Духовни наставления на стареца Ефрем Аризонски
Януари 28, 2020 in Начална страница, Отечески съвети
„Необходимо е да подчиним своя живот на определен ред”
„За да достигнем спасение, трябва да подчиним своя живот на определен ред. Защото, където има ред, там има мир, а където има мир – там е и Бог; където цари безпорядък – там е бъркотия, а където е бъркотия – там е дяволът.”
„За да имаме ред в живота си, трябва да следваме наставленията на духовния си отец”.
„Както лекарят преглежда болния, поставя диагноза и на базата на тази диагноза назначава лечение, така и болният, за да се излекува, трябва с точност да приема всички лекарства и да изпълнява предписанията на лекаря. И както и най-малкото отклонение от схемата на лечение поставя под въпрос цялото оздравяване, така и когато духовният лекар назначава духовна терапия, вярващият е длъжен да следва съветите му и да изпълнява дадените му правила”.
Старецът Ефрем изброявал тези три правила: „Молитва, земни поклони, четене на Новия Завет и на цялото Свещено Писание (Новият Завет е новата Христова благодат, цялата благодат на Светата Троица, а Ветхия – Нейна сянка). След това – пост и внимание към помислите.
Как да организираме правилно деня си
„Сънят е образ на смъртта. Ние спим и не знаем къде се намираме, не усещаме времето. Ставайки от сън, се връщаме към съзнателен живот. Като благодарим на Бога от цялото си сърце, че ни е удостоил отново да видим дневната светлина, нека Го молим за опрощение на нашите грехове”.
„По Божията благодат сутрин ние ставаме от сън, кой по-рано, кой по-късно. Първото, което трябва да направим в съгласие с нашия християнски дълг и по душевна необходимост, заради спасението, е да застанем на колене, да издигнем ръце към Бога и да се помолим”.
„Когато се събудим и се притечем към Христовата благост, трябва, първо, да Му благодарим за благополучно преминалата нощ”.
„Да се помолим още от сутринта, да направим поклони (колкото ни е определил духовникът), а ако здравето ни позволява, да прибавим към тях и още. Какво представлява поклонът? Това е поклонение Богу”.
„Дори един допълнителен поклон вече е подвижнически труд, за който ще има въздаяние от Бога. Малкото поклони, които извършваме, незабележимо се натрупват при Бога на Небесата и когато отидем при Него, ще ги намерим там в голямо количество. Това ще ни помогне да дадем добър отговор в страшния час на Съда”.
„Нека жените се молят за своите мъже и за децата си, мъжете – за жените и децата, децата пък – за родителите. Така помагайки си един на друг с молитви, ние ще възрастваме духовно”.
„И така, ние се молим сутрин, защото молитвата ни дава светлина и тази светлина свети през целия ден, а след това тръгваме всеки по своите дела: кой на работа, кой на училище, кой на път. Но и тогава не трябва да оставяме паметта за Бога, нали след утринната молитва получаваме от Него благодат, сила, благословение; от дясната ни страна застава ангел и ние се захващаме за работа. Където и да се окажем, да не оставяме паметта за Бога”.
„Какво означава „памет за Бога”? Това е молитвата: „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!” С помненето на прошката, за която ние молим всеки път, когато си спомним за Бога, Господ ще ни удостои спокойно да се върнем у дома”.
„Вечер, преди сън, отново да преклоним колене и да принесем нашите молитви на Бога. А през деня или вечер да отворим Новия Завет и да прочетем поне една глава”.
„На работа да бъдем внимателни”
„Когато сме на работа да бъдем внимателни: край нас работят много хора и говорят всякакви неща. Понякога и скверни думи, тъй като пребивават в страстно състояние и не мислят за нищо друго, освен за временното, суетното, за земните наслади. Ако молещият се човек е внимателен, няма да се увлече от тях; той изпитва жалост към такива хора и се моли Бог да ги просвети, за да се освободят от това задушаващо духовно състояние и да излязат на чист и просторен въздух.
„Животът на всеки човек е книга”
„Животът на всеки човек е книга, всеки ден от него – една нейна страница. Всяка книга има край, край има и човешкият живот. На страниците на тази книга има и добро и лошо, записани са и светлите и тъмни дела на човека. А когато животът завърши, тази книга ще се отвори пред Бога и в зависимост от написаното в нея, човек ще даде отговор”.
„Усърдие към спасението”
„Задължително ни е необходимо усърдие към спасението: Не бива да сме нехайни, защото не знаем дали утре ще сме живи. Ние нямаме власт дори над най-малката секунда време. Всичко е неустойчиво, всичко е непостоянно: нашият живот, животът на нашите родители, деца, роднини, здравето ни, финансите – всичко, което имаме е ненадеждно и във всеки момент можем да се лишим от него”.
Небрежността довежда до там, че усърдието ни напуска за известно време. Един подвижник казва, че молитвата, броеницата, поклоните, постите са нужни не на Бога, а на нас, защото ако това го няма, злото влиза в душата ни”.
„Кой избягва рани? Този, който бодърства, който има трезвение, внимателен е, внимава върху себе си и върху пътя и затова пада рядко. Кой получава рани? Този, който е невнимателен в пътя си и затова лесно пада. Често причината за това е нерадението. Нерадението при изпълнението на нашите задължения има опасни последствия”.
„Какво означава осъждане?”
„Какво означава осъждане? Осъждане означава, че смятаме себе си за безгрешни”.
„Съгрешил ли е някой? Не го съди; по-точно казано: не го осъждай. Плачи за неговото падение; отнеси се към него като към свой собствен грях”.
„Когато анализирам делата на човека не с намерение да го осъдя или да го унизя, не поради гордост, а с любов – например казвам, че за човека би било по-полезно да не прави това и това, говоря със състрадание и се моля за него – тогава аз не го осъждам. Но ако го наричам егоист и го унижавам в очите на другите хора – това е грехът на осъждането”.
„Въпреки че всички ние сме уязвени, всички сме покрити с рани и сме поразени от грехове, пак осъждаме другите. Всички хора в болницата са болни, но нито един болен не осъжда другия за болестта му. Никой не укорява съседа си: „Ти си болен!” – защото вижда, че и самият той е болен. А ние, макар че всички сме болни по душа, взаимно се уязвяваме. Това е все едно някой, който има болно око, да започне да осъжда друг, на когото са болни дробовете”.
„Колко много хора, които ние смятаме за нищожни, за грешници, изведнъж, в един прекрасен ден могат да се окажат в Божието Царство, а ние, които заемаме мястото на съдии и произнасяме присъди, да бъдем осъдени и да се провалим в ада!”
„Грехът е огън. Водата, която гаси този огън е покаянието. Ако в съседния дом избухне пожар, нима няма да притичаш и да помогнеш да бъде загасен? Ако стоиш и гледаш безразлично, пламъкът ще се прехвърли и в твоя дом. Така и когато огънят на греха изгаря твоя ближен, не можеш да оставаш равнодушен. Пролей сълзи и ти, за да угасне пламъкът. Ако останеш равнодушен, ще изпаднеш в осъждане и ще се обремениш с грях”.
„Трябва да внимаваме за думите си”
„Трябва да внимаваме за своя език: кога и какво говори, защото ние сме хора немощни духовно и затова постоянно падаме. Казват, че е по-добре да паднеш върху остри камъни, отколкото да пострадаш от остър език. И наистина: по-добре да паднеш върху камъни, да си разбиеш главата или да си счупиш краката; и краката, и главата са телесни членове и могат да бъдат излекувани. Но езикът! Чрез езика се вършат страшни неща: с една единствена дума човек може да бъде доведен дори до самоубийство! Осъждайки и унижавайки човека, можем да го доведем до отчаяние или да го тласнем в пътя на греха, а след това се оправдаваме: „Но аз просто казах”. Вижте какви са последствията!”
„Веднъж в манастира Симонопетра дошъл един бесноват. След бдението той, заедно с братята, излязъл от храма на балкона. Дяволът, желаейки да изкуши един монах, добър подвижник, водещ строг живот в Катунакия, направил следното. Бесноватият се приближил до монаха и казал: „Помисълът ме подтиква да скоча от балкона долу”. Монахът приел това за шега и отговорил: „Какво чакаш тогава?” А онзи взел че скочил и се пребил. Монахът мислел, че бесноватият се шегува, но онзи говорил сериозно. След това в продължение на много години мисълта за този случай мъчила монаха. Дяволът и така би довел бесноватия до смърт, но повлякъл и монаха-подвижник, за да го мъчи цял живот. Една дума, а толкова мъчения!”
„Често се случва така и с жените, които имат намерение да направят аборт. Отиват за съвет при приятелките си, а те казват: „За какво ти е да раждаш? И без това имаш толкова деца!” Жената и сама вече наполовина се е решила, а втората половина прибавя приятелката. Тя отива и прави аборт – извършва убийство. Без съмнение половината от отговорността за това убийство лежи върху нейната приятелка”.
„Така правят и някои мамички, които нямат много ум в главата: ако се случи дъщеря им да стъпи накриво, пристъпват със съвети: „Не позори себе си и нас, направи аборт и край”. Момичето отива и убива детето си. Върху кого пада отговорността? Върху майката, която е дала такъв съвет. Виждате ли каква вреда може да причини една дума? Затова трябва да бъдем много внимателни към своите думи”.
За враговете
„Да се помолим и за своите врагове, за тези, които ни клеветят, осъждат, преследват, които ни навреждат. Това е първото, което трябва да направим, защото ако не им простим и Бог няма да прости на нас”.
„Истинската любов към ближния се вижда тогава, когато човек от цялото си сърце – а не само защото така трябва, понеже Бог така заповядва – се моли за враговете си, прощава им и ги обича. Всъщност нашите врагове са наши благодетели”.
„Който ни изкушава, който ни осъжда и създава всякакви неприятни ситуации – от една страна е оръдие на дявола, а от друга – на Иисус. Светите отци казват, че враговете са нажежено желязо, с което Господ изгаря нашия егоизъм и гордост и ни лекува. Врагът действа по своята злоба, а ние ашладисваме дивата маслина към питомната и получаваме плод, полезен за вечен живот. Ето защо действията на нашите врагове са така благотворни за нас”.
„Искаш да отмъстиш на своя враг? Светите отци казват, че трябва да се помолиш за него и твоята молитва ще принуди Бог да се намеси. Бог ще действа в съгласие със Своята правда и ти ще се оправдаеш заради своята любов”.
„Покаянието е лекарство”
”Велика и неоспорима истина е, че всички ние без изключение сме поразени от стрелата на греха. Но ако грехът е язва, то покаянието е лекарство”.
„Покаянието е отговор на Божията милост или пък Божията милост е отговор на човешкото покаяние”.
„Има две реалности. Първата – това е Божието човеколюбие; а втората – човешката греховност. Питам ви: коя от тези две реалности е по-висша? Човешките грехове, каквито и да са, имат брой. А Божието човеколюбие е безкрайно и неизчислимо”.
„Когато раната зарасте, остава следа, белег. Когато се каеш, грехът се прощава и се изличава, така че не остава даже следа”.
„Покаянието извършва удивително чудо: то принуждава Бог да забравя. Бог е сърцеведец, Той е всезнаещ, в Неговата памет са всички хора и всички техни дела; и изведнъж Бог „започва да забравя”. Той предава на забрава греховете на хората, които искрено се каят”.
„Покаянието е плач, който води до радост”.
„През призмата на вечността”
„Житейският път – това са болка и сълзи; той целият е покрит с тръни и бодли”.
„Всичко прекрасно е свързано с болка, но и болката води до радост”.
„Розата изкарва бодли, а сред бодлите разцъфва розовия цвят. Обикновено дъгата се появява след буря. Бурята трябва да мине, за да се появят на небето звезди. За създаването на шедьовър на скулптурата се изисква сериозна работа с чука. Великите души са задължени за своето величие на тежките скърби. Златото и скъпоценните украшения първоначално преминават през огън”.
„Този, който гледа на страданията през призмата на вечността, вече е победил”.
