Монахът, който се пребори с амбицията си

Ноември 18, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Монах Лазар от манастира Дионисиат в Света гора разказва следната история, случила се с един брат – монах Хрисант, през 1937 година:

„Може да сте забелязали, отче Лазаре“, каза ми веднъж той (монах Хрисант), „че от много години насам аз правих опити да бъда избран в Съвета на Старците на манастира. Тази моя амбиция все ме караше да спечеля благоволението на отделните старци и на самия игумен, но без успех. Чувствах се разстроен и подтиснат. Бях се поддал на дяволското влияние, умът ми бе помрачен до такава степен, че исках да свърша със себе си. Не е за вярване, казвах си аз, ето, че отново предпочетоха един толкова по-млад от мен монах за този пост! Никой не ме оценява, а аз остарях в изпълнението на толкова различни послушания! Няма да търпя повече това! Ще отида до морския бряг и ще се хвърля от някоя скала, пък нека после това да тежи на съвестта им.

Няколко дена се терзах от тези мисли и бях решил твърдо да сторя точно това. Но милостивият ни Господ с посредничеството на нашия свят манастирски покровител – св. Йоан Предтеча, ми внуши да прекарам в пост три дена, преди да осъществя плана си.

Заключих се в килията си за три дена. Затворих вратата и прозорците и в пълен мрак се молих два дена и две нощи, без да ям и пия нищо, дори без да лягам в леглото си. Молех се прав, после седнал, а когато чувствах, че заспивам, отново се изправях и продължавах да се моля.

На третия ден, около десет часа вечерта, неочаквано се появи сияйна светлина и килията ми грейна. Едновременно с това чух глас, който ми каза: „Защо изгуби мирния си дух? Защо си разстроен и искаш да отидеш да се хвърлиш в морето?“ Още щом видях светлината и чух този глас, тъгата и безпокойствието ме напуснаха, аз започнах да плача, да хълцам и да проливам сълзи, искайки прошка, изповядвайки греховността си и това, че допуснах да бъда измамен от злото: „ Прости ми, свети Йоане“…

А той в отговор ми каза: „Защо престана да пееш? През изминалата седмица не се и доближи до клироса, а искаш да ставаш член на Съвета? Ако аз не искам ти да бъдеш член, как си мислиш, че ще станеш? Нима не съм разбрал досега за това ти желание? Нима не знам кой е достоен да бъде член на Съвета?“

Докато говореше, аз се бях свлякъл на пода и плачех непрестанно, молейки за прошка и обещавах отсега нататък да се смиря, да се върна на мястото си на клироса и никога повече да не дръзвам да желая да бъда член на Съвета.

След като изговорих всичко това, сияйната светлина изгасна. Престанах да се безпокоя, смирих се, и когато камбаната удари за служба, влязох в храма и встъпих в задълженията си“.

И така, монах Хрисант продължи с голяма ревност и старание да пее на десния клирос, в продължение на цели двадесет и две години.

Това стана по Божията благодат и по застъпничеството на нашия закрилник св. Йоан Кръстител.

из книгата „Разкази от манастира Дионисиат“

 

Източник: Agapi en Xristo

Смирението е идеалът на християнския живот

Януари 30, 2019 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети


Хората мислят за себе си, че са нещо, но човек е нищо. Владика Николай казва: Какво е човекът? „Една торба смрадливо месо и нищо повече“. Нищо. Многознайко. Не разбира, че е оръдие… в ръцете на падналите духове.


Господ прави с нас каквото иска, но ни е дал поле за действие, където можем да мислим и да се определяме дали желаем доброто, или не. Духовете са паднали още преди сътворението на човека. Не са запазили своето състояние. Човекът е създаден в края на творението, последен, за да е негов венец, и господарува над материалния свят.


Материалният свят – космосът, не е бил в такова положение. След грехопадението е станал груб и тленен. Но въпреки че е такъв, светът има своята красота…


Нашите прародители са били безсмъртни. Не са зависели от времето и пространството, както сега зависим ние. Движели са се като мисълта… След падението всичко се разрушило. Бог, Който целият е Любов, знаел, че разумните същества няма да могат да запазят своето състояние и им дал времето от Сътворението до Страшния Съд да се опомнят и върнат в лоното на своя Родител. Да се съединят с абсолютното Добро и абсолютната Любов.


Но ето, на хората им харесва повече злото, отколкото доброто. Паднала природа! По-лесно е да се мисли за злото, отколкото за доброто, но в злите помисли няма мир и покой. Колко голямо е нашето падение! Страшно! Не можем да дойдем на себе си, не можем да направим нищо за себе си. Въобще нямаме съзнание за това колко ни тероризират умните сили. Смятаме, че това са наши мисли. Мъчат ни завист, злоба, ненавист. Тирания на тираниите! Душата не иска това, но не може да се освободи. От малка е навикнала и злото е пуснало дълбок корен в нея. Необходимо е да се изхвърли всичко това. Трябва да се превърнеш в любов. Да бъдеш абсолютно мирен и тих. Но това не е лесно, страшно е човешкото падение!


Човек не може без Божията помощ

Човек не може без Божията помощ. Твърдоглавият човек си мисли, че знае нещо. А всичко наоколо е тайна Божия. Дори за себе си сме тайна. Не знаем какво сме, откъде сме дошли, къде отиваме? Що за същество е това, което мисли, движи се и говори. Прави нещо, но само не знае как. Каква тайна е това? Как работят вътрешните му органи без негова воля, и то съвършено? Със своите помисли човек разрушава всичко.


- Болестите идват от греха?

- Причината за болестите са в мислените падения. Всичко е от мисълта. Обикновено ние имаме и добри, и зли помисли. С каквито мисли се занимаваме, такъв ни е животът. Духът се храни от мислите, а тялото – с физическа храна.


- Съществуват ли наши мисли и мисли, които ни се внушават отвън?

- От всички страни ни се внушават помисли. Ние живеем сред мисловни вълни. Ако можехме да ги видим, щеше да ни се открие страшна мрежа. Всеки от нас има в себе си „радио-приемник“. Човекът е много по-прецизен „приемник“ от радиостанцията и телевизора, само че функциите на ума му са повредени. Колко прецизно и възвишено битие е човекът! Но ние не можем да ценим това. Не успяваме да се включим към Извора на живота, за да чувстваме радост. Врагът постоянно ни подмята помисли. На свети Антоний Господ открил мислената мрежа, която ни обкръжава. Виждайки я, той въздъхнал: „Господи, кой може да избегне това?“. Чул глас: „Само смирените и кротките“. Тях дори не ги докосва. Смирените и кротките са причастни само на мира и тишината.


из книгата: „Мир и радост в Светия Дух“

 

За чувствата

Ноември 20, 2018 in Беседи, Начална страница

 

 

Например, случва ми се нещо, поради което изпитвам голяма радост. Мога да я изживея психологически, като се наслаждавам и съм истински щастлив, а мога и да преобразувам това чувство на щастие, което изпитвам поради случилото ми се, в духовно усещане. Веднага се обръщам към Бога, като започвам да въздавам благодарност на Господа на момента, така че, психологическото чувство да стане духовна радост, да стане енергия за общуване с Бога. Ако изпитвам скръбно чувство и съм ужасно измъчен, да кажем, майка ми или най-добрият ми приятел е починал, или някакво друго бедствие ме е сполетяло, ще излея сърцето си пред Бога като пророчица Анна (сравн. Царств. 1:4-28) и ще използвам тази енергия на скръбта, за да я превърна в енергия на молитвата пред Бога.

 

О. Софроний ни казваше, че не можем да живеем правилен монашески живот, ако не се научим да превръщаме психологическите си състояния в духовни състояния. А как става това? Позволяваме на всякаква енергия да дойде в нас, но променяме мисълта и се обръщаме към Бога, за да беседваме с Него. Спомням си например, колко благочестива беше моята баба, как първа идваше на черква и си тръгваше последна. Нощем непрекъснато правеше земни поклони, а майка ми я гледаше през вратата, докато правеше поклоните и ми казваше: „Знаеш ли, баба ти постоянно прави поклони“. Спомням си всичко това и се вълнувам. Това не пречи – нека чувството дойде, но тогава аз издигам ума си към Бога и използвам тази емоционална енергия за каквото поискам. „Пророчески духове се покоряват на пророци“ – казва ап. Павел (1 Кор. 14:32. И така, аз насочвам тази енергия към своята греховност и започвам да се моля за опрощаване на греховете ми или за нещо друго. Променям насочеността на ума си и му давам нещо друго, върху каквото да се насочи.

О.Софроний вижда този вид „енергиен преобразовател“ в живота на нашия Господ. Той ни казваше, че Господ не е мислил за хората, които щели да Го разпнат, които идвали да Го заловят в Гетсиманската градина – дали били гърци, римляни или юдеи – а беседвал с Бога, казвайки: „Да не изпия ли чашата, която ми е дал Отец?“ (Йоан 18:11). Той знаел, че ще бъде разпнат, обаче не мислел психологически: „Ако са юдеи, защо са толкова неблагодарни? Направих толкова много за тях, толкова много чудеса, за да ги спася от враговете им. Защо сега искат да ме разпнат несправедливо?“ Той не слиза до това ниво, а беседва със Своя Отец. Същото е и с нас – имаме много енергии, положителни или отрицателни – на скръбта, трагични енергии, енергии на удоволствието и благородни енергии, които ни завладяват. Но ние не оставяме на това ниво на чувствата – възползваме се от енергията, която носят. Вземаме енергията, като насочваме мисълта към Бога според нуждите си и се молим.

Ще ви дам един пример. Бях в Кипър и приятелите ми щяха да дойдат, за да ме закарат от къщата на майка ми до едно село за литургията. Бяхме се разбрали да дойдат да ме вземат в шест часа – литургията започваше в седем, а от Никозия до селото беше един час. В Кипър бях твърде ангажиран, защото много свещеници ме канеха да говоря в енориите ми, по телевизията, по радиото. Бях съвсем изтощен и капнал от това, че си легнах късно и станах в четири часа, за да се подготвя за литургията, защото, както казах, в шест часа щяха да дойдат да ме вземат. Но не можех да се моля. Сърцето ми се късаше на парчета – просто не искаше да ме следва. Помислих си: „Нямам енергия, нямам сили, ще отида да си изпера дрехите, та да се поразбудя още малко, а после ще опитам отново и ще видя дали ще успея да се моля“. Отидох в банята и приключих с прането за половин час, а като излязох в четири и половина, чух някакво шепнене. Вратата беше леко открехната и аз видях майка ми, която не можеше да ходи, да прави малки поклони в леглото и да се моли. При всяка молитва казваше: „Целия свят и децата ми“. Правеше го с усърдие и аз се почувствах толкова засрамен, че сърцето ми беше изцелено и в продължение на час и половина също се молих. Подготвих се за литургията и това беше една от най-добрите ми литургии. Собствената ми престаряла майка ме засрами този ден.

Понякога си мислим, че нямаме енергия, но в нас се крие невероятно количество енергия. Тайната е да намерим смирен помисъл, който да ни засрами, да ни доведе до съкрушение и да се освободи отвътре тази духовна енергия. Ето защо трябва да стъпим на смирения път „надолу“, за да можем винаги да „улавяме“ онези смирени помисли, които освобождават вътрешната духовна енергия, даваща ни възможност да вършим Божието дело. Имам събрат свещеник, който един ден беше много изморен от своето служение с хората. Беше неделя и той беше напълно изтощен. Каза ми: „През нощта, когато съм толкова изтощен, обикновено просто си отивам в стаята, поглеждам иконите и казвам: „Лека нощ на всички“ и си лягам. Но онази нощ се почувствал засрамен да го направи и просто вървял напред-назад по коридора и казвал: „Съжалявам, Господи, изморен съм, не мога да се моля тази вечер, прости ми“. И пак същото. В продължение на половин час той ходел напред-назад по коридора, казвайки тези думи и по този начин Бог му дал възможност да изпълни молитвеното си правило.

И така, винаги можем да намерим в себе си изумителна духовна енергия, ако намерим правилния ключ, „ключа Давидов“ (сравн. Ис. 22:22, Откр. 3:7) и извършим правилното движение, за да я освободим, т.е. смирен помисъл, даден ни от Господа, когато сами застанем пред Неговия съд, „слизайки надолу“. Той ни дава „уста и премъдрост“ (Лука, 21:15), смирения помисъл, който освобождава духовната енергия.

Източник: из книгата „Разширяването на сърцето“

Божественото смирение

Октомври 16, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница


Свети Йоан Лествичник събрал пустинните старци, за да му кажат какво означава смирението. Тогава всеки взел думата и със скромност и дълбочина изложил своя жизнен опит. Един казал, че смирение е да забравяш добрите си дела, да не ги помниш и да не се гордееш. Друг казал, че смирение е човек да счита себе си за най-последен и най-грешен от всички. Друг казал, че смирение е човек да има постоянно умилена и съкрушена душа и винаги да се отрича от своята воля. И други също казали важни и ценни неща. Богоносният преп. Йоан също казал безценни думи за смирението, които можем да получим от неговата неповторима книга „Лествица“. Авва Исаак Сириец постоянно споменава смирението в словата си: „Смирението е одеждата на Божеството, тъй като Синът и Слово Божие, Когато станал Човек, в него се облякъл, и общува с нас. И всеки човек, който го облече, истинно прилича на Него, Който слезе от Неговата височина и покри Собствената Си слава и величие със смирението”.

Св. Василий Велики казва: „Смиреномъдрие е човек да смята всички хора стоящи по-горе от него”. Св. Никодим Светогорец казва „Смиреното себепознание трябва да се почита повече от висотата на всички науки и стои по-горе от това да правим чудеса”.

Позволете ми да ви прочета един откъс от писмо на един младеж, което е показателно за душевното състояние на неспокойната и несмирена младеж от нашата епоха, която обаче търси избавление:

„За втори път се явявам на приемни изпити за университета и не влизам. Родителите ми се карат, братята ми ме осмиват, приятелите ми не ме утешават. Никъде не мога да намеря мир, суматохата ме подлудява. Не мога да чета вестник, списанията намирам за толкова профанни и телевизията бързо оставям. Мисля да се върна на село, но го намирам за трудно. Детските ми години, колкото и да бяха трудни, във всеки случай бяха красиви. Тежи ми много, изморявам се лесно, станал съм изнервен, роптая, обзема ме отегчение, монотонност, самота. Спомням си за Света Гора със сълзи. Най-вече простотата, благодатта и смирението на монасите”.

Колко младежи биха повторили с малка разлика този, ако не нещо друго, симпатичен глас? За всички тях Църквата има запазени места. Тя очаква, приканвайки към нейната пасхална трапеза, за да развесели всички. Нека се смирим искрено пред Господ, което е нашата първа стъпка, и оттам всичко е лесно. Разбира се, свети Диадох, епископ Фотикийски нарича смирението „труднопостижима добродетел“, защото навярно нерадението и склонността към лесен живот ни затруднява да започнем една духовна борба, която изисква мъжество за постоянни битки с нашето горделиво „его”.

Потъпкването на Божията воля от страна на първия човек на земята е акт на несмирен дух, на непослушание към бащинската заповед, на голяма гордост. Той поискал да стане Бог и загубил това, което бил. Последиците на падението му били болезнени и трагични, както за него самия, така и за човешкия род. Първосъздаденият човек внезапно понизил себе, станал чужд на Божието човеколюбие, защото се предал на тиранията на гордостта. Тук е началото на злините за света, болестта, която дяволът предал на човека. Той направил човека послушен непослушник, от смирен дързък, нагъл, безсрамен. Защото, според св. Йоан Лествичник, гордостта е отричане на Бога, причина за падения, източник на гняв, врата на лицемерието, доказателство за безплодие, корен на богохулството. Факт е, че първосъздадените хора не загубили Рая, защото съгрешили, а защото оправдали себе си. И оправданието има за извор гордостта. Ако човекът се смиряваше пред Бога, несъмнено неговият път щеше да бъде друг.

Пред неочакваната жестокост на Своето творение Преблагият Бог се принудил да стане строг. Изгонването от Рая, трудът, усилията, болката, скърбите и смъртта, които навлизат в живота на първосъздадените хора, имат за цел не отмъщение и наказание, а да помогнат, за да омекне каменното сърце и да се смири пред Бога бунтовният, въстаналият, грешният човек. И докато ни се струва, че трудностите могат да ни навредят, чрез тях обаче човекът се поправя, извлича духовна полза и повече се смирява, нещо, което е и най-благотворно за душата. Тук става явна Божията мъдрост и благост. Необходимо е да минем през изпитания, за да си помогнем. Съществува обаче и вероятност, – и за съжаление това не рядко се среща – да не се възползваме от скърбите и дори да се ожесточим още повече. Тогава, казва авва Исаак, скърбите ще станат силни и многобройни и от една скръб ще се предаваме на друга, докато се смирим, да познаем себе си, да почувстваме нашите грешки и да се изповядаме.

Истина е, братя мои, че всичко, което ни се случва в живота, не е случайно, не е далеч от погледа на Бога. Така, ако видите някой да ви обижда, да ви обвинява, да ви клевети, да ви унизява или да ви хули, не се гневете веднага на него. Потърсете във вас и ще видите да пониква копривата на гордостта. Бог ни изпраща хулителите, за да се вгледаме внимателно в себе си и да преварим злото, което пониква и се издува в нас. Така казват отците на Света Гора. Техният опит не може лесно да сбърка.

Пламенното подчинение на човека на Божията воля е съдържанието на смирението. Преуспяване на душата, според св. Василий Велики, е преуспяване в смирението. Познанието на богочестието означава познание на смирението. Смирението е подражание на Христос.

Нужно е да имам правилно съждение за себе си. Тоест да имаме благоразумие, за да не стигнем до безумие. Да знаем нашите възможности, мяра, немощ и безсилие. Славолюбивият, гонещият похвали, този, който обича ласкателствата, рекламите, първите места и почестите, постоянно страда и се терзае. Иска да е център на разговорите, да търсят мнението му, да има първата и последната дума. Видимо е неговото ментално смущение, високоумието го заблуждава, кара го да живее в нереален свят и понякога го изкарва вън от себе си. Факт е, че гордостта е начало на всички страшни душевни заболявания.

Тук трябва да подчертаем, че смирението е постоянно и трайно състояние на душата, което даже нараства с времето и се усъвършенства, изпитва се и се отсъжда от обстоятелствата и там се вижда чистотата и истинността му. Да не си мисли човек и никога да не се лъже, че понеже е направил една смирена постъпка или прави някакви смирени дела или има смирени помисли, значи е придобил и смирение в сърцето си.

В светотайнствената благодат на Църквата вярващият е призван да възприеме благодатта, не като просто украшение и някаква сила, а с цел да стигне до смирението, което ще го направи възприемчив за Божията благодат.

Също така е нужно човек да е достатъчно внимателен в това смирението му да не изпадне в опасното привидно смирение и заблудено смиренословие, които са прояви на наивния горделивец и лукавия себелюбец. Изобличенията изпитват нашето смирение. Смиреният човек скърби при похвалите, радва се на презрението и остава несмутен, когато го онеправдават. Но това съвършенство на смирението не се постига веднага, съществуват етапи и степени, които внимателно и търпеливо е призвана да измине всяка боголюбива душа, която копнее за своето спасение.

Нашите прояви явяват висотата на нашето състояние. Един човек, който лесно се гневи, дразни се, смущава се, страхува се, тревожи се, още е много далеч от нераздразнението, търпеливостта, несмутимостта, спокойствието и безстрашието на смирението. Самият ни живот трябва да свидетелства за живия Христос, за смирения и кротък, Който живее в нас. Тогава са излишни думите за смирението на многословните горделиви и недостойни християни, и привидното смирение на същите празни християни, което със сигурност е най-лошата форма на гордост, според св. Йоан Златоуст.

Тук е необходимо да подчертаем, че всички съвременни еретици като следовници на по-древни тям подобни демонстрират един много смирен и чист живот, който много естествено стои далеч от истинското смирение. Те имат за цел чрез тяхното нарочно привидно смирение – „за да ги видят човеците” – да увлекат и други в тяхното лъжеучение. Всички еретици през вековете под предлог на смиреномъдрие и строгост (акривия) не са направили нищо друго, освен да задоволят своя егоизъм. Същото правят и в наши дни неискрените тълкуватели на Божествените Писания.

Как обаче ще придобием блаженото смирение и как ще направим чувствителни нашите сърца, за да можем да го приемем? Нужно е директно да кажем, че трябва да отстраним нашата голяма вялост, да придобием вяра, надежда и доверие в Бога, да потърсим молитвите на светците, на всички онези, които са имали за свое трайно и сигурно притежание смирението и с дух на борбеност, разсъдителност и жертва да продължим напред.

Нека оставим отново да говорят вместо нас, неопитните, светите и богопросветени наши отци. Св. Василий Велики казва, че животът на Христос е най-доброто поучение на смирение. Също така урок по смирение предава на душата помненето на смъртта. Тогава, ще не ще, гордостта на смъртния и преходен преминаващ през този живот човек се снижава, смирява се.

Св. Йоан Златоуст, чийто живот според неговия тропар ни „показа висотата на смиреномъдрието”, смята изобличенията от другите за голямо добро за нашето духовно напредване. Също така помненето на греховете ни не ни оставя да се възгордеем. Според светия отец за смирението допринася и постът.

Преп. Ефрем Сириец в своите подвижнически слова посочва, че не само монасите към стареца си, но и всички към всички трябва да проявяват охотно послушание, което несъмнено води до смирение. Излишно е да кажем, че послушанието към всички не означава непослушание към Господ.

Св. Исаак Сириец посвещава много страници от своите съчинения на добродетелта на смирението. Наред с другите неща казва, че тази добродетел ще се придобие чрез доброволна нищета, скромност и отстъпчивост, общуване със смирени хора, помнене на греховете ни, с това да посещаваме и да прислужваме на болни и немощни. И когато с Божията помощ придобием смирението, няма да искаме да се отделим от него, защото неописуемо умиротворение ще обземе душата, бляскава чистота – ума и освобождаващо блаженство – целия ни живот.

Всички отци от пустинята са единодушни, че себеукоряването е един от най-добрите начини не само да стигнем до смирение, но и в това да го поддържаме. Но и тук е необходимо това да става с особено внимание и разсъдителност. Авва Марк казва, че „духовните човеци, дори когато ги онеправдават, себе си укоряват, защото смятат, че и те по-рано са съгрешили в нещо и (така е) по-добре, защото сега плащат за това”. Достоевски казва, че светът е зъл, защото аз съм лош. Нека повторим, че себеукоряването няма никаква връзка с безумното привидно смирение. Това има голямо значение. Защото според авва Варсануфий – себеукоряването е тайнствен, вътрешен и най-вече скришен труд, докато формалното смиренословие е външно и предизвиква тщеславие. Себеукоряването изцелява, а смиренословието (т.е. смирението на думи) разболява още повече болния.

Но защо да се изморяваме и да измъчваме себе си с всичко това, когато и нашата епоха ни затруднява толкова много и съществува и опасност да изпаднем в песимизъм, меланхолия и отвръщане от себе си и от Бога? Ето един въпрос, който лесно възниква в нашите съвременници. Има своето място. Ще отговорим кратко. Известно и сигурно е, че болката, която грехът ни даде, може да се изцели само чрез болката на аскезата (св. Максим Изповедник). Дори съвременни сериозни психолози отхвърлят директно този страх, казвайки, че човекът, който разпознава своите грешки и признава своите слабости и се опитва да се поправи, не може да бъде завладян от чувство за малоценност и песимизъм.

В житията на светците виждаме ясно силата на смирението. Св. Антоний Велики казва: „Видях всички мрежи на врага, прострени по земята, и с въздишка казах: кой може да ги избегне? И чух глас, който ми отговори: смиреномъдрието”. Св. Макарий претърпял демонско нападение, но не бил победен. Тръгвайки си, демонът му казал: Смирението ти ме победи!

Дело на смирението, главно дело е да бори страстите и техния подбудител – дявола. То бързо ще издигне и безсилния смирен човек, за да го свърже по-силно с Църквата, да го направи мирен, да го извиси и да го спаси. Там, където обитава смирението, според св. Йоан Лествичник – не съществува лицемерие, обвинение, лукавство, вражда, възразяване, непослушание и неподчинение, а само по въпросите на вярата. Смиреният е кротък, любезен, умиляващ се, милосърден, милостив, състрадателен, тих, търпелив, незлоблив, радостен, несмутим, бдителен, неуморим, безстрастен.

Основа на смирението, казва същият отец, е доброволната нищета, незабележимостта, скриването на мъдростта, неукрасеното говорене, скриването на благородния произход, отдалечаването от дързостта и на многословието. Той обяснява, че когато казваме нищета, имаме предвид човек да живее бедно и просто и в храната си и в дрехите си и във всичко, което използва. Скриването на мъдростта е човек да не се открива за похвала, че има много знания и добродетели. Неукрасеното говорене е да не иска да употребява изтънчени фрази и да не говори лицемерно. Скриване на благородния произход е да не се гордее, че произхожда от велики, благородни и бляскави предци и славен град. Много мъдрият св. Григорий Нисийски се грижил за животните в манастира на света Макрина. Светейшият патриарх Нифон имал за послушание в манастира Дионисиу грижата за обора.

Светецът-чудотворец на нашия век св. Нектарий Егински нощем тайно чистел в духовната семинария Ризариу, въпреки че бил неин директор. Отдалечаване от дръзкото говорене и на многословието означава човек да не дръзва да прави това, което му харесва, да не парадира със знания и богатства, не да говори много и излишни неща, а да се задоволява с малкото, умереното, необходимото. Душата се смирява лесно, когато човекът се научи да живее бедно. Също така показваме, че истински обичаме Бога, когато можем да имаме звания, но ги избягваме от любов към Христос. Много византийски императори, сърби, румънски и руски управници сменили царските корони със смирената монашеска схима.

В страшната Карулия, най-аскетическата местност на Света Гора, до наши дни живяха строги подвижници, които системно скриваха техния благороден произход и добродетел. Запознахме се по време на нашето първо – преди 15 години – посещение там, бидейки прости зрители на чуждо блаженство – с един монах. За да отидеш в неговата кирпичена килия, с ръждясали ламарини вместо покрив, трябваше да минеш през отвесни скали, държейки се за вериги. През зимата той мръзнеше и лятото изгаряше от жегата. За почерпка имаше някакви дългогодишни стафиди и за питие дъждовна вода, което ти предлагаше в ръждясали консервени кутии. Във всички околни каливи всичко беше вехто, изтъркано, старо. Подрасниците им дрипави, скуфиите с неразпознаваем цвят, ръцете им с мазоли.

По-горе катунакиотите, микраянанитите, агиовасилитите ти разказваха чудеса, с такава простота и оживление, и за смирението и себеотречението на техните строги старци. Там, допреди няколко години живели пустинниците Никон, Гавриил и Филарет. Филарет имаше за легло един сандък, за завивка едно платнище, за възглавница един камък. За да помня гроба си, казваше. Да не може да ме изкуши демонът. Един руски подвижник-затворник отваряше само когато му изсвирваше Филарет, който го снабдяваше със сухари и фасул. Докато изглеждаше немит от години, ръката му благоухаеше. Попитаха го:

- Как се качи тук горе?

- Света Богородица ме доведе, детето ми.

- Как се задържа сред тези скали?

- Света Богородица ти казах – отговори донякъде рязко…

Ако попиташ старите светогорци откъде са родом, ти отговарят – от тук. Защото не искат да си спомнят света и смятат за тяхно отечество самата Света Гора, където са се възродили. В една пещера на исихастката местност Керасия срещнахме друг монах, чието смирение ни удиви. Не искаше да говори, правеше се, че не знае да говори, че не чува, че не разбира. Ама и нищо да не казваше, само гледката на неговия мир, нестяжание, тактичност, чистота и любов бяха най-големия урок по смирение за нас. След като накрая искаше да ни даде хранителни продукти от малкото, които имаше, защото смяташе, че са много.

Този живот на отците от пустинята е шамар за недоволното и надменно свръхконсуматорско общество, което бурно е проникнало и в нашето отечество. Светогорските отци със спонтанност и блага строгост отхвърлят всичко фалшиво, всичко, което не пониква от смирението и не те прави причастен на Божията благодат.

В евангелската притча за митаря и фарисея виждаме двама човека под покрова на Бога, които представляват и изобразяват целия християнски свят. Те не излезли така, както влезли. Едно очаквахме и друго чухме. Преданият фарисей излязъл неоправдан. Малкият митар излязъл велик. Какви изненади само ни очакват…

Св. Василий Велики в словото си за смиреномъдрието казва, че митарят си тръгнал оневинен от Храма. Защото много пъти смиреномъдрието спасява и онзи, който много е съгрешил. И св. Йоан Златоуст продължава: Фарисеят поставил отпред неговата праведност, пости, милостиня. Митарят две смирени думи казал и оставил всичките си грехове. Бог не само чул думите му, но видял и помишлението, с което ги казвал, и след като го намерил за смирено и съкрушено, му състрадал и го помилвал. Митарят нито пари оставил, нито дълъг път извървял, нито посредници използвал, нито много време изразходвал, а само чрез смирението се удостоил с небесното царство.

Лукавството и лицемерието на фарисея го накарали да крие своите грехове и да огласява своите добродетели. Така всички го смятали за добродетелен и праведен. Митарят, чиято професия била да събира данъци, го смятали за грабител и тиран, и оттук за много грешен и несправедлив. Фарисеят, молейки се, не оставил някой, който да не осъди, освен себе си, и даже всичко, което постигнал, го смятал за негова придобивка, а не на Божията благодат. Така демонстрирал своята голяма гордост. Митарят с пълно съзнание за неговото безсилие показал своето смирение и това лесно се вижда от начина, по който застанал, както и от неговите думи. Така известният със своята праведност фарисей поради гордостта си бил осъден, а пък митарят, макар и грешен, поради неговото смиреномъдрие бил оправдан.

Истина е, че животът на смирения е тих, безгрижен и спокоен. Защото горделивият се безпокои случайно да бъде непочетен, да бъде неизтъкнат, да бъде нечут и се занимава постоянно с другите, за да ги иронизира, посрами и унижи. Там, където не намира подходяща почва, за да лидерства, да бъде ласкан и да обвинява, веднага се отдалечава възмутен и недоволен. Така хората лесно усещат горделивия и не го харесват и доближават. Напротив, смиреният е приятен и благодарен, на което и място и да седне. Радва се и когато с мярка говори и когато мълчи и когато му дават думата и когато му я вземат и когато благотвори и когато го благотворят, иска да бъде полезен и винаги е готов да помогне, радостен и благ. Според Никифор Теотокис и самите горделивци мразят горделивците и обичат смиреномъдрите. А Господ „се противи на горделивите, а на смирените дава благодат”.

Това, което фарисеят изразява в своята молитва, има чисто законнически характер. За него човешката личност е недостойна за внимание. Той радостен оглася на Бога и на хората своите постижения. Оглася своята нравствена ценност, която има „в излишък”. Неговото сърце, достойно за оплакване, остава празно откъм любов. Това, което прави, го прави напълно формално, по задължение и само за себе си. Ама любов без друга личност не съществува. Фарисейството накрая стига до ужасна безизходица. Не оставя човека да се освободи от себе си и да стигне до Христос.

Митарят е „бедният духом”. Самичко смирението му привлича Божията милост и доближава уютно прегръдката на Бога. Той има съзнание за своите грехове, което не иска да скрие – това чувство, и настоятелно търси спасителната намеса на Бога в неговия живот, Който не се забавя да го посети. Тръгва си от Храма оправдан. Затова, „нека избягаме от високомерието на фарисея и се научим на смирението на митаря”, както пеем в свещената химнология.

Разбирате колко по-различен би бил животът на хората, ако приемат светото смирение, колко различни биха били отношенията между съпрузите, колегите, учениците, гражданите. Смирението не би позволило да съществуват разпри, вражди, гняв, хули, смут, фракции и тези страшни войни. Би имало мир, съгласие, любов, покой. Тези добрини вкусва постоянно душата на смирения, тя винаги е утешена, предвкусва вечното блаженство.

Според св. Козма Етолийски: „Християнинът се нуждае от две криле, за да полети и да стигне до Рая: смирението и любовта”. Смирението не може да съществува без любовта и любовта без смирение. Същото казва и св. Йоан Лествичник: „Любовта и смирението са свещена двойка: едното издига душата, а другото държи здраво онези, които са се издигнали чрез любовта и не ги оставя да паднат.“

Но във всекидневния живот, където всички се опитват да ни експлоатират и да ни подчинят, дали е разумно в името на възхваляваното смирение да ги оставим да властват над нас? И тук е нужна голяма разсъдителност. Ето как отговарят светите отци. Авва Пимен казва „Човек, който живее с други хора, трябва да е като каменен стълб, да бъде хулен и да не се гневи, да бива прославян и да не се гордее”. Св. Ефрем Сириец казва: „Когато двама братя се карат, онзи, който се покае пръв и отстъпи, той ще вземе победния венец, но и вторият ще бъде увенчан доколкото не отхвърли предложението за сдобряване, а и той охотно се стреми към мир помежду им”. За това се подвизават и отците на Света Гора днес. Гледат кой пръв да каже „Благослови!”, т.е. ще поиска прошка, за да получи пръв венец. Гледат залеза на слънцето да не ги намери с тежест или тъга или горчивина в сърцето и правят поклон, разменяйки целувката на любовта съгласно библейския израз. Защото истина е, че колкото по-дълго остане страстта, толкова по-трудно се смирява човекът. Авва Марк казва: „Не ставай ученик на този, който хвали себе си, за да не се научиш да се възгордяваш вместо да бъдеш смиреномъдрен”. Това е пътят, който светците ни посочват, пътят, по който са ходили и той ги освети – пътят на търпението, търпеливостта, благодарението, смирението, любовта.

Имаше едно старче на Света Гора, самичко във високите планини, беше тежко болен и нямаше кой да му помогне. Той помоли Бога от сърце да му помогне, както се грижи за дивите зверове. Заради голямото му смирение Божията благодат веднага го посети. Безкрайни са светогорските разкази – стари и по-нови, в които се говори за сигурното спасение и помощ към много монаси заради тяхното неописуемо послушание и пламенно смирение.

Един старец казваше: „Монахът не се страхува да не падне, защото е долу, защото е смирен.“ И един друг, когато го попитаха, какво е монахът, свалил скуфията си я стъпкал. Смирението избавя човека от безброй заблуди. На един много смирен монах дяволът се явил като ангел на светлината и, за да го хвърли в гордост, му казал: Аз съм Архангел Гавриил и дойдох да те поздравя за твоята голяма добродетел! Виж – му отвърнал монахът – да нямаш грешка, защото аз живея в грях и затова не съм достоен да виждам Ангели. И демонът, както било естествено, изчезнал.

Гордостта те събаря и унизява, а смирението те въздига. Защото не забележителният, силният и находчивият е велик, а малкият, смиреният, безсилният, търпеливият, жертващият се за другите, който – както Бог прави – дава живота си за живота на другите.

В нашите несмирени дни, където доминират манията за власт, бягството от болката, славолюбието, егоизмът и безразличието, единството и мирът на Църквата се поклащат. Тогава враговете на истината се радват и вярващите скърбят. Ала „Църквата се поклаща, но не потъва”. Разбира се, оправдана е скръбта на вярващите за скандалите, разделенията и отстъпленията, които стават в Църквата. Но е неоправдан смутът, отслабването на вярата, неразумната борбеност и прекомерният фанатизъм. Защото всички тези страшни неща стават в Църквата по Божие допущение. Необходимо е търпеливо да ги претърпим. Христос не спи. Да не говорим необмислено. Св. Йоан Златоуст казва, че каквито сме ние, такива пастири имаме. Един блажен старец разглежда това в едно негово писмо: „Когато имахте добродетелен клирик в селото ви, не го почетохте, не се възползвахте от него, затова и Бог ви прати сега най-лошия, този, който заслужавате“ (св. Теофан Затворник). Един светогорец казваше „Чудо е как Православието през толкова бури можа да се задържи неуязвимо до днес (архим. Емилиян Симонопетритски)”. Не ние спасяваме Църквата, въпреки всякакви наши „интелигентни” намеси, а само тя ни спасява.

Сигурно всичко това, което става около нас, е един добър повод, за да се обърнем навътре в нас? Сигурно събарянето на враговете на истината трябва да е предшествано от събарянето на стената на срама на нашата гордост? Сигурно словото на проповедниците трябва да се обърне и към хората в Църквата, които след толкова години проповеди остават несмирени? Факт е, че Кормчия на кораба на Църквата е Христос. Нека Го оставим да продължи да ни управлява и да оставим нашите решения. Той допуска в Църквата Си буря и ураган, за да ни смири, и когато види, че целта е постигната, вдига вятъра и настъпва голяма затишие. Христос никога няма да остави Своето стадо да се клати в океаните на горчивата несигурност и мрачното съмнение.

В наши дни ужасно се е увеличил броят на ересите, защото гордостта изобилства. Човек лесно пада от истината в бездната на прелестта, стига да задоволи своя непокорен егоизъм, властолюбие и първенствуване, измамното желание за строгост и чистота. Затова трябва да опазим себе си първо от прелестта на богомерзкия зилотизъм, който изолира жертвата си от общността на Църквата и след това да внимаваме да не ни прелъстят и да не ни отдалечат от спасителното лоно на Църквата. Смирението е щит и оръжие срещу заговорниците против истината. Нека то ни съсредоточи в благодатта на божествените Тайнства, нека ни води до молитва и умиление.

В нашите действително есхатологични дни, където от мнозина се чуват много неща, нашата борба трябва да се насочи не към нашето собствено тълкувание на Писанията и на знаците на времената – нека оставим това дело на светите отци, които никога не говорили, както Сам Господ, за конкретни дати за настъпващия край на света – а към завоюването на обожаващото смирение. Господ няма да подири сметка от нас – защо не сме изтълкували трудните места от Откровението, а защо не сме осъществили добродетелта, която е мощно дело, осъществимо от всеки един.

Нека бъдем внимателни, но не постоянно безпокойни и изчислявайки години и времена, които Самият Господ не поиска да посочи от човеколюбие. Нека бъдем готови за изповедничество. Времената наистина са лукави. Както християните от първите християнски времена са се подвизавали да бъдат готови. Разбира се, всичко това, което се случва толкова често около нас, не са незначителни неща, а единственото, което имат да ни кажат, е да ни направят по-готови, по-смирени, по-разсъдителни, по-трезвени и въздържани.

Нека се отдадем на безмълвие и да оставим смиреномъдрието да ни поучи на своите свети тайни. Според св. Максим Изповедник смиреномъдрието е непрекъсната молитва с болка и сълзи. То винаги търси укрепване от Бога и не оставя човека да се „изхвърля” необмислено в неговата сила и мъдрост, нито да издига себе си и да се смята по-добър от другите, защото всичко това са болести на душата, чиято причина е гордостта.

Блаженият Теофан Затворник, който бил епископ и се оттеглил от своята катедра, за да живее в продължение на 28 години доброволно затворен в една килия на руската пустиня, пише: „Подвизавайте се да придобиете смирение. Смирението е благоухание Христово и одежда Христова. Заради него Бог всичко ще ни прости. Няма да изследва недостатъците, които е имала наша борба. Докато без смирение никоя аскеза няма да ни помогне. Чрез смиреномъдрието човек може да се спаси. Но без този билет няма да му позволят да влезе в Рая, който е пълен със смирени“.

Свети Серафим Саровски казва, че когато човек се опитва да има смирено сърце и мирен помисъл, тогава всички клопки на врага не действат. Защото където има мир на помислите, там Самият Бог почива. И на друго място очарователният обичен светец продължава: „Нека обикнем смиреномъдрието, за да видим Божията слава, защото където съществува смиреномъдрие, там струи Божията слава. Без светлина всичко е тъмно и без смиреномъдрие в човека не съществува нищо, освен мрак“.

Тази светлина на смирението се опитах да пренеса в сърцата ви от Атонската планина, на чиито връх има църква, посветена на Преображение Господне. На тази таворска светлина, където коленичили, като други Господни ученици, се покланят монасите, покрити с одеждата на смирението, за да просветли техните сърца. Ако нещо постигнах с тази беседа, благодарете на Господа на славата и светлината. Това е тайното послание на Света Гора за нейните многобройни поклонници и приятели – възприемането на смирения дух.

превод: Константин Константинов

 

Първият признак на гордостта е обидата

Април 26, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

Първият признак на гордостта – това е обидата. Когато човек се обижда – това говори за дълбоко скритата му гордост. Обидчивите хора са много горди и самолюбиви личности. И когато се уловим в мислите си, че сме се обидили, това вече свидетелства, че в нас живее гордостта, тази страшна, разрушителна зараза, страшна болест, която изяжда душата както ръждата – желязото.

 

Обидата… Тя може да бъде справедлива или несправедлива, но когато в сърцето ни живее обида, заедно с нея не може да има ни любов, нито смирение, ни кротост, нито мъдрост – нищо. И благословен е човекът, който е разбрал, че в него живее обида. Че е обиден на ближните си, обиден на живота си, а има и такива безумни хора, които са обидени и на Бога. За такива Соломон казва: „Безумието на човека изкривява пътя му. А сърцето му негодува против Господа“ (Притчи 19:3). Той се обижда на Господ, че не му е дал нещо си. Не му е дал власт, богатство, не му е дал здраве, но точно в това е и скритата проява на гордостта. У пророк Авакум има такива думи: „Презорливия“, (превежда се от църковно-славянски език като „горд, надменен“), обидчивия човек и който величае себе си, няма да успее“ (сравн. Авакум, 2:25). Погледнете само – „презорлив“ – т. е. горд, надменен, разбира се, това е нещо лошо; „който величае сам себе си“ - също лошо; „обидчивият“, т.е. този, който се обижда – няма да наследи благодатта. И колко важно е да осъзнаеш и разбереш в духовния си живот, че това зло, което живее в нас не се премахва другояче, освен с покаяние и смирение.

 

И благословен е този човек, който под духовен живот разбира не само поклоните, акатистите, не само каноните, нито продължителните богослужения, но преди всичко да има смирение и любов. И когато се смиряваме и не се чувстваме обидени от никого, тогава в сърцето ни ще се всели любовта и Божията благодат изобилно ще почива върху нас. Толкова е просто – избавим ли се от гордостта, ще си отиде обидчивостта, а отиде ли си тя, ще дойде състраданието и любовта към ближния. А състраданието и любовта са верни признаци, че в душата на човека живее Божия Дух, живее благодатта.

 

Да ни помогне Господ да се избавим от гордостта и нейното свидетелство – чувството на обида, да възлюбим ближния си, да се смирим и осъзнаем, и разберем, че не сме достойни за нищо, а ако Господ ни дава нещо, то това е само по милостта Му. И тогава винаги ще сме Му благодарни. Благодарни за здравето, за болестта, благодарни за скърбите и за радостите – за всичко да сме благодарни на Господа!

 

Автор: Архиепископ Теогност, наместник на Светата Троицко-Сергиева лавра

 

 

 

Гневлив си, затова няма да видиш Христос

Април 5, 2018 in Беседи, Начална страница

Гневлив си, затова няма да видиш Христос…
Ето обидил си се на някой друг, разгневил си се. И какво, как се държиш?

 

 

Опитваш се да докажеш, че този на когото си се е ядосал, е лош, и затова си му се разгневил. Да, той е лош, това е ясно, но ти се гневиш не защото той е лош, а защото ти си гневлив. Това е всичко, и никъде не можеш да избягаш от това. И докато не победиш своя гняв, винаги ще се намира някой лош човек, на когото да се гневиш. А какво е това гняв? ГНЯВ – ТОВА Е СМЪРТЕН ГРЯХ. Защо той е смъртен? ЗАЩОТО ТОЙ ПОГУБВА ДУШАТА. И човек ходи на църква, чете Евангелието, слуша проповеди, целува икони – и продължава да се гневи, продължава да се обижда, продължава да не прощава и продължава да вярва, че той е прав.

 

 

Да, ти хиляди пъти си прав, моля, успокой се, ти във всичко си прав, НО СИ ГНЕВЛИВ, И ЗАТОВА НЯМА ДА ВИДИШ ХРИСТОС, нито в този живот, нито в бъдещия, дори и всеки ден да се причастяваш, да изпиеш три тона светена вода, дори да изядеш всичката просфора, която са изпекли днес във всички църкви, дори да посетиш всички манастири, дори да живееш на някое свято място, и целия да се заровиш там, нищо няма да излезе. Защо? Защото гневът – това е страст, а нито една страст не допуска Божията благодат в сърцето. Затова, докато човек не се освободи от страстите, благодатта Божия не може да се приближи към него. Следователно, такъв човек не може да се приближи до Христос, защото той сам прогонва Христос. „Бог се противи на горделивите, а на смирените дава благодат“. А Христос може да бъде познат само чрез Божията благодат. Когато Божията благодат дойде в сърцето, тя води човека към всяка правда и очиства от всяка сквернота.

 

Източник: https://vk.com/

Ела да пием по кафе!

Март 20, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

В една басня от Езоп се казва, че всички животни се събрали и всяко се гордеело, че имало повече деца от другите. Едното казвало: аз имам пет деца, другото казвало аз имам шест, друго – аз седем. Тогава се появила лъвицата и я попитали ти колко деца имаш? И лъвицата отговорила – родих едно, но лъв. Св. Йоан Лествичник в живота си написал само една книга – Лествицата – една, но лъвска книга. Тази книга е духовен лъв. Лествицата е една стълбица, която започва от най-малките стъпала, от малките и всекидневни борби на живота и стига до последните стъпала – до 30 стъпало, което включва вярата, надеждата и любовта. Най-вече любовта. Св. Йоан казва, че за да кажеш обичам и за да почувстваш най-вече, че обичаш, трябва да минеш през дълъг духовен процес, трябва да се научиш да поразяваш егото си, да се смириш, да придобиеш търпение, да работиш първо върху себе си, за да излезеш от себе си в този спасителен изход на любовта към Бога и брата.

„Лествицата” е писана за монаси и някой би казал, че не се отнася към нашия живот в света. Но във въведението авторът дава отговор на всички нас. Той казва, че въпреки че е текст, който се отнася към монаси, при все това спасението засяга всички. Пътят към Бога може да е различен за всеки, но краят на пътят е един и същ за всички. Не съществува едно Евангелие за монаси, а друго за миряни, делото на спасението засяга всички.

Но има и една разлика. Бог друго ще потърси от монаха, който не е имал задължения, не е имал деца, които да отглежда, семейни грижи, занимания. При монаха съдът ще бъде съгласно неговия подвиг и борба, които Бог му е поверил. Тоест кръста, който е призван да понесе.

В този дух и ние придобиваме дръзновение, и както казва монах Моисей Светогорец, като малките кученца от евангелската притча, вземаме трошички от светоотеческата трапеза, от това, което пада от отците, и лакомо ги събираме.

Днес ще говорим за смирението. Дръзко е да кажеш, че ще говориш за смирението, защото, ако реално искахме да говорим за смирението, навярно трябваше да се отдадем на мълчание. Може би мълчанието е най-добрият начин да говорим за величината на тази велика добродетел. Смирението, казва св. Йоан Лествичник, на свой ред също е една стълбица. Първото стъпало е, че стъпваш на земята, тоест започва от всекидневния подвиг и е толкова високо, че последното му стъпало стига до небето. До това съвършено състояние на смирението стигнала Света Богородица. Църквата и светият отец много конкретно ни дава реалистичната картина за смирението. Защото много пъти и аз и вие, четейки светоотеческите книги, мислим, че тези неща са ставали само по онова време, но св. отец ни припомня, че смирението е нещо, което може да се случи, трудно, но е постижимо, трудно е, но с Божията благодат се постига. Света Богородица започнало от първото стъпало и поради нейната възприемчивост и послушание към Божията воля Бог я удостоил да стигне до последното стъпало. Първото стъпало според св. отец се отнася към „елементарното” смирение, което бихме приравнили с възрастта на младенците малко преди да им поникнат зъбките. Тогава, когато приемаме храната във форма на кашичка, защото нямаме зъби да дъвчем. За това „елементарно” смирение говори той, което включва вярата, вярата в троичния Бог, учението на Църквата и учението на Светото Писание. Той казва, че първата основна стъпка на смирението е да вярваш във всичко, което се казва в Символа на вярата, а не както ти си мислиш. Това смирение го имат всички православни християни. След това „елементарно” смирение реално започва пътуването на тази велика добродетел. Въпреки че казваме нещо, което изглежда банално, при това не е даденост. Затова еретиците биват характеризирани като горделиви хора и самохвалци. Защото с тяхното отношение прогонват Божията благодат и изпадат от една заблуда в друга заблуда. Защото преди всичко се противопоставили на първата добродетел – смирението и неговото първо стъпало – приемането и вярата в троичността на Бога и завещаното учение на Църквата. Но отвъд еретиците, мисля, че имаме един личен проблем. Тоест всеки „реже и шие” по своя мярка Самия Христос, Църквата, заповедите, приема или съответно не приема това, което иска. Например по въпроса с поста. Казваме че Бог не гледа това, друго играе роля, че това, което излиза, а не това, което влиза в човека, го осквернява. Вижте колко избирателно четем св. Писание. Казваме примерно, че и Христос е ял или е обвинил лицемерите, докато не обвинявал грешниците. Каквото си искаме вземаме. Това са истини, които казваме и на които се позоваваме. Но знаете ли, че половината истина е пълна лъжа. Защото Сам Христос, Който казал, че наистина не играят роля това, което влиза, а което излиза от човека, Той Сам преди да започне Своето дело постил 40 дни в планината. Той Сам ни казва, че „този род не излиза, освен с пост и молитва”. Някои ще кажат: „ама в Евангелието на Страшния съд се казва, че там Бог няма да те пита колко си постил, колко бдения си направил, а ще каже отиде ли при затворници, облече ли голи, храни ли сираци и т.н. Да, разбира се, така е. Но св. Йоан Златоуст добавя нещо друго и казва, че Бог ще потърси от всички това, което биха могли да направят и ги засяга. Това да посети затворник всеки човек може да го прави. Това, което е в повече, т.е. тоест, бдението, духовния подвиг Бог не ги е поискал насила, но сърцето, което обича Бога, чувства нуждата да ги принесе като дар и това не означава, че не са приети от Бога или че в очите на Бога няма да ги сметне като нещо повече. Следователно е много важна тази първа стъпка – приемането на нашата вяра, на нещата, които сме приели без да добавяме или да отнемаме нещо. Това, колкото и просто да звучи, не е просто. Много пъти обвиняваме свещениците, нашия епископ, че примерно добавя нещо или отнема нещо (от службата), но нека всеки подири в себе си колко пъти с дума, мисъл, с живота си отнема от Бога съда и съди безразборно всички. Осъждането е страшна язва, броили ли сте колко пъти в това малко кафенце, за което се събираме вечер, за да говорим, „ела да пием по кафе!” – казваме. Събираме се и в една толкова малка чашка се побира цялата Вселенска Патриаршия, всички епископи на Църквата, на Гръцката църква, всички свещеници, настоятели, цяла Европа, Америка, другите планети и има още място. В една дребна кафена чашка. И най-вече вътре никъде не съществува нашето „аз”. „Не сме като останалите човеци”. Нека всеки да намери аналогията и навярно ще види и своите отговори по въпроса със смирението.

В Лествицата св. Йоан казва, че – на първия стадий – когато започне да цъфти смирението в нас, тогава разбираме, че мразим с болка всяка човешка слава и похвала. Приемаме безчестенето с отворени ръце и го прегръщаме като лекарство, което очиства нашите грехове. И едновременно изкореняваме гнева и яростта. В райското състояние, в което Адам бил, той се радвал на Божията слава. Радвал се на всичко, което правил, всяко негово дело било за Божия слава и всичко се отнасяло към Бога, към утешаването на другия човек. Когато човекът бива изгонен от Рая и идва тук на земята, се променят всички негови духовни чувства и начинът, по който възприема и гледа нещата. Така и тук като дете на непослушанието на мястото на Божията слава поставя пустославието, празната слава, любовта към славолюбието. Тоест човекът започва да мисли, че всичко, което прави, трябва да се отнася не към Бога, а към собственото му лице. Св. Йоан Лествичник казва нещо много хубаво – смиреномъдрие има не този, който унижава себе си и се обвинява, а този, който е бил похулен от друг, но въпреки това изобщо не е намалил своята любов към него. Много пъти всички ние и в първите стадии на изповедта казваме, „Е отче, аз съм най-грешният човек на света!”. И дори може да го вярваме. Но когато отецът ни засегне малко, веднага се възпротивяваме, защото в нас крием горделив егоизъм. Преди няколко дена един човек ми каза така: „Аз съм най-грешният човек на света”. Поговорихме малко и го попитах:


- Имате ли деца?


- Да, имам, женени са.


- Как се разбираш с децата си?


- Добре, но със снахата имам проблем.


И изрече много тежки думи срещу нея. Каза:


- Какво да правя, имам много тежък проблем.


Аз му казах:


- Слушай какво да направиш – да започнем от най-простото. Запиши името й за здраве.


Той, който чувстваше, че е най-лош от всички, скочи и каза:


- Е, не и за здраве!


Тоест само смирение на думи, повърхност. Както елея в кандилото, където елеят е отгоре, водата отдолу. Смирение на думи, реално съдържание – никакво. Този човек, който чувства себе си последен и смята всички хора по-добри. Тоест човекът смята, че е смиреномъдър, докато не го закачим. Смята, че има смирение, но не го закачай! Св. отци казват, че живеем заедно със змии, знаете, змиите са животинки, които, ако не ги закачиш, не те закачат, а когато се отбраняват, хапят, но никога не го правят от злоба, а ги е страх – ако ги настъпиш, ако ги подразниш. Така са и страстите. Доколкото са в нас и ги пазим, не ни закачат, но само да ги закачим, в онзи час ни хапят. Същото е и с гордостта. Всички имаме убеждението, че сме добри и смирени – докато не ни закачиш. Вижте каква врява вдигаме, ако чуем една клевета в наш ущърб. Нещо изречено срещу нас, някаква несправедливост, ако чуем нещо, което ни засяга. Вижте колко страшно е да се засягаме. Сещаме се, че когато старецът ни налагаше епитимия, се разстройвахме. Чумерихме се и т.н. Той идваше и ни казваше нещо, което тогава не го разбирахме, днес обаче можем да го разберем. Той казваше: „Сега се разстроихте, понеже направихте нещо лошо, или понеже се засегнахте?” Тоест дяволът отива да ни замърси не само чрез греха, а и чрез начина, по който ще се покаем. Какво представлява засягането? Защо се засягаме? Защото нашата гордост, която прекръстваме на достойнство, е била засегната. Била е смачкана. Бил е смачкан нашият егоизъм. Но нека отидем в св. Олтар и да видим Христос, Който е гол на Кръста и там да Му кажем – загубих моето достойнство. Загубих моя егоизъм, Ти какво казваш? И Той какво ще ни каже? Ще остави ръцете Си както винаги отворени и ще ни каже „И Аз загубих Моето достойнство, но го загубих, за да го намерите вие”.

В Църквата човек осъзнава своя егоизъм и на кои равнища се намира – ако се засяга много, има голям егоизъм. Ако с времето това намалява, означава, че се намираме на прав път. При това Бог винаги – доброволно или не – избира начини да ни смири. Вижте, отиваме на молитвата и ако ни обземе духовна ревност, казваме на Бога: „Боже, дай ми смирение, направи ме смирен!” Мнозина от нас го казваме – дай ми смирение. И Бог избира да не ни позвъни сутринта някой на звънеца и да ни каже „Добър ден! Пакетът със смирението, което поръчахте, дойде!” Не. Бог няма да го прати така, а чрез твоя съпруг, където ти ще си почистила всичко вкъщи, но той ще се хване за една неизмита чаша и ще ти каже „Добре, цял ден една чаша ли не можа да измиеш?” Въпреки че, ти си чистила цял ден. Бог избира един такъв начин да те „окастри”, защото иначе гордостта ти ще стигне до тавана. Той избира един такъв начин да те окастри, да те задържи в ниското (т.е. в смирението). Но аз, вместо да кажа на Бога благодаря, че ми изпрати този начин да се смиря, Му казваме „Добре, казахме да се смирим, а не да ставаме изтривалка да ни тъпчат! Другите! Докъде ще издържа? Още колко?” Ние обаче не разбираме, че тези граници на смирението стигат до границите на Бога…

Превод: Константин Константинов

 

Бог така обича смирението

Май 16, 2017 in Отечески съвети

 

Господ обича най-много смирения човек. Не сте ли забелязали? Всички светци са били смирени.

 

А който се мисли за светец, бива съблазнен от дявола.

 

Такива са били светците… Не са се мислили за добри, а за недостойни, за измет на света.

 

Така, че ако някой ви се представи за светец, знайте, че е заблуден от дявола. Господ така обикна смирения човек, че му прости всички грехове. Господ е предобър, но не прощава на горделивия.

 

Той прощава всички грехове, но не и гордостта.

 

И гордият човек пада в прелюбодеяние. Светият Дух го изоставя.

 

И когато човек осъзнае, че е паднал, идва главоболието и така може да се научи на смирение. Така стоят нещата.

 

И за да избегнем да ни изостави Светия Дух, трябва да мислим, че всички са по-добри от нас, дори и най-големите грешници.

 

И когато съм изкушен да наругая някого, да си отмъстя, казвам така на изкушаващата ме мисъл: „Ще му кажа каквото искам, но не днес. Ще му го кажа утре“.

 

И това време прекарвам в молитва, в бдение и Светият Дух прогонва тези демони от мен и на другия ден нищо не казвам на човека, и се радвам, че съм преборил това зло вътре в мен. Това е.

 

Нека Бог ви благослови.

 

(Отец Прокъл се представи в Господа на 28 януари 2017 г.)



Защо се разпадат енориите

Февруари 2, 2017 in Беседи, Начална страница



Съвместната дейност ли трябва да сплотява енориашите или обратно – тя да бъде плод на тяхната сплотеност? Трябва ли настоятелят да се стреми всички енориаши непременно да дружат и да се познават добре помежду си? Какво трябва да залегне в основата на енорията, за да не се разпадне тя в някакъв момент?

 
Трябва ли всички членове на енорията да имат дружески отношения?

Енорийска общност, в която всички добре се познават и дружат е възможна или на село, където вярващите са малко и на Пасха идват максимум петдесет човека, или в чужбина, където православните също не са много. Такава общност може да съществува и в центъра на Москва, където храмовете са много, а жителите – малко. Но за каква енория от такъв тип може да се говори в обикновените градски условия? Моята енория не е от най-големите, но дори и ако не броим тези, които идват един път в месеца или по-рядко, постоянните енориаши са стотици! Не можем всички да дружим помежду си, а и не е нужно.
 
Да отделя от тях някаква група хора, лични приятели, които ме почитат и на които аз съм духовен наставник? Това се нарича младостарчество. По своята немощ всички ние отчасти сме засегнати от тази страст, но с нея, както и с всяка друга страст, трябва да се борим, а не да я подхранваме. Ние идваме в храма, където ни обединява Чашата Господня, от която всички се причастяваме. Едновременно с това хората могат да бъдат твърде различни и по убеждения, и по образование, и по социален статус. Сред енориашите има и началници от голям ранг, и учени, и работници, и чистачки.
 
Обединява ни Чашата. Но защо всички да са длъжни да дружат?

Грижа на духовника е да научи хората да се отнасят по християнски един към друг. Неотдавна един млад свещеник ми разказа, че в московската енория, в която той е израснал, ако някой се разболее, звъни на настоятеля, а той съобщава на всички и моли, по възможност, да помогнат на боледуващия. Това не е лошо, но по-добре би било, ако и без да се обажда свещеникът, се намери събрат, готов да помогне. Между другото в нашата енория така и става – хората се познават и когато е необходимо си помагат. А когато братската взаимопомощ е недостатъчна се обръщат към мен и аз решавам въпроса.

Енориашите общуват, дружат – нека да дружат, но по собствено желание, съобразно интересите си. Разбираемо е извън храма учените да имат едни интереси, обикновените хора – други.
 
Защо се разпадат енориите?

Когато станах настоятел в Красногорск, в храма се събраха много млади хора и аз изпаднах в някакъв възторг… Сега със срам си спомням за този свой възторг. По Божия милост енорията не се разпадна, а при един много уважаван от мен свещеник в някакъв момент всичко рухна, всички го изоставиха. Защото в основата беше поставено не духовното, а душевното. След това дойдоха нови хора и сега той има друга енория. При нас не се стигна до там. Всичко някак от само себе си шупна и след това втаса. Защото от самото начало общината се основаваше не на дружбата, а на службата.
 
Приятелските отношения не са здрав фундамент в духовния живот

Аз не съм скривал това – казвал съм и казвам, че основата на енорията е в служението, а не във взаимоотношенията. Аз съм поставен, за да служа, някой носи своето служение заедно с мен (съвсем нямам пред вид само духовенството) – ето какво е енорията. Служението може да бъде и не така видимо… Например какво особено прави шофьорът или водопроводчикът? Но и двамата могат да се чувстват членове на енорията. А взаимоотношенията каквито се установят – такива. Не в това е главното. Главното дело на енорията е да обезпечи богослужението. Това не означава, че аз съм против някакви енорийски инициативи.
 
Но енорийската социална дейност трябва да бъде не плод на нашите измислици, а плод на литургическото единство и пастирското обгрижване на енориашите.

Тогава, ако хората имат желание и идеи, нека работят – моята работа е да не преча, да помагам, да подкрепям.

Дойдоха в енорията детски музикални педагози и се създаде Детска църковна музикална школа. Появи се млад свещеник, който добре се разбира с младежите – закипя такава дейност. Но благотворителната ни дейност в болницата, която осъществявахме (имахме при нас две медицински сестри), спря – едната отиде в манастир, другата завърши институт. Какво да се прави?

Освен това много младежи и девойки от енорията се ожениха един за друг. А когато човек стане семеен, се прибавят грижи за семейството и това е нормално.
 
Не е нормално, когато човек от семейството си бяга в енорията

За семейния християнин семейството е мястото на неговото служение, дори ако там има проблеми, ако съпругът или съпругата не ходят на Църква, не са вярващи. В такива случаи още повече трябва да се трудиш, да устройваш отношенията, а не да бягаш от „невярващите” при „своите”.


Източник: Пастир ру

Наставления за кротостта и смирението

Декември 21, 2016 in Начална страница, Отечески съвети

 

                        

Смирението е главното средство, с помощта на което можем да извършим делото на нашето спасение. Смирението не е една от добродетелите, то е цялостен християнски мироглед, начало на новозаветния живот и самият живот.

 

Ето защо преподобни Макарий Египетски казва в своите дивни творения, че смирението е признак на християнството. Че то е критерият,  по който може да определим дали сме християни или езичници; има ли в нас благодат или няма; с Бога ли сме или сме без Бога; щастливи ли сме или нещастни?

 

Без смирението добродетелите нямат за нас спасителна сила. Но и  може ли да бъде другояче, когато самата благодат – главното средство за нашето спасение – ни се дава от Бога само заради смирението? Смирението определя насоката на нашия християнски живот, то е неговата основа.

 

Заради смирението и кротостта благодатта ще ни запази от всички вражески козни, ще превърне скръбта в радост, навеки ще ни съедини с Христа и ние още на земята ще изпитваме неизказана небесна радост от съединението с Бог. Нека смирението бъде за нас първа и основна добродетел. Ако го имаме, ще придобием чудна кротост с нейната голяма любов към бедните.

 

Нека си спомним, че апостол Павел в своето „Първо послание до коринтяни“, когато говори за любовта като за най-скъп дар на Светия Дух, няма пред вид благотворителността, нито раздаването на имуществото  на бедните. Защото и чревоугодниците, и пияниците, и блудниците, и горделивите, и тщеславните нерядко се отдават на благотворителност. Благотворителността е само подготвителна степен за придобиване на дара на съвършената любов, но не е самата любов.  Светите Отци смятат, че под съвършена любов трябва да разбираме кротостта или кроткото понасяне на обидите от страна на нашите ближни.

 

Кротостта е съвършенство. Тя се придобива и изразява преди всичко чрез мълчанието на устата, когато ни оскърбяват. Нима не е велико чудо да отговориш с кротост на оскърбленията?! Затова преподобният Йоан Касиан в своите дивни творения казва, че кротостта или кроткият човек е чудо на чудесата. Като християни ние сме длъжни да се стремим преди всичко към придобиване на най-висшия дар на Светия Дух – съвършената християнска любов и кротост.

 

Господ очаква от нас истинска любов към враговете. На онези, които ни обиждат, Той желае да прощаваме от цялото си сърце.

 

Отличителната черта на светиите е именно кротостта. Такава християнска кротост притежавал преподобни Серафим Саровски. Веднъж, когато в Саровската гора бил нападнат от трима разбойници, той хвърлил на земята  брадвата, която държал, скръстил ръце на гърдите си и кротко казал:“Правете с мен, каквото искате.“ Разбойниците пребили светия старец почти до смърт със собствената му брадва. И когато ги хванали и предали на съд, свети Серафим ходатайствувал за тяхното освобождаване от затвора и чрез неговото застъпничество били освободени. После разбойниците отишли при великия Божий угодник, за да му искат прошка, и той като истински баща от все сърце им простил.

 

Същата кротост имал и свети Тихон Задонски. Един горд и злобен помещик му ударил плесница, а светителят само паднал в нозете му и  поискал прошка.

 

В пълнота и съвършенство дивна кротост имал нашият Спасител. Когато Го биели с тръст по увенчаната с трънен венец глава, когато Го заплювали в лицето, Той кротко и мълчаливо гледал Своите мъчители. Когато започнали да Го разпъват, Той се молел за палачите Си. Ето към каква благодат, към какво най-висше и най-дивно нейно проявление трябва да се стремим с цялото си сърце! Ако придобием такава кротост, ще получим блаженството на Небесното царство.

 

Църковното предание разказва, че свети патриарх Йоан Милостиви и свети Григорий Палама, Солунски архиепископ, особено обичали онези, които ги оскърбявали. Към тях трябва да прибавим и великия оптински старец йеромонах Амвросий. Той съветвал всички да се отнасят към ония, които ги оскърбяват така, сякаш тези хора им правят голямо благодеяние. Светците приемали оскърбителите си като свои велики благодетели и поучавали, че чрез оскърбленията оскърбителите  чистят човека като с четка и така очистват душата от всякакви нечистотии.

 

Отец Йоан Кронщадски дълги години понасял смирено страшните хули и клевети на своя помощник, който бил протойерей и ключар на храма „Свети Андрей“. Разбира се, отец Йоан можел спокойно да помоли св.Синод, чийто член бил, да премести помощника му другаде, само че той на никого не се оплаквал и мълчал. След време се разболял и бил на смъртен одър. В тежка немощ се мятал и молел ту да го сложат в креслото, ту да го преместят в леглото. Едва когато научил за болестта му, отецът-ключар почувствувал разкаяние. Съвестта го изобличавала. Отишъл да  помоли за прошка и да се прости с него. Точно тогава отец Йоан седял в креслото почти в несвяст. Когато му казали, че е дошъл при него помощникът му, събрал сетни сили, станал, приближил се и му се поклонил до земята. Това велико смирение така подействувало на отеца, че той се облял в сълзи и се хвърлил в нозете му. От тогава  започнал да проповядва, че отец Йоан е велик Божий угодник, какъвто в Църквата не е имало от времето на първите праведници. При светците на дело и в пълнота се осъществяват думите Господни: „…ето на кого ще погледна: на смирения и съкрушения духом и на треперещия пред Моето слово“/Исайя 66:2/.

 

Защо когато говори за кротостта, Господ говори и за мълчанието? За да ни покаже, че кротостта трябва да се изразява в мълчание. Само че  устата може да мълчи, а сърцето да питае злоба и ненавист към оскърбяващите. Господ не иска такова мълчание. Нему е приятно във време, когато устата мълчи, да мълчи и сърцето. Затова нека мълчанието на Христос ни бъде за пример и думите на евангелиста:“Иисус обаче мълчеше.“/Мат.26:63/да ни бъдат главното и основно ръководство в  духовния живот.

 

Да помним винаги увещанието на преподобни Серафим Саровски към един монах:“Мълчи, мълчи, непрестанно мълчи“. Това /да изпълняваме/ с уста и със сърце, разбира се – при оскърбления, за да добием кротост и съвършена любов.

 

Тук могат да ни попитат: как да придобием  кротост и съвършена любов, когато сме тъй слаби и със свои сили не можем да сторим нищо добро. Но нали в нас е всесилната благодат на Светия Дух, Който и невъзможното прави възможно и достижимо! Поради това Господ изисква не само от някои, но от всички без изключение да се уподобяваме и да се уподобим на Него:“Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец.“/Мат.5:48/ Нека се стремим към придобиването на тази кротост, тази съвършена любов, този връх на всички християнски добродетели!

 

Не е трудно да имаме смирение, тоест да осъзнаваме собствената си греховност. Лесно е да се смиряваме пред Бога, когато осъзнаваме своята немощ и цялото си нищожество. Но много е трудно да се смиряваме пред нашите ближни. Пречи ни това, че не сме вникнали в  истината за живота. Вместо това изпитваме превъзходство над другите, защото се считаме за по-добри, дори и когато имаме много големи пороци. Ние винаги оправдаваме  своите недостатъци, винаги ги обясняваме. Но  рядко извиняваме недостатъците на другите, почти винаги обвиняваме и осъждаме – даже за такива грехове, които съществуват само във въображението ни.

 

Нека се смиряваме пред нашите ближни до робско угаждане не от страх, а от любов към тях! И нека не се смятаме за по-издигнати в нравствено отношение. Да насочваме сърдечното си внимание към собствените си грехове, а не към греховете на ближния. Защото любовта означава заедно и със снизхождение да носим един другиму теготите, т.е. недостатъците на нашите ближни.

 

Блажени Августин казва:“Нищо не ни извисява в Божиите очи така, както снизходителното отношение към нашите ближни.“ В отношенията ни обаче за съжаление се наблюдава точно обратното: не любов един към друг, а жестокост; не снизхождение, а осъждане. Осъждането е най-любимата тема за разговор, при това нерядко съпроводено с клевета и злорадство.

 

В подобни случаи да си спомняме за великия пастир на руската земя свети Йоан Кронщадски. Веднъж някой говорил много против негов познат. „Вярно ли е всичко това?“ – запитал великият пастир. „Вярно е!“ – отговорил събеседникът му. „В такъв случай няма нужда да обсъждаме греховете на ближния. Имаме си достатъчно свои. И ако ги сравним с греховете на онези, които осъждаме, то нашата греховност може би ще надмине тяхната“.

 

Също така внимателно и грижовно се отнасял към душата на ближния и великият старец от Оптинската пустиня йеромонах Амвросий. По време на пребиваването ми там през 1910 г. една от най-преданите ученички на  стареца, монахиня Мария, ми каза, че от всички Божии угодници особено си открояват трима – св.Николай, преп.Серафим Саровски и преп.Амвросий Оптински. На въпроса ми защо към най-великите светци причислява само тях тримата, тя отговори: “Защото се отличават с най-велика любов към ближните, която се проявява в снизходителното им отношение към  недостатъци на другите.“

 

Подобна снизходителност имал и приятелят на свети Серафим Саровски – Антоний, архиепископ Воронежки. Като архиерей му се налагало да изобличава пороците на идващите при него. Но той го правел така, че човекът не усещал изобличението и мислел, че се отнася за други. И чак след това думите на праведния и прозорлив светител проявявали своята божествена сила и човекът разбирал, че макар владиката да започвал отдалеч, то изобличението било тъкмо за него самия.Често светителят съпровождал назидателните си думи с извинение: “Може би Ви огорчих и обидих с тези думи, затова Ви моля, заради Христа, да ми простите.“

 

С такова снизходително отношение към недостатъците на ближните се отличавал особено преп.Серафим Саровски. Каква огромна любов проявявал той към хората, които идвали при него като при молитвеник и утешител в скърбите, се вижда от това как  ги посрещал. Той се кланял до земята на грешните хора, неведнъж целувал даже ръцете на миряните и ги наричал „радост моя“. Даже към подчертано порочните преп.Серафим се отнасял с изумителна по своето снизхождение любов и увещавал всички така да се отнасят към хората. В любовта си към ближния преп.Серафим подражавал на Самия Спасител, който не осъдил падналата в прелюбодеяние жена, която Му довели фарисеите, за да бъде осъдена.

 

Господ да ни помогне да имаме такава велика любов към ближните, такова снизхождение към недостатъците им. Както свидетелствува св.ап.Павел, ако достигнем тази любов,  ще изпълним Христовия закон, всичките Му спасителни заповеди.

 

Тогава благодатта на Светия Дух, дадена при кръщението, ще сияе в нас със своята Божествена светлина. Тогава ще се изпълнят за нас  думите от прекрасното църковно песнопение: „всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се  облякохте“ / Галатяни 3:27/ и благодатта на св.Кръщение ще стане за нас одежда Христова. Тази Христова одежда  или тази благодатна Божествена светлина ще ни запази от демонските нападения, когато след смъртта душите ни ще преминават въздушните митарства. Тази Христова дреха, тази кръщелна благодат, разкрила  се чрез изпълнение на заповедите и понасяне на скърбите ще ни покрие на Страшния Христов съд. Като брачна одежда тази благодат ще ни въведе в Небесния чертог на Спасителя и ще бъде извор на вечна радост в Небесното царство на нашия Господ Иисус Христос. Амин.

 

*Наставленията са запазени под формата на записки, тематично подбрани от словата, произнасяни от светителя.

 

Източник: Светител Серафим, архиепископ Богучарски, Софийски Чудотворец – „Житие, аскетически поучения и проповеди“- издадени от Синодално издателство и Подворие на Московския и на цяла Русия патриарх в София, 2016 г.



Съществуват неизменни духовни закони

Август 25, 2015 in Отечески съвети

 

… !

 

Ти пишеш: „Струва ми се, че на нищо не вярвате“. Всъщност ти не ми вярваш, затуй пък прекалено вярваш на себе си. Всеки грешник е сляп. Сляпа си и ти. Освен това, когато ти говорят за болестта ти, ти не придаваш значение на думите. Сама си сляпа, а когато ти показват пътя, нямаш вяра и предпочиташ да вървиш така, както ти харесва. Какъв ще е краят? Ясно е и без отговор. Не само ще бъде, но и вече е започнало началото на края. Ти вече си попаднала в ямата и седиш в нея. И въпреки това не правиш нищо, за да излезеш и да не падаш там пак. Ти си тщеславна и горда. Оттук е всичко останало. По тази причина ти осъждаш всички, обвиняваш всички, а себе си оправдаваш: от тук идват всички грехове и болести. Господ те предупреждава с болести и с неприятности, за да се поогледаш и да се смириш. А ти все повече загрубяваш. Опомни се!

 

Какво трябва да се направи? Ето какво:

 

1. Примири се с всички искрено, а не само на думи.

 

2. Обвинявай винаги себе си за всички спречквания, дори да не си виновна; казвай си така: „За предишните ми грешки получавам сега това, което съм заслужила.“

 

3. Престани да се грижиш излишно за тялото си и съблюдавай постите не само по вида, но и по отношение на количеството храна. Трябва да отслабнеш, а не да дебелееш.

 

4. Обезателно чети утринните и вечерни молитви и по сто Иисусови молитви.

 

5. Поне по половин час всеки ден си мисли и си представяй, че утре ще умреш и какво те очаква после. Чети, каквото намериш, за смъртта.

 

Главното е смирението. Не повишавай глас срещу никого. Помни неотменните думи на Господа: „Бог на горделиви се противи.“ Това означава, че в нищо няма да имаш успех, нито във вътрешния, нито във външния живот. Вече съзираш във вътрешния живот хладнота, леност, безплодие. Същото ще е и във външния. Ще търпиш позор, оскърбления, бедност, болести. Няма да се изпълни нито едно твое желание или очакване, ще бъдеш стъпкана в калта, докато не се смириш. Благодари на Бога, че те търпи толкова дълго, желаейки обръщането ти, за да те помилува след смъртта. Пропуснах още условия.

 

6. Престани да осъждаш другите. Ако видиш, че някой прави нещо лошо, не го осъждай, а го съжали и се помоли мислено за него Господ да му прости.

 

7. Престани да празнословиш, остави смехотворството, шегите и пр.

 

8. Вечер измолвай от цялото си сърце прошка за всички нарушения на заповедите през деня, с дело, слово, или помисъл.

 

Старай се да придобиеш съкрушено сърце и не му давай да се охлади.

 

Ти пак осъждаш о. С.: „Той пак ще ми налага епитимия, а какво иска от мен?“ Той иска същото, каквото и аз, каквото иска всеки, който ти желае доброто: смири се, престани да мислиш за себе си гордо, не командувай, а моли, слушай го, покривай недостатъците му по заповедта — „теготите“.

 

Ако не ме послушаш, а останеш все такава или се смириш лицемерно, външно, ще видиш сама какво ще стане. Съществуват неизменими духовни закони, по които ще бъдеш подложена на всичко, за което писах по-горе, ако не се покаеш за предишната гордост и не се смириш искрено и не покажеш на дело смирението си.

 

Аз ще съм чист пред Бога. Докато още живеех там, винаги ти посочвах твоето тщеславие, а сега то вече е прераснало в гордост и дава плодове, сама виждаш какви.

 

 

Ако се изповядваш, то не обвинявай никого и не се оплаквай, защото това ще е пак самооправдание и твоята изповед ще е безполезна. Няма да измамиш Бога. Не мами духовника и себе си. Не започвай да си казваш, че те вкарвам в отчаяние. Почти всички като теб имат този обичай. Вместо да приемете изобличението, пак започвате да обвинявате другиго и така съвсем се лишавате от полза.

 

Имай предвид, че всички, освен ласкателите ти, те осъждат за самолюбието и гордостта ти. А ти не искаш да видиш това.

 

Ще чакам да видя как ще откликнеш на това писмо. Недей да идваш. С това никак няма да си помогнеш.

 

От цялата си душа желая Господ да ти помогне да видиш себе си и да принесеш покаяние с достойни плодове.

 

…, пази книгите, дръж ги под ключ, за да не ги вземат и загубят.

 

Пристигнахме тук благополучно, багажа още не сме получили. Не се обиждай, че ти пиша остро. Считам за свой дълг да го сторя. Господ да те вразуми и да ти помогне.

 

27/I. Писмото беше написано отдавна, изпращам го едва днес. Поздрав на всички и благословение.

 

Н. 21/I–52 г.

 

Източник: http://ebooks.ucoz.com/beseda/Pisma.pdf

 

Смирението е истинското име на любовта

Юли 4, 2015 in Семейство

 

Коя е най-важната причина, поради която днес хората влизат в конфликт и домовете се рушат? Това е човешкият егоизъм. Какво показва егоизмът? Липсата на смирение в живота. Точно поради тази причина всяко нещо си личи по своите корени и плодове. Кои са плодовете на егоизма? Самохвалството, конфликтите, разрухата, болката. Смиреният човек е човек с широка основа, с широко сърце, затова може да понесе върху себе си много голяма тежест. Освен това смирението предполага обработено сърце. Не може да си смирен, ако не си оставил Божията благодат да обработи сърцето ти. Смирението е плод на Светия Дух. Защото, ако реално отидеш при Христос, ще се научиш от Него на това, което Той ни казва – че е кротък и смирен по сърце. Как може да си Христов, ако нямаш Неговия етос? Какво показва несмиреният дух? Коравосърдечие. Човекът, който не е смирен, има кораво сърце. Затова семейните конфликти нараняват децата ни, наскърбяват ги, карат ги да си тръгнат от дома. А ние какво правим? Оставаме коравосърдечни и продължаваме да ги нараняваме. Това е болест и показва колко ограничени са възможностите на човека, който няма смирение.

 

Нека погледнем какво става в семейството. Какво е семейството? Домашна църква – така го нарича св. апостол Павел. Коя е основата на Църквата? Троичният Бог. Какво ни казва Църквата за трите Лица на Света Троица? Тя използва една прекрасна дума:перихоресис (= взаимно проникване), т.е. съвместяване, те са заедно на едно и също място – внимавайте – без едното Лице да е заплаха за другото. Напротив. Какво е Бог? Той е любов. Какво означава това? Означава, че връзката между Лицата е любовта, т.е. присъствието на едното Лице не е опасност за другото, а пълнотата на живота на Бога е любовта. Коя е картината, която трябва да имаме пред нас? Това е начинът на съществуване на Бога. Семейството като домашна църква трябва да бъде пространство на взаимно проникване и съвместяване. Мъжът и жената първо трябва да се научат да бъдат заедно в собствения си дом. Разбира се, за да стане това, единият трябва да се вмества в сърцето на другия, защото, ако не се вместват в сърцата си, те няма да се вместват и в дома. Основният проблем е, че в сърцето ни няма място за другия. С каква лекота обаче казваме „обичам те”, но не го вярваме. Или го казваме в друг смисъл – обичам те заради това, което очаквам да взема от теб, а не заради това, което аз искам да ти дам на теб, защото те обичам. Какво трябва да има в сърцето ни, за да има място за другия в нас? Смирение! Веднъж едно момиче ми разказваше за младежа, с който се запознала. Тя ми разказа за много от неговите качества, че е това, онова, едно, друго, и накрая ми каза: „Само дето си пада малко егоист”. Аз й казах: „Не знам дали си разбрала, но последното, което ми каза, е най-сериозното от всички неща. Трябва да се запиташ дали си готова да нямаш мнение, да свеждаш глава, да нямаш възражения, защото това ще бъде твоят живот. Да не дойдеш утре и да кажеш, че не издържаш. Днес ще прецениш това”. Накрая тя не можа да напредне в тази връзка и да стигне до брак именно поради това, поради егоизма.

 

И тъй, смирението е коренът на взаимното проникване. Внимавайте обаче – смирение в каква посока? Първо във връзката ни с Бога. Казахме, че връзката между Христос и Църквата е образец – ако човек не се смири пред Бога, е изключено той да бъде смирен. Защо се смирявам? Първо, защото обичам Бога, и второ, защото Му се доверявам. И понеже Го обичам и Му се доверявам – ще го кажа така, както го чувствам – ще бъда глупак, ако мисля, че зная повече от Него. И ако не съм глупак, съм умствено изостанал, защото не мога да Му се доверявам, да Го обичам и в същото време да мисля, че моята истина е по-важна от Неговата. Човекът, който обича Бога и Му се доверява, какво казва? Той говори с думите на пророка и казва на Бога: „Говори, Господи, Твоят раб слуша”(1). Или казва заедно със света Богородица: „Ето рабинята Господня, нека ми бъде по думата ти”(2). Как мога да видя дали другият има смирение, т.е. дали е смирен пред Бога? Ако се подвизава да пази Неговата воля. Защото това е знак за бодър ум, но и за смирение, което идва от човек, който наистина е умен.

 

Когато човек е смирен пред Бога, смирението го кара да отсича волята си. Защо имаме конфликти в домовете си? Защото всеки настоява на своето. Ако и двамата обаче сме решили да отсечем своята воля пред Бога и да изпълняваме Неговата, тогава смирението ни кара да изпълняваме Божията воля и така имаме съгласие.

 

В даден момент от брачното последование свещеникът хваща ръцете на двамата младоженци. Много пъти казвам, че Бог не ни съединява по магически начин, а простира ръката Си и остава ние да подадем своята, така че Той да ни съедини в свято и съвършено единство. Ако държим Неговата ръка, винаги ще бъдем заедно, доколкото сърцата ни, а не думите, са отдадени смирено на Бога. Тогава сме заедно и помежду си и тогава се състезаваме не чия воля ще бъде, а кой наистина ще почете другия.

 

Да се върнем отново към семейството. Като човеци ние сме немощни, никой не е съвършен, хора сме, имаме страсти. Помнете, че най-голямата страст, корен и източник на всички страсти, е нашият егоизъм, който води до конфликти. Кое създава баланса в брачната връзка и как се появява той? Ще ви кажа нещо от Свещеното Писание, което обаче много пъти изопачаваме: „Мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата”(3). Много пъти ние, мъжете, казваме: „Аз съм главата”. Внимавай, не си коя и да е глава, а глава, както Христос е глава на църквата. Тук Божието слово е категорично. Затова, ако мъжът е глава, както е глава Христос, тогава жената ще приема едно такова присъствие, защото то не е заплаха, а живот, любов, закрила. Така въпросът реално е дали сме си изяснили какво искаме от другия, дали искаме да го направим каквото си искаме, или искаме семейството ни да бъде икона на Бога. Трябва да изберем между тези две неща.

 

Смирението има една предпоставка – или води до нея – да виждаш ясно, и най-вече да виждаш дали си завладян от страстите си. Много пъти виждаме, че това, което сме избрали, е грешка, но само и само поради егоизма си настояваме на нея. Защо настояваме тогава? Ако настояваме на грешката, това ще доведе до изкривяване на нещата, а не до спасение. Нека чуем обаче св. Йоан Златоуст, който казва, че ако семейството е здание, духовно здание, то не съществува нищо, което да е равностойно на смиреномъдрието. То е основа и крепило на зданието и без него духовното напредване, т.е. спасението, не е възможно. Той казва още нещо: дори някой да пости, да се моли, да дава милостиня, всичко това е мерзост, ако няма смиреномъдрие. Това е полезно за нас, защото ние много пъти настояваме пред другия: „Направи това!”. Свети Йоан казва, че ако нашата подбуда не е смирението, всичко това, което смятаме за добри дела, е мерзост и гнусота пред Бога. Защо? Защото вкарваме другия в капан за неща, които не чувстваме и не усещаме. Той казва да станем по-умерени, по-смирени, да паднат тоновете; колкото и да ни е трудно, ако ние имаме това внимание, това трезвение, тогава ще успеем.

 

Казахме, че сме немощни хора. Как ще отвърнем на юмрука на другия – с юмрук или със сърцето си? Как се отнасяме към немощта на другия? Преживяваме тези неща в домовете си. За съжаление, много пъти не съумяваме да превъзмогнем егоизма си. И тогава какво прави другият? Тук ще се види какво чувстваме, дали истински обичаме, дали обичаме богоугодно, дали вярваме в това, което чуваме в брачното последование: „Венчава се Божият раб с Божията рабиня в името на Отца и Сина и Светия Дух”, т.е. другият е дарът, който Бог ми дава, Бог ме венчава и моят венец е жената (или мъжът), която Той ми дава. Затова, ако обичаме, ще приемем падението на другия с търпение и смирение и така няма да оставим егоизмът да доведе до конфликт. Ти вярваш, че имаш право, че всичко, което казваш, е правилно? Божието слово казва още нещо: „Ние, силните, сме длъжни да понасяме немощите на слабите и не на себе си да угаждаме”(4). Следователно, ако наистина си силен, тогава си длъжен да понесеш немощите на слабите, да ги крепиш, да понесеш немощта и „избухването” понякога на твоя човек. Следователно кой е силен? Ще отговорим отново с думите на св. Йоан Златоуст: „Смирението, това снизхождане, т.е. това да сляза малко от своя егоизъм, в действителност е възхождане и врата на Царството. Затова, ако искаш да станеш велик, не търси да станеш велик и тогава ще си велик”. Колко хубаво ни го казва! Ако искаш да си велик, началник, не искай да си такъв и тогава ще бъдеш. Затова се удивляваме на светците, които са се смирили повече от всички. Какво по-ценно от човек, който има силата да смирява себе си? Той е застанал високо, заедно с ангелите, и Бог пребивава в него. Какво е свойствено за смирения човек? Другите той почита като бащи, целува ги като братя и ги чувства като свои членове, казва св. Йоан. И заключава: „Ние се смиряваме, за да се възвисим”. Това е моментът, в който много пъти се проваляме, това създава конфликти между съпрузите, както и с техните родители, на които те не са могли да поставят границите, които имат връзка със смирението, защото смирението е истина и кара човека да вижда нещата в тяхната същност. Понякога смирението ни прави строги. Когато например виждам, че моите родители се намесват в отношенията ни и създават проблеми, тогава с уважение и смирение ще кажа на баща си: „Татко, прости ми, но моето семейство не е твоето. Някога бях в твоето семейство, днес имам друго”. И защо трябва да го кажеш на баща си? От любов. Защото, ако го оставиш да началства, той ще погуби душата си, ще отиде при дявола и ти ще си причината за това. Истинското смирение не ни прави отвеяни, нито лицемери, а ни кара да бъдем благородни и да поставяме правилните граници…

 


1. Срв. 1 Царств. 3:10.

2. Лук. 1:38.

3. Еф. 5:23.

4. Рим. 15:1.

 

Откъс от влезлия за печат сборник за брака, семейството и възпитанието на децата „Пътят на брака”

превод: Константин Константинов

 

Източник: св. цар Борис

 

Болестта на фарисейството

Юни 26, 2015 in Външни

 

Eдин от основните стремежи на Църквата е да насочи вниманието на човека към първостепенното значение на това да осъзнае собственото си падение и окаяно положение, както и да отхвърли гордостта и надменността. Ярък пример за тези човешки състояния е притчата за митаря и фарисея.

 

Тя служи за наш ориентир, който дава правилната мярка за етоса, а именно, че нещата биват разграничавани не чрез тяхното външно проявление, а чрез тяхната вътрешна причина. В очите на света това, което е справедливо и правилно, е това, което се вижда. В очите на Бога обаче справедливо и правилно е онова, което реално се случва в нашето сърце. Затова и фарисейството ни се разкрива като духовна болест, която завладява душата и спира нейния свободен порив към Бога. Фарисейството има много различни начини на проявление. Повечето от нас смятаме, че то е нещо далечно от нас, а всъщност е изключително близо до всеки човек и влияе на нашия живот, не само на духовно, на някакво абстрактно ниво, а и на много конкретно ежедневно равнище. Нашата епоха в най-голяма степен се възхищава на фарисея, живее с неговите образци и се е оставила фарисейският дух да я води.

 

Нека погледнем към първото проявление на фарисейството – високомерието. Фарисеят от евангелската притча живее със съзнанието, че е добър и дори привидно отдава тази своя правда и добродетелност на Господа. Всъщност обаче това е маска, зад която той боготвори себе си и одобрява този образ, който сам създава в собствените си очи. Симптом за това е нагласата му да срази и да отхвърли митаря, който е живял в грях. Тук ни се отрива смисълът на разсъдливостта като способност на човека да различава духовете чрез просветление от Светия Дух именно чрез липсата на тази разсъдливост у фарисея. Защото какво прави той? Благодари на Бога, че пости, дава милостиня и не прелюбодейства. На пръв поглед кой би казал, че това „Благодаря!” към Бога не е нещо красиво и правилно? Но ето как едни и същи думи, които привидно изглеждат еднакви и верни, може да крият в себе си напълно противоположен дух! Как можем да различим дали това благодарение на фарисея е благословено и по Бога, или в дълбочината му не се крие демон? Възможно ли е много наши религиозни действия и постъпки, и дори привидно добри дела, да крият в себе си зли подбуди, да крият гордост и егоизъм? Това се вижда от продължението на притчата…

 

Кога покаянието е искрено? Когато благодарението към Бога е истинско, а то със сигурност е, ако в него има човеколюбие. Дали фарисеят е имал това човеколюбие? Дали е имал снизхождение? В началото на евангелския разказ се вижда как той се кланя на Бога (привидно) и в следващия миг започва да обвинява всички хора: „Не съм като другите хора! И тъй, благодаря ти, Боже мой, че не съм като другите!”. И не само това, но започва да конкретизира тези обвинения, насочвайки ги към определена личност, което вече се превръща в осъдителност: „И не съм като този митар тук!” Този момент ясно разкрива как фарисеят не приема хората, а се отвръща от тях. С обяснението и подбудата, че „те не са добри като мен”. Това е изопаченият етос, който се превръща в празен морализъм, който изправя човека на съд. Откривайки нагласата човек да защити своя имидж, да отбранява себе си, да се самообожестви, да превърне себе си в идол и да му се кланя – независимо дали това по светски се изразява чрез хуманизма или духовно чрез идеята да си осигури място в рая. Един рай обаче, който няма нищо общо с лицето на Христос, с нашата връзка с Него и с връзката с човека.

 

Фарисейският дух живее с претенцията за признание – винаги да имаме потвърждението, че ние сме нещо по-специално от другите, от порочните, безнравствените, падналите. Как обаче ще предявим тази претенция? Като разкрием грешките на другите, атакуваме ги и се отвърнем от тях. Затова много пъти ще видим, че в човека, който стриктно пази нравствения закон – духовен или светски – но се обляга не на любовта към Бога и човешката личност, а на нагласата към лично утвърждаване, дълбоко в него се поражда жестокост и студенина. Това е болест. Разбира се, човекът, който има такъв нрав, докато се чувства силен, когато направи грешка обаче, усеща безкрайно отчаяние и безнадеждност. Той не може да се изправи пред огледалото, трепери да не би хората да го усетят и как оттук нататък ще се показва пред другите като добър. Той е разтревожен за това как да опази своята нравствена целокупност, а не за връзката си с Бога, за връзката си с човека. Такъв човек е неспособен и безсилен да възлюби и да създаде реална връзка.

 

За разлика от фарисея, ако изследваме словото и учението на Христос, ще видим, че Той никога не се е отвръщал от грешника. За да преценим себе си, за да видим дали наистина носим Христовото име, т.е. дали сме Христови, ще проверим по този прост белег – дали се отвръщаме от грешниците, от безнравствените, от злите хора. Някой ще каже, че и в приемането на грешника съществува граница, че някои хора причиняват твърде много зло на други хора.

 

В крайна сметка или приемаш грешника и не се отвръщаш от него, или не. Няма предел в това, няма. Има предел в човека, който не е вдъхновен от Божията благодат и действа чрез своята мярка, сила и душевно възприятие. Този човек остава със своята индивидуална рационалност, а не с Божията благодат, и поставя нещата в рационална рамка, като казва за другия: “Но как е възможно някой да постъпва така?”

 

Следователно онова, което е разтърсващо и не е нещо, което изучаваме, а преживяваме, и което показва качеството на нашето духовно състояние (т.е. дали функционираме в Божията благодат или не) е дали приемаме безпределно всеки човек. До какво води това в крайна сметка? До реална свобода. Когато в нашата връзка поставяме граници, тогава това е робство, недостатък, нашето съзнание и вътрешно състояние говорят за нищета. Ограничаваме ги, казвайки си „този е добър – към него имам това отношение, този е лош – към него ще се отнасям по друг начин…”.

 

Ако дълбоко в нас приемаме човека, това означава, че имаме духовно сърце. Едно е да обяснявам, да изследвам и да анализирам, и друго е да имам сърце, тоест да имам милосърдие и това е Божи дар. Всичко друго са само приказки, защото сме далеч от Бога. Ама как така сме далеч от Бога – нали ходим на църква, причастяваме се, изповядваме се, молим се? Това губи своето значение, ако реално сме с Бога, а това означава нашето сърце да е съединено с Него, да желае и копнее Христос…

 

Когато си влюбен, помниш лицето, чуваш гласа и сърцето ти се изпълва с радост. Затова връзката с Бога съществува, когато помненето на името Му ме изпълва и покрива. Неслучайно авва Макарий е казал: „Придобий сърце и ще се спасиш!”. Ние нямаме сърце. Сърцето се разкрива в това, че никога не се отвръщаме от нито един човек. Както Господ е правил. Както апостолите са правили. Напротив, фарисеите се отвръщали от всички. Отвръщането е главният белег на фарисеите.

 

Не можеш да смяташ, че си добър човек само защото имаш определено познание, усетил си някои духовни мъдрости, и заедно с това да се отвръщаш, да изобличаваш, да съдиш, да отхвърляш другия човек въз основа на това твое знание. Тук именно започва проблемът и това показва, че нашето сърце е болно. Нашето сърце се нуждае от внимание, трябва да го следим. Отците наричат това трезвение. Да поставим стража на сърцето си. Както боецът се опитва да предпази града и следи да не дойде врага, така и ние поставяме стража над сърцето си, бдим над него, за да не се отвърнем от нито един човек, да нямаме никакво чувство на отвръщане и презрение спрямо ближния. Нашето сърце поражда различни чувства и желания, а ние следим как се отнасяме с всеки човек. Това е показателно за нашето състояние. Например някой е много важен и влиятелен, има изтъкнато място в обществото и голяма сила. Знам, че той може да ми донесе много ползи и печалба. И как се отнасям с него? С подлост и подмазване започвам да се опитвам да спечеля неговата помощ и подкрепа. И друг, който е напълно незначителен и не може да означава нищо за живота ми – него подминавам незабелязано и равнодушно.

 

И така, кой е моят критерий, че човекът е много ценно същество – това, че е икона на Бога, или че е фактор, който може да удовлетвори моите интереси? Това говори за моето вътрешно състояние. Онова, което е характерно за фарисея, но и за човека, който служи не на благия етос и истинската правда, а на морализма, е, че съди за нещата външно и вижда само външните страсти. Вижте какво казал фарисеят за митаря: „Не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар…” (Лука 18:11).

 

Тоест какво вижда той? Само външни грехове. Може би и ние принадлежим към тези хора. Не можем да прозрем собствените си грехове и страсти, защото, ако ги видим, ще разберем, че сме в състояние на падение, ще накърним образа си, и затова предпочитаме да се занимаваме с другите. Фарисеят винаги казва пред себе си: „Нищо не му казах, нищо не му направих. Наред съм си!” Външно сме наред – особено в това, с което можем да осмеем и „изиграем” другия, но Бога не можем да „изиграем”. И дори ако Него Го „изиграем”, собственото си сърце не можем, тъй като в него няма да има радост, няма да има свобода.

 

Друга характеристика на фарисея е недоволството. Това недоволство, което идва по един неуловим начин и краде радостта от сърцето ни. Характерът на фарисея е ужасно схоластичен и злонамерен. Той прави страшно педантично изследване. Убива заради буквата на закона и всъщност потъпква неговата същност. Схоластизицмът и педантизмът в нашия живот, независимо дали се отнасят към другите или към самите нас, освен че представляват душевно увреждане, невротично състояние, имат и духовна основа. Следователно когато по един болен начин се мъча да преглеждам грешките на другия или живота ми, това какво показва? Че Божията милост не ме удовлетворява и смятам, че Бог е страшилище, полицай, който ще ме порицае за най-малката погрешна постъпка. Тогава по един маниакален начин започвам да изследвам живота си, за да го направя толкова прецизен, че да постигна рая, който Бог ще ми даде като награда, но всъщност няма да мога да създам реална връзка с Него. И опитът ми да съм прецизен не е свързван с Христовата Личност, а с моята потребност от себеоправдание. Затова понякога, когато човек се подвизава, чувства как се задушава, изморява, измъчва, не издържа, товарът му изглежда твърде тежък именно защото същността на всичките тези усилия не е радостта в Бога, а е потребността по един стресиращ начин да намерим за себе си някой ъгъл на рая, един рай обаче, в който царува не личността на Христос, а нашият героизъм, че сме успели.

 

Това пресилване, което вътрешно си създаваме по стресиращ начин, се проектира в нашия живот и във взаимоотношения ни с другите хора. Тревожим се дали децата ни ще постигнат спасение, но по такъв начин, че и нашият рай става ад. Това крие не доверие в Бога, а опит за замяна на Бога от нашата сила, подмяна на Божията благодат от нашето усилие. Нашето усилие обаче не може да замени Бога, а служи за това да се смирим и да Го възлюбим. Както казва старецът Порфирий, когато го попитали какво правиш: „Намирам начини да възлюбя Бога.” Опитвам се още повече да възлюбя Бога, да притегля, да привлека Бога в сърцето си. Човеколюбието и милостинята съществуват, когато идват от съкрушеното сърце, а не от сърце, което се чувства могъщо.

 

Господ ясно ни казва:”Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние” (вж. Марк. 2:17). Следователно когато чувстваш, че си праведен, какво означава? Означава, че не живееш в Христа. Вместо това е много важно да разберем колко сме окаяни и че имаме нужда от Божията милост. Ако осъзнаем това, тогава сме истински милостиви и към нашите братя. Това, от което се нуждаем, от което зависим и за което копнеем, това да даваме и на другия човек! Следователно кой е истински милосърден? Онзи, който чувства Божието милосърдие. Ако съм уверен, че спасението ми се крепи върху собствената ми сила, нямам връзка с Божията милост. За мен тя е заменена от очакването на някаква награда, която трябва да увенчае моето усилие. За такъв човек Бог съществува затова – за да му въздава награди.

 

Коя е качествената разлика между човеколюбието на двамата участници в евангелската притча? Фарисеят се обляга на своята сила и сякаш казва: „Христос ни е казал да сме добри човеци, да даваме милостиня и на Съда ще ни пита дали сме правили добри дела. Хубаво, тогава ще върша добри дела. Ще се опитам да помогна на бедния, немощния, болния…” Неговата помощ обаче ще е безсърдечна, движена от единствения мотив да демонстрира делото си, да придобие „права” за рая! Другият, митарят, обаче отива при Бога и му казва: „Аз съм много окаян! Уповавам се само на Божията милост!” И Божията любов го съкрушава. Не някакви външни обстоятелства и очаквания го принуждават да помага, а сърцето му го кара да даде любов на другия човек. Разликата е качествена. Първият дава на ближния, но сърцето му остава хладно, а вторият получава любов и отдава от нея на другите. В милостинята на първия виждаш демон, коравосърдечие, а при втория откриваш Христос.

 

Един старец казваше: „Какво седиш и търсиш недостатъците на ближния си? Стани малко по-милосърден към него! И той е твой член!” Липсва ни именно това еклисиологично съзнание, че не сме откъснати един от друг, а сме членове на едно и също Тяло. И той е твой член. Неговата немощ, която днес констатираш, утре ще бъде твоя. Много пъти нещата в живота ни вървят накриво. Тогава негодуваме и си казваме: „Защо постъпват така с мен?” Започваме да се оплакваме, осъждайки всички. Но ако осъзнаем, че и ние сме криви, нагласата ни се променя, променя се и нагласата на другия към нас, променят се нашите отношения, не само лични, но и професионални. Човекът, който вътрешно е спокоен и е разположен положително към околните, привлича хората към него и нещата стават по-прости.

 

Спомнете си за св. Силуан Атонски. Когато бил в манастира „Св. Пантелеймон”, в обителта идвали монаси и работници от различни части на Русия. Светията бил отговорен за една група работници, с която всички се затруднявали да общуват, той обаче се разбирал чудесно с нея. Попитали го: „Как успяваш?” А той отвърнал: „Отивам в килията си и се моля за всеки един поотделно. И след това душата ми скърби за тях – че всеки е оставил семейството си, за да дойде тук. Трогвам се, потапям се в Бога, забравям човеците и след това отново се връщам при тях…”. И всички се вслушвали в него.

 

И така, фарисеят се опитва да спазва няколко външни, формални наредби и се чувства горд от това. Като че ли на нас ни харесва да ни кажат няколко практически правила, които да спазваме, за да се чувстваме сигурни. Някой например ми казва: „Отче, кажи ми пет практически неща, които да направя!”, и би бил доволен, ако му заръчам: “Ходи два метра, направи 30 поклона, яж това ядене!” А когато му кажеш да се помоли от сърце, той те пита: „И как става това? Това нещо практично ли е?”. Въпросът е накъде е обърнато сърцето ни. Колкото повече някой се вглежда в себе си и вижда своята духовна нечистота, толкова повече разбира, че средството за неговото спасение е едно единствено – Божията милост. И колкото повече чувстваме, че имаме нужда от Божията милост, толкова повече се изпълваме с милост към ближния. Границите на милостта са безпределни. Безпределни трябва да са и границите, в които сърцето ни иска спасението на другия човек. Това обаче не означава, че на практика ще дадем на другия възможност да ни експлоатира. Да имаме безпределна милост към някого не означава, че предаваме себе си като обект за експлоатация и се превръщаме в жертва, нека се се смятаме за мъченици. Милосърдието не е мазохизъм, а знание, свобода, светлина, което означава смел дух, равновесие, благородство. Тоест като се отнасям с достойнство към някого, се опитвам да предпазя от злото и себе си, и него.

 

Господ е дошъл и за фарисея. Когато придобие съзнание, че проблемът е в него самия, тогава започва неговото спасение. Но не ние ще му го покажем, ще му го покаже Бог. Той ще устрои. За всички дойде Христос – и за фарисея, и за коравосърдечния. Ние обаче никого не можем да спасим, защото и ние заемаме неговото място, и ние ставаме фарисеи. Ще дадем свидетелство на другия човек, само ако помним и носим в сърцето си Божията любов.

 

Знаете ли колко е стъписващо да си радостен, любезен и спокоен пред някого, който се измъчва в стремежа си да съди и да спаси целия свят? Той чувства смут. Мирът е скандал за един „спасител” на света, който мери единствено със собствената си мяра. Твоето спокойствие е непоносимо за него. Тъй като фарисеят никога не се чувства удовлетворен, в даден момент той ще се сгромоляса. Ще усеща една умора, ще се появят хиляди проблеми и той няма да може намери покой. И когато настъпи моментът да разбере, че е загубил онова, което е имал, че добродетелта му е била фалшива, че не може за дълго да се прави на добродетелен и вижда до себе си как смиреният човек живее естествено, просто, как е спокоен, свободен, разбира се с всички, той ще се запита: „Какво става с мен?” Случило се е това, че той е загърбил пътя на спасението – никого да не изобличаваш, да не поучаваш, да не искаш да промениш другия, да виждаш и да не виждаш, да узнаваш и да не узнаваш…

 

Съвременният човек е много измъчен, живее в агония, в постоянен страх заради икономически проблеми. Утре обаче ще дойде нещо друго. Страхът от икономическите проблеми е проекция на един друг страх вследствие на вътрешна празнота, на усещането, че не знаем кои сме всъщност и какво се случва с нас. Най-големите психологически проблеми и конфликти се пораждат, когато човек загуби своята личност. Par excellence фарисеят е човек с маскировка, брониран с лицемерие и преструвки. Той не се интересува от това да е истински добродетелен и знае, че не е такъв, но скрива това и от себе си, и от другите. Достатъчно му е другите да го приемат като добър и да му ръкопляскат за това. Неслучайно Господ ясно е казал, че трябва да презрем човешката слава. Вместо това фарисеят я обожава и преследва, а когато преследваш човешката слава, ти неизбежно се преструваш, за да я привлечеш към себе си. Маските, които носим, ни отдалечават от собствената ни идентичност, губим представа за реалните си нужди и за да изпитаме удовлетворение, създаваме изкуствени потребности. Това води със себе си много кризи и душевни терзания. Обхваща те пристъп на влудяваща тревога, когато си помислиш, че ще умреш внезапно. Колко ще издържи така душата ти? Обременяваме я с толкова много неща, които нямат връзка с нас.

 

Ако сме завладени от желанието да удовлетворяваме нечия идея за нас или нашата собствена идея за личността ни, душата никога няма да може да се почувства истински свободна. А смиреният човек е готов да каже: „Зная хала си! Какво? Нека да го научат! Защо да скривам нещо?!” Той коленичи, търси Божията милост и започва да вкусва от Божията любов, да обича Бога и живее по Бога. Този човек е надежда за хората.

 

Днес се чуват призиви от рода на „Да издигнем стриктни политици!”, „Да назначим стриктни икономисти!”, „Да заложим стриктни системи!”, „Да създадем Църква, която да развива социална дейност!”. Всъщност човек няма потребност от всичко това, а има нужда да се движи, да диша, да живее в Христос. Всекидневно да се храни от Божията благодат. Такъв човек е надежда за света. Защото ще дойде епоха, в която ще имаме всичко, но ще ни липсва сърцето. А за такъв човек сме сигурни, че носи сърце в себе си. Не случайно авва Макарий е казал: „Придобий сърце и ще се спасиш!”. Митарят има сърце…

 

Превод: Константин Константинов

 

Източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%91%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%84%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%81%D0%B5%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE/

 

Защо не можем да живеем с другите?

Юни 11, 2015 in Начална страница, Отечески съвети

 

Многоуважаема … !

 

Не знам как стана така, че Вие се съобразявате с мнението ми по такъв въпрос като смяната на мястото на живеене. Ако и да изказвам мнението си, Вие имате пълната свобода да се съгласите с него или не. Съвсем не настоявам да изпълнявате съвета ми. По същността си съветът е съвет, а не заповед на имащия власт. Ще се опитам да разясня, защо смятам полезно за Вас да останете известно време в дома си. Всичките усилия на желаещия да живее духовно трябва да бъдат насочени към достигане на смирение. Без това качество всички подвизи, дори и най-великите, са не само безплодни, но и пагубни. Начинаещите не могат да видят това. Слънцето е осветило едно клонче от голямото дърво и човек си мисли, че вече е светло, а всъщност цялото дърво е във властта на мрака и на княза на мрака (пример от св. Макарий Велики).

 

Трябва да се предпочитат ония условия на външния живот, които постоянно ни посочват нашата тъмнина, нашата пълна развала, а тя е много по-голяма, отколкото си мислят не само светските хора, но и така наричаните духовни люде. Човек трябва да опознае себе си докрай. Да познае не само своята развала, но и безсилието си да се поправи със собствени сили. Само тогава човек ще се прилепи с всички сили към Спасителя, ще вика към Него като потъващия ап. Петър. Тогава той ще престане да осъжда и другите хора и ще търпи с любов към тях недостатъците им, ще престане да роптае, когато го обиждат, клеветят, разпъват, но искрено ще казва: „получавам заслуженото според делата си“. По Божия съд всички грешници трябва да изтърпяват някои страдания като следствие от греха. Ако Господ Иисус Христос страда тежко за нашите грехове, нима ние не трябва да поскърбим за тях. Ако женихът страда, прилично ли е невестата по същото време да танцува и да се весели? (отново пример от св. Макарий Велики).

 

Живеещи в един дом близки хора (и при Вас е същото) не изпитват притеснение в общуването си един с другиго и винаги ще посочат недостатъците и греховете Ви, а освен това и ще Ви се накарат и пр. Ако се вземе писаното по-горе като ръководство, то трябва да ценим това училище, трябва да благодарим на безплатните учители, не трябва да роптаем, а да опознаваме себе си и по този път да научим на смирение. Ако живеете сама другаде, то никой няма да Ви обиди, няма да Ви посочи Вашите недостатъци, няма да Ви изобличи, а по-често ще Ви ласкае и хвали за Ваша вреда. Казано с други думи, става същото като в някогашните добри манастири, където не са разрешавали да се отива в уединение, докато подвижникът, живеейки между другите, не опознае своята немощ, докато не се смири и не се научи да прощава обидите и винаги да прибягва към Господа. После: в никой случай не бива да се напуска с вражда или с обвинения към съжителите, а трябва искрено, с цялото си съзнание човек да обвинява себе си като неспособен да живее с други поради голямата си гордост, нетърпеливост, обвиняване на другите вместо себе си и пр. А Вие сте твърде далеч от всичко това. Вие все обвинявате другите и чак тогава себе си и то малко. Харесаха ми онези места от писмото Ви, където говорите за недостатъците си. Така, като ги опознавате в себе си, учете се на смирение. Без това душевно качество няма да намерите нито покой, нито духовен напредък, нито правилна молитва, т.е. нищо добро. Не случайно Господ призовава да се научим от Него на смирение — най-важното, най-необходимото свойство на душата. „Бог се противи на горделиви“ и единствено „на смирени дава благодат“ (Иак. 4:6; 5:5), и „само с ръката на смирението човек може да приеме Божиите дарове“ (преп. Исаак Сирин) без да си навреди. Напълно вярвам и Ви съчувствувам, че Ви е тежко, но изложеното по-горе трябва да Ви покаже за какво става дума. Бъдете здрава. Господ да Ви помогне и да Ви вразуми. Посъветвайте се с о. С. Той Ви познава по-добре, а главното — познава семейството Ви, и постъпете както той каже.

 

Съчувствуващият Ви много и желаещият Ви всяко добро Н.

 

източник:http://ebooks.ucoz.com/beseda/Pisma.pdf

 

Робите на ума и победителите на смъртта

Май 29, 2015 in Беседи

 

 

Най-прекият път към смирението на самодоволния ум – това е напълно да се откаже от интелектуалните игри, водещи до обладаност, ропот и богоборчество, завършващи с преждевременна смърт. Придобиването на Божествената благодат с помощта на смирението  е единственият изход от създалата се житейска безизходица, породена от тщеславния ни ум.

 

Ако самодоволният ум, подвизавайки се в смирението и отричането от своята воля, отново и отново поражда в себе си интелектуално възприемане на духовния живот, то се лишава от всяка благодат и се връща, подобно на псе, в своята бълвотина, окончателно потъвайки в своите заблуждения.

 

Ако умът се кани да излезе от тези заблуждения, то е длъжен завинаги да загърби непрекъснатото размишление, което го убива.

 

Смирението е противоположно на самоувереността.

 

Може ли да бъдеш така самоуверен, ако качествата на твоя ум са ти дарени от Бога и в един миг могат да бъдат взети от теб и предадени на друг? Ако всички теории и системи могат да рухнат в един ден, как можеш да се държиш за тях?

 

Избери благодатта, придобий я и тя ще те пази от гибелното дихание на  времето, защото в нея се пази самата вечност. Нима можеш да бъдеш така самодоволен и надут от тщеславие, подобно на балон, ако смъртта грабне твоя живот подобно на свиреп вятър, хващайки те за гърлото в леглото или на работата ти или когато си на път, или когато си на почивка?

 

Може ли да се кичиш със своето богатство, което може да изчезне в един миг, или да се хвалиш със своя горделив ум, който може да те подведе в най-неочаквания момент?

 

Нищо така не ни е необходимо на всички нас, както смирението и нищо така не е нежелано, както самодоволството, препятстващо развитието на духовните способности на човека.

 

Да се смириш – значи да се успокоиш от страстите и помислите, убиващи душата. Да се успокоиш – значи да обърнеш своето внимание навътре с помощта на молитвата. Умът, обърнат навътре, неизбежно ще намери в своето смирило се сърце незалязващото духовно Слънце – Христа и ще остане там завинаги, отхвърляйки самодоволството и намирайки в Бога източника на вечния Живот.

 

Превод от руски: Исихазм ру

 

Как да придобия смирение?

Февруари 24, 2015 in Беседи, Отечески съвети

 

Този, който притежава смирение, подражава на Самия Христос. Такъв човек никога не излиза извън себе си, никого не осъжда и не се превъзнася. Никога не жадува за власт, избягва човешката слава. Не се кара по никакъв повод.

 

Когато разговаря не е дързък и винаги изслушва чуждите съвети. Избягва красивите дрехи, външншят му вид е прост и скромен.

 

Човек, който безропотно понася всички унижения и пренебрежения, получава голяма полза. Затова не скърби, а напротив, радвай се, че страдаш. Чрез това ти придобиваш драгоценно смирение, което те спасява.

 

Смирих се, и Той ме спаси (Пс. 114:5 църк.) Добре е да държим тези думи винаги в паметта си.

 

Не си струва да се огорчаваш, когато те осъждат. Скръбта по този повод означава, че имаш тщеславие. Този, който желае да се спаси, трябва да заобича хорското презрение, защото то носи смирение. А смирението освобождава човека от много изкушения.

 

Никога не ревнувай, не завиждай, не се стреми към слава, не търси високи длъжности. Старай се винаги да живееш незабележимо. По-добре светът да не те познава, защото той въвежда в съблазън. Със своите тщеславни речи и пусти подстрекателства той ни мами и ни нанася духовна вреда.

 

Твоята цел е да придобиеш смирение. Да си по-долу от всички. Да считаш, че не правиш нищо, достойно за своето спасение. Трябва да молиш Бога да те спаси по своето благоутробие.

 

Смирението, послушанието и постът раждат страха Божий, а той е начало на истинската мъдрост.

 

Всичко, което правиш, върши със смирение, за да не пострадаш от своите благи дела. Не мисли, че по-голяма награда ще получи само този, който се труди много. Човек, който има благо произволение и заедно с това смирение, даже да няма възможност да направи много нещо и да не е изкусен в нещо, се спасява.

 

Смирението се достига чрез самоукорение, т. е. убеденост в това, че по същество ти не вършиш нищо добро. Горко на този, който счита прегрешенията си за незначителни. Той непременно ще падне в по-тежък грях.

 

Човекът, който със смирание понася цялото отправено към него осъждане, се приближава до съвършенство. От него се възхищават даже Ангелите, защото няма по-труднодостижима и по-велика добродетел от смирението.

 

Нищетата, скръбта и презрението са венци за монаха. Когато той търпи безропотно грубости, клевети и презрение, с лекота се освобождава от лошите помисли.

 

Достойно за похвала е осъзнаването на своята немощност пред Бога. Това е познание на самия себе си. „Плача и се съкрушавам – казва св. Симеон Нови Богослов, – когато светлината ме озарява, и виждам своята нищета и познавам къде се намирам.” Когато човек познае своята духовна бедност и осъзнае в действителност на какво ниво се намира, тогава в душата му просиява Христовата светлина, и той започва да плаче (разказвайки това, старецът се развълнува и заплака).

 

Ако друг човек те нарече егоист, нека това не те опечалява и огорчава. Помисли така: „Може би съм такъв и сам не го разбирам.” Така или иначе ние не бива да зависим от чуждото мнение. Нека всеки да гледа в своята съвест и да се ръководи от словата на опитни и знаещи приятели, а преди всичко, да моли прошка от своя духовник. На основата на всичко това да изгражда своя духовен път.

 

Пишеш, че не ти се отдава да се бориш. Знаеш ли защо става така? Защото нямаш достатъчно смирение. Мислиш си, че можеш да достигнеш това само със свои сили. Но когато се смириш и кажеш: „Със силата на Христа, с помощта на Богородица и молитвите на стареца ще достигна желаното”, бъди уверен, че ще сполучиш.

 

Разбира се, аз нямам такава молитвена сила, но ти, когато ти се смириш и кажеш: „С молитвата на стареца всичко мога”, тогава, по твоето смирение, Божията благодат ще започне да действа и всичко ще се получи.

 

Бог гледа на „смирените и съкрушените” (Ис. 66:2). Но за да дойдат кротостта, спокойствието и смирението е необходим труд. Този труд се възнаграждава. За да придобиеш смирение, на мен ми се струва, че не са нужни многочислени поклони и послушания, а преди всичко твоите помисли трябва да се спуснат надолу, до самата земя. В тебе няма да има страх да не паднеш, защото ще си вече долу. А и да паднеш, щом си долу, няма да пострадаш.

 

Според мен, макар аз да чета малко и да не правя нещо особено, смирението е най-краткият път към спасението на човека. Авва Исая казва: „Научи езика си да моли за прошка, и смирените ще дойде при тебе.” Научи се да казваш „Прости ми” даже и в началото това да е несъзнателно, постепенно ще привикнеш не само да произнасяш тези думи, но и да ги почувстваш в сърцето си.

 

Светците учат, че колкото е голямо твоето благоразположение, когато молиш за прошка (с други думи смирението) – толкова и Бог ще просвети другия, за да бъде достигнато желаното примирие между вас. Когато се съкрушаваш и казваш: “Аз съм виновен, но не го осъзнавам”, скоро действително можеш да кажеш: „Да, аз действително съм виновен.” Когато убедиш себе си, че наистина си виновен, другият човек също ще промени своето отношение към тебе.

 

Настойчиво моли Бога да те дари с дара на самоукорението и смирението.

 

Моли Бога да ти даде умение да виждаш само твоите прегрешения и да не забелязваш греховете на другите. “Дай ми да виждам своите грехове и да не осъждам брата си”, казва св. Ефрем Сирин.

 

Смиреният човек счита себе си за най-долен от всички. Затова обича всички, на всички прощава и най-главното никого не осъжда.

 

източник: пемтусия

 

Ключът за вратата на Бога

Февруари 10, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Великите светци имали своеобразен „бутон” . И нашият приснопаметен старец Йосиф имаше такова „копче”: той беше силен, непоколебим, непоклатим, категоричен, но имаше един бутон – казваше се „една сълза”. Ако те обземе плач, неговото сърце се разтапяше. Като кажеше: „Няма да отстъпя!”, и ние си викахме: „Малее, край с нас, изгоряхме!” Една сълза беше достатъчна, за да го промени веднага. Казваше: „Добре, добре…” Така и Бог има своя „бутон”. Това е молитвата на митаря: „Боже, бъди милостив към мене грешния.” Така победил Бога, а другият – фарисеят, отишъл  ”на кино”, защото казал: „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци – грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар.” (Лука 18:11) Аз съм толкова добър – постя, давам милостиня, давам моите стари дрехи…. Правя всичко! И блудният син е спечелил Бога по този начин. Сякаш имаш една голяма желязна, тежка врата – като в банките, и виждаш едно малко ключе, което отваря огромната врата. Бомба може и да не я отвори, дори с картечница да я стреляш, не постигаш нищо, а я отваряш с едно мъничко ключе.

 

Какво казал малкият син: „Татко, съгреших против небето и пред тебе.” (Лк. 15:18) Веднага баща му го приел. Другият син се оправдавал, въпреки че говорел истината. Баща му не му е казал – ти си лъжец, ти ме разстрои, ти престъпи моите заповеди. Наистина, по човешки, големият син като че ли е имал право, но не познавал баща си. Той му  бил чужд и затова останал отвън. На Разпети Петък се казва, че неговият ключ бил: „Помени ме, Господи, когато дойдеш в Царството Си.” (Лк. 23:42) Вратата на рая се отворила! В крайна сметка Евангелието е едновременно много лесно и изключително трудно, трябва само да се намери ключът. Който не го намери, си чупи главата във вратата. Някои се опитват да отварят вратата направо с главата си – удрят, удрят, но разбира се на вратата нищо няма да й стане. На главата – със сигурност. Ако си строшиш главата и ти дойде акълът, пак добре, но да я строшиш и да паднеш разбит на земята, е наистина жалко. Трябва да намерим ключа към тайната на Бога. В периода на поста той постоянно ни бива показван – това са смирението и покаянието, които ни правят подобни на Бога. Как ще подражаваме на Бога? Защо Бог е станал човек – за да Го видим и Го познаем и да Му подражаваме. Тези, които го следват, навсякъде Му подражават – в страданията, в кръста, след което виждаме и нашето възкресение. Факт е, че е достойно за оплакване човек да бъде в църквата, да е израснал в нея, да се храни в нея чрез тайнствата, молитвата, всички тези неща и сърцето му да остава чуждо на Бога. Това е обичайно явление, което е много трагично. Направо е сърцераздирателно. Съществува голяма вероятност сърцето ни да остане чуждо на Бог Отец.

 

Как можем да разберем това? Да се вгледаме в нашето ежедневно държание спрямо другите. Имаме си лош характер, не можем да се вразумим и точка. Изразяваме се негативно за другите, със самохвалство… Но имаме ли поне покаяние? Съкрушаваме ли се за тези неща? Плачем ли пред Бога за всичко, което ни отделя от Него? Сещам се за нашия старец, който, като виждаше такива хора, си казваше: „Питам се дали този човек въобще е чел някога Евангелието?” Когато кажехме тежки и жестоки думи, той ни казваше: „Добре, детето ми, в кой Бог вярваш? В Кронос ли, който изяждал децата си?”

 

Веднъж пред стареца възникна една ситуация и той реагира по определен начин – с голямо снизхождение и милосърдие. Тогава му казах: „Не, не трябваше да постъпвате така! Трябваше тези да бъдат наказани, за да се отрезвят и съвземат!” И други подобни неща… Тогава бях млад. На другия ден имаше св. Литургия – бях дякон и бях под полилея, църквата беше пълна с хора и аз четях Евангелието. Бог със Своя Промисъл устрои така, че се четеше Евангелското четиво, в което се говореше за апостолите Иаков и Иоан – как искали да слезе огън от небето, за да изтреби самаряните, които не ги приели. Христос им казал: „Не знаете, от какъв дух сте вие… Син Човеческий дойде, не за да погуби човешки души, а да спаси.” (Лк. 9:55-56) Веднага, щом прочетох Евангелието, старецът каза: „Стоп! Моля те, прочети го отново.” Представете си – пред всички хора в храма! Викам си – сега ще стана за резил. Не можех да откажа и го прочетох отново. „Кажи го още веднъж!” Прочетох го трети път… „Разбра ли какво се има предвид? За какво се говори? Можеш ли да го кажеш с твои думи?” Казах го с мои думи. „И? Каква връзка има с това, което вчера ми казваше? Отговори!” Какво да отговориш…

 

В Евангелието се говори за друг път. То създава други хора, с други сърца. И наистина, когато видиш свят човек, или когато нашето „аз” реагира според своя истински образ, наистина не съществува нещо по-красиво от човека. Когато функционира по образ Божий, той е толкова красив и хубав, хармоничен, балансиран и сияещ. Дори отците казват, че има опасност човек да се диви сам на себе си, а не на Бога, защото Господ наистина е създал човека по Свой образ. Къде да видим Бог – виждаме човека, себе си… Следователно, когато видим тази дивна, чудесна хармония на Божието творение, тогава вече съществува една духовна опасност – самолюбуването, дивенето от себе си. Човек трябва да внимава и да го подмине и да се диви на Твореца, а не на творението.

 

Именно това се случило и със сатаната. Той се удивил на себе си и веднага се сринал. И духовни хора могат да пострадат от това. Защото, когато стигнат до едно определено духовно състояние, тяхното „аз” започва да функционира по толкова красив начин, че могат да започнат да му се любуват и дивят. Но това води до самоунищожение. Ще претърпят същото, което се случило със сатаната. Ще се търкулнат в други страсти, трудно различими. Човекът наистина е много красив и може да стане съвършен.

 

Ние и всички останали хора имаме своите добри моменти. Когато човек действа правилно, той чувства радостта на Бога и чувства как Бог живее в Него. Веднага щом погледът ни се отклони и започнем да действаме по друг начин, благодатта ни напуска. Бог не иска да обитава в такива човеци. Затова трябва да внимаваме. Защото нашето състояние наистина е достойно за оплакване – да живеем в Църквата и да сме чужди на Бога. Наистина е за оплакване, че никога не сме усетили Бога. Както казваше един проповедник – ние приличаме на камбана. Тя звъни, бие и всички отиват на църква, а тя, бедната, остава отвън и не влиза вътре. На нея приличаме ние поповете, проповедниците, всички ние, „добрите” християни. Докарахме другите вътре, а за себе си забравихме, че сме останали отвън. Ще си изпатим като камбаната – други ще влязат и ще се спасят.

 

Признавам, че видях такива хора, които имаха такова смирение и съвършена липса на някаква представа за себе си. Те дойдоха да се изповядат и веднага щом сядаха, започваха да плачат. Питаха ме – какво да кажа, не намирам едно здраво нещо в себе си, нищо добро… Това са млади хора – като ги видиш, разбираш, че това е раждането в Христос. Докато виждаш и други – такива, които от години са в църквата, на изповед говорят, говорят, но без следа от реално покаяние. За какво да плачат? Това ни липсва – този ключ. Имаме другите неща: сега ще постим, ще питаме кога ядем с олио, кога без олио, дали можем да ядем олио, оцет и т. н. Но резултатът от всичко това, който в действителност трябва да е Христос и нашето обновяване в Него, си остава под въпрос, съмнителен. Нашето „аз” може да ни подскаже – ако просто го наблюдаваме, ако го оставим, да видим какво ще каже, как ще действа, без егоистични и себелюбиви предразсъдъци. Нека осъдим себе си, преди да бъдем осъдени от Бога. Всеки път на светата Литургия, когато сме готови да пристъпим към Евхаристията, да бъде за нас Божий съд. Там ще разберем какво означава, че Христос е умрял за всички хора, че Той е Божият агнец, който взима греха на света. Когато разберем в себе си, че Господ и за мен е отдал целия си живот и Кръв, и Тяло, тогава можем да почувстваме Неговата милост и присъствие в нашето сърце.

 

Накрая ще кажа, че всички тези благословени дни от Триода са възможности, които Бог ни дава. Те са съд на Бога, не за осъждане, а за да ни събуди. Който иска, може да остави Бог да говори в него. Да поставим това огледало и да съдим себе си. Така може да дойдем и до осъзнаване и да кажем: Боже, бъди милостив към мене грешния! Или да се помолим на баща си както блудният син и да станем истински негови деца.  Когато виждаме поведение като това на по-големия син, тогава да хванем своето „аз” и да го подложим на духовно лечение – под съвета и надзора на духовни лекари, за да видим как ще се съвземем и разберем, че Бог всъщност е далеч от нашата представа. Когато човек действа според своя образ, е най-красивото нещо в живота. Един такъв човек, според моето убеждение, беше старецът Софроний. Този човек излъчваше християнското съвършенство. Не знам, може да греша…

 

Другите светци, които съм виждал, нямаха недостатък, но в този човек беше много силно изразено това съвършенство – от горе до долу! Ако Евангелието прави човека такъв, тогава си струва да последваме Христос с целия си живот. Старецът Емилиан Симонопетритски казваше на монасите си: „Отци, след като не можем да бъдем свети към настоящия момент, нека станем благородни, любезни хора. Нека започнем от тези простите неща и от тях ще напреднем към следващите. От многото прости неща ще отидем нататък.”

 

Веднъж посрещнахме един монах свещеник – германец, беше Страстната седмица.  Искаше да разбере повече за Православието и аз се съгласих да го взема с мен, да проследи службата през тази седмица. Заведох го в една енория в града, за щастие той не виждаше какво става в църквата. Аз обаче виждах от владишкия трон: пред мен две дами с разгърнати книжки със службата в ръцете си. Всеки момент щяха да изнасят иконата на Жениха. Едната отвори прозореца, другата казва: „Затвори го!” Първата не обърна внимание, а си пееше: „Ето Женихът идва…” Втората отиде и затвори прозореца. След две минути първата отново отиде и го отвори. Пак с книгата в ръка. Два-три пъти, на четвъртия път направо се удариха по няколко пъти. Казвам си: „Добре, че не ни видя латинецът, да разбере как ние, православните, празнуваме посрещането на Жениха!” Преди да се счепкат, едната постави лентичката в книгата, която беше отворила, за да не пропусне продължението, когато се върне от боя.

 

Искам да кажа, че човек се развива духовно от малките неща. Те ни култивират. Няма да дойде Нерон или Диоклетиан, за да ни накара да се отречем от Христос. Какво ще дойде? Нашето всекидневие, нещата, които срещаме, като отидем на работа, вкъщи, в съпружеския живот, във всичко, което отивам днес да свърша. Там ще се види какво се случва в мене. Променило ли се е това сърце, научило ли се е да познава своя Баща?  Разбрало ли е чие дете е, постъпвайки по съответния начин? Толкова е просто, че дори само това може да доведе човек до святост, до Божествената мяра.

 

превод от гръцки

 

 

Гордостта като вътрешна смърт

Септември 20, 2014 in Външни

Гордостта се смята за корен на всяко зло, за корен на всеки грях. Днес ще говорим за гордостта, надменността или самомнението. В противоположност на смирението, което е пътят за получаване на благодатта; начинът, по който вкусваме Божиите блага, надменността и гордостта са начините, по които губим тази връзка с Бога и началото на разпада на човека.

 

Проявленията на гордостта са основно две. Едното се отнася към хората, към ближния, където човек е надменен спрямо брата си, а при другото гордостта се отправя към Бога, където човек иска да заеме мястото на Бога, като се автономизира и самообожествява.

 

Нека видим как всичко това се случва на практика в нашето всекидневие, защото много наши реакции, които смятаме за естествени и за които си мислим, че се случват без да ги осъзнаем и нищо не означават, всъщност са показателни за нашето истинско положение.

 

Първата форма на гордостта, както казахме, се отнася към убеждението, че си по-висш от другите или най-малкото равен сред равни, както и към търсенето на превъзходство.

 

Ето нещо много просто, но и много силно. Нашата склонност да се чувстваме по-висши от другия или най-малко равни, но и това последното крие в себе си нагласа към превъзходство. Идва някой и ти казва: не се разбирам добре с мъжа си, с жена си, с приятеля си! – и оставаме в конкретиката на конфликтната случка, без да стигнем до причината и корена – там, където се е зародила вътрешна конкуренция и където човекът е поискал да се почувства по-горе от другия.

 

Това говори за комплекс. Когато често се измъчваме от помисли, изпитваме смут в себе си, независимо дали помисълът ми казва, че някой ме е онеправдал, че ме е обидил, или не ме е разбрал, или се прави на по-умен, или изглежда по-добър от мене – и започваме да чувстваме конкуренция, ревност или конфликт. В основата на този проблем е нашата агония да бъдем по-добри от другите, по-горе или поне те да не са нещо по-добро от нас, нещо по-силно от нас. Нещо много просто, което не осъзнаваме. Оставаме само в случката или в спора, който се е получил, но не навлизаме по-навътре, за да видим защо съществува този вътрешен конфликт, откъде тръгва, какво е моето разположение към него.

 

Издигайки себе си, горделивият понизява ближния си.

 

Когато в една връзка или в един разговор се получи несъгласие, може да се стигне до изостряне на отношенията. Защо се получава така? Защото другият не ни разбира? Или защото е толкова глупав, че не разбира това, което искаме да му кажем? Или съществува нещо друго? Защо, когато стигнем до несъгласие, се получава острота? Защото всеки налага собствената идея за себе си и не иска неговото “аз” да остане по-долу. Той иска неговата идея да доминира, иска насила да каже на другия: “Така е!” - не защото му пука за самата идея, а защото не може да приеме да бъде губещ в разговора, в общуването, във връзката.

 

…Гледа го отвисоко, презира го и стига дотам да го унизява сякаш не съществува; опитва се да го унищожи до степен, че да чувства, че вече е спечелил, че е победител.

 

Това се преодолява, само ако съществува разположение към любов, а дали любовта е истинска и разположението – чисто се разбира от това колко лесно преодоляваме нагласата да сразим другия, да покажем, че го превъзхождаме, т.е. да не искаме да убедим на всяка цена другия, да не очакваме той да се отъждестви задължително с нашето мнение. Ако нямаме тази нагласа, ние не сме свободни, защото сме роби на нуждата другият да се отъждестви с нашата идея, с нашето мнение, с нашата теория. Ако нямаме тази нужда, сме свободни.

 

Искаме да се отличаваме. Търсим утвърждение, търсим доминиране. Трудно се отъждествяваме със състоянието на другия. Тоест ние се опитваме да покажем, че се различаваме от другия, че не се отъждествяваме с него и така отделяме себе си, смятаме се за нещо велико и по никакъв начин не искаме да се съгласим, че сме нещо сходно с другия. Човек чувства нужда да се сравнява от гордост; да прави градации преди да се изкаже за своето превъзходство в една или друга сфера и особено над тези, за които си въобразява, че е по-висш. Тази нагласа към градации – кой е пръв и кой е втори, кой е по-горе и кой е по-долу – се поражда именно поради склонността към гордост и самомнение.

 

Гордостта е общо понятие, но когато се конкретизира в практическите си проявления, които ни засягат лично, започваме да се дразним и спираме да виждаме какво става с нас. Лесно можем да описваме събития, трудно обаче можем да преценим себе си чрез събитията и да видим кои са реалните причини и какво наистина се случва в нас, когато реагираме по определен начин. Напълно наивно е някой да каже, че това се случва, защото “така ми дойде”, “не го разбрах”, “не го исках”, “не мислех така”, “ти така го виждаш”. Независимо дали го виждаш или не, нищо в нашето поведение не работи автоматично или случайно. Страстта, надменността, гордостта е станала едно с нас до степен, че ставаме безумни в поведението си; не разбираме своето заболяване, не разбираме своя проблем.

 

Проблемите, които се появяват и са показателни за нашето състояние в дадена връзка, съпружество и брак, са голямо благословение. Човек не може да преодолее трудностите, защото смята, че връзката съществува, за да си прекарва добре, за да се нагоди, а не за да се развива, не за да работи върху себе си. Той не разглежда връзката като път към светостта и това е елемент от секуларизацията на нашия живот. Човек си представя връзката като път не към святост, а към щастие и наслада, тоест едно безумно преспиване, да си прекарвам живота добре и приятно.

 

За една връзка и едно съпружество затруднението е голямо благословение, защото се изпитва качеството на любовта, която се изразява чрез всекидневното търпение. Обикновено проявяваме търпение и гледаме положително нещата, когато обичаме, когато сме разположени да обикнем другия. Ако обичаме себе си, ако обичаме своята фантазия, ако обичаме плодовете на своето въображение и мечти, не бихме разбрали смисъла на търпението; често не издържаме и чувстваме, че сме се провалили, защото сме си представяли живота по един начин, а той се е оказал нещо друго. По един начин си представяме нашия другар, а той/тя се е оказал нещо друго. Кое обаче е важното? Да си прекарваме добре или да се осветим? Да си прекарваме добре е нещо, което отминава, а да се осветим е нещо вечно. Да се осветя означава да намеря Бога, да намеря смисъла, истината, светлината. Да си прекарам добре е просто една функция на – как се казва? – на ендорфините. Това са различни неща.

 

Страстите са като плетиво. Ако се разплете една бримка, се разплита цялото плетиво. Започваш от гордостта, нямаш търпение, завиждаш, влизаш в конфликти, имаш подозрения – и завършваш в осъждането, което води до загуба на благодатта, до падения, до грехове. Осъждането ще доведе до хулни помисли. Всичко това е поредица, в която, ако в началото не стъпиш върху правилна основа, не изясниш нещата в тебе, накрая настъпва объркване, помрачаване, безразсъдство – не знаем какво става с нас и живеем просто наслуки, както дойде. Затова се казва, че човек стига до осъждане на ближния и дори до систематична критика на начина и мислене на живота му. Осъждането не е само да кажа: “Kолко е лукав този човек!”, а систематично да съдя начина на мислене и живот на другия. И защо идва това? Защото го обичам? Защото ме кара да се замисля? Защото ме занимава? Защото в негово лице виждам собствените си страсти и мисля, че ги прогонвам, обвинявайки го. Един прост пример.

 

Майка и баща, водили блуден живот на млади години, се чувстват виновни и подхождат много моралистично към децата си. Те налагат собствените си проекции върху децата и стават изключително строги, защото в лицето на своите деца вероятно виждат своето “аз”, което не им харесва и по този начин искат да го заличат – като бъдат деспотични. Човекът, който има просто устроен живот, е обикновено и по-снизходителен.

 

Вторият случай на гордост е по отношение на Бога. Това е нагласата към самообжествяване.

 

Какво казвам на Бога? “Не си ми нужен! Самичък ще стана бог. Сам ще устроя живота си; аз ще контролирам живота си, какво само идваш и ми се бъркаш? Ти съществуваш само за да ме възнаграждаваш – когато видиш колко съм важен!”

Автономизирането е същността на греха. Мнозина питат: какво е грехът, отче? Това или онова? Грехът означава да се автономизирам от Бога, да стана бог за самия себе си, аз да командвам живота си. “Нямам нужда от Теб, Боже мой!” Автономност, самодостатъчност – това направил и Адам, който поискал да стане бог без Бога.

 

Втората форма на гордостта се състои в самообожествяването, в претенцията за абсолютна автономност, както това впоследствие става и във взаимоотношенията ни.

 

Тези двете са взаимно свързани. Когато искам да бъда автономен и независим от другия и не мога да свържа живота си с него, това означава мощна форма на необщителност, на истинска антисоциалност, защото като поведение някой може да бъде изключително социален, но всъщност да се е отделил от другия. Моят живот и твоят живот. Ако можем да съществуваме заедно без единият да затруднява другия, тогава сме заедно. Това е форма на автономизиране в нашите взаимоотношения.

 

Когато човек търси Божията благодат, той трудно приема реално, че всичко е по Божията благодат. И казваме: трябва да направим нещо! Изключено е да се спасим даром!

 

Скандално е да повярваш, че Бог те спасява даром. “Даром е за бедните! Пък аз не съм много беден, все нещо имам!” Ако не приемеш, че си беден и че Бог даром те спасява, не можеш да се спасиш. Какво да правя аз? Ще приема дара.

 

Св. Йоан Касиян така обяснява греха, падението на Луцифер – той повярвал, че получавал блясъка на мъдростта и красотата на добродетелите, с които Божията благодат го украсила, от мощта на своята собствена природа, а не от Божията щедрост.

 

Много е важно да разясним – вярваме ли в действителност, че ако се изправим на нозете си, това ще бъде от Божията благодат? Теоретично – да, на практика – не. Ако вярвам теоретично и практически, че нещо идва от Бога и е дар, не бих осъждал някого, който го няма. Защото аз не направих нещо, не придобих нещо, просто приех дара. Следователно, защо да обвинявам другия? В момента, в който обвиня другия, това означава, че и аз съм направил нещо, но не вярвам в Божията благодат.

 

Всъщност осъждането е неверие спрямо Божията благодат. Вярвам, че аз съм бог, защото, както аз се спасих със собствените си сили, така и и ти си длъжен, и ако не успееш, те обвинявам. Но ако вярвам че не аз… тоест, ако сведа глава и кажа, че Бог ме спасява, Божията благодат ме спасява, какво да кажа за другия? Ще искам и той да се събуди и да разбере това; да се радва и да се остави на Божията благодат.

 

С други думи, духовно подвизаващият се открива като високоумен, когато представя добродетелите си като израз и последица от собственото си достойнство, докато неговите дарования произлизат просто от участието в божествените съвършенства и са дар от Светия Дух.

 

Ако приемем това и го осъзнаем не само на теория, но и в опита, придобиваме друг етос. Защо? Ако реално повярваме, че сме носители на Божествената любов, тоест на Божията милост; че каквото и да имаме, е по Божията милост; ако сме изумени от своето безумие, от своя грях, от своята неблагодарност и едновременно с това, докато сме такива, Бог ни изумява – приема ни, признава ни и ни прощава – и осъзнаем дълбоко всичко това, нашите клетки и дихание могат само да свидетелстват за усещането за Божията любов. Тогава вече няма да сме нито снизходителни, нито строги, а ще излъчваме сами тази надежда, която извира от Божията любов. Напротив, човек, който си пада по аскезата, по закона, който прави всичко възможно, за да почувства, че е успял, ще видите, че от него ще излиза жестокосърдие – той не е свободен, не е гъвкав, той наблюдава всичко с агония, с тревога.

 

Той се пита: Ах, какво ще стане? Къде е лексотанът? Да ме отпусне малко…

 

От това, което човек изкарва на повърхността, се вижда неговото духовно състояние. Не говорим за дух на слободия и узаконяване на злото, а за нещо различно. Човекът, който вкусва Божията благодат, изразява надежда. Дава ти друга утеха; утеха, която казва: “Зная си хала, но мога да живея, мога да се надявам, мога да спя!”

 

В момента, в който ще се направя на високоумен и повярвам, че дарът, който имам, е от мене, автоматически го губя. Колкото и да се опитвам да избягам от това, не мога да избягам – в момента, в който казвам: “Нищо нямам, нищо не струвам и всичко е от Бога”, Бог наистина ми го дава. Но само да вдигна глава и да кажа: “О-о-о, как успях! Колко съм добър!” - и съм го загубил – и губиш след това свободата си, губиш светлината, помрачаваш се и това те кара да ставаш раздразнителен, нервен, да се занимаваш със законите, с бройката; започваш да оценяваш нещата с една автономна, индивидуална критика и да слагаш табели: единият е такъв, другият е онакъв! Единият малко се поправи, другият малко се отклони!

 

Кой те е поставил да казваш тези неща? Липсата на живот. Вътрешното умъртвяване. Загубата на онази сладост, която Божията благодат ти дава и те услажда. Където знаеш, че само да се откъснеш, и губиш всичко. Където също знаеш, че само да се снижиш, и се наслаждаваш на всичко. Това са духовните закони и нещата са много прости. Това става и в нашето ежедневие, в живота ни.

 

Св. Максим Изповедник споменава, че горделивият настоява да отдава постиженията и успехите на собствените си сили, вместо да ги свързва с Бога. От друга страна, след конкретни действия горделивият стига до самообожествяване, себеизтъкване като малък бог и до завземането на мястото на единствения истински Бог, Който е абсолютната истина.

 

В православната духовност (не както ние я живеем, или по-скоро както я изопачаваме), доближаваме Бога чрез Неговата благодат – в степента, в която човек се принизява, опразва себе си, съкрушава се. Това е науката на православната духовност и никоя друга: да намерим начина, по който истински ще се съкрушим, ще се смирим. В мярата, в която човек се принизява, опразва себе си от своите идеи, от своята фантазия, от своята аскеза и добродетел, в същата степен се изпълва от Божията благодат, от Божието просветление. Това е напълно противоположно от предлаганото от философската система, която казва – да вършиш тази аскеза, да се самоусъвършенстваш, да се развиеш, да контролираш своите инстинкти, желания, за да можеш след това автоматично да се изкачиш на друго ниво. Какво значи “автоматично”? Бог машина ли е или Личност? И доколкото Бог не е машина, а Личност, това, което те спасява, е връзката. Трябва обаче да намериш пътя, по който да създадеш връзка. Смирението означава да създадеш връзка с Бога, но не автоматично, или принудително – като машина, на която задаваме програмата и тя се развива. Едно такова просветление има като свое съдържание човешката сила, тоест гордостта – и светлината, която виждам, не е божествена светлина, а от друг дух, от друго преживяване.

 

Просветлението за мене е лицето на Христос, а не харизмите, които Той ще ми даде. Не ме интересува дали Бог ще ми даде дар на прозорливост, не ме интересува Бог дали ще ми даде преживявания, не ме интересува Бог дали ще ми даде чудодейна благодат; интересува ме Самият Христос! И толкова много ме интересува, че и в ада ще отида за Него. Какво означава тази мярка, която отците дават и която е толкова скандализираща? Те казват: и в ада да съм, достатъчно ми е да съм с Тебе! Нашият рай е Христос. И както при всяка връзка е нужно смирение, за да се опази, тоест да дам пространство на другия, така става и при Бога.

 

Напротив, ако създавам един безличен бог, машина, която се покорява на моето съвършенство и която държа в ръцете си – например сега искам еди-коя си харизма и тя ми и я дава; искам просветление и го получавам – това не е просветление от Бога, а демонизиране. Православният, който живее тази духовност (която означава неговото съкрушение, за да може да види Бога), целият е една прегръдка. Онзи другият те гледа с усмивка и любов, но това е любов, която те коли, като ти казва: какво боклуче си ти! Усмихвам ти се, малко боклуче! Търпя те и тебе, някога и ти ще се събудиш и ще видиш нашия духовен елит!

 

Затова виждаш, че тези, които развиват своите философски системи, или както там се наричат, са 10-20 просветлени в света. В Църквата пък всички сме образно казано цигани, но всички сме съпричастни. В Църквата се предполага не някакво интелектуално или умствено себеусъвършенстване; там отива съкрушеният човек, който иска Христос, който не знае нищо, който е погинал. Същността на нашето спасение е в даден момент да разберем, че сме погинали. Другият води борба да покаже, че е важен; православният води борба, за да покаже, че е погинал – това е разликата. Следователно, Църквата дава изключителна сладост, защото в нея са всички безумни и последните цигани на света. Там се извършва св. Литургия и всичко се освещава. Съответно всички онези изрядни и нагласени с духовна вратовръзка, с аскетически постижения, със „страхотни” преживявания хора – всички те са толкова съвършени, че нямат нужда от Христос да ги спасява, нямат нужда от Светата Литургия, нямат нужда от св. Причастие; нужно им е само да се изкачат на сцената, а ние да им ръкопляскаме; да ни опишат преживяването си, а ние да се трогваме. Това не е връзка.

 

Знаете ли, изключително грозно е, че дори в Църквата се създават различни клики – на просветлени и непросветлени, на значими и незначителни. Това усещане, че съм нещо изключително, че аз напреднах, ние сме напреднали, а другите са изостанали, е форма на гордост, която се крепи върху духовността. Тоест усещането, че съм нещо особено, нещо изключително, от която позиция гледам на другия със снизходителност и казвам:

 

- Е, той не знае много неща! Лека-полека ще разбере. Има време! Нека мине през това!

 

Това е вид духовен фашизъм. Не разбираме, че духовните неща са толкова непредвидими. Казваш една дума и всичко се срива. Отците казват, че когато някой има гордост, той не бива изкушаван от никакво изкушение, защото вече е претърпял голямата катастрофа. Може да имаш всички добродетели, но ако имаш гордост, всички рухват. Нищо да нямаш, съкрушение имаш ли, имаш всичко. Затова и всички добродетели да придобиеш, наведнъж можеш да ги загубиш. С един помисъл само, който ще ни закове. С увереността, че сме нещо.

 

Ако съществуват кавги в отношенията и живота ни, това е, защото съществува скрит егоизъм, където “аз зная, а ти не знаеш, аз съм нещо по-добро от тебе и в даден момент ще го разбереш, ала как да го разбереш, като си такава опака жена?” С такава гордост се култивират състояния, които довеждат до отделяне от другия, до реално отделяне.

 

Ние се съпротивляваме на всичко, което атакува нашата самооценка. И защо реагираме, когато ни съдят? Защо се гневим? Защото ни разбиват представи, която имаме в ума и сърцето. Ние сме си създали идеите, живота, имиджа – и идваш ти сега и ни атакуваш? И ако си строил това години наред, как внезапно да го сринеш? Идва другият и срива всичко, а ние питаме:

 

- Кой е тоя?

 

Създали сме някакъв имидж и когато някой дойде и атакува идеята за този имидж, тоест за нашето превъзходство, веднага реагираме, съмняваме се, искаме да предпазим този имидж, ставаме настъпателни и отмъстителни и казваме: виж го как говори! Започваме да изкарваме всичко, каквото имаме в себе си – лъжливо и истинно. Дотогава сме били добри, любезни, кротки, цивилизовани и нищо не сме казвали. Един цивилизован човек не съди, не порицава, не обвинява – поне така се предполага. Но само да бъде засегнат този имидж, който си е създал, виждаш един нецивилизован човек, един варварин. Защо? Имиджът се е сринал.

 

Когато повярваш, че Божиите дарове са твои, ги губиш. Затова, за да ги задържа, трябва да запазя това съзнание, този етос, че Бог ми ги дава, че са Негов дар. Разбирам, че не са мои, а дар от Бог и това ми дава радост, че Бог се занимава с мене, интересува се от мене, Той е мой Баща, просветлява ме. И ще се опитам да погледна по-нататък от тези два-три дара и да видя колко Бог ме обича и още повече – ще се оставя на Неговата любов, за да напредна още повече. И доколкото получавам тази любов като закваска, губя сила и желание да съдя когото и да е. Не ме интересува кои са зли и кои лоши. Повярвайте, ужасно е, когато някой има силата да казва кои са добри и кои лоши, кои са за ада и кои са спасени; страшно е. Защо? По най-простата причина: човекът, който има следа от Божията любов, иска едно; той не се интересува кой е добър и кой лош; интересува се как всички да се спасят. Толкова е силно желанието му всички да се спасят, тази любов да прегърне всички, че идеята кой е добър и кой лош, кой е от Бога и кой не е, го обижда и дразни. Ако имам силата и уюта да деля хората на “във” и “извън” Църквата, на хора на Бога и хора на дявола, това означава, че не обичам; а не обичам, защото в крайна сметка не съм вкусил любовта; връзката, която съм имал с Бога, е била лъжлива, външна, формална, моя, не е била съществена.

 

Какво е Божията благодат? Сещам се веднъж, когато бях на Света Гора и питах един старец за Божията благодат – старец Емилиян Симонопетритски – бях в игуменарницата, там имаха генератор, в даден момент беше поникнала трева и нямаше добро осветление. Попитах го аз и той ми каза:

 

- Ето, когато тревата прекъсне осветлението…

 

Божията благодат означава просветление, Божия светлина, божествена енергия, това, което ни довежда до общение с Бога, но пречат тревите – нашата гордост, егоизъм, идеята, че ние ще завладеем Бога, че ще Го присвоим – с нашите ръце, с нашите сили, с нашите способности.

 

Божията благодат е непосредствен опит от Божията любов. Тя е общение с божествените енергии, божествено просветление; тя е лудост, тя те изумява, подлудява те и в нея разбираш, че смъртта не съществува; разбираш, че всичко е живот, че въздухът, който дишаш, не е въздух, а Самият Бог; разбираш, че човекът до тебе – най-съкрушеният – е най-красивият човек. Благодатта променя твоето зрение и чувства – и вече виждаш, че всичко е Христос. Това е състояние, където се радваш на това хората да те обиждат, искаш да се скриеш от всичко и всички и най-хубавият палат за тебе е някоя дупка – и там се чувстваш господар. Това е усещане за Бога. Тогава не претендираш за нищо, искаш само да искат от тебе. Това се дава от Бога, не става с труд; това е енергия от Бога, Когото сме оставили да действа. Изтръгнали сме тревите, всички онези пречки, за да функционира (пр)осветлението. Най-големият проблем и пречка обаче е гордостта, егоизмът, немилостивото сърце; сърцето, в което няма милост, жестокосърдието, осъдителността, вътрешното объркване, помрачаването, безразсъдството.

 

Резултат от поведението на високомерния е, че спира да уважава ближния като Божий образ.

 

Как ще разберем дали имаме високоумие и самомнение? Ако не уважаваме ближния като образ на Бога – не само онова, което заслужава уважение, а всеки един като образ на Бога. Ако вземаме на сериозно и уважаваме всеки човек, и най-малкия, и го зачитаме, това означава, че вече се борим със самомнението.

 

Вместо да се доверява на Божията благодат, човек вярва в собствените си сили. Той абсолютизира своята воля, измества Божията и противопоставя своята воля на Божията.

 

Моята воля се бори с Божията - искам да нареждам, отказвам да се подчинявам и да се вслушвам в този, в когото трябва.

 

Непокорният иска всички да го слушат, да му обръщат внимание, да нарежда, да определя нещата, неговата воля да властва – именно това са проявленията на високомерния човек. Мяра и център за него винаги е неговото “аз”. Той претендира да съди всичко и да знае всичко. Вярва, че е мъдър, иска да бъде оправдан, има претенция да поучава и не понася възражение и прекословие. Това са последиците от факта, че не разпознава Първообраза на своята природа в Христос. Тоест той не разбира, че Христос е Всичко.

 

Вместо да издигам брата си към Бога, издигам себе си чрез него. Използвам другия, за да се въздигна. Понизявам го, смятайки го просто за средство за своята лична прослава или като огледало, което отразява не Божия, а моя образ.

 

С други думи, какво е другият за мене? Повод за прослава, начин да спечеля нещо, да се покажа по-силен, да покажа моето превъзходство.

 

Вместо да чувства другия като ближен в Христос, да го разглежда като брат в Христос, високомерният се опитва да се открои от него и да утвърди личната си уникалност и надмощие.

 

Тук стигаме до един въпрос, който често ни измъчва: защо някой има повече харизми, а друг по-малко? Представата, което имаме е, че този с многото харизми (дарби) изглежда важен, а другият – незначителен. Първият е в привилегировано положение, а другият в по-неблагоприятно и често съществува конкуренция, завист, напрежение, конфликт. Как можем да видим тези неща в себе си, как да ги преодолеем? Как да се освободим от тези комплекси?

 

Всеки е уникален; личност, която се различава от другите. Всеки има собствен начин, по който осъществява и проявява Божия образ. В крайна сметка, той е призван да използва и оползотвори своите лични таланти. Всеки има различни харизми. Какво означава различна харизма? Различен начин на осъществяване на логоса на моето битие. Това не означава, че някой е по-добър, а друг по-лош, а различен начин на осъществяване на самия логос на съществуването. Следователно общият логос на съществуване ни води до единство и равенство. Ако не съществува общ логос на съществуване, който превъзхожда светската логика (защото светската логика е може би някой да стане богат), няма  да има равноправие. В това някой да си прекара приятно живота, да има здраве – във всичко това няма равноправие. В общия логос на съществуването обаче, който преодолява времето, във вечния логос, всички сме равни. Просто се различаваме по пътя, който всеки следва – чрез различните харизми, които всеки има. Отвъд общия логос съществува още нещо, а именно, че не сме индивиди, а личности. Какво означава това? Никой не действа сам за собственото си спасение, а сме общност, община, Църква сме, където единият допълва другия. Моята харизма не е за мен, а за всички. Харизмата на другия не е за него, а за всички. Затова тя не служи на някакъв духовен капитализъм, няма никакъв частен духовен акт. В духовният живот харизмите служат на Тялото и такива трябва да бъдат.

 

И така, какво става – гордостта се покорява, защото моето е на всички и това на другия принадлежи на всички. Връзката е допълваща. Харизмите се допълват. Я да видим при съпрузите: ако някой каже: “Аз имам повече харизми от тебе! Аз върша повече работа от тебе! Аз допринасям повече от тебе!” – тогава не съществува връзка. Докато ако някой мисли така: “Имам повече, за да давам и на тебе, който нямаш”, той служи на единството и това е различно. Разделението съществува, защото отделям себе си от другия и смятам, че нашите продукти са сравними. Колко имаш ти, колко имам аз, я да видя кой има право, кой се уморява повече, кой допринася повече и хиляди такива неща. Всеки има собствена харизма, която или ще служи на неговата индивидуалност, надменност и гордост, или на единството на Тялото – независимо дали това е съпружество, братство, приятелство и изобщо Църквата. Само така могат да се разберат харизмите и така човек избягва гордостта.

 

Така се разбира Църквата. Не съществува Църква от хиляди изолирани индивиди, където всеки се затваря в своята черупка, има си броеницата; затваря се в себе си и намира някакъв рай. Тук говорим за откриване към Бога, за да грабна Бога за всички, а не за мене. Ако Го грабна за себе си, е свършено. Ако отида сам, Бог ще ми каже:

 

- Приятелю, не идвам за тебе!

 

Затова казвам:

 

- Аз ще направя съглашение и ще доведа всички с мене! Ако не искаш някой от тях, дори мене няма да имаш!

 

Така е с харизмите, така е и при Бога. Жестоко е, но е реално. Църквата може да покаже снизхождение към всяко нещо, само към едно не може – към този, който заговорничи срещу единството, този, който активира лицеприятието, налагането на едно лице в ущърб на единството. Харизмите се допълват. Бог не ги е дал, за да се гордее някой и да казва: “О, колко съм важен!”, а за да служат на всички, за другите – и ако някой няма, всъщност и той има някаква харизма, и той служи на нещо. Всички са полезни. В човешкото тяло не са важни големите органи. Някакво смущение, което изглежда незначително, може да преобърне целия организъм. С други думи, в едно тяло много харизматичният човек е толкова значим, колкото и малко харизматичният човек. Налице е един и същ многоценен принос и затова не съществува по-висш и по-нисш. Не съществува ревност, надменност, гордост. В същата рамка влизат и мъжът, и жената. Не съществува висш и нисш. Всеки допринася за единството. Кой е по-висш и кой по-нисш? Един е отговорът: взаимно се допълват. Нищо друго. Край. Който казва, че има нещо повече, има проблем и е комплексар. Този, който агонизира да бъде равен, пак е комплексар. Връзката е допълваща се. Както при съпрузите. Всеки е еднакво значим, това има значение, а не какво прави единият или другият; еднакво значими са.

 

При еклесиологическия подход се преодолява надменността от притежанието на харизмата, като се придава еднаква ценност и на най-великата и най-малката харизма.

 

Какво ме интересува, ако например имам голяма харизма, а нямам Бога? Ако нямам Христос? В Бога се премахват различията на харизмите, способностите и добродетелите, в рамките на единството на Тялото. Напротив, разликите се изтъкват, когато човек напусне този порядък. Тогава ближният става враг. Това става, когато той напусне единството на Тялото – защото всеки човек служи на себе и това поражда враждебност и конфликт. Когато човек се изолира, той се отделя от ближния и се поражда вражда.

 

Някой казва:

 

- Скарах се с жена си!

 

Скарал си се, защото си загубил единството в сърцето си, а не защото ти е направила нещо. Това са симптомите, че е изчезнало единството от твоето сърце, изолирал си се и си се отдал на помисъла:

 

- Мале, какво ми направи! Ще й покажа аз!

 

Ще й „покажеш”, защото тя е нещо извън тебе, чуждо на тебе. Ако спре да бъде нещо чуждо и стане едно с теб в сърцето си, не можеш да й „покажеш”, а ще кажеш: “Разболях се, трябва да се изцеля!”

 

Човек трябва да има съзнание за единство в сърцето си, където трябва да бъде отпечатан Христовият образ – всеки друг христос, тоест на всеки брат и първо на човека, с който всеки ден живеем. Отпечатано ли е това в сърцето ни? Дали той живее в нас в непрестанно единство? Ако е така, имаме предпоставките да победим своя егоизъм, който поражда специалните способности и специалните харизми. Трябва да уважаваме всеки. Не е нужно всички да са „светила” като нас. И най-малкото да направи човек, ще го уважим, ще видим какво може. Това, което е от значение, е намерението на човека. Не всички са еднакво способни по природа, по характер, по темперамент. Едно е от значение – човек да иска да бъде в единството, в реалната връзка и другият да бъде в нашето сърце.

 

Превод: Константин Константинов

 

източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%93%D0%BE%D1%80%D0%B4%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D0%B2%D1%8A%D1%82%D1%80%D0%B5%D1%88%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%BC%D1%8A%D1%80%D1%82/

 

 

Духовно разпадане на личността

Август 20, 2014 in Отечески съвети

 

- Отче, как да се избавя от самомнението?

 

- Ако се вгледаш вътре в себе си и се познаеш, то ще видиш такава грозота и извратеност, че сама на себе си ще станеш противна.

 

Ако човек, чрез познанието на себе си, не се смири естествено, то благодатта Божия не може да пребивава в него. През целия му живот дяволът, даже ако Господ му даде дълголетието на Матусал, ще си играе с него на котка и мишка – ту ще му внушава горделив помисъл, ту човекът ще отвръща със смирение. Ту единият ще побеждава, ту другият. Така и човек ще стои на едно място.

 

- Отче, аз виждам, че всички сестри, даже по-младите, са ме надминали в добродетелите.

 

- Сама не си се смирила, а са те смирили другите. Знаеш ли какво правят, когато искат да пуснат ракета в космоса? Обратно броене: „Десет, девет, осем, седем… едно, нула!” Когато стигнат до нула, ракетата стартира. Ти си стигнала до нула, сега ще полетиш нагоре. Физика учила ли си?

 

- Да, отче.

 

- Настъпило е време да изучиш духовната физика, да разбереш как става духовното разпадане на личността.

 

- Как, отче?

 

- Когато се заемеш със себе си, познаеш се и се смириш – тогава ще стане духовното разлагане на твоята личност, ще се освободи духовна енергия и ти ще полетиш в космоса. Само така може да се излезе в духовна орбита, в противен случай ще останеш на земна.

 

За човека няма никаква полза да познае целия свят, а да не познае собствения си. Ако в началото познае вътрешния си свят, т. е. своята личност, то след това лесно ще може да изучи не само земята, но и космоса. Когато човек познае себе си, тогава от само себе си става разлагане на неговата личност и той започва да се движи по духовна орбита, извън земното притегляне, извън притеглянето на света. Макар и да живее на земята като човек, той не изпитва притеглянето на греха и въобще на светските похоти.

 

- Ако в човека остане гордост, това означава ли, че в него няма правилно понятие за себе си?

 

- Да, още не е станало, духовното разпадане на неговата личност.

 

- Т. е. ние отново се връщаме към смирението?

 

- Разбира се! Човек, в който има гордост, не е познал себе си. Ако познае себе си, гордостта ще си отиде. Познанието – това е главното. Няма познание, затова няма и смирение. Когато човек в смирение познае себе си, тогава получава признание от хората.

 

- А ако има познание, но няма смирение?

 

- Тогава няма добро разположение, любочестие.

 

 

 


Високо положение и смирено разположение


 

 - Отче, в мене има ли гордост?

 

- Има малко. В краен случай, гордостта трябва да е в допустимите норми, в рамките, установени от закона…

 

- А има ли „допустимо количество” на гордостта?

 

- Ако се възгордее този, в когото има знания, способности и т. н. , то би имал смекчаващи обстоятелства. Това, разбира се, не означава, че такава гордост е добра, но в крайна сметка човекът има оправдание. Но този в когото няма нито способности, нито знания, няма право да бъде горд, той просто е задължен да бъде смирен. Ако се гордее, значи съвсем е пропаднал. Например медицинска сестра се гордее, когато прави инжекция с пеницилин на болния и температурата му спада. А Флеминг, който е открил пеницилина, е бил смирен човек! След като направил своето откритие, той отишъл в Америка. Хората го посрещнали с аплодисменти. Той също ръкопляскал, а след това попитал: „Кого аплодират?” Когато разбрал, че аплодират него, се смутил! Какво искам да кажа: откривателят на пеницилина не се гордее, а сестрата, която прави инжекция, важничи. Затова св. Василий Велики казва: „Най-велико дело е човек да има високо положение и смирено разположение.” Това е много ценно качество и се възнаграждава от Бога.

 

Какво смирение се среща понякога при военните, имащи висок чин и каква гордост при простите полицаи. Веднъж при мен в килията дойде сержант от жандармерията, един нахален, и се впусна в разговори… „Аз съм полицай, аз съм такъв, онакъв!” Даже да беше началник на жандармерията, не би говорил така. Ужас! А има хора богати, високопоставени, талантливи и при това имат такова смирение и простота. Военните с високи звания не носят униформа, за да избегнат почестите. Помня, един генерал, който имаше много награди от войната, готвейки се за парад, казваше: „Отново трябва да влача със себе си тези награди…” Друг, който за награда има само една нашивка, през цялото време носеше формата, за да я покаже. Ушил си и такава широка нашивка, че едва не го наказали, т. к. по устав тя трябва да е с определена ширина. Бедни хора!

 

 


Не си присвоявай това, което ти е дал Бог


 

- Отче, аз се гордея с физическите способности и духовните дарования, които, както ми се струва, имам.

 

- Откъде, накъде ще се гордееш? Ти ли си сътворила небето и земята? Не си присвоявай това, което ти е дал Бог и не се стреми да покажеш, че имаш нещо, което нямаш. Казвай си: „Бог, заради моята слабост ми е дал някои дарования, за да не се разстройвам и да се чувствам нещастна. Сега съм длъжна да развия тези дарования, за да се обогатя духовно. Слава Тебе, Боже мой! Благодаря Ти, че Си се смилил над мене и Си ми помогнал.” Ти считаш всичките си дарования за свои, но твои ли са в действителност? „ Какво имаш, което да не си получил?” (1Кор. 4:7) Ето къде е нужна съобразителност, къде е нужно да поработиш с главата си, за да разбереш, че всички дарования са от Бога. Ако Божията благодат ни остави, ние нищо не можем да направим. Всичко е просто. Да допуснем, че в някой има някакви способности и той се гордее с тях. Преди всичко нека да помисли, откъде са тези способности. Дал му ги е Бог. Той сам какво е направил? Нищо. Например, Бог е дал на някого повече ум, той може да си гледа работата и да живее доволно. Да започне да се гордее със своите успехи ли? Ако Божията благодат го остави, той може да направи дългове и да попадне в затвора.

 

Във всеки случай, този, в когото има дарования, но няма смирение, и с предизвикателното си поведение оскърбява ближния, принуждава Христос малко да му отслаби болтчетата в главата за принудително смирение. Да допуснем, че някой иска да премести от мястото му голям камък и не може, защото не му стига акъл. Тогава при него пристига друг, по-умен и му казва: „….. Вземи лом и използвайки го като лост, лесно предвижи камъка.” ….. Не трябва ли Бог да му развие болтовете в главата? С някои известни проповедници се случва такава парализа на речта, че после и дума не могат да кажат! Така им се налага да се смирят. А, какво би било, ако Бог би допуснал такъв проповедник да говори безпрепятствено? Господ …., за да не си навреди човек.

 

Трябва да следим внимателно, да не присвояваме дарованията, които ни е дал Бог. Нужно е да благодарим на Господ и да се притесняваме, да не се окажем недостойни за такива дарования. Едновременно трябва да съчувстваме на тези, които не са се удостоили с такива дарове и да се молим за тях. И когато видим човек, който ни отстъпва по нещо, да си казваме: „Ако той имаше дарованията, които ми е дал Бог, то сега би бил светец. Аз не само не съм развил дадените ми таланти, но и мамя Бога, като си ги присвоявам.” Естествено, Бог не се разстройва, когато човек си присвоява дарованията, които Той му дава. Само че не може да даде по-големи, за да не се повреди човекът. Но, ако последният действа с простота и смирение и признава, че дарованията му са от Бога, тогава Той му дава и други.

 

С гордостта ние сами правим себе си нещастни, защото се отказваме от дарованията, които ни дава Бог, а също го и огорчаваме, защото Му е тежко да ни вижда нещастни. Макар в Него да има изобилни богатства, които може да ни даде, Той не ги дава, за да не се повредим. И така, какво се случва? Ако Той ни даде някакъв дар, то ние започваме да гледаме на другите като на мухи и да ги оскърбяваме със своето надменно поведение. Ако не ни даде – падаме в отчаяние. Бог казва: „Ако им дадеш дар, те се гордеят, вредят на себе си и се държат нагло с другите. Ако не им дадеш, се измъчват и страдат. И Аз не знам какво да правя.”

 

Да благодарим на Бога не само за дарованията, които ни е дал, но и за това, че ни е сътворил хора. Той е господар в Своя дом, затова и можеше да ни сътвори и змии и скорпиони и костенурки и мулета и магарета. Да казваме: „Бог би могъл да ме създаде муле, да попадна на лош господар, който да ме товари с по сто и петдесет килограма и да ме бие, но Той не е направил така. Той можеше да ме създаде змия или скорпион, но не ме е създал. Би могъл да ме направи костенурка, свиня, жаба, комар, муха и т. н. , но не ме е направил. Какъв ме е сътворил? Човек. Аз съответствам ли на  дадените ми дарования? Не.” Ако човек не разсъждава по сходен начин, макар и да изглежда пред хората като праведник, е най-лъжливият човек на земята, защото мами не хората, а Бога, надарил го с толкова дарове. Но ако той разсъждава правилно, то и да достигне до духовни висини, и да върши ежедневно хиляди чудеса, помисълът няма да му каже, че върши нещо особено, защото всичко приписва на Бога, и внимава, достоен ли е за това, което му е дал Бог. Такъв човек в този живот приема благодат въз благодат, става благодатен човек, защото смирението е станало за него естествено състояние. И ако въздава всичко на Бога и става благодарен Божий раб, то в бъдещия живот ще чуе: „хубаво, добри и верни рабе! В малкото си бил верен, над много ще те поставя” (Мт. 25:21).

 

 

 

 

Силата Ми в немощ се проявява

Август 7, 2014 in Беседи, Начална страница

 

Свети апостол Павел имал жило в плътта. Това жило бил ковачът Александър, който го ненавиждал, преследвал го винаги и навсякъде, причинявал му всякакви неприятности, подигравал го със зли думи. И три пъти се молел свети Павел на Бог, просейки да го избави от това жило в плътта, но Господ му казал: Стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява. Затова с много по-голяма радост ще се хваля с немощите си, за да се всели в мен силата Христова. Затова добре ми е в немощи, в обиди, в нужди, в гонения, в притеснения заради Христа, понеже, кога съм немощен, тогава съм силен. (2 Кор. 12, 9-10). Но как, как е възможно това – немощният да бъде силен? Нима е възможно някой старец, страдащ от тежък задух, който пристъпва с разбитите си нозе, с треперещи ръце да бъде силен, тъй като е немощен?

 

Това би казал с удивление и даже с насмешка не духовният, а душевният човек, който съвсем не разбира, че у Бог всичко е съвършено различно, отколкото при нас хората; че Неговите пътища – това са особени, свети, често непонятни за нас пътища. Това този човек не разбира, не разбира, че Свещеното Писание – това съвсем не са книги, макар и най-мъдри, но написани от хора. Какво ще отвърнем на този човек, напълно неразбиращ?

 

О, ти, бедни! Ти разбираш само целите и делата на този свят, дела и цели, насочени към твоето телесно благосъстояние, и съвсем, съвсем не разбираш това, което трябва да се разбира духовно. И как не разбираш, че тези Павлови думи: когато съм немощен, тогава съм силен, и Божиите слова се отнасят не към телесната немощ, а към духовната немощ.

 

Наистина, ти никога не си слушал това, което говори апостол Павел: ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; Бог избра онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо. (1 Кор. 1, 27-28).

 

Ти никога не си слушал това, не го разбираш, а за нас това е велико откровение, защото знаем как чрез немощните, нищо не значещи рибари, Своите апостоли Господ е посрамил цялата мъдрост на света, явил е на света съвсем ново, никога нечувано учение – учение не за земното царство, а за Небесното Царство.

 

Ние, християните, си поставяме за задача не изграждането на земно царство, а достигането на Небесното Царство. Това е нещо съвсем различно. В земното царство и ние живеем, и ние участваме в него със своите земни дела, но със сърцата си се прилепяваме към Царството Божие, към Небесното Царство.

 

Какво е това духовна немощ и какво е това духовна сила? Нашето християнско и светско разбиране за духовната сила са съвсем различни. Духовната сила на светските люде има за своя основа самоувереността, самонадеяността, самоутвърждаването – гордостта. Тази сила, често огромна, наистина може да извърши великото, преобразявайки човешкия живот, променяйки за добро социалните и международните отношения. Именно тя пред очите ни с небивал успех гради земното царство. Но в основата на тази духовна сила лежи гордостта, лежи отхвърлянето на всяка Божия помощ, самоутвърждаването, безусловната вяра в своите човешки сили. А Бог се противи на горделиви и само на смирени дава благодат. Това те не са чували, а ако и да бяха чували, то биха се надсмели над него.

 

А нас ни поразяват дълбоко думите на св. пророк Исаия: Защото тъй казва Високият и Превъзвишеният, вечно Живеещият, – Светий е Неговото име: Аз живея в небесната височина и в светилището, също и със съкрушените и смирените духом, за да оживявам духа на смирените и да оживявам сърцата на съкрушените. (Ис. 57: 15). И на друго място същият пророк казва: А ето на кого ще погледна: на смирения и съкрушения духом и на треперещия пред Моето слово. (Ис. 66: 2).

 

О, колко са велики за нас тези думи! Нима вие не искате във вашето сърце да живее Сам Бог? А Той говори, че живее в тези сърца, които са смирени и съкрушени. В човешките сърца живее Сам Бог…

 

И ето, само тогава, когато Бог, ненавиждащ гордостта и превъзнасянето, се всели в сърце смирено, съкрушено и треперещо пред Неговото слово, тогава в това немощно сърце се проявява великата Божия сила – и само в такова сърце, в никакво друго.

 

Какво е това духовна нищета, която Бог поставя като необходимо условие за това – в нас да действа Неговата Божествена сила? Какво е това? Ето там, в притвора стоят бедни просяци. Те не се превъзнасят над никого, стоят си с треперещи колена, с наведени глави, смятайки себе си за по-ниско от всички. Те нямат нищо свое и се възприемат като нямащи нищо. Те се хранят от тази милостиня, която им давате вие, обличат се с тези дрехи, които получават от вас. Това са бедните материално. И ето такива трябва да бъдат и бедните духом. Те, подобно на телесно бедните, трябва да съзнават себе си като не притежаващи никакво добро, зависещо от тях самите. Те съзнават себе си като съвсем бедни в добродетелите. Те искрено мислят и говорят, че всичко добро, което вършат, вършат не със собствена сила, не със свои добродетели, а по Божията благодат. Те се обличат и покриват не със скъпоценни одежди, а под покрова на Всевишния. Само тази дреха търсят те, само под покрова на Всевишния искат да живеят, а не в разкошни домове – това не им е нужно. Те смирено смятат себе си за по-долу от всички. И колкото по-праведен е човек, толкова по-дълбоко е съзнанието му за собствената греховност.

 

Това ще ви се стори странно. Ще кажете: какво е това, как е възможно светиите да се смятат за по-грешни от всички? Повярвайте, повярвайте, че е възможно светиите съвсем искрено да са се смятали за по-грешни от всички. Как е възможно това? Ето как. Ако през прозореца в стаята падне ярък слънчев лъч, то в този слънчев лъч вие ще видите милиони носещи се във въздуха прашинки. Докато не е имало светлина, не са се виждали прашинки; видели са се едва тогава, когато прахта била осветена от слънцето. Духовното зрение на светиите е обострено до крайност, те виждат това, което не виждат обикновените хора, хората от този свят. Техните ум и сърце се озаряват от ярката Христова светлина и в тази Христова светлина чрез своето обострено зрение те виждат в сърцето си всички малки и най-малки грехове, а те са много в нашето сърце. И тогава светият човек казва: ”О Господи, Господи! Колко много са греховете в мен!” И той напълно искрено ще се смята за по-лош, за по-грешен от всички. Ето това е смирението – основата на всяка праведност, защото без смирение всички праведни дела нямат цена в Божиите очи.

 

Възможно е вършейки добри дела, да ги вършим с гордост и тщеславие. Това не е праведност пред Бог – това е мерзост пред Него. Бог очаква само истинска духовна нищета, Бог говори чрез устата на св. апостол Павел: Силата Ми се в немощ проявява.

 

Само в съкрушените и смирени сърца се проявява великата тайна на Божията сила. За да извършим нещо добро, наистина добро, ние трябва да бъдем смирени. На смирение ни учи Господ и Бог наш Иисус Христос. Нима не помните Неговите думи: Поучете се от Мене, защото съм кротък и смирен по сърце. Кой е бил тъй смирен като Него? Помните ли какво е говорел за Него свети Павел в посланието си до Филипяни: Понеже вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос, Който бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу, – Той бил равен Богу, Той можел и смеел да се счита и да Се обяви за Бог. Но Той не правел това, – но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна. Затова и Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име, та в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и подземно (Фил. 2, 5 – 10).

 

Ето на кое трябва да подражаваме – на Христовото смирение, на смирението на светиите. Никога не забравяйте страшните думи на апостол Петър : Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат.

 

Да бъдем смирени, да бъдем бедни духом, да бъдем немощни – и тогава ще се проявява в нас силата Божия – само тогава.

 

И тъй, смирете се под крепката Божия ръка, и ще ви въздигне в свое време. Амин.

 

28 октомври 1951 г.

 

Из книгата “Сила моя в немощи совершается” – Светител Лука Войно – Ясенецки