Често хората идват при мен с въпроса: „Отче, но как да го убедя?”, а аз от своя страна ги питам: „А защо?” Всеки човек сам знае, иска ли да бъде християнин, и има ли нужда той от вашата църква. Той самият. На когото му е нужно, моля, ние можем да го научим на всичко. На когото не му е нужно – пак моля. Защото в Светото Писание апостол Павел също говори: Слабия във вярата приемайте, но не за да оспорвате неговите мнения (Рим. 14, 1). Защо да убеждавате някой, който върви против Бога, Който е казал: не хвърляйте бисерите си пред свинете (Мат. 7, 6). Не защото хората са свине, а защото на прасе да говориш за това как не трябва да преяжда – това е абсолютно безполезно нещо. Напълно безполезно. Казват ми: „Но как така, той е мой син!” И какво от това?

Всеки човек е свободен: ако иска да се съедини с Бога – моля, ако иска да се раздели с Бога, отново моля. Това е твоята свободна воля. Можеш да бъдеш добър, можеш да бъдеш и лош. Така е и с децата ви, християни – според това колко ум, любов и сила вложите във възпитанието на своите деца, които ви е дал Бог, такъв ще бъде и резултатът. А когато 15 години изобщо не си и помислил за това, и изведнъж: „Ето, моя син е на 15 години, а е груб с мен”. И какво? Кое е толкова изненадващо, щом, според статистиката, по осем минути на ден се занимаваме с децата си, а през цялото това време заниманията ни се състоят само в това да им крещим? Даваме ги във всякакви безумни училища, където ги възпитават в полузатворнически детски колектив на фона на тотална порнография, и ние получаваме този продукт, който получаваме. И как сега да го оправим? Просто не е възможно това. Никой, нито един човек на земята не може да щракне с пръсти и да оправи човека.

Защото това е чудо, а чудесата Бог ги върши, а Бог дава само благодат, а благодатта може да дойде в сърцето на този младеж, само ако в него има смирение, а не грубост. Как иначе? Пред нас имаме един 15 годишен хулиган. И изведнъж в него влиза Божията благодат и той вече се превръща в кротко агънце? Така не става. Е, в затвора може да е придобил някои умения, но той все пак си остава вълк, той просто е облякъл овча кожа, за да не го разпознаят. Затова, ако искаме да възпитаме своите деца като християни, ние трябва да мислим за това от по-рано, преди да се оженим, трябва да изберем такава жена, която да ни бъде помощник в създаването на домашната църква, а не по това какви очи има, какви крака, и какво ще й дадат за зестра. Всичко това са незначителни неща, и със сигурност няма да се отразят добре на потомството. Трябва да се гледа качеството на християнския живот на младите дами. Тогава може от това да се получи нещо, общи цели, общи разбирания. Това е важно. Много дори. Защото ако двама души, които са смирени се оженят, е ясно, че те ще отстъпват един на друг, и няма да се карат и да се дърпат за косите и да ги викат в полицията, това е твърде очевидно.

Източник: https://vk.com/club

Близки теми:

Ела млади човече в Христовата Църква, не стой на прага! Млади човече, не вярвай във всемогъществото на материята! Какво знаеш за Христос, млади човече? Откраднатата нежност А сърцето ни е далеч от Христос

В църковния живот се среща такова явление, при което изглежда, че човек е дълбоко въцърковен, но не е станал християн. Това означава, че ходи на службите, чете всички необходими молитви, пости, редовно се изповядва и се причастява, а сърцето му е далече от Христос. Външно човек е в църквата, и както преди не е обичал хората, то и сега не ги обича. Това се случва, когато вниманието на човек е съсредоточено върху външното изпълнение на нещата: да стои до края на службата, да чете молитвеното правило, да спазва поста, да се помазва, да се изповядва и причастява, а сърцето вътрешно си остава непроменено. Участието в тайнствата, молитвите и причастието не могат сами по себе си да изменят човека като някакво магическо хапче: сутринта го изпил и станал друг човек – обичаш всички и помагаш на всички с радост. Тайнствата ни дават сила да се променим, но да се изменим, да постъпваме противно на своите греховни желания ние сме длъжни всеки ден от сутрин до вечер. Можем да изменим своето сърце и да го научим да състрадава и да обича, само тогава когато сме готови всеки ден да обичаме и да състрадаваме.

Спомням си, веднъж разговарях със свой приятел – настоятел в един храм, за живота в тяхната енория, където всички ми изглеждаха добри и благочестиви, а той се усмихна и горчиво ми каза: „Знаеш ли колко сме далече от нормалните християнски отношения помежду си? Страхувам се, че животът няма да ми стигне, за да се случи това“. Отговорът му силно ме изненада: „Как така? Някои ваши енориаши изобщо не излизат от храма, те са готови денонощно да се молят“.

А той поклати глава: „А когато на вечернята има изповед, те се подреждат в редица. Ако някой от новодошлите също иска да се изповяда, той се оказва на края на опашката, защото нашите вече отдавна са заели местата си един след друг. А това нормално ли е? Човекът от храма не излиза, а другият, който за първи път идва при нас, не може ли да го пусне пред себе си? И ако от амвона на някой празник поради разсеяност съм забравил да отправя покана за празничната трапеза, нашите след службата стават и отиват мълчешком в трапезарията. А когато попитам: „А къде са другите хора? Колко много народ имаше на службата, защо едни и същи енориаши са по масите?“ Всички вдигат рамене, и поглеждат към земята, и се оказва, че никой не е помислил да покани новите хора, а после искаме, някой да дойде в нашия храм и децата си да доведе“. Като цяло позната история.

Най-тъжното е, че след този разговор аз започнах да се замислям за себе си, и си спомних за много неприятни неща, въпреки, че отдавна ходя на църква, дори и в манастир съм живял. Всичко това е външно, а дали сме се научили да не сме лицемерни, да обичаме по християнски другите хора, да прощаваме искрено, да се жертваме от сърце, да се доверяваме на Бога и да се смиряваме – това е друг въпрос. И той е най-важният от всички.

източник: https://vk.com/pravoslavie_so_vsey_planety

Близки теми:

За съвременните християни Човек намира това, което търси Млади човече, не вярвай във всемогъществото на материята! Живял един човек, който не вярвал в Бога Възкресението на Исаак

Въпрос: Какво е мнението ви за тревогата: дали е изкушение или болест на века?

И двете. И болест на века, и нещо, което изкусителят експлоатира. Има биологични и медицински причини. Какво означава тревогата (άγχος – стрес)? Тя означава задушаване, оттук и думата αγχόνη (бесило)- да сложиш примка на другия и да го задушиш. От άγχω, което означава задушавам някого. Мисля, че това го нямаше в нашето поколение. По-скоро го имаше, но много ограничено. Днес е изключително разпространено. Всички имаме стрес, не познавам човек, който да не се тревожи много или малко. 

Както казах, има много причини. В едно много сериозно списание прочетох, че дори електрическото осветление поражда рак. Сега е 20.30 ч., в залата е светло като ден, не е проблем за нас, движим се, активни сме, даже повечето работи вършим вечер. В миналото това било немислимо, когато не съществувало електрическото осветление, нищо не можеше да направиш. Това го живяхме на Света Гора, когато бяхме в пустинята, тогава не съществуваха лампи, нито генератори, нито слънчеви колектори. Надвечер 17.00-17.30 ч. падаше нощта. Палехме една малка газова лампа, която едва блещукаше и всеки отиваше в килията си, беше нощ и нощта има своята благодат, благословение, нощта е поле за много духовни борби. Нощта е благословение за тези, които искат да се подвизават. Но когато нощта стане ден, се губи нейният смисъл. В манастирите монасите всеки ден стават много рано, преди изгрев слънце- в 03.00 ч. или 3.30 ч. и така виждат изгрева на слънцето, по-скоро изгревът на слънцето ни гледа в храма. Много пъти, понеже аз изповядвах по време на службата, излизах малко от параклиса и се наслаждавах на този момент. Казвах си: колко хора имат това благословение да гледат зазоряването!

Помня на село, спомням си с носталгия онези безкрайни нощи, когато ходих през лятото и оставах с баба ми в нейната стая, където нощта започваше в 19.30 ч. Баба ми слушаше новините по радиото, със съседките й. Новините свършваха към 19.45 ч, лека нощ! И лягаха. Започваше една нескончаема нощ, докато съмне. Ако легнеш в 20.00 ч. до 6.00 сутринта, или 5.00 през лятото, са девет часа. Помня, че често се будех и баба ми ми казваше:


-Бре, Андрико, спи! Още не е съмнало!


И аз я питах:


- Бабо, кога ще се съмне?


- Рано е още! Нощ е!


И заспивах отново, отново се събуждах и отново заспивах. Онази нощ край нямаше. Колко пъти да заспиш и да се събудиш? Безкрайни нощи. Да, но какъв беше резултатът? – първо на първо се насищахме на съня, бяхме деца, второ, имахме хубаво пробуждане, защото слънчевата светлина влизаше през прозореца на вратата и разбирахме, че се съмнало. Петлите пееха, кокошките, птичките, цялата природа се събуждаше, магаретата, домашните животни. Беше едно хубаво пробуждане. Докато сега чувам събуждания на други хора, които хвърлят обувки, чупят будилници – този, който те е събудил, рискува, какво да ви кажа. Виждал съм какви ли не пробуждания.

Една госпожа ми казваше, че борбата, която води, е да събуди мъжа си да отиде на работа. Докато накрая купили един воден пистолет и го пръскала отдалеч, за да го събуди. Не можел да се събуди. Друг хвърлял разни неща, ако тръгнеш да го будиш. Нямал нищо в леглото, всичко хвърлял. Всички тези неестествени неща ни отмъщават, изпълвайки ни с нерви, стрес, едно болестно състояние, което като облак покрива душата на човека и му „опъва” нервите, а не го отпуска. Но и въобще начинът ни на живот предизвиква този проблем, начинът, по който третираме нещата, многото желания, които имаме, голямата неудовлетвореност, безсилието ни да преодолеем нашия егоизъм, индивидуализъм и да кажем Слава Богу! Добре съм! Славословието към Бога отсъства от живота ни. Докато с постоянното славословие към Бога, дори и болен да си, ще се излекуваш. Особено страдащите от депресия – малка, голяма или периодична. Всички имаме моменти, в които се чувстваме потиснати, както и черни дни. Ако в тези часове човекът славослови Божието име и благодари на Бога, тогава се променя душевното му разположение. Но ако започне да казва не съм добре, не съм доволен, не са добре работите ми и започне да мисли негативно, тогава, дори да е добре, ще стане зле. И зле да е, ще стане още по-зле. За съжаление, виждаме в младите хора, вече и в нас, по-големите, тази тенденция да не славословим Бога. Но и за да славословиш Бога, трябва да видиш благодеянията на Бога, да се научиш да ги откриваш, да отделяш време за това. Трябва да имаме време да водим диалог със себе си. Богослужението е време и място за молитва, основното дело на човека, и в него той може да направи едно вътрешно себеизследване, един вътрешен диалог, защото умът ни е зает ден и нощ. Особено сега с тези средства всички са постоянно заети, държат едно телефонче и пращат съобщения – това нещо стана болест. Ходя по училищата, всеки хванал по един телефон, мъчат се да пратят съобщения, да видят, да научат новините, игри, дори игри играят вече на телефона. Но това уморява човека, той може да си мисли, че отморява, както и ако гледа един филм по телевизията, за да се разнообрази. Но човек не може да отмори с гледане на сцени, събитията, разни неща, защото това е непрекъсната бомбардировка на ума му с образи и истории.

Времето в храма е време за молитва. Но дори да нямаме сила за молитва, нека влезем в себе си и да проведем един вътрешен диалог. Знаете в манастирите има много дълги хубави служби, по 8-10 часа и дори повече. Всички тези часове са много хубави, часове за непрестанна молитва, за пеене, в които пиеш нектара на божествени и свещени мисли, както и часове за четене, където можеш да влезеш в себе си и водиш диалог със себе си. Трябва да намираме време за този диалог, да увещаваме, поучаваме и съветваме нашето аз. Когато например виждаме, че се отклоняваме, можем да си устроим един съд. Когато другите ни съдят, това не ни харесва, ние обаче ги съдим. Тоест да направим вътрешно изследване, да видим какво става в нас. И да правим всичко това не за да се изнервим и отчаем, а за да се поправим и най-вече да се обърнем към Бога-нашия Баща и да се помолим Бог да ни помилва и да приемем и вкусим надеждата на Божията помощ.

В храма сме, нека помислим какво благословение е, че толкова хора сме събрани на едно място. Имаме това благословение да сме в Църквата, събрани с цел богослужението и зовем Божието име, храним се с Тайнствата и Христос е между нас, както и Света Богородица и всички светци. В това вътрешно изследване и диалог душата трябва да се движи към две неща- към молитва, за да търси помощ от Бога, но и към славословие на Бога, да Го славим и да Му благодарим непрестанно за всичко, което имаме в живота ни.


Старецът Паисий казва, че дори само да благодарим на Бога за това, че сме хора, създал ни е по Негов образ и подобие, дал ни е харизмите на Светия Дух, дал ни е Светото Кръщение, св. Миропомазание, в. Причастие, членове сме на Църквата – с това можем да живеем всекидневно в любовта на нашия Христос. Колко благодарихме на Христос за всички тези неща? И старецът учеше на постоянното благодарене и славословене на Бога. Когато човек влезе в този дух на благодарение и славословие и започне да води диалог със себе си, но не като мечтателство, а с благ помисъл, тогава се изцелява и от тревогата.

Още нещо, което го вярвах и го потвърдиха в Русия, когато отидох на една конференция. Хората днес не плачат, мъжете обикновено не плачат, и жените вече не плачат – може да плачат от нерви. Човек днес не плаче и това му вреди твърде много, защото не изразява своя вътрешен свят и не вкусва голямата отмора, която вкусва този, който се е научил да плаче. Но кога ще заплаче човекът? След като дори нямаме време да заплачем. Ходя на погребения и се отегчавам – ама погребение ли е това? Гледаш някакви застинали лица, с черни очила, не знам защо носят черни очила. Питам се: всички са отишли и са си купили черни очила за погребението? Понеже от трона виждам всички. Гледаш море от хора с черни очила. Добре, когато навън има слънце, носят черни очила, но защо ги носят в храма? След това си казах, че изглежда хората плачат и носят черни очила, за да не ги гледат, като плачат. Попитах един човек:


- Носиш черни очила, за да не те гледат, че плачеш?


- Не, нося черни очила, за да не ме гледат, че не плача!

Не бях го помислял. Казах си: какво нещастие, да не можем да плачем дори на погребение. Или някои хора плачат на погребенията, но от отчаяние и този плач убива човека, не го животвори, не е изцелителният плач, където плачеш и изкарваш мъката си, а плач на отчаяние, който те уморява и убива.

Когато човекът се моли и се научи да плаче в молитва, тогава, освен че постепенно ще придобие благодатта на Светия Дух, първото, което ще придобие, е отморена душа.

Отците били хора, които плачели, светите отци и подвижниците поучават за плача, сълзите, поучават колко ценни са сълзите, когато човекът започне да живее духовно. Авва Исаия казва, че духовният живот започва от сълзите. Когато човек започне да плаче, тогава наистина извършва духовен труд. Но за да заплачеш, трябва да си дадеш време. В Русия, където ходих, имаше един голям психиатър, духовен човек, който на една конференция каза, че днес хората не плачат, затова и са болни и се разболяват душевно. И ми направи впечатление, защото и аз това мислех, защото виждах старите хора, които плачеха и имаха време да направят вътрешен диалог, да се помолят, да призоват Божието име и да живеят онова духовно благословение на отмората в Христос. Докато виждаме хора, които са изпълнили времето си с хиляди излишни неща, но нямат време да влязат във връзка със себе си. Кой знае това велико изкуство на общуването със себе си? Та ние с ближния си не общуваме, дори у дома с близките ни. Нека човек се запита колко общувам с баща ми, майка ми- децата са в техния свят, бащата в неговия свят, майката и тя в нейния свят, един телевизор работи напразно и всички държим един телефон и гледаме игрите в него. Колко съпрузи имат време да пообщуват помежду си? Можеш ли за половин час да пратиш 35 съобщения? Веднъж ми дадоха да разгледам някакви снимки в един телефон, нямаше и половин час и дойдоха 35 съобщения. Казах на този човек, когото познавам- добре, ти, който си женен човек, в 20.00 ч изпрати 35 съобщения и прочети още толкова? Кога говориш с жена си, сине мой? А той ми каза: след като и тя прави същото! Дори помежду си не общуват, а всеки с приятелите си. След това казваме, че се разболяваме от стрес. Пак добре, че е само от стрес. След това, виждаш хора, на които не можеш да отсечеш волята. Страшно е, съществува едно фиксиране в собствената воля. Така искам! Виждаме го всекидневно в храма, когато идват да подготвят сватбата си. Там да видите какво става! (обикновено младоженците или фотографът искат размествания в храма – бел. прев.) Да им обясняваш, че мястото на това нещо е тук. Ама тук трябва да отиде! – ти казва. Ама защо да бъде там, където искаш ти? В храма си е на това място, там ще си остане. Не, там ще отиде. Какво да ви кажа, някакви капризи, инат, мании, както един вманиачен човек, който трябва да излезе 13 пъти през вратата и не може нито 12, нито 14 пъти, а след това отново влиза и излиза, защото може да не е преброил правилно – след като е вманиачен, има психиатричен проблем. Да не могат да отсекат волята си, да не могат да проявят минимално търпение. И цялото това фиксиране в личната воля става примка около шията му, задушава се, чувства стрес.

Веднъж ядях и казах на един човек, който ядеше до мене прав.


- Донеси един стол и седни!


- Добре съм така!


Три пъти му го казах нарочно, за да му предам един урок – вземи един стол и седни да ядеш. Не можеше да разбере.

Проблемът е, че не можеш да отсечеш малко волята си, не можеш да проявиш малко послушание.


Веднъж един войник ми се обади – искаше да се самоубие!


- Защо , сине?


- Не ме пуснаха отпуск!


- И кога ще те пуснат?


- Утре сутринта!


- Е, защо тогава да се самоубиваш?!

Светът ли загина, не можеш ли да отсечеш малко волята си? Добре, несправедливо е, разбирам да се разстроиш, да се наскърбиш, да се ядосаш малко, но да искаш чак да се самоубиеш за това, че не са те пуснали да излезеш, понеже си планирал да излизаш с приятелите си. Това са болни неща! Неща, които стават примка около шията ни и ни душат. И разбира се, всичко това, както и много други биологични и наследствени причини, ни водят до голямата болест на епохата – стрес (тревога).

Сега, как да го преодолеем? С правилен начин на живот, със славословене и благодарене на Бога, с това да си дадем време, да се отпуснеш малко, да си казваш: седни тук, успокой се. Днес един човек не може да разбере какво означава седни и се успокой. Ама нищо да не правя? Нищо да не правиш. За два часа да седнеш и нищо да не правиш, да зяпаш, загаси ума си малко, и само това е нещо, отмора. Влез малко в себе си и направи един вътрешен диалог. Твоето аз е най-добрият ти приятел. Научи се да отсичаш желанията си. И родителите постъпват лошо, когато търчат да задоволят всички желания на децата си. Това не е хубаво. Да ходите да им готвите за три месеца в чужбина? Да ходите да им намирате квартира? Какви са тези неща? Мен майка ми ме заведе до кораба, махна с ръка и си тръгна! Отидох в Пирея, слязох, за първи път виждах Пирея, да не говорим, че си мислих, че в Гърция има лазурно небе, както се пее в една песен, и мислех, че е по-различно от това в Кипър. В крайна сметка бе същото. Отидохме, затруднихме се, влязохме в университета, намерих дом, под наем, купихме печки, маси, хладилници и т.н. Кой ни свърши всичко това? Ама чуваш сега родителят да ходи в Лондон да търси квартира за сина си, за дъщеря си и да им готви за 3-4 месеца, и да ходи след два месеца, защото мивката се е запушила и детето – 22 годишно не знае как да я отпуши. И влязло в интернет, казва, да види как да я отпуши. Опазил ни Бог! И след такива неща очаквате да бъдем здрави? Болни ще станем.


Оставете децата ви малко да пораснат сами. Трябва да се научим да посрещаме трудности, да живеем естествен живот, който има своите трудности, и неуспехи, и отхвърляния, и радости, и скърби и опасности. Ако се отдалечим от естествения живот и загубим връзка с Бога-нашия Баща и със св. Тайнства, тогава се сриваме отвсякъде.


Въпрос:
От малък чувах за личните карти, за електронни документи. Когато дойдох в Кипър и за първи видях тази лична карта, ме обзе смут. Четях по тази тема в християнски списания, и сега се намирам в дилема дали да извадя лична карта за малката ми дъщеря, тъй като често пътуваме до Гърция. И не мога да го приема в себе си. Мисля, че ще загубя общуването с Бога и всичко, което съм градил толкова време – борба, пост и т.н., както и че ще се промени връзката ми с Бога, едва ли не ще погина, едва ли не отказвам да свидетелствам, някакви такива помисли минават през ума ми.


Тъй като и други хора се вълнуваха, както става и с теб сега, преди една-две години аз самият поставих въпроса пред св. Синод. И един епископ, който се занимава с ересите, парарелигиозните групи и подобни въпроси, направи проучване. Сам отиде в канцелариите, където се издават личните карти, да провери от името на Светия Синод и не констатира нещо, което да вреди на духовния живот на човека или означава отричане на Христос, на Кръщението, нито съществува в картите числото 666. Аз, да ти кажа истината, си извадих лична карта преди един месец. Слава Богу, нищо не ми стана! Добре спя! Греховете ми ме затрудняват да се помоля, но не личната карта! Предната се счупи в джоба ми, отидох и си извадих нова. Не видях нещо лошо. Защо, чрез телефоните не ни следят навсякъде? И в крайна сметка защо да се боим да ни следят? И кой се интересува от нас? Но да речем, че се интересуват. Ако числото 666 беше върху личната карта, щях да ти кажа да не я вземеш. От момента, в който обаче го няма, и категорично няма нещо, което да нарушава вярата ни, не виждам причина за цялото това безпокойство.

Знаеш ли какво ще си изпатим накрая? Цялото това говорене за Антихриста, лични документи и числото 666, което в Гърция години наред го има, дойде и в Кипър сега чрез някои наши братя – накрая, когато дойде час, в който не трябва да вземаме печата на Антихриста, никой няма да ни вярва. Ще си изпатим като лъжливото овчарче. В Гърция мине се не мине, вадят нова карта и някои казва: това е картата на Антихриста! Стига, колко карти на Антихриста?! Нека бъдем сериозни хора!

Разбира се, че ще внимаваме, разбира се, че сме против печата на Антихриста, но това не означава, че една лична карта е печат на Антихриста. Това, че всички електронни средства – чипове и т.н., в даден момент ще бъдат използвани в ущърб на свободата на човека, да, ще се използват, но личната карта не означава, че се отричам от Христос с това да я взема. А ако е за Христос, си струва трудът да жертваме и целия си живот, но не така по идеологически причини.

И ако им кажеш има нещо, което не го знаеш! Тогава, ако е скрито в онези неща и не го зная, изобщо не ме интересува! И какво означава, понеже не го зная, значи съм се отрекъл от Христос? Тоест ако отида и взема вода от кръщелния купел и я сложа във водата, която пие един мюсюлманин, значи той е станал християнин, понеже е пил от кръщелната вода? Или, докато спи, отида и го кръстя, ще стане християнин? Ако съзнателно не го приеме?

В Русия имало един свещеник – о. Димитрий Дудко, който пишел хубави книги и изнасял беседи, но болшевиките го хванали, затворили го в психиатрия, сложили му няколко инжекции, промили му мозъка, след това се показал по телевизията и казал:

- От днес ставам атеист, Бог не съществува, Христос не съществува!

Той обаче не носи отговорност за това, вече бил болен, увредили ума му, той не се отрекъл от Христос, напротив, станал изповедник, защото направил това без да има съзнание за него, след като чрез медикаменти му промили мозъка. Тоест, ако отида и помажа някой неподозиращ със св. Миро по главата, значи съм го направил християнин? Без съзнателно да приеме благодатта на св. Кръщение? Разбира се, че не!

Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Жената се спасява чрез това да бъде майка Смисълът на живота не е в щастието или нещастието, а в примиряването с Бога Да станем истински и автентични християни Ти също имаш нужда от Христос! Млади човече, не вярвай във всемогъществото на материята!

Иеромонах Евтимий е един от близките ученици на преподобни Паисий Светогорец и има безспорен авторитет сред всички светогорски отци, както и в православните среди на Гърция. Предизвикан от злоупотреби с името му в медиите, преди няколко дена той бе принуден да изкаже мнението си по наболелия за всички въпрос за пандемията и свързаните с нея проблеми. Имаме увереност, че то би утешило и подпомогнало духовно мнозина в Родината ни.


В настоящите критични дни и особено в светостта на периода на Страстната седмица е необходимо по-скоро тишина и молитва. Но тъй като наскоро в интернет се разпространиха някои мнения, свързани с моето име, за да бъде възстановена истината, и за да не причиня щети, бих искал да заявя следното. Никога не съм съветвал хората да се запасяват с храна поради предстояща война и никога не съм предричал прекратяването на заплахата от корона-вируса, както някои безотговорно и неистинно разпространяват. Освен това, без мое разрешение, публикуваха мои разговори с неточни и противоречащи помежду си възгледи за вируса, което предизвика много въпроси.
Моята гледна точка е ясна от това, което следва по-надолу; тя е изцяло лична, без желание да я налагам и на други.


Към многото непоносими проблеми, които имат хората, сега се добави и заплахата от корона-вируса, превърнала се в кошмар. Хората страдат повече от страха, от паниката и насилственото затваряне, отколкото от самия вирус.


Държавата (т.е. гръцката – б. пр.) предприе защитни мерки, но Църквата, която разполага със собствен арсенал от средства, за да се справи с вируса, сега е унижена, както никога до сега, отслабена и ограничена от държавата, и е неспособна да предостави тези средства на своите вярващи.


В миналото в подобни случаи на смъртоносни епидемии Църквата правеше водосвети и литийни шествия със свещени икони и свети мощи. Защо те да не се правят и днес? Ето, ръката на Господа не се е скъсила (Ис. 59:1), за да ни помогне и днес?
В моето село през трийсетте години на 20 век избухнала силно заразна болест, от която за няколко дни умрели 50 деца. Не успявали даже да изкопаят гробовете. Тогава донесли главата на свети Харалампи от манастира „Свети Стефан“ в Метеора и веднага морът престанал.
Откакто Господ извърши Тайната вечеря и предаде най-свещеното тайнство – Светата Евхаристия, спасяващата света Божествена литургия не е спирала да се извършва и до днес.


Нито Диоклетиан, нито турците, нито комунистите в Русия, нито германците през годините на окупация успяха да спрат (извършването на) Божествената литургия и пристъпването на верните към светото Причастие. А сега, поради страх от вируса, храмовете се затвориха и вярващите се лишават от спасителната благодат на тайнствата, от която имат такава нужда. А в същото време, когато всички тук са замълчали от страх, в православните църкви на България и Грузия богослужението не е прекъсвало, храмовете са отворени, извършва се Божествената литургия и вярващите не се страхуват да се заразят с вируса.


Защитните мерки, наложени от сегашното правителство, са противоконституционни, непоносимо тежки, прекомерни и несправедливи по отношение на православните гърци, понеже създават атмосфера на терор, която допълнително се изостря от средствата за масова информация.


Да, вирус има и трябва да защитим здравето си и здравето на околните. Но страхът трябва да изчезне, защото в състояние на страх човек не може да мисли и да действа логично и разсъдително.


В подобна ситуация, когато избухна реакторът в Чернобил, хората изпаднаха в паника и изследваха плодове и зеленчуци, за да ядат такива с най-малко радиация. Запитан, свети Паисий каза, че трябва да се прекръстим и да ядем без страх, сам той пръв давайки пример. Ако беше жив днес, би било немислимо да го видим с маска и ръкавици, да държи шише с дезинфектант в джоба си, както и да избягва хората или да им говори от разстояние. Със сигурност би успокоил народа и би помогнал да се разсее страхът, но най-много би се опечалил от затварянето на църквите.


Този страх не подобава за християните, които се вдъхновяват от примера на Богочовека и от мъчениците за вярата ни.
Много хора с нетърпение очакват победата над корона-вируса с намирането на ваксина, която да бъде задължителна за всички. Ние отказваме да се ваксинираме.


Който се страхува, нека се подлага на колкото ваксинации иска, но нека да знае, че те могат да имат непредвидими сериозни странични ефекти, както имаха например ваксините, с които ваксинираха децата против птичия грип преди няколко години, много от които останаха парализирани. Също така много хора, които са се ваксинирали срещу хепатит В, са се разболели от множествена склероза. Същото става и с други ваксини.


Ако Господ не ни пази, какво могат да направят ваксините и лекарствата?


Атеистът Казандзакис, за да се предпази от холера при едно свое пътуване в чужбина, се ваксинирал и въпреки това се разболял.
Ние притежаваме по-висши ваксини и “лекарства за безсмъртие”: това са светите Таинства. Имаме и изпитани лекари и специалисти против вируса като свети Харалампий, свети Висарион Дусику, който помага при чума и толкова много други светии. Но сега, при строгите забрани, народът остава без помощ и неутешен.


И докато всички се борят да се справят с вируса, други някои друго нещо имат на ум и на другаде гледат.
Водещи лекари и учени изтъкват, че това, което става в момента, е тест за подчинение, за да се манипулират хората в желана посока. Такова нещо до скоро изглеждаше странно и малко вероятно, но това не са фантазии, защото вече се чуват публични изказвания: „Пандемията на корона-вируса подчерта необходимостта от глобално демократично правителство“ (Йоргос Папандреу) и предлагат, „всеки да има микрочип, който да съдържа биометрични данни свързани с вируса или с други епидемиологични изследвания”(Евангелос Венизелос).
Такива хора говорят открито за печат и световно правителство, но ние разбираме ли? И какво правим? Въпреки че толкова много е писал и говорил свети Паисий на тази тема.


Възможно ли е да се доверим на тези хора, които ни поробиха на чужди кредитори, и които сега ни водят към робството на антихриста?
Свети Паисий, предричайки бъдещите трудности, наблягаше: „Само с добър духовен живот ще успеем.” Бог допусна това голямо изпитание заради нашите грехове. Нуждаем се от искрено покаяние, неизчерпаемо търпение и непрестанна молитва, която укрепва нашата Вяра.
Братски пожелаваме добро посрещане на Христовото Възкресение при каквито и да е обстоятелства.
Възкръсналият Господ на живота и Победител над смъртта да ни утеши, да просвети всички нас със светлината на Възкресението Си и да даде сила и издръжливост на Своя народ.


По Неговата благодат да достигнем деня на нашето освобождение от греха и от всякакви беди. Амин.
С душевна болка и искрено братолюбие

Йеромонах Евтимиос

Килия „Възкресение Христово“
Капсала, Света гора.
01-14/04/2020

https://www.vimaorthodoxias.gr/agioreitika-nea/paremvasi-tou-agioreiti-geronta-efthymiou-tis-kapsalas-gia-osa-symvainoun-stin-ekklisia/

Превод от гръцки: Монах Климент Зографски

Близки теми:

Смисълът на живота не е в щастието или нещастието, а в примиряването с Бога Нашето живелище е на небесата Ти също имаш нужда от Христос! Беседа за проблемите в брака Млади човече, не вярвай във всемогъществото на материята!

Деветдесетте години на ХХ век бяха особено време в историята на нашата Църква. Може би най-удивителните за повече от хилядолетното й съществуване в Русия. Тогава, образно казано, паднаха веригите, които свързваха всички прояви на църковния живот по време на съветската власт. Може би отстрани това да не е било много видно, но за нас, хората, които през деветдесетте вече бяхме в Църквата, това беше напълно необичайно и неочаквано време.

Деветдестте години: радост и катастрофа

В края на осемдесетте започнаха да се откриват манастирите и храмовете. Вероятно е нужно все още да бъдеш човек от онзи, съветския период, за да разбереш пълния смисъл, вложен в простите думи: „откри се храмът”. Днес дори се появи прослойка от хора, които възприемат откриването  на храмовете като нещо опасно и враждебно, с което трябва да се борят. А тогава… Пристигаш в някой град или село, виждаш храма и първият въпрос, който ти идва на ум е: „Действащ ли е или не?” Сега е странно дори да си представим такъв въпрос. Много добре си спомням, как на нас, населниците на Лаврата¹, ни съобщиха: “Отвориха Оптина пустиня!”… Или следното: тече юбилеен Поместен събор на Руската Православна Църква, посветен на хилядолетието от Кръщението на Русия. Всички очакват необикновено важна новина и ето, накрая, на втория ден от Събора, тя пристига: получено е разрешение за откриване на Киево-Печорската Лавра. Преговорите – мъчителни, дълги, прекъсващи се – се водеха в продължение на няколко месеца преди събора. Руините, които стояха с десетилетия в центъра на един или друг град, изведнъж започваха да се ремонтират, започваха богослужения, събираха се хора… Всичко това бяха характерни за времето черти. Вече в началото на деветдесетте години върху тази радост от освобождението на Църквата падна сянката на тежки, дори катастрофални събития – разрушаването на държавата и рязкото обедняване на народа. Като човек, който е роден и израснал в покрайнините, аз мога да свидетелствам, че за преобладаващото мнозинство от населението разпадът на страната беше чудовищна трагедия, още повече, че веднага след него в някои райони избухнаха военни конфликти. От всичко това най-много пострада руското население в бившите съветски републики. И до ден днешен не секва потокът от бежанци (макар да не ги наричат така, но по същество те са именно бежанци) от различни краища на единната някога страна. Разбира се, това усложни по-нататъшния живот, включително и църковния. Но въпреки всичко Църквата продължи бурно да се развива. По това време, когато всичко в страната – от селското стопанство до атомната промишленост – се рушеше, продължаваха да се ремонтират и строят храмове. Сега дори е трудно да се разбере с какви средства ставаше това, откъде се вземаха те. Когато погледнем на този процес от дистанцията на нашето време, разбираме, че това действително беше истинско Божие чудо. Когато завърших образованието си², аз веднага се върнах в Троице-Сергиевата Лавра и бях назначен за помощник на иконома. Иконом тогава беше архимандрит Панкратий, днес Троицки епископ, дългогодишен наместник на Валаамския Спасо-Преображенски манастир, благодарение на когото Валаамският манастир отново доби славата на Северен Атон. Помощник-иконом бях за кратко и моята задача беше много „тясна”. Тогава Лаврата се опитваше да създаде собствено телевизионно студио, за да прави тематични предавания, които биха могли да бъдат показвани по централната телевизия в нормално време, т.е. в т. нар. прайм-тайм. Чисто технически проблеми нямаше, но с преговорите за ефирно време нещата не се получаваха. Няколко пъти, заедно с владика Панкратий, както и самостоятелно, аз ходих в „Останкино” на преговори от различен характер. По този повод имах разговор с един от „архитектите на перестройката” Александър Явовлев. Отидох при него с наръч документи, по благословение на Патриарха. Много добре си спомням как небрежно, снизходително Александър Николаевич започна разговора с това, че „Вие разбирате, в нашата многоконфесионална страна…” и т.н. Впрочем, тогава за пръв път чух този известен довод, който и сега се използва така често. Аз бях наивен, привеждах своите аргументи, твърде разпалено говорех за духовното възраждане, за необходимостта нашите съотечественици да бъдат запознати с вярата, с традициите, с националната култура. Той всеки път отегчено ми отговаряше, че това е невъзможно. Накрая вероятно му дойдох до гуша и като замълча за момент, той рязко ми каза: „Чуйте, млади човече, и запомнете: телевизионно време няма да ви дадем! И не идвайте повече.” Дори аз разбрах, че това беше принципна позиция… Разказах за това в Лаврата. Там се поопечалиха, започнаха да размишляват как могат да се заобиколят тези прегради, но на мен не ми се наложи повече да се занимавам с този въпрос, защото по това време започна да се говори за връщането на Църквата на Подворието (представителството – бел. прев.) на Троице-Сергиевата Лавра в Москва. Кого да сложат за настоятел? Наместникът реши – мен.  На мен това страшно не ми се искаше. Когато учех в България, аз се връщах в Лаврата винаги, когато това беше възможно. Пътят ми беше един: от влака, от Киевската гара – на Ярославьлската и веднага в Загорск³. Никъде, дори и у дома, в Сухуми, не ходех – само в Лаврата. Бях безмерно щастлив, че накрая съм се върнал. Канех се да прекарам остатъка от живота си там и не мислех за нищо друго. Реших да се съпротивлявам както мога: „Ще питам духовника, отец Кирил⁴ – както той каже.” Отец Панкратий се усмихна и каза: „Ние ще отидем при него преди теб”, – но аз не отдадох внимание на това. И ето (много добре си спомням този момент, той винаги е пред очите ми) аз стоя в братския корпус на първия етаж пред входа на трапезарията и чакам кога отец Кирил ще излезе от килията си и ще отиде на обед. Той се появява – и заедно с него вървят наместникът, отец Теогност и икономът, отец Панкратий. Аз се приближавам до отец Кирил, за да взема благословение, а той ме поглежда и казва: „А-а, отец настоятелят на Троицкото подворие!” Стана ми обидно до сълзи, че така са „настроили” отец-духовника… Но се наложи да отида в Подворието.

Поруганата светиня

Когато отидох там за пръв път, изобщо не си представях какво ще видя. Разбира се, Подворието, като такова, не съществуваше. Беше се запазил храмът „Света Троица”, който по-рано е бил енорийски и няколко старинни манастирски сгради: разположеният над вратите корпус, братският корпус и, най-главното, Митрополитските палати – резиденцията на Московските светители в продължение на целия деветнадесети век. В храма се разполагаше Московският държавен академичен симфоничен оркестър под управлението на Павел Коган. Храмът беше разделен посредством прегради на няколко етажа и на множество помещения-клетки. В Митрополитските палати се помещаваше детската градина на Министерството на вътрешните работи. Бившият братски корпус беше напълно изоставен, в него живееха клошари. А тази наполовина дървена сграда, беше една от малкото, които бяха преживели опожаряването на Москва от Наполеон. Канеха се да го разрушават. Част от територията беше заета от гаражи. Аз нямах нищо, освен указа на Патриарха за моето назначение – нито жилище, нито пари, изобщо нищо! Но трябваше да започна от някъде… В навечерието на Богоявление залепих във входовете на съседната жилищна сграда обяви и на празника дойдох да отслужа водосвет в двора на храма. Дворчето беше страшно, на практика то представляваше едно сметище, защото тогава комуналните служби в Москва работеха зле, боклукът не се извозваше с месеци. Въпреки това на Богоявление, при силен студ, аз отслужих Великия водосвет, върнах се в Лаврата и веднага легнах болен от жестока ангина, продължила месец. Пооздравях малко и отново отидох – трябваше нещо да се прави, все някак трябваше да продължа. След известно време се появи едно семейство, съпрузи, които започнаха да ми помагат. Веднъж те дойдоха и ми казват: „Отец, в църковния дом се е освободила една стая, защо не опитате да я заемете?”. Мястото беше в бившата просфорна на Троицкия храм. Там, в мъничка стаичка от незапомнени времена беше живяла една баба, която била или дъщеря, или внучка, на църковния клисар. И след нейната смърт ние заехме това малко помещение. Ремонтирахме го, пребоядисахме го, закачих там една завеса, поставих престол и на Пасха отслужихме първата Литургия. Отново разлепихме обяви и на службата дойдоха някъде около осем души. Започнах да служа редовно. Идваха кога трима, кога петима, кога десетина души – повече в тази малка стаичка не можеха да се поберат, но все пак започна да се събира народ. Появиха се помощници и съчувстващи на делото. Започнахме да ремонтираме малко по малко братския корпус, където покривът течеше, радиаторите бяха пробити. Веднъж бездомниците, които живееха там, бяха запалили огън направо вътре, на дървения под. И макар че ни беше жал за тях, стана ясно, че е дошло време да ги подканим да напуснат. Изчистихме сградата, пребоядисахме я, ремонтирахме я буквално стая по стая. Но с храма ситуацията беше неизменна: както и преди там се разполагаше оркестърът. Какво можеше да се направи? Да обикалям по разните инстанции…  Това беше много интересно време – човек можеше просто да отиде в приемната на Юрий Лужков⁵, да поседи, да почака, да бъде приет в кабинета му. На входа на Московския градски съвет имаше само един милиционер. Всичко  беше напълно демократично. Тогава по приемните се срещаха много свещеници: откриваха се много храмове, ние завързвахме познанства, обменяхме опит: при кого трябва да се отиде, на какви съвещания… Аз трябваше да подготвя постановлението на Московския съвет за предаване на Църквата на комплекса от здания на Подворието. Тази епопея продължи няколко месеца. Всичко това изглеждаше така: пише се постановлението, дава ти се в ръка заедно със списък от подписите, които трябва да събереш – те бяха около 20-25. И по-нататък тръгваш по всякакви чиновници: те трябваше да съгласуват, да разгледат в разни комисии, на разни съвещания и т.н. И тъкмо си събрал по-голямата част от подписите и си мислиш: „Слава Тебе, Господи! Вече му се вижда краят” – и изведнъж, хоп! нещо им прищраква: „Знаете ли, трябва да се направи ново постановление…” И така три пъти. А това означаваше, че всичко трябва да започне отначало, с часове да се чака отново по тези инстанции. През цялото време аз ходех в расо и подрасник, никога не ги свалях. Придвижвах се пеша или с тролейбус. И когато валеше дъжд или сняг, целият мокър, седиш в тези коридори и канцеларии и само слушаш: „Елате утре”, „Тази седмица”, „По този въпрос трябва да се проведе съвещание”, „Това трябва да се представи на градоустройствен съвет” и т.н., и т.н. Това беше мъчително, макар и много по-просто, отколкото днес. От позицията на моя опит мога да кажа, че това бяха блажени времена, когато чиновниците бяха все още напълно нормални хора. Но когато вече за четвърти път ми наредиха да правя ново постановление, аз почти се отчаях. Помня как вечерта се разхождах около нашия храм и в някакъв момент в мен направо се надигна молитва: „Господи! Какво е това, нищо не се получава… Господи, ако Ти искаш това да стане, помогни! Ако не, аз ще го захвърля и повече няма да се занимавам с него”. Тази моя молитва беше, може да се каже, нагла – като ултиматум. И какво мислите? Това се случи в събота, в неделя служихме, а в понеделник ми звънят и казват: „Знаете ли, отец Лонгин, всичко е наред, старият вариант на постановлението ще свърши работа…” Това беше чудо, което се случи в моя живот, и аз добре си го спомням. Буквално след няколко дни постановлението излезе. Но то не означаваше абсолютно нищо за П. Л. Коган: в него нямаше нищо конкретно за предоставянето на ново помещение за оркестъра. Спомням си, отивам за пореден път в неговия кабинет, а кабинетът на Павел Леонидович беше в олтара с лична тоалетна при дяконските двери… Показвам постановлението. Павел Леонидович и всички, които бяха тогава в кабинета му, се смеят и казват: „Е, и какво? Ако ни дадат концертна зала от типа на „Русия”, с удоволствие ще ви го предадем. А засега… Впрочем, Вие знаете ли колко пари са нужни, за да се ремонтира това здание?” Аз си придавам умен вид и казвам: „Десет милиона…” – „Ха-ха-ха! И за сто милиона тук нищо няма да направите. Вървете си, не ни пречете да работим”. А каква странна акция имаха те веднъж… Това беше времето на бартера: от някакъв месокомбинат им бяха докарали цели говежди трупове, очевидно в качеството на хонорар. Те поставиха огромни дървени пънове направо в притвора на храма и цял ден разфасоваха това месо. А беше Велики петък. Дали това се правеше демонстративно или просто никой не се замисляше – не зная, но в някакъв момент ме обзе голям страх… На практика нямаше никаква надежда, че ще ни върнат храма. А в стаичката в църковния дом постепенно започнахме да се чувстваме като у дома си. Дадоха ми един послушник от Лаврата. Дойде да ми помага и едно момче, което на времето ми се отдаде да изтръгна от кришнаитите и което аз кръстих. Започнаха да се събират и енориаши – основно хора от околните жилищни сгради, които знаеха, че някога тук ще има храм и очакваха неговото откриване. През пролетта на 1993 година оркестърът замина на турне в чужбина. Нямаше ги месец, два, започна трети… Малко преди това в Москва мина съгласителна комисия, която издаде предписание на оркестъра да освободи една част от храма и да ни го предостави за извършване на богослужения. Ръководството категорично отказа: „Близко няма да ги допуснем” – макар че решението на комисията имаше задължителен характер. Веднъж аз попитах благочинния, отец Владимир Диваков: „Отец Владимир, а какво да правим? Дали да не влезем със сила?” – „О, какво говорите, какво говорите! Скандал не ни трябва. И патриархът ще подведете и изобщо…” След известно време аз отново му се оплаках: „Така и така, не ни пускат. А самите тях два месеца ги няма”. „Виж ги ти какви са… Та сега ги няма, така ли?” – „Няма ги”. – „Тъкмо и Светейшият сега не е в Москва. Е, добре, върви, върви…” Тогава ние събрахме своите енориаши – те не бяха много, но бяха много активни. Дойдоха на помощ и енориашите на съседния храм, носещ името на светителя Филип, който се намира на проспект „Мир”. Ние се познавахме отдавна: аз бях служил там, когато нямаше къде да служа. И вечерта в пет часа ние влязохме в помещението на Троицкия храм, където имаше само една старица-портиерка. Внимателно я изтласкахме от телефона, а през това време тя ни ругаеше с неприлични думи. Постарахме се да обмислим всичко и да го организираме максимално коректно. Нашият счетоводител Юлия започна да прави опис на имуществото, което се намираше в помещението, помагаха й няколко жени от енорията. А аз си мисля: „Ще ни изхвърлят оттук… трябва  да направим така, че повече да не могат да използват тези помещения”. Решихме да съборим всички преградки, които разделяха храма на отделни клетки, поне на първия етаж, и направихме това за няколко часа с помощта на брадви и лостове. Първо освободихме олтара, разбихме тоалетната чиния. И в този момент се появява оркестърът и Павел Леонидович Коган! Нямаше ги почти три месеца, а се върнаха именно в този ден, в който започнахме своя щурм! Късна вечер, вик, шум, скандал… Ръководството на оркестъра повика ОМОН⁶ и дежурния по град. На свой ред моите хора нададоха зов и на помощ ни се притекоха хора от други енории. ОМОН отцепи храма, а зад тяхната верига стоят православните и, под дъжда (заваля силен дъжд), пеят акатиста на свети Сергий. Идва дежурният по град: „Какво става?” Аз показвам указа на Патриарха и казвам: „Аз съм настоятелят тук”. Той гледа: „Да, настоятелят. И какво се е случило?” В този момент Павел Леонидович направи много груба грешка. Изпусна нервите си, дотърча до дежурния и започна да му крещи: „Вие ще отговаряте за това! Това е престъпление! Антисемитизъм! Аз ще ви съдя!” Онзи се учуди, видимо се обиди и, щом диригентът се отдалечи, той ми каза: „Значи така, отец. Сега ние ще започнем да те гоним оттук, а ти стой и никъде недей да ходиш. Ако удържиш, спечелили сте”. И наистина, започнаха да ме гонят много бурно, но в интерес на истината и с пръст не ме докоснаха. А аз казах: „Никъде няма да ходя. Ако искате – изнесете ме на ръце! Аз съм настоятелят, мен тук ме е назначил Патриархът”. И край! Снеха отцеплението, милицията си отиде. Оркестрантите, като си взеха инструментите, се разотидоха по домовете си. А ние – всички наши енориаши и останалите хора, които стояха зад веригата на милицията – взехме кофи, парцали, измихме помещението и на сутринта служихме там Литургия. Това беше в деня на света равноапостолна Олга. Така започна животът на нашето Подворие. Ето такъв героичен период имаше в нашия живот.

P.S.  След като отец Лонгин е хиротонисан и преместен в гр. Саратов като архиерей, в обновеното от него Подворие той оставя 800 души енория. Бел. прев.

  1. Троице-Сергиевата Лавра. Авторът завършва Московската духовна семинария, намираща се в Лаврата, и пак в нея приема монашески постриг. 2. През 1988 година, след като завършва Московската духовна семинария, авторът е приет за студент в Духовната академия и е изпратен да учи в България. Тук той говори за завръщането си от България след завършването на висшето си богословско образование. 3. В Сергиев Посад /от 1930 – до 1991 г. преименуван на Загорск/ се намира Троице-Сергиевата Лавра. 4. Архимандрит Кирил (Павлов), по това време духовник на братството на Троице-Сергиевата Лавра 5. По това време Юрий Лужков е кмет на Москва. 6. ОМОН /Отряд Милиции Особого Назначения/ – название на руските полицейски спец-части  

Източник: Митрополит Саратовский и Вольский Лонгин, „Полюбит Церковь”, издателство Саратовской митрополии, Саратов, 2017 г.

Близки теми:

За благоговението Разбираме ли какво всъщност правим? Ела млади човече в Христовата Църква, не стой на прага! Спомени със св. Паисий Светогорец Възкресението на Исаак

Днес ще говорим за един грях, който не споменаваме много в изповедите. Истината е, че си го спомняме не когато засяга нас, а когато засяга тях, тоест дали сме неблагодарни и непризнателни спрямо другите. Какво би трябвало да ни дадат, а не са ни го дали. Значи са неблагодарни, така мислим и забравяме какво казва Христос в св. Писание: „Нали десетимата се очистиха? а де са деветте”, когато, благодарейки, само един изцелил се прокажен се върнал при Христос и той бил самарянин, а не юдеин.

Много е утешително в наши дни в сравнение с по-стари епохи, където хората не знаеха какво означава изповед, че мнозина се изповядват и то съзнателно. Казвам го, защото за по–старите хора това Тайнство било едва ли не мит. Колко от дядовците и бабите ни са се изповядвали? Хората не познавали изповедта. Слава Богу, с времето е налице осъзнаване, има духовници, хората четат, тук помогнаха и много светоотеческите книги, духовните книги, съвременните старци, както и църковните радиостанции и беседите. Научихме отново за вярата ни, че тя не е нещо, което просто сме приели, а нещо много живо. В рамките на изповедта много пъти отиваме и казваме нашите грехове. Например скарах се със свекърва ми, скарах се със снаха ми, с мъжа ми, с децата, егоист съм, говоря лоши думи, не ходя много на църква и т.н. В най-добрия случай казвам това, което правя, а в най-лошия случай рядко се питам в себе си за нещата, които не правя. Защото, както знаете, грях не е само всичко, което е записано като грехове върху белия лист на душата ми, а и нещата, които, докато бих могъл да направя, не ги направих. Казваме примерно, че имам мъст, омраза, но не знам колко искрено можем да кажем, че не проявявам любовта, която бих могъл да проявя, не се моля със силата на молитвата, с която бих могъл да се помоля. Не съм толкова загрижен за нуждите на други хора, докато бих могъл.

Много пъти не чувствам нужда да изповядам, че не благодаря на Бога за добрия ден, за дара на момента, на живота, който ми е дал, не съм признателен за това, което Бог ми е дал. А казваме: добро сторих, със зло ми отвърнаха! Дадох на децата ми твърде много неща, но те се обърнаха и вместо манна ми дадоха жлъч и вместо вода оцет!

Да ви кажа няколко характерни примера. Много пъти вие, родителите, казвате: дадохме на децата ни всичко и какво получихме от тях? Непризнателност. Не ни водят внуците да ги видим, карат ни да изпитваме болка, не ни се обаждат по телефона. Докато им дадохме всичко, ключа в ръката, къщата готова, преди ние бяхме всичко за тях, преварвахме техните нужди, те не мислят за нищо, освен за себе си! Ако сме задържали нещо от икономии за нас, за да имаме добри старини, и него искат!

Веднъж една жена ми каза, че дъщеря й я притискала, направо я изнудвала да препише къщата сега, докато е жива, за да й докаже, че наистина я обича. Бабата дойде и ми го каза, а аз й казах:

- Не си и помисляй да й я дадеш – ако искаш да спиш по пейките, припиши й къщата! Ако обаче истински обичаш дъщеря си, не е нужно да я разваляш още повече. Затова няма да й припишеш къщата.

Когато й го казала, дъщеря й започна да крещи. Майката се разстрои и отново дойде и ми каза:

- Не ми говόри!

Ако ти говореше с цел да й припишеш къщата, тогава наистина любовта между майка и дете не е била чиста. Не те е обичала, а те е гледала в ръцете, не в очите, не е искала теб, а всичко, което си държала в ръцете ти.

Говорейки за неблагодарността, не можем да не се спрем върху известното чудо с десетте прокажени. Нека го разгледаме. Прокажените по времето на Христос били особен случай. В Гърция имахме колония на прокажените (на о-в Спиналонга, о-в Хиос, в Крит), осъждайки тези хора не само на безкрайни страдания, но и на изолация и жива смърт. Тези хора умирали сами, в пълна самота. Това било жив гроб, където хората отивали и чакали смъртта, нищо друго, сред непоносими болки. По времето на Христос проблемът с тази болест бил още по-голям. Прокажените били прогонени от обществото, на шията си носейки звънчета, вървейки, звънчетата звънели, за да се отдалечават хората от тях. Нищо не можело да облекчи болката на тези хора и сред това непоносимо и страшно страдание на смъртта и самотата живеели десетте прокажени. В Евангелието се казва, че Христос ги приближил, не те, а Той отишъл и ги срещнал. И когато Го помолили да ги излекува, Той ги очистил, но им казал да отидат да покажат себе си на свещениците в Храма и т.н. Но не им казал да благодарят. Това е благородната любов на Христос. Христос не дал нещо, очаквайки, че ще вземе нещо, Той е Бог, знаел, че деветимата няма да се върнат, въпреки това им дал това, което нямали – тяхното възкресение, живота им обратно, това им дал.

Десетимата отиват и се изцеляват и се радват на живота. Има значение какво оставили зад себе си – оставили смъртта, и сега оживели. Били загубени, и сега се намерили, знаели да живеят сред страдание и болки, и сега оздравели. Следователно трябвало да оценят особено тази нова реалност. Въпреки това сред голямото опиянение на радостта нямали малко време да помислят за Онзи, Който им върнал живота. Опиянили се от тази радост, може и да са устроили големи пиршества за тяхното връщане в живота и забравили Този, Който им дал живота. От тях деветима били юдеи, тоест хора, които имали особена връзка с Бога, и един бил самарянин. Връзката между юдеите и самаряните в Евангелието се подчертава особено. Срещаме го в Добрия Самарянин и в св. Фотиния Самарянката. Както казваме, ние и другите. Не очакваме, че другите ще направят нещо добро. Христос особено подчертава националността на този човек, за да припомни на всички нас, че отплатата за нашата благодарност не идват оттам, от където очакваме, а главно оттам, от където не очакваме. Ако всеки потърси в живота си ще види, че ставаме свидетели на благодарност от хора, от които не сме очаквали, че ще ни благодарят, че ще ни подкрепят, сред страданието, болката, в големи рани, и в същото време до нас не застават хора, които бихме очаквали, че ще го направят.

Ходихме в Мати (крайбрежно село в Гърция, пострадало при опустошителен пожар през 2018 г.) – страшно безутешно място, цикламите са единствената утеха и знак, че има живот. Навярно това е утешителното послание на Христовото Възкресение, Тези хора загубили къщи, живота си, близки, били свидетели как други загиват – на следващия ден, защото първоначално телевизията се заема с тях, но сега, когато светлините изгаснаха, те се борят с дългите нощи, с отсъствието на близките. Знаете, когато някой удари ръката си, го боли, но когато ръката му е замръзнала и се удари, тогава боли повече. Кой сега ще застане до тези хора? Помисляли ли сте? И Мати е един краен пример. Казвам го понякога и за хората до нас, от съседния блок, от същия етаж. Някоя майка, която е загубила детето. На първо време всички й носят ядене, сякаш жената е гладна. След това какво става? Кои й се обаждат, така да я чуят какво прави, кои й носят ядене, „сготвихме, да й занесем, зная, че й харесват пълнените зеленчуци!“ Мислиш, че яденето, доматът, който ще изяде, ще промени живота й? Положената грижа ще облекчи болката й.

Където има сметки от типа давам ти, но ще взема, забравете всичко. В Крит казваме, че едно лозе може да раздели цели родове, цяло семейство. Хора, които са израснали в същата беднотия и са споделяли последния си къшей, а когато се устроили в живота, се скарали за едно лозе.

От десетимата прокажени само един се върнал, той бил самарянин и благодарил на Бога, че го излекувал, защото знаел къде бил и най-вече вижда къде е. Христос, както знаете, във величието на Своето учение и пример, имал нещо още по-поразително. Не се оплаквал. Вижте това и го подчертайте, когато отивате на изповед – изповядвайте се, че се оплаквате, защото е голям грях. Когато започнеш да се оплакваш, след това се оплакваш и за други неща, и за тези, които ти нямаш, но и за тези, които си мислиш, че нямаш. Ставаме като бабите, които търсят очилата си, а в същото време са върху тях. Аз, който нямам никой до мен! А и имаш и дете, което се грижи за теб – особено майките, бабите и дядовците. Особено майките: не ми се обажда по телефона! Бре, разбери, че не си сред първите му телефонни номера в живота – там е жена му и децата. Не ти си негов приоритет. Добре, ти си му майка, но няма да висиш над телефона да чакаш да ти се обади. Сякаш си позволяваш да станеш просякиня, да просиш да ти се обади по телефона. Не ти се обажда детето ти? Прекръсти го отдалеч и кажи – зает ще е с работа. Добре да е, да работи! Какво мога да правя? Не ми водят внучето? Не прéчи, ще запретна ръкави и ще отида да сготвя, за да помогна на хора, на които мога да помогна. Ако умът ни работеше повече, нямаше да чезнем от това, че децата ни са ни забравили. И се примирете, не се бойте, че децата ви ще ви забравят. Боли, но е истина. Ако не се примирите с това, и ако не разберете приоритета на любовта, че първо ще обикнат собствените си деца, след това жена си – знаете ли вас кога ще ви обикнат много? Да не го казвам. Когато си заминем от този живот. Тогава ще полудеят от любов. Така е. Да го знаете. Може да не ни харесва, но го разберете. Антибиотиците не се харесват на никого, но трябва да се вземат. Когато се примирим с това, не ни боли толкова. В противен случай си причиняваме още болка.
Христос никога не се оплаквал. Всъщност два пъти се оплакал – това бил единият случай, където казал: добре, нали десетимата се очистиха? Де са деветте? Къде са другите? Разбира се, Христос не го казал за Себе Си, а за другите, за да си спомнят, че всички сме възприемници на Божия дар, но колцина от нас се връщаме да благодарим? Колцина от нас сме благодарни за дара Му? И още един път се оплакал Христос, в нощта, когато бил в Преторията, когато там слугата Го ударил, Той казал: „Иисус му отвърна: ако говорих зле, докажи злото; ако ли – добре, защо Ме биеш?” Преданието гласи, че този, който вдигнал неблагодарна ръка и Го ударил, бил човек, изцелен от Христос. Христос му излекувал ръката. Помнете това.

Обикновено силно те удрят тези, на които си направил добро. Древните елини казват, че никой не е по-неблагодарен от този, който си облагодетелствал. Неслучайно големите вождове, които намерили горчива смърт, още от Древна Гърция, Римската империя, до последните години, умирали от ръката на хора от тяхното обкръжение. Това е истина.

По коя причина става това?- защото много пъти в човешките взаимоотношения има конкуренция, егоизъм, единият чувства нужда да надделее над другия, има завист, омраза, която се развива дори в семейна среда.

Много пъти смятаме другите за неблагодарни, тоест какво другите не са направили за нас. Отиваме при свещеника и казваме нашето оплакване от снаха ни: „тя не ми говори!“ Много пъти не отдаваме промяната в поведението на детето ни, не казваме примерно: „детето ни се развали и т.н.“, а: „тази, откакто се запозна с него, си прави каквото си иска!“

В изповедта по речника на човека разбираме неговата емпатия. Чуваме много пъти от майки, които говорят за снахите си да казват:

- Тази…! – т.е. още не е кръстена.

Една жена ми казваше:

- Какво да правя? Кажи ми какво да правя? Искам нещо да правя!

- Какво да ти кажа, помоли се за нея!

- Как да се моля?

- Запиши името й и го дай на свещеника да го спомене.

- За какво да я запиша?

- За здраве.

- Ама и за здраве?!

Разбирате, че тук има голям неизлечим проблем.

Много пъти изпитваме болка, защото свързваме това, което даваме, с това, което очакваме от другите. Тоест правите нещо добро, от сърце, но в едно ъгълче на ума ни си мислим, че по някакъв начин ще го вземем обратно. Вижте какво казваме много пъти във всекидневието.

Родила си една щерка и очакваш, че ще ти даде чаша вода. По-скоро живеем в епоха, където не трябва да очакваш чаша вода, дори вода от маркуча, така да се каже, защото нещата много са се променили. Затова е хубаво човек да не иска повече от това, което другият може да му даде. Когато даваме без да искаме да вземем, тогава Бог праща повече благодат на човека и тогава той е благодарен на Бога за това, което има и му дават, и така благославя, прославя и благодари на Бога и не става злочест. Когато човек постоянно се намира във вътрешен смут, очаквайки да му дадат, да му признаят трудовете, тогава нещастният е той самият. Не другият, който не му дава.

Второто нещо е, че трябва да очакваме хорската неблагодарност. Много пъти падаме от облаците, отиваме при свещеника и му казваме:

- Отче, правя добро и си намирам белята!

Св. Амфилохий Макрис, последният старец, който бе причислен към светците, пише нещо много хубаво – ако правиш добро и не си намериш белята, не е добре.

Виждали ли сте в историята на света, на Църквата, на родината, някой, който имал любов към родината, Бога, хората, да не си е поставил главата в торбата и да не са му я отрязали?

Христос остави Своите стъпки и те са кървави. Никой от тези, които Го последвали, не изминали пътя безболезнено, а всички минали през тръни, бодили и рани. Никой светец не влязъл в Рая без да бъде изпитан и изпечен като злато в пещ. Този, който иска да върши Божията воля, ще има същия жребий като Христос – ще върви по кървави стъпки, ще се жертва. Хорската неблагодарност е сигурна.

Трето. Неблагодарността при децата. Много пъти казваме, че децата ни са неблагодарни. Дал си им всичко и вместо това не си взел от тях нищо, нито очакваш нещо. Мисля, че целият проблем е, че им дадохме всичко. И един човек, на който даваш всичко, му липсва всичко. Този, който свиква постоянно да му дават, както вие правите – майка ми е възрастна, със сериозни здравословни проблеми, но постоянно мисли за мен и сестра ми. Преди дни ходих вкъщи и жената, която се грижи за нея, приготви малко ядене. Понеже имах малко време преди да отида на една беседа, влязох в една стая и казах на майка ми: ще си почина малко и ще стана след малко. Докато й казах това, тя намери начин, стана, въпреки че трудно ходи, отиде при жената и й каза:

- Искам, моля те, когато стане Ефрем, да му приготвиш горещо кафе!

Аз я чух отвътре и й казах:

- Майко, остави, не искам кафе!

Тя ми каза:

- Добре, добре!

И в същия момент я чувам да казва на жената:

- Както ти казах!

Друг път беше в болницата и имаше проблем със сърцето. Бе интубирана. Влязох вътре, бях със зелена престилка, тя беше в интензивното. Казах й:

- Майко, как си? Какво стана, как пострада така?

Вместо други думи, тя свали маската, обърна се и ми каза:

- С това расо ли ходиш? Мръсно е! Защо нямаше едно чисто? Какво ще кажат хората?

Казах й:

- Е, добре си, не си пострадала!

На Крит има една поговорка – там, където Бог не сварва, праща майката. Но и при тази любов, която е толкова сладка и толкова нежна, има начин да прекрачите границата. Знаете, че ако маймуната вземе малкото си и от преголяма любов го стисне, може да го задуши. И ние правим това, защото не сме готови да филтрираме тази любов към децата през любовта към Бога. Тоест да кажем на Бога: “Боже мой, дай ми просветление да му давам толкова, колкото трябва!”

Едно дете може да умре от глад, ако не яде, и едно дете може да гръмне от много ядене. Мисля, че нашите деца имат проблем с второто, защото сме им дали всичко – даваме им преди да са свършили (парите), храним ги преди да огладнеят, поим ги преди да ожаднеят, мислим за тях, тревожим се за тях. С това не им помагаме.

Старецът Паисий казва, че децата няма да са готови, ако ги вадим от фурната неизпечени. Знаете, когато започнат да водят самостоятелен живот, когато срещнат зверовете, когато влязат в арената на живота, няма да извикат майка си да ги опази или предпази. Ако не са се научили да водят битки, ще останат меланхолични, ще се разстройват постоянно, ще се опитат да предадат тази меланхолия по-късно на тяхното собствено семейство.

Когато постоянно давате на децата, това ги прави неблагодарни и ги кара да искат още повече неща. Един пример. Един 15 годишен, на който родителите постоянно дават пари за харчене. Детето свиква с това и не вижда умората на родителите. Знаете ли кога го разбират? Когато получат някоя надница през лятото и им дадат 5-10 евро, при изтощителен труд, пазят ги и само върху иконите не ги поставят, защото виждат, че това е техният труд и пот. Не е ли важно да осъзнаем, че ако ги обичаме, не трябва да им даваме всичко? По-късната неблагодарност на децата, когато вече са женени, е подготвена отдавна, когато още са били малки. Нека се опитаме да даваме на децата това, от което имат нужда, а не това, от което си мислим, че имат нужда. Трудно е да различим фалшивите нужди. Човек трябва много да се потруди в духовния живот, за да разбере, че това, което дава на децата, би могъл и да не им го даде.

Знаете, че когато дадете на детето една играчка, ще се зарадва, докато накрая я счупи. И хайде отново нова играчка. Напълнили сме домовете с играчки, с играчки за еднократна употреба. Ако видите какви играчки използват в Африка, топки от найлонови торбички. Тази година ходихме при малките в Уганда и им раздадохме големи колички, с батерии, събраха се наоколо всички 40-50 деца и гледаха количката. Има ли по-хубава картина от това?

Ходихме на едно място и дадохме на едно семейство голяма детска количка и детето си играеше с нея. Там дойдоха и децата от съседно семейство, за да играят с количката. Но той не искаше да играе с другите деца, държеше количката само за себе си и т.н. Започна врява. Майка му излезе навън и каза:

- Защо викате?

Другите деца казаха:

- Играе сам с количката, не играе с другите деца.

Майка му взе колата, счупи я и каза на детето:

- Или ще играете всички заедно или никой!

Това е урок, урок със стари рецепти, ваши, традиционни рецепти.

Сега всяко дете играе само със своята играчка. Никой друг да не е добре, аз да съм добре, и след това се рушат всекидневни отношения между хората.

Нека видим малко нашата собствена неблагодарност. Говорим постоянно за това какво ни дължат другите, но ние не дължим ли? Първо, всеки път, когато чувстваме хорската неблагодарност, да си спомняме, че Бог ни припомня нашата собствена неблагодарност. Бог по някакъв начин повтаря историята с други хора. Един пример. Веднъж дойде една жена да се изповяда и ми каза:

- Отче, ще ви разкажа една история. Преди няколко дни дъщеря ми ядеше голяма бисквита, шоколадов крем, с поглед да го изядеш. Какво ми стана и й казах:

- Дай ми малко!

Детето на шега отчупило с нокът едно малко парче и го дало на майка си.

Майката започнала да плаче и да ридае. Детето се смутило и казало:

- Добре, мамо, не прави така! На шега го направих, вземи я цялата! – и отчупила едно голямо парче от бисквитата.

Майката ми каза:

- Аз не заплаках, понеже детето ми даде това малко парче, а плаках, защото, когато бях малка, покойната ми майка ми каза:

- Дай ми малко от бисквитата, която държиш!

И аз отчупих с нокти едно много малко парче от бисквитата и й го дадох. Майка ми нищо не ми каза тогава.

Искам да кажа, че животът има математика в себе си, математиката на Бога и нещата се връщат точно по същия начин – за добро или зло. Да го знаете и да го очаквате, защото каквото сме посели, това и ще пожънем. Ако хвърлиш към небето камък, не Бог го е върнал, а пада върху теб поради гравитацията. Има и духовна гравитация, където нещата стават посредством духовни закони.

Бог подчертава и нашата неблагодарност. За да сме искрени, нека признаем, ние сме неблагодарни към Бога. Благодарим ли Му? Просим ли Неговото благословение и първо на първо благодарим ли Му?

В молитвите на Църквата ни, в тези, които четем на Повечерието, в Утренята, има една структура, наричат Бога „Господи и Владико“, след това припомняме на себе си, не на Бога, защото Бог го знае, че Ти си многомилостив, милосърден, и след това идват прошенията. Така човек различава нуждата да бъде благодарен на Бога. Моля ви всеки ден, който минава, да изпитваме себе си, днес колко благодаря! Казах ли го на Бога? Светият старец Паисий казва: „хиляди Господи помилуй = едно слава Тебе, Боже!“ защото „Господи помилуй“ е равносилно на „дай ми!“, докато „Слава Тебе, Боже!“ означава „благодаря Ти за това, което ми даде!“

Бяхме в една болница и имаше прояви по случай Рождество Христово. 16 часа бях на крак, отвътре не ми идваше да пея песнопения, след като бяхме в тази болнична атмосфера. Един младеж, който бе претърпял катастрофа и бе на легло, като ме чу да се оплаквам, че съм на крак от сутринта и ми каза страшни думи:

- Искаш ли да се сменим?

Роптаем, че ставаме сутрин и искаме да счупим будилника ни, да се скараме на неговия изобретател, чувстваме ярост към живота, че се е съмнало, че е светло, а ние все пак можем да станем на крака. Знаете ли в колко домове се съмва и хората не могат да станат? Знаете ли колко хора не могат да спят нощем? Знаете ли какво благословение е да можеш да легнеш, да затвориш очи и да заспиш? Не знам дали сме видели живота като благословение. Ние гледаме какво липсва в живота ни, а не какво има. Я вижте, тези от вас, които са родители, вие сте съработници на Бога, за да дадете живот на един човек. Но за нашия живот никой нищо не е направил – като дар сме приели живота. Вие дадохте живот, но нашия живот го приехме като дар. И така, задължени сме с този дар, не принадлежим на себе си, а на Божието благословение и ако Бог с Неговото творческо слово е създал света, Той е създал човека с ръцете Си. Прави ли ви впечатление? Създал го е със собствените Си ръце и вложил в него божествен произход.

Две мисионерски истории от Африка

Тази година с нас имаше едно момиче от Пирея, което разговаряше с момиче в Уганда и ходи на училище, и това момиче го попита:

- Вие белите щастливи ли сте?

Момичето от Пирея отговори – на английски:

- Има дни, в които сме, има и дни, в които не сме.

- Защо не сте щастливи?

- Много неща стават в живота, има трудности.

- Имате ли тетрадки?

- Имаме.

- Моливи имате ли?

- Имаме и моливи.

- Имате ли острилки?

- Имаме и острилки.

- Е, не разбирам защо не сте щастливи!

Ще ми кажеш сега – нашето щастие е една тетрадка, молив и острилка? Но да не би да трябва да се върнем към тази рецепта? Нашата родина знае такива епохи – ако го казваше на американче, нямаше да бъде лесно да го разбере, но нашата родина имаше тези рецепти, когато една острилка бе цял рай. След промените, които настъпиха, загубихме смисъла на истинското щастие, как човек да е щастлив дори и с малко.

Идва Рождество Христово, но откакто светнаха толкова милиони лампички, угаснаха светлините в нас. Помня баща ми, който казваше: „вземахме една фолио от цигарена кутия и с него завивахаме шишарки, поставяхме ги там и това бе нашата радост, гледахме как блестяха и мислехме, че Бог е слязъл“ – благодарение и признателност сред беднотията. Хората знаеха, че всеки един ден не е даденост и това, което казваме много пъти „За много години!“, го казваме по навик, но в действителност човекът трябва да цени всеки момент. Монасите на Света Гора казват нещо много хубаво – „Бог не брои годините, а ги претегля“. Тяхното качество играе роля, а не количеството.

И още една история от тази година. Имаше семинар на свещеници в Уганда и ходихме в един близък затвор. Близо 60 свещеници и над 400 затворници. Имаше отделение за мъже и за жени, при които са и техните бебета. Не знам дали знаете, че в затворите, и в Гърция става това, майки държат бебета си при тях, до 2 годишна възраст.

Но много пъти сред калта е възможно да намериш диаманти. Свърши празненството, занесохме им ядене, зарадваха се, смееха се, пяха, топла атмосфера, там носят жълти дрехи. Чувстваш се неловко, не знам дали сте ходили в затвори, там се стресираш не когато отваряш вратата, а когато се затваря зад теб. Подлудяваш се, защото това ограничаване е непоносимо. И моля не казвайте: „хайде, ще остане 2-3 години и ще излезе!“ Не минава бързо нито един ден в затвора. Защото едно е да се затвориш по твоя воля у дома, и друго да те заключат в затвора. Послушайте ме!
На тръгване о. Георги отправи благопожелание:

- Другия път, когато дойдем, да не намерим никой от вас! Нито да го видим отново с жълти дрехи!

Тръгнахме си. Наистина остава една болка за тези хора и най-вече за децата и майките им. Мина един месец и в неделя имахме св. Литургия. Когато тя свърши, дойде о. Георги и ми каза:

- Навън има едно юначе и иска да те види!

Излязох навън и видях един юноша, с белег по главата. Казах му да влезе да го видят лекарите. Имахме лекари. Сложиха бинт, почистиха раната и т.н.

- Кой си, как дойде тук?

- От затворите съм. Излязох от затвора и сега мога да се върна у дома.

- Къде е домът ти?

- А тук какво дириш?

- Дойдох да благодаря, че дойдохте в затвора да ме видите!

В Уганда и в Африка въобще затворът е петно, нито близките на затворниците отиват да ги видят, но ние като християни не можем да постъпваме така. Ние вземаме на сериозно това, което каза Христос „В тъмница бях, и Ме споходихте”. Всеки човек за нас, вярващите, каквито искаме да се наричаме, е един малък Христос, не дирим дали един затворник справедливо е влязъл в затвора.

На тръгване попитах момчето:

- Брате, как се казваш?

- Рубега.

Класическо африканско презиме.

- А малкото име?

- Шариф.

И му казах:

- Шариф. Това не е католическо име?

Мислех, че е католик или протестант, защото имаше голяма вяра.

- Мюсюлманин съм.

Виждате, че историята със самарянина се повтаря през всички векове. И той бе самарянин, и той бе мюсюлманин. Благодарността на хората идва главно оттам, където не очакваме.

Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Да не бъдем слепи Вървим от зле към по зле Ако се огледаме Откраднатата нежност Неувяхващата красота на благочестивата жена

 „Добронравна жена придобива слава за мъжа, а жена, която мрази правда, е връх на безчестие“ (Притч. 11:16)

За възпитанието на девойката в истински християнски дух

Нищо не извисява жената толкова, колкото благочестието. Външната хубост старее и избледнява, а страхът Божий облича жената в неувяхваща красота. Благочестивата жена е трудолюбива, скромна, покорна, кротка, състрадателна, отнася се с уважение към всички, тя е примерна майка, добра стопанка и вярна спътница на мъжа си. Какво друго би могло да се иска от жената? Благочестието е полезно за всичко, понеже съдържа обещание за сегашния и за бъдещия живот (1 Тим. 4:8).

Обаче съвременните цивилизатори смятат за нужно да посветят и нея в тайните на науките. Разбира се, това е не малка чест, но такава ли е и ползата? Семейният живот - ето кръга на нейната дейност! А междувременно за науките е необходим обществен живот и граждански отношения. Как да се съчетаят тези две противоположности в едно лице? “Колкото повече жената започне да блести на мъжкото поприще, казва един мислител, като забравя отредения ѝ кръг от дейности, толкова повече ще се обезобрази физически и морално и ще изгуби природната си привлекателност”. Престолът на женските добродетели винаги и навсякъде е бил издиган под домашната стряха. Може би добронамерената, но съвсем неблагоразумна, ревност във вихъра на въодушевлението е престъпила границите на присъщото на девойките възпитание! Тя е привнесла такива неща, които решително откъсват девойката от нейния природен кръг и я предразполагат към самовластие, нега (пълно телесно доволство), безделие, разсеяност, лекомислие и неразделната с това разточителност. Затова на новото житейско поприще по-сурово и трудно, отколкото го е рисувало въображението им, девойките са малко способни за домашни занятия и семейни радости: те и сами се отегчават от своето положение, и за другите са в тежест. Ето защо съпружеският живот от време на време губи стойността си: младият човек поради много съображения смята за по-изгодно да остане неженен, отколкото да поема брачни задължения. И какви са последиците от това? Позор и безславие за обществото! И наистина, колко не състояли се бракове има, колко се разтрогват, колко девойки загиват, колко хора се осакатяват от безгрижен и разгулен живот, колко нараства броят на сираците, изоставени от майките си, и колко биват убивани още в зародиш! Такъв повсеместен прилив на злото неволно ме наведе на мисъл, която може би превишава силите ми да опиша опита на  възпитание на девойките в истински християнски дух и да го посветя на братята в Христа. Утешавам се с надеждата, че този мой скромен труд ще се оценява не по неговите достойнства, а по целта и причините за написването му.

Духът на съвременното възпитание на девойките и неговите последици

От съвременното възпитание на девойките може да се направи изводът, че те принадлежат не на семейния кръг, а на света, защото е възприето като правило те да бъдат обучавани на изкуството да се харесват; от тях се иска да не бъдат свенливи, а свободни, ловки, находчиви, остроумни, да знаят езици, литература, музика, песни и танци и да умеят, както се казва, винаги и навсякъде да се държат според добрия тон. Възпитателите ги оставят в безгрижна нега, сякаш наистина им е отредено да не познават труда и заниманията, присъщи на техния пол; не смятат за нужно да ги въвеждат в духа на християнството и да ги подчиняват на неговите високи правила. Те изучават Закон Божий и другите духовни и нравствени предмети повърхностно и само дотолкова, доколкото това се налага от светските изисквания, без да ги постигат със собствен опит: например, когато Църквата заповядва пост, те си позволяват всичко; когато призовава на молитва, те или се отдават на сън, или се занимават с ненужни неща, или посещават неподходящи места. Но за какво може да е способна със светската си ученост и обичайните си привички девойка, която при възпитанието си не е получила нито религиозен настрой, нито навик за труд? Когато стане съпруга, тя ще бъде бреме за мъжа си: вместо да се занимава с домакинството и всичко да следи сама, ще разчита на чужди ръце и очи и в собствения си дом ще бъде като чужда. Тя ще търси развлечения, ще се стреми към обществото, ще блести с дрехи и красота, ще следи модата и в нищо няма да изостава от нея, без да се съобразява нито със средствата, с които разполага, нито с положението на мъжа си. Дали дълговете му растат или домакинството се разпада, това не я засяга: нека всичко пропада, стига само да се изпълняват нейните прищевки. Напразно е да се опитате да я вразумите или да я ограничите в пределите на подобаващия ред и умереност: тя по-скоро ще се реши на някаква крайност, отколкото да се откаже от своите нужди в полза на семейството или съпруга си. Наистина, колко често един дребен каприз на жената, неизпълнен от мъжа, става причина за техния разрив! Погледнете обаче жената от низшите народни слоеве; това е чисто и всеотдайно същество: освен възпитанието на децата, върху нейните рамене лежат почти всички задължения на домашния бит, дори в много неща тя отменя мъжа си, така че той носи несравнимо по-малко тежест от нея. Докато всички още спят дълбок сън, тя вече е заета с работата си и при това не смее да разполага със своята собственост, със своите изделия; често пъти вместо благодарност и добра дума чува ругатни и укори, а понякога бива бита; и всичко това понася толкова благодушно, че никой не забелязва нейните душевни скърби – всички я виждат повече бодра и весела. Откъде е тази твърдост в обикновената жена? От това, че тя е възпитана по-близо до природата и в духа на светата вяра, не е разслабена с нега и предварително е подготвена за всички обстоятелства на семейния живот. Наистина, наблюдава се рязка противоположност между жената от висшите кръгове и жената от народа. Например, когато се разболее, едната е обградена с безчислени удобства и услуги; ако това става през зимата, тя стои в топли стаи, лежи на меко легло, под много одеяла и пред нея са поставени различни лекарства; ако е болна през лятото, пренасят я в други, по-прохладни стаи, или пък дори я местят на друго, повече или по-малко отдалечено място и я окръжават с всякакви – не само с естествени, но и с изкуствено създадени условия за оздравяване, но въпреки всички възможни облекчения тя продължава да страда и едва е в състояние да понася пристъпите на болестта. Другата има само една стая, понякога мръсна и задушна, за постеля ѝ служи голият одър или нар, а за одеяло – горната дреха; тя няма нито лекар, нито прислуга, която да ѝ приготвя храна и да се грижи за нея, и при все това понася болестта си много по-леко от първата, която разполага с всички удобства и способи за лечение. Тяхната липса се компенсира от самата природа, която неусетно доставя на болната целителна помощ. Често пъти причина за жестоките болести на богатата жена са оскърбеното самолюбие или извънредната раздразнителност. Бедната, напротив, твърдо понася всички скърби и озлобление единствено защото се въодушевява от вярата и обуздава своето самолюбие. При това колко такива патологични явления има при първата, които дори лекарското изкуство не може да обясни! И така, изисканото и угодливо възпитание изважда жената от нормалното състояние, развива в нея зачатъците на физическо разрушение, прави я раздразнителна, своенравна, надменна и капризна, докато богатото разнообразие от възпитателни средства би трябвало да противодейства на развращаването на човешката природа – да усъвършенства, по възможност, нейните недостатъци, да отсича лошите навици и склонности, да смекчава суровостта, да укротява страстите, да облагородява нравите и чувствата, да пробужда и разкрива силите на духа дотолкова, доколкото е необходимо за християнската дейност. И естествено е, че с каквито странности девойката израсне в семейството, с такива ще встъпи и в обществото. Там тя ще се отнася с неуважение към висшите, с равните ще бъде горделива, за низшите – недостъпна, и с това ще настрои всички против себе си, а мъжа си ще постави в най-неприятно положение. Затова брачните съюзи, особено в днешно време, са изгубили много от ценността си; често младите хора по външните условия на своя живот биха могли да встъпят в брак, но се опасяват да се обвържат с тежките му изисквания и заради жена с превратно възпитание да си навредят в очите на обществото. И ако някой се реши да се обвърже с брачни връзки, то е само защото разчита на богата зестра! Значи и в света не ценят особено много възпитанието на девойките, те вървят като приложение! Девойка с подобно възпитание не обещава нищо по-радостно, когато след време стане майка. Ако тя не е свикнала да ограничава дейността си със семейния кръг, ще има ли търпение постоянно да бъде с децата си? Не, тя ще сметне за необходимо да ги повери в чужди ръце. И колкото повече са тези ръце, толкова повече неудачи ще има, защото тези нещастни деца могат да видят или да чуят от възпитателите си какво ли не! Пък и самата тя, без да е проникната с християнски дух, винаги кръжаща във вихъра на суетата, какво полезно може да им даде? Само ще им разкрие своите склонности, ще посее в тях своето лекомислие, ще ги предразположи към своите прищевки и просто ще им предаде в наследство не злато, сребро и драгоценни камъни, а дървета, сено и слама! Тогава чудно ли е, че юношите, възпитани под влиянието на такива майки, се отдават на крайностите на буйното своеволие, че цветущото състояние се поглъща от прекомерен разкош и разточителство, че брачните съюзи се разкъсват от вероломство и ревност, че раздорите и несъгласията убиват семейния живот? Това са неизбежните последици от небрежното възпитание, това са греховете, викащи против онези жени, които, без да имат понятие за своето предназначение и лекомислено прекарали детството и младостта си в празни разсеяни занимания, встъпват във важните отношения на съпружеския живот, стават майки без необходимото женско образование и дори с покварени ум и сърце. Но дайте им възпитание в наистина християнски дух – възпитание, съобразено с тяхното предназначение и домашен бит, пригответе от тях знаещи домакини, достойни съпруги и благоразумни майки – и вие ще видите каква промяна във всичко ще последва: семейният живот ще потече като чист поток, без сривове и стълкновения, разходите ще се съкратят, прищевките и капризите от всякакъв род ще отстъпят място на съществените потребности, във всичко ще има изобилие, децата ще се съревновават с майките си в честта и добродетелите така, както сега спорят с тях за тоалетите, модата и изкуството да се харесват; от едната и от другата страна ще се разкрият високи характери и членовете на семейството, съгласни помежду си в жизнените цели, ще се слеят в едно прекрасно цяло. Така благотворно би могло да бъде християнското възпитание на девойките!

източник: Зографски манастир

Близки теми:

Православното възпитание на децата в съвременния свят Родители и деца: сблъсък или среща – Азбука на възпитанието Бог е истината, братя! Благословени възпитаващите в благочестие Петдесетница

Кои са чертите на духовния човек, който се подвизава и обича Христос? Ако някой иконописец иска да пресъздаде чертите на душата на човека, който се смирява, обича, разпва се подвизава се, кои биха били те?


Подвижник на вярата, изучителят на Евангелието има за черти раждането, кръщението, преобразяването, разпването, възкресението. Има чертите на Петдесетница. Тези духовни черти може да събере един иконописец, за да ни представи душевните белези на този човек.


Всяко нещо, което Христос направил и дал, е едно изцеление и възстановяване на човека. Утешител означава Онзи, Който утешава – утешава един безутешен човек. Защо човекът е безутешен, какво е това, което създава толкова задушаващо и тежко външно и вътрешно състояние на човека? Човекът е безутешен поради своето падение. Как да се утеши човекът, който бива създаден като Божий образ, влиза в Божията благодат, в светлината на любовта на Твореца, намира се в Източника на живота, и когато внезапно той падне, изпада от живота в смъртта, от благодарението и славословието в неблагодарността, и тогава не може да бъде нищо друго, освен безутешен. Защото смъртта, дистанцията, която се създава между Бога и човека, прави безутешни душата, ума, живота на човека и той става един плач. В стиховете на поетите можем реално да чуем това, което Бог казва на човека. Човекът, падайки, губи общението и се намира в безутешна самота. Този поет казва: как можа, след толкова любов, да почувстваш внезапно самота? Как можа да се почувстваш сам? Това са думи, които Бог, Чиято любов създава това общение, това райско състояние, може да каже на един човек, който пада и осъжда себе си на една трагична и безутешна самота. Безутешен и сам е човекът, потопен в ужаса, във варварщината на смъртта. Бог обаче отново идва, за да даде на човека това, което е загубил. Какво ни дава Христос? Сред самотата, на която сме се самоосъдили, ни дава общението – богообщението (св. Причастие). Заради това безутешно състояние, в което сме се озовали – защото ние го породихме, ние се затворихме в него – Бог идва и дава Утешителя, Светия Дух. Единствено Той може да утеши дълбоко и истинно човека, нищо друго не може да го утеши. Виждаме един човек затворен в неговата самота, осъден на едно безутешно и тежко състояние, който търси да намери утеха в неща, събития, лица, които правят самотата още по-жестока и състоянието му още по-трагично и единствено Утешителят може да го утеши.


Св. изображения на Църквата имат невероятна дълбочина. Нека никога не мислим, че едно св. изображение просто отпечатва едно историческо събитие, което някога е станало. Нека не смятаме, че св. изображение е една снимка – на Тайната Вечеря, на Петдесетница, на Разпятието. Св. изображение е напълно живо и има пряка връзка с живота на всеки от нас, то е огледало, в което гледаме нашия живот и чрез което усещаме нашето състояние, виждаме и се надяваме как това състояние може да се изцели, как този мъртъв човек може да възкръсне.

Нека се спрем върху иконата на Петдесетница – когато стоим пред едно изображение, нека го разтворим. То е прозорец, който ще отворим, ще видим състоянието на душата ни, но ще можем да видим и любовта и милостта и благодатта на Бога, нашата болест и изцеление, смърт и възкресение, гроб и небе, ад и Рай. Всичко това в св. изображения.

Върху иконата на Петдесетница са изобразени светите апостоли с огнените пламъци над главите им – Светия Дух, и в основа на иконата има едно малко прозорче – в събитието на Петдесетница виждаме една необятност, свобода, светлина, и наред с това един прозорец със затворен човек, сякаш е в тъмница. Докато виждаме светлина над апостолите, над хората на Петдесетница, които приемат Светия Дух, в този прозорец, фонът, на който се намира този човек, е тъмен. Пълен мрак. Кой е този човек? Изглежда, че е управник, носи корона. Възрастен е, има чертите на възрастен човек, носи багрена одежда, слаб е, унил, в ръце държи едно платно с 12 свитъка. Кой е този човек? Хубаво е да внимаваме в изображенията на Църквата. Ще се разрешат всички наши безизходици, ще получат отговор всички наши въпроси и нашите търсения ще се наситят с духовен хляб.

Кой е този човек? – светът. Точно това гласи надписът. Кои са неговите черти? Багрената одежда, светът е олицетворение на злото, на мрака, на егоизма. Този човек носи корона – защото егоизмът идва и те коронясва: Колко хубаво говориш! Колко хубаво вършиш всичко! Ти си най-добрият! Какво е другият пред теб! Колко фалшиви корони ни поставя всекидневно егоизмът? И ние вярваме и мислим, че сме нещо, че правим нещо, но това не е нищо друго, освен лъжеусещане и самоизмама. Не си струва увенчаването от егоизма, а това, което си струва, е увенчаването от Христос. Христос трябва да те увенчае – този венец е нетленен. Венецът на егоизма е като короните, които децата носят на Месни Заговезни и се маскират като цар, царица, принцеса – така ни увенчава егоизмът. И ние си мислим, че сме нещо и се самоуспокояваме с това.

Този човек носи багреница. Защо? Защото егоизмът прави „вземане на кръв” от душата, извлича кръвта на душата ти и когато един организъм губи кръв, отслабва. Виждаме днес слаби души. В молитвения канон на един велик апостол се казва: и душата ми като листо се люшка от вятъра. Душата е слаба, егоизмът е източил кръвта й. Егоизмът какво източва от душата – кръв? Не. Коя е кръвта на душата? Духът. Взема й духа, изтича кръвта на душата и тя погива.

Какви други черти има този човек? Той е стар. Стареенето не е телесно събитие. Естествено човек остарява, ще побелее, и когато човек е духовен, е сигурно, че ще се зарадва и ще се радва на всеки етап от живота си. От нищо няма да се изплаши. Знаете го. Една баба казваше: Колко са хубави бръчките! Какво ми припомнят бръчките? Какво ти припомнят, бабо? Припомнят ми мъдростта на човека, който се опитва трайно да бъде с Бога, припомнят ми разораната нива, когато ралото минава и разорава нивата и ние се молим нивата да е изорана, семето да е посято, за да процъфти вечност, да даде плод Раят. Божият човек няма от какво да се бои. Оттук стареенето, от което трябва да се боим, е духовното, душевното, вътрешното. Именно грехът го предизвиква и човекът остарява. А когато човек се покайва, става отново млад, става отново красив, и укрепва. Това става с него. Затова можеш да видиш млад човек и да го съжалиш, да го вземеш и да се опиташ да се грижиш за него (като стар човек), и от друга страна да видиш един стар човек да излъчва духовна радост. Кой не е срещал и кой не е виждал тези радостни и бляскави лица на отци на Света Гора? Всеки техен израз, движение, бръчка идва и открива вътрешната им младост, както се казва и в псалма, подновява се като на орел твоята младост. Духовно остарелият човек е този, който се е оставил на егоизма, който е приел короната на егоизма, и грехът му „взема кръвта” на духа му, на душата му. Той е човекът, който живее в мрак, затворник вътре в себе си. Той е безутешен. Душата му не може да прояви благодарение, славословие, а само ридание, нищо друго.

Трагичното е, че този човек държи в ръце това бяло платно с 12 свитъка. Отците, които тълкуват св. изображение, казват, че те са спасението, словото на 12-те апостоли, които са Христовите уста, спасението, което е било в ръцете на човека. Ето големият крах, големият грях, това, че спасението бе дадено в ръцете ни, но не го задържахме и претърпяхме крах и провал, което съставя моето безутешно състояние. Светът, егоизмът, е много малко пространство. Как казва народът ни – какво ти има? Притеснен съм. Това какво означава? – означава, че се е създало едно много тясно и притискащо пространство. Това виждаме върху иконата на Петдесетница, това тясно, тъмно пространство на егоизма. И какво може да стане? Там реално е нужен скок. Стих от една песен гласи – разбий света ми. Можеш ли да разбиеш света? Можеш ли да направиш един скок? Можеш ли да излезеш от малкото, тясно, мрачно, безутешно пространство на егоизма си и да ходиш, да се насладиш, да станеш причастен на свободата, благодатта на Петдесетница? Отказваш ли се от своя мрак, за да станеш причастен на светлината? Стих от друг велик поет – Елитис гласи – направи скок по-бърз от тлението. Колко хубав стих, със силно изразен богословски характер. Да излезеш от тясно, мрачно, безутешно място, от твоя свят. Разбий го, разруши го, за да се освободиш. Утешителят е Този, Който ни приканва към свобода.


Нека видим един друг много хубав стих, че само онзи, който се бори с мрака в него, ще има вдругиден негов дял на слънцето. Това е духовният живот – да се бориш с мрака, да отхвърляш егоизма, да разбиеш твоя тесен и безутешен свят, и да преминеш там, където е необятността, свободата, Божията благодат и милост. Един старец на Света Гора казваше: Христос ни даде всичко безплатно в ръцете. Колко е трагично: всичко това, което ни бе дадено, свободата, спасението, да не става начин на живот, движение на душата. Наистина е трагично. Но нека да видим кой може да бъде този скок, който може да ме извади от малкия, тесен и мрачен мой свят? Как ще спре този духовен кръвоизлив? Как ще изляза от него и как в крайна сметка ще вляза в Петдесетница? Как ще стана човек на Петдесетница? Нека видим един скок. Един мощен скок, един силен ритник срещу този лъжовен свят е смирението. В св. Евангелие много грешници доближават Господ. Хора, в които трябва да видим себе си. Но какво става с тях? Тези грешници, които Го доближават, не крият от Христос своята греховност, голота, състояние, а отиват и се изповядват. Имат такова смирение, че правят своя скок. Например митарят прави своя скок, признава своето състояние, нима да се скрие от Бога? И ако това не е себеизмама и лъжеусещане! От Бога да се скриеш! Той излиза и прави своя скок. И бива оправдан. Излиза от своя лъжовен свят и влиза в Петдесетница. Опрял се на смирението, както върху този прът на спортиста (в овчарския скок), който го издига на голяма височина. Човек се нуждае от нещо, което да му помогне – от смирението, да се облегне на него, да направи един скок и от обикновен спортист да стане първенец, от грешен – свят.


Виждаме фарисея. Благочестив, но не прави своя скок. Разбира се, разтърсващото е, че въпреки, че не прави своя скок, Христос не го осъжда, защото очаква, че в даден момент и той ще направи своя скок, ще излезе от своя лъжовен свят, ще остави фантазията, ще зареже своето фарисейство, ще се отврати от витрината, ще закопнее истината, не го осъжда. Митарят не вдига очи да погледне небето, вижда себе си, не крие своя мрак, не крие злото, не крие голотата си, не се срамува, прави своя скок. И виждаме, че към Христос се обръщат хора, които правят своя скок – Закхей, използвал дървото, направил скок в онзи момент. Надскочил живота си, излязъл от своя мрак и приел Христос у дома си, защото всичко вече било охристовено, различно. Нещата не се променят по друг начин. Никога няма да станат промени без Христос, без да направим скока, без да разбием лъжата.

Христос каква възможност дал на богатия младеж от Евангелието? Дал му пръта в ръка да направи своя скок, да преодолее това, което мислел, че било основа на живота му: материалните блага. Но не го направил. Така Христос доближават онези, които в крайна сметка правят своя скок, защото се смиряват, изповядват, откриват се, оставят се, вярват, обичат Христос. Доближават Го онези, които се колебаят, и онези, които няма да направят своя скок, и Той всички очаква. Виждаме, че смирението е нашата истина. Колкото и трагична, колкото и болезнена и мрачна, истината е истина и има сила. Само тя може да те накара да излезеш от твоята заблуда и лъжеусещане, егоизъм и грях. Нищо друго не може да ти помогне, освен скокът на смирението.

Има ли друг скок, за да излезеш от своя тесен свят? Има. Това е скокът на любовта, нещо много важно. Патерикът е наръчник за духовни „упражнения”. Взема го човек, който иска да се упражнява духовно, упражнява се душата, упражнява се помисълът, умът, желанието, укрепва се човекът, става толкова силен, че може да умъртви мрака си, да възкреси истината си, да направи скока си, да премине в своята лична Петдесетница, да стане човек, пълен с благодат, с Бога. Отваряш Патерика и виждаш аввата, който има един враг и научава, че врагът му го клевети. Вижте духовно обучения човек и нека видим и себе си. Той какво прави? Среща в даден момент врага си и го прегръща, а той му казва:


- Знаеш ли, отче мой, аз те клеветях толкова време!


- Не се притеснявай, ти ме изцели!


- Аз те изцелих?


- Да, имах проблем с окото ми и коленичих пред Христос и Му казах: Христе мой, по молитвите на брата ми, изцели окото ми!


Той простил, обикнал, поставил като застъпник врага си. И когато прокарваш такива пътища, когато правиш такива скокове, не е възможно да не стигнеш до Божията благодат, да не те облее благодатта на Пресветия Дух. Ти, врагът ми, си мой благодетел. Този, който ме изцели. Твоята молитва и твоето моление използвах, за да изцели Христос моя недъг. Това е скокът на любовта.


Скокът на смирението, скокът на прошката, скокът на любовта, на една реална любов. Тук трябва да обърнем внимание на нещо. Миналата неделя чухме Христос да ни говори за любовта. Когато Христос ни говори в Евангелието, Той идва и сяда до нас. Започва разговор, диалог и ни казва: да те попитам – обичаш ли ближния? И аз, който съм безчувствен, който нямам себепознание, бързам да Му отговоря: Обичам го! Аз ли не го обичам? И започва и ми казва: я почакай. Ако обичаш тези, които те обичаш, това има ли стойност? Ако даваш там, където знаеш, че ще вземеш? И в онзи момент идва да ми открие, че това, което аз наричах любов, бе сделка. Помислете. И аз го наричах любов и бях сигурен, че обичам. Там има и още нещо. Да го видим. Съществува любов, но като емоция и трябва да знаем, че емоцията заема твърде малко пространство в нашия живот. Емоцията ни е като прогнозата за времето – днес е ясно, утре на места със силни валежи и бури и наводнения и разрушения, което означава, че емоцията за миг се променя. Така се обяснява как е възможно някога да съм казвал, че обичах един човек, но днес не искам да го видя пред очите ми. Това не е било реална любов, истинна любов, а какво е било? Емоционална любов.

Отците на Църквата казват, че любовта е добродетел, височина, височината на Кръста, на която се изкачва човекът, когато се труди и подвизава да живее Евангелието. Тази любов обзема цялото ми битие и стигам дотам да прощавам на врага ми, да го поставям отпред, за да се изцеля, както направил аввата, това е истинната любов. Нека внимаваме, защото любовта и смирението съществуват, но съществуват и сурогатите на любовта: сделката, емоцията; сурогатите на смирението – комплексът за малоценност, онова негативно чувство, което мога да имам за себе си, но това не означава смирение. Егоизмът е много добър кръстник, който идва и кръщава любовта сделката – любов, комплекса за малоценност – смирение, и аз си мисля, че съм смирен и че имам любов. Но това не може да стане скок, не може да ме промени, да ме извади от моя мрак. Искате ли да видим истинната любов? Защото, казват отците, емоцията е едно малко пространство, а истинната любов, добродетелта, кръстната, жертвената любов обзема целия човек. Затова човекът не може да не прости, не може да не прегърне. Един клирик и съвременен богослов влага в устата на Господ много хубави думи. Чуйте Христос какво казва на човека, една тактика, която използва и св. Йоан Златоуст, помните. Чеда, обичам ви – внимавайте обаче – обичам ви с целия Ми живот, с цялата Ми вечност, с цялото Ми въплъщение, с цялата Ми смърт, с цялото Ми Възкресение, с цялата Ми победа!


Това е любовта. Първият, който направи скок към човека и научи човека как ще стане атлет и първенец на Петдесетница, е Сам Христос.


Петдесетница може да ни открие какво ни прави безутешни и тъжни. И тогава реално ще се смирим, ще обикнем Христос, ще обикнем брата и ще разбием всичко лъжовно, за да излезем в тази свобода на любовта и истината на Христос, което не е нищо друго, освен нашият Рай!

Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Откраднатата нежност Оцеляване и живот Борба за права Покаянието е нашето духовно сърце Духовната Одисея

През тъмничния прозорец
Послания до сръбския народ от лагера Дахау

Не трябва да се запитваме какво е истината, но кой е истината? Пилат попитал Христос: Що е истина? – И не е получил никакъв отговор. Христос не е искал да отговори на погрешен въпрос. Ако Пилат е бил в състояние да зададе въпроса правилно: Кой е истината? – Той щеше да получи отговор. Аз съм истината, би му казал Христос. Той щеше да му каже, така, както преди това каза на учениците си: „Аз съм пътят, истината и животът“.

Разбираш ли ме, братко, за какво говоря? Говоря за причините за пръчката, с която така често Всевишния налага Европа. Една от големите причини е, че европейското еретическо човечество, ето вече в продължение на много векове, поставя на Христос този пилатовски въпрос: Какво е истината? То е спряло да пита: кой е истината, от тогава от когато се е отвърнало от старата апостолска и православна църква. Защото, ако би попитало правилно: кой е истината, ще получи и правилния отговор. Истината е лична, а не е безлична. Истината е Бог, а не твар. Истина е Той, а не това. Този е истината, Който винаги е един и същ, а не нещо, което постоянно се променя. Истината е Божията триипостасна личност, винаги същата, непроменлива, непреходна, немимолетна, независима, неуловима, неустоима. Алфа и Омега на всичко живо. Началото и краят на всичко сътворено. Огнище с неугасима светлина. Люлката на живота. Източникът на разума и мъдростта. Бездна на непреодолима сила. Високата, непобедима любов, Духът, който оживотворява всичко. Словото, което създава всичко. Радостта, която надминава песента. Мирът, който превъзхожда разума. Умението, което надхвърля всяко въображение. Изкусният учи на изкуство мравките и пчелите, птиците и хората. Бог е истината, братя. Бог, а не твар.

Основната разлика между езичеството и християнството е според задаването на въпроса за истината. Езичникът, и стар и нов, пита като Пилат: Що е истина? Християнството пита: Кой е истината? Многобожците отговаряли и отговарят: истината е че праматерията е преди всички твари, а тя е или въздух или вода, или огън, или земя, или етер, или число или електричество.

Християните са отговаряли: Христос е истината. Божествената личност е истината, а не нещо тварно. Истината не може да се намери в творението, но в Твореца. Истината няма да прояви създаденото, ако Създателят не ни го яви.

Но чуйте и радвайте се, народи на земята: Творецът ни яви истината, появи се в тяло, като въплътена Истина. Каза на хората неизречени тайни, извърши нечувани дела, победи непобедими врагове, отвори на верните пребогатото небесно съкровище на всички блага, които сърцето желае.

Кой пък е това? Питат западните незнаещи Бога еретици? Той, е Този, Който вие отхвърлихте. Той е Този, Който вие сте попитали: Що е истина? Но тъй като Той е замълчал и нищо не ви е отговорил, вие се обърнахте към вашите философи, гадатели, които са ви чесали ушите, тъй като са ви сърбяли. Това е Този, Който каза: „Аз за това се родих, и за това дойдох на света, за да свидетелствам за истината; всякой, който е от истината, слуша гласа Ми“ (Ин. 18:37). Това е нашият благ, но всемогъщ православен Христос „силен в милост и благ в крепкост“, Който са отхвърлили всички езичници, стари и нови, които търсят истината в нещата, а не в Твореца, които изследват същността на тварите (като че ли нещата имат същност извън Божието Слово), които са си поставили философите на опразнения Христов трон, и които ценят културата повече от правдата, честността и героизма.

Сега разбирате ли, братя мои, за какво говоря? Говоря за това, че е била неизбежна предишната световна война, и че ще дойде още една, и по-тежка, ще дойде на света, ако светът не се покори на истината.

Светът е отстъпил от истината. Да не говорим за света на безбожниците. Християнският свят е отстъпил от истината. И когато се отстъпи на косъм от истината, се отстъпва на километри от правдата и честността. Християнският свят е станал неистинен, неверен, несправедлив и нечестен и то в такава степен, че е надминал нехристиянските народи. Ето защо вечната Истина е трябвало да пусне ужасните земетресения, бури и ужаси, за да се разтресе човешкия свят и да го очисти от плевелите и лъжите.

Ако попитате какво ще направим, за да спасим себе си, ще ви отговоря: познайте истината и истината ще ви освободи от всяко зло. Христос е Истината и е Свидетел на вечната небесна истина. Познайте Христа. Покажете Христос в живота си, в личния, семейния и обществения, и Христос ще ви спаси от всички злодейци, видими и невидими. Амин.

Извор: https://svetosavlje.org/kroz-tamnicki-prozor/16/

Близки теми:

Пътят на правдата Жената се спасява чрез това да бъде майка Разбираме ли какво всъщност правим? Родители и деца: сблъсък или среща – Азбука на възпитанието Спомени със св. Паисий Светогорец

Защо на света има толкова много зло? Защото хората виждат само злото. По телевизията показват само насилие, неприличие и мръсотия, всички грехове. И ето, дечицата се привързват към тия неща. А ако се показваха добри неща, биха се привързвали към тях. А къде можеш да видиш доброто у нас? Нима в училището децата виждат доброто? Не. На улицата ли? Не. По телевизора ли? Не. По радиото ли ще го чуят? Не. Значи, кой трябва да им го покаже? Ние с вас. Защото освен Църквата, в света нищо добро няма и никога не е имало. И в Църквата има достатъчно много лоши неща, но все пак тук е източникът на доброто. И ние сме длъжни да черпим от този източник и да носим от него в света. Тогава, може би, ще го запазим от гибел. Както казва ап. Павел: „Словото ви да бъде… подправено със сол“. А нали солта предпазва от гниене. Така и ние трябва да се стараем по милостта Божия. Амин.

източник: Православие ру

Близки теми:

Смисълът на живота не е в щастието или нещастието, а в примиряването с Бога Нашето живелище е на небесата Ти също имаш нужда от Христос! Беседа за проблемите в брака Ела да пием по кафе!

В съвременното общество се цени умението да си напорист, да отстояваш себе си, да не позволяваш да те обиждат. Това неизменно създава проблеми, защото, отстоявайки правата си, хората все по-малко са склонни да зачитат правата на другия, и най-вече евангелската заповед –  да обичаш  ближния си като себе си (ср. Мат. 22:39).

Увлечени от стремежа си да не отстъпваме на никого, ние рискуваме да се превърнем в общество от зли, агресивни, невъздържани хора, готови да доказват правотата си по всякакъв начин, да я налагат с натиск, манипулации, крясъци и груба сила. Нима бихме се чувствали комфортно в такова общество? Отговорът е очевиден. И е важно да проумеем, че самите ние си създаваме такъв тип общество, с такъв тип проблеми, по начина, по който избираме да се борим в тоя живот.

Ще ви разкажа случка от живота на едно семейство. В него имало дете, което растяло, както се казва, „пробивно“. Винаги имало отговор за всичко, твърдо и даже яростно отстоявало правата си, с готовност влизало във всякакви конфликти. Родителите му го насърчавали, смятали, че тяхна е заслугата, че са възпитали такъв „освободен“ син.

Веднъж една учителка от неговото училище категорично заявила, че не е съгласна с това, че родителите му позволяват да прави каквото си иска. Казала го без да бъде груба, без обидни квалификации по негов адрес или на родителите му. По-скоро го казала не съвсем на място, и най-вече, уязвила гордостта на подрастващия.

Момчето, оскърбено, решило да се „активира“.  Възмутено от нанесената му обида, стигнало до директора, оплакало се, че са му нарушили правата, не се успокоило и не престанало, докато учителката не му поднесла официално извиненията си, на него и на родителите му, за казаните от нея думи.

Родителите му били много радостни и горди със сина си. Били уверени, че са възпитали едно будно дете, което никога няма да се остави да го обиждат. А твърде впечатляващата активност на сина си приписали изключително на голямата му любов към тях и на желанието му да защити родителските им права.

Минало известно време. Веднъж в семейството възникнал конфликт по повод на нещо, което синът желаел да му бъде купено. Родителите му обаче, този път отказали да се съобразят с искането на детето си, защото го считали за излишно. Момчето започнало да моли, да настоява, да изисква с присъщото си упорство. Родителите не отстъпвали. Тогава синът им взел да цитира закона, като го тълкувал в свой интерес и накрая категорично заявил: „ Вие сте длъжни да ми дадете това! Ако ли не, ще ви дам под съд!“

„Ама как така?“ – разтерзано се оплаквали родителите на познатите си – „Защо постъпва той така с нас? Откъде накъде?“ Не можели да проумеят, че сами са си виновни за тази ситуация, когато са хвалили детето си, че на всяка цена „отстоява правото си“. Но са пропуснали да го научат първо да помисли, дали искането му е справедливо или не, дали това не засяга чуждото право, не са го учили каква граница да си определя, преди от защита да преминава към нападение. Действително, каквото посееш, това и ще пожънеш.

Възрастният човек сам трябва да разбира колко важно е първо да се позамисли, преди да започне да настоява за дадено право – доколко то е справедливо и ако е, в каква форма може да прояви претенция за него. Не са редки случаите, когато даден човек защитава правото си, постъпва несправедливо по отношение на други хора, като по този начин потъпква техните права и нарушава задълженията си към тях.

В едно общество на агресия, където всеки гледа само своя си интерес, защитава само своите си права, никой няма да се чувства уютно. Затова, трябва сами да си изработим правилото, че ако са ни обидили, това не ни дава право и ние да обиждаме другите. И е важно да помогнем на децата да осмислят това, да им се обясни, че да живееш по евангелските закони се изисква много повече мъжество и работа над себе си, отколкото да отстояваш самолюбието си. Защото да проявяваш на всяка цена настъпателност и неотстъпчивост – това е признак на малодушие, черта на една незряла личност.

Кой друг, ако не Самия Творец не ще има права върху своето творение – човека? Но приелия човешки образ Син Божий в никакъв случай не настоявал всички непременно и на всяка цена да повярват в Него, да Го слушат и да Го следват. Понякога апостолите се възмущавали от ония, които се отнасяли към Христа и към словото Му неуважително, даже веднъж Му предложили да хвърли огън от небесата върху тези хора. Но Всесилният Господ ги смъмрил и за тяхно голямо учудване им казал кратко: „Не знаете, от какъв дух сте вие“ (Лука, 9:55).

Светият Дух не живее в човек, свикнал винаги да търси своето и да отстоява правото си. Такива хора имат енергия и показна храброст, но за тях е чуждо усещането за истинска радост, покой, щастие. Това се полага на онези, които се стараят да бъдат по-близо до Христос, Който е казал: „Поучете се от Мене, защото съм кротък и смирен по сърце и душите ви ще намерят покой“.

Единственото право, което е запазено за човека, желаещ вечния живот е правото му да бъде Божие чедо, дадено му от Христос Спасителя (ср. Йоан, 1:12). Това право трябва да отстояваме постоянно в борба със собствените ни лоши навици и страсти, а не да разпиляваме живота си в битка с хората около нас.

Източник: Православное слово

Близки теми:

Беседа за проблемите в брака Разбираме ли какво всъщност правим? Родители и деца: сблъсък или среща – Азбука на възпитанието Нашето живелище е на небесата Спомени със св. Паисий Светогорец