Колкото повече свещенодействаме, толкова повече сме свещеници

Февруари 23, 2019 in В търсене на вярата, Свещеническа конференция

 

Въпросът за участието в Тайнствата на хора, несъзнаващи тяхното значение е един от най-дискутираните сред духовниците. Мненията и практиките по тоя въпрос са много оспорвани, както и житейските ситуации, пред които се изправят свещениците.

Като допълнение към събраните по-рано мнения за възможността или невъзможността да бъдат кръщавани, причастявани и въцърковявани хора без необходимото съзнание предлагаме кратката история от живота на протойерей Олег Безруких от Донск.

Веднъж късно вечерта дотичаха, плачейки, хора от пететажния блок в съседство с нашия храм и казаха:

- Майка ни умира! Направете, каквото трябва да се направи в тоя случай!

- А тя в съзнание ли е?

- Да, но не ни разпознава, не се храни, говори трудно…

- Кога за последно се е причастила?

- Никога, тя не ходеше на църква.

- Но как така? Вие сте на една крачка от храма.

Мълчаха.

- А кръстена ли е майка ви?

- Не знаем.

Тук възниква въпросът – трябва ли да отидеш при човек, който сам се е отдалечил от Църквата?

Но аз се старая да прогоня съмненията си. И други са били умиращи в този пететажен блок, но никой не е идвал в храма с искане да се помолим за такъв. По някакъв неведом начин Господ е възбудил в сърцата на децата на тази умираща жена силно желание да повикат свещеник. Значи, само Бог знае, но все пак има някаква причина за това. Трябва да отида и да реша на място какво ще правя.

В стаята на легло лежеше изнемощяла от болест старица. Попитах роднините за нейната възраст и лесно пресметнах, че тя е родена преди революцията, когато всички храмове са били отворени и всички новородени задължително са били кръщавани. Значи бабичката е кръстена. Много добре засега! Но съзнанието й беше помътнено – синовете и дъщерите й все се мъчеха да я питат нещо. Но тя гледаше безучастно или почваше да мънка: „А! Бръмбарче, бръмбарче!“ И те с плач се отдръпваха. Тежък случай! Нима дойдох напразно? Не, казах си, трябва да опитам.

Наведох се над нея, високо произнесох името й и казах:

- Аз съм свещеник, дойдох от църквата за да Ви изповядам и причастя.

Старицата веднага вдигна дясната си ръка и се прекръсти!

Ободрих се. Значи, не всички нишки с външния свят са прекъснати. Бавно и с висок глас започнах да чета началните молитви. Тя произнесе думите на „Свети Боже“ и „Отче наш“ тихичко заедно с мен. Изумените роднини стояха настрани и мълчаха. Четейки последованието, започнах да приготвям запасните Свети дарове за причастяване. Настъпи време за изповедта. Бабичката нямаше много сили да говори, само повтаряше: „Грешна съм, грешна съм“.

Като се обърнах към децата и роднините, предложих всички от сърце да поискат прошка от нея и от сърце да й дадат прошка. Те се навеждаха над нея, прощаваха се, целуваха й ръка. После тя спокойно се причасти. След няколко часа кротко издъхна. Всички ние, стоящите около нея, станахме свидетели на едно важно откровение.

*****************************************

Когато човек умира, когато се късат нишките, свързващи душата с тялото и материалния свят, когато угасва напълно интелекта, религиозният пулс на душата продължава да съществува и да напомня за себе си.

На прага на смъртта в паметта на умиращата старица изплуваха думите на молитвите, научени в ранното й детство, заедно с това оживя и осъзнаването, че е Божие творение, необходимостта от покаяние и радостта от взаимната прошка.

Колко хубаво е, че сме свещеници! Господ ни е дал дара да свещенодействаме – с ръцете си на земята вършим нещо, което се утвърждава на небето. И това става така, защото в тайнството в нас и чрез нас действа сам Господ. Колкото повече свещенодействаме, толкова повече сме свещеници.

Когато самолетът стои на земята, той е просто изделие от метал. А когато излита в небето, той е вече самолет. Подобно нещо може да се каже и за свещениците. Когато вървим нанякъде, ние сме пешеходци, когато пишем статия или книга, сме писатели, когато проповядваме, сме проповедници, но само когато свещенодействаме, сме свещеници.

Нека да имаме колкото се може по-малко причини, които да ни възпрепятстват да свещенодействаме. Нека нищо да не ни пречи и да възпира свещеническото ни служение, от което няма нищо по-хубаво на света!

Източник: Пастир

 

 

Малка светогорска беседа

Октомври 3, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

Някога, когато един монах заболееше от някаква душевна болест или фобия, му забраняваха да взема лекарства, предписани от психиатър. Казваха му да се лекува чрез послушание и смирение и чрез тайнството на божественото причастяване.

Сега, в нашето съвремие казват, че това не е правилно, защото има случаи, когато и лекарствата помагат, ако разбира се, се приемат в нужното количество и своевременно.

- А Вие как смятате, отче?

- Аз съм съгласен с мнението на св. Порфирий, който казва, че много монаси не желаят да приемат лечебни средства и често правят това от лукавство. Макар че, на Атон се казва, че няма такова нещо като душевна болест, а само гордост. А ето какво искам да кажа за божественото причастяване.

Разбира се, по-добре е да се приема по-често, но лично аз се страхувам да се причастявам всеки ден. Това не е проста работа, нужно е да бъдеш много внимателен в живота си. Нужно е безмълвие, цяла нощ да гори кандилото и да се молиш. Ако се причастяваш често, трябва да пребиваваш в непрестанна молитва, да не се занимаваш с други неща, с послушание в овощната градина или с друго ръкоделие. Въобще, молитвата ти трябва да бъде особено силна.

Светата молитва трябва да бъде благоговейна пред страшните Христови тайни. Спомняш ли си, по атонското правило, ако монах влезе в храма, когато там се извършва литургия на Преждеосвещените дарове, колко поклона трябва да направи? А, спомняш си – три, и тогава може да се поклони на иконите. В Атон се смята, че ако не постъпваме така, презираме тайнството, което се извършва на Преждеосвещената литургия. Това не е писан канон, а живо предание, устно предавано от светите отци.

Един старец, Йоаким, който е живял в румънския скит „Св. Йоан Кръстител“, имал старец на име Харалампий. Това станало в Неа Скити. О. Харалампий Дионисиатски бил учител на Иисусовата молитва. Той се научил от о. Йосиф (Исихаст) бързо-бързо да казва Иисусовата молитва по броеница, колкото се може по-бързо, за да не идват помисли. Веднъж старецът Харалампий дошъл при стареца Порфирий Кавсокаливит за духовен съвет.

О. Порфирий го поздравил и изведнъж започнал бързешком да казва Иисусовата молитва по броеница, иронизирайки о. Харалампий. Т.е., старецът Порфирий се присмял на бързата молитва, защото молитвата е разговор с Бога и с Него не може да се разговаря така бързо. Впрочем, при молитвите има различни техники и различни мнения и те не подхождат за всеки. На един подхожда едно, на друг друго, на всеки различно.

Но аз ще ви кажа честно, че ако старецът Харалампий Дионисиатски не беше станал игумен, той щеше да бъде втория Паисий Светогорец.

О. Харалампий Дионисиатски казвал, че ако не бил дошъл в манастира, той не би загубил своята молитва. Но влизайки в манастира, забравил половината от онова, което бил спечелил в своето уединение. А духовните чеда на стареца Харалампий ми разказваха, че в последната нощ, когато бил в своята килия до езерото и трябвало да поеме поста игумен в манастира Дионисиат, имал такова видение. Ето, той е вече игумен на Дионисиат, при него идва монах и той му казва: „Брате, направи еди-какво си“, а онзи му отвръща: „Геронда, много съм уморен, не мога“. Отива при друг и му казва: „Тогава ти го направи“, а той му казва: „Геронда, болен съм и не мога“. Тогава отива при трети, а той му казва: „Геронда, имам друго послушание и не мога“.

Тогава старецът Харалампий казал: „И какво ще стане, ако отида в манастира и никой не ми оказва послушание? Как ще мога да се оправя с всичко това? Кога да премеря и кога да отрежа?“

Събудил се на сутринта и му казват: „Отче, трябва да тръгвате към Дафни, а оттам за Дионисиат, за да поемете управлението му като игумен“. Казал им: „Няма да отида. Ако монасите не ми оказват послушание, как ще мога да се справя?“

А за нас ориентир в молитвата служи Йосиф Исихаст. И да знаете, че никой от старците не може да се сравни с него, дори и о. Ефрем Аризонски. Нито той, нито о. Харалампий са могли да спазват неговия устав. А техният устав съвсем не е бил лесен. От изгрев започвали работа, та чак докато слънцето се скрие. След залез те не отваряли никому, та дори и сам царят да дойде. Сядали да пият чай и после полягали да си починат малко. По някое време ставали и почвали да се молят по броеница. През цялата останала нощ повече не лягали, а се молели. Преди разсъмване отслужвали Божествена литургия.

След смъртта на стареца Йосиф Исихаст повече никой не можел да издържи да живее по неговия устав. Нито о. Ефрем, нито о. Харалампий. Разбирате ли, това е била свръхестествена за човешките сили програма. Много просто, те никога не си почивали. И преди да се съмне всяка сутрин те извършвали Божествена литургия.

За такъв тип молитва е било нужно повечето време да прекарваш в безмълвие. Заради това именно им се наложило да се преместят в Новия Скит. Преди им се налагало да продават ръчно изработените си изделия чак в Дафни, което им отнемало много време за път и усилия, и затова се преселили в Новия Скит. А така им оставало повече време за молитва. Точно това и желаели най-много, както и да живеят един строг до суровост живот.

Никога не прибягвали до лекарска помощ. Боли те зъб и искаш да ходиш на зъболекар? Какъв ти зъболекар, на ти клещи, отивай и си го вади!

За това, как да се молиш, задължително ти е необходимо ръководството на някой духовник. А ако той няма благодат, то тогава много ще си изпатиш.

Ето какво ще ви разкажа. Веднъж при стареца Епифаний дошъл един друг старец за изповед. И му казал: „Имам един послушник, който има болен стомах. Все гледа да се отклони от постите, но аз го заставям да пости строго“.

О. Епифаний му казал: „Е, добре, духовнико, ти караш болен човек да пости. И смяташ, че това е правилно?“

И той му отговорил: „Ами да, така с послушанието си ще отиде право в Рая“. Тогава о. Епифаний му казал с учудване: „Хубаво, той ще попадне в Рая, ами ти къде ще попаднеш?“

Приятели, само по книгите не може да се ръководиш, затова е нужно да имаш благодатен старец с Дух Светий. Християнството не се учи само по книгите. У стареца Йосиф Исихаст имало послушник на име о. Атанасий, много простоват човек. Казал му: „Геронда, моля се, моля се, но нещо не ми стига до сърцето“. Старецът отговорил на това: „Можеш ли да ми покажеш, къде ти е сърцето?“ „Ето къде е“, казал му Атанасий и посочил гърдите си. „Ей, несмислен човече“ – отвърнал му стареца Йосиф. „Сърцето на човека се намира в петите“. „А, за това не ми стига до сърцето“ – казал Атанасий.


Източник: http://www.isihazm.ru

За буквалното изпълнение на правилата

Април 19, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Ние все се стремим да подчиним живота си на някакви правила.

 

Във време на празник може ли да се работи или не? Ако може, до колко часа? След колко часа не може? Може ли да си мием зъбите след приемане на причастие? А преди самото причастие. Колко дена трябва да постим – три дена или два и половина?

 

Ето какво е от най-голямо значение за някои хора. А това, в края на краищата, има само чисто дисциплинарно значение.

 

Мнозина са в състояние да се държат с помощта на такива правила съвсем безукорно във външно отношение. Такива са били фарисеите. Те са изпълнявали стриктно изискванията на целия Закон, с най-малките му подробности, и при това много повече отколкото правим ние сега. Но дошъл Христос, и те Го разпнали, защото в сърцето им имало завист, а за това, как да се борят със завистта, никой и нищо не им бил казвал, за това дори и не били чували. И много от нас, гонейки призрачното изпълняване на това или онова правило, губят страшно много, като не разбират, че главното е да придобият мира Христов.

 

Понякога може да чуеш от свещеник, че е по-добре да ядеш през пости месо, отколкото хора. Защото понякога онези, които не ядат месо, тормозят всички около себе си, тероризират децата си, снахите си или племенниците си. Внука не го интересува нищо, освен мотора му, цигарите и бирата, а баба му дудне: иди на църква, моли се, носи кръстче. И постоянно го яде ли, яде, превръщайки живота му в същински ад. Не знае къде да се дене, а тя отива при майка му и й говори: обясни му, кажи му. И това вече се нарича християнство! Ако успее да домъкне насила внука си в църквата и да го кръсти, бабата ще е доволна – е, слава Богу, сега ми е спокойно на душата, законът е изпълнен, всичко е наред. А истината е, че нищо не е наред, че макар и кръстен, той може да се озове в ада, и там да бъде по-зле и ако не беше се кръстил. Тоест, излиза, че тя му е оказала много по-лоша услуга, защото той е можел в някакъв момент от живота си сам да достигне до вярата – да кажем, пет пъти да лежи в затвора, да се опомни и да се покръсти и тогава Господ при кръщението ще му прости всички негови грехове. А така, насила покръстен, не се знае в каква посока ще тръгне. Благодатта, която е получил при кръщението, може да бъде стъпкана в една невъобразимо гъста кал. Но бабата не счита това за нещо страшно.

 

Ето какво представлява подобно старозаветно, законническо отношение към духовния живот. А за нас е най-важно да живеем именно духовен живот. А той се преживява постепенно в процеса на въцърковяването, в процеса на разкриването на същността на самия духовен живот, във възприемането на Божията благодат. Всички тези правила, канони, обичаи, които съществуват в Църквата са святи. Те ни водят към истината, правят я нагледна. Истината се извършва и разкрива в нашите души чрез духовния подвиг.

 

Спасение се постига не при изпълняване на определени правила и търсене на особени молитви. А то, в стремежа да се прочетат повече акатисти, човек може да попадне във властта на цифрите, които примерно казват – непременно трябва да се прочетат 40 акатиста. А защо не 42? Или, може би, 23 са достатъчни? Защо непременно 40? Или, стремят се да заминат за някое място – о, каква благодат е там! А на друго място пък е още по-голяма благодат! Но всеки православен храм е едно Небе. Кое може да бъде по-благодатно? Ето, сега влизаме в храм, а на престола лежи Пречистото Тяло Господне. Ние буквално сме на три метра от най-святото място, което можем да си представим. Какви по-свети места са ни нужни? Тук е Царството Небесно. И Тялото Христово, онова същото, което пребивава отдясно на Бога Отца на Небесата, което е пристигнало на осле в Йерусалим, което се е разпнало на Кръста и се е възнесло на Небето, същото Тяло, до което се е докоснала с вяра жената и се е изцелила от болестта си – То се намира тук. Няма никаква разлика между това Тяло и другото, те са абсолютно тъждествени. Всеки ден ние стоим в присъствието на Христа Спасителя, всеки ден слушаме Божието слово, което се носи от Евангелието, но не се променяме, защото в нас още не е умрял Стария завет, все още живеем в преследване на някакви си правила, които са ни вързали и са се превърнали в самоцел за нас. А в края на краищата правилото е само една патерица, която ни помага да ходим.

 

Източник: http//vk. com/ pravoslav

 

Светото причастие е термометърът на нашата вяра

Септември 13, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

Когато се доближим, за да се причастим, мисля, че това е термометърът на нашата вяра. Друг път сме казвали, че термометърът на нашата вяра е молитвата, но сега казвам, че термометър в онзи час това е – дали сърцето ни ще проиграе. Молитвата е любов към Бога. Св. Причастие е любов към Господа, но и нещо много по-висше, несравнено по-висше, защото чрез св. Причастие не вземаме в нас някаква божествена сила, както казват някои: „Да се причастиш за здраве!“ Добро е, но не вземаме нещо магическо в нас, а Сам Господ влиза в нас. Нашето тяло става едно с Неговото тяло, във вените ни тече Христовата кръв, нашето дихание става Негово дихание и Неговото дихание е наше дихание. Ставаме едно с Него. Нашето битие се смесва с Божието битие, Христовият живот става наш живот и нещо много поразително, което показва колко копнеем в онзи момент да се причастим с Христос. Това е целта на св. Литургия. Затова се служи – за да се причастим. И тези, които не се причастяваме, да гледаме тези, които се причастяват и да се радваме за тях и да ревнуваме. Този, който не ревнува в часа, в който другите се причастяват, това означава, че той не усеща св. Причастие, няма усещане за него. В добрия смисъл на думата да ревнуваме, да кажем – ах, и аз искам да се подвизавам, да се причастя, и аз да направя това, което духовникът ми каза – да поправя този мой недостатък, който ме държи далеч от св. Причастие и следващия път да се причастя. Ако гледаш другите да се причастяват, а теб не те интересува и казваш просто – „Колко е часът, оф, колко още? Хайде да свършва!“ – това означава, че св. Причастие не те трогва.

 

Когато бях малък, ми харесваше да гледам другите да се причастяват. Като гледка, казвах в себе си, сякаш хората се приближават и приемат в себе си Слънцето. Слънцето е едно, но всички приемат това цяло Слънце. Така и чрез св. Причастие целия Господ влиза в нас, всеки от нас приема не една част от Него, а целия Христос, колкото и да е голяма частицата, която свещеникът ни дава.
И ако можехме да попитаме Господ – Господи, кое е най-голямото желание, което имаш за нас? Какво искаш от нас? Какъв е Твоят копнеж? Ако можехме да отворим сърцето на Господ, да видим какво крие като копнеж, Христовият копнеж, мисля, че нещо подобно бихме чули. Желанието на Господ е да стане едно с нас. Мисля, че това щеше да ни каже.

 

Детето Ми, това, което искам най-много от всичко, е да се съединя с теб. Затова станах Човек, за да стана това, което си ти. И затова оставих св. Причастие като дар, за да станеш и ти това, което съм Аз; и да станем двамата едно.

 

Ето какво се казва в Откровението, което е много по-висше: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене.“ Но св. Причастие, т.е. Вечерята, е съединяване с Господ. Съединяваме се напълно с Него и се отъждествяваме с Него.

 

Когато една жена в Евбея отишла да се изповяда при стареца Йаков, тя казала всичко, освен един тежък грях, който скрила. Старецът разбрал, но нищо не й казал. Помолил се на Бог да я просветли по Неговия начин. Бог наистина я просветлил с чудо, за да разбере своята грешка, затова, че е скрила греха. Не след дълго тя отишла в храма, където бил старецът. Църквата била празна, но жената видяла олтара отворен и върху св. Трапеза стоял един много красив млад човек с удивително красиво лице. Тя се разгневила и му казала:

 

- Какво правиш там? Седиш върху св. Трапеза? Слез бързо долу! Не те ли е срам, млад човек и седиш върху св. Трапеза? – продължила да се гневи.

 

Този млад Човек се обърнал и много спокойно и казал:

 

- А ти защо не каза този грях, който извърши?

 

Той й казал конкретния грях. Тя се изумила и Му казала:

 

- А ти откъде знаеш, че не казах този грях, откъде ме познаваш? И кой си ти?

Той й казал:

 

- Аз съм Този, Който утре ще приемеш в себе си – казал това и изчезнал.

 

Сам Господ й се явил и сякаш й казвал: Аз съм Този, Който ще те съдя, Аз съм Този, Който ти помогнах по еди-кой си въпрос, не й казал нещо друго, а й говорил във връзка със св. Причастие. Защото мисълта на Христос е насочена натам, там отива, дотам иска да стигне всичко – да станем истинни, готови да Го приемем в нас. „Аз съм Този, Който ще приемеш утре в себе си.“ Както разбирате, тази жена се е втурнала при стареца Йаков и с плач на очи му разказала това, което й се случило, след това го разказали в манастира и случилото се го пише в книгата за стареца Йаков.

 

Един свещеник ми разказа нещо лично – той работил преди като санитар в болница и дори поискал от управителя да го постави на етажа с прикованите на легло, за да се грижи за тях. Искал да ги мие докато е млад, защото прочел някъде, че ако човек може да чисти и мие приковани на легло хора и има в дома си стар човек и се грижи за него и го преоблича и т.н., и ако докосва неговите рани, то той ще докосне и Бога. Този, който може да докосва болен, не се гнуси и не се затруднява да го прави, ще докосне и Бога. Той поискал от управителят на болницата да му направи тази услуга. И молбата му била изпълнена, защото някои млади служители имали проблем, затруднявали се да вършат това, тъй като не е лесно. Лесно ги говорим – но на дело е трудно да го направим.

 

Така една вечер отишъл на бдение, причастил се, след това се върнал в болницата и отишъл да смени дрехите на възрастните хора, да ги почисти и да си тръгне. Влязъл в стаята на един дядо, чиито рани се отворили на гърба.

 

Аз не знаех какво ще рече – отворени рани и тази година на Пасха в Света Гора видях при един старец, който беше болен. Беше страшна гледка.

 

Санитарките винаги използвали ръкавици, но този човек понеже се бил причастил – нищо не казал, а го почистил. Тогава дядото му казал:

 

- Да те питам нещо, детето ми. Ходи ли на бдение?

 

- Да, дядо, ходих и се върнах за да те почистя и да станеш хубав и чист.

 

- Завиждам ти, че отиде и се причасти. Причасти се, нали?

 

- Да!

 

- Завиждам ти. Бих искал и аз да мога да се причастя.

 

- Дядо, не се притеснявай, ще ти доведа друг път един свещеник да те причасти.

 

- Добре, благодаря ти!

 

Той го почистил, както и другите възрастни хора, които имали нужда от това.
При първия дядо обаче, докато почиствал устата му, понеже в зъбите си имал някаква пластина, си порязал ръката. Избърсал ръката си с памук, понеже се бил причастил преди малко и поставил памука в джоба си, и си казал, че по-късно ще го изгори. Върнал се при първия дядо за да го види дали е добре – но той отново имал нужда от почистване. Дядото му казал:

 

- Не пречи детенцето ми, недей да ме чистиш, ела утре, остави ме така.

 

- Ама какво говориш дядо, ще те почистя, не прéчи.

Той го почистил, умил го и докато го миел хванал ръката му, от която отново течала кръв. През главата му минала идея – „Какво ще стане сега, ако поставя моя пръст, от който тече кръв, – а днес се причастих – и го прилепя в раната на дядото? Какво ще стане, ще се случи ли нещо? След като Господ е в мен!“
И без дядото да разбере, той поставил ръката си в раната му, притиснал я леко и продължил да го чисти.
Дядото обаче в онзи момент почувствал да го облива сила и казал:

 

- Бре, детето ми, вторият път как ме изми?

 

- Как?

 

- Почувствах сила, чувствам силно ободрение в душата ми!

 

- Ах, дядо, да знаеш какво ти сторих. Друг ден ще ти кажа защо се чувстваш така, нещо друго стана.

 

Той го докоснал с ръката си, от която течала кръв, в която била и Христовата кръв. Това било едно чудо, което Господ допуснал.

 

Св. Причастие очиства, а не предава зарази. Както и Светият Дух ни очиства. Сякаш поставяш на слънце нещо мръсно, но на слънцето нищо не му става от това. Напротив, очиства всяка сквернота и мръсотия. Затова в една статистика се казва, че клириците са най-дълголетните хора на света. Рядко ще видите свещеник да умре млад, освен ако Бог не го допусне, но по правило умират на много голяма възраст. Те постоянно се причастяват, постоянно потребяват св. Причастие и живеят толкова години, където това логически и научно не може да се обясни. Ние, свещениците, не можем да попитаме някой дали е болен от СПИН, нито дали има раничка в устата, а причастяваме всички хора и след това потребяваме св. Причастие. Това доказва, че св. Причастие наистина е Тайнството на Тайнствата и огромна тайна, която не сме оценили правилно и както трябва. Старец Йаков някога беше казал, че е видял капка човешка кръв в св. Причастие в момента, когато се причастявал, а друг път видял лъч светлина да излиза от св. Потир и така разбирал дали хората, които се причастявали, били правилно подготвени. Св. Андрей Критски, авторът на Великия покаен канон, като малко дете не можел да говори, но оздравял и езикът му се развързал по време на една св. Литургия, когато се причастил.

 

Св. Йоан Кронщадски бил велик светец, който правил много чудеса чрез св. Причастие. Лекувал болни, с такава вяра им давал св. Причастие, и когато приемали Христос, оздравявали. Но и той имал огромна вяра, както и самите християни.

 

За съжаление, знаете ли на какво приличаме? – приличаме на малки деца, които си играят с диаманти в ръцете, но не знаят какво държат. Ако оползотворим св. Литургия и св. Причастие в живота ни, щяхме да сме променили живота и дома ни.

 

Старецът Сампсон, руски старец, поучавал своите духовни чеда: „Когато отивате да се причастите, да молите от Бога за един дар в онзи час. Когато св. Причастие влиза в устата, помолете Бога“ – и има предвид нещо духовно, той ги съветвал специално да молят за дара на молитвата. Бог да те научи да се молиш, на друг казвал да молиш Бога да ти отнеме ината, чревоугодието, да приемеш смирение. Такива прошения, духовни молби.

 

Негов познат, който не можел да се моли правилно, в часа, когато докоснал Господнето Тяло, за да се причасти, започнал да се моли за това и умът му се отворил. В онзи миг разбрал какво е молитвата и почувствал, че духовно възкръснал. Оттогава всеки път, когато съзирал св. Причастие, помнел този дар и плакал от вълнение.

 

Това са чудесата на св. Причастие, които желая и ние да ги живеем в нашия живот и да ги почувстваме. Има хора, които живеят това. На Света Гора ми казаха за един монах, който, след като се причасти, три дена след това виждал светлина навсякъде – в хората, в килията, в трапезарията. След едно причастяване. Друг човек след като се причастил с вяра и благоговение, не чувствал глад дни наред. Живял сякаш бил преситен, както тримата апостоли на Тавор, които казали – „Господи да останем тук.“ Чувстваш се толкова хубаво, че не чувстваш глад. Това е усещането за св. Причастие. Но ние не се подготвяме и затова не чувстваме много неща, не сме готови в онзи час да го преживеем. Когато от вечерта някой седи и гледа телевизия, а след това сутринта отива да се причасти, нищо не може да разбере. И вместо да каже „Недостоен съм, а се причастих – казва – „И сега като се причастих, какво стана?“ Ама какво да стане? Как да стане? След като не си готов, нищо не можеш да почувстваш.

 

Някои казват – св. Литургия ми дотегна. Но за да ти дотегне нещо, трябва първо да го преживееш и след това да ти дотегне. Ти какво преживя? Можеш ли да преживееш някога абсолютното в абсолютна степен? След като св. Литургия е Христос – дотегна ти Христос? Следователно не знаеш какво правиш, не знаеш какво говориш и никога не си почувствал Христос. Ако Го почувстваш, няма да ти дотегне. Ангелите никога не спират да възпяват Бога, те това правят, Рая ще бъде едно постоянна св. Литургия. Св. Литургия се опитва да събуди нашата душа към славословие към Бога, кара душата ни да се обърне към небесните неща и да подражава на Ангелите, за които се казва, че непрестанно славословят, възпяват Бога без да им дотяга. Ангелите славят Бога със същото желание, свежест, жизненост, удивление, както в онзи първи момент и удивлението им постоянно нараства. Защо? Защото постоянно виждат нещо ново в Бога. Бог им открива една нова страна от Своята святост. Една нова страна от Неговото величие, светлина, прибавя мир към мира им, любов към любовта им, ликуване към ликуването им. Ангелите постоянно се удивяват и когато тръгват да изразят своето удивление и да се зарадват на Бога, още преди да се зарадват, Бог им показва нещо ново, още по-удивително, радват се още повече и това никога не свършва. Това ще стане във вечния живот, където някои питат каква ще бъде св. Литургия в Рая, как ще живеем в Рая, как ще сме там – постоянно ще прославяме Бога, защото ще виждаме нещо, на което никога няма да можем да се преситим, няма да има пресищане и край. Ще видим Самия Господ и Неговата любов. Това става в св. Литургия и всяка св. Литургия е различна. По един начин я чувстваш, когато съпругата ти е в болницата, тогава друга молитва ще отправиш, по друг начин ще те докосне Евангелието, по друг начин ще я почувства майката, която е загубила детето си преди един месец, тя ще отиде да чуе евангелското четиво, в което се разказва как Господ възкресил сина на наинската вдовица; в онази година този текст по друг начин ще я разтърси, защото е почувствала какво означава да си загубила детето си. По друг начин ще се почувства този, който е създал семейство и започва семеен живот в св. Литургия, по друг начин едно дете, което се явява на изпити. Зависи и от нашето състояние. Това показва, че Божието слово е живо и се получава един диалог в душата ни, но това зависи много от подготовката в живота ни.

 

Един светец се молил така: „Господи нека оживеят нашите сърца за славословие към Теб, нека се събудят!“

 

Веднъж при стареца Паисий отишъл един човек и старецът му казал:

 

- Детето ми, душата ти е в летаргия. Трябва да се събуди, за да мога да ти говоря и ти да ме разбереш, трябва първо да се събудиш. Ще си съставиш духовно правило, ще ходиш редовно на църква, колкото се може повече, ако можеш три пъти в месеца, а ако можеш всяка неделя, още по-добре. Ще се отвори малко умът ти, ще утихне сърцето ти, след това ще дойда да ти поговоря и ще ме разбереш. Сега и да ти говоря, няма да ме разбереш, защото душата ти живее в леност и в състояние на безчувствие, безделие, безразличие, не чувстваш божествените неща, дори и да ти ги кажа.

 

Някой друг човек, който имал много проблеми, отишъл и му казал:

 

- Отче, имам това и това, кажете ми какво да правя?

 

Старецът го попитал:

 

- Ходиш ли на св. Литургия?

 

- Не ходя.

 

- И тъй, ще ходиш всяка неделя.

 

- Хубаво, а за моя проблем какво ще ми кажете?

 

Той искал да смени темата.

 

- Това, което ти казах ще направиш и ще видиш. Ще ходиш на св. Литургия.

 

- Да, но аз имам проблемите, за които ви казах!

 

- Направи го и ще видиш!

 

Той си тръгнал малко разстроен от Света Гора, като казал: „Пропътувах толкова път и накрая старецът Паисий ми каза нещо, което зная. Да ходиш на църква! И какво е това? Трябваше старецът Паисий да ми го каже? Но ще го направя.“

 

Той ходил на църква и постепенно проблемите на неговото семейство и в работата се решавали. Това го изненадало. След година и половина видял, че много неща се устроили и отишъл отново на Света Гора и тогава старецът Паисий го попитал:

 

- Ходиш ли на църква, както ти казах?

 

- Ходя, отче, и всичко се разреши. И искам да ми кажете как стана това нещо?

 

Старецът му казал:

 

- Бре, дете, когато ходиш на църква, се помиряваш с Бога, а когато направиш това, не разбираш ли, че Той ще ти дари всички блага на Авраам? Ти преди да дойдеш при мене нямаше добра връзка с Бога и Му се противеше, беше далеч от Него. Аз ти казах корена на нещата – ако се помириш с Бога, всичко друго, едно по едно ще се реши. Затова нещата се решиха.

 

Нашето спасение е просто, то е до нас, до дома ни, Църквата е до нас, не е нужно да пътуваме.

 

И по тази тема е нужно едно чудо, Господ да докосне душата ни, да ни подбуди да Го обикнем и закопнеем за Него.

 

Когато в св. Литургия почувстваме по-голяма радост от всяка друга радост в нас, това означава, че е започнал „изгревът” на душата ни в другия живот, започваме да предвкусваме, да чувстваме предварително това, което ще живеем във вечността. Моля се Бог от плътски хора, потопени в суетността и фалша на този свят, да ни направи хора, които сме способни да обикнем вечните, неизменни и трайни неща.

 

Така недоуменията за св. Литургия се разрешават в самата св. Литургия…

 

превод: К. Константинов

Ноември 19, 2014 in Кратки

Веднъж дядо Назарий разбра за един свещеник, който изтриваше с кърпа лъжичката след всеки причастник, и каза:
- Какво, тоя от Господа ли се гнуси?