„Добронравна жена придобива слава за мъжа, а жена, която мрази правда, е връх на безчестие“ (Притч. 11:16)

За възпитанието на девойката в истински християнски дух

Нищо не извисява жената толкова, колкото благочестието. Външната хубост старее и избледнява, а страхът Божий облича жената в неувяхваща красота. Благочестивата жена е трудолюбива, скромна, покорна, кротка, състрадателна, отнася се с уважение към всички, тя е примерна майка, добра стопанка и вярна спътница на мъжа си. Какво друго би могло да се иска от жената? Благочестието е полезно за всичко, понеже съдържа обещание за сегашния и за бъдещия живот (1 Тим. 4:8).

Обаче съвременните цивилизатори смятат за нужно да посветят и нея в тайните на науките. Разбира се, това е не малка чест, но такава ли е и ползата? Семейният живот - ето кръга на нейната дейност! А междувременно за науките е необходим обществен живот и граждански отношения. Как да се съчетаят тези две противоположности в едно лице? “Колкото повече жената започне да блести на мъжкото поприще, казва един мислител, като забравя отредения ѝ кръг от дейности, толкова повече ще се обезобрази физически и морално и ще изгуби природната си привлекателност”. Престолът на женските добродетели винаги и навсякъде е бил издиган под домашната стряха. Може би добронамерената, но съвсем неблагоразумна, ревност във вихъра на въодушевлението е престъпила границите на присъщото на девойките възпитание! Тя е привнесла такива неща, които решително откъсват девойката от нейния природен кръг и я предразполагат към самовластие, нега (пълно телесно доволство), безделие, разсеяност, лекомислие и неразделната с това разточителност. Затова на новото житейско поприще по-сурово и трудно, отколкото го е рисувало въображението им, девойките са малко способни за домашни занятия и семейни радости: те и сами се отегчават от своето положение, и за другите са в тежест. Ето защо съпружеският живот от време на време губи стойността си: младият човек поради много съображения смята за по-изгодно да остане неженен, отколкото да поема брачни задължения. И какви са последиците от това? Позор и безславие за обществото! И наистина, колко не състояли се бракове има, колко се разтрогват, колко девойки загиват, колко хора се осакатяват от безгрижен и разгулен живот, колко нараства броят на сираците, изоставени от майките си, и колко биват убивани още в зародиш! Такъв повсеместен прилив на злото неволно ме наведе на мисъл, която може би превишава силите ми да опиша опита на  възпитание на девойките в истински християнски дух и да го посветя на братята в Христа. Утешавам се с надеждата, че този мой скромен труд ще се оценява не по неговите достойнства, а по целта и причините за написването му.

Духът на съвременното възпитание на девойките и неговите последици

От съвременното възпитание на девойките може да се направи изводът, че те принадлежат не на семейния кръг, а на света, защото е възприето като правило те да бъдат обучавани на изкуството да се харесват; от тях се иска да не бъдат свенливи, а свободни, ловки, находчиви, остроумни, да знаят езици, литература, музика, песни и танци и да умеят, както се казва, винаги и навсякъде да се държат според добрия тон. Възпитателите ги оставят в безгрижна нега, сякаш наистина им е отредено да не познават труда и заниманията, присъщи на техния пол; не смятат за нужно да ги въвеждат в духа на християнството и да ги подчиняват на неговите високи правила. Те изучават Закон Божий и другите духовни и нравствени предмети повърхностно и само дотолкова, доколкото това се налага от светските изисквания, без да ги постигат със собствен опит: например, когато Църквата заповядва пост, те си позволяват всичко; когато призовава на молитва, те или се отдават на сън, или се занимават с ненужни неща, или посещават неподходящи места. Но за какво може да е способна със светската си ученост и обичайните си привички девойка, която при възпитанието си не е получила нито религиозен настрой, нито навик за труд? Когато стане съпруга, тя ще бъде бреме за мъжа си: вместо да се занимава с домакинството и всичко да следи сама, ще разчита на чужди ръце и очи и в собствения си дом ще бъде като чужда. Тя ще търси развлечения, ще се стреми към обществото, ще блести с дрехи и красота, ще следи модата и в нищо няма да изостава от нея, без да се съобразява нито със средствата, с които разполага, нито с положението на мъжа си. Дали дълговете му растат или домакинството се разпада, това не я засяга: нека всичко пропада, стига само да се изпълняват нейните прищевки. Напразно е да се опитате да я вразумите или да я ограничите в пределите на подобаващия ред и умереност: тя по-скоро ще се реши на някаква крайност, отколкото да се откаже от своите нужди в полза на семейството или съпруга си. Наистина, колко често един дребен каприз на жената, неизпълнен от мъжа, става причина за техния разрив! Погледнете обаче жената от низшите народни слоеве; това е чисто и всеотдайно същество: освен възпитанието на децата, върху нейните рамене лежат почти всички задължения на домашния бит, дори в много неща тя отменя мъжа си, така че той носи несравнимо по-малко тежест от нея. Докато всички още спят дълбок сън, тя вече е заета с работата си и при това не смее да разполага със своята собственост, със своите изделия; често пъти вместо благодарност и добра дума чува ругатни и укори, а понякога бива бита; и всичко това понася толкова благодушно, че никой не забелязва нейните душевни скърби – всички я виждат повече бодра и весела. Откъде е тази твърдост в обикновената жена? От това, че тя е възпитана по-близо до природата и в духа на светата вяра, не е разслабена с нега и предварително е подготвена за всички обстоятелства на семейния живот. Наистина, наблюдава се рязка противоположност между жената от висшите кръгове и жената от народа. Например, когато се разболее, едната е обградена с безчислени удобства и услуги; ако това става през зимата, тя стои в топли стаи, лежи на меко легло, под много одеяла и пред нея са поставени различни лекарства; ако е болна през лятото, пренасят я в други, по-прохладни стаи, или пък дори я местят на друго, повече или по-малко отдалечено място и я окръжават с всякакви – не само с естествени, но и с изкуствено създадени условия за оздравяване, но въпреки всички възможни облекчения тя продължава да страда и едва е в състояние да понася пристъпите на болестта. Другата има само една стая, понякога мръсна и задушна, за постеля ѝ служи голият одър или нар, а за одеяло – горната дреха; тя няма нито лекар, нито прислуга, която да ѝ приготвя храна и да се грижи за нея, и при все това понася болестта си много по-леко от първата, която разполага с всички удобства и способи за лечение. Тяхната липса се компенсира от самата природа, която неусетно доставя на болната целителна помощ. Често пъти причина за жестоките болести на богатата жена са оскърбеното самолюбие или извънредната раздразнителност. Бедната, напротив, твърдо понася всички скърби и озлобление единствено защото се въодушевява от вярата и обуздава своето самолюбие. При това колко такива патологични явления има при първата, които дори лекарското изкуство не може да обясни! И така, изисканото и угодливо възпитание изважда жената от нормалното състояние, развива в нея зачатъците на физическо разрушение, прави я раздразнителна, своенравна, надменна и капризна, докато богатото разнообразие от възпитателни средства би трябвало да противодейства на развращаването на човешката природа – да усъвършенства, по възможност, нейните недостатъци, да отсича лошите навици и склонности, да смекчава суровостта, да укротява страстите, да облагородява нравите и чувствата, да пробужда и разкрива силите на духа дотолкова, доколкото е необходимо за християнската дейност. И естествено е, че с каквито странности девойката израсне в семейството, с такива ще встъпи и в обществото. Там тя ще се отнася с неуважение към висшите, с равните ще бъде горделива, за низшите – недостъпна, и с това ще настрои всички против себе си, а мъжа си ще постави в най-неприятно положение. Затова брачните съюзи, особено в днешно време, са изгубили много от ценността си; често младите хора по външните условия на своя живот биха могли да встъпят в брак, но се опасяват да се обвържат с тежките му изисквания и заради жена с превратно възпитание да си навредят в очите на обществото. И ако някой се реши да се обвърже с брачни връзки, то е само защото разчита на богата зестра! Значи и в света не ценят особено много възпитанието на девойките, те вървят като приложение! Девойка с подобно възпитание не обещава нищо по-радостно, когато след време стане майка. Ако тя не е свикнала да ограничава дейността си със семейния кръг, ще има ли търпение постоянно да бъде с децата си? Не, тя ще сметне за необходимо да ги повери в чужди ръце. И колкото повече са тези ръце, толкова повече неудачи ще има, защото тези нещастни деца могат да видят или да чуят от възпитателите си какво ли не! Пък и самата тя, без да е проникната с християнски дух, винаги кръжаща във вихъра на суетата, какво полезно може да им даде? Само ще им разкрие своите склонности, ще посее в тях своето лекомислие, ще ги предразположи към своите прищевки и просто ще им предаде в наследство не злато, сребро и драгоценни камъни, а дървета, сено и слама! Тогава чудно ли е, че юношите, възпитани под влиянието на такива майки, се отдават на крайностите на буйното своеволие, че цветущото състояние се поглъща от прекомерен разкош и разточителство, че брачните съюзи се разкъсват от вероломство и ревност, че раздорите и несъгласията убиват семейния живот? Това са неизбежните последици от небрежното възпитание, това са греховете, викащи против онези жени, които, без да имат понятие за своето предназначение и лекомислено прекарали детството и младостта си в празни разсеяни занимания, встъпват във важните отношения на съпружеския живот, стават майки без необходимото женско образование и дори с покварени ум и сърце. Но дайте им възпитание в наистина християнски дух – възпитание, съобразено с тяхното предназначение и домашен бит, пригответе от тях знаещи домакини, достойни съпруги и благоразумни майки – и вие ще видите каква промяна във всичко ще последва: семейният живот ще потече като чист поток, без сривове и стълкновения, разходите ще се съкратят, прищевките и капризите от всякакъв род ще отстъпят място на съществените потребности, във всичко ще има изобилие, децата ще се съревновават с майките си в честта и добродетелите така, както сега спорят с тях за тоалетите, модата и изкуството да се харесват; от едната и от другата страна ще се разкрият високи характери и членовете на семейството, съгласни помежду си в жизнените цели, ще се слеят в едно прекрасно цяло. Така благотворно би могло да бъде християнското възпитание на девойките!

източник: Зографски манастир

Близки теми:

Православното възпитание на децата в съвременния свят Родители и деца: сблъсък или среща – Азбука на възпитанието Бог е истината, братя! Благословени възпитаващите в благочестие Петдесетница

Нашият Господ Иисус Христос, за да покаже, че почитта към родителите е извънредно необходима добродетел за нас, удостоил Своята Майка с внимание и грижа. Когато бил прикован на дървото и вече висял на Честния Кръст, Иисус препоръчал Светата Дева на близкия Си ученик и го назначил за близък попечител на Нейната старост – тогава Той казал: „Жено, ето синът ти!“ (Йоан 19:26); като се обърнал към ученика, рекъл: „Ето Майка ти! И от оня час ученикът я прибра при себе си“ (Йоан 19:27).

Бог, като внушил твърде красиво привързаност към родителите от страна на децата и като им наложил законното и необходимо подчинение – в същото време узаконил и това – какви трябва да бъдат отношенията на родителите към родените от тях, ако не отричат това, което е угодно на Бога. Така премъдрият Павел, като внушил кратко и вразумително на децата, че те са длъжни да се покоряват на бащите си – казал и за бащите следното: „И вие, бащите, не дразнете децата си, а ги възпитавайте в учение и наставление Господне“ (Еф. 6:4).

Това значи: като станете за тях преподаватели на най-превъзходното учение, направлявайте ги в законен и богоугоден живот! Законът повече от всичко и твърде правилно изисква от бащите да се грижат за честността на децата си, той повелява: „Не допущай дъщеря ти да се осквернява с блудство, за да не изпадне земята в блудство и да не се изпълни земята с разврат“ (Лев. 19:29). Създателят, преди всичко друго и като начало на свят живот, изисква от нас телесна непорочност, понеже телесната чистота, чужда на всяко петно, позор и безчестие, служи като встъпление на духовната светлост. На бащите е прилично да ръководят децата си в най-добро – ако пък педагози бъдат небрежни и лекомислени, и особено да бъдат изобличени в това, че са станали за децата си водители и наставници в срамни деяния, тогава ще бъдат подложени на крайно наказание! Длъжни са и децата да почитат родителите си и да не нарушават Божията заповед за тях! Блаженият Павел ги съветва: „Деца, бъдете във всичко послушни на родителите си, защото това е благоугодно Господу!“ (Кол. 3:20).

След любов и почит към Бога, ние дължим любов и почит към бащите и майките ни, чрез което по Божия воля ние сме приведени към живот и които някак заемат второ място след Твореца в нашето съществуване. Всеки грях спрямо тях се наказва най-строго, писано е – „Който удари баща си или майка си, да бъде предаден на смърт. Който злослови баща си или майка си, да бъде предаден на смърт“ (Изх. 21:15 и 17).

Източник: из книгата „Духовни бисери“, изд. „Православен кошер“

Близки теми:

Да освещаваме своя живот Храним децата си, не с нежност и любов, а със скръб и кавги Най-добрият амвон е нашият живот Боже мой, Ти си една прегръдка! Дай на детето топлина!

Когато родителите не полагат грижи за детето, Бог ще отвори и други „извори”. Бог със Своята любов ще „посее” в нашия път много бащи и много майки, не само нашите биологични родители. Христос казва на учениците Си: „Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас”. Четеш тези думи и „се изстрелваш”, докато преди си се влякъл по земята. Сега се изстрелваш нагоре. Христос го казва и за Неговото присъствие, но и защото не оставя човека сам. Бог ни казва нещо, но ние не го чуваме – не си сам! Оттук, аз като извор-родител може да пресъхна, да съм в духовна пустиня. Сигурно е, че Божията любов ще създаде бащински и майчински извори за децата ми. Това е сигурно. Затова няма от какво да се страхуваме.

Разбира се, имаме празноти, но Бог винаги покрива борбата ни, празнотите ни, слабите места  на нашата борба. Така в борбата на бащинството и майчинството никога няма да сме сами. Божията благодат крепи човека и го утешава.

Детето прави някакъв погрешен избор и ние казваме – провалихме се! и се разочароваме. Това е грешка, защото изолираме един конкретен избор, един конкретен аспект, един конкретен момент от живота на детето.

Нашите баби и дядовци не могат да си представят колко много ни повлияха. Навярно са смятали, че са се провалили. Много пъти баба ми ми казваше – аз съм неука, детенцето ми! И как да знае, че години по-късно ще ни повлияе толкова много.

Веднъж отидох при нея. Бях завършил университета, богословие и т.н. Вижте каква огромна разлика между едното и другото богословие. Между това, което четеш и това, което живееш. Отидох и й казах:

-  Помниш ли, когато ми каза, че Ангелите пеят постоянно на Бога ?

-  Да – каза тя.

-  Трисвятата песен и т.н.

-  Да.

-  Добре, толкова векове, не им ли омръзва? Защо не казват и нещо друго?

Правих се на умен. Тя ми каза:

-  Бре детето ми, чуй ме! Аз съм неука, вие сте чели. Но мисля, че всеки път, когато Ангелите виждат Бога, виждат нещо ново в Бога, защото Бог е безкраен и необятен, и за това ново нещо, което виждат в Бога, Го възпяват!

Къде да отида да се скрия?

Веднъж, тъй като я чувах да казва Господи Иисусе Христе, помилуй ме, Господи Иисусе Христе, помилуй ме, Господи Иисусе Христе, помилуй ме!, й казах:

-  Бабо, знаеш ли какво е молитвата на ума?

-  А, детенцето ми, аз съм неука, не ме обърквай с такива неща!

А по цял ден се молеше с тази молитва.

И така, тези хора никога не повярваха, че ще поставят печат върху нас. Стоеше в нейния ъгъл и никого не безпокоеше. Прости движения, където мнозина мислеха, че са се провалили, защото били неуки, защото не повлияли на децата си. Въпреки това те поставиха неизличим печат върху нас. Естествено баба ми ходеше на църква – винаги сядаше до Плащаницата в един ъгъл. Казах й:

-  За какво седиш постоянно там, вратата се отваря и затваря, ще настинеш, върви седни на някое друго място да виждаш и по-добре!

-  Детето ми, в църква не идваме да гледаме, в църква не е нужно нито да видиш, нито да чуеш, а в църква идваш, за да почувстваш. И седя до Плащаницата, защото трябва всекидневно да мислим, че ще си тръгнем от този свят – ми отговори тя.

Смяташе, че е неука, че нищо не е направила, но ни „беляза” с нейното присъствие.

Дори като бащи и майки да имаме неуспехи – и те са добри, и те са нужни. Ако правя грешка от любов, само любовта ще я поправи и изцели. Правим много грешки. Кой върви напред и не се препъва? Ако аз седна тук, няма да падна. Онзи, който ходи, ще се спъне, ще се подхлъзне и ще падне. Онзи, който обича, върви по определен път. И грешки ще прави, и падения ще има. Въпросът е, че върви напред, докато аз съм неподвижен и нищо не правя. Нека не се боим от неуспехите. Определени пъти те са много благословени. Защо? – защото ни приземяват. Вижте, Бог е добър пилот, ще ни „издигне” в даден момент. Е, понеже си там горе и гледаш на всичко от високо, умът леко се надува и Бог ще направи и някое приземяване. И ако умът се е надул много, ще направи и някое екстремно приземяване. Нужно е и приземяване. Защото при приземяването самолетът се зарежда с гориво. Благословени са и неуспехите, нещо искат да ни покажат. Ще вземем нещо от неуспеха ни и ще продължим напред. Ти обичай детето и не се страхувай от нищо. Детето ще моли да направиш грешки от любов, за да вижда в тях любовта ти. Затова нямаме от какво да страхуваме. Обичаме и вървим напред.

***

Нашият крах навярно се намира в това, че сме загубили нашата простота. Нашата непосредственост, която имахме с децата. Смятаме, че знаем всичко, и се опитваме да го играем модерни и казваме: аз със дъщеря ми, със сина ми сме приятели! Добро е, но детето има приятели, а майка и баща иска. И баща и майка означава и нежност, и строгост. Винаги с разсъдливост и винаги с любов. Когато бащата (и майката) стане приятел на детето, тогава децата са сираци. Хубаво е мястото на приятеля, можеш да се поставяш на  това място, но да не загубиш твоето място.

Трябва да видим в даден момент светците в тяхната юношеска възраст, това е една много хубава тема. И така, св. Василий Велики бил дете, ентусиазирал се, защото имал много харизми и таланти, справял се добре с риториката, бил 16-17 годишен и си казал защо не стана адвокат? Отишъл при майка си и казал:

-  Майко, ще стане адвокат!

-  Бре, детенцето ми, каквото Бог иска! – нежност.

В даден момент минала сестра му света Макрина.

-  Добър ден, Макрина!

Не последвал никакъв отговор.

- Добър ден! – повторил той.

Никакъв отговор. Нещо й има – си казал. Отишъл и я попитал:

-  Защо не ми говориш?

-  Защото не говоря на непознати!

-  Аз непознат, Макрина? Аз, твоят брат, дето ме обичаше и ми даваше съвети?

-  Непознат си, не те познавам, чужд си, защото, слушай, ще ти кажа нещо: моят брат искаше да стане свещеник и да служи на жертвеника на истината на св. Трапеза, а не да стане измамник и лъжец. Не да взема пари, за да лъже, служейки на жертвеника на лъжата. Затова, господине, не ви познавам!

Макрина постъпила с майчинско чувство, от любов направила това. И хоп, Св. Василий се осъзнал и от една Макрина спечелихме един св. Василий Велики. Представяте ли си?

Вижте майка на св. Константин Хидрейски. Когато приел да стане мюсюлманин и с флота отишъл в Хидра, той се гордеел, отишъл и почукал на вратата на майка си. Нима майчинското сърце не трепнало и не поискала да се втурне да прегърне детето си? Тя отворила прозорец след дълго настояване и казала:

-  Ела, майко, хайде! – той очаквал тя да се гордее с него.

Тя казала:

-  Кой сте, детето ми?

-  Синът ти!

-  Синът ми, детенцето ми, е християнин и грък, и от това, което научих, умря.

Оттук, той си казал, ще намеря утеха при кръстницата ми! Не може да не ме обича! Втурнал се към къщата на кръстницата си. Похлопал, но никакъв отговор, похлопал отново, отворило се едно прозорче:

-  Моля?

-  Аз съм.

-  Кой си ти?

-  Кръщелникът ти!

-  Не те познавам, детето ми! Аз кръстих едно дете, Константин, но от това, което научих, този християнин умря. Теб не те познавам. Моля ви, не ме безпокойте!

И това е майчинство. С любов, със смирение, с разсъдителност, с молитва да предизвикаш няколко сеизмични трусове. А ние много пъти не го правим – защото си мислим, че трябва да сме приятели с децата ни. Не казвам нито да се караме, знаете, всичко това, което се случва определени пъти (караниците), в крайна сметка не принася никаква полза. Един егоизъм воюва с друг егоизъм. Не, няма резултат. Любовта означава да кажеш истината на другия както трябва, в момента, в който трябва. Тези неща липсват при нас и навярно в това е и нашият крах.

Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Телевизията и детето Православното възпитание на децата в съвременния свят Майка ми е вярваща, баща ми – не Възпитание на детето в страх Божий и благонравие Каквото посеем, това и ще пожънем

Ако детето не се научи, че любовта е служение, то пропуска най-главното в християнството

Значи, ако детето не се научи на любов като на служение, то, първо на първо пропуска най-главното в християнството, защото знаем, че Христос казва: „Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина“ (Мат.20: 28). И ние, всеки един от нас, вървим по Христовия път.

Второ, то се обрича на невъзможност да придобие блаженство. Затова всяко дете е длъжно да се труди, духовно, душевно и телесно. Да разбере, че щом мама е уморена и си е полегнала, не трябва да се вика. Никой не е длъжен да изпълнява всичките му капризи. В никакъв случай не трябва да проявява нахалство. Според мен три са нещата, за които детето трябва да бъде наказвано – за нахалство, съзнателна лъжа и за злорадство. Изобщо не е необходимо то да бъде наказвано за счупени чаши и чинии. Всички грехове, които са почнали да прорастват, трябва да бъдат изтръгвани така, както се изтръгват плевели. Ако то не се научи да служи, да се самоограничава, да се смирява заради другия човек, то впоследствие ще му бъде много трудно в живота. Ще му бъде трудно да създаде семейство, защото е по-лесно да се научиш на смирение в многодетно семейство, пък и дори да са поне три деца. Когато не е сам, а има и друг, за който ще му кажат: „Пази тишина, не го буди. Потърпи, раздели с него“. Това са все практически уроци по християнско поведение в света.

Все пак искам да направя една малка забележка – когато се появи следващото дете, предното, по-голямото обикновено бива ограничавано, но ще трябва да го приласкавате, да му обръщате повече внимание. Да го вземате на коленете си, нищо, че вече е проходило. То ще слага на себе си памперсите на малкото, ще се увива в пелени, ще смуче биберона, ще капризничи. Всичко ще прави, само и само да му се обърне внимание. Безполезно е да го наказвате, по-добре го вземете на колене, прегърнете го и го целунете, и всички проблеми ще се решат. Защото то иска да разбере, дали още е обичано както преди.

Задължително, на децата трябва да се възлагат някои задачи, свързани с домашния бит – да си оправят леглата, бюрото с учебници и други училищни пособия, да си поставят обувките на мястото им. Например, ние бяхме три деца – кака ми, по-малкия ми брат и аз. Когато бяхме малки, майка ни разпределяше между нас някои задължения – аз слагах покривката на масата, метях под нея, премитах и коридора, ходех за хляб. Сестра ми миеше посудата, ходеше до пекарната и до млекарницата. И ето, ако чиниите бяха мръсни, си бях спокоен, но ако под масата не беше изметено, чувствах се гузен. Разбирате ли – така се чувствах аз, тази отговорност бе залегнала дълбоко в мен, и до ден днешен съм благодарен на мама за това. Проблемът не се решава с това, да кажеш на детето – защо не ми помагаш, как не те е срам, иди и прибери. Това няма да сработи. Трябва да му поставите конкретни задачи, които настойчиво да изисквате да изпълни, дотогава, докогато не се научи да отговаря за тях. На първо място, това е служение – то разбира, че има общ товар, част от който носи то. Например – бащата се прибира от работа уморен, мама също е уморена, значи, аз трябва да помогна. Важно е какво конкретно ще направи. Ако му заръчате да изхвърля боклука, след може би пет години напомняния, сам ще се сеща, всеки път минавайки край кошчето, да го изхвърля и това ще се превърне в навик. Няма значение дали ще стане след време командир на рота, настоятел на храм, или каквото и да е друго, той ще е привикнал на отговорност. Нещо като позицията на вратаря – може полузащитникът или защитникът да пропусне топката, но ако той я пропусне, голът е сигурен. И трябва да направи всичко онова, че да не се случи. Без да чакам някой друг да го организира.

Показах ви пример от моето детство, който и досега прилагам спрямо моите деца – точно разпределение на задълженията. Защото това е един вид служение, това формира човека и го приближава към блаженото състояние, което се основава на Христовите думи. За вас ще бъде облекчение в домашния бит, а иначе, ако правите всичко сами, възпитавате егоист и това е съвършено неправилно. А така ще му помогнете и за бъдещия му живот, когато започне работа.

Ето как ми бе полезно и на мене това възпитание в отговорност – бях започнал да служа в един московски храм, когато настоятелят си бе заминал. Бях наскоро ръкоположен, имаше втори свещеник, по-стар, духовно опитен, прекрасен пастир, човек с широко образование и ерудиция, но когато настоятелят напусна, на мен предаде всички особености относно богослуженията. Казах му: „Отче, защо на мен казвате всичко това?“ „Защото другия отец ще забрави, а ти ще помниш“. И тук ми помогна онзи навик от детството, придобит от домашните ми задължения, всичко си напомнях, макар че, авторитетът на другия свещеник бе по-голям. Всеки си знаеше своите задължения и мястото си. Но, както казах, организационните навици трябва да се придобиват още от детство.

Погазването на бащинския принцип

Ето един много важен извод, който си направих. Днес има огромен брой семейства, където децата в края на пубертета започват напълно да пренебрегват родителския авторитет. На 18 или 19 години мама престава да бъде слушана, отнасят се към нея грубо и нахално, или просто не й обръщат внимание. Може да се стори смешно, но детето не слуша какво му говори баща му, не се съгласява с него, а в същото време е готово да приеме мнението на някой страничен човек. За съжаление, тук авторитетът на майката и бащата е напълно разрушен, а междувременно повече е станал важен авторитетът на Петя от улицата. Това не е ли катастрофа? Виждаме една напълно разрушена система на взаимоотношения, и това е станало правило.

Защо се случва това? Началото се корени още от революцията в 1917 г., когато е било обявено, че всичко онова, което са правили нашите предци е било позорно, неправилно или престъпно. Всяко едно литературно произведение се разглеждаше от позицията на класовата борба (когато Пушкин написал стихотворението „Настъпи Октомври“, то уж бил предвидил Октомврийската революция!). Това става, когато се погази бащинският принцип. А той стои в основата на взаимоотношенията между родителя и детето, както и на нашата вяра. Когато апостолите питат Христос – научи ни как да се молим, това не е просто само въпрос, но човек пита Господа – Господи, кой си Ти за мен? Ти мой Съдия ли си, мой Създател? Ти наказваш ли ме, когато греша, и награждаваш ли ме, когато постъпвам правилно, или, за Теб е все едно? Може би Ти само си сътворил един гениален часовников механизъм, както са казвали някои френски просветители, и само гледаш как ни смазват тези зъбни колела? Може би, Ти е все едно, може би Си равнодушен?

Не, Господ ни казва: „Обръщайте се към Мене като към Баща“. Трагедията на нашето време е в това, че разговорът за християнството в предидущото десетилетие трябваше най-добре да започне с притчата за блудния син. А сега, като вляза в някой клас, научавам, че почти всички там не знаят какво е да живееш с нормален баща. И тук трябва да се посочи горният пример, който Бог е дал, че Той чака покаянието на всеки един човек, и е готов да го приеме по всяко време – това трябва да се разяснява така, че да стане вътрешен пример за всеки. Разбирате ли, трагедията е в това, че преди не е било така. Нужно е друго начало на разговора за християнството.

Да не забравяме, че нормалните отношения между бащи и синове са били разрушени още от времето, когато са загинали огромен брой бащи – в Гражданската война, по време на репресиите, през Втората световна война. И много от ония, които не са загинали, милиони хора, са лежали по затвори и лагери, трябва да помним това. Цял един храм на новомъчениците за вярата. Детето е било на три години, когато бащата е бил хвърлен да лежи в затвора за 18 години, а когато е излязъл, синът е вече на 21. Бащата не е виновен, но детето се е отчуждило, нали? И порасналото дете търпи преследване заради бащата, отказват да го вземат на работа и животът му е провален. Това е ставало навсякъде в страната. Ето, моите родители са загубили своите в 1942 г. и те не са успели да запазят семейството си, защото са нямали поведенчески пример.

Когато децата ми бяха малки, ми беше лесно да вземам примери, как са постъпвали моите родители, когато те живееха съвместно. Но по-късно, когато се разделиха, не беше вече така, защото баща ми напусна майка ми. Той не е вече между нас, почина, и разбира се, нямам право да го осъждам, за каквото и да е.

Детето трябва да знае, че е уважавано. Начало на неуважението е осъждането на родителите

Има нещо, което трябва да се забрани на детето – да осъжда родителите си, защото това е начало на неуважението. Т.е. таткото може и да сгреши, но това не трябва да се обсъжда. Но е много важно родителят да може да иска прошка от детето си. Ако аз настоявам за нещо, което ни ми е присъщо да правя, само и само да се изпълни волята ми, детето скоро ще разбере, че нещо не е наред и ще го подложи на съмнение. Например, ако не съм в настроение и се разкрещя на детето, накажа го само защото съм бил раздразнен, то от това наказание няма да има полза – то ще разбере, че греша и ефектът ще е нулев. И освен това, такова наказание няма да способства за възпитанието на детето. Когато му се извиня и му кажа, че над нас има закон Божи, на когото всички сме подвластни, то ще разбере. Извинявайки му се, детето ще знае, че го уважават и ще бъде много по-спокойно. Това е важен момент за детското щастие. Трябва да му показваме, че го уважаваме и когато е на 3 години, и на 7, и на 12 и на 18. Каквито и да е неприятни моменти да имаме с него, когато е в пубертета – а те са неминуеми, то трябва да разбира, че за нас неговото мнение е важно.

Сигурно и вие си спомняте как сте искали да бъдете чути. И не само вкъщи, но и в училище. Ето, учителят ти по литература те е изслушал. Тогава вътрешният ти свят възраства от това, чувстваш, че мнението ти значи нещо, започваш да бъдеш по-отговорен. Разбира се, има и един разрив, който почва обичайно в пубертета. Днес той е като ураган. Наскоро дойде едно момче на първа изповед с майка си. И започна: „В преходен период съм, затова с това и с онова не се справям, затова се държа грубо и т.н.“. С една дума, в пубертета съм и затова ми е позволено. Не си спомням подробности, но в такъв смисъл ми го каза. Поговорихме си после за това и му обясних, че това не е оправдание.

Възпитаваме детето не за себе си

Преди всичко ние не възпитаваме детето за себе си. Казваме това, но да го приложим на практика е доста сложно. Това е огромен проблем, с който не се сблъскваме, докато децата ни са още малки и затова ни е още по-трудно, когато пораснат. Тогава той сам ще решава какъв иска да бъде, с коя да се ожени, как ще протече семейният му живот, какви ще са отношенията с жена му, кой какво ще решава. Не трябва да се бъркаме в това. Само можем да съветваме, когато ни попитат. Можем и да помагаме. Ако свекървата влезе в дома на младото семейство, тя може да попита снахата – ти си домакинята тук, с какво да ти помогна? Но не и да каже – я бързо да измиеш това, че синът ми е привикнал на чистота, а при тебе – гледай какво е… Това е съвършено недопустимо. От какво се получава това? Ако обичаме – служим, ако не обичаме – налагаме се.

Ето например – моя син преди всичко е неин мъж, а след това мой син, нищо, че преди 25 години е бивал само мой син. Сложна задача е тази, трудно е да замълчиш, за да запазиш отношенията си, да не разрушиш младото семейство. И колко много такива семейства са били разрушени от свекърви и тъщи, всички знаем…

Когато детето навлезе в пубертета, то започва да опознава окръжаващия го свят с дадената му от Бога свобода. Ние сме длъжни да му помогнем в това, нормално е. Ние го възпитаваме не за себе си, то ни е дадено временно. След това то си остава наше дете, остава ни като наш близък приятел, брат или сестра в Христа, в Царството Божие. Тези отношения могат да бъдат едни прекрасни такива, дълбоки, приятелски, включващи уважение и почит към родителите. Отношения между две свободни личности. И то започва да усвоява това. Но как? Преди всичко като запали цигара, да се изплюе върху асфалта, да пие бира, да изругае. Нали? Да се държиш като възрастен, макар че си само на 14. И да отхвърлиш родителската власт. Майка ти ти връзва шалче, не, няма да го нося, нищо, че ще настина, не ме е грижа че навън е -15, аз съм голям и решавам. До петата си годинка детето е доверявало всичко на родителите си, а сега нишката се е скъсала. В много семейства родителският авторитет е загубен. И родителят говори, разгневен – как може да постъпваш така, нали аз съм те хранил, обличал, осигурявал съм ти всичко, изучих те, водих те по екскурзии и кръжоци, а сега – къде ти е благодарността? Благодарността може да се прояви, когато той започне да възпитава своите деца, особено когато навлязат в пубертета. А може и да не се прояви, ако детето възприеме всичко това само като необходим дълг на родителите. Нищо, че те са губили времето си да го водят по кръжоци и курсове, той дължи постъпването си в университета главно на своя талант. Длъжни са били и край. Несправедливо е, но така се получава.

Но какво можем да направим все пак? Трябва да се занимаваме с детето, докато е малко. Да, да го храним, обличаме, да го водим по кръжоци – добре. Но и да разговаряме с него, а днес това не се прави. А гледаме да му наложим собствените си амбиции. За да ви разсея малко, ще ви разкажа един случай от детството на сина ми. Имахме една енориашка, която работеше в зоопарка. Веднъж по моя молба тя донесе в неделното училище някои животни – видра, воден плъх, змия. А водната змия беше доста отвратителна на вид, тя взе да пълзи по масата и моя син, Филип, от вълнение взе да си бърка дълбоко в носа. Стана ми срамно, но си мълчах. На връщане го питам, какво го е впечатлило. Той ми казва: „Змията“. Припомних му, че не трябва да си бърка в носа. Не му се развиках, а спокойно взех да му говоря за хигиена, за приличие пред хората. И като свърших, той ми казва: „Ама че противна беше, една такава прозрачна“. Изобщо не ме беше слушал какво му говоря. Доста се посмяхме. И досега вкъщи си имаме такава шега – „такава една противна“, т.е. детето в този момент изобщо не слуша.

Можете много да говорите на детето си как трябва да се държи, да споделяте опита си с него, но само по начин, който да му бъде интересен, разбирате ли? Независимо дали му четете книжки, разказвате му приказки или беседвате с него, трябва да му е интересно. Това е принципно важен въпрос. Ето, таткото е слязъл от своя Олимп, седнал е до мен, разказва ми някаква история. Това е много по-хубаво от анимационни филмчета и компютърни игри, повярвайте ми! До ден днешен си спомням как мама ми четеше интересни детски книжки. Когато бях дете, баща ми много обичаше до ни разказва разни небивалици. Седне и почва да разказва нещо като „Невидимия човек“ например. По-късно разбрах, че той вземал сюжетите си от различни разкази. Но това не бе важно, той разказваше много интересно. Даже и по-късно, когато ни напусна, и имаше други две деца, и с тях се държеше много забавно и сърдечно. Ето къде е важният момент. Да разговаряте с детето, да му покажете уважение, макар че изобщо не са ви интересни неговите игри и герои. Главното е, че сте влезли в неговия свят, че се интересувате от заниманията му, и тогава полека-лека можете да му предадете ония неща, които искате, като изслушвате и отговорите му. Ето основата, на която можете да стъпите, за да въздействате на детето в периода на неговия растеж. Каквото и да се случи, то ще ви слуша и уважава. Ще си каже – ето, татко ме обича и се интересува от мен, ще го послушам. Това е най-добрият практически съвет от моя страна.

Разбира се, има и по-лесен начин – пускате му някой диск с филмчета и си правите каквото щете. Но тогава няма да го възпитавате вие, а някой от анимационните герои. А не е толкова сложно да му разкажете някоя измислена история, да сглобите като конструктор някое приключение, може да е за викинги, пирати или някой народен герой. И детето ще бъде толкова щастливо, че не някой друг, а вие се занимавате с него. Например моят син на 2-3-годишна възраст много плачеше и беше все неспокоен. Аз все му разказвах за един митичен герой-рицар от свитата на крал Артур, който никога не унивал, каквото и да станело. И когато го причастяваше веднъж владиката Арсений, той му казва: „Крал Артур“, дотолкова бе вдаден.

Имахме и много други приключенски персонажи – князе, витязи, летци-герои от Втората световна война… И покрай всички тия приключения и героизми се създаде една здрава връзка между баща и син. Не искам да се хваля, но ще ви разкажа – веднъж в края на май жена ми беше извела сина ми на детската площадка заедно с много други деца и майките им. Всички почнаха да се хвалят с играчките си, показват ги – хубави, скъпи… Ние не можехме да си позволим такива. И докато другите се хвалят с тях, моето момченце внезапно казва: „А моят татко ни разказва интересни приказки“. И го казва с такава гордост в гласа. Мълчание, майките се обръщат. И съпругата ми разказва с гордост случката, а аз се чувствам доволен. И до днес връзката ми с децата е силна, не се нуждае от заздравяване. А у един мой много добър приятел, още от детската градина, който ми е като брат, се получи друго. Той беше единствено дете, значи, можеха да му отделят повече време. Да, но неговият татко беше на системата „телевизор – чехли – вестник“. И когато той навърши 18 години, баща му стана за него неудачник, загубеняк, макар че той беше в ония години състоятелен човек с високоплатена работа, имаха и кола, и две вили. Но родителите му никога не прекарваха свободното си време с него, а го пращаха по пионерски лагери и при баба му на вилата. Предпочитаха да си почиват без него. И отношенията им се възстановиха едва след като баща му заболя тежко от рак. Но цял един дълъг и важен период от живота му бе отминал без никакво бащинско влияние, затова и баща му се бе превърнал за него в никой.

А нали бащата и майката са хора, които могат да ти бъдат полезни и когато си на 18 и на 50 години, защото винаги ще имат повече жизнен опит от тебе и могат да ти дадат ценен съвет. А ако са вярващи хора, още повече ще могат да те разберат. Именно за това трябва да се занимаваме с децата си. Много, много ги препоръчвам тези разказвани приказки. Въпреки че, когато пораснат, а аз съм изчерпал сюжетите си, ще гледат някой филм и ще ми кажат:

- Татко, оказва се, че си ни излъгал! Ти не си измислил тази история, ние я видяхме на филма.

- Е, момчета, та аз не мога да съчинявам по четири пъти на седмица интересни сюжети.

Но най-важното е да намеря контакт с хората, това го използвам и в моята работа с енориашите. И есен, и зима, и пролет разказвам на децата все тия приказки, а пък през лятото и на летните лагери с други деца. Това ми помага по-късно, когато пораснат и почнат да се изповядват. Разбира се, аз не съм им баща, но се старая да им внуша доверие. Нещо, което вече често са го загубили вкъщи. Не искам да ме възприемат като някакъв странен човек с брада и черна дреха, който иска нещо от тях. Пак стигаме до същото – ако ми имат доверие, ще идват на изповед, ще ми откриват душите си и ще слушат съветите ми. Този подход проработва с чуждите деца, а какво остава за собствените!

превод от руски език

Близки теми:

Семейните задължения -ІІ част Малка коледна история Майките и възпитанието на техните деца Колко е важно! Каквото посеем, това и ще пожънем

Най-голямата грешка е нашето желание детето ни да мисли така, както ние мислим. Това означава, че искаме детето ни да „достигне” до нашето ниво. И често, когато то не постига това ниво, ние насила го караме да постигне „нужното” ниво. Помните ли Прокрустово ложе?


Ако човек излиза извън границите на леглото – е необходимо да „отрежем” нещо от човека, ако е твърде малък за леглото – трябва да го „разтегнем”. Това е грешка. Детето не може да мисли като нас, то няма опит. Затова ние трябва да се наведем към него.


Църквата има много примери за подражание. Например, детето пристъпва към Причастие, а свещеникът държи в ръцете си Христос. Свещеникът е този, който прави крачка към детето. Той се навежда с Христос в ръка към детето, за да го причасти. Той не може да каже:


- Стигни ме!


И това е само един от многобройните примери.


Моят старец казваше:


- Когато при теб в храма идват деца, седни на стъпалата близо пред Царските двери, не стой прав, седни и нека децата да седнат близо до теб, да не гледат на теб отдолу нагоре.


Изглежда, че това е просто движение, но колко смисъл съдържа в себе си! Ние често гледаме на децата си отгоре. Не! По-добре малко да се „наведем”! Това много ще помогне за развитието на общуването с детето. По-добре малко да отстъпим! Без да говорим лъжи. Малко, там, където е възможно. Трябва да имаме правило: „Това, което детето не може да направи, аз ще го направя!” Това много ще помогне!


Вижте как простите неща изпълват живота ни. Виждали ли сте някога колко красив е древният амфитеатър? Ако внимателно се вгледаш, можеш да видиш, че амфитеатърът е като една прегръдка. Когато детето е в прегръдката ти, то напълно ще ти се довери и именно в тази прегръдка можеш да му дадеш, кажеш и покажеш много неща. Извинете, но ние трябва да започнем да галим децата си.


Гледаш на хората и разбираш, че сме се заблудили. Хората „галят” телефоните си. Да, технологиите с нещо ни помагат. Но замислете се само, че в нашата ера хората „галят“ телефони, лаптопи, компютри, студени и неживи екрани, но не и децата си.


Това е голям проблем. Ние не отхвърляме технологиите, но с помощта на тях на нас ни затварят очите ни, крадат слуха ни, и скоро ще откраднат и осезанието ни! Затова трябва да чуваме децата, защото често не ги чуваме. Трябва да започнем да им обръщаме внимание и да ги галим.


Този педагогически метод ни предадоха Отците на Църквата. Например, представете си, свети Йоан Златоуст се обръщал към мъжете от онази епоха, когато жената нямала специално положение нито в дома, нито в обществото. Той ги призовавал да разговарят любезно с жените си и да им казват:


- Обичам децата си, защото ти си ги родила!


И именно това добро отношение към жените ще даде много неща на детето!


Искам да ви разкажа една история. Като дете живеех в Санторини. Морето се намираше близо до нашето село, така че често ходихме на морето и там събирахме миди. Мога да ви кажа, че ръцете ни постоянно бяха нарязани, защото винаги сме се опитвали да ги отваряме с нож и други остри предмети. Понякога, разбира се, успявахме да ги счупим, но това бяха „кървави” опити.


И един ден баба ми каза:


- Защо правите това? Съберете мидите и ги донесете на мен!


След това ние ги събирахме и ги носихме на баба. Тя ги завиваше в една кърпа и я държеше над гореща вода. Ние стояхме наблизо и чуваме в кърпата звуци – щрак, щрак. След това отвивахме кърпата и всичките миди се бяха отворили. И ние викахме:


- Чудо, стана чудо, мидите се отвориха!


И много по-късно осъзнахме, че зад това малко чудо се криеше нещо, което не го виждахме – топлината. Затова, когато оказваш натиск върху дете, помисли за това, че то може да затвори душата си за теб. Дай на детето топлина! Гледай на детето, слушай го, моли се за него, прегърни го, погали го. И то ще се отвори за теб!

източник: правмир.ру

Близки теми:

Най-добрият амвон е нашият живот Храним децата си, не с нежност и любов, а със скръб и кавги Каквото посеем, това и ще пожънем Моят съпруг е моят кръст Благословени възпитаващите в благочестие

Духовният живот е борба

Когато един баща си отиде от семейството, такава загуба не може да се поправи с нищо. Ако детето расте с баща до себе си, то тогава ще бъде едно щастливо дете. В наше време такива са много малко. Има много, които растат с втори баща, други съвсем без баща. Нямат мъжки пример пред себе си, как да израснат като едни силни, великодушни и благородни мъже. И не само момчето не знае какъв да бъде, но и момичето няма пример какъв трябва да е бъдещият й мъж. Такива качества има един професионален треньор, особено от старата школа. Разбира се, не от спортове като карате например, които целят преди всичко да предизвикат болка. Още повече, че у подобни треньори няма прословутата съветска закалка. Тя присъства по-скоро в спортове като класическа и свободна борба, самбо, джудо. Защото в съветско време, ако треньорът разбере, че си набил някого на улицата, ще те предаде на милицията и незабавно ще те изгони от отбора. И още от самото начало треньорът ти обяснява това.

Аз живея извън града, там един дарител построи храм във вилната зона, огромна сграда с мазе, с къща, прекара газ, заплати за всичко. Но никой не го посещаваше, през ж.п. прелеза имаше селище, но да се пресече оттам беше неудобно. Там имаше малък храм, препълнен с народ, беше задушно, горещо. Но до тук пък бе прекалено заобиколен път, неудобен за енориашите. И тогава с настоящия настоятел, той бе още дякон, решихме да създадем секция по самбо. Закупихме тепихи, постлахме ги направо под храма. И, започнахме, първо 30-40 минути Закон Божий, после спорт за децата. Намерихме забележителен треньор, ветеран от Афганистан, удивителен мъж, истински благороден, спокоен, тих и великодушен воин. А през това време, дяконът, неговата съпруга, катехизаторът или аз разговаряме с родителите. За мен това бе чудесно, децата се занимават, а пък ние пием чай и разговаряме. И след 7-8 години по неделите стана трудно да влезеш в храма от народ. Идват с коли, с автобуси. Деца – много. И не само през летния сезон, а и през зимата, причастяват се по 150-180 души. Всеки неделен ден има голямо присъствие. И всичко започна с ония уроци по самбо. Когато вършиш всичко от сърце и се занимаваш с младежите и децата, резултатите не закъсняват. Но заедно с това се извършва и едно възпитание по мъжки. Което е особено важно.

Има ли служение – има и дар от Светия Дух

Какво още да ви споделя от личния си опит? В църквата – ако семейството на вярващия човек е в нея, няма служение, което, ако се носи като такова, като служение на Бога, човек да не получава помощта на Светия Дух. Или – има ли служение, има и харизма, има дар от Светия Дух. Но при условие, че човек не върши това с гордост, а със смирение. Това важи и за духовната проповед, и за възпитанието на децата, и за всичко. Затова, дори и да сте израстнали без баща, и да са ви възпитавали по какъв и да е начин, ако се смирявате, ако разбирате всичко като едно служение – то Господ ще ви помогне, нещата ви ще се наредят. Именно заради това при ръкоположението епископът казва за Божията благодат: „Да укрепи всяка немощ, да изцели и да допълни“.

И родителството – майчинско и бащинско, е служение Господу, и тогава Той ни помага. Но много по-сложно, значително по-сложно е когато сте расли в семейство без единия родител. В този случай ви липсват поведенчески примери. Но и тогава нещата ще се наредят, ако имате служение.

Ето, моята съпруга, прекрасна жена, е израснала без баща. Той я изоставил на тригодишна възраст, бил пияница, не плащал издръжка. А майка й… там имаме само лоши примери, оставили й спомени като незаздравяла рана. Една майка, стояща в три часа през нощта на прозореца, крещяща: „Ей сега ще се хвърля!“ Ужасно. Жена ми е получила възпитание от чичо си и баба си. Откъде да вземе пример за родителство? За нея всяко дете е индивидуално, особено. Не съвкупност. Тя е дребничка жена с представете си, шестима сина и две дъщери. По-големите са като канари. Звъня й по телефона: „Ще остана в събота вечер да пренощувам в Москва“. А тя ми казва: „Изоставяш ме, тука съм като в казарма, всички дойдоха, изядоха всичко, ометоха хладилника“. И тя тича за всеки поотделно, защото знае кой от какво се нуждае, кой боледува, кого трябва да наглежда, кой с какво не може да се справи, на кого се е случило нещо лошо.

Многодетното семейство е като камион, натоварен догоре

Днес има истинска епидемия от психически разстройства. А що се отнася до депресиите – те ни връхлитат като цунами, всичко опира до свръхинформационния поток, който ни залива ежедневно. Веднъж разговарях за това с един наш знаменит психиатър, вярващ човек. Каза ми, че ние просто не можем да си представим мащаба на катастрофата, която се изправя над нас. Човечеството не се е сблъсквало до този момент с такава. В един миг детето ви, до този момент силно, успешно, се срива. Тогава трябва да оставите всичко настрана и да поговорите с него. И затова многодетното семейство е особено уязвимо, то може да се оприличи на тежкотоварен камион, напълнен до предела. Той работи на пълна мощност и не можете да качите нищо друго на него. Ако имате само едно-две деца, и някое се разболее, можете изцяло да му обърнете внимание. А при многодетните изобщо не съществува такава възможност. Не е като да се лишиш за малко от почивка или сън. Нямаш никакво време. Ето, веднъж забелязах, че за тия 2-3 месеца нито веднъж не съм заставал пред огледалото да се среша. Просто така става, на бегом се вчесваш криво-ляво, като междувременно държиш между рамото и ухото си телефона и говориш. Но все пак Божията благодат не те оставя. Ако вие давате всичко от себе си за тези малки душички, то Господ ще ви подскаже какво да правите и какво да не правите.

В пубертета много неща трябва да се изтърпят

Да, тогава много неща трябва да се изтърпят. Ако вземете да наказвате едно 15 годишно дете за всичко онова, за което сте го наказвали преди, то трябва да бъде непрекъснато наказвано. И връзката между вас ще бъде загубена. В тази възраст то постоянно прави грешки, провокира ви. И понякога трябва да си дадеш вид, че не си чул и забелязал нещо, да го обърнеш на шега. Но е сложно – по-малките ще те питат: татко, защо му разрешаваш еди-какво си, а на мене не? Разбираш, че всъщност трябва да го накажеш, а не да се правиш, че не си забелязал. Защото иначе връзката ще се скъса. Разбирате ли, многодетното православно семейство е сложна конструкция. Някои деца са израснали повече, други са още много малки. Възникват въпроси, които не са лесни за разрешаване.

Все пак, на първо място Господ ще ни помогне. На второ място, ако имаш истинска, правилна родителска любов, а не собственическа, тя винаги ще се връща. Виждал съм такива семейства с нормално възпитани деца, които обичат родителите си защото са били обичани и се грижат за тях. Ако имате няколко деца, раздавали сте се за тях, като сте ги възпитавали, израстили, обичали, след това не е важно имате ли пенсия или колко е тя. Като някога в миналото. Децата ще имат желания да са с вас. При нас има такива семейства на православни свещеници, в които децата спорят помежду си при кого да живеят възрастните им родители. Въпреки, че това ще бъде в някаква тежест за тяхната свобода и ще трябва да се ограничат в нещо. Но те го искат. Баща им живее с тях като един от старозаветните патриарси. Нищо, казват децата му, татко ще поживее с нас, ще се смирим, но пък той ще се радва на внуците си. Това е едно златно време.

Ако посеете любов, тя обезателно ще израстне и ще се върне при вас

И ето, интересно е, че когато има правилна любов, тогава няма да възникне проблем, ако мама или татко влязат в семейството ми. Когато обичаш със смирение, постъпваш по правилния начин – това е основен принцип. Идва дядото при своите внуци, и всичко си е в реда на нещата.

Помня, веднъж когато дъщеря ми беше на 8 годинки, бях се разболял. Дойде при мене, взе да ме гали и да ми говори: „Татко, когато остарееш и си в болницата, ще ти нося портокали“. Така хубаво ми стана. Ще съм в болница и ще имам много портокали, дори ще мога и да раздавам. Разбира се, любовта се връща. Затова Господ е казал: „Каквото посееш, такова и ще пожънеш“. И Го е казал не само за греха. Ако посеете любов, то тя обезателно ще израстне и ще се върне при вас. Особено когато децата станат възрастни и видят колко е тежко на връстниците им. И разбирате колко много ви е дадено и започвате да го цените. И пак се нуждаете от родителския съвет.

При нас, за съжаление, се получи така, че нямахме баби и дядовци, които да ни помагат, и всичко оставаше на наш гръб. Но знаете ли за какво са важни бабата и дядото в едно семейство? Ако, разбира се, са християни, това са хора, в които страстите са вече утихнали, те са хора с голям жизнен опит, и те създават атмосферата в семейството. И вие ще бъдете много благодарни, ако те участват във възпитанието на децата. Защото са по-зрели и с по-голяма практика.

Обикновено свекървата и съпругата делят между себе си обичта на мъжа и сина. А любовта на майката и на жената – те са звук и мирис, разбирате ли, те могат да пребивават в едно и също пространство и да не си пречат. Те са различни по природа и ако си пречат, то е поради гордостта и самолюбието, на кого любимият мъж посвещава времето си. А ако обичаме със смирение, с любов – служение, то тогава нищо няма да ни пречи.

Кое е най-радостното в земния ни живот? Най-голямото ни съкровище, това са хората, които ни обичат. Няма нищо по-ценно от това. Това не се купува, не се намира, не се придобива. И ако си възпитал правилно децата си, ще имаш богато съкровище. Любовта към теб ще се пренесе и на внуците ти. Ще бъдеш богат. Така че, не трябва да се страхуваш. Сега ние се сблъскваме с тия, които влизат в противоречие с парадигмата на самореализацията и с децата, които ни пречат.

В нашия храм има един много възрастен човек, чиито родственици са доктори на науките, работели в един и същи институт. През 60-те години решили, че няма да имат деца и ще се посветят изцяло на науката. После институтът бил закрит, науката приела друг облик, научните им степени останали, но ето какво казва днес този човек: „Не мога да стоя у дома им повече от половин час, толкова е тежко. Може би са били без покаяние, може би са правили аборти, не знам. Но обстановката там е такава, че просто не искам да оставам дълго“. И какво – постигнали са пълна професионална реализация, но и самотна старост. И това е много страшно.

Ами, ако, не дай Боже, имаш старческа деменция? Напълно възможно да се случи. И тогава децата ще те търпят, ще те хранят с лъжичка, ще ти сменят памперса, подлогата изпод теб. Ако сме ги възпитали с любов и радост, те няма да ни чакат с нетърпение кога ще умрем, а ще се грижат за нас с любов и уважение. Нали когата са били малки, мама също ги е хранила с лъжичка и им е изнасяла гърнето. И сега, дошъл е редът да си върнат дълга. А сега, имате ли някакви въпроси?

превод от руски език

Близки теми:

Православното възпитание на децата в съвременния свят Детето не е гост вкъщи Родители и деца Заради децата ще постоя прав Родители в пубертет

Въпроси към отец Ф. Бородин

- Скъпи отче, Вие имате 8 деца, сигурно се сблъсквате с това, че децата се карат, бият се. Как постъпвате в подобни случаи?

- Трябва да се каже, че борбата за лично пространство на детето е свързана с конфликти, обикновено между най-близкото по възраст дете, по-голямо или по-малко. Винаги се получава сложна комбинация. В един момент едно дружи с някое, а с друго е в конфликт, а след известно време – обратното. Към такива ситуации не трябва да се подхожда с крясъци. Просто става така, че едно дете закача друго и не се вслушва в никакви забележки. Обикновено, когато наказваме за нещо, поставяме провинилия се в ъгъла. Но ако конфликтът придобие особено горещ характер, просто трябва да ги поставите и двамата в ъгъла с иконите и там да почнат да пеят „Царю Небесний“ например. Ето така може да се постъпи. И да им се обяснява, обяснява, обяснява… Но, разбирате ли, тези караници не произхождат от това, че те не са наясно с това, какво става помежду им, те всичко ще ви обяснят. А от това, че те не могат да се справят със ситуацията, по този начин те се самоутвърждават. И понякога се стига и до бой, разбира се. Налага се да ги разтърваваш и да ги наказваш. Естествено, че за родителите е тежко да гледат, как децата им се карат.

Децата и нецензурните думи – как да ги отучим

- Ето, децата отиват на училище, общуват с връстниците си. А там чуват нецензурни думи, сквернословия. Как да предупредим децата, че не трябва да си служат с такъв речник?

- Да, разбира се. Какво представлява християнския духовен живот? Има две основни направления. Първото е предпазното – вашата лампа гори и трябва да я пазите от вятъра, да не изгасне. Второто – да наливате масло в нея, да добавяте дърва в огъня. Тоест, трябва да им осигурите истински живот. Задължително трябва да се молите заедно с тях. Между другото, досега не съм ви го споменавал. Изключително важна е съвместната молитва с жената и с децата. По този начин се създава домашната църква. С утринната молитва е по-трудно, защото всеки става в различно време. Вечерната обаче трябва да е задължителна, макар че, тя трябва да се посъкрати, за да могат децата да я издържат. Но важното е, че сте заедно, че сте църква. Важното е, че се бориш, че разказваш.

Помня, че когато моето първо дете беше на годинка, бях поразен, че ти му говориш нещо, а то – „У!“ Още не може да говори, а вече се бунтува – „У!“ Отидох при моя духовник, тогава той беше още жив, един забележителен човек – архимандрит Лавърски, и той ми казва: „А ти какво искаш? Нали си учил по богословие в семинарията за първородния грях, ето, че действа!“ Ами да, грехът действа, природата е поразена. И вие виждате какво става с вашето дете – сеете в него само добро, а едновременно и добро, и лошо процъфтява. Затова вашата задача като родители е постоянно да се борите с това, да обяснявате и на малкия и на големия, че не трябва да се ругае.

Но много важна е и тая емблематична истина, че за да не се карат децата, и родителите трябва да дават пример. Ако мама и татко се карат, то и децата се научават на същото, макар и не веднага, но полека-лека това започва да втасва в тях. Защото те не могат да се самоуправляват все още, и в нравствения смисъл на нещата.

Понякога често ще губите битката, защото грехът е действен

Интересно е, че когато навлязат в пубертета, децата не обичат да ги прегръщат, за разлика отпреди, когато са били малки. Ще ви кажа и за това. Малкото дете проявява любовта към родителите си по чувствен начин. Иска обезателно да бъде галено, целувано, гушкано да го вземат на колене. Веднъж излизам от храма и чувам как едни деца, две синчета и дъщеричка, казват на баща си: „Тате, ще ходим ли да се гушкаме?“ На тях, видите ли, им е нужно да се наситят на нежност, както лос на сол – той излиза от гората, отива към хранилката и лиже ли, лиже сол, докато се насити. Така и децата се нуждаят от силна родителска ръка. Гушнеш го и след малко той е вече напълно щастлив. Има силна нужда от това. После, като порасне, започва да се срамува. Но нежността си остава необходим способ. В началото, като го прегърнеш, той се бунтува, дърпа се, показва по всякакъв начин, че му е противно. Но после виждаш, че се успокоява от това – за него си остава най-важното да знае, че е обичан. Колкото и да се прави на дръпнат, на независим, има потребност да се чувства любим. Но за всичко е нужна борба, разбира се. Понякога губите битката, понеже грехът действа, а вие сте станали родители за пръв път. Е, аз, макар че станах родител за осми път, пак се случват едни неща… А по-големите по-често сме ги наказвали, и то понякога и с колана.

Спомням си за един московски протоиерей, много възрастен, попаднах в дома му, когато бях още семинарист. Той беше от традиционно православно семейство, където вярата не е преставала да бъде изповядвана и в съветско време. И той ми каза: „А ти как си мислиш, у нас в антрето висяха три колана – един черен – за постните дни; един червен – за празник; и един кафяв – за делничните дни“. В това само била разликата. Беше забележителен човек, много впечатляващ, със семейство от 9 души. А сега у мене дори най-големият ми вика: „Татко, защо не ги наказвате?“ Виждаш ли, как сме научили с времето. А се научихме, защото придобихме опит. Навремето бяхме млади, нямахме този опит. А сега минаваме и без това. Ако може да се размине без телесно наказание, то по-добре. Но въпреки това, трябва да се борим – ако някой върши простащини, трябва да му се затвори устата с плесница, не трябва да се допускат такива неща.

Имах такъв епизод в моето детство, когато родителите ми много строго ме възпитаваха за отношението ми към по-възрастните. По-възрастен от теб ли е, трябва да се обръщаш към него на име и презиме. И ето, веднъж дойде един познат на баща ми, художник, който нямаше деца. Каза ми: „Дай да минем на „ти“, стига с това „вие“. Какво е това – все Борис Петрович, викай ми просто Борис“. И аз взех да му викам така. Веднъж баща ми му извика: „Боря!“, и той му отговори. И аз, след него: „Борка!“, и още нещо нагло прибавих към това, тогава съм бил на 6 или 7 години. Той ме изгледа, и макар че, изглежда не искаше да го прави, все пак ми издърпа ушите. Стана ми обидно тогава, плаках. Но все пак го възприех. Изпитвах смесени чувства. Поставиха ме на място, картината на мирозрението ми се възстанови. Там, където възрастният човек има авторитет. Този авторитет е изграден на основата на почитта към родителите, като фундамент на човешкото битие. Всичко си дойде на място, и ми стана значително по-добре.

Така стават тия работи, знаете. Детето извършва някоя пакост, наказват го и после то се смее. Ще постои в ъгъла десетина минути, ще поплаче, ще поиска прошка, и после пак е радостно и щастливо, а преди наказанието се е чувствало унило, гузно и зле. Значи, трябва да го поставите на мястото му, защото то само не може да си го намери. Нормално е децата да се карат и бият понякога. А когато почнат да се занимават с някое бойно изкуство като самбо например, тогава сблъскванията стават сериозни.

Как да се наказват децата?

- Как трябва и как не трябва да се наказват децата? Може ли да се бият с колани, да се понашляпват и т.н.?

Понякога трябва. Децата са различни. Някои, докато им направиш забележка, веднага се съобразяват. Има различни периоди от развитието. Съзнателното нахалство трябва да се наказва строго. Ето, моята съпруга, понякога, ако детето не вземе от дума, може и да го зашлеви, нищо, че е с половин глава по-високо от нея. И това се е случвало. И всичко се прави за доброто на децата, нали в Св. Писание е казано: „Господ, като Баща, когото обича, него наказва“(2 Пар. 16, 12-13). Да си спомним думите на Иисус, син Сирахов, че баща, който щади пръчката – ненавижда сина си (ср. Пр. 29,17). Там не е казано, че това е неправилна педагогическа концепция и че бащата греши. И даже не е казано – „не обича“, а направо – „ненавижда“. Защо? Защото позволява на злото да се посади в душата на детето си. Това любов ли е? Разбирате ли, има случаи, когато детето трябва да се накаже. Както вече ви казах, когато ми издърпаха ушите, бях благодарен на този човек. Нуждаех се от това. И тъй, трябва да се наказва – да го поставиш в ъгъла, да го лишиш от нещо. Особено строго наказание сега е да забраниш на детето да играе на електронни игри за една седмица.

Как да мотивираш детето за труд и учение?

- Да допуснем, че синът на 19 години го изключват от университета. Как да постъпим?

- Струва ми се, че трябва да се приучава на труд от ранна възраст. Това е един несвоевременно решен проблем. Пак ще кажа, че всеки трябва да взема участие в общите задължения, които никой друг няма да е длъжен да прави вместо него, освен ако се разболее. Да се научи да ги изпълнява, и то задължително. Така се създава механизмът на отговорността, нещо като онзи на вратаря, който посочих преди. Аз отговарям за това пространство, няма да допусна да се вкара гол. Няма кой друг да го направи вместо мен. Това е мое постоянно задължение. И след това, и да влезеш в университета, вече си си създал механизма на отговорността, макар, че пространството, за което отговаряш, вече е друго.

Въпреки, че децата са различни, отрано трябва да се приучават на отговорност. Днес детската разсеяност е пряко зависима от игрите със смартфони, със социалната мрежа. Ако искате детето да седи кротко, подарете му хубав смартфон и то ще е супер щастливо. Да, така е, но това е един много вреден подарък. Днес сте му подарили смартфон, а след три месеца, какво ще се случи… Ето, сестра ми, педагог с голям стаж, казва: „Мога безпогрешно да определя, кога детето е започнало да играе на компютърни игри. Преди месец е имало отличен, а сега – тройка, или четири минус…“ Просто вниманието им вече не е същото, разсеяни са, не могат да се съсредоточат, мислите им са в игрите. А ние в нашето детство играехме съвсем други игри, колективни, на двора, като футбол и др. Там покрай играта се учиш да си взаимодействаш с другите деца.

Полезна е и играта на „Лего“. Тя също учи на труд, на мисъл – как да конструираш, да строиш. А на 19 години е вече твърде късно да се учиш на всичко това.

Трябва ли детето да се даде в православна гимназия?

- Полезно ли е да запишеш детето в православна гимназия, където ще изучава Закон Божий и ще получи пълноценно християнско възпитание?

- Поддържам мнението, че ако детето може да бъде записано в православна гимназия, то най-добре ще е там. На първо място, там ще може да намери единомишленици по вяра, приятели за цял живот. За съжаление, това почти не се случва в храмовете, защото неделните ни училища имат за задача само да дадат на децата някакви определени знания, но не и да създадат условия те да дружат едно с друго. За нашите съвременни неделни училища това е голям минус.

Действително, прави сте, детето ви, вече младеж или девойка, бива прието в университет или започва работа. И какво се случва? Ето, моят син бе приет в геоложкия институт и ми разправя: „Тате, там има само оргии, бира, гуляи, а понякога и спринцовки“. И не можа да си намери приятели там. Много тежко му беше, защото нямаше на кого да се опре. Ако се събере с такива, ще му стигнат ли сили да се опази? Казва ми, всички се отдават на блудство. Затова и се събират вечерта. А младият човек не може без приятели, това е нормално.

Слава Богу, в моя храм всички деца си дружат. Лятно време отиваме на лагер, правим походи, плаваме с лодки. Ето защо всичките ми деца си имат на кого да се опрат, в среда от вярващи хора. Къде можеш да намериш подобни хора – в училище, разбира се.

На второ място – вашето дете ще бъде заобиколено по-нататък от целия този безбожен, атеистичен или светски, равнодушен свят. Болшинството от хората са невъцърковени, непоследователни християни – те ще са неговото обкръжение. Те ще му влияят. А колко по-различна основа на живота си ще има, ако около него са вярващи хора. Без значение, че някои говорят – ето на, завършили православна гимназия и са се разотишли, престанали са да се причастяват. Някои деца понякога казват – там беше такова лицемерие, че повече и в храма не искам да стъпя… Но все пак се касае до личен избор. Каквото и да се говори, все пак в православната гимназия има по-малко съблазни, отколкото другаде. Има по-малко деца, които пушат, по-малко блудства сред горните класове, по-малко се ругае. Там има по-добро общество от хора. А за това, ще остане ли някой след това в Църквата или не, все едно, всеки сам си решава. Детето ви ще направи съзнателния си избор, на който вие вече не ще можете повлия. Дори Господ не може да избере вместо него.

Знаем и за някои светии, които са имали за нищо негодни деца, например пророк Самуил. С него е разговарял сам Бог, както пише в Библията, чрез него е откривал волята Си на целия народ. И той нима е бил лош баща? Разбира се, че не, но децата му израснали като съвършено негодни личности. А какво да кажем за Адам – ето, един от синовете му е Каин, а другия – Авел. Единият е светец, а другият – убиец, прокълнат. Затова детето ще решава само, но все пак, от каква база ще вземе решение? Нека да узнае от опит, какво представлява обществото на вярващите хора.

Например, ние отиваме на ония походи с лодки. Децата от цялата енория все напират да участват в тях. Тази година отидохме, няма да повярвате, 67 души с 27 лодки – цяла флотилия. Няма друг такъв идиот като отец Фьодор, да се хване с такова нещо, смеят се, като слушат. Няма как да откажеш на никого, вече има пораснали, които си вземат отпуск, за да дойдат. И защо – чудиш се да разбереш? Ами защото има приятели, песни край огъня, и прочие, съвместни молитви. Дали е младеж, девойка или подрастващ, за тях е важно да са на правилното място. Заради съвместната молитва, съвместната подготовка, всеки помага на другия, стараят се да живеят по евангелските закони, един с друг. Някаква си половин седмица време, но за която чакат цяла година.

И ето, в православната гимназия те получават този опит. Разбира се, и там съществуват интриги и сплетни, и всичко останало, но все пак, това ще е колектив от вярващи, отдавна въцърковени хора и там няма да има чак такива удари под кръста като другаде.

Все пак, става дума за хора, които имат навика да се борят със страстите си, макар и да не го показват наяве. Разбира се, по-полезно е да се живее в такова общество. Да узнаеш от опит какво значи съжителство по християнски. Това е важното.

Може да се случи така, че те впоследствие да се отдалечат от Църквата. И кога ще се върнат, това не се знае. Знаете ли, колко деца от неделните училища излизат от Църквата? Много са, твърде много, около 70%. Но после става така, че мнозина от тях се връщат.

Спомням си тази случка – влизам в храма малко преди служба, за вечерня. Вътре седи млада жена, очите й влажни. Питам я – с какво мога да й помогна? И тя ми разказва – като дете са я водили в храма, в началото на 90-те там имало неделно училище, както си спомняла, там служил един много добър, вече починал свещеник. Но после животът я завъртял, тя напуснала Църквата, паднала в различни тежки грехове, заживяла един съвсем порочен живот. И ето, че като вървяла по улицата, решила да влезе в този непознат за нея храм. Господ й посочил нашия. И ми казва: „Искам да се върна тук“. По-късно се изповяда, оттогава живее църковен живот, вече повече от 10 години. А е напуснала Църквата на 15 годишна възраст. Но, разбирате ли, опитът от християнското съжителство остава. Опитала е друг тип живот, но сега иска да живее този. Но ако не е знаела какво нещо е църковният живот, тя нямаше да се върне отново към него. Затова аз съм застъпник на това, детето да учи в православно училище или гимназия.

За възпитанието в кротост

-Как да се възпита православната девойка в кротост?

Не знам, нямам опит. Трябва да помисля. Не е добре да говориш веднага, каквото ти дойде в главата. Първо трябва да се помълчи. Често съжаляваме за неща, които сме казали в бързината. Но относно кротостта, трябва да се каже, че това е една забравена добродетел, която липсва в наше време, но всъщност се явява една голяма човешка сила. Кроткият човек е много силен човек. Той се доверява на Бога, не на себе си, но на Бога, той показва силата си като се смирява и не обижда никого. Това е дълъг път, който християнинът трябва да извърви – да стане кротък човек. Още повече, че днес кротостта е най-малко разбираната добродетел.

Ако в мен няма дадена добродетел как мога да я придобия? Изпълнявам я, и постепенно тя ще проникне вътре в мен. Да кажем, че не съм настроен милостиво към някого в сърцето си, но умът ми знае, че трябва да му помогна. Правя го с усилие на волята си, не на сърцето си. Правя го 10, 20 пъти и Господ насажда тази добродетел в сърцето ми. Това е познатият механизъм – прави дела и добродетелта в теб ще се събуди, затова подражавай на кроткия, старай се да бъдеш като него и така ще придобиеш кротостта.

източник: православие ру

Близки теми:

Възпитанието на младите в съвременното общество Богатите обедняха и огладняха Срещата на младия човек с Бога Как да не лишим детето от детство и в същото време да го научим на любов към богослужението Възпитание на детето в страх Божий и благонравие

Обикновено родителите смятат, че всичко добро в техните деца се дължи на тяхното възпитание, а всичко лошо е дошло отвън. Естествено – всичката мръсотия идва от улицата. Та нали не те са ги учили да пушат, да употребяват неприлични думи, да обиждат слабите. Не те са учили дъщерите си да си слагат вулгарен грим, да носят непристойно облекло, да се смеят високо. Това е типична родителска грешка.

Всъщност, причината за т. нар. външно влияние е напълно домашна – намира се в загубата на авторитета на възпитателя. Родителският авторитет бива разрушаван най-често от лъжата. Родителите смятат, че наивното дете не е в състояние да схване лъжата или да почувства лукавството. Особено ония малки, битови лъжи, които се допускат в някои семейства в името на някаква уж благоприлична цел.

Да, детското съзнание наистина е доверчиво, тази доверчивост е необходима на детето, за да се доверява на учителите, да се учи да живее. Детето още няма свой опит, но му е даден един особен усет да разпознава лъжата и фалша. Затова, да го излъжеш или да скриеш истината за нещо от него е много трудно. Децата не знаят, но чувстват.

Поначало децата идеализират майките и бащите си. Затова родителската лъжа е катастрофа за тях. Веднъж разколебано в доверието си, детето става подозрително, очаква друга лъжа и измама, започва да се колебае в уважението към родителите си. По силата на подражателството самото то започва да лъже и да мами.

Лъжата по отношение на родителите довежда до това, че детето се отдалечава от тях. Изпитва срам от родителската любов заради лъжите си и както някога Адам, предпочита да се скрие от тях между дърветата.

Родителският авторитет може да пострада и заради допусната несправедливост. У децата и юношите има едно изключително остро чувство за справедливост и несправедливост. Те възприемат крайно болезнено всяка несправедливост, дори и да не е насочена директно към тях самите.

Понякога се случва родителите да обвиняват детето за нещо, за което то няма вина. Да го наказват, без да е виновно, само по подозрение, без да са разбрали и без да имат някакви явни доказателства. Или пък за нещо, за което то не знае, че е грешно и не трябва да го прави.

И тук не е важна болката от всичко това, а резултатът от нея. Това е болката от разрива. Детето си казва: „Аз никога не бих постъпил така“. Бащите са винаги обичани – и умните, и не особено умните, и трезвениците, и пияниците, и богатите, и бедните. Но не е лесно да обичаш несправедливите.

Авторитетът може да пострада и от липсата на време от страна на родителите към децата, затова, че те не намират много време да побеседват с тях. Защото именно от домашните беседи, повече от всичко друго, детето усвоява нравствената и духовна храна, която ще му е необходима.

Възпитанието не трябва да бъде свеждано само до някакъв бездушен списък от забрани и нравоучения. „Не трябва да се краде. За това може да те вкарат в затвора“. „Пушенето е вредно. Никотинът убива бавно човека. От пушенето заболяват белите дробове“. „Не трябва да се ругае. Не трябва да се говорят неприлични думи. Бог ще те накаже за това“. „Ръцете трябва да се мият преди ядене. Иначе микробите попадат в устата, от това можеш да заболееш и дори да умреш“.

Тук нито едно „трябва“ и „не трябва“ няма да постигне целта си. Децата, и дори юношите не се страхуват от болестите и смъртта.

Младата психика е настроена позитивно. Детето вярва, че пред него има дълъг и щастлив живот. То не се плаши и от затвор, защото вярва, че за такава глупост – да вземе от чантата на майка си малко пари, няма да го затворят. То не се кани да краде сериозно. А неприлични думи могат да се говорят там, където няма възрастни. Бог няма да вземе да наказва за такива неща Петя или Женя. За него родителите са скучни педанти, техните поучения са без покритие.

Възпитанието е творчески процес. Това е служение на Бога чрез служение на човека (малкия човек), за който родителите ще отговарят пред Божия съд. За да бъде осъзнато едно поучение или предупреждение, то трябва да бъде издигнато над плоскостта на битието. И да бъде одухотворено посредством Божието слово, църковната или семейната традиция.

Относно грубостта и ругателството, в Библията може да се открие и прочете едно авторитетно поучение, написано 300 години преди Рождението на Спасителя – „Човек, който се приучава на хулни думи, няма да се научи до сетните си дни“ (Сир. 23,19). Или, отдавна е запомнено, че грубите и хулни слова затъмняват съзнанието, от това човек става непълноценен, затъпява.

Особено на християните не подобава да ругаят. Чрез произнесените думи се открива сърдечнияj ни живот. „От препълнено сърце говорят устата“ (Мат. 12,34), е казано в Евангелието. А още повече се отнася това за онзи, който ругае! Нима може с едни и същи уста да се молиш и да ругаеш? И Апостолът казва: „От един и същ извор не може да извира и солена и сладка вода“ (Иак. 3,12). Може да се каже същото и за Светото Причастие, което вземаме в устата си.

Или пък за пушенето. Защо първо не седнем да обсъдим с юношата мотивите да се започне с пушенето, с цялата им низост и пошлост. Те са преди всичко страх от насмешки, обикновена страхливост. Или пък от желание да си предадеш тежест, каквато всъщност нямаш. Просто – обикновено хулиганство, да го наречем.

Започваш да пушиш от желание да си като всички. Това не е ли предателство срещу собствената ти индивидуалност, с която си удостоен от Господа?

Особено грозно е да видиш момичета, които пушат. При тях мотивът е само един – да се харесат на някое момче или на всичките момчета.

Колкото до миенето на ръце, и то следва да бъде одухотворено, защото има в себе си не само хигиенна традиция, но и сакрален смисъл. Вярващият човек се отнася към храната като към Божия благословия. Ние казваме всеки път преди трапеза: „Отче наш… насъщния ни хляб дай ни днес“. Затова и приемаме храната, все едно от ръката на Господа – благоговейно, с чисти ръце.

Също и покривката на масата е измислена не за красота и удобство. Тя символизира благоговейното отношение към храната като дар Божий. И разговорите по време на хранене се прекъсват, не само защото е неестетично и човек може да се задави, а от уважение към насъщния хляб.

Почитанието към по-възрастните (родителите) е основна добродетел, която приближава човека към Бога. Възпитаното в почит към родителите дете лесно може да бъде приучено и на любов към Бога, в почитането Му като Небесен Отец.

Тази добродетел не може да бъде насаждана със силови методи, не трябва да бъде купувана с материални блага или с безцеремонно фамилиарничене, нито се усвоява с нравоучителни сентенции. Тя се ражда от семейната любов и взаимното уважение на всички членове на семейния съюз.

Източник: # православиеисовременность@ zhiviy v_ pomochty

Близки теми:

Когато майката стане свята, тогава ще намери верния път Майките и възпитанието на техните деца Храним децата си, не с нежност и любов, а със скръб и кавги Каквото посеем, това и ще пожънем Благословени възпитаващите в благочестие

-Как можем да помогнем на племенника или на кръщелника си, чиито родители са далеко от Бога?

-Това е доста сложен въпрос. Също и за мен самия. Много мои съученици, когато станах свещеник, искаха да стана кръстник на децата им и аз не можех да им откажа, нали сме приятели от детство. Но при всичките ми уговорки, така и не им дадоха църковно възпитание, колкото и да ги молих, настоявах, някои все пак реагираха, други пък – изобщо. И до днес ми е криво, но не можеш да правиш нещо насила. Но, от друга страна, мога да посоча един пример с мен. Родителите ми не бяха кръстени и аз растях в едно семейство, много далеч от църквата. Баща ми беше спортсмен, самбист, много усърден в работата си и обичаше да превозва мебели на хората безплатно. Живеех в интелигентна среда, с пиене на чай и разговори за литература и изкуство. И със съвместна физическа работа.

И ето че, веднъж баща ми трябваше да превози багажа на една семейна двойка, възрастни хора. Изнесоха багажа, натовариха го в камиончето. И неочаквано, баща ми отваря една кутия, пълна с икони.

- Вие вярваща ли сте? – попита баща ми жената.


- Да.


- А, знаете ли, ние отдавна се каним да кръстим дъщерята и сина. Ще им станете ли кръстница?


- Добре – каза тя – но искам да ми обещаете, че няма да ми пречите да изпълнявам задълженията си на кръстница.


И баща ми се съгласи, без изобщо да разбира, за какво става дума. И кръстницата се зае много строго с нас:

- Значи така – следваща неделя Федя и Анна да не закусват сутринта, ще ги взема в храма да се причастят.


И още помня каква мъка беше, спи ти се, а трябва да ставаш рано-рано, тя идва да те вземе. Навън тъмно, в метрото, гърбът ме боли, нищо не разбирам, какво става… Изнасят Чашата. Сега разбирам, че е било Великия вход. Казаха нещо и я прибраха. Чакайте, какво правите, трябва да се причастим. А после излизаме, кръстницата ни налива чай от термоса, дава ни сандвичи. И така, 3-4 пъти в годината. И ето, че семето бе посято.

По-късно тя ни набави отнякъде молитвеник, съвършено невероятно. Беше издание 1978 г., с меки корици. Тя живееше на втория етаж на нашия блок. И ми казва:

- Ето, чети, Федя, всеки ден – „Царю Небесни“, „Богородице Дево“, „Отче наш“. Преподаваше литература в Гнесинка. Педагог. Идва след месец:


- Как е, Федя, четеш ли?


- Да, чета.


- Лъжеш! Ако беше чел, обложката щеше да бъде отметната.


Много се засрамих. Почнах да чета, и от тогава се страхувах от нея. Трудно, но все пак всички се въцърковихме.

Таткото го довел да послуша хора, а детето повярвало

После, да не забравяме, че всеки човешки избор е уникален по своята същност. Ето, един мой познат свещеник, на моя възраст, раснал по съветско време. Баща му беше отявлен циник и атеист. Майка му беше елитна преводачка на някой си от ЦК и за тях това, че синът им се бе въцърковил се оказа съвършена пречка за кариерата им. Майката постоянно беше по командировки в чужбина и носеше оттам плочи, бащата имаше много добра апаратура и немислимо разнообразна за времето си колекция от грамофонни плочи с оперно хорово пеене, което той много обичаше и ценеше. И веднъж само заради това, да покаже красотата на хора в автентична обстановка, той завел сина си в църква. Тогава там пеел един прочут гастролиращ църковен хор, който пеел и в църкви, и по концерти, а властите по изключение му позволявали. А детето тогава било на 12 години. Татко му го завел на църква само за да послуша хора, а то повярвало. После го били, заключвали го, а то се спускало от третия етаж по завързан за радиатора чаршаф и отивал на църковна служба. Баща му после го пребивал от бой. И въпреки всичко, той впоследствие станал свещеник, защото бил докоснат от Божията благодат и повярвал.

Затова, идвайте – ето го Евангелието, нека да четем. Който и откъс да изберете, ще обясним значението му. На мен ми стигат 15 – 20 минути да поговоря с кръстника. И ето, семенцето е посято, а после – животът ще покаже. Той може всеки ден да чете Евангелието и пак да не израсне духовно, а може само да чуе и да каже – ето кое е най-важното за мен! Затова всичко зависи от избора му. Но вашата работа е да го запознаете и да се молите за него.

За осиновените деца – дали трябва да знаят този факт и има ли разлика между родителското възпитание и това на приемните родители?

-Трябва ли осиновените деца да знаят, че не са родните деца на своите родители? И по какво се отличава възпитанието на мащехата или на втория баща от това на семействата, където те не са такива?

- Нямам осиновени деца, затова трябва да говоря не за мой, а за чуждия опит. Ако е възможно, по-добре е осиновеното дете да не знае, че е такова. За съжаление, в семействата на осиновените деца рискът е още по-голям, защото освен това се предава и наследствеността от бащата и майката. Можете да вземете едно много мило хлапе, къдрокосо, синеоко, но после то ще порасне. В нашата енория имахме такъв случай. В семейството загинал родният им син, те осиновили момиченце, постарали се да й дадат всичко, но тя знаела, че е от детски дом. И по някое време тя напусна семейството, заживя с който й падне, морално пропадна. А приемните й родители стенат, плачат, но нищо не могат да направят.

Задачата на семейството е да отгледа дете в едно пространство, пронизано от любов

Но, разбирате ли, какво е това осиновено дете? Това е едно предадено дете, предадено от своите родители. То расте без любов, въобще не знае, какво е това семейна любов. А основната задача на семейството е да отгледа детето, и то в пространство, пронизано от любов. Защото детето има пример на семейна любов, макар и може би не в пълния си вид, при желание то ще бъде в състояние да реализира същото и в своето бъдеще семейство, в своя бъдещ живот. Защото при един добър пример, ако впоследствие няма деца, и има възможност да се осинови дете, то ще го направи, задължително. Нали и по времето на Христа е било същото? В притчата за Страшния съд е казано: „Които са нахранили, напоили, посетили…“ Мисля, че ако трябваше да се продължи тази притча, то щеше да бъде и „осиновили“, със сигурност. Осиновили сте едного от тия малките, значи Мене сте осиновили. Така предполагам. Защото, разбира се, става въпрос да окажете голяма любов към човека. И това един ден обезателно ще ви се върне, може би, не веднага, а във времето.

Познавам едно семейство, където едно дете, по интригите на лоши роднини узна, че е осиновено. По това време намерило родния си баща и се почувствало много тежко. Влязъл в конфликт с тези, които го отгледали. Срещнал се с родния си баща, но после се разочаровал, разсъдил, че той не му е дал нищо и отново се върнал при приемните си родители. Оценил, че те са му помогнали да израсте и са го направили човек, какъвто не би могъл да стане, ако би живял с родния си баща, и се привързал към приемните си родители с още по-голяма любов и нежност. Осъзнавал, че те не са негова плът и кръв, но че той е тяхно утешение. И сега те са му много благодарни за неговото отношение към тях.

Дадени ти са такива хора, които ако обикнеш, ще израснеш духовно

А другият въпрос е – ще простиш ли? Въобще, това е интересен факт,че светоотеческото семейство, това е школата на любовта. У нас светите отци, които макар и в голямата си част да са монаси, винаги казват, че семейството е училище за любов. Това е място, където те е поставил сам Господ, за да се промениш и да придобиеш Царството Божие, а ти се учиш на това място на любов. А как става това? На теб ти се пращат едни хора, които, обичайки ги, израстваш духовно. Най-простия пример – ти си обикнал едно момиче, оженил си се за него, а с нея вървят и една тълпа роднини, които също трябва да обикнеш, да построиш отношения с тях. Не просто като – е, Мария Ивановна, благодаря ти. Не. Но трябва да обикнеш тъща си. И да почувстваш всички ония хора като роднини. Доста сложна задача е.

Ето, бабата на жена ми е дворянка, пък аз съм потомък на прост мужик. И това я потискаше много в началото. За нея това бе въпрос на принцип. Тя съхраняваше семейни вещи още от онова време. Това в съветско време бе нещо като опозиционна нагласа. Имаше много репресирани за това. И ето, изведнъж внучката й се ожени за мен. Имаше известно напрежение по тоя повод. Но по-късно, с времето станахме истински роднини. Но си беше трудно, да знаете. Казват ти, че си блюдолизец, а ти трябва да си замълчиш. Но жена ми си я обича. Не можеш да обичаш жена си, а тях не, нали те са я възпитавали и грижили за нея. Именно за това семейството е школа на любовта. Това е Божия повеля и за мащехата, и за втория баща, разбирате ли. Понякога някой се съгласява да се ожени за жена с дете. Но детето се дърпа, държи се враждебно. Знае, че не си му роден баща. И ти трябва да се справиш с тая задача, да изградиш отношенията си с него, ако си християнин. И на него не му е леко. Но, нали има такава поговорка – бащата не е този, който му е дал живот, а който го е възпитал. Сложна задача, но затова пък благодарна.

Ако семейството е школа на любовта, какво да кажем за разпадналите се семейства?

- А какви съвети ще дадете на родителите, чието семейство се е разпаднало?

- Знаете ли, и аз мога да ви питам същото. Как ще можете да играете футбол, ако имате счупени крака? Ами ето, случила се е трагедия и нищо нормално вече няма. При едно семейство, което се е разпаднало, не може да има нещо добро и правилно. Можем само да се надяваме на възможно най-малки поражения. Тук не разполагаме с много възможности. Добре би било да включим детето в някакъв поведенчески сценарий, с някой нормален възрастен, улегнал мъж, който да стане модел на поведение за детето. Но да се насити на любов, при положение, че мама и тате не се обичат, това вече е почти невъзможно.

Помня, когато родителите ми се разведоха – сякаш цялата вселена се раздели на две. Светът ти се разпада. И това става, защото хората обичат себе си повече от другия и не искат да се променят. Например, имах един приятел, който ми каза, когато жена му забременя:

- Стана една такава грозна, изобщо не мога да я гледам.


- Все пак, ти не си й казал това, нали?


- Напротив, казах й.


Гледай, каква идиотска работа! И в крайна сметка се разведоха. Този човек не се интересуваше нито от дете, нито от нищо. Просто трагедия, ужасно. А наскоро разговарях с една жена, дойде в храма, плака. Синът й се оженил, родило им се дете, а снахата си заминала. Взела със себе си детето и си отишла. Сега живеела на друго място и си търсела по-добра партия. А съпругът й тъгувал непрекъснато за детето, страшно му липсвало, но тя не му давала да го види. Разбирате ли, какъв чудовищен егоизъм, какъв съвет може да се даде в такъв случай? Само да се молиш. Но рецепта за това просто няма. Да се молиш само за минимални щети – ако падне човек на асфалта, поне главата си да не удари, да не получи сътресение на мозъка…

Какво може да се каже за образа на бащата, от който се нуждае момичето?

- Казахте за образа на бащата в спорта. Но ако става дума за момиче?

- Дори не знам какво да кажа. Аз дадох голямата си дъщеря на уроци по самбо, но я контролирах. Веднъж тя казала на момчетата от нейния клас, че не трябва да се ругае. Те почнали да издевателстват над нея. Тя цапардосала един и повече, поне пред нея, никой не посмял да ругае.

Не знам. Но все пак, разбирате ли, за момичето не е важен толкова бащиният пример, колкото примерът от съвместния живот на майката и бащата. От цялата тази нежност, ласки, любов. Как се изслушват един другиго, как се гледат, как майката разрешава въпросите в семеен план и при всичко това да си остава втората в семейството. Това е уникален пример. А когато бащата си тръгне, на жената й се налага да изпълнява ролите и на мъж, и на жена, къде ще отиде… Да решава всички въпроси. В какво училище да изпрати децата, в какъв кръжок, с какви пари. Таткото дойде два пъти седмично, заведе ги в Макдоналдс, даде им подаръчета и толкова. Друго не го интересува. А мама е удавена във всички проблеми, променя се и започва да гледа по друг начин и на сина, и на дъщерята. И за дъщерята го няма примера на сътрудничеството между бащата и майката. Как да стане? Не съм се замислял по този въпрос, но вие ме карате да се замисля, за което ви благодаря. Може би би било добре момичето да опита да дружи с приятелка, в чието семейство съществуват добри отношения между бащата и майката. Ето че отново говорим за поведенчески сценарий.

Един млад свещеник в началото на служението си е добре да има пред себе си примера на някой възрастен, благочестив свещеник. И макар и за малко да има възможността да служи заедно с него и да поживее енорийски живот. Така по-нататък ще има образец за подражание. По същия начин, когато някоя девойка се омъжи, ако няма примера на послушанието на майка си, ще обича само тя да командва. Как ще може да слуша мъжа си, когато той започне да настоява за нещо? И представи си, какъв семеен живот ще има, ако и мъжът е бил с разведени родители и той самият се е превърнал в съвършен егоист. Няма да може да проявява властта си със смирение, без гордост.

Ето и друг пример, от друга област. Александър Василиевич Суворов бил известен с това, че преди сражение вървял със своите генерали от един войнишки бивак на друг и навсякъде сядал с войниците пред горящия огън. И ги питал: „Братя, как да атакуваме, как да се отбраняваме?“ Изслушвал всички. Един фелдмаршал – простия войник. И ако чуел нещо полезно, казвал на генералите – ето, прав е войникът, ето така ще постъпим утре. И цялата армия знаела, че той ще направи правилния избор, а не както му хрумне, затова и бил слушан и уважаван. Как да не вземем такъв пример?

И може би ще е полезно за такова момиче да остане през почивния си ден да преспи у своя приятелка, в чието семейство има нормални семейни отношения. Струва си да намерите такова едно семейство измежду тия в енорията. За да има момичето един положителен пример пред себе си.

Своеволие ли е отделянето от родителите?

- Вие говорихте за първородния грях. А ако се приложи към детето тази ситуация? Да осъзнае личността си, отделяйки се от майка си? Дали детето може да осъзнае личността си, ако действа против волята на родителите си?


- Детето има потребност да проявява характера си, в пубертета това се асоциира с противопоставяне на родителите. Това се счита за грешка, но е нужно време да порасне и да я осъзнае. Имахме един случай от нашата енория, в който един мъж, иначе много вярващ и благочестив, така крещял на жена си и удрял с юмрук по масата, че си счупил ръката. Всичко това може да се реши и по друг начин. Но, действително, детето трябва да се научи, докато преминава през тази преходна възраст. Разбирате ли, то обича и майка си, и баща си, те са му скъпи. То също се чувства зле, когато се скара с тях. Чувства се гузно, иска прошка, създава си този навик. После му става леко. И ако имате сърдечна връзка помежду си, всичко си идва на мястото, свиква и се успокоява, приема го за нормално, както се приемат звук и мирис. Но е много важно родителите да уважават волята на детето и то да знае, че винаги са готови да го изслушат.

Ние имаме две задачи, които могат да ви се сторят противоположни, първата – детето трябва да се научи да живее и без нас, и втората – да се научи да постъпва правилно. При обучението в правилен начин на живот то не трябва да „цепи много дърва“, за да не пресече бъдещия си живот. Тези задачи влизат в противоречие със себе си. Трябва да давате на детето все повече и повече пространство, за което да отговаря само то, да взема самостоятелни решения. Това също влиза в процеса на възпитание. Да му кажете: „Това ти трябва да решиш сам. Искаш ли точно това? Искаш ли да се занимаваш с рисуване, или с музика? Или може би искаш да станеш дърводелец?“ Ако видите, че това му се нрави повече, отколкото музиката, значи, оставете го. Може би това ще е неговият действителен път.

Източник: http// www pravoslavie/ru/110991.html

Близки теми:

Родители и деца Светът прави от вярата религия, а не Път Родители в пубертет Децата в храма – как идват и как си отиват Защо православните християнски семейства учат децата си у дома?

Откъси от детски писма:

- „Защо просяците просят милостиня все около църквите – за да гледаш кой им дава ли?“ (Ира, 2-ри клас)

- „Мили Боже, моля Те, направи така, че всички, от баба ми до слоновете, да са щастливи, сити и обути“. (Тоня, 2-ри клас)

- „Мама ми каза, че съм плакал насън. Ти не помниш ли, какво си говорихме с Теб?“ (Игор, 3-ти клас)

- „В различните книги Те описват различно. Къде мога да намеря Твоя снимка, макар и не много хубава?“ (Рая, 3-ти клас)

- „На какъв език говорят душите?“ (Рая, 4-ти клас)

- „Още съм малка, уча се в трети клас, все още нямам грехове, но ще си събера“. (Ева, 3-ти клас)

- „Как да живея така, че на света всички да са щастливи?“ (Лиза, 2-ри клас)

- „За какво ни е нужен животът, и ако е нужен, защо хората умират?“ (Костя, 2-ри клас)

- „Господи, какво правиш, като вали дъжд?“ (Люба, 3-ти клас)

- „Божичко, направи така, че на небето да светнат лицата на баба и дядо и те да ми се усмихнат“. (Кира, 4-ти клас)

- „Нека всички хора да бъдат щастливи, така няма да са лоши“. (Вася, 4-ти клас)

- „С Теб бих отишъл на разузнаване“. (Гарик, 1-ви клас)

- „Много бих искала децата от приютите да си намерят нови, уютни родители“. (Даша, 4-ти клас)

- „Вчера разбрах от Тебе, че ако си богат – това е от Тебе, ако си беден – това е заради Тебе“. (Зорик, 4-ти клас)

- „Когато умра, не искам да отида нито в Рая, нито в ада. Искам при Тебе“. (Вера, 3-ти клас)

Източник: https://vk.com/zhiviy_v_pomochty

Близки теми:

Лютивият лук Семейните задължения -ІІ част Да отгледаш Божествени домати Децата се молят така, както се моли тяхната майка Боже мой, Ти си една прегръдка!

Здравейте, скъпи братя и сестри. Аз не съм педагог и психолог по образование, затова, по-скоро, мога само да споделя опита, който имам – и положителния, и отрицателния. Женен съм от 26 години и имам 8 деца. Най-голямото е на 25 години, най-малкото – на три и половина. В енорията ми има много деца, много многодетни семейства, затова тази тема ми е близка. Много съм разсъждавал по този въпрос и имам какво да разкажа. Но най-важното нещо е да се разбере, че да възпиташ едно щастливо дете преди всичко е нужно родителите му да имат щастлив брак. И ако някъде съществува проблем, то той не съществува задължително в ония семейства, които са се разделили чрез развод, но и там, където все още няма такъв. Работата е там, че семейството само по себе си представлява задача, която трябва да се решава всекидневно. В даден момент човек може да забележи, че всичко е на границата на срива заради неразбиране и пустота в отношенията… Има такъв израз в поезията на Анна Ахматова – „самота в съжителството“.

Уж всичко е нормално, уж за всичко сме се споразумели, разбирали сме се, били сме щастливи, обичали сме се един друг, а изведнъж – нищо. От дългия си семеен опит знам, и ви уверявам, че такива периоди има.

Идва на изповед човек с 5-6 деца и казва: „Край, нищо не остана от онова отпреди, имам до себе си един чужд човек, не знам какво да правя“. А децата веднага чувстват това. Работата е там, че нито един от съпрузите не е останал същия в духовното си развитие. Човек не остава същия, той се променя в различните етапи на живота си. Аз се променям, тя се променя, и трябва постоянно да се стиковаме един с друг. Нужни са усилия, преди всичко, разбира се, е нужно смирение от страна на човека, защото, семейството представлява един вид договор. Ето, договорихме се, избрахме си някаква ценностна система на общуване – преди всичко, това е Евангелието. И това обяснява, колко е сложен един брак с невярващ човек.

Разбира се, навярно сме се венчали, над някой се е извършило тайнството, някой се е молил при извършване на тайнството над другия, спомняте си аналоя, Евангелието на него, свещеника, който ви е хванал за ръката и ви е водил да го обиколите три пъти. То е символ на вечното единство на тези хора, основано на онова, което е написано в тая Книга. И ако то не се е превърнало в основание на живота на един от съпрузите, то рано или късно ще доведе всичко до колапс. И такива разпадащи се семейства, за съжаление, има много, включително и в нашата енория.

За възпитанието на щастливо дете е нужно родителите да имат щастлив брак

Е, любимият човек, това е… На моята сватба един добър приятел на моите родители вдигна интересен тост. Каза, че любимият човек прилича на топ смачкана хартия, на който има изписан някакъв важен текст, и през целия ти живот ще трябва да разгръщаш тази хартия и да вникваш в него. Любимият човек е този, който според Божия Промисъл се развива и се променя, Бог му поставя различни задачи в живота, както и пред мен самия. Както казах вече, нужна е много работа за да разбереш другия. За да разбереш любимия човек, не само съпругата, трябва да умееш да се спреш, да замълчиш, да не се водиш по собствената си оценка, а просто да се опиташ да го чуеш. Същото важи и за съпружеството. Изведнъж се оказва, че човек се е променил, а ти не си готов да го приемеш, ти си стоиш на едно място, нормално, спокойно си гледаш живота.

Ето, това е първото, необходимото условие – любовта между мама и татко. Детето няма да е щастливо, ако няма такава любов.

Какво можем да сторим, ако семейството се е разпаднало? Общо взето, невъзможно е да се поправи цялостно тази повреда. Тази празнота може да се запълни само частично с някои практични стъпки. Мога да ви споделя, че преди 38 години и моите родители се разведоха, тогава бях на 12 и до днес още ми е болно. У хората с развели се родители, когато те са били още подрастващи остава рана, която не зараства. Духовните поражения за детето могат да се оприличат на ядрен взрив в живота му. Аз самият почнах да си давам истинска сметка за тези последствия чак след 15 – 20 години. Тогава разбрах, че трябва да се работи над това, да се лекува. Но за детето, разбира се, това си остава една голяма, трудно лечима трагедия.

Ще ви разкажа една история за една наша баба – енориашка, която приела през лятото дъщеря си, изоставена от мъжа си с детето си. Забелязала, че внукът й, на около 10 – 11 години, излиза всеки ден на полето да си поиграе. Решила да го проследи, скрила се зад храстите. И гледа – детето се изправя в цял ръст и започва да вика: „Татко, татко!“ А таткото никакъв го няма, заминал си е и даже не платил издръжката. И то повика, наплаче се, изтрие сълзите си и се прибира. Душата на това дете е разплакана и изпонаранена. Има и някои начини поне частично да се поправи тази загуба, но за това ще поговорим по-късно. Пак казвам – на първо място стои любовта между родителите.

Детето не притежава сили да противостои на злото

Второто нещо, на детето е нужен контрол. То ще се чувства нещастно, няма да разбира окръжаващия го свят, ако я няма родителската власт. Често съвременните родители искат да бъдат просто приятели с децата си. Да, ние сме им най-близките хора, но да бъдем приятели с тях не бива. Работата е там, че родителската власт е дадена от Бога и всяка власт, това е, да се пресича всяко зло, а тук – да се пресече разрастването на злото в самото дете. Колкото и да ни уверяват в противното педагозите, тази власт е необходима, защото детето няма сила и възможности да се съпротивява на злото. Тази сила трябва да е в бащата и в майката. И ако те не се съпротивяват на това зло в него, детето ще бъде нещастно, просто защото злото ще го погълне. Достатъчно е да погледнете как детето се потапя в компютърните игри и не може да се откъсне от тях. Познавам един човек, мой съученик, човек на 50 години, чийто брак се разпадна, защото играеше на „Танкчета“. Така се беше вдал в тая игра, а по същото време започна и Световното футболно първенство и жена му не издържа. Каза: „Не мога повече, той е като пияница, няма го вкъщи, вечно кисне там“. Ако един силен, възрастен човек не може да се съпротивлява, какво остава за едно дете? Трябва да го откъснеш оттам, въпреки виковете и протестите му, да му отнемеш тази възможност, или поне да я сведеш до минимум. Допустимо е, да кажем, да поиграе на някаква игра без убийства, която сте проконтролирали, например, веднъж или два пъти седмично. Т.е., борбата за чистотата в душата на детето е необходимо условие. То не може да противостои само на злото, и ако родителите са безучастни, става много лошо. В крайна сметка детето ще стане нещастно, защото тези неща разрушават душата му, разрушават и волята му. Ето, например, аз никога не съм пушил, но моите съученици са се сблъсквали често с тоя проблем, както и самите вие, които седите тук. Като дете си казвах, че щом възрастните смятат това за лошо, какво остава за мен. И сега, когато моите млади енориаши се сблъскват с това, знам за какво става въпрос. Нашата аскетика се състои в по-голямата си част от множество малки дела. Всеки ден тренираме волята си за да победим своите страсти и грехове – да не осъдим някого, да не наругаем настъпилия ни по крака, да измием съдовете, когато не ни се иска. Ето такива практически неща. Да се предадеш на молитва и четене, въпреки, че ти се иска да полегнеш на дивана и да хванеш дистанционното на телевизора. А пушенето – това е обратния процес, по 10 и по 20 пъти на ден да тренираш волята си. Статистиката потвърждава следното – щом подрастващият е започнал да пуши – задължително налитат и другите грехове. Скоро ще посегне към алкохола, сега това е общодостъпно, после към наркотиците, ще се предаде на блудство, ще влоши успеха си в училище и ето – поражение на волята. И къде бях аз, като родител, когато започна това? Защо не го предотвратих? Ето ви една малка илюстрация.

Какво представлява щастието?

Следващото нещо, за което искам да ви говоря е какво да разбираме под щастие, взето в по-дълбокия смисъл. Щастието, общо взето е светски, а не християнски термин. Ние имаме една по-дълбока дума – блаженство, или, щастие, което предполага правилна настройка, изградени взаимоотношения с Господа. До нас са достигнали думите на Иисус Христос, които не са споменати в Евангелието, но за които говори св. ап. Павел при срещата си с презвитерите на Ефес. Той казва: „По-блажено е да се дава, нежели да се получава“, т.е. по-голямо щастие е да даваш, а не да вземаш. Това е най-главното нещо за нас като християни. Или, по-блажено е да послужиш, отколкото да ти служат. Мисля, че говорихме за това при предната ни среща, когато стана дума за семейното щастие. Това е най-главният принцип на съпружеското щастие, който сега е напълно забравен. Имах такъв случай, когато един въцърковен човек, иподякон, женен, с дете, реши, че семейният му живот е приключил. Вярващ човек, който се причастява, но реши, че – край. След службата седнахме с него и разговаряхме три часа. Запитах го: „А ти имаш ли някаква вина?“ – защото за всичко била виновна жена му. Каза ми: „Да, имам вина, все пак направих грешка, че от самото начало се държах твърде меко с нея. А после всичко ми додея“. Казах му: „А ти, като се женеше за нея, искаше ли да я направиш щастлива?“ Реагира с удивление, така ме погледна: „Интересна мисъл, отец Фьодор, не съм мислил за това“. Разбирате ли, човек на почти 40 години, косата му започнала да се прошарва по малко. Човек, който е тръгнал да се жени със съзнанието, че той е центъра, а другият по някакъв начин трябва да се върти около неговата орбита. Ето един път към семейно нещастие. И това същото ще бъде и за децата.

превод от руски

Източник: Православие ру

Близки теми:

Православното възпитание на децата в съвременния свят Родители и деца Заради децата ще постоя прав Полумама Срещата на младия човек с Бога

Ще разгледаме още едно изкривяване на любовта, което има връзка с придобиване на независимост от страна на детето. Това е несъзнателният начин, по който родителите проектират себе си върху личността на детето. Чувството, че детето представлява продължение на бащата или майката. Така родителите влагат в детето ценности и визии, които сами не са могли да осъществят, издигат детето толкова високо, че след това то не може да слезе, или, ако слезе, ще падне и ще се пребие. Външната цел е детето да се изкачи високо, но, разбира се, паралелно и родителите ще се изкачат заедно с него. Ако детето стане лекар, майката веднага става майка на лекаря. Ако детето стане генерал, бащата става баща на генерал и т.н. И особено ние, гръцките родители, с нашите характерни комплекси, си представяме детето от министър-председател нагоре, дори не обикновен министър! Едно 15-годишно момче пише: „Родителите ме поставят на много висок пиедестал, имат за мене големи идеи, само и само да си задоволят егоизма и да се покажат в обществото.“

Вижте какъв критерий има детето. С тези предпоставки детето започва да вярва, че е някаква звезда, забележителна личност, избран и надарен човек, което трябва да заема особено място сред приятелите си и по странен начин, той като звезда се изолира, стои далеч от приятелите си, защото очевидно това няма да има благотворно въздействие върху неговото развитие. Но ако внезапно секне удивлението, на което е свикнало да се наслаждава, неговото състояние бързо се развива в постоянна психологическа криза. Не рядко родители от този тип стигат до големи крайности и преувеличения, които може да имат трагични последици за детето. Приятелите, професията, съпругата се избират и налагат от родителите. Както гласи един лозунг: „Избират преди нас за нас“ – казват децата. Критериите за избор са болни, бих казал антихристиянски и безнравствени. В много случаи родителите, без да вземат предвид възможностите и уменията на детето, въз основа на собствените си комплекси и в името на „любовта”, увещават или по-скоро налагат на детето си да последва еди-коя си наука, еди-коя си реномирана професия и така да си вдигнат „акциите” в обществото. Чуват много пъти целите на детето, че иска да стане някакъв и се питат – колко ще изкарва, колко ще се издигне в обществото, не се трогват, че детето им се развива чрез целта, която си е поставило. Развитието за тях означава слава и пари. Но е престъпно родителите да принуждават децата да заравят своите таланти, за да последват това, което те смятат за благоприлична професия. На това се дължат и много сблъсъци между родители и деца, но и много неуспехи на детето. Защото искат от него неща свръх неговите възможности и чужди на неговите интереси. Някои родители, гневни от неуспехите на децата, тържествуват, бидейки оправдани от техните предвиждания, и изпадат в иронични и подигравателни коментари, които унизяват личността на детето. „Видя ли, дето ти казвах?!“ Така те тласкат детето към пропастта на безнадеждността и отчаянието, вместо да го насърчават. Не е случаен фактът, че след приемни изпити за влизане в университет много деца, поне в Гърция, правят опит за самоубийство. Познавам едно „изрядно” семейство с три деца. Родителите им внушили идеята, че са нещо специално, а майката, за да отговорят на нейните жертви, претендирала и тримата й синове да се класират първи в приемните изпити за университета. Най-малкият се разбунтувал и поел по свой път. Двамата по-големи синове не се възпротивили. Първият искал да следва архитектура, а вторият медицина. Със сигурност щели да ги приемат, защото били добри ученици, но не били сигурни дали ще се класират първи – понеже в тези факултети се влиза трудно. Майката със своята „любов” не се интересувала от факултета, а от първото място. Затова синовете й сменили своите цели и се явили на изпити за влизане в други факултети, които гарантирали първото място. Първият от двамата успял да влезе в юридическия факултет, но не бил първи, а трети в крайното класиране. Търчи радостен да го каже на майка си, а тя се намръщила и казала – очаквах нещо по-добро от теб! Майката дотолкова се ядосала, че цели две години не му говорила. Другият син с цената на неговите свръхусилия успял да влезе, класирайки се на първо място, и така угодил на майка си. Накрая и двамата станали добри учени, преподаватели, но в тях останали известни психични проблеми. Третият син, който се възпротивил и въстанал, сам тръгнал по своя път. Той е лошото дете, но единственият душевно уравновесен.

Една друга майка, това е факт, не е басня, огорчена от неуспеха на дъщеря си за приемните изпити за университета, реагирала с думите: „Ако бях на твое място, щях да се кача на покрива и да скоча от него!“ След няколко минути майката чула трясък отвън – дъщеря й наистина скочила от покрива и се самоубила.

Оставям на вас да коментарите тези два случая – коя е била подбудата на тези родители: тяхната любов или тяхната мегаломания?

Ще ви прочета един коментар от о. Адамантиос Августидис – психиатър. Той пише следното: „Един от обичайните въпроси, които правят конфликтна връзката между родители и юноша, е чувството, че интересът на родителя се изчерпва в задоволяването на неговото его и егоцентрични нужди, без чувствителност и разбиране на възможностите и потребностите на негови потомци. Юношата чувства, че строгите и непреклонни забрани, които му налагат, не отразяват безкористието на родителите, а тяхната скрита егоцентрична нагласа. Това предизвиква първоначално горчивина, а по-късно сблъсък, съмнение и гняв. Подобни чувства имат децата, когато усещат, че прекомерната родителска грижа не е прилив на любовна жертва и себепревъзмогване, а нужда от тяхно себеудовлетворение.

Св. Паисий Светогорец описва това явление по неговия прост, но точен начин: „Забелязал съм, че съвременните младежи, особено тези, които следват, биват ощетени у дома си. Докато са добри деца, се опропастяват, родителите ги развалят. Понеже родителите са минали през трудни години, искат децата им да не се лишат от едно, да не се лишат от друго. Не развиват любочестието в децата, така че те да се радват, когато изпитват лишения.“

Така опитът на младежите има вкус на едно предателство и би могло да се изрази в схемата „гневни сме на родителите“, защото вече са предали това, на което са ни поучили, но претендират то да стане мярка и критерий за нашия собствен живот. Така несъзнателно започва да работи нещо, което сме свикнали да наричаме пропаст между поколенията, където всяка страна е егоцентрично деспотична, сигурна за своите тезиси и мнения и уверена, че другата страна греши.

Старецът Паисий, който споменахме, говорейки именно за сблъсъка, който се получава, когато отношенията между родители и деца се формират при условия, които подхранват и поддържат взаимния нарцисизъм, се пита – какво да правят децата, какво да правят и родителите? Идват децата и ми казват – не ни разбират родителите! Идват и родителите и ми казват – не ни разбират децата ни! Създала се е пропаст между родителите и децата. За да се премахне, родителите трябва да се поставят на мястото на децата и децата на мястото на родителите.

С всичко, което отбелязахме, разбираме, че възпитаването на детето не е лесно нещо – родителите имат добри намерения, но често възпитанието не носи очакваните плодове. И ако това не се дължи на една зле разбрана любов, която разгледахме, може да се дължи на невежество или на погрешни сметки. Става както при майонезата: материалите са били добри, рецептата ценна, готвачката отлична, но някой детайл е убегнал и майонезата се е пресякла. Никой родител не иска да даде лошо възпитание на детето си, но много пъти препятствието не може да бъде избегнато. В едно такова препятствие са се препънали много съвременни семейства. Много родители са живели в тежки условия и сега искат децата им да живеят различно. Така на съвременните деца нищо не им липсва. Или по-скоро им липсва нещо важно – благословението на лишението. И много пъти те го търсят по свой начин и се противят на тази склонност на родителите (да им осигуряват всичко). Пълната небрежност във външния вид, диетите, които пазят, са форма на съпротива срещу консуматорското общество. Също така много от родителите, понеже са живели в строги семейства, искат да отгледат децата си без ограничения и им позволяват всичко. В центъра на живота си поставят желанията и капризите на детето. Вместо да възпитават детето да споделя това, което има с другите, да си сътрудничи с тях, да уважава желанията и потребностите на другия, много често заради тяхното благоденствие задоволят всяко тяхно желание. Ако има някакъв сблъсък по отношение на тв програмата, която гледаме, купуваме друг телевизор за детето, ако юношата монополизира телефона, слагаме втори телефон, макар вече да имат и мобилни телефони. Като последица от всичко това детето свиква да не зачита другия човек. Когато родителите дават всичко на детето, когато задоволяват неговите претенции без възражения и отлагане, тук и сега, то се научава да води егоцентричен начин на живот; научава се само да взема, а не да дава. Стига до убеждението, че всички са му длъжни. По този начин го заблуждаваме, защото то си мисли, че животът е такъв, сякаш го държим в парник, т.е. в един въображаем свят, а когато влезе в съприкосновение с реалния свят, в който има ограничения, ще бъде напълно неподготвено и неспособно да се справи с тях. С други думи, научаваме го да бяга без да му даваме спирачка – но животът поставя стени по неговия път и без спирачка си троши главата. Макар по този начин да мислим, че избягваме сблъсъка (с него), ние го водим до сблъсък с обществото, и този сблъсък е много по-лош. Съществува обаче една основна разлика между ограниченията, с които родителите се стремят да подготвят детето за реалния свят, и ограниченията, с които се опитват да осуетят неговата самостоятелност. Първото е напълно необходимо, за да влезе в живота. Второто е да имат връзка с нашите претенции, за които говорихме преди. Не искаме децата ни да ни напуснат, не искаме да станат самостоятелни, а се опитваме по всякакъв начин да останат до нас. Затова и много пъти ограниченията, които родителите поставят в тази насока, това имат за цел, а давайки всичко на детето (т.е. на юношата), го правим неспособно да влезе в живота и си подсигуряваме неговото пребиваване до нас. Когато му даваме всичко, защо то да си тръгне от нас и да заживее самостоятелно?

Но понеже тази беседа е насочена и към родители-християни, ще разгледаме въпроса с християнското възпитание, където за съжаление са се получили много изкривявания и недоразумения. Родителите-християни живеят в нарастваща тревога – виждат от една страна лошия път, по който вървят децата, виждат постоянните сблъсъци и протестират, тревожат се, отчайват се – „загубихме децата си“ – така казват – „отдалечиха се от пътя на Бога“. И започват отново да обвиняват обществото, правителството, Църквата. Много родители мислят, че възпитават децата си с възпитание и увещание по Бога, но ако си отправят честна себекритика, ще видят, че ги възпитават с възпитание и увещание по свой образ. Нека видим това по-подробно. Защото и това състояние води до постоянни сблъсъци. Основната отговорност за възпитанието на децата не е нито на учителите, нито на обществото, нито на свещениците, нито на телевизията, нито на правителството, нито на някой друг – децата се формират у дома, у дома научават най-важните неща. Тоест в семейството влизат основите, колоните, плочите, стените, а обществото навън може да направи само едно варосване, едно боядисване, дотам, нищо друго. Мнозина от нас се оплакваме: „Как децата ни се развалиха, след като сме добри християни, след като ходим на църква, след като всички за Бога им говорихме? Какво става?“ Преди всичко трябва да отбележим, че роля играе не какво говорим, а какво сме и какво правим, как живеем. Ето какво пише отново един ученик от гимназията: „Родителите ми не ми показват на дело това, което искат от мене. Техният пример е обратният на това, което искат да правя.“ Колко са истинни неговите думи ще разберем, ако си направим искрена себекритика. В Патерика се разказва следният случай – трима монаси всяка година ходели при св. Антоний. Двама от тях му задавали много въпроси по техни духовни проблеми и за спасението на душите им. Третият винаги мълчал, нищо не питал. След дълго време св. Антоний го попитал:

- Толкова време идваш тук, и нищо не ме питаш?

А той му отговорил:

- Стига ми да те гледам, отче!

Тоест роля играело не какво говорел св. Антоний, а какъв бил. Ние казваме много неща за Християнството на децата ни, но за кое Християнство говорим? За Християнството на Евангелието, на светците, на мъчениците, на Кръста, на жертвата – или за егоистичното буржоазно и меркантилно християнство? Казваме например: „Детето ми, бъди с Христос, защото който е с Христос, не губи.“ И естествено подразбираме, че Христос ще ти помогне да станеш богат, да имаш щастие и т.н. Детето отваря Евангелието и чете някои тежки думи, че който е истинен ученик на Христос, ще загуби, ще бъде гонен, ще страда, ще бъде разпнат. Христос говори за скръб, кръст, болка, не е обещал нито вили, нито влогове в банки, нито ефимерни радости, а кръст. Също така настояваме детето да бъде първо във всичко. Товарим го с един куп частни уроци и извънкласни дейности и настояваме да стане първо в училище, в английския език, в пианото, в танците, в университета. Винаги на високо и винаги на върха. Винаги с успехи. И детето отваря Евангелието и чете, че Христос иска нещо друго – че за да се изкачиш високо, трябва да слезеш, да се смириш; за да станеш пръв, трябва да станеш последен и слуга на всички; за да успееш, трябва да претърпиш неуспех. Евангелието говори за едно Християнство, което има лична цена, докато ние говорим за едно Християнство, което нищо не ни струва и означава нагаждане. Така детето в Евангелието едно вижда, и друго в нас. Говорим на детето за Христос, Който е Бог на любовта и Който казва, че този, който има две ризи, да даде едната на ближния и когато някой ни удари по едната страна, да обърнем и другата. Поучава ни да прощаваме на враговете си, да благославяме тези, които ни проклинат и т.н. А какво вижда то от нас – да не говорим на нашия съсед или роднина 20 – 30 години по незначителни поводи, за една педя земя; да се занимаваме постоянно с материалните неща и цялата ни борба да не е за най-необходимите неща, а за увеличаване на доходите ни, за втора и трета къща, за втора и трета кола и т.н.; да се гордеем, че така сме нагласили данъчната декларация, че крадем от държавата еди-колко си пари. Или че сме измамили клиента в нашия магазин; или че еди-кой си депутат е уредил сина ни (в казарма) в по-близко поделение и така да пратим сина на другия по-далеч. Всичко това кара детето да бъде напълно безразлично към Христос. Дори не чува това, което говорим, затова и се противи и влиза в сблъсък с нас – и добре прави. Защото така се създава надежда, то търси истинния Христос. Но за съжаление това наше непочтено християнство, лицемерната вяра и липсата на любов към ближния дават пряко отражение върху децата ни. Св. Василий Велики подчертава, че децата не могат да преуспеят, когато родителите са алчни, егоцентрични и индивидуалисти, когато алчно събират материални блага, без да мислят за своя ближен. И виждаме днес какъв хаос цари сред младите – бунт, хулиганство, безразличие, наркотици. Всички имаме надежда, че злото ще се ограничи, но позволете ми да изразя тъжното ми убеждение, че така, както вървим, ако не се покаем, тези явления не само няма да се ограничат, а ще нараснат, особено наркотиците, колкото и мерки да вземе държавата. Св. Ефрем Сириец преди 15 века каза нещо удивително, което има поразително приложение в епохата ни. Той казва, че този, който презира ближния си, когато се намира в страдание, в скръб, в болка, в лишение, не само материално, но и духовно, този човек ще направи децата си объркани. Днес това много важно наблюдение на св. Ефрем важи напълно. Децата, констатирайки от живота на родителите си – в който няма любов – че обществото, в което ще трябва да живеят, е една страшна джунгла, където всеки се грижи само за себе си, ги обзема паника и несигурност, отчаяние и гняв и се проявяват в обществото като гневни хора, които трошат, громят, горят, бият и унищожават. Повярвайте ми, всички тези изтерзани разбунтувани младежи, които обвиняваме и отхвърляме, не са виновни, не са лоши деца, а уплашени и много чувствителни, които идват от родители, които за съжаление са извели любовта от живота им.

Ще спомена отново един случай – познавам едно семейство, чийто най-голям син е много объркан. От 15 годишна възраст не може да намери себе си, мина през много бури – анархия, наркотици. Когато родителите дойдоха при мен за първи път, за да разговаряме, започнаха както обикновено да обвиняват обществото и всички други. Но минаваха дни и месеци и техните отбрани падаха. Изправиха се пред себе си и видяха искрено своите грешки и отговорност. Между другото разказаха следното. Преди години се скарали с целия квартал и не говорили на никого. Междувременно били добри християни, ходили на църква и т.н. Един ден детето им, едва 8 годишно тогава, което гледало всичко това, им казало: „Какво ми говорите за Христос, след като не го вярвате? Христос говорил за любов, а вие не казвате “Добър ден” на съседите!?“

Съществува обаче, и едно друго измерение – използваме Бога, за да се наложим на децата. Казваме например: „Ще правиш това, което аз ти казвам, защото в противен случай Бог ще те накаже.“ Така превръщаме Бога във властелин, в тиранин, в жандарм. И след това искаме детето да обикне този тиранин, който обслужва интересите на един друг тиранин. Разбира се, това, че не обича този тиранин – бог, бих казал, че е знак за здраве и създава надежди за детето. Основата на религиозното развитие на детето е свидетелството, примерът, но когато това отсъства, всички наши думи и проповеди са излишни. Ако родителите не пожертват нещо от себе си, ако не покажат автентична любов, тогава вярата няма никакво въздействие върху душите на децата. Факт е, че религиозният интерес и религиозност на детето е неопровержимата мярка за автентичността и религиозността на родителите. Когато религиозността на родителите е автентична, тогава децата развиват религиозен интерес, в противен случай ще го отхвърлят. И ако стане нещо подобно, нека не търсим на кого да прехвърлим отговорността, а да изследваме себе си и живота ни. И както казва и народът – „Каквото сеем, това и ще пожънем.“

Нека да уточня нещо: с всичко, което казахме, нямаме за цел да принизим ролята и ценността на родителите, а напротив, целта е да се защитят родителите, обозначавайки грешките и недостатъците, и представяйки тяхното реално лице, освободено от деформации. Със сигурност няма съвършени родители, всички сме несъвършени, и това, което даваме на децата ни – е човешкото несъвършенство и греховност. Няма да увредим децата ни толкова с нашето несъвършенство, колкото с безсилието ни да признаем нашето несъвършенство.

Връзката ни с децата, пътят от конфликта към срещата е дълъг път, море, по човешки е нещо невъзможно – ако осъзнаем нашето безсилие и несъвършенство, и за нас съществува надежда. И тогава можем да живеем това, което толкова често повтаряме на св. Литургия – „Себе си и целия си живот на Христа Бога да предадем.“ Ако вече нищо не можем да правим, нека признаем нашето безсилие и със смирение да доверим децата ни на Бога. Ако не можем да говорим за Бога на децата ни, нека говорим на Бога за децата – както казва св. Порфирий: „Нека ние говорим на Бога, за да говори Той на децата ни.“ И ако нямаме успехи, нека покажем на Бога грешките от нашия неуспех и да сме сигурни, че Божията милост ще използва нашите грешки и ще доведе до нещо добро. Характерно е, че в началото на св. Литургия, когато всичко е готово за да започне св. Литургия, дяконът казва тихо на свещеника в олтара – „Време сотворити Господеви“ („Време е Господ да действа“). Това точно е отношението на Христос, не само в Литургията, но и във всеки момент. Нека това бъде и отношението на всеки баща или майка – в трудните моменти нека повтарят този израз. Време е Господ да действа. И нека оставяме поле за действие на Бога да направи нещо в душата на детето. Казахме в началото, че конфликтът с децата е неизбежен и срещата ни с тях почти невъзможна, но нека не забравяме, че невъзможното за човеците е възможно за Бога.

превод: Константин Константинов

Близки теми:

Да освещаваме своя живот Майките и възпитанието на техните деца Храним децата си, не с нежност и любов, а със скръб и кавги Благословени възпитаващите в благочестие Дай на детето топлина!

Темата е достатъчно важна. Навярно много пъти не осъзнаваме, че връзката между двама човека в брака представлява много важен (учебен) чин, истински университет. Проблемите започват, когато бракът, връзката между двамата човека не е любящо общение, а поле за взаимно изтребване. На младите, които идват да се оженят, на младите съпрузи, които се подготвят да започнат тяхното общо пътуване, много пъти казвам: внимавайте, имате един голям враг! и те недоумяват. Ама кой враг? Сега тръгваме по нашия път. Мисълта им започва да работи и отива в разни лица. Аз отново подчертавам – и този враг е един много опасен враг.


Отново недоумяват. Виждам недоумение, но и страх да се отпечатва върху лицата им. Кой е този враг, отче? Този враг е егоизмът. Когато влизаш в един общ път, приемаш Божията благодат и тръгваш по общ път, никога не смятай, че врагът, този, който трябва да преодолееш, са негативните страни на другия. Този, който трябва да преодолееш, е твоят егоизъм. Ако всеки преодолее егоизма си, тогава бракът реално би бил любяща общност, съществена връзка, би имал Божията благодат и не би бил поле за взаимно изтребване. Когато бракът е любяща общност, тогава става за децата един голям университет. Но нека видим какво казват отците на Църквата. Кое е първият чин на човека?


Бихте казали, че това е семейството. Семейството, връзката между съпрузите е вторият чин, второ „отделение”. Кое е първият чин? – майчината утроба. Затова отците на Църквата съветват майката да бъде особено внимателна през този толкова разтърсващ и едновременно толкова нежен етап на бремеността. Нищо от това, което Бог е създал, не е случайно – неслучайно утробата се намира точно под сърцето на майката, защото детето не се храни само от пъпната връв, а и от ударите на майчиното сърце. В утробата бебето чувства нейната любов. Отците на Църквата казват, че майката трябва да е особено внимателна, да избягва всякакво напрежение, да се моли, да се причастява редовно, да гали бебето, да му говори нежно, да му пее. Това го казват отците на Църквата, за да предава на детето вяра, Божия благодат, радост, надежда, топлина, нежност.


Ще ви разкажа един случай от живота на светия старец Порфирий Кавсокаливит. Канонизацията му е голяма радост и голяма победа на човешкия род. Когато Божията благодат ни открива един светец, чрез него човешкият род побеждава злото. Затова всички се радваме за светеца. Светецът е принасяне на целия човешки род на Бога. Старецът Порфирий имал едно духовно чедо – университетски преподавател. Този човек имал следния проблем. Когато чувал някакъв силен шум, когато студентите излизали през паузите или когато бил на място с много деца и имало глъчка, чувствал силно главоболие. Нищо не помагало – лекарства, болкоуспокояващи, компютърна томография, рентгенови снимки, прегледи, но нищо не му откривали. Никакъв здравословен проблем. Той отишъл при стареца Порфирий.


- Геронда, имам такъв и такъв проблем. Какво е това нещо?


Свети Порфирий му казал:


- Бре детето ми! – говорил бавно и много благо. – Искам да отидеш и да попиташ майка си, когато беше бременна с теб, как се е държал с нея баща ти.


Какво да прави, той бил голям човек, зрял човек, майка му била на 85 години. Отива и й казва:


- Майко, моля те, кажи ми нещо!


- Какво, детето ми?


- Когато беше бременна с мен, ставаше ли нещо между теб и баща ми?


Тя заплакала.


- Защо плачеш, майко?


- Защото детето ми, понеже вече имахме много деца и не се справяхме, баща ти искаше да направя аборт, но аз настоявах да те задържа, а когато той си идваше у дома, крещеше силно и ме удряше в корема.


Плодът, това малко детенце в майчината утроба чувало виковете и чувствало болка. Така той пораснал, станал 50 годишен човек и когато чувал силен шум, главата веднага го заболявала. Нещо, което получил, когато се намирал в утробата. Представете си само какво става. Затова първият (учебен) чин, където детето ще се научи на топлина, уважение, нежност, молитва, любов, е майчината утроба. Затова трябва да сме особено внимателни.


Трудно е възпитаването на едно дете. Помислете – ние бяхме в рая, в утробата на Божията любов, наслаждавахме се на Неговата любов и какво направихме? Накрая поискахме да излезем от този Рай. Тоест въпреки цялата любов, молитва и внимание, които може да даваме на децата ни, никога не трябва да си помисляме, че няма да има провал. Видяхте – Бог ни дава любов в Рая, храним се от Божията любов, тя ни покрива и въпреки това провалът не се дължи на Бога, защото Той ни е дал всичко, а на нашата неспособност да приемем Неговата любов. Затова възпитанието е трудно нещо, непременно е нужна Божията благодат, силна молитва и внимание, за да можем не само чрез нашето слово – с него ще дадем много малко неща, а най-вече чрез начина на нашия живот да дадем нещо на децата.


Ако родителите проявяват егоизъм, това държи детето напрегнато, това е като рана и се изразява в периода на неговия пубертет. Един пример. Идва една майка, която не понася детето си – защо? В пубертета е. Добре. Пубертетът е бурно море. Детето е в морето, дави се, прави спазматични движения, крещи, и казва св. Йоан Златоуст – ти трябва да си скалата, върху която ще се удари вълната на пубертета и без да се оплачеш, сред пълно мълчание, ще пресечеш нейния устрем. В пубертета има напрежение, но да не би ти да си го усилил, оставяйки детето да израсне в напрегната обстановка?


Веднъж ми направи впечатление следното нещо. Бях в един дом и дойде братът на човека, който живееше там, с жена си и детенцето им. Знаете, когато двамата братя се срещат, се закачат, припомняйки си детските години, като игра, но повишават леко глас. Внезапно детенцето, 5-6 годишно, заплака. Изумихме се. Какво става? – попитах. Детето се уплаши. И майката ми казва:


- Не, отче! Не се уплаши. Детето не е чувало никога висок глас у дома.


Така тази случка го изненада. Стори му се чуждо на атмосферата от неговия дом. Помислете в какво пространство е израснало, в какъв мир. Не знам, ние запасяваме ли децата ни с мир? С тишина? С кротост? Ако не, защо след това се оплакваме, че чувстват напрежение през пубертета? Защо по-късно се тревожим за напрежението, което самите деца създават в своите домове? Кой им предаде това напрежение? Кой създаде това състояние?


И така, когато усилваш радиото докрай, а след това искаш да го намалиш, мислиш, че домът е гробище, защото си свикнал радиото да гърми. Децата живеят в страшно напрежение.


Друг пример. Говорим с примери, за да можем да разбираме и да откриваме нашата отговорност. Двамата съпрузи разговарят:


- Много си разхвърлян! Досущ като баща си!


Или


- Ама какво крещиш така? Досущ като майка си!


Вместо бащата да похвали майката и майката – бащата, ние какво правим? Излагаме другия. И, разбира се, прехвърляме отговорността, защото негативните елементи, които детето има, не са мои, а на другия. Прехвърляме отговорността, което кара едно дете винаги да бъде безотговорно. Така то никога няма да поеме своята отговорност.


Когато влизаш в живота на другия, трябва да влизаш както свещеникът влиза в св. Олтар, с такова благоговение, т.е. да уважаваш напълно неговия живот, мнение, свобода. Ние влизаме като завоеватели в живота на другия, тъпчем го под нозете си, унизяваме го и, разбира се, най-главният свидетел на това състояние е детето.


При мен идват съпрузи да кажат своите оплаквания и в онзи момент чувствам, че съм съдия – искрено ви казвам. Единият прехвърля отговорността, другият обвинява, никой не гледа своята отговорност и грешка.


Живеем в един дом с децата ни, но дали ги подготвяме да поемат своята отговорност? Изразите, които звучат: остави, ти не знаеш! Не го прави, ще го развалиш! – никога не даваме на детето пространство да се движи, да се почувства отговорно, да поеме инициатива. Една огромна грешка. Утре то ще направи същото и в своя дом. Повечето от нас сме родители, други сте баби и дядовци. Поискахме ли някога прошка за някоя наша грешка от децата? Не ми казвайте, че не сме правили грешки. Съществува ли по-голям урок за детето ми от това да му поискам прошка за моята грешка? Или да му благодаря за нещо, което е направило. Чрез нас децата да се научат да искат прошка, признавайки своята грешка и поемайки отговорност, и да живеят с благодарствено отношение към другите, да казват едно благодаря. Съществува ли по-ценен урок от това?


Думите са велико оръжие, което Бог ни е дал, голям дар на Неговата любов, който влияе страшно и дълбоко. Една дума може да разруши всичко – и най-вече думата на бащата или майката, но може да построи и да балансира всичко. Думите ни се нуждаят от голямо внимание.


Награждаваме детето за успехите му, т.е. интересуват ни само уроците, да завърши, да получи добра оценка, да влезе в университета. И това е добро. Но ценностите, висотата на живота? Нравът? Духовността? Казах браво на детето за добрата оценка, но когато го видях да се моли у дома, наградих ли го? Отидох ли да му купя нещо и да му кажа:


- Вземи го!


- Защо? Днес не празнувам.


- Аз празнувам!


- Какво празнуваш?


- Една голяма радост!


- Каква радост?


- Видях те да се молиш!


Думите ни се нуждаят от внимание. Всичко, което майката и бащата правят, всичко, повярвайте ми, са уроци. Начинът, по който майката готви, е урок. Готвенето е себепринасяне. Представяте ли си детето да види майката радостно да принася на всички членове на семейството своята любов чрез яденето? Да го прави с радост. Детето да види баща си да влиза дома и с охота да отиде да прегърне майката, децата, да ги целуне. Знаете ли какво ще стане тогава? Нещо много просто – детето ще очаква баща си да се върне.


Дядо ми имаше една тактика, какво да ви кажа, ядосваше ни, особено когато пораснахме и искахме да оставаме навън. Той казваше:


- В осем и половин часа вечеряме.


- Е, добре, яж, ние ще се върнем!


Казваме си – остави, да не ходим! Да отидем в 21.30, той ще вечеря, ще огладнее и ще яде.
Но дядо седеше на трапезата с празна чиния и чакаше:


- Хайде, бре деца, къде сте?


Ние си казвахме – нека се върнем в 22.00 ч. ще огладнее, ще яде, след като си ляга с кокошките. В 22.00 ч дядо ни чакаше на масата. Засрамихме се. Затова в 20.30 бяхме на масата. Ядосвахме се, без да осъзнаваме, че дядо искаше да се събираме всички заедно, защото часът на трапезата е свещен. Тогава разговаряхме, откривахме себе си, споделяхме това, което живеехме, той ни казваше разни неща, намираше възможност да ни поучи от неговия опит, награждаваше или порицаваше. Къде другаде да ни срещне – в играта? Не можеше да ни следва. В съня? Никъде. Само на трапезата.


А сега всеки яде по различно време. Съгласен съм, че обстоятелствата са трудни, разбираме го, единият работи обедна смяна, друг вечерна. Да, но трябва да направим нещо, за да се засичаме. Да намерим час, в който да се събираме вечер – за половин час. Как сте, деца, как мина денят ви?


Една майка дойде и ми каза:


- Леле, детето ми си тръгва от мен! Отива да следва в Александрополис, в Комотини. Притеснявам се, няма да го имам у дома.


- Я ми кажи, когато беше, виждаше ли го?


- Така е, отче, виждах ли го? Учеше в стаята си, приготвях ядене, слизаше когато можеше, не го виждах.


Сега, когато си тръгва, ще почувстваш отсъствието, защо не го почувства преди? Говори му малко, остави го да ти каже две думи. Това, което ще ти каже, за тебе е безинтересно, но за него са много сериозни неща. Това, което ще ти каже от училище, за него е преживяване, което ти можеш да използваш и да го превърнеш в урок, да го поучиш чрез това на много неща.


Събитието на вярата. Помня баба ми, която поучаваше на вяра и чрез готвенето, както ви казах преди. Когато отваряше фурната, прекръстваше яденето и казваше сладко и вкусно като думите на Христос – това беше вяра и ми предаваше урок, катехизираше ме в онзи час и аз не го разбирах. Много по-късно разбрах всичко това, което ни дадоха на трапезата, в кухнята, в двора, в разговора, в начина, по който пазаруваха, в разбирателството, в сътрудничеството, в съвместния им живот толкова години заедно, където единият да гледа другия и общуват, единият изпитва болка и другият му състрадава, винаги с техните проблеми. Нищо не е идеално. И дори начинът, по който посрещаш проблемите, може да стане много ценен урок.


Едно дете направило голяма беля и бащата казал:


- Леле, детето ми, какво направихме!


Не какво направи?! – а какво направихме! – за да му покаже, че една грешка в семейството, както и радостта, скръбта, трябва да я споделяме. Това е кръстът, който всички ще понесем – семейството означава споделяне. Ние знаем само автономизирането – стаята ми, колата ми, отпуската ми, сметка ми, заплатата ми. Това създава особени проблеми – днес се появява едно отчуждаване и това е трагично. Децата ни чувстват много самота вътре в семейство. Бабата престана да разказва приказки, майката престана да говори на децата, бащата да се интересува и онзи, който вече говори, е най-неподходящият – телевизорът. Някога имаше един кръг, в който влизат баща, майка, дядо, баба, децата. Този кръг се е разпаднал, защото по средата е влязъл телевизорът. Неговата сила и единство са унищожени.

Ще ви прочета писмото на една 18 годишна девойка. Чуйте какво ни казва:


„Възрастните. Техните мечти са угаснали, вече не се изпълват.”

С други думи какъв урок ни предавате? След като сме умрели. Нямате мечти, не се борите, нямате надежда, нямате хоризонт, къде е урокът на живота, който ни давате, загаснали мечти.


„Тяхното слово ме плаши, защото много често говори умът им, вместо сърцето им. И сърцето им, когато изригне, не знае мяра”

Всичко е в разума, всичко е хладно. Когато им говорим, го правим, за да им се скараме. Само тогава им говорим. Когато нищо не се случва, сякаш сме глътнали нещо и нямаме какво да им кажем.


Нашето движение към децата е един ценен урок. Една 90 годишна жена дойде да се изповяда и ми казваше за живота си: не помня много от баща ми. Помня само, че когато влизаше в стаята ме милваше по главата и казваше: бебчето ми!


Този баща, който починал млад, но не оставил детето сираче. Защо? Защото оставил сладостта на неговото слово и топлината на неговото докосване да повлияят на детето. Минали 85 години и това детенце, което тогава било 4 годишно, може да е забравило хиляди неща, но неговото докосване и думи не забравило.


Знаете ли как влияе нашата прегръдка? Нашите сладки думи? Защо да използваме думите само за да се караме? Само за да сплашваме? Само за да порицаваме? По коя причина?


„Виждам много възрастни, които приличат на изморени юноши, лишени от тяхната жизнена енергия, т.е. полумъртви. Не трябва да обобщаваме, другият мисли, че не е така, но бих искал в своето мнозинство да са по-щастливи.”


Да не са толкова наскърбени и разочаровани. Храним децата си със скръб, която в живота им става депресия.


Да спрат да казват, че бъдещето принадлежи на младите, поставяйки себе си извън играта.

Тоест намираме се извън живота, в периферията. „Вие сте бъдещето – поемете вашата отговорност!” – така им казваме, но самите ние нищо не правим, а седим и спим. Знаете ли, че Бог ни е дал целия живот, този дар на живота, който трябва да го живеем да последната капка, до последния миг – защото ще отговаряме, ако не живеем живота. Има хора, които са „починали” на 20-25 годишна възраст и ги погребваме на 90 годишна възраст. Не живеят. Искате ли да ви дам пример на човек, който е жив?


Отец Йоан, монах на Света Гора. Почина на 106 годишна възраст. На 103 годишна възраст се научи да работи безупречно с компютър, за да запази своите спомени и стихове! На 103 годишна възраст! Когато не копаеше в градината си, пишеше на компютъра. И този човек, който живя живота, даде на всички нас един страшен урок по живот. Ние какъв урок сме дали? – мърморим, крещим, от нищо не сме доволни, в нищо не намираме покой, песимисти сме, една жална песен е животът ни. Не се радваме на нищо от толкова неща, които Бог ни е дал.


Някога един човек с много проблеми отишъл при папа Ефрем и му говорил: „не издържам, ще се самоубия” и очаквал старецът да му каже нещо.


И какво направил този велик подвижник? Хванал го за ръка, извел го вън от килията и му показал луната и му казал:


- Бре, защо се притесняваш? Виж Бог какво е окачил на небето за нас! Виж каква красота! Порадва ли се някога на луната? Виж каква красота. Седни тук да й се наситиш!


И този човек ми казва:


- Всеки път, когато гледам луната, си спомням стареца и всичката ми скръб изчезва.


Прости неща, Бог ни е дал много извори на радост, но понеже ние искаме все повече и повече, поради нашия егоизъм, губим радостта и накрая черпим само скръбта. И от нашите отношения трябва да започнем, като е нужно време, за да влезем в общение.


„Аз съм предпазлива към погледа им, защото се боя от техния съд.”


Разбира се, когато бащата е прокурор, а майката председател на съда, естествено, че детето се бои дори да ги погледне. Така ли, бре хора, Бог гледа на нас? Христос така ли погледна на нас? Христос, Който прие нашия егоизъм, грях, болест, проказа, парализа, безумие, ирония, лицемерие и изцеляваше, прощаваше и съветваше, увещаваше и спасяваше? Защо ние сме такива? Защо?


„Мечтая си за прост диалог”

Чуйте – прост диалог, да говорим просто.


„без злопаметност, с хумор и нежност, където всеки ще слуша другия без да си мисли каквото и да е. Мечтая си много живо. Оставам дете и ви обичам, вярвам ви, повярвайте и вие в мен!”

Викът на душата на едно дете. Да повярваме на децата, да ги изслушаме, да ги обикнем. Това е.

И нещо кратко от един 20 годишен младеж.

„Баща ми винаги го нямаше, и майка ми, мисля, че очакваше много от мене. Тя не можеше да разбере и аз не можех да й обясня. Движиш се с потиснати чувства и трябва някъде да ги изкараш. Това е очарованието на наркотиците. Изкарват те от себе си.”

Отсъстващ баща и майка, която само очаквала без да дава, накрая водят детето до една зависимост, на която гледа като на разтоварване.

Бог ни е дал много неща – майчинството, бащинството, съпружеството, те не са ад, а рай, дори да има трудности. Да спрем да се оплакваме, да направим кръстното знамение и понеже имаме любов, да отворим сърцето си и да оставим тази любов да обгърне децата ни. Не е нужно нищо друго. Тази любов да претърпи, да покрива, да прощава и това ще е най-големият урок за децата. И бъдете сигурни, че така майката и бащата ще бъдат най-добрият амвон и най-добрата проповед за децата в целия им живот.


Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Майките и възпитанието на техните деца За да създадеш семейство е нужно просто да обичаш Родители и деца: сблъсък или среща – Азбука на възпитанието Каквото посеем, това и ще пожънем Дай на детето топлина!