Монах Лазар от манастира Дионисиат в Света гора разказва следната история, случила се с един брат – монах Хрисант, през 1937 година:

„Може да сте забелязали, отче Лазаре“, каза ми веднъж той (монах Хрисант), „че от много години насам аз правих опити да бъда избран в Съвета на Старците на манастира. Тази моя амбиция все ме караше да спечеля благоволението на отделните старци и на самия игумен, но без успех. Чувствах се разстроен и подтиснат. Бях се поддал на дяволското влияние, умът ми бе помрачен до такава степен, че исках да свърша със себе си. Не е за вярване, казвах си аз, ето, че отново предпочетоха един толкова по-млад от мен монах за този пост! Никой не ме оценява, а аз остарях в изпълнението на толкова различни послушания! Няма да търпя повече това! Ще отида до морския бряг и ще се хвърля от някоя скала, пък нека после това да тежи на съвестта им.

Няколко дена се терзах от тези мисли и бях решил твърдо да сторя точно това. Но милостивият ни Господ с посредничеството на нашия свят манастирски покровител – св. Йоан Предтеча, ми внуши да прекарам в пост три дена, преди да осъществя плана си.

Заключих се в килията си за три дена. Затворих вратата и прозорците и в пълен мрак се молих два дена и две нощи, без да ям и пия нищо, дори без да лягам в леглото си. Молех се прав, после седнал, а когато чувствах, че заспивам, отново се изправях и продължавах да се моля.

На третия ден, около десет часа вечерта, неочаквано се появи сияйна светлина и килията ми грейна. Едновременно с това чух глас, който ми каза: „Защо изгуби мирния си дух? Защо си разстроен и искаш да отидеш да се хвърлиш в морето?“ Още щом видях светлината и чух този глас, тъгата и безпокойствието ме напуснаха, аз започнах да плача, да хълцам и да проливам сълзи, искайки прошка, изповядвайки греховността си и това, че допуснах да бъда измамен от злото: „ Прости ми, свети Йоане“…

А той в отговор ми каза: „Защо престана да пееш? През изминалата седмица не се и доближи до клироса, а искаш да ставаш член на Съвета? Ако аз не искам ти да бъдеш член, как си мислиш, че ще станеш? Нима не съм разбрал досега за това ти желание? Нима не знам кой е достоен да бъде член на Съвета?“

Докато говореше, аз се бях свлякъл на пода и плачех непрестанно, молейки за прошка и обещавах отсега нататък да се смиря, да се върна на мястото си на клироса и никога повече да не дръзвам да желая да бъда член на Съвета.

След като изговорих всичко това, сияйната светлина изгасна. Престанах да се безпокоя, смирих се, и когато камбаната удари за служба, влязох в храма и встъпих в задълженията си“.

И така, монах Хрисант продължи с голяма ревност и старание да пее на десния клирос, в продължение на цели двадесет и две години.

Това стана по Божията благодат и по застъпничеството на нашия закрилник св. Йоан Кръстител.

из книгата „Разкази от манастира Дионисиат“

Източник: Agapi en Xristo

Близки теми:

За тръна на честолюбието Християнската философия на културата Живот без смисъл и смърт без надежда Божественото смирение Защо се разпадат енориите

Например, случва ми се нещо, поради което изпитвам голяма радост. Мога да я изживея психологически, като се наслаждавам и съм истински щастлив, а мога и да преобразувам това чувство на щастие, което изпитвам поради случилото ми се, в духовно усещане. Веднага се обръщам към Бога, като започвам да въздавам благодарност на Господа на момента, така че, психологическото чувство да стане духовна радост, да стане енергия за общуване с Бога. Ако изпитвам скръбно чувство и съм ужасно измъчен, да кажем, майка ми или най-добрият ми приятел е починал, или някакво друго бедствие ме е сполетяло, ще излея сърцето си пред Бога като пророчица Анна (сравн. Царств. 1:4-28) и ще използвам тази енергия на скръбта, за да я превърна в енергия на молитвата пред Бога.

О. Софроний ни казваше, че не можем да живеем правилен монашески живот, ако не се научим да превръщаме психологическите си състояния в духовни състояния. А как става това? Позволяваме на всякаква енергия да дойде в нас, но променяме мисълта и се обръщаме към Бога, за да беседваме с Него. Спомням си например, колко благочестива беше моята баба, как първа идваше на черква и си тръгваше последна. Нощем непрекъснато правеше земни поклони, а майка ми я гледаше през вратата, докато правеше поклоните и ми казваше: „Знаеш ли, баба ти постоянно прави поклони“. Спомням си всичко това и се вълнувам. Това не пречи – нека чувството дойде, но тогава аз издигам ума си към Бога и използвам тази емоционална енергия за каквото поискам. „Пророчески духове се покоряват на пророци“ – казва ап. Павел (1 Кор. 14:32. И така, аз насочвам тази енергия към своята греховност и започвам да се моля за опрощаване на греховете ми или за нещо друго. Променям насочеността на ума си и му давам нещо друго, върху каквото да се насочи.

О.Софроний вижда този вид „енергиен преобразовател“ в живота на нашия Господ. Той ни казваше, че Господ не е мислил за хората, които щели да Го разпнат, които идвали да Го заловят в Гетсиманската градина – дали били гърци, римляни или юдеи – а беседвал с Бога, казвайки: „Да не изпия ли чашата, която ми е дал Отец?“ (Йоан 18:11). Той знаел, че ще бъде разпнат, обаче не мислел психологически: „Ако са юдеи, защо са толкова неблагодарни? Направих толкова много за тях, толкова много чудеса, за да ги спася от враговете им. Защо сега искат да ме разпнат несправедливо?“ Той не слиза до това ниво, а беседва със Своя Отец. Същото е и с нас – имаме много енергии, положителни или отрицателни – на скръбта, трагични енергии, енергии на удоволствието и благородни енергии, които ни завладяват. Но ние не оставяме на това ниво на чувствата – възползваме се от енергията, която носят. Вземаме енергията, като насочваме мисълта към Бога според нуждите си и се молим.

Ще ви дам един пример. Бях в Кипър и приятелите ми щяха да дойдат, за да ме закарат от къщата на майка ми до едно село за литургията. Бяхме се разбрали да дойдат да ме вземат в шест часа – литургията започваше в седем, а от Никозия до селото беше един час. В Кипър бях твърде ангажиран, защото много свещеници ме канеха да говоря в енориите ми, по телевизията, по радиото. Бях съвсем изтощен и капнал от това, че си легнах късно и станах в четири часа, за да се подготвя за литургията, защото, както казах, в шест часа щяха да дойдат да ме вземат. Но не можех да се моля. Сърцето ми се късаше на парчета – просто не искаше да ме следва. Помислих си: „Нямам енергия, нямам сили, ще отида да си изпера дрехите, та да се поразбудя още малко, а после ще опитам отново и ще видя дали ще успея да се моля“. Отидох в банята и приключих с прането за половин час, а като излязох в четири и половина, чух някакво шепнене. Вратата беше леко открехната и аз видях майка ми, която не можеше да ходи, да прави малки поклони в леглото и да се моли. При всяка молитва казваше: „Целия свят и децата ми“. Правеше го с усърдие и аз се почувствах толкова засрамен, че сърцето ми беше изцелено и в продължение на час и половина също се молих. Подготвих се за литургията и това беше една от най-добрите ми литургии. Собствената ми престаряла майка ме засрами този ден.

Понякога си мислим, че нямаме енергия, но в нас се крие невероятно количество енергия. Тайната е да намерим смирен помисъл, който да ни засрами, да ни доведе до съкрушение и да се освободи отвътре тази духовна енергия. Ето защо трябва да стъпим на смирения път „надолу“, за да можем винаги да „улавяме“ онези смирени помисли, които освобождават вътрешната духовна енергия, даваща ни възможност да вършим Божието дело. Имам събрат свещеник, който един ден беше много изморен от своето служение с хората. Беше неделя и той беше напълно изтощен. Каза ми: „През нощта, когато съм толкова изтощен, обикновено просто си отивам в стаята, поглеждам иконите и казвам: „Лека нощ на всички“ и си лягам. Но онази нощ се почувствал засрамен да го направи и просто вървял напред-назад по коридора и казвал: „Съжалявам, Господи, изморен съм, не мога да се моля тази вечер, прости ми“. И пак същото. В продължение на половин час той ходел напред-назад по коридора, казвайки тези думи и по този начин Бог му дал възможност да изпълни молитвеното си правило.

И така, винаги можем да намерим в себе си изумителна духовна енергия, ако намерим правилния ключ, „ключа Давидов“ (сравн. Ис. 22:22, Откр. 3:7) и извършим правилното движение, за да я освободим, т.е. смирен помисъл, даден ни от Господа, когато сами застанем пред Неговия съд, „слизайки надолу“. Той ни дава „уста и премъдрост“ (Лука, 21:15), смирения помисъл, който освобождава духовната енергия.

Източник: из книгата „Разширяването на сърцето“

Близки теми:

Монахът, който станал бесноват заради гордостта си. Само смиреният се успокоява в Бога Ключът за вратата на Бога Защо се разпадат енориите Смирението е идеалът на християнския живот

Свети Йоан Лествичник събрал пустинните старци, за да му кажат какво означава смирението. Тогава всеки взел думата и със скромност и дълбочина изложил своя жизнен опит. Един казал, че смирение е да забравяш добрите си дела, да не ги помниш и да не се гордееш. Друг казал, че смирение е човек да счита себе си за най-последен и най-грешен от всички. Друг казал, че смирение е човек да има постоянно умилена и съкрушена душа и винаги да се отрича от своята воля. И други също казали важни и ценни неща. Богоносният преп. Йоан също казал безценни думи за смирението, които можем да получим от неговата неповторима книга „Лествица“. Авва Исаак Сириец постоянно споменава смирението в словата си: „Смирението е одеждата на Божеството, тъй като Синът и Слово Божие, Когато станал Човек, в него се облякъл, и общува с нас. И всеки човек, който го облече, истинно прилича на Него, Който слезе от Неговата височина и покри Собствената Си слава и величие със смирението”.

Св. Василий Велики казва: „Смиреномъдрие е човек да смята всички хора стоящи по-горе от него”. Св. Никодим Светогорец казва „Смиреното себепознание трябва да се почита повече от висотата на всички науки и стои по-горе от това да правим чудеса”.

Позволете ми да ви прочета един откъс от писмо на един младеж, което е показателно за душевното състояние на неспокойната и несмирена младеж от нашата епоха, която обаче търси избавление:

„За втори път се явявам на приемни изпити за университета и не влизам. Родителите ми се карат, братята ми ме осмиват, приятелите ми не ме утешават. Никъде не мога да намеря мир, суматохата ме подлудява. Не мога да чета вестник, списанията намирам за толкова профанни и телевизията бързо оставям. Мисля да се върна на село, но го намирам за трудно. Детските ми години, колкото и да бяха трудни, във всеки случай бяха красиви. Тежи ми много, изморявам се лесно, станал съм изнервен, роптая, обзема ме отегчение, монотонност, самота. Спомням си за Света Гора със сълзи. Най-вече простотата, благодатта и смирението на монасите”.

Колко младежи биха повторили с малка разлика този, ако не нещо друго, симпатичен глас? За всички тях Църквата има запазени места. Тя очаква, приканвайки към нейната пасхална трапеза, за да развесели всички. Нека се смирим искрено пред Господ, което е нашата първа стъпка, и оттам всичко е лесно. Разбира се, свети Диадох, епископ Фотикийски нарича смирението „труднопостижима добродетел“, защото навярно нерадението и склонността към лесен живот ни затруднява да започнем една духовна борба, която изисква мъжество за постоянни битки с нашето горделиво „его”.

Потъпкването на Божията воля от страна на първия човек на земята е акт на несмирен дух, на непослушание към бащинската заповед, на голяма гордост. Той поискал да стане Бог и загубил това, което бил. Последиците на падението му били болезнени и трагични, както за него самия, така и за човешкия род. Първосъздаденият човек внезапно понизил себе, станал чужд на Божието човеколюбие, защото се предал на тиранията на гордостта. Тук е началото на злините за света, болестта, която дяволът предал на човека. Той направил човека послушен непослушник, от смирен дързък, нагъл, безсрамен. Защото, според св. Йоан Лествичник, гордостта е отричане на Бога, причина за падения, източник на гняв, врата на лицемерието, доказателство за безплодие, корен на богохулството. Факт е, че първосъздадените хора не загубили Рая, защото съгрешили, а защото оправдали себе си. И оправданието има за извор гордостта. Ако човекът се смиряваше пред Бога, несъмнено неговият път щеше да бъде друг.

Пред неочакваната жестокост на Своето творение Преблагият Бог се принудил да стане строг. Изгонването от Рая, трудът, усилията, болката, скърбите и смъртта, които навлизат в живота на първосъздадените хора, имат за цел не отмъщение и наказание, а да помогнат, за да омекне каменното сърце и да се смири пред Бога бунтовният, въстаналият, грешният човек. И докато ни се струва, че трудностите могат да ни навредят, чрез тях обаче човекът се поправя, извлича духовна полза и повече се смирява, нещо, което е и най-благотворно за душата. Тук става явна Божията мъдрост и благост. Необходимо е да минем през изпитания, за да си помогнем. Съществува обаче и вероятност, – и за съжаление това не рядко се среща – да не се възползваме от скърбите и дори да се ожесточим още повече. Тогава, казва авва Исаак, скърбите ще станат силни и многобройни и от една скръб ще се предаваме на друга, докато се смирим, да познаем себе си, да почувстваме нашите грешки и да се изповядаме.

Истина е, братя мои, че всичко, което ни се случва в живота, не е случайно, не е далеч от погледа на Бога. Така, ако видите някой да ви обижда, да ви обвинява, да ви клевети, да ви унизява или да ви хули, не се гневете веднага на него. Потърсете във вас и ще видите да пониква копривата на гордостта. Бог ни изпраща хулителите, за да се вгледаме внимателно в себе си и да преварим злото, което пониква и се издува в нас. Така казват отците на Света Гора. Техният опит не може лесно да сбърка.

Пламенното подчинение на човека на Божията воля е съдържанието на смирението. Преуспяване на душата, според св. Василий Велики, е преуспяване в смирението. Познанието на богочестието означава познание на смирението. Смирението е подражание на Христос.

Нужно е да имам правилно съждение за себе си. Тоест да имаме благоразумие, за да не стигнем до безумие. Да знаем нашите възможности, мяра, немощ и безсилие. Славолюбивият, гонещият похвали, този, който обича ласкателствата, рекламите, първите места и почестите, постоянно страда и се терзае. Иска да е център на разговорите, да търсят мнението му, да има първата и последната дума. Видимо е неговото ментално смущение, високоумието го заблуждава, кара го да живее в нереален свят и понякога го изкарва вън от себе си. Факт е, че гордостта е начало на всички страшни душевни заболявания.

Тук трябва да подчертаем, че смирението е постоянно и трайно състояние на душата, което даже нараства с времето и се усъвършенства, изпитва се и се отсъжда от обстоятелствата и там се вижда чистотата и истинността му. Да не си мисли човек и никога да не се лъже, че понеже е направил една смирена постъпка или прави някакви смирени дела или има смирени помисли, значи е придобил и смирение в сърцето си.

В светотайнствената благодат на Църквата вярващият е призван да възприеме благодатта, не като просто украшение и някаква сила, а с цел да стигне до смирението, което ще го направи възприемчив за Божията благодат.

Също така е нужно човек да е достатъчно внимателен в това смирението му да не изпадне в опасното привидно смирение и заблудено смиренословие, които са прояви на наивния горделивец и лукавия себелюбец. Изобличенията изпитват нашето смирение. Смиреният човек скърби при похвалите, радва се на презрението и остава несмутен, когато го онеправдават. Но това съвършенство на смирението не се постига веднага, съществуват етапи и степени, които внимателно и търпеливо е призвана да измине всяка боголюбива душа, която копнее за своето спасение.

Нашите прояви явяват висотата на нашето състояние. Един човек, който лесно се гневи, дразни се, смущава се, страхува се, тревожи се, още е много далеч от нераздразнението, търпеливостта, несмутимостта, спокойствието и безстрашието на смирението. Самият ни живот трябва да свидетелства за живия Христос, за смирения и кротък, Който живее в нас. Тогава са излишни думите за смирението на многословните горделиви и недостойни християни, и привидното смирение на същите празни християни, което със сигурност е най-лошата форма на гордост, според св. Йоан Златоуст.

Тук е необходимо да подчертаем, че всички съвременни еретици като следовници на по-древни тям подобни демонстрират един много смирен и чист живот, който много естествено стои далеч от истинското смирение. Те имат за цел чрез тяхното нарочно привидно смирение – „за да ги видят човеците” – да увлекат и други в тяхното лъжеучение. Всички еретици през вековете под предлог на смиреномъдрие и строгост (акривия) не са направили нищо друго, освен да задоволят своя егоизъм. Същото правят и в наши дни неискрените тълкуватели на Божествените Писания.

Как обаче ще придобием блаженото смирение и как ще направим чувствителни нашите сърца, за да можем да го приемем? Нужно е директно да кажем, че трябва да отстраним нашата голяма вялост, да придобием вяра, надежда и доверие в Бога, да потърсим молитвите на светците, на всички онези, които са имали за свое трайно и сигурно притежание смирението и с дух на борбеност, разсъдителност и жертва да продължим напред.

Нека оставим отново да говорят вместо нас, неопитните, светите и богопросветени наши отци. Св. Василий Велики казва, че животът на Христос е най-доброто поучение на смирение. Също така урок по смирение предава на душата помненето на смъртта. Тогава, ще не ще, гордостта на смъртния и преходен преминаващ през този живот човек се снижава, смирява се.

Св. Йоан Златоуст, чийто живот според неговия тропар ни „показа висотата на смиреномъдрието”, смята изобличенията от другите за голямо добро за нашето духовно напредване. Също така помненето на греховете ни не ни оставя да се възгордеем. Според светия отец за смирението допринася и постът.

Преп. Ефрем Сириец в своите подвижнически слова посочва, че не само монасите към стареца си, но и всички към всички трябва да проявяват охотно послушание, което несъмнено води до смирение. Излишно е да кажем, че послушанието към всички не означава непослушание към Господ.

Св. Исаак Сириец посвещава много страници от своите съчинения на добродетелта на смирението. Наред с другите неща казва, че тази добродетел ще се придобие чрез доброволна нищета, скромност и отстъпчивост, общуване със смирени хора, помнене на греховете ни, с това да посещаваме и да прислужваме на болни и немощни. И когато с Божията помощ придобием смирението, няма да искаме да се отделим от него, защото неописуемо умиротворение ще обземе душата, бляскава чистота – ума и освобождаващо блаженство – целия ни живот.

Всички отци от пустинята са единодушни, че себеукоряването е един от най-добрите начини не само да стигнем до смирение, но и в това да го поддържаме. Но и тук е необходимо това да става с особено внимание и разсъдителност. Авва Марк казва, че „духовните човеци, дори когато ги онеправдават, себе си укоряват, защото смятат, че и те по-рано са съгрешили в нещо и (така е) по-добре, защото сега плащат за това”. Достоевски казва, че светът е зъл, защото аз съм лош. Нека повторим, че себеукоряването няма никаква връзка с безумното привидно смирение. Това има голямо значение. Защото според авва Варсануфий – себеукоряването е тайнствен, вътрешен и най-вече скришен труд, докато формалното смиренословие е външно и предизвиква тщеславие. Себеукоряването изцелява, а смиренословието (т.е. смирението на думи) разболява още повече болния.

Но защо да се изморяваме и да измъчваме себе си с всичко това, когато и нашата епоха ни затруднява толкова много и съществува и опасност да изпаднем в песимизъм, меланхолия и отвръщане от себе си и от Бога? Ето един въпрос, който лесно възниква в нашите съвременници. Има своето място. Ще отговорим кратко. Известно и сигурно е, че болката, която грехът ни даде, може да се изцели само чрез болката на аскезата (св. Максим Изповедник). Дори съвременни сериозни психолози отхвърлят директно този страх, казвайки, че човекът, който разпознава своите грешки и признава своите слабости и се опитва да се поправи, не може да бъде завладян от чувство за малоценност и песимизъм.

В житията на светците виждаме ясно силата на смирението. Св. Антоний Велики казва: „Видях всички мрежи на врага, прострени по земята, и с въздишка казах: кой може да ги избегне? И чух глас, който ми отговори: смиреномъдрието”. Св. Макарий претърпял демонско нападение, но не бил победен. Тръгвайки си, демонът му казал: Смирението ти ме победи!

Дело на смирението, главно дело е да бори страстите и техния подбудител – дявола. То бързо ще издигне и безсилния смирен човек, за да го свърже по-силно с Църквата, да го направи мирен, да го извиси и да го спаси. Там, където обитава смирението, според св. Йоан Лествичник – не съществува лицемерие, обвинение, лукавство, вражда, възразяване, непослушание и неподчинение, а само по въпросите на вярата. Смиреният е кротък, любезен, умиляващ се, милосърден, милостив, състрадателен, тих, търпелив, незлоблив, радостен, несмутим, бдителен, неуморим, безстрастен.

Основа на смирението, казва същият отец, е доброволната нищета, незабележимостта, скриването на мъдростта, неукрасеното говорене, скриването на благородния произход, отдалечаването от дързостта и на многословието. Той обяснява, че когато казваме нищета, имаме предвид човек да живее бедно и просто и в храната си и в дрехите си и във всичко, което използва. Скриването на мъдростта е човек да не се открива за похвала, че има много знания и добродетели. Неукрасеното говорене е да не иска да употребява изтънчени фрази и да не говори лицемерно. Скриване на благородния произход е да не се гордее, че произхожда от велики, благородни и бляскави предци и славен град. Много мъдрият св. Григорий Нисийски се грижил за животните в манастира на света Макрина. Светейшият патриарх Нифон имал за послушание в манастира Дионисиу грижата за обора.

Светецът-чудотворец на нашия век св. Нектарий Егински нощем тайно чистел в духовната семинария Ризариу, въпреки че бил неин директор. Отдалечаване от дръзкото говорене и на многословието означава човек да не дръзва да прави това, което му харесва, да не парадира със знания и богатства, не да говори много и излишни неща, а да се задоволява с малкото, умереното, необходимото. Душата се смирява лесно, когато човекът се научи да живее бедно. Също така показваме, че истински обичаме Бога, когато можем да имаме звания, но ги избягваме от любов към Христос. Много византийски императори, сърби, румънски и руски управници сменили царските корони със смирената монашеска схима.

В страшната Карулия, най-аскетическата местност на Света Гора, до наши дни живяха строги подвижници, които системно скриваха техния благороден произход и добродетел. Запознахме се по време на нашето първо – преди 15 години – посещение там, бидейки прости зрители на чуждо блаженство – с един монах. За да отидеш в неговата кирпичена килия, с ръждясали ламарини вместо покрив, трябваше да минеш през отвесни скали, държейки се за вериги. През зимата той мръзнеше и лятото изгаряше от жегата. За почерпка имаше някакви дългогодишни стафиди и за питие дъждовна вода, което ти предлагаше в ръждясали консервени кутии. Във всички околни каливи всичко беше вехто, изтъркано, старо. Подрасниците им дрипави, скуфиите с неразпознаваем цвят, ръцете им с мазоли.

По-горе катунакиотите, микраянанитите, агиовасилитите ти разказваха чудеса, с такава простота и оживление, и за смирението и себеотречението на техните строги старци. Там, допреди няколко години живели пустинниците Никон, Гавриил и Филарет. Филарет имаше за легло един сандък, за завивка едно платнище, за възглавница един камък. За да помня гроба си, казваше. Да не може да ме изкуши демонът. Един руски подвижник-затворник отваряше само когато му изсвирваше Филарет, който го снабдяваше със сухари и фасул. Докато изглеждаше немит от години, ръката му благоухаеше. Попитаха го:

- Как се качи тук горе?

- Света Богородица ме доведе, детето ми.

- Как се задържа сред тези скали?

- Света Богородица ти казах – отговори донякъде рязко…

Ако попиташ старите светогорци откъде са родом, ти отговарят – от тук. Защото не искат да си спомнят света и смятат за тяхно отечество самата Света Гора, където са се възродили. В една пещера на исихастката местност Керасия срещнахме друг монах, чието смирение ни удиви. Не искаше да говори, правеше се, че не знае да говори, че не чува, че не разбира. Ама и нищо да не казваше, само гледката на неговия мир, нестяжание, тактичност, чистота и любов бяха най-големия урок по смирение за нас. След като накрая искаше да ни даде хранителни продукти от малкото, които имаше, защото смяташе, че са много.

Този живот на отците от пустинята е шамар за недоволното и надменно свръхконсуматорско общество, което бурно е проникнало и в нашето отечество. Светогорските отци със спонтанност и блага строгост отхвърлят всичко фалшиво, всичко, което не пониква от смирението и не те прави причастен на Божията благодат.

В евангелската притча за митаря и фарисея виждаме двама човека под покрова на Бога, които представляват и изобразяват целия християнски свят. Те не излезли така, както влезли. Едно очаквахме и друго чухме. Преданият фарисей излязъл неоправдан. Малкият митар излязъл велик. Какви изненади само ни очакват…

Св. Василий Велики в словото си за смиреномъдрието казва, че митарят си тръгнал оневинен от Храма. Защото много пъти смиреномъдрието спасява и онзи, който много е съгрешил. И св. Йоан Златоуст продължава: Фарисеят поставил отпред неговата праведност, пости, милостиня. Митарят две смирени думи казал и оставил всичките си грехове. Бог не само чул думите му, но видял и помишлението, с което ги казвал, и след като го намерил за смирено и съкрушено, му състрадал и го помилвал. Митарят нито пари оставил, нито дълъг път извървял, нито посредници използвал, нито много време изразходвал, а само чрез смирението се удостоил с небесното царство.

Лукавството и лицемерието на фарисея го накарали да крие своите грехове и да огласява своите добродетели. Така всички го смятали за добродетелен и праведен. Митарят, чиято професия била да събира данъци, го смятали за грабител и тиран, и оттук за много грешен и несправедлив. Фарисеят, молейки се, не оставил някой, който да не осъди, освен себе си, и даже всичко, което постигнал, го смятал за негова придобивка, а не на Божията благодат. Така демонстрирал своята голяма гордост. Митарят с пълно съзнание за неговото безсилие показал своето смирение и това лесно се вижда от начина, по който застанал, както и от неговите думи. Така известният със своята праведност фарисей поради гордостта си бил осъден, а пък митарят, макар и грешен, поради неговото смиреномъдрие бил оправдан.

Истина е, че животът на смирения е тих, безгрижен и спокоен. Защото горделивият се безпокои случайно да бъде непочетен, да бъде неизтъкнат, да бъде нечут и се занимава постоянно с другите, за да ги иронизира, посрами и унижи. Там, където не намира подходяща почва, за да лидерства, да бъде ласкан и да обвинява, веднага се отдалечава възмутен и недоволен. Така хората лесно усещат горделивия и не го харесват и доближават. Напротив, смиреният е приятен и благодарен, на което и място и да седне. Радва се и когато с мярка говори и когато мълчи и когато му дават думата и когато му я вземат и когато благотвори и когато го благотворят, иска да бъде полезен и винаги е готов да помогне, радостен и благ. Според Никифор Теотокис и самите горделивци мразят горделивците и обичат смиреномъдрите. А Господ „се противи на горделивите, а на смирените дава благодат”.

Това, което фарисеят изразява в своята молитва, има чисто законнически характер. За него човешката личност е недостойна за внимание. Той радостен оглася на Бога и на хората своите постижения. Оглася своята нравствена ценност, която има „в излишък”. Неговото сърце, достойно за оплакване, остава празно откъм любов. Това, което прави, го прави напълно формално, по задължение и само за себе си. Ама любов без друга личност не съществува. Фарисейството накрая стига до ужасна безизходица. Не оставя човека да се освободи от себе си и да стигне до Христос.

Митарят е „бедният духом”. Самичко смирението му привлича Божията милост и доближава уютно прегръдката на Бога. Той има съзнание за своите грехове, което не иска да скрие – това чувство, и настоятелно търси спасителната намеса на Бога в неговия живот, Който не се забавя да го посети. Тръгва си от Храма оправдан. Затова, „нека избягаме от високомерието на фарисея и се научим на смирението на митаря”, както пеем в свещената химнология.

Разбирате колко по-различен би бил животът на хората, ако приемат светото смирение, колко различни биха били отношенията между съпрузите, колегите, учениците, гражданите. Смирението не би позволило да съществуват разпри, вражди, гняв, хули, смут, фракции и тези страшни войни. Би имало мир, съгласие, любов, покой. Тези добрини вкусва постоянно душата на смирения, тя винаги е утешена, предвкусва вечното блаженство.

Според св. Козма Етолийски: „Християнинът се нуждае от две криле, за да полети и да стигне до Рая: смирението и любовта”. Смирението не може да съществува без любовта и любовта без смирение. Същото казва и св. Йоан Лествичник: „Любовта и смирението са свещена двойка: едното издига душата, а другото държи здраво онези, които са се издигнали чрез любовта и не ги оставя да паднат.“

Но във всекидневния живот, където всички се опитват да ни експлоатират и да ни подчинят, дали е разумно в името на възхваляваното смирение да ги оставим да властват над нас? И тук е нужна голяма разсъдителност. Ето как отговарят светите отци. Авва Пимен казва „Човек, който живее с други хора, трябва да е като каменен стълб, да бъде хулен и да не се гневи, да бива прославян и да не се гордее”. Св. Ефрем Сириец казва: „Когато двама братя се карат, онзи, който се покае пръв и отстъпи, той ще вземе победния венец, но и вторият ще бъде увенчан доколкото не отхвърли предложението за сдобряване, а и той охотно се стреми към мир помежду им”. За това се подвизават и отците на Света Гора днес. Гледат кой пръв да каже „Благослови!”, т.е. ще поиска прошка, за да получи пръв венец. Гледат залеза на слънцето да не ги намери с тежест или тъга или горчивина в сърцето и правят поклон, разменяйки целувката на любовта съгласно библейския израз. Защото истина е, че колкото по-дълго остане страстта, толкова по-трудно се смирява човекът. Авва Марк казва: „Не ставай ученик на този, който хвали себе си, за да не се научиш да се възгордяваш вместо да бъдеш смиреномъдрен”. Това е пътят, който светците ни посочват, пътят, по който са ходили и той ги освети – пътят на търпението, търпеливостта, благодарението, смирението, любовта.

Имаше едно старче на Света Гора, самичко във високите планини, беше тежко болен и нямаше кой да му помогне. Той помоли Бога от сърце да му помогне, както се грижи за дивите зверове. Заради голямото му смирение Божията благодат веднага го посети. Безкрайни са светогорските разкази – стари и по-нови, в които се говори за сигурното спасение и помощ към много монаси заради тяхното неописуемо послушание и пламенно смирение.

Един старец казваше: „Монахът не се страхува да не падне, защото е долу, защото е смирен.“ И един друг, когато го попитаха, какво е монахът, свалил скуфията си я стъпкал. Смирението избавя човека от безброй заблуди. На един много смирен монах дяволът се явил като ангел на светлината и, за да го хвърли в гордост, му казал: Аз съм Архангел Гавриил и дойдох да те поздравя за твоята голяма добродетел! Виж – му отвърнал монахът – да нямаш грешка, защото аз живея в грях и затова не съм достоен да виждам Ангели. И демонът, както било естествено, изчезнал.

Гордостта те събаря и унизява, а смирението те въздига. Защото не забележителният, силният и находчивият е велик, а малкият, смиреният, безсилният, търпеливият, жертващият се за другите, който – както Бог прави – дава живота си за живота на другите.

В нашите несмирени дни, където доминират манията за власт, бягството от болката, славолюбието, егоизмът и безразличието, единството и мирът на Църквата се поклащат. Тогава враговете на истината се радват и вярващите скърбят. Ала „Църквата се поклаща, но не потъва”. Разбира се, оправдана е скръбта на вярващите за скандалите, разделенията и отстъпленията, които стават в Църквата. Но е неоправдан смутът, отслабването на вярата, неразумната борбеност и прекомерният фанатизъм. Защото всички тези страшни неща стават в Църквата по Божие допущение. Необходимо е търпеливо да ги претърпим. Христос не спи. Да не говорим необмислено. Св. Йоан Златоуст казва, че каквито сме ние, такива пастири имаме. Един блажен старец разглежда това в едно негово писмо: „Когато имахте добродетелен клирик в селото ви, не го почетохте, не се възползвахте от него, затова и Бог ви прати сега най-лошия, този, който заслужавате“ (св. Теофан Затворник). Един светогорец казваше „Чудо е как Православието през толкова бури можа да се задържи неуязвимо до днес (архим. Емилиян Симонопетритски)”. Не ние спасяваме Църквата, въпреки всякакви наши „интелигентни” намеси, а само тя ни спасява.

Сигурно всичко това, което става около нас, е един добър повод, за да се обърнем навътре в нас? Сигурно събарянето на враговете на истината трябва да е предшествано от събарянето на стената на срама на нашата гордост? Сигурно словото на проповедниците трябва да се обърне и към хората в Църквата, които след толкова години проповеди остават несмирени? Факт е, че Кормчия на кораба на Църквата е Христос. Нека Го оставим да продължи да ни управлява и да оставим нашите решения. Той допуска в Църквата Си буря и ураган, за да ни смири, и когато види, че целта е постигната, вдига вятъра и настъпва голяма затишие. Христос никога няма да остави Своето стадо да се клати в океаните на горчивата несигурност и мрачното съмнение.

В наши дни ужасно се е увеличил броят на ересите, защото гордостта изобилства. Човек лесно пада от истината в бездната на прелестта, стига да задоволи своя непокорен егоизъм, властолюбие и първенствуване, измамното желание за строгост и чистота. Затова трябва да опазим себе си първо от прелестта на богомерзкия зилотизъм, който изолира жертвата си от общността на Църквата и след това да внимаваме да не ни прелъстят и да не ни отдалечат от спасителното лоно на Църквата. Смирението е щит и оръжие срещу заговорниците против истината. Нека то ни съсредоточи в благодатта на божествените Тайнства, нека ни води до молитва и умиление.

В нашите действително есхатологични дни, където от мнозина се чуват много неща, нашата борба трябва да се насочи не към нашето собствено тълкувание на Писанията и на знаците на времената – нека оставим това дело на светите отци, които никога не говорили, както Сам Господ, за конкретни дати за настъпващия край на света – а към завоюването на обожаващото смирение. Господ няма да подири сметка от нас – защо не сме изтълкували трудните места от Откровението, а защо не сме осъществили добродетелта, която е мощно дело, осъществимо от всеки един.

Нека бъдем внимателни, но не постоянно безпокойни и изчислявайки години и времена, които Самият Господ не поиска да посочи от човеколюбие. Нека бъдем готови за изповедничество. Времената наистина са лукави. Както християните от първите християнски времена са се подвизавали да бъдат готови. Разбира се, всичко това, което се случва толкова често около нас, не са незначителни неща, а единственото, което имат да ни кажат, е да ни направят по-готови, по-смирени, по-разсъдителни, по-трезвени и въздържани.

Нека се отдадем на безмълвие и да оставим смиреномъдрието да ни поучи на своите свети тайни. Според св. Максим Изповедник смиреномъдрието е непрекъсната молитва с болка и сълзи. То винаги търси укрепване от Бога и не оставя човека да се „изхвърля” необмислено в неговата сила и мъдрост, нито да издига себе си и да се смята по-добър от другите, защото всичко това са болести на душата, чиято причина е гордостта.

Блаженият Теофан Затворник, който бил епископ и се оттеглил от своята катедра, за да живее в продължение на 28 години доброволно затворен в една килия на руската пустиня, пише: „Подвизавайте се да придобиете смирение. Смирението е благоухание Христово и одежда Христова. Заради него Бог всичко ще ни прости. Няма да изследва недостатъците, които е имала наша борба. Докато без смирение никоя аскеза няма да ни помогне. Чрез смиреномъдрието човек може да се спаси. Но без този билет няма да му позволят да влезе в Рая, който е пълен със смирени“.

Свети Серафим Саровски казва, че когато човек се опитва да има смирено сърце и мирен помисъл, тогава всички клопки на врага не действат. Защото където има мир на помислите, там Самият Бог почива. И на друго място очарователният обичен светец продължава: „Нека обикнем смиреномъдрието, за да видим Божията слава, защото където съществува смиреномъдрие, там струи Божията слава. Без светлина всичко е тъмно и без смиреномъдрие в човека не съществува нищо, освен мрак“.

Тази светлина на смирението се опитах да пренеса в сърцата ви от Атонската планина, на чиито връх има църква, посветена на Преображение Господне. На тази таворска светлина, където коленичили, като други Господни ученици, се покланят монасите, покрити с одеждата на смирението, за да просветли техните сърца. Ако нещо постигнах с тази беседа, благодарете на Господа на славата и светлината. Това е тайното послание на Света Гора за нейните многобройни поклонници и приятели – възприемането на смирения дух.

превод: Константин Константинов

Близки теми:

Безумството на Кръста Светостта ще спаси света За съвременните християни Човек намира това, което търси Християнската философия на културата

Първият признак на гордостта – това е обидата. Когато човек се обижда – това говори за дълбоко скритата му гордост. Обидчивите хора са много горди и самолюбиви личности. И когато се уловим в мислите си, че сме се обидили, това вече свидетелства, че в нас живее гордостта, тази страшна, разрушителна зараза, страшна болест, която изяжда душата както ръждата – желязото.

Обидата… Тя може да бъде справедлива или несправедлива, но когато в сърцето ни живее обида, заедно с нея не може да има ни любов, нито смирение, ни кротост, нито мъдрост – нищо. И благословен е човекът, който е разбрал, че в него живее обида. Че е обиден на ближните си, обиден на живота си, а има и такива безумни хора, които са обидени и на Бога. За такива Соломон казва: „Безумието на човека изкривява пътя му. А сърцето му негодува против Господа“ (Притчи 19:3). Той се обижда на Господ, че не му е дал нещо си. Не му е дал власт, богатство, не му е дал здраве, но точно в това е и скритата проява на гордостта. У пророк Авакум има такива думи: „Презорливия“, (превежда се от църковно-славянски език като „горд, надменен“), обидчивия човек и който величае себе си, няма да успее“ (сравн. Авакум, 2:25). Погледнете само – „презорлив“ – т. е. горд, надменен, разбира се, това е нещо лошо; „който величае сам себе си“ - също лошо; „обидчивият“, т.е. този, който се обижда – няма да наследи благодатта. И колко важно е да осъзнаеш и разбереш в духовния си живот, че това зло, което живее в нас не се премахва другояче, освен с покаяние и смирение.

И благословен е този човек, който под духовен живот разбира не само поклоните, акатистите, не само каноните, нито продължителните богослужения, но преди всичко да има смирение и любов. И когато се смиряваме и не се чувстваме обидени от никого, тогава в сърцето ни ще се всели любовта и Божията благодат изобилно ще почива върху нас. Толкова е просто – избавим ли се от гордостта, ще си отиде обидчивостта, а отиде ли си тя, ще дойде състраданието и любовта към ближния. А състраданието и любовта са верни признаци, че в душата на човека живее Божия Дух, живее благодатта.

Да ни помогне Господ да се избавим от гордостта и нейното свидетелство – чувството на обида, да възлюбим ближния си, да се смирим и осъзнаем, и разберем, че не сме достойни за нищо, а ако Господ ни дава нещо, то това е само по милостта Му. И тогава винаги ще сме Му благодарни. Благодарни за здравето, за болестта, благодарни за скърбите и за радостите – за всичко да сме благодарни на Господа!

Автор: Архиепископ Теогност, наместник на Светата Троицко-Сергиева лавра

Близки теми:

За вътрешното противене Докато не претърпим много сърдечна болка, няма да се научим на смирение Да ударим по гордостта Ела да пием по кафе! Смирението е идеалът на християнския живот

Гневлив си, затова няма да видиш Христос…
Ето обидил си се на някой друг, разгневил си се. И какво, как се държиш?

Опитваш се да докажеш, че този на когото си се е ядосал, е лош, и затова си му се разгневил. Да, той е лош, това е ясно, но ти се гневиш не защото той е лош, а защото ти си гневлив. Това е всичко, и никъде не можеш да избягаш от това. И докато не победиш своя гняв, винаги ще се намира някой лош човек, на когото да се гневиш. А какво е това гняв? ГНЯВ – ТОВА Е СМЪРТЕН ГРЯХ. Защо той е смъртен? ЗАЩОТО ТОЙ ПОГУБВА ДУШАТА. И човек ходи на църква, чете Евангелието, слуша проповеди, целува икони – и продължава да се гневи, продължава да се обижда, продължава да не прощава и продължава да вярва, че той е прав.

Да, ти хиляди пъти си прав, моля, успокой се, ти във всичко си прав, НО СИ ГНЕВЛИВ, И ЗАТОВА НЯМА ДА ВИДИШ ХРИСТОС, нито в този живот, нито в бъдещия, дори и всеки ден да се причастяваш, да изпиеш три тона светена вода, дори да изядеш всичката просфора, която са изпекли днес във всички църкви, дори да посетиш всички манастири, дори да живееш на някое свято място, и целия да се заровиш там, нищо няма да излезе. Защо? Защото гневът – това е страст, а нито една страст не допуска Божията благодат в сърцето. Затова, докато човек не се освободи от страстите, благодатта Божия не може да се приближи към него. Следователно, такъв човек не може да се приближи до Христос, защото той сам прогонва Христос. „Бог се противи на горделивите, а на смирените дава благодат“. А Христос може да бъде познат само чрез Божията благодат. Когато Божията благодат дойде в сърцето, тя води човека към всяка правда и очиства от всяка сквернота.

Източник: https://vk.com/

Близки теми:

Гордостта като вътрешна смърт Увереност в себе си или самоувереност? Духовни опасности Защо се разпадат енориите Беседа за страстите

Съвместната дейност ли трябва да сплотява енориашите или обратно – тя да бъде плод на тяхната сплотеност? Трябва ли настоятелят да се стреми всички енориаши непременно да дружат и да се познават добре помежду си? Какво трябва да залегне в основата на енорията, за да не се разпадне тя в някакъв момент?

 
Трябва ли всички членове на енорията да имат дружески отношения?

Енорийска общност, в която всички добре се познават и дружат е възможна или на село, където вярващите са малко и на Пасха идват максимум петдесет човека, или в чужбина, където православните също не са много. Такава общност може да съществува и в центъра на Москва, където храмовете са много, а жителите – малко. Но за каква енория от такъв тип може да се говори в обикновените градски условия? Моята енория не е от най-големите, но дори и ако не броим тези, които идват един път в месеца или по-рядко, постоянните енориаши са стотици! Не можем всички да дружим помежду си, а и не е нужно.
 
Да отделя от тях някаква група хора, лични приятели, които ме почитат и на които аз съм духовен наставник? Това се нарича младостарчество. По своята немощ всички ние отчасти сме засегнати от тази страст, но с нея, както и с всяка друга страст, трябва да се борим, а не да я подхранваме. Ние идваме в храма, където ни обединява Чашата Господня, от която всички се причастяваме. Едновременно с това хората могат да бъдат твърде различни и по убеждения, и по образование, и по социален статус. Сред енориашите има и началници от голям ранг, и учени, и работници, и чистачки.
 
Обединява ни Чашата. Но защо всички да са длъжни да дружат?

Грижа на духовника е да научи хората да се отнасят по християнски един към друг. Неотдавна един млад свещеник ми разказа, че в московската енория, в която той е израснал, ако някой се разболее, звъни на настоятеля, а той съобщава на всички и моли, по възможност, да помогнат на боледуващия. Това не е лошо, но по-добре би било, ако и без да се обажда свещеникът, се намери събрат, готов да помогне. Между другото в нашата енория така и става – хората се познават и когато е необходимо си помагат. А когато братската взаимопомощ е недостатъчна се обръщат към мен и аз решавам въпроса.

Енориашите общуват, дружат – нека да дружат, но по собствено желание, съобразно интересите си. Разбираемо е извън храма учените да имат едни интереси, обикновените хора – други.
 
Защо се разпадат енориите?

Когато станах настоятел в Красногорск, в храма се събраха много млади хора и аз изпаднах в някакъв възторг… Сега със срам си спомням за този свой възторг. По Божия милост енорията не се разпадна, а при един много уважаван от мен свещеник в някакъв момент всичко рухна, всички го изоставиха. Защото в основата беше поставено не духовното, а душевното. След това дойдоха нови хора и сега той има друга енория. При нас не се стигна до там. Всичко някак от само себе си шупна и след това втаса. Защото от самото начало общината се основаваше не на дружбата, а на службата.
 
Приятелските отношения не са здрав фундамент в духовния живот

Аз не съм скривал това – казвал съм и казвам, че основата на енорията е в служението, а не във взаимоотношенията. Аз съм поставен, за да служа, някой носи своето служение заедно с мен (съвсем нямам пред вид само духовенството) – ето какво е енорията. Служението може да бъде и не така видимо… Например какво особено прави шофьорът или водопроводчикът? Но и двамата могат да се чувстват членове на енорията. А взаимоотношенията каквито се установят – такива. Не в това е главното. Главното дело на енорията е да обезпечи богослужението. Това не означава, че аз съм против някакви енорийски инициативи.
 
Но енорийската социална дейност трябва да бъде не плод на нашите измислици, а плод на литургическото единство и пастирското обгрижване на енориашите.

Тогава, ако хората имат желание и идеи, нека работят – моята работа е да не преча, да помагам, да подкрепям.

Дойдоха в енорията детски музикални педагози и се създаде Детска църковна музикална школа. Появи се млад свещеник, който добре се разбира с младежите – закипя такава дейност. Но благотворителната ни дейност в болницата, която осъществявахме (имахме при нас две медицински сестри), спря – едната отиде в манастир, другата завърши институт. Какво да се прави?

Освен това много младежи и девойки от енорията се ожениха един за друг. А когато човек стане семеен, се прибавят грижи за семейството и това е нормално.
 
Не е нормално, когато човек от семейството си бяга в енорията

За семейния християнин семейството е мястото на неговото служение, дори ако там има проблеми, ако съпругът или съпругата не ходят на Църква, не са вярващи. В такива случаи още повече трябва да се трудиш, да устройваш отношенията, а не да бягаш от „невярващите” при „своите”.


Източник: Пастир ру

Близки теми:

Монахът, който станал бесноват заради гордостта си. Само смиреният се успокоява в Бога Ключът за вратата на Бога Гневлив си, затова няма да видиш Христос За чувствата

… !

Ти пишеш: „Струва ми се, че на нищо не вярвате“. Всъщност ти не ми вярваш, затуй пък прекалено вярваш на себе си. Всеки грешник е сляп. Сляпа си и ти. Освен това, когато ти говорят за болестта ти, ти не придаваш значение на думите. Сама си сляпа, а когато ти показват пътя, нямаш вяра и предпочиташ да вървиш така, както ти харесва. Какъв ще е краят? Ясно е и без отговор. Не само ще бъде, но и вече е започнало началото на края. Ти вече си попаднала в ямата и седиш в нея. И въпреки това не правиш нищо, за да излезеш и да не падаш там пак. Ти си тщеславна и горда. Оттук е всичко останало. По тази причина ти осъждаш всички, обвиняваш всички, а себе си оправдаваш: от тук идват всички грехове и болести. Господ те предупреждава с болести и с неприятности, за да се поогледаш и да се смириш. А ти все повече загрубяваш. Опомни се!

Какво трябва да се направи? Ето какво:

1. Примири се с всички искрено, а не само на думи.

2. Обвинявай винаги себе си за всички спречквания, дори да не си виновна; казвай си така: „За предишните ми грешки получавам сега това, което съм заслужила.“

3. Престани да се грижиш излишно за тялото си и съблюдавай постите не само по вида, но и по отношение на количеството храна. Трябва да отслабнеш, а не да дебелееш.

4. Обезателно чети утринните и вечерни молитви и по сто Иисусови молитви.

5. Поне по половин час всеки ден си мисли и си представяй, че утре ще умреш и какво те очаква после. Чети, каквото намериш, за смъртта.

Главното е смирението. Не повишавай глас срещу никого. Помни неотменните думи на Господа: „Бог на горделиви се противи.“ Това означава, че в нищо няма да имаш успех, нито във вътрешния, нито във външния живот. Вече съзираш във вътрешния живот хладнота, леност, безплодие. Същото ще е и във външния. Ще търпиш позор, оскърбления, бедност, болести. Няма да се изпълни нито едно твое желание или очакване, ще бъдеш стъпкана в калта, докато не се смириш. Благодари на Бога, че те търпи толкова дълго, желаейки обръщането ти, за да те помилува след смъртта. Пропуснах още условия.

6. Престани да осъждаш другите. Ако видиш, че някой прави нещо лошо, не го осъждай, а го съжали и се помоли мислено за него Господ да му прости.

7. Престани да празнословиш, остави смехотворството, шегите и пр.

8. Вечер измолвай от цялото си сърце прошка за всички нарушения на заповедите през деня, с дело, слово, или помисъл.

Старай се да придобиеш съкрушено сърце и не му давай да се охлади.

Ти пак осъждаш о. С.: „Той пак ще ми налага епитимия, а какво иска от мен?“ Той иска същото, каквото и аз, каквото иска всеки, който ти желае доброто: смири се, престани да мислиш за себе си гордо, не командувай, а моли, слушай го, покривай недостатъците му по заповедта — „теготите“.

Ако не ме послушаш, а останеш все такава или се смириш лицемерно, външно, ще видиш сама какво ще стане. Съществуват неизменими духовни закони, по които ще бъдеш подложена на всичко, за което писах по-горе, ако не се покаеш за предишната гордост и не се смириш искрено и не покажеш на дело смирението си.

Аз ще съм чист пред Бога. Докато още живеех там, винаги ти посочвах твоето тщеславие, а сега то вече е прераснало в гордост и дава плодове, сама виждаш какви.

Ако се изповядваш, то не обвинявай никого и не се оплаквай, защото това ще е пак самооправдание и твоята изповед ще е безполезна. Няма да измамиш Бога. Не мами духовника и себе си. Не започвай да си казваш, че те вкарвам в отчаяние. Почти всички като теб имат този обичай. Вместо да приемете изобличението, пак започвате да обвинявате другиго и така съвсем се лишавате от полза.

Имай предвид, че всички, освен ласкателите ти, те осъждат за самолюбието и гордостта ти. А ти не искаш да видиш това.

Ще чакам да видя как ще откликнеш на това писмо. Недей да идваш. С това никак няма да си помогнеш.

От цялата си душа желая Господ да ти помогне да видиш себе си и да принесеш покаяние с достойни плодове.

…, пази книгите, дръж ги под ключ, за да не ги вземат и загубят.

Пристигнахме тук благополучно, багажа още не сме получили. Не се обиждай, че ти пиша остро. Считам за свой дълг да го сторя. Господ да те вразуми и да ти помогне.

27/I. Писмото беше написано отдавна, изпращам го едва днес. Поздрав на всички и благословение.

Н. 21/I–52 г.

Източник: http://ebooks.ucoz.com/beseda/Pisma.pdf

Близки теми:

Защо не можем да живеем с другите? За вътрешното противене Докато не претърпим много сърдечна болка, няма да се научим на смирение Да ударим по гордостта Как да придобия смирение?

Многоуважаема … !

Не знам как стана така, че Вие се съобразявате с мнението ми по такъв въпрос като смяната на мястото на живеене. Ако и да изказвам мнението си, Вие имате пълната свобода да се съгласите с него или не. Съвсем не настоявам да изпълнявате съвета ми. По същността си съветът е съвет, а не заповед на имащия власт. Ще се опитам да разясня, защо смятам полезно за Вас да останете известно време в дома си. Всичките усилия на желаещия да живее духовно трябва да бъдат насочени към достигане на смирение. Без това качество всички подвизи, дори и най-великите, са не само безплодни, но и пагубни. Начинаещите не могат да видят това. Слънцето е осветило едно клонче от голямото дърво и човек си мисли, че вече е светло, а всъщност цялото дърво е във властта на мрака и на княза на мрака (пример от св. Макарий Велики).

Трябва да се предпочитат ония условия на външния живот, които постоянно ни посочват нашата тъмнина, нашата пълна развала, а тя е много по-голяма, отколкото си мислят не само светските хора, но и така наричаните духовни люде. Човек трябва да опознае себе си докрай. Да познае не само своята развала, но и безсилието си да се поправи със собствени сили. Само тогава човек ще се прилепи с всички сили към Спасителя, ще вика към Него като потъващия ап. Петър. Тогава той ще престане да осъжда и другите хора и ще търпи с любов към тях недостатъците им, ще престане да роптае, когато го обиждат, клеветят, разпъват, но искрено ще казва: „получавам заслуженото според делата си“. По Божия съд всички грешници трябва да изтърпяват някои страдания като следствие от греха. Ако Господ Иисус Христос страда тежко за нашите грехове, нима ние не трябва да поскърбим за тях. Ако женихът страда, прилично ли е невестата по същото време да танцува и да се весели? (отново пример от св. Макарий Велики).

Живеещи в един дом близки хора (и при Вас е същото) не изпитват притеснение в общуването си един с другиго и винаги ще посочат недостатъците и греховете Ви, а освен това и ще Ви се накарат и пр. Ако се вземе писаното по-горе като ръководство, то трябва да ценим това училище, трябва да благодарим на безплатните учители, не трябва да роптаем, а да опознаваме себе си и по този път да научим на смирение. Ако живеете сама другаде, то никой няма да Ви обиди, няма да Ви посочи Вашите недостатъци, няма да Ви изобличи, а по-често ще Ви ласкае и хвали за Ваша вреда. Казано с други думи, става същото като в някогашните добри манастири, където не са разрешавали да се отива в уединение, докато подвижникът, живеейки между другите, не опознае своята немощ, докато не се смири и не се научи да прощава обидите и винаги да прибягва към Господа. После: в никой случай не бива да се напуска с вражда или с обвинения към съжителите, а трябва искрено, с цялото си съзнание човек да обвинява себе си като неспособен да живее с други поради голямата си гордост, нетърпеливост, обвиняване на другите вместо себе си и пр. А Вие сте твърде далеч от всичко това. Вие все обвинявате другите и чак тогава себе си и то малко. Харесаха ми онези места от писмото Ви, където говорите за недостатъците си. Така, като ги опознавате в себе си, учете се на смирение. Без това душевно качество няма да намерите нито покой, нито духовен напредък, нито правилна молитва, т.е. нищо добро. Не случайно Господ призовава да се научим от Него на смирение — най-важното, най-необходимото свойство на душата. „Бог се противи на горделиви“ и единствено „на смирени дава благодат“ (Иак. 4:6; 5:5), и „само с ръката на смирението човек може да приеме Божиите дарове“ (преп. Исаак Сирин) без да си навреди. Напълно вярвам и Ви съчувствувам, че Ви е тежко, но изложеното по-горе трябва да Ви покаже за какво става дума. Бъдете здрава. Господ да Ви помогне и да Ви вразуми. Посъветвайте се с о. С. Той Ви познава по-добре, а главното — познава семейството Ви, и постъпете както той каже.

Съчувствуващият Ви много и желаещият Ви всяко добро Н.

източник:http://ebooks.ucoz.com/beseda/Pisma.pdf

Близки теми:

Съществуват неизменни духовни закони За вътрешното противене Бъди смирен и ще останеш цял. Наведи се и ще останеш прав Наставления за кротостта и смирението Смирението приближава човека към Бога

Най-прекият път към смирението на самодоволния ум – това е напълно да се откаже от интелектуалните игри, водещи до обладаност, ропот и богоборчество, завършващи с преждевременна смърт. Придобиването на Божествената благодат с помощта на смирението  е единственият изход от създалата се житейска безизходица, породена от тщеславния ни ум.

Ако самодоволният ум, подвизавайки се в смирението и отричането от своята воля, отново и отново поражда в себе си интелектуално възприемане на духовния живот, то се лишава от всяка благодат и се връща, подобно на псе, в своята бълвотина, окончателно потъвайки в своите заблуждения.

Ако умът се кани да излезе от тези заблуждения, то е длъжен завинаги да загърби непрекъснатото размишление, което го убива.

Смирението е противоположно на самоувереността.

Може ли да бъдеш така самоуверен, ако качествата на твоя ум са ти дарени от Бога и в един миг могат да бъдат взети от теб и предадени на друг? Ако всички теории и системи могат да рухнат в един ден, как можеш да се държиш за тях?

Избери благодатта, придобий я и тя ще те пази от гибелното дихание на  времето, защото в нея се пази самата вечност. Нима можеш да бъдеш така самодоволен и надут от тщеславие, подобно на балон, ако смъртта грабне твоя живот подобно на свиреп вятър, хващайки те за гърлото в леглото или на работата ти или когато си на път, или когато си на почивка?

Може ли да се кичиш със своето богатство, което може да изчезне в един миг, или да се хвалиш със своя горделив ум, който може да те подведе в най-неочаквания момент?

Нищо така не ни е необходимо на всички нас, както смирението и нищо така не е нежелано, както самодоволството, препятстващо развитието на духовните способности на човека.

Да се смириш – значи да се успокоиш от страстите и помислите, убиващи душата. Да се успокоиш – значи да обърнеш своето внимание навътре с помощта на молитвата. Умът, обърнат навътре, неизбежно ще намери в своето смирило се сърце незалязващото духовно Слънце – Христа и ще остане там завинаги, отхвърляйки самодоволството и намирайки в Бога източника на вечния Живот.

Превод от руски: Исихазм ру

Близки теми:

Патриархът овчар “Бог избра онова, що е безумно на този свят” (1Кор. 1:27) Силата Ми в немощ се проявява Ключът за вратата на Бога Гневлив си, затова няма да видиш Христос

Този, който притежава смирение, подражава на Самия Христос. Такъв човек никога не излиза извън себе си, никого не осъжда и не се превъзнася. Никога не жадува за власт, избягва човешката слава. Не се кара по никакъв повод.

Когато разговаря не е дързък и винаги изслушва чуждите съвети. Избягва красивите дрехи, външншят му вид е прост и скромен.

Човек, който безропотно понася всички унижения и пренебрежения, получава голяма полза. Затова не скърби, а напротив, радвай се, че страдаш. Чрез това ти придобиваш драгоценно смирение, което те спасява.

Смирих се, и Той ме спаси (Пс. 114:5 църк.) Добре е да държим тези думи винаги в паметта си.

Не си струва да се огорчаваш, когато те осъждат. Скръбта по този повод означава, че имаш тщеславие. Този, който желае да се спаси, трябва да заобича хорското презрение, защото то носи смирение. А смирението освобождава човека от много изкушения.

Никога не ревнувай, не завиждай, не се стреми към слава, не търси високи длъжности. Старай се винаги да живееш незабележимо. По-добре светът да не те познава, защото той въвежда в съблазън. Със своите тщеславни речи и пусти подстрекателства той ни мами и ни нанася духовна вреда.

Твоята цел е да придобиеш смирение. Да си по-долу от всички. Да считаш, че не правиш нищо, достойно за своето спасение. Трябва да молиш Бога да те спаси по своето благоутробие.

Смирението, послушанието и постът раждат страха Божий, а той е начало на истинската мъдрост.

Всичко, което правиш, върши със смирение, за да не пострадаш от своите благи дела. Не мисли, че по-голяма награда ще получи само този, който се труди много. Човек, който има благо произволение и заедно с това смирение, даже да няма възможност да направи много нещо и да не е изкусен в нещо, се спасява.

Смирението се достига чрез самоукорение, т. е. убеденост в това, че по същество ти не вършиш нищо добро. Горко на този, който счита прегрешенията си за незначителни. Той непременно ще падне в по-тежък грях.

Човекът, който със смирание понася цялото отправено към него осъждане, се приближава до съвършенство. От него се възхищават даже Ангелите, защото няма по-труднодостижима и по-велика добродетел от смирението.

Нищетата, скръбта и презрението са венци за монаха. Когато той търпи безропотно грубости, клевети и презрение, с лекота се освобождава от лошите помисли.

Достойно за похвала е осъзнаването на своята немощност пред Бога. Това е познание на самия себе си. „Плача и се съкрушавам – казва св. Симеон Нови Богослов, – когато светлината ме озарява, и виждам своята нищета и познавам къде се намирам.” Когато човек познае своята духовна бедност и осъзнае в действителност на какво ниво се намира, тогава в душата му просиява Христовата светлина, и той започва да плаче (разказвайки това, старецът се развълнува и заплака).

Ако друг човек те нарече егоист, нека това не те опечалява и огорчава. Помисли така: „Може би съм такъв и сам не го разбирам.” Така или иначе ние не бива да зависим от чуждото мнение. Нека всеки да гледа в своята съвест и да се ръководи от словата на опитни и знаещи приятели, а преди всичко, да моли прошка от своя духовник. На основата на всичко това да изгражда своя духовен път.

Пишеш, че не ти се отдава да се бориш. Знаеш ли защо става така? Защото нямаш достатъчно смирение. Мислиш си, че можеш да достигнеш това само със свои сили. Но когато се смириш и кажеш: „Със силата на Христа, с помощта на Богородица и молитвите на стареца ще достигна желаното”, бъди уверен, че ще сполучиш.

Разбира се, аз нямам такава молитвена сила, но ти, когато ти се смириш и кажеш: „С молитвата на стареца всичко мога”, тогава, по твоето смирение, Божията благодат ще започне да действа и всичко ще се получи.

Бог гледа на „смирените и съкрушените” (Ис. 66:2). Но за да дойдат кротостта, спокойствието и смирението е необходим труд. Този труд се възнаграждава. За да придобиеш смирение, на мен ми се струва, че не са нужни многочислени поклони и послушания, а преди всичко твоите помисли трябва да се спуснат надолу, до самата земя. В тебе няма да има страх да не паднеш, защото ще си вече долу. А и да паднеш, щом си долу, няма да пострадаш.

Според мен, макар аз да чета малко и да не правя нещо особено, смирението е най-краткият път към спасението на човека. Авва Исая казва: „Научи езика си да моли за прошка, и смирените ще дойде при тебе.” Научи се да казваш „Прости ми” даже и в началото това да е несъзнателно, постепенно ще привикнеш не само да произнасяш тези думи, но и да ги почувстваш в сърцето си.

Светците учат, че колкото е голямо твоето благоразположение, когато молиш за прошка (с други думи смирението) – толкова и Бог ще просвети другия, за да бъде достигнато желаното примирие между вас. Когато се съкрушаваш и казваш: “Аз съм виновен, но не го осъзнавам”, скоро действително можеш да кажеш: „Да, аз действително съм виновен.” Когато убедиш себе си, че наистина си виновен, другият човек също ще промени своето отношение към тебе.

Настойчиво моли Бога да те дари с дара на самоукорението и смирението.

Моли Бога да ти даде умение да виждаш само твоите прегрешения и да не забелязваш греховете на другите. “Дай ми да виждам своите грехове и да не осъждам брата си”, казва св. Ефрем Сирин.

Смиреният човек счита себе си за най-долен от всички. Затова обича всички, на всички прощава и най-главното никого не осъжда.

източник: пемтусия

Близки теми:

Докато не претърпим много сърдечна болка, няма да се научим на смирение Да ударим по гордостта Само смиреният се успокоява в Бога Атонският епископ Защо не можем да живеем с другите?