За равина, обърнал се към православната вяра

Юни 10, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница

 

В архондарика на манастира в Нямц монаси разказваха историята на един схимонах (беше много отдавна и за съжаление съм забравил името му. Ще спомена само онова, за което си спомням).

Преди това той бил еврейски равин, който живял в Йерусалим, Египет, Солун и в Константинопол, бил много учен мъж и подвижник, уважаван от всички евреи; имал 20 ученика, които много го обичали и никога не се отделяли от него. Всички евреи имали желание да го видят. Като прочел всички пророчества за Месията, той бил признал Иисус Христос за истинския Месия, но много години пазил това в тайна. Обходил много страни и градове; после от Константинопол пристигнал във Влахия и посетил Букурещ. Оттам, по молба на някои молдовски евреи се отправил за Молдова, град Яш, но по пътя си не отсядал при евреи, а при християни и всяка нощ разговаряйки с учениците си за Месията, им привеждал доказателства, че Той отдавна е дошъл в света. Като пристигнал във Фокшани, където пътят се разделял за Яш и манастира в Нямц, той останал да нощува там. В онази нощ той казал със сълзи на учениците си: „Възлюбени мои чеда, кажете ми като пред самия Всемогъщи Бог, ако ме уважавате, ще ме послушате ли за онова, за което искам да ви говоря?”

Те паднали на земята, заплакали и казали: „Отче, учителю, наставниче наш, велики равине, ти, който си като пророците! Ти си обходил много страни и земи, в Азия, Палестина и Африка, а сега и в Европа, навсякъде посещаваш и утешаваш нашите странствуващи и различни евреи от разсеянието, пръснати сред други народи, всички тях утвърждаващ в закона Моисеев, всички учиш на добродетели, а сам нищо не вземаш от временните и тленни блага, по цели дни се изнуряващ в пост, умъртвявайки плътта си, с нищо земно не се утешаваш, но с целия си ум си се обърнал към Бога. Как няма да те обичаме? Не сме недостойни дори и лицето ти да гледаме. Толкова те обичаме, че сме готови и душите си за тебе да положим, почитаме те като пророк; та нали знаем, че Бог е с тебе, и те слуша във всичко, както някога и Моисей?“


Тогава той им казал: „А ако сега примерно ви кажа, че вярвам в Иисус Христос и искам да се кръстя, то бихте ли се съгласили с мене?“ Те отвърнали: „Както кажете, отче, където Вие, там сме и ние, от теб няма да се делим“.

Тогава той развълнувано започнал да им говори: „Сега слушайте, чеда мои, вашия отец и учител, отворете ушите си и внимавайте какво ще ви кажа: искам да ви открия една велика радост, която са провъзгласили всички пророци; искам да ви кажа за този велик пророк, за Който е казал Моисей: „Господ, Бог твой, ще ти въздигне отсред братята ти пророк като мене, него слушайте“ (Второзаконие 18:15).

Искам, възлюбени мои чеда, да ви възвестя пришествието на Месия в света. О, благословена е тази нощ, в която искам да ви открия тайната, която превъзхожда всеки човешки ум! Искам да ви покажа правия и верен път към Царството Небесно, нашето небесно отечество. Знаете, чеда мои, че аз съм се родил от евреи, от един от знаменитите еврейски родове, възпитан съм в еврейските обичаи и научен на Моисеевия закон и от ранна възраст възлюбих Господа, моя Бог, от младенческа възраст се посветих на служение на Него, не пожелах да се свързвам в брак, не пожелах да водя жена, отвърнах се от всяка земна грижа, много години се отдавах на учение, учих се при много учители, изучих целия Закон и пророците. Вникнах в нашето плачевно състояние, в Божието ни наказание и гняв. Та нали вече минаха цели 1800 години ( бел. – става въпрос за втората половина на 19 век), и сме разпръснати между всички народи на земята. Нямаме нито царство, нито град, нито храм, нито жертвоприношения; и много съм плакал и ридал за това, колко ли много сме прогневили Господ Бог и защо сме така немилостиво наказани? Та нали Той ни е изгонил от Светия Си град Йерусалим и ни е пръснал по лицето на земята за подигравка на всички народи, разорил е Божия ни храм със Святая Светих, премахнал е жертвоприношенията ни и вече не приема жертви от ръцете ни, нямаме вече никакви пророци, които да ни открият някаква Божията милост; но сме толкова далеко от Бога, вече 1800 години и Господ не желае да ни стори никаква милост, и надежда за такава дори нямаме, и много съм мислил и сълзи съм проливал, търсейки причината, за какво Бог ни е наказал? Ето, спазваме Моисеевия закон в цялата му строгост, изпълняваме преданията на отците ни, не се покланяме на идоли, с друговерци не се събираме – но само онова, което Сам Бог ни е казал да правим, него вършим и каквото са ни учили пророците.

Тогава за какво ни е наказал безмилостно Царят Небесен, по каква причина? Питал съм за това мнозина равини и учители, но всички са ми казвали, че не се знае и са приписвали това на неведомите пътища Божии. Но аз все така продължавах да скърбя и да плача и винаги да се учудвам на моите сънародници евреи, които тънат в суети и грижи, в страсти, разкош и в светски развлечения. Та нали да живееш без Божието благоволение и под Неговия гняв си е чиста мъка. Затова и заминах за светия град Йерусалим, който Сам Бог е избрал за Свое жилище, па макар и сега да е завладян от друговерци; надявах се там да утеша скръбта си, дори бях решил вече да живея на това място, избрано от Бога, където са живяли нашите отци и пророци, където е бил издигнат храма на Всевишния Господ Бог наш, където са му били принасяни всекидневни жертви и Той е слушал молитвите на нашите отци. Надявах се там да умилостивя Господа моя Бог и да попрося макар и мъничко утешение за скърбящата си душа. Дойдох в Йерусалим и проживях там много години, както знаете, и ето, вече остарях. Но какво да ви кажа? И там не намерих утешение за душата си, но още повече скърбях.


Всеки ден се изкачвах и обръщах лицето си на изток, гледах планината Амория, избрана от Бог, от същото това място, където е стоял въздигнатият от Соломон храм на Всевишния Бог, където нашите отци принасяли всекидневни жертви. Сега това място е празно, в ръцете на поганците турци, а посред него стои джамията на Омар, а за нас, евреите, това свято място е съвсем недостъпно. И обзет от горест, падах на земята и проливах много сълзи, просих от Бога милост за себе си, да не враждува вечно с мене и да не се сърди докрай. А когато станех и обръщах лице на север, към Сионската планина, виждах там големия храм с двата купола, построен над Гроба на Иисус Христос, в който влизаха народи от четирите краища на света; този храм пробождаше сърцето ми и мъчеше съвестта ми; стоях в недоумение и много дни прекарвах без храна и молех Бог със сълзи, да ми открие онази тайна и да ми покаже Своята Свята Църква и защо е разорил нашия законен храм и премахнал нашето по закона Моисеев жертвоприношение, и защо този друг храм, също на Сион, е прославен по целия свят с многото си чудеса, а за нас тези светилища са тъй недостъпни?

И все така молех Господ да ме помилва мене, окаяния и да ме настави на пътя на истината. После в душата ми се зароди силно желание да узная всичко за Иисуса Христа, и за времето, когато трябва да се появи Месията. И почнах да изследвам пророчествата. Тогава Господ ясно ми откри чрез пророците времето на пришествието на Месията – Той е трябвало да дойде в света след края на Данииловите пророчества и във времето на унищожението на юдейското царство, по същото време, когато е живял Иисус Христос. Ясно ми се откри пришествието на Месията в света. Наистина Месията е Иисус Христос, пратен от Бог да изкупи и освободи човешкия род със Своята кръв от властта на дявола; за Него пророк Моисей е написал: „Господ, Бог твой, ще ти въздигне отсред братята ти пророк като мене; Него слушайте“ (Второзаконие 18:15).

За същия този Иисус са предизвестили всички пророци, говорили са за Неговото рождение и живот, за чудесата Му, за страданията Му, за смъртта Му, и за Неговото възкресение. И макар че нашите отци от завист са Го разпнали, те с това така са прогневили Господ Бог, че и до днес ние, техните чеда, носим последиците от гнева Му. Заради техния грях Господ е отстъпил от тях, отнел е от тях благодатта Си, разорил е града им и храма им е разрушил, жертвите им отхвърлил и самите тях разпръснал сред народите по целия свят за поругание. И до днес още сме под Неговия гняв. Минаха 1800 години оттогава, а краят не се вижда. Цялата Своя благодат Господ е отдал на новите си съработници, наречени християни. И аз искам да се избавя от нашето прародителско съгрешение и да се сподобя с Господнята милост и благодат в тоя век, а след смъртта си да придобия и вечно блаженство – и тъй, вярвам в Господ Иисус Христос, признавам Го за Син Божий, истинен Бог и Човек, Месията, предречен от всички пророци. И искам да се кръстя в името на Света Троица и да бъда верен християнин.

Възлюблени мои чеда! Който иска да ме последва и да заглади нашия отечески грях, да се примири с Бога, и да получи вечно блаженство, да дойде с мене в манастира в Нямц, и там да приеме Свето Кръщение. А който не иска, да отиде в Яш при евреите. В утрешния ден пред нас лежат два пътя – към манастира в Нямц и старозаветният – към Яш“.

В един глас всички ученици казали: „Отче и учителю наш, добри ни пастирю! Ако ти си се сподобил да узнаеш такава велика тайна, че да признаеш Иисус Христос за истинския Месия, да оставиш Моисеевия закон и да приемеш кръщение, то и ние няма да те оставим, ще те последваме и ще се кръстим. Както си бил наш учител по закона Моисеев, така бъди ни и учител и наставник по закона Христов. Защото знаем, че Бог е с теб“. Голяма радост била между тях, от тая радост дори плакали и не могли да спят през цялата нощ.

Сутринта тръгнали за манастира в Нямц и като пристигнали, съобщили за решението си на архимандрита. Той в началото се смутил, после съобщил на митрополит Вениамин. Митрополитът казал първо да бъдат изпитани, после да бъдат оглашени и накрая да се кръстят. Когато се покръстили, пожелали да приемат монашество; самият равин се постригал във велика схима, заживял в безмълвие, упражнявал се в умната молитва, без думи, само в сърце и толкова обикнал Господа Иисуса Христа, че и за миг не желаел да се раздели в мислите си с Него; за това получил от Господ дара на прозорливост и бил готов да пролее и кръвта си за своя Господ Христос.

Скоро евреите се сетили за своя равин и предположили, че от Влахия той пак се е върнал в Палестина и го търсили много години, но не го открили никъде между сънародниците си. После почнали да го търсят сред християните. Най-накрая разбрали, че равинът е със своите ученици в Молдова, в манастира в Нямц, че всички са се кръстили и подстригали за монаси; това страшно ги разгневило и направили общ съвет как да го убият.

На това се решил един млад евреин от Яш – пристигнал в Нямцкия манастир, изявил желанието си да се покръсти и поискал да види бившия равин, за да го утвърди във вярата. Допуснали го, той станал негов ученик; когато се покръстил, пожелал и да се замонаши; известно време живял така в манастира.

Веднъж, когато всички ученици отишли на нощно бдение, отишъл и той с тях, но по някое време се върнал в килията си, взел нож и влязъл в килията на стареца.

Старецът му казал: „Чедо мое, какво искаш да правиш? Може би искаш да бъдеш втори Юда? И за какво искаш да убиеш мен, невинния? Но, впрочем, благодаря на моя Господ Иисус Христос, че чу моите молитви и изпълни желанието ми да приема мъченически венец като съучастник на Неговите страдания, това винаги е желаела моята душа; а на теб, ето какво ще ти кажа, мое възлюбено чедо: помни само, че не трябва да отстъпваш от Христа; па макар и да приемеш временно телесно наказание. Но ако отстъпиш и се върнеш пак в юдейството, ще получиш две наказания едновременно – телесно и душевно завинаги. А сега прави, каквото искаш“.

В началото убиецът се изплашил, че старецът провидял намерението му, но после се хвърлил напред, пронизал го с ножа си и избягал. Но скоро го настигнал Божият гняв; едва изминал десетина версти от манастира, близо до град Нямц очите му се помрачили и като не могъл да намери пътя, бродил по полето до разсъмване. След всенощното бдение учениците на стареца излезли от църквата и когато влезли в килията на стареца, намерили го да лежи мъртъв. Казали на архимандрита, а той, като се досетил кой може да е убиецът, изпратил хайка след него. Намерили го близо до града, скитащ се по полето, хванали го и го завели в манастира. Той си признал и разказал всичко. Предали го на властите; гражданският съд го осъдил на смърт. А стареца погребали с почести, като постник, безмълвник и мъченик; и до днес учениците му са живи и го помнят. Всичко това ни разказаха братята в архондарика; зарадвахме се на този разказ, защото и ние бяхме чували преди по нещо за този равин, но не толкова много.

Източник: из книгата на монах Партений Агеев „Сказания за странстванията по Русия, Молдова, Турция и Светите земи“
Издание: Света гора Атонска, 2015 г.

Послепис: За този случай пише и Николаос Амвразис в своята книга за чудесното обръщане на равина, който се наричал Исаак М. и бил родом от Епир, Йоанина. Авторът го познавал лично от 1872г., когато той учил в Богословското училище в Халки, а Исаак учил в еврейското училище в Хаскиу. Двамата имали много спорове за истинността на Христовото учение и Мойсеевия закон. След обръщането си бившият равин приел името Йоан Хризостом (Златоуст).

Християнството не бива да се бърка със страхливостта

Март 21, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Да умеем да защитим себе си и своите ближни е необходимо, но как тогава да разбираме и как да приложим в своя живот думите на Христос: „Аз пък ви казвам: да не се противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата. И на тоя, който поиска да се съди с теб и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха. И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две. Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска назаем” (Мат. 5:39-42). Може би наистина трябва така: грабителят ти отнема нещо – нека отнема, измамил те е мошеник – нека мами, грубиянът те нагрубява – нека нагрубява… Не се възпротивявай на никого и на нищо и ще станеш истински християнин… Или все пак по друг начин трябва да се отнасяме към подобни неща?


На тези не леки въпроси отговаря протойерей Владимир Пархоменко, настоятел на храм „Св. великомъченик Пантелеймон” в село Уст-Курдюм, духовник и преподавател в Саратовската духовна семинария и духовник на Саратовска епархия.

Да започнем с това, че думите на Спасителя да не се противим на злото съвсем не означават безразличие към злото, съгласие с него. Христос, Който не се е противил на Своите мъчители, въпреки че е могъл да помоли Бог Отец да изпрати повече от дванадесет легиона ангели (Мат. 26:53), е удържал с това най-великата победа над злото. Призивът на Христос да обърнем другата си буза е призив да не отвръщаме на злото със зло, да не умножаваме злото в този свят. Тези думи не бива да разбираме формално, не бива формално, без разсъждение, да ги прилагаме в своя живот. Има ситуации, когато да „обърнеш другата страна” означава да умножиш злото.

Ще приведа един педагогически пример. Малко момче се е обидило на своята майка… и й е ударило плесница. Какво трябва да направи майката? Да обърне и другата си страна? Не, разбира се: тя трябва да накаже детето, трябва да пресече това зло в него. Ако тя постъпи именно така, ще бъде не просто права от житейска гледна точка, а ще постъпи по евангелски, ще възпре злото.

Мохамеданите попитали светия равноапостолен Константин-Кирил Философ: „Как така вашият Христос е заповядал да обръщате и другата си страна, да давате и горната си дреха, а вие воювате с нас?” Светецът отговорил: ние имаме и друга заповед – „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Йоан 15:13).

Тук няма никакво противоречие: когато злото се умножава, християнинът трябва да действа така, че да го ограничи. Това може да стане по различен начин. Може да стане така, както са направили светите князе Борис и Глеб: те не оказали съпротива на своите убийци, защото не искали да проливат братска кръв. Може като Серафим Саровски, който не се противил на нападналите го разбойници. Но тук трябва да кажем нещо и за степените на духовен ръст, защото истинското християнско непротивене не е достижимо винаги и за всички нас.

Христовата проповед на планината посочва идеала, върха на християнския живот. „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8). Всички разбират, че чистотата на сърцето не може да се достигне мигновено – това е дълъг и труден път. И отказът от съпротива, обръщането на другата буза, е също нещо, което трябва да достигнем, до което трябва да дорастем. Ние се намираме на различни степени на духовен ръст. В древния патерик има разказ за трима монаси, които били нападнати от разбойници, били пребити и ограбени. Когато дошли на себе си, най-младият от тях, който бил все още послушник, със сълзи се каел, че се е разгневил на разбойниците; вторият благодарил на Бога, че не е изпитал гняв, че в това тежко изкушение е съхранил сърдечния си мир, а третият, старецът, просто се молел за разбойниците, просил от Бога да им прости, защото не знаят какво правят. Ето това са три степени на духовен ръст, три степени на приближаване до евангелския идеал.

„И аз, братя, не можах да ви говоря като на духовни, а като на плътски, като на младенци в Христа. С мляко ви нахраних, а не с твърда храна, защото не бяхте в сила да я приемете, но и сега още не сте” – така пише апостол Павел на християните в Коринт (1 Кор. 3:1-2). И ние с вас трябва да имаме трезва представа за себе си. И да не бъркаме истинското християнско подвижничество с обикновената слабост и страхливост. Трябва да различаваме тези неща.

За съжаление, аз мога да разкажа много случаи от моята свещеническа практика, когато мъже бият своите жени, а жените търпят. И оправдават своето търпение по такъв начин: „Нали съм християнка, трябва да прощавам”. На практика, зад думите за християнско прощение, тази жена прикрива собствената се слабост, немощ, безволие, неспособността си да се освободи от потискащия я човек, неумението си да изгради своя живот самостоятелно. Човек трябва да бъде честен със самия себе си, трябва да се вгледа в дълбините на своето сърце и да си отговори на въпроса: защо постъпвам така? И тогава ще разбереш, че между теб и св. Серафим Саровски, който отпуснал своята брадва и позволил на разбойниците да правят с него каквото си поискат, има много голяма разлика. Той постъпил така поради духовната си сила, а ти – от слабост. В неговата постъпка не е имало лукавство, а ти мамиш самия себе си.

Понякога човек, научил за изневярата на съпруга или съпругата си, иска съвет от свещеника: какво да правя, да простя ли или да настоявам за развод? Аз съм имал такива случаи. Обикновено отговарям: „Ако имаш духовни сили, ако можеш да му (й) простиш като християнка (християнин), прости; но ако не чувстваш такива сили в себе си, разведи се, в това няма да има никакъв грях, защото Сам Христос е казал, че грехът на прелюбодейството може да бъде причина за развод (виж Мат. 5:32). Само не се самозаблуждавай, не казвай, че не си се развел, защото си християнин”.

Ето и пример от армейския живот: „старите” войници искат „младите” да ги обслужват, да им перат чорапите, и ако сред тези новобранци се намери такъв уникален човек, който да се подчини от християнско смирение, то… нека пере. Но на практика, всички, които са се подчинявали, са правели това просто от страх. И с това сами са поощрявали злото.

Ако са ви откраднали колата, не е грешно да съобщите в полицията, за да хванат тези крадци. Друго нещо е онзи епизод от детството на свети Силуан Атонски: те с баща му минавали покрай тяхната нива и видели, че някой краде житото им. Момчето казало на баща си: „Виж, крадат ни!”. Бащата отговорил: „Синко, Господ ни даде богат урожай, ще ни стигне, а който краде, сигурно се нуждае”.

Не трябва да се мисли, че да се прости на престъпника и да се търси неговото законно наказание са несъвместими неща. Знам случай, когато дъщерята на един вярващ, православен човек станала жертва на престъпници. И той казал: „Като християнин им прощавам, но като баща – ще ги съдя и ще ги пратя в затвора”. И ги осъдил. В неговата позиция няма грях, това е напълно християнска позиция. Трябва да правим разлика между това, което засяга нашия вътрешен живот и това, което заплашва нашите близки.

Да, да се ограничи злото или, точно обратното – да се умножи, може със съпротива и без съпротива, но в реалния живот има ситуации, когато се налага да избираме между по-малката от две злини. Ние, християните, не възпяваме войната. Войната е зло и участието на човека в нея е трагедия. Не случайно след Куликовската битка нашите воини са имали наложена епитимия. Но да воюваш е зло, по-малко от това да не воюваш и да предадеш своята земя на враговете.

„Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска назаем” – четем в същата пета глава на Евангелието от Матея. Но и това не бива да се възприема формално. Ако ваш познат или роднина стремително деградира, пие, постоянно ви иска пари и вие му давате – с това приближавате неговата гибел.

Разбира се в Проповедта на планината, в думите на Христос за другата страна, се говори за прощаването на обидилия ни. Но прошката на практика не е лесна работа. Това не става моментално. Сили да простим ни дава Сам Бог. Запомнил съм една история – прочетох я в списание „Смяна”, докато още служех в армията. По време на Втората световна война една млада немкиня – християнка участвала в антихитлеристката съпротива. Тя била хваната от гестаповците и подложена на страшни мъчения, пред очите й нацист убил малкото й детенце. По някакво чудо тя не обезумяла, оцеляла, но след войната водила много затворен начин на живот, на улицата излизала само рано сутрин. След много години тя срещнала на улицата човек – обикновен възрастен човек с шапка и шлифер… И изведнъж той се хвърлил пред нея на колене и протегнал към нея ръка – „Моля да ми простите – аз станах християнин”. Тя с ужас разпознала в негово лице своя мъчител и убиеца на детето й… Но ръката й сякаш сама се протегнала към него. След това тя казвала: „В тази минута Бог ми върна способността да прощавам”. Но зад тази минута стои нейният собствен, незнаен за света, духовен труд, продължил много години – труд, в отговор на който Бог изпратил насреща й разкаялия се палач.

Източник: Православие ру

За безплодната съпротива изразходваме толкова енергия, че това ни пречи да живеем

Октомври 4, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

 
– Правилно ли разбирам, че ако не можеш да се помириш с ближния, не бива да се изповядваш и причастяваш?

– Не, така не може да се каже, защото във взаимоотношенията с близките има различни ситуации, в това число и такива, при които въпреки желанието си, човек не може да се помири – не защото не е готов да помоли за прошка, а защото близките не са готови да му простят. Понякога в навечерието на изповедта човек започва процес на помирение и в този процес се развихря такава кавга, която надминава всички предишни, защото тук отново се крие врагът, който иска да отдалечи човека от изповед. Затова нашата задача е сами да простим от сърце, вътрешно да се помирим, а след това отиваме на изповед и казваме, че това го има в нашия живот. И в някакъв момент свещеникът може да ни каже: „А сега отиди и се постарай да се помириш”. Тогава трябва да отидеш и да се постараеш. Но не бива подобни ситуации да се превръщат в препятствие към тайнството Изповед.

– А ако самият ти вътрешно не можеш да се помириш, можеш ли да пристъпиш към изповед?

– Важно е да се разбере, че на изповед човек изповядва не само греховете, които е готов да остави, но всички грехове, в които съзнава, че е виновен. И именно благодарение на това, че човек се разкайва, у него се появяват сили – благодатни сили от Бога – за да се справи постепенно с този грях. Случва се човек с години да се кае в един и същи грях, да се мъчи от своята неспособност да го остави, а след това, в някакъв момент, Господ тайнствено разкъсва връзката, която съществува между този човек и неговия грях. Но за да се случи това, човек трябва да изстрада и възненавиди своя грях, а този процес може да бъде много дълъг. Затова трябва да кажем, че ако ние правим всичко, което зависи от нас, можем да се надяваме, че останалото ще възпълни Бог.

– Как да се постъпи, ако си останал единствен близък родственик на човек, изпълнен с ненавист, който разрушава сам себе си и от когото всички останали роднини и познати са се отвърнали? Как да се грижиш за него, без да подлагаш себе си на ежедневно разрушение? И къде е границата, отвъд която общението с него вече ще причинява вреда?

– Трябва да бъдем готови, че изпълнявайки своя дълг по отношение на този родственик, ще претърпим от това вреда. Християнските ни задължения могат да бъдат болезнени за нас и по този въпрос нищо не може да се направи. Това е жертвата, която трябва да принесем. Навярно е възможно да намалим разрушителното въздействие върху нас самите, но да го сведем до нула, по-скоро няма да успеем.

– А как да го намалим?

– Вижте, много често ние искаме да получим на някакви частни въпроси, свързани с вътрешния ни живот, готови отговори, които по принцип никой не може да ни даде. Може би, в конкретното ни състояние, ние по никакъв начин не можем да повлияем на това разрушително въздействие и затова е безполезно да си задаваме този въпрос. Отговорът тук лежи не в плоскостта на технологията, а в областта на християнския живот, който обхваща цялото ни битие. Ако ни се отдаде да се променим и да станем други, да се приобщим в по-голяма степен към пълнотата на християнския живот – и отговорът ще се появи сам, няма да е нужно да го търсим. Затова единственият път тук е постепенно да надрастваме себе си и да молим за това помощ от Бога.

– Какво може да ни помогне да надрастнем своите обиди по отношение на другите хора?

– Мисля, че конкретното и радикално средство за това Ви е известно – това е Евангелието.

– Т.е. почувстваш ли, че се обиждаш – бягай и чети Евангелието?

– Тук е важно друго – не в какъв момент ще четеш. Важното е да четеш Евангелието не като книга, от която можем да почерпим нещо полезно, добро, нужно, в която можем да намерим съвет в някакви житейски обстоятелства, а като книга, всяка дума на която трябва да стане наш живот. Ако човек чете Евангелието именно така, той сам не си оставя никакво право на обида, тя изчезва от живота му като категория, защото всичко, което може да бъде основание за нашите обиди, няма място в евангелския живот. В живота на човека този обрат може да не произтече мигновено, тогава, когато той за пръв път е прочел Новия Завет, но въпреки това трябва, постоянно да се връщаме вътрешно към словата на Евангелието. Това води до там, че ние започваме да възприемаме нашата обида, каквато и да е била тя, като помрачение: аз се отклоних от пътя, но веднага се връщам обратно – на тази почва, на която моят живот може да принесе плод.

– Т.е. трябва да позволяваме на близките ни хора да ни нанасят травми?

– А какво е травмата, как се получава тя? Когато човек, стремящ се да живее според Евангелието, някак отстъпва от това и се потопява в сферата на изцяло земното, плътско битие, той веднага започва да получава травми. Ту нещо го е ранило, ту е влязъл в стълкновение с някого, ту го е обзел някакъв страх. Животът според Евангелието предпазва душата от всичко това. Връща се човек с ума и сърцето си при Христос и разбира: и това не е страшно, и това не е болно, и това не е обидно… Всички тези преживявания възникват тогава, когато в нас се раждат реакциите на ветхия човек. Няма ли ги тези реакции – настъпва удивително успокояване: изведнъж разбираш, че Божията воля не само ти посочва кое е правилно и кое не, не просто те напътства, но и те освобождава от много неща. Обикновено става така: казаха ми нещо, което ме засегна, казаха нещо лошо за мен, не ме дооцениха – и аз трябва нещо да направя. А изведнъж се оказва, че не трябва да правиш нищо. Именно за това считали ранните християни за чудни хора – защото те имали напълно различно отношение към всичко. Именно това „чудачество” катастрофално не достига в нашия живот.

– Ако пред тебе несправедливо обиждат някого, но обстоятелствата са такива, че нямаш право да се намесиш, какво трябва да направиш в такъв случай? Например, моя близка приятелка работи като домашна помощница. И веднъж, в семейството, в което прислужва, бащата се разгневил и започнал да бие мъничкия си син. Служебната етика и условията на договора й забраняват да се намесва в отношенията на членовете на семейството. Тя често си спомня този случай и си мисли, как е трябвало да постъпи…

– Мисля, че все пак нейната съвест й подсказва, че е трябвало да се намеси. Господ ще ни съди не по условията на нашия договор с работодателя, а по това, дали сме следвали съвестта си или не. Но с това не искам да кажа, че във всеки подобен случай трябва да се намесваме. Има екстремни ситуации, когато е ясно, че всеки момент детето може да бъде невъзвратимо наранено – и тук не може да има никакви „ако” и никакво забавяне. Ако ситуацията не е такава, трябва да претеглим потенциалната вреда и потенциалната полза от нашите действия. При това не от гледна точка на това, дали ние ще претърпим някаква вреда или не, а от позиция – ползата за самота дете. Ако сега се застъпим за него и то почувства поддръжката на възрастния, но вследствие на това се лишим от възможността да се появяваме в този дом и повече няма да се видим с него, ще бъде ли оправдана нашата намеса? Понякога ще бъде оправдана, понякога – не. Трябва да се види какво в конкретните обстоятелства е по-важно.

– Понякога се случва, че си бил в конфликт с някого и дори този конфликт вече е разрешен. С ума си разбирам, че като християнка трябва не само да простя, но и да съхраня доверието си към съответния човек, но вътрешно ми се иска да се затворя и да се дистанцирам. Как да се справя с това?

– Тук трябва да се действа, като се изхожда не само от позиция на вярата, но и от здравия смисъл. Ако има човек, който образно казано, носи в себе си карфица и се опитва да ни убоде с нея, трябва мислено да определим разстоянието, от което ще можем мирно и доброжелателно да общуваме, без той да може да ни достигне с карфицата и от това разстояние да строим по-нататъшните ни отношения. От друга страна, като определим тази дистанция, трябва да се постараем да не се ожесточаваме, да се отнасяме към него с топлота, да не го смятаме за човек второ качество в сравнение с всички останали в живота ни и да се потрудим отношението ни към него да е най-доброто, на което сме способни. А ако усещаме, че всеки път, когато го видим, сърцето ни се свива от обида и раздразнение, трябва да се борим с тези чувства, трябва да увещаваме сърцето си. В тези случаи много помага разбирането на това, че със своята обида ние онеправдаваме не другия човек, ние онеправдаваме самите себе си, защото чувствата, които изпълват сърцето ни, не ни позволяват да живеем пълноценен християнски живот. Ако се стараем да постигнем правилна вътрешна нагласа не само заради себе си, но и заради Бога, ще постигнем успех в това.

– А ако мисълта, че с тази обида ограбваш единствено самия себе си, не помага?

– Освен усилията на ума и усилията на волята, тук се изисква и определена дълбочина на личния духовен опит. А опитът не се придобива с едно щракване с пръсти: на някого за това са нужни седмици, на друг – месеци, а на някого и години. И това не е опит да си забраниш да се обиждаш, а опит за надрастване на обидата. Човек става по-голям от своята обида, когато става по-голям от самия себе си. Например, съвсем малкото дете може горчиво да плаче, че количката му се е търкулнала някъде, където не може да я достигне, а след няколко години, за него това вече няма да представлява нито огорчение, нито проблем. Нещо подобно трябва да се случи и във вътрешното израстване на възрастния човек и това е единственият път, по който се избавяме от бремето на обидите, притискащи сърцето ни.

–Приемлива ли е от християнска гледна точка поговорката „Лошият мир е по-добър от най-добрата война”?

– Зависи за какво става дума. Ако ние дразним някого с някакви свои действия, то, разбира се, не бива да се оправдаваме с тази поговорка. А ако този някой изпада в раздразнение от самия факт на нашето съществуване, това да не сме в конфликт с него, вече определено е придобивка.

Да допуснем, че на някой от близките ни, не му харесва нашата домашна молитва. Трябва да разберем: нещо конкретно ли предизвиква реакцията му или само по себе си това, че се молим. Ако можем да не правим нещо и проблемът ще се разреши, естествено трябва да постъпим така. Може да се молим шепнешком, ако пречим на някого да гледа телевизия, можем да не палим свещи и кандило, ако нашите близки се опасяват от пожар. Тук нямаме за цел да стигнем до „лош мир” – тук трябва да запазим пълноценен мир, и това е наш християнски дълг. Друго нещо е, ако някой по принцип е против нашата молитва. Тогава наистина трябва да се положат усилия да се стигне поне до „лош мир”: да отидем с молитвеника си някъде, където ще бъдем незабележими – дори в банята, ако нямаме своя стая. Но трябва да продължим да се молим.

– Няколко пъти годишно при мен идва сестра ми, която живее в Москва. Всеки път по този повод се устройват трапези. Тя не е църковен човек, другите ни роднини – също, така че всеки път това се превръща в губене на време и празни светски разговори. Мога ли да избягна тези срещи, за да не празнословя?

– Мисля, че дори да нямате общи теми за разговор със сестра си, няма никакви от християнска гледна точка верни основания да се откажете от тези срещи. Вие не можете да й дадете нищо друго, освен това общение – така че, дайте й поне него, проявете в него доколкото е възможно своята любов към нея.

Тази ситуация може да се погледне от обратната страна: идва сестра Ви, а Вие не я посрещате. Отклонявате се от общата трапеза с роднините веднъж, два пъти… Накрая това неминуемо ще доведе до разговор, в хода на който ще Ви се наложи да обясните своето поведение. Ще й кажете ли, че тя има светски интереси и Вашата вяра не Ви позволява да си губите с нея времето дори няколко пъти в годината? Даже ако това не се случи, нежеланието да седнем на една маса с близките ни, не може да остане незабелязано. Това ще бъде реално зло и реална вреда, за разлика от измислената вреда, която се опитвате да избегнете.

– А при мен случаят е друг: роднините ми са иноверци. Когато седнем на маса, разговорът всеки път преминава върху теми от религиозен характер и започва караница. Може ли в такъв случай да не участвам в тези семейни трапези?

– На първо място, аз имам друг въпрос: защо разговорът преминава на религиозни теми? Вие знаете, че това ще доведе до кавга и всеки път го поддържате? Този разговор трябва да се избягва, да се пренасочва към нещо друго. Ако в семейството има дори не близост, а просто нормални отношения, това трябва да даде резултат. Ако роднините Ви виждат, че Вие не искате да говорите за това, но упорито насочват разговора в една посока, това означава, че когато той тръгне натам, трябва просто да си тръгнете – в буквалния смисъл. Ще си тръгнете веднъж, ще си тръгнете втори път и ако те имат поне малко желание да продължат да общуват с Вас, ще бъдат принудени да прекратят тези провокации. Може би ще Ви се обидят, но това ще проработи.

– Казвате, че трябва да се отклоня от разговора в момента, в който той започва. Но не се ли получава тогава, че аз проявявам малодушие, че не проповядвам Христа…

– Аз не разбирам напълно какво означава тук „да проповядваш”. Проповедта не означава да внушаваш нещо за Христос на хора, които не са готови да слушат за Него. За вярата може да се говори с човек, който откликва, който е съзрял за този разговор. Да се говори лично, топло, а не във формата на публична проповед. Тази беседа трябва да има естествен характер – тогава това, което ще кажем, няма да се превърне в осъждане за нас. А в условията, за които разказвате, това, което Вие наричате проповед, е очевидно неуместно.

– Какво представлява „правилото на трите пъти” в отношенията с хората?

– Вероятно това не може да се нарече правило в буквален смисъл – по-скоро е нещо, обусловено от здравия разум и някои свети отци съветват да прибягваме към него. Да предположим, че е възникнала следната ситуация: Вашият началник Ви е заръчал да направите нещо и Вие виждате, че то ще доведе до лоши последствия. Казвате му за това – той не реагира. Избирате подходящ момент и говорите с него втори и трети път – резултатът е същият. Това е достатъчно, не бива да безкрайно да досаждаме на човека със своите доводи. Преподобните Варсануфий и Йоан казват, че не само да изказваме мнението си, но и да предлагаме помощ трябва до три пъти – и след това да се оттеглим, защото ако продължим – това може да доведе до спор. Това ограничение, разбира се, е условно. Ние трябва да се ограничаваме, но не бива и да подхождаме формално – има въпроси, особено при много близки хора, към които ще ни се наложи да се връщаме повече от три пъти през живота ни.

– Каква е границата, до която трябва да проявяваме смирение в отстъпките, които правим на ближните си? Случва се да виждам несъмнено, че това е добро дело – например да отида в храма на енорийска беседа. Тогава настоявам, че това ми е нужно и ще го направя, въпреки съпротивата на съпруга ми.

– Мисля, че не може да се отговори еднозначно права ли сте в случая, без да се анализират причините за възникващата съпротива. Несъмнено е добре да се отиде на енорийска беседа, но ако за това трябва да се изпокарате с всички в къщи, за вас няма да има никаква полза от това дело. Но често ние се караме не защото няма друг изход, а защото не умеем по друг начин. В живота на всеки един от нас има случаи, когато не можем да отстъпим и се налага да настояваме – не на своята гледна точка, а на здравия смисъл. Но да не отстъпим можем по различен начин – не е задължително обезателно да влезем в конфликт.

За да стигнем до там – да запазваме мира естествено и просто, трябва да се стараем да придобием дух на непротивене. Какво означава това? При всеки от нас от време на време идват хора, които молят за нещо. Много често първата ни, непроизволна реакция, е да им откажем. „Защо пък да съм длъжен?”, „А защо той смята, че именно аз имам време да направя това?” – често такива мисли възникват у нас още преди да сме изслушали до край какво искат от нас. Нужно е изначалното, базисното ни отношение да е друго. Слушаме и мислим: мога ли поне с нещо да му помогна? Мога ли да се съглася с него за нещо? И това, което можем да направим, трябва да направим и в никакъв случай да не роптаем. В такъв случай, дори ако човекът иска от нас нещо, което не ни е възможно, нашето първоначално желание ще бъде да го изслушаме и да му съдействаме, и това се чувства. А когато го изслушаме и разсъдим, можем да решим, че не можем да изпълним тази молба.

И още – за да се научим да излизаме от нееднозначни и спорни ситуации без кавги и разправии, важно е да не настояваме на своето мнение, когато може да се постъпи и така и иначе и резултатът и в двата случая ще бъде неутрален. „Да влезем в този магазин.” – „Добре, но по-добре в този”. Двама души вървят заедно и стигат до там да се скарат за това, макар асортиментът и в двата магазина да е еднакъв. Защо? Защото и на двамата им се струва, че ако дори в такива дребни неща са способни да наложат волята си, значи тя е силна. Това е много интересна представа, защото на практика такова поведение показва, че воля има, а сила на волята няма. Силата на волята се проявява в това, да принудиш самия себе си към нещо, да ограничиш себе си в нещо. А ние изразходваме толкова енергия за подобна безплодна съпротива, че това ни пречи да живеем.

 

От всички изкушения, които човек трябва да преодолее, красотата е сред най-силните

Юни 6, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

Св. Николай Сръбски (+ 1956 г.) пише писмо на една майка, чиято дъщеря била избрана за „Кралица на красотата“

„Съобщавате ми, че Вашата дъщеря е избрана за „Кралица на красотата“ и явно очаквате да Ви поднеса своите поздравления. Дори ми е срамно да пиша за това и вместо поздравления Ви изказвам моите дълбоки съболезнования.

Защото Вие даже пишете в писмото си: „Това е голяма чест за моята дъщеря, която е едно много добре образовано момиче“. Какво може да се каже за образованите и необразованите в днешно време? Измежду множеството кризисни състояния на нашето съвремие, дори едно от главните, е образованието. Кой би могъл да се наеме да определи кого бихме нарекли по-образован – някоя градска дама или някоя срамежлива селска пастирка?

Трудно е да стигнем до общо мнение, докато не определим самото понятие образованост и да кажем заедно с целокупния народ, че всъщност образованият човек е този, който съхранява честта си. А безчестният не може да се нарече образован, където и да живее, каквото и положение да заема, каквито и знания да е натрупал.

В нашите сръбски села за красотата винаги се е говорило шепнешком, а за нрава – на глас. Това идва от дълбокото народно убеждение, че хубостта е нещо преходно и независещо от човека, а характерът е постоянен и зависим от волята на човека. Слушали ли сте народната песен за девойката Милица, където се казва: „Нима съм вълшебница, която облаци гони, а не девица, която себе си пази?“

Избирането на кралица на красотата – това е един възроден обичай на древните латински народи. По своята същност, това винаги е било нищо друго, освен една изкусно прикрита търговия с бели робини. Известно ли Ви е какво се случва днес с такива красавици? Страшни неща! Бракове без венчило, извънбрачни деца – бедните деца! – сензационни разводи, самоубийства. Ето такъв е пътят, който най-често се открива пред такива избрани красавици. А нима и Вашата дъщеря…

По-добре е да й дадете да прочете за геройската смърт на баща й на планината Цер, отколкото да я въвеждате в тоя опасен панаирджийски спектакъл. Кой може да Ви гарантира, че съвсем скоро радостта Ви няма да се обърне на дълбока скръб и срам, и то такъв срам, от който ще трябва посред бял ден да си криете лицето? А съседите Ви да се смеят злорадо, което още повече ще увеличи мъката на сърцето Ви?

От всички изкушения, които човек трябва да преодолее, красотата е сред най-силните. Светите мъченици Екатерина, Варвара, Анастасия и Параскева са го преодолели, защото са познали друг вид красота, по-ценна от физическата. Но ще може ли да преодолее това Вашата дъщеря, която няма духовно зрение и е отишла доброволно на това тържище? Господ да я запази с крепката Си сила! А красотата, както и богатството, но красотата даже и повече от богатството, води до надменност, а надменността води до един пиедестал, от който неминуемо се пада в адската бездна…

Американските кинотърговци са измислили, за по-голяма печалба, че предателят Юда е бил най-красивия измежду дванадесетте апостоли. Разбира се, това изобщо никъде не е споменато, освен, че се е обесил. Вие сте слушали и чели, че неговата гибел е била като гибелта на много от онези крале и кралици на красотата. Този „прекрасен“ Юда след предателството над Божия Син е захвърлил сребърниците в храма, отишъл и се обесил.

Този, който е стигнал далеко, вървейки по пътя на дявола, трудно ще се върне назад. Какво да Ви посъветвам? Колкото може по-скоро омъжете дъщеря си, и колкото по-скромен бъде мъжът, толкова по-добре – дайте я на някой хлебар или сладкар (ако, разбира се, благочестивият човек не се побои да приеме такава голяма отговорност). Само в такъв случай ще можете да се радвате на законни внуци и на Божието благоволение.

Силата на Твореца може да опази човека от падение по хлъзгавия път, по който той е тръгнал поради своята немощ или от незнание. Да Ви помогне и на Вас, и на тези, които обичате повече от всичко на света – на Вашите деца!“

Източник: https:// vk.com/pravoslavnaya_molodezh

Доброто и полезното

Март 27, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

По време на Светата Литургия свещеникът (или дяконът) казва във Великата ектения: “Доброто и полезното за душите ни и мир за света, от Господа да просим!”


Има неща, които са добри, но може да не са полезни за душата ни. Затова тук се казва “доброто и полезното за душата”. Всички духовни неща са добри, благословени от Бога, но човек трябва да знае какво му принася духовна полза. Например постът е добро дело, добър духовен подвиг, но не принася полза винаги и на всички хора. Ако по здравословни причини човек не може или не трябва да пости, и въпреки това притиска себе си да пости безразсъдно и по този начин създава други проблеми в себе си и духовно се осакатява, това, въпреки че е добро, не е от полза за душата на човека. Бдението е добро духовно дело, но човекът, който прави бдение, трябва да има аналогичните телесни, душевни и умствени сили и бдението да бъде духовна храна за него, да му помага в духовния живот, защото, ако го прави без духовна разсъдителност, това може да доведе до свръхнапрежение, преумора, дори умът му да се замъгли и да не разбира нито какво прави, нито какво говори, да е изнервен, замаян, и това да е поради безразсъдното бдение, което прави и което реално не му помага, когато става извън приетите граници. Следователно добрите неща са добри, но не са полезни за всички хора, или не са полезни към този момент, както едно ядене, което е добро, но не означава, че понеже е добро, принася полза на всички хора. Едно малко дете не може да яде храни, които ядат големите, въпреки че са укрепващи, силни храни, не са за детската възраст. Детската възраст има своите храни и старческата възраст – своите храни и аналогично всеки организъм и тяло.


Полезни за душата са нещата, които ни помагат в духовната борба, тези, които привличат Божията благодат, тоест всички подпомагащи средства в борбата, които не стават пречки за нас, не стават неща, които накрая ни създават проблем вместо да ни помагат. Преподобният старец Паисий казваше на хора, които дори духовния живот превръщаха в пречка за себе си: “Ти, детето ми, Христос от кислород Го превърна във въглероден двуокис”. Какво искаше да им каже с това? Докато Христос освобождава, отпуска и успокоява човека, начинът, по който някои хора третират духовния живот и присъствието на Христос в живота им, създава в тях тревога, мания за съвършенство, свръхчувствителност и хиляди странни и абсурдни поведения, където накрая казваш – ама нима е възможно Христос да доведе човека до това състояние? Не е възможно. Въпреки това онзи човек смята, че това, което прави, е духовна борба, но то не е полезно за душата му. Полезното за душата идва от разсъдителността. Затова тя е нужна, тя е най-голямата добродетел, по-голяма дори и от любовта, защото и любовта се нуждае от разсъдителност. Сякаш отиваш да хванеш ел. кабел с голи ръце, защото трябва да го поправиш. Ами не става, трябва да вземеш някакви мерки и да знаеш как да го направиш. Ако не вземеш някакви мерки, ще се съсипеш, това си патят много хора главно в техните междуличностни отношения. Без да са готови, накрая тази помощ води до забъркване дори в сексуални грехове и хиляди неща, които са дошли от добрата нагласа така да се каже да помогнат на другия, но бидейки слаби и безразсъдни, накрая и двамата потънали.


Затова казахме, че е нужна разсъдителност. Ще ми кажеш: добре, ние къде да намерим разсъдителност, след като мислим, че дадено нещо е добро? Затова имаме духовни наставници, за да ги питаме и да научаваме дали това нещо ни помага. Както питаш един лекар – Лекарю, здравето ми позволява ли ми да пътувам със самолет еди-колко си часа? Как смяташ? Ти, който си лекар и знаеш моя организъм, знаеш моите болести и проблем. И лекарят съответно ти казва. По същия начин става и в духовния живот. Питаш духовника си и изследваш себе си, твоите движения и действия и постъпваш аналогично. Но има и неща, където сам виждаш, че са вредни. След като ти вреди, защо го правиш? Например на някой човек дадено ястие или алкохолът му пречи. Виждаш, че когато пиеш малко алкохол, това ти наврежда. Тоест трябва духовникът да ти го каже, за да разбереш, сам не виждаш ли, след като опита един път, втори път и разбра, че ти вреди, защо не спираш, защо не го ограничиш? Направил си една постъпка и от развитието на нещата виждаш, че тя те е ощетила духовно. Материално, добре, там го разбираме по-осезателно. Но в духовните неща виждаш, че тази постъпка, мислене и начин, по който си постъпил, ти навреди. Защо тогава го правиш или дружиш с хора, които ти развалят ума, който и без това е наполовина развален с един куп помисли и неща. Приятелствата, които имаш, вместо да ти помогнат в духовния живот, развалят още повече помислите ти. Е, кой ти е виновен, ако след това умът ти се увреди и стане за хвърляне? И знаете, че ако умът на човека повреди и нямам предвид да се разболее душевно, това е въпрос за лекарите, а когато се повреди умът на човека и се научи да мисли лукаво и стане лукав ум, дори и в духовния живот, тоест на всичко гледа с неговия помисъл и не излиза от неговото, е изключително трудно този ум да преоткрие себе си. То е като един волан, който се е изкривил и върви накриво, много е трудно да го върнеш обратно. Така този човек отива и залепва за хора, които още повече повреждат ума му. И поговорката гласи: крива беше лозата, изяде я и магарето. И какво остана да направиш с тази лоза – да я изкорениш и да я хвърлиш. Нямаш ли благоразумието да разбереш, че начина, по който мислиш, живееш, това мислене, което имаш и не отхвърляш, не те води до добри последици? След като видя какви последици има за живота ти. След като видя плодовете от начина на твоето мислене. Вкуси ги, видя катастрофата от всички тези неща, които пожела да направиш и ги съсипа със твоето лошо поведение и мислене. Казаха ти го хиляди хора и ти отново не проумяваш да се поправиш. Но никой не може да ти помогне, ако сам не си помогнеш. Както се казва в Патерика, където някой отишъл при авва Антоний и му казал:

- Авва, помоли се на Бога да ме помилва!

Той му казал:

- Чуй ме, чедо мое! Нито Бог ще те помилва, нито аз мога да ти помогна, нито някой може да ти помогне, ако ти не си помогнеш.

Какво имаш предвид Бог да ти помогне – ти помогна ли на себе си? Бог ти прати хора в живота да ти помогнат. Умът ти, мисленето ти, егоизмът ти доведоха до всички тези резултати, какво друго да ти стори Бог? Какво искаш друго? Разбери, го, смири се, най-малкото се смири, и навярно от смирението ще излезе духовна полза. Но ако въпреки това продължиш в същия дух и запазиш същите условия в живота си, които са били катастрофални, никой не може да ти помогне. Свободен човек си, но свободата ти има цена – цената на изборите, които правиш.


Трябва да слушаме какво ни казват и другите хора, и не само духовниците, но и други хора, които имат сериозно отношение, зрялост, казват ти две думи. Когато другият е зрял и сериозен човек и ти казва две думи, вземай ги предвид, не му казвай – откъде знаеш, да не си ми духовник? Ама не е нужно да ти е духовник. Не те ли познава, не те ли вижда всеки ден? След като е с теб, приятели сте, вижда те какво правиш. Искаш пророк да ти каже, че всичко ще разрушиш така, както постъпваш. Ако отидеш в един дом и виждаш един човек, който цял ден говори по телефона, жена му тръгва да му говори, но не й отдава никакво значение, постоянно говори по телефона, е, пророк ли иска да му каже, че ще разруши дома си? Спри, бре детето ми, изключи го пустия телефон, седни и говори с жена си, седни и виж децата си, седни и поговори с гостите! Поканиха ме в един дом. Да отида, да не отида, рекох да отида – отидох. Останах един час. Три минути домакинът не седна до нас. През цялото време говореше по телефона. Какво да кажеш сега? Решихме да си тръгнем. Ама тръгвате? Стана време да си ходим. Е, тръгваме, да стоим да те гледаме как говориш по телефона и вървиш напред и веднага щом седнеш – Извинявайте! и хоп, отново. Е, спри го! Аз нямам ли телефон? Ако искам, не мога ли да направя същото? Дойдох в дома ти, ще ти хареса ли от мига, в който отворя вратата, да взема телефона си и да не го оставя? Това са неща, където не е нужно другият да е духовник или брачен консултант, за да ти го каже. Казаха му го и другите – седни пет минути да те видим. Да, да, да, ще седна! Веднага щом седна, телефонът отново звънна. Хайде пак! Отново излезе навън. И приятелите му го казаха – не прави така. Разбирате, че много пъти ние самите, а не тези около нас, рушим живота си и себе си. Понякога наистина обстоятелствата на живота и даденостите ни терзаят, но много неща зависят от нас. Поне опитът от живота, горчивият опит да ни смири и направи благи, да ни накара да погледнем и малко по-ниско, да култивираме себе си духовно, и да кажем добре, направих грешки, имах погрешно мислене и подход. Цялото това съзнание за грешките да стане като духовна тор, която ще култивира и ще помогне духовното култивиране на душата ни. Ако вместо това превърнем грешките ни в оцет и с него полеем и малкото цветя, които са ни останали, ще пресушим и тях. И ако са ни останали още 5-10 години, да погледнем себе си и душата си, а не да ги тровим чрез нашия бунт, егоизъм и трудности и неразбории, където всичко това се ражда от нашата гордост. Горделивият и самохвален ум не иска да се смири, не иска да снижи главата и да каже “прощавай, направих грешка” и да потърси от Бога благоразумие, да избира доброто и полезното за душата му и да слуша другия човек и да разбере, както казвали и старите хора, че дори и от едно дете, понякога и от един луд, можеш да имаш духовна полза. Отците, великите отци много пъти молили Бога да им даде възможности за полза и помощ. И Бог им пращал дори дечица, които ги поучавали на неща, които за тях били драгоценни и спасителни. Те не се отнесли с презрение: “Ама какво знае този?! Какво знае другият, това е дете, този е безумен, другият е наивен”. Не ги презрели, а слушали, изслушали, изследвали, проучили. След това, имали и елементарна човешка логика да седнат да видят – ама с тази логика досега, която имах, докъде стигнах, какво направих в живота си, какви плодове донесе това мое мислене? Ето, просто нещо е, не е нужен пророк да ти ги каже. Един човек дойде и искаше да му покажа някой съвременен пророк като стареца Паисий. Той каза:

- Няма ли някой като стареца Паисий?

Попитах го:

- За какво ти е?

- Да отида да го намеря, искам нещо да го попитам.

- Добре, толкова важно нещо ли ще го питаш, че искаш стареца Паисий? Ние не ти ли вършим работа, аз тук какво съм? (смях) Шега естествено, какво да му кажеш на такъв човек.

Казах му:

- Ние какви сме тук?!

- Не, искам като стареца Паисий!

- Няма! Свършиха.

И за какво ти е, искаш старецът Паисий да ти каже, че си оплескал всичко в живота си? Искаш старецът Паисий да ти каже, че си в пълен хал. И искаш старецът Паисий да ти каже да се смириш? Да промениш своето мислене, да погледнеш дома си, семейството си, искаш старецът Паисий да ти каже тези неща? Сам не виждаш ли, нямаш ли ей толкова акъл да видиш плодовете от делата ти и да седнеш да съкрушиш гордостта си, да смириш помисъла си, да поразиш себе си, а продължаваш със същото и мислене и ходене със същите компании, където се съсипваш и търсиш стареца Паисий? Не стареца Паисий да намериш, а Света Троица да срещнеш пред себе си, по-зле ще станеш! – защото, ако наистина Бог виждаше, че един старец Паисий би те спасил, щеше да ти го прати да ти помогне, но понеже вижда, че не извличаш духовна полза и не се променяш, не се поправяш и че проблемът ти не е липсата на стареца Паисий, а липсата на ума ти и умът ти е виновен, а не липсата на стареца Паисий, и продължаваш както преди, затова Бог няма да ти помогне, защото не можеш да разбереш Божията помощ. Ако това, което сам можеш да направиш, не го правиш, как Бог да ти даде останалото?…


превод: Константин Константинов

 

Близко или не съвсем

Февруари 22, 2018 in Беседи, Начална страница, Свещеническа конференция

 

Защо хора, които идват в Църквата, търсейки спасение от чувството за самота, понякога са самотни и в нея? Причините за това могат да бъдат много, те може да скрити дълбоко в човешкото сърце, но едновременно с това има и съвсем прости, в някакъв смисъл житейски неща, на които в такива случаи трябва да се обърне внимание, за да можем да си изясним ситуацията. За някои от тях става дума в този материал.

 

Понякога се случва някой, който  е започнал да се въцърковява, да посещава църковните служби, да дойде и да се оплаче: църковните хора общуват по различен начин от „светските“ извън храма – държат се на дистанция. И по този повод има толкова преживявания, че си струва за това да се поговори специално.

 

Убеден съм, че общението между енориашите на един храм трябва да бъде топло, искрено, неформално – и това не е второстепенен въпрос, това е важно нещо, на което трябва да обръща внимание и настоятелят и всички, които посещават храма. Образец за такива взаимоотношения можем да намерим в повествованията за живота на ранната Църква – в Деяния на апостолите, в апостолските послания. Ние виждаме, че членовете на християнските общини от това време са живеели общ живот и не са поставяли помежду си никакви прегради. Но тъждествени ли са понятията преграда и дистанция? Съвсем не – прегради не бива да има, но дистанцията често е необходима.

 

„Т.е. трябва да общуваме един с друг както през деветнадесети век?“ Понякога онзи, който е дошъл в Църквата, за да получи близост и топлина, е готов да се обиди от самата дума „дистанция“. Не, аз не смятам, че трябва да се опитваме да възпроизведем в поведението си отминали времена. Просто и близостта, и топлотата трябва да бъдат разбирани правилно – ние не бива да си позволяваме да нахлуваме прекалено в живота на другия човек. В общуването с хората трябва да има деликатност.

 

В какво може и трябва да се изразява дистанцията? Преди всичко трябва да има разбиране за това, че хората в храма не искат да се сближават на основата на празни и суетни неща. Затова понякога изглежда, че в нецърковна среда е по-лесно да се сближиш с нови хора. И наистина там всичко става по-бързо и като че ли по-просто: отишли някъде, забавлявали се, поговорили си за нещо, разказали си едни на други някакви клюки, направили си взаимни комплименти – и на тази база хората станали много близки. Не искам да кажа, че само лоши неща сближават невярващите хора, но много често именно страстите играят ролята на катализатор в отношенията. А църковният човек се противи на такива опити за контакт с него, опитва се да се опази от това. Трябва да се сближаваме на основата на доброто, но не всички умеят това.

 

Има още един непонятен за някои хора въпрос: защо хората в храма, в това число и свещеникът с енориашите, често си говорят на „Вие“? Според мен това е правилно, защото помага да се избегне фамилиарността, която не води до нищо добро. Когато хората се сближават прекалено, особено ако това сближаване е стремително, след като в последствие се изясни колко различни са те все пак, те също толкова стремително се разделят – и често това става чрез конфликт, по недобър начин. А „Вие“ предполага безусловно уважение към събеседника и, когато се обръщаш по този начин към някого, е много по-малко вероятно да му наговориш нещо, за което после ще съжаляваш.

 

Самият израз „да бъдеш близък“ трябва да се разбира като готовност да се притечеш на помощ, да изслушаш човека, да оставиш своята работа и да направиш нещо за него. Но това не означава напълно да се потопиш в живота на другия, да всмучеш него и неговите емоции буквално до мозъка на костите си. Да приемеш изцяло живота на другия човек е възможно само когато това е твоят мъж или жена, когато това е твоето дете – когато това са много близки хора, които в пълния смисъл на думата живеят един живот. В противен случай това ще доведе до големи изкушения и до душевно разстройство.

 

Веднъж чух от Саратовския и Волски митрополит Лонгин следните думи: „Трябва да умееш да бъдеш и близко, и в същото време далеч“. Тогава аз все още не разбирах напълно какво означават тези думи, но с течение на времето, служейки като свещеник, започнах да разбирам. Свещеникът може да дружи с хората, но между него и тях винаги ще има определена дистанция. Иначе не бива. Ако няма такава дистанция, от общението му с енориашите няма да излезе нищо добро. Ще се стигне до разрушаване на взаимоотношенията, които човек трябва да има със свещеника като такъв.

 

Понякога ми се налага да отговарям на два взаимно свързани въпроса: „Ако имаш приятелски отношения с някого, и той стане свещеник, може ли да се изповядваш при него“? и „Може ли с течение на времето да завържеш приятелски отношения със свещеника, при когото се изповядваш?“ Трябва да се каже, че в църковната традиция по отношение на изповедта и родството има само една забрана – жената на свещеника не трябва да се изповядва пред своя мъж. Що се касае да роднините и приятелите, всичко зависи от конкретната ситуация. А аз бих добавил: зависи от това, доколко този, който се изповядва, може сам да се дистанцира и да се изповядва на Бога, а не на свещеника.

 

Веднъж при мен дойде на изповед стар и близък мой приятел, който е доста по-възрастен от мен и отношенията ни с който не винаги са били безоблачни. Това предизвика у мен напрежение, но докато той се изповядваше, аз почувствах, че той наистина разбира, че стои пред Бога и всички наши предишни неразбирателства и конфликти са оставени настрана. Разбира се, такава изповед може да се състои и пред нея не бива да се поставят прегради. Също така и свещеници, които са приятели, могат да се изповядват един на друг – това е обичайна практика. Но се случва и нещо друго: човек не се кае пред Бога, а се вкопчва в свещеника – постоянно, и на изповед, и не на изповед, му излага своите мисли, оплаква му се от нещо. И свещеникът като че ли не може да прекрати това, но все пак е длъжен да го направи, защото иначе на никого повече няма да може да помогне, освен на един единствен човек, който отнема цялото му време и внимание.

 

Иска ми се още да кажа, че понякога грешка по отношение на дистанцията е и въпросът: „Как повярвахте в Бога?“. Не казвам, че този въпрос не бива да се задава, но кой знае защо у нас обичат да го задават хей така – мимоходом: задава го репортерът, който прави проучване и не можеш да разбереш, на какво ще бъде посветен материалът; могат да го зададат на човек, с когото току що са се запознали на работното място или на връщане към къщи в препълнения трамвай; веднъж дори един лекар, мерейки кръвното ми налягане, ме попита: „Интересно, а Вие как повярвахте в Бога?“ – и веднага премина на друга тема. Може би се е създало някакво впечатление, че това е начин да поддържаш непринуден разговор, но на практика това е изключително дълбок и важен въпрос, който в дадения случай се задава в абсолютно неуместен момент. И ти стоиш като оглушал и мислиш да отговориш ли, или да не отговориш: от една страна на всеки, който иска от теб сметка за твоята надежда, трябва, както казва апостолът, с кротост и боязън да дадеш отговор (1 Петр. 3:15). А от друга страна, да говориш сериозно за това, как Господ е влязъл в твоето сърце в такава ситуация, означава да се поставиш в нелепо положение и, което е още по-лошо, да хвърляш бисери – няма да уточняваме на кого… Затова, задавайки въпроси и стремейки се да опознаем някого, ние трябва да си представяме, че сме като реставратор, който пристъпва към икона. Най-важното е да не навредиш. Ако човек не мисли затова, няма да се стигне до желания резултат.

 

източник: Православие ру


Бъдете внимателни във всичко

Февруари 13, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Мнозина мислят, че духовният живот зависи от нашите чувства, че ако се чувстваме приятно и сме радостни и мирни, тогава означава, че сме добре и в духовния живот. И обратно, ако чувстваме тъга, скръб, мислим, че не сме добре в духовния живот. Разбира се, факт е, че човекът, който се подвизава, разбира своя ход и от това какво чувства в себе си, но в началото на духовния живот това не винаги е сигурен критерий, защото съществува законът на промените, който въздейства върху нашия душевен свят. Много хора се разочароват в хода на духовния си живот, защото, както казват, не виждат в себе си някакъв напредък, и чувстват, че стоят под същия знаменател, намират се там, където са започнали или са още по-зле отпреди. И тъгуват и скърбят за това. Разбира се, това, че скърбят, не е зло, а е безопасност, но човек трябва да внимава да не оставя себе си да го обзема стрес и депресия поради различните чувства, които изпитва.


Казахме, че има много причини за промените в душата на човека. Отците определят много причини – една от тях е средата, дори и климатологичните условия играят роля в нашето душевно състояние. Тези външни условия въздействат върху душата ни. Още нещо много важно – и другите хора въздействат върху душата ни. Помня един съвременен светец, който имаше дарба от Бога да говори, имаше богословска харизма, да говори и да тълкува Божието слово пред хората, които отивали при него. Веднъж дошла една група, която го посетила, и го помолили да им каже нещо, но той се замислил за малко и казал: „Прощавайте, не мога нищо да ви кажа, в душата ми няма нищо, не мога да кажа нищо“. След това се опитал да им каже нещо, но човек разбирал, че тези думи не били предишното, обичайното слово, което излизало от душата на стареца и не били плод на обитаващата в него благодат, а слово, за което старецът се насилил да го каже от своя ум. Когато тези хора си тръгнали, старецът казал, че ставало следното нещо: „Когато присъства еди-кой си човек, никога не мога да говоря“. Словото в него заглъхва, не намира думи.


Да ви кажа още един пример, помня на Света Гора, когато живеех там, и въобще в манастирите в дните, в които се причастявахме. Там всички монаси се причастявахме четири пъти в седмицата. Служихме всеки ден св. Литургия, аз бях единственият свещеник в нашето братство дълги години. Всеки вторник, четвъртък, събота и неделя монасите се причастяваха със светите Тайни. През тези дни цареше особена атмосфера в храма. Докато всеки ден служихме св. Литургия, и аз знаех приблизително докъде стигат силите ми – в Литургията, в молитвата и т.н., през тези дни обаче чувствах, как да го кажа, допълнителна сила, която подтикваше душата ми към още по-голяма молитва и богообщение. И разбирах, че тази допълнителна сила естествено не беше моя, а идваше от атмосферата, която съществуваше в храма. Понеже монасите щяха да се причастят в онзи ден, бяха по още по-внимателни и се подвизаваха повече, така че да са готови да участват в св. Тайни, и така атмосферата бе по-наелектризирана в духовен смисъл и помагаше и на мен, който бях немощен и приемах допълнителна духовна сила.


Дори един духовен човек може да промени цялата атмосфера на едно място. Помните в Евангелието думите на Христос: „Когато отивате в един дом, казвайте мир на този дом“. Това е един еврейски израз и евреите обикновено имали хубави пожелания, както всички източни народи имат и не казват „здравейте и добре дошли“, а „мир“, „Шалом“. И арабите го казват. Мир на този дом. Ако има мир, тогава вашият мир ще остане в този дом, ако няма мир, мирът, който отправяте като пожелание, ще се върне и тогава излезте и отърсете дори праха от обущата си. Доказано и прието е, че духовната атмосфера е нещо, което играе роля в нашата душевна нагласа и е възможно един човек да промени цялата атмосфера в дадено място дали към добро или към зло. Един Божий човек може да стане причина на това място да се възцари мирна атмосфера, както е възможно и един човек, който няма Божия дух, да смути много хора.


Да ви дам прост пример. Не ви го желая, нито ви увещавам, но ако се случи да спорите с някой еретик, опитайте да говорите с един йеховист, тозчас в душата ни директно влиза един демонски дух, които ни кара да чувстваме раздразнение. Мисля, че навярно всички имате опит – нямаме нещо против хората, но са в духовна прелест, еретици, Бог да ги помилва. Но този дух на прелестта, този дух на богохулството, на ереста, който е силен демонски дух, като една инжекция нахлува в душата ни и смущава цялото ни същество, без да имаме нещо против тях, а просто са прелъстени хора, идват да ни кажат една дума и душата ни отдалеч се смущава. И казваме защо се смутих, какво стана, как, защо. Причината е, че този човек е носител на дух на прелест. Както когато доближаваме един Божий човек, където може и нищо да не ни каже, но чувстваме атмосфера на мир и радост. Да ви дам още един пример. Когато изповядвам часове наред и идват малките деца, така най-хубаво отморявам – дори да изляза да се разхождам един час, това няма да ме отмори, но когато в изповедалнята влезе едно малко детенце, като гъба отрива цялата духовна умора и променя цялата атмосфера. Защо? Защото е едно невинно същество, едно дете, една човешка душа, която не участва в човешките пороци, в нашите страсти, и пръска около нас мир, спокойствие и отмора. Знаете ли колко приятно се чувствам, когато отивам в основните училища? Изключително приятно, какво да ви кажа, след като ми идва да вляза в детските ясли, тоест чувствам се толкова хубаво, отморяващо, поради малките деца, чувствам в душата си отморяваща атмосфера, където колкото и да съм уморен, тази умора веднага изчезва. И причината са малките дечица. И напротив, има хора, които веднага щом ни доближат, ни изморяват, без дума да кажат, чувстваме тежест в душата си, едно затваряне, стягане в душата ни, защо? – защото душата на човека има собствени закони и начини, по които работи. Разбира се, съвършеното е човек да преодолее тези неща и да не се поддава на промените особено що се касае за нашите братя. Там сме длъжни да жертваме душата си за брата ни, дори да чувстваме, че този човек е дотеглив, кисел, труден и затруднява душата ни. Там реално е ценността, да понесеш бремето на брата си.


Спомням си веднъж, когато казвах на стареца: „Не издържам този човек, изморявам се“, а той ми каза:
„Ти се измори да го слушаш. Но попита ли него дали се е изморил да понася себе си? Питаш ли този човек къде е (в духовен смисъл), колко много е потопен в объркване и мрак, в това бреме? Ти го слушаш пет минути и, слушайки го, колко можеш да разбереш? Но онзи, който живее в това състояние, я помисли в какво състояние се намира“.


Не трябва да оставяме да ни въздействат впечатленията и емоциите, а, ако сме духовни хора, трябва да преодолеем тези неща. И знаете, когато човек преодолее това състояние, тогава влиза в едно по-горно пространство. Нека ви дам пример. Когато душата ни почувства присъствието на сатаната, на демоничната енергия, се смущава, чувства страх и смущение, не приема това. И това е естествено – душата ни, понеже е дух, може да почувства присъствието на демоничното. Но душите на светците, когато почувстват това присъствие, или когато си припомнят съществуването на демоните, не реагират по този начин, а душата им се движи с велика любов към – и, както казваше преп. старец Паисий, с голяма болка и изключително много любов. Както и спрямо трудните хора, казваше старецът. Аз веднъж говорих за клириците и старецът каза: „Добрите клирици ги обичам изключително много. Лошите клирици ги обичам повече, но с голяма болка“. Наистина един човек, който е в трудно състояние, когато човек е духовно съвършен или живее в духовно състояние, не чувства спрямо другия отвръщане, а болка и любов и така може да крепи брата си, ближния си, всеки, който и да е човек, може да го крепи без да чувства, че другият е тежест за него. Но ние сме хора и се движим в нашите човешки немощи. Затова, когато се намираме в среда, която ни въздейства отморяващо, отморяваме. И когато се намираме в среда, която ни въздейства изморяващо, да внимаваме да не реагираме, а да претърпим и с любов и молитва да имаме търпение да отмине това, обвинявайки себе си, че ние сме немощните и затова не можем да крепим себе си, а не другият човек е виновен. И още нещо – трябва да знаем, че ако чувстваме отхвърляне спрямо другите, това означава, че не сме стигнали до съвършена любов, следователно не можем да се наречем дори християни, защото християнинът е човек, който има любов в себе си, много любов към другите хора и любовта винаги стои като надежда и никога не отпада. В нея няма падения или промени. В нея има място за всички, и дори когато е нужно човекът да накаже другия или да му наложи нещо, което привидно не е приятно, но трябва да го направи за негово добро, това да става с реална любов, с болка, защото трябва да наложи някаква епитимия, ред, и заради личното спасение на другия, но и за обща полза. Във всеки случай ние сме задължени и критерий за духовност е любовта към всички.


Трябва да внимаваме изключително много в нашата среда или в местата, където отиваме, защото, независимо дали го искаме или не, средата въздейства. Затова отците внимавали, не като презирали другите хора, а имайки усещане за човешката немощ, внимавали къде отивали и на кого говорили. Знаете, че е възможно и един предмет у дома да развали цялата мирна атмосфера, не един човек, а един предмет или много повече – една книга.


В Патерика се казва, че един старец, игумен на манастир, една нощ се молил и видял Света Богородица, която вървяла из манастира и влизала в килиите на всички монаси, благославяла ги, но в една килия не влязла. Тази килия била на добър монах и игуменът знаел, че бил добър монах. Затова попитал Света Богородица:

- Защо не влизаш в тази килия, за да благословиш този монах, който се подвизава и е добър?

И Света Богородица му казала:

- Да, добър монах е, но в килията си има една еретическа книга и аз не мога да вляза там. Не искам да вляза там.

Друг случай. И аз присъствах. Веднъж, когато излязох от Света Гора с други двама монаси, отидохме по работа в Солун, оставахме в конака, защото нямаше къде другаде. Манастирите имат конак, където отсядат монасите. Там бяхме приютили един младеж от Кипър, който беше студент и бе дошъл, за да се яви на изпити в университета. Игуменът каза той да отседне там за 2-3 месеца, след като ние не сме там всеки ден. Имаше стая, където да отседне. Стигнахме изморени, цял ден път от Света Гора, море, кораби, автобуси, истории и т.н. Стигнахме в конака, хапнахме набързо, отслужихме Повечерието и отидохме да починем. Веднага щом легнахме, не след дълго се чу страшен шум, един йеродякон, който също беше с нас, се събуди и скочи, всички усетихме нещо лошо и той ужасен се събуди.

- Какво ти стана? Какво се случи?

- Нищо, нищо – отвърна той.


- Е, добре, хайде, да си отпочинем.

Отидохме отново по стаите си, не след дълго пак се чу същият шум и дяконът пак стана.

- Какво ти стана, бре, детето ми?

- Не зная какво става, някакво изкушение, не мога да спя, изкушението идва да ме задуши.


- Хайде, дяконе, няма да ни оставиш да спим тази нощ. . .

Отиваме отново да спим – той отново скочи ужасен и извика силно.

- Какво става?

- Какво да ти кажа: един китаец с някакви мустаци се хвърли да ме удуши.


Китаец в конака? Къде се намери? Изкушение от сатаната в такъв час. От сатаната, но в този образ. Но откъде да се намери тук? Какво става? Събуди се и студентът.

- Какво става, какво стана?

- Е, това и това стана.


Оттук, оттам му казах:

- Бре, какво става тук, какво правиш тук? Четеш нещо?

Какво беше в крайна сметка? Този младеж от любопитство си купил една окултна книга, по-надолу имаше книжарница, в която продаваха такава литература – езотерична, разни философии и в книгата се описвали подобни индуистки и китайски методи. Демоничната енергия идваше от тази книга.


Мога да ви разказвам много такива неща, но сега не е време да говорим такива истории, а просто искам да ви кажа – бъдете внимателни в това какво поставяте у вас, какво държите у вас или в стаите, защото понякога отивам в разни домове и виждам някакви демонични символи, някакви магически символи, някакви маски, буди, внимавайте – това не са прости украшения. Както една икона на Христос не е украшение, а излъчва Христовата благодат, Кръстът излъчва благодат, св. Йоан Златоуст казва, че където има Евангелие, то пази и дава благодат на целия дом. По същия начин там, където има такива предмети или такива книги и образи, които излъчват демонична енергия, тогава да знаете, че за съжаление въздействат върху нашата среда. Това нещо, което отците са казали преди векове, идва днес да го каже добре и науката. Тя идва да анализира въздействия, които имат дори и Мики Маус (анимационните филми) върху човека.


В Лимасол се състоя конференция относно порнографията и реално се ужасих, показаха един филм, един телевизионен канал го подготви, за да видим какво излъчват по телевизията. Едната част беше посветена на всички тези голотии и плътски неща, които дават по телевизията. Втората част беше за тези неща, които гледат децата, някакви дракони, извънземни, ама какво да ви кажа, огън излизаше от устата им, някакви ужасяващи сцени, където реално се смутих, а беше напълно тъмно и ако бях сам, щях да извикам! Добре че имаше други около нас. Наистина, душата ми се смути, почувствах душевен смут и знаех, че гледах един филм, който гледахме по научни причини. Самите учени, не специално църковни хора, анализираха как това влияе, какво гледат децата, какво гледат хората, как въздейства това върху душевния ни свят.


Следователно средата, както отците казват, има голямо значение и трябва да внимаваме. Както и във всички неща от живота, всяко нещо, дори офиса, където работим, ако не е подреден така, че да ни утешава, тогава не можем да работим, работата ни става изморителна. Затова ви казах, че е хубаво да имате вкъщи кандило, икони, каквото имате, веднага ще видите една промяна, икона на Христос, на Света Богородица, на светиите, това е друга атмосфера, домът ще се стопли, където допреди е имало тежка и враждебна атмосфера. Ще видите това въздействие, защото нещата, които ни заобикалят, не са толкова невинни – за щастие вече и науката го казва, а преди отците са го казали, тълкувайки този лабиринт на въздействията и промените.


Също трябва да знаем, че промените стават в душите ни по педагогически причини от Бога – Бог иска душата на човека да бъде зряла и съвършена. И както когато ядем, не ядем само еднообразно ядене, защото ще умрем, колкото и добро да е, така казват, не знам дали важи, но го казват, тези, които знаят, диетолози и лекари, че ако всеки ден го храниш един човек с едно и също ядене, в даден момент ще умре или ще се разболее, колкото и добро да е това ядене. Нужно е разнообразие. Виждате, когато ядем, ще ядем и сладко, и салата, и сладолед, ще пием и вина, и всеки ден различно ядене или най-малко ще има разнообразие от храни – човекът се нуждае от разнообразие. От друга страна, Бог ни е създал така. Той не ни направил да ядем само фасул, а да ядем и разнообразни храни. Такава е природата ни. В духовния живот е нужно човек да е цялостен, да няма само една добродетел, защото тогава е недостатъчен. Дори любовта, когато е сама – вреди, любовта, която е най-голямата добродетел и е пълнотата на добродетелите. Има една добродетел, която, както казваше и нашият старец, е солта. „И коя е тази сол?“ – казваше старецът. „Сол, чеда, сол“ – така казваше. И се питахме ама каква сол? Какво ще солим? Каква е тази сол? И коя е тази сол, дядо? Солта е разсъдителността. Всяка безразсъдна добродетел е опасна. Дори любовта. Както в едно добре сготвено ястие ако няма сол и е безвкусно, така и разсъдителността дава вкус и правилно отношение във всяко нещо.


Промените стават в човека, за да стане завършен, да премине през всички стадии на духовния живот, да няма само една добродетел – само любов, или само милостиня, или незлобие, или молитва, защото след това ще е едностранчив човек, и когато е такъв, няма да може да види правилно другите хора.


Веднъж бях при един велик старец, там дойде един монах, който възхваляваше добродетелта на една игуменка на манастир с много монахини. Той му казвал, че тази игуменка е толкова чист човек, има толкова чист ум, че никога нямала плътски помисли, нито знае какво е това нещо, толкова свята душа и е без плътски изкушения. Той и всички очаквали от стареца да каже браво, колко добър човек и добра игуменка! Казахме, наистина това е велико нещо. Старецът – мъдър и опитен, поклатил неодобрително глава и казал: „Аз, отче, не похвалявам това нещо, което казваш. Аз не искам игуменката да не разбира тези неща, аз искам игуменката да разбира от тези неща, да е горяла в пещта на изкушенията, за да знае и да утешава другите хора и тези, които са до нея и се подвизават. И знаем случаи от Патерика със свети подвижници.“


Бог допуска да изпитаме изкушения, опасността от гибел, от греха, защото иска да сме пълноценни хора, а не едностранчиви. Помислихте ли за един духовник, който не разбира от тези неща? Тогава прилича на един лекар, който не знае какво означава болка, а теб те боли. Да, но ако лекарят се разболее и го хванат за ръцете и краката и го сложат на леглото и започнат да го режат, следващия път, когато другият му казва: „Боли ме!“, ще знае и няма да казва: „Не, не те боли!“ или „Нищо не е!”. Да изпита болка и той и да се научи да състрадава на този, който страда. По същия начин Бог позволява да минем през такива промени, за да придобием опит. „Защото в това, що Сам претърпя, като биде изкушен, може и на изкушаваните да помогне” (Евр. 2:18) Тоест необходимо е човек да премине през това, защото така се смирява, научава своята немощ, научава човешкото безсилие, научава се на състрадание към другите хора, научава се да бъде благ, състрадателен, да утешава другите.


Един монах се провинил в нещо и другите монаси решили да го прогонят, но авва Памво казал:



 

- Ти, авва, където отиваш, ти нищо не си направил?


- И аз имам много неща от стария човек и затова и аз трябва да бъда изхвърлен вън.

Тогава всички се навели и казали – и кой може да каже, че в него няма неща от стария човек? Следователно кои сме ние да гоним другите от мястото на покаянието?


Помня един духовник на Света Гора, където един друг строг, но безразсъден духовник отишъл и му направи забележка: „Ти, отче, си много снизходителен духовник, оставяш всички да се причастят, трябваше да им наложиш епитимия, за едното нещо – една година, за другото – две години, за третото 10 години, защо ги оставяш? Трябва да ги съдиш, ти си духовник, да наложиш епитимия, не всички са способни да се причастят!“

И старецът му казал:

- Отче мой, аз, когато служа, казвам, че ако има някой тук вътре, който не трябва да се причасти и да излезе вън, това съм аз. Ако Бог търпи мен, тогава кой съм аз, че ще изгоня другия? Ако има някой, който трябва да си тръгне от църква като най-грешен и мерзост за Църквата и от който Бог се гнуси, това съм аз. След като аз съм първият и най-лош, как тогава ще пропъдя другия? Не мога да направя това нещо, което ти казваш. Ако ти мислиш, че можеш да го направиш, направи го. И ако ти мислиш, че когато се причастяваш, имаш чистото свидетелство на твоята съвест, която ти казва, че можеш да се причастяваш, а другият не може, ти постъпи така. Аз нямам това свидетелство на съвестта.


Светците, след като били изкушени, минали през този кръг на промените и вкусили скръбта и радостта, болката и уюта, беднотата и богатството, гладът и жаждата и насищането, и станали завършени хора. Завършени хора, утешаващи, благи, приемали другия човек, защото разбрали първо на първо тяхната човешка природа в този целия път, по който Бог ги възпитавал.


Трябва да знаем, че Сам Бог извършва нашето спасение с Неговите ръце и от нас зависят две неща – първо, нашето свободно съгласие, да отидем при Лекаря-Бога, да Му предадем себе си и ще ни излекува. И да Му каже: „Виж, ето, аз съм болен, Моля Те, Господи, излекувай ме, болния!“ И второ, да оставаме в лечебницата и да претърпим цялото лечение, да не правим както някои, които отиват при лекаря, но през нощта бягат от болницата и мислят, че по този начин проблемът с тяхното здраве е решен. Не, трябва да останеш в болницата, да минеш през прегледи, инжекции, лечение, лекарства и т.н., за да излезеш здрав. Така е и с човека в духовния живот. Първо на първо дава съгласието си да съработничи с Божията благодат, и, второ, остава в духовната лечебница, претърпявайки всичко, което Бог позволи, знаейки, че Бог направлява неговото спасение и е невъзможно Бог да остави човек да погине – човек, който копнее за спасението си, не е възможно Бог да го остави да погине. И каквото и да стане с този човек, каквото и да е падение, затруднение и промяна, той може да оползотвори духовно тази промяна, уповавайки се на Божия Промисъл и ще получи голяма духовна полза. И както казва старецът, най-отвратителното нещо е торът, но той става ценен тор, който произвежда сладки плодове, ако го употребиш правилно. Същото става и с паденията и злите промени – могат да се трансформират в много добри духовни елементи, ако човек чрез смирението претърпи, уповава се на Божията милост и смирено напредва по пътя на духовния живот, имайки непоклатима вяра в бащинския промисъл на Бога, че Той никога няма да го остави, каквото и да става.


Превод: Константин Константинов

 

Ние можем да открием вечността

Януари 10, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

 Старецът е притежавал силата да променя сърцата на хората чрез благодатта на Светия Дух.



Разсъдителността – царицата на добродетелите

 

„Никога не е късно да положиш едно добро начало.
Във всички нас трябва да има разсъдителност, защото разсъдителността – това е царицата на добродетелите.


Ако човек се захване за някакъв подвиг с голяма разпаленост и ако той няма ръководител, то той ще пропадне. Един по природа е здрав, той може да пости и нищо да не яде до вечерта, а друг е беден и ако не яде два пъти на ден, ще падне и ще умре.

 

Именно разсъдителността ще ни предпази от изпадане в различни крайности. В края на краищата вредата идва както от прекалено продължителния пост, така и от пренасищането на организма, както от прекомерното бодърстване, така и от много сън.


Нека милостивият Бог да ни помегне да придобием малко разсъдливост, защото в този свят има много мрежи, и всякакви изкушения, и съмнения по духовните въпроси! Нека да бъдем разсъдливи, да имаме мярка във всичко.

 

Малко по малко, лека-полека!


Гората не се страхува от този който натоварва каруцата си догоре с дърва, защото знае, че когато излезе от гората, оста ще се скъса, коня ще падне, и повече няма да може да тича. Гората се бои от този, който всеки ден мъкне по дръвче от гората и го занася вкъщи. Така и врага, той не се страхува от този, който събира по много. Малко по малко, ето така. Малко по малко, лека-полека!


Душата е кораб, а умът е кормчия


Знай и запомни, брате, че нашата душа е е подобна на кораб, плуващ по люлеещите се вълни в този свят, а умът, който е окото на душата, Бог го назначава да бъде кормчия на този кораб.

 

Знайте също, че нашият кораб го очакват много и големи опасности. Дебнат ни въображаеми хищници, т.е. коварни бесове. Ние седим на плиткото, което всъщност е слепотата на нашето невежество, и попадаме в дълбокия водовъртеж, който се появява внезапно на нашия път, заплашвайки ни с корабокрушение.

А когато капитанът на кораба, тоест умът, задреме, тогава водата започва да се надига и може да ни потопи в бездната, и това са неизповяданите наши грехове.


Първо повикай свещеник


Брате, ако видиш, че твоят баща или майка са болни, не викай още отначало доктор; първо извикай свещеник, защото докторът не може да прибави към живота ни нито минута! Всичко зависи от Бога.


Не отхвърляй никого безмилостно


Двете велики добродетели, които са свързани – това са милосърдието и смирението.

Не отхвърляй никого безмилостно. Ако нямаш пари – дай картоф, хляб, дреха, дай най-малкото, каквото ти е останало от обяда. Ако дадеш нещо, то следващия път няма да ти е трудно да дадеш на своя ближен още малко, и така милосърдието ти ще се изкачи към Бога, като светкавица. Защо? Защото двете велики добродетели са свързани: милосърдие и смирение.

 

Само пътят на смирението дава покой на душата


Тези, които прекарват живота си в смирение, те нямат толкова големи и тежки изкушения, както враговете на Бога, които са горди и арогантни.


Така че, който има смирение, се избавя от много опасности.


Само пътят на смирението е гладък и тих и дава покой на душата в този век.


Гордостта е два вида: на волята и на ума


Гордостта на ума е много по-лоша от гордостта на волята.

Гордостта на волята – колко по-лесно се разпознава от тази на ума, лесно се поддава на лечение, и лесно се подчинява на правилното, а когато умът е поразен от гордостта и твърдо вярва, че неговото мислене е по-правилно от мисленето на другите, тогава как да го излекуваме?


Гордостта на ума – това е бесовско заболяване, защото човек, който е поразен от него, смята, че той е велик, че той е по-умен от другите и вече не се нуждае от съвети и помощ от някого.


За молитвата


Виждал ли си добра майка с малко дете? Ако тя види, че детето не може да ходи, го пуска, за да се опита да върви само, а то веднага пада и започва да плаче, защото крачетата са му слаби, и не може да стои на тях. И майката веднага го вдига: „Почакай, аз ще те науча“. И го хваща за ръката, води го малко и отново го пуска. И то се научава да ходи. Така постъпва и благодатта с нас по време на молитва, когато не умеем да се молим.


От честите молитви, човек започва да се учи на истинска молитва.

Когато сме немощни и разсеяни, се молим така както можем, и Бог като види желанието в нашите души да се молим, ни дава няколко минути чиста молитва.

Когато видим, че Бог ни е посетил с много сълзи – това е признак, че Божията милост е докоснала очите ни и иска с тези сълзи на покаяние и огромна любов да ни очисти, да ни просветли, да ни умие от греховете и да ни покаже какво е истинска молитва.


Съвети към монасите


Наше задължение е да се молим за тези, които нямат време да се молят, за тези у които няма вяра, за тези в които няма надежда. Ако ние се молим само за себе си, ние не изпълняваме нашата мисия и ще бъдем наказани заради своя егоизъм.

Веднъж един монах попитал стареца Клеопа: „Отче, ние заспиваме по време на вечерните служби в храма. Няма ли да е по-добре да спим в своите килии?“ – „Бъдете уморени и се борете със съня – отговорил старецът Клеопа – за монаха е нужна само молитва и дори много молитви – това е жертвата. Съветвам те да ходиш в храма. Спи там, ако не можеш да се пребориш със съня и се моли, Бог да прости твоята немощ. Бог ще се смили, като вижда твоите усилия и твоето добро желание.

В манастира трябва да се обръща по-голямо внимание на ревностните братя, отколкото на грешните. Кажи на грешния, че се е поправил и той ще те разбере, ще ти повярва, защото той знае че е грешен. А ревностния с труд очиства своята ревност от гордостта. Особено, ако извършва всичко по правилата, той не разбира, когато му казваш, че може да падне, особено ако смята себе си за прав, например, ако си мисли, че е по-добър от другите. Когато си млад е трудно да не се изкушиш от такива мисли. Затова старците са казали, че духовния живот трябва да се развива под наблюдението на по-опитен.


Ние можем да достигнем вечността


Мисълта за смъртта – най-големия съветник, най-добрия съветник, който трябва да те придружава през целия живот. Така казват светите отци. Свети Василий бил попитан от философа Евбул, който бил голям учен: „Василие, каква е същността на философията? Коя е най-голямата философия?“ И св. Василий му отговорил: „Постоянното мислене за смъртта“.


Всички мами този животи и с всички си играе. Ще се окажеш на дъното на ада ако се надяваш на него


Поразболял си се малко вечерта и до сутринта може да не доживееш. Отишъл си си, умрял си без покаяние – изгубил си се! Къде са сега тираните? Къде са императорите? Къде са силните на века? Къде са персийските владетели? Къде са китайските императори? Къде са турските султани? Къде са древните египетски фараони? Къде са френските наполеони? Къде са руските царе? Къде са римските кесари? Къде са кайзерите на Германия? Къде са те? Къде? В дълбините на ада, ако не са сторили на никого добро! А ако са извършили поне малко добро, е щастие за тях, че ще се преместят от едното Царство в другото. Господ ще съди всички.


Затова не трябва да възлагаш надеждите си, нито на временното тяло, нито на парите, нито на властимащите, нито на славата, нито на дворците, нито на богатството, нито на науката, нито на занаята, нито на красотата, нито на каквото и да е друго. Всичко това е – мираж.

Но ако в този наш кратък живот всеки, който и да е от нас направи поне малко за спасението на своята душа, то тогава този човек е най-умният от всички на белия свят.

Разполагайки с толкова кратко време, докато трае нашият живот – който е само преход, кратко пребиваване на тази земя – ние можем да открием вечността – вечния живот“



източник: православие ру

Силата Ми в немощ се проявява

Август 7, 2014 in Беседи, Начална страница

 

Свети апостол Павел имал жило в плътта. Това жило бил ковачът Александър, който го ненавиждал, преследвал го винаги и навсякъде, причинявал му всякакви неприятности, подигравал го със зли думи. И три пъти се молел свети Павел на Бог, просейки да го избави от това жило в плътта, но Господ му казал: Стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява. Затова с много по-голяма радост ще се хваля с немощите си, за да се всели в мен силата Христова. Затова добре ми е в немощи, в обиди, в нужди, в гонения, в притеснения заради Христа, понеже, кога съм немощен, тогава съм силен. (2 Кор. 12, 9-10). Но как, как е възможно това – немощният да бъде силен? Нима е възможно някой старец, страдащ от тежък задух, който пристъпва с разбитите си нозе, с треперещи ръце да бъде силен, тъй като е немощен?

 

Това би казал с удивление и даже с насмешка не духовният, а душевният човек, който съвсем не разбира, че у Бог всичко е съвършено различно, отколкото при нас хората; че Неговите пътища – това са особени, свети, често непонятни за нас пътища. Това този човек не разбира, не разбира, че Свещеното Писание – това съвсем не са книги, макар и най-мъдри, но написани от хора. Какво ще отвърнем на този човек, напълно неразбиращ?

 

О, ти, бедни! Ти разбираш само целите и делата на този свят, дела и цели, насочени към твоето телесно благосъстояние, и съвсем, съвсем не разбираш това, което трябва да се разбира духовно. И как не разбираш, че тези Павлови думи: когато съм немощен, тогава съм силен, и Божиите слова се отнасят не към телесната немощ, а към духовната немощ.

 

Наистина, ти никога не си слушал това, което говори апостол Павел: ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; Бог избра онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо. (1 Кор. 1, 27-28).

 

Ти никога не си слушал това, не го разбираш, а за нас това е велико откровение, защото знаем как чрез немощните, нищо не значещи рибари, Своите апостоли Господ е посрамил цялата мъдрост на света, явил е на света съвсем ново, никога нечувано учение – учение не за земното царство, а за Небесното Царство.

 

Ние, християните, си поставяме за задача не изграждането на земно царство, а достигането на Небесното Царство. Това е нещо съвсем различно. В земното царство и ние живеем, и ние участваме в него със своите земни дела, но със сърцата си се прилепяваме към Царството Божие, към Небесното Царство.

 

Какво е това духовна немощ и какво е това духовна сила? Нашето християнско и светско разбиране за духовната сила са съвсем различни. Духовната сила на светските люде има за своя основа самоувереността, самонадеяността, самоутвърждаването – гордостта. Тази сила, често огромна, наистина може да извърши великото, преобразявайки човешкия живот, променяйки за добро социалните и международните отношения. Именно тя пред очите ни с небивал успех гради земното царство. Но в основата на тази духовна сила лежи гордостта, лежи отхвърлянето на всяка Божия помощ, самоутвърждаването, безусловната вяра в своите човешки сили. А Бог се противи на горделиви и само на смирени дава благодат. Това те не са чували, а ако и да бяха чували, то биха се надсмели над него.

 

А нас ни поразяват дълбоко думите на св. пророк Исаия: Защото тъй казва Високият и Превъзвишеният, вечно Живеещият, – Светий е Неговото име: Аз живея в небесната височина и в светилището, също и със съкрушените и смирените духом, за да оживявам духа на смирените и да оживявам сърцата на съкрушените. (Ис. 57: 15). И на друго място същият пророк казва: А ето на кого ще погледна: на смирения и съкрушения духом и на треперещия пред Моето слово. (Ис. 66: 2).

 

О, колко са велики за нас тези думи! Нима вие не искате във вашето сърце да живее Сам Бог? А Той говори, че живее в тези сърца, които са смирени и съкрушени. В човешките сърца живее Сам Бог…

 

И ето, само тогава, когато Бог, ненавиждащ гордостта и превъзнасянето, се всели в сърце смирено, съкрушено и треперещо пред Неговото слово, тогава в това немощно сърце се проявява великата Божия сила – и само в такова сърце, в никакво друго.

 

Какво е това духовна нищета, която Бог поставя като необходимо условие за това – в нас да действа Неговата Божествена сила? Какво е това? Ето там, в притвора стоят бедни просяци. Те не се превъзнасят над никого, стоят си с треперещи колена, с наведени глави, смятайки себе си за по-ниско от всички. Те нямат нищо свое и се възприемат като нямащи нищо. Те се хранят от тази милостиня, която им давате вие, обличат се с тези дрехи, които получават от вас. Това са бедните материално. И ето такива трябва да бъдат и бедните духом. Те, подобно на телесно бедните, трябва да съзнават себе си като не притежаващи никакво добро, зависещо от тях самите. Те съзнават себе си като съвсем бедни в добродетелите. Те искрено мислят и говорят, че всичко добро, което вършат, вършат не със собствена сила, не със свои добродетели, а по Божията благодат. Те се обличат и покриват не със скъпоценни одежди, а под покрова на Всевишния. Само тази дреха търсят те, само под покрова на Всевишния искат да живеят, а не в разкошни домове – това не им е нужно. Те смирено смятат себе си за по-долу от всички. И колкото по-праведен е човек, толкова по-дълбоко е съзнанието му за собствената греховност.

 

Това ще ви се стори странно. Ще кажете: какво е това, как е възможно светиите да се смятат за по-грешни от всички? Повярвайте, повярвайте, че е възможно светиите съвсем искрено да са се смятали за по-грешни от всички. Как е възможно това? Ето как. Ако през прозореца в стаята падне ярък слънчев лъч, то в този слънчев лъч вие ще видите милиони носещи се във въздуха прашинки. Докато не е имало светлина, не са се виждали прашинки; видели са се едва тогава, когато прахта била осветена от слънцето. Духовното зрение на светиите е обострено до крайност, те виждат това, което не виждат обикновените хора, хората от този свят. Техните ум и сърце се озаряват от ярката Христова светлина и в тази Христова светлина чрез своето обострено зрение те виждат в сърцето си всички малки и най-малки грехове, а те са много в нашето сърце. И тогава светият човек казва: ”О Господи, Господи! Колко много са греховете в мен!” И той напълно искрено ще се смята за по-лош, за по-грешен от всички. Ето това е смирението – основата на всяка праведност, защото без смирение всички праведни дела нямат цена в Божиите очи.

 

Възможно е вършейки добри дела, да ги вършим с гордост и тщеславие. Това не е праведност пред Бог – това е мерзост пред Него. Бог очаква само истинска духовна нищета, Бог говори чрез устата на св. апостол Павел: Силата Ми се в немощ проявява.

 

Само в съкрушените и смирени сърца се проявява великата тайна на Божията сила. За да извършим нещо добро, наистина добро, ние трябва да бъдем смирени. На смирение ни учи Господ и Бог наш Иисус Христос. Нима не помните Неговите думи: Поучете се от Мене, защото съм кротък и смирен по сърце. Кой е бил тъй смирен като Него? Помните ли какво е говорел за Него свети Павел в посланието си до Филипяни: Понеже вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос, Който бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу, – Той бил равен Богу, Той можел и смеел да се счита и да Се обяви за Бог. Но Той не правел това, – но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна. Затова и Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име, та в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и подземно (Фил. 2, 5 – 10).

 

Ето на кое трябва да подражаваме – на Христовото смирение, на смирението на светиите. Никога не забравяйте страшните думи на апостол Петър : Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат.

 

Да бъдем смирени, да бъдем бедни духом, да бъдем немощни – и тогава ще се проявява в нас силата Божия – само тогава.

 

И тъй, смирете се под крепката Божия ръка, и ще ви въздигне в свое време. Амин.

 

28 октомври 1951 г.

 

Из книгата “Сила моя в немощи совершается” – Светител Лука Войно – Ясенецки

 

За добрата лудост

Юли 28, 2014 in Беседи, Начална страница

 

Много ми е мъчно, че днес хората рядко четат жития на светии. Те изиграха (а и до днес играят) огромна роля в живота ми, защото са източник на вяра и надежда. Когато човек чете за светците разбира, че написаното в Евангелието е вярно. Че Евангелската история продължава и Христос наистина е с нас и ще бъде с нас до свършека на света. Че Светият Дух променя човека и го прави великолепен.

 

Сега не живеем във време, в което е модерно да си православен. Но въпреки това всеки непредубеден „търсач” лесно ще забележи, че никоя религия, философия или идеология не е раждала такива хора, каквито има в Църквата. Не говоря за чудесата, които човек може да направи със себе си. Веднъж ми представиха за аргумент това, че в източните религии хората можели да си пробиват главите от край до край и да остават живи… И други подобни неща, като например да си качват краката зад врата. И досега се чудя, за какво му е на човек да си пробива главата и да си качва краката отгоре й? Определено не искам такъв човек за приятел… Не, не говоря за това!

 

Православната Църква непрекъснато ражда хора, в които има изумителна, потресаваща любов. Любов, в която няма и капчица егоизъм и самоизтъкване. И тази любов наистина върши чудеса. Защото Глава на Църквата е Бог. И защото Той е дивен в Своите светии. (Пс. 67:36 – слав. прев.)

 

И тъкмо затова ми е мъчно. Държим се така, сякаш житията са просто истории за едно отминало време. „Сега нещата стоят по друг начин – казваме. – Ние живеем във време на малки подвизи.” Веднъж попитали св. Серафим Саровски защо са намалели светите хора. А той отговорил, че Бог е един и същ по всяко време, но е намаляла решимостта. Решимостта да обичаш Бога и ближния е намаляла за сметка на едно „комфортно християнство”. Сякаш, че сме открили най-удобния път за Рая. Сякаш преди са стигали до него пеш, а днес има автомобили, автобуси и дори влак-стрела.

 

А старецът Паисий и преподобният Порфирий като един човек казват, че когато човек наистина обикне Бога, това заприличва на една божествена лудост. И на мен ми се струва, че няма по-точно определение за житията на светците. Ние не сме като тях, защото сме прекалено нормални. В най-лошия смисъл на тази дума.

 

Нашата „нормалност” се изразява в това, че винаги помним какво е изгодно за нас. В божествената лудост човекът забравя за себе си от любов. Вижте какво казва ап. Павел: „Молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът” (Рим. 9:3). Що за човек? Да иска да размени собственото си спасение за спасението на тези, които желаят смъртта му… Ще кажете: „Ама това е ап. Павел, а сега няма такива хора.” Няма ли? Разказват как старецът Паисий страдал заедно с хората, които идвали при него. Съучаствал в болките им и затова забравял за себе си и за болестите си, постел извънмерно и се молел: “Христе мой, мене ме остави, не ме взимай под внимание. Помогни на хората, които страдат.” Така изпълнявал думите на св. Исаак Сирин, че “Божията любов се намира в отричането на себе си.”

 

Преподобният Порфирий Кавсокаливит пък в края на живота си бил болен от рак. Изпитвал големи болки, но въпреки това не пиел обезболяващите. Предпочитал да търпи заради Христа. „Някой ще каже, че това е лудост, но аз харесвам тази лудост. Не карам никого да върши същото” – казвал той. Любовта е по-силна от всяка болка.

 

Но някой пак ще възрази: „Такива хора са единици.” Е, добре, какво да правим тогава? Да стоим със скръстени ръце и да чакаме Христос да свърши всичко. Това любов ли е? Нали Господ казва: „Който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене.” (Мат. 10:38) А нас ни е страх да не си развалим кефа и затова само философстваме. Но не се стремим нито да угодим на Христа, нито желаем да участваме в болките на ближните.

 

Когато св. Антоний бил млад той чул думите на Христа: „Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене.” (Мат. 19:21) Вижте тези думи: „Ако искаш да бъдеш съвършен.” Преподобният повярвал, изпълнил ги, и бил наречен велик пред Господа. А ние? Ние живеем в едно време оскъдно на духовна амбиция… Какво да отговорим: „Е… чак съвършен – не… Може би искам да съм добър, свестен… Но не, съвършен звучи прекалено ангажиращо.”

 

Веднъж, когато бях все още ученик, един приятел ме попита защо когато момчетата се върнат от казармата вече не са същите, сякаш, че нямат вече мечти. Сега мога да му отговоря – защото там порастват, отново в лошия смисъл на думата. Разбират, че човек може да живее и без мечти, без съвършенство. Някак си се примирява. Успява да намери удобен път в живота, който не е съвършен, но е по-малко болезнен. Точно това не са правели светците. Свети Мина отишъл посред един езически празник и го разобличил като бесовско сборище. Докато го измъчвали и му предлагали да се откаже от Христа, той отговарял: „Не търсен, сам дойдох.” И победил мъчителите. Същото е и с всички Христови страдалци.

 

Свети Нектарий Егински, който през голямата част от живота си страдал от съвременните мъчители – интригантите и клеветниците, въпреки всичко предпочитал да се моли за тях. Считал, че е по-добре той да страда несправедливо, отколкото те да си получат заслуженото. Или пък нашият съвременник – старецът Ефрем от Катунакя, който много години се покорявал на един старец с тежък характер. Знаете ли какво мъченичество е това? Как стене душата при всяка несправедливост, докато се очисти. Но папа Ефрем не сменил стареца си и така получил венеца на светостта от Господа.

 

На света съществуват много обиди. Според мен, една от най-тежките от тях е да кажат на някого, че е компромисен човек, т.е. такъв, който прави компромиси с вярата си заради удобства. Светиите именно затова са велики, защото не са правили компромиси със себе си. Имали са желание да стигнат далеч. Не е нужно да се връщаме много назад, за да видим смайващи примери в тази посока. Старецът Йосиф Исихаст имал такова видение – ликове монаси, свещеници, миряни приготвени за битка с огромно множество бесове. Старецът разказвал, че в предните редици имало много малко хора. А той изпитал голяма омраза към бесовете и му се приискало да застане на първия ред. Подвизите, които старецът извършил доказват, че той наистина е бил сред тези „на първия ред”. Кой го е карал? Никой! Направил всичко от любов, но така променил цялата Света гора. А в началото някои го мислели за опрелестен. Чак по-късно всички разбрали какъв светец е. Плътската „разумност” често критикува божествената лудост.

 

Ние сами избираме да сме малки съдове. Защото малкото любов е удобна. Чрез нея можеш да съчетаеш несъвместимото – Иисусовата молитва и смартфона, изтънчените гозби и поста, надутото държание и богословието, удобният живот и подвизите. Някой ще каже: „Аз нямам тяхната сила.” Да, и аз я нямам, и аз съм кекав представител на 21 век. Но голямата победа на светците не е заради техните телесни подвизи, а заради огромните души и способността им да се жертват, да се каят и да се понизяват.

 

Нарочно дадох примери със съвременни праведници. Защото съм убеден, че и те сега ликуват със събора на всички светии в Царството Небесно. И защото примерът им показва, че стремежът към съвършенство е достъпен и сега. Просто трябва да си спомним какви сме били преди казармата (каквото и да означава това). Трябва да си спомним за детската амбиция, която се ражда от чистата любов. Съчетана със зрялото познаване на Господните заповеди, тя и за нас може да даде чудни резултати. Стига да имаме решимост да оставим себе си и да се „разболеем” от божествената лудост на светиите.

 

Стената на самолюбието

Юни 15, 2014 in Външни

 

Вие сте светлината на света (Мат. 5:14)

Защо светът се нуждае от светлина? Този свят не е светът, за който Бог е изрекъл думите: “Ето, всичко беше твърде добро.” Това не е нашият свят. Светът, какъвто ние сме го направили, този свят се нуждае от светлина. Този свят, който е в нашия ум, с нашите объркани критерии за живота, с незнанието ни какво реално искаме. И това е нашият свят – дори и на тези, които се наричат вярващи.

 

Това е светът на средностатистическия човек, който гледа сериалите, слуша новините, веднъж се ужасява от чутото и видяното, а друг път му се радва, търси „облекчение” и забрава, отдавайки се на своя грях. Това е светът, който се намира в криза. Нямам предвид икономическата криза, а кризата на ценности и приоритети в живота. В историята на живота на св. Нифон Константиийски е описано едно негово видение. Той видял море и потъващи в него човеци, които носели огромни товари, но въпреки че потъвали, те искали да ги натоварят с още по-голям товар. Сложи още, дай това, дай и онова! Но ти потъваш! Да, но ще потъна щастлив! Ще потъна, носейки максимално голям товар върху себе си! Каква е целта на това морско пътуване? Онова, което аз искам, да съвпада с това, което Бог иска за мен? Да застана пред Бога и да кажа: „Дължа моето битие на Теб, искам да придам логика на този живот, който по дефиниция е паралогичен и затова се обръщам към Тебе, Който ме зовеш по име и ми даваш това име в Кръщението. Моля Те да ми дадеш конкретна цел, да служа на нея и този живот да получи смисъл!” И този смисъл да бъде спасителен, да бъде смисъл, който в мига на смъртта няма да създаде чувството, че съм пропилял живота си, а смисъл, който напротив – ще ми даде усещането за вечността още през този живот.

 

И така, това е състояние на щастие и е единственото щастие, защото всичко друго прилича на това да потеглиш към един град, а реално да пристигнеш в друг. Така са повечето хора и ако ги попиташ защо са направили това, отговарят, както казва поетът: „Знаех и не знаех, исках и не исках.” Липсата на духовно щастие е причина за много психични разстройства, и за физически болести. Въпросът не е в това, че ми се случват нещастия в живота, а че не зная как да ги преодолея, което означава, че може да се случва нещо, някаква беда, която е незначителна, но за мен тя може да е ужасяваща, защото не зная как да се справя с нея. В миналото хората умирали, защото нямало лекарства за лесно лечими, незначителни болести, днес хората умират от незначителни притеснения, защото не знаят как да ги преодолеят. Не знаят какъв е начинът да се справят с тях. Идва някоя съпруга при духовника и му казва:„Той ми забрави рождения ден! Защо на мен ми се случва това?!“, или: „Яде пред мене това, което не трябва да ям, а добре знае, че съм на диета!“… Идва съпругът и казва: „ Тя затвори прозореца, а на мене ми беше горещо!”, и след няколко години се развеждаме. „Явно не си пасваме!“, си казваме успокоително. Въпросът обаче е дали изобщо си пасваш с някого. Защото всъщност не си се научил с никого да си пасваш. Вероятно родителите са те отгледали така, сякаш си единствената „звезда” на света и един ден се оказваш в невъзможност да понесеш кръста на брачната връзка. Така пропускаш шанса да научиш нещо за себе си, но и за другите хора. Единственото, което правиш, е да се взираш в собствения си образ в огледалото и така не успяваш да придобиеш духовно знание.

 

Тогава от каква светлина се нуждае човекът? От светлината на божествената логика! Тя поставя живота ти в определен порядък и ти казва откъде си, кой си, накъде отиваш, коя е първата цел, и втората, и третата, как трябва да работиш за тази цел. На един мой приятел – много известен университетски преподавател и лекар, му се случи така, че изненадващо бе отстранен от управлението на клиника към университетската болница и на негово място назначиха друг. Той много се огорчи, тъй като беше уверен, че има повече качества от новоназначения и наистина ги имаше. Тогава отиде при стареца Паисий и му каза: „Геронда, онеправдаха ме! Имам ей-толкова голяма биография, а другият, който далеч не е постигнал колкото аз съм постигнал, ми отне управлението на клиниката и сега се чувствам онеправдан!“ И старецът какво мислите му каза? „И защо не се радваш с неговата радост, че е поел управлението?!” „Такъв отговор въобще не очаквах!”, ми каза моят приятел. И докато осмислял отговора на стареца и вътрешно приел настройката да се зарадва за назначението на другия лекар, след няколко седмици поканили новоназначения преподавател на друга работа, той подаде оставка и моят приятел пак се върна на предишното си работно място. Тогава отново отишъл при стареца, който му казал: „Видя ли как станаха нещата?“…

 

На друг мой приятел, духовник, един ден епископът му съобщил, че от догодина ще го пенсионират и че ще дойдат нови свещеници. Моят приятел, притеснен, споделил тревогата си: „Заплатата ми ще намалее, имам две деца, искам да им помогна още малко, ако решат да следват…”, но епископът бил неумолим. Свещеникът отишъл при стареца Паисий и му казал за този разговор. Старецът отвърнал: „Виж, той е епископ, изразява Божията воля, не се противи, само се моли!“ И така, духовникът не се скарал, а си казал: „Да бъде благословено!“ След няколко дни епископът го извикал и му казал: „За разговора ни от онзи ден… Виж, не знам защо ти казах онези неща… Ще служиш още пет години!”. Както пише св. ап. Петър: „…кога страдаше, не заплашваше, а предоставяше това на Праведния Съдия… “ (1 Петр. 2:23). Докато страдаше, Той не заплашваше и не казваше: „Ще ви покажа Аз!”, а предаде съда на Този, Който съди справедливо. Гледайте да не отвръщате на злото със зло, казва св. ап. Павел. Ако врагът ти е гладен, нахрани го. Направи му добро и ако правиш така, сякаш струпваш жар върху неговата глава. Ако не се покае, Бог ще се намеси. Ние задължаваме Бога да се намеси в живота ни, проявявайки това търпение. Кой днес се основава на този принцип в семейните и в съпружеските отношения?… Вместо това именно вкъщи се разиграва „битката при Ватерло”. Защото „всички имат право” и въпросът е дали ще се намери някой, който да приеме да изгуби своето право и да каже: „Моля за прошка!” И оттам Божията благодат да спаси и него самия, и другия, да внесе светлината в семейството. Но какво се случва в действителност? Всички браним своето право и накрая всеки от нас си остава само с правото – губим Бога, губим и хората. Имам право! Ами вземи си правото и живей, това твое право е твоят ад! „Другият да се покае!” Дяволът така казва на Бога: „Ти да се покаеш, не аз!”

 

Затова този свят се нуждае от светлина. Това е светлината на Кръста, на Христос; светлина, която преобръща тази адска логика, която сме създали, в рай. Патерикът е пълен с примери, които показват другата, божествената логика. Например бащата на св. Силуан Атонски бил простодушен руски селянин. На младини св. Силуан веднъж седнал и изял цяла кошница яйца, друг път, докато двамата с баща му били на нивата, той добре си похапнал свинско месо, а баща му само го гледал и нищо не му казал. Когато се нахранил, той му казал: „Запази останалото за утре, че е събота.” „Днес петък ли беше?“, попитал тогава св. Силуан. „Петък“, отвърнал той. „Защо не ми каза нищо, татко?„Не исках да те наскърбя!“, бил отговорът на бащата.

 

Един монах заспал по време на бдение в общежитиен манастир. Друг монах отишъл при него, сръчкал го и го събудил, а после старецът му казал: „Зле постъпи! Трябваше да му сложиш възглавница, за да спи по-добре! Защо го събуди? Изморен е.” Каква нежност само! А монахът, който тръгнал да буди своя събрат, действал според земната логика: „Аз съм буден, ще събудя и теб!”…

 

Щом чуваш и лично станеш свидетел на такива истории, знаеш, че Бог съществува, че има Бог, за да може този човек да постъпва така. Това е Божията логика и тя дава резултат. Резултатът обаче не винаги се вижда веднага. Този, който постъпва според божествената логика, може да изглежда безумен, глупав – че ето, той сам се отказва от правото си. А старецът Паисий казваше, че духовен човек е този, който взема решение да загуби своите права… За онези, които са успели да преобърнат земната в божествена логика, в Евангелието се казва: „Вие сте светлината на света… Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец.” (Мат. 5:14-16).

 

„Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня. Защото, истина ви казвам: докле премине небето и земята, ни една йота, или една чертица от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне. И тъй, който наруши една от най-малките тия заповеди и тъй поучи човеците, той най-малък ще се нарече в царството небесно; а който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно.“ (Мат. 5: 17-19).

 

Думите „който изпълни и поучи” са много важни. Внимавайте, защото всичко това, за което говорихме досега, може да ви е харесало, но ще дойде час да го приложим на дело и това именно ще покаже дали наистина ги приемаме, защото от малки сме се научили да приемаме лесното решение на себелюбието. С едно почти автоматично движение, точно както си вдигам ръката, така правим и с душата си. Много лесно и бързо издигаме стената на нарцисизма, веднага щом другият се приближи. Лесно е да кажа тези неща, но по-трудно е да ги изпълня; само когато ги изпълниш, ще разбереш тяхната ценност. В противен случай ще си кажеш: „Това звучи добре, но в действителност нещата не се получават така, не стават в реалния живот“, и бързо ще забравиш за чутото. Днес чувам някои да казват на децата си: „Не върви напред с кръста, с кръста никой не е спечелил нищо!“ Но те не знаят, че всъщност единствената възможност някой да спечели нещо е чрез кръста! Без него всички юмруци, които раздаваш, ще ги изядеш обратно, а с кръста няма да удариш юмрук, защото кръстът означава да кажеш: „Да бъде Божията воля!”; означава, че не претендираш, че не отнемаш нито правото на другия,, нито своето собствено, а оставаш да видиш как Бог ще говори. Там е твоята голяма печалба и никой няма да вземе от това, което получаваш. По някакъв начин всички ти го дават; всички обичат смирения човек и му помагат – безкористно, а не с някаква цел. В този смисъл това, което изглежда като безсилие, е Божията сила. За мнозина кръстът е безсилие, но това е Божията сила и премъдрост. Думи на св. ап. Павел. И след повече от 2000 години това е най-мощното нещо в света. При свършека на света това ще надделее. Накрая всички ще изповядаме, че така е трябвало да постъпваме, независимо дали сме го направили или не. Божието безумство, учението за Кръста е това, което е много по-мъдро от човешката мъдрост, защото тя означава воля за мощ, за управление, за очарование, за грабеж, за завист, за надмощие, аз да бъда по-хубав, по-умен, по-силен, по-богат… по, по, по. И защо да си по-по? За да останеш сам? За да бъдат всички срещу теб? За да не може Бог да те разпознае? Какво печелиш от всичко това?…

 

Св. ап. Павел казва: „Не мислете за себе си високо, а носете се смирено” (Рим. 12:16). Затова всички би трябвало да живеем скромно, да купуваме най-евтините автомобили, за да не обидим другия, който не може да си го позволи. Кой мисли за подобно нещо днес? Малцина. Но тези малцина са блажени. Защото, претендирайки за нашите права, губим Бога, губим божествената логика на любовта, на общението. И това, което ни остава, е едно жестоко желание за надбягване, за надмощие, в което властва конкуренцията. Защо немските автомобили са най-продаваните? Защото немското общество е такова. Общество с жестока конкуренция, в което всеки иска да е над всички останали. Това е страната, в която се зародила философията на волята за мощ. Затова и най-мощните автомобили са немските. Ако искате да впечатлите другите, купувате си немски автомобил. И клетият грък, който се е научил на лайфстайл, се впуска в играта на конкуренция, иска да впечатли другите, а след това говорим за криза в икономиката… Докато други народи търсят господството, гърците, като малко по-лекомислен народ, си оставаме в сферата на консуматорството, нас ни интересува най-вече привидното благоденствие…

 

Превод: Константин Константинов

 

Източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%B0%D0%BC%D0%BE%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE/

 

 

Да не се доверяваме на нашия разум

Юни 12, 2014 in Начална страница, Отечески съвети

 

Премъдрият Соломон казва в притчите си: „Ония, които нямат управа, падат като листе; а спасението е в многото съветване” (Притч. 11, 14). Виждате ли, братя, силата на тези думи? Виждате ли, на какво ни учи св. Писание? То ни увещава да не се доверяваме сами на себе си, да не смятаме себе си за разумни, да не вярваме, че можем сами да се управляваме; понеже ние се нуждаем от помощ, нуждаем се от наставници в Бога. Няма хора по-нещастни и по-близки до гибел от ония, които си нямат наставник в Божия път. Защото, какво означава казаното: „Ония, които нямат управа, падат като листе?” Листът отначало винаги бива зелен, цветущ и красив, после постепенно изсъхва и пада и най-сетне бива пренебрегнат и потъпкан. Така и човекът, ненасочван от никого, отпърво винаги има усърдие към пост, бдение, безмълвие, послушание и към други добри дела. След това усърдието му малко по малко охладнява и , като няма кой да го наставлява, да поддържа и възпламенява у него това усърдие, той като лист неусетно изсъхва, пада и става накрай подвластен и роб на враговете, които вършат с него каквото си искат.

 

А за ония, които откриват помислите и постъпките си и вършат всичко след като се посъветват, за тях Писанието казва: „Спасението е в многото съветване.” Не казва: „В съветването с мнозина”, т.е. да се съветваме с всекиго, но трябва да се съветваме за всичко с оногова, в когото имаме доверие и то не да казваме едно, а друго да премълчаваме, но всичко да откриваме и за всичко да се съветваме. За такъв човек е сигурно спасението чрез „многото съветване”. А ако човек открива не всичко, което го засяга, и особено ако е овладян от лош навик или е в лоша среда, тогава дяволът намира у него какво да е пожелание или самооправдание и чрез това го покорява.

 

Когато дяволът види, че някой не иска да съгреши, той не е толкоз неопитен във вършенето на зло, че да му внушава явни грехове и да му казва: или, извърши блуд, или – иди да откраднеш. Той знае, че ние не желаем това и затова не смята за нужно да ни го внушава, но намира у нас някое пожелание и самооправдание и чрез него под вид на нещо добро, ни вреди. Затова е казано: „Лукавият злодейства, когато се събира с праведния” (Притч. 11, 15). Лукавият е дяволът и той злодейства тогава, „когато се събира с праведния”, т.е. когато се съчетае с нашето самооправдание, тогава той става по-силен, повече вреди, по-силно действа. Защото когато се придържаме о своята воля и следваме нашите оправдания, тогава макар че на вид вършим добро дело, ние сами на себе си поставяме примки и дори не усещаме, как погиваме. Как можем да разберем Божията воля или да я потърсим, ако се доверяваме сами на себе си и се придържаме о своята воля. Затова и авва Пимен казва, че нашата воля е медна стена между човека и Бога. Виждате ли, колко са силни тези думи? И той прибавя още: тя е като камък, който се противопоставя, съпротивлява и противодейства на Божията воля. И тъй, когато човек остави своята воля, чак тогава може да каже: „С моя Бог на стена възлизам. Бог – непорочен е Неговият път.” (Пс. 17, 30-31). Колко чудно е казано! Защото само тогава човек вижда непорочния Божи път, когато изостави своята воля. А когато се подчинява на своята воля, тогава не вижда, че Божиите пътища са непорочни. Такъв човек, щом чуе нещо, което има характер на наставление, веднага го порицава, унижава, отвръща се от него и върши противното; защото, как може той да понесе нещо такова или да послуша нечий съвет, когато той се придържа от своята воля? По-нататък старецът казва за самооправданието: „А ако и самооправданието подпомогне волята, то човек съвсем се развращава.” Поразителна последователност има в думите на светите Отци! И наистина, щом оправданието се съедини с волята, това е вече пълна смърт, голяма опасност, голям страх, – тогава нещастникът окончателно пада. Защото, кой може да накара такъв човек да вярва, че друг човек повече от него знае, какво му е полезно? Тогава той всецяло се предава на своята воля, на своя помисъл, а врагът най-сетне го довежда до падение, както си иска. Ето защо е казано: „Лукавият злодейства, когато се събира с праведния, и мрази гласа, който го утвърждава” (Притч. 11, 15). Защото лукавият мрази не само наставлението, но не може да слуша и мрази дори и самия глас, който го произнася, т.е. самото това, когато се говори нещо, което служи за наставление. Преди още допиталият се за полезното да почне да действа съгласно дадения му съвет, и преди още врагът да разбере, дали той ще изпълни или не ще изпълни казаното му, – врагът мрази вече самото допитване до някого, мрази да чуе за нещо полезно; той ненавижда самия глас и звук на такива думи и се отвращава от тях. И да ви каже ли защо? Защото знае, че щом почнат да се допитват и да говорят за полезното, веднага ще се разкрие неговото злодейство. А той от нищо тъй не се бои, както от това, да не го познаят, понеже тогава той вече не може да коварства както си иска. Защото душата на човека се утвърждава, когато той се допитва и разкрива всичко относно себе си и след това чува от някой опитен човек: „Това върши, а онова недей! Това е хубаво, а онова лошо! Това е самооправдание, а онова е своеволие!”, когато веднъж чува: „Сега не е време за това”, друг път: „Сега е време.” При това положение дяволът не намира, по какъв начин да навреди на човека или как да го покори, тъй като той винаги, както казах, се съветва и от всички страни се опазва. Така за него се сбъдва казаното: „Спасението е в многото съветване”.

 

Лукавият мрази това, понеже иска да върши зло и повече се радва за ония, „които нямат управа”. Защо? – Защото те „падат като листе”. Спомни си за оня брат, когото лукавият обичал и казвал за него на авва Макария: „Имам един брат, който, щом ме види, се върти като мотовилка.” Той винаги се радва за такива, които живеят без наставление и не поверяват себе си на човек, който да може да им помага и да ги ръководи в Бога. Нима не при всички братя е ходил тогава демонът, когото Светецът видял да носи разни храни в кратуни? Нима не посещавал той всички тях?1) Но всеки от тях, долавяйки неговите козни, отивал при духовния си отец, откривал му своите помисли и намирал помощ в изкушението, а поради това и лукавият не могъл да ги надвие. Само един нещастник намирал той, който следвал самия себе си и от никого не търсил помощ; затова и лукавият си играел с него и , като си отивал, благодарял му и проклинал другите. Когато врагът казал за това на авва Макария и му назовал името на брата, Светецът отишъл при него и разбрал, че причината за неговата гибел се състояла в това, че той не искал да изповядва помислите си и че изобщо нямал обичай да ги открива никому. Затова и врагът го въртял както си искал. Когато светият старец запитал брата, как се чувства, той отговорил: „По твоите молитви, добре”. А когато го запитал, дали не го борят помислите, той отговорил: „За сега съм добре”. Така той не искал нищо да изповяда, докато Светецът умело не го накарал да открие помислите си и, като му казал слово Божие, утвърдил го и се върнал.

 

Врагът, както обикновено, пак дошъл и искал да събори този брат, но бил посрамен, понеже го намерил утвърден и изправен и като не могъл вече да се гаври с него, оттеглил се, без да успее да му стори нещо. Така той бил посрамен и от този брат. Затова, когато Светецът пак запитал демона: „Как е оня брат, твоят приятел?”, той вече не го нарекъл свой приятел, а враг и го проклинал, като казвал: „И този се разврати, и този вече не ми се покорява, а дори стана и по-свиреп от всички.” Виждаш ли, защо врагът мрази гласа, който утвърждава? – Защото винаги желае нашата гибел. Виждаш ли защо той обича ония, които се доверяват сами на себе си? – Защото те помагат на дявола и сами на себе си строят козни. Аз не зная друга причина за падение на монаха, освен тази, когато той се доверява на сърцето си. Някой казват, че човек пада от това или от онова; а аз, както вече казах, не познавам друга причина за падение, освен тази, че човек следва самия себе си. – Видял ли си някого паднал, знай, че той е последвал самия себе си. Няма нищо по-опасно, няма нищо по-гибелно от това. Бог ме е запазил и аз винаги съм се боял от тази беда. Когато бях в общежитието, аз откривах всичките си помисли на стареца авва Йоан и никога, както казах, не се решавах да направя нещо без неговия съвет. И понякога помисълът ми казваше: „Та нали старецът ще ти каже същото? Защо само да го безпокоиш напразно?” А аз отговарях на помисъла: „Анатема на тебе, на твоето разсъждение и разум, на твоето мъдруване и знание! Защото каквото знаеш, знаеш го от демоните.” И тъй, аз отивах и се допитвах до стареца. И понякога се случваше, че той ми отговаряше същото това, което имах в ума си. Тогава помисълът ми казваше: „Е видя ли? Нали ти казвах, че само напразно ще безпокоиш стареца?” А аз отговарях на помисъла: „Сега това е вече добро, то е от Светия дух; а твоето внушение е лукаво, идва от демоните и е дело на страстното разположение на душата ми.” И тъй, аз никога не си позволявах да се подчиня на своя помисъл, без да запитам стареца. И повярвайте ми, братя, че бях в голям покой и в пълно безскърбие, тъй че дори тъжах за това, както вече ви разказах. Като чувах, че „през много скърби трябва да влезем в царството Божие” (Деян. 14,2), а виждах, че нямам никаква скръб, аз се страхувах и недоумявах, понеже не знаех, кой е причината на такова едно спокойствие. Най-после старецът ми обясни това, като каза: „Недей скърби, понеже всеки, който предава себе си в послушание на отците, има такъв покой и безскърбие.”

 

Постарайте се и вие, братя, да питате и да не се надявате на себе си. Разберете, какво безскърбие, каква радост и спокойствие има в това. Но аз ви казах, че никога не съм скърбял; чуйте, обаче, какво ми се случи тогава.

 

Когато бях още в общежитието, обхвана ме веднъж такава голяма и непоносима скръб и изпаднах в такова страдание и потиснатост, че бях готов да предам  дори душата си. Тази скръб произлизаше от дяволско коварство. Такива изкушения, нанасяни от бесовете поради завист, биват тежки за човека, но са краткотрайни. При тях всичко се представя като мрачно, тежко, безутешно, от никъде не се вижда успокоение, а само притеснение  и угнетение. Но скоро душата бива споходена от Божията благодат, защото иначе никой не би могъл да понесе това. И аз изпаднах веднъж, както казах, в такова изкушение, в такова притеснение. Един ден, както стоях в манастирския двор в изнемощение и се молех Богу за това, внезапно надникнах в църквата и видях един мъж с вид на епископ, който като че ли носеше св. Дарове2) и влезе в св. олтар. Аз никога не се приближавам до странник или минувач, без да имам нужда и ако не ми е заповядано, но тогава нещо ме подтикна и аз тръгнах след него. Като влезе, той дълго стоя с вдигнати към небето ръце, а аз стоях зад него, като се молех със страх, понеже от неговия вид бе ме обзел ужас. Като свърши да се моли, той се обърна и се насочи към мене. Колкото повече се приближаваше той до мене, толкоз повече чувствах, че скръбта и ужасът ме напущаха. След това, като застана пред мене, той протегна ръка, докосна се до гърдите ми и, чукайки по тях с пръстите си, каза: „Твърдо се уповавах на Господа и Той се наклони към мене и чу моите вопли; извлече ме от страшен ров, от тинесто блато, постави на камък нозете ми и утвърди стъпките ми и вложи в устата ми нова песен – хвала на нашия Бог” (Пс. 39, 2-4). Тези стихове той произнесе по три пъти, като ме чукаше по гърдите и после излезе. Веднага след това в сърцето ми се въдвори сладка светлина, радост, утеха и велико веселие, тъй че станах вече друг, не както преди. Когато той излезе, аз побързах да го последвам, но не можах вече да го намеря, понеже той стана невидим. От тогава насам, по Божията милост, аз вече не съм почувствал да ме обезпокои скръб или страх, но Господ ме запазва до сега, заради молитвите на онези свети старци.

 

Това ви казах, братя, за да знаете, какво спокойствие и безскърбие има онзи, който не следва самия себе си и с каква безопасност и твърдост живее онзи, който не се доверява на самия себе си и не вярва на своята мисъл, но във всичко, което се отнася до него, възлага надежда на Бога и на ония, които могат да го напътстват към Бога. Затова, научете се и вие, братя, да се допитвате, научете се да не се доверявате сами на себе си, да не вярвате на онова, което ви казва вашият помисъл. Добро е смирението! От него произлиза покой и радост3).  Защо напразно да се мъчите? Няма друг начин за спасение.

 

Обаче някой може да си помисли: ако нямам човек, до когото бих могъл да се допитам, то какво трябва да правя в такъв случай? Но онзи, който иска истински и от все сърце да изпълнява Божията воля, него никога Бог не ще го изостави, но всячески ще го упъти по Своята воля. За такъв човек, който насочи сърцето си по волята Божия, за него Бог ще просвети ума дори и на малкото дете, за да му открие Божията воля. И обратно, ако някой не иска искрено да върши Божията воля, то дори и при някой пророк да отиде, Бог и на пророка ще внуши да му отговори съобразно с развратеното му сърце, както казва Писанието: „Ако и пророкът се измами и каже дума, Аз Господ измамих този пророк” (Иез. 14,9).4) Затова ние трябва с всички сили да се насочваме към Божията воля и да не доверяваме на сърцето си. Но дори и да вършим добро дело и чуем от някой свят мъж, че то наистина е добро, ние ще го смятаме за добро, без обаче да вярваме на себе си, че добре го изпълняваме и че то непременно добре ще се извърши. Ние трябва да изпълняваме според силите си, да казваме и това – как го изпълняме и да питаме, дали добре сме го изпълнили. Но и след това не бива да стоим безгрижни, а да очакваме и Божия съд, както е казал Св.авва Агатон, когато го запитали: „Нима и ти, отче, се боиш?” Той отговорил: „Аз изпълнявах Божията воля според силите си, но не зная, дали делата ми са угодни Богу, понеже един е Божият съд, а друг е човешкият.” Дано Господ Бог ни закриля от бедствието, което сполетява онези, които се надяват на себе си и да ни удостои да се придържаме в пътя на нашите отци, които са благоугодили на Неговото име. Защото Нему подобава всяка слава, често и поклонение во веки. Амин.

 

1) В гръцкия текст: изкушавал.

 

2) В гръц.текст вместо тези думи е казано: „облечен с омофор”.

 

3)В гръц.: „Добре е да се пита! От това произлиза смирение и радост”

 

4)По слав.текст.

 

Желая дя се освободя и да бъда с Христа

Юни 7, 2014 in Беседи, Начална страница

 

Многострадален човек, но при това необичайно благожелателен и щастлив. „Мирът, който превъзхожда всеки ум”- това е жизненото му кредо. Вижда се веднага.

 

Той бил съвсем малко дете, когато пред очите му метежниците от хунтата хванали майка му и сестра му, и след няколко минути последвали изстрели. Повече не ги видял, но в съзнанието му завинаги се отпечатали и мига на раздялата, и техните лица, и събитията от съвместния им живот. Майката и бащата били предадени поради ненавистта на баща му, който след това изчезнал някъде. А неговата детска душа била осакатена за дълги години.

 

Настанили го в детски приют, където усвоил занаята на ваксаджия. В един щастлив ден на улиците на Солун той срещнал офицер в оставка от гръцката армия, който решил да почисти на улицата своите обувки. Между тях се завързал разговор и те стават приятели. Офицерът говори за любовта към Бога и ближния и му дарява такава любов. Тази среща утешила детето и пробудила в него надежда. Офицерът го отвел в храма и му открил тези духовни хоризонти, които човек среща на пътя към Бога. След известно време той станал монах. Послушник и слуга на всички. Последен от последните по собствено желание. Винаги се радвал на чуждата радост като на своя. Искрено съчувствал на успехите на братята и на духовните им дарове. Той намерил своето място, разкрил самия себе си и се срещнал с Бога. Новото му име вече е Кирил.

 

„Аз съм най щастливият човек – често повтаря той – неизплатим длъжник пред Бога.”

 

Устата му непрестанно възнася хвала към Бога. Практически знае цялото Свещено Писание наизуст. За него манастирът става също и институт, в който получил образование. Имал прекрасна памет и много приятен глас. Когато пеел, пеели не устата и гърлото, песента изхождала от дълбините на благородното му сърце. Един поглед към него предизвиквал радост. Удоволствие било да го слушаш. С Божията помощ на него му се отдало да възстанови в себе си първозданния Адам, сътворен от Бога по Негов образ и подобие, скътвал в себе си Божествени дарове, и явни, и невидими за другите. Беше очевидно, че отец Кирил вътрешно беше някой много повече, от това което изглеждаше външно. Дете на шестдесет години. Ангел, облечен в тленна плът.

 

Любима тема на неговите беседи беше Царството Небесно. Явното желание на неговата душа беше да се раздели с неопределеността на този живот, за да наследи пълнотата на бъдещия. Причастието към вечното блаженство, безпрепятственото лицезрение на Божествената слава, съзерцанието на изпълнението на божествените обещания, незалязващата светлина на осмия ден, слушането на „неизказани думи, които човек не може да изговори” (2Кор. 12:4), съучастие на ангелите, разкриване на пълната благодат на светиите, откровение на тайнствата на Богородица, унищожаване на съблазните и суетните неща от този век – на това учеше той. Практически всичко , което казваше, даже по манастирско послушание, беше „винаги с приятност, със сол подправено” (Кол. 4:6) и дишаше с живот, а не със смърт.

 

Цялото манастирско братство го почиташе, удивлявайки се на неговите дарове. И макар често да не говореше за това, той гореше с желание да напусне този свят. Той беше не просто „пришълец и странник” (1Пет. 2:11), но и чужденец в този свят. В него имаше напълно определени и осъзнати стремеж към Бога и жажда за смъртта, с която той беше в приятелски отношения. Такъв начин на мислене за него беше привичен, естествен. Неговото сърце не докосваше този свят. Затова и той беше до крайност прост, винаги в едно и също износено расо.

 

Когато се представяше случай, той идваше при мен на Възнесенското подворие, където служех. Винаги с благословението на игумена, което аз изпросвах за него. Той носеше някакви благословения: стафиди, бадеми, бонбони, шоколади или нещо от книгите. Винаги със сърце, преизпълнено с любов, никога с празни ръце. Всеки път преди всичко вземаше от мен благословение, а след това започваше да пее тропара на деня и словословие към Бога, започваше да излага случаи от живота на познатите му старци и от житията на светиите, спомняше си техните мисли, записани в книга във вид на кратки изречения, анализираше пеенето на впечатлилите го известни византийски хорове, засягаше и иконописта. Разговорът винаги завършваше с любимата му тема – описанието на Царството Небесно: той разказваше как ще бъде там, в Рая. Поток  на живо богословие. И всичко това пропито с искрен интерес и истинно смирение.

 

Неочаквано почина игуменът на манастира – отец Леонтий. Замина си от този живот в реанимационното отделение на болницата, толкова незабележимо, че никой с нищо даже на можа да му помогне. Никой не можеше да си представи такъв изход. Отец Леонтий беше велик съкровен деятел. Той взе със себе си благодатта, с която го надари Господ, и остави на всички, които го познаваха, памет за неизвестен, но велик светец. За вътрешния му живот никой не знаеше. Даже и отец Кирил, който го обичаше необикновено много и чиято килия беше редом с килията на стареца. Той пребивава неизвестен и до този ден. Незабравимо тайнство. Проявление на такава благодат и абсолютна скритост.

 

По време на погребението аз забелязах, че отец Кирил стои в ъгъла на храма. Видя ми се много потиснат. Нито веднъж не повдигна глава. Съчувствах му. Разбирах го. Отец Кирил отново оставаше сирак. Отново неочаквано. Оставаше практически отново без човешка поддръжка. Аз отидох при него след службата, считайки за свой дълг да му кажа слово на утешение.

 

- Отче Кириле, аз те наблюдавах, видях как гледаше надолу и нито веднъж не повдигна очи. Отново сиротство. Но този път мъката от загубата е много по-осезаема.

 

- Не е точно така, отче. Сега имаме надежден застъпник на небето.

 

- Аз разбирам твоето състояние, отче Кириле, – продължих аз. – Какво да правиш! Разбира се, той ще ни липсва. Видях те, как стоеше на службата потопен в себе си и смутен.

 

- Неговото отсъствие не означава пустота. Пустотата царува там, където отсъства Бог, а старецът само изпълни духовното предназначение на човека на земята – „и въжделеното отечество подай ми, сътвори ме отново жител на рая” (той изпя това с едва доловим глас). Истинското ни отечество е там, в Царството Небесно, и днес ние празнуваме това, че старецът откри своята истинска родина. Излишната скръб днес е неуместна, и думите са излишни и пусти, и значи, в голяма степен ние сме длъжни да оплакваме само самите себе си, нашата духовна нищета.

 

- Сега той може да се наслаждава на лицезрението на Агнеца, заколил се за целия свят. Боже мой! А при нас тук е траур!

 

Отче, не можеш да си представиш, как завиждах днес на отец Леонтий. Размишлявах над това, как са го посрещнали ангелските сили „лице в лице”, като свой, мислех с каква слава се е сподобил сега, затова вместо печал днес аз изпитвам радост, днешната панихида е истински празник. Представи си, той се намира сред ангелите, между преподобните, добропобедните мъченици, пролели кръвта си за Христа, редом с апостол Павел, с Йоан Предтеча, Иоан Златоуст, Василий Велики, с Пресвета Богородица. Той сега може да се наслаждава на лицезрението на Агнеца, принесъл се за целия свят. Боже мой! А при нас е траур.

 

Днес, когато е минало толкова малко време от неговото заминаване от нас на небето, аз го молех, да ни подготви пътя. Аз вярвам, че Господ ще го чуе. Несъмнено, той ще намери дръзновение пред Бога.

 

След седмица хепатит повали отец Кирил. Хоспитализираха го. Започнаха изследвания. Изясни се, че има рак на черния дроб в последен стадий. И болестта стремително прогресира. Като гръм от ясно небе. Хирургът, наш общ приятел, се реши да направи биопсия на болния орган. Целия черен дроб е в метастази. Докторът трудно вярва на очите си. Накрая, удостоверявайки се в най-лошото, го зашива.

 

- Отче, ние ще го загубим. По-лошо не може да стане. Няма дори и два месеца живот. Ще му направим няколко химиотерапии, за да не са отчайва, може и да изкара и трети месец.

 

Целият манастир бучи като пчелен кошер. Никой не си е представял, че игуменът се е преселил във вечността, за да събере останалите отци в горния свят. Но даже и да е искал да ги събере при себе си, то нека да е някой друг, но не и отец Кирил.

 

Междувременно отец Кирил е вече известен за всичко и свети от радост.

 

- Такъв подарък не очаквах от игумена. Ние се бяхме договорили с него, че този, който първо си отиде от този свят, ще покани следващия. Той е придобил дръзновение пред Бога. Нима това не е чудо? Разбирате ли? „Искайте и ще ви се даде.” Ако искате, помолете го и вие, да ви вземе и вас.

 

- Знаеш ли? Ние ще го помолим, ти да не си отиваш. Ще видиш, колко действена ще бъде нашата молитва.

 

- Отец Геронтий, аз имам рак на черния дроб. Сега съм на пистата за излитане и двигателите са вече включени. Вече нищо не ме задържа.

 

- Сега ще експлодирам,- жалваше се сам на себе си отец Геронтий – никой не може да го убеди да спре тази молитва. Но няма да успее, той ни е нужен тук, на земята. Ще се молим Господ да не го послуша. Иначе какво се получава? Бог ще прави с нас всичко, което иска отец Кирил? На небесата има сонм светии. А какво ще правим ние, ако те си заминават от нас един след друг?

 

Позвъниха и на мен. Аз бях поразен от поведението на отците. Какво прекрасно проявление на духа! Какво открито мислене! Какво високо духовно състояние!

 

Навестих отец Кирил в болницата.

 

- Всичко ще бъде наред. Ще се оправиш.

 

- Изчакай малко и за мен ще стане по-добре. Само да не ми попречи отец Геронтий. Той се старае да ме задържи на всяка цена. Знаеш ли, проблемът е в това, че той умее да се моли, и обикновено Господ слуша неговите молитви. Вдигнал е всички на крака. Но аз мисля, че ще изляза победител в тази битка. Наистина, проблемът е в това, че той се моли за другите, а аз само за себе си. Отец Трифон казва, че молитвата за другите е много по-действена. А и къде ти грешният Кирил да се състезава с всички тях! Те са много, и са богати на добродетели. Отче, моля те, помоли се, да намерим мъдро решение.

 

И още нещо. Отче, моля те, когато моята молба наклони везните, ела да ми прочетеш молитвата на „изход души”? Когато дойдеш другия път вземи със себе си требник: ще прочетем за проба. А сега затварям очи, скръствам ръце на гърди, и заедно започваме: „още се молим за упокоението на грешния монах Кирил, за да му се прости всяко волно и неволно съгрешение”- пееше той изпълнен с радост.

 

Но ето че изминаха два месеца… Минаха цели четири години. Отец Кирил не може да повярва, че полетът е отменен, когато той вече се е качил на борда на самолета. И за всичко това е виновен любимият му отец Геронтий. В крайна сметка Господ послуша него. И всички останали, които го подкрепяха със своите молитви. Отец Кирил обаче не беше от тези, които се предават лесно.

 

- Е, добре… Макар и отначало любовта на отец Геронтий и да надделя, не забравяйте, че има и отец Леонтий. И къде е той? На небето. Аз го молех за услуга, да ме вземе със себе си, още тогава, когато никой не предполагаше, че ще си замине така скоро от нас. Все някога Господ трябва да го чуе – казваше той, смеейки се.

 

Беше навечерието на Рождество. Отец Кирил ме помоли да отида. Душата му летеше сякаш с крила, устата непрестанно славословеше Бога, лицето сияеше, сърцето се топеше от неизречена радост. Здравословното му състояние изглеждаше без промяна.

 

- Струва ми се, че часът ми приближава. Чувствам, че обратното броене вече е започнало. И този път полетът ще бъде с ракета. Хоп – и вече ще сме там. Вече никакви Геронтиевци не могат да изменят моите планове. Този път билетът ми е с гаранция. При нас също има боен дух – ми каза радостно. –Ти само не бъди против мен. Ти си ми нужен като съюзник. Какво да правим в този свят, като има друг?

 

Веднага след празника състоянието на отец Кирил се влошило. Почуствал силна болка и загубил съзнание. Веднага го закараха в болница. Изглеждаше, сякаш организмът му, подготвя пътя му към небето. Отново увеличение на метастазите. Тази новост той разбрал от своите любими…”противници”, когато дошли да го навестят в болницата. Жалко било да ги гледаш. Такъв печален вид имали. Той с усмивка на уста изслушал тази новина. Прекръстил се и от дълбочината на сърцето си казал: „Слава Тебе Боже”, като че съзерцавал обетованата земя след четиридесет годишно блуждаене в пустинята или като че за първи път тръгвал да ходи след 38 годишен паралич, подобно на разслабления в евангелската притча. От този момент той престанал да се шегува и започнал още по-съсредоточено да се готви за преминаването в другия свят. Билетът вече бил резервиран и трябвало да се положи всички усилия за това, за да не остане тук. Непрестанно се молел. Любовта и вярата му към Бога станали необичайно трепетни. Отец Кирил дишал друг въздух на истинския друг свят. Той ме предупреди да си взема требника, за да изпълня нашата уговорка за молитвата на „изход души”. Беше сряда, както си спомням, 7 януари. Взех със себе си и частица от Животворящото Дърво, в сребърен обков, дар за манастира Симонопетра на Света Гора от „смирения” митрополит Арсений през 1692 г., съдейки по надписа на обратната страна. В продължение на десет години постоянно му се покланях, когато служех в метоха „Възнесение”. От него рядко излизаше ясно усещано благоухание, особено на празниците Възнесение и на Кръстопоклонна Неделя. Аз взех Светия Кръст със себе си за благословение. Изкарах го от кивота, където се съхраняваше, целунах Го и Му се поклоних. Никакво благоухание. Завих го с бархетен плат и се отправих към болницата. Горе-долу около 10:30 бях до леглото на болния. Чакахме кога ще дойде сестра му. Той беше предупредил всички, че ще си „замине” на празника на свети Йоан Предтеча.

 

Небесата са отворени. С голяма чест го посреща сам свети Йоан Предтеча, който предстои пред Светата Троица. Отец Кирил е в очакване на заминаването си. Неговата връзка с този свят завинаги се прекъсва. Той явно е потопен в молитва, но при това може да се забележи неговото безпокойство. Той постоянно повтаря: „Дойди Господи Иисусе.” Приближих до него Светия Кръст, за да се поклони. В болничната стая се намираха завеждащият болницата, една милосърдна сестра и двама отци от манастира. Аз осених всички със Светия Кръст, след което всички се поклониха.

 

- Как си, отче? Страдаш ли? Бихме ли могли да направим нещо за теб?

 

- Не, от нищо не се нуждая, нищо вече не ме интересува. Аз си тръгвам. Чакам само Мария (сестра му) и ще излитам. Вече съм в кабината и започна обратното броене. Не ми е жал за вас, защото няма да се разделим. Просто един след друг ще отидем в „обитель Отчию, идеже несть болезънь, ни печаль, ни воздихание, но жизнь безконечная…”- и неговият глас пресекна.

Искаш ли да започна да чета молитвата и да дам начало „Благословен Бог наш”? – попитах.

 

- Не още. Аз ще ти кажа кога.

 

Мина малко време в мълчание. Дойдоха още двама отци от манастира. Отец Кирил, като че ли не усети тяхното присъствие. Един от дошлите, отец Евстратий, дойде до леглото, наведе се до ухото му и каза на висок глас: „Слава Богу за всичко – няма да престана да повтарям това… за всичко, което се е случило с мен – продължи отец Ставрианос. Отец Кирил си отвори очите и много бавно и едвам чуто го поправи: „За всичко, което се случва с мен. Има разлика.”

 

Прави ми знак да отида до него.

 

- Бъди внимателен – посочи към отец Ставрианос, усмихвайки се радостно. – той е добър монах и аз го обичам много, но за съжаление той е човек на отец Геронтий. Гледай да не ни навреди с нещо в последния момент.

 

Това благодатно състояние беше рядък момент в нашия духовен живот. Той вече живее във вечността и само от време на време се докосва до реалността. Но владее езика на двата свята безупречно. В последния момент на своя живот. Заминава! Около него мълчание. Какво може да се каже в такъв момент до такъв човек. Ние всички сме събрани до него заедно. Всичко на всичко няколко човека, но множество ангели. Времето на сътворения свят е точно 12:00 – на обяд. Вечността настройва своите собствени часове – без стрелки, без цифри. Без разделяне на времето. Без край! Отец Кирил като че е прекъснал всякаква връзка с този свят. Дишането му е затруднено. Изражението на лицето му е ангелско. В продължение на половин час не каза нито една дума. Изглежда, че това е неговото последно вдишване. Но не. Дава знак. Иска нещо да каже. Протяга скръстените за благословение ръце.

 

- Да прочета ли молитвата? – питам.

 

Дава знак с очи.

 

Покривам му главата с епитрахила и започвам да чета последованието за отделяне на душата от тялото. Прекрасна служба, разтърсваща те до дълбочината на душата ти! Отец Кирил беззвучно шепне молитвата само с устни, внимавайки в думите, стараейки се да прави кръстния знак, където се полага. Когато започнах да чета канона ми каза да не го съкращавам и след това се успокои. Прочетох цялото последование и дадох отпуст. Поднесох му да целуне кръста на епитрахила. С необичайно благоговение устата му се докосна до моята ръка. Целуна ръката на свещеническия ми чин. В този момент почуствах, че се докосвам до лицето на светец. Аз се наведох и взаимно също го целунах. Жива икона. Човек „не от мира сего”. Дава знак с ръка като че иска да се допре нещо до него. Попитах дали желае да се допре до Светия Кръст, на което той отговори утвърдително. Изкарах отново Честния Кръст, целунах Го първи. Силно благоухание. Не мога да намеря думи. Поднасям Го към Божия раб, той си отваря очите, прекръства се и Го целува. Сълзите моментално се спуснаха по неговите страни и той се потапя в мълчание завинаги. След няколко минути изпусна дух и премина в света на блажената вечност, в земята на кротките… Всички присъстващи с благоговение се поклониха на Светия Кръст и заедно с благодатта на Животворящото Дърво получиха благословението на монах Кирил. До този момент никой от нас не чувстваше благоуханието на Сетия Кръст. Сега всички без изключение усетиха силно благоухание. Господ показа с това Своето благоволение към монаха Кирил. Човекът се упокои в пълното значение на тази дума.

 

„Праведниците живеят во веки и паметта за тях е от род в род”

 

 

Превод от руски

Източник: Православие.ру

 

 

 

 

 

 

 

Да търсим истинските причини

Май 12, 2014 in Беседи, Начална страница

 

Независещият от времето духовен живот- VІІ част

 

Има една много интересна книга, написана по времето на авва Доротей, ( 6в.), от свети Григорий от Тур – „Историята на франките”. В нея се разказва за живота на кралския двор и за християните от онова време. Приведени са много интересни жития на светци, както и описания на кралския живот. Тогавашните монарси в никакъв случай не могат да се посочат като образци на добродетел. Те постоянно се тровили един друг. Жените били още по-зле… Имало някаква Бронхилда и сестра й Фредегунда, които се стремели да поставят на трона своите синове и внуци. Какво ли не правили за това! Убивали хората по най-жесток начин, били чудовищни клетвопрестъпници и умеели да тъкат фантастични мрежи от лъжи и измами – съвсем невдъхновяващо зрелище. Но свети Григорий живеел по същото време и, описвайки историята на своя народ, пишел така, че тя вдъхновявала.

 

Зад всяко явление в света стои „значение”. Свети Григорий постоянно наблюдавал комети, земетресения и други подобни явления. Когато кралят направи нещо лошо – става земетресение; ако убие човек или накаже несправедливо цяло село – настъпва глад; и свети Григорий усеща, че Бог вижда всичко, зад всички явления усеща духовния смисъл – било то комета, смърт на краля или друго. Той винаги вижда връзка между това, което се случва в света, и моралното състояние на народа. Когато нравственото състояние на хората е лошо, земетресения, глад и др. подобни им напомнят, че не са на правилния път и им дават повод да се замислят за това. В наше време историците казват, че такъв начин на мислене е ужасно остарял, „наивен” и „елементарен”, и разбира се, че в наше време никой не може да мисли така. Те смятат, че е много интересно и полезно да разглеждат миналото през призмата на нашето време и да тълкуват как хората тогава са осмисляли света. „Но, разбира се” -  казват те, – ние сериозните учени, трябва да виждаме истинските причини”. Под истински причини те разбират това: какво човек е ял и как се отразява храната на поведението и действията му. Християнската гледна точка обаче е, че това са второстепенните, а не истинските причини. Истинските причини – това са душата и Бог; Божието действие и действието на душата. Тези два фактора творят историята; всички останали външни фактори – какъв договор е бил подписан, икономическите причини за недоволството на масите и т.н. – са абсолютно второстепенни. Наистина, ако се вгледаме в съвременната история, в цялото това революционно движение, става очевидно, че негов двигател е не икономическият фактор, а влязлата в душата на хората идея за възможността да се построи рай на земята. Веднага щом такава идея попадне в душата, става нещо невероятно – защото това е духовен фактор. Макар тази идея да е от дявола, тя се отнася към сферата на духовното – а точно в тази сфера се твори историята; външните фактори в крайна сметка не значат нищо.

 

Свети Григорий гледа на историята от правилната гледна точка, защото знае коя е първопричината, т. е. как Бог действа в световната история и как душата откликва на това действие; видимите събития са за негова вторична причина. Ето защо, когато вижда някое значително явление – комета или затъмнение – той се опитва да разкрие неговото значение. На едно място, когато разказва за странното знамение в небето над Гаул, той заявява просто: „Изобщо не разбирам какво значи това”. Разбира се, от научна гледна точка знаем, че някои от явленията са предизвикани от сянката на луната и пр., но от гледна точка на свети Григорий – защо Бог е решил да ни плаши по този начин? Какво е моралното значение на това събитие?

 

Свети Григорий гледа постоянно нагоре, а не надолу.

 

Светлана Копилова – Близнаци

Януари 30, 2014 in В търсене на вярата, Видео, Начална страница





Благочестието срещу логиката

Януари 23, 2014 in В търсене на вярата, Начална страница

 

При мен на изповед дойде болно момиче на 12 години от детския дом за умствено изостанали. Тя не можеше да свърже две думи, въртеше се постоянно, ненормалният й поглед, постоянните гримаси – всичко това говореше за нейната “непълноценност”. И ето тя започна да се изповядва и причастява всяка неделя. След една година в нея се появи потребност да открива помислите си. (Който се моли и често се изповядва знае какво е това.) Момичето започна да води такъв внимателен духовен живот, за който не подозират даже и тези хора, които се считат за дълбоко вярващи и църковни. Тя започна да се моли с Иисусовата молитва (Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме грешната), да се бори с прилозите, да прощава обидите, да търпи всичко. В течение на няколко месеца тя се научи да пише и чете, отминаха всички признаци на дебилност, на лицето и се изобрази печата на духовността. Във всичко, което говореше и правеше имаше чувство и разсъдителност. Когато я виждах, сърцето ми се свиваше от греховността и неправедността на моя собствен живот.

 

След известно време я преместиха в друг детски дом и ние с нея за определен период не се бяхме виждали. Но веднъж тя дойде при мен и ми каза: “Не се безпокойте за мен, отче, аз през цялото време съм с Бога. Той даже не ме напуска и насън…”

 

Ако след това се съберат всички умници на света и ми представят най-точните доказателства за това, че няма Бог, аз бих ги погледнал с печал…

 

Благословеният Симеон

Септември 17, 2013 in Беседи

 

Нов превод

През 1922 година заедно с други бежанци от Мала Азия дойде в Гърция и едно сираче на име Симеон. Той се установи в една барака в пристанищния град Пирея, и там израсна. Имаше една количка и работеше като хамалин, пренасяйки товари на пристанището в Пирея. Не можеше да чете и да пише, нито знаеше много неща за нашата вяра. Притежаваше обаче блажена простота и искрена и нелюбопитна вяра.

 

Когато стана на възраст, Симеон се ожени, придоби две деца и се премести със семейството си в квартал Никея. Всяка сутрин отиваше на пирейското  пристанище, за да изкара хляба си. Обаче всеки ден сутринта преди работа минаваше през храма „Свети Спиридон”, влизаше вътре, заставаше пред иконостаса, сваляше шапчицата си и казваше: „Добър ден, Христе мой, аз съм Симеон. Помогни ми да си изкарам хлебеца”. Вечерта, когато свършваше работата си, отново минаваше през църквата, отиваше пак пред иконостаса и казваше: „Добър вечер, Христе мой, аз съм Симеон. Благодаря ти, че ми помогна и днес”. Така минаваха годините на благословения Симеон.

 

Около 1950 година всички членове на семейството му се разболяха от туберкулоза и починаха в Господа. Симеон остана напълно сам и продължи безропотно работата си, но и не пропускаше да минава през храма „Свети Спиридон”, да казва „добър ден” и „добър вечер” на Христа, молейки помощта Му и благодарейки Му.

 

Когато остаря, Симеон се разболя. Влезе в болница и лежа там около един месец. Старшата медицинска сестра от град Патра веднъж го попита:

 

- Дядо Симеоне, толкова дни си тук и никой не идва да те види. Нямаш ли някой близък или роднина?

 

- Идва, детето ми, всяка сутрин и всеки следобед идва Христос и ме утешава.

 

- И какво ти казва?

 

- „Добър ден, Симеоне, Аз съм Христос. Потърпи”. „Добър вечер, Симеоне, Аз съм Христос. Потърпи”.

 

Старшата сестра се учуди и повика своя духовник, отец Христодул Фасос, да дойде и да види Симеон, да не би да е в прелест. Отец Христодул го посети, подхвана разговор, зададе му въпроса на старшата сестра, а Симеон му даде същия отговор. В същите тези часове сутрин и вечер, когато Симеон ходеше в храма и поздравяваше Христа, сега и Христос поздравяваше Симеон. Духовникът го попита:

 

- Да не би това да е само твое въображение?

 

- Не, отче, не си въобразявам, Христос е.

 

- А днес дойде ли?

 

- Дойде.

 

- И какво ти каза?

 

- Добър ден, Симеоне, Аз съм Христос. Потърпи, след три дена рано сутринта ще те взема близо до Мен.

 

Духовникът всеки ден посещаваше Симеон в болницата, разговаряше с него и научи за скромния му и благочестив живот. Разбра, че става въпрос за благословен човек. На третия ден рано-рано пак отиде да види Симеон и да се увери дали наистина ще се изпълни пророчеството, че ще почине. И действително, по време на разговора Симеон внезапно извика: „Христос дойде”, и заспа съня на праведника.

 

Вечна му памет. Амин.

 

 

Превод от гръцки

 

Предстоящо издаване на книгата “Праведници в света” от Йеромонах Евтимий Светогорец

 

 

 

 

 

 

 

 

Игото Ми е благо и бремето Ми е леко

Септември 14, 2013 in Беседи, Начална страница

 

 

Съществуват три кръста, които носят  хората.

 

Кръстът на праведника, кръстът на каещия се грешник и кръстът на неразкаяния грешник. Кой от тях е по-лек?

 

Кръстът символизира страдание. Страданието на праведника, страданието на каещия се грешник и страданието на неразкаяния грешник. Кой от тях е по-лек? По-лек е този, който носиш с вяра и надежда. Двамата знаят за какво страдат, а третият – не. Праведникът знае, че страда по волята Божия, заради благото на другите хора и заради собственото си съвършенство. Каещият се грешник знае, че страда за своите грехове и заради своето очистване. А неразкаялият се грешник обвинява всички и всичко и той страда без вяра и надежда, затова страданието му е най-мъчително и кръстът – най-тежък.

 

Трите кръста – на праведника, на каещия се и на неразкаялия се – това са тези три кръста, изправени на Голгота.

 

Към първия кръст, на който виси сам Господ, пристъпват да се качат само тези, които най-много Го обичат, които доброволно жертват тялото си, за да спасят душата си. Пътят към Бога иска жертви. Това е олтар, на който винаги трябва да се върши жертвоприношение. Според вида и големината на жертвата човек чувства повече или по-малко Бога. Тези хора Господ държи в прегръдката си на кръста и така ги утешава и опиянява със своята любов, че те не само не усещат страдание, но и се чудят защо са толкова малко на брой и защо другите хора не искат да дойдат тук?

 

На втория кръст отдясно Нему висят тези, които с търпение понасят болестите, скърбите и изпитанията, допуснати за греховете им. Тъй като Господ е прикован на Своя кръст и тях не може осезателно да прегърне, то Той от кръста Си, от разстояние им казва: “Вярвайте, потърпете, не се смущавайте, и вас ще взема в Рая.

 

На третия кръст отляво висят най-много хора – тези, които се уподобяват на хулителя разбойник. За тях страданията няма да свършат след физическото им умиране.

 

Пътят на правдата по Бога може някому да се стори неудобен и труден, но всеки трябва да знае, че пътят на неправдата, далеч от Бога, е много по-труден и пагубен.

 

 

по мотиви от св. Николай Велимирович “Мисионерски писма”

 

 

 

Аргументът на офицера

Август 25, 2013 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Един руски офицер искал да докаже че няма Бог, и пред група хора започнал да излага своите аргументи:

 

Изкарал един молив и попитал:

 

-Виждате ли този молив?

 

-Да виждаме го – отговорили слушателите.

 

-Щом се вижда значи съществува.

 

След това посочил една книга и казал:

 

-А тази книга виждате ли я?

 

-Да, виждаме я.

 

Виждате я, следователно съществува, а Бог понеже не Го виждаме, следователно не съществува.

 

Тогава един от хората се обадил и казал:

 

Извинете, господин офицер, може ли и аз да кажа нещо?

 

-Да, разбира се.

 

Човекът се обърнал към слушателите и попитал.

 

-Виждате ли този офицер?

 

-Да, виждаме го – отговорили хората.

 

-Следователно съществува.

 

-А виждате ли неговата униформа?

 

-Да, виждаме я.

 

-Следователно тя съществува.

 

-А виждате ли неговата фуражка?

 

-Да виждаме я.

 

-Следователно тя съществува.

 

-А виждате ли неговия разум?

 

-Не, не го виждаме.

 

-Следователно него го няма…

 

 

 

 

 

Бъди смирен и ще останеш цял. Наведи се и ще останеш прав

Август 6, 2013 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

“Изглеждай обикновено и се придържай към простотата.” Лао Дзъ

 

 

През 1979 г. по време на неофициален разговор след лятното поклонничество на св. Герман о. Серафим обсъждал с братята и сестрите в Христа темата за простотата. Още преди този разговор той попадал на тази добродетел в писанията на предхристиянските китайски мъдреци, които с наблюдаване и съзерцаване на реда в творението разбрали, че простотата и смирението са път “от небето”. В Богочовека Иисус Христос този “път” се въплътил и Господ призовал: Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно (Мат. 18:3).

 

“Един езически философ от Китай на име Лао Дзъ – казал о. Серафим на братята и сестрите – учел, че слабите неща покоряват силните. За това имаме пример тук в нашия манастир. Дъбовете, които са много твърди и не се огъват, клоните им се пречупват; боровете, които са по-гъвкави, преди да са изсъхнали и мъртви, падат много по-рядко”.

 

Тоест, ако се огънете, това е белег за сила. Същото можем да видим и в живота на хората. Човек, който вярва в нещо до такава степен, че ще стои и ще ви “отреже главата”, ако не сте съгласни с него, показва слабост, той е толкова неуверен в себе си, че трябва да убеди вас, за да се пребори със собствената си несигурност.”

 

Отец Серафим смятал, че за да се “огъваме” като боровете, сърцата ни трябва да се променят. По думите му: “Начинът е да се смекчи сърцето, то да стане по-гъвкаво”. ”В протестантския свят има много примери за хора с меки сърца, които от любов към Бога са мили и с другите хора. Това е основно християнство. Ние не трябва, живеейки православен живот, да си мислим, че можем да сме студени, твърди и прави и все още да сме християни. Да си прав е външната страна на християнството. Важно е, но не е от първостепенно значение. Най-важното е сърцето. Сърцето трябва да е меко, то трябва да е топло. Ако нямаме такова топло сърце, трябва да молим Бог да ни го даде, а самите ние трябва да се опитваме да правим онова, посредством което бихме могли да го получим. Но най-вече – трябва да сме забелязали, че нямаме такова сърце, че сме студени. Така ние няма да се доверяваме на разсъжденията си, нито на заключенията на логичните си умове, а ще бъдем по отношения на тях по-”нестроги”. Ако правим това, ако влезем в живота на църковните тайнства и получаваме Божията благодат, тогава сам Бог ще ни освети.

 

Това, което може да ни спаси, е простотата. Можем да я имаме, ако в сърцата си се молим на Бога да ни направи такива, ако просто не се мислим за много мъдри, ако, когато достигнем до въпроси като “Можем ли да изобразяваме Бог Отец?’, не дадем отговор и не кажем: “Ама, разбира се, че е така – така пише в решенията на този и този събор, номер еди кой си”. Дали си мислим, че сме прави и трябва да отлъчим всички, в който случай ще сме достигнали до крайност, или пък ще спрем и ще се замислим: “Ами, предполагам, че не зная чак толкова много”. Колкото по-често проявяваме това второто отношение, толкова по-защитени ще сме от духовни опасности.

 

Приемете простичко вярата, която получавате от отците си. Ако е някой много обикновен руски свещеник, когото познавате, благодарете на Бога, че го има. Много може да научите от него, защото вие сте толкова сложни, интелектуални, с настроения, а тези обикновени свещеници могат да ви дадат нещо много добро за вас.

 

Щом започнете да чувате или сами в мислите си да критикувате (хората в Църквата), трябва да спрете и разберете, че дори да е вярно – защото често в известна степен такива критики са основателни, – критичното отношение е много отрицателно нещо. То до никъде няма да ви отведе. Накрая дори може да се окажете извън Църквата. Затова трябва да се спрете в този момент и да си спомните, че не трябва да осъждате, нито да си мислите колко сте мъдри и че знаете по-добре от другите. Напротив, опитайте се да се учите, вероятно без думи, от някой от онези хора, които бихте критикували. Ако следваме простия път – да не се доверяваме на собствената си мъдрост, да правим най-доброто с ума си, но и да осъзнаваме, че само нашият ум, без топлината на сърцето, е много слабо средство, – тогава православната философия на живота ще започне да се оформя в нас.”

 

Отец Серафим учел на простота, но и живеел според нея. Много хора си спомнят как този забележителен човек, чиито интелектуални способности далеч надхвърляли техните, им давал непрекъснато пример за това как да сме простички. Той, според думите на житиеписателя на св. Йоан Лествичник, се отрекъл от “суетата на човешката мъдрост”. Ето разказът на един поклонник в манастира “Св. Герман” на име Джон: ”Когато за първи път срещнах о. Серафим, бях почти завършил първата си години в колежа. Вече се смятах за голям мислител, такъв, който се бори с “великите въпроси” по пътя към Истината. Забелязах, че повечето хора около мен не се интересуват от това: или бяха твърде възрастни, уморени и преситени, за да водят такива битки, или пък, ако бяха млади, се интересуваха повече от това да се забавляват или да правят пари от бизнес или компютри.

 

Като видях в него събрат философ, пожелах да обсъдя подробно с него тези велики въпроси. Той винаги слушаше търпеливо, докато аз разяснявах “дълбокомислените” си идеи, но не казваше много: обикновено правеше простички, стегнати коментари. Тогава това малко ме озадачаваше, но сега вече откривам смисъла. Сега, почти десет години по-късно, ми се струва, че почти всички простички коментари са останали запечатани в паметта ми завинаги.

 

За първи път се заинтересувах от Православието, когато изучавах най-сложните му поучения. Първите православни книги, които прочетох, бяха “Мистическо богословие” на св. Дионисий Ареопагит и “Очерк върху мистическото богословие на Източната църква” от Владимир Лоски. Бях привлечен от трудно изразими идеи – като “божествената тъмнина” на апофатическото богословие.

 

Отец Серафим обаче винаги ме сваляше на земята. След като заявих желание да се (по)кръстя в манастира, от мен се очакваше да науча за вярата и да се подготвя за кръщене. Мислех си, че вече зная много, след като се занимавам с такива сложни метафизични неща. Но когато отидох до килията му, за да поговоря с него, един от първите въпроси, който ми зададе, беше:

 

-Знаеш ли за постите в Църквата?

 

-Да, мисля – отговорих аз. – Великият пост и още един пост преди Коледа…

 

-Да – каза той. – Знаеш ли за Петровия пост?

 

Засрамено трябваше да призная, че не си спомнях даже да бях чувал за съществуването на такъв.

 

-Това е много важен пост в Църквата – продължи да описва какъв е и защо го има. – Някой изчислил и се оказало, че в Църковния календар има повече постни дни, отколкото непостни.

 

Това много ме изненада. Мисля, че о. Серафим се опитваше да ми каже, че да бъдеш кръстен не означава да се чувстваш важен с възвишено богословие и философия, а да приемаш живота като борба, като труд, като жертва за Иисуса Христа. По своя ненатрапчив начин той ме извеждаше от “божествената тъмнина” към подножието на Кръста, средството на нашето спасение.

 

През годината на моето оглашение аз се захванах с курс по Философия на религията в университета и за него написах две високо оценени разработки, с които бях много горд. Първата работа се наричаше “Разсъждение върху “Религия на чистия разум” на Кант”. Дадох я на о. Серафим да я прочете. Предполагам, че очаквах малко похвала. По-късно попитах дали я погледнал и ми отговори утвърдително.

 

-Какво мислите? – попитах аз.

 

-Беше малко трудна за мен – отвърна той.

 

Останах без думи. По-късно разбрах, както и подозирах, че о. Серафим е изучавал много подробно не само Кант, но и много философи, за които никога не бях чувал, и че има много по-дълбоко разбиране за западната философия от моите университетски професори. Защо тогава беше казал, че доклад от единадесет страници на един второкурсник е “трудна” разработка за него? Явно, за да ме научи на простота и на сродната с нея добродетел, смирението.

 

Другия ми доклад беше върху Сьорен Киркегор, чиято философия бе толкова изпълнена с парадокси и интелектуални предизвикателства, че човек можеше да прекара дни в разговори за нея.

 

-Какво мислите за Киркегор? – попитах аз о. Серафим.

 

-Винаги ми е било мъчно за него – Това бяха единствените думи, които о. Серафим имаше да ми каже по темата. Изказването му не се отнасяше до ума, а до сърцето. Като се замислих малко повече за Киркегор – борбата му да запази християнския плам сред общата хладина на църквата си, да поддържа християнската вяра срещу нападенията на хегелианската философия, да преодолява противоречията на собствената си личност, – осъзнах, че едва ли можеше да се каже нещо по-точно от онези няколко думи на о. Серафим”.

 

Из “Отец Серафим Роуз-живот и дело” изд. Омофор, 2007г.

http://omophor.com/?p=203