История за изцелението на една душа на Света гора

Септември 14, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

Това се случи в манастира Ватопед, когато там все още живееше старецът Йосиф „младши”. Беше краят на ноември. Тогава послушанието ми беше да посрещам и настанявам гостите. По това време в Атинския политехнически университет избухнаха стълкновения между студентите и полицията. За да се скрият от властите, някои от студентите-анархисти дойдоха на Света гора. Чичото на един от тях – анархист със зелена пънкарска прическа – се подвизавал на Атон в манастира Есфигмен. Именно този юноша предложил на останалите да отидат за известно време там.

 

Естествено те нямали разрешение за посещение на Атон. Те даже нямали представа по какъв начин да отидат на Света гора. Опитали се да се качат на корабчето, но ги свалили. Тогава те решили да вървят пеша.

 

Накрая се добрали до Есфигмен. Трябва да се каже, че духът на този манастир е твърде строг и затова, когато там ги видели – с обръснати слепоочия и с обици на ушите – веднага ги изгонили. Едва влачейки краката си от умора, привечер те се домъкнали до Ватопед.

 

Монахът-вратар вече се канел да затваря манастирските порти, когато видял тези момчета. Той се уплашил от техния дивашки вид: такива неща не се срещат често на Атон и се принудил да съобщи за тях на стареца:

 

– Отче, какво да правим с тях – да ги изгоним? Но къде могат да отидат сега, къде ще нощуват? Вече е късно и всички манастири се затварят!

 

Старецът му отговорил:

 

– Божията Майка ги е довела при нас. Настанете ги, но всичките в една стая и така, че да не ги видят другите поклонници. И ги наблюдавайте.

 

Както казах, аз бях гостилничар и се заех с тяхното настаняване. Те ми се видяха изплашени, много учудени от окръжаващата ги обстановка и уморени от многочасовия път. Когато си починаха малко, отведоха ги в трапезарията, за да се подкрепят. Побеседваха малко с тях и след това им казаха, че на следващия ден трябва да напуснат манастира, тъй като тук поклонниците се приемат само за една нощ. Старецът каза на младежите, че Бог е любов и, че каквото и да са направили в живота си, за тях все още има покаяние.

 

На следващия ден, този със зеления перчем, ми каза:

 

– Отче, бих искал да остана още един ден. Има ли такава възможност?

 

Другите младежи не поискаха да останат. Обърнах се към стареца за благословение и той разреши на младия човек да остане още един ден, но трябваше да си сложи шапка, та видът му да не съблазнява отците и поклонниците.

 

Петър, така се казваше този зеленоок студент, остана два дни, след това и трети. В един момент на третия ден по време на вечернята, чух силен плач от притвора на храма – даже не плач, а ридание. Отидох да видя какво става и видях Петър – стои на колене и ридае.

 

Приближих се и го попитах какво се е случило – да не би някой да го е обидил.

 

– Не, нищо не се е случило – отговори той. – Отче, искам да поговоря с теб.

 

След края на вечернята излязохме от храма.

 

– Отче, възможно ли е спасението и за мен?

 

– Петре, всеки може да се спаси. Разбойникът, намирайки се на кръста, се покаял и Христос го спасил.

 

Тогава Петър ми разкри душата си. Разказа ми, че семейството му се разпаднало; бащата биел майката и за Петър било много мъчително да гледа това. На 12 години напуснал дома си, живял по улиците в района на Екзархията. Там влязъл във връзка с анархисти, започнал да употребява наркотици и се впуснал във всевъзможни тежки грехове. Животът му бил един непрестанен стрес.

 

Въпреки всичко това, душата на този млад човек беше прекрасна.

 

Братя, аз казвам това, за да не отхвърляме дори най-последния грешник! Защото тези, които ние отхвърляме, Господ „събира” при Себе Си. Ние правим голяма грешка, считайки се за по-добри от тях. Старецът Паисий казваше, че при Второто Пришествие всички ние ще останем много учудени, защото няма да видим в рая тези, които сме очаквали да видим, а ще съзрем там онези, които изобщо не сме предполагали, че можем да видим в Царството Небесно. Да не бъде това с нас! Желаем спасение и се надяваме, че по Христовата милост и любов всички ще се спасим.

 

След тази промяна на Петър, случила се по молитвите на Богородица, ние му казахме, че трябва да се изповяда. По време на изповедта го обзе такова умиление, че на пода под него се образува локва от сълзи.

 

Петър остана в манастира доста дълго. Старецът му каза поне да остриже пънкарския си гребен. На което Петър отговори:

 

– Не, няма да го острижа, да не би когато се върна в града, момчетата да кажат, че монасите са ме обръснали. Когато се върна в света, сам ще се подстрижа.

 

Така си и ходеше – с шапка.

 

Петър напусна манастира и започна да води духовен живот. Понякога идваше отново за кратко, но вече в друг – нормален вид. А след това изчезна.

 

Ние знаехме, че не е виждал майка си от деня, в който е напуснал своя дом, и че нито веднъж не я е посещавал. Затова се постарахме да уредим отношенията му с нея. Намерихме телефонния й номер, свързахме се и й разказахме всичко. Майката, която не разчитала вече да го види между живите, беше много трогната от нашия разказ. За нея това беше много радостно събитие.

 

Две години по-късно ние, с няколко отци от манастира, отидохме на празник в друга Атонска обител. С нас беше блаженият митрополит на Кастория Григорий. Той ни помоли да не казваме никому, че е епископ – не искаше да му оказват почести и да създава грижи на отците.

 

Пристигнахме в манастира, поднесоха ни традиционното атонско угощение. А когато вече бяхме готови да тръгнем обратно, към мен се приближи един монах и ме попита:

 

– Отец Нифонт, познаваш ли ме?

 

Погледнах го:

 

– Не, не мога да те позная.

 

– Погледни ме по-внимателно.

 

И какво да видя?! Гледат ме големи зелени очи! Това беше Петър.

 

Той беше станал послушник в този атонски манастир. Хвърлихме се един друг в обятията си. И двамата бяхме трогнати до сълзи! Аз благодарих на Пресвета Богородица за великите благословения и чудеса, които ни изпраща! А на вас разказах само едно от тях. За нас промяната в начина на живот на този млад човек беше истинско чудо.

 

Източник: Православие ру

 

Пустинникът Тихон

Май 31, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Описание на срещата на автора със стареца Тихон (Голенков), известен на Света Гора като папа Тихон, и неговия послушник Паисий (бъдещият преп. Паисий Светогорец), издадено през 1972 г.

В пустинята Капсала

Капсала е разположена в източната част на Атон в гориста местност. Названието „Капсала” свидетелства за обширен пожар, който някога унищожил по-голямата част от гората в този район. Впрочем, днес цялата Капсала отново е обрасла с непроходими гори.

 

Тук минава границата между землищата на два манастира: Ставроникита и Иверон. От третата страна е територията на Карея, столицата на това благословено място. На изток Капсала е оградена от Егейско море, което сякаш разкрива безбрежността на Божествената любов. А на юг се възвисява грандиозният връх Атон, чийто вид напомня думите на преп. Максим: „Неразсеяната молитва възнася ума нагоре…”. В това удивително място, недалеч от пътя, идващ от Ставроникита и отиващ към Карея, се подвизаваше и се представи пред Господа папа Тихон.

 

Предвождани от нашия водач, ние преодоляхме два ниски хълма и веднага се оказахме пред малка килия, която едва се издигаше над земята. Минахме през оградата и тръгнахме по едва забележима пътечка към килията. С голяма радост ни посрещна послушникът на папа Тихон Руски – отец Паисий. Веднага в ума ни изплуваха думите на Антоний Велики: „Разделете дрехите ми: на епископ Атанасий дайте единия кожух и постланата под мен дреха – те са ми дадени от него нови и овехтяха върху мен. На епископ Серапион дайте другия кожух, а власеницата вземете вие. Прощавайте, чеда! Антоний се преселва и вече няма да бъде с вас!” Тук царстваше велика нищета!

 

Отец Тихон живееше без сребро и злато, както и неговите предшественици, които си нямаха понятие от скъпоценностите на този свят. Като „птица небесна” той се беше устремил към „почестите на горното звание”. Неговото богатство се състоеше от няколко дъски, които използваше за легло, стол, вехто одеяло и няколко консервени кутии, които му служеха като кухненски принадлежности. Подрасникът му сякаш бе съставен от кръпки, а скуфията му беше напълно протрита.

 

И как той би могъл да има вещи и пари, когато по думите му „Това е строго забранено от Божествените отци и от преподобни Василий Велики” и противоречи на устава на преп. Атанасий Атонски. И така, жилището на папа Тихон представляваше едно истинско птиче гнездо в горския гъсталак. Горещото обедно слънце, падащо върху поцинкования покрив, променяше вида на килията. Тя цялата се нажежаваше и излъчваше топлина, както гореше и струеше смиреното, съдържащо Христа, сърце на стареца Тихон.

 

Като се наведохме, ние минахме през мъничка вратичка. Тясно коридорче, дълго около три метра, ни отведе в църквичката на Честния Кръст, в която този свят старец беседваше с ангелите…

 

Свещеник на Всевишния Бог 

Послушникът на стареца Тихон, Паисий, ни разказа следното: Когато папа Тихон служел, не искал да има някой друг в храма. Много пъти той молил своя послушник да пее от коридорчето, зад вратата. Божествената Литургия, която служел старецът, била истинско отваряне на Небесата. Подобно на св. Павел, старецът бил възнасян на небето и като св. Спиридон бил посрещан от Божии ангели.

 

Когато наближавала светата Анафора и старецът започвал да чете молитвата: „Заедно с тези блажени сили и ние, човеколюбиви Владико, възкликваме и казваме: Свят Си и Пресвят…”, при стареца се спускали ангели и архангели, той виждал херувими и серафими. „Откровенията на бъдещия век” „пълни със слава” започвали още тук долу, на земята. И ние видяхме това.

 

Ако си послужим с думите на св. Григорий Палама, старецът Тихон „се присъединяваше към небесните сили, в непрестанното възпяване на Твореца”.

 

Можело да минат няколко часа в тази небесна атмосфера, докато старецът Тихон дойде на себе си и успее да продължи чинопоследованието. Той виждал пред себе си престола, горящите свещи, светия антиминс, разстлан за Литургията, спомнял си какво се случва на земята и завършвал последованието на Божествената служба.

 

Папа Тихон казваше: „По време на Литургията тук служи архангел, на това място стои серафим, а ето там се моли ангелът-хранител”. Паисий възклицаваше „Ой, ой, ой! Папа Тихон служи! Не му е до ученика, бързо-бързо да завършим херувимската и умът му се възнася към Светата Троица!” За това св. Симеон Нови Богослов пише: „Служещият е опиянен от Божествената любов и се пренася в другия свят. Нещо повече – може да се каже, че там го възнася Самият Владика Христос и му изяснява „словата на бъдещия век”, открива му останалите тайнства и го въвежда във велика светлина”.

 

Колко голяма нужда имат съвременните клирици от такъв небесен урок. Тук беше налице някакъв прототип на това, как трябва да служи клирикът. Папа Тихон живееше Божествената Литургия. Той така бе възлюбил богослужението, че неговата заветна мечта бе да извършва литургията и в Рая. Той често сам говореше за това: „Ако Господ ме помилва, аз ще служа и в Рая…” В края на своя живот отец Тихон бе получил за това извещение от Господа, така че мечтата му се превърна в пълна увереност. Той откривал на Паисий: „Послушниче мой, Бог да те помилва. Скоро аз ще служа Литургията на небесата, а ти да се молиш тук, на земята”. И със сърце изпълнено с детска простота и живеещо във вечността, той разказвал: „Ето тук по време на литургията стои Господ Иисус Христос, втори – св. Григорий Богослов, трети – св. Иоан Златоуст, а четвърти – аз, грешният”.

 

В края на краищата послушникът Паисий измолил от стареца да му позволи да живее с него в бедната килия на Честния Кръст. Тихон му завещал да служи в неговия храм и му обещал: „Ще идвам веднъж в годината да те посещавам. А ти, заради послушанието, не оставяй тази килия.” Несъмнено папа Тихон беше човек, бих казал „свят сред светиите”. Целият му живот беше единствено възхвала на Бога: „Ще пея на моя Бог, докле съществувам.” Той винаги бодърстваше и почти не спеше. Когато и някой да похлопаше на вратата на килията му, по всяко време на денонощието, без забавяне чуваше отговора: „По молитвите на светите наши отци…” А когато заспиваше, не губеше молитвата. Спеше като заек, както казва народът.

 

„Изцяло потопен в молитва” – това по-добре от всичко изразява естественото състояние на душата на о. Тихон. А когато тялото му почиваше, „сърцето му бдеше”.

 

Така врагът на човешкия род никога не можеше да намери възможност да се приближи до стареца. Старецът извършваше молитвата не само по броеницата си, която беше огромна (тази броеница днес виси на кръста), но сърцето му се молеше непрестанно. Дори самата усмивка на о. Тихон беше молитвена.

 

Старецът имаше прекрасна бяла брада, която подобно водопад падаше върху гърдите му. Когато му казваха:

 

- Каква красива брада имаш, отче!

 

Той отговаряше с обезоръжаваща усмивка:

 

- От Бога е. Аз нямам нищо общо.

 

Най-честото и най-важно изповядване на вярата на стареца беше славословието на Господа: „Слава Тебе, Боже! Слава Тебе, Боже! Слава Тебе, Боже!” Той произнасяше това непрестанно със силен глас. Старецът се стараеше да благодари на Бога не само за доброто, но и за всичко лошо: „Слава на Тебе, Боже!” – възклицаваше о. Тихон, подобно на св. Йоан Златоуст. Наистина той беше един от великите светци!

 

Източник: Исихазм ру

 

Волята на Господа беше да живея и да изповядвам вярата

Май 17, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница

Отец Димитрий Гагастатис (1902 – 1975) е роден в с. Платанос, окръг Трикала, Гърция. Завършва основно училище в родното си село. От дете помага на селския свещеник в църквата. Поради бедността на семейството не успява да продължи образованието си. След отбиване на военната си служба записва средно училище и добива диплома, която му позволява да стане свещеник. Встъпва в брак с Елисавета Куцибирис. В семейството им се раждат девет дъщери. През 1931 г. е ръкоположен последователно за дякон и за свещеник. Служението му съвпада с изключително тежки за Църквата и за гръцкия народ времена – италиано-немската окупация, както и гражданската война. Заради верността си към евангелските заповеди преживява много гонения. Задочно е осъден на смърт. Служи в своето село в продължение на четиридесет и две години. През 1973 г. е пенсиониран по здравословни причини. Последните две години от живота си прекарва в своя дом, потопен в умна молитва, благодарейки на Бога за болестта, която му е изпратил – злокачествен тумор. Упокоява се в Господа на 29.01.1975 г. Основен източник на сведения за живота му са неговите автобиографични записки, написани по настояване на негов събрат – свещеник, по-късно митрополит на Халкида Николай.

 

Целият живот на отец Димитрий преминал сред низ от чудесни случаи и явни прояви на Божията милост и благоволение, които той приемал със смирение и детска простота. Отец Димитрий смятал себе си за неук и недостоен, но вършел своята длъжност с великата надежда, че Бог, който го е позовал за служение, ще му помогне със Своята благодат. Постоянно се молел – и когато вървял по улиците на Платанос, и когато работел на нивата си. Всяка своя грижа – и пастирска, и лична, поверявал на своите застъпници – Светите Архангели, за чиято църква се грижел от дете. Обичал нощните богослужения. Многократно предприемал отслужване на Литургия в продължение на четиридесет последователни дни. Тези служби започвали в три часа през нощта и в тях участвали голяма част от енориашите.


Надарен от Бога с дара на евангелската любов, о. Димитрий денонощно се грижел за своето паство и горещо се молил както за него, така и за целия свят. Нека и ние да имаме неговите молитви.


Младежки години

…Тъй като семейството ни беше бедно, не можах да продължа образованието си… В края на 1917 г. придобих няколко овце и станах овчар. За да укрепя вярата си, изучавах житията на светиите и всяка християнска книга, която ми попадаше. Така избягвах светските компании. Обикновено влизах с овцете в най-дълбоките клисури, за да мога да се моля. Сатаната много пъти ме изкушаваше и подхвърляше в ума ми разни съблазнителни картини… През нощта демони идваха в моята колиба, опитвайки се да ме унищожат. Използваха различни лукавства, но аз държах в колибата си икони на светци, на които се молех… Майка ми често палеше кандилата в църквата на Светите Архангели и сe молеше там. През май 1920 г., по обед, оставих кошарата и отидох в къщи, хапнах малко и легнах да спя. Докато спях до по-малкият ми брат Йоан, яви ми се един старец и каза: „Стани бързо! Излез веднага навън, защото къщата ще падне и ще загинеш!” Събудих се, но не видях нищо. Веднага събудих брат ми и изтичахме навън. Едва се отдалечихме на около петдесет метра и покривът рухна. Ако този старец не беше дошъл и не беше ме събудил, щяхме да загинем. Делото никога не губи своята ценност. Каквото посее човек, това и ще пожъне. Волята на Господа беше да живея и да изповядвам вярата.


… Рано сутринта в сряда, на 8 април 1921 г. тръгнах за Трикала, за да се запиша в жандармерията. Преди това отидох при моите защитници, светите Архангели. Поклоних им се и им се помолих със следните думи: „Отечеството ме зове да отида… Желая да ме укрепите, да ми помогнете да се върна безбедно, жив и здрав пред вашите двери и да ме избавите от всяка неволя”. След два дни пристигнах в Атина и там ме записаха в жандармерията. Изпратиха ме в Мала Азия. Бях определен да служа в „батальона на смъртта”. Лице в лице със съда…Водихме жестока и сурова борба. Беше много трудно да се усамотя и да се помоля Богу. Със себе си носех хартиени иконки, които пазя като спомен и днес, както и житията на св. Антоний Велики, Теодор Тирон, Теодор Стратилат, Димитрий и други. Носех ги във войнишката си куртка и ги отварях, за да се помоля на Господа, на Пресвета Богородица и на светите Архангели и така да намеря утеха. Една нощ, заедно с още двама войници, бях поставен на стража. Около полунощ пристигна турска конница около 150 души. Какво можехме да направим ние тримата? Извикахме: „Турун, халт!” Откриха огън. Засипаха ни с дъжд от куршуми. Едва успях да извикам: „Архангеле Михаиле, спаси ме!” Другите двама бяха убити, а аз паднах в една леха със зеле в близката градина. Турците на коне започнаха да претърсват градината. Един от тях мина на половин метър от мен. Конят запръхтя, но аз не мърдах. Моментът беше трагичен и не може да се опише. Чух глас, който говореше нещо на турски. Не разбрах всичко, защото бях полумъртъв. След това чух и друг глас: дойде подкрепление и турците се оттеглиха. Аз бях спасен, а другите двама загинаха. Нима това не е велико чудо на светия Архангел? …


През юни 1924 г. бях пуснат от войската с отлична характеристика. Като се уволних, записах средно училище и получих диплома, която ми даваше възможност да стана свещеник. На 24 май 1934 г. станах дякон, а два дни по-късно бях ръкоположен за свещеник.

Мрачните години

… През мрачните години на италианско-немската окупация и гръцката гражданска война, аз, Слава Богу, научих, че нашата вяра е жива за онези, които вярват с чисто сърце. В един неделен ден, през февруари 1942 г., след края на божествената Литургия, италианската войска влезе в моето село и поиска всички, които имат оръжие да го предадат. Аз още преди това бях събрал оръжието и го бях предал на отговорните лица. Дойдоха и втори път и отново търсиха оръжие. Арестуваха двадесет и четирима души и се готвеха да ги разстрелят. Селото беше обзето от паника. Нямаше никаква надежда за спасение. Оставаше ни да се надяваме само на Божията помощ. Веднага се затекох в църквата на светите Архангели, мястото, на което Архистратизите вече бяха извършили безбройни чудеса. Паднах на колене и от дъното на душата си започнах да ги моля да направят чудо и да избавят арестуваните от челюстите на смъртта. Дори не си спомням какво съм говорил в молитвата си. Помня само как почувствах, че светите Архангели ми дадоха сила и кураж, че всичко ще бъде под тяхната закрила.


Взех решение и побързах да се явя пред италианския офицер, докато върволицата осъдени вече тръгваше към своята Голгота. Обърнах се към него и му казах: „Отговорно гарантирам, че тези хора нямат оръжие.” Щом ме видя, офицерът спря и каза: „Каквото иска попът, това ще стане.” „Бих желал, ако е възможно, да освободите тези двадесет и четирима души, защото са невинни.” Той се съгласи. „Заради вашият свещеник – каза офицерът – ще пощадя живота ви”. Радостта ми беше неописуема. Виждате ли каква сила има молитвата? Господ казва: Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори (Мат. 7:7)


… На 22 февруари 1943 г. прокомунистическите сили влязоха в селото, скандирайки патриотични лозунги. За да спечелят селяните, в началото изглеждаха като светци, но бяха „вълци в овчи кожи”. И аз се излъгах, така че от начало ги следвах. Снабдявахме ги с храна, с дрехи и т.н. Но от първата минута, в която започнах да ги подкрепям, църквата на светите Архангели престана да ме приема. Когато влизах вътре, усещах силен натиск да изляза колкото е възможно по-бързо, сякаш някой ме гонеше навън. Разбрах, че съм сгрешил и заради това ще бъда наказан. Молех Архангелите да ме избавят. Една неделя, докато служех, преди славословието, през главата ми мина мисълта, че комунистите ще започнат да гонят Църквата и аз трябва да се жертвам за нея, съгласно светото Евангелие: Добрият пастир полага своя живот за овцете (Иоан 10:11)… Реших да проповядвам против комунизма. Когато завърших Божествената Литургия, отидох до църквата на светите Архангели и ги помолих да ми помагат в голямата борба, която ми предстоеше. От този момент вече не изпитвах страх…


Същата нощ видях на сън двама бляскави офицери в униформата на гръцката войска, които ми донесоха няколко хляба и казаха: „Не се страхувай! Ето вземи този хляб, защото пред теб е велик, суров, стръмен и неизбежен път. Той ще завърши с победа, но трябва да мине много време. Ще бъдем с теб при всяка опасност. Това е истинският път Божий!”


… Три пъти ме викаха, искайки от мен да размисля и да не проповядвам против комунизма, а да мълча, както направиха останалите свещеници в окръга. Аз останах непоколебим и се молех на Архангелите да ми помогнат. Не подписах декларация за сътрудничество, както желаеха те.


„Ще умра, изпълнявайки своя дълг” – казах.


Тогава ме осъдиха на смърт. Първият, който подписа присъдата ми беше владиката. Изпрати ми своя архимандрит, отец Козма, заедно с петима войници, за да изпълнят присъдата и да затворят устата ми. Аз им бях голямо затруднение, тъй като в село не можеха да ми направят нищо. Енориашите ме слушаха, защото при всяка беда пръв им се притичах на помощ и правех всичко възможно, за да ги избавя. Пристигнаха в петък, октомври 1943 г. Бях в гората, където сечах дърва за семейството ми. Щом влязох в село, веднага усетих опасността… През нощта не дойде никой. Останах у дома и чаках. Сутринта, около десет часа, дойде един офицер от прокомунистическите сили, съпроводен от двама войници. Искаха да ме отведат. Отворих им и казах: „Много добре знам какво ме чака. Моля ви да ми дадете малко време, веднага ще се върна. „Запалих кандилото на иконостаса и изпях няколко тропара като „О Тебе радуется” и др. След това извиках попадията и четирите ми дъщери. Казах им няколко утешителни думи: „Отивам на мъченичество. Господ ме зове. Нека се прослави Неговото Име”. Раздялата беше болезнена и не може да се опише с думи. Дълбоко развълнуван, тръгнах към мястото на екзекуцията.


По път ги помолих да ми позволят да вляза за десет минути в църквата на светите Архангели. Исках да се помоля за последен път и да се простя с тях. Удовлетвориха желанието ми и останаха да ме чакат навън, пред вратите. Влязох в храма, паднах на колене пред иконите и започнах от дълбините на душата си да се моля и умолявам със следните думи: „Ако още не е дошъл краят на живота ми, избавете ме, както можете. Но ако Господ ме призовава на мъченичество, нека е благословено. Само се молете за мен, да ми прости греховете, защото като човек съм грешил и с дума, и с дело.” Молих се на Архангелите да се застъпят за мен пред Господа да ми прости и да защити семейството ми. Щом започнах молебена и изрекох „Благословен Бог наш…” , чух силен звук от иконостаса и иконата на светите Архангели се разтресе, сякаш за да ми каже: „Не се бой. Ние сме с теб!” Събрах смелост и излязох навън, но там вече нямаше никой. Слязох в селото. Всички бяха разтревожени и изплашени. Изненадващо дошли немците и поставили своя стража по периферията на селото. Комунистите се оттеглили. Тогава възкликнах: Да възкръсне Бог и да се разпръснат враговете му. И да бягат от Лицето му всички, които Го мразят”.


… През февруари 1945 г., срещу Месопустна неделя, комунистите ме извикаха: „Утре сутринта ще те качим на кон и ще отидем с цялото село в Трикала, за да работите на изграждането на железницата.” „Да не сте полудели? Утре имаме дори венчание!” „Ще заведем и младоженците. Сега времето е трудно” – отговориха ми.


Побързах към църквата на Архангелите и им казах: „Не допускайте неприятелите да постъпят по своему! Покажете своето чудотворство! Не позволявайте който и да било да отиде на железницата”.


Рано сутринта тези злобни демони започнаха да бият камбаната и с мегафон да призовават селяните на железницата… Спуснах се до енорийската църква „Свети Николай”. С комунистите разговарях най-вежливо. Помолих ги да ми позволят да служа. За минута спряха, а после започнаха отново. Помолих ги да слязат от камбанарията, но те започнаха да ми се подиграват. Подтикнат от божествена ревност, след като прочетох Шестопсалмието, взех една здрава дъбова тояга и отидох пред иконата на свети Николай. „Свети Николай – казах – нима не чуваш какво става навън? Те не ни позволяват да служим! Свети Николай, ти веднъж си ударил Арий! Защо свети Николай е направил това? Когато свети Спиридон взел тухла и я стиснал, за да докаже догмата за Светата Троица, така че нагоре се издигнал пламък, вода паднала надолу, а пръстта останала в ръката му, нещастният Арий казал, че това е магия. Тогава, воден от Божествена ревност, ти си го ударил. Затова са те хвърлили в тъмница, но Христос и Света Богородица са те избавили, защото си бил праведен… Сега аз, от моя страна, ще ударя тези дяволи и ще ги смъкна от камбанарията. Аз ще нанеса удара, но цялата отговорност за това, което ще ми се случи после, ще падне върху теб!” Излязох и смело им извиках да слязат от камбанарията… Хвърлих се върху тях и започнах немилостиво да ги налагам. Всички тях съборих долу, а мегафона счупих. Не си спомням какво съм им говорил. Върнах се в църквата и казах: „Ударих ги, свети Николай! Сега всичко е в твоите ръце. Не допускай който и да било да отиде в Трикала”. И се случи чудо. На железницата отидоха само осмина селяни. Аз останах в църквата и, жив и здрав, служих Литургия. Най-искрено свидетелствам, че не ми казаха и дума: благодатта на свети Николай и на светите Архангели не им позволи! Ако Бог е с нас, кой ще бъде против нас?

Следвоенни години

… На 1 юни 1963 г. Негово преосвещенство епископ Дионисий (смиреният архиерей, който, както ми беше открито, имаше обичай често да се моли на хълма, където върху него слизаше светлина, която го укрепяваше) ми каза, че епархията намира за добре на Петдесетница да отида в манастира „Света Троица” на Метеора, за да служа на празника на тази обител. Приех, първо заради послушанието, но и защото самият аз имах желание за това, понеже на такива места винаги може да се намери кътче за молитва. Каква радост, какъв благослов! Нощта срещу неделя прекарах в молитва, а сутринта служих Литургия. По време на Херувимската песен от олтара започна да се разнася неописуемо благоухание, защото там се намираше ковчеже с мощи на светци. Ето я нашата вяра! Тя ни свидетелства, че е жива. Службата беше преизпълнена с умиление. След края й цялото паство се разотиде с радост, а аз коленичих пред Бога и Му благодарих за всички чудеса, които показа на моето недостойнство…


… На 7 юни 1963 г. работех на нивата си и пръсках овошките. От моята глава и от дясната ми ръка още се усещаше благоуханието, което отнесох от Петдесетница. Докато работех, пеех песнопения, особено такива, посветени на Пресвета Богородица. Когато седнах да си почина, чух глас, който ми каза: „Ще бъдеш добре дошъл на Света Гора на Моя велик празник. Пиши до каливата на Даниелитите и те ще се погрижат за теб. Очаквам твоето пристигане!” Скочих радостно – Пресвета Богородица ме канеше в Своята Градина! Но от друга страна се натъжих, като помислих, че аз, най-недостойният от моя род, сигурно няма да мога да се присъединя към великите хора от света – крале, патриарси, архиереи и останалите, които ще присъстват на този велик празник. Освен това и разходите по пътуването бяха много големи. Въпреки всичко реших да отида, защото съдейки по всичко, такава беше волята на Пресвета Богородица.


На другата сутрин отидох при преосвещения владика и му разказах какво ми се случи. „Върви на Света Гора” – каза ми той… Показах му своята дясна ръка, която, както и главата ми, още благоухаеше. Посъветва ме да запиша случилото се на Петдесетница, защото тогава се бе спуснала Божията благодат.


Междувременно – какво чудо – се появи една госпожа, която каза, че ще подпомогне финансово моето пътуване. Разбрах, че Пресвета Богородица е устроила всичко… На 19 юни пристигнах на Света Гора. Носех кожена торба, в която беше моето духовно снаряжение. Почти всички, които срещах бяха много любопитни да узнаят какво един скромен свещеник носи в торбата си. Архиереи, патриарси и много други желаеха да им отворя торбата и благоговейно се кланяха на Света Богородица. Фотографираха се с мен, чудейки се как един неук и нищожен свещеник, какъвто съм аз, носи наоколо такива неща. Оказваха ми голяма почит, защото, както ми се струва, с мен беше Пресвета Богородица…


На 26 юни посетих скита „Света Анна”. Поклоних се на светите мощи, които се пазят там и тръгнах към манастира „Свети Павел”. За нещастие се изгубих и тръгнах в погрешна посока. Изненадващо дочух глас от гората: „Отче, отче, спри, изгубил си пътя!” Обърнах се да видя кой ме вика. Видях някакъв млад монах, около тридесет годишен. Неговата поява беше много впечатляваща и не може да се опише с думи. Поклони ми се по монашески, като каза : „Отче, благослови!”, а след това ми каза да го следвам. Попитах го откъде е и къде отива. „Оттук съм, а това е и мястото където отивам” – отговори ми той. Тъй като бях жаден, първо ме заведе до един извор, а след това и до манастира „Свети Павел”. Благодарих му и се сбогувах с него. Изведнъж той изчезна. Когато се отдалечих на двадесетина метра, неочаквано ме побиха силни тръпки и аз си помислих „О, Боже, какво ми се случи на мен, грешния”. От дълбините на душата си благодарих на Пресвета Богородица.


… През ноември 1968 г. реших още веднъж да отслужа низ от четиридесет литургии. Всеки път, когато идваше този период, сатаната нападаше попадията, за да ми създава пречки за това. Какво ли не ми каза: „Ще се разболееш, ще умреш сам в Архангелската църква и хората ще ни се смеят…! Нито един свещеник, с когото съм разговаряла не ми е казвал, че трябва да правиш това… Ако се разболееш, няма да се грижа за теб…! Няма да меся просфори…! Прави каквото искаш! …” и т.н. Преструвах се, че не слушам. Предавайки се на Бога, на света Богородица и на светите Архангели, започнах ежедневно да служа поредица от четиридесет Литургии, въпреки че по това време вече чувствах болки в стомаха.


Отивах в църквата в един и половина, за да се моля. Службата започвах в три часа. На първата Литургия присъстваха около двадесет души, между които имаше и деца. Как бих могъл да изоставя тези души, които бяха жадни за Божията благодат? Ще служа, докато имам сили за това! Завърших службата в шест сутринта и отидох в къщи, за да си почина малко. Взех лекарствата си и хапнах, след което отидох на нивата, която се намира на четиридесет и пет минути път от моя дом. Работих до три и половина след обед. През цялото време се молих и повтарях химна „Богородице Дево, радвай се…” Привечер отидох в Архангелската църква, за да отслужа вечерня. Бях много уморен (когато се връщах от нивата, заваля и дъжд). Но като ударих камбаната, неочаквано видях пред себе си моя обичан Стилиянос (председателя на християнската организация „Свети Нектарий”). Знаете ли колко ме успокои и зарадва това? „Бог е жив и никого не забравя”, казах си. Така аз грешният и нищожен свещеник добих нови сили и завършихме вечернята с голямо умиление. През нощта, когато служих втората Литургия, богомолците се удвоиха.


… Един ден работех на нивата. Цял ден пренасях вода и я наливах в една бъчва, откъдето тя се изтичаше по маркуч и напояваше цялата нива. Всеки път, когато изливах водата в бъчвата, казвах: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилвай ме!”. Привечер отслужих вечерня и изпях няколко песнопения. Чух как жабите крякат, сякаш се викат една друга. И тогава се случи чудо. Всички жаби, които се намираха наоколо, се събраха около мен, на разстояние около два метра и в тишина слушаха как пея. Една от тях се приближи още повече и мирно слушаше песнопенията. Когато завърших, „запяха” те. След това си отидоха, сякаш бяха разумни човешки същества. „Отче Димитрий, – казах сам на себе си – понеже не си достоен да проповядваш на хората, проповядвай на жабите”.

Болестта

…На 22 март 1966 г. почувствах силна болка в корема, която беше съпроводена от обилно кръвотечение. Отидох на лекар в Трикала. Лекарят ми каза, че става дума за стомашно кръвотечение. Благодарение на лекарствата и на строга диета, изглеждаше че има подобрение, което продължи до февруари 1969 г. Срещу Сиропустна неделя ме обхванаха непоносими болки. Бях в църквата „Св. Николай” и с огромни усилия успях да стигна до Архангелската църква, като по път казвах молебния канон. Исках да изпея и Акатиста на Пресвета Богородица, но непоносимата болка не ми позволи да направя това. Мъчих се цял час, опитвайки да се изправя и да помоля Архангелите да ме избавят. Накрая успях да се привдигна и да взема кръста от светия олтар. Прекръстих се с него и – чудо! – в същия момент болката изчезна!… Сутринта отидох на рентгенова снимка. Докторът отново ми предписа строга диета.


На 17 август отидох на Метеора, за да се помоля и да оплача греховете си. На 20 август, докато спях в манастира „Св. Стефан” , яви ми се един възрастен монах и каза: „Отче, как си? Чух твоите молитви и дойдох да те видя. Къде те боли? Започна да ме преглежда, сякаш е лекар и в един момент ми каза: „Няма нищо от това, което са ти казали лекарите. Аз ще ти кажа какво ти е… Ето откъде идва болката… Прекъсни пътуването си и започни да се лекуваш, колкото е възможно по-скоро.”


… На 9 септември отидохме в Атина. Около полунощ започна да ме мъчи непоносима болка. Имах силно кръвотечение и много повръщах… Дойде линейка и ме откараха в болницата, но болката не преставаше. Прехвърлиха ме в болницата „Благовещение” и, след дванадесет часа непрекъснати мъки, болката стихна. Сложиха ме в инвалидна количка и ме откараха в Рентгена. Сестрата ме смести в един ъгъл, като осъден изгнаник. Аз от своя страна чаках в страшна неизвестност като болния от Витезда. Търпеливо чаках и не спирах да благодаря на Бога, че ме удостои да бъда изкушаван, да се покая и в последните години на живота си да стана по-добър човек. Резултатите показаха злокачествен тумор. Оперираха ме точно на онова място, което ми посочи св. Нектарий (монахът, който ми се яви на Метеора)… В операционната зала влязох като кротко и радостно агне. „Ще се потрудя, сякаш сте мой баща, но не знам какъв ще бъде изходът” – ми каза лекарят. „Вършете работата си както знаете, а Бог ще направи както е Нему угодно. Нека е благословено Неговото Име” – отговорих му аз… След операцията лекарят каза, че се е случило чудо. Никой не вярвал, че ще я преживея. Мнозина идваха лично, за да се уверят в това. Наричаха ме възкръсналият Лазар.


… Върнах се в село на 20 октомври. Както бях обещал, отидох веднага при моите защитници, светите Архангели. Благодарих им, че ме върнаха жив и прочетох молебен канон и акатист. Едва тогава си отидох у дома…

Четиринадесет дни преди да почине отец Димитрий пише:


„От смъртния одър и посредством телефона на умната молитва ви посещавам трикратно през нощта. Край себе си имам и сътрудник – попадията, която се грижи за мен и ме утешава със своя отговор: „Господи, помилуй!”. Трогнат съм, че имам някой край себе си, особено в молитвата. Понеже и двамата сме неуки, питам се, дали не правим нещо неугодно Богу… Сатаната смущава ума на попадията и тя не вярва, че ще получи награда от Бога само за това, че казва „Господи, помилуй!” Но един ден ни посетиха двама учени свещеници и те я успокоиха. Сега всичко тече леко. Как добре устроиха всичко Пресвета Богородица и светите Архангели! Болката върши своята работа, а аз своята. Щом завърша молитвата с епитрахила, вземам броеницата на попадията и се моля около един час. Попадията безропотно се грижи за мен. Щом завърши готвенето, взема и тя броеницата… Божествена радост, благослов Господен!”

 

 

(откъси от автобиографичните записки на отец Димитрий Гагастатис)

Монах Ефрем Лавриот (1926 – 25 юни 1999)

Април 5, 2017 in Беседи, Начална страница

 

Монах Ефрем Лавриот, в света Емануил Фотиу Пасалис, много добър, обикновен и смирен Божи човек, се родил в селото Марица на остров Родос в 1926 г. Неговият духовен наставник бил блаженопочившият старец Амфилохий Макрис (поч. 1970 г.). Идвайки на Атон, отначало бил в скита Кавсокаливия при стареца Михаил (поч. 1979 г.) и стареца Йеротей (поч. 1968 г.) В манастира Великата Лавра Ефрем дошъл в 1957 г., а през следващата година приел пострижение. Особено почитал ктитора на манастира, преподобния Атанасий Атонски. В продължение на много години старецът охотно и добросъвестно служил на своя манастир като църковнослужител, четец и служител в подворието на скита Кариес.

Старецът Ефрем изключително много обичал Църквата, Богородица, светиите и богослужението. Почитал реда, благопристойността, устава и традицията, поради което винаги бил малко недоволен от някои нарушения и пропуски. Но все пак той обичал всички по своята добросърдечност и простота. Неговите думи били искрени, смирени и изпълнени с благодат. Усърден, трудолюбив, обичащ богослуженията, благолюбив и добродетелен. Нестяжателен, милостив, винаги съчувстващ и кротък. Старецът бил близък със своя съотечественик, великият постник и аскет стареца Авакум (поч. 1978 г.) и го вдъхновявал със своя пример.

Веднъж в 1933 г. аз писах под неговата диктовка: „Пресвета Богородице и Приснодево Мария, помощ наша. Искам да ти разкажа за живота на древните отци и монаси живели на Света гора. Когато за пръв път дойдох на Атон в 1956 г., това място наистина приличаше на онова, което описва в своята книга „Спасение на грешните“ Агапий Критски, подвизавал се в Малкия скит на Света Анна. Можеше да се видят монаси, вървящи по древните пътеки на мулета. В продължение на шест часа на муле се стигаше от Великата Лавра до конака, през това време си четеш акатиста и канона на Пресвета Богородица. Носиш хляб и сирене, които трябва да оставиш в Аязмото за поклонниците. Няколко монаси винаги стояха в конака, грижейки се за градината. С тях беше само отговорникът на конака и готвачът. Идвайки на Атон, аз намерих там четирима действително свети игумени: Гавриил Дионисиатски, Харалампий Симонопетрицки, Софроний Кутлумушки и Евдоким Ксенофонтски. Това бяха божии хора, притежаващи опит и знание, в ръководенето на манастирите от материална и духовна точка. Лаврата, бидейки идиоритмия, се ръководеше от стареца Амвросий, който изпълняваше длъжността на игумен като истински божи човек. Тогава настоятелите бяха стари и образовани. Ти помниш Павел Павлид, лекар, стареца Ануфрий, възпитаник на Атониадата. В първия ден на новата година, старецът Амвросий даваше оценка на нашето послушание. Първо имаше заседание, на което освобождаваха от длъжност началници. Величествено биеха камбаните и на следващия ден назначаваха служители. За устава отговаряха хора с дългогодишен опит. Такива бяха старците Андрей, Григорий и Теофил. След това избираха канонарха, църковнослужители, възрастни и опитни, такива като блаженопочившите Гедеон и Петър. След това четеца. Блаженопочившият отец Кукузел, като канонарх, обявяваше на всеослушание…

Отците живееха скромно и просто в общото крило в южната част на лаврата, от времето на свети Атанасий. Те носеха стари, износени раса, дрехи и обувки. Те се виждаха в тесните коридори, събираха се в голямата стая с камината, където сушаха дрехите си и пиеха вода от общия кран. В килиите си имаха само лампа, легло, печка и духовни книги. Те бяха бедни и изпълняваха всякакви послушания, почитаха настоятелите, облечени с подобаващо великолепие архиерей и игумен, но изпълнени с благочестие и страх Божий. В такива скромни килии живееха старците Теофил и Авакум, подобно на аскети, пустинници, бедни и нестяжателни…“

Така живееше и сам блаженопочившия старец Ефрем. Той се представи в Господа на 25 юни 1999 г.

източници: монах Ефрем Лавриот. „Спомени за старците от Великата Лавра Протат“ 57/1996.

йеромонах Анастасий „Атонски диптихи“, Света гора, 2000 г.

Дядото на цяла България

Февруари 25, 2017 in Беседи, Начална страница

 

Това не беше само един особен ден. Това беше важно събитие, което почувстваха мнозина. Българският народ отдавна почита архиепископ Серафим (Соболев) като светец – чудесата по молитвите на Владиката след неговото преставяне в 1950 г. са се „умножили като звезди небесни.“ Но явно беше нужно още нещо – промяна в нас самите, в страната, в света – за да се състои тази канонизация и да стане послание което, мисля, все още предстои да бъде разгадано. Вероятно може да се смята просто съвпадение фактът, че арх. Серафим е бил причислен към лика на светците на Архиерейския събор на Руската Православна Църква на 3 февруари, ден на паметта на преподобния Максим Изповедник и на мъченик Неофит, който ден същевременно е и имен ден на приснопаметния български Патриарх Максим и на сегашния български Патриарх Неофит по стар стил, убеден привърженик на който е бил владика Серафим (БПЦ е преминала към новия стил в 1968 г.). Може и да отдадем и на чистата случайност канонизацията на ревностния защитник на чистотата на православието в годината на споровете за Православния събор на о-в Крит. Но едва ли е случайна тази канонизация на този светец, еднакво роден за българи и руснаци, разделени от „демаркационната линия“ на НАТО, именно в този момент, когато те отново са се сближили един с друг.

 

Това дългоочаквано събитие – тържествата по случай прославянето на архиепископ Серафим се извършиха в София на 25 – 26 февруари 2016 г. Почитатели на светеца се събраха от цялата страна. В литийното шествие от подворието на Московския Патриарх и на цяла Русия (или казано по народному – Руската църква), в криптата на което, под олтара, е погребан арх. Серафим, до Патриаршеския съборен храм „Св. Александър Невски“ участваха около 10 000 души. Духовенство, монаси и монахини, семинаристи, деца в български народни носии, мъже в опълченски дрехи от времето на Освободителната война, казаци от Свети-Пантелеймоновото селище и народ, народ… В блъсканото от силен, леден вятър многохилядно шествие ту тук, ту там се слушаха пасхални песнопения. Спомниха се думите на небесния покровител на новопрославения светител – преподобния Серафим Саровски – „Посред лято ще запеят Пасха.“ Оказва се, че Пасхата може да бъде и през зимата.

 

В Русия – той е защитник на чистотата на Православието, а в България – Дядо Владика

 

Има известна разлика между почитането на свети Серафим в Русия и на това в България. В Русия той е по-известен като ревностен защитник на чистотата на Православието и автор на книгата „Руска идеология“. В България той е Дядо Владика. „Дядо“ – това е народното обръщение към архиерей, даже и към патриарх. То носи оттенък на топла обич и указание за старшинство. Канонизацията на арх. Серафим промени неговия официален статус, но в народа, в средата на клириците и даже на архиереите, той все така е както преди „Дядо Владика“. За народа той е руският светец, казал преди смъртта си на своите опечалени духовни чада: „Когато ви стане тежко, напишете ми писмо и го оставете на моя гроб. Ако получа милост у Господа, ще ви утеша и ще ви помогна.“

 

Свидетелство за това, че архиепископ Серафим е получил милост от Господа да утешава и помага, може да бъде сандъчето с писма, стоящо на гроба му – доколкото си спомням, за последните 16 години, когато съм била енориашка в руския храм в София, те се увеличиха няколко пъти. За тези години съм виждала всякакви случаи – прибягващи в криптата, за да оставят мимоходом писъмце, и стоящи с часове пред гроба на Владиката на колене; тежко болни, съпровождани от близки; молещи се в ъгъла благоговейни монаси; млади майки, обясняващи на своите деца как трябва да се прекръстят, да се поклонят и да целунат гроба; а също и цели класове ученици, доведени в криптата от учителки. Море от сълзи и море от радост, чували с писма и букетчета цветя, опашки за поклонение, особено дълги – на празниците.

 

Спомням си за един арабин с постоянна детска усмивка на лицето – няколко дена той едва ли не, живееше в храма и молеше чистачката да му позволи да извърши каквато и да е работа – да почисти свещник или да измие пода. По-старите енориаши от храма помнят и благодарния италианец от Италианското посолство в София, чийто син бил спасен от владика Серафим от смърт след тежка катастрофа.

 

Една полякиня ми сподели: „Вашият дядо владика помага и на католиците.“ И ми разказа, как дошла при владиката с молитва за помощ за безизходна ситуация – нейният възрастен баща срочно се нуждаел от операция, която щяла да бъде много рискована при неговото болно сърце. По всичко личи, че владиката се отзовал на молбата – операцията отпаднала.

 

Веднъж ми се наложи да пратя есемес на владиката от Санкт Петербург. Много исках да отида на научна конференция във Велики Новгород – там ме чакаха, но трябваше да сменя датата на обратния полет за България. Нямаше свободни билети, заради многото туристически групи през лятото. Чаках дълго – дано се освободи място, пуснах в ход и връзки, но напразно. Напусто е да се надяваш на хората. Тогава пратих съобщение по мобилния си телефон на приятелка в София. Да отиде в криптата на нашия храм и да помоли арх. Серафим „да се погрижи“ за едно местенце в самолета на нужната дата. Приятелката ми не получила съобщението – няма нищо чудно, нали в крайна сметка то не беше отправено към нея. И аз, изобщо не разчитайки на чудо, се отправих да върна своя билет, да отида до Новгород, а после някакси да се добера до България през Москва. Но получих вест от агенцията на авиокомпанията за едно освободило се място в самолета на най-удобният за мен ден – владиката явно е получил моя есемес.

 

Многогодишният опит от общуването със свети Серафим не престава да ме удивлява – изпращам своите молби отдалече, а получавам отговорите от близко „аз не съм Бог далечен, но Бог, който е близо“ (Йер. 23:23). В тези моменти скъпият „Дядо владика“ винаги се оказва край теб, а в разцъфтялата от тиха радост душа така ясно се чувства присъствието на Самия Бог, Който е Любов.

 

По това се отличава светецът от вълшебникът – ти чувстваш в сърцето си Божествената любов

 

Разликата между светеца и вълшебника, изпълняващ желания е именно в това – топлата, животворяща, божествена любов, способна да се промъкне сред глухотата и слепотата, да докосне накрая вкамененото сърце. „Около топлината на святата душа се топи ледът в сърцето“ – пише Сергей Фудел, руски духовен писател от 20 век. С тази мисъл можем да обозначим главния извод от свидетелствата за чудотворната помощ на архиепископ Серафим. Имах честта да направя превода от български на руски език, поръчан ми от комисията по канонизацията. Имаше някои места, над които бе невъзможно да работиш без сълзи. За чудеса на изцеление на безнадеждни недъзи, спасения на деца, заблудили се в гората, на заблудени от секти юноши, намиране на работа на безработни, намиране на мъж за задомяване, или дългоочаквано дете, парична помощ за лекарства на хора в крайна нужда – за всички тези и за много други, тонове разтопен лед от сърцата, укрепване или придобиване на вяра, вдъхновение за извършване на добри дела. Божията милост е озарила много човешки души и е влязла в живота им чрез невидимото, но явно, живо присъствие на св. Серафим. Защото – затова има много свидетелства – невъзможно е да се запознаеш със Софийския чудотворец и да не го пуснеш в сърцето си, в дома си, в живота си като роднина, като член на семейството ти – Дядо, на чието рамо винаги можеш да поплачеш, да го помолиш за помощ, и той ще те утеши, ще ти помогне, ще те насочи към истинския път. Може да се каже, че са се сбъднали пожеланията на владиката, изказани от него при ръкополагането му в епископски сан в 1920 г.: „Съзнавам, че без любов към Христа не можеш да бъдеш пастир, още повече пък архипастир на Църквата. Но същото може да се каже и за любовта към ближния, която, по свидетелството на Самия Господ, се явява като отличителен знак на истинското пастирско служение (Йоан 21: 15-17). И как бих искал заедно с любовта ми към Христа сърцето ми да бъде изпълнено и с любовта към ближните ми, и да мога винаги да се моля за тях, с дръзновение, да изцелявам душевните им рани, да бъда утешител в скърбите им, да им служа в качеството на последен роб, и със своя живот да ги водя единствено към Бога, Спасителя наш, в Неговото царство на благодатта и славата“.

 

Скръбни събития завели владика Серафим в предсказаната от неговия старец „хубава малка страна“, която светецът обикнал като своя втора родина, на която отдал толкова много, и която сега пази като небесен неин застъпник, явявайки се в качеството на духовна връзка между българския и руския народи. Преминал през много изпитания, светителят Серафим ни учи на вярност към Христос и Светата Православна Църква със своите духовни наставления и богословски трудове, с примера на своя живот и – дори на своята смърт – в деня на честването на празника Тържество на Православието.

 

Източник: Православие. Ру

 

Послушница на своя син

Януари 30, 2017 in Беседи, Начална страница

                                                                                                                     

Обителта, посветена на архистратиг Михаил на гръцкия остров Тасос, е подворие на манастира Филотей в Света Гора. Тук старицата Теофано, майка на стареца Ефрем Филотейски (Аризонски), е прекарала последните години от живота си и се е представила в Господа на 27 февруари 1986 г. Герондисата на манастира игумения Ефремия е благословила да се запишат разказите й за старицата Теофано, а също и спомените за нея от сестрите на манастира.

 

Старицата Теофано е наричана в манастира на архистратиг Михаил „баба“, както и изобщо в духовното семейство на стареца Ефрем Аризонски. „Дядото“ е наричан старецът Йосиф Исихаст, духовен отец на архимандрит Ефрем, затова и старицата Теофано е станала „баба“. Как тази обичана жена, изживяла по-голямата част от живота си в света и прорастила трима сина, един от които е станал светогорски игумен и велик старец, е достигнала такава духовна висота, ще се опитаме да разкажем в тази статия.

 

Иска ми се примера на тази православна християнка, съчетаваща в себе си добродетелите и на майка, и на монахиня, да вдъхнови нашите боголюбиви читателки, както мирянки, така и монахини, за да се стараят да й подражават по своите сили в подвизите и молитвите. Освен това се надяваме читателите на тази статия да възлюбят майка Теофано, да почнат да се обръщат към нея за молитвена помощ и да просят от нея застъпничество и вразумление, без съмнение вярвайки, че тя има дръзновение в Господа Бога, Когото така е обичала и на Когото искрено и от цяла душа е служила до последния си дъх.

 

Човек на молитвата

 

Старицата Теофано (със светско име Виктория Мораитис) е имала истинска майчинска любов към хората. По характер била строга, но с любов. Тя била строга преди всичко към себе си, а после към другите, към тези, чиито души Господ й дал да се грижи за тях – към своите деца и млади послушници. Старицата е била човек на молитвата, но освен това била и много милосърдна и милостива, въпреки своята строгост.
Тя била вярваща жена, редовно посещавала храма, но в ранната си младост живяла без някакви особени подвизи и нямала старец, който да я направлява в духовния й живот. Обичала да посещава нови места, да пътува. Едва след пожара, случил се в дома й и след някакво чудо, свързано с този пожар, тя се обърнала с цялата си душа към Христа. Скоро след това Господ й пратил духовник.

 

Както е известно от книгата на архимандрит Ефрем „Моят живот със стареца Йосиф“ духовник на нейното семейство станал отец Ефрем (Караянис), ученик на Йосиф Исихаст, който излязъл от Света Гора и се настанил в град Волос. Той станал духовник на общината, член на която била Виктория и нейните приятелки. Някои от тях се омъжили, други избрали пътя на монашеския живот. Виктория се отличавала сред тях със своята скромност и боголюбивост, имала такъв дар на молитви, бдения и човеколюбиви дела, че нейният духовен старец Ефрем казвал: „Всички ние заедно не струваме колкото Виктория.“

 

Нейният мъж, Димитрий Мораитис, също бил вярващ човек, посещавал богослуженията, но нямал такава ревност към Бога, като неговата жена. Но никога не й пречил в духовния й живот и подвизи. Например Виктория постоянно се подвизавала в пост, както по време на църковните пости, така и извън тях. Готвейки се да приеме Светите Христови Тайни, тя, по благочестивата гръцка традиция, съблюдавала така наречения „триимерон“ – пълен тридневен пост без да вкусва храна. При всичко това тя вършела необходимата домашна работа, включително възпитанието на своите деца. След три дни на пълно въздържание тя се причастявала със Светите Христови Тайни и вкусвала малко храна в този ден, защото на следващия отново започвала да се готви за причастие с нов тридневен пост.

 

През нощта често се събуждала и ставала за молитва в кухнята. Молела се коленопреклонно със сълзи и множество поклони. Нейният син Янис, бъдещият старец Ефрем й казвал: „Мамо, когато завършиш молитвата си, събуди ме за да се помолим заедно.“ Така той още от детство, благодарение на майка си, обикнал нощната молитва. Когато бил малък, му било трудно да се моли дълго, но се стараел да се събуди и помоли, колкото може.

 

Както вече казахме, мъжът на старицата Теофано й позволявал всичко онова, което било свързано с пост и духовен живот, но не се стремил да подражава в подвизите й. Той бил от така наречените „умерени християни“. Имал си своя работа – неголяма дърводелна, където се трудел заедно със синовете си, обучавайки ги от ранна възраст в своя занаят и мечтаейки да им остави работилницата в наследство. По-късно тази професия наследил по-големия брат на стареца Ефрем – Николай. Той се трудил там всеки ден, вече със своите деца и внуци.

 

Военните години

 

Димитър и Виктория имали четири деца. Първо се родила дъщеря им Елена в 1924 г. Виктория била сираче и докато се омъжи й се налагало да чисти дома на съседите си за прехрана. Това вършела от единадесет годишна възраст. Една от жените, у която работила, била особено добра към нея. Тя полагала грижи към Виктория и дори й помогнала да се омъжи. Затова първото й дете нарекли в нейна чест – Елена. Еленица – така наричали момиченцето, умряло в ранна възраст. След това Виктория имала трима сина – Николай (1926 г.), Йоан (бъдещият старец Ефрем, 1928 г.) и Христос (1930 г.)

 

През Втората световна война Гърция била окупирана. Във Волос и другите градове настъпил глад. Принуждавали се да събират и ядат трева, за да оцелеят. Освен това мирните жители били в постоянна опасност от страна на окупаторите. Но молитвата на Виктория пазела семейството и децата й в тези трудни години. Неведнъж бъдещият старец и неговите братя буквално по чудо избегнали смъртта.

 

В тези години, за да помогнат на родителите си в прехраната на семейството, Янис и неговите братя продавали всякакви неща на градския пазар – хинин, копчета, кибрит… Веднъж, когато Янис и Николай отишли да продават, пазарът бил обкръжен от немците, хванали всички, които били там и казали, че ще ги разстрелят. Николай бил излязъл от пазара малко преди това, затова не бил хванат, а Янис се оказал между тези, които немците повели на разстрел. В последния момент жителите на града уговорили немците да пуснат поне жените и децата. Янис тогава бил на 15 години, но бил нисък и слаб от глада и слабото си здраве и изглеждал по-малък от възрастта си. В Гърция в тези години момченцата носели къси панталонки като шорти, и зиме и лете. Старецът бил с една глава по-нисък от юношите на неговата възраст и на 15 години още носел къси панталонки. През тези години изобщо дрехите се носели дълго, кърпели ги докато се съдерат съвсем. Това и го спасило – благодарение на детските дрехи, ниския ръст и слабостта, минал за дете, и в последния момент го пуснали заедно с жените и другите деца, а всички юноши и мъже в тоя ден немците разстреляли.

 

В друг ден пак там, на пазара, войниците хванали и пребили почти до смърт по-големия брат на стареца, Николай, без никаква особена причина.

 

В тия дни често виждали обесени хора. Живеели в атмосфера на постоянен ужас и страх. Само вярата и молитвата поддържали Виктория и нейното семейство. Когато започвала бомбардировка, всички съседи бягали в бомбоубежището или се криели по мазите, а Виктория заставала на колене пред иконите и се молела. Толкова силна била вярата й.

 

Известие от Господа

 

От самото начало Виктория знаела, че едно от децата й ще стане монах. Тя получила две известия от Господ за това. Ето как узнах какви са били те. Когато беседвах със старицата Ефремия и сестрите от манастира на архистратиг Михаил, не можаха да си припомнят какви бяха те.

 

Тогава старицата Ефремия заключи: „Има само един вариант да се узнае, как е било – трябва да се говори с някой, на когото старицата Теофано лично е разказвала за това събитие, с някой човек, който е познавал добре старицата в нейния живот.“ Тогава аз мислено помолих старицата Теофано и стареца Ефрем да ни изпратят такъв човек, защото не ми се щеше да пиша нещо, което не отговаря на действителността.

 

В последния ден от пребиваването си в Гърция, когато се намирах в един от манастирите на стареца – в обителта Възнесение Господне, в местността Проти, окръг Серес тук дойдоха група поклонници от град Волос – роднини на старицата Теофано и стареца Ефрем. Сред тях бе Елени Ксени; като разбра, че аз съм дошла от Аризона, се разговорихме и ми каза, че е духовно чедо на стареца Ефрем от 12-годишна възраст (а сега бе на 65 г.). Веднага след това сама, по собствена инициатива започна да ми разказва историята на виденията, които липсваха в моето повествование. Ето какви думи записах:

 

„Герондиса Теофано, с която се запознах в Портария, е разказвала на моята майка затова, как Господ й дал два знака за стареца Ефрем. Това са били видения между сън и наяве. Първия път тя видяла три венеца, които полетели към небето. Два от тях били лаврови венци, а един златен, и този венец полетял по посока на Света Гора. Тогава тя била бременна, а и не знаела, колко деца ще има. Когато й се родило третото дете, бъдещият геронда Ефрем, 40 дни след раждането, между сън и наяве, тя чула глас: „Виктория, излез навън, погледни своя син, стареца, който пристигна от Света Гора.“ Тогава тя с учудване си помислила: „Как така? Аз току що родих дете! Кога успя да стане монах?“ Но все пак излязла от дома и видяла стареца – новороденият младенец на няколко дни, но във вид и образ на йеромонах, в пълно игуменско облачение, украсено с цветя и злато.“

 

Знаейки, че Янис трябва да стане монах, Виктория била особено взискателна към него. Но тя била любяща, макар и строга майка. Братът на стареца Николай отбелязва, че винаги искала от детето точното изпълнение на своите поръчения: „Не на половина, а цялото и точно, както трябва.“

 

В 1947 г. старецът Ефрем отишъл на Атон. Баща му не искал да го пусне, не го благословил да стане монах – нужен му бил помощник в дърводелската работилница, където винаги имало много работа. Тогава майката помогнала на Янис да замине тайно. В дадения случай тя постъпила против волята на мъжа си, защото знаела, че волята на Господ се състои в това синът й да стане монах.

 

Това станало така. Когато Янис навършил 19 години и техният духовник, отец Ефрем го благословил да отиде на Атон, майката помогнала на сина си да приготви всичко необходимо за път. Бащата, знаейки силното желание на сина си да отиде на Атон, строго го контролирал и искал той да му докладва къде се намира и кога ще се върне. Тогава при тях имало курсове за катехизация, нещо като училище за младежи, което Янис посещавал редовно. Баща му не му пречил да ходи на тези уроци, които водел техният духовник, отец Ефрем. В деня на отпътуването му за Атон майката посъветвала Янис да напише бележка на баща си, че отива на урок по катехизация и ще се върне по-късно. В своите беседи старецът казвал, че това даже съответствало на действителността – какво друго, ако не уроци по катехизация му предстояли на Атон за начало?

 

Янис оставил бележка, взел приготвените вещи и пеша се отправил към пристанището, за да вземе кораба за Атон. Бащата се върнал от работа и попитал Виктория къде е синът им. Тя му показала бележката и той, като я прочел, се успокоил. Но след като минал часът, когато Янис обикновено се връща от урока, бащата се разтревожил и започнал настойчиво да разпитва жена си. Накрая тя била принудена да му разкрие истината. Тогава бащата изрекъл с гняв: „Това няма да стане“, грабнал велосипеда и се втурнал към пристанището, с надежда да догони сина и да го върне вкъщи. По пътя той паднал от велосипеда и толкова силно се ударил, че не бил в състояние да продължи преследването. Бил принуден да се върне у дома с празни ръце. В своите беседи старецът казвал, че видимо такава била волята Божия, в онзи ден той да се качи на корабчето и да отплава за Атон.

 

Приемане на монашеско пострижение


От Атон той написал на майка си само едно писмо, в което казвал: „Тук ние, мамо, не се мием с вода. Ние се мием със сълзи.“ След това много години от него нямало никакви новини. Както знаем, за пръв път старецът излязъл от Атон в света по завещанието на стареца Йосиф, за да посети след неговата смърт своята родина, град Волос, и да поеме духовното ръководство над сестринството, което по това време се намирало в един дом в местността Стагиятис в района на Пилиу. Тогава той се срещнал със своята майка и както знаем, тя дори не го познала – дотолкова старецът се бил променил за годините, преминати в подвижнически трудове.

 

В 1962 г. по благословението на стареца Ефрем сестринството от Волос придобило малък парцел в местността Портария в планинската част на Горен Волос, за да си построи обител. Преди там нямало манастир. Веднага след това била пренесена чудотворната икона на Божията майка, която дотогава се намирала в къщата в Стагиятис.

 

След пренасяне на иконата на новото място започнали работи по ремонт на зданието и благоустройство на земята и в 1963 г. сестринството се преместило в Портария. Скоро старецът Ефрем извършил първото пострижение в новопостроения манастир – над своята майка Виктория, която била наречена Теофано и над нейната приятелка, която нарекли Матрона. Старецът Ефрем нарекъл своята майка в чест на блажената царица Теофано (поч. 893 – 894 г.), съпруга на Лъв Мъдри. Старецът много я почитал, затова и нарекъл майка си така в нейна чест, а след нея много игумении и монахини получили същото име.

 

След пострижението старицата Теофано не останала в Портария, а се върнала за известно време обратно в дома си. По това време нейният съпруг, бащата на стареца Ефрем, бил умрял, но най-малкият от синовете й, Христос, още не бил женен. Старицата живяла в дома си заедно с малкия си син дотогава, докато той се оженил, след което вече окончателно се прибрала в Портария, в манастира.

 

Скоро след пострижението на своята майка, старецът Ефрем извършил пострижение над Мария, която нарекъл Макрина – тя станала игумения на манастира в Портария. Старицата Теофано била нейна възприемница в пострижението, затова майка Макрина я смятала за своя старица и духовна майка. В Портария в продължение на много години те делели една и съща килия и продължавали съвместните молитвени подвизи, които правели още в света в дома на Виктория, затваряйки се през нощта в кухнята, за да прекарат часове в съвместна коленопреклонна молитва. Те били големи молитвеници. Местните жители свидетелстват, че виждали, как нощем от манастира към небето се вдигали два огнени стълба – това били молитвите на стариците Теофано и Макрина.

 

Така старицата Теофано станала първата и най-добра послушница на своя син. Както разказват монахините, тя имала истинско послушание и непрестанна молитва, поради което имала много изкушения.

 

Старицата Теофано живяла в Портария до 1983 г. През това време здравето й се влошило и климатът там не й понасял. Тогава, заради болестта й старецът Ефрем решил да я премести в неотдавна открития манастир „Св. Архистратиг Михаил“ на остров Тасос.

 

Ето какво разказват сестрите за последния период от живота на старицата Теофано в техния манастир. Тя винаги първа влизала в храма. Службите изкарвала права, никога не сядала. В гръцките храмове, в допълнение към стасидиите, разположени около стените, обикновено поставят редица столове покрай стените в литийната част, а понякога и в предната част на храма, за да могат молещите се да присядат от време на време, за да си отдъхнат, когато службите са продължителни.

 

Старицата Теофано винаги се молела права и не изпускала броеницата от ръцете си. Заради непрестанната си молитва тя претърпяла много нападения от бесовете, които чувала и виждала с очите си, наяве.Тя разказвала на сестрите, че само докато влезе в килията си, за да си отпочине преди нощната служба, и лягала на леглото си, бесовете идвали при нея и не й давали да заспи. Викали й: „Ей, старице, старице!“, и я дърпали на всички страни, смъквали одеялото й, тя ги виждала. Веднъж така й досаждали, че не могла да заспи. Малко преди началото на службата най-после я оставили на мира, и тя задрямала. След малко клепалото заудряло за служба. Забелязвайки, че нея я няма в храма, сестра Исидора отишла в килията й, за да я събуди. Започнала да чука на вратата, а майка Теофано помислила, че дяволът отново й досажда, и отговорила отвътре: „Махай се, престани вече да ме тормозиш!“ След това разказвала, че дяволът я бил цяла нощ, не й давайки да заспи.

 

Последно изпитание

 

Когато старицата навършила 92 години (20 декември 1983 г.), претърпяла инсулт и се парализирала. До последно преди това тя се оправяла самостоятелно, освен това помагала в кухнята, готвела за сестрите, учила ги как да правят просфори, и разни други неща по домакинството. Тя била голяма майсторка във всичко, и за каквото и да се захванела, всичко ставало чудесно. Освен това била много трудолюбива, никога не спирала за почивка, по всяко време или се молела, или се трудила.

 

 

Когато започнал първият пост след инсулта, всички мислели, че ще умре. Старецът Ефрем пристигнал от Света гора на Тасос и 40 дни – през целия Велик пост – стоял при майка си. Около нея виждал множество бесове, които не давали покой на душата й. Той се молел горещо на Господ да избави майка му от властта на бесовете. От неговите молитви старицата получила облекчение от болежките си, дошла на себе си и била в ясно съзнание до самата си блажена кончина, която била след две години. В една от своите беседи старецът Ефрем разказва за нея:

 

„Климатът на остров Тасос й подхождаше повече, отколкото този в Портария, затова я преместих тук. Тя постепенно се приближаваше към края на живота си. Две години преди смъртта си, на 92 годишна възраст се парализира. От този момент вече изобщо не се вдигаше от леглото. Но, както се казва в Евангелието: „Всеки, който остави къща, или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен“ (Мат. 19:29).

 

Така се случи и с майка ми – през време на боледуването си беше обкръжена от грижовни дъщери – сестрите от обителта, които се грижеха за нея с голяма ревност. И къде в света ще намериш такава любов? Една медсестра, една от монахините, така обикна майка ми, че просто думи нямам! Тя беше толкова добра, че даже спеше с нея, глава до глава…

 

Когато с майка ми настъпи криза, се случи нещо, което е рядко явление, и ако се случи, то е само с духовните хора , за изпитание и придобиване на опит. Това стана една вечер. Мама беше като мъртва от много време – не ядеше, не пиеше, не отваряше очи. Не бе пила и капка вода. Обезводнена, със затворени очи – както изглеждат обикновено умиращите хора…

 

И когато беше в такова състояние, аз стоях до нея, заедно с монахините и герондисата. Беше тъмно, гореше кандилце. Привечер, приблизително по това време, очите й се отвориха. Погледна така, все едно очакваше ей сега да се случи нещо, или вече се случваше, с някакво безпокойство, сякаш се ослушваше, или бе видяла нещо или някого. След толкова дни на безсъзнателност за пръв път обръщаше внимание на окръжаващия свят. Лежеше неподвижно, защото не можеше да се помръдне, с отворени очи, и гледаше навсякъде – наляво, надясно, нагоре, надолу. И все по-силно на лицето й се изписваше едно състояние на ужасна агония и страх, цяла една река от страх. Такъв страх, който може да изпита човек, към когото се приближава убиец, готвещ се да го заколи.

 

Аз започнах да я осенявам с кръстния знак, изричайки на глас Иисусовата молитва, за да се успокои. Разбрах, че нещо се случва – това бе бесовско изкушение. По някое време опасността премина, невидимите сили бяха си отишли. Мама се бе успокоила, беше още в съзнание. Тогава я попитах: „Мамо, какво е това? Какво ти е?“ „Ох, много са, много!“ И тогава тя започна да се моли: „Божия майко, спаси! Божия майко, спаси!“ Ден и нощ! Оттогава устата й не спираше никога, ден и нощ молеше Божията майка за спасение. Поразително, в нея нямаше никакви мисли, само молитва, а обикновено болните хора лесно се поддават на помисли. Със своя начин на живот – непрестанни трудове и подвизи, тя притежаваше изключително търпение, и това й помагаше да поддържа молитвата си през цялото това време. Аз я питам: „Какво стана?“, а тя – „Божията майка ми помага!“ И пак продължава да се моли: „Божия майко, спаси! Божия майко, спаси!“

 

След известно време, когато мъченията свършиха, тя напълно се успокои и затвори очи. На следващия ден, пак по същото време, отвори очи. На лицето й се видя пак същия страх, същата агония. Всичко вървеше по същия сценарий. Беше особено мъчително.

 

Тогава се запитах – защо дяволът има власт над тази свята душа? Аз, разбира се, разбирах, че това изкушение е дадено, за да придобие венец, за да може да има чрез него дръзновение пред Бога. И в момента, когато това състояние се повтори, аз си казах: „Това не може повече да продължава. Време е да му се сложи край.“ Отидох в килията си, застанах на колене и започнах да се моля: „Господи, моля Те, направи едно от двете неща. Или я прибери сега, за да се успокои, защото тя заслужава покой, или прогони дявола по-далече от тази свята душа. Тя се е трудила за Теб толкова много, и сега й е дошло време за отдих.“ По този начин се помолих.

 

Когато на следващия ден отново отвори очи, по същото време, беше вече спокойна. „Мамо, как си?“ „Те си отидоха…“ Изпитанието бе завършило. От този момент започна благословеният последен период на блажения й живот. Минаха дни. Външният й вид постепенно се променяше, тя ставаше все по-красива. Разбира се, тази красота беше не телесна, а духовна. Така постепенно се приближаваше към смъртта.

 

На следващия ден след Рождество дойдох в манастира, за да я видя. Тя разговаряше, разбираше, какво се случва, и непрестанно повтаряше молитвата. В последния момент на живота й лицето й се преобрази, на него засия блаженство. Тя се обърна надясно, широко отвори сияещи очи и погледна нататък, сякаш видя там нещо. В този момент почувствах в душата си такава възкресна радост, такова възкресение, сякаш в мен се бе събрала благодатта на десетки пасхални нощи.

 

За пръв път в живота си се чувствах така. Разбира се, когато си отиде в Господа моя старец Йосиф, тогава също беше нещо особено, но сега това се случваше с мой близък. Такова щастие почувствах в този момент, толкова силно, виждах… не зная как, но виждах как душата й безпрепятствено се издига на небето.

 

Когато дойде, лекарят не можа да повярва, че е умряла, толкова жива изглеждаше. Тялото й беше топло и меко, като на жив човек. „Господи, помилуй! Не мога да повярвам!“ – възкликна той. Това беше нетление. Казах на лекаря, какво е рекъл Христос – смъртта, това е само сън, и всеки човек ще се събуди в деня на Второто пришествие, по звука на архангелската тръба.

 

Когато лекаря си отиде, ние я зашихме в монашеско расо, нашивайки отгоре три кръста. При това аз чувствах такава силна пасхална радост, че ми идваше да изляза на улицата и да запея „Христос възкресе!“ Тя бе така прекрасна след смъртта. Беше на 95 години, а изглеждаше като на 15. Това бе резултат от целия неин живот, от всичките й трудове, това бе награда за нейните трудове.“

 

Сестрите монахини ми разказаха, че когато са погребвали старицата Теофано в манастирското гробище, дошли овце и прелетели гълъби. Овцете сами са излезли от кошарата си, дошли до гроба, заблеяли едновременно, обърнали се и се върнали обратно. След това отнякъде се появили ято гълъби, прелетели над гроба и изчезнали в небето.

 

Мощите на старицата изглеждали „много красиви“. В Гърция до днес съществува традиция примерно на третата годишнина от смъртта да се изваждат мощите и да се поставят в костница – не само на Атон, но и на други манастири, и даже на миряните. По вида и цвета на мощите се правят предположения за посмъртното състояние на починалия. Например има случай, когато тялото не се разлага или мощите издават неприятна миризма – тогава се предполага, че на душата на починалия й е зле и има нужда от молитвена помощ. Роднините записват четиридесетници, раздават милостиня за упокой на душата му. Има и признаци, по които узнават, че душата на починалия е получила благодат от Господа – мощите имат кехлибарен цвят и издават благоухание. Случва се даже мощите на някои православни да са нетленни.

 

Така например, когато отворили гроба на старицата Теофано, нейните мощи благоухаели и имали такъв кехлибарен цвят, по който се съдело, че душата й е получила спасение. За главата й било направено ковчеже, което и досега се съхранява в манастира „Св. Архангел Михаил“ на остров Тасос.

 

По молитвите на светите наши отци, Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас!

 

източник: Православие.ру

 

Старецът Ефрем Катунакски

Ноември 30, 2016 in Начална страница, Сладкарница



Старецът Ефрем Катунакски – един от легендарните старци на Атон. Публикуваме нови спомени за него, събрани от отците от Симонопетра от цялата Света гора, в книгата „Нови Атонски старци“.Стареца Ефрем Катунакски още в света се е отличавал с необикновена чистота. Той не е знаел какво е това плътски грях и как той се осъществява. Момичетата в света го дразнели и го наричали „безполов“.


В младостта си отец Ефрем много обичал своята майка. Когато казал на баща си, че иска да стане монах, той го проклел. „Да падне върху теб проклятието на триста и осемнадесетте богоносни отци от Първия Вселенски събор!“ – казал баща му. Много години по-късно баща му сам дошъл на Светата Атонска Гора, станал монах в братството на стареца Ефрем, и отец Ефрем бил за него успокоението на неговите старини.


Когато отец Ефрем бил послушник, старецът му го изпратил да занесе в манастира „Свети Павел“ ръкоделие. По пътя към манастира той извършвал Иисусовата молитва и се чувствал в особено силно духовно състояние, което ставало все по-силно и по-силно. По пътя до манастира отец Ефрем извършил 30 броеници с Иисусовата молитва. Въпреки това, в манастира  видял една неприятна сцена и вътрешно осъдил един монах. Заради това се препънал!

 

Благодатта започнала много бързо да изчезва и на връщане по пътя извършил Иисусовата молитва с голяма трудност. Едва успял да извърши само четири броеници. „Тогава бях млад – разказвал старецът –  и не знаех как да се противопоставям на помислите. Представете си в какво състояние отидох там, а в какво – като се връщах.“

 

Когато старецът на отец Ефрем решил да го ръкоположи за йеромонах, те се отправили към Дафни за хиротонията. Приближавайки към Дафни, те видели, че корабът с пълна пара се опитва да се отдалечи от кея, но не може да се помръдне. Отец Ефрем започнал да се моли за това да не успеят и хиротонията да се отмени, защото поради смирение не искал да приеме сан. Обаче, когато те дотичали до кораба и се качили на борда, корабът веднага се помръднал от мястото си, сякаш чакал именно тях.

 

Старецът Ефрем виждал до каква степен бил духовният живот на даден свещеник. Гледайки го през отворените царски двери той разбирал до колко в него е благодатта.

 

Отец Ефрем живял в послушание цели 42 години при много суров и строг старец – отец Никифор. Той приемал благодат чрез послушание.  Много пъти имал намерение да го напусне, тъй като за всички тези години не бил чувал от стареца нито една монашеска дума, но търпял и останал. В края на живота си той казал: „Ако тогава си бях отишъл, то нямаше да се спася.“

 

В тези години на Света Гора живял един монах на име Максим, който имал дарбата да пее необикновено умилително. Той пеел толкова сладко, че отците плачели, а Пресвета Богородица, ако можем така да се изразим, отдавала почит към него и по време на пеенето му лампите се люлеели. Много от тях са видели това във Великата Лавра на празника в чест на иконата на Света Богородица „Икономиса“.

 

За отец Максим от Атон се говорело, че е голям подвижник и отец Ефрем искал да се срещне с него. Той се запътил от Катунакия към Великата Лавра и по пътя започнал да беседва със себе си така:

 

- Слушай, дали е истина това, което ти разказва старецът Йосиф и затова си длъжен да отидеш и да питаш другите старци?

 

- Разбира се, не. Старецът Йосиф не е имал никакви съмнения.

 

- Тогава защо ти отиваш при отец Максим? За да го сравниш със своя старец?

 

Отец Ефрем веднага се обърнал и се върнал в Катунакия в своята килия и след това казал:„ Оказвайте послушание и питайте този старец, към който ви е довел Бог. Не отивайте при никого другиго.“

 

Старецът Ефрем бил много взискателен към себе си в духовния си живот. На вътрешната страна на вратата на своята килия той написал „Неподкупен съдия“. Всяка вечер той сядал на една пейка пред този надпис и от половин час до 45 минути осъждал своите действия с намерението да не попада отново в същите прегрешения.

 

Старецът се отличавал със строгостта към себе си. Всички благословения (продукти и други неща които му носели) той „преобръщал“ в пари и „заплащал“ за тези приноси от благодетелите с молитви по броеница. Той определил такава „духовна цена“:  една броеница от триста зърна „ струва“ 25 драхми. Например, ако нещо струвало 250 драхми, то стареца извършвал за дарителите 10 броеници и ги поменавал на Божествената Литургия, която служел всеки ден.

 

Йеромонах Дионисий от Малкия скит на Света Анна разказвал, че отец Ефрем много рядко излизал в света. След всяко излизане той стигал до същото духовно състояние, в което се намирал преди пътуването, чак след три – четири месеца. Веднъж връщайки се от света, отец Ефрем бил толкова разстроен от загубата на предишното си състояние, че помолил отец  Дионисий да му даде бързо частица от мощите на свети Нектарий Егински и усърдно се молил на светителя да му помогне да се върне в предишното състояние.

 

Старецът Ефрем Катунакски се отправил веднъж към килията на отец Герасим Песнописец. Отците от килията видели, как старецът внезапно се отклонил от пътя и се отправил към църквата на свети Дионисий и Митрофан. Изкачвайки се към килията на стареца Герасим, отец Ефрем през сълзи им казал: „ Идвайки към вас аз изведнъж почувствах неизказано благоухание, което излизаше от пещерата  и църквата на светите Дионисий и Митрофан, затова се върнах, за да отида и да им се поклоня“.

 

Източник: Исихазъм ру

 

Архимандрит Йосиф Строителят

Октомври 19, 2016 in Беседи, Начална страница

На 13 януари 1833 г. изгорял Рилският манастир. Според пазеното в манастира предание, пожарът бил предизвикан от невниманието на един брат, който наклал огън в стаята си, след което заспал, а огънят запалил сградата. От пожара изгорели всичките дървени части на манастирските сгради, като останали само каменните зидове и част от източната страна, която била измазана с хоросан и не могла да изгори. По време на пожара имало вятър и това помогнало сградите да се превърнат на пепел за 5 – 6 часа. Изгорели всички храни и дрехи. Братята останали без подслон. Запазени били кулата и църквата… Това било велико бедствие за манастира и братята! Но тъкмо то ги сплотило и помирило. На тях предстояло да възобновят манастира. Възползвани от случая, те решили да разрушат и църквата, която била малка. Най-напред обаче, им трябвали средства за целта, а също и разрешение от властта за ремонта. И всички братя се пръснали из отечеството да събират дарения, а други се загрижили за издействане на разрешение за постройката. Едната и другата работи били много трудни. Нужно било да има вещо ръководство, упорито и трудолюбиво. За щастие, начело на манастирското управление застанал такъв именно игумен, който успял да се справи с всички трудности. Този игумен се казвал Йосиф. За него монах Агапий пише: “Покойният игумен Йосиф, макар и да беше от пазарджишкото село Батак, но беше надарен още от млад с много дарби, духовни и светски. Като стана на възраст, имаше началнически вид, беше украсен с кротост, образованост, беше краснописец, изкусен църковен певец, духовен и умееше да общува с хората. Слушал съм някои от братята да говорят: “Бог нарочно го създал за игумен на Рилския манастир. Други пък казваха: “И на Света Гора няма такъв игумен”.

Йеродякон Игнатий Рилски: “Гладът и крайната голотия след пожара принудили братството да се разпръсне кой накъдето види, за да се облече и нахрани. Славният царски манастир останал да се пази от самата пустиня. Но както и във всяко едно общо дело се намират предани служители и самоотвержени патриоти, така и тук се намерили двама човеци, които с голи ръце и празни стомаси се решили или да загинат в пожарището, или да подновят манастира. Йеромонах Йосиф, сетне игумен, един от най-добрите манастирски възпитаници и превъзходен проповедник – духовник и учител, и простият, смиреният, но пълен с гореща любов към народното достояние йеромонах Серафим, сетне епитроп, духовник и проповедник, решили се и останали да възобновят манастира. Със сълзи, молби и придумвания те успели да върнат от път още неколцина от бягащото злощастно братство и по такъв начин с това малко братство Рилският манастир продължил своето съществуване, и скоро подновил своята дейност”.

Игумен Йосиф бил родом от село Батак. На 12-годишна възраст в 1778 г. дошъл в Рилския манастир, а умрял в 1860 г. Образованието си получил в тогавашното манастирско училище, бил един от най-разумните, учените и добри братя в манастира. След учението си в манастира той се учил една година в Мелник за практическо усвояване на гръцки език. След това се завърнал в манастира и заемал училищна и свещеническа длъжност. В края на 1807 г. бил изпратен за духовник проповедник в Разлог, а сетне във Враца, където стоял доста време. През 1829 г. заминал за Румъния и преживял там почти една година. От Румъния вече се прибрал в манастира и когато живял тук, станал пожарът. За да може да възобнови и уреди както трябва манастира, той се обърнал за помощ към всички българи и когато видял, че тази помощ е недостатъчна, за да нареди и учебното дело на манастира, както трябва, се обърнал към щедрата ръка на братята руси. За последната цел той изпратил на два пъти хора от братството в Русия, макар че първия път не можал да сполучи, защото изпратеното лице, по народност сърбин, злоупотребило с доверието; втория път сполучил, макар смъртта наскоро да го отвлекла, без да може да завърши плана си по учебното дело (устрояване на духовна семинария, печатница, болница и библиотека; особено семинарията и печатницата са били любима мечта на игумена Йосиф). Само със своите богати знания и опитност той е могъл да въздигне манастира и да го доведе до старото му положение. Във време на неговото управление числото на братята възлизало на повече от триста души и почти навсякъде из България имало рилски духовници и проповедници. Игумен Йосиф е и възобновител на манастира и в негово време последният се намирал в цветущо положение.

източник: “Св. Иван, велики Рилски чудотворец и неговия манaстир”

Старецът Дионисий от килията Колицу – Света Гора

Октомври 12, 2016 in Начална страница, Отечески съвети

Стараем се, заедно с братята, които ни е подарил Господ, да се придържаме към порядъка, който са приели нашите отци. Между 1.30 и 2.00 часа през нощта всички са длъжни да станат. Първо четем килийното правило, след това в 3.00, в съботите, неделите и празниците, когато един от братята удря клепалото, влизаме в църквата. Манастирът Ватопед се е погрижил за това, да имаме свещеник, дякон и други отци. Сега сме петима млади монаси и четирима възрастни – това са всички наши братя. Слава Богу. У нас всичко е добре.
Провървя ни, че отците от Ватопедския манастир много ни обичат. Те са добри и праведни. В нас няма нищо друго, освен Бог, Богородица и манастира. От каквото и да се нуждаем, нашите духовни отци ни оказват помощ. Ако нещо ни е необходимо, къде да отидем? В манастира, при нашите духовни отци, и те ни помагат. Ние винаги им говорим истината. В последните години Господ ми дава изпитания с очите ми. Изобщо не виждам, ослепях след глаукомата. С годините здравето ми става все по-зле. Но, слава Богу.
- Сега, на Вашата възраст, и с Вашия недъг, удава ли Ви се да изпълнявате монашеските си задължения и правила?
- За дадения момент всичко е нормално, слава Богу.
- Посещавате ли службите?
- Разбира се, не пропускам нито една. Господ ми дава сили винаги да присъствам в църквата, слава Богу.
- Може ли да се каже, че през всички тези години Вие сте преживявали и щастливи, и тежки моменти: духовна борба и борба за оцеляване? Как разглеждате Вашия живот сега?
- От духовна гледна точка, всичко беше добре. При нас бяха духовни старци, които винаги ни показваха правилния път. И ние мислехме: Каквото ни казва нашият старец – сам Бог говори чрез него. Безпрекословно слушахме и всичко беше добре. Що се отнася до материалното, действително имахме трудни моменти. Отначало партизаните, след това немците. Тогава бедствахме, гладувахме. Помня, един старец ни даде две лири. Изобщо нямахме хляб и отидохме в Иверския манастир и купихме за една златна лира 10 кг. царевица. Бяха тежки времена. На континента хората умираха от глад. Случи ми се да бъда в Солун по време на немската окупация. Видях едно момче, просещо хляб. Но на него му даваха само германски марки, желаейки да помогнат. Хляб съвсем нямаше. По-късно го доведоха с лодките, но момчето умря. Толкова ми бе жал! Казват, че и  много други  са загинали. Но Богородица запази Света гора. Понякога ядяхме трева, друг път друго. Но никой не умря от глад. Това бяха много трудни времена. Но Богородица ни помага и прави това досега.
- В тези тежки години мислехте ли си за своята родина?
- Мина толкова много време, но много добре помня тези години. Благодарни сме за всичко. И даже в тези моменти, когато беше тежко, сме благодарели и славели Бога. Никога не казвахме: “Колко жалко, че напуснах родината си”. В Румъния тогава всичко беше добре. Сега ситуацията се влошава с всяка година. Хората бягат зад граница. Но какво да се прави…
- Много поклонници, посещавайки Света гора, идват при вас. Как мислите, какво ги привлича в този отдалечен скит? Какви тревоги носят със себе си от външния свят?
- Тъй като живеем в последните времена, хората са разтревожени, жадни за истина и знание за Бога. Хората виждат, че човечеството е в опасност и върви по грешен път. Държат се за земното, и макар че трябва да бъдат образец за живот в Христа, вършат срамни неща. И доколкото всеки християнин има в себе си Божията благодат и Свето кръщение, носи в себе си Тялото и Кръвта Христова, с които се причастява, съвестта не му дава покой, когато види, че човечеството върви по грешен път. Затова толкова много поклонници идват на Атон за беседи. Какво им остава? Те разбират, че са смъртни и всекиго го очаква вечността – ад или спасение. Те често питат:” Как можем да се спасим в обществото, в което живеем”? И ако ние притежаваме тези три качества – послушание, отричане на волята и смирение – можем с лекота да се борим с нечистите духове. Защото нашата война – на цялото човечество и специално на монашестващите – това е война от нематериален характер, борба с нечистите духове. Сатаната – това е дух, който не спи. Той постоянно ни се нахвърля с хиляди изкушения. Както човек сее пшеница, така и сатаната сее в нашите сърца различни страсти. И ако ние приемаме тези семена, те израстват и израствайки, пускат корен – уви. Трудно е да бъдат изкоренени. Това се отнася за всички страсти. Често можем да видим добър човек, който започва да пуши и след години казва: “Не мога да ги откажа”. Т. е. всички страсти, които човек не изкорени навреме, стават за него непреодолима стена. Може ли да се отърве от тях? Затова даже старците трябва да имат добър духовник, на когото да разказват всичките мисли, които му подхвърля лукавият. И тогава той лесно ще преуспее в монашеския живот.
- Отче, как Вие виждате настоящето и бъдещето на Православната църква в съвременния свят, след като тя се подхвърля на нападки и нейните врагове, и видимите, и скритите, се умножават. Как по Ваше мнение трябва да живеят православните християни в третото хилядолетие, какво духовно “снаряжение” и духовни “припаси” са им необходими?
- Както е казано в Свещеното писание – враговете на Православието се умножават. Живеем в последните времена. “Апостолите” на Антихриста се стараят да си разчистят пътя. Но както са писали светите отци на Църквата, докато Православието е в разцвет, те не могат да го победят. Искат да поставят Православната църква на колене и да подготвят царството на “мерзостта на запустението”(Мат. 24:15).
До времето, докато Православието ще продължава това свидетелство, противоборстващите му сили, враговете Христови по никакъв начин не могат да го победят. Затова враговете на Православието предприемат различни опити да разстроят нашите редици. Длъжни сме, по силата на това, че Господ ни е удостоил да знаем истинския път за спасение и входа в Царството Небесно, да пазим Неговите заповеди, съзнавайки, че това е необходимо не само за наша полза, но и за предотвратяване на катастрофата. На нас ни е необходимо търпение и благоразумие. Ако се леним, значи сме фалшиви християни. Ние сме длъжни да молим Господ да ни просвети и да ни помогне да се държим като истински православни християни. Този благословен от апостолите и светите отци път, надявам се да следваме и да доведем до края. Но е необходимо търпение. Както хиляди герои на вярата са свидетелствали за истинския Христов път, така и ние сме длъжни да вземаме пример от тях и да бъдем търпеливи. Когато падаме пред Господ в покаяние, не прекратяваме своите молитви и Той обезателно ни помага. Господ се грижи за всеки един от нас. Той мисли за нашето спасение повече, отколкото ние самите. Нали повечето от нас се намират в тъмнина. Нечистият дух ни е вкарал в заблуждение и в резултат на това, сме обладани от много страсти. По този начин често забравяме да прибягваме към Господа, Който ни зове във всеки миг от нашия живот. Той ни говори: “Елате, елате при мен, колкото и да сте изморени, колкото и далече да сте били от Мене, тук ще намерите спасение и отмора”. Ще се стараем да се спасим и Бог да ни е на помощ.
- Можете ли да ни разкажете за някои случки, преживени на Атон, които показват особеното покровителство на Богородица и нейната свята помощ?
- Тук, в градината на Богородица, ние постоянно, в продължение на целия си живот чувстваме нейната помощ. Аз съм падал четири пъти. Веднъж един лекар запита: “Той още ли е жив? Как е възможно това?” Друг път, когато превозвахме на пет мулета вещи от Капсала, на едно от големите надолнища попаднах в капан. Не знаех какво е това. За щастие бях с обувки. Но с Божията помощ капанът не щракна, не сработи. Ако беше сработил, би ми отрязал крака. Нима това не бе помощ Божия?  Беше чудо, показано от Света Богородица и Свети Георги. Виждал съм и много други чудеса, извършени от Богородица.
източник пемптусия ру

Видях монаси

Октомври 6, 2016 in Беседи, Начална страница

    Често ме питат: „Защо сте станали монах? Как стигнахте до тази мисъл?” Колкото и да се опитвам да отговоря на този въпрос – не мога, не зная как. През пролетта, когато още не бе завършила първата ми учебна година в семинарията, аз вече подадох молба да бъда зачислен сред братята на Лаврата. Нямаше никакви външни „подтици”, озарения, душевни преврати. Просто няколкомесечното ми пребиваване в Лаврата напълно ме убеди, че трябва да постъпя така.

„Друга планета”

След завършването на филологическия факултет на Абхазкия държавен университет взех твърдо решение да стана свещеник. В семинарията не приемаха тези, които не бяха отслужили военната си служба, затова  съвсем съзнателно отидох в армията, макар по тогавашното законодателство да имах право на отсрочка. Наложи ми се дори да подам заявление, за да ме призоват в редовете на Въоръжените сили. Веднага след демобилизацията постъпих в Московската духовна семинария, която се намира в Троице-Сергиевата лавра.

 

Днес навярно е много трудно човек да си представи това, но семинарията в Съветския съюз – това беше не даже друга държава, а друга планета. И когато някой попадаше в атмосферата на духовно учебно заведение – това до такава степен нямаше нищо общо с целия му предишен опит, че просто преобръщаше цялото му съзнание.

 

Това, което най-много ме порази в семинарията тогава, беше библиотеката и книгите, които не можеха да се намерят никъде другаде в Съветския Съюз, освен в някакви хранилища със специално предназначение, където обикновените хора нямаха достъп. И ако някъде с крайчеца на ухото си  бяхме чували за съществуването на едни или други книги, да ги видим, да ги държим в ръцете си – никога не бе ни се случвало.  И ето ги пред нас!…

 

Впрочем това чувство, приличащо на шок, изпитваха в различна степен всички мои съученици  и аз помня свои приятели, които с трескав блясък в очите прекарваха цялото си свободно време в библиотеката, съставяйки конспекти от светоотеческите творения за своето бъдещо служение. Преписваха, разбира се, на ръка – тогава нямаше компютри.

 

Аз също правех конспекти на светите отци и на друга интересуваща ме литература. Спомням си моя пръв сериозен конспект – статиите на С.Л. Франк за ереста на социалния утопизъм. След това свети Василий Велики, свети Йоан Златоуст – аз на практика преписах неговите „Шест слова за свещенството”. През 1985 година, когато ние постъпихме в семинарията, никому и през ум не минаваше, че след няколко години тези книги свободно ще се издават. Нямахме никакви особени надежди, че положението на Църквата в Русия може да се  промени кардинално.

 

Преди всичко, разбира  се, ме потресе самата Лавра, както сигурно се случва и с всеки, който види дивната ѝ красота. Много често се казва, че Лаврата е сърцето на Русия, че това е място, където небето е някак особено близко до земята. Това може да звучи високопарно, но е точно така.

 

Когато учех там, ние имахме обичай: между закуската и първия урок бягахме (в буквалния смисъл на думата бягахме, особено през зимата, защото в униформения кител се налагаше да бягаш, за да не замръзнеш) при преподобния Сергий. Тази традиция се оформи някак съвършено естествено; никой никого не беше заставял, никой никого не беше  учил, но всяка сутрин всички отиваха да вземат благословение от преподобния и ние дълбоко и искрено чувствахме неговата близост.

 

Отец Кирил

През годините на моя живот в Троице-Сергиевата Лавра (1986-1992 г.) там имаше няколко духовници на братята и миряните и мнозина от старите монаси, които аз заварих, бяха истински духовни наставници.

 

Духовник на братята по това време беше архимандрит Кирил (Павлов). Ние, възпитаниците на семинарията, ходехме при него вечер. Батюшката четеше Свещеното Писание – просто четеше, започвайки с книга Битие и завършвайки с Откровението на Йоан Богослов. А след това – беседи, обсъждания, обяснения. Накрая гощаваше всички ни с чай… За студентите това беше удивително време: те можеха да общуват с един духовно опитен човек, който не им четеше лекции, а говореше онова, което се раждаше в него при четенето на Свещеното Писание.

 

Трудно е да се говори за о. Кирил, защото за него е разказвано много от най-различни хора. Разбира се, той беше и си остава пример за духовник. Но главната му черта – това беше необикновената любов, която чувстваха всички, идващи при него.

 

Има един много добър критерий, по който истински духовният човек може да бъде различен от този, който волно или неволно се прави на такъв. Отец Кирил беше строг към себе си и необикновено търпелив и ласкав към околните. Този, който само се представя за духовен  е – точно обратното – снизходителен към себе си и много строг към хората.

 

За всеки християнин подобно отношение трябва да стане основно правило на вътрешния му живот: ние трябва да сме по-строги към себе си, да не си разрешаваме това, което обикновено си позволяваме, и да прощаваме абсолютно всичко на нашите ближни. А обикновено ние правим обратното – мислим за това колко сме изморени, колко ни е тежко, колко ни е трудно и поради това си намираме извинение за много неща, но в същото време предявяваме най-сурови изисквания към тези, които са край нас: „Как може той да постъпи така?”, „Защо тя не разбира?”…

 

Отец Кирил посрещаше всеки с радост. Сам той беше необикновено спокоен, необикновено трезв човек. В него нямаше и никога не бе имало нито капка преувеличена емоционалност. Има такова понятие – естественост в общуването. В него тази естественост се проявяваше във висша степен.

 

Аз се изповядвах при него преди монашеския подстриг и, разбира се, през всички тези години, докато принадлежах към братството на Лаврата, включително и докато учех в България. Ние с братята от подворията доста често  го посещавахме заедно и всеки път приемахме срещата с него като Божия милост. Понякога нямаше възможност дълго да разговаряме, но самото присъствие на този човек, неговият пример, решаваха възникналите проблеми.

 

Отец Кирил е пример за това, какъв трябва да бъде монахът. Понякога в нашата суета образецът за монашески живот се изгубва и започваш да се съмняваш: а възможен ли е той, достижим ли е? Когато общуваш с батюшката, виждаш, че той е въплътил в себе си идеала, към който трябва да се стремиш.

 

Трудното щастие

Още един урок бяха послушанията, които се налагаше да изпълнявам в Лаврата. Известно време бях иподякон на отец-наместника, след това ми възложиха да водя екскурзиите на някои групи, които посещаваха манастира. Всички „обикновени” екскурзоводи бяха светски хора, сътрудници на музея-паметник. Но някои от екскурзиите се водеха от монаси. Това бяха екскурзии за особено „почетни  гости”, основно чужденци и от съветския партиен и стопански актив. На този контингент се даваше подобна привилегия, явно за разнообразие на впечатленията.

 

Помня, че времето никак не достигаше. Сутрин прислужвах като клисар на ранната литургия. През лятото службата беше в Успенския събор и аз ставах в четири часа, в четири и половина отивах да отворя храма, а той е огромен и дори отварянето на всички врати е твърде дълъг процес. След това  трябваше с помощта на преносима стълба да запаля всички кандила и да приготвя всичко за службата. Това отнемаше около 30-40 минути. През това време завършваше братският молебен и идваше служещото ранната литургия духовенство. След литургията – закуска и занятия. След занятията – екскурзиите, след екскурзиите – вечерното богослужение, на което ходех на практика всеки ден. Ето такъв напрегнат беше животът –  живот напълно щастлив и аз си го спомням и до днес. Помня го не в подробности, а като едно тъмно-светло петно: тъмно, защото спях като в армията – там, където намерех местенце да приклоня глава, а светло – поради чувството на радост и пълнота. Това впрочем беше още един урок, който получих в Лаврата: колкото по-зает е човек, толкова,  кой знае защо, е по-щастлив.

 

На първо място беше, разбира се, богослужението – не само тържественото, празничното, но и обикновеното, делничното. Целия годишен кръг (и то нееднократно) аз прекарах на братския клирос и в олтара – четях, пеех, прислужвах. Ето тогава, струва ми се, аз разбрах богослужението, опознах го и бях поразен не просто от красотата му, но и от грандиозността на неговия замисъл. Наистина какво е богослужението? То е не просто свидетелство за миналото или опит достойно и красиво да се отбележат едни или други важни събития, случили се в далечни времена. Годишният богослужебен кръг – това е особен свят, особен живот с Бога и със светиите, в който ставаш участник. В Лаврата аз завинаги обикнах богослужението, вече не като  „синтез на изкуствата” (както го нарича свещеник Павел Флоренски), а именно като особен живот. Макар че и от гледна точка на същия този „синтез” нищо по-добро от Лаврата човек не може и да си представи: старинните, пропити от молитва събори, иконите на Андрей Рубльов и на другите древни майстори, празничното богослужение, като с нищо несравнимо тържество, благодарение на служението на отец-наместника с братята и на великолепния хор на о. Матей.

 

За мен Лаврата завинаги си остана роден дом. Тя ми е близка и аз смея да се надявам, че все още съм част от братството на Троице-Сергиевата лавра. Мисля, че съм свързан с нея за цял живот.

 

„България живее в моето сърце”

През 1988 година, след завършването на семинарията, бях приет в Духовната академия и заедно с неколцина от моите съученици бях изпратен да уча зад граница. Това беше инициатива на тогавашния ректор на духовните училища – владика Александър. Той много искаше студентите да имат колкото се може повече възможности да разширят своя кръгозор и издейства разрешение да изпраща студенти от Академията в пет, тогава все още социалистически, страни: Полша, Румъния, Чехословакия, България и Югославия. Ние с днешния Ставрополски митрополит Кирил, тогава още мирянин, заминахме за България. Приеха ни в първи курс на Софийската Духовна академия и аз започнах да служа като свещеник в подворието на Руската Православна Църква в София – храма „Св. Николай”.

 

Ще кажа веднага: след Лаврата животът на Българската Църква ни се стори твърде необичаен. Отначало негативните впечатления бяха много. Макар че тогава се шегувахме: „Курица не птица, Болгария – не заграница” (Кокошката не е птица, България не е чужбина),  но все пак това си беше друга страна, животът на която се отличаваше от нашия и в битово отношение и, главно, по отношение на църковността.

 

Всъщност, причината беше най-вече в нашата нагласа: ние бяхме максималисти, идвахме от Троице-Сергиевата лавра и в собствените си очи изглеждахме толкова високодуховни, че сега ми е смешно и да си спомня. Няма да крия, че през първата година от моето пребиваване в България не се чувствах добре и много ми се искаше да се върна в Русия. С Божията помощ успях да преодолея това желание и, навярно заради това, Господ сякаш ми отвори някаква врата към вътрешния живот на страната и нейния народ. Удаде ми се да видя много добри неща, да срещна забележителни хора – удивително открити и искрени миряни, свещенослужители, монаси, представители на една много дълбока, почти непрекъсвала се църковна традиция.

Митрополит Натанаил 

Много интересен човек, който силно повлия на моя живот беше Неврокопският митрополит Натанаил. Когато се запознахме, той беше още епископ, викарий на Българския патриарх. Това беше истински монах, истински подвижник. Беше учил в Гърция, беше живял известно време на Атон, докато гръцката полиция, надявайки му белезници, не беше го извела от там, защото нямал гръцки паспорт. Митрополит Натанаил беше много цялостен, дълбок, духовно ярък и удивително смирен, кротък, притежаващ евангелска простота човек. Това съчетание на истински монах и истински архиерей ме порази за цял живот.

 

Ние заедно обикаляхме епархията му, селата. Обикновено аз отслужвах утренята, извършвах проскомидията, а той пееше и четеше, защото нямаше кой. Едва в края на утринните молитви той влизаше в олтара, обличаше богослужебните одежди и двамата отслужвахме литургията. Когато отивах в жилището му, той сам приготвяше храна, подреждаше масата, сам вареше кафе. За мен беше истинско откровение, че един архиерей може да се държи така. Т.е. това беше абсолютно достъпен човек, всеки можеше да го посети, около него имаше много млади хора.

Игумения Серафима 

Много интересна беше срещата ми с игумения Серафима, настоятелката на Софийския манастир „Покров Богородичен” в Княжево. Този манастир беше основан от архиепископ Серафим (Соболев), известния руски архиерей, управляващ руската църковна  общност  в България след революцията. Владиката бил истински монах, искрен и обичащ монасите човек. Днес той е причислен към лика на светците. При неговия гроб в криптата на руската църква „Св. Николай” постоянно приижда народ, както у нас  не секва и за ден поклонничеството при блажена Матрьонушка.

 

Майка Серафима по рождение беше княгиня фон Ливен; преди революцията нейният баща, княз Андрей, бил предводител на дворянството в Коломна, а през двадесетте години на двадесети век приел свещен сан в България. Самата тя беше завършила Богословския факултет на Софийския университет.

 

Манастирът, който  ръководеше, беше най-добрата девическа обител в България, с много сестри и със строг богослужебен устав. Общувах с майка Серафима доста често. Тя беше човек с удивителна дълбочина  – такива хора повече никога не съм срещал. Поразително в нея беше съчетанието на образованост, благородство и изключително богат духовен опит, което придаваше особена сила на всяка нейна дума. При нея ходеха мнозина български архиереи. Това казвам във връзка с въпроса:  има ли мъдри игумении, които могат да бъдат духовни наставници. Има, и аз видях това в нейно лице.

 

Когато учех в България, често се срещах с майка Серафима, задавах ѝ най-различни въпроси и се удивлявах на нейното отношение към света, на възгледите ѝ по отношение на духовния и църковния живот. И до ден днешен нейните отговори ми се струват много точни и дълбоки. Веднъж имаше такъв случай. Аз отидох при нея и ѝ разказах за една твърде нелицеприятна (така да кажем) постъпка на един човек, която засягаше отчасти и мен. Впоследствие този човек беше изключен от духовното учебно заведение, в което следваше. Но докато разказвах, ме порази реакцията на майка Серафима. Слушайки ме, тя повтаряше: „Бедният, бедният” – с чувство не просто на дълбоко съкрушение, а със сърдечна болка… Помислих си, че ако бях разказал това на друг човек, той вероятно би реагирал по съвсем друг начин: „Какво говориш? Виж го ти!… Негодник!” А тя наистина с непресторено състрадание – това беше естествената ѝ реакция – казваше за този човек единствено: „Бедният!” Това ме впечатли до дъното на душата ми и мисля, че Господ не случайно ми даде такъв опит: аз видях как трябва да се отнасяме към човешкия грях. Защото наистина за грешника нищо друго не може да се каже, освен това – бедният!

Архимандрит Назарий 

Често посещавах и манастира „Св. Архангел Михаил” в село Кокаляне. Казано по-точно, този уединен манастир е разположен в планината над селото. Около тридесет години там живееше забележителният духовник архимандрит Назарий (Терзиев) и много хора, в това число и аз, пътуваха от София при него да се изповядват. В предвоенните и следвоенните години в този манастир имало братство от руски монаси и през лятото, по няколко месеца, там живеел и владика Серафим. Това място също е тясно свързано с неговата памет.

 

Естествено, аз пазя чувство на благодарност и благоговение пред светините на България. През годините на следването ми се стараех да посещавам и Рилския манастир винаги, когато имах възможност: сядах в автобуса и тръгвах, за да мога да остана в манастира поне тридесет-четиридесет минути, да се помоля на преподобни Йоан Рилски и със следващия автобус да се върна обратно в София. Изобщо в България има добър, благочестив вярващ народ и България до ден днешен живее в моето сърце.

 

В тези години аз получих възможност да се запозная с църковния живот и на други поместни Църкви, защото ние, всички тези десетима студенти, изпратени за обучение в чужбина, започнахме да си гостуваме. Сега това едва ли може да учуди някого. Днес, слава Богу, хората свободно пътуват до други страни. Но тогава, в края на 80те години, това беше твърде „ексклузивен” опит, който по Божията милост ми се удаде да придобия. Пътувахме много из Сърбия, обиколихме почти цяла Румъния, чийто църковен живот е почти непознат  у нас, макар че тя с право може да се счита за най-православната страна в света. И накрая, най-ценното за мен – пътуванията до Гърция и до Света  гора Атон.

 

Градината на Света Богородица

За пръв път се озовах на Света гора през 1989 година, когато беше практически невъзможно един обикновен поклонник от Съветския съюз да попадне там. Само един път в годината официална делегация посещаваше руския манастир – на празника на манастира в деня на свети великомъченик и лечител Пантелеймон. По правило в тази група влизаха няколко лица със свещен сан, миряни на практика нямаше. Може да се каже, че достъпът на наши съотечественици както до Светите земи, така и на Атон беше на практика закрит.

 

Аз попаднах на Атон с помощта на владика Натанаил, тогава викариен епископ на светейшия български патриарх Максим. Той ми бе разказвал много за Гърция и за Света гора, където сам се беше подвизавал известно време и аз, естествено, неведнъж бях изказвал своето горещо желание да отида там. И макар че тогава това никак не беше лесно, то можа да се осъществи благодарение на връзките на владиката в гръцкото посолство. Дадоха ми виза и аз тръгнах, помня като сега, с автобуса „София – Солун”, имайки в джоба си двадесет долара. В Солун, отново с протекциите на владиката, отседнах в манастира „Света Теодора” и се запознах с игумена на манастира, приятел на владика Натанаил – архимандрит Василий, който впоследствие стана Еласонски митрополит. Той ми помогна да получа разрешение за влизане в Света гора. Това му се удаде много трудно. Ние с отец Василий почти цял ден обикаляхме кабинетите в Министерството на Македония и Северна Гърция и той трябваше да положи много усилия, убеждавайки, уговаряйки, а на моменти дори карайки се с някои от чиновниците, за да ми издадат разрешение. Щом разбираха, че  съм от Съветския съюз, веднага възникваха непреодолими препятствия, но в края на краищата, по Божията милост, той успя. Аз получих разрешение и отпътувах към Света гора.

 

Донякъде  бях подготвен от разказите на владика Натанаил за това, което щях да  видя, но въпреки това Атон ми направи смайващо впечатление. Преди всичко поразителен беше самият факт, че някъде на земята се е съхранило такова място – монашески рай; място, на което хиляда и петстотин години не е прекъсвал монашеският живот и се е запазила духовната традиция. Не може да се каже, че тогава разбирах това твърде дълбоко, но бях в духовен възторг от видяното.

 

Много добре помня как обикалях пеша манастирите на Света гора. Тогава на Атон се придвижваха или на собствените си крака, или понякога по крайбрежието, с катер или лодка. Нямаше такива удобства като сега, на практика никъде нямаше електричество, но имаше удивителна, неповторима атмосфера. За мен това беше едно от най-ярките впечатления в живота ми.

 

Много интересно беше в гръцките манастири – и затова, че в тях се пазеше непрекъсвалата се традиция на монашеския праксис, и защото в началото на седемдесетте години именно там бе започнало възраждането на монашеството, свързано с името на стареца Йосиф Исихаст. Удивително беше братството на Симонопетра, което със своя старец Емилиан, се беше преместило на Атон от Метеора, когато Метеора беше станала туристически център. Там можеше просто да ходиш и да гледаш как живеят монасите, как в тези манастири  се спазват всички правила на монашеското общежитие – и дори само това вече носеше полза. Спомням си какво силно впечатление ми направи манастирът Григориат със своето задружно братство, което изглеждаше като въплъщение на християнския идеал на земята. Ясно е, че всички тези впечатления са впечатления на поклонник, субективни до голяма степен, но въпреки това те си останаха с мен и оказаха голямо влияние върху моя живот.

 

За последните 25 години години Атон се преобрази и външно, и вътрешно. А тогава всичко беше много по-просто. Макар че повечето гръцки манастири още тогава бяха благоустроени в духовно отношение, външно те изглеждаха доста изоставени. А в славянските манастири – руския, българския, сръбския – освен външните проблеми, имаше какво да се желае и по отношение на вътрешния живот.

 

Когато за пръв път посетих българския манастир Зограф, там имаше седем монаси и чудовищно количество котки. Аз влязох в манастирския двор и спрях поразен: не знам колко бяха – сто или повече; навсякъде само котки. Седнах на пейка край вратата, където вече седеше стар-престар български монах. Казах му: „Отче, колко много котки имате в манастира!” Той въздъхна и каза: „Ех, синко, котки имаме, дал Господ – монаси няма”. Слава Богу, сега в Зограф е съвсем различно: има около петдесет  задружни млади братя.

 

Силно впечатление ми направи руският манастир „Св. Пантелеймон”. Без преувеличение това беше цял град, по-точно неговите руини – това, което беше останало от величествената рожба на православната Руска империя. Разрушени от времето, изгорели и просто изоставени сгради – и посред всичко това около тридесет монаси на територия, предназначена за няколко хиляди души.

 

Всеки манастир на Света гора е умалено копие на своята поместна Църква. И състоянието на руския манастир беше отражение на положението, в което се намираше Руската Църква тогава, в края на 80те години. Изобщо руското наследство на Атон беше в ужасяващо състояние. Когато вървиш из Света гора, навсякъде виждаш останки от стари руски килии и скитове. Те се отличават със своята руска архитектура, тя веднага може да бъде разпозната. И тогава всичко беше в такъв вид, в какъвто е у нас примерно някъде в Ивановска или Костромска губерния – полуразрушено,  с пропаднали покриви, с ръждясали и килнати кръстове.

 

Слава Богу днес манастирът „Св. Пантелеймон” е възстановен. Реставрирани са храмовете, обновени са крилата за гости и другите манастирски сгради и съоръжения. Вече много години посещавам Света гора и винаги отсядам в Руския манастир. Виждам трудовете на братята, доброто им отношение към поклонниците и това остава в сърцето за дълго.

 

„Най-ценното”

За голямо мое щастие в живота ми имаше много срещи с истински духовни, дълбоки, любвеобилни, вярващи, стремящи се към духовен живот, верни на своето призвание хора. Мисля, че именно такива срещи могат да дадат на човека сила да върви след Христос. В Древния патерик има такива думи (те принадлежат на преподобния Макарий Велики): „Аз не съм монах, но съм виждал монаси”. Именно тази възможност „да вижда монаси”, а в по-широк смисъл – истински християни, да живее редом с тях, да ги гледа как се трудят, как живеят, как се молят – е най-ценното, което Господ изпраща на човек по неговия път.

 

/откъс от подготвящата се за издание книга на митрополит Лонгин „По-близо до Бога – по-близо до хората”/

 

източник Православие ру

 

Свети Тихон Задонски и духовното възраждане на Православието в Руската църковна традиция

Август 13, 2015 in Беседи, Начална страница

 

На 13 август Църквата почита паметта на свети Тихон Задонски (1724-1783). Животът и делото на този светител са свързани дълбоко и неразривно с процесите на християнско просвещение и духовно възраждане, които протичат в Русия и славянските страни през целия ХVІІІ век. Това са преди всичко процеси на духовно обновление и пробуждане, християнско просвещение и научно разгръщане на православното богословие, които в лицето на самия светител Тихон Задонски и неговото книжовно дело придобиват ново, но също така и твърде типично и характерно за Православието, направление. Според проф. Василий Зенковский тази оригинална новост се открива особено в съчинението на св. Тихон Задонски „Духовно съкровище”, в което „не се отхвърля света, но и не се изпада в плен на света, а е налице стремеж за духовно превъзмогване на света”(1:62-63).

Става дума за един качествено нов етап на нео-исихастко обновление на Православното нравствено и аскетическо богословие, което обвързва духовността на Православието с нейните основни принципи за очистването на сърцето, просвещаването на ума, духовната трезвост, покаянието и постоянната Иисусова молитва, със задачите на едно широко християнско просвещение и научно обновление на богословското учение на Църквата за човека, нравственото подвижничество и християнския морал.

Епохата на нео-исихастко възраждане в Русия

През ХVІІ и ХVІІІ век Православното църковно богословие в Русия продължава да се развива и разгръща активно като съжителства плодотворно с духовното предание на Църквата и практическите форми на монашеско (аскетическо) богословие. Богословските търсения се подхранват от практическите форми на християнско благочестие и традиционните форми на изповядване на вярата в рамките на исихастките принципи за молитвено подвижничество и духовен живот. Сериозните църковно-исторически, агиографски и богословско-аскетически трудове на св. Димитрий Ростовски, преп. Никодим Светогорец и св. Паисий Величковски са показателен пример за това нео-исихастко обновление.

Успоредно с развитието на сериозната църковна наука в Русия в средите на православните монашески кръгове се засилва движението към преоткриване и възраждане на светоотеческото духовно наследство и актуализиране на богословското учение и аскетическо предание на Източната църква. Това обновително духовно-интелектуално движение в областта на молитвения живот, аскетическото и нравственото богословие на Църквата се реализира чрез делото на големите духовни учители на Православието – преп. Паисий Величковски, св. Никодим Светогорец и св. Тихон Задонски. Тези православни аскети, духовници и учители на Църквата са и най-ярките представители на нео-исихасткото движение в Православието през ХVІІІ век.

Именно такава нео-исихастка позиция отстоява през този период чрез своята духовна, учителска и пастирска дейност, и най-вече чрез литературно-богословското си творчество, св. Тихон Задонски. С неговото културно-просветителско дело и духовно служение е свързано същинското творческо обновление на Руското православно аскетическо и нравствено богословие.

Кратки житиеписни бележки

Св. Тихон Задонски е роден в бедно семейство и малко селце в околностите на Новгород със светското име Тимотей през 1724 година. След като отрано остава сирак, и израства в голяма бедност и недоимък, е посветен от семейството си да служи на Бога и Църквата като постъпва в енорийското духовно училище, за да се подготви за църковно служение.

След това той завършва Новгородската духовна семинария и работи като учител по латински език, философия и омилетика, а през 1758 г. приема монашество и служи като архимандрит в няколко руски манастира. През 1761 г. е ръкоположен за епископ и става викарий на Новогородска епархия като се посвещава на активно пастирско и проповедническо служение. От 1763 г. е назначен за епископ на Воронеж и поема тежкия кръст на духовното просвещение и облагородяване на християнските нрава на местното насаление, което било все още привързано към древните славянски езически обичаи. Чрез своя личен пример като епископ, духовник и пастир светителят успява да смекчи грубите обноски и да промени старите порядки в неговата епархия като бавно и методично обръща умовете и сърцата на своите пасоми към покаянието, обновлението на духовния живот и искреното изповядване на християнската вяра. Той реформира монашеския живот и се старае да дава винаги личен пример на своите свещеници и миряни.

След като поема своето епископско служение Тихон Задонски се заема най-усърдно с учителското си задължение и започва да съставя и публикува своите духовни поучения, които са посветени на темата за покаянието, смирението, тайнството изповед и въобще на православното учение за църковните тайнства като благодатни средства за спасение. Светителят произнася непрекъснато множество проповеди и устройва духовни училища към храмовете и манастирите в своята епархия.

След повече от петгодишно трудно и всеотдайно епископско служение в своята епархия през 1767 година той се оттегля доброволно от своето административно архиерейско служение и се заселва в Задонския манастир като се заема още по-усърдно с книжовна и писателска дейност. Тук той води строг отшелнически живот и изпълнява служението на духовен старец. В това свое духовно-наставническо служение сред монасите, миряните и многобройните поклонници в светата обител светителят си спечелва обичта на християните и придобива висок авторитет като духовник и наставник.

Чрез своето необичайно решение за оттегляне от църковно-административното архиерейско служение св. Тихон Задонски следва примера и се придържа към почина на православните духовници-исихасти и на радетелите на православното книжовно дело и духовно обновление като преп. Паисий Величковски и св. Никодим Светогорец.

В Задонския манастир светителят работи денонощно като превежда, съставя и редактира светоотечески духовни поучения, пише книги и свои наставления за подвижническия живот. В този неуморен подвижнически и книжовен труд св. Тихон Задонски прекарва останалата част от своето духовно служение на Църквата и завършва земния си път през 1783 година. Почитта към светителя като духовен отец, наставник и учител се засилва непрестанно и укрепва в съзнанието на вярващите особено силно през следващото столетие след неговата земна кончина.  През 1846 година нетленните мощи на св. Тихон Задонски са открити за поклонение от вярващите и до днес се съхраняват и пребивават в Задонския манастир на Воронежка еперхия.

През 1861 година е извършено официалното му канонизиране и прославление  като светец от Руската православна църква, а неговият лик е добавен към сонма на светците на Вселенската Църква.

Богословски трудове и литературно наследство

В своите многобройни проповеди и духовни поучения св. Тихон Задонски пресъздава по нов и оригинален начин исихастката традиция на Православното аскетическо богословие. Измежду съчиненията на руските православни духовници и мистици по негово време, които традиционно се съставят по светоотечески образец в аскетичен и нравоучителен дух, и носят познатите названия „Лествица”, „Огледало”, „Духовен мост” и „Небесен ключ”, „съчиненията на св. Тихон Задонски се отличават с най-голяма трезвост и дълбочина”.(2)  Ето защо този трудолюбив и неуморен духовен учител и свети отец се възприема в Руската православна традиция като същински духовен баща на Нравственото богословие в по-ново време и като родоначалник на модерното обновително научно-богословско движение в областта на християнската етика и православната духовно-аскетична наука.

Неговото основно съчинение „Об истинном христианстве” е изиграло важна роля в духовния живот на православните християни и е придобило историческо значение за развитието на християнското нравствено богословие в Русия. Макар чисто формално и външно неговото заглавие да напомня на други съчинения на западни автори от този период, по своето съдържание и дух то е напълно православно и е издържано в строгите светоотечески традиции на Православието.

Сред основните християнски трудове и нравоучителни съчинения на св. Тихон Задонски, освен най-известното от тях „За истинското християнство”, също така се открояват и други аскетични творби. Това са „Плът и дух”, „Християнско наставление”, „Духовно съкровище”, „Наставление за монашествуващите”, „Кратки проповеди”, „Килийни писма” и много други.

Съчиненията на руския светител са изключително задълбочени и обхващат в пълнота въпросите на духовния живот на християните. Те могат да се разглеждат като една своеобразна енциклопедия на православното благочестие или богат наръчник за духовен и подвижнически живот. Тези трудове на светителя са издържани в строгия аскетически дух на класическите светоотечески наставления и нравствени поучения за подвижнически живот в християнските добродетели и се отличават с характерните за исихастката духовност трезвост, широта и дълбочина. Те са пропити от духа на покаянието, смирението, духовното очистване на сърцето и молитвения подвиг на християнина по пътя на спасението и придобиването на благодатта на Светия Дух.

В своето книжовно и богословско творчество св. Тихон Задонски се основава върху дълбоките корени на духовното предание на Православието и се придържа стриктно към исихасткото аскетическо учение на Църквата, но се стреми да  актуализира и представи в един цялостен и обновен вид това духовно богатство с оглед на конкретните нужди за християнско просвещение и духовно напътствие на вярващите. Той се стреми да разкрие пълнотата и духовната дълбочина на Православието по един жив, реалистичен, въздействащ и адекватен начин както за високо образованите хора от века на Просвещението, така и за неуките, но искрено вярващи християни.

В своето аскетическо богословие св. Тихон Задонски се спира подробно на класическите въпроси за духовната борба срещу греховните помисли и очистването на сърцето от страстите, анализира подробно значението на смирението и на покаянието за напредването в духовния живот и поставя в центъра на християнското подвижничество молитвата. Той се спира подробно върху духовната практика на постоянната Иисусова молитва и посочва детайлно средствата за опазване на чистотата на ума и благодатния пламък на сърцето. Всички тези водещи теми на неговото творчество разкриват личността и богословието на руския светител като елемент от живата и възраждаща се духовната традиция на исихазма и като важна брънка от живото предание на Православието.

Делото на св. Тихон Задонски и исихасткото духовно обновление

В своето църковно служение като книжовник и богослов св. Тихон Задонски е учител на монасите и наставник на вярващите християни, но същевременно се проявява като високо ерудиран и просветен автор, плодовит книжовник и задълбочен богослов. Неговата духовна и книжовна дейност протичат изцяло в духа на зародилите се вече процеси на вътрешно православно пробуждане, свързани с мистичното нео-исихастко движение в Русия и руското монашество, които допринасят изключително много за духовното обновление на живота на християните и богословското учение на Църквата.

Това нео-исихастко движение на ХVІІІ век в Руските монашески среди и манастирски духовни средища намира в лицето на св. Тихон Задонски един от най-ярките си представители, автентични носители и активни изразители в живота на Руската църква. Чрез неговото творчество Православното аскетическо и нравствено богословие в Русия през следващите десетилетия на ХІХ век се освобождава постепенно от чуждите западни влияния и се ориентира към своите изконни духовни първоизвори – светоотеческото учение на източните църковни отци и традицията на византийския исихазъм.

Положителното и плодотворно влияние на творенията на св. Тихон Задонски в историята на Православното духовно-аскетическо и нравствено богословие са безспорни. Силата на неговите духовни поучения и дълбочината на богословските му прозрения са повлияли изключително много върху развитието на православното монашество в Русия през ХІХ и ХХ век и до голяма степен са оформили насоките на Руското подвижническо и нравствено богословие чрез учението и възгледите на такива светители като св. Теофан Затворник и еп. Игнатий Брянчанинов (3:5-120).

Духовните творения на светителя са били любимо четиво и на руските философи, писатели и мислители като Фьодор Достоевски и други руски автори. Според мнението на съвременни православни богослови „цялото литературно творчество на св. Тихон Задонски носи белезите на богословие, изградено върху непосредствения живот и личния духовен опит. То е вдъхновявало и Ф. М. Достоевски при съставянето на неговите знаменити поучения на стареца Зосима от романа му „Братя Карамазови” (2:247).  Според свидетелствата на самия Ф. М. Достоевски прототипът за изграждане на образа и поученията на този духовен старец е взет от някои творения и поучения на св. Тихон Задонски.

Мястото и значението на знаменития руски светител Тихон Задонски в духовния живот на Руската православна църква и в процесите на духовно обновление на Православието през Новото време са безспорни. Съчиненията на светителя се четат, превеждат и издават и на Света гора и са включвани многократно в различни сборници, наръчници и антологии за духовния живот и аскетичния път на подвижничеството.

Плодотворното влияние на неговото духовно наследство може да се открие и у редица други руски мислители, православни духовници и подвижници на благочестието от ХХ век като св. Йоан Кронщадски и св. Силуан Атонски, а също така и в творчеството на много съвременни православни духовници и богослови. В днешно време учението на св. Тихон Задонски е предмет на задълбочено изследване и изучаване в областта на Нравственото богословие и Православната християнска духовност като важен принос в този процес има забележителната Симфония върху творенията на светителя, съставена от руския духовник схиархимандрит Йоан Маслов (4). Този факт свидетелства отново и в днешно време за ролята на духовното учение и книжовно наследство на св. Тихон Задонски в подновеното съвременно усилие на Църквата за засилване на християнското нравствено образование и за укрепване на духовното възпитание на вярващите в процеса на възраждане на Православието в днешна Русия и другите православни страни.

 

Използвана литература:

1. Зеньковский, В. История русской философии. Т.І, Париж, 1948.

2. Панчовски, Ив. Методология на нравственото богословие. С., 1962.

3. Архим. Климент Рилец. Наръчна книга за духовен живот. С., 1940, (1991), с.5-120.

4. Схиархим. Йоан (Маслов). Симфония по творенията на Свети Тихон Задонски. М., 2007.

 

Св. Василий Кинешемски

Август 4, 2015 in Беседи

 

Светител Василий се родил в гр. Кинешем, Костромска губерня  в семейство на свещеник. Знаейки в съвършенство както древни, така и нови езици, за по-задълбочено изучаване на европейската култура, Вениамин заминал за Англия и преживял 1910 – 1911 г. в Лондон. След завръщането си в Русия той постъпил като преподавател на чужди езици и обща история в Миргородската мъжка гиназия. През 1914 г. Вениамин се преместил в Москва и се устроил като преподавател по латински език в Петровската гимназия. Преподаването го увлякло дотолкова, че той завършил педагогически институт, приготвяйки се окончателно за професията на педагог. Но Господ разпоредил иначе. Веднъж, отивайки на гости при родителите си, Вениамин се уговорил с приятели да се повозят на лодка по река Волга. Далеч от брега лодката внезапно се преобърнала. Вениамин се помолил на Господ да съхрани живота му, като при това обещал да посвети живота си на служение на Православната Църква. В същия момент той видял дебела, дълга дъска и като се хванал за нея, изплувал. В 1920 г., на 45 годишна възраст, Вениамин бил ръкоположен за свещеник, а след година приел монашеско пострижение с името Василий и бил поставен за Кинешемски епископ. Още докато бил жив мнозина го познавали като истински подвижник и Божи угодник. Водел прост и скромен живот, към богослужението се отнасял с велико благоговение. Проповедите на светителя събирали множество хора. Основна задача на своята архипастирска дейност той поставял православното просвещение. Когато се разразил глад и започнали да носят в детските домове деца-сираци, в своите проповеди той призовавал енориашите да вземат тези деца при себе си и сам давайки пример, наел дом, в който взел пет момичета и им назначил възпитателка – благочестива християнка. По неговите молитви се извършвали чудеса на изцеление както от душевни, така и от телесни недъзи. В 1923 г. светител Василий бил арестуван и заточен в Зиряновския край, където пребивавал до 1925 г. След завръщането на владиката от заточението църквата в Кинешем започнала бързо да расте и укрепва. Обезпокоени от това, гражданските власти изисквали епископа да напусне града. След двугодишно скитане, в 1928 г. той отново бил арестуван, половин година изкарал в затвора и бил осъден на три години заточение. Връщайки се от заточението, владиката изкарал две години в Орл, откъдето властите го изпратили в Кинешем. Веднага след пристигането му, заедно с неговия килийник, който вярно го съпътствал във всички тези понасяни от безбожните власти гонения, били затворени в затвора. Искали да ги осъдят на смърт, но не намерили за какво. Затворили ги за пет години в лагер. Владиката близо до Рибинск, а килийника му до Мурманск. След изтичането на срока, старият епископ изкарал само две години на свобода. Отново арест, първо в Ярославския затвор, след това в Бутирка, в Москва. Следва осем месечен затвор, пет години заточение в Красноярския край. Светителят починал на 31 юли 1945 г. Докато бил жив, той завещал останките му да бъдат пренесени в родния край, но в тези години това било невъзможно. На 5 октомври 1985 година светите му мощи били открити и пренесени в Москва. В август 2000 г. свт. Василий бил причислен към лика на светците на Руската Православна Църква.

 

Иеросхимонах Исаак Светогорец

Август 3, 2015 in Беседи

 

 

 

На 16 юли 1998 година замина при Господа иеросхимонах Исаак – ученик на свети Паисий Светогорец, автор на първото и единствено пълно негово жизнеописание.  В една от главите на тази книга отец Исаак споменава и за себе си, но говорейки в трето лице. Именно той е бил монахът, комуто  старецът Паисий при пострижението  дал името на един от най-почитаните от него светии – св. Исаак Сирин.

 

Свети Паисий ръководил своите послушници в духа на истината, съгласно правилото, което гласи: „истинският наставник довежда душата не до себе си, а до Бога“. Отец Исаак от своя страна бил съвършен послушник. В пълнота усвоил учението на своя старец и направил себе си даже образ на неговата мисъл. При това отец Исаак останал напълно самостоятелен и независим като личност с уникален духовен характер. Учениците му твърдят, че той бил αὐτόφωτος, буквално – самосветещ, т. е. излъчвал своя собствена святост. При отец Исаак нямало никакъв култ към стареца Паисий, никога не му подражавал външно: не копирал маниера на поведение, жестовете, думите и други подобни неща. Неговото послушание било здраво, христоцентрично и разсъдително. Отец Исаак не цитирал, а възприел самата същност на учението на стареца и затова станал способен да говори свое, преживяно опитно слово.

След като отец Исаак станал сам център на монашеското братство, то и своите послушници учил на истинско послушание, възпитавайки ги като пълноценни духовни личности. Когато някой от неговото братство предприемал важно жизнено решение и се съветвал с отец Исаак, той отговарял: „Божията воля за вас е тази – това, което желае вашето сърце. Бъдете независими от чуждото мнение… Бог уважава свободната воля. Искам да ви виждам спокойни, радостни и духовно преуспяващи. Това е по-добре, отколкото да бъдеш принуждаван от тоя или оня…  Но помнете най-важното: каквото и да сте избрали, вършете го свято.

 

Отец Исаак дошъл на Света Гора през 1978 година, оставяйки своята родина – Ливан. Той се родил в едно село, близко до Бейрут  през 1938 година. Семейството му било православно и благочестиво. Баща му от дете пеел в църквата. Благодарение на семейството си – Фарес Атталах,  такова име дали на отец Исаак неговите родители –заобичал Христа и Неговата Църква. От детството си Фарес обичал уединението и молитвата, а на 14 години тайно си тръгнал от дома и отишъл в манастира на свети пророк Илия, на 5 километра от тяхната къща, но баща му скоро го открил и върнал у дома.

 

След завършването на основното си образование в родното си село, Фарес  се научил на дърводелство и работел в Бейрут. Всяка вечер, след като приключвал работа, отивал да учи византийско пеене при  протопсалта на  Антиохийската Църква.

 

 

1962 година отец Исаак впоследствие си спомнял, като време на своето истинско рождение. Тогава през лятото приключил с работата в най-разкошния хотел на Бейрут и се върнал в своето село. В себе си носел спестовната си книжка със спестявания, които по онова време били значителна сума: 3000 лири. Давайки ги на баща си Фарес казал: „Бих искал да разделите тези пари помежду си в къщи. А аз нямам нужда от нищо, ще стана монах.“ Зашеметен и опечален баща му го попитал: „Кажи ми, какви ценности на този свят са ти нужни, за да останеш?“ Фарес отговорил:  „Ако и целият свят да стане моя собственост, даже  няма и да го погледна… Моят живот не е тук, но в манастира“. Бащата се опитвал да го уговаря, засягал най-чувствителните места, казвайки, че семейството се нуждае от грижите на Фарес, но всичко било напразно. В същия ден Фарес напуснал родния си дом и съпровождан от брат си Антоний, отишъл в манастира Успение на Пресвета Богородица, в местността Кура в северозападен Ливан. Това бил полуразрушен манастир, който бил обитаван от двама души: игумен Юхана (Мансур), по-късно митрополит Лаодикийски и още един монах. Когато Антоний вечерта се върнал у дома баща му го попитал в кой манастир е оставил Фарес. Антоний му отговорил и казал: „Уверен съм, че Фарес, който е работил в голям лукс, няма да издържи повече от два-три дена. Ще видите, че ще се върне“. Тогава баща му внимателно го погледнал и казал: „Не, трудностите няма да го спрат… Той повече няма да се върне.“

 

В манастира Фарес се показал като искрен и ревностен монах.  Игуменът го изпратил в богословското училище в Баламанд, а през 1963 година  Фарес  бил  ръкоположен за дякон с името Филип. След това воден от Божия промисъл продължил своето образование на остров  Патмос, след което, желаейки да увеличи своите знания постъпил в богословския факултет на Солунския университет. През учебните години служил като дякон в митрополитската църква  „Св. Димитрий Солунски“. Но главното събитие за отец Филип през този период станало запознаването му с монашеския живот на Атон и стареца Паисий, който станал негов духовник.

 

Завършвайки образованието си, отец Филип се върнал в Ливан, приел свещенически сан и за известно време служил в манастир. Разразилата се гражданска война го принудила да напусне обителта, а скоро и Ливан  и отново да дойде в Солун. Тук неговата съдба се решила окончателно. През 1978 година получил благословение от митрополита на Ливанските планини и се отправил на Атон, за да остане там завинаги. Отец Исаак си спомнял, че скоро след идването си на Света Гора един почтен светогорски старец го попитал: „Вашата страна е произвела толкова велики светии, това е родината на великия Исаак Сирин, а вие сте дошли тук, за да се учите на монашески живот?“ Отец Исаак отговорил: „Нашите свети отци са пренесли своя духовен опит на Атон, тук той е съхранен и аз съм дошъл на това свято място, за да го намеря.“ Към древния православен опит отец Исаак се приобщил чрез стареца Паисий, който по разказите на учениците на отец Исаак е бил главната причина за неговото идване на Света Гора. За да бъде близо до стареца, отец Исаак се заселил в манастира Ставроникита, близо до килията на честния кръст, където живеел свети Паисий.

 

След една година отец Исаак се преместил в килията Воскресение Христово, в местността Капсала, също близо до килията на стареца Паисий, а също и до Карея, столицата на Света Гора. Четири години прекарал тук в пълно уединение. Тук му се стоварили силни скърби и изкушения, които не прекъсвали нито за миг и го принуждавали да остави уединението. Борбата била жестока. Веднъж, когато отец Исаак, изтощен от помисли, обикалял около своята килия, внезапно се оказал пред неголям гроб, за съществуването на който по-рано не знаел. Известно време той стоял,  гледал го, молил се и мислил  за смъртта. И изведнъж сякаш лъч озарил измъченото му сърце. То се напълнило със спокойствие и мъжество, а всички помисли се разсеяли.  „Ще умра тук“ – произнесъл решително. От този момент изкушенията отстъпили завинаги, а паметта за смъртта вече не напускала неговото сърце. За да я пази и развива, отец Исаак си изкопал в градината гроб.

 

По свидетелството на светите отци паметта за смъртта научава на всички добродетели. Тя предпазва от греха и доставя вкусването на Божията благодат. Отец Исаак дотолкова бил проникнат от паметта за смъртта, че по свидетелството на неговите ученици неговото постоянно настроение било пасхално. И това не можело да се укрие, въпреки  че отец Исаак винаги се е стремял да запази в тайна своя духовен живот. На своите ученици той казвал: „Не сме длъжни да съобщаваме това, което правим… Тайната на монаха – това е неговият духовен живот… За да не се прекрати вътрешната духовна радост, в никакъв случай тя не трябва да се проявява външно като някакъв ентусиазъм. Тя трябва да се скрива от другите.“ Отец Исаак избягвал и най-малката известност, въобще не обичал да го считат за приемник на стареца Паисий, затова даже и името му споменавал много рядко. Веднъж един мирянин, духовен син на отец Исаак разказал, как по време на молитва му се явило някакво чудовище, но той призовал своя старец и то изчезнало, а сърцето му се изпълнило с духовна радост. Отец Исаак обяснил, че причината за случилото се е правилното отношение на послушника към неговия старец, а не добродетелта на последния. И добавил: „Ако започнете да ме величаете, тогава Бог против вашата воля ще ви открие моите грехове и ще видите, че аз съм най-грешен от всички хора.“

 

 

Учениците казвали, че отец Исаак живеел по следния принцип: „Всичко си има време, време за всяка работа под небето” (Екл.3:1) Един от неговите монасите си спомня: „Когато ме пращаше до Карея за покупки или за пощата или за нещо друго, ми казваше като ходя да се моля в себе си, накланяйки леко глава и да не да улавям възможности  да побеседвам с някого, освен по поръчената работа. Настояваше да ходя до Карея не по главния път, а по пътечките, и особено подчертаваше: „В Карея не бъди общителен, бъди приветлив, но строг.“ И обратното, когато  ме изпращаше да помогна на някое немощно старче, благославяше да беседвам и да го разпитвам, за да чуя някои полезни разкази от светогорския живот…

 

Свободно и разсъдително отец Исаак подхождаше към монашеския устав, следвайки винаги духа, а не буквата. Например от време на време по устава на нашата килия пазехме мълчание цял ден. Но ако заради душевна полза трябваше да поговорим,  то ние прекъсвахме мълчанието. Отец Исаак много уважаваше уставите на манастирите и килиите, където ходихме на бденията  на празниците и винаги ги спазваше. В случай на необходимост той открито изказваше своето мнение по тези или онези уставни правила. Веднъж дойдохме в един манастир. Беше Цветница. През тази година Великден се беше паднал рано, затова в манастирския храм беше хладно. След службата манастирските отци казаха на папа Исаак: „Отче, как замръзнахме на бдението!“ „А защо не запалихте печката?“ – се поинтересувал отец Исаак. Те отговорили, че по устав, започвайки от Цветница, не палят печки. Тогава отец Исаак казал: „Благословени отци! Това правило е  „ръждясало!“

 

Ето още няколко наставления, свидетелстващи за дара на духовното разсъждение на отец Исаак.

 

„Самите наши грехове могат да станат оръжие против дявола“. Разбира се отец Исаак не призоваваше да се греши. Той говорил за всепобеждаващата сила на доброто, което може да постави самото зло на благо служение, чрез покаяние, молитва и смирение.

 

За монашеството „ В началото монахът трябва да облече расото вътре в себе си, а след това и отвън“

 

Във връзка с необходимостта от „неразмишляващото“  послушание към стареца, отец Исаак казваше:

„Простите в духовен смисъл са най-умните, защото знаят само това, което им спомага за духовния прогрес.“

 

На своя послушник даваше съвет как да получи по-голяма ефективност от труда и да направи ежедневното еднообразие източник на освещение: „Най-добре е да се работи бавно и с търпение, казвайки умната молитва и прекръствайки се, без да бързаме и без да се притеснаваме, че няма да успеем…“

 

За молитвата: „Имайте добри помисли, а в молитвата нямайте помисли.“

 

„Когато започнеш да имаш действително любов, търпение, прощаване  и други добродетели, тогава ще видиш „пришествие“ и молитвата в сърцето ти ще потече свободно и без усилия.“

 

Благоразумно и трезво отец Исаак гледаше и на програмата за икономическа „помощ“, която Евросъюза започнал да оказва на Гърция и Света Гора. Разбирал до какво в крайна сметка ще доведе всичко това и предупреждавал за финансовото заробване още през 1983 година. Това било няколко години след присъединяването на Гърция към Европейската икономическа общност. Лятото тогава при отец Исаак в килията дошли двама монаха – представители в Кинотиса в Карея на два големи манастира. Те радостно съобщили, че Европа приела решение финансово да помага на Гърция и е отделила средства за реставрация на светогорските манастири. Те радостно попитали отец Исаак, какво иска да направи в своята килия и колко пари са му нужни за това. Известно време отец Исаак  мълчал потресен, а след това отвърнал със силно чувство, което можело да се нарече „духовен гняв“, надявайки се по такъв начин да пробуди техния разум и съвест: „Отци, наистина ли не разбирате какво става?! Съблазняват ви европейските пари, които не сме заработили?! Не разбирате ли,че това всичко се прави, за да завладее ума и съвестта на гърците?! Завоюват нашата родина! Вие какво, не виждате ли?!“ За парите за Света Гора отец Исаак беше казал: „По такъв начин те се готвят да завладеят Атон, а после ще ни задължат да изпълним техните нареждания, да пускаме жени! Отци, не се съблазнявайте! Това е троянски кон за нашето отечество!!!“ Но монасите само се усмихнали на „особняка“, който по тяхно мнение не оценил душевния порив на европейските приятели с тяхната безвъзмездна, както те предполагали, помощ  за велика Гърция – родината на европейската цивилизация и демокрация.

 

За това, което действително би могла да даде Гърция на съвременна Европа, старецът казваше: „Единственото, което може да покаже Гърция на Европа – това е Православието. Но се боя, казвам това с болка, съвременните гърци не са в състояние да изпълнят своята мисия. Клетката на Православието в организма им е едва жива.“

 

Като духовник, който изповядвал множество хора от Гърция и Близкия Изток, отец Исаак добре знаел душата на съвременния човек. Безутешно било това познание: „В съвременния човек цялото внимание е погълнато от разнообразни неща, така че той няма и секунда през която може да си спомни за Бога. А тези, които все пак се стремят да бъдат в съюз с Църквата, съвсем не чувстват нужда от благодатта на Светия Дух, не търсят реално единение с Бога.“

 

Виждайки страданието и неблагополучието на света и в същото време  притежавайки „пасхална“ радост – как това може да се съчетае в един човек? Такъв въпрос задали веднъж на самия отец Исаак: „Непостижимо е, как личната духовна радост се съчетава със скръбта  за света. Бог тайно утешава този, който се моли, страда за света и помага на хората. Бог утешава с такава сила, че от божествената  сладост човек забравя за всичко, даже и първоначалната цел на своята молитва.“

 

Казвал още: „Който преуспява в християнския живот, той е изпълнен с радост и мир.” Навярно тези думи могат да бъдат правилно разбрани само от този, който сам е преживял посещението на Божията благодат  и истинската духовна радост. Сам отец Исаак вървял към нея по пътя на трезвението, послушанието и самоотречението. За да не приема фалшификата за истина, ясно отличавал земната радост от радостта свише и се отричал от първата заради втората: „Присмиват ни се преждевременно – казвал. Да пазим съкрушено сърцето си, докато не дойде до нас и духовният смях.“

 

„За всички мисля добро“ –  прости слова, но да живееш и да говориш така е невъзможно, ако  Светият Дух не  те ръководи в това.

От подобни прости изречения са съставени древните патерици, запечатали опита на светите отци, подвизавали се в родината на отец Исаак  – в пустините на Близкия Изток. Днес човек често се отвръща от  този опит, приемайки го за недостъпен, нито  за разбиране, нито още повече за живеене.

 

Но в същия този дух и сила ни говори нашият съвременник – ученикът на свети Паисий – „самосветещият“ папа Исаак, свидетел за истинността и вечната младост на православната  духовна традиция, за приобщаването към която той някога бе дошъл на Света Гора.

 

Превод от руски: http://www.pravoslavie.ru/put/81064.htm

 

Дядо Евтимий, игумен на Зографския манастир

Юли 29, 2015 in Беседи, Начална страница, Семейство

 

 

 

През 1969 година дядо Евтимий идва на Света Гора по молба на Светия Синод, за да попълни малобройното братство на Зографския манастир. По това време игумен е архимандрит Дометий, румънец от Ватопедската килия „Свети Ипатий“. Заради появилите се разногласия между игумена и братството, отец Дометий си подава оставката и манастирският събор единодушно избира отец Евтимий за игумен. Смиреният монах не желаеше да поема върху плещите си толкова тежко и отговорно бреме и възнамеряваше да откаже, но тогава му се яви насън Света Богородица и му каза: „Трябва да приемеш. Няма кой друг.“ И той прие с простота и смирение повелението на Пресветата и избора на отците.

 

Игуменството му преминаваше в труд, смирение и подвизи.  Дядо Евтимий имаше правило, като иска да свърши някоя работа, да пита другите, за да не оставя своята воля. Веднъж след повечерието трябваше да слезе на Патитира. Това е манастирска килия в чест на свети Йоан Богослов, в чиито постройки се намира казанът за ракия и огромните каци, в които се тъпче гроздето за приготвяне на необходимото вино на манастира. Там му предстоеше да свари ракията, (в светогорските манастири гостите по традиция се посрещат с локум, вода и малък напръстник ракия. Затова почти всички обители имат казан, в който приготвят необходимата за годината ракия), заедно с няколко работници. С присъщото си смирение той попита епитропа дали да остане заедно с работниците при варенето, за да не стават злоупотреби, и получи отговор, че е по-добре да бъде с тях през нощта. Старецът послушно прие препоръката му и малко преди 3 часа през нощта докара пълните бидони с ракия в манастира и ги разтовари на двора пред избата. Точно тогава клисарят беше излязъл да бие клепалото за началото на полунощницата и видя как дядо Игуменът разтоварваше бидоните. Помисли си: „Цяла нощ е бил на казана. Сега ще отиде да си почине.“ Но след малко Старецът влезе в храма с расо и було и зае обичайното си място, без да казва нито дума къде е бил и кога се е върнал. По време на утреннята, когато четяха канона на отсрещния клир, той задряма и очилата му паднаха. Един от братята, седящи отзад, каза на висок глас, така, че да чуе и дядо Игуменът: „Ей, не се наспа тоя човек.“ Старецът нищо не каза, но продължи да стои на мястото си до края на службата. Когато след отпуста излязоха от храма, клисарят показа на брата пълните бидони с ракия и му каза, че Игуменът ги е докарал точно преди започване на службата. Тогава братът се разкая, че несправедливо го е осъдил.

 

Задълженията му в манастира бяха многобройни, а братята – малко. В такава ситуация човек би могъл да изпадне в душевен смут, чувствайки се затиснат от грамада никога несвършващи задачи. Такова състояние обаче е особено пагубно за монаха, понеже умъртвява в душата му всяка духовна чувствителност. За да избегне това смъртоносно смущение, дядо Евтимий беше възприел следната тактика. Освен, че възлагаше от цялата си душа грижите си на Бога, той също степенуваше по важност конкретните си задължения. След това ги извършваше едно по едно и не започваше следващото, преди да е завършил предишното. Така винаги имаше пред себе си само едно дело, което изпълняваше с молитва и радост от това, че работи на Бога. Когато за нещо не оставаше време, не се тревожеше, но се уповаваше на Бога. Често се случваше следното: трябва да отиде в града по работа, а той до последния момент довършва нещо в манастира. Накрая все пак тръгва с колата до пристанището, но без да бърза особено много. След около час обаче се връща в манастира, понеже е изпуснал единствения за деня ферибот, който свързва Света Гора със света. Спокойно продължаваше другите си работи и в града излизаше на следващия ден.

 

Носеше вехти, но чисти дрехи. Веднъж, когато беше по работа в София, си купи ново кожухче без ръкави за студено време. Един от братята го видя с него в манастира и го попита полу  на шега защо не е купил и за него. На другия ден Старецът даде кожухчето на брата, а сам отново облече старото. Братът се притесни от това и успя да намери от другаде ново кожухче, но когато му го даваше, дядо Игуменът категорично не го прие.

 

Пословична беше и неговата пестеливост. Не допускаше нито една драхма да бъде пропиляна напразно. Когато пазаруваше гледаше да купи по-евтиното. Не всички бяха доволни от това. Но Старецът беше възпитан още у дома – в духа на балканската пестеливост. Също така чувстваше силно отговорността си пред Бога и свети Георги за начина, по който се харчат даруваните от тях средства.

 

Дядо Евтимий не ходеше по закусвални и ресторанти. Считаше, че не подобава на монаси. Веднъж след много настояване епитропът успя да го придума да отиде в една близка до конака гостилница, но по време на яденето си личеше, че силно се притеснява. Ако някога не успееше да намери нещо друго за ядене, достатъчно беше да си счупи няколко орехчета.

 

Веднъж, когато трябваше да напазарят някои неща от Солун, дойде да му помогне неговият племенник. Когато обикаляха магазините, дядо Игуменът вървеше, гледайки право пред себе си, а Енчо постоянно шареше с очи наоколо и погледът му често се спираше върху вестникарските будки, където можеше да се видят неприлични фотографии. По едно време Старецът му каза: „Енчо, като наближиш тия неща, гледай на другата страна, все едно  че не съществуват.“

 

Също често му се налагаше да търпи и немощите на манастирските братя. По онова време повечето зографски монаси бяха събрани от различни български манастири и всеки от тях дошъл в Зограф с устава на своя манастир. Затова не беше възможно в обителта да бъде установен и спазван единен устав и строго общежителен начин на живот. Старецът се стремеше да намери точната мяра в отношенията си към отците и нито да ги стяга прекалено, нито да позволява недопустими своеволия.  Някои от по-необучените и несдържаните братя го обиждаха и го хулеха, противяха му се тайно или явно. Когато някой започваше открито да го укорява или осъжда, той винаги мълчеше и не възразяваше. Един от тях го наричаше „мърша“. После този брат, който бе дал много права на врага над себе си, бе сполетян от тежки изкушения. В края на краищата напусна манастира. Тъй като беше и касиер, когато сдаваше касата, се откриха несъответствия. Някои от съборните старци предлагаха да бъде осъден от манастирския съд и да му се наложи наказание, но дядо Игуменът го защитаваше: „Не бива. Нали сме монаси“. Често обичаше да повтаря Евангелските слова: „Кротките ще наследят земята“ (Вж. Мат.  5:5)

 

Отец Марко, дългогодишен брат на съседния Констамонитски манастир, ни разказа чутото от своя баща, пряк свидетел на следната случка. Жител на Уранополи, който работел в Зограф, веднъж срещнал Стареца на арсаната и започнал да го ругае много яростно, стоейки върху едно старо каменно мостче. Дядо Евтимий само сложил ръце под брадата си, навел глава и нищо не отговарял. След една седмица този човек, който имал лошият навик, когато пийне повече вино, да хули света Богородица и светиите, стоял на същото онова място. Без никаква видима причина мостът се срутил и човекът се оказал затрупан от достатъчно големи и тежки камъни. За нещастие бил сам. Едва след повече от 10 – 12 часа от там минали хора и го забелязали, но той вече бил умрял.

 

Имаше обаче  две неща, които дядо Игуменът не можеше да търпи: ако някой започваше без нужда да говори в църква и да смущава богослужението, той строго и безкомпромисно го принуждаваше да млъкне. Също така не търпеше братята от манастира да са скарани помежду си.

 

Старецът живееше винаги с ясно сърдечно чувство, че предстои пред Бога, че Бог вижда всички наши помисли, намерения и действия, и че ще даваме отговор за всичко пред Него. В свещеническото му служение нямаше нищо помпозно и показно. Свещенодействаше с присъщата си скромност, но същевременно уверено, с вдъхновение и страх Божий. Никога не бързаше в каденето или някое друго действие. Четеше тайните молитви с голямо внимание, без да бърза да казва възгласа. Когато поради напредналата си възраст започна да използва очила, не ги оставяше върху светия престол по време на служба, но върху близкия шкаф. Когато не служеше, а стоеше на обичайното си място на десния клир, с голямо желание и усърдие участваше в богослужението с четене и пеене. Беше научил донякъде византийската музикална нотация. По свидетелството на иеромонах Антипа, един от настоящите псалти на Света Гора, пеенето му беше просто, но сладко, сладостно и издаваше дълбокия му вътрешен живот. Живееше това, което пееше. Затова се случваше, когато свърши някоя стихира, лицето му да бъде обляно  в сълзи. За разлика от начина му на говорене в ежедневието, което беше почти мънкане и човек го разбираше по-скоро интуитивно, когато пееше, гласът му ставаше силен, ясен. Когато четеше в храма, гласът му беше топъл, съдържаше дълбоко чувство, без ни най-малко да изпада в прекаленост и актьорство. Изговаряше свещените богослужебни слова ясно и без припряност.  С четенето на канони и тропари той се обръщаше непосредствено към Христа и светиите, пред които чувстваше себе си като дете. Затова гласът и цялото му изображение наподобяваше поведението и звуците, издавани от невръстен младенец.

 

Дядо Евтимий си четеше цялото монашеско правило и никога не бързаше в молитвата, защото сама света Богородица го бе научила на това. Когато бе паднал от райската ябълка и престоя в болницата няколко дни, там също, макар и в леглото, извършвал църковните служби с броеницата. Събуждал се нощем и се стремял да свърши, преди да са дошли от медицинския персонал на сутрешна  проверка. Затова казвал молитвата малко по-бързо, за да успее да извърши необходимия брой броеници. Тогава една нощ му се явява света Богородица и му казва: “По-бавно! Не трябва да бързаш в молитвата!“ А той от срам не посмял да повдигне очи и да я погледне.

 

Молитвите му бяха с вяра, затова получаваше просимото. Имаше пълно доверие във всеблагия Божий промисъл – както по отношение на себе си, така и относно светата обител. Митничарят Йоргос  разказа как веднъж преди наближаващия престолен празник двамата обсъждали въпроса за рибата, необходима за празничната трапеза. Йоргос предложил да излезе до града и да купи риба, тъй-като нямало време за губене. Но дядо Игуменът го помолил да запали мотора на лодката. Влезли заедно и хвърлили мрежите.  След това едва успели да ги изтеглят, защото били препълнени с риба. Изсипали я в няколко чувала и поднесли на празничната трапеза прясна риба.

 

 

 

Друг път Старецът трябваше да изтегли от банката в Солун около 800 000 драхми (Около 1986 г. това беше сериозна сума), за покупки и заплащане на манастирските работници. В банката му дадоха много пачки с дребни банкноти. Понеже не можеше да ги сложи по джобовете си, той напълни с тях една вехта кожена чантичка, която носеше под мишница. Когато излезе от банката и по обичая си тръгна пеш към конака, внезапно отзад го приближи мощен мотоциклет без номера, мотоциклетистът грабна чантичката и изчезна с пълна газ. Дядо Евтимий извика след него: „Чакай, защо ги вземаш? Те са манастирски.“ Вечерта разказа преживяването си на епитропа съвсем спокойно, без да се ядосва за загубата. Притесняваше се само за крадеца, който беше откраднал манастирски пари и с това неминуемо щеше да си навлече големи беди. След вечерната молитва Старецът си легна и спа съвършено спокойно. Навярно се беше молил за крадеца.

 

Чрез постоянното култивиране на добродетели в душата си, дядо Евтимий беше станал духовен благородник. От устата му не можеше да излезе нищо лошо – осъждане, присмех, зла дума, презрение. Веднъж по време на посещение в България  собственикът на един многотиражен вестник му подаде няколко броя, като искаше да се похвали с успехите си и очакваше някакъв отзив. Старецът разгърна оттук оттам един от броевете и след това го затвори. Каза му: „Тук има много съблечени фигури.“ По тези няколко думи всеки можеше да се убеди  в духовния усет и благородна чувствителност на Стареца.

 

Веднъж един благочестив гръцки младеж от Атина получи от духовника си благословение да прекара Рождество Христово в светогорския манастир Констамонит (съседен на Зограф). На 24 декември, в навечерието на празника, той се качи на корабчето в Уранополи. Но когато вече приближаваше към целта си и каза на капитана, че ще слезе на Констамонит, той отказа да спре там, защото на брега на морето имаше повече от  метър сняг, пътищата бяха затрупани и не искаше да носи отговорност за почти сигурното изгубване на младия поклонник в снежната пустош. Каза му, че на Зографското пристанище ще остави зографския игумен с други отци и ако иска, да слезе с тях. Младежът се подчини и така се озова на арсаната на нашия манастир. Направи поклон на Игумена и го помоли да му покаже как да стигне до Констамонит. Дядо Игуменът започна да го уговаря да не тръгва, защото е опасно и има риск за живота му: „Остани с нас, дете мое. Сега и ние не можем да се изкачим до нашия манастир, но ще останем в сградата на арсаната и тук ще посрещнем празника. Имаме ядене. А когато стане възможно, тогава ще се приберем.” Но младият човек считаше за невъзможно да наруши послушанието си към духовника и настояваше, че на всяка цена трябва да стигне до вечерта  в Констамонит. Старецът разбра, че не може да го склони, и тогава от очите му потекоха обилни сълзи. В този момент младежът почувства, че пред него стои човек с високо духовно състояние.

 

След като разбра гора-долу в каква посока да се движи, той тръгна, като затъваше до пояс в пресния сняг, който продължаваше обилно да вали. По едно врем, обаче осъзна, че оставяше в снега следи с дълбочина 1 – 2 сантиметра и, че сякаш е покрит от невидим чадър, защото сипещия се наоколо сняг не го докосваше.  И когато си помисли със задоволство за чудото, което се извършваше пред очите му, изведнъж започна отново да затъва до кръста, а падащите парцали сняг отново да го покриват отгоре. Тогава се обърна с гореща покайна молитва към Бога да му прости самодоволния помисъл  и да му помогне да стигне до целта си. След малко пак видя, че вече не затъва, но този път следите му бяха 5-6 сантиметра дълбоки. Също и в невидимия чадър се беше отворила пролука и го валеше малко сняг. Накрая стигна благополучно до манастира, предизвиквайки удивление и недоумение у тамошние отци. Младежът, който сега е монах в светогорски скит, беше убеден, че молитвите на дядо Евтимий истински са му помогнали да успее в изпълнение на послушанието си към своя духовник.

 

Един близък на манастира иеромонах, който често идваше в Зограф, когато разбра, че Старецът е починал, побърза да дойде и да отслужи трисагий на гроба му. Когато влезе в манастирското гробище през тясната портичка, изведнъж дъхът му секна от открилата се пред очите му гледка. Видя върху гроба светъл облак, от който го гледаше Старецът с обичайната си блага усмивка, навярно изказвайки по този начин благодарността си за посещението.

 

Когато манастирските братя разчистваха в игуменарницата, видяха върху леглото му във вътрешната му килия множество паяжини. Явно никога не се беше докосвал до него. Но онези, които го познаваха, вярват, че сега е намерил вечен покой в светлите чертози на Царството Божие. Разбира се поменаваме го на светата Проскомидия за упокой, но заедно с това призоваваме и неговите свети молитви пред Бога. И той не ни оставя без отговор!

 

Молитвите му да имаме всички. Амин.

 

Източник: „Архимандрит Евтимий – игумен на Зографската света обител“ Животоописание Изд. Манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“ Света Гора

Спомени за стареца Тихон

Юли 16, 2015 in Беседи, Начална страница

 

 

 

Има духовни хора, които сме виждали, но не сме ги чували. За други само сме чували, без да сме ги виждали. А тези, които ги виждаш и чуваш са много малко.  Един такъв човек беше за нас блаженият руски старец Тихон. По негово време всички го уважаваха като голям духовник. Старецът Паисий се учеше от него на отшелнически живот. Негов ученик беше и монах Атанасий от Иверския манастир, също известен и признат на Атон подвижник.

 

Отец Тихон беше доста висок на ръст, с дълга брада, която  постоянно връзваше на възел, за да му е по-удобно да работи. Имаше гъсти вежди, които закриваха наполовина големите му очи. Бидейки руснак, обичаше красивия външен вид и се снимаше с великата монашеска схима, спуснала се чак до нозете и със своя обикновен кръст в ръка, повдигнат, като знаме на победата  над смъртта и греха. Никому и на ум не е идвало, че той вършеше тези неща, отдавайки данък на своето руско възпитание. Известно е, че руснаците обичат повече представителността отколкото гърците.

 

В началото на юли 1967 година един смирен свещеник ни доведе в килията  на стареца Тихон. Това беше килия на истински подвижник, скрита между сенките на листата на безкрайните гори на Света Гора и достъпна само за тези, които я знаеха. Тази килия беше необичайно скромна и изглеждаше по-скоро изоставена, отколкото обитаема.

 

Притаили дъх почукахме на вратата. „Навярно е велик подвижник, щом заради това, да вземем от него благословение извървяхме толкова път“. – си мислихме ние. Вратата се отвори и пред нас застана човек, като че ли дошъл от древните времена. Той ни пусна, повтаряйки постоянно „Слава Тебе Боже!“ и не проявяваше ни най-малка досада затова, че сме му прекъснали безмълвието или молитвата. В своята малка църквичка ни въведе с песнопението „Достойно ест“ , след това надяна един вехт и не много чист епитрахил и отслужи молебен, питайки ни преди това за имената, за да ги спомене.

 

Устрои ни истинско, епископско посрещане, но всичко беше направено много простовато и естествено, както го водеше благоговейната му свята съвест. Такова прекрасно посрещане, проникнато с такава безпределна любов, не съм срещал повече през целия си живот. В този момент не можех за нищо да мисля, стоейки само с отворена уста, подобно на тези, които стоят и гледат горящите дърва в огнището.

 

След това ни изведе навън при простичкия му архондарик, до който водеше малка каменна пътека. Седнахме и започнахме да слушаме, а старецът, стоейки пред нас, ни излагаше учението на светите отци.  За случаи от своя живот, за видения и откровения не говореше. Неговите думи бяха само светоотечески и евангелски, от словата на свети Пахомий Велики. Но пред всички други свети отци предпочиташе св. Йоан Златоуст, трудовете на когото, по неговите думи изучавал седемнадесет години докато живеел в Каруля. Ставаше му мъчно, че няма на кого да предаде изученото и придобитото от него  през годините. Един от нас го помоли  да разкаже  за учението на свети Ефрем Сирин, но старецът прекрасно познавайки хората, ни отказа вежливо с думите: „Вие, които живеете в света е по добре да изучавате свети Йоан  Златоуст, а преподобни Ефрем Сирин повече ни подхожда на нас, монасите“.

 

А какви плодове на своето духовничество могат да видят съвременните „старци“, които на човека, който едва с Божията помощ е изоставил тежките грехове, му предлагат да изучава високото учение на св. Исаак Сирин, позовавайки се на факта, че имал образование? И ето, на някакъв си там рафт, заедно с нехубави книги лежи и книгата на авва Исаак. А и му дават и броеница, за да се занимава с умната молитва! За съжаление тези духовници не осъзнават, че изкарвайки човека от едната пропаст го хвърлят в друга. Връзват му на шията воденичен камък, за да потъне окончателно. За разлика от тях, стареца Тихон имаше най-великата от всички добродетели – разсъдителността. „Няма да натоваря с еднакъв товар и коня и магаренцето – казваше той – защото е очевидно, че магарето ще падне под товара си.“.

 

Умната молитва също не я рекламираше. За нас, миряните ни привеждаше поучителните и назидателни слова на св. Йоан Златоуст.

 

Отец Тихон беше истински духовник. Светеше сам, а просвещаваше мнозина.

 

Когато видяхме, че старецът малко го вълнуват нашите безплодни и неуспешни пориви, пълни с тшеславие и празни фантазии, то го попитахме за усмиряването на плътта, което за нас беше тогава най-занимаващия ни въпрос. Беше очевидно, че старецът се зарадва, че сме го попитали за нещо действително важно и започна да ни говори за това толкова живо, като че ли сам беше осемнадесет годишен юноша, който се бореше със своята неумолима плът.

 

- Когато плътта цъфти от обилна храна и телесен покой, тя вече изисква не само потребното, но иска да изяде целия човек, оставайки при това ненаситна. Усмири плътта си с труд и пост и тя повече няма да те влече към жените и ще станеш наследник на прекрасния рай.

 

При тези думи на стареца на нас, изнежените и наситени с градска храна, ни стана неудобно. Не знаехме къде да си скрием нашите бели, розовобузести лица.

 

- Неотдавна в килията ми дойде един монах: „Отче, влече ме към жените“. „А с какво се храниш в килията си“? „Само с хляб“. „Донеси го тук“. След три дни монахът дойде отново. „Е, сега какво ти се иска – жени или хляб“? „Хлебец, отче“. „Ето, вземи си хляба и се научи самостоятелно да смиряваш плътта си, за да не тегне към блуд“.

 

Много ни говори тогава старецът, но в паметта ми се е запазило малко. Но това, което ми остана в сърцето, стана за мен защита от бесовските козни.  След известно време отец Тихон помоли свещеника, който ни доведе, да ни свари кафе. Изглеждаше, че хляб нямаше кой-знае какъв. Няколкото парчета, които беше сложил на слънце, за да станат сухари, бяха  наядени от мравките.

 

Казах му:

 

- Мравките ще ви изядат хляба. Той отвърна:

 

- Няма нищо, все нещо ще ми остане. Те го ядат, докато е мек. Когато изсъхне и се втвърди, ще си заминат.

 

Между другото нашият свещеник се опита да измие „чашите от бохемски кристал“ – няколкото консервени кутии, останали с утайка от кафе от предните посетители.

 

– Отче, остави тези светски привички. Наливай кафето така, нека момчетата така да си го пият.

 

Бях поразен колко дълбоко в сърцето ми проникна изпитващия му поглед. Действително „чашите“ ми изглеждаха отвратителни. Бях намислил да се изхитря и случайно да разлея кафето на масата, но как да се скрия от неговия поглед? Изпих кафето и тази аскетична простота ми беше урок за цял живот. „Не бъди глупак, си казах, никога няма да станеш пустинник. Общежитието, и то ще ти бъде трудно“.

 

Един от нас, окуражаван от останалите, вежливо попита, дали може да го фотографираме.

 

- Остави тази кутийка, детето ми и чуй по-добре какво казва св. Йоан Златоуст. В тези думи няма нищо мое.

 

Старецът живееше много бедно, както бях чувал от неговия ученик. Кипваше вода и два-три пъти потапяше в нея изсъхнал скелет от риба. Така си готвеше по-специално за големите празници. Неговия дървен креват беше с наклон и, когато заспиваше, падаше от него. Литургия служеше ежедневно и зимата започваше сам, недочаквайки певеца.

 

Веднъж митрополит Никодим Ленинградски, когато  дошъл при стареца, застанал пред него на колене. Отец Тихон му казал: „Станете, та вие сте архиерей!“

 

Неговия живот завинаги беше лишен от какъвто и да е било конфорт и удобство на съвременната цивилизация. Вечерите вземаше броеницата и извършваше безкрайни обиколки в своята градина, произнасяйки Иисусовата молитва. До слуха ми стигаха само последните думи : „помилуй ме“.

 

Тръгвайки си от килията му, постоянно си повтаряхме наум думите, казани ни в храма: „Смири плътта си, за да попаднеш в прекрасния рай.“

 

Разпятието от неговата килия сега се намира в Иверския манастир. То не представлява само по себе си някакво произведение на изкуството, но е скъпо заради това, че пред него се е молил стареца Тихон. Как би ми се искало да имам и аз нещо от неговия „сервиз‘“, за да пия вода с неговото благословение! Кой знае при кого сега се намира?

 

Превод от руски: Исихазм ру

Духовно-просветното дело на светите братя Кирил и Методий и християнската култура в България

Май 11, 2015 in Беседи, Начална страница

 

На 11 май Българската православна църква празнува деня на светите братя Кирил и Методий и тържествено чества паметта на тяхното равноапастолно и просветителско дело. В този ден, според църковната традиция, ние се обръщаме към духовните първоизвори на българската култура и просвета, които са дълбоко свързани с подвига на славянските първоучители. Апостолската мисия на Солунските братя и техните ученици в Моравия и България дава на славянските народи светлината на Евангелското слово, чрез писменост на роден и разбираем език, и познание на Христовата истина за укрепване във вярата и спасение на душите.

 

Богослужебната прослава и молитвеното възпоменание на светите братя има за нас българите смисъла и значението и на непрестанно възвръщате към първоизворите на Кирило-Методиевото дело и постоянно утвърждаване в заветите на първоучителите. Защото духовно-просветната и спасителната мисия на Българската църква през вековете винаги е била свързана изконно и неразривно с делото на славянските пъроучители, а верността към духа на тяхното евангелизаторско дело е определяла насоките на църковното служение за благото на народа и за спасението на духовните й чеда.

 

Евангелска просвета и духовна култура

 

Светите братя Кирил и Методий, и особено техните ученици в България, завещават на своите последователи едно велико християнско наследство, което придава духовен облик както на Църковната мисия сред нашия и другите славянски народи, така и на характера на самата българска култура. На първо място чрез извършения подвиг на превода на Евангелието и въобще на цялото Свещено Писание, а така също и на духовно-поучителна и богослужебна църковна книжнина на говоримия тогава славянски и старобългарски език, те създават изцяло нова писмената култура и полагат основите на славянската литература. С това се утвърждава правото и възможността да се използва този разбираем за новопокръстените славянски народи език писмено и говоримо в християнското просвещение и да се въведе в богослужебна употреба един изцяло нов за тогавашното време официален църковен език.

 

С навлизането на славянските народи в лоното на Христовата църква и с духовното им приобщаване към вярата възниква закономерно въпроса за тяхното просвещение и за богослужебния език, който следва да се употребява в църковното служение сред новопокръстените славянски общности. Въпросът за статута на славянския език в Кирило-Методиевото дело не се изчерпва само с неговите църковно-канонични или литургични аспекти, но има и много по-широко духовно-просветно измерение и културно значение. В противовес на утвърждаващите се в тогавашна Средновековна Европа църковни и теологически схващания за ролята на трите древни сакрални езика на Свещеното Писание – староеврейски, гръцки и латински, и опитите да се догматизират възгледите на ”триезичниците” в латинския християнски запад, светите братя защитават коренно противоположна християнска визия и духовна концепция за евангелизацията.

 

Духовните принципи на тяхната християнска просветителска мисия сред славяните са свързани с древната апостолска традиция за благовестие на разбираем език и с особеностите на културното и езиково многообразие на Православния изток. В Източната църква, поради утвърдената практиката на древните патриархати, езиковото различие и многообразие на християнските народи съжителства в съборното единство на Вселенската църква и унификацията на богослужебния език не се извежда до равнището на строго догматически принцип. Ръководейки се от това разбиране за християнско благовестие и духовно просвещение на разбираем език светите братя Кирил и Методий и техните ученици създават една изцяло нова християнска книжовна култура и поставят началото на изцяло нови литературни езици сред славяните.

 

Свети Константин–Кирил Философ разобличава желанието и домогванията на триезичниците новопокръстените славяни да не получават просвета на разбираем език и да останат безкнижни като погрешна и недостойна за християни проява на завист и ги изобличава като еретици, опитващи се да придадат “свещен” характер на своите мнения. В сериозен богословски диспут с техни представители, състоял се във Венеция, св. Кирил показва ясно че подобни възгледи и позиции лишават Църквата от богатството на нейната духовна традиция и мисионерски принципи, завещани от апостолската проповед на Христовото Благовестие, което е предназначено “за всички народи”, и са в разрез с духа на Древната Църква и нейното Предание.

 

Така той надделява над тези възгледи и успява да утвърди достойнството на славянския език като език на Словото Божие, чрез който се благовести и преподава Христовото Евангелие наред с другите книжовни езици. С това в Европа през ІХ век възниква една изцяло нова книжовна култура, основана върху духа на евангелските принципи, която обогатява християнската и европейската цивилизация и дава своите благодатни плодове на духовното просвещение и до днес.

 

Християнска вяра и духовна просвета

 

Християнската културна концепция, към която се придържат светите братя Кирил и Методий и техните ученици в своята евангелизаторска и просветна мисия, разглежда писмеността и просветата като неразривно свързани с вярата и спасението на душата. За тях писмеността е средство и оръжие на вярата, а не само привилегия на избран културен кръг или ограничен аристократичен елит. Писмеността и писменото слово, за светите равноапостолни просветители и техните духовни ученици, е духовно благо и достояние за всеки вярващ християнин, просветен чрез светото кръщение и получил духовното озарение на благодатния живот в Иисуса Христа. Способността да се чете и познава писаното Евангелско слово, което носи Истината и просвещава духовно вярващите, е средство за укрепване във вярата и утвърждаване на богоозарените и просветени души на вярващите. Писмеността и християнската книжовност са средство за просвещение и спасение, а не въпрос на достъп до науката или право на грамотност, каквито през Средновековието на Запад и във Византия притежавали само ограничен кръг от хора.

 

С това светите братя Кирил и Методий и техните ученици прилагат успешно християнските мисионерски принципи на т.нар. “инкултурация” и превръщат говоримия език в писмен и литературен език на Свещеното Писание. Но не по-маловажно е и утвърденото разбиране за всеобща грамотност и широкоразпространена просвета, с което завещават на нашата духовна култура и християнска традиция още една велика истина и духовен принцип. Идеята за всеобщата грамотност и достъп на всички без ограничение, чрез възможността за самостоятелно четене на текста на Свещеното Писание, е свързана с разбирането, че всяко човешко същество по силата на Божията любов и дара на спасението е призвано към просвета на своя разум и укрепване в богооткровените истини чрез Словото Божие.

 

Тези разбирания за превод на Свещеното Писание на говорим и разбираем език, и свързаните с него принципи за всеобща грамотност, се разпространяват в по-широк мащаб в Християнския Запад едва след края на Средновековието, а в Европа те се утвърждават едва след Ренесанса и Реформацията в различен религиозен и културен контекст.

 

Духовното наследство на християнската просвета в България

 

Просветното дело на св. Методий като архиепископ на Моравия, макар и да е било сакционирано официално от Римския папски престол след 870 г., е атакувано отново от немското латиноезично духовенство на локално ниво и впоследствие е сериозно разстроено. Моравската мисия попада в конфликтната зона между претенциите на местните архиепископи на Пасау за разширяване на тяхното църковно влияние на изток и стремежите на Римския престол да си възвърне влиянието в старите граници на някогашния „Patrimonuim Petri” – област на изключителна църковна юрисдикция на Римския епископ, предоставена по времето на свещения съюз с франкския император Карл Велики. Като се прибавят към тези чисто западни условности и обтегнатите отношения между Рим и Константинопол по времето на папа Николай І и Константинополския патриарх Фотий, породени от съперничеството при Покръстването на българите, ставя ясно защо християнското просвещение на славяните, и употребата на новия богослужебен език, се оказват заложник на сложни църковно-дипломатически и геополитически съперничества.

 

Най-верните ученици на св. Методий – Климент, Наум, Ангеларий, Сава и Горзд били принудени да напуснат Моравия и да потърсят убежище в други славянски страни. Някой от тези най-близки сътрудници и ученици на светите братя “закопнели за България” и духовните семена на тяхното дело, чрез съхранените книги, намерили най-благоприятна почва в новопокръстената страна на светия княз Борис І Покръстител. Тук след Покръстването на българите, и последвалата смяна на латинско и гръцко духовенство в процеса на християнизацията на страната и духовната просвета на народа, особено силно се чувствала нуждата от славяноезичен църковен клир, духовни учители за народа и християнско четмо и писмо на роден и разбираем език.

 

Според Житието на св. Климент Охридски българският владетел отдавна “жадувал за тези мъже” и ги приел радушно в своята столица Плиска, заедно с книгите, преведени в Моравия на славянски език и оцелели след гонението срещу тях. Новата вяра и укрепването на Българската църква изисквали сериозно духовно просвещение, което да спомогне за издигане на духа на вярващите чрез Словото на Христовата истина, чрез светлината на Евангелието и благодатната сила на Светия Духа. Духовната нива била разорана и подготвена да даде обилен плод сред българите, а учениците на светите братя като усърдни учители на вярата поели своето служение чрез книжнината и просветата. Защото, както били научили и възприели от своите учители, само просветената вяра е жива и действена и води към спасение. А непросветената вяра лесно се обръща в суеверие, залинява духовно или угасва. И също тъй “голи са човешките души без писменото слово и уязвими за врага на тяхното спасение”, както казва епископ Константин Преславски в своите беседи и слова върху Евангелските поучения. На това духовно служение е посветена цялата християнска книжовност и просвета в България по времето на св. Климент Охридски и дейността на Преславската и Охридската духовни школи. На това се дължи и разцвета на Симеоновия “Златен век”, а също така и традициите на християнското просвещение в България през следващите столетия.

 

Това разбиране за християнската книжовност и духовна просвета на роден и разбираем език сред българите отстоява през вековете и нашата Българска православна църква като изпълнение на завета на светите братя и продължение на тяхното мисионерско и евангелизаторско дело. Чрез най-добрите си и предани служители, и в най-добрите си образци на книжовност и духовна култура, тя остава вярна на заветите на славянските първоучители и предава порива към знанието и просвещението на нашия народ, с което го възпитава духовно в любов към истината и истинското знание. Безкористното ученолюбие, стремежът към повече знание и жаждата за просвета и днес остават живи сред българите, а великата мисия на истинската просвета в духа на Кирило-Методиевото дело и днес поставя пред Църквата големи отговорности и задачи в спасителната й мисия в съвременния свят. Защото само чрез продължаването на това велико духовно и културно-просветно дело тя може да съхранява своята мисия,  да запазва и отстоява достойнството си на учителка на истината сред народа и да съхранява авторитета си сред вярващите.

 

Преподобна София Клисурска

Май 6, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Преподобна София Хотокуриду е родена през 1883 г. в село Сари-папа, централен Понт. Тя се омъжила през 1907 г., а три години по-късно родила дете, което загинало при трагичен случай, бидейки изядено от диви прасета в гората. По-късно  съпругът й починал в турските военни лагери. Останала вдовица, тя се отдала на аскетически живот в планината, спазвайки голям пост. Там й се явил св. Георги, който я предупредил за скорошно гонение от страна на турците и така тя известила своите съселяни, които се скрили и избегнали опасността.

 

При размяната на населението (след Гръцко-Турската война) корабът, в който пътувала заедно с нейните съселяни, щял да потъне. Тя обаче виждала Ангели сред вълните и Света Богородица била там. Помолила Света Богородица тя сама да погине, но да се спасят нейните съселяни. Света Богородица спасила всички. Капитанът не можел да повярва и казал „някой светец трябва да имаме”.

 

През 1927 г. по указание на Света Богородица тя отишла в манастира Рождество Богородично в Клисура, Кастория, където водила аскетически живот близо половин век. Там намерил един добър йеромонах – о. Григорий, който дошъл от  Света Гора и който я подготвил за монашеския живот. Тя живяла аскетически, бидейки мирянка, носейки черни вдовишки дрехи, седяла върху едно огнище и посипвала лицето си с пепел, за да не се вижда нейната красота.

 

Тя живяла сама. В манастира нямало монаси.  Прекарвала тежки зими, с температура до минус 15 градуса, с голяма влага. Когато й казвали да запали огън, тя отказвала с едно бавно Не!, което още звучи в ушите на тези, които я чували да казва така. Тя ходела боса, дрехите й винаги били дрипави и недостатъчни за тежкия климат. Давали й нови, но тя не ги носела, а ги давала на нуждаещите се. Тя спяла върху сено, но под него имало остри камъни. Не се къпела, нито се решела и косата й се втвърдила дотам, че й паднала в очите и за да може да вижда по-добре, я срязала с ножиците, с които стрижели овцете. Въпреки това косите й благоухаели.

 

Храната й била много оскъдна: обикновено се хранела с това, което намирала наоколо: гъби, диви треви, листа от различни дървета или малко мухлясала туршия домати. В събота и неделя слагала и една лъжица олио. Друг път отваряла рибна консерва и ядяла от нея, когато вече била хванала мухъл. Тя ядяла  в медни съдове, но нищо не й ставало.

 

Тази строга към себе си подвижница била обаче много блага и снизходителна към другите. Не задържала нито драхма от парите, които й давали, а ги скривала, за да ги даде на нуждаещите се. Тогавашните малки момичета – днешните монахини в манастира, – които говорили гръцки и влашки, обичали да дружат с нея, макар и да не разбирали нейния понтийски език. Тя съветвала неомъжените девойки, когато се отклонявали от правилния път, стараела се да ги омъжи, помагала им с парите, които й давали, и възлагала тяхната закрила на Света Богородица. „Света Богородица няма да ви забрави”, казвала по характерен начин.

 

Тя никого не наранила и не разстроила. Когато разбирала, че някой има вътрешен проблем, тя минавала покрай него, казвала му две думи без другите да разберат, отдалечавала се, а той тръгвал след нея. Тя го утешавала, съветвала, укрепвала чрез Божията благодат и той си тръгвал друг човек. Много пъти тя казвала „те дойдоха черни при Света Богородица, а си тръгнаха бели”. Тя знаела за много скандали със свещеници, монаси, миряни, но никога никого не обвинила, а казвала „Да покривате, за да ви покрие Бог!”.

 

Тя обичала животните. Една мечка, която живяла в гората, идвала и вземала храна от нея, ближела ръката й и нозете от благодарност и се връщала обратно. Тя слагала трохи на перваза на прозорците за птичките и когато светицата се молила, те летели наоколо и чуруликали. Тя сякаш живеела в Рая преди падението.

 

Тя имала общение със Света Богородица и Ангелите. През 1967 г. се разболяла тежко, имала херния и се прегъвала от болка. Не приела помощ от лекар, но казвала: „Света Богородица ще дойде да ме вземе заради болката”. Тя слагала марля или фитилчета от кандилата докато раната загние и издаде неприятна миризма. Тогава й се явила Света Богородица заедно със св. арх. Гавриил и св. Георги. Архангелът й казал „Ще те срежем сега”. Тя отговорила „Грешна съм, да се изповядам, да се причастя, и да ме срежеш”. „Операция ще ти направим”, й отговорил той. Операцията била извършена, София оздравяла и често вдигала блузата си без да се срамува, за да покаже на хората разреза, който се затворил от само себе си.

 

Преподобна София „подвижницата на Света Богородица”, както е наричана, се упокоила в Господа на 6 май, 1974 г. На 7 юли 1981 г. били намерени нейните мощи, които излъчвали благоухание. На 27 май 1998 г. те  били пренесени в манастира от Касторийския митрополит Серафим. Още приживе тя била почитана от хората като светица. На 1 юли 2012 г.  официално била канонизирана от Вселенската Патриаршия.

 

превод от гръцки

 

Ние попадахме в друг свят

Април 6, 2015 in Беседи, Начална страница

 

– Отец Сергий, какви наставления даваше отец Серафим и въобще какво представляваше общението с него за тези, които се удостояваха?

 

– Основно идващите в Ракитное се назидаваха от духа, настроението, което цареше в дома на отеца. Поради физическата си немощ батюшката не можеше дълго да разговаря, затова се приемаше, че  2-3 минутна беседа е вече достатъчна. Никой не роптаеше, всички разбираха, че батюшката обича всички и на всички се старае да помогне, но ние сме много, а той е един.

 

Едно от първите наставления, които ми даде беше: „Да бъде Иисусовата молитва ваш венец”. За велико съжаление аз не го изпълних.

 

Веднъж бях свидетел на такава сцена. Седяхме на трапезата с един човек и сина му, когото бе довел за благословение, за да постъпи в семинария. Отецът говореше за нещо, изведнъж прекъсна и каза: „Свещенството е като помазание Аароново; който има това помазание, рано или късно, иска или не иска, обезателно ще стане свещеник.” Тоест, това което е отредено от Бога, то и ще стане.

 

А мен ме благослови на пътя на свещенството десет години преди да приема свещенство. Той ми каза: „Вашият път е свещенството. Гответе се.” Каза го без въобще да съм го питал. Много се удивих, смутих се, тъй като въобще не съм мислил да стана свещеник, не очаквах такъв обрат и казах: „Батюшка има канонически грехове, които забраняват да се приема свещен сан. Аз съм млад човек, ако не издържа, ако изведнъж падна в блуд, тогава какво да правя?” Той ме погледна и каза: „Тогава ще е нужно този грях – той замълча малко – да се изповяда.” Тоест отецът имаше много снизходително отношение по тези въпроси.

 

Твърде удивен, аз се прибрах вкъщи и започнах да си спомням словата на батюшката. Започнах да мисля, особено за това, че каза: „Гответе се.” А как да се готвя? Трябваше да го попитам.

 

Аз се върнах в Ракитное след месец. Батюшката беше, както винаги, болен. Живеех в дървата на двора. Беше лято. Общувах с един иеромонах, който също живееше там и очакваше среща с батюшката. Разказваше за един удивителен старец, който по-рано бил негов духовник, а след смъртта си го предал на о. Серафим. Този покоен старец имал такъв обичай –да отговаря на въпросите на своите духовни чеда по време на проповед. При него ходели от различни места, а той бил болен и стар. В неделите той служил, а когато излизал да каже проповед обръщал се към някого, гледал към него и отговарял на неговия вътрешен въпрос. След това се обръщал към друг и също му отговарял на въпроса и всичко това в контекста на проповедта. Естествено преди това той не бил говорил с тези хора, нито пък те са му били писали. Такъв дар имал този старец. Когато свършваше службата, всички се качваха на влака и си тръгваха, при което свидетелствали един на друг, че старецът им отговорил на проповедта на всички въпроси.

 

Аз се удивих от този разказ и помислих: „Какви старци има.” На следващия ден празнувахме паметта на св. Иоан Златоуст. Отец Серафим служеше литургия и излезе да казва проповед. Разказа кратко житието на св. Иоан, като в края добави: „Св. Иоан Златоуст е написал много забележителни книги и сред тях има такава книга, която се нарича „За свещенството”. В мен веднага се появи мисълта: “Защо батюшката спомена за тази книга, при положение че св. Иоан има 12 дебели тома?” А в храма стояха само баби, този иеромонах и аз. Тогава си спомних вчерашния разговор и разбрах: „Ето ти отговора, намери книгата, прочети я, тя ще ти разкаже за всичко.” След службата аз отидох при отеца и му казах: „Батюшка, благословете, аз ще тръгвам, време е. Той ме погледна и каза: „Бог да благослови. Тръгвайте.”

 

Много бързо намерих книгата, прочетох я и действително получих най-забележителния отговор, защото целият дух на книгата говори за това, какъв трябва да е свещеникът. Кой има благословение и желание да стане свещеник. Прочетете тази книга и ще видите всичко.

 

По милост Божия и молитвите на о. Серафим мина време и Господ ме удостои със свещен сан.

Веднъж при батюшката дойде бесноват свещеник. И батюшката така го успокои: „Това с вас се е случило поради вашето маловерие. Нищо. Ходете в храм, молете се, причастявайте се и постепенно по милост Божия Господ ще ви избави от тази болест.”

 

Веднъж по време на трапезата, когато на масата имаше много свещеници, отецът разказваше, че неотдавна някой донесъл от Светата земя трън, от който бил изплетен трънения венец на Спасителя.” Разбирате ли, този трън е като бодлива тел и как го е носил Нашият Спасител?” И заплака на масата. Всички замълчаха, отецът вдигна очи, обхвана всички с поглед, след това тихичко продължи беседата, намирайки вече други теми. По този начин батюшката постоянно помнеше Спасителя, Неговите кръстни мъки. За Него Разпънатият Спасител беше смисъл на живота. Затова и той толкова свободно, и леко, и много говореше за Него.

 

Още помня как по време на трапеза, на която присъстваха свещеници, той каза: „По-рано в семинариите задавали следния въпрос: свещеник трябва да отиде да причасти умиращ, трябва да премине река, а мостът е стар и поради това по него никой не минава, защото се намира в аварийно състояние. Как трябва да постъпи свещеникът? Всички мълчаха. Въобще, когато отецът питаше, братята предпочитаха мълчаливо да чакат, какво ще каже самия той. Батюшката помълча и каза: „Правилният отговор е този – мостът няма да падне.” Още веднъж повтори: “Мостът няма да падне.” Такава вяра изискваше от пастирите на Църквата.

 

За това какво значение имаше духът, който цари в дома на стареца и какво влияние оказваше върху целия последващ живот на тези, които го познаваха, свидетелства разказа на В.: “В годините на учението аз живеех в Рилск и ходих при о. Серафим доста често – 2-3 пъти в година. Когато ме изпращаха на обработка на полето, без да се мотая изпълнявах нормата, за да заработя законни дни за свобода и да излетя към батюшката. Налагаше се да се пътува през нощта. Първо, налагаше се често дълго да се чака влак, след това прикачвания, понякога даже да се върви пешком от най-близката гара до Ракитное, защото вечер нямаше автобус.

 

Лятото вървяхме по 10 километра със спътници, изведнъж попадайки в друг свят. Той беше реален, същият свят, но вече преобразен от присъствието на Божия служител и неговата молитва, любовта му към всички – любов искрена, съчувстваща. Вдъхновяваща за молитва, живот по вярата, на съвършена признание на своята греховност, своето недостойнство, на поглед виждащ всичко наоколо по-хубаво, че Господ обича и съжалява всички, ако стареца може да обича всички идващи. Идващите при него изпълваха цял храм и не на всеки се отдаваше да получи неговото благословение или да попита нещо. Можеше да напишеш за своите трудности и вълнения, да просиш да се помолят, може даже да си тръгнеш, без да чуеш отговор, обаче с вяра, че Господ, по молитвите на стареца ще устрои всичко. И в действителност, ставаше точно така.

 

Годините на учение и няколкото следващи години бяха стоплени и защитени от надеждата на отеческата молитва. Всеки интерес към съблазните на света, към увлеченията, свойствени на младостта, просто се топеше, като ранен сняг, падащ на топла земя. искаше ти се да се молиш, да помниш за Господа, да четеш духовни книги, които ти попадаха  в ръцете, да не живееш с това, с което живеят съкурсниците. А и как можеха да се сравнят техните удоволствия с това, което получаваше душата в храма, където служеше о. Серафим!

 

Изминаха учебните години. Наложи се да се живее и работи далеко от Рилск и от дома. Старецът все повече и повече боледуваше, слабееше. Обстоятелствата се стекоха така, че свещеникът към когото започнах да се обръщам, се отнасяше с батюшката не просто внимателно, а направо рязко отрицателно, вярвайки на мнението на своя духовник, че старецът е в прелест. Той не разрешаваше да ходя при о. Серафим и от ходещите при него започна да изисква изповядване на помисли, често и подробно.

 

Случваше се да стоиш на изповед повече от час и като че ли вече нямаше какво да се каже, а той все чака да разкриеш нещо такова, което и не знаех. От това напрежение на изповедта аз си тръгвах по-подтисната, отколкото облекчена. Следващият път му говоря за своето състояние, след това ходя и мисля, какво още да кажа. Това по-скоро угнетяваше, отколкото да ободрява. Свещеникът отговаряше на това: „В тебе има бяс, ти си бесновата, ти си в прелест.” Можете да си представите как действаше такава присъда. Спомнях си за о. Серафим, душата се стремеше към него, но сегашният духовник не ме пуска.”

 

Той не я пуснал и на погребението, когато В. разбрала вестта за кончината на о. Серафим. “На душата ми – си спомня тя – имаше голяма тежест от това ръководство и недоумение, меко казано. Как може да се прави такъв извод след като о. Х дори веднъж не е ходил при о. Серафим, не го е виждал.”

 

Скоро старецът се явил на В. на сън в пълно сияещо облачение и я благословил. „След известно време аз реших да кажа на о. Х, че повече няма да ходя при него на изповед. „Простете отче, аз не мога да вместя вашето ръководство.” Разделихме се мирно.

 

 

Спомени за светеца…

Март 30, 2015 in Беседи, Начална страница

 

 

Справка: Отец Димитриос Гагастатис (род. 1. 08. 1902, село Ваниа (Платанас), поч. на 29. 01. 1975) В 1931 г. е ръкоположен за дякон и скоро след това за свещеник. В 1928 г. се оженил, имал в брака девет дъщери. От 1973 година оставил служението поради слабото си здраве. Последните години провел в непрестанна молитва вкъщи. Починал на седемдесет и четири години.

 

– Целта на моето послание  – казва отец Емилиан – е да изпея вечна памет на презвитера, моят приятел отец Димитриос, придобил благодатта на Светия Дух… Иска ми се отново да отида в неговия дом, да вляза в бедната му стаичка, украсена с многочислени икони. След това да се отправя към щастливото му паство и да си припомня проповедите и службите, преживяни с него.

 

Ръководен от благодатта

 

Животът на отеца протекъл съвсем естествено, в сърдечна простота, но едновременно бил непрестанно възхождане към Бога и явяване на откровенията Божии в него. Самият отец Димитриос представлявал  живо чудо, тъй като сам живеел в свят на чудеса, които с нищо друго не могат да се обяснят, освен с действието на благодатта.

 

Ако ти е нужен отец Димитриос, бързо бягай в храма! Той е там, бил е там винаги, даже като малко момче. В полумрака на църквата той израснал в бдения – пеел, четял на сиянието на кандилата заедно с архангелите Гавриил и Михаил, негови другари и събеседници. Всички свои тайни доверявал той на тяхната древна икона в иконостаса и от тях получавал необходимите отговори.

 

В юношеските си години той духовно се закърмял при благоговейния игумен на един от Метеорските манастири – отец Яков, който оставил добри спомени за себе си благодарение на своите добродетели и святост. Още тогава отец Димитър запечатал на себе си печата на Светия Дух. Отецът често се изкачвал в Метеора за среща с духовния наставник, а после в търсене на неговите незрими следи. Той търсел хора, носещи на себе си образа на Христа.

 

Преди началото на важни дела или приемането на отговорни решения отецът винаги питал всички, които били водени в живота от Светия Дух, отричайки се изцяло от своята воля и прекланяйки се пред истината. Или се обръщал за помощ към светите архангели, изливал своето сърце пред Пресвета Богородица, молил се на Самия Бог през цялата вечер до зори. „Заради това, което търсех, надянах на себе си епитрахила“ – казвал той.

 

Всяка тревога му била чужда, също както неувереността и съмнението. Той се осланял на Бог, бил воден от Неговата благодат и затова вървял с радост и ликуване, срещайки на своя път чудеса, приемайки откровения от Бога. В него живеел Бог, и той живеел с Бога денем и нощем, особено през нощта, при звездите. Божествената благодат, спускаща се върху него, го укрепвала, давала му сили и от земята го въздигала към звездите и общение с Бога.

 

Той обичал Бога, „чувствайки Го с цялото си сърце“, с вътрешно горене, прилепване на душата. Той не живеел за нищо друго, но само за това „да дойде Господ и да се всели в него“. В тези думи на свети Макарий точно е формулирана целта на живота на отец Димитриос, която в действителност се явява непрекъснато действие на Божествената благодат.

 

Благодатта не само го надарила с дара на Божествената любов, но целия го украсила със златотъкани одежди (Пс.44,14). Когато Бог Слово намерил в него място за обитаване и чул боголюбивия отклик на Своя зов, то го съединил със Себе Си, преобразил го, обожил, изобразил на него Своя Божествен лик, направил го бог по благодат, изпълнил го с дарове на Светия Дух.

 

Както ние вече видяхме, отец Димитриос имал великия дар на молитвата. Броениците буквално се разтапяли в неговите ръце. Той казвал, че три пъти на вечер бил недалеко от нас, съединявал се с нас в молитва. Целият свят в тези часове се оказвал редом с него. Накъдето и да тръгвал, никога не се разделял с броениците. Прикован към постелята в последните години на своя живот, той вече не можел да ходи в своя любим храм и да извършва установените богослужения, да чете безкрайните поменници, съдържащи множество имена. Той започнал в ума си да навестява първо своите съселяни, после живущите в Трикале, в другите градове и области на Гърция, молил се за тях, за тези, които познавал. Вечер, в първия час след полунощ, отец Димитриос чукал в малко клепало, което пазел в дома си в шкафче близо до постелята си, събуждал презвитерата, за да отговаря тя на неговите прошения с „Господи, помилуй“.

 

От Бога той бил надарен още с дара на сълзите. Почти всяка молитва и литургия той извършвал с лице, обляно в сълзи. Отецът служел на Бога заедно със светиите и бивал в тези часове пределно прост: неговият ум се възнасял и той сам ставал подобен на многооките херувими.

 

Освен това, Бог дарувал на отец Димитриос дълбоко смирение. Той казвал, че бил последен от всички и недостоен. „Не молете Бога за мен. Аз не заслужавам това. Доколкото живея, само една вреда от мен за Църквата и за хората. Какъв плод ще принеса аз, недостойният раб? Само плач за своите грехове и молитви към Бога за целия свят.“

 

Хората се поразявали от любовта му към неговите духовни чеда и грижите за тях. Бесовете се страхували от неговото търпение. Денят на отеца протичал в места, изпълнени с благоухание и чудеса. „Тази вечер аз очаквам чудо.“ – можел  да се обърне към своите светии. „Помогнете!“ Нима можело светиите да не отвърнат! Може ли Бог да пребивава ням! На всеки се дава проявление на Духа за полза (1Кор. 12,7).

 

Ще кажем още за дарованията на отеца. Той бил приятел на Богородица, почитал я много, както и всички светии. Имал дар на разсъждение, красота на своята очистена душа. Представил се пред възлюбения от него Господ с блажена кончина, тъй като бил съсъд на благодатта, приготвен от Духа.

 

Страдания и скърби заради Бога

 

Още от младост той възжелал да стане апостол на благодатта, помощник за спасението, Божии уста. Мисионерският огън го изгарял, но го сдържали страхът и отсъствието на знания. В него намерили отклик думите на Господа: Кого да проводя? (Ис. 6,8). Но отецът с горчивина мислел: Аз не умея да говоря (Иер. 1,6). Тогава Бог го научил, колко той е длъжен да пострада за Неговото име (Деян. 9,16). Отец Димитриос разбрал и оттогава, усещайки подкрепата на Бога, непрестанно търпял страдания и скърби за Него. Каквото и да се случвало с него, той виждал в това указание по пътя към спасението за себе си лично и за други хора. Затова и искал да открива на всеки, който го слушал и насаме, и всенародно във великото събрание (Пс. 39,10). Сам не съзнавайки това, той вървял по апостолския път. Затова невъзможно било за него да пребивава в покой, но в гонения, неразбирания, болки, оставеност.

 

Преди всичко той страдал, тъй като неговото просветено и отзивчиво сърце разбирало, че живее в напразен и лъжовен свят, поробен от законите на гибелта и смъртта, в свят, отстоящ далече от Бога, Когото той бил длъжен да възжелае, към Когото да  извика с глас силен. Безсловесната твар съвкупно стене и се мъчи досега (Рим.8,22). Представете си колко е тежало на човек, очистил се и украсил себе си в Бога, с чувствително сърце и просветен ум.

 

Отец Димитриос бил човек прост и малограмотен. Неговият наставник – Божественото желание – го научило „да страда и страдайки да помни за този, който отпаднал от славата и свободата, променяйки славата на плен“. Навярно той никога не бил чел за това. Но говорел със свои думи: „Зова,зова, не чува…А ти призови така: „Господи, помилуй!“ Тези слова ще влязат в Неговите уши, почуквайки, ще достигнат до Неговото сърце…ще настъпи покаяние, ще потекат сълзи от очите…ще дойде Христос. Ти ще почувстваш покой и сладост в душата.

 

Когато този свят човек се молел на Бога за прошка, изглеждало сякаш неговото сърце се разкъсва. С вопли търсел той благодат, целият измокрен от сълзи. „Трябва да се измориш, за да получиш въздаяние“. Този всекидневен труд отец Димитриос Гагастатис извършвал с упование за спасение и с дръзновение славословел Бога. Цялото небе се помествало в него единия. Цялото небе се осветявало и отблясъците се докосвали до тебе. Пред тебе се разкривало небесно зрелище, скрито в чистата детска душа на батюшката. Когато той се изповядвал, то можело да помислиш, че пред тебе стои най-големият грешник. Но те обхваща трепет и сам не желаейки това, ти усещаш себе си като Предтечата Иоан, полагайки своята ръка на неговата глава, както Кръстителят – на главата на Христос.

 

Да се страда е необходимо. Иначе е невъзможно. Той страдал, за да очисти своето сърце и да придобие Бога – ето това било основанието на неговия духовен път. Бяхме непразни, и се мъчехме, и родихме духа на твоето спасение (Ис. 26,18).

 

Другата цел на страданията на отец Димитриос била любовта към паството. Към чадата, които той носел в утробата си и вземал на своите плещи, в своя ум. Беден духом, той свидетелствувал за евангелската истина с примера на своя живот, сам бивайки живо евангелско послание, книжник, научен от Царството Небесно (виж Мт. 13,52), учител на това, което сам бил изстрадал, молитвеник, отрекъл се от себе си, много страшни неща претърпял заради Него (Флп. 1,29)  и молещ се усърдно за народа Божий.

 

За тези хора отчето служел безконечни литургии, стоейки на стража, сякаш друг Авакум, и преобразявайки се, се превръщал в херувимска колесница, по думите на пророк Иезекил, често извършвайки четиридесятница и много пъти на ден препрочитайки своите поменници, издигайки имената вписани в тях към небесния жертвеник. Падайки ничком, той възнасял духовните си чеда към края на ризата на Господа. Какви трудове, какви сълзи, какви скърби!

 

Но, разбира се, не по-малко му се случвало да страда, за да успокои разтревожените сърца на вярващите, да разреши техните проблеми, да защити бедните, сиротните, да оправи всичко и за всички. Той бягал на помощ на всеки човек, за всичко считал себе си отговорен. Той казвал на себе си: „Побързай, отец Димитриос, пак дяволът се е заселил в нашето село“, взимал своята патерица и до вечерта не се прибирал у дома си. Кога да спи? Как да седи на едно място? Той бил стопанин на дома, в селото, в душите, той раздавал щедро себе си на всички, за всичко виновен, сякаш беше грешник.

 

Той се сърдел на себе си, когато забравял нечии имена по време на молитва и тогава шептял: „За здравето на началника на автобусната станция…този доктор..“, всички тях потапяйки в бездната на Божието милосърдие, поемайки на своите плещи тяхното бреме. Той не само се молел, но непрекъснато изтощавал себе си на молитва, топял се. При мен ежедневно се стичат хора, грижа за всички църкви (2 Кор.11,28), горял за всички.

 

А колко мъчения и гонения той претърпял! Ние знаем за неговите постоянни страдания – за разприте между познати и чужди хора, за смъртите, които той преживял, за хулите от враговете на Православието, които понесъл заради това, че бил истински апостол Божии.

 

Излишно е да се говори и за дългите мъчения, които той изпитвал от своите болести, и за търпението на Иов в последните му дни, когато вече никакви лекарства не можели да облекчат неговите страдания. Цялото негово тяло било една незаздравяваща язва. Така във всичко той успял да се уподоби на светиите. Немощта на плътта придавала сила на неговата душа, и тя свидетелствувала за силата Божия.

 

„Тайнство странно“

 

Животът и наставленията на отец Димитриос били прости и обикновени. Той сам бил човек негорд, кротък, благороден, мек, деликатен, с чувствителна душа, внимателна мисъл, с приветливи слова. Леко се въодушевлявал, радвал се, с много хумор разказвал за всичко, създавал около себе си топла, приятна атмосфера.

 

Той се грижел за това, да удовлетвори всички, да не подведе никого, да не постави в неловко положение, избягвал да съди, оправдавал или прикривал хората и техните постъпки. Той говорел много, ако предметът на беседата не бил празен, неговите слова откривали красотата на неговата собствена душа. От общуването с него хората си отивали изменени, пълни с мисли, които преобръщали всичко вътре в тях, на тях им се предавал този огън, който Бог разпалил в душата на отец Димитриос. Отецът култивирал душите на хората.

 

Неговият вътрешен живот, скрит от човешкия взор у Бога, бил непостижим за нашите объркани помисли и разсъждения. Ако той не извиквал осъждане по нашите човешки критерии, то, в крайна сметка, на него гледали с недоумение, защото неговият живот бил по човешки егоистичен и безполезен. У „духовни“ хора отец Димитриос пораждал съблазън, сред невярващите минавал за безумец. Но ако неговият живот не бил юродство заради Христа, то и сам той не би станал човек Божий, но личност обичайна, разбираема и приятна за душевните хора (1Кор.2,14).

 

В него действало живо тайнство. Той ходеше сред нас, но неговият живот протичаше на небесата (Флп.3,20). Той живееше в друг свят. Гледайки на него, ние виждахме само обвивката, зад която се криеше тайна. Иначе не можеше и да бъде, тъй като отец Димитриос не беше способен да приеме духа на този свят. Надарен с ум Христов (Виж:1Кор.2,16), той имаше различен от нас дух и мироглед. Затова хората не го разбираха.

 

Как по човешки може да се обясни това смирение, с което той говореше за себе си, преразказвайки възвишените слова, които хората произнасяли по негов адрес, откривал опита на своя духовен живот и пътят на възхождане на неговото сърце? Как с един само човешки поглед можело да се прозре огъня, възпламеняващ неговата душа и правещ я неудържима и „безумна“? Как е можело изказванията на отец Димитриос за сатаната да не извикат съмнение у тези хора, които никога не са се борили против духовете на злобата поднебесна (Еф.6,12), а единственото, което знаели, били техните собствени страсти, причиняващи болести на техните тела?

 

Смиреният свещеник с кротост слушал риканието на мисления лъв (Виж. 1Петр.5,18), който го изкушавал с изкушенията на преподобния Антоний Велики. Когато той се приближавал към него и го тласкал към грях, смирението на батюшката разрушавало неговите намерения.

 

Освен това отец Димитриос се държал твърдо, непримиримо, неотстъпчиво и неподкупно сред хора, колебаещи се и съобразяващи се с този век (Рим.12,2). Когато срещу него се опълчвали врагове и хора, опасни за Църквата и нацията, той ловко заобикалял острите ъгли и всичко си отивало на своето място. Приятелите…и искрените (Пс.37,12) му викали: „Какви ги извърши! Нима не е достатъчно това, че ти си изкуфял, а сега искаш и нас да подлудиш и да причиниш неприятности на нашето село. Добре, но поне за себе си помисли!”

 

А той предпочитал несгодите и вечер бягал в пещерите. Там, коленичейки на хладния под, той издигал ръце и призовавал Бога за свидетел и помощник. Към такива принципи и строгости той се придържал и по отношение на осветскостяването на своето паство, и по всички църковни въпроси.

 

Особено си заслужава да се говори за неговата всепоглъщаща любов. Повтарям, че той имал огромна любов към паството, бил много близък с народа, щадял хората, жалел ги, винаги разтваряйки своето сърце за общуване. За децата – карамелени бонбони в ръцете, за бедните – монети по сто и петстотин драхми. Той се интересувал от много неща – библиотеки, културни мероприятия, той навестявал енориарши, дарявал им подаръци, пишел писма. Но никой не разглеждал неговото присъствие като обществена деятелност. То било винаги органично, естествено. В действителност неговият истински живот протичал вън от това, в тишината и покоя на Небесата, сили му давал неговият мистически живот в Христа.

 

Той имал голямо многодетно семейство и заедно с това бил аскет и подвижник, живеел с Бога, „отдалечил се от житейските красоти“ и „пребивавал в своето сърце, което било у Бога“. В света за него не останало нищо, освен добродетелите на уважаваните от него хора и светии, които той усвоявал в себе си с много внимание. Той никога не си почивал, но бягал от един манастир в друг, от една светиня към друга, проявявайки по този начин своя отказ от света и общуването с всички светии (Еф.3,18).

 

В действителност той живеел с Бога и със светиите, с Него говорел през нощта в сънищата си, през деня в своя ум. Той живеел заедно с архангели и светии, просто и естествено. Неговият брак бил благословен от архангелите. Друг път той изпросил „благословение“ от свети Николай да разгони безпорядъчните тълпи въстаници, биейки ги със своята тояга. Веднъж той поискал от свети Георги отново да избликне пресъхнал извор и когато водата заклокочила, то казал просто: „Свети Георги, благодаря ти, благодетелю наш!“ Той при никакви обстоятелства не оставял четенето на акатиста на свети Нектарий Егински. Неговите духовни беседи с Богородица не прекъсвали никога. Заедно с Нея той ходел по пътя, с Нея живеел, връщал се в дома си и бил навсякъде.

 

Сън, бодърствуване, очи, думи, мълчание – всичко участвало в неговото общение с Бог. Неговият живот протичал в мистическото Тяло на Църквата, в Царството Божие. Виждайки видимото, постигайки невидимото (Виж: Рим.1,20).

 

Той се грижел за всичко, което се намирало в селото и зад неговите предели, искал всичко да напълни със знаци за присъствието на Царството Божие. Когато той съпровождал човек през селото, разказвайки за светините, можело да си помислиш, че редом с теб е възкръснал пророк или друг библейски персонаж.

 

Някой си му казал: „Ти напълни нашето село с кръстове и икони. Можем да устроим тук манастир?!“ Но той знаел какво ще остави след себе си. И поставил Яков паметник на мястото, на което му говорил Бог (Бит.35,14).

 

Нима можели хората да оценят това? Нима би било тогава това тайнство на Царството Божие? Нима би бил той странен и човек не от този свят (Ин.8,23)? В отец Димитриос всичко се измервало с вечността.

 

„Стълпописание“ (вместо епилог)

 

Някои псалми на Давид имат подзаглавие: „столпописание“. Нужно било тях дълбоко да издълбаят на повърхността на колони и стълбове и в хорските души, за да не забравят те за чудесата Божии. Тези псалми, сякаш възхвала на Бога, оставали в сърцата. Такова стълпописание ни е оставил Господ. Там, където се упокои очакващият тръбния глас отец Димитриос, звучи песен към Бога, защото е скрит свят човек.

 

Когато погребвали отец Димитриос, по-точно когато служели чина на погребението над честните негови останки, в тълпата се чуло: „Той е като свети Нектарий!“ Нима само като него? Не, като всички светии.

 

„Когато аз заема там моето място, то ще идвам при вас и ще помагам  – казвал той преди смъртта си. – Как ще забравя аз своите духовни чеда!“

 

В последните дни, в непоносими мъки, той се стараел да остане без движение, съсредоточавайки се изцяло в това да посвети себе си на Бога. Всички мислели, че той спи и понякога, когато идвали посетители, бутали го, за да го разбудят. Как се разстройвал той тогава! Само на някои той неясно говорел: „Какви предмети, какви песнопения…Като нещо, което аз някога вече съм виждал и чувал, но безкрайно по-добро. Висшо…“

 

О, отец Димитриос, тогава ти си гледал в „там“! Сега оттам погледни на нас. Послушай какво се казва в Свещеното Писание: „Мой е Галаад и мой е Манасий“. Негов си и ти. Така ще побързаме и ние да се направим Негови. Ти помниш как веднъж вечер, на „Слава“ на хвалителните стихири на утринната служба ти си хванал за ръка съслужещия с теб свещеник и вие сте дали разпореждане на певците вместо установения по устав богородичен да изпеят тропара на светеца, който ви бил посетил.

Така посети сега нас сам ти, отец Димитриос. Славословие ти възнасят ангели. Заедно с тях пеят и нашите сърца.

 

източник:  http://www.taday.ru

 

 

 

 

Страданието е най-големият дар, който Бог може да даде някому

Февруари 9, 2015 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Интервю на Весела Веселинова с Михай Козмей – световният шампион по конна стрелба с лък

 

Странен е пътят, по който Бог ни доближава до себе си. Световният шампион по конна стрелба с лък Михай Козмей е роден в православна Румъния. По-късно се преселва в Унгария, където 15 години е будистки монах и инструктор по айкидо преди да открие Христос. Той има двама братя. Единият преподава йога, а другият е монах в православен манастир. „Винаги сме усещали любовта на баща ни, въпреки че, понякога, под въздействието на алкохола беше груб“, споделя Михай. Когато разказва за средния си брат, който е монах, в очите му се появяват сълзи, но щом описва как настойчиво го е убеждавал да започне религиозна практика, усмивката озарява лицето му.

 

- Какво Ви обърна към православието и кога стана това?

 

- Към Иисус ме привлече руската книга „Откровени разкази на един странник пред неговия духовен отец”. В нея се говори за Иисусовата молитва. Когато я четях, практикувах бойни изкуства – айкидо, и си мислех, че те са толкова важни, защото зад тях се крие тайната на нещата, уменията, нужни и в живота.

 

- Как се обърнахте към православието?

 

- Интересът ми се роди преди около 20 години – практикувах айкидо за час, но исках нещо постоянно. Има много различни религии, исках да знам тук и сега какво е най-добре да следвам. Книгата за Иисусовата молитва е точно за това – с всяко вдишване казваш: „Господи Иисусе Христе“, докато задържаш въздуха си казваш: „Сине Божий“ и издишвайки завършваш: „Помилуй ме, грешния!“. Казах си: „Аз дишам 24 часа в денонощие до смъртта си, ако мога да казвам постоянно тази молитва, това е съвършенството на живота ми“. Нямах проблем да казвам: „Господи Иисусе Христе“, но когато, задържах въздуха, ми беше трудно да произнеса „Сине Божий“. Не можех да приема, че той е Бог от Бога, но бях привлечен от Иисусовата молитва. Тогава реших да я посъкратя – да казвам само на вдишване: „Господи Иисусе Христе“ и на издишване: „Помилуй ме!“. Започнах да практикувам тази молитва като бойно изкуство – твърдо, решително и категорично, но имах вътрешни притеснения, защото знаех, че съм изхитрувал. Разбрах, че ако наистина не вярвам, че Иисус Христос е Бог Истинен от Бог Истинен, молитвата няма да проработи за мен. Много завиждах на руския поклонник, но нямах неговата вяра. В Дзен практиката има подобна отговорност към всеки един момент, но не искат да вярваш. Влюбих се в Дзен и за мен това беше решението – там има само правилно дишане. Четях паралелно две книги – за Дзен и за руския поклонник, и двете много ме впечатлиха. След това 15 години практикувах Дзен – до толкова искрено, до колкото мога да бъда, следвайки учител от друга страна. През това време брат ми стана православен монах, 2-3 пъти се срещах с него. Той никога не ми казваше, че съм на погрешен път. Просто казваше: „Трябва да се грижим за духовния, а не за външния живот, за душите си.“ Сигурен съм, че се е молил за мен Бог да ме насочи в правилния път.  С времето у мен се породиха съмнения в практикуването на Дзен. Разбрах, че без външна помощ (не от страна на учителя), Егото не може да излекува само себе си, защото его срещу его… Усещах противоречие – как мога да превъзмогна егото си като практикувам чрез него. Разбрах, че съм ограничен, че възможността да стана свободен човек е илюзия. Дзен е изкуство да превъзмогнеш себе си. Нуждаех се от посока – в каква посока да отдам себе си. Мислех, че посоката е да следваш учителя, но разбрах, че това не е истина. Понякога, по време на медитация, когато беше болезнено и умът беше горещ, несъзнателно започнах отново да казвам Иисусовата молитва. После си казах: „Каква е тази глупост, защо повтарям тези неща?“ Опитах се чрез отношението на Дзен да открия нещо, продължих търсенето си. Беше Великден 2009 година, около 10 часа сутринта. Съпругата ми, която е католичка, с цялото семейство беше на църква, бях сам в къщата на родителите й. Въобще не ме интересуваше, че е неделя, поправях някакви пръстени за стрелба с палец, чаках ги да се върнат, за да имаме голям обяд с вино. В един момент като станах от стола, жестока болка ме промуши в гърба. На практика бях парализиран. Усещането ми беше, че сякаш някой ме пробожда в сърцето, знаех, че е от Иисус Христос. Вътрешно знаех причината: „Великден е, всички Ме празнуват, а теб не те интересува, че съществувам.“  Лежах в леглото, всички празнуваха, а аз бях прикован.  Исках нещо да чета, взех православна книга, която брат ми ми беше подарил пред 12 години и аз не я бях отварял, но и не я бях изхвърлил.  Вярата е дар от Бога. От този момент за мен въпросът дали Иисус Христос е Бог истинен от Бог истинен отпадна. След като имаш вяра, остава само да се грижиш за нея да не я загубиш.

 

- Как става това?

 

- Приех сериозно думите, че вярата без праведни дела е мъртва, но и добри дела без правилното отношение също са мъртви. Ясно е, че си по-привлечен от това да си с приятели, да пийнете, да се шегувате. След такива моменти винаги трябва да се връщаш към вярата, да се молиш на Бога да не ти отнема този дар. Някои си казват: „Християнин съм, имам си вярата“ и не ги интересува много какво правят. Ти си получил вярата като семе и от теб се очаква да го отглеждаш и то постоянно да расте. В християнския живот е така – желанието непрекъснато да даваш, особено, ако си свързан с хора по време на работа, на тренировки. Но когато си сам и можеш да се молиш, трябва да се обърнеш навътре в себе си и да се погрижиш тази вяра да расте. Молитвата е като поливането на цвете. Бог ще направи така, че растението да расте, но от теб се иска да му даваш по малко вода. След това, когато общуваш с другите, да им дадеш вярата с любов.  Може да дойде момент, когато да видиш своята празнота и тогава нищо не можеш да направиш. Трябва да се грижиш за това, което е вътре в теб и да го подредиш.

 

- Как брат Ви стана монах, какви са Вашите взаимоотношения?

 

- Той получи вярата си така, както аз я получих. Винаги е бил добросърдечен и с чисто сърце, здрав и силен. Внезапно се разболя от много тежка болест – спондилоза (сковава костите и прегъва гръбнака на две). Първите признаци започнаха, когато беше 23-24 годишен, завършваше университета. По това време аз станах дзен-монах, големият ни брат беше йога-инструктор, струваше ни се, че той нищо не прави, беше обикновен човек, който ходи на работа.  След много години на страдания, ние му казвахме: „Това е карма, болест на духа, заради която страдаш.“ Започнахме да го затрупваме с книги – Дзен, Йогананда… От уважение той внимателно ги изчете и каза: „Много добри книги, благодаря.“ Заяви: „Признавам, явно болестта ми е духовна, но не знам коя точно религия да практикувам.“ Той опита много неща от прочетеното – две седмици беше само на вода. Ожени се, стана учител по математика и вегетарианец, защото така бе по-добре за болните му кости. Ние, двамата братя, не харесвахме особено жена му. Той казваше: „Аз съм болен, благодаря на Бога, че въобще имам съпруга. Вижте в какво състояние съм, не съм съвършен, за да имам претенции. Жена му изглеждаше много православна, ходеше на черква, искаше благословия. Заведе и брат ми на черква, а той се срамуваше, защото не беше вярващ в сърцето си. Веднъж учениците на брат ми отишли на екскурзия до манастир, както е модерно в православните страни. Когато влезли, той останал в двора на манастира, а жена му директно се насочила към килията на игуменката. Възрастната монахиня й казала: „Не искам да говоря с теб, но навън е мъжът ти, с него искам да говоря.“ Тя довела брат ми. Серджо много учудено отворил вратата. В същия миг монахинята казала: „Въобще не трябва да се оплакваш. Бог ти изпрати тази болест, защото толкова много те обича и иска да се обърнеш.“ От този момент той стана вярващ, а не чрез четене на книги.

 

- Необходимо ли е човек да демонстрира своята вяра?

 

- Серджо ми каза: „Бъди дискретен в тези неща. Молитвата е между мен и Бога, не е арена със зрители, където могат да ме видят.“ Него никога не можеш да го видиш с броеница в ръка да казва Иисусовата молитва, другите монаси или носят броеницата си или отброяват. Работи всичко, което може, и много сериозно се моли. С брат ми имаме общ духовник, когато отивам на изповед и причастие, оставам в неговата килия. През първите години, докато той спеше, аз го гледах. Той се моли и на сън. Когато го питам, той сменя темата, не иска никой да мисли хубаво за него. Личното му общуване с Бог е толкова голяма мистерия, че винаги казва: „Аз съм в Божиите ръце.“ Във всяко едно негово действие може да разпознаеш това Присъствие.

 

- Как се постига това?

 

- Той имаше своя тежък опит. Като монах знаеше, че трябва да реши в себе си проблема със смъртта, да е готов във всеки един момент да умре. Това е православна традиция. Брат ми счита, че е голям дар от Бога да помниш смъртта. Ако го имаш, тогава се оставяш в Неговите ръце – нищо не се случва, без Бог да го допусне, дори да е болка, болест. Той така приема всичко и се радва за всичко, случило се с него. Всяко едно от тези малки неща е директно общуване с Бога. Това са плодовете на неговата молитва. В първите му години като монах той се считаше за най-низшият, защото нямаше този дар. Казваше: „Какъв глупак съм, не се сещам за смъртта, живея така, сякаш вечно ще ме има.“ Правеше всичко според правилата, но нямаше чувството, че може да умре във всеки един момент. Веднъж се закани да си направи ковчег, в който да спи. Никога не го направи, но ми беше ясно, че води вътрешна борба. Считаше се за най-лошия в света, казваше: „Що за монах съм, всичко е само на повърхността?! Ако не съм готов да умра и да се срещна с Бога, каква е ползата от всичко това?“ Мисля, че за този му стремеж, му се случиха много неща. Бог му даде този дар по един особен начин. На външен поглед всичко е болка и страдание, но той е много благодарен на Бога.

 

- Разкажете как стана това.

 

- Имал инфекция на белия дроб, подобно на туберколоза и го завели в болница. От силните лекарства загубил съзнание и паднал по стълбите. Гръбнакът му бил счупен по средата на гърба и на врата. Лекарите открили едната фрактура, но дори не помислили, че може да са две. Гипсирали му цялото тяло, без да им хрумне, че може да е счупен и врата, а той не можел да различи от къде е болката. От детството знам, че брат ми е клаустрофоб. Когато с другия ми брат му мятахме одеало на главата или го затискахме с възглавница, после той беше пребледнял, не знаеше къде е от страх. Така че да го закопчаят в тази голяма пластмаса, в която не може да диша, бе същото като да го сложат жив в ковчег. Цяла една година беше застопорен и доби реалното усещане какво е да си в ковчег. Каза ми: „Бог ме научи как да се моля, без този труден, но чудесен опит само си мислех, че се моля. Мислех си, че молитвата ми е от цялото ми сърце, но тя е като пожар. Никога не можеш да си го представиш, ако не ти се случи.“ Това състояние продължаваше. Въпреки, че го държаха в този пластмасов ковчег, това не можеше да го излекува, защото имаше голямо разстояние между счупените прешлени. После откриха счупването и в шията и му сложиха и там корсет. Този ад продължи година и половина. Той имаше много духовни опитности по време на това страдание, разказа ми за някои от тях. Имал е и опитност, каквато Христос преживява на кръста: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“ Според него, без да преживееш богооставеността и да разбереш колко струваш, че до дълбочината на костите си ти си под нулата, е трудно да изскочиш. Тази духовна опитност предизвиква такъв стремеж, че молитвата ти е като огнен стълб от теб към небесата. Моментите на страдание са най-големият дар, който Бог може да даде на някого.

 

- Това е трудно за разбиране.

 

- Ясно може да видим, че повечето християнски светци са страдали. Брат ми много обича Свети Серафим Саровски, на когото крадци са счупили гръбнака. Така стана и с брат ми Серджо, сякаш животът му повтори случката. В подобен момент хората започват да се жалват: „Господи, какво съм сторил, че така стана?!“ и полека-лека вярата им започва да намалява и те отпадат. Ясно е, че мнозина са ентусиазирани, молят се с години, но след 20 г. не са същите, не напредват наистина. Другите, които виждат, че трудностите са най-големият Божи дар и ги приемат като дар, тяхната вяра нараства. Когато отида в манастира, другите монаси ми казват, че молитвата на брат ми е много силна. Сигурен съм, че там стават разни неща, за които им помага с молитвите си, но той никога нищо не ми казва.

 

- Как е брат Ви сега?

 

-  С него станало чудо. Един ден почувствал, че се е излекувал и казал на стареца си: „Отче, дай ми някаква работа!“  Той не му повярвал. И двамата се изповядваме при един и същ отец. По това време говорех по телефона с изповедника ни и той ми каза: „Брат ти пак си е въобразил, че е здрав и иска да му давам работа.“ Отецът казал на брат ми, че според лекарите дупката между прешлените му не може да се излекува. Първоначално не са искали да го заведат на преглед.  Направили радиография и брат ми видял как медиците започнали да жестикулират и да говорят емоционално. Когато сравнили двете радиографии, гръбнакът му изглеждал така, сякаш никога не е чупен. Лекарите казали: „Не го разбираме, от научна гледна точка не е възможно. Двете кости бяха на няколко сантиметра, няма как да зараснат. Ако това е станало, трябва да има натрупване от страни, но тук не се вижда“. Разбира се, това не излекува предишната му болест, която го преви на две. Изглежда, че той получи дара на помнене на смъртта, защото се молеше от сърце и е много благодарен, че го получи. За всеки друг, счупването на гръбнака е пълна трагедия. За него е различно.

 

- Кой е Вашият модел за подражание?

 

- Ако говорим за модели, това е моят брат-монах. Не мислете, че той ме е учил или ми е казвал нещо директно. Търся съвети от него, разказвам му, че се опитвам да да бъда смирен с жена си, да запазя тишина, но това още повече я вбесява. Той ми каза: „Ако го направиш с чиста любов, в един момент тя ще ти повярва, така че продължавай. Тя ще продължава да се ядосва още повече до тогава, докато твоето чувство не стане истинско.“

 

- В този материален свят хората се стремят към пари, власт, успех. Във филма за Халил Джубран „Пророкът“ мъдрецът казва, че всичко в ежедневието ни е религия, вяра. Как се намира баланса между духовно и материално?

 

- Всяко действие се отразява на вярата. Трябва да внимаваме в действията си, например изричането на определени думи, това е действие. Може да се случи да кажеш добри думи. Трябва да изпълниш словото с чувствата си според вярата си. Не става да проповядваш на улицата: „Ела, стани християнин“, а с всички действия да го показваш. Ако се грижиш за вярата си, тя ще сияе чрез делата ти. Когато направиш едно и също действие, но с различно отношение, то вече не е същото. Вътрешното отношение променя значението на едни и същи думи. Например, получавам съобщение във Фейсбук: „Здравей, любов моя!“ Може да е шегичка в стил: „Да се позабавляваме“, но може и да е нещо дълбоко – „Здравей любов, отдавна не сме се виждали.“ Същото е валидно и за стрелбата с лък. Хората, които имат вяра, ще се обърнат към себе си и ще внимават как правят нещата. Не е нужно да търсиш специални ситуации и хора, с които да практикуваш вярата си. Всеки път, когато срещнеш някой човек, имаш възможност да проявиш някоя от 10-те Божии заповеди. Чувал съм да казват: „Тази общност не ми харесва“ и да си тръгнат.

 

- Не е ли най-трудна практиката в нашето семейство, сред най-близките ни хора?

 

- Явно е така и очевидно така трябва да бъде.

 

- Защо?

 

- Защото там лесно можеш да видиш, че Бог присъства в мистерията на семейството. Не става дума само за позитивните аспекти. Точно обратното, търпиш, защото обичаш.

 

 - Ако ти самият си спрял любовта от сърцето си към другия човек?

 

- Не, защото това е основата на вярата ми. Семейството е мистерия, Бог присъства в нея. Когато се случи напрежение в дома, убеден съм, че Той ще ми даде сила да реша проблема по начин, по който Бог иска от мен. Не като демонтстрирам своето превъзходство пред жена ми, но като й помогна в момента на слабост. Баща ни имаше склонност към чашката и ставаше груб тогава, но дори в тези моменти не сме се съмнявали в неговата любов. По-късно ми каза: „Сине, не бъди като мен.“

 

- Ако единият стои физически в дома, но сърцето му е далеч?

 

- Не смятам, че семейството е само физическо привличане между две личности. Бог иска чрез семейството наистина да ни обърне към себе си. Случва се в семейството само единият да е православен или двамата да са на много ниско ниво. Тогава започва напрежението, липсата на любов, проблемите. Всички тези трудности са, за да те обърнат и да решиш въпроса, а не да си извън семейството. Голямото напрежение се появява в семейството. Бог те обръща в мистерията на брака. Не е грешка, ако хората не искат да се обърнат, това е нашата воля. Случва се в някои семейства атмосферата да стане същински ад, защото никой не иска да подкрепи другия в слабостта му, не се опитват да решат въпроса чрез любов, а чрез това кой е прав и кой – не. И в нашето семейство жена ми може да каже: „Помниш ли преди 10 г. как ме нарани?“ В общуването може да има много спомени, много боклук и човек трябва да се справя с тях. Ако се опиташ да решиш проблема с боклука чрез това кое е правилно и кое – не, ще й кажеш: „О, преувеличаваш, не беше така“ и ще започнеш да й доказваш чрез други спомени и други дискусии и се почва една… Някой път можеда кажеш: „Права си, сглупих!“ и виждаш, че ефектът е изненадващ – тя замлъква. Но може и да си помисли, че я забаламосваш и още повече да се нахъса. Проблемите са тест как да проявиш истинското си отношение.

 

- Каква е ролята на прошката?

 

- Имало голямо приятелство между свещеник и негов ученик. По времето, когато гонели християните, и двамата били заловени. Свещеникът преминал много изпитания, но отпаднал на последното, защото не могъл да прости някакъв грях на своя ученик. Мъчителите му били изумени, те били свидетели на неговата храброст преди това. Той казал – Иисус ме защитаваше до сега, за това бях силен, но непростимостта отдалечи неговата помощ. Много е важно да имаме милост. Това е малка стъпка – да имаме милост към тези, които нямат милост към нас, да простим на тези, които са ни наранявали. Останалите големи стъпки Бог ще ги направи, за да се срещнем. Когато тази мъничка стъпка не искаме да я направим, срещата няма да се случи.

 

- Роден сте в православна страна, но по времето на социализма, когато ходенето на черква беше забранено. Посещавал ли сте храма като дете?

 

- Бях 5-годишен, когато баба ми ме заведе на черква. В Румъния вярващите в храма са на колене. Когато видях героите на селото, най-силните мъже на колене, то беше силен удар за моята гордост. Казах си: „Ако религията така унижава хората, никога няма да я приема.“ Има една дума, която не обичам, защото е измамна, това е думата „Достойнство“. Наричах гордостта си достойнство, сигурен съм, че мнозина са в такова положение. Толкова години ми трябваха, за да разбера, че залъгвам сам себе си. В една от най-известните съвременни книги за конна стрелба с лък се казва, че има две позиции на стрелеца. Едната е, когато изтегляш лъка към себе си – позицията на Царя, и другата – когато ти се навеждаш напред – на слугата. Наведен съм, защото това е мястото на срещата. В православието се казва, че Бог иска да се срещнем с него и Той иска крачка и от наша страна. Не се очаква от нас да извървим целия път, но поне крачка, за да бъде истинска среща.

 

- Роден сте в деня на Свети Орест, който е бил велик воин…

 

- Да, той и Свети Евстатий. Нормално името ми трябва да е Евстати. Бях много впечатлен от неговото отношение като воин. Той е живял в период на гонения срещу християните, видял страданията на мнозина. Някои са били силни и са станали мъченици, други са проявили слабост и са отпаднали от вярата. Харесвам отношението му, защото е искрено. Той бил силен воин, признат от всички, но не знаел какво трябва да бъде неговото отношение. „Може би си мисля, че съм смел, но ако ме изтезават, може и да не издържа. Дали да обявя своята вяра или тайно да продължа да вярвам“, си казвал. Той попитал Бога чрез своя духовник и получил знак, че трябва да стане мъченик. Евстатии дори не попитал духовника си как да постъпи, той помолил отговора да дойде от Бога чрез духовника. В другите религии много говорят с учителя, обсъждат. В Православието духовността е мистерия, в която Бог присъства. Често духовникът е само свидетел. Бях много впечатлен от това.

 

- В последните години се наблюдава възраждане на Румънската Църква.

 

- По едно преброяване преди 6 години при нас има около 15 000 свещеника, 400 манастира с около 20 000 монаси. За сравнение в Сърбия нямат още 1000 монаси. Населението на Румъния е около 19 млн. души, защото около 4-5 милиона са извън родината. Първо се изнесоха циганите и бандитите . Сега в Италия има голяма общност на румънци, които са работещи, имат православна Църква с много добър епископ. Тази общност стана образец за румънците, те са като първите християни. Интересно е, че понякога хората напуснат страната си, но се оказва за добро. Ако Бог иска от нас да проповядваме, ние, православните може и да не видим. Дори да не искате, Бог може да ви сложи в положение, което да проповядвате. Сега милиони руснаци, румънци са по света и те могат да бъдат добър или лош модел за православието.

 

- В България Църквата по-често се появява в медиите чрез различни скандали, така ли е и в Румъния?

 

- Да и по определен начин това е нормално. В началото борбата срещу християните е директна и те стават мъченици. За  злото този път не е добър, защото виждайки техния пример, другите или стават по-добри, или пропадат. В днешно време изглежда по-лесно нещата да се случват в Църквата. Очевидно е, че в православната Църква има доста, които не са православни – масони и други, които явно влизат в нея, за да я поведат в лоша посока. Какво става? Строят се нови манастири, но се опитват да размекнат монасите, да им създадат повече материален комфорт. Това е най-голямото изкушение, защото борбата не е директна, а подмолна.

 

- Като воин и ездач коя е най-голямата Ви битка?

 

- Да си запазя вярата – това винаги е най-голямата битка. Това не означава, че имам съмнение, а по-скоро стремеж да я направя жива. Това е битка, която не престава и тя ще бъде до края. Не да си мислиш: „Аз съм вярващ, вярата е в мен“ и да си спокоен. Да опазя вярата.  Много харесвам отец Сергий, много добър приятел с отец Софроний. Отец Сергий е бил като брат ми – мълчалив, стеснителен, но когато става дума за вярата бил като огън. Той е казал: „Сутрин като се събудиш и скочиш от леглото, все едно сядаш на коня си като боец. И така до края на живота ти. Той вижда християнина като воин на кон, който се сражава да запази вярата си и да я отглежда. Да не критикуваш хората около теб, погледът ти да е насочен навътре в теб. Навън никакви скандали, всичко е твоето вътрешно отношение. Бях силно впечатлен от думите, че скачаш от леглото на коня. Защото има много изкушения, както в града, така и в манастира. Години след като остана в светата обител брат ми ми призна, че много го е било страх да не почне да гледа другите монаси, че не са на едно ниво. Той го признава: „Така е, бройката в Църквата е голяма, но въпросът за качеството е лична работа.“ И през ум не му е минавало, че лошите хора трябва да се махнат от Църквата. Това е нашият начин – признаваме проблемите. Имаме седемте тайнства и щом те съществуват, не ме интересува дали ги получавам от чисти или от мръсни ръце. Мнозина казват: „Свещеникът не е съвършен, защо трябва да приемам от него тайнството?“ Всъщност аз съм в мистерията, искам да действам така, както Иисус иска да действаме. Мисля, че това е състоянието на православната черква навсякъде – аз и Бог, свързани чрез тайнството. Ако се оглеждам наляво и надясно да гледам другите, ще пропусна най-важното. В черквата съм за Божиите тайнства. Ако ти е добро отношението, то може да повлияе така и на хората. Ако правиш скандали в посока на истината, скандалите се увеличават. От гледна точка на мюсюлманите, които са свързани с политика и външни неща, за тях това е глупаво и нелогично. Смятам, че християнският път е общуване на личност с личност и да бъдат пример за другите. Смятам, че начинът не е да влияеш директно на хората. Светците са ни казали истината, в миналото хората са били силни, постили са. Сега същността на християнската практика е да не бъдем повлияни от изкушенията.  Вече не сме силни да бъдем добър пример за другите – ядем много, пием много, но поне да приемаме болестите и изпитанията. Не е наша работа да критикуваме другите. Разбира се, ако аз съм старец, мой дълг е да кажа на всекиго къде греши. Ако съм обикновен монах, но се занимавам с това кой какво прави и защо, след време ще си тръгна от манастира и ще си кажа, че тук няма истинско духовенство. Това означава, че ще изгубя своя шанс, защото съм дошъл тук за Бога. Това може да е положението в някои манастири.