За ненормалността на съвременния живот и за двата лъжливи подхода към духовния живот

Октомври 31, 2017 in Беседи, Начална страница

 

Всеки, който се опита да види нашия живот в перспективата на този нормален живот, който са водили хората в миналото – в Русия, в Америка или в която и да е западно-европейска страна, ще бъде поразен от това, колко ненормален е станал днес животът. Разбиранията за авторитет и послушание, за приличие и вежливост, за поведение в обществото и в частния живот рязко са се изменили, всичко се е обърнало нагоре с краката. Изключение правят някои отделни групи – обикновено християни от едно или друго изповедание, които се опитват да съхранят така наречения „старомоден” начин на живот.

 

Нашият съвременен ненормален живот може да бъде окачествен като развален, разпуснат. Към съвременното дете още от бебешка възраст се отнасят като към семейно божество: неговите капризи се удовлетворяват, желанията му се изпълняват, то е обградено с играчки, развлечения и удобства. Не го учат и не го възпитават в съответствие със строгите принципи на християнското поведение, а му дават да се развива натам, накъдето клонят желанията му. Обикновено е достатъчно то да каже: „искам” или „не искам” и услужливите родители отстъпват и му позволяват да постъпва по своему. Може би това не става „винаги” и „във всички семейства”, но се случва достатъчно често, за да стане правило на съвременното възпитание и дори родителите, имащи най-добри намерения, не могат напълно да избягнат това влияние. Дори ако родителите се стараят да възпитават детето си строго, съседите правят нещо друго. Това трябва да се взема пред вид при възпитанието на детето.

 

Когато такъв човек порасне, той, естествено, се обгражда със същото, с което е свикнал от детството си: удобства, развлечения, играчки за възрастни. Животът му се превръща в постоянно търсене на „развлечения”, а тази дума, между впрочем, е била съвършено непозната преди. В Русия на ХIХ в. или във всяко сериозно цивилизовано общество просто не биха разбрали какво означава тя. Животът днес се е превърнал в непрестанно търсене на развлечения, които до такава степен са лишени от всякакво сериозно съдържание, че някой посетител от която и да е страна от ХIХ век, виждайки нашите популярни телевизионни програми, атракционни паркове, реклами, кинофилми, музика – почти всеки аспект на нашата съвременна култура – би помислил, че е попаднал в страната на някакви безумци, които са загубили всяка връзка с реалността. Ние често не забелязваме това, защото живеем в това общество и го приемаме като даденост.

 

Някои от неотдавнашните изследователи на съвременния живот нарекоха съвременната младеж поколението „на мен”, а нашето време „век на нарцисизма”, характеризиращ се със самообожествяване и преклонение пред самия себе си, което препятства развитието на нормален човешки живот. Други от тях говорят за „пластмасова” вселена,  в която днес живее огромна маса народ, неспособна да се обърне с лице към реалността на заобикалящия ни свят, да се приспособи към нея или да се обърне към своите вътрешни проблеми.

 

Когато поколението „на мен” се обърне към религията, което се среща често в последните десетилетия, то обикновено избира някаква „пластмасова” или фантастическа форма на религията на „саморазвитието” (при която обект на поклонение си остава собственото Аз), на промиването на мозъци и контрол над мисленето, на обожествяване на някой гуру или свами, на търсене на НЛО и „извънземни” същества, на ненормални духовни състояния и усещания. Няма да разглеждаме всички тези явления, които вероятно са добре познати на болшинството от нас, само ще се докоснем до въпроса как те влияят върху православния християнски живот в наши дни.

 

Когато днес се опитваме да водим християнски живот, за нас е важно да осъзнаем, че съвременният свят предявява към душата изисквания – както в религиозния, така и в светския живот – които трябва да признаем за тоталитарни. Това лесно може да се види в получилите през последните години широка известност осакатяващи душата култове, изискващи подчинение на някой самозван „светец”. Но то е също толкова очевидно и в светския живот, където човек се среща не с отделни изкушения тук или там, а с перманентно изкушение било под формата на фонова музика, която се чува навсякъде (в магазините, в учрежденията), било под формата на рекламни табели или табла за афиши и съобщения по градските улици, или като рок-музика, която достига дори до горските пътечки и палатковите лагери, или у дома, където телевизорът често става таен домоуправител, налагащ съвременните ценности, мнения и вкусове. Ако имате малки деца, знаете колко вярно е това: ако те видят нещо по телевизора, след това е много трудно да се пребориш с това ново мнение, поднесено от телевизията като авторитетно.

 

Посланието на това всеобхватно изкушение, което връхлита хората днес (съвсем открито в светската му форма и по-прикрито в религиозната област), се състои в следното: живей с днешния ден, наслаждавай се, отпусни се, чувствай се добре. Зад това послание се долавя друг, по-мрачен обертон, който открито звучи в официално атеистическите страни, вървящи в това отношение една крачка пред свободния свят. Наистина трябва да осъзнаем, че случващото се днес в различните части на света – било зад желязната завеса, било в т.нар. свободен свят – е много сходно. Неговите варианти са различни, но атаките с цел завоюване на душите ни си приличат. В „комунистическите” страни, в които атеизмът е официална доктрина, говорят съвсем открито: забрави за Бога и за всеки друг живот, освен настоящия; прогони от душата си всеки страх Божи и всяка почит към светините; гледай на тези, които в „старомоден стил” все още вярват в Бога, като на врагове, които трябва да бъдат унищожени. Като символ на нашето лекомислено, тичащо след развлеченията и подвластно на самозаблудата време, може да бъде взет нашият американски „Дисниленд”. Не бива да пропускаме да видим зад него по-зловещия символ, който показва накъде в действителност се движи поколението „на мен”: съветския ГУЛаг, веригата от концлагери, които вече управляват почти половината от световното население.

 

Два лъжливи подхода към духовния живот

 

Но някой може да попита: какво отношение има всичко това към нас, които се опитваме да водим, доколкото ни е възможно, трезв православен християнски живот? Голямо! Ние трябва да осъзнаем, че животът около нас, колкото и ненормален да е той, е мястото, в което ние започваме собствения си християнски живот. Както и да устроим живота си, с каквото и християнско съдържание да го изпълваме, той все пак ще носи някакъв отпечатък от „на мен” поколението и ние трябва да сме достатъчно скромни, за да признаем това. С това именно и ще започнем.

 

Има два лъжливи подхода към живота около нас, които мнозина приемат, виждайки в тях образец за това, как трябва да постъпват православните християни. Единият – най-разпространеният – е просто да вървиш в крак с времето: да се приспособяваш към рок-музиката, съвременната мода и вкусове и към целия ритъм на нашия джазов съвременен живот. Често по-старомодните родители имат малко допирни точки с този живот и живеят, повече или по-малко отделно, свой собствен живот, но те се усмихват, наблюдавайки как децата им следват най-новото безумство и мислят, че то е безвредно. Този път е пълна катастрофа за християнския живот, това е смърт за душата. Има такива, които могат все още да водят външно пристоен живот, без борба с духа на времето, но вътрешно те са мъртви и умират и, което е най-печално от всичко, децата им ще заплатят за това с различни психически и духовни разстройства и болести, които все повече и повече се разпространяват. Един от лидерите на самоубийствения култ, който толкова ефектно завърши съществуването си в Джоунстаун (през 1976 г.), беше младата дъщеря на гръцки православен свещеник; сатанинската рок-група „Kiss” (буквално „целувка”, но в случая абревиатура на Knights In Satan`s Servise, т.е. „рицари в служба на сатаната”) се състои от бивши руски православни юноши. Това са само няколко ярки примери; болшинството младежи не отиват толкова далече, те само се съгласяват със заобикалящите ги, с окръжаващия ги свят и престават да бъдат пример за поне някакво християнство за околните.

 

Така не бива! Християнинът трябва да се отличава от света и това трябва да бъде едно от основните неща, които той трябва да усвои като част от своето християнско възпитание. В противен случай няма смисъл да се нарича християнин, особено православен християнин.

 

Вторият лъжлив подход, който отива в другата крайност, е това, което може да бъде наречено псевдодуховност. Тъй като преводите на православни книги за духовния живот стават все по-достъпни, а православната терминология, свързана с духовната борба все повече се носи във въздуха, много хора започват да говорят за исихазма, за Иисусовата молитва, за аскетически живот, за възвишени молитвени състояния и за най-възвишените от светите отци, от рода на св. Симеон Нови Богослов, св. Григорий Палама или св. Григорий Синаит. Да се познава тази наистина възвишена страна на православния духовен живот и да се почитат великите светци, които на практика са го водели, е много добре; но ако ние нямаме реалистично и много смирено съзнание за това, колко далеч сме от живота на исихастите и колко неподготвени сме дори да се приближим до него, нашият интерес към всичко това ще бъде само още едно от израженията на нашия егоцентричен пластмасов свят.

 

Днес има много популярни книги на тази тема. Дори римокатолиците се занимават активно с тези въпроси под православно влияние и на свой ред оказват влияние върху други православни. Например, йезуитският свещеник о. Джордж Мелони пише книги на тези теми и превежда св. Макарий Велики и св. Симеон Нови Богослов, опитвайки се да направи хората исихасти във всекидневния им живот. Тези хора практикуват всевъзможни видове „уединения”, обикновено „харизматически”: приемат благодатта на Светия Дух (уж) и опитват всички видове аскеза, които знаем от светите отци и които стоят много по-високо от нивото, на което днес се намираме. Има една дама, Катрин де Хет Доерти (всъщност тя е родена в Русия и едва след това е станала католичка), която пише книги като „Пустинята”, „Мълчание” и за всичко това, което би й се искало да въведе в живота, по такъв начин, сякаш рекламира нови бонбони. Това, разбира се, е несериозно и носи в себе си трагическия белег на нашето време. Възвишени реалности се използват от хора, които нямат представа за това, за което говорят. За някои това е просто начин за прекарване на времето, за други, които възприемат нещата сериозно, всичко може да завърши много трагично. Те мислят, че водят възвишен живот, а на практика не са могли да решат личните си вътрешни проблеми.

 

Позволете ми още веднъж да подчертая, че трябва да се избягват и двете крайности – и осветскостяването и свръхдуховността. Но това не означава, че ние не трябва да имаме реална представа за законните изисквания, които предявява към нас света или че трябва да престанем да почитаме великите отци на исихазма, да се ползваме разумно от поученията им и да прибягваме към Иисусовата молитва в съответствие с нашите обстоятелства и възможности. Само че това трябва да се прави на нашето ниво, по-близко до земята. Ние трябва добре да разберем (днес това е абсолютно необходимо за нас като православни християни), в какви времена живеем, колко малко на практика познаваме и чувстваме нашето Православие, колко далеч сме не само от древните светци, но дори и от обикновените православни християни, които са живели преди сто години или дори преди едно поколение и колко силно трябва да се стремим просто да оцелеем като православни християни.

 

Ти също имаш нужда от Христос!

Октомври 24, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

 

Какво друго ще чуем бре, хора, в този свят?


Намери се един учител – чу ли това? – в гръцко основно училище в Янина, преподавал в пети клас, но понеже не било в съгласие с неговите идеи и идеология, дори не казал коя точно е неговата идеология, той свалил иконата на Христос от стената над дъската и казал на децата:


- На мястото на иконата ще поставим стенен часовник!


Да могат децата да гледат часа. Иконата на Христос не била нужна. Вдигнало се шум, родителите ходели по министерства, оплакали се от учителя и се оказало, че го правил и друг път. По телевизията взеха интервю от децата и ги питаха да кажат какво точно станало. Те, момчетата и момичета, отговаряли:


- Имахме час и внезапно той се покачи да свали иконата на Христос и ние му казахме защо правиш това?


А той отговорил:


- Защото искам. Аз урок ще преподавам, не дойдох да преподавам вероучение!


Да се отбележи, че той не преподавал вероучение и по-добре, защото какво би преподавал?


Ах, какво ли ни очаква! Какво ни очаква пред Бога, каква отговорност имаме за тези деца, защото това предаваме на децата, всички ние, всички ние. И ти слушаш сега и казваш – видя ли какви зли хора съществуват! И аз, и ти, всички имаме огромна отговорност, всеки в своята сфера, защото не вършим много неща, но нека да карам наред, че съм набрал устрем и може да объркам нещата, както обикновено.


И така, взели интервю от децата и ги питали какво станало. Той свалил иконата и:


- Ние му казахме: искаме Христос, остави я там!


- Аз не искам, защото не е в съгласие с моите възгледи!


- Добре, а ние, които искаме?


- Ако искате, поставете я сами! – казал учителят. Демократичният учител.


И едно дете отговорило и аз се стреснах, когато чух неговия отговор:


- Ама ние не стигаме!


Ти не стигаш, детето ми? Малко, добричко, ти не стигаш?


- Не стигам да се кача да сложа иконата на Христос, високо е!


Чуваш ли, господин учителю, чуваш ли? Детето не стига, но ти стигаш. Ти си висок, би трябвало да си висок, ти би трябвало да можеш да докоснеш иконата на Христос и да я вдигнеш високо, за да я гледат децата. Защото децата са малки, малки и в душата, и в тялото и ти ги употребяваш; вместо да им дадеш светлина, им даваш тъмнина, даваш им една стена, един стенен часовник, да го правят какво!? Да гледат часовете, където им говориш чисто интелектуални, чисто научни неща, макар и с техническо, научно естество – и душата им какво взема, какво предаваш на душите им, а? Даваха за това по телевизията, която вече много пъти прави много очевиден своя атеизъм, неверие и полемика срещу Църквата. Бяха поканили в различни студия енергични представители – атеисти и журналисти, които категорично обвиняват и хулят Църквата и Христос, както и един свещеник – много благоговеен и свят човек, не го познавам, нямам нещо против него, 80 годишен, който може да е добър и свят, но в съвременната епоха свещеникът би трябвало да е способен да стъпчe с език тези, които говорят, с език, тоест да ги постави на мястото, малко да ги „прилепи до стената”, някои журналисти и подобен тип хора, но ако е човек 80 годишен дядо, смирен и свят, не може да направи това. Това е в негова чест, не го обвинявам, но искам да кажа, че журналистите използват това и възрастният свещеник отиде и в своята простота каза – „Здравейте, скъпи приятели, Бог с нами!“ И друг участник от друго студио му отговаря – „Народът с нами!“ Чуй – „народът с нами!“ – насмешки, остроумия и дързост пред Кого? Пред Бога! Нито следа от благоговение, почит, респект към Църквата, нищо.

Днес искам да ви кажа няколко неща във връзка с това, което стана. Ако тебе не те засяга, мене ме засяга, защото от това ме заболя, притесни ме и за пореден път разбрах, че изобщо не вървим добре, но ще вървим изключително добре в бъдещето и това го разбрах, защото въобще сме една лудница. Както и разбрах, че съществува необятна тишина и спокойствие в сърцето на християните – разбрах това и разбрах тези парадокси – че светът погива, Църквата обаче държи Христос и тишина, покоя и мира на своите помисли. И ще дойде час, когато светът твърде много ще полудее, но внезапно може да се върне обратно – натам отиваме, вървим по едно нанадолнище и сега чуваш как се търкалят камъни, дървета, падат по нанадолнището, в даден момент това търкаляне ще спре. Ще изчезне този прах, ще изчезне този облак на смута и ще видим какво ще остане накрая. Аз ще ти кажа какво мисля и коя е моята надежда, предложение и молитва за всичко това.


И тъй, този свещеник каза в интервюто:


- Бог с нами! Братя, какво по-хубаво нещо от това да говориш на децата за Евангелието, има ли по-хубаво нещо от това да говориш за Христос, защо свалихте иконата на Христос?


Учителят не беше там, а другите говореха за него. Един от участващите, който беше от системата на образованието, се нахвърли и каза:


- Отче, наистина съществува нещо по-висше от Христос! За мене съществува, разбира се!


- Кое?


- Платон!


Слушай, слушай! Съществува по-висше от Христос, по-висши идеи от Христос и това са идеите на Платон. Така, а? Той е учител и разбира тежестта на тези думи. Ако Платон беше жив и те гледаше, щеше да те удари. Това мога да ти кажа. Ако беше жив и те гледаше, щеше да те удари и да ти каже – това, което казваш, не го влагай в устата ми, че аз съм го казал, защото аз търсих Бога, аз търсих първото начало на вселената, аз търсих Този, Който дойде на земята, както и другите елините – моите братя, приятели, другите народи, древните, философите, идолопоклонниците, тези, които търсеха истината, но не я бяха намерили, намериха Бога. Св. ап. Павел отишъл в Атина, където философите отхвърлили всичко това и разбрали, че в крайна сметка Бога, Който търсели, не бил Зевс, Атина, Аполон или Хермес, а Иисус Христос. Платон, скъпи мой, търсел Христос, както и всички тези древни философи, и е доказателство, че те веднага приели Евангелието без натиск, без някой да ги принуждава, последвали Христос, кръстили се и след това кръстили и своите книги и слова в Христовите слова. И сега ти, какво, искаш да станеш по–царствен от Царя? На какъв се правиш сега? Сравняваш Платон с Христос? Невероятни думи, тоест каква връзка има едното с другото? Един философ, един човек, който има начало и край, който е живял, израснал и умрял, бива сравнен с Христос, Който е предвечното Божие Слово, Началото на света, Божието Слово, Който беше разпнат и възкръсна, винаги съществува и е казал за Себе Си нещо, което Платон никога не е казал – нима Платон е казал, скъпи участнико в предаването, бих искал да те попитам – нима Платон е казал някога думи като тези на Христос, Който каза – Аз съм истината! Аз съм Пътят, Истината и Животът. Казал ли е някога Платон, че – Аз съм Алфа и Омега – както казва Христос в Своето Откровение? Както и: Аз съм Началото и Краят, Първият и Последният? Който има ключа на смъртта и на живота? Аз съм истинската Лоза, Хлябът, Който слиза от небето – казал ли е някога това Платон? А?


И в крайна сметка, защо тази философия и тези хора не са променили света? Наричаме се християни, светът е християнски, Христос промени света, не го казвам аз, а историята. Какво даваш на детето? Какво искаш да дадеш? Платон казал ли е някога, това, което казал Христос – без Мене нищо не можете да вършите! Господ обаче го е казал. И тук е доказателството. Ето доказателството. Отнемаш Христос от живота на детето? Добре. След като го искаш, го правиш, но сетне ще видиш резултатите: детска престъпност, нарастваща депресия и меланхолия сред децата, зависимост на децата от компютри, интернет и ел. игри и болна детска съвест. Деца, които са се забъркали с интернет, с опасни, порочни, проблемни, вредни места за здравето им, за душата и тялото им. Разбира се, и какво се изненадваш? Аз изобщо не се изненадвам; и други неща ще дойдат. След като отнемаш Христос от живота на света, след като сваляш Христос от сърцето на детето и от стаята на децата, какво искаш след това? Детето да върви добре? Какво искаш? Какво ще му дадеш? Един мобилен телефон да се радва? Или ще правиш концерти и ще каниш различни певци от целия свят и гръмки имена, за да прави детенцето какво? От малки деца – в наркотиците, в разврата, в насилието, в престъпността, да, без Христос. Защото, каза другият журналист – „на мене не ми е нужен Христос!“

Какво ти е нужно на тебе? Той го каза ясно – гръцки, кръстени журналисти – не е нужно да имаш Кръста и китка със здравец! Слушай думи! Кръст и китка със здравец – не е нужно да вървиш напред с тези неща, за да върви добре животът ти, достатъчна е твоята съвест.

Нямаме нужда от всичко това, нашата съвест и достойнство са достатъчни! Така ли? Тази съвест обаче изобщо не функционира – например при тебе, който казваш това – нямаш съвест. Когато не зачиташ малкото дете, невинната детска душа и цялата я потапяш чрез твоите омърсени нозе и стъпваш върху нея, къде остава твоята съвест? Която функционира? И казваш, че имаш съвест и достойнство. Коя съвест? Я ми кажи. Другият убил жена си, поставил я в чувал, хвърлил я в отпадъците, легнал и се събудил много здрав. Съвестта така му казвала, съвестта му нямала проблем. Кой ще ми каже на мене кога моята съвест функционира правилно и кога не? Защото, ако ми кажеш да взема като критерий за истината моята съвест, тя например ми казва да правя каквото си искам, каквото ми харесва да го грабна и да го взема – това, което не е мое, ако имам сила – така ми казва съвестта. Защото, не разбрах? Кой ще просветли моята съвест, кой ще ми каже кое е правилното и кое грешното? Кой ще ми каже кое истинно и кое лъжливо? Моята съвест? Коя съвест? Тази извън рая? Извън рая съществува помрачена, замаяна, объркана, заблудена съвест, тази, която ти имаш, скъпи мой приятелю журналисте. Съвестта ти е такава, каква е, чиста? Който има чиста съвест, която иска Светлината, намира Христос и Му се покланя. Ти виждаш Христос и казваш, че имаш нещо друго, което те мъчи, а? Отбягваш Христос, не Го искаш, остави Го, остави Христос и ако Го оставиш, Господ пак ще те обича и пак ще е до тебе, но и Той ще те остави, тоест ще те остави на твоята свобода. Оставѝ Го и да видиш резултатите в живота си. Вече си го направил, видя ли сега накъде отива животът ти? Хапчетата ти, цигарите ти, комфортът ти, фалшът на живота ти, греховете ти, заблудите те, сластолюбивия ти живот и си прекарваш изключително добре, прекарваш си изключително добре без Христос, докато дойде първият малък трус в живота ти, само да чуеш за някаква болест, случи се трус в сърцето ти или в семейството ти, само да дойде някакъв малък тумор, някакъв белег за рак, тогава ще видиш. Това не е заплаха, Христос не заплашва, Господ е казал – „ако Ме обичате и ако Ме послушате, защото сте Мои създания, не сте сами в живота, не сте поникнали, Аз ви създадох и ще бъдете щастливи, само ако имате връзка с Мене.“ Вашето щастие е във връзката ви с Бога, ако прекъснеш тази връзка, не можеш да бъдеш щастлив. Затова, ако Ме обичате, ще се насладите на земните блага, ако не Ме обичате и Ме презрете, Аз няма да ви закача, но ще понесете последиците на вашия избор. И последиците са тези – скръб, депресия, меланхолия, вътрешна празнота, лудост, самоубийство, психологически, лични, икономически, глобални проблеми – те идват, защото не зачитаме Христос в това, което казва, в нищо, вършим каквото си искаме, полудели сме, и това е заключението на този избор.

Животът ни днес е една огромна лудница и постепенно ще става все голяма. И знаеш ли какво мога да те посъветвам? …

Притесних от тази история. Всъщност на кого се гневя, на мене си се гневя и с нашия и моя хал, защото ако бях по-добър, и една част от света би била по-добра.

Да ти кажа ли какво да правиш – да се молиш Бог да изпрати свещеници в бъдеще, да имаме свещеници, които да събират отломките на света и да събират тези болни, разболени, обезумели, объркани хора, които лека-полека ще стигат до такова окаяно положение хора далеч от Бога. Както вървим, ще стигнем до момент, когато ще кажем – Господи, помилуй ни! Господи, не издържаме повече! Хората ще се разболяват, ще се демонизират, и в метафоричен, но и в реален смисъл, ще станат играчки в ръцете на изкусителя – дявола и тогава ще видиш как хората ще разберат, че само в Църквата и при Христос могат да намерят утеха. Не при човеци, не при мене, но чрез моите ръце Христос минава в живота ти, не можеш да намериш Христос теоретически, Христос ще Го намериш чрез един свещеник. Остави мене, вземи обаче Христос, Който ти давам чрез св. Причастие, чрез опрощението на греховете, което получаваш под епитрахила на свещеника в Тайнството Изповед, остави мене, вземи Христос от мене и си тръгни. Не можеш да отидеш в рая, да докоснеш щастието, ако не се съгласиш да вземеш Божията благодат, която минава през Църквата и свещениците. Имаме нужда от свещеници. Казвам ти го, в бъдеще ще имаме огромна нужда от свещеници предвид това как масово говорят такива неща за Църквата, воюват с Христос, воюват с иконите на Христос и с живите икони на Христос, които са децата, които са тези души, за които никой не се грижи, никой не му пука и аз недоумявам, скърбя и се наранявам много дълбоко. Вземаш детето и го слагаш в затвора понеже убило, изнасилило и откраднало, ама защо го отвеждаш в затвора? След като ти си го научил на всичко това! Нима ти не го научи на това по телевизията? Ти, който казваш по новините в осем – Останете с нас! и пускат филм, в който има 500 престъпления, 600 убийства, 200 блудства и прелюбодейства, само такива неща и рекламираш всичко това! Когато детето ги гледа, ги повтаря в живота и ги преживява, защото ти си научил това дете – и го вземаш и отвеждаш в затвора. Ама защо го водиш в затвора? Ти трябва да отидеш в затвора, който си го научил на това, ти трябва да отидеш в затвора, който си напоил това семе на злото в нас, защото в себе си имаме и нашите добри страни, но имаме и склонност към злото. Разбира се, ако израсна сред порок, разврат, неправда и грабеж, на това и ще се науча. Въпросът е кое семе на сърцето напояваш? Семето на злото или на доброто? Телевизията, цялата наша епоха и средствата за масова информация и цялата въздействаща атмосфера напоява това семе в нас – семето на злото. Защо отвеждаш детето в затвора? Какво да прави детето? Така се е научило – нали ти му каза, че съвест е нужна, а Христос не е нужен. Добре. И то ти казва – „на мене съвестта ми, приятелю мой, ми казваше, че искам едно нещо и аз го откраднах, така ми казваше съвестта. Защо да не го правя, защо, не разбрах?“ И ти му казваш: „това не е правилно, не е подобаващо.“ И той ти казва – „няма ли да ни оставиш? Какво ще рече правилно и подобаващо? За мене правилно и подобаващо е това, което направих.“

Без Христос обезумяваш, без Бога всичко е позволено, без Бога ти ставаш бог и правиш каквото ти искаш и дяволът прави с тебе каквото иска и стигаме до това прекатурване. Аз така мисля и това виждам – че чрез телевизията светът днес стига до състояние на голямо объркване, невероятни противоречия и казваш – на какво ме е научила телевизията? Тя рекламира порока, експлоатацията, алчността, любовта към парите, лесния и удобен живот, комфорта, идеални и красиви лица, хубави тела, красиви девойки, хубави черти, жени, следователно когато виждаш някой, който е дебел, някоя жена, която не е толкова хубава, всичко това е расизъм – между другото ти си антирасист! – когато подценяваш всички други лица, осмиваш и се подиграваш на всички, по цял ден има филми по телевизията, от обед до вечерта коментират вечерните филми – каква грешка направил някой, кой бил виновен – навсякъде осмиване, ирония, подигравки. Какво правиш? Сваляш иконата на Христос и иконата на човешката личност от детската душа и душата на целия свят. След това се питаш защо вървим така, както вървим? Ама сами се унищожаваме, сами отваряме гроба и падаме вътре и казваме: Ама как вървим така?! Е, ще видиш как вървим така.

По телевизията говорят за Църквата и дават скандали, забележки, коментари и полемика, защото не обичат Христос, не Го обичат. Казвам ти, идват ми някакви думи, хиляди думи за всяка дума, която казах, защото е толкова голяма горчивина на този свят. Когато ходих на Света Гора, корабът без малко щеше да потъне от многото хора. Тоест колкото повече говореха в ущърб на Църквата, толкова повече хора отиваха там. Тогава бяха църковните скандали, където обвиняваха и говореха всеки ден по телевизията, за колко месеца, знаете ли колко хора идваха на изповед? Повече отпреди. Какво си помисли, приятелю, че Църквата е заведение и ако водиш война, тя ще затвори? Църквата не е заведение от този свят, а е раят, тя е Божие творение, Самият Христос, Който не може да бъде съборен и да падне, каквото и да правиш. Хули Църквата колкото искаш, кажи каквото искаш за който и да е свещеник, който е откраднал, онеправдал, извършил нещо порочно. Хората искат някъде да се облегнат и не могат да се облегнат на тебе, нито на психолога могат да разчитат напълно, защото и той има своите проблеми, и той пак има нужда от Бога – разбира се, получаваш подкрепа от мнозина, но по никакъв начин не можеш да избегнеш Бога. Не можеш да избегнеш Бога, не можеш да се отървеш от Този, Който те е създал, защото душата ти търси това. Един чувства самота, друг – празнота, трети изкушение, четвърти – дяволът да го бори, друг вижда в живота си толкова смутове и, разбира се, че трябва някъде да се облегне, чувства вина, задавя се от греховете, които е направил – къде ще ги каже? Какво ще рече, че в Църквата има скандали, неправди, грехове – тези неща винаги се случват, това ли е Църквата, нейните скандали? Това ли е Църквата? Нима не е Христос, нима не е св. Причастие, нима не са Тайнствата, нима не е опрощението на греховете? Нима не е докосването на Бога в сърцето ни? Това е Христос. Не са скандалите. Чуй да ти кажа нещо – първият, който не прилага това, което Църквата казва, съм аз и някои други свещеници. Приемем това, приемам го, затова някой ми каза – не се бой, Църквата по никакъв начин не може да рухне. Ако трябваше да рухне, щяха да са я съборили – чрез своя живот – същите хора, които я конституират и я направляват в нейната човешка част, тоест клириците. Доколкото ние самите не сме я съборили, това доказва, че Църквата не е човешки организъм, а има нещо божествено в нея и не може да рухне по никакъв начин. Логически трябваше да е рухнала, нали? Когато се чуват толкова много думи, събития, скандали, икономически, нравствени, не би ли трябвало да е рухнала? Къде е нейното рухване? Къде? Ама тя не може да бъде съборена. Защото Църквата е Христос. Аз ще отмина от този свят, аз може да отида в затвора, ако направя нещо, аз може да умра и не след дълго, това е сигурно, ще си замина, но Църквата продължава да съществува и ти ще умреш, и тези, които сипят обвинения, журналистите, но Църквата ще продължи да съществува и догодина, и по-следващата година: колкото години съществува светът, Църквата ще съществува. И на 25 декември всяка година ще казваме: Твоето рождество, Христе Боже наш, озари света със светлината на познанието, каквото и да стане. Това е Христос, това е Църквата. Другите неща минават и отминават. И днес светът и журналистите не се фокусират върху реалната Църква, която е Христос и никога не могат да воюват с реалната Църква, защото никога не са я разбрали. Това, което разбират, е човешката част. Ще види мене, който съм ограбил пангара и ще го каже – какво ще рече това? Какво иска да каже това за Христос? Че Христос не съществува? Че Христос не те спасява, че Христос не е истината? Как сме объркали така нещата, как сме ги омесили така? …
Казах веднъж на един човек, който ми говореше за скандали:


- Да ти кажа нещо, зная повече от тебе!


- Ама да ти кажа ли какво чух за един свещеник? За един храм? За един монах?


Казах му: аз знам повече от тебе! Да ти ги кажа ли? Това ли е целта, да ти кажа каквото знам и ти да ми кажеш каквото знаеш? И да изпитаме доволство и щастие и да казваме – видя ли, такива неща правят в Църквата, значи, това е целта! Какво казваш в себе си? Значи, добре правя, че не ходя на църква! Значи, добре правя, че съм с тези, с които съм, че съгрешавам! Не пречи.

Не се мъчи да избягаш и не търси алиби за живота си. Добре. Аз като духовник съм извършил някаква неправда, грях и скандал в живота си и това не ти дава покой в душата. Но колкото и да се опитваш да казваш, че след като поповете са такива и Църквата е такава, значи ние сме добри! – (знаеш, че) това не е истина. Осмиваш себе си и Божия народ, не оставяш хората да разберат реалната си връзка с Бога, да се смирят. Нямаме смирение, а имаме много наглост. Всичко сме изравнили със земята, говорим за Господа сякаш е… свалили иконата на Иисус сякаш Иисус Христос е някакво случайно лице и ти казват – „нямаме нужда от Христос, искаме Платон!“ Друг казва „не искаме Платон, искаме Буда!“ Тоест Христос вече какъв е? Този народ, който някога отиваше по селата и предпочиташе да не строи къщи за себе си, а първо да построи църква, за да служи на Бога, имаше благоговение, този народ, който произнасяше името на Христос и на Света Богородица и чувстваше трепет и вълнение, и чувстваше сърцето си мощно да тупти. Сега, нищо не ни интересува. Хулим, ругаем, подценяваме всичко това, осмиваме, анекдоти, шеги, а след това казваме – „защо Бог прави всичко това, защо Бог допуска и умират деца, защо?“ Отишли на екскурзия (и станала катастрофа) – и говориш много без да знаеш нищо. Правиш се на сърцеведец и не знаеш изключително много неща. Не знаеш твърде много неща. Не при мене, а при много други свещеници отиват децата и се изповядват и не казвам конкретни неща от изповед, а въобще от това, което децата гледат и слушат по телевизията и ти казвам – детето отива на екскурзия и знае предварително, че не отива на екскурзия да види никаква забележителност, а отива на екскурзия да върши грехове. Отивам на петдневна екскурзия и когато съм далеч от родителите си, някой купува цигари, друг взема някои други вещества, трети подготвя напитките, четвърти приготвя някои други неща, които ще станат в стаите в хотела, някои филми, които видят, някои неща, които ще правят, и много малко ги интересуват и забележителностите на Родос, Корфу, Левкада, островите и планините, където и да отидат – те не отиват заради това. И Бог знае тайните на сърцето на всички тези деца и преподаватели и ти чуваш за някакво произшествие на връщане, нещастен случай, еди-колко си деца загинали в автобусна катастрофа на връщане от екскурзия и веднага започваш да се караш с Бога. Какъв е този Бог? Не се ли срамува? Не съжалява ли децата? Какъв е този Бог? Къде е Бог? Ти знаеше ли какво правят децата на екскурзията? Ти знаеш ли защо Бог е допуснал да стане едно или друго?

Какво си ти? Какво си ти, който говориш за Бога? И ти ще умреш, ще те попита Бог дали ще умреш днес или утре? Това било немилосърдие? Тоест милосърдието на Бога какво е? Това, което ти искаш? И това, което прави Той е непоследователност? Тоест постъпките на Бога са непоследователни? Тоест твоят мозък знае по-добре Бог какво трябва да прави и Той не знае какво прави? И само това, което казваш – помисли логично – отиваш и казваш, че: „ аз знам по-добре от Тебе какво трябва да направиш, Ти не знаеш какво правиш!“ И Бог казва – „детето Ми, не говори, ако не знаеш. Това дете го взех рано, защото възнамеряваше да прави много (порочни) неща в живота и го избавих. Взех го рано, за да не променят светът и злобата на света неговата душица. Ако живееше, щеше да направи неща, които ти сега не знаеш, но като Бог ги зная.“ Да, ама е моето дете! Имаш право, че е твое и не те порицавам, че плачеш, че се нарани и изпитваш болка, човешко е, но не тълкувай постъпките на Бога – това никога не можеш да го постигнеш, да знаеш защо Бог е направил нещо. Рядко Бог оставя на някои едно прозорче да видят (отговора на въпроса) „защо” на Неговите дела. Бог се смирява толкова много, прави каквото прави и след това приема нашия огън, възмущение, негодувание, ропот, хули, ругани; Бог седи в ъгъла и казва – хулете Ме, Аз обаче знам защо направих това! Детето на една майка почина и тя плачеше и питаше защо и как и казваше: „Бог не ме обича!“ – думи, думи, постоянно и спорим с Бога и не знаем. Вместо да кажем, че ние не вървим добре и че ние някъде сме сгрешили, Бог ни е виновен. Това е върхът на греховете и на изопаченото мислене, това е заболяване на нашия ум. Творението се кара със своя Творец, човекът, който днес го има и утре го няма, се кара с Бога, Който винаги е съществувал и е Този, Който е бил, Който е, и Който идва и се караш с Бога и говориш за Бога разни неща.


Един следобед тази жена плакала за починалото си дете и имала на стената снимка на детето си – на живото и на починалото. Тя видяла в будно състояние децата да излизат от снимките и да се прострелват помежду си с пистолет. Един глас й казал в съвестта – поради тази причина детето ти си тръгна рано в пътно произшествие, защото, ако беше живо, Бог знаел, че в бъдещето двете щели да загинат в едно страшно недоразумение и тя нямаше да го издържиш, тази болка би била много по-голяма – но ти сега започваш други въпроси. „Да, но други са живи, и въпреки това продължават да живеят и загиват по-късно и Бог не ги е взел.“ Това ти казвам, че не мога да разбера защо един оставя, други не, защото един е взел на 15 години, а друг на 75 години, защо един е умрял на 80 години и е вършил грехове до 80 год. възраст, а невинното дете го е взел на 20 години, не зная, едно зная, че ние носим нашата собствена отговорност и нека погледнем нашите собствени грешки и нека не съдим толкова лесно дори Божиите постъпки. Не знам дали си съгласен с това? Дали разбираш това? Не те упрекнах, че плачеш за детето си, някога Църквата каза ли ти, че се държиш странно, защото плачеш, понеже си загубила детенцето си или младия си съпруг? Разбира се, човек си и Бог страда заедно с тебе, но Бог подготвя определени неща, Божията любов не е такъв вид чувствителност, рев и сантименталности, а ти казва – „детето Ми, душата ти трябва да се спаси! И душата, конкретната, се спаси чрез това, което стана!“ Чрез болката, чрез болестта, чрез смъртта, така се е спасила тази душа. Разбери го веднъж завинаги.

Ние обаче се силим и говорим за Бога и сега като духовник, като свещеник зная, че в тази екскурзия, където ти казваш, че всичко е било невинно, хубаво и чисто и децата са отишли, не са били и толкова чисти, когато отишли там. Когато от конкретната група се върнали и станали три аборта, тоест защото се изненадваш за това, че са починали при катастрофа, а не се изненадваш за абортите, които стават? Защо не се изненадваш и да кажеш – бре, деца, направили сте каквото се направили, детенцето, което е влязло в утробата ти, защо го убиваш? Защо, то няма ли право на живот? Защо не говориш и за правата на това дете и се караш с Бога, а не с онези, които говорят и съгрешават, които вършат конкретните дела, за които е в нашата ръка да ги поправим? Ние не можем да контролираме Бога, но нашите дела можем и трябва да кажем – какво правиш детето ми, извършваш убийство! Разбра ли това? Вършиш убийство. Заченала си, забременяла си в твоето лекомислие, лудория, замаяност и опиянение, добре, роди детенцето си и го остави на стълбите на някоя църква и си тръгни. Дай му живот обаче. Смутове, трусове, наводнения, защо Бог ги допуска? Земетресения, рухнаха къщите. Ама кои къщи? Слушах една беседа на предишния Флорински митрополит Августин и се разтърсих. В нея той говореше за хулите и каза нещо, което не бях осъзнал. Той казва – разбрали ли сте, че вашите къщи са построени върху хули спрямо Христос и Света Богородица ден и нощ? Има ли къща, която да не е построена от хора, които са псували от часа, когато са започнали, докато построят къщата? Един майстор псува, плочкаджията ругае, водопроводчикът псува и хули, другият, когато загуби един болт, хули Христос, Света Богородица, светиите, друг майстор вижда, че асансьорът не върви добре и хули. Разбрали ли сте, че вашите домове не са построени с Божието благословение?

В един манастир извън Атина имало работници и един ден, както вървял, игуменът чул нещо, една псувня в манастира и се шокирал. И казал: в тази църква с отците ще се молим на Бога и ще служим на Света Богородица и Господа. И ти тук слагаш камъните и тухлите и хулиш? Тук, където аз ще славя Бога и искам Бог да ме благослови в това, което правя? Не. Или ще станеш какъвто трябва, или си тръгваш оттук!

Твоята къща как е построена? Къщите ни как са построени? С Божието благословение? Призовавахме ли Христос? Или казвахме и вършехме други неща. Лъжа ли е това, че постоянно ругаят? Че в казармата псуват от сутрин до вечер? Ама всички го казват, в казармата не чуваш друго, освен хули срещу Христос и Света Богородица без причина. И след това казваме – „какво прави Бог? И Бог не ни е нужен.“ И животът ти не се променя чрез Бога. Обаче. Когато вложиш Христос в живота си, когато имахме Христос в нашия живот и като наш Управник във Византия – колкото години имахме Господа със смирение, уточнявам го, и със здрава връзка с Бога, беше рай на земята. Когато обаче във Византия влязоха егоизъм, пороци, неправда, алчност, разкош, тогава Бог реално оттегли благодатта Си и ти казва – „детето ми, не е това. Вярата в Мене не се разбира по този начин. Разбираш погрешно какво ще рече църковен живот.“ Бог отне благодатта Си и след това настъпи бедствие и катастрофа. Когато обаче човек има Христос в живота си, всичко е благословено и свято. Това не е заплаха, а предупреждение на Христос, Който ни казва истината. Той ти дава подбуда – „обичай Ме, имай хубава връзка с Мене и ще бъдеш благословен! Не Ме обичаш, Аз ще те обичам, но след като Ме молиш да Те оставя, те оставям.“ И когато Христос те остави, ще те поеме изкусителят и тогава всичко в живота ти ще рухне. Внимавай. Не е виновен Христос, че те предупреждава. Когато някой по телевизията ти каже, „знаеш ли това ядене е отровно, не го яж, не го яж, защото в млякото намерили меланин!“ ти не отиваш ли да му кажеш – благодаря, че ми го казахте! Отворихте ни очите. Е, и Бог това прави. Казва ти – „детето Ми, пробуди се! Имаш ли Ме в сърцето си? Животът ти ще върви добре. Презираш ли Ме? Е, не може животът ти да върви добре и не Аз съм виновен за това, а ти, който Ме уязвяваш, гониш, отхвърляш и поставяш накрая. В периферията. Не можеш да отидеш далеч от Мене, след като Аз съм Животът. След като Аз съм истината, след като Аз съм Светлината на света. Ти загасяш тази Светлина на света, отдалечаваш я и искаш да виждаш? Е, не става.“ Той казва – „който Ме последва, няма да ходи в мрак. Тоест важи и обратното. Който не Ме следва, ще ходи в мрак. Това правим ние, не е ли така? Христос ли е виновен? Христос казва – почитай баща си и майка си – и Старият Завет го казва – за да ти бъде добре в живота и да живееш дълги години. Ти не почиташ баща си и майка си. Един 18-годишен младеж умира, напускайки обаче дома си скаран с майка си и баща си, след като ги е наругал, счупил вратата, ударил баща си, казал им е – „не ме е грижа какво смятате да правите! Не исках да ме родите!“ – хули и караници, взема мотора и загива. Другите започват след това – „какви неправди има в света? Какво прави Бог?“ Ама забравяш, че тази заповед е ясна и ти казва – почиташ ли родителите си? Ще бъдеш благословен! Не ги почиташ, не ги ли уважаваш? Ще понесеш последствията. Нямаш благословение върху себе си. Има определени духовни закони в света. Колкото и да искаш и да казваш и да протестираш – тези закони съществуват. Това е ясно. Колко младежи през уикенда излизат да се забавляват без да се скарат преди това с родителите си? И майка им ги чака…. И плачейки и четейки и препрочитайки списания, чакайки детето си. Детето се връща и е минало през някаква перипетия. Възможно ли е това дете да бъде благословено? Доколкото е причинило на майка си такава горчивина, такава скръб, такива сълзи, такова възмущение. Казва ти, детенцето ми, казах ти го: или ще следваш Евангелието с добро или ще разбереш последиците на твоите дела и ще изпиташ болка, ще страдаш и ще се събудиш. Макар и на болничното легло, в сетния час, макар и две минути преди да издъхнеш, ще разбереш и ще кажеш – „Бог е бил прав, бре, детето ми! Прав е бил! Така е било! Затова да ти кажа нещо друго.

Има хора, които воюват с Църквата, но казват: „аз се разбирам добре с Христос – дори с Христос не се разбираш добре. „Аз имам проблем със скандала, а не с Христос!“ Защо, с Христос се разбираш добре? Кой от тези, които говорят за скандалите, се разбира добре с Христос? Нима с Христос се разбират перфектно и само скандалите са ги подразнили? Тебе – исках да попитам еди-кой си журналист, и всеки един и политик, които говорят – те подразни скандалът, който стана, но казваш, че Христос е над всичко, ти ходиш ли на Църква? Кога отиде за последен път? Това искам да ми кажеш. Кога? Един човек ми изпрати имейл, в който имаше едно проучване, което било извършено сред всички политици от всички партии поименно, – попитали ги – кога ходихте за последен път на църква – и повечето отговаряли: никога или когато в парламентът се извършва Славословие или Водосвет, когато на 28 октомври ходим насила и по принуда; някои казвали – на младини, други – причастих се преди 15 години, друг никога не се причастявал, някакви невероятни неща. И тези хора сега управляват, отсъждат, вземат решения, коментират, вземат решения, тоест непросветлени хора, които тамян не са помирисвали, безпомощни, точно обратното на божествени, изобщо нямат Бога в себе си, атеисти, тези хора са без Бога, но доколкото си здрав, казваш това. Този журналист, който видях във връзка с детето и свалянето на иконата, той пращеше от здраве, когато говореше, млад, хубав, силен, „чувствам, че имам власт и говоря!“ Искам да го видя – но не от мъст, а просто говорим и не се правим на умни – в часа на смъртта ни, който ще дойде за всички, виждали ли сте човек да издъхва? Това имах да ти кажа, виждали ли си човек да издъхва, а? Там да видиш и да направиш заключенията. Върви там да видиш. Всички тези, които говорят и имат високомерно изражение, говорят, обвиняват, осмиват и воюват, в онзи час – „към хората обръща човек очи бездейно и умолява“ – се казва в последованието на опелото- душата на този човек в този час търси помощ и не намира, защото тогава вижда, че всичко това, което е осмивал, е много истинно и че Христос, Когото е презирал, не е за презиране, а за обожаване и любов, за подкрепа, за опрощение на греховете – и Света Богородица, която осмиваше и хулеше и ругаеше, е тази, която би те спасила и отвела в рая без да минеш през мъчения, терзания и всички тези демони. И това те го осмиват. Когато беше жив, по телевизията, го осмиваше. Когато обаче умреш, ще има такава нужда.

Най-истинният час не е часът, в който правим предавания по каналите, а часът на болката, най-автентичният и истинен час в живота ни, където не изтъкваме претексти и лъжи, часът на болката и най-силната болка е смъртта, там си истинен. Затова, искам да те видя, г-н безочлив журналисте и силни и всесилни в безкрайното ти безсилие, да те видя в онзи миг и дано да съм до тебе да ти прочета опростителната молитва, ако пожелаеш, и сигурно ще пожелаеш, няма човек, който да умира и да не иска да се покае, защото вижда истината.

Питаш – „защо Христос мълчи?“ Защото е смирен, това е страшно. Във всички тези неща, които говорим, Христос не казва нищо, а мълчи. Сега това, което казвам, не става, но представи си – постави се малко на мястото на Христос –да те обвиняват, да те хулят, да те коментират, да ти свалят иконата от класа, докато ти си там, за да ги благославяш, а не за да правиш нещо лошо. Там си, за да просветляваш децата, за да преодолеят своята дислексия, да пишат добре, да имат мир в сърцето, тоест казваме как Христос се чувства, не какво ние казваме, умниците, и Христос мълчи и казва – „Аз съм се научил, от Кръста съм се научил и чакам. Още съм разпнат и проявявам търпение. Чакам кога ще Ме повикате.“ Дано Бог ни просветли и просветли учителите, от които повечето са непросветлени и атеисти, да поемат децата. Другият обаче ще ти каже: „аз имам право, пише го в новите закони –– аз съм будист, господине, не говоря за Христос.“


Сещам се за един случай преди време в Атина в (преградието) Агиа Параскеви, имало една преподавателка с индуистки убеждения, която по време на часа хипнотизирала децата, които се чувствали много странно. Те ходили на църква и казали това на техния катехизатор, а той им отвърнал:


- Деца, ще казвате молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“ Когато преподава урок, няма да внимавате в това какво ви говори, а ще казвате молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй нас! Ела да победиш!“


Децата направили това и внезапно й станало нещо и казала:

- Какво става тук деца, деца, някой от вас ми пречи!

Децата, които се молели, в същото време се радвали, защото виждали, че молитвата има ефект и продължавали да се молят. Преподавателката пребледняла, почервеняла и накрая възнегодувала. След като родителите разбрали, че прави нещо, те отишли, оплакали се и тя била уволнена. Тогава. Сега няма да изгонят един такъв преподавател, защото е защитен от закона, който говори за религиозна свобода, за религиозна толерантност. И затова ти казват, че вероучението в бъдеще няма да бъде вероучение, а ще бъде религиознание. Бре, деца, въпросът не е да има вероучение, за да сме доволни, нито свещениците, нито Църквата; не го правим, за да не загубим нашите права. Бре, хора, идва смъртта за всички нас, как ще победим смъртта? Нужно ли е да се караме? Затова ли говорим за Христос? Тоест искам да наложа Христос, за да кажа – е, най-накрая ти наложих Христос!

Ама и ти имаш нужда от Христос. Кога ще се покаем, кога ще разберем безумиците, които правим и говорим? И тези, които воюват с Църквата, но и ние, които държим Христос, да покажем на хората, че държим не един Христос, Който искаме да наложим, а Христос, Който за съжаление дори ние не Го живеем както трябва. Тоест ние, свещениците, богословите, Църквата, вярващите, не сме истинни, но искаме да станем такива. Имаме нужда от Христос и идваме при теб да ти говорим за Христос не като властимащи и важни, а като грешни. Как ще победим тлението? Нашите изкушения? Самотата? Унинието? Болката? Болестта? Как? Кой е този начин? Платон! Ще ми кажеш отново? Ама Платон, приятелю мой, обикнал Христос! Когато древните познали Христос, те Го обикнали и всички тези хора се променили. Тук има хора, които се променят и стават християни, а ние сме християни и нима ще се променим да станем атеисти и объркани, философи и езичници? Бре, деца, нуждаем се от голямо просветление!

Нека Бог ни дари покаяние, смирение и просветление и да простите на мене, защото не съм съдник на никого, на себе си трябва да бъда и да се осъждам за това, което правя и не правя. Ала, ала – Господи, помилуй всички нас и ни прости, просветли ни и не оставяй никой от нас да погине нито сега, нито в бъдещия век, а да бъдем с Тебе, Господи, и каквито глупости правим, прости ни, приеми като детски бели това, което правим в живота. Какво очакваш от нас, Господи? Грешки правим постоянно. Господи Иисусе Христе, помилуй всички нас!


превод: Константин Константинов

Кафезът и кошарата

Октомври 18, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

Великият чешки писател Франц Кафка, говорейки някога за враговете на човешката свобода, използвал един сполучлив образ: „Един кафез излязъл да си търси птиче”.

 

Внимателен поглед към съвременния свят е достатъчен, за да различим огромно множество „кафези”, които търсят… „глупави птичета”. Алкохолът, наркотиците, служението на плътта и хазартът са най-крещящите примери на такива „кафези”.

 

Колко хора сами влизат в затвора на тези страсти и бавно умират, бидейки лишени от кислорода на истинската свобода.

 

Но освен видимите „кафези” има и маскирани. Такива са различните болни идеи и гнили „житейски философии”, които се сервират със златната обвивка на привидното освободено и прогресивно мислене. В тези „кафези” се хващат „умници”, които помислиха, че громейки някои спасителни забрани, отплуваха в океана на привидната свобода и автономия.

 

Истински умните, истински любомъдрите, търсейки Истината, не стават пленници на някакъв „кафез, който е излязъл да търси птиче”, а влизат доброволно в „една кошара, която е излязла да търси словесни овци”. „Кошарата на Църквата”.

 

И ще каже някой: по какво се различава кафеза от кошарата? И двете имат същия вкус. И двете ограничават свободата.

 

Всички светци на Църквата разбрали, че „Кошарата” на Христос няма никаква връзка с „ограждението” на света. Защото много просто има за Пастир Този, който даде живота Си, за да освободи „овците” Си от робството на греха, от страха от смъртта. Един такъв Пастир никога не може да бъде тиранин. Напротив, Той е нещо много повече от обичлив Баща. И затова доверието в един такъв Баща никога не може да идва от натиск, нито да води до натиск. На един такъв Баща се доверяваш свободно. Неговата любов те „поробва” напълно свободно! И същевременно чрез това доброволно робство… се освобождаваш, преобразяваш се, освещаваш се. Тази свобода св. ап. Павел нарича „свобода на славата на Божиите чеда”.

 

Изборът винаги е наш: светска свобода за няколко години, или вечно доброволно робство спрямо пълнотата на царството Божие? Малки или големи кафези на страстите и злите навици, или политане към безкрая на Христовата любов?

 

Днес хората, живеейки освободено, са поробени както никога досега в охолство, разтление, моментно наслаждение със земните наслади.

 

Светците на Църквата, които са вечни примери за живот за всички християни, се провикват: за да сте свободни „се поробете”; за да живеете вечно, „умрете”; за да станете богове (по благодат), се смирете.

 

За да направите всичко това… дръзнете!

 

Нека се вслушаме… и да дръзнем!

 

 

превод: Константин Константинов

За мъжката отговорност

Октомври 12, 2017 in Начална страница, Семейство

Днес живеем във време, когато мъжете са слаби. Нямам предвид всички мъже, но за съжаление достатъчно многото такива. Външно съвременните мъже изглеждат достатъчно успешни – развиват се в много отношения, спортуват, посещават фитнес-зали, гледат да са в крак с модата и да се хранят здравословно, да развиват успешен бизнес, но всъщност са толкова слаби и беззащитни, че жените в някои отношения ги превъзхождат по сила. Мъжът може да бъде и олимпийски шампион, да оглавява списъка на Forbes и да бъде в числото на най-желаните съпрузи, но при всичко това да си остане нищожно слаб. Често зад прекрасната външност се крие едно страхливо момченце. И дори физическата издръжливост, умението да печели добре, волевия характер и бруталния изглед не може да бъде главната сила на мъжа.

 

Какво представлява мъжката сила? Това е преди всичко чистота на душата, и умението да се противостои на злото и на греха! Нима силният мъж може да изневери на жена си и да зареже детето си? Нима силният мъж може да лъже и да предава? Нима силният мъж може да се бои да поеме отговорност? Страшно е да се помисли, какво може да се случи, ако, не дай Боже утре избухне война… В същото време, когато милиони мюсюлмански мъже стоят в джамиите и се молят, болшинството православни се отдават на гуляи и блудство. Нима може да защити Родината си онзи, който предава най-близките си и даже родните си деца? За каква доблест, храброст и благородство можем да говорим, когато мъжете са се втренчили само в това да удовлетворяват животинските си инстинкти и обладани от жажда за власт и лесна печалба, са готови да предадат всичко свято? Разрушават семействата си, карат жените си да правят аборти, скандалничат и носят страдание и болка на близките си. Извинете ме, но дори животните не постъпват така. Слабите мъже не могат да обичат и да правят жертви. Всички семейни драми и трагедии са следствие на мъжката слабост, гордост и блудство.

 

Мъжът трябва да бъде глава на семейството – не някой деспотичен глупак, а отговорен за всичко. Глава на жената е мъжът, а глава на мъжа е Христос. Единици живеят на този принцип, а повечето са „семейства“ само по име. И виновен за това е мъжът! Та нали мъжът без Бога, без вяра, е слаб и беззащитен. Колко горчиво е да слушаш, как понякога дори при изповед, вместо да се покаят, мъжете обвиняват своите жени, без изобщо да признават вината си. Каква страхливост и подлост! Аз не оправдавам жените. Ако те не са целомъдрени преди брака и верни по време на него, ако нямат любов и смирение, семейните отношения са обречени. Но по-голямата отговорност все пак носи мъжът.

 

Със своята духовна слабост мъжете се боят да понесат отговорност. Но пък за сметка на това въобще не се боят да блудстват, да прелъстяват жени и да се хвалят със скотските си похождения. Истинският силен мъж покровителства избраницата си, създава семейство в морална чистота без блудство, в семейния си живот е верен и предан на любимата си и я пази от злото. Да, такива са рядкост. Но, слава Богу, все още ги има и благодарение на тях не всичко е загубено. А на блудниците им е тежко на душата, съвестта им ги мъчи, но все пак, нали си стоят в ноктите на дявола, и играят по свирката му, не им остава нищо друго, освен покорно и безропотно да изпълняват волята на сатаната. Колкото по-надолу слиза човек в блатото на греха, толкова повече бесът отслабва духовното му зрение. Човек ще се чувства зле, дори и външно да изглежда „добре“. Той ще вие от мъка и безнадеждност, но никога не ще разбере причината за своите страдания. И всичко е заради това, че той живее без Бога, отдавна е продал съвестта си и е забравил пътя към храма… Откъде ще намери сили да противостои на злото? С голи ръце срещу дявола? О, нека да не подценяваме силите му и да надценяваме своите възможности. Неговата цел е да унищожи, разруши, погуби!!! На него всичко му се получава, ако живеем без Бога.

 

Тези, които са се омъжили за слаб мъж, трябва да се смиряват и да се молят усърдно. А  неомъжените съветвам да бягат като от огън от блудниците и слабите духом, и особено да отделят внимание на духовния живот на своя избраник, на неговото отношение към Бога, към вярата – това е най-главното. Защото силният мъж отива в храма, моли се за близките си, живее по християнски и не се бои от нищо в тоя свят, освен от греха. Ако православният мъж не започне да се променя с Божията помощ и не стане истински воин Христов, то той неизбежно ще погине, ще загуби и всяка една война…

 

Източник: Православное семья

Смиреният човек не се скандализира от никой и от нищо

Септември 21, 2017 in Беседи, Начална страница

 

 

Скандализираш се и осъждаш другите, оправдавайки твоето скандализиране, твоите помисли като „очаквани”.

Лесно се скандализираш, защото никога не си виждал очи в очи твоя грях, защото никога не виждаш твоите грешки.

Браниш твърдо твоето право, нрав, добродетел, мнение.

Скандализираш се лесно от живота на другите. Заплашително им размахваш пръст, за да се съобразят.

Ама как ще поправиш нещата? Мислиш, че ще успееш да спреш скандалите чрез твоето скандализиране?

Лесно се скандализираш, защото си се научил да се занимаваш с живота на другите, а не с твоя. Не ти е от полза да видиш твоя живот, защото по-скоро ще се разочароваш, затова и си намерил решението да изследваш живота на другите върху микроскопа на твоя акъл. Скандализираш се дори от нещата, които копнееш да имаш, но не можеш. Пречат ти, не защото се случват, а защото и ти не съучастваш в тях.

Лесно се скандализираш особено от църковни хора. По-специално от свещениците.

Скандализираш се от тяхната коса и брада (един е с дълга, друг е с къса), от техните автомобили (да не казвам мотоциклет, защото е ”забранено” превозно средство), от техните одежди, от тяхното ястие, от техните движения, от тяхното пеене.

От една страна ги искаш близо до народа, от друга ги искаш пустинници, от една страна ги искаш снизходителни и благи, от друга ги искаш строги и фанатични, от една страна искаш млади свещеници, които улавят пулса на времето, от друга предпочиташ възрастните, които са „по-мъдри”. Тоест искаш да отговарят на твоите мерки и теглилки, съобразно настроението, което имаш през деня.

Помисълът ти казва: „Ако аз бях свещеник, бих направил едно или друго”, но не си! Лесно е да го „играеш” свещеник без да си такъв, лесно е и не струва да го „играеш” расоносец, носейки риза през лято.

Скандализираш се, защото не знаеш какво искаш, тоест не знаеш кой си. Лесно ще осъдиш някой свещеник, който навярно е сгрешил като човек. Забравяш твоята грешка, по-скоро никога не видя твоите грешки, които стават всекидневно. Но ще се скандализираш от свещеника, който веднъж се е скарал, а не от себе си, който всекидневно ругаеш съпруга/та си, който биеш детето си, който лъжеш началника си, който крадеш съдружника си, който осмиваш приятеля си. И оправдаваш твоето скандализиране, защото казваш, че свещениците трябва да са пример за нас. Помисли ли обаче някога, че и те са хора?

Свещеникът е пример за човек, който се подвизава, не е един идол на непорочен, безупречен, безгрешен човек.

Ти, за съжаление, дебнеш свещеника, за да го видиш да пада и да оправдаеш твоето беззаконие. Да кажеш „Видя ли свещеникът какво направи, аз ли няма да го направя?” Тоест хем го осъждаш, хем оправдаваш греха си. Двойно зло.

Наистина свещениците понякога „се отклоняват” и скандализирането идва като естествена последица. Затова, ако подочуеш нещо, вместо да развиваш зли помисли, вместо да допуснеш осъждането да завладее сърцето ти, се помоли за брата си – за свещеника – защото и той е човек. Повечето пъти обаче искаш да се скандализираш, дебнеш да видиш, да чуеш нещо, за да потвърдиш вече съществуващите твои зли мисли, които заливат сърцето ти.

И аз се скандализирам. И то твърде много.

Скандализирам се от моето скандализиране. Дори това не трябва да става, но ето, че става. Аз обаче съм свещеник и „не ми е позволено” да се скандализирам. На теб обаче защо да ти е позволено? Не очаквам отговор.

Въпросът не е кой прав и кой крив; въпросът не е чие скандализиране е очаквано и кое не. Въпросът е да разберем най-накрая, че единственото полезно скандализиране е скандализирането от самите себе си, от нашето аз, което прави толкова грешки, толкова много грехове, но няма покаяние. Да се скандализираме от нашата неразкаяност и най-накрая да поставим начало на нашето покаяние, да видим нашите дълбини, търсейки Божията благодат, за да се просветлим и да се събудим от духовното забвение, в която сме паднали.

Юда се скандализирал от Христос и Го предал, същото направили и фарисеите. Ако ние, хората, съумяхме да се скандализираме от Безгрешния, представете си какво става, ако говорим за грешниците! Това обаче не е оправдание за нашето скандализиране, а причина да се замислим.

Дори от Бога се скандализираме. За нас Той е най-големият скандал! Бог обаче не се скандализира от нас. Не защото не знае кои сме, а защото, докато знае кои сме, продължава да ни обича. Ние се скандализираме от Него, защото не Го познаваме, не Го разбираме. И обикновено така става. Скандализираме се от това, което не разбираме. Както например много хора от Църквата се скандализират от интернет, защото не разбират.

Скандалът се появява в сърцата ни, когато престане да съществува любов и вече господстват страстите, неразкаяността, егоцентричността, формалната изрядност, морализмът, законът.

Христос се „скандализирал” само от онези, които дори от нищото намирали повод да се скандализират и всъщност създавали скандалите; и затова ги изобличил. Помни и това.

Когато Христос каза „Горко на човека, чрез когото идват скандалите (=съблазните)”, Той говорил за човека, който поражда в себе си скандала, тоест за скандализирания; защото този човек, който се скандализира, избира скандала и осъждането.

Някакво събитие се случва пред нас. Някой го вижда и не се скандализира, другият го вижда и се скандализира. Всеки съобразно това, което има в себе си, съобразно егоцентричността, която крие, в същата степен и ще се скандализира. Смиреният човек не се скандализира от никой и от нищо.

Надявам се, че не те скандализирах. Надявам се…

 

Превод: Константин Константинов


Смисълът на живота не е в щастието или нещастието, а в примиряването с Бога

Юли 25, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Веднъж един студент ми изказа недоумението си:

 
„Ето, Вие вярвате, че Бог храни и защитава семейството. Тогава защо някои през цялото време се сблъскват с големи проблеми, а в същото време други живеят без особени трудности?“

 

Този въпрос отговаря на духа на времето. Ако ние наистина разбираме смисъла на живота си, тогава ще можем да разберем и какъв смисъл и значение имат в нашия живот скърбите, трудностите, проблемите и неуспехите. При правилна духовна работа ще можем да ги превърнем в духовно съкровище за нас.

 

Преди всичко, трябва да имаме предвид, както пишат отците на Църквата, че Господ не е създал нищо лошо в света, и Сам, като Любящ Бог, не желае лошо на никое създание; следователно, Той не иска човекът, венецът на Неговото творение, да страда и да се мъчи. В Стария завет се казва, че когато Бог сътворил небето и земята, погледнал на делата на ръцете Си – „и видя Бог, че това бе добро“ (Бит. 1:10). Всичко било създадено толкова прекрасно и хармонично! Съвършено! Бог не създал нито смърт, нито скърби за човека, ни болести, ни тление, не замислил печалните последствия, които са ни постигнали, ни стихийните бедствия – изобщо, нищо зло. Даже и стихиите като огън и вода не са вредили на човека, нито нещо друго. Всичко това е дошло в живота ни след грехопадението на човека в Рая, след непослушанието му. Грехопадението на Адам и Ева прекъснало естествената връзка между човека и Бога, и в резултат на това са се появили смъртта, тлението, болестите, скърбите и другите нещастия. Свободата, дадена на човека, която той използвал неправилно, станала причина за скъсване на връзката му с Бога; това създало проблемите на човечеството като цяло, на нашите семейства, и конкретно на всеки един от нас.

 

Някой може да запита – а какво да правим сега? Да седнем и да скръстим ръце, просто да търпим тези скърби и по този начин да се осветим? Само че, Църквата не вярва в съдбата и в някакво предопределение, защото тя е място за духовна борба, борба дори до кръв, където Господ гледа накъде ще се наклони човешката воля – към добро или към зло, и в съответствие с това ще съди човека. Затова Църквата няма толкова много последователи.

 

А хулителите на Църквата, обратно, често говорят, че вярващите са слаби и безволеви хора, нямащи никаква активна позиция в обществото. Само че, действителността доказва обратното – ако в Църквата нямаше никаква борба, и християните не се подвизаваха, то Православната Църква щеше да има много последователи, защото практиката показва, че там, където е лесно и не се води борба, там се събира мнозинството. Православната Църква и „последователите на Христа“ са хора, които знаят, какво нещо е жертва и жертвеност; те са хора, които са обикнали жертвата и дори самата смърт заради Христа.

 

И така, когато разберем, какъв е смисълът на живота ни и че главната му цел е примирението ни с Бога, ще станем едно цяло с Него, ще се осветим и ще отхвърлим от себе си всички наши грехове и страсти. Тогава нашето „аз“ ще се отърве от вещественото и световните неща, и ще се отправи стремително към Божията любов и Царството Небесно. Тогава цялото ни естество ще се устреми към връзка с вечността и с лекота ще се научим да преодоляваме скърбите. Защото, ако имаме за център в живота си само този свят, само временното, тогава животът ни, без висша цел, ще бъде една трагедия, тогава и смъртта, и болестите, и неуспехите, и всяка трудност ще ни се струва непоносимо тежка. Дори и да доживеем до 80, или до 90 години, но нищо не постигнем нито в тоя живот, нито за вечността, тогава сме живели напразно.

 

Вярващият човек знае, че тези, немного на брой години на земния живот, отпуснати ни от Бога, ще определят вечния ни живот. С вяра и надежда в Бога, с опита на Христовото Възкресение човек побеждава смъртта, побеждава фактора време, побеждава всички трудности, и по тоя начин се издига към Бога, разбирайки, че благодарение на различните сегашни скръбни събития той придобива Небесното Царство. Като осъзнава това, християнинът понася с голяма радост всички теготи и трудности в този живот. Можете да забележите, че най-радостните хора на земята са православните християни, които са схванали, че не трябва да обръщат голямо внимание на настоящите събития, защото те са временни, и имат своя край, но цялото тяхно внимание е насочено нагоре, а очите им са отправени към Царството Небесно.

 

Човекът, благодарящ и славещ Бога за всичко, е най-щастливият човек. Благодатта, привлечена посредством благодарението, постоянно го утешава и му помага да понася мъжествено всяка скръб.

 

Ето така разбираме дълбочината на смисъла на всички проблеми, дори и на семейните. Бог не гледа на лице, както правят хората, и не съди повърхностно. Той е Отец на целия свят, на цялото човечество. Господ обича както праведника, така и грешника – като Свое заблудено създание. Както обича Своята Пречиста Майка, така обича и всички хора, даже и дявола – падналия ангел. Защото Бог е Съвършената любов. Неговата любов е безгранична, еднакво разпростряна върху всяка твар. Има хора, които се отзовават на Неговата любов и правят съответните стъпки, а има и такава категория хора, които съвършено Го отхвърлят. Казахме вече, че Господ е любов, но какъв ще бъде Съдът Му, с който Той ще съди света – това е велика тайна, която човек не може да разбере без Божествено просвещение.

 

превод от руски



Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки

Юли 18, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Две хиляди години след идването на Христос в света Той остава непознат и светът има погрешна идея за Него. Това не оставя незасегнати и християнските общности. Съществува впечатлението, че Христос е просто един Бог сред боговете, Който сега обитава на небесата, много далеч от нас, че религията, която Той основа, е една хубава религия, навярно най-хубавата, и Неговото нравствено учение може да е строго, но е безупречно. Той, разбира се, е историческа личност, но несъмнено не е само това. Той е велик и значим Учител, светът бил облагодетелстван от Неговата проповед и Неговото присъствие било повратна точка в хода на историята, но дори това не е.

 

Иисус Христос, нашият Господ и Бог, Изкупителят и Спасителят, Богочовекът, второто лице на Пресвета Троица, „името, което е по-горе от всяко име”, „роденият от Отца без майка и от Майка без баща”, единосъщният и събезначалният с Отца, открилият се Бог Слово на Отца, Въплътилият се, Разпналият се, Възкръсналият и Възнеслият се е Пътят, Животът, Светлината, Истината, Възкресението. Христос е главно Животът на света. Той не е традиционалисткият, церемониалният, исторически и религиозен Бог, а моят Отец, моят Живот, Животът на човеците. Той е Този, Който обнови живота и оживотвори мъртвия човек. Той е Този, Който го сътвори и го следи нежно и постоянно, Създателят, Промислителят, Мъдрият.

 

Свързването на вярващия с Христос се постига не на едно интелектуално, емоционално и психологическо, а на реално равнище. Христос е състояние и начин, изражение и етос на живот. Вярващите днес отстоят от това усещане за живота, което е истинската връзка с живия Бог. За съжаление Христос не е център на нашия живот. Резервирано подхождаме към Него. Светотайнственият живот ще допринесе и ще укрепи това преживяване.

 

Чрез Тайнствата на светата Църква чувстваме присъствието на Бога в настоящето. Чрез Кръщението ставаме членове на едното и неразделно Тяло Христово. Обличаме се в одеждата на веселието, приемаме Самия Христос в една вечна връзка. Чрез Миропомазанието ставаме обиталище на Светия Дух. Така влизаме в една нова свята общност, на синовете Божии, приемаме нов живот. Това оживотворяване се обновява чрез светата Евхаристия.

 

Ядем и пием Тялото и Кръвта на Христос, недостойните и неблагодарните – най-великия дар на Бога за човечеството – като запас за вечен живот. Нашият живот съществува чрез това божествено ядене и пиене, на Заклания Агнец, от безкръвното свещенодействие.

 

За свързването на вярващия с Христос значително допринася и изучаването на Светото Писание и особено на Новия Завет, редовно и молитвено. Изучаване, което не просто образова, а преобразява душевно.

 

Христос не е добрият идеолог, а уникалният Богослов, Единственият, Който може да говори за небето, от което е слязъл. Христос не е успелият чудотворец, а Този, Който се заколва за живота на света. Христос не просто променя света, а го животвори. Християните не са членове на едно сдружение с права и задължения, привърженици на партия, безлична маса и несвободни хора, а синове Божии, поканени на небесната Трапеза, чието предвкусване ясно започва от този живот, както учат отците на Църквата.

 

Целият кръг от Господски празници за душата на вярващия не е някакво припомняне на едно старо събитие, а негово повторение и преживяване в дълбините на сърцето. Отците казват, че Христос обитава в сърцата на хората чрез вярата. Въплъщава се в нас, когато пазим Неговите заповеди. Разпва се, когато болката на аскезата огъва и изтребва страстите. Възкръсва, когато безстрастният човек „шества” в духовните съзерцания, възхождания и ликувания.

 

Христос дава на Своите приятели истинския живот. Далеч от Христос животът е мрачен, нерадостен, отчайващ. Двадесети век отминава, но животът се развива и галопира към нови космически завоевания, имаме удивително съкращаване на разстоянията и бързо осведомяване за случващото се в четирите точки на света, а човекът, повече от всеки друг път, е безпокоен, несигурен и тревожен. Ядрените, атомни и химически оръжия, тоталитарните режими, нещастни инцидентни с многобройни жертви и екологични катастрофи изплитат агонията на човека. Едновременно се наблюдава и голямо „духовно” движение с нови философски течения, политически теории, нови изражения на изкуството, културни прояви и разнообразни ереси. Но сигурно цялата тази съвременна криза би могла да стане повод за едно духовно възраждане? Сигурно утопията се намира в усилието на човека да свали небето на земята? Сигурно трагедията на нашата епоха съществува в доброволното невежество или дори в безсилието на вярата в съществуването на вечния живот? Сигурно чрез отчаянието и развалата е възможно да дойде привилегията на надеждата и процъфтяването на истинската радост? Ще се опитаме не да отговорим на тези трудни въпроси, а да се потопим в непресъхващия извор, от който може да дойде божествената помощ. Размисъл и подозрение за един друг начин на живот, който няма край.

 

Ще ви предам думите на един велик съвременен старец от Севера, който тръгнал от Света Гора. В една скорошна негова книга той пише, че след избухването на първата световна война „Моите младежки надежди и мечти рухнаха. Но същевременно едно ново виждане за света и неговото значение се появи пред мен. Близо до разрухата лека-полека замислих моето възраждане. Видях, че не съществува трагедия в Бога. Трагедията беше само в живота на хората, чиито поглед никога не надмина земните граници. Нито всички Негови терзания в света имали трагичен характер. Любовта на Христос, през цялото Му пребиваване тук между нас, бе едно страшно терзание” (архим. Софроний).

 

Христос в Неговия земен живот не спря да проявява търпение към неверието на нашата изопачена природа (Мат. 1:17), да се насълзява, както при гроба на Своя приятел Лазар (Мат. 11:35), да се огорчава, както с убийците на пророците – юдеи (Мат. 23:37), да е предълбоко наскърбен, както в Гетсимания (Мат. 26:38), участвайки напълно в човешката трагедия. Към тази паднала изтерзана природа Той се навежда, въздига я и й дарява мира (Йоан. 14:27), дръзновението (16:32-33), безстрашието (Мат. 10:28), любовта (Йоан 17:24) и вечния живот.

 

Настоятелният отказ на голяма част от човечеството да приеме Христос като единствен и истинен Бог го лишава от изкупителната светлина на вечния живот. Свободното следване и охотното причисляване с лика на Неговите ученици ни пренася отвъд мястото и времето на настоящото страдание и терзание, в приемането и предвкусването на незалязващата светлина.

 

Самоосъдени в затвора на егото на индивидуализма, здраво обезопасени в доволството на нашите идеи, нагласи, предпочитания и капризи, се изолираме от другите, към които Евангелието иска да бъдем винаги открити, благосклонни и благоразположени. Така сме безсилни да ги приемем и съответно да ги обикнем и да се помолим за тях. Защото чрез молитвата ще прогоним трагичната изолация, ще се съединим с другите, ще се срещнем с Христос.

 

Човекът започва да се нарича духовен от момента, в който се занимава съзнателно със себе си, започва да осъзнава греха в себе си, спира да любопитства за другите, покайва се и се моли. Това човек да види своето реално състояние несъмнено е резултат от силна воля, но и от мощна и крепка Божия помощ. Христос бърза към нас, за да ни помогне значително и плодотворно, доколкото продължаваме истинно да го искаме. Защото много пъти започваме нещо без да го довършваме. И в този случай опасността е близо, защото страхът от това какво ще срещнем, постоянната и твърда борба, която е необходима, за да се завърши делото, и изкушението, което внушава плахи помисли, са достатъчно големи пречки.

 

След като познаем себе си, ще познаем Бога. Тогава ще ни се открие лицето ни. Тогава, обичайки Бога, ще чувстваме постепенно величието на Неговата любов. Така Бог бива познат и така се открива; главно като любов. Бидейки просветлен от божествената любов, човекът пронизва пространството и времето несломим, безстрашен, радостен, преходящ през този свят, където го е грижа за целта на неговото пътуване – горното царство, без да презира настоящия живот, а му отдава само значението, което заслужава.

 

До това познание, както казахме, стигат всички души, които смирено се молят, с разсъдителност се подвизават и искрено се покайват. Христос не може да живее в тъмнина. Грехът е тъмнина. Нека не искаме да оправдаваме греховете си, защото наскърбяваме Бога и ставаме нарушители на Неговите заповеди. Христос ни оставя, ако го искаме, в нашия мрак, и във всеки случай винаги очаква покаянието.

 

Често т. нар. „нещастия” на живота, лична болест, обедняване, болест или смърт на сродни лица водят хората по-близо до Христос. Но също така се случва често и лесно Христос да бъде забравян, когато проблемът отмине. Това, както разбирате, най-малкото, е непочтено. Христос не е само за в случай на нужда. Ако човек не вземе решение за трайното пребиваване „до нозете на Иисус”, от Който ще се вдъхновява, той ще бъде завлечен от съвременните отчуждаващи течения, които настоятелно иска да ни отдалечат от Христос.

 

В един свят на измама, отчаяние, насилие и хули вече не е удобно да се чуват думи на любов, благородство и благодат. Утвърдени върху непоклатимия камък на Христовата вяра, ставаме силни и непобедими, приемайки като Негови чеда наследието на Неговата победа.

 

Отмина епохата на многото думи и днешният свят тревожно търси преживяването и примера. Много пъти мълчанието е най-гръмката проповед, след като била изречена от светите отци в пустинята. Една проповед без етоса и изражението на чистото духовно преживяване става изморителна, без последици и продължение. Затова множество млади хора извличат полза само от мълчанието, свещените последования или премерените думи на монасите на Света Гора. Един съвременен мъдрец казва следните много важни, както и забележителни слова: „Обичам Христос, но християните не ги обичам, защото не приличат на Христос” (Ганди). Мисля, че има право. Много пъти, повече от атеистите, ние очерняме името на Христос и предизвикваме с нашата непоследователност похулване на Неговото пресвято име. В житието на светия великомъченик Георги се казва, че другите войници, когато виждали лицето му, че блести от радост, казвали: „Тогава и ние да станем християни.“ Това било най-добрата проповед. Неговият чист живот. Някой бе казал, че християнин означава радостен (човек). Днешните християни стоят много далеч от тази истинска радост.

 

В настоящия изменчив свят, който вие познавате по-добре, защото живеете всекидневно в него, човекът бива завлечен, повлиян или притъпява съвестта си и прави постоянно нови компромиси, отстъпки и допускания в ума и сърцето си, които променят неговите православни еклесиологични критерии, автентичния православен етос, но и самите основни принципи на етиката. Вече и християните не се отличават. Толкова много неща човек чува, че вече не се озадачава и не реагира. И когато някой се откъсне от сплетните на света, бидейки притиснат и понесъл удари, стигне до вратата на църквата, търсейки, по-малко или повече искрено – милост, светлина, изцеление, изкупление и не намира вратаря там – това е трагично. И най-трагичното – когато го намери, да го намери неподготвен, изморен, занимаващ се с много други неща, бързащ, отлагащ, борещ се да се оправдае, за да се оттегли. Но пред Него той е връщащия се син Божий. Завършвам това отклонение, казвайки само нещо, което е казал един бележит лекар „Ако имахме добри духовници, нямаше да имаме нужда нито от психиатри, нито от психоаналитици”. (К. Юнг)

 

За Христос не съществува рана и заболяване, което да не се лекува. Каквато и да е историята и състоянието на всеки човек, той не трябва никога да пада духом. Ако ще да е роден в трудна епоха и неподходящи условия, ако ще от малък да го е съпровождала беднотия, ако ще да е израснал в невежество, да са се отнесли жестоко с него, ако ще да се е увлякъл в лесния живот, каквото и затруднение да е имал, нека се покае, Христос идва, попива тези неща и ги обновява. Видяхме това много пъти в монаси на Света Гора, чието покаяние ги доведе до „Градината на Света Богородица” по много пътечки и след тяхното обръщане нищо не напомняше предишния порок на греха, защото Божията благодат ги бе осенила.

 

В крайна сметка е много приятно и полезно умът на християнина да се напоява от помненето на Христос, тъй както монахът се опитва да живее. Така, всяко събитие от деня, каквато и форма да има, получава различен характер. И в приятните и неприятните неща нека казваме „Слава Тебе, Боже!“ Свети Йоан Златоуст издъхнал, молейки се на пода на една пуста църква, в изгнание в Армения, с думите: „Слава на Бога за всичко”.
Благословението на това постоянно помнене на Христос – охристовява човека. То действа по дивен начин и го кара да вижда, да докосва, да разбира и да тълкува света по различен начин. Християнинът преминава през този свят с уважение, търпение и любов, а не завоевателно, тиранично и сребролюбиво. Когато се отнасяш така към другите, това ти дава огромна свобода и уют. Душевният уют не е свързан с материалното благосъстояние. Често се срещат хора, които „имат всичко”, но им липсва спокойствието на сладкия сън, безстрашието на вярващия и просторът на простотата. Давайки своята първа мисъл, надежда и „планове” на Христос, без да се интересува толкова за това „какво ще кажат хората”, вярващият ще спечели умиротворението, което Христос дава на Своите истинни приятели.

 

Занимавайки се повече със себе си, и по-малко с другите, ще се избавим лесно от много грижи. Това естествено не означава, че няма да сме внимателни с другите, че не трябва да ни интересува дали ги скандализираме с нашите постъпки, и че нашата грижа и любов е идеална, но в никакъв случай не трябва да е изпълнена с тревога. Нашата любов няма да зависи от тяхната. Любовта на другите към нас не трябва да бъде даденост, за да явим нашата. Следователно сме призвани да въстанем за една духовна независимост, която ще бъде подчинена на православната традиция и естествено няма да има никаква връзка с никаква изолация. Навярно така не сме приятни за мнозина, но не това търсим. Ако искаме всички да ни хвалят, това означава, че не искаме похвалата на Христос. За да бъде целия свят наш, трябва да станем софисти, дипломати, ласкатели и политици, компромисни, отстъпчиви, отнасяйки се раболепно, т.е. недостойно – нещо, което нашата християнска идентичност не ни позволява.

 

Отказът от това не трябва да се счита за горделиво отношение, защото и в Преторията, когато слугата ударил Христос, Той поискал обяснение, докато на друго място казва да обръщаме и другата страна, когато ни бият. Също така на Голгота разделили дрехите Му, естествено не за да ги вземат Неговите разпинатели евреи като филакто, или само за да се изпълнят пророчествата Му, а за да ни посочи отношение и начин на живот. Христос имал един хитон, но бил ценен, изтъкан отгоре до долу, скъпоценен. Самият Христос ни поучава на нестяжание и простота, сериозност и достойнство. Един монах носеше расо, пълно с дупки, и един разсъдлив подвижник, който го видя, му каза „През дупките на расото ти виждам голямата ти гордост”. Духовният човек не се вижда в „добрите моменти” на неговото редовно черкуване и на задължителната му благотворителност, а през цялото денонощие. Нашата духовност се отсъжда във всеки един момент. Наше огледало е Христос, Неговото слово. Подражанието на Христос означава дълбоко задълбочаване в Неговото Евангелие, да се съпогребем и да съвъзкръснем с Него, украсени с евангелските добродетели. Нека не смесваме смирението със злочестието.

 

Като християни трябва да бъдем твърди, смели, благородни и прями. Ако благоугодим на Христос, нека не ни е грижа, дори ако светът ни смята за недостойни за неговата благосклонност и оценка. Но е почти сигурно, че ако благоугодим истински на Христос, няма да има сериозен човек, който да не оцени нашето отношение.

 

Разбира се, не е лесно човек да стигне до тази свобода. Нужна ни е отговорна борба, гореща молитва, редовен светотайнствен живот и съответно духовно общуване. Вярвам, че ще се съгласите, че лесно се влияем от атмосферата на нашите разговори и срещи. Естествено е в един лъжлив и измамен свят човек да се влияе. Хубаво е да придобием добри приятелства, които ще ни помогнат в часовете на тревога, тъга и скръб. Но най-добрата компания е приятелството с Христос, и то в часа на молитва. Той е Приятел, Който никога не предава и винаги Го предават.

 

Св. Йоан Златоуст още по-задълбочено казва в своето слово, че от леността произлиза порокът и от борбата добродетелта, че добрите хора стават по-добри, живеейки дори сред тези, които ги възпрепятстват да живеят правилно и дори се опитват да ги привлекат на своя страна. Христос оставил лукавите, за да станат добрите още по-добри. Печалбата идва не от лукавите, а от мъжеството на добрите. Затова нека нищо не ни сломява и от отрицателните неща да вземаме поводи за съкрушение и покаяние.

 

Мнозина, бидейки изморени от празнотата на света, търсят безизходица. Боят се или не познават Християнството? Боят се от борбата, за която говори Евангелието, и не познават изкупителната същност на Християнството, което не се познава и не се преживява безболезнено. Умората и леността на съвременните хора, тяхното незнание и прибързаност, за съжаление ги води до рецепти, идващи от друговерци, често до демонодвижими и лесни решения на гениални еретици, които са водени от коварните и опасни стихии на прелестта. Умножиха се ложите, джамиите, залите на протестантите -„харизматици” в нашето отечество. Земята на героите и светците, богатата на мъченици Гърция, се превърна в опасна странноприемница, което приютява всеки лукав човек, в името на някаква неясна свобода, която подкопава основите на народа и на Църквата, на нашата традиция и история. Приближавайки 2000 година, намираме Гърция неподготвена да посрещне ботуша на Европа. Христос остава непознат и за християните. Нужно е спешна повторна евангелизация и на християните. Нужна е борба.
Болката от борбата е необходим елемент. Болката в нашия живот съществува, за да изпилява каменните сърца, да смирява, да вразумява, да дава здраве на душата. Когато ние не допускаме болката, като аскеза, и не я претърпяваме, като болест или друг проблем, Христос идва вежливо и дава, колкото можем да понесем, всичко за наша полза.

 

Ако познавахме благотворната сила на болката, всички терзания на живота биха станали приемливи като изцелителни изпитания за душата. Никой краткотраен успех не може да донесе истински покой. Много хора днес нямат съответното духовно дръзновение, за да приемат, извървят аскетическия път на Евангелието. Това дръзновение ще бъде дадено само от Христос. Много пъти е необходимо да се отчаем от света, за да го победим, и да дойде свише надеждата за нашето спасение. Старец Лъв от манастира в Оптина казвал „Изкушенията не са по-силни от Божиите дарове.“ Чрез силата на името на нашия Спасител Иисус, Който ни укрепва, всичко е постижимо. За вярващия винаги важи следната истина: „Ако имаш болна вяра, и една прашинка ти се струва планина. Ако имаш силна вяра, можеш да вдигнеш и да преместиш всички планини на изкушенията.“
Много е прав блаженият старец, толкова много, че не е нужно да го казваме. Помним скорошно посещение в каливата ни на един преподавател по богословие, който свободно разви темата за ревизиране на Евангелието, за излишността на аскезата, за това, че животът на съвременния християнин в мегаполисите се задушава от самота, стрес, суматоха, вредните газове, умора и по някакъв начин това замества аскезата и вече изобщо не са нужни пости, дълги служби, поклони и бдения. Опитах се да проследя неговите думи и да внимавам, исках да го разбера, но забелязвах едно безочие и високомерие в думите му, не спрямо мене, а спрямо Божиите заповеди, спрямо Свещеното Предание, което с духовна разсъдителност постоянно и винаги говори за задължителната борба, естествено според мярката и съобразно условията на средата и с благословението на духовния отец.

 

Обръщайки главата към прозореца, видях килията, в която бе написано житието на свети Арсений Кападокийски, където неговият житиеписец (преп. старец Паисий) наред с другите неща пише: „Отец Арсений проповядваше Православието вярно чрез неговия православен живот. Стапяше в аскезата плътта си чрез неговата гореща любов към Бога и променяше душите чрез неговата божествена благодат. Вярваше и изцеляваше мнозина, вярващи и невярващи. Малко думи, много чудеса. Живееше много и криеше много. Под неговата твърда кора криеше неговия духовен сладък плод. Много строг отец към себе си, но и много нежен отец към неговите чеда. Не би ударил със закона, а с любочестието, със смисъла на закона. Като служител на Висшия не стъпваше на земята, и като съслужител блестеше в света.”

 

Ако се смирим истинно пред Христос, ще се освободим от страстите. Трябва да снизходим, за да възходим. Това „хвърляне” във въздуха е знак за доверие в Христос. Той е Този, Който ще дойде да ни извлече и издигне. Разочаровани от силните на земята, поставяме като Управник на нашия живот Христос, и животът получава друг ход и продължителност. Колкото по-болезнено е това възраждане и пътуване, което води до него, толкова по-богата е благодатта и благословението. Без скърби никой не може да влезе в един живот в Христос. Когато спрат изпитанията и дойде радостта от възкресението, тогава ще облажаваме характеризираните от нас дни на страдание като най-плодоносни.

 

Доста хора оправдават своето неверие или маловерие с присъствието на прекомерно или абсурдно страдание в света. Смятат го за отсъствие или немилосърдие на Бога. Смъртни случаи на пеленачета от глад или болест, корабокрушения на невинни хора, автомобилни катастрофи с жертви цели семейства и толкова други неща оставят хората в недоумение. Разбира се, само на един добронамерен човек може да се даде задоволителен отговор, зачитайки напълно историята на живота на човечеството, че Бог не се намесва тиранично, за да я преобърне. Бихме казали, че Бог не може да спаси тези, които изобщо не искат да се спасят, които съзнателно са Го отхвърлили.
Бог показва пътищата на погибелта и на спасението и оставя хората свободни. Бог не е съучастник в злото на света. Бог е Творец само на доброто. Резултатите на бунта, безочието, похулването и гордостта на човека показват този интензитет на злото, което завлича и невинни. Също така много пъти се случва, че зад външно страшното и необяснимото, внезапно връхлетялото нещастие се крие планът на Бога. А и зад „несправедливо“ както се наричат – загиналите и за тези около тях. Обикновено допускането на тези големи изпитания се дават за общо покаяние. Отвъд всички тези нещастни случаи Божият Промисъл никога не спира да действа. За вярващия всичко това са ясни и лесноразбираеми неща.

 

Иисус Христос позволява и допуска болката да дойде „до време“ в живота на човека и Той е Този, който я премахва и ни избавя от нея. Трайността на болката е аналогична със степента на покаянието. Христос Който изпитал болка кара да изпитваме болка и нас. Христос е пратеният да ни избави от болката. Великият свещен символ на неизразимата болка на Христос е Кръстът. Безчестното дърво, болезненото разпване, е станало извор на изцеление и изкупление, централният момент на проповедта, безумие за елините, съблазън за юдеите. Той дошъл да даде светлина и живот и хората предпочели мрака и се опитват да оправдаят тяхната позиция, хулейки Църквата и клира, за да оправдаят тяхната нравствена леност. Като гадаринците от Евангелието се преструват на любезни и умоляват Христос да ги подмине, оставяйки ги на тяхното мъртвешко спокойствие. И още по-лоши от тях, когато чрез измамната одежда на изкуството представят Спасителя Христос в часа на Неговата жертва за целия свят да има нечисти желания (Н. Казандзакис). Това е позор, нечестие и жалка постъпка.

 

Всички онези, които се опитват да обяснят всичко чрез ограничената логика, грешат, потъмняват образа на Бога, който имат в себе си, и се терзаят от тежката тревога на помислите, което носи изморителна досада. Същото си патят и окованиците на необузданата фантазия, които смятат себе си и за успели писатели. Христос, Който свърза божествената с човешката природа, Богочовекът, е Светлината (Йоан 7:17), Истината (Йоан 14:16), Любовта (Йоан 8:31), Мъдростта (1 Кор. 2:7), отговаря и дава решения. Паралогичните – неразумните отхвърлят свръхлогичния Христос. Оставят Го на Кръста и продължават да Го хулят с творби на „изкуството”.

 

Ужасно трагично е ставащото в света. Светът предпочита малките наслади и временните почести пред вечната слава. Какво ни прави толкова плахи и несмислени? Какво ни кара да се отричаме от една богата вечност заради една бедна мимолетност? Да сме малодушни и да пренебрегваме нашия божествен призив? Само непоклатимата вяра в Христос може да ни накара да победим светския дух. Пръв Христос победи света и Неговата победа е наша победа – без това да ни дава ни най-малко високомерие. Най-голямата победа е да победим греха. Не са малко подобни победители във „вчера и днес“ на Църквата. Трудът, който полагаме в тази война за постигането на победата, става незначителен, когато човек помисли, че се причислява към всички онези, които са влезли във вечното царство.

 

Христос често се връща отново в живота ни, ако потърсим това от Него и Му го позволим, главно като Лекар. Тези Негови посещения обикновено са лични и тайнствени. Христос никога не е вършил чудеса, за да впечатли и ентусиазира, зрелищно и публично. Повечето чудеса, които Господ извършил, са станали пред ограничен брой свидетели и в определени пъти само пред болния. Христос не желае да убеди властнически, да създаде шум и смут и възклицаващи следовници. Чудесата са знаци за Божията любов към страдащия човек, които се извършват в свещената атмосфера на вярата, мълчанието и безмълвието. Стават толкова чудеса всекидневно в живота, мнозина ги виждат и не ги виждат, мнозина ги чуват и не ги чуват, защото нямат очите и ушите на вярата. Други отново осмиват, съмняват се, подиграват, иронизират и се превъзнасят, жънейки плодовете на своето съмнение. Те продължават гонението на Христос от техния живот. Христос през целия Си живот бил преследван – свикнал е с гонението. И истинските християни били и са преследвани, непонятни, защото се чеда на Христос, които не са от този свят, и затова светът ни мрази.

 

Съществува едно психологическо тълкувание на смута, който се създава от онова множество хора, което хули Църквата и нейния Основател. Те ги атакуват, за да не бъдат те самите атакувани и изобличавани. Но гласът на съвестта никога не се успокоява така. И ако има заблудени представители на Църквата, това не означава, че ми е позволено да я напусна и да се отрека от Христос. Тъмните сили и еретиците се трудят системно за това – в това да раздуват скандали и да създават други. И тогава необмислените хора лесно ги следват.

 

Приятелят на истината и велик писател Достоевски пише: „Не съществува нищо по-благо, по-дълбоко, по-симпатично, по-логично, по-смело и по-съвършено от Христос… Ако някой ми докажеше, че Христос е далеч от истината и истината далеч от Христос, бих предпочел да остана с Христос, отколкото с истината”. Приятелят на Достоевски, който е и велик богослов на нашия век – о. Юстин Попович продължава: „Без сладчайшия Господ Иисус е страшно и без смисъл в този кратковременен земен живот, в това необятно и безкрайно безсмъртие. Там, където е смъртта, не съществува реална радост. С други думи: където не присъства Христос, там не съществува истинска радост. Хората, сред делириума на греха, в опиянението от насладата на греха, обявяват като радост на живота техните безумни и низки постъпки. И наистина е безумие и низост всяко нещо, което отдалечава човека от Христос, всяко нещо, което не спомага за светостта и безсмъртието Христово”.

 

Блаженият старец Авакум Лавриот казваше: „Опразних себе си за Христос! Нямам нищо друго, освен Христос! Нищо друго, освен Христос и радостта. Бедността е красива, защото облекчава, улеснява. Човекът трябва да е празен, за да влезе Христос. Когато Христос е с мен, радостта е в мен…”.

 

Ученият монах Герасим Агиопавлит пише „Не намирам думи да благодаря на нашия Господ, Който ме избави от суетността на този свят, макар и до днес да не се сподобих да отвърна на това благодеяние на Пресветия Бог”.
Всекидневна мисъл на старец Атанасий Иверски беше „Какъв дар може да принесе човек на Христос за любовта Му към човека? И въобще как целият всемир може да благодари на Сина на Мария? Няма нищо достойно за Него, освен ако нямахме един друг Христос, подобен във всичко на Родения във Витлеем, Който цялото Творение да Му принесе”.

 

И св. Силуан Атонски пише: „Първата година от живота ми в манастира душата ми позна Господа в Светия Дух. Господ много ни обича. Научих това от Светия Дух, Който Господ ми даде по Своята велика милост. Остарях и се подготвям за смъртта, и заради людете пиша истината. Духът на Христос, Който Господ ми даде, иска всички да се спасят, за да познаят всички Бога. Господ на разбойника даде Рая; и на всеки грешник ще даде Рая. Аз бях по-лош от едно скверно псе поради моите грехове, но започнах да търся от Бога опрощение, но и Светия Дух, и в Светия Дух познах Бога. Виждаш ли каква е Божията любов към нас? И кой би описал това милосърдие? Братя мои, падам на колене и ви умолявам: вярвайте в Бога”.

 

Аз, нищият, просто пренасям светогорското богатство на един въпреки неговите премеждия жадуващ народ. Върша дълг на доброволен преносител и повтарям: без правилна антропология, без истинни междуличностни отношения няма да имаме правилно богословие, никога няма да станем христоцентрични, няма да се охристовим и няма да христословим.

 

Завършвам тези мисли с надежда за истинско повторно свързване с Христос, живота на света, живота на човеците. Вместо епилог приемете молитвата, която четем всеки ден на първия Час от богослужението:

 

„Христе, истинската светлина, която просвещава и освещава всеки човек, идващ на света, нека блесне върху нас светлината на лицето Ти, за да видим в нея непристъпната светлина. Управи нашите стъпки към изпълнение на Твоите заповеди, по молитвата на пречистата Твоя майка и на всички Твои светии. Амин.”

 

превод: К. Константинов

 

Нашето живелище е на небесата

Юли 4, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

 

„А нашето живелище е на небесата” (Филип. 3:20)

 

Ето първият израз, който е болезнен за нашия нарцисизъм. Тези думи означават, че нямаме много надежди на тази земя. Тоест всичко, което искаме, не става на тази земя. Стават някои неща, в действителност стават много малко. Всички на нашата възраст и по-нагоре знаят, че от нещата, които искахме да направим на 18 – 20 годишна възраст, твърде малко от тях се случиха. Човекът чувства, че има една огромна възможност, която постоянно се ограничава от хиляди неща. Окончателното ограничение се нарича смърт. Дори да не се огранича от семейството и социалното, политическо, историческо, икономическо състояние, ще ме ограничат обстоятелствата, безизходиците на човешките отношения, духовните и душевни проблеми, ще ме ограничат историческите условия. Колко много хора не са се развили поради исторически обстоятелства. Не са се развили поради икономически обстоятелства, поради исторически обстоятелства, загинали са във войни, колко много млади хора – милиони загинали във войни, без дори да поздравят света и да поживеят. Въпреки това ние настояваме, че нашето живелище е в този живот. Особено ако постигнем и две дребни неща, които нашият нарцисизъм постоянно раздува, и смятаме, че са нещо повече, отколкото реално са. Малцина са тези, които измерват себе си с реални критерии. Да кажат виж, не съм това, което един-двама ласкатели около мене може да ми казват, защото искат да спечелят от мене или защото им харесва да ме използват и т.н.


И тъй, ако сме направили две-три нещица, веднага се възгордяваме и си мислим, че…, а има и толкова други, които не направихме, и толкова други, които други не направиха, и всички неща, които не стават около нас и постоянно се възмущаваме и казваме „Другите са виновни! Виновно е правителство! Виновни са всички политици!“ Освен нашият, понякога и той е виновен. Виновни са всички и всичко. Какво имаме предвид, когато казваме – виновни са всички!? Имаме предвид именно това, че нашето историческо осъществяване и оистиняване не се придвижва отвъд една определена граница. И когато чуваме тези думи на св. ап. Павел се ужасяваме. Какво означава, че „Нашето живелище е на небесата?“ Означава това, което разбираш изключително добре, че си недостатъчен сам по себе си, че този живот не е достатъчен. И дори да си атеист, без връзка с Църквата и Бога, отново трябва да признаеш, че този живот не е достатъчен. И психоанализа да прави човек ще види, че животът не е достатъчен, за да приключи тази себеанализа – тя не свършва. Къде свършва всичко това? Къде е краят? Къде бива оправдан този живот? За да видим и другото – всички тези неправди, безизходици, болести, смърт, дълги премеждия, мъки, къде биват оправдани? Дори една несправедлива смърт да има в света – а има милиарди – и целият човешки живот, смисълът на човека на земята би бил несъвършен. С други думи, не е възможно да сметнем човешката свобода за съвършена. Само при една несправедлива смърт, а има милиарди. И ние всекидневно вършим тази неправда, като се убиваме взаимно по разнообразни начини, малко или повече, и така се създава огромен проблем, който не може да реши нито икономиката, нито политиката, нито дори научното познание, защото не може да реши проблемът за целта. С каква цел става целият този голям смут, тази буря, която представлява животът? Нима за да придобия малко повече знание? Да речем, че съм придобил научно знание, днес имаме едно научно познание, което е доста напреднало в сравнение с предишни епохи. Но не знаем много неща и винаги ще има такива неща. И ако аз умра без да зная всичко, което би трябвало да зная, това не е ли един неуспех?…

 

 

Този израз е много съдържателен и ни показва, че човекът е трагично същество. Защо е трагично същество? Защото разбира всичко това. Не е ли така? Кученцето, котето, лъвът не разбират от всичко това. Човекът обаче разбира. Той е създаден по Божий образ. Той обаче е нещастен. Липсата на смисъл означава скръб. Пълната липса на смисъл е депресия. Абсолютната липса на смисъл е лудост. Епиктет казва и ми харесва да го повтарям, че човекът издържа всички мъчения, освен едно: да го лишиш от смисъл. Защо? По коя причина? Да речем, че имаме икономически успехи – какво означава това, когато на всяка една минута едно дете умира от глад!? Не разбрах. Трябва да си скот, за да се смяташ за успял като историческо човешко същество. Какво означава „на село е мирно“ – когато целият съседен континент буквално е в пламъци. При това пожарът и тук ще дойде не след дълго. Какво означава „имам какво да ям!?“ – когато толкова хора днес имат проблем с прехраната? Разбира се, това е въпрос на чувствителност. Ако човек е много чувствителен… Какво ще рече „щастлив съм с женичката?“ какво означава „децата ми са добре!“ – а детето на съседа страда от много тежка болест? Тоест и моето утре. Това на другия не е ли по някакъв начин и мое, не сме ли всички едно? Животът губи своя смисъл, ако не схванем тази израз – „нашето живелище е на небесата“, ако Бог не устрои нещата, това е смисълът на нещата. „На небесата“ не означава, че отиваме на облаците и възхождаме с ракетата, а ни описва трансцедентното, ако искате, наречете го метафизичното и нещо, което трябва да потърся, за да го намеря. Какво означава това царство Божие? – дори това не знаем. Казваме така, защото нямаме друг начин да го кажем. Не се касае за някакво царство, а за господство на смисъла, на божествения смисъл, на начина, по който Бог гледа на нещата.


Сякаш тук ти казва, че твоето живелище, този живот, начинът, по който го търсиш и не го разбираш, е именно в сферата на божествения смисъл. Казахме, че съществата са сътворени от Бога, днес всички казват това, но св. ап. Павел отива и по-нататък и казва – сътворени не само чрез Него, но и в Него. „Ис Автон ектисте“ означава, че са за Него, за Неговия свят, за Неговия тропос. Той е ръководството, Той не само ги е създал, а иска да им каже и как функционират добре. Защото, в противен случай, за какво да казвам, че Бог е създал света, когато аз самият не мога да живея по Бога, и се провалям всекидневно независимо дали шумно или тихо? Провалям се и провалът ми е видим, защото всички други ми се противопоставят. Защо ми се противопоставят? Защото не се отнасям добре с тях. Ако аз бях свят, всичко около мене щяха да ме обичат. Странното е, че не ме обичат, както бих искал да ме обичат и да съм известен и популярен, както всички искат днес под въздействие на американския лайфстайл. Това се превърна и в наш начин на живот. Другите или ги осмиваш, или ги обичаш истински. Или ги осмиваш и си популярен по погрешни причини, но ще престанеш да бъдеш популярен, защото другите ще ти издигнат статуя, но не след дълго ще те наругаят и ще останеш поруган в историята. Внимавайте, защото много неща не знаем.
Бог може да те поучи как да използваш нещата, как да използваш тялото си, което днес предоставяме без нищо, какво без нищо, говорим за абсолютна себепроституция, зрелища, безкрайно забавление, което води до болка.



Защо до болка? Ама няма смисъл това нещо! Един студент дойде и ми каза:

 

- Досега съм бил с 13 жени!

 

Попитах го:

 

- И какво ти остана от това?

 

- Една странна болка.

 

Защо? Защото се наслаждаваш единствено на себе си с всичко това. Нарцисизмът в своята дълбочина съдържа болка, психоанализата знае това. Болка и липса на смисъл. Смисъл и себеуважение има, когато работя за другия, когато крепя другия, тогава болката отстъпва. Тоест не разбрах, моят дядо и вашите дядовци, които са се запознали с една жена и с нея са живели заедно 60 години, нима са си прекарали зле? Напротив, живели са с голяма радост. „Чудо беше! Превъзходно!“ – ти казва. Защо другият казва „Краят му не мога да намеря! Бия си главата в стената! И всички са същите!“ А той не е същият. Всички други са същите! Не казваме ли така? И хайде да играем играта, в която да се харесваме на другия, без това да изразява нещо по-дълбоко. Трябва да ме приеме! Защо да ме приеме? Нека ме отхвърли! Ама ако ме отхвърли, след това съм в риск, защото няма да съм приет сред приятелите ми, защото ще имам провал в любовта. Трябва задължително да имаме успехи във всичко и се срамуваме да кажем, че нямаме успехи.


За щастие кризата накара някои хора да кажат, че са бедни. Велико нещо е, защото предишните години се смяташе за унижение да кажеш „Нямам!“ Трябваше да имаш, смятаха те за увреден, ако нямаш, както е в други превъзходни места на земята, където, ако нямаш пари, те смятат за увреден.


Всичко това и много други такива неща означават, че всъщност не съм достатъчен, сам по себе си нямам пълнота. Въплъщението, инициативата на Бога, идва да поправи именно това, защото тук е чудото, че Бог не си играе с творението, Той можеше да си играе, и има всяко право да го прави – аз мога да си играя с това, което създавам, и вие играете с вашите изделия, с кученцето, с котката, с децата. Той не си играе с творението. Това е великото.

 

Отдето очакваме и Спасителя, Господа нашего Иисуса Христа,
Който ще преобрази унизеното наше тяло тъй, че то да стане подобно на Неговото славно тяло

 

Христос приема това унизено тяло, за да го направи славно тяло. Виждате, че при светците то бива прославяно на земята. Нека да дам един пример. Например по характер съм милостив, някои хора са кротки, тяхното семейство е било такова и са добронамерени. Това обаче е естествена дарба. Ако този човек остане така, най-много да стане филантроп, който ще направи няколко неща, с център своето аз, накрая неговата егоцентричност ще се оскверни от всичко това и ще търси нещо в замяна – това е човешкото. Но ако съедини това с Божията милостиня, ако го принесе евхаристийно и любящо чрез лична аскеза, изповед, молитва на Бога, започва да става милостиня на Самия Бог и там поникват всякакви духовни дарби. Човек не може сам да направи това вътрешно разширяване. Това именно е последица от Въплъщението, че се причастяваме с това Тяло и Кръв всеки път на св. Литургия и аналогично с нашата готовност приемаме благодатта. Малко или повече. Ако е малък и незначителен, вижда малка светлинка, чувства малко радост, малък покой, но ако е нещо повече (в духовен смисъл), вижда повече, очиства се. И накрая чрез св. Причастие светците имат и боговидение. Св. Симеон Нови Богослов казва: „Никога не се причастих без да видя нетварната светлина“ – разбирате ли? За всеки става храна и прославление – ето думата, и в този процес на нетлението и безсмъртието човекът започва да осъществява „мечтите”, които не е могъл да осъществи и в Светия Дух може да съучаства в обезтленяването на целия свят, което именно е Божия план за света и човека. Защо ? – защото Бог обича света и хората. И това не е изобщо самопонятно. Самопонятно би било да си играе със света, да си играе с човека като с едно малко дете. Както и да не дава толкова много дарове и накрая да отдава и Себе Си като дар. Това е безумието на Бога. Неговата голяма „глупост”. Бог е „безумен”. Думите са на св. ап. Павел. За „Юдеите съблазън, за елините безумство.“ Какво означава безумство? Това е любовно безумство, както казва св. Николай Кавасила. Това е дело на Някой, Който е силно влюбен. Само лудо влюбените могат да отдадат себе си напълно. Най-малкото при първата любов, по-късно това се преодолява и накрая нямаш нищо, защитаваш себе си, но първия път е „драма”. „Разби сърцето ми!“ – така казваме.


Исках да кажа, че този акт е един акт на чрезвичайно „безумство”. И когато човек навлезе в този начин, по който Бог действа, тогава намира най-големия покой и той самият прави безумни неща, които му носят огромно блаженство – на него и на хората до него. И това блаженство започва отсега и така идва царството Божие, тази свобода от тлението и смъртта, която е нашето всекидневно преживяване.


Със силата, чрез която Той може и да покорява на Себе Си всичко

 

Неговата нетварна енергия може да направи това – и не само да го направи, но и да подчини всичко. Всичко ще се подчини на Него. Кога ще свърши светът – след 50, 500, 1000 години, не знам кога, някога – разбира се, така както вървим, може да свърши и по-рано, но въпросът е, че окончателната констатация – това е поразителното – ще бъде, че Христос е бил прав. Мисля, че това по някакъв начин засяга живота на всички нас – всички нас, които знаем пет неща – накрая ще изповядаме, че да, нещата са били така, както Той ги каза. И тук е страшното, че по този начин започва адът – адът не съществува от страна на Бога, адът е това безплодно разкайване, „Да му се не види, така било и го знаех и чувствах, но до последния момент правих обратното!“ Това е адът, това безплодно разкайване, чувството, че се провалих, докато можех да не се проваля. Това, че всички ще се подчинят на Него, означава, че накрая всички ще изповядаме, че това именно сме искали и това е отговорът, решението, единственото решение и никое друго решение реално не е било решение. Вземете комунистическият експеримент на социализма. С какви надежди започнали – най-добрите тогавашни умове на запад били очаровани от това ново нещо и казвали „Тук, това е! Тук е царството Божие“ – казвал Ленин, „тук е възкресението на мъртвите. Ето го! Виждате, пролетариатът тук възкръсва!“ и за няколко години какви хекатомби от кръв, милиони, десетки милиони несправедливо загинали в името на справедливостта, братството и мира и не знам още какво. И този страшен режим рухна сред неговите страшни престъпления. Понякога говорим за светата инквизиция колко много души загинали – няколко хиляди души. Ама Сталин, знаем днес от архивите, при него жертвите са 100 милиона – което означава, че хората са били избивани в името на един идеал, който от най-справедлив се оказа най-престъпен. Вземете фашизма, нацизма – милиони мъртви… Всички тези властници обаче „знаели” ключа, имали ключа на историята и знаели какво трябва да правят. Не знаели ли? Ако се осмелиш да им кажеш – „сигурно не знаеш?“ Веднага следвал Гулаг, Дахау, където те изтребвали.

 

Казвам тези неща, защото ще има и други такива в неизвестно бъдеще, човекът винаги е готов да влезе в тази страшна заблуда да си мечтае, че той знае – и то не всички, а той специално знае „ръководството”, за което говорихме, т.е. начина, по който съществата функционират, и така стигнахме до тези ужасяващи кръвопролития, затова имаме и личните безизходици. Вземете изкуството и философията и психологията да видите колко безизходици има, които за кратко „кръщаваме” изходи и не след дълго рухват. Затова накрая, така се казва тук, така казва Светият Дух, всеки език ще изповяда, че Господ Иисус Христос е Господ-ар на съществата за слава на Бога Отца. По този начин в даден момент ще свърши този свят, както има начало. Не знаем кога и как. Казах ви, че ние полагаме много усилия да приключим набързо играта. Не правим ли така? Полагаме „любочестиви” усилия да отмине бързо този етап на човечеството…

 

превод: К. Константинов

 

 

Скъпа, време е да се омъжиш!

Май 4, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница, Семейство

           

 

Докато навърша 18 години, родителите ми все казваха, че училището е приоритет номер едно в живота ми. Лично аз никога не съм имала проблем с това, тъй като училището и църквата са единствените неща, които съм видяла в моя живот. Връзките и т.н. никога не са били важни за мен, така че родителите ми никога не са имали някакви проблеми, нито са били загрижени за това дали имам приятели.

 

Все пак, цялата тази история се промени, когато навърших 18 години. Моите родители са от това поколение, което започва да се тревожи, ако дъщеря им (внучка им), сестра им… и т.н. нямат приятел, когато навършат 18 години. Те започват да задават ужасни въпроси: „Скъпа, ти харесваш ли някой, какво ще кажеш за това момче, какво ще кажеш за сина на моята приятелка и т.н.“ И аз, както винаги им крещях: „Не!“, и им казвах, че няма да се омъжа, докато не завърша образованието си. В края на краищата, това е което трябва да направя.

 

Разбира се, няма нищо лошо в това да имаш връзка и да се омъжиш. Брака е тайнство в нашата църква, и е благословен от Бога. Въпреки това, днес в нашето общество, и по-специално сред моето поколение, връзките и браковете са станали предмет на подигравка.

 

Накъдето и да се обърнеш, някой се запознава с някого и най-много след няколко месеца се среща вече с друг. Това е като кръговрат. Рядко е да срещнеш двама души, които да имат дълга връзка и накрая да се оженят. И така в тоя луд свят, където добрите неща се случват рядко, какво би правило едно православно момиче или православно момче?

 

Аз намерих отговор в доста необичаен източник, жена, която не е избрала брачен живот с мъж, но със самия Господ. Този въпрос ми бе изяснен от игуменката на един гръцки манастир, който посетих с група хора от моята църква. Някой я запита защо жените и мъжете стоят на различни места в църквата. Тя ни обясни, че трябва да се съсредоточим в Божието царство, а не върху някое момче или момиче до нас. След това тя ни каза, че имаме погрешен поглед върху противоположния пол. Момичетата желаят някой хубав млад мъж, който да може да ги заведе на вечеря, да им купи цветя и т.н. Момчетата искат едно красиво момиче, което да се облича добре и да знае как да се държи. Но, каза ни тя, това е едно погрешно виждане. Ние трябва да мислим за вечността, за семейството и за Божията воля. Ние се нуждаем от другар, който да бъде с нас в болест и здраве. Трябва да сме много внимателни, кого ще изберем. Да бъдеш с много хора може да бъде изтощително. Във всяка връзка отдаваме нещо от себе си, от нашата енергия. Даваме, даваме и пак даваме, докато изтощим цялата си енергия.

 

Ние даваме, защото чувстваме празнота. Бихме желали някой да я запълни. Но истината е, че никой не иска да го направи.

 

На следващия ден аз отидох при леля ми и разговаряхме за брака и връзките, и тя ми каза, че всеки иска да се чувства удовлетворен. Но в православието това означава да не чакаме някой друг да ни накара да се чувстваме щастливи. Ти чувстваш пълнота, когато душата ти е радостна. Това може да се случи само когато сме стъпили на Божията пътека. Щастието е някой друг да върви с нас по тази пътека. Ето какъв откъс намерих на една православна страница:

 

„Колко хубаво е за двама християни, когато стъпят в брак, да имат една надежда, едно желание, да следват един житейски път и да изповядват една религия. Те са като брат и сестра, както и служители на един и същ Учител. Нищо не ги разделя, една плът са и един дух. Те наистина са двама в една плът; а където двама са в една плът, те също са и един дух. Молят се заедно, отиват на литургия заедно, постят заедно, поучават се един друг, окуражават се един друг, борят се заедно. Рамо до рамо те отиват в Божията църква и вземат заедно Божиите Дарове; рамо до рамо посрещат трудности и гонения, взаимно се утешават. Пеят псалми и химни един на друг, състезават се кой ще получи по-голяма награда от техния Бог. Чувайки и виждайки това, Христос се радва. За такива като тях Той дава своя мир. Където те са двамата, Той също е с тях, и където е Той, злото го няма.“ (Тертулиан – беседи върху брака и повторния брак)

 

Принципно, двама са в едно, но само когато Бог е с тях. Те делят най-доброто и най-лошото. Тяхната връзка е една саможертва. Тя не е връзка като такава: „Ето аз ти купих и подарих букет рози.“ Това не е връзка от този вид. „Е, добре, аз му направих подарък, а той не ми даде и скромен букет от рози.“ Това не е връзка, това е състезание. Истинската връзка е когато някой те попита: „Какво мога да направя за теб?“ Това е връзка, в която не се стремиш да промениш другия човек, но да станеш по-добър за него. Връзката е да разбереш грешките си и да поискаш прошка от другия. Православната връзка е да се научиш да обичаш човека когото си избрал, както Бог обича всички нас, макар че не заслужаваме изобщо милостта Му.

 

И така коментарът: „Скъпа, време е да си намериш приятел“ все още е в действие. Аз крещя, че не съм готова да се омъжа, докато все още уча. Всъщност, истинската причина за това е, че търся подходящия човек, който ще бъде само за мен. Търся човек, с когото да мога да споря за църковните песни, който ще пости с мен, ще стои на петчасовите богослужения, без ни най-малко да се оплаква. Чакам човека, който Господ ще ми изпрати, който ще ме поведе нагоре по нашите духовни пътеки. И затова аз все още търпя забележките на моето семейство, защото е възможно да намеря такава рядка връзка, понеже с Бог всичко е възможно!

 

източник: http://myocn.net

Жената се спасява чрез това да бъде майка

Април 25, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

– Каква е участта на децата, загинали от аборт?

 

По-скоро ме интересува каква ще бъде участта на майките им (ако изобщо могат да се нарекат такива), извършили аборт. Вижте, тези деца несъмнено са жертви, които несправедливо са пострадали от хората. И от какви хора?! От собствените им майки и от лекарите – гинеколози! Господ прибира такива деца в Небесното Си Царство, заедно с мъчениците.

 

Но какво ще стане с майките, извършили такава постъпка, какво ще стане с тях, ако не се покаят от цялото си сърце пред Бога и не принесат достоен плод на покаяние – не знам. Това е истинска трагедия!

 

Знаете ли, че в Кипър ежедневно се извършват стотици аборти? Регистрирано е, че за година се извършват 40 000 аборти!!! А за сравнение, турците, които завзеха северната част на острова, имат най-ниските показатели на аборти за региона.

 

Един лекар-гинеколог ми каза, че ежедневно, в течение на 16 години извършва по 4-5 аборта. Представяте ли си, колко аборти е направил той за всичките тия години! Все пак мога да разбера някое момиче, което е забременяло и от отчаяние е направило аборт, не съзнавайки напълно, какво прави. Макар че, не трябва да я оправдаваме. Но един лекар, професор, който знае какво е това ембрион, осъзнава какво е това живот, да извършва толкова много аборти всеки ден, за да спечели повече пари! Помислете си само!

 

Знаете ли, защо става това? Защото, когато „губим“ Бога, губим и хората! А когато човек е „изгубен“, тогава извършва и престъпления, и аборти, и убийства.

-Да допуснем, че някоя майка, вече напълно зряла жена, узнае от лекарите, че детето й ще се роди с някакъв недъг. Какво да прави с такова дете? Нали като се появи на този свят, родителите му ще се мъчат и страдат цял живот. Трябва ли да се раждат такива деца или не?

 

Аз знам, че никой няма право да отнема живота на другия! Бог е създал човека, и само Той може да реши, струва ли си да живее някой на тази земя, или не!

 

Както съществува вероятност детето да се роди абсолютно увредено, като растение, така и съществува опасността да стане „растение“ в даден момент заради нещастен случай. Колко много младежи преживяват аварии и изпадат в кома! И какво да правим с тях сега? Да ги лишим ли от живот, защото са в кома? И откъде ще сме сигурни, че няма да останат в това състояние цял живот? Според тази логика, можем да стигнем дотам, че да почнем да прилагаме евтаназия на старите хора, оправдавайки се с това, че те не могат да се обслужват сами и животът им ще се превърне в истинско мъчение, освен това са и тежест за обществото. След това ще се замислим и за болните от рак, та нали болестта им ще им носи само страдание, и практически не се лекува. А след това какво ще последва? Съседите ни турци ще решат – защо трябва да живеят кипърците, само ни заемат територията?…

 

Или пък случаят с един от предните папи. Той бе добър папа, когото избраха по погрешка, имам впредвид, че католиците по погрешка избраха вместо нечестив, един благочестив човек. В продължение на цял месец решаваха какво да правят с него. И ето че той тайнствено почина. След смъртта му един от кардиналите обяви, че папата е бил толкова добродетелен човек, че нямал място на земята и те го „изпратили“ във Вечността.

 

Това напомня евгениката – генетическия подбор при нацистите в Третия Райх.

 

Знаете ли, мисля, че когато една майка убива така детето си, тя убива преди всичко себе си! Каква майка може да бъде тя след това? Нали някои извършват по няколко аборта в живота си. В последствие се явяват безплодие и други генетични увреждания.

- Какво ще кажете за майката, която спасява детето си с цената на собствения си живот?

 

Тя е истинска майка! А как иначе? Да пожертва детето си, за да живее след това сама? Колко много са майките, които дават органите си на своите болни деца! Бъбреци или други органи, за да живеят децата им.

 

Ще ви разкажа един случай. В Лимасол има една улица, която се спуска стръмно надолу. Внезапно жената, излязла на разходка с бебето си, забелязала, че количката, която била оставила преди минута, тръгнала надолу. Озовала се на средата на улицата, а зад нея идвал камион с висока скорост. И тази смела майка, виждайки, че няма да успее да изведе количката от пътя, притичала и блъснала количката по-далеч от камиона, а сама попаднала под колелата и загинала. Тя не само е майка, положила душата си за детето си, но освен това и мъченица! Ето какво означава да си вярващ човек – да дадеш живота си за другия!

 

Мисля, че лошата майка ще предпочете да загине детето й, отколкото тя самата.

- Виновна ли е майката, ако й се случи да пометне?

 

Ако тя, като майка, е направила всичко възможно, за да запази детето си, например, не е вземала забранени за бременността лекарства, не е употребявала алкохол, и т.н., то не е виновна. Виновна ще е само в случай, че не желае да роди детето си и не обръща внимание на препоръките на лекарите – тогава няма нищо чудно, че е пометнала.
Майка, която носи дете в себе си, трябва да чувства, че носи светиня – божествен дар, даден й от Бога, друг живот – своето дете!

 

 

Източник: Православие ру


 

Лъжливият изход

Март 23, 2017 in Беседи

Зле прикриваният цинизъм е характерна черта на обществото днес. Хумористични предавания, постери в интернет, постове и чатове в социалните мрежи… Създава се впечатление, че за циничните насмешки няма забранени теми. А може би цинизмът просто е на мода? За какво свидетелства циничният поглед върху света? И възможно ли е той да бъде преодолян?

На първо място, аз  не бих казал, че възрастването на цинизма днес е дан на модата, защото когато нещо е на мода,  то по-скоро бива насаждано съзнателно или съзнателно се възприема от някого. Този цинизъм, с който се сблъскваме в съвременното общество е  следствие – следствие от това, че животът е тежък, действителността – жестока и душата на неподготвения човек не понася по подобаващ начин изпитанията,  които я обсаждат от всякъде.

Какво, всъщност, е цинизмът? В своето, така да се каже, битово проявление (за разлика от философията на древните циници) цинизмът е защитна реакция спрямо това, с което човек не може да се справи. Несъмнено, това е лъжлив изход, грешка. Но на човек му се струва, че ако той закоравее, започне да говори за смъртта или за някакви човешки трагедии, за болестите, за нещастията шеговито, с насмешка, някак хладно, това ще му помогне да се защити от болката, която би могла да се роди в сърцето му. Обаче човекът, който избира цинизма като форма на взаимоотношение с реалността, губи твърде много, защото душата му наистина закоравява. Тогава той не изпитва онази радост, която би могъл да изпита, не може да обича, както би обичал, не може да се смее, както би могъл, защото душата му става като свито на кълбо таралежче. Освен това търсената по този начин безопасност е мнима, защото има животни, които успешно се справят с таралежите. Превръщайки се в такова кълбо от иглички, човек сам поставя себе си във вакуум – духовен и душевен, тъй като на никого не е приятно да изпитва болката от убожданията.

Защо това явление придоби такава масовост? Работата е там, че всичко ставащо в човека се транслира навън и намира своето отражение в литературата, в киното – практически във всичко, а след това чрез медиите, чрез екрана, в концентриран вид се влива обратно в неговата душа и човек получава сякаш някакво потвърждение, че стремежът му да бъде циник е правилен, че това е норма. Тоест едното подхранва другото. Така възниква илюзията, че цинизмът е модерен, макар че първичното тук е липсата на готовност у хората за правилна реакция на случващото се. До голяма степен цинизмът е своего рода посттравматичен синдром.

Когато тънеш в негативното

Има много информация, която влиза в нас въпреки волята ни: това което чуваме на работното си място, в транспорта, от близки; това, което получаваме чрез средствата за масова информация; това, което ни „гледа” от рекламните табла и билбордове – и да се измъкнеш от този поток, е като че ли невъзможно. Но има и информация, която можем да не пускаме в себе си, например: да не гледаме отново и отново насам-натам, а да се съсредоточим върху това, което е наистина важно за нас; да не седим с часове, вперили очи в екрана на телевизора или таблета; да не четем всякакви, с извинение, глупости, които често днес биват представяни за литература; от медиите можем да подбираме само това, което ни е необходимо и да не изучаваме цялото творчество на съвременните блогъри. Защото, когато човек безконтролно попива такъв огромен поток информация, след това му е много трудно да я анализира. И една от причините за цинизма е именно тази претовареност с информация, при това напълно излишна и ненужна, а отгоре на това и негативна. Човек се оказва неподготвен да поеме такова количество негативна информация и да й направи правилна оценка. Нещо повече, когато в рамките на едни и същи информационни потоци той непрекъснато се сблъсква с противоречащи си едно на друго съобщения, в крайна сметка престава да вярва на каквото и да било и  започва да се надсмива над това, да се отнася с презрение, с пренебрежение, с цинизъм.

Там, където се разминават думи и дела

Несъмнено, хората могат да станат циници и тогава, когато постоянно виждат, как проповядваните ценности не намират потвърждение в живота. Ако в семейството родителите говорят на детето, че да се постъпва така и така е лошо, а сами правят точно обратното, в някакъв момент получават циник. Ако човек вижда същото на ниво взаимоотношения между обществото и властта и думите не се подкрепят с конкретни дела, то у него също се ражда цинично отношение към всичко добро и правилно, което му говорят от екрана на телевизора, по радиото, на страниците на пресата.

Свобода…  на страха

В основата на цинизма може да лежи и криворазбраната идея за свобода. Отхвърляйки някакви ценности, човек ги осмива и по такъв начин се чувства свободен да не живее в съответствие с тях. Това е същата защитна реакция, за която вече казах. Човекът осмива ценности, когато разбира че те са такива, че те са важни, но по някаква причина иска да ги отхвърли. Защо да осмиваш нещо незначително?

Не се налага да търсим примери далеч: често виждаме хора, които въстават против Църквата – и не само против нея, но и против Бога, защото се страхуват. Страхуват се не от Бога, не от Църквата, не от църковните хора – страхуват се да пуснат вярата в своето сърце. Защото разбират, че ако вярата намери място в сърцето им, тя ще преобърне техния живот. И тогава ще почувстват болка, страдание, изобщо ще бъдат принудени да чувстват толкова силно и дълбоко, колкото не биха искали. И човекът си избира такава защита: слага си маска на циник и започва да се смее, да говори и даже да пропагандира някакви неща, за които може би в дълбините на душата си дори не е мислил.

Как се държи ученикът, който харесва някое момиче, някоя съученичка? Дърпа я за плитката, отправя й някой ритник, подлага й крак, така че тя пада и си разбива носа. Но цялата работа е в това, че той се бои от нея, страхува се да не бъде отхвърлен, затова вместо да й предложи приятелство или да започне да я ухажва, той се държи така диво и примитивно.

Прикривайки зад цинизма своя страх от живота, от истинските чувства, човек в крайна сметка получава своето: животът му се превръща в някакъв сурогат, заместител, защото този хладен цинизъм е много далеч от истинския живот, в който има място и за радост, и за страдание, и за веселие, и за сълзи – изобщо за всички естествени реакции на случващото се.

Да останеш човек

Много често такава защитна реакция може да се наблюдава при хора, чиято професия е свързана с човешкото страдание и със смъртта: лекари, сътрудници на правоохранителните органи, юристи. На тях не им достигат сили да изпитват жал към всички, да съчувстват на всички и да живеят с това в душата си. И те се затварят. Веднъж в реанимацията на Склифосовския институт, където отидох да причастя тежко болен, видях следната картина: младички медицински сестри бутаха болнична носилка и се смееха много весело, сякаш са в някакъв нощен клуб или на гости в приятна компания, а на носилката лежеше човек, чиято глава представляваше просто… ужас. Не всички, разбира се, закоравяват толкова. А и винаги има възможност да избегнеш това. Има много хора, който са преживели в живота си тежки изпитания и сътресения, но не са станали циници. Даже сред патологоанатомите – които обикновено използват като типичен пример за свръхцинизъм – аз съм срещал хора, които не забравят, че пред тях на масата лежи не материал за изследване, а тяло, което е било някога жив човек.

Всеки намира опора в тези ценности, в които е бил възпитан от детството си, във всичко онова, което е основа за формиране на пълноценна човешка личност. А точно цинизмът е личностна непълноценност. Но все пак той е и свободен човешки избор, защото дори не всички бандити са циници и ако човек иска да остане жив, ако той е готов да поеме всички свързани с това последствия, той няма да стане циник.

Довери се на Божията любов!

В този смисъл, несъмнено, на вярващите хора им е по-леко. Свещениците се сблъскват с човешката болка дори в по-голяма степен от когото и да било – от момента на раждането до смъртта на човека. Това също носи страшна душевна умора. Но свещеникът знае какво е това Божи промисъл, какво е Божия любов, той знае, че от всичко случващо се около нас – и страшно и скръбно, Бог може да устрои спасението на един човек, на друг човек, и че във всичко това има определен смисъл. Освен това свещеникът се моли на Бога за всичко страшно и мъчително, което вижда и в тази молитва намира утеха. А утехата му дава възможност да не стане циник.

Това е рецепта за всеки вярващ човек: да не се затваряме за болката, за страданието, за човешките трагедии, но да не им позволяваме да ни разрушат – да се молим за хората, с чиято болка се сблъскваме, да се молим за самите себе си, когато не можем да се справим с нещо и никога да не се страхуваме, защото задължително трябва всичко, което се случва в живота ни да откриваме на Бога и на Него да възлагаме надеждата си. Защото там където влезе Божията любов, нейната светлина и топлина, не остава никакво място за цинизма.

Източник: Православие ру


 

Да станем истински и автентични християни

Март 21, 2017 in Беседи, Начална страница

 

- Каква е опасността от доброто отношение на правителството спрямо църквата? Решение ли е това за църквата?

- Властта добре прави да има добро отношение към църквата и към всички хора, разбира се. Ние, обаче, хората на църквата трябва да бъдем изключително внимателни да не навредим с това добро отношение на държавата към църквата и да не паднем в изкушението, с което дявола е изкушавал нашия Господ – да приемем силата и царствата на тоя свят. Църквата прегръща като добра майка всички, и властта, и народа, и целия свят, но трябва да бъдем изключително внимателни от една голяма опасност, която се нарича осветскостяване. Изключително опасно нещо е това, защото е много тънка мембраната и много трудно може да бъде различено, и все пак ние сме хора и ни харесва да ни е лесно. И когато, вратите ни са отворени, това е добро от една страна, но от друга – губим усещането за Божието присъствие и вместо да се надяваме на Бога, ние се надяваме на премиера (министър-председателя) на държавата и на личните ни познанства, които имаме, както и на връзките и на силата си, на която разчитаме. Но Бог не ги иска тези неща. Ние сме използвани само по този начин, заробени сме на властта, която ни осигурява някакви блага.

- Какво Ви е мнението за въвеждането на вероучение в българските училища?


- Обществото трябва да има чувството и усещането на действителните нужди на народа, че човек не е машина, не е число, не е нещо безлично, той е образ Божий и както човек има нужда от своята майка и от своя баща, толкова по-голяма нужда има от неговия Бог Отец. Но това никой друг не може да му даде, освен единствено и само църквата, чрез Светите Тайнства, чрез Светото Евангелие. И трябва властта, обществото, управлението на една държава да помага на църквата за да може тя да разпространява Евангелието сред хората. Ако бяха малко по-умни, хората щяха да се избавят от много трудности, които има днес. Най-малкото ще станат по-добри хора, ако учат вероучение и ще бъдат избегнати много лоши неща, които съществуват днес.

 

- Как може нашата църква като най-мила и добра майка да приласкае младите хора, които са извън църквата, за да могат те да поемат въздух, пък и България да се възроди?


- Този въпрос трябва да е въпросът, който да ни интересува всяка минута, защото това е гласът на кръвта на нашите братя. Както помните в Стария Завет, когато Каин е убил Авел, Бог какво му е казал: „Гласът на кръвта на брат ти вика към мен.“ И не можем да си затворим ушите за това. Не може църквата, пастирите и всички, които ние съставляваме Тялото Христово да бъдем безразлични, когато виждаме нашите братя да се отнасят по един игнориран начин към Бога. Това трябва да бъде голяма болка за нас и да се чувстваме виновни за това. Какво правим ние за това? Първото нещо, ние самите да станем действителни, автентични, истински християни. Христос е казал: „Аз съм светлината на света“, но едновременно с това каза: „Вие сте светлината на света“. Не може да се скрие град, който е на висока планина, т.е. нашият живот трябва да блести от автентичност, така че, когато идват хора до нас и търсят Бога, да видят не само каквото очакват, но и много повече. А това става от само себе си. Ако ние сме автентични хора, няма нищо друго какво да правим. Светиите са бягали в пустинята, ставали са автентични християни и градът се е приселвал към тях в пустинята. Та това е Светлината Христова. Проблемът ни, обаче е, че не сме автентични и така ние пречим на Божията благодат да блесне в целия свят, затова имаме нужда от покаяние и нужда от духовен подвиг. Трябва изправлението да започне от мен самия и колкото аз ставам по-добър и напредвам, толкова повече съм полезен за другите. Това показва опитът на църквата. Всичко друго е от хората.

- Можете ли да споделите някои насоки, мисли за радостта от пребиваването в Христос и в това как да помним Бога в ежедневния си живот?


- Ще ви разкажа за събитието, което описва отец Исаак в своята книга. То се случи през 1977 г. на едно бдение, на което бяхме сами със св. Паисий, в неговата килия посветена на Честния кръст в Капсала. Там се случи едно чудо. Тогава аз бях дякон и старецът ми каза да служа, обаче аз нямах одежди и той намери един стар стихар, не знам от кога датираше той, и някакви наръкавници, които със странно въже ги завърза около ръцете ми и един епитрахил, който го прегъна през средата надълго и с безопасна игла ми го закачи на лявото рамо. Слава Богу, че нямаше фотоапарат да ме снима в този вид, в който бях, но съжалявам, че Бог не ми е дал благословението още веднъж да преживея такава литургия в живота си. Това е нещо, което не мога да опиша с думи.

Всичко, което преживяхме близо до стареца Паисий мога да го сравня само с радостта на едно бедно дете, когато е на гости на един богаташ в неговия дворец. Радваме се с чуждите неща. Старецът беше богат. Той беше едно слънце, което блестеше. Ние бяхме едни консервени кутии. Е, и това е нещо, но той беше богатия в случая. Ние за нещастие не сме. Слава Богу за всичко!

 

 

източник: Седмица на православната книга – 2015г.

И на Бога свещ, и на дявола тамян

Ноември 8, 2016 in Беседи

 

 

Чинът на общата изповед започва с думите ”съгрешихме с неспазване на обетите, дадени от нас при кръщението”. А какво означава да не спазиш обетите, дадени при кръщението? Това означава да не живееш по християнски. В нашия храм често провеждам беседи за тези, които искат да се кръстят, и главният въпрос, който веднага задавам, е „защо?”. Този въпрос обикновено кара хората да се замислят: наистина, защо е небходимо кръщението? След това се завързва диалог и идеалният му завършек е, когато след него кръстниците или родителите дойдат да се изповядат и причастят преди извършването на тайнството.

 

Наистина, защо е нужно да се кръщаваме? Хората дават най-различни отговори на този въпрос: „защото съм руснак /българин/”, „защото всички са кръстени” (вярно, че не ходим на църква), „за да не боледувам”, „за да ми върви в живота”, „за да съм под закрилата на ангела-пазител”. Опитвам се да обясня на тези хора, че ние се кръщаваме само за това, за да можем след това да ходим в храма. Кръщението не е край на духовния живот, а едва негово начало.

 

От „религиозния минимум” към „религиозната каша”

Много от нашите сънародници се придържат към един своего рода „религиозен минимум”: самите ние сме кръстени, затова кръщаваме децата си. Ходим в храма „редовно”, т.е. на Богоявление за вода и на Цветница за върбови клонки. Причастяваме се или рядко, или никога. Но външните обреди спазваме.

 

За съжаление резултатът от този религиозен минимум е религиозна каша в главата.

 

Ще опиша един интересен случай от моята свещеническа практика. Повикаха ме да осветя едно жилище с оплакването, че сънуват покойници. Разбира се, аз обясних, че освещаването не е универсално решение за всички проблеми, а особено Божие благословение и  призив самият човек да се освещава: да живее духовен живот, да се причастява, да се изповядва. Ето  тези неща се оказаха не наред. Хората не бяха се причастявали и не бяха ходили на Църква много години.

 

В Евангелието има едни прекрасни думи на Спасителя: „Който не е с Мене, е против Мене” (Мат. 12:30). Тези думи показват, че не можеш да бъдеш „среден”, не можеш да изпълниш мечтата на съвременния човек да бъде ”нито лош, нито добър”. Често на изповед по време на големите празници, когато идват много хора, непосещаващи по друго време храма, може да се чуе: „Нищо лошо не съм направил: не съм убил, не съм откраднал”. Но и добро също не си направил! А нали  си кръстен. Кръщението не е признак на културна и национална принадлежност, а призвание да бъдеш „солта на земята” (Мат. 5:13).

 

Ако не сме с Христос, Неговото място много бързо заема Неговият противник, в което аз веднага се убедих. В дома на тези хора висяха огромно множество езически символи от най-различен произход.  Източното „парично дърво”, парамюсюлманските „очи на Фатима”, стрък магарешки бодил, както и наши „родни” славянски символи: подкова, метлички, домашни духове-пазители. Освещаването на този дом завърши с това, че всички тези езически атрибути бяха изхвърлени, а стопаните аз изповядах.

 

Ето такава каша ври  в главите на нашите сънародници, които са били кръстени формално, без да разбират защо е нужно това.

 

Страх и трепет

Защо в XXI век образованият, приел кръщение човек, изпълва дома си с различни амулети, ходи при врачки, слуша хороскопи и с упоение гледа „Битката на екстрасенсите”? От страх. Господ е вложил в устата на атеиста Жан-Пол Сартр прекрасната и християнска по съдържание фраза: „всеки човек има в душата си дупка с размера на Бог и всеки я запълва както може”. Жаждата по Бога е присъща на всеки – за това са писали мнозина, като се започне от Тертулиан, с неговото: „Душата е християнка”,  до такива личности като атеиста Сартр.

 

Въпреки целия научно-технически прогрес, човек се сблъсква с неща, на които не може да повлияе и просто се бои от тях. Например: смърт, тежка болест, катастрофи, катаклизми и всичко онова, на което не може да противостои никакъв научен прогрес. Вярващият човек знае, че всичко е в Божиите ръце: „А вам и космите на главата са всички преброени; не бойте се” (Мат. 10730-31). За да усетиш проявяването на Божията воля в своя живот и увереността, че всичко случващо се в него е за наша полза, трябва да бъдеш с Бога. А да бъдем с Него можем единствено чрез Църквата и църковните тайнства, най-важното от които е Причастието.

 

Ако тези нишки, свързващи човека с Бога, липсват, ако човек просто „вярва в душата”, логично следва опит да се заглуши страхът и да се запълни „душевната дупка” с каквото е възможно. И тук на ход идват амулетите, талисманите, суеверията, хороскопите и другите проявления на бесовските действия в нашия живот.

 

Да дадеш на човека Христос

Една от главните причини за тази ситуация е това, че съвременният човек е възпитан в духа на потребителската култура и гледа на Църквата като на „духовен супермаркет”, в който можеш да намериш всичко, съобразно потребностите си. Ние не избираме хората, които идват при нас в храма – това не е в нашите възможности. В нашите възможности е  да се постараем да обясним на тези хора, защо трябва да се кръщаваме и какво да правим след това.

 

Патриарх Кирил неведнъж е говорил за необходимостта да се възроди практиката на оглашението. „Приемането на църковното тайнство Кръщение трябва да се предшества от катехизация. Желателно е тя да не се ограничава с беседа в навечерието или в самия ден на извършването на чинопоследованието”.  Поне една–две беседи, призвани да сломят у човека полуезическите представи за Православието,  да му покажат цялата красота на духовния живот и, най-главното, да му помогнат да намери Христос. И тогава, когато човек се приобщи към духовния живот, проблемът със суеверията, ходенето по врачки и увлечението по хороскопи ще отпадне от само себе си. Защото, ако ние сме с Христос, то защо ни е нещо друго?

 

 

Източник: Православие ру

Болестта на фарисейството

Юни 26, 2015 in Външни

 

Eдин от основните стремежи на Църквата е да насочи вниманието на човека към първостепенното значение на това да осъзнае собственото си падение и окаяно положение, както и да отхвърли гордостта и надменността. Ярък пример за тези човешки състояния е притчата за митаря и фарисея.

 

Тя служи за наш ориентир, който дава правилната мярка за етоса, а именно, че нещата биват разграничавани не чрез тяхното външно проявление, а чрез тяхната вътрешна причина. В очите на света това, което е справедливо и правилно, е това, което се вижда. В очите на Бога обаче справедливо и правилно е онова, което реално се случва в нашето сърце. Затова и фарисейството ни се разкрива като духовна болест, която завладява душата и спира нейния свободен порив към Бога. Фарисейството има много различни начини на проявление. Повечето от нас смятаме, че то е нещо далечно от нас, а всъщност е изключително близо до всеки човек и влияе на нашия живот, не само на духовно, на някакво абстрактно ниво, а и на много конкретно ежедневно равнище. Нашата епоха в най-голяма степен се възхищава на фарисея, живее с неговите образци и се е оставила фарисейският дух да я води.

 

Нека погледнем към първото проявление на фарисейството – високомерието. Фарисеят от евангелската притча живее със съзнанието, че е добър и дори привидно отдава тази своя правда и добродетелност на Господа. Всъщност обаче това е маска, зад която той боготвори себе си и одобрява този образ, който сам създава в собствените си очи. Симптом за това е нагласата му да срази и да отхвърли митаря, който е живял в грях. Тук ни се отрива смисълът на разсъдливостта като способност на човека да различава духовете чрез просветление от Светия Дух именно чрез липсата на тази разсъдливост у фарисея. Защото какво прави той? Благодари на Бога, че пости, дава милостиня и не прелюбодейства. На пръв поглед кой би казал, че това „Благодаря!” към Бога не е нещо красиво и правилно? Но ето как едни и същи думи, които привидно изглеждат еднакви и верни, може да крият в себе си напълно противоположен дух! Как можем да различим дали това благодарение на фарисея е благословено и по Бога, или в дълбочината му не се крие демон? Възможно ли е много наши религиозни действия и постъпки, и дори привидно добри дела, да крият в себе си зли подбуди, да крият гордост и егоизъм? Това се вижда от продължението на притчата…

 

Кога покаянието е искрено? Когато благодарението към Бога е истинско, а то със сигурност е, ако в него има човеколюбие. Дали фарисеят е имал това човеколюбие? Дали е имал снизхождение? В началото на евангелския разказ се вижда как той се кланя на Бога (привидно) и в следващия миг започва да обвинява всички хора: „Не съм като другите хора! И тъй, благодаря ти, Боже мой, че не съм като другите!”. И не само това, но започва да конкретизира тези обвинения, насочвайки ги към определена личност, което вече се превръща в осъдителност: „И не съм като този митар тук!” Този момент ясно разкрива как фарисеят не приема хората, а се отвръща от тях. С обяснението и подбудата, че „те не са добри като мен”. Това е изопаченият етос, който се превръща в празен морализъм, който изправя човека на съд. Откривайки нагласата човек да защити своя имидж, да отбранява себе си, да се самообожестви, да превърне себе си в идол и да му се кланя – независимо дали това по светски се изразява чрез хуманизма или духовно чрез идеята да си осигури място в рая. Един рай обаче, който няма нищо общо с лицето на Христос, с нашата връзка с Него и с връзката с човека.

 

Фарисейският дух живее с претенцията за признание – винаги да имаме потвърждението, че ние сме нещо по-специално от другите, от порочните, безнравствените, падналите. Как обаче ще предявим тази претенция? Като разкрием грешките на другите, атакуваме ги и се отвърнем от тях. Затова много пъти ще видим, че в човека, който стриктно пази нравствения закон – духовен или светски – но се обляга не на любовта към Бога и човешката личност, а на нагласата към лично утвърждаване, дълбоко в него се поражда жестокост и студенина. Това е болест. Разбира се, човекът, който има такъв нрав, докато се чувства силен, когато направи грешка обаче, усеща безкрайно отчаяние и безнадеждност. Той не може да се изправи пред огледалото, трепери да не би хората да го усетят и как оттук нататък ще се показва пред другите като добър. Той е разтревожен за това как да опази своята нравствена целокупност, а не за връзката си с Бога, за връзката си с човека. Такъв човек е неспособен и безсилен да възлюби и да създаде реална връзка.

 

За разлика от фарисея, ако изследваме словото и учението на Христос, ще видим, че Той никога не се е отвръщал от грешника. За да преценим себе си, за да видим дали наистина носим Христовото име, т.е. дали сме Христови, ще проверим по този прост белег – дали се отвръщаме от грешниците, от безнравствените, от злите хора. Някой ще каже, че и в приемането на грешника съществува граница, че някои хора причиняват твърде много зло на други хора.

 

В крайна сметка или приемаш грешника и не се отвръщаш от него, или не. Няма предел в това, няма. Има предел в човека, който не е вдъхновен от Божията благодат и действа чрез своята мярка, сила и душевно възприятие. Този човек остава със своята индивидуална рационалност, а не с Божията благодат, и поставя нещата в рационална рамка, като казва за другия: “Но как е възможно някой да постъпва така?”

 

Следователно онова, което е разтърсващо и не е нещо, което изучаваме, а преживяваме, и което показва качеството на нашето духовно състояние (т.е. дали функционираме в Божията благодат или не) е дали приемаме безпределно всеки човек. До какво води това в крайна сметка? До реална свобода. Когато в нашата връзка поставяме граници, тогава това е робство, недостатък, нашето съзнание и вътрешно състояние говорят за нищета. Ограничаваме ги, казвайки си „този е добър – към него имам това отношение, този е лош – към него ще се отнасям по друг начин…”.

 

Ако дълбоко в нас приемаме човека, това означава, че имаме духовно сърце. Едно е да обяснявам, да изследвам и да анализирам, и друго е да имам сърце, тоест да имам милосърдие и това е Божи дар. Всичко друго са само приказки, защото сме далеч от Бога. Ама как така сме далеч от Бога – нали ходим на църква, причастяваме се, изповядваме се, молим се? Това губи своето значение, ако реално сме с Бога, а това означава нашето сърце да е съединено с Него, да желае и копнее Христос…

 

Когато си влюбен, помниш лицето, чуваш гласа и сърцето ти се изпълва с радост. Затова връзката с Бога съществува, когато помненето на името Му ме изпълва и покрива. Неслучайно авва Макарий е казал: „Придобий сърце и ще се спасиш!”. Ние нямаме сърце. Сърцето се разкрива в това, че никога не се отвръщаме от нито един човек. Както Господ е правил. Както апостолите са правили. Напротив, фарисеите се отвръщали от всички. Отвръщането е главният белег на фарисеите.

 

Не можеш да смяташ, че си добър човек само защото имаш определено познание, усетил си някои духовни мъдрости, и заедно с това да се отвръщаш, да изобличаваш, да съдиш, да отхвърляш другия човек въз основа на това твое знание. Тук именно започва проблемът и това показва, че нашето сърце е болно. Нашето сърце се нуждае от внимание, трябва да го следим. Отците наричат това трезвение. Да поставим стража на сърцето си. Както боецът се опитва да предпази града и следи да не дойде врага, така и ние поставяме стража над сърцето си, бдим над него, за да не се отвърнем от нито един човек, да нямаме никакво чувство на отвръщане и презрение спрямо ближния. Нашето сърце поражда различни чувства и желания, а ние следим как се отнасяме с всеки човек. Това е показателно за нашето състояние. Например някой е много важен и влиятелен, има изтъкнато място в обществото и голяма сила. Знам, че той може да ми донесе много ползи и печалба. И как се отнасям с него? С подлост и подмазване започвам да се опитвам да спечеля неговата помощ и подкрепа. И друг, който е напълно незначителен и не може да означава нищо за живота ми – него подминавам незабелязано и равнодушно.

 

И така, кой е моят критерий, че човекът е много ценно същество – това, че е икона на Бога, или че е фактор, който може да удовлетвори моите интереси? Това говори за моето вътрешно състояние. Онова, което е характерно за фарисея, но и за човека, който служи не на благия етос и истинската правда, а на морализма, е, че съди за нещата външно и вижда само външните страсти. Вижте какво казал фарисеят за митаря: „Не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар…” (Лука 18:11).

 

Тоест какво вижда той? Само външни грехове. Може би и ние принадлежим към тези хора. Не можем да прозрем собствените си грехове и страсти, защото, ако ги видим, ще разберем, че сме в състояние на падение, ще накърним образа си, и затова предпочитаме да се занимаваме с другите. Фарисеят винаги казва пред себе си: „Нищо не му казах, нищо не му направих. Наред съм си!” Външно сме наред – особено в това, с което можем да осмеем и „изиграем” другия, но Бога не можем да „изиграем”. И дори ако Него Го „изиграем”, собственото си сърце не можем, тъй като в него няма да има радост, няма да има свобода.

 

Друга характеристика на фарисея е недоволството. Това недоволство, което идва по един неуловим начин и краде радостта от сърцето ни. Характерът на фарисея е ужасно схоластичен и злонамерен. Той прави страшно педантично изследване. Убива заради буквата на закона и всъщност потъпква неговата същност. Схоластизицмът и педантизмът в нашия живот, независимо дали се отнасят към другите или към самите нас, освен че представляват душевно увреждане, невротично състояние, имат и духовна основа. Следователно когато по един болен начин се мъча да преглеждам грешките на другия или живота ми, това какво показва? Че Божията милост не ме удовлетворява и смятам, че Бог е страшилище, полицай, който ще ме порицае за най-малката погрешна постъпка. Тогава по един маниакален начин започвам да изследвам живота си, за да го направя толкова прецизен, че да постигна рая, който Бог ще ми даде като награда, но всъщност няма да мога да създам реална връзка с Него. И опитът ми да съм прецизен не е свързван с Христовата Личност, а с моята потребност от себеоправдание. Затова понякога, когато човек се подвизава, чувства как се задушава, изморява, измъчва, не издържа, товарът му изглежда твърде тежък именно защото същността на всичките тези усилия не е радостта в Бога, а е потребността по един стресиращ начин да намерим за себе си някой ъгъл на рая, един рай обаче, в който царува не личността на Христос, а нашият героизъм, че сме успели.

 

Това пресилване, което вътрешно си създаваме по стресиращ начин, се проектира в нашия живот и във взаимоотношения ни с другите хора. Тревожим се дали децата ни ще постигнат спасение, но по такъв начин, че и нашият рай става ад. Това крие не доверие в Бога, а опит за замяна на Бога от нашата сила, подмяна на Божията благодат от нашето усилие. Нашето усилие обаче не може да замени Бога, а служи за това да се смирим и да Го възлюбим. Както казва старецът Порфирий, когато го попитали какво правиш: „Намирам начини да възлюбя Бога.” Опитвам се още повече да възлюбя Бога, да притегля, да привлека Бога в сърцето си. Човеколюбието и милостинята съществуват, когато идват от съкрушеното сърце, а не от сърце, което се чувства могъщо.

 

Господ ясно ни казва:”Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние” (вж. Марк. 2:17). Следователно когато чувстваш, че си праведен, какво означава? Означава, че не живееш в Христа. Вместо това е много важно да разберем колко сме окаяни и че имаме нужда от Божията милост. Ако осъзнаем това, тогава сме истински милостиви и към нашите братя. Това, от което се нуждаем, от което зависим и за което копнеем, това да даваме и на другия човек! Следователно кой е истински милосърден? Онзи, който чувства Божието милосърдие. Ако съм уверен, че спасението ми се крепи върху собствената ми сила, нямам връзка с Божията милост. За мен тя е заменена от очакването на някаква награда, която трябва да увенчае моето усилие. За такъв човек Бог съществува затова – за да му въздава награди.

 

Коя е качествената разлика между човеколюбието на двамата участници в евангелската притча? Фарисеят се обляга на своята сила и сякаш казва: „Христос ни е казал да сме добри човеци, да даваме милостиня и на Съда ще ни пита дали сме правили добри дела. Хубаво, тогава ще върша добри дела. Ще се опитам да помогна на бедния, немощния, болния…” Неговата помощ обаче ще е безсърдечна, движена от единствения мотив да демонстрира делото си, да придобие „права” за рая! Другият, митарят, обаче отива при Бога и му казва: „Аз съм много окаян! Уповавам се само на Божията милост!” И Божията любов го съкрушава. Не някакви външни обстоятелства и очаквания го принуждават да помага, а сърцето му го кара да даде любов на другия човек. Разликата е качествена. Първият дава на ближния, но сърцето му остава хладно, а вторият получава любов и отдава от нея на другите. В милостинята на първия виждаш демон, коравосърдечие, а при втория откриваш Христос.

 

Един старец казваше: „Какво седиш и търсиш недостатъците на ближния си? Стани малко по-милосърден към него! И той е твой член!” Липсва ни именно това еклисиологично съзнание, че не сме откъснати един от друг, а сме членове на едно и също Тяло. И той е твой член. Неговата немощ, която днес констатираш, утре ще бъде твоя. Много пъти нещата в живота ни вървят накриво. Тогава негодуваме и си казваме: „Защо постъпват така с мен?” Започваме да се оплакваме, осъждайки всички. Но ако осъзнаем, че и ние сме криви, нагласата ни се променя, променя се и нагласата на другия към нас, променят се нашите отношения, не само лични, но и професионални. Човекът, който вътрешно е спокоен и е разположен положително към околните, привлича хората към него и нещата стават по-прости.

 

Спомнете си за св. Силуан Атонски. Когато бил в манастира „Св. Пантелеймон”, в обителта идвали монаси и работници от различни части на Русия. Светията бил отговорен за една група работници, с която всички се затруднявали да общуват, той обаче се разбирал чудесно с нея. Попитали го: „Как успяваш?” А той отвърнал: „Отивам в килията си и се моля за всеки един поотделно. И след това душата ми скърби за тях – че всеки е оставил семейството си, за да дойде тук. Трогвам се, потапям се в Бога, забравям човеците и след това отново се връщам при тях…”. И всички се вслушвали в него.

 

И така, фарисеят се опитва да спазва няколко външни, формални наредби и се чувства горд от това. Като че ли на нас ни харесва да ни кажат няколко практически правила, които да спазваме, за да се чувстваме сигурни. Някой например ми казва: „Отче, кажи ми пет практически неща, които да направя!”, и би бил доволен, ако му заръчам: “Ходи два метра, направи 30 поклона, яж това ядене!” А когато му кажеш да се помоли от сърце, той те пита: „И как става това? Това нещо практично ли е?”. Въпросът е накъде е обърнато сърцето ни. Колкото повече някой се вглежда в себе си и вижда своята духовна нечистота, толкова повече разбира, че средството за неговото спасение е едно единствено – Божията милост. И колкото повече чувстваме, че имаме нужда от Божията милост, толкова повече се изпълваме с милост към ближния. Границите на милостта са безпределни. Безпределни трябва да са и границите, в които сърцето ни иска спасението на другия човек. Това обаче не означава, че на практика ще дадем на другия възможност да ни експлоатира. Да имаме безпределна милост към някого не означава, че предаваме себе си като обект за експлоатация и се превръщаме в жертва, нека се се смятаме за мъченици. Милосърдието не е мазохизъм, а знание, свобода, светлина, което означава смел дух, равновесие, благородство. Тоест като се отнасям с достойнство към някого, се опитвам да предпазя от злото и себе си, и него.

 

Господ е дошъл и за фарисея. Когато придобие съзнание, че проблемът е в него самия, тогава започва неговото спасение. Но не ние ще му го покажем, ще му го покаже Бог. Той ще устрои. За всички дойде Христос – и за фарисея, и за коравосърдечния. Ние обаче никого не можем да спасим, защото и ние заемаме неговото място, и ние ставаме фарисеи. Ще дадем свидетелство на другия човек, само ако помним и носим в сърцето си Божията любов.

 

Знаете ли колко е стъписващо да си радостен, любезен и спокоен пред някого, който се измъчва в стремежа си да съди и да спаси целия свят? Той чувства смут. Мирът е скандал за един „спасител” на света, който мери единствено със собствената си мяра. Твоето спокойствие е непоносимо за него. Тъй като фарисеят никога не се чувства удовлетворен, в даден момент той ще се сгромоляса. Ще усеща една умора, ще се появят хиляди проблеми и той няма да може намери покой. И когато настъпи моментът да разбере, че е загубил онова, което е имал, че добродетелта му е била фалшива, че не може за дълго да се прави на добродетелен и вижда до себе си как смиреният човек живее естествено, просто, как е спокоен, свободен, разбира се с всички, той ще се запита: „Какво става с мен?” Случило се е това, че той е загърбил пътя на спасението – никого да не изобличаваш, да не поучаваш, да не искаш да промениш другия, да виждаш и да не виждаш, да узнаваш и да не узнаваш…

 

Съвременният човек е много измъчен, живее в агония, в постоянен страх заради икономически проблеми. Утре обаче ще дойде нещо друго. Страхът от икономическите проблеми е проекция на един друг страх вследствие на вътрешна празнота, на усещането, че не знаем кои сме всъщност и какво се случва с нас. Най-големите психологически проблеми и конфликти се пораждат, когато човек загуби своята личност. Par excellence фарисеят е човек с маскировка, брониран с лицемерие и преструвки. Той не се интересува от това да е истински добродетелен и знае, че не е такъв, но скрива това и от себе си, и от другите. Достатъчно му е другите да го приемат като добър и да му ръкопляскат за това. Неслучайно Господ ясно е казал, че трябва да презрем човешката слава. Вместо това фарисеят я обожава и преследва, а когато преследваш човешката слава, ти неизбежно се преструваш, за да я привлечеш към себе си. Маските, които носим, ни отдалечават от собствената ни идентичност, губим представа за реалните си нужди и за да изпитаме удовлетворение, създаваме изкуствени потребности. Това води със себе си много кризи и душевни терзания. Обхваща те пристъп на влудяваща тревога, когато си помислиш, че ще умреш внезапно. Колко ще издържи така душата ти? Обременяваме я с толкова много неща, които нямат връзка с нас.

 

Ако сме завладени от желанието да удовлетворяваме нечия идея за нас или нашата собствена идея за личността ни, душата никога няма да може да се почувства истински свободна. А смиреният човек е готов да каже: „Зная хала си! Какво? Нека да го научат! Защо да скривам нещо?!” Той коленичи, търси Божията милост и започва да вкусва от Божията любов, да обича Бога и живее по Бога. Този човек е надежда за хората.

 

Днес се чуват призиви от рода на „Да издигнем стриктни политици!”, „Да назначим стриктни икономисти!”, „Да заложим стриктни системи!”, „Да създадем Църква, която да развива социална дейност!”. Всъщност човек няма потребност от всичко това, а има нужда да се движи, да диша, да живее в Христос. Всекидневно да се храни от Божията благодат. Такъв човек е надежда за света. Защото ще дойде епоха, в която ще имаме всичко, но ще ни липсва сърцето. А за такъв човек сме сигурни, че носи сърце в себе си. Не случайно авва Макарий е казал: „Придобий сърце и ще се спасиш!”. Митарят има сърце…

 

Превод: Константин Константинов

 

Източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%91%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%84%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%81%D0%B5%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE/

 

Лудостта на нашето време

Май 23, 2015 in Външни

 

Когато четем новини, слушаме радио и т. н. виждаме, че нашият живот става все по-труден. „Става ад”, както казват мнозина. Гледаш новините и се поболяваш. Слушаш за събития съвсем наблизо до твоя дом, притесняваш се и казваш: накъде вървим? Защо животът ни е такъв? Не можеше ли да бъде по-хубав, да бъде рай? Той би могъл да бъде рай. Бог ни е създал за радост, а не за страдание. Бог не ни е довел на този свят, за да направи живота ни истински ад, а за да живеем мирни, тихи, радостни, творчески. Да водим динамичен, но в същото време смирен и спокоен живот. Да имаме своите всекидневни работи, хубави занимания, семейството, близките, приятелите, нещо творческо, скромно, с любов… кой не мечтае за това. Животът ни обаче не е такъв, а напротив – той е изключително напрегнат, труден, много изморителен, тленен. Тоест, той ни разболява, принуждава ни да остареем преждевременно и не знаем как ще свърши всичко това. От Евангелието и Откровението знаем, че доколкото не приема Христос, светът върви от зле към най-зле. За нас това е очевидно. Но ние все търсим други обяснения на събитията – научни, политически, геофизичини, магични, да, дори магични, окултни, а божествени – така, както Църквата поучава и нашият Христос – само такива не приемаме.

 

Половин Гърция гори, но колцина приемат посланието за покаяние? Само някои християни. Останалите функционират по светски, което естествено не е лошо, в смисъл, че на човека, чиято къща гори, наистина трябва да му дадеш нов дом, на този, който е гладен, трябва да му дадеш храна. Така е, но виждаш ли какво казва св. Козма Етолийски: когато даваш храна на детето си, сложи и иконата на Христос пред него, за да се научи да свързва храната с Бога, и му кажи:

 

- Детето ми, това, което ядеш, не е мое, а моят Бог ми го дава! Бог ми е дал здраве и работя. Бог ни дава храната и се храним. Майка ти е сготвила, но Бог е изпратил дъжд и земята е дала плод…

 

Всички неща са свързани. Всички неща се кръщават в Божията благодат и всичко може да получи христоцентрично тълкувание, когато център е Христос и когато всичко води към Христос. Ако не схващаме и не разбираме посланията, които Христос ни дава в живота, а се ожесточаваме, ставаме по-безотговорни, по-бунтовни спрямо Бога, тогава какво става?

 

Животът ни би могъл да бъде изключително красив. Обещанията на Бога са категорични. Той казва в Стария Завет: Ако Ме слушате, ще се наслаждавате на земните блага и всичко в живота ви ще бъде благословено! Вашият живот ще бъде рай, истинска наслада, истинска сладост! Но ако не Ме послушате, ви очаква меч – взаимно ще се избиете, взаимно ще се изядете.

 

Ако Господ не присъства като основен фактор в нашия живот, ако не влезе в ума ни, за да настрои нашите движения, мисли, избор, ако не Го допуснем да управлява неукротимия кон на нашето бунтуващо се от егоизъм „аз”, ако Господ не влезе като управник на моя дом, държава, парламент – ако това не стане, не е възможно да има равновесие. Без Христос в човешкия живот и в обществото властват инстинктите, логиката на абсурда, изгодата, законът на джунглата, според който най-силният иска да разруши и разкъса по-слабия… След като за теб няма Господ, Който да осмисли твоя живот и да ти каже кое е доброто и злото, вече всичко се релативизира. „Нещата са така, както всеки ги разбира – зло за теб, добро за мен!”, казват някои.

 

Без Христос не съществува общ критерий, обща мярка за сравнение, пред нас нямаме идеал с конкретна цел, която искаме да постигнем, няма личност, на която искаме да подражаваме. Коя е личността, кой е човекът, моделът, който иска да формира съвременната епоха? Идеалът на съвременния човек е това: екстровертен, свръхактивен, но и дълбоко депресиран човек, без смисъл и цел, без перспективи, без да знае къде отива и откъде идва и как ще живее. Всичко това е чуждо за Църквата. Църквата има други идеали, има други виждания за живота, друг опит. Не всички християни го живеят, само някои, но въпросът е да стане това заквасване, този квас да замеси останалия свят, за да разберем абсурда на живота без Христос.

 

Светът постоянно изпада в нови безизходици и, опитвайки се да ги разреши, създава нови. Така никога няма да намерим покой и да се успокоим. И когато пламне пожар, стане катастрофа, земетресение, е хубаво да се погрижим за външното, да използваме науката и технологията, но трябва и да потърсим дълбокото послание във всичко случващо се. Днес новините не изпращат никакво послание, не те карат да се замислиш за нищо съществено в живота, което да отеква в сърцето ти, в битието ти, в истинското ти щастие. Мисълта ти обаче е постоянно ангажирана с пари, заплати, пенсии, борси. Някой, който ме слуша сега, ще възрази:

 

- Но разбира се, ти не правиш ли същото? Не искаш ли да се повиши заплатата на хората? Ти не работиш ли срещу заплащане? Срещу парите ли си? Без пари нищо не можеш да направиш!

 

Да, но не парите са тези, възлюбени, които реално ни липсват, за да станем щастливи. Внимавайте! Аз се моля да намериш работата, която искаш, да получаваш парите, от които се нуждаеш, да не ти намаляват заплатата и т. н., но да знаеш, че това само по себе си не е щастието. Ние сме много заблудени по този въпрос, като отъждествяваме и свързваме щастието с такива неща.

 

Събуждаш се сутрин и веднага пускаш сутрешните новини, сутрешните коментари. Още със ставането мозъкът ти бива бомбардиран с послания от такъв тип – политически, борси, икономически величини, полицейски бюлетини, кои са живи, кои са убити, къде се води война, какво ще стане с едната партия, с другата, кой ще управлява, кой ще бъде сменен, за изборите – тези неща, сериозно ли вярваш, че те ще те направят щастлив? Всъщност, ако размислиш спокойно, ще установиш, че те по никакъв начин не засягат живота ти, децата ти, Бога. Какво ти дават? В същото време сутрин нямаш време за молитва, за някое духовно последование или откъс от Новия Завет…

 

Ако размислиш добре в себе си, ще разбереш, че всичко това е бягство, алиби и неща, които използваме, за да забравим за себе си и да не мислим за смисъла на живота. Как ни помагат всички тези неща, които епохата ни предлага днес? Какво ни казват за великите екзистенциални въпроси – щастието, вътрешната радост, смисълът на живота, самотата, депресията, заплахата от небитието. Съществуват толкова въпросителни в света, в душите на младите хора – нима техните очи не ни карат да се замислим? Очите им жадуват ли за смисъла на живота? Очите им са празни, нямат искрата на радостта, благодатта на Светия Дух, която са получили при Кръщението, но са я покрили. Изморени погледи. Тези неща не ни ли карат да се замислим? Да дадем смисъл, да кажем на децата – защо е всичко това, какво съществува зад всичко това? Защо живеят, къде отиват, как ще победят вакуума в себе си, меланхолията, властта на телевизията?

 

Ти, хората и политиците, да отговорите на едно дете, защо съм унил, когато се връщам от парти? Ела ти, който говориш за заплатите, ела ти, който говориш за застраховки, ела ти, който говориш по всички други въпроси, ела и кажи на детето си, което е имало пари и пак има пари в джоба си, но въпреки това се връща от партито, от празника, от разходката и чувства вакуум в душата си и пита: защо съм унил? Защо съм депресиран? Защо нищо не ме изпълва? Защо правя всичко, но не се радвам? Защо ми липсва нещо, но не зная какво е то и постоянно чувствам тъга? Тези въпроси кога ще получат отговор?

 

В същото време обещавате, че ще спасите света, защото ви отпускат безкрайни часове по телевизията, за да развивате идеите си, следователно това, за което говорите, се смята за много значимо.

 

И какво трябва да стане? Трябва да се замислим и да се огледаме в Христос, а не в манталитета на света, за да видим, дали сме наред. Защото едни са критериите на света, за да ти кажат, че си наред, и съвсем други на Христос. Според света аз съм луд, може и ти, доколкото говорим такива неща… Днес епохата казва едни, а ние говорим други неща. Това е лудост. Добре. Тази лудост обаче ни кара да живеем, кара ни да тълкуваме живота правилно, стоим на нашите нозе и издържаме нищото, загубата на всяко светско наслаждение и можем да победим смъртта.

 

А със смъртта какво ще стане? Пенсията! Добре, ще я вземеш, а след пенсията какво ще стане? Кой ще ти говори за след пенсията? Кой ще ти говори за смъртта, която идва? Или може би не вярваме и не я приемаме? Това е въпросът, да признаем и да кажем открито, че сме невярващи, атеисти и живеем без Христос във всичко.

 

В такъв случай е нормално хората да правят, каквото правят: да се паникьосват, да са толкова едностранчиви, да абсолютизират политически и икономически въпроси. Всичко това е естествено в неестествената атмосфера, в която отсъства Христос.

 

Например говорят по телевизията: грижа ни е за младите хора, искаме да се забавляват, да се радват! Хубави думи, нали? „Да се забавляват, да се радват, да имат полза младите”, дай ми обаче смисъла на тези думи. Какво ще рече да се радват младите? „Качество на живот” – какво ще рече качество на живота? Слушам тези дни, че от общината организирали младежки театър. Отиваш на театър и виждаш как на сцената бушуват низки страсти, пороци, коварство. Нима това е качество? Да се съберат младежите и да изиграят една пиеса – в действителност какво качество на живота им дава това?

 

Нещата не се развиват в добра посока. И ние, които вярваме в Христос, трябва най-малкото да имаме съзнание за нашето състояние, да превърнем гнева си в молитва и самоукор. Да се караме не на другите, а на себе си, казвайки: Ние сме виновни, защото, ако християните бяхме истинни, имахме смирение, истински дела в живота си и влияехме на нещата всеки, където може, атмосферата в обществото и личния ни живот щеше да е по-добра.

 

Ще ви илюстрирам това, за да не звучи теоретично. В началото на всеки сезон всички канали започват нови сериали. Гледаш ли ги? От края на септември и до края на сезона. Не съществува нито един, в който да не цари измама, съпружеска невярност, поквара, скритите послания са за низост, коварство, порочност и извратеност. Мислиш ли, че преувеличавам? Какъв идеал изграждат тези неща в душата на детето? Такъв е животът, такава е реалността, ти казват. Вярно е, такъв е и ние такива станахме. Тоест, потъваме и нашето потъване го показват във филм, разлагаме се и тази гнилост също я превръщаме във филм.

 

Апостол Павел казва: за всички станах всичко. Тоест, слизам до равнището на всеки, но за да ги спечеля в Христос, за да ги издигна. А нима филмът ми показва реалността на живота с неговите измами, невярност, коварство и т. н., за да ме възвиси и изведе от тази безизходица? Какво семейство ще създаде това дете, което е попило тези представи за живота? Какво семейство? И как детето ще почувства, че това не е правилно, доколкото телевизията не ти показва действителността по поучителен начин, не ти представя коректив и никой не казва: знаеш ли, този, който мами съпругата си и живее с други, се кае, поправя се, плаче и търси прошка… Напротив, изневерите, измамите и пороците се представят по очарователен, привлекателен начин, даже тържествено.

 

Ако можехте, поне мъжете да отидете в Света Гора за известно време, за десетина дни, без радио, телевизия, без вестници и друга информация, за малко ще се успокоиш. Ще живееш поне за кратко само Божия живот. За тези дни умът ти малко ще се очисти, ще се филтрира и когато след това се върнеш в света, всичко ще ти се струва лудост. Ще ти се струва болно, ще виждаш, че всички неща не вървят добре и ще се чудиш: къде бях и къде се оказах? Тук хората се хвалят с греховете си, а на Света Гора се покайват – грешиш и се каеш, а тук превръщаме греха в тържество, в начин на живот, във флаг, с който се гордеем и го рекламираме.

 

За тази лудост е говорел св. Антоний преди векове, като казва, че в последните времена хората толкова много ще полудеят, че ако видят някой познат, който е наред, ще се съберат всички около него и ще му казват: ти си луд, а ние сме си наред! И ще смятат здравомислещия човек за луд. Естествено хората ще имат своето право: в своето безумие техният ум не може да разбере различните от тях, просветлените от Бога хора, които имат Божията благодат, чийто ум си е на мястото и който вижда чисто Бога, света, хората, живота. Хората без Христос не разбират това, те излъчват на друга честота. Все едно говорите на различни езици.

 

Следователно, какъв е изводът? Целта не е да обвиняваме някого, нито да се караме с някого. Казвам го, за да се раздвижат застоелите води в умовете на християните, на самите християни, какъвто искаш да се наричаш. Смяташ се за църковен, но и ти си объркан, и твоят ум е осквернен, и ти се увличаш, отпускаш се, осветскостяваш се - харесва ли ти тази дума? Чувал си я. Секуларизация, т. е. и ти действаш малко по светски – и на теб ти харесват всички тези неща. Услажда ни се животът на греха, светската суетност на телевизията, но не забавните шеги, а подлите и пикантни неща. Е, какво ще стане? Къде ще се избие всичко това?

 

Всички ли пиха от лудата вода и се подлудиха, пита Фотис Кондоглу. Прочетете този разказ за лудата вода, за да видите как всички полудяли и накрая единственият, който не се подлудил, бил царят. Защото той не пил от лудата вода, която паднала от небето. Тази луда вода обаче накарала всички да виждат бялото в черно, черното в бяло, да не разбират правилното и да го смятат за грешно, и обратно. Само царят казал: няма да  пия от нея, да би не се увлека, а да ги управлявам добре! И всичко добро, което вършил, другите, които били пили от онази вода, го смятали за лудо. Те тръгнали да го свалят и царят си казал: какво ще стане с мене? Само аз не пих от водата и ето, сега да пострадам? Е, донеси да пийна и аз малко! Единственото решение. Нима единственото решение, за да се задържиш в този живот, е и ти да влезеш в неговия безумен ритъм? Умът ти да претърпи тази промяна, тази страшна повреда и да гледаш на всичко, както всички останали?…

 

Но знаеш ли нещо? Ще дойде страшният час на смъртта. Днес по телевизията тази дума няма да я чуеш, или поне не в смисъла, в който Църквата поучава – смъртта в градивен смисъл. Няма да помислиш за нея, за да се събудиш, но ще ти я представят най-много като трилър. В трилърите дават само смърт – с кръв и убийства, но жестокостта не кара човека да се замисли и да каже: какво ще правя аз, аз лично, в онзи час? Какво съществува след това? Как ще стигна до онзи момент? Какво ще стане с душата ми?

 

Ще дойде този час и всички ще видим колко грешки сме направили, колко погрешно сме гледали на живота. Когато пияният човек се опива, ти му говориш, но той не разбира какво става с него. Ако обаче в онзи час го удари една кола и си тръгне от този свят, душата му веднага, понеже не е пияна, разбира всичко, но вече е късно. Ние сми пияни в този свят. Казва го св. Йоан Златоуст: пияни хора управляват този свят, пияни от страстите, от немощите, от пороците, от неправдите. Пияни хора, които постоянно се опиват и умът им никога не се очиства. Те никога не задават въпроса, накъде отиваме, къде е Бог? Защо Го отблъснахме от нашия живот? Телевизията, политиката, средствата за осведомяване, всичко това би ни помагало, ако представяше идеали за живот, превъзходни образци за живот, тя би помагала на хората, но, знаете, тези неща не „вървят” и не се гледат.

 

Братя мои, имаме нужда се събудим, да се молим и да казваме постоянно молитвата „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме”. Тази молитва побеждава суетността на този свят, на телевизията, на политиката, всичко скверно, което съществува в тази епоха, и поставя всичко объркано на неговото място. Кой върши това? Молитвата  към Господа, защото в нея наричаме Христос Господ, което означава, че Той е най-главното в живота. Господ е Всичко. Всичко не е нито това, което телевизията казва, нито това, което политиците казват, нито пенсиите, нито борсата – Господ е Иисус Христос, затова всеки път, когато казваш Иисусовата молитва, ставаш нормален човек, защото поставяш нещата на тяхното място. Когато се научиш да имаш правилно отношение към Господ Иисус Христос, придобиваш правилно отношение към всичко.

 

Духовният човек, казва Св. Писание, преценява всички, вижда всичко, изследва всичко и това никой не го разбира, освен него. Ако си църковен човек, няма да те разбират. Чрез просветлението от Бога духовният човек обаче разбира всичко и вижда суетността, измамата, лъжата, фалша, както и още нещо: когато погледне другия дълбоко в очите, онзи, който обещава решение на всички проблеми по телевизията, може да види празнота. В такива моменти възкликваш: Господи, благодаря Ти! Защото може да съм много грешен, но поне зная Кой е Лекарят. Погинал съм, но зная кое е моето отечество, избягал съм, но зная къде трябва да се върна! Зная къде отивам, зная на коя врата да почукам, зная къде да се покая, къде да застана на колене и да се изповядам и да потърся Твоята милост. Това е разликата, а не че сме по-добри от другите. Не, по-лоши сме, защото ние, християните, не сме преобразили света. Вместо да служим на хората, да станем квас за света, светът ни задушава, светът ни засмуква като голяма фуния и ни въвлича в своята игра, в своята сфера, в своето пространство. Християнинът би трябвало само с поглед да пробужда околните, както правел един светец, който имал такъв дар дар: поглеждал те в очите и повдигал духа ти, гледал те и засаждал рая в очите ти. Нашите очи обаче са лъжливи, без росата на Светия Дух, без Божията благодат.

 

Трябва да имаме усет за истината, другият да те гледа и да се убеждава. Телевизията не те убеждава, а просто те упоява, кара те да се отпуснеш и потъваш. Това е. Затова нашето време систематично избягва анализа, задълбочаването. Не искат да се задълбочаваш, да седнеш и помислиш, докъде ще стигне тази история, докъде?

 

Нужни са антитела, с които християнинът разполага. Когато гледа нещо по телевизията, най-малкото има критерий в себе си, има мерило, мярка за сравнение, има  Църквата, Евангелието и според тях съди. Другият няма нищо, оставя се, предава се, каквото му кажат – спорт, мода, политика… Но в онзи поразителен час, когато видим Бога пред нас, всичко това изобщо няма да ни помогне.

 

Сега ще разкажа една история за всички онези, които обичат лесните неща, разказите за „след смъртта” – не църковните, а окултните. Един човек починал и душата му напуснала тялото, но след това се върнала обратно. Той видял действително вечния живот и казал: ако може Бог да ми даде още години, никога няма да направя това, което правих, защото от това, което видях, разбрах, че животът е много сериозно нещо, че тези години ни водят в определена посока и животът не е шега, да мине така на майтап. Защото съществува един изкусител, който се радва, когато ние се объркваме; аз искам да живея, като внимавам оттук нататък. Няма да отдавам първостепенно значение нито на прическата, нито на модата, нито на дрехите – ще ги използвам, но няма да ги абсолютизирам, няма да отдавам сърцето си на всичко това. Това казал този свят човек, който умрял, оживял и оттам нататък, знаете ли какво правил? Затворил се в една пещера и прекарал останалите дни на живота си в молитва и покаяние. Ти може да го съжаляваш и да казваш: горкият, не знае какво губи, какви удоволствия! Той обаче съжалява теб, защото и ти ще отидеш там, където той е бил и не знаеш какво ще срещнеш там. Той обаче знае, защото е отишъл, върнал се е и е видял тези неща.

 

Решението е да живеем в света, но той да не ни пленява, да живеем нашата собствена лудост, най-хубавата лудост, Божията лудост. Да бъдем не безумни, а богобезумни, безумни за Бога. Само така ще успеем да устоим в живота, само така ще можем да запазим ума си чист в тази толкова нечиста епоха. И когато стане земетръс, няма да мислиш само, че плочите са се разместили, но и ще разбереш, че тази земя, на която стъпваш, не е сигурна. Когато родината ти гори, няма да мислиш само етническите, политически, икономически и други проблеми, но и ще разбереш, че тази земя не е нашето постоянно отечество, нашето жилище е на небесата. Ще разбера, че трябва да се покая и трябва да загася този пожар със сълзите на покаянието, а не просто да казвам: какво ще правя оттук нататък в тази криза. От всички страни слушаме: не се страхувайте, ще спасим положението, ще построим нови къщи, светският живот ще продължи както преди! Токът спря, но партито продължава. Но въпросът е, че животът ти трябва да се промени. Когато Бог угаси тока, това не значи, че трябва да пренесеш партито на друго място, а да разбереш, че Бог не е съгласен с начина ти на живот. Най-малко старозаветната история това показва, че когато хората живеели в грехове, блудства, вършели аборти, магии, убийства, неправди – което съществува и в нашите домове, и в нашата родина – всичко това, за съжаление, като магнит привлича Божието неодобрение, Божия гняв. Бог не се гневи, изразът е антропоморфичен, но чрез него Божието слово ни показва, че Божията благодат не може да се задържи в такава атмосфера, в такава страна, в такива домове, в такива души. Нужно е умът да възстанови своето нормално състояние, да се върне на своето място – при Христос.

 

Превод: Константин Константинов

 

Източник:http://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100789/catid,67/id,17858/view,article/

 

В пепелта съществуват искри

Май 19, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Говорим не толкова за криза на времената и на институциите, колкото за кризата на хората. Объркването, безредието, безпокойствието, агонията, безбожието измъчват силно човека. Той крачи бързо в едно поле без видимост. Облаците и мъглата не го оставят да различи пътя, който води надолу. Светът бърза да стигне до своя край. Един живот без смисъл, в това може да завърши. Мъчителното е, че човечеството върви към самоунищожение. Завистта, злопаметието, разпрата, жестокостта доминират. Популизмът работи в ущърб на хуманизма. Равенството на социализма създаде  концентрационните лагери за инакомислещите. Варварството на капитализма стъпка по-слабите. Хуманизмът без Бога е опасен.

 

Упадък настъпва с разнообразни фалшификации. Мисълта става лукава, а не блага, нравът – безнравствен, вярата – оръдие, благочестието – маска. Последици от това са дисбалансът, комплексът за малоценност, разните фобии разстройства. Днес религиозността става прицел на ирония и презрение. Но да не би и ние да даваме поводи за това? Да не би реално ние да не сме автентични християни и фалшиви елементи да са изпълнили нашия живот?  Да не би, както казва мъдрецът Ганди, да не приличаме на Христос и затова той обича Христос, а не християните? Факт е, че живеем в една трудна и съдбоносна епоха. Честността често бива осмивана, великите ценности като чест, себежертва, родолюбие стават предмет на ирония.  Мъжеството, героизмът, изповеданието, традиционността се смятат за отминали форми на консерватизъм. Разбира се, ние не приемаме фанатизма, манията за религиозност, национализма и расизма. Модернизъм и секуларизацията искат да проникнат и зад вратите на Църквата чрез преводите на свещени текстове,  неооригенистични възгледи за спасението на всички,  отхвърлянето на автентичния аскетически дух,  всеереста на икуменизма и недопустимия синкретизъм.

 

В това тъжно състояние човек може ли да се надява на нещо? Всичко се позволява освен безнадеждността. Отчаянието определено е демонско изкушение. Не можем да не търпим, да не настояваме, да не се надяваме и да не бъдем оптимисти. В пепелта съществуват искри. И днес съществува скрита добродетел. Светостта винаги е била  постигана от малцина. Честността не е умряла. Истинските Божии хора съществуват. Една баба в Крит казваше:„86 години не срещнах лош човек!” Тя беше добра и смяташе всички за добри. Съществуват скрити светлини в мрака. От гнилата почва процъфтяват райски растения. Хладнокръвно трябва да посрещнем  личбите на времената.  Нека не се паникьосваме лесно и да си „плюем на петите”. Тогава това ще бъде победа на злото над нас. И най-малкото съпротивление е полезно. Нито едно „Господи помилуй!”  не остава напразно. Няма грях, който да не се прощава от великата Божия любов. Покаянието е за всички, за всички нас. Никой не е безгрешен на тази земя.  Ние сме съ-грешници, нека бъдем състрадателни, търпеливи и снизходителни към ближния.

 

Противоречиво и безрезултатно е човек да говори красиво за нещо, което живее в своя живот по противоположен начин.  Не казвам, че никога не е съществувала криза през цялата история на човечеството. Днес обаче съществува изморително безразличие, лекомислено нечестие, ужасяваща неразкаяност. Стигнахме до там да осмиваме  честността, смиреността, въздържанието.  Изпаднахме в страшен нихилизъм, който отхвърля всяка ценност. Нашите младежи  се омаяха от „интернет”, „fast-food”, вечерните сериали, Кока кола, рок музиката, евтините списания, ефимерните връзки, наркотиците и пълните кафенета.

 

Какъв пример даваме на нашите деца днес? Когато и християни се нервират, стресират, страхуват и  изпадат в меланхолия? Не е необходимо сега да търсим предложение.  То съществува и е живо и мощно в дълговековната гръко-православна традиция, в нашия красив език и свещена вяра, във великите добродетели на свободата и любовта.

 

Модернизмът поиска да освободи съвременния грък от оковите на всичко свещено. В тази насока мнозина си сътрудничиха настоятелно и обмислено, за да унищожат всичко право. С отмъстителна ярост и гордост те се наговориха да осакатят народа и да направят гражданите самотни, изолирани, разочаровани и хладни.  Много е актуално богословието на свободата, сакралността и уникалността на човешката личност. Нашият свят е отношения между личности, общение, общуване, а не отношения между вещи. Преминаването от „аз” към „ти”, истинското доближаване на ближния като брат, без предпоставки и резерви, подозрения и лицемерие, ще достави благодат и радост, истински уют. В нашата страна основата на съществуването винаги е бил етосът. Реално свободен е този, който обича истински, несебично и жертвоготовно.

 

За да стане съществена промяна и париране на кризата, Църквата трябва да отхвърли излишните неща, да се занимае с важните и съществените, семейството да се съгради повторно, отечеството да се обикне, обществото да стъпи отново върху най-здравите основи.  Тройният съюз отечество, религия и семейство, който за съжаление до скоро бе експлоатиран  от мнозина, трябва да открие своето място, ценност и чест, без фикс-идеи и крайности. Ние сме призвани към борба, бдение, бодърстване и правостоене. Истината означава  пренебрегване на забравата.  Не можем лесно  да отхвърлим нашата живоносна традиция, която говори за комунализъм, солидарност, взаимопомощ, съвместно съществуване и взаимно разбиране. Дружбата, братството, подкрепата разкрасяват живота. Те дават кураж и надежда, не оставят да се наложи хладната самота– една самота, която създава мъгла от помисли, скръб, депресия, меланхолия, самоосъждане и  жестока изолация. Да даваш пространство за другия, да му помагаш с удоволствие, да утешаваш своя брат, да се отречеш от твоето самоугодие  е красиво премеждие, което ще достави голяма радост на душата. Малки всекидневни отстъпки могат да разкрасят нашия живот по удивителен начин.

 

Глобализацията води до своеобразно смесване и претопяване на идеи. Мирът ще настъпи само с политики на съвместно съществуване и сътрудничество. Гръмките слова за абстрактна любов към човечеството, а не към конкретния ближен, са лъжливи и напразни.  В известния роман „Братя Карамазови” бележитият Достоевски пише, че една архонтиса (княгиня) отишла при стареца Зосима и му казала „обичам всички хора, но моята слугиня не я обичам!” Старецът й отговорил „Никого не обичаш”! Християнската любов никога не е неопределена. Съвременните космополити имат безболезнена любов към всички, но не и към ближния. Те са индивидуалисти – а не човеколюбиви –  цинични и аморалисти. Обичайки отечеството си, ние обичаме всички хора. Нашите предци, родители, семейство, отечество, вяра, предание и цивилизация са елементи от нашата идентичност. За съжаление, днес не съществува обща визия и нашата национална идентичност бива подправена.

 

Нещата, които казвам, са прости и самопонятни, но някои може да не ме разберат правилно и да ме похулят. Разбира се, това не ме плаши. Те знаят, че са правилни, но въпреки това не ги следват. Знаем закона на свободата и справедливостта, но продължаваме да съгрешаваме, да следваме най-лошите неща, а не най-добрите. Това раздвоение е катастрофално. Така днес постоянно се увеличават ловките авантюристи, налагат се недостойните, забогатяват  спекулантите, беззаконниците се радват на търпимост, свръхконсуматорите гуляят, хората се дивят на рекламиращите себе си, а смирените отново и отново биват осмивани.

 

Посредствеността нараства. Плиткостта, посредствеността, подлостта, сервилността и ласкателството доминират. Положението е излязло извън контрол и  не може лесно да се обясни. Какво точно става и как може да се изясни? Ние мислим отговора за труден сред противоречията, в които живеем. Налице е обожествяването на миналото: някои искат да върнат древните дванадесет гръцки богове. И чуждопоклонство: не можеш да намериш магазин с гръцки надписи.  Спешно е необходимо навеждане и копаене в нашето непознато аз. Мислим, че знаем много, а не знаем какво става в нас. Смятаме, че сме напълно свободни, а не можем да правим каквото си искаме с нашето аз, което се изплъзва от ръцете ни като змиорка. Без етика, благолепие и благородство се отклоняваме в себеизтъкване, себеоправдание, утвърждаване и себедостатъчност. Страхуваме се от замърсяването на околната среда и хранителните продукти, но не и от оскверняването на сърцето ни чрез неистината и лицемерието.  Смятаме нашето телесно здраве за нещо много повече от душевното.

 

Мнозина казаха много неща за кризата на нашите времена. Без ценности, идеали, вяра, добродетел, честност не може да има  целокупен, безопасен, достоен и отговорен живот.  Кризата предполага болест, болестта носи неверие, а неверието отчаяние. С носталгия за свещеното и красивото ние настоятелно ще се съпротивляваме срещу всеобщото падение и разочарованието дори там, откъде не го очакваме. Това е така, за да се свържем по-силно с Бога. Нека не се уповаваме на хора, от които няма да се спасим.  Нека не докосваме с ръце греховни и беззаконни богатства. Ние сме призвани отново да преживеем една различна, друга, свята самота. Един древен преподобни авва казва, че ако човек не каже „аз и Бог”, той не може да се спаси.

 

Кой е виновен за по-горната криза, която описахме? Мисля, че всички имаме някаква отговорност. Несъмнено някои имат много повече. Нашата цел обаче не е да въздадем отговорности,  изключвайки себе си.  Светците казват, че всички заедно сме отговорни за съществуващото зло.  Вече споменахме изходи от кризата. Истината е, че много е отслабнал борбеният дух на всички нас. Ние се увличаме от лесното, от хитрата телевизионна журналистика, от модата, новините, тенденцията, средата, общото мнение.   Телевизионната диктатура е нещо много опасно. Гражданските войни по телевизионните дебати ги има, за да минава времето и да се увеличава гледаемостта, да се галят страстите, да се ласкаят инстинктите,  да се заглушават истините. Разбира се, всеки може да си каже своето мнение, но не може всички мнения да са правилни и да ги излагаш  с лъжи и обиди.

 

Не може да няма обективни ценности. Съществува сериозно опорочаване на общото благо и всичко свещено. Вечните истини бяха релативизирани, удобството и комфортът бяха покровителствани, семейството беше минирано,  Църквата бе торпилирана и се създаде духовна празнота, която опитват да покрият с бързо и  хаотично забавление, а не с истинско духовно развлечение. Свръхконсумацията е изход за много хора. Но съвременният човек се заблуждава, че сменяйки дом, кола, работа, съпруга и град ще промени съществено своя живот. Рекламата се подиграва с потребителя, когато му обещава по-добър живот с помощта на един по-скъп уред.

 

Днес висши позиции не винаги заемат достойните, образованите, опитните и добродетелните, а „наши хора”, щастливци, ласкатели, ловки и мошеници. Поетът Андреас Калвос казва „Свободата иска добродетел и дръзновение”. Свободата се опазва чрез жертви и доблест. Свободата върви заедно с братския дух и дарява духовно единство. Свободата е щедър Божий дар. Нашата връзка с Бога е свободна. Разстроената връзка с Бога води до грях. Резултат от греха е поробването на греха. Страстният човек не е свободен дори да каже, че е такъв.  Нечестието владее неговата душа.  Оттеглянето на човека от дълбоката нужда на неговата душа за избавление и спасение представлява неговата трагедия. Една трагедия с много вътрешни празноти, която рано или късно води до безизходица и нихилизъм. На съвременния човек не се позволява да има друга визия, освен личното щастие  и непрекъснатия комфорт.

 

За съжаление, Европа е обединена най-вече заради тази визия. Единият да живее за другия звучи като проповед от далечни времена. Европа не иска да говори за християнски корени и Гърция за Православие. Секуларността на папската църква накарва Ницше да каже, че Бог умря. И тук доста хора говорят за смъртта на Бога.  Неправилно се казва, че религиозността е частно постижение, а не събитие на целия народ, което представлява мощна основа на цивилизацията. Със сигурност никой не бива насилван да вярва в Бога, но едно общество не може да няма религиозни принципи. Погрешни са разделенията отсега на овце и кози. Църквата няма врагове. Мнозина обаче са настроени враждебно към Църквата.  Сам Христос е поучавал на търпимост към другия. Евангелието отново трябва да се прочете добре.

 

Без Христос животът ще бъде безрадостен, лишен от светлина и пълен със страх. Не мога да кажа, че християнският живот не включва борба и тревога. Ние не сме християни, за да си прекарваме добре. Да си християнин днес означава постоянно рискуване и хубаво премеждие. Ако ходим на църква само и само да благодарим на Бога, че си прекарваме добре, тогава превръщаме Православието в религия. Целта на нашия живот не е материалният  прогрес и светското щастие. Светостта най-често процъфтява в бедността, лишението, болестта, обвинението, клеветата, изгнанието.  Светците не са били особено прогресивни и щастливи. Нека не забравяме това. Говорим постоянно за политика на доходите.  Кога обаче ще говорим за духовна политика? И за социален духовен принос? Човекът живее дотолкова, доколкото обича.

 

Поражда се и един друг въпрос: струва ли си още да говориш или да мълчиш? Какво да говориш, когато не се не се чуваш? Какво да говориш, когато мислиш, че съществуваш, само когато говориш?  Говориш, за да бъдеш признат, почитан, удивляван, налаган. Тогава по-добре да мълчиш. Защо обаче мълчиш? Защото нямаш нещо ценно да кажеш или защото те е страх? И словото и мълчанието имат своето време, те искат мъдрост, знание, внимание, подготовка. По-горните слова са плод на дълго мълчание.  Едно мълчание, което прекъснах, за да събеседвам с добрите посетители на нашата смирена калива, посветена на св. Йоан Златоуст, който действително знаел да говори. Поклонниците на Света Гора често търсят слово от старците. Не им е достатъчно древното и значимо слово на богослужението.  Опасявам се, че определени пъти търсят някого, който да потвърди техните идеи, предпочитания и избори. Те не са открити за диалог, да чуят нещо друго от това, което искат.  Въпреки това имаме трогателни истории на млади хора, когато някое тяхно поклонение на Света Гора се  превърнало в повратен момент от техния живот.

 

Също така трябва да се научим да чуваме Божието мълчание.  Когато Бог се забавя да ни отговори, нещо важно става, нещо очаква от нас, съществува някаква причина. Св. Николай Велимирович пише „тръгни по твоя път със страх Божий и с пълно доверие в Бога. Но знай, че този най-лесен път без Бога няма да го издържиш. . .”.

 

По-горните горчиви констатации относно кризата на нашето време не бяха изречени, за да изпаднем в меланхолия и разочарование. Не мисля, че бях краен в описанието. Навярно вие в света чувствате по-дълбоко тези пукнатини на кризата. Не исках да ви изморя с известни състояния. Бих искал, макар и малко да помогна, водейки към някакъв изход. Нека не ни сломяват ирониите. Нека не се страхуваме, че не сме мнозинство.  Нека не чувстваме комплекс за малоценност и срам.  Нека битката ни направи по-доблестни. Нека превърнем нашата болка  и горчивина от това, което чуваме, виждаме и преживяваме, в пламенна и сърцеточива молитва.  Осмивателите на всичко свещено се самонаказват, живеейки един нелюбовен живот.  Нека не отговаряме винаги на предизвикателствата.  Нека не влизаме в остро противопоставяне с изкушението. Старецът Паисий казваше, че и изкушението се оказва за добро, защото го кара да се подвизава още по-силно.  Нека не се страхуваме от бурите на времената.  Нека не се увличаме от помисли на неверие.  Да благодарим на Бога, че имаме Неговата дружба, подкрепа, утеха и благословение.  Щастливи сме, че имаме такъв Преблаг Бог. Нека обикнем и нашите врагове като наши благодетели и ще намерим изключителен покой в нашите сърца. Нека помним често Христовия Кръст, преходността на живота, вечния живот и ще постигнем равновесие и ще придобием невъобразим мир.  Всяко отчаяние нека бъде далеч от нас. Имало е и по-лоши епохи от нашата. Христос не спи. Църквата никога не потъва. Нека кризата ни направи зрели и ни вразуми. Съществува обилна добродетел, скрита и днес в манастирите и в света.

 

Съжаляваме искрено за неверието на мнозина. Изпитваме болка с любов и състрадание и се молим за тяхното просветление и повторна евангелизация. Но не се ли оказахме ние причина за тяхното отрицание? Нека не празнословим и да не повтаряме все едно и също. Нашата участ е в Божиите ръце. Нека Му се доверим. Нека Му съдействаме напълно. Кризата е за наше вразумяване. Нека си припомним всички сериозни неща, които сме забравили. Да се извисим от материята към духа. Да разберем, че човек „няма да живее само с хляб”.  Кризата е за наше пробуждане.  Кризата е за наша себекритика. Тя е за да се покаем, да заплачем, да се помолим. Кризата е за да придобием здраво и искрено смирение. Кризата е за да оставим упорития анти-аскетичен дух и да възприемем автентичното аскетическо съзнание на нашата свята майка – Православната Църква чрез молитвите на всички светци и на Пресвета Богородица, на покровителката на Света Гора  и на цяла Гърция.  Кризата я има, за да се смирим повече и ние, светогорците, както и всички хора. Кризата ни съди. Кризата ни осъжда. Кризата провокира автентичността, приемането на необходимото и отхвърлянето на излишното. Кризата я има, за да се поклоним на единствения, истински, троичен Бог, на Когото подобава чест и поклонение от всички нас сега, винаги и в безкрайни векове. Амин!

 

превод от гръцки

 

Времето на кризата и кризата на времето

Април 28, 2015 in Беседи, Начална страница

 

В наши дни въпросът за това коя е главната цел на живота звучи безразлично в един свят, който не се интересува от същността, истината и ценността на нещата.  За съжаление, много хора не знаят защо точно живеят.

 

От известно време сме свидетели на рухването на ценностите на живота. Става дума за сериозна криза, не  толкова икономическа, социална или културна, а най-вече духовна.  Това, което бе придобито през вековете, сега се хули, осмива, тъпче.  Налице е липса на каквото и да е трогване, чувство и  уважение към всичко свещено.  Бърза и груба десакрализация на всичко тук и сега. Тази вечер не дойдох тук да се правя на учител, катехизатор, укорител и прокурор. Дойдох да изразя смирено моята болка, любов и искрена мисъл.

 

Човекът забрави основната цел на своето съществуване. Той помисли, че е безсмъртен на земята. Той здраво се върза за материята, парите, имотите, вещите.  Сметна своеволието за свобода, нечестието за напредък, измамата за гениалност, греха за освобождаване, честността за глупост. В живота на съвременните гърци навлезе съмнението, колебанието, подозрението, опровергаването, отхвърлянето. Обожествени бяха любовта към парите, хедонизмът, арогантното славолюбие. Лицемерието бе превърнато в нещо хубаво.

 

В този климат Църквата бе сметната за дразнеща. Така някои скандали с нейни заблудени представители бяха преувеличени, други измислени, поддържани и запазени, за да могат хората да възнегодуват дори само когато видят расо на пътя. Църквата не е магазин на дребно. Църквата е съществувала преди нас и несъмнено ще съществува и след нас. Душата търси светлина отвъд слънчевата  и изкуствената светлина. Съвестта се тревожи. „Съществото” на всеки сериозен човек търси чисти водни извори, за да утоли истински своята жажда. Различните рецепти за временна наслада доставиха накрая обилно страдание.

 

Мнозина чувствителни хора в наше време се затварят в себе си и ако не многословят и изпадат в меланхолия, замислено монологизират за насилствената промяна на времената. В  дискусиите преобладава безизходица. Градът се оказа мъгляв и негостоприемен.  Селата се смятат за много малки и безрадостни. Околната среда   е шумна, замърсена и неспокойна.  Хората са индивидуалисти, капризни, изнервени, бързащи, лекомислени. Деградация в политика и корупция сред политиците. Църковни управници крещят и заплашват, а други мълчат и се крият. Творците се увличат от модата, а учените от високомерието. Крайна и болезнена констатация, едно общо разтление, която създава горчивина, мъка, дълбока болка.

 

Съвременният човек полудя по постиженията на технологията. Както казва един мъдър есеист, „съвременният човек  хвърли полезните някога за неговата себичност маски на идеите и убеждения и откри истинското си лице – лицето, което една бляскава цивилизация, която (не трябва да го крием) умира в наши дни, с труд беше цивилизована”(Костас Хаджиантониу). Капитализмът и социализмът казаха много неистини и дадоха много обещания, че всички са равни, способни, щастливи и богати. Много скоро светът лошо се разочарова. Хората действително усетиха, че бяха измамени. Политическите ръководства се оказаха достатъчно неискрени.

 

Покварата стана общо явление. Никой не очакваше толкова бърз обрат на всичко. Главно място в дома зае божеството телевизор. Той зае мястото на древното огнище и иконостаса. Телевизорът стои буден като кандило. Да свети и да помрачава, да изопачава, да подправя, да хипнотизира, да пласира нови идеи, нов морал, нова житейска позиция. За да се наложиш, трябва да си млад, красив и богат. Вече не говорим за етос, ценност, характер, достойнство и т.н.  телевизионните водещи са се превърнали в прокурори и палачи. Предаванията представят за освобождаване хомосексуализма, свободното съжителство, абортите, дори т. нар. леки наркотици.  Окаяният човек си въобразява, че се освобождава напълно чрез анархията и своеволието. Той заглушава своята съвест, помрачава своя ум, задавя своите чувства, хвърля се безумно в насладата на материята, в едно странно празненство на тлението.

 

Покварата настъпи с отчуждаването на човека от Бога и ближния. Загубен бе дълбокият смисъл на живота.  Съперничеството, нелоялната конкуренция, високомерният протагонизъм създадоха големи вътрешни празноти и силни пукнатини в човешката личност. „Сега е съд (на този свят)”. „Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение”. Нужни са искреност, сериозност, доблест, пряка помощ.  Няма време за оправдания и отлагания.  Обвиненията, крясъците, укорите не са от полза. Светлините трябва да се насочат вътре към нас. Всички да видим себе си очи в очи, без увъртания и дълги уводи. Средствата за информация постоянно насочват светлините мощно към другите.  Те обичат лесната критика, но не и строгата себекритика. Обикновено се сравняваме с най-лошите.  Аморалните говорят за морал, а непомирисалите тамян за очистване на Църквата. Моралистични ритори крещят дразнещо от телевизионния екран, говорейки за покварата, за да се разтоварят и приемат поздравления за това колко хубаво са говорили.

 

Покварата е залегнала дълбоко в душата на човека. Там трябва да се локализира проблемът.  Нека не търсим далеч от нас нещо, което е в нас. Христос настоява върху вътрешното трезвение, себекритика, себевглеждането, себепознанието, себеукоряването и себеобвиняването.  Свободата означава най-вече ти да правиш каквото искаш с твоето аз, а не то (с теб). Доблестта е да победиш твоите страсти. Днес човекът, позволете ми да го кажа, е въображаемо свободен. Той си мисли, че е добре, докато изобщо не е добре. Това е ужасно нещастие. Този многознаещ, свободен и важен човек често се самозаблуждава и самоиронизира. Той се увлича от суеверия, вярва в късмета, съдбата, предопределението, магиите, хороскопите, предсказанията на звездите.

 

Материалистите отдавна са отхвърлили всякаква религиозност и, както казахме преди, са обожествили плътта и парите. Човекът днес не иска да има задължения и дългове. Той желае да има само права.  Права, за които страшно страда. Единствената и постоянна любов към материята никога не може да  създаде непокварен човек.  Човекът придобива етос, когато обича духа.  Ако Христос не присъства сред човешките отношения,  тези отношения са готови да рухнат. Ако човекът не премине от коравото „его” в човеколюбивото „ти” и няма лична среща с живия Бог, той ще се бори напразно. Ако не се доверим на Бога и ближния, ще страдаме от самотата. Въпреки всички усилия животът няма да се промени.  Той всекидневно ще потъва сред досадата. Сред духовната празнота се развива лицемерието.  Бидейки повлиян от западния начин на живот, съвремнният човек се  отдаде безгранично на свръхконсумацията. За съжаление в нашия свят управляват фарисеите.

 

Автономизирането в един демоничен индивидуализъм с единствена визия щастието и охолния живот създава диаметрално противоположен климат и задълбочава кризата.  За това допринася и телевизията. Успял, както казахме, е само младият, красивият, силният, богатият. Нито дума за  възпитание, вяра, идеали, етос и характер.  По домовете се е увеличил броят на телевизорите и е намалял броят на  разговорите. Трябва да се събуди съвестта, да си припомним детската невинност, отново да се сгрее вярата, да се развие блага тревога за покаяние, преобразяване и извисяване. Трябва да преоткрием божественият страх, дълбокият смисъл на съществуването на човека, сакралността на уникалната човешка личност. Струва си да се открие непорочната религиозност, взаимното уважение, взаимното разбиране, взаимната помощ. Съвестта не може да понася повече признаването на злото. Тя е призвана да въстане, да се противопостави, да проповядва словото на истината.

 

Не трябва да се ограничаваме само до  описание, което води до отчаяние. Необходима е оптимистична борба.  Всеки в съществуващия мрак нека запали своята свещ и постепенно ще разсее мрака, който ни изморява.  Инструментът за преобразяването на света е в ръцете на всеки един от нас.  Кризата не трябва да ни остави в монотонна, ропотна и голословна критика. Нека започнем от себекритиката. Оттам ще започне повторното възстановяване.  Нека сълзите измият нашите беззакония.

 

Словото на Христовата Църква не е свършило, нито се е увредило.  Нека бъде чуто повторно и най-напред от нас, които го проповядваме. В един свят на поквара, измама, подозрителност, лъжа, ласкателство и безчовечност трябва да бъдат чути Христовите блаженства, словата на светците, мъдростта на пустинните старци. Нека не ни възпрепятства никакъв страх, леност, бягство от болката и отлагане. С помощта на святото любочестие, за което говори старец Паисий, сме призвани към смел подвиг на лично противопоставяне и тайнствен бунт към  постоянно изрязване на страстите и  жънене на добродетелите. Човекът е призван свободно да избере благото, красивото, свещеното, вечното, подвизавайки се мощно и смирено, а не предварително да се предава и да бяга от  болката.

 

Плутокрацията и материализмът са противоположни и оковават човека, който им служи.  Животът, който е лишен от свобода и нравствени принципи,  създава отегчение, страх, досада, болка. Целта никога не освещава средствата.  Доброто ще дойде само по добър начин. Заради някакво общо добро не може да се премахне личностното измерение.  Достоевски мъдро е казал: „ Не можем да имаме световен мир, който ще се основава върху пролятата кръв на едно невинно дете!” Човекът е цел, а не средство.

 

Още една причина за сериозната криза на нашето време е непрекъснатата гонитба на насладата. Една абсурдна наслада, която според св. Максим Изповедник води до страданието. Насладата не се състои само в служението на плътта,  но и  във вулгарността, нечестието, неудържимия евдемонизъм и безотговорност.  Това страдание, което идва от неразумната наслада, може да стане будилник или трамплин за отърсването от безсрамния живот. Болката трябва да доведе до себеизцеление. „Дотук и не по-нататък. Не може повече.” – трябва да каже човекът мощно на себе си още сега. Отчаянието за нашето заблудено аз да ни даде надежда, кураж и сила.  Чувството за самотата, което в крайна сметка се създава от  непрестанната гонитба на насладата, трябва да провокира смелост за освобождаване от злия навик.

 

Похотливостта вече е открита. Страстите  биват глезени и се възхваляват.  В телевизионните игри човекът се самоунижава, плащат му и той се радва за своето публично оголване. Лицемерите се представят за нелицемерни. От друга страна, както казваше мъдрият старец Емилиян Симонопетритски, „обикновено неморалните говорят много за морал и са крайно строги!” Наистина морализмът на аморалните е голямо заболяване. Писателят Ангел Терзакис казваше, че днес хората  имат изключителни постижения основно  в две сфери: в технологичния прогрес и в усъвършенстването на лицемерието! Етосът на истински нелицемерните хора още крепи нашия свят. Може да има цена, но има и за печалба скъпоценния мир на сърцето. Честният живот често създава победени победители.  Може да не предлага първи места, но дарява тиха съвест и това несъмнено е нещо много важно.

 

В своите известните слова за любовта св. Максим Изповедник казва, че в зависимост от  това как използваме вещите ставаме порочни или добродетелни. Съществува употреба и злоупотреба, неправилна употреба, излишество, пресищане и разточителство. Св. Йоан Златоуст казва, че грях не е виното, а пиянството. Отхвърлянето на всяка граница не е истинска свобода. Светският човек, бидейки дразнен от присъствието на Бога в света, Го отдалечи от себе си, мислейки, че по този начин необезпокоявано ще се радва на  своята пълна свобода. Това, което днес интересува човека, е да спечели много пари, да живее охолно, никой да не го безпокои. Така той заглушава своята съвест. Стигнахме дотам да имаме висша технология и крайно низша човещина.

 

В крайна сметка, множеството „улеснения” затрудниха живота и големият комфорт създаде обилно отегчение. Често се говори за „качество на живота”, „повишаване на жизненото равнище” „нарастването на дохода на глава от населението”, но не и за намаляването на духовните ценности, отхвърлянето на свещените закони, отричането на живоносните истини. Чувствителните, срамежливите, честните, благородните хора нямат място в един индивидуалистичен, жесток, горделив,  съпернически и властнически свят. Липсата на съществена радост в живота на мнозина обаче ще повдигне любопитния въпрос за това накъде вървим. Настоящият живот е мястото за изпити за нашия прием във вечния живот. Никога не трябва да забравяме това.  Ние не сме безсмъртни на земята.  Ние сме гости и  временно пребиваващи на земята. Пред килията на един светогорски монах пише „Днес моя, утре на друг, и никога на който и да е.” Ние съществуваме на този свят, за да познаем Бога. Крахът на това същностно запознаване с Бога е най-голямата трагедия на човека. Срещата на човека с Бога ще го възпълни и ще му дари пълна радост.

 

превод от гръцки

 

 

Не копирайте старецът Силуан

Март 3, 2015 in Отечески съвети

 

„Дръж ума си в ада и не се отчайвай” – мисля, че тези думи не са само думи-пътеводители за о. Силуан (Атонски), нашият велик и преподобен отец, а веднъж чух, че това е законът на духовния живот и виждам, че това се отразява върху целия живот на човека.

 

Попитаха ме, какво означава умът да се държи в ада. На тази тема един старец (Софроний Сахаров) ни е казал: „Не смейте да подражавате на стареца Силуан, и не се опитвайте да си представяте ада и да се задържате там, защото, първо, това е въображение, и второ, не сме на неговото ниво.” На мен ми хрумна отговор, че за нас е по-важно да разберем, какво означава да не се отчайваме. „Не се отчайвай” в никакъв случай не е забрана. Може би си спомняте момента, когато в отчаянието си о. Силуан казал: „Виждаш, Господи, искам да се моля с чист ум, но бесовете не ме оставят.” След петнадесет години изключителни подвизи той за първи път получил отговор: „Горделивите винаги се измъчват така от бесовете.” Силуан казал: „Господи! Ти си милостив, душата ми Те е познала, кажи ми как да се смиря”, и получил този отговор: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай.”

 

Както разбирам, думите на Господа са: „Ти си казал, че Съм милостив, тогава Аз ще ти кажа – не си мисли, че си нещо по-различно от това, което виждаш – ти не можеш в продължение на 15 години да избегнеш дяволите, ти се намираш в дълбочината на ада и никога няма да може да излезеш оттам, никога. Но дръж себе си в това разбиране, знай, че това е реалното ти състояние, знай, какво значи грехопадение, какво означава, че твоят праотец е пропаднал в греха; че цялото човечество е такова – мъчи се от ада и няма никакъв изход оттам во веки веков. Но ти каза, че Съм милостив, и Аз ще ти кажа – ако мислиш така, няма никаква нужда да се отчайваш. Ти каза, че Аз съм милостив, ти знаеш, че Аз също така съм Вседържител, тогава не се отчайвай, само ясно виждай пред себе си своето състояние, изповядвай се в себе си, а когато има възможност, и пред други братя и пред Бога.” Ти си такъв, но все пак не трябва да се отчайваш за нищо, защото знаеш, че Твоят Бог е Вседържител и знаеш как Той те обича.

 

И старецът Силуан разбрал, как трябва да живее според това слово от Бога, и започнал да прави така, както го е научил Господ. И любимата му песен станала: ”Когато умра, ще сляза в ада и тук ще бъде душата ми вовеки сама.” Както казал старецът: „Никой друг не осъждах в ада, само себе си – само аз вечно ще плача: къде си, Господи Бог мой, къде си, Живот мой, къде си, Моята Светлина? Отец Силуан свидетелствал, че започнал да прави така (значи едва започнал да прави), и умът му веднага се очистил, и Светият Дух свидетелствал в сърцето му, че е спасен.

 

Какво значи спасен? Ами както ние пеем: „… със светиите упокой”, значи, той е със светиите. Какво означава да бъдеш със светиите – означава, че си свят като тях. Значи, връщайки се към думите „Дръж ума си в ада…”, това не значи, да си въобразиш нещо, а да разбереш сегашното си състояние. Никога не трябва да се съмняваме в Божията любов. Казвам това, защото днес сме толкова далеч от Бога, че ако чуем това като заповед, ще се уплашим и ще си помислим, че трябва да правим още нещо, а няма да можем. Но казвам, че не това е смисълът на заповедта – това, че няма нужда да се отчайваме, е откровение; но трябва да бъдем реалисти. Да не си въобразяваме, да не мислим, че можем да спасяваме себе си. Аз, Господ Бог твой, ще правя нещо; Аз не ти казвам, какво ще правя – ти няма да можеш да разбереш; но направи така, както ти кажа – не се отчайвай. Виж, какво представляваш, и не се отчайвай.

 

Вижте, думите „дръж ума си в ада” са заповед да не се отчайваме. Човек не знае – какво ще бъде? Защо да не се отчайва? Но ако в човека има достатъчно любов, достатъчно разбиране, че Бог по Своята любов просто не може да изгуби човека, не може да навреди по никакъв начин на човека, тогава той се оставя в Божиите ръце.

 

Помните ли, какво Господ казва на кръста: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си ме оставил…”, но веднага след това казва: ”В Твоите ръце предавам душата си.” Значи, сякаш са Го оставили, и не само сякаш, а наистина е било, че Господ Го е оставил; но не изгубил доверието: „Отче, в Твоите ръце предавам душата Си.” Значи, ако имаме доверие в Бога – сега, когато не знаем нито какво да правим, нито какво ще стане, но Бог знае и ние Му имаме доверие. Господи! Дай ни доверие, защото го нямаме.

 

И вижте, за мен реалността е да виждам себе си такъв, какъвто съм, че аз съм син на ада и няма никакъв изход! Адът е вечен за мен, а Бог е предвечен; и Бог може това, което не можем да си представим. Затова, дай ни, Господи, послушание в любовта.

 

Мисля, имаше друг момент на кръста Господен – благоразумният разбойник. В неговото покаяние му се открива, че този Човек е Цар. Не знам, какво е разбрал тогава, какво, като разбойник, е знаел за този невинен Човек. Мисля, че може би поради неговото смирение и изповед, че е грешен разбойник, а този, другият Човек е невинен, му е била открита благодатта, че Този е Месия, Синът Божи. И тогава той извикал: „Спомни си за мен, Господи, когато дойдеш в Царството Си…” Не знам кога ще бъде това, може би няма да е скоро, но когато и да е, спомни си за мен, Господи, и не забравяй мене, грешния. И получил отговор: „Истина ти казвам, още днес ще бъдеш с Мен в рая.” Йоан Златоуст е казал: „Крадецът откраднал и рая”, и отишъл там преди Богородица – Тя влязла в рая след разбойника.

 

Ето каква невероятна милост и любов Господня – както разбойникът още днес се срещнал с Господа в рая, така и отец Силуан свидетелствал: „Аз започнах да правя така, както Господ ми каза, и умът ми изведнъж се очисти, и Духът свидетелства, че съм спасен.”

 

Защо казах, че това е законът на духовния живот и се отразява върху целия живот на човека. Когато отиваш да се изповядваш, какво ще изповядаш на духовника? Какво можем да изповядаме на духовника, освен „отче, грешен съм като блудния син – съгреших против небето и пред теб”. Какво значи, против небето и пред теб? Две заповеди ни е дал Господ: да обичаме Бога и да обичаме ближния, и цялата ни съвест трябва да бъде пред Бога и пред човека. Затова се изповядваме не само пред Бога: изобщо не е нужно да има човек, за да ни чува Бог, мога и мислено да кажа; но трябва и пред човека.

 

Има разни мисли, които (вие знаете), са написани в молитвеника, но трябва да имаме и тази мисъл: и пред човека. Моля Бог да ми прости; и теб, моя брат, моя отец, и вас, братя, ви моля да ми простите. Защо? Защото ако всички ние трябва да сме в рая, Бог трябва да ми прости, и аз трябва да получа прошка от Бога, но и от вас, за да живеем заедно в любов.

 

Ще отида да се изповядам, че съм грешен човек, и очаквам от Бога прошка на греховете ми, и от свещеника, и чрез него от цялото човечество. Знаете, че в началото изповедта е била пред всички, не като тайнство; но човек не можел да понесе такова състояние на любовта, и сега, за да не съблазни хората, които не могат да понесат изповедта му без съблазън, изповедта се извършва тайно.

 

Това, че отивам на изповед с мисълта, че съм грешен, и се надявам на покаяние – какво означава? Означава, че държа ума си в ада (колкото мога). Ето, отче, преядох, гледах телевизия, пуших, приемах лоши мисли и т.н. Не казвам, че съм прав или че нещо не успях, не – осъждам себе си, държа се в ада. В степента, в която го виждам, но се надявам да получа прошка, надявам се, без да се отчайвам. В този малък пример се вижда, че и в нас действат тези думи.

 

Има много случаи в живота, когато тези думи действат, но трябва да завърша отговора и мисля да кажа, какво е най-накрая. Отец Софроний, както и Силуан, са казали, че тези думи не са по наша мярка; но все пак, сигурно, ще дойде времето, когато само и единствено тези думи ще спасяват хората, ако ги разбират правилно. Мисля, че това време вече е настъпило. Всичко е срещу нас – няма нито духовници, нито ред, сякаш е изчезнало преданието, всичко е разрушено, ние сме лениви, намираме се в тъмнина, ние сме синове на този тъмен век – всичко е срещу нас. Какво спасение? Скъпи братя, ще ви кажа, никакво спасение не е възможно.

 

Донякъде мога да разбера, че има хора, които ще завършат със самоубийство. Само че знам, че това в никакъв случай не е решение – това е опасност да вкарат себе си във вечно отчаяние. Но ние имаме думи от самия Бог, че няма нужда от отчаяние. При нас сега спасението е невъзможно, но го чакаме от Теб, Господи, чакаме да видим, какво ще е нашето спасение.

 

Един жител на Франция искал да открие манастир, отишъл при един старец и му казал: „Искам да открия манастир във Франция (той бил православен), а старецът му казал: „Манастир? В наше време това е невъзможно. Отивай си с Бога и направи.”

 

Така че, братя, помнете и неделното Евангелие, където апостол Лука и Клеопа говорили натъжени, но дошъл един чужденец и попитал: „Защо сте тъжни?” И казали: „Ти си чужденец и не знаеш какво е било тук.” „А какво е било?” Чужденецът не знае, те започнали да Му разказват. Но разберете тяхното недоумение и в някакъв смисъл отчаяние, ако този Пророк е велик не само на думи, но и на дело – преди една седмица Той е възкресил един човек не от клиническа смърт, както може да бъде днес, а от тление! Мирисът му бил вече развален, нямало възможност за връщане, но Той се обърнал към него: „Лазаре, излизай оттам, и възкресни като човек.” Ако Този не е бил Месия, както казват нашите свещеници, Църквата и т.н., на кого можем да се доверим сега? Кой, ако дойде като Месия, може да ни покаже по-силни знаци от този Човек и на думи и на дело? Той е бил най-силният, а ако Той е бил Месия, как са Го победили силите на злото? Какво – бесовете са победили Вседържителя Бог? Но вижте, в какво недоумение, в каква тъмнина са били те, когато мироносиците им казали, че видели празен гроб, а Ангелът казал, че Той е възкръснал – те се уплашили.

 

И когато започнал да им говори този Чужденец, който не знаел какво се било случило в Йерусалим, започнал да богословства по друг начин, разгорил техните сърца и те така Го обикнали, че искали да го задържат у дома си и казали: „Ела с нас, защото денят свършва и скоро ще бъде нощ”, и когато Той преломил хляба, те разбрали, че този Чужденец е Самият Христос. Той говорил с тях, но те тогава нищо не разбрали.

 

И понякога си мисля, че това е образът на последните дни от нашата история. Не знам дори как да кажа: да се подготвим (Господ ще ни подготви, а ние чрез изповед и причастие ще се подготвим) да виждаме с очите си съвсем невероятни, непонятни неща, сякаш Бог е победен. Не знам какви ще бъдат дните на антихриста, но както се казва в апокалипсиса, на него му е дадена власт да се бори срещу светците и да ги победи. Какъв ужас! Но вижте, как нежно е победил Христос. Той е дошъл като непознат човек, като Чужденец, който нищо не разбира и не знае какво се е случило там; и без шумотевици и възражения просто е победил смъртта!

 

За Бог не само това е възможно. Това, което за нас е съвсем неразбираемо, невероятно, за Бог е лесно, защото Той е Вседържител. И аз мисля, че когато настъпи това време, ще има голяма вълна тъмнина и ужасни неща, и не знам точно какво и как; но ние помним, колко леко, тънко и изящно Господ е победил смъртта.

 

Ангелите не са разбрали кога Господ е бил заченат в утробата на Дева, войниците не са разбрали кога е било Възкресението. Има една лъжеикона (в католическата църква), която показва Христа, излизащ като победител от гроба, а до него войниците падат от страх. И Ангел отмества камъка, като че ли Вседържителят не може без Ангела да отмести камъка и да излезе от гроба. Не, това е лъжа. Войниците са паднали, когато видели да идва Ангелът, а не защото са видели Христа. Те не са видели Христа, не са знаели, че са пазели празна пещера,  че гробът е бил празен, смъртта – ако може така да се каже – останала, запазила своето девство.

 

Той е първороден от мъртвите, и смъртта е победена, но ние все още умираме като нашите отци. Но това, че смъртта е победена, виждаме в много мощи, други знаци и удивителни чудеса, които са ни явени. Ако отидем в Печьори,  там ще видите много мощи – няма повече смърт. Но ние все пак всички ще умрем, както Адам, сякаш нищо не е станало.

 

Мисля, че и накрая ще има война и смущения, но Бог няма да побеждава, защото Той вече е победил преди 2000 години. Цялото това смущение е само дим, лъжа на отеца на лъжите, както го е нарекъл Господ. „Дерзайте, Аз победих света.” На гръцки език „свят” – това е „космос”. Виждаме, как Той е победил космоса, значи е победил всичките сили. Не само света, не само всички зли човеци, но и всички тъмни сили в космоса, които изпълват цялото поднебесно пространство, както е написано в книгата на Йов.

 

Всичко това е победено и каквото и да правят, те могат да ни излъжат само защото не живеем в смирение – а значи, не живеем в тази реалност, на която ни учи Господ чрез отец Силуан. Дръж ума си в това, което си, виждай ужаса, който е в теб, но не се отчайвай! По-важното е, че виждам греха, отколкото величината на греха, който виждам. Виждам ужаса в мен, може би малък ужас; още не виждам, както старецът Силуан, целия ад – виждам, че съм глупав човек, за това ми е страшно неудобно, но трябва да го приема. И виждам още по-лоши неща, но най-важното е, че виждам, защото виждането започва да действа в мен. Старецът е казал, че виждането на собствения грях е начало на съзерцанието, значи Божията Светлина вече действа в мен, и сега виждам своята тъмнина. Но ще дойде ден, ако продължавам да живея в това покаяние, когато ще видя тази Светлина, която сега ми показва целия ужас на моята тъмнина. Но това вече е друга тема и може би трябва да спра дотук. Простете ми, отци и братя – срам ме е, че след толкова години, прекарани със стареца, толкова лошо владея руски език, но мисля, че любовта говори от сърце на сърце. Надявам се, че тя ще оправи грешките. Простете и благословете, и да се помолим един за друг!

 

Валаамски манастир 20 юли 2007 г.

 

Хората са затворили прозорците към Рая

Ноември 12, 2014 in Отечески съвети

 

 

 

Всеки човек се изкушава, увлича и подлъгва от своята собствена похот. Зачената, похотта ражда грях, а извършеният грях ражда смърт – казва св. Ап. Яков.

 

Основно човекът се измъчва от гордостта и егоизма. Те разрушават неговите отношения с околните.

 

Затова живеем в епоха на психолози и психиатри. Но ако сме смирени и в нас има любов, тогава няма да имаме проблеми.

 

Смиреният не се бои да падне, защото няма къде по-надолу да отиде. Каквото и да се случи с него, той остава спокоен и мирен. В когото има Христова любов, тогава всичко в него е просто и е наред.

 

Гордостта и себелюбието са основният враг на живота в Христа. Тези погубващи страсти отблъскват и дезорганизират съзидателните духовни сили на ума и предизвикват непоправими психически разтройства. Те приемат измерения на невротическа гордост на нивото на логиката и волята. И в края на краищата успяват да издигнат стена между душата и Христа. А човекът, когато живее без Христа, губи човешкия си облик, демонизира се и душата се травмира. Лекарите наричат душевните травми душевни заболявания. Но ако човек иска, може, благодарение на духовния подвиг, да се освободи от тях. Светостта го изменя и спасява. Когато душата се освещава, освещава се и тялото.

 

Хората на съвременното общество на наслажденията, имайки всичко, живеят така, като че ли нямат нищо, защото не им достига Христа. Затова кабинетите на невропатолозите, психолозите и психиатрите са пълни с болни, а лекарствата са се превърнали в бонбони.

 

С изгонването на Божията Любов от живота се изгонва и мирът и радостта Христови. Хората са затворили прозорците към Рая, а свещените обители на душите си са превърнали в единични келии на скръб, злоба, завист, отмъстителност и смут, за да се сбъднат истинните думи на Апокалипсиса: „Ти носиш име, че си жив, а си мъртъв”.

 

Но ако поискаме и вземем решение да отворим вратата на нашето сърце, за да влезе през нея Христос, за да обитава в цялата наша душа и да просветли нашия ум, тогава ще изчезне всяко затруднение, всяко разтройство и скръб, всяка болест, и тогава лекарствата няма да са нужни.

 

Превод от руски: исихазм ру

 

 

 

 

Усмихнете се! Заразно е!

Ноември 4, 2014 in Беседи

 

Живеем в трудна епоха, в която не виждаме ясно Божията воля. Тя обаче съществува, тоест има едно движение, което, ако го направиш, след това ще кажеш: “Победих!” Едно успешно движение, но не го знаеш, защото умът ти е помрачен, твоята мисъл е объркана, имаш твоите желания, искания, пристрастявания, фиксации и Бог какво да направи? Как да вложи Своята воля в ума ти и да я засади, след като си засадил толкова много твои неща? Умът ти трябва да се очисти от това, което искаш свръхмерно, да се очисти пейзажът, за да види Бог чиста нивата и да отиде и да засади Своето цвете. И да ти каже: “Аз искам едно, простота искам. Ако направиш така, ще се спасиш.” Ние обаче не искаме да изслушаме Бога, искаме си нашето, да я оплескаме, а след това казваме: “Защо Бог ме остави да се забъркам така?” Ама сега ли се сети за Бога? Създаде 500 проблема, сам ги решава, егоистично: „Така искам, сега искам, настоявам!” И сега Бог ти е виновен? Сега се караш с Бога? Построил си жилищния блок до 5-ия етаж и сега казваш: “Защо Бог позволи и къщата ми пада от земетресение?” Ама почакай –  когато поставяше основите, спомни ли си за Бога? Когато тръгваше в началото, спомни ли са за Бога? Сега ли се сети? Ах, как всичко оплескваш в живота си и след това нямаш смирението да кажеш: “Боже мой, как го направих така, какъв човек съм!…”  А се караш с Бога, прехвърляш отново топката, какво е това нещо? Не можеш да признаеш вината си. Видя ли, не издържаш вината, но трябва. Съществува болка, съществува и избавителна вина, както се казва в една книга за Достоевски – „Избавителната сила на болката в съчиненията на Достоевски”, т.е. да признаеш, че си направил грешки. И когато ги признаеш, ще се смириш.  И когато се смириш, ще поплачеш, а когато поплачеш, какво ще стане? Ще стане това, което става, когато вали -  когато вали, се очиства пейзажът, излизаш на терасата и виждаш пълната със смог Атина чиста и казваш: “Леле, виждам Егина! Как стана така?” Валя дъжд. Голям дъжд.

 

И когато падне голям дъжд, душата се очиства. Дъждът за душата са сълзите, тоест имаме още път да извървим, за да намерим Божията воля. Трябва да си потрошим главата – за съжаление така става при мнозина, които не разбират, трябва да си потрошим главата, да се смирим, да се поправим, да заплачем, да се покаем, да отидем да се изповядаме и след това да се очисти пейзажът и да видиш  Божията воля. Бог не е виновен, че не виждаш чисто. Съществува Божията воля, тя е много проста. Това, което Господ казва: това прави и ще живееш и ще бъдеш щастлив. Какво да правя? Толкова просто нещо? Да, толкова просто, но ти просто не навеждаш главата си, защото искаш да си вършиш твоето, объркваш се, замайваш се. Просто е. Я си представи твоята глава и мозък – как мозъкът да разбере целия живот, как да реши проблемите, лесно ли е да решиш сам проблема? Ти си замаян и нямаш ясна преценка.

 

В едно интервю един човек, който в миналото имал нечист дух в себе си, а след това се очистил напълно чрез молитвата на Църквата, заклинателните молитви, св. Причастие и Изповедта, го попитаха: “Как се чувстваш сега?” И той каза – чувствам се така, сякаш облак изчезна от моята глава, от ума ми. Главата ми се очисти. Това е. Когато се очисти главата ти, ще гледаш Бога и ще Го виждаш. Ще отправиш молитва и ще чуеш какво? Неговия отговор, това, което казва. Бог има уста, говори, има уши, слуша, това се казва в Давидовите псалми. Четете Псалтира, много е хубав! В него се казва: нима е възможно Този, Който е създал ушите, да не чува? След като ни е дал уши, Той няма ли? Този, Който ни е дал словото, Сам няма ли слово да ни говори?  Този, Който е дал очите, няма ли очи да ни види? Сега говорим антропоморфично за Бога, но имаме предвид, че Бог не отсъства от нашия живот, просто ние сме глухи, не виждаме ясно, не чуваме правилно, не можем да видим Неговите уста какво говорят, не разбираме. Защото говорим на друг език, не говорим езика на смирението, на простотата, на разумния живот, на скромния живот, на смирения живот. Животът ни е изключително сложен, объркан, болен. Как Бог да се побере  в тези неща?

 

Бог е толкова несложен, чист, прозрачен, смирен, но умът ти малко да се обърка и губиш Бога. Нужна е голяма простота. Затова старецът Паисий много пъти казвал на хората това нещо – че не можете да ме разберете, говоря ви и не ме разбирате, умът ви е объркан. Един юнак му казал: не е нужно да ми казваш какво да правя, ти ли ще ми кажеш каква е моята воля, сам ще я намеря! Намери я! Можеш ли? Дано можеш. Можеш ли? Да, ще правя каквото аз съм си намислил! Но това, което си намислил, невинаги е полезното за теб – ти може да мислиш, че е нещо добро, а накрая да се окаже нещо зло. Юнакът си тръгнал с неговата компания, но малко по-надолу се загубили по пътя, върнали се обратно при стареца и му казали: “Отче, отиваме към Иверския манастир, ние сме същите, които дойдохме преди малко. Покажи ни пътя!” „Бре, юнаци, вие знаете всичко! Защо питате?” Е, не знаем. И той им казал: “Ако не можеш да намериш къде се намира един манастир, който е на Света Гора, как ще видиш ясно живота си, как ще намериш решение в живота си, където има толкова много проблеми, затруднения, дилеми, въпросителни – не знаеш дали да тръгнеш напред или назад, да стъпиш или да отстъпиш. Видяхте ли? В живота трябва да се научим да питаме.” Така казал старецът Паисий: да се научим да се смиряваме, да навеждаме глава, да се научим да поставяме нашия ум до ума на духовника, до ума на Христос, на Църквата, който е ум на свети хора, който управлява вече хиляди години.

 

Да се научиш да се смиряваш и да казваш: кажи ми мнението си, отче! Свещеникът не е непогрешим, той не е пророк, ако има някой харизма от Бога, това е друго. Когато един човек има благодатни дарове от Бога, това е друго, но един духовник ще ти каже своето мнение, ще отправи своята молитва, Бог и теб ще те просветли, не си ли кръстен, детенцето ми? Извинявай, на некръстени ли говоря? Не си ли кръстен? Не си ли приел Господа в себе си, не се ли казва: „Всички, които в Христос се кръстихте, в Христос се облякохте”? Нямаш ли в себе си благодатта на Светия Дух?  Не се ли причастяваш? Не се молиш? Добре, следователно и ти не си лишен от благодатта на Светия Дух и Бог ще те просветли, ще ти помогне. Ще попиташ и твоя духовник, ще попиташ и жена си, ще се помолиш, Бог ще ти покаже определени събития в живота и  ще намериш решение на твоите проблеми, дилеми  и въпроси. Само смирение да имаш и Бог ще премахне твоята дилема, това е толкова просто за Него. За Него е много  просто да ти каже какво трябва да правиш. Бог вижда много далеч, тоест ти се подготвяш да купиш една къща и се питаш дали трябва да го направиш, или не. Е, сега, когато говорим, Бог знае дали след 15 години този дом ще се окаже за добро за теб, или изборът ти няма да е удачен. Той го вижда, толкова е лесно да ти каже какво вижда, да ти каже: “Детето Ми, Аз, Който виждам, ти казвам – не напредвай!” Или – напредни! И чувстваш  духовно известие, вътрешна убеденост и напредваш, и не ходиш, клатушкайки се, а казваш: “Това и това ще направя!” И то се оказва за добро.

 

Всички неща са взаимосвързани и животът ни би бил толкова прост, отморен – ако имахме добра връзка с Бога, тогава бихме разбирали всичко много лесно и просто. Нямаше да ни терзае този живот, щяхме да знаем кога да спрем, кога да говорим, кога да ударим плесница на нашето дете, кога да не му дадем нищо, кога да му дадем целувка. Помисли си детето да ти каже: „Пуших!”, а ти вместо да го удариш, да го погалиш и след това да го видиш, че плаче и ти казва: „Как ме обичаш толкова много? И как ти, който се гневиш, днес ме целуваш? Мене, който ти казвам моя грях – пуша!” Пример ти давам, откъде да знаеш как да кажеш това, откъде да вземеш силата, озарението, да знаеш кога да удариш плесница, кога да целунеш, кога да не говориш, кога да се направиш на невидял, както казва другият – направи се, че не разбираш. Не говори постоянно, остави го, бре, детето ми! И да знаеш  кога да кажеш: „Ела тук! Какво правиш?!…” Но ако е от Бога, няма да стане кавга, а ще го приеме, ще ти каже – извинявай, имаш право, удари ме още веднъж!

 

Търсим една дума, не че решаваме кръстословици от църковен тип, защото църковният живот не е кръстословица, където трябва да намерим думите, а трябва да намерим опитното преживяване. И тъй, коя е думата, която търсим? Липсва ни разсъдителност. Това е думата и това означава да знам какво ще кажа, кога ще го кажа, как ще го кажа, колко ще го кажа. И къде е границата, когато казваме: “Стига вече! Изприщи ме! Не ме замайвай постоянно! Спри и не пий! Стига вече!” Това е разсъдителността, която ни липсва. Например, твоята съпруга ти казва: толкова дни не прояви любов към мен! Значи ти си нямал разсъдителността, жена ти не е почувствала твоята обич, нежност и любов и не я показваш, нямаш разсъдителността да разбереш, че ѝ липсва любов, нежност и топлина. Защото, за да имаш разсъдителност, трябва да имаш любов. И за да имаш любов, трябва да си човек, изпитал болка, а за да си такъв, трябва да си истинен, автентичен, трябва да третираш правилно проблемите на епохата, на живота, които Господ ти дава – твоето всекидневие. Виждате как едното се преплита с другото – болка, смирение, сълзи, молитва, любов, разсъдителност, всичко се преплита. Следователно, какво правим? Това правим – слушаме малко думи.

 

Добре, днес се отклоних малко, но беше една малка стъпка, за да може  душата ти да се закваси, малко оттук, малко оттам,  ще се помолиш, ще отидеш на църква – това не е нещо отделно, не е само лъжичката от сребърния сервиз, внимавай! Църквата не означава само лъжичката, върху която има  някаква гравюра, а всичко е в комплект, ще вземеш целия сервиз, ще живееш в Църквата, за да преживееш всичко в нея. Някой обаче казва:”Направиха ми магия и идвам в Църквата! Избавих се, тръгвам си, хайде, чао! Ще започна пак стария си живот!” Господ не иска това, това не е Христов живот, това не е ерос, любов, а експлоатация и користолюбие. Трябва да бъдеш благороден, да живееш в Христос и да казваш: “Господи, за Теб и с Теб ще живея!” Както ми писа един ден: “За малко почувствах Христос в живота си, а след това Го вложих много силно в мен!” Колко хубав израз – да вложиш силно Христос в живота си, да вложиш целия си живот в Христос, да засадиш живота си в сърцето на Христос. Я си представи твоят живот да бъде засаден в Христовото сърце – и това е ставало, когато си бил кръстен, това е станало, засадихме се и влязохме в Святото Тяло Господне… Ти си  част от Тялото Христово. Ако разбереш това, ще се подлудиш, а именно, че твоят живот е в Неговия живот. Решението на твоя проблем е вътре в Христос, Той мисли за него, занимава се с него. Дай живота си на Христос, целия си живот, дай детето си на Христос, мъжа си, жена си, работата си. Влез в Христос, постави Христос в себе си и направи всичко Христос!

 

Не знам дали разбираш това, което ти казвам. Ако не го разбираш, не прéчи, в даден момент ще разбереш. И ако не разбираш с ума си – може да го живееш и да не го разбираш, има много хора, които живеят Христос и не разбират това, което казваме, т.е. като думи и формулировки, но имат опитно смирение, но не знаят да говорят за смирение, какво е това и как се обяснява. Те обаче живеят смирението. Някой друг ги ощетява, а те не го съдят, хули ги и те се смиряват, молят се, обичат го, прощават му, обаждат му се по телефона и му казват: за много години! Този, който преди няколко дена ги е наругал. Видя ли, не знаят смирението, а го живеят и не слагат табелата, която ние слагаме и казваме: аз съм християнин! Те са християни и не го знаят. Това не е ли хубаво? То какво показва?  Показва, че Христос е излязъл по улиците и събира хората. Това показва. Разбра ли го? Много е хубаво. Защото аз не излизам по пътищата да събирам хората, аз съм изряден поп. Не знам дали ти излизаш по пътищата да събираш хората, но Христос, Който не е „изряден”, нашият Господ е смирен, свят,  благороден по етос. И именно това Негово благородство го кара да не се чувства неприятно, ходейки по пътищата на нашия живот, замърсявайки нозете Си в прахта на света и да отива по домовете на грешниците, на злите, на нямащите връзка с Бога и да обича всички тях, да влиза там, където аз не влизам, за да не се замърся. Там, където ти не влизаш, защото си благоприличен, добър – там обаче влиза Христос. Колко хубаво нещо! За Господ е много хубаво, за нас е срам, защото ние сме Христовите ръце, ние не би трябвало да оставим нито един човек без връзка с Бога, нашият живот наистина да бъде християнски, да накараме другите да се замислят и да ни кажат: “Бре, приятелю, какъв си такъв? Какво имам? Какъв съм? Колко хубав човек си станал!” И когато говориш и му кажеш твоята тайна – то по-скоро не е нужно да му я казваш, а той да я вижда, разбира я и те пита: “Да не би да си църковен човек?” Той го усеща. Не е нужно да го казваш, на челото ти пише „Иисусе мой, обичам Те!” И братът, който те гледа, чувства това.

 

Сега аз говоря и ти питаш какво правим? Ти правиш, защото си на въртележката на живота и страдаш, и търчиш, имаш твоите мъки, видял си изследванията и са ти открили някаква болест, отиваш в болницата, или са ти правили операции, или имаш твоите деца… Колко деца имаш? Много – 4-5. Има много майки, които живеят това, което казваме и имат Христос в своето сърце, в своето всекидневие, в живота си. И ти също вземаш Христовия кръст и чувстваш Господ в своето безчадие, защото нямаш дете, но това какво е? Не е ли за Господа? Не проявяваш ли търпение заради Господа? Той не те ли държи и по този начин да имаш сили да издържаш и да кажеш: “Господи мой, заради любовта към Теб приемам това, което ми дадеш Ти, обичам Те! Само ми дай търпение!”

 

И тъй, винаги ходи на църква, защото там е Този, за Когото ти говоря сега. Там е Христос – в който и храм да отидеш, с врявата, с микрофоните, в който и да е храм, Христос съществува в св. Литургия. Ходи, дори и нищо да не разбираш, не прéчи. Господ ще те доближи по тайнствен начин, ще схванеш някоя дума, ще стане нещо в твоето сърце – с Църквата, с молитвата, с Акатиста към Света Богородица, с непрестанната молитва „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!”

 

Усмихнете се, заразно е! Ако нямате желание да се усмихнете, погледнете някоя икона на Света Богородица, целунете нейната ръка, нозете на Господа и се усмихнете след това. Защото, когато казваш: „Радвай се, Невесто неневестна!”, тя ти дава радост и ти казва: „Радвай се и ти, детето ми!” Ти ѝ казваш: “Аз съм грешен, Пресвета Богородице! Как да се усмихна?” А тя ти казва: “Радвай се и ти, детето ми, защото Аз съм Тази, чрез Която дойде избавлението в света, Която умолява праведния Съдия и чрез Която се опрощават съгрешенията на мнозина!” и всичко друго, което се казва в Богородичния Акатист. Прочетете го, за да си доставите радост!

 

превод от гръцки