Да изучим подробно този кратък план, за да определим точно нашето положение в Църквата по отношение на света и да уточним задачите, които сме призвани да изпълним.

Първият голям период, продължил до Тържеството на Православието, се разделя на две епохи. Първата завършва в края на 4 век, когато Църквата защитава истинното учение за Бога като Творец на света ex nihilo (от нищо) от елинските философи и многочислените гностически секти. Тя утвърдила догмата за Троицата с устата на св. отци-Атанасий Александрийски, великите Кападокийци и др. Църквата го засвидетелствала пред света на първите два Вселенски събора, побеждавайки някои антитринитарни ереси, и преди всичко арианството. Тази епоха в историята на света е времето на римското единство. Църквата била гонена от Империята: първо от императори езичници, по-късно от императори ариани или такива, съхранили вярност към езичеството. Тази тринитарна епоха за Църквата и света продължила приблизително 350 години, завършвайки с разделението на Империята и нашествието на варварите в края на 4 век.

Втората епоха продължила от края на ІV до средата на ІХ в. В това време Църквата защитавала догмата за Господ Иисус Христос, като истинен Бог и истинен Човек, против несторианите, монофизитите и други ереси, свързани с тях, каквото е например иконоборството, явяващо се следствие на монофизитството. Истинският догмат бил утвърден от пет Вселенски Събора и ред отци – св. Кирил Александрийски, св. Лъв, папа Римски, св. Максим Изповедник, а също и други стълбове на истината. В световната история тази епоха е времето на поглъщането на варварите (германци, славяни, азиатци) от Империята и тяхната християнизация от Църквата. В средата на тази епоха се появява нов бич Божий- ислямът, завзел монофизитските провинции на Империята. Като изключим времето на иконоборската разпра, като цяло Църквата и Империята са в симфония, като църквата поддържа светската власт и помага на императора да остава верен на Православието. Тази христологическа епоха, продължила приблизително 450 години, завършва в средата на ІХ в. с Тържеството на Православието в 843 г.

По-горе ние вече говорихме, че Тържеството на Православието увенчава първия голям период на Църквата, в който тя преподава на света тринитарни и христологически догмати, необходими за вярата във Въплъщението на Сина Божий- основанието за нашето спасение. След Тържеството на Православието, от свт. Фотий води началото си нов, включващ две епохи период, в който Църквата защитава догмата за Светия Дух и за Църквата, необходими за вярата в слизането на Светия Дух и за очакването на нашето обожение, извършващо се в Църквата.

Но какво е всъщност Тържеството на Православието? Това е окончателната победа на Църквата над ересите, победени на седемте Вселенски Събора и от сонма на отците, изповедниците, мъчениците на Църквата. Ересите изчезват, съвършено са унищожени- както е например арианството, или, ако не са прекратили своето съществуване и са живи досега, като несторианството и монофизитството, те губят своята сила и всяко жизнено начало, ръст и развитие. От друга страна, какво да кажем за новите ереси, непреставащи да нападат Църквата и след датата на Тържеството? Да не би то да не е било окончателно? Или пък новите заблуждения против Светия Дух и Църквата не са вече ереси? На този въпрос ние сме принудени да отговорим положително- да, те са такива в широк смисъл, ако под ереси се разбира всяка доктрина, противоположна на учението на Църквата. Но в същото време  те не се явяват такива , ако придадем на термина “ерес” неговия точен смисъл- избор-раздробеност и ограничение на пълнотата. Ако ересите на първия период отнемали пълнотата на догмата за Света Троица и за Христос, ограничавайки с Божественост само Личността на Отца, разсичайки двете природи или лишавайки го от Неговата човешка природа, то погрешните мнения от новия период, отнасящи се до Светия Дух и Църквата, съхраняват като правило, „обема” на догмата в неговата цялост, не отнемайки от неговата пълнота, но произвеждат смесване и развращение на тази пълнота. Ако терминът „ерес” се прилага към погрешно учение от тринитарната и христолигическата епоха, то словото „μοιχεία”- „михиа”- прелюбодеяние, развращение, най-добре подхожда за изразяването на специфичния характер на лъжливите учения от пневматологичната и еклесиологичната епоха. Ересите могат да се сравнят с греха на убийството: отсичайки откровено своите привърженици от цялостността на Църквата, те ги заставят да се борят открито  против нейното учение и, на свой ред, се оказват низвергнати и убити от Духа, щом на Църквата й се отдаде да сломи главата на змията. „Михиите” са по сходни на плътските грехове, винаги са скрити, неизкореними до край. „Михиите”, без да имат за основа учение, глави, които могат да се отсекат, се проявяват в различни, изменчиви и скрити заблуждения, които колкото и да се потискат, ще възникват отново в друго място и под друга форма. Ересите са преди всичко философски и абстрактни учения; „михиите” главно създават атмосфера на особено благочестие, отровено от заблудите. И едните и другите са особено опасни, еднакво враждебни на истинския догмат на Църквата. По-нататък ние ще използваме термина „михии” само в частни случаи, без да правим разлика между заблужденията от тези два периода и обозначавайки ги с обичайния термин „ерес”. Говорейки за това, ние ще продължим нашето изследване на „божествените стратегии”, спирайки се по- подробно на пневматологичната и особено на еклесиологичната епоха, в която живеем и сме призвани да служим на делото на Църквата.

Нашето вселенско братство носи името на св. Фотий не само защото този велик изповедник първи е осъдил филиоквистката ерес и защитил догмата за Светия Дух, но и защото той бил първият воин, първият знаменосец на Църквата в новия велик период на борба против ересите- михии, борба, започнала веднага след тържеството на Православието и продължаваща досега. Тази борба ще завърши с ново Тържество на Православието, което да дарува Господ на Своята Църква по молитвите на св. Фотий и по вярата на нейните синове, не оставяйки празна благодатта на Светия Дух, нашия Тайноводител.

В първата епоха на този нов период, продължил от средата на 9 до средата на 15 в., Църквата защитавала истинския догмат за Светия Дух, изхождащ само от Отца, за божествените енергии и нетварната благодат, против филиоквистката, богомилската, варлаамитската и други певматологични ереси. Тя утвърдила догмата на няколко Събора, от които ще отделим два: Константинополския Събор от 879 г. , осъдил Филиокве и Константинополския събор от 1351 г., отклонил варлаамитско-томисткото учение и подтвърдил догмата за божествените енергии и нетварната благодат. Учението на Църквата било открито на света от няколко отци, сред които, наред със св. Фотий, са и св. Симеон Нови Богослов, св. Григорий Синаит, св. Григорий Палама, св. Марк Ефески и други тръби на Премъдростта, предвъзвестници на благодатта. В световната история тази епоха се характеризира с образуването на нови национални държави, които една след друга приемат християнството: България, Русия, Сърбия, Румъния и др. Църквата се открива в тази епоха като грижлива възпитателка на християнските народи, наставница на монарсите (да си спомним писмото на св. Фотий до българския княз Борис). На Запад в началото на тази епоха се появява нова Империя- на Каролингите, станали главни подръжници на филиоквистката ерес, която ще приведе Запада към отстъпничеството от 1054г. В края на тази епоха и Византия ще отстъпи от своя път; тя ще постави временното спасение на Империята над Истината и ще търси единство с еретиците, готова да отстъпи от истинския догмат за Църквата на лъжесъбора във Флоренция, което и ще доведе до гибелта на Империята и до турското господство. Тази пневматологична епоха на Църквата и света, продължила близо 600 години и завършва в средата на 15 в.

Преди да преминем към следващата епоха, в която живеем, е нужно да се опитаме да проанализираме главната ерес на пневматологичната епоха- филиоквизмът, чиято сила и възможност за по-нататъшно развитие остават толкова големи, както и преди, което е характерно за „михиите”. Към това филиоквизмът породил на Запад погрешно еклесиология, която е сложно да се анализара без „Filioque”.

Както и всички „михии”, „Filioque” се явява учение на неяснотата и смесването, при това неяснота и смесване вътре в самата Света Троица. Това е много сложно заблуждение. Ереста „Filioque”  е преди всичко:

1. Смесване на атрибутите, енергиите и общите дарове на трите Лица на Троицата с техните Ипостаси, и особено с ипостаса на Светия Дух, приемана като „Ипостасна Любов”, „Дар” и т. н.

2. От тук става смесване между временното съобщаване на Светия Дух от Сина с вечното изхождане на Светия Дух само от Отца. Слизането на Светия Дух над апостолите на Петдесетница, бидейки дар, предоставен на Църквата от цялата Света Троица – Отца и Сина и Светия Дух- се оказва, в известен смисъл отъждествено от латиняните с ипостасното изхождане на Светия Дух, превърнало се за тях в личен (personaliter) Дар, кой както сам по себе си, така и по ипостас изхожда „и от Сина”-„Filioque”.

3. Филиоквисткото учение е смесване на Ипостасите на Отца и Сина, обладаващи освен общата за трите Лица природа, още и общо за Двете особено свойство, явяващо се „principium spirationis ab utrоque” (основа за изхождането на Двете).

4. Накрая Filioque е смесване на Ипостасите на Сина и Духа, тъй като произхождайки и от Сина, Светия Дух става Негова функция, „средство на единството”- „vis unitiva Filii”

Учението за Filioque с очевидност ни разкрива, какви са същността на гибелните последствия на догматическото заблуждение за благочестието, религиозния живот и пътя на спасението за душите на западните християни. Светият Дух вече не е основа на живота, свободата и обожението, отсега Той е само средство за единение с Христос. Христос не е вече вратата, през която синовете на Църквата влизат и излизат и намират пашата на Светия Дух, съгласно думите на Господа в Евангелието от Иоан (10:9). Той става задънена улица, стена, в която се разбиват животът, свободата и индивидуалността на творението. Филиоквистката религия- това е „панхристиянизъм”. Единението с Христос, унищожението в Христа, загубата на самия себе си в Христа става висша цел за най-героичните души на Запада. Но този път не е за всички, той е участ на най-великите. Римската църква разбира това; тя става посредница и преграда между своите привърженици и Христос, всеунищожаващ огън, затова и римският патриарх става Христов наместник. Църковната йерархия се лишава от нейния тринитарен, троичен принцип, за да вземе за основа христологическото начало. Тя придобива монархически характер, правещ римския понтифик източник на цялата църковна власт, основно изражение на цялата пълнота на Църквата. С това се открива пътя за провъзгласяването в 1870 г. на догмата за папската непогрешимост, за максимата „папата е единственият епископ във всички епархии” изказан година по-рано от един френски прелат, за покланянето на Христос „под папски образ”, разпространен в наши дни сред паството на Римския патриархат. Доколкото Христос е източник на всяка власт на земята, Неговият Римски викарий нееднократно ще се опитва да обедини в своите ръце два меча-духовния и светския. С властна ръка той ще напъти своите привърженици по пътя на умереното благочестие, носещо по-скоро човешки характер, насочено към подражание на Христос и стремящо се към блажено съзерцание на Неговата Същност- божествената природа- във вечния живот. Учението за тварната благодат  може би е било вдъхновено от същото желание на Римската Църква – съвършено да отдели своите верни чеда от Христос, устремявайки се към Когото, те намират унищожение и смърт, подобно на нощни пеперуди, привлечени от пламъка на свещта и изгарящи в него. Учението за тварната благодат също се явява логическо следствие на Filioque, смесването на Ипостасите и божествените енергии. От гледна точка на томистката теология, извън божествената същност няма нищо несътворено, следователно, благодатта и даровете на Светия Дух, бидейки давани и изхождащи извън тази същност, се явяват създадени, т. е. нищо друго, освен състояния на душите, създавани от Бога, а не средство за достигане на единство с Бога и обожение на творението. Средният и наистина „еснафски” път, предназначен за паството на римския понтифик, на чиито плещи лежи цялата отговорност с  провъзгласяването на неговата непогрешимост, целия грях на Filioque, този твърде удобен и толкова безметежен път никога не е удовлетворявал великите души на Запада. Бидейки пленници на филиоквистката ерес, тези хора страстно желаят единение с Христа, в своя порив те излизат извън границите, установени от псевдо-църквата на Рим, изкачват се над нея, и тя вече не може да прибягва към тяхната помощ. Те остават лице в лице с Бога и погиват изгорени от тази среща. Бернард Клеровски търси единение с Христа в екстаза, като висша и единствена цел, заради която той е готов да разруши и унищожи всичко и най-вече себе си. Франциск Асизки иска да участва в Голготските Страсти и умира изгорен от петте рани на Разпятието. Тереза Авилска и другите изгарят от страстна любов към небесния Жених и умират обезсилени, неспособни да понесат разделението с Любимия. Такъв е мрачния и трагически път на голяма част от западните мистици, отделени от истинската Христова Църква, непознаващи нетварната Светлина от планината Тавор и обожението на Светия Дух. Тези героични и велики в техните скърби и самотност личности, често почитани от своите единомишленици като светии, се въздигат над официалното ниво на римския католицизъм и най-добре свидетелстват със своя живот за гибелните последствия на ереста Filioque, поставящи пред римската псевдо-църква два пътя: пътят на обикновената религиозност под бдителния контрол на наместника на Христос или пътят на смъртта пред лицето на Бога извън Църквата и без благодатта на Светия Дух. Има и такива, които са тръгнали по трети път: подбуждани от спасителното желание да намерят пълнота на благодатта, от която се чувствали лишени, протестантите се отделят от Рим; но остават филиоквисти, почти не намирайки благодат, още повече, те дори губят окончателно самото понятие за Църква.

Молим нашия Господ да възвърне римските патриарси и всички западни християни към изповядването на истинския догмат за Църквата, и да ги възсъедини с Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква.

Втората епоха от големия период, започнал след Тържеството на Православието е еклесиологичната епоха. Тя започва в средата на 15 в. и продължава и досега. В продължение на последните пет века Църквата защитава догмата за своята собствена природа против многочислените и необичайно различни ереси- михии, преследващи я подобно на апокалиптичния звяр, преследващ Жената с орловите крила в пустинята. Църквата засвидетелства на света истинския догмат за самата нея на няколко Събора. Ще се ограничим със споменаването на четири основни: Големия Московски събор (1667), установил различието между това, което е изменяемо и неизменяемо в Църквата; Витлеемо- Иерусалимският (1672) и Яшкият Събор, утвърдили учение за Църквата и Тайнствата; Поместният Събор от 1848 г. , открил истинското понятие за тялото на Църквата и призоваващ целия народ да пази и защитава католичността на догмата; накрая Съборът от 1872 г., осъдил филетизма (в лицето на Българската Екзархия-бел. прев.) и защитил териториалния принцип на Църквата. Ред отци възвестили и възвещават досега  истинския догмат за Църквата : да си спомним Николай Кавасила, св. Илия Минятий, Петър Могила, Паисий Величковски, преп. Серафим Саровски- новия провъзгласител на благодатта, Филарет Московски, константинополския патриарх Антим VІІ, Московския Патриарх Тихон и други държащи твърдо това, което имат, за да не вземе някой венеца им (Откр.3:11).

В историята на Църквата и света в тази епоха ние откриваме постоянната тенденция нацията и държавата да погълнат Църквата, да се смесят с нея, което особено се проявява в историята на Русия. Действително движението на старообрядците се явява смесване на Църквата с нацията; стремежа на Теофан Прокопович, вдъхновителят на синодалното управление, представляват опасност от смесване на Църквата и държавата, стремяща се да я включи в своята административна система. Въобще в тази епоха Църквата се открива в доброволно смирение пред държавите, нациите, културите, отказвайки се от всичко, за да съхрани своя нетварен венец- даровете на Светия Дух, оставяйки ги скрити за външни погледи, за да ги яви на този, който ги търси и цени повече от всичко в света. Еклесиологичната епоха продължава и досега, и ще продължава до дните на новото Тържество на Православието.

В еклесиологичните ереси могат да се различат две противоположни течения. Първото, желаейки да съхрани истината, е готово да отхвърли всяка дейност, всяка икономия на Църквата по отношение на света. Тези еклезиологични консерватори придават свещен, божествен и неизменяем характер на правилата, обрядите и веднъж установените обичаи, пребивавайки в някакъв фетишизъм, желаещи да направят от Църквата свещена и мъртва мумия, отделена от живота на света. Тази група ереси и еретически тенденции, придаващи на изменяеми неща в Църквата неизменяем характер на догмат, може да се обозначи с условния термин еклесиологично монофизитство. Друго, противоположното на първото течение, желае преди всичко усилена дейност на Църквата в света и е готово да пожертва Истината заради икономията. Тези либерали и прогресисти не искат да изостават от живота, те са загрижени за съвременния характер на жизнеността на Църквата. Те забравят, че животът на Църквата произтича от Светия Дух, и постоянно търсят жизнена храна отвън- в държавната, политическата, културната, социалната, философска или културна дейност. Тази група ереси или еретически тенденции желае да отдели църквата, наричана „видима” и земна, от „невидимата” и небесна- като че ли в Христовата Църква има нещо видимо, което в същото време да не е и невидимо, или нещо невидимо, което да не са проявява за вярващите. Тази група може да се обозначи с термина еклесиологично несторианство.

Ще направим кратък обзор на еклесиологичното монофизитство. Преди всичко това са руските старообрядци, придаващи на обряда и формите на местното благочестие неизменен характер на догмат. След това са въобще всички представители на „християнския магизъм”, желаещи да видят във формулите и свещените слова сила или божествена енергия, присъщи им по природа, независимо от действията на Светия Дух, призоваван от тези, които ги произнасят. Такива са например анти-епиклезистите, отхвърлящи призоваването на Светия Дух в тайнството Евхаристия, желаещи да подчинят Неговото слизане с изречението на служещия, произнасящ словата на Христос: „Вземете, яжте, това е Моето тяло…” „Пийте от нея всички, …” Магически тенденции могат да се открият в някои ономотеисти (имеславци) утвърждаващи енергетичния характер на самите звукове или букви, които съставят името „Иисус”. Накрая към числото на еклесиологичните монофизити можем да причислим тези, които разглеждат определена политическа форма, като осветена от Църквата, – особено монархията- като необходим, подтвърден завинаги от Църквата догматически елемент на църковния живот, без който последният се лишава от своята пълнота. Ожесточените привърженици на „стария календар” също са част от същата група на еклесиологичните монофизити.

превод от руски

„Богословские труды” бр.38, 2003г.

Близки теми:

Догматът за Църквата и еклесиологичните ереси – първа част Апостолската нетърпимост Православието и Теорията за еволюцията Некосмичното измерение на човека Болестта на религията и нейното православно лечение

Причината и времето за написването на статията са неизвестни. Може да се предположи, изхождайки от упоменатите в статията събития, а също и от съжденията в нея, намерили по-разгърнато изложение в по-късните работи на В.Н. Лоски, че предложената статия е била написана в средата на 1930 г. и се явява текст на неговото изказване на едно от многочислените събрания – диспути, организирани в това време от Свято –Фотиевското братство в Париж, на които често се обсъждали въпроси от богословски, каноничен и литургичен характер. Даденият текст, съдейки по всичко, е текстът на първата лекция на Лоски, засягащ еклесиологичната проблематика. Автографът на текста се пази в архива на Свято – Фотиевското братство в Синодалната библиотека в Москва.

Нашето първо съвещание е посветено на догматически въпрос, а именно на догмата за Църквата, подиган от днешната епоха, тъй като ние живеем в еклесиологичния период на историята.

Този основен признак на нашата епоха се проявява във всички направления, във всички сфери на съвременния живот, даже и в такива, които са твърде отдалечени от Църквата. Можем да го открием в инославна среда-в Римската Църква, стремяща се да утвърди свое еклесиологично учение с провъзгласянето на догмата за папската непогрешимост, предлагайки по този начин ново поклонение на Христос „под папски вид”; при протестантите, създаващи евхаристийни движения и плахо търсещи истинското мистическо Тяло Христово; накрая при англиканите, поставящи въпроса за съединението с истинската Църква. Еклесиологичният характер на нашата епоха се открива също и в неутрална и даже във враждебна среда. Това не е удивително, тъй като в света няма нищо, което да е неутрално по отношение на Христовата Църква, чрез Която и за Която се развива историята на света. Действително, ние сме свидетели на всеобщо движение към единство, например към единство на човешкия род, към което се стреми ІІІ Интернационал и масонските ложи, или социализмът и Лигата на Нациите. Даже в националистките стремежи се проявява желание за единство под господството на една нация: романската, наследница на древния Рим; германската, пряка родственица на войнстващите варвари; или монголската, стремяща се към възкресение на великите азиатски империи.

Това толкова желано от всички единство се явява само жалко подобие на истинското Единство – първото свойство на Църквата, която ние изповядваме като Една, Свята, Съборна и Апостолска. Извън Светостта, Съборността и апостолската традиция на Църквата всяко единство се оказва просто временно и преходно. Само Църквата явява истинско единство, надделявайки над многочислените и различни елементи на тварния свят с нетварната благодат, която ние призоваваме при приобщаването с Тялото Христово, за да приемем Светия Дух, извършващ нашето обожение. Тъй като Словото стана човек, във всичко подобен на нас, освен в греха, за да получим Светия Дух, Който ще ни направи богове, напълно подобни на Него, освен на нетварната му природа. Светът в цялото си многообразие е призван да влезе в Едната Църква, за да стане бог във всичките си проявления в Царството на бъдещия век. Оттук е и самото название на Църквата-Еклисия-събрание,  (от глагола калео-извиквам, поканвам, призовавам). Нашият Господ Иисус Христос, вечната Мъдрост на Отца, не престава да призовава в Църквата: „Който е жаден, да дойде при Мене и да пие. Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода”- т. е. благодатта на Светия Дух (Ин. 7:37-38).

Единството на благодатта в Църквата изисква съблюдаването на три условия, без които ние ставаме чужди на църковния живот и постепенно губим благодатта на Светия Дух. Това са:

1. Единство на Истината

2. Единство на Чашата

3. Единство на местната традиция

Ние се готвим да говорим за първото единство- единството на Истината, от което зависи единството на Чашата и без което местната традиция няма никаква ценност.

Всички членове на Църквата са призвани да съхраняват догматическото единство и да защитават истинното учение за Църквата от всяко заблуждение и извращение. Мнението на някои съвременни епископи, не желаещи да позволят на миряните да се занимават с църковна догматика от страх, че ще паднат в ерес, трябва да бъде отхвърлено като невярно, нямащо никакво разумно основание, опровергано от историята (епископското достойнство никога не е било гаранция да не се изпада в ерес) противоположно е и накрая на учението на Църквата, изложено в посланието на Източните Патриарси от 1848 г., съгласно което целият вярващ народ, също както и епископата, е хранител и страж на догматите на Църквата. Могат да се приведат многочислени примери на епископи-еретици и обратното, имена на някои миряни, защитници на истината. Ще споменем само три от тях: монахът св. Максим Изповедник, император Иоан Кантакузин и бл. Константин княз Острожки. Членът на Църквата, който и да е той- епископ, клирик или мирянин- не може да допуска нито сянка от погрешност, релативизъм или двуличност в областта на вярата. Ако забележи в някое ъгълче на земята две противоположни мнения, оспорващи помежду си достойнството на истински догмат на Църквата, той няма право да остава в безметежно състояние, търсейки оправдание за собственото си малодушие в „трансцендентното” или „неизразимо” свойство на Истината, или пък да прехвърля цялата отговорност за единството на истината на плещите на другите- на някакъв бъдещ църковен Събор, на епископите, или даже – страшно е да се каже- на докторите по богословие. Членът на Църквата- клирик или мирянин, никога няма да изпадне в ерес, ако изпълнява три условия:

1. Съблюдаването на местната традиция, без която получаваната благодат остава празна, а сам той ще остане болезнен член на Тялото Христово. Този въпрос, отнасящ се към благочестието ще се обсъжда на богослужебната комисия на третото съвещание.

2. Второто условие е съхраняването на пълна свобода на Църквата по отношение на политически, на етнически, обществени и културни въпроси; несъблюдаването на това условие води до схизма, т. е. до полусъществуване, подобно на сянка на Църква. Този въпрос –въпросът за единството на Чашата –ще се обсъжда от каноническата комисия на второто съвещание.

3. Третото условие за синовете на Църквата, призвани да защитават Истината, облекли се в Христа в  кръщението и получили Дара на Светия Дух в Миропомазването- това е условието за съблюдаване на чистота на сърцето, изразявайки се с думите на св. Василий Велики, т. е. съвършено безпристрастие и отказ от всяко празно любопитство; желание да се приеме истинското учение не заради собствена изгода или заради създаването с нейна помощ на някаква съвършена концепция на видимия и невидим свят, а заради единствената цел- да се служи в настоящата епоха, съобразявайки се с нуждите на днешния ден, на делото на Църквата- спасението и обожението, към което Тя не престава да призовава света, съгласувайки винаги този път към нетварната и вечна благодат с изменящите се условия на историческите епохи на тварния и временен свят. Без това условие всяко богословие има тенденцията да стане философски гносис, подтикващ своите творци към признанието, че догматите на Църквата имат относителен характер, или към заявлението, че единствено те обладават пълнотата на Откровението. В двата случая това е ерес, т. е. духовна смърт извън Църквата, от която да съхрани Господ своите верни, спазващи тези три условия, даващи ни гаранция от всяко еретическо изкушение.

Във всяка историческа епоха Църквата обладава пълнотата на догмата, който бидейки свръх-временен, е винаги актуален и неизменяем. Всички отци въ всички времена изповядват един и същ догмат в продължение на вековете. Например учението на св. Серафим Саровски за нетварния Свети Дух се среща при св. Григорий Палама, св. Симеон Нови Богослов, св. Григорий Назианзин, св. Дионисий Ареопагит. Същият догмат, същият опит, същото основание –Преображението на Господ Иисус Христос на планината Тавор; същата цел- да се покаже на света пътя на обожението от Светия Дух; но средствата са винаги различни, съобразно с епохата и потребностите на света. Действително св. Дионисий Ареопагит, учещ за божествените енергии, е предавал мистическия опит на апостолите. Свт. Григорий Назианзин, говорейки за Сина и Светия Дух като за два Лъча, изхождащи от Отца – Източникът на всяка светлина и божественост, отхвърлил тъмата на антитринитарната ерес и предложил на християните съзерцание на Света Троица-единственият източник и опора на всяко спасение и обожение. Св. Симеон Нови Богослов, настоявайки за необходимостта от съзерцание с телесните очи на Светлината на Светия Дух, показал на монасите венеца на техния път, а на всички вярващи– реалността на благодатта. Св. Григорий Палама, проповядвайки истинското учение за Светия Дух и за нетварната благодат, одържал победа над западната ерес, искаща да лиши хората от обещаното обожение. Преп. Серафим в миналия век (19 в.) явявайки на всички своята плът, озарена и преобразена от божествената Светлина, ни учи, че единствената цел на християнина във всички времена е да придобие даровете на Светия Дух. С този пример виждаме, че догматът остава винаги същият в своето съвършенство и пълнота, различни са потребностите, които всеки път предизвикват неговата проява, съобразно различните нужди на изменчивите исторически епохи.

Ние видяхме, че Църквата винаги обладава пълнотата на Истината. Ние знаем също, че светът не е способен да възприеме тази истина. Неговият στερησις – лишение, оскъдност се проявяват ежеминутно, като зейваща пустота, която Църквата не престава да изпълва със своите богатства. Както грехът на Адам, разкриващ голотата на човека, е бил унищожен от Синът Божий – Новият Адам, облякъл се в човешката природа, така и смъртта на Христа, разпънат от хората, след Неговото възкресение и възнесение към Отца, е имала за последствие слизането на Светия Дух и основаването на Църквата. Както отстъпничеството на Израиля, пожелал да възстанови земното царство, открило за всички народи дверите на Небесния Иерусалим, така и на всяко заблуждение на този свят Църквата отговаря с ново проявление на благодатта, а на всяка ерес-с ново утвърждение на истинския догмат, излагайки го с устата на вярващите, които са като книжник, който се е учил за царството небесно, прилича на стопанин, който изнася из своята съкровищница ново и старо, съгласно Евангелските слова (Мт. 13:52). По този начин Църквата може да се възприеме като педагог на света, негова наставница, непрестанно запълваща пустотата на незнанието му, отвръщайки на неговите непрекъснати въпроси с логически разкрития на догмата. Обучението на света от Църквата се провежда по план, определен от Символа на вярата, и се осъществява от Светия Дух- „Мистагогът”- Тайноводителят на Църквата. Това изложение на божественото учение е Символът на вярата.

Но светът е непослушен ученик. Той се проявява по-скоро като спорещ и враг. Историята му не е само школа, но и поле на ожесточено сражение. Човешката воля постоянно се колебае между желанието да изпълни волята Божия – спасението и обожението на всичко тварно, осъществявано в Църквата, и желанието да се върви по свой собствен път, да станеш бог за самия себе си, изпълнявайки волята на първия паднал Ангел, врагът на хората и Бога, непрестанно борещ се против Христовата Църква, замислящ заговори, повдигащ метежи против Църквата, за да отвърне света от благодатния път. Но ако тази подхваната от врага на спасението война се осъществява основно против Тялото Христово, то ересите, вдъхновени от него (дяволът-бел. прев.) са в частност въстание против Христовия Разум, присъщ на синовете на Църквата. Оръжията на Църквата против врага в това сражение за спасението на света се наричат „символи”, т. е. проявления на божествените нетварни енергии чрез тварни средства. В частност, догматът, явяващ се оръжие против ереста е проявление на божествената Истина чрез средствата на човешкия разум. Напротив, ереста е опит с помощта на дявола да се придаде божествена форма на човешката измислица. Догматите съхраняват мистическата дълбина на безконечната истина във вид на проста и ясна, очевидна за разума форма. Ересите, под „мистическа”, неясна, смътна и мъглива форма само скриват своето бедно и крайно учение. Войната на Църквата против ересите ще продължи толкова, колкото ще продължи историята на света. На безформените и хаотични въстания на света, проявяващи се в ересите, Църквата винаги ще отвръща с изповядване на своите определени и не приемащи никаква сянка на погрешност догмати, правейки Разума Христов победител, преследвайки врага с логическото разкритие на своето учение, въздигайки против него нови кули и бастиони, противопоставяйки се на неговите безпорядъчни нападки с подредена бран, следвайки определен план, божествена стратегия, очертана в Символа на вярата.

И така, за да открием нашето място в стана на Църквата, за да сме истински войни от нейната армия е необходимо още един път да изучим това божествено определение, придаващо порядък и стабилност на историята на света- метежният ученик на Църквата. Нашето братство много пъти е имало възможността да се увери, че развитието на догмата, или по-точно, последователната защита на истината на Църквата в продължение на вековете, съответства на порядъка от членовете в Символа на вярата. Може да се каже, че църковната история, както и Символът на вярата, се разделят на три големи периода. В течение на първия период били провъзгласени основно догматите, отнасящи се към въплъщението на Сина  Божий; този период съответства на първите седем члена от Символа, а в исторически порядък, това е епохата, продължила до 843г.– Тържеството на Православието. Вторият период, започващ след тази дата с великия Фотий, нашият свят покровител, съответстващ на други два члена от Символа на вярата (8 и 9), провъзгласяващи догмати, отнасящи се към тайнствената Петдесятница на Светия Дух. Този период още не е приключил. Той ще свърши с новото Тържество на Православието, след което ще остане само да се подготвим за последното сътресение на света, да изповядаме едно кръщение за опрощаване на греховете, чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век; съгласно трите последни членове на символа.

(следва)

превод от руски

Близки теми:

Догматът за Църквата и еклесиологичните ереси – втора част За Църквата Богословието като наука и като дар Християнската философия на културата Болестта на религията и нейното православно лечение (продължение)