На 13 август Църквата почита паметта на свети Тихон Задонски (1724-1783). Животът и делото на този светител са свързани дълбоко и неразривно с процесите на християнско просвещение и духовно възраждане, които протичат в Русия и славянските страни през целия ХVІІІ век. Това са преди всичко процеси на духовно обновление и пробуждане, християнско просвещение и научно разгръщане на православното богословие, които в лицето на самия светител Тихон Задонски и неговото книжовно дело придобиват ново, но също така и твърде типично и характерно за Православието, направление. Според проф. Василий Зенковский тази оригинална новост се открива особено в съчинението на св. Тихон Задонски „Духовно съкровище”, в което „не се отхвърля света, но и не се изпада в плен на света, а е налице стремеж за духовно превъзмогване на света”(1:62-63).

Става дума за един качествено нов етап на нео-исихастко обновление на Православното нравствено и аскетическо богословие, което обвързва духовността на Православието с нейните основни принципи за очистването на сърцето, просвещаването на ума, духовната трезвост, покаянието и постоянната Иисусова молитва, със задачите на едно широко християнско просвещение и научно обновление на богословското учение на Църквата за човека, нравственото подвижничество и християнския морал.

Епохата на нео-исихастко възраждане в Русия

През ХVІІ и ХVІІІ век Православното църковно богословие в Русия продължава да се развива и разгръща активно като съжителства плодотворно с духовното предание на Църквата и практическите форми на монашеско (аскетическо) богословие. Богословските търсения се подхранват от практическите форми на християнско благочестие и традиционните форми на изповядване на вярата в рамките на исихастките принципи за молитвено подвижничество и духовен живот. Сериозните църковно-исторически, агиографски и богословско-аскетически трудове на св. Димитрий Ростовски, преп. Никодим Светогорец и св. Паисий Величковски са показателен пример за това нео-исихастко обновление.

Успоредно с развитието на сериозната църковна наука в Русия в средите на православните монашески кръгове се засилва движението към преоткриване и възраждане на светоотеческото духовно наследство и актуализиране на богословското учение и аскетическо предание на Източната църква. Това обновително духовно-интелектуално движение в областта на молитвения живот, аскетическото и нравственото богословие на Църквата се реализира чрез делото на големите духовни учители на Православието – преп. Паисий Величковски, св. Никодим Светогорец и св. Тихон Задонски. Тези православни аскети, духовници и учители на Църквата са и най-ярките представители на нео-исихасткото движение в Православието през ХVІІІ век.

Именно такава нео-исихастка позиция отстоява през този период чрез своята духовна, учителска и пастирска дейност, и най-вече чрез литературно-богословското си творчество, св. Тихон Задонски. С неговото културно-просветителско дело и духовно служение е свързано същинското творческо обновление на Руското православно аскетическо и нравствено богословие.

Кратки житиеписни бележки

Св. Тихон Задонски е роден в бедно семейство и малко селце в околностите на Новгород със светското име Тимотей през 1724 година. След като отрано остава сирак, и израства в голяма бедност и недоимък, е посветен от семейството си да служи на Бога и Църквата като постъпва в енорийското духовно училище, за да се подготви за църковно служение.

След това той завършва Новгородската духовна семинария и работи като учител по латински език, философия и омилетика, а през 1758 г. приема монашество и служи като архимандрит в няколко руски манастира. През 1761 г. е ръкоположен за епископ и става викарий на Новогородска епархия като се посвещава на активно пастирско и проповедническо служение. От 1763 г. е назначен за епископ на Воронеж и поема тежкия кръст на духовното просвещение и облагородяване на християнските нрава на местното насаление, което било все още привързано към древните славянски езически обичаи. Чрез своя личен пример като епископ, духовник и пастир светителят успява да смекчи грубите обноски и да промени старите порядки в неговата епархия като бавно и методично обръща умовете и сърцата на своите пасоми към покаянието, обновлението на духовния живот и искреното изповядване на християнската вяра. Той реформира монашеския живот и се старае да дава винаги личен пример на своите свещеници и миряни.

След като поема своето епископско служение Тихон Задонски се заема най-усърдно с учителското си задължение и започва да съставя и публикува своите духовни поучения, които са посветени на темата за покаянието, смирението, тайнството изповед и въобще на православното учение за църковните тайнства като благодатни средства за спасение. Светителят произнася непрекъснато множество проповеди и устройва духовни училища към храмовете и манастирите в своята епархия.

След повече от петгодишно трудно и всеотдайно епископско служение в своята епархия през 1767 година той се оттегля доброволно от своето административно архиерейско служение и се заселва в Задонския манастир като се заема още по-усърдно с книжовна и писателска дейност. Тук той води строг отшелнически живот и изпълнява служението на духовен старец. В това свое духовно-наставническо служение сред монасите, миряните и многобройните поклонници в светата обител светителят си спечелва обичта на християните и придобива висок авторитет като духовник и наставник.

Чрез своето необичайно решение за оттегляне от църковно-административното архиерейско служение св. Тихон Задонски следва примера и се придържа към почина на православните духовници-исихасти и на радетелите на православното книжовно дело и духовно обновление като преп. Паисий Величковски и св. Никодим Светогорец.

В Задонския манастир светителят работи денонощно като превежда, съставя и редактира светоотечески духовни поучения, пише книги и свои наставления за подвижническия живот. В този неуморен подвижнически и книжовен труд св. Тихон Задонски прекарва останалата част от своето духовно служение на Църквата и завършва земния си път през 1783 година. Почитта към светителя като духовен отец, наставник и учител се засилва непрестанно и укрепва в съзнанието на вярващите особено силно през следващото столетие след неговата земна кончина.  През 1846 година нетленните мощи на св. Тихон Задонски са открити за поклонение от вярващите и до днес се съхраняват и пребивават в Задонския манастир на Воронежка еперхия.

През 1861 година е извършено официалното му канонизиране и прославление  като светец от Руската православна църква, а неговият лик е добавен към сонма на светците на Вселенската Църква.

Богословски трудове и литературно наследство

В своите многобройни проповеди и духовни поучения св. Тихон Задонски пресъздава по нов и оригинален начин исихастката традиция на Православното аскетическо богословие. Измежду съчиненията на руските православни духовници и мистици по негово време, които традиционно се съставят по светоотечески образец в аскетичен и нравоучителен дух, и носят познатите названия „Лествица”, „Огледало”, „Духовен мост” и „Небесен ключ”, „съчиненията на св. Тихон Задонски се отличават с най-голяма трезвост и дълбочина”.(2)  Ето защо този трудолюбив и неуморен духовен учител и свети отец се възприема в Руската православна традиция като същински духовен баща на Нравственото богословие в по-ново време и като родоначалник на модерното обновително научно-богословско движение в областта на християнската етика и православната духовно-аскетична наука.

Неговото основно съчинение „Об истинном христианстве” е изиграло важна роля в духовния живот на православните християни и е придобило историческо значение за развитието на християнското нравствено богословие в Русия. Макар чисто формално и външно неговото заглавие да напомня на други съчинения на западни автори от този период, по своето съдържание и дух то е напълно православно и е издържано в строгите светоотечески традиции на Православието.

Сред основните християнски трудове и нравоучителни съчинения на св. Тихон Задонски, освен най-известното от тях „За истинското християнство”, също така се открояват и други аскетични творби. Това са „Плът и дух”, „Християнско наставление”, „Духовно съкровище”, „Наставление за монашествуващите”, „Кратки проповеди”, „Килийни писма” и много други.

Съчиненията на руския светител са изключително задълбочени и обхващат в пълнота въпросите на духовния живот на християните. Те могат да се разглеждат като една своеобразна енциклопедия на православното благочестие или богат наръчник за духовен и подвижнически живот. Тези трудове на светителя са издържани в строгия аскетически дух на класическите светоотечески наставления и нравствени поучения за подвижнически живот в християнските добродетели и се отличават с характерните за исихастката духовност трезвост, широта и дълбочина. Те са пропити от духа на покаянието, смирението, духовното очистване на сърцето и молитвения подвиг на християнина по пътя на спасението и придобиването на благодатта на Светия Дух.

В своето книжовно и богословско творчество св. Тихон Задонски се основава върху дълбоките корени на духовното предание на Православието и се придържа стриктно към исихасткото аскетическо учение на Църквата, но се стреми да  актуализира и представи в един цялостен и обновен вид това духовно богатство с оглед на конкретните нужди за християнско просвещение и духовно напътствие на вярващите. Той се стреми да разкрие пълнотата и духовната дълбочина на Православието по един жив, реалистичен, въздействащ и адекватен начин както за високо образованите хора от века на Просвещението, така и за неуките, но искрено вярващи християни.

В своето аскетическо богословие св. Тихон Задонски се спира подробно на класическите въпроси за духовната борба срещу греховните помисли и очистването на сърцето от страстите, анализира подробно значението на смирението и на покаянието за напредването в духовния живот и поставя в центъра на християнското подвижничество молитвата. Той се спира подробно върху духовната практика на постоянната Иисусова молитва и посочва детайлно средствата за опазване на чистотата на ума и благодатния пламък на сърцето. Всички тези водещи теми на неговото творчество разкриват личността и богословието на руския светител като елемент от живата и възраждаща се духовната традиция на исихазма и като важна брънка от живото предание на Православието.

Делото на св. Тихон Задонски и исихасткото духовно обновление

В своето църковно служение като книжовник и богослов св. Тихон Задонски е учител на монасите и наставник на вярващите християни, но същевременно се проявява като високо ерудиран и просветен автор, плодовит книжовник и задълбочен богослов. Неговата духовна и книжовна дейност протичат изцяло в духа на зародилите се вече процеси на вътрешно православно пробуждане, свързани с мистичното нео-исихастко движение в Русия и руското монашество, които допринасят изключително много за духовното обновление на живота на християните и богословското учение на Църквата.

Това нео-исихастко движение на ХVІІІ век в Руските монашески среди и манастирски духовни средища намира в лицето на св. Тихон Задонски един от най-ярките си представители, автентични носители и активни изразители в живота на Руската църква. Чрез неговото творчество Православното аскетическо и нравствено богословие в Русия през следващите десетилетия на ХІХ век се освобождава постепенно от чуждите западни влияния и се ориентира към своите изконни духовни първоизвори – светоотеческото учение на източните църковни отци и традицията на византийския исихазъм.

Положителното и плодотворно влияние на творенията на св. Тихон Задонски в историята на Православното духовно-аскетическо и нравствено богословие са безспорни. Силата на неговите духовни поучения и дълбочината на богословските му прозрения са повлияли изключително много върху развитието на православното монашество в Русия през ХІХ и ХХ век и до голяма степен са оформили насоките на Руското подвижническо и нравствено богословие чрез учението и възгледите на такива светители като св. Теофан Затворник и еп. Игнатий Брянчанинов (3:5-120).

Духовните творения на светителя са били любимо четиво и на руските философи, писатели и мислители като Фьодор Достоевски и други руски автори. Според мнението на съвременни православни богослови „цялото литературно творчество на св. Тихон Задонски носи белезите на богословие, изградено върху непосредствения живот и личния духовен опит. То е вдъхновявало и Ф. М. Достоевски при съставянето на неговите знаменити поучения на стареца Зосима от романа му „Братя Карамазови” (2:247).  Според свидетелствата на самия Ф. М. Достоевски прототипът за изграждане на образа и поученията на този духовен старец е взет от някои творения и поучения на св. Тихон Задонски.

Мястото и значението на знаменития руски светител Тихон Задонски в духовния живот на Руската православна църква и в процесите на духовно обновление на Православието през Новото време са безспорни. Съчиненията на светителя се четат, превеждат и издават и на Света гора и са включвани многократно в различни сборници, наръчници и антологии за духовния живот и аскетичния път на подвижничеството.

Плодотворното влияние на неговото духовно наследство може да се открие и у редица други руски мислители, православни духовници и подвижници на благочестието от ХХ век като св. Йоан Кронщадски и св. Силуан Атонски, а също така и в творчеството на много съвременни православни духовници и богослови. В днешно време учението на св. Тихон Задонски е предмет на задълбочено изследване и изучаване в областта на Нравственото богословие и Православната християнска духовност като важен принос в този процес има забележителната Симфония върху творенията на светителя, съставена от руския духовник схиархимандрит Йоан Маслов (4). Този факт свидетелства отново и в днешно време за ролята на духовното учение и книжовно наследство на св. Тихон Задонски в подновеното съвременно усилие на Църквата за засилване на християнското нравствено образование и за укрепване на духовното възпитание на вярващите в процеса на възраждане на Православието в днешна Русия и другите православни страни.

Използвана литература:

1. Зеньковский, В. История русской философии. Т.І, Париж, 1948.

2. Панчовски, Ив. Методология на нравственото богословие. С., 1962.

3. Архим. Климент Рилец. Наръчна книга за духовен живот. С., 1940, (1991), с.5-120.

4. Схиархим. Йоан (Маслов). Симфония по творенията на Свети Тихон Задонски. М., 2007.

Близки теми:

Свети Василий Велики – духовен отец, учител и светител на Църквата Свети Теофан Затворник – велик подвижник и духовен учител на Църквата Преподобни Максим Изповедник – велик подвижник и учител на Православието Почитта към Свети Йоан Златоуст в Православната църква Духовно-просветното дело на светите братя Кирил и Методий и християнската култура в България

На 11 май Българската православна църква празнува деня на светите братя Кирил и Методий и тържествено чества паметта на тяхното равноапастолно и просветителско дело. В този ден, според църковната традиция, ние се обръщаме към духовните първоизвори на българската култура и просвета, които са дълбоко свързани с подвига на славянските първоучители. Апостолската мисия на Солунските братя и техните ученици в Моравия и България дава на славянските народи светлината на Евангелското слово, чрез писменост на роден и разбираем език, и познание на Христовата истина за укрепване във вярата и спасение на душите.

Богослужебната прослава и молитвеното възпоменание на светите братя има за нас българите смисъла и значението и на непрестанно възвръщате към първоизворите на Кирило-Методиевото дело и постоянно утвърждаване в заветите на първоучителите. Защото духовно-просветната и спасителната мисия на Българската църква през вековете винаги е била свързана изконно и неразривно с делото на славянските пъроучители, а верността към духа на тяхното евангелизаторско дело е определяла насоките на църковното служение за благото на народа и за спасението на духовните й чеда.

Евангелска просвета и духовна култура

Светите братя Кирил и Методий, и особено техните ученици в България, завещават на своите последователи едно велико християнско наследство, което придава духовен облик както на Църковната мисия сред нашия и другите славянски народи, така и на характера на самата българска култура. На първо място чрез извършения подвиг на превода на Евангелието и въобще на цялото Свещено Писание, а така също и на духовно-поучителна и богослужебна църковна книжнина на говоримия тогава славянски и старобългарски език, те създават изцяло нова писмената култура и полагат основите на славянската литература. С това се утвърждава правото и възможността да се използва този разбираем за новопокръстените славянски народи език писмено и говоримо в християнското просвещение и да се въведе в богослужебна употреба един изцяло нов за тогавашното време официален църковен език.

С навлизането на славянските народи в лоното на Христовата църква и с духовното им приобщаване към вярата възниква закономерно въпроса за тяхното просвещение и за богослужебния език, който следва да се употребява в църковното служение сред новопокръстените славянски общности. Въпросът за статута на славянския език в Кирило-Методиевото дело не се изчерпва само с неговите църковно-канонични или литургични аспекти, но има и много по-широко духовно-просветно измерение и културно значение. В противовес на утвърждаващите се в тогавашна Средновековна Европа църковни и теологически схващания за ролята на трите древни сакрални езика на Свещеното Писание – староеврейски, гръцки и латински, и опитите да се догматизират възгледите на ”триезичниците” в латинския християнски запад, светите братя защитават коренно противоположна християнска визия и духовна концепция за евангелизацията.

Духовните принципи на тяхната християнска просветителска мисия сред славяните са свързани с древната апостолска традиция за благовестие на разбираем език и с особеностите на културното и езиково многообразие на Православния изток. В Източната църква, поради утвърдената практиката на древните патриархати, езиковото различие и многообразие на християнските народи съжителства в съборното единство на Вселенската църква и унификацията на богослужебния език не се извежда до равнището на строго догматически принцип. Ръководейки се от това разбиране за християнско благовестие и духовно просвещение на разбираем език светите братя Кирил и Методий и техните ученици създават една изцяло нова християнска книжовна култура и поставят началото на изцяло нови литературни езици сред славяните.

Свети Константин–Кирил Философ разобличава желанието и домогванията на триезичниците новопокръстените славяни да не получават просвета на разбираем език и да останат безкнижни като погрешна и недостойна за християни проява на завист и ги изобличава като еретици, опитващи се да придадат “свещен” характер на своите мнения. В сериозен богословски диспут с техни представители, състоял се във Венеция, св. Кирил показва ясно че подобни възгледи и позиции лишават Църквата от богатството на нейната духовна традиция и мисионерски принципи, завещани от апостолската проповед на Христовото Благовестие, което е предназначено “за всички народи”, и са в разрез с духа на Древната Църква и нейното Предание.

Така той надделява над тези възгледи и успява да утвърди достойнството на славянския език като език на Словото Божие, чрез който се благовести и преподава Христовото Евангелие наред с другите книжовни езици. С това в Европа през ІХ век възниква една изцяло нова книжовна култура, основана върху духа на евангелските принципи, която обогатява християнската и европейската цивилизация и дава своите благодатни плодове на духовното просвещение и до днес.

Християнска вяра и духовна просвета

Християнската културна концепция, към която се придържат светите братя Кирил и Методий и техните ученици в своята евангелизаторска и просветна мисия, разглежда писмеността и просветата като неразривно свързани с вярата и спасението на душата. За тях писмеността е средство и оръжие на вярата, а не само привилегия на избран културен кръг или ограничен аристократичен елит. Писмеността и писменото слово, за светите равноапостолни просветители и техните духовни ученици, е духовно благо и достояние за всеки вярващ християнин, просветен чрез светото кръщение и получил духовното озарение на благодатния живот в Иисуса Христа. Способността да се чете и познава писаното Евангелско слово, което носи Истината и просвещава духовно вярващите, е средство за укрепване във вярата и утвърждаване на богоозарените и просветени души на вярващите. Писмеността и християнската книжовност са средство за просвещение и спасение, а не въпрос на достъп до науката или право на грамотност, каквито през Средновековието на Запад и във Византия притежавали само ограничен кръг от хора.

С това светите братя Кирил и Методий и техните ученици прилагат успешно християнските мисионерски принципи на т.нар. “инкултурация” и превръщат говоримия език в писмен и литературен език на Свещеното Писание. Но не по-маловажно е и утвърденото разбиране за всеобща грамотност и широкоразпространена просвета, с което завещават на нашата духовна култура и християнска традиция още една велика истина и духовен принцип. Идеята за всеобщата грамотност и достъп на всички без ограничение, чрез възможността за самостоятелно четене на текста на Свещеното Писание, е свързана с разбирането, че всяко човешко същество по силата на Божията любов и дара на спасението е призвано към просвета на своя разум и укрепване в богооткровените истини чрез Словото Божие.

Тези разбирания за превод на Свещеното Писание на говорим и разбираем език, и свързаните с него принципи за всеобща грамотност, се разпространяват в по-широк мащаб в Християнския Запад едва след края на Средновековието, а в Европа те се утвърждават едва след Ренесанса и Реформацията в различен религиозен и културен контекст.

Духовното наследство на християнската просвета в България

Просветното дело на св. Методий като архиепископ на Моравия, макар и да е било сакционирано официално от Римския папски престол след 870 г., е атакувано отново от немското латиноезично духовенство на локално ниво и впоследствие е сериозно разстроено. Моравската мисия попада в конфликтната зона между претенциите на местните архиепископи на Пасау за разширяване на тяхното църковно влияние на изток и стремежите на Римския престол да си възвърне влиянието в старите граници на някогашния „Patrimonuim Petri” – област на изключителна църковна юрисдикция на Римския епископ, предоставена по времето на свещения съюз с франкския император Карл Велики. Като се прибавят към тези чисто западни условности и обтегнатите отношения между Рим и Константинопол по времето на папа Николай І и Константинополския патриарх Фотий, породени от съперничеството при Покръстването на българите, ставя ясно защо християнското просвещение на славяните, и употребата на новия богослужебен език, се оказват заложник на сложни църковно-дипломатически и геополитически съперничества.

Най-верните ученици на св. Методий – Климент, Наум, Ангеларий, Сава и Горзд били принудени да напуснат Моравия и да потърсят убежище в други славянски страни. Някой от тези най-близки сътрудници и ученици на светите братя “закопнели за България” и духовните семена на тяхното дело, чрез съхранените книги, намерили най-благоприятна почва в новопокръстената страна на светия княз Борис І Покръстител. Тук след Покръстването на българите, и последвалата смяна на латинско и гръцко духовенство в процеса на християнизацията на страната и духовната просвета на народа, особено силно се чувствала нуждата от славяноезичен църковен клир, духовни учители за народа и християнско четмо и писмо на роден и разбираем език.

Според Житието на св. Климент Охридски българският владетел отдавна “жадувал за тези мъже” и ги приел радушно в своята столица Плиска, заедно с книгите, преведени в Моравия на славянски език и оцелели след гонението срещу тях. Новата вяра и укрепването на Българската църква изисквали сериозно духовно просвещение, което да спомогне за издигане на духа на вярващите чрез Словото на Христовата истина, чрез светлината на Евангелието и благодатната сила на Светия Духа. Духовната нива била разорана и подготвена да даде обилен плод сред българите, а учениците на светите братя като усърдни учители на вярата поели своето служение чрез книжнината и просветата. Защото, както били научили и възприели от своите учители, само просветената вяра е жива и действена и води към спасение. А непросветената вяра лесно се обръща в суеверие, залинява духовно или угасва. И също тъй “голи са човешките души без писменото слово и уязвими за врага на тяхното спасение”, както казва епископ Константин Преславски в своите беседи и слова върху Евангелските поучения. На това духовно служение е посветена цялата християнска книжовност и просвета в България по времето на св. Климент Охридски и дейността на Преславската и Охридската духовни школи. На това се дължи и разцвета на Симеоновия “Златен век”, а също така и традициите на християнското просвещение в България през следващите столетия.

Това разбиране за християнската книжовност и духовна просвета на роден и разбираем език сред българите отстоява през вековете и нашата Българска православна църква като изпълнение на завета на светите братя и продължение на тяхното мисионерско и евангелизаторско дело. Чрез най-добрите си и предани служители, и в най-добрите си образци на книжовност и духовна култура, тя остава вярна на заветите на славянските първоучители и предава порива към знанието и просвещението на нашия народ, с което го възпитава духовно в любов към истината и истинското знание. Безкористното ученолюбие, стремежът към повече знание и жаждата за просвета и днес остават живи сред българите, а великата мисия на истинската просвета в духа на Кирило-Методиевото дело и днес поставя пред Църквата големи отговорности и задачи в спасителната й мисия в съвременния свят. Защото само чрез продължаването на това велико духовно и културно-просветно дело тя може да съхранява своята мисия,  да запазва и отстоява достойнството си на учителка на истината сред народа и да съхранява авторитета си сред вярващите.

Близки теми:

Свети Василий Велики – духовен отец, учител и светител на Църквата Свети Теофан Затворник – велик подвижник и духовен учител на Църквата Свети Антоний Велики и началото на християнското монашество Преподобни Максим Изповедник – велик подвижник и учител на Православието Почитта към Свети Йоан Златоуст в Православната църква

Големият църковен учител и “Златоуст“ проповедник, който завършил своя земен път отстранен от архиепископската си катедра в изгнание, е един от най-почитаните църковни отци и духовни учители на Църквата. Неговото богато проповедническо творчество и богословско наследство се е превърнало в образец за благовестие на Словото Божие и църковно служение, а възгледите му за практическите аспекти на християнската нравственост са придобили авторитета на установено правило в духовния живот на вярващите и проявите на християнско благочестие.

Православната църква е установила особено място в своя празничен календар за отбелязване паметта и възпоменаване на делото на този забележителен светител. На 13 ноември се чества деня на успението на св. Йоан Златоуст, а според църковната традиция от векове в Източната църква делото и личността на този изтъкнат учител се чества заедно и в особен църковен празник – денят на Светите трима светители (30 януари).  На този празничен ден паметта на св. Йоан Златоуст се чества заедно с великото просветителско и учителско дело на св.Василий Велики (ок.330-379) и св. Григорий Богослов (329-390), а Църквата прославя съборно тримата големи йерарси и светители на Православието.

Кратки житиеписни бележки

Св. Йоан Златоуст е може би най-популярният и почитан свети отец в традицията на Източно-православната църква. Заради богатото му книжовно наследство и ненадминат проповеднически дар, заради самоотвержения му подвиг в учителството и пастирското му усърдие, заради мъжественото и непоколебимо служение за духовното благо на паството, както като дякон и презвитер в Антиохия, така и като Константинополски архиепископ, той си заслужил още приживе и получил от Църквата името “Златоуст”.

Големият светител на Православието е един от най-ярките представители на така наречения “Златен век на светоотеческата богословска мисъл” и един от най-плодовитите автори от времето на разцвета на християнската литература, обхващащ периода на ІV и V век. Неговото служение като църковен учител и пастир протича при управлението на християнските императори Теодосий Велики (379-395 г.) и наследника му Аркадий.

По времето на Теодосий Велики животът на обновяващата се след епохата на Константин Велики Римска империя все повече се християнизира и гръко-римската цивилизация постепенно и трайно променя своя облик. Макар все още някои остатъци от старата езическата култура, и преди всичко моралното разложение сред политическия елит на Константинопол, да оставали сериозно предизвикателство пред Църквата, тя укрепвала като духовна институция и разширявала своето присъствие и влияние сред народа. Самият император Теодосий Велики бил християнин, приел кръщение още докато е начело на империята, а не на смъртния си одър като своите предшественици, и се опитвал съзнателно да управлява държавните дела именно като християнски владетел. Той покровителствал Църквата и Православието и свикал Втория вселенски събор в Константинопол през 381г., на който възтържествувало Никейското изповедание на вярата. По времето на този император християнството се превръща в основна държавна религия, а римското право постепенно се променя и християнизира.

При управлението на сина и наследника на Теодосий Велики на престола – Аркадий (395-408), който управлявал Източната част на вече разделената през 395 г. Римска империя, св. Йоан Златоуст бил избран (397г.), за Константинополски архиепископ. Този избор бил продиктуван както заради безспорните качества на църковния учител, така и заради нуждите на империята и застъпничеството на хора от дворцовите среди.

Нравоучителните слова, посветени най-често на християнските добродетели, милосърдието, покаянието и поста, молитвата и подвижничество, а също така и библейските екзегетически беседи са двете основни литературни форми, в които се отлива дълбокото духовно познание и проникновеното богословско учение на св. Йоан Златоуст. Това се определяло както от личните дарования на църковния учител, така и от практическите нужди на Църквата и потребностите на вярващите християни в края на ІV и началото на V век.

Като забележителен представител на Антиохийската богословска школа св. Йоан Златоуст е носител на високите образци на християнска култура, богословска мисъл и църковна словесност. Като духовен пастир и учител той е бил изключително близо до народа и неговите нужди и чрез своето слово и проповед е насищал духовния глад и стремежа към истинско познание на Бога у всички.

След като се прославил като презвитер и църковен учител в Антиохия чрез своите знаменити и въздействащи проповеди, но и чрез неуморното си социално-милосърдно служение, св. Йоан Златоуст бил въздигнат като архиепископ на столичния град Константинопол и пренесъл тези църковни традиции там. В столичната катедра той предприел реформи в каноничната дисциплина и богослужението и издигнал на високо ниво изискванията за църковните служители. Неговите реформаторски действия и новаторски инициативи, обаче, породили и много завист, ропот и негодувание от страна на онези, чиито пороци светителят изобличавал със своето слово.

Трудностите на архиепископското служение

В столичния град пламенният и красноречив проповедник на Христовото евангелско учение, на чистотата на вярата и евангелските добродетели се сблъскал с трудностите на църковното архипастирско служение, което протичало близо до императорския дворец. Това негово евангелско служение било обременено и смущавано от множество  политически интриги, разпространявани сред висшия клир и от капризите и “аристократичните” пороци на дворцовите кръгове.

По време на архиепископското служение на св. Йоан Златоуст в константинопол Православието вече било възтържествувало на първите два Вселенски събора в Никея и Константинопол и догматическите спорове с арианите и духоборците утихвали, но пред Църквата стояли все още много сериозни изпитания и предизвикателства. Тези трудности и задачи били преди всичко от нравствено и практическо естество. Това били предизвикателства и нужди на времето,  свързани с необходимостта от укрепване и утвърждаване на християнството в живота на вярващите, стабилизиране на Църквата като духовна институция и хуманизиране на християнската държава и обществените нрави. Не на последно място била и борбата срещу повърхностното и често пъти външно и лицемерно изповядване на християнската вяра и придържане към християнския морал от страна както на широките слоеве на населението, така и на тогавашния аристократичен столичен елит. На тези задачи било посветено, и при тези условия протекло, църковното служение на св. Йоан Златоуст в Константинопол. Тези трудни условия и нужди на времето определили в най-голяма степен насоката, характера и съдържанието на неговото църковно и социално служение, характера на богословското му учение и съдържанието на неговото духовно творчество.

Грижа за бедните и социално-милосърдно служение на Църквата

В столичния град Константинопол като архиепископ и църковен водач св. Йоан Златоуст продължил своето социално служение и грижа за бедните по начин, който бил възприел в Антиохия. Той изразходвал църковните средства предимно в помощ за нуждаещите се, реорганизирал института на диаконисите и призовавал богатите жени и знатни вдовици да приемат в своите големи имения сираци, болни и странници. Продавал златните църковни съсъди, за да се изхранват гладуващите и призовавал всички към милосърдие и доброволно пожертвувание на материалните блага за облекчаване на страданията на най-нуждаещите се събратя.

Критиката срещу разточителството на църковни средства от страна на висшия клир в Константинопол и бичуването на пороците на дворцовите среди заради алчността, сребролюбието, суетата и нарушаването на идеалите на социалната справедливост станали причина за това св. Йоан Златоуст да си спечели много и силни врагове. Сред била и императрицата Евдоксия, която светителят изобличавал заради неправди и заграбване на чужда собственост в противоречие със законите и християнския морал. Многократно представители на клира и корумпирани царедворци повдигали клевети и гонения срещу св. Йоан Златоуст и го отстранявали неканонично от неговия архиепископски престол.

Независимо от гоненията и притесненията на тези представители на държавната власт и императорския дворец, чиито пороци светият отец разобличавал смело в своите нравоучителни проповеди, той си оставал твърд и непоколебим борец за правдата, учител на истината и проповедник на Христовите заповеди и евангелските добродетели. С това свое безкомпромисно поведение св. Йоан Златоуст си навлякъл омразата на силните на деня, изпитал горчиви страдания и понесъл непоносимите трудности на гоненията и заточенията.

През 407 година на път за мястото на своето заточение в Понтийската област, изтощен физически, но с бодър дух и чисто сърце, той понесъл мъжествено своя кръст следвайки по стъпките на Христа, и посрещнал земната си участ достойно. Светителят завършил земния си път с мъченически подвиг в прослава на Бога и благодарствена молитва. Св. Йоан Златоуст завършил живота си с думите „Слава на Бога за всичко!“

Около тридесет години след земната кончина на светителя наследниците на император Аркадий позволили и пожелали тържествено да бъдат пренесени мощите на светеца от града Комана в Мала Азия в Константинопол. Това историческо събитие, което се случило по времето на Теодосий Втори и сестра му Пулхерия през 438 година се отбелязва и възпоменава от Църквата в празника „Пренасяне на мощите на св. Йоан Златоуст“ в Константинопол.

Двамата владетели на Източната римска империя (Византия) се молили с покайни сълзи и съкрушено сърце пред светите мощи на светителя за опрощаване на греховете на своите родители, които били в основата на гонението срещу него и на неговото заточение. От този момент в Източната църква започнал и същинският официален култ към личността на св. Йоан Златоуст, който се утвърдил през вековете не толкова заради официалните политически елементи в него, а заради достойния подвижнически живот и личността на самия светител.

Чрез своите дела на смел Христов последовател и духовен пастир св. Йоан Златоуст си извоювал почитта на Църквата и вечната прослава от Бога и придобил неувяхващия венец на славата. Той се радва през вековете и до ден днешен на всеобща почит и уважение сред вярващите християни както в Православния изток, така и в християнския запад. Мощите на светеца след 1204 година са пренесени от кръстоносците на Латинската империя в Рим и се съхраняват в катедралата „Свети Петър“.

Близки теми:

Свети Теофан Затворник – велик подвижник и духовен учител на Църквата Свети Антоний Велики и началото на християнското монашество Преподобни Максим Изповедник – велик подвижник и учител на Православието Духовно-просветното дело на светите братя Кирил и Методий и християнската култура в България Свети Тихон Задонски и духовното възраждане на Православието в Руската църковна традиция

На 17 януари според църковната традиция православните християни почитат паметта на големия духовен подвижник и основател на отшелническото (анахоретско монашество) св. Антоний Велики. Основен източник за живота и духовните подвизи на този голям египетски аскет е „Житието на св. Антоний”, написано от църковния учител и александрийски архиепископ св. Атанасий Велики. Като борец срещу арианството за чистотата на Православието, утвърдено от Първия Вселенски събор в Никея през 325 г., той бил подложен на гонения и заточения от страна на арианстващите императори на Римската империя и няколко пъти намирал убежище сред монасите в Египетската пустиня.

Към средата на ІV в. подвигът на св. Антоний станал известен за християните на Изток и на Запад и привлякъл към пустинните местности в Египет множество аскети, които желаели да подражават на духовния подвиг на първия отшелник. При едно от своите пребивавания в изгнание през 356 година, след като намерил убежище в монашеските обители в египетската пустиня, св. Атанасий се заел да опише живота и духовните подвизи на св. Антоний и така създал неговото прочуто „Житие”, което се превърнало в образец за християнската житиеписна традиция и основополагащ модел за агиографската литература през следващите векове.

Според свидетелствата на църковната история св. Атанасий написал житието като близък свидетел на събитията от живота на св. Антоний, за да отговори на множеството въпроси на християните относно чудесата, извършени от Божия угодник в пустинята и правилата на новия начин на молитвен и подвижнически живот в монашеско уединение. Така делото на св. Антоний и неговите последователи в египетската пустиня станали известни и довели до появата на монашеското движение в Източната църква.

Според „Житието на св. Антоний” той произхождал от благочестиво християнско семейство и се отличавал с послушание към своите родители, духовна вглъбеност и любов към Бога. Младият Антоний обичал молитвите и богослужението на Църквата и често пребивавал в храма където с внимание и готовност за изпълнение на Божията воля слушал Евангелието и възприемал с чисто сърце Христовите слова. След като останал сирак, когато бил на около осемнадесет години, Антоний поел грижата за дома и своята по-малка сестра, но постоянно размишлявал за това как може да угоди на Бога и по какъв път да тръгне, за да следва Христовия пример и да изпълни Евангелския идеал. След известно време на усилна молитва и дълбок размисъл за вярата в Бога и следването на Спасителя той решил да подражава на апостолите и първите християни, които заради Иисус Христа и спасението напускали своите домове, продавали своето имущество и се посвещавали на постоянно служение на Бога. Така един ден младият Антоний влязъл в храма и чул Евангелските слова за отричането от себе си, взимането на кръста и следването на Иисус Христос (Мат.19:21). Така постепенно той взел твърдо решение да разпродаде семейното имущество и да го раздаде на бедните, а себе си да посвети на съвършения начин на следване на Иисус Христос чрез доброволна бедност и пълно нестяжание, постоянна молитва, пост и духовно бдение. Той поверил своята сестра на грижите на института на девиците, който съществувал в древната църковна организация на Александрийската църква, като я оставил да бъде възпитавана в тяхната обител, а сам започнал да пребивава в постоянна молитва и пост първоначално в градския храм.

Св. Антоний и пътя на пустиножителното монашеско

Отдалечаването в пустинята, както показва житието на светеца, не е било израз на търсене на спокойствие и съзерцание, а преминаване към следващото стъпало в монашеския живот и стремеж за по-пълно следване на Христовия пример. Както е известно от Евангелието Самият Иисус Христос се отдалечил в пустинята, за да се подготви и победи изкушенията на лукавия преди началото на Неговата проповед и обществено служение. Пустинята в Свещеното Писание и християнската духовност на Древната църква била разглеждана като място, където властват тъмнината, злото и демоничните сили, а християнският подвижник изпитвал себе си в духовната битка срещу поднебесните сили на злобата като за целта се отдалечавал от града и пребивавал в отшелничество и пустиножителство.

Затова св. Антоний се заселил първоначално в една изоставена египетска гробница – символ и място на царството на смъртта, тъмнината и дявола, и пребивавал там в строг пост и постоянна молитва като приемал хляб само по веднъж седмично. Така чрез този строг начин на постнически и молитвен живот в пустинята се заражда монашеското отшелничество, а св. Антоний става родоначалник на този вид строг подвижнически и уединен монашески живот. Според житието на св. Антоний в трудния подвиг на духовната битка със себе си монахът пребивавал в постоянна молитва, покаяние и неотклонно усърдие за напредване в добродетелния живот. Той бил  напълно отдаден на вярата и своя начин на духовен живот и всеки ден подновявал своите усилия така, сякаш започвал своя подвиг отначало.

След превъзмогване на първоначалните трудности аскетът се сблъскал и с нападенията на демоничните сили, които се опитали да го отклонят от избрания път. Според житието на светия Божий угодник той водил усилена борба с невидимите врагове на човешкото спасение, която придобивала все по-ожесточени форми. Тъмните сили и поднебесни духове на злобата нападали светеца и се опитвали да го изплашат, за да прекрати своя духовен подвиг и да го изгонят от пустинното място, в което пребивавал. След едно от тези нападения Антоний бил открит в скалната гробница в безпомощно състояние, в резултат от демоничните въздействия, християните помислили светеца за мъртъв и пренесли тялото му в храма, за да извършат чинопоследованието на неговото погребение. По време на всенощното бдение, обаче, светецът дошъл на себе си и отново безшумно се оттеглил в пустинята където останал и придобил чрез молитва и пост дълбоко духовно проникновение и благодатни сили, които привличали множество християни и езичници, които искали да беседват с него.

Св. Антоний Велики и организираното монашеско движение

Пътят и подвигът на св. Антоний били последвани от много негови ученици и ревностни християни, които копнеели за подобен начин на следване на Христа. След този първи подвижник пустинните местности на Египет постепенно започнали да привличат нови отшелници и така се изпълнили с нов живот. Монасите обработвали безплодната земя и живеели в постоянна молитва и пост, бдение и трезвост. Те живеели или в строго отшелничество и уединение, или на малки групи в пещери и малки килии. Така в египетската пустиня се заселили множество монаси и отшелници, които образували колонии, наречени манастири, а сам св. Антоний постепенно придобил огромен авторитет като духовен отец и наставник на монасите. Славата му се разраствала все повече и към него се обръщали за съвет и утешително слово както епископи и вярващи, така и управници. Свети Антоний подкрепял всеки и заставал на страната на истината  и Христовата правда. Той подкрепил категорично православните епископи, начело със св. Атанасий, в тяхната борба срещу еретиците ариани и изобличавал лъжеученията на тези, които смущавали единството и мира в Църквата. Според житието и църковните свидетелства св. Антоний не можел да чете Свещеното Писание на гръцки език, но чрез слушането му го разбирал в дълбочина и го тълкувал правилно. Чрез своя духовен опит и чистота на сърцето Божият угодник  познавал в пълнота смисъла на Христовите истини и живеел добродетелно и благочестиво според техния евангелски дух. Той навлизал все по-дълбоко в пустинята и се заселвал в пусти места с оскъдна растителност, обработвал сам земята за да се изхранва и напредвал в своя подвиг на молитвата и съзерцателния живот. След като достигнал изумителни висоти в духовния живот и се удостоил с благодатни сили от Бога св. Антоний завършил своя земен път в отдалечено място в пустинята през 356 г. в дълбока старост на 105 години.

Според някои свидетелства за историята на египетските монаси св. Антоний посочил Макарий Египетски за свой духовен ученик и приемник на неговия монашески начин на живот. Монасите в Египет пребивавали в отдалечени пустинни места като се заселвали на такова разстояние един от друг, на което да не могат да се виждат физически. Чрез молитва и чудодейни откровения от Бога, обаче, те по тайнствен начин научавали един за друг и се срещали в неделния ден за обща молитва и участие в Божествената литургия и приемане на свето причастие. Така, например, св. Антоний пожелал да узнае от Бога дали освен него има и други пустиножители или той е първи в този труден отшелнически подвиг? В отговор на желанието на свети Антоний Бог го удостоил да се срещне с друг аскет, живеещ дълбоко в пустинята. Така се състояла знаменателната среща между Антоний Велики и Павел Тивейски – двамата първи отшелници в Египетската пустиня. Така св. Антоний бил окуражаван и насърчаван от Бога чрез Своето милосърдие и благодатна подкрепа да продължава своя труден монашески подвиг и да общува с други монаси, които идвали при него за да получат духовен съвет и напътствия.

Разказите за монасите в Египет били събрани от западния писател Руфин Аквилейски и предизвикали силен интерес и в латинския християнски запад. Там за първи път сам св. Атанасий Велики и неговите спътници пренесли монашеския начин живот, когато посетили Рим по време на арианските спорове и тяхното заточение, и така разпространили монашеството и на запад.

Постепенно в пустинните области на Египет, около река Нил и по крайбрежието на Червено море, се образували групи от отшелници и ученици на големите подвижници и така образували цели монашески колонии. От тях на свой ред възникнали общежителните манастири, чиито устав бил създаден от св. Пахомий Велики. В тях животът на монасите се организирал според правилата за молитва и труд, а към тези монашески обители възникнали и храмове, в които се извършвало богослужение. Така епископите, които първоначално изпращали свещеници от градските храмове да отслужват светата евхаристия при монасите, започнали да посвещават избрани от средите на самите тях за ръкополагане в свещенически сан. Тези монаси били наричани „освещени”, защото първоначалното разбиране за монашеството включвало смирен отказ дори от приемане на свещения сан и приобщаване към църковната йерархия. В първоначалния замисъл монашеството не било част от свещения клир, а особен чин на подвижничество и спасение в Църквата. Монасите давали специални обети за доброволна бедност и отказ от имущество – нестяжание, послушание към духовния отец и въздържание от плътски удоволствие – целомъдрие.

Разказите за живота на св. Антоний били любими за християните и особено за монасите през следващите векове. Всички разкази за духовните отци и учители на Църквата започват с поученията на св. Антоний. В много свои послания и поучения той разяснява по един достъпен и въздействен начин християнското учение за монашеския живот, разкрива правилата за борба с греха и очистване на сърцето, за молитвата и постоянната трезвост на ума. Тези поучения били изучавани и преписвани през вековете и затова присъстват във всички аскетически сборници – „Патерикони“.

Учението на св. Антоний за духовния живот е свързано с подвижничеството на християните в Христовата заповед за любовта към Бога и ближните, смиреномъдрие, покаяние и постоянна молитва. „Любовта, според духовния отец, прогонва страха“ и изпълва сърцето с Бога. Примерът на св. Антоний станал образец за християнското монашество през вековете и имал множество последователи както в Православния изток, така и в латинския запад. В своите знаменити „Изповеди” блажени Августин посочва голямото влияние, което „Житието на св. Антоний”, преведено на латински език, оказало върху християните и развитието на духовния живот на запад. У нас по стъпките на св. Антоний и неговия пример върви свети Йоан Рилски, който е основател на отшелническото монашество в България.

Литература:

1. История Египетских монахов. (Прев.Н.Кулькова). М.,2001.
2. Поснов, М. История на Християнската църква. Т.ІІ.С.,1993.
3. Майендорф, Йн. Монашеско богословие. –в: Византийско богословие.С., 1995.
4. Мейендорф, Йн. Введение в святоотеческое богословие. Минск, 2007.

Близки теми:

Свети Василий Велики – духовен отец, учител и светител на Църквата Свети Теофан Затворник – велик подвижник и духовен учител на Църквата Почитта към Свети Йоан Златоуст в Православната църква Духовно-просветното дело на светите братя Кирил и Методий и християнската култура в България Свети Тихон Задонски и духовното възраждане на Православието в Руската църковна традиция

На 10 януари Православната църква почита паметта на свети Теофан Затворник (1815-1894) – един от най-големите подвижници на Православието от по-ново време и забележителен учител на християнското духовно благочестие. Като епископ и светител на Руската православна църква, книжовник и богослов, преводач и съставител на руското издание на светоотеческия сборник «Добротолюбие», автор на духовно-аскетични трудове за молитвата и многобройни проповеди и писма той се превръща в една от най-ярките и влиятелни фигури в духовния живот на Православната църква от втората половина на ХІХ век до ден днешен. През тази година се навършват 200 години от неговото рождение, което е повод за специален интерес и задълбочено изследване на живота, богословското наследство и книжовното дело на бележития руски духовник и светител на Православието.

Богословското творчество и книжовно наследство на св. Теофан Затворник са огромни по обем и имат определящо значение за развитието на Правословното учение на Църквата през ХХ век и началото на нашето столетие. През последните години нарастват интереса и изследванията върху съчиненията на руския светител, които според църковното определение за неговото прославление и причисляване към лика на светиите, се отличават с «дълбоко богословско разбиране на християнското учение» и представляват «развитие на светоотеческото учение при съхраняване на неговата православна чистота».

Жизнен и творчески път в служение на Бога и Светото Православие

Епископ Теофан Затворник е роден в семейството на руски православен свещеник със светското име Георгий Васильевич Говоров на 10 януари 1815 год. Завършва Ливенското духовно училище и Орловската духовна семинария и продължава висшето си богословско образование в Киевската духовна академия където започва да се занимава с учебно-възпитателна дейност. Като възпитаник на Киевската духовна академия младият богослов Говоров изучавал сериозно и се интересувал изключително задълбочено от аскетика, философски науки и психология, а в последната година от своето обучение приел монашески постриг и името Теофан. След като завършва своето висше богословско образование младият йеромонах е назначен за ректор на Киево-Софиевското духовно училище, а по-късно поема служение като инспектор на Новгородската духовна семинария. След това бъдещият светител Теофан продължава своята академична работа в Петербургската духовна академия като преподавател в Катедрата по нравствено и пастирско богословие. На това академично поприще той започва да изследва все по-целенасочено и съсредоточено аскетичната духовна традиция на Православието и светоотеческото богословско наследство. През този ранен период от своята педагогическа и научно-преподавателска работа като преподавател и богослов младият подвижник Теофан натрупва богат духовен и религиозно-психологически опит, който след това допринася изключително много за изграждане на неговите задълбочени аскетически и нравоучителни трудове.

През 1847 година йеромонах Теофан става член на Руската духовна мисия в Йерусалим където прекарва шест години. По време на служението си на Изток той изучава усилено древни и съвременни чужди езици като се запознава основно с еврейски и арабски и овладява на добро ниво също така гръцки и френски език. Тогава започва да изучава съчиненията на древните църковни учители и свети отци по оригиналните им ръкописи и основно се запознава с монашеските устави на Древната църква. По-късно епископ Теофан събира и издава по-важните монашески устави на Църквата, които са залегнали в основата на Православното монашество, като ги публикува в специален сборник „Древние иноческие уставы”( Св. Теофан Затворник. Древни монашески устави. Света гора Атон, 2002.).

През 1856 година като архимандрит Теофан Затворник служи в Константинопол в руската посолска църква, а след това е възведен в служението на ректор на Санкт Петербургската духовна академия и е избран за професор по богословие. От този момент бъдещият светител започва да работи усилено в областта на Православното нравствено и аскетическо богословие като създава свои оригинални научни трудове, предприема преводи на светоотечески творения и съставя множество проповеди.

Проповедническата активност на светителя се активизира особено много след като е възведен през 1859 година в епископски сан и поема високоотговорното архиерейско служение първо в Тамбовска, а след това във Владимирска епархия. По време на служението си като епископ, и в изпълнение на задълженията на епархийски архиерей в тези две епархии, Теофан Затворник произнася неизброимо множество проповеди, от които към настоящия момент са издадени само една малка част. Сред публикуваните негови проповеди и слова се наброяват над 270, които са произнесени по време на различни богослужения в двете епархии. В редица архивни хранилища в Русия и на Атон се съхраняват и много непубликувани негови богословски творения, проповеди и писма.

При своето служение като епархийски архиерей епископ Теофан организира и открива множество прицърковни духовни школи, неделни училища и духовни учебни заведения за жени и девойки. Той основава епархийски църковни периодични издания и се стреми да развива всестранна духовно-просветна, пастирска и научно-богословска дейност. Светителят Теофан Затворник работи в пълна отдаденост и с размах, които доближават богословските му трудове за разкриване на църковното учение в по-ново време до примера и образеца на църковните учители от епохата на Златния век на светоотеческата мисъл. Той пише множество екзегетически и нравоучителни трудове и се заема с превода на сборника „Добротолюбие” на съвременния и говорим руски език като с това полага огромни усилия за възраждане на православното богословие и за обновлението и утвърждаването на православното благочестие в светоотечески църковен дух. Заема се с преводаческа дейност и подготвя подробни и задълбочени екзегетически изследвания и тълкувания на Свещеното Писание на Стария и Новия Завет. Светителят подготвя и публикува ценни богословски тълкувания на Псалтира и издава многотомно тълкувание на новозаветните послания на апостол Павел, които са издържани в духа на светоотеческата екзегетическа традиция, с което дава своя съществен принос в обновлението и на православната библеистика.

Духовното творчество и научно-богословското дело на епископ Теофан Затворник представляват нов етап и своеобразен връх в развитието на Руското православно богословие през ХІХ век. Неговите приноси като духовник и богослов се отразяват решително в областта на православното библейско, нравствено и аскетическо богословие и водят до съществени резултати в насоката на обновлението и осъвременяването на православната етическа и духовно-аскетическа мисъл. Той пише множество духовно-наставнически послания, поучения и писма, които обхващат изключително голямо тематично разнообразие от богословски въпроси на църковния живот и представляват огромно книжовно наследство.

Богословско дело на св. Теофан Затворник се вписва в процесите на духовно възраждане, което през целия ХІХ век се засилва и задълбочава както в Руското монашество, така и в рамките на академичното богословие. Този процес, който постепенно се разраства и задълбочава се изразява в едно съзнателно движение и целенасочено усилие за духовно обръщане към светоотеческите първоизвори, което води до активизиране на книжовната дейност, до нови преводи, преписване и отпечатване на различни светоотечески творения, богословски сборници, аскетични сбирки и православни антологии с напътствия за духовния живот и молитвата. Всички тези нови преводи на светоотечески творения, или нови сборници с духовно-аскетично съдържание, съдържат някои елементи от по-старите Патерични сборници и класически сбирки с авторитетни светоотечески писания, но отразяват и някои основни насоки на филокалийското нео-исихастко движение, заложени от делото на преп. Паисий Величковски и появата на славянското „Добротолюбие”.

В първоначалното двутомно издание на „Добротолюбие” на църковно-славянски език, обаче, което било подготвено от книжовната школа на преп. Паисий Величковски, не били включени всички известни и авторитетни съчинения. Ето защо в руската православна духовно-аскетична традиция се наложило съставът на славянското „Добротолюбие” да бъде допълнен с нови преводи от гръцки език на светоотечески съчинения на водещи духовни авторитети на Църквата, които не били включени в първоначалното издание. С тази задача се заел светителят Теофан Затворник, който превел на руски език, допълнил и издал новото и разширено в пет тома издание на сборника „Добротолюбие”. С това свое книжовно дело  руският духовник увенчал движението на нео-исихасткото обновление в Русия и спомогнал за даването на нов силен тласък в развитието на православното аскетическо и нравствено богословие като снабдил руската църковна и богословска наука с нова по-обширна сбирка от най-авторитетните извори с духовно-аскетични поучения на отците-исихасти.

Духовният подвиг на уединението и затворничеството

След двадесет и пет години на активна църковна дейност, за да продължи по- плодотворно своята книжовна и богословска работа в служение на Църквата, епископ Теофан доброволно се оттегля от своето административно служение като епархийски архиерей и приема духовния подвиг на пълно уединение и затворничество във Вишинския манастир на Тамбовска епархия. Тук по примера на отците-исихасти и книжовници в дълбоко духовно уединение и върховна концентрация на интелектуалните, духовни и физически сили светителят Теофан Затворник продължава своите преводачески, духовно-литературни и богословски трудове и създава своите зрели научни произведения.

В своето затворничество той не се оттегля от църковния живот, а продължава още по-активно да твори като преводач, да следи научната и богословска периодика чрез множество руски и международни издания, да пише духовни послания и писма до свои ученици и събратя в Русия и на Света гора. През този период се появяват оригиналните и практически ориентирани, изключително задълбочени от богословска и психологическа гледна точка, „Писма за духовния живот”, които по-късно залягат в основата на неговите научни трудове по православна християнска етика и аскетика. От основно и централно значение за развитието на Православното нравствено и аскетическо богословие са следните по-важни творения на епископ Теофан Затворник:

1. „Путь ко спасению” (1875), което съдържа кратко изложение на основите на християнската аскетика и систематично представяне на принципите на православната субективната сотириология;

2. „Начертание христианского нравоучения” (1891), което съдържа подробна систематизация на основните нравствени принципи и степени на духовния живот;

3. „Какво е духовен живот и как да се настроим за него?” – изложение на православното исихастко учение за подвижничеството и молитвата.

Първите две съчинения „представляват пълна система на християнското нравоучение.” Тази система на православната християнска етика е „особено ценна поради това, че авторът тълкува всички възвишени нравствени изисквания на християнството в съгласие: със Свещеното Писание и светоотеческата литература, от които той бил проникнат като малцина християнски богослови-моралисти.

На второ място богословските трудове на св. Теофан Затворник разкриват най-дълбоките стремежи и закони на човешката природа и се основават върху собствения аскетически опит и личните духовни подвизи. С тези свои трудове в областта на Нравственото богословие епископ Теофан Затворник създава една дълбока духовна основа и жизнена перпесктива на православната християнска етика като специална богословска дисциплина. Той се придържа към богатството на светоотеческото богословско предание на Църквата и прилага висок духовен критерий за богословско-етически анализ и синтез на библейското и светоотеческото учение за човека с истинността на личния духовен опит в християнското подвижничество. Всичко това придава на изградената от епископ Теофан Затворник система на християнската нравственост самобитна и дълбока жизненост и непреодолима убедителност.  От многобройните съчинения на епескоп Теофан Затворник в областта на православната аскетика за развитието на православното богословие имат особено значение и следните негови трудове: „Невидимая брань”; „За Иисусовата молитва”; „Содержание аскетики”; „Материкон”; „Древний патерик” и други. В атонския архив с непубликувани произведения на светителя се съхраняват също така много негови оригинални и неиздадени произведения, които имат отношение към православната християнска етика и аскетиическото учение на Църквата.

При анализа на основните въпроси от областта на християнската подвижническа нравственост и православната аскетика прави впечатление, че епископ Теофан се придържа изключително точно към учението на големите църковни отци и учители на Църквата като св. Василий Велики, св. Йоан Златоуст, св. Ефрем Сириец, св. Йоан Лествичник, св. Максим Изповедник и исихастките учители на Църквата св. Григорий Палама и св. Григорий Синаит.

В своето богословско учение той се позовава върху големите църковни учители на Вселенското православие и на руските подвижници св. Серафим Саровски и св. Тихон Задонски.

В духовните си наставления св. Теофан Затворник обръща изключително внимание на исихастката подвижническа духовност и на нейния основен източник – Иисусовата молитва. Той придава на тази молитва централно значение в духовния живот на православните християни и я определя като „майка на всички духовни добродетели“. Духовният живот на християните обхваща цялата пълнота на техния телесен, душевен и духовен опит и се реализира в благодатното лоно на Църквата. Без църковните основи на християнския живот, според него, не е възможен истински православен духовен опит, който се основава върху вярата, борбата срещу греховните страсти и активното подвижничество в добродетелите.

Според св. Теофан Затворник високото духовно достойнство на човека се изразява в неговото свободно и самовластно движение на волята, което се разкрива посредством съзнателен избор, самоопределение и решение за изпълняване на Божия закон и послушание към Божията свята воля. Това достойнство на човека като богоподобна личност произтича от творческия замисъл на Бога и следва да се проявява винаги като съзнателно самоуправление и самообладание – въздържание, умереност и трезва разсъдителност. Така се отблъскват греховните помисли и се опазва чистотата на сърцето и трезвостта на ума. От високото предназначение на човека, който е сътворен по Божий образ (Бит. 1:26-28) и надарен от Бога с разум и свобода, произтичат неговите нравствени длъжности да постъпва винаги благоразумно и мъдро като съзнателно и свободно избира да осъществява на дело в живота си благата и съвършена Божия воля.

В този път на подвижничество и спасение всеки християнин трябва да се подвизава във вярата, твърдо да се уповава на Божието всемогъщество, човеколюбие и всеблагост и да не забравя, че Бог никого не изоставя и винаги ръководи нашия живот към добро. Божията благодат укрепва сърцето и води към спасение. Нищо в този свят не може да ни отлъчи от Божията любов в Христа и всичко в нашия живот съдейства за изпълнение на  Божия промисъл. Ако ние не се отдалечаваме от Бога и не отстъпваме от Него и Той няма да отстъпи от нас. Но ако се отклоняваме от изпълнението на Христовите заповеди, изпадаме в униние, нерадение и безгрижие за нашето спасение, ще отпадаме от Божията благодат и ще се лишаваме от Божията подкрепа. С това твърдо упование в Бога и постоянна молитва към Сина Божий Иисус Христос св. Теофан Затворник завършил своя земен път като предал своя праведен дух в Божиите ръце на празника Богоявление през 1894 година.

Близки теми:

Свети Василий Велики – духовен отец, учител и светител на Църквата Преподобни Максим Изповедник – велик подвижник и учител на Православието Почитта към Свети Йоан Златоуст в Православната църква Духовно-просветното дело на светите братя Кирил и Методий и християнската култура в България Свети Тихон Задонски и духовното възраждане на Православието в Руската църковна традиция

За приготовлението на хората да приемат славния Цар на небето и земята – Творецът на вековете, Единородният и Събезначален на Отца и Светия Дух Божий Син, бил изпратен от Бога великия предвъзвестител и пророк, Господният Предтеча и Кръстител Йоан, чийто живот бил във висша степен строг, праведен и свят. На този човек Бог заповядал в пустинята, в която живеел, да отиде край бреговете на река Йордан и да проповядва на стичащия се там народ да приеме покайно кръщение за опрощаване на греховете.

За идването на този велик Предтеча като „ангел в плът” било предсказано от пророк Малахия с думите: „ето Аз изпращам пред лицето Ти Моя Ангел, Който ще приготви Твоя път пред Тебе” (Мал. 3:1). И ето явил се Йоан като започнал да кръщава в пустинята и да проповядва покайно кръщение за опрощаване на греховете. Идвали при него от цялата Йудейска страна и жителите на Йерусалим като се кръщавали в река Йордан от него и изповядвали своите грехове (Марк. 1:4-5).

Кръщавали се от ръката на Йоан хора грешници, които са подобни на всички нас. Но вие ще попитате защо дошъл да се кръсти от Йоан Безгрешният и Най-Светият Господ? Той дошъл, братя мои, за да освети за нас водите чрез Своето Кръщение и за да установи и узакони за нас тайнството на светото кръщение, чрез което всички ние се очистваме от сквернотата на греха и се възраждаме за нов духовен и благодатен живот – освещаваме се и ставаме Божий чеда, народ свят, царствено свещенство, наследници Божий и сънаследници на Христа.

Виждате на колко и какви велики дарове ние сме станали участници чрез светото кръщение! Помнете това като нещо драгоценно и твърдо го пазете, защото сте кръстени и сте станали народ Божий и народ Христов! Живейте достойно за високото християнско звание – живейте в добродетели като се отдалечавате от всеки грях! И така ето защо безгрешният Иисус Христос се кръсти от Йоан Кръстител на река Йордан, ето какъв и колко велик дар ни е даруван на всички нас от Бога в кръщението и как ние сме длъжни да го пазим и да бъдем достойни за него!

Йоан Кръстител проповядвал на идващите при него от народа покайно кръщение за опрощаване на греховете, а народът изповядвал пред него своите грехове. От тук, братя, води своето начало и нашата покайна изповед. На Йоан било заповядано от Бога да приема покайната изповед на народа, както и на свещениците е дадена власт от Господ Иисус Христос да изповядват и да „развръзват” като освобождават каещите се грешници от властта на греха или да ги оставят „свързани”(Йоан 20:23).

Свети евангелист Лука посочва, че Йоан Предтеча строго и силно изобличавал като говорел остро на идващите да се кръстят при него: „рожби ехиднини, кой ви внуши да бягате от идващия гняв? Сторете, прочее, дела достойни за покаяние и не мислете да казвате в себе си „ние сме чеда Аврааму”, защото казвам ви Бог може от тези камъни да виздигне чеда Аврамови! Ето вече секирата Му лежи при корените на дърветата (под корен на дървото се разбира човешкия живот) и всяко дърво, което не дава добър плод се отрязва и хвърля в огън” (Мат. 3:7-10).

Защо така строго и остро, макар и с велика любов, Йоан Предтеча изобличавал народа и го привеждал към покаяние? На първо място защото самият той бил величайши праведник и силно обичал Бога и Божията правда, ненавиждал неправдата и бил ревнив за правдата. На второ място, защото народът, заради своето дълбоко нравствено разтление, и по своята крайна неправедност и беззаконие, имал нуждата от строго и по-рязко слово, така както когато някой член на тялото е загноял има нужда от обгаряне, разрязване на раната или отсичане.

Тук би трябвало да отбележим също така и това, че Йоан Кръстител бил пророк и прозорливец и виждал цялата дълбочина на сърцето на идващите при него хора, виждал цялата отвратителна неправда и лукавство на тези хора и затова не можел да говори по друг начин с неправедните освен чрез строгост и заплаха, с които искал да ги заплаши, а чрез страха да ги поправи. Заради това той не зачитал и произхода им от Авраам, казвайки, че Всемогъщия Бог може и от камъните да въздигне чеда Авраамови и им напомнял за смъртната секира, приготвена да отсече дните на техния живот, така както се отсичат сухите и безплодни дървета.

А сега аз бих искал да задам на себе си и на тези като мен един въпрос: защо ние, проповедниците на покаянието, сме толкова слаби и крайно снизходителни към каещите се грешници, като стигаме почти до скриване и недоглеждане на всеки грях? Не е ли заради това, че и самите ние сме грешни и не сме възлюбили Божията правда със цялото си сърце? Не е ли заради това, че не сме възненавидили неправдата и нямаме божествена ревност към правдата? Ние прибързано възлагаме ръка върху главата на грешниците и ги удостояваме с благодатта на „разрешаването” и опрощението като при това често ставаме съучастници към чуждите грехове в нарушение на апостолското наставление: ”ръце на никого не възлагай прибързано, нито ставай съучастник на чужди грехове.”(1Тим. 5:22).

Братя и сестри, бъдете вие самите строги към себе си – към своите слабости и грехове! Изследвайте себе си строго и точно и изисквайте от себе си строга изповед, за да се поправите по-скоро и за да не бъдем и ние с вас осъждани от Бога заради слабата изповед като нерадиви в покоянието!

Как е подействала на народа проповедта на великия Йоан Кръстител? Тя подействала спасително, защото народът се опомнил, пробудил се от греховния сън и го попитал: „учителю, какво да правим?” (Лука 3:12).

Йоан им показал и указал делата на любовта и милосърдието, които са най-добрите плодове на покаянието: „този, който има две дрехи да даде на този, който няма; и който има храна нека прави същото!” (Лука 3:11). На митарите, богатите и войниците, които също търсели неговото напътствие за покаяние, той отговорил: „никого не притеснявайте, не изисквайте повече от това, което ви се полага, не обиждайте никого, не клеветете и се задоволявайте с вашата заплата!” (Лука 3:13-14).

Така по този начин Йоан Кръстител изисквал от всеки да принесе и даде истински плод на покаяние. Истински каещите се той наричал Божие „зърно” и „пшеница”, а неразкаялите се грешници „плява” и „слама”, които се намират на всемирното Божие гумно. Последните заплашвал с неугасимия огън на наказанието, а за първите казвал, че тях Господ ще събере в своята вечна житница след всемирния и страшен Свой съд. Ето как Господният Предтеча Йоан подготвял народа да приеме всемирния Изкупител и Избавител Иисус Христос.

За нас Иисус Христос отдавна е дошъл и ние само си припомняме ежегодно Неговото дивно и спасително явяване и чудните, спасителни събития от Неговия живот. Но, братя и сестри, от нас, които сме вкусили от неизречимите Христови блага, кръстени сме в светия купел и сме станали Божий чеда, се изискват още повече дела на покаяние и плодове на любов и милосърдие един към друг. Защото Духът на Христовата благодат е взаимната любов: ”Нова заповед ви давам: да любите един другиго!”(Йоан 15:17). Амин!

Източник: Прот. Йоанна Сергиева (Кронштадского). Солнце Правды. О Жизни и учении Господа Нашего Иисуса Христа. Санкт Петербург, 1902, с. 19-23.

Превод от руски език: Костадин Нушев

Близки теми:

Кръщението на Господ Иисус Христос Рождеството още не е отминало Каква е разликата между светиите и нас Беседа на Велики Понеделник Беседа На Велики Четвъртък

Свети Василий Велики е един от най-почитаните християнски учители и светители на Църквата. Той е роден в град Кесария Кападокийска около 330 г. след Христа в знатно и благочестиво християнско семейство. При формиране на неговия характер и християнско възпитание дейно участие вземат майка му Емелия и баба му Макрина, които също за канонизирани от Църквата като светици. Те възпитават малкия Василий и неговия брат Григорий (по-късно епископ Нисийски) в истините на вярата и християнските ценности и ги подготвят за тяхното учителско и епископско служение на Църквата. По-късно Василий и Григорий учат във философската школа в Кесария, където се запознават и с Григорий Богослов – епископ и борец срещу арианската и македонианската ерес, които смущавали Източната църква през ІV век и били осъдени на Първия и Втория вселенски събори.

След това първоначално образование в родния град младият Василий продължава своето обучение в известната философска академия в Атина, където учи заедно с бъдещия император Юлиан Отстъпник. Негови учители са били прочути за времето си философи и ритори като Химерий и Прохерезий. В тази философска школа младият християнин усвоява тогавашното знание като се интересува и от медицина, което ще допринесе по-късно за неговото успешно служение като епископ и духовен учител на Църквата.

След като завършва своето обучение по философия Свети Василий Велики посещава християнските монаси в Египетската пустиня, за да провери и възпълни своето философско образование с духовната мъдрост на вярата и християнския аскетически опит. Светските науки били полезни за живота, но истинската философия, според християните, се съдържа в Христовите истини на Евангелието. Това Христово учение се приемало в Древната църква като същинската и истинска „практическа философия“ на живота, която води до очистване на ума и сърцето, до познание на Бога и нравствено усъвършенстване в добродетелите. Така вървейки по пътя на знанието и духовния опит, и постигнал върховете на тогавашното философско познание в областта на светските науки, изпитал себе си чрез духовния живот и строгия аскетичен опит на монашеството, свети Василий се завърнал в своята родина Кападокия и се установил близо до град Неокесария край бреговете на реката Ирис. Там той създава, заедно със свои събратя и сподвижници, скромно монашеско общежитие, а по-късно написва и специални монашески правила за подвижничество в общежителните манастири. С това св. Василий Велики става един от основните църковни отци и учители, които са създали и дали на Църквата древните монашески правила, по които живеят православните монаси и се изграждат манастирите и до ден днешен.

Малко по-късно към св. Василий се присъединил и неговият верен приятел и сподвижник Григорий Богослов, с когото заедно се заемат с духовни подвизи, богословска дейност и книжовен труд. В този манастир те създават едни от първите духовно-аскетични сборници за християнски подвижнически живот като извличат полезното от богословските съчинения на Ориген и други църковни учители и съставят специален сборник с името „Филокалия” (Добротолюбие). С този книжовен труд двамата светители полагат началото на църковната традиция за събиране и кодифициране на духовното учение за подвижническия живот, което по-късно е продължено от монасите на Света гора чрез събиране на най-важното от Православното предание за духовния живот и молитвата в известния сборник „Добротолюбие“, който познаваме днес.

Така чрез своите правила за монашеския живот, подвижнически нравствени правила за борба с греха и християнско благочестие и други канонични разпоредби за църковния живот свети Василий Велики става един от първите църковни канонисти като създава специални кодекси от канони и църковни правила, които векове наред, а и до ден днешен, се използват в живота на Православната църква. Важно значение имат каноничните разпоредби и църковни правила на Василий Велики за брачния живот, за налагане на различни епитимии при изправлението на духовния и нравствен живот на християните и превъзмогването на различните грехове.

Като епископ на Кесария Кападокийска Свети Василий се заема с организирането на православната общност и укрепване на вярата в църковния диоцез, който му бил поверен, защото позициите на Православието по това време били силно разклатени от агресивното поведение на арианите и от арианската политика на тогавашните императори. Свети Василий създава множество проповеди и слова, нравоучителни послания и канонични разпоредби, но може би една от най-важните му заслуги е създаването и въвеждането в богослужебния живот на Църквата на общо чинопоследование на Светата Божествена литургия, което и до ден днешен се отслужва в Православната църква. Това е известната и днес Света Василиева Литургия, която ни разкрива дълбоките богословски познания и духовен опит на своя създател. Богословието на светия отец се разкрива по един въздействен начин особено в молитвословията на Евхаристийния канон от неговата литургия. Това молитвено и литургично последование, което св. Василий въвежда в богослужебната практика, се опира на църковното предание на Древната църква, които той познава и успешно кодифицира за целите на своето служение и нуждите на Източната църква като събира и синтезира в едно ново чинопоследование богатството на по-древните източно-православни литургични традиции. По неговия път по-късно върви и св. Йоан Златоуст като архиепископ на Константинопол.

Свети Василий в своето светителско служение като архиепископ на Кесария Кападокийска води и множество полемични и догматически спорове в защита на Православието и Никейското вероопределение и произнася много проповеди, беседи и нравоучителни слова за духовно укрепване на своите пасоми. Полемиката му е насочена главно срещу арианите и евномианите и има за цел да утвърди Никейското изповедание на вярата в Сина Божий, което е утвърдено от Първия вселенски събор.

Един от най-известните сборници с проповеди на св. Василий Велики е неговия „Шестоднев”, който съдържа богословски и екзегетически беседи върху библейския разказ за сътворението на света и човека от Бога, описан в книга „Битие”. В тези свои беседи светителят събира в единен богословски синтез богооткровените истини на Свещеното Писание с познанието на тогавашните науки и философското знание на епохата. Въз основата на този класически за източната гръцка патристика и православна богословска мисъл труд по-късно старобългарският книжовник Йоан Екзарх създава в Преславската школа своята средновековна преводна творба „Шестоднев”, в която включва като основен източник беседите на св. Василий Велики върху библейския разказ за Божиите творчески действия и създаването на тварния свят и човека.

Много важно място в пастирската и църковна дейност на св. Василий Велики заема и социално-милосърдната грижа за бедните, страдащите, болните и бездомните, на които той, в духа на Апостолската традиция, помагал всеотдайно като организирал в своя диоцез много църковни учреждения, приюти за болни и бездомни, и създал сиропиталища, известни като Град на милосърдието или „Василиада”. В този град всеки болен или нуждаещ се от подкрепа човек бил приютяван и включван в църковния живот, а тези които можели да се трудят с ръцете си изкарвали сами своята прехрана и помагали за издръжката на останалите. Всички живеели като братя и изпълнявали на дело евангелските повели на Спасителя за любов към ближния и милосърдие като следвали апостолските традиции за доброволно даряване на своите имоти, за споделяне на материалните блага, солидарност, труд и общност на имуществото. Векове наред този социално-благотворителен модел за църковна и християнска милосърдна дейност, който изградил Свети Василий Велики, остава като ненадминат образец за църковната и милосърдна дейност на Православната църква, която се развива и днес. Достатъчно е да си спомним за делото на св. Йоан Кронщадски в Санкт Петербург в началото на ХХ век или да видим съвременните форми на църковно-милосърдна дейност, които се изграждат и прилагат в Руската, Румънската, Еладската и Българската поместни църкви, за да установим и да се убедим, че и в днешно време заветите на св. Василий Велики за дейно християнско милосърдие и социална диакония на Църквата са живи и действени.

Свети Василий бил истински духовен учител и пастир, светител и достоен архиерей, който не се огъвал нито пред еретиците и противниците на Православната вяра нито пред гонителите на Църквата и силните на деня в лицето на овластените и високомерни императори на тогавашната Римска империя. Той съграждал Църквата и укрепвал вярата на християните, подпомагал слабите и поучавал всички в истините на вярата и Христовото учение. Със своите достойни дела на пастир и архиерей, учител и богослов, духовен отец на вярващите и монасите свети Василий Велики остава като ненадминат пример за истински светител на Църквата и един от най-видните учители на Вселенското Православие. Паметта на светия Божий угодник като „стълб на Православието“ се чества тържествено от Църквата, а делото му остава като пътеводна звезда за християните в техния духовен път на спасението.

Близки теми:

Свети Теофан Затворник – велик подвижник и духовен учител на Църквата Свети Антоний Велики и началото на християнското монашество Преподобни Максим Изповедник – велик подвижник и учител на Православието Почитта към Свети Йоан Златоуст в Православната църква Свети Тихон Задонски и духовното възраждане на Православието в Руската църковна традиция