За да бъдеш родител е нужно сърце

Ноември 1, 2018 in Начална страница, Семейство

 

Духовният живот е борба

Когато един баща си отиде от семейството, такава загуба не може да се поправи с нищо. Ако детето расте с баща до себе си, то тогава ще бъде едно щастливо дете. В наше време такива са много малко. Има много, които растат с втори баща, други съвсем без баща. Нямат мъжки пример пред себе си, как да израснат като едни силни, великодушни и благородни мъже. И не само момчето не знае какъв да бъде, но и момичето няма пример какъв трябва да е бъдещият й мъж. Такива качества има един професионален треньор, особено от старата школа. Разбира се, не от спортове като карате например, които целят преди всичко да предизвикат болка. Още повече, че у подобни треньори няма прословутата съветска закалка. Тя присъства по-скоро в спортове като класическа и свободна борба, самбо, джудо. Защото в съветско време, ако треньорът разбере, че си набил някого на улицата, ще те предаде на милицията и незабавно ще те изгони от отбора. И още от самото начало треньорът ти обяснява това.

Аз живея извън града, там един дарител построи храм във вилната зона, огромна сграда с мазе, с къща, прекара газ, заплати за всичко. Но никой не го посещаваше, през ж.п. прелеза имаше селище, но да се пресече оттам беше неудобно. Там имаше малък храм, препълнен с народ, беше задушно, горещо. Но до тук пък бе прекалено заобиколен път, неудобен за енориашите. И тогава с настоящия настоятел, той бе още дякон, решихме да създадем секция по самбо. Закупихме тепихи, постлахме ги направо под храма. И, започнахме, първо 30-40 минути Закон Божий, после спорт за децата. Намерихме забележителен треньор, ветеран от Афганистан, удивителен мъж, истински благороден, спокоен, тих и великодушен воин. А през това време, дяконът, неговата съпруга, катехизаторът или аз разговаряме с родителите. За мен това бе чудесно, децата се занимават, а пък ние пием чай и разговаряме. И след 7-8 години по неделите стана трудно да влезеш в храма от народ. Идват с коли, с автобуси. Деца – много. И не само през летния сезон, а и през зимата, причастяват се по 150-180 души. Всеки неделен ден има голямо присъствие. И всичко започна с ония уроци по самбо. Когато вършиш всичко от сърце и се занимаваш с младежите и децата, резултатите не закъсняват. Но заедно с това се извършва и едно възпитание по мъжки. Което е особено важно.

Има ли служение – има и дар от Светия Дух

Какво още да ви споделя от личния си опит? В църквата – ако семейството на вярващия човек е в нея, няма служение, което, ако се носи като такова, като служение на Бога, човек да не получава помощта на Светия Дух. Или – има ли служение, има и харизма, има дар от Светия Дух. Но при условие, че човек не върши това с гордост, а със смирение. Това важи и за духовната проповед, и за възпитанието на децата, и за всичко. Затова, дори и да сте израстнали без баща, и да са ви възпитавали по какъв и да е начин, ако се смирявате, ако разбирате всичко като едно служение – то Господ ще ви помогне, нещата ви ще се наредят. Именно заради това при ръкоположението епископът казва за Божията благодат: „Да укрепи всяка немощ, да изцели и да допълни“.

И родителството – майчинско и бащинско, е служение Господу, и тогава Той ни помага. Но много по-сложно, значително по-сложно е когато сте расли в семейство без единия родител. В този случай ви липсват поведенчески примери. Но и тогава нещата ще се наредят, ако имате служение.

Ето, моята съпруга, прекрасна жена, е израснала без баща. Той я изоставил на тригодишна възраст, бил пияница, не плащал издръжка. А майка й… там имаме само лоши примери, оставили й спомени като незаздравяла рана. Една майка, стояща в три часа през нощта на прозореца, крещяща: „Ей сега ще се хвърля!“ Ужасно. Жена ми е получила възпитание от чичо си и баба си. Откъде да вземе пример за родителство? За нея всяко дете е индивидуално, особено. Не съвкупност. Тя е дребничка жена с представете си, шестима сина и две дъщери. По-големите са като канари. Звъня й по телефона: „Ще остана в събота вечер да пренощувам в Москва“. А тя ми казва: „Изоставяш ме, тука съм като в казарма, всички дойдоха, изядоха всичко, ометоха хладилника“. И тя тича за всеки поотделно, защото знае кой от какво се нуждае, кой боледува, кого трябва да наглежда, кой с какво не може да се справи, на кого се е случило нещо лошо.

Многодетното семейство е като камион, натоварен догоре

Днес има истинска епидемия от психически разстройства. А що се отнася до депресиите – те ни връхлитат като цунами, всичко опира до свръхинформационния поток, който ни залива ежедневно. Веднъж разговарях за това с един наш знаменит психиатър, вярващ човек. Каза ми, че ние просто не можем да си представим мащаба на катастрофата, която се изправя над нас. Човечеството не се е сблъсквало до този момент с такава. В един миг детето ви, до този момент силно, успешно, се срива. Тогава трябва да оставите всичко настрана и да поговорите с него. И затова многодетното семейство е особено уязвимо, то може да се оприличи на тежкотоварен камион, напълнен до предела. Той работи на пълна мощност и не можете да качите нищо друго на него. Ако имате само едно-две деца, и някое се разболее, можете изцяло да му обърнете внимание. А при многодетните изобщо не съществува такава възможност. Не е като да се лишиш за малко от почивка или сън. Нямаш никакво време. Ето, веднъж забелязах, че за тия 2-3 месеца нито веднъж не съм заставал пред огледалото да се среша. Просто така става, на бегом се вчесваш криво-ляво, като междувременно държиш между рамото и ухото си телефона и говориш. Но все пак Божията благодат не те оставя. Ако вие давате всичко от себе си за тези малки душички, то Господ ще ви подскаже какво да правите и какво да не правите.

В пубертета много неща трябва да се изтърпят

Да, тогава много неща трябва да се изтърпят. Ако вземете да наказвате едно 15 годишно дете за всичко онова, за което сте го наказвали преди, то трябва да бъде непрекъснато наказвано. И връзката между вас ще бъде загубена. В тази възраст то постоянно прави грешки, провокира ви. И понякога трябва да си дадеш вид, че не си чул и забелязал нещо, да го обърнеш на шега. Но е сложно – по-малките ще те питат: татко, защо му разрешаваш еди-какво си, а на мене не? Разбираш, че всъщност трябва да го накажеш, а не да се правиш, че не си забелязал. Защото иначе връзката ще се скъса. Разбирате ли, многодетното православно семейство е сложна конструкция. Някои деца са израснали повече, други са още много малки. Възникват въпроси, които не са лесни за разрешаване.

Все пак, на първо място Господ ще ни помогне. На второ място, ако имаш истинска, правилна родителска любов, а не собственическа, тя винаги ще се връща. Виждал съм такива семейства с нормално възпитани деца, които обичат родителите си защото са били обичани и се грижат за тях. Ако имате няколко деца, раздавали сте се за тях, като сте ги възпитавали, израстили, обичали, след това не е важно имате ли пенсия или колко е тя. Като някога в миналото. Децата ще имат желания да са с вас. При нас има такива семейства на православни свещеници, в които децата спорят помежду си при кого да живеят възрастните им родители. Въпреки, че това ще бъде в някаква тежест за тяхната свобода и ще трябва да се ограничат в нещо. Но те го искат. Баща им живее с тях като един от старозаветните патриарси. Нищо, казват децата му, татко ще поживее с нас, ще се смирим, но пък той ще се радва на внуците си. Това е едно златно време.

Ако посеете любов, тя обезателно ще израстне и ще се върне при вас

И ето, интересно е, че когато има правилна любов, тогава няма да възникне проблем, ако мама или татко влязат в семейството ми. Когато обичаш със смирение, постъпваш по правилния начин – това е основен принцип. Идва дядото при своите внуци, и всичко си е в реда на нещата.

Помня, веднъж когато дъщеря ми беше на 8 годинки, бях се разболял. Дойде при мене, взе да ме гали и да ми говори: „Татко, когато остарееш и си в болницата, ще ти нося портокали“. Така хубаво ми стана. Ще съм в болница и ще имам много портокали, дори ще мога и да раздавам. Разбира се, любовта се връща. Затова Господ е казал: „Каквото посееш, такова и ще пожънеш“. И Го е казал не само за греха. Ако посеете любов, то тя обезателно ще израстне и ще се върне при вас. Особено когато децата станат възрастни и видят колко е тежко на връстниците им. И разбирате колко много ви е дадено и започвате да го цените. И пак се нуждаете от родителския съвет.

При нас, за съжаление, се получи така, че нямахме баби и дядовци, които да ни помагат, и всичко оставаше на наш гръб. Но знаете ли за какво са важни бабата и дядото в едно семейство? Ако, разбира се, са християни, това са хора, в които страстите са вече утихнали, те са хора с голям жизнен опит, и те създават атмосферата в семейството. И вие ще бъдете много благодарни, ако те участват във възпитанието на децата. Защото са по-зрели и с по-голяма практика.

Обикновено свекървата и съпругата делят между себе си обичта на мъжа и сина. А любовта на майката и на жената – те са звук и мирис, разбирате ли, те могат да пребивават в едно и също пространство и да не си пречат. Те са различни по природа и ако си пречат, то е поради гордостта и самолюбието, на кого любимият мъж посвещава времето си. А ако обичаме със смирение, с любов – служение, то тогава нищо няма да ни пречи.

Кое е най-радостното в земния ни живот? Най-голямото ни съкровище, това са хората, които ни обичат. Няма нищо по-ценно от това. Това не се купува, не се намира, не се придобива. И ако си възпитал правилно децата си, ще имаш богато съкровище. Любовта към теб ще се пренесе и на внуците ти. Ще бъдеш богат. Така че, не трябва да се страхуваш. Сега ние се сблъскваме с тия, които влизат в противоречие с парадигмата на самореализацията и с децата, които ни пречат.

В нашия храм има един много възрастен човек, чиито родственици са доктори на науките, работели в един и същи институт. През 60-те години решили, че няма да имат деца и ще се посветят изцяло на науката. После институтът бил закрит, науката приела друг облик, научните им степени останали, но ето какво казва днес този човек: „Не мога да стоя у дома им повече от половин час, толкова е тежко. Може би са били без покаяние, може би са правили аборти, не знам. Но обстановката там е такава, че просто не искам да оставам дълго“. И какво – постигнали са пълна професионална реализация, но и самотна старост. И това е много страшно.

Ами, ако, не дай Боже, имаш старческа деменция? Напълно възможно да се случи. И тогава децата ще те търпят, ще те хранят с лъжичка, ще ти сменят памперса, подлогата изпод теб. Ако сме ги възпитали с любов и радост, те няма да ни чакат с нетърпение кога ще умрем, а ще се грижат за нас с любов и уважение. Нали когата са били малки, мама също ги е хранила с лъжичка и им е изнасяла гърнето. И сега, дошъл е редът да си върнат дълга. А сега, имате ли някакви въпроси?

 

превод от руски език

 

 

 

 

 

Проблемите на нашето дете

Октомври 19, 2018 in Семейство






***

 

Родителите на едно дете с тежък характер, което бе достигнало преходната възраст, дойдоха при отец Порфирий. Със скръб му разказаха своите проблеми, свързани с възпитанието на детето и го помолиха за съвет. Отец Порфирий започна да им говори за това, че те са длъжни да обърнат внимание на своя духовен живот. Родителите отново и отново се връщаха към разговора за детето, но старецът продължи да им говори за техните християнски и родителски задължения. Тогава посетителите с недоумение му казаха: „Отец Порфирий, ние сме дошли тук не заради себе си. Всичко, което Вие ни говорите, ние го знаем. Ние дойдохме заради нашето дете.”

На това отец Порфирий отговори: „А аз през цялото това време ви говорих за вашето дете. Толкова ли не разбирате, че спасението на вашето дете зависи от вашето собствено освещение? Не теоретическо, а практическо освещение!”
След това, замълчавайки за малко, старецът добави: „Ако вие действително обичате детето си, то сте длъжни да започнете да се стремите към святост незабавно! Сега аз „видях” душата му… Тя е мъртва.”

***

 

„Никога вашите деца не трябва да чуват как вие се карате помежду си… Даже и не повишавайте един на друг тон!”
– Но това възможно ли е, отец Порфирий?
– Разбира се, че е възможно! Затова хубавичко запомнете моите думи: никога никакви караници пред децата: НИКОГА!

***



Една майка се оплаквала на отец Порфирий за това, че синът й вече не я слуша, не ходи на църква и тъй нататък. Старецът й казал:
– Колко години ти си го заставяла да прави това, което ти искаш, да ходи там, където ти искаш. Сега той се стреми към свобода. Не му казвай „прави така”, или „не прави така”. Ти само в себе си с любов се моли за него. Ако ти би видяла, че някой турчин здраво е хванал твоя син и му казва „кажи на майка си това и това”, ти би ли осъдила своето дете? Би ли се разсърдила на своя син?

***

 

– Моята дъщеря, дядо Порфирий, води греховен живот. Как да я спася?
– Със своята собствена святост. Само така. Светостта на родителите спасява техните деца.


***

 

Веднъж старецът ми разказа:
– Ние сме длъжни да обичаме с Христова любов, а не с човешка. Преди две години тук дойде една майка на четири деца и ме попита за тях. Тя ми каза имената им и аз й отговорих: „Обърнете особено внимание на Харалампий, защото той ще ви донесе много скърби  (в това време той бил на дванадесет години).”
Чувайки това, жената възкликна: “Отче, какво говорите? Харалампий е моят най-добър син. Аз съм особено загрижена за него и го обичам повече от другите, защото той е най-малкият.”
” Ти не го обичаш с Христова любов и затова му вредиш.”
– Тя не ми повярва, продължаваше да спори с мене и накрая си замина с голямо раздразнение. Аз се помолих и я предоставих на волята Божия. Вчера тя дойде отново в дълбоко разкаяние: „Простете ми, отче. Тогава аз Ви се обидих и си казах, че Вие водите хората в заблуждение. Сега вярвам, че Вие получавате вразумление от Бога. Отче, сега Харалампий си замина от нас. Той стана съвършен дивак и ни донася много скърби. Какво да правим? Действително аз не го обичах с Христова любов и с това му причиних вреда…” И от нейните очи потекоха обилни сълзи.




***

„Съвременната младеж страда от изкривен инстинкт за живот и много млади хора искат да завършат своя живот със самоубийство. За слабостите на децата са виновни техните родители. Защото в своя живот те постъпват чисто по човешки и мъчат своите деца с чиста човешка любов. Ти знаеш ли господин Х.? Той е написал няколко забележителни книги по педагогика. Този човек има пет деца и всичките къде хулигани, къде хипита. Един от тях завършил живота си със самоубийство. На погребението му се събрали братята и сестрите му и казали: „Не се безпокой, ние ще отмъстим за тебе.”

***

Отец Никодим ни разказа: „Аз дойдох при отец Порфирий и му казах, че искам само неговото благословение. Не ми се искаше нищо да го питам, защото на улицата го очакваше много народ, а аз влязох първи.”
- Само ме благословете, Геронда, помолете се за мен.
- Сядай, сядай – ми отвърна старецът.
След това ме взе за ръка и ме попита:
- Как са при теб нещата?
- Слава Богу, по вашите молитви, Геронда.
След това той веднага неочаквано започна да ми говори:
– Обяснявай на хората да не избягват раждането на деца. Голям грях е отбягването да се раждат деца. Ти правилно постъпваш, че говориш за това. Така и продължавай и говори на хората.
Това бяха последните чути от мен тук на земята слова на стареца.

***

От първия ден на нашия брак, който изглеждаше удачен, отец Порфирий, с когото ние често приказвахме по телефона, постоянно ни говореше: „Не избягвайте раждането на деца”.

Не много време след това, когато у нас се появи дете, ние решихме да се разведем, тъй като да живеем съвместно не ни се отдаваше. Обидихме се и на стареца, който вместо да предвиди нашия развод със свойствена му прозорливост, обратно ни посъветва да си родим дете. Когато детето ни започна да поотраства, ние вече разбрахме, че нашият развод ще бъде престъпление пред него. Затова спряхме бракоразводния процес и не гледайки на това, че и двамата искахме да се разведем и ни се струваше, че друг изход няма, отново започнахме да живеем заедно. Три години преди своята кончина, отец Порфирий ни каза: „Ако вие нямахте дете, то сега щяхте да сте разведени и само Бог знае какво би станало с вас тогава. Затова аз ви посъветвах да си родите детенце. Вие съхранихте вашия брак, който е така свещен, както всички тайнства на нашата Църква. Завинаги запомнете следния образ, който сега ще ви нарисувам, и вие ще можете да създадете щастливо семейство: вашето дете ви държи – единия за едната ръка, другия – за другата, и върви напред, показвайки ви пътя, а вие го следвате.”

***

Едни млади съпрузи имали големи проблеми с раждането на дете. В жената постоянно възниквали усложнения, направили й операция, и в края на краищата лекарите казали, че тя не може да има дете. Тогава съпрузите решили да осиновят чуждо дете. С помощта на един свой познат, близък на отец Порфирий, те намерили една неомъжена жена и предложили да й осиновят детенцето. В това време, когато всичко било уговорено, преди да пристъпят към процедурата за осиновяване, техният познат решил да се посъветва със стареца. Когато отец Порфирий изслушал разказа му, хванал го за ръката и започнал подробно да му разказва за характерите на съпрузите. Жената имала психически трудности и т.н….
- Правилно ли казвам? – попитал най-накрая старецът.
- Да, Геронда, вие говорите така, сякаш ги виждате пред себе си.
- Да, те стоят пред мене. Затова Бог и не им е дал детенце, за да не бъде то нещастно. Престани да бъдеш посредник в процедурата по осиновяване.
Аз така и постъпих и осиновяването не се състоя.

***

СЪВЕТИ КЪМ РОДИТЕЛИТЕ ЗА ДЕЦАТА

През 1977 година моята съпруга забременя. Радостта ни беше безгранична. Първата наша грижа беше да разкажем за това на отец Порфирий, който споделяше всички наши скърби и радости от първата ни среща. Той ни укрепваше със своите молитви и съвети, изпълнени с мъдрост и вдъхновение свише.

Затова дойдохме при него и му казахме тази добра новина. Той беше много доволен. Радостта се отразяваше ясно на лицето му.

– Сега вашето щастие стана пълно! – каза той – Нашият благ Бог ви е дал всичко! Вие сте добри хора и Господ устройва така, че добрите от нищо да нямат нужда. Не веднъж вече съм ви говорил за това. Ще имате дете. Но вие, деца мои, приличате на невярващия Тома. Не вярвате на това, което ви говоря. Зная, че ме обичате, но сте маловерни и лесно се отбивате от пътя… Какво да правя с вас…Идвайте при мен по-често, защото за вас това е необходимо. Когато идвате, виждам, че сте мрачни и пълни с отчаяние, а когато си тръгвате, ви виждам радостни, щастливи и укрепени във вярата. Вашата кола вече не се влачи едвам-едвам по пътя, просто лети.

А сега – продължи Старецът – седнете.Ще ви кажа няколко думи, които вие като бъдещи родители сте длъжни никога да не забравяте. Иска ми се хубавичко да запомните това, което сега ще ви кажа, да го запазите в паметта си, ако не искате вие и детето ви да бъдете нещастни.

При мен идват стотици родители и със сълзи на очи молят да помогна на техните деца, защото едни от тях са се свързали с наркотиците, други са попаднали в лоши компании, трети оскърбяват своите родители, искайки пари, за да ги прахосат в нощни клубове, да ги проиграят на хазартни игри, а когато нямат какво да им дадат, те започват да ги заплашват и даже да ги бият! Родителите стигат до това, че проклинат своите деца, деня и часа,в който са ги родили! Виждал съм родители, които се обливат с горчиви сълзи заради моралното падение на своите деца и хиляди пъти повтарящи, че по-добре да не бяха идвали на този свят. Защото преди у тях е имало едно скръб и една беда, че нямат деца, а сега ми казват, че имат хиляди беди и още толкова скърби от своите деца, така, че даже се срамуваме да се покажем пред хората. Родителите ме умоляват да помогна със своите молитви и да спася техните деца. Но когато аз ги питам, а вие какво направихте за това, да помогнете на тези нещастни създания, те отговарят почти всички еднакво – че не са могли нищо да направят, тъй като децата, когато са достигнали до преходната възраст, са се изплъзнали от техния контрол.

 

Не – им казвам аз – вие сте закъснели. Ако вие сте изпуснали детските години и сте чакали да дойде преходната възраст, за да се заемете с възпитанието на своите деца, то ето ви и последствия. Чакайте и още по-лошо. Детето е като тесто. Колкото е по-меко тестото, толкова по-лесно можеш да го оформиш.

Така е и с децата. Колкото по-малко е детето, толкова е по-лесно да го възпитаваш, да формираш характера, да го учи; и да му помагаш да се развива.

Ако чак сега сте си спомнили, че имате деца, или по-точно, те сами са ви напомнили за себе си със своето непослушание, с това, че ви тормозят, със своето лошо поведение и въобще със своето безнравствено държание, сега вече е късно. Птичката е излетяла. А ако птичката е излетяла, то е много трудно да я уловиш, даже е почти невъзможно!

Възпитанието на детето – това е началото и краят на тези задължения, които имат родителите, пред човешкото създание, които те при Божественото съдействие са произвели на този свят! Родителите, които са претърпели неуспех в правилното възпитание на своето дете, може да считат, че са претърпели неудача във всичко! Във всичко! Чувате ли ме? Да предположим, че има родители, които целия си живот са посветили на увеличаване на финансовото си състояние, преумножаването на своите доходи, след което са станали богати хора, докато в същото време не са направили нищо за възпитаването на своите деца. И така те, не само нищо не са дали на своите деца, но напротив – трудили са се с пот на лицето за това , за да направят от тях лентяи, безделници и престъпници! Да! Уверявам ви. Отгледали са престъпници!

И знаете ли защо? Защото парите, когато попаднат в ръцете на разглезени хора, принасят зло не само на тях, но и на тези бедни хора, които общуват с тях. Защото тези последните ги заставя нуждата да се продават на богатите, а те ги използват като безволни личности, където и както си искат. Но винаги за зло!

Не сте ли чували народната мъдрост: „Парите развращават човека“? По-добри думи за това, което правят парите с човешкото съзнание, поне аз, не съм чувал. От незапомнени времена хората са забелязали, че за пари се продава даже и съвестта. Такива примери има много. Не предаде ли Юда Христа за пари? За 30 сребърника? Това е очевидно! Този пример не е ли достатъчен за това, за да се убедим в разрушителното действие на парите, когато те се намират в ръцете на хора, нямащи в себе си Бога? И така, тези, които не се грижат за правилното възпитание на своите деца, кого мислите отглеждат? Те отглеждат Юди! Да! Именно Юди! Ах, нещастните! Събират си съкровища тук, на земята, а Небесното Царство не ги интересува!

Още повече, тези богатства, които събират тук, няма да успеят да се възползват нито те самите, нито ще успеят да го запазят лошо възпитаните им деца. И знаете ли защо? Защото и самите родители страдат от неизлечимата болест, наречена – сребрелюбие! И този недъг няма да ги изостави до гроба! Те остават равнодушни към всички останали блага, които Бог е дарил на човека. Следователно, те така и ще си умрат, без да се възползват от своите пари! Що се касае до техните деца, които са се отпуснали до такава степен, че са станали неспособни за нищо. Затова те не са в състояние да запазят тези пари! Да знаете, че да се запазят парите е къде по-трудно, отколкото да ги изработиш!

Затова, когато няма правилно възпитание – няма нищо. Детето получава правилно възпитание не по този начин, по който ние искаме и още повече, не тогава, когато ние искаме! Възпитанието започва от момента на зачеване на детето и продължава през целия период на бременността. От деня на неговото раждане до времето на неговото пълнолетие грижата за правилното му възпитание не само не намалява, но и се увеличава.

 Аз ви говоря за най-главното. И затова искам да обърнете на това особено внимание!Когато детето се намира още в майчината утроба, родителите вече са длъжни да се загрижат за него! Да! Още тогава!

Вие ме питате: какво можем да направим за детето, което още се намира в утробата? И аз ви отговарям: самите ние – нищо! Но Този, Който му е дал да се зачене – всичко! Наистина, има ли по-голямо чудо от това – на зачатието? Разбира се, че няма!

Затова сме длъжни да се обръщаме към Него и в нашите горещи молитви да Го умоляваме да се загрижи за усъвършенстването на тялото и душата на заченатото дете. И той, с благодатта на Светия Дух ще подреди всичко. Но нашите молитви с това не спират до тук. Напротив! След раждането на младенеца, по мярата на неговото израстване, сме длъжни да увеличаваме и нашите молитви за него.

По този начин ние показваме, че действително доверяваме правилното възпитанието на нашето дете на Самия Бог. А когато нашето дете се намира под непосредственото, постоянно наблюдение и защита на Бога, тогава ние можем да бъдем уверени, че то никога няма да се отклони от правилния път.

 

 

 

 

Източник Цветослов советов

Превод от руски : “Цветослов советов”

Случило се наскоро

Октомври 8, 2018 in Начална страница, Семейство


Мария била майка на десет деца, на възраст от 22 години до два месеца. Работила като акушерка, била завършила богословие и имала голяма вяра в Бога. Всички казвали за нея, че тя е много добър човек, включително и учениците от гимназията, в която навремето преподавала богословие. Те я споменавали неизменно с любов. Също така била завършила и специалността Административно управление. Служила за истински пример в живота на всички.

Била истински обичана от всички жители на Оропос, където живеела. Но внезапно загинала при катастрофа на четиридесет и три годишна възраст, блъсната от кола, когато се прибирала вкъщи от работа.

Без съмнение, на погребението й на 24 юни 2018 г., на което присъствали повече от 10 000 души и повече от 30 свещеници, се случило нещо уникално и необичайно. Семейството решило да покаже, че не трябва да се скърби в такъв момент, тъй както правели останалите присъстващи на погребението. Мъжът и децата били облечени целите в бяло, през цялото време се усмихвали и пеели „Христос възкресе“. На всички, които им поднасяли съболезнованията си, отвръщали пак с „Христос възкресе“.

Седмица преди катастрофата Мария казала на децата си: „Трябва да внимавате, когато говорите на хората по въпроси за вярата. Да кажем, че някой камион блъсне колата ми и ме убие – какво ще кажете на най-малките деца? Че мама е умряла, или че мама е на небето?“. Това ни съобщи един неин роднина.

 

Ето какво се е запитала Мария, когато е говорила с децата си малко преди да загуби живота си. Защото за един християнин смъртта не е край, а само едно преместване в квартала на ангелите.

Един свещеник, който познавал Мария, сподели за един разговор с нея по въпроса за възпитанието на децата. Той го публикувал в своя блог в Интернет.

- Имаш ли някакви тревоги, Мария, когато децата ти растат?

- За мен няма по-добър баща и възпитател от Господа. Въпреки всичко, неговите първосъздания, Адам и Ева, не се подчинили на заповедите Му и Го изоставили… А аз само мога да се моля за моите деца…

- А не се ли налага да ги посъветвате, да ги убеждавате?

- Ако едно семейство живее в любов, нищо друго не е нужно. Дори и само това стига. Когато се прибера у дома, моите деца приличат на патенца, обграждат ме от всички страни, следват ме навсякъде, все искат да ми кажат нещо… И аз им казвам, че се чувствам като някоя патица, нека да ме оставят поне малко на мира.

- Смятате ли, че ако някой има многобройно семейство, това му помага да се спаси?

- В началото с моя съпруг смятахме да имаме най-много пет деца, намирахме го за идеалния брой, но чувствахме такава пълнота с всяко следващо дете, че пожелавахме да имаме още едно… За да разберете колко щастлива се чувствам ще ви кажа, че на последното ми дете (десетото), не давам на някое от другите да му сменя пеленките. Казвам им – това е мое дете, когато си имате ваше, тогава му сменяйте пеленките…

Когато се роди шестото ми дете, о. Дамаскин, духовния ми отец, ме попита дали ми е тежко с такова голямо семейство… Е, ако се счита, че да имаш многобройно семейство е един вид духовен подвиг, че повече от шест деца е един вид кръст, то тогава добре… И той се съгласи с мен.

 



Децата и заобикалящата ги среда

Юли 5, 2018 in Беседи, Начална страница, Семейство


Въпроси към отец Ф. Бородин

- Скъпи отче, Вие имате 8 деца, сигурно се сблъсквате с това, че децата се карат, бият се. Как постъпвате в подобни случаи?

- Трябва да се каже, че борбата за лично пространство на детето е свързана с конфликти, обикновено между най-близкото по възраст дете, по-голямо или по-малко. Винаги се получава сложна комбинация. В един момент едно дружи с някое, а с друго е в конфликт, а след известно време – обратното. Към такива ситуации не трябва да се подхожда с крясъци. Просто става така, че едно дете закача друго и не се вслушва в никакви забележки. Обикновено, когато наказваме за нещо, поставяме провинилия се в ъгъла. Но ако конфликтът придобие особено горещ характер, просто трябва да ги поставите и двамата в ъгъла с иконите и там да почнат да пеят „Царю Небесний“ например. Ето така може да се постъпи. И да им се обяснява, обяснява, обяснява… Но, разбирате ли, тези караници не произхождат от това, че те не са наясно с това, какво става помежду им, те всичко ще ви обяснят. А от това, че те не могат да се справят със ситуацията, по този начин те се самоутвърждават. И понякога се стига и до бой, разбира се. Налага се да ги разтърваваш и да ги наказваш. Естествено, че за родителите е тежко да гледат, как децата им се карат.

Децата и нецензурните думи – как да ги отучим

- Ето, децата отиват на училище, общуват с връстниците си. А там чуват нецензурни думи, сквернословия. Как да предупредим децата, че не трябва да си служат с такъв речник?

- Да, разбира се. Какво представлява християнския духовен живот? Има две основни направления. Първото е предпазното – вашата лампа гори и трябва да я пазите от вятъра, да не изгасне. Второто – да наливате масло в нея, да добавяте дърва в огъня. Тоест, трябва да им осигурите истински живот. Задължително трябва да се молите заедно с тях. Между другото, досега не съм ви го споменавал. Изключително важна е съвместната молитва с жената и с децата. По този начин се създава домашната църква. С утринната молитва е по-трудно, защото всеки става в различно време. Вечерната обаче трябва да е задължителна, макар че, тя трябва да се посъкрати, за да могат децата да я издържат. Но важното е, че сте заедно, че сте църква. Важното е, че се бориш, че разказваш.

Помня, че когато моето първо дете беше на годинка, бях поразен, че ти му говориш нещо, а то – „У!“ Още не може да говори, а вече се бунтува – „У!“ Отидох при моя духовник, тогава той беше още жив, един забележителен човек – архимандрит Лавърски, и той ми казва: „А ти какво искаш? Нали си учил по богословие в семинарията за първородния грях, ето, че действа!“ Ами да, грехът действа, природата е поразена. И вие виждате какво става с вашето дете – сеете в него само добро, а едновременно и добро, и лошо процъфтява. Затова вашата задача като родители е постоянно да се борите с това, да обяснявате и на малкия и на големия, че не трябва да се ругае.

Но много важна е и тая емблематична истина, че за да не се карат децата, и родителите трябва да дават пример. Ако мама и татко се карат, то и децата се научават на същото, макар и не веднага, но полека-лека това започва да втасва в тях. Защото те не могат да се самоуправляват все още, и в нравствения смисъл на нещата.

Понякога често ще губите битката, защото грехът е действен

Интересно е, че когато навлязат в пубертета, децата не обичат да ги прегръщат, за разлика отпреди, когато са били малки. Ще ви кажа и за това. Малкото дете проявява любовта към родителите си по чувствен начин. Иска обезателно да бъде галено, целувано, гушкано да го вземат на колене. Веднъж излизам от храма и чувам как едни деца, две синчета и дъщеричка, казват на баща си: „Тате, ще ходим ли да се гушкаме?“ На тях, видите ли, им е нужно да се наситят на нежност, както лос на сол – той излиза от гората, отива към хранилката и лиже ли, лиже сол, докато се насити. Така и децата се нуждаят от силна родителска ръка. Гушнеш го и след малко той е вече напълно щастлив. Има силна нужда от това. После, като порасне, започва да се срамува. Но нежността си остава необходим способ. В началото, като го прегърнеш, той се бунтува, дърпа се, показва по всякакъв начин, че му е противно. Но после виждаш, че се успокоява от това – за него си остава най-важното да знае, че е обичан. Колкото и да се прави на дръпнат, на независим, има потребност да се чувства любим. Но за всичко е нужна борба, разбира се. Понякога губите битката, понеже грехът действа, а вие сте станали родители за пръв път. Е, аз, макар че станах родител за осми път, пак се случват едни неща… А по-големите по-често сме ги наказвали, и то понякога и с колана.

Спомням си за един московски протоиерей, много възрастен, попаднах в дома му, когато бях още семинарист. Той беше от традиционно православно семейство, където вярата не е преставала да бъде изповядвана и в съветско време. И той ми каза: „А ти как си мислиш, у нас в антрето висяха три колана – един черен – за постните дни; един червен – за празник; и един кафяв – за делничните дни“. В това само била разликата. Беше забележителен човек, много впечатляващ, със семейство от 9 души. А сега у мене дори най-големият ми вика: „Татко, защо не ги наказвате?“ Виждаш ли, как сме научили с времето. А се научихме, защото придобихме опит. Навремето бяхме млади, нямахме този опит. А сега минаваме и без това. Ако може да се размине без телесно наказание, то по-добре. Но въпреки това, трябва да се борим – ако някой върши простащини, трябва да му се затвори устата с плесница, не трябва да се допускат такива неща.

Имах такъв епизод в моето детство, когато родителите ми много строго ме възпитаваха за отношението ми към по-възрастните. По-възрастен от теб ли е, трябва да се обръщаш към него на име и презиме. И ето, веднъж дойде един познат на баща ми, художник, който нямаше деца. Каза ми: „Дай да минем на „ти“, стига с това „вие“. Какво е това – все Борис Петрович, викай ми просто Борис“. И аз взех да му викам така. Веднъж баща ми му извика: „Боря!“, и той му отговори. И аз, след него: „Борка!“, и още нещо нагло прибавих към това, тогава съм бил на 6 или 7 години. Той ме изгледа, и макар че, изглежда не искаше да го прави, все пак ми издърпа ушите. Стана ми обидно тогава, плаках. Но все пак го възприех. Изпитвах смесени чувства. Поставиха ме на място, картината на мирозрението ми се възстанови. Там, където възрастният човек има авторитет. Този авторитет е изграден на основата на почитта към родителите, като фундамент на човешкото битие. Всичко си дойде на място, и ми стана значително по-добре.

Така стават тия работи, знаете. Детето извършва някоя пакост, наказват го и после то се смее. Ще постои в ъгъла десетина минути, ще поплаче, ще поиска прошка, и после пак е радостно и щастливо, а преди наказанието се е чувствало унило, гузно и зле. Значи, трябва да го поставите на мястото му, защото то само не може да си го намери. Нормално е децата да се карат и бият понякога. А когато почнат да се занимават с някое бойно изкуство като самбо например, тогава сблъскванията стават сериозни.

Как да се наказват децата?

- Как трябва и как не трябва да се наказват децата? Може ли да се бият с колани, да се понашляпват и т.н.?

Понякога трябва. Децата са различни. Някои, докато им направиш забележка, веднага се съобразяват. Има различни периоди от развитието. Съзнателното нахалство трябва да се наказва строго. Ето, моята съпруга, понякога, ако детето не вземе от дума, може и да го зашлеви, нищо, че е с половин глава по-високо от нея. И това се е случвало. И всичко се прави за доброто на децата, нали в Св. Писание е казано: „Господ, като Баща, когото обича, него наказва“(2 Пар. 16, 12-13). Да си спомним думите на Иисус, син Сирахов, че баща, който щади пръчката – ненавижда сина си (ср. Пр. 29,17). Там не е казано, че това е неправилна педагогическа концепция и че бащата греши. И даже не е казано – „не обича“, а направо – „ненавижда“. Защо? Защото позволява на злото да се посади в душата на детето си. Това любов ли е? Разбирате ли, има случаи, когато детето трябва да се накаже. Както вече ви казах, когато ми издърпаха ушите, бях благодарен на този човек. Нуждаех се от това. И тъй, трябва да се наказва – да го поставиш в ъгъла, да го лишиш от нещо. Особено строго наказание сега е да забраниш на детето да играе на електронни игри за една седмица.

Как да мотивираш детето за труд и учение?

- Да допуснем, че синът на 19 години го изключват от университета. Как да постъпим?

- Струва ми се, че трябва да се приучава на труд от ранна възраст. Това е един несвоевременно решен проблем. Пак ще кажа, че всеки трябва да взема участие в общите задължения, които никой друг няма да е длъжен да прави вместо него, освен ако се разболее. Да се научи да ги изпълнява, и то задължително. Така се създава механизмът на отговорността, нещо като онзи на вратаря, който посочих преди. Аз отговарям за това пространство, няма да допусна да се вкара гол. Няма кой друг да го направи вместо мен. Това е мое постоянно задължение. И след това, и да влезеш в университета, вече си си създал механизма на отговорността, макар, че пространството, за което отговаряш, вече е друго.

Въпреки, че децата са различни, отрано трябва да се приучават на отговорност. Днес детската разсеяност е пряко зависима от игрите със смартфони, със социалната мрежа. Ако искате детето да седи кротко, подарете му хубав смартфон и то ще е супер щастливо. Да, така е, но това е един много вреден подарък. Днес сте му подарили смартфон, а след три месеца, какво ще се случи… Ето, сестра ми, педагог с голям стаж, казва: „Мога безпогрешно да определя, кога детето е започнало да играе на компютърни игри. Преди месец е имало отличен, а сега – тройка, или четири минус…“ Просто вниманието им вече не е същото, разсеяни са, не могат да се съсредоточат, мислите им са в игрите. А ние в нашето детство играехме съвсем други игри, колективни, на двора, като футбол и др. Там покрай играта се учиш да си взаимодействаш с другите деца.

Полезна е и играта на „Лего“. Тя също учи на труд, на мисъл – как да конструираш, да строиш. А на 19 години е вече твърде късно да се учиш на всичко това.

Трябва ли детето да се даде в православна гимназия?

- Полезно ли е да запишеш детето в православна гимназия, където ще изучава Закон Божий и ще получи пълноценно християнско възпитание?

- Поддържам мнението, че ако детето може да бъде записано в православна гимназия, то най-добре ще е там. На първо място, там ще може да намери единомишленици по вяра, приятели за цял живот. За съжаление, това почти не се случва в храмовете, защото неделните ни училища имат за задача само да дадат на децата някакви определени знания, но не и да създадат условия те да дружат едно с друго. За нашите съвременни неделни училища това е голям минус.

Действително, прави сте, детето ви, вече младеж или девойка, бива прието в университет или започва работа. И какво се случва? Ето, моят син бе приет в геоложкия институт и ми разправя: „Тате, там има само оргии, бира, гуляи, а понякога и спринцовки“. И не можа да си намери приятели там. Много тежко му беше, защото нямаше на кого да се опре. Ако се събере с такива, ще му стигнат ли сили да се опази? Казва ми, всички се отдават на блудство. Затова и се събират вечерта. А младият човек не може без приятели, това е нормално.

Слава Богу, в моя храм всички деца си дружат. Лятно време отиваме на лагер, правим походи, плаваме с лодки. Ето защо всичките ми деца си имат на кого да се опрат, в среда от вярващи хора. Къде можеш да намериш подобни хора – в училище, разбира се.

На второ място – вашето дете ще бъде заобиколено по-нататък от целия този безбожен, атеистичен или светски, равнодушен свят. Болшинството от хората са невъцърковени, непоследователни християни – те ще са неговото обкръжение. Те ще му влияят. А колко по-различна основа на живота си ще има, ако около него са вярващи хора. Без значение, че някои говорят – ето на, завършили православна гимназия и са се разотишли, престанали са да се причастяват. Някои деца понякога казват – там беше такова лицемерие, че повече и в храма не искам да стъпя… Но все пак се касае до личен избор. Каквото и да се говори, все пак в православната гимназия има по-малко съблазни, отколкото другаде. Има по-малко деца, които пушат, по-малко блудства сред горните класове, по-малко се ругае. Там има по-добро общество от хора. А за това, ще остане ли някой след това в Църквата или не, все едно, всеки сам си решава. Детето ви ще направи съзнателния си избор, на който вие вече не ще можете повлия. Дори Господ не може да избере вместо него.

Знаем и за някои светии, които са имали за нищо негодни деца, например пророк Самуил. С него е разговарял сам Бог, както пише в Библията, чрез него е откривал волята Си на целия народ. И той нима е бил лош баща? Разбира се, че не, но децата му израснали като съвършено негодни личности. А какво да кажем за Адам – ето, един от синовете му е Каин, а другия – Авел. Единият е светец, а другият – убиец, прокълнат. Затова детето ще решава само, но все пак, от каква база ще вземе решение? Нека да узнае от опит, какво представлява обществото на вярващите хора.

Например, ние отиваме на ония походи с лодки. Децата от цялата енория все напират да участват в тях. Тази година отидохме, няма да повярвате, 67 души с 27 лодки – цяла флотилия. Няма друг такъв идиот като отец Фьодор, да се хване с такова нещо, смеят се, като слушат. Няма как да откажеш на никого, вече има пораснали, които си вземат отпуск, за да дойдат. И защо – чудиш се да разбереш? Ами защото има приятели, песни край огъня, и прочие, съвместни молитви. Дали е младеж, девойка или подрастващ, за тях е важно да са на правилното място. Заради съвместната молитва, съвместната подготовка, всеки помага на другия, стараят се да живеят по евангелските закони, един с друг. Някаква си половин седмица време, но за която чакат цяла година.

И ето, в православната гимназия те получават този опит. Разбира се, и там съществуват интриги и сплетни, и всичко останало, но все пак, това ще е колектив от вярващи, отдавна въцърковени хора и там няма да има чак такива удари под кръста като другаде.

Все пак, става дума за хора, които имат навика да се борят със страстите си, макар и да не го показват наяве. Разбира се, по-полезно е да се живее в такова общество. Да узнаеш от опит какво значи съжителство по християнски. Това е важното.

Може да се случи така, че те впоследствие да се отдалечат от Църквата. И кога ще се върнат, това не се знае. Знаете ли, колко деца от неделните училища излизат от Църквата? Много са, твърде много, около 70%. Но после става така, че мнозина от тях се връщат.

Спомням си тази случка – влизам в храма малко преди служба, за вечерня. Вътре седи млада жена, очите й влажни. Питам я – с какво мога да й помогна? И тя ми разказва – като дете са я водили в храма, в началото на 90-те там имало неделно училище, както си спомняла, там служил един много добър, вече починал свещеник. Но после животът я завъртял, тя напуснала Църквата, паднала в различни тежки грехове, заживяла един съвсем порочен живот. И ето, че като вървяла по улицата, решила да влезе в този непознат за нея храм. Господ й посочил нашия. И ми казва: „Искам да се върна тук“. По-късно се изповяда, оттогава живее църковен живот, вече повече от 10 години. А е напуснала Църквата на 15 годишна възраст. Но, разбирате ли, опитът от християнското съжителство остава. Опитала е друг тип живот, но сега иска да живее този. Но ако не е знаела какво нещо е църковният живот, тя нямаше да се върне отново към него. Затова аз съм застъпник на това, детето да учи в православно училище или гимназия.

За възпитанието в кротост

-Как да се възпита православната девойка в кротост?

Не знам, нямам опит. Трябва да помисля. Не е добре да говориш веднага, каквото ти дойде в главата. Първо трябва да се помълчи. Често съжаляваме за неща, които сме казали в бързината. Но относно кротостта, трябва да се каже, че това е една забравена добродетел, която липсва в наше време, но всъщност се явява една голяма човешка сила. Кроткият човек е много силен човек. Той се доверява на Бога, не на себе си, но на Бога, той показва силата си като се смирява и не обижда никого. Това е дълъг път, който християнинът трябва да извърви – да стане кротък човек. Още повече, че днес кротостта е най-малко разбираната добродетел.

Ако в мен няма дадена добродетел как мога да я придобия? Изпълнявам я, и постепенно тя ще проникне вътре в мен. Да кажем, че не съм настроен милостиво към някого в сърцето си, но умът ми знае, че трябва да му помогна. Правя го с усилие на волята си, не на сърцето си. Правя го 10, 20 пъти и Господ насажда тази добродетел в сърцето ми. Това е познатият механизъм – прави дела и добродетелта в теб ще се събуди, затова подражавай на кроткия, старай се да бъдеш като него и така ще придобиеш кротостта.

 


източник: православие ру

Наставления към православните родители

Юни 21, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

 

Обикновено родителите смятат, че всичко добро в техните деца се дължи на тяхното възпитание, а всичко лошо е дошло отвън. Естествено – всичката мръсотия идва от улицата. Та нали не те са ги учили да пушат, да употребяват неприлични думи, да обиждат слабите. Не те са учили дъщерите си да си слагат вулгарен грим, да носят непристойно облекло, да се смеят високо. Това е типична родителска грешка.

Всъщност, причината за т. нар. външно влияние е напълно домашна – намира се в загубата на авторитета на възпитателя. Родителският авторитет бива разрушаван най-често от лъжата. Родителите смятат, че наивното дете не е в състояние да схване лъжата или да почувства лукавството. Особено ония малки, битови лъжи, които се допускат в някои семейства в името на някаква уж благоприлична цел.

Да, детското съзнание наистина е доверчиво, тази доверчивост е необходима на детето, за да се доверява на учителите, да се учи да живее. Детето още няма свой опит, но му е даден един особен усет да разпознава лъжата и фалша. Затова, да го излъжеш или да скриеш истината за нещо от него е много трудно. Децата не знаят, но чувстват.

Поначало децата идеализират майките и бащите си. Затова родителската лъжа е катастрофа за тях. Веднъж разколебано в доверието си, детето става подозрително, очаква друга лъжа и измама, започва да се колебае в уважението към родителите си. По силата на подражателството самото то започва да лъже и да мами.

Лъжата по отношение на родителите довежда до това, че детето се отдалечава от тях. Изпитва срам от родителската любов заради лъжите си и както някога Адам, предпочита да се скрие от тях между дърветата.

Родителският авторитет може да пострада и заради допусната несправедливост. У децата и юношите има едно изключително остро чувство за справедливост и несправедливост. Те възприемат крайно болезнено всяка несправедливост, дори и да не е насочена директно към тях самите.

Понякога се случва родителите да обвиняват детето за нещо, за което то няма вина. Да го наказват, без да е виновно, само по подозрение, без да са разбрали и без да имат някакви явни доказателства. Или пък за нещо, за което то не знае, че е грешно и не трябва да го прави.

И тук не е важна болката от всичко това, а резултатът от нея. Това е болката от разрива. Детето си казва: „Аз никога не бих постъпил така“. Бащите са винаги обичани – и умните, и не особено умните, и трезвениците, и пияниците, и богатите, и бедните. Но не е лесно да обичаш несправедливите.

Авторитетът може да пострада и от липсата на време от страна на родителите към децата, затова, че те не намират много време да побеседват с тях. Защото именно от домашните беседи, повече от всичко друго, детето усвоява нравствената и духовна храна, която ще му е необходима.

Възпитанието не трябва да бъде свеждано само до някакъв бездушен списък от забрани и нравоучения. „Не трябва да се краде. За това може да те вкарат в затвора“. „Пушенето е вредно. Никотинът убива бавно човека. От пушенето заболяват белите дробове“. „Не трябва да се ругае. Не трябва да се говорят неприлични думи. Бог ще те накаже за това“. „Ръцете трябва да се мият преди ядене. Иначе микробите попадат в устата, от това можеш да заболееш и дори да умреш“.

Тук нито едно „трябва“ и „не трябва“ няма да постигне целта си. Децата, и дори юношите не се страхуват от болестите и смъртта.

Младата психика е настроена позитивно. Детето вярва, че пред него има дълъг и щастлив живот. То не се плаши и от затвор, защото вярва, че за такава глупост – да вземе от чантата на майка си малко пари, няма да го затворят. То не се кани да краде сериозно. А неприлични думи могат да се говорят там, където няма възрастни. Бог няма да вземе да наказва за такива неща Петя или Женя. За него родителите са скучни педанти, техните поучения са без покритие.

Възпитанието е творчески процес. Това е служение на Бога чрез служение на човека (малкия човек), за който родителите ще отговарят пред Божия съд. За да бъде осъзнато едно поучение или предупреждение, то трябва да бъде издигнато над плоскостта на битието. И да бъде одухотворено посредством Божието слово, църковната или семейната традиция.

Относно грубостта и ругателството, в Библията може да се открие и прочете едно авторитетно поучение, написано 300 години преди Рождението на Спасителя – „Човек, който се приучава на хулни думи, няма да се научи до сетните си дни“ (Сир. 23,19). Или, отдавна е запомнено, че грубите и хулни слова затъмняват съзнанието, от това човек става непълноценен, затъпява.

Особено на християните не подобава да ругаят. Чрез произнесените думи се открива сърдечнияj ни живот. „От препълнено сърце говорят устата“ (Мат. 12,34), е казано в Евангелието. А още повече се отнася това за онзи, който ругае! Нима може с едни и същи уста да се молиш и да ругаеш? И Апостолът казва: „От един и същ извор не може да извира и солена и сладка вода“ (Иак. 3,12). Може да се каже същото и за Светото Причастие, което вземаме в устата си.

Или пък за пушенето. Защо първо не седнем да обсъдим с юношата мотивите да се започне с пушенето, с цялата им низост и пошлост. Те са преди всичко страх от насмешки, обикновена страхливост. Или пък от желание да си предадеш тежест, каквато всъщност нямаш. Просто – обикновено хулиганство, да го наречем.

Започваш да пушиш от желание да си като всички. Това не е ли предателство срещу собствената ти индивидуалност, с която си удостоен от Господа?

Особено грозно е да видиш момичета, които пушат. При тях мотивът е само един – да се харесат на някое момче или на всичките момчета.

Колкото до миенето на ръце, и то следва да бъде одухотворено, защото има в себе си не само хигиенна традиция, но и сакрален смисъл. Вярващият човек се отнася към храната като към Божия благословия. Ние казваме всеки път преди трапеза: „Отче наш… насъщния ни хляб дай ни днес“. Затова и приемаме храната, все едно от ръката на Господа – благоговейно, с чисти ръце.

Също и покривката на масата е измислена не за красота и удобство. Тя символизира благоговейното отношение към храната като дар Божий. И разговорите по време на хранене се прекъсват, не само защото е неестетично и човек може да се задави, а от уважение към насъщния хляб.

Почитанието към по-възрастните (родителите) е основна добродетел, която приближава човека към Бога. Възпитаното в почит към родителите дете лесно може да бъде приучено и на любов към Бога, в почитането Му като Небесен Отец.

Тази добродетел не може да бъде насаждана със силови методи, не трябва да бъде купувана с материални блага или с безцеремонно фамилиарничене, нито се усвоява с нравоучителни сентенции. Тя се ражда от семейната любов и взаимното уважение на всички членове на семейния съюз.

Източник: # православиеисовременность@ zhiviy v_ pomochty

 

 

Семейството е школа на любовта

Юни 14, 2018 in Беседи, Начална страница, Семейство

 



-Как можем да помогнем на племенника или на кръщелника си, чиито родители са далеко от Бога?

-Това е доста сложен въпрос. Също и за мен самия. Много мои съученици, когато станах свещеник, искаха да стана кръстник на децата им и аз не можех да им откажа, нали сме приятели от детство. Но при всичките ми уговорки, така и не им дадоха църковно възпитание, колкото и да ги молих, настоявах, някои все пак реагираха, други пък – изобщо. И до днес ми е криво, но не можеш да правиш нещо насила. Но, от друга страна, мога да посоча един пример с мен. Родителите ми не бяха кръстени и аз растях в едно семейство, много далеч от църквата. Баща ми беше спортсмен, самбист, много усърден в работата си и обичаше да превозва мебели на хората безплатно. Живеех в интелигентна среда, с пиене на чай и разговори за литература и изкуство. И със съвместна физическа работа.

И ето че, веднъж баща ми трябваше да превози багажа на една семейна двойка, възрастни хора. Изнесоха багажа, натовариха го в камиончето. И неочаквано, баща ми отваря една кутия, пълна с икони.

- Вие вярваща ли сте? – попита баща ми жената.


- Да.


- А, знаете ли, ние отдавна се каним да кръстим дъщерята и сина. Ще им станете ли кръстница?


- Добре – каза тя – но искам да ми обещаете, че няма да ми пречите да изпълнявам задълженията си на кръстница.


И баща ми се съгласи, без изобщо да разбира, за какво става дума. И кръстницата се зае много строго с нас:

- Значи така – следваща неделя Федя и Анна да не закусват сутринта, ще ги взема в храма да се причастят.


И още помня каква мъка беше, спи ти се, а трябва да ставаш рано-рано, тя идва да те вземе. Навън тъмно, в метрото, гърбът ме боли, нищо не разбирам, какво става… Изнасят Чашата. Сега разбирам, че е било Великия вход. Казаха нещо и я прибраха. Чакайте, какво правите, трябва да се причастим. А после излизаме, кръстницата ни налива чай от термоса, дава ни сандвичи. И така, 3-4 пъти в годината. И ето, че семето бе посято.

По-късно тя ни набави отнякъде молитвеник, съвършено невероятно. Беше издание 1978 г., с меки корици. Тя живееше на втория етаж на нашия блок. И ми казва:

- Ето, чети, Федя, всеки ден – „Царю Небесни“, „Богородице Дево“, „Отче наш“. Преподаваше литература в Гнесинка. Педагог. Идва след месец:


- Как е, Федя, четеш ли?


- Да, чета.


- Лъжеш! Ако беше чел, обложката щеше да бъде отметната.


Много се засрамих. Почнах да чета, и от тогава се страхувах от нея. Трудно, но все пак всички се въцърковихме.

Таткото го довел да послуша хора, а детето повярвало

После, да не забравяме, че всеки човешки избор е уникален по своята същност. Ето, един мой познат свещеник, на моя възраст, раснал по съветско време. Баща му беше отявлен циник и атеист. Майка му беше елитна преводачка на някой си от ЦК и за тях това, че синът им се бе въцърковил се оказа съвършена пречка за кариерата им. Майката постоянно беше по командировки в чужбина и носеше оттам плочи, бащата имаше много добра апаратура и немислимо разнообразна за времето си колекция от грамофонни плочи с оперно хорово пеене, което той много обичаше и ценеше. И веднъж само заради това, да покаже красотата на хора в автентична обстановка, той завел сина си в църква. Тогава там пеел един прочут гастролиращ църковен хор, който пеел и в църкви, и по концерти, а властите по изключение му позволявали. А детето тогава било на 12 години. Татко му го завел на църква само за да послуша хора, а то повярвало. После го били, заключвали го, а то се спускало от третия етаж по завързан за радиатора чаршаф и отивал на църковна служба. Баща му после го пребивал от бой. И въпреки всичко, той впоследствие станал свещеник, защото бил докоснат от Божията благодат и повярвал.

Затова, идвайте – ето го Евангелието, нека да четем. Който и откъс да изберете, ще обясним значението му. На мен ми стигат 15 – 20 минути да поговоря с кръстника. И ето, семенцето е посято, а после – животът ще покаже. Той може всеки ден да чете Евангелието и пак да не израсне духовно, а може само да чуе и да каже – ето кое е най-важното за мен! Затова всичко зависи от избора му. Но вашата работа е да го запознаете и да се молите за него.

За осиновените деца – дали трябва да знаят този факт и има ли разлика между родителското възпитание и това на приемните родители?

-Трябва ли осиновените деца да знаят, че не са родните деца на своите родители? И по какво се отличава възпитанието на мащехата или на втория баща от това на семействата, където те не са такива?

- Нямам осиновени деца, затова трябва да говоря не за мой, а за чуждия опит. Ако е възможно, по-добре е осиновеното дете да не знае, че е такова. За съжаление, в семействата на осиновените деца рискът е още по-голям, защото освен това се предава и наследствеността от бащата и майката. Можете да вземете едно много мило хлапе, къдрокосо, синеоко, но после то ще порасне. В нашата енория имахме такъв случай. В семейството загинал родният им син, те осиновили момиченце, постарали се да й дадат всичко, но тя знаела, че е от детски дом. И по някое време тя напусна семейството, заживя с който й падне, морално пропадна. А приемните й родители стенат, плачат, но нищо не могат да направят.

Задачата на семейството е да отгледа дете в едно пространство, пронизано от любов

Но, разбирате ли, какво е това осиновено дете? Това е едно предадено дете, предадено от своите родители. То расте без любов, въобще не знае, какво е това семейна любов. А основната задача на семейството е да отгледа детето, и то в пространство, пронизано от любов. Защото детето има пример на семейна любов, макар и може би не в пълния си вид, при желание то ще бъде в състояние да реализира същото и в своето бъдеще семейство, в своя бъдещ живот. Защото при един добър пример, ако впоследствие няма деца, и има възможност да се осинови дете, то ще го направи, задължително. Нали и по времето на Христа е било същото? В притчата за Страшния съд е казано: „Които са нахранили, напоили, посетили…“ Мисля, че ако трябваше да се продължи тази притча, то щеше да бъде и „осиновили“, със сигурност. Осиновили сте едного от тия малките, значи Мене сте осиновили. Така предполагам. Защото, разбира се, става въпрос да окажете голяма любов към човека. И това един ден обезателно ще ви се върне, може би, не веднага, а във времето.

Познавам едно семейство, където едно дете, по интригите на лоши роднини узна, че е осиновено. По това време намерило родния си баща и се почувствало много тежко. Влязъл в конфликт с тези, които го отгледали. Срещнал се с родния си баща, но после се разочаровал, разсъдил, че той не му е дал нищо и отново се върнал при приемните си родители. Оценил, че те са му помогнали да израсте и са го направили човек, какъвто не би могъл да стане, ако би живял с родния си баща, и се привързал към приемните си родители с още по-голяма любов и нежност. Осъзнавал, че те не са негова плът и кръв, но че той е тяхно утешение. И сега те са му много благодарни за неговото отношение към тях.

Дадени ти са такива хора, които ако обикнеш, ще израснеш духовно

А другият въпрос е – ще простиш ли? Въобще, това е интересен факт,че светоотеческото семейство, това е школата на любовта. У нас светите отци, които макар и в голямата си част да са монаси, винаги казват, че семейството е училище за любов. Това е място, където те е поставил сам Господ, за да се промениш и да придобиеш Царството Божие, а ти се учиш на това място на любов. А как става това? На теб ти се пращат едни хора, които, обичайки ги, израстваш духовно. Най-простия пример – ти си обикнал едно момиче, оженил си се за него, а с нея вървят и една тълпа роднини, които също трябва да обикнеш, да построиш отношения с тях. Не просто като – е, Мария Ивановна, благодаря ти. Не. Но трябва да обикнеш тъща си. И да почувстваш всички ония хора като роднини. Доста сложна задача е.

Ето, бабата на жена ми е дворянка, пък аз съм потомък на прост мужик. И това я потискаше много в началото. За нея това бе въпрос на принцип. Тя съхраняваше семейни вещи още от онова време. Това в съветско време бе нещо като опозиционна нагласа. Имаше много репресирани за това. И ето, изведнъж внучката й се ожени за мен. Имаше известно напрежение по тоя повод. Но по-късно, с времето станахме истински роднини. Но си беше трудно, да знаете. Казват ти, че си блюдолизец, а ти трябва да си замълчиш. Но жена ми си я обича. Не можеш да обичаш жена си, а тях не, нали те са я възпитавали и грижили за нея. Именно за това семейството е школа на любовта. Това е Божия повеля и за мащехата, и за втория баща, разбирате ли. Понякога някой се съгласява да се ожени за жена с дете. Но детето се дърпа, държи се враждебно. Знае, че не си му роден баща. И ти трябва да се справиш с тая задача, да изградиш отношенията си с него, ако си християнин. И на него не му е леко. Но, нали има такава поговорка – бащата не е този, който му е дал живот, а който го е възпитал. Сложна задача, но затова пък благодарна.

Ако семейството е школа на любовта, какво да кажем за разпадналите се семейства?

- А какви съвети ще дадете на родителите, чието семейство се е разпаднало?

- Знаете ли, и аз мога да ви питам същото. Как ще можете да играете футбол, ако имате счупени крака? Ами ето, случила се е трагедия и нищо нормално вече няма. При едно семейство, което се е разпаднало, не може да има нещо добро и правилно. Можем само да се надяваме на възможно най-малки поражения. Тук не разполагаме с много възможности. Добре би било да включим детето в някакъв поведенчески сценарий, с някой нормален възрастен, улегнал мъж, който да стане модел на поведение за детето. Но да се насити на любов, при положение, че мама и тате не се обичат, това вече е почти невъзможно.

Помня, когато родителите ми се разведоха – сякаш цялата вселена се раздели на две. Светът ти се разпада. И това става, защото хората обичат себе си повече от другия и не искат да се променят. Например, имах един приятел, който ми каза, когато жена му забременя:

- Стана една такава грозна, изобщо не мога да я гледам.


- Все пак, ти не си й казал това, нали?


- Напротив, казах й.


Гледай, каква идиотска работа! И в крайна сметка се разведоха. Този човек не се интересуваше нито от дете, нито от нищо. Просто трагедия, ужасно. А наскоро разговарях с една жена, дойде в храма, плака. Синът й се оженил, родило им се дете, а снахата си заминала. Взела със себе си детето и си отишла. Сега живеела на друго място и си търсела по-добра партия. А съпругът й тъгувал непрекъснато за детето, страшно му липсвало, но тя не му давала да го види. Разбирате ли, какъв чудовищен егоизъм, какъв съвет може да се даде в такъв случай? Само да се молиш. Но рецепта за това просто няма. Да се молиш само за минимални щети – ако падне човек на асфалта, поне главата си да не удари, да не получи сътресение на мозъка…

Какво може да се каже за образа на бащата, от който се нуждае момичето?

- Казахте за образа на бащата в спорта. Но ако става дума за момиче?

- Дори не знам какво да кажа. Аз дадох голямата си дъщеря на уроци по самбо, но я контролирах. Веднъж тя казала на момчетата от нейния клас, че не трябва да се ругае. Те почнали да издевателстват над нея. Тя цапардосала един и повече, поне пред нея, никой не посмял да ругае.

Не знам. Но все пак, разбирате ли, за момичето не е важен толкова бащиният пример, колкото примерът от съвместния живот на майката и бащата. От цялата тази нежност, ласки, любов. Как се изслушват един другиго, как се гледат, как майката разрешава въпросите в семеен план и при всичко това да си остава втората в семейството. Това е уникален пример. А когато бащата си тръгне, на жената й се налага да изпълнява ролите и на мъж, и на жена, къде ще отиде… Да решава всички въпроси. В какво училище да изпрати децата, в какъв кръжок, с какви пари. Таткото дойде два пъти седмично, заведе ги в Макдоналдс, даде им подаръчета и толкова. Друго не го интересува. А мама е удавена във всички проблеми, променя се и започва да гледа по друг начин и на сина, и на дъщерята. И за дъщерята го няма примера на сътрудничеството между бащата и майката. Как да стане? Не съм се замислял по този въпрос, но вие ме карате да се замисля, за което ви благодаря. Може би би било добре момичето да опита да дружи с приятелка, в чието семейство съществуват добри отношения между бащата и майката. Ето че отново говорим за поведенчески сценарий.

Един млад свещеник в началото на служението си е добре да има пред себе си примера на някой възрастен, благочестив свещеник. И макар и за малко да има възможността да служи заедно с него и да поживее енорийски живот. Така по-нататък ще има образец за подражание. По същия начин, когато някоя девойка се омъжи, ако няма примера на послушанието на майка си, ще обича само тя да командва. Как ще може да слуша мъжа си, когато той започне да настоява за нещо? И представи си, какъв семеен живот ще има, ако и мъжът е бил с разведени родители и той самият се е превърнал в съвършен егоист. Няма да може да проявява властта си със смирение, без гордост.

Ето и друг пример, от друга област. Александър Василиевич Суворов бил известен с това, че преди сражение вървял със своите генерали от един войнишки бивак на друг и навсякъде сядал с войниците пред горящия огън. И ги питал: „Братя, как да атакуваме, как да се отбраняваме?“ Изслушвал всички. Един фелдмаршал – простия войник. И ако чуел нещо полезно, казвал на генералите – ето, прав е войникът, ето така ще постъпим утре. И цялата армия знаела, че той ще направи правилния избор, а не както му хрумне, затова и бил слушан и уважаван. Как да не вземем такъв пример?

И може би ще е полезно за такова момиче да остане през почивния си ден да преспи у своя приятелка, в чието семейство има нормални семейни отношения. Струва си да намерите такова едно семейство измежду тия в енорията. За да има момичето един положителен пример пред себе си.

Своеволие ли е отделянето от родителите?

- Вие говорихте за първородния грях. А ако се приложи към детето тази ситуация? Да осъзнае личността си, отделяйки се от майка си? Дали детето може да осъзнае личността си, ако действа против волята на родителите си?


- Детето има потребност да проявява характера си, в пубертета това се асоциира с противопоставяне на родителите. Това се счита за грешка, но е нужно време да порасне и да я осъзнае. Имахме един случай от нашата енория, в който един мъж, иначе много вярващ и благочестив, така крещял на жена си и удрял с юмрук по масата, че си счупил ръката. Всичко това може да се реши и по друг начин. Но, действително, детето трябва да се научи, докато преминава през тази преходна възраст. Разбирате ли, то обича и майка си, и баща си, те са му скъпи. То също се чувства зле, когато се скара с тях. Чувства се гузно, иска прошка, създава си този навик. После му става леко. И ако имате сърдечна връзка помежду си, всичко си идва на мястото, свиква и се успокоява, приема го за нормално, както се приемат звук и мирис. Но е много важно родителите да уважават волята на детето и то да знае, че винаги са готови да го изслушат.

Ние имаме две задачи, които могат да ви се сторят противоположни, първата – детето трябва да се научи да живее и без нас, и втората – да се научи да постъпва правилно. При обучението в правилен начин на живот то не трябва да „цепи много дърва“, за да не пресече бъдещия си живот. Тези задачи влизат в противоречие със себе си. Трябва да давате на детето все повече и повече пространство, за което да отговаря само то, да взема самостоятелни решения. Това също влиза в процеса на възпитание. Да му кажете: „Това ти трябва да решиш сам. Искаш ли точно това? Искаш ли да се занимаваш с рисуване, или с музика? Или може би искаш да станеш дърводелец?“ Ако видите, че това му се нрави повече, отколкото музиката, значи, оставете го. Може би това ще е неговият действителен път.

Източник: http// www pravoslavie/ru/110991.html

 

 

Деца пишат на Бога

Май 24, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Откъси от детски писма:

 

- „Защо просяците просят милостиня все около църквите – за да гледаш кой им дава ли?“ (Ира, 2-ри клас)

- „Мили Боже, моля Те, направи така, че всички, от баба ми до слоновете, да са щастливи, сити и обути“. (Тоня, 2-ри клас)

- „Мама ми каза, че съм плакал насън. Ти не помниш ли, какво си говорихме с Теб?“ (Игор, 3-ти клас)

- „В различните книги Те описват различно. Къде мога да намеря Твоя снимка, макар и не много хубава?“ (Рая, 3-ти клас)

- „На какъв език говорят душите?“ (Рая, 4-ти клас)

- „Още съм малка, уча се в трети клас, все още нямам грехове, но ще си събера“. (Ева, 3-ти клас)

- „Как да живея така, че на света всички да са щастливи?“ (Лиза, 2-ри клас)

- „За какво ни е нужен животът, и ако е нужен, защо хората умират?“ (Костя, 2-ри клас)

- „Господи, какво правиш, като вали дъжд?“ (Люба, 3-ти клас)

- „Божичко, направи така, че на небето да светнат лицата на баба и дядо и те да ми се усмихнат“. (Кира, 4-ти клас)

- „Нека всички хора да бъдат щастливи, така няма да са лоши“. (Вася, 4-ти клас)

- „С Теб бих отишъл на разузнаване“. (Гарик, 1-ви клас)

- „Много бих искала децата от приютите да си намерят нови, уютни родители“. (Даша, 4-ти клас)

- „Вчера разбрах от Тебе, че ако си богат – това е от Тебе, ако си беден – това е заради Тебе“. (Зорик, 4-ти клас)

- „Когато умра, не искам да отида нито в Рая, нито в ада. Искам при Тебе“. (Вера, 3-ти клас)

 

Източник: https://vk.com/zhiviy_v_pomochty

 



За да възпиташ едно щастливо дете преди всичко е нужно родителите му да имат щастлив брак

Май 17, 2018 in Начална страница, Семейство

 


Здравейте, скъпи братя и сестри. Аз не съм педагог и психолог по образование, затова, по-скоро, мога само да споделя опита, който имам – и положителния, и отрицателния. Женен съм от 26 години и имам 8 деца. Най-голямото е на 25 години, най-малкото – на три и половина. В енорията ми има много деца, много многодетни семейства, затова тази тема ми е близка. Много съм разсъждавал по този въпрос и имам какво да разкажа. Но най-важното нещо е да се разбере, че да възпиташ едно щастливо дете преди всичко е нужно родителите му да имат щастлив брак. И ако някъде съществува проблем, то той не съществува задължително в ония семейства, които са се разделили чрез развод, но и там, където все още няма такъв. Работата е там, че семейството само по себе си представлява задача, която трябва да се решава всекидневно. В даден момент човек може да забележи, че всичко е на границата на срива заради неразбиране и пустота в отношенията… Има такъв израз в поезията на Анна Ахматова – „самота в съжителството“.

Уж всичко е нормално, уж за всичко сме се споразумели, разбирали сме се, били сме щастливи, обичали сме се един друг, а изведнъж – нищо. От дългия си семеен опит знам, и ви уверявам, че такива периоди има.

Идва на изповед човек с 5-6 деца и казва: „Край, нищо не остана от онова отпреди, имам до себе си един чужд човек, не знам какво да правя“. А децата веднага чувстват това. Работата е там, че нито един от съпрузите не е останал същия в духовното си развитие. Човек не остава същия, той се променя в различните етапи на живота си. Аз се променям, тя се променя, и трябва постоянно да се стиковаме един с друг. Нужни са усилия, преди всичко, разбира се, е нужно смирение от страна на човека, защото, семейството представлява един вид договор. Ето, договорихме се, избрахме си някаква ценностна система на общуване – преди всичко, това е Евангелието. И това обяснява, колко е сложен един брак с невярващ човек.

Разбира се, навярно сме се венчали, над някой се е извършило тайнството, някой се е молил при извършване на тайнството над другия, спомняте си аналоя, Евангелието на него, свещеника, който ви е хванал за ръката и ви е водил да го обиколите три пъти. То е символ на вечното единство на тези хора, основано на онова, което е написано в тая Книга. И ако то не се е превърнало в основание на живота на един от съпрузите, то рано или късно ще доведе всичко до колапс. И такива разпадащи се семейства, за съжаление, има много, включително и в нашата енория.

За възпитанието на щастливо дете е нужно родителите да имат щастлив брак

Е, любимият човек, това е… На моята сватба един добър приятел на моите родители вдигна интересен тост. Каза, че любимият човек прилича на топ смачкана хартия, на който има изписан някакъв важен текст, и през целия ти живот ще трябва да разгръщаш тази хартия и да вникваш в него. Любимият човек е този, който според Божия Промисъл се развива и се променя, Бог му поставя различни задачи в живота, както и пред мен самия. Както казах вече, нужна е много работа за да разбереш другия. За да разбереш любимия човек, не само съпругата, трябва да умееш да се спреш, да замълчиш, да не се водиш по собствената си оценка, а просто да се опиташ да го чуеш. Същото важи и за съпружеството. Изведнъж се оказва, че човек се е променил, а ти не си готов да го приемеш, ти си стоиш на едно място, нормално, спокойно си гледаш живота.

Ето, това е първото, необходимото условие – любовта между мама и татко. Детето няма да е щастливо, ако няма такава любов.

Какво можем да сторим, ако семейството се е разпаднало? Общо взето, невъзможно е да се поправи цялостно тази повреда. Тази празнота може да се запълни само частично с някои практични стъпки. Мога да ви споделя, че преди 38 години и моите родители се разведоха, тогава бях на 12 и до днес още ми е болно. У хората с развели се родители, когато те са били още подрастващи остава рана, която не зараства. Духовните поражения за детето могат да се оприличат на ядрен взрив в живота му. Аз самият почнах да си давам истинска сметка за тези последствия чак след 15 – 20 години. Тогава разбрах, че трябва да се работи над това, да се лекува. Но за детето, разбира се, това си остава една голяма, трудно лечима трагедия.

Ще ви разкажа една история за една наша баба – енориашка, която приела през лятото дъщеря си, изоставена от мъжа си с детето си. Забелязала, че внукът й, на около 10 – 11 години, излиза всеки ден на полето да си поиграе. Решила да го проследи, скрила се зад храстите. И гледа – детето се изправя в цял ръст и започва да вика: „Татко, татко!“ А таткото никакъв го няма, заминал си е и даже не платил издръжката. И то повика, наплаче се, изтрие сълзите си и се прибира. Душата на това дете е разплакана и изпонаранена. Има и някои начини поне частично да се поправи тази загуба, но за това ще поговорим по-късно. Пак казвам – на първо място стои любовта между родителите.

Детето не притежава сили да противостои на злото

Второто нещо, на детето е нужен контрол. То ще се чувства нещастно, няма да разбира окръжаващия го свят, ако я няма родителската власт. Често съвременните родители искат да бъдат просто приятели с децата си. Да, ние сме им най-близките хора, но да бъдем приятели с тях не бива. Работата е там, че родителската власт е дадена от Бога и всяка власт, това е, да се пресича всяко зло, а тук – да се пресече разрастването на злото в самото дете. Колкото и да ни уверяват в противното педагозите, тази власт е необходима, защото детето няма сила и възможности да се съпротивява на злото. Тази сила трябва да е в бащата и в майката. И ако те не се съпротивяват на това зло в него, детето ще бъде нещастно, просто защото злото ще го погълне. Достатъчно е да погледнете как детето се потапя в компютърните игри и не може да се откъсне от тях. Познавам един човек, мой съученик, човек на 50 години, чийто брак се разпадна, защото играеше на „Танкчета“. Така се беше вдал в тая игра, а по същото време започна и Световното футболно първенство и жена му не издържа. Каза: „Не мога повече, той е като пияница, няма го вкъщи, вечно кисне там“. Ако един силен, възрастен човек не може да се съпротивлява, какво остава за едно дете? Трябва да го откъснеш оттам, въпреки виковете и протестите му, да му отнемеш тази възможност, или поне да я сведеш до минимум. Допустимо е, да кажем, да поиграе на някаква игра без убийства, която сте проконтролирали, например, веднъж или два пъти седмично. Т.е., борбата за чистотата в душата на детето е необходимо условие. То не може да противостои само на злото, и ако родителите са безучастни, става много лошо. В крайна сметка детето ще стане нещастно, защото тези неща разрушават душата му, разрушават и волята му. Ето, например, аз никога не съм пушил, но моите съученици са се сблъсквали често с тоя проблем, както и самите вие, които седите тук. Като дете си казвах, че щом възрастните смятат това за лошо, какво остава за мен. И сега, когато моите млади енориаши се сблъскват с това, знам за какво става въпрос. Нашата аскетика се състои в по-голямата си част от множество малки дела. Всеки ден тренираме волята си за да победим своите страсти и грехове – да не осъдим някого, да не наругаем настъпилия ни по крака, да измием съдовете, когато не ни се иска. Ето такива практически неща. Да се предадеш на молитва и четене, въпреки, че ти се иска да полегнеш на дивана и да хванеш дистанционното на телевизора. А пушенето – това е обратния процес, по 10 и по 20 пъти на ден да тренираш волята си. Статистиката потвърждава следното – щом подрастващият е започнал да пуши – задължително налитат и другите грехове. Скоро ще посегне към алкохола, сега това е общодостъпно, после към наркотиците, ще се предаде на блудство, ще влоши успеха си в училище и ето – поражение на волята. И къде бях аз, като родител, когато започна това? Защо не го предотвратих? Ето ви една малка илюстрация.

 

Какво представлява щастието?

Следващото нещо, за което искам да ви говоря е какво да разбираме под щастие, взето в по-дълбокия смисъл. Щастието, общо взето е светски, а не християнски термин. Ние имаме една по-дълбока дума – блаженство, или, щастие, което предполага правилна настройка, изградени взаимоотношения с Господа. До нас са достигнали думите на Иисус Христос, които не са споменати в Евангелието, но за които говори св. ап. Павел при срещата си с презвитерите на Ефес. Той казва: „По-блажено е да се дава, нежели да се получава“, т.е. по-голямо щастие е да даваш, а не да вземаш. Това е най-главното нещо за нас като християни. Или, по-блажено е да послужиш, отколкото да ти служат. Мисля, че говорихме за това при предната ни среща, когато стана дума за семейното щастие. Това е най-главният принцип на съпружеското щастие, който сега е напълно забравен. Имах такъв случай, когато един въцърковен човек, иподякон, женен, с дете, реши, че семейният му живот е приключил. Вярващ човек, който се причастява, но реши, че – край. След службата седнахме с него и разговаряхме три часа. Запитах го: „А ти имаш ли някаква вина?“ – защото за всичко била виновна жена му. Каза ми: „Да, имам вина, все пак направих грешка, че от самото начало се държах твърде меко с нея. А после всичко ми додея“. Казах му: „А ти, като се женеше за нея, искаше ли да я направиш щастлива?“ Реагира с удивление, така ме погледна: „Интересна мисъл, отец Фьодор, не съм мислил за това“. Разбирате ли, човек на почти 40 години, косата му започнала да се прошарва по малко. Човек, който е тръгнал да се жени със съзнанието, че той е центъра, а другият по някакъв начин трябва да се върти около неговата орбита. Ето един път към семейно нещастие. И това същото ще бъде и за децата.

превод от руски

Източник: Православие ру

 

Боже мой, Ти си една прегръдка!

Май 15, 2018 in Начална страница, Отечески съвети


Веднъж ме поканиха в една гимназия, за да се срещна и да разговарям с учениците. Сутринта по време на молитвата забелязах, че някои от децата въобще не се молят, а говорят на двора. Влязох в час и видях един от учениците, които говореха. Казах му:

– Ще те попитам нещо, няма да ти се карам. Защо по време на молитвата говореше и не внимаваше?

Той ми отговори:

– Да ти кажа ли истината?

– Кажи ми!

– Не искам да се моля, отче! Не искам! Длъжен ли съм? Не искам да се моля на Бога! На тебе пречи ли ти?

– Не, не ми пречи. Просто те попитах защо вдигаше шум.

Докато той говореше, скочиха и други негови съученици и един от тях каза:

– И защо да вярваме в Бога? И защо да ходим в храма насила? И защо Бог да ни притиска в живота? Защо да прави всичко трудно? Винаги „Недей това, недей онова!“.

Докато той говореше, други пет-шест започнаха да викат, след това всички вдигнаха ръка. Аз им казах:

– Я почакайте малко, почакайте! Разбирам, че тук има проблем. Имате проблем с Бога, така ли е?

– Голям проблем! – каза един ученик.

– Разкажете ми.

– Ще ни оставите ли да говорим?

– Ще ви оставя, изобщо няма да ви прекъсвам, но говорете един по един.

Едно момче вдигна ръка и каза:

– Аз чувствах голям натиск вкъщи заради Бога и Църквата.

Друго дете каза:

– За мене Бог е станал чиста натрапчива идея.

Бог и натрапчива идея? Попитах го:

– Ти пък къде чу тази дума?

– Да, притискаха ме в детството, родителите ми ме притискаха с Църквата. И ако ме оставиш да ти кажа истината, ще ти разкажа много истории.

– Не ми казвай много, кажи ми само един случай накратко.

– Ще ти разкажа един, отче! – Той забрави да ми говори на „Вие”. – Веднъж отидох с класа си на църква и понеже говорех в храма с един съученик, един учител, който беше съсредоточен в молитвата, ни изведе навън с думите: „Вън от храма!” (защото, както той каза, вътре е забранено да биеш, но навън е позволено), удари ни два шамара, издърпа ни ушите, върна се в храма, зае отново молитвената си поза и продължи да се моли. Аз през цялото време се питах: „Какви са тези неща, какъв е този Бог? Защо един Божий човек се отнесе толкова жестоко с мене?“.

Едно друго дете ме попита:

– Да кажа ли и аз нещо лично?

– Кажи!

– Когато бях малък и четях някакви комикси с Мики Маус, един учител, който казваше, че много вярва в Бога, ги взе, скъса ги пред целия клас и ги изхвърли, като каза: „Това не са хубави списания, тези неща са лоши за тебе“.

Друго дете сподели следното:

– А мен директорът ме заведе в канцеларията си и ми каза: „Слушай, детето ми, аз съм Божий човек и ще ти дам един добър съвет: недей да дружиш с това дете от твоя клас, защото е лошо“. И той, отче, ме научи да деля съучениците си на добри и лоши деца: „С тези не говори, те са опасни за тебе!“.

Там беше и неговият приятел, онзи, с когото директорът го съветвал да не говори, той вдигна ръката си и каза:

– Помниш ли обаче, че ние си дружахме? Учителят казваше да не си говорим, но ние си дружахме.

А друг ученик каза:

– Аз, отче, имах в джоба си едни малки карти, наречени „покемони“, в Атина ги има, някакви детски истории, и един учител постоянно ми казваше: „Тези неща са от сатаната!“ Всичко, което ми харесва, е забранено! Когато нещо ми е приятно, Църквата идва и ми казва: „Не прави това, не прави онова!“ Душата ми се изпълни с вина, с натиск. И всичко това в името на Бога.

А едно дете каза най-хубавото нещо, което много ме трогна:

– Отче, да ти кажа нещо – в живота ме накараха да чувствам неприязън към Бога, но ще ти кажа, че Христос е най-добрият!

– Я повтори.

– Христос е най-добрият! Христос не е виновен, но хората, които ми говориха за Христос, не ми помогнаха да Го обикна, а ме накараха да се страхувам от Него, да Го гледам като заплаха в живота си, Някой, Който идва като пречка за моя характер, развитие, свобода, радост.

Аз казах:

– Деца, това, за което говорите, е много важно. Това са много страшни истини, които ме притесняват, защото аз съм свещеник и би трябвало да имам голяма отговорност пред вас и да не съм виновен за това, което днес чувствате, но за съжаление, и аз имам вина!

Мисля, че думите натиск и Христос не си подхождат. Ако чувстваш натиск за това, което правиш, не си заслужава да го правиш. Христос е свобода! Ако постиш под натиск, не си струва да постиш. Ако ходиш на църква под натиск, Христос се натъжава, или ако трудно се събуждаш, за да се помолиш. Бог не иска това насила. Старецът Порфирий казваше: „Бог не иска ангария”, т.е. насила, Той иска свобода, иска радост. Ако аз нося това расо, а вътрешно не го искам, не си струва трудът да го нося. Ако сте дошли тук насила, трудът не си струва. Христос иска малко, но от сърце!

Някога Господ стигнал дори дотам да каже на Своите ученици: „Да не искате и вие да си отидете?“, защото някои си тръгнали от Него, тъй като говорел трудни за вярване неща. Той говорел за Своята жертва, за светите Тяло и Кръв и някои казвали: „Какви са тези непонятни неща?“. Те си тръгнали от Него. Христос пита учениците Си: „Искате ли и вие да си тръгнете? Свободни сте. Обичате ли Ме? Останете! Не можете? Тръгнете си!“. Колко хубаво нещо! И св. апостол Петър казва: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот“[1].„Господи, къде да отидем? Хубаво е при Тебе, при Тебе душата ни се успокоява! Не сме насила при Тебе! Искаме го и сме близо до Тебе!“ Това, възлюбени, си струва. Христос ни е дал право за свободен избор в нашите постъпки.

Да не би, братя мои, това, което казвам, да звучи повърхностно? Някой ми каза: „Така както говориш, нещата са малко повърхностни“. Аз му отговорих: „Ти какво искаш? Как да го кажа?“, тоест струва ли си трудът да говорим с такива думи и да ужасяваме другите, за да останат до нас насила?

Впрочем попитах децата:

– Деца, сега не искате ли да се изповядате? Не искате ли да отидете на църква?

– О, да, сега искаме, но не както преди, а с друг ум и с други мисли. Не насила!

Майка Гавриила казва: „Откакто сложих расото, спрях да говоря на хората много за Бога, защото моето расо говори“. Ако някой в расо мине покрай къщата ти, Бог говори. Казваш си: „Мина един свещеник. Мина една монахиня, един монах“. Не са нужни нито проповед, нито натиск. Ако моят пример казва нещо, то ще влезе в душата ти, не е нужно да говоря с думи. Ако аз постя, ако се моля, ако имам мир в душата си, не е нужно да ти казвам много думи, това си личи от само себе си, без думи. Не е нужен натиск.

Веднъж един подвижник минал с ученика си през някакъв град, като преди това му казал:

– Отиваме на мисия.

Ученикът си мислел, че ще говорят с хората, и чакал старецът да каже нещо, но той мълчал. Така минали през града, отминали и отишли в килията си. Ученикът попитал:

– Отче, няма ли да кажем нещо?

– Детето ми, казахме, видяха ни.

Твоето дете те вижда, жена ти те вижда, мъжът ти те вижда, не са нужни много дразнещи думи, нашият пример сам говори. Затова Господ казва: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец”[2]. Имаш ли светлина? Блести ли светлина в живота ти? Искаш или не искаш, другият ще я види. Не е нужно да му говориш с думи, той ще види делата ти, ще види смирението ти, добротата ти.

Забелязали ли сте, че колкото повече говориш на другия, толкова повече постигаш обратния резултат? Когато насила тръгваш да даваш съвети, той се противи. Вчера една жена ми каза:

– Мъжът ми не ходи на църква, какво да го правя?

– Не прави нищо! Кой те кара насила да го променяш, той не те ли вижда? Когато месиш просфора, не разбира ли, че ти вярваш в Бога и отделяш часове, за да замесиш просфората? Това не е ли проповед? Нима трябва постоянно да говориш? Не е нужно да говориш!

Другият вижда какво правиш. Когато вижда, че имаш деца и създаваш още две, три, четири, пет, нима не разбира, че вярваш в Бога? Защо ги създаваш? Ако не вярваше в Бога, щеше ли да имаш толкова много деца? Това е проповед! Другият вижда и получава своето послание. Натискът в живота на човека води до обратния резултат! Ще ми кажете: „Сега ти не ни ли говориш?“. Да, говоря, но защото го искате. Не говоря насила. Искате, слушате ме и ви говоря. Ако не искахте, нищо нямаше да мога да ви кажа, нито пък би трябвало да говоря.

В моя квартал има едно момче, което се казва Орестис. Родителите му постоянно му казват, че върши грехове, всичко им се струва грях. Слуша музика – казват му, че е грешен; отива да играе мач – питат го защо съгрешава; играе билярд – грях. Те искат да го водят на църква, но момчето отказва, защото оказват натиск върху него. Една вечер говорихме (беше отдавна, преди да стана свещеник), беше лято, имаше и звезди, той се развълнува и каза:

– Утре най-накрая ще отида на църква.

– Наистина ли? – попитах го аз.

– Да, ще отида!

– Радвам се, че ще отидеш, не го казвам заради мене, а заради тебе.

На следващия ден баща му се обади и ми каза:

– Какво ще стане с това дете, дори и днес не отиде на църква! Стана в осем часа и отиде да играе билярд в съседния квартал!

– Наистина ли? – Разтревожих се, засрамих се, защото момчето едно ми каза, а друго направи. – Какво да Ви кажа, съжалявам за детето Ви!

– Не чува, не приема това, което му казваме!

Не след дълго се обадих на Орестис и му казах:

– Как не те е срам! Не за това, че не си отишъл на църква, а защото ме излъга. Ти каза, че ще отидеш, а не отиде.

– Отидох, отче!

– Но баща ти ми се обади по телефона и ми каза, че си бил на билярд.

– Излъгах. Станах в осем, но не отидох в храма, в който те ходят, а в друг, в съседния квартал. Когато ходя с тях, след това ми казват: „Браво! Така ще станеш добро дете! Така трябва, да ни слушаш, да правиш това, което искаме! Сега ти се радваме!”, а аз не искам да се чувствам по този начин, сякаш им угаждам, и отидох другаде, защото исках свободно да почувствам Бога. Не понасям този натиск.

Аз му казах:

– Много ми харесваш така! Така ходи всяка неделя, дори да казваш, че ходиш на билярд, на плаж, прави каквото искаш, стига само да ходиш!

– Не върша ли грях?

– Но си отишъл на църква!

Много от нещата, които искаме, Бог не ни ги дава, защото не ги искаме наистина за душата на другия, а за себе си, за да бъдем ние доволни. „Да се ожени детето ми за тази, която аз искам, за негово добро.“ Уж! А в себе си казваме: „За да се изпълни моето желание и да ми се угоди. Аз така си мечтаех за детето ми!“. Не разбирам, какво трябва да прави детето ти? Да изпълнява мечтите на живота ти или да живее свободно, както и ти си живял? Разликата е голяма. Когато оказваш натиск, получаваш обратния резултат. Душата усеща. Отиваш да докоснеш другия и той се чувства така, сякаш го докосва бодлива тел, не чувства мир в душата си, а иска да се възпротиви и да реагира.

Ако ви попитам как гледате на греха, бъдете сигурни, че всички грехове, които ние оценяваме с някаква оценка, Бог ги оценява по напълно различен начин. Разбирате ли какво казвам? Имам предвид, че ако ти кажа какъв грях има някой човек и те попитам как ти се струва този грях, който той е извършил, ти ще кажеш: „Леле-мале, това направо е ужасно!”, Бог обаче гледа на него по напълно различен начин. И обратното. Някой може да е извършил малък грях, но Бог може да го смята за голям, а много големия грях да смята за много малък, защото Бог гледа не само греха, а откъде е тръгнало това нещо. Христос гледа не само кашлицата, а и как е започнала, кашлицата е симптом, тя е това, което се проявява. Причината дълбоко в душата е нещо друго, което ние, за съжаление, не виждаме.

Нека ви дам пример. Едно дете пушеше цигари, веднъж майка му дойде и ми каза (в началото, преди да изповядам децата, родителите им идваха и ми казваха какво да кажа на децата, но сега, естествено, спряха, защото видяха, че няма да стане):

– Отче, първо искам да Ви видя за малко!

– Естествено, елате.

– Моят Василий напоследък пуши цигари. Моля Ви, когато дойде, да му кажете да ги спре!

– Вие казахте ли му го?

– Казах му го.

– И какво, спря ли ги?

– Не, но при Вас е различно.

– След като е различно, остави ме да постъпя така, както преценя. Ако наистина смяташ, че това, което казвам, е някак по-правилно от твоето, остави ме да го направя, както аз мисля.

– Добре, отче, не очаквах да бъдете такъв!

Госпожата си тръгна. Идва детето.

– Василий, пушиш цигари!

– Да. Откъде знаете, отче?

– Миришеш на цигари. Как е, харесва ли ти?

– Не, не че ми харесват цигарите…

Колкото ученици съм питал дали им харесват цигарите, само трима казаха, че им харесва миризмата, всички останали казаха, че има друга причина.

– Защо пушиш?

– Защото съм стресиран.

Ясно, стрес.

– Защо си стресиран?

– Защото имам много трудни изпити и чувствам голям натиск.

Ясно, има изпити, чувства натиск.

– Защо, Василий, чувстваш натиск?

– Защото мисля, че може да ме скъсат на изпита и да не го взема.

Ясно, страхува се от провала.

– И ако те скъсат на изпита, какво ще стане?

– Ако ме скъсат на изпита, родителите ми ще ме отблъснат и ще ме отхвърлят, защото ми казват, че не трябва да отиват напразно толкова труд и пари, които хвърлят по мене.

– Ясно! И какво друго чувстваш?

– Чувствам страх и несигурност в себе си, чувствам, че ако се проваля на изпита, ще изгубя любовта им. Това ме ужасява! Ще се почувствам много самотен!

Вижте как тръгна всичко – от цигарите. „Ако пак пушиш, ще отидеш в ада!“ Майка му само това е виждала, нищо друго не я е интересувало, не се е запитала защо пуши. Тя му повтаряше: „Спри цигарите! Спри цигарите!“. Все едно да казваме на някого: „Не кашляй! Не кашляй!“. Намери причината, поради която кашля, излекувай причината, която е в дълбините на душата, и кашлицата сама ще изчезне. Това дете ми каза, че усеща стрес, страх, несигурност, чувства, че не е ценно за родителите си, че е ценно само ако вземе изпита, а ако не го вземе, нищо не струва, страхува се, че няма да почувства любов в душата си. Затова пуши! Следователно какво е за това дете пушенето? Грях или убежище? Към какво да прибегне? Къде? Някой казва: „При Бога“. Да, при кой Бог? Майка му показа ли му Бога по правилен начин? Аз показах ли му правилно Бога, за да Го възлюби?

Колко ми харесва, че Бог не е като нас. За щастие, Бог не е като нас, Той има напълно различен поглед за нещата от живота. Какъвто и грях да си извършил, да знаеш, че Бог го разглежда по различен начин, не като хората. Всички заклеймявали грешната жена, която отишла при Господа, и само Той казал, че в действителност тя е възлюбила много. „Прощават й се многото грехове, задето много обикна.“[3] Тази жена съгрешавала, но в греховете си търсела любовта, дълбоко в себе си търсела любов и от това търсене прибягвала към блудство, защото не се била научила как да обича правилно.

Затова старецът Паисий казва за някакъв грешен монах на Света Гора: „Моля се Бог да погледне на греховете му като на голяма детска беля, а не като на грях!”, т.е. Бог да не нарича грях това, което е направил, а да каже: „Непослушен беше, правеше бели!“. Бог оценява по един начин, а ние – по друг. Затова пред Христос човеците никога не чувствали натиск, никога не чувствали, че се задушават. Затова и апостолите говорели и Му казвали каквото искали. Един от тях казал: „Господи, искам да ми дадеш власт да седна до Тебе!“. Това, което искали, било безумица, но то ни показва, че Христос ги оставял да говорят свободно пред Него. Той не насаждал страх, никога не казвал: „Така ще се облечете! Така ще говорите! Така ще се държите!“. Свободно. „Възлюбете Ме и правете каквото искате.“

Казах това веднъж в един клас и едно дете ме попита:

– Значи каквото искаме?

– Да, ако обичаш, прави каквото искаш!

– Тоест мога да правя каквото си искам, ако обичам?

– Разбира се.

Но ако ме обичаш… Я си помисли, ако ме обичаш и пушиш пред мене, а аз се чувствам зле и дробовете ми се тровят, ще го правиш ли? Ако имам сестра и ти искаш да направиш с нея нещо беззаконно, обичаш ли ме тогава? Би ли го направил, ако ме обичаше? Любовта не ти дава право да вършиш грехове, а те поставя в правилните рамки на живота. Затова съгрешаваме, защото не обичаме – нито себе си, нито Бога, нито хората до нас. Съгрешаваме, защото нямаме правилно познание за живота, изопачили сме нещата и прибягваме до грехове. Защо блудният син се връща при баща си? Защо този млад човек след много грехове внезапно решава да се върне обратно? Защото идва неговият час, защото настъпва подходящият момент. Това е тайна! Защо някой се е покаял тази година, а ти, който сега ме слушаш, още не си се покаял? Ще чакаш една, две години, ще живееш живота си и след три години животът ти може да се промени. Защо ти се покайваш след три години, друг – сега, а пък трети – завчера? Това е тайна! Едно обаче е сигурно: Бог уважава мига на всеки един. Когато дойде твоят миг! Не зная кога!

Не можеш да посочваш на Бога кога да стане определено нещо, нито пък можеш да притискаш детето си да се промени. Ще дойде моментът, само Бог знае кога. Прояви уважение към това! Едно е сигурно – ти винаги трябва да бъдеш отворена прегръдка, да очакваш детето си във всеки един момент. Блудният син се връща, защото знае, че го очаква добър баща, една отворена прегръдка, без натиск, без строгост, без бич. Ти би ли се върнал така? Ако той знаеше, че вкъщи го чака някой, който ще му се скара, би ли се върнал обратно някога? Никога! Докато отсъствал от дома, той чувствал, че любовта на баща му го преследва, чувствал как една светлина обгражда душата му и една молитва смекчава сърцето му. Той живял блудно, но баща му го обичал. А когато обичаш, излъчваш вълни на любов и Божия благодат. Нищо, че другият е далеч, това стига до душата му. Ти си тук, детето ти може да обикаля и да прави каквото иска – ако го обичаш, Бог го покрива. Ще дойде неговият час, но с добро, по благ начин, и той ще се промени.

Ще ви кажа как завърши разговорът с децата от училището. Това беше най-хубавият момент в живота ми! Казах им:

– Деца, ако имах касетофон и знаех, че ще ми кажете тези неща, щях всичко да запиша. Казахте прекрасни неща. Особено ти, който ми каза, че си изпитал неприязън към Бога, но за теб Христос е най-добрият, че не е виновен Христос, а тези, които преподават за Него. Деца, вие сте почувствали натиск от страна на родителите си, на свещениците, на учителите. Ще ви задам един труден въпрос: можете ли да им простите? Прави сте, че не сте виновни, прави сте във всичко, вярвам, че и Бог така отсъжда. Можете ли обаче да им простите? Това, което ви казвам, е много трудно!

Децата да простят на родителите си? След като обикновено казваме, че родителите прощават на децата, защото децата са лошите. Тук обаче се доказа, че децата трябва да простят на нас, отците на Църквата (както се предполага, че сме отци), и на вас, родителите, и да ни кажат: „Прощавам ти!”.

– Можете ли да им простите и да не таите злоба? Направете го!

Едно дете стана и каза:

– Е, добре, прощаваме им, не таим злоба, но сме пострадали много от това, което те ни причиниха.

Друго каза нещо хубаво:

– Аз, във всеки случай, отново възлюбих Бога, отново, но го възлюбих с друг, по-чист ум.

– Това, детето ми, е много хубаво!

Да можем да простим! Знаете ли какво искаме всички ние? Искаме ласка, прегръдка, обич, някой да дойде и да ти каже: „Ти си хубав и значим човек! Обичам те, за мен ти си ценен!“.

Колко пъти приготвяш някакво хубаво ястие и ако мъжът ти не ти каже дума, се чувстваш някак си… Сготвила си яденето добре, за да чуеш една хубава дума. Това не е ласкателство на егоизма, а насърчение. И възрастни хора да сме, докато издъхнем, всички ние в душата си оставаме деца – искаме само една прегръдка! Един игумен от Света Гора ми разказваше, че когато веднъж епископът дошъл при тях и не поздравил един монах, той се наскърбил като дете, искал да му се каже една добра дума: „Отче, какво правиш? Добре ли си? Радвам се да те видя!”. Не че ще ти каже нещо важно, но чувстваш, че ти обръща внимание, че те е забелязал. Някой може да те погледне и това да те накара да летиш в небесата от щастие. Понякога хората на изповед броят минутите на другите, които се изповядват. Една госпожа веднъж ми каза:

– Отче, говорихте с мене само 5 минути, а предната госпожа остана 13 минути! Искам да Ви споделя един помисъл, но да не ме разберете погрешно!

– Кажи.

– Нея повече ли я обичате?

– Шегуваш ли се, защо да я обичам повече? Не, детето ми, тя имаше да ми сподели повече проблеми. Не се ли радваш, че имаш малко неща, които казваш за пет минути и приключваш?

– Не, отче, и аз искам да стоя много!

– Защо?

– Така, да чувствам, че ме обичате!

– Но ако го направя, ще трябва да стоим заедно цялата нощ и да се гледаме. Не става.

Разбрах я, но… защото и аз така искам. Всички искаме любов. Когато намерим любовта, тогава искаме да вършим добро без принуда. Тогава всичко е лесно.

Тази година един ученик ми направи впечатление. Той никога не вземаше благословение от мен в училище, а ме поздравяваше, сякаш съм министър-председател. „Как сте, отче?“ – така казваше и се ръкуваше с мен, правеше го нарочно. Всички други вземаха благословение, а той изпитваше радост: „Аз не съм като вас, аз се здрависвам с него“. Майка му обаче ми се обади по телефона и научих от нея, че той казвал за мене: „Добър е този отец, но няма да му направя удоволствието да взема благословение от него. Зная, че той иска да вземам благословение, да му стане приятно, но аз няма да му угодя!”. Тази година имаха изпит по физика и аз бях квестор на изпитите в неговата група. В един момент той тръгна да преписва нещо и аз си казах: „Боже мой, какво да правя? Просветли ме!”. Направих се, че гледам в друга посока, гледах телефона, за да видя часа. Той преписа и забеляза, че аз го видях, усмихнах се леко, направих се, че не виждам. Когато приключи, той ми донесе написаното, сложих си подписа и му казах:

– Хайде, приятно изкарване на лятото!

Той отвърна:

– Хайде… приятно и на Вас! Благословете!

И си казах: „Трудът си заслужаваше!“. Ако го притисках и му казвах защо не взема благословение – нищо! Трябваше обаче да чакам една година и да се моля на Бога: „Боже мой, не да вземе благословение от мене, не това е въпросът, а душата му да се смекчи!“.

Може и ти да чакаш доста време, за да стане това, което искаш, но без натиск. Нека станем и ние отворена прегръдка и както Бог се отнася с нас, така и ние да се отнасяме с другите, да обикнем, да приемем свободата на другия, да простим и да чакаме. Другите около теб ще се променят, ще стане това, което искаш, аз вярвам в това. Ако това, което искаш, е истински и реален копнеж на сърцето, който заслужава да преживееш, ще го преживееш! Трябва обаче да бъдеш отворена прегръдка и да чакаш, както прави Христос. Всички обичат Христос! Обичат Христос, не обичат свещениците. Ние сме виновни! Самия Христос никой не Го мрази, защото Той няма какво да ти направи, стои така – с прободени ръце и крака, кръвта Му тече… Какво по-лошо да Му се случи? Ако бъдеш такъв и никого не притискаш, а сам се разпънеш за света, ще видиш как хората около тебе ще се променят! Няма да реагират остро, ще чувстват, че твоята кръстна любов, твоята душа ги спечелва. (…)

превод: Константин Константинов
[1]Вж. Иоан 6:67–68.

[2] Мат. 5:16.

[3] Лук. 7:47.

* Изгонване на демони. (Бел. прев.)

[4] Вж. Иоан 21:15–22.

Каквото посеем, това и ще пожънем

Април 24, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

 

Ще разгледаме още едно изкривяване на любовта, което има връзка с придобиване на независимост от страна на детето. Това е несъзнателният начин, по който родителите проектират себе си върху личността на детето. Чувството, че детето представлява продължение на бащата или майката. Така родителите влагат в детето ценности и визии, които сами не са могли да осъществят, издигат детето толкова високо, че след това то не може да слезе, или, ако слезе, ще падне и ще се пребие. Външната цел е детето да се изкачи високо, но, разбира се, паралелно и родителите ще се изкачат заедно с него. Ако детето стане лекар, майката веднага става майка на лекаря. Ако детето стане генерал, бащата става баща на генерал и т.н. И особено ние, гръцките родители, с нашите характерни комплекси, си представяме детето от министър-председател нагоре, дори не обикновен министър! Едно 15-годишно момче пише: „Родителите ме поставят на много висок пиедестал, имат за мене големи идеи, само и само да си задоволят егоизма и да се покажат в обществото.“

Вижте какъв критерий има детето. С тези предпоставки детето започва да вярва, че е някаква звезда, забележителна личност, избран и надарен човек, което трябва да заема особено място сред приятелите си и по странен начин, той като звезда се изолира, стои далеч от приятелите си, защото очевидно това няма да има благотворно въздействие върху неговото развитие. Но ако внезапно секне удивлението, на което е свикнало да се наслаждава, неговото състояние бързо се развива в постоянна психологическа криза. Не рядко родители от този тип стигат до големи крайности и преувеличения, които може да имат трагични последици за детето. Приятелите, професията, съпругата се избират и налагат от родителите. Както гласи един лозунг: „Избират преди нас за нас“ – казват децата. Критериите за избор са болни, бих казал антихристиянски и безнравствени. В много случаи родителите, без да вземат предвид възможностите и уменията на детето, въз основа на собствените си комплекси и в името на „любовта”, увещават или по-скоро налагат на детето си да последва еди-коя си наука, еди-коя си реномирана професия и така да си вдигнат „акциите” в обществото. Чуват много пъти целите на детето, че иска да стане някакъв и се питат – колко ще изкарва, колко ще се издигне в обществото, не се трогват, че детето им се развива чрез целта, която си е поставило. Развитието за тях означава слава и пари. Но е престъпно родителите да принуждават децата да заравят своите таланти, за да последват това, което те смятат за благоприлична професия. На това се дължат и много сблъсъци между родители и деца, но и много неуспехи на детето. Защото искат от него неща свръх неговите възможности и чужди на неговите интереси. Някои родители, гневни от неуспехите на децата, тържествуват, бидейки оправдани от техните предвиждания, и изпадат в иронични и подигравателни коментари, които унизяват личността на детето. „Видя ли, дето ти казвах?!“ Така те тласкат детето към пропастта на безнадеждността и отчаянието, вместо да го насърчават. Не е случаен фактът, че след приемни изпити за влизане в университет много деца, поне в Гърция, правят опит за самоубийство. Познавам едно „изрядно” семейство с три деца. Родителите им внушили идеята, че са нещо специално, а майката, за да отговорят на нейните жертви, претендирала и тримата й синове да се класират първи в приемните изпити за университета. Най-малкият се разбунтувал и поел по свой път. Двамата по-големи синове не се възпротивили. Първият искал да следва архитектура, а вторият медицина. Със сигурност щели да ги приемат, защото били добри ученици, но не били сигурни дали ще се класират първи – понеже в тези факултети се влиза трудно. Майката със своята „любов” не се интересувала от факултета, а от първото място. Затова синовете й сменили своите цели и се явили на изпити за влизане в други факултети, които гарантирали първото място. Първият от двамата успял да влезе в юридическия факултет, но не бил първи, а трети в крайното класиране. Търчи радостен да го каже на майка си, а тя се намръщила и казала – очаквах нещо по-добро от теб! Майката дотолкова се ядосала, че цели две години не му говорила. Другият син с цената на неговите свръхусилия успял да влезе, класирайки се на първо място, и така угодил на майка си. Накрая и двамата станали добри учени, преподаватели, но в тях останали известни психични проблеми. Третият син, който се възпротивил и въстанал, сам тръгнал по своя път. Той е лошото дете, но единственият душевно уравновесен.

Една друга майка, това е факт, не е басня, огорчена от неуспеха на дъщеря си за приемните изпити за университета, реагирала с думите: „Ако бях на твое място, щях да се кача на покрива и да скоча от него!“ След няколко минути майката чула трясък отвън – дъщеря й наистина скочила от покрива и се самоубила.

Оставям на вас да коментарите тези два случая – коя е била подбудата на тези родители: тяхната любов или тяхната мегаломания?

Ще ви прочета един коментар от о. Адамантиос Августидис – психиатър. Той пише следното: „Един от обичайните въпроси, които правят конфликтна връзката между родители и юноша, е чувството, че интересът на родителя се изчерпва в задоволяването на неговото его и егоцентрични нужди, без чувствителност и разбиране на възможностите и потребностите на негови потомци. Юношата чувства, че строгите и непреклонни забрани, които му налагат, не отразяват безкористието на родителите, а тяхната скрита егоцентрична нагласа. Това предизвиква първоначално горчивина, а по-късно сблъсък, съмнение и гняв. Подобни чувства имат децата, когато усещат, че прекомерната родителска грижа не е прилив на любовна жертва и себепревъзмогване, а нужда от тяхно себеудовлетворение.

Св. Паисий Светогорец описва това явление по неговия прост, но точен начин: „Забелязал съм, че съвременните младежи, особено тези, които следват, биват ощетени у дома си. Докато са добри деца, се опропастяват, родителите ги развалят. Понеже родителите са минали през трудни години, искат децата им да не се лишат от едно, да не се лишат от друго. Не развиват любочестието в децата, така че те да се радват, когато изпитват лишения.“

Така опитът на младежите има вкус на едно предателство и би могло да се изрази в схемата „гневни сме на родителите“, защото вече са предали това, на което са ни поучили, но претендират то да стане мярка и критерий за нашия собствен живот. Така несъзнателно започва да работи нещо, което сме свикнали да наричаме пропаст между поколенията, където всяка страна е егоцентрично деспотична, сигурна за своите тезиси и мнения и уверена, че другата страна греши.

Старецът Паисий, който споменахме, говорейки именно за сблъсъка, който се получава, когато отношенията между родители и деца се формират при условия, които подхранват и поддържат взаимния нарцисизъм, се пита – какво да правят децата, какво да правят и родителите? Идват децата и ми казват – не ни разбират родителите! Идват и родителите и ми казват – не ни разбират децата ни! Създала се е пропаст между родителите и децата. За да се премахне, родителите трябва да се поставят на мястото на децата и децата на мястото на родителите.

С всичко, което отбелязахме, разбираме, че възпитаването на детето не е лесно нещо – родителите имат добри намерения, но често възпитанието не носи очакваните плодове. И ако това не се дължи на една зле разбрана любов, която разгледахме, може да се дължи на невежество или на погрешни сметки. Става както при майонезата: материалите са били добри, рецептата ценна, готвачката отлична, но някой детайл е убегнал и майонезата се е пресякла. Никой родител не иска да даде лошо възпитание на детето си, но много пъти препятствието не може да бъде избегнато. В едно такова препятствие са се препънали много съвременни семейства. Много родители са живели в тежки условия и сега искат децата им да живеят различно. Така на съвременните деца нищо не им липсва. Или по-скоро им липсва нещо важно – благословението на лишението. И много пъти те го търсят по свой начин и се противят на тази склонност на родителите (да им осигуряват всичко). Пълната небрежност във външния вид, диетите, които пазят, са форма на съпротива срещу консуматорското общество. Също така много от родителите, понеже са живели в строги семейства, искат да отгледат децата си без ограничения и им позволяват всичко. В центъра на живота си поставят желанията и капризите на детето. Вместо да възпитават детето да споделя това, което има с другите, да си сътрудничи с тях, да уважава желанията и потребностите на другия, много често заради тяхното благоденствие задоволят всяко тяхно желание. Ако има някакъв сблъсък по отношение на тв програмата, която гледаме, купуваме друг телевизор за детето, ако юношата монополизира телефона, слагаме втори телефон, макар вече да имат и мобилни телефони. Като последица от всичко това детето свиква да не зачита другия човек. Когато родителите дават всичко на детето, когато задоволяват неговите претенции без възражения и отлагане, тук и сега, то се научава да води егоцентричен начин на живот; научава се само да взема, а не да дава. Стига до убеждението, че всички са му длъжни. По този начин го заблуждаваме, защото то си мисли, че животът е такъв, сякаш го държим в парник, т.е. в един въображаем свят, а когато влезе в съприкосновение с реалния свят, в който има ограничения, ще бъде напълно неподготвено и неспособно да се справи с тях. С други думи, научаваме го да бяга без да му даваме спирачка – но животът поставя стени по неговия път и без спирачка си троши главата. Макар по този начин да мислим, че избягваме сблъсъка (с него), ние го водим до сблъсък с обществото, и този сблъсък е много по-лош. Съществува обаче една основна разлика между ограниченията, с които родителите се стремят да подготвят детето за реалния свят, и ограниченията, с които се опитват да осуетят неговата самостоятелност. Първото е напълно необходимо, за да влезе в живота. Второто е да имат връзка с нашите претенции, за които говорихме преди. Не искаме децата ни да ни напуснат, не искаме да станат самостоятелни, а се опитваме по всякакъв начин да останат до нас. Затова и много пъти ограниченията, които родителите поставят в тази насока, това имат за цел, а давайки всичко на детето (т.е. на юношата), го правим неспособно да влезе в живота и си подсигуряваме неговото пребиваване до нас. Когато му даваме всичко, защо то да си тръгне от нас и да заживее самостоятелно?

Но понеже тази беседа е насочена и към родители-християни, ще разгледаме въпроса с християнското възпитание, където за съжаление са се получили много изкривявания и недоразумения. Родителите-християни живеят в нарастваща тревога – виждат от една страна лошия път, по който вървят децата, виждат постоянните сблъсъци и протестират, тревожат се, отчайват се – „загубихме децата си“ – така казват – „отдалечиха се от пътя на Бога“. И започват отново да обвиняват обществото, правителството, Църквата. Много родители мислят, че възпитават децата си с възпитание и увещание по Бога, но ако си отправят честна себекритика, ще видят, че ги възпитават с възпитание и увещание по свой образ. Нека видим това по-подробно. Защото и това състояние води до постоянни сблъсъци. Основната отговорност за възпитанието на децата не е нито на учителите, нито на обществото, нито на свещениците, нито на телевизията, нито на правителството, нито на някой друг – децата се формират у дома, у дома научават най-важните неща. Тоест в семейството влизат основите, колоните, плочите, стените, а обществото навън може да направи само едно варосване, едно боядисване, дотам, нищо друго. Мнозина от нас се оплакваме: „Как децата ни се развалиха, след като сме добри християни, след като ходим на църква, след като всички за Бога им говорихме? Какво става?“ Преди всичко трябва да отбележим, че роля играе не какво говорим, а какво сме и какво правим, как живеем. Ето какво пише отново един ученик от гимназията: „Родителите ми не ми показват на дело това, което искат от мене. Техният пример е обратният на това, което искат да правя.“ Колко са истинни неговите думи ще разберем, ако си направим искрена себекритика. В Патерика се разказва следният случай – трима монаси всяка година ходели при св. Антоний. Двама от тях му задавали много въпроси по техни духовни проблеми и за спасението на душите им. Третият винаги мълчал, нищо не питал. След дълго време св. Антоний го попитал:

- Толкова време идваш тук, и нищо не ме питаш?

А той му отговорил:

- Стига ми да те гледам, отче!

Тоест роля играело не какво говорел св. Антоний, а какъв бил. Ние казваме много неща за Християнството на децата ни, но за кое Християнство говорим? За Християнството на Евангелието, на светците, на мъчениците, на Кръста, на жертвата – или за егоистичното буржоазно и меркантилно християнство? Казваме например: „Детето ми, бъди с Христос, защото който е с Христос, не губи.“ И естествено подразбираме, че Христос ще ти помогне да станеш богат, да имаш щастие и т.н. Детето отваря Евангелието и чете някои тежки думи, че който е истинен ученик на Христос, ще загуби, ще бъде гонен, ще страда, ще бъде разпнат. Христос говори за скръб, кръст, болка, не е обещал нито вили, нито влогове в банки, нито ефимерни радости, а кръст. Също така настояваме детето да бъде първо във всичко. Товарим го с един куп частни уроци и извънкласни дейности и настояваме да стане първо в училище, в английския език, в пианото, в танците, в университета. Винаги на високо и винаги на върха. Винаги с успехи. И детето отваря Евангелието и чете, че Христос иска нещо друго – че за да се изкачиш високо, трябва да слезеш, да се смириш; за да станеш пръв, трябва да станеш последен и слуга на всички; за да успееш, трябва да претърпиш неуспех. Евангелието говори за едно Християнство, което има лична цена, докато ние говорим за едно Християнство, което нищо не ни струва и означава нагаждане. Така детето в Евангелието едно вижда, и друго в нас. Говорим на детето за Христос, Който е Бог на любовта и Който казва, че този, който има две ризи, да даде едната на ближния и когато някой ни удари по едната страна, да обърнем и другата. Поучава ни да прощаваме на враговете си, да благославяме тези, които ни проклинат и т.н. А какво вижда то от нас – да не говорим на нашия съсед или роднина 20 – 30 години по незначителни поводи, за една педя земя; да се занимаваме постоянно с материалните неща и цялата ни борба да не е за най-необходимите неща, а за увеличаване на доходите ни, за втора и трета къща, за втора и трета кола и т.н.; да се гордеем, че така сме нагласили данъчната декларация, че крадем от държавата еди-колко си пари. Или че сме измамили клиента в нашия магазин; или че еди-кой си депутат е уредил сина ни (в казарма) в по-близко поделение и така да пратим сина на другия по-далеч. Всичко това кара детето да бъде напълно безразлично към Христос. Дори не чува това, което говорим, затова и се противи и влиза в сблъсък с нас – и добре прави. Защото така се създава надежда, то търси истинния Христос. Но за съжаление това наше непочтено християнство, лицемерната вяра и липсата на любов към ближния дават пряко отражение върху децата ни. Св. Василий Велики подчертава, че децата не могат да преуспеят, когато родителите са алчни, егоцентрични и индивидуалисти, когато алчно събират материални блага, без да мислят за своя ближен. И виждаме днес какъв хаос цари сред младите – бунт, хулиганство, безразличие, наркотици. Всички имаме надежда, че злото ще се ограничи, но позволете ми да изразя тъжното ми убеждение, че така, както вървим, ако не се покаем, тези явления не само няма да се ограничат, а ще нараснат, особено наркотиците, колкото и мерки да вземе държавата. Св. Ефрем Сириец преди 15 века каза нещо удивително, което има поразително приложение в епохата ни. Той казва, че този, който презира ближния си, когато се намира в страдание, в скръб, в болка, в лишение, не само материално, но и духовно, този човек ще направи децата си объркани. Днес това много важно наблюдение на св. Ефрем важи напълно. Децата, констатирайки от живота на родителите си – в който няма любов – че обществото, в което ще трябва да живеят, е една страшна джунгла, където всеки се грижи само за себе си, ги обзема паника и несигурност, отчаяние и гняв и се проявяват в обществото като гневни хора, които трошат, громят, горят, бият и унищожават. Повярвайте ми, всички тези изтерзани разбунтувани младежи, които обвиняваме и отхвърляме, не са виновни, не са лоши деца, а уплашени и много чувствителни, които идват от родители, които за съжаление са извели любовта от живота им.

Ще спомена отново един случай – познавам едно семейство, чийто най-голям син е много объркан. От 15 годишна възраст не може да намери себе си, мина през много бури – анархия, наркотици. Когато родителите дойдоха при мен за първи път, за да разговаряме, започнаха както обикновено да обвиняват обществото и всички други. Но минаваха дни и месеци и техните отбрани падаха. Изправиха се пред себе си и видяха искрено своите грешки и отговорност. Между другото разказаха следното. Преди години се скарали с целия квартал и не говорили на никого. Междувременно били добри християни, ходили на църква и т.н. Един ден детето им, едва 8 годишно тогава, което гледало всичко това, им казало: „Какво ми говорите за Христос, след като не го вярвате? Христос говорил за любов, а вие не казвате “Добър ден” на съседите!?“

Съществува обаче, и едно друго измерение – използваме Бога, за да се наложим на децата. Казваме например: „Ще правиш това, което аз ти казвам, защото в противен случай Бог ще те накаже.“ Така превръщаме Бога във властелин, в тиранин, в жандарм. И след това искаме детето да обикне този тиранин, който обслужва интересите на един друг тиранин. Разбира се, това, че не обича този тиранин – бог, бих казал, че е знак за здраве и създава надежди за детето. Основата на религиозното развитие на детето е свидетелството, примерът, но когато това отсъства, всички наши думи и проповеди са излишни. Ако родителите не пожертват нещо от себе си, ако не покажат автентична любов, тогава вярата няма никакво въздействие върху душите на децата. Факт е, че религиозният интерес и религиозност на детето е неопровержимата мярка за автентичността и религиозността на родителите. Когато религиозността на родителите е автентична, тогава децата развиват религиозен интерес, в противен случай ще го отхвърлят. И ако стане нещо подобно, нека не търсим на кого да прехвърлим отговорността, а да изследваме себе си и живота ни. И както казва и народът – „Каквото сеем, това и ще пожънем.“

Нека да уточня нещо: с всичко, което казахме, нямаме за цел да принизим ролята и ценността на родителите, а напротив, целта е да се защитят родителите, обозначавайки грешките и недостатъците, и представяйки тяхното реално лице, освободено от деформации. Със сигурност няма съвършени родители, всички сме несъвършени, и това, което даваме на децата ни – е човешкото несъвършенство и греховност. Няма да увредим децата ни толкова с нашето несъвършенство, колкото с безсилието ни да признаем нашето несъвършенство.

Връзката ни с децата, пътят от конфликта към срещата е дълъг път, море, по човешки е нещо невъзможно – ако осъзнаем нашето безсилие и несъвършенство, и за нас съществува надежда. И тогава можем да живеем това, което толкова често повтаряме на св. Литургия – „Себе си и целия си живот на Христа Бога да предадем.“ Ако вече нищо не можем да правим, нека признаем нашето безсилие и със смирение да доверим децата ни на Бога. Ако не можем да говорим за Бога на децата ни, нека говорим на Бога за децата – както казва св. Порфирий: „Нека ние говорим на Бога, за да говори Той на децата ни.“ И ако нямаме успехи, нека покажем на Бога грешките от нашия неуспех и да сме сигурни, че Божията милост ще използва нашите грешки и ще доведе до нещо добро. Характерно е, че в началото на св. Литургия, когато всичко е готово за да започне св. Литургия, дяконът казва тихо на свещеника в олтара – „Време сотворити Господеви“ („Време е Господ да действа“). Това точно е отношението на Христос, не само в Литургията, но и във всеки момент. Нека това бъде и отношението на всеки баща или майка – в трудните моменти нека повтарят този израз. Време е Господ да действа. И нека оставяме поле за действие на Бога да направи нещо в душата на детето. Казахме в началото, че конфликтът с децата е неизбежен и срещата ни с тях почти невъзможна, но нека не забравяме, че невъзможното за човеците е възможно за Бога.

 

 

превод: Константин Константинов

 

 

 

Храним децата си, не с нежност и любов, а със скръб и кавги

Март 13, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Темата е достатъчно важна. Навярно много пъти не осъзнаваме, че връзката между двама човека в брака представлява много важен (учебен) чин, истински университет. Проблемите започват, когато бракът, връзката между двамата човека не е любящо общение, а поле за взаимно изтребване. На младите, които идват да се оженят, на младите съпрузи, които се подготвят да започнат тяхното общо пътуване, много пъти казвам: внимавайте, имате един голям враг! и те недоумяват. Ама кой враг? Сега тръгваме по нашия път. Мисълта им започва да работи и отива в разни лица. Аз отново подчертавам – и този враг е един много опасен враг.


Отново недоумяват. Виждам недоумение, но и страх да се отпечатва върху лицата им. Кой е този враг, отче? Този враг е егоизмът. Когато влизаш в един общ път, приемаш Божията благодат и тръгваш по общ път, никога не смятай, че врагът, този, който трябва да преодолееш, са негативните страни на другия. Този, който трябва да преодолееш, е твоят егоизъм. Ако всеки преодолее егоизма си, тогава бракът реално би бил любяща общност, съществена връзка, би имал Божията благодат и не би бил поле за взаимно изтребване. Когато бракът е любяща общност, тогава става за децата един голям университет. Но нека видим какво казват отците на Църквата. Кое е първият чин на човека?


Бихте казали, че това е семейството. Семейството, връзката между съпрузите е вторият чин, второ „отделение”. Кое е първият чин? – майчината утроба. Затова отците на Църквата съветват майката да бъде особено внимателна през този толкова разтърсващ и едновременно толкова нежен етап на бремеността. Нищо от това, което Бог е създал, не е случайно – неслучайно утробата се намира точно под сърцето на майката, защото детето не се храни само от пъпната връв, а и от ударите на майчиното сърце. В утробата бебето чувства нейната любов. Отците на Църквата казват, че майката трябва да е особено внимателна, да избягва всякакво напрежение, да се моли, да се причастява редовно, да гали бебето, да му говори нежно, да му пее. Това го казват отците на Църквата, за да предава на детето вяра, Божия благодат, радост, надежда, топлина, нежност.


Ще ви разкажа един случай от живота на светия старец Порфирий Кавсокаливит. Канонизацията му е голяма радост и голяма победа на човешкия род. Когато Божията благодат ни открива един светец, чрез него човешкият род побеждава злото. Затова всички се радваме за светеца. Светецът е принасяне на целия човешки род на Бога. Старецът Порфирий имал едно духовно чедо – университетски преподавател. Този човек имал следния проблем. Когато чувал някакъв силен шум, когато студентите излизали през паузите или когато бил на място с много деца и имало глъчка, чувствал силно главоболие. Нищо не помагало – лекарства, болкоуспокояващи, компютърна томография, рентгенови снимки, прегледи, но нищо не му откривали. Никакъв здравословен проблем. Той отишъл при стареца Порфирий.


- Геронда, имам такъв и такъв проблем. Какво е това нещо?


Свети Порфирий му казал:


- Бре детето ми! – говорил бавно и много благо. – Искам да отидеш и да попиташ майка си, когато беше бременна с теб, как се е държал с нея баща ти.


Какво да прави, той бил голям човек, зрял човек, майка му била на 85 години. Отива и й казва:


- Майко, моля те, кажи ми нещо!


- Какво, детето ми?


- Когато беше бременна с мен, ставаше ли нещо между теб и баща ми?


Тя заплакала.


- Защо плачеш, майко?


- Защото детето ми, понеже вече имахме много деца и не се справяхме, баща ти искаше да направя аборт, но аз настоявах да те задържа, а когато той си идваше у дома, крещеше силно и ме удряше в корема.


Плодът, това малко детенце в майчината утроба чувало виковете и чувствало болка. Така той пораснал, станал 50 годишен човек и когато чувал силен шум, главата веднага го заболявала. Нещо, което получил, когато се намирал в утробата. Представете си само какво става. Затова първият (учебен) чин, където детето ще се научи на топлина, уважение, нежност, молитва, любов, е майчината утроба. Затова трябва да сме особено внимателни.


Трудно е възпитаването на едно дете. Помислете – ние бяхме в рая, в утробата на Божията любов, наслаждавахме се на Неговата любов и какво направихме? Накрая поискахме да излезем от този Рай. Тоест въпреки цялата любов, молитва и внимание, които може да даваме на децата ни, никога не трябва да си помисляме, че няма да има провал. Видяхте – Бог ни дава любов в Рая, храним се от Божията любов, тя ни покрива и въпреки това провалът не се дължи на Бога, защото Той ни е дал всичко, а на нашата неспособност да приемем Неговата любов. Затова възпитанието е трудно нещо, непременно е нужна Божията благодат, силна молитва и внимание, за да можем не само чрез нашето слово – с него ще дадем много малко неща, а най-вече чрез начина на нашия живот да дадем нещо на децата.


Ако родителите проявяват егоизъм, това държи детето напрегнато, това е като рана и се изразява в периода на неговия пубертет. Един пример. Идва една майка, която не понася детето си – защо? В пубертета е. Добре. Пубертетът е бурно море. Детето е в морето, дави се, прави спазматични движения, крещи, и казва св. Йоан Златоуст – ти трябва да си скалата, върху която ще се удари вълната на пубертета и без да се оплачеш, сред пълно мълчание, ще пресечеш нейния устрем. В пубертета има напрежение, но да не би ти да си го усилил, оставяйки детето да израсне в напрегната обстановка?


Веднъж ми направи впечатление следното нещо. Бях в един дом и дойде братът на човека, който живееше там, с жена си и детенцето им. Знаете, когато двамата братя се срещат, се закачат, припомняйки си детските години, като игра, но повишават леко глас. Внезапно детенцето, 5-6 годишно, заплака. Изумихме се. Какво става? – попитах. Детето се уплаши. И майката ми казва:


- Не, отче! Не се уплаши. Детето не е чувало никога висок глас у дома.


Така тази случка го изненада. Стори му се чуждо на атмосферата от неговия дом. Помислете в какво пространство е израснало, в какъв мир. Не знам, ние запасяваме ли децата ни с мир? С тишина? С кротост? Ако не, защо след това се оплакваме, че чувстват напрежение през пубертета? Защо по-късно се тревожим за напрежението, което самите деца създават в своите домове? Кой им предаде това напрежение? Кой създаде това състояние?


И така, когато усилваш радиото докрай, а след това искаш да го намалиш, мислиш, че домът е гробище, защото си свикнал радиото да гърми. Децата живеят в страшно напрежение.


Друг пример. Говорим с примери, за да можем да разбираме и да откриваме нашата отговорност. Двамата съпрузи разговарят:


- Много си разхвърлян! Досущ като баща си!


Или


- Ама какво крещиш така? Досущ като майка си!


Вместо бащата да похвали майката и майката – бащата, ние какво правим? Излагаме другия. И, разбира се, прехвърляме отговорността, защото негативните елементи, които детето има, не са мои, а на другия. Прехвърляме отговорността, което кара едно дете винаги да бъде безотговорно. Така то никога няма да поеме своята отговорност.


Когато влизаш в живота на другия, трябва да влизаш както свещеникът влиза в св. Олтар, с такова благоговение, т.е. да уважаваш напълно неговия живот, мнение, свобода. Ние влизаме като завоеватели в живота на другия, тъпчем го под нозете си, унизяваме го и, разбира се, най-главният свидетел на това състояние е детето.


При мен идват съпрузи да кажат своите оплаквания и в онзи момент чувствам, че съм съдия – искрено ви казвам. Единият прехвърля отговорността, другият обвинява, никой не гледа своята отговорност и грешка.


Живеем в един дом с децата ни, но дали ги подготвяме да поемат своята отговорност? Изразите, които звучат: остави, ти не знаеш! Не го прави, ще го развалиш! – никога не даваме на детето пространство да се движи, да се почувства отговорно, да поеме инициатива. Една огромна грешка. Утре то ще направи същото и в своя дом. Повечето от нас сме родители, други сте баби и дядовци. Поискахме ли някога прошка за някоя наша грешка от децата? Не ми казвайте, че не сме правили грешки. Съществува ли по-голям урок за детето ми от това да му поискам прошка за моята грешка? Или да му благодаря за нещо, което е направило. Чрез нас децата да се научат да искат прошка, признавайки своята грешка и поемайки отговорност, и да живеят с благодарствено отношение към другите, да казват едно благодаря. Съществува ли по-ценен урок от това?


Думите са велико оръжие, което Бог ни е дал, голям дар на Неговата любов, който влияе страшно и дълбоко. Една дума може да разруши всичко – и най-вече думата на бащата или майката, но може да построи и да балансира всичко. Думите ни се нуждаят от голямо внимание.


Награждаваме детето за успехите му, т.е. интересуват ни само уроците, да завърши, да получи добра оценка, да влезе в университета. И това е добро. Но ценностите, висотата на живота? Нравът? Духовността? Казах браво на детето за добрата оценка, но когато го видях да се моли у дома, наградих ли го? Отидох ли да му купя нещо и да му кажа:


- Вземи го!


- Защо? Днес не празнувам.


- Аз празнувам!


- Какво празнуваш?


- Една голяма радост!


- Каква радост?


- Видях те да се молиш!


Думите ни се нуждаят от внимание. Всичко, което майката и бащата правят, всичко, повярвайте ми, са уроци. Начинът, по който майката готви, е урок. Готвенето е себепринасяне. Представяте ли си детето да види майката радостно да принася на всички членове на семейството своята любов чрез яденето? Да го прави с радост. Детето да види баща си да влиза дома и с охота да отиде да прегърне майката, децата, да ги целуне. Знаете ли какво ще стане тогава? Нещо много просто – детето ще очаква баща си да се върне.


Дядо ми имаше една тактика, какво да ви кажа, ядосваше ни, особено когато пораснахме и искахме да оставаме навън. Той казваше:


- В осем и половин часа вечеряме.


- Е, добре, яж, ние ще се върнем!


Казваме си – остави, да не ходим! Да отидем в 21.30, той ще вечеря, ще огладнее и ще яде.
Но дядо седеше на трапезата с празна чиния и чакаше:


- Хайде, бре деца, къде сте?


Ние си казвахме – нека се върнем в 22.00 ч. ще огладнее, ще яде, след като си ляга с кокошките. В 22.00 ч дядо ни чакаше на масата. Засрамихме се. Затова в 20.30 бяхме на масата. Ядосвахме се, без да осъзнаваме, че дядо искаше да се събираме всички заедно, защото часът на трапезата е свещен. Тогава разговаряхме, откривахме себе си, споделяхме това, което живеехме, той ни казваше разни неща, намираше възможност да ни поучи от неговия опит, награждаваше или порицаваше. Къде другаде да ни срещне – в играта? Не можеше да ни следва. В съня? Никъде. Само на трапезата.


А сега всеки яде по различно време. Съгласен съм, че обстоятелствата са трудни, разбираме го, единият работи обедна смяна, друг вечерна. Да, но трябва да направим нещо, за да се засичаме. Да намерим час, в който да се събираме вечер – за половин час. Как сте, деца, как мина денят ви?


Една майка дойде и ми каза:


- Леле, детето ми си тръгва от мен! Отива да следва в Александрополис, в Комотини. Притеснявам се, няма да го имам у дома.


- Я ми кажи, когато беше, виждаше ли го?


- Така е, отче, виждах ли го? Учеше в стаята си, приготвях ядене, слизаше когато можеше, не го виждах.


Сега, когато си тръгва, ще почувстваш отсъствието, защо не го почувства преди? Говори му малко, остави го да ти каже две думи. Това, което ще ти каже, за тебе е безинтересно, но за него са много сериозни неща. Това, което ще ти каже от училище, за него е преживяване, което ти можеш да използваш и да го превърнеш в урок, да го поучиш чрез това на много неща.


Събитието на вярата. Помня баба ми, която поучаваше на вяра и чрез готвенето, както ви казах преди. Когато отваряше фурната, прекръстваше яденето и казваше сладко и вкусно като думите на Христос – това беше вяра и ми предаваше урок, катехизираше ме в онзи час и аз не го разбирах. Много по-късно разбрах всичко това, което ни дадоха на трапезата, в кухнята, в двора, в разговора, в начина, по който пазаруваха, в разбирателството, в сътрудничеството, в съвместния им живот толкова години заедно, където единият да гледа другия и общуват, единият изпитва болка и другият му състрадава, винаги с техните проблеми. Нищо не е идеално. И дори начинът, по който посрещаш проблемите, може да стане много ценен урок.


Едно дете направило голяма беля и бащата казал:


- Леле, детето ми, какво направихме!


Не какво направи?! – а какво направихме! – за да му покаже, че една грешка в семейството, както и радостта, скръбта, трябва да я споделяме. Това е кръстът, който всички ще понесем – семейството означава споделяне. Ние знаем само автономизирането – стаята ми, колата ми, отпуската ми, сметка ми, заплатата ми. Това създава особени проблеми – днес се появява едно отчуждаване и това е трагично. Децата ни чувстват много самота вътре в семейство. Бабата престана да разказва приказки, майката престана да говори на децата, бащата да се интересува и онзи, който вече говори, е най-неподходящият – телевизорът. Някога имаше един кръг, в който влизат баща, майка, дядо, баба, децата. Този кръг се е разпаднал, защото по средата е влязъл телевизорът. Неговата сила и единство са унищожени.

Ще ви прочета писмото на една 18 годишна девойка. Чуйте какво ни казва:


Възрастните. Техните мечти са угаснали, вече не се изпълват.”



С други думи какъв урок ни предавате? След като сме умрели. Нямате мечти, не се борите, нямате надежда, нямате хоризонт, къде е урокът на живота, който ни давате, загаснали мечти.


„Тяхното слово ме плаши, защото много често говори умът им, вместо сърцето им. И сърцето им, когато изригне, не знае мяра”

Всичко е в разума, всичко е хладно. Когато им говорим, го правим, за да им се скараме. Само тогава им говорим. Когато нищо не се случва, сякаш сме глътнали нещо и нямаме какво да им кажем.


Нашето движение към децата е един ценен урок. Една 90 годишна жена дойде да се изповяда и ми казваше за живота си: не помня много от баща ми. Помня само, че когато влизаше в стаята ме милваше по главата и казваше: бебчето ми!


Този баща, който починал млад, но не оставил детето сираче. Защо? Защото оставил сладостта на неговото слово и топлината на неговото докосване да повлияят на детето. Минали 85 години и това детенце, което тогава било 4 годишно, може да е забравило хиляди неща, но неговото докосване и думи не забравило.


Знаете ли как влияе нашата прегръдка? Нашите сладки думи? Защо да използваме думите само за да се караме? Само за да сплашваме? Само за да порицаваме? По коя причина?


„Виждам много възрастни, които приличат на изморени юноши, лишени от тяхната жизнена енергия, т.е. полумъртви. Не трябва да обобщаваме, другият мисли, че не е така, но бих искал в своето мнозинство да са по-щастливи.”


Да не са толкова наскърбени и разочаровани. Храним децата си със скръб, която в живота им става депресия.


Да спрат да казват, че бъдещето принадлежи на младите, поставяйки себе си извън играта.

Тоест намираме се извън живота, в периферията. „Вие сте бъдещето – поемете вашата отговорност!” – така им казваме, но самите ние нищо не правим, а седим и спим. Знаете ли, че Бог ни е дал целия живот, този дар на живота, който трябва да го живеем да последната капка, до последния миг – защото ще отговаряме, ако не живеем живота. Има хора, които са „починали” на 20-25 годишна възраст и ги погребваме на 90 годишна възраст. Не живеят. Искате ли да ви дам пример на човек, който е жив?


Отец Йоан, монах на Света Гора. Почина на 106 годишна възраст. На 103 годишна възраст се научи да работи безупречно с компютър, за да запази своите спомени и стихове! На 103 годишна възраст! Когато не копаеше в градината си, пишеше на компютъра. И този човек, който живя живота, даде на всички нас един страшен урок по живот. Ние какъв урок сме дали? – мърморим, крещим, от нищо не сме доволни, в нищо не намираме покой, песимисти сме, една жална песен е животът ни. Не се радваме на нищо от толкова неща, които Бог ни е дал.


Някога един човек с много проблеми отишъл при папа Ефрем и му говорил: „не издържам, ще се самоубия” и очаквал старецът да му каже нещо.


И какво направил този велик подвижник? Хванал го за ръка, извел го вън от килията и му показал луната и му казал:


- Бре, защо се притесняваш? Виж Бог какво е окачил на небето за нас! Виж каква красота! Порадва ли се някога на луната? Виж каква красота. Седни тук да й се наситиш!


И този човек ми казва:


- Всеки път, когато гледам луната, си спомням стареца и всичката ми скръб изчезва.


Прости неща, Бог ни е дал много извори на радост, но понеже ние искаме все повече и повече, поради нашия егоизъм, губим радостта и накрая черпим само скръбта. И от нашите отношения трябва да започнем, като е нужно време, за да влезем в общение.


„Аз съм предпазлива към погледа им, защото се боя от техния съд.”


Разбира се, когато бащата е прокурор, а майката председател на съда, естествено, че детето се бои дори да ги погледне. Така ли, бре хора, Бог гледа на нас? Христос така ли погледна на нас? Христос, Който прие нашия егоизъм, грях, болест, проказа, парализа, безумие, ирония, лицемерие и изцеляваше, прощаваше и съветваше, увещаваше и спасяваше? Защо ние сме такива? Защо?


„Мечтая си за прост диалог”

Чуйте – прост диалог, да говорим просто.


„без злопаметност, с хумор и нежност, където всеки ще слуша другия без да си мисли каквото и да е. Мечтая си много живо. Оставам дете и ви обичам, вярвам ви, повярвайте и вие в мен!”

Викът на душата на едно дете. Да повярваме на децата, да ги изслушаме, да ги обикнем. Това е.

И нещо кратко от един 20 годишен младеж.

Баща ми винаги го нямаше, и майка ми, мисля, че очакваше много от мене. Тя не можеше да разбере и аз не можех да й обясня. Движиш се с потиснати чувства и трябва някъде да ги изкараш. Това е очарованието на наркотиците. Изкарват те от себе си.”

Отсъстващ баща и майка, която само очаквала без да дава, накрая водят детето до една зависимост, на която гледа като на разтоварване.

 

Бог ни е дал много неща – майчинството, бащинството, съпружеството, те не са ад, а рай, дори да има трудности. Да спрем да се оплакваме, да направим кръстното знамение и понеже имаме любов, да отворим сърцето си и да оставим тази любов да обгърне децата ни. Не е нужно нищо друго. Тази любов да претърпи, да покрива, да прощава и това ще е най-големият урок за децата. И бъдете сигурни, че така майката и бащата ще бъдат най-добрият амвон и най-добрата проповед за децата в целия им живот.


Превод: Константин Константинов

 

 

Най-добрият амвон е нашият живот

Март 6, 2018 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

 

- Отче, как днес да не се страхуваме от това, което става в света, да не ни преследва и да не го гледаме като призрак, да не виждаме врагове навсякъде? Как християнинът да преодолее тази опасност?

 

- Навлизаме във Великия пост и не бива да мислим, че след като стигнем до Лазарова събора, излезем от този океан, влезем в открито море на светата и Велика Седмица и вечерта на Възкресението участваме в св. Литургия, причастим се и хапнем на празничната трапеза, значи Великият Пост е останал в миналото. Мисля, че ако реално вървим по духовния път, това винаги трябва да оставя нещо в нас. Ако не остане нещо в нас, т.е. благодат, радост, надежда, по-скоро не сме вървели правилно.


Второ, защо да гледаме света (хората) в царството на дявола? Коя е причината? Човекът е една работилница, така е създаден от Бога – не че злото не съществува, но дори него може да постави в тази работилница, да го обработи и да го превърне в добро, където мракът да става светлина. Въпросът не е, че навсякъде съществуват опасности, че всички искат да ни подложат крак по пътя на спасението ни. Всичко това се случва, но смятам, че губим ориентацията, когато не виждаме, че най-големият ни враг е собственото ни аз. Виждаме хиляди врагове, прехвърляме отговорността за състоянието върху хиляди хора и не осъзнаваме, че първият и най-отговорен съм аз. Ако не разбера това и не го опазя в моя духовен път, мисля, че съм се провалил.


Ще ви кажа много пост пример от живота на една съвременна светица – преп. София Клисурска, с понтийски произход. Прокудена от нейното родно място, губи своя съпруг и дете, пътува с кораб към Гърция, към отечеството, корабът е в опасност, преподобната общува със Света Богородица в онзи момент, която й казва:


- Знаеш ли, грешни сте, затова сега сте в опасност и може да погинете.


И преподобната казва:


- Не хората, Пресвета Богородице, аз съм (грешна)! Да скоча ли в морето да се спасят хората? Аз съм грешна, не хората!


Смятам, че ако стигна до този момент, ако осъзная това и така гледам моята отговорност – която не ме води до отчаяние, а до надежда, която се ражда от утробата на покаянието – тогава реално стоя в един космодрум, готов да полетя към нещо духовно, към духовната атмосфера.


- Следователно не другите, а нашето аз трябва да ни плаши.

 

- Има хора около нас, които ни мразят. Знаете ли кога побеждават? Когато ги намразим. Следователно тук е нашата отговорност. Светците поставяли себе си там, където имало отговорност. Аз съм виновен. Сещам се за една велика личност – св. Николай Велимирович, който има поразителна молитва към Христос. Нека видим молитвите на светците към Христос, защото това не са прости думи, а движения на сърцата им. И какво Му казва? „За всички зли думи, за всички зли мисли, (аз съм отговорен)”, защото светецът вижда неговата отговорност за злото, което доминира, а не отговорността на другия. Ако всеки от нас виждаше това, нещата щяха да бъдат много по-различни. Ние винаги гледаме чуждата отговорност. Сега навлизаме във Великия пост, говорим за пости, естествено постът може да укрепи всяка добродетел и да поддържа любовта.

- С помощта на поста човек може ли да поеме своята отговорност?

- Трябва да видим поста в неговата дълбочина, защото ние сме повърхностни хора, но не можеш да ловиш риба на повърхността. От една страна повърхността има красота, но райската красота на морето и неговото богатство е на дъното. Това, че не ям месо, е повърхност, то е необходимо, но трябва да ме доведе до една дълбочина. Това малко външно въздържание на повърхността трябва да ме доведе преди всичко до моя ум, до моя помисъл. Помисълът е един динамичен елемент на битието, който определя много неща. Помисълът е предвъзвестител на делото и словото. Ако го оставиш, ще го кажеш и ще го осъществиш.


- Предвъзвестител на делото и словото?

- Да. Така го виждам и разглеждам. Ако постът не премине в ума, ако не повлияе душата, ще останем на повърхността. Смятам, че постът означава да пресека малко тази духовна окаяност, означава да разбера другия, да поискам да се преместя от това непреклонно и неподвижно място на егоизма и да доближа другия, за да видя нещата и от неговото място. Постът означава да отсека осъждането, клеветенето, да видя злото, което господства в мен, а не това, което господства около мен, постът означава да не гледам другия и автоматично върху екрана на душата ми да „набирам” неговите отрицателни страни, защото има и положителни. Защо винаги започвам от отрицателните? Защо правя това? Постът има страшна дълбочина и ширина и хората, които са я осъзнали, са блажени. Постът означава да пресека всяка неправда, постът е сприятеляване с врага, култивирането на любовта, настояването върху търпението. Постът означава да дам на другия време, наистина постът е стълбица, където, ако я осъзнаеш, се изкачваш, защото за съжаление ние сме толкова плитки, че вместо да се изкачваме, слизаме. Оставаме в много повърхностни елементи, способни сме да отнесем един бонбон в химическата лаборатория, за да видим дали в нея има нещо, защото тъмните сили може да са сложили нещо вътре, за да наруша поста, а не виждам ближния, който страда и проси малко от моето време, проси малко разбиране. Всичко това не го виждам и си мисля, че постя. Постът не са само въпросите, свързани с хранителния режим и въпросите, свързани с моето изкривяване духовно, защото, ако потърсим в себе си, в ума и сърцето, ще видим малки и големи изкривявания, които егоизмът ни ги представя като наши най-велики добродетели.


- Отче, защо хората днес поставят под съмнение поста повече от всяка друга епоха? Тоест ако чуем, че някой пости, дори и хора от Църквата го нападат?

- Защото много просто, остават в тази повърхност, смятат, че постът не води никъде другаде. Не гледат дълбочината, до която постът води. Мнозина казват – „това го казват поповете! Никаква полза няма от това дали постиш или не! Къде го казва Христос?” Ако човек изследва, не просто да чете, а изследва и поглъща словото Божие, ще види, че Господ не само пости, но и говори за поста и заклеймява формалния пост, т.е. поста без дълбочина и същност, повърхностния пост. Не постът, който човекът принася като една малка жертва пред Бога, който е и като капка пред океана на Божията любов, а онзи пост, който спазва за пред хората. Първият пост има за цел Божията милост, а вторият – похвалата. По това разбираш дали има същност или не.

 

- Именно. Живеем в една епоха, в която децата ни ходят на училище, общуват с други приятели, които в петък вечер ги викат да излязат или сега през постите и това е един въпрос, който се поставя от много отдавна – как да постъпят? Сестра Магдалена от манастира в Есекс казва на родителите и на децата, „Защо приемате толкова лесно, че един съученик индуист може да пости и го разбирате, а се срамувате, като християни, да кажете, че постите?”. Защо се срамуваме като християни да признаем, ако ни попитат, че постим, докато нямаме никакъв проблем с индуста – или вегетарианеца – да пости?

- Защото много просто, вярата ни се задоволява и се движи в едно просто религиозно чувство и постът, молитвата и вярата ни не са живи. Както и защото много пъти ние, за които се предполага, че постим, толкова много изопачаваме поста, че за съжаление хората извън Църквата гледат на него като на нещо лошо.

- Какво имате предвид под „изопачаваме”?

- Имам предвид, че намерихме начин с поста да рекламираме нашата мнима добродетел – докато хората ни виждат да постим, в същото време да нямаме любов и прошка. Виждат, че се задоволяваме във външната страна и въобще не се грижим за други същностни елементи и аспекти на живота ни. Аз постя, но поддържам и култивирам с моето слово и дух враждебност към теб. Хората виждат това, виждат, че спираме до постим и губим други неща, много важни, и накрая постът за нас е една семпла боя върху платното на духовността, докато отсъстват всички други бои. С други думи нямаме завършен образ. Детето вижда у дома да му крещят ако е яло нещо блажно, и в същото време вижда същите родители да не отстъпват, да не се уважават. Така е сигурно, че окарикатурявам поста в очите на детето. Ако истински живеех поста, в неговата дълбочина и ширина, е сигурно, че това щеше да ентусиазира детето и естествено ако уважавам свободата му. Христос пита св. ап. Петър: обичаш ли Ме? Обичам Те. Паси Моите овци. Тоест Христос казва и на всеки от нас – когато Той говори на някого, говори на всички нас – „от момента, в който Ме обичаш, ако искаш да изразиш любовта си към Мене, възлюби хората”. Пастирът е този, който се грижи за овците, т.е. за хората, които имаш около себе си, трябва да се грижиш за тях, да ги закриляш, да ги обикнеш, да ги утешиш, да ги стоплиш. И ние, вместо пастири, ставаме ловци, да не би случайно нещо да се задвижи в ритъм, по-различен от нашия, веднага го вземаме на прицел и го убиваме. Смятам, че това е един друг елемент. След това идва и нашата крайност. Кръстът, който Църквата ни дава, е лек, изпълва човека с радост, дава му перспективата на Възкресението и надежда, изпълва човека със светлина и особено младите хора, повярвайте ми, те „умират” за кръста. Но ние с нашия егоизъм какво правим? Правим кръстове в името на Бога, но без Бога, които не водят до Бога.


Имаме много добри деца, които събличат лицемерието, което навярно ние имахме, култивирахме и култивираме. Искат да живеят една автентична връзка с Бога, не искат нещо посредствено: „е, да вярваме и в Бога между другото!” Не искат нещо подобно. Затова в живота се борят за тази автентичност и искреност. От друга страна, детето не може внезапно да заживее това, което аз живея от моите детски години. Другият не може да стане мое вярно копие, нужна е много голяма разсъдителност, финност, говорим за детски души или изстрадали души на деца в пубертет. Знаете ли как виждам душите на децата? Сякаш носят трънен венец, а ние ги ритаме и тръните се забиват още повече. Вместо да облекчаваме болката, я предизвикваме. Нека оставим малко нашата крайност, да видим нежността на Църквата и разсъдителността на отците ни. Това не е нещо ново, отците говорят за него.

- Чели сме изкючително много текстове за подвижници, които са пазили много суров пост от детските си години, например стареца Йосиф Исихаст, чуваме за стареца Ефрем от Аризона, негово духовно чедо, през колко много трудности са минали. И по радиото сме чели откъси от книгите, посветени на техния живот. Но се боя да не би в даден момент да объркахме слушателите ни, и оттук младите, които живеят в обществото, а не в постниците на Света Гора, и ги зовем да пазят пост без олио, в момента, в който техните съученици до него ядат сандвич с месо – и е Велик пост – защото не знаят, (че е пост). И само едно дете от 30 деца в клас пости, защото другите дори не знаят какво означава пост, какво означава св. Четиридесетница. Вашето мнение.


- Добре е да говорим за подвизите на отците, не е лошо, но винаги подчертавайки, че примерно старецът Йосиф Исихаст е правил това, но аз не съм старецът Йосиф Исихаст – и за да го прави, е сигурно, че е имал вътрешно известие от Божията благодат и Божията благодат го е укрепила. Аз не съм преп. Серафим Саровски, който хиляда дни и нощи се е молил върху един камък. Аз гледам това, което човек може да прави, когато животът му се свърже с Божията благодат, и се опитвам да правя това, което е по моята мяра. Св. Юстин Попович казва нещо много важно – подвизите на светците са дивни за удивление, но не и за подражание. Той имал духовната основа, Божията благодат и за да стигне дотам, извървял един път.


Нека да не ни ужасява пубертетът. Вижте, нима е възможно да ни ужасява пролетта? Представете си, това е една малка революция, един много хубав бунт, който Бог е вложил в човека, в подходящ етап от неговата възраст. Виждате полето през зимата, тихо е, нищо не се вижда, нищо не се движи, листата на дървета са окапали и т.н. В онзи момент помисли само какво става под земята, под нея ври и кипи, семената се движат, въставане, не е шега работа. Това въставане в даден момент се показва на повърхността и резултатът е пролетта. Пубертетът е една такова въставане. Ние смятаме, че детето винаги ще е дете. Но детето трябва да разцъфти, да даде плод. Ако не контролираме височината на клоните на живота му или не го стигаме, това не означава нещо. Нека се удивим на всичко, което Бог е вложил в нас; това не са неестествени и толкова трагични неща.

- Ние нямаме търпение и се плашим.

- И ставаме агресивни без причина. Това е така, защото не разбираме или по-скоро забравяме нашето собствено въставане. Децата са една възможност – стават пътища, за да отидем малко в миналото, за да намерим някои неща, които се нуждаят от особен подход, поправяне или покаяние. Нека не превръщаме всичко в трагедия, не е толкова страшно. Нещата стават страшни, защото „пускаме от ръка” Божията благодат и тогава чувстваме страшна несигурност.


Сещам се за един случай от живота на свети Силуан: „Тяхното семейство било голямо: баща, майка, петима братя и две дъщери. Всички живеели заедно и в сговор. Големите братя работели с бащата. Веднъж, по жетва, Семьон (мирското име на свети Силуан) трябвало да приготви и занесе обяда на полето. Било петък. Той забравил, сварил свинско и всички яли. Минала половин година, било вече зима, когато на един празник бащата казал на Семьон с мека усмивка: – Синко, помниш ли как ме нахрани на полето със свинско? А беше петък; знаеш ли, тогава го ядох като мърша. – Че защо не ми каза тогава? – Не исках, синко, да те смутя.” Баща му автоматично направил „интервенция” в неговата душа, не с меча на безразсъдността, „ние сме добрите, а вие младите сте излишни!”, а с хирургическия скалпел на разсъдителността. Това е ценното.

- Сещам се за другия сценарий – на Великия инквизитор. Как би реагирал един църковен човек, който пости, и детето му направи нещо подобно? Колко различно би посрещнал тази постъпка, с високо вдигнат пръст. Как ще убедиш едно дете с високо вдигнат пръст?

- В старите гръцки филми винаги прокурорът вдига пръст. На Света Гора един старец ми каза – когато изповядваш малки деца, ще седиш на столче, няма да стоиш над тях, никога няма да ставаш да ги гледаш отгоре, а ще си до тях, да те гледат на тяхната височина и ще се опитваш да се поставяш на тяхно място, да ги разбираш и няма да смяташ за безумно нищо от това, което ти казват. Защото това, което ти сметнеш за безумно, навярно е коренът на една страст, която може да изтерзае детето за цял живот. Нека проявяваме разбиране. Мисля, че това е част от поста, да се опитваме да разберем другия и това разбиране ще доведе тази връзка, дълбока любов и абсолютна свобода.

- Това ще стане постепенно.

- Естествено. Всичко, което става магически и бързо, няма основа, няма същност и затова бързо ще рухне. Всичко, което става с търпение, с молитва, с много разсъдителност и много любов, то ще пребъдва.


- Родители ни питат – как децата трябва да изповядват Христос? Един много опасен въпрос.


- С начина на техния живот.

- Самите деца?


- Самите деца. Нека не се опитваме да правим малкото дете или юноша (насила изповедници). Юношата има за своя черта ентусиазма, който обаче бързо угасва, бързо изчезва и имаме много примери. Едно малко дете има незрялост и тя не е добър съветник. Оттук мисля, че чрез нашия начин на живот трябва да „прелеем” в него зряла вяра, която първо ще се прояви в начина му на живот и когато се изрази с думи, няма лесно да се поставя под съмнение. Виждаш – едно дете може да ти каже нещо и да те „закове” на място. Децата казват истини. Но когато детето няма зрялост и е под въздействието на ентусиазма, т.е. има ревност не по разум, тогава неговите думи, които в друг случай биха повлияли на другите, могат да ги провокират и да го осмеят. Живеем това всекидневно и тук трябва да видим нашата отговорност. Не как другите ще го приемат, а как ние ще го дадем. Не всички сме проповедници, нека преживеем първо някои неща (т.е. да имаме духовен опит) и вярвам, че след това начинът на нашия живот ще започне да говори.

- Боя се да не би да товарим децата ни с непоносими товари, когато им казваме да изповядат някои неща – това, че постят, в място, където никой нищо не разбира, т.е. да поучаваме детето да заявява като мъчениците, че пости – това не са ли малко опасни неща за неговия душевния свят?


- Естествено, защото това, което ще срещне, е осмиване и като резултат вече няма да иска да изрази вярата си. Едно дете трябва да осъзнае какво е постът и да живее това събитие. Това ще стане с бавни стъпки, за да може да го изрази зряло и в една конкретна среда. В противен случай е сигурно, че ще бъде осмяно – но и това може да му помогне да узрее духовно. Мисля, че всекидневно живеем и чуваме тези неща. Нека бъдем внимателни – децата носят техния кръст. Да не се лъжем, натискът е и вътрешен и външен. Вътрешния натиск и външният са симплигадите (в древногръцката митология двойка скали в Босфора, които често се блъскали една в друга и между тях никой не можел да мине), които ги смазват всекидневно. Да не ги товарим допълнително с непоносими товари.


- Ние като големи (църковни) хора сякаш сме глас, викащ в пустиня – в една среда, която е изцяло извън Църквата. Ще кажем нещо за поста, но кой ще извлече някаква полза в онзи момент? Кой ни пита?

- Това ми напомня за телевизионните предавания, в които някакви проповедници крещят за Рая, докато не осъзнават, че другите първо не знаят какво е Раят, и, второ, Раят не ги интересува. Първото нещо, което създаваме в детето, е жаждата за нещо духовно. Когато другият няма нагласа, няма жажда. . . св. Фотиния Самарянката отива при кладенеца, но има жажда и сяда и слуша Христос. Много хора биха отишли при кладенеца, но не биха останали до Христос. Не сме осъзнали това. Да не смятаме, че всички слушат и живеят нещата, които ние сме чули и живели. Да проявим малко разсъдителност. Мисля, че най-добрият амвон и най-големият проповедник е начинът на живота ни.


Всички искаме да правим нещо духовно, имаме нагласата, опитваме се, имаме желанието да дадем и на децата и на другите, но не осъзнаваме, че другият не е в състояние да го приеме, защото нямаме силите да му го предадем. Харесват ми писмата на светците, защото не са ги писали, за да придобият публичност, а в тях е запечатана тяхната борба, нрав, характер. Св. Амфилохий Иконийски пише на св. Василий Велики: „не мога да понеса тежестта на Свещенството, тази отговорност”. Св. Василий му отговаря: „защо, защо се разочароваш?” „Виж, в епархията ми има 100 сираци и аз мога да нахраня 20; има 50 бедни семейства и аз мога да помогна на две; има толкова еретици, а аз само един успях да обърна към православната вяра. Чувствам разочарование, ще погина, ще отида в ада, ще отговарям пред Бога!” И св. Василий Велики с динамизма, който черпел от вярата си, му отговорил: „отче Амфилохие, защо се разочароваш? Виж, колко сирачета можеш да храниш? 20? Добре, нахрани тези, които можеш. Колко са останалите, 80? Добре. Ти ще нахраниш тези, които можеш, и Христос ще види разположението в сърцето ти за останалите 80 и Той ще ги храни заради тебе.”
Нека не пренебрегваме Христос, да не разчитаме само на нашите възможности, защото там именно ще почувстваме разочарование, ще се отчаем. И тъй, аз имам желание да кажа нещо на другия, Христос го вижда, моля се, знае, че имам разположение. Нека го кажа на Христос и е сигурно, че Той, виждайки моята агония и желание, ще го предаде на другия по подходящ начин, по много благ и вежлив начин, по начина, по който Христос знае да говори в душите на хората.


- Да се върнем към това, с което започнахте, че по този начин поемаме отговорност за нашия брат.

- Именно, ако наред с поста поемем нашата отговорност, мисля, че след като чувстваме и живеем това, което се нарича кръст, ще почувстваме и това, което се нарича възкресение. Няма да запалим само свещта в пасхалната нощ на Възкресението, когато наистина струи светлина в целия свят, а мисля, че ще се „запали” и нашето сърце.


Превод: Константин Константинов

 

 

 

Научи ме да се радвам, мамо!

Ноември 16, 2017 in Беседи, Начална страница

 

Много пъти, по време на безкрайните разходки с децата из безименните гори, си мислех: с каква грижа старите дървета обграждат нежните млади фиданки, докато те не израснат и не станат като тях – високи до небето! През зимата старите дървета сякаш се събират около малките и от старата си кора правят здрав щит, който ги пази от ударите на северния вятър. А през лятото меко разсейват над тях слънчевите лъчи, поемайки върху своите длани-листа целия опалващ зной на деня и пропускат до техните нежни, почти прозрачни листенца, точно толкова светлина, колкото е нужно, за да им посочат пътя към небесната висина. Когато младочките се издигнат достатъчно високо над храстите, старите дървета сякаш ги поддържат със своите клони в това възхождане нагоре, сплитайки около тях защитна мрежа, която не само да ги удържа над земята, но и да ги учи на  братство, на другарство. На този урок, който ще трябва да си припомнят, когато те на свой ред станат дървета-водачи за малките, които правят своите крачки по пътя нагоре.

 

Колко пъти съм си задавала въпроса: защо и ние не можем да постъпваме като горските дървета? Защо от ранна възраст трябва да подлагаме невръстните деца на палещия зной? Защо предпочитаме да ги учим на парливия вкус на пъкъла с привкус на черна горчилка, вместо нежно да разсейваме над тях светлината, в която бихме искали да ги съзерцаваме? Защо ги откриваме за ударите на яростните ветрове, които безжалостно ги запокитват незнайно къде, без всякакъв ориентир, вместо да застанем до тях, помагайки им да останат непреклонни и достойни? Къде сме пропаднали ние, по-старите дървета от тази гора, че нашите младочки остават сами срещу своите врагове? Нима ние наистина не разбираме, че техният път нагоре, дори и те някога да достигнат финала – небето, ще бъде пълен с болезнени прекършвания, които дори и да не ги повалят на земята, към която вечно ще останат обърнати лицата им, ще покрият ствола им с уродливи възли, които вече няма да могат да се изцелят? И кажете ми: що за дърво е това, което никога не е виждало небето, изобщо не подозира за небесната дълбина, знае само от къде е излязло, но не иска и да чуе накъде отива?

 

А нашето отстъпление, нашето отсъствие край тях ги лишава от уроците, без които те ще забравят своя произход, своето призвание и предназначение. С други думи, те ще загубят самите себе си. А всеки човек, загубил себе си, започва да блуждае из един свят, който му е чужд.

 

Уроците, предадени на забрава

 

Ние забравяме за много от уроците, които трябва да дадем на децата си. Един от най-важните от тях е урока за радостта. Забелязали ли сте, че вече не умеем да се радваме заедно?… И възрастните помежду си, и възрастните с децата. И това се случва в епохата, в която рафтовете на търговските центрове и хипермаркетите просто се огъват от игри, „развиващи лидерския дух на нашите деца”, „предлагащи ви най-прекрасните минути, които ще прекарате в лоното на семейството” и „помагащи ви да станете приятели с децата си”…

 

Ние харчим маса пари за такива игри – обезателно от последно поколение, обезателно получили премия от незнайно западно игрално общество и обезателно свързани (ето това наистина особено ме забавлява всеки път) с нещо извънредно, нещо breathtaking (спиращо дъха), нещо шокиращо, зашеметяващо, сензационно. О, не! Само без това банално „Не се сърди, човече” и „Питикот”1! Нима във времената на триумфа на магията по примера на Хари Потър и на пръстените, заедно с техните властелини, с шкафовете, разделящи различни светове, ще играем на „Питикот”? За нищо на света! Сега е нужно нещо „друго”. Нещо наистина изключително.

 

И скоро виждаме, че нито една игра, колкото и тя да е „трендова”, „яка” и т.н. вече не носи радост на нашите деца. И започваме да търсим нещо друго. Нещо не по-малко „трендово”, „яко” и потресаващо, но непременно отчитащо това, за което специалистите говорят „на всяка крачка” (а „на всяка крачка”, разбира се, означава в средствата за масова информация, защото за нас те са всичко, което ни заобикаля) – а именно, че трябва да прекарваме повече време с децата си.

 

И така, ние стигаме дотам, че започваме да се записваме на всякакви „мероприятия, които ще развиват и задълбочават отношенията с нашите деца”. Окръжаваме се със специалисти, за да ни научат на езика на децата, които ние самите сме учили да говорят, но, за беда, мимоходом те са прихванали отнякъде друг език, различен от обикновения и ние вече нито можем да ги разберем, нито можем да бъдем разбрани от тях. А „специалистите” ни учат (сякаш не сме знаели това), че трябва да правим нещо, което би ни сближило с тях, нещо такова, което би ни снижило до тяхното ниво, а не такова, което би издигнало тях до нас. Това, разбира се, не винаги е лошо. Но дали ще е добро, зависи от това как и докъде ще се снижавам. И дали за детето не е по-добре то да се учи да се издига. И така ние се хвърляме от високо, вързани с еластични въжета, скачаме с парашут, изкачваме се на планински върхове без предпазни колани, слушаме рок-музика в отчаян опит да усвоим техните обичаи, за да можем най-накрая да се порадваме заедно с тях.

 

А когато и най-екстремните занимания вече не могат да зарадват нашите деца, ние заминаваме с тях на круизи all-inclusive къде ли не, дори на края на света, предполагайки изначално, че нашите деца не по малко от нас са очаровани от тези екзотични места. И пристигайки там, изобщо не разбираме, от какво са недоволни, защо не се радват, нали сме похарчили цял куп пари, за да ги доведем тук, където – това е наш израз „малцина на тяхната възраст могат да попаднат”! Там отново има някой, на когото плащат, за да бъде непрекъснато с нас, да провежда интересни мероприятия по рекреация според различните възрастови групи. Е, какво повече от това може да иска детето? В този момент ясно разбираш, че си направил всичко, което е било по възможностите ти, за да му обезпечиш радостта, за която другите не могат и да мечтаят и, ако то все пак не е щастливо, това е негов, а не твой проблем! Защото, ще повторя пак, какво повече от това би могло да иска?

 

Прекомерното емоционално възбуждане на децата

 

Да, точно така! Какво повече от това може да иска детето? Какво повече от най-завладяващите игри, отличени от обществото по премиране на игрите (дори не знаех, че има такова), повече от най-модерните цифрови устройства, повече от най-яките клубове със занимания, на които то се е записало, заедно със своя приятел, партньор по безумства (с тебе!), повече от най-екзотичните места за почивка през ваканциите?! Не знам… Може би просто му се иска да има майка, татко, а не партньор по екстремно прекарване на времето?

 

Нима специалистите не казват същото – че трябва да прекарваме с тях повече време? Да се радваме заедно? Но нали точно това правим – къде грешим?

 

Грешим в самия начин, по който прекарваме времето си с тях, грешим в самия начин, по който развиваме способността им да се радват. И те, и ние сме забравили какво е да си щастлив, защото – вие виждате – вече нищо не може да ни удържи дълго в това чувство. И всяко заедно, призвано да ни зарадва, по правило завършва с все това банално чувство, със същия, ако не и с по-непоносим недостиг на радост. И нашите заедно не рядко се превръщат в ситуации, при които всеки започва да се занимава с нещо свое и ние само пребиваваме физически на едно място, но всеки е затворен в своята „черупка”. Да не говорим за тези печални случаи, когато детето завършва с включването към някакъв кабел за предаване на данни, а аз се чувствам фрустриран от това, че и този път не съм могъл да разбера този малък извънземен, идващ от друг свят и говорещ на друг език.

 

В действителност всички ние, а те особено, страдаме от една специфична болест на века, в който живеем – прекомерното до болезненост възбуждане на сетивата. От малки нашите деца усвояват този злощастен урок, че за да си щастлив е нужно нещо фантастично, необичайно, извънредно, вълшебно, неестествено. За тях радостта е силна доза адреналин. Като се започне с Дядо Коледа, който вече носи не само сладкиши, но и подаръци, и се завърши с екстремните спортове и съмнителните клубове, които се превръщат за тях в гроб – не само душевен, но – не дай Боже! – понякога и физически.

 

Затова казвам, че не се учим от дърветата и оставяме децата си на обгарящата жега и яростта на ветровете. От невръстна възраст ние им даваме свръхдоза от каквото ви е угодно, та нормалната доза вече да не предизвиква у тях никакъв апетит. И те стигат до там – във всяка сфера да се ръководят от това правило – прекомерно възбуждане на сетивата. Защо ли продължаваме да се чудим на влечението им към екстремното, на сексуалните им отклонения, клонящи към скотство и на внезапните им смърти, потрисащи света!

 

Простотата на радостта

 

Ние сме забравили, скъпи мои, всички ние сме забравили за простите радости. За тези скромни радости, с които са израснали толкова много поколения. Те ни успокояваха, вместо да ни превъзбуждат, сплотяваха ни, вместо да ни разделят. Забравихме очарованието на играта, например, на криеница, когато се носиш из дома, благоухаещ на горящи дърва и лек дим и звука на дървеното клепалце, пазещо се на почетно място под иконите! Забравили сме приятната и клоняща към сън отмала, която се разлива по тялото, докато се грееш край печката след цял ден хвърляне на снежни топки и спускане с шейни от горското хълмче – а не по пистата на поредния курорт, силещ се да задоволи прищевките на преситените и отегчени от всичко хора, където треньор учи детето да кара ски, докато ти пийваш горещо вино на терасата! Забравили сме за щастието да наблюдаваш играта на отблясъците от огъня по стените на тъмната стая, когато тишината, обгърнала теб и децата ти, се нарушава само от воя на виелицата зад стъклата и тихото припукване на горящите акациеви дърва в печката. Забравили сме за обиците от череши, за венците, изплетени от полски цветя, за сладкия сън върху тревата, за плискането с вода без хлор във вировете, за катеренето по дърветата, за снежните ангели, ледените висулки, за снежните лавини под елховите клони, които винаги се стоварват така внезапно, за рисунките по заскрежените стъкла… и най-вече за радостта да стоиш сгушен в бащините обятия, за радостта да сте заедно.

 

Не се страхувайте, че е твърде късно! Никога и нищо не е напразно и не е твърде късно, когато става дума за децата ни! И даже ако първия път го измъкнеш от къщи, „забравяйки” у дома всички телефони, за да му покажеш зимната гора, да го научиш да се вслушва в звука на вятъра, люлеещ оголените клони, да му покажеш следите на „Кума Лиса” и тънките кръстчета на зимуващите у нас птички, а настръхналият и измръзнал хлапак изведнъж иронично те попита дали не би било по-добре да  извършите целия този експеримент на таблета край радиатора – то все пак има надежда! При порядъчна доза търпение и любов, върху които трябва да се излее и малко молитва, периодът на неговото отлъчване от таблета и другите подобни устройства ще премине успешно и той все повече ще привиква да се радва на простичките неща!

 

И така, открийте и за самите себе си, и на децата си красотата на простите радости, които няма да ги изтощават емоционално, изсмуквайки всичките им жизнени сокове. Включвайте ги единствено към контакта с надпис зареждане, за да напълнят те душите им с мир, вътрешна сила и мечти, да им дадат повод за размисли, за съсредоточаване в себе си и… усмивка.

 

Нека взаимно се учим на радост!

 

 

1. „Питикот” – популярна румънска настолна игра

 

Източник: Православие ру

 

Стареца Дионисий от Колицу – за семейството

Ноември 8, 2017 in Беседи, Начална страница

 

През моя живот се запознах и видях много духовници. Но замислете се. Колкото и високо да се издигнеш, сатаната винаги ще те изкушава чрез гордостта. Да кажеш: „Аз съм станал еди кой си“ – означава падение. Смиреният грешник е много по-добър от гордия „светец“, защото всеки момент този „ светец“ рискува да падне и да не се разкае. В същото време смиреният грешник може да се покае всеки момент. Може да посочим хиляди примери, когато грешници са достигали до височината на светостта. Ако в нас няма смирение, това усложнява всичко. Не можем да преодолеем небесните митарства, през които всеки един от нас е длъжен да мине. Както пишат светите отци, на всяко митарство бесовете говорили на свети Антоний: „ти ни победи, Антоний, ти ни победи“ – на което той отговарял: „още не, още не“. Това било на всяко митарство, защото бесовете и тогава са имали възможност да изкушат неговата гордост. Виждаш ли? Затова светецът, както пишат светите отци, достигайки до Небесния Отец, се върнал и казал на бесовете: „сега с Божията помощ, ви победих“. Гордостта – това е най-страшният грях. Как да кажем, че си преуспял, ако си се съблазнил да кажеш: „аз успях в нещо, аз съм по-добър от другите“ – това означава падение, напразно разхищаване на силите. Ако добрите дела не се основават на смирение, ние никога и нищо не можем да достигнем в духовния живот.

- Как човек може да се научи на тази добродетел?

- Човек трябва да бъде убеден, че за всяко начинание е необходимо смирение. Каквото и да прави човек, каквото и да иска от Бога, ако това го прави без смирение, Бог нищо няма да му даде. Той няма да се приближи до Бога и да се обедини с Него. Трябва да разбереш със сърцето си, а не само на думи, че си недостоен. Това трябва да излиза от душата ти. Говори на себе си: „аз съм недостоен“. Говори и вярвай.

*****************************


- Отче, сега в света има много благочестиви семейства, и такива, които имат много сериозни проблеми, вътрешни и външни. Как родителите са длъжни да се държат към децата си, каква позиция трябва да заемат?

- Те не трябва да забравят завета на църквата. Да не говорят: „не се мъчи, нека детето да седи пред телевизора, то е още малко“. Виждаш ли, телевизорът – това е клопка, поставена от дявола, която разрушава човешката личност още от детството. Родителите казват: „няма нищо страшно, нека да гледа“. Но какво вижда детето? Силните на тоя свят можеха да бъдат праведни християни, да покажат на детето образци на нравственост, които да донесат полза на света. Но се създава впечатление, че те искат да развратят децата и да ги разрушат като личности още от детството, показвайки им аморални сцени, насаждайки зло в невинните детски сърца, вместо това да ги учат на добро, давайки им добър пример. Сега на църква ходят малко хора. Църковните служители – йереи, дякони – са длъжни да дават пример на чистота. Но как можеш да бъдеш чист, ако от детство наблюдаваш безнравственост по телевизора? Хората са длъжни да проявят голямо старание. Съветите за спасението са крайно прости. Но ние носим в себе си страсти, които се подкрепят от света и от телевизора. Те не ни сочат пътя към Бога. Но трябва да се прилагат усилия. Родителят е длъжен да носи отговорност за духовния живот на детето от най-ранна възраст. За да стъпят на спасителния път, децата трябва да обикнат православието и заветите на Църквата, не трябва да им се позволява да гледат безнравствени сцени по телевизора. Нали всичко, което види детето в детството си, се запечатва в сърцето му и не се забравя. Ето това е лошо. Но ако родителите се стараят, Господ ще им въздаде. И когато Господ ги призове, и застанат пред Небесния Отец, ще кажат: „ето ме мен и децата, които ми даде (Исая 8:18 )“. Но децата трябва да бъдат добри. Често родителите говорят: „това, което чух от свещеника ми стига, защо да ходя на църква?“. И за това, че не учат детето още от детството му, Господ ще им въздаде. Разбира се, това не е просто. Децата попадат в лоши, безбожни компании, и нямайки разбиране, се развращават. Но е необходимо търпение. Трябва да прилагаме усилие, нали знаем кой път е правилният. Ако не знаем – това е друг въпрос. Но ние, православните християни притежаваме всички възможни духовни блага.

- Отче, как се отнасяте към византийската музика на църковните служби?

- Аз се научих на византийско пеене от един истински православен човек, отец Яков. Неговият учител, на свой ред, е бил известният монах Нектарий Влахос. Църковната музика – това е музика на ангелите. Много светии са били прославени от Бога, но само певците са били благословени от Богородица, която им подарила и монета, както се разказва в житието на преподобния Йоан Кукузел и преподобния Григорий Доместик. На небето пеят ангели. Православието и всички християни пеят за слава Божия. И Господ иска това. Ако по време на пеенето певецът вниква в смисъла на думите, това не може да не радва сърцето му и да въздига ума му към Бога. В Румъния, когато я напуснах в 1926 г., се пееше на византийски стил. Сега, както чуваме, положението се е изменило. Появили са се многогласни хорове. Но още има манастири, които пазят византийската традиция.

Дяволът постоянно ни подлага на хиляди различни изкушения. Както човек сее пшеница, така и сатаната сее в нашите сърца различни страсти. И ако ние приемаме тия семена, те прорастват, а когато израстат, се вкореняват – уви. Тежко е да се изкоренят. Това се отнася за всички страсти.

 

източник: Православие.ру

Колко е важно!

Ноември 2, 2017 in Начална страница, Семейство

 

 

Колко е важно не просто да отгледаш, но да възпиташ детето си, и то да го направиш правилно. Да го нахраниш, да го облечеш, да го излекуваш, ако се разболее – това не е всичко. И да го питаш: „Как си?“, преди лягане – също е малко.


Да предадеш своя житейски опит, да обясниш как да направи правилния избор, да му изградиш вкус към доброто, да го научиш да мисли, да състрадава, да обича – ето това наистина е важно. Някъде прочетох, че всеки родител е на толкова години, на колкото е неговото дете. Всъщност, истинският опит във взаимоотношенията, а не този от книгите, ние придобиваме още от момента на появата на новия човек в нашия живот. В различни периоди от неговото израстване и съзряване, ние заедно с него се учим как да градим отношения си във всеки един миг, докато извървяваме този път. Като 12-годишна майка искам да споделя кое според мен е наистина много важно при възпитанието на детето.


Колко важно е не просто да казваш, какво трябва да се направи, а да го правиш ти самия! За момента родителите имат над детето абсолютната власт. Нужно е да следим за това, как бащата говори с майката, как той или тя се отнасят към бабата и дядото, как се държи мама, когато тя има неприятности, как таткото общува с приятелите си по телефона – детето запомня този модел на поведение и впоследствие безсъзнателно го копира. Общувайки с другите, обичаш ли да те хвалят? – и то ще постави себе си над другите. Не можеш да се сдържаш, когато си раздразнен – и то ще бъде раздразнено точно като теб, дори ще започне да хвърля предмети. Казал си пред детето неприлична дума – завинаги си загубил правото да му правиш забележки по този въпрос, защото „ти сам говориш така“… Отстъпил си място в автобуса – и той следващия път ще отстъпи, помогнал си на някого – и той ще помогне. Лично съм го изпитала! Затова, когато детето е в близост, контролирайте себе си така, сякаш отстрани до вас има камера и сте в ефир.


Колко важно е да изградите у детето вкус, било то за да избере книга, комикс или храна! Ето един малък пример по тази тема от нашия опит. След тренировката синът ми подал на свой приятел неговата бутилка с напитка. Момчето, което било задъхано, жадно отпило няколко глътки и изведнъж с изненада на лицето се отдръпнало от бутилката.

- Какво е това? „Фанта“? – припряно попитал той.

- Не – усмихнал се синът ми.

- „Спрайт“?

- Не! – отвърнал нашият засмян. И триумфално добавил: Това е компотът на майка ми!

Той беше ужасно радостен и даже горд, че неговата майка умее да готви толкова вкусно. А аз се усмихнах и си казах: „Слава Богу, че ягодовият компот победи в състезанието с фантата и кока-колата“.

Колко е важно детето да общува с добри деца! Всеобщо мнение е, че човек сформира своя среда – това е факт! Когато сина ми ходеше във футболния отбор, където някои от децата имаха нецензурен език (включително и родителите им) беше нормално лошите думи да преминават и у него. Нито аргументи, забрани, уговорки и други методи на убеждения не дадоха резултат. Докато… ние не преместихме своя малък спортист при друг треньор, в отбор, където обидите бяха табу.


Друг пример. Имаме приятели – семейна двойка, с умни, интелигентни деца. Веднъж нашите синове заедно отидоха на почивка. След като се върнаха, веднъж чух сина ми да пее някаква странна песен:

„В жълтата гореща Африка, в централната й част, някак изведнъж извън графика се случи нещо неприятно…и ла…ла… извикал от клоните: „Жираф голям, се вижда!“


Бащата на момчето, като се има предвид дългия път, сложил в телефона на сина си песни на Владимир Висоцки… Ние родителите, сме длъжни да образуваме кръг от приятели на децата си. Това е случай, в който трябва да сме абсолютно авторитарни – до определен момент, разбира се.


Колко важно е да правите забележките правилно! Синът ми е в юношеска възраст и неотдавна реагира болезнено на една забележка. Понякога, ако съм сгрешила (според него, разбира се) твърде много и съм прекалила със забележките от моя страна, съответно, неговата реакция се превръща не просто в бурна, а отчаяно-дръзка (както и мама обича – на безусловно ниво, и разбира, че да се държи грубо с възрастните не бива – на социално-поведенческо равнище и на самоутвърждаващо – в личен план, което в тази възраст, излиза на преден план)… В този момент в главата ми светна червена лампичка: „Спри!“ и веднага си спомних мъдрите думи на отеца: „Не правете на своите деца забележки“. И сега, когато трябва да обърна внимание на нещо, говоря спокойно и бавно, внимателно подбирам думите си. И светите отци са казали: „Не слушат ли твоите деца съветите ти? Застани на колене и се моли…“


Колко е важно да можете да прощавате на своето дете! Една майка ми преразказа свой разговор с учителката. Той завършил така: „Вие трябваше да му кажете: за това аз никога няма да ти простя!“ – и ръката на учителката патетично се вдигнала нагоре размахвайки показалец. „Това е моето дете, и аз във всеки случай трябва да му прощавам“ – мъдро отговорила майката. Моят син, който се навърташе наоколо, докато разговаряхме, се превърна в едно „голямо ухо“. А вечерта специално си измисли шега под формата на въпроси и отговори, задавани от него самия с усмивка, на които отговаряше с абсолютна сериозност на този много важен за него отговор: „Прощаваш ли ми?“ – „Прощавам ти…“


Колко е важно на време да му дадеш нужната свобода! Нашите деца – това са хора, които са ни дадени от Бог за да ги възпитаваме. Ние не трябва да ги обсебваме, тъй като те по принцип ни принадлежат, колкото и да е трудно за нас, особено за нас майките. И когато дойде време, ние усмихвайки се, трябва да ги пуснем да плуват свободно. Нелепо е да гледаш как майка на 14-годишен тийнейджър, който вече има изразен мъжки бас, да го нарича „бебчо“ и непрекъснато да проверява дали всичките му копчета са закопчани. Момчето всеки ден се връща от училище, звъни на майка си на работа и тя му обяснява едно и също: „Закачи си униформата… Закачи ли си я? Включи печката. Най-голямото копче ли включи? Сложи водата на котлона (вземи еди коя си тенджера). Завря ли, добре, появиха ли се мехурчета? Сложи пелмените…“ И така за всяко нещо, дали за уроците, дрехата с копчета или автобусното разписание. Всеки ден – едни и същи действия. Нужно ли е това: майката по този начин на какво учи сина си? Наивност, неспособност да взима самостоятелно решения. Детето даже не се опитва да запомни, да се замисли за това, което прави, то просто механично повтаря, това, което са му казали. И в какво ще се превърне то в живота? А когато мама не е там? А как ще стане той служител, съпруг, свещеник?


Колко важно е да бъдем близо до детето си! От един детски психолог бях прочела, че за да разбереш по-добре детето си, може периодично да му задаваш определени въпроси. И вие знаете ли, какво отговаря на въпроса: „Кое беше най-хубавото в този ден, сине мой?“ Когато заедно сме учили по математика, когато заедно сме ходили до магазина, когато заедно сме гледали филм за котките, копали сме градинката, месели сме кюфтета и т.н. Схващате ли? За всички парадоксални ситуации (особено за математиката) ключовата дума тук е – заедно.

Колко важно е просто да бъдете с детето си… Чувството за самосъхранение много силно се прояви у мен след раждането на детето (и не само у мен, другите родители също говорят за това). По-рано не си се замислял, какво може да се случи с теб, а сега за теб е важно да не ти се случи нищо – защото от твоя живот зависи малкият човек, ти си му нужен, той плаче, например, когато тебе те няма дълго до него, въпреки, че не е сам, има и любящ баща и баба… А колко истории могат да разкажат социалните сътрудници, които работят с непълнолетните, когато майката пие, детето е мръсно и изгладняло, но въпреки това то не иска да се разделя с нея, как такива деца бягат от приютите, където са облечени и нахранени, заради своите нещастни, но родни майки! Моя близка приятелка, която изгуби съпруга си и й бе мъчно за него, беше казала: „Той всичко успя да даде на сина ни, всичко… а знанията нашия син и в училище може да ги получи.“ А когато попитали момчето да каже своето най-съкровено желание, казал: „Иска ми се баща ми да възкръсне…“

Ние сме нужни на своите деца, за тях е важно просто да ни има…

 

източник: old.obitel-minsk.by

Възпитание на детето в страх Божий и благонравие

Октомври 5, 2017 in Беседи, Начална страница, Семейство

 

 

„Да родиш деца е дело на природата, но да ги образоваш и възпиташ в добродетели – това е дело на ума и волята… Аз казвам, че грижата да се образоват сърцата на децата в добродетел и благочестие е свещен дълг, който не трябва да се пренебрегва, защото неспазването му е своего рода детеубийство. И така, моля ви, грижете се за доброто възпитание на вашите деца.“
Св. Йоан Златоуст

- Отец Димитрий, искаме да побеседваме с вас за възпитанието на децата в страх Божий и благонравие, по Тихон Задонски.

- Начало на премъдростта е в страха Божий (ср. Пс. 110, 10).

 

- Как да възпитаме децата във вяра и любов към Бога и как да направим така, че да пробудим в тях интерес към Църквата?

 

- Всички психично здрави нормални деца проявяват голям интерес към това, което интересува техните родители. И ако бащата има неподправен интерес към Небесния Отец и към това, как да му угоди, към беседа с Бога и Неговите свети угодници, ако споделя това, което преизпълва живота му, с децата си, то те ще възприемат тези неща по най-активен начин и ще ги запомнят за цял живот. От собствен опит знам – онова, което ми е говорила майка ми от Евангелието, съм го запомнил завинаги. И когато осъзнах важността на този принцип, съм го следвал винаги. При изкушение, да не постъпя някак погрешно, винаги чувам гласа на майка ми – много интересно явление.

 

Същото е и с постъпките – спомням си някои християнски постъпки на баща ми, които са ми оказали много силно въздействие. Най-силно въздействие. А това е най-главното във възпитанието, то се наблюдава дори и при млекопитаещите. Но тъй като нашата задача е да запознаем децата с нашия Небесен Отец, това представлява огромна отговорност и трябва да обърнем повече внимание на нея. Веднъж участвах в един проект за преразказ на Евангелието за деца. Издадохме тази книга за енорията, за да разкажем на децата за Христа. Помня, детето ми беше още малко, не можеше да чете – то всеки ден ме чакаше, за да му разказвам, особено обичаше един епизод и ме молеше: „Тате, разкажи ми, как Той е ходил по водата!“

 

И аз й разказвах, че апостолите били в морето, в една лодка и трябвало да отидат на другия бряг, а Христос останал на сушата да се помоли, и тогава се подигнала буря. И апостолите, макар и моряци, се уплашили – ще потънат! Преди било често явление моряците да не умеят да плуват. Христос, след като се помолил, решил да ги пресрещне от другия край на Генисаретското езеро, защото ако бил тръгнал да обикаля по суша, щяло да Му отнеме цяла седмица. Затова Той избрал прекия път – по вода. А когато Той приближил до лодката, апостолите още повече се изплашили, защото помислили, че е призрак.

 

Аз разказвах това с разни подробности – какъв цвят била водата, как луната се скрила зад облаците, а после се показала, как свирил вятъра, как крещели птиците, които се боели, че няма да долетят до брега – всеки път измислях по нещо, и така се роди тая идея. И с една писателка съставихме проект, илюстрациите бяха много хубави, и по-късно тази книжка беше преведена на японски език.

 

Когато двама християни встъпват в брак, те имат само една задача – да си създадат домашна църква, в която бащата ще бъде свещеникът, дяконът – неговата помощница, майката, а децата – колкото Бог даде, ще бъдат народа, и този народ трябва да бъде възпитан в християнството. Всичко останало е маловажно. Ще станат ли децата академици, футболисти – не е важно, а само това – ще бъдат ли деца на Небесния Отец, ще обичат ли Иисуса Христа. Това е главната задача, на нея трябва да бъде посветено всичко – и домакинския бит, и училището, което ще изберем, и специалността, която ще изучим, и книгите, които ще им четем, примерите, които ще им дадем. И ако тази задача излиза от нашите глави и сърца, то тя ще бъде постигната – детето ще израсне като християнин.

 

- Понякога родителите не са в състояние да подберат думи за Бога, за Църквата, за тайнствата. Чуваме такива неща: „Поеми лъжичката в уста, ще ти дадат сладичко!“ Това се приема много болезнено и от обществото, и от околните. Кога трябва да се говори с детето на тази тема?

 

- Може да се говори и още по време на бременността. Децата запомнят всичко. Ще го запомнят като притча, а после, вече като възрастни ще го осмислят. Те понякога употребяват думи, които не разбират, но са ги запомнили. Майката поглажда коремчето си и говори: „Е, сега ще отидем на църква! Сега ще се помолим, ще послушаме как хорът пее „Господи помилуй“, а после ще се причастим със светите Христови тайни“. Не трябва да се говори за някакво „сладичко“, а то иначе човек ще почне да бърка църквата със сладкарница.

 

- Кога в духовното възпитание е необходимо принуждение?

 

- Не е нужно принуждение, а побутване. Не трябва нито да принуждаваме, нито да подкупваме, защото, все едно, ще сбъркаме целта (например, да му купим подарък) – това е съвършено погрешно. А да се побутва може. „Какво се лениш? Забрави ли? Вече ти казах, трябва да си лягаш – утре ще ставаш рано! Какво, всички ще отидем на църква, а ти сам ли искаш да останеш? Ако те оставим сам, ще почнеш да плачеш, ще дойде леличката от дома за деца и ще те отведе!“

 

- Каква трябва да бъде домашната и църковната молитва с децата?

 

- Църковната молитва зависи от това, доколко детето може да стои в църква. Затова, в някои случаи е нужно да го водим при „Отче наш“, в други – при евхаристийния канон, и полека-лека детето ще порасне, престоят му в църквата ще се увеличи. От богослужението трябва да се избират най-важните, ярки моменти – децата гледат с голям интерес. Защото във всеки човек живее фарисей, а той не е само лицемер, а и лентяй. Той не обича да мисли (на мен ми харесва израза „да си включи главата“), защото да мислиш – това е много трудно. Затова и много деца не искат да учат, защото е трудно, по-лесно е да се кикотят, по-лесно е да бягат – ние не виждаме момчетата, които драскат по подлезите, но виждаме ония, които горят копчетата в асансьорите. Деца, а какви мръсотии правят. Плюят по пода, замърсяват стените с всякакви надписи, сградите, спирките, други хора трябва да плащат за това, да пребоядисват. Те не разбират още от нищо – хубаво ли е това, не е ли – просто са свикнали всичко да мърсят, над всичко да се гаврят, всичко да чупят, защото родителите им въобще не са ги научили на естетика, не са ги водили нито в художествени галерии, нито в музеи, а си казват – дадохме ги в училище, там ще ги научат на всичко! Това е глупаво, училището не може да възпита човека! Да се опита някакси на своите 3-4%, това може, но основното се прави в семейството. За това е нужно да се потрудиш, да попрочетеш, като не можеш да обясниш на децата – иди в библиотеката, намери книги, прочети, побеседвай с по-умни хора, погледни в храма – на кого децата са възпитани, иди в домовете им, помоли: „Може ли да поседя с вас, да пия един чай, ето, донесох нещо сладко, да погледна, как са те?“ През цялото време трябва да се занимаваш с това.

 

- Съществува такъв проблем, когато децата на вярващите родители, от детство намиращи се в Църквата, като пораснат, престават да влизат в нея. На какъв етап се случва родителската грешка?

 

- На такъв етап, когато родителите са оставили детето си в училище и са го забравили. И постепенно се случва така – главният възпитател на детето и авторитет за него става не учителя или директора, даже не треньора, не бащата или майката, а кой – класът! А в класа обикновено предводителстват съвсем не най-умните и най-възпитаните, не най-ученолюбивите, а напротив. И те задават тона и в клас, и в училище, и на улицата. Хора, които проявяват своето антивъзпитание – грубиянство, нецензурна лексика, насмешка, четирима да бият един – непрекъснато дразнят, непрекъснато издевателстват – това си е истинско изтезание. И ако у дома детето не среща никакво разбиране, ако родителите не виждат, какво се случва – а детето трябва да се защити от такива изроди – то в един момент разбира, че такъв е животът, и само се превръща в такова. Започва да пробва, избира най-слабото звено, обикновено това е бабата, а после все по-нататък, чак до бащата. Още повече, ако баща му само му крещи и го бие – той не познава друга педагогика, никога не се е интересувал – и детето започва да го отбягва, контактът с него напълно се прекратява, и цялото християнско възпитание е разрушено. То възприема баща си само като източник на болка, обиди, унижения, и всичко, свързано с татко му, в това число и Църквата и – край. Откъде разбиране – то никога не е разбирало, никой не му е говорил нито за Христа, нито за Евангелието, нито за светиите, нито за нищо! Сами можете да видите – влезе ли в църква, детето все го подръчкват – „положи ръчичка“, „целуни“, „стой тука“, „иди там“. Какво искат родителите от него? Да спазва някакви странни ритуали, чийто смисъл не разбира.

 

- Църковният формализъм – това също е пореден проблем. От дългото пребиваване на детето в Църквата у него изчезва благоговението към светините.

 

- При мен никога не е било така. Помня – когато баба ми ме водеше в ранната ми детска възраст да се причастявам, ми беше страшно. И този мирис на тамян, толкова необичайно ми действаше, и всичко блести от злато – такова нещо никъде не можеш видя, после ме повеждат към амвона, стъпваме на солея, помня, баба ми ме е водила два-три пъти, тя беше много набожна, беше дъщеря на свещеник. Винаги ми е говорила за това. Или сестра й, Мария Семьоновна, също много ми е въздействала. Когато заспивам – а ние спяхме с нея в една стаичка – ще седне на леглото и ще започне вечерните си молитви наизуст, обърнала лице към иконите. Такава една добра бабичка, никога не се е омъжвала, завършила Институт за благородни девици, даже мислеше на френски, така са ги възпитавали. Цял живот е работила в детска градина като музикален работник, преподаваше фортепиано, това й е давало парчето хляб за цял живот. Доживя до 90 години. Нейното поведение също ме е възпитавало. Не съм виждал друг, освен нея, да чете вечерни молитви.

 

Всяка нощ ме прекръстваше. После отивах при майка ми и я молех: „Прекръсти ме“, и братята ми взеха да молят. Да те прекръсти майка ти за лека нощ – това е най-велика работа, само за десет секунди и детските страхове изчезват. Така сме израснали. Никога не съм бил невярващ, и не знам, какво чувства невярващия човек. Ако бях такъв, сигурно бих полудял. Как може – отвориш очи, а Бог го няма? И къде да отидеш? И какъв е смисълът на живота? За какво е нужна справедливостта, за какво доброто? Тогава ти трябва само да се смееш, да издевателстваш, да подложиш крак – и човекът падне, а ти се смееш, и безконечна подигравка един над друг.

 

Като дете размислях за Бог. Мислиш си нещо, понякога питаш възрастните, после пак мислиш…

 

- Съвременните енории се мъчат да организират ъгъл за игра на малките деца, докато възрастните се молят. Това няма ли да попречи на детето за личната му среща с Христос?

 

- Не, добре е, когато има такова нещо. Ние имаме и лятна детска площадка, планираме и стая за студеното време, че да могат децата да поизразходват малко енергия, когато трябва. Но е нужно, в даден момент бащата, в краен случай, майката, да дойде и да каже: „А сега да отидем да се помолим. Прочетоха Евангелието, хайде да дойдеш с мен“.

 

- И още един въпрос – как трябва да се проведе в едно вярващо семейство половото възпитание? За това се говори малко, и как може да се проведе една такава беседа?

 

- Това се случва по еволюционен и естествен път. Ако детето започне да пита за това, трябва да му се отговори, и то без усукване, но на неговото ниво. На детето не трябва да се обяснява с всички физиологични подробности, съвсем не. Въобще, преждевременната информация може да го травмира психически, дори да го изкара извън равновесие. Смятам, че когато в Ярославска област извършиха този експеримент, количеството на венерическите заболявания, според мен, се увеличи два пъти. Веднага започнаха аборти сред много малки ученички, по на 14-15 години. Такива беседи се провеждат в Америка и там абортите между ученичките са 10 пъти повече, отколкото в Русия. У нас никога не е стоял такъв въпрос при възпитанието, всичко е ставало по естествен път, според възрастта си човек е проявявал интерес. Но сега, разбира се, има една убийствена за душите машинка, може би сте слушали – нарича се Интернет. Там всеки ученик може да научи всички най-гнусни подробности. Да. И тази преждевременна информация, по-бързо от всичко, разрушава и отравя вярата, отравя възможността да се създаде семейство, отравя възможността да се чете литература. Да израстеш циници – това е една пагубна измислица, изобретена от възрастни хора. Колкото по-далече стоиш от това, толкова по-добре, защото училището е също едно доста вредно учреждение. То не е било създадено за това, но е превърнато в такова.

 

- Отче, последен въпрос – Вие засегнахте темата за Интернет, това е мрежа. Ако се потопиш веднъж в нея, после е трудно да се измъкнеш. Много родители, включително и православни, казват: „Не мога да накарам детето си да чете, по цели денонощия стои в Интернет“. Какво може да ни посъветвате?

 

- Е, на първо място… „Детето ми вече пет години употребява хероин, какво ще ме посъветвате?“ – Тук съветът може да бъде само такъв: „Купи ковчег, докато върви евтино, и го постави на балкона“. Съвети трябва да търсиш, когато имаш намерение да се жениш – как да си избера съпруг или съпруга, иска ли този човек да създаде домашна Църква, знаеш ли нещо за него, пие ли вино, пуши ли, няма ли в рода му алкохолици. Дори да разбереш какви са интересите му – какво има в главата си? Какви книги е прочел, в кой храм отива, при кой свещеник се изповядва, да побеседваш с него и така нататък. Ако майката не е прочела нито една книга за възпитанието на децата, преди да се омъжи, а сега идва, когато детето вече профуква всички пари, откраднати от дома, в нелегалните казина, и пита: „А сега какво да правя?“, е, това вече е психическо заболяване! По целия свят някои деца УМИРАТ от изтощение, седейки пред компютъра, защото това е един вид наркомания, лекуват ги по центровете за наркомани, и това отива с години, а е можело да се предотврати за два месеца! „Той е започнал да пуши, какво да правя?“ – а ти къде си гледала, миличка? Какво може да се направи в този случай? Ами, постарай се да прекъснеш канала за доставка, мисли! Детето е твое в края на краищата! Всички търсят готови решения! Сега живеем в такъв свят, в който никой на никого не е нужен! Както казват в Америка: „Какво ме занимаваш с твоите проблеми?“

 

 

С протоиерей Дмитрий Смирнов беседва Никита Попов

 

източник: Православие.ру

Какво ти пречи да родиш още едно дете и да го направиш щастливо?

Юни 12, 2017 in Начална страница, Семейство

 

- Отче, бих искал да ви задам един въпрос, който е малко сложен. Една от основните истини в Православието е, че Бог е дал на човека битие поради своята любов. И от любов му е дал свобода на волята. Ние вярваме, че и след грехопадението свободата на тази воля се е запазила. Човекът винаги може да избира между доброто и злото. Има ли човекът свобода да избира между битието и небитието ? Т.е. човек може да избира райското или адското битие – това го разбираме. Но може ли той въобще да се откаже от битието?

 

- Въпросът не е просто схоластически отвлечен. Той има апологетическо значение, за мен лично. Имам познати, които съзнателно не си раждат деца, мотивирайки се с това: „Как мога да дам на новото същество битие, без да го попитам? Животът е страдание и как мога да обрека новото същество на страдание?“ Ако трябва честно да кажа на тези хора – не знам какво да отговоря.

 

- Как този проблем се разрешава в православното богословие?

 

- Вие имате два сериозни въпроса. Първият е по повод за битието и небитието.
Категорията „свобода”, която действително е дадена на хората е свързана с категорията „битие”. Когато няма битие, няма и свобода. Затова, ако ние говорим за свободата като дар, и че аз имам право да се разпореждам с нея, то сам себе си вписвам в пространството на битието.

 

И действително в това пространство аз мога да се устремя към небитието. Но да изляза от рамката на битието не мога, защото съм приел този дар първоначално – така съм устроен. Просто така е устроен светът.

 

Печален пример за това е самоубийството, което е явен сигнал и декларация за стремеж към небитието.
Бог не ограничава свободата на човешката воля и за съжаление се случват такива неща. Но свободата винаги е свързана с отговорност. Затова човек, който е направил такъв избор, навлича на себе си съответстващите последствия – страдание в отвъдния свят.

 

Повтарям, че свободата е категория – неразривно свързана с битието. И затова, ако вие не искате битие, то вие въобще нямате право на свобода.

 

А това, което касае вашите познати, да, и на мен ми се е случвало да се срещам с такива хора. Разбира се, това е уловка. Това не е аргумент, което преразказвате. Това е хитрост, с която искат да оправдаят своя егоизъм.

 

Пробвайте да преформулирате тяхното изказване и да им кажете: „Защо искате да раждате за страдание? Създайте това детенце за щастие. Подарете му любов. Любовта е най-висшата добродетел, най-висшето благо.
Подарете му своята любов, подарете му любовта на Бога, направете го щастливо”.

 

Какво ви пречи да направите това? И чуйте какво ще ви отговорят на това.

 

източник: православие.ру

Майките и възпитанието на техните деца

Април 24, 2017 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

 

Възпитаването на децата трябва да започне още от ранно детство, от първата им поява на този свят, с цел умствените способности на детето да бъдат насочени към красивото, доброто, истинското и да се отдалечат от лошото, двуличието и лъжата. Тази възраст може да се смята за най-подходящата основа, върху която ще се гради нравственото и умственото развитие на детето. Древногръцкият поет – Фокилид, казва: „Още докато е дете трябва да се учи на добри дела“, защото точно от детската възраст, като от стартова линия, човек започва състезанието, което ще продължи през целия негов живот.

Свети Василий Велики ни учи: „Душата, докато е все още в състояние да се оформя и е мека, докато все още е като восък, който лесно се топи и лесно се получава отпечатък върху него от всякакви форми, трябва истински и още от началото да се подтиква към всякакъв вид упражняване в добродетелта, така, че когато дойде разумът и се появи способността за различаване, ще се отвори пътят на предадените първоначални образи на благочестието, на разума, който ще предлага полезното и нравственото, и ще търси средства за да изпълни това.“ И наистина, кой не би се съгласил, че тези първи отпечатъци, които са възникнали по време на детството остават завинаги? Кой се съмнява в това, че от ранна възраст тия отпечатъци ще се отразят толкова силно върху нежната душа на детето, и които през целия му живот ще останат живи?

За възпитатели на тази възраст, природата е отредила родителите, и особено майките. Затова е нужно, заради тази възвишена възпитателна длъжност, майките да ги възпитават правилно и внимателно, и да се отнасят към тях като към икони, защото децата им ще бъдат техен пример и отпечатък на всичко, на което са ги научили. Детето до такава степен следва добродетелите или грешките на майката, дори и гласа й и навиците, нравите и поведението, което лесно може да се сравни с медните плочи на фонографа (предшественик на грамофона), които първо приемат стъпките на гласа, а след това повторно изпращат гласа със същата височина, същия звук, същия цвят, с които е бил предаден. Всеки жест, всяка дума, всяко движение и всяко дело на майката стават жест, израз, дума, движение и дело на детето.

В петата проповед за Евангелието от Матей, Астерий (известен съвременник на кападокийските отци от 4 век), казва следното: „Едно от децата ще запази приликата с гласа на майка си, друго ще вземе по-голяма част от от нейния характер, трето ще се оформи според нравственото състояние на онази, която го е родила.“ Чрез постоянното общуване на майката със своето дете и добрия пример от нейния живот, майката влияе върху душата и нравствеността на детето, тя е първата, която му дава първия тласък към доброто.

Майката с един поглед, с една целувка, с нейния кротък глас и нежните ласки може веднага да разбуди в сърцето на детето стремеж и склонност към доброто. Така, само с един неодобрителен поглед, с една сълза, която се стича по бузите й, с един израз, който показва скръбта на сърцето й, тя може да отдалечи детето от най-голямата опасност за неговото сърце. Детето отгледано в майчината утроба и топлено в майчината прегръдка, започва да обича още преди да е разбрало смисъла на любовта и подчинява своята воля на етичен закон още преди да разбере неговия смисъл, и само майката е най-подходяща да събуди в сърцето на детето първата мисъл за Бога. По този повод свети Василий Велики (в 223-то писмо) казва: „Представата за Бог, която аз получих в детството си от своята блажена майка – тази представа отлежа в мен, аз я носих в себе си. А именно, не ходих от едно място на друго в съзряване на моя разум, а изпълних точно онези принципи, които ми бяха предадени от нея.“ А най-големият от днешните педагози, Песталоци, преписвайки на майката цялото възпитание във вярата на детето, твърди: „Вярвах в моята майка. Нейното сърце ми показа Бог. Моят Бог е Богът на майка ми. Богът на моето сърце е Богът на нейното сърце. Майко, майко! Ти ми показа Бог в твоите заръки и аз Го намерих в моето послушание. Майко, майко! Когато бих забравил Бог, бих забравил и теб.“

Но, както всяко добро дело, всяка добра дума и всяко добро настроение на майката представляват камък, който стои в основата на добрите дела, думите и настроенията на детето, които ще излязат от него, така и всяко лошо дело, дума и настроение на майката съдържа пагубно семе, от което ще произлязат лоши дела, думи и настроение на детето, заради което детето се оприличава на майката. Ако душата на майката е порочна, безобразна, помрачена, повредена или сурова и груба, и нейното настроение е лошо и има съблазнително поведение, а не благочестиво, или ако има склонност към безчестие или гняв, или към блудни страсти и омраза, то и върху детето много бързо ще поникнат пъпките на лошите пороци. Но ако вместо това душата на майката е боголика, чиста и жизнерадостна, невинна и изпълнена със страх Божий и е благородна и свята към своето дете, ако нейното настроение е спокойно, боголюбиво и човеколюбиво, тогава и душата на детето, отразена в това огледало е несъзнателно приличаща и подобна на нея и с течение на времето показва пъпките от доброто семе. Затова, когато Наполеон попитал Жана-Луиза Кампан (фр. писателка и педагог): „Какво й трябва на Франция за да се сдобие с добри и честни мъже?“, умната жена отговорила на владетеля: „Майки.“ „Тогава назначи достатъчен брой такива жени за тая важна народна цел“, казал великият човек.

източник: Православие.мк

Майка ми е вярваща, баща ми – не

Април 6, 2017 in Начална страница, Семейство

 

- Как да постъпваме с детето в семейството, в което родителите се отнасят по различен начин към религията? Трябва ли да се опитваме да въцърковяваме децата, ако те вече са излезли от младенческата възраст и са свикнали да живеят без Църквата?

— Децата в предучилищната и начална училища възраст може да се въцърковят сравнително лесно. Това е възрастта, когато на децата им е интересно с майка им, когато те се радват да прекарват повече време с нея, и обикновено, ако въвеждането на детето в църковния живот става плавно и без крайности, всичко протича спокойно. Ако обаче детето е над десет години, става по-сложно. Тогава е много важно да подхождаме деликатно, както с големите хора: да не настояваме, да не принуждаваме, само да обясняваме, да запознаваме с Православието, при това да се опитваме да разказваме така, че да бъде интересно. Може да дадем на детето хубава книга, да предложим заедно да погледаме филм, да го запознаем с добър християнски сайт. Може да го поканим на служба, на някакво мероприятие в енорията. Но не да го караме да идва насила и веднага да направим уговорката, че може да си тръгне, когато поиска. В храма може да запалите свещи, да разкажете за някой важен за вас светец, да си спомните някакъв случай, когато лично сте се обърнали към този светец и сте усетили, че молитвата ви е чута. Всичко това е нужно, за да може детето да разбере, че всеки светец е реален човек, който в свое време е избрал нещо много важно и за това е отдал живота си или го е прекарал така, че сега е пример за нас.

Като цяло средната училищна възраст и след това е такова време в живота на детето, когато родителите могат да използват своя авторитет минимално. Макар че всички деца са различни: има такива, които на 17-18 годишна възраст имат пълно доверие на родителите си, а има критично настроени още на 12-13 години. Затова към всяко дете трябва да се търси индивидуален подход. Но най-важното – никакви насилствени действия. За съжаление, виждал съм примери, когато майките са се опитвали с авторитарни методи да въцърковяват децата си на възраст 10-12 години: довеждали са ги в храма, карали са ги да стоят през цялата служба, да се молят вкъщи… Било им е много трудно и най-важното – не е донесло никаква полза на децата.

- А ако мъжът е против това, жената да води детето в храма? Да предположим, че майката и синът се подготвят да отидат на служба, а бащата казва: „Сине, може и да не ходиш, ако не искаш”. Детето се оказва пред труден избор. Как да постъпим?

- В случая най-важното е да се заеме правилна позиция: в никакъв случай не бива да се накърнява авторитетът на бащата. Дори ако таткото е невярващ или се отнася жестоко към посещението на храма, майката трябва да излезе от ситуацията мъдро. Не да казва на сина си: „Баща ти е глупак, нищо не разбира, не го слушай”, а да обясни: „Виж, различни хора имат различни възгледи за нещата. За мен животът без Бога, без Църквата няма смисъл. А има хора, които мислят по друг начин. Татко ти например мисли, че за да вярваш в Бога, не е задължително да ходиш на църква. Той има право на мнение. Трябва да проявяваме разбиране.”

— А детето казва: „Искам да остана с татко. Не искам да ходя с теб в храма …”

- Отново жената трябва да прояви мъдрост и да каже: „Татко ти е голям. Той има опит, свои възгледи за живота. А ти все още не знаеш всичко. Хайде да походим на служби. Ако наистина нещо не ти хареса, ще ми кажеш и заедно ще обсъдим, какво да правим по-нататък.” Но ми се струва, че е по-вероятно такава ситуация да възникне с дете на средна и над средна училищна възраст. До 10-годишна възраст майката е авторитет за детето и много рядко синът или дъщерята могат да кажат нещо подобно. По-често проблемът за детето се състои в това, че бащата не участва в тази страна на живота, не ходи с тях в храма. Ако обясним ситуацията правилно, детето ще спре да се тревожи по този въпрос. Но ако майката започне да подхранва конфронтацията на религиозна почва, критикувайки бащата, това няма да доведе до нищо добро. Ако не дай си Боже, бащата научи за това, той изобщо ще забрани всякакви посещения на църквата. За детето няма нищо по-лошо от това родителите да се карат. Затова най-важното в действията на жената е да впише неприемането на религията от бащата в разбиранията на детето. В същото време жената трябва така да организира живота на семейството, че да остава време за общуване, за съвместни посещения на интересни места. Може това и да не е съвършен образ на църковно семейство, но това е семейство, в което църковен живот може да има.




Източни: Православие ру



 

Защо православните християнски семейства учат децата си у дома?

Април 4, 2017 in Беседи, Начална страница, Семейство

 

Когато започне учебната година, много родители си задават въпроси относно училищната система. Подходящо ли е изпитването посредством тестове? Не е ли твърде светски духът, в който се учат? Това ли е най-доброто образование, което можем да предложим на децата си? Днес наблюдаваме една тенденция за обучение на децата у дома. Но как да разберем дали това е отговор на въпроса? Наскоро запитахме за това Адам Локридж, директор на училището „Свети Рафаил“, едно класическо православно училище, което действа онлайн, да ни осветли по този въпрос чрез опита си в обучението на деца в домашни условия.


- Защо много православни семейства предпочитат да обучават децата си у дома?

 

- Като директор на онлайн училище за обучение на деца у дома, разговарях с много родители на ученици, вече уча и много от техните деца, така че, имам уникално виждане за живота на техните семейства.

 

Семействата на военните, които постоянно се местят, искат децата им да преминат едно систематично обучение, ето защо, домашното обучение им предлага добра възможност да следват една редовна програма.

 

Родителите на деца с особени потребности често намират този начин като най-подходящ за това, от което се нуждаят учениците им.

 

Деца, надарени с отличаващи се способности – музикални, академични, артистични или спортни, се нуждаят от по-гъвкав начин на обучение, за да развиват по-пълно потенциала си.

 

Някои училища не са способни да опазят учениците си. Ученици, които са пострадали от неприятности в училището, като хулиганство например, могат да намерят спасение, учейки вкъщи на спокойствие.

 

Семействата на вярващите – а това се случва все по-често – чувстват, че масовите училища рушат онези религиозни ценности, които се тачат в семействата им.

 

Може би има и такива семейства на домашно обучаващи се ученици, които изобщо отхвърлят идеята децата им да бъдат институционализирани, но аз досега не срещал подобна причина да бъде определяща. Общият знаменател на движението за домашно обучение е, както смятам, възпитание на по-голяма отговорност, независимост, собствена позиция. Е, има и слабости, каквито има и в другите училища. Но по-голямата част от семействата са склонни да следват обичайните практики, избор и качество, с което да постигнат добри резултати. Макар и да не е идеалният, но често това се оказва единствено приемливият избор за тях.


- Като православно училище, Вие може би виждате много от семействата да избират домашното обучение по религиозни причини. Можете ли да ни кажете нещо повече за подобни мотиви?

 

- Чувал съм от много православни семейства, че обществените училища са вече нежизнеспособни. Въпреки, че не мога да кажа това за много от тях, все пак аз съм съгласен с това.

 

Според гледището на много вярващи семейства, обществените училища работят по атеистичен модел. Докато родителите не могат да изяснят точно съществуващата дилема, аз мисля, че това изразява една особена и широкоразпространена загриженост. Училищата може и да не защитават открито атеизма като философия (макар че много и го правят), все пак е недопустимо за възрастните, които прекарват повечето от времето си с нашите деца – учители, треньори и др., да пренебрегват ежедневно и систематично духовните и морални потребности на децата. Под знамето на общозадължителното и плурализма, се руши моралът и духовното в нашите деца, в самата им същност.

 

Децата се учат чрез подражание. В обществените училища, учениците ежедневно наблюдават и подражават на възрастните, чието държание по нищо не им показва, че Бог Го има. Тамошните учители може и да „обичат“ учениците като един вид естествена привързаност, но държанието им показва обратното. Те се въздържат от молитва, не изразяват каквото и да е религиозно чувство, и стриктно избягват да проповядват морал и духовни принципи. Това е особено неприемливо в хуманитарните дисциплини, като история и литература, но атеизъм се проповядва особено и в научните предмети, изкуството, музиката, и дори в спорта.

 

Учениците прекарват повечето от времето си в училище. Продължителните учебни часове, изискващи извънмерна съсредоточеност, дългите домашни, мержелеещата се заплаха от предстоящ приемен изпит в колеж, притиска родителите и ги кара да оставят настрана потребностите от духовно и морално израстване на своите деца.

 

Предългото учене, съчетано с всепроникващ атеизъм, подтиква много родители, включително православни християни, да напуснат изцяло системата.


- От какво се нуждаят родителите в системата за домашно обучение?

 

- Възможностите, с които разполага тази система са безкрайни, и на родителите няма да им липсва програма, създадена за децата им. Има разнообразни свободни онлайн средства, и много висококачествени продукти – онлайн курсове, учебни програми, книги, които представляват дребна сума, в сравнение с училищните разходи в едно частно училище.

 

Най-голямата трудност за повечето семейства е да направят избор в морето от предлагани възможности. Връзките с други семейства, които се обучават у дома, посредством приятели, църкви, сдружения, може да се окаже ценен източник на опит и окуражаване.

 

Накрая, нищо не е по-ценно от това, родителите да чувстват в себе си нуждата да избират щателно всеки един предмет от тези, които ще бъдат изучавани в домашното училище. Всеки умел и опитен педагог ще ви каже, че при ученето подходът има много по-голямо значение от самото знание. Най-важният учебен предмет за родителя е да опознае собственото си дете и да създаде с него едни добри отношения. Щастие ще е, ако в хода на обучението се представим по един естествен начин като внимателен и грижлив родител.


- Изолирани ли са децата, когато не учат в обществените училища?

 

Аз контактувам всеки ден с деца, учещи вкъщи, и непрекъснато се учудвам от умението им да дискутират помежду си и с възрастни. Учил съм в обществено училище, където по-голямата част от учениците бяха далеч по-малко зрели и социално адаптирани.

 

Вярвам, че при домашното обучение децата имат много повече време за повече и по-разнообразни запознанства. Те се научават не само как да се показват, но и как да си взаимодействат с деца от други възрасти; постоянно си говорят с възрастни (което е невъзможно за деца в класове от 20, 30, или повече ученици); по-малко са подложени да се съобразяват с разни моди и капризи.
По-лесно е да се окажеш в изолация сред тълпа, отколкото в малко роднинско или приятелско общество. Съвсем отговорно мога да заявя, че социалната изолация може да бъде по-проблемна в претъпканите обществени училища, отколкото в малката, интимна среда на семейството и на приятели, намерени в домашните училища по цялата страна.


- Успешни ли са домашно обучаващите се ученици?

 

- Има значително по-голям брой документирани свидетелства, които потвърждават, и по-малко, които отричат, че домашно обучавалите се ученици се представят доста по-добре в университетите, а и в някои стандартни изпити. Но труд и възприеман труд са две различни неща. Някои учебни заведения и дори учреждения гледат с недоверие на дипломи, получени след домашно обучение. Ако се погледне по-широко на този проблем, разбираме, че отхвърлянето на такива ученици е по-скоро в резултат на каприз. Днес на някои места учениците, завършили в условията на домашно обучение дори се предпочитат пред тези от обществените училища.

 

Но не академичните постижения са най-мощната мотивация на много от семействата с домашно обучение. Те избират този модел, защото имат други виждания, различни от това да се постигне непременно прагматично насочен успех като допуск до колеж или успешна кариера. Разбира се, те биха желали като резултат да бъде намерена една добра работа, но повече отдават значение на моралните и духовните аспекти на успеха. Погледнато от такъв ъгъл, не винаги е възможно да се направи сравнение с успеха на учениците от обществените училища с тези от домашно обучавалите се, тъй като поставените им цели са различни.


- Има ли такива, които се отказват от домашното обучение или изпадат в някакви трудности?

 

- Най-често срещаните причини за отказ от такава форма на обучение е неизбежната криза на доверие, която изпитват родителите – в частност, майките. Много от нас, които са попаднали в една по-необичайна система на образование, изпитват страх от провал. Тяхното желание да успеят в едно добро начинание е ясно, но те се нуждаят от постоянно насочване и напомняне за ползата от домашното учене. Трудно е да се поддържа това, но е абсолютно необходимо.

 

Друга причина за отказване е финансовата жертва. Повечето семейства с домашно обучение остават само с една заплата, тъй като единият от родителите остава вкъщи, за да учи децата. Държавата хвърля огромни средства за поддръжката на обществените училища, а семействата на свой ред са принудени да плащат данъци в размер, понякога на 10 000 и дори на 15 000 долара на година за училищни такси. Такива икономически загуби могат да струват стотици хиляди долара през целия живот, и много семейства не са в състояние или не желаят да ги плащат. Обща грешка на семействата с домашно обучение е, че построяват системата на учене като в обществените училища. А те се стремят да уеднаквят всички ученици, като техните особени таланти остават неразвити в повечето случаи. Това е една система на Fast food (бързо хранене) в училищен вариант. Семействата имат възможността да направят една стойностна, хубава програма в домашни условия, но често ми казват, че еди-кое си се прави именно така в другите училища. Все пак, резултатите им са малко по-добри от тия в обществените училища, но пропиляват възможността да постигнат много повече.


- Кой е най-големия страх на предпочелите домашно обучение?

 

- Да не се провалят. Когато дойдат децата, всички се страхуваме, че няма да можем да се справим.

 

Старая се все да напомням на родителите на деца с домашно обучение, че радостта идва от това да се учиш заедно с учениците. Най-добрите учители са тези, които винаги се стремят да подобрят собствените си способности. Детето ти ще се учи, като наблюдава теб, родителя. Бъди любознателен. Бъди внимателен. Вземай примери от класическата литература и се радвай на красотата на природата. Ако правиш всичко от сърце и искрено, а не от желание да контролираш или манипулираш, любовта ти към учението ще бъде заразителна, и децата ти ще започнат да чувстват желание да научат всичко, което биха могли в прекрасния Божи свят. Това прави ученето не само лесно, но и естествен продукт от истинско, чудесно чувство и увереност, че си получил награда за това, че си издържал и си е заслужавало.


Източник: Американски Православен Център във Форт Лодърдейл – Флорида