези хора са се сложили в него и това се е получило успешно. Но това любов ли е? Как изобщо се съотнасят любовта и влюбеността? Влюбеността се случва почти у всички, но далеч не у всички тя се преобразува в щастлива съпружеска любов. И какво изобщо представлява влюбеността – начало на любовта, особен вид любов, или нещо друго?

- Действително, не всяка влюбеност може да премине в любов, да стане едно силно и постоянно чувство. Хората си подхождат, влюбват се, но далеч не у всички се появява сродство на душите, любов. За да възникне истинска любов, са нужни много фактори. Ако влюбеността е подкрепена от тези моменти, то тя се превръща в любов. Ние се срещаме, опознаваме човека и виждаме, че в много отношения си допадаме – интереси, възгледи. Разбираме, че този човек все повече ни подхожда, и ставаме все по-близки с него. Ако има такава близост на душите, това и ще стане някакъв залог за това, семейният ни живот да бъде успешен. А влюбеността – това е врата за бъдещия семеен живот – ние я отваряме и влизаме чрез нея в любовта.

- Но има и двойки, които не изпитват влюбеност, и въпреки всичко създават едно силно и задружно семейство в не по-малка степен, така че да не могат да живеят един без друг. Срещат се и такива, макар и не много често.

- Да, случват се и такива неща, но в тези случаи може би е имало, ако не ярка искра, то поне някаква взаимна симпатия. Имало е някакво влечение, обща вълна, която е послужила за основа за по-нататъшни отношения.

- Аз бих искал да направя едно малко допълнение, отнасящо се до биологическата, медицинска страна на феномена влюбеност. Класическата влюбеност – това е все пак някакво душевно-физиологическо състояние, за разлика от съпружеската любов, от любовта в брака, когато хората живеят семеен живот вече пет, десет, петнадесет години и повече. Съвършено ясно е, че те не могат да се намират в постоянно състояние на еуфория или любовна треска.

Изобщо много лесно е да се разбере влюбен ли е човекът или не. Това е медицински факт – ако вземеш капка кръв от влюбения и направиш химически анализ, ще се окаже, че съставът й се е променил. Установено е, че възбуденото състояние на влюбения е свързано с усилената преработка на някакви хормони в организма – окситоцин, дофамин, серотонин, тестостерон, често и адреналин – които създават този подем, вълнение, еуфория. В 2011г. в САЩ са се провели изследвания на мозъка на влюбени хора с помощта на магнитно-резонансна томография. Тя е показала, че при хората в това състояние се променя томограмата на мозъка. Някои зони започват да работят по-активно, а в определени участъци на кората на главния мозък активността, обратното, се потиска. При влюбеността обичайно се проявяват и чисто соматически симптоми – високо кръвно налягане, учестен пулс, повишена възбудимост, потене и пр. Подобно състояние може да се наблюдава при приема на определени вещества. Например на амфетамини. Когато хората приемат, да кажем, екстази, те също изпитват еуфория, забравят за всичко на тоя свят, загубват главата си, могат с часове да танцуват или пътешестват, не чувстват умора.

Темата на нашата беседа е „влюбеност, страст и любов“ и е необходимо да се подчертае, че временната „ненормалност“ на влюбените хора не е предизвикана само от половото влечение. Сексуалното притегляне, страстта, ероса – това е много повече грубо и примитивно състояние. Влюбеността, разбира се, е много по-висше състояние, отколкото страстта. Човек може да изпита физиологическо влечение към обекта на своята страст и без всякаква влюбеност, още по-малко без любов.

Вече споменах, че влюбеността не може да продължава дълго. И че понякога тя изобщо липсва до самия брак. Има само симпатия, дружба, предразположение. Ако съпрузите преживяват в състояние на истинска влюбеност години наред, те биха изгубили здравето си. Не може човек да се намира години наред в състояние на хормонална наркомания.

– Но това е лирическо отстъпление. А следващият ми въпрос към вас, Ирина Анатолиевна, е такъв. Задължително ли е всички да преживеят състояние на влюбеност? И най-важното – от какво все пак да се ръководят при избора на другар в живота, така че да не сбъркат?

- Такъв въпрос се задава често – на какво да залагаме при избор на съпруг – на чувствата или на разума? Отговорът е в самия въпрос. Трябва да се държи златната среда. Ако чувствата преобладават – това е по-скоро страст, а страстта бързо ще угасне. Ако при избора присъства само голия разум, то също можем да сбъркаме, защото влечението е необходима съставка даже за създаване на деца. Ние сме живи хора и имаме потребност да обичаме. По-лесно е да обичаш човек, който ти е симпатичен.

Трябва да се вглеждаме и вслушваме в себе си, за да се настроим на такава хармонична мотивация. Да си кажем: „Да, тука има твърде много чувства. Може би това няма да доведе до добро. Няма да мога да разгледам истински този човек, да видя неговите недостатъци. Аз ще бъда заслепен, и разбира се, това ще ми попречи да направя правилния избор. Та нали бракът е веднъж и завинаги. Край, връщане няма! Има напред и само напред.“ И тук вече има начало на една отговорна, правилна любов, когато разбираш, че осъзнато, отговорно избираш съпруг или съпруга. И не го правиш прибързано, защото хубавите неща не стават бързо.

Но има хора, които идват при мен и казват: „Не се разпознахме, не се разгледахме, бяхме ненаблюдателни. Намирахме се в някаква еуфория. Всичко премина много бързо, и сега разбирам, че не съм бил влюбен…“ Спомням си и такава история. Една жена била омъжена девет години, имали са дете. И след всичките тези години тя казва: „Вече не обичам мъжа си!“ Разбира се, че тя мисли само за развод. Тя признава, че мъжът й по принцип е добър човек, но твърди, че вече с него няма нищо общо. Но, моля ви се, ти вече не го обичаш! А той? За какво си мислила, когато си влизала в отношения с този човек? Нали той те е обичал и те обича. Това вече са симптомите на егоизма.

- Първоначалната влюбеност е преминала, след това и привързаността, и тя е разбрала, че той вече не е героят на нейния роман?

- Да, и сега тя казва, че вече няма желание да бъде с него и в интимна близост. Признава, че е започнала да се заглежда по други мъже и неволно да флиртува с тях, да кокетничи.

- Но има и хора зависими от любовта. Особено много са от представителите на бохемата – актьори, музиканти, поети, художници. На тях им е присъщо отново и отново да преживяват състоянието на влюбеност. Когато им премине този емоционален подем, жар, чувството към даден човек, те си намират друг, за да преживеят поредната влюбеност. За зависимите от влюбеност това е като допинг.

- Помня как един млад човек, за да намери своята втора половинка, се записа в клуба за запознанство на нашия център; след някое време той дойде на консултация и разказа, че вече две години е влюбен в една девойка, но между тях няма взаимност. Очевидно, той я е наплашил. Той беше добро момче, но много емоционален. По-скоро девойката е била отблъсната от такава емоционална напористост от негова страна. Любовта предполага взаимност. Влюбеността далеч не винаги е взаимна. Тя е своего рода лакмусова хартийка. И следва да се обърне внимание на това – има ли взаимност или няма? Може би просто ти се струва, че има? Нужно е човек да разбере, за да не сгреши.

В нашия клуб за запознанство, на първата среща, аз моля някой да излезе и да представи влюбеността с помощта на пантомимата. И обикновено всеки човек показва, че лети, окрилено гледа в небето, не виждайки земята. Гледа нагоре. Моля останалите да коментират видяното. Всички казват: „Човекът е откъснат от действителността, не вижда нищо.“ Как може да участва в някакви житейски събития, ако „витае в облаците“? Струва си да се замислим над това. Защото истинската любов е зряща. Трябва да слезеш от небето на земята. И продължавам по-нататък да разпитвам участниците в групата, и започваме да разбираме, че във влюбеността има много егоизъм. Човек си казва: „А защо той(тя) не ми позвъни, защо не отговори на моя есемес? Защо той(тя) не реагира толкова емоционално, както аз, той(тя), какво, нищо ли не чувства?“ Влюбеният мисли за това, колко му е зле, че не са му позвънили, не са му казали, че го обичат.

- Забелязва се, че при истинската любов хората по-често употребяват местоимения от множествено число – ние, у нас, с нас. Защото те чувстват единство, неразривност със своите любими. А влюбените основно използват местоимения от единствено число: аз, при мене… За влюбеният е по-важно какво изживява именно той, неговите чувства и емоции.

- Вярно. Но аз искам да продължа разказа за нашите занятия. След това моля присъстващите да изобразят любовта. По правило човек избира някого и двамата заедно показват любовта така – започват да се прегръщат. Питам: „Е как е, добре ли е? Удобно ли ви е?“ Единият от партньорите обикновено казва: „Да, добре е!“ А другият отговаря: „Не знам… Не много… Някак си ми е тясно…“ Разбира се, че тук особена взаимност няма. Питам някого от присъстващите: „Вие вярвате ли, че това е любов?“ Някои казват: „Да, вярваме. Действително толкова добре е да бъдат заедно.“ Но все някой ми възразява: „Не, не вярвам.“ Тогава го питам: „А как вие бихте представили любовта?“ Той си избира партньор и те тръгват като се държат ръка за ръка. Моля ги: „Обяснете, какво се случва сега.“ – „Искаме да покажем, че любовта е такава, както я е описал А. Сент-Екзюпери, не когато хората се гледат един друг, а когато гледат в една посока, вървят заедно.“ Питам: „А къде отивате?“ – „Отиваме към Бога.“ Тогава казвам на двойката, която се прегръща: „Прегърнете се и пробвайте да вървите.“ Не им се получава – крачката им се заплита и те не виждат, къде отиват. Виждат само носовете си и не виждат перспективата, не разбират къде отиват.

В холандския език например, доколкото си спомням, любовта се обозначава с една дума, близка по своето значение с понятията „отговорност“ и „свобода“. Свободата на влюбените се изразява в това, че макар и да се държат за ръце, са свободни като личности. Всеки си има граници. Ако няма граници, се появяват елементите на зависимостта, а това вече е много лошо. Защото започва ревност, конкуренция.

- И така, какво е това любов? Как бихте определили нейната особеност, признаци? Нали за много хора, които не са могли или още не са успели да я вместят в брак, им се струва, че най-красивото, ярко, щастливо състояние – това е влюбеността, меденият месец, сватбеното пътешествие, ярките преживявания – емоции. А по нататък – какво? Рутина, бит и скука? Те още не знаят и не разбират, какво значи истинска любов. Е да, изобщо, да гледаш в една посока… И защо това превръща животът на обичащият човек щастлив? За какво си струва всичко това?

- Това чувство, което имат съпрузите в самото начало, трябва да се пренесе като факел през целия живот. Не трябва да се загуби. Постоянно да се сгрява тази любов. Тогава това чувство ще бъде за съпрузите източник на постоянна радост, щастие. Любовта, за разлика от влюбеността – това е зряло, постоянно чувство, което изпълва с мисъл живота ни. Огромното щастие да обичаш и да бъдеш обичан.

Годеник и годеница – това е едно, мъж и жена – съвсем друго. Появяват се задължения. Сега вече не е така просто: „Искам – и край!“ След това се ражда дете и съпрузите стават родители. Семейната система по някакъв начин се дели на две подсистеми. Едната е съпружеската, другата – родителската. И съпружеската трябва да се пренесе през целия живот – това е нещото, с което се е започнало. Това е основа, фундамент на отношението. В съпружеската подсистема има няколко много важни точки – романтична съставна част, приятелска съставна и интимна съставна част в отношенията. Без романтичната съставна сме за никъде. Мнозина не разбират това. С раждането на детето те пропадат единствено в родителската подсистема. Много съпрузи започват да се отнасят един към друг по модела „родители и деца“, стават контрольори не само за детето, но и един за друг. Започва се „ти си длъжен, ти си длъжна“. Едно безкрайно длъжен, длъжен, длъжен… Любовта изстива, изчезва топлотата, животът става еднообразен и скучен.

Аз винаги питам дошлите при нас съпрузи за съвет: „А вие почивате ли си, прекарвате ли време заедно?“ И слушам в отговор: „Нямаме време, непрекъснато се занимаваме само с децата.“ Или намират други причини. Който иска, той и намира възможност да прекарат заедно, а който не иска, търси причини да не го прави. Но много важно е да не се забравят първите чувства и преживявания. И трябва да се разбира тяхната важност. Да се поддържа тази романтична съставна част.

Защо свещеници и православни психолози настояват за това, че до брака влюбените трябва да се срещат не по-малко от година? Има, разбира се, много причини, но аз ще се спра на една от тях. През това време се натрупват маса хубави, светли впечатления. И тези общи впечатления „държат“ съпрузите след това, когато те вече прекарват времето си в суетене, в цайтнот, когато те са потопени в битови проблеми, и уви, не им достигат топлота и емоции… И още повече, когато започват да се обиждат един друг, когато започват караници, лошо настроение – топлината напуска техния дом, техните отношения. Ето тук е нужно да се завърнат в онова радостно чувство, което е било преди.

- Вие някак си изказахте забележителна мисъл – когато хората започнат да съжителстват преди брака, те ограбват сами себе си. Те нямат или почти нямат опита на романтичните отношения – трепетни, грижливи, които трябва да бъдат до самия брак. И когато започнат трудностите, тези, които живеят заедно, няма къде да се завърнат, не могат да черпят опит от никъде.

- Вярно. И в така наречените „граждански бракове“ без задължения, ги няма онези трепетни, грижливи отношения един към друг. А за хората, които вече са създали семейство, е особено важен предбрачният период, за да черпят от него сили и вдъхновение.

Ласкавите думи, похвалите, погалванията, прегръдките – трябва да бъдат и преди брака и след него в семейния живот. Смята се, че на ден трябва да има до седемдесет погалвания.

- И така, трябва постоянно да се поддържа огънят на любовта, за да не угасне пламъкът на привързаността. Това е ежедневен труд. Мога да направя такова сравнение. Примерно един юноша до 20 години се е занимавал със спорт, макар и любителски. Той е могъл да пробяга в крос, да направи 80 лицеви опори, да се набере 20 пъти, постоянно е тренирал и се е намирал в добра спортна форма. После е започнал семейният живот, започнали са грижите за насъщния хляб и той е престанал да тренира редовно. След 5 години, подхождайки към лоста, вместо 20 пъти ще може да се набере едва 5 пъти. Струвало му се е, че все още е силен и добре подготвен, обаче не е. Защото спортният живот е немислим без редовни тренировки и упражнения. Това важи и за каквото и да е друго занимание, например музика. Ако не си вземал китара в ръка 15 години, едва ли ще можеш да свириш добре. Ако си придобил някога някакъв навик, трябва да го развиваш, поне да го поддържаш. Точно така е и в семейния живот. И, разбира се, и за духовния трябва постоянен труд.

В любовта човек трябва постоянно да се упражнява. Да се поддържа това чувство, да се полагат труд и усилия в семейния живот. Ако нямате постоянни знаци на внимание един към друг, тези „погалвания“, добри, ласкави думи, ако у мъжа няма онова рицарско, грижливо отношение към дамата, ако той не взема от ръцете й тежката чанта, ако не се въздържате от упреци и язвителни забележки, не си подарявате разни неща, прекарвате малко време заедно, то от къде ще се вземат тези хубави, нежни отношения? Онова, което е било някога, и да си го спомниш, ще е трудно.

- Строгата дума „аскеза“ произлиза от гръцкият глагол „аскео“, което значи „упражнявам се“. Трябва да се упражняваш, да се тренираш в семейния живот. Нашите сили и трудове – това са тухлите на семейния ни дом.

- Ирина Анатолиевна, ние говорехме за важността на общението между съпрузите, за знаковете на внимание. А какви още необходими съставни части на истинската любов можете да споменете? Какво още трябва да се помни, така че след няколко години някой от съпрузите да не каже: „Извинявай, аз обикнах друг (друга), отивам си. Прощавай!“

- В семейния живот съпружеската любов е от голямо значение. За да се запази любовта, за да бъде семейството здраво и хармонично, важно е да се помни, всеки съпруг какъв статус притежава, как да се построи семейната йерархия. Ако мъжът е глава на семейството, то той е длъжен да бъде такъв не само номинално, не само декоративно да заема това място, а в съответствие с такава висока длъжност, дадена от Бога. Т.е. да бъде уверен, спокоен – и тогава жената също ще се чувства спокойно, заедно с такъв мъж. Да бъде отговорен. Ако мъжът умее да взема решения и да отговаря за всяка ситуация, тогава всичко в семейството ще бъде спокойно.

Семейният живот трябва да се построи с едно правилно взаимодействие, с една правилна семейна йерархия. Това именно е центърът, от който излизат всички кръгове. Ако съпрузите са ориентирани един към друг и за жената мъжът стои на първо място, а за мъжа – жената, всичко останало ще бъде около това.

Имам си любим тест, с който често тествам съпружеските двойки – кой според вас в семейството стои на първо място? Обикновено всички отговарят – децата. Това не е правилно. Защо тогава да се чудим, ако вие, съпрузите, не стоите на първо място един за друг? Нали и децата ще почувстват, че нямате хармония в отношенията си, и ще почнат да се възползват от това. Ще ви манипулират. И ще се започнат проблемите: „Това са твоите деца, а това са моите.“ и прочие. Това се случва, когато мъжът и жената не са ориентирани един към друг. Аз така процедирам със своите клиенти, че даже и през нощта да ги събудиш, винаги ще ти дадат правилния отговор. „Кой за теб е главният човек?“ – „Мъжът“. – „А за теб?“ – „Жената.“ Ако това го има, ти ще уважаваш другия човек, ще споделяш неговите нужди, неговите болки, ще живееш с неговите интереси, с неговия живот. Ще му съчувстваш. Това са елементарни истини, но и компонентите на любовта.

- Но някои ми казват: „Ами майка ми?! Това е нещо свято. Именно тя е за мене главният човек в моя живот“.

- Има такава щампа – жени много, а майката е една.

- Затова ги има много! Ако ти би обичал своята жена истински и тя би била за теб на първо място след Бога, а мама, татко и твоите деца на второ, ти би запазил своето семейство, не би го разрушил. Ето тук, в самото начало, стои сериозна грешка, това е като взривно устройство с часовников механизъм, което рано или късно ще се задейства.

Разбира се това ни най-малко не намалява любовта към родителите. Но Свещеното Писание дава много ясна йерархическа стълбица – първо Господ, след това моята половинка, а след това моите родители и децата. И любовта към тях всичките трябва да бъде различна. В Евангелието е казано: „Който обича баща или майка повече, отколкото Мен, е недостоен за Мен“ (Мат. 10:37). А за любовта към жената се казва: „Ще остави човек баща си и майка си, и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат двамата една плът…“ (Мат. 19:5)

В заключение на нашата беседа за различията между любовта, влюбеността и страстта бих искал да направя една малка филологическа забежка. Известно е, че в повечето съвременни езици думата „любов“ има универсално, прекалено общо значение. А в старогръцкия език се изброяват цели седем значения на думата любов. Истинската, жертвена любов се нарича с думата „агапе“. „Ерос“ – това е стихийно, възторжено, страстно, емоционално чувство. „Сторге“ – това е любов-нежност, роднинска любов. „Филиа“ – това е любов между приятели. Има още едно понятие – „мания“ – завоюване, нейната основа е в страстта и ревността. „Прагма“ – разсъдъчно чувство, което е предизвикано от желанието за постигане на печалба и удобства. И „людус“ – флирт, лековато увлечение, основано на половото влечение, което цели получаване на удоволствие.

Но, без да гледаме на такова богатство от термини, истинската духовна любов към Бога и хората може да бъде само една, това е агапе.

източник: Православие.ру

Tags: брачен живот, семейно планиране търсене на спътник в живота
No Comments »

Съвети за младите съпруги

Декември 14, 2016 in Беседи, Начална страница, Семейство

Свети Григорий Богослов изпратил това писмо до своята духовна дъщеря Олимпиада като подарък за нейния току-що сключен брак. Това послание съдържа дълбока психология и богословие. Преди всичко дава ценни съвети за успешен брак.

„Дъще моя, за твоето венчание, аз, Григорий, като духовен твой отец, ти давам моето поучение. Най-хубавото поучение е за чедото това, което получава от баща си. Слушай ме, Олимпиадо моя:

Знам, че искаш да си една истинска християнка. Една истинска християнка се познава по своята външност. Затова, моля те, внимавай за твоето външно поведение. Бъди проста. Тежките и скъпи рокли нека ги носят тези, които не искат възвишен живот, които не знаят какво означава едно духовно израстване. Но ти си постави големи и високи цели в живота си. И тези цели искат от тебе пълното твое внимание.

В брака твоето усърдие и любов да бъдат пламенни и да не се отклоняват към намаляване на това, което ти е дал Бог. Това да се превърне в център на твоя живот и да весели сърцето ти. И ако разбереш, че мъжът ти те обича повече, отколкото ти обичаш него, гледай да не се издигнеш суетно във висините, но винаги го дръж на това място, което ти е отредило Евангелието.

Трябва да знаеш, това, че си жена има голяма предопределеност, но различна от тази на мъжа, който трябва да е глава. Остави неразумната еднаквост между двата пола и се опитай да осъзнаеш смисъла на брака. В неговото прилагане ще видиш каква издръжливост е нужна, за да отговориш, както трябва на този смисъл, но и каква сила се крие в привидно по-слабия пол.

Знай, че много лесно се разгневяват мъжете. Несдържани са и приличат на лъвове. В този случай жената трябва да е по-силна и по-възвишена. Трябва да играе ролята на укротител на зверове. Какво прави укротителя, когато звярът реве? Става още по-мирен и с добро опитомява гнева. Говори сладко и меко, гали го, грижи се за него и отново го гали и го опитомявай.

Никога не съди мъжа си за нещо, което не го е направил както трябва. Нито пък за неговото неизвършване, дори и ако резултатът не е такъв, какъвто си искала ти. Защото дяволът е този, който влиза като пречка в единомислието на съпрузите.

Всичко да бъде общо – и радостите и скърбите. Защото бракът е направил общо всичко, което е ваше. Грижите ви да са общи, защото така домът ви ще се утвърди. Изрази и ти своето мнение, но нека мъжът ти да реши.

Когато го виждаш натъжен, сподели тъгата му. Защото приятелското съжаление е голямо лекарство. Но твоят поглед да бъде ясен и спокоен. Жената е тихото пристанище за бурния ум на мъжа.

Не вземай пример от жените, които гледат на външното. Дръж твоя поглед спокойно и не изобличавай с гневни думи, дори и да си гневна. Ушите ти да не се украсяват от перли, но от добри думи и да поставят ключ за разума. Тогава дали слушат или не, слухът ще остане непорочен. Същото е и за очите, защото те показват вътрешната страна на душата. Нека те гледат непорочно и смирено всички, дори и твоя съпруг. Много пъти е за предпочитане да си държиш очите затворени с поглед наведен надолу.

А сега за езика. Мъжът ти винаги ще ти бъде неприятел, ако езикът ти е необуздан, дори и да имаш хиляди добродетели. Неразумният език многократно поставя в опасност дори и невинните. Дори и когато имаш право, предпочитай мълчанието. По-добре е да не бъдеш в опасност да кажеш някоя неуместна дума. И да имаш желание да говориш много, по-добре е да мълчиш. Внимавай и с разходите си. Важно е да бъдеш благоразумна.

Ако си приела това духовно поучение от мене твоя старец, съветвам те да го запазиш за себе си. Така с всичко, което получи и чу от мен и с твоята морална висота, ще опазиш обичния си съпруг от гордостта.
Сега приеми този мой подарък, подарявам ти го като ценност. Поздравявам ви отново и ти пожелавам да бъдеш като плодородна лоза и да видиш синове от синовете си, и така от мнозина да бъде прославян Бог, защото от Него и заради Него се раждаме и заминавайки си от този живот пак при Него отиваме.“

източник: Амвон.мк

Tags: брачен живот, св. Григорий Богослов
No Comments »

По близък от съпруга и съпругата не бива да бъде никой

Декември 6, 2016 in Начална страница, Семейство

– Отец Владимир, с тъщите и свекървите са свързани много анекдоти. И понякога тези анекдоти са твърде жлъчни. Трябва да признаем, че когато се женим или омъжваме, нашите майки, въпреки всичките им добри намерения, понякога действат разрушително на нашето семейство. Как трябва да се държат скъпите ни родители, за да не навредят на нашия брак?

– В Библията е казано – да остави мъжът майка си и да се прилепи към жена си. Доколкото ние говорим за християнско устройване на семейството, всичко би трябвало да бъде твърде просто: оставил е човек родителите си – прилепил се е към жена си. И жената също така трябва да се прилепи към своя мъж, да стане част от него, негова половина.

Щом се е създало семейство – корабът е влязъл в морето. Това е самостоятелна единица. В какво е проблемът? В това, че не всички възприемат семейството като такова. Това е общоизвестно от семейната психология. Като правило, в продължение на минимум три години, нито родителите на жената, нито родителите на мъжа ги възприемат като семейство. За тях те, въпреки всичко, са си нашият Коля и нашата Маша. А към нея се е прилепил някой си там Коля, а към Коля – „онази глупачка Маша”, която „му трови живота”…

Върху тази обща схема се наслагват множество различни индивидуални особености. Например майката на жената може да бъде прекомерно активна, а бащата на мъжа – твърде властен. Вариантите са много, но във всеки от тях задачата и на мъжа, и на жената е да оградят своето собствено семейство, своя току що влязъл в морето кораб от тези дебели въжета, които родителите се опитват да прехвърлят на борда, за да го пришвартоват (привържат).

– А как да го оградят? Не можеш да изхвърлиш родителите си зад борда. Пък и ги обичаме…

– Като ограничаваме тяхното вмешателство. Аз нямам намерение да разказвам за своя личен семеен опит, но ви уверявам, че ние сме обикновено семейство, в което няма нищо идеално. Всички проблеми, които имат останалите, и ние сме изпитали на собствения си гръб.

Мъжът трябва да защитава не само своята жена, но и своето собствено семейство от родителите си. Когато неговата майка започне да му набива в главата – тя е такава, тя е онакава – тук просто е нужна мъдрост. Нужно е от една страна да не оскърбяваш майка си, а от друга страна – всичко, което е изляла върху теб, в теб и да бъде погребано. Не трябва да бъдеш ретранслатор, трябва да бъдеш нещо като добро „блато”, в което всичко потъва. Защото на твоята собствена съпруга или съпруг ще бъде крайно тежко да приема критики по свой адрес, ретранслирани от теб.

Мъжът и жената са едно цяло. Не бива да има никой по-скъп и по-близък от брачния партньор. И ако мъжът започне да предявява към жената претенциите, които изказва майка му, за жената това е крайно обидно. Тя чувства че губи защита, че губи в него онзи, който по принцип трябва да я защитава. И обратното. Ето защо това е първата задача на младите – да оградят своето семейство от външни влияния.

Нещо повече, когато венчаваме хората, ние винаги ги предупреждаваме, че в семейните отношения има такъв закон: станете ли мъж и жена, не бива да разказвате на никого нищо за вашите семейни отношения. Пита майката: е, как сте, какво правите? „Всичко е наред мамо, добре сме…”.

– Но мама няма да се предаде така лесно. На нея й е интересно, тя ще продължи да разпитва и по-нататък.

– А вие и по-нататък продължавайте да приспивате бдителността й – „всичко е наред мамо, не се притеснявай…”. Всичко това трябва да се блокира. Не бива да се позволява дори под благовидни предлози да се вмъкват във вашите отношения – това е закон. Ако родителите ви, а също така и многобройните роднини, от самото начало свикнат с това, после изобщо ще престанат да ви безпокоят.

– За майките навярно е тежко изведнъж да свикнат с това. Трудно е да се разделяш с детето си. Може да започне да ти се струва, че твоят роден син, когото двадесет години си отглеждала и възпитавала, се отдалечава от теб. А може би изобщо „не ме обича вече, заради тази глупачка Лена”…

– Тук не бива да има никакво съперничество, никаква егоистична привързаност. Трябва да умееш да пускаш сина или дъщеря си. Какво като си го гледала двадесет години? Вече си го отгледала. Няма да го държиш цял живот при теб.

Що се отнася до добрите отношения, ако те са съществували между майката и сина или майката и дъщерята, ако те са били наистина близки хора, то те ще си останат такива и на разстояние.

Най-сигурното средство против всички тези проблеми е младите да живеят отделно, както винаги е било. В Русия винаги са отделяли младите, те винаги са имали свое жилище. Как е било в руските села? Готвят се за сватба – строят на младите дом. Или в краен случай правят някаква пристройка. В най-лошия вариант им дават отделна стая. Но именно отделна, в която няма да влизат.

Вие разбирате какво означава за младото семейство да живее отделно. Затова, ако то няма свое собствено жилище, но има и най-малката възможност да се наеме такова, това би било много важно на първите етапи от семейния живот. А ако и това не е възможно, тогава е нужна голяма мъдрост. Трябва да се отчита фактът, че съвместното съжителство ще води до повече трудности в отношенията.

– Вие казвате – не бива да се предават негативните думи. Но, случва се, мъжът се старае да не ги предава, а жената все пак чувства, че неговата майка не я обича. Става й обидно и тя оскърбява майка му пред него. Тогава пък на него му става обидно – нали тава е неговата майка, той не може да търпи оскърбления по неин адрес дори от любимата жена. Какво да се прави в такъв случай? Мнозина се спъват в това кълбо от противоречия и взаимни обиди…

– Това вече е грешка от страна на жената. Тук има едно много просто нещо – в живота ни има определени правила, и заповедта „почитай майка си и баща си” не е отменена от никого. Жената трябва да разбира, че не може да провокира мъжа към нарушаване на тази заповед. Защото това по принцип е нещо, което има религиозни основания, и той ще бъде принуден да реагира против него.

И даже ако вие сте станали семейство, тази заповед си остава валидна. Дори ако родителите са починали, тя не може да бъде отменена от никого. И тогава сте длъжни да ги почитате като се молите за упокоение на душите им. Затова каквато и да е свекървата, жената не може да провокира мъжа. Тя прекрасно разбира, че има например заповед – „не прелюбодействай”. На нормалната жена и през ум няма да й мине да провокира мъжа си към нарушаване на тази заповед. Така не бива и тук. Това е проста математика. На времето ректорът на Московската духовна академия, владика Евгений, ни даваше хубав пример. Той казваше – никога не бива да вкарвате човека в ъгъла. Защото ако направите това, той има само един изход – да ви удари в лицето и да премине. Други варианти няма…

– Между впрочем, относно удара в лицето… Аз знам случаи, когато сами по себе си спокойни, любещи мъже са вдигали ръка срещу жените си за некоректни изказвания по отношение на техните майки. Аз в никакъв случай не оправдавам това, но разбирам, че то е израз на безсилие.

– Разбира се, а какви варианти остават? Вие поставяте човека в положение, в което нямате право да го поставяте. Това е груба грешка. Така не бива да се постъпва. Трябва да се каете и да изправяте живота си в това отношение.

– Сега половината читатели ще си помислят, че оправдаваме семейното насилие…

– Нищо подобно. Мъжът също трябва да се кае, че не се е сдържал. Всеки трябва да се кае за своето.

– А ако свекървата по някакви причини не харесва снахата, снахата трябва ли да се опитва да заслужи нейните симпатии? Трябва ли да се старае да й угоди, да й се хареса?

– Мисля, че не е нужно специално да се старае. Задачата на снахата в този случай е да се отнесе критично към себе си и към изказваните от свекървата претенции. Ако тя не вижда в себе си някаква реална вина, ако не се държи предизвикателно, нагло, грубо, с една дума – ако това „не ми харесва” от страна на свекървата няма нравствени основания, то тогава не е нужно да се предприема нещо.

Защо младата жената може да не се харесва на майката на мъжа? Причините могат да бъдат, бих казал, направо смешни. Аз съм се сблъсквал с такива случаи: свекървата критикува снахата, че е бавна. Свекървата е бърза, сръчна, а тя е бавна. И свекървата почва да се дразни – „тази кокошка всичко прави бавно, направо пълзи…”.

Тук виждаме отношение по плът, това е чиста физиология. Т.е. снахата не й харесва не защото е лош човек. Не й се нравят нейните качества, някакви нейни чисто физиологически особености. В такива случаи не бива да играем никаква роля и да се опитваме да се променим. Това не е нужно. Трябва просто този кръст да се понесе – смирено, по християнски, още повече, че той не е от най-тежките. Е, не ме харесва – не ме харесва. Отнесете се към това като към даденост. С времето то ще премине, уверявам ви. Животът е маратон. Ще минат няколко години и всичко ще се промени. Най-тежък е началният период от семейния живот, защото тогава не възприемат семейството като семейство.

– А ако антипатията на свекървата има нравствени основания, да се опитваме ли да променим себе си?

– Да, разбира се. Ако виждаш, че си била рязка или си се държала нетактично – тогава трябва да се поправиш. Но не за да се харесаш, а по християнски. Стреми се към духовно съвършенство и това е всичко. Поправяй се не заради свекървата, а заради самата себе си. Не трябва да се променяш заради някого другиго. Както казвал свети Серафим Саровски: спаси се сам и хиляди около теб ще се спасят. Това е правило за цял живот, за всички времена.

източник: Православие ру

Tags: брачен живот
No Comments »

Намали звука на телевизора, отивам да се моля, пречиш ми

Ноември 29, 2016 in Начална страница, Семейство

Щастливи са семействата, в които има съгласие по отношение на възпитанието на децата във вярата, но и при такива двойки възникват спорове по един или друг въпрос. А как да възпитаваме децата в ситуация, когато единият родител е вярващ, а другият – в най-добрия случай е равнодушен към вярата, а в най-лошия – агресивно настроен към Църквата? Тогава напълно се изясняват евангелските думи: „врагове на човека са неговите домашни” (Мат. 10, 36)! Но нека да не забравяме, че вкъщи, сред най-близките хора, ние полагаме първия изпит в духовния си живот. И от това, доколко успешно се проявим в семейното мисионерство, до голяма степен зависи, дали нашите близки ще се срещнат с Христос или, обратно, с всички сили ще избягват всичко, свързано с Неговото име.

- Отец Владимир, сигурно няма да сгреша, ако кажа, че днес по-голямата част от енориашите в храмовете са жени, които се намират на един или друг етап от въцърковяване. В това време мъжете им наблюдават с подозрение този процес, понякога дори се противопоставят, а децата се намират между чука и наковалнята…

- Да, поне моята пастирска практика свидетелства, че ако първи се въцърковява мъжът, скоро цялото семейство идва в Църквата, и този процес обикновено преминава безболезнено или с минимално напрежение в отношенията между съпрузите. Но такива случаи са един на сто. Когато в семейството, което по-рано е живяло без Църквата, първа стига до вярата жената, нещата са различни – много по-тежки. И от жената се иска да прояви мъжество, мъдрост, търпение, такт, за да не стане нейното въцърковяване причина за семейни конфликти. Макар че на етапа на неофитството много рядко минава без това. Обикновено жената е толкова зашеметена от открилия ѝ се свят, изпълнена е с такова желание да сподели новите си знания, опит с близките си, че започва доста настойчиво да тегли роднините си в храма и веднага среща съпротива. Много неща в този момент зависят от свещеника, при който се изповядва жената, и от това, доколко правилно, внимателно ще я ръководи духовно, ще може ли да ѝ обясни, че на преден план трябва да е не скоростта на въцърковяването на домашните, а построяването с тях – и преди всичко с мъжа – на добросърдечни отношения. Между другото, понякога именно неразбирането, неудовлетворението в семейния живот довеждат жената в храма, и в този случай църковният ѝ живот, при неправилно поведение от нейна страна, може още повече да задълбочи съществуващите противоречия.

— Как може да се избегне това? Нека вземем стандартната ситуация: неделна сутрин, жената се подготвя за службата. Мъжът се сърди: по-рано са използвали почивния ден, за да отидат на пикник, на гости, а сега тя заминава за половин ден, а той остава сам…

— В началото, ако мъжът е недоволен, може би няма нужда да се ходи на служба всяка неделя. Може да посещавате храма през седмица или да обсъдите със съпруга ви други варианти: „Разбирам, че ти е скучно, но за мен това е важно, тегли ме към храма. Нали не си против все пак понякога да ходя на църква?” Тоест не бива да поставяте главата на семейството пред факта: „Сега живеем само така, както аз съм решила”. Трябва да се договаряте. Ако в събудилата се религиозност на жената няма противопоставяне на семейния живот, обикновено такава договореност е възможна. Поне, както показва опитът, един нормален мъж, който обича жена си, ще се отнесе към това спокойно.

По-сериозни проблеми се появяват по друга причина: когато жената захвърли семейството си заради църковния живот. Тогава може да чуеш от мъжа следното: „В главата ти няма нищо, освен Бог.” Това може да се преведе като „не съм ти нужен”. Той мисли, че тя вече не го обича. Приблизително същата ситуация възниква в семейството, когато се ражда първото дете. По-рано жената се е грижела за мъжа, обръщала му е внимание, а сега всичките ѝ грижи са съсредоточени върху детето. Но с това мъжът още може да се примири – все пак това е и неговото дете, а когато цялото внимание на жената принадлежи на „тези попове”, се поражда недоумение, ако не и гняв. Но мъжът не е виновен, че първи не е стигнал до вярата. Случилото се с жената е прекрасно и тя има повод да благодари на Бога за това, че Той ѝ се е открил. А към мъжа трябва да се отнасяме със съжаление и да проявяваме снизхождение към неговата духовна немощ. Това ще бъде християнска проява на любов. Същото се отнася и за другите роднини. Защото конфликти на религиозна почва възникват също така между родители и деца, братя и сестри. Трябва винаги да отчитаме духовната немощ на ближните. По-често да си спомняме, че още вчера сме били същите, и този свят, който ни се е открил, за тях все още е непознат. За това апостол Павел казва: „Понасяйте един другиму теготите, и така изпълнете закона Христов” (Гал. 6, 2).

- И все пак, какво да правим с битовите проблеми и с това, че „ако Бог е на първо място, всичко е по местата си”? Нали това е така? Но когато молитвата и богослужението наистина са на първо място, а освен това ходиш и на работа, нямаш физическа възможност да изискваш от себе си пълноценно готвене-пране-чистене…

- Изразът за това, че Бог трябва да е на първо място, се отнася към вътрешното състояние на човека, към неговата устременост като цяло. Или човек се стреми към Бога и Той е над всичко в неговата ценностна система, или на първо място са някакви материални блага, пари, власт и т.н. Но дори и в манастирите времето е разпределено пропорционално, разумно между богослужения и послушания. По същия начин трябва да го разпределяме и в семейството. Към домашните задължения трябва да се отнасяме като към послушание и да ги изпълняваме отговорно, а не небрежно.

Ако вземем периода на ранната църква, апостолските послания, няма да намерим нито едно църковно правило, което да казва: „Щом жената е станала християнка, мъжът остава на заден план”. Напротив, жената-християнка трябва да бъде още по-добра, отколкото е била преди това. Въцърковяването на жената не отменя любовта към мъжа – това е най-важното. А своите желания трябва да съгласуваме с жизнената реалност: „Ако някой се не грижи за своите, а особено за домашните си, той се е отрекъл от вярата и е по-лош от неверник” (1 Тим. 5, 8).

- Но нали на човек му се иска не само в неделя да отиде на Литургия, а да се посвети на храма през всичките дни – да живее в Църквата, да участва във всичко, което се случва в нея. Нима това е лошо?

- За човек, който има семейство, тази позиция е неразумна. Домашните задължения, грижите за децата, за мъжа в никакъв случай не трябва да се изпълняват по остатъчен принцип. Трябва да се учим да съчетаваме служението на Марта и Мария. Така ще ви кажа: и в семействата на свещениците понякога се налага да жертваме църковната служба заради благообразието на битовата страна на живота. Така че, ако например, жената усеща, че домът трябва да се изчисти и подреди, а не остава никакво време за това, тогава, може би, си струва да пропусне вечерното богослужение, за да въведе ред. Вярващи лекари поемат дежурства в неделя, защото това е работата им, същото е при военните, спасителите. Грижата за дома и семейството не е по-маловажна, това е също задължение. Господ няма да похвали жената, ако тя отиде на Литургия да се моли, а вкъщи останат гладни деца и съпруг.

- За домашните задължения стана ясно, а как да подходим с проявите на религиозност вкъщи? Например, с утринната и вечерната молитва, молитвата преди хранене?

- Всичко трябва да се прави така, че да не се причинява дискомфорт на близките. Ако жената нареди на мъжа си: „Намали звука на телевизора, отивам да се моля, пречиш ми”, това, най-вероятно, ще предизвика у него негативна реакция. А ако жената тихичко отиде в спалнята или кухнята, затвори вратата и се помоли, без да пречи на никого, тогава и на нея никой няма да иска да ѝ пречи. Трябва да има деликатност в поведението. Ако пък жилищните условия са толкова ограничени, че няма никаква възможност да останеш насаме със себе си за молитва, в началото на въцърковяването може да се чете съкратено правило или да се чете през деня, когато мъжът е на работа, а децата – на училище. Относно молитвата преди ядене, първоначално домашните, може би, ще се отнесат към това с учудване – досега живяхме, не се молихме – и нищо, и изведнъж… Но постепенно ще свикнат. Като цяло, трябва да се стараем близките да нямат претенции към нас, църковният живот да не поражда у тях неприятни емоции. Този етап е много важен. От начина, по който жената се държи в началния етап на въцърковяването, зависи как близките ѝ ще се отнасят към Църквата впоследствие.

- Тоест мъжете, които са агресивно настроени към Църквата, често проявяват такава реакция не защото Църквата е виновна за нещо, а защото са се сблъскали с неправилно поведение на своите вярващи близки?

— Точно така. Когато жените започват да се извисяват, да се противопоставят на тях: „Сега сме синове Божии, а вие – синове на дявола”, те унижават мъжете си. Не трябва да има такива изказвания като: „Вие нищо не разбирате, вие сте нещастници, загиващи в дяволските мрежи, а ние живеем правилно”… Помните ли, какво наставление дава апостол Петър? „ Тъй също и вие, жените, бъдете покорни на мъжете си, та, ако някои от тях не се покоряват на словото, чрез поведението на своите жени да бъдат спечелени без увещаване, като видят вашия чист богобоязлив живот. Вашето украшение да бъде не външно, сиреч, плетене на коси, кичене със злато или обличане в премени, а вътрешно – скритият човек на сърцето в нетленната красота на кроткия и тих дух, което е драгоценно пред Бога. Защото тъй някога и светите жени, които се надяваха на Бога, украсяваха себе си, като се покоряваха на мъжете си” (1 Пет. 3, 1-6). За какво говори той? Живейте благочестиво, свято, и постепенно хората ще се убедят, че всички негативни представи за Църквата са продукт на информационната политика на враговете ѝ. Когато в Свещеното Писание се казва, че „неповярвал мъж бива осветен чрез вярваща жена” (1 Кор. 7, 14), се има предвид нейния начин на живот, нейното правилно поведение пред Бога, нейната молитва, любов, доброта, смирение и мъдрост в устройването на дома. А какво означава „възлюби ближния си като себе си” (Марк 12, 31)? Това значи да желаеш спасението на ближния, както желаем спасение на себе си. Трябва да различаваме, какво искаме: нашите близки да се спасят или тяхното поведение да не ни причинява дискомфорт.

- И все пак боли, когато невярващ мъж, опитвайки се да засегне вярващата си жена, казва: „Църквата е бизнес”, „Църквата е оръдие на влияние и заробване”, „Поповете карат мерцедеси” и т.н. Как да реагираме на такива обвинения?

- В никакъв случай не бива да влизаме в спор, защото тази позиция на мъжа изначално не предполага нещо да му доказват, да го убеждават или разубеждават в нещо. Мъжът използва тези антицърковни аргументи не с намерение да разбере каква е истината, а с едно желание: да прояви своята власт и да отстои по този начин позицията си на главата на семейството. Така да се каже, той се опитва да усмири своята „половинка”. В такива моменти не трябва жената да възразява, да се впуска в горещи спорове, защото резултатът от тях ще бъде скарване, ако не и скандал. Може да кажете: „Да, има такова мнение. И това е мнението на хора, отнасящи се по определен начин към Църквата. Но има и друго.” Тоест може да дадете да се разбере, че не сте съгласни с тези твърдения, но е по-добре да не влизате в спор, особено в началото. По-късно, ако човек наистина поиска да разбере каква е истината, ще види, че обвиненията по адрес на Църквата са или лъжливи, или е налице манипулиране на общественото мнение. Но това няма да се случи бързо, веднага. В началния етап всичко, което се иска от жената, е да покаже на мъжа си, че влизането ѝ в Църквата не означава напускане на семейството.

Източник:http://www.eparhia-saratov.ru

Tags: брачен живот
No Comments »

Търпението в брака и разбирателството между съпрузите води към спасение и святост

Ноември 22, 2016 in Беседи, Начална страница

- В днешно време има семейства, в които, поради една или друга причина, единият от съпрузите не иска църковен брак, а другият иска. Въпросът ми е, човекът, който е православен и иска това, но поради нежеланието на другия не може да се стигне до църковен брак, възможно ли е да се спаси или не?

- Църквата е нещо, което съществува винаги в свободата на човека. Тя не иска на никого да налага никакво тайнство и още повече на някой човек, който не вярва в тайнствата на Църквата. Защо на един неправославен човек, невярващ в тайнствата на Църквата, да му наложим това тайнство? Ако някой православен иска да бъде венчан, трябва да помисли за всички последствия – духовните, обществено-социалните, семейните и личните, които ще има след това. Когато човек иска да се съчетае с някой, който няма същата вяра, обикновено има доста проблеми. Затова е и Църквата, за да може да ги предпази от много други изкушения, които могат да последват. Ако някой е сключил брак с лице, което не принадлежи на Църквата, мисля, че това трябва архиереят да го види или духовникът, за да препоръча как може да се развие връзката на този човек с Бога, който е женен от години и има деца, но живее без благословението на Църквата и тайнствата. Всеки случай трябва да бъде разглеждан отделно. Не можем всички да сложим под един общ знаменател, нито пък да кажем, че това не е нищо важно. Това е нещо много сериозно.

- Има ли църковен развод, и ако има, действителен ли е пред Бога? Бог разтрогва ли го?

- Бракът по принцип, не се разтрогва, обаче, тъй като сме немощни и не можем да вървим към съвършенството, съществува и църковно снизхождение. Църквата действително използва това, и разтрогва брака поради някакви определени причини и позволява и втори и трети брак по снизхождение. Ако Църквата прави това, като майка го прави, защото осъзнава нашата духовна немощ. А според съвършенството на евангелското слово, бракът трябва да остава неразрушим. Но, ако това не може да се осъществи, тогава със смирение ще прибегнем към снизхождението. И ако действително бракът може да бъде разтрогнат, това става с решението на епископа.

- Коя е по-голяма, вероятността да се спасяваш в брак нехармоничен и да носиш кръста си, или да прекратиш такъв брак?

- Ако искаш да си съвършен, трябва да спазваш евангелското слово. Ако искаш да проявиш снизхождение, ще направиш човешкото слово, но няма да имаш наградата на благодатта. Искам да ви кажа, че аз съм имал възможността да се запозная и да се срещна със свети хора, които са били в брак, проявили са голямо търпение, и са станали големи светии чрез брака. Казах веднъж на една жена, която беше достигнала до големи висоти на добродетели с изпитанията в брака, женена за един абсолютен демон. Този мъж не е бил човек просто, в него е живеел сатаната. От друга страна жената е била изпълнена с изключително голямо търпение. Затова успя да се извиси до големи духовни висоти. Малко преди да умре на 58 годишна възраст от рак, аз й казах, че най-големият й добродетел е мъжът й. Той направи така, че тя да се отправи към Христа. Но това не означава, разбира се, че той самият се е спасил за това, че е довел до Христос жена си. И Нерон е изпратил много светии в рая, но той самият е отишъл в ада.

източник: „Седмица на православната книга“ – Варна, 2015 г.

Tags: брачен живот, лесно ли е да се спасиш, митр. Атанасий Лимасолски, човешки взаимоотношения
No Comments »

Непослушанието – препятствие пред любовта

Ноември 17, 2016 in Беседи, Начална страница

Когато се говори за послушанието към Бога, обикновено се припомнят думите на апостол Павел от Посланието до ефесяни: „Жената да се бои от своя мъж” (Еф. 5:33). Иска ми се да се спра на това и да обясня каква е връзката.

Тези думи, за съжаление, далеч не винаги се разбират правилно. Несъмнено, у апостол Павел става дума не за страха в обичайния за нас смисъл, нито за внушаването на страх по различни недопустими начини, като се започне от натиск в личното общуване и се стигне до методите на физическо въздействие.

Става дума за това, че мъжът в по-голяма степен трябва да носи върху си отговорността за своето семейство и като някакъв локомотив да тегли след себе си композицията на семейния живот. Ако това е налице, без съмнение такъв мъж ще буди у своята жена уважението, което закономерно заслужава. Но, меко казано, странно е мъжът да изисква към себе си отношение като към глава на семейството, ако не прави нищо, за да съответства на това наименование: не носи пари в къщи, не разрешава семейните проблеми, а сам ги създава, нищо не знае, не умее и не може.

Нали и когато говорим за страха в отношенията между човека и Твореца, ние имаме пред вид не някакъв панически или робски страх. В дадения случай под страх ние разбираме благоговение, уважение или почитание. Подобен смисъл е вложен и в апостолското „жената да се бои от своя мъж”. Т.е. Църквата не изисква от жената беспрекословно послушание към мъжа. Християнският възглед за брака съвсем не предполага, че на мъжа е връчен камшик, както било прието в казашките семейства, и с негова помощ той трябва да управлява своя дом. Ако мъжът не е способен наистина да управлява дома си и да го обезпечава с всичко необходимо, то той би трябвало да се снабди с камшик за самия себе си. А ако той не направи това, както показва практиката, най-вероятно ще го направи неговата жена. Когато на жената се налага да изпълнява функцията на глава на семейството, то тя и става такава. Това води след себе си страшно изкривяване на семейния живот.

Семейният живот е педагогически процес

За съжаление в днешно време самият живот често поставя жената пред такъв проблем. Защо е така – това е въпрос, заслужаващ отделно изследване. Сигурно може да се каже, че мъжът се оказва същество по-крехко и по-неиздръжливо, отколкото жената. Но мъжете не бива да си намират оправдание в това. Семейният живот в много отношения е своего рода педагогически процес. Без съмнение, идеалният случай е, когато мъжът и жената взаимно се учат един друг. Най-добрият начин на възпитание е, когато човек не подозира, че е възпитаван и всичко има естествен характер. Но понякога на мъжа или на жената се налага да възпитава другия съпруг явно, открито. Най-често това обижда, макар че тази обида е напразна: на всяка възраст човек трябва да е способен да се учи и да се радва на възможността за това.

Подчинението е възможност

Да предположим, че и двамата съпрузи в семейството са вярващи, стараят се да живеят по евангелските заповеди, но възниква някаква ситуация и не е много ясно как да се постъпи: мъжът и жената са на различно мнение по този въпрос. Какво да правят? Напълно естествено е да се очаква, че това семейство има духовник – по-добре и по-просто е, когато това е един и същ човек. Те могат да се обърнат към него за съвет и тримата заедно да обсъдят ситуацията. Но да се превръща свещеникът в арбитражен съдия е неестествено и неправилно. Все пак неговата роля е да разрешава предимно духовни, а не житейски въпроси.

Освен това, нали бракът не е само съвместен живот на двама души. Той е и любов, лежаща в неговата основа – защото, ако няма любов, то за какво може и да говорим?! Любовта предполага взаимно уважение, уважение към някакви качества на другия. И, несъмнено, бракът е способност на хората да се смиряват един пред друг. Ако това липсва в брака, то той ще бъде непълноценен. Наличието на любов, на уважение, на правилна оценка на другия, готовност, ако е необходимо, да се смириш по отношение на нещо, дава възможност да се стигне до споразумение при всеки повод.

Добре е, когато в семейството редовно се случва това, което можем да наречем семеен съвет. В него могат да вземат участие и децата. Да се иска и мнението на детето по повод на някаква конкретна ситуация понякога е много полезно, защото тогава то от най-ранно детство се учи на отговорност. Даже понякога може да се постъпи така, както детето иска, а след това да му се покажат последствията. Това е много добра школа, разбира се в случаите, когато не става дума за някакви жизнено важни въпроси, в които не бива да се допуска грешка.

Такъв съвместен начин за разрешаване на различни въпроси трябва да влезе в живота на двойката още преди брака. Необходимо е всеки трезво да преценява своите сили, опит, умения, интелектуални способности, защото понякога се случва човек, който не разбира от нещо, напълно да игнорира този факт и да настоява на своето. Да се съгласиш и да се смириш, за да има мир е оправдано, но ако това се случва постоянно, всичко ще се разруши и семейството ще остане край пробитото корито. Тъй че това е сложен процес, изискващ и мъдрост, и любов, и смирение. А понякога и твърдост.

Повече права има този, който носи по-голяма отговорност

Просто казано, повече права има този, който носи по-голяма отговорност.

За мъжа е естествено да ръководи, за жената е естествено и да помага, и в нещо да се подчинява. Освен това подчинението не унизява човека; точно обратното – то е възможност. Когато жената е уверена в своя мъж и знае, че може да разчита на него, желанието й да ръководи се проявява в минимална степен. Нали това й дава възможност да се занимава със своите женски дела: с децата, с дома, със себе си. Борбата на жените за власт до голяма степен е последица от напълно изкривения и изопачен живот на семейството в резултат на това, че мъжете, които поемат своята отговорност са твърде малко.

Работата не е във вярата

Да разгледаме друга ситуация, при която само единият в семейството е вярващ, въцърковен и се старае да живее съгласно с Евангелието, а другият съпруг иска нещо, несъвместимо с християнските убеждения или забранява на съпругата си да ходи на Църква, да говори с децата за вярата. Как трябва да се действа в такива случаи?

Има ситуации, при които не бива да отстъпваш, а да настояваш, но не на своето, а на това, което е по-голямо и по-висше от теб. Има неща, които ти, като вярващ човек, не можеш да направиш или, обратното – си длъжен да направиш, за да останеш християнин. Отделен въпрос е, че и твърдост може да се проявява с любов, с мъдрост, със смирение, а може всичко да се прави с гняв, с раздразнение, с досада и, разбира се, от това нищо добро няма да произлезе.

Отново да си спомним съвета от Деяния апостолски: кого подобава да слушаме повече – хората или Бога? Разбира се, Бога (виж Деян. 4:19). За да се запазят мирът и любовта, може да се направи компромис и от време на време съпругата да отиде с мъжа си на гости или да прекара вечерта у дома с него, ако той иска това. Но съвсем да се откаже от църковния живот, от домашната молитва, от личния пост, разбира се, не бива в никакъв случай. Кесаревото – кесарю, а Божието – Богу.

При правилното прекарване на тази граница, ще помогне жизненият опит, любовта към човека, който е до теб, и духовникът, който при нужда ще отдели прекомерната ревност към благочестието от готовността да отстъпваш във всичко.

При всички подобни забрани – да се ходи в храма, да се води там детето – става дума не толкова за вярата, колкото за нарушаване на елементарните норми на съвместния живот. Ако съпругът или съпругата и преди са били готови да се отнесат с уважение към някакви твои потребности, нужди, интереси, дори да не ги споделят, то той или тя ще се отнасят с уважение и към твоята вяра, към църковния живот. Най-добре е още преди встъпването в брак да разбереш: кой е този човек, с когото свързваш живота си. Уважава ли те той, готов ли е да се вслуша в твоето мнение, разумен ли е, съвестен ли е, любещ ли е?

Ако това го няма, значи трябва да се постараеш да прекроиш нещо в семейния живот – с любов, с търпение и със същата тази твърдост. Нали отношенията в семейството са плод на нашите усилия или, обратно, на нашите грешки. И това съвсем няма да бъде грях против смирението. Съвместният живот на хората дава най-широк спектър от неща, в които можеш да отстъпиш без ущърб за своята вяра и своите възгледи. Защо да не използваме тези ситуации, за да се учим на смирение?

Послушай жена си…

Не са малко и случаите, при които мъжът трябва да послуша жена си. Има мъже, които обичат да припомнят фразата: „Чуй какво казва жената и направи обратното”. Но ако става дума не за някакво неуравновесено същество, а за другар, за близък за тебе човек, то кого другиго да послушаш, ако не нея?! И ще се посъветваш, и в нещо ще я послушаш.

Да топлиш и храниш, както казва Свещеното Писание също е някакъв дълг, основаващ се на потребността от това на твоята втора половина и ти се смиряваш, приемайки тази потребност. Това също е своего рода послушание.

По любов

Изобщо в основата на нашите взаимоотношения с другите членове на семейството несъмнено изходна точка трябва да бъде желанието да проявяваме послушание един към друг – да не спорим, да не враждуваме, а да постъпваме така, както иска другия, когато това е възможно. Колкото повече отстъпваш в случаите, които нямат принципен характер, толкова по-голям запас от вътрешни сили и решимост ти остава, за да проявиш твърдост, когато компромис е невъзможен.

Миналия път, говорейки за послушанието към Бога, аз казах, че непослушанието към Него е препятствие за любовта към Него и за живота с Него. Несъмнено това може да се пренесе и върху отношенията между съпрузите. Само че, за разлика от отношенията с Бога, във взаимоотношенията между хората послушанието винаги трябва да бъде взаимно. Нали няма нито една личност, която да е изцяло съвършена.

Пояснявайки своята мисъл, че всички трябва да проявяваме послушание един към друг, старецът Паисий казвал, че отваряйки на драскащото по вратата котенце и наливайки му мляко, той също проявява послушание към него и неговата нужда. Така и ние откликваме на потребностите на своя близък, роден човек и извършваме това послушание от любов.

Източник: “Православие ру”

Tags: брачен живот
No Comments »

Любовта не е чувство, любовта е сила

Октомври 10, 2016 in Външни

Иеромонах Пантелеймон-Шушня е роден в Тимишоара, Румъния. Завършил е Факултета за изящни изкуства в Западния университет (Universitatii de Vest) в родния си град.

Днес той служи в Манастира Оаша (Manastirea Oasa), в подножието на планината Шуряну, близо до град Сибиу. Иеромонах Пантелеймон е великолепен иконописец и фотограф, но и изключителен събеседник, чиито слова са напоени с благодат…

* * *

Защо ни е така необходима голямата любов? Как да я намерим и да не я изгубим? Защо любовта преминава? Какво да направиш, ако не отговарят на твоите чувства? Как да преживееш мъката от несподелената любов? И въобще, съществува ли неразделна любов? Как, посвещавайки живота си на другия, да не изгубиш себе си?

Пътят към вашия манастир е утъпкан от стотици млади хора, идващи да се изповядат. Чувствате ли, според техните откровения, че у тях нещо се изменило по отношение на любовта?

- Бих казал, че ние, монасите, много по-добре познаваме хората, отколкото те познават себе си. Защото ги виждаме не повърхностно, а отвътре. Затова моето мнение е следното: у днешните младежи има огромен духовен потенциал, но те нямат компас. Младите хора, преди всичко, не знаят какво всъщност е любовта. Бъркат я с влюбването. И не умеят да я изживяват. Те гледат различни филми и живеят по шаблон. Всички мечтаят за голямата любов, като на кино. Наготово, с безупречен партньор, който би ги разбирал, каквото и да се случи. И не разбират защо с тях това не се получава.

Любовта от книгите и от филмите е утопия, в реалния живот тя не съществува. Това се усеща у всички, които идват да се изповядат – това е непрестанно търсене, желание да изпиташ дълбока, съвършена любов.

Защо имаме такава силна потребност да се реализираме в голямата любов?

- Търсейки любовта, в действителност ти търсиш Бога. Дори да не си даваш сметка за това. Дори и да не си примерен християнин, но всеки път, когато обичаш и си обичан, ти по някакъв удивителен начин усещаш, че там, в любовта, е истината. Ти търсиш Любовта цял живот, тя ти е необходима и дори когато се затвориш, сякаш повече я няма у теб, ти безусловно я усещаш, чувстваш, че сякаш всичко вече е казано, но въпреки това отново започваш отначало. Привлича те и през цялото време се стремиш да я достигнеш, защото чувстваш, че там са пълнотата и щастието.

Любовта е основата на нашето съществуване. Бог е любов и всичко на този свят жадува за любов. Бог е създал всичко по Свой образ и подобие, по Свой образец, образец на Троичните отношения. Ние сме създадени като хора, за да участваме в радостта на отношенията си в Бог и с Бог. За да изпитваме любов. За да бъдем заедно. Затова и се казва: Раят – това е общение с всички, а адът – невъзможността повече да обичаш.

Макар и Бог да е в нас, ние все пак чувстваме, че без друг до себе си сме несъвършени, незавършени. Нужен ли е друг, за да бъдем щастливи?

- Бог е създал хората незавършени именно заради това, за да се нуждаят един от друг. Ако Той ни беше създал съвършени, то ние бихме си били самодостатъчни. Разбира се, има хора, които дават повече, и хора, които дават по-малко, но не трябва да се спираме само на отношенията си с един човек, трябва да се научим да обичаме всички хора, да заслужим плода от отношенията с всеки, не само от партньора си в живота. Всеки човек е потенциален дар за нас, с който можем да се обогатим.

Ние мечтаем – почти всички – за голямата любов, която да продължи цял живот. И все пак реалността показва, че любовта умира и то по-често, отколкото ни се иска да вярваме. Защо угасва любовта?

- Тя умира, защото в това уравнение няма Бог. А това означава, че ние няма с какво да се презареждаме, да възраждаме нашата любов. Без Бог няма начало, генериращо любов. Човекът е ограничено същество. А благодатта го прави безкрайно дълбок. Благодатта е от Бога. Свети Йоан Златоуст казвал, че непреображените отношения дегенерират. Тях ги потребяват.

Без благодатта човек е паднал. Същото е и с любовта – угасва, ако не получава отговор. Ако ти я насочиш към Бог и хората, тя получава отговор от безкрайността на Бога. Ако я насочиш към себе си, към тялото си, към материята, тя ще се изразходва, защото тези неща са ограничени. Затова е необходима венчаването. Венчаването – това е свързване на двама с трети: с Бога, Който е безкраен.

За съжаление, това че се венчаваш в църква, не ти гарантира пълно щастие…

- Трябва да се научим да виждаме Бога в другия. Не трябва да се отнасяме към човека като към нещо вече завършено. Всяка личност е безкраен източник, но не е застрахована от неуспехи.

Чрез любовта, с Божията помощ, ние можем да преодолеем неуспехите, за да може другият да даде ход на своята същност, вложил целия си нравствен и духовен потенциал, както и потенциала на своята любов. Затова всеки човек е много повече от това, което виждаме.

Любовта идва и активизира в другия неща, за които той дори не е имал и понятие, че ги има у него.

Ти се нуждаеш от другия, който би ти дал мярката. В отношенията между двама души човек постоянно се развива. И вече не може да се насити, да скучае, да превърне това съжителство в рутина. Защото всеки провокира другия да се развива. Всеки разцъфтява като цветна пъпка, след това като цвете, и това цъфтене е безкрайно.

Много хора сякаш са неспособни на дълбоки чувства. Това е така, защото те, на свой ред, не са били обичани, за да разцъфтят. Обаче всичко това е невъзможно без Бога. И без усилията на всеки да активира в другия Неговия потенциал, Божествената благодат. Трябва да обичаме – с Бог в себе си – Бога в другия.

Как трябва да обичаме, тогава? Къде грешим, защо през цялото време ни се налага да започваме отначало?

- Ние не умеем да отдаваме себе си. Ние нямаме навика на себеотдаването. Съвременното общество учи хората да обръщат внимание най-вече на своите желания, да обичат преди всичко себе си, да се стремят към собствената си реализация. И любовта по такъв начин се превръща в някакъв аксесоар, способстващ тяхното собствено щастие. „Аз имам кариера, дом, храна и своя любима!” Обаче ние не обичаме истински, ако не се опитваме да излезем от себе си и не започнем да се упражняваме в отдадеността, да тренираме своята сила да обичаме.

Да обичаш, означава да гравитираш като планета около самореализацията на другия. Да мислиш, как да помогнеш на другия, как да го посрещнеш, как да го успокоиш, как да го защитиш от трудностите, как да му доставиш радост, как да му приготвиш вкусна храна, когато е уморен. Трябва да се учим да живеем с другия и за другия.

Любовта означава много действия, много постъпки. Намеренията, мислите сами по себе си не означават нищо, ако липсват действия. Светът е пълен с намерения. Извършвайки различни постъпки, ти проверяваш самия себе си – можеш ли да обичаш истински… Това е Любовта – да даваш, дори когато целият си изчерпан, когато не са ти останали никакви сили. Да нямаш никакви оправдания затова, че да даваш.

Когато ти даваш от онези неща, които имаш в излишък, когато ти е добре и ти е лесно да даваш – това не струва нищо. А когато вече не можеш, но все пак искаш да направиш нещо за другия, в теб избухва енергия, за която дори и не си предполагал. Получаваш сила от Бога и правиш повече от това, което си мислил, че можеш да направиш.

Отдавайки себе си, когато вече не можеш, тогава ти действително се свързваш с другия и му даваш възможност и той да се разкрие, и на свой ред да дава. В любовта трябва да даряваме това, което нямаме в излишък. И тогава, както в Евангелието, това нищо се преобразява, и хлябът, и рибата, стигат за всички.

Бъдни Вечер в манастира Оаша

Докога можеш да отдаваш себе си, така че съвсем да не се превърнеш в нула?

- Самоотдаването е доброволна постъпка, това не е зависимост от другия, не е робство. От теб не се изисква да я извършваш. Чрез самоотдаването аз не се самоунищожавам, а намирам себе си отново и се обогатявам чрез битието на другия. А само притежавайки – аз се самоликвидирам. На някои хора им е по-удобно да позволят да ги притежават. Така е при много от съвременните жени, които стигат до там, че позволяват да бъдат поробени. Мъжете им се отнасят зле с тях, те страдат, но се боят да изберат друг път, предпочитайки сигурността. Те изпитват абсурдното страдание, което дори не е спасително. Това е някаква разновидност на леността. Те се отказват от отговорността за своите решения и предпочитат само да изпълняват. Но по този начин тези жени никога няма да се развият, да еволюират.

Не всички имат необикновена любов. Това ли е нашата вина? Да изпитаме голямата любов – от нас ли зависи или тя е дар от Бога?

- У Бог има ясна посока за всеки. Съвпадения няма. Да срещнеш конкретен човек, това зависи от волята Божия. Но това, това как реагираме на тази среща, зависи от нас. Всеки човек, когото срещаме по пътя си, е дар от Бога, и ние всеки път трябва да се питаме: „Защо ми е отсъдил Бог да срещна този човек? Какво мога да направя с тези отношения? Какво трябва да разбера? Каква полза да имам?”

Но не бива да бъркаме влюбването с любовта. Когато Бог ти изпрати влюбването, това още не означава, че Той те изпратил и голямата Любов. Влюбването е задатък от Бога. Ако ти го изразходваш неразумно, то вече никога няма да достигнеш до истинската Любов.

Възможно е, първоначално любовта да не ти се стори голяма, но ако работиш върху нея, тя все повече ще нараства. Любовта – това не е чувство, а сила. Бог не е плът, и все пак нарича Себе си Любов. И така – любовта не е плът!

Разбира се, и тази – плътската, влиза в любовта, но като цяло тя не е се отнася към нея. Любовта, това е огромната сила на човека, получена свише, сила, която всеки по отделно трябва да освободи и да култивира. Аз казвам „да освободи”, защото преди всичко ние обичаме себе си, и тогава любовта е затворена в нас, тя се движи в кръг. Тази любов е егоистична, тя е обърната към себе си, вместо да бъде свободна и да не търси нищо в замяна.

Истинската любов винаги ли е свободна?

- Да, истинската любов утвърждава свободата на другия. Не се опитва да го овладее. Но тук се допуска най-голямата грешка – когато единият се опитва да промени другия, да го преобрази по свой вкус. Когато обичаш, трябва да излезеш от себе си в смисъл да се постараеш да почувстваш другия, да разбереш другия, да видиш света през неговите очи. Ако ти ограничиш неговата свобода, у него ще се задейства инстинктът му за самосъхранение. И той ще се затвори в себе си. Ще се пази от теб, ще се почувства, като че го стъпкват.

В отношенията трябва да има равновесие между сближаването и дистанцираността. Трябва да се съхранява тайната пътека. Не бива да се завираме във всички ъгълчета в душата на другия, да се мачкат цветята с багер. Грубостта и наглостта ще унищожат тайната на другия.

Този опит за излизане от себе си понякога е болезнен: това означава да напуснеш безопасната позиция, да излезеш от комфорта на собствения си способ на съществуване, да приемеш способа на съществуване на другия. Но само така ти ще можеш да разшириш, да обогатиш и да преобразуваш любовта в път на познанието. Ако ти останеш в себе си, то ще останеш много беден. Още повече, в някакъв момент ще се окаже, че си се отвърнал от себе си и се превръщаш в самотник.

Трябва ли тогава да увеличаваме толерантността в любовта?

- Ние трябва да се упражняваме в различността, а не в толерантността. Толерантността е някакъв вид снизходителност към това, което не ти допада: ти предполагаш, че другия има някакви недостатъци, които великодушно обгръщаш с внимание. Т.е. толерантността предполага гордост. Между другото, в любовта на теб не ти е дадено правото да смяташ, че твоят способ на съществуване е по-добър от този на другия, ти не трябва да изискваш от другия да се променя, а трябва да изискваш от себе си да търпиш и подкрепяш другия.

В любовта не трябва да се грижиш за собственото си благо – ти трябва да отдаваш себе си в служба на другия, твоята грижа трябва да бъде неговото развитие като личност. Неговата цел не е да те украсява, не да прави така, че да се чувстваш по-красив и по-добър. Правилно изживяната любов, във всеки случай променя всичко около себе си към по-добро. Това, че аз напълно отдавам себе си, че съм жертващ се, подбужда и другия да поправи себе си, да се осъзнае, да се промени към по-добро.

Архимандрит Теофил (Переян) казва, че любовта никога не пресмята и, че любовта винаги пресмята. Как да разберем това? Нали тя никога не пресмята, какво дава, за привлече вниманието на другия: „Ето виж, колко аз направих за теб, а сега и ти дай за мен също толкова”. И в същото време постоянно пресмята, колко получава, за да може да даде повече. Тази любов е истинска.

Понякога, колкото и да правиш за другия, той остава безразличен и не дава за теб нито късче любов. Как да разберем, кой заслужава толкова, че да му дадеш всичко от себе си?

- В естествения ред на нещата: не влизай в отношения, докато не си уверен в тях. Потенциалът на чувствата, любовта трябва да бъде пазена, докато не намериш човека, с когото действително да сте сходни, с когото ще подхождате един към друг преди всичко духовно, а не плътски.

Когато нормалният човек срещне друг нормален човек и жертва себе си докрай, той ще „победи” другия с любовта си, дори другият да обича по-малко. Любовта на единия, със своята устойчивост, може да спаси любовта на другия. Зная много случаи на чудесно възстановени отношения, които доскоро са били на границата на разпада, а след това са ставали по-здрави и по-дълбоки отпреди. Хората трябва да се научат да ценят кризите.

Тук обаче има и уловка. Ако ти се спреш на човека, рискуваш да загубиш всичко. Но ако винаги в твоя ум е Бог, то наоколо ще намериш достатъчно хора, заслужаващи да им отдадеш всичко, без да се страхуваш, че ще изгубиш. Нито един човек, сам по себе си, не заслужава да му отдадеш всичко. Затова този човек не е крайна реалност, но Бог, Който е в него – Е. Всъщност чрез човека, ние даряваме себе си с Бог.

А в какво е смисълът на семейния живот?

- Отношенията, семейният живот са само рамка, в която ние проявяваме себе си, усъвършенстваме се. Ние се упражняваме в любовта, в способността да излезем от себе си, за да станем прозрачни, за да може Бог да прояви Себе си в нас в пълна сила, а достигнем ли до взаимопроникването един в друг, ние ще можем да обичаме още повече. Само ако се упражняваме в откритост, ще се превърнем в съдинка, която може да поеме многократно повече отколкото другия. И тогава аз, с неговото посредничество, ще мога да обичам всички хора и цялата природа, ще мога да вместя в сърцето си
цялото Боже творение.

Съществуват ли души – като друга половинка? Хора, с които всичко се случва много по-лесно?

- Съществуват, но те са малко. Не съществува само един-единствен човек, с когото ти е съдено да бъдеш заедно. На света има и други, с които вие бихте си подхождали много добре. Това, че си срещнал един от тях, и по неведом начин, любовта ви се е изчерпала, не означава, че за цял живот ще останеш сам. Така, както и това, че се си срещнал душа – твоята друга половинка, не гарантира, че любовта ви ще бъде продължителна. Ако хората не вървят един към друг, любовта е невъзможна. Съвпадението на половинките е само искра. Тя не гарантира, че чувствата ще са вечни. Ти не заслужаваш онова, заради което не си се потрудил! (Смее се.)

Обратното, често се случва, че именно тази любов се изчерпва по-бързо, защото там всичко е наред и никой не полага никакви усилия. Постига се някаква удовлетвореност, доколкото другият отговаря на моите потребности, а аз – на неговите, и тогава всеки обича себе си, с посредничеството на другия.

Така се раждат ревността и чувството за собственост?

- Ревността – това е любов към себе си с посредничеството на другия. Ако ти си ревнив, то ти не обичаш другия истински, а смяташ, че имаш права над него, но на които някой посяга. Боиш се, сякаш, всеки момент някой ще дойде и ще ти го отнеме, но никой няма право да „конфискува” другия от теб! Това е порочна любов с ревност и страдание, която заслепява човека и го лишава от разсъдък – демонична любов. Тя по своему омагьосва, тя е много емоционална, обладана е от извънреден еротизъм, но причинява неимоверно много страдания, и обезценява личността. Ти смяташ, че си пожертвал себе си, страдайки, но всъщност ти си объркан, обзет си от гняв и от страх.

Истинската любов, Божествената, утвърждава, а не разрушава. Тя е като ясно небе. В нея няма тревожност и мъгли.

манастира Оаша

Днес все повече хора избират свободната форма на любов. Вече не се женят, а понякога дори не живеят заедно, но въпреки това се обичат и живеят в хармония. Грешно ли е да се постъпва така?

- Любовта, която не предполага отговорност и жертва, не е истинска. Тази любов е конюнктурна, незряла. В действителност, в този случаи хората не достигат до любовта, а остават на фазата на влюбването. Ако нещата не стигнат до венчавка, това означава, че Бог е бил изключен от уравнението. Без Божествената благодат човек е краен и неговата любов ще продължи само известно време. Избралите този път искат такава любов, в която нищо не трябва да се изгуби, а само да се печели. Те искат да вземат нещо, нещо, което се получава лесно, и остава винаги свободно, дотогава, докато се появи нещо по-привлекателно.

Когато имаш нещастна любов, ти често мислиш, че би могъл да намериш някого, който ще те обича повече, ще те разбира по-добре…

- Този възглед е следствие от техничарски начин на мислене. „Продуктът остарява нравствено в този момент, когато излезе по-добра версия” (Смее се.) Т.е. той излиза от употреба. Но хората не излизат от употреба, те постоянно се развиват. Необходимо е съществуващите отношения да бъдат усъвършенствани, за да станат по-дълбоки. И дори да се появят възможности за по-добри отношения, дори да познаваме хора, които ни се струват по-подходящи, ние не трябва да изоставяме другия. Не е необходимо да започваме хиляди пъти, защото така никога няма да стигнем до края.

Ти не можеш до безкрайност да преправяш себе си по образец на другите жени или мъже, защото ти ще се износиш като някакъв детайл, ще изгубиш своята форма. Смяташ, че когато имаш много любовни отношения, придобиваш опит, че обогатяваш своя начин на съществуване, но в действителност ти изгубваш себе си и вече не знаеш кой си всъщност. В любовта, в работата си,
е важно да бъдем постоянни.

Не можеш три години да бъдеш лекар, след това три години да бъдеш актьор, а след още три години да започнеш да тренираш, за да станеш футболист. Трябва да вървиш напред. Затова безизходицата, в която си попаднал в отношенията си с другите, най-напред е твоя и тогава на другите. Бог е определил тази безизходица за теб, за да превъзмогнеш себе си, за да еволюираш. Като измениш на човека до теб, ти бягаш от себе си, бягаш от своето усъвършенстване. Същото препятствие ще се появи отново, но в друг вид, независимо кой е до теб.

Защо верността е така важна? Аз познавам хора, които казват, че обичат своите партньори, въпреки че от време на време им изневеряват, но твърдят, че това няма никакво значение, тъй като в тези връзки не става въпрос за чувства.

- Те заблуждават себе си. Това е много лошо – да използваш другите за своите плътски потребности. Реално погледнато, ти използваш себе си. Ти си в застой. Без вярност ти не можеш да достигнеш до по-дълбоки нива в общуването. Човек може да се развива само чрез верността. Между другото, ако ти си позволиш някакви алтернативи, това означава, че ти не си в състояние да преодолееш заграждението, а просто искаш да го заобиколиш.

Ако ти се отказваш от алтернативите, тогава ти вече не се колебаеш, преодоляваш кризата и виждаш какъв потенциал има и в теб, и в другия. И ти си получил повече, станал си по-богат, отколкото си бил преди. Достигнал си друго ниво на любовта – тази любов е пречистена и много дълбока, а не отнася само да някаква плътска привързаност, влюбеност.

Малкото усилие означава малко развитие, това означава да бягаш от самореализацията си. Вижте, нищо не се случва без жертва, без Принципа на Кръста. Жертвата на Кръста е прозорец към Възкресението. На нас не ни се дава нищо, ако ние нищо не жертваме.

И в любовта също е жертва. Ти жертваш своето „аз”, за да приближиш към себе си „аз”-ът на другия. Това е отказване от себе си. Жертвата придава дълбочина на всякакви отношения. Тя скрепява любовта.

Да се влюбиш е лесно, но да обичаш е трудно. Бягаш ли от Кръста – бягаш от Възкресението, бягаш от радостта, бягаш от истинската любов! Без Кръст не бива. Без Кръст пътят е лек, удобен. Но като не умеем да страдаме с радост, да изпълваме страданието със смисъл, в действителност ние бягаме от живота. И всичко, което получаваме е „втора ръка” – second hand. Всичко, което чувстваме е бледо.

Игуменът на манастира Оаша архимандрит Юстин (Мирон) и иеромонах Пантелеймон (Шушня)

Защо любовните страдания са едни от най-болезнените?

- Защото човек, когато обича, разкрива себе си и става дълбок. И тогава той получава удари направо в сърцевината на своето същество.

Ако любовта му е била заедно с Бога, но другият все пак си отиде, Бог не остава в дълг. Той идва и запълва тази празнина, защото ти не си обичал само този, който си е отишъл, но и Бога в него. Ти можеш да бъдеш наистина разбит след раздялата, но само ако у теб не го е имало Бог.

Понякога, след голяма любов, у нас не ни остава дух да вървим нататък, да разкриваме своята душа отново. Как да излекуваме раните, нанесени от любовните страдания?

- Отец Теофил (Переян) казва, че страданието е голяма тайна. Ти можеш да си я обясниш теоретически детайлно, но сърцето ти продължава да боли, а всеки външен съвет си остава все така външен. Само Бог може да заличи такива рани, ако сметне за необходимо.

Все пак някои рани така и не трябва да бъдат заличавани. Понякога се случва, че твоето сърце може да понесе безкрайно много открити рани. Способността на човека да страда е много голяма. Не е необходимо да искаме раната да се затвори напълно, за да забравим всичко. Несполуките в любовта не бива да ни унищожават емоционално. Ти можеш да поддържаш други отношения и с рана в сърцето. По някакъв начин Бог ти дава сила да обичаш отново. Трябва да се върви напред, да имаш смелостта да се разкриеш отново, да приемаш [рани] отново. Не трябва да спираш.

На някои хора сякаш им е дадено само да страдат, цял живот…

- Трябва да се разбере, че това е като игра между теб и Бог. В страданията всъщност се крие любовта на Бог към теб. И тогава ти намираш смисъл във всяко страдание. Без Бог всичко завършва абсурдно. И най-малкото страдание те удря през краката. Ти вече не разбираш нищо и стигаш дотам, че започваш да мислиш за края. А с Бог и най-голямото страдание е изпълнено със смисъл и винаги е съпроводено с радост. Никога не бива да се забравя, че Бог те обича и те изпитва.

Изпитва те, защото иска да ти даде нещо. Но на някаква цена! Трябва да заслужиш този дар, трябва да се издигнеш на ниво, на което ще можеш да приемеш Неговия дар. На следващото ниво на играта. Във всеки случай, дарът е много по-голям от страданието, през което преминаваш, за да го достигнеш.

Бог не може да ни дава безпрепятствено, защото тогава би ни задушил със Своята любов, ще раздели нашето същество, няма да ни позволи да разцъфтим. Бог, когато ни обича, ни изкушава… Защото иска да извлече от нас чистата ни същност.

Какво да направим, за да бъдем щастливи?

- Трябва да търсим истината на любовта, да я търсим с всички сили. Не трябва да я търсим на повърхността, а да се отдадем напълно, на всички хора и, чрез тях, на Бог. Да се отдаваме през целия си живот. Истинското щастие съществува. Тук, на земята.

Щастието не е нещо различно, то е като път, по който вървим напред. Само във величината, в която умеем да даваме, ние и ще получим. Защото Бог понякога ни измъчва, но и дава свръхмерно. Играе с нас, провокира ни да търсим голямото, да искаме за себе си голямото, да се случва нещо голямо.

Щастието, това не е даденост, не е лека печалба, не е вкаменелост, която изведнъж се стоварва върху теб. Статичното щастие би ни смазало със своята страшна скука. Щастието се заработва, то трябва да се заслужи – всекидневно. Щастието е постоянно изкачване, динамика, която през цялото време се адаптира към нашите потребности. Щастието е усъвършенстване, развитие.

* * *

Източник

Tags: брачен живот, иеромонах Пантелеймон Шушня, манастира Оаша, развод, румънски духовници, търсене на спътник в живота, човешки взаимоотношения, щастие
No Comments »

Духовни наставления на стареца Арсений Пещерник и Исихаст за молитвата

Септември 17, 2015 in Беседи, Начална страница

Когато някои миряни се интересували от Иисусовата молитва, старецът Арсений обикновено ги питал: „Имате ли духовник? Изповядвате ли се? Ходите ли в храма, молите ли се в къщи? Постите ли в сряда и петък? Редовно ли се причастявате?“ Ако посетителите били семейни хора, добавял: „Спазвате ли въздържание с жена си по време на постите, възкресните дни, празниците? Толкова ли деца имате, колкото ви е дал Бог? Имате ли любов към враговете и приятелите? Ако вие така постъпвате, тогава можем да побеседваме за умната молитва. Ако ли пък не, то няма да има и умна молитва. И няма да си губим времето.“

Източник: Православие ру

Tags: брачен живот
No Comments »

Св. Григорий Богослов за брака

Юли 30, 2015 in Начална страница, Семейство

Свързани с веригите на брака, ние взаимно служим един на друг и с ръцете и със слуха, и с нозете. Бракът прави и безсилния двойно по-силен, доставя голяма радост на доброжелателите и печал на недоброжелателите. Общите грижи на съпрузите облекчават за тях скърбите; и общите радости за тях са по-възхитителни. За единодушните съпрузи и богатството става по-приятно. А при оскъдица самото единодушие е по-приятно от богатството. За тях съпружеските окови служат като ключ на целомъдрието и пожеланията, като печат на необходима привързаност. Единствено либавата кошута (Притч. 5:19) стопля духа с подскоците си; те имат едно питие от домашния извор, от което външни хора не вкусват, което не изтича никъде и не получава притоци отникъде.

Съставлявайки една плът, те имат и една душа и чрез взаимна любов еднакво подбуждат един в друг усърдие към благочестието. Защото бракът не отдалечава от Бога, а, напротив, повече привързва към Него, понеже има повече подбуди. Както малкият кораб и при слаб вятър се движи напред, носи се бързо по водите от високо вдигнатите платна, даже и ръцете без усилия го придвижват бързо с ударите на веслата, а големият кораб лек ветрец не ще го помръдне от мястото му, напротив, когато той излиза с товар в морето, само силен и попътен вятър може да го приведе в движение, така и невстъпилите в брак, като необременени от житейските грижи, се нуждаят от по-малка помощ от великия Бог; а който е длъжен да се грижи за мила съпруга, имущество и деца, който прекосява необятното житейско море, се нуждае от по-голяма помощ от Бога и на свой ред също повече обича Бога.

Ето плодовете на брака! А животът без любов е непълен, суров, незабележим, бездомен и обича да се скита по планините; не спасява от страдания, няма на кого да облегне грохналата старост, не прави така, че родителите да оживяват в децата си, не скрепява живота с приятни връзки. Необвързалите се с брак не намират утеха нито в народните събрания, нито на пиршества, а са мрачни, чужди на света; родени за живот, не обичат самия корен на живота и в сърцето им няма единодушие с хората.

А ако някой от усърдие към добродетелта презира съпружеската любов, нека знае, че добродетелта не е чужда на тази любов. В древността бракът не само бил обичан от всички благочестиви, но дори тайнозрителите на Христовите страдания или пророците, патриарсите, иереите, победоносните царе, украсени с всякакви добродетели, били плод на нежна съпружеска любов; защото добрите били родени не от земята, както се говори за чудовищното племе на исполините, а всички са и рожби, и слава на брака…

Из “Похвала за девството”. Св. Григорий Богослов, Творения т.3, славянобългарски манастир св. вмчк. Георги Зограф, 2010 г.

Tags: брачен живот, св. Григорий Богослов
No Comments »

Семейството: пристанище или корабокрушение?

Юли 14, 2015 in Начална страница, Семейство

Темата на беседата е бракът: пристанище или корабокрушение? Позволете ми да го променя малко и да кажа бракът: (понякога) корабокрушение в пристанището? Защо го нарекох така? И сега ми дойде наум, докато седях. Защото със сигурност бракът е велико пътуване, човек поставя Бога отпред, както казваме, приема другия като свой спътник, обича го, съединява се с него, живеят заедно целия си живот. В това пътуване срещат изключително много неща, големи радости, големи скърби, периоди на мир, както и периоди на смут и объркване. За съжаление, в нашата страна през последните години се наблюдава голям проблем – разпадът на семейството, след като всеки трети брак се разпада, което означава, че преживяваме криза. Ние като духовници сме осъдени да гледаме тези случаи или поне повечето от тях. Предварително казвам, че със сигурност нито един брак не се разпада поради злонамереност от страна на съпрузите, те не са лоши хора, не мислят лошото на семейството, на детето, не искат да минат през тази болка от раздялата, но за съжаление много пъти се изправят пред дилемата между две злини да предпочитат по-малката, което в дадения случай е разводът. Като гледам историята на тези хора, на семейството и изследвайки всички тези неща, имам убеждението, че най-голямата опасност не е откритото море, а пристанището. Защо ли? Когато си в открито море, стоиш буден, в трайно движение, внимаваш и полагаш усилия. Когато си затруднен, постоянно си буден. Когато обаче влезеш в пристанището и видиш, че всичко е наред и приемеш това за даденост, тогава може да настъпи корабокрушението без дори да го усетиш. Св. отци на Църквата се страхували от пристанищата. Св. Йоан Лествичник казва – внимавай да не потънеш в пристанището. Защото потъванията в пристанището са внезапни и резки и трудно може да се спасиш. Защото всички спят, никой не разбира, че във всеки един момент може да претърпят корабокрушение. Давам прост пример – колко семейства започнаха живота си много добре, първите десет години водеха голяма борба да създадат деца, да ги отгледат, да ги отхранят, да построят хубав дом, да придобият хубава кола, построиха дом, създадоха деца, влязоха в дома и веднага щом влязоха и казаха: Слава Богу, влязохме!, започна разпадането на брака. Човек пита – толкова борба, толкова труд и сега всичко се разпада? Защо? Защото в брака човек е в риск от един голям враг – както и в духовния живот – който се нарича небрежност, нехайство, забрава. Човекът забравя – защото в брака сякаш имаш едно цвете в саксия и трябва постоянно да се грижиш за него, да го поливаш, но ако го поливаш прекалено много, ще изгние, ако го поливаш малко, ще се изсъхне, трябва да си внимателен, за да даваш необходимото, полезното, балансираното, здравото, за да може то да бъде свежо и да цъфти. В нашата страна това, което реално бичува семейството и отношенията между двамата човека е фактът, че точно в пристанището хората забравят, че дори там с цената на всяка жертва трябва да стоят будни и да се жертват за другия, че мъжът е длъжен да се жертва постоянно за своята съпруга и съпругата за съпруга си, давайки един на друг това, от което реално имат нужда. Ако в пристанището се занимаваме с други неща, дори със нашите деца, тоест дори децата неволно могат да допринесат за разпадането на връзката между родителите. Това е така, защото, когато съпругът – това е в минус за мъжете и нека ми простят – придобие голямата радост от появата на децата, в даден момент отдава на тях цялата си любов, грижа и нежност, но забравя, че тези деца са дошли от майката и преди всичко е длъжен да обръща внимание на нея – т.е. на своята съпруга – и след това на децата. Разбира се, никоя майка не приема това, ако кажеш на майката, че това е проблемът, тя няма да се съгласи – тя казва: Не, горко ми, аз обичам децата си и за мен те са над всичко! Така чувства майчинското сърце, но заедно с майчинското чувство не престава да съществува и женската природа, която търси своето, търси от съпруга именно грижа, нежност, разбиране, обич, любов, на която да се радва, за да напредне и води по правилен и мощен начин голямата борба по отглеждането на децата и останалата грижа за дома.

Много пъти, когато при нас хора идват с затруднения, те чувстват, че тяхното затруднение е дошло като гръм посред бял ден и го питаш: Защо стана това?, а той отговаря: Ама как? Аз съм честен човек! Работя цял ден, нося пари вкъщи, имат всичко, от което имат нужда, от нищо не ги лиших, работя две работи, дори три, за да задоволя нуждите на семейството си, нямам други връзки!. Внезапно обаче той вижда, че домът му се разпада без дори хабер да си има за това. Наистина много пъти видяхме да става това, както казах, като гръм посред бял ден, сякаш някой спи, но се събужда внезапно и вижда, че огънят е обхванал целия му дом. Но това не става за една нощ. Той обаче не го е разбрал, защото злото е започнало много по-рано. Разтлението на връзката, болестта във връзката и микробът са влезли много по-рано, постепенно се е развил и човекът вижда само резултата. Той не е усетил всичко това, защото именно в пристанището, там, където е мислел, че всичко е наред, за съжаление, са работили множество микроби, които обаче не са го накарали да се обезпокои, да помисли да не би нещо да не върви добре в брачната връзка, защото смятал, че всичко, което прави, е достатъчно, за да задържи жива тази връзка.

И тъй, пристанището е опасност, що се касае до взаимоотношенията между двамата съпрузи, както и тези между родителите и техните деца. Много пъти виждаме родители, които внезапно установяват, че техните деца имат сериозни проблеми – независимо дали психически, психологически, социални, лични, или са направили големи грешки и започват да се оплакват – ама как, докато беше толкова добре, защо детето ми взема наркотици, защо направи това нещо, защо? Защото, намирайки се в пристанището, родителят сметнал,че всичко е наред, всичко върви много добре, че нищо не се е случвало, той нямал благата тревога за хода на неговото дете, а най-лошото било, че убеждавал себе си, че аз правя всичко най-добро за децата ми, добър родител съм, добър баща, от нищо не ги лишавам, следователно, при нас няма да се появят такива явления, които стават в други семейства. И често чуваме това – никога не го очаквах! Детето ми да направи такова нещо! Да си изпатя това! Никога!

Това е нашата грешка, че никога не сме го очаквали. Защото, за съжаление, пристанището ни е приспало. Легнахме, заспахме сред самозаблудата, че всичко върви добре, правя всичко перфектно и давам каквото е необходимо, значи всичко ще върви добре. Но никога се не обезпокоих, не поставих под съмнение себе си и моите дела. Не се запитах: добре, другите деца, които си патят всички тези неща, какво по-различно имат от моите? Другите хора, които имат проблеми, какво по-различно имат от мен? Ние обаче смятаме за даденост, че нищо няма да ни се случи.

Трябва да имаме благото безпокойствие, както казваше и старец Паисий, той винаги говореше за това – не за стресираното и болно безпокойство, а за благото, тихо, хладнокръвно, пълно с упование в Бога, но и с благо съмнение в нашите способности безпокойствие, не комплекс за малоценност, а онова, което казвали и светците – хора сме. Нашите дела са запечатани с човешкото несъвършенство. Не знаем. Ние мислим, че правим доброто, но добро ли е? Толкова добро ли е, колкото е нужно? Така ли са нещата, както аз ги разбирам и желая? Не знаем това. Ако имаме благото безпокойство, тогава винаги сме готови да изслушаме другия човек, да изследваме, да видим дали нещата са така, както ги вярваме? Фактът, че човек не се безпокои за нещата, които прави, с благото безпокойствие – а не да има психологически проблеми и стрес и да се стресира – е знак за егоизъм, защото си мисли, че контролира всичко, че всичко е наред, всичко прави по съвършен начин и няма нужда нито да пита други, нито да изследва това, което прави, за да види какво става. В духовния живот това обаче е пагубно и отците го наричат начало на прелестта – когато повярваш, че всичко върви добре и няма нужда да изпиташ твоето дело. Самият св. ап. Павел бил толкова велик апостол и призван към Християнството, не от проповед на друг апостол, а от Самия Христос. Сам Христос му се явил и го поучил: „Известявам ви, братя, че Евангелието, което аз благовестих, не е човешко, защото и аз нито го приех, нито го научих от човек, а чрез откровение Иисус Христово. Слушали сте за някогашното мое поведение в иудейството, че аз прекомерно гонех Божията църква и я разорявах и преуспявах в иудейството повече от мнозина мои връстници в рода ми, понеже бях голям ревнител за отеческите ми предания. А когато Бог, Който ме избра от утробата на майка ми и ме призва чрез благодатта Си, благоволи да открие в мене Своя Син, за да благовестя за Него между езичниците, – аз веднага се не съветвах с плът и кръв, нито възлязох в Иерусалим при ония, които преди мене бяха апостоли, но отидох в Арабия, и пак се върнах в Дамаск. Отпосле, подир три години, възлязох в Иерусалим да се видя с Петра, и преседях у него петнайсет дена” (Гал. 1:11-18), за да му кажа всичко това, което видях, та да не би да правя грешка, да не би моят път и борба да са напразни. Богоносният апостол, който имал уверение от Самия Христос за своята мисия, проповед и път, не се задоволил с това, а отишъл и намерил св. ап. Петър, за да го попита – Добре ли постъпвам? Това ли трябва да правя?

Мисля, че това е за всички нас, в семейството ни, в дома ни, да вложим благото безпокойство, да не бъдем самодостатъчни по толкова сериозни теми. И кого ще попитаме? Не съседа ни, разбира се, не трябва да питаме в квартала дали сме добри хора. Какво ще ни кажат съседите? – Добри хора сте! И ако не ни кажат така, ще спрем да ги поздравяваме. Или, ако някой ни каже истината, ще кажем – Не го е ли е срам да ми говори такива работи! Той ми завижда! Кого ще попитам? Ще попитаме нашата съпруга, нашите деца. Една френска поговорка гласи – ако искаш да научиш дали си свят, попитай твоя слуга. Той е единственият, който ще ти каже дали си свят. Или попитайте вашата домашна помощница. Попитайте я: Кажи ми, скъпа сестро, свят човек ли съм?. . . за да ти каже. . . Кого ще попитаме в семейството? Не е нужно да питаме така, т.е. да кажем на съпругата си Кажи ми, любима съпруго, добър ли съм като съпруг? Добре, може и така, защо не? Но мисля, че в брака трябва да се научим на великото изкуство да слушаме посланието, което другият човек ни изпраща – нашето дете може никога да не ни говори за своите проблеми, но да прави това, като ни изпраща хиляди послания в час, не sms, а с цялото си държане, бели, мълчание и бунт към нас. Същото важи и по отношение на нашата съпруга. Тя може да няма дръзновението или смелостта да ни кажа лице в лице, че имам еди-какво си оплакване. Ние обаче трябва да бъдем в състояние да я изслушаме, да ни каже това, което иска, чрез своето поведение или изражение на лицето си, трябва да се научим на това велико изкуство да разбираме другия, да го чуем, но кой слуша другия? Този, който мълчи. Този, който спира да говори, спира да излага аргументи, и т.н., т.е. сам „угасва”, за да говори другият. За съжаление, ние имаме този голям проблем. Ние не се научаваме да слушаме другите хора, защото не изпитваме нужда да ги слушаме. Знаете ли колко пъти идват младежи с големи проблеми, проблеми с наркотиците, родители им ги водят и родителят знае, че детето има проблем, след като затова го е довел. Родителят обаче започва да ни диктува и да ни казва, че то няма никакъв проблем. Нищо му няма! Просто е взел малко наркотици! И не е взел понеже има проблем, а така, на шега, на майтап. Ха сега убеди този човек, че детето му има проблем! Как детето му да му каже, че има проблем? След като той живее в делириума на своя егоцентризъм и никога не може да изслуша другия? Как тогава ще изслуша детето си, съпругата си, когато постоянно живее в този делириум и сам си го повтаря това, за да не прекъсне себеупоението в пристанището, което сам си е създал. Защото много пъти нашите пристанища са въображаеми. Ние ги създаваме, ние си мислим, че е пристанище, тоест намираме се сред бурята, а хабер си нямаме за това, в дълбок сън сме, и нямаме представа какво става около нас. Защото ние така смятаме и нашето въображаемо пристанище се превръща в най-голямата опасност, където всичко може да потъне, а ние хабер си нямаме за това. Когато обаче се събудим, тогава вече е късно, тогава ще изпаднем или в отчаяние, или в коравосърдечие – в двете крайности, което е най-лошото – или в жестокост и безчовечност, или в отчаяние и безнадеждност. Спокойствието, хладнокръвието и равновесието на средния път, който характеризира смирения човек, се губи, защото, както казваше старец Паисий, започват безбройните въпроси защо – Защо да стане това, защо да прави това, защо да ме предаде, защо на мене, защо не ме разбират! Така човек влиза в порочния кръг на безкрайните запитвания, които нямат нито отговор, нито край, а съществуват, за да измъчват човека.

Сред тази огромна отговорност и голяма роля, която трябва да изиграем всички ние като родители, като семейство, съпрузи и деца, трябва винаги да сме будни и никога да не се успокояваме, че всичко е наред. Да, ще изпитваме радост, ще имаме моменти на мир, щастие, ще се радваме на всички блага, които ни дава нашето семейство, деца и брак, но няма да оставим тревогата да функционира по болен начин и да ни разболява. В същото време винаги трябва да изследваме дали постъпвам добре, дали всичко върви добре, дали съм такъв, какъвто трябва да бъда, дали давам на другите това, което те искат? Дали слушам какви послания ми изпраща семейството ми, жена ми, децата ми, мъжът ми? Слушам ли самия себе си? – постъпвайки така, тогава сме духовно будни и във всеки един момент сме готови да посрещнем всяко затруднение. Знаете, че един от най-големите проблеми в семейството е, че се страхуваме да кажем на другия човек това, което ни занимава. Идва една жена – пример давам – и казва: Знаете ли, някой на работа, на пътя, в квартала ми прави предложения или други неща и ме безпокои, намирам се в трудно положение, в изкушение, в немощ, виждам как се разколебавам и се страхувам. Много вероятно и най-вероятното е да й кажеш: Кажи го на съпруга си! На жена си! Как да кажа такова нещо, отче? Той или ще ме убие или ще убие другия! Защо? – защото не може да го чуе. Друг пример. Идва детето и ти казва, че взема наркотици, а ти му казваш – кажи го на родителите си! Да им го кажа? Майка ми ще умре! Ще се самоубие! Или ще убие мен! Много пъти сме преживявали подобно нещо. Аз няколко пъти се подмамих, като се наех да го кажа на родителите. Бидейки неопитен, направих много такива безумия. Казах: Добре, след като ти не се осмеляваш, искаш ли аз да им го кажа? Да, отче, ти им го кажи! Казах им го. Господи помилуй! Бре, дъще, спри! Успокой се! Запази хладнокръвие! Леле … чак надгробно слово му изнесе! Умря! Умря! Не е умрял, дъще! Нужно е търпение, хладнокръвие. Виждаш единия да е изпаднал в немощ и да си скуби косите, а другият да го търси да го убие! Как можеш да създадеш семейство и да го съхраниш по такъв начин? Но как няма да реагираш така, когато през всички години си бил в блаженото упоение, че ти си добър баща, добър съпруг, всичко е наред и твоето корабче е в пристанището? За съжаление, пристанището често е много опасно и в него стават най-лошите корабокрушения. Нека винаги имаме благото безпокойство, не по отношение на другите, не да ги шпионираме, а по отношение на самите нас, да се изпитваме и да поставяме под съмнение, за да бъдем готови спокойно, балансирано и хладнокръвно с доверие в Божията любов да посрещнем всичко в семейния живот. Моля се Бог да ви благослови, да благослови вашите семейства, деца, всички хора и да ви покрие от всяко зло!

превод от гръцки

Tags: брачен живот, митр. Атанасий Лимасолски
No Comments »

Смирението е истинското име на любовта

Юли 4, 2015 in Семейство

Коя е най-важната причина, поради която днес хората влизат в конфликт и домовете се рушат? Това е човешкият егоизъм. Какво показва егоизмът? Липсата на смирение в живота. Точно поради тази причина всяко нещо си личи по своите корени и плодове. Кои са плодовете на егоизма? Самохвалството, конфликтите, разрухата, болката. Смиреният човек е човек с широка основа, с широко сърце, затова може да понесе върху себе си много голяма тежест. Освен това смирението предполага обработено сърце. Не може да си смирен, ако не си оставил Божията благодат да обработи сърцето ти. Смирението е плод на Светия Дух. Защото, ако реално отидеш при Христос, ще се научиш от Него на това, което Той ни казва – че е кротък и смирен по сърце. Как може да си Христов, ако нямаш Неговия етос? Какво показва несмиреният дух? Коравосърдечие. Човекът, който не е смирен, има кораво сърце. Затова семейните конфликти нараняват децата ни, наскърбяват ги, карат ги да си тръгнат от дома. А ние какво правим? Оставаме коравосърдечни и продължаваме да ги нараняваме. Това е болест и показва колко ограничени са възможностите на човека, който няма смирение.

Нека погледнем какво става в семейството. Какво е семейството? Домашна църква – така го нарича св. апостол Павел. Коя е основата на Църквата? Троичният Бог. Какво ни казва Църквата за трите Лица на Света Троица? Тя използва една прекрасна дума:перихоресис (= взаимно проникване), т.е. съвместяване, те са заедно на едно и също място – внимавайте – без едното Лице да е заплаха за другото. Напротив. Какво е Бог? Той е любов. Какво означава това? Означава, че връзката между Лицата е любовта, т.е. присъствието на едното Лице не е опасност за другото, а пълнотата на живота на Бога е любовта. Коя е картината, която трябва да имаме пред нас? Това е начинът на съществуване на Бога. Семейството като домашна църква трябва да бъде пространство на взаимно проникване и съвместяване. Мъжът и жената първо трябва да се научат да бъдат заедно в собствения си дом. Разбира се, за да стане това, единият трябва да се вмества в сърцето на другия, защото, ако не се вместват в сърцата си, те няма да се вместват и в дома. Основният проблем е, че в сърцето ни няма място за другия. С каква лекота обаче казваме „обичам те”, но не го вярваме. Или го казваме в друг смисъл – обичам те заради това, което очаквам да взема от теб, а не заради това, което аз искам да ти дам на теб, защото те обичам. Какво трябва да има в сърцето ни, за да има място за другия в нас? Смирение! Веднъж едно момиче ми разказваше за младежа, с който се запознала. Тя ми разказа за много от неговите качества, че е това, онова, едно, друго, и накрая ми каза: „Само дето си пада малко егоист”. Аз й казах: „Не знам дали си разбрала, но последното, което ми каза, е най-сериозното от всички неща. Трябва да се запиташ дали си готова да нямаш мнение, да свеждаш глава, да нямаш възражения, защото това ще бъде твоят живот. Да не дойдеш утре и да кажеш, че не издържаш. Днес ще прецениш това”. Накрая тя не можа да напредне в тази връзка и да стигне до брак именно поради това, поради егоизма.

И тъй, смирението е коренът на взаимното проникване. Внимавайте обаче – смирение в каква посока? Първо във връзката ни с Бога. Казахме, че връзката между Христос и Църквата е образец – ако човек не се смири пред Бога, е изключено той да бъде смирен. Защо се смирявам? Първо, защото обичам Бога, и второ, защото Му се доверявам. И понеже Го обичам и Му се доверявам – ще го кажа така, както го чувствам – ще бъда глупак, ако мисля, че зная повече от Него. И ако не съм глупак, съм умствено изостанал, защото не мога да Му се доверявам, да Го обичам и в същото време да мисля, че моята истина е по-важна от Неговата. Човекът, който обича Бога и Му се доверява, какво казва? Той говори с думите на пророка и казва на Бога: „Говори, Господи, Твоят раб слуша”(1). Или казва заедно със света Богородица: „Ето рабинята Господня, нека ми бъде по думата ти”(2). Как мога да видя дали другият има смирение, т.е. дали е смирен пред Бога? Ако се подвизава да пази Неговата воля. Защото това е знак за бодър ум, но и за смирение, което идва от човек, който наистина е умен.

Когато човек е смирен пред Бога, смирението го кара да отсича волята си. Защо имаме конфликти в домовете си? Защото всеки настоява на своето. Ако и двамата обаче сме решили да отсечем своята воля пред Бога и да изпълняваме Неговата, тогава смирението ни кара да изпълняваме Божията воля и така имаме съгласие.

В даден момент от брачното последование свещеникът хваща ръцете на двамата младоженци. Много пъти казвам, че Бог не ни съединява по магически начин, а простира ръката Си и остава ние да подадем своята, така че Той да ни съедини в свято и съвършено единство. Ако държим Неговата ръка, винаги ще бъдем заедно, доколкото сърцата ни, а не думите, са отдадени смирено на Бога. Тогава сме заедно и помежду си и тогава се състезаваме не чия воля ще бъде, а кой наистина ще почете другия.

Да се върнем отново към семейството. Като човеци ние сме немощни, никой не е съвършен, хора сме, имаме страсти. Помнете, че най-голямата страст, корен и източник на всички страсти, е нашият егоизъм, който води до конфликти. Кое създава баланса в брачната връзка и как се появява той? Ще ви кажа нещо от Свещеното Писание, което обаче много пъти изопачаваме: „Мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата”(3). Много пъти ние, мъжете, казваме: „Аз съм главата”. Внимавай, не си коя и да е глава, а глава, както Христос е глава на църквата. Тук Божието слово е категорично. Затова, ако мъжът е глава, както е глава Христос, тогава жената ще приема едно такова присъствие, защото то не е заплаха, а живот, любов, закрила. Така въпросът реално е дали сме си изяснили какво искаме от другия, дали искаме да го направим каквото си искаме, или искаме семейството ни да бъде икона на Бога. Трябва да изберем между тези две неща.

Смирението има една предпоставка – или води до нея – да виждаш ясно, и най-вече да виждаш дали си завладян от страстите си. Много пъти виждаме, че това, което сме избрали, е грешка, но само и само поради егоизма си настояваме на нея. Защо настояваме тогава? Ако настояваме на грешката, това ще доведе до изкривяване на нещата, а не до спасение. Нека чуем обаче св. Йоан Златоуст, който казва, че ако семейството е здание, духовно здание, то не съществува нищо, което да е равностойно на смиреномъдрието. То е основа и крепило на зданието и без него духовното напредване, т.е. спасението, не е възможно. Той казва още нещо: дори някой да пости, да се моли, да дава милостиня, всичко това е мерзост, ако няма смиреномъдрие. Това е полезно за нас, защото ние много пъти настояваме пред другия: „Направи това!”. Свети Йоан казва, че ако нашата подбуда не е смирението, всичко това, което смятаме за добри дела, е мерзост и гнусота пред Бога. Защо? Защото вкарваме другия в капан за неща, които не чувстваме и не усещаме. Той казва да станем по-умерени, по-смирени, да паднат тоновете; колкото и да ни е трудно, ако ние имаме това внимание, това трезвение, тогава ще успеем.

Казахме, че сме немощни хора. Как ще отвърнем на юмрука на другия – с юмрук или със сърцето си? Как се отнасяме към немощта на другия? Преживяваме тези неща в домовете си. За съжаление, много пъти не съумяваме да превъзмогнем егоизма си. И тогава какво прави другият? Тук ще се види какво чувстваме, дали истински обичаме, дали обичаме богоугодно, дали вярваме в това, което чуваме в брачното последование: „Венчава се Божият раб с Божията рабиня в името на Отца и Сина и Светия Дух”, т.е. другият е дарът, който Бог ми дава, Бог ме венчава и моят венец е жената (или мъжът), която Той ми дава. Затова, ако обичаме, ще приемем падението на другия с търпение и смирение и така няма да оставим егоизмът да доведе до конфликт. Ти вярваш, че имаш право, че всичко, което казваш, е правилно? Божието слово казва още нещо: „Ние, силните, сме длъжни да понасяме немощите на слабите и не на себе си да угаждаме”(4). Следователно, ако наистина си силен, тогава си длъжен да понесеш немощите на слабите, да ги крепиш, да понесеш немощта и „избухването” понякога на твоя човек. Следователно кой е силен? Ще отговорим отново с думите на св. Йоан Златоуст: „Смирението, това снизхождане, т.е. това да сляза малко от своя егоизъм, в действителност е възхождане и врата на Царството. Затова, ако искаш да станеш велик, не търси да станеш велик и тогава ще си велик”. Колко хубаво ни го казва! Ако искаш да си велик, началник, не искай да си такъв и тогава ще бъдеш. Затова се удивляваме на светците, които са се смирили повече от всички. Какво по-ценно от човек, който има силата да смирява себе си? Той е застанал високо, заедно с ангелите, и Бог пребивава в него. Какво е свойствено за смирения човек? Другите той почита като бащи, целува ги като братя и ги чувства като свои членове, казва св. Йоан. И заключава: „Ние се смиряваме, за да се възвисим”. Това е моментът, в който много пъти се проваляме, това създава конфликти между съпрузите, както и с техните родители, на които те не са могли да поставят границите, които имат връзка със смирението, защото смирението е истина и кара човека да вижда нещата в тяхната същност. Понякога смирението ни прави строги. Когато например виждам, че моите родители се намесват в отношенията ни и създават проблеми, тогава с уважение и смирение ще кажа на баща си: „Татко, прости ми, но моето семейство не е твоето. Някога бях в твоето семейство, днес имам друго”. И защо трябва да го кажеш на баща си? От любов. Защото, ако го оставиш да началства, той ще погуби душата си, ще отиде при дявола и ти ще си причината за това. Истинското смирение не ни прави отвеяни, нито лицемери, а ни кара да бъдем благородни и да поставяме правилните граници…

1. Срв. 1 Царств. 3:10.

2. Лук. 1:38.

3. Еф. 5:23.

4. Рим. 15:1.

Откъс от влезлия за печат сборник за брака, семейството и възпитанието на децата „Пътят на брака”

превод: Константин Константинов

Източник: св. цар Борис

Tags: брачен живот, гордост и смирение, митр. Павел Сисанийски
No Comments »

За въздържанието при съпрузите по време на поста

Март 26, 2015 in Беседи, Семейство

Въпросът за телесното въздържание вълнува не само много съпрузи, но и много млади хора, които се готвят да встъпят в брак. Като правило всички се притесняват да задават подобни въпроси на свещеника. В тази статия ще се опитваме да поясним защо Църквата поставя толкова високо съпружеското въздържание.

Всеизвестно е, че постът в Православието никога не се е приемал като разновидност на диета, като въздържание от определен вид храна. Главната цел на поста е приближаването на човека към Бога чрез усърдна молитва, добри дела, борба със злото в себе си и ограничение в това, което ни отвлича от пътя ни към вечността.

Постът е призван да възстанови нормалната йерархия на ценностите. Духовните потребности винаги трябва да надделяват над изискванията на тялото. Това съвсем не значи, че всичко, отнасящо се към телесната природа, е греховно и трябва да бъде премахнато. Трябва грамотно да се степенуват акцентите – кое е главното в живота на човека, и кое е второстепенното.

Времето на поста – това е време, когато душата се освобождава от телесните потребности и удоволствия, които както е известно поробват духа и поставят човека на едно ниво с животинския свят. Затова от край време християните, имащи семейства, са се старали да прекарват поста не само в молитва и въздържание от месо и млечни храни, но и са се ограничавали в съпружеските отношения, принасяйки по този начин най-добра жертва Богу.

Безусловно, сама по себе си половата потребност не е повече нравствена или безнравствена, отколкото, например, потребността от храна. Съвсем друго нещо е поведението на хората при удовлетворяване на тези потребности. Ако интимните отношения не противоречат на заповедите на Евангелието, то Божията благодат ги освещава. В противен случай в съпружеските отношения възникват аномалии: извращения, невярност, душевни и телесни болести.

Във Библията има забележителен израз: „От пресищане мнозина са умрели, а въздържаният ще си продължи живота.“(Сир. 37,34) и това се отнася не само за храната, но и за всичко в човешкия живот, в това число и за брачните отношения.

Пресищането неизбежно тласка човека в търсене на нови силни усещания, лишава телесното общуване от ореола на нежността, чувствителността и уважението към другия. И тогава хората търсят изхода там, където го няма: в разпътството и разврата, в неверността и предателството и все повече и повече затъват…Къде е изходът?

„Във всичко трябва да има мярка“ – наистина безкрайно мъдри думи. Но как да ги приложим към тази деликатна тема? Къде да намерим правилен и авторитетен критерий за това, къде свършва допустимото и започва греховното? Най-мъдро е да се обърнем към многовековния опит на църковните семейства, които са много по-здрави, отколкото светските семейства.

От дълбока древност Църквата призовава своите чеда да приемат за себе си правило и норма на въздържание през дните на четирите поста, в навечерието на великите Господски, Богородични и светийски празници, преди Свето Причастие, а също и в навечерието на сряда, петък и неделя, в продължение на цялата година. Апостол Павел е писал за това така: „Недейте се лишавайте един от други – освен по съгласие за някое време, за да пребъдете в пост и молитва; след това бъдете си пак заедно, за да не ви изкушава сатаната, поради вашето невъздържание.“(1 Кор. 7:5). Такова въздържание е истински подвиг, който хората предприемат заради Бога по взаимно съгласие и от който са получили огромна полза.

Нарушението на тези норми е опасно не само за родителите, но и за техните потомци. Веднъж св. Леонид Оптински приел съпрузи, които имали психично болен син. Светият разяснил, че тази болест е наказание от Бога заради тяхното невъздържание в навечерието на големите църковни празници. Преподобни Серафим Саровски казвал, че заради неспазване нравствената чистота в съпружеските отношения по време на поста и постните дни, децата могат да се появят на света мъртвородени, а жената нерядко умира при раждането, ако не почита църковните празници и възкресните дни.

Църквата съветва да има пълно въздържание през целия период на бременността. Ще отбележим, че научната литература също не препоръчва брачно общуване в първите и последните два-три месеца от бременността. Тук се има в предвид, разбира се, не духовните последствия, а само нормалното развитие на плода.

За хората, на които тези съвети им се струват доста тежки, бихме искали да приведем мъдрите слова на известния атонски подвижник свети Паисий Светогорец: „Съпружеските отношения е тема, която не може да бъде точно определена, тъй като всички хора не могат да живеят по един шаблон. Има такива, които сключвайки брак, са родили едно, две или три деца и след това живеят в чистота. Други встъпват в съпружеска близост само, когато имат намерение да имат дете, а останалото време живеят като брат и сестра. Други се въздържат само в периодите на постите, а в останалото време са в близки отношения. На някои и това не се отдава да изпълнят. Има такива, които общуват в средата на седмицата, за да бъдат в чистота три дни преди Божественото Причастие и три дни след това. Някои и тук се препъват. Мисля, че е неправилно да се ожениш само за това, за да имаш плътски удоволствия, защото всичко това е плътско, а човек е не само плът, но и дух. Плътта е длъжна да помага за освещаване на душата, а не да я разорява.“

Съществува мнение, че нередовността в половите отношение вреди на организма. Но даже и от медицинска гледна точка това е заблуждение: по наблюдение на световноизвестният австрийски лекар и психолог Виктор Франклин, пълното или временното въздържание е абсолютно безвредно. Напротив, при въздържанието хората съхраняват ценна вътрешна енергия и усещат мощен духовна и интелектуална сила.

И най-накрая бихме искали да кажем, че временното ограничение от съпружеска ласка – това е най-добрия способ да се съхрани чувствеността в отношенията и да се достигне до това, че любимата половинка да бъде винаги желана и единствена. Нищо така не запазва взаимното привличане на мъжа и жената един към друг, както необходимостта от въздържание във дните, определени от Църквата. И нищо така не убива и не превръща съпружеската близост в евтина любов, както отсъствието на ограничения.

Превод от руски “Православие и современность”

Tags: брачен живот
No Comments »

Когато се върне моят мъж, съм длъжна да го посрещна с чиста съвест

Март 18, 2015 in Начална страница, Семейство

Елико Нариндошвили живее в Сингаска област в село Джугаани. Тя е на 103 години. Не обръщайки внимание на своята възраст се чувства добре, но без бастун не може да се придвижва.

– Аз се родих през 1912 година в село Бодбисхеви. На двадесет и една години се ожених за Андрo. Родиха ни се две деца. Него го изпратиха на фронта. От там той не се върна. Работех в тютюневата плантация 4 години. След това работих като доячка в кравефермата, без да се жаля. След това се преместих в птицефермата. Много ми се искаше мъжът ми, когато се върне от фронта, да види семейство, стоящо на краката си, а не затънало в беднотия.

– Колко години чакате мъжа си? Кога окончателно пропадна надеждата ви той да се върне?

– Аз не съм изгубвала надежда. Кой знае, може да се върне и днес. Всичко се случва в живота. Той е златен човек, добър съпруг и прекрасен баща… Един от нашите синове почина от рак неотдавна. Не можах да го опазя. Но какво да правя…

– Оженихте се, защото се влюбихте или защото сте чакали дете?

– Не сине, аз и не знам какво е това. Просто той дойде у дома и предложи да се оженим. Аз се съгласих. Това беше всичко. Шестте години, които прекарахме заедно, бяха най-щастливите години в моя живот.

– Защо не сте се оженили втори път? Навярно сте имали кандидати.

– Какво говориш синко? Децата ми биха се наскърбили дълбоко, ако им доведа друг баща. За нищо на света не бих се оженила втори път…

Въпреки, че отначало нямах чувства към своя мъж, но после така го заобичах, че всичките тези години съм живяла с мисълта за него. Кълна се в моите живи и покойни близки, че през тези 75 години не съм имала никого освен него.

Когато се върне моят мъж, съм длъжна да го посрещна с чиста съвест. Затова за мен беше по-добре да работя такава тежка работа толкова години, отколкото да се оженя втори път…

Източник: Православие ру

Tags: брачен живот
No Comments »

Великото тайнство Брак

Февруари 21, 2015 in Семейство

Никой не се съмнява, че най-важният ден в живота на човека, след раждането и кръщението, е този на брака. Разбира се, едно от установленията, които светският ураган на нашето време се опита да разруши, беше и всечестното и свещено тайнство Брак.

За мнозина бракът е средство за развлечения и удоволствия. Обаче животът е нещо сериозно. Той е духовна борба, път към една цел, небето. А бракът е повратен момент и изключително важно средство по този път. Никому не се позволява да избяга от връзките на брака. Или трябва да извърши един духовен брак, посвещавайки себе си на Бога, или да се съчетае със съпруг в брачното тайнство.

Темата, която ще ни занимае днес, е бракът като тайнство. Ще видим как е възможно бракът да спомогне в духовния ни живот, за да продължим темата, която започнахме в предишната си беседа. Знаем, че бракът е установен от Бога. Той е честен¹, той е„велико тайнство”² . Нежененият човек просто преминава през живота и си отива, докато жененият живее своя живот.

Но как мислят съвременните хора за това свещено учреждение на брака, за това „велико тайнство”, което нашата Църква благославя? Женят се – и имаш чувството, че се събират две каси, два интереса, две тщеславия. Събират се двама души без идеали, две нули, бихме казали. Защото хора без идеали, без духовни търсения не са нищо друго, освен нули.

Чуваш непрекъснато около себе си: Ожених се, за да си живея живота, а не за да се затворя зад четири стени. Ожених се, за да разнообразя живота си, чуваш да казва друг. И дават децата си, ако имат деца, на някоя чужда жена, за да могат свободно да ходят по театри, кина и светски събирания. Така домът им става хотел, в който се завръщат вечерта, или по-скоро след полунощ, след увеселението, за да се наспят. Хората вътре в себе си са празни, затова чувстват у дома си една действителна празнота. Никакво удовлетворение не намират там и тичат и се хлъзгат насам-натам, за да намерят щастието си.

Женят се без разбиране, без чувство за отговорност, защото желаят да се оженят или защото мислят, че е необходимо, за да бъдат социални хора. Обаче какъв е резултатът? Виждаме го всеки ден. Брачните крушения са познати на всички нас. Един светски брак, според съвременните разбирания, може да има само една характеристика: че е убиец на духовния живот на човека. Затова трябва да почувстваме, че ако се провалим в брака си, почти сме се провалили и в духовния си живот. Ако успеем в брака си, успели сме и в духовния си живот. Успехът или неуспехът ни, напредъкът или катастрофата в духовния ни живот започва от нашия брак.

И тъй, понеже това е една толкова сериозна тема, заслужава да видим кои са необходимите предпоставки и каква подготовка е нужна, за да бъде постигнат един успешен, един наистина християнски брак.

За да осъществи човек сполучлив брак, ще трябва още от малко дете да получи подходящо възпитание. Както детето трябва да чете, както се учи да мисли и да се интересува за родителите си или за здравето си, така ще трябва да се подготви, за да може да осъществи сполучлив брак.

Обаче в наше време никой не се интересува да подготви децата за това велико тайнство, което ще играе първенствуваща роля в живота им. Нито родителите се интересуват, ако не броим въпроса за зестрата, от която действително се интересуват. Детето от малко трябва да се научи да обича, да дава, да се лишава, да слуша. Да чувства, че чистотата на душата и тялото му е драгоценно съкровище, което трябва да пази като зениците на очите си.

Характерът на детето трябва да бъде изграден нормално, за да стане честен, доблестен, решителен, откровен, радостен човек, а не нещастно създание, което ще оплаква непрекъснато съдбата си, безволев субект без никаква мисъл и сила.

Детето да се научи от малко да се интересува от някаква наука или професия, така че утре да е в състояние да издържа семейството си, или ако е момиче, да помага, ако се наложи. Жената трябва да се научи да бъде домакиня, дори и когато е образована. Да се научи да готви, да шие, да бродира. Но, отче, ще каже някой, това, което говориш, е ясно от само себе си. Попитайте съпрузите и ще видите колко жени, когато се омъжват, не разбират нищо от домакинство.

Изборът на другар в живота е въпрос, който не бива да се отлага, когато дойдем до подходящата възраст. Във всички случаи човек не бива да бърза, понеже „бърз брак – бързо разочарование”, но и да не отлага този свой жизненоважен въпрос. Не бива да се бави, понеже забавянето е смъртна опасност за душата му. По правило нормалният ритъм на духовния живот на човека започва с брака. Нежененият човек все едно, че живее в коридора: не е влязъл още в стаите. Родителите нека се грижат детето да има социално поведение, но и да се моли този благословен час да дойде като дар, изпратен от Бога.

Естествено, когато стигне до избор на съпруг, ще вземе предвид и мнението на родителите си. Колко пъти вие, които сте родители, сте почувствали нож да пронизва сърцето ви, когато децата ви не са ви питали за онзи, който ще ги съпътства в живота им? Майчиното сърце е чувствително и не понася такова нараняване. Детето трябва да пита родителите си, защото те притежават една особена проницателност да улавят нещата, които се отнасят до тях. Това обаче не означава, че бащата и майката трябва да упражняват натиск върху детето си. Нека го оставят в крайна сметка свободно да направи избора си.

Ако принудиш детето си по въпроса за брака му, то ще те смята за отговорен, ако нещата не вървят добре. С натиск никога не излиза нещо добро. Ще му помогнеш, но ще го оставиш да избере онзи, когото ще предпочете, или онзи, към когото ще изпита любов – любов, не съчувствие или съжаление. Ако детето ти след едно запознанство ти казва: „Жал ми е за нещастния човек, ще се оженя за него”, тогава да знаете, че сте в преддверието на несполучлив брак. Само човекът, когото ще предпочете или ще обикне, може да οстане цял живот редом до детето ни. Ще трябва и двамата, мъжът и жената, да желаят брак, да бъдат привличани един от друг, да желаят истински, вътрешно, спонтанно да живеят заедно. По този въпрос не е възможно да насилваме децата си. По някой път, от любов, си мислим, че са наше притежание, наша собственост и можем да правим с тях каквото пожелаем. Така детето ни става негодно за живота създание, и като семейно, и като несемейно.

При всички случаи бракът ще бъде предшестван от запознанството, което е толкова деликатен въпрос, и въпреки това го забравяме. Никога не бива да разчитаме на запознанството, ако не сме сигурни, че то е обективно. Любовта не заслепява човека. Любовта му отваря очите, за да вижда другия какъвто е, с недостатъците му. „Обувка от дома ти, пък дори и закърпена”, казва народът. Т. е. вземи човек, когото познаваш. И запознанството трябва винаги да е свързано с обручение, т. е. годеж, което също е много труден въпрос.

Когато предложих на една девойка да си помисли сериозно дали трябва да продължи годежа си, тя ми отговори: „Ако скъсам, майка ми ще ме заколи”. Но тогава това не е годеж, щом не съществува възможността той да бъде развален. Сгодявам се не означава, че на всяка цена ще се оженя. Означава, че изпитвам дали трябва да се оженя за човека, за когото се сгодявам. Ако една девойка не е в състояние да разтрогне годежа си, не бива да се сгодява – или по-добре, нека не стига до брак. Във фазата на годежа трябва да сме много внимателни, защото така ще имаме много по-малко катастрофи и нещастия след брака. Също, по време на запознанството³, както казва някой, дръж сърцето си и с двете си ръце, все едно че си срещнал мечка. Защото знаете колко опасно е сърцето, което може, вместо до брак, да те доведе до грях. Съществува вероятност човекът, когото си избрал, да гледа на теб като на играчка или като на зъбна четка за проба. И после ще скърбиш и ще плачеш. Но ще бъде вече много късно, защото този, когото си мислел за ангел, ще се окаже направен от кал.

Не избирай човек, който пилее времето си по заведения, развлечения, пътувания и разкош. Нито такъв, за когото ще откриеш, че под думите на обич крие егоизъм. Не избирай за своя жена такава, която прилича на барут, и щом й кажеш нещо, избухва. Не става за твоя съпруга.

Също така, ако искаш да осъществиш действително сполучлив брак, не доближавай онази девойка или младеж, който не може да остави родителите си. Христовата заповед е ясна: „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи до жена си”⁴. Когато виждаш, че другият е прилепен до майка си или до баща си, когато виждаш, че ги слуша с отворена уста и че е готов да направи каквото каже бащата или майката, бягай далече. Това е един емоционално болен, един духовно незрял човек и не ще можеш да съградиш семейство с него. Този, когото ще направиш твой съпруг, трябва да има мъжество. Но как може да има мъжество, ако още не е научил, не е разбрал, не е асимилирал, че домът му е бил саксията, в която са го посадили, за да го извадят впоследствие и да го присадят някъде другаде?

Когато предстои да избереш човека на живота си, обърни внимание да не би да е затворен тип и да няма приятели. Ако днес няма приятели, утре ще му е много трудно да има теб за приятел и съпруг(а).

Внимавай с мърморковците, с тези, които постоянно се оплакват, и с меланхолиците, които приличат на плачещи птици. Внимавай с онези, които непрекъснато се оплакват: „Не ме обичаш, не ме разбираш”. Нещо с тези Божии създания не е наред. Внимавай още с фанатиците и със свръхрелигиозните. Не с набожните, а със свръхрелигиозните, които се смущават от незначителни неща, всички са им виновни и са свръхчувствителни. Как ще живееш с такъв човек? Все едно да седиш върху тръни.

Също внимавай и с онези, които считат брака за нещо лошо, за затвор. Онези, които казват: „Никога през живота си не съм мислил за брак”.

Също внимавай и с онези псевдохристияни, които гледат на брака като нещо низко, като грях, които веднага навеждат поглед, щом чуят нещо, свързано с брака⁵. Ако се ожениш за такъв, той ще бъде трън за тебе или товар за манастира му, ако се замонаши.

Внимавай с онези, които мислят, че са съвършени, и не намират в себе си никакъв недостатък, докато в другите непрекъснато намират недостатъци. Внимавай с онези, които мислят, че са „Божии избраници”⁶ и че могат да променят целия свят.

Обърни внимание и на един сериозен въпрос – наследствения. Опознай добре бащата, майката, дядото, бабата, чичото. Също – дали са налице елементарните материални предпоставки.

Преди всичко обаче обърни внимание на вярата на човека. Има ли вяра? Има ли идеали човекът, когото мислиш да направиш другар в живота си? Ако Христос за него не значи нищо, как ще можеш ти да влезеш в сърцето му? Ако не е могъл да оцени Христос, мислиш ли, че ще оцени теб?⁷ Свещеното Писание казва на мъжа: Жена ти да бъде „жена на твоя завет”⁸, т. е. на твоята вяра, на твоята религия, да бъде тази, която ще те свързва с Бога. Само тогава можеш да сключиш, както казват отците на Църквата ни, брак „с разрешението на епископа”⁹, т. е. с църковна санкция, а не с формално позволение. Предварително поговори с духовника си. Проучи с него всяко нещо и той ще застане до теб като истински приятел, и когато стигнете до желания край, тогава вече бракът ще бъде за тебе дар от Бога. Ще бъде дарба, понеже „всеки си има своя дарба”¹⁰ – на всекиго от нас Бог дава отделна дарба. Изпраща единия в брака, а другия – в девството. Не че Бог прави избора, казвайки: „Вие ще вървите насам, а вие – натам”, но онова, което избира сърцето ни, за него Бог ни дава смелостта, куража и силата да го доведем докрай.

Ако така сте избрали вашия човек, тогава сте зарадвали Бога. Свържете го с вашия духовник. Ако нямате, изберете и двамата един духовник, който ще бъде вашият старец, вашият отец (баща) – онзи, който ще ви припомня и ще ви сочи Бога.

В живота си ще имате много трудности. Въпросителните ще се сипят като дъжд. Грижите ще ви обграждат и ще виждате често-често християнският ви живот да става труден. Не се тревожете. Бог ще помогне. Ти направи онова, което зависи от теб. Можеш ли да четеш духовна литература пет минути на ден? Чети. Можеш ли да се молиш пет минути на ден? Моли се. И ако не можеш пет, помоли се две. Останалото е работа на Бога.

Когато виждаш в брака си трудности, когато виждаш, че духовният ти живот не напредва, не се отчайвай. Не се задоволявай обаче и с постигнатото. Издигни сърцето си към Бога. Спомни си за онези, които са Му дали всичко, и прави каквото можеш, за да им подражаваш¹¹, макар и само с копнежа на сърцето си. Остави делото на Христос. Когато напреднеш така, ще почувстваш наистина коя е целта на брака. В противен случай ще се луташ в живота си така, както се лута слепец. И тъй, каква е целта на брака? Ще се спра на три главни цели. Първо, бракът е път на болката. Дружбата между мъжа и жената се нарича съюз¹², т. е. под един и същи ярем носят общ товар. Бракът е съвместно вървене и съучастие в болката, но, разбира се, и в радостта. Но обикновено шест струни на живота звучат печално и само една – радостно. Ще пият мъжът и жената от общата чаша на бурята, скръбта и неуспеха. При извършването на тайнството Брак свещеникът дава на младоженците да пият от една и съща чаша, която се нарича „обща чаша”¹³, защото заедно ще понесат тежестите на брака. Тази чаша се нарича и „съюз”, защото се съединяват, за да носят заедно радости и болки¹⁴.

Когато двама души се женят, те сякаш казват: „Заедно ще вървим напред, ръка за ръка, и в приятните неща, и в неприятните. Ще преминем мрачни часове, скръбни часове, пълни с теготи, монотонни часове. Но в дълбоката нощ трябва да покажем, че вярваме в слънцето и светлината”. О, възлюбени, кой може да каже, че в живота си не преминава през трудни моменти? Обаче не е малко нещо да знаеш, че в трудностите ти, в безпокойствата, в изкушенията ти, ще държиш в ръката си една друга обична ръка. Новият Завет казва, че всеки човек ще изпита болка, особено встъпващият в брак. „Развързан ли си от жена? – пита апостол Павел, сиреч неженен ли си. – Не търси жена. Но и ако се ожениш, няма да съгрешиш”. Ако се ожениш, нямаш грях. „И девица, ако се омъжи, няма да съгреши. Но такива ще имат грижи за плътта, а пък аз ви щадя“¹⁵. От мига, в който се жениш, да помниш, казва, че ще те боли много, ще страдаш, животът ти ще бъде кръст, ала разцъфнал кръст. Ще има и радости, и усмивки, и красоти. Когато пък в живота си имаш слънчеви дни, спомни си за цветята, които крият в себе си един кръст¹⁶. Така и в твоя слънчев ден ненадейно може да се появи кръст.

Животът не е забава, както мислят някои, които стигат до брак и после падат от небето на земята. Бракът е широко море, което не знаеш какво ще ти донесе. Взимаш твоя човек, когото си избрал със страх, трепет и с голямо внимание, и след година, две или пет откриваш, че си се излъгал.

Измамно е да вярваме, че бракът е път, по който трябва да търсим нашето щастие, отричането от кръста. Брачната радост е мъжът и жената да подложат и двамата рамената си и така да напредват по житейските стръмнини. „Не сте страдали? Значи не сте обичали”, казва един поет. Само онзи, който страда, може наистина да обикне. Затова скръбта е необходим елемент на брака. „Бракът – казва един древен поет и философ – е свят, който се разкрасява от надеждата и заздравява от нещастието”. Както стоманата се закалява в огъня, точно така и човекът се калява в брака, в огъня на трудностите. Когато гледаш на брака си отдалеч, всичко ти изглежда като по мед и масло, всичко ти се усмихва. Когато приближиш, тогава ще видиш колко жестоки мигове крие.

„Не е добре за човека да бъде сам”¹⁷, казва Бог, затова е поставил до него другар, помощник във всичките моменти от живота му, особено в борбата за вярата, защото, за да задържиш вярата си, трябва да преминеш през много болка. Бог изпраща на всички ни Своята благодат. Изпраща я обаче, когато ние сме готови да търпим и да страдаме. Някои, щом видят препятствия, си плюят на петите. Забравят и Бог, и Църква. Ала вярата, Бог, Църквата не са риза, която сменяме, щом се изпотим.

И тъй, бракът е път всред скърби и радости. Когато скърбите започнат да ти се струват непоносими, спомни си, че Бог е с теб. Той ще понесе кръста. Той, Който те е венчал. Когато се молим на Бога, Той не винаги ни предлага незабавно решение. Води ни много бавно. Понякога минават и години. Светият Дух „ходатайства за нас с неизказани въздишки”¹⁸. С други думи, ти се измъчваш, а заедно с теб страда Сам Христос. Трябва да понесем болката, иначе нашият живот няма да има истински смисъл.

Второ, бракът е път на любовта. В него се създава един нов човек, „ще бъдат една плът“¹⁹, казва Евангелието. Бог съединява двама души и ги прави един. От съюза на двамата, които решават да съгласуват стъпките си и да синхронизират туптенето на сърцето си, произлиза един човек. С тази дълбока и струяща любов единият е постоянно присъствие, жива действителност в сърцето на другия. Да съм женен означава да не мога да живея нито ден, ако е възможно дори и няколко мига, без спътника в живота ми. Мъжът ми, жена ми е част от моето същество, от моята плът, от моята душа; мое допълнение. Представлява заниманието на ума ми. Представлява причината, поради която усещам туптенето на сърцето си.

Разменят годежните пръстени, за да покажат, че в перипетиите на живота ще останат накрая пак свързани. Всеки носи пръстена, върху който е изписано името на другия, и го слага символично на пръста, откъдето започва една вена, водеща право към сърцето. Тоест името на другия е написано на неговото сърце. Единият, бихме казали, дава на другия кръвта от сърцето си. Затваря го вътре в душата си.

„Какво правиш?” – попитали веднъж един писател. „Какво правя ли? – изненадал се той. – Странен въпрос. Обичам Олга, жена ми”. Мъжът живее, за да обича жена си. Жената живее, за да обича мъжа си.

Основното в брака е любовта. „Няма море и планина, няма място и време, нито горчив език, няма нищо, което да може да ни раздели” – говорел един, който обичал жена си. „Ако можете, вземете го – казвала една съпруга, – скрит е вътре в сърцето ми”. Търсели мъжа й, за да го осъдят след една клевета, и той се укривал.

И тъй, брак означава съединяване в едно. Бог се гнуси от разединението и развода, желае неразрушимо единство²⁰. Свещеникът изважда пръстените от левия пръст, слага ги на десния и сетне отново на левия и накрая ги слага на дясната им ръка. Понеже дясната ръка е онази, с която обикновено действаме. Това показва, че ръката ми вече е притежание на другия. Не върша нищо, което той не желае. Привързан съм към нея. Привързан съм към него. Живея за другия, затова търпя недостатъците му. Този, който не може да търпи другия, не може и да се ожени.

Какво желае другарят ми? Какво го интересува? Какво го радва? Това трябва да радва, да интересува, да занимава и мен. Търся също поводи, за да му създам радост. Как да доставя днес радост на мъжа си, на жена си – това е въпросът, който си поставя всеки ден жененият човек. Интересуват го грижите, интересите, науката, работата, приятелите му, за да имат заедно всичко, за да показва, че е вътре в ежедневието му.

Ако трябва да отстъпи, отстъпва. Онзи, който обича, си ляга последен и става пръв сутринта. На родителите на другия гледа като на свои собствени родители, с преданост, с обич. Защото знаем много добре, че когато детето се жени, за родителя – дори да е подготвил брака – това е един също много труден момент. Бракът е нещо, което кара майката и бащата да плачат, понеже се разделят с детето си.

Жената изразява любовта си към мъжа чрез подчинението си към него. Подчинява му се, точно както Църквата на Христос²¹. Щастие за нея е да изпълнява волята на мъжа си. Капризите, инатите, сръдните са брадвени удари по дървото на съпружеското благополучие.

Жената е сърцето. Мъжът е „главата”. Жената е сърцето, което обича. При трудностите на мъжа помага така, както е помогнала императрица Теодора на мъжа си да се задържи на трона²². Когато е радостен, се стреми още повече да го въздигне на висотата на идеалите му. Когато е наскърбен, застава като прекрасен и спокоен свят, за да му предложи спокойствие.

Мъжът трябва да помни, че жената му е поверена от Бога. Тя е душа, която Бог му е дал, за да я върне при Него. Затова обича жена си, както Христос – Църквата Си²³. Защитава я, грижи се за нея, дава й сигурност, особено когато е притеснена и болна. Знаем, бездруго, колко е чувствителна женската душа, затова, както казва и апостол Петър, „отдаваме чест на женския пол като на по-слаб съсъд”²⁴. Женската душа се наранява, изпада в малодушие, променя се твърде лесно, отчайва се внезапно. Затова мъжът трябва да я подкрепя, изпълнен с любов и нежност, та да успее да стане нейното съкровище.

Бракът, възлюбени, е като лодчица, която плава сред вълните, между скали. Малко ако не внимаваш, ще стане на трески.

Бракът, казахме, е, първо, път на болката, второ – път на любовта и, трето – път към небето, Божие призвание. Той е, както казва Свещеното Писание, „велико тайнство”²⁵.

Знаем седемте тайнства. Тук тайнство означава белег за скритото присъствие на някое истинско събитие. Иконата е тайнство. Когато й се покланяме, не се покланяме на дървото, а на Христос или на св. Богородица, или на светеца, който тайнствено присъства на нея. Честният Кръст е символ на Христос. В него тайнствено присъства Христос. Нещо такова е и бракът. „Където са двама или трима събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях”²⁶. Двама души се женят в името на Христос: те вече стават знак, който съдържа и изобразява Самия Христос.

Следователно, когато гледаш на една брачна двойка по този начин, все едно виждаш Христос. Налице е един вид богоявление. Затова на други места при извършване на тайнството поставят венец, за да покажат, че мъжът е Царят Христос, а жената – Църквата, или пък използват маслинени клонки²⁷.

И тъй, всичко в брака е символика. Запалените свещи символизират петте девици. Когато свещеникът ги поставя в ръцете на младоженците по време на тайнството, все едно че им казва: „Очаквайте Христос подобно на петте девици”²⁸. Или символизират огнените езици, които слезли на Петдесетница и били всъщност присъствието на Светия Дух²⁹. Свещеникът взима пръстените им, халките, от светия престол, където ги е сложил предварително, и ги поставя на масата³⁰, за да покаже именно това, че бракът започва от Христос и в Него ще завърши. Свещеникът също така съединява ръцете им, за да покаже, че ги съединява Самият Христос. С други думи, Христос се вплита в тайнството и в живота им³¹.

Всичко, което се използва при извършването на брака, е сянка и символ, показващи, че там е Христос. Когато седиш и внезапно виждаш сянка, разбираш, че някой идва. Не го виждаш, обаче знаеш, че идва. Рано сутрин се събуждаш и виждаш, че хоризонтът на изток е яркочервен. Казваш си, че след малко ще изгрее слънцето. Действително там, зад планината, се показва слънцето.

Когато виждаш брака си, мъжа си, жена си, когато виждаш притесненията си, тялото на съпруга си, всичко вътре вкъщи, знай, че това са белези на Христовото присъствие. Все едно че чуваш стъпките Му, като че идва, като че предстои сега да чуеш и гласа Му. Всичко това са сенки, показващи, че с нас е Христос³². Вярно е, че поради нашите грижи не усещаме присъствието Му. Виждаме Го обаче в сенките и сме сигурни, че е с нас. Именно затова в древност не са имали отделно последование на тайнството. Взимали мъжа и жената, завеждали ги в църквата, причастявали ги и си тръгвали. Какво означава това? Че животът им вече е заедно с Христос.

Символ на Христовото присъствие са и венците. По-специално те символизират мъченичеството. Помните ли св. Четиридесет мъченици, които Христос увенчал в заледеното езеро? Тъй увенчава сега Църквата младоженците, като поменава и св. Прокопий, който посъветвал няколко жени да приемат мъченичество, за да покажат любовта си към Христос³³. Следователно мъжът и жената носят венци, за да покажат, че са готови да станат мъченици заради Христос, Който е заедно с тях. Женя се означава: живея и умирам за Христос. Женя се означава: желая и жадувам Христос.

Кои други били увенчавани? Били увенчавани царете. Следователно венците показват, че съпрузите са царе и домът им – царство, царство на Църквата, част от Църквата.

Кога започнал бракът? Когато човекът съгрешил. Преди това не съществувал брак в съвременния му смисъл. Когато след грехопадението първите хора загубили рая, тогава Адам познал Ева³⁴ и започнал бракът. Защо? За да помнят падението и изгонването си и да търсят отново рая. Сега бракът става възвръщане към духовния рай, към Христовата Църква. Женя се означава, че ставам цар, ставам верен и истински член на Църквата на Христос и работя вече за Неговата слава.

Венците също така показват окончателната победа в Царството небесно. Когато свещеникът взима венците, казва на Христос: „Восприими венци их во царствии Твоем”³⁵ – вземи венците им горе в Твоето царство.

Следователно бракът е път, който започва от земята и завършва на небето. Той е свързване, съюз с Христос, Който ни уверява, че един ден ще отидем на небето. Бракът е „мост, който отвежда земните на небето”³⁶. Църковното тайнство като че ни казва: „Преди любовта, мъжа, жената и ежедневните случки помни, че си предназначен за небето, че си стъпил на пътя, който трябва на всяка цена да те изведе там”. Невестата и младоженецът подават ръце, свещеникът ги хваща и така обикалят около масата, танцувайки и пеейки. Това означава, че бракът е пътят, пътешествието, което ще завърши на небето, във вечността.

В брака изглежда, че се женят двама. Не са обаче двама, а трима. Мъжът се жени за жената и жената – за мъжа, но двамата заедно се женят за Христос. Следователно трима взимат участие в тайнството и в живота вече стават трима.

На хорото ги повежда свещеникът, образът на Христос. Това значи, че Христос ни е грабнал, изкупил ни е³⁷, пленил ни е, направил ни е Негови. Затова именно „това тайнство е велико“³⁸.

Думата „тайнство” на латински е преведена със sacramentum, което означава клетва. Тоест бракът е клетва, сключване на договор, съюз, както казахме по-горе. Той е постоянен съюз с Христос.

И тъй, „женя се” означава: поробвам сърцето си на Христос. Ако искаш, можеш да се ожениш, ако искаш, не се жениш. Ако обаче се ожениш, бракът има този смисъл в твоята Православна църква, която те е родила. „Женен съм” означава: роб съм на Христос.

Бележки

1. Евр. 13:4.
2. Еф. 5:32.
3. Под „запознанство” (гр. γνωριμία) тук се има предвид не първоначалната среща, а това, което на разговорен език наричаме „ходене”. – Бел. прев.
4. Вж. Марк. 10:7.
5. Вж. Ἰωάννου Χρυσοστόμου. Εἰς Κολοσσαεῖς ὁμιλία, 12, 6. // PG, t. 62, col. 388: „Защо се срамуваш от честното? Защо се изчервяваш пред непорочното? (…) [Това е] похулване на Божия дар, на корена на нашето битие”.
6. Вж. Рим. 8:33 и др.
7. Вж. Ἰωάννου Χρυσοστόμου. Εἰς Κολοσσαεῖς ὁμιλία, 12, 7. // PG, t. 62, col. 390.
8. Мал. 2:14.
9. Св. Игнатий Антиохийски (Богоносец). Послание до Поликарп, 5. // Светоотеческо наследство. Изборник. С., 2001, с. 52; PG, t. 5, col. 724B.
10. 1 Кор. 7: 7.
11. Срв. Преп. Йоан Лествичник. Лествица. Прев. Нюйоркски митрополит Йосиф, С., 1996, стъпало 26, За различаването на помислите, страстите и добродетелите, 31, с. 160: „Светлина за всички човеци е монашеският живот”.
12. Букв. съвпрягане, съпружество (гр. συζυγία). – Бел. прев.
13. μεὼν Θεσσαλονίκης. Διάλογος, κεφ. 277. // PG, t. 155, col. 508В.
14. Καλλινίκου, Κων., Πρωτοπρ. Ὁ χριστιανικὸς ναὸς καὶ τὰ τελούμενα ἐν αὐτῷ. Ἔκδ. Γρηγόρη, Ἀθῆναι, 1968, σελ. 514.
15. 1 Кор. 7:27–28.
16. Като напр. макът, който има четири листенца с черна вулва в средата във формата на кръст.
17. Вж. Бит. 2:18.
18. Рим. 8:26.
19. Мат. 19:5; Марк. 10:8.
20. Мат. 19:3–9; Марк. 10:2–12.
21. Еф. 5:22–24.
22. Известно е, че Теодора подкрепила Юстиниан (527–565 г.) по време на въстанието „Ника” (532 г.). Вж. Μιχαὴλ Γλυκᾶ. Βίβλος χρονική, ἀπὸ κτίσεως κόσμου μέχρι τῆς βασιλείας Ἀλεξίου τοῦ Κομνηνοῦ, 4. // PG, t. 158, col. 500С.
23. Еф. 5:25.
24. 1 Петр. 3:7.
25. Еф. 5:32.
26. Мат. 18:20.
27. Καλλινίκου, Κων., Πρωτοπρ. Ὁ χριστιανικὸς ναὸς καὶ τὰ τελούμενα ἐν αὐτῷ. Ἔκδ. Γρηγόρη, Ἀθῆναι, 1968, σ. 513–514.
28. Мат. 25:1–11.
29. Деян. 2:1–4.
30. Последование на обучението, или годежа.
31. Γρηγορίου Θεολόγου. Ἐπιστολή 193. // PG, t. 37, col. 316С: „(…) присъствам и заедно с вас празнувам, и десниците на младите поставям една в друга, а двете заедно – в Божията [десница]“.
32. Вж. Ἰωάννου Χρυσοστόμου. Εἰς Κολοσσαεῖς ὁμιλία, 12, 6. // PG, t. 62, col. 389: „Образ на Христовото присъствие е бракът”.
33. Последованието на венчанието споменава св. Четиридесет мъченици във втората молитва, а св. Прокопий – в отпуста. Вж. също: Жития на светиите. Т. 3. Света Гора Атон, 2001, с. 215; Т. 7, с. 216 и сл.
34. Бит. 4:1.
35. Последование на венчанието, молитва преди отпуста.
36. Богородичен акатист.
37. Вж. Гал. 3:13.
38. Еф. 5:32.

Превод: Алексей Стамболов

Из книгата на архим. Емилиан “Усещане за Бога”, ИК “Омофор” 2011

източник: източник

Tags: брачен живот, старец Емилиан (Вафидис), търсене на спътник в живота
No Comments »

Подготовката за брака

Февруари 13, 2015 in Семейство

Геронда, за съжаление, ние като родители правим нещо по-различно от това, което казахте, тоест вместо да говорим предварително на нашите деца, да ги възпитаваме правилно, да им говорим за това как човек може да стигне до брака и да го съхрани, ние просто ги наблюдаваме и един ден, когато осъзнаем, че детето ни е създало връзка, се сепваме, започваме да го преследваме и да му забраняваме да излезе навън, защото това означава, че ще отиде да намери момичето, с което е създал връзка. Това ни ужасява, защото определени пъти смятаме, че изборът на детето ни не е правилен. Как преценявате това наше поведение и дали им помагаме с това да забраняваме, да ги порицаваме всекидневно „защо излизаш? Къде отиваш! Пак ли с нея!”, или така създаваме повече проблеми?

Вижте, преди да отговоря на този въпрос, ще кажа, че съществуват родители, които подтикват децата си да създават връзки в своето отчаяно усилие да реабилитират себе си. Разбира се, Бог не благославя това наше лицемерие и затова тези родители се нараняват и страдат поради своите деца. Много голяма грешка е когато има някакъв проблем с детето, да не говориш с него за проблема, което е израз не на мъдрост, а на глупост. Защото, ако тези, които истински го обичат, т.е. неговите родители, не отговорят на въпросите на детето, тогава то ще потърси отговор някъде другаде. Родителите ще играят ролята на щраус, които заравят лицето си в земята, за да не видят, че тяхното дете е стигнало до възраст, в която има въпроси и навярно вече е направило някои грешки. Въпросът е, че родителите трябва възпитат правилно своите деца от много ранна възраст. Позволете ми да кажа и още нещо с пълното съзнание, че това може да скандализира: аз мисля, че не е правилно това, което правим много пъти в Църквата. Например в неделното училище разделят момчетата от момичетата. Защо казвам това? Защото, когато те живеят заедно в училище, в детската градина, в частните уроци, навсякъде, и ние отиваме и ги разделяме, тогава сякаш реално им внушаваме идеи. Но ако им преподадем възпитанието на любовта, тогава им помагаме изключително много. Защото трябва да осъзнаем, че едно е истинският етос на човека, който трябва да ни интересува, и друго фалшивият морализъм, т.е. външното сериозно изражение, забравяйки, че детето има цял куп проблеми и тревоги.

Също така това погрешно възпитание е създало погрешни възгледи и разбирания, което кара младите да сключват бракове, които в крайна сметка не са успешни. Трябва да кажем много просто, че от момента, в който Бог влага в човека тази възможност да обича, да се влюбва, тя е благословена от Бога. Разбира се, едновременно с това трябва да им обясним, че и храната е благословена, тя е от Бога, но когато човек преяжда, той съсипва себе си; има много изключително неща, които са дар от Бога за човека. Това, което ги обръща срещу човека, е тяхната зло-употреба. Затова е важно да научим децата за правилното място на всяко едно нещо в живота и ние първи да им говорим за това; да им обясняваме, да не се чувстват неприятно заради своите чувства и така детето реално да се ориентира, да разбере себе си и да се научи да обича. Настоявам на това. Младите трябва да се научат да обичат, тоест да ценят другия. Ние лесно говорим за любовта и я предъвкваме като някакъв бонбон, но когато казвам обичам, това означава две основни неща: уважавам и ценя. Приемам другия такъв, какъвто е, защото го обичам и не се опитвам да го направя като мене.

Много пъти родителите не са съгласни с децата си. Бих казал, че определени пъти може да имат право. Не казвам, че децата винаги са прави, но какъв е въпросът? – трябва да третираме правилно този въпрос – че не сме помогнали на детето да вземе отговорно решение. Няма да наложим насила решението на детето ни, а трябва да му помогнем само да види ясно нещата. Както се казва в пословицата и всички го знаем, колкото повече забиваш един пирон, толкова по-дълбоко влиза в стената. Когато един родител със своя инат постоянно се опитва да разклати връзката на сина или дъщеря си, дори синът му да вижда недостатъците на приятелката си, от желание да я предпази от несправедлива атака, той ще защити дори нейните грешки, за които след това може да заплати. Затова, ако възпитанието от родителите е правилно – защото трябва да кажем, че има родители, които се правят на християни и техният критерий за спътник на детето им в живота не е характерът на първо място, а имотното състояние, работата, такива неща, без да се интересуват от самия човек. Определени пъти детето влиза в конфликт с родителите си, защото това е негов избор и изборът може да е правилен що се касае характера на избрания от него човек, тоест той да има вътрешно богатство, но да липсва външно, материално богатство. С други думи, родителите настояват да направят детето си нещастно. Защо? Защото този брак, който предлагат на детето си, е брак с много кратък срок на годност. И човек се пита – добре, родителите нямат ли критерии? Ще ми позволите да кажа и нещо друго, което много ме огорчава – това поведение на родителите реално показва краха на техния собствен брак. Тоест тези родители дълбоко в себе си не са доволни от собствения си брак и затова се опитват да предложат такива евтини критерии, а не да помогнат на детето си да открие човек с истинското богатство на сърцето, с вътрешна красота. Много пъти казвам на децата: деца, ако няма вътрешна красота, какво ще си кажете помежду си, ако нямате обща цел, ако нямате тази сила, която да ви подтиква да направите нещо красиво и съзидателно в живота ви? Когато постъпвате само егоистично и искате само да взимате от другия, тогава не разбирате ли колко бързо ще се изразходвате?

Кои са предпоставките, за да се задържи връзката между младите? Можем да изброим достатъчно предпоставки, но на мен се струва, че предвид казаното досега, всички предпоставки се обединяват в една – любовта. Така ли е?

Да, така е. Всеки младеж и девойка трябва да се замислят много сериозно дали са се научили да обичат. Казвам това, защото съм слушал млади хора, които се подготвят да сключат брак и които заявяват, че аз не съм влюбен! Тоест не обичам жена си, а се женя, защото трябва да се оженя. Това обаче колко ще продължи? Защо? – защото бракът е кръст, но ако човек няма любов? Бог е приел Кръста, защото обичал човека до смърт. Ако човек не обича другия до смърт, тогава? Сещам се за един случай, който научих в САЩ. Младеж и двойка бяха сгодени, обичаха се и младежът се готвеше да стане свещеник. В даден момент стана ясно, че девойката е болна от рак и тя му каза: виж, искам да знаеш, че от моя страна си свободен, не искам да ограничавам твоя живот. Зная, че искаш да станеш клирик, избрал си пътя да станеш брачен свещеник и не искам утре да не си такъв. И отговорът на младежа- виж, аз те обичам и винаги ще те обичам. Ще се оженим и оттам нататък каквото Бог каже! Ако Той отсъди да те вземе преждевременно от мен, да бъде благословено Неговото име! Това обаче няма да угаси любовта, която чувствам към теб, нито ще ме накара да променя моето мнение и отношение. За това реално говорим – за любовта и истинския ерос. Защо? защото дори смъртта не може да отмени любовта.

За съжаление хората, които нямат любов, не разбират този език. Защо ли? Защото никога не са изпитали любов. Бих се осмелил да кажа и нещо друго – това е причината, поради която много хора днес не разбират монашеския живот. Не разбират, защото са хора без любов. Монашеският път е любовен път, в който любовта на човека към Бога е победила любовта към хората. Както става и между хората, т.е. себепревъзмогването. Когато някой се влюби в една девойка, това не означава, че мрази останалите. С други думи, любовта към една личност побеждава всяка друга любов. Всичко това обаче предполага човек да има любов и докато смятаме това за самопонятно, днес това липсва и хората нямат любов, не могат да се влюбят, не са се научили да се влюбват. Защо? Защото не са се подвизавали да превъзмогнат своя егоизъм.

Толкова често използваме думата любов и постоянно говорим за нея, но накрая се оказва, че за съжаление не сме се научили да обичаме.

Да, защото днес обикновено, когато казваме любов и ерос, имаме предвид секс, докато това са две напълно различни неща. Човек може да използва сексуалността дори за да унижи другия - изнасилването е характерен пример. Но това, което променя връзката, е именно любовта. Еросът, сексът и любовта са три неща, които взаимно се проникват, но се отличават помежду си, всяко от тях има различно качество. Те съществуват в живота на човека, проникват се взаимно в брачния живот и еросът не съществува само в брака. Казах, че монашеският път е любовен път и това горене на сърцето много пъти ни кара да третираме живота по любовен начин. Под любовен нямам предвид сексуален начин, а да вършиш всичко с удоволствие – в работата, в семейството, в нещата, с които се занимаваш. И когато човек прави това с удоволствие и любов, тогава се радва на това, което прави. Тогава неговият живот е пълноценен. От друга страна, има хора, които прекарват своето всекидневие по егоистичен начин, използват егоистично другите и всъщност те са много „евтини” хора. Те са банални дори когато се опитват да изглеждат важни и да впечатлят.

Знаете ли, няма да скрия от вас, че понякога пътувам и виждам хора, виждам физиономии и лица, които имат сериозно изражение и които се опитват да се изпъкнат с начина, по който вървят, по който се държат, но когато застанеш малко до тях, оставаш с впечатлението, че вдигат само шум. И когато видиш – в самолета, в автобуса, някъде другаде – начина, по който разговарят и обсъждат, тогава се уверяваш напълно за твоето първоначалното впечатление. Защото не разбираме, че колкото и да украсяваме нашия външен вид, за да впечатлим другите, зад украсата изпитаното око вижда реално какво се крие.

Какво води до криза в отношенията между двама човека, независимо дали са влюбени или вече са женени, и семейството се разпада?

Това, което води до криза, не е нещо, което идва внезапно, а обикновено съществува предварително и в даден момент излиза на повърхността. Много пъти кризата е предначертана още преди брака и е свързана с характера на хората. Разбира се, има и трудни състояния, където човек се поддава на изкушенията, защото няма духовна готовност да ги преодолее. Всички хора имат изкушения в живота и ако нямаме духовна подготовка, за да ги посрещнем, тогава можем да паднем и да сгрешим. Разбира се, има хора, които след своето падение се осъзнават и се покайват. Бих казал, че ако действително искаме да предотвратим кризата, трябва предварително да сме се опитали да направим едно нещо и постоянно да го правим, а именно да обичаме, което не е статично състояние, а означава постоянно да превъзмогваме нашия егоизъм. Това е любовта – да се намираш в постоянно движение. Много пъти хората мислят, че сме застояли на едно място. Сещам се за един случай. В един цветарски магазин влезе възрастен човек, който поиска от продавача три рози и му каза: днес е годишнината от брака ми с моята съпруга! Той обаче го каза по такъв начин, че накара мен, непознатия за него, да му кажа – прощавайте, че се намесвам, но начинът, по който казахте това и поискахте цветята, говори за човек, който още е влюбен в жена си! Той се обърна, погледна ме и ми каза - Отче, прав сте! Наистина е така. Виждал съм и други, които правят същото нещо, но по един банален и формален начин: Да не мърмори жена ми, че съм забравил този ден. Затова всеки човек трябва да осъзнае, че истинската любов е плод на Светия Дух. Целият живот на Църквата е живот в подвига на любовта и истинския ерос, който започва от Христовата личност и стига до личността, която Бог ми е дарил, за да бъде мой венец и слава (т.е. моята съпруга или съпруг).

превод: Константин Константинов

източник: източник

Tags: брачен живот, възпитание на децата, митр. Павел Сисанийски
No Comments »

Дружбата и любовта се различават както вкусът и храненето

Февруари 11, 2015 in Беседи, Начална страница, Семейство

Бракът може да ви заведе в рая. Бракът може да ви вкара и в ад на земята. Повечето хора са видели в брака ада на земята, а не рая. Защото в него не следват това, което би трябвало. Храната не е за вкуса, а за да се заситим. Вкусът е едно вторично качество на храната, но не е нейната цел. Дружбата между двама души е вторичен ефект на любовта, но не е целта на любовта. Така е, когато встъпвате в брак само за това, да не останете сами, да имате някого в своя живот, не за да му дадете това, което имате, а защото се нуждаете от него. Това е същото, като да търсите храната заради вкуса, а не заради естественото наяждане. Ще свършите зле или от анорексия, или от преяждане. И с двата способа убивате себе си. Защото храната става отрова. Ако имате връзка не заради това да обичате другия и Бога, а заради това, което те дават на вас, убивате себе си и другия също. Всички сме виждали такива семейства, мнозина са израснали в такива – това е катастрофа, защото няма любов. Защото тези хора нямат никакво разбиране какво е това, а само търсят вторичния ефект, игнорирайки главната цел.

Ще ви дам два примера за брак. Много пъти са ми задавали въпроса защо имаме толкова светии монаси, а почти няма семейни светии. Струва ми се, че отговорът е такъв: Когато се посвещавате и обещавате на друг човек като средство за търсене на Бога, трябва да сте сигурни в това, което правите. Да допуснем, че съм решил да се захвана с някакъв бизнес – нужен ми е партньор, за да се получат нещата. Трябва да съм сигурен, че този партньор има същата цел и същото разбиране за нещата, които трябва да правим, и е готов да направи същата инвестиция. В противен случай един от двамата ще се издъни. Същото е в брака.

Ние сме в северен Ню Йорк и недалеч от нас живее едно католическо семейство. Работим за това те да станат православни… Но засега са католици. Още дори не знаят, че стават православни, но стават. Това е прекрасно семейство с 8 деца – най-голямото е на 27 г., а най-малкото на 8. Един от нашите монаси е учил заедно в училище със съпруга и съпругата. Веднъж дойдоха бащата и малкият син на всенощно бдение. Представете си, че в най-добрия случай католическата служба е 20 минути! А нашата е три часа и половина. Няма столове, хората трябва да стоят прави. Бащата и синът изкараха цялата служба. После мъжът дойде при мен и ме покани на вечеря. Попитах детето: „Службата беше дълга, сигурно си изморен?” А той каза: „Не, нормално е.”

Започнахме да разговаряме и питам бащата, как може да застави своя 16-годишен син да прекара толкова време в църквата в събота вечер. Преди да ми отговори, момчето каза: „Това е моята събота с татко. Всеки от нас получава една събота с бащата. Ние я прекарваме с татко, без значение какво прави той. Баща ми е шофьор на камион – ако е на работа, ние сме с него, ако е вкъщи – пак, ако ходи на църква – пак. Важното, е че сме с него.”

Казвам – можете ли да си представите вие толкова силно да обичате баща си?! Че да нямате търпение да дочакате да прекарате своя ден с него. Или си представете, че вие сте бащата, а синът ви ви обича толкова силно, че иска да прекара цял ден с вас, без значение какво правите. Бях потресен! След месец се развали един наш стар автомобил. Децата обичат да ремонтират коли и попитах майката дали децата не искат да оправят автомобила. Тя каза, че това ще им хареса. Следващата събота дойдоха бащата и най-големият син – на 27, който има семейство и 3 деца. Попитах го: „Готвиш се да помагаш на баща си за колата?” Той отговори, че днес е неговият ден с татко. „Но ти все още се прибираш вкъщи?” „Разбира се.”

Разговарях един ден и с бащата.

- Извинявай, разкажи ми как заставяш децата да ходят на църква?

- Какво имаш предвид?

- Какво правиш, ако ти искаш да отидеш на църква, а те искат да отидат на друго място?

- Но ние ходим на църква и това е именно, което ни прави семейство. Даже не питаме – просто отиваме. И всички те идват с нас.

Попитах големия син, той ходи ли на църква.

- Да, ние с нетърпение отиваме на църква и се присъединяваме към мама и тате и другите деца.

Бащата ми разказа малко от своя живот. Като шофьор на камион обикновено тръгва на работа в 4 или 5 сутринта. Но става в 3 - 3.30 ч, моли се час-два и отива на работа. Бях дълбоко впечатлен от това семейство.

Бяха дошли на Рождественската служба с няколко от децата. Службата е много дълга – до късно вечерта малките вече спяха по диваните. Аз питам жената:

- Кой е началник във вашето семейство? Ти или твоят съпруг?

- Господ Бог е началник в нашето семейство. Моят мъж има послушание към Него, а аз към своя съпруг.

Това, което съзижда семейството, е молитвата. Искате да знаете кое прави брака възможен? Любовта към Бога и послушанието! Като дете или като родител, вие обичате ли Бога? Вашите деца искат ли да прекарат времето си с вас?

Една жена дойде сутринта, плачеше и казва:

- Отче, какво да правя с дъщеря ми – вироглава е, въобще не ме слуша?

Аз я попитах:

- А вие слушате ли своя мъж?

Тя подскочи:

- Каквооо?!

- Послушна ли сте към своя мъж?

- Не.

- Именно поради това и дъщеря ви е непослушна към вас. Защото вие не виждате послушанието като свобода. Вие го разбирате като бреме, което отнема вашата свобода. А това е способът, който ви освобождава от най-голямото чудовище на земята.

Ние не слушаме Евангелието. Не чуваме това, на което ни учи Иисус Христос. Какво означава да си човек. Как можем да открием Отца и да станем святи. Ние игнорираме това и слушаме света и оставаме само с него. С цялата болка, хаос и мъка, които ни предлага светът.

Неотдавна при мен дойдоха две момичета и ме попитаха: Как да си намерим добри православни мъже? Станете добри православни жени. Тогава те ще дойдат и ще ви намерят.

Мислите, че ще намерите някакъв чудесен мъж или жена? Няма да ги намерите. Те не съществуват. Само човекът, който обича Бога и е послушен към Него, е именно добър за връзка. Вашата болка и печал произтичат от факта, че вие не сте в послушание. Вие не сте послушни към Бога, съответно и не можете да обичате, а оттук следва, че и не можете да поддържате връзка.

Ако се готвите да встъпите в брак и търсите човек, но не любите Бога повече от себе си, вече сте в беда. Ако човекът, който има интерес към вас, също не обича Бога повече от себе си, ви очаква разтърсващо пътуване. Също и ако не обичате Бога повече, отколкото се обичате един другиго – очаква ви фойерверк! Защото двамата няма да станат едно. Всеки ще продължава да иска това, което иска. Това е като да съединиш двама човека в едно – невъзможно е! Само в Бога двамата могат да станат едно. Ако започвате с това, че „той е простак, но аз ще го променя”, или пък „тя е егоистична вещица”… Не, няма да се получи.

Ако двамата съпрузи се молят заедно, ходят на служби, изповядват се преди празниците, искат си всеки ден прошка… Такива не биха се мамили едни другиго. Защото те правят всичко за това да удържат брака, постоянно възвръщат един другиго на правилния път и се балансират. Господ Бог е силата на техните взаимоотношения. Винаги ще получите накрая това, което обичате. Ако обичате себе си, в края на пътя ще останете сам със себе си.

Преди всичко останало ние трябва да имаме връзка с Бога. Ако аз съм… маниак и се готвя да встъпя в брак с вас, трябва да победите това, преди да встъпите в брак, защото в него няма да се промените. Защото обичам само себе си. Аз ще се опитам да ви насоча към нещата, които на мен ми харесват. Но въпреки това аз обичам себе си повече от всичко. И на мен ще ми омръзнете. И тогава ще си тръгна.

Ако срещнете най-прекрасния според вас човек в света, вие разглеждате възможността за семейство и деца, а той каже – не, не искам деца, няма шанс. Ще сте много глупава жена, да встъпите в брак с него. Или пък да си мислите: не, аз ще работя над него, напротив – той ще поработи над вас. Вие ще се загубите. Не може да има преговори по въпроси, които не позволяват това. Бог, вярата, светостта не са предмет на преговори. Това ще е страст, не любов. Св. Бенедикт Нурсийски казва: „Не предпочитайте нищо пред любовта Божия.”

При мен в църквата идва една жена с двете си деца. Веднъж я заговорих:

- Твоят съпруг никога не идва с теб на служба.

- Ние сме разведени.

- Съжалявам да чуя това. Бившият ти съпруг съществува ли още в живота на децата?

- Да, но е много трудно. Аз съм вегетарианка, а той яде животни. Затова се разведохме.

Попитах я:

- Ти това не го ли знаеше преди?

- Ами бях убедена, че той ще се промени.

- Как може да се договориш с мъж, който обича стек, да го замени с парче тиквичка?! Ти луда ли си!?

Ние много фантазираме.

Трябва да поставим нещата на тяхното място.

Tags: брачен живот, схиарх. Йоаким Пар, търсене на спътник в живота
No Comments »

Подготовката за брака

Февруари 6, 2015 in Външни

От каква възраст е нормално младите да се влюбват и тази тяхна връзка да бъде за сериозна?

Когато бях учител, веднъж, влизайки в час при 15- годишни деца от Лицея, им казах: деца, днес ще говорим за една тема и когато ви я кажа, вие ще се засмеете, но след това ще дискутираме по нея. Те ме попитаха: за коя тема ще говорим? Аз им казах: днес ще говорим за брака. Те се засмяха, а аз ги попитах: защо се смеете? Те ми отговориха – ама, не мислите ли, че е рано за това? Аз им казах много сериозно – мисля, че вече е късно. Попитах ги също дали осъзнават колко трудно ще могат да намерят спътник или самите те да станат спътник на някой друг в живота, ако са се научили родителите им да им угаждат във всичко и винаги да налагат своята воля.

Подготовката на човека за брака започва не от в навечерието на брака, а много по-рано. Ако осъзнаем, че за Църквата бракът е тайнството на любовта, тогава трябва да кажем много характерно, че възпитанието на любовта започва много рано, още от детска възраст, както и че цялата педагогика на Църквата към младите хора въобще, и конкретно в отношенията между двамата пола, всъщност е педагогика на любовта.

Ние като родители много пъти носим отговорност, защото развиваме индивидуалността в децата, когато им угаждаме във всичко и в действителност не ги подготвяме за този велик момент, за тайнството Брак, който самите ние желаем и мечтаем как те ще създадат собствено семейство и ще се гордеем с тях.

Много правилно казахте и се радвам, че го казахте, защото много пъти начинът, по който родителите отглеждат своите деца, подкопава утрешния им брак и то по разнообразни начини – когато детето вкъщи се научи винаги да бъде по неговата воля, когато родителите постоянно подхранват неговата себевлюбеност, когато му казват не съществуват приятели! Внимавай в живота!, когато създават такава зависимост в него, че утре, когато в неговия живот влезе друго лице, те ще започнат да се страхуват да не се обезличи тяхното присъствие. Знаем изключително много случаи, в които родителите се опитват да създадат проблеми във връзката между двама съпрузи, защото гледат егоистично на своето дете и не помислят нещо много просто – ако това, което правят за тяхното дете, го направят и другите родители, тогава тези двама млади хора ще се превърнат в бойно поле, където техните родители няма да се опитват да дадат любов и свобода на своето дете, а ще претендират за нея. По този начин родителите подкопават утрешния брак на своите деца, т.е. когато реално не им дават подходящото възпитание, така че утре тези деца да са способни да създадат собствено семейство.

Може би не трябва да онеправдаваме родителите, защото правят всичко това от любов или по-скоро от болна любов.

Именно. Това е погрешно разбиране за любовта. Истинската любов съществува в Църквата и е нужно всички да знаем, че тя върви заедно със свободата. Тоест когато бащата и майката обичат истински своето дете, те ще му помогнат да стане свободно, да се изправи на собствените си нозе, да бъде в състояние да определя себе си, когато го научат да обича. Много пъти родителите негодуват, изнудват емоционално децата си и това емоционално изнудване говори за пълно поробване и липса на всякаква любов, говори за много голям егоизъм от страна на родителите. Последицата от това е, че децата изпадат в много трудно положение, защото те обичат своите родители, но за съжаление е налице явлението, при което родителите експлоатират любовта на своите деца и особено по въпроса с техния брак. Чак дотам да смятат лицето, което е влязло в живота на тяхното дете – макар и да не го казват ясно, но много пъти става така - за техен съперник. Това е погрешно и болно мислене. Не е ли достатъчно ясно, че от момента, в който човек се жени, неговото семейство вече не е бащинското му семейство? Неговото семейство вече не са неговите родители, а за мъжа това е неговата съпруга, а за жената – нейният съпруг – „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът” (Бит. 2:24). Бащинското семейство остава на второ място. Ако родителите не разбират това, тогава подготвят утрешния неуспех на своите деца. Освен ако децата не са достатъчно зрели и имат дръзновението да поставят всеки на неговото място и да обяснят на своите родители, че когато човек обича жена си, това не означава, че той краде от любовта към баща си и майка си.

Казахте, че възпитанието за момента на брака започва много рано, от детска възраст и е въпрос на голяма любов. Но нека се върнем на първия въпрос. Много пъти виждаме млади да се влюбват, някои от 12-год. възраст, от 15-год. възраст и много повече от 18-год. възраст. Виждаме това в училищата, откъдето и двамата минахме като преподаватели. Отново питам: дали в тази възраст младите са зрели за нещо сериозно, или определени пъти става въпрос за проява на инстинкта, който по някакъв начин съзрява заедно с човека, търси своето утоляване и определени пъти младите объркват секса с ероса, ако вземем думата ерос в нейните правилни измерения, т.е. като отдаване и себепринасяне?

Поставяте изключително важни въпроси. Първото, което искам да кажа, е че всички ние сме виждали едно цъфтящо цвете. От момента, в който то пробие почвата, докато порасне и цъфне, е нужно определено време и ако някой се опита да го издърпа, за да порасне по-бързо, той ще го изкорени. Същото става, когато например имаме едно портокаловото дърво, което в даден момент започва да цъфти и поникват малки портокали. Ако някой поиска да ги отреже, тогава ще загуби плода, ще загуби същността. Истина е, че от пубертета, понякога и по-рано, се пробужда так. нар. любовно чувство. Децата откриват, че светът се състои от мъже и жени и много пъти чувстват странен трепет, имат странно чувство, което не е нещо лошо, а напълно естествено. Бог подготвя човека за неговата утрешна роля. Тоест нужно е време, за да може той да узрее за това чувство и така да живее тези неща в реалността на истинския ерос и любов. С други думи, нормално е едно момче или момиче да се влюби, да имат това любопитно чувство, най-малкото самите те казват така. Тези първи трепети обаче са много по-различни от това, което е в действителност е истинският ерос. Както някой казва много хубаво, в тази възраст децата са влюбени в любовта, тоест в това странно пробуждане и чувство. Затова и не съществува твърда ориентация. Тоест виждаме, че в даден миг момчето или девойката се интересува от някое момче, минават 2-3 дена или една седмица и тя започва да обръща внимание на друго, след 2-3 седмици й прави впечатление някое друго и така нататък. Това става както при момчетата, така и при момичетата. Това именно показва, че те се намират във възраст на сексуалното пробуждане, която обаче не е още възрастта на зрялостта.

Тоест те отдават по-голямо внимание на сексуалността, отколкото на личността.

Не само на сексуалността, личността на другия също ги привлича и бих казал, че това наистина е един непорочен ерос, който няма нещо грозно в себе си. От друга страна, засегнахте друга тема – сексуалността. Трябва да изясним, че сексуалност, ерос и брак са три различни неща и всеки опит да бъдат изравнени в действителност ги унищожава. Днес се намираме в такава ситуация, където не знаем какво реално говорим, наричаме секса ерос, не знаем как да наречем ероса, не разбираме какво реално е любовта, много пъти не знаем какво реално искаме или много пъти си играем с думите, за да скрием нашата духовна и психологическа неадекватност. Трябва да кажем много просто, че сексуалността е дарба от Бога, тя е дар от Него, така, както човекът – мъжът и жената – е създаден от Бога. Св. Йоан Златоуст казваме много хубаво, че Бог е вложил този ерос в нас, който не е нещо лошо, това отдаване, това горене на сърцето, но въпросът е дали днес хората чувстват ероса по този начин? Те не го чувстват така, а като егоистична претенция само да вземат, но не и да дават. Това, което хората смесват днес, е сексуалното желание с еросната любов. Тези неща не винаги се отъждествяват и много пъти съществува не любов и ерос, а само сексуално желание. Знаем, всички имаме опит, дори децата, естествено от своите родители, че днес хората се развеждат, не защото имат сексуални връзки, а защото нямат любов. Следователно, проблемът не е дали някой може или не може да има връзки, а дали може да обича. Днес големият въпрос е, че хората са се отучили да обичат; има хора, които са неспособни да обикнат и тази тяхна неспособност се дължи на погрешното възпитание по тази голяма тема, каквато е сексът, еросът и любовта. Когато в мисълта на хората сексът се отъждествява и изравнява с ероса, тогава подготвяме за утрешния ден хора, които са неспособни да обикнат. Ако един млад човек или девойка не се научи да гледа на другия като на личност, която заслужава любов, а не като обект за безлична употреба, тогава той няма да се научи да обича. Когато започне да си мисли, че това е негово право, че така трябва, че такова е естеството на нещата, че трябва да има връзки, сменяйки партньорите днес, утре, вдругиден, докато от една страна чувства, че се задоволява сексуално, от друга страна, той не осъзнава, че осакатява емоционално себе си. Защото, когато се научи да гледа на другия като на обект за употреба, той никога няма да може да го види като личност, която заслужава любов.

Следователно, нямаме право да гледаме на другия като съсъд за наслада.

Несъмнено. Определени пъти обаче доминира разбирането, че днес така живеят хората, това е реалността, – коя реалност? – реалността на покварата, където всяко трето семейство се разбива, реалността, която показва, че днес съществува толкова млади хора, които са загубили усмивката в своя дом и то защото техните родители са неспособни да се обикнат.

От вашия опит като духовник смятате ли, че младите днес, от 15 до 20-год. възраст са в състояние да различат реалното съдържание на тези думи, които използваме – сексуалност, ерос, любов, или ги объркват и се терзаят, въпреки че навярно това е явление във всички епохи?

Аз ще ви кажа, че колкото пъти съм говорил с децата в училище за възпитанието, което Църквата дава, което е възпитанието на любовта и че трябва да се научат да обичат, те разбират напълно това, което Църквата казва и защо го казва. Обикновено децата не знаят; Църквата не казва, че сексуалността е лошо нещо, а че тя се превръща в нещо лошо, когато руши способността на човека да се влюбва и да обича. Тя казва, че сексуалността функционира по погрешен начин, когато гледаш на другия само на равнището на пола, а не на равнището на личността. Децата много пъти задават такива въпроси и с любопитство очакват какво ще им отговори свещеникът. Те обаче много бързо стават сериозни когато им казвам – деца, това, което ще ви кажа, го знаете много добре. Не сте го осъзнали, но го знаете, дано тук няма никой, но за съжаление има деца, които са загубили усмивката си в собствения си дом. Защо едно дете губи своята усмивка? – именно защото вашите родители не са се научили да се обичат. Тогава, дори някои деца да искат да се усмихнат, вместо това лицата им стават много сериозни. Защо? Защото ги натискаш по болното място и засягаш много чувствително място.

Тоест преживяванията вкъщи.

Именно. Аз им обяснявам: деца, това, което ви казвам, е причината, заради която вие сте загубили вашата усмивка. Те се замислят и ако трябва да бъда искрен, ще ви кажа, че съм говорил с много деца и от това, което виждам, но и от други ученици научавам, че никой не поставя под съмнение истинността на тези неща. Какво иска Църквата? Какво казва? – тя казва да се научиш да обичаш. Какво означава това? – да се научиш да превъзмогваш своя егоизъм, да не гледаш на другия като на обект за лична употреба и да не те интересува какво ще стане с него. Особено когато става дума за аборт. Когато попитам младежите - детето ми, осъзнаваш ли какво означава абортът за едно момиче? Почувствал ли си някога върху себе си нещо от всичко това? – тогава виждам, че младите реално се замислят.

Аз бих казал, че грешката е наша, защото ние не ги възпитахме правилно. Понякога казваме: децата днес не разбират! За съжаление, това показва нашето мислене – защото децата са в състояние да разберат и имат много повече преживявания от нас и могат да разберат за какво става дума. Естествено не казвам, че те веднага ще чуят. Много пъти действа силата на инстинкта, както и всичко, което ги заобикаля, и затова много пъти ги питам – деца, понеже гледате телевизия, виждали ли сте някога истинска любовна сцена? Тоест сцена, в която има нежност? Обикновено виждаме, че когато двама човека влизат в една стая, младежът с едната ръка затваря вратата, а с другата започва да съблича дрехите на девойката. Това какво означава? Означава нежност?

Реално виждам, че младите са достатъчно зрели, за да разберат, че когато човек се намира на равнището на страстите, тоест на своя егоизъм, тогава той гледа на сексуалността като на средство за лично задоволяване и е безразличен към това какво ще стане с другия. Това обаче, което е любов, чувство, истински ерос,горене на сърцето за другия, огненото отдаване на другия, за съжаление, когато нямат правилно възпитание, младите не го живеят.

Още нещо, което също е важно. Много млади не осъзнават, че едно е безотговорната връзка преди брака, където всеки си стои у дома, някой друг покрива всекидневните нужди, срещат се за няколко часа и си прекарват хубаво, и друго отговорната връзка в брака, когато човек вече във всекидневието е призван да приеме живота на другия. Тогава вече осъзнаваме и чувстваме отсъствието на любовта, когато мъжът внезапно започва гледа на жената, за която се е оженил – защото се предполага, че я обича - като на свой противник, враг и ад. Известна е картина, където много млади съпрузи много скоро след техния брак поставят телевизора по средата, за да не комуникират помежду си. Разбира се, тези състояния не траят дълго. Зная за много връзки, които продължиха дълги години, но бракът трая няколко месеца.

Тоест много пъти хората предпочитат да мълчат, за да не влязат в конфликт, но това не е съвместен живот, а примирение.

Ще ви кажа, че не само мълчат, за да не влязат в конфликт, но и мълчат, защото няма нищо съществено, което могат да си кажат. Сещам се, когато казвах на едни съпрузи: бре, деца, по-рано часове наред разговаряхте по телефона. Добре, сега, нямате ли какво да си кажете? Не можете ли да се хванете под ръка и да излезете на разходка? – а мъжът ми каза: ама, днес заведенията са скъпи. Какви заведения, детето ми? Да се хванете под ръка и да вървите по улицата!

Сигурно са се наситили на това?

Точно така. Вече няма какво да си кажат и навярно вече са опразнили себе си. Защо? - защото реално никога не са били изпълнили себе си.

превод: Константин Константинов

източник: http://sveticarboris.net/index.php?option=com_content&view=article&id=954:2015-01-29-06-58-28&catid=46:statii&Itemid=141

Tags: брачен живот, възпитание на децата, митр. Павел Сисанийски, търсене на спътник в живота
No Comments »

Щастието да имаш семейство

Февруари 3, 2015 in Начална страница, Семейство

Навярно всеки, встъпвайки в брак, се надява, че ще живее със своята половинка дълго и щастливо, както се казва в приказките. Но защо често, даже без сблъсък с някакви страшни пороци, алкохолизъм или наркомания, без измени и предателства „любовната лодка се разбива в битовизма”?

- Може ли да се предвиди от по-рано, кой брак ще бъде щастлив, а кой –не? Какви са необходимите и достатъчни условия за създаването на щастливо семейство?

- Като свещеник, преди всяка венчавка в нашия храм, аз провеждам беседа с младоженците. Трябва да призная, че е трудно да се познае в началото, кой брак ще бъде дълъг и щастлив и кой няма да продължи и половин година. Това зависи от множества причини. Понякога може веднага да се каже според това, колко нерешени въпроси имат хората преди да встъпят в брак, че след шест месеца тези двамата по ред ще идват при мене да се оплакват един от друг и от това, че очакванията им не са се сбъднали.

Всички свои психологични, духовни, материални и други проблеми, в това число и проблемите във взаимоотношенията със своя бъдещ съпруг, ако те съществуват изначално, например, ако те дразни това, че той пуши – по-добре да се решават до сватбата. Защото, когато хората живеят като семейство, има голяма вероятност проблемите само да се натрупват, а не да се решават. За установяването на отношенията най-много подхожда така нареченият „бонбонено-букетен период”. Когато ухажва своята жена, мъжът се държи рицарски, прави подаръци. Също и неговата дама се старае да се държи ласкаво, да не изказва своето недоволство. Хората се стремят повече да се радват един на друг, да си помагат по спорните въпроси. Ако още по това време при тях възникват непримирими спорове, проявява се различността на характера, с която те не искат да се борят – това е сериозен повод да се замислят струва ли си да встъпват в брак. Да си мислиш, че след сватбата или след венчавката всичко изведнъж ще се измени по вълшебен начин, е илюзия. Ако се изменят, то по-скоро ще е към по-лошо, защото след известно време след сключването на брака на хората им омръзва постоянно да се сдържат и те показват един другиму своето истинско лице. Взаимната търпимост и снизхождението след медения месец също, като правило, не се натрупват. Трябва още много преди свадбата човек да се учи да търпи, да се смирява, да съдейства. Хубаво е, готвещите се да минат под венеца, да разбират, че единствената цел за встъпването в брак е любовта към своята бъдеща половинка, желанието винаги да сте заедно. А ако всяка среща на жениха и невестата завършват с кавга, то можем да си представим какво ще стане когато те се окажат лице в лице 24 часа в денонощието.

Като правило, твърде много психологически и други проблеми във взаимоотношенията възникват в хората, които решават да встъпят в брак в достатъчно късна възраст, за които това вече далеч не е първия любовен опит. Затова е по-добре да устройваме семейния си живот навреме, до тридесет. В тази възраст човек е по-пластичен, по-лесно му е да се избавя от егоистичните навици.

Като цяло, когато хората са готови да си помагат един на друг, във всяка възраст имат всички шансове да създадат щастливо семейство. В този план няма никакво предопределение за щастие или нещастие. Семейството е творчество, при това съвместно. Господ дава на всички хора еднакви условия, но някои ще се възползват от тях, а други не. Често става и така, че се събира двойка, в която и той и тя са възпитани в цялостни семейства, и двамата са съхранили девството си до брака, изглежда, че имат всички шансове също да създадат здраво семейство, а виждаш, че след година са се разбягали, тъй като често хората не умеят да ценят това, което им се дава без особен труд.

Много важен въпрос, който младите хора трябва да се постараят да решат преди сватбата, е въпросът за вярата. Ако тя е църковен човек, а той не е, то в началото е нужно да се постарае да го доведе до Бога, а след това вече да се венчават.

превод от руски

част от интервю на Оксана Северина със свещ. Павел Гумеров

източник: православие ру

Tags: брачен живот, търсене на спътник в живота
No Comments »

Православен свят

Начало

Архив по теми

Архив по имена

You are browsing the Blog for брачен живот.

Целта на брака не са щастието и децата, а сключване на вечния съюз с Жениха Христа

Роптаещата съпруга

Влюбеност, страст, любов и тайната на семейния живот

Съвети за младите съпруги

По близък от съпруга и съпругата не бива да бъде никой

Намали звука на телевизора, отивам да се моля, пречиш ми

Търпението в брака и разбирателството между съпрузите води към спасение и святост

Непослушанието – препятствие пред любовта

Любовта не е чувство, любовта е сила

Духовни наставления на стареца Арсений Пещерник и Исихаст за молитвата

Св. Григорий Богослов за брака

Семейството: пристанище или корабокрушение?

Смирението е истинското име на любовта

За въздържанието при съпрузите по време на поста

Когато се върне моят мъж, съм длъжна да го посрещна с чиста съвест

Великото тайнство Брак

Подготовката за брака

Дружбата и любовта се различават както вкусът и храненето

Подготовката за брака

Щастието да имаш семейство

Избрано от интернет

Който носи в себе си благодатта на Св.Дух, знае за какво говоря

Клатя си краката заради любовта към Христос

Св. Тихон Задонски: Духовни напътствия

Кръстът е да позволя на другия да бъде несъвършен

Евангелието за чудото във Витезда

Най-четено за месеца

Врачешки манастир, 09.03.2020

За изповедта

За детската изповед

За нашите покойници

Връзки

Начало

Архив по теми

Архив по имена

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Избрано от интернет

Най-четено за месеца

Врачешки манастир, 09.03.2020

За изповедта

За детската изповед

За нашите покойници

Връзки