Силата Ми в немощ се проявява

Август 7, 2014 in Беседи, Начална страница

 

Свети апостол Павел имал жило в плътта. Това жило бил ковачът Александър, който го ненавиждал, преследвал го винаги и навсякъде, причинявал му всякакви неприятности, подигравал го със зли думи. И три пъти се молел свети Павел на Бог, просейки да го избави от това жило в плътта, но Господ му казал: Стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява. Затова с много по-голяма радост ще се хваля с немощите си, за да се всели в мен силата Христова. Затова добре ми е в немощи, в обиди, в нужди, в гонения, в притеснения заради Христа, понеже, кога съм немощен, тогава съм силен. (2 Кор. 12, 9-10). Но как, как е възможно това – немощният да бъде силен? Нима е възможно някой старец, страдащ от тежък задух, който пристъпва с разбитите си нозе, с треперещи ръце да бъде силен, тъй като е немощен?

 

Това би казал с удивление и даже с насмешка не духовният, а душевният човек, който съвсем не разбира, че у Бог всичко е съвършено различно, отколкото при нас хората; че Неговите пътища – това са особени, свети, често непонятни за нас пътища. Това този човек не разбира, не разбира, че Свещеното Писание – това съвсем не са книги, макар и най-мъдри, но написани от хора. Какво ще отвърнем на този човек, напълно неразбиращ?

 

О, ти, бедни! Ти разбираш само целите и делата на този свят, дела и цели, насочени към твоето телесно благосъстояние, и съвсем, съвсем не разбираш това, което трябва да се разбира духовно. И как не разбираш, че тези Павлови думи: когато съм немощен, тогава съм силен, и Божиите слова се отнасят не към телесната немощ, а към духовната немощ.

 

Наистина, ти никога не си слушал това, което говори апостол Павел: ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; Бог избра онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо. (1 Кор. 1, 27-28).

 

Ти никога не си слушал това, не го разбираш, а за нас това е велико откровение, защото знаем как чрез немощните, нищо не значещи рибари, Своите апостоли Господ е посрамил цялата мъдрост на света, явил е на света съвсем ново, никога нечувано учение – учение не за земното царство, а за Небесното Царство.

 

Ние, християните, си поставяме за задача не изграждането на земно царство, а достигането на Небесното Царство. Това е нещо съвсем различно. В земното царство и ние живеем, и ние участваме в него със своите земни дела, но със сърцата си се прилепяваме към Царството Божие, към Небесното Царство.

 

Какво е това духовна немощ и какво е това духовна сила? Нашето християнско и светско разбиране за духовната сила са съвсем различни. Духовната сила на светските люде има за своя основа самоувереността, самонадеяността, самоутвърждаването – гордостта. Тази сила, често огромна, наистина може да извърши великото, преобразявайки човешкия живот, променяйки за добро социалните и международните отношения. Именно тя пред очите ни с небивал успех гради земното царство. Но в основата на тази духовна сила лежи гордостта, лежи отхвърлянето на всяка Божия помощ, самоутвърждаването, безусловната вяра в своите човешки сили. А Бог се противи на горделиви и само на смирени дава благодат. Това те не са чували, а ако и да бяха чували, то биха се надсмели над него.

 

А нас ни поразяват дълбоко думите на св. пророк Исаия: Защото тъй казва Високият и Превъзвишеният, вечно Живеещият, – Светий е Неговото име: Аз живея в небесната височина и в светилището, също и със съкрушените и смирените духом, за да оживявам духа на смирените и да оживявам сърцата на съкрушените. (Ис. 57: 15). И на друго място същият пророк казва: А ето на кого ще погледна: на смирения и съкрушения духом и на треперещия пред Моето слово. (Ис. 66: 2).

 

О, колко са велики за нас тези думи! Нима вие не искате във вашето сърце да живее Сам Бог? А Той говори, че живее в тези сърца, които са смирени и съкрушени. В човешките сърца живее Сам Бог…

 

И ето, само тогава, когато Бог, ненавиждащ гордостта и превъзнасянето, се всели в сърце смирено, съкрушено и треперещо пред Неговото слово, тогава в това немощно сърце се проявява великата Божия сила – и само в такова сърце, в никакво друго.

 

Какво е това духовна нищета, която Бог поставя като необходимо условие за това – в нас да действа Неговата Божествена сила? Какво е това? Ето там, в притвора стоят бедни просяци. Те не се превъзнасят над никого, стоят си с треперещи колена, с наведени глави, смятайки себе си за по-ниско от всички. Те нямат нищо свое и се възприемат като нямащи нищо. Те се хранят от тази милостиня, която им давате вие, обличат се с тези дрехи, които получават от вас. Това са бедните материално. И ето такива трябва да бъдат и бедните духом. Те, подобно на телесно бедните, трябва да съзнават себе си като не притежаващи никакво добро, зависещо от тях самите. Те съзнават себе си като съвсем бедни в добродетелите. Те искрено мислят и говорят, че всичко добро, което вършат, вършат не със собствена сила, не със свои добродетели, а по Божията благодат. Те се обличат и покриват не със скъпоценни одежди, а под покрова на Всевишния. Само тази дреха търсят те, само под покрова на Всевишния искат да живеят, а не в разкошни домове – това не им е нужно. Те смирено смятат себе си за по-долу от всички. И колкото по-праведен е човек, толкова по-дълбоко е съзнанието му за собствената греховност.

 

Това ще ви се стори странно. Ще кажете: какво е това, как е възможно светиите да се смятат за по-грешни от всички? Повярвайте, повярвайте, че е възможно светиите съвсем искрено да са се смятали за по-грешни от всички. Как е възможно това? Ето как. Ако през прозореца в стаята падне ярък слънчев лъч, то в този слънчев лъч вие ще видите милиони носещи се във въздуха прашинки. Докато не е имало светлина, не са се виждали прашинки; видели са се едва тогава, когато прахта била осветена от слънцето. Духовното зрение на светиите е обострено до крайност, те виждат това, което не виждат обикновените хора, хората от този свят. Техните ум и сърце се озаряват от ярката Христова светлина и в тази Христова светлина чрез своето обострено зрение те виждат в сърцето си всички малки и най-малки грехове, а те са много в нашето сърце. И тогава светият човек казва: ”О Господи, Господи! Колко много са греховете в мен!” И той напълно искрено ще се смята за по-лош, за по-грешен от всички. Ето това е смирението – основата на всяка праведност, защото без смирение всички праведни дела нямат цена в Божиите очи.

 

Възможно е вършейки добри дела, да ги вършим с гордост и тщеславие. Това не е праведност пред Бог – това е мерзост пред Него. Бог очаква само истинска духовна нищета, Бог говори чрез устата на св. апостол Павел: Силата Ми се в немощ проявява.

 

Само в съкрушените и смирени сърца се проявява великата тайна на Божията сила. За да извършим нещо добро, наистина добро, ние трябва да бъдем смирени. На смирение ни учи Господ и Бог наш Иисус Христос. Нима не помните Неговите думи: Поучете се от Мене, защото съм кротък и смирен по сърце. Кой е бил тъй смирен като Него? Помните ли какво е говорел за Него свети Павел в посланието си до Филипяни: Понеже вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос, Който бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу, – Той бил равен Богу, Той можел и смеел да се счита и да Се обяви за Бог. Но Той не правел това, – но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна. Затова и Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име, та в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и подземно (Фил. 2, 5 – 10).

 

Ето на кое трябва да подражаваме – на Христовото смирение, на смирението на светиите. Никога не забравяйте страшните думи на апостол Петър : Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат.

 

Да бъдем смирени, да бъдем бедни духом, да бъдем немощни – и тогава ще се проявява в нас силата Божия – само тогава.

 

И тъй, смирете се под крепката Божия ръка, и ще ви въздигне в свое време. Амин.

 

28 октомври 1951 г.

 

Из книгата “Сила моя в немощи совершается” – Светител Лука Войно – Ясенецки

 

Ако със смирение не изплуваш над нещата, ще потънеш

Юни 4, 2014 in Беседи, Начална страница

 

Същността на човешкия грях е именно гордостта, егоизмът, тщеславието, т. е. човек да иска да се обожи без Бога. Точно това е прекъснало връзката на първия човек с Бога. Гордостта и егоизмът са причината за падението.

 

След идването на Христос – Новия Адам, започва възсъздаването на човека. Точно по противоположния на гордостта път – на смирението. Въплъщаването на Логоса, идването Му в света, е израз на пълното Му смирение. Той се е родил като смирен човек. Начевайки своята обществена проповед, Иисус Христос ни поучава в блаженствата, че на първо място блажени са тези, които имат нищета на духа, т. е. смирение. Понякога си задаваме въпроса – какво всъщност означава тази добродетел смирение? Означава ли винаги да отстъпваме? Винаги да сме онеправдавани? Всички да ни презират и експлоатират? В действителност нещата при истинската добродетел не стоят точно така. Има голяма разлика в това дали отстъпваш от безсилие, или отстъпваш, понеже искаш да направиш това. Този, който съзнателно се стреми да отстъпи, е по-силен от човека, който „побеждава”. А някои отстъпват просто от безсилие, което е понятно и съвсем човешко. Да вземем за пример връзката между възрастните и децата. Ако едно дете дойде да те удари или ритне, ти го оставяш да си продава фасоните и не вдигаш ръка да го удариш, а се опитваш да го успокоиш. Не се отбраняваш по адекватния начин. Ние обикновено отстъпваме и даже са радваме и оставяме децата да ни „отмъстят”. Постъпваме така, защото чувстваме безопасност, гарантирана ни от нашата сила, от това че сме по-големи и едно хлапе не може да ни навреди.

 

Същото е със смирения човек – той има сила да отстъпва, да понася другия и от никого не се страхува. Не че се прави на силен, напротив. Преди да попадне в конкретната ситуация, смирението вече му дава ключа на връзката с Бога. Т. е., смирен е този, който може да нарича Бога свой Баща. Спомняте си, че когато Христос казва да се молим, първата фраза на молитвата е „Отче наш”. Първата дума, първото движение и първата връзка, е връзка между баща и дете. Бог е наш баща. Смиреният човек е този, който оставя своята воля, принизява себе си, както Христос се е понижил и е станал Човек. Отказва своята воля и приема Божията – само така може да нарича Бога свой баща. По този начин човек се чувства като Божие дете, а хората от целия свят чувства като братя, сроден е с цялото творение. И творението се сприятелява с него. Дори да искат да го убият, такъв човек чувства хората като свои приятели. Не го интересува дали другите го мразят смъртно. Защото той придобива поглед, виждащ отвъд външната страна, където възприема другия като единосъщен човек, Божи образ, дете на Бога, негов брат. Всичко принадлежи на Бога и Той го управлява. Такъв човек се чувства много уютно в мирозданието на Отца си, защото е като детето в дома на баща си. В бащиния дом човек чувства голяма сигурност и голяма радост. Човек по този начин се сближава и сприятелява и с природата, и с хората.

 

Наблюдаваме това и практически – в живота на светците. Виждаме, че те са се сприятелявали с безсловесното творение. Има светци, които са живеели заедно с лъвове и змии, с мечки, без да чувстват никакъв страх. Нито пък животните са ги закачали, защото зверовете имат едно чувство, то е в тяхното естество, което разпознава първия човек и новия човек. Вие знаете, че тази дисхармония, тази агресивност на творението спрямо човека е последица от грехопадението. Никое животно не е било диво, нито е съществувала смърт или болести и природни катаклизми. Всички тези последствия са дошли с греха. Но, когато животните разпознаят в някой човек това първоначално – първосъздадено състояние, тогава и те се държат по съответния начин.

 

Не знам, деца, дали сте чели жития на светците, но там ще видите често този феномен. И днес съществуват такива хора – Божии човеци. За стареца Паисий са известни много такива случки. Когато бил в манастир в Гърция и слизал към селото да отиде на служба, го нападнали две мечки – диви, а не като тези от зоопарка на Лимасол. Те го нападнали, а той носел две просфори, спрели пред него и той им казал: “Вижте, имам две просфори – ще ви дам едната, и я разделил, а другата ще я взема в църквата.” Те вървели с него заедно до селото и после се върнали, без да му навредят. На Света гора в неговата килия имаше много животни – змии, лисици, различни други диви гадини. Той не си е поставял за цел да гледа животни и да устройва зоопарк – това беше една естествена проява. Един друг подвижник поискал да махне някакви змии от своята градина – били няколко, той ги хванал, останала само една, а в двете си ръце вече имал по една. Направил на възел едната, за да може да хване другата и ги хвърлил навън. Аз видях това с очите си. Животните биват опитомявани от Божия човек, природата го приема.

 

Това, което ви казвам, е от огромно значение, защото нашата епоха е епоха на голям страх. Времето е изпълнено с несигурност и смут. Всичко създава в душата постоянни въпроси и бунт заради събитията, които ни се случват. Един човек ми каза в манастира, че турците ще ни бомбардират. Вече били подготвени 52 самолета, с които да нанесат ударите. Защото гърците купили някакви оръжия и те се били скандализирали. Аз го слушах, слушаха го и млади хора, които бяха там. Това беше човек с висока длъжност в правителството. Тогава се питаш – как един младеж да понесе това? Младеж, който има мечти, следва, иска да стане учен, да направи кариера, да се ожени, да създаде дом и т. н…. Това е в границите на нормалното – един млад човек трябва да мисли за такива неща. Друго е, ако за това мисли един старец, тогава е за оплакване. Да мисли да прави къщи… Какво да кажеш!? Сещам се веднъж, когато отидох при старец Паисий, го намерих много разгневен. Питам:

- Отче, какво става?

- Имаше тука един възрастен човек – 70 годишен, който ми каза да се моля да създаде християнско семейство!

И не стига, че искал да се ожени, а и да намери някоя християнка старица. Не се смейте, знайте, че има богати стари хора, които не разбират, че годините им са свършили, мислят за инвестиции, да увеличат капиталите си, по цял ден умът им е в това. Това е страст.

 

Но говорехме, че е много тежко, когато един млад човек живее под бремето на тревогата, постоянно с въпросителни – какво ще стане, ако стане война, бомбардировка и има окупация? Свършено е с всичко, което правим, всичко загива. Затварят университетите, приключваме с дипломите, инвестициите, всичко… Турците няма да ни питат какви дипломи имаме! Освен това – болести, неуспехи, цялото това трудно положение може да хвърли човека в голяма депресия, т. е. – в отчаяние. Човек може да изпадне в пълно недоумение какво става в крайна сметка. Ако човек няма сили да изплува над  нещата, тогава ще потъне, ще се разбие. Един светец казва, че сърцето на смирения човек от нищо не се страхува, абсолютно от нищо. Защото този, който е под всички, къде да падне, пита св. Исаак, този който се е поставил по-долу от всички неща, накъде по-надолу? Той е смирил себе си дълбоко и, смирявайки се, е почувствал свободата на Божие чедо, почувствал се е дете на Бога. От тази позиция вече не съществува нещо, от което да се страхуваме.

 

Когато човек има смирение, той се чувства много на място във всяко пространство и ситуация,  никъде не среща затруднение и за него нищо не е трудно. Нито се срамува от нещо, защото всичко около себе си чувства близко и хармонично. Всичко е в приятелски отношения с него. Затова, когато виждаме в нас да се създава чувство на подозрителност – че другите ни иронизират, експлоатират, не ни обичат, докато ние сме им показали приятелско отношение, че са неблагодарни – да знаете, че тези неща са показател за духовна болест и немощ. Не е възможно смиреният човек да гледа по този начин. Дори действително да го онеправдават, той въпреки това оправдава хората, чувства любов и състрадание към тях и разбира, че този, който върши злото, има по-голяма нужда от Божията милост, от този, който претърпява и понася вреда. Т.е., когато ни направят някакво зло, този, който ни го причинява, е в по-лошо състояние от нас – „жертвите”. Тогава човек не се самосъжалява, че са му причинили зло, а гледа другия и го обича, защото любовта е последица от смирението. Никой човек не може да обикне, ако не се смири. Затова Христос ни е възлюбил докрай, именно защото е принизил Себе Си  и е прегърнал човека. И ние, ако искаме да обичаме когото и да е – било в брака, или  родителите ни, колегите, трябва да се научим, че правилното движение на любовта е не да изискваш от другия, или да претендираш за нещо, а ти самият да изхвърлиш всичко, което имаш и да се отдадеш на другия човек. Това е любовта. В момента, в който търсиш нещо от другия, макар и да го смяташ за правилно и той да ти благодари – тогава започват отмъщенията, инатенето, любовта започва да става користна. Любовта на Светия Дух не е користна.

 

Това смирение се отнася и към Бога. Трябва да се научим кое е нашето правилно отношение към Бога. Не ние сме създали света, нали? Нито ние ще го спасим. Трябва да осъзнаем тези неща, че сме Божии чеда, създания, че Бог е сътворил света, Той крепи творението, Той ни е привел от небитие към битие и от Него зависи всичко. Бог е неограничен, а ние сме ограничени, затова и трябва да имаме съответното разположение. Да не казваме и ние като един философ – ако Бог съществува, той не може да е друг освен мене (Ницше). Да си мислим, че ние ще уредим всичко. Да се научим откъде сме тръгнали и къде свършваме. И когато говорим с Бога, т.е. – когато се молим, ако искаме да се научим, трябва да се научим да стоим пред Бога смирено, като такива които имат нужда от Него, а не като такива, от които като че ли Бог има нужда. Някои казват – ходя на църква, моля се, давам милостиня.  Това става и с духовни хора – виж, аз съм млад човек, а станах свещеник, докато можеше и да не стана, а да ходя да пирувам и гуляя, да правя каквото си искам… Или – аз се подвизавам за Бога и не върша грехове, не хойкам наляво надясно, стоя си вкъщи. Въпреки всичко, което правим, не трябва да имаме впечатлението, че Бог ни дължи благодарност, защото сме направили това или онова. Това, което вършим, е за нас – Бог не печели нищо, защото Той няма нужда от каквото и да било. Нито от молитви, нито от милостини, от каквито и да е наши подвизи. Ние имаме нужда от тези неща, да се крепим чрез тях. Това са средства, които ни водят към Бога. Но ние казваме, че ги правим за Него. Когато застанем да се помолим, трябва да е смирено, като имащи нужда от Божията милост. Ако например казвам Иисусовата молитва и осъзная какво означават думите „помилуй ме” – че имам огромна нужда като човек, чиято последна надежда е в Бога, ако казвам молитвата по този начин, веднага ще почувствам отговора на Божията милост, ще се свържа с благодатта на Духа и молитвата ще започне да действа. Такава молитва достига до Бога.

 

По отношение на самите себе си – нека се приемем такива, каквито сме, с нашите недостатъци, немощи и безсилие, и да спрем онези безкрайни въпроси: защо, защо… И да потърсим и намерим причините, защо правя това нещо и го желая, защо да имам тази страст. Обикновено търсим отговор не защото искаме да научим истинската причина, а защото все едно казваме: „Как мога да правя това нещо?!” И това ни води до разрив със самите себе си. Това не е разривът на смирения човек, който е градивен, а егоистичен разрив, който потапя душата в скръб, мъка, отчаяние и обезсърчаване. Мнозина казват – имам някаква страст. Приеми, че имаш в себе си тази страст! Защото те го казват, не за да си помогнат, да се избавят от нея, или да се опитат чрез покаянието и благодатта да доближат Бога, а за да престанат да имат угризения. Но и самите угризения не са духовно явление, дори да ги имаме, това е психологично явление. Отците не говорят за угризенията – те са психологичен синдром, направо са си един болен егоизъм. И решаваме, че трябва да отидем да се изповядаме, за да изчезнат угризенията. Това е друга болест – от едната отиваме в друга. Не се изповядваме за това – грехът не е на психологично ниво, за да се занимаваме с угризения и с различни други психологични състояния. Грехът е богословски, духовен проблем и последиците от него засягат първо нашата душа, а след това въздействат и върху тялото, върху ума. Когато съгрешаваме, нямаме угризения или депресия, а имаме съзнание, че грехът ни отделя от Бога, нашия Баща, изопачава това, което Бог е създал за нас и започваме диалог на покаяние. Казваме на Бога: ние сме Твои деца и това, което сторихме, разруши тази връзка, молим Те да ни помилваш. Приемаме събитията такива, каквито са – ето, това съм аз, дори и по-лош и по-зъл. Ако всеки от нас познаваше другия, представяте ли си какво би станало. Ако се изобрети машина, която да чете нашите мисли, горко ни! Всеки да разбира какво мисли другият, какво мислим и какво има в нас – неописуемо зловоние! Такива сме.

 

Изобщо да не се впечатлявате – всички без изключение,  и аз, който говоря, и вие, които ме слушате, такива сме всички. Не трябва да се ужасяваме, нито да се паникьосваме, още повече пък да се питаме – как е възможно аз да помисля това? Е, какво да помислиш, щом цялата природа е изопачена от греха, кое ти се струва странно!? За съжаление, това е естествено греховно състояние. Сега има борба и тя се състои в това да разбираш своето положение и да го приемаш, не за да си остане така, а да го кръстиш в банята на покаянието и духовния труд, благодатта на Бога, която постепенно обновява човека. Цялото това движение, този процес е именно православната позиция. Затова и православният човек е човек, който се движи в свобода и уют, макар и да носи в себе си факта на греха – той знае да плаче за греха, а не да бъде потопен от него, той го признава, разбира го, но чувството за връзката с Бога е по-велико от това чувство за греха. Ако четете Патерика, там ще видите постоянно истории на подвижници, описващи битките, които са водили. Там присъства дяволът, който се противи на битката, на подвига и обикновено изтъква един довод – ти си грешен, няма да се спасиш. Те пък казвали: да, грешен съм, никой не се съмнява в това, но това засяга мен и Бога, ти няма да ми се правиш на адвокат. Един старец, когато помисълът му казвал, че върши много грехове и няма да се спаси, отговарял: „Не сме те назначили за адвокат, аз и Бог добре се разбираме.” Това е! В тази синовна връзка с Бога човек се движи свободно в пространството на Божията любов.

 

превод от гръцки

 

Живот без смисъл и смърт без надежда

Март 17, 2014 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Какво Христос е направил за Европа, и как Европа се отблагодари на Христос? Това, братя, е предмет на размисъл и поука.

 

 

Какво е направил навремето Христос за Европа? Отговор: повече от всичко. Би било всичко, ако беше само това, което хората са могли да очакват. Но Христос е направил за Европа далеч повече, отколкото хората са можели да очакват.

 

 

Христос е прогонил тъмнината на езичеството в Европа и глупостта на идолопоклонството. Казали сме това за всички, които знаят какво означават тези две думи: езичество и идолопоклонство. А за тези, които не знаят, ще кажа още нещо. Европейското езичеството и идолопоклонството е било също толкова мрачно и глупаво като езичеството и идолопоклонството на черните племена в Африка. Даже още по-сурово, по-жестоко, доколкото кръвта на Яфетовите потомци довеждала хората до по-големи крайности, отколкото кръвта на Хам.

 

 

Религия без истински Бог, брак без морал, общество без милост, една държава, без по-висш смисъл и задача от разбойническа банда. С една дума: живот без смисъл и смърт без надежда. В допълнение: непрекъснат страх от ужасните богове, които трябва да бъдат почетени с кървави жертви, животински и човешки, от гадатели, врачки и безкрайни денонощни безсмислени церемонии. Мрак и безумие в селската колиба, тъмнина и глупост в двореца на патриция, и в императорския двор, и в поезията – във всичко. Сатаната е държал свързано европейското човечество, докато Христос не е дошъл. И целият организъм на европейското човечество, цялото тяло и цялата душа не просто беше болна, а бе самата болест като прокажен човек, болен от главата до петите. А Христос, когато дойде в тази болница, в европейската лудница чрез своите пратеници, като че ли отново каза, както на жената, боледуваща от осемнайсет години: Европо, прощават ти се греховете (Лк.13:12). Изведнъж Европа се изправила, върнала се в съзнание, просветила се, очистила се и се образовала. Както, когато някой в затвора отвори прозорците, и почисти, сложи в ред, и прикади. Освен това Христос дал на кръстените народи на Европа господство над всички сфери на Земята, за да кръщават като кръстени и освещават като осветени, като научени да учат помрачените и слаби свои братя. Е, това чудо на чудесата, извърши Господ Иисус Христос в Европа.

 

 

На втория въпрос: Как Европа е благодарила и се издължила на Христос, отговорът не е светъл, а тъмен, не е радост, а сълзи. Тя му се отблагодари както гадаринците, които Христос освободи от легиони зли духове, и които го молеха да си отиде от тях. И целият народ от Гадаринската околност Го молеше да си отиде от тях (Лука 8, 37). И Той си отиде. Не им възрази ни една дума, но си отиде. Той си тръгна, но проклятието остана в тази земя. И тази страна Гадаринска, някога  плодородна и богата, днес представлява за окото човешко само една пепелява и суха проклета пустиня. Гадаринците се молели Христос да си отиде от тях. Европейците не се молят, а го гонят. Гонят го по всякакъв начин: чрез училищата и чрез пресата и чрез политика и чрез филми и чрез учените си баячи и през цялата си културна арогантност; гонят го и с мисли и с думи, и с дела, и индивидуално и колективно, и всички заедно.

 

 

Щом като така се е случило с Гадар, който по глупостта си помоли Христос да си отиде от него, какво ще бъде с Европа, която не се моли, а със злоба го пъди от себе си? Какво ще стане с нея? Европа, която е изоставила Христос и се е обърнала към своето прастаро, мрачно, глупаво и вонящо езичеството?

 

 

И на това е отговорено в Евангелието. С Европа ще стане това, което беше в Капернаум, град на културата, богат, уреден, весел и охолен, на брега на езерото Галилейско. Христос е запечатал съдбата му в следните думи: И ти, Капернауме, който до небе си се въздигнал, до ада ще се провалиш; защото, ако в Содом бяха се извършили чудесата, които станаха в тебе, той щеше и до днешен ден да остане (Мат. 11, 23).

 

 

Aх, братя мои, ако в Индия и Китай се бяха извършили тези чудеса, които са били в Европа за две хиляди години, чудеса без мярка и брой, отдавна тези два велики човешки мравуняци – половината от цялото човечество – биха се каели в прах и пепел и биха възлюби и се поклонили на Христос.

 

 

Аз не се страхувам за съдбата на Индия и Китай. Страхувам се за съдбата на Европа. Ще се срине като Капернаум! И където са горделивите й кули, ще има мравуняци. На мястото на нейните булеварди ще има змиярници и трънки. И там, където се чуват срамни крясъци срещу Христос, ще има бухане на бухали и виене на чакали.

 

 

Защото, когато си мислеше, че е културна, Европа подивя. И когато си мислеше, че знаеше всичко, оглупя. И когато си мислеше, че е много силна, тя бе нищожна, като паяжина.

 

 

Това е за вас, братя, предмет на размисъл и поука. Прославете Христа Бога, така че и Той да ви прослави в небесното Си царство. Амин.

 

превод от сръбски   ”КРОЗ ТАМНИЧКИ ПРОЗОР”

източник: http://www.svetosavlje.org/

 

 

 

“Бог избра онова, що е безумно на този свят” (1Кор. 1:27)

Февруари 26, 2014 in Беседи

 

Света Гора – това е планина на божественото безмълвие, гора на божественото възхождане. Нейният най-висок връх е смирението. Всяко нейно ъгълче, всяка нейна характерна чертица, всяко мъничко нещо в нейния порядък, устройство и живот, разкрива величието на истинското, издигащото във висините смирение.

 

Там има смирени хора, които от духовна разсъдителност сами са избрали пътя на безизвестността и незабележителността. Техните плодове са тайна за нас. Те не разпиляват талантите си, дадени от Бога, лекомислено. Това са хора с дарования, способности, добродетели, знания и опит, погребали се за този свят, неочакващи въздаяние нито тук, нито в отвъдното. Благословени души! Тях не ги е поразил микроба на тшеславието. Светът не знае за тях, не ги разбира. Постоянно е несправедлив към тях и ги обижда. А те невъзмутимо вървят по Божия път.

 

Заедно с тях има още една категория хора. Това са тези, които ги скрива Бог, за да се скрие зад тях. Самите те са хора с ограничени възможности, безполезни, с явно изразени недостатъци, психически неуравновесени, в известни случаи даже отблъскващи. Светът е принуден да ги избягва. Но тези, които светът презира, ги избира Бог за Свое жилище и ги преобразява в инструмент на Своята благодат.

 

В нашия манастир живее о. Харалампий. Ако той се осмели да отвори своята уста, то с голям труд ще ти се отдаде да разбереш какво иска да каже. Някаква телесна повреда невъобразимо му пречи да да се предвижва. Буквално си влачи нозете. Оставил своя дом в Лемнос, той се качил на едно корабче и дошъл в манастира с едно осле и едно одеало. Това било единственото негово наследство. Братята и роднините му се надсмивали.

 

Той няма вид на стар. Поради своето състояние ти можеш да се отнасяш с него както си искаш.

 

Неговите очи винаги са в сълзи. Почервенели са от плач. Но ти с голям труд можеш да срещнеш неговия поглед. Той непрекъснато движи в ръката си изтрита и изпокъсана броеница. Ако си духовно умен ще разбереш, че този човек скрива в себе си нещо необикновено. В своите маниери той е изящен и благороден. В думите си е сдържан и ги скъпи. Повече говори със своя вид и присъствие, отколкото с уста. И говори много…

 

Един от младите отци обича да се подиграва с него: по три пъти на ден го кара да му напомня за разни неща, а вечерта в абсолютно неподходящо време да го буди да си изкара правилото. Отец Харалампий в буквалния смисъл на думата пълзи до неговата килия, за да помогне на брата.

 

- Защо го мъчиш? – попитах непочтителния брат.

 

- Остави го, той е глупак и няма никаква работа. Така запълва своето време – ми отговаря този.

 

- Отче мой, нима ти нито веднъж не си помислил, че може би този човек, когото ти измъчваш крие в себе си такава слава, за която ти не можеш и да си представиш?

 

- Добре, щом е така, повече няма да безпокоя това лениво човеченце – каза той със сарказъм и замина.

 

Изминаха няколко дена и аз минах покрай килията на о. Харалампий. Вратата беше малко отворена и аз деликатно почуках. Казах кой е, и той ме покани да вляза. За пръв път влизах в неговата килия. Никога през живота си не съм вижал такова пусто пространство. На стената – само една икона на Господа. Повече нищо. Обикновен дървен стол. Маса нямаше, само една пейчица. Нито една книжка. Вместо креват – дървена пейка. Нито одеало, нито шкаф. На перваза на прозореца – една кана. Според мен нямаше повече абсолютно нищо. В това голо и неуютно място прекарваше безкрайните часове в съвършено уединение и без ни най-малко утешение приснопаметния сега о. Харалампий.

 

- Отец Харалампий, с какво се занимаваш тук? – го попитах.

 

- Изпълнявам правилото и послушанието си към стареца и чакам последния си час.

 

- Добре, но не изпитваш ли потребност да си с някого?

 

- Да не би да има някой по-добър от нашият Господ, Майката Божия и нашите светии? По-рано идваше и о. Пахомий, но ето вече няколко дена ме е наказал.

 

- Какво правеше тук о. Пахомий?

 

- Казваше ми да му напомням за послушанията и да го будя за правилото.

 

- Но както виждам ти нямаш часовник. Тука въобще няма нищо. Как ще разбереш кое време е?

 

- Аз не зная кое време е. Това не ми е нужно. Просто след повечерието и молитвите моля моя ангел-хранител да ме известява, когато се налага. Ако е вечер, той ме събужда. Ако е ден, отваря вратата и ми напомня.

 

- Ти познаваш ли своя ангел?

 

- Разбира се, че го познавам. Той ми е единствената компания. А вечерта, когато ми е трудно да се изкачвам по стълбите, го моля той да буди отците. Когато на агрипнията (многочасово всенощно бдение) ме наляга сън, аз му се моля и му казвам: „Свети мой ангеле, ти знаеш колко хора страдат от безсъние. Колко хора се въртят в своите кревати и се опитват да заспят. Вземи тази сънливост от мен и затвори техните очи”. Така ме посъветва о. Паисий (става въпрос за стареца Паисий Светогорец-бел. прев.), и ето така и правя.

 

По този начин о. Харалампий преодолял проблема със сънливостта на бденията. И няма съмнение, че по неговите молитви много хора са се избавили от безсънието (игра на думи αγρυπνία – «всенощно бдение»; αυπνία – «безсъние»). Съработничеството и съюзът  с нашия ангел е велико дело.

 

О. Харалампий не го знаеха даже и неговите събратя от манастира. Блажен е този, който смирено е стоял около него, пренебрегвайки себе си и се е учил на величието на неговата безизвестност. Животът на един такъв човек, който е светия и, който не осъзнавайки своята благодат, е покрит от Божията благодат, който е позабравен от хората, но пребивава в памет за Бога, който е презиран от своите братя, но събеседва със светите ангели, който търпи насмешки и обиди от своето обкръжение, а сам се моли за целия свят, който от никого не е зачитан, но Бог „призирает на него”, комуто богословието е непознато като наука, но го преживява като откровение, – такъв живот е самият откровение. Да се смириш пред брата е по-добре, отколкото да се съкрушаваш пред Бога. Непосредствената благодат, която вземаш назаем от смирения човек е по убедителна от тази, която получаваш направо от Господа Да се радваш на дара на другия е по-добре, отколкото да се наслаждаваш на своя собствен, още повече, че му го е дал Бог.

 

превод от руски

източник: православие ру

 

Християнската философия на културата

Февруари 8, 2014 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Ние живеем на географска и духовна граница между два свята, между две култури, между Изтока и Запада. Нашата народна душа е изпратена в този тайнстсвен свят и й е казано: живей на острието на меча! Може ли който и да е от нас да живее безопасно върху острието на меча? При такъв живот не е ли необходимо да бъдем постоянно нащрек? От една страна душата ни привлича със своя магнетизъм метежният Запад , а от друга с тайнствената си красота ни примамва спокойният Изток. Под лъскавата повърхност на Запада бушуват вулканични противоречия; под грапавата повърхност на Изтока шумят богожадуващи бездни на духа. И нас ни разкъсват двата свята. Накъде ще тръгнем: на Изток или на Запад? Душата ни трябва да бъде херувимски прозорлива и серафимски чувствителна, за да може да тръгне и върви по пътя, който няма да я доведе до смърт. Не казвай: нека се раздели душата на нашия народ, неко половината да тръгне на Изток, а другата половина на Запад. Приятелю, може ли окото ти да вижда, ако го разделиш? Може ли сърцето ти да усеща, ако го разсечеш? Може ли да просъществува царство, ако се раздели? Самите факти неоспоримо отговарят и неопровержимо свидетелстват: не може. Как тогава душата на нашия народ може да живее и да не умре, да стане безсмъртна, ако се раздели?

 

Не трябва да се заблуждаваме, положението на нашата народна душа е съдбоносно сериозно; само опортюнист може да се отнася към него несериозно. Основен принцип на народната психология е: всеки индивид носи в себе си не само съдбата на своята собствена душа, но и на народната. Всеки е отговорен за всичко. В тялото на нашия народ душите ни са преплетени помежду си, както корените в земята, от които расте един ствол, едно дърво. У всекиго е душата на всеки, а всички души съставляват един неделим организъм. Ако душата ми е заразена с егоизъм, нима отровната няма да се разлее по целия организъм на народната душа? Ако твоето сърце е заразено със саможивост, нима не си станал гангрена в организма на народната душа, гангрена, която трябва веднага да се отсече?

 

Свикни с мисълта, че народната душа не е нещо отделно от нас; тя е органично единство от всички отделни души. Каквото и да вършиш, каквото и да мислиш, каквото и да чувстваш твоята работа, твоята мисъл, твоето чувство прониква в душата на целия народ, влиза в нея с всички свои пороци и добродетели, гадости и радости. За здравето на нашата народна душа е отговорен всеки един от нас- и най-големият и най-малкият, и най-ученият, и най-неграмотният, и най-видният, и най-униженият.

 

Когато нашата народна душа за първи път се е изправила на кръстопътя между двата свята, Св. Сава решително я повел по пътя на Богочовека Христос. Преди него тя е била сляпа; чрез него е прогледала и за първи път е видяла вечната Истина и вечния смисъл на живота. От смъртното той обърнал душата ни към Безсмъртния, от временното към Вечния, от човешкото – към Богочовека. По кой път ще тръгнем, приятели мои, когато душата ни, като красива птица, запърха в клетката на нашето тяло, забърза мъчена от съдбовните въпроси: какво е животът, какво е смъртта, защо се дава живот на човека, след като завършва със смърт? Налегнат ли ни тези страшни въпроси, кой ще ни отговори на тях: дали европейският човек или Богочовекът?

 

Ако човек не си е задал тези съдбовни въпроси, бъдете сигурни, че още не е излязъл от животинския стадий, още не се е развил в човек. Ако някой счита, че стои по-високо от животните поради това, че разкошно се облича и храни, посочете му животните и растенията. Забележете, нима полският крин не е по-красиво облечен и от славния цар Соломон? Нима не е по-разкошно украсен и от Савската царица? Забележете, нима пчелата не се храни по-добре от всеки богаташ, тъй като се храни с цветя? А когато сериозно се вгледате в някои представители на нашата интелигенция, ще видите, че те още не са излязли от неорганичното състояние, понеже живеят с тяло и за тялото, заради този тленен глинен пашкул на душата.

 

Който веднъж сериозно се замисли по растовски над тайнственото същество, което се нарича човек, той трябва или като Растко с цялото си същество да повярва в Господа Христа, или да извърши самоубийство, неизбежно да извърши духовно самоубийство, а може би и физическо. Живеейки на съдбоносната граница на културите, нашият човек, сблъскал се със съдбовните въпроси, не може да се помири, докато решително не тръгне или по пътя на европейския човек, или по пътя на Богочовека. Какво го очаква на единия и какво на другия път? С какво завършва единият и с какво другият път? На какво се основава културата на европейския човек и на какво културата на Богочовека?

 

Европейската култура се основава на човека като на темел. С човека се изчерпва нейната програма и цел, нейните средства и съдържание. Хуманизмът е нейният главен архитект. Цялата е изградена върху софистическия принцип и критерий: човекът е мярка на всички неща, видими и невидими, и то европейският човек. Той е върховният създател и подател на ценностите. Истина е това, което той провъзгласи за истина; смисъл на живота е онова, което той провъзгласи за смисъл, добро и зло е онова, което той провъзгласи за добро и зло. Казано кратко и искрено: европейският човек е провъзгласил себе си за бог. Нима не сте забелязали, как безкрайно той обича да богува, да богува с науката и техниката, философията и културата, религията и политиката, изкуството и модата да бъде бог на всяка цена, макар с инквизиция и папизъм, макар с меч и огън, макар с троглодитство и човекоядство? Той с езика на своята хуманистично-позитивистка наука е обявил: “Няма Бог”. И воден от тази логика той смело е извел заключението от това: тъй като няма Бог, тогава аз съм бог!

 

Европейският човек нищо не обича така, както да се представя за бог, макар в тая вселена да е като мишка в капан. За да покаже и докаже, че е бог, той е обявил всички светове над нас за пусти, без Бог и без живи същества. Той на всяка цена иска да овладее природата, да я подчини на себе си, затова е организирал поход срещу природата и го е нарекъл култура. В него е впрегнал своята философия и наука, своята религия и етика, своята политика и техника. Успял е да излъска някое парче от повърхността на материята, но не я е преобразил. Борейки се с материята, човекът не е успял да я очовечи, но тя е успяла да го ограничи и направи повърхностен, да го сведе до материя. И той, обграден с нея, съзнава себе си като материя, само като материя.

 

Знаете ли кой е победил? Иронията. Защото културата е направила човека роб на материята, роб на предметите. Очевидна е истината: европейският човек робува на предметите, не властва над тях. Самозваният бог раболепно се покланя пред предметите, пред идолите, които сам е направил. В своя поход срещу всичко надприродно, той с придобивките на собствената си култура е заменил всички надматериални стремления: заменил е небето, заменил е душата, заменил е безсмъртието, заменил е вечността, заменил е живия и истинен Бог. Човекът провъзгласил културата за бог, тъй като Понеже на тази помрачена звезда той не може да издържи без бог, без какъвто и да е бог, макар бил той и лъжовен. Такава е мрачната ирония на така устроения човек.

 

Нима не забелязвате, че европейският човек в своята културомания е превърнал Европа във фабрика за идоли? Почти всеки предмет на изкуството е станал идол. Нашето време е идолопоклонническо. Никой континент не е така наводнен с толкова идоли, както днешна Европа. Никъде няма такова преклонение пред предметите и никъде не се живее толкова за предметите и заради предметите, както в Европа. Това е идолопоклонство от най-лошия вид, понеже това е преклонение пред пръстта. Кажете, нима човек не се кланя на червеникавата пръст, когато саможиво обича земното, пръстеното свое тяло и упорито твърди: тяло съм и само тяло? Кажете, нима европейският човек не се кланя на червеникавата глина, когато за свой идол провъзгласява класата или народа, или човечеството?

 

Няма съмнение, Европа не страда от атеизъм, а от политеизма; не страда от липса на богове, а от прекалено много богове. Изгубила истинския Бог, тя иска да удовлетвори глада си по Бога със създаването на множество лъжливи богове, идоли. Превърна науката и нейните хипотези в идоли; от религията и нейните представители също е създала идоли; от политиката и партиите пак е създала идоли; от модата и манекените отново са нейни идоли. А над всички тях, на трона на егоизма тя е поставила европейския човек, европейския Далай лама.

 

В своята същност европейската култура е овампирен фетишизъм, фетишизъм в европейско издание, в европейски костюм. “Чревоугодие за предмети” е характерна черта на европейския човек. Фетишистката метафизика на европейската култура практически се изразява с фетишистката етика. Старият езически фетишизъм се е отличавал с човекоядство. А нима новият европейски фетишизъм не людоедства, само че маскирано, културно ? Нима европейската култура чрез своята наука не е провъзгласила за главен принцип на живота борбата за съществуване? Какво е това, ако не призив за човекоядство? Това не означава ли: човече, бори се за съществуване с всички средства; ако трябва дори с човекоядство! Главното е да оцелееш! Как? Това не е под контрола на съвестта. Животът е кланица, в която по-силният има право да убие по-слабия. Нещо повече: по-слабите хора са материал за по-силните. Тъй като няма нито Бог, нито безсмъртие, тогава на човека всичко му е позволено заради оцеляването. Позволен е грехът, позволено е злото, позволено е престъплението. Позитивната наука е обявила: всичко, което става, става по природни закони. В природата господства законът на необходимостта като върховен закон. Той владее и над хората, и над техните мисли, чувства, стремежи, постъпки. Когато грешат, хората грешат по необходимост. Човече, ти не си виновен, дори за най-голямото твое престъпление не си виновен, защото всичко което вършиш, го вършиш по природна необходимост. Не се учудвайте! Не може да съществува грях за човек, за когото не съществува Бог, тъй като грехът е грях пред Бога. Ако няма Бог, тогава няма ни грях, ни зло, ни престъпление.

 

Метафизическят нихилизъм на европейската култура, изразен в принципа “няма Бог”, е трябвало да се появи като практически нихилизъм, чийто принцип е: няма грях, всичко е позволено! Обърнете внимание, със своята философия и наука, със своята техника и политика европейката култура систематично изтласква от човека всичко, безсмъртно и вечно, виртуозно парализира в него усещането за безсмъртие, смалява душата му, докато не я сведе до нула.

 

Трябва да се освободим от Бога това е явното или тайно желание на мнозина строители на европейската култура. Те работят за това чрез хуманизма и ренесанса, чрез русовския натурализъм, романтизъм и волунтаризъм, чрез парламентаризма и революционизма. А по-смелите от тях са създали лозунга: трябва да убем Бога! Най-накрая, най-последователният строител и най-искреният изповедник на европейската култура Ницше, от върха на човекоманиакалната пирамида на егоизма е обявил вестта: “Бог умря!”

 

Когато няма нито вечен Бог, нито безсмъртна душа, тогава няма нищо абсолютно, нищо ценно, тогава всичко е относително, всичко е преходно, всичко е смъртно. И наистина, абсолютните ценности са отхвърлени , а са се възцарили относителните. Няма съмнение, релативизмът е и логика, и природа, и душа на хуманизма. Айнщайновата теория на относителността е резултат на хуманизма и всички негови философски, научни, технически и политически разклонения. Но не само това: в крайна сметка хуманизмът не е нищо друго, освен нихилизъм.

 

Немският философ Карл Джоел така очертава кризата на европейския дух: “На нашия светоглед не му достига стремеж към цялостност и абсолютен смисъл. Липсва ни цялостност в убежденията, а най-голяма сила имат убежденията и вярванията. Нашият морал няма велики характери; нашата история няма личности, чрез които се изразява целия народ и цялото време в най-сбита форма. Не ни достига велика поезия, тъй като нашата фантазия, откъсната от световната цялостност, се хваща само за малкото, а в голямото само си играе, понеже нашата поезия вече не носи онова усещане на класиците за света, което е давало на техните стихове по-висш звук и на техните образи вътрешна необходимост. Имаме най-упойващата живопис на тона без мелодия, най-разкошния патос без етос, най-разнообразния инструментариум, илюстрация, режисура, най-веща техника без душа. Имаме най-атративен център, най-богата сцена, най-живо действие без герои, а с масовки и кукли. Имаме режисура като изкуство с най-силни ефекти, изкуство на явленията без същност. Имаме най-богат живот, но той няма мир и заобленост, вътрешна хармония, понеже не му достига цялостен смисъл, помиряване на човека и света. Така кризата на философията става криза на епохата.”

 

Да, хуманизмът не е могъл да не се развие в нихилизъм. Нима може човек да не стане нихилист, когато не признава никаква абсолютна ценност? Ако следвате логиката до края и вие ще трябва да дойдете до заключението, че релативизмът е баща на анархизма. Щом всички същества са относителни, тогава нито едно от тях няма право да се налага над другите. Опита ли се, трябва да воюва до смърт. Щом всички ценности са относителни, какво право има която и да е от тях да се наложи като най-голяма и върховна? Въз основа на какво твоята истина, приятелю, измества моята, когато и едната, и другата са относителни? Щом в човешките светове няма нищо абсолютно, тогава не съществува нито йерархия на съществата, нито йерархия на ценностите; съществува само анархия.

 

И наистина, реалност над реалностите е, че нихилизмът и анархизмът са логичен завършек на европейската култура, неизбежна завършена форма на европейския хуманизъм и релативизъм. Хуманизмът неизбежно се изменя в атеизъм, преминава през анархизмът и завършва с нихилизъм. Ако някой днес е атеист, знай, че ако е последователен, утре ще бъде анархист, а вдругиден нихилист. А ако някой е нихилист, знай, че е стигнал до там от хуманизма през атеизма.

 

Какво остава от човека, когато душата се извади от тялото му? Труп. Какво от Европа, когато от нейното тяло се извади Бога? Труп. Когато са извадили Бога от вселената нима не е станала труп? Какво е човек, който отрича душата в себе си? Нищо друго, освен униформена глина, ходещ ковчег от глина. Резултатът е поразителен: влюбен в пексиметите, европейският човек най-накрая и сам е станал предмет. Личността е обезценена и унищожена, останал е човек-предмет. Няма го целият, безсмъртният, боголик човек, а само отломъци, телесната черупка на човека, от която е изгонен безсмъртният дух. Наистина, черупката е изгладена, полирана, но въпреки всичко е черупка. Европейската култура е лишила човека от душа, овеществила го е и го е механизирала. Тя е като чудовищна машина, която поглъща хора и ги преработва в предмети. Финалът е затрогващо тъжен и потресаващо трагичен – човекът става бездушен предмет сред бездушни предмети.

 

Такава е в общи линии културата на европейския човек. А каква е богочовешката култура? На какво почива тя? Тя цялата почива на личността на Богочовека Христа. Бог е станал човек, за да издигне човека до Бога. Това е началото и краят, между които се движи православната християнска култура. Нейният девиз е: Богочовекът във всичко да бъде пръв, да бъде всичко във всичко. Не само Бог, нито само човек, а Богочовек. Тук е олицетворено и осъществено най-тясното единство на Бога с човека. Пълнота и съвършенство на своята личност човек постига чрез съединение с Богочовека. Богочовечеството е единствената категория, чрез която се проявява цялата многостранна дейност на православната култура. Започва се от Богочовека и се завършва с идеален, обогочовечен човек. В центъра на света стои Богочовекът Христос. Той е ос, около която се движи целият свят – и видимият и невидимият. Той е тайнствен център за душата, към който гравитират всички души, гладни за вечната Истина и Живот. Той е извор на всички творчески сили на християнската култура. Тук Бог работи, човекът сътрудничи. Бог твори с човека, човекът твори с Бога; установява се Божие творчество, и то се установява чрез човека. Заради това човек изнася от себе си всичко, което е божествено, прилага го на практика, превръща го в творчество, в живот. В това творчество всичко, което е божествено не само у човека, но и в света, намира свой израз, всичко, което е божествено работи, всичко, което е човешко сътрудничи. Но за да сътрудничи човек успешно на Бога, трябва да привикне да мисли с Бога, да чувства с Бога, да живее с Бога, да действа с Бога. А това ни разкрива целта на християнската култура.

 

Каква е тя? Целта й е да внесе и осъществи у човека и в света около човека колкото може повече от божественото. Поради това християнската култура е култ към Христа Бога, служение на Христа Бога. В действителност християнската култура е непрекъснато служение на Христа Бога, непрекъснато богослужение: човекът служи на Бога чрез себе си и чрез всички твари около себе си; постоянно прилага Божието в своята работа, във всяко свое творчество; събужда всичко, което е божествено в природата, така че цялата природа да служи на Бога, предвождана от христолюбивия човек. По този начин всички твари да могат да участват във всеобщото богослужение. Понеже природата се подчинява на човека, който служи на Бог.

 

Богочовешката култура преобразява вътрешността на човека. Промяната става от вътрешното към външното- първо душата после тялото.Тялото е близнак на душата, който чрез душата живее, движи се и съществува. Изтръгнете от него душата; какво остава, ако не миризлив труп? Богочовекът преобразява най-напред душата, след това и тялото. Преобразената душа преобразява тялото, преобразява материята.

 

Целта на богочовешката култура е да преобрази не само човека и човечеството, но чрез тях и цялата природа. Но как се постига тази цел? Единствено с богочовешки средства. А това са евангелските добродетели: вяра и любов, надежда и молитва, пост и смирение, кротост и милостивост, боголюбие и братолюбие. С практикуването на тези добродетели се изгражда богочовешката култура. Упражнявайки тия добродетели, човек преобразява душата си от грозна в красива, от мрачна в светла, от грешна в свята, от тъмнолика в христолика. И тялото се превръща в рамка, в която поставя христоликата си душа.

 

Чрез упражнението в евангелските добродетели, човек придобива власт над себе си и над природата около себе си. Изгонвайки греха от себе си и от света, човек изгонва и дивата и разрушителна сила, напълно преобразява и себе си, и света, усмирява природата и в себе си, и около себе си. Светителите са най-добър пример за това: освещавайки, преобразявайки себе си с практикуването на евангелските добродетели, те освещават, преобразяват и природата около себе си. Многобройни са светителите, на които са служили дивите зверове, които със самата си поява са усмирявали лъвове, мечки и вълци. Тяхното общуване с природата е молитвено, благо, кротко, милостиво, нежно, не грубо, не сурово, не неприятелско, не диво.

 

Не външното, насилствено, механично натрапване, а вътрешното, доброволното, лично усвояване на Господа Христа с непрекъснатото практикуване на християнските добродетели осъществяват царството Божие в душите, осъществяват православната култура. Понеже царството Божие не идва по външни, видими пътища, но по вътрешни, духовни, невидими. “То няма да дойде забелязано е обявил Спасителя. И няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже ето, царството Божие вътре във вас е” (Лук. 17, 20-21), вътре в душата, сътворена от Бога и боголика, в душата, осветена с дух Светий. Тъй като “царството Божие е правда и мир и радост в Духа Светаго” (Рим. 14,17). Да, в Духа Светаго, не в духа човешки. То може да бъде в духа човешки дотолкова, доколкото човек изпълни себе си с Духа Светаго чрез евангелските добродетели. Затова първата и най-голяма заповед на християнската култура е: “Първом търсете царството на Бога и Неговата правда и всичко това ще ви се придаде.” (Мат. 6: 33), т.е. ще ви се придаде всичко, което ви е потребно за поддържането на телесния живот: храна, облекло, жилище. Всичко това е само добавка към царството Божие. А културата на Запада търси най-напред тази прибавка. В това е нейното езичество, защото според думите на Спасителя, езичниците търсят най-напред тази добавка. В това е нейният трагизъм, тъй като е похабила душата, грижейки се за предметите. А безгрешният Господ е казал веднъж завинаги: “не се грижете за душата си, какво да ядете и да пиете, ни за тялото си, какво да облечете… Защото всичко това търсят езичниците, и защото вашият Небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това. Но първом търсете царството на Бога и неговата правда, и всичко това ще ви се придаде.” (Мат. 6:25; 33-33; Лук. 12: 22-31)

 

Огромен е списъкът от нуждите, които съвременният човек жадно измисля. И за да задоволяват многобройните си безсмислени потребности, хората са превърнали тази златна Божия звезда (т.е. земята б.пр.) в кланица. А човеколюбивият Господ отдавна е открил това, което “единствено е потребно” на всеки човек и на цялото човечество. Кое е то? Богочовека Христос и всичко, което Той носи със Себе си: Божията истина, Божията правда, Божията любов, Божията доброта, Божията святост, Божията безсмъртност, Божията вечност – всички Божии съвършенства. Ето, това е “единственото потребно” на човека и човечеството, а всички останали потребности, сравнени с него, са почти ненужни.

 

Когато човек истински сериозно се замисли над тайната на своя живот и света около себе си, тогава трябва да дойде до заключението, че потребност над потребностите е да се отрече от всички потребности и решително да тръгне след Господа Христа, да тръгне и се съедини с Него чрез упражняването на евангелските подвизи. Не направи ли това, човек остава духовно безплоден, бежизнен; душата му се изсушава, разпилява, разпада и той постепенно умира, докато накрая не умре напълно. Защото божествените уста са изрекли: “Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене. Аз съм лозата, вие пръчките, който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод, защото без Мене не можете да вършите нищо. Ако някой не пребъде в Мене, бива изхвърлен навън, както пръчката, и изсъхва; и събират пръчките, та ги хвърлят в огън, и те изгарят (Йоан 15: 4-6).

 

Само чрез духовно органично единство с Богочовека Христос човек може да продължи живота си в живот вечен и своето същество в същество вечно. Човекът на богочовешката култура никога не е сам: когато мисли, той мисли с Христос ; когато работи, той работи с Христос; когато чувства, той чувства с Христос. С една дума: той непрестанно живее с Христа Бога. Защото какво е човек без Бога? В началото получовек, а накрая нечовек. Единствено в Богочовека човек намира пълнотата и съвършенството на своето същество, намира своя оригинал, своята безконечност и безкрайност, своята безсмъртност и вечност, своята абсолютна стойност. Господ Иисус единствен между човеците и между съществата е прогласил човешката душа за най-голяма ценност във всички светове, горни и долни. “Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?” (Мат. 16:26)

 

Всички слънца и звезди не струват колкото една душа. Похаби ли човек душата си в пороци и грехове, не ще може да я откупи, макар да стане господар на всички слънчеви системи… Тук на човека е оставен един изход, само един, и няма друг. Ето го: Богочовекът Христос е единственото осигуряване на човешката душа, осигуряване за безсмъртност и вечност. С предметите душата не се осигурява, но се поробва. Богочовекът освобождава човека от тиранията на предметите. Над Христовия човек нещата нямат власт, а той властва над тях. Той определя истинската им цена, защото ги премерва с Христова оценка. А тъй като според Христос човешката душа има несравнено по-голяма стойност от всички същества и неща, то Христовият човек посвещава цялата си грижа и внимание на душата. Християнската култура преди всичко е култура на душата.

 

Човек е велик единствено с Бога  -  това е мотото на богочовешката култура. Без Бога човек не е нищо друго, освен седемдесет килограма кървава глина. Какво са хората без Бога, ако не гроб до гроб? Европейският човек е осъдил на смърт и Бога, и душата. С това не е ли осъдил и самия себе си на смърт, от която няма възкресение? Сведете искрено и безпристрастно баланса на европейската философия, наука, политика, култура, цивилизация и вие ще видите, че те са убили у европейския човек Бога и безсмъртието на душата. Но ако сериозно се вгледате в трагизма на човешката история, вие ще трябва да видите, че богоубийството винаги завършва със самоубийство. Спомнете си за Юда. Той първо е убил Бога, а след това унищожил себе си. Това е неизбежен закон, който владее в историята на тая планета.

 

Сградата на европейската култура, зидана без Христа, ще трябва да се разруши, предсказва преди 90 години далновидният Достоевски и Гогол преди 100 години… И пред очите ни се сбъдват предсказанията на славянските пророци. Десет века е зидана европейската вавилонска кула и на нас ни се пада трагичното видение: съзидана е огромна… нула! Настъпила е всеобща бъркотия: човек човека не разбира, душа душата не разбира, народ народа не разбира. Въстанал е човек против човек и царство против царство, и народ срещу народ, па дори и континент срещу континент.

 

Европейският човек е дошъл до своето съдбоносно главозамайване. Той е повел към върха на своята вавилонска кула свръхчовека и искал с него да завърши своето здание, ала свръхчовекът полудял под самия връх и се сгромолясал от кулата, а и кулата след него се троши и ломи чрез войни и революции. Homo europaeicus трябва да полудее на края на своята култура. Богоубиецът трябва да стане самоубиец. Wille zur Macht (т.е. волята за власт – основна категория във философията на Нищше и неговия свръхчовек б.пр.) се е превърнало в Wille zur Nacht (желание за нощ б.пр.). Нощ, тежка нощ е легнала над Европа. Нейните идоли се рушат и не е далеч денят, когато няма да остане камък върху камък от европейската култура, която е изграждала градове, а е разрушавала души, която е обожествявала тварите, а е отхвърляла Твореца.

 

Влюбен в Европа, руският мислител Херцен дълго живял там, но преди 90 години, в края на живота си, писал: “Достъчно дълго проучвахме проядения от червеи организъм на Европа; във всички слоеве видяхме пръста на смъртта… Европа се приближава към страшен катаклизъм… политическите революции се рушат под терора на своята немощ; те са извършили велики дела, но не са изпълнили задачата си, разрушили са вярата, а не са осъществили свободата; разпалвали са в сърцата желания, които не са били в състояние да изпълнят… Аз съм първият, който бледнея и се боя от тъмната нощ, която настъпва… Сбогом умиращ свят, сбогом Европа!…”

 

Пусто е небето, защото Го няма Бога на него; пуста е земята, понеже ги няма безсмъртните души; европейската култура е превърнала робите си в гробове. И тя самата е станала гроб. “Аз искам да отида в Европа, заявява Достоевски, и зная, че отивам при гроб…”

 

Преди Първата световна война краха на Европа са предусещали и предсказвали само тъжните славянски пророци. След войната това виждат и усещат и някои европейци. Най-смелият и най-искреният между тях несъмнено е Шпенглер, който развълнува света с потресаващата си книга: Untergang des Abendlandes (“Залезът на Запада”). В нея, с всичките средства, които му предлага европейската наука, философия, политика, техника, изкуство, религия, той показва и доказва, че Западът залязва. От Първата световна война Европа се намира в предсмъртна агония. Западната или фаустовската култура, според Шпенглер, е започнала в десети век след Христа, а сега се разпада, докато изчезне напълно в края на двадесет и втори век. След европейската култура, разсъждава Шпенглер, настъпва културата на Достоевски, културата на Православието.

 

Чрез всичките си културни изобретения европейският човек изведнъж умира. Влюбеността на европейското човечество в себе си е гробницата, от която то не иска и затова не може да възкръсне; влюбеността в собствения разум е кобната страст, която го опустошава. Единственото спасение е Христос, твърди Гогол. “Ала светът, осеян с милиони бляскави предмети, които разсейват мислите му, няма сили да се срещне непосредствено с Христа.”

 

Европейският тип човек е в безизходица пред основните проблеми на живота; Богочовекът ги е решил всички. Европеецът е решил проблема на живота с нихилизма; Богочовекът – с вечния живот. За европейския дарвино-фаустовски човек главното в живота е самосъхранението; за Христовия човек самопожертвованието. Първият казва: жертвай другите за себе си, а вторият: жертвай себе си за другите!… Европеецът не е открил проблемът на смъртта; Богочовекът го е решил с възкресението.

 

С кого ще вървим – с европейския човек или с Богочовека? Тръгнем ли с първия, ще се превърнем в мимолетен молец; тръгнем ли с Втория, ще се претворим в безсмъртен творец на богочовешката култура. Практикувайки евангелските добродетели, човекът става непреходен и вечен. Господа, вие продължавате святото дело на светиите, вие осъществявате православната култура, вие изграждате, украсявате, обезсмъртявате и своята душа, и душата на нашия народ. Знаете ли кога? Когато истински вярвате в Господа Христа, когато истински Го обичате, когато истински Му се молите, когато постите, когато правите милостиня, когато изгонвате греховете от себе си, когато истински обичате своя народ, когато благославяте ония, които ви кълнат, когато правите добро на ония, които ви мразят, когато се молите Богу за ония, които ви гонят. С една дума, когато изпълнявате Евангелието Христово.

 

Знаете ли какво значи да си православен? Това значи непрестанно да се бориш със страстите и греховете у себе си и в света. Бедността се бори със сребролюбието; постът и молитвата се борят с похотта; кротостта се бори с гнева; с гордостта се бори смирението; със смъртта се бори безсмъртието. Когато мислиш с чиста и свята мисъл, знай, че осъществяваш християнската култура. Всяко твое благородно чувство, всяко твое евангелско дело, всяко твое добро желание е строител на християнската култура. Свети Сава у нас е най-големият строител на богочовешката, православна култура, понеже двадесет години на Света Гора е преобразявал душата си с евангелски подвизи, и така е превърнал себе си в най-великата, най-безсмъртната и най-завладяващата личност в историята на нашия народ. Той е прокарал за душите ни път от смъртта към безсмъртието, от временното към вечността. Той е повел душата си по пътя на богочовешката, на православната култура.

 

Няма съмнение, че принципите и силите на европейската култура и цивилизация са христоборчески. Типът на европейския човек се е изграждал дълго , за да може накрая да замени Богочовека Христос със своята философия и наука, със своята политика и техника, със своята религия и етика. Европа си е послужила с Христос “само като мост от некултурното към културното варварство, т.е. от неграмотно варварство в грамотно” (Епископ Николай: “Речи о свечовеку”, стр. 334).

 

Човече, sei stolz und glulcklich, т.е. бъди горд и щастлив наставлява европееца завършителят на европейската култура Ницше. Смирись, гордый человек!, т.е. смири се, горди човече! съветва славянския човек изразителят на православната култура Достоевски. Смири се горди човече, смири се пред вечната Христова истина и правда!

 

Моите заключения за европейската култура са много песимистични. Но нека това не ви учудва, защото говоря за най-катастрофалния период от човешката история- за апокалипсиса на Европа, чиито действия рушат нейното тяло и нейния дух. Без съмнение цяла Европа е минирана с противоречия, които ако не се разрешат, могат скоро да експлодират и резултатът да бъде унищожението на европейската култура.

 

Поставени на опасната граница между две култури, нашите души са изправени пред въпроса: Кого да изберем – европейския човек, или Богочовека? От отговора зависи съдбата на нашата народна душа сега и във вечността. Ако изберете Богочовека тогава душата на народа ни ще се озари от незалязваща светлина, и от преходна тя ще стане непреходна; ще се превърне от неславна в славна, от смъртна в безсмъртна, от временна във вечна, от човешка в богочовешка. Изберете ли Него, какво може да ви стори човек? Какво е смъртта? “Смърте, къде ти е жилото? Аде, къде ти е победата?” Изберете ли Него, вие ще застанете сред безсмъртните, сред големите и велики християни, сред главните строители на православната богочовешка култура: свети Сава Сръбски и свети Сергий руски, свети Лесновски ,св. Прохор Пшински, св. Иоан Рилски, свети Серафим Саровски и останалите безсмъртни християни. А когато сте с тях и с техния всепобеждаващ Господ Христос, тогава никой не ще може да ви победи нито в този, нито на онзи свят. Тогава ще бъдете непобедими победители на всички бойни полета, във всички светове…

 

източник: http://synpress-classic.dveri.bg/books/svetosavieto/3.htm

 

 

 

Градината на сърцето

Януари 31, 2014 in Видео, Начална страница





Смиренословие или смирение

Октомври 26, 2013 in Отечески съвети

 

 

Смиренословието прилича на смирението. В повечето случаи действията му са почти същите, външно се вижда същото, но вътре е друго. Смиренословието вътрешно има друга цел, то желае да се покаже пред хората като смирение, с тази цел възприема смирен вид, навежда очи, говори тихи, скромни думи, с целия си вид показва тишина и сдържаност; или пък казва за себе си изобличаващи фрази – всичко това за показ, заради човешкото мнение.

 

Свети Игнатий Брянчанинов забелязва интересно нещо: на света не му харесва истинското смирение в хората, а лъжливото и престореното винаги много привлича. Знае се, че истински смирените хора, обичащи ближните, не се грижат за външното впечатление, което ще направят. А лицемерите, преструвачите, лъжесмирените често биват необичайно радушни, мили, услужливи, но ако се случи беда, скръб, затруднение – те ще се окажат далечни, студени и чужди, безразлични към всички страдания на ближните.

 

Из “За тайните недъзи на душата” изд. Тавор

 

 

 

Атонският епископ

Октомври 22, 2013 in Беседи, Сладкарница

 

 

Ще ви разкажа една история. Аз станах монах на Света гора, в Илиенския скит. Недалеч от него има място, наречено Капсала, в което живеят пустинници. Там има около четиридесет килии, които са разположени в гората, във всяка от тях живеят примерно по пет-шест монаха. Веднъж служих бдение преди празника Въздвижение на Господния Кръст. Когато излязох да кадя, видях благообразен, много прост, но акуратно облечен стар монах. Всички, които бяха в храма, отиваха и взимаха благословение от него. Помислих, че е свещеник. По време на канона той влезе в олтара и помоли да изслушам неговата изповед. Съгласих се. Когато започна да се изповядва се изясни, че е епископ. Едва по-късно аз му предложих да служим заедно, но той отказа, казвайки, че вече не служи, т. к. след идването на Света Гора е приел велика схима и сега е просто монах, макар и в епископски сан.

 

На следващия ден след Божествената литургия и трапезата той поиска разрешение да остане в манастира за два дена. Започнахме да беседваме и аз го помолих да разкаже за себе си. Епископът отвърна:

- Моят живот е такъв както на останалите хора. Аз съм грешник, продължавам да греша и се опитвам да спра.

 

Тогава го попитах:

- Как стана така, че вие, епископът, се оказахте на Атон?

 

И той разказа следното.

Аз учих в богословския факултет на Атина и бях най-добрият студент на курса. По време на абитуриентската церемония присъства Александрийският патриарх, който в този ден се обърна към випускниците с приветствена реч и раздаде дипломите за образованието. Той помоли гръцкия архиепископ: „ Искам този млад свещеник да преподава в моята семинария. Александрийската църква погива, нужни са ни образовани хора, за да помогнат на Църквата.” Те проведоха преговори и за три години аз заминах в Александрия. Обаче вместо три, изкарах там десет години и ме ръкоположиха за епископ. Минаха години. Веднъж в една зимна, дъждовна и мрачна вечер, след поредната си лекция в Аристотелевия Университет, по пътя към вкъщи попаднах в катастрафа. Бърза помощ ме отнесе в реанимация. Когато дойдох на себе си, лекарите ми казаха: „Вие претърпяхте тежка катастрофа. Длъжни сме да проверим да не ви е повреден главния мозък.” Аз помолих да извикат свещеник. Оказа се, че в същата болница се лекува някакъв монах-светогорец, който дойде да ме навести. Той беше нисък и много мръсен. Започнах да му се изповядвам, а той изведнъж каза, че трябва да престана да съм такъв надут човек, да отида на Света Гора и да стана истински монах. Нужно е, настояваше той, да престана да обикалям по целия свят, давайки си вид, че съм важна фигура. Много му се ядосах и го изгоних, но този случай за дълго се вряза в паметта ми. От една страна, така се ядосах, че даже се разболях от сърце. От друга страна, разбирах, че това което казваше монахът, беше истина, която аз не исках да чувам. След известно време ме изписаха, тогава от мен са заинтересува Вселенският патриарх. Той ме покани на едно мероприятие, където трябваше да се обърна към присъстващите с приветствена реч. Веднага след като започнах изказването, получих сърдечен пристъп.

 

Паднах, обърнах масата и отново ме отнесоха в реанимация. В болницата периодично губех съзнание, на докторите им се наложи сериозно да се занимаят с мен. Намирайки се между живота и смъртта, аз се помолих: „Майко Божия, ако ме спасиш сега, аз ти обещавам, че ще отида на Света Гора и ще посветя живота си на покаяние.” Богородица ме спаси, но аз не отидох на Света гора. Отидох при патриарха и му казах:

- Владико свети, обещах на Божията Майка да отида на Света Гора. Пуснете ме. Патриархът каза:

 

- Че ти просто си бълнувал – в такова състояние какво ли няма да обещаеш. Ти си жив, така че не се притеснявай.

 

Започнах да умолявам патриарха, но той отвърна:

 

- Ти трябва да си послушен на Църквата. Тя те е направила епископ, слушай и се труди. Всяка година аз носих на патриарха моите прошения, но той така и не ме пускаше. Веднъж, когато вече видимо, съвсем основателно му бях омръзнал, той каза:

 

- Давам ти още три години, отработи ги, а след това ще отидеш на Света Гора.

 

След три години заминах. За монашеството не знаех нищо. Бях пълен епископ с меки, нежни ръце. Носих красиви италиански боти с тънка подметка и копринено расо. В такъв вид, в един прекрасен ден аз стъпих на Атон. В Дафни ме срещнаха монаси и ме попитаха:

 

- Владико, при кого сте дошли?

 

- Аз  търся един  монах – описах им този малък, мръсен черноризец, който ме посети някога в болницата.

 

Монасите започнаха да ме разпитват:

 

- Как се казва? Къде живее?

 

Но аз не знаех нищо за него, само им описах отново как изглежда. Те ми отговориха:

 

- Всички изглеждат така на Света Гора.

 

Разстроих се, исках да намеря монаха, който ме изпрати тук.

 

Тогава един от братята каза:

 

- Ако такъв старец съществува, то навярно той живее в най-отдалечения ъгъл на Света Гора, в Каруля. Изкачи се на планината, възможно е там да откриеш своя старец.

 

Тръгнах. Когато се изкачвах по планината, целият се потях, камъните пробиваха моите италиански боти и така се изморих, че мислех, че ще умра по пътя.

 

Монасите все ми казваха:

 

- Отиди по нататък, старецът е там, отиди нататък. Накрая някой ми каза, че почти съм стигнал. Пред мен стоеше малка килия със закрит с капак прозорец. Беше заобиколена с каменна стена, а видът, откриващ се от гората, беше такъв, че ти се искаше да умееш да летиш.

 

Пред килията стоеше опашка от няколко монаси. Исках да мина напред, но ме нахокаха и заставиха да мина зад всички.

 

А аз бях епископ и не бях свикнал да стоя на опашки. Разгневих се, но реших да стоя и да чакам. Излезе килийникът на стареца и ми каза:

 

- Какво ви е нужно?

 

- Дойдох да видя стареца.

 

- Старецът се измори, днес цял ден е приемал братята, а сега отиде да си легне. Днес не може да се срещне с теб.

 

- Но аз изминах такъв дълъг път, изкачих планината! Какво да правя?

 

- Ела утре.

 

- А къде да отида сега?

 

- Всички спят на земята, и ти лягай и спи.

 

Тази нощ нощувах на улицата. Цяла нощ не спах. Дойде утрото, монахът излезе и каза:

 

- Старецът няма да приеме никого днес, ще се моли.

 

Не можех да повярвам на това, което чувах. Още един ден пропадна напусто. Аз толкова дълго се изкачвах, нямаше и къде да отида и реших да чакам. Този ден прекарах под едно дърво, опитвах се да се моля, но всичко за което можех да мисля беше това, колко гневен бях на стареца. На следващото утро монахът дойде при мен и каза:

 

- Ти си тук още? Добре, търпеливо си чакал, влез, старецът ще поговори с теб.

 

Влязох. Старецът ме посрещна и попита:

 

- Какво ти е нужно?

 

- Искам да стана монах – отвърнах аз.

 

- А защо си дошъл тук, ако искаш да си монах?

 

Разказах му своята история, как в болницата при мен дойде един светогорец. Старецът попита:

 

- Колко отдавна беше това?

 

- Преди тридесет и две години.

 

- Ти луд ли си? Той отдавна е умрял! Сам каза – мъничък, старичък, а и са минали тридесет и две години! А и тук ти няма да оживееш.

Попитах го:

 

- Защо?

 

- Защото никога няма да можеш да изпълниш това, което ще ти казвам. С какво си се занимавал преди да дойдеш тук? – попитаме старецът.

 

- Аз съм епископ.

 

Старецът се хвана за главата:

 

- Боже мой! В живота само от жените има повече изкушения! Заминавай си оттук.

 

Аз се помолих:

 

- Аз те моля, помогни ми да стана монах.

 

Той каза:

 

- Ще ти разреша да останеш в килията, само с едно условие.

 

- Ще се опитам.

 

- Не. Ти си длъжен да кажеш „Ще го изпълня, отче”, защото ако кажеш „Ще се опитам”, ти вече си се предал.

 

- Ще го сторя, отче.

 

- Добре, виж сега. Не ти разрешавам да говориш с никого, нито с мен, нито с тези, които идват при мен. С никого! Когато ти кажа да кажеш нещо, само тогава ще можеш да говориш.

Той ми даде послушание да се занимавам с всички домашни работи. При стареца винаги идваха гости. Аз приготвях чай, миех посудата и слушах. Винаги ми се искаше да кажа нещо, когато старецът разговаряше с гостите. Идваше някой монах, разказваше за нещо: „А св. Григорий Палама е казал…” -  а аз знаех с точност, че Палама въобще не е казал това! Искаше ми се да кажа: „Идиот! Това не го е казал Палама, казал го е друг светец.” Вътре в мен всичко кипеше и това продължаваше с години. След известно време се успокоих, вече не слушах нищо, просто миех посудата, казвах си молитвата, сервирах чай. В една сутрин отидох при стареца преди да започна своя обичаен ден, а той ми каза:

 

- Е, сега вече можеш да говориш. Помислих и казах:

 

- Аз нямам какво да кажа. Старецът ми отговори:

 

- Мили мой, когато дойде тук, още тогава нямаше какво да кажеш, но ти не знаеше това. Когато ти напускаше света, ти мислеше, че целият свят се нуждае от тебе. Я виж сега, нуждаел ли се е от теб? А и преди това не се е нуждаел. Единственото, което ни е нужно в живота, това е Бог.

 

превод от руски

Из “Беседы на Русской земле”. Схиархимандрит Иоаким (Парр)

 

Само смиреният се успокоява в Бога

Октомври 15, 2013 in Беседи, Начална страница

 

Спомням си, когато бях на Света Гора и живеех онзи красив и ангелски живот на монасите, дори само като излизах навън в Солун, чувствах огромно терзание, виждайки града с неговото неспирно и задушаващо движение. Наистина ме обхващаше депресия, не издържах. Набързо свършвах работите, които трябваше, и се връщах обратно.

Тогавашният архиепископ на Кипър помоли нашия старец една група монаси да се върнат на острова, след като сме излезли от там. Не бях ходил в Кипър откакто бях на Света Гора – вече го бях забравил. Старецът ме извика и каза:

- Виж, Църквата иска да отидем в Кипър, чувствам, че извършихме неправда спрямо тамошната църква, защото тук се събрахме всички кипърци и оставихме Църквата да кърви. Сега трябва да изпратим няколко братя да отидат в Кипър.

Аз казах:

- Да, наистина трябва да се изпратят някои.

А той ми отвърна:

- Ама, аз не те извиках да ми кажеш твоето мнение.

- А защо?

- За да си приготвиш нещата и да отидеш в Кипър.

Обиколих всички старци на Света Гора, като се надявах някой да ми каже да не отивам. Казах си – ако се намери поне един да ми каже така, ще се скараме със стареца за един-два месеца, след като проявя непослушание. Надявах се той да не почине преждевременно и после да отида да поискам епитимия и прошка. Щях да му кажа:

- Благослови, отче, направих грешка, проявих непослушание.

Така хем ще си възстановим отношенията и едновременно ще се избавя от Кипър. При стареца Паисий нямах много шансове, но таях голяма надежда, че старецът Ефрем Катунакски няма да ме остави да отида в Кипър, защото съм го чувал да казва, че послушанието може да се простира до Дафни (пристанището на Света Гора). “До там, нататък не отивайте!” Отидох, надявайки се, че ще ме спаси, и му казах как стоят нещата. Той ме пита: “Старецът какво ти каза?”

- Каза ми да отида, но не искам – вече толкова години не съм ходил, забравих го вече, никого не познавам, не мисля че съм способен на това нещо.

-Добре, ще говорим утре след Литургията.

Сутринта служи в църквата и после ми каза:

- Относно въпроса, за който ме пита, видях два пътя – първият е да проявиш послушание и да отидеш, вторият е да окажеш непослушание и да останеш тук. Прецени сам кой е Божият път.

Първите дни в Кипър бяха много мъчителни, но въпреки това в себе си чувствах по парадоксален начин (макар и да не исках да го призная), че това беше Божията воля. Това е покоя, който дава Господ…  Бог така устрои нещата, че направихме един манастир, появи се братство и аз казвах: Слава на Бога, добре съм. Когато излизахме в града за разни работи, гледах манастира отвисоко и веднага в мен се връщаше онзи мир и покой на душата. Тогава си казвах: Слава Богу, велико нещо е човек да има покой! Знаете, че в Кипър изборът на епископите става с избора на клир и народ. Една митрополитска катедра се опразни – на Лимасол, където съм роден и израснал, за съжаление там хората гласуваха за мене. Обхвана ме отново безнадежност и отчаяние – питах се, как ще отида в този град на разврата и греха?! И не стига другото, ами когато отидох в архиепископията, архиепископът ми каза:

- Отче Атанасий, съжалявам те, че отиваш в този град.

- Защо, Ваше високопреосвещенство?

- Отиваш в най-лошия град в Кипър.

Аз му отговорих:

- Благодаря изключително много!

Стана, каквото стана, не можех да се съпротивлявам. Всъщност, възпротивих се, но кой ме слушаше? Извърши се ръкоположението и вечерта на същия ден беше интронизацията. Тръгнахме с другите епископи да отидем в града. Когато влязохме в центъра, целият град беше пред нас. Докато други пъти ме обхващаше депресия, в този час почувствах покой и си казах: “Това е Божията воля.” Много пъти са ме питали: “Как се чувстваш, отче, който си бил на Света гора, а на 40 години се оказа в най-объркания град в Кипър?” Нашата митрополия се намира в центъра и всички нощни клубове са около нас. Да ви кажа, че от тях съм научил всички песни на нашето време. Какво да ви кажа? Започва бдението в един през нощта и хората от църквата си тръгват заедно с онези от заведенията А аз си казвам: “Няма никаква разлика, сякаш съм на Света Гора – странно нещо… Аз ли полудях, или вече е от възрастта, кой знае?”

Мисля, че това, което търси нашата душа в крайна сметка, е да намери покой. Този израз, който казваме в Църквата: тук намирам покой, или обратното – тук не намирам покой, не означава, че ако не намирам покой, това, което е около мене, не е добро. Просто покоят е нещото, което ние търсим. Именно тук е важният момент, това е нещото, което Христос ни е дал като спасителен пояс в този океан, в който се намираме. Както казва един светец: “Разболяхме се от морска болест, от бурята и вълните на житейските неща.” Идва Христос и ти хвърля Божия спасителен пояс, дава ни ръката Си, хваща ни и ни казва: “Дойдете при Мене и Аз ще ви успокоя”. А по-надолу казва и тайната как ще ни успокои – научете се от Мене, понеже Съм кротък и смирен по сърце, така ще намерите покой за душите си. Ще се научите от Мене, Аз ще ви наставлявам, а не други хора. Когато ви открия Себе Си, ще намерите покой, защото съм кротък и смирен по сърце.

И наистина, кой намира покой в крайна сметка – именно смиреният човек. Само смиреният се успокоява в Бога. Ние, горделивците, себелюбивите, егоистите, не можем да намерим покой, защото нямаме Господа – сложили сме тези пречки пред Него и Той не може да ни вземе в Своите обятия. Не приемаме, не искаме да се оставим на Бога, страхуваме се от Него, или пък просто Му нямаме доверие. Казваме му: “Не, аз ще подредя нещата, ще уредя въпросите на моя живот, няма да оставя нещата да вървят където си искат, трябва да имам контрол над всичко, защото ако нямам такъв, не мога да чувствам сигурност.”

Разбира се, Христос не иска от нас да оставим нещата на “самотек”, нито ни е казал да станем безразлични и мързеливи. Напротив, казал ни е да се подвизаваме и да се трудим. Правете всичко, но душата ви да не се повлиява от това – не я подчинявайте на тази всекидневна тревога. След като правиш това, което зависи от тебе, и изчерпаш всички твои възможности, тогава предай щафетата в Божиите ръце.

Ще ви дам няколко примера за това как простодушните хора преживяват това доверяване на Божиите ръце. Когато бях на Света гора, живяхме известно време в Капсала (област между Карея, Пантократор и Ставроникита), осветено място, прекрасна пустиня, пълна със старци пустинници. Бяхме пребедни, никой не ни познаваше, нито ние познавахме някого. Случи се дори един ден, когато отидох в Дафни да взема едни писма, и тогава дойде президентът на републиката – видяхме полицаи, войска… Един старец ми каза:

- Върви, дяконе, попитай защо е цялата тази полиция тук.

Аз отидох и попитах:

- Защо е тази полиция тук?

Отговориха ми, че ще дойде Сардзетакис (Христос Сардзетакис, президент на Гърция 1985-1990). Кой ли пък е този?

Казах на дядото:

- Ще дойде Сардзетакис.

Той ме попита:

- Кой е този?

- Ами, че знам ли кой е?!

- Я се върни, попитай кой е.

Върнах се да питам отново полицая и той само дето не ме арестува.

- Извинявайте, кой е Сардзетакис?

- Абе, ти луд ли си!?

Въобще си нямах идея кой е човекът.

Или друг случай.

През определен интервал, когато имахме реколта от зеленчуци, нашият старец приготвяше чанти с различни неща, а ние ги носехме на другите старци. Един от тях,  живеещ в колиба срещу нас, прекарваше дните си сам самичък. Аз го виждах всяка вечер как си запалва кандилото в полуразрушената колиба. Старецът ме прати да му занеса една чанта.

- Отче, изпрати ме нашият старец да ти донеса тези неща.

Носех чанта, в която имаше много работи.

- А, благодаря ти, но ще взема само това, което ми е нужно.

Взе малко хляб, една маруля, няколко зеленчука и ми каза:

- Стига за днес.

- Вземи останалите – му отвърнах, – за теб ги нося.

- Не, не ги искам, за днес ми стигат.

- Вземи, да имаш и за утре.

- За утре Бог си знае, Той ще се погрижи.

- Отче, вземи ги, Бог си знае, но нали Той ти ги изпраща.

- Да, но Господ е казал- “Насъщния ни хляб дай ни днес”- а не утрешния хляб. Стига ми това. За утре Бог ще се погрижи.

- Дядо, от колко години си тук?

- Петдесет и шест.

Петдесет и шест години живееше в тази колиба, имайки само насъщния хляб! И Бог винаги му осигуряваше този хляб. Този човек никога не почувствал тревога. Може би си мислите: “Абе, какво говориш – в тази пустиня как ще намери утрешния хляб?! Без никаква грижа?”

Друг път, когато бяхме в Неа Скити, отидох да посетя старците в Каруля. Имахме един сърбин, папа Стефан, който живееше в Каруля. Аз го попитах не се ли е страхувал да дойде тук, в тези пещери.

-Изплаших се изключително много първия ден, когато дойдох, и се питах: ” Какво направих, как се озовах тука?!” Когато слязох надолу през всички онези стръмнини, имах със себе си един хляб и една чантичка с маслини и си казах: “Добре, този хляб ще ми стигне за три дена, а след това?” Обхвана ме голям страх, когато видях, че нямам нищо наоколо. Само морето беше под мене, а аз бях сам тук. Но ето – вече двадесет и пет години съм тук, в пустинята и Бог никога не ме остави. И даже още имам от онзи, първия хляб – не само, че ми остана, но не се и развали. Виждаш как Бог промисля за смирения човек. Който се научи на тази велика добродетел – да оставя нещата в Божиите ръце, тогава ще види, че Бог не остава бездеен, тогава Той поема отговорността. И делата на Бога са много по-важни и значими от нашите собствени.

Ти направи това, което можеш, без да се тревожиш и стресираш. Без да се терзаеш. След като правиш това, което можеш, и твоята съвест свидетелства за това, си казваш: “Да, направих всичко възможно, но дотук – не мога повече.” Тогава трябва да предадеш твоя проблем, твоето дете, твоето здраве, финансовите ти въпроси, всичко, което ти тежи, в Божиите ръце. Тогава действително Бог се проявява и дори и да се забави разрешението на въпроса, дори да изглежда, че Бог мълчи и не действа, ако човек пребивава в доверие към Бога, тогава Той наистина му се открива. Няма никой, който да се е надявал на Бога и да се е посрамил. Св. пророк Давид казва: “Погледнете древните родове и намерете някой, който да се е надявал на Бога  и да се е посрамил.” Един човек да се намери, да каже: “Аз имах надежда в Христос, но Той не отговори, не ми помогна…” Разбира се, може да ми кажеш, че не е станало това, което си искал и търсил. Ако имаш доверие в Бога обаче, ще видиш, че в крайна сметка това, което е станало, е по-доброто за теб. Ти може да не си знаел каква е реалността.

Връщам се към една случка. Когато следвах богословие в Солун, исках да се преместя в Атина, защото е по-близо до Кипър. Отидох в секретариата на факултета, казаха ми, че трябва да се явя на изпитите през юни, да отида да взема една молба, да я попълня и втората година ще бъда във факултета в Атина. Желанието ми беше изключително голямо поради много и разнообразни причини. Едната беше, че не исках да ходя на Света Гора, беше ме страх от нея. Буквално се преуморих от четене – четох, четох по цял ден и цяла нощ, за да взема всички изпити. Бог ми помогна и ги взех. Събрах си багажа, слязох на Пирея, сложих го в кораба (беше 1976 г.) и тръгнах. Когато отплавах от Родос и бях по средата на морето, си спомних, че съм забравил да взема заявлението. Идваше ми да се хвърля в морето. Една година се преуморявах от четене и накрая да забравя да взема молбата! Много си изпатих, не знаех какво да правя, не можех да си намеря място. Ядосах се, притесних се, бях много зле. В крайна сметка обаче, точно това трябваше да стане. Много пъти идват неща, които ние не виждаме и не разбираме, струват ни се противоположни на това, което мислим и желаем. Но Бог, който вижда сърцето ни, а не нашия щурав ум, слуша него и знае от какво реално имаме нужда. Както ни казва Господ: Търсете първом Царството Божие, вашият Отец на небесата знае от какво имате нужда, дори и вие да не го знаете.

Защото колцина от нас знаят от какво точно имаме нужда? Мислим си, че имаме нужда от това нещо – например от здраве. Но действително имаме ли нужда? Да не би да имаме нужда от болестта? Да не би да имаме нужда от болката? Или дори от нашата смърт? Защото Бог не гледа тези 60-70 години, в които живее човек, а иска да живеем с Него вечно. Той търси нашето спасение във вечността. А ние търсим неща, които не принасят полза. Бог ни дава това, от което действително имаме нужда. Когато човек разбере това, вкуси от него, мине в живота си през много изпитания, премеждия и скърби, тогава те стават за него изгода, получена от опита. Придобиваме знанието, че ако оставим нещата на Бога, няма да се страхуваме. Бог ще направи най-доброто, отличното, боголепното. Ти каквото и както и да направиш, в него винаги ще има човешки недостатък и несъвършенство. Докато това, което Бог прави, е съвършено. Не е възможно Бог да направи грешка – Той не допуска такива, нито оставя делата си недовършени. Не започва нещо и след това да се разкайва за него, нито някога разочарова човека, нито те оставя самичък, нито те посрамя. Това е невъзможно да се случи, ако ти се надяваш на Него.

 

превод от гръцки

 

Монахът, който станал бесноват заради гордостта си.

Октомври 3, 2013 in Беседи, Начална страница

 

Старецът Силуан Атонски (+1938г.), познаващ милостта на Светия Дух, небесната сладост на смирението, писал: “О, богоугодно смирение! Сладки са твоите плодове, защото те не са от този свят… О, смирена душо! Ти си като градина с цветя, във вътрешността на която има дивни места, които обича да посещава сам Господ.”

 

В този разказ ние няма да говорим направо за смирението, тъй като ще стане дума не за смирен монах. Точно обратно, ще разкажем за монах Иларион, който бил овладян от духа на гордостта.

 

Но величието на смирението по такъв начин, ще бъде показано от обратната страна.

 

Този случай станал през 1914 г., в Катунакя, в килията “Рождество Христово”, където се подвизавал отец Макарий, близо до килията на големия светогорски духовник – стареца Игнатий (по баща българин – б. пр.).

 

В тези дни в общината на о. Макарий имало много работа. Отците надстройвали на своята килия втори етаж. Работата вече била стигнала далеко – изграждали покрива.

 

“Деца мои, казал старецът, слава Богу, всичко върви добре. Сега трябва да качим горе дъски за покрива. Бъдете внимателни, дъските са тежки. Хайде да бъдем търпеливи, да носим нагоре по една дъска и да не бързаме.”

 

Всички започнали да носят дъските. Отец Иларион, най- младият в общината, не можел спокойно да носи по една дъска. Млад и силен, той хващал по три наведнъж.

 

“Отец Иларионе – му казали братята – дъските са тежки. Не вземай толкова много, ще се преумориш.”

 

Той не послушал техния съвет. “Нека себе си да гледат – си казал в себе си – аз знам колко мога да нося”.

 

Видял това и стареца Макарий, направил му забележка, но монахът не обърнал и на това внимание. Със своето поведение, недопустимо за послушника, той разстроил стареца. Това било пример за дяволска гордост и непослушание.

 

Съгласно монашеските правила, послушникът, обидил своя старец, го очаквало сурово наказание. Времето за наказание на Иларион се приближавало. Гордият монах, желаейки да постъпи по своята воля, се отправил за пореден път към върха на килията, с три дъски на рамо. В момента в който ги разтоварил, му бил нанесен удар – той попаднал под властта на бесовете и станал обладан от бяс. И то какъв страшен, ужасен бяс! Неговата ярост плашила всички наоколо. Отвратителни думи излизали от неговите уста и действията му ужасявали монасите наоколо.

 

“Какво се е случило? Какво става?” – питали разтревожените отци от съседните килии.

 

“Послушникът на стареца Макарий, Иларион, станал бесноват!Иларион е бесноват! В него има зъл бяс. Бог го е наказал.”

 

Веднага съобщили за случилото се на духовника отец Игнатий. Опитен в такива случаи, той знаел, че предстои тежка борба, за да бъде изгонен този бяс. Той казал, да се съберат няколко отци йеромонаси в килията на “Рождество” за да обединят молитвите и да извършват тайнството миропомазване над страдалеца.

 

Чинопоследованието, извършили седем йеромонаси. Било нещо необичайно. Във въздуха се чувствало особено вълнение. При вида на ставащото, можело да ти се скъса сърцето. Посред църквата лежал обладания от бяс Иларион, завързан за дъска с въжета. На този нещастен монах му било малко да носи една дъска, нужни били три. Сега него самия, вързан, са го донесли на една дъска. Няколко силни монаси стояли близо, тъй като обладаният бил страшно силен и можел да разкъса въжетата.

 

Започнали молитвата, просейки изцеление. Молитвената святост била нарушаваната от виковете и оскърбленията на злия дух.

 

Прошенията, сълзите на отците и силата на светото тайнство сътворили чудо – ужасният окупатор отстъпил от Иларион. Страшното изпитание свършило, но гордият монах получил добър урок, полезен също и на много други. Всички се научили на нещо.

 

И отец Неофит, ученик на стареца Игнатий, извлякъл полза за себе си от тази случка. Той пазил обладания монах до Миропомазанието. Разбирайки, че Господ е допуснал подобно нещо, попитал:

 

“Зъл бяс, защо си влязъл в Иларион?”

 

“Спри! Какво си мислиш, че ще ти кажа?!”

 

“В името на Пресветата Троица ти заповядвам да кажеш причината”.

 

“Ха! Ти се осмеляваш да ми заповядваш? Какъв си ти? Ти даже не си свещеник! Аз влязох в него защото… защото той е горд.”

 

“Заповядвам ти още – в името на Пресветата Троица – кажи ми още, какво е горд човек?”

 

Под действието на такова нареждане, демонът направил неохотно такова забележително признание:

 

“Какво е това горд човек? Ето какво: който за цяло денонощие нито веднъж не помисля, че той е грешник – това е гордият.” (На последните думи той рязко извикал.)

 

Тези слова дълго звучали в ушите на отец Неофит. “Боже мой, – повтарял от време на време, – запази ме от гордостта”. Той завинаги запомнил урока, получен от демона.

 

“Бог се противи на горделиви”. Тези боговдъхновени слова три пъти се повтарят в Свещеното Писание (Притчи 3:34, Иаков 4:6, 1Петр. 5:5)

 

И в лествицата е казано за това: “Гордостта е отхвърляне на Бога” (Слово 23:1). Това сме го чували много пъти и още един път го потвърждава страданията на гордия Иларион, желаещ да се отличи, носейки две допълнителни дъски, но получавайки унизително отличие.

 

превод от руски

Из “Современые старцы Горы Афон”

 

Патриархът овчар

Септември 26, 2013 in Беседи, Сладкарница

 

 

 

Свети Нифонт ІІ е бил Константинополски  патриарх през петнадесети век. Още като монах, той с Охридския архиепископ Захарий обиколил цяла Гърция и Далмация, противопоставяйки се на решението на Флорентийският събор, който приел унията. След това Нифонт се отправил към Атон, където бил приет в братството на манастира “Дионисиат”. Там бил ръкоположен за дякон и свещеник.

 

Когато починал Солунския епископ Партений, знатните граждани и всички жители на Солун, знаейки за светостта на Нифонт, пожелали той да бъде поставен за техен епископ.

 

Изпратили делегация в манастира, за да го убедят да приеме архиерейски сан, което след дълги уговорки им се отдало. По това време, както и винаги, най-добрите чеда на Църквата отивали в манастирите и пустините. Там, в местата за молитва и покаяние, божият народ търсел за себе си пастири.

 

И ето, отстъпвайки на настойчивите молби, светителят приел върху себе си бремето на епископското служение, смирено и неуморно трудейки се за своето паство.

 

Но Господ го почел още повече – той бил възведен за Константинополски Патриарх. На високия Вселенски престол светителят се проявил действително в пълен блясък. След като се оттеглил на покой, се отправил в Адрианополоис, от където бил извикан в Румъния да проповядва словото Божие. Свети Нифонт е признат от румънците като спасител на православието в тяхната страна. Папистката църква намерила там подходящи психологически и духовни условия, за да въведе унията. Убеждавайки православните в това, че с падането на Византия, паднало и Православието, те леко можели да ги уловят в своите мрежи.

 

В довоенна Румъния, хората изпитвали безгранична благодарност към светителя за неговите трудове, решили да го прославят в лика на светиите, и даже една от улиците в столицата я нарекли с неговото име. След 40 годишното си отсъствие ревностния Патриарх, състарен и неизвестен, се върнал в “място си на покаяние”, в “Дионисиат”. Този дивен отец на Църквата пожелал да прекара остатъка от своите дни като прост монах и затова скрил какъв е. Той помолил да бъде приет в числото на братята, обещавайки да изпълнява всякакви послушания.

 

Светителят бил приет за послушник и му дали за послушание да се грижи за животните. Трябвало да им чисти, да ги храни и пои. През нощта задължението му било да бъде на наблюдателния пост на една скала над морето. По това време имало опасност от нападение на пирати, от които по това време кипяло Егейско море. Вселенският Патриарх с охота и велико смирение изпълнявал възложените му послушания.

 

Но Бог не оставил Своя смирен раб в неизвестност. Веднъж през нощта се явил на игумена небесния покровител на обителта, св. Йоан Педтеча, и казал: “-Колко време ще държиш като овчар Вселенския Патриарх- този, който е спасил хиляди души? Ставай, събери братята и иди да го почетеш с подобаваща почест.”

 

“-Но свети Йоане, кой е той? Кой е Вселенския Патриарх? – попитал в смущение игумена.

 

“Това е Нифонт. Вие го наричате Николай и той се грижи за животните. Той показа велико смирение, даже ангелите на небесата се удивляват.”

 

В този момент игуменът се събудил, изплашен от съновидението. Чак сега му се изяснило това, което по рано го озадачавало. Например, издигащия се до небето огнен стълб от светлина по времето, когато там се е молил, носейки нощното дежурство Светейшият “послушник”.

 

Игуменът веднага ударил клепалото, събрал братята, и заедно с всички свещеници и монаси, носейки светилници и рапиди, излезли от манастирските врати да посрещнат Патриарха, който по това време се спускал от склона със своето стадо.

 

Светителят разбрал, че тайната му е разкрита, и се опитал да се скрие, но по благословението на игумена, братята с голямо уважение го задържали.

 

Всички паднали по лице и помолили за прошка, че по незнание се отнасяли с него като с прост, а не както подобава за един високопочитан човек.

 

Светията, по свое желание пожелал да остане в манастира до края на дните си. Той живял там, подвизавайки се в святост още 13 години и заминал при Господа на 11 август 1515г.

 

Днес неговите мощи пребивават в манастира в благолепна рака.

 

превод от руски

 Из “Современные старцы Горы Афон”

 

 

 

 

 

 

 

Да ударим по гордостта

Септември 25, 2013 in Начална страница, Отечески съвети

 

- Отче, помисълът ми казва, че ако сменя послушанието, оставя клироса и престана да изписвам икони, то ще спра да се гордея и постоянно да падам в изкушения.

 

- Даже и да престанеш да пееш и да изписваш икони, ако не намразиш тщеславието, то ще допускаш още по-големи грешки. И в твоето бягство също ще има гордост, даже още по-голяма, защото в действителност ти искаш да се откажеш от своите послушания за това, да не се накърнява твоя егоизъм.

 

- Отче, не е ли по-добре въобще нищо да не се прави, отколкото да се прави с гордост?

 

- Ако ти казват да направиш нещо, то върви и го прави, като следиш за това, да не се препънеш и паднеш. А, ако се случи това, ставай. Осъзнай, че си се препънала по невнимание, и ако отново ти кажат да направиш нещо, прави, но следи отново да не паднеш. Ако си паднала един път, това не означава следващия път нищо да не правиш! Но, ако ти кажат: „Не ходи, защото миналия път падна”, тогава не ходи. Разбра ли? Когато ти казват да свършиш нещо, прави го, но правилно и със смирение. Да не правиш нищо, за да не се възгордееш, е още по-лошо. Това е все едно да гледаш боя отстрани, да не воюваш, за да не получиш рани. Трябва да се воюва, но правилно. А иначе, каква полза от тебе?

 

 

Твоят брат ти помага да сломиш гордостта си

 

 

- Отче, аз се разстройвам, когато сестрите ми правят забележки.

 

- Гордееш се, затова се разстройваш. Твоят брат ти помага да сломиш гордостта, ако му даваш право да ти прави забележки и му разрешаваш да каже няколко думи за наставление. Така се очиства душата.

 

Човек трудно вижда своето високоумие, затова трябва да се отнася към другите хора като към лекари и да приема от тях всички лекарства за изцелението на своята болест. Във всеки човек има достатъчно лекарства за ближния. Добрият лекар се отнася към болния със сътрадание и любов, лошият – със злоба и ненавист. Често именно вторият е по-полезен за човека, защото скалпелът на такъв хирург влиза по-надълбоко.

 

- Отче, аз съм глупава, затова често не разбирам, за какво ми правят забележки.

 

- По-добре кажи: „Аз съм умна, но нямам смирение”. Когато ти показват грешките, ти започваш да се оправдаваш. Как можеш да ги признаеш, ако не допускаш грешки, а другите напразно те осъждат? Човек, който оправдава себе си, когато другите му правят забележки, убива смирението. А който си признава грешките и се смирява, го осенява Божията благодат.

 

- Отче, на мен ми се струва, че не се старая да докажа своята правота, а просто искам да обясня, че са ме разбрали неправилно.

 

- Аз забелязах, че в тебе има скрита гордост, която се изразява в самооправданието. Постарай се да не се оправдаваш, каквото и да ти казват. Искрено помоли за прошка, това е достатъчно. С думата „прости” и с искрено разкаяние се пресича гордостта.

 

- Днес едно дете лудуваше в архондарика. Майката настояваше да поиска прошка, а то отговаряше: „Не искам”. Защо на някои хора им е толкова трудно да кажат „прости”?

 

- Гордостта не позволява.

 

 

Неиздавания на български “Слова том V, Страсти и добродетели”
източник: http://ni-ka.com.ua/index.php?Lev=paisiy

 

 

 

 

 

Не се хващай за котвата!

Септември 3, 2013 in Външни






Беседа върху 25-то слово от Лествицата на св. Йоан Синаит: За смиреномъдрието

Началото на словото на св. Йоан Лествичник за смиреномъдрието започва така, сякаш мнозина хора с духовен опит са се събрали и всеки започнал да казва какво според него е смирението:

Стих 3. Събрахме се, обсъдихме, и изследвахме силата и значението на онзи честен надпис (“святото смирение” ст. 2). Тогава един каза, че смирението е да забравяш веднага своите постижения. Друг каза: смирението се състои в това да считаш себе си за последен и най-грешен от всички. Трети говореше, че смирението е познание чрез ума на своите немощи и безсилие. А друг каза, че признакът на смирението е в това, при всеки случай на оскърбяване да предваряш ближния си с помиряване и да разрушаваш пребиваващата в него вражда. А друг говореше, че смирението е познание на благодатта и милосърдието на Бога. Друг пък каза, че смирението е чувство на съкрушената душа и отричане от своята воля.

Тоест, когато вършим някакво добро дело – духовен подвиг или добродетел, веднага трябва да го забравяме, да не си го припомняме, да не се връщаме и гледаме назад: Ето! Сега аз постя, правя поклони, бдения, давам милостиня! – т.е. вършейки духовното дело, трябва да го оставяме зад себе си, защото дори само това, че умът се връща назад и гледа извършеното, е признак за нездрав човек, за нездраво смиреномъдрие. За съжаление, много хора, които идват на изповед, която е тайнство, изключително помагащо за постигането на смиреномъдрие, вместо да изброяват своите грехове, изброяват своите добродетели и започват:

- Аз, отче, върша добри дела. Върша едно добро, друго добро!…

Говорят така, сякаш изповедта е изповед не на грехове, а на добродетели! Това е симптом, който вярвам, иска ми се да вярвам, че идва от духовна наивност, от духовно безсилие, тоест човек не го прави умишлено, а е знак, че липсва този смирен дух, който смята за нищо добродетелите, които вършим (а те наистина са нищо), защото каквото и да правим, е нищо, ако благодатта на Светия Дух не усъвършенства, възпълни и освети нашите дела. Бог не бива купен, нито пък благодатта, нито вечното царство с наши дела и сили. Делата ни представляват просто съ-действие на благодатта.

Друг казвал, че смирението се състои в това да смяташ себе си за най-последен и най-грешен от всички.

Това също е смиреномъдрие. Велико нещо е човек да осъзнае, че е най-грешен от всички хора, от цялото творение. Но колко силен дух се изисква, за да може човек да каже това днес – не по времето, когато св. Йоан Лествичник е писал своето прочуто съчинение и когато не е имало толкова много “психопатия”, от чиито различни форми, за съжаление, днес страдаме почти всички и затова не търпим смирения дух. Наблюдавам у себе си, и изобщо в братята си, в хората, които започват да се подвизават, колко лесно рухват, когато поискат да придобият смирен помисъл. За съжаление, душата на човека днес не издържа, няма силата да издържи смирените помисли и вместо да остане в здравото смиреномъдрие, се улавя за помисъла, който казва: “Аз съм най-лошият, най-грешният от всички!” и после рухва. Вместо той да стане причина за духовна борба, надежда, духовна скръб, усърдна молитва, търсене на Божията благодат и да се изправи на нозете си, помисълът става причина човекът да погине, да рухне, пропадайки сякаш в пропаст.

На такива хора се налага често да казваме: “Не, това не е грях, не си грешен. Много си добър, имаш толкова добродетели!”, за да стъпят малко на краката си. Защото приличат на човек, който се е катурнал в една пропаст, разбил се е на хиляди парчета и не може да се изправи. Затова е нужна голяма разсъдливост по отношение на този помисъл, който ни казва, че сме последни и най-грешни от всички. Разбира се, че сме немощни, окаяни и най-грешни от всички, обаче не бива да не слизаме по-долу, отколкото можем да издържим. Защото след това получаваме психологически комплекси и вместо душеспасение този светоотечески съвет ни води до душевно заболяване (психопатия). Това е много деликатен момент. Затова, ако някой вижда, че тези помисли го водят до обезсърчаване, до духовен мрак, до отчаяние, тогава непременно трябва да бяга от тях, да си вдъхва смелост и дори си припомня своите предполагаеми добродетели – за да има дръзновение, защото отчаянието е съвършена смърт, то е безнадежност, то наистина е присъда за душата. Християнинът никога не трябва да изпада в отчаяние, по-добре да падне в тщеславие, отколкото в отчаяние. Поне в тщеславието, така да се каже, придобива готовност да се прави на благочестив, да върши добри дела, докато в отчаянието той рухва и се предава изцяло на духовен мрак и смърт. Затова трябва да смятаме себе си за най-грешните от всички, но винаги с надежда, че макар да сме такива, Божията милост е всемогъща и Божията любов е толкова изобилна, че покрива нашата греховност.

Друг казвал, че смиреномъдрието е да познаваш добре с ума си своето безсилие и немощ.

С други думи – да познаеш себе си. Това също е смирение и смиреномъдрие, т.е. да приемеш себе си. Днес това е голям проблем. Идват хора и се измъчват:

–Защо мисля толкова лоши неща? Защо имам този или друг помисъл? Защо изпитвам към другите такива неща? След като ги мсиля, значи съм погинал! Не мога да се спася, за нищо не ставам!

- А защо не се опиташ да помислиш по различен начин? Нима не знаеш, че си човек?

- Зная.

- Не знаеш ли, че носиш човешката природа след грехопадението? Имаш в себе си цялата болест, която наследяваме от Адам, от падението?

- Зная.

- Тогава защо се отчайваш, когато виждаш в себе си нечисти, хулни помисли срещу другия, помисли на завист, злоба. Цялата тази злоба се активизира и често пъти те хвърля в страсти и в грехове. Нима не знаеш това? Защо тогава негодуваш? Не разбираш ли, че това е твоята собствена болест?

Тоест, как да ви го обясня. Не желаем да приемем факта, че сме немощни, не приемаме собственото си аз! Велико нещо е човек да разбере, че аз съм този! Този, който се гневи, крещи, нервира, чревоугодник е, нечист, хулител, каквото и да е. След като приемем, че сме такива и го разберем, без болестни реакции, тогава можем да се молим с голяма духовна скръб, представяйки на Бога именно тази наша болест. Това е правилният път. Разбирам, че съм нечист и окаян и веднага припадам в Божиите нозе, в нозете на Христос и с голяма скръб чрез молитвата изповядвам моята болест и търся Божията милост. Разбирам и вярвам, че Бог е Този, Който ще ме помилва, не моите добродетели, не моите постижения, които са несъществуващи, те не съществуват, нито някога ще съществуват. Това е много важно.

Съвременните хора изпитваме силно страдание, защото не искаме да приемем себе си такива, каквито сме. От една страна, не приемаме себе си, от друга, постоянно си задаваме въпросите “Защо, защо, защо?”. И това безкрайно защо: Защо да мисля така? Защо да правя така? – е белег за егоизъм, липса на смиреномъдрие. Резултатът е, че попадаме в порочния кръг на болестни духовни и психологически терзания. Накрая изтезаваме и себе си, и другите, а нямаме плод, защото не искаме да разберем, че сме немощни хора. Когато разберем това, се примиряваме, че в крайна сметка това сме ние, това представляваме.

Приличаме на дете в първи клас, което иска да вземе и да прочете някакво научно изследване и плаче, крещи, пищи и настоява, че трябва да му обясним какво означава например аеродинамика. Как ще му обясниш? Не може да разбере. Казваш му – лека-полека, ще пораснеш! Не! Искам да ми го обясниш! Сега! Да ми го обясниш да го науча! Или иска да чете, например, на английски или, знам ли, на китайски език. След като не си се научил, още не си стигнал до съответния клас, как ще можеш?

Същият абсурд се получава, когато човек настоява да постигне духовни състояния, преди да е настъпило тяхното време. Нима е възможно да имаме съсредоточена молитва, когато сме духовно начинаещи, нима е възможно умът ни да не се разсейва? Когато ходим на църква, да нямаме плътски помисли, да нямаме завист към други хора или да не се гневим, когато другият ни прави нещо, или да нямаме чувство за мъст, когато другият ни онеправдава? Всички тези неща, за съжаление, след падението вече са естествени явления, нашата природа функционира така. Приемаме, признаваме своята болест и я възлагаме на безкрайна Божия милост. Това е правилното движение. Когато обаче фиксираме нашите немощи и ни обхване онова егоистично нетърпение: “защо и как”, “нищо не сме направили”, “нищо не сме!” и други подобни, тогава не позволяваме дори на Бога да ни помогне.

Често пъти Бог иска да ни помогне, но не може, понеже ние не Го оставяме да се доближи до нас, да даде мир на нашата душа. Противим се и предварително затваряме всеки вход за Бога. Затова, според св. Йоан Лествичник, трябва да познаваш добре своята немощ и болест, да я осъзнаеш, да я приемеш и да кажеш: аз съм такъв и се принасям на Бога такъв, какъвто съм – тогава и само тогава можеш да намериш покой в душата си.

Често пъти, когато някой има плътска немощ, от която не може да се избави, си казва: Аз да се моля? Как ще се моля, след като съгрешавам и падам в плътски грехове! Няма да се моля! Няма ходя и на църква, след като върша такива неща, не чета духовни книги по същата причина, не се изповядвам и т.н. В крайна сметка какво става? Става това, че ако на сатаната са му нужни 500 куршума, за да ни унищожи, сега той прави това с един куршум.

На такъв човек трябва да се каже: “Добре, чедо! Не можеш да победиш тази страст, нали? Една страст те побеждава. Но нима целият ти живот, цялата ти личност е тази страст? Нямаш ли нищо друго? Не можеш ли да обикнеш другия човек, да се молиш, да постиш, да бдиш, да ходиш на църква? Добре, имаш я тази страст. Изолирай я, приеми, че имаш тази страст и се втурни към Бога, носейки със себе си останалата част от твоето аз. Само така ще намериш изцеление и от нея”.

Ако изпаднеш в отчаяние и се хванеш за този конкретен проблем и останеш в него, тогава приличаш, според една метафора на старците на Света Гора, която описва как потъват този тип хора, на попаднал в корабокрушение човек. Корабът се разпада и става на дъски, всички се хващат за някаква дъска, а само ти се улавяш за котвата и заедно с нея отиваш на дъното. За такива хора казват: Той хвана котвата! Тоест, вместо да хване някоя дъска, се хваща за най-тежката част на кораба и потъва. И се пита човек: нима се свършиха дъските? Свършиха се причините да се подвизаваш? Потъваш, вторачвайки се само в това нещо? В крайна сметка за какво говори това? Това е белег за липса на смирение. Симптом за егоизъм, болен егоизъм. Защо не приемаш, че си немощен, какъвто си? Да отидеш при Христос и да кажеш: Господи, аз съм този, който съм. Нечист плътски, окаян, трижди окаян, но искам да бъде с Тебе! Така са казали блудницата, хананейката, разбойникът, митарят, всички. Те принесли на Христос своите грехове.

В един разказ за св. Йероним, който толкова много възлюбил Христос, се казва, че когато на бдението на Бъдни вечер се молел и казвал: Боже мой, както се казва в тропара, Ангелите Ти принесоха химн, мъдреците – даровете, пастирите дошли и Те видели, Света Богородица – плътта си, земята – пещера, небето – звездите, а аз какво мога да Ти принеса? Какво? Както се молел, той имал боговидение. Видял Христос като Младенец пред себе си и Му казал: Боже мой, какво искаш да ти дам? И чул отговор: твоите грехове!

Бог това иска – да му дадем нашите грехове, за да ги избели и очисти, да ни очисти. Както, когато отиваме на лекар и го питаме какво иска от нас. А той отговаря:

- Да те прегледам.

Разбира се, когато отидеш в лечебно заведение, лекарят не иска да му говориш за политика. Отиваш там с определена цел – да те прегледа, защото си болен. И Бог прави същото. Той приема болния и ранен от греха човек и го лекува. Стига само ние да не правим като неразумните хора и да се противим и удряме лекаря, защото иска да докосне раната ни, за да ни излекува. Този процес започва с осъзнаването на болестта, т.е. с разбирането, че сме немощни хора и трябва да разберем това правилно – с надежда и сила, която черпим именно от преживяването на безкрайната Божия любов.

Друг казва, че смиреномъдрие е да познаваш добре благодатта и милосърдието на Бога.

Тоест да признаваш, че Бог е милосърден, излива изобилно Своята благодат върху целия свят и че Божията благодат и милосърдие поддържа всички нас. И това е смирение – да не мислиш, че всичко ще направиш сам, че ти ще оправиш всичко и всичко зависи от тебе. Много пъти идват хора и например казват:

- Какво да направя за детето ми?

Отговаряш:

- Направи това и това, и се помоли, чедо мое, Бог да го покрие с благодатта Си!

Но той настоява:

- Да, кажи какво друго да направя? Какво още?

Такъв човек вярва, че неговите действия ще спасят детето му. Когато му говорим за молитва, той фактически я отхвърля, понеже смята Бога и молитвата за нищо;

Ние наистина считаме своите действия са толкова важни, че без тях полза за никой и нищо няма да има. Докато в крайна сметка какво се получава? Ако разберем, че

Бог управлява творението, че Бог е началото на всичко и Баща на всички нас и че ако Той не ни съдейства, тогава дори да призовем всички световни сили, световна интелигентност, дипломатичност и изобретателност, тогава пак нищо няма да направим. Тогава ще осъзнаем огромната сила на молитвата и колко голяма нужда имаме от молитвено общуване с Бога.

Ще разберем това, като осъзнаем, че в крайна сметка Божията благодат, милост и милосърдие запечатват нашите дела. Когато осъзнаем това, разбираме силата на молитвата и болестта на нашите помисли, постижения и дела. След това придобиваме мир и казваме:

– Виж, аз направих каквото можах и преблагият Бог оттук нататък ще допълни!

В противен случай тревогата ни изяжда, а ние търсим начини да я преодолеем, като вършим уж дела, чрез които да принесем полза на другите. Накрая какво става? Тези хора не чуват какво им говорим – показваш му един начин и веднага го отхвърля и търси друг. Показваш му втори, а той търси трети, четвърти… десети и т.н. В крайна сметка какво търси? Магии. Ако имаше начин магически да се променят всички, той веднага би се възползвал. И казват:

- Бог няма ли сила да промени другите? Защо не ги променя?

Защото Бог уважава свободата на другия и не се тревожи, не се паникьосва, както ти се паникьосваш, защото Бог вижда пред Себе Си всичко – и миналото, и сегашното, и бъдещето и всичко. Бог не се страхува. Затова и ти не се страхувай. Да се страхуваш, означава липса на смирение. Което означава – на вяра.

Превод: К. Константинов
Източник: Двери на православието

Докато не претърпим много сърдечна болка, няма да се научим на смирение

Август 11, 2013 in Начална страница, Отечески съвети

 



Докато не се научим да бъдем смирени, има да изтърпим още много сърдечна болка. Господ стои до нас, допускайки да приемем болка под лявото ребро, за да се види каква смрад има там. А ние казваме: „Ох, как ме уязви в сърцето, не мога да му простя!” Как да не можеш да му простиш, като и ти си същият, мнозина си прогневил? Е, научи се да бъдеш мирен. Докато не претърпим много сърдечна болка, няма да се научим на смирение. Някой ще ни дразни, ще ни доведе до състояние на гняв, докато не се научим да оставаме спокойни, докато не усвоим този урок. Ето, врагът ни напада от всички страни, а ние го гледаме кротко, пазим своя вътрешен мир и не сме готови да го продадем толкова евтино. Тогава душата става кротка и смирена и с дълбоко разбиране на живота преминава през този свят. А хората ни гледат и казват: „Знам, човече, какъв беше пъргав, а сега си такава флегма, всичко ти е безразлично.” Не, това не е равнодушие, а е победа над злото.

 


Каквото е нашето отношение спрямо ближните, такова е и спрямо Бога


Нашите планове и интереси много объркват живота ни. Те биват едни, после стават други, трети, четвърти… И си мислим, че нищо няма да постигнем, ако не планираме, ако предварително не обмисляме. Разбира се, трябва да работим и се трудим съвестно, но не и прибързано, защото тогава ни хваща неприятелят. В бързината не обръщаме внимание дали обиждаме някого или засягаме нечии интереси, или пречим с нещо, нямаме време за това, защото сме погълнати от своите планове… И така цял живот съгрешаваме пред ближните. А когато грешим пред тях, грешим и пред Бога, защото Той почива тайнствено във всяка човешка душа. Каквото е отношението ни спрямо ближните, такова е и спрямо Бога.

Не разбираме, че сме се отклонили от добрия път, ако отвръщаме с любов само на тези, които ни обичат; а към онези, които ни мразят се отнасяме със същата мяра. Тогава не сме на истинския път, защото трябва да сме синове на светлината, на любовта, синове Божии и деца Господни, с Неговия нрав на мир, любов и доброта.

 

 

превод от сръбски  ”МИР И РАДОСТ У ДУХОМ СВЕТОМ”

 

 

Бъди смирен и ще останеш цял. Наведи се и ще останеш прав

Август 6, 2013 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

“Изглеждай обикновено и се придържай към простотата.” Лао Дзъ

 

 

През 1979 г. по време на неофициален разговор след лятното поклонничество на св. Герман о. Серафим обсъждал с братята и сестрите в Христа темата за простотата. Още преди този разговор той попадал на тази добродетел в писанията на предхристиянските китайски мъдреци, които с наблюдаване и съзерцаване на реда в творението разбрали, че простотата и смирението са път “от небето”. В Богочовека Иисус Христос този “път” се въплътил и Господ призовал: Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно (Мат. 18:3).

 

“Един езически философ от Китай на име Лао Дзъ – казал о. Серафим на братята и сестрите – учел, че слабите неща покоряват силните. За това имаме пример тук в нашия манастир. Дъбовете, които са много твърди и не се огъват, клоните им се пречупват; боровете, които са по-гъвкави, преди да са изсъхнали и мъртви, падат много по-рядко”.

 

Тоест, ако се огънете, това е белег за сила. Същото можем да видим и в живота на хората. Човек, който вярва в нещо до такава степен, че ще стои и ще ви “отреже главата”, ако не сте съгласни с него, показва слабост, той е толкова неуверен в себе си, че трябва да убеди вас, за да се пребори със собствената си несигурност.”

 

Отец Серафим смятал, че за да се “огъваме” като боровете, сърцата ни трябва да се променят. По думите му: “Начинът е да се смекчи сърцето, то да стане по-гъвкаво”. ”В протестантския свят има много примери за хора с меки сърца, които от любов към Бога са мили и с другите хора. Това е основно християнство. Ние не трябва, живеейки православен живот, да си мислим, че можем да сме студени, твърди и прави и все още да сме християни. Да си прав е външната страна на християнството. Важно е, но не е от първостепенно значение. Най-важното е сърцето. Сърцето трябва да е меко, то трябва да е топло. Ако нямаме такова топло сърце, трябва да молим Бог да ни го даде, а самите ние трябва да се опитваме да правим онова, посредством което бихме могли да го получим. Но най-вече – трябва да сме забелязали, че нямаме такова сърце, че сме студени. Така ние няма да се доверяваме на разсъжденията си, нито на заключенията на логичните си умове, а ще бъдем по отношения на тях по-”нестроги”. Ако правим това, ако влезем в живота на църковните тайнства и получаваме Божията благодат, тогава сам Бог ще ни освети.

 

Това, което може да ни спаси, е простотата. Можем да я имаме, ако в сърцата си се молим на Бога да ни направи такива, ако просто не се мислим за много мъдри, ако, когато достигнем до въпроси като “Можем ли да изобразяваме Бог Отец?’, не дадем отговор и не кажем: “Ама, разбира се, че е така – така пише в решенията на този и този събор, номер еди кой си”. Дали си мислим, че сме прави и трябва да отлъчим всички, в който случай ще сме достигнали до крайност, или пък ще спрем и ще се замислим: “Ами, предполагам, че не зная чак толкова много”. Колкото по-често проявяваме това второто отношение, толкова по-защитени ще сме от духовни опасности.

 

Приемете простичко вярата, която получавате от отците си. Ако е някой много обикновен руски свещеник, когото познавате, благодарете на Бога, че го има. Много може да научите от него, защото вие сте толкова сложни, интелектуални, с настроения, а тези обикновени свещеници могат да ви дадат нещо много добро за вас.

 

Щом започнете да чувате или сами в мислите си да критикувате (хората в Църквата), трябва да спрете и разберете, че дори да е вярно – защото често в известна степен такива критики са основателни, – критичното отношение е много отрицателно нещо. То до никъде няма да ви отведе. Накрая дори може да се окажете извън Църквата. Затова трябва да се спрете в този момент и да си спомните, че не трябва да осъждате, нито да си мислите колко сте мъдри и че знаете по-добре от другите. Напротив, опитайте се да се учите, вероятно без думи, от някой от онези хора, които бихте критикували. Ако следваме простия път – да не се доверяваме на собствената си мъдрост, да правим най-доброто с ума си, но и да осъзнаваме, че само нашият ум, без топлината на сърцето, е много слабо средство, – тогава православната философия на живота ще започне да се оформя в нас.”

 

Отец Серафим учел на простота, но и живеел според нея. Много хора си спомнят как този забележителен човек, чиито интелектуални способности далеч надхвърляли техните, им давал непрекъснато пример за това как да сме простички. Той, според думите на житиеписателя на св. Йоан Лествичник, се отрекъл от “суетата на човешката мъдрост”. Ето разказът на един поклонник в манастира “Св. Герман” на име Джон: ”Когато за първи път срещнах о. Серафим, бях почти завършил първата си години в колежа. Вече се смятах за голям мислител, такъв, който се бори с “великите въпроси” по пътя към Истината. Забелязах, че повечето хора около мен не се интересуват от това: или бяха твърде възрастни, уморени и преситени, за да водят такива битки, или пък, ако бяха млади, се интересуваха повече от това да се забавляват или да правят пари от бизнес или компютри.

 

Като видях в него събрат философ, пожелах да обсъдя подробно с него тези велики въпроси. Той винаги слушаше търпеливо, докато аз разяснявах “дълбокомислените” си идеи, но не казваше много: обикновено правеше простички, стегнати коментари. Тогава това малко ме озадачаваше, но сега вече откривам смисъла. Сега, почти десет години по-късно, ми се струва, че почти всички простички коментари са останали запечатани в паметта ми завинаги.

 

За първи път се заинтересувах от Православието, когато изучавах най-сложните му поучения. Първите православни книги, които прочетох, бяха “Мистическо богословие” на св. Дионисий Ареопагит и “Очерк върху мистическото богословие на Източната църква” от Владимир Лоски. Бях привлечен от трудно изразими идеи – като “божествената тъмнина” на апофатическото богословие.

 

Отец Серафим обаче винаги ме сваляше на земята. След като заявих желание да се (по)кръстя в манастира, от мен се очакваше да науча за вярата и да се подготвя за кръщене. Мислех си, че вече зная много, след като се занимавам с такива сложни метафизични неща. Но когато отидох до килията му, за да поговоря с него, един от първите въпроси, който ми зададе, беше:

 

-Знаеш ли за постите в Църквата?

 

-Да, мисля – отговорих аз. – Великият пост и още един пост преди Коледа…

 

-Да – каза той. – Знаеш ли за Петровия пост?

 

Засрамено трябваше да призная, че не си спомнях даже да бях чувал за съществуването на такъв.

 

-Това е много важен пост в Църквата – продължи да описва какъв е и защо го има. – Някой изчислил и се оказало, че в Църковния календар има повече постни дни, отколкото непостни.

 

Това много ме изненада. Мисля, че о. Серафим се опитваше да ми каже, че да бъдеш кръстен не означава да се чувстваш важен с възвишено богословие и философия, а да приемаш живота като борба, като труд, като жертва за Иисуса Христа. По своя ненатрапчив начин той ме извеждаше от “божествената тъмнина” към подножието на Кръста, средството на нашето спасение.

 

През годината на моето оглашение аз се захванах с курс по Философия на религията в университета и за него написах две високо оценени разработки, с които бях много горд. Първата работа се наричаше “Разсъждение върху “Религия на чистия разум” на Кант”. Дадох я на о. Серафим да я прочете. Предполагам, че очаквах малко похвала. По-късно попитах дали я погледнал и ми отговори утвърдително.

 

-Какво мислите? – попитах аз.

 

-Беше малко трудна за мен – отвърна той.

 

Останах без думи. По-късно разбрах, както и подозирах, че о. Серафим е изучавал много подробно не само Кант, но и много философи, за които никога не бях чувал, и че има много по-дълбоко разбиране за западната философия от моите университетски професори. Защо тогава беше казал, че доклад от единадесет страници на един второкурсник е “трудна” разработка за него? Явно, за да ме научи на простота и на сродната с нея добродетел, смирението.

 

Другия ми доклад беше върху Сьорен Киркегор, чиято философия бе толкова изпълнена с парадокси и интелектуални предизвикателства, че човек можеше да прекара дни в разговори за нея.

 

-Какво мислите за Киркегор? – попитах аз о. Серафим.

 

-Винаги ми е било мъчно за него – Това бяха единствените думи, които о. Серафим имаше да ми каже по темата. Изказването му не се отнасяше до ума, а до сърцето. Като се замислих малко повече за Киркегор – борбата му да запази християнския плам сред общата хладина на църквата си, да поддържа християнската вяра срещу нападенията на хегелианската философия, да преодолява противоречията на собствената си личност, – осъзнах, че едва ли можеше да се каже нещо по-точно от онези няколко думи на о. Серафим”.

 

Из “Отец Серафим Роуз-живот и дело” изд. Омофор, 2007г.

http://omophor.com/?p=203

 

 

 

 

За тръна на честолюбието

Юли 20, 2013 in Начална страница, Сладкарница

 

За да покаже нагледно колко гибелна е гордостта, схимонах Павел често привеждал примера с „Титаник”, парахода символ на човешката надменност. „Содом и Гомор – казвал той – загинаха от огън, а на „Титаник” Бог прати лед в океана и с тоя лед го разби. Почти всички пътници – 2000 души – погинаха. А какви богатства, какви стаи и салони, какви увеселения, забави и музики имаше на парахода! Но само едно нямаше – нямаше смирение и благочестие. Такава гордост беше обладала всички, че по стените на парахода висяха богохулни надписи. „Дори и Христос не може да го потопи!” – гласеше един от тях. Но ето, тъкмо на страната на тоя надпис ледът проби парахода. И почна той да потъва. А помощ отникъде! Гордостта и развратът бяха наказани. Всички тичаха насам – нататък като обезумели от ужас пред неминуемата смърт. Мъже и жени, знатни и богати – всички трябваше да се простят с живота. Когато параходът започна вече силно да потъва, капитанът извика: „Всички на колене!” И музиката по негова заповед взе да свири: „По–близо до Тебе, Боже, по–близо до Тебе!” Но беше вече много късно!… Ако Библията не беше завършена, в нея можеше да се помести историята на „Титаник”…

 

Из книгата “Схимонах Павел Рилски”

 

 

 

За вътрешното противене

Май 13, 2013 in Начална страница, Отечески съвети






Е сега трябва да се научим на небесен живот, а това не е леко, защото сме живели едностранчиво; с противене. Например някой семеен човек, който знае своята работа, но често я извършва пряко волята си, примерно, защото баща му е казал, че това трябва да се направи така и така. Той работи, но работата не върви както трябва, в него се натрупва вътрешно противене. Ако навреме не се освободим от вътрешното съпротивление, няма да можем да влезем в Небесното Царство, между ангелите и светиите. Защото сме привикнали постоянно да се противим, ако нещо не съвпада с нашата воля и желание. Не сме се научили на послушание, да се покоряваме на Божията воля, а искаме да стане на нашето. Е, синко, не можеш да караш все по своему. Нито Небето, нито земята приемат своеволника.

Затова да бъдем благодарни на Бога за всичко, за положението, в което ни е поставил. Той знае защо и как и ще извлече най-доброто от нас, когато се смирим. Ние трябва да помним, че каквато и работа да ни дадат тук, на земята, в действителност ни я дава Бог, вярващи или невярващи, искаме или не искаме, ние изпълняваме Божествения план.

Ето колко много ви наговорих, дано се научим да бъдем добри.

 

Увереност в себе си или самоувереност?

Май 9, 2013 in Беседи, Начална страница




Грешно ли е да си уверен в себе си и да вярваш в себе си, т. е. да считаш, че можеш да се справиш с всяка възникваща ситуация на жизнения път? В какво се различава разумната увереност в себе си от егоистичната самоувереност?

 

Да се отговори на тези въпроси  не е толкова просто, защото това е тънък проблем, който всеки преживява по своему. Какво може да се каже? Съвсем не е задължително, че човекът, действително желаещ да измени своя живот, има егоистична самоувереност. Като правило, християнинът казва, че ще направи всичко зависещо от него, а Бог ще помогне.

 

Припомням си монашеските обети давани при пострижението, когато даващият ги обещава да ги спазва, без да се уповава само на себе си.

 

Постригваният бива питан:

 

- Ще пребъдеш ли в подвига и в обителта до последния си дъх?

 

Той отвръща:

 

- Да, с Божия помощ.

 

- Ще съхраниш ли въздържанието с предпазливост и благоговение?

 

- Да, с Божия помощ.

 

- Ти си дошъл да съхраниш послушание до самата смърт?

 

- Да, с Божия помощ.

 

И така, на човека задават няколко много важни въпроса, при това на някои от тях той не може да даде веднага точен отговор – по силата на ограничените човешки способности, но той уверено отговаря: „Да, аз ще правя това, което казвате, но само с помощта на Бога”. При това личната свобода не е отменена от никой, а следователно не се отменя и нашата собствена личност. Когато ние говорим за нашето битие, личност, имаме предвид, какво можем да ръководим със свои сили и воля. Ето аз говоря, аз желая да направя това и това, а Бог нека да ми помогне да го изпълня. Но, ако аз не достигам до желаното, смирявам се и моля Господа да ми прости, с кротост и покаяние запълвам тази пустота, която се създава заради невъзможността от осъществяването на това, което съм искал.

 

Всичко казано по-горе касае, преди всичко, младите хора, за които е особено характерна самонадеяността. А когато човек е вече възрастен, на години… Каква увереност в себе си може да има? Ако е на 60 или 70 години той вече може да започне да се прощава с всички. След 50 г. започва да се готви, „да опакова своя багаж” – подобно на този, който се връща вкъщи от отпуска. Живял е тук месец, но отпуската свършва, останали са два три дена, накрая трябва да се подготви, да си събере нещата, дрехите, да ги опакова, изпере, подреди в куфара, за да е готов да си тръгне след няколко дена.

 

Вие се държите съвсем различно в първия ден от отпуската, когато знаете че ще останете на това място месец два, и в последните дни. Тогава вече всичко е свършило – остава само да си съберете нещата.

 

Когато човек е в началото на някакъв път, той трябва да има дръзновение, но и предположения за това, как да започне своето дело, как да се разпореди с дните, от своя живот, как да встъпи в брак, да създаде семейство, да се движи по стъпалата на кариерата, да вземе кредит, да построи свой дом. Ако човек е лишен от такъв поглед в бъдещето, ще стои настрана заявявайки: „Аз нищо не мога да направя” – в това няма нищо добро – това е нездраво, болезнено пораженчество, а и Бог не иска ние да сме такива, защото Господ ни е създал царе, а не пораженци и роби. Но, разбира се, царе ставаме само след като обуздаем своите страсти и грехове, които ни превръщат в свои слуги. Само тогава духовната свобода ще претвори в реалност нашите решения и дела.

 

Всичко, което ние правим, го правим, защото така искаме: т.е. аз следвам Христа в своя живот защото искам да вървя след Него. И така, аз искам да съм християнин, може и да не се получи при мен, но аз искам това в съработничество с Бога. С Божия помощ и уповавайки се на Неговата поддръжка, аз мога. Нужно е да покажа своето намерение и Бог ще ми даде съответните сили, както гласи прекрасното изречение от Патерика, което Отците често повтарят: „Нека Бог даде сила на вашите намерения и желания”.

 

Ние нямаме сили, възможно е при нас да липсват много неща, но главното е, че имаме своя воля. „Да, аз искам да направя това, искам да съм християнин, искам да следвам Евангелието, искам да удържа своето обещание към Бога. Ще мога ли? Не зная, но знам, че искам това. Така че ако аз проявявам своята воля, то Бог ще ми даде сили. Моята свобода и Божията сила ще работят заедно за моето благо като човек, на пътя на съвършенството.

 

Така се отговаря на въпроса: „Увереност в себе си ли имам или егоистична самоувереност”. Наличието или отсъствието на егоизъм става ясно благодарение на съвсем друго.

 

Понякога човек трябва да окаже съпротивление. Трябва да е настойчив в това, което е негово. Мнозина ще ви казват: „Вие сте инатливи, следвате само своята воля”. Е, какво ако е така? Нима съм длъжен да съм като сламка, която вятъра люлее насам натам. Да не си мислите, че ако изкомандвате: „Ей, я ела тука” и аз ще побягна?

 

Нужно е да имаме твърдост да кажем: „Не, аз няма да отида на това място, не е за мен, нямам желание да ходя там, а вие можете да отидете… Вие можете да правите каквото искате, аз уважавам вашата свобода, не мога да и преча, но аз безусловно, не смятам за задължително да правя това, което не искам. Това е всичко”.

 

Както всички вие знаете от собствения си опит човек понякога трябва да е толкова твърд и непоколебим в своите убеждения, че даже цялото обкръжение да го притиска или заплашва, все пак той ще отговори: „Няма да се откажа от моята гледна точка, а вие можете да правите всичко, което искате”.

 

Не е нужно човек да разрушава себе си и не трябва да действа така, че винаги и във всичко да отстъпва, като че ли от смирение. Такава позиция няма отношение към смирението, защото истинското смирение не обезглавява човека. Смирението ни прави съвършени; то ни предоставя свободата на избора в разбирането на това, къде трябва да устояваме и къде не, къде трябва да кажем „не” и да останем на място, а къде напълно и безусловно да се подчиним на друг човек.

 

Така че не можем да мислим, че за нас е неприлично да искаме да изменим нещо в своя живот, да имаме мечта, особено в младостта, да станем лекари или нещо друго. Някой ще ви каже, че това е невъзможно, е, и какво? Трябва да престана да желая? Даже велики светии са имали големи желания. Какви? Да изпълнят Божията воля. И макар светиите обикновено да са отстъпвали поради смирение, когато нещо касаело Божията воля, те оставали непреклонни. Били непоколебими, така че и целия свят да им се стоварел отгоре, те не биха изменили своето положение.

 

Да си спомним какво е казвал св. Козма Етолийски: „Когато видиш турци и те искат сребро, позволи им да вземат среброто, ако поискат земя-отдай им полето, разреши им да вземат всичко и не се съпротивлявай. Само не давай на турците душата си”. В това ти трябва да останеш непоколебим. Трябва да се научиш какво значи „не” и да отвърнеш на всички, които посягат на душата ти „не”. За съжаление в наши дни много юноши казват: „…но това са мои приятели – какво мога да направя? Това е моята компания, как мога да им кажа „не”? Нима мога да ги разочаровам и да тръгна против тях?”

 

Тук не може да има две мнения. Има определени граници в нашите отношения с хората. Както се казва в поговорката: „Не даваш на всеки да легне в твоето легло”. Да, може да влезе в гостната, даже в кухнята, но до твоите лични покои достъпът не му е позволен. Просто непознати не могат да влизат там. Има определени граници и ние казваме: „Не, тук не можете да влезете”.

 

Необходимо ни е да се научим да обозначаваме тези предели. Както казахме истинското смирение прави човешката личност извънредно силна, но безопасна за всички. Тя не вреди на никого, както и Сам Бог, Който управлява света, без да нанася някому вреда.

 

Бог ни е дал свободата да правим всичко, което искаме. Имаме свободата да Го отхвърляме, да Го оскърбяваме… Той ни е дал тази свобода, защото при Бога няма чувство за беззащитност. Смиреният човек също няма такова чувство, той не е склонен към подозрителност или слабост; той позволява на другите да постъпват, както искат, но сам остава непоколебим в своите решения. Той е уверен, но не пречи на никого.

 

Егоистична самоувереност има в случай, когато човек казва: „Аз мога да правя всичко сам и от никой нямам нужда”. Но не и в случая, когато казвате: „С Божията помощ, аз ще го направя, ще се опитам да го направя, моля Бог да ми помогне…”

 

Примерно казвате: „Исках да взема тези изпити; направих всичко възможно, учих, във всичко постъпвах така, както трябва, но не ги взех”. Това открива вашата вътрешна същност като духовно здрава. Да, вие чувствате разочарование – по човешки, но не и униние или отчаяние, така че да захвърлите всичко. Казвате си: „Добре, приемам този неуспех, разглеждам го като възможен резултат. Това не ме плаши, не предизвиква в мен паника. Неуспехът няма да ме смаже. Това е допустимо, сблъсках се с неудачност, но тя не винаги има отрицателни последствия… Аз съм човек, ограничен в своите възможности, не съм идеален, всемогъщ, не мога да направя всичко…”

 

Ето защо даже когато светиите грешели, в тях имало сили да се изправят отново с простота и здраво отношение. Ако грешели, те се каели от  дълбината на сърцето си и така до самата смърт. Никога не се подавали на чувството на угнетеност и депресията. Ние, когато имаме грехове, започваме да се занимаваме с мъчително ровене в душата и терзание, като че ли да сгрешиш е нещо странно за нас… Нима вие наистина се считате за толкова важни и непогрешими, че разчитате никога да не сбъркате и в нещо да сгрешите?

 

Грехът и грешката са редом с нас във всяка минута, те са „замесени” в нас. Това е нормално за нашето състояние и затова даже скромния човек трябва да е благоразумен. Той ще си каже: „Ей, аз трябва да съм внимателен и да не се подлагам на опасност”. Смиреният човек ще действа внимателно, докато надменният ще каже, че няма проблем, а след това-хоп! – пада…

 

Да живеем в Христа не означава, че вие можете спокойно да „проспите” целия си живот, всичко ще върви гладко, без грижи. Не. Животът в Христос преминава в сериозна борба; длъжни сте да платите своята свобода с кръв. Словата: „Аз ще следвам Христос”, не е просто да се изпълнят, и в това няма нищо странно. Животът в Христа изисква много, понякога твърде много. За да се открие този живот е необходимо да се приложат всички сили. С други думи, вие не седите, скръстили ръце и очаквайки от съдбата да ви поднесе всичко, каквото поискате. Вие се борите. Животът в Христос – това е борба.

 

 

 

превод от руски

Източник: http://www.pravoslavie.ru/put/46292.htm

Блажени бедните духом, защото тяхно е Царството небесно!

Ноември 29, 2012 in Беседи




Господ започва своята проповед на планината със съвсем прости, обикновени думи, които не изглеждат много дълбоки и значителни. Сам Спасителят не дава никакво тълкувание на собствените си слова, както това се случва с разясняването на някои притчи на светите апостоли. От тук следва изводът, че началните слова на проповедта на планината са били достатъчно ясни и разбираеми за слушателите.

 

Светителят Йоан Златоуст дава следното обяснение на тези думи: „И така, с какво започва Христос, какви основи полага на новия живот? Да послушаме внимателно Неговото слово. Какво означава „Бедни духом” – смирените и съкрушените по сърце. Духом Той назовава душата и разположението на човека. Тъй като има много смирени не по своето разположение, а поради необходимостта на обстоятелствата, то Господ, премълчавайки за такива, защото в това няма велика слава, назовава блажени тези, които по своя воля се смиряват и унижават. Защо Той не казал смирените, а бедните? Защото последното е по-изразително от първото.

 

Тук искаме да отворим една скоба и да поясним защо е по-изразително. Всъщност в новия български превод думата „беден” не предава добре точния смисъл, както думата „нищ” в църковно славянския език. Беден е този, който няма излишното, а нищ е този, който няма нищо, даже и най-необходимото. Бедният живее скромно, но спокойно. Нищият е в безпокойство и в постоянно очакване на смъртта заради нулевите си възможности за храна, лекарства, дом и т.н. Именно затова неговото име е жажда, борба и молитва. Инстинктът за самосъхранение на угасващия живот съдържа в себе си потенциал с голяма сила. Следвайки свети Йоан Златоуст, другите тълкуватели в по-малка или в по-голяма степен възприемат неговото тълкувание. Блажени Теофилакт Охридски допълва: „На първо място Господ поставя смирението, като основа на всяко добро. Тъй като Адам е паднал от гордост, възмечтавайки да стане Бог, то Христос ни възстановява посредством смирението”. Свети Григорий Нисийски в този смисъл пише: „В божеството има нещо такова, което е възможно за подражание! Кое именно? Както ми се струва – нищетата на духа.” Бог, когато стана човек, не дойде при нас, за да ни смае със своята святост, не заблестя повече от слънцето със Своята божествена слава.

 

Свети Игнатий Брянчанинов задълбочава тълкуванието на евангелския текст. Той свързва разбирането му със своя подвижнически опит. „От изпълнението на евангелските заповеди в душата се появяват усещания, чужди на падналото естество, незнайни нему. Кое е първото чувство, което се явява в душата от изпълнението на евангелските заповеди – това е нищетата на духа. Едва християнинът да поиска да осъществява в действията си, външни и вътрешни,евангелските заповеди, и ще види повредената си природа въставаща против Евангелието. В светлината на Евангелието християнинът вижда в себе си падението на човечеството. От това виждане естествено се ражда смирено понятие за себе си, назовано в Евангелието – нищета на духа. Тази нищеща е блаженство първо в евангелския порядък, първо в реда на духовното преуспяване, първото духовно състояние, първата степен в лествицата на блаженствата.

 

Всяко усещане и състояние, което принадлежи на обновеното естество, по необходимост се явява блаженство, като проява в душата на Царството небесно, като залог на спасението, като предвкусване на вечното блаженство. За тази нищета на духа казва св. Цар Давид: „Сердце сокрушенно и смирено Бог не уничижитъ”. Виждането на своето падение е вече блаженство за падналия човек. Виждащият своето падение е способен да признае необходимостта от спасение и Спасител. Способен е да повярва на Евангелието с жива вяра. Такова състояние е дар и действие на благодатта, неин плод, затова е и блаженство. Господ Иисус Христос поставя смирението в началото на своите блаженства, защото именно от смирението започва духовния живот.

 

Св. Филарет Московски пише: „Смирението е солта на добродетелите. Както солта дава приятен вкус на храната, тъй и смирението дава съвършенство на добродетелите. Без сол храната бързо се разваля, без смирение добродетелта лесно се поврежда чрез гордост, тщеславие, нетърпение и погива. Смирената молитва и молещото се смирение съставят нищетата на духа.”

 

Духовната нищета, казва св. Игнатий Брянчанинов и съзнанието за своето падение, за необходимостта от Изкупител, са плодове на борбата със страстите. Само при внимателно изпълнение на Христовите заповеди човек може да види своето реално духовно състояние, множеството си страсти, да се убеди в съвършеното безсилие на ветхия Адам. Напротив, който необезпокоявано върши грехове, изпълнява прищевките на страстите, не вижда себе си. Духовният му взор е застлан като с гъста мъгла. Дори затънал в най-безобразни грехове, човек може да се мисли за добър и да вижда в себе си изобилие от добродетели. Виждаме, че нищетата на духа е плод на очистващия се ум.

 

Същия опит споделя светогорският подвижник Йосиф Исихаст. В своите писма той пише: „И за това най-напред ‘познай самия себе си’”, тоест узнай за самия себе си, какъв си. Какъв си наистина, а не какъв мислиш, че си. С това познание ставаш по-мъдър от всички хора и идваш в смирение, и получаваш благодат от Господа. Ако пък не придобиеш самопознание, а разчиташ само на труда си, знай, че винаги ще се намираш далеч от пътя. Кой е победил дявола? Този, който е познал собствената си немощ, страстите и недостатъците, които има. Боящият се да познае себе си пребивава далеч от знанието и не обича нищо друго, освен само да вижда грешки у другите и да ги съди. Той не вижда у другите дарби, а само недостатъци. Не вижда у себе си недостатъци, а само дарби. В друго свое писмо старецът отново пише: „Така че всеки, който желае и проси да получи благодатта, който иска Бог да му даде дар, трябва, първо, добре да познае своето собствено същество – “познай самия себе си”. И това наистина е вярно. Защото всяко нещо си има принцип [12] и ако не познаеш принципа, няма да излезеш на добър край. И така, ръководен принцип и истина – това е да познаеш, че си нищо, нула, и от нищото е произлязло всичко. Каза – и се създадоха, заповяда – и се сътвориха (Пс. 148:5). Каза и стана земя, и като взе глина, създаде човека: без душа, без ум – прост глинен човек. Това е твоето собствено същество. Това сме всички ние. Земя и кал.”

 

Архимандрит Рафаил Карелин допълва още образа на евангелския беден: „Духовната нищета е вътрешно самоотречение. Човекът, който я възприема, се отказва от своите илюзорни богатства, от това, което става плячка на тлението и смъртта. Неговата душа прилича на кораб, от който по време на буря изхвърлят целия ненужен товар, за да не потъне на дъното със скритите в него драгоценности.” Да бъдеш нищ духом означава да имаш сърцето си свободно за Бога. Но ако за външната нищета е достатъчно веднъж да раздадеш цялото си имущество, то за духовната бедност е необходима постоянна вътрешна борба със страстните образи на този свят.

 

Дякон Андрей Кураев обяснява старозаветното разбиране на думата „беден” – на еврейски „анавим” или „ани”, цитирайки блажени Августин, че псалмите са молитва именно на тези „анавим”. Затова в тях се натъкваме на много примери: „Нищ есм и убог”; „Яко не до конца забвен будет нищий, терпение убогих не погибнет до конца”. Тези и много други текстове показват кой всъщност е истинският беден в старозаветната традиция. В „Толковая Библия” четем: „Истинският „ани” е благочестивият, който се измъчва в сърцето си от съзнанието, че е жалък и безпомощен. Той се обръща към Бога и не очаква за себе си никаква друга помощ освен тази, за която моли милосърдният Бог. Старозаветните „анавим” са хората предали себе си на Бога и неговата милост.”

 

Света Богородица също показва своята бедност като „анавим”: „Яко призре на смирение рабы своея…” Евангелската бедност е състояние независещо от материалното състояние. Беден е царят – пророк Давид, бедни са и старозаветните патриарси. Беден е и праведният Йов, който в сърцето си е „ани” преди да бъде лишен от богатства. Нещастието на „анавим” отива на втори план и става съвсем незадължително. По нататък дякон Андрей Кураев пренася своя коментар върху думата „духом”. Защо Господ я добавя? – „За да изключиш неправилното разбиране за бедните като икономическа прослойка.” В случая тази дума има приблизително същата роля, като крилете на ангелите в иконографията – тоест да подчертае тяхната безплътност, а в случая – да се подчертае нематериалността.

 

Беседата ни няма да бъде пълна ако не цитираме и разсъжденията на Фотиос Кондоглу, известен гръцки иконописец, за да можем да приложим практиката към теорията. „Разбрах добре, че човек не трябва да обича нищо друго освен болката, защото от болката извира истинската радост и утеха и там са изворите на истинския живот. Аз нямаше да се удостоя с тази изстрадана радост, защото тя не се купува с нищо друго, освен със сърдечно съкрушение. Тъй като този, който не е страдал и не се е смирил, не получава милост. А човеците не искат да почувстват това, защото не искат да страдат и да се смирят, за да почувстват нещо нещо, което е над благоденствието на плътта и суетните страсти. Който не премине през огъня на изпитанието, не е почувствал истински какво е животът. Затова, когато се човек се смири, Господ му дава безстрашие. В тази борба, където мъжеството се нарича смирение и в която награди са презрението и унижението, не могат да устоят мъжествените на света. Който не се е отчаял от всичко, не се обръща към Бога, защото си мисли, че освен Бога има и други закрилници над себе си. Мисля си за онези хора, които събират богатства и всевъзможни неща и не могат да се разделят с тях, когато наближи смъртта и се силят да свържат себе си с колкото може повече въжета, вместо да ги намаляват. Нещастните, тъй като са бедни вътрешно, и треперещи, и искат да се стоплят, затова хвърлят върху себе си всички тези неща, подобно на обхванатия от треска, който хвърля върху себе си завивки и дрехи, без да се стопля. Мисля, че днешните хора са по-бедни откъм вътрешно богатство и затова имат нужда от толкова много суетни неща. Които са раби на охолния плътски живот, нямат истинска радост, защото нямат мир. Затова искат се намират всред буря и да са като замаяни, за да им се струва, че са щастливи. С истинска радост се удостояват онези, които не искат да бъдат известни на хората, за да бъдат известни на Бога. Който не разбере, че не може да очаква закрила от хората и че е празен в този свят, няма да се смири. А който не се смири няма да бъде помилван. Скръбта ни приближава до Бога, затова не желая да имам охолен живот, но да имам съкрушено сърце.”

 

Накрая да обърнем внимание на думите: „защото тяхно е Царството небесно”. Тук виждаме, че Господ не обещава за в бъдеще време Небесното Царство, а говори за сегашното. Тоест, ако изпълните тези мои думи, още сега ще получите Рая. Свети Симеон Нови Богослов казва, че ако човек още в този живот не придобие Божието Царство и мир, то и в бъдещия няма да го получи. Това е и учението и живият пример на всички светии. Последната фраза: „Царство Небесно”, всъщност е равна на първата дума – „блажени”. Какво значи да си блажен – да имаш Царството Божие вътре в себе си.

 

„Блажени бедните духом, защото тяхно е Царството Небесно!” На пръв поглед толкова обикновени думи, които вече не са актуални и важни за хората от Галилея, Десетоградие, Йерусалим, и Иудея, към които тогава са били отправени. Но за нас днес, за вас и за мен са от изключителна важност, защото радостта от намереното спасение е достъпна само за тези, които са осъзнали, че са погинали.

 

Убеждаваме се се за сетен път, че Евангелието, както пише игумения Арсения Сребрякова, е като безбрежно и необятно море. Мнозина хвърлят в него своята мрежа. Който минава по повърхността извлича само пяна. Който я спуска по дълбоко улавя риба, който слиза на дъното събира драгоценни бисери и раковини.