Храмът е място на особено Божие присъствие. Затова, посещавайки храма, влизайки в съприкосновение със светините и предметите, които се използват при извършване на богослужението, вярващият човек изпитва чувство на благоговение. Но понякога се случва това чувство да бъде изгубено и с него си отива нещо важно – духовният живот на човека се изкривява, а понякога се стига и до загуба на самата вяра… Как правилно да се отнасяме към храма, богослужението и светините, какво би ни помогнало да съхраним благоговението си – за това разговаряме със Саратовския и Волски митрополит Лонгин.

– Владико, как са свързани вярата и благоговението?

– Много тясно. Благоговението е външното проявление на вярата. Благоговейното отношение към храма е осъзнаване, че мястото, свързано с поклонението пред Бога и с молитвата към Него, е свято. Спомняме си известните още от Ветхия Завет слова: събуй обущата от нозете си, защото мястото, на което стоиш, е свято. (Нав. 5:15). Това изискване на Писанието да проявиш своето благоговейно вътрешно състояние чрез някакви външни действия е много правилно. Човекът е двусъставно същество: той не може да преживява чувствата си изключително духовно, те трябва да се проявят и външно. Да кажем, влизайки в храма целуваме иконите, прекръстваме се, покланяме се, и тези външни действия са израз на нашето вътрешно благоговение.

Ние знаем, че храмът е място, където обитава Божията слава, затова се отнасяме към него по съвършено различен начин, отколкото към което и да е друго обществено здание. Но намирайки се дори и на обществено място, възпитаният човек ще се придържа към определени правила на поведение. Колко повече те трябва да се спазват в храма, който има такова високо предназначение.

Това сякаш са понятни сами по себе си неща. Но в днешно време за тях трябва да се напомня, защото традицията на църковното възпитание се е прекъснала, прекъснало се е и предаването на поведенческите норми, свързани с благоговейното отношение към светинята.

Спомням си нещо, което съм чувал от покойния вече български архиерей – Неврокопския митрополит Натанаил. Той разказваше, колко благоговейно се отнасял към светините техният селски свещеник, който дошъл у тях да причасти болен и с какво благоговение се отнасяли вярващите хора към самия него: „Епитрахилът, кръстът и Евангелието той носеше обвити в платно. Преди да разгърне това платно, той изми ръцете си, прекръсти се, целуна платното и едва това го разгъна. И отношението на хората беше толкова благоговейно, че водата, в която свещеникът измиваше ръцете си, те не изхвърляха на земята, а изливаха в огъня, върху въглените, за да не я тъпче никой.“ Почитта към светинята и благоговението на свещеника поразили юношата и той запомнил това за цял живот. Мога да кажа, че самият митрополит Натанаил беше много благоговеен човек.

Днес у нас нещата са по-различни, защото храмовете ни са пълни с хора, които дойдоха в Църквата неотдавна. Развитието на църковния живот в Русия през последните две десетилетия върви скокообразно. Пример за това е нашият Саратов, където за година и три месеца бяха открити петнадесет храма. На Връбница и на Пасха, които в болшинството от тези храмове се празнуваха за пръв път, всички те бяха препълнени с народ. Разбира се, имаше различни хора, в това число и такива, които може би преди това изобщо не бяха влизали в църква или бяха се отбивали там един-два пъти в годината. А сега, виждайки, че близо до техния дом са построили храм, накрая се наканили и дошли, което е добре. Но може ли да се очаква, че това са енориаши, които вече знаят всичко и добре се ориентират в богослужението? Не, разбира се. Значи пред духовенството се отваря широко поле за действие. Както всичко, свързано с вярата и Църквата, и благоговението ни трябва да бъде осмислено. Ако вместо съзнателно почитание към светинята човек просто усвоява редица непонятни действия, се стига до това, което днес обичат да наричат магическо, езическо отношение. Затова християнинът трябва винаги да се отнася съзнателно към своята вяра. Трябва да познава Свещеното Писание, да знае какво представлява храмът, какво е устройството му, в какъв момент какво се случва в него, и как човек трябва да се отнася към случващото се, изразявайки своето отношение, включително и със своето поведение, със своите действия.

– Вероятно основната причина за недостатъчно благоговейното поведение на вярващите в храма е непознаването на смисъла на службата, на това, което се случва по време на Литургията? Веднъж ние с Вас говорихме за този момент от Литургията, когато след възгласа: „Светинята е за светите“ Царските двери се затварят…

– Да, в този момент болшинството от хората просто „се изключват“ от службата, движат се от място на място, поздравяват се, започват да целуват иконите. Но нали в този момент в олтара се извършва свещенодействие! Тече причастяването на духовенството и се подготвя причастяването на миряните.

А хората остават с впечатление, че е настъпила пауза, която може и трябва да бъде запълнена с нещо. Дори клисарите започват да дрънкат с всевъзможни капаци и задължително изпускат нещо в най-важния момент на причастяването на духовенството. Или например, когато излизам за проповед, ми се налага да поставя иподякона, държащ архиерейския ми жезъл, пред празничната икона, за да може по този начин да възпира народа, който започва да й се покланя и да я целува точно в този момент, без оглед на това, че стоящият пред него на амвона архиерей се опитва нещо да му каже… Макар че като цяло тези случаи намаляват.

– В нашия храм свещениците по едно време се опитаха да променят ситуацията, т.е. да призоват към ред и да забранят целуването на празничната икона преди причастието и дори по време на него. „Пред нас стои Сам Христос, а ние не Го забелязваме и отиваме да целуваме иконата…“ – казваше отчето. Нищо не излезе, имаше недоволство, дори жалби… По какъв начин свещеникът трябва да работи с хората по този въпрос, как да ги учи?

– Трябва много да се говори с хората и всичко да им се обяснява. Не казвам, че изведнъж всички ще разберат, но с течение на времето ще чуят и основната част от енориашите ще започнат да реагират правилно. Да, понякога да доведеш нещата до там, че да бъдеш чут и разбран е много трудно. И не само защото ние, духовниците, не полагаме усилия. Но и защото в днешно време има много хора, които не искат да слушат никого, не искат нищо да занаят. За съжаление това е характерна черта на нашето време и занапред тя само ще се задълбочава.

Освен това има хора, които имат напълно фантастични представи за църковния живот, но твърдо знаят защо са дошли в храма, какво искат да получат и какво тук са длъжни да им дадат. Това е голямо изпитание за свещеника. Но въпреки всичко той трябва да запази самообладание, търпение, трябва да бъде учтив, да се усмихва и да отговаря спокойно и на най-странните въпроси. Трябва да се има предвид: първо, че щом човекът е дошъл в храма, това е станало не без Божията воля; и второ, че е работа именно на свещеника да обяснява и учи какво е Църквата, тайнствата, какво означава живот с Бога.

– В молитвата при ръкоположение, наричат този, когото ръкополагат, благоговейнейши. Т.е. служението на Бога изисква благоговение в най-висока степен?

– В тази молитва става дума за нещо малко по-различно – затова, че от всички благоговейни иподякони или дякони се ръкополага най-благоговейният. Но като цяло, наистина, единственото, в което ние можем и трябва да се надпреварваме един друг, е нашето благоговение. Под благоговение в случая се разбира не някакви външни белези – съответстваща походка, наклон на главата и т.н., а дълбочината на църковния, духовния живот на човека. Т.е. благоговеен е този човек, който живее с Христос.

– В какво се проявява благоговението на свещеника? Веднъж Вие казахте, че много неща стават ясни още щом погледнем храма. На какво трябва да се обърне внимание?

– Всичко е много просто. Колкото по-голямо е благоговението на свещеника, толкова по-малко животът му в Църквата се различава от живота му извън храма. Ако свещеникът идва в храма само за да „работи“, заедно с расото той си слага някаква маска. След това, излизайки на улицата, той я сваля и става „обикновен човек“. При което в такива случаи той подчертава тази своя „обикновеност“ така карикатурно, че това се набива на очи. Това показва, че човек се стеснява от своята вяра, че не живее според нея. Това е много лошо. Това говори, че той е несъстоятелен като свещеник. Може да бъде умен, може да бъде дори добър, но не може да бъде наречен благоговеен. Благоговеен е онзи свещеник, който се отнася към служението си като към главно дело, към смисъл на своя живот. Когато влезеш в храма на такъв свещеник, виждаш че там всичко е чисто, красиво, стилно, направено с вкус, с любов. А има и други случаи: парцали, захвърлени в ъглите, оставени стари кофи, някакъв разнебитен стол, проядена пейка… Всичко това е много показателно. Храмът може да е беден, но добре поддържан. Както се казва: „Бедничко, но чистичко“. Това е по възможностите на всеки и зависи само от настоятеля и от неговото отношение към дело.

И, разбира се, извършването на богослужението. Има свещеници, които служат така скоростно, сякаш насила са ги напъхали в олтара и те бързат да избягат оттам при първа възможност. В такъв храм службата се извършва прибързано, с небрежност. Какво се пее и чете – никой не може да разбере. Т.е. явно е, че свещеникът не преживява службата, тя не намира отклик в сърцето му. Той гледа на нея като на принудително, тежко задължение, което трябва по-скоро да завърши.

Тези два критерия – състоянието на храма и как протича богослужението в него – много ясно и точно говорят за свещеника. Да кажем още веднъж: благоговейният свещеник е този, който живее своето служение, в него намира храна за своето сърце и ум и е готов да подчини всичко в живота си на него.

– Благоговението на свещеника оказва ли влияние върху енориашите?

– Има една забележителна руска поговорка: „Какъвто попът, такава и енорията“. Тя е валидна във всички случаи.

– Как свещеникът да съхрани своето благоговение и плам в служението си? Може би на времето сте се допитвали за това да някой духовник от по-старото поколение или сте виждали добри примери?

– Човекът е непостоянно същество и да съхрани своя плам е трудно. Когато бях млад, ми беше дадено да видя няколко възрастни свещеници, които бяха служили дълго и добре. Тогава не ми идваше на ум да ги питам как са постигнали това.

Познавах, например, свещеник, който беше прослужил повече от четиридесет години в една и съща енория. Моите баба и дядо имаха вила в околностите на Можайск. През ваканцията баба събираше всичките си пет внука и задължително, два пъти през лятото, ни водеше да се причастим в храм „Св. Илия“ в Можайск, който по съветско време не беше затварян. Свещеникът се казваше отец Борис (протойерей Борис Пономарьов) – ветеран от войната, много простодушен, работещ човек, с мазоли на ръцете. Той служеше прекрасно и поддържаше в храма си идеален ред. Храмът се намираше на старото гробище, за което той също се грижеше сам. Ако се случеше да дойда във време, в което нямаше служба, виждах как той ходи с ръчна количка из това гробище, почиства, боядисва оградките, изхвърля боклука, или прави нещо друго. По цял ден беше зает: през лятото поливаше цветята, през зимата почистваше снега. Храмът беше чист до такава степен, че буквално блестеше. И така почти петдесет години! Докато беше жива неговата съпруга, те се трудеха заедно. Той сам шиеше одежди, печеше просфори. На храмовия празник се стичаха много хора. Отец Борис знаеше, че ще дойдат много деца и, докато руската печка в неговия дом изстиваше след печенето на просфорите, той разбиваше белтъци и печеше вкусни целувки. Аз добре си спомням печката, пълна с тези целувки, които той приготвяше специално за децата.

През деветдесетте години почина неговата презвитера, самият той беше над осемдесет, но продължаваше да се труди по същия начин. Загина трагично: беше приютил излязъл от затвора престъпник и го убиха.

Познавах още един свещеник от едно костромско село, отец Василий, който също почти половин век беше настоятел там. Почина преди известно време.

Сега, когато станах архиерей, и пред очите ми минава животът на много свещеници, аз започнах да се замислям: в какво се крие тайната, кое им беше помогнало служейки няколко десетилетия пред престола, да си останат и благоговейни, и събрани, и внимателни? Но на времето, поради младостта си, не ги попитах… Сега размишлявам – как ли им се е отдало това? С течение на времето започнах по-често да си спомням и за други свещеници прослужили до дълбока старост и да ги ценя по новому, защото в тяхно лице съм видял духовници, които до дълбока старост си останаха такива, какъвто и аз бих искал да съм цял живот.

Мисля, че причината се крие в това, за което говорих по-горе – те се отнасяха към свещенослужението като към особен живот. А това дава и сили, и възможност да съхраниш топлината в сърцето и да служиш достойно. При това те са имали неимоверни трудности и проблеми, защото са живели по време на съветската власт, а това беше много труден живот.

– Миряните също често се оплакват от загуба на благоговение – основно поради привикване към светинята. Какво ще ги посъветвате, на какво да обърнат внимание?

– Човек свиква с всичко: и със светинята, и с молитвата. Но обикновено в началото той проявява леност, казва си: „Днес няма да чета сутрешните (или вечерните) молитви…“, „Тази неделя няма да отида на служба – нищо няма да се случи“ и т.н.

За тези възрастни свещеници, които познавах, беше естествено да се молят ежедневно. Отец Борис четеше правилото винаги преди да служи. Дори когато вече бе много стар, за него беше немислимо, невъзможно да не прочете правилото. Понякога ми се иска да попитам нашите млади свещеници: „Четете ли правилото всеки път преди да служите?“ Но се страхувам да им задам този въпрос, защото не знам как да реагирам при възможен отрицателен отговор. Досещам се, че не всички и не винаги го четат.

Същото може да се каже и по отношение и на миряните. Загуби в духовен план произтичат тогава, когато човек сам е оставил нещо, изхвърлил го е от своя живот. А после казва – „Загубих…“ Не си загубил – изхвърлил си. Последствията от това могат да бъдат много сериозни – дори до загуба на вярата. Днес, благодарение на интернет, знаем много такива истории. И тогава човек казва за църковния живот, за молитвата, за постите: „Защо ми е нужно това? Всичко това са глупости. Това „не работи“. „Работи – не работи“ – това е основният критерий за съвременния човек: според него, наборът от определени действия трябва да доведе до определен резултат. Но с Бога така не става. Бог е Личност. С Личността не може да се общува по този начин. Резултатът от живота в Църквата е животът в Църквата. Аз не знам друг резултат. А всичко останало трябва да се остави на Божията воля.

– В „рисковата група“ вероятно са и тези, които помагат в олтара, особено подрастващите?

– Да, разбира се. Когато ръкополагам свещеник или дякон, винаги на всеки от тях казвам, че най-важното, което трябва да съхранят, това е благоговението към олтара, към престола, да се стараят да не привикнат и да започнат да се отнасят към него като към работно място.

Що се касае до децата и младежите… Нужно е край тях да има истински свещеник, наблюдавайки когото, те биха могли да почувстват светостта на мястото, висотата на служението Богу.

Аз винаги призовавам свещениците да работят с младежите, да възпитават добри випускници за семинариите. Но виждам, че мнозина от тях не желаят това. А не желаят, защото, за да го направят, е необходимо първо да възпитат себе си. За да може младият човек, който е влязъл в олтара, да не си отиде оттам разочарован от Църквата и църковния живот, а да остане там, да гори от желание да служи на Църквата, а после, може би, да поиска и сам да стане свещеник, той трябва да види добър пример в лицето на свещеника, на когото помага.

Затова от една страна – да, младежите са в рисковата група. Но, от друга – ако имат пред себе си добър пример, това е възможност „да се заразят“ за цял живот с любов към Църквата и богослужението. Защото младостта е време, когато човек се учи лесно и възприема всичко много дълбоко.

– Въпросите, които получаваме в сайта „Православие и съвременност“, са основно от битов характер. Много от тях се отнасят до това, как да постъпваме с осветени предмети или осветена храна. Например, трябва ли да събираме трохите от осветения козунак и пасхалните яйца и да ги изгаряме? Какво да правим с върбовите клонки или връвчицата, на която сме носили кръстчето си? С шишенцата от елей или светена вода? Как правилно да забърсваме праха от иконите („В църквата ми казаха, че трябва да отделя специална кърпа за това, която не бива да пера, а да изгарям. Така ли е наистина?) И действително – как да постъпваме? Къде е златната среда? Например, към иконите трябва да имаме благоговение, но нима кърпата с праха от иконите е светиня, която непременно трябва да изгорим? Не възниква ли по този начин лъжливото благочестие?

– Осветената храна трябва да се изяжда в цялост. В миналото никога не са изхвърляли дори просто благословената преди ядене храна. Трябва да се постараем на нашата трапеза да има толкова храна, колкото ние и нашите близки можем да изядем, а не пет пъти повече. Да изгаряме, да пускаме в течаща вода, да оставяме в място, на което не могат да бъдат тъпкани предметите, които са били в съприкосновение със светинята е древно правило. Просто не бива да бъдем прекалено усърдни в това, не бива да разширяваме до безкрайност кръга от такива предмети. Смисълът на тази традиция е в това, да се възпита в човека чувството за някаква принадлежност към духовния свят, иноприродност на свещените предмети. Но кърпата с прах от иконите не е светиня, разбира се. Към всичко трябва да се пристъпва с разсъждение.

– А кое е светиня?

– Светинята е нещо, отделено от обикновения свят; нещо, което е свързано с Бога. Тя е свързана с видимо проявяване на действието на Божията благодат в нашия човешки свят. Ние знаем от Свещеното Писание, че обикновени предмети, като например пояса на апостол Павел (за което се споменава в 19 глава на Деяния апостолски), могли да носят изцеление на тези, които с вяра се докосвали до тях. Но ние почитаме не самите тези предмети и не материята, от която са направени, а възнасяме ума си от образа към първообраза, съгласно ороса на VII Вселенски събор, т.е. към самия Спасител Христос, към Божията Майка, като се покланяме и почитаме Самия Бог и проявленията на Неговата благодат в света.

Що се отнася до материалните свидетелства, които са като някакви „патерици“ за човешкия разум, при цялото ни уважение към тях, трябва все пак ясно да виждаме границата между Бог, Който е Извор на светостта и самите тези предмети.

– За нашата съвременност, като че ли е характерен и следният проблем: ние така дълго се борихме против магическото отношение към ставащото в Църквата, против обредността, че до голяма степен разрушихме и благоговението към светините и тайнствата. Появи се отношение към Причастието като към това, на което „аз имам право“. Защо се получи така – защото хората започнаха да се причастяват доста по-често или по друга причина?

– Вижте в какво е проблемът… Ние непрекъснато живеем по принципа на махалото – при нас то се люшка ту в едната, ту в другата страна. Да, против магическото отношение се борихме и се борим. Но при това трябва много да внимаваме и да не пропускаме другия враг – потребителското отношение към Църквата и към всичко, което се случва в нея, към тайнствата. „Аз дойдох – дайте ми, имам право.“ Това може да е по-лошо от не напълно осъзнатото отношение към светинята и към всичко, свързано с нея. Но това е тема за отделен разговор. Това, че съвременният живот придобива ярко изразен характер на взаимоотношенията „ти – на мен, аз – на теб“, и че такива отношение ние се опитваме да изграждаме не само с хората, но и със Самия Бог, е много лошо, страшно. И с тази наша нагласа трябва да се борим още по-силно, отколкото с всичко останало.

Близки теми:

Всеки разорен храм беше моя болка В ОТНОШЕНИЕТО КЪМ ТАЙНСТВАТА КРАЙНОСТИТЕ СА НЕУМЕСТНИ Съвременна духовност Който иска, да Ме последва! Времето на кризата и кризата на времето

Темата за възпитанието на децата е многоаспектна и многообразна. Казват, че ако на улицата видим един юноша заедно с един човек на средна възраст да вървят наведени и мълчаливи, тогава ще разбереш, че се касае за баща и син.

Една учителка, чудесен човек и педагог, често казваше, че „с всички деца и особено с моите ученички се разбирам чудесно и буквално ме обожават, но единствената ученичка, с която не се разбирам добре и сме в постоянен сблъсък, е дъщеря ми.” Това състояние е познато на всички родители, особено на тези, които имат деца в пубертет. Сблъсъкът е всекидневен и обичаен и срещата изглежда почти невъзможна. Но защо сблъсъкът е неизбежен? Особено в пубертета, величината и продължителността на този сблъсък зависи от начина, по който ще отгледаме децата, от възпитанието, което ще им дадем. Ако възпитанието ни е правилно, сблъсъкът ще е по-малък по сила и по-кратък по време. В противен случай ще бъде и интензивен, но и по-продължителен във времето. Затова днес ще направим едно очертание на здравото възпитание, нещо, което ще ни помогне да видим нашите грешки, причините и отговорността ни в сблъсъка с децата и как този сблъсък може да се преобрази в среща.

В една гимназия от атинско предградие, в което живеят семейство с икономически комфорт и високо образователно равнище, по време на изпит преди няколко години учителката дала – по нейното мнение – една лесна тема, в която децата без проблем биха могли да пишат от личния си опит. Темата била „Едно щастливо семейство.” Учителката, но и инспекторите, изпитали голяма изненада. В очите на повечето деца видели вцепенение. Много от тях не знаели какво да напишат. Накрая огромен брой деца предали празен лист или не успели да напишат повече от пет-шест реда относно това какво е щастливо семейство. Този факт е много показателен и ясно показва, че днешното семейство е бичувано от дълбока криза, която повлиява пряко децата. Обикновено когато говорим или пишем за семейството, го представяме със сладникави описания, които нямат връзка с действителността, за добрите родители, за добрите и послушни деца. Но когато чуем оглушителния шум от някой мотоциклет, сирената на някоя линейка, виковете на каращите се съпрузи или децата от съседния апартамент или провала на някой наш план, всичко това ни приземява и ни показва, че тази романтична картина на семейството е нереална. В нашия вътрешен свят се получава срив, в отношенията ни доминира сблъсък и опустошение, домовете ни горят, децата ни са дезориентирани, гневни и объркани, като рушат всичко около себе си и самите себе си. И тогава търсим виновници вън и далеч от нас. Именно този факт създава голям песимизъм за бъдещето на обществото ни. Започваме да смятаме, че за всяко зло, което става в света, в страната, в Църквата, в семейството ни и дори в личния ни живот, винаги някой друг е виновен. Там, където обвиненията валят срещу всички други, е по въпроса с възпитанието на децата. Когато децата ни станат проблемни и започнат силните сблъсъци с тях, тогава обвиняваме системата, правителството, Църквата, лошите приятели, всички, но не и себе си, които сме главният причинител на нещастието на децата ни.

Преди време вестниците в Гърция се занимаваха пространно с един студент, който се забъркал с индуистката организация Харе Кришна. Беше зарязал следването си, напуснал дома си и се посветил напълно на организацията. Познавах този младеж, както и семейството му. Случи се през онези дни да видя баща му, който от години не бях виждал. Говорихме малко. Веднага щом го попитах за сина му, видът му се промени, започна да хули всички и ми казваше: „Какво е това нещо?! Къде отиваме? Виж какво ми се случи! Загубих детето си! Какво прави архиепископът? Какво правите, вие, поповете? Правителството? Държавата? Полицията? Всички сте безразлични! Вие сте виновни за хала на младежта! Цял живот се борим за децата ни и ето резултатът!”

Но ако този нещастен баща си беше направил труда да види своя личен живот и начина, по който е възпитал децата, щеше да види, че най-отговорен за този страшен конфликт и хал на сина му бе той самият. Със сигурност не бе злонамерен, но грешките, небрежността, погрешното възпитание доведоха до този резултат. Бих казал, че първият и основен елемент на една здрава връзка и възпитание е нещо, което повтарят всички специалисти – християни и нехристияни – любовта. Ако една връзка между родителите и детето не се съзижда върху любовта, тя е осъдена да стигне до дълбок конфликт и безизходица. Възпитанието без любов не е възпитание. Както и едно възпитание с погрешно изразена любов не е възпитание. Пита се човек – толкова необходима и определяща ли е любовта и нейната роля относно въпроса с възпитанието? Ще оставя да отговори един лозунг върху стена в Атина. Вървейки по атинска улица, отдалеч видях една небрежно боядисана стена, а от знака в долния край: „А” в кръг, разбрах, че автор бе някой анархист. Доближавайки, прочетох ясно лозунга и си тръгнах дълбоко замислен. Някой разбунтуван младеж, който може да виждаме на улицата и от вида и неугледно поведение да го осъждаме, беше изразил своята болка, която не можеше да я изрази пред родителите си, върху стената. И какво пишеше? „Малко любов. Погивам.” Това несъмнено означава, че нито революционни идеи, нито лоши компании са го довели до анархията, а липсата на любов, която със сигурност не е намерил у дома. Смятам това за възлов момент и бих искал да се спрем тук. Всички днес говорим за любов, но много пъти това, което имаме предвид под любов, не е любов. За да се развие правилно едно дете, с други думи, да получи правилно възпитание, трябва да израсне в атмосфера на любов. Това означава, първо, задължително да има любов между родителите. Когато съпружеската връзка има празноти, тогава неизбежно се създават проблеми в децата. Колкото и родителите да се крият, колкото и например да се карат скришно от децата, посланието е излъчено. Детето е чувствителен възприемник, нищо не му убягва, улавя и най-тънките послания и не можем да го осмиваме.

Второ, възпитанието на детето в атмосферата на любовта започва от момента на зачеването. Една майка попитала известен педагог от кога трябва да започне възпитанието на нейния 5-годишен син, а той й отговорил: „Госпожо, вече пропуснахте пет години.” Аз бих добавил и 9 месеца. Днес съвременната психология твърди, че първите пет години от живота на детето са най-определящите и от тях до голяма степен зависи цялото му по-нататъшно развитие. Най-вече през тези пет първи години се играе играта. Ако няма любов в този период, това непоправимо ще бележи детето.

Трето, когато връзката между съпрузите започне да охлажда, когато любовта започне да изстива, тогава съпрузите престават да бъдат съпрузи и остават само родители. Така, за да покрият своите емоционални нужди, се обръщат към децата. За да спечелят играта, един други се подкопават независимо дали по видим или страничен начин. За съжаление в тази толкова безчовечна война в бойно поле се превръщат децата. Например детето прави една беля. Майката не го наказва, а го заплашва:

- Когато се върне баща ти, ще видиш!

На обед бащата се връща от работа изморен и майката го хваща от вратата:

- Синът ти – сякаш не е неин син – направи това и това!

Бащата губи хладнокръвие в онзи час, бидейки изморен и ядосан, грабва детето и започва да го бие. Тогава се „намесва” пълната с любов майка, за да го избави от ръцете на злия баща. Така в очите на детето бащата става лош. Друг път бащата може да унизява майката: „Не слушай майка си, жена е, жените не разбират!” Или нещо много обичайно, но и наивно, което казваме, но крие нещо по-дълбоко: „Виж го клетото, при мене идва повече, отколкото при баща си (или майка си)!”

Виждате, че така пренасяме нашия конфликт на терена на детето и там играем нашата игра.

Четвърто, когато децата растат в един такъв климат, биват обзети от страшна тревога, живеят в объркване, между два огъня. Някого трябва да оправдаят. Но нищо не ужасява толкова децата, колкото констатацията, че могат да влязат като арбитри между родителите. Постепенно започват да стават безразлични към живота, към следването, към труда. Въстават или стигат до наркотиците и тогава родителите вместо да се покаят, да признаят грешките си, започват да обвиняват държавата, Църквата и т.н. Искам да подчертая, че зад един въстанал младеж, зад един наркоман, зад един бунт, зад този, който драска по стените и руши чужди имоти, се крие липсата на любов и семейна топлина. Защото какво искаме всички малки и големи? Искаме да ни обичат. От какво се страхуваме? От противоположното на любовта, което не е омразата, а безразличието, отхвърлянето. Треперим при липсата на любов. Плачещото дете, въстаналия юноша крещящ към мен със своето поведение това, че иска „Малко любов. Погивам.” Покажете ми малко загриженост, малко любов, създайте една атмосфера с любов най-накрая!

Най-добрият подход към проблемите на децата, най-доброто възпитание е родителите да оставят малко децата и да поработят върху тяхната съпружеска връзка. Когато тази връзка се подобри, когато отново станат съпрузи повече от родители, тогава автоматично ще помагат и на децата. Това не става автоматично и магически. Не е лесно, но много пъти търсим помощ от магове, дори от духовници – искаме заклинателни молитви, водосвет, но проблемите не се решават така – магически, а е нужна болезнена борба. Тъй като борбата е тежка, започват бягствата – съпругът вместо да се бори и занимава се отдава на играене на карти, съпругата на телевизията, той на политиката, тя на правата на жените, той на футбола, тя на сдружението, оттук отношенията се влошават и стигат дотам да казват: „Не се развеждаме заради децата!” Но кого осмиваме? За кой развод можем да говорим, след като този развод вече се е осъществил? Това вече не е съпружество, не е семейство, а театър за пред децата и това е най-лошото възпитание и главният повод за конфликт и бунт.

Ако подълбаем повече в понятието за любовта, ще видим, че в крайна сметка любовта означава жертва, означава кръст. Когато се жертваме, тогава реално обичаме и връзката родители – деца трябва да има този елемент. Тази дума обаче „жертва се” използват много от родителите. Родителите се гордеят, че жертват всичко за децата си, но се боя, че тези родители са много опасни – зад любовта и жертвата може да се крият много егоистични подбуди. Например може да жертвам материални неща, но не и моя егоизъм. Може да жертвам пари и да купувам хубави играчки за детето, но да не жертваме малко от нашето време, за да играем с него. Можем да работим две работи и да жертваме себе си, за да имат децата ни това, което ние сме нямали, но да не пожертваме малко време, за да ги изслушаме.

Преди няколко години отново в Атина арестуваха една ученичка за употреба на наркотици. Тя идваше от добро семейство, от семейство с голям икономически комфорт. Родителите давали всичко на дъщеря си, нищо не й липсвало. Уведомили баща й и той ужасен пристигнал в полицейския участък. Веднага щом съзрял дъщеря си, попитал с недоумение:

- Детето ми, всичко сме ти дали, какво ти липсваше?

Отговора на девойката го разоръжила:

- Липсваше ми ти и майка ми!

Определяща и драгоценна е ролята на любовта във връзката ни с децата. Обаче както всички скъпоценни неща рискуват или да се загубят или да бъдат изопачени, същото става и с любовта. Много пъти, ако не се губи, тя се изопачава и изкривява. Мислим, че имаме любов, но тази „монета” може да е фалшива. Така не само липсата на родителска любов, но и нейните изопачени форми имат лошо въздействие върху децата и стават поводи за голям сблъсък.

Нека видим едно сериозно отклонение. Касае са за т. нар. обсебваща любов. Св. ап. Павел в Първото Послание към Коринтяни показва чертите на истинската любов и е хубаво винаги да четем този текст. Наред с другите неща подчертава по категоричен начин – „любовта не дири своето”, тоест любовта не търси своята изгода, не мисли какво ще вземе, а какво ще даде, не гледа как ще задържи другия като окованик и жертва, нито да го обвърже емоционално. Много родители казват – „Ние правим толкова много за това дете, а то, неблагодарното, се отнесе така с нас!” Но дори само тази фраза показва, че тук не съществува любов. Любовта означава давам всичко и не очаквам нищо. Любовта не е търговия, не е сделка, тоест давам ти, за да ми дадеш. Християнската, реалната любов е „давам ти, защото те обичам и не очаквам нищо от теб.” Тежки думи за родителите, за тяхното дело, и навярно това дело изглежда безрадостно. Но ако обичаме децата ни, е нужно постоянно да им помагаме в тяхното развитие, в тяхната независимост, да ги научаваме да нямат нужда от нас, избягвайки да ги обвържем емоционално. Родителската любов в този смисъл е едно постоянно оттегляне. Любовта не дири своето. Родителите се чувстват особено свързани с детето – бременността, раждането, топлината, покровът, храната, които му дават, създават единство, което е напълно необходимо в първите му стъпки. С право всички родители използват израза – „Детето ни! Децата ни!” И това показва единството, което се е създало. Но понякога като гръм идва констатацията, че детето е някой друг, отделно създание от родителите и е естествено да търси самостоятелност и независимост. Не е проекция на родителите, а отделна личност. Това е труден път за родителите, но колкото по-бързо го извървяват, толкова по-добре, ще се отдалечат от инстинктивната връзка и ще вървят към една общност от личности, където всяка ще поддържа своя интегритет и жизнено пространство цяло и непокътнато, както и възможността за лично развитие.

Навярно тук трябва да се спрем малко повече на това, защото обсебващата любов е пряко свързана с постепенното придобиване на независимост от страна на децата и особено на юношите, което е причина за много сблъсъци в семейството. Мнозинството родители, които имат деца в пубертет и понякога ме посещават, казват почти една и съща история:

- Отче, до 14 годишна възраст детето ми беше добро. Добър ученик, любезен, не създаваше проблеми. Всички ме поздравяваха. Внезапно се промени, сякаш е друго дете. Не чете, започна да бяга от училище, пуши, дружи с хулигани, облича се странно, носи върху себе си цял куп невероятни неща, да не говорим, че и дума не можеш да му кажеш! Веднага избухва, докато преди една лоша дума не бяхме чули от него. А речникът му? Ужасен е!

Родителите чувстват паника пред това състояние, не знаят какво да правят; трябва обаче да спрат да се безпокоят. Цялото това състояние, колкото и да изглежда странно и болезнено, е знак за здраве. Пубертетът е преходен период, в който става едно ново раждане, с всички родилни болки, детето се ражда психологически и иска да установи, че е един различен човек. Това обаче не става и не може да стане по най-зрелия начин. Така конфликтът е неизбежен. Виждаме децата в пубертет умишлено да преследват сблъсъците, постоянно да се противопоставят на родителите си заради самото противопоставяне. Знаят, че много пъти родителите са прави, но не го признават. Противят се на инат, защо? – защото начинът, по който се държат родителите им, ги кара да се чувстват малки – послушанието унизява много децата в пубертет, затова и се противят. Знаят, че е грешка, но го правят, за да се почувстват големи. Както се пее в една песен – „Остави ме да направя грешка, правилното не ми допада!”

Отбелязваме две много важни неща, които трябва да имаме предвид – юношата поставя под съмнение властта на родителя си, и съответно властта на учителите, на свещениците, на обществото, но и границите, които му налагат. Той избира някои области, за които знае предварително, че родители ще окажат съпротива и започва да поставя под съмнение границите, които те му поставят. Например често се води битка за излизането вечер и часа на връщане у дома. Той настоява да се върне в 01.00 ч., след „купона”, родителите настояват да се върне в 23.00 ч., преговарят и накрая стигат до варианта да се върне в 00.00 ч. Но младият със сигурност ще се върне след 00.00 ч., не в 01.00 ч., а в 00.15 ч., 00.30 ч., за да може отново да се противопостави на родителите си. Всички родители трябва да разберат, че е изключено да избегнат съревнованието и сблъсъка с юношата. Колкото и демократичен и модерен да е родителят, юношата ще намери някоя област, в което ще постави под съмнение твоята власт и ще влезе в сблъсък с теб. Тази област ще бъде бойното поле, сякаш идва и размахва под носа ти края на едно въже и това, което иска, е да започнеш да дърпаш единия край на въжето, за да дърпа и той и така започва играта на съревнованието. Юношата има цел чрез това да победи родителите. „Ние ще станем много по-добри от вас” – по древен спартански израз. Битката, сблъсъкът, войната ще се проведе, ако не на открито бойно поле, най-малкото от окопите. Въпросът е битката и сблъсъкът да се проведе, като родителят предаде посланието, че се радва, че детето му расте. Постепенно родителят трябва да се оттегля от победата и налагането си над децата. Много родители смятат пубертета за нещастие, а не за благословена възраст от Бога, която ще доведе детето до узряване, макар и този сблъсък да е болезнен. Второ, по правило не е възможно родителят да победи юношата в тази игра на съревнование – родителят ще излезе загубил от сблъсъка. Това има своето обяснение. Малкото дете гледа на баща си като на всесилен, като на бог. През пубертета този идол рухва, юношата започва да чувства, че баща му не е всесилен, не знае всичко, че е смъртен. И тогава се смущава, не знае къде да се опре, виждайки своята опора да пада. Тогава започва да предизвиква и да „бие” по баща си, за да установи дали е всесилен. От една страна, иска да събори мита за всесилието на баща си, но от друга страна, не издържа това, защото губи своята опора. И тогава вижда, че губи почва под нозете си и го обзема паника. Нека не забравяме, че един юноша, колкото и твърд да изглежда, е много чувствителен и крие в себе си много страх и тревога. Тук е много важна ролята на бащата. Първо, грешка е той – както и майката – да се опитва да станат приятели с децата. Много родители казват: „Детето ми, не гледай на мен като на баща, аз искам да бъда твой приятел!” Но само този баща е едно незряло дете, което се оттегля от неговата бащинска отговорност и създава в детето чувство за несигурност и паника. Децата имат приятели или ще намерят, ако нямат. Но баща няма да намерят, нито майка. Ако бащата престане да бъде баща и майката – майка, и станат просто приятели, тогава детето израства като сирак и то гневен сирак. Приятелят-баща не постига срещата, за която искаме да говорим, а какво постига? – конфликт. Второ. Колкото бащата по-убедително отговаря на своята роля, толкова по-добре е за юношата. Ако стане обратното, юношата се разколебава и прави щуротии. Характерен пример са всички разбунтувани млади хора. Техните действия демонстрират паника, затова и трошат, удрят, рушат. Това, което търсят по този начин, е един силен баща, да им издърпа ухото – символично го казвам – и да почувстват сигурност. Не рядко юношите се опитват да убедят родителите си да отхвърлят своите решения. Те правят това несъзнателно, за да констатират, че родителите ще останат твърди в своите решения. Тоест изпробват тяхната твърдост и убеденост. Много родители, бидейки чувствителни, се опитват да преодолеят кризата и сблъсъка чрез диалог. Но и този диалог много пъти води до още по-лош сблъсък и отдалечава срещата. Как може да успее диалогът? Родителите обикновено какво правят? Фокусират диалога върху отрицателните страни на детето. Този диалог е обречен. Диалогът може да успее, когато се фокусирам в положителните страни на детето. В обратния случай детето ще се възпротиви. Затова и децата избягват диалога с родителите, защото знаят колко е ужасяващ. Мислят си „Защо да водя диалог? След като само за моите лоши страни ще чуя от родителите си, само ще ме обвиняват.” И, разбира се, кой преследва диалог с някой, който ще го обвинява?

И така, нека се фокусираме в положителни страни на детето; да го похвалим, защо ни се свидят толкова много похвалите? И след като усладим сърцето му, можем да му кажем и за някои негови отрицателни страни.

Юношата, въпреки че демонстрира противоположното, продължава да се нуждае от своите родители. През този период обаче започва и борбата за независимост и когато влиза в сблъсък с родителите, това има и елемент на изпробване. Мога ли да живея без опора? Мога ли да изляза в живота? Тук родителите трябва да помогнат съществено. Природата ни дава един много хубав пример – сигурно сте наблюдавали квачката. Във всеки един миг показва своята любов към пиленцата и дава своята закрила по един много мъдър и възпитателен начин. На първо време пиленцата следват навсякъде майка си, която знае живота и опасностите. Ако види някаква опасност да застрашава нейните малки, ги гони да влязат в гнездото, за да се скрият. Когато обаче пораснат и свършат възпитателните уроци, тогава ги кълве и гони по всякакъв начин, за да излязат в живота сами. Нещо подобно трябва да става и с нас. Детето има нужда и трябва да живее в атмосфера на любов. Много пъти обаче тази любов става задушаваща и се превръща в свърхпокровителстване. Има родители, които лишават детето си от възможността да порасне, да стане независимо, да се погрижи за себе си. Не го оставят да се облече само, да си постели леглото, да се храни само, да играе с другите деца. Тези родители живеят с постоянен страх и тревога да не му се случи нещо лошо, да не се разболее, да не се отклони. Държат детето постоянно в своята сянка и не го оставят да поеме никаква инициатива. Казват, че нищо не е по-дивно от любовта на майката, но много често това не е истина. Определени пъти майчината любов може да бъде най-ужасяващото нещо, да бъде като паяжина – може да задуши детето и да не му позволи да се развие в независима личност. Свръх покровителстването има две различни проявления. Когато се свързва с прекомерна снизходителност, детето, което разбира тази „слабост” на родителите си, я експлоатира. Иска каквото, където и когато му хрумне, става малък тиранин и егоист, който иска всичко да бъде за него, не се научава да отстъпва, да жертва нещо от личните си желания. Когато свръх покровителстването е съпроводено от властническо налагане, тогава детето се лишава от всяка инициативност, винаги е обвързано с родителите си и не прави нищо без тяхна помощ. Така не узрява, чувства несигурност и остава прилепен към тях. Когато порасне, не може да взема решения и да поема инициативи. Детето трябва да израства под крилете на родителите му, които го закрилят. Но когато тези криле не му оставят място за движение, тогава тези деца ще станат деспотични или безволеви. Детето има нужда от покров – закрила, но не и от свръх покровителстване. Необходимо е този инстинкт за грижа и закрила да бъде умерен и да не се простира във времето. Детето расте, не може да остане дете, където родителите да са длъжни постоянно да го покровителстват – защото тогава няма да развие чувството за независимост. Свръх покровителстването разоръжава детето от живота, емоционалната „пъпна връв” възпрепятства неговата независимост. Затова трябва навреме да се пререже, то да отвори крилете си, за да укрепнат, и да върви свободно към своята цел. Страхът на родителите от неговата независимост затруднява решаването на неговите проблеми и затова постоянно я отлагат. Така то расте безотговорно, но внезапно животът изисква да поеме отговорности, но той не е развил това чувство. И, разбира се, родителите няма винаги да ги има да му подсигуряват бъдещето. Виждате, днес един студент до 30 годишната си възраст го изхранват родителите му и никога не е работил, а след това отива да работи и не може (да се справи)…

Превод: Константин Константинов

Близки теми:

За да създадеш семейство е нужно просто да обичаш Беседа за проблемите в брака Разбираме ли какво всъщност правим? Храним децата си, не с нежност и любов, а със скръб и кавги Борба за права

„Млъкнете и знайте, че Аз съм Бог; Ще се възвиша между народите, Ще се възвиша на земята.“ (Псалм 46:10)

Напрегнати ли сте? Проверявате ли си електронната поща, преди да сте си казали утринните молитви? Радиото ви в колата винаги ли е включено? Не се чувствате добре, когато около вас е тихо?

Отговорът на всички тези въпроси на много от нас е – ДА! В нашето ежедневие имаме много задачи, които трябва да изпълняваме и всичко това ни прави прекалено натоварени (въпреки, че не винаги сме продуктивни) и повече от всякога сме шумни. Но тъй като по-голямата част от нашето общуване се осъществява от компютърния екран или от телефона, ние сме загубили възможността да общуваме по лични и собствени начини. И след като постоянно сме потопени в шума, ние сме забравили как да мълчим и да сме безшумни. И забравили да мълчим и да не вдигаме шум, ние сме започнали (като общество) да губим нашата представа за Бог.

В Трета книга Царства четем за пророк Илия, който чул Божия глас. Нашата представа за Бог, както преди, така и сега, е че Всемогъщия Бог ще ни говори със силен глас. И все пак в Царства четем, че Божието слово е дошло при Илия и му казва: „Излез и застани на планината пред лицето Господне; и ето, Господ ще мине, и голям и силен вятър, който цепи планини и събаря скали пред Господа; но не във вятъра е Господ; след вятъра – земетръс, но не в земетръса е Господ; след земетръса – огън, но не в огъня е Господ; след огъня – лъх от тих вятър (и там е Господ).“ (Трета книга Царства 19:11) И Господ беше в малкия, в тихия глас.

В Псалм 46:11 се казва: „Спрете и разберете, че Аз съм Бог!“ Защото също както при Илия, Господ се разкрива, когато сме тихи и мълчаливи. Аз все още не съм срещал Бог в насилствена и креслива сцена от филм. Или пък в силна музика (освен ако не е хорово пеене), или когато съм много натоварен. Аз усещам Бог, когато Го съзерцавам. Когато съм мълчалив – това е момента, в който се чувствам най-близо до Бог.

В летния лагер, ние всеки ден имаме заделено време, което наричаме „сам с Бог“, където всички движения спират и ние стоим в тишина с Бог. Всеки човек стои сам с Бог. И в тишината и мълчанието ние говорим с Него и Го чуваме. Без музиката, която гърми в ушите ни, или неспиращите ни устни, търсещи внимание или вечно движещите се ръце, сърцата ни се отварят за да „слушаме Него“. Същият този принцип работи и когато не сме на летен лагер. Предимството на летния лагер е, че времето е планирано „за нас“. Вкъщи трябва сами да си го заделим. Ние прекарваме времето си заедно с нашите съпрузи, с нашите деца или приятели. Понякога седим и говорим. Понякога седим и слушаме. А понякога просто седим с тях. Без много разговори, просто седим един до друг и сме щастливи да сме заедно, да споделим едно пространство. Същото важи и за Бог. Седни и говори с Бог по време на молитва. Седни и слушай Бог докато четеш Евангелието. Или просто бъди с Бог. Спомням си, че бях чел в една книга, в която се казва как да се молим, и автора съветваше просто да поседим пред иконата на Иисус Христос поне за 10 минути на ден. Ако се ангажираме да извършваме това в продължение на 30 дни, дори и да не знаем как да се молим, в един момент ние ще започнем да разговаряме с Бог, дори и от любопитство за това какво ще се случи. Хубавото е, че когато ние застанем пред Бог в тишина и мълчание, нещо се случва. Ние познаваме Бог. Ние възхваляваме Бог. Ние познаваме Божията сила.

Господи, благодаря Ти за дара на този ден. Благодаря Ти за всички благословии, които имам в живота си. Помогни ми да положа труд в моя живот за да се насладя на миговете на тишина и мълчание с Теб. Говори в моето сърце в тишината. Помогни ми да Те позная. Напътствай ме да Ти служа. Да мога винаги да Те възхвалявам. Амин.

Отделете малко време днес за да бъдете с Бог и да помълчите.

източник: http://myocn.net/

Близки теми:

Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки Кафезът и кошарата Ако се огледаме Разбираме ли какво всъщност правим? Родители и деца: сблъсък или среща – Азбука на възпитанието

Всеки, който се опита да види нашия живот в перспективата на този нормален живот, който са водили хората в миналото – в Русия, в Америка или в която и да е западно-европейска страна, ще бъде поразен от това, колко ненормален е станал днес животът. Разбиранията за авторитет и послушание, за приличие и вежливост, за поведение в обществото и в частния живот рязко са се изменили, всичко се е обърнало нагоре с краката. Изключение правят някои отделни групи – обикновено християни от едно или друго изповедание, които се опитват да съхранят така наречения „старомоден” начин на живот.

Нашият съвременен ненормален живот може да бъде окачествен като развален, разпуснат. Към съвременното дете още от бебешка възраст се отнасят като към семейно божество: неговите капризи се удовлетворяват, желанията му се изпълняват, то е обградено с играчки, развлечения и удобства. Не го учат и не го възпитават в съответствие със строгите принципи на християнското поведение, а му дават да се развива натам, накъдето клонят желанията му. Обикновено е достатъчно то да каже: „искам” или „не искам” и услужливите родители отстъпват и му позволяват да постъпва по своему. Може би това не става „винаги” и „във всички семейства”, но се случва достатъчно често, за да стане правило на съвременното възпитание и дори родителите, имащи най-добри намерения, не могат напълно да избягнат това влияние. Дори ако родителите се стараят да възпитават детето си строго, съседите правят нещо друго. Това трябва да се взема пред вид при възпитанието на детето.

Когато такъв човек порасне, той, естествено, се обгражда със същото, с което е свикнал от детството си: удобства, развлечения, играчки за възрастни. Животът му се превръща в постоянно търсене на „развлечения”, а тази дума, между впрочем, е била съвършено непозната преди. В Русия на ХIХ в. или във всяко сериозно цивилизовано общество просто не биха разбрали какво означава тя. Животът днес се е превърнал в непрестанно търсене на развлечения, които до такава степен са лишени от всякакво сериозно съдържание, че някой посетител от която и да е страна от ХIХ век, виждайки нашите популярни телевизионни програми, атракционни паркове, реклами, кинофилми, музика – почти всеки аспект на нашата съвременна култура – би помислил, че е попаднал в страната на някакви безумци, които са загубили всяка връзка с реалността. Ние често не забелязваме това, защото живеем в това общество и го приемаме като даденост.

Някои от неотдавнашните изследователи на съвременния живот нарекоха съвременната младеж поколението „на мен”, а нашето време „век на нарцисизма”, характеризиращ се със самообожествяване и преклонение пред самия себе си, което препятства развитието на нормален човешки живот. Други от тях говорят за „пластмасова” вселена,  в която днес живее огромна маса народ, неспособна да се обърне с лице към реалността на заобикалящия ни свят, да се приспособи към нея или да се обърне към своите вътрешни проблеми.

Когато поколението „на мен” се обърне към религията, което се среща често в последните десетилетия, то обикновено избира някаква „пластмасова” или фантастическа форма на религията на „саморазвитието” (при която обект на поклонение си остава собственото Аз), на промиването на мозъци и контрол над мисленето, на обожествяване на някой гуру или свами, на търсене на НЛО и „извънземни” същества, на ненормални духовни състояния и усещания. Няма да разглеждаме всички тези явления, които вероятно са добре познати на болшинството от нас, само ще се докоснем до въпроса как те влияят върху православния християнски живот в наши дни.

Когато днес се опитваме да водим християнски живот, за нас е важно да осъзнаем, че съвременният свят предявява към душата изисквания – както в религиозния, така и в светския живот – които трябва да признаем за тоталитарни. Това лесно може да се види в получилите през последните години широка известност осакатяващи душата култове, изискващи подчинение на някой самозван „светец”. Но то е също толкова очевидно и в светския живот, където човек се среща не с отделни изкушения тук или там, а с перманентно изкушение било под формата на фонова музика, която се чува навсякъде (в магазините, в учрежденията), било под формата на рекламни табели или табла за афиши и съобщения по градските улици, или като рок-музика, която достига дори до горските пътечки и палатковите лагери, или у дома, където телевизорът често става таен домоуправител, налагащ съвременните ценности, мнения и вкусове. Ако имате малки деца, знаете колко вярно е това: ако те видят нещо по телевизора, след това е много трудно да се пребориш с това ново мнение, поднесено от телевизията като авторитетно.

Посланието на това всеобхватно изкушение, което връхлита хората днес (съвсем открито в светската му форма и по-прикрито в религиозната област), се състои в следното: живей с днешния ден, наслаждавай се, отпусни се, чувствай се добре. Зад това послание се долавя друг, по-мрачен обертон, който открито звучи в официално атеистическите страни, вървящи в това отношение една крачка пред свободния свят. Наистина трябва да осъзнаем, че случващото се днес в различните части на света – било зад желязната завеса, било в т.нар. свободен свят – е много сходно. Неговите варианти са различни, но атаките с цел завоюване на душите ни си приличат. В „комунистическите” страни, в които атеизмът е официална доктрина, говорят съвсем открито: забрави за Бога и за всеки друг живот, освен настоящия; прогони от душата си всеки страх Божи и всяка почит към светините; гледай на тези, които в „старомоден стил” все още вярват в Бога, като на врагове, които трябва да бъдат унищожени. Като символ на нашето лекомислено, тичащо след развлеченията и подвластно на самозаблудата време, може да бъде взет нашият американски „Дисниленд”. Не бива да пропускаме да видим зад него по-зловещия символ, който показва накъде в действителност се движи поколението „на мен”: съветския ГУЛаг, веригата от концлагери, които вече управляват почти половината от световното население.

Два лъжливи подхода към духовния живот

Но някой може да попита: какво отношение има всичко това към нас, които се опитваме да водим, доколкото ни е възможно, трезв православен християнски живот? Голямо! Ние трябва да осъзнаем, че животът около нас, колкото и ненормален да е той, е мястото, в което ние започваме собствения си християнски живот. Както и да устроим живота си, с каквото и християнско съдържание да го изпълваме, той все пак ще носи някакъв отпечатък от „на мен” поколението и ние трябва да сме достатъчно скромни, за да признаем това. С това именно и ще започнем.

Има два лъжливи подхода към живота около нас, които мнозина приемат, виждайки в тях образец за това, как трябва да постъпват православните християни. Единият – най-разпространеният – е просто да вървиш в крак с времето: да се приспособяваш към рок-музиката, съвременната мода и вкусове и към целия ритъм на нашия джазов съвременен живот. Често по-старомодните родители имат малко допирни точки с този живот и живеят, повече или по-малко отделно, свой собствен живот, но те се усмихват, наблюдавайки как децата им следват най-новото безумство и мислят, че то е безвредно. Този път е пълна катастрофа за християнския живот, това е смърт за душата. Има такива, които могат все още да водят външно пристоен живот, без борба с духа на времето, но вътрешно те са мъртви и умират и, което е най-печално от всичко, децата им ще заплатят за това с различни психически и духовни разстройства и болести, които все повече и повече се разпространяват. Един от лидерите на самоубийствения култ, който толкова ефектно завърши съществуването си в Джоунстаун (през 1976 г.), беше младата дъщеря на гръцки православен свещеник; сатанинската рок-група „Kiss” (буквално „целувка”, но в случая абревиатура на Knights In Satan`s Servise, т.е. „рицари в служба на сатаната”) се състои от бивши руски православни юноши. Това са само няколко ярки примери; болшинството младежи не отиват толкова далече, те само се съгласяват със заобикалящите ги, с окръжаващия ги свят и престават да бъдат пример за поне някакво християнство за околните.

Така не бива! Християнинът трябва да се отличава от света и това трябва да бъде едно от основните неща, които той трябва да усвои като част от своето християнско възпитание. В противен случай няма смисъл да се нарича християнин, особено православен християнин.

Вторият лъжлив подход, който отива в другата крайност, е това, което може да бъде наречено псевдодуховност. Тъй като преводите на православни книги за духовния живот стават все по-достъпни, а православната терминология, свързана с духовната борба все повече се носи във въздуха, много хора започват да говорят за исихазма, за Иисусовата молитва, за аскетически живот, за възвишени молитвени състояния и за най-възвишените от светите отци, от рода на св. Симеон Нови Богослов, св. Григорий Палама или св. Григорий Синаит. Да се познава тази наистина възвишена страна на православния духовен живот и да се почитат великите светци, които на практика са го водели, е много добре; но ако ние нямаме реалистично и много смирено съзнание за това, колко далеч сме от живота на исихастите и колко неподготвени сме дори да се приближим до него, нашият интерес към всичко това ще бъде само още едно от израженията на нашия егоцентричен пластмасов свят.

Днес има много популярни книги на тази тема. Дори римокатолиците се занимават активно с тези въпроси под православно влияние и на свой ред оказват влияние върху други православни. Например, йезуитският свещеник о. Джордж Мелони пише книги на тези теми и превежда св. Макарий Велики и св. Симеон Нови Богослов, опитвайки се да направи хората исихасти във всекидневния им живот. Тези хора практикуват всевъзможни видове „уединения”, обикновено „харизматически”: приемат благодатта на Светия Дух (уж) и опитват всички видове аскеза, които знаем от светите отци и които стоят много по-високо от нивото, на което днес се намираме. Има една дама, Катрин де Хет Доерти (всъщност тя е родена в Русия и едва след това е станала католичка), която пише книги като „Пустинята”, „Мълчание” и за всичко това, което би й се искало да въведе в живота, по такъв начин, сякаш рекламира нови бонбони. Това, разбира се, е несериозно и носи в себе си трагическия белег на нашето време. Възвишени реалности се използват от хора, които нямат представа за това, за което говорят. За някои това е просто начин за прекарване на времето, за други, които възприемат нещата сериозно, всичко може да завърши много трагично. Те мислят, че водят възвишен живот, а на практика не са могли да решат личните си вътрешни проблеми.

Позволете ми още веднъж да подчертая, че трябва да се избягват и двете крайности – и осветскостяването и свръхдуховността. Но това не означава, че ние не трябва да имаме реална представа за законните изисквания, които предявява към нас света или че трябва да престанем да почитаме великите отци на исихазма, да се ползваме разумно от поученията им и да прибягваме към Иисусовата молитва в съответствие с нашите обстоятелства и възможности. Само че това трябва да се прави на нашето ниво, по-близко до земята. Ние трябва добре да разберем (днес това е абсолютно необходимо за нас като православни християни), в какви времена живеем, колко малко на практика познаваме и чувстваме нашето Православие, колко далеч сме не само от древните светци, но дори и от обикновените православни християни, които са живели преди сто години или дори преди едно поколение и колко силно трябва да се стремим просто да оцелеем като православни християни.

Близки теми:

Независещият от времето духовен живот Днешните условия за живот Независещият от времето духовен живот Да не бъдем слепи Новите възможности

Великият чешки писател Франц Кафка, говорейки някога за враговете на човешката свобода, използвал един сполучлив образ: „Един кафез излязъл да си търси птиче”.

Внимателен поглед към съвременния свят е достатъчен, за да различим огромно множество „кафези”, които търсят… „глупави птичета”. Алкохолът, наркотиците, служението на плътта и хазартът са най-крещящите примери на такива „кафези”.

Колко хора сами влизат в затвора на тези страсти и бавно умират, бидейки лишени от кислорода на истинската свобода.

Но освен видимите „кафези” има и маскирани. Такива са различните болни идеи и гнили „житейски философии”, които се сервират със златната обвивка на привидното освободено и прогресивно мислене. В тези „кафези” се хващат „умници”, които помислиха, че громейки някои спасителни забрани, отплуваха в океана на привидната свобода и автономия.

Истински умните, истински любомъдрите, търсейки Истината, не стават пленници на някакъв „кафез, който е излязъл да търси птиче”, а влизат доброволно в „една кошара, която е излязла да търси словесни овци”. „Кошарата на Църквата”.

И ще каже някой: по какво се различава кафеза от кошарата? И двете имат същия вкус. И двете ограничават свободата.

Всички светци на Църквата разбрали, че „Кошарата” на Христос няма никаква връзка с „ограждението” на света. Защото много просто има за Пастир Този, който даде живота Си, за да освободи „овците” Си от робството на греха, от страха от смъртта. Един такъв Пастир никога не може да бъде тиранин. Напротив, Той е нещо много повече от обичлив Баща. И затова доверието в един такъв Баща никога не може да идва от натиск, нито да води до натиск. На един такъв Баща се доверяваш свободно. Неговата любов те „поробва” напълно свободно! И същевременно чрез това доброволно робство… се освобождаваш, преобразяваш се, освещаваш се. Тази свобода св. ап. Павел нарича „свобода на славата на Божиите чеда”.

Изборът винаги е наш: светска свобода за няколко години, или вечно доброволно робство спрямо пълнотата на царството Божие? Малки или големи кафези на страстите и злите навици, или политане към безкрая на Христовата любов?

Днес хората, живеейки освободено, са поробени както никога досега в охолство, разтление, моментно наслаждение със земните наслади.

Светците на Църквата, които са вечни примери за живот за всички християни, се провикват: за да сте свободни „се поробете”; за да живеете вечно, „умрете”; за да станете богове (по благодат), се смирете.

За да направите всичко това… дръзнете!

Нека се вслушаме… и да дръзнем!

превод: Константин Константинов

Близки теми:

Разбираме ли какво всъщност правим? Живял един човек, който не вярвал в Бога Как да се избавим от страстите За да създадеш семейство е нужно просто да обичаш Бракът е смърт на егото

Днес живеем във време, когато мъжете са слаби. Нямам предвид всички мъже, но за съжаление достатъчно многото такива. Външно съвременните мъже изглеждат достатъчно успешни – развиват се в много отношения, спортуват, посещават фитнес-зали, гледат да са в крак с модата и да се хранят здравословно, да развиват успешен бизнес, но всъщност са толкова слаби и беззащитни, че жените в някои отношения ги превъзхождат по сила. Мъжът може да бъде и олимпийски шампион, да оглавява списъка на Forbes и да бъде в числото на най-желаните съпрузи, но при всичко това да си остане нищожно слаб. Често зад прекрасната външност се крие едно страхливо момченце. И дори физическата издръжливост, умението да печели добре, волевия характер и бруталния изглед не може да бъде главната сила на мъжа.

Какво представлява мъжката сила? Това е преди всичко чистота на душата, и умението да се противостои на злото и на греха! Нима силният мъж може да изневери на жена си и да зареже детето си? Нима силният мъж може да лъже и да предава? Нима силният мъж може да се бои да поеме отговорност? Страшно е да се помисли, какво може да се случи, ако, не дай Боже утре избухне война… В същото време, когато милиони мюсюлмански мъже стоят в джамиите и се молят, болшинството православни се отдават на гуляи и блудство. Нима може да защити Родината си онзи, който предава най-близките си и даже родните си деца? За каква доблест, храброст и благородство можем да говорим, когато мъжете са се втренчили само в това да удовлетворяват животинските си инстинкти и обладани от жажда за власт и лесна печалба, са готови да предадат всичко свято? Разрушават семействата си, карат жените си да правят аборти, скандалничат и носят страдание и болка на близките си. Извинете ме, но дори животните не постъпват така. Слабите мъже не могат да обичат и да правят жертви. Всички семейни драми и трагедии са следствие на мъжката слабост, гордост и блудство.

Мъжът трябва да бъде глава на семейството – не някой деспотичен глупак, а отговорен за всичко. Глава на жената е мъжът, а глава на мъжа е Христос. Единици живеят на този принцип, а повечето са „семейства“ само по име. И виновен за това е мъжът! Та нали мъжът без Бога, без вяра, е слаб и беззащитен. Колко горчиво е да слушаш, как понякога дори при изповед, вместо да се покаят, мъжете обвиняват своите жени, без изобщо да признават вината си. Каква страхливост и подлост! Аз не оправдавам жените. Ако те не са целомъдрени преди брака и верни по време на него, ако нямат любов и смирение, семейните отношения са обречени. Но по-голямата отговорност все пак носи мъжът.

Със своята духовна слабост мъжете се боят да понесат отговорност. Но пък за сметка на това въобще не се боят да блудстват, да прелъстяват жени и да се хвалят със скотските си похождения. Истинският силен мъж покровителства избраницата си, създава семейство в морална чистота без блудство, в семейния си живот е верен и предан на любимата си и я пази от злото. Да, такива са рядкост. Но, слава Богу, все още ги има и благодарение на тях не всичко е загубено. А на блудниците им е тежко на душата, съвестта им ги мъчи, но все пак, нали си стоят в ноктите на дявола, и играят по свирката му, не им остава нищо друго, освен покорно и безропотно да изпълняват волята на сатаната. Колкото по-надолу слиза човек в блатото на греха, толкова повече бесът отслабва духовното му зрение. Човек ще се чувства зле, дори и външно да изглежда „добре“. Той ще вие от мъка и безнадеждност, но никога не ще разбере причината за своите страдания. И всичко е заради това, че той живее без Бога, отдавна е продал съвестта си и е забравил пътя към храма… Откъде ще намери сили да противостои на злото? С голи ръце срещу дявола? О, нека да не подценяваме силите му и да надценяваме своите възможности. Неговата цел е да унищожи, разруши, погуби!!! На него всичко му се получава, ако живеем без Бога.

Тези, които са се омъжили за слаб мъж, трябва да се смиряват и да се молят усърдно. А  неомъжените съветвам да бягат като от огън от блудниците и слабите духом, и особено да отделят внимание на духовния живот на своя избраник, на неговото отношение към Бога, към вярата – това е най-главното. Защото силният мъж отива в храма, моли се за близките си, живее по християнски и не се бои от нищо в тоя свят, освен от греха. Ако православният мъж не започне да се променя с Божията помощ и не стане истински воин Христов, то той неизбежно ще погине, ще загуби и всяка една война…

Източник: Православное семья

Близки теми:

Православното възпитание на децата в съвременния свят Скъпа, време е да се омъжиш! Пробният брак – преследване на илюзии Разбираме ли какво всъщност правим? Родители и деца: сблъсък или среща – Азбука на възпитанието

Скандализираш се и осъждаш другите, оправдавайки твоето скандализиране, твоите помисли като „очаквани”.

Лесно се скандализираш, защото никога не си виждал очи в очи твоя грях, защото никога не виждаш твоите грешки.

Браниш твърдо твоето право, нрав, добродетел, мнение.

Скандализираш се лесно от живота на другите. Заплашително им размахваш пръст, за да се съобразят.

Ама как ще поправиш нещата? Мислиш, че ще успееш да спреш скандалите чрез твоето скандализиране?

Лесно се скандализираш, защото си се научил да се занимаваш с живота на другите, а не с твоя. Не ти е от полза да видиш твоя живот, защото по-скоро ще се разочароваш, затова и си намерил решението да изследваш живота на другите върху микроскопа на твоя акъл. Скандализираш се дори от нещата, които копнееш да имаш, но не можеш. Пречат ти, не защото се случват, а защото и ти не съучастваш в тях.

Лесно се скандализираш особено от църковни хора. По-специално от свещениците.

Скандализираш се от тяхната коса и брада (един е с дълга, друг е с къса), от техните автомобили (да не казвам мотоциклет, защото е ”забранено” превозно средство), от техните одежди, от тяхното ястие, от техните движения, от тяхното пеене.

От една страна ги искаш близо до народа, от друга ги искаш пустинници, от една страна ги искаш снизходителни и благи, от друга ги искаш строги и фанатични, от една страна искаш млади свещеници, които улавят пулса на времето, от друга предпочиташ възрастните, които са „по-мъдри”. Тоест искаш да отговарят на твоите мерки и теглилки, съобразно настроението, което имаш през деня.

Помисълът ти казва: „Ако аз бях свещеник, бих направил едно или друго”, но не си! Лесно е да го „играеш” свещеник без да си такъв, лесно е и не струва да го „играеш” расоносец, носейки риза през лято.

Скандализираш се, защото не знаеш какво искаш, тоест не знаеш кой си. Лесно ще осъдиш някой свещеник, който навярно е сгрешил като човек. Забравяш твоята грешка, по-скоро никога не видя твоите грешки, които стават всекидневно. Но ще се скандализираш от свещеника, който веднъж се е скарал, а не от себе си, който всекидневно ругаеш съпруга/та си, който биеш детето си, който лъжеш началника си, който крадеш съдружника си, който осмиваш приятеля си. И оправдаваш твоето скандализиране, защото казваш, че свещениците трябва да са пример за нас. Помисли ли обаче някога, че и те са хора?

Свещеникът е пример за човек, който се подвизава, не е един идол на непорочен, безупречен, безгрешен човек.

Ти, за съжаление, дебнеш свещеника, за да го видиш да пада и да оправдаеш твоето беззаконие. Да кажеш „Видя ли свещеникът какво направи, аз ли няма да го направя?” Тоест хем го осъждаш, хем оправдаваш греха си. Двойно зло.

Наистина свещениците понякога „се отклоняват” и скандализирането идва като естествена последица. Затова, ако подочуеш нещо, вместо да развиваш зли помисли, вместо да допуснеш осъждането да завладее сърцето ти, се помоли за брата си – за свещеника – защото и той е човек. Повечето пъти обаче искаш да се скандализираш, дебнеш да видиш, да чуеш нещо, за да потвърдиш вече съществуващите твои зли мисли, които заливат сърцето ти.

И аз се скандализирам. И то твърде много.

Скандализирам се от моето скандализиране. Дори това не трябва да става, но ето, че става. Аз обаче съм свещеник и „не ми е позволено” да се скандализирам. На теб обаче защо да ти е позволено? Не очаквам отговор.

Въпросът не е кой прав и кой крив; въпросът не е чие скандализиране е очаквано и кое не. Въпросът е да разберем най-накрая, че единственото полезно скандализиране е скандализирането от самите себе си, от нашето аз, което прави толкова грешки, толкова много грехове, но няма покаяние. Да се скандализираме от нашата неразкаяност и най-накрая да поставим начало на нашето покаяние, да видим нашите дълбини, търсейки Божията благодат, за да се просветлим и да се събудим от духовното забвение, в която сме паднали.

Юда се скандализирал от Христос и Го предал, същото направили и фарисеите. Ако ние, хората, съумяхме да се скандализираме от Безгрешния, представете си какво става, ако говорим за грешниците! Това обаче не е оправдание за нашето скандализиране, а причина да се замислим.

Дори от Бога се скандализираме. За нас Той е най-големият скандал! Бог обаче не се скандализира от нас. Не защото не знае кои сме, а защото, докато знае кои сме, продължава да ни обича. Ние се скандализираме от Него, защото не Го познаваме, не Го разбираме. И обикновено така става. Скандализираме се от това, което не разбираме. Както например много хора от Църквата се скандализират от интернет, защото не разбират.

Скандалът се появява в сърцата ни, когато престане да съществува любов и вече господстват страстите, неразкаяността, егоцентричността, формалната изрядност, морализмът, законът.

Христос се „скандализирал” само от онези, които дори от нищото намирали повод да се скандализират и всъщност създавали скандалите; и затова ги изобличил. Помни и това.

Когато Христос каза „Горко на човека, чрез когото идват скандалите (=съблазните)”, Той говорил за човека, който поражда в себе си скандала, тоест за скандализирания; защото този човек, който се скандализира, избира скандала и осъждането.

Някакво събитие се случва пред нас. Някой го вижда и не се скандализира, другият го вижда и се скандализира. Всеки съобразно това, което има в себе си, съобразно егоцентричността, която крие, в същата степен и ще се скандализира. Смиреният човек не се скандализира от никой и от нищо.

Надявам се, че не те скандализирах. Надявам се…

Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Ако не растем духовно, погиваме Независещият от времето духовен живот Как да ходя на църква? Който иска, да Ме последва! Да станем истински и автентични християни

Две хиляди години след идването на Христос в света Той остава непознат и светът има погрешна идея за Него. Това не оставя незасегнати и християнските общности. Съществува впечатлението, че Христос е просто един Бог сред боговете, Който сега обитава на небесата, много далеч от нас, че религията, която Той основа, е една хубава религия, навярно най-хубавата, и Неговото нравствено учение може да е строго, но е безупречно. Той, разбира се, е историческа личност, но несъмнено не е само това. Той е велик и значим Учител, светът бил облагодетелстван от Неговата проповед и Неговото присъствие било повратна точка в хода на историята, но дори това не е.

Иисус Христос, нашият Господ и Бог, Изкупителят и Спасителят, Богочовекът, второто лице на Пресвета Троица, „името, което е по-горе от всяко име”, „роденият от Отца без майка и от Майка без баща”, единосъщният и събезначалният с Отца, открилият се Бог Слово на Отца, Въплътилият се, Разпналият се, Възкръсналият и Възнеслият се е Пътят, Животът, Светлината, Истината, Възкресението. Христос е главно Животът на света. Той не е традиционалисткият, церемониалният, исторически и религиозен Бог, а моят Отец, моят Живот, Животът на човеците. Той е Този, Който обнови живота и оживотвори мъртвия човек. Той е Този, Който го сътвори и го следи нежно и постоянно, Създателят, Промислителят, Мъдрият.

Свързването на вярващия с Христос се постига не на едно интелектуално, емоционално и психологическо, а на реално равнище. Христос е състояние и начин, изражение и етос на живот. Вярващите днес отстоят от това усещане за живота, което е истинската връзка с живия Бог. За съжаление Христос не е център на нашия живот. Резервирано подхождаме към Него. Светотайнственият живот ще допринесе и ще укрепи това преживяване.

Чрез Тайнствата на светата Църква чувстваме присъствието на Бога в настоящето. Чрез Кръщението ставаме членове на едното и неразделно Тяло Христово. Обличаме се в одеждата на веселието, приемаме Самия Христос в една вечна връзка. Чрез Миропомазанието ставаме обиталище на Светия Дух. Така влизаме в една нова свята общност, на синовете Божии, приемаме нов живот. Това оживотворяване се обновява чрез светата Евхаристия.

Ядем и пием Тялото и Кръвта на Христос, недостойните и неблагодарните – най-великия дар на Бога за човечеството – като запас за вечен живот. Нашият живот съществува чрез това божествено ядене и пиене, на Заклания Агнец, от безкръвното свещенодействие.

За свързването на вярващия с Христос значително допринася и изучаването на Светото Писание и особено на Новия Завет, редовно и молитвено. Изучаване, което не просто образова, а преобразява душевно.

Христос не е добрият идеолог, а уникалният Богослов, Единственият, Който може да говори за небето, от което е слязъл. Христос не е успелият чудотворец, а Този, Който се заколва за живота на света. Христос не просто променя света, а го животвори. Християните не са членове на едно сдружение с права и задължения, привърженици на партия, безлична маса и несвободни хора, а синове Божии, поканени на небесната Трапеза, чието предвкусване ясно започва от този живот, както учат отците на Църквата.

Целият кръг от Господски празници за душата на вярващия не е някакво припомняне на едно старо събитие, а негово повторение и преживяване в дълбините на сърцето. Отците казват, че Христос обитава в сърцата на хората чрез вярата. Въплъщава се в нас, когато пазим Неговите заповеди. Разпва се, когато болката на аскезата огъва и изтребва страстите. Възкръсва, когато безстрастният човек „шества” в духовните съзерцания, възхождания и ликувания.

Христос дава на Своите приятели истинския живот. Далеч от Христос животът е мрачен, нерадостен, отчайващ. Двадесети век отминава, но животът се развива и галопира към нови космически завоевания, имаме удивително съкращаване на разстоянията и бързо осведомяване за случващото се в четирите точки на света, а човекът, повече от всеки друг път, е безпокоен, несигурен и тревожен. Ядрените, атомни и химически оръжия, тоталитарните режими, нещастни инцидентни с многобройни жертви и екологични катастрофи изплитат агонията на човека. Едновременно се наблюдава и голямо „духовно” движение с нови философски течения, политически теории, нови изражения на изкуството, културни прояви и разнообразни ереси. Но сигурно цялата тази съвременна криза би могла да стане повод за едно духовно възраждане? Сигурно утопията се намира в усилието на човека да свали небето на земята? Сигурно трагедията на нашата епоха съществува в доброволното невежество или дори в безсилието на вярата в съществуването на вечния живот? Сигурно чрез отчаянието и развалата е възможно да дойде привилегията на надеждата и процъфтяването на истинската радост? Ще се опитаме не да отговорим на тези трудни въпроси, а да се потопим в непресъхващия извор, от който може да дойде божествената помощ. Размисъл и подозрение за един друг начин на живот, който няма край.

Ще ви предам думите на един велик съвременен старец от Севера, който тръгнал от Света Гора. В една скорошна негова книга той пише, че след избухването на първата световна война „Моите младежки надежди и мечти рухнаха. Но същевременно едно ново виждане за света и неговото значение се появи пред мен. Близо до разрухата лека-полека замислих моето възраждане. Видях, че не съществува трагедия в Бога. Трагедията беше само в живота на хората, чиито поглед никога не надмина земните граници. Нито всички Негови терзания в света имали трагичен характер. Любовта на Христос, през цялото Му пребиваване тук между нас, бе едно страшно терзание” (архим. Софроний).

Христос в Неговия земен живот не спря да проявява търпение към неверието на нашата изопачена природа (Мат. 1:17), да се насълзява, както при гроба на Своя приятел Лазар (Мат. 11:35), да се огорчава, както с убийците на пророците – юдеи (Мат. 23:37), да е предълбоко наскърбен, както в Гетсимания (Мат. 26:38), участвайки напълно в човешката трагедия. Към тази паднала изтерзана природа Той се навежда, въздига я и й дарява мира (Йоан. 14:27), дръзновението (16:32-33), безстрашието (Мат. 10:28), любовта (Йоан 17:24) и вечния живот.

Настоятелният отказ на голяма част от човечеството да приеме Христос като единствен и истинен Бог го лишава от изкупителната светлина на вечния живот. Свободното следване и охотното причисляване с лика на Неговите ученици ни пренася отвъд мястото и времето на настоящото страдание и терзание, в приемането и предвкусването на незалязващата светлина.

Самоосъдени в затвора на егото на индивидуализма, здраво обезопасени в доволството на нашите идеи, нагласи, предпочитания и капризи, се изолираме от другите, към които Евангелието иска да бъдем винаги открити, благосклонни и благоразположени. Така сме безсилни да ги приемем и съответно да ги обикнем и да се помолим за тях. Защото чрез молитвата ще прогоним трагичната изолация, ще се съединим с другите, ще се срещнем с Христос.

Човекът започва да се нарича духовен от момента, в който се занимава съзнателно със себе си, започва да осъзнава греха в себе си, спира да любопитства за другите, покайва се и се моли. Това човек да види своето реално състояние несъмнено е резултат от силна воля, но и от мощна и крепка Божия помощ. Христос бърза към нас, за да ни помогне значително и плодотворно, доколкото продължаваме истинно да го искаме. Защото много пъти започваме нещо без да го довършваме. И в този случай опасността е близо, защото страхът от това какво ще срещнем, постоянната и твърда борба, която е необходима, за да се завърши делото, и изкушението, което внушава плахи помисли, са достатъчно големи пречки.

След като познаем себе си, ще познаем Бога. Тогава ще ни се открие лицето ни. Тогава, обичайки Бога, ще чувстваме постепенно величието на Неговата любов. Така Бог бива познат и така се открива; главно като любов. Бидейки просветлен от божествената любов, човекът пронизва пространството и времето несломим, безстрашен, радостен, преходящ през този свят, където го е грижа за целта на неговото пътуване – горното царство, без да презира настоящия живот, а му отдава само значението, което заслужава.

До това познание, както казахме, стигат всички души, които смирено се молят, с разсъдителност се подвизават и искрено се покайват. Христос не може да живее в тъмнина. Грехът е тъмнина. Нека не искаме да оправдаваме греховете си, защото наскърбяваме Бога и ставаме нарушители на Неговите заповеди. Христос ни оставя, ако го искаме, в нашия мрак, и във всеки случай винаги очаква покаянието.

Често т. нар. „нещастия” на живота, лична болест, обедняване, болест или смърт на сродни лица водят хората по-близо до Христос. Но също така се случва често и лесно Христос да бъде забравян, когато проблемът отмине. Това, както разбирате, най-малкото, е непочтено. Христос не е само за в случай на нужда. Ако човек не вземе решение за трайното пребиваване „до нозете на Иисус”, от Който ще се вдъхновява, той ще бъде завлечен от съвременните отчуждаващи течения, които настоятелно иска да ни отдалечат от Христос.

В един свят на измама, отчаяние, насилие и хули вече не е удобно да се чуват думи на любов, благородство и благодат. Утвърдени върху непоклатимия камък на Христовата вяра, ставаме силни и непобедими, приемайки като Негови чеда наследието на Неговата победа.

Отмина епохата на многото думи и днешният свят тревожно търси преживяването и примера. Много пъти мълчанието е най-гръмката проповед, след като била изречена от светите отци в пустинята. Една проповед без етоса и изражението на чистото духовно преживяване става изморителна, без последици и продължение. Затова множество млади хора извличат полза само от мълчанието, свещените последования или премерените думи на монасите на Света Гора. Един съвременен мъдрец казва следните много важни, както и забележителни слова: „Обичам Христос, но християните не ги обичам, защото не приличат на Христос” (Ганди). Мисля, че има право. Много пъти, повече от атеистите, ние очерняме името на Христос и предизвикваме с нашата непоследователност похулване на Неговото пресвято име. В житието на светия великомъченик Георги се казва, че другите войници, когато виждали лицето му, че блести от радост, казвали: „Тогава и ние да станем християни.“ Това било най-добрата проповед. Неговият чист живот. Някой бе казал, че християнин означава радостен (човек). Днешните християни стоят много далеч от тази истинска радост.

В настоящия изменчив свят, който вие познавате по-добре, защото живеете всекидневно в него, човекът бива завлечен, повлиян или притъпява съвестта си и прави постоянно нови компромиси, отстъпки и допускания в ума и сърцето си, които променят неговите православни еклесиологични критерии, автентичния православен етос, но и самите основни принципи на етиката. Вече и християните не се отличават. Толкова много неща човек чува, че вече не се озадачава и не реагира. И когато някой се откъсне от сплетните на света, бидейки притиснат и понесъл удари, стигне до вратата на църквата, търсейки, по-малко или повече искрено – милост, светлина, изцеление, изкупление и не намира вратаря там – това е трагично. И най-трагичното – когато го намери, да го намери неподготвен, изморен, занимаващ се с много други неща, бързащ, отлагащ, борещ се да се оправдае, за да се оттегли. Но пред Него той е връщащия се син Божий. Завършвам това отклонение, казвайки само нещо, което е казал един бележит лекар „Ако имахме добри духовници, нямаше да имаме нужда нито от психиатри, нито от психоаналитици”. (К. Юнг)

За Христос не съществува рана и заболяване, което да не се лекува. Каквато и да е историята и състоянието на всеки човек, той не трябва никога да пада духом. Ако ще да е роден в трудна епоха и неподходящи условия, ако ще от малък да го е съпровождала беднотия, ако ще да е израснал в невежество, да са се отнесли жестоко с него, ако ще да се е увлякъл в лесния живот, каквото и затруднение да е имал, нека се покае, Христос идва, попива тези неща и ги обновява. Видяхме това много пъти в монаси на Света Гора, чието покаяние ги доведе до „Градината на Света Богородица” по много пътечки и след тяхното обръщане нищо не напомняше предишния порок на греха, защото Божията благодат ги бе осенила.

В крайна сметка е много приятно и полезно умът на християнина да се напоява от помненето на Христос, тъй както монахът се опитва да живее. Така, всяко събитие от деня, каквато и форма да има, получава различен характер. И в приятните и неприятните неща нека казваме „Слава Тебе, Боже!“ Свети Йоан Златоуст издъхнал, молейки се на пода на една пуста църква, в изгнание в Армения, с думите: „Слава на Бога за всичко”.
Благословението на това постоянно помнене на Христос – охристовява човека. То действа по дивен начин и го кара да вижда, да докосва, да разбира и да тълкува света по различен начин. Християнинът преминава през този свят с уважение, търпение и любов, а не завоевателно, тиранично и сребролюбиво. Когато се отнасяш така към другите, това ти дава огромна свобода и уют. Душевният уют не е свързан с материалното благосъстояние. Често се срещат хора, които „имат всичко”, но им липсва спокойствието на сладкия сън, безстрашието на вярващия и просторът на простотата. Давайки своята първа мисъл, надежда и „планове” на Христос, без да се интересува толкова за това „какво ще кажат хората”, вярващият ще спечели умиротворението, което Христос дава на Своите истинни приятели.

Занимавайки се повече със себе си, и по-малко с другите, ще се избавим лесно от много грижи. Това естествено не означава, че няма да сме внимателни с другите, че не трябва да ни интересува дали ги скандализираме с нашите постъпки, и че нашата грижа и любов е идеална, но в никакъв случай не трябва да е изпълнена с тревога. Нашата любов няма да зависи от тяхната. Любовта на другите към нас не трябва да бъде даденост, за да явим нашата. Следователно сме призвани да въстанем за една духовна независимост, която ще бъде подчинена на православната традиция и естествено няма да има никаква връзка с никаква изолация. Навярно така не сме приятни за мнозина, но не това търсим. Ако искаме всички да ни хвалят, това означава, че не искаме похвалата на Христос. За да бъде целия свят наш, трябва да станем софисти, дипломати, ласкатели и политици, компромисни, отстъпчиви, отнасяйки се раболепно, т.е. недостойно – нещо, което нашата християнска идентичност не ни позволява.

Отказът от това не трябва да се счита за горделиво отношение, защото и в Преторията, когато слугата ударил Христос, Той поискал обяснение, докато на друго място казва да обръщаме и другата страна, когато ни бият. Също така на Голгота разделили дрехите Му, естествено не за да ги вземат Неговите разпинатели евреи като филакто, или само за да се изпълнят пророчествата Му, а за да ни посочи отношение и начин на живот. Христос имал един хитон, но бил ценен, изтъкан отгоре до долу, скъпоценен. Самият Христос ни поучава на нестяжание и простота, сериозност и достойнство. Един монах носеше расо, пълно с дупки, и един разсъдлив подвижник, който го видя, му каза „През дупките на расото ти виждам голямата ти гордост”. Духовният човек не се вижда в „добрите моменти” на неговото редовно черкуване и на задължителната му благотворителност, а през цялото денонощие. Нашата духовност се отсъжда във всеки един момент. Наше огледало е Христос, Неговото слово. Подражанието на Христос означава дълбоко задълбочаване в Неговото Евангелие, да се съпогребем и да съвъзкръснем с Него, украсени с евангелските добродетели. Нека не смесваме смирението със злочестието.

Като християни трябва да бъдем твърди, смели, благородни и прями. Ако благоугодим на Христос, нека не ни е грижа, дори ако светът ни смята за недостойни за неговата благосклонност и оценка. Но е почти сигурно, че ако благоугодим истински на Христос, няма да има сериозен човек, който да не оцени нашето отношение.

Разбира се, не е лесно човек да стигне до тази свобода. Нужна ни е отговорна борба, гореща молитва, редовен светотайнствен живот и съответно духовно общуване. Вярвам, че ще се съгласите, че лесно се влияем от атмосферата на нашите разговори и срещи. Естествено е в един лъжлив и измамен свят човек да се влияе. Хубаво е да придобием добри приятелства, които ще ни помогнат в часовете на тревога, тъга и скръб. Но най-добрата компания е приятелството с Христос, и то в часа на молитва. Той е Приятел, Който никога не предава и винаги Го предават.

Св. Йоан Златоуст още по-задълбочено казва в своето слово, че от леността произлиза порокът и от борбата добродетелта, че добрите хора стават по-добри, живеейки дори сред тези, които ги възпрепятстват да живеят правилно и дори се опитват да ги привлекат на своя страна. Христос оставил лукавите, за да станат добрите още по-добри. Печалбата идва не от лукавите, а от мъжеството на добрите. Затова нека нищо не ни сломява и от отрицателните неща да вземаме поводи за съкрушение и покаяние.

Мнозина, бидейки изморени от празнотата на света, търсят безизходица. Боят се или не познават Християнството? Боят се от борбата, за която говори Евангелието, и не познават изкупителната същност на Християнството, което не се познава и не се преживява безболезнено. Умората и леността на съвременните хора, тяхното незнание и прибързаност, за съжаление ги води до рецепти, идващи от друговерци, често до демонодвижими и лесни решения на гениални еретици, които са водени от коварните и опасни стихии на прелестта. Умножиха се ложите, джамиите, залите на протестантите -„харизматици” в нашето отечество. Земята на героите и светците, богатата на мъченици Гърция, се превърна в опасна странноприемница, което приютява всеки лукав човек, в името на някаква неясна свобода, която подкопава основите на народа и на Църквата, на нашата традиция и история. Приближавайки 2000 година, намираме Гърция неподготвена да посрещне ботуша на Европа. Христос остава непознат и за християните. Нужно е спешна повторна евангелизация и на християните. Нужна е борба.
Болката от борбата е необходим елемент. Болката в нашия живот съществува, за да изпилява каменните сърца, да смирява, да вразумява, да дава здраве на душата. Когато ние не допускаме болката, като аскеза, и не я претърпяваме, като болест или друг проблем, Христос идва вежливо и дава, колкото можем да понесем, всичко за наша полза.

Ако познавахме благотворната сила на болката, всички терзания на живота биха станали приемливи като изцелителни изпитания за душата. Никой краткотраен успех не може да донесе истински покой. Много хора днес нямат съответното духовно дръзновение, за да приемат, извървят аскетическия път на Евангелието. Това дръзновение ще бъде дадено само от Христос. Много пъти е необходимо да се отчаем от света, за да го победим, и да дойде свише надеждата за нашето спасение. Старец Лъв от манастира в Оптина казвал „Изкушенията не са по-силни от Божиите дарове.“ Чрез силата на името на нашия Спасител Иисус, Който ни укрепва, всичко е постижимо. За вярващия винаги важи следната истина: „Ако имаш болна вяра, и една прашинка ти се струва планина. Ако имаш силна вяра, можеш да вдигнеш и да преместиш всички планини на изкушенията.“
Много е прав блаженият старец, толкова много, че не е нужно да го казваме. Помним скорошно посещение в каливата ни на един преподавател по богословие, който свободно разви темата за ревизиране на Евангелието, за излишността на аскезата, за това, че животът на съвременния християнин в мегаполисите се задушава от самота, стрес, суматоха, вредните газове, умора и по някакъв начин това замества аскезата и вече изобщо не са нужни пости, дълги служби, поклони и бдения. Опитах се да проследя неговите думи и да внимавам, исках да го разбера, но забелязвах едно безочие и високомерие в думите му, не спрямо мене, а спрямо Божиите заповеди, спрямо Свещеното Предание, което с духовна разсъдителност постоянно и винаги говори за задължителната борба, естествено според мярката и съобразно условията на средата и с благословението на духовния отец.

Обръщайки главата към прозореца, видях килията, в която бе написано житието на свети Арсений Кападокийски, където неговият житиеписец (преп. старец Паисий) наред с другите неща пише: „Отец Арсений проповядваше Православието вярно чрез неговия православен живот. Стапяше в аскезата плътта си чрез неговата гореща любов към Бога и променяше душите чрез неговата божествена благодат. Вярваше и изцеляваше мнозина, вярващи и невярващи. Малко думи, много чудеса. Живееше много и криеше много. Под неговата твърда кора криеше неговия духовен сладък плод. Много строг отец към себе си, но и много нежен отец към неговите чеда. Не би ударил със закона, а с любочестието, със смисъла на закона. Като служител на Висшия не стъпваше на земята, и като съслужител блестеше в света.”

Ако се смирим истинно пред Христос, ще се освободим от страстите. Трябва да снизходим, за да възходим. Това „хвърляне” във въздуха е знак за доверие в Христос. Той е Този, Който ще дойде да ни извлече и издигне. Разочаровани от силните на земята, поставяме като Управник на нашия живот Христос, и животът получава друг ход и продължителност. Колкото по-болезнено е това възраждане и пътуване, което води до него, толкова по-богата е благодатта и благословението. Без скърби никой не може да влезе в един живот в Христос. Когато спрат изпитанията и дойде радостта от възкресението, тогава ще облажаваме характеризираните от нас дни на страдание като най-плодоносни.

Доста хора оправдават своето неверие или маловерие с присъствието на прекомерно или абсурдно страдание в света. Смятат го за отсъствие или немилосърдие на Бога. Смъртни случаи на пеленачета от глад или болест, корабокрушения на невинни хора, автомобилни катастрофи с жертви цели семейства и толкова други неща оставят хората в недоумение. Разбира се, само на един добронамерен човек може да се даде задоволителен отговор, зачитайки напълно историята на живота на човечеството, че Бог не се намесва тиранично, за да я преобърне. Бихме казали, че Бог не може да спаси тези, които изобщо не искат да се спасят, които съзнателно са Го отхвърлили.
Бог показва пътищата на погибелта и на спасението и оставя хората свободни. Бог не е съучастник в злото на света. Бог е Творец само на доброто. Резултатите на бунта, безочието, похулването и гордостта на човека показват този интензитет на злото, което завлича и невинни. Също така много пъти се случва, че зад външно страшното и необяснимото, внезапно връхлетялото нещастие се крие планът на Бога. А и зад „несправедливо“ както се наричат – загиналите и за тези около тях. Обикновено допускането на тези големи изпитания се дават за общо покаяние. Отвъд всички тези нещастни случаи Божият Промисъл никога не спира да действа. За вярващия всичко това са ясни и лесноразбираеми неща.

Иисус Христос позволява и допуска болката да дойде „до време“ в живота на човека и Той е Този, който я премахва и ни избавя от нея. Трайността на болката е аналогична със степента на покаянието. Христос Който изпитал болка кара да изпитваме болка и нас. Христос е пратеният да ни избави от болката. Великият свещен символ на неизразимата болка на Христос е Кръстът. Безчестното дърво, болезненото разпване, е станало извор на изцеление и изкупление, централният момент на проповедта, безумие за елините, съблазън за юдеите. Той дошъл да даде светлина и живот и хората предпочели мрака и се опитват да оправдаят тяхната позиция, хулейки Църквата и клира, за да оправдаят тяхната нравствена леност. Като гадаринците от Евангелието се преструват на любезни и умоляват Христос да ги подмине, оставяйки ги на тяхното мъртвешко спокойствие. И още по-лоши от тях, когато чрез измамната одежда на изкуството представят Спасителя Христос в часа на Неговата жертва за целия свят да има нечисти желания (Н. Казандзакис). Това е позор, нечестие и жалка постъпка.

Всички онези, които се опитват да обяснят всичко чрез ограничената логика, грешат, потъмняват образа на Бога, който имат в себе си, и се терзаят от тежката тревога на помислите, което носи изморителна досада. Същото си патят и окованиците на необузданата фантазия, които смятат себе си и за успели писатели. Христос, Който свърза божествената с човешката природа, Богочовекът, е Светлината (Йоан 7:17), Истината (Йоан 14:16), Любовта (Йоан 8:31), Мъдростта (1 Кор. 2:7), отговаря и дава решения. Паралогичните – неразумните отхвърлят свръхлогичния Христос. Оставят Го на Кръста и продължават да Го хулят с творби на „изкуството”.

Ужасно трагично е ставащото в света. Светът предпочита малките наслади и временните почести пред вечната слава. Какво ни прави толкова плахи и несмислени? Какво ни кара да се отричаме от една богата вечност заради една бедна мимолетност? Да сме малодушни и да пренебрегваме нашия божествен призив? Само непоклатимата вяра в Христос може да ни накара да победим светския дух. Пръв Христос победи света и Неговата победа е наша победа – без това да ни дава ни най-малко високомерие. Най-голямата победа е да победим греха. Не са малко подобни победители във „вчера и днес“ на Църквата. Трудът, който полагаме в тази война за постигането на победата, става незначителен, когато човек помисли, че се причислява към всички онези, които са влезли във вечното царство.

Христос често се връща отново в живота ни, ако потърсим това от Него и Му го позволим, главно като Лекар. Тези Негови посещения обикновено са лични и тайнствени. Христос никога не е вършил чудеса, за да впечатли и ентусиазира, зрелищно и публично. Повечето чудеса, които Господ извършил, са станали пред ограничен брой свидетели и в определени пъти само пред болния. Христос не желае да убеди властнически, да създаде шум и смут и възклицаващи следовници. Чудесата са знаци за Божията любов към страдащия човек, които се извършват в свещената атмосфера на вярата, мълчанието и безмълвието. Стават толкова чудеса всекидневно в живота, мнозина ги виждат и не ги виждат, мнозина ги чуват и не ги чуват, защото нямат очите и ушите на вярата. Други отново осмиват, съмняват се, подиграват, иронизират и се превъзнасят, жънейки плодовете на своето съмнение. Те продължават гонението на Христос от техния живот. Христос през целия Си живот бил преследван – свикнал е с гонението. И истинските християни били и са преследвани, непонятни, защото се чеда на Христос, които не са от този свят, и затова светът ни мрази.

Съществува едно психологическо тълкувание на смута, който се създава от онова множество хора, което хули Църквата и нейния Основател. Те ги атакуват, за да не бъдат те самите атакувани и изобличавани. Но гласът на съвестта никога не се успокоява така. И ако има заблудени представители на Църквата, това не означава, че ми е позволено да я напусна и да се отрека от Христос. Тъмните сили и еретиците се трудят системно за това – в това да раздуват скандали и да създават други. И тогава необмислените хора лесно ги следват.

Приятелят на истината и велик писател Достоевски пише: „Не съществува нищо по-благо, по-дълбоко, по-симпатично, по-логично, по-смело и по-съвършено от Христос… Ако някой ми докажеше, че Христос е далеч от истината и истината далеч от Христос, бих предпочел да остана с Христос, отколкото с истината”. Приятелят на Достоевски, който е и велик богослов на нашия век – о. Юстин Попович продължава: „Без сладчайшия Господ Иисус е страшно и без смисъл в този кратковременен земен живот, в това необятно и безкрайно безсмъртие. Там, където е смъртта, не съществува реална радост. С други думи: където не присъства Христос, там не съществува истинска радост. Хората, сред делириума на греха, в опиянението от насладата на греха, обявяват като радост на живота техните безумни и низки постъпки. И наистина е безумие и низост всяко нещо, което отдалечава човека от Христос, всяко нещо, което не спомага за светостта и безсмъртието Христово”.

Блаженият старец Авакум Лавриот казваше: „Опразних себе си за Христос! Нямам нищо друго, освен Христос! Нищо друго, освен Христос и радостта. Бедността е красива, защото облекчава, улеснява. Човекът трябва да е празен, за да влезе Христос. Когато Христос е с мен, радостта е в мен…”.

Ученият монах Герасим Агиопавлит пише „Не намирам думи да благодаря на нашия Господ, Който ме избави от суетността на този свят, макар и до днес да не се сподобих да отвърна на това благодеяние на Пресветия Бог”.
Всекидневна мисъл на старец Атанасий Иверски беше „Какъв дар може да принесе човек на Христос за любовта Му към човека? И въобще как целият всемир може да благодари на Сина на Мария? Няма нищо достойно за Него, освен ако нямахме един друг Христос, подобен във всичко на Родения във Витлеем, Който цялото Творение да Му принесе”.

И св. Силуан Атонски пише: „Първата година от живота ми в манастира душата ми позна Господа в Светия Дух. Господ много ни обича. Научих това от Светия Дух, Който Господ ми даде по Своята велика милост. Остарях и се подготвям за смъртта, и заради людете пиша истината. Духът на Христос, Който Господ ми даде, иска всички да се спасят, за да познаят всички Бога. Господ на разбойника даде Рая; и на всеки грешник ще даде Рая. Аз бях по-лош от едно скверно псе поради моите грехове, но започнах да търся от Бога опрощение, но и Светия Дух, и в Светия Дух познах Бога. Виждаш ли каква е Божията любов към нас? И кой би описал това милосърдие? Братя мои, падам на колене и ви умолявам: вярвайте в Бога”.

Аз, нищият, просто пренасям светогорското богатство на един въпреки неговите премеждия жадуващ народ. Върша дълг на доброволен преносител и повтарям: без правилна антропология, без истинни междуличностни отношения няма да имаме правилно богословие, никога няма да станем христоцентрични, няма да се охристовим и няма да христословим.

Завършвам тези мисли с надежда за истинско повторно свързване с Христос, живота на света, живота на човеците. Вместо епилог приемете молитвата, която четем всеки ден на първия Час от богослужението:

„Христе, истинската светлина, която просвещава и освещава всеки човек, идващ на света, нека блесне върху нас светлината на лицето Ти, за да видим в нея непристъпната светлина. Управи нашите стъпки към изпълнение на Твоите заповеди, по молитвата на пречистата Твоя майка и на всички Твои светии. Амин.”

превод: К. Константинов

Близки теми:

За съвременните християни Човек намира това, което търси Времето на кризата и кризата на времето В пепелта съществуват искри Противоотровата на депресията

„А нашето живелище е на небесата” (Филип. 3:20)

Ето първият израз, който е болезнен за нашия нарцисизъм. Тези думи означават, че нямаме много надежди на тази земя. Тоест всичко, което искаме, не става на тази земя. Стават някои неща, в действителност стават много малко. Всички на нашата възраст и по-нагоре знаят, че от нещата, които искахме да направим на 18 – 20 годишна възраст, твърде малко от тях се случиха. Човекът чувства, че има една огромна възможност, която постоянно се ограничава от хиляди неща. Окончателното ограничение се нарича смърт. Дори да не се огранича от семейството и социалното, политическо, историческо, икономическо състояние, ще ме ограничат обстоятелствата, безизходиците на човешките отношения, духовните и душевни проблеми, ще ме ограничат историческите условия. Колко много хора не са се развили поради исторически обстоятелства. Не са се развили поради икономически обстоятелства, поради исторически обстоятелства, загинали са във войни, колко много млади хора – милиони загинали във войни, без дори да поздравят света и да поживеят. Въпреки това ние настояваме, че нашето живелище е в този живот. Особено ако постигнем и две дребни неща, които нашият нарцисизъм постоянно раздува, и смятаме, че са нещо повече, отколкото реално са. Малцина са тези, които измерват себе си с реални критерии. Да кажат виж, не съм това, което един-двама ласкатели около мене може да ми казват, защото искат да спечелят от мене или защото им харесва да ме използват и т.н.


И тъй, ако сме направили две-три нещица, веднага се възгордяваме и си мислим, че…, а има и толкова други, които не направихме, и толкова други, които други не направиха, и всички неща, които не стават около нас и постоянно се възмущаваме и казваме „Другите са виновни! Виновно е правителство! Виновни са всички политици!“ Освен нашият, понякога и той е виновен. Виновни са всички и всичко. Какво имаме предвид, когато казваме – виновни са всички!? Имаме предвид именно това, че нашето историческо осъществяване и оистиняване не се придвижва отвъд една определена граница. И когато чуваме тези думи на св. ап. Павел се ужасяваме. Какво означава, че „Нашето живелище е на небесата?“ Означава това, което разбираш изключително добре, че си недостатъчен сам по себе си, че този живот не е достатъчен. И дори да си атеист, без връзка с Църквата и Бога, отново трябва да признаеш, че този живот не е достатъчен. И психоанализа да прави човек ще види, че животът не е достатъчен, за да приключи тази себеанализа – тя не свършва. Къде свършва всичко това? Къде е краят? Къде бива оправдан този живот? За да видим и другото – всички тези неправди, безизходици, болести, смърт, дълги премеждия, мъки, къде биват оправдани? Дори една несправедлива смърт да има в света – а има милиарди – и целият човешки живот, смисълът на човека на земята би бил несъвършен. С други думи, не е възможно да сметнем човешката свобода за съвършена. Само при една несправедлива смърт, а има милиарди. И ние всекидневно вършим тази неправда, като се убиваме взаимно по разнообразни начини, малко или повече, и така се създава огромен проблем, който не може да реши нито икономиката, нито политиката, нито дори научното познание, защото не може да реши проблемът за целта. С каква цел става целият този голям смут, тази буря, която представлява животът? Нима за да придобия малко повече знание? Да речем, че съм придобил научно знание, днес имаме едно научно познание, което е доста напреднало в сравнение с предишни епохи. Но не знаем много неща и винаги ще има такива неща. И ако аз умра без да зная всичко, което би трябвало да зная, това не е ли един неуспех?…

Този израз е много съдържателен и ни показва, че човекът е трагично същество. Защо е трагично същество? Защото разбира всичко това. Не е ли така? Кученцето, котето, лъвът не разбират от всичко това. Човекът обаче разбира. Той е създаден по Божий образ. Той обаче е нещастен. Липсата на смисъл означава скръб. Пълната липса на смисъл е депресия. Абсолютната липса на смисъл е лудост. Епиктет казва и ми харесва да го повтарям, че човекът издържа всички мъчения, освен едно: да го лишиш от смисъл. Защо? По коя причина? Да речем, че имаме икономически успехи – какво означава това, когато на всяка една минута едно дете умира от глад!? Не разбрах. Трябва да си скот, за да се смяташ за успял като историческо човешко същество. Какво означава „на село е мирно“ – когато целият съседен континент буквално е в пламъци. При това пожарът и тук ще дойде не след дълго. Какво означава „имам какво да ям!?“ – когато толкова хора днес имат проблем с прехраната? Разбира се, това е въпрос на чувствителност. Ако човек е много чувствителен… Какво ще рече „щастлив съм с женичката?“ какво означава „децата ми са добре!“ – а детето на съседа страда от много тежка болест? Тоест и моето утре. Това на другия не е ли по някакъв начин и мое, не сме ли всички едно? Животът губи своя смисъл, ако не схванем тази израз – „нашето живелище е на небесата“, ако Бог не устрои нещата, това е смисълът на нещата. „На небесата“ не означава, че отиваме на облаците и възхождаме с ракетата, а ни описва трансцедентното, ако искате, наречете го метафизичното и нещо, което трябва да потърся, за да го намеря. Какво означава това царство Божие? – дори това не знаем. Казваме така, защото нямаме друг начин да го кажем. Не се касае за някакво царство, а за господство на смисъла, на божествения смисъл, на начина, по който Бог гледа на нещата.


Сякаш тук ти казва, че твоето живелище, този живот, начинът, по който го търсиш и не го разбираш, е именно в сферата на божествения смисъл. Казахме, че съществата са сътворени от Бога, днес всички казват това, но св. ап. Павел отива и по-нататък и казва – сътворени не само чрез Него, но и в Него. „Ис Автон ектисте“ означава, че са за Него, за Неговия свят, за Неговия тропос. Той е ръководството, Той не само ги е създал, а иска да им каже и как функционират добре. Защото, в противен случай, за какво да казвам, че Бог е създал света, когато аз самият не мога да живея по Бога, и се провалям всекидневно независимо дали шумно или тихо? Провалям се и провалът ми е видим, защото всички други ми се противопоставят. Защо ми се противопоставят? Защото не се отнасям добре с тях. Ако аз бях свят, всичко около мене щяха да ме обичат. Странното е, че не ме обичат, както бих искал да ме обичат и да съм известен и популярен, както всички искат днес под въздействие на американския лайфстайл. Това се превърна и в наш начин на живот. Другите или ги осмиваш, или ги обичаш истински. Или ги осмиваш и си популярен по погрешни причини, но ще престанеш да бъдеш популярен, защото другите ще ти издигнат статуя, но не след дълго ще те наругаят и ще останеш поруган в историята. Внимавайте, защото много неща не знаем.
Бог може да те поучи как да използваш нещата, как да използваш тялото си, което днес предоставяме без нищо, какво без нищо, говорим за абсолютна себепроституция, зрелища, безкрайно забавление, което води до болка.

Защо до болка? Ама няма смисъл това нещо! Един студент дойде и ми каза:

- Досега съм бил с 13 жени!

Попитах го:

- И какво ти остана от това?

- Една странна болка.

Защо? Защото се наслаждаваш единствено на себе си с всичко това. Нарцисизмът в своята дълбочина съдържа болка, психоанализата знае това. Болка и липса на смисъл. Смисъл и себеуважение има, когато работя за другия, когато крепя другия, тогава болката отстъпва. Тоест не разбрах, моят дядо и вашите дядовци, които са се запознали с една жена и с нея са живели заедно 60 години, нима са си прекарали зле? Напротив, живели са с голяма радост. „Чудо беше! Превъзходно!“ – ти казва. Защо другият казва „Краят му не мога да намеря! Бия си главата в стената! И всички са същите!“ А той не е същият. Всички други са същите! Не казваме ли така? И хайде да играем играта, в която да се харесваме на другия, без това да изразява нещо по-дълбоко. Трябва да ме приеме! Защо да ме приеме? Нека ме отхвърли! Ама ако ме отхвърли, след това съм в риск, защото няма да съм приет сред приятелите ми, защото ще имам провал в любовта. Трябва задължително да имаме успехи във всичко и се срамуваме да кажем, че нямаме успехи.


За щастие кризата накара някои хора да кажат, че са бедни. Велико нещо е, защото предишните години се смяташе за унижение да кажеш „Нямам!“ Трябваше да имаш, смятаха те за увреден, ако нямаш, както е в други превъзходни места на земята, където, ако нямаш пари, те смятат за увреден.


Всичко това и много други такива неща означават, че всъщност не съм достатъчен, сам по себе си нямам пълнота. Въплъщението, инициативата на Бога, идва да поправи именно това, защото тук е чудото, че Бог не си играе с творението, Той можеше да си играе, и има всяко право да го прави – аз мога да си играя с това, което създавам, и вие играете с вашите изделия, с кученцето, с котката, с децата. Той не си играе с творението. Това е великото.

Отдето очакваме и Спасителя, Господа нашего Иисуса Христа,
Който ще преобрази унизеното наше тяло тъй, че то да стане подобно на Неговото славно тяло

Христос приема това унизено тяло, за да го направи славно тяло. Виждате, че при светците то бива прославяно на земята. Нека да дам един пример. Например по характер съм милостив, някои хора са кротки, тяхното семейство е било такова и са добронамерени. Това обаче е естествена дарба. Ако този човек остане така, най-много да стане филантроп, който ще направи няколко неща, с център своето аз, накрая неговата егоцентричност ще се оскверни от всичко това и ще търси нещо в замяна – това е човешкото. Но ако съедини това с Божията милостиня, ако го принесе евхаристийно и любящо чрез лична аскеза, изповед, молитва на Бога, започва да става милостиня на Самия Бог и там поникват всякакви духовни дарби. Човек не може сам да направи това вътрешно разширяване. Това именно е последица от Въплъщението, че се причастяваме с това Тяло и Кръв всеки път на св. Литургия и аналогично с нашата готовност приемаме благодатта. Малко или повече. Ако е малък и незначителен, вижда малка светлинка, чувства малко радост, малък покой, но ако е нещо повече (в духовен смисъл), вижда повече, очиства се. И накрая чрез св. Причастие светците имат и боговидение. Св. Симеон Нови Богослов казва: „Никога не се причастих без да видя нетварната светлина“ – разбирате ли? За всеки става храна и прославление – ето думата, и в този процес на нетлението и безсмъртието човекът започва да осъществява „мечтите”, които не е могъл да осъществи и в Светия Дух може да съучаства в обезтленяването на целия свят, което именно е Божия план за света и човека. Защо ? – защото Бог обича света и хората. И това не е изобщо самопонятно. Самопонятно би било да си играе със света, да си играе с човека като с едно малко дете. Както и да не дава толкова много дарове и накрая да отдава и Себе Си като дар. Това е безумието на Бога. Неговата голяма „глупост”. Бог е „безумен”. Думите са на св. ап. Павел. За „Юдеите съблазън, за елините безумство.“ Какво означава безумство? Това е любовно безумство, както казва св. Николай Кавасила. Това е дело на Някой, Който е силно влюбен. Само лудо влюбените могат да отдадат себе си напълно. Най-малкото при първата любов, по-късно това се преодолява и накрая нямаш нищо, защитаваш себе си, но първия път е „драма”. „Разби сърцето ми!“ – така казваме.


Исках да кажа, че този акт е един акт на чрезвичайно „безумство”. И когато човек навлезе в този начин, по който Бог действа, тогава намира най-големия покой и той самият прави безумни неща, които му носят огромно блаженство – на него и на хората до него. И това блаженство започва отсега и така идва царството Божие, тази свобода от тлението и смъртта, която е нашето всекидневно преживяване.


Със силата, чрез която Той може и да покорява на Себе Си всичко

Неговата нетварна енергия може да направи това – и не само да го направи, но и да подчини всичко. Всичко ще се подчини на Него. Кога ще свърши светът – след 50, 500, 1000 години, не знам кога, някога – разбира се, така както вървим, може да свърши и по-рано, но въпросът е, че окончателната констатация – това е поразителното – ще бъде, че Христос е бил прав. Мисля, че това по някакъв начин засяга живота на всички нас – всички нас, които знаем пет неща – накрая ще изповядаме, че да, нещата са били така, както Той ги каза. И тук е страшното, че по този начин започва адът – адът не съществува от страна на Бога, адът е това безплодно разкайване, „Да му се не види, така било и го знаех и чувствах, но до последния момент правих обратното!“ Това е адът, това безплодно разкайване, чувството, че се провалих, докато можех да не се проваля. Това, че всички ще се подчинят на Него, означава, че накрая всички ще изповядаме, че това именно сме искали и това е отговорът, решението, единственото решение и никое друго решение реално не е било решение. Вземете комунистическият експеримент на социализма. С какви надежди започнали – най-добрите тогавашни умове на запад били очаровани от това ново нещо и казвали „Тук, това е! Тук е царството Божие“ – казвал Ленин, „тук е възкресението на мъртвите. Ето го! Виждате, пролетариатът тук възкръсва!“ и за няколко години какви хекатомби от кръв, милиони, десетки милиони несправедливо загинали в името на справедливостта, братството и мира и не знам още какво. И този страшен режим рухна сред неговите страшни престъпления. Понякога говорим за светата инквизиция колко много души загинали – няколко хиляди души. Ама Сталин, знаем днес от архивите, при него жертвите са 100 милиона – което означава, че хората са били избивани в името на един идеал, който от най-справедлив се оказа най-престъпен. Вземете фашизма, нацизма – милиони мъртви… Всички тези властници обаче „знаели” ключа, имали ключа на историята и знаели какво трябва да правят. Не знаели ли? Ако се осмелиш да им кажеш – „сигурно не знаеш?“ Веднага следвал Гулаг, Дахау, където те изтребвали.

Казвам тези неща, защото ще има и други такива в неизвестно бъдеще, човекът винаги е готов да влезе в тази страшна заблуда да си мечтае, че той знае – и то не всички, а той специално знае „ръководството”, за което говорихме, т.е. начина, по който съществата функционират, и така стигнахме до тези ужасяващи кръвопролития, затова имаме и личните безизходици. Вземете изкуството и философията и психологията да видите колко безизходици има, които за кратко „кръщаваме” изходи и не след дълго рухват. Затова накрая, така се казва тук, така казва Светият Дух, всеки език ще изповяда, че Господ Иисус Христос е Господ-ар на съществата за слава на Бога Отца. По този начин в даден момент ще свърши този свят, както има начало. Не знаем кога и как. Казах ви, че ние полагаме много усилия да приключим набързо играта. Не правим ли така? Полагаме „любочестиви” усилия да отмине бързо този етап на човечеството…

превод: К. Константинов

Близки теми:

Оцеляване и живот Ако се огледаме Борба за права Благодаря за всичко, Боже! Всеки разорен храм беше моя болка

Зле прикриваният цинизъм е характерна черта на обществото днес. Хумористични предавания, постери в интернет, постове и чатове в социалните мрежи… Създава се впечатление, че за циничните насмешки няма забранени теми. А може би цинизмът просто е на мода? За какво свидетелства циничният поглед върху света? И възможно ли е той да бъде преодолян?

На първо място, аз  не бих казал, че възрастването на цинизма днес е дан на модата, защото когато нещо е на мода,  то по-скоро бива насаждано съзнателно или съзнателно се възприема от някого. Този цинизъм, с който се сблъскваме в съвременното общество е  следствие – следствие от това, че животът е тежък, действителността – жестока и душата на неподготвения човек не понася по подобаващ начин изпитанията,  които я обсаждат от всякъде.

Какво, всъщност, е цинизмът? В своето, така да се каже, битово проявление (за разлика от философията на древните циници) цинизмът е защитна реакция спрямо това, с което човек не може да се справи. Несъмнено, това е лъжлив изход, грешка. Но на човек му се струва, че ако той закоравее, започне да говори за смъртта или за някакви човешки трагедии, за болестите, за нещастията шеговито, с насмешка, някак хладно, това ще му помогне да се защити от болката, която би могла да се роди в сърцето му. Обаче човекът, който избира цинизма като форма на взаимоотношение с реалността, губи твърде много, защото душата му наистина закоравява. Тогава той не изпитва онази радост, която би могъл да изпита, не може да обича, както би обичал, не може да се смее, както би могъл, защото душата му става като свито на кълбо таралежче. Освен това търсената по този начин безопасност е мнима, защото има животни, които успешно се справят с таралежите. Превръщайки се в такова кълбо от иглички, човек сам поставя себе си във вакуум – духовен и душевен, тъй като на никого не е приятно да изпитва болката от убожданията.

Защо това явление придоби такава масовост? Работата е там, че всичко ставащо в човека се транслира навън и намира своето отражение в литературата, в киното – практически във всичко, а след това чрез медиите, чрез екрана, в концентриран вид се влива обратно в неговата душа и човек получава сякаш някакво потвърждение, че стремежът му да бъде циник е правилен, че това е норма. Тоест едното подхранва другото. Така възниква илюзията, че цинизмът е модерен, макар че първичното тук е липсата на готовност у хората за правилна реакция на случващото се. До голяма степен цинизмът е своего рода посттравматичен синдром.

Когато тънеш в негативното

Има много информация, която влиза в нас въпреки волята ни: това което чуваме на работното си място, в транспорта, от близки; това, което получаваме чрез средствата за масова информация; това, което ни „гледа” от рекламните табла и билбордове – и да се измъкнеш от този поток, е като че ли невъзможно. Но има и информация, която можем да не пускаме в себе си, например: да не гледаме отново и отново насам-натам, а да се съсредоточим върху това, което е наистина важно за нас; да не седим с часове, вперили очи в екрана на телевизора или таблета; да не четем всякакви, с извинение, глупости, които често днес биват представяни за литература; от медиите можем да подбираме само това, което ни е необходимо и да не изучаваме цялото творчество на съвременните блогъри. Защото, когато човек безконтролно попива такъв огромен поток информация, след това му е много трудно да я анализира. И една от причините за цинизма е именно тази претовареност с информация, при това напълно излишна и ненужна, а отгоре на това и негативна. Човек се оказва неподготвен да поеме такова количество негативна информация и да й направи правилна оценка. Нещо повече, когато в рамките на едни и същи информационни потоци той непрекъснато се сблъсква с противоречащи си едно на друго съобщения, в крайна сметка престава да вярва на каквото и да било и  започва да се надсмива над това, да се отнася с презрение, с пренебрежение, с цинизъм.

Там, където се разминават думи и дела

Несъмнено, хората могат да станат циници и тогава, когато постоянно виждат, как проповядваните ценности не намират потвърждение в живота. Ако в семейството родителите говорят на детето, че да се постъпва така и така е лошо, а сами правят точно обратното, в някакъв момент получават циник. Ако човек вижда същото на ниво взаимоотношения между обществото и властта и думите не се подкрепят с конкретни дела, то у него също се ражда цинично отношение към всичко добро и правилно, което му говорят от екрана на телевизора, по радиото, на страниците на пресата.

Свобода…  на страха

В основата на цинизма може да лежи и криворазбраната идея за свобода. Отхвърляйки някакви ценности, човек ги осмива и по такъв начин се чувства свободен да не живее в съответствие с тях. Това е същата защитна реакция, за която вече казах. Човекът осмива ценности, когато разбира че те са такива, че те са важни, но по някаква причина иска да ги отхвърли. Защо да осмиваш нещо незначително?

Не се налага да търсим примери далеч: често виждаме хора, които въстават против Църквата – и не само против нея, но и против Бога, защото се страхуват. Страхуват се не от Бога, не от Църквата, не от църковните хора – страхуват се да пуснат вярата в своето сърце. Защото разбират, че ако вярата намери място в сърцето им, тя ще преобърне техния живот. И тогава ще почувстват болка, страдание, изобщо ще бъдат принудени да чувстват толкова силно и дълбоко, колкото не биха искали. И човекът си избира такава защита: слага си маска на циник и започва да се смее, да говори и даже да пропагандира някакви неща, за които може би в дълбините на душата си дори не е мислил.

Как се държи ученикът, който харесва някое момиче, някоя съученичка? Дърпа я за плитката, отправя й някой ритник, подлага й крак, така че тя пада и си разбива носа. Но цялата работа е в това, че той се бои от нея, страхува се да не бъде отхвърлен, затова вместо да й предложи приятелство или да започне да я ухажва, той се държи така диво и примитивно.

Прикривайки зад цинизма своя страх от живота, от истинските чувства, човек в крайна сметка получава своето: животът му се превръща в някакъв сурогат, заместител, защото този хладен цинизъм е много далеч от истинския живот, в който има място и за радост, и за страдание, и за веселие, и за сълзи – изобщо за всички естествени реакции на случващото се.

Да останеш човек

Много често такава защитна реакция може да се наблюдава при хора, чиято професия е свързана с човешкото страдание и със смъртта: лекари, сътрудници на правоохранителните органи, юристи. На тях не им достигат сили да изпитват жал към всички, да съчувстват на всички и да живеят с това в душата си. И те се затварят. Веднъж в реанимацията на Склифосовския институт, където отидох да причастя тежко болен, видях следната картина: младички медицински сестри бутаха болнична носилка и се смееха много весело, сякаш са в някакъв нощен клуб или на гости в приятна компания, а на носилката лежеше човек, чиято глава представляваше просто… ужас. Не всички, разбира се, закоравяват толкова. А и винаги има възможност да избегнеш това. Има много хора, който са преживели в живота си тежки изпитания и сътресения, но не са станали циници. Даже сред патологоанатомите – които обикновено използват като типичен пример за свръхцинизъм – аз съм срещал хора, които не забравят, че пред тях на масата лежи не материал за изследване, а тяло, което е било някога жив човек.

Всеки намира опора в тези ценности, в които е бил възпитан от детството си, във всичко онова, което е основа за формиране на пълноценна човешка личност. А точно цинизмът е личностна непълноценност. Но все пак той е и свободен човешки избор, защото дори не всички бандити са циници и ако човек иска да остане жив, ако той е готов да поеме всички свързани с това последствия, той няма да стане циник.

Довери се на Божията любов!

В този смисъл, несъмнено, на вярващите хора им е по-леко. Свещениците се сблъскват с човешката болка дори в по-голяма степен от когото и да било – от момента на раждането до смъртта на човека. Това също носи страшна душевна умора. Но свещеникът знае какво е това Божи промисъл, какво е Божия любов, той знае, че от всичко случващо се около нас – и страшно и скръбно, Бог може да устрои спасението на един човек, на друг човек, и че във всичко това има определен смисъл. Освен това свещеникът се моли на Бога за всичко страшно и мъчително, което вижда и в тази молитва намира утеха. А утехата му дава възможност да не стане циник.

Това е рецепта за всеки вярващ човек: да не се затваряме за болката, за страданието, за човешките трагедии, но да не им позволяваме да ни разрушат – да се молим за хората, с чиято болка се сблъскваме, да се молим за самите себе си, когато не можем да се справим с нещо и никога да не се страхуваме, защото задължително трябва всичко, което се случва в живота ни да откриваме на Бога и на Него да възлагаме надеждата си. Защото там където влезе Божията любов, нейната светлина и топлина, не остава никакво място за цинизма.

Източник: Православие ру

Близки теми:

Съвременна духовност Християните на комфорта Дори и Бийтълс пееха за това! Новата епоха не иска да ни каже истината Мъката е господар на този свят

- Каква е опасността от доброто отношение на правителството спрямо църквата? Решение ли е това за църквата?

- Властта добре прави да има добро отношение към църквата и към всички хора, разбира се. Ние, обаче, хората на църквата трябва да бъдем изключително внимателни да не навредим с това добро отношение на държавата към църквата и да не паднем в изкушението, с което дявола е изкушавал нашия Господ – да приемем силата и царствата на тоя свят. Църквата прегръща като добра майка всички, и властта, и народа, и целия свят, но трябва да бъдем изключително внимателни от една голяма опасност, която се нарича осветскостяване. Изключително опасно нещо е това, защото е много тънка мембраната и много трудно може да бъде различено, и все пак ние сме хора и ни харесва да ни е лесно. И когато, вратите ни са отворени, това е добро от една страна, но от друга – губим усещането за Божието присъствие и вместо да се надяваме на Бога, ние се надяваме на премиера (министър-председателя) на държавата и на личните ни познанства, които имаме, както и на връзките и на силата си, на която разчитаме. Но Бог не ги иска тези неща. Ние сме използвани само по този начин, заробени сме на властта, която ни осигурява някакви блага.

- Какво Ви е мнението за въвеждането на вероучение в българските училища?


- Обществото трябва да има чувството и усещането на действителните нужди на народа, че човек не е машина, не е число, не е нещо безлично, той е образ Божий и както човек има нужда от своята майка и от своя баща, толкова по-голяма нужда има от неговия Бог Отец. Но това никой друг не може да му даде, освен единствено и само църквата, чрез Светите Тайнства, чрез Светото Евангелие. И трябва властта, обществото, управлението на една държава да помага на църквата за да може тя да разпространява Евангелието сред хората. Ако бяха малко по-умни, хората щяха да се избавят от много трудности, които има днес. Най-малкото ще станат по-добри хора, ако учат вероучение и ще бъдат избегнати много лоши неща, които съществуват днес.

- Как може нашата църква като най-мила и добра майка да приласкае младите хора, които са извън църквата, за да могат те да поемат въздух, пък и България да се възроди?


- Този въпрос трябва да е въпросът, който да ни интересува всяка минута, защото това е гласът на кръвта на нашите братя. Както помните в Стария Завет, когато Каин е убил Авел, Бог какво му е казал: „Гласът на кръвта на брат ти вика към мен.“ И не можем да си затворим ушите за това. Не може църквата, пастирите и всички, които ние съставляваме Тялото Христово да бъдем безразлични, когато виждаме нашите братя да се отнасят по един игнориран начин към Бога. Това трябва да бъде голяма болка за нас и да се чувстваме виновни за това. Какво правим ние за това? Първото нещо, ние самите да станем действителни, автентични, истински християни. Христос е казал: „Аз съм светлината на света“, но едновременно с това каза: „Вие сте светлината на света“. Не може да се скрие град, който е на висока планина, т.е. нашият живот трябва да блести от автентичност, така че, когато идват хора до нас и търсят Бога, да видят не само каквото очакват, но и много повече. А това става от само себе си. Ако ние сме автентични хора, няма нищо друго какво да правим. Светиите са бягали в пустинята, ставали са автентични християни и градът се е приселвал към тях в пустинята. Та това е Светлината Христова. Проблемът ни, обаче е, че не сме автентични и така ние пречим на Божията благодат да блесне в целия свят, затова имаме нужда от покаяние и нужда от духовен подвиг. Трябва изправлението да започне от мен самия и колкото аз ставам по-добър и напредвам, толкова повече съм полезен за другите. Това показва опитът на църквата. Всичко друго е от хората.

- Можете ли да споделите някои насоки, мисли за радостта от пребиваването в Христос и в това как да помним Бога в ежедневния си живот?


- Ще ви разкажа за събитието, което описва отец Исаак в своята книга. То се случи през 1977 г. на едно бдение, на което бяхме сами със св. Паисий, в неговата килия посветена на Честния кръст в Капсала. Там се случи едно чудо. Тогава аз бях дякон и старецът ми каза да служа, обаче аз нямах одежди и той намери един стар стихар, не знам от кога датираше той, и някакви наръкавници, които със странно въже ги завърза около ръцете ми и един епитрахил, който го прегъна през средата надълго и с безопасна игла ми го закачи на лявото рамо. Слава Богу, че нямаше фотоапарат да ме снима в този вид, в който бях, но съжалявам, че Бог не ми е дал благословението още веднъж да преживея такава литургия в живота си. Това е нещо, което не мога да опиша с думи.

Всичко, което преживяхме близо до стареца Паисий мога да го сравня само с радостта на едно бедно дете, когато е на гости на един богаташ в неговия дворец. Радваме се с чуждите неща. Старецът беше богат. Той беше едно слънце, което блестеше. Ние бяхме едни консервени кутии. Е, и това е нещо, но той беше богатия в случая. Ние за нещастие не сме. Слава Богу за всичко!

източник: Седмица на православната книга – 2015г.

Близки теми:

Жената се спасява чрез това да бъде майка Смисълът на живота не е в щастието или нещастието, а в примиряването с Бога Нека сами себе си, един другиму и целия си живот на Христа Бога да отдадем Ако със смирение не изплуваш над нещата, ще потънеш Търпението в брака и разбирателството между съпрузите води към спасение и святост