Големият църковен учител и “Златоуст“ проповедник, който завършил своя земен път отстранен от архиепископската си катедра в изгнание, е един от най-почитаните църковни отци и духовни учители на Църквата. Неговото богато проповедническо творчество и богословско наследство се е превърнало в образец за благовестие на Словото Божие и църковно служение, а възгледите му за практическите аспекти на християнската нравственост са придобили авторитета на установено правило в духовния живот на вярващите и проявите на християнско благочестие.

Православната църква е установила особено място в своя празничен календар за отбелязване паметта и възпоменаване на делото на този забележителен светител. На 13 ноември се чества деня на успението на св. Йоан Златоуст, а според църковната традиция от векове в Източната църква делото и личността на този изтъкнат учител се чества заедно и в особен църковен празник – денят на Светите трима светители (30 януари).  На този празничен ден паметта на св. Йоан Златоуст се чества заедно с великото просветителско и учителско дело на св.Василий Велики (ок.330-379) и св. Григорий Богослов (329-390), а Църквата прославя съборно тримата големи йерарси и светители на Православието.

Кратки житиеписни бележки

Св. Йоан Златоуст е може би най-популярният и почитан свети отец в традицията на Източно-православната църква. Заради богатото му книжовно наследство и ненадминат проповеднически дар, заради самоотвержения му подвиг в учителството и пастирското му усърдие, заради мъжественото и непоколебимо служение за духовното благо на паството, както като дякон и презвитер в Антиохия, така и като Константинополски архиепископ, той си заслужил още приживе и получил от Църквата името “Златоуст”.

Големият светител на Православието е един от най-ярките представители на така наречения “Златен век на светоотеческата богословска мисъл” и един от най-плодовитите автори от времето на разцвета на християнската литература, обхващащ периода на ІV и V век. Неговото служение като църковен учител и пастир протича при управлението на християнските императори Теодосий Велики (379-395 г.) и наследника му Аркадий.

По времето на Теодосий Велики животът на обновяващата се след епохата на Константин Велики Римска империя все повече се християнизира и гръко-римската цивилизация постепенно и трайно променя своя облик. Макар все още някои остатъци от старата езическата култура, и преди всичко моралното разложение сред политическия елит на Константинопол, да оставали сериозно предизвикателство пред Църквата, тя укрепвала като духовна институция и разширявала своето присъствие и влияние сред народа. Самият император Теодосий Велики бил християнин, приел кръщение още докато е начело на империята, а не на смъртния си одър като своите предшественици, и се опитвал съзнателно да управлява държавните дела именно като християнски владетел. Той покровителствал Църквата и Православието и свикал Втория вселенски събор в Константинопол през 381г., на който възтържествувало Никейското изповедание на вярата. По времето на този император християнството се превръща в основна държавна религия, а римското право постепенно се променя и християнизира.

При управлението на сина и наследника на Теодосий Велики на престола – Аркадий (395-408), който управлявал Източната част на вече разделената през 395 г. Римска империя, св. Йоан Златоуст бил избран (397г.), за Константинополски архиепископ. Този избор бил продиктуван както заради безспорните качества на църковния учител, така и заради нуждите на империята и застъпничеството на хора от дворцовите среди.

Нравоучителните слова, посветени най-често на християнските добродетели, милосърдието, покаянието и поста, молитвата и подвижничество, а също така и библейските екзегетически беседи са двете основни литературни форми, в които се отлива дълбокото духовно познание и проникновеното богословско учение на св. Йоан Златоуст. Това се определяло както от личните дарования на църковния учител, така и от практическите нужди на Църквата и потребностите на вярващите християни в края на ІV и началото на V век.

Като забележителен представител на Антиохийската богословска школа св. Йоан Златоуст е носител на високите образци на християнска култура, богословска мисъл и църковна словесност. Като духовен пастир и учител той е бил изключително близо до народа и неговите нужди и чрез своето слово и проповед е насищал духовния глад и стремежа към истинско познание на Бога у всички.

След като се прославил като презвитер и църковен учител в Антиохия чрез своите знаменити и въздействащи проповеди, но и чрез неуморното си социално-милосърдно служение, св. Йоан Златоуст бил въздигнат като архиепископ на столичния град Константинопол и пренесъл тези църковни традиции там. В столичната катедра той предприел реформи в каноничната дисциплина и богослужението и издигнал на високо ниво изискванията за църковните служители. Неговите реформаторски действия и новаторски инициативи, обаче, породили и много завист, ропот и негодувание от страна на онези, чиито пороци светителят изобличавал със своето слово.

Трудностите на архиепископското служение

В столичния град пламенният и красноречив проповедник на Христовото евангелско учение, на чистотата на вярата и евангелските добродетели се сблъскал с трудностите на църковното архипастирско служение, което протичало близо до императорския дворец. Това негово евангелско служение било обременено и смущавано от множество  политически интриги, разпространявани сред висшия клир и от капризите и “аристократичните” пороци на дворцовите кръгове.

По време на архиепископското служение на св. Йоан Златоуст в константинопол Православието вече било възтържествувало на първите два Вселенски събора в Никея и Константинопол и догматическите спорове с арианите и духоборците утихвали, но пред Църквата стояли все още много сериозни изпитания и предизвикателства. Тези трудности и задачи били преди всичко от нравствено и практическо естество. Това били предизвикателства и нужди на времето,  свързани с необходимостта от укрепване и утвърждаване на християнството в живота на вярващите, стабилизиране на Църквата като духовна институция и хуманизиране на християнската държава и обществените нрави. Не на последно място била и борбата срещу повърхностното и често пъти външно и лицемерно изповядване на християнската вяра и придържане към християнския морал от страна както на широките слоеве на населението, така и на тогавашния аристократичен столичен елит. На тези задачи било посветено, и при тези условия протекло, църковното служение на св. Йоан Златоуст в Константинопол. Тези трудни условия и нужди на времето определили в най-голяма степен насоката, характера и съдържанието на неговото църковно и социално служение, характера на богословското му учение и съдържанието на неговото духовно творчество.

Грижа за бедните и социално-милосърдно служение на Църквата

В столичния град Константинопол като архиепископ и църковен водач св. Йоан Златоуст продължил своето социално служение и грижа за бедните по начин, който бил възприел в Антиохия. Той изразходвал църковните средства предимно в помощ за нуждаещите се, реорганизирал института на диаконисите и призовавал богатите жени и знатни вдовици да приемат в своите големи имения сираци, болни и странници. Продавал златните църковни съсъди, за да се изхранват гладуващите и призовавал всички към милосърдие и доброволно пожертвувание на материалните блага за облекчаване на страданията на най-нуждаещите се събратя.

Критиката срещу разточителството на църковни средства от страна на висшия клир в Константинопол и бичуването на пороците на дворцовите среди заради алчността, сребролюбието, суетата и нарушаването на идеалите на социалната справедливост станали причина за това св. Йоан Златоуст да си спечели много и силни врагове. Сред била и императрицата Евдоксия, която светителят изобличавал заради неправди и заграбване на чужда собственост в противоречие със законите и християнския морал. Многократно представители на клира и корумпирани царедворци повдигали клевети и гонения срещу св. Йоан Златоуст и го отстранявали неканонично от неговия архиепископски престол.

Независимо от гоненията и притесненията на тези представители на държавната власт и императорския дворец, чиито пороци светият отец разобличавал смело в своите нравоучителни проповеди, той си оставал твърд и непоколебим борец за правдата, учител на истината и проповедник на Христовите заповеди и евангелските добродетели. С това свое безкомпромисно поведение св. Йоан Златоуст си навлякъл омразата на силните на деня, изпитал горчиви страдания и понесъл непоносимите трудности на гоненията и заточенията.

През 407 година на път за мястото на своето заточение в Понтийската област, изтощен физически, но с бодър дух и чисто сърце, той понесъл мъжествено своя кръст следвайки по стъпките на Христа, и посрещнал земната си участ достойно. Светителят завършил земния си път с мъченически подвиг в прослава на Бога и благодарствена молитва. Св. Йоан Златоуст завършил живота си с думите „Слава на Бога за всичко!“

Около тридесет години след земната кончина на светителя наследниците на император Аркадий позволили и пожелали тържествено да бъдат пренесени мощите на светеца от града Комана в Мала Азия в Константинопол. Това историческо събитие, което се случило по времето на Теодосий Втори и сестра му Пулхерия през 438 година се отбелязва и възпоменава от Църквата в празника „Пренасяне на мощите на св. Йоан Златоуст“ в Константинопол.

Двамата владетели на Източната римска империя (Византия) се молили с покайни сълзи и съкрушено сърце пред светите мощи на светителя за опрощаване на греховете на своите родители, които били в основата на гонението срещу него и на неговото заточение. От този момент в Източната църква започнал и същинският официален култ към личността на св. Йоан Златоуст, който се утвърдил през вековете не толкова заради официалните политически елементи в него, а заради достойния подвижнически живот и личността на самия светител.

Чрез своите дела на смел Христов последовател и духовен пастир св. Йоан Златоуст си извоювал почитта на Църквата и вечната прослава от Бога и придобил неувяхващия венец на славата. Той се радва през вековете и до ден днешен на всеобща почит и уважение сред вярващите християни както в Православния изток, така и в християнския запад. Мощите на светеца след 1204 година са пренесени от кръстоносците на Латинската империя в Рим и се съхраняват в катедралата „Свети Петър“.

Близки теми:

Свети Теофан Затворник – велик подвижник и духовен учител на Църквата Свети Антоний Велики и началото на християнското монашество Преподобни Максим Изповедник – велик подвижник и учител на Православието Духовно-просветното дело на светите братя Кирил и Методий и християнската култура в България Свети Тихон Задонски и духовното възраждане на Православието в Руската църковна традиция

На 17 януари според църковната традиция православните християни почитат паметта на големия духовен подвижник и основател на отшелническото (анахоретско монашество) св. Антоний Велики. Основен източник за живота и духовните подвизи на този голям египетски аскет е „Житието на св. Антоний”, написано от църковния учител и александрийски архиепископ св. Атанасий Велики. Като борец срещу арианството за чистотата на Православието, утвърдено от Първия Вселенски събор в Никея през 325 г., той бил подложен на гонения и заточения от страна на арианстващите императори на Римската империя и няколко пъти намирал убежище сред монасите в Египетската пустиня.

Към средата на ІV в. подвигът на св. Антоний станал известен за християните на Изток и на Запад и привлякъл към пустинните местности в Египет множество аскети, които желаели да подражават на духовния подвиг на първия отшелник. При едно от своите пребивавания в изгнание през 356 година, след като намерил убежище в монашеските обители в египетската пустиня, св. Атанасий се заел да опише живота и духовните подвизи на св. Антоний и така създал неговото прочуто „Житие”, което се превърнало в образец за християнската житиеписна традиция и основополагащ модел за агиографската литература през следващите векове.

Според свидетелствата на църковната история св. Атанасий написал житието като близък свидетел на събитията от живота на св. Антоний, за да отговори на множеството въпроси на християните относно чудесата, извършени от Божия угодник в пустинята и правилата на новия начин на молитвен и подвижнически живот в монашеско уединение. Така делото на св. Антоний и неговите последователи в египетската пустиня станали известни и довели до появата на монашеското движение в Източната църква.

Според „Житието на св. Антоний” той произхождал от благочестиво християнско семейство и се отличавал с послушание към своите родители, духовна вглъбеност и любов към Бога. Младият Антоний обичал молитвите и богослужението на Църквата и често пребивавал в храма където с внимание и готовност за изпълнение на Божията воля слушал Евангелието и възприемал с чисто сърце Христовите слова. След като останал сирак, когато бил на около осемнадесет години, Антоний поел грижата за дома и своята по-малка сестра, но постоянно размишлявал за това как може да угоди на Бога и по какъв път да тръгне, за да следва Христовия пример и да изпълни Евангелския идеал. След известно време на усилна молитва и дълбок размисъл за вярата в Бога и следването на Спасителя той решил да подражава на апостолите и първите християни, които заради Иисус Христа и спасението напускали своите домове, продавали своето имущество и се посвещавали на постоянно служение на Бога. Така един ден младият Антоний влязъл в храма и чул Евангелските слова за отричането от себе си, взимането на кръста и следването на Иисус Христос (Мат.19:21). Така постепенно той взел твърдо решение да разпродаде семейното имущество и да го раздаде на бедните, а себе си да посвети на съвършения начин на следване на Иисус Христос чрез доброволна бедност и пълно нестяжание, постоянна молитва, пост и духовно бдение. Той поверил своята сестра на грижите на института на девиците, който съществувал в древната църковна организация на Александрийската църква, като я оставил да бъде възпитавана в тяхната обител, а сам започнал да пребивава в постоянна молитва и пост първоначално в градския храм.

Св. Антоний и пътя на пустиножителното монашеско

Отдалечаването в пустинята, както показва житието на светеца, не е било израз на търсене на спокойствие и съзерцание, а преминаване към следващото стъпало в монашеския живот и стремеж за по-пълно следване на Христовия пример. Както е известно от Евангелието Самият Иисус Христос се отдалечил в пустинята, за да се подготви и победи изкушенията на лукавия преди началото на Неговата проповед и обществено служение. Пустинята в Свещеното Писание и християнската духовност на Древната църква била разглеждана като място, където властват тъмнината, злото и демоничните сили, а християнският подвижник изпитвал себе си в духовната битка срещу поднебесните сили на злобата като за целта се отдалечавал от града и пребивавал в отшелничество и пустиножителство.

Затова св. Антоний се заселил първоначално в една изоставена египетска гробница – символ и място на царството на смъртта, тъмнината и дявола, и пребивавал там в строг пост и постоянна молитва като приемал хляб само по веднъж седмично. Така чрез този строг начин на постнически и молитвен живот в пустинята се заражда монашеското отшелничество, а св. Антоний става родоначалник на този вид строг подвижнически и уединен монашески живот. Според житието на св. Антоний в трудния подвиг на духовната битка със себе си монахът пребивавал в постоянна молитва, покаяние и неотклонно усърдие за напредване в добродетелния живот. Той бил  напълно отдаден на вярата и своя начин на духовен живот и всеки ден подновявал своите усилия така, сякаш започвал своя подвиг отначало.

След превъзмогване на първоначалните трудности аскетът се сблъскал и с нападенията на демоничните сили, които се опитали да го отклонят от избрания път. Според житието на светия Божий угодник той водил усилена борба с невидимите врагове на човешкото спасение, която придобивала все по-ожесточени форми. Тъмните сили и поднебесни духове на злобата нападали светеца и се опитвали да го изплашат, за да прекрати своя духовен подвиг и да го изгонят от пустинното място, в което пребивавал. След едно от тези нападения Антоний бил открит в скалната гробница в безпомощно състояние, в резултат от демоничните въздействия, християните помислили светеца за мъртъв и пренесли тялото му в храма, за да извършат чинопоследованието на неговото погребение. По време на всенощното бдение, обаче, светецът дошъл на себе си и отново безшумно се оттеглил в пустинята където останал и придобил чрез молитва и пост дълбоко духовно проникновение и благодатни сили, които привличали множество християни и езичници, които искали да беседват с него.

Св. Антоний Велики и организираното монашеско движение

Пътят и подвигът на св. Антоний били последвани от много негови ученици и ревностни християни, които копнеели за подобен начин на следване на Христа. След този първи подвижник пустинните местности на Египет постепенно започнали да привличат нови отшелници и така се изпълнили с нов живот. Монасите обработвали безплодната земя и живеели в постоянна молитва и пост, бдение и трезвост. Те живеели или в строго отшелничество и уединение, или на малки групи в пещери и малки килии. Така в египетската пустиня се заселили множество монаси и отшелници, които образували колонии, наречени манастири, а сам св. Антоний постепенно придобил огромен авторитет като духовен отец и наставник на монасите. Славата му се разраствала все повече и към него се обръщали за съвет и утешително слово както епископи и вярващи, така и управници. Свети Антоний подкрепял всеки и заставал на страната на истината  и Христовата правда. Той подкрепил категорично православните епископи, начело със св. Атанасий, в тяхната борба срещу еретиците ариани и изобличавал лъжеученията на тези, които смущавали единството и мира в Църквата. Според житието и църковните свидетелства св. Антоний не можел да чете Свещеното Писание на гръцки език, но чрез слушането му го разбирал в дълбочина и го тълкувал правилно. Чрез своя духовен опит и чистота на сърцето Божият угодник  познавал в пълнота смисъла на Христовите истини и живеел добродетелно и благочестиво според техния евангелски дух. Той навлизал все по-дълбоко в пустинята и се заселвал в пусти места с оскъдна растителност, обработвал сам земята за да се изхранва и напредвал в своя подвиг на молитвата и съзерцателния живот. След като достигнал изумителни висоти в духовния живот и се удостоил с благодатни сили от Бога св. Антоний завършил своя земен път в отдалечено място в пустинята през 356 г. в дълбока старост на 105 години.

Според някои свидетелства за историята на египетските монаси св. Антоний посочил Макарий Египетски за свой духовен ученик и приемник на неговия монашески начин на живот. Монасите в Египет пребивавали в отдалечени пустинни места като се заселвали на такова разстояние един от друг, на което да не могат да се виждат физически. Чрез молитва и чудодейни откровения от Бога, обаче, те по тайнствен начин научавали един за друг и се срещали в неделния ден за обща молитва и участие в Божествената литургия и приемане на свето причастие. Така, например, св. Антоний пожелал да узнае от Бога дали освен него има и други пустиножители или той е първи в този труден отшелнически подвиг? В отговор на желанието на свети Антоний Бог го удостоил да се срещне с друг аскет, живеещ дълбоко в пустинята. Така се състояла знаменателната среща между Антоний Велики и Павел Тивейски – двамата първи отшелници в Египетската пустиня. Така св. Антоний бил окуражаван и насърчаван от Бога чрез Своето милосърдие и благодатна подкрепа да продължава своя труден монашески подвиг и да общува с други монаси, които идвали при него за да получат духовен съвет и напътствия.

Разказите за монасите в Египет били събрани от западния писател Руфин Аквилейски и предизвикали силен интерес и в латинския християнски запад. Там за първи път сам св. Атанасий Велики и неговите спътници пренесли монашеския начин живот, когато посетили Рим по време на арианските спорове и тяхното заточение, и така разпространили монашеството и на запад.

Постепенно в пустинните области на Египет, около река Нил и по крайбрежието на Червено море, се образували групи от отшелници и ученици на големите подвижници и така образували цели монашески колонии. От тях на свой ред възникнали общежителните манастири, чиито устав бил създаден от св. Пахомий Велики. В тях животът на монасите се организирал според правилата за молитва и труд, а към тези монашески обители възникнали и храмове, в които се извършвало богослужение. Така епископите, които първоначално изпращали свещеници от градските храмове да отслужват светата евхаристия при монасите, започнали да посвещават избрани от средите на самите тях за ръкополагане в свещенически сан. Тези монаси били наричани „освещени”, защото първоначалното разбиране за монашеството включвало смирен отказ дори от приемане на свещения сан и приобщаване към църковната йерархия. В първоначалния замисъл монашеството не било част от свещения клир, а особен чин на подвижничество и спасение в Църквата. Монасите давали специални обети за доброволна бедност и отказ от имущество – нестяжание, послушание към духовния отец и въздържание от плътски удоволствие – целомъдрие.

Разказите за живота на св. Антоний били любими за християните и особено за монасите през следващите векове. Всички разкази за духовните отци и учители на Църквата започват с поученията на св. Антоний. В много свои послания и поучения той разяснява по един достъпен и въздействен начин християнското учение за монашеския живот, разкрива правилата за борба с греха и очистване на сърцето, за молитвата и постоянната трезвост на ума. Тези поучения били изучавани и преписвани през вековете и затова присъстват във всички аскетически сборници – „Патерикони“.

Учението на св. Антоний за духовния живот е свързано с подвижничеството на християните в Христовата заповед за любовта към Бога и ближните, смиреномъдрие, покаяние и постоянна молитва. „Любовта, според духовния отец, прогонва страха“ и изпълва сърцето с Бога. Примерът на св. Антоний станал образец за християнското монашество през вековете и имал множество последователи както в Православния изток, така и в латинския запад. В своите знаменити „Изповеди” блажени Августин посочва голямото влияние, което „Житието на св. Антоний”, преведено на латински език, оказало върху християните и развитието на духовния живот на запад. У нас по стъпките на св. Антоний и неговия пример върви свети Йоан Рилски, който е основател на отшелническото монашество в България.

Литература:

1. История Египетских монахов. (Прев.Н.Кулькова). М.,2001.
2. Поснов, М. История на Християнската църква. Т.ІІ.С.,1993.
3. Майендорф, Йн. Монашеско богословие. –в: Византийско богословие.С., 1995.
4. Мейендорф, Йн. Введение в святоотеческое богословие. Минск, 2007.

Близки теми:

Свети Василий Велики – духовен отец, учител и светител на Църквата Свети Теофан Затворник – велик подвижник и духовен учител на Църквата Почитта към Свети Йоан Златоуст в Православната църква Духовно-просветното дело на светите братя Кирил и Методий и християнската култура в България Свети Тихон Задонски и духовното възраждане на Православието в Руската църковна традиция

На 10 януари Православната църква почита паметта на свети Теофан Затворник (1815-1894) – един от най-големите подвижници на Православието от по-ново време и забележителен учител на християнското духовно благочестие. Като епископ и светител на Руската православна църква, книжовник и богослов, преводач и съставител на руското издание на светоотеческия сборник «Добротолюбие», автор на духовно-аскетични трудове за молитвата и многобройни проповеди и писма той се превръща в една от най-ярките и влиятелни фигури в духовния живот на Православната църква от втората половина на ХІХ век до ден днешен. През тази година се навършват 200 години от неговото рождение, което е повод за специален интерес и задълбочено изследване на живота, богословското наследство и книжовното дело на бележития руски духовник и светител на Православието.

Богословското творчество и книжовно наследство на св. Теофан Затворник са огромни по обем и имат определящо значение за развитието на Правословното учение на Църквата през ХХ век и началото на нашето столетие. През последните години нарастват интереса и изследванията върху съчиненията на руския светител, които според църковното определение за неговото прославление и причисляване към лика на светиите, се отличават с «дълбоко богословско разбиране на християнското учение» и представляват «развитие на светоотеческото учение при съхраняване на неговата православна чистота».

Жизнен и творчески път в служение на Бога и Светото Православие

Епископ Теофан Затворник е роден в семейството на руски православен свещеник със светското име Георгий Васильевич Говоров на 10 януари 1815 год. Завършва Ливенското духовно училище и Орловската духовна семинария и продължава висшето си богословско образование в Киевската духовна академия където започва да се занимава с учебно-възпитателна дейност. Като възпитаник на Киевската духовна академия младият богослов Говоров изучавал сериозно и се интересувал изключително задълбочено от аскетика, философски науки и психология, а в последната година от своето обучение приел монашески постриг и името Теофан. След като завършва своето висше богословско образование младият йеромонах е назначен за ректор на Киево-Софиевското духовно училище, а по-късно поема служение като инспектор на Новгородската духовна семинария. След това бъдещият светител Теофан продължава своята академична работа в Петербургската духовна академия като преподавател в Катедрата по нравствено и пастирско богословие. На това академично поприще той започва да изследва все по-целенасочено и съсредоточено аскетичната духовна традиция на Православието и светоотеческото богословско наследство. През този ранен период от своята педагогическа и научно-преподавателска работа като преподавател и богослов младият подвижник Теофан натрупва богат духовен и религиозно-психологически опит, който след това допринася изключително много за изграждане на неговите задълбочени аскетически и нравоучителни трудове.

През 1847 година йеромонах Теофан става член на Руската духовна мисия в Йерусалим където прекарва шест години. По време на служението си на Изток той изучава усилено древни и съвременни чужди езици като се запознава основно с еврейски и арабски и овладява на добро ниво също така гръцки и френски език. Тогава започва да изучава съчиненията на древните църковни учители и свети отци по оригиналните им ръкописи и основно се запознава с монашеските устави на Древната църква. По-късно епископ Теофан събира и издава по-важните монашески устави на Църквата, които са залегнали в основата на Православното монашество, като ги публикува в специален сборник „Древние иноческие уставы”( Св. Теофан Затворник. Древни монашески устави. Света гора Атон, 2002.).

През 1856 година като архимандрит Теофан Затворник служи в Константинопол в руската посолска църква, а след това е възведен в служението на ректор на Санкт Петербургската духовна академия и е избран за професор по богословие. От този момент бъдещият светител започва да работи усилено в областта на Православното нравствено и аскетическо богословие като създава свои оригинални научни трудове, предприема преводи на светоотечески творения и съставя множество проповеди.

Проповедническата активност на светителя се активизира особено много след като е възведен през 1859 година в епископски сан и поема високоотговорното архиерейско служение първо в Тамбовска, а след това във Владимирска епархия. По време на служението си като епископ, и в изпълнение на задълженията на епархийски архиерей в тези две епархии, Теофан Затворник произнася неизброимо множество проповеди, от които към настоящия момент са издадени само една малка част. Сред публикуваните негови проповеди и слова се наброяват над 270, които са произнесени по време на различни богослужения в двете епархии. В редица архивни хранилища в Русия и на Атон се съхраняват и много непубликувани негови богословски творения, проповеди и писма.

При своето служение като епархийски архиерей епископ Теофан организира и открива множество прицърковни духовни школи, неделни училища и духовни учебни заведения за жени и девойки. Той основава епархийски църковни периодични издания и се стреми да развива всестранна духовно-просветна, пастирска и научно-богословска дейност. Светителят Теофан Затворник работи в пълна отдаденост и с размах, които доближават богословските му трудове за разкриване на църковното учение в по-ново време до примера и образеца на църковните учители от епохата на Златния век на светоотеческата мисъл. Той пише множество екзегетически и нравоучителни трудове и се заема с превода на сборника „Добротолюбие” на съвременния и говорим руски език като с това полага огромни усилия за възраждане на православното богословие и за обновлението и утвърждаването на православното благочестие в светоотечески църковен дух. Заема се с преводаческа дейност и подготвя подробни и задълбочени екзегетически изследвания и тълкувания на Свещеното Писание на Стария и Новия Завет. Светителят подготвя и публикува ценни богословски тълкувания на Псалтира и издава многотомно тълкувание на новозаветните послания на апостол Павел, които са издържани в духа на светоотеческата екзегетическа традиция, с което дава своя съществен принос в обновлението и на православната библеистика.

Духовното творчество и научно-богословското дело на епископ Теофан Затворник представляват нов етап и своеобразен връх в развитието на Руското православно богословие през ХІХ век. Неговите приноси като духовник и богослов се отразяват решително в областта на православното библейско, нравствено и аскетическо богословие и водят до съществени резултати в насоката на обновлението и осъвременяването на православната етическа и духовно-аскетическа мисъл. Той пише множество духовно-наставнически послания, поучения и писма, които обхващат изключително голямо тематично разнообразие от богословски въпроси на църковния живот и представляват огромно книжовно наследство.

Богословско дело на св. Теофан Затворник се вписва в процесите на духовно възраждане, което през целия ХІХ век се засилва и задълбочава както в Руското монашество, така и в рамките на академичното богословие. Този процес, който постепенно се разраства и задълбочава се изразява в едно съзнателно движение и целенасочено усилие за духовно обръщане към светоотеческите първоизвори, което води до активизиране на книжовната дейност, до нови преводи, преписване и отпечатване на различни светоотечески творения, богословски сборници, аскетични сбирки и православни антологии с напътствия за духовния живот и молитвата. Всички тези нови преводи на светоотечески творения, или нови сборници с духовно-аскетично съдържание, съдържат някои елементи от по-старите Патерични сборници и класически сбирки с авторитетни светоотечески писания, но отразяват и някои основни насоки на филокалийското нео-исихастко движение, заложени от делото на преп. Паисий Величковски и появата на славянското „Добротолюбие”.

В първоначалното двутомно издание на „Добротолюбие” на църковно-славянски език, обаче, което било подготвено от книжовната школа на преп. Паисий Величковски, не били включени всички известни и авторитетни съчинения. Ето защо в руската православна духовно-аскетична традиция се наложило съставът на славянското „Добротолюбие” да бъде допълнен с нови преводи от гръцки език на светоотечески съчинения на водещи духовни авторитети на Църквата, които не били включени в първоначалното издание. С тази задача се заел светителят Теофан Затворник, който превел на руски език, допълнил и издал новото и разширено в пет тома издание на сборника „Добротолюбие”. С това свое книжовно дело  руският духовник увенчал движението на нео-исихасткото обновление в Русия и спомогнал за даването на нов силен тласък в развитието на православното аскетическо и нравствено богословие като снабдил руската църковна и богословска наука с нова по-обширна сбирка от най-авторитетните извори с духовно-аскетични поучения на отците-исихасти.

Духовният подвиг на уединението и затворничеството

След двадесет и пет години на активна църковна дейност, за да продължи по- плодотворно своята книжовна и богословска работа в служение на Църквата, епископ Теофан доброволно се оттегля от своето административно служение като епархийски архиерей и приема духовния подвиг на пълно уединение и затворничество във Вишинския манастир на Тамбовска епархия. Тук по примера на отците-исихасти и книжовници в дълбоко духовно уединение и върховна концентрация на интелектуалните, духовни и физически сили светителят Теофан Затворник продължава своите преводачески, духовно-литературни и богословски трудове и създава своите зрели научни произведения.

В своето затворничество той не се оттегля от църковния живот, а продължава още по-активно да твори като преводач, да следи научната и богословска периодика чрез множество руски и международни издания, да пише духовни послания и писма до свои ученици и събратя в Русия и на Света гора. През този период се появяват оригиналните и практически ориентирани, изключително задълбочени от богословска и психологическа гледна точка, „Писма за духовния живот”, които по-късно залягат в основата на неговите научни трудове по православна християнска етика и аскетика. От основно и централно значение за развитието на Православното нравствено и аскетическо богословие са следните по-важни творения на епископ Теофан Затворник:

1. „Путь ко спасению” (1875), което съдържа кратко изложение на основите на християнската аскетика и систематично представяне на принципите на православната субективната сотириология;

2. „Начертание христианского нравоучения” (1891), което съдържа подробна систематизация на основните нравствени принципи и степени на духовния живот;

3. „Какво е духовен живот и как да се настроим за него?” – изложение на православното исихастко учение за подвижничеството и молитвата.

Първите две съчинения „представляват пълна система на християнското нравоучение.” Тази система на православната християнска етика е „особено ценна поради това, че авторът тълкува всички възвишени нравствени изисквания на християнството в съгласие: със Свещеното Писание и светоотеческата литература, от които той бил проникнат като малцина християнски богослови-моралисти.

На второ място богословските трудове на св. Теофан Затворник разкриват най-дълбоките стремежи и закони на човешката природа и се основават върху собствения аскетически опит и личните духовни подвизи. С тези свои трудове в областта на Нравственото богословие епископ Теофан Затворник създава една дълбока духовна основа и жизнена перпесктива на православната християнска етика като специална богословска дисциплина. Той се придържа към богатството на светоотеческото богословско предание на Църквата и прилага висок духовен критерий за богословско-етически анализ и синтез на библейското и светоотеческото учение за човека с истинността на личния духовен опит в християнското подвижничество. Всичко това придава на изградената от епископ Теофан Затворник система на християнската нравственост самобитна и дълбока жизненост и непреодолима убедителност.  От многобройните съчинения на епескоп Теофан Затворник в областта на православната аскетика за развитието на православното богословие имат особено значение и следните негови трудове: „Невидимая брань”; „За Иисусовата молитва”; „Содержание аскетики”; „Материкон”; „Древний патерик” и други. В атонския архив с непубликувани произведения на светителя се съхраняват също така много негови оригинални и неиздадени произведения, които имат отношение към православната християнска етика и аскетиическото учение на Църквата.

При анализа на основните въпроси от областта на християнската подвижническа нравственост и православната аскетика прави впечатление, че епископ Теофан се придържа изключително точно към учението на големите църковни отци и учители на Църквата като св. Василий Велики, св. Йоан Златоуст, св. Ефрем Сириец, св. Йоан Лествичник, св. Максим Изповедник и исихастките учители на Църквата св. Григорий Палама и св. Григорий Синаит.

В своето богословско учение той се позовава върху големите църковни учители на Вселенското православие и на руските подвижници св. Серафим Саровски и св. Тихон Задонски.

В духовните си наставления св. Теофан Затворник обръща изключително внимание на исихастката подвижническа духовност и на нейния основен източник – Иисусовата молитва. Той придава на тази молитва централно значение в духовния живот на православните християни и я определя като „майка на всички духовни добродетели“. Духовният живот на християните обхваща цялата пълнота на техния телесен, душевен и духовен опит и се реализира в благодатното лоно на Църквата. Без църковните основи на християнския живот, според него, не е възможен истински православен духовен опит, който се основава върху вярата, борбата срещу греховните страсти и активното подвижничество в добродетелите.

Според св. Теофан Затворник високото духовно достойнство на човека се изразява в неговото свободно и самовластно движение на волята, което се разкрива посредством съзнателен избор, самоопределение и решение за изпълняване на Божия закон и послушание към Божията свята воля. Това достойнство на човека като богоподобна личност произтича от творческия замисъл на Бога и следва да се проявява винаги като съзнателно самоуправление и самообладание – въздържание, умереност и трезва разсъдителност. Така се отблъскват греховните помисли и се опазва чистотата на сърцето и трезвостта на ума. От високото предназначение на човека, който е сътворен по Божий образ (Бит. 1:26-28) и надарен от Бога с разум и свобода, произтичат неговите нравствени длъжности да постъпва винаги благоразумно и мъдро като съзнателно и свободно избира да осъществява на дело в живота си благата и съвършена Божия воля.

В този път на подвижничество и спасение всеки християнин трябва да се подвизава във вярата, твърдо да се уповава на Божието всемогъщество, човеколюбие и всеблагост и да не забравя, че Бог никого не изоставя и винаги ръководи нашия живот към добро. Божията благодат укрепва сърцето и води към спасение. Нищо в този свят не може да ни отлъчи от Божията любов в Христа и всичко в нашия живот съдейства за изпълнение на  Божия промисъл. Ако ние не се отдалечаваме от Бога и не отстъпваме от Него и Той няма да отстъпи от нас. Но ако се отклоняваме от изпълнението на Христовите заповеди, изпадаме в униние, нерадение и безгрижие за нашето спасение, ще отпадаме от Божията благодат и ще се лишаваме от Божията подкрепа. С това твърдо упование в Бога и постоянна молитва към Сина Божий Иисус Христос св. Теофан Затворник завършил своя земен път като предал своя праведен дух в Божиите ръце на празника Богоявление през 1894 година.

Близки теми:

Свети Василий Велики – духовен отец, учител и светител на Църквата Преподобни Максим Изповедник – велик подвижник и учител на Православието Почитта към Свети Йоан Златоуст в Православната църква Духовно-просветното дело на светите братя Кирил и Методий и християнската култура в България Свети Тихон Задонски и духовното възраждане на Православието в Руската църковна традиция

Свети Василий Велики е един от най-почитаните християнски учители и светители на Църквата. Той е роден в град Кесария Кападокийска около 330 г. след Христа в знатно и благочестиво християнско семейство. При формиране на неговия характер и християнско възпитание дейно участие вземат майка му Емелия и баба му Макрина, които също за канонизирани от Църквата като светици. Те възпитават малкия Василий и неговия брат Григорий (по-късно епископ Нисийски) в истините на вярата и християнските ценности и ги подготвят за тяхното учителско и епископско служение на Църквата. По-късно Василий и Григорий учат във философската школа в Кесария, където се запознават и с Григорий Богослов – епископ и борец срещу арианската и македонианската ерес, които смущавали Източната църква през ІV век и били осъдени на Първия и Втория вселенски събори.

След това първоначално образование в родния град младият Василий продължава своето обучение в известната философска академия в Атина, където учи заедно с бъдещия император Юлиан Отстъпник. Негови учители са били прочути за времето си философи и ритори като Химерий и Прохерезий. В тази философска школа младият християнин усвоява тогавашното знание като се интересува и от медицина, което ще допринесе по-късно за неговото успешно служение като епископ и духовен учител на Църквата.

След като завършва своето обучение по философия Свети Василий Велики посещава християнските монаси в Египетската пустиня, за да провери и възпълни своето философско образование с духовната мъдрост на вярата и християнския аскетически опит. Светските науки били полезни за живота, но истинската философия, според християните, се съдържа в Христовите истини на Евангелието. Това Христово учение се приемало в Древната църква като същинската и истинска „практическа философия“ на живота, която води до очистване на ума и сърцето, до познание на Бога и нравствено усъвършенстване в добродетелите. Така вървейки по пътя на знанието и духовния опит, и постигнал върховете на тогавашното философско познание в областта на светските науки, изпитал себе си чрез духовния живот и строгия аскетичен опит на монашеството, свети Василий се завърнал в своята родина Кападокия и се установил близо до град Неокесария край бреговете на реката Ирис. Там той създава, заедно със свои събратя и сподвижници, скромно монашеско общежитие, а по-късно написва и специални монашески правила за подвижничество в общежителните манастири. С това св. Василий Велики става един от основните църковни отци и учители, които са създали и дали на Църквата древните монашески правила, по които живеят православните монаси и се изграждат манастирите и до ден днешен.

Малко по-късно към св. Василий се присъединил и неговият верен приятел и сподвижник Григорий Богослов, с когото заедно се заемат с духовни подвизи, богословска дейност и книжовен труд. В този манастир те създават едни от първите духовно-аскетични сборници за християнски подвижнически живот като извличат полезното от богословските съчинения на Ориген и други църковни учители и съставят специален сборник с името „Филокалия” (Добротолюбие). С този книжовен труд двамата светители полагат началото на църковната традиция за събиране и кодифициране на духовното учение за подвижническия живот, което по-късно е продължено от монасите на Света гора чрез събиране на най-важното от Православното предание за духовния живот и молитвата в известния сборник „Добротолюбие“, който познаваме днес.

Така чрез своите правила за монашеския живот, подвижнически нравствени правила за борба с греха и християнско благочестие и други канонични разпоредби за църковния живот свети Василий Велики става един от първите църковни канонисти като създава специални кодекси от канони и църковни правила, които векове наред, а и до ден днешен, се използват в живота на Православната църква. Важно значение имат каноничните разпоредби и църковни правила на Василий Велики за брачния живот, за налагане на различни епитимии при изправлението на духовния и нравствен живот на християните и превъзмогването на различните грехове.

Като епископ на Кесария Кападокийска Свети Василий се заема с организирането на православната общност и укрепване на вярата в църковния диоцез, който му бил поверен, защото позициите на Православието по това време били силно разклатени от агресивното поведение на арианите и от арианската политика на тогавашните императори. Свети Василий създава множество проповеди и слова, нравоучителни послания и канонични разпоредби, но може би една от най-важните му заслуги е създаването и въвеждането в богослужебния живот на Църквата на общо чинопоследование на Светата Божествена литургия, което и до ден днешен се отслужва в Православната църква. Това е известната и днес Света Василиева Литургия, която ни разкрива дълбоките богословски познания и духовен опит на своя създател. Богословието на светия отец се разкрива по един въздействен начин особено в молитвословията на Евхаристийния канон от неговата литургия. Това молитвено и литургично последование, което св. Василий въвежда в богослужебната практика, се опира на църковното предание на Древната църква, които той познава и успешно кодифицира за целите на своето служение и нуждите на Източната църква като събира и синтезира в едно ново чинопоследование богатството на по-древните източно-православни литургични традиции. По неговия път по-късно върви и св. Йоан Златоуст като архиепископ на Константинопол.

Свети Василий в своето светителско служение като архиепископ на Кесария Кападокийска води и множество полемични и догматически спорове в защита на Православието и Никейското вероопределение и произнася много проповеди, беседи и нравоучителни слова за духовно укрепване на своите пасоми. Полемиката му е насочена главно срещу арианите и евномианите и има за цел да утвърди Никейското изповедание на вярата в Сина Божий, което е утвърдено от Първия вселенски събор.

Един от най-известните сборници с проповеди на св. Василий Велики е неговия „Шестоднев”, който съдържа богословски и екзегетически беседи върху библейския разказ за сътворението на света и човека от Бога, описан в книга „Битие”. В тези свои беседи светителят събира в единен богословски синтез богооткровените истини на Свещеното Писание с познанието на тогавашните науки и философското знание на епохата. Въз основата на този класически за източната гръцка патристика и православна богословска мисъл труд по-късно старобългарският книжовник Йоан Екзарх създава в Преславската школа своята средновековна преводна творба „Шестоднев”, в която включва като основен източник беседите на св. Василий Велики върху библейския разказ за Божиите творчески действия и създаването на тварния свят и човека.

Много важно място в пастирската и църковна дейност на св. Василий Велики заема и социално-милосърдната грижа за бедните, страдащите, болните и бездомните, на които той, в духа на Апостолската традиция, помагал всеотдайно като организирал в своя диоцез много църковни учреждения, приюти за болни и бездомни, и създал сиропиталища, известни като Град на милосърдието или „Василиада”. В този град всеки болен или нуждаещ се от подкрепа човек бил приютяван и включван в църковния живот, а тези които можели да се трудят с ръцете си изкарвали сами своята прехрана и помагали за издръжката на останалите. Всички живеели като братя и изпълнявали на дело евангелските повели на Спасителя за любов към ближния и милосърдие като следвали апостолските традиции за доброволно даряване на своите имоти, за споделяне на материалните блага, солидарност, труд и общност на имуществото. Векове наред този социално-благотворителен модел за църковна и християнска милосърдна дейност, който изградил Свети Василий Велики, остава като ненадминат образец за църковната и милосърдна дейност на Православната църква, която се развива и днес. Достатъчно е да си спомним за делото на св. Йоан Кронщадски в Санкт Петербург в началото на ХХ век или да видим съвременните форми на църковно-милосърдна дейност, които се изграждат и прилагат в Руската, Румънската, Еладската и Българската поместни църкви, за да установим и да се убедим, че и в днешно време заветите на св. Василий Велики за дейно християнско милосърдие и социална диакония на Църквата са живи и действени.

Свети Василий бил истински духовен учител и пастир, светител и достоен архиерей, който не се огъвал нито пред еретиците и противниците на Православната вяра нито пред гонителите на Църквата и силните на деня в лицето на овластените и високомерни императори на тогавашната Римска империя. Той съграждал Църквата и укрепвал вярата на християните, подпомагал слабите и поучавал всички в истините на вярата и Христовото учение. Със своите достойни дела на пастир и архиерей, учител и богослов, духовен отец на вярващите и монасите свети Василий Велики остава като ненадминат пример за истински светител на Църквата и един от най-видните учители на Вселенското Православие. Паметта на светия Божий угодник като „стълб на Православието“ се чества тържествено от Църквата, а делото му остава като пътеводна звезда за християните в техния духовен път на спасението.

Близки теми:

Свети Теофан Затворник – велик подвижник и духовен учител на Църквата Свети Антоний Велики и началото на християнското монашество Преподобни Максим Изповедник – велик подвижник и учител на Православието Почитта към Свети Йоан Златоуст в Православната църква Свети Тихон Задонски и духовното възраждане на Православието в Руската църковна традиция

Старецът Атанасий, в света Спиридон Камбанаос, е роден на остров Егина през 1867 година. Получил образование в Париж и Виена, станал прекрасен лекар. Постигнал големи успехи в света и бил награден с много ордени. През 1898 година на тридесет и една годишна възраст дошъл на Света Гора да монашества във Великата Лавра. След две години бил подстриган за монах и поради добродетелите си скоро бил избран в Духовния съвет на Лаврата. Водел много строг монашески живот. За добротата, незлобието и братолюбието му се носели легенди. Отец Атанасий е основател на списание „Светогорска библиотека”, издавано във Волос от приснопаметния Сотирис Схинас.

Вследствие на непрестанно четене на светоотечески писания у него възникнал стремеж към пустиннически живот. Но ето ти беда – младежките години вече били отминали, а от болестите си той доста затлъстял. Но желанието му да стане подвижник било огромно.

***

В края на краищата, когато навършил вече шестдесет и осем години, отнякъде узнал, че в скита „Свети Василий”, високо в пустинята, един голям подвижник на име Йосиф води изключително строг живот. Тогава си събрал вещите, парите, книгите, натоварил всичко това на муле, взел със себе си един помощник и се запътил към Стареца в скита „Свети Василий” – към най-високото и безплодно, най-аскетичното и сурово място. Казвал: „Отивам да монашествам при Стареца Йосиф”. Като пристигнал при него, отец Атанасий казал:

- Старче мой, дойдох да се подвизавам при теб. Много съм слушал за теб, свети Старче.

Старецът Йосиф бил с тридесет години по-млад от отец Атанасий, момченце в сравнение с него. Но заедно с това – същински лъв.

- Чул си неистини за мен.

- Не, ще остана с теб!

- Виж какво, драги докторе, не можеш да останеш тук. Тук животът е много суров, а ти си старец затлъстял.

- Ще се старая и с Божията благодат ще успея.

- В никакъв случай не можеш да успееш, докторе мой.

- Не, ще остана тук.

Изглеждало, че бил решил да подражава на авва Павел Препрости, който само с голямата си настойчивост постигнал това, Антоний Великий да го остави при себе си. Затова казал:

- Няма да си тръгна.

- Какво искаш, защо си дошъл при мен? Защо не си седиш в Лаврата, където имаш всички удобства, почит, където отците те ценят и уважават, където си в Съвета на Старците? Хайде върни се и направи там още някое добро за хората.

- – Дойдох да се подвизавам, да спася душата си!

- Сега, на стари години да се подвизаваш? Та ти няма да можеш да живееш тук!

- Ще остана. Ще живея със Стареца Йосиф.

- Тук е много строго, докторе. Тук няма да можеш да си отвориш устата.

- Да бъде благословено!

- Е, пробвай, остани.

***

Така той останал със Стареца Йосиф. По онова време заедно със Стареца живеели отец Герасим Менаяс и един фармацевт – отец Атанасий Валсамакис. И тримата – високо образовани, а Старецът – малограмотен. Той им казал:

- Какво искате, защо сте дошли тук? Не е ли по добре да идете в други манастири? Не ви е по силите да живеете тук.

- По твоите молитви – ще ни бъде по силите! Ще останем .

- Ако останете, ще си затворите устата. Изобщо няма да празнословите. Тук не е място за разговори. Мълчание и молитва! Ще можете ли ?

- Ще можем!

- Само веднъж да ви хвана да разговаряте, всички си тръгвате оттук!

- Какво говориш, какво говориш, ще се подвизаваме!

- Ще видим това на дело.

Но те били висшисти и при това от близки области. Затова имало за какво да побъбрят. Минал ден, втори, трети – и Старецът ги хванал и тримата да разговарят.

- Докторе, нали ти казах?

- Прости!

- Събирайте си багажа и се махайте. Виж ги ти – почнали да празнословят! Докторе, нали каза, че ще можеш да мълчиш и да се подвизаваш?

- Старче мой, Старче мой, тежки са тия думи! Не можем да ги изпълним.

- Щом не можеш връщай се в манастира си. Тук – мълчание.

- Не, ти имаш думи за вечен живот! А и къде да отидем!

- Върви в манастира си, не можеш да останеш тук.

- Няма да тръгнем. Един Старец имаме.

А отец Арсений викал:

- Дядо Йосифе, те не показват никакъв напредък! Стари хора са и вече не ще се променят. Май е по-добре ние да си тръгнем.

И като казал това, хванал Стареца за ръката и го задърпал. И високообразованите братя хванали Стареца за другата ръка и го задърпали към себе си. А Старецът – по средата.

- Старецът е наш! – викали висшистите.

- Старецът е мой! – викал отец Арсений.

И дърпали. Старецът извикал:

- Престанете, братя! Ще ми откъснете ръцете!

Победил – неизвестно как – отец Арсений. Той взел Стареца и двамата заминали на връх Атон. А било зима.

***

Щом с Божия помощ се добрали до връх Атон, Старецът Йосиф и отец Арсений влезли в църквицата „Преображение”. Цялата църква била изпълнена с благоухание от две румени ябълки, поставени пред иконата на Пресвета Богородица. Даже зелените им листенца били свежи, сякаш някой току-що ги е откъснал.

И така, те опитали ябълките и се възхитили от райската им сладост. Тогава ги осенила мисъл и те смаяни се спогледали: откъде са се появили в края на февруари такива пресни ябълки? Защото е абсолютно невъзможно прясно откъснати ябълки с живи зелени листенца да се озоват на върха през зимата. Тогава съвременните средства за съхраняване и транспортиране на плодове не съществуваха. А и през зимата на връх Атон не стъпва човешки крак. Обикновено ходят там на шести август на храмовия празник, но и тогава хората там студуват и дрехите им хрущят от студ. Откъде биха се взели там хора през зимата? Осъзнали това, Старецът и отец Арсений със сълзи паднали на колене пред иконата на Пресвета Богородица и Й благодарили за Небесния дар.

Отправили молитва и взели ябълките, считайки ги за ябълки на света Ирина Хрисовалантска ( в житието на преподобна Ирина Хрисовалантска има разказ за това, как ù били предадени три райски ябълки от о. Патмос от свети Иоан Богослов). Бог помислил за тях: ”Какво ще ядат, като се изкачиха тук?” Такива неща се случват с великите хора. По-късно Старецът каза: „Помня вкуса им и никога няма да го забравя. Защото и до сега не съм ял такива прекрасни ябълки!”

След петте или шестте дни, които прекарали там, им се наложило да си тръгнат поради силния студ. Отец Арсений казал: ”Хайде да слезем долу и да помогнем на братята. Ще ги търпим и Бог ще ни помогне. Ако волята Му е да си тръгнат – ще си тръгнат.”

***

Щом те слезли в скита, всички учени старчета веднага се събрали. Като видели Стареца, те се затичали и паднали в нозете му. Отец Атанасий Камбанаос извикал:

- О, дядо, дядо! Вие ни изоставихте и ние не знаехме какво да правим. Както израилтяните чакаха четирийсет дни Моисей да им донесе скрижалите на Закона, така и ние те чакахме да слезеш от върха.

Да, горкият доктор бил много благочестив човек. Тогава Старецът му рекъл:

- Виж какво, докторе мой, върви в Лаврата, тук е трудно за вас.

- Няма да отида!

- Какво да ги правим! По никакъв начин не можем да се отървем от тях!

Той ги пъдел, а те не си тръгвали.

***

В края на краищата дошли Лавриоти и казали на отец Атанасий: „Докторе, това място не е за теб, ти си член на Духовния съвет, имаш толкова много дипломи и награди, а си решил да станеш послушник на този малограмотен? Да се връщаме в Лаврата. Там си необходим, а тук какво ще правиш? А нима можеш на тази преклонна възраст да се подвизаваш като тукашните отци?”. В крайна сметка като събрали книгите му, те почти насила го отвели обратно и той си тръгнал със сълзи на очи. Горкичкият, плачел, че напуска Стареца.

***

Като се върнал в Лаврата, той скоро придобил двама послушници, които по негово ходатайство ръкоположили за дякони. Тъй като Лаврата била идиоритмичен манастир, всеки старец можел да има един, двама, трима послушници. Явно тези негови монаси не изповядвали напълно помислите и затова, като се оплели в тях и двамата отишли в света. И докторът останал без послушници. Омърлушен и огорчен, с оклюмала глава, отишъл той при Стареца да сподели с него болката си.

- Дядо Йосифе, послушниците ми ме напуснаха.

Но в такива случаи на Стареца не му се налагаше да търси дълго какво да каже. Затова, за да го смири, рекъл:

- Докторе мой, чуй какво ще ти кажа.

- Какво, Дядо?

- Ти даже гъски не си достоен да пасеш, а камо ли хора.

Като чул това, дебеличкият и славен дядка, много благоговеен и благочестив човек, се разсмял:

- Ох, ох, ох, Старче мой, не е лесно човек да приеме тези думи. Знаеш ли бил съм в чужбина, работил съм в библиотеки във Виена, Париж, Великата Лавра, Симонопетра, но никъде не съм срещал тази поговорка.

- Е, тогава я чу от мен, който те познава добре. Нищо не става от теб. Не си достоен даже гъски да пасеш.

Навел онзи глава, засрамен, върнал се в Лаврата и се смирил. И от тогава никога повече не продумал за достоинствата и наградите си, защото Старецът му посочил тази негова слабост.

***

Веднъж отец Атанасий отишъл да навести престарялата си майка на остров Егина. Като го видяла колко е напълнял, тя, простовата и неграмотна, която разбирала Писанието буквално, му казала:

- Виж какво дете мое, аз не мога да чета, но съм чувала свещеника да казва на проповед, че в Евангелието пише, че вратата на Божието Царство е тясна. Как ще преминеш през нея, като си толкова дебел?

По късно горкичкият отишъл при Стареца и казал:

- Дядо Йосифе, майка ми ме засрами, но аз се оправдах, като ù казах:”Мамо, на Света Гора пълнеят от водата”. Убедих майка си, но ще мога ли да убедя Бога.

Много искрен човек бил.

***

Отец Атанасий бил много добър човек и направил много за ближните си. Благодарение на положението си в Лаврата, ползвайки се с голяма почит и влияние, притежавайки дар слово, той помагал на подвижниците при уреждане на много текущи дела, за които те ходели в Лаврата. Защото на принадлежащата на Лаврата земя съществуват няколко зависими от нея скита. И монаси оттам идвали, за да получат помощ, да получат разрешение за пострижение, да сключат договор за придобиване на килия, да получат разрешение за излизане в света, да получат помощ при строителство. И всичките отивали при отец Атанасий. Като милосърден човек, той помагал на всички и успешно прокарвал тези дела през Духовния съвет.

Отец Атанасий защитавал и зилотите. Казвал на Стареца: ”Не бой се, молбата ти ще бъде удовлетворена, не се безпокой.” Отивал при другите членове на Духовния съвет и казвал: ”Този човек е пълен сиромах, дайте да му дадем еди-какво си, дайте да му дадем и еди-що си.” Прекрасно уреждал подобни дела.

Старецът много обичал доктора за добротата му и винаги го поменаваше в молитвите си. Веднъж, през 1940 година видял в откровение, че докторът заминава за някакво далечно пътуване и вече няма да се върне. Отците го изпроводили извън портите на Лаврата. Наблизо имало река, а над нея мост. След като се сбогувал с отците, отец Атанасий Камбанаос минал по моста, обърнал се, направил им последен поклон от другия бряг, като на прощаване казал: „Простете ми, отци!” А отвъд моста имало някакви златни порти, той преминал през тях и портите се затворили след него завинаги. И тогава Старецът казал на послушника си: „Бързо тичай в Лаврата, доктор Камбанаос си заминава. Побързай да се сбогуваш от мое име.” Като стигнал там, послушникът заварил доктора жив и му разказал за видението на Стареца. Тъй като имал вяра и уважение към Стареца, отец Атанасий приел думите му като Божие откровение и успял да се подготви както трябва. След три – четири дни докторът се представил, за да се наслади във вечния живот на плодовете на голямата си доброта.

Из “Моят старец Иосиф Исихаст и Пещерник” част2 , изд. славянобългарски манастир св. вмчк. Георги Зограф, Света Гора

Близки теми:

Ефрем Филотейски – апостол на Америка Отец Серафим – това е самата любов Който обича света е лишен от Божията любов Свети Теофан Затворник – велик подвижник и духовен учител на Църквата Св. Василий Кинешемски

Монах Моисей Светогорец е роден в Атина. В продължение на 35 години монашества на Света Гора. Има търсещ дух, занимава се с агиография, поезия и критика. Написал е повече от 50 книги, много статии, от които голям брой са преведени на чужди езици, получил е много награди. Участвал е в десетки конференции в Гърция, в беседи в митрополии, университети и клубове. Двадесет и пет години е Старец на каливата „Св. Йоан Златоуст” от скита „Св. Пантелеймон”- Кутлумуш. Има силна духовна връзка в продължение на много години с митрополита на Кастория владика Серафим.

Запознахме се преди 35 години, споделя митрополитът на Кастория, когато аз бях обикновен мирянин. Духовното приятелство между нас беше много силно и крепко. Когато здравето на отец Моисей беше силно разклатено преди две години от инсулт, го посетихме в болницата и му казахме, че сме на негово разположение, ако се нуждае от нещо. Отец Моисей посещаваше често Кастория, където изнасяше беседи. Това място за него беше познато и много обичано.

От деветнадесет годишен беше познал болката. Беше си направил изследване на черния дроб и отиде в болницата да получи резултатите. Микробиологът го попитал за кого са резултатите и той, за да разбере истината, казал че са за брат му. „За съжаление се намира пред прага на смъртта.”-казал лекарят. Шокиран деветнадесет годишен младежът си казал:”Така ли отивам към смъртта?”.  От тогава, както сам казваше, живееше в прегръдката на смъртта. В манастира Симонопетра състоянието му се влоши, имаше постоянни кръвоизливи. Беше му помогнал старецът Емилиян като му казал: ”Тази болка ще направи за теб стъпала, които ще те изкачат до Небесното Царство. Болката за теб е твоето спасение.”

Преди 18 години претърпя операция за чернодробна трансплантация. Когато влезе в операционната, скръсти ръце и каза:”Сега оставям себе си в ръцете на Бога.” И Бог не го остави. След операцията му помогна да се възстанови бързо и да се върне на своето място.

Преподобен беше животът му, преподобна беше и кончината му. Без ни най-малък помисъл на нетърпение, с бодър дух, беше с надежда за Небесното Царство. Беше доверил на митрополит Серафим, че видял света София Клисурска, свети Йерони Симонопетритски и свети Георги Карслидис (на последните двама беше написал житията). Свети Йероним и свети Георги му казали:”Ти си много добър наш житиеписец.”

Последните му часове бяха спокойни. Причасти се в събота вечер в три часа през нощта и след един час мирно се представи пред Господа, за да наследи Божия Рай, за който беше толкова копнял.

Превод от гръцки

Близки теми:

Православието е истина, свобода, любов Както кажете, така ще направя Преподобна София Клисурска Свети Тихон Задонски и духовното възраждане на Православието в Руската църковна традиция Монах Ефрем Лавриот (1926 – 25 юни 1999)

– Какво сте запомнили особено от срещите си с о. Серафим? Как въобще се случваха те?

– Преди всичко, разбира се, ми се е запечатал обликът на самия старец. Знаете ли, това е земен Ангел, небесен човек. Ние често чуваме това църковно песнопение, но редом с о. Серафим то като че ли оживяваше. Действително той беше въплъщение на любовта и на удивително, чудно смирение: от батюшката излизаше нещо, което не можеше да не докосне сърцето ти.

Спомням си, той става, беше нисичък, прегърбен, старичък – хваща ме за ръцете, полага ръцете си на моите лакти, и гледа и говори. Струва ти се, че всеки момент ще падне, той е едва жив, едва стои – но не, батюшката не пада, говори. Това толкова подкрепяше, беше видно че е той е просто любов, толкова ни обичаше.

Служби в храма нямаше всеки ден, а само в неделите и на полиелейните празници – достатъчно често, не по-малко от три-четири пъти в седмица. В другото време батюшката  сутрин изчиташе службата в своята келия, събираха се свещеници, които идваха при него и служеха полунощница, утреня, часове и Литургия. По Божия милост о. Серафим ме благослови да присъствам на тези служби, а това се случи също много интересно.

Мнозина от чедата на батюшката си бяха купили в Ракитное къщи и се трудиха в тамошния колхоз; при тях отсядаха поклонници,  старецът благославяше така, никой никога не е бил оставен на улицата. В двора на храма имаше дърва, някои си правеха килии и живееха направо в тях, други живееха в мазето. Но дълго там не можеше да се остава, защото периодически се появяваше милицията и изискваше хората да си отидат, затова и отсядаха при духовните чеда на батюшката.

Особено гостоприемство проявяваше неговия клисар Т. (сега игумен, служи в Прибалтика). Той работеше в колхоза, защото никой от трудещите се в храма не получаваше заплата; всички работеха и някъде другаде. Отец Серафим ме благослови да остана при него.

Сутринта всички, “които очакваха да се раздвижи водата” (Ин. 5:3) т. е. всички чеда, живеещи в Ракитное и всички поклонници идваха да вземат благословение, след това отиваха на различни послушания, а други просто се молеха и чакаха, кога ще ги приемат. Отец Серафим събираше духовенството и започваше служба. Аз разбира се много исках да остана със стареца да се моля или просто да го гледам, това ми беше достатъчно, защото променяше всичко вътре в теб. И веднъж аз отидох при него, бях един от последните за благословение, но не се осмелих да изкажа горещото си желание да остана. Батюшката ме благослови, взе ме за ръката, стисна я, продължаваше да ме държи за нея. В мен възникна чувството, че трябва да стоя на място; всички излизаха, а аз не знам защо не мога да изляза, стоя и стоя.

Всички си тръгнаха, службата започна в килийката на отеца, а аз продължавам да стоя в коридорчето. Когато стигнаха до шестопсалмието, аз реших да отида при тях. След това ми дадоха да прочета нещо. Така започнах да ходя при батюшката на служба; реших, че ме е благословил и отсега ще ходя. Не ме гониха- даже суровата му килийница – майка Иоасафа – не ме докосваше. След службите обикновено имаше трапеза.

Отецът гощаваше всички много вкусно, а сам почти нищо не ядеше. Пред него стоеше чиния, почопли малко с лъжицата, изяде две хапки, след което казва: „Чая”. Носят му чай с някакъв мармалад. А на другите постоянно казва: „Отец (еди кой си), вие ядете малко, моля ви, повече.” И какво ли само нямаше на трапезата.

След трапезата винаги имаше беседи, отецът питаше за новините, защото идваха от най-различни енории, от всички краища на Русия и разказваха много интересни неща. Тогава нямаше нито радио „Радонеж”, нито църковни вестници, а само „Журнал Московской патриархии”, който беше твърде официално издание и, разбира се, там не можеха да се напишат много неща, затова вести за чудеса, за откриването на мощи и т. н. се предаваха най-вече от уста на уста.

Няколко пъти аз се опитвах да задавам въпроси относно духовния живот. Питам, а отец Серафим казва: „Мълчете, Георги” (светското име на о. Сергий). И аз реших повече да слушам, какво говорят.

Още помня нещо удивително, свидетелстващо за любовта на батюшката. Веднъж в килийката имаше служба, а под прозореца имаше събран народ, който не можеше да попадне при отеца. И виждам: батюшката взе кръста, огледа се, убеди се, че никой не го гледа, и с такава любов благослови народа зад прозореца! Чувстваше се, че отецът иска да излезе при тези хора, но старческата немощ не му позволява. Толкова любов имаше в тази постъпка!

Житейският ред в Ракитное беше следният: всенощно бдение обикновено започваше в 16 часа и продължаваше до към 20 ч. вечерта; то протичаше напълно по устава, т. е. винаги се изчитаха всички катизми, много благоговейно се четеше канон, литията се извършваше без бързане. На Пасха пееха много бавно, спокойно, не по московски, а протяжно – така пееха Пасхалния канон цялата Светла седмица. А сутринта се извършваше Литургия, от 7 започваха утринните молитви, полунощница, изчиташе се правилото за св. Причастие, след това обща изповед, часове, идваше отец Григорий, той беше инвалид и започваше да изповядва.

По времето, в което аз ходих в Ракитное там имаше трима свещеника – батюшката, отец Григорий (извършваше требите) и отец Леонид (сега игумен Серафим, служи в Белгород). Той беше най-младият, затова извършваше проскомидията и винаги служеше. Отец Серафим даже не можеше да стои пред Престола, голяма част от Литургията той седеше, ставаше само по време на четенето на Евангелието, на Херувимската и Евхаристийния канон. Отец Григорий по това време изповядваше, след това идваше и служеше Литургия или само се причастяваше.

Ако вечерта нямаше бдение, утренята започваше към шест, след това часове, изповед, Литургия. Изповедта беше задължителна и почти всички присъстващи се причастяваха. Службата завършваше в 13 или 14 часа, не по-рано, след това задължителна молебен с водосвет  и акатист; четеше се акатист на празника или на празнувания светец , или на св. Николай, тъй като храмът беше посветен на него. Към 15 часа се извършваше панихида. Обикновено я отслужваше дякон Иоан. Към четири всички се освобождаваха, не по-рано, отиваха на трапеза. По това време вече едва стоиш, подгъват ти се краката, а на душата ти е толкова мирно, такава радост, всичко пее. Аз съм възпитан на такива служби, затова не мога да възприема съкратена служба, която продължава час и половина.

Когато нямаше служба, от осем сутринта, при батюшката се събираха свещеници, извършваха правило – до дванайсет часа. Веднага после имаше трапеза, на която присъстваха духовенството и старицата (тя също прие монашество с име – Серафима), отецът понякога канеше свои почетни гости и духовни чада, с които общуваше отдавна. След това малко си почиваше и започваше да приема хората. Това ставаше с големи прекъсвания, защото здравето му беше много слабо. Вечерта в 18 ч. при него се извършваше вечерня, отново за духовенството. След това не приемаше никого.

Когато имаше служба, отецът идваше обикновено при четенето на часовете. Ако имаше утреня, можеше да дойде за началото й, или към средата, в зависимост от своята слабост.

Понякога, когато батюшката беше особено немощен, не отиваше на службата, а килийника я изчиташе в килията. Но за Литургията идваше винаги. Ако не идваше и на нея, това беше особен случай, означаващ че е твърде болен.

А когато отиваше в храма, всички отиваха да вземат благословение. Идва старецът и благославя всички с такова смирение и любов, при това върви съвсем едва-едва, вследствие на своята старческа немощ. Беше удивителна картина. Обкръжен от своите духовни чеда. В това нямаше нищо изкуствено, нямаше никаква игра, просто наистина го обичаха, обичаха го повече от живота.

В храма към него можеше да се обърнеш с всякакъв въпрос. Можеше да влезеш в олтара и да попиташ нещо, което и аз понякога съм правил. Веднъж отецът каза, че няма да говори по време на служба, но след това все пак се смекчи. Можеше да попиташ нещо по време на причастния, а също и утренята – на катизмите и на канона; тогава можеше и да се изповядаш.

Проповедите на батюшката бяха съвършено удивителни. За нещо подобно съм чел само при о. Иоан Кронщадски. Излиза батюшката след Евангелието, опира се на аналоя и започва да казва проповедта. Проповедта беше много проста, или на темата на евангелското четиво или на апостолкото или за светеца, който се празнува. Но след няколко фрази отеца започва едва-едва да хлипа, чувства се че говори от сърце и преживява събитията, за които говори. След това и хората в храма започват да плачат.

Мисля: „Е, това са бабички, старици, нека си плачат, а аз няма да плача, да не падна в ерес.” Батюшката започва по-силно да хлипа, а след това да плаче, казва нещо и плаче, просто ридае, залива се от сълзи. Мисля: „Не, аз няма да плача.” И изведнъж с тебе става нещо, и сълзите започват да се леят като дъжд, така че при цялото желание да се удържиш – не можеш.

Отец Серафим с плач завършва проповедта, влиза в олтара, Литургията продължава, хорът пее с плач, а ти стоиш и плачеш, със сълзи слушаш Литургията, със сълзи се причастяваш, след това постепенно се успокояваш. Така беше винаги, когато отецът казваше проповед; целият народ плачеше, и да не плачеш беше просто невъзможно.

Помня веднъж всички го очакваха, аз стоях на клироса, и когато отецът влизаше в олтара, той ме погледна някак удивително – погледите ни се срещнаха. Буквално след няколко секунди нещо топло влезе в сърцето ми, и аз започнах да плача. Плаках през цялата служба, няколко часа. Нито съм очаквал това, нито зависеше от мене, не можех и да го спра.

– Как си обяснявате тези явления.

– На мен ми се струва, че това е просто, защото отецът беше велик молитвеник; молеше се за всички свои чеда, постоянно пребиваваше в молитва. Един от духовните писатели казва, че постоянният плач е признак за самодвижната Иисусова молитва. Батюшката не плачеше през цялото време, но достатъчна често; и на трапезата, и в храма или просто когато вървеше. Например, в последния случай, за който разказвах – явно батюшката се беше помолил за мене.

превод от руски  “Духовная жизнь начинается с покаяния”

Близки теми:

Както кажете, така ще направя Ние попадахме в друг свят Отец Юстин (Първу): биография на светостта За приснопаметния митрополит Борис Неврокопски Свети Теофан Затворник – велик подвижник и духовен учител на Църквата

– В Белгородска епархия в настоящия момент се готви канонизация на архимандрит Серафим Тяпочкин. Отец Сергий, бихте ли могли да ни разкажете за познанството си с този старец? Как попаднахте при него?

– По Божий Промисъл в Православната Църква ме доведоха духовни чеда на отец Серафим. Тогава бях на 19 години. Първите ми стъпки бяха направени именно под ръководството на духовни чеда на батюшката. Това е отец Константин Скроботов, отец Алексий Семкин и други. С тяхна помощ аз за първи път попаднах в Ракитное.

Тогава отецът беше болен и не се получи да се видим. Срещата се състоя, когато отидох за втори път. Отец Серафим ме попита: „Какъв въпрос имате, какво искате?” Аз бях слушал много неща за него и се отнасях с благоговение и пълна вяра, на каквато въобще бях способен в този момент, тъй като ходих в храма от няколко месеца. Аз казах: „Батюшка, както кажете, така и ще постъпя. Където и да ме изпратите, там и ще отида. Аз си търся духовен отец, и ако ми покажете човек, към когото мога да се обърна за духовно ръководство, то ще отида при него незабавно.”

Той помълча, погледна ме и каза: „А може би аз сам ще ви взема?” Аз бях просто потресен, тъй като сам не бих дръзнал да искам подобно нещо. Моят живот току-що започваше; аз не очаквах, че великият старец, светият човек  може да ме удостои със своето общение. Казах му: „Благодаря ви батюшка, толкова се радвам. Какво да правя сега?” „Идвайте, поне веднъж по време на пост за Изповед и Причастие.”

Аз не знаех какво друго да попитам, защото съвършено не бях очаквал такъв развой на събитията. С приятелите ми скоро се завърнахме в Москва. Измина време, при мен се натрупаха въпроси и аз започнах регулярно да ходя в Ракитное. Тогава бях четец в един от подмосковските храмове, въпреки това ми се отдаваше достатъчно често да ходя при батюшката, примерно веднъж на месец и половина. Настоятелят на храма винаги ме пускаше и в това също имаше особена милост Божия.

Аз живеех в Ракитное по цяла седмица. Като правило веднага да попаднеш при отеца не се получаваше. Той боледуваше или беше зает. Отец Серафим беше изкарал повече от 20 години в сталинските лагери и заточения, поради което боледуваше много от сърце, понякога се налагаше да се вика Бърза помощ. При него се стичаха хора от цяла Русия, особено много духовници идваха на изповед. В миналото той е бил духовник в Курско-Белгородска епархия, но при него идваха и свещеници от Сумска, и от Харковска епархия и от Москва и братя от Троице-Сергиевата Лавра; доста често при него идваха архимандрит Теодор, архимандрит Алипий (сега той оглавява издателския отдел в Лаврата), също монаси от Почаев и много други.

При отец Серафим идваха и владици. Например Рижския митрополит Леонид. Тогава той беше архиерей на Курско-Белгородска епархия и имаше духовна връзка с батюшката, водеха кореспонденция, а о. Серафим пращаше при него много хора за ръкоположение. Затова в Рижска епархия имаше много ръкоположени от духовните чеда на батюшката. Посещаваха го също и монахините от Рижския Спасо-Преображенски манастир. Курският владика Никон, тогава беше вече на покой, също съхраняваше връзка с отеца, владика Хризостом – всички те много уважаваха отец Серафим. Много архиереи му изпращаха поздравителни телеграми. Познаваше го и патриарх Пимен, който до колкото ми е известно, понякога искал съвет от него.

Отец Серафим преди всички приемаше духовенството, считайки, че миряните могат да почакат, затова и се налагаше да се чака дълго. Батюшката приемаше на ден по няколко човека, а в дните, когато имаше служба, или не приемаше никого, или три-четири човека, не повече.

– Отец Сергий, какво се знае за живота на отец Серафим?

Батюшката се родил във времето на православна Русия, в началото на века. Тогава особено в руската провинция било така: тези, които искали, ходели на църква, а които не искали – мислели за революции. Родителите на о. Серафим, Александър и Александра били прости и много благочестиви хора. Затова и той бил възпитан в благочестие и православна вяра. Първите семена на Словото Божие той възприел от родителите.

След това отецът постъпил в Московската духовна семинария. В 1919 г. той завършил и взел изпита за постъпване в Академията, но не му се отдало да учи там, защото в същата година тя била закрита. Наложило му се да работи като клисар няколко години.

Спомням си един разказ, който съм слушал от него, по време на трапеза. „Вие знаете ли – казваше – какъв беше животът по-рано? Батюшката служи в олтара, а певецът е сам на клироса. Той изпява Херувимската, а батюшката от олтара със сълзи казва: „Моля те, повтори.” Усещаше се, че о. Серафим разказваше случай от своя живот, толкова проникновено разказваше. Когато човек извършва богослужението благоговейно това се предава на всички. От този разказ е видно, че още тогава батюшката, въпреки младостта си, бил действително силен молитвеник.

След това батюшката се оженил и приел свещен сан.

Настъпили тридесетте години, време на гонение. Като ревностен пастир и проповедник на православното учение, отецът не изкарал дълго на свобода. Обновленците, предшественици на сегашните обновленци, встъпили в съюз със съветската власт и започнали да преследват православните. За борбата си с обновленците батюшката и получил първата си присъда – пет години.

Като цяло, той казваше, че тогава те много са се борили и страдали за Православието – от непоменаващите, от разколи, като иосифлянския и григорианския. Той не ги признавал за истинска Църква. Когато го попитах как да се отнасям към Руската Задгранична Църква, наследница на разкола на митр. Иосиф, той отвърна: „РЗЦ е несъмнено разкол и с нея не може да има никакво литургично общение.” Аз се заинтересувах: „А как да се отнасям към митр. Антоний Храповицки и неговото богословие?” – батюшката е учил при него, слушал е негови лекции в семинарията. Той каза: „Митрополит Антоний е светило на руската богословска наука.” На въпроса мога ли да поменавам карловчаните, той отговори: „Аз мисля че могат да се поменават, Бог ще прецени кой е бил прав.” В тридесетте години ситуацията е била много сложна, руснаците заминавали в емиграция. Сега всичко стана ясно, докато тогава какво е можел да направи човек, който се е оказал в Америка или в Европа, където не е имало РПЦ, а само задгранични епископи? Ето защо о. Серафим считаше, че карловчаните могат да се поменават за упокой. Въобще, може да се каже, че той се отнасяше непримиримо към всички видове разкол.

Известен е следният случай от живота на отеца в лагерите. Изпратили го с някакво поръчение в друг лагер, доверявали му се, въобще и на другите свещеници. Той се заблудил в тайгата, а било зима. Той разбирал, че ако остане сега, зимата, в гората, то просто ще замръзне, ще погине. До вечерта се опитвал да намери пътя, започнало да се смрачава. Тогава преклонил колене, застанал на молитва и дълго се молил. Вдигайки очи, видял, че сред гъсталака сияят някакви огньове. Тръгнал към тях и излязъл до този лагер, в който бил пратен.

Батюшката признаваше това за несъмнено чудо Божие, разказваше този случай нееднократно, привеждаше го като пример за това, че Господ помага на своите раби, намиращи се на някакво послушание или търпящи страдания за Него.

Когато батюшката излежал поредната присъда и отишъл да си получи паспорта, следователят му задал въпрос: „Гражданино Тяпочкин, какво смятате да правите занапред?” „Да служа на Господа” – бил неговия отговор. За това той получил нова присъда, без да излезе на свобода, с покорност и смирение приемайки новото изпитание.

След това, когато след смъртта на Сталин гоненията на Църквата се прекратили, хората започнали да излизат от лагерите. За напред били хрушчовските гонения. В това време отецът служил в Днепропетровска епархия.

В края на 50 те неговата съпруга починала. Тогава протойереи Димитрий Тяпочкин написал на архиерея прошение за постриг, в което указвал, че в монашество иска да приеме името на преп. Серафим, тъй като от младини много почитал този светец. Молбата му била изпълнена и оттогава иеромонах Серафим служил в различни енории на епархията. Архиереят, който много го уважавал, му предлагал да служи в съборния храм, но батюшката се отказал и помолил за някакъв уединена енория, за да е просто в тишина и да съхрани молитвения дух.

По-късно той бил назначен за духовник на Курско-Белгородска епархия. В последните си години той служеше в село Ракитное, живееше при храма, там и почина на втория ден на Пасха 1982 г.

На четири километра от Ракитное служеше схиарх. Григорий. Отец Серафим отиваше при него на изповед, считаше го за свой духовник, или просто за да отдъхне, защото в Ракитное имаше много народ, и само да излезеше на улицата, веднага го обкръжаваха хора с различни молби. Тези двама подвижника бяха много задружни помежду си. Неотдавна в Москва излезе брошура за отец Григорий, а в Белгородска епархия – голяма, пълна книга за този подвижник на нашето време.

превод от руски  “Духовная жизнь начинается с покаяния”

Близки теми:

Отец Серафим – това е самата любов Ние попадахме в друг свят Старец Паисий Сихастрийский и Сихлийски За приснопаметния митрополит Борис Неврокопски Желая дя се освободя и да бъда с Христа

Великият съвременен подвижник, проигумен на атонски манастир Филотей, старец Ефрем (в света – Йоанис Мораитис) е роден на 24 юни 1928 година в град Волос (Гърция). На 19 години той напуска света и се заселва на Света Гора Атон, като става послушник на светия старец Йосиф Исихаст, безмълвник и пещерник.

Мащабът на личността и делото на стареца Ефрем са достойни за неговия духовен отец. Той възражда обителта Филотей на Атон, а след това за кратък срок създава на Американския континент деветнадесет манастира, които се превръщат в духовен оазис за американци, жадуващи да получат Божия благодат. Сега старец Ефрем живее в основаната от него обител „Св. Антоний” в Аризона (САЩ) и непрестанно се моли за духовните си чеда и за спасението на целия свят.

Издателската къща „Света Гора” публикува уникален сборник с проповеди и беседи на стареца Ефрем Филотейски. Книгата, получила название „Изкуството на спасението”, е станала квинтесенция на неговия богат духовен опит, придобит в продължение на почти шестдесетгодишен монашески живот. Наставленията на отец Ефрем представляват истинско опитно богословие – старецът не теоретизира и не философства, а разказва за това, което му е било открито на върха на неговия духовен опит в резултат на дългогодишни непрестанни подвизи и духовна борба.

По-голямата част от проповедите и беседите, събрани в книгата „Изкуството на спасението”, е насочена към миряни и се отнася към периода на апостолската дейност на стареца в САЩ и Канада. Малко е известно за този период от живота на стареца, затова той заслужава отделен подробен разговор.

През 1960 година един от най-великите православни богослови на ХХ век о. Йоан Романидис (1927-2001) в писмото си към атонския монах и църковен писател Теоклит Дионисиатски пише: „Светогорците трябва веднага да изпратят свои представители в САЩ и да основат там монашески обители, в противен случай Православието на Американския континент неизбежно ще загине.” Няколко години по-късно намисленото е осъществено с усилията само на един човек, който успява да направи, на пръв поглед, невъзможното.

За пръв път отец Ефрем (Мораитис) идва в Канада през 1972 година по покана на духовните си чеда. Няколко години по-късно такива посещения в САЩ и Канада стават редовни. Старецът беседва с хората, наставлява, утешава, проповядва… Постепенно все по-очевидни стават потребността на американците от живото слово на Евангелието и тяхното търсене на истински духовен живот. В основата на мисионерската си дейност старец Ефрем поставя откриването на православни мъжки и женски манастири, които се превръщат в духовни центрове, привличащи хиляди неравнодушни хора, възприемащи обителите като „частица от Небето на земята”.

По думите на известен гръцки историк и богослов отец Георги Металинос, “православните манастири са най-ефективните мисионерски центрове. Животът в обителта, наблюдението за живота на монасите и участието в богослужението действат много по-ефективно върху преминаващите оглашение, отколкото сухите схоластични слова. Инославните искат да видят живото Православие и да се докоснат до него “отвътре”.

Манастири на стареца Ефрем се появяват в много региони на САЩ и Канада: Ню-Йорк, Тексас, Флорида, Вашингтон, Южна Каролина, Пенсилвания, Илинойс, Калифорния, Мичиган, Монреал и Торонто. Общият брой обители, основани от стареца Ефрем, към дадения момент възлиза на деветнадесет, а още два манастира са в процес на строителство. Този брой може да нарасне и още, защото много миряни жертват парцели и излизат с инициативи за създаване на нови и нови обители.

Всички манастири на стареца Ефрем са общежителни. Те се ръководят по атонски устав и в основата на живота им стоят заветите на Йосиф Исихаст. Много от живеещите в американските и канадските обители не веднъж са посещавали Света Гора и дори са прекарали известно време в атонските манастири, желаейки да се запознаят с монашеското предание от първоизточника.

В обителите, основани от Ефрем Филотейски, живеят хора от различни социални съсловия и националности: освен гръцки имигранти в САЩ, това са преминалите в Православие представители на различни народи и религии (мормони, мюсюлмани, индуисти, будисти, иудеи, католици и протестанти).

Към момента на установяването на стареца Ефрем в САЩ американската Православна Църква се е намирала в дълбока криза. Модернистичните нововъведения на архиепископ (по-късно Вселенски патриарх) Атинагор (Спиру)[i] са довели до загуба от Църквата на нейния исихастки и аскетичен характер. Американското Православие е изгубило духовната си дълбочина и вселенска перспектива, превръщайки се само в етнографски клуб за имигранти, на които им е мъчно за своята родина.

Старец Ефрем спасява американското Православие от разтварянето и асимилацията по протестантски образец. Неговата дейност подпомага излизането на Църквата от нейната национална затвореност и идването в нея на нови хора.

Първоначално православните среди се отнасяли към стареца Ефрем с предпазливост. На пръв поглед, християнството на Ефрем Филотейски изглеждало прекалено сурово и аскетично, но когато хората се запознали по-отблизо със стареца и неговите ученици, ледът на неразбирането се стопил: гърците-имигранти обикнали обителите на отец Ефрем от цялата си душа.

Днес хиляди хора от различни краища на САЩ и Канада пристигат в неделни и празнични дни в основаните от стареца манастири. Те с радост изкарват многочасови манастирски служби и променят отношението си към вярата под влияние на видяното.

Огромно влияние оказали манастирите на Ефрем Филотейски върху православните йереи, които служат в САЩ и Канада. Промяната на възгледите на свещенослужителите подпомогнала постепенното връщане към забравеното Православно предание в много американски енории. Днес много православни свещеници посещават отец Ефрем и основаните от него обители в търсене на духовна подкрепа. Под влияние на наставленията и призивите на Ефрем Филотейски мнозина американски свещеници станали противници на религиозен синкретизъм и икуменизъм, започнали да носят расо не само по време на богослужението, но и във всекидневния живот.

Центърът на мисионерското служение на отец Ефрем е манастирът „Св. Антоний” в Аризона, разположен недалеч от столицата на този американски щат, град Финикс. Към момента на идването на стареца Ефрем по-голямата част от местните жители са били мормони, сега някои от тях са приели Православието.

Обителта „Св. Антоний” е основана през 1995 година в безводна и суха пустиня. Първоначално старец Ефрем планирал да построи манастир на друго място, но по Божи промисъл обърква пътя и се оказва на пустинно място между градовете Финикс и Тусан. Очевидците разказват, че в този момент те ясно чули камбанен звън, който невероятно приличал на звъна в родната обител на отец Ефрем – манастира Филотей. „Ще построим манастира тук”, – казал тогава старецът. Владика Антоний, епископ Сан-Франциски, дълго не можел да повярва на тази история, докато изведнъж, няколко години по-късно, сам не чул подобен звън, когато наближавал строящия се манастир „Св. Антоний”. Както се разбрало след няколко минути, звънът имал свръхестествен произход, защото самите монаси не били камбани.

По благословение на стареца около манастира са били закупени 1200 декара земя и засадени с 3000 маслинови, портокалови, лимонови, грейпфрутови дървета, шамфъстък, лози и финикови палми. За да не изсъхнат растенията, е била необходима вода, която била открита по чуден начин в резултат на подземни проучвания. На стареца Ефрем му се явил преп. Антоний Велики и му посочил мястото за сондаж. На дълбочина 980 метра била открита вода, която се оказала достатъчна, за да превърне местността от пустиня в цъфтящ оазис. Сега в манастирската градина се отглеждат повече от две хиляди вида растения, въпреки че летните температури в Аризона достигат 40-45 градуса по Целзий. Навсякъде братята на манастира са монтирали лампи, направили са фонтани, пътечки.

Гледайки удивителната райска градина и величествените храмове, изградени от братята на обителта „Св. Антоний”, е трудно да се повярва, че когато тук за първи път пристигнали шест атонски монаха, тук не е имало нито вода, нито пътища, нито електричество. Първоначално за жилище на стареца Ефрем и неговите ученици служели четири каравани. Монасите трябвало да живеят и да работят в местност, пълна с отровни змии и опасни хищни животни. Местните жители смятали старец Ефрем за ненормален, защото искал да строи манастир в пустиня. Дори православните се съмнявали в успеха на неговото дело.

Но минало време и на мястото на неголемите каравани се появили храмове и здрави строежи, а братята се увеличили от седем на четиридесет и пет човека. Главният събор на манастира е посветен на преп. Антоний Велики и св. Нектарий Егински. Другите шест храма са посветени на преп. Серафим Саровски, пророк Илия, вмчк Пантелеймон, вмчк Георги, вмчк Димитър, св. Николай и  св. Йоан Предтеча.

Към обителта е построен хотел, в чиито просторни и светли стаи могат да отседнат до 500 поклонници едновременно. Съгласно традициите на атонското монашество нощувките и храната се предоставят на гостите на манастира безплатно. В хотела поклонниците разполагат с неограничено количество плодове, освежаващи напитки, чай, кафе.

В щата Аризона обителта „Св. Антоний” се намира на второ място по брой посетители, отстъпвайки малко на Великия Каньон (Гранд Каньон) – една от основните забележителности на САЩ.

Манастирът „Св. Антоний” провежда мащабна благотворителна дейност. Монасите предоставят жилище на бездомни и помощ на всички, които се обръщат към тях. В град Тусон, разположен на юг от обителта, по благословение на стареца Ефрем е създаден център за подпомагане на бедни и самотни жени.

Игумен на манастира „Св. Антоний” е атонският йеромонах Паисий – един от петте първи заселници в обителта, който пристига в САЩ от Света Гора Атон заедно с Ефрем Филотейски. Самият старец Ефрем не се занимава с управленски въпроси, а е духовник на всички основани от него манастири. Също така отец Ефрем е духовен наставник на хиляди миряни, които пристигат в Аризона от всички краища на планетата.

Трудно е да се преувеличи значението на мисията на стареца Ефрем. „Ние, американските архиереи и йереи, в продължение на седемдесет години се опитвахме да привлечем хора в Църквата, провеждайки фестивали. Организирахме празници и тържества, черпихме хората с напитки, храни и развлечения. Ние забравихме молитвата, изповедта, поста, броениците – всичко, което съставлява Преданието на нашата Църква. Дори сме възпрепятствали създаването на манастири, защото мислехме, че са ненужни и че не могат да дадат нищо на нашата Църква. И ето дойде един мъничък човечец, без светско образование и богословски дипломи, без новаторски и смели идеи (които ние имахме в изобилие)  и ни напомни за най-важното – за нашето Православно Предание. Той никого не викаше на танци и развлечения, а призоваваше към пост и участие в многочасови бдения. И хората откликнаха на неговия призив, дойдоха при стареца и го подкрепиха. Броят на идващите при отец Ефрем не се поддава на описание. Америка, която се е стремяла да излезе от задънената улица на културата на потреблението и робството на материални ценности чрез различни обществени течения (например, хипи) и източни религии, е открила за себе си истинското неизопачено християнство – Православието”, – това са думите на отец Антоний (Мосхонас), излезлият на покой многогодишен настоятел на православния храм в град Тусон.

По думите на отец Ефрем, дикеят на скита „Св. Андрей Първозвани” на Атон, „старец Ефрем е бил подложен на безпрецедентни и тежки клевети и обвинения”. Но въпреки постоянните поръчки на изобличителни репортажи по американската телевизия и други медии, той не е спрял, а е продължил своето мисионерско служение. Ефрем Филотейски е жив пример на велик подвижник, който с живота си е доказал истинността на думите на преп. Серафим Саровски: „Придобий мирен дух и хиляди ще се спасят около теб”.

Близки теми:

Отец Атанасий Камбанаос Старокалендарците зилоти са извън Кораба на Църквата Беседа на архим. Ефрем Аризонски за Пресвета Богородица Страданието е най-големият дар, който Бог може да даде някому Волята на Господа беше да живея и да изповядвам вярата