Тази наша беседа се надявам да бъде една малка част от пъзела на големия образ на един свят свещеник, живял в наше време, когото сме видели, когото сме слушали, и когото са попипали ръцете ни. В началото молим Бога да вложи в устата ни думи, за да възхвалим подобаващо неговия угодник отец Георги, и от друга страна се молим Господ да смекчи и сърцата на вас, които ще прочетете това, за да можете да станете добрата почва от евангелския разказ.

Хубаво е, когато човек чете за подвижниците на благочестието, да се вдъхновява от техните примери. Но по-хубаво е, ако тези хора са живели в по-близко до нас време. Виждаме колко полза са донесли жизнеописанията и разказите за такива съвременни духоносни отци в братските нам православни народи от Гърция, Русия, Сърбия, Румъния, а и не само там.

Но колко по-хубаво е, когато разберем и чуем за добродетелния и христоподражателния живот на някой наш сънародник. Това е така, защото всеки народ си има своите особености, манталитет, характер и други специфични само нему културни и исторически обстоятелства. Колко от нас са обикаляли по най-различни светини из православния свят, но вярвам, че всеки от вас ще се съгласи, че никъде по-уютно не се е чувствал така, както в нашия Рилски манастир.

Затова е много важно, както и за нас, така и за идните ни поколения, да се запазят спомените за тези хора, които са живели между нас в святост.

Мисля, че когато един човек живее и има възможност да се докосне до живота на един съвременен нему духовник, придобил святост, много е важно да бъде наблюдателен. Защото обикновено светостта е незабележима.

За отец Георги за първи път чух през 1992 г. когато бях в Семинарията. В един от часовете по църковна история, нашият приснопаметен преподавател г-н Ганчо Велев, спомена между другото, за един наш съученик, който бил от Жегларския род. От там били дошли в Семинарията много момчета да се учат. С това кратко вмъкване, по време на преподавания урок, темата приключи. Тогава останах с впечатлението, че щом толкова семинаристи са произлязли от този род, то неговият т. н. родоначалник, отец Георги, трябва да е някой свещеник, отдавна живял и вече починал. Не си поставих за цел да запомня този епизод.

Но както казва самият отец Георги, което е от Бога, не се забравя.

Минаха десетина години и аз за втори път чух отново за отец Георги. Един мой познат се беше върнал от Света Гора и спомена, че отишъл там при един многоуважаван от всички духовник, който му казал, че в България знае за трима праведници, които молитвено крепят Родината ни. Това били митрополит Натанаил, дядо Добри и отец Георги от с. Жегларци.

След още няколко години един мой близък ми предложи да ме закара при отеца, в село Жегларци.

Тогава, да си призная, отдох малко със свито сърце, от една страна знаех, че отивам като при пророк, от друга, все пак това, че не познавах човека създаваше в мен леко чувство на недоверие.

След едно не кратко пътуване пристигнахме в селото, където улиците, по които бяхме минали, бяха трудно преодолими от многото дупки.

Влязохме в дворчето на къщичката. Отстрани на гаражната врата имаше некролог на презвитерата. Беше тих топъл ден. Отецът беше отзад в стопанския двор и под един нисък сайвант, където не можеш да стоиш прав, ни прие.

Благословихме се, седнахме и започнахме да му помагаме. Ронихме царевица. Той започна да говори с моя познат, а аз внимателно го наблюдавах. Постепенно в мен изчезна всякакво недоверие и накрая усетих, че съм заобичал този човек. Или по скоро той ме е обикнал, с тази любов, за която мнозина свидетелстват, че се усеща осезателно, когато си на служба при него или просто го слушаш, докато обядваш при него.

За тази обич, която чувствам, че ни е дал като заем, с този наш малък труд, сега се опитвам да върна една малка част от нея.

Отец Георги се е родил в село Караманкьой, Румъния. Семейството му е благочестиво и много бедно. Когато бил съвсем малък, се случило така, че през лятото всички спали на двора. Георги, най-малкият спял в едно дървено корито. През нощта баща му се събудил и видял в тъмното един вълк се надвесил над детето. Уплашил се много и събудил жена си. По-късно отецът ще каже: „Бедни бяха родителите ми, бедни, с осем деца. Е, ако едното го беше грабнал вълкът, щеше да ги облекчи.“

Когато поотрасва малко, получава един от първите си духовни уроци. Било Великият пост. Брат му наловил риба от езерото, което било близо до тях. Когато донесъл рибата в къщи, се създали два лагера. Едните не искали да ядат, другите искали. Бедни и гладни години били тогава. Георги бил на страната, на тези, които искали да хапнат от рибата. Яли. Но вечерта получил силна болка в корема. Какво ли не правили. Майка му по някакъв прастар метод, му навивала пъпа с точилка, но и това не помогнало. Тогава Георги, лежейки си спомнил, че това може би е заради нарушаването на поста и обещал мислено Богу, че от сега нататък ще спазва поста. Болката в този момент му преминала. Но на следващия ден имало още неизядена риба и брат му отново подканил малкия Георги да яде. Но момчето категорично отказало, помнейки вчерашните си проблеми. Но брат му не отстъпвал, казвайки че всичко е било случайно, и че този път няма да има никакви проблеми. Е, пак ял. Вечерта отново същите болки. Отново точилката, но нищо не помагало. Тогава Георги отново в себе си решително си обещал, че ако сега всичко му се размине, повече никога, ама никога няма да нарушава поста. В този момент отново се повторила същата „случайност“ и болките престанали.

Още веднъж преживял едно такова изкушение, но вече като по-голям в Семинарията.

Искам да отворя една скоба: който е учил в Семинарията през онези години, а и не само тогава, но чак до средата на 90-те, знае как семинаристите бяха постоянно гладни. Нямаше тогава нито такива магазини, нито такива евтини сладки и всякакви видове пакетирани храни, като днешните.

Помня един случай, когато бяхме измолили с големи трудности половин бурканче от детско пюре, олио, за да си запалим кандилото в стаята, когато четяхме вечерното правило. Но когато се събрахме вечерта, предвкусвайки удоволствието от горящото кандило по време на общите ни молитви, с ужас видях, че олиото от кандилото липсва. Тогава едно от момчетата, сега вече дългогодишен добър свещеник, си призна, че следобяд сипал олиото на една филия и я изял…

Та тогава, в годините, вече, когато бил в Черепишката Семинария, отново по време на Великият пост в неделя ректорът, за да се подхранят малко момчетата, решил да се сготви риба. Но този път на подканите и молбите на своите съученици, отец Георги решително отказал.

Сега отново ще се върнем в годините, когато Георги е още момче и току що са се преселили в България. Тогава по силата на Крайовския мирен договор българското население, което живеело на територията на Румъния се преселило в България, а румънците, живели тук си отишли в Румъния. Цар Борис казал по този случай, че хората, дошли от там били като ангели. Това било така, защото всички вярвали в Бога и тази си вяра я въплъщавали и в своя живот. Но не такива били хората, които заварили семейството на Георги, пристигайки на новото си жителство. Отец Георги по-късно ще каже по този повод: „За първи път видяхме тогава християни да не ходят на църква в неделя.“

В новия си дом, многодетното семейство заживяло отново стария си ритъм на живот. Тук се случило едно събитие, когато Георги бил младеж. Наложило се да отиде с каручката за слама. Времето било студено и навръщане не обърнал внимание, че блузата му отзад се била повдигнала и кръстът му изстинал. В първия понеделник на Великият пост се разболял тежко и в петък вече легнал в пълна немощ. Двама негови приятели дошли да го видят и да донесат една питка, която изпратила майка им. Но той не помръдвал. Баща му се приближил и допрял ухо до гърдите му, след което казал на жена си, че момчето е свършило вече. В този момент Георги видял Райските селения с неизказаните си красоти и самия Господ.

В това време вече му били сложили свещ в ръцете и прикадили с тамян. Но Георги се съвзел и оттогава започнал бързо да се оправя. След това казал на майка си да пазят тази къща, защото ще стане свято място. От това време повече не ходел на хорото, а се усамотявал по поляните и лежейки си спомнял чудния аромат на райската градина.

Известно време по-късно, било началото на Рождественския пост, се случила някаква свада между двама приятели на Георги. Той се опитал да ги разтърве и ударил два шамара на единия, който му бил по-близък. Но след това бил ударен от него с нож в гърба. Следващата Година, вече в казармата, пристигнал същият този човек да моли Георги да му прости и да му напише оправдателно писмо, иначе щял да лежи 6 години в затвора и да плати 3000 лв. кръвнина. Георги му простил великодушно и помолил един войник да му напише оправдателното писмо на български, защото той самият знаел да пише само на румънски. Но командирът им, като разбрал, взел и хвърлил писмото. Не бил съгласен този да не си излежи присъдата. Но Георги отново помолил друг войник да му напише писмото и така човекът се отървал.

След като се уволнил от казармата, на 26 години се оженил за бъдещата си презвитера Мария.

В онези години руснаците спускали парашутисти из различни окръзи в страната, които имали за цел да намерят и организират хора, които ще работят за идването на комунистическата власт. Един такъв човек, който бил преследван от тогавашната жандармерия, се скрил в една от къщите в Жегларци. По-късно нейният стопанин, под въздействието на руснака, ще стане виден партиен активист и ще успее за кратко да подлъже младия и честен Георги да стане партиен ръководител на младежта. Но скоро разбрал истинското лице на новата власт, която започнала да се бори с Църквата и категорично напуснал. Имал свои 16 дка ниви, от които се препитавали.

В селото нямало храм и той ходел на служба в съседното село Орляк. Там започнал да помага на свещеника и да пее на клира.

Времената все повече се усложнявали и през 1960 г. на свещениците, които били останали живи се гледало унизително, като врагове на народната власт.

По едно и също време трима свещеници – о. Петър от с Орляк, о. Стефан от Генерал Тошево и о. Иван от Тервел си хвърлили расата. Но не само това. След това, както разказваше по-късно о. Георги, както мечка, когато я хванеш с халка за носа, били принуждавани да обикалят събрания и да говорят срещу Църквата.

Точно по това време в Русия е описан същият случай за един свещеник, който бил завършил с отличие Духовната академия и се отрекъл публично от вярата. Сед това обикалял по събрания, където осмивал Църквата и вярващите. На едно такова събрание попаднала по молба на местния владика, една млада християнка, сега вече монахиня. Там слушайки всички хули и подигравки и бурния смях в залата не можала да издържи и открито станала и се опитала да противостои на тази мерзост. Това без малко не й коствало свободата. Но след като свършило всичко бившият свещеник предложил да продължат своя спор в един от кабинетите на сградата. Там след дълго препиране от страна и на двамата, жената най-накрая казала, че всъщност той не е бил първият, който се е отрекъл от Бога. От любопитство той започнал да разпитва кои са другите, изброявайки всички имена, за които се сещал. Но младата християнка неодобрително му показвала, че не можел да се сети кой е бил първият, отрекъл се от свещенството. Най-накрая го погледнала право в очите и му споменала името – Юда. От това попадение младият бивш свещеник се сепнал и неволно съборил нещо от масата. Крахът му бил абсолютен. Минали години. Комунизмът залязъл и един ден те двамата отново се срещнали, но този път в храма, където бившият свещеник стоял отзад и постоянно плачел. По-късно подал молба за връщане на свещеническия си сан, но владиката отговорил, че щом публично се е отрекъл, трябва и публично да се разкае. Самият бивш свещеник завършил живота си в разкаяние, като певец в една от църквите.

Странно е може би съвпадението, че и един от тези тримата свещеници също е станал певец при църквата. Години по-късно отец Георги ще спомене, че видял един от тези свещеници във видение как служи пред Престола на Господа, Който е многомилостив. Не грехът е пречката ни с Бога, а неразкаянието в него. Отецът нагледно така разказваше как Бог е взел свещеника в Рая: „Я ела тука бе калпазанино.“

Много го боляло Георги за празните църкви без Литургия. Въпреки, че обикалял с велисипед с един свой приятел, и когато из нивята видели някой, който е спрял да си почине от работата, отивали, беседвали и му четяли за Бога.

Тогава решил да стане свещеник. Както по-късно ще каже: „Господи, аз не съм достоен, ама никак не съм достоен, но Твоята благост нека да запълни моята немощ.“ В този преломен момент от живота му Господ му се явява и му дава безстрашие.

За да разберем по-добре в какви времена се случва това ще споменем за едно интервю с един чешки дисидент от тези години. На въпроса на журналиста, защо в България нямаше такива дисиденти както в Чехия, той му отговаря: „В Чехия имаше дисиденти, защото тук те вкарваха в затвора за 10 – 20 г., а при вас в България всички, които бяха против властта, ги убиваха и унищожаваха.“

След много пречки от страна на властта, най-накрая Георги бил готов за постъпване в Семинарията.

Да отидеш тогава в Семинарията е голям подвиг, ако си сам. Но ако имаш жена и 5 деца този подвиг става неимоверно по-голям.

Жена му, както всяка съпруга на нейно място, изпаднала в голямо притеснение. Но той я утешавал, като й кавал, че ако бил легнал болен на легло 3 години нямало да бъде за нея по-добре. А сега е жив и здрав, още повече, че ще се връща за през ваканциите.

Заедно с това свое намерение, той проявил и разсъдителност, оставайки за времето, през което ще липсва, достатъчна сума пари и зърно за животните. Бог устроил така, че до тяхната къща имало малка пясъчна кариера, откъдето той вадел пясък. Тази работа била тежка и опасна и затова никой не се наемал да я върши. Но пък за сметка на това можел да изкара достатъчно средства да остави на семейството си и за своите разходи в Семинарията.

След всичко това той потеглил за Семинарията в Черепиш. По онова време, тя била изместена от София в затънтената местност до Черепишкия манастир. От това имало и полза, защото тук нямало как да попаднат случайни хора, от една страна, а от друга отдалечеността и пустотата на мястото школувала всички, които преминавали от тук, запазвайки семинаристите от съблазните на големия град, създавайки условия за чистота и целомъдрие, толкова необходими за бъдещите пастири.

Още от първите си стъпки като свещеник отец Георги се проявил като примерен духовник и пастир. Тук се запознал и общувал с архим. Киприан, дядо Синесий, йеромонах от Черепишкия манастир и дядо Тихон и всички преподаватели, от които вземал пример.

Веднъж, по време на една лятната ваканция, му се случило да преживее голямо изпитание. Вадили пясък. Единият му син, тогава четиринадесет годишен, влязъл в тунелите, но се случило срутване и той останал под тонове пясък. Отец Георги, който бил отвън, като видял, че детето не излиза, разбрал какво се е случило и паднал на колене да се моли. Имало и други хора наоколо. Едни се втурнали да копаят, други изтичали за помощ и да обадят на презвитерата. Атмосферата била трескава. Отецът казал да спрат да копаят с кирките, за да не насекат момчето, тъй като не се знаело къде е лежало. Започнали с всички сили да копаят с ръце. Най-накрая, след половин час го изровили. Положението изглеждало безнадежно. Детето било посиняло. Дошлата линейка го взела, но когато видели, че случаят е много тежък, не го откарали в Тервел, но в болницата в Добрич. Отецът пътувал след момчето, но когато влезли в болницата, той се отклонил и отишъл в църквата. Там се молил Бог да съживи сина му, защото ако се случило най-лошото, нямало да има сили да противостои на безбожниците, които щели да кажат, че Неговият Бог го е наказал. След това дошъл при детето. Имало там една лекарка, която питала защо с това дете не е дошъл никой от родителите му. Отецът се появил и влязъл при сина си. Казали му, че няма много надежда. Свлякъл се на колене и отново започнал да се моли. В това време сънът му дошъл на себе си. Тогава отец Георги го оставил на лекарите да го доизлекуват.

По-късно, когато отишли в Семинарията, където синът му учел вече, разказвали за случилото се като за голямо чудо. Обърнали внимание на това, че Бог при полагането на основите на земята сътворил един голям камък точно на това място, който при срутването предпазил живота на момчето.

Интересен е случаят, когато при завършването си, випускниците преди зрелостния изпит попитали отец Георги коя според него ще е предстоящата тема. Той отговорил, че според него ще трябва да се наблегне на „Рождество Христово“. И на изпита на дъската била написана темата „Слава във висините Богу и на земята мир между човеците благоволение“. На следващата година пак питали отеца за темата на зрелостния изпит. „Мисля, че трябва да се наблегне на св. Климент Охридски“. На дъската изписали: „Св. Климент Охридски, живот и дело“.

Веднъж отец Георги преживял в Семинарията следния случай. Един ден много му се приискало да се прибере у дома, но се притеснявал да помоли ректора за това. Тогава се помолил пред иконата на света Богородица в стаята си, тя да направи така, че дядо Тихон да го срещне на двора и да го попита дали не иска да се прибере за малко у дома. И наистина така се случило. Владиката го срещнал и го попитал дали не му се иска да се прибере. Когато се върнал посред нощ в къщи, презвитерата като го видяла, се разплакала от вълнение. Точно по това време имало един търговец, дошъл в селото, който предлагал да им купи прасето, но тя не знаела как да се спазари. Отецът веднага се справил със ситуацията.

Запомнила се и случката от това време, когато на една от прощалните речи при завършването си, един от семинаристите балагодарил на Ректора, за неговите майчински грижи: „Един ден, аз се събудих и ви видях през нощта да се рзхождате между леглата ни и да завивате децата“. Дядо Тихон се просълзил. А семинаристът бил сегашният нинездравстващ патриарх Неофит.

Дошло времето, когато завършил духовното училище Алма Матер, и трябвало вече да се прибере на село и да се заеме с огромната духовна работа, която го очаквала.

„За словеса устен Твоих сохраних пути жестоки“ (Пс. 16:4). Сега открито трябвало да застане в неравен двубой с враждебно настроената власт.

Отец Георги дошъл в най-плодородната добруджанска земя, която комунистичеката власт бе превърнала в духовна пустиня. Храмовете заключени, народът обезверял, изглеждало наистина че Църквата е почти унищожена. Отецът се оказал като „Нощний вран на нирищи“ (Пс. 101:7), като бухал в развалини.

Първото нещо с което се заел, било да направи в селото църква. За тази цел избрал старата си бащина къща, където живял като момче. Къщата била наследена от брат му Атанас, който я дарил на селото за църква. Отец Георги пренагодил помещението за нуждите на една църква, сложил икони, направил св. Престол, и след като всичко било готово, русенският Митрополит Стефан я осветил.

Не се забавила и ответната реакция на враждебно настроената власт. Дошли група партийни началници: „Абе ний събаряме и затваряме църквите, а пък ти тука си тръгнал нова да правиш.“ Влезли в храма и един от тях демонстративно запалил цигара. Опитали се да го сплашат, но не успели. След известно време отново дошли, но този път се били събрали повече хора. Поискали му ключовете. Той отказал. Казали, че ще я запалят. „Запалете я. През робството са горели църкви и манастири, сега нега да видим как гори църква под българско ведомство.“ Тръгнали заплашително към храма, но отецът застанал пред тях и започнал пред всички пламенна реч. Тогава му поискали отново ключовете, на което отговорил, че ще отвори, но вътре няма да позволи да се пуши. На това активистите дръзко отговорили, че обезателно ще запалят вътре цигари. „Е, щом е така, няма да ви отворя църквата. Ако искате ме пребийте, иначе няма да отстъпя пред вас. Пред вас стои човек от стомана. Свещеник на Българската Православна Църква.“ Отецът стоял пред малкото храмче, което приличало по-скоро на колиба, но за него било от такава важност и той стоял решително изправен и готов на жертва, сякаш бил пред стъпалата на „Св. Александър Невски“. Тогава решили да я запечатат. След това отецът скъсал печата и продължил да си влиза свободно в храма. Тогава го повикали за разпит в съседното село Орляк. След твърдостта на отеца и като видели, че не могат да се справят с него, написали протокол и го изпратили в прокуратурата.

След време трима агенти на властта, които носили открито пистолети, дошли с мотоциклети у тях. Говорили, каквото говорили и по едно време насочили пистолет към него. Децата му помислии, че ей сега ще го убият. Но отецът бил спокоен и тържествуващ. Отново не успели да го сплашат.

Един ден, когато бил на пясъчната кариера отново го взели с кола и го откарали на разпит. Дали са го били или измъчвали, той никога нищо не казвал.

За пореден път отново бил на разпит. Питали го защо е разпечатал църквата, а той отговорил, че това е бащината му къща и, че той има право на кабинет. Не ги е пуснал вътре, защото заявили, че ще изкарат всичко навън и ще го стъпчат в калта. След дългото следствие, което продължило цял ден, прокурорът го оправдал и приключил случая.

Но сега борбата срещу него се надигнала, защото пращал деца да учат в Семинарията. Чичо Иван, неговият стар певец разказваше, че отецът когато срещанел някого на улицата веднага го заговарял за Бога, и ако е бил мъж, започвал да го убеждава за Семинарията. Едно време почти всички хора нямаха канонически пречки за приемане на духовен сан. През 1969 г. дошъл в Жегларци началникът на просвета в Добрич с други партийци. След като не успели да го убедят за децата, от „Просвета“ отнесли случаят до областния началник в Добрич.

Отново разпити и заплахи и отново неуспех на комунистическите местни активисти. Отнесли случая този път до София и за да се запознае на място с обстановката пристигнал заместникът на директора по вероизповеданията с „Волга“ – Димитър Тодоров.

Отново извикали отец Георги. С влизането си свещаникът ги поздравил с най-топли думи. След рутинния разпит го накарали да изчака в коридора 20 минути. След това му казали обвиненията, че е наричал хората братя, че е опявал покойници, че ръсел по Йорданов ден къщата на партийния секретар и т. н. Заявили, че ще го накажат по чл. 12 от Наказателния кодекс, с отстраняване от длъжност. Казали, че ще отменят това, ако се откаже да изпраща деца в Семинарията. Отецът категорично отказал. „Ако трябва царевица ще ям, трева ще паса, но няма да се съглася“. Казал им също, че от една страна гонят Църквата, а от друга парадират пред чужденците, че у нас има свобода на вероизповеданията.

Тогава Димитър Тодоров заявил, че ще накара владиката да го измести в Русе в най-хубавата енория. Някой му подшушнал, че попът в големия град още повече деца ще завербува.

Скоро пристигнал в селото самият митрополит. Казал му, че този Тодоров е много опасен и, че трябва да се съобразяват с него. Отец Георги след дълъг и пламенен разговор успял да убеди владиката да не отстъпва пред комунистическите власти. Това продължило две години, като завършило с категоричния отказ на митрополита пред властите в София.

Три пъти разглеждали на заседание на ЦК на партията случаят в Жегларци. Един ден протосингелът на Русенския митрополит – Калиник, казал, че му обещали да го направят патриарх, ако се справи със свещеника от Жегларци. Друг път казал, че ще убият отец Георги.

Най-накрая, както разказва отец Георги, омалели и го оставили. Но продължили неприятностите на местно ниво по повод на опелата, гражданските ритуали, а също и една венчавка на едни софиянци. За тях искали да им предаде имената, на което той категорично отговорил, че няма да стане предател.

Отците от Русенска епархия протестирали срещу отеца, казвайки му да спре да спори с атеистите, защото настройвал всички и срещу тях.

Но отецът продължавал спокойно да живее по съвест, носейки си расото и не подстригвайки брадата си.

Един ден решили насила да му я одрежат, обсъждайки подробностите в кметсвото. Там работила неговата племенница Станка, която веднага предупредила за опасността. Вечерта дошли с един джип в къщата му, но презвитерата го скрила, като казала, че още не се е прибрал.

Отец Георги съчетавал в себе си две трудно съвместими черти. Той бил излючително благ и смирен, но в същото време имал изключително твърд характер.

Отецът разказваше за един случай, станал през 1970 г. Един човек, на име Панайот, в неделя рано сутрин, когато служим Литургия, отишъл на лов в гората. Там изведнъж му се явил дяволът, в образа на една огромна жена. Тя го заплашила и той понечил да вземе пушката да се защити и в този момент ръката му се схванала, паднал и започал да вика за помощ. Закарали го в болницата, но лекарите казали, че тая болест не е за тях. Тогава намерили отец Георги. Той направил водосвет, прочел и други молитви и човекът пред него се съвзел, ръката му се оправила и устата си дошла на мястото. Но след време у дома му започнали да се случват странни неща, които ужасно плашили домашните. Тогава отецът отново прочел нужните молитви, но му казал, че неговата служба не е достатъчна. Трябва самият той да тръгне на църква, да се изповядва и причастява. Но Панайот се страхувал, че ще му се подиграват и не послушал отеца. Скоро починали – той и майка му без покаяние и в големи мъки.

Веднъж вървял пеш до с. Орляк. Качила го една кола с трима партийци. Завързал се разгорещен разговор: „Кажи ни има ли Бог и какъв е Той, топъл, студен, бял, червен?“. „Ще ви кажа ако и вие ми кажете какъв е вашият ум, бял, червен или зелен . И не ми говорете за физиката и мозъка. Той е слушалката, писалката, цигулката. Мозъкът е инструмент, а умът е духовната субстанция.”

Въпреки гонението, хората много го уважавали, дори партийците.

Веднъж видял във видение едно райско място. Там била сестра му, която го поканила да влезе. Но той като понечил, се спрял малко смутен, защото вътре видял гонителите си. Сестра му го успокоила, като му казала, че те са тук, защото той се е молил за тях.

Отец Георги и презвитерата му били много гостоприемни хора. Всички, които са ходели при него знаят, че няма да те пусне, докато не те нахрани с всичко, каквото може. Веднъж един мой познат отишъл за първи път в Жегларци по време на Великия пост и отецът изкарал на масата много неща, включително и месо. Той самият, както разбрахме изключително стриктно спазвал поста, но уважавал свободата на другите. Все пак тогава никой не вкусил от месото.

Една вечер в къщата му дошъл човек, чийто външен вид предизвиквал смут и страх. Той помолил отеца да го приюти да нощува. Презвитерата категорично се възпротивила, но отецът го приел. Заедно с това проявил и разсъдителност, като до полунощ будувал, като си вършел свои делови работи. След това вдигнал презвитерата тя да си върши свои домакински неща, а той да поспи. След това отецът казваше, че не можел да изгони Христа, който е бил за него в образа на този човек. Гостът не им напакостил, но по-късно взел една немалка сума пари от неговия син, който живеел в Елин Пелин, заблуждавайки го, че добре се познават с баща му.

Един ден някой си Иван, заможен човек от селото решил преди Великден, когато всички християни постили, да ожени дъщеря си. Вдигнал голяма сватба и тържествено заявявал, че постите са за простите. Но след Великден, когато всичхи християни отговели и се радвали, него го убили конете.

Друг случай, когато един баща направил годеж в началото на Великия пост. Раздал подаръците, след което паднал и издъхнал.

В съседното село отново през Великия пост, на Кръстопоклонна неделя решават да правят сватба. И отново бащата в навечерието на сватбата умира внезапно, докато оправял градината за пред гостите. Тогава отецът, като дошъл вместо да ги жали, ги сгълчал. „Щяхте да ядете и да пиете, и да пеете. Ха сега се веселете.“

Друг случай, по време на поста. Дошъл за опело, но преди да влезе в помещението с покойната малко се позабавил в коридора. Жените го питали нещо за последованието на църковната служба по това време на Великия пост. В това време се чул силен трясък и стаята с ковчега пропаднала в мазето. Починала още една жена. След това отецът им казал, че това се случва, защото никой не спазва постите.

Веднъж сънувал, че стои на един площад. Там били събрани много хора, а всред тях стоял един много красиво облечен свещеник. Пред него стояло едно момиче, което не се славило с добро име. Свещеникът й зашлевил силен шамар и й казал да не говори лоши думи за света Богородица, след което я отвели на съд.

Веднъж един негов добър познат се бе върнал от пътуване. Въпреки строгостта на поста, казал на жена си да му сготви една кокошка. Решил, че от следващия ден ще започне да пости. Бог известил отеца за това и той отишъл и братски го смъмрил. Човекът се разплакал и разкаял.

Една жена, която си зашила копчето в неделя, също без да подозира нищо, била изобличена от отеца.

Отец Георги много обичаше да служи и служеше често. В църковните календарчета си отбелязваше кога е служил. Задължително служеше Литургия в неделите и на празниците. На по-малките празници обикновено служел само утрена. Като наближи Великият пост, служил 60 дена сутрин и вечер. От Сирни заговезни, до Томина неделя. Ако го извикат в митрополията през този период, изкарваше службата много рано и след това отиваше. Тримиреше през целия си живот. Освен на празника служеше и на отданието, както той казваше, ако посрещнеш някой скъп гост, после и го изпращаш с уважение. Иван, неговият певец казва, че той служел с такава ревност, без да я намалява, още откак е станал свещеник. Обичаше кандилата в църквата да горят постоянно и затова зиме и лете, с един фенер, пренасяше от вкъщи, където държеше през годината неугасващ Благодатния огън, и палеше изгасналите кандила. Също казваше, че църквата не е мръсна и занемарена, а е опушена от служби. Обичаше да слага много тамян в кадилницата. Димитър, неговият клисар, казваше, че като тръгнел да кади из църквата бил като локомотив. Сам си месел просфорите, и подбирал хубаво, домашно приготвено вино за служба. Службите му се отличаваха с дълбок молитвен дух. Не се бързаше. Когато служеше, възгласите приличаха повече на диалог с Бога. Незабравими са тези служби за всички, които са присъствали на тях.

Една жена споделя, че преди да се въцъркови, имала бурен и динамичен живот. Фирмата й стремглаво се разраствала но тя, като начело на всичко това, като жена, която не живее по предназначението, за което я е създал Творецът, започнала да изпитва обичайните за подобни случаи смущения, които се разраснали в дълбока душевна криза. Започнала да търси изход в предлагащите релакс и спокойствие различни източни практики, йога и т. н. Започнала да осъзнава, че има Бог, но не знаела къде да го търси всред хилядите религиозни формирования, които твърдят, че са притежатели на истинското учение за Бога. По нейно твърдение, тогава Православната църква не била всред нейните номинации. За тази цел, тя предприела далечно пътуване до Индия и в Хималаите, изкачвайки се някъде на много високо, по някакви безкрайни стълби, въпросът къде и кой е Бог постоянно я занимавал. В този момент, вдясно от нея, в облаците, видяла една двойна врата с два кръста на нея. Но много бързо това било забравено всред многобройните впечатления, която създавала тамошната обстановка.

След време, отново решила да пътува до екзотичния остров Бали. Това е т. н. остров на хилядата храма. Целта била – курс по кристалотерапия. След като всичко било платено и уредено оставало само да се изчака една седмица до отпътуването. През това време, става така, че се среща с един православен християнин, в един дом за бездомници в село Юнак. През следващите няколко дни, той напористо й разказвал за жития на светии. Въпреки, че не искала да го слуша, все пак разказите й направили впечатление и в навечерието на заминаването тя решила да не отпътува. Последвало предложението да отидат до някакво далечно село до един стар свещеник. Тя се съгласила и в неделя сутринта тръгнали към Жегларци. Странната обстановка в колата – пътуващите слушали, а един от пътуващите четял, влизането в бедната селска църква, предстоящото уморително стоене на непонятната служба, започнали да карат жената да се пита какво всъщност прави тук и за какво е всичко това. Но това състояние не продължило дълго, когато свещеникът излязъл от олтара и благославяйки другите, стигнал до нея, й целунал ръката. След това тя се намерила от другата страна в храма, заливайки се със сълзи. Поогледала се дали другите няма да я сметнат за ненормална, но като видяла, че никой не й обръща внимание, продължила да реве. Приискало й се да падне по очи на земята, но това й се сторило прекалено и се въздържала. Но след малко свещеникът призовал всички да коленичат (Това било Петдесятница). Но най-странното за нея било, че когато отецът излязъл със светите Дарове, без да я познава или очаква, споменал три пъти нейното име. Но тя не се решила да пристъпи да се причасти. След като свършило всичко и излезли навън, дърветата, цветята, тревата й се стрували вече различни. Това бил преломният момент в нейния живот, в който тя открила това, което толкова дълго търсила. Не си представяла, че ще открие Бога на толкова близко разстояние.

Една друга християнка, също сподели, че след неговата служба променила живота си. Отново отишли рано на Литургия в Жегларци. Тя от известно време ходила на църква, но някак несериозно. Закъснявала за Литургията и общо взето по-важно било тогава да се види с една нейна приятека. Но когато влязла сега в храма и постояла, усетила как някой се моли за нея. В този момент дълбоко се развълнувала, след което променила коренно повърхностното си отношение към Бога. До такава степен придобила ревност за вярата, че чак прекалявала, съжалявайки, че се е оженила, и то за невярващ съпруг, а не е станала монахиня. Следващият път, когато отишли, отецът пръв заговорил за случката със св. Макарий, когато той се чудел, дали има някой, който да е угодил на Бога повече от него и Бог го завел при две жени, които били женени за двама братя. Те и двете искали да стават монахини, но останали при мъжете си, които не ги пуснали, търпели ги и не казали никога лоша дума помежду си. Тази християнка толкова се развълнувала, особено, когато разбрала, че и тези жени си нямали деца. След време решила да отиде при отец Георги, за да го пита дали да си осиновят дете. Но когато тръгвала, казала на съпруга си, който по това време, отново благодарение на отец Георги вече се бил въцърковил, че би искала да поговорят за евентуалното осиновяване, но съпругът й отложил за по-нататък този разговор. Тогава тя решила да отиде при отеца, без да пита нищо. Но когато влезли, той неочаквано я запитал дали има съпруг (а той знаел, че има), и дали си имат деца (а той знаел, че нямат). Този въпрос го повторил след известно време, след което отново добавил: „А вие молите ли се?“. „Молим се“. „И аз ще се помоля“. На излизане тя си помислила: „А пък аз се чудех дали да го питам, или да не го питам, дали да му кажа или да не му кажа.“

По-късно, след като отецът вече се бе представил, се наложило да й направят операция. Тя трябвало да бъде лапароскопична. След операцията заедно с другите оперирани по този начин жени общо 12 на брой, била настанена в реанимацията. Към 23 часа мястото я заболяло, но тя решила да потърпи. След малко целият персонал се прибрал да си почива, другите жени всички заспали, но нейната болка се усилвала, докато към 1 часа станала нетърпима. Чудела се какво да прави. Да започне да вика било неуместно. Всички спяли. Тогава помислила, че ако махне от себе си разните кабели и маркучи, ще се включи някакъв датчик и ще й се притекат на помощ. Вече не можела да разсъждава, когато се сетила да се моли. Започнала да казва „Господи помилуй“, но нямало резултат. След това „Богородице Дево“, но пак нищо не се получило. Най-накрая се сетила за отец Георги и започнала да му се моли. Болките престанали. След това се появили отново, но тя отново призовавала отеца, след което се успокоявала, и така до сутринта. В 5 часа една сестра дошла и казала: „Вие май не спахте тази вечер“. После разбрала, че нейната операция била отворена, а не както мислели отначало.

Разбира се, молитвите към Бога и Пресвета Богородица са най-чувани и силни, но понякога, когато Бог иска да прослави някой свой светия прави така, че да чудотвори чрез него.

На погребението на отеца били дошли много хора. Същата тази жена била дошла от Варна с други 7 коли. След като опелото минало имало направен курбан. Но понеже се били събрали много хора, той не стигнал за всички. Свещениците с техните семейства и други по-близки били седнали в трапезарията. На останалите раздали по една малка порция хляб и кебапчета. Но на нея по детски много й се искало да си вкуси от курбана. Но въпреки всичко не успяла. След това си тръгнали с колата, с която били дошли. За Варна може да се мине по два еднакви по дължина пътя – през Добрич и през Провадия. Те решил да се приберат през Провадия, но там спукали гума. Оказало се, че и резервната гума е издута. В колата били три жени. Едната започнала да маха, да спре някоя кола, другата била монахиня – започнала да чете псалтира, а тя започнала да се обажда по телефона. Всеки реагирал според своето душевно устроение. Оказало се, че всички коли са минали през Добрич, само една кола карала след тях и скоро дошла. След като им помогнали, се оказало, че носят един буркан курбан, изпратен от баба Иванка, съпругата на чичо Митко, клисаря на о. Георги, специално за нея. Съвпадението на всички тези случайности, а също и, че ако беше получила буркана на следващия ден, нямаше да може да яде от него, защото днес било Месни заговезни, ни подсеща за поговорката, че Бог се крие зад случайностите, а когато тези случайности са повече, тогава Бог не се крие.

Случило се веднъж една християнка така да се бе оплела в дългове към банките, че положението изглеждало абсолютно безизходно. Тогава тя отишла при отец Георги. Споделила отново големия си проблем, а отецът с обичайната си ласкавост й казал: „Не бой се“. Скоро след като се върнала, съвсем неочаквано за нея, баща й, с който до тогава въобще не били в добри отношения, й заявил, че ще изплати всичките й дългове. Скоро отецът починал, а точно на едната година от кончината му, тя успяла да приключи с този голям за нея проблем.

Тези думи: „Не бойте се“ той ги повтаряше постоянно, но те никога излизайки от устата му не оставаха без да попаднат в нечие сърце.

Имаше едно момче, което беше прекарало изключително тежко детство. От това беше придобило някаква несигурност, която във времето прерасна в голям страх и притеснение. Това продължило 6 години. Когато един ден отишъл при отец Георги, той след като го изслушал го погледнал право в очите и му казал отново: „Не бой се“. Оттогава, този страх изчезнал напълно.

Интересен е и разказът на една жена, която била затрупана от проблеми, но след поредното изпитание, нещата изглеждали непреодолими. Със своя съпруг почти стигнали до пълен разрив. Положението изглеждало необратимо. Тогава тя намерила отец Георги и той започнал да се моли за семейството й. Един ден, когато пътували към София, нещата толкова се обтегнали, че нямало повече накъде. В този момент телефонът на мъжа й звъннал. Обадила му се някаква врачка, при която редовно ходел. Тя му се оплакала, че нещата не вървят добре и казала, че някой й пречи. По-късно тази врачка сама казала на мъжа да приключи с всички свои планове, водещи извън семейството и да намери някой си отец Георги от село Жегларци. След тази случка съпругът се осъзнал и станал един от най-големите почитатели на отец Георги, като многократно след това му е помагал и се е грижел за него.

Това прилича на история случила се скоро след падането на комунизма в Русия. Една много бедна жена се обърнала за помощ към хората чрез едно радио, като в обръщението си казала, че вярва, че Бог ще и помогне. Един от слушателите, като чул това се подразнил и решил да се подиграе с жената. Той изпратил своя служителка до дома на бедната, да й занесе доволно количество хубави продукти и една прилична сума пари. Само че й заръчал, когато предава продуктите да каже, че й ги изпраща дяволът. Служителката така и постъпила. Когато бедната жена със сълзи на очи благодарила на Бога и на благодетелката, тя й казала, че това й го изпраща дяволът. Бедната жена не се смутила ни най-налко и отвърнала, че когато Бог поиска, тогава и дяволът изпълнява Неговите заповеди.

Една друга случка, разкриваща прозорливостта на отеца: Един ден една жена, влизайки в жегларската църква била спряна от отеца с думите: „Слушай, това детенце, което ще почине ще отиде на небето като ангел, това ще е за назидание на родителите.“ “Какво дете, кой ще почине”. „Слушай, преди години в Разград имаше голямо наводнение, че чак военните с лодки плаваха на площада. В това време един военен, който бил с детето си, видял една баба да се прекръства. Раздразнен й викнал: „Къде е тоя Бог, който ни праща такова бедствие, за да го хвана за брадата“. В този момент гръм пада и убива детето му на място. След като минало погребението и човекът се прибрал, през вечерта сънувал Бога, който му казал: „Можех да убия теб, но взех невинното ти дете, което е като ангел, за да можеш и ти чрез страданието да се спасиш.“ Когато се върнала у дома, разбрала, че на едно много близко приятелско семейство детето е с тежка пневмнония в болницата. Тя веднага разбрала, че това дете ще почине за назидание на родителите, както казал отец Георги, което се случило след 3 часа.

Един ден същата жена, поради интензивността на работата си си изгубила съня и отишла при отеца да й прочете молитва. Взела със себе си и някои приятелки. Отецът ги посрещнал, изслушал я, но първо казал, че ще хапнат. Там на трапезата унесена от многото неща, за които говорил отец Георги, заспала. После приятелките й се смяли, че казвала че уж не можела да заспи.

Една християнка, повлияна от това, което чела, започнала да мисли, че лекарствата, които използваме нямат за цел да излекуват човека, а да го държат полуздрав с цел на някаква световна конспирация. Когато след служба, седели на трапезата, отец Георги си изкарал лекарствата и казал: „Лекарите са от Бога и трябва да ги слушаме.“ И си изпил хапчетата. До нея стояла една нейна позната, която знаела за нейните смущения, и я бутнала с лакът.

Един християнин от Варна, с две деца много тъгувал, тъй като се бил вече въцърковил, но съпругата му и дума не давала да се спомене за венчание. С този проблем отишъл в Жегларци. Отецът го посрешнал ласкаво, успокоил го и му казал да не се притеснява, защото като дойде следващия път, ще бъдат вече венчани, както и станало.

Казваше на едно семейство, което беше отишло при него с двете си малки деца, че възпитанието е като второ раждане.

Един свещеник от Търново бил в голям смут и се чудел дали да се премести някъде другаде. Когато отишъл при отеца, още преди да си отвори устата чул, че камъкът си тежи на мястото.

Отец Георги казваше, че сега е голямо имане. Едно време, когато някой му подари стара риза, кърпели са я и са се радвали, а сега не смее да разпечата някоя нова, защото ако я облече, после на никого няма да може да я даде.

Изповедта се краси не толкова от изповедника, колкото от изповядващия се. На изповед всичко прощаваше, нищо не забелязваше.

На смъртния му одър, когато двама мои познати свещеници си вземали прошка, той им казал, че небесата сега са отворени и вижда ангелите.

Любовта е най-търсеното и най-желаното нещо в целия свят. Усещането, че тази негова любов не е обща, а е насочена конкретно към теб раздвижваше най-големите дълбочини в душата и променяше хората. За какво толкова народ се стичаше при него и го заобграждаше, когато се появяваше някъде из другите градове. Защото този човек беше пример за жива вяра, плодът на която беше безпределната му любов. Някой беше казал, че който истински обича Бога, говори за Него интересно. Неговите разкази за библейските събития оживяваха в неговите уста. Някои с повърностен поглед казваха: „Ами той все едно и също повтаря“. Това прилича на онази случка с архимандрит Серафим Алексиев, който възхитен от песента на един славей попитал един шоп: „Чуваш ли как чудно пее това птиче?“ А онзи му отвърнал: „Ами оно все така си цвърчи“.

Един свещеник учуден от това, че една християнка ходела често в това далечно село Жегларци, я попитал: „Какво толкова ви е интересно там?“ Тя му отвърнала: „Ами това, че тук при вас се говорят едни неща, които обаче не се припокриват с действителността, а там всичко каквото се говори, се и живее“.

Безспорно смирението на отец Георги беше неговата визитна картичка. Неговите думи, че е нищо, че е една прашинка, не бяха просто едно смиренословие, а извираха искрено от дълбочината на душата му. На един християнин, който се опитваше да „му вдигне самочуствието“, той отговори: „Всички сме една кал“.

Чичо Ненко, един от тримата братя, които му помагали, разказва, че му се появила някаква голяма бучка под брадата. Когато отишъл на лекар, му казали, че това нещо може да се отстрани само чрез операция. Но той като се върнал на село, отишъл на гроба на отеца. Там има израснала една малка лоза. Откъснал няколко листа и започнал да си ги налага на болното място. Скоро бучката напълно изчезнала.

Една нощ неговият най-малък син, сега свещеник, го сънувал. Отец Георги му заръчал през 2027 г. да му разкопаят гроба и като знак, че той е придобил святост, ще станат много чудеса.

Едно такова събитие безспорно ще е голямо утешение за нашата Църква. А утешенията идват, когато човек живее в покаяние.

Говорейки по този начин за личността на отец Георги от Жегларци, ние сякаш избързваме, и като че ли нямаме търпението да изчакаме официално Църквата да се произнесе и да прослави своите светии. Но тази наша малка беседа нека не се възприема като такава, а да е едно от многото свидетелства, които да събудят интереса на Църквата. Нека да оставим бъдещето на Бога, за да могат нещата да се случат в своето време. Амин.

Беседата е изнесена пред духовници и миряни във Видинска Епархия

Близки теми:

Ние попадахме в друг свят Желая дя се освободя и да бъда с Христа Свети Теофан Затворник – велик подвижник и духовен учител на Църквата Св. Василий Кинешемски Свети Тихон Задонски и духовното възраждане на Православието в Руската църковна традиция

Описание на срещата на автора със стареца Тихон (Голенков), известен на Света Гора като папа Тихон, и неговия послушник Паисий (бъдещият преп. Паисий Светогорец), издадено през 1972 г.

В пустинята Капсала

Капсала е разположена в източната част на Атон в гориста местност. Названието „Капсала” свидетелства за обширен пожар, който някога унищожил по-голямата част от гората в този район. Впрочем, днес цялата Капсала отново е обрасла с непроходими гори.

Тук минава границата между землищата на два манастира: Ставроникита и Иверон. От третата страна е територията на Карея, столицата на това благословено място. На изток Капсала е оградена от Егейско море, което сякаш разкрива безбрежността на Божествената любов. А на юг се възвисява грандиозният връх Атон, чийто вид напомня думите на преп. Максим: „Неразсеяната молитва възнася ума нагоре…”. В това удивително място, недалеч от пътя, идващ от Ставроникита и отиващ към Карея, се подвизаваше и се представи пред Господа папа Тихон.

Предвождани от нашия водач, ние преодоляхме два ниски хълма и веднага се оказахме пред малка килия, която едва се издигаше над земята. Минахме през оградата и тръгнахме по едва забележима пътечка към килията. С голяма радост ни посрещна послушникът на папа Тихон Руски – отец Паисий. Веднага в ума ни изплуваха думите на Антоний Велики: „Разделете дрехите ми: на епископ Атанасий дайте единия кожух и постланата под мен дреха – те са ми дадени от него нови и овехтяха върху мен. На епископ Серапион дайте другия кожух, а власеницата вземете вие. Прощавайте, чеда! Антоний се преселва и вече няма да бъде с вас!” Тук царстваше велика нищета!

Отец Тихон живееше без сребро и злато, както и неговите предшественици, които си нямаха понятие от скъпоценностите на този свят. Като „птица небесна” той се беше устремил към „почестите на горното звание”. Неговото богатство се състоеше от няколко дъски, които използваше за легло, стол, вехто одеяло и няколко консервени кутии, които му служеха като кухненски принадлежности. Подрасникът му сякаш бе съставен от кръпки, а скуфията му беше напълно протрита.

И как той би могъл да има вещи и пари, когато по думите му „Това е строго забранено от Божествените отци и от преподобни Василий Велики” и противоречи на устава на преп. Атанасий Атонски. И така, жилището на папа Тихон представляваше едно истинско птиче гнездо в горския гъсталак. Горещото обедно слънце, падащо върху поцинкования покрив, променяше вида на килията. Тя цялата се нажежаваше и излъчваше топлина, както гореше и струеше смиреното, съдържащо Христа, сърце на стареца Тихон.

Като се наведохме, ние минахме през мъничка вратичка. Тясно коридорче, дълго около три метра, ни отведе в църквичката на Честния Кръст, в която този свят старец беседваше с ангелите…

Свещеник на Всевишния Бог 

Послушникът на стареца Тихон, Паисий, ни разказа следното: Когато папа Тихон служел, не искал да има някой друг в храма. Много пъти той молил своя послушник да пее от коридорчето, зад вратата. Божествената Литургия, която служел старецът, била истинско отваряне на Небесата. Подобно на св. Павел, старецът бил възнасян на небето и като св. Спиридон бил посрещан от Божии ангели.

Когато наближавала светата Анафора и старецът започвал да чете молитвата: „Заедно с тези блажени сили и ние, човеколюбиви Владико, възкликваме и казваме: Свят Си и Пресвят…”, при стареца се спускали ангели и архангели, той виждал херувими и серафими. „Откровенията на бъдещия век” „пълни със слава” започвали още тук долу, на земята. И ние видяхме това.

Ако си послужим с думите на св. Григорий Палама, старецът Тихон „се присъединяваше към небесните сили, в непрестанното възпяване на Твореца”.

Можело да минат няколко часа в тази небесна атмосфера, докато старецът Тихон дойде на себе си и успее да продължи чинопоследованието. Той виждал пред себе си престола, горящите свещи, светия антиминс, разстлан за Литургията, спомнял си какво се случва на земята и завършвал последованието на Божествената служба.

Папа Тихон казваше: „По време на Литургията тук служи архангел, на това място стои серафим, а ето там се моли ангелът-хранител”. Паисий възклицаваше „Ой, ой, ой! Папа Тихон служи! Не му е до ученика, бързо-бързо да завършим херувимската и умът му се възнася към Светата Троица!” За това св. Симеон Нови Богослов пише: „Служещият е опиянен от Божествената любов и се пренася в другия свят. Нещо повече – може да се каже, че там го възнася Самият Владика Христос и му изяснява „словата на бъдещия век”, открива му останалите тайнства и го въвежда във велика светлина”.

Колко голяма нужда имат съвременните клирици от такъв небесен урок. Тук беше налице някакъв прототип на това, как трябва да служи клирикът. Папа Тихон живееше Божествената Литургия. Той така бе възлюбил богослужението, че неговата заветна мечта бе да извършва литургията и в Рая. Той често сам говореше за това: „Ако Господ ме помилва, аз ще служа и в Рая…” В края на своя живот отец Тихон бе получил за това извещение от Господа, така че мечтата му се превърна в пълна увереност. Той откривал на Паисий: „Послушниче мой, Бог да те помилва. Скоро аз ще служа Литургията на небесата, а ти да се молиш тук, на земята”. И със сърце изпълнено с детска простота и живеещо във вечността, той разказвал: „Ето тук по време на литургията стои Господ Иисус Христос, втори – св. Григорий Богослов, трети – св. Иоан Златоуст, а четвърти – аз, грешният”.

В края на краищата послушникът Паисий измолил от стареца да му позволи да живее с него в бедната килия на Честния Кръст. Тихон му завещал да служи в неговия храм и му обещал: „Ще идвам веднъж в годината да те посещавам. А ти, заради послушанието, не оставяй тази килия.” Несъмнено папа Тихон беше човек, бих казал „свят сред светиите”. Целият му живот беше единствено възхвала на Бога: „Ще пея на моя Бог, докле съществувам.” Той винаги бодърстваше и почти не спеше. Когато и някой да похлопаше на вратата на килията му, по всяко време на денонощието, без забавяне чуваше отговора: „По молитвите на светите наши отци…” А когато заспиваше, не губеше молитвата. Спеше като заек, както казва народът.

„Изцяло потопен в молитва” – това по-добре от всичко изразява естественото състояние на душата на о. Тихон. А когато тялото му почиваше, „сърцето му бдеше”.

Така врагът на човешкия род никога не можеше да намери възможност да се приближи до стареца. Старецът извършваше молитвата не само по броеницата си, която беше огромна (тази броеница днес виси на кръста), но сърцето му се молеше непрестанно. Дори самата усмивка на о. Тихон беше молитвена.

Старецът имаше прекрасна бяла брада, която подобно водопад падаше върху гърдите му. Когато му казваха:

- Каква красива брада имаш, отче!

Той отговаряше с обезоръжаваща усмивка:

- От Бога е. Аз нямам нищо общо.

Най-честото и най-важно изповядване на вярата на стареца беше славословието на Господа: „Слава Тебе, Боже! Слава Тебе, Боже! Слава Тебе, Боже!” Той произнасяше това непрестанно със силен глас. Старецът се стараеше да благодари на Бога не само за доброто, но и за всичко лошо: „Слава на Тебе, Боже!” – възклицаваше о. Тихон, подобно на св. Йоан Златоуст. Наистина той беше един от великите светци!

Източник: Исихазм ру

Близки теми:

Разказ за блажения отец Доситей Старецът Дионисий от килията Колицу – Света Гора История за изцелението на една душа на Света гора Както кажете, така ще направя Послушница на своя син

Отец Димитрий Гагастатис (1902 – 1975) е роден в с. Платанос, окръг Трикала, Гърция. Завършва основно училище в родното си село. От дете помага на селския свещеник в църквата. Поради бедността на семейството не успява да продължи образованието си. След отбиване на военната си служба записва средно училище и добива диплома, която му позволява да стане свещеник. Встъпва в брак с Елисавета Куцибирис. В семейството им се раждат девет дъщери. През 1931 г. е ръкоположен последователно за дякон и за свещеник. Служението му съвпада с изключително тежки за Църквата и за гръцкия народ времена – италиано-немската окупация, както и гражданската война. Заради верността си към евангелските заповеди преживява много гонения. Задочно е осъден на смърт. Служи в своето село в продължение на четиридесет и две години. През 1973 г. е пенсиониран по здравословни причини. Последните две години от живота си прекарва в своя дом, потопен в умна молитва, благодарейки на Бога за болестта, която му е изпратил – злокачествен тумор. Упокоява се в Господа на 29.01.1975 г. Основен източник на сведения за живота му са неговите автобиографични записки, написани по настояване на негов събрат – свещеник, по-късно митрополит на Халкида Николай.

Целият живот на отец Димитрий преминал сред низ от чудесни случаи и явни прояви на Божията милост и благоволение, които той приемал със смирение и детска простота. Отец Димитрий смятал себе си за неук и недостоен, но вършел своята длъжност с великата надежда, че Бог, който го е позовал за служение, ще му помогне със Своята благодат. Постоянно се молел – и когато вървял по улиците на Платанос, и когато работел на нивата си. Всяка своя грижа – и пастирска, и лична, поверявал на своите застъпници – Светите Архангели, за чиято църква се грижел от дете. Обичал нощните богослужения. Многократно предприемал отслужване на Литургия в продължение на четиридесет последователни дни. Тези служби започвали в три часа през нощта и в тях участвали голяма част от енориашите.


Надарен от Бога с дара на евангелската любов, о. Димитрий денонощно се грижел за своето паство и горещо се молил както за него, така и за целия свят. Нека и ние да имаме неговите молитви.


Младежки години

…Тъй като семейството ни беше бедно, не можах да продължа образованието си… В края на 1917 г. придобих няколко овце и станах овчар. За да укрепя вярата си, изучавах житията на светиите и всяка християнска книга, която ми попадаше. Така избягвах светските компании. Обикновено влизах с овцете в най-дълбоките клисури, за да мога да се моля. Сатаната много пъти ме изкушаваше и подхвърляше в ума ми разни съблазнителни картини… През нощта демони идваха в моята колиба, опитвайки се да ме унищожат. Използваха различни лукавства, но аз държах в колибата си икони на светци, на които се молех… Майка ми често палеше кандилата в църквата на Светите Архангели и сe молеше там. През май 1920 г., по обед, оставих кошарата и отидох в къщи, хапнах малко и легнах да спя. Докато спях до по-малкият ми брат Йоан, яви ми се един старец и каза: „Стани бързо! Излез веднага навън, защото къщата ще падне и ще загинеш!” Събудих се, но не видях нищо. Веднага събудих брат ми и изтичахме навън. Едва се отдалечихме на около петдесет метра и покривът рухна. Ако този старец не беше дошъл и не беше ме събудил, щяхме да загинем. Делото никога не губи своята ценност. Каквото посее човек, това и ще пожъне. Волята на Господа беше да живея и да изповядвам вярата.


… Рано сутринта в сряда, на 8 април 1921 г. тръгнах за Трикала, за да се запиша в жандармерията. Преди това отидох при моите защитници, светите Архангели. Поклоних им се и им се помолих със следните думи: „Отечеството ме зове да отида… Желая да ме укрепите, да ми помогнете да се върна безбедно, жив и здрав пред вашите двери и да ме избавите от всяка неволя”. След два дни пристигнах в Атина и там ме записаха в жандармерията. Изпратиха ме в Мала Азия. Бях определен да служа в „батальона на смъртта”. Лице в лице със съда…Водихме жестока и сурова борба. Беше много трудно да се усамотя и да се помоля Богу. Със себе си носех хартиени иконки, които пазя като спомен и днес, както и житията на св. Антоний Велики, Теодор Тирон, Теодор Стратилат, Димитрий и други. Носех ги във войнишката си куртка и ги отварях, за да се помоля на Господа, на Пресвета Богородица и на светите Архангели и така да намеря утеха. Една нощ, заедно с още двама войници, бях поставен на стража. Около полунощ пристигна турска конница около 150 души. Какво можехме да направим ние тримата? Извикахме: „Турун, халт!” Откриха огън. Засипаха ни с дъжд от куршуми. Едва успях да извикам: „Архангеле Михаиле, спаси ме!” Другите двама бяха убити, а аз паднах в една леха със зеле в близката градина. Турците на коне започнаха да претърсват градината. Един от тях мина на половин метър от мен. Конят запръхтя, но аз не мърдах. Моментът беше трагичен и не може да се опише. Чух глас, който говореше нещо на турски. Не разбрах всичко, защото бях полумъртъв. След това чух и друг глас: дойде подкрепление и турците се оттеглиха. Аз бях спасен, а другите двама загинаха. Нима това не е велико чудо на светия Архангел? …


През юни 1924 г. бях пуснат от войската с отлична характеристика. Като се уволних, записах средно училище и получих диплома, която ми даваше възможност да стана свещеник. На 24 май 1934 г. станах дякон, а два дни по-късно бях ръкоположен за свещеник.

Мрачните години

… През мрачните години на италианско-немската окупация и гръцката гражданска война, аз, Слава Богу, научих, че нашата вяра е жива за онези, които вярват с чисто сърце. В един неделен ден, през февруари 1942 г., след края на божествената Литургия, италианската войска влезе в моето село и поиска всички, които имат оръжие да го предадат. Аз още преди това бях събрал оръжието и го бях предал на отговорните лица. Дойдоха и втори път и отново търсиха оръжие. Арестуваха двадесет и четирима души и се готвеха да ги разстрелят. Селото беше обзето от паника. Нямаше никаква надежда за спасение. Оставаше ни да се надяваме само на Божията помощ. Веднага се затекох в църквата на светите Архангели, мястото, на което Архистратизите вече бяха извършили безбройни чудеса. Паднах на колене и от дъното на душата си започнах да ги моля да направят чудо и да избавят арестуваните от челюстите на смъртта. Дори не си спомням какво съм говорил в молитвата си. Помня само как почувствах, че светите Архангели ми дадоха сила и кураж, че всичко ще бъде под тяхната закрила.


Взех решение и побързах да се явя пред италианския офицер, докато върволицата осъдени вече тръгваше към своята Голгота. Обърнах се към него и му казах: „Отговорно гарантирам, че тези хора нямат оръжие.” Щом ме видя, офицерът спря и каза: „Каквото иска попът, това ще стане.” „Бих желал, ако е възможно, да освободите тези двадесет и четирима души, защото са невинни.” Той се съгласи. „Заради вашият свещеник – каза офицерът – ще пощадя живота ви”. Радостта ми беше неописуема. Виждате ли каква сила има молитвата? Господ казва: Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори (Мат. 7:7)


… На 22 февруари 1943 г. прокомунистическите сили влязоха в селото, скандирайки патриотични лозунги. За да спечелят селяните, в началото изглеждаха като светци, но бяха „вълци в овчи кожи”. И аз се излъгах, така че от начало ги следвах. Снабдявахме ги с храна, с дрехи и т.н. Но от първата минута, в която започнах да ги подкрепям, църквата на светите Архангели престана да ме приема. Когато влизах вътре, усещах силен натиск да изляза колкото е възможно по-бързо, сякаш някой ме гонеше навън. Разбрах, че съм сгрешил и заради това ще бъда наказан. Молех Архангелите да ме избавят. Една неделя, докато служех, преди славословието, през главата ми мина мисълта, че комунистите ще започнат да гонят Църквата и аз трябва да се жертвам за нея, съгласно светото Евангелие: Добрият пастир полага своя живот за овцете (Иоан 10:11)… Реших да проповядвам против комунизма. Когато завърших Божествената Литургия, отидох до църквата на светите Архангели и ги помолих да ми помагат в голямата борба, която ми предстоеше. От този момент вече не изпитвах страх…


Същата нощ видях на сън двама бляскави офицери в униформата на гръцката войска, които ми донесоха няколко хляба и казаха: „Не се страхувай! Ето вземи този хляб, защото пред теб е велик, суров, стръмен и неизбежен път. Той ще завърши с победа, но трябва да мине много време. Ще бъдем с теб при всяка опасност. Това е истинският път Божий!”


… Три пъти ме викаха, искайки от мен да размисля и да не проповядвам против комунизма, а да мълча, както направиха останалите свещеници в окръга. Аз останах непоколебим и се молех на Архангелите да ми помогнат. Не подписах декларация за сътрудничество, както желаеха те.


„Ще умра, изпълнявайки своя дълг” – казах.


Тогава ме осъдиха на смърт. Първият, който подписа присъдата ми беше владиката. Изпрати ми своя архимандрит, отец Козма, заедно с петима войници, за да изпълнят присъдата и да затворят устата ми. Аз им бях голямо затруднение, тъй като в село не можеха да ми направят нищо. Енориашите ме слушаха, защото при всяка беда пръв им се притичах на помощ и правех всичко възможно, за да ги избавя. Пристигнаха в петък, октомври 1943 г. Бях в гората, където сечах дърва за семейството ми. Щом влязох в село, веднага усетих опасността… През нощта не дойде никой. Останах у дома и чаках. Сутринта, около десет часа, дойде един офицер от прокомунистическите сили, съпроводен от двама войници. Искаха да ме отведат. Отворих им и казах: „Много добре знам какво ме чака. Моля ви да ми дадете малко време, веднага ще се върна. „Запалих кандилото на иконостаса и изпях няколко тропара като „О Тебе радуется” и др. След това извиках попадията и четирите ми дъщери. Казах им няколко утешителни думи: „Отивам на мъченичество. Господ ме зове. Нека се прослави Неговото Име”. Раздялата беше болезнена и не може да се опише с думи. Дълбоко развълнуван, тръгнах към мястото на екзекуцията.


По път ги помолих да ми позволят да вляза за десет минути в църквата на светите Архангели. Исках да се помоля за последен път и да се простя с тях. Удовлетвориха желанието ми и останаха да ме чакат навън, пред вратите. Влязох в храма, паднах на колене пред иконите и започнах от дълбините на душата си да се моля и умолявам със следните думи: „Ако още не е дошъл краят на живота ми, избавете ме, както можете. Но ако Господ ме призовава на мъченичество, нека е благословено. Само се молете за мен, да ми прости греховете, защото като човек съм грешил и с дума, и с дело.” Молих се на Архангелите да се застъпят за мен пред Господа да ми прости и да защити семейството ми. Щом започнах молебена и изрекох „Благословен Бог наш…” , чух силен звук от иконостаса и иконата на светите Архангели се разтресе, сякаш за да ми каже: „Не се бой. Ние сме с теб!” Събрах смелост и излязох навън, но там вече нямаше никой. Слязох в селото. Всички бяха разтревожени и изплашени. Изненадващо дошли немците и поставили своя стража по периферията на селото. Комунистите се оттеглили. Тогава възкликнах: Да възкръсне Бог и да се разпръснат враговете му. И да бягат от Лицето му всички, които Го мразят”.


… През февруари 1945 г., срещу Месопустна неделя, комунистите ме извикаха: „Утре сутринта ще те качим на кон и ще отидем с цялото село в Трикала, за да работите на изграждането на железницата.” „Да не сте полудели? Утре имаме дори венчание!” „Ще заведем и младоженците. Сега времето е трудно” – отговориха ми.


Побързах към църквата на Архангелите и им казах: „Не допускайте неприятелите да постъпят по своему! Покажете своето чудотворство! Не позволявайте който и да било да отиде на железницата”.


Рано сутринта тези злобни демони започнаха да бият камбаната и с мегафон да призовават селяните на железницата… Спуснах се до енорийската църква „Свети Николай”. С комунистите разговарях най-вежливо. Помолих ги да ми позволят да служа. За минута спряха, а после започнаха отново. Помолих ги да слязат от камбанарията, но те започнаха да ми се подиграват. Подтикнат от божествена ревност, след като прочетох Шестопсалмието, взех една здрава дъбова тояга и отидох пред иконата на свети Николай. „Свети Николай – казах – нима не чуваш какво става навън? Те не ни позволяват да служим! Свети Николай, ти веднъж си ударил Арий! Защо свети Николай е направил това? Когато свети Спиридон взел тухла и я стиснал, за да докаже догмата за Светата Троица, така че нагоре се издигнал пламък, вода паднала надолу, а пръстта останала в ръката му, нещастният Арий казал, че това е магия. Тогава, воден от Божествена ревност, ти си го ударил. Затова са те хвърлили в тъмница, но Христос и Света Богородица са те избавили, защото си бил праведен… Сега аз, от моя страна, ще ударя тези дяволи и ще ги смъкна от камбанарията. Аз ще нанеса удара, но цялата отговорност за това, което ще ми се случи после, ще падне върху теб!” Излязох и смело им извиках да слязат от камбанарията… Хвърлих се върху тях и започнах немилостиво да ги налагам. Всички тях съборих долу, а мегафона счупих. Не си спомням какво съм им говорил. Върнах се в църквата и казах: „Ударих ги, свети Николай! Сега всичко е в твоите ръце. Не допускай който и да било да отиде в Трикала”. И се случи чудо. На железницата отидоха само осмина селяни. Аз останах в църквата и, жив и здрав, служих Литургия. Най-искрено свидетелствам, че не ми казаха и дума: благодатта на свети Николай и на светите Архангели не им позволи! Ако Бог е с нас, кой ще бъде против нас?

Следвоенни години

… На 1 юни 1963 г. Негово преосвещенство епископ Дионисий (смиреният архиерей, който, както ми беше открито, имаше обичай често да се моли на хълма, където върху него слизаше светлина, която го укрепяваше) ми каза, че епархията намира за добре на Петдесетница да отида в манастира „Света Троица” на Метеора, за да служа на празника на тази обител. Приех, първо заради послушанието, но и защото самият аз имах желание за това, понеже на такива места винаги може да се намери кътче за молитва. Каква радост, какъв благослов! Нощта срещу неделя прекарах в молитва, а сутринта служих Литургия. По време на Херувимската песен от олтара започна да се разнася неописуемо благоухание, защото там се намираше ковчеже с мощи на светци. Ето я нашата вяра! Тя ни свидетелства, че е жива. Службата беше преизпълнена с умиление. След края й цялото паство се разотиде с радост, а аз коленичих пред Бога и Му благодарих за всички чудеса, които показа на моето недостойнство…


… На 7 юни 1963 г. работех на нивата си и пръсках овошките. От моята глава и от дясната ми ръка още се усещаше благоуханието, което отнесох от Петдесетница. Докато работех, пеех песнопения, особено такива, посветени на Пресвета Богородица. Когато седнах да си почина, чух глас, който ми каза: „Ще бъдеш добре дошъл на Света Гора на Моя велик празник. Пиши до каливата на Даниелитите и те ще се погрижат за теб. Очаквам твоето пристигане!” Скочих радостно – Пресвета Богородица ме канеше в Своята Градина! Но от друга страна се натъжих, като помислих, че аз, най-недостойният от моя род, сигурно няма да мога да се присъединя към великите хора от света – крале, патриарси, архиереи и останалите, които ще присъстват на този велик празник. Освен това и разходите по пътуването бяха много големи. Въпреки всичко реших да отида, защото съдейки по всичко, такава беше волята на Пресвета Богородица.


На другата сутрин отидох при преосвещения владика и му разказах какво ми се случи. „Върви на Света Гора” – каза ми той… Показах му своята дясна ръка, която, както и главата ми, още благоухаеше. Посъветва ме да запиша случилото се на Петдесетница, защото тогава се бе спуснала Божията благодат.


Междувременно – какво чудо – се появи една госпожа, която каза, че ще подпомогне финансово моето пътуване. Разбрах, че Пресвета Богородица е устроила всичко… На 19 юни пристигнах на Света Гора. Носех кожена торба, в която беше моето духовно снаряжение. Почти всички, които срещах бяха много любопитни да узнаят какво един скромен свещеник носи в торбата си. Архиереи, патриарси и много други желаеха да им отворя торбата и благоговейно се кланяха на Света Богородица. Фотографираха се с мен, чудейки се как един неук и нищожен свещеник, какъвто съм аз, носи наоколо такива неща. Оказваха ми голяма почит, защото, както ми се струва, с мен беше Пресвета Богородица…


На 26 юни посетих скита „Света Анна”. Поклоних се на светите мощи, които се пазят там и тръгнах към манастира „Свети Павел”. За нещастие се изгубих и тръгнах в погрешна посока. Изненадващо дочух глас от гората: „Отче, отче, спри, изгубил си пътя!” Обърнах се да видя кой ме вика. Видях някакъв млад монах, около тридесет годишен. Неговата поява беше много впечатляваща и не може да се опише с думи. Поклони ми се по монашески, като каза : „Отче, благослови!”, а след това ми каза да го следвам. Попитах го откъде е и къде отива. „Оттук съм, а това е и мястото където отивам” – отговори ми той. Тъй като бях жаден, първо ме заведе до един извор, а след това и до манастира „Свети Павел”. Благодарих му и се сбогувах с него. Изведнъж той изчезна. Когато се отдалечих на двадесетина метра, неочаквано ме побиха силни тръпки и аз си помислих „О, Боже, какво ми се случи на мен, грешния”. От дълбините на душата си благодарих на Пресвета Богородица.


… През ноември 1968 г. реших още веднъж да отслужа низ от четиридесет литургии. Всеки път, когато идваше този период, сатаната нападаше попадията, за да ми създава пречки за това. Какво ли не ми каза: „Ще се разболееш, ще умреш сам в Архангелската църква и хората ще ни се смеят…! Нито един свещеник, с когото съм разговаряла не ми е казвал, че трябва да правиш това… Ако се разболееш, няма да се грижа за теб…! Няма да меся просфори…! Прави каквото искаш! …” и т.н. Преструвах се, че не слушам. Предавайки се на Бога, на света Богородица и на светите Архангели, започнах ежедневно да служа поредица от четиридесет Литургии, въпреки че по това време вече чувствах болки в стомаха.


Отивах в църквата в един и половина, за да се моля. Службата започвах в три часа. На първата Литургия присъстваха около двадесет души, между които имаше и деца. Как бих могъл да изоставя тези души, които бяха жадни за Божията благодат? Ще служа, докато имам сили за това! Завърших службата в шест сутринта и отидох в къщи, за да си почина малко. Взех лекарствата си и хапнах, след което отидох на нивата, която се намира на четиридесет и пет минути път от моя дом. Работих до три и половина след обед. През цялото време се молих и повтарях химна „Богородице Дево, радвай се…” Привечер отидох в Архангелската църква, за да отслужа вечерня. Бях много уморен (когато се връщах от нивата, заваля и дъжд). Но като ударих камбаната, неочаквано видях пред себе си моя обичан Стилиянос (председателя на християнската организация „Свети Нектарий”). Знаете ли колко ме успокои и зарадва това? „Бог е жив и никого не забравя”, казах си. Така аз грешният и нищожен свещеник добих нови сили и завършихме вечернята с голямо умиление. През нощта, когато служих втората Литургия, богомолците се удвоиха.


… Един ден работех на нивата. Цял ден пренасях вода и я наливах в една бъчва, откъдето тя се изтичаше по маркуч и напояваше цялата нива. Всеки път, когато изливах водата в бъчвата, казвах: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилвай ме!”. Привечер отслужих вечерня и изпях няколко песнопения. Чух как жабите крякат, сякаш се викат една друга. И тогава се случи чудо. Всички жаби, които се намираха наоколо, се събраха около мен, на разстояние около два метра и в тишина слушаха как пея. Една от тях се приближи още повече и мирно слушаше песнопенията. Когато завърших, „запяха” те. След това си отидоха, сякаш бяха разумни човешки същества. „Отче Димитрий, – казах сам на себе си – понеже не си достоен да проповядваш на хората, проповядвай на жабите”.

Болестта

…На 22 март 1966 г. почувствах силна болка в корема, която беше съпроводена от обилно кръвотечение. Отидох на лекар в Трикала. Лекарят ми каза, че става дума за стомашно кръвотечение. Благодарение на лекарствата и на строга диета, изглеждаше че има подобрение, което продължи до февруари 1969 г. Срещу Сиропустна неделя ме обхванаха непоносими болки. Бях в църквата „Св. Николай” и с огромни усилия успях да стигна до Архангелската църква, като по път казвах молебния канон. Исках да изпея и Акатиста на Пресвета Богородица, но непоносимата болка не ми позволи да направя това. Мъчих се цял час, опитвайки да се изправя и да помоля Архангелите да ме избавят. Накрая успях да се привдигна и да взема кръста от светия олтар. Прекръстих се с него и – чудо! – в същия момент болката изчезна!… Сутринта отидох на рентгенова снимка. Докторът отново ми предписа строга диета.


На 17 август отидох на Метеора, за да се помоля и да оплача греховете си. На 20 август, докато спях в манастира „Св. Стефан” , яви ми се един възрастен монах и каза: „Отче, как си? Чух твоите молитви и дойдох да те видя. Къде те боли? Започна да ме преглежда, сякаш е лекар и в един момент ми каза: „Няма нищо от това, което са ти казали лекарите. Аз ще ти кажа какво ти е… Ето откъде идва болката… Прекъсни пътуването си и започни да се лекуваш, колкото е възможно по-скоро.”


… На 9 септември отидохме в Атина. Около полунощ започна да ме мъчи непоносима болка. Имах силно кръвотечение и много повръщах… Дойде линейка и ме откараха в болницата, но болката не преставаше. Прехвърлиха ме в болницата „Благовещение” и, след дванадесет часа непрекъснати мъки, болката стихна. Сложиха ме в инвалидна количка и ме откараха в Рентгена. Сестрата ме смести в един ъгъл, като осъден изгнаник. Аз от своя страна чаках в страшна неизвестност като болния от Витезда. Търпеливо чаках и не спирах да благодаря на Бога, че ме удостои да бъда изкушаван, да се покая и в последните години на живота си да стана по-добър човек. Резултатите показаха злокачествен тумор. Оперираха ме точно на онова място, което ми посочи св. Нектарий (монахът, който ми се яви на Метеора)… В операционната зала влязох като кротко и радостно агне. „Ще се потрудя, сякаш сте мой баща, но не знам какъв ще бъде изходът” – ми каза лекарят. „Вършете работата си както знаете, а Бог ще направи както е Нему угодно. Нека е благословено Неговото Име” – отговорих му аз… След операцията лекарят каза, че се е случило чудо. Никой не вярвал, че ще я преживея. Мнозина идваха лично, за да се уверят в това. Наричаха ме възкръсналият Лазар.


… Върнах се в село на 20 октомври. Както бях обещал, отидох веднага при моите защитници, светите Архангели. Благодарих им, че ме върнаха жив и прочетох молебен канон и акатист. Едва тогава си отидох у дома…

Четиринадесет дни преди да почине отец Димитрий пише:


„От смъртния одър и посредством телефона на умната молитва ви посещавам трикратно през нощта. Край себе си имам и сътрудник – попадията, която се грижи за мен и ме утешава със своя отговор: „Господи, помилуй!”. Трогнат съм, че имам някой край себе си, особено в молитвата. Понеже и двамата сме неуки, питам се, дали не правим нещо неугодно Богу… Сатаната смущава ума на попадията и тя не вярва, че ще получи награда от Бога само за това, че казва „Господи, помилуй!” Но един ден ни посетиха двама учени свещеници и те я успокоиха. Сега всичко тече леко. Как добре устроиха всичко Пресвета Богородица и светите Архангели! Болката върши своята работа, а аз своята. Щом завърша молитвата с епитрахила, вземам броеницата на попадията и се моля около един час. Попадията безропотно се грижи за мен. Щом завърши готвенето, взема и тя броеницата… Божествена радост, благослов Господен!”

(откъси от автобиографичните записки на отец Димитрий Гагастатис)

Близки теми:

Страданието е най-големият дар, който Бог може да даде някому Със своята молитва той държи света Ние попадахме в друг свят Свети Теофан Затворник – велик подвижник и духовен учител на Църквата Пустинникът Тихон

Това не беше само един особен ден. Това беше важно събитие, което почувстваха мнозина. Българският народ отдавна почита архиепископ Серафим (Соболев) като светец – чудесата по молитвите на Владиката след неговото преставяне в 1950 г. са се „умножили като звезди небесни.“ Но явно беше нужно още нещо – промяна в нас самите, в страната, в света – за да се състои тази канонизация и да стане послание което, мисля, все още предстои да бъде разгадано. Вероятно може да се смята просто съвпадение фактът, че арх. Серафим е бил причислен към лика на светците на Архиерейския събор на Руската Православна Църква на 3 февруари, ден на паметта на преподобния Максим Изповедник и на мъченик Неофит, който ден същевременно е и имен ден на приснопаметния български Патриарх Максим и на сегашния български Патриарх Неофит по стар стил, убеден привърженик на който е бил владика Серафим (БПЦ е преминала към новия стил в 1968 г.). Може и да отдадем и на чистата случайност канонизацията на ревностния защитник на чистотата на православието в годината на споровете за Православния събор на о-в Крит. Но едва ли е случайна тази канонизация на този светец, еднакво роден за българи и руснаци, разделени от „демаркационната линия“ на НАТО, именно в този момент, когато те отново са се сближили един с друг.

Това дългоочаквано събитие – тържествата по случай прославянето на архиепископ Серафим се извършиха в София на 25 – 26 февруари 2016 г. Почитатели на светеца се събраха от цялата страна. В литийното шествие от подворието на Московския Патриарх и на цяла Русия (или казано по народному – Руската църква), в криптата на което, под олтара, е погребан арх. Серафим, до Патриаршеския съборен храм „Св. Александър Невски“ участваха около 10 000 души. Духовенство, монаси и монахини, семинаристи, деца в български народни носии, мъже в опълченски дрехи от времето на Освободителната война, казаци от Свети-Пантелеймоновото селище и народ, народ… В блъсканото от силен, леден вятър многохилядно шествие ту тук, ту там се слушаха пасхални песнопения. Спомниха се думите на небесния покровител на новопрославения светител – преподобния Серафим Саровски – „Посред лято ще запеят Пасха.“ Оказва се, че Пасхата може да бъде и през зимата.

В Русия – той е защитник на чистотата на Православието, а в България – Дядо Владика

Има известна разлика между почитането на свети Серафим в Русия и на това в България. В Русия той е по-известен като ревностен защитник на чистотата на Православието и автор на книгата „Руска идеология“. В България той е Дядо Владика. „Дядо“ – това е народното обръщение към архиерей, даже и към патриарх. То носи оттенък на топла обич и указание за старшинство. Канонизацията на арх. Серафим промени неговия официален статус, но в народа, в средата на клириците и даже на архиереите, той все така е както преди „Дядо Владика“. За народа той е руският светец, казал преди смъртта си на своите опечалени духовни чада: „Когато ви стане тежко, напишете ми писмо и го оставете на моя гроб. Ако получа милост у Господа, ще ви утеша и ще ви помогна.“

Свидетелство за това, че архиепископ Серафим е получил милост от Господа да утешава и помага, може да бъде сандъчето с писма, стоящо на гроба му – доколкото си спомням, за последните 16 години, когато съм била енориашка в руския храм в София, те се увеличиха няколко пъти. За тези години съм виждала всякакви случаи – прибягващи в криптата, за да оставят мимоходом писъмце, и стоящи с часове пред гроба на Владиката на колене; тежко болни, съпровождани от близки; молещи се в ъгъла благоговейни монаси; млади майки, обясняващи на своите деца как трябва да се прекръстят, да се поклонят и да целунат гроба; а също и цели класове ученици, доведени в криптата от учителки. Море от сълзи и море от радост, чували с писма и букетчета цветя, опашки за поклонение, особено дълги – на празниците.

Спомням си за един арабин с постоянна детска усмивка на лицето – няколко дена той едва ли не, живееше в храма и молеше чистачката да му позволи да извърши каквато и да е работа – да почисти свещник или да измие пода. По-старите енориаши от храма помнят и благодарния италианец от Италианското посолство в София, чийто син бил спасен от владика Серафим от смърт след тежка катастрофа.

Една полякиня ми сподели: „Вашият дядо владика помага и на католиците.“ И ми разказа, как дошла при владиката с молитва за помощ за безизходна ситуация – нейният възрастен баща срочно се нуждаел от операция, която щяла да бъде много рискована при неговото болно сърце. По всичко личи, че владиката се отзовал на молбата – операцията отпаднала.

Веднъж ми се наложи да пратя есемес на владиката от Санкт Петербург. Много исках да отида на научна конференция във Велики Новгород – там ме чакаха, но трябваше да сменя датата на обратния полет за България. Нямаше свободни билети, заради многото туристически групи през лятото. Чаках дълго – дано се освободи място, пуснах в ход и връзки, но напразно. Напусто е да се надяваш на хората. Тогава пратих съобщение по мобилния си телефон на приятелка в София. Да отиде в криптата на нашия храм и да помоли арх. Серафим „да се погрижи“ за едно местенце в самолета на нужната дата. Приятелката ми не получила съобщението – няма нищо чудно, нали в крайна сметка то не беше отправено към нея. И аз, изобщо не разчитайки на чудо, се отправих да върна своя билет, да отида до Новгород, а после някакси да се добера до България през Москва. Но получих вест от агенцията на авиокомпанията за едно освободило се място в самолета на най-удобният за мен ден – владиката явно е получил моя есемес.

Многогодишният опит от общуването със свети Серафим не престава да ме удивлява – изпращам своите молби отдалече, а получавам отговорите от близко „аз не съм Бог далечен, но Бог, който е близо“ (Йер. 23:23). В тези моменти скъпият „Дядо владика“ винаги се оказва край теб, а в разцъфтялата от тиха радост душа така ясно се чувства присъствието на Самия Бог, Който е Любов.

По това се отличава светецът от вълшебникът – ти чувстваш в сърцето си Божествената любов

Разликата между светеца и вълшебника, изпълняващ желания е именно в това – топлата, животворяща, божествена любов, способна да се промъкне сред глухотата и слепотата, да докосне накрая вкамененото сърце. „Около топлината на святата душа се топи ледът в сърцето“ – пише Сергей Фудел, руски духовен писател от 20 век. С тази мисъл можем да обозначим главния извод от свидетелствата за чудотворната помощ на архиепископ Серафим. Имах честта да направя превода от български на руски език, поръчан ми от комисията по канонизацията. Имаше някои места, над които бе невъзможно да работиш без сълзи. За чудеса на изцеление на безнадеждни недъзи, спасения на деца, заблудили се в гората, на заблудени от секти юноши, намиране на работа на безработни, намиране на мъж за задомяване, или дългоочаквано дете, парична помощ за лекарства на хора в крайна нужда – за всички тези и за много други, тонове разтопен лед от сърцата, укрепване или придобиване на вяра, вдъхновение за извършване на добри дела. Божията милост е озарила много човешки души и е влязла в живота им чрез невидимото, но явно, живо присъствие на св. Серафим. Защото – затова има много свидетелства – невъзможно е да се запознаеш със Софийския чудотворец и да не го пуснеш в сърцето си, в дома си, в живота си като роднина, като член на семейството ти – Дядо, на чието рамо винаги можеш да поплачеш, да го помолиш за помощ, и той ще те утеши, ще ти помогне, ще те насочи към истинския път. Може да се каже, че са се сбъднали пожеланията на владиката, изказани от него при ръкополагането му в епископски сан в 1920 г.: „Съзнавам, че без любов към Христа не можеш да бъдеш пастир, още повече пък архипастир на Църквата. Но същото може да се каже и за любовта към ближния, която, по свидетелството на Самия Господ, се явява като отличителен знак на истинското пастирско служение (Йоан 21: 15-17). И как бих искал заедно с любовта ми към Христа сърцето ми да бъде изпълнено и с любовта към ближните ми, и да мога винаги да се моля за тях, с дръзновение, да изцелявам душевните им рани, да бъда утешител в скърбите им, да им служа в качеството на последен роб, и със своя живот да ги водя единствено към Бога, Спасителя наш, в Неговото царство на благодатта и славата“.

Скръбни събития завели владика Серафим в предсказаната от неговия старец „хубава малка страна“, която светецът обикнал като своя втора родина, на която отдал толкова много, и която сега пази като небесен неин застъпник, явявайки се в качеството на духовна връзка между българския и руския народи. Преминал през много изпитания, светителят Серафим ни учи на вярност към Христос и Светата Православна Църква със своите духовни наставления и богословски трудове, с примера на своя живот и – дори на своята смърт – в деня на честването на празника Тържество на Православието.

Източник: Православие. Ру

Близки теми:

Както кажете, така ще направя Желая дя се освободя и да бъда с Христа Преподобни Максим Изповедник – велик подвижник и учител на Православието Свети Тихон Задонски и духовното възраждане на Православието в Руската църковна традиция Монах Ефрем Лавриот (1926 – 25 юни 1999)

Обителта, посветена на архистратиг Михаил на гръцкия остров Тасос, е подворие на манастира Филотей в Света Гора. Тук старицата Теофано, майка на стареца Ефрем Филотейски (Аризонски), е прекарала последните години от живота си и се е представила в Господа на 27 февруари 1986 г. Герондисата на манастира игумения Ефремия е благословила да се запишат разказите й за старицата Теофано, а също и спомените за нея от сестрите на манастира.

Старицата Теофано е наричана в манастира на архистратиг Михаил „баба“, както и изобщо в духовното семейство на стареца Ефрем Аризонски. „Дядото“ е наричан старецът Йосиф Исихаст, духовен отец на архимандрит Ефрем, затова и старицата Теофано е станала „баба“. Как тази обичана жена, изживяла по-голямата част от живота си в света и прорастила трима сина, един от които е станал светогорски игумен и велик старец, е достигнала такава духовна висота, ще се опитаме да разкажем в тази статия.

Иска ми се примера на тази православна християнка, съчетаваща в себе си добродетелите и на майка, и на монахиня, да вдъхнови нашите боголюбиви читателки, както мирянки, така и монахини, за да се стараят да й подражават по своите сили в подвизите и молитвите. Освен това се надяваме читателите на тази статия да възлюбят майка Теофано, да почнат да се обръщат към нея за молитвена помощ и да просят от нея застъпничество и вразумление, без съмнение вярвайки, че тя има дръзновение в Господа Бога, Когото така е обичала и на Когото искрено и от цяла душа е служила до последния си дъх.

Човек на молитвата

Старицата Теофано (със светско име Виктория Мораитис) е имала истинска майчинска любов към хората. По характер била строга, но с любов. Тя била строга преди всичко към себе си, а после към другите, към тези, чиито души Господ й дал да се грижи за тях – към своите деца и млади послушници. Старицата е била човек на молитвата, но освен това била и много милосърдна и милостива, въпреки своята строгост.
Тя била вярваща жена, редовно посещавала храма, но в ранната си младост живяла без някакви особени подвизи и нямала старец, който да я направлява в духовния й живот. Обичала да посещава нови места, да пътува. Едва след пожара, случил се в дома й и след някакво чудо, свързано с този пожар, тя се обърнала с цялата си душа към Христа. Скоро след това Господ й пратил духовник.

Както е известно от книгата на архимандрит Ефрем „Моят живот със стареца Йосиф“ духовник на нейното семейство станал отец Ефрем (Караянис), ученик на Йосиф Исихаст, който излязъл от Света Гора и се настанил в град Волос. Той станал духовник на общината, член на която била Виктория и нейните приятелки. Някои от тях се омъжили, други избрали пътя на монашеския живот. Виктория се отличавала сред тях със своята скромност и боголюбивост, имала такъв дар на молитви, бдения и човеколюбиви дела, че нейният духовен старец Ефрем казвал: „Всички ние заедно не струваме колкото Виктория.“

Нейният мъж, Димитрий Мораитис, също бил вярващ човек, посещавал богослуженията, но нямал такава ревност към Бога, като неговата жена. Но никога не й пречил в духовния й живот и подвизи. Например Виктория постоянно се подвизавала в пост, както по време на църковните пости, така и извън тях. Готвейки се да приеме Светите Христови Тайни, тя, по благочестивата гръцка традиция, съблюдавала така наречения „триимерон“ – пълен тридневен пост без да вкусва храна. При всичко това тя вършела необходимата домашна работа, включително възпитанието на своите деца. След три дни на пълно въздържание тя се причастявала със Светите Христови Тайни и вкусвала малко храна в този ден, защото на следващия отново започвала да се готви за причастие с нов тридневен пост.

През нощта често се събуждала и ставала за молитва в кухнята. Молела се коленопреклонно със сълзи и множество поклони. Нейният син Янис, бъдещият старец Ефрем й казвал: „Мамо, когато завършиш молитвата си, събуди ме за да се помолим заедно.“ Така той още от детство, благодарение на майка си, обикнал нощната молитва. Когато бил малък, му било трудно да се моли дълго, но се стараел да се събуди и помоли, колкото може.

Както вече казахме, мъжът на старицата Теофано й позволявал всичко онова, което било свързано с пост и духовен живот, но не се стремил да подражава в подвизите й. Той бил от така наречените „умерени християни“. Имал си своя работа – неголяма дърводелна, където се трудел заедно със синовете си, обучавайки ги от ранна възраст в своя занаят и мечтаейки да им остави работилницата в наследство. По-късно тази професия наследил по-големия брат на стареца Ефрем – Николай. Той се трудил там всеки ден, вече със своите деца и внуци.

Военните години

Димитър и Виктория имали четири деца. Първо се родила дъщеря им Елена в 1924 г. Виктория била сираче и докато се омъжи й се налагало да чисти дома на съседите си за прехрана. Това вършела от единадесет годишна възраст. Една от жените, у която работила, била особено добра към нея. Тя полагала грижи към Виктория и дори й помогнала да се омъжи. Затова първото й дете нарекли в нейна чест – Елена. Еленица – така наричали момиченцето, умряло в ранна възраст. След това Виктория имала трима сина – Николай (1926 г.), Йоан (бъдещият старец Ефрем, 1928 г.) и Христос (1930 г.)

През Втората световна война Гърция била окупирана. Във Волос и другите градове настъпил глад. Принуждавали се да събират и ядат трева, за да оцелеят. Освен това мирните жители били в постоянна опасност от страна на окупаторите. Но молитвата на Виктория пазела семейството и децата й в тези трудни години. Неведнъж бъдещият старец и неговите братя буквално по чудо избегнали смъртта.

В тези години, за да помогнат на родителите си в прехраната на семейството, Янис и неговите братя продавали всякакви неща на градския пазар – хинин, копчета, кибрит… Веднъж, когато Янис и Николай отишли да продават, пазарът бил обкръжен от немците, хванали всички, които били там и казали, че ще ги разстрелят. Николай бил излязъл от пазара малко преди това, затова не бил хванат, а Янис се оказал между тези, които немците повели на разстрел. В последния момент жителите на града уговорили немците да пуснат поне жените и децата. Янис тогава бил на 15 години, но бил нисък и слаб от глада и слабото си здраве и изглеждал по-малък от възрастта си. В Гърция в тези години момченцата носели къси панталонки като шорти, и зиме и лете. Старецът бил с една глава по-нисък от юношите на неговата възраст и на 15 години още носел къси панталонки. През тези години изобщо дрехите се носели дълго, кърпели ги докато се съдерат съвсем. Това и го спасило – благодарение на детските дрехи, ниския ръст и слабостта, минал за дете, и в последния момент го пуснали заедно с жените и другите деца, а всички юноши и мъже в тоя ден немците разстреляли.

В друг ден пак там, на пазара, войниците хванали и пребили почти до смърт по-големия брат на стареца, Николай, без никаква особена причина.

В тия дни често виждали обесени хора. Живеели в атмосфера на постоянен ужас и страх. Само вярата и молитвата поддържали Виктория и нейното семейство. Когато започвала бомбардировка, всички съседи бягали в бомбоубежището или се криели по мазите, а Виктория заставала на колене пред иконите и се молела. Толкова силна била вярата й.

Известие от Господа

От самото начало Виктория знаела, че едно от децата й ще стане монах. Тя получила две известия от Господ за това. Ето как узнах какви са били те. Когато беседвах със старицата Ефремия и сестрите от манастира на архистратиг Михаил, не можаха да си припомнят какви бяха те.

Тогава старицата Ефремия заключи: „Има само един вариант да се узнае, как е било – трябва да се говори с някой, на когото старицата Теофано лично е разказвала за това събитие, с някой човек, който е познавал добре старицата в нейния живот.“ Тогава аз мислено помолих старицата Теофано и стареца Ефрем да ни изпратят такъв човек, защото не ми се щеше да пиша нещо, което не отговаря на действителността.

В последния ден от пребиваването си в Гърция, когато се намирах в един от манастирите на стареца – в обителта Възнесение Господне, в местността Проти, окръг Серес тук дойдоха група поклонници от град Волос – роднини на старицата Теофано и стареца Ефрем. Сред тях бе Елени Ксени; като разбра, че аз съм дошла от Аризона, се разговорихме и ми каза, че е духовно чедо на стареца Ефрем от 12-годишна възраст (а сега бе на 65 г.). Веднага след това сама, по собствена инициатива започна да ми разказва историята на виденията, които липсваха в моето повествование. Ето какви думи записах:

„Герондиса Теофано, с която се запознах в Портария, е разказвала на моята майка затова, как Господ й дал два знака за стареца Ефрем. Това са били видения между сън и наяве. Първия път тя видяла три венеца, които полетели към небето. Два от тях били лаврови венци, а един златен, и този венец полетял по посока на Света Гора. Тогава тя била бременна, а и не знаела, колко деца ще има. Когато й се родило третото дете, бъдещият геронда Ефрем, 40 дни след раждането, между сън и наяве, тя чула глас: „Виктория, излез навън, погледни своя син, стареца, който пристигна от Света Гора.“ Тогава тя с учудване си помислила: „Как така? Аз току що родих дете! Кога успя да стане монах?“ Но все пак излязла от дома и видяла стареца – новороденият младенец на няколко дни, но във вид и образ на йеромонах, в пълно игуменско облачение, украсено с цветя и злато.“

Знаейки, че Янис трябва да стане монах, Виктория била особено взискателна към него. Но тя била любяща, макар и строга майка. Братът на стареца Николай отбелязва, че винаги искала от детето точното изпълнение на своите поръчения: „Не на половина, а цялото и точно, както трябва.“

В 1947 г. старецът Ефрем отишъл на Атон. Баща му не искал да го пусне, не го благословил да стане монах – нужен му бил помощник в дърводелската работилница, където винаги имало много работа. Тогава майката помогнала на Янис да замине тайно. В дадения случай тя постъпила против волята на мъжа си, защото знаела, че волята на Господ се състои в това синът й да стане монах.

Това станало така. Когато Янис навършил 19 години и техният духовник, отец Ефрем го благословил да отиде на Атон, майката помогнала на сина си да приготви всичко необходимо за път. Бащата, знаейки силното желание на сина си да отиде на Атон, строго го контролирал и искал той да му докладва къде се намира и кога ще се върне. Тогава при тях имало курсове за катехизация, нещо като училище за младежи, което Янис посещавал редовно. Баща му не му пречил да ходи на тези уроци, които водел техният духовник, отец Ефрем. В деня на отпътуването му за Атон майката посъветвала Янис да напише бележка на баща си, че отива на урок по катехизация и ще се върне по-късно. В своите беседи старецът казвал, че това даже съответствало на действителността – какво друго, ако не уроци по катехизация му предстояли на Атон за начало?

Янис оставил бележка, взел приготвените вещи и пеша се отправил към пристанището, за да вземе кораба за Атон. Бащата се върнал от работа и попитал Виктория къде е синът им. Тя му показала бележката и той, като я прочел, се успокоил. Но след като минал часът, когато Янис обикновено се връща от урока, бащата се разтревожил и започнал настойчиво да разпитва жена си. Накрая тя била принудена да му разкрие истината. Тогава бащата изрекъл с гняв: „Това няма да стане“, грабнал велосипеда и се втурнал към пристанището, с надежда да догони сина и да го върне вкъщи. По пътя той паднал от велосипеда и толкова силно се ударил, че не бил в състояние да продължи преследването. Бил принуден да се върне у дома с празни ръце. В своите беседи старецът казвал, че видимо такава била волята Божия, в онзи ден той да се качи на корабчето и да отплава за Атон.

Приемане на монашеско пострижение


От Атон той написал на майка си само едно писмо, в което казвал: „Тук ние, мамо, не се мием с вода. Ние се мием със сълзи.“ След това много години от него нямало никакви новини. Както знаем, за пръв път старецът излязъл от Атон в света по завещанието на стареца Йосиф, за да посети след неговата смърт своята родина, град Волос, и да поеме духовното ръководство над сестринството, което по това време се намирало в един дом в местността Стагиятис в района на Пилиу. Тогава той се срещнал със своята майка и както знаем, тя дори не го познала – дотолкова старецът се бил променил за годините, преминати в подвижнически трудове.

В 1962 г. по благословението на стареца Ефрем сестринството от Волос придобило малък парцел в местността Портария в планинската част на Горен Волос, за да си построи обител. Преди там нямало манастир. Веднага след това била пренесена чудотворната икона на Божията майка, която дотогава се намирала в къщата в Стагиятис.

След пренасяне на иконата на новото място започнали работи по ремонт на зданието и благоустройство на земята и в 1963 г. сестринството се преместило в Портария. Скоро старецът Ефрем извършил първото пострижение в новопостроения манастир – над своята майка Виктория, която била наречена Теофано и над нейната приятелка, която нарекли Матрона. Старецът Ефрем нарекъл своята майка в чест на блажената царица Теофано (поч. 893 – 894 г.), съпруга на Лъв Мъдри. Старецът много я почитал, затова и нарекъл майка си така в нейна чест, а след нея много игумении и монахини получили същото име.

След пострижението старицата Теофано не останала в Портария, а се върнала за известно време обратно в дома си. По това време нейният съпруг, бащата на стареца Ефрем, бил умрял, но най-малкият от синовете й, Христос, още не бил женен. Старицата живяла в дома си заедно с малкия си син дотогава, докато той се оженил, след което вече окончателно се прибрала в Портария, в манастира.

Скоро след пострижението на своята майка, старецът Ефрем извършил пострижение над Мария, която нарекъл Макрина – тя станала игумения на манастира в Портария. Старицата Теофано била нейна възприемница в пострижението, затова майка Макрина я смятала за своя старица и духовна майка. В Портария в продължение на много години те делели една и съща килия и продължавали съвместните молитвени подвизи, които правели още в света в дома на Виктория, затваряйки се през нощта в кухнята, за да прекарат часове в съвместна коленопреклонна молитва. Те били големи молитвеници. Местните жители свидетелстват, че виждали, как нощем от манастира към небето се вдигали два огнени стълба – това били молитвите на стариците Теофано и Макрина.

Така старицата Теофано станала първата и най-добра послушница на своя син. Както разказват монахините, тя имала истинско послушание и непрестанна молитва, поради което имала много изкушения.

Старицата Теофано живяла в Портария до 1983 г. През това време здравето й се влошило и климатът там не й понасял. Тогава, заради болестта й старецът Ефрем решил да я премести в неотдавна открития манастир „Св. Архистратиг Михаил“ на остров Тасос.

Ето какво разказват сестрите за последния период от живота на старицата Теофано в техния манастир. Тя винаги първа влизала в храма. Службите изкарвала права, никога не сядала. В гръцките храмове, в допълнение към стасидиите, разположени около стените, обикновено поставят редица столове покрай стените в литийната част, а понякога и в предната част на храма, за да могат молещите се да присядат от време на време, за да си отдъхнат, когато службите са продължителни.

Старицата Теофано винаги се молела права и не изпускала броеницата от ръцете си. Заради непрестанната си молитва тя претърпяла много нападения от бесовете, които чувала и виждала с очите си, наяве.Тя разказвала на сестрите, че само докато влезе в килията си, за да си отпочине преди нощната служба, и лягала на леглото си, бесовете идвали при нея и не й давали да заспи. Викали й: „Ей, старице, старице!“, и я дърпали на всички страни, смъквали одеялото й, тя ги виждала. Веднъж така й досаждали, че не могла да заспи. Малко преди началото на службата най-после я оставили на мира, и тя задрямала. След малко клепалото заудряло за служба. Забелязвайки, че нея я няма в храма, сестра Исидора отишла в килията й, за да я събуди. Започнала да чука на вратата, а майка Теофано помислила, че дяволът отново й досажда, и отговорила отвътре: „Махай се, престани вече да ме тормозиш!“ След това разказвала, че дяволът я бил цяла нощ, не й давайки да заспи.

Последно изпитание

Когато старицата навършила 92 години (20 декември 1983 г.), претърпяла инсулт и се парализирала. До последно преди това тя се оправяла самостоятелно, освен това помагала в кухнята, готвела за сестрите, учила ги как да правят просфори, и разни други неща по домакинството. Тя била голяма майсторка във всичко, и за каквото и да се захванела, всичко ставало чудесно. Освен това била много трудолюбива, никога не спирала за почивка, по всяко време или се молела, или се трудила.

Когато започнал първият пост след инсулта, всички мислели, че ще умре. Старецът Ефрем пристигнал от Света гора на Тасос и 40 дни – през целия Велик пост – стоял при майка си. Около нея виждал множество бесове, които не давали покой на душата й. Той се молел горещо на Господ да избави майка му от властта на бесовете. От неговите молитви старицата получила облекчение от болежките си, дошла на себе си и била в ясно съзнание до самата си блажена кончина, която била след две години. В една от своите беседи старецът Ефрем разказва за нея:

„Климатът на остров Тасос й подхождаше повече, отколкото този в Портария, затова я преместих тук. Тя постепенно се приближаваше към края на живота си. Две години преди смъртта си, на 92 годишна възраст се парализира. От този момент вече изобщо не се вдигаше от леглото. Но, както се казва в Евангелието: „Всеки, който остави къща, или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен“ (Мат. 19:29).

Така се случи и с майка ми – през време на боледуването си беше обкръжена от грижовни дъщери – сестрите от обителта, които се грижеха за нея с голяма ревност. И къде в света ще намериш такава любов? Една медсестра, една от монахините, така обикна майка ми, че просто думи нямам! Тя беше толкова добра, че даже спеше с нея, глава до глава…

Когато с майка ми настъпи криза, се случи нещо, което е рядко явление, и ако се случи, то е само с духовните хора , за изпитание и придобиване на опит. Това стана една вечер. Мама беше като мъртва от много време – не ядеше, не пиеше, не отваряше очи. Не бе пила и капка вода. Обезводнена, със затворени очи – както изглеждат обикновено умиращите хора…

И когато беше в такова състояние, аз стоях до нея, заедно с монахините и герондисата. Беше тъмно, гореше кандилце. Привечер, приблизително по това време, очите й се отвориха. Погледна така, все едно очакваше ей сега да се случи нещо, или вече се случваше, с някакво безпокойство, сякаш се ослушваше, или бе видяла нещо или някого. След толкова дни на безсъзнателност за пръв път обръщаше внимание на окръжаващия свят. Лежеше неподвижно, защото не можеше да се помръдне, с отворени очи, и гледаше навсякъде – наляво, надясно, нагоре, надолу. И все по-силно на лицето й се изписваше едно състояние на ужасна агония и страх, цяла една река от страх. Такъв страх, който може да изпита човек, към когото се приближава убиец, готвещ се да го заколи.

Аз започнах да я осенявам с кръстния знак, изричайки на глас Иисусовата молитва, за да се успокои. Разбрах, че нещо се случва – това бе бесовско изкушение. По някое време опасността премина, невидимите сили бяха си отишли. Мама се бе успокоила, беше още в съзнание. Тогава я попитах: „Мамо, какво е това? Какво ти е?“ „Ох, много са, много!“ И тогава тя започна да се моли: „Божия майко, спаси! Божия майко, спаси!“ Ден и нощ! Оттогава устата й не спираше никога, ден и нощ молеше Божията майка за спасение. Поразително, в нея нямаше никакви мисли, само молитва, а обикновено болните хора лесно се поддават на помисли. Със своя начин на живот – непрестанни трудове и подвизи, тя притежаваше изключително търпение, и това й помагаше да поддържа молитвата си през цялото това време. Аз я питам: „Какво стана?“, а тя – „Божията майка ми помага!“ И пак продължава да се моли: „Божия майко, спаси! Божия майко, спаси!“

След известно време, когато мъченията свършиха, тя напълно се успокои и затвори очи. На следващия ден, пак по същото време, отвори очи. На лицето й се видя пак същия страх, същата агония. Всичко вървеше по същия сценарий. Беше особено мъчително.

Тогава се запитах – защо дяволът има власт над тази свята душа? Аз, разбира се, разбирах, че това изкушение е дадено, за да придобие венец, за да може да има чрез него дръзновение пред Бога. И в момента, когато това състояние се повтори, аз си казах: „Това не може повече да продължава. Време е да му се сложи край.“ Отидох в килията си, застанах на колене и започнах да се моля: „Господи, моля Те, направи едно от двете неща. Или я прибери сега, за да се успокои, защото тя заслужава покой, или прогони дявола по-далече от тази свята душа. Тя се е трудила за Теб толкова много, и сега й е дошло време за отдих.“ По този начин се помолих.

Когато на следващия ден отново отвори очи, по същото време, беше вече спокойна. „Мамо, как си?“ „Те си отидоха…“ Изпитанието бе завършило. От този момент започна благословеният последен период на блажения й живот. Минаха дни. Външният й вид постепенно се променяше, тя ставаше все по-красива. Разбира се, тази красота беше не телесна, а духовна. Така постепенно се приближаваше към смъртта.

На следващия ден след Рождество дойдох в манастира, за да я видя. Тя разговаряше, разбираше, какво се случва, и непрестанно повтаряше молитвата. В последния момент на живота й лицето й се преобрази, на него засия блаженство. Тя се обърна надясно, широко отвори сияещи очи и погледна нататък, сякаш видя там нещо. В този момент почувствах в душата си такава възкресна радост, такова възкресение, сякаш в мен се бе събрала благодатта на десетки пасхални нощи.

За пръв път в живота си се чувствах така. Разбира се, когато си отиде в Господа моя старец Йосиф, тогава също беше нещо особено, но сега това се случваше с мой близък. Такова щастие почувствах в този момент, толкова силно, виждах… не зная как, но виждах как душата й безпрепятствено се издига на небето.

Когато дойде, лекарят не можа да повярва, че е умряла, толкова жива изглеждаше. Тялото й беше топло и меко, като на жив човек. „Господи, помилуй! Не мога да повярвам!“ – възкликна той. Това беше нетление. Казах на лекаря, какво е рекъл Христос – смъртта, това е само сън, и всеки човек ще се събуди в деня на Второто пришествие, по звука на архангелската тръба.

Когато лекаря си отиде, ние я зашихме в монашеско расо, нашивайки отгоре три кръста. При това аз чувствах такава силна пасхална радост, че ми идваше да изляза на улицата и да запея „Христос възкресе!“ Тя бе така прекрасна след смъртта. Беше на 95 години, а изглеждаше като на 15. Това бе резултат от целия неин живот, от всичките й трудове, това бе награда за нейните трудове.“

Сестрите монахини ми разказаха, че когато са погребвали старицата Теофано в манастирското гробище, дошли овце и прелетели гълъби. Овцете сами са излезли от кошарата си, дошли до гроба, заблеяли едновременно, обърнали се и се върнали обратно. След това отнякъде се появили ято гълъби, прелетели над гроба и изчезнали в небето.

Мощите на старицата изглеждали „много красиви“. В Гърция до днес съществува традиция примерно на третата годишнина от смъртта да се изваждат мощите и да се поставят в костница – не само на Атон, но и на други манастири, и даже на миряните. По вида и цвета на мощите се правят предположения за посмъртното състояние на починалия. Например има случай, когато тялото не се разлага или мощите издават неприятна миризма – тогава се предполага, че на душата на починалия й е зле и има нужда от молитвена помощ. Роднините записват четиридесетници, раздават милостиня за упокой на душата му. Има и признаци, по които узнават, че душата на починалия е получила благодат от Господа – мощите имат кехлибарен цвят и издават благоухание. Случва се даже мощите на някои православни да са нетленни.

Така например, когато отворили гроба на старицата Теофано, нейните мощи благоухаели и имали такъв кехлибарен цвят, по който се съдело, че душата й е получила спасение. За главата й било направено ковчеже, което и досега се съхранява в манастира „Св. Архангел Михаил“ на остров Тасос.

По молитвите на светите наши отци, Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас!

източник: Православие.ру

Близки теми:

Разказ за блажения отец Доситей Иеросхимонах Исаак Светогорец Със своята молитва той държи света Ние попадахме в друг свят Ако се срещнем с нашия клонинг, бихме го убили

На 13 януари 1833 г. изгорял Рилският манастир. Според пазеното в манастира предание, пожарът бил предизвикан от невниманието на един брат, който наклал огън в стаята си, след което заспал, а огънят запалил сградата. От пожара изгорели всичките дървени части на манастирските сгради, като останали само каменните зидове и част от източната страна, която била измазана с хоросан и не могла да изгори. По време на пожара имало вятър и това помогнало сградите да се превърнат на пепел за 5 – 6 часа. Изгорели всички храни и дрехи. Братята останали без подслон. Запазени били кулата и църквата… Това било велико бедствие за манастира и братята! Но тъкмо то ги сплотило и помирило. На тях предстояло да възобновят манастира. Възползвани от случая, те решили да разрушат и църквата, която била малка. Най-напред обаче, им трябвали средства за целта, а също и разрешение от властта за ремонта. И всички братя се пръснали из отечеството да събират дарения, а други се загрижили за издействане на разрешение за постройката. Едната и другата работи били много трудни. Нужно било да има вещо ръководство, упорито и трудолюбиво. За щастие, начело на манастирското управление застанал такъв именно игумен, който успял да се справи с всички трудности. Този игумен се казвал Йосиф. За него монах Агапий пише: “Покойният игумен Йосиф, макар и да беше от пазарджишкото село Батак, но беше надарен още от млад с много дарби, духовни и светски. Като стана на възраст, имаше началнически вид, беше украсен с кротост, образованост, беше краснописец, изкусен църковен певец, духовен и умееше да общува с хората. Слушал съм някои от братята да говорят: “Бог нарочно го създал за игумен на Рилския манастир. Други пък казваха: “И на Света Гора няма такъв игумен”.

Йеродякон Игнатий Рилски: “Гладът и крайната голотия след пожара принудили братството да се разпръсне кой накъдето види, за да се облече и нахрани. Славният царски манастир останал да се пази от самата пустиня. Но както и във всяко едно общо дело се намират предани служители и самоотвержени патриоти, така и тук се намерили двама човеци, които с голи ръце и празни стомаси се решили или да загинат в пожарището, или да подновят манастира. Йеромонах Йосиф, сетне игумен, един от най-добрите манастирски възпитаници и превъзходен проповедник – духовник и учител, и простият, смиреният, но пълен с гореща любов към народното достояние йеромонах Серафим, сетне епитроп, духовник и проповедник, решили се и останали да възобновят манастира. Със сълзи, молби и придумвания те успели да върнат от път още неколцина от бягащото злощастно братство и по такъв начин с това малко братство Рилският манастир продължил своето съществуване, и скоро подновил своята дейност”.

Игумен Йосиф бил родом от село Батак. На 12-годишна възраст в 1778 г. дошъл в Рилския манастир, а умрял в 1860 г. Образованието си получил в тогавашното манастирско училище, бил един от най-разумните, учените и добри братя в манастира. След учението си в манастира той се учил една година в Мелник за практическо усвояване на гръцки език. След това се завърнал в манастира и заемал училищна и свещеническа длъжност. В края на 1807 г. бил изпратен за духовник проповедник в Разлог, а сетне във Враца, където стоял доста време. През 1829 г. заминал за Румъния и преживял там почти една година. От Румъния вече се прибрал в манастира и когато живял тук, станал пожарът. За да може да възобнови и уреди както трябва манастира, той се обърнал за помощ към всички българи и когато видял, че тази помощ е недостатъчна, за да нареди и учебното дело на манастира, както трябва, се обърнал към щедрата ръка на братята руси. За последната цел той изпратил на два пъти хора от братството в Русия, макар че първия път не можал да сполучи, защото изпратеното лице, по народност сърбин, злоупотребило с доверието; втория път сполучил, макар смъртта наскоро да го отвлекла, без да може да завърши плана си по учебното дело (устрояване на духовна семинария, печатница, болница и библиотека; особено семинарията и печатницата са били любима мечта на игумена Йосиф). Само със своите богати знания и опитност той е могъл да въздигне манастира и да го доведе до старото му положение. Във време на неговото управление числото на братята възлизало на повече от триста души и почти навсякъде из България имало рилски духовници и проповедници. Игумен Йосиф е и възобновител на манастира и в негово време последният се намирал в цветущо положение.

източник: “Св. Иван, велики Рилски чудотворец и неговия манaстир”

Близки теми:

Със своята молитва той държи света Праведник на нашето време – спомени за архим. Серафим Тяпочкин Свети Василий Велики – духовен отец, учител и светител на Църквата Видях монаси Послушница на своя син

През 1969 година дядо Евтимий идва на Света Гора по молба на Светия Синод, за да попълни малобройното братство на Зографския манастир. По това време игумен е архимандрит Дометий, румънец от Ватопедската килия „Свети Ипатий“. Заради появилите се разногласия между игумена и братството, отец Дометий си подава оставката и манастирският събор единодушно избира отец Евтимий за игумен. Смиреният монах не желаеше да поема върху плещите си толкова тежко и отговорно бреме и възнамеряваше да откаже, но тогава му се яви насън Света Богородица и му каза: „Трябва да приемеш. Няма кой друг.“ И той прие с простота и смирение повелението на Пресветата и избора на отците.

Игуменството му преминаваше в труд, смирение и подвизи.  Дядо Евтимий имаше правило, като иска да свърши някоя работа, да пита другите, за да не оставя своята воля. Веднъж след повечерието трябваше да слезе на Патитира. Това е манастирска килия в чест на свети Йоан Богослов, в чиито постройки се намира казанът за ракия и огромните каци, в които се тъпче гроздето за приготвяне на необходимото вино на манастира. Там му предстоеше да свари ракията, (в светогорските манастири гостите по традиция се посрещат с локум, вода и малък напръстник ракия. Затова почти всички обители имат казан, в който приготвят необходимата за годината ракия), заедно с няколко работници. С присъщото си смирение той попита епитропа дали да остане заедно с работниците при варенето, за да не стават злоупотреби, и получи отговор, че е по-добре да бъде с тях през нощта. Старецът послушно прие препоръката му и малко преди 3 часа през нощта докара пълните бидони с ракия в манастира и ги разтовари на двора пред избата. Точно тогава клисарят беше излязъл да бие клепалото за началото на полунощницата и видя как дядо Игуменът разтоварваше бидоните. Помисли си: „Цяла нощ е бил на казана. Сега ще отиде да си почине.“ Но след малко Старецът влезе в храма с расо и було и зае обичайното си място, без да казва нито дума къде е бил и кога се е върнал. По време на утреннята, когато четяха канона на отсрещния клир, той задряма и очилата му паднаха. Един от братята, седящи отзад, каза на висок глас, така, че да чуе и дядо Игуменът: „Ей, не се наспа тоя човек.“ Старецът нищо не каза, но продължи да стои на мястото си до края на службата. Когато след отпуста излязоха от храма, клисарят показа на брата пълните бидони с ракия и му каза, че Игуменът ги е докарал точно преди започване на службата. Тогава братът се разкая, че несправедливо го е осъдил.

Задълженията му в манастира бяха многобройни, а братята – малко. В такава ситуация човек би могъл да изпадне в душевен смут, чувствайки се затиснат от грамада никога несвършващи задачи. Такова състояние обаче е особено пагубно за монаха, понеже умъртвява в душата му всяка духовна чувствителност. За да избегне това смъртоносно смущение, дядо Евтимий беше възприел следната тактика. Освен, че възлагаше от цялата си душа грижите си на Бога, той също степенуваше по важност конкретните си задължения. След това ги извършваше едно по едно и не започваше следващото, преди да е завършил предишното. Така винаги имаше пред себе си само едно дело, което изпълняваше с молитва и радост от това, че работи на Бога. Когато за нещо не оставаше време, не се тревожеше, но се уповаваше на Бога. Често се случваше следното: трябва да отиде в града по работа, а той до последния момент довършва нещо в манастира. Накрая все пак тръгва с колата до пристанището, но без да бърза особено много. След около час обаче се връща в манастира, понеже е изпуснал единствения за деня ферибот, който свързва Света Гора със света. Спокойно продължаваше другите си работи и в града излизаше на следващия ден.

Носеше вехти, но чисти дрехи. Веднъж, когато беше по работа в София, си купи ново кожухче без ръкави за студено време. Един от братята го видя с него в манастира и го попита полу  на шега защо не е купил и за него. На другия ден Старецът даде кожухчето на брата, а сам отново облече старото. Братът се притесни от това и успя да намери от другаде ново кожухче, но когато му го даваше, дядо Игуменът категорично не го прие.

Пословична беше и неговата пестеливост. Не допускаше нито една драхма да бъде пропиляна напразно. Когато пазаруваше гледаше да купи по-евтиното. Не всички бяха доволни от това. Но Старецът беше възпитан още у дома – в духа на балканската пестеливост. Също така чувстваше силно отговорността си пред Бога и свети Георги за начина, по който се харчат даруваните от тях средства.

Дядо Евтимий не ходеше по закусвални и ресторанти. Считаше, че не подобава на монаси. Веднъж след много настояване епитропът успя да го придума да отиде в една близка до конака гостилница, но по време на яденето си личеше, че силно се притеснява. Ако някога не успееше да намери нещо друго за ядене, достатъчно беше да си счупи няколко орехчета.

Веднъж, когато трябваше да напазарят някои неща от Солун, дойде да му помогне неговият племенник. Когато обикаляха магазините, дядо Игуменът вървеше, гледайки право пред себе си, а Енчо постоянно шареше с очи наоколо и погледът му често се спираше върху вестникарските будки, където можеше да се видят неприлични фотографии. По едно време Старецът му каза: „Енчо, като наближиш тия неща, гледай на другата страна, все едно  че не съществуват.“

Също често му се налагаше да търпи и немощите на манастирските братя. По онова време повечето зографски монаси бяха събрани от различни български манастири и всеки от тях дошъл в Зограф с устава на своя манастир. Затова не беше възможно в обителта да бъде установен и спазван единен устав и строго общежителен начин на живот. Старецът се стремеше да намери точната мяра в отношенията си към отците и нито да ги стяга прекалено, нито да позволява недопустими своеволия.  Някои от по-необучените и несдържаните братя го обиждаха и го хулеха, противяха му се тайно или явно. Когато някой започваше открито да го укорява или осъжда, той винаги мълчеше и не възразяваше. Един от тях го наричаше „мърша“. После този брат, който бе дал много права на врага над себе си, бе сполетян от тежки изкушения. В края на краищата напусна манастира. Тъй като беше и касиер, когато сдаваше касата, се откриха несъответствия. Някои от съборните старци предлагаха да бъде осъден от манастирския съд и да му се наложи наказание, но дядо Игуменът го защитаваше: „Не бива. Нали сме монаси“. Често обичаше да повтаря Евангелските слова: „Кротките ще наследят земята“ (Вж. Мат.  5:5)

Отец Марко, дългогодишен брат на съседния Констамонитски манастир, ни разказа чутото от своя баща, пряк свидетел на следната случка. Жител на Уранополи, който работел в Зограф, веднъж срещнал Стареца на арсаната и започнал да го ругае много яростно, стоейки върху едно старо каменно мостче. Дядо Евтимий само сложил ръце под брадата си, навел глава и нищо не отговарял. След една седмица този човек, който имал лошият навик, когато пийне повече вино, да хули света Богородица и светиите, стоял на същото онова място. Без никаква видима причина мостът се срутил и човекът се оказал затрупан от достатъчно големи и тежки камъни. За нещастие бил сам. Едва след повече от 10 – 12 часа от там минали хора и го забелязали, но той вече бил умрял.

Имаше обаче  две неща, които дядо Игуменът не можеше да търпи: ако някой започваше без нужда да говори в църква и да смущава богослужението, той строго и безкомпромисно го принуждаваше да млъкне. Също така не търпеше братята от манастира да са скарани помежду си.

Старецът живееше винаги с ясно сърдечно чувство, че предстои пред Бога, че Бог вижда всички наши помисли, намерения и действия, и че ще даваме отговор за всичко пред Него. В свещеническото му служение нямаше нищо помпозно и показно. Свещенодействаше с присъщата си скромност, но същевременно уверено, с вдъхновение и страх Божий. Никога не бързаше в каденето или някое друго действие. Четеше тайните молитви с голямо внимание, без да бърза да казва възгласа. Когато поради напредналата си възраст започна да използва очила, не ги оставяше върху светия престол по време на служба, но върху близкия шкаф. Когато не служеше, а стоеше на обичайното си място на десния клир, с голямо желание и усърдие участваше в богослужението с четене и пеене. Беше научил донякъде византийската музикална нотация. По свидетелството на иеромонах Антипа, един от настоящите псалти на Света Гора, пеенето му беше просто, но сладко, сладостно и издаваше дълбокия му вътрешен живот. Живееше това, което пееше. Затова се случваше, когато свърши някоя стихира, лицето му да бъде обляно  в сълзи. За разлика от начина му на говорене в ежедневието, което беше почти мънкане и човек го разбираше по-скоро интуитивно, когато пееше, гласът му ставаше силен, ясен. Когато четеше в храма, гласът му беше топъл, съдържаше дълбоко чувство, без ни най-малко да изпада в прекаленост и актьорство. Изговаряше свещените богослужебни слова ясно и без припряност.  С четенето на канони и тропари той се обръщаше непосредствено към Христа и светиите, пред които чувстваше себе си като дете. Затова гласът и цялото му изображение наподобяваше поведението и звуците, издавани от невръстен младенец.

Дядо Евтимий си четеше цялото монашеско правило и никога не бързаше в молитвата, защото сама света Богородица го бе научила на това. Когато бе паднал от райската ябълка и престоя в болницата няколко дни, там също, макар и в леглото, извършвал църковните служби с броеницата. Събуждал се нощем и се стремял да свърши, преди да са дошли от медицинския персонал на сутрешна  проверка. Затова казвал молитвата малко по-бързо, за да успее да извърши необходимия брой броеници. Тогава една нощ му се явява света Богородица и му казва: “По-бавно! Не трябва да бързаш в молитвата!“ А той от срам не посмял да повдигне очи и да я погледне.

Молитвите му бяха с вяра, затова получаваше просимото. Имаше пълно доверие във всеблагия Божий промисъл – както по отношение на себе си, така и относно светата обител. Митничарят Йоргос  разказа как веднъж преди наближаващия престолен празник двамата обсъждали въпроса за рибата, необходима за празничната трапеза. Йоргос предложил да излезе до града и да купи риба, тъй-като нямало време за губене. Но дядо Игуменът го помолил да запали мотора на лодката. Влезли заедно и хвърлили мрежите.  След това едва успели да ги изтеглят, защото били препълнени с риба. Изсипали я в няколко чувала и поднесли на празничната трапеза прясна риба.

Друг път Старецът трябваше да изтегли от банката в Солун около 800 000 драхми (Около 1986 г. това беше сериозна сума), за покупки и заплащане на манастирските работници. В банката му дадоха много пачки с дребни банкноти. Понеже не можеше да ги сложи по джобовете си, той напълни с тях една вехта кожена чантичка, която носеше под мишница. Когато излезе от банката и по обичая си тръгна пеш към конака, внезапно отзад го приближи мощен мотоциклет без номера, мотоциклетистът грабна чантичката и изчезна с пълна газ. Дядо Евтимий извика след него: „Чакай, защо ги вземаш? Те са манастирски.“ Вечерта разказа преживяването си на епитропа съвсем спокойно, без да се ядосва за загубата. Притесняваше се само за крадеца, който беше откраднал манастирски пари и с това неминуемо щеше да си навлече големи беди. След вечерната молитва Старецът си легна и спа съвършено спокойно. Навярно се беше молил за крадеца.

Чрез постоянното култивиране на добродетели в душата си, дядо Евтимий беше станал духовен благородник. От устата му не можеше да излезе нищо лошо – осъждане, присмех, зла дума, презрение. Веднъж по време на посещение в България  собственикът на един многотиражен вестник му подаде няколко броя, като искаше да се похвали с успехите си и очакваше някакъв отзив. Старецът разгърна оттук оттам един от броевете и след това го затвори. Каза му: „Тук има много съблечени фигури.“ По тези няколко думи всеки можеше да се убеди  в духовния усет и благородна чувствителност на Стареца.

Веднъж един благочестив гръцки младеж от Атина получи от духовника си благословение да прекара Рождество Христово в светогорския манастир Констамонит (съседен на Зограф). На 24 декември, в навечерието на празника, той се качи на корабчето в Уранополи. Но когато вече приближаваше към целта си и каза на капитана, че ще слезе на Констамонит, той отказа да спре там, защото на брега на морето имаше повече от  метър сняг, пътищата бяха затрупани и не искаше да носи отговорност за почти сигурното изгубване на младия поклонник в снежната пустош. Каза му, че на Зографското пристанище ще остави зографския игумен с други отци и ако иска, да слезе с тях. Младежът се подчини и така се озова на арсаната на нашия манастир. Направи поклон на Игумена и го помоли да му покаже как да стигне до Констамонит. Дядо Игуменът започна да го уговаря да не тръгва, защото е опасно и има риск за живота му: „Остани с нас, дете мое. Сега и ние не можем да се изкачим до нашия манастир, но ще останем в сградата на арсаната и тук ще посрещнем празника. Имаме ядене. А когато стане възможно, тогава ще се приберем.” Но младият човек считаше за невъзможно да наруши послушанието си към духовника и настояваше, че на всяка цена трябва да стигне до вечерта  в Констамонит. Старецът разбра, че не може да го склони, и тогава от очите му потекоха обилни сълзи. В този момент младежът почувства, че пред него стои човек с високо духовно състояние.

След като разбра гора-долу в каква посока да се движи, той тръгна, като затъваше до пояс в пресния сняг, който продължаваше обилно да вали. По едно врем, обаче осъзна, че оставяше в снега следи с дълбочина 1 – 2 сантиметра и, че сякаш е покрит от невидим чадър, защото сипещия се наоколо сняг не го докосваше.  И когато си помисли със задоволство за чудото, което се извършваше пред очите му, изведнъж започна отново да затъва до кръста, а падащите парцали сняг отново да го покриват отгоре. Тогава се обърна с гореща покайна молитва към Бога да му прости самодоволния помисъл  и да му помогне да стигне до целта си. След малко пак видя, че вече не затъва, но този път следите му бяха 5-6 сантиметра дълбоки. Също и в невидимия чадър се беше отворила пролука и го валеше малко сняг. Накрая стигна благополучно до манастира, предизвиквайки удивление и недоумение у тамошние отци. Младежът, който сега е монах в светогорски скит, беше убеден, че молитвите на дядо Евтимий истински са му помогнали да успее в изпълнение на послушанието си към своя духовник.

Един близък на манастира иеромонах, който често идваше в Зограф, когато разбра, че Старецът е починал, побърза да дойде и да отслужи трисагий на гроба му. Когато влезе в манастирското гробище през тясната портичка, изведнъж дъхът му секна от открилата се пред очите му гледка. Видя върху гроба светъл облак, от който го гледаше Старецът с обичайната си блага усмивка, навярно изказвайки по този начин благодарността си за посещението.

Когато манастирските братя разчистваха в игуменарницата, видяха върху леглото му във вътрешната му килия множество паяжини. Явно никога не се беше докосвал до него. Но онези, които го познаваха, вярват, че сега е намерил вечен покой в светлите чертози на Царството Божие. Разбира се поменаваме го на светата Проскомидия за упокой, но заедно с това призоваваме и неговите свети молитви пред Бога. И той не ни оставя без отговор!

Молитвите му да имаме всички. Амин.

Източник: „Архимандрит Евтимий – игумен на Зографската света обител“ Животоописание Изд. Манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“ Света Гора

Близки теми:

Както кажете, така ще направя Желая дя се освободя и да бъда с Христа Преподобни Максим Изповедник – велик подвижник и учител на Православието Свети Тихон Задонски и духовното възраждане на Православието в Руската църковна традиция Монах Ефрем Лавриот (1926 – 25 юни 1999)

Преподобна София Хотокуриду е родена през 1883 г. в село Сари-папа, централен Понт. Тя се омъжила през 1907 г., а три години по-късно родила дете, което загинало при трагичен случай, бидейки изядено от диви прасета в гората. По-късно  съпругът й починал в турските военни лагери. Останала вдовица, тя се отдала на аскетически живот в планината, спазвайки голям пост. Там й се явил св. Георги, който я предупредил за скорошно гонение от страна на турците и така тя известила своите съселяни, които се скрили и избегнали опасността.

При размяната на населението (след Гръцко-Турската война) корабът, в който пътувала заедно с нейните съселяни, щял да потъне. Тя обаче виждала Ангели сред вълните и Света Богородица била там. Помолила Света Богородица тя сама да погине, но да се спасят нейните съселяни. Света Богородица спасила всички. Капитанът не можел да повярва и казал „някой светец трябва да имаме”.

През 1927 г. по указание на Света Богородица тя отишла в манастира Рождество Богородично в Клисура, Кастория, където водила аскетически живот близо половин век. Там намерил един добър йеромонах – о. Григорий, който дошъл от  Света Гора и който я подготвил за монашеския живот. Тя живяла аскетически, бидейки мирянка, носейки черни вдовишки дрехи, седяла върху едно огнище и посипвала лицето си с пепел, за да не се вижда нейната красота.

Тя живяла сама. В манастира нямало монаси.  Прекарвала тежки зими, с температура до минус 15 градуса, с голяма влага. Когато й казвали да запали огън, тя отказвала с едно бавно Не!, което още звучи в ушите на тези, които я чували да казва така. Тя ходела боса, дрехите й винаги били дрипави и недостатъчни за тежкия климат. Давали й нови, но тя не ги носела, а ги давала на нуждаещите се. Тя спяла върху сено, но под него имало остри камъни. Не се къпела, нито се решела и косата й се втвърдила дотам, че й паднала в очите и за да може да вижда по-добре, я срязала с ножиците, с които стрижели овцете. Въпреки това косите й благоухаели.

Храната й била много оскъдна: обикновено се хранела с това, което намирала наоколо: гъби, диви треви, листа от различни дървета или малко мухлясала туршия домати. В събота и неделя слагала и една лъжица олио. Друг път отваряла рибна консерва и ядяла от нея, когато вече била хванала мухъл. Тя ядяла  в медни съдове, но нищо не й ставало.

Тази строга към себе си подвижница била обаче много блага и снизходителна към другите. Не задържала нито драхма от парите, които й давали, а ги скривала, за да ги даде на нуждаещите се. Тогавашните малки момичета – днешните монахини в манастира, – които говорили гръцки и влашки, обичали да дружат с нея, макар и да не разбирали нейния понтийски език. Тя съветвала неомъжените девойки, когато се отклонявали от правилния път, стараела се да ги омъжи, помагала им с парите, които й давали, и възлагала тяхната закрила на Света Богородица. „Света Богородица няма да ви забрави”, казвала по характерен начин.

Тя никого не наранила и не разстроила. Когато разбирала, че някой има вътрешен проблем, тя минавала покрай него, казвала му две думи без другите да разберат, отдалечавала се, а той тръгвал след нея. Тя го утешавала, съветвала, укрепвала чрез Божията благодат и той си тръгвал друг човек. Много пъти тя казвала „те дойдоха черни при Света Богородица, а си тръгнаха бели”. Тя знаела за много скандали със свещеници, монаси, миряни, но никога никого не обвинила, а казвала „Да покривате, за да ви покрие Бог!”.

Тя обичала животните. Една мечка, която живяла в гората, идвала и вземала храна от нея, ближела ръката й и нозете от благодарност и се връщала обратно. Тя слагала трохи на перваза на прозорците за птичките и когато светицата се молила, те летели наоколо и чуруликали. Тя сякаш живеела в Рая преди падението.

Тя имала общение със Света Богородица и Ангелите. През 1967 г. се разболяла тежко, имала херния и се прегъвала от болка. Не приела помощ от лекар, но казвала: „Света Богородица ще дойде да ме вземе заради болката”. Тя слагала марля или фитилчета от кандилата докато раната загние и издаде неприятна миризма. Тогава й се явила Света Богородица заедно със св. арх. Гавриил и св. Георги. Архангелът й казал „Ще те срежем сега”. Тя отговорила „Грешна съм, да се изповядам, да се причастя, и да ме срежеш”. „Операция ще ти направим”, й отговорил той. Операцията била извършена, София оздравяла и често вдигала блузата си без да се срамува, за да покаже на хората разреза, който се затворил от само себе си.

Преподобна София „подвижницата на Света Богородица”, както е наричана, се упокоила в Господа на 6 май, 1974 г. На 7 юли 1981 г. били намерени нейните мощи, които излъчвали благоухание. На 27 май 1998 г. те  били пренесени в манастира от Касторийския митрополит Серафим. Още приживе тя била почитана от хората като светица. На 1 юли 2012 г.  официално била канонизирана от Вселенската Патриаршия.

превод от гръцки

Близки теми:

Отец Юстин (Първу): биография на светостта За приснопаметния митрополит Борис Неврокопски Отец Серафим – това е самата любов Свети Теофан Затворник – велик подвижник и духовен учител на Църквата Дядото на цяла България