СВЕТИ ГЕРМАН АЛЯСКИНСКИ СВЕТИ ПЕТЪР АЛЕУТСКИ

“Нека дадем тържествено обещание пред самите себе си, че от този ден, от този час, от точно този момент ще се стараем преди всичко да обичаме Бога и да изпълняваме Неговата свята воля.”

Св. Герман Аляскински

Свети Герман идва в Америка като част от руската православна мисия в Аляска през 1794 г. Той живее там до кончината си и повече от четири десетилетия наставлява с думи и дела местните жители и живеещите в Аляска руснаци.

През 1793 г. се сформира група от десет монаси от Валаамския манастир, за да проповядва словото Божие на местните жители в северозападна Америка. Сред членовете на мисията е и отец Герман. Монахът Герман се родил в търговско семейство в гр. Серпуков, Московска епархия. Не е известно как се е казвал в света, нито какво е било фамилното му име. От детска възраст той проявява голяма ревност към благочестив живот и става монах на 16-годишна възраст. Първо живее в Троице-Сергиевата килия, която била част от Сергиевата лавра. Докато живеел в Троице-Сергиевата килия, му излязал голям цирей на врата под брадата. Болката била ужасна. Отокът се увеличавал бързо и обезобразил цялото му лице. Било му трудно да преглъща, а от цирея се разнасяла непоносима миризма. Отец Герман не се обърнал към земен лекар, а се заключил в килията си и с гореща молитва и сълзи на очи той се обърнал към иконата на Небесната царица, умолявайки Я за изцеление. Молил се цяла нощ, после взел мокра кърпа, избърсал с нея иконата на света Богородица и после я завързал около врата си. Продължил да се моли, докато не грохнал от изтощение и не заспал на пода. Тогава сънувал, че пресветата Дева го  изцелила. На сутринта станал и за най-голямо негово изумление видял, че е напълно здрав. Отокът бил изчезнал, имало само малка бучица, която напомняла за цирея.

Отец Герман живял в Троице-Сергиевата килия около 5-6 години. После постъпил във Валаамския манастир, където попаднал под ръководството на игумен Назарий. Във Валаам той преминал през различни послушания. Често бил изпращан в гр. Сердобол да надзирава кариерата за мрамор там. Братята обичали о. Герман и с нетърпение очаквали връщането му всеки ден от Сердобол. След като изпитал усърдието на младия аскет, старецът Назарий го благословил да заживее сам в пустинята. Пустинята се намирала в гъста гора на около километър и половина от манастира. И до ден днешен това място се нарича “полето на Герман”.

След като руснаците открили Алеутските острови, те осъзнали необходимостта да провядват Евангелието на местните обитатели. С благословението на Синода митрополит Гавраил натоварил стареца Назарий със задачата да избере способни мъже от валаамското братство. Един от тях бил о. Герман. След пристигането си в Аляска просветителите бързо разпръскват евангелската светлина сред тези най-нови синове и дъщери на Русия. Няколко хиляди души приемат християнството. Основано е училище за обучаване на новопокръстените деца. Построена е църква. По Божий промисъл обаче успехът на мисията не продържил дълго. Предводителят на мисията архимандрит Йоасаф, който бил въздигнат в епископ на Аляска, се удавя на път от Русия за Аляска заедно с всичките си сподвижници. Още преди това йеромонах Ювеналий се увенчава с мъченически венец, след като бива убит от местните жители. Някои от останалите монаси умират, а други се завръщат в Русия. Остава само о. Герман. По Божия промисъл той ще просвещава алеутите най-дълго от събратята си.

През първите си години в Аляска о. Герман живял на о. Кодиак и работел в пекарната. Едно лято той завел група местни деца на о. Спрус Айлънд, за да проведат “градинарски експеримент”. И до днес св. Герман се смята за бащата на градинарството в Аляска, защото преди това никой не бил обработвал земята. Той се пренася на о. Спрус Айлънд и няколко години живее там в пълна идилия. Островът не е голям и целият е покрит с гора. Малка рекичка тече по средата на острова и се влива в морето. Отец Герман избрал този живописен остров, за да се уедини на него. Той изкопал пещера в земята с голи ръце и прекарал цялото първо лято в нея. Когато започнала зимата, руско-американската търговска компания му построила килия близо до пещерата. Той живял в тази килия до смъртта си и поискал да го погребат в пещерата. Недалеч от килията му били построени дървен параклис, дървена сграда за училище и за приемане на посетители. В градината си о. Герман садял картофи, зеле, грах, моркови, чесън и ряпа. Един посетител си спомня, че той белел картофите, оставял ги да изсъхнат на руската си печка, после ги стържел и от това брашно правел хляб. За да наторява почвата, той носел келп от брега в голяма кошница. Тя била толкова огромна, че местните жители се чудели как е възможно да я вдига, когато била пълна с келп.

Облеклото му било едно и също и лято, и зиме. Той не носел риза. Вместо това носел нещо като елек от еленова кожа. Отгоре носел расо, мантия и “клобук” – монашеската му шапка. Навсякъде ходел облечен така – и в дъжд, и в сняг, и в зимните бури, и в кучешки студеното време.

За легло му служела пейка със средни размери, покрита с еленска кожа, която се била износила от времето. За възглавница му служели две тухли, които били скрити под еленската кожа и не били забелязвани от посетителите. Той нямал одеяло. Слагал една широка дъска върху печката да се затопли и после се “завивал” с нея. Той наричал тази дъска “моето одеяло” и искал да я положат върху него, когато почине.

Старецът ядял много малко. Когато ходел на гости, той едва докосвал храната. В килията си се хранел с малко риба и зеленчуци.

Върху тялото му, изнурено от тежък труд, пост и бдения, висяли вериги с тежест седем килограма. Тези вериги са запазени до наши дни.

Описвайки аскетичните трудове на о. Герман, ученикът му, алеутът Игнатий Аляга, казва: “Да, животът, който водеше, беше тежък; никой не може да му подражава.” Епископ Петър, викарий на Камчатска епархия по онова време, казва: “По-голямата част от трудовете му са извършвани в уединението на килията му, където никой не можел да го види; вън от нея хората са го виждали да пее и да служи според монашеското правило.” Веднъж попитали Стареца: “Как така живееш в гората сам? Не ти ли става скучно?” На въпроса той отговори така: “Не, аз не съм сам в гората! Бог е с мен, Бог е навсякъде! С мен са и светите ангели! Как може на човек да му е скучно с тях? С кого е по-приятно да се разговаря – с ангели или с хора? С ангелите, разбира се!”

Той винаги се застъпвал пред властите за нарушителите, защитавал наранените и помагал на нуждаещите се по какъвто начин можел. Алеутите и децата им често го посещавали. Някои идвали за съвет, други идвали да се оплачат, че върху тях се извършва насилие, трети търсели защита или помощ от стареца. Той изслушвал болките им и се стараел да върне мира и хармонията в семействата. Ако не успявал да сдобри мъжа и жената, той ги разделял за известно време. Необходимостта от такива мерки той обяснявал така: “По-добре е да ги оставиш да живеят отделно, без да се карат и воюват. Повярвайте ми, съвместният живот понякога може да е много ужасяващ. В някои случаи мъжът убиваше жената или жената докарваше мъжа до лудост!” Отец Герман особено обичал децата. Той печал солени бисквити и им ги давал, когато те го посещавали.

Кораб, идващ от САЩ, пренесъл смъртоносна инфекциозна болест, която предизвиквала открити язви. Болестта първо се разпространила на о. Ситка, а после и на о. Кодиак. Жертвите на болестта умирали след три дни. Болестта продължила един месец. Смъртността била толкова голяма, че нямало кой да копае гробовете и навсякъде лежали починали хора. Отец Герман неуморно посещавал болните и ги умолявал да бъдат търпеливи, да се молят, да се покаят за греховете си и да се приготвят за смъртта.

Отец Герман бил просветител на алеутите. Той направил училище за осиротелите малки алеути. В него той ги учел на Закон Божий и на църковно пение. Събирал алеутите за молитва в параклиса близо до килията си на празнични дни и в неделя. Учениците му четяли Часовете и други молитви, старецът четял Посланията и Евангелието, а момиченцата от училището пеели. Алеутите обичали да слушат поученията на о. Герман: те били много интересни и им оказвали изключително въздействие.

Яновски, губернаторът на Аляска по онова време, свидетелства за много случаи, когато св. Герман проповядвал не само пред местните, но и пред руснаците. Той ги посещавал на о. Кодиак и понякога ги поучавал до късно вечер, но никога не оставал да преспи там, а се връщал на о. Спрус Айлънд. Самият губернатор Яновски бил обърнат към вярата от Стареца. Той бил свободомислещ, високообразован човек и повърхностен християнин преди да се запознае с о. Герман. Ето какво казва той за Стареца: “Разговаряхме всеки ден до полунощ, а понякога и до по-късно. Говорехме за Божията любов, за вечността, за спасението на душата и за християнския живот. Сладките думи се лееха от устата му като неспирен поток… Чрез тези редовни разговори и по молитвите на святия старец Бог ме насочи по пътя на Истината и аз станах истински християнин. За всичко това съм задължен на о. Герман. Той е моят благодетел.”

“Преди няколко години”, продължава Яновски, “отец Герман обърна към Православието един морски капитан, който беше лутеран. Този капитан беше образован. Освен че познаваше много науки, той говореше руски, немски, италиански, английски и малко испански. Но той не можа да устои на аргументите и доказателствата, които му предостави о. Герман, промени вярванията си и беше приет в Църквата чрез миропомазване.”

Веднъж о. Герман разговарял с руски моряци и ги запитал дали обичат Бога. Когато те всички лековато потвърдили, че обичат Бога, той отвърнал: “А аз, грешникът, се опитвам да обичам Бога от 40 години и не мога да кажа, че Го обичам съвършено.” След това добавил: “Нека поне дадем тържествено обещание пред самите себе си, че от този ден, от този час, от точно този момент ще се стараем преди всичко да обичаме Бога и да изпълняваме Неговата свята воля.”

Ето как в спомените си за св. Герман губернаторът Яновски споменава св. Петър Алеутски: “Друг път му разказвах как испанците са заловили 14 алеути и са ги предали на йезуитите, които ги насилвали да приемат католическата вяра. Алеутите категорично отказвали да направят това. Те казвали “Ние сме християни!”, на което йезуитите им отвърнали “Това не е вярно! Вие сте еретици и схизматици и ако не отстъпите и не приемете нашата вяра, ще ви мъчим всички до смърт.” След това разделили алеутите в затвора в килии по двама. Йезуитите дошли вечерта в затвора с лампи и запалени свещи и отново се опитали да убедят алеутите да приемат католицизма. След като те отказали, йезуитите започнали да измъчват един от алеутите в първата стая, докато другият трябвало да гледа как го изтезават.  Отрязали една става от крака на алеута, а после още една. После изтръгнали две стави от ръцете му. После му отрязали ходилата и китките. Кръвта течала, но мъченикът търпял и решително повтарял едно и също нещо: “Аз съм християнин.” При такива страдания той умрял от загуба на кръв. На следващия ден йезуитите обещали да измъчват приятеля му по същия начин, но вечерта получили заповед от Монтерей да изпратят всички заловени алеути под конвой там. На сутринта всички били изпратени там, освен починалия алеут. Това ми беше разказано от свидетел-алеут, приятел на мъченически загиналия, който се беше спасил от изтезанията. После предадох за случилото се в Санкт Петербург. Когато завърших разказа си, о. Герман ме попита: “Как се е казвал алеутът?” Отговорих му: “Петър, но не помня фамилното му име.” Тогава Старецът стана, отиде пред иконата, прекръсти се с благоговение и произнесе следните думи: “Свети новомъчениче Петре, моли Бога за нас!”

Свети Петър Алеутски е канонизиран през 1980 г., а паметта му се чества на 24 септември.

Свети Герман не искал нищо за себе си в този живот. Той отказвал да бъде ръкоположен за йеромонах или архимандрит и завинаги си останал просто монах. Отец Герман се трудел за Бога с цялото си усърдие, без да изпитва никакъв страх от хората на властта. Той не обръщал внимание на това кой с какъв ранг е, а осъждал мнозина заради невъздържания им живот, непочтителното им поведение и експлоатацията на алеутите. Гневът на тези хора срещу него му създавал какви ли не трудности. Клеветите по адрес на о. Герман били толкова умели, че те често не можели да бъдат разпознавани. Според едно от обвиненията о. Герман трупал тайно богатства в килията си. Свещеник от о. Спрус Айлънд, губернаторът на колонията и работници от руско-американската компания дошли да претърсят килията на о. Герман, като очаквали да намерят в нея скъпи вещи. Когато не намерили нищо ценно, работникът Пономарков, очевидно с разрешение на висшестоящите, започнал да разбива дъските на пода с брадва. “Мили друже”, му казал отец Герман, “Напразно си взел тази брадва днес, но именно този инструмент ще погуби живота ти.” По-късно Пономарков бил преместен на полуостров Кенай, където местните жители му отсекли главата, докато спял.

Свети Герман бил измъчван от демоните. Това той открил на ученика си Герасим, който веднъж влязъл в килията му без да произнесе обичайната молитва и, след като задал въпрос на монаха, не получил никакъв отговор. На следващия ден той запитал Стареца защо е мълчал предишния ден. Тогава о. Герман му отвърнал: “Когато дойдох на острова и се заселих в тази пустиня, демоните идваха под формата на хора и животни. Претърпях много от тях – мъчения и изкушения. Затова вече не разговарям с никой в килията ми, ако не е изрекъл молитва при влизането си.”

Отец Герман получил много свръхестествени дарове от Бога. Той хранел птиците около килията си със сушена риба и те гнездели масово около нея. Под килията му живеела сибирска белка, която един ден родила малки. Тези животни яростно защитават малките си, но о. Герман можел да ги храни с голи ръце. Ученикът му Игнатий Аляга е написал следното във връзка с този случай и във връзка с някои други неща: “Не е ли храненето на сибирската белка чудо? Отец Герман беше виждан да храни и мечки. След като старецът почина, и птиците, и животните изчезнаха. А колкото и да се грижехме за градината му, тя не даваше плод.” Това показва, че св. Герман е достигнал обожение – единение с Бога, което е цел на всички нас. Когато човек достигне обожение тук на земята, той е в състояние подобно на това, в което са били Адам и Ева преди грехопадението, когато човекът е бил в хармония с всички животни. Има много примери за светии, които са били приятели с животните, както св. Серафим Саровски например, който е хранел също мечка.

Веднъж на о. Спрус Айлънд станало наводнение. Местните жители дотичали при стареца. Тогава той взел икона на Божията майка от къщата, в която живеели учениците, поставил я на една плитчина и започнал да се моли. След това се обърнал към онези, които били с него и им казал: “Не се страхувайте, водата няма да премине мястото, на което стои иконата.” Съгласно пророчеството му водата не преминала мястото, където била поставена иконата. Той заръчал на ученичката си София Власова да поставя тази икона на св. Богородица на брега при опасност от наводнения и обещал на местните жители, че Божията майка винаги ще ги запазва. Тази икона все още се пази на о. Спрус Айлънд.

Веднъж о. Герман помолил барон Ф. П. Врангел да напише писмо от негово име до един митрополит в Русия. Когато привършили с писмото, старецът поздравил барона за това, че е получил ранг адмирал. Баронът бил удивен. Новината се потвърдила много по-късно, когато баронът бил в Санкт Петербург.

Веднъж гората на о. Спрус се запалила. Старецът и ученикът му Игнатий разчистили горските храсталаци в подножието на един хълм и обърнали мъха по земята. След това старецът казал на Игнатий: “Не се тревожи. Огънят няма да премине тази линия.” На следващия ден нямало надежда за спасение и огънят приближил обърнатия от стареца мъх. Но когато пламъците стигнали до разчистеното място, те спрели и не преминали от другата страна на линията.

Известни са и много пророчества, които старецът е направили приживе. Отец Герман казвал: “След смъртта ми ще има епидемия и от нея ще умрат много хора – както руснаци, така и алеути.” И наистина шест месеца след смъртта му избухнала епидемия от вариола в Аляска, която причинила смъртта на толкова много хора, че в някои села останали само по няколко живи. Това принудило колониалните власти да съберат разпръснатите алеути заедно: така от 20 села останали само 7.

Ето и друго пророчество на стареца Герман. Той обичал да казва на последователите си: “Въпреки че ще мине много време след смъртта ми, моята памет няма да бъде забравена и мястото, където съм живял, няма да остане необитаемо. Монах, подобен на мен и бягащ от човешката слава, ще дойде да живее на о. Спрус Айлънд. Островът никога няма да остане необитаем.” В изпълнение на това пророчество през 1935 г. на о. Спрус се заселва руският йеромонах Герасим (Шмалц), който по-късно е ръкоположен за архимандрит. Той живял в дървена килия, която е запазена в първоначалния си вид до наши дни. В нея той живял усамотено, молел се за света и за страдащата си родина, подложена по онова време на атеистичен режим. Той умира през 1969 г. и е погребан на о. Спрус Айлънд.

В един разговор с малкия Константин Ларионов о. Герман предсказва бъдещия монашески живот на острова. Веднъж старецът попитал 12-годишния Константин: “Детето ми, мислиш ли, че параклисът, който сега се строи, ще бъде изоставен?” Момчето отговорило: “Не зная, апа [“апа” значи дядо, старец на езика на алеутите – бел. прев.].” Константин по-късно си спомня: “И наистина не разбрах въпроса му тогава, въпреки че разговорът се е запечатал ясно в паметта ми.” Старецът замълчал известно време, а после рекъл: “Мое дете, запомни, че след време на това място ще има манастир.” И наистина в наши дни на о. Спрус Айлънд съществува малък мъжки манастир – скитът “Св. Архангел Михаил” (можете да видите снимки на скита, монасите и околностите на този линк:https://picasaweb.google.com/orthodoxinfo/SpruceIslandAlaskaHomeOfStHermanOfAlaska# ). В непосредствена близост до о. Спрус Айлънд е о. Св. Нил, който е кръстен на руския аскет от 15 век св. Нил Сорски. На този остров днес се намира женският скит “Св. Нил Сорски” (можете да разгледате снимки на този линк:https://picasaweb.google.com/orthodoxinfo/StNilusSketeOffTheCoastOfSpruceIslandAlaska# ). И двете монашески общности принадлежат към Светия Синод на Сръбската православна църква. И в двата скита се изпълнява дневният цикъл от служби. Простотата е ръководният принцип в ежедневието им. Монасите и монахините се опитват да следват примера на св. Герман и да се препитават от земята. Това включва ловене на достатъчно сьомга за зимата, поддържане на големи зеленчукови градини, събиране на горски плодове, гъби и ядливи растения. През лятото те използват дългите дни в Аляска за труд на открито, а зимата им преодоставя повече възможности за четене и ръкоделие. Във всички сезони обаче основната им цел е да водят съсредоточена борба със страстите в традициите на православното монашество.

Старецът Герман дал подробни нареждания за своето погребение и предсказал някои от обстоятелствата около него. Той казвал на последователите си: “Когато умра, погребете ме до о. Йоасаф. Убийте вола ми веднага. Той ми е служил достатъчно. Погребете ме сами и не съобщавайте за смъртта ми в пристанището. Хората от пристанището (Кодиак) няма да видят лицето ми. Не викайте свещеник и не чакайте да дойде, защото ще чакате напразно! Не ми мийте тялото, а го поставете в ковчега. Съберете ми ръцете на гърдите, увийте ме в мантията ми и с краищата й покрийте лицето ми. А на главата ми сложете клобука. Ако някой иска да се сбогува с мен, нека целуне кръста в ръцете ми. На никого не показвайте лицето ми. След като ме спуснете в земята, ме покрийте с моето одеяло.”  Както споменахме по-рано, това одеяло била дъска, която била винаги в килията му и с която той се “завивал” нощем.

Времето на упокоението му в Бога наближавало. Един ден той повикал в килията си ученика си Герасим и му казал да запали свещи пред иконите и да започне да чете Деянията на апостолите. След известно време лицето му засияло и той рекъл: “Слава на Тебе, О, Господи!” След това казал на Герасим, че на Бога е угодно да удължи живота му с една седмица. След една седмица той отново заръчал да запалят свещи и да четат Деянията на апостолите. Старецът тихо облегнал главата си на гърдите на Герасим и починал. Тогава в стаята се разнесло благоухание. Той починал на 81 години на 13 декември 1837 година.

Същата вечер в село Катари на остров Афогнак бил забелязан необикновен огнен стълб да се издига от о. Спрус Айлънд към небето. Изумен от този феномен, възрастният мъж Герасим Вологдин казал на съпругата си Анна: “Сигурно о. Герман ни е напуснал.” И започнал да се моли. По-късно те разбрали, че именно в този момент е починал о. Герман. Този огнен стълб бил видян и от други хора на други места по същото време.

Против волята на о. Герман учениците му решили да съобщят за смъртта му в Кодиак, защото алеутите се страхували от руснаците. Губернаторът на колонията Кашеваров им забранил да го погребват, преди той да дойде за погребението. Но тези инструкции били в разрез с волята на стареца. Задухал ужасен вятър, започнало да вали и се извила страшна буря. Пътят по вода от о. Кодиак до о. Спрус Айлънд е само два часа, но никой не се осмелил да прекоси краткото разстояние в такова време. Лошото време продължило един месец. През цялото това време тялото на св. Герман лежало в къщата на учениците му. Лицето му не се променило ни най-малко, а тялото му не започнало да се разлага. Най-накрая пристигнал ковчегът, докаран от Козма Училишев. Никой от пристанището не дошъл. Обитателите на о. Спрус Айлънд сами положили стареца в земята. Така се изпълнила последната воля на Стареца. След като го погребали, ветровете утихнали и морската повърхност станала гладка като стъкло.

Също по някаква незнайна причина учениците му не убили вола на о. Герман. Но в деня след смъртта му той очевидно започнал да изпитва такава мъка по стопанина си, че си ударил главата в едно дърво, паднал на земята и умрял.

След като погребали Стареца в пещерата, която той сам си бил изкопал преди много десетилетия, последователите му издигнали дървен паметник над нея. През 1894 г. върху гробовете на о. Герман и о. Йоасаф (един от десетте монаси, дошли в Аляска от Валаам) бил построен дървен параклис, посветен на св. Сергий и св. Герман Валаамски. По времето, когато параклисът бил построен, св. Герман Аляскински още не бил канонизиран, затова параклисът бил посветен на светците, които той считал за свои закрилници приживе – светиите Сергий и Герман, основателите на Валаамския манастир. В параклиса има икона на тези светци заедно със св. Николай Мирликийски Чудотворец, която се намира на южната стена. Тя била нарисувана в края на 19 век във Валаамския манастир и донесена на о. Спрус Айлънд. На отсрещната страна се намира икона на Божията майка, която е била на острова още по времето на свети Герман.

Свети Герман е канонизиран на 9 август 1970 година едновременно от Светия Синод на Православната  църква в Америка и от Руската задгранична православна църква. Днес по-голямата част от мощите му се намират в катедралата “Свето Възкресение” на о. Кодиак. Всяка година на 9 август неколкостотин поклонници от цяла Америка и от други места идват на о. Кодиак и о. Спрус Айлънд, за да отпразнуват годишнината от провъзгласяването на св. Герман за светец. Тържествата продължават три дни. Поклонниците се събират рано сутрин на малкото пристанище на о. Кодиак, където се качват на рибарски лодки, за да отидат до Монашеската лагуна на о. Спрус Айлънд. В църквата “Св. св. Сергий и Герман” се отслужва архиерейска литургия. После се отслужва панихида на гроба на архимандрит Герасим Шмалц. След това поклонниците се събират за обяд на плажа и се връщат с лодки на о. Кодиак, където вечерта се отслужва вечерня. По време на тридневните тържества се прави и литийно шествие пеш и на лодки от о. Спрус Айлънд до о. Кодиак. Шествието се оглавява от местното свещенство, което носи древната икона на Божията майка от църквата “Св. св. Сергий и Герман”, следвано от поклонници. В катедралата “Свето Възкресение” на о. Кодиак съще се отслужва света литургия и се чете акатистът на св. Герман Аляскински пред ковчега с неговите мощи.

През 1993 г. покойният руски патриарх Алексей ІІ посещава Кодиак, за да се поклони на мощите на св. Герман. Той оставя като дар богато украсено кандило, което гори непрестанно върху ковчега с мощите на светеца. Поклонници от цял свят се помазват със светения елей от това кандило.

По-голямата част от мощите на светеца се намират в катедратала “Свето Възкресение” на Кодиак. Много вярващи обаче си взимат пръст от земята около църквата “Св. св. Сергий и Герман” на о. Спрус Айлънд, където е погребан светецът. Съществува и аязмо, от което поклонниците си наливат вода за благословение. Част от мощите му се намират в параклиса “Св. Игнатий” в Пенсилвания, където се намира архиепископията за Северна Америка на Антиохийската православна църква.

През 1963 г. с благословението на св. Йоан Максимович, архиепископ на Шанхай и Сан Франциско, е основан манастир на името на св. Герман Аляскински (http://orthodoxwiki.org/Monastery_of_St._Herman_of_Alaska_(Platina,_California)). Манастирът се намира в Платина, Калифорния и от 1965 г. една от мисиите му е да публикува православна литература на английски език. Оттогава до днес издателството “Св. Герман” е публикувало над 100 заглавия на английски и руски(http://www.stherman.com/). То също така издава двумесечното списание “Православно слово”. Един от основателите на издателството е о. Серафим Роуз.

Православната духовна семинария на о. Кодиак също носи името на свети Герман Аляскински (http://www.sthermanseminary.org/), както и много енорийски църкви в САЩ и по света.

МОЛИТВА КЪМ СВЕТИЯ И БОГОНОСЕН НАШ

ОТЕЦ ГЕРМАН АЛЯСКИНСКИ

След като поживя в пост на земята и премина в небесните жилища, където е неспирна радостта, о, свети отче Германе, ти се показа бдителен и покорен заселник в чужда земя: помнейки в сърцето си прекрасния Валаам и родната си Русия, ти разпространяваше православната вяра с апостолска ревност, и за да пожънеш плодове от трудовете си, ти изпълни сърцето си с изобилна любов към алеутите и жителите на Аляска, като се грижеше за тях и им преподаваше евангелските учения. Чуй сега нас, които ти се молим от земята на твоите подвизи, чуй също така стенанията на земята на твоите отци, приеми и моленията на тези, които ти се молят от всяко кътче на Божието творение. Нека по твоето застъпничество да получим смекчаване на закоравелите ни души, моли се да разбираме Божията воля; и въпреки че не сме направили нищо добро пред Бога, нека да поставим добро начало. Защото както ти си казал, о, скромни проповедниче, от този ден и час нека се стараем да обичаме Бога преди всичко. Защото нашият Бог е наистина човеколюбив и на Него подобава слава вовеки, на Отца и Сина и Светия Дух, сега и винаги и вовеки веков. Амин.

съставил и превел: Ирена Морган
Източник : Православна младеж

Използвана литература:

1. Saint Herman of Alaska –http://fatheralexander.org/booklets/english/herman/htm
2. Spruce Island, Alaska – A Pilgrim’s Guide, St. Herman of Alaska Brotherhood, pp. 12-36
3. St. Herman of Alaska – http://en.wikipedia.org/wiki/Herman_of_Alaska
4. Saint Herman Press – http://www.stherman.com/

Близки теми:

„И той ги пасе с чисто сърце, и ги води с мъдра ръка” (Пс. 77:72) Скритата святост – монах Софроний Рилски Отец Юстин (Първу): биография на светостта Отец Серафим – това е самата любов Свети Теофан Затворник – велик подвижник и духовен учител на Църквата

Денят е 5 септември 1914 г. В село Гложене ‐ Тетевенско, в семейството на Никола и Мария Георгиеви се ражда най‐малкото от трите им деца ‐ Тота. Двете й по‐големи братчета се казват Георги и Христо. Майката ‐ Мария е дълбоко вярваща жена. Голямото си благочестие тя наследява от баща си, смирен и прост по сърце човек, но с искрена вяра, който бил 30 години клисар в селската църква. Може би затова духовното раждане на Тота в Христа ‐ светото Кръщение – става когато тя е едва на три дни, в деня на рождеството на нашата Пресвета Владичица Богородица, която тя от най‐ранни години обиква като своя родна майка.

Нерадостно и пълно със скърби е нейното детство. Майка й умира при раждане, когато тя е на тригодишна възраст. Бащата, за да изхранва семейството, все ходел надалеч, пък и в мъката си често всичко пропивал. Оставял трите дечица в една изоставена воденица накрая на селото, а той отивал да припечели някой лев от занаята, който владеел ‐ бил много добър дърводелец и правел колела за каруци. Веднъж бедните сирачета останали три дни във воденицата сами, хлябът свършил, а и така се напълнили с въшки, че не можели повече да търпят. Двете братчета хванали малката си сестричка за ръце ‐ тогава тя била на четири години и половина, и отишли при баба си ‐ майката на майка им. Живеейки в голяма нищета, тя не можела да им помогне и ги изпратила при родителите на баща им Никола ‐ дядо Георги и баба Райка, които поели грижите за трите сирачета. Отначало дядото не искал да ги приеме. Майка Евпраксия с болка разказваше как, когато дошли в къщата му, той с досада й подхвърлил късче хляб казвайки: ʺНа!ʺ. Но баба Райка с много молби успяла да го придума. Тя била истински благочестива жена ‐ нея майка Евпраксия си я спомня като строга, но добра. ʺТя ме отгледа. От нея се научих на страх Божийʺ.

Скоро дядото изпратил момчетата като ратайчета да пасат селския добитък, а Тотка, като момиче останала да помага в къщи. Още от тогава тя опознала неволите на бедния, селски и изпълнен с немотия живот. Трудела се до изнемога, като гледала винаги да е по‐напред от другите в работата ‐ както казваше ʺот наивностʺ, защото за това нищо не получавала. Въпреки недоимъка бабата и дядото записали Тотка да се учи в селското училище, в което тя завършила 3‐ти клас (сегашния 7‐ми клас). Когато станала на 12 години я пратили в Русе, където работела като слугинче в кафенето на техни роднини. По‐сетне една далечна тяхна родственица, която живеела в София, я взела при себе си ʺза прислужничкаʺ ‐ да чисти къщата и да се грижи за двете й деца. Така далеч от родния си край тя още повече прилепила душата си към Бога и към Неговата пречиста Майка ‐ закрилница и покровителка на всички сираци по света.

Скоро се срещнала с ново изпитание. Една благочестива заможна възрастна жена на име Анка Чивийска ‐ вдовица на полковник, която по‐късно приела монашество с името Анисия се съжалила над бедното сираче и пожелала да го осинови и направи наследник на имотите си. Тя приела Тотка при себе си, но роднините й, които отдавна чакали да наследят имуществото й, така се озлобили срещу девойката, че едва ли не със сила принудили жената да я изгони от къщи. Изглежда, че Господ подготвял Тота не за земно благополучие и богатство, но я насочвал по трънливия и пълен със самоотречение път на монашеството, което е странничество. Още като 14 годишна, тя чува глас в себе си ʺняма да се жениш!ʺ. И този глас й показва, че нейният живот ще бъде по‐особен ‐ живот в девство и молитва към възлюбения в сърцето й Господ, на Когото тя дава още тогава таен обет да пребъдва в безбрачие.

Когато на 18 години постъпва на работа в една фабрика за чорапи, тя започва да посещава беседите на много популярното тогава православно мисионерско братство на ʺБелия кръстʺ1. Там намира свои връстници и единомишленици, с които да може да сподели горещата си вяра и стремеж към чистота и святост. На една от тези беседи тя се запознава с монахиня Евдокия от Врачешкия манастир и решава да я последва, и да постъпи като послушница в скромната обител посветена на светите Четиридесет мъченици. В манастира я довеждат старите й познати Анка Чивийска от София и брат Йордан, станал по‐късно монах Теодосий в Рилския манастир. И така на 12 май 1937 г. ‐ сряда след Томина неделя, Тота разкъсва връзките със света и започва нов живот за Господа в манастира, в който ще се подвизава в монашески трудове цели 76 години.

ʺВ манастира, казва тя, заварих една църква с пробит покрив, една схлупена къщурка и стара воденицаʺ. По това време в обителта се подвизавали монахините Евфимия и Евдокия. Живеели много просто и бедно, поради което те често излизали да събират помощи за обителта ‐ някое яйце, няколко килограма картофи, брашънце ‐ кой каквото имал и каквото му сърце давало. Тогава Тотка оставала съвсем сама. През нощта от страх се заключвала в църквата, а докато спяла усещала, че мишките й гризат ушите.

Веднъж един младеж от селото подучен от зли другари решил да я изплаши. Минал през манастира уж по път за някъде и видял, че тя е сама. Тогава, вместо да продължи пътя си, започнал да се приближава застрашително към нея. И в този отчайващ момент слабичкото и беззащитно момиче с неочаквана духовна сила и решителност го прекръстило и извикало: ʺВ името на Отца и Сина, и Светия Дух ‐ махни се от мене сатана!ʺ И станало чудо ‐ сякаш някаква невидима сила го блъснала един метър назад и обзет от неочакван ужас той избягал! А Тотка треперейки от страх побягнала чак в село.

Друг път, когато отивала до църквата да бие камбанката за правило в 3 часа сутринта, видяла зад една купчина камъни, блесналите зъби от сатанинската усмивка на един психично болен човек от Врачеш, на когото дяволът внушил да идва и да я плаши през нощта.

Кое я е карало да устои на това място? Безспорно вярата и любовта й към Господа, жаждата за спасение на душата.

Тогава, сякаш за утеха и духовна радост, Бог среща в София новата послушница Тота с Кръстанка (по ‐ сетнешната монахиня Касияна) Пунева, по‐голяма на възраст но със сърце също като нейното ‐ копнеещо за богоугоден монашески живот. Така на 4 декември 1938 г., Въведение Богородично, след много трудности и пречки Кръстанка постъпва като послушница в обителта.

Послушниците Тота (в ляво) и Кръстанка

Отсега нататък тези два духовни стълба на светата обител здраво ще преплетат своите съдби и като две многоплодни лози ще дават богат духовен плод чак до блаженното си преставяне в Господа. Или казано иначе ‐ тези две копнеещи за Бога души ще се впрегнат заедно в ярема на благото Христово иго и в подвизи ‐ поклони, бдения и постнически трудове, в непрестанни молитви, и най‐вече в пламенна любов към Бога и ближния ще възпитат поколения монахини, ще помогнат с молитва и утеха на стотици хора, и ще променят и насочат към Христа и светата ни Църква толкова човешки съдби.

Те бяха една душа, имаха една цел, живееха един живот. За това ни е трудно да отделим жизнеописанието на едната от другата.

По това време Тота била много слаба и болнава, и благодарение на козичката, която гледали позакрепила здравето си. Труден бил животът в крайно бедната обител. Нямало и монашеско правило, което особено тежало на жадуващите им за молитва сърца. И те със сълзи помолили тогавашния Ловчански Митрополит ‐ дядо Филарет да ги изпрати в някой уреден женски манастир, за да се научат на манастирски ред и монашески живот.

Така през 1939 година с негово благословение и отпусната от Митрополията парична помощ от 12 000 лева те заминават в добре устроения по това време монастир ʺсв. Троицаʺ в Ново Село (сега квартал на гр. Априлци) ‐ Троянско. Двете послушнички с радост се включват активно в живота на светата обител. Помагат в градината, на полето, в магерството. Но годините са оскъдни, хлябът не стига. Преминала цяла година в доста трудности и изпитания, но и в придобиване на необходимите за монаха умения и знания в църковно‐славянски език, църковно пеене, типик, клисарство и всичко свързано с богослужебния и монашеския живот. ʺДостатъчно беше, че дишахме въздуха на монахинитеʺ ‐ спомнят си те. И най‐важното ‐ тук те усвояват азбуката на монашеството, която за разлика от светската не започва с буквата ʺАʺ ‐ ʺАзʺ, а с буквата ʺСʺ ‐ ʺСмирениеʺ. И това свято смирение те полагат като твърда основа на по‐сетнешния си духовен живот.

Наскоро след завръщането си двете послушнички приемат монашеско пострижение в малка схима на 23 март 1941 г. ‐ Неделя Кръстопоклонна ‐ в църквата Св. Възнесение ‐ гр. Ботевград. Постригва ги сам Ловчанският митрополит Филарет, като на Тота дава името Евпраксия, а на Кръстанка ‐ Касияна. Духовна майка им става схимонахиня Евпраксия от София ‐ отдавна духовно близка с Тота.

След пострижението пред храм ʺСвето Възнесениеʺ, гр. Ботевград. (от ляво на дясно) мон. Касияна, схимонахиня Евпраксия, мон. Евдокия, мон. Евпраксия

Не след дълго ‐ през 1943 г. игуменията на манастира с. Евдокия е преместена в Правешкия манастир и се налага да се назначи нов игумен. Тогава сестра Евпраксия с присъщото си смирение отстъпва първенството си на с. Касияна, в която вижда истинска свята душа с огромни духовни заложби. И така дядо Филарет назначава за нова игумения на светата обител майка Касияна, която я ръководи през следващите 32 години. А след блажената й кончина Господ, Който въздига смирените, по светите й молитви възнаграждава сестра Евпраксия като я удостоява с игуменство за цели 38 години.

Майка Касияна дълго време не можела да свикне с новото положение. Винаги, когато започвали някоя работа с. Евпраксия я молела да благослови начинанието, а тя с присъщото си смирение искала Евпраксия да благослови, защото е по‐старша сестра. Така двете сродни души се надпреварвали в смирението и духовните подвизи. Така на дело те изпълнявали апостолските слова:“ Преварвайте се в почит едни към други“(Римл.12:10).

Двете сестри живеят с такава любов, с каквато може да се сравни любовта между св. Григорий Богослов и св. Василий Велики. В лицето на игумения Касияна, майка Евпраксия виждаше жив пример за подражание. ʺТя не замръкваше без да направи някому доброʺ ‐ ни казваше често ‐ ʺМолеше се нощем за нас. На нейните молитви се крепяхме.ʺ А за непрестанно извършваната в нея Иисусова молитва, пак майка Евпраксия си спомня, че понякога, когато м. Касияна трябвало да се обърне към нея за нещо, вместо ʺсестра Евпраксиеʺ казвала ʺИисусеʺ!

През 1943 г. дядо Филарет, който тогава завежда временно и Охридската епархия, кани сестрите да се поклонят на мощите на св. Климент Охридски. И въпреки размирното време през февруари ‐ Неделя на Митаря и Фарисея ‐ те предприемат пътуването, заедно с духовната си старица схимонахиня Евпраксия. Там игумения Касияна се моли усърдно за своята възлюбена сестра Евпраксия, която по това време страда от неспирен зъбобол. Монахините извършвали бдения и от благоговение спяли на пода в църквата на св. Климент. И светецът не закъснял да покаже колко са му угодни усърдните им моления. В една от нощите докато се молела, майка Касияна била озарена от силна светлина в храма. Погледнала към Царските двери и видяла самия свети Климент, облечен в архиерейски одежди, който ги благославял!

Оттогава те хранели в сърцата си особена любов към светеца, когото имали за свой духовен покровител, и пред чиято икона изплаквали душевната си болка в трудни моменти.

В Охрид: м. Евпраксия (най ‐ в дясно),м. Касияна (най ‐ в ляво) и схимонахиня Евпраксия (на предния ред в дясно)

През 1945 г. сестра Евпраксия получава писмо от фронта, от което разбира че брат й Христо е убит при боевете в Унгария, но преди да умре й е завещал сумата от 12000 лв. Успява да получи само част от парите, която употребява за направа на зъбни протези, тъй като до тогава всичките й зъби са изпадали в силни болки. Така тя не престава освен трудностите на монашеския живот да носи и кръста на болестите и физическото страдание, който счита за необходим по пътя на спасението, помнейки думите на св. Исак Сирин, че: ʺПо скърбите разбираме, че Бог промисля за нас; и Божият път е кръст доживотенʺ.

Но ненавистникът на човешкото спасение, по Божие допущение, нанесъл тежък удар на светата обител по думите на св. Евангелие: ʺЩе поразя Пастиря и ще се пръснат овцитеʺ(Мат. 26:10).

Година след комунистическия преврат игумения Касияна със съгласието на сестрите укрива за 6 месеца в манастира Петър Бързовски ‐ подофицер, осъден на смърт чрез разстрел, който успял да избяга от конвоя и да потърси помощ в обителта. Той бил син на тогавашния воденичар в манастира бай Стилян. Тежко изпитание надвиснало над главата на майка Касияна ‐ да отхвърли ли и предаде на смърт благочестивия младеж, когото познава и обича от дете, и за когото знае, че страда невинен? И ако Господ ни учи: „Добро правете на оня, които ви мразят“, то колко повече на своите по вяра! А как ще понесе укора в очите на бедния старец, чието чедо ще предаде на сигурна смърт, като го изгони от светата обител! И тя избрала доброволната жертва заради ближния ‐ Петър останал в манастира докато баща му направи скривалище в къщата им във Врачеш. Следват неспирни проверки и обсади на манастира и на района около него, по време на които с. Евпраксия с напълнена със светена вода уста ходи след милиционерите и ръси, за да се освети мястото, където са минали, да замъгли Бог ума им и да не намерят скривалището, в което се е укрил.

След 6 години залавят Петър в дома му във Врачеш, като се образува следствие. На Лазаровден 1951г. в 7 ч. сутринта двама милиционери арестуват игумения Касияна. В бързината с. Евпраксия й дава жилетката си, сестрите успяват да съберат няколко корички хляб, а тя си взима псалтира и само успява да им каже: ʺНе бойте се!ʺ

Страхът и ужасът се заселват в светата обител. До Велики четвъртък сестра Евпраксия не хапва нищичко. Тридесет и пет дена ‐ скръб, очакване и безвестие. Всички в манастира непрестанно постят и четат канона към св. Богородица против оклеветяване.

Игумения Касияна получава 2‐годишна присъда – „за акъл“ – както се изразява един от следователите. В Сливенския затвор, тя поразява всички ‐ на затворничките помага да изкарат нормата си, на надзирателите и милиционерите оказва уважение, подчинение и благоговение като на пазители на реда в държавата. За молитвения й подвиг красноречиво говори подрасникът, с който се връща от затвора ‐ прокъсан на местата, където е полагала честния кръст върху себе си.

И заради примерното си поведение на 18‐ти август 1952 г. тя е освободена предсрочно. Когато в селската поща чува вестта за освобождаването, сестра Евпраксия не е на себе си от радост ‐ хуква без расо, без обувки, без пари, спира на пътя един камион отиващ за София и тръгва да посрещне любимата майка Касияна. Разбира, че в София тя е отседнала в дома на сестра си ‐ Дафинка, където я заварва заспала от умора. Дълго гледа ангелския й лик, докато майка Касияна не се събуди и тогава двете свети души се прегръщат като не могат да сдържат сълзите си от радост…

След 16‐месечни терзания светата обител отново заживява в своя премерен ритъм: молитва, подвиг, труд, простота, търпение, смирение.

Ново изпитание връхлита обителта през 1967 г., когато комунистическата власт одобрява проект, според който цялата долина, в която е разположен манастира трябва да стане дъно на язовир. На Рождество Богородично идва държавна комисия, която описва всички манастирски сгради с цел обезщетяване. Когато стигат до църквата, питат о. Никола Гечовски ‐ ефимерия на манастира: ʺПопе подскажи ни колко струва черквата, не сме описвали друг път подобна сграда.ʺ А смелият отговор бил: ʺКолкото струва мавзолеят на Георги Димитров, толкова струва и храмът. Той е безценен!ʺ По това време сестрите строят ново монашеско крило за нуждите на обителта. Предупреждават ги да спрат строежа, защото няма да ги обезщетят за новопостроеното, но те с упование на Божията грижа продължават градежа. Около манастира започват сондажи с цел откриване на водонепропускливи пластове. След време игумения Касияна разказва: ʺВ тоя тягостен момент, когато всички се молехме Богу да запази светата обител, докато ние в църква четяхме правилото, сестра Евпраксия с голяма надежда на Бога обикаляше манастира околовръст и изкарваше наизуст всичко, каквото си спомня от правилото.ʺ

И веднъж, когато майка Касияна четяла акатист, в лека дрямка видяла св. Три Светители, да й подават една тухла и да казват ʺПродължавайте!ʺ. Лъч на надежда изпълнил сестрите. Светиите няма да позволят да се затрие обителта! Четиридесет дни преминават в напрежение и тревога, докато един ден виждат, че геодезистите събират палатките си и разбират от тях резултата от продължителните проучвания ‐ открит е водопропусклив пласт и тук не може да се изгради язовир. Така Бог запазва светата си обител от разорение, а язовирът се построява на р. Бебреш до стария път за София.

Игумения Касияна и монахиня Евпраксия, 1969 г.

През февруари 1975 г. болнавата след живота в затвора игумения Касияна се упокоява в Господа от многото си трудове. Смъртта й е пореден удар за манастира. Преди кончината си тя цяла нощ чува един небесен глас, като на пойна птичка, който казвал ʺТук е, тук е, тук е което око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвалоʺ. С това Бог удостоверил, че душата й още приживе е избрана за небесните селения. Смъртта й толкова съкрушила сестра Евпраксия, че тя безутешно плачела ден и нощ. Тогава майка Касияна й се явила на сън и тя я попитала: ʺСтигнаха ли до тебе сълзите ми, майко?ʺ Отговорът бил ʺстигнаха до иконатаʺ ‐ и тя посочила гърдите си ‐ мястото до сърцето, където на погребението й била сложена за поклонение малка иконка на св. Богородица. Но сестра Евпраксия все не намирала утеха. Тогава друг един сън я преобърнал вътрешно. Пред нея се явил висок, строен човек във военно облачение, със сияещ ореол и жезъл в дясната си ръка. Строгият му глас я накарал да потръпне: “Евпраксия монахиня, ти познаваш ли надеждата, надеждата, надеждата!“ ‐ като при всяко изговаряне на думата „надежда“ удрял по земята с жезъла ‐ и изчезнал.

За духовна подкрепа на всички сестри, майка Касияна се явила и на друга монахиня от обителта, след четиридесетия ден от кончината си. Стояла на един висок връх, и на въпроса й ʺКъде си майко? Там какво е?ʺ ‐ отговорила: ʺТук е блаженство! Но не за всички! Обичайте се и ще влезете в това блаженство!ʺ ‐ след което я озарил силен лъч светлина, който я издигнал нагоре и тя се изгубила с него в небето.

От тогава сълзите на сестра Евпраксия пресекнали. Тя се стараеше вече сърцето й да не бъде обзето от нищо земно, за да го представи цялото на възлюбения Небесен Жених.

След смъртта на майка Касияна сестрите единодушно избраха за игумения сестра Евпраксия, която продължи не само установените монашески традиции, но примерът й на смирение привлече много души жадуващи за изцеление и святост. Така се изпълниха изречените при пострижението пророчески слова на духовната й майка – схимонахиня Евпраксия: “Ти, сестра Касияна, ще бъдеш игумения, а сестра Евпраксия ще има много послушници.“

Скърбите, които преживя майка Евпраксия през изминалите горчиви дни подрониха крехкото й здраве и тя завинаги остана с една душевна мъка, която Бог промислително допусна с цел да откъсне изцяло святата й душа от суетата на света и да я подготви за пътя на великосхимничеството. Така на 20 април 1989 г. тя се облече във великия ангелски образ заедно с монахиня Параскева ‐ нейна дългогодишна помощница в управлението на манастира. С благословението на Ловчанския митрополит Григорий ги пострига духовният наставник на обителта ‐ Крупнишкият епископ Натанаил, а под мантия ги взе б. Нюйоркски митрополит Геласий, като монах великосхимник.

От тогава и до последния ден на своя живот, ограждайки се с мълчание – „пазачът на свещената молитва“, устата и умът й не спираха да призовават Иисусовото име, а ръката й не пускаше броеницата!

Нейният ден преминаваше така: Сутрин, щом чуеше “Молитвами святих отец наших…“ от сестрата будач скачаше като войник. Правеше три земни поклона с думите „Слава Тебе, Боже наш!“, взимаше личния си канон и тръгваше първа към храма. Събрана в себе си, тя чуваше само богослужението. Стоейки или коленичейки се молеше с броеницата. За да прогонва идващите помисли, понякога употребяваше светена вода, от една чашка на стола си и често целуваше малка иконичка на пресвета Богородица, която държеше близо до себе си.

След църковното правило се прибираше в килията и четеше светото Евангелие, Апостола, Псалтира, светоотеческа литература. Особена любов имаше към св. Теофан Затворник и творенията му. Най‐често четеше „Лествицата“, „Стремеж към съвършенство“ от св. Никодим Светогорец, ʺЦърковни слова“ на Авва Доротей. Когато минаваше по коридорите с благоговение се покланяше на иконите и се осеняваше с кръстното знамение. Преди хранене сядаше мълчаливо на трапезата и за да няма разговори четеше „Наръчна книга за духовен живот“ на св. Игнатий Брянчанинов. Хранеше се скромно и пазеше погледа си. Държеше на трапезата да няма оскъдица, за да не се подвизават сестрите по принуда, а от любов към Христа. Слушаше духовното четиво и се молеше. Понякога чувахме „Слава Тебе, Боже“ или различни възклицания на състрадание, когато четяхме за мъченията на светиите. Вечер след повечерието бързаше да се прибере в килията си, като се пазеше от всякакви разговори. Ако някой нещо я питаше отговаряше кратко и неохотно, за да ни напомни, че денят привърши и заедно с него и житейските ни грижи. Прекръстваше стаята и леглото си и лягаше в почти пълно монашеско одеяние, взимаше кръста, който стоеше винаги на възглавницата й, целуваше го с благоговение, поставяше го до лицето си, обърната почти винаги на дясна страна (по монашески), със скръстени ръце на гърдите и заспиваше шепнейки с устните си молитвата.

Почти нищо не говореше тя за молитвения си живот, но всеки който я е виждал познава особената й вглъбеност, непрекъснатите й поклони и колено‐преклонения, огромната духовна сила, която се излъчваше от всяко нейно прекръстване. Казваше ‐ ʺУмът трябва да е в кръстното знамение ‐ иначе правим само движения без ползаʺ.

Като млада бе правила по 1000 земни поклона на ден. Спомняше си: ʺКогато заставахме на молитва в три часа сутринта ‐ кой в тясната стаичка, която служеше за параклисче, кой в коридора поради липса на място ‐ започвахме и по време на цялото правило (около 4 часа) правехме поклони ‐ първо е малко трудно, но после става толкова приятно и чувстваш такава благодат!ʺ

Виждаше с духовните си очи ползата от извършваните в манастира богослужения. Още от възтановяването на обителта, поради липса на свещеници в нея не се служеше редовно св. Литургия. Сестрите най‐често се черкуваха в селската църква изминавайки пеш или с каруца 6‐те километра отиване и връщане. Когато Ловчанският митрополит Гавриил с бащинска грижа назначи свещеници за редовно служение в обителта, майка Евпраксия не беше на себе си от радост. “Каква благословия! В този манастир за пръв път от 70 години се служи литургия на Великден!“

Беше стожер на молитвата, приканваше всички на манастирското правило, нито едно богослужение не започваше и не се извършваше без нея. Знаеше, че ума и сърцето на монаха се очистват чрез молитвата. Познаваше много добре църковните песнопения и често когато беше в молитвен възторг припяваше песнопенията заедно с клиросните сестри.

Четеше непрекъснато псалтира цитирайки по своему думите на св. Йоан Златоуст: ʺПо‐добре слънцето да помръкне отколкото Псалтира да замлъкне!ʺ

Имаше огромен поменик от живи и починали, които поменаваше ежедневно. Непрестанно призоваваше името на Иисуса Христа – когато бе сама на глас, а сред други в ума си. Когато получи инсулт и легна на легло, молитвата беше тази, която я крепеше ‐ веднъж съкровено сподели пред една сестра, че молитвата сама се движи в нея и ако не е тя, не би могло да се издържи тежката болест от която страдаше. „Молитвата сама върви вътре в сърцето. Това Господ го даде, когато нямах още 40 години“.

Живееше непрекъснато с мисълта за смъртта. Стараеше се да е в мир с всички и с всичко, със себе си, с Бога. Причастяваше се често (на всеки две седмици и на всеки празник) помнейки, че ʺбожествената Храна ни обожествява и чудно храниʺ, и за да не остане сама без Христа ‐ нейно ʺдиханиеʺ, неин ʺживот, спасение на светаʺ.

О. Паисий Светогорец казва, че ʺмонахът оставя малкото си семейство, за да стане част от голямото семейство на Адам и Ева и да се моли и обича всички хора с божествена любов и болка за тяхʺ. За това в манастира непрекъснато я търсеха хора за благословение, съвет, молба за молитвена помощ. И на всекиго даваше частица от своята любов. Тази, на която светът никога не бе дал любов, сега утешаваше всички и за всички беше проводник на Божията благодат.

Поставяше се по‐ниско от всички. Просеше молитвите не само на духовни лица, но и на миряни. Схимата си носеше тайно, желаеше да е великосхимница по дела, а не по външен вид.

Беше пример на истинско нестяжание ‐ никога не държеше и една стотинка у себе си. Но това не й пречеше да дава милостиня на нуждаещите се и то винаги скришом, като уведомяваше за това икономката на манастира. Често ходеше из селото и посещаваше бедни, болни, нещастни. Всички се трогваха, не толкова от материалната помощ, колкото от любовта и утехата, с която озаряваше домовете им. Когато извън манастира видеше просяк, все ни питаше: „Нямаме ли някой лев да дадем на тоя човек?“ – без да изпитва дали наистина се нуждае от помощ или се преструва.

До 85 годишна възраст не пожела да получава пенсия, ʺза да не ощетява държаватаʺ, а след това по настояване на сестрите прие да се подадат документи за пенсия по старост, която бе с минимален размер, защото въпреки че бе работила толкова години не й се водеше трудов стаж. Цялата си пенсия предаваше в общата манастирска каса, следвайки завета на майка Касияна монахините да нямат никакви лични пари. Килията си никога не считаше за свое притежание, а я наричаше „стаята, в която спя“.

Хранеше се постнически, от деня на постъпването си в обителта не бе яла месо, и само след като заболя тежко прие да вкусва по малко мляко в постни дни. Веднъж, когато тримереше (беше през първата седмица на Великия пост), вдигна 40 градуса температура. Сестрите я молеха да приеме вода с лекарство. Тя отказа с думите: „Тялото ще боли, ще прегори малко и температурата ще отмине.“ Така и стана. На другия ден беше без температура.

Беше източник на равновесие за целия ни манастир, истинско благословение от св. Богородица и светите Четиридесет мъченици. Обичаше светиите и живееше с Небесната Църква – едновременно във вещественото и извън него, подобно на Адам преди грехопадението, който бе създаден между тлението и нетлението. Казваше: светите Четиридесет мъченици са голяма сила – като вдигнат по две ръце за молитва, как осемдесет ръце няма да измолят за нас всичко от Господа?!“

На устата й имаше лека духовна усмивка ‐ отглас на вътрешния й мир. Поразяваше всички ни с душевната си простота и непринуденост. Никога не беше лъгала през живота си. Живееше и говореше прямо и непристорено. Винаги беше пример на търпение и упование в Божия промисъл за нас. Ние младите се съмнявахме и вълнувахме от успеха на начинанията, а тя беше неизменно спокойна ‐ беше разбрала Христовата грижа във всеки един миг от живота си! Обикаляше неуморно по предприятия и фирми търсейки материална подкрепа за възстановяването на обителта. Пленяваше силните на деня с духовното си величие. Всички искаха да бъдат покрай нея с искрено преклонение пред неуморния й монашески подвиг.

Ръководеше светата обител с мекота и кротост. Не даваше прибързани нареждания, а винаги се стараеше да разбере мненията на другите сестри. Беше олицетворение на смирение и послушание към Божествения промисъл. ʺБог ме е направил да слушамʺ ‐ казваше. Думата „Аз“ не присъстваше в нейния речник. Игуменски кръст нямаше. Подражаваше на майка Касияна, като само към себе си бе строга, а към немощите на другите бе снизходителна и опрощаваща. За да се предпази от осъждане на сестрите наричаше сатаната виновник за немощите им.

Винаги ни поучаваше да не осъждаме духовенството и архиереите на Църквата. Благоговееше пред величието на свещения сан. ʺАрхиерейската благословия или въздишка е голямо нещоʺ ‐ казваше тя ‐ ʺТрябва да внимаваме да не прогневявяме владиците и свещениците, които са техни заместници. И за всяко нещо в живота, независимо дали сме монаси или миряни трябва да искаме тяхното благословение. Нали сме Божии чедаʺ.

Все даваше пример как някога, когато въздигнали обителта, повикали за освещаването владика, но когато минала службата хората от кметството отнесли всички дарове и на манастира нищо не оставили. Тогава владиката го проклел: ʺПуст го намерих, пуст да остане!ʺ И от тогава всички, които идвали тук живеели в немотия. През 1942 г. м. Касияна разказала това на дядо Филарет, той направил водосвет в една паница ‐ и купел нямали ‐ ходил из манастира ръсил и казвал ‐ да е пълно, да е равноʺ И Бог напълнил всичко. Такава е силата на архиерейските слова! ʺКойто вас слуша, Мене слушаʺ‐ казва Господ на учениците си (Лука 10:16).

До деветдесет и пет годишна възраст не спря да се труди на мнастирските послушания. Светоотечески разбираше трудолюбието като „любов към трудността“. Миеше съдовете на мивката, плевеше в градината подпирайки се на малко столче или коленичейки. ʺНали трябва да заслужа хляба си!ʺ

Манастирските животни усещаха полъха на осветената й душа и бързаха да се докоснат до нея, за да ги помилва и благослови.

С трезвата си разсъдителност разбираше, че техническите нововъведения не вредят на монаха, ако се използват с благоразумие. Когато пътувахме по работа с манастирския автомобил, сядаше на предната седалка с броеницата молейки се за хората, които срещахме по пътя, а при завръщането си се радваше като дете и благодареше на Бога и на сестрата шофьор, че сме си пристигнали живи и здрави. Не отказваше да ползва и телефона, дори оставаше дежурна край него, когато очаквахме важно обаждане.

Един ден, докато се занимаваше с нещо в кухнята, телефонът иззвъня.
‐ Благословете! ‐ каза по приетия обичай в манастира.
‐ Бог да благослови! Кой е на телефона?
‐ Една баба калугерка! А Вие кой сте?
‐ Един дядо от Ловеч!
Оказа се, че това е Ловчанският Митрополит Гавриил.
‐ О, дядо владико, как сте?

Такава си беше ‐ естествена, непристорена, с ведро чувство за хумор. Хуморът е присъщ на светостта, по думите на св. Серафим Саровски: ʺТози, който е презрял света е винаги весел, докато тъгата е неотделима от страститеʺ.

Като избран Божий съсъд накрая премина през най‐тежкото изпитание в живота си ‐ да не може да помръдне нито член от тялото си, а други да я обгрижват. Когато я питахме: ʺКак си майко?ʺ ‐ неизменно отговаряше ‐ ʺСлава Богуʺ. Нито веднъж не изпадна в униние или ропот от тежкото си положение. Казваше: „Бог така иска“. Тя бе наслада за очите и слуха. Радвахме се да седим до нея, даже и когато бе прикована на легло. Подмладявахме се с нея. Не ние нея утешавахме в болестта й, а тя нас. Духовно ни лекуваше не само със словата си, но и със своето мълчание и дори само с присъствието си. Чувствахме, че ще обеднеем духовно без нея. „Майко, не ни оставяй в молитвите си!“ – просехме.

„Ако вие се молите за мен до четиредесетия ден и аз имам дръзновението пред Господа, и аз ще се моля за вас!“.

А последните й думи, отнасящи се за важен манастирски въпрос, бяха:
“Търпение и за нищо не се притеснявайте“!
Ето и някои от мислите ‐ поучения на майка Евпраксия:

На въпроса какво е монашески живот тя отговаряше: ʺЕдиномислие, единодушие, едино‐съгласие. Да няма укрити работи, да няма ревнуванеʺ

ʺВсеки, който се кръсти в Иисуса Христа може да се спаси, като изпълнява заповедитеʺ

ʺЧовек и с малко труд може да се спаси, ако има дълбоко смирение. Тогава то е величие пред Бога!ʺ

ʺКазано е: Не поливай там, където е мокро, а там, където е сухо. Давай милостиня на сираци, вдовици, бедни. Има хора, които няма какво да ядат, но ръка няма да протегнат. На тях давай и те ще са ти благодарни. А протегнат ли ти ръка ‐ давай, не се отвръщай от оня, който ти иска. Милостинята покрива много греховеʺ.

ʺКойто се грижи за болен ще получи от Господа духовни дарби!ʺ

ʺБог помага на страданията. Първото стъпало обаче е постът и молитвата. Пости, направи маслосвет, изповядай се, причасти се, недей обижда никого, следи за живота сиʺ.

ʺКато си послушен бързо свикваш в манастира. А като се препираш и упорстваш ‐ нанасяш си беля, не можеш да се отървеш от злото. За да успее послушникът в манастира трябва да се обезличи ‐ да забрави своето.ʺ

ʺКато има пост и молитвичка никога няма да усетиш глад ‐ пише го и в Псалтира. Благ ти е живота в манастира.ʺ

ʺЗлото е загнездено у нас и се бори с доброто. С волята си трябва да се смирим, за да победи доброто.ʺ

ʺБог е до тебе. Той те слуша. Ако не искаш да се спасиш, Бог те оставя на свобода, широк е пътят.ʺ

ʺЗа монасите в последното време св. Нил пише, че ще са монаси само по форма, но ще бъдат по ‐ възнаградени от онези от онова време. Защото тогава е било благодатно време, благодат във всичко, а сега е време на изкушения.ʺ

ʺПоради разсеяния си ум не слушаме старците ‐ те говорят едно, ние си мислим друго, а те са като светилници ‐ осветляват, показват правата нишкаʺ.

ʺПо‐добре да обидим родната си майка, отколкото някоя сестра в обителта!ʺ

ʺГледай околните и взимай пример ‐ което е добро, го прави и ти, а от злите постъпки вземи пример какво не трябва да правиш.”

ʺТесен е пътят и малцина вървят по него.ʺ

ʺКакто се подвизаваме, така и ще умремʺ!

Наистина блажена наша майко, ти умря така, както се и подвизаваше ‐ в смирение и с неспирна молитва в сърцето! Многострадалното ти тяло намери покой както ти сама искаше ‐ до гроба на майка Касияна, та сега, когато душите ви се съединят отново в радост на небесата, телата ви да почиват заедно, и заедно да възкръснат при второто Христово пришествие! Скърбим по човешки за временната раздяла с теб, но се радваме по монашески, че ти намери благодат у Бога и заедно с майка Касияна не преставаш да се молиш за нас, духовните си чеда!

Наистина ʺПраведникът живее до века, наградата му е у Вишния! Благодат и милост има за светиите Му и промисъл за избранниците Му!ʺ(Прем. Солом. 5:15)

Бог да я прости.
Вечна и блажена да бъде паметта й!
Да имаме винаги светите й молитви!
Амин!

1 Православното мисионерско братство на Белия Кръст било основано през 1922 г. от архим. Стефан Абаджиев и монахините от Куриловския манастир “Св. Иван Рилски”, на които той бил духовен ръководител. Просъществувало 2 десетилетия, като извършвало мащабно мисионерство в София и околностите включващо печатане на църковна литература, изнасяне на множество беседи, духовни концерти, благотворителна дейност. В последствие се разпаднало поради навлизане на светски дух в живота на някои от монахините – мисионерки. (Виж: монахиня Валентина Друмева “Монашеството по българските земи” стр.397)

Близки теми:

Разказ за блажения отец Доситей Старецът Дионисий от килията Колицу – Света Гора Пустинникът Тихон Отец Юстин (Първу): биография на светостта Свети Теофан Затворник – велик подвижник и духовен учител на Църквата

Тази година Св. Църква в лицето на Неврокопска епархия ще отбележи една знаменита дата – 125 години от рождението и 65 години от мъченическата изповедническа смърт на Архиерея Божий Борис.

Тъжно става на човек, когато си спомни за безжалостния и жесток период от историята на България, за времето, в което духовенството било гонено и убивано просто заради това, че е духовенство.

Днес обаче, когато повече от 23 години няма социализъм, бих искал да си поговорим за делата на един велик българин, за един велик духовник и може би за един български светец от най-ново време.

Искам да говорим за Неврокопския митрополит Борис. И по-точно, за неговото дело – проповядването на словото Божие, проповядване не само на слово, но и на дело -  живо, действено.

Митрополит Борис действително ще остане една от личностите, за които ще се пише с радост, защото той е образецът на българското духовенство. За да можем обаче да разберем  него, истинската личност – Борис Неврокопски,  трябва да се върнем за малко в епохата му.

България е още царство, неин цар е Борис III. Екзарх още няма, но има наместник-председател на Св. Синод. В това време митрополит Макарий, който е бил досегашният митрополит на Неврокопска епархия се представя в Господа. Не след дълго е насрочен избор за нов Неврокопски митрополит. Избран е единодушно Стобийски епископ Борис, досегашен главен секретар на Св. Синод.

Когато епископ Борис е избран за митрополит, цялата Неврокопска епархия тържествува, радва се, празнува, защото е избран добър архиерей, верен Христов следовник. След като е избран за митрополит на овдовялата епархия, епископ Борис получава множество телеграми и поздрави от близо и далеч, получава дори телеграма- поздрав лично от Негово Величество Цар Борис III.

Уважаван в църковните и интелектуалните среди, митрополит Борис е посрещнат и радушно в Неврокопската епархия. Хората са се тълпели, за да посрещнат любимия си митрополит. Представете си само, на входа на Неврокопска епархия го посрещат деца радостни, щастливи. Посрещат го с песни и стихотворения. Посрещат го също и важните лица – кметове, инженери, интелектуалци, учители, радушно е посрещнат и от свещеничеството на Неврокопска епархия, което е дало своя глас и най-вече е отправило молитва  Богу да бъде поставен на този тежък пост Стобийският епископ Борис.

Дейността на митрополит Борис е била доста голяма, той се е занимавал главно с публикуване на статии и материали в Църковен Вестник, както и с проповядването но Словото Божие.

Веднага щом става митрополит,  той праща окръжно писмо до учителите в пределите на Неврокопска епархия, в което ги моли, те като учители, да насочат правилно децата, да им покажат пътя по Бога, да се превърнат в живи проповедници на спасителното слово. Призовава ги да бъдат съработници, помощници на духовенството, да участват в изградените духовни православни братства, да участват в беседите, а децата да организират в православни хорове, та още от малки да се научат не само на четмо и писмо, а и на живот по Бога.

Силен духом, дядо Борис посреща всички нападения и всички удари,  смело, като защитава православната вяра и не се притеснява да говори против настъпващата атеистична власт. Усетил на време тази заплаха,  живо проповядва, че тежка скръб наближава страната ни, стотици свещеници са изпратени по лагерите, а друга част са убити.

Убит е и Неврокопският митрополит Борис, но за разлика от другите свещенослужители, убити от ръцете на безбожниците, дядо Борис е убит от ръката на  низвергнат свещеник, който искал да бъде върнат обратно, да му бъда върнато свещеническото достойнство. При отказа на митрополит Борис да го въведе отново в сан, той изважда пистолет, и без капчица колебание убива своя митрополит…

Цялата страна потъва в тъга и най-вече Неврокопска епархия, защото добрият пастир, който не оставя своите си, а ги зове по име, го няма. Плаче Неврокоп, защото няма да може да чуе пак утешителното слово на Владиката Борис, няма да чуе негово пеене, неговата молитва, няма да го види… Плаче цялата страна, защото загуби своя достоен архиерей, загуби верен служител Христов. Но православните християни не се отчайват, защото вярват, че митрополит Борис е в Небесното Царство, знаят, че мъжествено е защитил каноните на вярата и не е престъпил, нито е допуснал да бъдат престъпени.

Днес, 125 години от рождението на този знаменит митрополит, ние си спомняме за неговия живот, за неговото дело, защото той е един от най-ярките ревнители за въвеждане на предмета вероучение в българското училище.

Днес, 65 години от смъртта на този достоен Христов следовник, си спомняме за живота му, но виждаме и плодовете на делата му, а именно духът, който митрополит Борис засял в душите на християните от Неврокоп, е още жив и е още действен, духът на вярата, проповедта и словото.

Призовавам ви, за малко само,  да си спомним за великият архиерей Борис, за великото му дело и за знаменитите му плодове, да си спомним, та да не бъде забравен, да не потъне паметта на владиката Борис.

Поклон пред паметта и труда на великия Архиерей Божий, Борис митрополит Неврокопски!

Материалът е предоставен от  Ангел Карадаков.

Близки теми:

Отец Юстин (Първу): биография на светостта Ние попадахме в друг свят Болката за теб е твоето спасение Свети Теофан Затворник – велик подвижник и духовен учител на Църквата Дядото на цяла България