Всеки разорен храм беше моя болка

Февруари 25, 2020 in Начална страница, Отечески съвети, Сладкарница


 

Деветдесетте години на ХХ век бяха особено време в историята на нашата Църква. Може би най-удивителните за повече от хилядолетното й съществуване в Русия. Тогава, образно казано, паднаха веригите, които свързваха всички прояви на църковния живот по време на съветската власт. Може би отстрани това да не е било много видно, но за нас, хората, които през деветдесетте вече бяхме в Църквата, това беше напълно необичайно и неочаквано време.

 

Деветдестте години: радост и катастрофа

 

В края на осемдесетте започнаха да се откриват манастирите и храмовете. Вероятно е нужно все още да бъдеш човек от онзи, съветския период, за да разбереш пълния смисъл, вложен в простите думи: „откри се храмът”. Днес дори се появи прослойка от хора, които възприемат откриването  на храмовете като нещо опасно и враждебно, с което трябва да се борят. А тогава… Пристигаш в някой град или село, виждаш храма и първият въпрос, който ти идва на ум е: „Действащ ли е или не?” Сега е странно дори да си представим такъв въпрос. Много добре си спомням, как на нас, населниците на Лаврата1, ни съобщиха: “Отвориха Оптина пустиня!”… Или следното: тече юбилеен Поместен събор на Руската Православна Църква, посветен на хилядолетието от Кръщението на Русия. Всички очакват необикновено важна новина и ето, накрая, на втория ден от Събора, тя пристига: получено е разрешение за откриване на Киево-Печорската Лавра. Преговорите – мъчителни, дълги, прекъсващи се – се водеха в продължение на няколко месеца преди събора. Руините, които стояха с десетилетия в центъра на един или друг град, изведнъж започваха да се ремонтират, започваха богослужения, събираха се хора… Всичко това бяха характерни за времето черти. Вече в началото на деветдесетте години върху тази радост от освобождението на Църквата падна сянката на тежки, дори катастрофални събития – разрушаването на държавата и рязкото обедняване на народа. Като човек, който е роден и израснал в покрайнините, аз мога да свидетелствам, че за преобладаващото мнозинство от населението разпадът на страната беше чудовищна трагедия, още повече, че веднага след него в някои райони избухнаха военни конфликти. От всичко това най-много пострада руското население в бившите съветски републики. И до ден днешен не секва потокът от бежанци (макар да не ги наричат така, но по същество те са именно бежанци) от различни краища на единната някога страна. Разбира се, това усложни по-нататъшния живот, включително и църковния. Но въпреки всичко Църквата продължи бурно да се развива. По това време, когато всичко в страната – от селското стопанство до атомната промишленост – се рушеше, продължаваха да се ремонтират и строят храмове. Сега дори е трудно да се разбере с какви средства ставаше това, откъде се вземаха те. Когато погледнем на този процес от дистанцията на нашето време, разбираме, че това действително беше истинско Божие чудо. Когато завърших образованието си2, аз веднага се върнах в Троице-Сергиевата Лавра и бях назначен за помощник на иконома. Иконом тогава беше архимандрит Панкратий, днес Троицки епископ, дългогодишен наместник на Валаамския Спасо-Преображенски манастир, благодарение на когото Валаамският манастир отново доби славата на Северен Атон. Помощник-иконом бях за кратко и моята задача беше много „тясна”. Тогава Лаврата се опитваше да създаде собствено телевизионно студио, за да прави тематични предавания, които биха могли да бъдат показвани по централната телевизия в нормално време, т.е. в т. нар. прайм-тайм. Чисто технически проблеми нямаше, но с преговорите за ефирно време нещата не се получаваха. Няколко пъти, заедно с владика Панкратий, както и самостоятелно, аз ходих в „Останкино” на преговори от различен характер. По този повод имах разговор с един от „архитектите на перестройката” Александър Явовлев. Отидох при него с наръч документи, по благословение на Патриарха. Много добре си спомням как небрежно, снизходително Александър Николаевич започна разговора с това, че „Вие разбирате, в нашата многоконфесионална страна…” и т.н. Впрочем, тогава за пръв път чух този известен довод, който и сега се използва така често. Аз бях наивен, привеждах своите аргументи, твърде разпалено говорех за духовното възраждане, за необходимостта нашите съотечественици да бъдат запознати с вярата, с традициите, с националната култура. Той всеки път отегчено ми отговаряше, че това е невъзможно. Накрая вероятно му дойдох до гуша и като замълча за момент, той рязко ми каза: „Чуйте, млади човече, и запомнете: телевизионно време няма да ви дадем! И не идвайте повече.” Дори аз разбрах, че това беше принципна позиция… Разказах за това в Лаврата. Там се поопечалиха, започнаха да размишляват как могат да се заобиколят тези прегради, но на мен не ми се наложи повече да се занимавам с този въпрос, защото по това време започна да се говори за връщането на Църквата на Подворието (представителството – бел. прев.) на Троице-Сергиевата Лавра в Москва. Кого да сложат за настоятел? Наместникът реши – мен.  На мен това страшно не ми се искаше. Когато учех в България, аз се връщах в Лаврата винаги, когато това беше възможно. Пътят ми беше един: от влака, от Киевската гара – на Ярославьлската и веднага в Загорск3. Никъде, дори и у дома, в Сухуми, не ходех – само в Лаврата. Бях безмерно щастлив, че накрая съм се върнал. Канех се да прекарам остатъка от живота си там и не мислех за нищо друго. Реших да се съпротивлявам както мога: „Ще питам духовника, отец Кирил4 – както той каже.” Отец Панкратий се усмихна и каза: „Ние ще отидем при него преди теб”, – но аз не отдадох внимание на това. И ето (много добре си спомням този момент, той винаги е пред очите ми) аз стоя в братския корпус на първия етаж пред входа на трапезарията и чакам кога отец Кирил ще излезе от килията си и ще отиде на обед. Той се появява – и заедно с него вървят наместникът, отец Теогност и икономът, отец Панкратий. Аз се приближавам до отец Кирил, за да взема благословение, а той ме поглежда и казва: „А-а, отец настоятелят на Троицкото подворие!” Стана ми обидно до сълзи, че така са „настроили” отец-духовника… Но се наложи да отида в Подворието.

 

Поруганата светиня

 

Когато отидох там за пръв път, изобщо не си представях какво ще видя. Разбира се, Подворието, като такова, не съществуваше. Беше се запазил храмът „Света Троица”, който по-рано е бил енорийски и няколко старинни манастирски сгради: разположеният над вратите корпус, братският корпус и, най-главното, Митрополитските палати – резиденцията на Московските светители в продължение на целия деветнадесети век. В храма се разполагаше Московският държавен академичен симфоничен оркестър под управлението на Павел Коган. Храмът беше разделен посредством прегради на няколко етажа и на множество помещения-клетки. В Митрополитските палати се помещаваше детската градина на Министерството на вътрешните работи. Бившият братски корпус беше напълно изоставен, в него живееха клошари. А тази наполовина дървена сграда, беше една от малкото, които бяха преживели опожаряването на Москва от Наполеон. Канеха се да го разрушават. Част от територията беше заета от гаражи. Аз нямах нищо, освен указа на Патриарха за моето назначение – нито жилище, нито пари, изобщо нищо! Но трябваше да започна от някъде… В навечерието на Богоявление залепих във входовете на съседната жилищна сграда обяви и на празника дойдох да отслужа водосвет в двора на храма. Дворчето беше страшно, на практика то представляваше едно сметище, защото тогава комуналните служби в Москва работеха зле, боклукът не се извозваше с месеци. Въпреки това на Богоявление, при силен студ, аз отслужих Великия водосвет, върнах се в Лаврата и веднага легнах болен от жестока ангина, продължила месец. Пооздравях малко и отново отидох – трябваше нещо да се прави, все някак трябваше да продължа. След известно време се появи едно семейство, съпрузи, които започнаха да ми помагат. Веднъж те дойдоха и ми казват: „Отец, в църковния дом се е освободила една стая, защо не опитате да я заемете?”. Мястото беше в бившата просфорна на Троицкия храм. Там, в мъничка стаичка от незапомнени времена беше живяла една баба, която била или дъщеря, или внучка, на църковния клисар. И след нейната смърт ние заехме това малко помещение. Ремонтирахме го, пребоядисахме го, закачих там една завеса, поставих престол и на Пасха отслужихме първата Литургия. Отново разлепихме обяви и на службата дойдоха някъде около осем души. Започнах да служа редовно. Идваха кога трима, кога петима, кога десетина души – повече в тази малка стаичка не можеха да се поберат, но все пак започна да се събира народ. Появиха се помощници и съчувстващи на делото. Започнахме да ремонтираме малко по малко братския корпус, където покривът течеше, радиаторите бяха пробити. Веднъж бездомниците, които живееха там, бяха запалили огън направо вътре, на дървения под. И макар че ни беше жал за тях, стана ясно, че е дошло време да ги подканим да напуснат. Изчистихме сградата, пребоядисахме я, ремонтирахме я буквално стая по стая. Но с храма ситуацията беше неизменна: както и преди там се разполагаше оркестърът. Какво можеше да се направи? Да обикалям по разните инстанции…  Това беше много интересно време – човек можеше просто да отиде в приемната на Юрий Лужков5, да поседи, да почака, да бъде приет в кабинета му. На входа на Московския градски съвет имаше само един милиционер. Всичко  беше напълно демократично. Тогава по приемните се срещаха много свещеници: откриваха се много храмове, ние завързвахме познанства, обменяхме опит: при кого трябва да се отиде, на какви съвещания… Аз трябваше да подготвя постановлението на Московския съвет за предаване на Църквата на комплекса от здания на Подворието. Тази епопея продължи няколко месеца. Всичко това изглеждаше така: пише се постановлението, дава ти се в ръка заедно със списък от подписите, които трябва да събереш – те бяха около 20-25. И по-нататък тръгваш по всякакви чиновници: те трябваше да съгласуват, да разгледат в разни комисии, на разни съвещания и т.н. И тъкмо си събрал по-голямата част от подписите и си мислиш: „Слава Тебе, Господи! Вече му се вижда краят” – и изведнъж, хоп! нещо им прищраква: „Знаете ли, трябва да се направи ново постановление…” И така три пъти. А това означаваше, че всичко трябва да започне отначало, с часове да се чака отново по тези инстанции. През цялото време аз ходех в расо и подрасник, никога не ги свалях. Придвижвах се пеша или с тролейбус. И когато валеше дъжд или сняг, целият мокър, седиш в тези коридори и канцеларии и само слушаш: „Елате утре”, „Тази седмица”, „По този въпрос трябва да се проведе съвещание”, „Това трябва да се представи на градоустройствен съвет” и т.н., и т.н. Това беше мъчително, макар и много по-просто, отколкото днес. От позицията на моя опит мога да кажа, че това бяха блажени времена, когато чиновниците бяха все още напълно нормални хора. Но когато вече за четвърти път ми наредиха да правя ново постановление, аз почти се отчаях. Помня как вечерта се разхождах около нашия храм и в някакъв момент в мен направо се надигна молитва: „Господи! Какво е това, нищо не се получава… Господи, ако Ти искаш това да стане, помогни! Ако не, аз ще го захвърля и повече няма да се занимавам с него”. Тази моя молитва беше, може да се каже, нагла – като ултиматум. И какво мислите? Това се случи в събота, в неделя служихме, а в понеделник ми звънят и казват: „Знаете ли, отец Лонгин, всичко е наред, старият вариант на постановлението ще свърши работа…” Това беше чудо, което се случи в моя живот, и аз добре си го спомням. Буквално след няколко дни постановлението излезе. Но то не означаваше абсолютно нищо за П. Л. Коган: в него нямаше нищо конкретно за предоставянето на ново помещение за оркестъра. Спомням си, отивам за пореден път в неговия кабинет, а кабинетът на Павел Леонидович беше в олтара с лична тоалетна при дяконските двери… Показвам постановлението. Павел Леонидович и всички, които бяха тогава в кабинета му, се смеят и казват: „Е, и какво? Ако ни дадат концертна зала от типа на „Русия”, с удоволствие ще ви го предадем. А засега… Впрочем, Вие знаете ли колко пари са нужни, за да се ремонтира това здание?” Аз си придавам умен вид и казвам: „Десет милиона…” – „Ха-ха-ха! И за сто милиона тук нищо няма да направите. Вървете си, не ни пречете да работим”. А каква странна акция имаха те веднъж… Това беше времето на бартера: от някакъв месокомбинат им бяха докарали цели говежди трупове, очевидно в качеството на хонорар. Те поставиха огромни дървени пънове направо в притвора на храма и цял ден разфасоваха това месо. А беше Велики петък. Дали това се правеше демонстративно или просто никой не се замисляше – не зная, но в някакъв момент ме обзе голям страх… На практика нямаше никаква надежда, че ще ни върнат храма. А в стаичката в църковния дом постепенно започнахме да се чувстваме като у дома си. Дадоха ми един послушник от Лаврата. Дойде да ми помага и едно момче, което на времето ми се отдаде да изтръгна от кришнаитите и което аз кръстих. Започнаха да се събират и енориаши – основно хора от околните жилищни сгради, които знаеха, че някога тук ще има храм и очакваха неговото откриване. През пролетта на 1993 година оркестърът замина на турне в чужбина. Нямаше ги месец, два, започна трети… Малко преди това в Москва мина съгласителна комисия, която издаде предписание на оркестъра да освободи една част от храма и да ни го предостави за извършване на богослужения. Ръководството категорично отказа: „Близко няма да ги допуснем” – макар че решението на комисията имаше задължителен характер. Веднъж аз попитах благочинния, отец Владимир Диваков: „Отец Владимир, а какво да правим? Дали да не влезем със сила?” – „О, какво говорите, какво говорите! Скандал не ни трябва. И патриархът ще подведете и изобщо…” След известно време аз отново му се оплаках: „Така и така, не ни пускат. А самите тях два месеца ги няма”. „Виж ги ти какви са… Та сега ги няма, така ли?” – „Няма ги”. – „Тъкмо и Светейшият сега не е в Москва. Е, добре, върви, върви…” Тогава ние събрахме своите енориаши – те не бяха много, но бяха много активни. Дойдоха на помощ и енориашите на съседния храм, носещ името на светителя Филип, който се намира на проспект „Мир”. Ние се познавахме отдавна: аз бях служил там, когато нямаше къде да служа. И вечерта в пет часа ние влязохме в помещението на Троицкия храм, където имаше само една старица-портиерка. Внимателно я изтласкахме от телефона, а през това време тя ни ругаеше с неприлични думи. Постарахме се да обмислим всичко и да го организираме максимално коректно. Нашият счетоводител Юлия започна да прави опис на имуществото, което се намираше в помещението, помагаха й няколко жени от енорията. А аз си мисля: „Ще ни изхвърлят оттук… трябва  да направим така, че повече да не могат да използват тези помещения”. Решихме да съборим всички преградки, които разделяха храма на отделни клетки, поне на първия етаж, и направихме това за няколко часа с помощта на брадви и лостове. Първо освободихме олтара, разбихме тоалетната чиния. И в този момент се появява оркестърът и Павел Леонидович Коган! Нямаше ги почти три месеца, а се върнаха именно в този ден, в който започнахме своя щурм! Късна вечер, вик, шум, скандал… Ръководството на оркестъра повика ОМОН6 и дежурния по град. На свой ред моите хора нададоха зов и на помощ ни се притекоха хора от други енории. ОМОН отцепи храма, а зад тяхната верига стоят православните и, под дъжда (заваля силен дъжд), пеят акатиста на свети Сергий. Идва дежурният по град: „Какво става?” Аз показвам указа на Патриарха и казвам: „Аз съм настоятелят тук”. Той гледа: „Да, настоятелят. И какво се е случило?” В този момент Павел Леонидович направи много груба грешка. Изпусна нервите си, дотърча до дежурния и започна да му крещи: „Вие ще отговаряте за това! Това е престъпление! Антисемитизъм! Аз ще ви съдя!” Онзи се учуди, видимо се обиди и, щом диригентът се отдалечи, той ми каза: „Значи така, отец. Сега ние ще започнем да те гоним оттук, а ти стой и никъде недей да ходиш. Ако удържиш, спечелили сте”. И наистина, започнаха да ме гонят много бурно, но в интерес на истината и с пръст не ме докоснаха. А аз казах: „Никъде няма да ходя. Ако искате – изнесете ме на ръце! Аз съм настоятелят, мен тук ме е назначил Патриархът”. И край! Снеха отцеплението, милицията си отиде. Оркестрантите, като си взеха инструментите, се разотидоха по домовете си. А ние – всички наши енориаши и останалите хора, които стояха зад веригата на милицията – взехме кофи, парцали, измихме помещението и на сутринта служихме там Литургия. Това беше в деня на света равноапостолна Олга. Така започна животът на нашето Подворие. Ето такъв героичен период имаше в нашия живот.

 

P.S.  След като отец Лонгин е хиротонисан и преместен в гр. Саратов като архиерей, в обновеното от него Подворие той оставя 800 души енория. Бел. прев.

  1. Троице-Сергиевата Лавра. Авторът завършва Московската духовна семинария, намираща се в Лаврата, и пак в нея приема монашески постриг. 2. През 1988 година, след като завършва Московската духовна семинария, авторът е приет за студент в Духовната академия и е изпратен да учи в България. Тук той говори за завръщането си от България след завършването на висшето си богословско образование. 3. В Сергиев Посад /от 1930 – до 1991 г. преименуван на Загорск/ се намира Троице-Сергиевата Лавра. 4. Архимандрит Кирил (Павлов), по това време духовник на братството на Троице-Сергиевата Лавра 5. По това време Юрий Лужков е кмет на Москва. 6. ОМОН /Отряд Милиции Особого Назначения/ – название на руските полицейски спец-части  

 

Източник: Митрополит Саратовский и Вольский Лонгин, „Полюбит Церковь”, издателство Саратовской митрополии, Саратов, 2017 г.

Благодаря за всичко, Боже!

Февруари 4, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Днес ще говорим за един грях, който не споменаваме много в изповедите. Истината е, че си го спомняме не когато засяга нас, а когато засяга тях, тоест дали сме неблагодарни и непризнателни спрямо другите. Какво би трябвало да ни дадат, а не са ни го дали. Значи са неблагодарни, така мислим и забравяме какво казва Христос в св. Писание: „Нали десетимата се очистиха? а де са деветте”, когато, благодарейки, само един изцелил се прокажен се върнал при Христос и той бил самарянин, а не юдеин.

Много е утешително в наши дни в сравнение с по-стари епохи, където хората не знаеха какво означава изповед, че мнозина се изповядват и то съзнателно. Казвам го, защото за по–старите хора това Тайнство било едва ли не мит. Колко от дядовците и бабите ни са се изповядвали? Хората не познавали изповедта. Слава Богу, с времето е налице осъзнаване, има духовници, хората четат, тук помогнаха и много светоотеческите книги, духовните книги, съвременните старци, както и църковните радиостанции и беседите. Научихме отново за вярата ни, че тя не е нещо, което просто сме приели, а нещо много живо. В рамките на изповедта много пъти отиваме и казваме нашите грехове. Например скарах се със свекърва ми, скарах се със снаха ми, с мъжа ми, с децата, егоист съм, говоря лоши думи, не ходя много на църква и т.н. В най-добрия случай казвам това, което правя, а в най-лошия случай рядко се питам в себе си за нещата, които не правя. Защото, както знаете, грях не е само всичко, което е записано като грехове върху белия лист на душата ми, а и нещата, които, докато бих могъл да направя, не ги направих. Казваме примерно, че имам мъст, омраза, но не знам колко искрено можем да кажем, че не проявявам любовта, която бих могъл да проявя, не се моля със силата на молитвата, с която бих могъл да се помоля. Не съм толкова загрижен за нуждите на други хора, докато бих могъл.

Много пъти не чувствам нужда да изповядам, че не благодаря на Бога за добрия ден, за дара на момента, на живота, който ми е дал, не съм признателен за това, което Бог ми е дал. А казваме: добро сторих, със зло ми отвърнаха! Дадох на децата ми твърде много неща, но те се обърнаха и вместо манна ми дадоха жлъч и вместо вода оцет!

Да ви кажа няколко характерни примера. Много пъти вие, родителите, казвате: дадохме на децата ни всичко и какво получихме от тях? Непризнателност. Не ни водят внуците да ги видим, карат ни да изпитваме болка, не ни се обаждат по телефона. Докато им дадохме всичко, ключа в ръката, къщата готова, преди ние бяхме всичко за тях, преварвахме техните нужди, те не мислят за нищо, освен за себе си! Ако сме задържали нещо от икономии за нас, за да имаме добри старини, и него искат!

Веднъж една жена ми каза, че дъщеря й я притискала, направо я изнудвала да препише къщата сега, докато е жива, за да й докаже, че наистина я обича. Бабата дойде и ми го каза, а аз й казах:

- Не си и помисляй да й я дадеш – ако искаш да спиш по пейките, припиши й къщата! Ако обаче истински обичаш дъщеря си, не е нужно да я разваляш още повече. Затова няма да й припишеш къщата.

Когато й го казала, дъщеря й започна да крещи. Майката се разстрои и отново дойде и ми каза:

- Не ми говόри!

Ако ти говореше с цел да й припишеш къщата, тогава наистина любовта между майка и дете не е била чиста. Не те е обичала, а те е гледала в ръцете, не в очите, не е искала теб, а всичко, което си държала в ръцете ти.

Говорейки за неблагодарността, не можем да не се спрем върху известното чудо с десетте прокажени. Нека го разгледаме. Прокажените по времето на Христос били особен случай. В Гърция имахме колония на прокажените (на о-в Спиналонга, о-в Хиос, в Крит), осъждайки тези хора не само на безкрайни страдания, но и на изолация и жива смърт. Тези хора умирали сами, в пълна самота. Това било жив гроб, където хората отивали и чакали смъртта, нищо друго, сред непоносими болки. По времето на Христос проблемът с тази болест бил още по-голям. Прокажените били прогонени от обществото, на шията си носейки звънчета, вървейки, звънчетата звънели, за да се отдалечават хората от тях. Нищо не можело да облекчи болката на тези хора и сред това непоносимо и страшно страдание на смъртта и самотата живеели десетте прокажени. В Евангелието се казва, че Христос ги приближил, не те, а Той отишъл и ги срещнал. И когато Го помолили да ги излекува, Той ги очистил, но им казал да отидат да покажат себе си на свещениците в Храма и т.н. Но не им казал да благодарят. Това е благородната любов на Христос. Христос не дал нещо, очаквайки, че ще вземе нещо, Той е Бог, знаел, че деветимата няма да се върнат, въпреки това им дал това, което нямали – тяхното възкресение, живота им обратно, това им дал.

Десетимата отиват и се изцеляват и се радват на живота. Има значение какво оставили зад себе си – оставили смъртта, и сега оживели. Били загубени, и сега се намерили, знаели да живеят сред страдание и болки, и сега оздравели. Следователно трябвало да оценят особено тази нова реалност. Въпреки това сред голямото опиянение на радостта нямали малко време да помислят за Онзи, Който им върнал живота. Опиянили се от тази радост, може и да са устроили големи пиршества за тяхното връщане в живота и забравили Този, Който им дал живота. От тях деветима били юдеи, тоест хора, които имали особена връзка с Бога, и един бил самарянин. Връзката между юдеите и самаряните в Евангелието се подчертава особено. Срещаме го в Добрия Самарянин и в св. Фотиния Самарянката. Както казваме, ние и другите. Не очакваме, че другите ще направят нещо добро. Христос особено подчертава националността на този човек, за да припомни на всички нас, че отплатата за нашата благодарност не идват оттам, от където очакваме, а главно оттам, от където не очакваме. Ако всеки потърси в живота си ще види, че ставаме свидетели на благодарност от хора, от които не сме очаквали, че ще ни благодарят, че ще ни подкрепят, сред страданието, болката, в големи рани, и в същото време до нас не застават хора, които бихме очаквали, че ще го направят.

Ходихме в Мати (крайбрежно село в Гърция, пострадало при опустошителен пожар през 2018 г.) – страшно безутешно място, цикламите са единствената утеха и знак, че има живот. Навярно това е утешителното послание на Христовото Възкресение, Тези хора загубили къщи, живота си, близки, били свидетели как други загиват – на следващия ден, защото първоначално телевизията се заема с тях, но сега, когато светлините изгаснаха, те се борят с дългите нощи, с отсъствието на близките. Знаете, когато някой удари ръката си, го боли, но когато ръката му е замръзнала и се удари, тогава боли повече. Кой сега ще застане до тези хора? Помисляли ли сте? И Мати е един краен пример. Казвам го понякога и за хората до нас, от съседния блок, от същия етаж. Някоя майка, която е загубила детето. На първо време всички й носят ядене, сякаш жената е гладна. След това какво става? Кои й се обаждат, така да я чуят какво прави, кои й носят ядене, „сготвихме, да й занесем, зная, че й харесват пълнените зеленчуци!“ Мислиш, че яденето, доматът, който ще изяде, ще промени живота й? Положената грижа ще облекчи болката й.

Където има сметки от типа давам ти, но ще взема, забравете всичко. В Крит казваме, че едно лозе може да раздели цели родове, цяло семейство. Хора, които са израснали в същата беднотия и са споделяли последния си къшей, а когато се устроили в живота, се скарали за едно лозе.

От десетимата прокажени само един се върнал, той бил самарянин и благодарил на Бога, че го излекувал, защото знаел къде бил и най-вече вижда къде е. Христос, както знаете, във величието на Своето учение и пример, имал нещо още по-поразително. Не се оплаквал. Вижте това и го подчертайте, когато отивате на изповед – изповядвайте се, че се оплаквате, защото е голям грях. Когато започнеш да се оплакваш, след това се оплакваш и за други неща, и за тези, които ти нямаш, но и за тези, които си мислиш, че нямаш. Ставаме като бабите, които търсят очилата си, а в същото време са върху тях. Аз, който нямам никой до мен! А и имаш и дете, което се грижи за теб – особено майките, бабите и дядовците. Особено майките: не ми се обажда по телефона! Бре, разбери, че не си сред първите му телефонни номера в живота – там е жена му и децата. Не ти си негов приоритет. Добре, ти си му майка, но няма да висиш над телефона да чакаш да ти се обади. Сякаш си позволяваш да станеш просякиня, да просиш да ти се обади по телефона. Не ти се обажда детето ти? Прекръсти го отдалеч и кажи – зает ще е с работа. Добре да е, да работи! Какво мога да правя? Не ми водят внучето? Не прéчи, ще запретна ръкави и ще отида да сготвя, за да помогна на хора, на които мога да помогна. Ако умът ни работеше повече, нямаше да чезнем от това, че децата ни са ни забравили. И се примирете, не се бойте, че децата ви ще ви забравят. Боли, но е истина. Ако не се примирите с това, и ако не разберете приоритета на любовта, че първо ще обикнат собствените си деца, след това жена си – знаете ли вас кога ще ви обикнат много? Да не го казвам. Когато си заминем от този живот. Тогава ще полудеят от любов. Така е. Да го знаете. Може да не ни харесва, но го разберете. Антибиотиците не се харесват на никого, но трябва да се вземат. Когато се примирим с това, не ни боли толкова. В противен случай си причиняваме още болка.
Христос никога не се оплаквал. Всъщност два пъти се оплакал – това бил единият случай, където казал: добре, нали десетимата се очистиха? Де са деветте? Къде са другите? Разбира се, Христос не го казал за Себе Си, а за другите, за да си спомнят, че всички сме възприемници на Божия дар, но колцина от нас се връщаме да благодарим? Колцина от нас сме благодарни за дара Му? И още един път се оплакал Христос, в нощта, когато бил в Преторията, когато там слугата Го ударил, Той казал: „Иисус му отвърна: ако говорих зле, докажи злото; ако ли – добре, защо Ме биеш?” Преданието гласи, че този, който вдигнал неблагодарна ръка и Го ударил, бил човек, изцелен от Христос. Христос му излекувал ръката. Помнете това.

Обикновено силно те удрят тези, на които си направил добро. Древните елини казват, че никой не е по-неблагодарен от този, който си облагодетелствал. Неслучайно големите вождове, които намерили горчива смърт, още от Древна Гърция, Римската империя, до последните години, умирали от ръката на хора от тяхното обкръжение. Това е истина.

По коя причина става това?- защото много пъти в човешките взаимоотношения има конкуренция, егоизъм, единият чувства нужда да надделее над другия, има завист, омраза, която се развива дори в семейна среда.

Много пъти смятаме другите за неблагодарни, тоест какво другите не са направили за нас. Отиваме при свещеника и казваме нашето оплакване от снаха ни: „тя не ми говори!“ Много пъти не отдаваме промяната в поведението на детето ни, не казваме примерно: „детето ни се развали и т.н.“, а: „тази, откакто се запозна с него, си прави каквото си иска!“

В изповедта по речника на човека разбираме неговата емпатия. Чуваме много пъти от майки, които говорят за снахите си да казват:

- Тази…! – т.е. още не е кръстена.

Една жена ми казваше:

- Какво да правя? Кажи ми какво да правя? Искам нещо да правя!

- Какво да ти кажа, помоли се за нея!

- Как да се моля?

- Запиши името й и го дай на свещеника да го спомене.

- За какво да я запиша?

- За здраве.

- Ама и за здраве?!

Разбирате, че тук има голям неизлечим проблем.

Много пъти изпитваме болка, защото свързваме това, което даваме, с това, което очакваме от другите. Тоест правите нещо добро, от сърце, но в едно ъгълче на ума ни си мислим, че по някакъв начин ще го вземем обратно. Вижте какво казваме много пъти във всекидневието.

Родила си една щерка и очакваш, че ще ти даде чаша вода. По-скоро живеем в епоха, където не трябва да очакваш чаша вода, дори вода от маркуча, така да се каже, защото нещата много са се променили. Затова е хубаво човек да не иска повече от това, което другият може да му даде. Когато даваме без да искаме да вземем, тогава Бог праща повече благодат на човека и тогава той е благодарен на Бога за това, което има и му дават, и така благославя, прославя и благодари на Бога и не става злочест. Когато човек постоянно се намира във вътрешен смут, очаквайки да му дадат, да му признаят трудовете, тогава нещастният е той самият. Не другият, който не му дава.

Второто нещо е, че трябва да очакваме хорската неблагодарност. Много пъти падаме от облаците, отиваме при свещеника и му казваме:

- Отче, правя добро и си намирам белята!

Св. Амфилохий Макрис, последният старец, който бе причислен към светците, пише нещо много хубаво – ако правиш добро и не си намериш белята, не е добре.

Виждали ли сте в историята на света, на Църквата, на родината, някой, който имал любов към родината, Бога, хората, да не си е поставил главата в торбата и да не са му я отрязали?

Христос остави Своите стъпки и те са кървави. Никой от тези, които Го последвали, не изминали пътя безболезнено, а всички минали през тръни, бодили и рани. Никой светец не влязъл в Рая без да бъде изпитан и изпечен като злато в пещ. Този, който иска да върши Божията воля, ще има същия жребий като Христос – ще върви по кървави стъпки, ще се жертва. Хорската неблагодарност е сигурна.

Трето. Неблагодарността при децата. Много пъти казваме, че децата ни са неблагодарни. Дал си им всичко и вместо това не си взел от тях нищо, нито очакваш нещо. Мисля, че целият проблем е, че им дадохме всичко. И един човек, на който даваш всичко, му липсва всичко. Този, който свиква постоянно да му дават, както вие правите – майка ми е възрастна, със сериозни здравословни проблеми, но постоянно мисли за мен и сестра ми. Преди дни ходих вкъщи и жената, която се грижи за нея, приготви малко ядене. Понеже имах малко време преди да отида на една беседа, влязох в една стая и казах на майка ми: ще си почина малко и ще стана след малко. Докато й казах това, тя намери начин, стана, въпреки че трудно ходи, отиде при жената и й каза:

- Искам, моля те, когато стане Ефрем, да му приготвиш горещо кафе!

Аз я чух отвътре и й казах:

- Майко, остави, не искам кафе!

Тя ми каза:

- Добре, добре!

И в същия момент я чувам да казва на жената:

- Както ти казах!

Друг път беше в болницата и имаше проблем със сърцето. Бе интубирана. Влязох вътре, бях със зелена престилка, тя беше в интензивното. Казах й:

- Майко, как си? Какво стана, как пострада така?

Вместо други думи, тя свали маската, обърна се и ми каза:

- С това расо ли ходиш? Мръсно е! Защо нямаше едно чисто? Какво ще кажат хората?

Казах й:

- Е, добре си, не си пострадала!

На Крит има една поговорка – там, където Бог не сварва, праща майката. Но и при тази любов, която е толкова сладка и толкова нежна, има начин да прекрачите границата. Знаете, че ако маймуната вземе малкото си и от преголяма любов го стисне, може да го задуши. И ние правим това, защото не сме готови да филтрираме тази любов към децата през любовта към Бога. Тоест да кажем на Бога: “Боже мой, дай ми просветление да му давам толкова, колкото трябва!”

Едно дете може да умре от глад, ако не яде, и едно дете може да гръмне от много ядене. Мисля, че нашите деца имат проблем с второто, защото сме им дали всичко – даваме им преди да са свършили (парите), храним ги преди да огладнеят, поим ги преди да ожаднеят, мислим за тях, тревожим се за тях. С това не им помагаме.

Старецът Паисий казва, че децата няма да са готови, ако ги вадим от фурната неизпечени. Знаете, когато започнат да водят самостоятелен живот, когато срещнат зверовете, когато влязат в арената на живота, няма да извикат майка си да ги опази или предпази. Ако не са се научили да водят битки, ще останат меланхолични, ще се разстройват постоянно, ще се опитат да предадат тази меланхолия по-късно на тяхното собствено семейство.

Когато постоянно давате на децата, това ги прави неблагодарни и ги кара да искат още повече неща. Един пример. Един 15 годишен, на който родителите постоянно дават пари за харчене. Детето свиква с това и не вижда умората на родителите. Знаете ли кога го разбират? Когато получат някоя надница през лятото и им дадат 5-10 евро, при изтощителен труд, пазят ги и само върху иконите не ги поставят, защото виждат, че това е техният труд и пот. Не е ли важно да осъзнаем, че ако ги обичаме, не трябва да им даваме всичко? По-късната неблагодарност на децата, когато вече са женени, е подготвена отдавна, когато още са били малки. Нека се опитаме да даваме на децата това, от което имат нужда, а не това, от което си мислим, че имат нужда. Трудно е да различим фалшивите нужди. Човек трябва много да се потруди в духовния живот, за да разбере, че това, което дава на децата, би могъл и да не им го даде.

Знаете, че когато дадете на детето една играчка, ще се зарадва, докато накрая я счупи. И хайде отново нова играчка. Напълнили сме домовете с играчки, с играчки за еднократна употреба. Ако видите какви играчки използват в Африка, топки от найлонови торбички. Тази година ходихме при малките в Уганда и им раздадохме големи колички, с батерии, събраха се наоколо всички 40-50 деца и гледаха количката. Има ли по-хубава картина от това?

Ходихме на едно място и дадохме на едно семейство голяма детска количка и детето си играеше с нея. Там дойдоха и децата от съседно семейство, за да играят с количката. Но той не искаше да играе с другите деца, държеше количката само за себе си и т.н. Започна врява. Майка му излезе навън и каза:

- Защо викате?

Другите деца казаха:

- Играе сам с количката, не играе с другите деца.

Майка му взе колата, счупи я и каза на детето:

- Или ще играете всички заедно или никой!

Това е урок, урок със стари рецепти, ваши, традиционни рецепти.

Сега всяко дете играе само със своята играчка. Никой друг да не е добре, аз да съм добре, и след това се рушат всекидневни отношения между хората.

Нека видим малко нашата собствена неблагодарност. Говорим постоянно за това какво ни дължат другите, но ние не дължим ли? Първо, всеки път, когато чувстваме хорската неблагодарност, да си спомняме, че Бог ни припомня нашата собствена неблагодарност. Бог по някакъв начин повтаря историята с други хора. Един пример. Веднъж дойде една жена да се изповяда и ми каза:

- Отче, ще ви разкажа една история. Преди няколко дни дъщеря ми ядеше голяма бисквита, шоколадов крем, с поглед да го изядеш. Какво ми стана и й казах:

- Дай ми малко!

Детето на шега отчупило с нокът едно малко парче и го дало на майка си.

Майката започнала да плаче и да ридае. Детето се смутило и казало:

- Добре, мамо, не прави така! На шега го направих, вземи я цялата! – и отчупила едно голямо парче от бисквитата.

Майката ми каза:

- Аз не заплаках, понеже детето ми даде това малко парче, а плаках, защото, когато бях малка, покойната ми майка ми каза:

- Дай ми малко от бисквитата, която държиш!

И аз отчупих с нокти едно много малко парче от бисквитата и й го дадох. Майка ми нищо не ми каза тогава.

Искам да кажа, че животът има математика в себе си, математиката на Бога и нещата се връщат точно по същия начин – за добро или зло. Да го знаете и да го очаквате, защото каквото сме посели, това и ще пожънем. Ако хвърлиш към небето камък, не Бог го е върнал, а пада върху теб поради гравитацията. Има и духовна гравитация, където нещата стават посредством духовни закони.

Бог подчертава и нашата неблагодарност. За да сме искрени, нека признаем, ние сме неблагодарни към Бога. Благодарим ли Му? Просим ли Неговото благословение и първо на първо благодарим ли Му?

В молитвите на Църквата ни, в тези, които четем на Повечерието, в Утренята, има една структура, наричат Бога „Господи и Владико“, след това припомняме на себе си, не на Бога, защото Бог го знае, че Ти си многомилостив, милосърден, и след това идват прошенията. Така човек различава нуждата да бъде благодарен на Бога. Моля ви всеки ден, който минава, да изпитваме себе си, днес колко благодаря! Казах ли го на Бога? Светият старец Паисий казва: „хиляди Господи помилуй = едно слава Тебе, Боже!“ защото „Господи помилуй“ е равносилно на „дай ми!“, докато „Слава Тебе, Боже!“ означава „благодаря Ти за това, което ми даде!“

Бяхме в една болница и имаше прояви по случай Рождество Христово. 16 часа бях на крак, отвътре не ми идваше да пея песнопения, след като бяхме в тази болнична атмосфера. Един младеж, който бе претърпял катастрофа и бе на легло, като ме чу да се оплаквам, че съм на крак от сутринта и ми каза страшни думи:

- Искаш ли да се сменим?

Роптаем, че ставаме сутрин и искаме да счупим будилника ни, да се скараме на неговия изобретател, чувстваме ярост към живота, че се е съмнало, че е светло, а ние все пак можем да станем на крака. Знаете ли в колко домове се съмва и хората не могат да станат? Знаете ли колко хора не могат да спят нощем? Знаете ли какво благословение е да можеш да легнеш, да затвориш очи и да заспиш? Не знам дали сме видели живота като благословение. Ние гледаме какво липсва в живота ни, а не какво има. Я вижте, тези от вас, които са родители, вие сте съработници на Бога, за да дадете живот на един човек. Но за нашия живот никой нищо не е направил – като дар сме приели живота. Вие дадохте живот, но нашия живот го приехме като дар. И така, задължени сме с този дар, не принадлежим на себе си, а на Божието благословение и ако Бог с Неговото творческо слово е създал света, Той е създал човека с ръцете Си. Прави ли ви впечатление? Създал го е със собствените Си ръце и вложил в него божествен произход.

Две мисионерски истории от Африка

Тази година с нас имаше едно момиче от Пирея, което разговаряше с момиче в Уганда и ходи на училище, и това момиче го попита:

- Вие белите щастливи ли сте?

Момичето от Пирея отговори – на английски:

- Има дни, в които сме, има и дни, в които не сме.

- Защо не сте щастливи?

- Много неща стават в живота, има трудности.

- Имате ли тетрадки?

- Имаме.

- Моливи имате ли?

- Имаме и моливи.

- Имате ли острилки?

- Имаме и острилки.

- Е, не разбирам защо не сте щастливи!

Ще ми кажеш сега – нашето щастие е една тетрадка, молив и острилка? Но да не би да трябва да се върнем към тази рецепта? Нашата родина знае такива епохи – ако го казваше на американче, нямаше да бъде лесно да го разбере, но нашата родина имаше тези рецепти, когато една острилка бе цял рай. След промените, които настъпиха, загубихме смисъла на истинското щастие, как човек да е щастлив дори и с малко.

Идва Рождество Христово, но откакто светнаха толкова милиони лампички, угаснаха светлините в нас. Помня баща ми, който казваше: „вземахме една фолио от цигарена кутия и с него завивахаме шишарки, поставяхме ги там и това бе нашата радост, гледахме как блестяха и мислехме, че Бог е слязъл“ – благодарение и признателност сред беднотията. Хората знаеха, че всеки един ден не е даденост и това, което казваме много пъти „За много години!“, го казваме по навик, но в действителност човекът трябва да цени всеки момент. Монасите на Света Гора казват нещо много хубаво – „Бог не брои годините, а ги претегля“. Тяхното качество играе роля, а не количеството.

И още една история от тази година. Имаше семинар на свещеници в Уганда и ходихме в един близък затвор. Близо 60 свещеници и над 400 затворници. Имаше отделение за мъже и за жени, при които са и техните бебета. Не знам дали знаете, че в затворите, и в Гърция става това, майки държат бебета си при тях, до 2 годишна възраст.

Но много пъти сред калта е възможно да намериш диаманти. Свърши празненството, занесохме им ядене, зарадваха се, смееха се, пяха, топла атмосфера, там носят жълти дрехи. Чувстваш се неловко, не знам дали сте ходили в затвори, там се стресираш не когато отваряш вратата, а когато се затваря зад теб. Подлудяваш се, защото това ограничаване е непоносимо. И моля не казвайте: „хайде, ще остане 2-3 години и ще излезе!“ Не минава бързо нито един ден в затвора. Защото едно е да се затвориш по твоя воля у дома, и друго да те заключат в затвора. Послушайте ме!
На тръгване о. Георги отправи благопожелание:

- Другия път, когато дойдем, да не намерим никой от вас! Нито да го видим отново с жълти дрехи!

Тръгнахме си. Наистина остава една болка за тези хора и най-вече за децата и майките им. Мина един месец и в неделя имахме св. Литургия. Когато тя свърши, дойде о. Георги и ми каза:

- Навън има едно юначе и иска да те види!

Излязох навън и видях един юноша, с белег по главата. Казах му да влезе да го видят лекарите. Имахме лекари. Сложиха бинт, почистиха раната и т.н.

- Кой си, как дойде тук?

- От затворите съм. Излязох от затвора и сега мога да се върна у дома.

- Къде е домът ти?

- А тук какво дириш?

- Дойдох да благодаря, че дойдохте в затвора да ме видите!

В Уганда и в Африка въобще затворът е петно, нито близките на затворниците отиват да ги видят, но ние като християни не можем да постъпваме така. Ние вземаме на сериозно това, което каза Христос „В тъмница бях, и Ме споходихте”. Всеки човек за нас, вярващите, каквито искаме да се наричаме, е един малък Христос, не дирим дали един затворник справедливо е влязъл в затвора.

На тръгване попитах момчето:

- Брате, как се казваш?

- Рубега.

Класическо африканско презиме.

- А малкото име?

- Шариф.

И му казах:

- Шариф. Това не е католическо име?

Мислех, че е католик или протестант, защото имаше голяма вяра.

- Мюсюлманин съм.

Виждате, че историята със самарянина се повтаря през всички векове. И той бе самарянин, и той бе мюсюлманин. Благодарността на хората идва главно оттам, където не очакваме.

 

Превод: Константин Константинов

 

 

Колко странно

Януари 23, 2020 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Странно е, че банкнота от 5 лева ни се струва толкова много, когато  я оставяме в църквата, и толкова малко, когато  я оставим на пазара.

 

Странно е, че времето прекарано в четене на молитви, напомняйки ни за Бога, ни се струва толкова дълго, а времето прекарано пред телевизора, толкова кратко.

Странно е, че четейки молитви, ние едва успяваме да съберем своите мисли, докато в разговор с приятели това не ни коства никакъв труд.

Странно е, че ние толкова много се радваме, когато обявят допълнително време във футболния мач, и се отегчаваме, когато проповедта се проточи повече от обикновено.

Странно е, че ни е толкова трудно да се опитаме да прочетем дори само една глава от Евангелието, а толкова ни е лесно да прочетем сто страници от любимия си роман.

Странно е, че в концертните зали хората се стремят към първите редове, а в църквата – към последните.

Странно е, че ни е толкова трудно да научим поне една молитва, а ни е толкова лесно да запомним някоя клюка.

Странно е, че вярваме с такава лекота в написаното във вестниците, а ни е толкова трудно да повярваме в написаните Божии Слова.

Странно е, че всеки от нас иска да влезе в Рая, а не иска да положи труд и старание за намирането му.

Странно е, че почти всеки от нас е едновременно и съдия, и адвокат: когато става въпрос за чужди грехове –  е съдия, а когато става въпрос за нашите собствени грехове – ние се превръщаме в адвокати.

Странно е, че прочитайки тези редове, почти всеки от нас ще си помисли, че се отнасят за другите и нямат нищо общо с нас самите.

 

Източник: https://vk.com/publicradusia

Неувяхващата красота на благочестивата жена

Ноември 14, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

 „Добронравна жена придобива слава за мъжа, а жена, която мрази правда, е връх на безчестие“ (Притч. 11:16)

 

За възпитанието на девойката в истински християнски дух

Нищо не извисява жената толкова, колкото благочестието. Външната хубост старее и избледнява, а страхът Божий облича жената в неувяхваща красота. Благочестивата жена е трудолюбива, скромна, покорна, кротка, състрадателна, отнася се с уважение към всички, тя е примерна майка, добра стопанка и вярна спътница на мъжа си. Какво друго би могло да се иска от жената? Благочестието е полезно за всичко, понеже съдържа обещание за сегашния и за бъдещия живот (1 Тим. 4:8).


Обаче съвременните цивилизатори смятат за нужно да посветят и нея в тайните на науките. Разбира се, това е не малка чест, но такава ли е и ползата? Семейният живот - ето кръга на нейната дейност! А междувременно за науките е необходим обществен живот и граждански отношения. Как да се съчетаят тези две противоположности в едно лице? “Колкото повече жената започне да блести на мъжкото поприще, казва един мислител, като забравя отредения ѝ кръг от дейности, толкова повече ще се обезобрази физически и морално и ще изгуби природната си привлекателност”. Престолът на женските добродетели винаги и навсякъде е бил издиган под домашната стряха. Може би добронамерената, но съвсем неблагоразумна, ревност във вихъра на въодушевлението е престъпила границите на присъщото на девойките възпитание! Тя е привнесла такива неща, които решително откъсват девойката от нейния природен кръг и я предразполагат към самовластие, нега (пълно телесно доволство), безделие, разсеяност, лекомислие и неразделната с това разточителност. Затова на новото житейско поприще по-сурово и трудно, отколкото го е рисувало въображението им, девойките са малко способни за домашни занятия и семейни радости: те и сами се отегчават от своето положение, и за другите са в тежест. Ето защо съпружеският живот от време на време губи стойността си: младият човек поради много съображения смята за по-изгодно да остане неженен, отколкото да поема брачни задължения. И какви са последиците от това? Позор и безславие за обществото! И наистина, колко не състояли се бракове има, колко се разтрогват, колко девойки загиват, колко хора се осакатяват от безгрижен и разгулен живот, колко нараства броят на сираците, изоставени от майките си, и колко биват убивани още в зародиш! Такъв повсеместен прилив на злото неволно ме наведе на мисъл, която може би превишава силите ми да опиша опита на  възпитание на девойките в истински християнски дух и да го посветя на братята в Христа. Утешавам се с надеждата, че този мой скромен труд ще се оценява не по неговите достойнства, а по целта и причините за написването му.

Духът на съвременното възпитание на девойките и неговите последици

От съвременното възпитание на девойките може да се направи изводът, че те принадлежат не на семейния кръг, а на света, защото е възприето като правило те да бъдат обучавани на изкуството да се харесват; от тях се иска да не бъдат свенливи, а свободни, ловки, находчиви, остроумни, да знаят езици, литература, музика, песни и танци и да умеят, както се казва, винаги и навсякъде да се държат според добрия тон. Възпитателите ги оставят в безгрижна нега, сякаш наистина им е отредено да не познават труда и заниманията, присъщи на техния пол; не смятат за нужно да ги въвеждат в духа на християнството и да ги подчиняват на неговите високи правила. Те изучават Закон Божий и другите духовни и нравствени предмети повърхностно и само дотолкова, доколкото това се налага от светските изисквания, без да ги постигат със собствен опит: например, когато Църквата заповядва пост, те си позволяват всичко; когато призовава на молитва, те или се отдават на сън, или се занимават с ненужни неща, или посещават неподходящи места. Но за какво може да е способна със светската си ученост и обичайните си привички девойка, която при възпитанието си не е получила нито религиозен настрой, нито навик за труд? Когато стане съпруга, тя ще бъде бреме за мъжа си: вместо да се занимава с домакинството и всичко да следи сама, ще разчита на чужди ръце и очи и в собствения си дом ще бъде като чужда. Тя ще търси развлечения, ще се стреми към обществото, ще блести с дрехи и красота, ще следи модата и в нищо няма да изостава от нея, без да се съобразява нито със средствата, с които разполага, нито с положението на мъжа си. Дали дълговете му растат или домакинството се разпада, това не я засяга: нека всичко пропада, стига само да се изпълняват нейните прищевки. Напразно е да се опитате да я вразумите или да я ограничите в пределите на подобаващия ред и умереност: тя по-скоро ще се реши на някаква крайност, отколкото да се откаже от своите нужди в полза на семейството или съпруга си. Наистина, колко често един дребен каприз на жената, неизпълнен от мъжа, става причина за техния разрив! Погледнете обаче жената от низшите народни слоеве; това е чисто и всеотдайно същество: освен възпитанието на децата, върху нейните рамене лежат почти всички задължения на домашния бит, дори в много неща тя отменя мъжа си, така че той носи несравнимо по-малко тежест от нея. Докато всички още спят дълбок сън, тя вече е заета с работата си и при това не смее да разполага със своята собственост, със своите изделия; често пъти вместо благодарност и добра дума чува ругатни и укори, а понякога бива бита; и всичко това понася толкова благодушно, че никой не забелязва нейните душевни скърби – всички я виждат повече бодра и весела. Откъде е тази твърдост в обикновената жена? От това, че тя е възпитана по-близо до природата и в духа на светата вяра, не е разслабена с нега и предварително е подготвена за всички обстоятелства на семейния живот. Наистина, наблюдава се рязка противоположност между жената от висшите кръгове и жената от народа. Например, когато се разболее, едната е обградена с безчислени удобства и услуги; ако това става през зимата, тя стои в топли стаи, лежи на меко легло, под много одеяла и пред нея са поставени различни лекарства; ако е болна през лятото, пренасят я в други, по-прохладни стаи, или пък дори я местят на друго, повече или по-малко отдалечено място и я окръжават с всякакви – не само с естествени, но и с изкуствено създадени условия за оздравяване, но въпреки всички възможни облекчения тя продължава да страда и едва е в състояние да понася пристъпите на болестта. Другата има само една стая, понякога мръсна и задушна, за постеля ѝ служи голият одър или нар, а за одеяло – горната дреха; тя няма нито лекар, нито прислуга, която да ѝ приготвя храна и да се грижи за нея, и при все това понася болестта си много по-леко от първата, която разполага с всички удобства и способи за лечение. Тяхната липса се компенсира от самата природа, която неусетно доставя на болната целителна помощ. Често пъти причина за жестоките болести на богатата жена са оскърбеното самолюбие или извънредната раздразнителност. Бедната, напротив, твърдо понася всички скърби и озлобление единствено защото се въодушевява от вярата и обуздава своето самолюбие. При това колко такива патологични явления има при първата, които дори лекарското изкуство не може да обясни! И така, изисканото и угодливо възпитание изважда жената от нормалното състояние, развива в нея зачатъците на физическо разрушение, прави я раздразнителна, своенравна, надменна и капризна, докато богатото разнообразие от възпитателни средства би трябвало да противодейства на развращаването на човешката природа – да усъвършенства, по възможност, нейните недостатъци, да отсича лошите навици и склонности, да смекчава суровостта, да укротява страстите, да облагородява нравите и чувствата, да пробужда и разкрива силите на духа дотолкова, доколкото е необходимо за християнската дейност. И естествено е, че с каквито странности девойката израсне в семейството, с такива ще встъпи и в обществото. Там тя ще се отнася с неуважение към висшите, с равните ще бъде горделива, за низшите – недостъпна, и с това ще настрои всички против себе си, а мъжа си ще постави в най-неприятно положение. Затова брачните съюзи, особено в днешно време, са изгубили много от ценността си; често младите хора по външните условия на своя живот биха могли да встъпят в брак, но се опасяват да се обвържат с тежките му изисквания и заради жена с превратно възпитание да си навредят в очите на обществото. И ако някой се реши да се обвърже с брачни връзки, то е само защото разчита на богата зестра! Значи и в света не ценят особено много възпитанието на девойките, те вървят като приложение! Девойка с подобно възпитание не обещава нищо по-радостно, когато след време стане майка. Ако тя не е свикнала да ограничава дейността си със семейния кръг, ще има ли търпение постоянно да бъде с децата си? Не, тя ще сметне за необходимо да ги повери в чужди ръце. И колкото повече са тези ръце, толкова повече неудачи ще има, защото тези нещастни деца могат да видят или да чуят от възпитателите си какво ли не! Пък и самата тя, без да е проникната с християнски дух, винаги кръжаща във вихъра на суетата, какво полезно може да им даде? Само ще им разкрие своите склонности, ще посее в тях своето лекомислие, ще ги предразположи към своите прищевки и просто ще им предаде в наследство не злато, сребро и драгоценни камъни, а дървета, сено и слама! Тогава чудно ли е, че юношите, възпитани под влиянието на такива майки, се отдават на крайностите на буйното своеволие, че цветущото състояние се поглъща от прекомерен разкош и разточителство, че брачните съюзи се разкъсват от вероломство и ревност, че раздорите и несъгласията убиват семейния живот? Това са неизбежните последици от небрежното възпитание, това са греховете, викащи против онези жени, които, без да имат понятие за своето предназначение и лекомислено прекарали детството и младостта си в празни разсеяни занимания, встъпват във важните отношения на съпружеския живот, стават майки без необходимото женско образование и дори с покварени ум и сърце. Но дайте им възпитание в наистина християнски дух – възпитание, съобразено с тяхното предназначение и домашен бит, пригответе от тях знаещи домакини, достойни съпруги и благоразумни майки – и вие ще видите каква промяна във всичко ще последва: семейният живот ще потече като чист поток, без сривове и стълкновения, разходите ще се съкратят, прищевките и капризите от всякакъв род ще отстъпят място на съществените потребности, във всичко ще има изобилие, децата ще се съревновават с майките си в честта и добродетелите така, както сега спорят с тях за тоалетите, модата и изкуството да се харесват; от едната и от другата страна ще се разкрият високи характери и членовете на семейството, съгласни помежду си в жизнените цели, ще се слеят в едно прекрасно цяло. Така благотворно би могло да бъде християнското възпитание на девойките!

 

източник: Зографски манастир

Възкресението на Исаак

Юни 24, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница


 

Тази история, която прилича на жив синаксарий на новомъченик ми разказа моята баба и тя остана запечатана дълбоко в паметта ми. Бащата на баба ми бил свещеник в едно от селата на Горен Босфор, което днес се казва Бейкоз. О. Антоний (така се казвал той) имал много деца, едно от които се казвало Христодулос. Тогава, когато се случила тази трагична история, то било на 10 години. На Велики петък от Страстната седмица детето било откраднато от евреи и разпънато на кръст, също като Христос. На следващия ден момчето било намерено от минувачи. Било в безсъзнание. След няколко дена, когато царяло възкресното настроение, то умряло. Това била истинска история. Всяка година, в навечерието на Възкресение, ние си спомняхме подобни истории и случки и всеки път се настройвахме враждебно към евреите. Върхов момент на израз на тази наша вражда беше изгарянето на чучело на евреин, което ставаше на Велики петък веднага след изнасяне на Плащаницата.

В съседство с нас, в района, наричан Ставродроми, живееха много евреи. През цялата година обикновено ние си играехме в съседските дворове заедно с еврейските деца. Обединяваше ни омразата към турчетата. Но в навечерието на Великден по навик всичко се променяше. Еврейчетата не можеха да играят в нашите „християнски игри“. Обикновено през Страстната седмица нашата дружинка се събираше в притвора на храма на Пресвета Богородица и оттам тръгвахме да играем из двора или околностите.

Исаак живееше в един от домовете на ъгъла на голямото нанадолнище, в района на Хамалбаси, на няколко метра от нас. Той беше едно от еврейчетата, които бяха наши добри приятели. Нямаше някаква обща щуротия, в която той да не вземе участие. В някои от сложните ситуации, в които изпадахме, той неведнъж ни отърваваше със своята досетливост. Спомням си, че веднъж у родителите ни дойде една съседка, за да се оплаче, че звъним на звънците по къщите и бягаме. Исаак с невъзмутим вид каза:

- Ами ние го правим от добро, заради вас. Ще вали дъжд и само ви напомняме да си съберете прането отвън.

- Къде видя дъжд, безсъвестно хлапе такова? – взе да крещи госпожа Катина Балу.

- Ама как, нали по радиото съобщиха за предстоящата прогноза? – възрази в отговор Исаак.

Обаче сега, в навечерието на Великден, Исаак, който толкова пъти ни беше отървавал със своята находчивост и острия си ум, беше „причислен към синагогата“. Та нали беше евреин. В тези дни, в навечерието на Велики петък, той не можеше да играе с нас, и това ни се струваше напълно естествено. Това беше наказанието му, че се е родил евреин. А пък нали точно евреите са разпнали Христа.

Настъпи Разпети петък. Ден на големи игри. Църквата беше отворена през целия ден. Беряхме цветя за украса на Плащаницата, пръскахме с одеколон, бършехме металните обковки на иконите, следяхме за реда в храма и се занимавахме с много други интересни неща.

По време на Царските часове някой ни съобщи, че в църковния двор се е появил Исаак. Исаак в църковния двор? Това беше изключено. В такъв ден?

- Той затова е дошъл, да ни оскверни – каза Сулис.

- Точно затова – закрещяха всички събрали се.

- Трябва да разбере, че на такъв ден евреин не може да ходи, където си иска, с високо вдигната глава, все едно, че нищо не е станало. Сякаш им е малко, че са разпнали Христос, че и искат да играят с нас – изкрещя високо Ламбрис Го.

„Го“ беше прякорът му, защото не можеше да произнася правилно „р“, а казваше вместо това „г“.

Сулис, главатарят ни, веднага подхвана думите му, нали се имаше за най-главен сред децата, които помагаха в олтара. Обърна се към мене и ми каза:

- Дино, я иди и му кажи, че не искаме да го виждаме тук. Ти най-добре се знаеш с него, нали ти е съсед.

- Добре – отвърнах аз, но малко нерешително.

- Ти какво, страх ли те е?

И Сулис добави:

- Той е евреин, разбра ли? През тази седмица сме длъжни да им го показваме. Та нали са разпнали Христос. И затова ние ще разпнем тях!

- Ама нали Христос не е разпнал ония, които са били виновни за Неговото разпване – реших се да изрека аз.

- Ти какви ми ги разправяш? Или така ми се стори? Ти какво, да не си с евреите? Я ми кажи!

- Не – отговорих аз.

- Затова млъквай и отивай да направиш онова, за което ти казах, че нещо не ми харесваш. Иначе не идвай на Възкресението. И повече няма да играем с теб.

- Добре – казах уплашено.

Излязох на двора. Наистина, Исаак беше там. Приближих се към него с нарочно страшно изражение.

- Исаак, какво искаш?

- Защо, не може ли? На кого преча?

Но после той се сепна и каза с вече друг тон, топло и доверително:

- Дино, какво ти става? Къде остана нашето сърдечно приятелство?

- Нас ни разделя Христос, Исаак. Вие, евреите, сте разпнали Христа, значи, нямате право да се появявате в такъв ден тук.

- Но Христос не е гонил никой, който е идвал при Него.

- Исаак, казвам ти, сега от това няма да излезе нищо. А след Възкресение пак ще си бъдем приятели – изрекох аз бързо и избягах, защото не можех да продължавам повече този разговор. Веднага щом службата свърши и започнахме играта в църковния двор, почувствах някакво стягане в гърдите. Все едно, че бях един от тия, които са участвали в разпването на Христос. Бях ли прав или грешах? Цялата оная радост, която бях почувствал в тези святи дни преди това, сега пропадна някъде. Но неочаквано намерих изход. Случи се тогава, когато стоях, огорчен и разстроен, при Кръста. Пред онова крайно, най-висше смирение. Длъжен бях да направя нещо. Та нали Този, Който е бил разпнат на кръста е проявил толкова голямо снизхождение към нас, грешните… И тогава се реших. Отидох в дома на Исаак. Той седеше на стъпалата на прага, с наведена глава. Когато ме видя, очите му блеснаха радостно, макар че външно остана невъзмутим.

- Исаак – обърнах се аз към него – извини ме за сутринта. Нали знаеш, не говорих от свое име, а от името на нашите момчета. Ти знаеш какво мислят те… Имам хубава идея. Хайде да им кажем, че ти, макар и евреин, в душата си обичаш Христа и много съжаляваш, че евреите са Го разпнали.

Исаак много внимателно ме наблюдаваше със своя не по детски пронизителен поглед.

- Дино – каза ми той – макар, че не си пророк, но всъщност аз мисля същото.

Дълбоко въздъхнах и казах:

- Довечера ще те чакам при изнасяне на Плащаницата. А за момчетата аз ще имам грижата.

Но момчетата за нищо на света не искаха да ми повярват. Колкото и да се стараех да ги убедя, оставаха си непреклонни.

- Но нали Христос е простил и се е молил за разпналите Го?

- Мълчи и нищо повече не говори, ако не искаш тази вечер да те изгорим заедно с чучелото на евреина – извика Сулис.

Вечерта по време на изнасянето на Плащаницата заваля малко. Винаги през тази вечер ръмеше. Всички ние, християнчетата, според обичая, вървяхме след Плащаницата по големия църковен двор около храма Пресвета Богородица.

Сред тълпата аз разпознах Исаак. Очите му бяха влажни и не можах да разбера дали бузите му са мокри от дъжда или от сълзи. Но дори и да плачеше, може би това бяха сълзи на обида, че децата не го бяха приели, независимо от смелото му признание? Или от това, че му е било жал, че сме толкова безсърдечни?

След изнасянето на Плащаницата Сулис, който беше забелязал Исаак, ми подхвърли:

- Ей, видях те аз тебе, видях те! Видях те как си разменяхте приятелски погледи с този евреин. – И Сулис добави:

- Тази вечер няма да участваш в изгарянето на чучелото на евреина.

- Добре – казах аз на Сулис – вземам вината на Исаак върху себе си.

И наблюдавах изгарянето на чучелото от прозореца на дома ми. В края на тоя своеобразен „ритуал“ до прозореца ми притича един пратеник на Сулис и извика:

- Слушай, Дино, тази година няма да празнуваш Възкресението: нито ти, нито евреина.

Критичният момент настъпи през Пасхалната нощ. В Константинопол дълги години Възкресение се посрещаше не в полунощ, а в пет часа сутринта, на разсъмване. Моментът на Възкресението винаги е най-отчаяно-сложния. Това е слизането на Христос в Ада. Това е поражението на Ада. Освобождението на умрелите.

Всичко това преживяхме през това утро по време на Пасхалното богослужение. Момчетата дойдоха в храма с джобове, пълни с яйца и фойерверки. В пет часа, на разсъмване, в същото време, когато се раздава радостното „Христос възкресе!“, трябва да започне най-главния момент за нас, дечурлигата. Чукането на яйцата и пускането на фойерверките, излитащи високо над главите ни.

Дойдох на църква уплашен. Не посмях да вляза вътре. Момчетата ме видяха и ме гледаха враждебно. Застанах недалеко от онова място, където раздаваха на вярващите Благодатния огън от олтара. „Елате, приемете Светлината“ – „Христос Воскресе!“

Неописуема радост. В този момент забравих всичко. Изпитвах огромна радост. Вече не се плашех нито от Сулис, нито от който и да е. Радостта ми нямаше предел. Фойерверките, излитащи към небето, придаваха някаква войнствена атмосфера. Възклицания, викове, тържество на безкрайна радост. Сред целия този шум дочух някакви озлобени викове. Сякаш ругаеха или дори биеха някого. Обърнах се заедно с децата на тази страна, от която се носеха крясъците, беше на един изстрел разстояние, недалеч. Но да… наистина, в края на краищата ставаше нещо съвсем необичайно. Оказа се, че бащата на Исаак тайно проследил сина си, който избягал от къщи. В момента, в който Исаак извикал „Христос Воскресе!“, баща му се нахвърлил върху него с юмруци и започнал да го бие безжалостно. Как е възможно само, евреин да посмее да прославя Възкресението Христово?

Срам, голям срам и позор за цялото семейство. Видях как бащата блъсна на земята Исаак и започна да го тъпче ненавистно с крака.

- Какво каза? Какво каза? Христос бил възкръснал? – неистово крещеше той.

Исаак беше много зле. Опита се да стане – от устата и носа му бликна кръв. Но той се осмели да произнесе:

- Да, татко, Христос възкръсна. Ние, евреите, сме разпнали Христа. Но Христос възкръсна!

Исаак безсилно се отпусна на земята, без да охне, съвсем като мъченик и тихичко прошепна напева:

- Христос воскресе из ме – е – е – ртвих…

Напомни ни за мъченичеството на мнозина други хора, които са извиквали „Христос възкресе“ на залятата с кръв земя на Константинопол.

След това изгуби съзнание. Не смеехме да се приближим до него. Момчетата бяха замрели. Баща му го взе на ръце. Не, по-скоро го повлече по земята. Ние гледахме случващото се със затаен дъх. Сулис ме погледна, после аз него. Трикратно ме разцелува по двете бузи и ми каза:

- Воистину воскресе!

Очите му бяха пълни със сълзи.

- Да, воистину воскресе!

По-нататък изгубихме Исаак от погледа си. По-късно узнахме, че е лежал няколко месеца на легло. А след това си заминали от нашия район.

Минаха години и веднъж, без да искам, чух от един човек, че в един скит на Света гора в Атон се подвизава йеромонах, по народност евреин, който преди живял в Константинопол. По-късно приел Православната вяра. Казвали, че този монах куцал заради някакъв нещастен случай…

Така ми казаха и аз мисля, че… да, сигурен съм, че това е не някой друг, а моят приятел Исаак.

Христос възкресе!

Източник: Православие ру: из книгата „Кръстопътят на моето сърце“, издание на „Филокалия“, стр. 9, май 2002 г.

 

 

 

Петдесетница

Юни 13, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Кои са чертите на духовния човек, който се подвизава и обича Христос? Ако някой иконописец иска да пресъздаде чертите на душата на човека, който се смирява, обича, разпва се подвизава се, кои биха били те?


Подвижник на вярата, изучителят на Евангелието има за черти раждането, кръщението, преобразяването, разпването, възкресението. Има чертите на Петдесетница. Тези духовни черти може да събере един иконописец, за да ни представи душевните белези на този човек.


Всяко нещо, което Христос направил и дал, е едно изцеление и възстановяване на човека. Утешител означава Онзи, Който утешава – утешава един безутешен човек. Защо човекът е безутешен, какво е това, което създава толкова задушаващо и тежко външно и вътрешно състояние на човека? Човекът е безутешен поради своето падение. Как да се утеши човекът, който бива създаден като Божий образ, влиза в Божията благодат, в светлината на любовта на Твореца, намира се в Източника на живота, и когато внезапно той падне, изпада от живота в смъртта, от благодарението и славословието в неблагодарността, и тогава не може да бъде нищо друго, освен безутешен. Защото смъртта, дистанцията, която се създава между Бога и човека, прави безутешни душата, ума, живота на човека и той става един плач. В стиховете на поетите можем реално да чуем това, което Бог казва на човека. Човекът, падайки, губи общението и се намира в безутешна самота. Този поет казва: как можа, след толкова любов, да почувстваш внезапно самота? Как можа да се почувстваш сам? Това са думи, които Бог, Чиято любов създава това общение, това райско състояние, може да каже на един човек, който пада и осъжда себе си на една трагична и безутешна самота. Безутешен и сам е човекът, потопен в ужаса, във варварщината на смъртта. Бог обаче отново идва, за да даде на човека това, което е загубил. Какво ни дава Христос? Сред самотата, на която сме се самоосъдили, ни дава общението – богообщението (св. Причастие). Заради това безутешно състояние, в което сме се озовали – защото ние го породихме, ние се затворихме в него – Бог идва и дава Утешителя, Светия Дух. Единствено Той може да утеши дълбоко и истинно човека, нищо друго не може да го утеши. Виждаме един човек затворен в неговата самота, осъден на едно безутешно и тежко състояние, който търси да намери утеха в неща, събития, лица, които правят самотата още по-жестока и състоянието му още по-трагично и единствено Утешителят може да го утеши.


Св. изображения на Църквата имат невероятна дълбочина. Нека никога не мислим, че едно св. изображение просто отпечатва едно историческо събитие, което някога е станало. Нека не смятаме, че св. изображение е една снимка – на Тайната Вечеря, на Петдесетница, на Разпятието. Св. изображение е напълно живо и има пряка връзка с живота на всеки от нас, то е огледало, в което гледаме нашия живот и чрез което усещаме нашето състояние, виждаме и се надяваме как това състояние може да се изцели, как този мъртъв човек може да възкръсне.

Нека се спрем върху иконата на Петдесетница – когато стоим пред едно изображение, нека го разтворим. То е прозорец, който ще отворим, ще видим състоянието на душата ни, но ще можем да видим и любовта и милостта и благодатта на Бога, нашата болест и изцеление, смърт и възкресение, гроб и небе, ад и Рай. Всичко това в св. изображения.

Върху иконата на Петдесетница са изобразени светите апостоли с огнените пламъци над главите им – Светия Дух, и в основа на иконата има едно малко прозорче – в събитието на Петдесетница виждаме една необятност, свобода, светлина, и наред с това един прозорец със затворен човек, сякаш е в тъмница. Докато виждаме светлина над апостолите, над хората на Петдесетница, които приемат Светия Дух, в този прозорец, фонът, на който се намира този човек, е тъмен. Пълен мрак. Кой е този човек? Изглежда, че е управник, носи корона. Възрастен е, има чертите на възрастен човек, носи багрена одежда, слаб е, унил, в ръце държи едно платно с 12 свитъка. Кой е този човек? Хубаво е да внимаваме в изображенията на Църквата. Ще се разрешат всички наши безизходици, ще получат отговор всички наши въпроси и нашите търсения ще се наситят с духовен хляб.

Кой е този човек? – светът. Точно това гласи надписът. Кои са неговите черти? Багрената одежда, светът е олицетворение на злото, на мрака, на егоизма. Този човек носи корона – защото егоизмът идва и те коронясва: Колко хубаво говориш! Колко хубаво вършиш всичко! Ти си най-добрият! Какво е другият пред теб! Колко фалшиви корони ни поставя всекидневно егоизмът? И ние вярваме и мислим, че сме нещо, че правим нещо, но това не е нищо друго, освен лъжеусещане и самоизмама. Не си струва увенчаването от егоизма, а това, което си струва, е увенчаването от Христос. Христос трябва да те увенчае – този венец е нетленен. Венецът на егоизма е като короните, които децата носят на Месни Заговезни и се маскират като цар, царица, принцеса – така ни увенчава егоизмът. И ние си мислим, че сме нещо и се самоуспокояваме с това.

Този човек носи багреница. Защо? Защото егоизмът прави „вземане на кръв” от душата, извлича кръвта на душата ти и когато един организъм губи кръв, отслабва. Виждаме днес слаби души. В молитвения канон на един велик апостол се казва: и душата ми като листо се люшка от вятъра. Душата е слаба, егоизмът е източил кръвта й. Егоизмът какво източва от душата – кръв? Не. Коя е кръвта на душата? Духът. Взема й духа, изтича кръвта на душата и тя погива.

Какви други черти има този човек? Той е стар. Стареенето не е телесно събитие. Естествено човек остарява, ще побелее, и когато човек е духовен, е сигурно, че ще се зарадва и ще се радва на всеки етап от живота си. От нищо няма да се изплаши. Знаете го. Една баба казваше: Колко са хубави бръчките! Какво ми припомнят бръчките? Какво ти припомнят, бабо? Припомнят ми мъдростта на човека, който се опитва трайно да бъде с Бога, припомнят ми разораната нива, когато ралото минава и разорава нивата и ние се молим нивата да е изорана, семето да е посято, за да процъфти вечност, да даде плод Раят. Божият човек няма от какво да се бои. Оттук стареенето, от което трябва да се боим, е духовното, душевното, вътрешното. Именно грехът го предизвиква и човекът остарява. А когато човек се покайва, става отново млад, става отново красив, и укрепва. Това става с него. Затова можеш да видиш млад човек и да го съжалиш, да го вземеш и да се опиташ да се грижиш за него (като стар човек), и от друга страна да видиш един стар човек да излъчва духовна радост. Кой не е срещал и кой не е виждал тези радостни и бляскави лица на отци на Света Гора? Всеки техен израз, движение, бръчка идва и открива вътрешната им младост, както се казва и в псалма, подновява се като на орел твоята младост. Духовно остарелият човек е този, който се е оставил на егоизма, който е приел короната на егоизма, и грехът му „взема кръвта” на духа му, на душата му. Той е човекът, който живее в мрак, затворник вътре в себе си. Той е безутешен. Душата му не може да прояви благодарение, славословие, а само ридание, нищо друго.

Трагичното е, че този човек държи в ръце това бяло платно с 12 свитъка. Отците, които тълкуват св. изображение, казват, че те са спасението, словото на 12-те апостоли, които са Христовите уста, спасението, което е било в ръцете на човека. Ето големият крах, големият грях, това, че спасението бе дадено в ръцете ни, но не го задържахме и претърпяхме крах и провал, което съставя моето безутешно състояние. Светът, егоизмът, е много малко пространство. Как казва народът ни – какво ти има? Притеснен съм. Това какво означава? – означава, че се е създало едно много тясно и притискащо пространство. Това виждаме върху иконата на Петдесетница, това тясно, тъмно пространство на егоизма. И какво може да стане? Там реално е нужен скок. Стих от една песен гласи – разбий света ми. Можеш ли да разбиеш света? Можеш ли да направиш един скок? Можеш ли да излезеш от малкото, тясно, мрачно, безутешно пространство на егоизма си и да ходиш, да се насладиш, да станеш причастен на свободата, благодатта на Петдесетница? Отказваш ли се от своя мрак, за да станеш причастен на светлината? Стих от друг велик поет – Елитис гласи – направи скок по-бърз от тлението. Колко хубав стих, със силно изразен богословски характер. Да излезеш от тясно, мрачно, безутешно място, от твоя свят. Разбий го, разруши го, за да се освободиш. Утешителят е Този, Който ни приканва към свобода.


Нека видим един друг много хубав стих, че само онзи, който се бори с мрака в него, ще има вдругиден негов дял на слънцето. Това е духовният живот – да се бориш с мрака, да отхвърляш егоизма, да разбиеш твоя тесен и безутешен свят, и да преминеш там, където е необятността, свободата, Божията благодат и милост. Един старец на Света Гора казваше: Христос ни даде всичко безплатно в ръцете. Колко е трагично: всичко това, което ни бе дадено, свободата, спасението, да не става начин на живот, движение на душата. Наистина е трагично. Но нека да видим кой може да бъде този скок, който може да ме извади от малкия, тесен и мрачен мой свят? Как ще спре този духовен кръвоизлив? Как ще изляза от него и как в крайна сметка ще вляза в Петдесетница? Как ще стана човек на Петдесетница? Нека видим един скок. Един мощен скок, един силен ритник срещу този лъжовен свят е смирението. В св. Евангелие много грешници доближават Господ. Хора, в които трябва да видим себе си. Но какво става с тях? Тези грешници, които Го доближават, не крият от Христос своята греховност, голота, състояние, а отиват и се изповядват. Имат такова смирение, че правят своя скок. Например митарят прави своя скок, признава своето състояние, нима да се скрие от Бога? И ако това не е себеизмама и лъжеусещане! От Бога да се скриеш! Той излиза и прави своя скок. И бива оправдан. Излиза от своя лъжовен свят и влиза в Петдесетница. Опрял се на смирението, както върху този прът на спортиста (в овчарския скок), който го издига на голяма височина. Човек се нуждае от нещо, което да му помогне – от смирението, да се облегне на него, да направи един скок и от обикновен спортист да стане първенец, от грешен – свят.


Виждаме фарисея. Благочестив, но не прави своя скок. Разбира се, разтърсващото е, че въпреки, че не прави своя скок, Христос не го осъжда, защото очаква, че в даден момент и той ще направи своя скок, ще излезе от своя лъжовен свят, ще остави фантазията, ще зареже своето фарисейство, ще се отврати от витрината, ще закопнее истината, не го осъжда. Митарят не вдига очи да погледне небето, вижда себе си, не крие своя мрак, не крие злото, не крие голотата си, не се срамува, прави своя скок. И виждаме, че към Христос се обръщат хора, които правят своя скок – Закхей, използвал дървото, направил скок в онзи момент. Надскочил живота си, излязъл от своя мрак и приел Христос у дома си, защото всичко вече било охристовено, различно. Нещата не се променят по друг начин. Никога няма да станат промени без Христос, без да направим скока, без да разбием лъжата.

Христос каква възможност дал на богатия младеж от Евангелието? Дал му пръта в ръка да направи своя скок, да преодолее това, което мислел, че било основа на живота му: материалните блага. Но не го направил. Така Христос доближават онези, които в крайна сметка правят своя скок, защото се смиряват, изповядват, откриват се, оставят се, вярват, обичат Христос. Доближават Го онези, които се колебаят, и онези, които няма да направят своя скок, и Той всички очаква. Виждаме, че смирението е нашата истина. Колкото и трагична, колкото и болезнена и мрачна, истината е истина и има сила. Само тя може да те накара да излезеш от твоята заблуда и лъжеусещане, егоизъм и грях. Нищо друго не може да ти помогне, освен скокът на смирението.

Има ли друг скок, за да излезеш от своя тесен свят? Има. Това е скокът на любовта, нещо много важно. Патерикът е наръчник за духовни „упражнения”. Взема го човек, който иска да се упражнява духовно, упражнява се душата, упражнява се помисълът, умът, желанието, укрепва се човекът, става толкова силен, че може да умъртви мрака си, да възкреси истината си, да направи скока си, да премине в своята лична Петдесетница, да стане човек, пълен с благодат, с Бога. Отваряш Патерика и виждаш аввата, който има един враг и научава, че врагът му го клевети. Вижте духовно обучения човек и нека видим и себе си. Той какво прави? Среща в даден момент врага си и го прегръща, а той му казва:


- Знаеш ли, отче мой, аз те клеветях толкова време!


- Не се притеснявай, ти ме изцели!


- Аз те изцелих?


- Да, имах проблем с окото ми и коленичих пред Христос и Му казах: Христе мой, по молитвите на брата ми, изцели окото ми!


Той простил, обикнал, поставил като застъпник врага си. И когато прокарваш такива пътища, когато правиш такива скокове, не е възможно да не стигнеш до Божията благодат, да не те облее благодатта на Пресветия Дух. Ти, врагът ми, си мой благодетел. Този, който ме изцели. Твоята молитва и твоето моление използвах, за да изцели Христос моя недъг. Това е скокът на любовта.


Скокът на смирението, скокът на прошката, скокът на любовта, на една реална любов. Тук трябва да обърнем внимание на нещо. Миналата неделя чухме Христос да ни говори за любовта. Когато Христос ни говори в Евангелието, Той идва и сяда до нас. Започва разговор, диалог и ни казва: да те попитам – обичаш ли ближния? И аз, който съм безчувствен, който нямам себепознание, бързам да Му отговоря: Обичам го! Аз ли не го обичам? И започва и ми казва: я почакай. Ако обичаш тези, които те обичаш, това има ли стойност? Ако даваш там, където знаеш, че ще вземеш? И в онзи момент идва да ми открие, че това, което аз наричах любов, бе сделка. Помислете. И аз го наричах любов и бях сигурен, че обичам. Там има и още нещо. Да го видим. Съществува любов, но като емоция и трябва да знаем, че емоцията заема твърде малко пространство в нашия живот. Емоцията ни е като прогнозата за времето – днес е ясно, утре на места със силни валежи и бури и наводнения и разрушения, което означава, че емоцията за миг се променя. Така се обяснява как е възможно някога да съм казвал, че обичах един човек, но днес не искам да го видя пред очите ми. Това не е било реална любов, истинна любов, а какво е било? Емоционална любов.

Отците на Църквата казват, че любовта е добродетел, височина, височината на Кръста, на която се изкачва човекът, когато се труди и подвизава да живее Евангелието. Тази любов обзема цялото ми битие и стигам дотам да прощавам на врага ми, да го поставям отпред, за да се изцеля, както направил аввата, това е истинната любов. Нека внимаваме, защото любовта и смирението съществуват, но съществуват и сурогатите на любовта: сделката, емоцията; сурогатите на смирението – комплексът за малоценност, онова негативно чувство, което мога да имам за себе си, но това не означава смирение. Егоизмът е много добър кръстник, който идва и кръщава любовта сделката – любов, комплекса за малоценност – смирение, и аз си мисля, че съм смирен и че имам любов. Но това не може да стане скок, не може да ме промени, да ме извади от моя мрак. Искате ли да видим истинната любов? Защото, казват отците, емоцията е едно малко пространство, а истинната любов, добродетелта, кръстната, жертвената любов обзема целия човек. Затова човекът не може да не прости, не може да не прегърне. Един клирик и съвременен богослов влага в устата на Господ много хубави думи. Чуйте Христос какво казва на човека, една тактика, която използва и св. Йоан Златоуст, помните. Чеда, обичам ви – внимавайте обаче – обичам ви с целия Ми живот, с цялата Ми вечност, с цялото Ми въплъщение, с цялата Ми смърт, с цялото Ми Възкресение, с цялата Ми победа!


Това е любовта. Първият, който направи скок към човека и научи човека как ще стане атлет и първенец на Петдесетница, е Сам Христос.


Петдесетница може да ни открие какво ни прави безутешни и тъжни. И тогава реално ще се смирим, ще обикнем Христос, ще обикнем брата и ще разбием всичко лъжовно, за да излезем в тази свобода на любовта и истината на Христос, което не е нищо друго, освен нашият Рай!

Превод: Константин Константинов

Млади човече, не вярвай във всемогъществото на материята!

Май 22, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

„Но ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда. (2 Петр. 3:13)“


Отново се обръщам към теб, млади човече, защото те избрах измежду всички, към които бих могъл да се обърна; защото ти си по-способен от другите да слушаш словото на Христа, ти си благороден и чист и на атеистичното възпитание не се е отдало да затъмни в теб небето. Ти все още се взираш нагоре, ти все още можеш да чуеш възвишени призиви; твоят полет в небесните простори не може да бъде заключен зад решетките на произволни концепции. В теб още има стремеж към небето, материята не те е направила свой затворник. Затова, млади човече те призовавам седем пъти, защото седем пъти на ден се въздава слава на Бога, както казва псалмопевецът: „Седем пъти на ден Те прославям за съдбите на Твоята правда” (Пс. 118,164).

Днес ще поговорим за небесата и за земята. Няма да те плаша, приятелю, със страшни картини за края на света. Всеки ден смъртта стои пред нашето лице; нейното присъствие е по-задушаващо, отколкото самия живот, по-реално, защото смъртта е нашият ежедневен кошмар. Приятелю, ти живееш редом със смъртта и още не си свикнал с нея, защото си истински жив, много по-жив, отколкото си представяш. В теб са небето и земята…

Спомням си едно стихотворение. Самият поет го четеше от екрана на телевизора. Той държеше ръката си вдигната право нагоре, имаше много въодушевен израз и монотонно скандираше, желаейки да вкара слушателите си в своеобразен транс. Детски хор повтаряше всеки стих – фалшива литания, натрапена от обстоятелствата: „Можеш ли да ни преброиш, небе, по един, по двама, по трима…” и т.н. до десет. Това беше хула, предизвикателство, което поетът отправяше към небето. Стихотворението, което слушах, искаше да каже, че „небето” може да брои поета и онези, които са с него, по един, по двама или по трима дълго и отегчително, но няма да успее да ги победи. Примерно такъв беше неговият смисъл. Поетът беше атеист и привърженик на материализма. Но към кое небе се обръщаше той? Към „небесната твърд” ли, съставена от последователни атмосферни слоеве? Такъв монолог не би имал смисъл. Съдейки по убедеността с която говореше, поетът се обръщаше към Някой, Който можеше да го чуе и дори да го „преброи”. Беше странно, защото нямаше и сянка от персонификация (която би била банална), но той вярваше с цялото си същество, че го чуват и че неговото предизвикателство е героична постъпка. Той се обръщаше към метафизическото Небе, стараеше се да го принизи, да утвърди отрицанието му!

За това небе искам да поговоря с теб, приятелю. „В начало Бог сътвори небето и земята” (Бит. 1:1). Небето и земята, трансцендентното и иманентното, материалната даденост и стремежа към съвършенство; подчиненото на времето пространство и извън пространственото, извън временното, отвъдното битие. От този момент ние носим в себе си тъгата по нашето Небесно Отечество; от началото на времената и до днес ние не сме забравяли нито за секунда, че там е центърът, към който се стреми нашето вътрешно небе. Кажи ми, млади човече, доколко вярваше на натрапчивата идея, която ти повтаряха в училище, по радиото, по телевизията, във вестниците, на младежките събрания, а именно, че произхождаш от маймуната? Ноам Чомски (американски лингвист, баща на универсалната граматика) казва, че „Даже и най-глупавите хора се научават да говорят, но и най-умната от всички маймуни никога няма да постигне това”…

И ето, глас от небето се обръща към теб: „Син Мой си ти!”, и гласът ти говори, както и на Христос, когато Той живял на земята: „Прославих те и пак ще те прославя” (срав. Иоан 12:28). В теб са едновременно и небето и земята, светлината и тъмнината, благодатта и грехът. Зная приятелю мой, че те измъчват въпроси за смисъла на твоето съществуване и за целта на битието на света като цяло. Удовлетвори ли те предварително фабрикувания и властно натрапван отговор на тези въпроси: „Небето е само измислица, всичко съществуващо е материя и тя говори чрез твоите вътрешни чувства”? Тя, материята, е организирала еволюцията по някакви толкова сложни закони, преди съществуването и на най-малката мозъчна клетка, че когато се е появил мозъкът на човека, единственият път, по който тя би могла да разкрие сама себе си, не може да го направи! От самото начало и досега човек се блъска в жалки и безплодни опити да разкрие законите, фиксирани в неразумната материя, във времената, когато все още са царели хаос и тъмнина.

Какво мислиш за такава игра на безумието, която анулира всеки човешки разум, бил той и колективен? Виж, нима най-елементарната логика не изисква да признаем съществуването на разум извън пределите на този видим свят? Но аз те призовавам към още по-висок полет, към пълен отказ от самия себе си, към смелост, която отправя предизвикателство на разума; призовавам те към Бога. Към това, което е трансцендентно спрямо този свят, за да познаеш безкрайното Небе, с неговите духовни радости. Небето, което ти хулеше – то сега е в твоя ад, търсейки те, даже в твоето непреднамерено възмущение и негодувание. Това Небе, с неговата Божествена йерархия, с Божествената Светлина, която се спуска все по-ниско и по-ниско по стъпалата, за да се върне отново към своя източник – Бог, не ни брои по двама или по десет. Защото пред лицето на Небето, приятелю мой, ти не си една от нещастните шесторки, притисната в някакъв механизъм, който те дроби и мачка, но душа, толкова свободна в своите постъпки, толкова достойна, че я ценят, че сам Господ, в Своята ипостас на Второто Лице на Светата Троица, дошъл в света, за да претърпи Разпятие заради теб.

Колко смехотворно може да ти се види сега предизвикателството на поета, който така твърдо вярваше в Небето, че чувстваше необходимост да събере детски хор, подобно на някакъв щит, в подкрепа на своите хулни думи.

Не вярвай, млади приятелю, във всемогъществото на материята! Земята е ограничена, материята ние можем да унищожим за няколко минути, чрез постепенния й разпад до пълното й унищожение и да изчезнем в небитието, ако не признаем Бога. Помисли добре и ще се увериш, че абсолютните твърдения на материализма се опират върху нездрав фундамент. Виж свойствата, приписвани на материята – безкрайност, вечност, привеждането на самата себе си в битие – са чисто духовни понятия. Да отричаш небето, означава да отричаш всичко съществуващо, което не може да бъде възприето от твоите сетива.

Да отричаш духа означава да твърдиш, че в момента, когато си затвориш очите и ушите, светът престава да съществува. И сега, приятелю, искам да ти изрецитирам най-красивата поема, която някога е описвала небето и земята. Това е началото на Евангелието от Йоан: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе” (Йоан 1:5). Как може тъмнината да обхване светлината, материята да задуши духа, атеизмът да отмени вярата в Бога или как можем да загубим желание за свобода поради това, че ни връзват? Небето брои единствено теб и всеки поотделно. Ти си човек – уникална и неповторима същност, скъпи мой приятелю!

 

Живял един човек, който не вярвал в Бога

Май 9, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Живял някога един човек, който не вярвал в Бога и не се смущавал да разказва на всички за своето отношение към вярата и религиозните празници. Неговата съпруга обаче вярвала в Бога и възпитавала и децата си във вяра, въпреки острите нападки на мъжа й.

Една зимна вечер съпругата отишла с децата на служба в близкия храм. Жената помолила съпруга си да отиде с тях, но той отказал.

„Цялата тази история – е глупост! – казал той. – Защо Бог трябваше така да се унижи и да се появи на земята в образ на човек? Това е смешно!”

Жена му тръгнала с децата, а той останал сам у дома. Малко по-късно се надигнал силен вятър и се завихрила снежна буря. Мъжът погледнал през прозореца, но успял да види само снежната виелица. Той седнал на стола до камината и така щял да прекара цялата вечер. Изведнъж дочул силен трясък: нещо се блъснало в прозореца. Приближил се до него, но не успял да види нищо. Когато виелицата поутихнала, мъжът излязъл на улицата, за да види какво е това, което би могло така силно да се блъсне в прозореца.

На полето близо до дома му той видял стадо диви гъски. Очевидно, те летели на юг за да презимуват там, но са попаднали в снежния вихър и не са успели да стигнат по-надалеч. Те се заблудили и се озовали близо до неговата къща, без храна и подслон. Размахвайки криле, те летели ниско над полето в кръг, заслепени от снега. Очевидно, една от гъските се бе блъснала в неговия прозорец.

На човекът му станало мъчно за тези бедни гъски, и той решил да им помогне. Помислил си, че навесът би бил подходящо място за тях. Там е топло и безопасно, те, разбира се, биха могли да прекарат там нощта и да изчакат да отмине бурята. Той отишъл в навеса, отворил широко вратите и зачакал, надявайки се, че гъските, ще го видят, и ще влязат вътре.

Ала гъските само обикаляли безцелно, и сякаш не забелязвали вратите на дървената постройка или не разбирали, че тя им е нужна. Мъжът опитал да привлече вниманието им, но това само ги уплашило още повече, и те отлетели по-надалече. Тогава той отишъл у дома си и се върнал с парче хляб; натрошил го, направил от трохите пътечка, водеща до навеса. Но гъските и на това не се поддали. Бил на ръба на отчаянието. Застанал зад тях и се опитал отново да ги подмами към навеса, но гъските още повече се изплашили и започнали да се разпръскват встрани в най-различни посоки, но само не и към навеса. Нищо не можело да ги накара да отидат в постройката, където би им било топло и безопасно.

„Защо гъските не ме следват? – възкликнал мъжът – Не виждат ли, че само тук биха могли да преживеят бурята?” Той помислил малко и разбрал, че те просто не искат да го последват. „Ако аз бях гъска, бих могъл да ги спася” – казал си той на глас. После в главата му дошла една идея. Влязъл в бараката, взел в ръцете си една от своите гъски и я понесъл към полето, далеч от кръжащите диви гъски.

После пуснал своята гъска. Гъската прелетяла през ятото и се върнала право в навеса, а всички останали гъски една след друга я последвали към спасителното убежище. Мъжът постоял за кратко в безмълвие, и изведнъж в главата му прозвучали същите думи, които той бил изрекъл преди известно време: „Ако аз бях гъска, бих могъл да ги спася!” И тогава той си спомнил, какво беше казал на съпругата си малко по-рано. „Защо Бог би поискал да стане като нас? Това е смешно!”

И изведнъж всичко му станало ясно. Ето това е направил Бог. Ние сме били точно като тези гъски – слепи, заблудени, загиващи. Бог изпратил Своя Син да стане като нас, за да ни покаже пътя и да ни спаси.

Когато вятърът и заслепителния сняг започнали да утихват, неговата душа също утихнала и се успокоила от тази прекрасна мисъл. Изведнъж той разбрал защо дошъл Христос. Годините на съмнение и неверие изчезнали заедно с отминалата буря. Той паднал в снега на колене и произнесъл първата си молитва в своя живот:

„Благодаря Ти, Господи, за това, че дойде в образ на човек, за да ме извадиш от бурята!”


Източник: https://vk.com/ot_unosti

 

Бог е истината, братя!

Април 24, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

През тъмничния прозорец
Послания до сръбския народ от лагера Дахау

Не трябва да се запитваме какво е истината, но кой е истината? Пилат попитал Христос: Що е истина? – И не е получил никакъв отговор. Христос не е искал да отговори на погрешен въпрос. Ако Пилат е бил в състояние да зададе въпроса правилно: Кой е истината? – Той щеше да получи отговор. Аз съм истината, би му казал Христос. Той щеше да му каже, така, както преди това каза на учениците си: „Аз съм пътят, истината и животът“.

Разбираш ли ме, братко, за какво говоря? Говоря за причините за пръчката, с която така често Всевишния налага Европа. Една от големите причини е, че европейското еретическо човечество, ето вече в продължение на много векове, поставя на Христос този пилатовски въпрос: Какво е истината? То е спряло да пита: кой е истината, от тогава от когато се е отвърнало от старата апостолска и православна църква. Защото, ако би попитало правилно: кой е истината, ще получи и правилния отговор. Истината е лична, а не е безлична. Истината е Бог, а не твар. Истина е Той, а не това. Този е истината, Който винаги е един и същ, а не нещо, което постоянно се променя. Истината е Божията триипостасна личност, винаги същата, непроменлива, непреходна, немимолетна, независима, неуловима, неустоима. Алфа и Омега на всичко живо. Началото и краят на всичко сътворено. Огнище с неугасима светлина. Люлката на живота. Източникът на разума и мъдростта. Бездна на непреодолима сила. Високата, непобедима любов, Духът, който оживотворява всичко. Словото, което създава всичко. Радостта, която надминава песента. Мирът, който превъзхожда разума. Умението, което надхвърля всяко въображение. Изкусният учи на изкуство мравките и пчелите, птиците и хората. Бог е истината, братя. Бог, а не твар.

Основната разлика между езичеството и християнството е според задаването на въпроса за истината. Езичникът, и стар и нов, пита като Пилат: Що е истина? Християнството пита: Кой е истината? Многобожците отговаряли и отговарят: истината е че праматерията е преди всички твари, а тя е или въздух или вода, или огън, или земя, или етер, или число или електричество.

Християните са отговаряли: Христос е истината. Божествената личност е истината, а не нещо тварно. Истината не може да се намери в творението, но в Твореца. Истината няма да прояви създаденото, ако Създателят не ни го яви.

Но чуйте и радвайте се, народи на земята: Творецът ни яви истината, появи се в тяло, като въплътена Истина. Каза на хората неизречени тайни, извърши нечувани дела, победи непобедими врагове, отвори на верните пребогатото небесно съкровище на всички блага, които сърцето желае.

Кой пък е това? Питат западните незнаещи Бога еретици? Той, е Този, Който вие отхвърлихте. Той е Този, Който вие сте попитали: Що е истина? Но тъй като Той е замълчал и нищо не ви е отговорил, вие се обърнахте към вашите философи, гадатели, които са ви чесали ушите, тъй като са ви сърбяли. Това е Този, Който каза: „Аз за това се родих, и за това дойдох на света, за да свидетелствам за истината; всякой, който е от истината, слуша гласа Ми“ (Ин. 18:37). Това е нашият благ, но всемогъщ православен Христос „силен в милост и благ в крепкост“, Който са отхвърлили всички езичници, стари и нови, които търсят истината в нещата, а не в Твореца, които изследват същността на тварите (като че ли нещата имат същност извън Божието Слово), които са си поставили философите на опразнения Христов трон, и които ценят културата повече от правдата, честността и героизма.

Сега разбирате ли, братя мои, за какво говоря? Говоря за това, че е била неизбежна предишната световна война, и че ще дойде още една, и по-тежка, ще дойде на света, ако светът не се покори на истината.

Светът е отстъпил от истината. Да не говорим за света на безбожниците. Християнският свят е отстъпил от истината. И когато се отстъпи на косъм от истината, се отстъпва на километри от правдата и честността. Християнският свят е станал неистинен, неверен, несправедлив и нечестен и то в такава степен, че е надминал нехристиянските народи. Ето защо вечната Истина е трябвало да пусне ужасните земетресения, бури и ужаси, за да се разтресе човешкия свят и да го очисти от плевелите и лъжите.

Ако попитате какво ще направим, за да спасим себе си, ще ви отговоря: познайте истината и истината ще ви освободи от всяко зло. Христос е Истината и е Свидетел на вечната небесна истина. Познайте Христа. Покажете Христос в живота си, в личния, семейния и обществения, и Христос ще ви спаси от всички злодейци, видими и невидими. Амин.

 

 

Извор: https://svetosavlje.org/kroz-tamnicki-prozor/16/

Спомени със св. Паисий Светогорец

Март 27, 2019 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети


Старецът Паисий ни отвори веднага. Имаше много добро настроение. Останахме при него три часа и половина. През цялото време вършеше ръчния си труд и ни говореше по много теми. В началото, искайки да ни почерпи, отиде да извади вода от кладенеца. Въжето се беше оплело. Опитваше се да го разплете с голямо търпение. Бях започнал да губя търпение. Бях и жаден… Старецът ни погледна с блага усмивка и ни каза:


- Имало едно малко дяволче, на което големите дяволи му се подигравали. „Ти си малък, не можеш нищо да направиш. Слаб си и не можеш да изкушиш хората, да ги завлечеш в някой грях.”


А то отвърнало:


- Е, и аз правя нещо. Отивам и оплитам въжетата и конците, за да ругаят хората…


Накрая въжетата се разплетоха и старецът ни даде прясна вода и локум.


- Една вечер видях да блещукат две очи. Помислих, че е изкушение, но на сутринта видях две заешки стъпки. На другия ден ме посети едно малко зайче. Взех го на ръце, нахраних го, взех боя и сложих един кръст на челото му. Тръгна си и след малко дойде отново с братчетата си. Нахраних ги, сложих и на тях един кръст с думите: “Къде ви остави безсърдечната ви майка? Поставих ги на едно място и на сутринта си бяха тръгнали.”


Г. от нашата компания поиска прошка, че така често го безпокоим.


- Не, не е така. Приятно ми е да разговарям с хора, които имат духовни интереси. Това е равносилно на молитвата, която бих отправял. Онова, което ме разстройва, е, че идват някои любопитковци и очакват да видят някаква… зоологическа градина. Дойдоха веднъж трима. Видях ги от прозореца и разбрах, че са любопитковци. Рекох да им отворя да видя какво ще излезе. Седнаха мълчаливи и ме гледаха вцепенено. Не след дълго единият попита:


- Вали ли много сняг тук?


- Е, не много.


Не след дълго вторият попита:


- Морето далеч ли е оттук?


- Е, половин час.


Мина малко време в мълчание и третият попита:


- От дълги години ли сте тук?


- От еди-колко си.


Видях, че нямат нищо друго да кажат и им казах:


- Я да ви попитам и аз сега. Караманлис къде се намира?


- В Париж.


- Папандреу?


- Ама умря, не го ли научихте?


- А, така ли? Я ми кажете, как върви лирата сега?


Започнаха да спорят, единият каза еди-колко си, другият еди-колко си. Слушах ги и им казвам:


- Добре, не се карайте. Я ми кажете, каква духовна полза получихте и какво излезе от разговора, който имахме?


Затова се крия от любопитните. Имам шест бърлоги тук наблизо и отивам и се крия.


(Спомних си, че веднъж старецът беше поставил една табела и пишеше „Подивях, отидох в гората”.)


Старецът Тихон казваше, че „Бог всяка сутрин благославя с едната си ръка целия свят. Когато вижда смирен човек, го благославя с две ръце”. Божията благодат идва задължително в смирения човек.


Не е нужно да се тревожим за спасението ни. Божията милост ще ни спаси даром. „Милост Твоя поженет мя… (Твоята милост ме преследва)”, не казваме ли така? Разположение иска Бог. Разбойникът горе на кръста разположение имал, затова и пръв влязъл в Рая. Даже скочил през оградата, защото св. ап. Петър, който държал ключовете за вратите на Рая, още не бил влязъл…!


Децата искат нещо по-дълбоко. В неделните училища осакатяват децата. Създават разглезени християни. Само тра-ла-ла и игрички. За жертва – нищо. Също така светските хора имат театър? Да направим и ние християнски театър. Светските хора имат телевизия? Да направим и ние християнска програма. Разбира се, детето иска и топката да играе. Но ние даваме само светски радости на децата. Скриваме истинската радост.


Най-малкият от компанията ни попита:


- Тоест е лошо да гледаме телевизия?


- За духовна телевизия не ви ли е говорил никой?


- Не, какво е това?


- Не го ли знаете, че съществува духовната телевизия? Както за тялото съществува телесна наслада, така и за душата съществува духовна наслада. Затова много светци виждали какво става в същия момент далеч от тях. Живеели други духовни състояния.


- Грях ли е, че не се молим?


- Ама кой има нужда, ние или Бог? Ние имаме нужда, не Бог.


Тези, които не се подвизават, имат тревога, те са за съжаление. Докато малката борба загася тревогата.


Когато човекът придобие чистотата на Адам, природата около него се опитомява. Тук имах доста змии. Но аз съм пълен със страсти. Когато змията ме вижда, бяга, не прави място на гнева, дразнението, затова и е по-добра от мене. Мен Бог ме сътвори човек, домоуправител. Можеше да ме създаде змия, не е ли Негово право? И за съжаление още не съм Му благодарил, че ме е сътворил човек.


Направи ми впечатление едно маслиново дърво до него. Беше орязано и обелено. Попитахме го защо е така и той ни каза с кимване:


- А, маслината… Подстригах я, обръснах я, свалих й и расото да видя какъв плод ще даде!


В Атина и в мегаполисите децата живеят в кафези. Не виждат природата. Имат изкуствени цветя, изкуствени животни, изкуствени игри, затова израстват сред фалш и свикват с него. Живеят фалшив живот.


Да сравняваме себе си със светците, не с другите. Аз например постих три дена. Когато обаче чета, че преп. Паисий Велики е постил 20 дни, какво мога да кажа?


Аз, който съм толкова години калугер, ако благодатта ме остави, ще ме видите в някоя долнопробна кръчма в Солун, макар никога досега да не съм ходил.


Светите канони са ограда. Нужно е духовникът да има голяма разсъдителност. Св. Василий Велики постановявал строги канони, но накрая с това, което казва за начина на покаяние и т.н. отхвърля по някакъв начин всичко.


превод: Константин Константинов

 

Колкото повече свещенодействаме, толкова повече сме свещеници

Февруари 23, 2019 in В търсене на вярата, Свещеническа конференция

 

Въпросът за участието в Тайнствата на хора, несъзнаващи тяхното значение е един от най-дискутираните сред духовниците. Мненията и практиките по тоя въпрос са много оспорвани, както и житейските ситуации, пред които се изправят свещениците.

Като допълнение към събраните по-рано мнения за възможността или невъзможността да бъдат кръщавани, причастявани и въцърковявани хора без необходимото съзнание предлагаме кратката история от живота на протойерей Олег Безруких от Донск.

Веднъж късно вечерта дотичаха, плачейки, хора от пететажния блок в съседство с нашия храм и казаха:

- Майка ни умира! Направете, каквото трябва да се направи в тоя случай!

- А тя в съзнание ли е?

- Да, но не ни разпознава, не се храни, говори трудно…

- Кога за последно се е причастила?

- Никога, тя не ходеше на църква.

- Но как така? Вие сте на една крачка от храма.

Мълчаха.

- А кръстена ли е майка ви?

- Не знаем.

Тук възниква въпросът – трябва ли да отидеш при човек, който сам се е отдалечил от Църквата?

Но аз се старая да прогоня съмненията си. И други са били умиращи в този пететажен блок, но никой не е идвал в храма с искане да се помолим за такъв. По някакъв неведом начин Господ е възбудил в сърцата на децата на тази умираща жена силно желание да повикат свещеник. Значи, само Бог знае, но все пак има някаква причина за това. Трябва да отида и да реша на място какво ще правя.

В стаята на легло лежеше изнемощяла от болест старица. Попитах роднините за нейната възраст и лесно пресметнах, че тя е родена преди революцията, когато всички храмове са били отворени и всички новородени задължително са били кръщавани. Значи бабичката е кръстена. Много добре засега! Но съзнанието й беше помътнено – синовете и дъщерите й все се мъчеха да я питат нещо. Но тя гледаше безучастно или почваше да мънка: „А! Бръмбарче, бръмбарче!“ И те с плач се отдръпваха. Тежък случай! Нима дойдох напразно? Не, казах си, трябва да опитам.

Наведох се над нея, високо произнесох името й и казах:

- Аз съм свещеник, дойдох от църквата за да Ви изповядам и причастя.

Старицата веднага вдигна дясната си ръка и се прекръсти!

Ободрих се. Значи, не всички нишки с външния свят са прекъснати. Бавно и с висок глас започнах да чета началните молитви. Тя произнесе думите на „Свети Боже“ и „Отче наш“ тихичко заедно с мен. Изумените роднини стояха настрани и мълчаха. Четейки последованието, започнах да приготвям запасните Свети дарове за причастяване. Настъпи време за изповедта. Бабичката нямаше много сили да говори, само повтаряше: „Грешна съм, грешна съм“.

Като се обърнах към децата и роднините, предложих всички от сърце да поискат прошка от нея и от сърце да й дадат прошка. Те се навеждаха над нея, прощаваха се, целуваха й ръка. После тя спокойно се причасти. След няколко часа кротко издъхна. Всички ние, стоящите около нея, станахме свидетели на едно важно откровение.

*****************************************

Когато човек умира, когато се късат нишките, свързващи душата с тялото и материалния свят, когато угасва напълно интелекта, религиозният пулс на душата продължава да съществува и да напомня за себе си.

На прага на смъртта в паметта на умиращата старица изплуваха думите на молитвите, научени в ранното й детство, заедно с това оживя и осъзнаването, че е Божие творение, необходимостта от покаяние и радостта от взаимната прошка.

Колко хубаво е, че сме свещеници! Господ ни е дал дара да свещенодействаме – с ръцете си на земята вършим нещо, което се утвърждава на небето. И това става така, защото в тайнството в нас и чрез нас действа сам Господ. Колкото повече свещенодействаме, толкова повече сме свещеници.

Когато самолетът стои на земята, той е просто изделие от метал. А когато излита в небето, той е вече самолет. Подобно нещо може да се каже и за свещениците. Когато вървим нанякъде, ние сме пешеходци, когато пишем статия или книга, сме писатели, когато проповядваме, сме проповедници, но само когато свещенодействаме, сме свещеници.

Нека да имаме колкото се може по-малко причини, които да ни възпрепятстват да свещенодействаме. Нека нищо да не ни пречи и да възпира свещеническото ни служение, от което няма нищо по-хубаво на света!

Източник: Пастир

 

 

Какво знаеш за Христос, млади човече?

Февруари 13, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Млади човече, днес дойде времето да чуеш гласа, който те зове. Гласа, който ти още не си чувал – или може би си чувал, но не си разбрал и не си послушал. Това е гласът на Иисус. Млади мой приятелю, не се учудвай и остави недоверчивата усмивка. Гласът, който те зове, не е глас на мъртвец, а на Възкръсналия. Той ти отправя зов не от миналите векове, а от дълбините на твоето собствено сърце.

Думите, произнесени и написани тук, се пазят в непознатите за теб дълбини на твоето сърце. Може би си изпитвал срам или страх да се потопиш в самия себе си и да ги откриеш. Мислил си, че в теб се таи нещо животинско, че дълбоко в теб са погребани инстинкти, от които въстават ужасните таласъми на страстите и не си съзрял ангелския лик в себе си – но ти си ангел.

Ако досега никой не ти е говорил за това – сега ти го възвестява Иисус, и свидетелството Му е истинско, защото никой никога не е успял да Го уличи в лъжа.

Какво знаеш за Христос, млади човече? Ако всичко, което знаеш е само онова, което си научил в училище на уроците по атеизъм, то ти си бил лишен от истината чрез зловерие – лишен от Истината, Която може да те направи свободен.

Какво знаеш за Христовата Църква? Ако всички твои знания за нея се свеждат до учението на Джордано Бруно, за което са ти говорили на лекциите по т.нар. научен атеизъм, то ти, по безчовечен начин, си бил лишен от светлината на истинското просвещение, лишен си бил от духовното сияние, което е гарант за твоята човешка свобода.

Къде си чувал, приятелю, такива думи: „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят и се молете за ония, които ви обиждат и гонят” (Мат. 5:44)? Ако никога не си ги чувал, кой и с какво право е посмял да ги забрани? Кой не е допуснал да узнаеш, че има по-добър път, по-пряк и прост от този, по който сега блуждаеш? Кой ти е закрил очите, за да не можеш да видиш чудната Светлина на Любовта, проповядваща със слово и дело, и със самия свой живот, с любовта си, стигаща дори до смърт?

Виждам те на улицата, приятелю, млад и красив, но ненадейно всичко в теб се променя, лицето ти се изкривява, инстинктите изригват навън, като необуздана стихия, преобръщайки цялото ти същество и ти ставаш жесток. Къде си се научил на жестокост? От кого? Аз съм виждал твоята кротка майка с насълзените очи, виждал съм лицето на баща ти, вкаменено от болката на съжалението и знам, че не от тях си се научил на това. Тогава откъде? Наклони ухото си и чуй призива на Иисус, призива на Неговата Църква.

В света за твоята безразсъдна жестокост те очакват съдилища и затвори, където душата ти може да бъде окончателно унищожена. Гледах те с болка да стоиш пред съда, където твоите постъпки се откриваха в ужасяващи размери. Виждал съм те изплашен или циничен, или безстрашен – и всички това ми говореше колко близо си до ръба на пропастта; и аз запитах сам себе си още веднъж: кой е виновен за твоето падение?

Ела в Христовата Църква! Само тук ще намериш облекчение за своята метежна душа; само тук ще се почувстваш уверен, защото само в Църквата ще чуеш гласа на Иисус, Който с кротост ти казва: „Синко, прощават ти се греховете, защото много си претърпял. Ето, ти оздравя; не греши вече…” (срав. Иоан 5:14). Никой и никога не се е обръщал към теб с такива думи, но ето – сега ги чуваш.

Говорили са ти непрекъснато за класова ненавист, за политическа ненавист, за ненавист и само за ненавист. Думата „любов” ти е била чужда, но днес Христовата Църква те призовава към по-добър път – пътят на любовта.

До този момент ти си бил роб на своите инстинкти, тялото ти е било само инструмент, с помощта на който те са се проявявали. А сега можеш да чуеш гласа на Иисус, Който говори с устата на Своя апостол: „Нима не знаеш, че ти си храм Божий и в теб обитава Божият Дух” (срав. 1 Кор. 6:19). Казвали са ти, че произхождаш от маймуната, че си животно, което трябва да бъде дресирано. Но сега ще узнаеш нещо изумително – ти си храм Божий и в тебе обитава Божият Дух. Ти отново си призван към своето метафизическо достойнство; ти си издигнат там, откъдето твоето погрешно възпитание те е низвергнало – от твоето свещено служение да бъдеш храм, в който пребивава Бог. Ние те призоваваме към чистота.

Ако все още не си забравил думата „невинност”, ако в теб все още са останали трошици от непорочното детство, няма да можеш да се противиш на този призив. Ела в Христовата Църква! Ела и открий, че все още съществуват невинност и чистота, че има кротост и има любов. Ти ще узнаеш смисъла на своето съществуване в света, ще узнаеш каква е целта на нашия живот. За свое учудване ще научиш, че животът ни не завършва със смърт, а с възкресение; че съществуванието ни е насочено към Христос и че нашият свят не е мигновение, лишено от всякакъв смисъл, в което господства нищото. Ще намериш надежда и тя ще те неправи силен. Ще придобиеш вяра и тя ще те спаси. Ще имаш любов и любовта ще те направи добър.

Това, мой млади приятелю, е първото слово, което Иисус отправя към теб през суматохата на света, през дебрите на страстите, с които никой не те е учил да се бориш, през юношеските мечтания, които все още те вълнуват от време на време. Иисус те търси, Иисус те намери!

 

 

  Слово, произнесено в сряда на Сирната седмица, 8 март 1978 г. 

 

Откраднатата нежност

Януари 22, 2019 in Начална страница, Отечески съвети


Ще говорим за любовта, която е скрита в приказките. Тя винаги е съпроводена от истината. Никога няма да видим любовта самичка, а има за другар истината. Винаги вървят заедно и понеже приказките имат много истина, имат и много любов. Нека не забравяме, че научихме приказките в един амфитеатър, който бе амфитеатърът не на някой факултет, а на прегръдката на баба, на дядо, на майка и татко. И това, което научаваш в този амфитеатър, не го забравяш. Защото амфитеатърът на прегръдката има много топлина, много любов. А когато имаш любов, и любовта излъчва тази топлина, тогава сърцето се отваря и приема. Когато бяхме деца, морето бе много близо и през лятото постоянно ловяхме миди, събирахме ги и се опитвахме да отворим с ножче, но и мидите се чупеха, и пръстите си често порязвахме. Затова ги събирахме и носехме на баба, която вземаше една кърпа, слагаше ги вътре, слагаше вода в тенджерата, тя завираше, слагаше кърпата отгоре и чувахме как от топлината черупките се отваряха – както се отваря и сърцето на човека. Така в амфитеатъра на прегръдката, сред такава топлина сърцето се отваряше и приемаше с такава простота цялата истина, която може да ти каже една детска приказка. Приказките наистина крият голяма истина. Това е факт.

Когато спряха приказките, които имаха да разкажат и да дадат много житейски уроци, тогава други състояния и хладни екрани започнаха да омайват децата ни. Загубиха истината, загубиха топлината, и пред един екран започнаха да приемат не истина и любов, а хладина и там реално се омаяха.

Нещо ми направи впечатление. В даден момент се почувствах много странно, да не кажа грозно, когато видях за първи път човек да гали екран. Истина ви казвам. Бях в автобуса в Атина и видях едно дете да гали екран. И си казах какво прави? Не бях разбрал какво става. Галеше един мъртъв екран. И тогава ми дойде един помисъл – беше в дните на Томина Неделя: ето, Бог ни е дал пръстите, за да Го докосваме, за да прегръщаме, за да стопляме, а сега хладни екрани и мъртви апарати се опитват да откраднат нашето осезание, слух, зрение. Отнеха ми осезанието, с което би трябвало да прегръщам. Да, ако знаеш да работиш с технологиите, е добро, нищо не отхвърляме, но ако цял ден галя и милвам един екран и не съм прегърнал детето ми, брата ми, съседа ми? Знаете ли, че не прегръщам само с ръце, а може и с поглед, може с думи, може с моето отношение към другия? Когато нещо мъртво е откраднало моето осезание, тогава е сигурно, че и аз ще загубя това чувство за топлина, докосвайки нещо мъртво, но и другият пред мене ще замръзне.

Знаете ли колко хора имат нуждата да чуят една дума? Да почувстват една милувка, да се озоват в една прегръдка, да се насладят и да приемат една усмивка? Знаете ли какво е една усмивка?

Веднъж дойде едно дете – всеки понеделник провеждаме среща с млади хора – то дойде, не го бях виждал досега. Нищо не казах, просто го видях и му казах „Добре дошъл!“ Това дете остана, дойде и следващия понеделник и по-следващия. След време започна лека полека да се изповяда и ми каза:

- Отче, знаеш ли какво ме доведе тук?

- Какво?

- Ти ме видя, не ме познаваше, усмихна ми се и ми каза „Добре дошъл!“ „Добре дошъл“ не ми казва дори майка ми, когато влизам у дома!

Я помислете, една дума, не сметнах, че е нещо особено, една дума, която за мен е едно нищо, а за другия е всичко.

Сърцето на човека, душата на човека е вулкан и вулканът има топлина, не е фризер. Знаете ли по какъв начин онеправдаваме и биваме онеправдани? Обичам другия, и го обичам много, но държа моята любов във фризера. Какво чакам? Докато любовта съществува, влиза във фризера. Замразена любов. Защо да става така? Знаете ли къде звучат най-нежните и хубави думи? На гробището. Но защо да ги кажем там? Защо да загубим времето, което ни е дадено? Човекът, който ни е даден? Връзката, която бихме могли да имаме? Защо всичко това да се загуби? Минаваш през гробищата и чуваш думи, съпругата говори на (починалия) съпруг, бащата на детето и казваш защо сега? Защо не преди? Защо тези думи, които са толкова пламенни, силни и нежни, сладки да не могат преди да възкресят една връзка? Да покрият празнините, да изпълнят човека? Защо? Затова ще трябва да отворим обятия, да извадим това, което реално имаме в нас, топлината, която имаме в нас, и да започнем да прегръщаме и да говорим.

Децата ни, колкото и да порастват, имат нужда от нашата прегръдка и приказки, от нашето внимание и сладки думи. С това се изпълват децата, с това се хранят, с тях порастват. Помня един възрастен свещеник от нашия остров (Санторини), простодушен човек, неговата простота съдържаше мъдрост и опит. Помня го, аз бях малко дете, една майка дойде с бебето си да й прочетат молитва на 40 ден след раждането и накрая той погледна майката и й каза:

- Дъще моя, ако не нахраниш детето си, плаче ли?

- Плаче, отче.

- Чуй! Ако не го нахраниш, бебето плаче. Ако не го от-храниш (т.е. възпиташ), ти ще плачеш след това.

И за отхранването е нужна сладост, нежност, Христос, топлина, приказка. Децата ни, колкото и да пораснат, ще останат наши деца. Затова трябва винаги не да ги омайваме, а да ги поучаваме с нашето искрено поведение и любов, да им даваме без егоизъм, да им предаваме нашия опит и да сме сигурни, че ще можем да ги отхраним, докато пораснат (Всъщност те никога няма да спрат да бъдат деца, както и ние самите). Да не забравяме, че детето е онова, което вече е придобило царството небесно.

Нека разгледаме една приказка, за да видим любовта, нежността, опита, отхранването и една жива връзка.

Помните Червената шапчица. Всички я помним. Това момиченце, което получи името си от един цвят и от един елемент от своето облекло – „червена шапчица“. Защо това ме кара да я забележа? Отците на Църквата ни казват: Знаеш ли, детето ми, какво е Бог? Те имали опит от Бога, а не знание – нещо прочетох – а живеели Бога, можели да Го дишат, да Го виждат във всичко, да Му се радват, да чувстват Бога. Светците виждали Бога навсякъде и най-вече в лицето на другия. Затова не можели да наранят и поразят никого. Светците и простодушните хора, тези, които имали простота, кротост и любов, тези хора, които влизали в живота и се борили. Помня баба ми. Вижте сега богословие, тя влагаше Христос в тавата с яденето! Истина ви казвам. Защото я помня пред фурната на дърва, преди да затвори фурната, прекръстваше се и след това отиваше над тавата и казваше „Сладко и вкусно като думите на Христос!“ И аз седях наблизо, детенце, дърпах я обикновено за престилката и си казвах бре детето ми – понеже готвеше хубаво – да е сладко и вкусно!… Какво в крайна сметка са думите на Христос? Я да ги науча, да видя какво казва Христос, защото ми харесва да са нещо сладко и вкусно. И неуката баба ни въвеждаше в богословието, в богословието на кухнята, в богословието на ястието, за да ни покаже, че Христос е навсякъде и не просто е навсякъде, а е сладък и вкусен. И баба ни Го предаде с прости неща – тя, която сричаше и която в личната си карта беше поставила едно кръстче, това бяха всички данни на личната карта. Не бяха нужни нито имена, нито подписи, а този кръст. Колко хубаво нещо.

И тъй, Червената шапчица носи червена шапка. Отците свидетелстват, че Бог е огън. И един старец на Света Гора с неговата простота казваше: Отче, да ти кажа, когато Бог ни създавал, гледал Себе Си в огледалото – за да ми покаже какво означава Божий образ, защото човекът е Божий образ. Следователно, ако моят Отец, Създателят, Който ме е създал с Неговите ръце, е огън, човекът е какво? Огън. Какво е Червената шапчица? Червена шапка, сякаш имаш огън върху главата си. Ето богословието на човека. Ако той правилно борави с този огън, ще сгрее, стопли и ще просветли (другите) – ако стане свещенослужител на живота и добър разпоредник на огъня, който е приел от Бога. Но ако стане кощунникът на живота, тогава ще се изгори и ще гори. И знаете ли какво означава това? Виждали ли сте една изгоряла гора? Да я виждаш предния ден, да влизаш в нея и да казваш какъв рай! И не след дълго да влезеш и да кажеш: какъв ад е това!

Червената шапчица има огъня на живота. Както и още нещо. Първото писмено свидетелство за нея е от 1670 г. и оттогава остава дете. Колко хубаво нещо. Видяхте ли някога Червената шапчица да остарява? Толкова векове – остава дете, излиза от границите. Кой може да каже, че тя е французойка или от Англия? Никой. Тя е минала границите, остава вечно дете, влиза във всички домове и става приятелка на всички деца. Което означава, че е нещо живо и истинно, има живот, огън, който Бог й е дал, но има и младини. Един хубав стих от една песен гласи: “Младините са дар, които горят като огън”. Нашият крах и грях е, че гасим този огън, който младините имат; че ставаме пожарникари на този огън, на Божия огън, на огъня, който младите имат. Това е крах, грях, мрак. Вместо да запаля огън и да науча човека да го поддържа – знаете как се поддържа огънят. Подухваме, за да се разгори, от една искра се разгаря и внезапно започва да нараства. Това напомня ли ви за нещо – за начина, по който Бог ни е създал? Вдъхването от Бога. Св. Григорий Богослов говори за първото „св. Причастие”, вдъхването от Бога, с което оживотворил човека и дал му огъня на живота, огъня на душата и създал в него глада и жаждата за вечността.

Извинявайте, че ще смесим малко приказките. Помните ли злия вълк? Как злият вълк тръгнал да събори къщичките, които трите прасенца построили? Една друга голяма философия и богословие, една друга ценна, жива приказка. Той искал да издуха къщичките им – защото злото винаги иска да изглежда като добро, то идва и краде елементите на доброто. Защо? За да ни въздейства, за да ни примами, идва и заема мястото на доброто, злото това иска, да вземе неговото място, винаги ти говори хубави думи, за да ти повлияе и да те унищожи. Злото рядко се появява в приказката като човек, приказката не иска да обвини един човек, а се появява като животно, защото в човека, който го приема и го осиновява, развива животински инстинкти. Взема те от равнището на човека и те хвърля на равнището на животното, на „пода” на животното. Определени пъти човекът може да стане по-опасен и по-лош дори от животното.

Червената Шапчица има дара на живота. Напомня ли ви това за някой голям църковен празник? Петдесетница. На Петдесетница празнуваме слизането на Светия Дух. Виждаме пламъка върху главите на св. апостоли. За да борави с огъня, който е приел, човекът се нуждае от Божията благодат, благодатта на Пресветия Дух, за да стане добър разпоредник, за да стане превъзходен свещенослужител на живота си, за да може реално да вкуси и да се радва на чудото на живота.

Дарът на живота и благодатта на Бога. Червената шапчица ще излезе от дома си. Вижте реализма на майката. Тя какво прави? Казва й: “Ще отидеш при баба си”. Бабата живее на другия край на гората, оттук, трябва да прекоси гората, да отиде при бабата, и майка й я оставя сама. Децата ни ще станат 16-17-19 годишни, ще си тръгнат от дома, това е истината на приказката, не те омайва, ще ти каже истината. Детето ще си тръгне, можеш ли да го последваш? Не можеш. И какво можеш да правиш, когато детето си тръгне? В приказката виждаме една много важна подробност. Майката напълнила една кошница. Детето взема кошницата, излиза, поема по своя път, влиза в житейската борба – кошницата е душата и умът на човека. Знаете ли какъв е нашият проблем? Празната кошница. Става много лесна цел, мнозина ще поискат да превърнат тази кошница, т.е. душата в кошче за боклук. Ако аз не я напълня, някой друг ще я напълни. Този ум, ако не го изпълня, някой друг ще го изпълни. Тук е моята отговорност, тук е моята борба, детето ще си тръгне, не мога да го следя, ще разтвори криле и ще полети, но аз трябва да напълня кошницата. И как става това? Внимавайте, от няколко години правим една огромна грешка. Опитваме се да напълним тази кошница, това е добро. Когато бяхме деца, ходихме на риболов в морето с една хубава лодка. Представете си, влизахме 10-15 деца в лодката и лодкарят казваше: седнете един до друг. Ние отивахме от едната страна и лодката се накланяше. И той отново казваше: половината оттук, половината от другата страна, иначе лодката ще потъне! Днес децата потъват, защото изпълваме ума им, но опразваме душата им. Хубаво е умът да се напълни, да има баланс, защото, ако душата се опразни, лодката ще потъне. Понякога съжаляваме децата, защото носят някакви раници, които са по-големи от тях и изобщо нямат време да играят. Времето им е запълнено, английски, френски, китайски… Всичко това е добро и благословено, но почакай, няма ли да изпълниш душата му? И много пъти става обратното, защото, с всяко наше движение, вместо да изпълним, опразваме душата ни. Изпълваме ума, но детето потъва, няма равновесие. И след това е много трудно да го издърпаш сред крушението. Затова трябва да изпълним човека, той не е нито само стомах, нито само ум, а и душа и да не забравяме това.

Много пъти можем да кажем нещо на един човек и това силно да му повлияе. Да ви разкажа един случай. Една баба държеше внучето си за ръка. Ах тези баби. Баба ми отпътува за Христос преди 18 години, но винаги я помня и няма ден, в който да не си спомням за нея. Тя не ни говори много, а много ни обикна. И така, тази баба влезе в храма, имаше празнична Вечерня, в мига, в който свещениците излизат на Входа и един от свещениците спря, усмихна се на детето, помилва го по главата и продължи. Когато след време детето порасна и влезе в гимназията, го попитали:

- Какъв искаш да станеш?

- Поп!

- Защо?

- Защото искам да съм засмян и да галя хората!

Едно движение, душата му го приела, човекът се изпълнил и казва: не искам да загубя това!
Нима усмивката, докосването и милването стрували много?

И така, да изпълним душата, да богословстваме и да проповядваме в нашата кухня, на мивката, на работа, да прегръщаме, да целуваме. Св. Порфирий, както и св. Паисий, казва: “Дори детето да спи, отиди да го целунеш”. Ама не разбира, не чувства! Душата му чувства. Да прегръщаш, да целуваш, да милваш, да говориш, да се смееш.

Понякога казвам за себе си: бре, детето ми, православен ли съм? Питат ме: какъв си? Е, с толкова ропот, от сутрин до вечер, ми се струва, че съм протестант! Господи помилуй! Къде е радостта, къде е мирът? Отивам и гледам в огледалото. Вижте какво става. Когато всички се гледаме в огледалото, знаете ли погледът накъде се насочва? В точката, която не ни харесва. Това е истина. Какво не ми харесва – очите? Тях гледам. Не ми харесва косата? Нея гледам. Носът ми? Него гледам. Почакай обаче! Нима цялото лице е само нос? Само вежди, очи, няма нищо друго? Защо отиваш и гледаш това, което не ти харесва? За съжаление това, което правим пред огледалото, отиваме и го правим спрямо децата ни. Ропот, протест, нищо не ни харесва!

Да ви кажа нещо за св. Силуан. Той имал много бурно юношество, но как се преобразил и от свирепост (αγριότητα) стигнал до святост (αγιότητα). Нещо става, бре детето ми, нека изследвам, да видя как се преобразил. И търсиш и виждаш един баща, който се държал много вежливо. Знаете ли какво са бащинството и майчинството? Изкуството на хирурга. Трябва да вземеш скалпел, не сабя. Не режем глави, а отиваме да излекуваме. Едно е да правя операция, а друго коля. И ние, понеже сме християни, казваме „пипам с кадифена ръкавица“. Или другото: „Изчакай да се причастя в неделя и ще те науча аз тебе след това!“

Св. Силуан като млад водил нощен живот, веднъж се върнал, бил пил, а баща му стоял на стола. Очите на баща му били отворени:

- Татко, какво правиш, не спиш ли?

- Не.

- Какво правиш?

- Детето ми, чуй! Ти искаш да се забавляваш. Това е нещо, което е типично за възрастта ти. Но когато се забавляваш, не можеш да се помолиш. Можеш ли?

- Не.

- Е, някой трябва да остане да се моли. Ти да се забавляваш, а аз ще се моля.

Младежът получил урок. И казва: не спи заедно с мен, моли се за мене? Не ми се скара?

Помните случая отново с него и баща му, когато в един петъчен ден баща му го пратил да сготви и бъдещият светец сготвил свинско. Баща му нищо не му казал. След няколко месеца го попитал:

- Спомняш ли си онзи петък, в който беше сготвил свинско и го донесе на нивата?

- Хайде, как си припомни свинското преди 6 месеца!

- Бре, детето ми, спомних си, защото, знаеш ли, ядях го, и мислех, че ям мъртво куче.

- Ама толкова зле ли беше? Не го ли бях приготвил добре?

- Ти добре го сготви. Да се „светят ръцете ти”, детето ми! Но беше петъчен ден, денят на Христовото Разпятие, бяхме седнали под дървото и гледах ствола на дървото и мислех, че е Христовият Кръст и Христос отгоре повесен, разпнат, кървящ, а ние отдолу да ядем месо.

Младежът се изумил.
Баща му шест месеца търсил подходящия начин и време, за да предаде един силен урок и така да стопли сърцето му, да го насочи към Христос и да го отвори. И зад големия светец на нашия век, толкова нежен и сладък, се крие един баща, който има търпение, нежност, сладост, връзка с детето си, общение с детето си.

Аз тръгвам да причастя детето, но нито съм свят Потир, нито имам Бога в мен да му Го дам, нито лъжичката на любовта, за да го причастя. Как да изпълня това детенце?

В приказката майката напълва кошницата на Червената шапчица, която тръгва и прекосява гората. Защо гора? Защото гората прилича много на живота на човека, има опасни места, има пътечки, може да се загубиш, да паднеш, проломи, пещери, непознати места, на много места е тъмно, на други светло, има възвишения, трапове, каквото искаш – височини, мрак, светлина. Не прилича ли на живота ни? Ако кошницата е пълна, влизаш в гората. Ще срещнеш ли злото? Ще го срещнеш. Вижте сега какво прави злото. Защо злото не отишло да изяде Червената шапчица, която била млада и нежна, а отишло да изяде бабата? Я чакай. Господи помилуй! Какъв бил този вълк?! Защо направил това? Защото злото яде винаги нашата цел. Червената шапчица имала да извърви един път. Тръгва от неопитността със запасите, които домът й дал, тръгва от неопитността, влиза в живота, който е гората, и се насочва към бабата, която живее на другия край на гората. Бабата е прекосила гората, тя е опитът, опитността. Неопитността със запасите влиза в живота, подвизава се и отива при опитността. Какво прави злото? Злото яде нашата цел. Някой идва днес и ми казва: вярваш сега във вечността? В царството небесно? Ако целта ми е небесното царство и злото дойде и ми каже – то не съществува!, ще се боря, ще обикна, ще простя, ще се подвизавам. Помислете за Одисей. Хубаво име. Одисей. Знаете кой е. Името му идва от „οδύνη“ (страдание, болка, мъка). Одисей е разпнатият човек, който търси своята родина, който се е отдалечил и търси родината и подминал всички фалшиви родини и рай-ове, които му се изпречвали на пътя, за да стигне до истинската си родина. Така става и с нас. Моята родина е Христос, ще дойде материята, ще дойде плътта, ще дойде властта, ще дойде богатството и ще ми каже: аз съм твоята родина. Не, не си ти! Христос е моята родина. Одисей се разпва там, бори се, пада, става, пристига, отново тръгва, огромният път, който Омир описва, е вътрешният път на човека да се върне в родината си.

Я помислете сега да кажат на Одисей: Каква Итака? Не научи ли, стана трус и потъна! (Опазил ни Бог!). Защо да се подвизава, защо да рискува, защо да полага усилия? Загубил си целта – загубил си пътя. Загубил си целта – загубен си. Затова вълкът-злото отива и поразява целта – царството Божие – за човека който се подвизава, поразява опитността, целта директно. Затова вълкът отива при бабата, затова я поглъща. Злото поглъща целта ни. Колко от нас си поставихме една цел заедно с някой друг човек и тръгнахме заедно в живота? И изгубихме целта и връзката се разпадна. Колко мечти имахме, очертахме един път и любовта ни крепеше. Злото идва, яде целта и човекът се отделя. Така се отделяме от душата ни, от хората и от Христос.

Видяхте ли колко хубаво завършва приказката? И заживели щастливо, а ние още по-щастливо. Това означава, че приказката никога няма да ти даде нещо, което има връзка с отчаянието и разочарованието. Ако се подвизаваш, ако положиш усилия, ако воюваш, ще победиш. Има ли по-голяма истина от това? Ще победиш, изключено е. Не само това, а приказката прави една възкресна проповед. Защо? Защото вълкът поглъща бабата и идва ловецът. Червената шапчица извикала силно. Преди това обаче вълкът тръгнал да я поласкае. Червената шапчица пита:

- Защо имаш големи очи, бабо?

- За да те гледам, момичето ми!

- Защо имаш толкова големи уши?

- За да те чувам.

Злото е много сладкогласно, когато иска да ни повлияе, и използва думи, които се харесват на егоизма ни. Разбирате ли защо отците на Църквата и пръв Господ ни казват: остави егоизма! – защото ще се повлияеш. Ако другият ти казва имам очи за да те гледам, имам уши – за да те чувам. Хоп, хванал те е! Хубаво е злото да няма за какво да се задържи за теб, тоест да имаш смирение, за което злото не може да се хване.

Ловецът чува Червената шапчица и един велик отец на Църквата казва, че Христос е „Ловецът” на спасението на душата на човека! Не е ли поразително? И ловецът отива и изкормва вълка и изважда бабата жива! Съществува ли по-голяма проповед за Възкресението и особено за едно дете? Когато искаш да му говориш за възкресението, ето проповедта. И да ви кажа нещо друго. Това не е само проповед, но и дълбоко богословие, защото св. Кирил Йерусалимски казва, че Христос взел Кръста и с него изкормил ада и издърпал оттам Своите деца, които адът бил погълнал. Нима картината, която св. Кирил ни дава, е по-различна от тази, която е представена в приказките? Не.

Завършвам с една много кратка приказка. Помните ли Горгона, за която казвали, че срещала корабите? Тя била сестра на Александър Велики и питала жив ли е Александър Велики? Ах, горко ти, ако кажеш, че не е жив, защото морето започвало да бушува и корабът да потъва. И е радост за теб, ако кажеш, че Александър Велики е жив. Знаете ли къде ще срещнем Горгона? Знаете ли как се казва? Казва се Съвест. И в даден момент ще я срещнеш и ще ти каже: жива ли е душата ти? Жива е. И колко хубаво е ти да й кажеш „жив Господ Бог мой“. Съществува ли по-голям мир и покой? Да продължиш да пътуваш през времето в безкрайните води на милостта на Божията любов?

Нека не се боим от нищо. Съществува ли нещо по-хубаво, по-сладко и по-красиво от Христос? Затова да живеем този Христос, да Му се радваме, да Го вкусим, да се наситим и да сме сигурни, че няма да чакаме някакъв друг рай, а ще живеем Рая-Христос всеки ден!


Превод: Константин Константинов

 

Ела млади човече в Христовата Църква, не стой на прага!

Октомври 24, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

„Нека от горещите ни сърца съградим храмове, в които да свети яркото Слънце на Правдата, Христос” 

 Слово, произнесено в храма Раду-Вода, в първата сряда от Великия пост, 15 март 1978 г. от отец Георги Калчу


Помниш ли, млади човече, това, което ти говорих за новия глас, който те зове и че този глас е гласът на Христос? Но накъде и към какво те зове той? Какво обещание ти дава Спасителя за утоляване на твоята жажда за познание и истина?

Гласът на Христос те зове в Неговата Църква. Ти живееш в едно семейство, в едно общество, в един свят. Към твоето семейство те привързва неизразимия глас на кръвта, от който не можеш да се отречеш и който се проявява в угризения на съвестта, когато го предаваш. Ти живееш сред своя народ, който чувстваш като нещо метафизично; не като група изолирани индивиди, а като една дълбока душа, в която си целият ти, и цялата тя получава битие в теб. Ти съществуваш в един свят с неговите радости и болки и реагираш на тях, защото в теб има нещо, което здраво те свързва и обединява с всички подобни на теб. Къде е тогава Христовата Църква, в която си призован? Тя е навсякъде. Тя обема цялото човечество и всички небесни същества, защото Църквата не знае история: нейната история е духовно настояще.

Семейството и обществото носят в себе си трагичната участ на ограничеността, тъй като те присъстват в историята. Историята, по определение, е история на нещастия и път към спасение. А ти, млади мой приятелю, си призван в Христовата Църква, която носи в себе си съвършенството, така както и човечество носи в себе си своята собствена същност. Обществото вижда в теб само един от простите съставни елементи, тухла след многото други тухли; свободата ти се изразява в това, да бъдеш тухла, която завинаги е фиксирана на своето място.

Такава свобода е насилствена и в това е драматизмът на целия твой живот, защото свободата е вътре в теб, но ти не знаеш как да я откриеш, как да познаеш истинския й смисъл и дори да си я открил, не знаеш как да се възползваш от нея. Учили са те, че не си свободен, че твоята свобода се изразява в познаване на необходимостта, а необходимостта ти е натрапена отвън, от чужда за теб страна, като в бездушен механизъм. Църквата Христова пък е жива и свободна. В нея ние живеем в Христа, Който е глава на Църквата. Той има съвършена свобода и в Неговата Църква ние познаваме истината, а Истината ни прави свободни (Иоан 8:32). Когато съчувстваш на скърбящия; когато помагаш на възрастния човек да премине; когато даваш милостиня на бедния и посещаваш болния; когато казваш: „Господи, помогни ми! – ти си в Христовата Църква. Когато си добър и снизходителен; когато не се обиждаш на своя брат, дори ако той те е наранил; когато казваш: „Господи, прости му!” – ти си в Христовата Църква.

Когато честно се трудиш на своето място, когато вечер се връщаш уморен, но с усмивка на уста, ти носиш в себе си топла светлина, изпълнена с добродушие. Когато отвръщаш на злото с добро – ти си в Христовата Църква. Виж, приятелю, колко близък си ти на Христовата Църква. Ти си Петър – и Господ съзижда Църквата Си на теб. Ти си „камък” от Неговата Църква, който никой и нищо не ще успее да помръдне от мястото му, защото ти си свободен „камък”, ти си душа, която реализира себе си в тази Църква.

Нека строим храмове, приятелю! Да построим храмове от горещите ни сърца, в които би засияло яркото Слънце на Правдата, Христос, Който ни е казал, че чрез вярата ние сме свободни от греха. Да строим храмове на нашата вяра, която никаква човешка сила не ще може да поклати, защото тяхна основа е Самият Христос. За да чувстваш винаги до себе си своя ближен и никога да не си задаваш въпроса: „Кой е този човек?”, а да си казваш: „Той не ми е чужд. Той е мой брат. Той е Църквата Христова, както и аз”.

Обърни се назад, приятелю и трепни! Погледни напред и се зарадвай! Историята е нишка от закостенели събития, от които от време на време се издигат живи свидетелства на мъжествена вяра, които са въплътени в храмовете и манастирите. Те се съкровище на християнската душа, те са духът, който оживотворява нашите национални традиции. Всичко, лишено от този дух, е обречено на изчезване. Пропадали са планини, изгаряли са гори и са изчезвали народи. Храмовете са останали живи, а манастирите са кадилници, от които продължава да се издига благоуханието на молитвата.

Ние няма да можем да осъществим приемствеността на духа на нашия народ, не можем да твърдим, че сме усвоили непроменен духа на нашите предци, ако разрушим храмовете, в които той е напълно изразен. Не можем да говорим за нашите владетели, разрушавайки онова, което те са създали; не можем да говорим за Михаил Храбри, след като сме унищожили църквата „Свети Николай”1 само за една нощ. Никаква сграда, нова или стара, не може да струва и един камък от разрушения храм. Никаква атеистична доктрина, никакъв „научен” аргумент не може да снеме въпроса за смисъла и значението на живота, за Бога и спасението. Съществуването на тези въпроси е доказателство за твоята свобода пред лицето на всяка принуждаваща сила, пред лицето на самата материя; това е твоят път към Църквата и вратата, през която влизаш в нея. Не оставай в нерешителност на прага! Влез! Толкова години стоиш на прага на Църквата, без да знаеш това. Колко години слушаш гласа на Иисус, който говори: „”Който идва при Мен, няма да го изпъдя вън” (Иоан 6:37). Светът те гони, притеснява, отчуждава. Христос те приема, милва и обновен те връща на самия теб. Ела, за да построиш своя храм, редом с нас! За да възраждаме в душите си разрушените живи и безсмъртни храмове, докато не видим църквата на Св. Николай, отново въздигната и възстановена на своето място – на мястото на страшното свидетелство за отстъпничеството от нашата християнска вяра и от нашата националност. Без храмове и манастири ние сме подобни на чужденци и пришълци, които нямат своя история и народ. Който разрушава храмовете, разрушава материалната и духовната приемственост на нашето наследство върху тази подарена ни от Бога земя.

Млади мой приятелю, ти вече не си сам. Ти си в Христовата Църква.

 

1.Става дума за храма „Св. Николай”   (Biserica Enei)  от XVІІ в., построен по времето на Михаил Храбри, владетел на Влахия, който бил разрушен през март 1977 г., по време на комунистическия режим на Николае Чаушеску. По заповед на властите храмът бил разрушен веднага след земетресението на 4 март 1977 г., с епицентър  в планината Вранча. На мястото на храма днес се издига търговския комплекс „Dunarea”.


Ако се огледаме

Октомври 11, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

Защо на света има толкова много зло? Защото хората виждат само злото. По телевизията показват само насилие, неприличие и мръсотия, всички грехове. И ето, дечицата се привързват към тия неща. А ако се показваха добри неща, биха се привързвали към тях. А къде можеш да видиш доброто у нас? Нима в училището децата виждат доброто? Не. На улицата ли? Не. По телевизора ли? Не. По радиото ли ще го чуят? Не. Значи, кой трябва да им го покаже? Ние с вас. Защото освен Църквата, в света нищо добро няма и никога не е имало. И в Църквата има достатъчно много лоши неща, но все пак тук е източникът на доброто. И ние сме длъжни да черпим от този източник и да носим от него в света. Тогава, може би, ще го запазим от гибел. Както казва ап. Павел: „Словото ви да бъде… подправено със сол“. А нали солта предпазва от гниене. Така и ние трябва да се стараем по милостта Божия. Амин.

източник: Православие ру

Борба за права

Юни 28, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

 

В съвременното общество се цени умението да си напорист, да отстояваш себе си, да не позволяваш да те обиждат. Това неизменно създава проблеми, защото, отстоявайки правата си, хората все по-малко са склонни да зачитат правата на другия, и най-вече евангелската заповед –  да обичаш  ближния си като себе си (ср. Мат. 22:39).

 

Увлечени от стремежа си да не отстъпваме на никого, ние рискуваме да се превърнем в общество от зли, агресивни, невъздържани хора, готови да доказват правотата си по всякакъв начин, да я налагат с натиск, манипулации, крясъци и груба сила. Нима бихме се чувствали комфортно в такова общество? Отговорът е очевиден. И е важно да проумеем, че самите ние си създаваме такъв тип общество, с такъв тип проблеми, по начина, по който избираме да се борим в тоя живот.

 

Ще ви разкажа случка от живота на едно семейство. В него имало дете, което растяло, както се казва, „пробивно“. Винаги имало отговор за всичко, твърдо и даже яростно отстоявало правата си, с готовност влизало във всякакви конфликти. Родителите му го насърчавали, смятали, че тяхна е заслугата, че са възпитали такъв „освободен“ син.

 

Веднъж една учителка от неговото училище категорично заявила, че не е съгласна с това, че родителите му позволяват да прави каквото си иска. Казала го без да бъде груба, без обидни квалификации по негов адрес или на родителите му. По-скоро го казала не съвсем на място, и най-вече, уязвила гордостта на подрастващия.

 

Момчето, оскърбено, решило да се „активира“.  Възмутено от нанесената му обида, стигнало до директора, оплакало се, че са му нарушили правата, не се успокоило и не престанало, докато учителката не му поднесла официално извиненията си, на него и на родителите му, за казаните от нея думи.

 

Родителите му били много радостни и горди със сина си. Били уверени, че са възпитали едно будно дете, което никога няма да се остави да го обиждат. А твърде впечатляващата активност на сина си приписали изключително на голямата му любов към тях и на желанието му да защити родителските им права.

Минало известно време. Веднъж в семейството възникнал конфликт по повод на нещо, което синът желаел да му бъде купено. Родителите му обаче, този път отказали да се съобразят с искането на детето си, защото го считали за излишно. Момчето започнало да моли, да настоява, да изисква с присъщото си упорство. Родителите не отстъпвали. Тогава синът им взел да цитира закона, като го тълкувал в свой интерес и накрая категорично заявил: „ Вие сте длъжни да ми дадете това! Ако ли не, ще ви дам под съд!“

„Ама как така?“ – разтерзано се оплаквали родителите на познатите си – „Защо постъпва той така с нас? Откъде накъде?“ Не можели да проумеят, че сами са си виновни за тази ситуация, когато са хвалили детето си, че на всяка цена „отстоява правото си“. Но са пропуснали да го научат първо да помисли, дали искането му е справедливо или не, дали това не засяга чуждото право, не са го учили каква граница да си определя, преди от защита да преминава към нападение. Действително, каквото посееш, това и ще пожънеш.

Възрастният човек сам трябва да разбира колко важно е първо да се позамисли, преди да започне да настоява за дадено право – доколко то е справедливо и ако е, в каква форма може да прояви претенция за него. Не са редки случаите, когато даден човек защитава правото си, постъпва несправедливо по отношение на други хора, като по този начин потъпква техните права и нарушава задълженията си към тях.

В едно общество на агресия, където всеки гледа само своя си интерес, защитава само своите си права, никой няма да се чувства уютно. Затова, трябва сами да си изработим правилото, че ако са ни обидили, това не ни дава право и ние да обиждаме другите. И е важно да помогнем на децата да осмислят това, да им се обясни, че да живееш по евангелските закони се изисква много повече мъжество и работа над себе си, отколкото да отстояваш самолюбието си. Защото да проявяваш на всяка цена настъпателност и неотстъпчивост – това е признак на малодушие, черта на една незряла личност.

Кой друг, ако не Самия Творец не ще има права върху своето творение – човека? Но приелия човешки образ Син Божий в никакъв случай не настоявал всички непременно и на всяка цена да повярват в Него, да Го слушат и да Го следват. Понякога апостолите се възмущавали от ония, които се отнасяли към Христа и към словото Му неуважително, даже веднъж Му предложили да хвърли огън от небесата върху тези хора. Но Всесилният Господ ги смъмрил и за тяхно голямо учудване им казал кратко: „Не знаете, от какъв дух сте вие“ (Лука, 9:55).

Светият Дух не живее в човек, свикнал винаги да търси своето и да отстоява правото си. Такива хора имат енергия и показна храброст, но за тях е чуждо усещането за истинска радост, покой, щастие. Това се полага на онези, които се стараят да бъдат по-близо до Христос, Който е казал: „Поучете се от Мене, защото съм кротък и смирен по сърце и душите ви ще намерят покой“.

Единственото право, което е запазено за човека, желаещ вечния живот е правото му да бъде Божие чедо, дадено му от Христос Спасителя (ср. Йоан, 1:12). Това право трябва да отстояваме постоянно в борба със собствените ни лоши навици и страсти, а не да разпиляваме живота си в битка с хората около нас.

Източник: Православное слово

За благоговението

Юни 26, 2018 in Беседи, Начална страница

 

Храмът е място на особено Божие присъствие. Затова, посещавайки храма, влизайки в съприкосновение със светините и предметите, които се използват при извършване на богослужението, вярващият човек изпитва чувство на благоговение. Но понякога се случва това чувство да бъде изгубено и с него си отива нещо важно – духовният живот на човека се изкривява, а понякога се стига и до загуба на самата вяра… Как правилно да се отнасяме към храма, богослужението и светините, какво би ни помогнало да съхраним благоговението си – за това разговаряме със Саратовския и Волски митрополит Лонгин.

– Владико, как са свързани вярата и благоговението?

– Много тясно. Благоговението е външното проявление на вярата. Благоговейното отношение към храма е осъзнаване, че мястото, свързано с поклонението пред Бога и с молитвата към Него, е свято. Спомняме си известните още от Ветхия Завет слова: събуй обущата от нозете си, защото мястото, на което стоиш, е свято. (Нав. 5:15). Това изискване на Писанието да проявиш своето благоговейно вътрешно състояние чрез някакви външни действия е много правилно. Човекът е двусъставно същество: той не може да преживява чувствата си изключително духовно, те трябва да се проявят и външно. Да кажем, влизайки в храма целуваме иконите, прекръстваме се, покланяме се, и тези външни действия са израз на нашето вътрешно благоговение.

Ние знаем, че храмът е място, където обитава Божията слава, затова се отнасяме към него по съвършено различен начин, отколкото към което и да е друго обществено здание. Но намирайки се дори и на обществено място, възпитаният човек ще се придържа към определени правила на поведение. Колко повече те трябва да се спазват в храма, който има такова високо предназначение.

Това сякаш са понятни сами по себе си неща. Но в днешно време за тях трябва да се напомня, защото традицията на църковното възпитание се е прекъснала, прекъснало се е и предаването на поведенческите норми, свързани с благоговейното отношение към светинята.

Спомням си нещо, което съм чувал от покойния вече български архиерей – Неврокопския митрополит Натанаил. Той разказваше, колко благоговейно се отнасял към светините техният селски свещеник, който дошъл у тях да причасти болен и с какво благоговение се отнасяли вярващите хора към самия него: „Епитрахилът, кръстът и Евангелието той носеше обвити в платно. Преди да разгърне това платно, той изми ръцете си, прекръсти се, целуна платното и едва това го разгъна. И отношението на хората беше толкова благоговейно, че водата, в която свещеникът измиваше ръцете си, те не изхвърляха на земята, а изливаха в огъня, върху въглените, за да не я тъпче никой.“ Почитта към светинята и благоговението на свещеника поразили юношата и той запомнил това за цял живот. Мога да кажа, че самият митрополит Натанаил беше много благоговеен човек.

Днес у нас нещата са по-различни, защото храмовете ни са пълни с хора, които дойдоха в Църквата неотдавна. Развитието на църковния живот в Русия през последните две десетилетия върви скокообразно. Пример за това е нашият Саратов, където за година и три месеца бяха открити петнадесет храма. На Връбница и на Пасха, които в болшинството от тези храмове се празнуваха за пръв път, всички те бяха препълнени с народ. Разбира се, имаше различни хора, в това число и такива, които може би преди това изобщо не бяха влизали в църква или бяха се отбивали там един-два пъти в годината. А сега, виждайки, че близо до техния дом са построили храм, накрая се наканили и дошли, което е добре. Но може ли да се очаква, че това са енориаши, които вече знаят всичко и добре се ориентират в богослужението? Не, разбира се. Значи пред духовенството се отваря широко поле за действие. Както всичко, свързано с вярата и Църквата, и благоговението ни трябва да бъде осмислено. Ако вместо съзнателно почитание към светинята човек просто усвоява редица непонятни действия, се стига до това, което днес обичат да наричат магическо, езическо отношение. Затова християнинът трябва винаги да се отнася съзнателно към своята вяра. Трябва да познава Свещеното Писание, да знае какво представлява храмът, какво е устройството му, в какъв момент какво се случва в него, и как човек трябва да се отнася към случващото се, изразявайки своето отношение, включително и със своето поведение, със своите действия.

– Вероятно основната причина за недостатъчно благоговейното поведение на вярващите в храма е непознаването на смисъла на службата, на това, което се случва по време на Литургията? Веднъж ние с Вас говорихме за този момент от Литургията, когато след възгласа: „Светинята е за светите“ Царските двери се затварят…

– Да, в този момент болшинството от хората просто „се изключват“ от службата, движат се от място на място, поздравяват се, започват да целуват иконите. Но нали в този момент в олтара се извършва свещенодействие! Тече причастяването на духовенството и се подготвя причастяването на миряните.

А хората остават с впечатление, че е настъпила пауза, която може и трябва да бъде запълнена с нещо. Дори клисарите започват да дрънкат с всевъзможни капаци и задължително изпускат нещо в най-важния момент на причастяването на духовенството. Или например, когато излизам за проповед, ми се налага да поставя иподякона, държащ архиерейския ми жезъл, пред празничната икона, за да може по този начин да възпира народа, който започва да й се покланя и да я целува точно в този момент, без оглед на това, че стоящият пред него на амвона архиерей се опитва нещо да му каже… Макар че като цяло тези случаи намаляват.

– В нашия храм свещениците по едно време се опитаха да променят ситуацията, т.е. да призоват към ред и да забранят целуването на празничната икона преди причастието и дори по време на него. „Пред нас стои Сам Христос, а ние не Го забелязваме и отиваме да целуваме иконата…“ – казваше отчето. Нищо не излезе, имаше недоволство, дори жалби… По какъв начин свещеникът трябва да работи с хората по този въпрос, как да ги учи?

– Трябва много да се говори с хората и всичко да им се обяснява. Не казвам, че изведнъж всички ще разберат, но с течение на времето ще чуят и основната част от енориашите ще започнат да реагират правилно. Да, понякога да доведеш нещата до там, че да бъдеш чут и разбран е много трудно. И не само защото ние, духовниците, не полагаме усилия. Но и защото в днешно време има много хора, които не искат да слушат никого, не искат нищо да занаят. За съжаление това е характерна черта на нашето време и занапред тя само ще се задълбочава.

Освен това има хора, които имат напълно фантастични представи за църковния живот, но твърдо знаят защо са дошли в храма, какво искат да получат и какво тук са длъжни да им дадат. Това е голямо изпитание за свещеника. Но въпреки всичко той трябва да запази самообладание, търпение, трябва да бъде учтив, да се усмихва и да отговаря спокойно и на най-странните въпроси. Трябва да се има предвид: първо, че щом човекът е дошъл в храма, това е станало не без Божията воля; и второ, че е работа именно на свещеника да обяснява и учи какво е Църквата, тайнствата, какво означава живот с Бога.

– В молитвата при ръкоположение, наричат този, когото ръкополагат, благоговейнейши. Т.е. служението на Бога изисква благоговение в най-висока степен?

– В тази молитва става дума за нещо малко по-различно – затова, че от всички благоговейни иподякони или дякони се ръкополага най-благоговейният. Но като цяло, наистина, единственото, в което ние можем и трябва да се надпреварваме един друг, е нашето благоговение. Под благоговение в случая се разбира не някакви външни белези – съответстваща походка, наклон на главата и т.н., а дълбочината на църковния, духовния живот на човека. Т.е. благоговеен е този човек, който живее с Христос.

– В какво се проявява благоговението на свещеника? Веднъж Вие казахте, че много неща стават ясни още щом погледнем храма. На какво трябва да се обърне внимание?

– Всичко е много просто. Колкото по-голямо е благоговението на свещеника, толкова по-малко животът му в Църквата се различава от живота му извън храма. Ако свещеникът идва в храма само за да „работи“, заедно с расото той си слага някаква маска. След това, излизайки на улицата, той я сваля и става „обикновен човек“. При което в такива случаи той подчертава тази своя „обикновеност“ така карикатурно, че това се набива на очи. Това показва, че човек се стеснява от своята вяра, че не живее според нея. Това е много лошо. Това говори, че той е несъстоятелен като свещеник. Може да бъде умен, може да бъде дори добър, но не може да бъде наречен благоговеен. Благоговеен е онзи свещеник, който се отнася към служението си като към главно дело, към смисъл на своя живот. Когато влезеш в храма на такъв свещеник, виждаш че там всичко е чисто, красиво, стилно, направено с вкус, с любов. А има и други случаи: парцали, захвърлени в ъглите, оставени стари кофи, някакъв разнебитен стол, проядена пейка… Всичко това е много показателно. Храмът може да е беден, но добре поддържан. Както се казва: „Бедничко, но чистичко“. Това е по възможностите на всеки и зависи само от настоятеля и от неговото отношение към дело.

И, разбира се, извършването на богослужението. Има свещеници, които служат така скоростно, сякаш насила са ги напъхали в олтара и те бързат да избягат оттам при първа възможност. В такъв храм службата се извършва прибързано, с небрежност. Какво се пее и чете – никой не може да разбере. Т.е. явно е, че свещеникът не преживява службата, тя не намира отклик в сърцето му. Той гледа на нея като на принудително, тежко задължение, което трябва по-скоро да завърши.

Тези два критерия – състоянието на храма и как протича богослужението в него – много ясно и точно говорят за свещеника. Да кажем още веднъж: благоговейният свещеник е този, който живее своето служение, в него намира храна за своето сърце и ум и е готов да подчини всичко в живота си на него.

– Благоговението на свещеника оказва ли влияние върху енориашите?

– Има една забележителна руска поговорка: „Какъвто попът, такава и енорията“. Тя е валидна във всички случаи.

– Как свещеникът да съхрани своето благоговение и плам в служението си? Може би на времето сте се допитвали за това да някой духовник от по-старото поколение или сте виждали добри примери?

– Човекът е непостоянно същество и да съхрани своя плам е трудно. Когато бях млад, ми беше дадено да видя няколко възрастни свещеници, които бяха служили дълго и добре. Тогава не ми идваше на ум да ги питам как са постигнали това.

Познавах, например, свещеник, който беше прослужил повече от четиридесет години в една и съща енория. Моите баба и дядо имаха вила в околностите на Можайск. През ваканцията баба събираше всичките си пет внука и задължително, два пъти през лятото, ни водеше да се причастим в храм „Св. Илия“ в Можайск, който по съветско време не беше затварян. Свещеникът се казваше отец Борис (протойерей Борис Пономарьов) – ветеран от войната, много простодушен, работещ човек, с мазоли на ръцете. Той служеше прекрасно и поддържаше в храма си идеален ред. Храмът се намираше на старото гробище, за което той също се грижеше сам. Ако се случеше да дойда във време, в което нямаше служба, виждах как той ходи с ръчна количка из това гробище, почиства, боядисва оградките, изхвърля боклука, или прави нещо друго. По цял ден беше зает: през лятото поливаше цветята, през зимата почистваше снега. Храмът беше чист до такава степен, че буквално блестеше. И така почти петдесет години! Докато беше жива неговата съпруга, те се трудеха заедно. Той сам шиеше одежди, печеше просфори. На храмовия празник се стичаха много хора. Отец Борис знаеше, че ще дойдат много деца и, докато руската печка в неговия дом изстиваше след печенето на просфорите, той разбиваше белтъци и печеше вкусни целувки. Аз добре си спомням печката, пълна с тези целувки, които той приготвяше специално за децата.

През деветдесетте години почина неговата презвитера, самият той беше над осемдесет, но продължаваше да се труди по същия начин. Загина трагично: беше приютил излязъл от затвора престъпник и го убиха.

Познавах още един свещеник от едно костромско село, отец Василий, който също почти половин век беше настоятел там. Почина преди известно време.

Сега, когато станах архиерей, и пред очите ми минава животът на много свещеници, аз започнах да се замислям: в какво се крие тайната, кое им беше помогнало служейки няколко десетилетия пред престола, да си останат и благоговейни, и събрани, и внимателни? Но на времето, поради младостта си, не ги попитах… Сега размишлявам – как ли им се е отдало това? С течение на времето започнах по-често да си спомням и за други свещеници прослужили до дълбока старост и да ги ценя по новому, защото в тяхно лице съм видял духовници, които до дълбока старост си останаха такива, какъвто и аз бих искал да съм цял живот.

Мисля, че причината се крие в това, за което говорих по-горе – те се отнасяха към свещенослужението като към особен живот. А това дава и сили, и възможност да съхраниш топлината в сърцето и да служиш достойно. При това те са имали неимоверни трудности и проблеми, защото са живели по време на съветската власт, а това беше много труден живот.

– Миряните също често се оплакват от загуба на благоговение – основно поради привикване към светинята. Какво ще ги посъветвате, на какво да обърнат внимание?

– Човек свиква с всичко: и със светинята, и с молитвата. Но обикновено в началото той проявява леност, казва си: „Днес няма да чета сутрешните (или вечерните) молитви…“, „Тази неделя няма да отида на служба – нищо няма да се случи“ и т.н.

За тези възрастни свещеници, които познавах, беше естествено да се молят ежедневно. Отец Борис четеше правилото винаги преди да служи. Дори когато вече бе много стар, за него беше немислимо, невъзможно да не прочете правилото. Понякога ми се иска да попитам нашите млади свещеници: „Четете ли правилото всеки път преди да служите?“ Но се страхувам да им задам този въпрос, защото не знам как да реагирам при възможен отрицателен отговор. Досещам се, че не всички и не винаги го четат.

Същото може да се каже и по отношение и на миряните. Загуби в духовен план произтичат тогава, когато човек сам е оставил нещо, изхвърлил го е от своя живот. А после казва – „Загубих…“ Не си загубил – изхвърлил си. Последствията от това могат да бъдат много сериозни – дори до загуба на вярата. Днес, благодарение на интернет, знаем много такива истории. И тогава човек казва за църковния живот, за молитвата, за постите: „Защо ми е нужно това? Всичко това са глупости. Това „не работи“. „Работи – не работи“ – това е основният критерий за съвременния човек: според него, наборът от определени действия трябва да доведе до определен резултат. Но с Бога така не става. Бог е Личност. С Личността не може да се общува по този начин. Резултатът от живота в Църквата е животът в Църквата. Аз не знам друг резултат. А всичко останало трябва да се остави на Божията воля.

– В „рисковата група“ вероятно са и тези, които помагат в олтара, особено подрастващите?

– Да, разбира се. Когато ръкополагам свещеник или дякон, винаги на всеки от тях казвам, че най-важното, което трябва да съхранят, това е благоговението към олтара, към престола, да се стараят да не привикнат и да започнат да се отнасят към него като към работно място.

Що се касае до децата и младежите… Нужно е край тях да има истински свещеник, наблюдавайки когото, те биха могли да почувстват светостта на мястото, висотата на служението Богу.

Аз винаги призовавам свещениците да работят с младежите, да възпитават добри випускници за семинариите. Но виждам, че мнозина от тях не желаят това. А не желаят, защото, за да го направят, е необходимо първо да възпитат себе си. За да може младият човек, който е влязъл в олтара, да не си отиде оттам разочарован от Църквата и църковния живот, а да остане там, да гори от желание да служи на Църквата, а после, може би, да поиска и сам да стане свещеник, той трябва да види добър пример в лицето на свещеника, на когото помага.

Затова от една страна – да, младежите са в рисковата група. Но, от друга – ако имат пред себе си добър пример, това е възможност „да се заразят“ за цял живот с любов към Църквата и богослужението. Защото младостта е време, когато човек се учи лесно и възприема всичко много дълбоко.

– Въпросите, които получаваме в сайта „Православие и съвременност“, са основно от битов характер. Много от тях се отнасят до това, как да постъпваме с осветени предмети или осветена храна. Например, трябва ли да събираме трохите от осветения козунак и пасхалните яйца и да ги изгаряме? Какво да правим с върбовите клонки или връвчицата, на която сме носили кръстчето си? С шишенцата от елей или светена вода? Как правилно да забърсваме праха от иконите („В църквата ми казаха, че трябва да отделя специална кърпа за това, която не бива да пера, а да изгарям. Така ли е наистина?) И действително – как да постъпваме? Къде е златната среда? Например, към иконите трябва да имаме благоговение, но нима кърпата с праха от иконите е светиня, която непременно трябва да изгорим? Не възниква ли по този начин лъжливото благочестие?

– Осветената храна трябва да се изяжда в цялост. В миналото никога не са изхвърляли дори просто благословената преди ядене храна. Трябва да се постараем на нашата трапеза да има толкова храна, колкото ние и нашите близки можем да изядем, а не пет пъти повече. Да изгаряме, да пускаме в течаща вода, да оставяме в място, на което не могат да бъдат тъпкани предметите, които са били в съприкосновение със светинята е древно правило. Просто не бива да бъдем прекалено усърдни в това, не бива да разширяваме до безкрайност кръга от такива предмети. Смисълът на тази традиция е в това, да се възпита в човека чувството за някаква принадлежност към духовния свят, иноприродност на свещените предмети. Но кърпата с прах от иконите не е светиня, разбира се. Към всичко трябва да се пристъпва с разсъждение.

– А кое е светиня?

– Светинята е нещо, отделено от обикновения свят; нещо, което е свързано с Бога. Тя е свързана с видимо проявяване на действието на Божията благодат в нашия човешки свят. Ние знаем от Свещеното Писание, че обикновени предмети, като например пояса на апостол Павел (за което се споменава в 19 глава на Деяния апостолски), могли да носят изцеление на тези, които с вяра се докосвали до тях. Но ние почитаме не самите тези предмети и не материята, от която са направени, а възнасяме ума си от образа към първообраза, съгласно ороса на VII Вселенски събор, т.е. към самия Спасител Христос, към Божията Майка, като се покланяме и почитаме Самия Бог и проявленията на Неговата благодат в света.

Що се отнася до материалните свидетелства, които са като някакви „патерици“ за човешкия разум, при цялото ни уважение към тях, трябва все пак ясно да виждаме границата между Бог, Който е Извор на светостта и самите тези предмети.

– За нашата съвременност, като че ли е характерен и следният проблем: ние така дълго се борихме против магическото отношение към ставащото в Църквата, против обредността, че до голяма степен разрушихме и благоговението към светините и тайнствата. Появи се отношение към Причастието като към това, на което „аз имам право“. Защо се получи така – защото хората започнаха да се причастяват доста по-често или по друга причина?

– Вижте в какво е проблемът… Ние непрекъснато живеем по принципа на махалото – при нас то се люшка ту в едната, ту в другата страна. Да, против магическото отношение се борихме и се борим. Но при това трябва много да внимаваме и да не пропускаме другия враг – потребителското отношение към Църквата и към всичко, което се случва в нея, към тайнствата. „Аз дойдох – дайте ми, имам право.“ Това може да е по-лошо от не напълно осъзнатото отношение към светинята и към всичко, свързано с нея. Но това е тема за отделен разговор. Това, че съвременният живот придобива ярко изразен характер на взаимоотношенията „ти – на мен, аз – на теб“, и че такива отношение ние се опитваме да изграждаме не само с хората, но и със Самия Бог, е много лошо, страшно. И с тази наша нагласа трябва да се борим още по-силно, отколкото с всичко останало.

Родители и деца: сблъсък или среща – Азбука на възпитанието

Юни 5, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Темата за възпитанието на децата е многоаспектна и многообразна. Казват, че ако на улицата видим един юноша заедно с един човек на средна възраст да вървят наведени и мълчаливи, тогава ще разбереш, че се касае за баща и син.

Една учителка, чудесен човек и педагог, често казваше, че „с всички деца и особено с моите ученички се разбирам чудесно и буквално ме обожават, но единствената ученичка, с която не се разбирам добре и сме в постоянен сблъсък, е дъщеря ми.” Това състояние е познато на всички родители, особено на тези, които имат деца в пубертет. Сблъсъкът е всекидневен и обичаен и срещата изглежда почти невъзможна. Но защо сблъсъкът е неизбежен? Особено в пубертета, величината и продължителността на този сблъсък зависи от начина, по който ще отгледаме децата, от възпитанието, което ще им дадем. Ако възпитанието ни е правилно, сблъсъкът ще е по-малък по сила и по-кратък по време. В противен случай ще бъде и интензивен, но и по-продължителен във времето. Затова днес ще направим едно очертание на здравото възпитание, нещо, което ще ни помогне да видим нашите грешки, причините и отговорността ни в сблъсъка с децата и как този сблъсък може да се преобрази в среща.

В една гимназия от атинско предградие, в което живеят семейство с икономически комфорт и високо образователно равнище, по време на изпит преди няколко години учителката дала – по нейното мнение – една лесна тема, в която децата без проблем биха могли да пишат от личния си опит. Темата била „Едно щастливо семейство.” Учителката, но и инспекторите, изпитали голяма изненада. В очите на повечето деца видели вцепенение. Много от тях не знаели какво да напишат. Накрая огромен брой деца предали празен лист или не успели да напишат повече от пет-шест реда относно това какво е щастливо семейство. Този факт е много показателен и ясно показва, че днешното семейство е бичувано от дълбока криза, която повлиява пряко децата. Обикновено когато говорим или пишем за семейството, го представяме със сладникави описания, които нямат връзка с действителността, за добрите родители, за добрите и послушни деца. Но когато чуем оглушителния шум от някой мотоциклет, сирената на някоя линейка, виковете на каращите се съпрузи или децата от съседния апартамент или провала на някой наш план, всичко това ни приземява и ни показва, че тази романтична картина на семейството е нереална. В нашия вътрешен свят се получава срив, в отношенията ни доминира сблъсък и опустошение, домовете ни горят, децата ни са дезориентирани, гневни и объркани, като рушат всичко около себе си и самите себе си. И тогава търсим виновници вън и далеч от нас. Именно този факт създава голям песимизъм за бъдещето на обществото ни. Започваме да смятаме, че за всяко зло, което става в света, в страната, в Църквата, в семейството ни и дори в личния ни живот, винаги някой друг е виновен. Там, където обвиненията валят срещу всички други, е по въпроса с възпитанието на децата. Когато децата ни станат проблемни и започнат силните сблъсъци с тях, тогава обвиняваме системата, правителството, Църквата, лошите приятели, всички, но не и себе си, които сме главният причинител на нещастието на децата ни.

Преди време вестниците в Гърция се занимаваха пространно с един студент, който се забъркал с индуистката организация Харе Кришна. Беше зарязал следването си, напуснал дома си и се посветил напълно на организацията. Познавах този младеж, както и семейството му. Случи се през онези дни да видя баща му, който от години не бях виждал. Говорихме малко. Веднага щом го попитах за сина му, видът му се промени, започна да хули всички и ми казваше: „Какво е това нещо?! Къде отиваме? Виж какво ми се случи! Загубих детето си! Какво прави архиепископът? Какво правите, вие, поповете? Правителството? Държавата? Полицията? Всички сте безразлични! Вие сте виновни за хала на младежта! Цял живот се борим за децата ни и ето резултатът!”

Но ако този нещастен баща си беше направил труда да види своя личен живот и начина, по който е възпитал децата, щеше да види, че най-отговорен за този страшен конфликт и хал на сина му бе той самият. Със сигурност не бе злонамерен, но грешките, небрежността, погрешното възпитание доведоха до този резултат. Бих казал, че първият и основен елемент на една здрава връзка и възпитание е нещо, което повтарят всички специалисти – християни и нехристияни – любовта. Ако една връзка между родителите и детето не се съзижда върху любовта, тя е осъдена да стигне до дълбок конфликт и безизходица. Възпитанието без любов не е възпитание. Както и едно възпитание с погрешно изразена любов не е възпитание. Пита се човек – толкова необходима и определяща ли е любовта и нейната роля относно въпроса с възпитанието? Ще оставя да отговори един лозунг върху стена в Атина. Вървейки по атинска улица, отдалеч видях една небрежно боядисана стена, а от знака в долния край: „А” в кръг, разбрах, че автор бе някой анархист. Доближавайки, прочетох ясно лозунга и си тръгнах дълбоко замислен. Някой разбунтуван младеж, който може да виждаме на улицата и от вида и неугледно поведение да го осъждаме, беше изразил своята болка, която не можеше да я изрази пред родителите си, върху стената. И какво пишеше? „Малко любов. Погивам.” Това несъмнено означава, че нито революционни идеи, нито лоши компании са го довели до анархията, а липсата на любов, която със сигурност не е намерил у дома. Смятам това за възлов момент и бих искал да се спрем тук. Всички днес говорим за любов, но много пъти това, което имаме предвид под любов, не е любов. За да се развие правилно едно дете, с други думи, да получи правилно възпитание, трябва да израсне в атмосфера на любов. Това означава, първо, задължително да има любов между родителите. Когато съпружеската връзка има празноти, тогава неизбежно се създават проблеми в децата. Колкото и родителите да се крият, колкото и например да се карат скришно от децата, посланието е излъчено. Детето е чувствителен възприемник, нищо не му убягва, улавя и най-тънките послания и не можем да го осмиваме.

Второ, възпитанието на детето в атмосферата на любовта започва от момента на зачеването. Една майка попитала известен педагог от кога трябва да започне възпитанието на нейния 5-годишен син, а той й отговорил: „Госпожо, вече пропуснахте пет години.” Аз бих добавил и 9 месеца. Днес съвременната психология твърди, че първите пет години от живота на детето са най-определящите и от тях до голяма степен зависи цялото му по-нататъшно развитие. Най-вече през тези пет първи години се играе играта. Ако няма любов в този период, това непоправимо ще бележи детето.

Трето, когато връзката между съпрузите започне да охлажда, когато любовта започне да изстива, тогава съпрузите престават да бъдат съпрузи и остават само родители. Така, за да покрият своите емоционални нужди, се обръщат към децата. За да спечелят играта, един други се подкопават независимо дали по видим или страничен начин. За съжаление в тази толкова безчовечна война в бойно поле се превръщат децата. Например детето прави една беля. Майката не го наказва, а го заплашва:

- Когато се върне баща ти, ще видиш!

На обед бащата се връща от работа изморен и майката го хваща от вратата:

- Синът ти – сякаш не е неин син – направи това и това!

Бащата губи хладнокръвие в онзи час, бидейки изморен и ядосан, грабва детето и започва да го бие. Тогава се „намесва” пълната с любов майка, за да го избави от ръцете на злия баща. Така в очите на детето бащата става лош. Друг път бащата може да унизява майката: „Не слушай майка си, жена е, жените не разбират!” Или нещо много обичайно, но и наивно, което казваме, но крие нещо по-дълбоко: „Виж го клетото, при мене идва повече, отколкото при баща си (или майка си)!”

Виждате, че така пренасяме нашия конфликт на терена на детето и там играем нашата игра.

Четвърто, когато децата растат в един такъв климат, биват обзети от страшна тревога, живеят в объркване, между два огъня. Някого трябва да оправдаят. Но нищо не ужасява толкова децата, колкото констатацията, че могат да влязат като арбитри между родителите. Постепенно започват да стават безразлични към живота, към следването, към труда. Въстават или стигат до наркотиците и тогава родителите вместо да се покаят, да признаят грешките си, започват да обвиняват държавата, Църквата и т.н. Искам да подчертая, че зад един въстанал младеж, зад един наркоман, зад един бунт, зад този, който драска по стените и руши чужди имоти, се крие липсата на любов и семейна топлина. Защото какво искаме всички малки и големи? Искаме да ни обичат. От какво се страхуваме? От противоположното на любовта, което не е омразата, а безразличието, отхвърлянето. Треперим при липсата на любов. Плачещото дете, въстаналия юноша крещящ към мен със своето поведение това, че иска „Малко любов. Погивам.” Покажете ми малко загриженост, малко любов, създайте една атмосфера с любов най-накрая!

Най-добрият подход към проблемите на децата, най-доброто възпитание е родителите да оставят малко децата и да поработят върху тяхната съпружеска връзка. Когато тази връзка се подобри, когато отново станат съпрузи повече от родители, тогава автоматично ще помагат и на децата. Това не става автоматично и магически. Не е лесно, но много пъти търсим помощ от магове, дори от духовници – искаме заклинателни молитви, водосвет, но проблемите не се решават така – магически, а е нужна болезнена борба. Тъй като борбата е тежка, започват бягствата – съпругът вместо да се бори и занимава се отдава на играене на карти, съпругата на телевизията, той на политиката, тя на правата на жените, той на футбола, тя на сдружението, оттук отношенията се влошават и стигат дотам да казват: „Не се развеждаме заради децата!” Но кого осмиваме? За кой развод можем да говорим, след като този развод вече се е осъществил? Това вече не е съпружество, не е семейство, а театър за пред децата и това е най-лошото възпитание и главният повод за конфликт и бунт.

Ако подълбаем повече в понятието за любовта, ще видим, че в крайна сметка любовта означава жертва, означава кръст. Когато се жертваме, тогава реално обичаме и връзката родители – деца трябва да има този елемент. Тази дума обаче „жертва се” използват много от родителите. Родителите се гордеят, че жертват всичко за децата си, но се боя, че тези родители са много опасни – зад любовта и жертвата може да се крият много егоистични подбуди. Например може да жертвам материални неща, но не и моя егоизъм. Може да жертвам пари и да купувам хубави играчки за детето, но да не жертваме малко от нашето време, за да играем с него. Можем да работим две работи и да жертваме себе си, за да имат децата ни това, което ние сме нямали, но да не пожертваме малко време, за да ги изслушаме.

Преди няколко години отново в Атина арестуваха една ученичка за употреба на наркотици. Тя идваше от добро семейство, от семейство с голям икономически комфорт. Родителите давали всичко на дъщеря си, нищо не й липсвало. Уведомили баща й и той ужасен пристигнал в полицейския участък. Веднага щом съзрял дъщеря си, попитал с недоумение:

- Детето ми, всичко сме ти дали, какво ти липсваше?

Отговора на девойката го разоръжила:

- Липсваше ми ти и майка ми!

Определяща и драгоценна е ролята на любовта във връзката ни с децата. Обаче както всички скъпоценни неща рискуват или да се загубят или да бъдат изопачени, същото става и с любовта. Много пъти, ако не се губи, тя се изопачава и изкривява. Мислим, че имаме любов, но тази „монета” може да е фалшива. Така не само липсата на родителска любов, но и нейните изопачени форми имат лошо въздействие върху децата и стават поводи за голям сблъсък.

Нека видим едно сериозно отклонение. Касае са за т. нар. обсебваща любов. Св. ап. Павел в Първото Послание към Коринтяни показва чертите на истинската любов и е хубаво винаги да четем този текст. Наред с другите неща подчертава по категоричен начин – „любовта не дири своето”, тоест любовта не търси своята изгода, не мисли какво ще вземе, а какво ще даде, не гледа как ще задържи другия като окованик и жертва, нито да го обвърже емоционално. Много родители казват – „Ние правим толкова много за това дете, а то, неблагодарното, се отнесе така с нас!” Но дори само тази фраза показва, че тук не съществува любов. Любовта означава давам всичко и не очаквам нищо. Любовта не е търговия, не е сделка, тоест давам ти, за да ми дадеш. Християнската, реалната любов е „давам ти, защото те обичам и не очаквам нищо от теб.” Тежки думи за родителите, за тяхното дело, и навярно това дело изглежда безрадостно. Но ако обичаме децата ни, е нужно постоянно да им помагаме в тяхното развитие, в тяхната независимост, да ги научаваме да нямат нужда от нас, избягвайки да ги обвържем емоционално. Родителската любов в този смисъл е едно постоянно оттегляне. Любовта не дири своето. Родителите се чувстват особено свързани с детето – бременността, раждането, топлината, покровът, храната, които му дават, създават единство, което е напълно необходимо в първите му стъпки. С право всички родители използват израза – „Детето ни! Децата ни!” И това показва единството, което се е създало. Но понякога като гръм идва констатацията, че детето е някой друг, отделно създание от родителите и е естествено да търси самостоятелност и независимост. Не е проекция на родителите, а отделна личност. Това е труден път за родителите, но колкото по-бързо го извървяват, толкова по-добре, ще се отдалечат от инстинктивната връзка и ще вървят към една общност от личности, където всяка ще поддържа своя интегритет и жизнено пространство цяло и непокътнато, както и възможността за лично развитие.

Навярно тук трябва да се спрем малко повече на това, защото обсебващата любов е пряко свързана с постепенното придобиване на независимост от страна на децата и особено на юношите, което е причина за много сблъсъци в семейството. Мнозинството родители, които имат деца в пубертет и понякога ме посещават, казват почти една и съща история:

- Отче, до 14 годишна възраст детето ми беше добро. Добър ученик, любезен, не създаваше проблеми. Всички ме поздравяваха. Внезапно се промени, сякаш е друго дете. Не чете, започна да бяга от училище, пуши, дружи с хулигани, облича се странно, носи върху себе си цял куп невероятни неща, да не говорим, че и дума не можеш да му кажеш! Веднага избухва, докато преди една лоша дума не бяхме чули от него. А речникът му? Ужасен е!

Родителите чувстват паника пред това състояние, не знаят какво да правят; трябва обаче да спрат да се безпокоят. Цялото това състояние, колкото и да изглежда странно и болезнено, е знак за здраве. Пубертетът е преходен период, в който става едно ново раждане, с всички родилни болки, детето се ражда психологически и иска да установи, че е един различен човек. Това обаче не става и не може да стане по най-зрелия начин. Така конфликтът е неизбежен. Виждаме децата в пубертет умишлено да преследват сблъсъците, постоянно да се противопоставят на родителите си заради самото противопоставяне. Знаят, че много пъти родителите са прави, но не го признават. Противят се на инат, защо? – защото начинът, по който се държат родителите им, ги кара да се чувстват малки – послушанието унизява много децата в пубертет, затова и се противят. Знаят, че е грешка, но го правят, за да се почувстват големи. Както се пее в една песен – „Остави ме да направя грешка, правилното не ми допада!”

Отбелязваме две много важни неща, които трябва да имаме предвид – юношата поставя под съмнение властта на родителя си, и съответно властта на учителите, на свещениците, на обществото, но и границите, които му налагат. Той избира някои области, за които знае предварително, че родители ще окажат съпротива и започва да поставя под съмнение границите, които те му поставят. Например често се води битка за излизането вечер и часа на връщане у дома. Той настоява да се върне в 01.00 ч., след „купона”, родителите настояват да се върне в 23.00 ч., преговарят и накрая стигат до варианта да се върне в 00.00 ч. Но младият със сигурност ще се върне след 00.00 ч., не в 01.00 ч., а в 00.15 ч., 00.30 ч., за да може отново да се противопостави на родителите си. Всички родители трябва да разберат, че е изключено да избегнат съревнованието и сблъсъка с юношата. Колкото и демократичен и модерен да е родителят, юношата ще намери някоя област, в което ще постави под съмнение твоята власт и ще влезе в сблъсък с теб. Тази област ще бъде бойното поле, сякаш идва и размахва под носа ти края на едно въже и това, което иска, е да започнеш да дърпаш единия край на въжето, за да дърпа и той и така започва играта на съревнованието. Юношата има цел чрез това да победи родителите. „Ние ще станем много по-добри от вас” – по древен спартански израз. Битката, сблъсъкът, войната ще се проведе, ако не на открито бойно поле, най-малкото от окопите. Въпросът е битката и сблъсъкът да се проведе, като родителят предаде посланието, че се радва, че детето му расте. Постепенно родителят трябва да се оттегля от победата и налагането си над децата. Много родители смятат пубертета за нещастие, а не за благословена възраст от Бога, която ще доведе детето до узряване, макар и този сблъсък да е болезнен. Второ, по правило не е възможно родителят да победи юношата в тази игра на съревнование – родителят ще излезе загубил от сблъсъка. Това има своето обяснение. Малкото дете гледа на баща си като на всесилен, като на бог. През пубертета този идол рухва, юношата започва да чувства, че баща му не е всесилен, не знае всичко, че е смъртен. И тогава се смущава, не знае къде да се опре, виждайки своята опора да пада. Тогава започва да предизвиква и да „бие” по баща си, за да установи дали е всесилен. От една страна, иска да събори мита за всесилието на баща си, но от друга страна, не издържа това, защото губи своята опора. И тогава вижда, че губи почва под нозете си и го обзема паника. Нека не забравяме, че един юноша, колкото и твърд да изглежда, е много чувствителен и крие в себе си много страх и тревога. Тук е много важна ролята на бащата. Първо, грешка е той – както и майката – да се опитва да станат приятели с децата. Много родители казват: „Детето ми, не гледай на мен като на баща, аз искам да бъда твой приятел!” Но само този баща е едно незряло дете, което се оттегля от неговата бащинска отговорност и създава в детето чувство за несигурност и паника. Децата имат приятели или ще намерят, ако нямат. Но баща няма да намерят, нито майка. Ако бащата престане да бъде баща и майката – майка, и станат просто приятели, тогава детето израства като сирак и то гневен сирак. Приятелят-баща не постига срещата, за която искаме да говорим, а какво постига? – конфликт. Второ. Колкото бащата по-убедително отговаря на своята роля, толкова по-добре е за юношата. Ако стане обратното, юношата се разколебава и прави щуротии. Характерен пример са всички разбунтувани млади хора. Техните действия демонстрират паника, затова и трошат, удрят, рушат. Това, което търсят по този начин, е един силен баща, да им издърпа ухото – символично го казвам – и да почувстват сигурност. Не рядко юношите се опитват да убедят родителите си да отхвърлят своите решения. Те правят това несъзнателно, за да констатират, че родителите ще останат твърди в своите решения. Тоест изпробват тяхната твърдост и убеденост. Много родители, бидейки чувствителни, се опитват да преодолеят кризата и сблъсъка чрез диалог. Но и този диалог много пъти води до още по-лош сблъсък и отдалечава срещата. Как може да успее диалогът? Родителите обикновено какво правят? Фокусират диалога върху отрицателните страни на детето. Този диалог е обречен. Диалогът може да успее, когато се фокусирам в положителните страни на детето. В обратния случай детето ще се възпротиви. Затова и децата избягват диалога с родителите, защото знаят колко е ужасяващ. Мислят си „Защо да водя диалог? След като само за моите лоши страни ще чуя от родителите си, само ще ме обвиняват.” И, разбира се, кой преследва диалог с някой, който ще го обвинява?

И така, нека се фокусираме в положителни страни на детето; да го похвалим, защо ни се свидят толкова много похвалите? И след като усладим сърцето му, можем да му кажем и за някои негови отрицателни страни.

Юношата, въпреки че демонстрира противоположното, продължава да се нуждае от своите родители. През този период обаче започва и борбата за независимост и когато влиза в сблъсък с родителите, това има и елемент на изпробване. Мога ли да живея без опора? Мога ли да изляза в живота? Тук родителите трябва да помогнат съществено. Природата ни дава един много хубав пример – сигурно сте наблюдавали квачката. Във всеки един миг показва своята любов към пиленцата и дава своята закрила по един много мъдър и възпитателен начин. На първо време пиленцата следват навсякъде майка си, която знае живота и опасностите. Ако види някаква опасност да застрашава нейните малки, ги гони да влязат в гнездото, за да се скрият. Когато обаче пораснат и свършат възпитателните уроци, тогава ги кълве и гони по всякакъв начин, за да излязат в живота сами. Нещо подобно трябва да става и с нас. Детето има нужда и трябва да живее в атмосфера на любов. Много пъти обаче тази любов става задушаваща и се превръща в свърхпокровителстване. Има родители, които лишават детето си от възможността да порасне, да стане независимо, да се погрижи за себе си. Не го оставят да се облече само, да си постели леглото, да се храни само, да играе с другите деца. Тези родители живеят с постоянен страх и тревога да не му се случи нещо лошо, да не се разболее, да не се отклони. Държат детето постоянно в своята сянка и не го оставят да поеме никаква инициатива. Казват, че нищо не е по-дивно от любовта на майката, но много често това не е истина. Определени пъти майчината любов може да бъде най-ужасяващото нещо, да бъде като паяжина – може да задуши детето и да не му позволи да се развие в независима личност. Свръх покровителстването има две различни проявления. Когато се свързва с прекомерна снизходителност, детето, което разбира тази „слабост” на родителите си, я експлоатира. Иска каквото, където и когато му хрумне, става малък тиранин и егоист, който иска всичко да бъде за него, не се научава да отстъпва, да жертва нещо от личните си желания. Когато свръх покровителстването е съпроводено от властническо налагане, тогава детето се лишава от всяка инициативност, винаги е обвързано с родителите си и не прави нищо без тяхна помощ. Така не узрява, чувства несигурност и остава прилепен към тях. Когато порасне, не може да взема решения и да поема инициативи. Детето трябва да израства под крилете на родителите му, които го закрилят. Но когато тези криле не му оставят място за движение, тогава тези деца ще станат деспотични или безволеви. Детето има нужда от покров – закрила, но не и от свръх покровителстване. Необходимо е този инстинкт за грижа и закрила да бъде умерен и да не се простира във времето. Детето расте, не може да остане дете, където родителите да са длъжни постоянно да го покровителстват – защото тогава няма да развие чувството за независимост. Свръх покровителстването разоръжава детето от живота, емоционалната „пъпна връв” възпрепятства неговата независимост. Затова трябва навреме да се пререже, то да отвори крилете си, за да укрепнат, и да върви свободно към своята цел. Страхът на родителите от неговата независимост затруднява решаването на неговите проблеми и затова постоянно я отлагат. Така то расте безотговорно, но внезапно животът изисква да поеме отговорности, но той не е развил това чувство. И, разбира се, родителите няма винаги да ги има да му подсигуряват бъдещето. Виждате, днес един студент до 30 годишната си възраст го изхранват родителите му и никога не е работил, а след това отива да работи и не може (да се справи)…

 

Превод: Константин Константинов

Беседа за проблемите в брака

Март 22, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство


 

Нарушаване на съпружеската вярност

В нашата епоха, която се гордее с прогрес във всички сфери, очите ни виждат и следното странно нещо. Някои хора смятат за отживелица взаимната вярност между съпрузите и за нещо много естествено и невинно съпрузите да създават извънбрачни греховни връзки с трети лица. На всичко отгоре мнозина от тези, които имат такива разбирания, се гордеят с тях и осмиват тези, които продължават да поддържат „ръждясалите” идеи на нашите дядовци. Така в наше време много съпрузи с голяма лекота смятат за „разнообразие” в монотонния – както казват – семеен живот създаването на недопустими връзки и обвързвания, които преминават границите на етиката и благоприличието. Други пък правят това, защото, както твърдят, не намират утеха в своя спътник и не поддържат никаква душевна връзка с него. Има и други, които го правят като „хоби”, както казват, т.е. от нагласа да се покажат в техните кръгове и „за удоволствие”.


Както и да погледнем на нещата, това, което е сигурно, е, че нарушаването на взаимната вярност, за която съпрузите са дали клетва да пазят пожизнено, в наши дни се е превърнало в истински бич на брака, който безмилостно бие по институцията на семейството и я поклаща, създавайки много руини и жертви. Когато демонът на плътта завладее единия от двамата съпрузи, всичко стига до катастрофа. Тогава дори децата, които при нормални условия представляват свързващо звено между отдалечените съпрузи, не са в състояние да възпрат устрема към катастрофата. Така семейството се изчерпва и разпада.


Всеки ден четем във вестниците и списанията за такива случаи, които ни убеждават, че това зло е проникнало дълбоко и в нашата страна. Някога научавахме, че такива „подвизи” вършили хората в чужди страни, там, където не съществуват свещени и сакрални неща. Сега обаче епидемията дойде и тук. Наистина е трагично да виждаме мъже или жени, които забравят своите задължения и се обвързват с друго „трето” лице, следват го вярно и изоставят законното съпружество, много пъти без сериозна причина. На всичко отгоре съпрузите от тази категория, които, както изглежда, не са малко, са създали организация, която претендира за техните права, каквото е даването на развод, без да има друга причина, освен напускането на съпружеския дом за определен период от време, който може да стигне до седем години. С други думи, сега те са създали беззаконни връзки и „семейство” с друго лице, без да са получили развод от своята законна жена или мъж. Тези „поробени” съпрузи, както наричат себе си, настояват държава и Църквата да дойде и да благослови беззаконието и порока, „забивайки нож” по този начин в другата страна, която обикновено е една вярна жена, изоставена от години. Нормално е както държавата, така и Църквата да отказват да одобряват този „автоматичен” развод, както се нарича, който е торпедо в основите на брака, и, бих казал, награда за отклоняващия се съпруг.


Нарушаването на съпружеската вярност води до разпадането на брака. Първо намалява интересът към дома, а след това спира напълно. Умът на човека е в другото лице. Заедно с него отморява, до него се утешава, всичко друго му се струва блудкаво. Всички чувства се преобръщат. Съпругът/та престават вече да бъдат законният приемник на тези чувства. Сега по средата е влязъл някой друг или някоя друга, която узурпира чужди права, сее бури, която „взема ума” и унищожава. Наистина е странно да виждаме хора с образование, енергични, със силен характер, да се държат вяло, безхарактерно, безсрамно и нерешително, под влиянието на трето лице, което обикновено действа съзнателно и методично, целейки разпадането на съществуващия брак и неговата собствена реабилитация.


Църквата знае, че взаимната вярност на съпрузите е основен фактор за успеха на брака и затова не само чрез нейните общи наредби, но и с конкретни поучения по време на Тайнството подчертава този дълг и се моли Бог да удостои младоженците да запазят неосквернен техния венец, неопетнено тяхното ложе и да водят неосъдителен живот. Всичко това наред с много други неща подчертават колко неотложно е избягването на всяко беззаконие в рамките на брака и запазването целокупната любов, която кове нерушими връзки между съпрузите. Така потъпкването на съпружеската вярност е откровено нарушаване на свещените наредби и божествени заповеди, нещо, което изглежда не ценят толкова много някои модерни съпрузи. Това, което всеки вярва, не може да бъде критерий за оценка на неговите дела, когато те противоречат на Божия закон и ощетяват несправедливо трети лица.


Всичко това, което отбелязахме досега, ни убеждава, че злото е силно и сътресението, което предизвиква в основите на семейството, е огромно. Лечението зависи от съгласуването на хората с Божията воля. Държавните закони, които също наказват беззакония от такъв тип, не са в състояние да ограничат злото. От мнозина само малцина заплащат потъпкването на своята клетва. Другите остават безнаказани и продължават покварата. Само просветлената от Божия закон съвест може да обуздае страстта, да просветли ума и да вдъхне целомъдрие. В противен случай бракът се поклаща и корабокрушенията се умножават. Бракът може да се спаси само когато Христос стане благословеният обитател на дома. Христос е единственото неотложно трето Лице – когато Той влезе сред съпрузите, ги освещава и неутрализира всеки кроеж срещу брака.

Липсата на душевно единство между съпрузите


Според определението на значимия римски законник Модестин бракът е „обединение за цял живот”. Това означава, че съпрузите трябва да постигнат тъждество във всичко по такъв начин, че да създадат предпоставки за успеха на тяхното семейното огнище. По-специално трябва да се опитат да постигнат съвършен контакт, който обединява душите и полага основите за преодоляването на всички проблеми в тяхното общо съжителство. Този душевен контакт и единство позволява на съпрузите да се чувстват едно цяло и едно битие и така да бъдат силни във всяко неблагоприятно житейско обстоятелство.


Много фактори допринасят до голяма степен за постигането на това душевно единство. Някои от тях са обективни, каквито например са образованието и развитието на съпрузите, подходящата възраст и т.н. Други обаче имат субективен характер, зависят от волята на самите лица, които са съединили своя живот в рамките на брака. Факторите от този тип играят особена роля в постигането на желаната цел. Преди всичко съпрузите трябва да поискат да се съединят душевно. Навярно това изглежда странно. Но е известно, че определени пъти не се полага никакво усилие в тази посока, защото, много просто, съпрузите не го искат. След това е нужно бързо усилие и борба за постигането на тази цел, защото душевното сближаване между две непознати до вчера лица не е нещо лесно. Когато кръвната връзка не е достатъчна, за да съществува неизбежно това единство, тогава разбираме колко борба е нужна, за да се постигне това единство между лицата, които нямат общ произход. Това усилие обаче трябва да става методично и системно, защото в противен случай не води до положителен резултат.


Някои елементи, които съставят едно такова системно усилие, е, от една страна, взаимността, а от друга – настоятелността. Взаимността означава, че и двете страни правят усилия за душевно сближаване. В противен случай това, което единият съгражда, другият го руши, и това, което единият сее, другият го изкоренява. Стъпките за душевното сближаване трябва да са общи, за да може разстоянието, което дели двете лица, по-бързо да се скъси и преодолее. От друга страна, настоятелността в това усилие е неоценима в конкретния случай. Цялото начинание е трудно и почвата много пъти неподходяща. Лица повечето пъти с различен произход, с различно мислене, с различен душевен състав, с различни дадености трябва да живеят заедно, под един и същ покрив, да имат същите проблеми, общи радости и скърби. Проблемът се изостря, когато двете лица имат различни разбирания за живота, различни перспективи и стремежи. Тогава душевният контакт става проблемен и семейството се свежда до обикновено съвместно съжителство.


Но това, което трябва да съществува тук успоредно с неуморното търпение и настоятелността, е любовта между съпрузите. Любовта и само любовта е в състояние да преодолее преградите и границите, които поставят разнообразни различия, и да доведе до реален душевен контакт. Защото автентичната и прагматична любов познава задълженията и жертвите заради възлюбеното лице и е готова да покрие с покривалото на търпимостта всяко изостряне (на отношенията), което би възпрепятствало гладкостта на душевната повърхност, след като любовта „всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява” (1 Кор. 13:7). Без любов грешките на другия се преувеличават, недостатъците обстойно се претеглят и всяка слабост се мери с линийка. Така обаче вместо единство се създава „голяма пропаст” между съпрузите, което е най-сигурния път за към развода.


Днес най-честата причина, която съпрузите изтъкват за разтрогването на брака е т.нар. „несходство на характерите”, което всъщност означава липса на душевна свръзка между тях. Бракове, които са били сключени с мечтата за постигане на успех, за да бъдат „парници” на любов и радост, след известно време се сгромолясват и разпадат поради липса на реална любов и душевна свръзка. Съпрузите са били чужди преди брака – чужди продължават да бъдат и в брака. Те не са успели да сближат своите души. Задържали са листенцата на своето сърце херметически затворени и са оставили плътно затворени своите душевни домове. Така стигнали до раздялата.


Еманципацията на жената

В нашия век феминистичните проповеди, както днес се наричат разтръбяваните тенденции към еманципация на жената от „робството” на мъжа, имат голям отглас и широк отзвук сред масите. Феминизмът се появи като движение за освобождаване на жената от всичко, което е детерминирало нейното естествено, социално, професионално и семейно положение съгласно патриархалните традиции, където първа и основна дума имал мъжът. Феминистките по целия свят се стремели по всякакъв начин към равенство между двата пола и избрали за свой лозунг проникването във всяко едно пространство, което дотогава принадлежало изключително на мъжа, подчертавайки с това тяхното желание да не бъдат лишени от нищо. Така много бързо започнали да се появяват симптомите на преодоляването на разстоянието, което по естествен начин разделяло мъжа от жената, докато всяка стъпка в тази насока се характеризирала като завоевание на женския пол в ущърб на мъжкия, сякаш се касае за два враждебни лагера, където всеки се старае да напредне в ущърб на другия.


Като оставим настрана другите последици от феминистичните движения, каквато например е тенденция за освобождаване на жените дори от религията, която обявили уж за виновна за дотогавашното поробване на жената спрямо мъжа, ще се спрем върху резултатите от феминизма в семейството. Тук жената поискала да отхвърли своята собствена природа, за да постигне откъсването от оковите на дома. Според правилното разбиране съпругата и майката е царица на дома, но така тя предпочела да остави дома в ръцете на слугинята или възпитателката, преценявайки, че нейното място е повече навън, отколкото в дома. Това разбиране довело жената до упражняването на професия, до възприемането на административни отговорности, до изучаването на изкуствата и науката и въобще тя взела „хляба си в собствени ръце”. Това станало не толкова поради реална нужда, колкото поради нагласата да не изостане в нещо, както мислела, по отношение на мъжа, но забравяйки, че дори нейната биология я поставя в т.нар. слаб пол, който от Бога и от природа е натоварен с една нежна и свещена мисия. Тук трябва да направим едно уточнение. Не сме нито против образованието, нито против развитието на жената, нито за тиранично мъжко господство над нея, сякаш тя е лишена от всякакво човешко право. Вярваме, както ни учи нашата вяра, че мъжът заема първо място, но и жената идва веднага след него. Тя не е „подножие” на мъжа, нито негова слугиня в семейството. Напротив, в семейството тя е призвана да изиграе значима роля и като съпруга и като майка. Това, което отказваме на жената, е потъпкването на нейната природа и претенцията за положение, което всъщност не й принадлежи. Тази мутация на нейното положение бързо я извела от нейните естествени рамки и много пъти придала чужди измерения на нейната мисия. Така жената под влиянието на феминистичните тенденции станала по-малко жена, загубила много елементи от нейната своеобразна ипостас и навярно спечелила света (хората), но загубила себе си.


Днес много семейства преживяват криза поради факта, че жената забрави своите дела и се предаде маниакално на завоюването на желаното равенство с мъжа. Това практически означава, че жената не само отрича основната роля на мъжа в домашните въпроси, не само се конкурира с него във всички полета, а изоставя домашните си занимания като унизителни за нея, предпочитайки да се отдаде на интереси извън дома. Жените, които по този начин изразяват своя феминизъм, грешат много. Защото истинската жена придобива ценност тогава, когато жертва себе си за осъществяването на нейната мисия в семейството. Много семейства не познават жената нито като домакиня, нито като съпруга, нито дори като майка. Познават я като госпожа от светския салон, със светския живот, с интереси, които много пъти са чужди на нейното предназначение и с прояви, които в крайна сметка по-скоро излагат, отколкото извисяват нейната личност.


Еманципираната жена трудно се съвзема. Отварянето към светския живот не остава без последици. Рано или късно ще се появи кризата в отношенията между съпрузите. Мъжкият егоизъм ще се конфронтира с женския инат. А пред проблемите на семейния живот отслабената женска интуиция и съобразителност ще изпаднат в инерция, за да отстъпят място на раздялата и катастрофата.


Откъс от книгата „Кризата в съвременното семейство”

превод: Константин Константинов

Ела да пием по кафе!

Март 20, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

В една басня от Езоп се казва, че всички животни се събрали и всяко се гордеело, че имало повече деца от другите. Едното казвало: аз имам пет деца, другото казвало аз имам шест, друго – аз седем. Тогава се появила лъвицата и я попитали ти колко деца имаш? И лъвицата отговорила – родих едно, но лъв. Св. Йоан Лествичник в живота си написал само една книга – Лествицата – една, но лъвска книга. Тази книга е духовен лъв. Лествицата е една стълбица, която започва от най-малките стъпала, от малките и всекидневни борби на живота и стига до последните стъпала – до 30 стъпало, което включва вярата, надеждата и любовта. Най-вече любовта. Св. Йоан казва, че за да кажеш обичам и за да почувстваш най-вече, че обичаш, трябва да минеш през дълъг духовен процес, трябва да се научиш да поразяваш егото си, да се смириш, да придобиеш търпение, да работиш първо върху себе си, за да излезеш от себе си в този спасителен изход на любовта към Бога и брата.

„Лествицата” е писана за монаси и някой би казал, че не се отнася към нашия живот в света. Но във въведението авторът дава отговор на всички нас. Той казва, че въпреки че е текст, който се отнася към монаси, при все това спасението засяга всички. Пътят към Бога може да е различен за всеки, но краят на пътят е един и същ за всички. Не съществува едно Евангелие за монаси, а друго за миряни, делото на спасението засяга всички.

Но има и една разлика. Бог друго ще потърси от монаха, който не е имал задължения, не е имал деца, които да отглежда, семейни грижи, занимания. При монаха съдът ще бъде съгласно неговия подвиг и борба, които Бог му е поверил. Тоест кръста, който е призван да понесе.

В този дух и ние придобиваме дръзновение, и както казва монах Моисей Светогорец, като малките кученца от евангелската притча, вземаме трошички от светоотеческата трапеза, от това, което пада от отците, и лакомо ги събираме.

Днес ще говорим за смирението. Дръзко е да кажеш, че ще говориш за смирението, защото, ако реално искахме да говорим за смирението, навярно трябваше да се отдадем на мълчание. Може би мълчанието е най-добрият начин да говорим за величината на тази велика добродетел. Смирението, казва св. Йоан Лествичник, на свой ред също е една стълбица. Първото стъпало е, че стъпваш на земята, тоест започва от всекидневния подвиг и е толкова високо, че последното му стъпало стига до небето. До това съвършено състояние на смирението стигнала Света Богородица. Църквата и светият отец много конкретно ни дава реалистичната картина за смирението. Защото много пъти и аз и вие, четейки светоотеческите книги, мислим, че тези неща са ставали само по онова време, но св. отец ни припомня, че смирението е нещо, което може да се случи, трудно, но е постижимо, трудно е, но с Божията благодат се постига. Света Богородица започнало от първото стъпало и поради нейната възприемчивост и послушание към Божията воля Бог я удостоил да стигне до последното стъпало. Първото стъпало според св. отец се отнася към „елементарното” смирение, което бихме приравнили с възрастта на младенците малко преди да им поникнат зъбките. Тогава, когато приемаме храната във форма на кашичка, защото нямаме зъби да дъвчем. За това „елементарно” смирение говори той, което включва вярата, вярата в троичния Бог, учението на Църквата и учението на Светото Писание. Той казва, че първата основна стъпка на смирението е да вярваш във всичко, което се казва в Символа на вярата, а не както ти си мислиш. Това смирение го имат всички православни християни. След това „елементарно” смирение реално започва пътуването на тази велика добродетел. Въпреки че казваме нещо, което изглежда банално, при това не е даденост. Затова еретиците биват характеризирани като горделиви хора и самохвалци. Защото с тяхното отношение прогонват Божията благодат и изпадат от една заблуда в друга заблуда. Защото преди всичко се противопоставили на първата добродетел – смирението и неговото първо стъпало – приемането и вярата в троичността на Бога и завещаното учение на Църквата. Но отвъд еретиците, мисля, че имаме един личен проблем. Тоест всеки „реже и шие” по своя мярка Самия Христос, Църквата, заповедите, приема или съответно не приема това, което иска. Например по въпроса с поста. Казваме че Бог не гледа това, друго играе роля, че това, което излиза, а не това, което влиза в човека, го осквернява. Вижте колко избирателно четем св. Писание. Казваме примерно, че и Христос е ял или е обвинил лицемерите, докато не обвинявал грешниците. Каквото си искаме вземаме. Това са истини, които казваме и на които се позоваваме. Но знаете ли, че половината истина е пълна лъжа. Защото Сам Христос, Който казал, че наистина не играят роля това, което влиза, а което излиза от човека, Той Сам преди да започне Своето дело постил 40 дни в планината. Той Сам ни казва, че „този род не излиза, освен с пост и молитва”. Някои ще кажат: „ама в Евангелието на Страшния съд се казва, че там Бог няма да те пита колко си постил, колко бдения си направил, а ще каже отиде ли при затворници, облече ли голи, храни ли сираци и т.н. Да, разбира се, така е. Но св. Йоан Златоуст добавя нещо друго и казва, че Бог ще потърси от всички това, което биха могли да направят и ги засяга. Това да посети затворник всеки човек може да го прави. Това, което е в повече, т.е. тоест, бдението, духовния подвиг Бог не ги е поискал насила, но сърцето, което обича Бога, чувства нуждата да ги принесе като дар и това не означава, че не са приети от Бога или че в очите на Бога няма да ги сметне като нещо повече. Следователно е много важна тази първа стъпка – приемането на нашата вяра, на нещата, които сме приели без да добавяме или да отнемаме нещо. Това, колкото и просто да звучи, не е просто. Много пъти обвиняваме свещениците, нашия епископ, че примерно добавя нещо или отнема нещо (от службата), но нека всеки подири в себе си колко пъти с дума, мисъл, с живота си отнема от Бога съда и съди безразборно всички. Осъждането е страшна язва, броили ли сте колко пъти в това малко кафенце, за което се събираме вечер, за да говорим, „ела да пием по кафе!” – казваме. Събираме се и в една толкова малка чашка се побира цялата Вселенска Патриаршия, всички епископи на Църквата, на Гръцката църква, всички свещеници, настоятели, цяла Европа, Америка, другите планети и има още място. В една дребна кафена чашка. И най-вече вътре никъде не съществува нашето „аз”. „Не сме като останалите човеци”. Нека всеки да намери аналогията и навярно ще види и своите отговори по въпроса със смирението.

В Лествицата св. Йоан казва, че – на първия стадий – когато започне да цъфти смирението в нас, тогава разбираме, че мразим с болка всяка човешка слава и похвала. Приемаме безчестенето с отворени ръце и го прегръщаме като лекарство, което очиства нашите грехове. И едновременно изкореняваме гнева и яростта. В райското състояние, в което Адам бил, той се радвал на Божията слава. Радвал се на всичко, което правил, всяко негово дело било за Божия слава и всичко се отнасяло към Бога, към утешаването на другия човек. Когато човекът бива изгонен от Рая и идва тук на земята, се променят всички негови духовни чувства и начинът, по който възприема и гледа нещата. Така и тук като дете на непослушанието на мястото на Божията слава поставя пустославието, празната слава, любовта към славолюбието. Тоест човекът започва да мисли, че всичко, което прави, трябва да се отнася не към Бога, а към собственото му лице. Св. Йоан Лествичник казва нещо много хубаво – смиреномъдрие има не този, който унижава себе си и се обвинява, а този, който е бил похулен от друг, но въпреки това изобщо не е намалил своята любов към него. Много пъти всички ние и в първите стадии на изповедта казваме, „Е отче, аз съм най-грешният човек на света!”. И дори може да го вярваме. Но когато отецът ни засегне малко, веднага се възпротивяваме, защото в нас крием горделив егоизъм. Преди няколко дена един човек ми каза така: „Аз съм най-грешният човек на света”. Поговорихме малко и го попитах:


- Имате ли деца?


- Да, имам, женени са.


- Как се разбираш с децата си?


- Добре, но със снахата имам проблем.


И изрече много тежки думи срещу нея. Каза:


- Какво да правя, имам много тежък проблем.


Аз му казах:


- Слушай какво да направиш – да започнем от най-простото. Запиши името й за здраве.


Той, който чувстваше, че е най-лош от всички, скочи и каза:


- Е, не и за здраве!


Тоест само смирение на думи, повърхност. Както елея в кандилото, където елеят е отгоре, водата отдолу. Смирение на думи, реално съдържание – никакво. Този човек, който чувства себе си последен и смята всички хора по-добри. Тоест човекът смята, че е смиреномъдър, докато не го закачим. Смята, че има смирение, но не го закачай! Св. отци казват, че живеем заедно със змии, знаете, змиите са животинки, които, ако не ги закачиш, не те закачат, а когато се отбраняват, хапят, но никога не го правят от злоба, а ги е страх – ако ги настъпиш, ако ги подразниш. Така са и страстите. Доколкото са в нас и ги пазим, не ни закачат, но само да ги закачим, в онзи час ни хапят. Същото е и с гордостта. Всички имаме убеждението, че сме добри и смирени – докато не ни закачиш. Вижте каква врява вдигаме, ако чуем една клевета в наш ущърб. Нещо изречено срещу нас, някаква несправедливост, ако чуем нещо, което ни засяга. Вижте колко страшно е да се засягаме. Сещаме се, че когато старецът ни налагаше епитимия, се разстройвахме. Чумерихме се и т.н. Той идваше и ни казваше нещо, което тогава не го разбирахме, днес обаче можем да го разберем. Той казваше: „Сега се разстроихте, понеже направихте нещо лошо, или понеже се засегнахте?” Тоест дяволът отива да ни замърси не само чрез греха, а и чрез начина, по който ще се покаем. Какво представлява засягането? Защо се засягаме? Защото нашата гордост, която прекръстваме на достойнство, е била засегната. Била е смачкана. Бил е смачкан нашият егоизъм. Но нека отидем в св. Олтар и да видим Христос, Който е гол на Кръста и там да Му кажем – загубих моето достойнство. Загубих моя егоизъм, Ти какво казваш? И Той какво ще ни каже? Ще остави ръцете Си както винаги отворени и ще ни каже „И Аз загубих Моето достойнство, но го загубих, за да го намерите вие”.

В Църквата човек осъзнава своя егоизъм и на кои равнища се намира – ако се засяга много, има голям егоизъм. Ако с времето това намалява, означава, че се намираме на прав път. При това Бог винаги – доброволно или не – избира начини да ни смири. Вижте, отиваме на молитвата и ако ни обземе духовна ревност, казваме на Бога: „Боже, дай ми смирение, направи ме смирен!” Мнозина от нас го казваме – дай ми смирение. И Бог избира да не ни позвъни сутринта някой на звънеца и да ни каже „Добър ден! Пакетът със смирението, което поръчахте, дойде!” Не. Бог няма да го прати така, а чрез твоя съпруг, където ти ще си почистила всичко вкъщи, но той ще се хване за една неизмита чаша и ще ти каже „Добре, цял ден една чаша ли не можа да измиеш?” Въпреки че, ти си чистила цял ден. Бог избира един такъв начин да те „окастри”, защото иначе гордостта ти ще стигне до тавана. Той избира един такъв начин да те окастри, да те задържи в ниското (т.е. в смирението). Но аз, вместо да кажа на Бога благодаря, че ми изпрати този начин да се смиря, Му казваме „Добре, казахме да се смирим, а не да ставаме изтривалка да ни тъпчат! Другите! Докъде ще издържа? Още колко?” Ние обаче не разбираме, че тези граници на смирението стигат до границите на Бога…

Превод: Константин Константинов