Много пъти, по време на безкрайните разходки с децата из безименните гори, си мислех: с каква грижа старите дървета обграждат нежните млади фиданки, докато те не израснат и не станат като тях – високи до небето! През зимата старите дървета сякаш се събират около малките и от старата си кора правят здрав щит, който ги пази от ударите на северния вятър. А през лятото меко разсейват над тях слънчевите лъчи, поемайки върху своите длани-листа целия опалващ зной на деня и пропускат до техните нежни, почти прозрачни листенца, точно толкова светлина, колкото е нужно, за да им посочат пътя към небесната висина. Когато младочките се издигнат достатъчно високо над храстите, старите дървета сякаш ги поддържат със своите клони в това възхождане нагоре, сплитайки около тях защитна мрежа, която не само да ги удържа над земята, но и да ги учи на  братство, на другарство. На този урок, който ще трябва да си припомнят, когато те на свой ред станат дървета-водачи за малките, които правят своите крачки по пътя нагоре.

Колко пъти съм си задавала въпроса: защо и ние не можем да постъпваме като горските дървета? Защо от ранна възраст трябва да подлагаме невръстните деца на палещия зной? Защо предпочитаме да ги учим на парливия вкус на пъкъла с привкус на черна горчилка, вместо нежно да разсейваме над тях светлината, в която бихме искали да ги съзерцаваме? Защо ги откриваме за ударите на яростните ветрове, които безжалостно ги запокитват незнайно къде, без всякакъв ориентир, вместо да застанем до тях, помагайки им да останат непреклонни и достойни? Къде сме пропаднали ние, по-старите дървета от тази гора, че нашите младочки остават сами срещу своите врагове? Нима ние наистина не разбираме, че техният път нагоре, дори и те някога да достигнат финала – небето, ще бъде пълен с болезнени прекършвания, които дори и да не ги повалят на земята, към която вечно ще останат обърнати лицата им, ще покрият ствола им с уродливи възли, които вече няма да могат да се изцелят? И кажете ми: що за дърво е това, което никога не е виждало небето, изобщо не подозира за небесната дълбина, знае само от къде е излязло, но не иска и да чуе накъде отива?

А нашето отстъпление, нашето отсъствие край тях ги лишава от уроците, без които те ще забравят своя произход, своето призвание и предназначение. С други думи, те ще загубят самите себе си. А всеки човек, загубил себе си, започва да блуждае из един свят, който му е чужд.

Уроците, предадени на забрава

Ние забравяме за много от уроците, които трябва да дадем на децата си. Един от най-важните от тях е урока за радостта. Забелязали ли сте, че вече не умеем да се радваме заедно?… И възрастните помежду си, и възрастните с децата. И това се случва в епохата, в която рафтовете на търговските центрове и хипермаркетите просто се огъват от игри, „развиващи лидерския дух на нашите деца”, „предлагащи ви най-прекрасните минути, които ще прекарате в лоното на семейството” и „помагащи ви да станете приятели с децата си”…

Ние харчим маса пари за такива игри – обезателно от последно поколение, обезателно получили премия от незнайно западно игрално общество и обезателно свързани (ето това наистина особено ме забавлява всеки път) с нещо извънредно, нещо breathtaking (спиращо дъха), нещо шокиращо, зашеметяващо, сензационно. О, не! Само без това банално „Не се сърди, човече” и „Питикот”¹! Нима във времената на триумфа на магията по примера на Хари Потър и на пръстените, заедно с техните властелини, с шкафовете, разделящи различни светове, ще играем на „Питикот”? За нищо на света! Сега е нужно нещо „друго”. Нещо наистина изключително.

И скоро виждаме, че нито една игра, колкото и тя да е „трендова”, „яка” и т.н. вече не носи радост на нашите деца. И започваме да търсим нещо друго. Нещо не по-малко „трендово”, „яко” и потресаващо, но непременно отчитащо това, за което специалистите говорят „на всяка крачка” (а „на всяка крачка”, разбира се, означава в средствата за масова информация, защото за нас те са всичко, което ни заобикаля) – а именно, че трябва да прекарваме повече време с децата си.

И така, ние стигаме дотам, че започваме да се записваме на всякакви „мероприятия, които ще развиват и задълбочават отношенията с нашите деца”. Окръжаваме се със специалисти, за да ни научат на езика на децата, които ние самите сме учили да говорят, но, за беда, мимоходом те са прихванали отнякъде друг език, различен от обикновения и ние вече нито можем да ги разберем, нито можем да бъдем разбрани от тях. А „специалистите” ни учат (сякаш не сме знаели това), че трябва да правим нещо, което би ни сближило с тях, нещо такова, което би ни снижило до тяхното ниво, а не такова, което би издигнало тях до нас. Това, разбира се, не винаги е лошо. Но дали ще е добро, зависи от това как и докъде ще се снижавам. И дали за детето не е по-добре то да се учи да се издига. И така ние се хвърляме от високо, вързани с еластични въжета, скачаме с парашут, изкачваме се на планински върхове без предпазни колани, слушаме рок-музика в отчаян опит да усвоим техните обичаи, за да можем най-накрая да се порадваме заедно с тях.

А когато и най-екстремните занимания вече не могат да зарадват нашите деца, ние заминаваме с тях на круизи all-inclusive къде ли не, дори на края на света, предполагайки изначално, че нашите деца не по малко от нас са очаровани от тези екзотични места. И пристигайки там, изобщо не разбираме, от какво са недоволни, защо не се радват, нали сме похарчили цял куп пари, за да ги доведем тук, където – това е наш израз „малцина на тяхната възраст могат да попаднат”! Там отново има някой, на когото плащат, за да бъде непрекъснато с нас, да провежда интересни мероприятия по рекреация според различните възрастови групи. Е, какво повече от това може да иска детето? В този момент ясно разбираш, че си направил всичко, което е било по възможностите ти, за да му обезпечиш радостта, за която другите не могат и да мечтаят и, ако то все пак не е щастливо, това е негов, а не твой проблем! Защото, ще повторя пак, какво повече от това би могло да иска?

Прекомерното емоционално възбуждане на децата

Да, точно така! Какво повече от това може да иска детето? Какво повече от най-завладяващите игри, отличени от обществото по премиране на игрите (дори не знаех, че има такова), повече от най-модерните цифрови устройства, повече от най-яките клубове със занимания, на които то се е записало, заедно със своя приятел, партньор по безумства (с тебе!), повече от най-екзотичните места за почивка през ваканциите?! Не знам… Може би просто му се иска да има майка, татко, а не партньор по екстремно прекарване на времето?

Нима специалистите не казват същото – че трябва да прекарваме с тях повече време? Да се радваме заедно? Но нали точно това правим – къде грешим?

Грешим в самия начин, по който прекарваме времето си с тях, грешим в самия начин, по който развиваме способността им да се радват. И те, и ние сме забравили какво е да си щастлив, защото – вие виждате – вече нищо не може да ни удържи дълго в това чувство. И всяко заедно, призвано да ни зарадва, по правило завършва с все това банално чувство, със същия, ако не и с по-непоносим недостиг на радост. И нашите заедно не рядко се превръщат в ситуации, при които всеки започва да се занимава с нещо свое и ние само пребиваваме физически на едно място, но всеки е затворен в своята „черупка”. Да не говорим за тези печални случаи, когато детето завършва с включването към някакъв кабел за предаване на данни, а аз се чувствам фрустриран от това, че и този път не съм могъл да разбера този малък извънземен, идващ от друг свят и говорещ на друг език.

В действителност всички ние, а те особено, страдаме от една специфична болест на века, в който живеем – прекомерното до болезненост възбуждане на сетивата. От малки нашите деца усвояват този злощастен урок, че за да си щастлив е нужно нещо фантастично, необичайно, извънредно, вълшебно, неестествено. За тях радостта е силна доза адреналин. Като се започне с Дядо Коледа, който вече носи не само сладкиши, но и подаръци, и се завърши с екстремните спортове и съмнителните клубове, които се превръщат за тях в гроб – не само душевен, но – не дай Боже! – понякога и физически.

Затова казвам, че не се учим от дърветата и оставяме децата си на обгарящата жега и яростта на ветровете. От невръстна възраст ние им даваме свръхдоза от каквото ви е угодно, та нормалната доза вече да не предизвиква у тях никакъв апетит. И те стигат до там – във всяка сфера да се ръководят от това правило – прекомерно възбуждане на сетивата. Защо ли продължаваме да се чудим на влечението им към екстремното, на сексуалните им отклонения, клонящи към скотство и на внезапните им смърти, потрисащи света!

Простотата на радостта

Ние сме забравили, скъпи мои, всички ние сме забравили за простите радости. За тези скромни радости, с които са израснали толкова много поколения. Те ни успокояваха, вместо да ни превъзбуждат, сплотяваха ни, вместо да ни разделят. Забравихме очарованието на играта, например, на криеница, когато се носиш из дома, благоухаещ на горящи дърва и лек дим и звука на дървеното клепалце, пазещо се на почетно място под иконите! Забравили сме приятната и клоняща към сън отмала, която се разлива по тялото, докато се грееш край печката след цял ден хвърляне на снежни топки и спускане с шейни от горското хълмче – а не по пистата на поредния курорт, силещ се да задоволи прищевките на преситените и отегчени от всичко хора, където треньор учи детето да кара ски, докато ти пийваш горещо вино на терасата! Забравили сме за щастието да наблюдаваш играта на отблясъците от огъня по стените на тъмната стая, когато тишината, обгърнала теб и децата ти, се нарушава само от воя на виелицата зад стъклата и тихото припукване на горящите акациеви дърва в печката. Забравили сме за обиците от череши, за венците, изплетени от полски цветя, за сладкия сън върху тревата, за плискането с вода без хлор във вировете, за катеренето по дърветата, за снежните ангели, ледените висулки, за снежните лавини под елховите клони, които винаги се стоварват така внезапно, за рисунките по заскрежените стъкла… и най-вече за радостта да стоиш сгушен в бащините обятия, за радостта да сте заедно.

Не се страхувайте, че е твърде късно! Никога и нищо не е напразно и не е твърде късно, когато става дума за децата ни! И даже ако първия път го измъкнеш от къщи, „забравяйки” у дома всички телефони, за да му покажеш зимната гора, да го научиш да се вслушва в звука на вятъра, люлеещ оголените клони, да му покажеш следите на „Кума Лиса” и тънките кръстчета на зимуващите у нас птички, а настръхналият и измръзнал хлапак изведнъж иронично те попита дали не би било по-добре да  извършите целия този експеримент на таблета край радиатора – то все пак има надежда! При порядъчна доза търпение и любов, върху които трябва да се излее и малко молитва, периодът на неговото отлъчване от таблета и другите подобни устройства ще премине успешно и той все повече ще привиква да се радва на простичките неща!

И така, открийте и за самите себе си, и на децата си красотата на простите радости, които няма да ги изтощават емоционално, изсмуквайки всичките им жизнени сокове. Включвайте ги единствено към контакта с надпис зареждане, за да напълнят те душите им с мир, вътрешна сила и мечти, да им дадат повод за размисли, за съсредоточаване в себе си и… усмивка.

Нека взаимно се учим на радост!

^1. „Питикот” – популярна румънска настолна игра

Източник: Православие ру

Близки теми:

Велико нещо е да живееш живота, който ти харесва Богатите обедняха и огладняха Срещата на младия човек с Бога Как да не лишим детето от детство и в същото време да го научим на любов към богослужението Най-добрият амвон е нашият живот

През моя живот се запознах и видях много духовници. Но замислете се. Колкото и високо да се издигнеш, сатаната винаги ще те изкушава чрез гордостта. Да кажеш: „Аз съм станал еди кой си“ – означава падение. Смиреният грешник е много по-добър от гордия „светец“, защото всеки момент този „ светец“ рискува да падне и да не се разкае. В същото време смиреният грешник може да се покае всеки момент. Може да посочим хиляди примери, когато грешници са достигали до височината на светостта. Ако в нас няма смирение, това усложнява всичко. Не можем да преодолеем небесните митарства, през които всеки един от нас е длъжен да мине. Както пишат светите отци, на всяко митарство бесовете говорили на свети Антоний: „ти ни победи, Антоний, ти ни победи“ – на което той отговарял: „още не, още не“. Това било на всяко митарство, защото бесовете и тогава са имали възможност да изкушат неговата гордост. Виждаш ли? Затова светецът, както пишат светите отци, достигайки до Небесния Отец, се върнал и казал на бесовете: „сега с Божията помощ, ви победих“. Гордостта – това е най-страшният грях. Как да кажем, че си преуспял, ако си се съблазнил да кажеш: „аз успях в нещо, аз съм по-добър от другите“ – това означава падение, напразно разхищаване на силите. Ако добрите дела не се основават на смирение, ние никога и нищо не можем да достигнем в духовния живот.

- Как човек може да се научи на тази добродетел?

- Човек трябва да бъде убеден, че за всяко начинание е необходимо смирение. Каквото и да прави човек, каквото и да иска от Бога, ако това го прави без смирение, Бог нищо няма да му даде. Той няма да се приближи до Бога и да се обедини с Него. Трябва да разбереш със сърцето си, а не само на думи, че си недостоен. Това трябва да излиза от душата ти. Говори на себе си: „аз съм недостоен“. Говори и вярвай.

*****************************


- Отче, сега в света има много благочестиви семейства, и такива, които имат много сериозни проблеми, вътрешни и външни. Как родителите са длъжни да се държат към децата си, каква позиция трябва да заемат?

- Те не трябва да забравят завета на църквата. Да не говорят: „не се мъчи, нека детето да седи пред телевизора, то е още малко“. Виждаш ли, телевизорът – това е клопка, поставена от дявола, която разрушава човешката личност още от детството. Родителите казват: „няма нищо страшно, нека да гледа“. Но какво вижда детето? Силните на тоя свят можеха да бъдат праведни християни, да покажат на детето образци на нравственост, които да донесат полза на света. Но се създава впечатление, че те искат да развратят децата и да ги разрушат като личности още от детството, показвайки им аморални сцени, насаждайки зло в невинните детски сърца, вместо това да ги учат на добро, давайки им добър пример. Сега на църква ходят малко хора. Църковните служители – йереи, дякони – са длъжни да дават пример на чистота. Но как можеш да бъдеш чист, ако от детство наблюдаваш безнравственост по телевизора? Хората са длъжни да проявят голямо старание. Съветите за спасението са крайно прости. Но ние носим в себе си страсти, които се подкрепят от света и от телевизора. Те не ни сочат пътя към Бога. Но трябва да се прилагат усилия. Родителят е длъжен да носи отговорност за духовния живот на детето от най-ранна възраст. За да стъпят на спасителния път, децата трябва да обикнат православието и заветите на Църквата, не трябва да им се позволява да гледат безнравствени сцени по телевизора. Нали всичко, което види детето в детството си, се запечатва в сърцето му и не се забравя. Ето това е лошо. Но ако родителите се стараят, Господ ще им въздаде. И когато Господ ги призове, и застанат пред Небесния Отец, ще кажат: „ето ме мен и децата, които ми даде (Исая 8:18 )“. Но децата трябва да бъдат добри. Често родителите говорят: „това, което чух от свещеника ми стига, защо да ходя на църква?“. И за това, че не учат детето още от детството му, Господ ще им въздаде. Разбира се, това не е просто. Децата попадат в лоши, безбожни компании, и нямайки разбиране, се развращават. Но е необходимо търпение. Трябва да прилагаме усилие, нали знаем кой път е правилният. Ако не знаем – това е друг въпрос. Но ние, православните християни притежаваме всички възможни духовни блага.

- Отче, как се отнасяте към византийската музика на църковните служби?

- Аз се научих на византийско пеене от един истински православен човек, отец Яков. Неговият учител, на свой ред, е бил известният монах Нектарий Влахос. Църковната музика – това е музика на ангелите. Много светии са били прославени от Бога, но само певците са били благословени от Богородица, която им подарила и монета, както се разказва в житието на преподобния Йоан Кукузел и преподобния Григорий Доместик. На небето пеят ангели. Православието и всички християни пеят за слава Божия. И Господ иска това. Ако по време на пеенето певецът вниква в смисъла на думите, това не може да не радва сърцето му и да въздига ума му към Бога. В Румъния, когато я напуснах в 1926 г., се пееше на византийски стил. Сега, както чуваме, положението се е изменило. Появили са се многогласни хорове. Но още има манастири, които пазят византийската традиция.

Дяволът постоянно ни подлага на хиляди различни изкушения. Както човек сее пшеница, така и сатаната сее в нашите сърца различни страсти. И ако ние приемаме тия семена, те прорастват, а когато израстат, се вкореняват – уви. Тежко е да се изкоренят. Това се отнася за всички страсти.

източник: Православие.ру

Близки теми:

Велико нещо е да живееш живота, който ти харесва Богатите обедняха и огладняха Срещата на младия човек с Бога Как да не лишим детето от детство и в същото време да го научим на любов към богослужението Да станеш шедьовър на духовната архитектура

Колко е важно не просто да отгледаш, но да възпиташ детето си, и то да го направиш правилно. Да го нахраниш, да го облечеш, да го излекуваш, ако се разболее – това не е всичко. И да го питаш: „Как си?“, преди лягане – също е малко.


Да предадеш своя житейски опит, да обясниш как да направи правилния избор, да му изградиш вкус към доброто, да го научиш да мисли, да състрадава, да обича – ето това наистина е важно. Някъде прочетох, че всеки родител е на толкова години, на колкото е неговото дете. Всъщност, истинският опит във взаимоотношенията, а не този от книгите, ние придобиваме още от момента на появата на новия човек в нашия живот. В различни периоди от неговото израстване и съзряване, ние заедно с него се учим как да градим отношения си във всеки един миг, докато извървяваме този път. Като 12-годишна майка искам да споделя кое според мен е наистина много важно при възпитанието на детето.


Колко важно е не просто да казваш, какво трябва да се направи, а да го правиш ти самия! За момента родителите имат над детето абсолютната власт. Нужно е да следим за това, как бащата говори с майката, как той или тя се отнасят към бабата и дядото, как се държи мама, когато тя има неприятности, как таткото общува с приятелите си по телефона – детето запомня този модел на поведение и впоследствие безсъзнателно го копира. Общувайки с другите, обичаш ли да те хвалят? – и то ще постави себе си над другите. Не можеш да се сдържаш, когато си раздразнен – и то ще бъде раздразнено точно като теб, дори ще започне да хвърля предмети. Казал си пред детето неприлична дума – завинаги си загубил правото да му правиш забележки по този въпрос, защото „ти сам говориш така“… Отстъпил си място в автобуса – и той следващия път ще отстъпи, помогнал си на някого – и той ще помогне. Лично съм го изпитала! Затова, когато детето е в близост, контролирайте себе си така, сякаш отстрани до вас има камера и сте в ефир.


Колко важно е да изградите у детето вкус, било то за да избере книга, комикс или храна! Ето един малък пример по тази тема от нашия опит. След тренировката синът ми подал на свой приятел неговата бутилка с напитка. Момчето, което било задъхано, жадно отпило няколко глътки и изведнъж с изненада на лицето се отдръпнало от бутилката.

- Какво е това? „Фанта“? – припряно попитал той.

- Не – усмихнал се синът ми.

- „Спрайт“?

- Не! – отвърнал нашият засмян. И триумфално добавил: Това е компотът на майка ми!

Той беше ужасно радостен и даже горд, че неговата майка умее да готви толкова вкусно. А аз се усмихнах и си казах: „Слава Богу, че ягодовият компот победи в състезанието с фантата и кока-колата“.

Колко е важно детето да общува с добри деца! Всеобщо мнение е, че човек сформира своя среда – това е факт! Когато сина ми ходеше във футболния отбор, където някои от децата имаха нецензурен език (включително и родителите им) беше нормално лошите думи да преминават и у него. Нито аргументи, забрани, уговорки и други методи на убеждения не дадоха резултат. Докато… ние не преместихме своя малък спортист при друг треньор, в отбор, където обидите бяха табу.


Друг пример. Имаме приятели – семейна двойка, с умни, интелигентни деца. Веднъж нашите синове заедно отидоха на почивка. След като се върнаха, веднъж чух сина ми да пее някаква странна песен:

„В жълтата гореща Африка, в централната й част, някак изведнъж извън графика се случи нещо неприятно…и ла…ла… извикал от клоните: „Жираф голям, се вижда!“


Бащата на момчето, като се има предвид дългия път, сложил в телефона на сина си песни на Владимир Висоцки… Ние родителите, сме длъжни да образуваме кръг от приятели на децата си. Това е случай, в който трябва да сме абсолютно авторитарни – до определен момент, разбира се.


Колко важно е да правите забележките правилно! Синът ми е в юношеска възраст и неотдавна реагира болезнено на една забележка. Понякога, ако съм сгрешила (според него, разбира се) твърде много и съм прекалила със забележките от моя страна, съответно, неговата реакция се превръща не просто в бурна, а отчаяно-дръзка (както и мама обича – на безусловно ниво, и разбира, че да се държи грубо с възрастните не бива – на социално-поведенческо равнище и на самоутвърждаващо – в личен план, което в тази възраст, излиза на преден план)… В този момент в главата ми светна червена лампичка: „Спри!“ и веднага си спомних мъдрите думи на отеца: „Не правете на своите деца забележки“. И сега, когато трябва да обърна внимание на нещо, говоря спокойно и бавно, внимателно подбирам думите си. И светите отци са казали: „Не слушат ли твоите деца съветите ти? Застани на колене и се моли…“


Колко е важно да можете да прощавате на своето дете! Една майка ми преразказа свой разговор с учителката. Той завършил така: „Вие трябваше да му кажете: за това аз никога няма да ти простя!“ – и ръката на учителката патетично се вдигнала нагоре размахвайки показалец. „Това е моето дете, и аз във всеки случай трябва да му прощавам“ – мъдро отговорила майката. Моят син, който се навърташе наоколо, докато разговаряхме, се превърна в едно „голямо ухо“. А вечерта специално си измисли шега под формата на въпроси и отговори, задавани от него самия с усмивка, на които отговаряше с абсолютна сериозност на този много важен за него отговор: „Прощаваш ли ми?“ – „Прощавам ти…“


Колко е важно на време да му дадеш нужната свобода! Нашите деца – това са хора, които са ни дадени от Бог за да ги възпитаваме. Ние не трябва да ги обсебваме, тъй като те по принцип ни принадлежат, колкото и да е трудно за нас, особено за нас майките. И когато дойде време, ние усмихвайки се, трябва да ги пуснем да плуват свободно. Нелепо е да гледаш как майка на 14-годишен тийнейджър, който вече има изразен мъжки бас, да го нарича „бебчо“ и непрекъснато да проверява дали всичките му копчета са закопчани. Момчето всеки ден се връща от училище, звъни на майка си на работа и тя му обяснява едно и също: „Закачи си униформата… Закачи ли си я? Включи печката. Най-голямото копче ли включи? Сложи водата на котлона (вземи еди коя си тенджера). Завря ли, добре, появиха ли се мехурчета? Сложи пелмените…“ И така за всяко нещо, дали за уроците, дрехата с копчета или автобусното разписание. Всеки ден – едни и същи действия. Нужно ли е това: майката по този начин на какво учи сина си? Наивност, неспособност да взима самостоятелно решения. Детето даже не се опитва да запомни, да се замисли за това, което прави, то просто механично повтаря, това, което са му казали. И в какво ще се превърне то в живота? А когато мама не е там? А как ще стане той служител, съпруг, свещеник?


Колко важно е да бъдем близо до детето си! От един детски психолог бях прочела, че за да разбереш по-добре детето си, може периодично да му задаваш определени въпроси. И вие знаете ли, какво отговаря на въпроса: „Кое беше най-хубавото в този ден, сине мой?“ Когато заедно сме учили по математика, когато заедно сме ходили до магазина, когато заедно сме гледали филм за котките, копали сме градинката, месели сме кюфтета и т.н. Схващате ли? За всички парадоксални ситуации (особено за математиката) ключовата дума тук е – заедно.

Колко важно е просто да бъдете с детето си… Чувството за самосъхранение много силно се прояви у мен след раждането на детето (и не само у мен, другите родители също говорят за това). По-рано не си се замислял, какво може да се случи с теб, а сега за теб е важно да не ти се случи нищо – защото от твоя живот зависи малкият човек, ти си му нужен, той плаче, например, когато тебе те няма дълго до него, въпреки, че не е сам, има и любящ баща и баба… А колко истории могат да разкажат социалните сътрудници, които работят с непълнолетните, когато майката пие, детето е мръсно и изгладняло, но въпреки това то не иска да се разделя с нея, как такива деца бягат от приютите, където са облечени и нахранени, заради своите нещастни, но родни майки! Моя близка приятелка, която изгуби съпруга си и й бе мъчно за него, беше казала: „Той всичко успя да даде на сина ни, всичко… а знанията нашия син и в училище може да ги получи.“ А когато попитали момчето да каже своето най-съкровено желание, казал: „Иска ми се баща ми да възкръсне…“

Ние сме нужни на своите деца, за тях е важно просто да ни има…

източник: old.obitel-minsk.by

Близки теми:

Семейните задължения -ІІ част Загриженост за своите деца Децата се молят така, както се моли тяхната майка Каквото посеем, това и ще пожънем Благословени възпитаващите в благочестие

„Да родиш деца е дело на природата, но да ги образоваш и възпиташ в добродетели – това е дело на ума и волята… Аз казвам, че грижата да се образоват сърцата на децата в добродетел и благочестие е свещен дълг, който не трябва да се пренебрегва, защото неспазването му е своего рода детеубийство. И така, моля ви, грижете се за доброто възпитание на вашите деца.“
Св. Йоан Златоуст

- Отец Димитрий, искаме да побеседваме с вас за възпитанието на децата в страх Божий и благонравие, по Тихон Задонски.

- Начало на премъдростта е в страха Божий (ср. Пс. 110, 10).

- Как да възпитаме децата във вяра и любов към Бога и как да направим така, че да пробудим в тях интерес към Църквата?

- Всички психично здрави нормални деца проявяват голям интерес към това, което интересува техните родители. И ако бащата има неподправен интерес към Небесния Отец и към това, как да му угоди, към беседа с Бога и Неговите свети угодници, ако споделя това, което преизпълва живота му, с децата си, то те ще възприемат тези неща по най-активен начин и ще ги запомнят за цял живот. От собствен опит знам – онова, което ми е говорила майка ми от Евангелието, съм го запомнил завинаги. И когато осъзнах важността на този принцип, съм го следвал винаги. При изкушение, да не постъпя някак погрешно, винаги чувам гласа на майка ми – много интересно явление.

Същото е и с постъпките – спомням си някои християнски постъпки на баща ми, които са ми оказали много силно въздействие. Най-силно въздействие. А това е най-главното във възпитанието, то се наблюдава дори и при млекопитаещите. Но тъй като нашата задача е да запознаем децата с нашия Небесен Отец, това представлява огромна отговорност и трябва да обърнем повече внимание на нея. Веднъж участвах в един проект за преразказ на Евангелието за деца. Издадохме тази книга за енорията, за да разкажем на децата за Христа. Помня, детето ми беше още малко, не можеше да чете – то всеки ден ме чакаше, за да му разказвам, особено обичаше един епизод и ме молеше: „Тате, разкажи ми, как Той е ходил по водата!“

И аз й разказвах, че апостолите били в морето, в една лодка и трябвало да отидат на другия бряг, а Христос останал на сушата да се помоли, и тогава се подигнала буря. И апостолите, макар и моряци, се уплашили – ще потънат! Преди било често явление моряците да не умеят да плуват. Христос, след като се помолил, решил да ги пресрещне от другия край на Генисаретското езеро, защото ако бил тръгнал да обикаля по суша, щяло да Му отнеме цяла седмица. Затова Той избрал прекия път – по вода. А когато Той приближил до лодката, апостолите още повече се изплашили, защото помислили, че е призрак.

Аз разказвах това с разни подробности – какъв цвят била водата, как луната се скрила зад облаците, а после се показала, как свирил вятъра, как крещели птиците, които се боели, че няма да долетят до брега – всеки път измислях по нещо, и така се роди тая идея. И с една писателка съставихме проект, илюстрациите бяха много хубави, и по-късно тази книжка беше преведена на японски език.

Когато двама християни встъпват в брак, те имат само една задача – да си създадат домашна църква, в която бащата ще бъде свещеникът, дяконът – неговата помощница, майката, а децата – колкото Бог даде, ще бъдат народа, и този народ трябва да бъде възпитан в християнството. Всичко останало е маловажно. Ще станат ли децата академици, футболисти – не е важно, а само това – ще бъдат ли деца на Небесния Отец, ще обичат ли Иисуса Христа. Това е главната задача, на нея трябва да бъде посветено всичко – и домакинския бит, и училището, което ще изберем, и специалността, която ще изучим, и книгите, които ще им четем, примерите, които ще им дадем. И ако тази задача излиза от нашите глави и сърца, то тя ще бъде постигната – детето ще израсне като християнин.

- Понякога родителите не са в състояние да подберат думи за Бога, за Църквата, за тайнствата. Чуваме такива неща: „Поеми лъжичката в уста, ще ти дадат сладичко!“ Това се приема много болезнено и от обществото, и от околните. Кога трябва да се говори с детето на тази тема?

- Може да се говори и още по време на бременността. Децата запомнят всичко. Ще го запомнят като притча, а после, вече като възрастни ще го осмислят. Те понякога употребяват думи, които не разбират, но са ги запомнили. Майката поглажда коремчето си и говори: „Е, сега ще отидем на църква! Сега ще се помолим, ще послушаме как хорът пее „Господи помилуй“, а после ще се причастим със светите Христови тайни“. Не трябва да се говори за някакво „сладичко“, а то иначе човек ще почне да бърка църквата със сладкарница.

- Кога в духовното възпитание е необходимо принуждение?

- Не е нужно принуждение, а побутване. Не трябва нито да принуждаваме, нито да подкупваме, защото, все едно, ще сбъркаме целта (например, да му купим подарък) – това е съвършено погрешно. А да се побутва може. „Какво се лениш? Забрави ли? Вече ти казах, трябва да си лягаш – утре ще ставаш рано! Какво, всички ще отидем на църква, а ти сам ли искаш да останеш? Ако те оставим сам, ще почнеш да плачеш, ще дойде леличката от дома за деца и ще те отведе!“

- Каква трябва да бъде домашната и църковната молитва с децата?

- Църковната молитва зависи от това, доколко детето може да стои в църква. Затова, в някои случаи е нужно да го водим при „Отче наш“, в други – при евхаристийния канон, и полека-лека детето ще порасне, престоят му в църквата ще се увеличи. От богослужението трябва да се избират най-важните, ярки моменти – децата гледат с голям интерес. Защото във всеки човек живее фарисей, а той не е само лицемер, а и лентяй. Той не обича да мисли (на мен ми харесва израза „да си включи главата“), защото да мислиш – това е много трудно. Затова и много деца не искат да учат, защото е трудно, по-лесно е да се кикотят, по-лесно е да бягат – ние не виждаме момчетата, които драскат по подлезите, но виждаме ония, които горят копчетата в асансьорите. Деца, а какви мръсотии правят. Плюят по пода, замърсяват стените с всякакви надписи, сградите, спирките, други хора трябва да плащат за това, да пребоядисват. Те не разбират още от нищо – хубаво ли е това, не е ли – просто са свикнали всичко да мърсят, над всичко да се гаврят, всичко да чупят, защото родителите им въобще не са ги научили на естетика, не са ги водили нито в художествени галерии, нито в музеи, а си казват – дадохме ги в училище, там ще ги научат на всичко! Това е глупаво, училището не може да възпита човека! Да се опита някакси на своите 3-4%, това може, но основното се прави в семейството. За това е нужно да се потрудиш, да попрочетеш, като не можеш да обясниш на децата – иди в библиотеката, намери книги, прочети, побеседвай с по-умни хора, погледни в храма – на кого децата са възпитани, иди в домовете им, помоли: „Може ли да поседя с вас, да пия един чай, ето, донесох нещо сладко, да погледна, как са те?“ През цялото време трябва да се занимаваш с това.

- Съществува такъв проблем, когато децата на вярващите родители, от детство намиращи се в Църквата, като пораснат, престават да влизат в нея. На какъв етап се случва родителската грешка?

- На такъв етап, когато родителите са оставили детето си в училище и са го забравили. И постепенно се случва така – главният възпитател на детето и авторитет за него става не учителя или директора, даже не треньора, не бащата или майката, а кой – класът! А в класа обикновено предводителстват съвсем не най-умните и най-възпитаните, не най-ученолюбивите, а напротив. И те задават тона и в клас, и в училище, и на улицата. Хора, които проявяват своето антивъзпитание – грубиянство, нецензурна лексика, насмешка, четирима да бият един – непрекъснато дразнят, непрекъснато издевателстват – това си е истинско изтезание. И ако у дома детето не среща никакво разбиране, ако родителите не виждат, какво се случва – а детето трябва да се защити от такива изроди – то в един момент разбира, че такъв е животът, и само се превръща в такова. Започва да пробва, избира най-слабото звено, обикновено това е бабата, а после все по-нататък, чак до бащата. Още повече, ако баща му само му крещи и го бие – той не познава друга педагогика, никога не се е интересувал – и детето започва да го отбягва, контактът с него напълно се прекратява, и цялото християнско възпитание е разрушено. То възприема баща си само като източник на болка, обиди, унижения, и всичко, свързано с татко му, в това число и Църквата и – край. Откъде разбиране – то никога не е разбирало, никой не му е говорил нито за Христа, нито за Евангелието, нито за светиите, нито за нищо! Сами можете да видите – влезе ли в църква, детето все го подръчкват – „положи ръчичка“, „целуни“, „стой тука“, „иди там“. Какво искат родителите от него? Да спазва някакви странни ритуали, чийто смисъл не разбира.

- Църковният формализъм – това също е пореден проблем. От дългото пребиваване на детето в Църквата у него изчезва благоговението към светините.

- При мен никога не е било така. Помня – когато баба ми ме водеше в ранната ми детска възраст да се причастявам, ми беше страшно. И този мирис на тамян, толкова необичайно ми действаше, и всичко блести от злато – такова нещо никъде не можеш видя, после ме повеждат към амвона, стъпваме на солея, помня, баба ми ме е водила два-три пъти, тя беше много набожна, беше дъщеря на свещеник. Винаги ми е говорила за това. Или сестра й, Мария Семьоновна, също много ми е въздействала. Когато заспивам – а ние спяхме с нея в една стаичка – ще седне на леглото и ще започне вечерните си молитви наизуст, обърнала лице към иконите. Такава една добра бабичка, никога не се е омъжвала, завършила Институт за благородни девици, даже мислеше на френски, така са ги възпитавали. Цял живот е работила в детска градина като музикален работник, преподаваше фортепиано, това й е давало парчето хляб за цял живот. Доживя до 90 години. Нейното поведение също ме е възпитавало. Не съм виждал друг, освен нея, да чете вечерни молитви.

Всяка нощ ме прекръстваше. После отивах при майка ми и я молех: „Прекръсти ме“, и братята ми взеха да молят. Да те прекръсти майка ти за лека нощ – това е най-велика работа, само за десет секунди и детските страхове изчезват. Така сме израснали. Никога не съм бил невярващ, и не знам, какво чувства невярващия човек. Ако бях такъв, сигурно бих полудял. Как може – отвориш очи, а Бог го няма? И къде да отидеш? И какъв е смисълът на живота? За какво е нужна справедливостта, за какво доброто? Тогава ти трябва само да се смееш, да издевателстваш, да подложиш крак – и човекът падне, а ти се смееш, и безконечна подигравка един над друг.

Като дете размислях за Бог. Мислиш си нещо, понякога питаш възрастните, после пак мислиш…

- Съвременните енории се мъчат да организират ъгъл за игра на малките деца, докато възрастните се молят. Това няма ли да попречи на детето за личната му среща с Христос?

- Не, добре е, когато има такова нещо. Ние имаме и лятна детска площадка, планираме и стая за студеното време, че да могат децата да поизразходват малко енергия, когато трябва. Но е нужно, в даден момент бащата, в краен случай, майката, да дойде и да каже: „А сега да отидем да се помолим. Прочетоха Евангелието, хайде да дойдеш с мен“.

- И още един въпрос – как трябва да се проведе в едно вярващо семейство половото възпитание? За това се говори малко, и как може да се проведе една такава беседа?

- Това се случва по еволюционен и естествен път. Ако детето започне да пита за това, трябва да му се отговори, и то без усукване, но на неговото ниво. На детето не трябва да се обяснява с всички физиологични подробности, съвсем не. Въобще, преждевременната информация може да го травмира психически, дори да го изкара извън равновесие. Смятам, че когато в Ярославска област извършиха този експеримент, количеството на венерическите заболявания, според мен, се увеличи два пъти. Веднага започнаха аборти сред много малки ученички, по на 14-15 години. Такива беседи се провеждат в Америка и там абортите между ученичките са 10 пъти повече, отколкото в Русия. У нас никога не е стоял такъв въпрос при възпитанието, всичко е ставало по естествен път, според възрастта си човек е проявявал интерес. Но сега, разбира се, има една убийствена за душите машинка, може би сте слушали – нарича се Интернет. Там всеки ученик може да научи всички най-гнусни подробности. Да. И тази преждевременна информация, по-бързо от всичко, разрушава и отравя вярата, отравя възможността да се създаде семейство, отравя възможността да се чете литература. Да израстеш циници – това е една пагубна измислица, изобретена от възрастни хора. Колкото по-далече стоиш от това, толкова по-добре, защото училището е също едно доста вредно учреждение. То не е било създадено за това, но е превърнато в такова.

- Отче, последен въпрос – Вие засегнахте темата за Интернет, това е мрежа. Ако се потопиш веднъж в нея, после е трудно да се измъкнеш. Много родители, включително и православни, казват: „Не мога да накарам детето си да чете, по цели денонощия стои в Интернет“. Какво може да ни посъветвате?

- Е, на първо място… „Детето ми вече пет години употребява хероин, какво ще ме посъветвате?“ – Тук съветът може да бъде само такъв: „Купи ковчег, докато върви евтино, и го постави на балкона“. Съвети трябва да търсиш, когато имаш намерение да се жениш – как да си избера съпруг или съпруга, иска ли този човек да създаде домашна Църква, знаеш ли нещо за него, пие ли вино, пуши ли, няма ли в рода му алкохолици. Дори да разбереш какви са интересите му – какво има в главата си? Какви книги е прочел, в кой храм отива, при кой свещеник се изповядва, да побеседваш с него и така нататък. Ако майката не е прочела нито една книга за възпитанието на децата, преди да се омъжи, а сега идва, когато детето вече профуква всички пари, откраднати от дома, в нелегалните казина, и пита: „А сега какво да правя?“, е, това вече е психическо заболяване! По целия свят някои деца УМИРАТ от изтощение, седейки пред компютъра, защото това е един вид наркомания, лекуват ги по центровете за наркомани, и това отива с години, а е можело да се предотврати за два месеца! „Той е започнал да пуши, какво да правя?“ – а ти къде си гледала, миличка? Какво може да се направи в този случай? Ами, постарай се да прекъснеш канала за доставка, мисли! Детето е твое в края на краищата! Всички търсят готови решения! Сега живеем в такъв свят, в който никой на никого не е нужен! Както казват в Америка: „Какво ме занимаваш с твоите проблеми?“

С протоиерей Дмитрий Смирнов беседва Никита Попов

източник: Православие.ру

Близки теми:

Възпитанието на младите в съвременното общество Родители в пубертет Велико нещо е да живееш живота, който ти харесва Богатите обедняха и огладняха Срещата на младия човек с Бога

- Отче, бих искал да ви задам един въпрос, който е малко сложен. Една от основните истини в Православието е, че Бог е дал на човека битие поради своята любов. И от любов му е дал свобода на волята. Ние вярваме, че и след грехопадението свободата на тази воля се е запазила. Човекът винаги може да избира между доброто и злото. Има ли човекът свобода да избира между битието и небитието ? Т.е. човек може да избира райското или адското битие – това го разбираме. Но може ли той въобще да се откаже от битието?

- Въпросът не е просто схоластически отвлечен. Той има апологетическо значение, за мен лично. Имам познати, които съзнателно не си раждат деца, мотивирайки се с това: „Как мога да дам на новото същество битие, без да го попитам? Животът е страдание и как мога да обрека новото същество на страдание?“ Ако трябва честно да кажа на тези хора – не знам какво да отговоря.

- Как този проблем се разрешава в православното богословие?

- Вие имате два сериозни въпроса. Първият е по повод за битието и небитието.
Категорията „свобода”, която действително е дадена на хората е свързана с категорията „битие”. Когато няма битие, няма и свобода. Затова, ако ние говорим за свободата като дар, и че аз имам право да се разпореждам с нея, то сам себе си вписвам в пространството на битието.

И действително в това пространство аз мога да се устремя към небитието. Но да изляза от рамката на битието не мога, защото съм приел този дар първоначално – така съм устроен. Просто така е устроен светът.

Печален пример за това е самоубийството, което е явен сигнал и декларация за стремеж към небитието.
Бог не ограничава свободата на човешката воля и за съжаление се случват такива неща. Но свободата винаги е свързана с отговорност. Затова човек, който е направил такъв избор, навлича на себе си съответстващите последствия – страдание в отвъдния свят.

Повтарям, че свободата е категория – неразривно свързана с битието. И затова, ако вие не искате битие, то вие въобще нямате право на свобода.

А това, което касае вашите познати, да, и на мен ми се е случвало да се срещам с такива хора. Разбира се, това е уловка. Това не е аргумент, което преразказвате. Това е хитрост, с която искат да оправдаят своя егоизъм.

Пробвайте да преформулирате тяхното изказване и да им кажете: „Защо искате да раждате за страдание? Създайте това детенце за щастие. Подарете му любов. Любовта е най-висшата добродетел, най-висшето благо.
Подарете му своята любов, подарете му любовта на Бога, направете го щастливо”.

Какво ви пречи да направите това? И чуйте какво ще ви отговорят на това.

източник: православие.ру

Близки теми:

Децата се молят така, както се моли тяхната майка Разговор с децата за влечението към другия пол За децата в храма Православното възпитание на децата в съвременния свят За да възпиташ едно щастливо дете преди всичко е нужно родителите му да имат щастлив брак

Възпитаването на децата трябва да започне още от ранно детство, от първата им поява на този свят, с цел умствените способности на детето да бъдат насочени към красивото, доброто, истинското и да се отдалечат от лошото, двуличието и лъжата. Тази възраст може да се смята за най-подходящата основа, върху която ще се гради нравственото и умственото развитие на детето. Древногръцкият поет – Фокилид, казва: „Още докато е дете трябва да се учи на добри дела“, защото точно от детската възраст, като от стартова линия, човек започва състезанието, което ще продължи през целия негов живот.

Свети Василий Велики ни учи: „Душата, докато е все още в състояние да се оформя и е мека, докато все още е като восък, който лесно се топи и лесно се получава отпечатък върху него от всякакви форми, трябва истински и още от началото да се подтиква към всякакъв вид упражняване в добродетелта, така, че когато дойде разумът и се появи способността за различаване, ще се отвори пътят на предадените първоначални образи на благочестието, на разума, който ще предлага полезното и нравственото, и ще търси средства за да изпълни това.“ И наистина, кой не би се съгласил, че тези първи отпечатъци, които са възникнали по време на детството остават завинаги? Кой се съмнява в това, че от ранна възраст тия отпечатъци ще се отразят толкова силно върху нежната душа на детето, и които през целия му живот ще останат живи?

За възпитатели на тази възраст, природата е отредила родителите, и особено майките. Затова е нужно, заради тази възвишена възпитателна длъжност, майките да ги възпитават правилно и внимателно, и да се отнасят към тях като към икони, защото децата им ще бъдат техен пример и отпечатък на всичко, на което са ги научили. Детето до такава степен следва добродетелите или грешките на майката, дори и гласа й и навиците, нравите и поведението, което лесно може да се сравни с медните плочи на фонографа (предшественик на грамофона), които първо приемат стъпките на гласа, а след това повторно изпращат гласа със същата височина, същия звук, същия цвят, с които е бил предаден. Всеки жест, всяка дума, всяко движение и всяко дело на майката стават жест, израз, дума, движение и дело на детето.

В петата проповед за Евангелието от Матей, Астерий (известен съвременник на кападокийските отци от 4 век), казва следното: „Едно от децата ще запази приликата с гласа на майка си, друго ще вземе по-голяма част от от нейния характер, трето ще се оформи според нравственото състояние на онази, която го е родила.“ Чрез постоянното общуване на майката със своето дете и добрия пример от нейния живот, майката влияе върху душата и нравствеността на детето, тя е първата, която му дава първия тласък към доброто.

Майката с един поглед, с една целувка, с нейния кротък глас и нежните ласки може веднага да разбуди в сърцето на детето стремеж и склонност към доброто. Така, само с един неодобрителен поглед, с една сълза, която се стича по бузите й, с един израз, който показва скръбта на сърцето й, тя може да отдалечи детето от най-голямата опасност за неговото сърце. Детето отгледано в майчината утроба и топлено в майчината прегръдка, започва да обича още преди да е разбрало смисъла на любовта и подчинява своята воля на етичен закон още преди да разбере неговия смисъл, и само майката е най-подходяща да събуди в сърцето на детето първата мисъл за Бога. По този повод свети Василий Велики (в 223-то писмо) казва: „Представата за Бог, която аз получих в детството си от своята блажена майка – тази представа отлежа в мен, аз я носих в себе си. А именно, не ходих от едно място на друго в съзряване на моя разум, а изпълних точно онези принципи, които ми бяха предадени от нея.“ А най-големият от днешните педагози, Песталоци, преписвайки на майката цялото възпитание във вярата на детето, твърди: „Вярвах в моята майка. Нейното сърце ми показа Бог. Моят Бог е Богът на майка ми. Богът на моето сърце е Богът на нейното сърце. Майко, майко! Ти ми показа Бог в твоите заръки и аз Го намерих в моето послушание. Майко, майко! Когато бих забравил Бог, бих забравил и теб.“

Но, както всяко добро дело, всяка добра дума и всяко добро настроение на майката представляват камък, който стои в основата на добрите дела, думите и настроенията на детето, които ще излязат от него, така и всяко лошо дело, дума и настроение на майката съдържа пагубно семе, от което ще произлязат лоши дела, думи и настроение на детето, заради което детето се оприличава на майката. Ако душата на майката е порочна, безобразна, помрачена, повредена или сурова и груба, и нейното настроение е лошо и има съблазнително поведение, а не благочестиво, или ако има склонност към безчестие или гняв, или към блудни страсти и омраза, то и върху детето много бързо ще поникнат пъпките на лошите пороци. Но ако вместо това душата на майката е боголика, чиста и жизнерадостна, невинна и изпълнена със страх Божий и е благородна и свята към своето дете, ако нейното настроение е спокойно, боголюбиво и човеколюбиво, тогава и душата на детето, отразена в това огледало е несъзнателно приличаща и подобна на нея и с течение на времето показва пъпките от доброто семе. Затова, когато Наполеон попитал Жана-Луиза Кампан (фр. писателка и педагог): „Какво й трябва на Франция за да се сдобие с добри и честни мъже?“, умната жена отговорила на владетеля: „Майки.“ „Тогава назначи достатъчен брой такива жени за тая важна народна цел“, казал великият човек.

източник: Православие.мк

Близки теми:

Храним децата си, не с нежност и любов, а със скръб и кавги Каквото посеем, това и ще пожънем Благословени възпитаващите в благочестие Дай на детето топлина! Случило се наскоро

- Как да постъпваме с детето в семейството, в което родителите се отнасят по различен начин към религията? Трябва ли да се опитваме да въцърковяваме децата, ако те вече са излезли от младенческата възраст и са свикнали да живеят без Църквата?

— Децата в предучилищната и начална училища възраст може да се въцърковят сравнително лесно. Това е възрастта, когато на децата им е интересно с майка им, когато те се радват да прекарват повече време с нея, и обикновено, ако въвеждането на детето в църковния живот става плавно и без крайности, всичко протича спокойно. Ако обаче детето е над десет години, става по-сложно. Тогава е много важно да подхождаме деликатно, както с големите хора: да не настояваме, да не принуждаваме, само да обясняваме, да запознаваме с Православието, при това да се опитваме да разказваме така, че да бъде интересно. Може да дадем на детето хубава книга, да предложим заедно да погледаме филм, да го запознаем с добър християнски сайт. Може да го поканим на служба, на някакво мероприятие в енорията. Но не да го караме да идва насила и веднага да направим уговорката, че може да си тръгне, когато поиска. В храма може да запалите свещи, да разкажете за някой важен за вас светец, да си спомните някакъв случай, когато лично сте се обърнали към този светец и сте усетили, че молитвата ви е чута. Всичко това е нужно, за да може детето да разбере, че всеки светец е реален човек, който в свое време е избрал нещо много важно и за това е отдал живота си или го е прекарал така, че сега е пример за нас.

Като цяло средната училищна възраст и след това е такова време в живота на детето, когато родителите могат да използват своя авторитет минимално. Макар че всички деца са различни: има такива, които на 17-18 годишна възраст имат пълно доверие на родителите си, а има критично настроени още на 12-13 години. Затова към всяко дете трябва да се търси индивидуален подход. Но най-важното – никакви насилствени действия. За съжаление, виждал съм примери, когато майките са се опитвали с авторитарни методи да въцърковяват децата си на възраст 10-12 години: довеждали са ги в храма, карали са ги да стоят през цялата служба, да се молят вкъщи… Било им е много трудно и най-важното – не е донесло никаква полза на децата.

- А ако мъжът е против това, жената да води детето в храма? Да предположим, че майката и синът се подготвят да отидат на служба, а бащата казва: „Сине, може и да не ходиш, ако не искаш”. Детето се оказва пред труден избор. Как да постъпим?

- В случая най-важното е да се заеме правилна позиция: в никакъв случай не бива да се накърнява авторитетът на бащата. Дори ако таткото е невярващ или се отнася жестоко към посещението на храма, майката трябва да излезе от ситуацията мъдро. Не да казва на сина си: „Баща ти е глупак, нищо не разбира, не го слушай”, а да обясни: „Виж, различни хора имат различни възгледи за нещата. За мен животът без Бога, без Църквата няма смисъл. А има хора, които мислят по друг начин. Татко ти например мисли, че за да вярваш в Бога, не е задължително да ходиш на църква. Той има право на мнение. Трябва да проявяваме разбиране.”

— А детето казва: „Искам да остана с татко. Не искам да ходя с теб в храма …”

- Отново жената трябва да прояви мъдрост и да каже: „Татко ти е голям. Той има опит, свои възгледи за живота. А ти все още не знаеш всичко. Хайде да походим на служби. Ако наистина нещо не ти хареса, ще ми кажеш и заедно ще обсъдим, какво да правим по-нататък.” Но ми се струва, че е по-вероятно такава ситуация да възникне с дете на средна и над средна училищна възраст. До 10-годишна възраст майката е авторитет за детето и много рядко синът или дъщерята могат да кажат нещо подобно. По-често проблемът за детето се състои в това, че бащата не участва в тази страна на живота, не ходи с тях в храма. Ако обясним ситуацията правилно, детето ще спре да се тревожи по този въпрос. Но ако майката започне да подхранва конфронтацията на религиозна почва, критикувайки бащата, това няма да доведе до нищо добро. Ако не дай си Боже, бащата научи за това, той изобщо ще забрани всякакви посещения на църквата. За детето няма нищо по-лошо от това родителите да се карат. Затова най-важното в действията на жената е да впише неприемането на религията от бащата в разбиранията на детето. В същото време жената трябва така да организира живота на семейството, че да остава време за общуване, за съвместни посещения на интересни места. Може това и да не е съвършен образ на църковно семейство, но това е семейство, в което църковен живот може да има.

Източни: Православие ру

Близки теми:

Градината на сърцето – II част Загриженост за своите деца Малка коледна история Разговор с децата за влечението към другия пол Децата разбират най-добре езика на любовта и смирението

Протойерей Димитрий Смирнов, председател на Комисията по въпросите на семейството, защитата на майчинството и детството при Московската Патриаршия, отговаря на въпроси на вярващи, свързани с темата за семейството и пастирското служение.

Отец Димитрий, каква е според Вас главната задача на пастира?

Господ е заповядал на свещениците да станат ловци на човеци (виж Мат. 4:19) и ние трябва да „уловим“ и да доведем при Бога колкото се може повече хора. За това е важно пастирът да умее да намира подход към сърцето на всеки. Когато при мен идва човек за пръв път, аз винаги го питам: „Какви са отношенията ти с Бога?“ И знаете ли, почти никой не разбира този въпрос! С Бога хората общуват опосредствено. Някой общува с Него чрез свещички, друг записвайки имена за Литургия. Питам например, „Молиш ли се за майка си?“ И получавам предсказуемия отговор: „Да! Винаги записвам името й за Литургия“. Днес мнозина са избрали такава форма на общуване с Бога – изпращат му бележки с имена. Ние, пастирите, трябва да изведем хората на друго, истинско ниво на общение с Бога. Свещеникът може да бъде отговорен служител на Църквата, да извършва всичко по правилата, да подготвя проповеди за празниците – година след година едно и също, а най-важното да не изпълни: да не намери в сърцето на човека отклик на Евангелието.

Кой е правилният начин за устройване на живота в новосъздадена енория? Откъде трябва да се започне?

Как откъде? От Евхаристията, разбира се! Спомням си, че при нас, в храма „Свето Благовещение“, нямаше дори иконостас. Взех една маса и два стола. Върху единия поставих иконата на Иисус Христос, върху другия – на Света Богородица и започнах да служа. Какво да чакаме? Трябва да се служи! Тогава и енория ще се образува, и храмът ще се благоустрои. Много храмове у нас са шедьоври на архитектурата, но за Христос главното е не храмът, а всеки човек да стане шедьовър на духовната архитектура.

Как свещеникът да разкрие дара на християнската любов в себе си и в другите?

Не е нужно да се разкрива дарът на християнската любов. Нея или я има, или я няма. Но любовта към другите трябва да се отхранва. Затова пастирът, първо, трябва да моли Бога за този дар; второ, да придобие търпение към пасомите си. Ето мен, например, често ме питат: От къде намирате търпение, за да отговаряте на въпроси по радиото? Ще ви разкажа как става това: „Отче, здравейте! Чувате ли ме?! Аз ли съм?! О! Аз съм в ефир! Толкова отдавна искам да ви задам един въпрос! Веднъж, когато живеех в Липецка област, сестра ми Маруся, на петнадесети…. или не, на четиринадесети… „ – и по нататък започва безкраен разказ, който най-често не води до нищо. Може, разбира се да прекъснеш човека, рязко да повишиш тон, да го изплашиш, а може все пак да стигнеш до въпроса. Например, може да предложиш: хайде да си представим, че вече всичко сте ми разказали, а сега кажете, какво в края на краищата искахте да попитате? И накрая човекът задава въпроса си. Това е много просто и не е нужно изброяване на дати, родственици и други обстоятелства. Самият въпрос, обикновено, се свежда приблизително до следното: „Мога ли, когато се върна от всенощното бдение, да хапна малко каша?“ – „Хапни си, миличка, добър апетит!“

Какво мислите за внедряваната в нашата страна ювенална юстиция. Не е ли тя механизъм за репресивен контрол на семейството?

Ювеналната юстиция е съществувала в Русия още преди революцията. Към децата и подрастващите се прилагал различен подход, нали на тях в по-малка степен може да се вменява вина за престъпленията им, тъй като те са резултат от липса на възпитание. Грешките на децата са пряко следствие от вината на възрастните – на родителите. Тогава се е правело всичко за облекчаване на участта на извършилите престъпление деца, провеждало се е специално обучение на следователи за работа с непълнолетни. А този законопроект, който приеха сега води към пряко унищожаване на семейството, към разкъсване на емоционалните връзки и към разширяване института на социалното сирачество – ще отнемат децата основно на бедни, социално незащитени родители. Наскоро отнеха трите деца на една жена от нашата енория. Тя самата е израснала в детски дом. Не пие, не пуши. Разбира се, социалните са намерили за какво да се хванат. Недостатъчна грижа за дома, за децата… Вместо да се помогне на многодетното семейство, по-просто е да се вземат и да се откъснат децата от майката. И този процес вече тече в цяла Русия. Ако майката има поне някакво образование и разбира къде да намери правозащитник и адвокат, то може би би могла да защити себе си и семейството си, но много често това са бедни хора, които нямат пари за адвокат.

Какво да се прави, ако детето, което е на юношеска възраст не се интересува от нищо?

Късно сте се замислили! За това трябва да се мисли още преди детето да се роди, още при избора на съпруг. И да се избере такъв, който ще се занимава със своите бъдещи деца. У децата е заложена огромна жажда за опознаване на този свят и, ако с тях се занимават, тази жажда се запазва. Ако целта на възпитанието от наша страна се изразява в това, детето да не ни пречи, да не се глези, а средството за управление на детето е крясъкът, то с течение на времето то се затваря в себе си и намира изход в това безразличие към всичко външно. Около четвърти клас изчезва интересът му към учебния материал. Училището постепенно става каторга, а желанието да научи нещо ново напълно изчезва.

Кое е главното при възпитанието на децата?

Търпението. Да го плеснеш по врата е най-лесно. Ако началникът пошляпваше всеки нерадив работник в службата – това вероятно би било много продуктивно. Но ние не правим това. Възпитанието е непрекъснат процес, който започва още с избора на съпруг и завършва в този момент, в който децата, с помощта на своите родители, направят своя избор и създадат свое собствено семейство.

Известно е, че вие сте привърженик на семейното обучение. Можете ли да кажете нещо повече по този въпрос?

Да стана адепт на семейното образование ме подтикнаха изследвания, проведени в САЩ. Там 5 % от децата се обучават у дома. Оказва се, че домашното обучение е два пъти по-ефективно от училищното. Известно е също, че болшинството от топ-менажерите в САЩ са преминали именно домашно обучение. Училищната система е дошла у нас от Прусия, тогава когато станали нужни хора-винтчета, не творчески хора. Всички проблеми с трудната възраст, конфликтите между бащите и децата, между поколенията, са свързани с това, че младият човек не може да се справи с натиска на училищния колектив от връстници. За него мнението на този колектив става по-важно от думата на бащата и майката. Затова аз съм привърженик на семейното образование, но разбира се, много по-лесно е да дадеш детето си някъде, за да го научат там на всичко, а ти самият да не полагаш усилия да вложиш в него нещо добро и вечно.

А православните гимназии оправдаха ли съществуването си?

Отчасти. Ще кажа отново – ако човек иска да даде детето си някъде, където да го научат на всичко и да го възпитат, без сам ни най-малко да се погрижи за това, то нищо добро няма да излезе. Трябва да се помни, че всяко училище е сурогат на семейния живот. Единственото предимство на православните училища е, че там се обучават деца от семейства, които си мислят, че са православни. В този смисъл там обстановката, разбира се, е по-добра.

Какво е отношението на Църквата към абортите?

Във всеки случай абортът е убийство. Лекарите, говорещи за патология на плода често грешат, а да убиеш неродено дете, та дори и болно – това е същото, каквото е да разстреляш вървящ по улицата инвалид.

Какво да се прави, ако главата на семейството не може да разреши нито един битов въпрос, равнодушен е към семейните дела и обвинява жената за всички проблеми?

Може, разбира се, жената и да има някаква вина, но в семейството за всичко отговорност носи мъжа. Просто не сте се омъжили за когото трябва, трябвало е да изберете някой по-отговорен. Преди да се омъжи моята дъщеря беше ходила в службата на бъдещия си съпруг и се бе постарала да научи от неговите колеги що за човек е той. Запозна се с майка му, с брат му. Трябва да се опознае човека по-добре преди сватбата.


Източник: Православие и современность

Близки теми:

Възпитание на детето в страх Божий и благонравие Между детството и зрелостта Срещата на младия човек с Бога Как да не лишим детето от детство и в същото време да го научим на любов към богослужението Защо православните християнски семейства учат децата си у дома?

Трябва да се живее с живота на Църквата. Този живот трябва да се обича. И не само това – Православието е живот. Не механично спазване на различни обреди и присъствие на Литургията с поглеждане на часовника. Не. То е живот. На първо място вътрешен живот на душата и сърцето, а след това и на послушното тяло. Когато четеш житията на светиите, често срещаш описания на това, как те са се молили. Колко пламенно! Колко искрено, жертвено, с отдаденост, имайки пред очи живия невидим Бог! Как всяка дума на молитвата е преминавала през сърцето им! В житието на праведния Алексий Бортсурмански например можем да прочетем как той се молил за възкресението на едно починало момченце. И със силата Божия момченцето възкръснало!

Разбира се, нужно е да се живее молитвено както в дома – светилище на нашето сърце, така и в Божия дом – храма.
Според мен пробуждането у детето на любов към богослужението започва не в храма, а у дома, в семейството. И главният въпрос е: какво изпълва живота на родителите? Живеят ли те църковен живот? Опитват ли се да спазват Божиите заповеди? Защо често в сърцето на детето се заражда протест, бунт?

Детето, за разлика от възрастния, все още не умее да си слага маска, да хитрува. То възприема всичко честно и просто. Ако то вижда, че родителите не живеят по Божиите заповеди, а се придържат само към външната форма, към обредната страна на църковния живот, тогава детето започва вътрешно, може би и неосъзнато, да се бунтува.
– Вижте себе си! – ни казва то със своето поведение.

Нали децата попиват не толкова думите ни, колкото нашите постъпки, делата ни. Нашата „истина за живота”, а не маската, която показваме на света. Затова при възпитанието на детето, с Божията помощ, трябва да започнем от собственото си възпитание, давайки му добър пример и показвайки му верен духовен път, тъй като традицията не е ровене в пепелта, а предаване на огън – огъня на нашата любов към Бога.

Ще приведа пример от живота… Към един архимандрит от Троице-Сергиевата Лавра се обърнал за помощ негов съселянин – баща на бесновато момче (момчето страшно сквернословило). Родителят не разбирал откъде детето му е възприело това. Архимандритът започнал да разпитва бащата и той му разказал, че по принцип води благочестив църковен живот, но има една тежка греховна привичка, с която му е много трудно да се бори. От време навреме се напива и в пияно състояние много псува. Посъветван от архимандрита, бащата се избавил от тази гибелна страст, а след него престанало да сквернослови и момчето.

Трябва да разберем, че нашето влияние върху децата ни е определящо. За тях ние сме целият свят. Затова трябва да поправяме себе си, а те ще почувстват тази благодат и също ще започнат да се поправят и да вървят по стъпките ни.

При това трябва да се вземат предвид особеностите на детската психология и да се действа изключително от любов към детето. Ако в сърцето си чувствате тази любов, може да му се скарате и по-строго, за да разбере позицията ви и вашата непреклонност по този въпрос. Но ако сте изпълнен с гняв, раздразнителност, злост, по-добре в този момент да не предприемате нищо. От това нищо добро няма да излезе. Яростта ще помрачи разума ви, сърцето ви и ще ви подтикне към неправилни постъпки. Успокойте се, помолете се и когато възвърнете своя мир, с Божията помощ се заемете с възпитанието на детето.

Струва ми се, че по време на храмовото богослужение, свещеникът, заедно с енориашите, трябва да изхожда от думите на апостола: „Един другиму теготите носете и така ще изпълните закона Христов.” Плачещите, вдигащите шум по време на богослужението деца – това е наше бреме, наша тегота. То ни разсейва, но това е и нашето бъдеще. Бъдещето на Църквата. Най-лесно е да ги заплашим. Но те ще пораснат и изобщо няма да влязат в храма, таейки в себе си своята детска обида. Според мен нашата задача – и на свещеника, и на енориашите – е да приласкаем изнемогващата майка, която е довела в храма на служба едно, две, три деца, да ги обгърнем с любов и добронамереност. Та това е подвиг: да ги склониш да дойдат, да ги облечеш, да ги срешеш, да ги доведеш и да издържиш осъдителните погледи, когато децата започнат да лудуват.

При обучение вниманието на детето се концентрира за 15 – 20 минути. Да се поставим на неговото място. Богослужението – това е поток от думи, които то не разбира. Детското телце търси изход, чувства нужда да потича, да подскача. Затова у дома родителите трябва с прости думи да обясняват на детето какво представлява богослужението. По време на службата детето може да бъде изведено за малко от храма, за да пренасочи вниманието си, може да му се разреши да порисува… Разбира се, в разумни граници, може да се приложи и строгост, но само като имаме за ориентир компаса на любовта в сърцето си – той винаги ще ни покаже вярното решение. Водете често детето в храма без оглед на каквото и да било. Но се съобразявайте с това, че то не може да издържи дългата вечерня. Помазали са ви с елей – вървете у дома. За него и това е достатъчно. Трябва да бъдем внимателни към детето. Във всичко трябва да се спазва мярка. И по-често се съветвайте за духовния живот със свещеник. Всеки случай е индивидуален и изисква внимателен личен подход.

Имахме случай, когато енориашите, застанали в плътен строй, не пуснаха една майка с кърмаче до Светата Чаша. Това е страшно. В сравнение с него, детските закачки в храма са просто дреболия.

Ако ние се превърнем във фарисеи и законници, ще тръгнат ли след нас децата ни? Ето за какво трябва да мислим на първо място. В известен смисъл от нас зависи дали децата ни ще видят през нас – през нашите души и сърца – Божествената любов и Христовия образ, Който е в любовта и милосърдието…

източник: Православие. ру

Близки теми:

Възпитанието на младите в съвременното общество Родители и деца Родители в пубертет Срещата на младия човек с Бога Възпитание на детето в страх Божий и благонравие

В юношеската възраст човек се оказва на кръстопът: той преразглежда това, което вече е усвоил от родителите си, търси свой, личен път към истината. Как да говорим с младите хора за Църквата? Как да намерим верните думи и да не ги отблъснем? Как самите ние трябва да се подготвим за този нелек диалог? 

Как да говорим с децата за вярата и Църквата… Ако с малките това все още е възможно, при юношите се изисква особен подход. Обща рецепта тук няма. И слава Богу! Всички ние сме различни, различни са и децата ни. Затова към всичко трябва да пристъпваме с разсъдителност. Всичко, което се прави и говори без разсъдителност, може да доведе до твърде печални духовни последици… Без разсъдителност няма и добродетел.

Започвайки разговор с юношата, родителят, възрастният, свещеникът, трябва на първо място (разбира се, всичко зависи от обстоятелствата и случаят, който е довел до разговора) да намери самия себе си – този, който стои пред Бога по време на изповед, или който в редките минути на внимателна молитва чувства Божието присъствие. Ето това именно трябва да си спомним, да си спомня какъв съм аз в действителност, без маска – и от позицията на това състояние да разговарям с децата. Всички ние, волно или неволно, носим множество маски – на „учители”, „началници”, „страдалци”, „опитни” и т. н. Тези маски са очевидно лъжливи и фалшиви дрешки за нашите личности. Юношите веднага и много остро чувстват този фалш. Жизнено важно е разговорът да носи характера на искрена съпричастност, неравнодушност, болка, но не за нас, а за тях! Тук има голяма разлика!

Вярата на малките деца – това все още е само вярата на „тате и мама”, защото „така трябва” или „за да не ми се карат”, или по инерция (в юношеска възраст, ако децата са ходили на Църква още от малки). Те още не са имали онази лична и удивителна Среща, която трябва да се случи в живота им. Рядък и изключителен, можем да кажем дори уникален, е случаят, когато виждаме в някои свети деца истинска, жива и твърда вяра.

Много трудно е да се говори с децата за вярата, особено с юношите… Това са особени същества, с които не бива да се говори несериозно, не бива да се използват клишета и сухи образи. След минута скука те вече ще бъдат в друг свят, след пет – вече ще ви избягват. Но това не означава, че ние трябва да се опитваме да им се харесаме и да ги забавляваме. Ще се повторя – само искреността и уважението към събеседника, подчертаното уважение, даже бих казал, възприемането му като равен, е действено.

Отначало трябва да се изградят взаимоотношения и едва тогава да се премине към взаимодействие (т.е. за да се получи разговор е нужно отначало да се установят нормални човешки отношения). А тук с всеки е различно. Не бива да се чете морал. Неправилната проповед, подчертаната набожност отблъскват юношата от Бога и Църквата. Думите трябва да бъдат прости и достъпни. Христос проповядвал на учениците си и на народа с притчи, които били разбираеми за тях. Ако ние сякаш стоварваме цялото Евангелие върху юношата, то у него заработва „инстинктът за самосъхранение” на неговия юношески свят. Но ако не натрапваме нищо и не задушаваме човека, ние му даваме възможност да се отвори към нас. Не трябва да „вкарваме” юношите в Царството Божие, а да се постараем да се сприятелим с тях. Добре би било да узнаем интересите и проблемите на събеседника, т.е. да започнем обикновен задушевен разговор. А в този случай „мостчета” за преминаване към разговор за „единствено потребното”, ще се намерят предостатъчно.

Най-добре е да не сдъвкваме всичко, трябва да дадем душевната, духовната храна и да оставим юношата да мисли сам, да страда, да размишлява, да прави изводи. Разбира се тук е нужно изкуство – да го насочиш след Христа, но друг път няма. Ако ние искаме те да станат истински вярващи, трябва да рискуваме. Както по принцип и във всичко. Винаги трябва да се съобразяваме с възрастта на юношата – това е много важно, важно е също дали става дума за девойка или за младеж. Има специфика. Трябва да признаваме правото им на собствен избор и грешки. Това право е дадено от Самия Бог, който им е дал свободна и уникална душа. Това е априори.

Изобщо всеки разговор за вярата трябва да започва не с духовните моменти, а с душевността. Помните ли думите на апостол Павел от първото послание до Коринтяни? Но първом не иде духовното, а душевното, и после духовното (1Кор. 15:46). Ето например: Счупва се чаша. Деца. Игрова ситуация. Секунда – и детският поглед вече търси подкрепа: току-що беше безгрешно весел (тук петдесети псалом е неуместен), а сега вече е разтревожен – още няма уплаха, но той вече чака… Какво чака детето? Какво може да чуе от нас? На практика вариантите са само два. Първият – ярост, гняв от страна на родителите, наказание на детето. И като следствие, страх, парализираност на мислите, чувствата и накрая, в бъдеще – слабохарактерност. Изводи никакви. Ние бързаме да наказваме децата. И, като правило, ги наказваме не за нравствени провинения (леност, лъжа, подлост, страхливост), а за това, че са ни попречили да се „поотпуснем” или защото сме понесли материална щета. И вторият. Каква прекрасна възможност за възрастния, за родителя има в този спонтанен пример от живота. Как да се подредят приоритетите? Трябва да се възползваме от случая и да посочим нещо важно. Примерно. По-малкият е счупил чашата, а по-голямата сестра започва да почиства счупеното. Да подскажем на по-малкия, че трябва да благодари на сестра си и да я целунем по бузата. Да го поощрим да не се бои да признава грешките си и да умее да ги поправя. Да бъде внимателен с вещите: трябва да пазим чиста съвестта си по отношение и на Бога, и на хората, и на вещите. Това вече се отнася повече за големите деца. И за тях това ще бъде добър пример за любов, за помощ на ближния и удобен случай да се учат да не броят заслугите и добрите си дела. Малка е чашката, а ползата от нея може да се окаже огромна.

И все пак на юношата ще му бъде интересна не вашата компания, а компанията на връстниците, и това е факт. Но нашият разговор ще бъде разговор от сърце към сърце и юношата не може да не оцени това. Ние няма да можем да ги заставим да не извършват грешки и грехове – това по принцип е невъзможно. Те постъпват така, както е постъпила безразсъдната, невнимателна, самоуверена Ева. Те мислят, че целият свят е в краката им и ще пожелаят да вкусят греха. Но едно нещо е веднага да го изплюят, а друго – да протегнат ръка за следващия „плод”. И тук ние можем да изградим основи, да поставим стожер, на който някога по-късно нашите деца ще съумеят да се опрат, и надяваме се, ще направят избор в полза на доброто и добродетелта.

източник: Православие ру

Близки теми:

Велико нещо е да живееш живота, който ти харесва Богатите обедняха и огладняха Защо православните християнски семейства учат децата си у дома? Децата и заобикалящата ги среда Семейството е школа на любовта

     Когато бях дете, наблюдавайки живота в моето семейство, си мислех, че сега ще запомня „как е било всичко”, ще си направя изводи и ще стана най-добрата майка. Задължително ще се разхождам със своите деца – с нас се разхождаше повече татко – и на шах ще играя с тях сама – моята майка не правеше това, не проверяваше и домашните ни – не ѝ беше до това. Като цяло, мама ми липсваше. По цял ден тя беше на работа, а вечер беше уморена и я чакаше домакинската работа…

     А каква в действителност е добрата мама? Може би главното е в това, тя винаги да бъде до теб. Докато си съвсем малък, това „до теб” трябва да бъде буквално. Едва по-късно „да бъде до теб” ще рече да чувстваш нейното внимание, нейната подкрепа във всяка жизнена ситуация. Това е много важно в отношенията с всеки близък човек, но с мама – особено. В детството мама е като слънчице – щом се появи и веднага става хубаво и топло. И най-щастливите дни са почивните. Защото цялото семейство е заедно.

     Получи ли се при мен да бъда такава добра майка, която винаги е до детето си? Едва ли… В по-голямата част от времето аз винаги бях на работа. Мотиви имаше много: да се живее само със заплатата на съпруга е по-трудно, отколкото с две; на съпруга и децата е нужна устремена, пълна с енергия жена и майка, а не скучна и измъчена от безкрайната домакинска работа. А и домашните дела могат да се сведат до минимум – щандовете на магазините са отрупани с пелмени и прочее полуфабрикати, а всекидневното забърсване на прах е еснафщина – струва ли си да губиш безценното си време за това? Всички тези мои разсъждения бяха подправени от увереността, че с моите деца и така всичко ще бъде наред. На младостта винаги са присъщи излишна самоувереност и самонадеяност.

     Постепенно идеалите се рушаха.

    Когато току-що бях започнала работа в Църквата, героиня на един от първите ми журналистически материали стана една майка на две деца, която беше домакиня. Семейството не беше от заможните, но тези хора имаха всичко необходимо за пълноценен живот и домът им ми се стори малък, но топъл и уютен. Тази майка смяташе, че да бъде с децата е неин майчински дълг. Тогава ме порази една изказана от нея мисъл. Тя е много проста и с нея няма как да не се съгласиш по силата на нейната очевидност – да седиш по цял ден в някой офис и изобщо да работиш, е много по-лесно, отколкото да прекарваш това време у дома с децата си. Тогава аз изведнъж разбрах, че знам това, но да го въплътя в живота си не мога.

    Малко по-късно правих интервю с един свещеник, което беше паметно и даже в голяма степен повратно за мен. Той говореше за това, че в нашето общество е обичайно да се възхищават на жената, ако тя е добър специалист, журналист, или нещо друго подобно. Но колко по-важно е да бъдеш просто добра майка.

     И наистина, у нас не само не е прието да се възхищаваме на жената-майка, но ние просто не забелязваме нейния труд, който понякога изморява повече от най-тежката физическа работа. Вижда ли го някой? Нещо повече, ако жената се занимава с децата, не ходи на работа, смята се, че тя на практика безделничи. По същия начин ли стоят нещата с жената, която по цял ден се суети на работното си място… Ето как ние сами поощряваме нарастването на отряда на полумамите.

     Сред моите познати има млади майки, които разбират, че ощетяват малките си деца, но продължават да работят. И аз ги разбирам. Да бъдеш полумама е много по-лесно, отколкото ден след ден да вариш каша, зеленчукова супичка, да пасираш в блендера плодове, да четеш за стотен път приказката за кокошчицата Ряба, да изхвърляш гърнето и безкрайно да носиш на ръце любимото чедо, чието тегло принуждава даже тате да се оплаква от болки в мускулите. А ако в семейството има още деца, този списък се удвоява, утроява и т.н. Пък трябва още и домът да се разтреби, и на съпруга обед да се приготви, и ризата да се изглади …

     Много по-лесно е да оставиш любимото детенце с бабата или с бавачката и да избягаш от къщи, като искрено повярваш, че на семейството са нужни пари и изобщо, че за всички така ще бъде по-добре.

     Всички ние още в училище бяхме съгласни с Достоевски, че нито една революция не струва дори единствена детска сълзица. Но защо така лесно се съгласихме с това, че си струва тази сълзица да бъде пролята заради нашата работа, нашите увлечения, дела, грандиозни планове? Съвсем скоро научих от познати, че се търсят две бавачки за едно още неродено дете. Майката планира веднага след раждането да се върне на работа… Явно не от липса на средства за съществуване наемат за бебето две бавачки.

     Но защо ни е така трудно у дома, с родните деца?

    Намерих само един отговор на този въпрос – поради недостиг на любов. Когато има любов, всичко става леко и нещо повече от това – радостно. И тогава цял ден си като на крила. Много хубави думи за майчинската любов могат да се намерят у стареца Паисий Светогорец.

     – Майката обича своите деца повече от себе си. За да нахрани децата си, тя остава гладна. Но радостта, която изпитва тя, е по-голяма от радостта, която изпитват децата й. Децата се хранят телесно, а майката – духовно. Те се наслаждават на чувствения вкус на храната, докато майката изпитва духовна радост.

     Преди да се омъжи, девойката може да спи до десет часа преди обед и на всичкото отгоре да разчита, че майка ѝ ще ѝ подгрее млякото за закуска. Да свърши някаква работа такава девойка се лени… Но ставайки майка, тя започва да прилича на самозареждащо се устройство, което колкото повече работи, толкова повече се зарежда – защото в нея не престава да работи любовта… Преди, когато я будеха, тя гръмко се сърдеше, че я обезпокояват. Сега, когато детето ѝ плаче, тя не спи по цяла нощ и това не ѝ е трудно. Тя се грижи за детето си и се радва. Защо? Тя е станала майка и у нея се е появила жертвеност, любов.

     Старецът Паисий много ясно вижда заблужденията на съвременния човек. Той обяснява и защо на много жени им се струва, че за семейството са така важни заработените от тях пари.

     – Те не свързват двата края, защото искат да имат телевизор, видеомагнетофон, личен автомобил и други подобни. Затова са принудени да работят, а резултатът е, че се отнасят небрежно към собствените си деца и ги изгубват. Ако работи само бащата и семейството се задоволява с малко, този проблем не съществува. А заради това, че и мъжът, и жената работят – уж защото не им достигат парите – семейството се разпилява и губи своя действителен смисъл. И какво тогава остава да правят децата? Ако майките живееха по-просто, то тогава и самите те не биха се изнурявали пряко сили, и децата им биха били радостни. Един човек знаеше седем чужди езика, а жена му полагаше страшни усилия, за да изучи четири. Освен това тя даваше частни уроци и за да бъде в работна форма, гълташе хапчета. Децата на тази двойка се родиха здрави, а израснаха душевноболни… Затова аз съветвам майките да опростят живота си, за да могат да се занимават повече с децата, които имат нужда от тях. Друго е, ако у дома майката работи нещо, с което може да се заеме, когато се умори от грижите по децата. Седейки у дома, майката може да наглежда децата и да се занимава с нещо друго. Това ще помогне на семейството да избегне много сътресения.

     И в някакъв момент от живота, когато се появяват „сътресенията”, когато при децата не всичко се развива по сценария „всичко ще бъде добре”, когато е видно, че им липсва внимание, накрая разбираш, колко важно е да бъдеш не „полумама”, а истинска, пълноценна майка. Какво значение има дори такова като че ли дребно нещо – да сготвиш пълноценен обед и да събереш цялото семейство около трапезата, а не в движение да раздадеш на всички сандвичи и да хукнеш по много важни дела. „Подвизите” извън семейството кой знае защо и се извършват по-лесно и изглеждат по-привлекателно.

     В света на полутоновете, на размитите ценности, да живееш на половината на силите си, да щадиш себе си е по-просто – полупрофесионалист, полудобър човек, полуродител. Защо, заради какво да се напрягаш? На нас упорито ни се иска да избягаме от всяка трудност. На таткото и майката – да избягат от дома, от децата. Аз виждам много семейства, в които децата и родителите живеят всеки свой живот и тези техни животи рядко намират пресечна точка. А на работа можеш да избягаш от своите служебни задължения, като прекарваш част от работното време в социалните мрежи, в компютърни игри, в разговори и т.н., създавайки впечатление, че работиш. Целият съвременен свят е някакво безкрайно бягство и създаване на псевдоживот, в който ще ни бъде по-леко и уж по-добре.

     Аз в никакъв случай не искам да кажа, че жената трябва да се затвори у дома и да превърне своя живот в безкрайно стоене край готварската печка. Животът е творчество и е по-голям и по-широк от всякакви схеми. Да, и жизнените ситуации са различни, много жени наистина са принудени да работят, има и немалко примери, когато това не им пречи да отгледат забележителни деца. Аз искам да кажа само, че каквото и да е стечението на обстоятелствата, не бива да ставаш „полумама”, така както не бива да ставаш полуприятел или полухристиянин.

източник: Православие ру

Близки теми:

Градината на сърцето – II част Телевизията и детето За неуспехите на родителите Това, което спасява децата, е животът на родителите вкъщи Майка ми е вярваща, баща ми – не

- Отец Павел, защо се губи връзката с детето, то е плът от нашата плът, буквално е свързано с майката чрез пъпната връв?

   - Иван Александрович Илиин, забележителен руски философ, казваше, че «най-изтънченото, най- благородното и най-отговорното изкуство на земята е изкуството да се възпитават децата». И това действително е така, да възпиташ дете е нелеко дело: раждането му не означава, че всичко от само себе си автоматично ще се нареди в неговото възпитание. Например в нашата страна поколението, родено в началото на 90 години, като цяло е израснало като трева – имам предвид онези, които сега са на по 20-25 години и за които тъкмо е настъпило времето да създават семейства и да раждат деца. За съжаление, много от тях са инфантилни, не искат да създават семейство, не разбират защо е нужно това. Наблюдавайки живота на своите родители, те не са разбрали какъв е смисълът на семейството, каква е неговата ценност.

   Защо се е получило така? Защото родителите ги възпитаваха твърде малко. Нямаха физическата възможност да се занимават с децата си: всички работеха, и дори на няколко работи. Имаше много самотни майки. Според статистиката, именно през онова време е бил пикът на разводите и самоубийствата. В онази голяма трагедия – загубата на държавата, която поне някак е защитавала хората, изграждала е някаква цел в живота и стабилност, много родители захвърлиха своите деца пред телевизорите с развлекателните програми и хукнаха да печелят пари, за да оцеляват. Могат да бъдат разбрани, донякъде оправдани, но без общуването тези деца са изгубили контакта с родителите, в резултат на което в тях не е било вложено най-доброто, най-важното. Сега този проблем на родителите и децата стои много остро – поколенията живеят сами за себе си.

- Как да не бъде загубен контактът с детето?

   - Когато в определена група хора – в предприятието, фирмата, в отбора или в някакъв друг колектив – между хората са се установили топли, приятелски отношения, те са съпричастни към общото дело, общуват неформално, поддържат се взаимно, ние казваме за тях, че живеят като едно семейство, А в съвременното семейство, за огромно съжаление, рядко виждаме такива взаимоотношения. По-скоро е обратното, близките живеят някакъв свой отделен живот. Какво виждаме в семействата, понякога дори и в многодетните? Хора, които живеят със своите интереси: жената – с приятелките, познатите, с майка си; мъжът – най-често е пред компютъра или телевизора, децата – пред същия този прословут компютър, интернет, приятели, компании. Даже скъпоценното време на отпуската и почивните дни, които биха могли да отделят за общуване, членовете на съвременното семейство се стараят да прекарат отделно. Родителите искат да си почиват отделно един от друг и от децата- така им по-комфортно.

   В резултат се губи и без това слабият контакт с детето – та нали общността се ражда в общуването. Ако не общуваш дълго време с някого – загиват и душевните, и духовните връзки. Както е казал Екзюпери: «Най- големият разкош на света е разкошът на човешкото общуване.»

   За да не бъдат изгубени семейните връзки, трябва винаги да помним: щом сме встъпили в семейния живот, ние вече не можем да възприемаме себе си отделно от семейството, от близките ни хора. Техните радости и проблеми, интересите им, са наши общи.

   С децата трябва да общуваме от съвсем ранна възраст: защото без общуване, без постоянна грижа за организиране на общи занимания ние няма как да бъдем интересни на собствените си деца. Те „си тръгват“ от нас и отиват при приятелите си, тръгват си от вкъщи, защото не им е интересно в нашето семейство, където всеки живее сам със своите интереси, където всички са заети със своите неща.

   Болшинството от съвременните родители, за съжаление, считат, че тяхната основна грижа е печеленето на пари – те забравят, че първостепенната грижа за децата е грижата не за материалната обезпеченост, а за общуването с детето!

   При свещениците често идват родители, които имат проблеми с деца в пубертета: детето нагрубява, не слуша, седи пред компютъра, заминава при приятели. Ясно е, че това е върхът на айсберга, че отхвърлянето е станало много по-рано – още в детството са били изгубени най-най-важните моменти за създаване на добри взаимоотношения. Много от хората мислят, че ако детето е малко, и майката, и бащата трябва много да се потрудят. Проблемите в пубертета, като правило, са свързани с това, че в ранното детство са били пропуснати някакви важни моменти от възпитанието. Пред родителите стои двойна задача: от една страна, те са педагози, а това в превод от гръцки език означава «детеводители», и трябва да водят след себе си, да създават правилни образци на поведение, да възпитават вкуса му, като музикалния, така и художествения, да дават нужните книги, да учат на необходимите навици, да се стараят да вложат в него най-нужното, за да бъде детето подготвено да влезе в живота на възрастния.

   Втората им функция е да бъдат за детето най-добрите приятели на света, такива, на които то има доверие, на които може да се опре, които го познават, не го отхвърлят и не са безразлични към неговите интереси. При това, разбира се, е важно да бъде спазена субординацията, т.е. родителите да бъдат важни и авторитетни приятели за детето, но не и да му угаждат във всичко, за да не им се качи на главата.

   Нужно е да се интересуват от това, което вълнува детето, какви са приятелите му, да ги канят на гости. Забраните, които не са разяснени на детето, не само, че са безполезни, но дори са вредни за добрите взаимоотношения между деца и родители.

   Между другото, за забраните. Много е важно не само да се разяснява и забранява нещо, но и да се предлага нещо в замяна. Например, бичът на нашето време е увлечението на тийнейджърите по компютрите. Една майка, забелязвайки, че синът й по цели дни седи пред компютъра, заби тревога. Но тя не само постави общуването с компютъра в строги рамки: не повече от час на ден, след като си напише домашните, а през останолото время криеше кабела. Но купи на сина си китара, записа го на уроци, а освен това помоли познат дизайнер да се занимава с него веднъж седмично и да го учи как да прави триизмерна графика на компютъра, т.е. да го учи да работи, а не да играе. В резултат на което, синът й зае второ място в града на музикален конкурс и сега печели парите си като компютърен дизайнер. Често детето потъва във виртуалния свят заради липса на нормални, реални увлечения. И ние трябва да насочим децата в нужното русло. Кръжоци, спортни секции, риболов, туризъм, просто разходки извън града – всичко това може да отклони децата от ненужни пристрастия.

   Разбира се, най-добре е когато те са занимават с всичко това заедно с нас. Например, ние с децата често строим нещо на вилата, караме колелета, ходим в гората, много им харесва да готвят. Като дете мама ме учеше да шия, татко – да майсторя различни неща, чичо – да карам кола. На мен и сега ми е интересно да общувам с тях, именно защото са ми дали тон още като дете. Ние четяхме едни и същи книги, слушахме заедно музика, гледахме филми. Родителите винаги ненатрапчиво ни ръководеха и ни показваха какво да прочетем, какво да слушаме, какво да гледаме, с какво да се занимаваме. Сега аз се опитвам да предавам това на моите деца. И всъщност възпитанието на децата е огромен стимул за нашето собствено духовно, нравствено и интелектуално развитие, ние непрекъснато се учим на нещо,непрекъснато растем. Помните ли, във филма „Ирония на съдбата“ главната героиня, по професия учител, казва, че не тя учи децата, а те нея. Възпитавайки чедата си, ние самите постоянно се учим на нещо, за да вървим на две крачки пред тях. Защото, да учим и възпитаваме, можем само с личен пример!

   А за да заинтересуваме детето с духовни въпроси, трябва също доста да се постараем – да организираме например интересно пътуване с него, поклонение, отчитайки неговите сили и възможности. Слава на Бога, при нас има много места, където можем и да почиваме, и да се любуваме на природата, и да сме на поклонение. Обезателно трябва да търсим подходи към детето, да създадем условия за пробуждане на неговия духовен интерес. Реално погледнато, възпитанието е изкуство!

   Разбира се, общувайки с детето, е нужно да се спазва определена дистанция, да избягваме фамилиарни взаимоотношения и закачки, та ние трябва не само да установим тесни отношения с децата, но и да ги научим на уважение към по-възрастните, което, между другото, ще им бъде необходимо в живота, и не само в общуването с родителите, но и с учителите, началството, възрастните хора.

- Какво да правят родителите, чиито деца охладняват към духовния живот?

   - Нужно е да разбират, че всички хора, в т.ч. и техните деца, са много различни, всеки има свой духовен опит и онова, което е дадено на нас възрастните, може би още е недостъпно за тях. Дори и при децата от едно семейство този опит е различен. Едното дете може сериозно да се интересува от църковните въпроси, а друго — не. Някога и аз имах съвсем обичайни тийнейджърските интереси (техника, авиомодели, мотоциклети, рок-музика), т.е. съвсем далечни от духовните- и едва по-късно, незнайно как, Господ ме доведе до това, че започнах да се интересувам от духовен живот, постъпих в семинарията и сега не си представям живота без служението си, това е моят живот… Казвам това, за да покажа, че животът на детето може да се развие по различен начин, че всички деца са различни, не бива в общуването си с тях да изхождаме само от своя опит, само от нашите интереси: да речем освен Авва Доротей и Йоан Лествичник, не искам да чета нищо друго, значи и ти трябва да се интересуваш от това. Нищо подобно, за детето това може да се окаже непосилно – да му бъде скучно, безинтересно. Затова, за вярата и за духовните неща трябва да се разказва така, че да е интересно. Да пътувате по свети места, да ходите по музеи, да намирате интересна литература, филми, да показвате, разказвате, обяснявате.

Но да се отчетат всички тези тънкости е нужен завиден ум и опит…

   - Истинската любов и искрения интерес към детето – ето с какво трябва да се започне! Детето трябва да усеща в семейството искрената любов. Става дума не за естественото изпълнение на родителските задължения, не за умилението от детето, което се явява продължение на самия мене: майката или таткото, самата дума «въз-питание», за разлика от обичайното «питание» (на руски «храна»), има превъзходна степен. Не можеш да излъжеш детето: то, като правило, на много тънко, духовно ниво усеща неискреността и фалша.

   Но любовта не е сляпо чувство, а във висша степен разумно, необходимо е винаги да обръщаме внимание на това как да не го прехраним с излишно внимание, как да не го разглезим, как да не му дотегнем с поучения и наставления.

   В Свещеното Писание е казано: «И вие, бащите, не дразнете децата си» (Еф.6,4). Много често децата бягат от родителите, именно заради хипергрижата им за тях. Ако ние сме в приятелски отношения с някого, това предполага, запазване на нашата вътрешна свобода и че другият е личност, която трябва да уважаваме, че той е образ Божий. И нашето дете – колкото и да е малко, е личност: има свободна душа и свободна воля, душата му е сътворена от Бог и ние сме длъжни да я уважаваме. Детето ще понесе това отношение през целия си живот, каквито и неприятности, трудности и дори падения да се случат в живота му. При това, разбира се, с цялото си уважение, не трябва да забравяме за велика отговорност за нашите чеда: «Децата не са случайност, ние ще отговаряме за тяхното спасение» – казва Свети Йоан Златоуст.

- Но какво да правим, ако все пак контактът е загубен,- сега нищо не можеш да върнеш назад?

   - Първото и най-важното, което може да се каже на такива хора е: «Настъпило е времето за усилена молитва!» На онези, които имат проблеми, и в частност- на родителите, чиито деца са в труден пубертет, да вземат върху себе си пълно молитвено правило. Разбира се, нужно е винаги да се молим за децата си, но, особено, когато са в пубертета. Какво правило да вземат ли? Например, да четат канона на Пресвета Богородица, на Ангела-пазител. Тази възраст се нарича трудна, защото е трудна не само и не толкова на родителите, колкото на самото дете: то активно расте, затова често се чувства зле, в организма му хормонално пренареждане, понякога то не разбира какво се случва с него, става ранимо, уязвимо, често сменя настроенията си и т.н. То преминава от дете към възрастен и родителите му трябва да разберат, че не му е никак лесно. Всичките ни резки думи: „ненавиждам“,““не обичам“, „заминавай си“ – могат болезнено да ранят детето и дори да доведат до самоубийство. В тази възраст човек още не цени живота, няма страх, а бунтарският дух е опит за самоутвърждаване. Подрастващият още не разбира как да се държи, как да пораства правилно, и прави това с неадекватни постъпки и противопоставяне на възрастните, той иска самостоятелност, но още не знае как да я постигне.

   Карайки се на тийнейджъра, правейки му забележки, ние само още повече го настройваме против себе си. На него сега не му е леко, и той се нуждае не от нравоучения, а от съчувствие и разбиране. Родителският авторитет и власт трябва да се използват само тогава, когато душата и здравето на детето са в реална опасност.

- Отец Павел, какво бихте казали в заключение?

   - Трябва да разбираме, че децата са до нас за определен период от време, докато пораснат и за общуване с тях в никакъв случай не бива да пестим време! Ние не трябва да изпускаме момента. До започването на училище ние ги виждаме по цели дни, после все по-рядко, а после те встъпват в самостоятелния живот. И тогава вече други хора им оказват много силно и не винаги благоприятно влияние. Ако ти не се интересуваш от живота на детето, когато то е на 10 години, не знаеш кои са неговите приятели, после когато то стане на 15 години, няма да има за какво да си говориш с него, а на 20 години то изобщо няма да общува с теб, освен по празниците!

   Трябва да бързаме: бързайте да правите добро, бързайте да полагате усилие, бързайте да общувате с детето си.

Близки теми:

Когато майката стане свята, тогава ще намери верния път Да освещаваме своя живот Майките и възпитанието на техните деца Задушаващата любов на родителя Малка коледна история

Тази история се случи преди 10 години. Една директорка ме помоли да отида в училището ѝ и да поговоря с децата за нравствеността и Божиите заповеди. Крайно я тревожеше това, че, както тя се изрази, ”ние губим децата, преставаме да ги разбираме”. И ето, според нейната идея, аз трябваше да отида да поговоря със средношколците за Бога.

Отказвах, доколкото можех, защото първо, никога не съм разговарял с деца на такива теми, и второ, бях уверен, че те в болшинството нищо не знаят за Бога, а и едва ли са заинтересовани да узнаят… Но по нейна уговорка ми се наложи така или иначе да отида в училището.

Отивам. В актовата зала са се събрали сто – сто и двадесет души, децата заедно с учителите. Започвам да говоря за заповедите… Чувствам, че всичко минава покрай ушите… Колко ужасно се чувства учителят, когато преподава безинтересен урок… След двадесетина минути децата се умориха да ме търпят. А аз тъкмо бях стигнал до седмата заповед: ”Не прелюбодействай”. Обяснявам, че хората не бива да се събират като кученцата, че ние сме разумни, свободни същества, че в света на свободните същества действат нравствени закони, че не бива… И изведнъж ме питат: ”Защо да не бива”? Поглеждам кой пита. На задния ред седи момиче на коленете на приятеля си и продължава да говори следното: ”Господин лектор, а защо да не бива? Ние с моя приятел не сме болни от СПИН, не смятаме да правим семейство, деца сега не искаме. Защо да не бива? Какъв е такъв строг този ваш Бог?”

И в този момент в главата ми всичко се проясни… Трябва да призная, че до този момент не смятах, че педагогиката е изкуство. Архитектурата, музиката, поезията, философията – да, но педагогиката е работа също като на градинаря или чистача… Но когато чух въпроса на момичето: ”Какъв е такъв строг този ваш Бог?”, аз мигновено разбрах, че от тази актова зала имам точно два пътя. Или ще отговоря на нейния въпрос и тя ще си седне на стола. Или ще изляза през вратата и повече никога няма да говоря с деца за Бога. Педагогиката е висше изкуство. Ако съм действително учител, бих могъл някак да предам на децата своите убеждения…

Скоро разбрах, че ние възрастните (учители, родители), често правим една грешка. Когато говорим с децата, ние говорим за себе си и за своето – за това, което според нас е нужно, е добро, трябва… Често правим това с такъв натиск и лош вкус, че резултатът е тъкмо обратен на онова, което сме очаквали. А ако се тръгне от другия край? Да поговорим с децата за техните проблеми, за това, което вълнува тях в това най-бурно време на формирането на личността – преходната възраст.

* * *

Днес ще говоря за това, което се случва, или може да се случи, с вашата душа на вашата възраст. Вашата възраст се нарича преходна, доколкото вие сега преминавате от детско състояние във възрастно. С вашите тяло и душа се случват някакви промени. Как се променя тялото вие сами виждате, а какво става с душата? Какво става с душата ще се опитаме да разберем. От какви ”части” се състои човешката душа? Какви основни ”способности” има тя?

Не са ли ви учили на това? В училище не учат ли на това какво е душата и как да се отнасяме към нея?! Удивително! Тогава аз ще ви кажа.

Душата има три части. Умната, или словесна, част на душата се намира (условно казано) в областта на главата и гърлото. Кажете – когато се гневим, къде кипва в нас? В гърдите. Съвсем вярно: от гърлото до диафрагмата се намира ”гневателната” част на душата. (Това е областта на нашите чувства, ние я наричаме ”гневателна”, защото гневът е най-разрушителната от емоциите). По-нататък, от диафрагмата и надолу е разположена тази част на душата, която ”отговаря” за храносмилането и продължаването на човешкия род; тя се нарича ”пожелателна” или волева част на душата. Да начертаем тази схема на дъската.

Всяка част на душата боледува от своя си болест. От какво боледува пожелателната част на душата? Преди всичко от ”похот”. Похотта това е неправилно полово влечение. Да запишем. От какво боледува гневателната част на душата е ясно: злост, гняв, когато той е насочен срещу човека. А от какво боледува умната част на душата? От глупост? Разбира се, че глупост, но в какво се проявява тази глупост? Нима не сте виждали съвсем необразовани хора, даже които лошо се учат, които незнайно защо извикват към себе си неволно уважение и симпатия, когато чувстваме, че това са по своему мъдри хора? И така от какво боледува умът? – От гордост. Правилно. Да запишем.

Словесна част на душата (Ум) Гордост.

Гневателна (Чувства) Гняв

Пожелателна (Воля) Похот

Душата има три части – коя от тях стои на върха? Коя стои начело? Словесната, умната? Неправилно.

Умната част на душата трябва да стои начело, главата трябва да бъде отгоре. За съжаление това не се случва често. Особено на вашата възраст. В ”преходната”  възраст с нашата душа често се случва същото като с… айсберга.

Айсбергът е бяла, красива, блестяща на слънцето ледена планина. Къде се намира нейният център на тежестта? Под водата. Топлата вода постепенно размива долната част на айсберга, центърът на тежестта се премества… В един момент какво ще стане? Айсбергът ще се преобърне. Как ще се преобърне? Ще се накланя ли бавно? Не, изведнъж и рязко – горната прекрасна, белоснежна част ще отиде под водата, а отгоре ще се окаже уродлива, проядена от водата ледена буца.

Ето това често се случва с нашата душа в преходната възраст. Умът отива в седалището, а тези емоции, които обичайно се разполагат в областта на седалището, обземат главата. А това понякога се случва много бързо. Аз например идвам в класа след ваканцията, гледам учениците… гледам… … Така, преобърнали са се.

Такова обърнато състояние на душата е ненормално, болезнено. Може да се каже – само не се обиждайте – че ние в преходната възраст сме душевно болни хора.

Ако това е психическо заболяване, то трябва да има и симптоми. Ако искате, ще ви опиша тези симптоми, за да можете да поставите диагноза на себе си или на своите приятели. Искате ли? Добре. Едни симптоми ще са типични за момчетата, други симптоми ще са типични за момичетата. С кого да започнем? Не, с момчетата. Мъжете в трудни ситуации трябва да бъдат отпред.

С момчетата се случва това, на което казваме ”раз-с-троен”. Това значи, че ”трите” части на душата са се объркали, смесили, загубили са ”строя”. Човекът е разстроен, отпуснат, разсеян. На външен вид това изглежда така. Аз ще помоля някой от младежите, вас например, да излезе и да застане пред залата. Благодаря. Преди всичко ставите на болния юноша зле държат тежестта на тялото. Коленете му са полусгънати, направете това, моля. Не си държи главата, тя е леко настрани и напред, така. Едното рамо е по-ниско от другото. Той търси на нещо да се опре, по-точно да си облегне таза, неговата тазобедрена става търси опора. Моля, опрете се на масата. Виждате, цялата фигура е отпаднала в ставите, отпусната.

Какво става с лицето? Доколкото умът у такъв човек е отишъл в седалището, то при него сега няма лице, а подобие… Правилно. Така, разпуснете лицето напълно. Устата е полуотворена, клепачите спуснати. Долната челюст и устна са отишли напред. Повече глуповатост. Добре. Какво става с гласа? Словесната част на душата е повредена, гласът се е продънил в червата. Човекът не говори, а, знаете как се получава, ”процежда през устните”: ”У-уф, бе, начи-и, ама-ан … пфу, учи-их, … пък двойка … да му се не види!” Прилича ли? Достатъчно, тихо, моля. Преминаваме към момичетата.

При момичетата ще наблюдаваме друга картина. Момчетата в преходната възраст са разстроени, отпуснати, разсеяни. Момичетата – не. Момичетата инстинктивно знаят, че им предстои да създават семейство, да раждат деца, рано е за отпускане. Момчетата са разсеяни. Момичетата – съсредоточени.. Трябва само да видим в кое място са се съсредоточили… По-тихо, моля.

Как се разбира, че у момичето започва преходната възраст? Много просто: по това как то преминава домашния праг. Звъни ѝ приятелка, момичето хваща якето, скача през прага – още е дете. А ето – звънят ѝ и я канят да излезе в ”обществото”… Вече може да се каже и, че ”общество” няма, но ѝ се иска да излезе (на дискотека, кино…). Мислите ли, че ще стане и ще тръгне? Не, момичето първо ще се подготви, ще свърши сериозна ”работа над себе си”. Преди всичко тя сяда и изучава себе си внимателно и… нанася бойна украса. Като всяка символична украса тази бойна украса има смисъл, който може да бъде изказан с думи. Момичета, не се обиждайте, но аз ще кажа тези думи, които са изписани по лицето ви, когато го разкрасявате по подобен начин. Някой трябва да ви каже това. Смисълът на тази украса е този: ”Търся… Търся парт-ньор…”.

Докато момичето се украсява така, с неговата душа става някаква промяна. Работата е там, че душата има център на вниманието (център на концентрация), който може да се премества по тялото… Ние можем съзнателно да го преместваме, но най-често той блуждае. Докато момичето се готви ”да излезе”, този център на концентрация постепенно от главата  се премества надолу… Променя се изражението на очите, от тях излиза особено светене (като при хищниците нощем). Ето, тази точка на концентрацията слизала, слизала и отишла под диафрагмата. Оттук, от дълбочината, излиза облаче, наричат го ”женско очарование”. Момичето леко е пооправило това облаче… И чак сега тя става … и тръгва.

Тя върви – като булдозер. А насреща й… отпуснат, разсеян… полусвит. Какво ще стане?  Да, тя ще го ”отреже”… Момчета, имайте предвид, че момичетата често ви ”отрязват” не затова, че не им харесвате: на тях просто им е интересно как се прави това.

Виждате, външната картина на психическото заболяване в преходната възраст при момчетата и момичетата е различна. Но същността на заболяването е една: страстта завзема ума и го заставя да ѝ служи.

Например човек се влюбва. Аз не казвам обича, защото човек обича с цялата си душа. Не, той е влюбен, тоест в него е възбудена една (страстна) част от душата, която заставя умът да създаде образ на любимия човек. Как мислите, ще бъде ли този образ истински, или лъжлив?

Да, лъжлив, задължително лъжлив. После, нека си представим, че хората се съберат – страстта е удовлетворена. И умът сега ще нарисува друг образ на същия човек. Как мислите, този втори образ истински ли ще бъде, или лъжлив? Истински? Не, задължително лъжлив. Махалото е отишло на другата страна – от една лъжа към друга. За да разберете по-добре, ще ви разкажа една история. Имам далечен родственик, който рано остана сирак. Той понякога идваше при мен и беседвахме с него. Идва веднъж:

- Чичо Женя, ще се женя…

- Гоше, на колко си годинки?

- Вече деветнадесет.

- А твоята невястата на колко е?

- Пак толкова, ние с нея учим в един клас.

- Гоше… а защо се жениш?

- Е, ами, чичо Женя, вие какво, не знаете ли защо се женят хората?

- Не зная, честна дума. Това при всички е различно. Та ти защо се жениш?

- Ами… аз я обичам.

- Много добре, разкажи ми за нея.

- Ами, чичо Женя, тя про-сто! Тя е супер!

- Не, аз ”просто” не разбирам. Вземи да ми разкажеш за нея.

- Ами първо в нея има… (Тук нещо ме клъвна: не каза ”тя”, а ”в нея има”. Ето, момичета, защо е опасно да кокетничите и да излагате на показ отделни детайли от лицето или фигурата: вашият избранник, на когото сте ”влезли под кожата”, ще каже не ”Катя” и не ”Деси”, а ”в нея има”.)

- Тя има коси… (С какво само започна да описва любимата жена!)

- Тя има коси… каквито няма в природата!

- Е, как така? Аз толкова жени съм видял, как така ”коси”, които няма в природата?

– Чичо Женя (и моят Гошко даже събра пръсти в шепа от удоволствие), косите ѝ са ярко зелени!

- Така, а какво още има в нея?

- Крака. И тя с тях така – шарк-шарк.

- Влачи си краката ли?

- Не-е, това е просто ”маниер”. Тя изобщо всичко прави с маниер. Когато пуши, така държи цигарата – изящно. Чичо Женя, а как само псува! Веднъж един човек в автобуса какво ѝ каза – тя така му отговори, че ченето му увисна…

Разказва ми Гошко за това зелено крокодилче, а аз мисля в себе си какво да му кажа. Та всичко е ясно… Събрах сили и му казах така:

- Георги, говоря ти като родственик и като по-възрастен – с власт: Ти с нея няма да живееш. Никаква любов няма у теб. Ето моя съвет: подружи с нея една година. Като към жена не се докосвай. За година косите ѝ ще пораснат, отучи я да пуши и псува. След година всичко ще стане ясно. Разбра ли ме?

Как мислите, послуша ли ме Гошко? Не. Той погледна на мен със съжаление: така де, чичо Женя, ти си вече стар, не можеш да разбереш любовта. Скоро получавам покана за сватба. Сватба във Великия пост! Ако по-рано мислех, че от тази история нищо няма да излезе, то сега стана очевидно, че тя ще свърши зле. Нещастни са хората, които се женят в поста или се зачеват в поста.

Мина година и половина, от Гошко вести нямаше. Срещам го веднъж на улица “Горки”.

- Здравей, Гошко, как си?

- Зле.

– Какво има?

- Жената е в болница.

Оказа се: за година и половина два аборта, вторият неудачен, заразяване на матката. Първо чистене – неуспешно, второ – неуспешно, стерилизация. Жената няма да има деца. Аз дръпнах Гошко до един вход и му казвам:

- Ти сега трябва да ѝ отделиш цялото си време. Тя сега силно преживява…

- Чичо Женя, какво говорите? Аз се развеждам.

- Как? Защо?

- Ами че – ми каза Гошко буквално следните думи, – косите ѝ зелени, пуши, псува, повлекана и боклук.

- Ти си боклукът. Ти си взел момичето, извратил си я и сега я захвърляш. Ти си мъж, цялата отговорност е върху теб.

И той там на вратата заплака. Имаше съвест човекът…

Ето с какво завършват еротичните игри в преходната възраст.

Ясно ли изразих мисълта си? Ако умът е обхванат от страст, то той задължително рисува неверен образ на другия човек: и по време на разгара на страстта, и когато тя премине.

Кажете кога свършва преходната възраст, на колко години?

На 25? Може би, но защо точно на 25? След казармата? За юношите, а за девойките? След брака?

Преходната възраст може и изобщо да не свърши. Както се е преобърнал човек на младини, така с краката нагоре ходи до смъртта си. А след смъртта надолу с главата къде ще отиде?

Как да разберем, че човекът така си е останал в преходната възраст? Ако човекът е възрастен, то вече умее да скрива своите чувства и навици. По външността трудно може да се определи, че той е ”преобърнат айсберг”. Има ли признак, по който може да се разбере, че той така си е останал в преобърнато състояние?

Един от тези признаци е, че той блудства.

Божията заповед казва кратко и ясно: ”Не прелюбодействай”, не блудствай. Веднъж ме попитаха: А защо това не бива да се прави? На кого му става зле, ако хората получават наслаждение и на никого не причинява вреда? Ако искате, аз ще се опитам да отговоря на този въпрос – защо не бива. Да отговоря ли?

Има духовна природа на сексуалните отношения. За нея може да се прочете в Библията. Книгите по сексология и полова хигиена старателно заобикалят този въпрос. От вас скриват духовната страна на сексуалните отношения. За да си представите по-добре за какво става дума, ще начертаем следната схема.

Да предположим, че момче е било във връзка с момиче. Между тях са възникнали интимни отношения – отношения между съпрузи. За това в Библията е казано така: ще се прилепи човекът към жена си и ще бъдат двамата едн плът. Това означава, че за двамата от този момент има едно тяло. Например аз стоя сега тук пред вас, моята жена се намира на друго място, но ние двамата знаем, че съставляваме едно тяло: всичко, което се случва с мен, ще се отразява на нея и всичко, което се случва с нея, ще се отразява и на мен, в моето тяло. Това ясно ли е?

Тогава да се върнем към нашата схема.

Момчето е встъпило във връзка с момичето, а дотогава тя е имала … десет любовника. Значи той ще бъде свързан с нея, а чрез нея – с десет непознати мъже. Чрез нея всеки ще бъде свързан с всеки друг в невидимата област. Чертаем по-нататък. Да предположим, че всеки от тези десет мъже е имал десет любовници… Всички не могат да се нарисуват, но ще обозначим тези връзки: всеки ще бъде свързан с всеки друг в невидимата област. На това ниво на разглеждане колко човека се намират във връзка? Един плюс един, плюс десет, плюс сто – сто и дванадесет човека. Непосредствената връзка на момчето и момичето (с която за него всичко е започнало) ще бъде по-силна, връзките на второ ниво по-слаби, но по-многобройни, връзките на трето ниво още по-многобройни. Но има в крайна сметка и четвърто и пето ниво и така нататък, и така нататък…

По такъв начин пред нас имаме общност от хора, в което всеки е свързан с всеки друг в невидимата област. Как се нарича общност от хора, в което всеки е свързан с всеки друг в невидимата област? Такова общество се нарича църква. Всяка църква има свой основен символ. Християнската Църква има за такъв символ кръста. А това блудно общество от хора какъв символ ще има?

Вие сами можете да се сетите. Какво казват за жена, която е изневерила на мъжа си? Какво му е подарила? Рога.

Чии рога? В древността козелът бил символ на блудния грях, затова рогата му станали символ на такова греховно общество: да се приобщиш най-лесно към него (да станеш част, да се причастиш към него) може чрез блуда. Чрез блуда човек попада в такава яма, в която се стича мръсотия от целия свят. При това блудът не е задължително да бъде физическа близост. Христос казва, че всеки, който погледне на друг човек с пожелание, е прелюбодействал с него в сърцето си.

Човек е свободен да реши в каква човешка общност иска да бъде. В Новия Завет е казано така: ”Който се съединява с блудница, става едно тяло с нея … А който се съединява с Господа, един дух е с Него” (1 Кор.6:16,17).

До времето на Новия Завет (когато Христос дошъл на земята) древните народи прекрасно са знаели, че хората са свързани помежду си с невидими връзки. В Стария Завет тези връзки се наричат ”мрежа”.

За тези мрежи е знаел не само библейският народ, но и езичниците. Ще дам пример. Сега, вместо да се употребява литературната дума ”проститутка”, казват ”представителка на най-древната професия”. И това пак е лъжа. (По-голямата част от това, което слушате за сексуалните отношения е лъжа и смесено с лъжи) ”Представителките на най-древната професия” не са били проститутки в днешния смисъл на думата, те не вземали пари за своята работа. Тогава защо са правили това? Те били жрици, хващали хората в тези ”мрежи” и ги правили съпричастни на блудната общност.

И така, блудът е грях. Това е ясно, нали? Тогава да минем нататък. Един грях задължително води до друг. Кой тежък грях, най-тежкият грях след самоубийството, най-често идва след блуда? Кой грях е най-тежкият след самоубийството? Да, абортът, детеубийството. Човешката душа се сътворява в момента на зачатието. Абортът е убийство.

Момичета, чуйте ме. Ако ви се случи и разберете, че сте бременни, какво е нужно да направите преди всичко? Да се зарадвате. Да, да се зарадвате за това, че се е заченал човек. Даже мисълта за аборт би повредила вашето дете. От всички страни ще ви говорят: ”Той няма да се ожени за теб”, ”Ти си още млада”, ”Нямаш къща и пари”, ”Какво ще кажат хората”… Не отговаряйте, не спорете! Нека вашето дете да се роди желано. Може би и да се е заченало неочаквано, може и извънбрачно, но нека се роди, нека се роди желано. Когато малко порасне, вие с ужас ще си спомняте, че него е можело и да го няма.

Веднъж получих такава бележка: ”Откриха, че детето на моя приятелка е в утробата без мозък, т.е. мутант. Израждат я преждевременно. И тя ли според вас трябва да роди? А после? Да се мъчи с къс месо? Та това същество не би могло да се нарече човек.”

Как мислите, това въпрос ли е, или констатация? Повече от констатация: това е атака в емоционален план. Момичето, което е писало тази бележка, е убедена, че в някои случаи абортът е позволен. Ако сред вас има принципни противници на аборта (обръщам се и към учителите също), моля отговорете на тази писмена атака.

- Лекарите често грешат.

- Така е.

- Без мозък детето не би живяло и в утробата.

- Може би.

- Мозъкът на Анатол Франс тежал 300 грама.

- Наистина ли?! Може би. За всеки случай неверно се говори, че човек мисли с мозъка: душата мисли с помощта на мозъка. Когато (след смъртта) душата се отделя от тялото (и от мозъка), тя да не би да губи способността да мисли и чувства… Какво още ще кажем, защо абортът е недопустим?

- Трябва да си носим кръста.

- Вярно. Само че как да обясним това на нерелигиозен човек, какво значи ”да си носиш кръста”?… Един свещеник обясняваше това с този прост пример. ”Майката иска да подстриже детето си. А то не иска. Тя така или иначе ще го подстриже. Но ако то си върти главата, за него ще е по-зле.” Разбира се, че да имаш болно дете е страдание. Но да убиеш болно дете е престъпление, за което ще последва още по-голямо страдание. Какво отговорих тогава на тази бележка?

Имах малко време и отговорих кратко. Събрах си ума и казах: ”Майката след смъртта ще види убитите от нея деца, на които не е дала да видят слънчевата светлина. С кои очи ще ги погледне?”

От медицинска гледна точка на този въпрос ще ви приведа свидетелското показание на медик. Веднъж говорих срещу абортите по радиото и след това получих такова писмо. ”Когато Вие разказвахте за възможността да се роди дете без мозък, аз си спомних един случай. Преди 20 години работих в болнично детско отделение. От родилния дом донесоха новородено момченце, което беше в безсъзнание от момента на раждането си. Беше много симпатичен. Храниха го през носа. Когато си отваряше очите и въздишаше, ние плачехме. Имаше изражение на лицето на страдание и прощение. Ние тайно го кръстихме. След месец умря. Направихме аутопсия, то нямаше мозък, а само два мехура пълни със серозна течност. А предисторията е такава. Майката на това момченце започнала полов живот малолетна, заразила се с венерическа болест и на 16 родила това дете седмаче. През цялата бременност се пристягала за да скрие това от родителите си.

Ето такава история.

Сега отново да се върнем към рисунката с греховните мрежи, където се въвличаме против волята си.

Ако заболее някаква част от душата ни, то чрез това заболяване ние попадаме в тази мрежа. Душата има три части, съответно в тази греховна мрежа ние най-често попадаме:

- чрез блуда (или блудни мисли),

- чрез злобата и гнева,

- чрез гордостта…

А сега ви предлагам от думите да преминем към делата.

Може би да направим така: нека всеки се запита по съвест: ”В каква общност от хора се намирам аз?” В Христовата Църква ли, където човек влиза със съзнателно усилие? Или в тази греховна мрежа, където човек попада против волята си чрез блуда (или блудните мисли), чрез гнева и злобата, чрез гордостта?

Много е добре, ако разбираме това. Много важна стъпка да разберете себе си е да отговорите на въпроса: ”Къде се намирам аз в настоящия момент?” Ако се намирам в тази мрежа, естествено е да възникне въпросът: какво да направя?

Запомнете, моля (може би ще ви послужи в живота да го знаете): Ако сте попаднали в тази мрежа, то вие никога няма да успеете да се измъкнете от нея… със свои сили. Това никога на никого не се е отдало.

За да се измъкнете от тази мрежа трябва да се намери специалист, който ще може да отреже всички невидими връзки, които са ви омотали. Този специалист трябва да е преминал специална подготовка, да има инструменти, така че буквално да ви изреже от тази мрежа. Кой е този специалист?

Каква бабка?! Казвам ви направо, че бабата не само няма да ви помогне, а ще направи по-зле.

Разбира се, свещеник. Той има власт от Бога да реже тези греховни връзки. А как се нарича операцията, в която от вас изрязват греховете?

Изповед.

Как се прави това?

Намирате храм, в който изповядват, т.е. свещеникът има време да поговори с всеки поотделно. На изповедта дръжте две правила. Първо – нищо не скривайте, второ – в нищо не се оправдавайте. Обърнете внимание, че в живота често се държим тъкмо наопаки: лошото за себе си крием и за всичко се оправдаваме. На изповедта е нужно да тръгнем срещу себе си. Това е трудно. Но колкото е по-възрастен човек, толкова по-болезнена е операцията.

След изповедта свещеникът ще ви каже какво да правите по-нататък, за да станете част от Христовата Църква. Църквата Божия – това е едното Тяло Христово и вие можете да се причастите, да станете част от това Тяло.

И още един важен момент. Да се изповядва и причащава може само вярващ човек. Ако попитам кой от вас е вярващ, няма да се вдигнат много ръце. Но, от друга страна, виждам, че и невярващи тук няма. Невярващите хора изобщо са много малко, аз през целия си живот съм срещнал пет-шест човека. А много са тези, които още не са успяли да се замислят за това има ли Бог, или не. А тъкмо това е най-важният въпрос на света. Как да подходим към него?

Първото, което трябва да се има предвид, е да се избягва блудът, гордостта и злобата. Второ, нужно е да се ходи на църква. Не се смущавайте от това, че в началото ще разбирате съвсем малко. Нашата душа е християнска, тя ще почувства благодатта. На тази основа после ще дойде и разбирането. И трето – купете си Нов Завет и прочетете поне едно от Евангелията. Евангелието не се чете като роман. Нужно е да го четем повече пъти. Първия път ви съветвам да го прочетете наред. Без да се спирате, ако не разбирате. Много неща ще станат разбираеми при по-нататъшните прочити. Когато четете не за пръв път, вие ще знаете вече какво е написано в тази Книга. И тогава вече пристъпете към препрочитане. Така ще разбирате за какво е написано и какво лично за вас означава то. Четете по една глава на ден, така както бихте се гледали в огледалото. В Евангелието ще видите живота и учението на Иисус Христос. Вие ще почувствате в какво вашият образ не съответства на Неговия. Тогава се обърнете към Него мислено. Обръщайте се настойчиво. Той непременно ще ви отговори.

Това не го казвам аз. Това го е казал Той, че задължително ще ви отговори. Не зная как, но ще ви отговори непременно. Този отговор може да прозвучи непосредствено в душата ви, а може и в събитията от вашия живот. И скоро вие ще сте напълно убедени, че Бог има.

Източник: http://hristianche.ucoz.com/

Близки теми:

Възпитанието на младите в съвременното общество Велико нещо е да живееш живота, който ти харесва Богатите обедняха и огладняха Стареца Дионисий от Колицу – за семейството Научи ме да се радвам, мамо!

Превъзходният педагог св. Никодим Светогорец, противопоставяйки се на атеистичнотно европейско просвещение в неговото слово „За доброто възпитание на децата”, наред с други неща, пише какво да казват учителите на завършващите ученици „Да обичате вашите родители и учители докрай, по дълг и както повелява божественият Закон, с голямо уважение. На бедните, голите и тези в тъмница, според евангелския глас, да оказвате милостиня. Немощните и болните да посещавате и да им помагате. Странниците във вашите домове да въвеждате. Тези в нужда да изпреварвате и да им помагате. Просто винаги да обичате всички хора (като Божие творение) като вашето аз, и да желаете доброто на всеки един, както на вярващите, така и на невярващите.” Св. Никодим Светогорец не говори за едно безболезнено благородство, за един хуманизъм без цена, за един добър и усмихнат антропизъм, а за евангелската себежертва, която светците на нашата Църква са ни предали със слово и дело. Днес съществува едно хуманистично разглеждане на живота. Казват да станем просто добри хора. Това всичко го казват. Православната Църква обаче ни призовава не просто да станем добри, а облагодатени, „участници в божественото естество”, да се покаем, да се смирим. Светът на новото време смята човека за утвърден, само когато той е икономически силен, независим, властимащ.

Възпитанието на децата трябва да има за първоначална цел формирането на характера. Детето се нуждае от образци. Трябва да  разглеждаме детето, както и естествено всеки човек, като психосоматична битийност и цялост, като икона на Бога. Църквата дава средствата за очистването и усъвършенстването на човека, за да стане той духовен, т.е. духоносен, просветлен от благодатта на Светия Дух -а не интелектуалец или псевдоинтелектуалец -   охристовен и оцърковен вярващ човек. Някои псевдоинтелектуалци днес искат да премахнат часа по вероучение от училищата и да го заменят с религиознание. Същите псевдоинтелектуалци смятат за расизъм любовта към отечеството, знамето и историята. Нашите деца не трябва да се срамуват от тяхната националност и православна вяра, която ще ги накара да обичат и уважават чужденците, както и те – нас.

Родителите трябва да отглеждат своите деца в тези трудни времена с мощно противопоставяне срещу озападнения живот, срещу лесния живот, който отчуждава младежта. Родителите и учителите носят отговорност за възпитанието, което дават на децата, чрез което ще ги накарат да обикнат богатата местна култура, духовност и святост. Нужно е също така да видим и нашето отношение, състояние, изражение и етос  в Църквата. Някои християни се подвизават неправославно, по един погрешен начин – както мислят те, както им харесва на тях, както им е удобно. Не е така. Не можем да избираме по наш избор някои добродетели и други да оставяме; да избираме само това, което се вижда и забелязва от другите, „чашата отвън”, а в нас да се мътят неудовлетворени страсти, нечестиви похоти, злоба към тези, които съгрешават, високомерие и себелюбие. Християни, които се черкуват редовно, посещават  проповед след проповед години наред, десетилетия, но не са се покаяли искрено, а лицемерят, притворни са и имат големи вътрешни празноти, без да вкусват сладките плодове на неизчерпаемата божествена благодат.

Детето не иска само пари, а и милувка, не иска само дрехи, обувки и шоколади, но и благи думи, да се укрепи, да получи сила, да се утеши, да се зарадва неговото сърчице. Днес родителите обикновено се интересуват повече от тяхното изхранване и светско образование.  Чужди езици, музика, танци, гимнастика, борба, фехтовка, бокс, футбол.  Детето постоянно е ангажирано, бомбардирано от знания и картини, новини и реклами.  Отрано е достатъчно уморено. Не казвам, че не е нужно обучение, но е известно, че прекаляването винаги е опасно. Родителите трябва да бъдат и педагози и катехизатори на своите деца. Както хубаво се казва „в духовната криза на нашите времена децата ще бъдат спечелени, ако техните родители с голяма чувствителност и старание ги възпитават с ревността на катехизатор и с отговорността на съзнателен учител. Родителите трябва да бъдат за своите деца първият катехизатор и първият техен учител. Също така  в усмивката на своя баща детето ще различава любовта на Небесния Отец и в нежността на майка му  пламенната любов на Света Богородица, Майката на всички вярващи”. (митрополит Емилиян Силиврийски).

Ние обожаваме нашето дете и то се радва и чувства, че и то е ценно в света. Играем си с него, наблюдаваме неговите движения, гледаме го и неговото личице блести и свети.  Чува ни да говорим и  един ден и то говори само. Ние се молим и така оказваме влияние върху него и то се развива в свята атмосфера. Достатъчно е само това, че ни вижда да се молим. Св. Григорий Нисийски казва, че всяко смущение между съпрузите в периода на бременността на майката оказва въздействие върху душата на детето, което ще се роди, а колко повече в младенческата и детската възраст. Детето има нужда и от духовна храна, която, когато отсъства, то отпада и чезне, прави грешки, не расте по нормален и красив начин.

Попитах веднъж едно дете, което още не беше тръгнало на училище – за да завържем разговор: „ какъв ще станеш, когато пораснеш?”, а то ми отговори „това, което докарва повече пари!” Изумих се, искрено го казвам,  загубих ума и дума. Какво е виновно това дете? Така е чуло, така е научило, това казва.  Това дете има за мечта придобиването на много пари. Това е целта на неговия живот. За това живее. Само това го интересува. Чува родителите си да говорят постоянно за пари, неговите братя, приятели, съседи, роднини. Това е модерно. За  щастие се смята икономическото благоденствие, богатството, консумацията. Св. Василий Велики казва, че целта на човека е да се уподоби на Бога, доколкото това е възможно.  Св. Йоан Златоуст казва на родителите: отхрани един подвижник за Христос и го научи като човек от света от малък да бъде благочестив.

Св. Йоан Златоуст не смята за образование многоучеността и сухото предаване на външни знания, а благочестието, благоговението и приемането на святост. Той дава предимство на отговорното отношение на родителите и на учителите, на тези, които най-вече дават възпитанието, а не на неопитността на децата. Светите отци говорят мъдро за разсъдливостта, която е нужна при предаването на възпитание съобразно възрастта на всеки отделен човек. Не всички могат всичко.  Не всичко е за всичко по един и същ начин. Те отдават голямо значение на жизнеността на думите на педагозите, които трябва да внимават, за да не  бъдат обвинени в мъдрата народна поговорка „Учителю, ти, който поучаваше, но закона не пазеше!” Същият светец често казва, това, че примерът на родителите към децата е всичко.  Начинът на разговаряне тук ще повлияе на децата. Ако съпругът обижда, проявява агресия, хули съпругата си, и обратно, децата се нараняват, но и свикват да се държат така.  Уважението, любовта, послушанието по-лесно биват вдъхновявани и трудно се преподават чрез  сухи слова. Едно е човек да прави това, което му казват от страх, дисциплина, принуждение и задължение, и много по-различно да предпочита волята на другия от любов.  В уроците, в игрите, в състезанията децата от малки трябва да се научат, че благата се придобиват с труд, усилие, борба, упражнение, търпение и упоритост. Затова не е правилно да им представяме всичко за лесно. Добро е да се научат да полагат усилия, да търсят помощта на другия, да се смиряват, да имат собствени стремежи, да излизат от индивидуализма, егоизма и себелюбието. Детето ще научи, че родителят се съпротивлява срещу болестта, скръбта, затруднението, лишението и ще постъпи по същия начин.

Св. Йоан Златоуст също така казва, че за наказание е достатъчно едно укоряване със строг поглед или с разговор. Насилието, гневът, яростта са грехове и злото няма да доведе до добро.  Поучението трябва да провокира въпроси в учениците, които не трябва да са пасивни и безволеви същества, а да съучастват активно в хубавото пътуване на учебния процес. Добрият учител повдига духа на слушателите си, кара ги да изследват, да задават въпроси, да придобият нещо чрез тяхното лично търсене, инициатива и упражнение и тогава това, което придобият, ще го пазят по-добре и по-старателно. Цялото това усилие трябва да води до придобиване и преживяване на истината. Св. Григорий Богослов казва, че проливният дъжд е по-малко полезен от тихия дъжд, защото първият издълбава земята и завлича почвата, докато вторият напоява земята благотворно и я прави плодотворна и  плодоносна.

Така прибързаният и преситен учебен процес няма да донесе очакваните плодове. Св. Василий Велики казва, че възпитателят не трябва да бърза с наказанието,  а да помисли много дали да накаже, и не да наказва тежко за  най-малкото нещо. Той казва точно „ако душата се изцелява чрез наказанието, то наказанието не е за всеки, както и лечението”. Св. Йоан Златоуст смята, че любочестието, състрадателността, внимателната похвала и справедливото нравствено въздаяние действа по-благотворно, казвайки: „Този, който е постигнал успех, ако бъде похвален, ще има по-силно желание за нещо по-добро – но с внимание и  със справедлива мяра.”

Родителите имат нужда от баланса на смирението, простотата, мярката, разсъдливостта. Големият натиск, дори да е за добро, няма да се окаже за добро. Честите изрази като „детето ми, винаги трябва да си пръв”, „никога да не ни засрамиш, детенцето ни” , „да спечелиш добро име в обществото” изглеждат добри, но не са. Те не съдържат толкова здраво превъзходство, благородство на свободата и вежливо достойнство, колкото неотстъпчивост, голяма самоувереност, голяма идея за себе си. Бидейки притискани, децата реагират, защото са изморени и възмутени и отритват всичко.

Съществува любов и любов. Свещена, свята, жертвена, смирена любов. Като и болна, емоционална, егоистична, изключваща другите, завиждаща любов.  Когато любовта на родителите към децата е патологична, прекомерна, тя превръща децата в техни аксесоари, което ще обърква тяхното поведение и ще ги настрои отрицателно към тях. Нека не замайваме децата с многословия, постоянно едно и също и да ги изморяваме. Нека говорим по-малко и да вършим повече. Ние ще им помогнем по-добре с нашия пример и молитва. Нашата молитва ще говори директно в техните сърца. Бог ще им говори и след това те ще ни говорят нежно, покайно, смирено. Натискът в даден момент със сигурност ще доведе до  съпротива. Със зло никога не идва добро. Нито пък ласкателството помага. По-скоро подхранва егоизма и децата стават непокорни, жестоки, груби, неблагочестиви и тщеславни. Семейството и обществото се разлагат от болестта на гордостта. Смирението е здраво състояние. Ние не искаме да го приемем. Затова говорим за погрешени междуличностни отношения, за разминаване на характерите, за сблъсък на епохи и култури, за неврози и за стрес. Основата на всичко това е несмиреномъдрието, високомерие, подбуждано от демоните. Затова нека бъдем смирени и самият ни  живот да поучава на смирението нашите деца.

Благодатният старец Паисий казваше: „децата, които от малки са били напоени с благочестието, не се бойте за тях. И да се отклонят малко, поради възрастта, поради изкушенията, ще се върнат. Трябва да научите децата от много малки да „изпичат”, да работят, да стават мъже. И момчетата и момичетата. И момичетата трябва да имат смел дух. Да вършат къщните работи от много малки, защото повечето родители са ги разглезили и след това в живота им стават нещастни. . . Не притискайте безразсъдно децата ви.  Аз моите домати ги връзвам с парче плат. Ако ги връзвах с тел, тя щеше да ги среже. Нужно е внимание.  Днес децата имат здрав двигател, но квадратни колела. Затова имат нужда от помощ, за да потеглят. Някои родители упражняват  голям натиск върху децата си и то пред другите! Днес малки-големи в света живеят сякаш са в лудница, затова е нужно голямо търпение и много молитва. Колко много деца получават инсулт. Часовникът е развален малко, а родителите го изморяват още повече и пружината се чупи. Нужна е разсъдителност. Едно дете иска повече навиване, а друго по-малко. . .”.

Надявам се да не съм ви изморил – най-вече с това, че очевидно бях повече на страната на децата, а не на родителите. Към кои, кажете ми, трябва да сме по-взискателни, към родителите или към децата? Виждате, че и светите отци и добродетелните старци имат по-големи изисквания към родителите. Те ще помогнат повече с техния жив пример, смирена и пламенна молитва, святост на живота, отколкото с постоянните гневни съвети, егоистични заплахи, крайната строгост, дотегливите многословни повторения. Виждайки нашата смирена борба, Благият Бог ще ни укрепи и ще ни даде сила. Ще благослови нашето благоразположение и ще пренебрегне нашите пропуски. Не всички родители са учени, педагози, богослови и специалисти-психолози.  Но езикът на любовта и на смирението върши чудеса, поучавайки най-вече чрез чистотата на живота, като влияе върху нашите любими деца, за да последват пътя на истинското преуспяване чрез тяхната жива връзка с живия Христос!

превод от гръцки

Близки теми:

Родители и деца Семейните задължения -ІІ част Детето не е гост вкъщи Родители в пубертет Полумама

Деца, вие сте чували как на всяко бдение в Църквата се пее следният стих от Давидовите псалми: „Богатите обедняха и огладняха, а ония, които търсят Господа, няма да се лишат от никое благо.” Знаете ли защо се пее така? Не знаете? Слушайте да ви разкажа.

Имаше едно време един цар, който тръгна да обиколи царството си. Стигна до някакъв манастир и влезе в църквата. Там видя неколцина монаси, които четяха и пееха на певницата, както се прави на богослужението и у нас. Четейки, те стигнаха до тридесет и третия псалм, до десетия стих, където се казва: „Богатите обедняха и огладняха, а ония, които търсят Господа, няма да се лишат от никое благо.” Царят хареса манастира, хареса му църковният порядък, харесаха му богослуженията, но тези думи от Псалтира не му харесаха. Защото той беше цар –  имаше големи богатства, слуги и домове, животни и земи, всички се бояха от него и той господаруваше над всички. Народът го превъзнасяше, посрещаха го с музика, министрите му се кланяха до земята, генералите го прославяха, войската му отдаваше чест. На трапезата си имаше богати ястия и питиета; освен това дворци с обширни зали, скъпоценно облекло, блестящи каляски с породисти коне, царска порфира и пълна свобода като цар. А че може да обеднее и огладнее, за това не беше мислил, нито искаше да помисли.

И каза на онези, които го съпровождаха:

– Нека това четене се прекрати. Защо се чете така в Църквата? Заповядвам отсега нататък никога повече да не се четат тези думи, а който не се подчини на тази моя заповед, незабавно да бъде наказан, като враг на моето царство.

Веднага прекратиха четенето и изпратиха вестоносци и войници да оповестят царската заповед по всички предели на царството. Но чуйте как Бог вразуми царя.

Скоро след като беше издадена тази заповед, царят отиде на едно езеро, тъй като беше лято и той имаше обичай да ходи там, за да се къпе и да си почива. Тръгна  както обикновено – със свита, с музика, с фанфари, с цветя, с множество, което го следваше, като велик цар, какъвто си беше. Като стигна до езерото, царят съблече скъпоценните си дрехи, свали короната си и влезе във водата да се къпе. Както плуваше, прииска му се да се усамоти. Отдалечи се от брега, излезе на едно островче и там се забави, правейки слънчеви бани. Но какво се случи. Докато царят се бавеше, а свитата го чакаше на брега, ангел Господен прие неговия образ, излезе вместо него от водата и се престори, че е царят.  Облякоха ангела в царските дрехи и всички вкупом тръгнаха обратно към двореца – ангелът-цар, заедно със свитата, музиката, фанфарите и всички съветници, а истинският цар остана в езерото.

Надвечер, наситил се на къпането, царят се върна на брега, където знаеше, че го чака свитата му, но там нямаше никой. Той беше по долни дрехи, които бяха мокри, а се спускаше вечер. Стана му студено, почувства глад. А Бог изпрати и големи комари, които да му досаждат.

Стоеше царят на брега и не знаеше какво по-напред да направи – да се разгневи ли, задето е оставен сам, да се защитава от комарите ли или да отиде да потърси храна и някаква дреха. Беше го срам обаче да тръгне в такъв вид.

Докато се измъчваше така, не знаейки какво да предприеме, оттам мина един старец и царят излезе насреща му. А онзи, като го видя, искаше да избяга, защото му се стори, че вижда някакво привидение, излязло от езерото.

– Стой, не бягай! Не съм лош човек – извика царят. Не се страхувай от мен. Крадци минаха оттук и откраднаха  дрехите ми, затова съм така. Дай ми, моля те, някаква дреха, за да мога да си отида у дома, защото твърде се измъчвам тук.

Старецът му даде някаква своя стара дреха. Тя беше цяла в кръпки, но все пак беше по-добре от нищо – можеше да го стопли и да прикрие голотата му.

Тръгна царят, облечен като просяк и всички, които срещаше му се присмиваха, не знаейки кой е той. Едни го гонеха, мислейки, че е крадец, други му се подиграваха и насъскваха кучетата срещу него. Само той си знаеше как стигна до най-близкото село, в покрайнините на което, в имението си, живееше един от царските боляри. Той беше  от тези, които с музика посрещнаха царя, когато пристигна да се къпе. Но когато царят поиска да влезе в двора му, пазачите и слугите започнаха да го пъдят:

– Що щеш тук, просяко!

– Искам да говоря с болярина – каза царят.

– Нима не се виждаш как си облечен. Че и нощем си дошъл при господаря! Бягай оттук, докато не ти е заиграла тоягата по гърба.

Но царят не се отказваше и започна да вика силно, за да го чуе боляринът. Боляринът го чу и разпозна царевия глас, но не можеше да проумее какво прави царят тук, през нощта, след като преди няколко часа го беше съпроводил  със свитата му до двореца. Излезе да види какво става. А там, на портата – някакъв просяк го вика по име. Приближи се и видя, че това е самият цар.

– Защо ми се подиграхте?  – извика гневно царят.  – Как посмяхте да ме оставите гол във водата и да си отидете! Знайте, че още утре ще заповядам на всички ви да отрежат главите!

Боляринът не разбираше какво се е случило с царя, защото лично го беше изпратил от езерото  до двореца. Освен това не беше сигурен дали това наистина е царят, или само някой, който прилича не него и се преструва, за да го изплаши. Все пак царят не би дошъл при него в такива дрехи. И би го прогонил, но се страхуваше да не би все пак това да е царят, защото гласът и ликът бяха неговите, само дето така облечен никога не го беше виждал.Не знаеше какво да прави. И каза на царя, който го обвиняваше и заплашваше:

- Но, царю, нима не вървяхме заедно? Не те ли облякох в пурпур? Не ти ли сложих короната и пръстена? Не те ли посрещнаха и в останалите села с цветя и музика? Не те ли съпроводихме до двореца?

И нито единият, нито другият можеше да разбере какво се е случило. И тъй, боляринът остави царя в своя дом, а сам тайно отиде в двореца, за да разбере каква е работата. Като пристигна, поиска спешно да се види с царя. Излезе царицата и той й каза:

– Искам веднага да разговарям с Негово величество, понеже въпросът не търпи отлагане.

– Не може. Сега си почива. Оставих го в покоите му.

– Събуди го, защото незабавно трябва да говоря с него.

Тогава царицата отиде да събуди царя, но в покоите му нямаше никой, само дрехите му лежаха там.

– Олеле, царят го няма никъде!

Тогава боляринът каза:

– Значи онзи, който дойде на портата ми е той, но ми си струва, че е обезумял, защото пристигна облечен като просяк и пита, защо не сме го чакали край езерото и защо сме го оставили във водата.

Тогава всички отидоха за царя и го доведоха в двореца. А той, уморен, веднага заспа. Насън му се яви ангел Господен и му каза:

– Защо забрани да се четат в църквите Божиите слова? Не знаеш ли, че Господ те постави за цар и пак той може за миг да те свали от престола? Видя ли как бързо обеднява човек, ако се лиши от Божията помощ?

Опомни се царят и веднага издаде заповед по цялото царство – още същата нощ, а след това и постоянно, на всяко бдение да се пее трикратно с пълен глас, та да отекнат всички църкви: „Богатите обедняха и огладняха, а онези, които търсят Господа няма да се лишат от никое благо.” И оттогава по всички храмове, при всяко бдение, се пеят велегласно тези думи.

А ние знаем, че всичко, което имаме: и имущество и разум, и чинове, и знания, и здраве, и почести – всичко е от Господа, Който както ни го е дал, така всеки миг може да си го вземе, ако сме неблагодарни за Неговата грижа. И знаем още, че не богатството носи щастие, но блажен е онзи, който ще спаси душата си, защото ще бъде по-горе от всички светски царе и ще живее безкрайно във вековете с Бога и всички светии.

Преведено от „Старац Клеопа деци”, Београд, „Чувари” 2014

Близки теми:

Родители и деца Колко струва едно чудо Срещата на младия човек с Бога Как да не лишим детето от детство и в същото време да го научим на любов към богослужението Възпитание на детето в страх Божий и благонравие

По думите на приснопаметният старец Паисий, трябва да имаме не болна, а  блага тревога. Трябва да имаме  здрава тревога за децата ни, които естествено са всичко най-хубаво  и скъпоценно, което имаме в този свят. Разбира се, отговорът на въпроса в заглавието е общоприет. Не може да има родител, който да не се тревожи за децата си, не може да има човек, който да не се тревожи за малките деца, за това как ще пораснат, как ще се реализират  като личности, какво ще намерят своя житейски път, след като виждаме, че събитията в света  се развиват с такава скорост, че буквално утре не знаем какво ще видим. Разбира се, всичко е благословение от Бога, ако го използваме правилно.

На този голям въпрос всеки човек отговаря с неговото лично свидетелство. Всеки създава своето семейство, своята лична връзка с децата, със съпругата, със себе си, с околните,  с Бога и цялата тази хармония в връзката не е нищо друго, освен отражение на вътрешното състояние на човека. Това, което имаме в нас, се отразява  в нашите думи, дела, поведение и  общуване с околните. Църквата обаче идва да ни даде своя отговор  по този голям въпрос за благото безпокойство, което всички ние имаме. Дали правим всичко възможно за нашите деца? Дали им даваме това, което децата наистина искат, особено когато настъпи пубертетът, когато минаваме през трудни моменти, защото пубертетът е много красива възраст, но и много критична,  повече за родителите, но и за децата. Много пъти в този период родителят чувства големи вътрешни конфликти, понякога и разочарования, скърби и затруднения.   Църквата какво може да каже за нашата отговорност към децата? Мисля, че нейната проповед е особено важна и значима, защото тя ни дава като образец за възпитание Самия Бог- нашия Баща. За нас Той е нашият първообраз, защото ние сме сътворени по Негово образ и подобие и сме призвани да се държим с нашите деца точно както Бог се държи с нас, бидейки Негови деца. Ако искаме да бъдем добри родители, тогава не може да правим нищо друго, освен да видим как Бог се отнася към нас. Да изследваме тази бащинска връзка на Бога с човека, да изследваме бащинското отношение на Бога към Неговото дете – човека.

Връзка на Бога с човека е връзка на любов. Бог  е любов, казва св. ев. Йоан. Бог се отнася към човека с голяма любов, за която най-вече е характерно безкористието. Бог има безкористна любов към човека. Той не обича човека себично, користно, не търси нищо от човека, не обича човека, за да може той  Му служи, за да Му отвръща с благодарение, служение и славословие и признателност, а го обича с абсолютно безкористие. Той не търси абсолютно нищо от нас. Когато ние обичаме Бога, правим това, не защото Бог се нуждае от него, а защото ние имаме нужда да Го обичаме. Бог няма какво да добави към Себе Си от нашата любов. Ние обаче имаме  какво да добавим към себе си, когато реално обичаме Бога. Бог обича човека безкористно, това е голям урок за нас, защото нашата любов към всеки един човек, особено към децата ни, трябва да бъде безкористна. Някой ще каже - добре, нима ние обичаме децата си користно? Искаме от тях да ни се отплащат за това, което правим за тях? Със сигурност, не. Но користта и себичността не  е само  в това да очакваме отплата от нашите деца, а и в това да не настояваме да им налагаме на всяка цена  това, което ние искаме или мислим за истинско и добро. Бог уважава нашата свобода. Той създал човека напълно свободен и го оставил на неговата свобода. Бог управлява цялото творение, присъства в нашия живот и е мощен и държи целия свят в Своите ръце, но въпреки това ние сме напълно свободни. В нашия живот  Бог присъства  чрез Своето отсъствие. Сякаш Бог отсъства, сякаш не се намесва, не се вижда, защото чрез това Свое отсъствие Той ни показва реалността на Своето присъствие, че така присъства, уважавайки напълно свободата на човека. Родителите трябва да знаят, че първото и  основно нещо по отношение на  децата, е  това, че те са нашите деца, които сме родили, за които се жертваме всекидневно и даваме всичко, което имаме и нямаме, но въпреки това те са свободни хора, имат  свобода като личности, за да могат свободно да  вървят по своя житейски път без да са задължени да приемат външна  намеса в тяхната свобода.

Друга черта, която е характерна за Бога и връзката с Него, е Неговото благородство. Той се отнася към човека с голямо благородство и направил всичко за него, но не за да го пороби, а за да го трогне. Бог сътворил цялото мироздание, за да трогне човека, за да ни даде причина да Го обичаме. Помислете: Бог създал толкова много неща в света с голяма премъдрост. Защо ги е създал толкова сложни, но и хубави,и разнообразни? Не можеше ли да ги направи  по-прости и с  по-малко разнообразие? Разбира се, Той би могъл, но ги създал по такъв начин, за да ни трогне и да ни покаже колко много ни обича. Самите Божии дела говорят в сърцето на човека и той се трогва от Божията любов, виждайки богатството на бащинската любов. Това е много важно в нашата връзка с децата: да им говорим най-вече с нашите дела и по-малко с нашите думи. Показвайки най-вече на дело, а не толкова на думи, изобилието на нашата любов към тях, без корист, без следи от болна намеса в техния живот.

Друго важно нещо във връзката между Бога и човека е това, че каквото и да прави той, Бог не го отхвърля. Бог винаги ни приема и е до нас, за да ни слуша, подкрепя, изцелява. Той никога не ни разочарова. Тук искам специално да се спра на това, защото е  едно от най-важните неща, в които понякога си проличава нашето безсилие като родителите. Като духовни отци и свещеници при нас идват много млади хора, които имат много проблеми – душевни, психологически, социални, лични, емоционални, каквото всеки може да си представи. Виждаме, че младите хора имат нужда да поговорят за това, което чувстват, да изрази своя проблем, болка, затруднение и рана. Те имат страшна интуиция къде да кажат това, което таят в себе си. Ако младият човек знае, че неговият родител няма да приеме това, което ще му каже или ще се възпротиви по краен начин, тогава нищо няма да му каже. Нека ви дам по-практичен пример. Един младеж взема наркотици. Първите хора, които трябва да научат това, са неговите родители. Родителят е този, който трябва да го научи, налага се да го научи, но проблемът не е, че детето не може да го каже на родителя, децата могат да кажат всичко, нямат проблем да кажат всичко по всяко време. Въпросът обаче е дали родителят е готов да чуе всичко или ако детето му каже: татко, майко, взема наркотици!,  родителите  ще получат истерични и панически кризи и последното състояние ще стане по-лошо от първото. Така вместо да гледаме да утешим детето, ще гледаме да утешим майката или бащата, които са обзети от паника и не могат да чуят и да си помислят, че това е възможно да се случи. Знаете  ли това колко голям проблем е в отношенията между родителя и неговите деца? Когато детето чувства, че не може да говори на своите родители, защото те не могат да издържат това, което ще им каже, тогава или ще ме отхвърлят и ще ме малтретират, или ще се сринат, ще умрат от притеснение!  Разбира се, колкото и да са разтърсващи събитията, не е лесно нещо да дойде детето ти да ти каже, че се е забъркало с наркотици или е направил нещо лошо. Човек с право може да се паникьсова и да се тревожи. Но в такива моменти не трябва да се отдава на  паниката, а да се успокои. Децата ни трябва да се чувстват така, както ние се чувстваме пред Бога, знаейки, че ще отида,  ще застана пред Него и ще Му кажа моя проблем. Спомнете си  притчата за блудния син, който си спомнил своя баща и си казал ще стана, ще отида при баща ми и ще му кажа: татко, съгреших против тебе и против небето. Но ме  приеми като един от твоите слуги. Той не помислил, че ама, баща ми ще ме изгони! Пръснах цялото му имане, цялото му богатство, обидих го, станах окаян, трижди окаян, как ще се върна, ще се ядоса! Ще ме изгони, ще ме отхвърли, ще ми каже тежки  думи! Нищо от всичко това. Той бил сигурен, че баща му е там и  го очаква, че не го е отхвърлил, че няма да му каже абсолютно нищо. Нещо, което Евангелието впоследствие потвърждава. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля. Бащата му го видял отдалеч и един светец казва нещо хубаво: как го е видял от толкова далеч? Човек може ли да вижда толкова надалеч? И отговаря: да, бащата и майката могат да виждат изключително надалеч, толкова далеч, колкото човек не може да си представи, защото за техните  очи няма препятствия, а виждат много далеч. Той видял детето си, което се завръщало, втурнал се, не го дочакал да дойде, не казал- нека си дойде вкъщи! Да ми поиска прошка! Не! и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува. Той се хвърлил на врата на детето, прегърнал го, разцелувал го, помилвал го, дал му най-доброто, което има и абсолютно нищо не му казал. Той приел детето си така, както било. Затова е много важно да създадем увереността в  нашите деца, че можем да чуем всичко от тях без това да означава, че ще ги отхвърлим, нараним или уязвим по какъвто и да е начин. Това е много важно  във всички наши отношения. Св. Никодим Светогорец съветва духовните отци, давайки изключителни уроци по общуване с другия човек: духовнико, когато другият човек дойде при теб да открие тайните на своето сърце, внимавай да не направиш най-малкото движение или изражение, слушайки дори най-страшното нещо. Помислете да отидете да изповядате, да кажете някакъв страшен грях, а духовникът да направи знак, че се гнуси. Край! Загубил е цялата игра за спечелване на онази душа. Грехът и проблемите са болка, не са приятни неща, но не може другият да те удари, да те отхвърли, да те третира като хладен и безличен съд, защото търсиш утеха и разбиране. Дори  най-големият престъпник на света търси разбиране  за своите престъпления. Така, както Бог приема човека и никога не го отхвърля. Каквото и да направи човек, дори най-лошите неща милиони пъти в секунда, Бог никога няма да го отхвърли, а винаги е до него. Бог винаги стои до нас до последния момент и хлопа на вратата на нашето сърце,  търси самите нас, не искам твоите неща -  се казва някъде –  а теб. Това иска родителят и той не желае нещата на детето, а самото дете. Той знае, че трябва да играе голямата игра и  да победи в нея, за да спечели детето си. Родителят трябва да разбере, че трябва да е готов да чуе всичко, каквото и да стане, да го чуе тихо, мирно, хладнокръвно, макар и да го заболи, да бъде готов да подкрепи детето във всичко, което среща пред себе си. Мисля, че това отношение и увереност в сърцето на децата ни е най-ценното нещо, което можем да им дадем: сигурността, че никога няма да те отхвърля, каквото и да стане!

Повечето от нас сме зрели хора и знаем, че в живота има много затруднения, проблеми, страдания, всички сме хора, правим грешки, падаме в грехове, но искаме да кажем  някъде това, което чувстваме. Стига само да сме сигурни, че другият човек може да ни изслуша, че има силата да ни изслуша. Кога имаме силата да изслушаме децата си? Когато се освободим от нашите предразсъдъци, когато се отдалечим от егоистичните стени, които градим, където казваме:моето  дете да направи това нещо?! От нашето семейство да  излезе такъв човек?! Никога не го очаквах! Моето дете да има такъв проблем! И някой казва: ама, защо? Твоето дете откъде е дошло? От небето? Не е ли като всички останали деца?  Не е ли млад човек като всички останали и няма ли  предизвикателствата, които имат всички други? Защо да смятаме, че нашите деца са различни от другите света в  света? И защо другите хора да имат затруднения и  проблеми с  децата си –  те да не би да са друго качество хора?

Мисля, че именно  болният егоизъм и болна картина за самите нас, за всичко това, което градим около нас, ни прави себезатворени, за да не можем да отворим сърцето си и да приемем другия човек. Какво ще кажат хората, когато чуят, че  детето ми, моето дете е направило тези неща? Кое стои по-високо в сърцето ни? Това, което ще кажат хората, или нашите деца, които имат нужда от любов, от самите нас? Когато Бог поискал да спаси човека, Той не ни спасил с една Своя заповед. Той не издал заповед всички да се спасим. А какво направил? Стана Човек подобен във всичко на нас, с изключение на греха, за да може да влезе в общение с нас. И ние сме длъжни да постъпваме по същия начин и да разбираме напълно другия човек, да разберем какво означава днес едно дете, един млад човек  да живее в света, сред проблемите и  предизвикателствата на нашето време. Всички знаете, че  децата са много уязвими към  предизвикателствата на технологиите. Ние, възрастните, имаме мобилни телефони. Мисля, че повечето от вас, като мен, когато искате да научите някаква опция на телефона, питате малките деца. Когато исках да науча как да чета смс-ти, извиках децата от неделно училище, които играеха наблизо и те ми показаха. Те знаят всичко наизуст.  Директно. Смс, звуци, мелодии, музика, всичко знаят!  На мен ми трябваше цял час да се науча да чета смс-и! Естествено тези, които не бях изтрил. Те знаеха всичко наизуст. Исках да сложа на екрана една икона на Христос – те на момента го направиха. Това е тяхното време и  за да ги разберем, трябва да излезе от нашето място и да слезем там, където са те, за да можем да общуваме с тях. Както Бог направил. Той станал Човек за нас, не ни извикал: елате горе!, а Сам дошъл долу. Той пръв слязъл, за да ни въздигне и заведе при Него. И ние трябва да правим така, за да можем да приемем нашите деца, да ги изслушаме, трябва да слезем там, където са те, да разберем тяхното затруднение и начин, по който мислят, живеят и се изразяват, за да им помогнем неосезаемо, а не принудително, за да могат и те доброволно, с радост и свобода да последват доброто, което ще видят в нас.

Това, което можем да предадем на  децата ни като богатство, искайки да им дадем наследство и винаги да бъде с тях и никога да не ги напусне, са хубавите картини, т.е. добрите спомени. Какво искам да кажа  с това? Децата ни да получават добри картини от родителите си, тоест в ума си да има картини и представи, които да ги трогват. Нека ви кажа разкажа  една история от Света Гора, за да си отдъхнете малко.

Една зимна вечер – и когато казвам вечер, там наистина е вечер, няма светлина, няма ел. стълбове, след залез слънцето мракът покрива целия полуостров –  в Неа Скити, където живеехме, някой почука на вратата. Бяха група млади хора от Атина, които дойдоха на Света Гора по-скоро от любопитство и нямаха някакъв особен духовен интерес, така изглеждаше. Искаха от любопитството да видят богатата и хубава природа на Света Гора. Следвайки  обичая, завещан от отците, ние ги приехме и с нашите оскъдните средства  ги нагостихме. Старецът ми каза: седни при тях да им правиш малко компания докато се хранят и след това им покажи къде да ще  спят. Така и стана. Седнахме, те вечеряха и като атиняни обичаха да говорят или слушат нещо ново, както пише в Деян. Апостолски,  и имаха желание да разговарят. Говорихме различни неща, те бяха млади хора, които имаха много критики, които искаха да изкажат – много от тях справедливи – срещу Църквата. Един от тях беше  завършил право в Атина, привърженик  на крайна идеология и философия, която отхвърляше чернокожите, евреите, другите раси, не искаха Христос, защото бил евреин, крайни неща. Той беше много умен, образован, начетен, като адвокат и атинянин езикът му „режеше”. Казваш му едно, а той ти отвръща сто. Както и да е. След това им  показах къде ще пренощуват. Той ми каза:

– Отче, реших да дам на Бога последна възможност да ми говори!

Казах му:

– Добре! След като си решил да Му дадеш последна възможност!  И как Бог ще ти говори, детето ми?

– Искате ли да разговаряме тази нощ?

– Добре, с удоволствие!

Отидохме в малката църква, където е гробът на преподобния старец Йосиф Исихаст, седнахме там и той започна да говори. Каза ми, че  израснал в Църквата, от малък посещавал неделното училище, помагал в олтара и носил хоругвите по време на Херувимската песен. До завършването на гимназията бил в Църквата, ходил на неделно училище, вземал участие в различни християнски прояви и казваше: знаеш ли, отче, каквото и да те питам, знам какъв отговор ще ми дадеш!  Наистина, така беше. Той продължи:  всички тези неща ги превъзмогнах: Евангелието,  поповете, владиците, църквите и всички вие за мен не съществувате! Нищо от това не ме трогва. Имам отговори на всички въпроси, нямам нужда от Църквата и не чувствам празнота в живота ми. Всичко изтрих от мен. И изповедите, които правех, и неделните училища, и поповете, които познавах, и катехизаторите, всичко! Само едно нещо, отче, не можах да победя! Да го чуем. И това след 5-6 часа разговор. Какво не можа да победиш? Не можах да победя майка си. Отче, в ума ми е майка ми, която виждах и виждам – как се молеше  всеки ден, когато ставах нощем да отида до тоалетна, да взема нещо, а тя се моли на колене. Тази картина  на майка ми пред иконите никога не можах да я победя, каквото и да правех, колкото и да се опитвах. И чувствам тази война, чувствам нуждата да кажа на майка си да се помоли за мен, когато имам изпити,  когато имам затруднение й казвам – майко, аз не вярвам в Бога! Но ти, която вярваш, се помоли за мене! Чувствам тази нужда. Изобщо не мога да победя тази картина в мене.

Мисля, че това беше най-голямото богатство, което майката беше дала на детето си, именно тази картина. Колко важно е нашите деца да имат такива картини в себе си. Ако вместо тях  имат вредни картини от родители, които опровергават самите себе си и  не са последователни с това, което говорят и правят, ако един родител учи детето си на едно,  а в живота си прави  друго, със сигурност това е най-лошото за едно  дете и подготвя рухването на всичко, което е съградил в него. Ако вместо тях той му остави като скъпоценно завещание тези красиви, мощни картини, трябва да знаете, че доброто ще победи. Христос ни каза, че светлината свети в мрака и мракът не я обзе. Светлината побеждава мрака. Мракът никога не може да победи светлината. Родителите, които  със своите дела, а не само с думи, са предали на децата си тези мощни картини, бъдете сигурни, че това е всичко най-добро, най-скъпоценно, най-мощното наследство, което винаги ще ги съпровожда. Така и в този младеж от Атина, който със неговата интелигентност и мъдрост съкруши всички аргументи, които имаше пред себе си, накрая картината на неговата молеща се майка победи  и днес той е един изключителен човек, вярно чедо на Църквата, с благословено семейство,  адвокат,  един от най-силните сътрудници на Църквата в Гърция. Този младеж, който съкруши всичко, освен  благия спомен за майка си. Моля се животът на всички да бъде такъв, че децата да имат мощни спомени, които ще ги съпровождат, за да победят всичко, което ще срещнат по  своя път!

Църквата може да даде отговор на съвременния човек и реалността показва това. Човекът по природа е създаден за истината и всяко нещо, което е лъжливо, го изморява и  се отвръща от него. Не можем да живеем в една градина с изкуствени цветя. Те ще ни изморят и убият.  Докато в градината, където цветята са красиви и естествени, чувстваме, че живеем. Нашата природа е такава. Мисля, че това важи много повече в нашата връзка с младите хора. Ако сме истинни и автентични, всички ние, и биологичните, и духовните родители, тогава реално можем и себе си да спасим, но и за децата да бъдем истински спасителни пояси в морето на настоящето време. Има безчет примери  – много пъти хората ме питат:  можете ли да ни кажете няколко чудеса, които сте видели? Видяхте ли някога чудо? Аз им казвам: да, мога да ви разкажа много чудеса! Видях много чудеса, които стават с Божията благодат, но най-голямото чудо не е да възкръсне един мъртвец, нито някой болен човек да оздравее. Най-голямото чудо, което става всеки ден и  го виждаме и живеем е вечното възкресение на един човек, което виждаме всеки момент пред нас – влиза мъртъв в Църквата, и излиза напълно жив. Искаш ли да видиш чудо, казва св. Йоан Златоуст? – ела да ти покажа чудо по-голямо от Вавилонската пещ и от другите чудеса. Ела в Църквата да видиш как влиза вълк и излиза овца, влиза  черен по лице и душа и излиза като бял гълъб, влиза мъртъв, стар, изморен и излиза като детенце. Ето това е  чудото. Най-голямото чудо, което има вечни, а не преходни измерения. Това е нашето дело, но е нужно и нашето съ-действие.  И ние трябва да сме преживели това чудо, за да го предадем  на другите хора.

Мисля, че всеки човек има своята история и със сигурност всеки младеж има своите причини, по които се забърква в дадено нещо и се  отклонява.  Антидотът и по-скоро антитежестта спрямо целия този натиск, който младият човек чувства днес, е истинността и автентичността на родителите. Родителят има най-голямото „аргумент” – природата е в негова полза, защото той е биологичен родител. Човек не може да отхвърли природата. За момент може да се скарат, но тя действа и ако заедно с нея  съдействат  истината  и Божията благодат, тогава родителят ще победи. Ние обаче бързаме, искаме тук и  сега да стане по нашата воля. Не става така. Понякога и децата трябва да направят  своите грешки. И те трябва да имат минат по своя път. Много пъти мислим, че искаме доброто на детето ни, а всъщност искаме нашето добро, както и да нямаме премеждия и рискове.  Тоест не искаме да се терзаем. Трябва да следваме нашите деца  в стъпките на техния живот –  в техните  премеждия,  падения, грешки,  във всичко. Когато винаги сме до тях, тогава те няма да ни напуснат и ние ще победим. Защото светлината побеждава мрака. Ако за  момент се увлекат в нещо, а ние сме духовно здрави, ще ги задържим и накрая ще спечелим: благото, истината, светлината ще победят мрака. Старец Паисий казваше нещо хубаво. Веднъж дойде един родител, който се оплакваше за децата си. Той му каза: не се бой, детето ми!  Бог държи кълбото. Тоест детето може да хвърчи като птиче, но е вързано и Бог държи кълбото. Ще дойде час, когато Той ще навие кълбото. За  нещастие  или щастие, човекът трябва да си изпати, за да се научи. Не се бойте от грешките на децата ви. Не се паникьосвайте. В нашия живот нямахме ли премеждия? Нямахме ли грешки? Какво? Нима нашите деца трябва да бъдат непогрешими? И те ще минат по своя път. Това, което е казал Христос:  да не се смущава сърцето ви. Вярвайте в Бога и в Мене вярвайте. Нека се научим да оставяме нашите деца в ръцете на Бога, доверявайки се напълно. Така и ние, и децата ни ще имат мир.

Въпрос: говорихте за добрите картини. Какво става с децата, които са имали неприятни преживявания вкъщи и не са има възможност да видят доброто?

Всяка една грозна и неприятна картина е рана. Раната се подлага на лечение. Бог  изцелява раните на нашите души и тела. Бог изцелява раните. Бог е толкова добър Лекар, че когато изцелява, не просто изцелява, не просто заздравява раната, а тя става причина за голямо благословение. Колкото повече е изстрадал изцеленият от Бога човек, толкова по-добър лекар става след това. Затова отговорът е да дадем, т.е. да покажем на децата Бога, т.е. техния Баща. Не се бойте от техните рани.  За нещастие те са се получили независимо дали ние сме виновни. Не е нужно да се товарим с вини. Нека постъпваме мъдро, като мъдрия кормчия, който си проличава сред бурята.

Какво правим, ако сме наранили децата с нашите грешки? Нека извикаме добрия Лекар и да направим това, което казва старец Порфирий: ако говориш на децата си за Бога и не те чуват, говори на Бога за тях и Той непременно ще те чуе!  Това е отговорът. Не се бойте, Бог ще спечели играта. Бог, Който  обгражда целия свят  с такава любов и се моля винаги да обгражда  нас и нашите семейства!

превод от гръцки: Константин Константинов

източник:  http://pbfvt.pravoslavie.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=329:2015-03-08-14-58-10&catid=53:2013-11-19-12-07-24&Itemid=136

Близки теми:

Градината на сърцето – II част Когато майката стане свята, тогава ще намери верния път Къде искаме да заведем нашите деца Децата – това са апостоли на Бога За да бъдеш родител е нужно сърце

Навярно някой с право  ще се замисли какво може да каже един отдалечен светогорски монах за семейството, родителите и отглеждането на децата. Монахът не е лишен от любов, мразещ света и изолиран. Монахът е молител за целия свят.  Църквата винаги е искала да изслушва монасите. В свещеното безмълвие монахът умъдрява, просветлява се, подвизава се и се очиства.  Голямата наслада в света, свръхконсуматорското общество, евдемонията, разкошът изобщо не са положителни елементи за развитието на духовния живот.Света Гора се тревожи за низходящия ход на света, за профанните идеи, които се чуват първи път в живота на съвременния човек, за постоянното и признато от закона съжителство на безбрачните, дори  на хомосексуалисти, за увеличаването на прелюбодейството и на разводите.  На Света Гора всеки ден идват тъжни и замислени хора, бидейки задавени в безизходици от лишения от смисъл живот и погрешен начин на живеене. Особено ни тревожи безразличието на младите, с техните душевни травми. Смирено смятаме, че една все още последна крепост е семейството, въпреки всички негови проблеми. Семейството се състои от родителите и децата. За тях ще говорим просто и практически с болка и любов, не като учители, а като състрадаващи братя.

Светският дух внесе в семейството смут и разрив в името на свободата и на правата, както и спорове и разпри. Споровете, ропотът, кавгите, заплахите, хладността хвърлят сянка в много домове. Отсъства взаимното проникване, взаимното разбирателство и взаимното уважение.  Единствено църковният живот ще ни върне в правия път. Тогава са излишни всякакви мнения, съвети, увещания. Нашето разцърковяване засили егото ни и ние искаме да бъдем  господари и властници над всички, дори над нашите много близки хора, над съпрузите, над децата. Когато казваме църковен живот, нямаме предвид някакво общо положително разбиране за Църквата, вяра в някакво висше същество, някаква хубава идеология. Животът на Църквата е конкретен, с правилна вяра в живия троичен Бог, богослужебен живот и борбен път за очистване и осветяване.

Родителите трябва да водят децата редовно на църква от малки. Да свикват, да участват в св. Литургия, да целуват иконите, правилно да се кръстят, да се причастяват с пречистите Тайни. Те може да са непослушни и игриви, може да  плачат, не прéчи, така те се научават, дрехите им ухаят на тамян и биват благословени и осветени. С голяма скръб видях в православни храмове в САЩ по време на св. Литургия дечицата да бъдат в подземния етаж със забавачката, за да не безпокоят молещите се родители в храма. Необходимо е децата от малки да се научават редовно да ходят на църква. Дори  да не разбират, благодатта действа изобилно в тях.

С възгласа на свещеника „По молитвите на светите наши отци. . .” не свършват св. Литургия и нашите „религиозни задължения”. Не сме християни само в храма.  Църквата трябва да се простре в нашия дом. В него трябва да има  молитвеник , но не само за трудните моменти, а всекидневно. Там да започва и да свършва денят и е хубаво цялото семейство да бъде заедно.   Ако е трудно всичко, един по един (да се молят).  Колко е хубаво човек от малък да се свърже с молитвата, защото тогава никога няма да чувства самота.  Той ще има постоянен отворен „канал” с Бога. Ако някой се оплаква от липса на време, може да се моли и на пътя, в автомобила и в офиса. Не са нужни книги и знания; и едно „Господи помилуй!” от сърце е хубава молитва. Стига само да се казва със съзнание, със смирение. Майките, домакините, учителите, медицинските сестри, всички жени, мъжете по нивите, по строежите, в банките, в пътуванията – децата в играта и в училище и в стаята си могат да казват една кратка молитва от пет кратки думи „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!”

Човек от рано трябва да се научи да се кръсти, когато се събужда, когато заспива, когато излиза и се връща у дома, когато започва да се храни и след хранене, когато хваща волана или химикала. Колко хубаво е винаги да търсим Божията помощ за всичко. И тогава ще я имаме. Бог затова съществува, за да дава на тези, които Му искат, за да отваря на тези, които Му хлопат,  за да слуша тези, които Го призовават. Вдъхновител, ръководител, свръзка в семейството е добрият и опитен духовен отец.  Хубаво е той да бъде един за всички членове на семейството.  Когато обаче по различни причини това е става, не прéчи много. Важно е да има духовник дори да не е общ за всички, за да дава обща насока.  Хубаво е също така децата от малки– от момента, в който започнат да разбират – да се научат да ходят на изповед. Не трябва нито да ги обезсърчаваме , нито да ги плашим за това. Естествено, просто, мирно, със страх Божий, с уважение, искреност и почтеност. За това ще помогнат и родителите и духовниците без насилване, натиск и принуда, което води до съпротива и неприятни резултати.

За семейството и неговото сплотяване е необходима тишина. Не просто так. нар. общоприети часове за тишина, а въобще  хубавата тишина е много полезна.  Някой слуша музика в стаята си, но защо да  е толкова висока, че да безпокои всички други? Същото важи и за телевизора, за който ще стане дума, или когато някои поправя нещо или когато разговаря. Защо постоянно да крещим, сякаш се караме, защо да допускаме толкова врява и в нашия дом? Врявата създава тревога, смут, напрежение, изнервеност, гняв.  Необходимо е да намерим и часове за лично безмълвие, посвещавайки се на духовно четене и размишление. Ние препълваме нашата програма,  работим втора работа, имаме много задължения, активности, нужди, грижи, социални изяви, посещения, обществени връзки и др. В крайна сметка най-непознатият за нас се оказва нашият най-близък– нашето аз.  Да не би да се страхуваме да останем сами? Да не би в крайна сметка да сме безсилни да видим очи в очи нашата вътрешна празнота? Непременно трябва да се създадем предпоставки и възможности за тишина и безмълвие. Нека отделим  малко време за нашето – с право настояващо – аз. Това не е егоистичен индивидуализъм.

Ако сами не си помогнем, никога не можем да помогнем на никого. Вземете децата си и вървете до някой манастир, в някой параклис извън града, запалете свещ, прекръстете се благоговейно, дишайте, отдъхнете, починете си, кажете си две думи от сърце с вашите близки. Отивате да се забавлявате в так нар. развлекателни центрове и врявата, димът, шумът, чакането ви изморяват повече.  Отивате на почивка и намирате повече хора, отколкото във вашия квартал.  Вървете на някое поклонническо пътуване, при някой старец, при някой беден.  Научете децата да обичат, да дават, да се жертват, да се радват. Вървете в някой приятелски дом, където няма да се оплетете с политиканстване и клюки, а ще спечелите нещо духовно.  Християнските семейства трябва да общуват помежду си и децата им да създават хубави приятелства.  В трудния свят, в който живеем, е необходимо хубавото общуване.  Всички ние дълбоко в себе си търсим духовна подкрепа, помощ и утеха.

Човек няма да се радва истински на своето свободно време нито в кафенето, нито в дискотеката, нито пред телевизора. Телевизорът е заел централно място в живота на младия човек.  Той е нещо като древното огнище, като жертвеник, като амвон. Той бива обичан, обгрижван, влияе, координира, преподава нов начин на мислене и изразяване, какво ще облечем, какво ще ядем,  къде ще отидем, какво ще правим. Образци са „героите” от евтини сериали, а не героите на родината; говорителите, а не светците.  Отидох в един дом в Атина.  Родители с две деца. Имаха четири телевизора, по един за всеки. Пълна изолация. Казах им – поне сложете един в хола и  сядайте всички заедно, да обсъждате това, което гледате, макар и да не стигате до съгласие. Когато човек стои часове пред телевизора и му се завива свят от безброй неща, които вижда и слуша, как да намери покой, как да се помоли, как да види себе си и близките си? Как ще ви прозвучат моите думи, ако ви кажа да доведете у вас свещеник да отслужи Водосвет или Маслосвет?  Съхранявайте нафора и светена вода, вземайте всяка сутрин, палете кандилото, прекадявайте, и децата да се научават, да се радват, да се умиляват, да бъдат благословени.  Нека се научим да ходим на бдения. Тук в света те не са дълги и големи. Те доставят радост на душата. Също така особено хубава е връзката с енорията, с ефимерия на енорията, катехизиционното училище за децата, цикълът беседи за възрастните, касата за бедните. Селската лечебница дава първата необходима помощ, казваше блаженопочившият старец Паисий, и това е енорията; манастирите са клиники за неотложни нужди.  Нека имаме връзка със светеца-покровител на енорийския храм, със светеца, чието име носим.

В стаята на детето трябва да има икона на неговия светец, на неговия Ангел, а не онези човеподобни чудовища от военните игри и ексцентричните певци с вериги и халки, като роби на властническите страсти.  Нека празнуваме повече светеца, чието име носим,  да не празнуваме само рождения ден без да отидем на църква.  Нито да искаме от свещениците при кръщението да дават чужди имена, за които не съществуват светци, почитани с такива имена.

Нека отделяме достатъчно време на нашите деца, да разговаряме, да се шегуваме, да водим диалог. Когато диалогът спре, тогава трябва да се страхуваме.  За да съществува диалог, е нужна любов, търпение, време, разбирателство, снизходителност. Ако детето се страхува, мисли как ще посрещне своя неподкупен съдия- баща си или строга и капризна майка, затваря се в себе си,  тогава ще се опита да реши проблема чрез своите приятели, които не винаги са най-добрите съветници.  Ако нямаме тази хубава комуникация с нашите деца и не създадем уют за тях да ни откриват своите тайни, тревоги, мисли, планове и мечти, тогава сякаш им режем крилете и ги затваряме в кафез. Трябва да слушаме децата.  Децата не са само за да ги поучаваме, казва Достоевски, но и за да се поучим на достатъчно неща от тях и най-вече на незлобие, спонтанност, ентусиазъм. Нека не искаме да ги направим точни копия на самите нас, да ги направим – независимо то това дали могат– това, което ние не сме могли да станем.  Децата не трябва да бъдат проекция на нашето аз. Трябва да им помогнем в тяхното призвание. Да им се доверим, да им дадем добри основи. Най-вече в здравото религиозно възпитание, а не в пиетизма и фанатизма.

Не трябва да ги притискаме, да ги принуждаваме насила и със заплахи, защото рано или късно те ще се възпротивят. Нека ги вдъхновяваме повече с нашия пример, отколкото с нашите думи. Не може съпрузите цял ден да се карат, да роптаят и да искат децата им да бъдат тихи и спокойни.  Съпружеските кавги окървавяват детските души. Най-вече разводите. Децата стават тъжни, нервни, непослушни, затрудняват се с уроците в училище.  Детето се срамува, плаче, гневи се,  раздразнява се когато вижда, че родителите му не са се сдобрили.  Ранното религиозно възпитание има огромно значение.  Църквата трябва да бъде представена като дом на небесния наш Баща, а не като нещо чуждо, далечно, велико и любопитно.  Да обясним това на децата, след като естествено първо ние знаем добре Църквата какво очаква от нас. Коя е целта и смисълът на живота, защо Христос дойде на земята, роди се, поучава, върши чудеса, бе разпнат, възкръсна и се възнесе, така че децата от малки да почувстват с любочестие и желание копнежа към благото, добродетелта, доброто, освещението и спасението.

Във всичко трябва да влагаме разсъдителност, ред, уважение, благородство. Да не пресищаме децата, да не ги изморяваме и замайваме с много и „велики” неща. Свръхзакрилата е лоша, както и безразличието. Няма да ги държим оковани, уплашени и преследвани. Ще уважаваме тяхната свобода. Няма постоянно да ги наблюдаваме прекалено строго, няма да ги гледаме подозрително. Един съвременен старец казва: „Нашата голяма грижа ни кара да бъдем много строги. Кара ни да бъдем изключително строги и много пъти безмилостни и неотстъпчиви в някои неща.  Трябва, скъпи мои, да го асимилираме, че децата, съвременните деца нямат сила да издържат строгостта, която издържахте вие, по-старите.  А чрез диалог и убеждаване трябва да им казваме доброто и след това чрез молитвата да възпълваме (недостига).”

Затова не се безпокойте;  вие се молете за децата ви и да нямате тревога (архим. Ефрем Ватопедски). Мисля, че не сме обикнали силно молитвата, не сме повярвали много в нейната сила. Считаме за по-способни нашите думи, а не божественото просветление.  Вярваме в себе си повече, отколкото в Бога. В миналото когато децата в едно семейство се връщаха късно вечерта, намираха майка си коленичила пред иконите.  Така те много се замисляли дали да закъснеят, защото по този начин удължавали  коленопреклонението на майка си.  Една друга вдовица, майка на две деца, бедна, която чистела стълбища, за да преживява, писала на старец Паисий „Геронда, молете се за мене, защото се моля само шест часа на ден!” Тя очевидно казвала Иисусовата молитва.

Искате ли бъда искрен с вас? Или искате да ви лаская и да ви давам лъжовна утеха? Смятам, че само истината, разбира се с любов, освобождава и утешава. Нека не се плашим за децата. Да не ни обхваща паника при първия техен проблем, да не губим хладнокръвие, да не се нервираме, гневим и викаме. Нека видим нещата с чистота и истинност. Да не би проблемът на нашето дете да засяга нашия егоизъм? Да не би сме изработили една хубава витрина, чиято вътрешност има елементи от фарисейско лицемерие, от осъдимата привидна смиреност и от една  мечтателна, а не реална представа за самите нас?  Една майка се тревожеше много за съпротивата на детето й, което беше в пубертета. Тя се безпокоеше за тяхното добро име, какво ще каже обществото, което ги уважава, какво ще кажат хората, които ги познават като добри. Тя отишла при старец Порфирий, за  да се оплаче от състоянието на детето си.

Страхувам се, че тя повече се тревожела за нейния престиж, за нейното добро име, за това какво ще кажат хората, отколкото за малкото „мъчение” на нейното дете.  Тя очаквала старецът да й каже колко добра била тя и колко лош синът й.  Старецът обаче разбрал много добре какво се случвало и й казал: я да видя колената ти! Тоест превърна ли проблема на твоето дете  в молитва, възложи ли го на Бога, смири ли се, наведе ли се пред Него?

Не натискайте много децата, не търсете прекомерни и неосъществими неща, не създавайте непоносима атмосфера у дома, болно благочестие, което отблъсква и не задържа младите у дома. Идеалните родители дори отстъпват, проявяват търпимост, молят и търсят  прошка, ако някога е нужно. Детето има нужда и разбира доверието, което ще демонстрирате към него, любовта, която ще зачита неговата свобода. Любовта не трябва да поробва, да задавя и да отнема неговата свобода да си каже мнението, възражението, съмнението. Трябва да сме готови да изслушаме всичко с разбиране.

Не трябва постоянно да им забраняваме и нищо да не позволяваме. Трябва да дадем и алтернативни решения.  Нека не ужасяваме децата и да ги плашим и така уплашени да излязат на пътя. Яловият морализъм не помага на децата. Не трябва постоянно да ги преследваме.  Нека не се изморяваме да разговаряме с тях.  Да им кажем нашите евентуални оплаквания от тях, да ни кажат и те техните оплаквания. Да ги изслушаме смирено.  Да гледаме дълбоко в нас, търсейки защо се гневим толкова много, когато не направят нещо, което сме им казали: дали понеже не слушат, грешат и онеправдават себе си, или понеже не е станало по нашата воля и нашият голям егоизъм се засяга? Много е важно да бъдем внимателни и искрени. Децата гледат по-дълбоко, по-далеч и по-чисто отколкото си мислим. Нека не искаме да ги осмиваме. Това, което вземат, утре ще го дадат и на техните деца.  Нека не бързаме и да искаме да видим на часа плодове от нашите думи.

За съжаление, училищата днес не предлагат автентично православно образование и затова по някакъв начин домът трябва да стане училище. Детето от малко, по хубав и вежлив начин трябва да научи евангелските животворни истини, за да не може по-късно никой модерен учител, рационалист-преподавател и прогресивист-приятел да ги изкорени от сърцето му. Св. Никодим Светогорец пише в „Християнска педагогика” към родителите и учителите, че „благочестивите родители и добродетелните учители трябва да знаят, че децата, в тяхната ранна възраст, тоест до седем години, биват борени от безпорядък и небрежност, докато във тяхна втората възраст, тоест до тяхната 14 год. възраст, от лакомия и  чревоугодство. Затова е необходимо да ги поучат на ред, знание, въздържание и скромност и родителите да им дадат добрия пример на своя добър и добродетелен живот,  а пък благочестивите учители да имат Христос като образец на своя живот. . .”

превод от гръцки

Близки теми:

Децата разбират най-добре езика на любовта и смирението Родители в пубертет Възпитание на детето в страх Божий и благонравие Защо православните християнски семейства учат децата си у дома? Децата и заобикалящата ги среда