Човече, какво е животът?

Април 3, 2019 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети

 

Ние сме отровили земята

Много ни е открито, но ние с всичко злоупотребяваме. Просто е очевидно, че сами сме създали условия за невъзможността за продължаването на живота на земята. Заради замърсяването. Отровили сме се. Питейната вода е само два процента от общото количество. Когато няма възможност водата да се пречисти, всичко ще се отрови! Враг номер едно на човека се явяват отровните газове от моторните средства, а после и всичко останало. Всяка фабрика изхвърля огромно количество отрови, същото е и в селското стопанство. Отровна вода пие Белград. Един инженер ми каза: „Ние хлорираме водата, а с това още повече я отравяме. В това няма смисъл, бактериите и бацилите е лесно да се отстранят, а отровата не може да се премахне“. Филтрирай колкото искаш, прочиствай, прави каквото искаш – навсякъде около нас е отрова. А като изчезне водата за пиене, изчезва и животът. Човешкият организъм е седемдесет процента вода. Селското стопанство напредна много, а някои видове дървета изчезнаха. Например брястът отдавна го няма. Дори планинските извори са отровени от радиацията, киселинни дъждове отравят земята. Отровили сме се…

А на хората все им е малко. Това е започнало още от грехопадението, веднага се проляла кръв. Каин убил своя по-малък брат Авел от завист, че неговата жертва се приема. Оттогава започнало всичко и до днес няма мир. Всички търсят нещо, като че ли ще векуват тук, на земята, а всичко е напразно. Изглежда, че краят е близо. Фабриките с такава скорост тровят околната среда, че дълго няма да може да се живее.

- Как ни влияе замърсената околна среда?

- Ето, сега казват, че Сърбия особено страда в това отношение. Говорят, че в нея радиоактивното замърсяване е най-силно. В Сърбия е най-голямата радиация.

Не сме болни, но нямаме бодрост. Все не ни е добре. Хората са здрави, а не знаят кое им пречи. Пият лекарства, но им става по-зле. Докато имаме още малко чист въздух, трябва да го използваме. Но и той е вече значително замърсен, всичко е замърсено. Особено ако се занимаваме с умствена работа, е необходимо да дишаме дълбоко, защото мозъкът хаби огромно количество кислород. Ако нямаме достатъчно кислород, не можем да вникваме в работата, нещо не се получава и се чудим защо. Няма достатъчно гориво, няма кислород.

- С какво да се храним?

- Ето, виждате, че ядем отровена храна. Всичко отровихме. На пазара не можеш да купиш нещо здраво. Изглежда красиво, но не смееш да го вземеш. В края на миналия век един старец рекъл: „Ще дойде време, когато хората ще произвеждат много селскостопански продукти, но няма да могат да ги ядат“. Ето че настъпи това време. Храната е отровена материално и духовно. Отровени са децата, отровени са и старците. Хората си мислят, че ще векуват, а животът е твърде кратък.

Човече, какво е животът? Нищо. Той е толкова кратък, че не можем и да си представим. В младостта човек не забелязва това.

Аз често размишлявам колко клети сме ние, не можем да преживеем и четири милиарда секунди, което би било живот от сто и двадесет години. Сто години са три милиарда секунди. Какво са сто години?… Нищо… Момент… Кратък миг… Живеем във вечността.

Ние измерваме времето благодарение на въртенето на земята около своята ос и около слънцето. Ако слънцето би спряло в зенита си, ние нямаше да можем да го измерваме, щеше да цари безкраен ден. Не бихме имали отправна точка. Когато не измерваме времето, като че ли то не съществува. То съществува само в нас, ограничените от пространството.

Трябва да погледнем птиците

Слава Богу, има все още птици… Макар много видове вече да са изчезнали. Животът все повече се унищожава и гасне… това не е тайна. Преди десетина години, като паднеше сняг и се покажеше месечината, се събираха зайци. Голям сняг, а те скачат, гонят се един друг, превъртат се в снега, играят си. Радват се. Радост от живота. Животните чувстват радост от живота, а ние я разрушаваме и помрачаваме. Те имат радост от живота, а ние имаме всичко, но никак не сме доволни. Те не се грижат, не правят хамбари за жито, нищо не вършат, но Господ ги храни. Ще хапнат малко, ще намерят убежище да спят и са благодарни Богу. А ние не. Птиците постоянно хвалят Бога, от ранни зори, от три до девет не престават. След това малко утихват и отиват да търсят храна, да нахранят малките. После отново пеят. Никой не ги заставя, а те пеят. Слуша ли ги някой, или не, те си пеят… А ние сме намръщени, с наведен нос. Нито ни и до песен, нито до нищо. Трябва да се вгледаме в птиците, които винаги са радостни. На нас все нещо ни пречи, а какво е то? Нищо.

из книгата: „Мир и радост в Светия Дух“

Що е вечност?

Март 20, 2018 in Отечески съвети

 

 

Страшна е тази дума – вечност! За да разбереш поне малко какво означава вечността, ще ти посоча един пример. Представи си, че цялата земя е една огромна скала от гранит, твърд камък, и на всеки хиляда години долита една птичка да наточи човчицата си на камъка. И когато тази скала бъде изстъргана, тогава ще получим известна слаба представа за това, що е вечност. Но дори това не е вечност, не е безсмъртие, не е живот без край! И ето, нашият живот на земята, подобен на играта на рулетка, разиграва нашата вечност: или рай или ад! Колко внимателни трябва да бъдем!

 

Из “Отечески съвети”, изд. славянобългарски манастир “Свети Вмчк. Георги Зограф”, Света Гора, Атон, 2007г.

 

 

По какво се различава евангелското от човешкото добро

Януари 26, 2018 in Външни

Хората, които не разбират духовните основи на онова, което става в света, съдят за човешките дела много повърхностно, разделят дейността на човека на явно греховна, зла и на добра, похвална само по външното й проявление, като се стараят да прекарат между едната и другата някаква приблизителна граница, основавайки се на най- неопределени, неустойчиви мерки за доброто и злото по законите на света. Светът сам в себе си не притежава онази истина, която да може да му открие истинската цена на нещата: само един закон дава ясно определение за това какво е грях, какво е благо, кое какво е – това е евангелският закон. По някои въпроси законите на този свят се опитват да приличат на християнските закони – но това е само външно: на дело там всичко е другояче.

 

След падението, макар че човекът е бил поробен от греха и е станал уродлив, болен, озлобен, все още запазва някои зачатъци на естественото добро, вложени в него от Създателя при сътворението, въпреки че те вече нямат чистота и святост, а са разтворени от отровата на греха. Именно върху тези жалки останки човекът е започнал да гради своите учения за доброто и нравственото, за любовта и справедливостта. Но такава осквернена от нечистотата човешка “истина” не може да го научи на истинско добро, не може да оживява и изцелява душата му, а по-скоро я въвежда в голяма заблуда.

 

Невярващите хора също извършват немалко красиви, като че ли похвални дела, извършват много добродетели, подвизи на милосърдието и любовта, на саможертвата; понякога дават живота си за своя народ или за ближния си, дават последния си къшей хляб на гладния, помагат си взаимно в беда, жертват имуществото си за различни добри дела; срещат се удивителни, дори героични постъпки – могат да се приведат такива примери, че мнозина ще се трогнат до дъното на душата си. И всички тези прояви, ако не са основани на Евангелието, ако не израстват от дълбините на вярваща християнска душа, всичко това, което е толкова похвално, е нечисто, осквернено от падението, няма пред Бога онази ценност, която му приписват хората. Тази важна истина мнозина днес никак не могат да приемат. Като чуят това, някои хора недоумяват, обиждат се, други се гневят.

 

И наистина изглежда странно – човек извършва висок подвиг, жертва живота си за ближния, умира, за да живее щастливо някой друг – и може да има съмнение, че душата на такъв герой е спасена? Може да го грози адът? Нима такава постъпка не измива всички човешки грехове? – Звучи сякаш жестоко. Но да погледнем от друга страна: ако този герой не заради Христа, не по учението на Евангелието, не от християнската вяра е почерпил сили за подвиг, ако не с Христовата сила се е извършила тази саможертва, не в името Божие, тогава би се получило, че и без вяра, и без Христовото изкупление човек може да се спаси. Това би значило, че в самия паднал човек се е запазила онази сила и чистота, които са достатъчни за неговото оживяване, за това той сам да се отскубне от веригите на греха. Тогава защо е била нужна страшната Голготска жертва, за какво са Христовото учение, Евангелието, Църквата? За какво са тайнствата, молитвите, постите, християнските подвизи? Тогава би било достатъчно само едно наше желание и усилие на волята, дори и вярата не би била нужна?… Как е възможно това?

 

Работата е там, че да се извършват добри, прекрасни, похвални дела и да се вършат делата на вярата не е едно и също! Добрите дела, извършвани без вяра, без Бог, са посветени на този свят и от този свят те получават отплатата си: слава, чест, почит. На вечната, небесната слава те са чужди. А делата на вярата вътрешно са посветени на Бога, извършват се с молитва, с обръщане към Бога, колкото е възможно по-съкровено, за да знае за тях само Бог, такива дела правят по-малко външно впечатление, затова ги приема Господ и ще въздаде за тях слава в бъдещия живот.

 

И изобщо неправилно е да смятаме, че спасението на душата и наследяването на Царството Небесно пряко зависят от нашите добри дела. Бог милува човека и го спасява не заради добрите му дела, а заради неговото вярващо, съкрушено и смирено сърце. Разбира се, вяра без дела не бива да има, пък и не може да има, тя задължително ще се въплъти в конкретни дела и тези дела непременно ще са най-добрите и най- светите, тъй като на тях учи вярващия Сам Господ.

 

Затова е неправилно да се проповядва на хората абстрактно добро, да се поучават те да обичат ближния, да бъдат милосърдни, добри, без да се говори при това, че те изобщо не ще могат да направят това правилно, свято, богоугодно без евангелското учение, без Църквата, без благодатта на Светия Дух, която могат да получат само в храма чрез Светите Тайнства. Ако не се каже това, хората ще мислят, че могат, ако поискат, сами прекрасно да решат проблемите си – без Църквата, без тайнствата, без благодатта на Светия Дух, без Христа.

 

В света често се вършат добри постъпки, но още по-често – лоши. И греховете на света са много по-рафинирани и разнообразни, отколкото благите дела в него. Тези грехове са толкова близо към такова добро, че между тях сякаш няма противоречие. Един и същ човек, когото всички хвалят за добрите му дела, веднага извършва множество лоши, на които никой не обръща внимание. Героят на света извършва някаква удивителна самоотвержена постъпка, а след нея твори нещо най-подло и низко. Такива са добродетелите на този свят: тук любовта и ненавистта са редом, тук има саможертва, геройство, милостиня и до тях – егоизъм, себелюбие, високомерие. Всъщност и едното, и другото се основават на пагубни страсти. Доброто тук сякаш съществува за това, за да откроява и придава по-голяма сладост на греха, да рафинира вкуса му. Самото добро пие с корените си осквернена вода, тайните горди и тщеславни помисли веднага заглушават всеки искрен, що-годе възвишен порив на душата.

 

Свети Игнатий казва: „Изпълнителят на човешката истина е изпълнен със самомнение, високоумие, самопрелъстяване; той проповядва, тръби за себе си, за делата си, без да обръща никакво внимание на запрещението на Господа (Мат. 6:1-18); с ненавист и отмъщение се отплаща на тези, които са се осмелили да отворят дума най- основателно и благонамерено да противоречат на неговата истина: признава себе си достоен и предостоен за земните и небесните награди. И обратното – изпълняващият Евангелските заповеди винаги е потънал в смирение: сравнявайки с възвишеността и чистотата на всесветите заповеди изпълнението им, той постоянно признава това свое изпълнение за крайно недостатъчно, недостойно за Бога; той вижда себе си като заслужаващ временни и вечни наказания за съгрешенията си, за неразтрогнатото общение със сатаната, за общото падение на човеците, за своето собствено пребиваване в падението и накрая, за самото недостатъчно и често пъти превратно изпълнение на заповедите“ (9, т. 5, с. 36).

 

„Ако те осени някакво блага мисъл, спри, не се устремявай да я изпълняваш прибързано, необмислено. Ако усетиш в сърцето си някакво благо влечение, спри: не дръзвай да се увлечеш от него. Погледни Евангелието и сравни с него. Виж съгласна ли е с всесвятото учение на Господа благата ти мисъл и твоето благо сърдечно влечение. Скоро ще видиш, че няма никакво съответствие между евангелското добро и доброто на падналото човешко естество. Доброто на падналото естество е примесено със зло и затова самото добро е станало зло, както става отрова добрата и здрава храна, когато я примесят с отрова. Пази се от вършене на доброто на падналото естество! Като вършиш това добро, ще развиеш падението си, ще развиеш своето самомнение и гордост, ще придобиеш близко подобие с демоните. Напротив, като вършиш евангелско добро, като истински и верен ученик на Богочовека ще станеш подобен на Богочовека“ (9, т. 5, с. 35).

 

Във всяко дело е важно да се погледне в дълбините на сърцето, в тайниците на съкровените ни помисли. Всяко дело, преди да се решим на него, се претегля и оценява от вътрешните ни сили, там става нещо като таен съвет: сърцето казва своите “за” и “против”, умът – своите, както и чувствата, плътта, нашите страсти, привързаности, слабости – тук всичко се опитва да си каже думата; и ако на този съвет се произнася справедлива присъда, делото се решава по Христовите закони, то ще се извършва за спасението на душата. Ако пък бъде допуснато лукавство в полза на някоя страст, с тайната мисъл да се утоли тази страст – извършваното дело, какъвто и външно благолепен вид да има, ще донесе на душата по-скоро вреда, отколкото полза. И най- малката и едва забележима постъпка, всяка крачка винаги се съпровожда вътре в нас от това вътрешно посвещение в името на нещо, извършва се заради земното или небесното, Божието или човешкото. И често самото това посвещение има по-голямо значение, отколкото извършваното външно дело, в него именно се състои главната цена на извършваното пред Бога.



Източник: Предание бг

 

Робите на ума и победителите на смъртта

Май 29, 2015 in Беседи

 

 

Най-прекият път към смирението на самодоволния ум – това е напълно да се откаже от интелектуалните игри, водещи до обладаност, ропот и богоборчество, завършващи с преждевременна смърт. Придобиването на Божествената благодат с помощта на смирението  е единственият изход от създалата се житейска безизходица, породена от тщеславния ни ум.

 

Ако самодоволният ум, подвизавайки се в смирението и отричането от своята воля, отново и отново поражда в себе си интелектуално възприемане на духовния живот, то се лишава от всяка благодат и се връща, подобно на псе, в своята бълвотина, окончателно потъвайки в своите заблуждения.

 

Ако умът се кани да излезе от тези заблуждения, то е длъжен завинаги да загърби непрекъснатото размишление, което го убива.

 

Смирението е противоположно на самоувереността.

 

Може ли да бъдеш така самоуверен, ако качествата на твоя ум са ти дарени от Бога и в един миг могат да бъдат взети от теб и предадени на друг? Ако всички теории и системи могат да рухнат в един ден, как можеш да се държиш за тях?

 

Избери благодатта, придобий я и тя ще те пази от гибелното дихание на  времето, защото в нея се пази самата вечност. Нима можеш да бъдеш така самодоволен и надут от тщеславие, подобно на балон, ако смъртта грабне твоя живот подобно на свиреп вятър, хващайки те за гърлото в леглото или на работата ти или когато си на път, или когато си на почивка?

 

Може ли да се кичиш със своето богатство, което може да изчезне в един миг, или да се хвалиш със своя горделив ум, който може да те подведе в най-неочаквания момент?

 

Нищо така не ни е необходимо на всички нас, както смирението и нищо така не е нежелано, както самодоволството, препятстващо развитието на духовните способности на човека.

 

Да се смириш – значи да се успокоиш от страстите и помислите, убиващи душата. Да се успокоиш – значи да обърнеш своето внимание навътре с помощта на молитвата. Умът, обърнат навътре, неизбежно ще намери в своето смирило се сърце незалязващото духовно Слънце – Христа и ще остане там завинаги, отхвърляйки самодоволството и намирайки в Бога източника на вечния Живот.

 

Превод от руски: Исихазм ру

 

Да сипваш вода в пробит съд

Февруари 26, 2015 in Начална страница, Отечески съвети

 

Възлюбени в Господа мои братя! Послушайте, моля ви, онова, което по своя дълг ежедневно ви предлагам в слово; с радост приемете подаваните от мен наставления като душеспасителни и се погрижете с усърдие да ги изпълните заради вашето собствено благо. Вижте колко измамни и непостоянни са благата на този свят и колко малко са хората, които не се увличат от тях! Колко малко са тези, които не са поробени от сластолюбието, не са завладени от желанието за човешка слава, не са победени от сребролюбието, нито са уязвявани от тръните на грижите и житейските тегоби! И ето коя е причината човешкият помисъл да е така непостоянен и лесно променлив! Той може да се установи и задържи върху едно само тогава, когато отхвърли всичко тленно, тварно и видимо, когато прекрачи заобикалящата го тъмнина и се съразтвори с вечното, невидимото, постоянното и пребиваващото. Защото с каквото е зает помисълът, такова е и неговото състояние: ако се занимава с постоянното, той проявява постоянство, ако се занимава с непостоянното, той се вълнува. Вълненията на света показват, че благата му не са истински блага; а вълненията на помисъла дават да се разбере, че състоянието му е неподобаващо. Но какъвто е помисълът тук, такава ще е участта на душата там.

 

Огледайте се наоколо и вижте: всичко в този вълнуващ се свят има начало и край – тук започва и тук свършва; но човешката душа, като сила, единствено невидима сред видимото и мислена сред телесното, приема начало оттук, но не престава тук, а преминава там като безсмъртна. Докато се намира в това тяло, посредством него вижда и познава вещественото; но щом се отдели от него, в същия час се отделя и от общението с всичко веществено, престава да го вижда и да размишлява за него, а встъпва в отношения с невидимото и мисленото и е заета с него. И ако сияе със светлината на Христовите заповеди, встъпва в безпределната светлина на всеблагото Божество и вкусва велика и безкрайна радост; ако пък е обкръжена с мрака на прегрешенията, преминава – уви за мене! – в нескончаемата тъмнина, съразтворена с изгарящия огън.

 

И тъй като това наистина е така и вие сами го признавате, защо още се бавим и не бързаме да избегнем онзи горчив мрак? Защо казваме горко на сребролюбците, славолюбците и сластолюбците, а не се стараем да познаем и почувстваме, че се намираме в същото състояние, че и сами сме сребролюбиви, сластолюбиви и славолюбиви? Защо казваме, че наистина са блажени онези, които търсят Бога и възлагат цялата си надежда само на Него единия, а не усещаме своето собствено нещастие, като се отдалечаваме от Бога и не възлагаме упованието си на Него? Защо мислите, че вярвате в Бога и Го изповядвате, а на дело не искате да Го знаете и не вярвате на думите, които ни говори? На какво се надявате, когато оставяте истинските и вечни блага и изцяло се отдавате на суетните и тленните?

 

Кажи ми, брате мой, как тъй казваш: зная всичко това, зная, че съм смъртен и всичко видимо преминава като сянка, че смъртта е неочаквана и няма определен час, че славата на праведните е вечна, а срамът и мъчението на грешниците са нескончаеми, но въпреки това не избягваш злото? Ако ти, както казваш, виждаш и знаеш всичко, как се препъваш като слепец и в действителност се явяваш цял омрачен и безчувстен душевно и телесно? Щом знаеш какво е добро, защо като неразумен вършиш зло? Щом знаеш,че всичко видимо преминава като сянка, защо не се срамуваш да се радваш на сенки и си събираш за съкровище тленното и временното? О, възлюбени! Или не забелязваш, че като неразумно дете сипваш вода в пробит съд, и си мислиш, че си разумен? Голямо зло е, когато някой падне в самомнение, когато мисли , че знае, а не знае, или че има, а всъщност няма: защото като си въобразява, че знае или има, вече не се грижи да познава и да придобива и остава с празни ръце.

 

О, човече! Вярваш ли, че Христос е Бог? Ако вярваш, бой се от Него и пази заповедите Му. Ако не вярваш, попитай самите бесове и от тях, на които си се поробил и които следваш, познай, че няма друг Бог освен Него и че Той е Владетелят, Съдията и Царят на всичко, Творецът на света и Господ на Живота, неизречената и непристъпна Светлина. При Неговото пришествие пред лицето Му ще изчезнат Неговите врагове и всички, които не са изпълнявали заповедите Му, както при изгрева на слънцето изчезва нощната тъмнина. Той вечно ще пребъде с праведните и праведните ще пребъдат с Него, като се сподобят с блаженството да Го съзерцават според вярата им към Него; и когато засияе светлината Му, грешниците ще се покрият с тъмнина, когато дойде време за прослава, ще бъдат посрамени, когато настъпи радост, ще са поразени със скръб и предадени на мъки в безпощадния пламък на огъня, според техните страсти и грехове, а праведниците ще бъдат украсени с венци по многото си добродетели.

Ето какво намерих в Божествените писания и какво научих от тях и за да ви убедя в същото, побързах да напиша това, поради своята любов към вас! Аз ви изложих всичко, не скрих таланта, не завидях на вашето спасение. От този час нататък всеки сам да избира каквото му е угодно. Аз изпълних дълга си към вас заради нашия Господ Иисус Христос, на Когото слава и власт во веки веков. Амин.

 

Из “Св. Симеон Нови Богослов, Творения, Том1, Славянобългарски манастир Св. Вмчк. Георги Зогроф” 27 слово

 

Реквием за една любов

Декември 16, 2014 in Беседи

 

 

 

 

 

Здравей, прекрасна моя, но… тъжна. Здравей красива моя, но… похабена.

 

Здравей, любов моя.

 

Пиша ти, защото не мога да продължа да живея така. Толкова много грехове извърших спрямо теб. Толкова несправедливости, предателства, мерзости… Душата ми е притисната сякаш от воденичен камък. Едвам издържам под тази тежест. И… няма къде да избягам. От съвестта не мога да се скрия. Затова съм тук. Върнах се, за да ти кажа, че съжалявам и да те помоля за прошка.

 

Вече съм стар. Немощен. Болен… И знаеш ли, моя любов, реших да остана тук. До теб. Завинаги. Да… умра тук.

 

Мислих си, че с времето ще те забравя. По-точно казано, че ще забравя злото, което ти сторих, но уви, това не се случи. Чувството за вина ме гореше през всичките тия години, като горещ въглен, разпалван от вятъра. Където и да ходех, работех ли, пътувах ли, веселях ли се, това чувство винаги беше с мен и ме изгаряше.

 

Вече съм на прага. Неотдавна получих сърдечен спазъм. Поредният спазъм. За миг сякаш видях живота си като на лента. И разбрах, че няма да мога да взема нищо оттук. Освен спомените. А и греховете ми. Напоследък вечер щом се стъмни, виждам вратата към оня свят. Тя е голяма, висока, масивна… страшна. На нея няма дръжка. Не знам дали е наяве, но я виждам. Заставам пред нея и се питам как ще премина отвъд без да съм се простил с теб? И… не мога да го направя. Не мога да тръгна без да съм ти поискал прошка.

 

Посях между нас толкова лъжи. Амбиции. Скандали. Предателства… Грехове… които са като стотици ръбести камъчета. Или по-скоро, като камъни, които съм хвърлял по теб. Едва ли сега ще повярваш на закъснелите ми думи. Но, ще го кажа: съжалявам. Наистина съжалявам. Разкайвам се и те моля да ми простиш. Ти няма как да знаеш, но през последните години, когато бях сам, аз плаках. Плаках, молих се и се измъчвах заради стореното, но утеха не намирах. Никаква утеха. А само огън. Силен вътрешен огън, който ме изгаряше. И все още ме гори. Като неугасващ въглен в пазвата ми.

 

И тогава го реших. Стана случайно. Но всъщност и двамата знаем, че случайни неща няма. Беше студено и дъждовно. Излязох на верандата на голямата ми къща. Моята голяма, хубава, скъпа къща. Обзаведена изискано. С чудна панорама. Просторна градина, люлки, дръвчета, цветни храстчета и гъста зелена трева. Стоях на верандата, а дъждът мокреше старата ми плешива и оглупяла глава. И гледах в нищото. Бях отпътувал при теб, моя любов. Душата ми беше при теб. И тогава го реших. Казах си, че трябва да го направя. Без да давам обяснение на никого, стегнах един малък куфар и взех първия възможен самолет. По време на полета се вълнувах силно. Опитах се да хапна нещо и да поспя, но не успях. Сърцето ми биеше учестено и не се успокоих през целия път. Самолетът кацна, вратите на терминала се отвориха и аз, като влюбено момче, се затичах. Шофьорът на таксито ме остави пред твоя дом и аз… зачаках. Чаках търпеливо и неподвижно, вперил поглед към портата, от където ти трябваше да излезеш. И ти се появи. Беше стара, уморена, съсипана, облечена с вехто палто. Имаше дълги бели коси и бръчки по лицето. Тъмни, дълбоки бръчки. За миг се смутих. Сякаш това не бе ти. От някогашната ти красота не бе останало нищо. Но… познах очите ти. Твоите тъжни, големи очи. Любимите ми очи. Които бяха видели толкова ужаси. Лъжи. Мизерия. Неправди. Предателства…

 

Какво беше преживяла, мила моя? Какво ти бяха сторили? Защо изглеждаше така? Какво ти бях сторил аз? Въпросите летяха към мен като далечна глъч. Като далечна, грозна и страшна глъч. Обиди, ругатни, гаври. А сигурно и насилвания. Какво беше преживяла ти? Какво? Не можех да го мисля дори. И не исках.

 

Ти стоеше срещу мен. Стара, отрудена, тъжна, но с достойнство. Беше слаба, съсухрена, уморена и болна, но в очите ти имаше светлина. Жива, топла светлина. Стоях и те гледах. Ти вървеше бавно срещу мен. От очите ми бликнаха сълзи, а сърцето ми без малко да изхвръкне от вълнение. И тогава те спрях и те назовах по име. Усмихнах ти се и протегнах ръце да те прегърна. А ти… ти… моя любов… Ти, моя единствена и незаменима… Ти се смути. Стресна се. И ме… подмина.

 

Не можах да повярвам… Вцепених се! Замръзнах на място!

 

Имах нужда от време, за да се опомня.

 

После тръгнах към парка, надявайки се да те открия там. И ти наистина беше там. А около теб имаше много хора. Бяхте разпънали подвижен навес. И се бяхте събрали доста мъже, жени и деца. Сигурно това бяха твои деца и роднини. Имаше и маса, на която бяха подредени пластмасови чашки с безалкохолно. Имаше също и домашни сладки, мекици и бонбони. Явно празнувахте нещо. Децата тичаха наоколо. Бяха малки деца. Навярно твоите внуци. Учудих се, че бяха… толкова различни. Те бяха бели, черни, всякакви… Децата от твоите бракове. Знам, че си имала повече бракове. И… не те виня за това. Напротив – обвинявам себе си. Когато някога си тръгнах аз те оставих… на произвола. Захвърлена като мокро коте на улицата. Като скъсана, ненужна дреха на пътя. Като стар, прочетен вестник. Като… Стига толкова! Няма да продължавам със глупавите сравненията. За съжаление ти нямаше избор. Нямаше кой да ти подаде ръка. Нямаше кой да те пази, да те защитава. Ти остана сама. Съвсем сама, беззащитна. И тогава ония негодници изпълзяха от тъмното като плъхове, спотайвали се преди на скришно. Бяха бели, черни, всякакви… И се нахвърлиха върху ти като невидяли. И… Не, не ми се говори за това… О, ако тогава бях там. Ако бях останал… Това нямаше да се случи. Но, аз, като един истински подлец, те зарязах. Заминах за далечните страни. Да търся късмет. Да търся щастие. Да търся чужда любов… Някои приятели казват, че съм взимал нещата твърде навътре, че имало много хора, които също са заминали, а и други го правили сега. Така че не съм бил единствен. Това обаче мен не ме интересува. Чуждите грехове са си чужди грехове. Сега, когато съм на прага, усещам, нещата иначе. Чувствам, че ще давам отговор не за постъпките на другите, а само за моите. Там, зад страшната порта, няма да ме питат за греховете на другите. Знам го. Ще ме питат за моите!

 

Затова се върнах, моя любов. Да ти се извиня. Пък макар и късно. И да ти поискам прошка. Да падна в краката ти. Да ги прегърна. Да ги притисна силно в обятията си и да ги обсипя с целувки. Твоите груби, уморени крака… И да остана така. Наведен… Сломен… Молещ за прошка… А ти не ме позна! Изобщо не позна кой съм! Може би трябваше да предвидя подобен развой на събитията. Заслужавах го. Но… не го очаквах. Съзнавам вината си. Виновен съм, но… очаквах всичко друго, само не и това. Не и че няма да ме познаеш.

 

През всичките тези години трябваше да съм с теб. С теб и с никоя друга. А аз те предадох. Скитах се по тая чужбина като алчен скъперник, който съзнателно копнееше да се превърне в уседнала свиня. Исках да получавам. Да взимам от живота. И го правих. Бях като обезумял. Имоти, вещи, блага, наслади, признание, слава… Е, и? Какво излезе накрая? Колко беше мъдра ти някога когато казваше, че всичко е временно. Тихичко го казваше. Ей, така, между другото го казваше, докато седяхме заедно и се държахме за ръце. Казваше го… ненатрапчиво. Но аз ламтях за материални блага. Исках да притежавам. Да имам повече и повече. Ти беше твърде обикновена, кротка, позната. А и бедна. А аз търсих приключения. Исках да бъда с по-красиви от теб, с по-интересни, с по-богати… и те изоставих. Ти беше честна, семпла и невинна. И затова… беше предадена.

 

Някои казват, че това е животът. Всеки имал право да урежда първо себе си. Да гледа собствената си полза. Някога и аз мислих така. Тогава бях глупак. Сега обаче, застанал пред оная голяма врата, мисля иначе. И съжалявам. Къщата няма да мога да я взема с мен на оня свят. Нито пък любимата ми кола, а също и другите ми вещи. Ще отнеса само онова, което си е в мене. Угризенията ми. Вината ми…

 

Тежи ми, мила моя. И ме боли. Боли ужасно… Искаше ми се да ме погледнеш. О, само как ми се искаше да ме погледнеш и да ми кажеш, че ми прощаваш. Не! Всъщност не съм честен. Искаше ми се единствено да ме погледнеш. Само това. Повярвай ми! И, да ме познаеш. Да познаеш, човека, когото някога обичаше. Да познаеш… предателя.

 

Ти някога казваше, че човек, рано или късно, се връща при онези, които е обичал. И това е самата истина. Ето ме. Аз се върнах. Късно, но се върнах. Скоро ще умра. Устните ми ще се вледенят, а ръцете сковат. Ще стана безмълвен. Тялото ще се стопи и ще изчезне… Ще остане само голата ми душа. Затова сега бързам да говоря. Бързам да пиша. Бързам да ти кажа, че те обичам… Обичам те, моя любов! Обичам те толкова много, че се задушавам. Обичам те, с цялото си сърце и с всичките си сили. Моля те, прости ми. Прости ми и ме благослови да си отида с мир. Ти винаги си била в сърцето ми. Където и да бях през всичките тези години, където и да се скитах далече не спирах да мисля за теб, и да те обичам. Ти, скъпа моя… Ти, единствена, чудна и неотразима… С набръчканото ти от старост лице, с дългите ти бели коси и облечената в дрипи. Да, точно теб. Теб, и само теб, винаги съм обичал. Теб, родино моя! Теб, моя Българийо!

 

 

Източник

вестник “Лечител”

Ти знаеш как починалите молят за помощ

Ноември 5, 2014 in Начална страница, Отечески съвети

 

Ти знаеш как починалите молят за помощ! Защото след смъртта няма покаяние, а те са останали със своите скверноти и пороци и сега, като виждат, че помощта на живите съдейства много за подобряване на тяхната участ, желаят, молят и жадуват да ги поменават. Жадуват и в рода им да се намери някой свещеник или добродетелен християнин, който да се погрижи и за тях.

 

Ще ти напиша за едно видение, което чух от устата на епископ, с когото преди много години бях в съслужение. Той ни разказа, че имало един свещеник, когото виното победило, и той често се напивал. Така било много години. В останалото бил добродетелен и благочестив. Веднъж по навик си пийнал вино, напил се и преди да изтрезнее, отишъл и отслужил литургия. Но по Божие допущение Светите Тяло и Кръв Господни се разлели! Нещастникът се вцепенил от страх, мислейки за голямата епитимия от своя епископ!

 

Когато накрая се изповядал, епископът му казал:

 

- Върви си, ще ти се обадя кога да дойдеш. Ще ти дам епитимия.

 

И ето, епископът като останал сам, размишлявал за това, и когато вече щял да вземе писалката, за да запрети свещеника от свещенослужение, внезапно вижда как пред него, сякаш на екран, преминават безбройно множество всякакви хора, и всички – на различна възраст и с различно социално положение. При тази гледка епископът се смаял и се уплашил. Тогава всичките тези хора заедно му казали:

 

- Ваше Преосвещенство, не налагайте епитимия на свещеника, не го поставяйте под запрещение.

 

После един след друг станали невидими.

 

Епископът повикал свещеника. Уплашен бедният свещеник мислел за запрещението си, а епископът го попитал:

 

- Би ли ми казал, много ли имена поменаваш на литургията?

 

Свещеникът отговорил, че на проскомидията дълго поменавал царе, императори, та чак до последния бедняк. Тогава епископът му казал:

 

- Добре, върви и когато служиш литургия, поменавай толкова, колкото можеш, но гледай в бъдеще да не се напиваш. Бог ще ти прости!

Впоследствие свещеникът с Божия помощ се избавил от пиянството.

 

Господ Бог да ни даде благ разум, та да се погрижим за душата си, преди да сме тръгнали за онзи свят.

 

Източник: “Отечески съвети”  – манастир “Св. вмчк. Георги – Зограф”

 

Който обича света е лишен от Божията любов

Юни 11, 2014 in Беседи

  Ангел Божий, чедо мое, да те последва и да ти покаже Божия път за твое спасение. Амин, да бъде. Пожелавам ти Бог да ти дари душевно здраве, защото то е дар на осиновяване, който ще получат душите, които изцяло са се отдали на служба на Бога и Неговата любов.

 

Светът притегля младостта подобно на магнит. Светското има голяма власт над новопостроената душа, която едва – едва е започнала да разбира своето предназначение, целта на живота си и дълга, който я зове.

Приятелството със света (любовта към него) е вражда против Бога; който, прочее иска да бъде приятел на света, враг става на Бога (Иак. 4:4). Бог е приготвил наслаждение във вечността, тъй като Той и душата ни са вечни. Но никакво наслаждение на света не може да се сравни  със святото и чисто Божествено наслаждение.

 

Светски наслаждения се получават с труд и парични разходи. Но след кратковременна наслада идват многообразни скърби и затова би било неправилно да наричаме това нещо наслаждение. Божественото наслаждение няма лоши последици; и духовната наслада долу на земята е начатък на едното вечно редуване на наслаждения и радост в Божието Царство. А изгнилият в наслаждения свят, напротив, ще трябва да бъде подложен на вечно осъждане с древния виновник на покварата – дявола.

Времето на живота ни, чедо мое, ни е дадено като злато, за да може всеки “да купи” своето спасение, и в резултат на “търговията”, която ще извършим, или ще забогатеем, или ще обеднеем. Ако използваме златото на времето за закупуване и увеличаване на духовното богатство, ще стане действително добри търговци (виж: Мат. 13:45,46) и ще чуем блажения глас: Хубаво, добри и верни рабе! В малко си бил верен, над много ще те поставя; влез в радостта на господаря си ( Мат. 25:23).

 

След края на живота ни от всекиго от нас ще бъде поискан точен отчет за това как сме изразходили златото на времето, и горко ни ако сме го пропилели за кино, за развлечения, за блудни действия, за суетни фантазии и плътски утехи. Тогава какво оправдание ще може да изрече онемелия ни език или как ще може човек да повдигне очите си и да погледне към Христа, щом Той изброи безбройните си благодеяния, които безграничната Му любов е изразходвала за нас?

 

Сега, когато имаме време, сега, когато все още не цялото злато е пропиляно и още можем да се разпореждаме с него, да поразмислим мъдро и да отхвърлим разбойническия свят, крадящ го от нас, да го отхвърлим като умряло смърдящо куче, и да побързаме да купим за златото скъпоценни дела, които, бидейки изпитани с огън, ще станат пресветли, достойни дарове за нашия свят Бог и ще украсят светия и Небесния Иерусалим. Да не купуваме слама, тоест дела, заслужаващи мрак и мъчения, тъй като с тях ще слезем във вечния огън на геената, където множество прахосници на Божествени дарове ще жънат това, което са посели! А ти със сълзи сей добри дела и по време на посещението1 ще пожънеш снопи наслаждение на вечния живот!

 

 

 

 

 

1) Време на наслаждението или ден на посещението, съгласно тълкуванието на светите отци, е денят на Второто Пришествие на нашия Господ Иисус Христос, “когато ще дойде в света да въздаде на всекиму според делата му”.

 

Източник: “Отечески съвети”,  манастир “Св. Вмчк  Георги Зограф”, Света Гора, Атон

 

Желая дя се освободя и да бъда с Христа

Юни 7, 2014 in Беседи, Начална страница

 

Многострадален човек, но при това необичайно благожелателен и щастлив. „Мирът, който превъзхожда всеки ум”- това е жизненото му кредо. Вижда се веднага.

 

Той бил съвсем малко дете, когато пред очите му метежниците от хунтата хванали майка му и сестра му, и след няколко минути последвали изстрели. Повече не ги видял, но в съзнанието му завинаги се отпечатали и мига на раздялата, и техните лица, и събитията от съвместния им живот. Майката и бащата били предадени поради ненавистта на баща му, който след това изчезнал някъде. А неговата детска душа била осакатена за дълги години.

 

Настанили го в детски приют, където усвоил занаята на ваксаджия. В един щастлив ден на улиците на Солун той срещнал офицер в оставка от гръцката армия, който решил да почисти на улицата своите обувки. Между тях се завързал разговор и те стават приятели. Офицерът говори за любовта към Бога и ближния и му дарява такава любов. Тази среща утешила детето и пробудила в него надежда. Офицерът го отвел в храма и му открил тези духовни хоризонти, които човек среща на пътя към Бога. След известно време той станал монах. Послушник и слуга на всички. Последен от последните по собствено желание. Винаги се радвал на чуждата радост като на своя. Искрено съчувствал на успехите на братята и на духовните им дарове. Той намерил своето място, разкрил самия себе си и се срещнал с Бога. Новото му име вече е Кирил.

 

„Аз съм най щастливият човек – често повтаря той – неизплатим длъжник пред Бога.”

 

Устата му непрестанно възнася хвала към Бога. Практически знае цялото Свещено Писание наизуст. За него манастирът става също и институт, в който получил образование. Имал прекрасна памет и много приятен глас. Когато пеел, пеели не устата и гърлото, песента изхождала от дълбините на благородното му сърце. Един поглед към него предизвиквал радост. Удоволствие било да го слушаш. С Божията помощ на него му се отдало да възстанови в себе си първозданния Адам, сътворен от Бога по Негов образ и подобие, скътвал в себе си Божествени дарове, и явни, и невидими за другите. Беше очевидно, че отец Кирил вътрешно беше някой много повече, от това което изглеждаше външно. Дете на шестдесет години. Ангел, облечен в тленна плът.

 

Любима тема на неговите беседи беше Царството Небесно. Явното желание на неговата душа беше да се раздели с неопределеността на този живот, за да наследи пълнотата на бъдещия. Причастието към вечното блаженство, безпрепятственото лицезрение на Божествената слава, съзерцанието на изпълнението на божествените обещания, незалязващата светлина на осмия ден, слушането на „неизказани думи, които човек не може да изговори” (2Кор. 12:4), съучастие на ангелите, разкриване на пълната благодат на светиите, откровение на тайнствата на Богородица, унищожаване на съблазните и суетните неща от този век – на това учеше той. Практически всичко , което казваше, даже по манастирско послушание, беше „винаги с приятност, със сол подправено” (Кол. 4:6) и дишаше с живот, а не със смърт.

 

Цялото манастирско братство го почиташе, удивлявайки се на неговите дарове. И макар често да не говореше за това, той гореше с желание да напусне този свят. Той беше не просто „пришълец и странник” (1Пет. 2:11), но и чужденец в този свят. В него имаше напълно определени и осъзнати стремеж към Бога и жажда за смъртта, с която той беше в приятелски отношения. Такъв начин на мислене за него беше привичен, естествен. Неговото сърце не докосваше този свят. Затова и той беше до крайност прост, винаги в едно и също износено расо.

 

Когато се представяше случай, той идваше при мен на Възнесенското подворие, където служех. Винаги с благословението на игумена, което аз изпросвах за него. Той носеше някакви благословения: стафиди, бадеми, бонбони, шоколади или нещо от книгите. Винаги със сърце, преизпълнено с любов, никога с празни ръце. Всеки път преди всичко вземаше от мен благословение, а след това започваше да пее тропара на деня и словословие към Бога, започваше да излага случаи от живота на познатите му старци и от житията на светиите, спомняше си техните мисли, записани в книга във вид на кратки изречения, анализираше пеенето на впечатлилите го известни византийски хорове, засягаше и иконописта. Разговорът винаги завършваше с любимата му тема – описанието на Царството Небесно: той разказваше как ще бъде там, в Рая. Поток  на живо богословие. И всичко това пропито с искрен интерес и истинно смирение.

 

Неочаквано почина игуменът на манастира – отец Леонтий. Замина си от този живот в реанимационното отделение на болницата, толкова незабележимо, че никой с нищо даже на можа да му помогне. Никой не можеше да си представи такъв изход. Отец Леонтий беше велик съкровен деятел. Той взе със себе си благодатта, с която го надари Господ, и остави на всички, които го познаваха, памет за неизвестен, но велик светец. За вътрешния му живот никой не знаеше. Даже и отец Кирил, който го обичаше необикновено много и чиято килия беше редом с килията на стареца. Той пребивава неизвестен и до този ден. Незабравимо тайнство. Проявление на такава благодат и абсолютна скритост.

 

По време на погребението аз забелязах, че отец Кирил стои в ъгъла на храма. Видя ми се много потиснат. Нито веднъж не повдигна глава. Съчувствах му. Разбирах го. Отец Кирил отново оставаше сирак. Отново неочаквано. Оставаше практически отново без човешка поддръжка. Аз отидох при него след службата, считайки за свой дълг да му кажа слово на утешение.

 

- Отче Кириле, аз те наблюдавах, видях как гледаше надолу и нито веднъж не повдигна очи. Отново сиротство. Но този път мъката от загубата е много по-осезаема.

 

- Не е точно така, отче. Сега имаме надежден застъпник на небето.

 

- Аз разбирам твоето състояние, отче Кириле, – продължих аз. – Какво да правиш! Разбира се, той ще ни липсва. Видях те, как стоеше на службата потопен в себе си и смутен.

 

- Неговото отсъствие не означава пустота. Пустотата царува там, където отсъства Бог, а старецът само изпълни духовното предназначение на човека на земята – „и въжделеното отечество подай ми, сътвори ме отново жител на рая” (той изпя това с едва доловим глас). Истинското ни отечество е там, в Царството Небесно, и днес ние празнуваме това, че старецът откри своята истинска родина. Излишната скръб днес е неуместна, и думите са излишни и пусти, и значи, в голяма степен ние сме длъжни да оплакваме само самите себе си, нашата духовна нищета.

 

- Сега той може да се наслаждава на лицезрението на Агнеца, заколил се за целия свят. Боже мой! А при нас тук е траур!

 

Отче, не можеш да си представиш, как завиждах днес на отец Леонтий. Размишлявах над това, как са го посрещнали ангелските сили „лице в лице”, като свой, мислех с каква слава се е сподобил сега, затова вместо печал днес аз изпитвам радост, днешната панихида е истински празник. Представи си, той се намира сред ангелите, между преподобните, добропобедните мъченици, пролели кръвта си за Христа, редом с апостол Павел, с Йоан Предтеча, Иоан Златоуст, Василий Велики, с Пресвета Богородица. Той сега може да се наслаждава на лицезрението на Агнеца, принесъл се за целия свят. Боже мой! А при нас е траур.

 

Днес, когато е минало толкова малко време от неговото заминаване от нас на небето, аз го молех, да ни подготви пътя. Аз вярвам, че Господ ще го чуе. Несъмнено, той ще намери дръзновение пред Бога.

 

След седмица хепатит повали отец Кирил. Хоспитализираха го. Започнаха изследвания. Изясни се, че има рак на черния дроб в последен стадий. И болестта стремително прогресира. Като гръм от ясно небе. Хирургът, наш общ приятел, се реши да направи биопсия на болния орган. Целия черен дроб е в метастази. Докторът трудно вярва на очите си. Накрая, удостоверявайки се в най-лошото, го зашива.

 

- Отче, ние ще го загубим. По-лошо не може да стане. Няма дори и два месеца живот. Ще му направим няколко химиотерапии, за да не са отчайва, може и да изкара и трети месец.

 

Целият манастир бучи като пчелен кошер. Никой не си е представял, че игуменът се е преселил във вечността, за да събере останалите отци в горния свят. Но даже и да е искал да ги събере при себе си, то нека да е някой друг, но не и отец Кирил.

 

Междувременно отец Кирил е вече известен за всичко и свети от радост.

 

- Такъв подарък не очаквах от игумена. Ние се бяхме договорили с него, че този, който първо си отиде от този свят, ще покани следващия. Той е придобил дръзновение пред Бога. Нима това не е чудо? Разбирате ли? „Искайте и ще ви се даде.” Ако искате, помолете го и вие, да ви вземе и вас.

 

- Знаеш ли? Ние ще го помолим, ти да не си отиваш. Ще видиш, колко действена ще бъде нашата молитва.

 

- Отец Геронтий, аз имам рак на черния дроб. Сега съм на пистата за излитане и двигателите са вече включени. Вече нищо не ме задържа.

 

- Сега ще експлодирам,- жалваше се сам на себе си отец Геронтий – никой не може да го убеди да спре тази молитва. Но няма да успее, той ни е нужен тук, на земята. Ще се молим Господ да не го послуша. Иначе какво се получава? Бог ще прави с нас всичко, което иска отец Кирил? На небесата има сонм светии. А какво ще правим ние, ако те си заминават от нас един след друг?

 

Позвъниха и на мен. Аз бях поразен от поведението на отците. Какво прекрасно проявление на духа! Какво открито мислене! Какво високо духовно състояние!

 

Навестих отец Кирил в болницата.

 

- Всичко ще бъде наред. Ще се оправиш.

 

- Изчакай малко и за мен ще стане по-добре. Само да не ми попречи отец Геронтий. Той се старае да ме задържи на всяка цена. Знаеш ли, проблемът е в това, че той умее да се моли, и обикновено Господ слуша неговите молитви. Вдигнал е всички на крака. Но аз мисля, че ще изляза победител в тази битка. Наистина, проблемът е в това, че той се моли за другите, а аз само за себе си. Отец Трифон казва, че молитвата за другите е много по-действена. А и къде ти грешният Кирил да се състезава с всички тях! Те са много, и са богати на добродетели. Отче, моля те, помоли се, да намерим мъдро решение.

 

И още нещо. Отче, моля те, когато моята молба наклони везните, ела да ми прочетеш молитвата на „изход души”? Когато дойдеш другия път вземи със себе си требник: ще прочетем за проба. А сега затварям очи, скръствам ръце на гърди, и заедно започваме: „още се молим за упокоението на грешния монах Кирил, за да му се прости всяко волно и неволно съгрешение”- пееше той изпълнен с радост.

 

Но ето че изминаха два месеца… Минаха цели четири години. Отец Кирил не може да повярва, че полетът е отменен, когато той вече се е качил на борда на самолета. И за всичко това е виновен любимият му отец Геронтий. В крайна сметка Господ послуша него. И всички останали, които го подкрепяха със своите молитви. Отец Кирил обаче не беше от тези, които се предават лесно.

 

- Е, добре… Макар и отначало любовта на отец Геронтий и да надделя, не забравяйте, че има и отец Леонтий. И къде е той? На небето. Аз го молех за услуга, да ме вземе със себе си, още тогава, когато никой не предполагаше, че ще си замине така скоро от нас. Все някога Господ трябва да го чуе – казваше той, смеейки се.

 

Беше навечерието на Рождество. Отец Кирил ме помоли да отида. Душата му летеше сякаш с крила, устата непрестанно славословеше Бога, лицето сияеше, сърцето се топеше от неизречена радост. Здравословното му състояние изглеждаше без промяна.

 

- Струва ми се, че часът ми приближава. Чувствам, че обратното броене вече е започнало. И този път полетът ще бъде с ракета. Хоп – и вече ще сме там. Вече никакви Геронтиевци не могат да изменят моите планове. Този път билетът ми е с гаранция. При нас също има боен дух – ми каза радостно. –Ти само не бъди против мен. Ти си ми нужен като съюзник. Какво да правим в този свят, като има друг?

 

Веднага след празника състоянието на отец Кирил се влошило. Почуствал силна болка и загубил съзнание. Веднага го закараха в болница. Изглеждаше, сякаш организмът му, подготвя пътя му към небето. Отново увеличение на метастазите. Тази новост той разбрал от своите любими…”противници”, когато дошли да го навестят в болницата. Жалко било да ги гледаш. Такъв печален вид имали. Той с усмивка на уста изслушал тази новина. Прекръстил се и от дълбочината на сърцето си казал: „Слава Тебе Боже”, като че съзерцавал обетованата земя след четиридесет годишно блуждаене в пустинята или като че за първи път тръгвал да ходи след 38 годишен паралич, подобно на разслабления в евангелската притча. От този момент той престанал да се шегува и започнал още по-съсредоточено да се готви за преминаването в другия свят. Билетът вече бил резервиран и трябвало да се положи всички усилия за това, за да не остане тук. Непрестанно се молел. Любовта и вярата му към Бога станали необичайно трепетни. Отец Кирил дишал друг въздух на истинския друг свят. Той ме предупреди да си взема требника, за да изпълня нашата уговорка за молитвата на „изход души”. Беше сряда, както си спомням, 7 януари. Взех със себе си и частица от Животворящото Дърво, в сребърен обков, дар за манастира Симонопетра на Света Гора от „смирения” митрополит Арсений през 1692 г., съдейки по надписа на обратната страна. В продължение на десет години постоянно му се покланях, когато служех в метоха „Възнесение”. От него рядко излизаше ясно усещано благоухание, особено на празниците Възнесение и на Кръстопоклонна Неделя. Аз взех Светия Кръст със себе си за благословение. Изкарах го от кивота, където се съхраняваше, целунах Го и Му се поклоних. Никакво благоухание. Завих го с бархетен плат и се отправих към болницата. Горе-долу около 10:30 бях до леглото на болния. Чакахме кога ще дойде сестра му. Той беше предупредил всички, че ще си „замине” на празника на свети Йоан Предтеча.

 

Небесата са отворени. С голяма чест го посреща сам свети Йоан Предтеча, който предстои пред Светата Троица. Отец Кирил е в очакване на заминаването си. Неговата връзка с този свят завинаги се прекъсва. Той явно е потопен в молитва, но при това може да се забележи неговото безпокойство. Той постоянно повтаря: „Дойди Господи Иисусе.” Приближих до него Светия Кръст, за да се поклони. В болничната стая се намираха завеждащият болницата, една милосърдна сестра и двама отци от манастира. Аз осених всички със Светия Кръст, след което всички се поклониха.

 

- Как си, отче? Страдаш ли? Бихме ли могли да направим нещо за теб?

 

- Не, от нищо не се нуждая, нищо вече не ме интересува. Аз си тръгвам. Чакам само Мария (сестра му) и ще излитам. Вече съм в кабината и започна обратното броене. Не ми е жал за вас, защото няма да се разделим. Просто един след друг ще отидем в „обитель Отчию, идеже несть болезънь, ни печаль, ни воздихание, но жизнь безконечная…”- и неговият глас пресекна.

Искаш ли да започна да чета молитвата и да дам начало „Благословен Бог наш”? – попитах.

 

- Не още. Аз ще ти кажа кога.

 

Мина малко време в мълчание. Дойдоха още двама отци от манастира. Отец Кирил, като че ли не усети тяхното присъствие. Един от дошлите, отец Евстратий, дойде до леглото, наведе се до ухото му и каза на висок глас: „Слава Богу за всичко – няма да престана да повтарям това… за всичко, което се е случило с мен – продължи отец Ставрианос. Отец Кирил си отвори очите и много бавно и едвам чуто го поправи: „За всичко, което се случва с мен. Има разлика.”

 

Прави ми знак да отида до него.

 

- Бъди внимателен – посочи към отец Ставрианос, усмихвайки се радостно. – той е добър монах и аз го обичам много, но за съжаление той е човек на отец Геронтий. Гледай да не ни навреди с нещо в последния момент.

 

Това благодатно състояние беше рядък момент в нашия духовен живот. Той вече живее във вечността и само от време на време се докосва до реалността. Но владее езика на двата свята безупречно. В последния момент на своя живот. Заминава! Около него мълчание. Какво може да се каже в такъв момент до такъв човек. Ние всички сме събрани до него заедно. Всичко на всичко няколко човека, но множество ангели. Времето на сътворения свят е точно 12:00 – на обяд. Вечността настройва своите собствени часове – без стрелки, без цифри. Без разделяне на времето. Без край! Отец Кирил като че е прекъснал всякаква връзка с този свят. Дишането му е затруднено. Изражението на лицето му е ангелско. В продължение на половин час не каза нито една дума. Изглежда, че това е неговото последно вдишване. Но не. Дава знак. Иска нещо да каже. Протяга скръстените за благословение ръце.

 

- Да прочета ли молитвата? – питам.

 

Дава знак с очи.

 

Покривам му главата с епитрахила и започвам да чета последованието за отделяне на душата от тялото. Прекрасна служба, разтърсваща те до дълбочината на душата ти! Отец Кирил беззвучно шепне молитвата само с устни, внимавайки в думите, стараейки се да прави кръстния знак, където се полага. Когато започнах да чета канона ми каза да не го съкращавам и след това се успокои. Прочетох цялото последование и дадох отпуст. Поднесох му да целуне кръста на епитрахила. С необичайно благоговение устата му се докосна до моята ръка. Целуна ръката на свещеническия ми чин. В този момент почуствах, че се докосвам до лицето на светец. Аз се наведох и взаимно също го целунах. Жива икона. Човек „не от мира сего”. Дава знак с ръка като че иска да се допре нещо до него. Попитах дали желае да се допре до Светия Кръст, на което той отговори утвърдително. Изкарах отново Честния Кръст, целунах Го първи. Силно благоухание. Не мога да намеря думи. Поднасям Го към Божия раб, той си отваря очите, прекръства се и Го целува. Сълзите моментално се спуснаха по неговите страни и той се потапя в мълчание завинаги. След няколко минути изпусна дух и премина в света на блажената вечност, в земята на кротките… Всички присъстващи с благоговение се поклониха на Светия Кръст и заедно с благодатта на Животворящото Дърво получиха благословението на монах Кирил. До този момент никой от нас не чувстваше благоуханието на Сетия Кръст. Сега всички без изключение усетиха силно благоухание. Господ показа с това Своето благоволение към монаха Кирил. Човекът се упокои в пълното значение на тази дума.

 

„Праведниците живеят во веки и паметта за тях е от род в род”

 

 

Превод от руски

Източник: Православие.ру

 

 

 

 

 

 

 

Направи завещание за дома си, защото ще умреш

Януари 30, 2014 in Начална страница, Отечески съвети

 

С плач се появява човек на белия свят; с плач и скърби живее; със сълзи и страдания си тръгва от света.

 

О, сеута на суетите! (Екл. 1:2) Сънят свършва и човек се събужда в реалността на истинския, същински живот. Никой не забелязва как суетният живот отминава. Летят годините, тичат месеците, изтичат часовете, незабележимо се топят секундите и без никакво предупреждение пристига телеграма: Направи завещание за дома си, защото ще умреш, няма да живееш (4Царств. 20:1).

 

Тогава става ясна лъжата и човек разбира колко голямо е било влиянието, което светът е оказвал върху него. Човекът се разкайва, обзема го тревога, търси отминалото време, готов е да даде всичките си богатства, за да купи поне един ден за покаяние и причастяване със Светите Тайни, но уви, сега няма никаква снизходителност към него. Снизходителност му е била оказвана по-рано в продължение на много години, а той е пропилял времето си по пазари, заведения, кина и във всяка срамна похот.

 

Кой мъдър търговец, щом забележи измамата на преходния живот, не ще се изхитри да прати стоката си на небето, преди да свърши празникът на живота, та да я намери с лихви в банките на небесния Божи град! Блажен е този мъдрец, защото вечно ще води щастлив и безгрижен живот, докато глупавите, пияниците, користолюбците, сребролюбците, блудниците, убийците и цялото множество подобни на мен грешници, и от тях – пръв аз, ще бъдат хвърлени в пещта на неугасимия огън!

 

Сега, докато грее слънцето и денят дава сладката си светлина, да вървим бързо по пътя на поправянето, докато не ни настигне нощта на бъдещето, когато вече няма да можем да продължаваме хода си. Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение (2Кор. 6:2) – гласят безсмъртните думи на апостол Павел.

 

Из “Отечески съвети”, изд. славянобългарски манастир “Свети Вмчк. Георги Зограф”, Света Гора, Атон, 2007г.

 

 

Старец Клеопа – За желанието

Февруари 22, 2013 in Видео, Начална страница

 



Старец Клеопа (Илие) (10 Април 1912 – 2 Декември 1998) – румънски старец, архимандрит и игумен на манастира Сихастрия. Превод на български: https://pravoslaven-sviat.org/