По време на Светата Литургия свещеникът (или дяконът) казва във Великата ектения: “Доброто и полезното за душите ни и мир за света, от Господа да просим!”


Има неща, които са добри, но може да не са полезни за душата ни. Затова тук се казва “доброто и полезното за душата”. Всички духовни неща са добри, благословени от Бога, но човек трябва да знае какво му принася духовна полза. Например постът е добро дело, добър духовен подвиг, но не принася полза винаги и на всички хора. Ако по здравословни причини човек не може или не трябва да пости, и въпреки това притиска себе си да пости безразсъдно и по този начин създава други проблеми в себе си и духовно се осакатява, това, въпреки че е добро, не е от полза за душата на човека. Бдението е добро духовно дело, но човекът, който прави бдение, трябва да има аналогичните телесни, душевни и умствени сили и бдението да бъде духовна храна за него, да му помага в духовния живот, защото, ако го прави без духовна разсъдителност, това може да доведе до свръхнапрежение, преумора, дори умът му да се замъгли и да не разбира нито какво прави, нито какво говори, да е изнервен, замаян, и това да е поради безразсъдното бдение, което прави и което реално не му помага, когато става извън приетите граници. Следователно добрите неща са добри, но не са полезни за всички хора, или не са полезни към този момент, както едно ядене, което е добро, но не означава, че понеже е добро, принася полза на всички хора. Едно малко дете не може да яде храни, които ядат големите, въпреки че са укрепващи, силни храни, не са за детската възраст. Детската възраст има своите храни и старческата възраст – своите храни и аналогично всеки организъм и тяло.


Полезни за душата са нещата, които ни помагат в духовната борба, тези, които привличат Божията благодат, тоест всички подпомагащи средства в борбата, които не стават пречки за нас, не стават неща, които накрая ни създават проблем вместо да ни помагат. Преподобният старец Паисий казваше на хора, които дори духовния живот превръщаха в пречка за себе си: “Ти, детето ми, Христос от кислород Го превърна във въглероден двуокис”. Какво искаше да им каже с това? Докато Христос освобождава, отпуска и успокоява човека, начинът, по който някои хора третират духовния живот и присъствието на Христос в живота им, създава в тях тревога, мания за съвършенство, свръхчувствителност и хиляди странни и абсурдни поведения, където накрая казваш – ама нима е възможно Христос да доведе човека до това състояние? Не е възможно. Въпреки това онзи човек смята, че това, което прави, е духовна борба, но то не е полезно за душата му. Полезното за душата идва от разсъдителността. Затова тя е нужна, тя е най-голямата добродетел, по-голяма дори и от любовта, защото и любовта се нуждае от разсъдителност. Сякаш отиваш да хванеш ел. кабел с голи ръце, защото трябва да го поправиш. Ами не става, трябва да вземеш някакви мерки и да знаеш как да го направиш. Ако не вземеш някакви мерки, ще се съсипеш, това си патят много хора главно в техните междуличностни отношения. Без да са готови, накрая тази помощ води до забъркване дори в сексуални грехове и хиляди неща, които са дошли от добрата нагласа така да се каже да помогнат на другия, но бидейки слаби и безразсъдни, накрая и двамата потънали.


Затова казахме, че е нужна разсъдителност. Ще ми кажеш: добре, ние къде да намерим разсъдителност, след като мислим, че дадено нещо е добро? Затова имаме духовни наставници, за да ги питаме и да научаваме дали това нещо ни помага. Както питаш един лекар – Лекарю, здравето ми позволява ли ми да пътувам със самолет еди-колко си часа? Как смяташ? Ти, който си лекар и знаеш моя организъм, знаеш моите болести и проблем. И лекарят съответно ти казва. По същия начин става и в духовния живот. Питаш духовника си и изследваш себе си, твоите движения и действия и постъпваш аналогично. Но има и неща, където сам виждаш, че са вредни. След като ти вреди, защо го правиш? Например на някой човек дадено ястие или алкохолът му пречи. Виждаш, че когато пиеш малко алкохол, това ти наврежда. Тоест трябва духовникът да ти го каже, за да разбереш, сам не виждаш ли, след като опита един път, втори път и разбра, че ти вреди, защо не спираш, защо не го ограничиш? Направил си една постъпка и от развитието на нещата виждаш, че тя те е ощетила духовно. Материално, добре, там го разбираме по-осезателно. Но в духовните неща виждаш, че тази постъпка, мислене и начин, по който си постъпил, ти навреди. Защо тогава го правиш или дружиш с хора, които ти развалят ума, който и без това е наполовина развален с един куп помисли и неща. Приятелствата, които имаш, вместо да ти помогнат в духовния живот, развалят още повече помислите ти. Е, кой ти е виновен, ако след това умът ти се увреди и стане за хвърляне? И знаете, че ако умът на човека повреди и нямам предвид да се разболее душевно, това е въпрос за лекарите, а когато се повреди умът на човека и се научи да мисли лукаво и стане лукав ум, дори и в духовния живот, тоест на всичко гледа с неговия помисъл и не излиза от неговото, е изключително трудно този ум да преоткрие себе си. То е като един волан, който се е изкривил и върви накриво, много е трудно да го върнеш обратно. Така този човек отива и залепва за хора, които още повече повреждат ума му. И поговорката гласи: крива беше лозата, изяде я и магарето. И какво остана да направиш с тази лоза – да я изкорениш и да я хвърлиш. Нямаш ли благоразумието да разбереш, че начина, по който мислиш, живееш, това мислене, което имаш и не отхвърляш, не те води до добри последици? След като видя какви последици има за живота ти. След като видя плодовете от начина на твоето мислене. Вкуси ги, видя катастрофата от всички тези неща, които пожела да направиш и ги съсипа със твоето лошо поведение и мислене. Казаха ти го хиляди хора и ти отново не проумяваш да се поправиш. Но никой не може да ти помогне, ако сам не си помогнеш. Както се казва в Патерика, където някой отишъл при авва Антоний и му казал:

- Авва, помоли се на Бога да ме помилва!

Той му казал:

- Чуй ме, чедо мое! Нито Бог ще те помилва, нито аз мога да ти помогна, нито някой може да ти помогне, ако ти не си помогнеш.

Какво имаш предвид Бог да ти помогне – ти помогна ли на себе си? Бог ти прати хора в живота да ти помогнат. Умът ти, мисленето ти, егоизмът ти доведоха до всички тези резултати, какво друго да ти стори Бог? Какво искаш друго? Разбери, го, смири се, най-малкото се смири, и навярно от смирението ще излезе духовна полза. Но ако въпреки това продължиш в същия дух и запазиш същите условия в живота си, които са били катастрофални, никой не може да ти помогне. Свободен човек си, но свободата ти има цена – цената на изборите, които правиш.


Трябва да слушаме какво ни казват и другите хора, и не само духовниците, но и други хора, които имат сериозно отношение, зрялост, казват ти две думи. Когато другият е зрял и сериозен човек и ти казва две думи, вземай ги предвид, не му казвай – откъде знаеш, да не си ми духовник? Ама не е нужно да ти е духовник. Не те ли познава, не те ли вижда всеки ден? След като е с теб, приятели сте, вижда те какво правиш. Искаш пророк да ти каже, че всичко ще разрушиш така, както постъпваш. Ако отидеш в един дом и виждаш един човек, който цял ден говори по телефона, жена му тръгва да му говори, но не й отдава никакво значение, постоянно говори по телефона, е, пророк ли иска да му каже, че ще разруши дома си? Спри, бре детето ми, изключи го пустия телефон, седни и говори с жена си, седни и виж децата си, седни и поговори с гостите! Поканиха ме в един дом. Да отида, да не отида, рекох да отида – отидох. Останах един час. Три минути домакинът не седна до нас. През цялото време говореше по телефона. Какво да кажеш сега? Решихме да си тръгнем. Ама тръгвате? Стана време да си ходим. Е, тръгваме, да стоим да те гледаме как говориш по телефона и вървиш напред и веднага щом седнеш – Извинявайте! и хоп, отново. Е, спри го! Аз нямам ли телефон? Ако искам, не мога ли да направя същото? Дойдох в дома ти, ще ти хареса ли от мига, в който отворя вратата, да взема телефона си и да не го оставя? Това са неща, където не е нужно другият да е духовник или брачен консултант, за да ти го каже. Казаха му го и другите – седни пет минути да те видим. Да, да, да, ще седна! Веднага щом седна, телефонът отново звънна. Хайде пак! Отново излезе навън. И приятелите му го казаха – не прави така. Разбирате, че много пъти ние самите, а не тези около нас, рушим живота си и себе си. Понякога наистина обстоятелствата на живота и даденостите ни терзаят, но много неща зависят от нас. Поне опитът от живота, горчивият опит да ни смири и направи благи, да ни накара да погледнем и малко по-ниско, да култивираме себе си духовно, и да кажем добре, направих грешки, имах погрешно мислене и подход. Цялото това съзнание за грешките да стане като духовна тор, която ще култивира и ще помогне духовното култивиране на душата ни. Ако вместо това превърнем грешките ни в оцет и с него полеем и малкото цветя, които са ни останали, ще пресушим и тях. И ако са ни останали още 5-10 години, да погледнем себе си и душата си, а не да ги тровим чрез нашия бунт, егоизъм и трудности и неразбории, където всичко това се ражда от нашата гордост. Горделивият и самохвален ум не иска да се смири, не иска да снижи главата и да каже “прощавай, направих грешка” и да потърси от Бога благоразумие, да избира доброто и полезното за душата му и да слуша другия човек и да разбере, както казвали и старите хора, че дори и от едно дете, понякога и от един луд, можеш да имаш духовна полза. Отците, великите отци много пъти молили Бога да им даде възможности за полза и помощ. И Бог им пращал дори дечица, които ги поучавали на неща, които за тях били драгоценни и спасителни. Те не се отнесли с презрение: “Ама какво знае този?! Какво знае другият, това е дете, този е безумен, другият е наивен”. Не ги презрели, а слушали, изслушали, изследвали, проучили. След това, имали и елементарна човешка логика да седнат да видят – ама с тази логика досега, която имах, докъде стигнах, какво направих в живота си, какви плодове донесе това мое мислене? Ето, просто нещо е, не е нужен пророк да ти ги каже. Един човек дойде и искаше да му покажа някой съвременен пророк като стареца Паисий. Той каза:

- Няма ли някой като стареца Паисий?

Попитах го:

- За какво ти е?

- Да отида да го намеря, искам нещо да го попитам.

- Добре, толкова важно нещо ли ще го питаш, че искаш стареца Паисий? Ние не ти ли вършим работа, аз тук какво съм? (смях) Шега естествено, какво да му кажеш на такъв човек.

Казах му:

- Ние какви сме тук?!

- Не, искам като стареца Паисий!

- Няма! Свършиха.

И за какво ти е, искаш старецът Паисий да ти каже, че си оплескал всичко в живота си? Искаш старецът Паисий да ти каже, че си в пълен хал. И искаш старецът Паисий да ти каже да се смириш? Да промениш своето мислене, да погледнеш дома си, семейството си, искаш старецът Паисий да ти каже тези неща? Сам не виждаш ли, нямаш ли ей толкова акъл да видиш плодовете от делата ти и да седнеш да съкрушиш гордостта си, да смириш помисъла си, да поразиш себе си, а продължаваш със същото и мислене и ходене със същите компании, където се съсипваш и търсиш стареца Паисий? Не стареца Паисий да намериш, а Света Троица да срещнеш пред себе си, по-зле ще станеш! – защото, ако наистина Бог виждаше, че един старец Паисий би те спасил, щеше да ти го прати да ти помогне, но понеже вижда, че не извличаш духовна полза и не се променяш, не се поправяш и че проблемът ти не е липсата на стареца Паисий, а липсата на ума ти и умът ти е виновен, а не липсата на стареца Паисий, и продължаваш както преди, затова Бог няма да ти помогне, защото не можеш да разбереш Божията помощ. Ако това, което сам можеш да направиш, не го правиш, как Бог да ти даде останалото?…


превод: Константин Константинов

Близки теми:

Бъдете внимателни във всичко Бъди смирен и ще останеш цял. Наведи се и ще останеш прав Молитвата е живата връзка с Бога В храма вълците се превръщат в овчици Ние можем да открием вечността

Защо хора, които идват в Църквата, търсейки спасение от чувството за самота, понякога са самотни и в нея? Причините за това могат да бъдат много, те може да скрити дълбоко в човешкото сърце, но едновременно с това има и съвсем прости, в някакъв смисъл житейски неща, на които в такива случаи трябва да се обърне внимание, за да можем да си изясним ситуацията. За някои от тях става дума в този материал.

Понякога се случва някой, който  е започнал да се въцърковява, да посещава църковните служби, да дойде и да се оплаче: църковните хора общуват по различен начин от „светските“ извън храма – държат се на дистанция. И по този повод има толкова преживявания, че си струва за това да се поговори специално.

Убеден съм, че общението между енориашите на един храм трябва да бъде топло, искрено, неформално – и това не е второстепенен въпрос, това е важно нещо, на което трябва да обръща внимание и настоятелят и всички, които посещават храма. Образец за такива взаимоотношения можем да намерим в повествованията за живота на ранната Църква – в Деяния на апостолите, в апостолските послания. Ние виждаме, че членовете на християнските общини от това време са живеели общ живот и не са поставяли помежду си никакви прегради. Но тъждествени ли са понятията преграда и дистанция? Съвсем не – прегради не бива да има, но дистанцията често е необходима.

„Т.е. трябва да общуваме един с друг както през деветнадесети век?“ Понякога онзи, който е дошъл в Църквата, за да получи близост и топлина, е готов да се обиди от самата дума „дистанция“. Не, аз не смятам, че трябва да се опитваме да възпроизведем в поведението си отминали времена. Просто и близостта, и топлотата трябва да бъдат разбирани правилно – ние не бива да си позволяваме да нахлуваме прекалено в живота на другия човек. В общуването с хората трябва да има деликатност.

В какво може и трябва да се изразява дистанцията? Преди всичко трябва да има разбиране за това, че хората в храма не искат да се сближават на основата на празни и суетни неща. Затова понякога изглежда, че в нецърковна среда е по-лесно да се сближиш с нови хора. И наистина там всичко става по-бързо и като че ли по-просто: отишли някъде, забавлявали се, поговорили си за нещо, разказали си едни на други някакви клюки, направили си взаимни комплименти – и на тази база хората станали много близки. Не искам да кажа, че само лоши неща сближават невярващите хора, но много често именно страстите играят ролята на катализатор в отношенията. А църковният човек се противи на такива опити за контакт с него, опитва се да се опази от това. Трябва да се сближаваме на основата на доброто, но не всички умеят това.

Има още един непонятен за някои хора въпрос: защо хората в храма, в това число и свещеникът с енориашите, често си говорят на „Вие“? Според мен това е правилно, защото помага да се избегне фамилиарността, която не води до нищо добро. Когато хората се сближават прекалено, особено ако това сближаване е стремително, след като в последствие се изясни колко различни са те все пак, те също толкова стремително се разделят – и често това става чрез конфликт, по недобър начин. А „Вие“ предполага безусловно уважение към събеседника и, когато се обръщаш по този начин към някого, е много по-малко вероятно да му наговориш нещо, за което после ще съжаляваш.

Самият израз „да бъдеш близък“ трябва да се разбира като готовност да се притечеш на помощ, да изслушаш човека, да оставиш своята работа и да направиш нещо за него. Но това не означава напълно да се потопиш в живота на другия, да всмучеш него и неговите емоции буквално до мозъка на костите си. Да приемеш изцяло живота на другия човек е възможно само когато това е твоят мъж или жена, когато това е твоето дете – когато това са много близки хора, които в пълния смисъл на думата живеят един живот. В противен случай това ще доведе до големи изкушения и до душевно разстройство.

Веднъж чух от Саратовския и Волски митрополит Лонгин следните думи: „Трябва да умееш да бъдеш и близко, и в същото време далеч“. Тогава аз все още не разбирах напълно какво означават тези думи, но с течение на времето, служейки като свещеник, започнах да разбирам. Свещеникът може да дружи с хората, но между него и тях винаги ще има определена дистанция. Иначе не бива. Ако няма такава дистанция, от общението му с енориашите няма да излезе нищо добро. Ще се стигне до разрушаване на взаимоотношенията, които човек трябва да има със свещеника като такъв.

Понякога ми се налага да отговарям на два взаимно свързани въпроса: „Ако имаш приятелски отношения с някого, и той стане свещеник, може ли да се изповядваш при него“? и „Може ли с течение на времето да завържеш приятелски отношения със свещеника, при когото се изповядваш?“ Трябва да се каже, че в църковната традиция по отношение на изповедта и родството има само една забрана – жената на свещеника не трябва да се изповядва пред своя мъж. Що се касае да роднините и приятелите, всичко зависи от конкретната ситуация. А аз бих добавил: зависи от това, доколко този, който се изповядва, може сам да се дистанцира и да се изповядва на Бога, а не на свещеника.

Веднъж при мен дойде на изповед стар и близък мой приятел, който е доста по-възрастен от мен и отношенията ни с който не винаги са били безоблачни. Това предизвика у мен напрежение, но докато той се изповядваше, аз почувствах, че той наистина разбира, че стои пред Бога и всички наши предишни неразбирателства и конфликти са оставени настрана. Разбира се, такава изповед може да се състои и пред нея не бива да се поставят прегради. Също така и свещеници, които са приятели, могат да се изповядват един на друг – това е обичайна практика. Но се случва и нещо друго: човек не се кае пред Бога, а се вкопчва в свещеника – постоянно, и на изповед, и не на изповед, му излага своите мисли, оплаква му се от нещо. И свещеникът като че ли не може да прекрати това, но все пак е длъжен да го направи, защото иначе на никого повече няма да може да помогне, освен на един единствен човек, който отнема цялото му време и внимание.

Иска ми се още да кажа, че понякога грешка по отношение на дистанцията е и въпросът: „Как повярвахте в Бога?“. Не казвам, че този въпрос не бива да се задава, но кой знае защо у нас обичат да го задават хей така – мимоходом: задава го репортерът, който прави проучване и не можеш да разбереш, на какво ще бъде посветен материалът; могат да го зададат на човек, с когото току що са се запознали на работното място или на връщане към къщи в препълнения трамвай; веднъж дори един лекар, мерейки кръвното ми налягане, ме попита: „Интересно, а Вие как повярвахте в Бога?“ – и веднага премина на друга тема. Може би се е създало някакво впечатление, че това е начин да поддържаш непринуден разговор, но на практика това е изключително дълбок и важен въпрос, който в дадения случай се задава в абсолютно неуместен момент. И ти стоиш като оглушал и мислиш да отговориш ли, или да не отговориш: от една страна на всеки, който иска от теб сметка за твоята надежда, трябва, както казва апостолът, с кротост и боязън да дадеш отговор (1 Петр. 3:15). А от друга страна, да говориш сериозно за това, как Господ е влязъл в твоето сърце в такава ситуация, означава да се поставиш в нелепо положение и, което е още по-лошо, да хвърляш бисери – няма да уточняваме на кого… Затова, задавайки въпроси и стремейки се да опознаем някого, ние трябва да си представяме, че сме като реставратор, който пристъпва към икона. Най-важното е да не навредиш. Ако човек не мисли затова, няма да се стигне до желания резултат.

източник: Православие ру

Близки теми:

За безплодната съпротива изразходваме толкова енергия, че това ни пречи да живеем Да търсим истинските причини Желая дя се освободя и да бъда с Христа За добрата лудост Силата Ми в немощ се проявява

Мнозина мислят, че духовният живот зависи от нашите чувства, че ако се чувстваме приятно и сме радостни и мирни, тогава означава, че сме добре и в духовния живот. И обратно, ако чувстваме тъга, скръб, мислим, че не сме добре в духовния живот. Разбира се, факт е, че човекът, който се подвизава, разбира своя ход и от това какво чувства в себе си, но в началото на духовния живот това не винаги е сигурен критерий, защото съществува законът на промените, който въздейства върху нашия душевен свят. Много хора се разочароват в хода на духовния си живот, защото, както казват, не виждат в себе си някакъв напредък, и чувстват, че стоят под същия знаменател, намират се там, където са започнали или са още по-зле отпреди. И тъгуват и скърбят за това. Разбира се, това, че скърбят, не е зло, а е безопасност, но човек трябва да внимава да не оставя себе си да го обзема стрес и депресия поради различните чувства, които изпитва.


Казахме, че има много причини за промените в душата на човека. Отците определят много причини – една от тях е средата, дори и климатологичните условия играят роля в нашето душевно състояние. Тези външни условия въздействат върху душата ни. Още нещо много важно – и другите хора въздействат върху душата ни. Помня един съвременен светец, който имаше дарба от Бога да говори, имаше богословска харизма, да говори и да тълкува Божието слово пред хората, които отивали при него. Веднъж дошла една група, която го посетила, и го помолили да им каже нещо, но той се замислил за малко и казал: „Прощавайте, не мога нищо да ви кажа, в душата ми няма нищо, не мога да кажа нищо“. След това се опитал да им каже нещо, но човек разбирал, че тези думи не били предишното, обичайното слово, което излизало от душата на стареца и не били плод на обитаващата в него благодат, а слово, за което старецът се насилил да го каже от своя ум. Когато тези хора си тръгнали, старецът казал, че ставало следното нещо: „Когато присъства еди-кой си човек, никога не мога да говоря“. Словото в него заглъхва, не намира думи.


Да ви кажа още един пример, помня на Света Гора, когато живеех там, и въобще в манастирите в дните, в които се причастявахме. Там всички монаси се причастявахме четири пъти в седмицата. Служихме всеки ден св. Литургия, аз бях единственият свещеник в нашето братство дълги години. Всеки вторник, четвъртък, събота и неделя монасите се причастяваха със светите Тайни. През тези дни цареше особена атмосфера в храма. Докато всеки ден служихме св. Литургия, и аз знаех приблизително докъде стигат силите ми – в Литургията, в молитвата и т.н., през тези дни обаче чувствах, как да го кажа, допълнителна сила, която подтикваше душата ми към още по-голяма молитва и богообщение. И разбирах, че тази допълнителна сила естествено не беше моя, а идваше от атмосферата, която съществуваше в храма. Понеже монасите щяха да се причастят в онзи ден, бяха по още по-внимателни и се подвизаваха повече, така че да са готови да участват в св. Тайни, и така атмосферата бе по-наелектризирана в духовен смисъл и помагаше и на мен, който бях немощен и приемах допълнителна духовна сила.


Дори един духовен човек може да промени цялата атмосфера на едно място. Помните в Евангелието думите на Христос: „Когато отивате в един дом, казвайте мир на този дом“. Това е един еврейски израз и евреите обикновено имали хубави пожелания, както всички източни народи имат и не казват „здравейте и добре дошли“, а „мир“, „Шалом“. И арабите го казват. Мир на този дом. Ако има мир, тогава вашият мир ще остане в този дом, ако няма мир, мирът, който отправяте като пожелание, ще се върне и тогава излезте и отърсете дори праха от обущата си. Доказано и прието е, че духовната атмосфера е нещо, което играе роля в нашата душевна нагласа и е възможно един човек да промени цялата атмосфера в дадено място дали към добро или към зло. Един Божий човек може да стане причина на това място да се възцари мирна атмосфера, както е възможно и един човек, който няма Божия дух, да смути много хора.


Да ви дам прост пример. Не ви го желая, нито ви увещавам, но ако се случи да спорите с някой еретик, опитайте да говорите с един йеховист, тозчас в душата ни директно влиза един демонски дух, които ни кара да чувстваме раздразнение. Мисля, че навярно всички имате опит – нямаме нещо против хората, но са в духовна прелест, еретици, Бог да ги помилва. Но този дух на прелестта, този дух на богохулството, на ереста, който е силен демонски дух, като една инжекция нахлува в душата ни и смущава цялото ни същество, без да имаме нещо против тях, а просто са прелъстени хора, идват да ни кажат една дума и душата ни отдалеч се смущава. И казваме защо се смутих, какво стана, как, защо. Причината е, че този човек е носител на дух на прелест. Както когато доближаваме един Божий човек, където може и нищо да не ни каже, но чувстваме атмосфера на мир и радост. Да ви дам още един пример. Когато изповядвам часове наред и идват малките деца, така най-хубаво отморявам – дори да изляза да се разхождам един час, това няма да ме отмори, но когато в изповедалнята влезе едно малко детенце, като гъба отрива цялата духовна умора и променя цялата атмосфера. Защо? Защото е едно невинно същество, едно дете, една човешка душа, която не участва в човешките пороци, в нашите страсти, и пръска около нас мир, спокойствие и отмора. Знаете ли колко приятно се чувствам, когато отивам в основните училища? Изключително приятно, какво да ви кажа, след като ми идва да вляза в детските ясли, тоест чувствам се толкова хубаво, отморяващо, поради малките деца, чувствам в душата си отморяваща атмосфера, където колкото и да съм уморен, тази умора веднага изчезва. И причината са малките дечица. И напротив, има хора, които веднага щом ни доближат, ни изморяват, без дума да кажат, чувстваме тежест в душата си, едно затваряне, стягане в душата ни, защо? – защото душата на човека има собствени закони и начини, по които работи. Разбира се, съвършеното е човек да преодолее тези неща и да не се поддава на промените особено що се касае за нашите братя. Там сме длъжни да жертваме душата си за брата ни, дори да чувстваме, че този човек е дотеглив, кисел, труден и затруднява душата ни. Там реално е ценността, да понесеш бремето на брата си.


Спомням си веднъж, когато казвах на стареца: „Не издържам този човек, изморявам се“, а той ми каза:
„Ти се измори да го слушаш. Но попита ли него дали се е изморил да понася себе си? Питаш ли този човек къде е (в духовен смисъл), колко много е потопен в объркване и мрак, в това бреме? Ти го слушаш пет минути и, слушайки го, колко можеш да разбереш? Но онзи, който живее в това състояние, я помисли в какво състояние се намира“.


Не трябва да оставяме да ни въздействат впечатленията и емоциите, а, ако сме духовни хора, трябва да преодолеем тези неща. И знаете, когато човек преодолее това състояние, тогава влиза в едно по-горно пространство. Нека ви дам пример. Когато душата ни почувства присъствието на сатаната, на демоничната енергия, се смущава, чувства страх и смущение, не приема това. И това е естествено – душата ни, понеже е дух, може да почувства присъствието на демоничното. Но душите на светците, когато почувстват това присъствие, или когато си припомнят съществуването на демоните, не реагират по този начин, а душата им се движи с велика любов към – и, както казваше преп. старец Паисий, с голяма болка и изключително много любов. Както и спрямо трудните хора, казваше старецът. Аз веднъж говорих за клириците и старецът каза: „Добрите клирици ги обичам изключително много. Лошите клирици ги обичам повече, но с голяма болка“. Наистина един човек, който е в трудно състояние, когато човек е духовно съвършен или живее в духовно състояние, не чувства спрямо другия отвръщане, а болка и любов и така може да крепи брата си, ближния си, всеки, който и да е човек, може да го крепи без да чувства, че другият е тежест за него. Но ние сме хора и се движим в нашите човешки немощи. Затова, когато се намираме в среда, която ни въздейства отморяващо, отморяваме. И когато се намираме в среда, която ни въздейства изморяващо, да внимаваме да не реагираме, а да претърпим и с любов и молитва да имаме търпение да отмине това, обвинявайки себе си, че ние сме немощните и затова не можем да крепим себе си, а не другият човек е виновен. И още нещо – трябва да знаем, че ако чувстваме отхвърляне спрямо другите, това означава, че не сме стигнали до съвършена любов, следователно не можем да се наречем дори християни, защото християнинът е човек, който има любов в себе си, много любов към другите хора и любовта винаги стои като надежда и никога не отпада. В нея няма падения или промени. В нея има място за всички, и дори когато е нужно човекът да накаже другия или да му наложи нещо, което привидно не е приятно, но трябва да го направи за негово добро, това да става с реална любов, с болка, защото трябва да наложи някаква епитимия, ред, и заради личното спасение на другия, но и за обща полза. Във всеки случай ние сме задължени и критерий за духовност е любовта към всички.


Трябва да внимаваме изключително много в нашата среда или в местата, където отиваме, защото, независимо дали го искаме или не, средата въздейства. Затова отците внимавали, не като презирали другите хора, а имайки усещане за човешката немощ, внимавали къде отивали и на кого говорили. Знаете, че е възможно и един предмет у дома да развали цялата мирна атмосфера, не един човек, а един предмет или много повече – една книга.


В Патерика се казва, че един старец, игумен на манастир, една нощ се молил и видял Света Богородица, която вървяла из манастира и влизала в килиите на всички монаси, благославяла ги, но в една килия не влязла. Тази килия била на добър монах и игуменът знаел, че бил добър монах. Затова попитал Света Богородица:

- Защо не влизаш в тази килия, за да благословиш този монах, който се подвизава и е добър?

И Света Богородица му казала:

- Да, добър монах е, но в килията си има една еретическа книга и аз не мога да вляза там. Не искам да вляза там.

Друг случай. И аз присъствах. Веднъж, когато излязох от Света Гора с други двама монаси, отидохме по работа в Солун, оставахме в конака, защото нямаше къде другаде. Манастирите имат конак, където отсядат монасите. Там бяхме приютили един младеж от Кипър, който беше студент и бе дошъл, за да се яви на изпити в университета. Игуменът каза той да отседне там за 2-3 месеца, след като ние не сме там всеки ден. Имаше стая, където да отседне. Стигнахме изморени, цял ден път от Света Гора, море, кораби, автобуси, истории и т.н. Стигнахме в конака, хапнахме набързо, отслужихме Повечерието и отидохме да починем. Веднага щом легнахме, не след дълго се чу страшен шум, един йеродякон, който също беше с нас, се събуди и скочи, всички усетихме нещо лошо и той ужасен се събуди.

- Какво ти стана? Какво се случи?

- Нищо, нищо – отвърна той.


- Е, добре, хайде, да си отпочинем.

Отидохме отново по стаите си, не след дълго пак се чу същият шум и дяконът пак стана.

- Какво ти стана, бре, детето ми?

- Не зная какво става, някакво изкушение, не мога да спя, изкушението идва да ме задуши.


- Хайде, дяконе, няма да ни оставиш да спим тази нощ. . .

Отиваме отново да спим – той отново скочи ужасен и извика силно.

- Какво става?

- Какво да ти кажа: един китаец с някакви мустаци се хвърли да ме удуши.


Китаец в конака? Къде се намери? Изкушение от сатаната в такъв час. От сатаната, но в този образ. Но откъде да се намери тук? Какво става? Събуди се и студентът.

- Какво става, какво стана?

- Е, това и това стана.


Оттук, оттам му казах:

- Бре, какво става тук, какво правиш тук? Четеш нещо?

Какво беше в крайна сметка? Този младеж от любопитство си купил една окултна книга, по-надолу имаше книжарница, в която продаваха такава литература – езотерична, разни философии и в книгата се описвали подобни индуистки и китайски методи. Демоничната енергия идваше от тази книга.


Мога да ви разказвам много такива неща, но сега не е време да говорим такива истории, а просто искам да ви кажа – бъдете внимателни в това какво поставяте у вас, какво държите у вас или в стаите, защото понякога отивам в разни домове и виждам някакви демонични символи, някакви магически символи, някакви маски, буди, внимавайте – това не са прости украшения. Както една икона на Христос не е украшение, а излъчва Христовата благодат, Кръстът излъчва благодат, св. Йоан Златоуст казва, че където има Евангелие, то пази и дава благодат на целия дом. По същия начин там, където има такива предмети или такива книги и образи, които излъчват демонична енергия, тогава да знаете, че за съжаление въздействат върху нашата среда. Това нещо, което отците са казали преди векове, идва днес да го каже добре и науката. Тя идва да анализира въздействия, които имат дори и Мики Маус (анимационните филми) върху човека.


В Лимасол се състоя конференция относно порнографията и реално се ужасих, показаха един филм, един телевизионен канал го подготви, за да видим какво излъчват по телевизията. Едната част беше посветена на всички тези голотии и плътски неща, които дават по телевизията. Втората част беше за тези неща, които гледат децата, някакви дракони, извънземни, ама какво да ви кажа, огън излизаше от устата им, някакви ужасяващи сцени, където реално се смутих, а беше напълно тъмно и ако бях сам, щях да извикам! Добре че имаше други около нас. Наистина, душата ми се смути, почувствах душевен смут и знаех, че гледах един филм, който гледахме по научни причини. Самите учени, не специално църковни хора, анализираха как това влияе, какво гледат децата, какво гледат хората, как въздейства това върху душевния ни свят.


Следователно средата, както отците казват, има голямо значение и трябва да внимаваме. Както и във всички неща от живота, всяко нещо, дори офиса, където работим, ако не е подреден така, че да ни утешава, тогава не можем да работим, работата ни става изморителна. Затова ви казах, че е хубаво да имате вкъщи кандило, икони, каквото имате, веднага ще видите една промяна, икона на Христос, на Света Богородица, на светиите, това е друга атмосфера, домът ще се стопли, където допреди е имало тежка и враждебна атмосфера. Ще видите това въздействие, защото нещата, които ни заобикалят, не са толкова невинни – за щастие вече и науката го казва, а преди отците са го казали, тълкувайки този лабиринт на въздействията и промените.


Също трябва да знаем, че промените стават в душите ни по педагогически причини от Бога – Бог иска душата на човека да бъде зряла и съвършена. И както когато ядем, не ядем само еднообразно ядене, защото ще умрем, колкото и добро да е, така казват, не знам дали важи, но го казват, тези, които знаят, диетолози и лекари, че ако всеки ден го храниш един човек с едно и също ядене, в даден момент ще умре или ще се разболее, колкото и добро да е това ядене. Нужно е разнообразие. Виждате, когато ядем, ще ядем и сладко, и салата, и сладолед, ще пием и вина, и всеки ден различно ядене или най-малко ще има разнообразие от храни – човекът се нуждае от разнообразие. От друга страна, Бог ни е създал така. Той не ни направил да ядем само фасул, а да ядем и разнообразни храни. Такава е природата ни. В духовния живот е нужно човек да е цялостен, да няма само една добродетел, защото тогава е недостатъчен. Дори любовта, когато е сама – вреди, любовта, която е най-голямата добродетел и е пълнотата на добродетелите. Има една добродетел, която, както казваше и нашият старец, е солта. „И коя е тази сол?“ – казваше старецът. „Сол, чеда, сол“ – така казваше. И се питахме ама каква сол? Какво ще солим? Каква е тази сол? И коя е тази сол, дядо? Солта е разсъдителността. Всяка безразсъдна добродетел е опасна. Дори любовта. Както в едно добре сготвено ястие ако няма сол и е безвкусно, така и разсъдителността дава вкус и правилно отношение във всяко нещо.


Промените стават в човека, за да стане завършен, да премине през всички стадии на духовния живот, да няма само една добродетел – само любов, или само милостиня, или незлобие, или молитва, защото след това ще е едностранчив човек, и когато е такъв, няма да може да види правилно другите хора.


Веднъж бях при един велик старец, там дойде един монах, който възхваляваше добродетелта на една игуменка на манастир с много монахини. Той му казвал, че тази игуменка е толкова чист човек, има толкова чист ум, че никога нямала плътски помисли, нито знае какво е това нещо, толкова свята душа и е без плътски изкушения. Той и всички очаквали от стареца да каже браво, колко добър човек и добра игуменка! Казахме, наистина това е велико нещо. Старецът – мъдър и опитен, поклатил неодобрително глава и казал: „Аз, отче, не похвалявам това нещо, което казваш. Аз не искам игуменката да не разбира тези неща, аз искам игуменката да разбира от тези неща, да е горяла в пещта на изкушенията, за да знае и да утешава другите хора и тези, които са до нея и се подвизават. И знаем случаи от Патерика със свети подвижници.“


Бог допуска да изпитаме изкушения, опасността от гибел, от греха, защото иска да сме пълноценни хора, а не едностранчиви. Помислихте ли за един духовник, който не разбира от тези неща? Тогава прилича на един лекар, който не знае какво означава болка, а теб те боли. Да, но ако лекарят се разболее и го хванат за ръцете и краката и го сложат на леглото и започнат да го режат, следващия път, когато другият му казва: „Боли ме!“, ще знае и няма да казва: „Не, не те боли!“ или „Нищо не е!”. Да изпита болка и той и да се научи да състрадава на този, който страда. По същия начин Бог позволява да минем през такива промени, за да придобием опит. „Защото в това, що Сам претърпя, като биде изкушен, може и на изкушаваните да помогне” (Евр. 2:18) Тоест необходимо е човек да премине през това, защото така се смирява, научава своята немощ, научава човешкото безсилие, научава се на състрадание към другите хора, научава се да бъде благ, състрадателен, да утешава другите.


Един монах се провинил в нещо и другите монаси решили да го прогонят, но авва Памво казал:

- Ти, авва, където отиваш, ти нищо не си направил?


- И аз имам много неща от стария човек и затова и аз трябва да бъда изхвърлен вън.

Тогава всички се навели и казали – и кой може да каже, че в него няма неща от стария човек? Следователно кои сме ние да гоним другите от мястото на покаянието?


Помня един духовник на Света Гора, където един друг строг, но безразсъден духовник отишъл и му направи забележка: „Ти, отче, си много снизходителен духовник, оставяш всички да се причастят, трябваше да им наложиш епитимия, за едното нещо – една година, за другото – две години, за третото 10 години, защо ги оставяш? Трябва да ги съдиш, ти си духовник, да наложиш епитимия, не всички са способни да се причастят!“

И старецът му казал:

- Отче мой, аз, когато служа, казвам, че ако има някой тук вътре, който не трябва да се причасти и да излезе вън, това съм аз. Ако Бог търпи мен, тогава кой съм аз, че ще изгоня другия? Ако има някой, който трябва да си тръгне от църква като най-грешен и мерзост за Църквата и от който Бог се гнуси, това съм аз. След като аз съм първият и най-лош, как тогава ще пропъдя другия? Не мога да направя това нещо, което ти казваш. Ако ти мислиш, че можеш да го направиш, направи го. И ако ти мислиш, че когато се причастяваш, имаш чистото свидетелство на твоята съвест, която ти казва, че можеш да се причастяваш, а другият не може, ти постъпи така. Аз нямам това свидетелство на съвестта.


Светците, след като били изкушени, минали през този кръг на промените и вкусили скръбта и радостта, болката и уюта, беднотата и богатството, гладът и жаждата и насищането, и станали завършени хора. Завършени хора, утешаващи, благи, приемали другия човек, защото разбрали първо на първо тяхната човешка природа в този целия път, по който Бог ги възпитавал.


Трябва да знаем, че Сам Бог извършва нашето спасение с Неговите ръце и от нас зависят две неща – първо, нашето свободно съгласие, да отидем при Лекаря-Бога, да Му предадем себе си и ще ни излекува. И да Му каже: „Виж, ето, аз съм болен, Моля Те, Господи, излекувай ме, болния!“ И второ, да оставаме в лечебницата и да претърпим цялото лечение, да не правим както някои, които отиват при лекаря, но през нощта бягат от болницата и мислят, че по този начин проблемът с тяхното здраве е решен. Не, трябва да останеш в болницата, да минеш през прегледи, инжекции, лечение, лекарства и т.н., за да излезеш здрав. Така е и с човека в духовния живот. Първо на първо дава съгласието си да съработничи с Божията благодат, и, второ, остава в духовната лечебница, претърпявайки всичко, което Бог позволи, знаейки, че Бог направлява неговото спасение и е невъзможно Бог да остави човек да погине – човек, който копнее за спасението си, не е възможно Бог да го остави да погине. И каквото и да стане с този човек, каквото и да е падение, затруднение и промяна, той може да оползотвори духовно тази промяна, уповавайки се на Божия Промисъл и ще получи голяма духовна полза. И както казва старецът, най-отвратителното нещо е торът, но той става ценен тор, който произвежда сладки плодове, ако го употребиш правилно. Същото става и с паденията и злите промени – могат да се трансформират в много добри духовни елементи, ако човек чрез смирението претърпи, уповава се на Божията милост и смирено напредва по пътя на духовния живот, имайки непоклатима вяра в бащинския промисъл на Бога, че Той никога няма да го остави, каквото и да става.


Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Доброто и полезното Да не се доверяваме на нашия разум Жената се спасява чрез това да бъде майка Смисълът на живота не е в щастието или нещастието, а в примиряването с Бога От всички изкушения, които човек трябва да преодолее, красотата е сред най-силните

Много ми е мъчно, че днес хората рядко четат жития на светии. Те изиграха (а и до днес играят) огромна роля в живота ми, защото са източник на вяра и надежда. Когато човек чете за светците разбира, че написаното в Евангелието е вярно. Че Евангелската история продължава и Христос наистина е с нас и ще бъде с нас до свършека на света. Че Светият Дух променя човека и го прави великолепен.

Сега не живеем във време, в което е модерно да си православен. Но въпреки това всеки непредубеден „търсач” лесно ще забележи, че никоя религия, философия или идеология не е раждала такива хора, каквито има в Църквата. Не говоря за чудесата, които човек може да направи със себе си. Веднъж ми представиха за аргумент това, че в източните религии хората можели да си пробиват главите от край до край и да остават живи… И други подобни неща, като например да си качват краката зад врата. И досега се чудя, за какво му е на човек да си пробива главата и да си качва краката отгоре й? Определено не искам такъв човек за приятел… Не, не говоря за това!

Православната Църква непрекъснато ражда хора, в които има изумителна, потресаваща любов. Любов, в която няма и капчица егоизъм и самоизтъкване. И тази любов наистина върши чудеса. Защото Глава на Църквата е Бог. И защото Той е дивен в Своите светии. (Пс. 67:36 – слав. прев.)

И тъкмо затова ми е мъчно. Държим се така, сякаш житията са просто истории за едно отминало време. „Сега нещата стоят по друг начин – казваме. – Ние живеем във време на малки подвизи.” Веднъж попитали св. Серафим Саровски защо са намалели светите хора. А той отговорил, че Бог е един и същ по всяко време, но е намаляла решимостта. Решимостта да обичаш Бога и ближния е намаляла за сметка на едно „комфортно християнство”. Сякаш, че сме открили най-удобния път за Рая. Сякаш преди са стигали до него пеш, а днес има автомобили, автобуси и дори влак-стрела.

А старецът Паисий и преподобният Порфирий като един човек казват, че когато човек наистина обикне Бога, това заприличва на една божествена лудост. И на мен ми се струва, че няма по-точно определение за житията на светците. Ние не сме като тях, защото сме прекалено нормални. В най-лошия смисъл на тази дума.

Нашата „нормалност” се изразява в това, че винаги помним какво е изгодно за нас. В божествената лудост човекът забравя за себе си от любов. Вижте какво казва ап. Павел: „Молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът” (Рим. 9:3). Що за човек? Да иска да размени собственото си спасение за спасението на тези, които желаят смъртта му… Ще кажете: „Ама това е ап. Павел, а сега няма такива хора.” Няма ли? Разказват как старецът Паисий страдал заедно с хората, които идвали при него. Съучаствал в болките им и затова забравял за себе си и за болестите си, постел извънмерно и се молел: “Христе мой, мене ме остави, не ме взимай под внимание. Помогни на хората, които страдат.” Така изпълнявал думите на св. Исаак Сирин, че “Божията любов се намира в отричането на себе си.”

Преподобният Порфирий Кавсокаливит пък в края на живота си бил болен от рак. Изпитвал големи болки, но въпреки това не пиел обезболяващите. Предпочитал да търпи заради Христа. „Някой ще каже, че това е лудост, но аз харесвам тази лудост. Не карам никого да върши същото” – казвал той. Любовта е по-силна от всяка болка.

Но някой пак ще възрази: „Такива хора са единици.” Е, добре, какво да правим тогава? Да стоим със скръстени ръце и да чакаме Христос да свърши всичко. Това любов ли е? Нали Господ казва: „Който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене.” (Мат. 10:38) А нас ни е страх да не си развалим кефа и затова само философстваме. Но не се стремим нито да угодим на Христа, нито желаем да участваме в болките на ближните.

Когато св. Антоний бил млад той чул думите на Христа: „Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене.” (Мат. 19:21) Вижте тези думи: „Ако искаш да бъдеш съвършен.” Преподобният повярвал, изпълнил ги, и бил наречен велик пред Господа. А ние? Ние живеем в едно време оскъдно на духовна амбиция… Какво да отговорим: „Е… чак съвършен – не… Може би искам да съм добър, свестен… Но не, съвършен звучи прекалено ангажиращо.”

Веднъж, когато бях все още ученик, един приятел ме попита защо когато момчетата се върнат от казармата вече не са същите, сякаш, че нямат вече мечти. Сега мога да му отговоря – защото там порастват, отново в лошия смисъл на думата. Разбират, че човек може да живее и без мечти, без съвършенство. Някак си се примирява. Успява да намери удобен път в живота, който не е съвършен, но е по-малко болезнен. Точно това не са правели светците. Свети Мина отишъл посред един езически празник и го разобличил като бесовско сборище. Докато го измъчвали и му предлагали да се откаже от Христа, той отговарял: „Не търсен, сам дойдох.” И победил мъчителите. Същото е и с всички Христови страдалци.

Свети Нектарий Егински, който през голямата част от живота си страдал от съвременните мъчители – интригантите и клеветниците, въпреки всичко предпочитал да се моли за тях. Считал, че е по-добре той да страда несправедливо, отколкото те да си получат заслуженото. Или пък нашият съвременник – старецът Ефрем от Катунакя, който много години се покорявал на един старец с тежък характер. Знаете ли какво мъченичество е това? Как стене душата при всяка несправедливост, докато се очисти. Но папа Ефрем не сменил стареца си и така получил венеца на светостта от Господа.

На света съществуват много обиди. Според мен, една от най-тежките от тях е да кажат на някого, че е компромисен човек, т.е. такъв, който прави компромиси с вярата си заради удобства. Светиите именно затова са велики, защото не са правили компромиси със себе си. Имали са желание да стигнат далеч. Не е нужно да се връщаме много назад, за да видим смайващи примери в тази посока. Старецът Йосиф Исихаст имал такова видение – ликове монаси, свещеници, миряни приготвени за битка с огромно множество бесове. Старецът разказвал, че в предните редици имало много малко хора. А той изпитал голяма омраза към бесовете и му се приискало да застане на първия ред. Подвизите, които старецът извършил доказват, че той наистина е бил сред тези „на първия ред”. Кой го е карал? Никой! Направил всичко от любов, но така променил цялата Света гора. А в началото някои го мислели за опрелестен. Чак по-късно всички разбрали какъв светец е. Плътската „разумност” често критикува божествената лудост.

Ние сами избираме да сме малки съдове. Защото малкото любов е удобна. Чрез нея можеш да съчетаеш несъвместимото – Иисусовата молитва и смартфона, изтънчените гозби и поста, надутото държание и богословието, удобният живот и подвизите. Някой ще каже: „Аз нямам тяхната сила.” Да, и аз я нямам, и аз съм кекав представител на 21 век. Но голямата победа на светците не е заради техните телесни подвизи, а заради огромните души и способността им да се жертват, да се каят и да се понизяват.

Нарочно дадох примери със съвременни праведници. Защото съм убеден, че и те сега ликуват със събора на всички светии в Царството Небесно. И защото примерът им показва, че стремежът към съвършенство е достъпен и сега. Просто трябва да си спомним какви сме били преди казармата (каквото и да означава това). Трябва да си спомним за детската амбиция, която се ражда от чистата любов. Съчетана със зрялото познаване на Господните заповеди, тя и за нас може да даде чудни резултати. Стига да имаме решимост да оставим себе си и да се „разболеем” от божествената лудост на светиите.

Близки теми:

Каква е разликата между светиите и нас Да търсим истинските причини Искам една сусамка – І част Проповед за Христовото Възкресение За моливчетата и гумичките

Вие сте светлината на света (Мат. 5:14)

Защо светът се нуждае от светлина? Този свят не е светът, за който Бог е изрекъл думите: “Ето, всичко беше твърде добро.” Това не е нашият свят. Светът, какъвто ние сме го направили, този свят се нуждае от светлина. Този свят, който е в нашия ум, с нашите объркани критерии за живота, с незнанието ни какво реално искаме. И това е нашият свят – дори и на тези, които се наричат вярващи.

Това е светът на средностатистическия човек, който гледа сериалите, слуша новините, веднъж се ужасява от чутото и видяното, а друг път му се радва, търси „облекчение” и забрава, отдавайки се на своя грях. Това е светът, който се намира в криза. Нямам предвид икономическата криза, а кризата на ценности и приоритети в живота. В историята на живота на св. Нифон Константиийски е описано едно негово видение. Той видял море и потъващи в него човеци, които носели огромни товари, но въпреки че потъвали, те искали да ги натоварят с още по-голям товар. Сложи още, дай това, дай и онова! Но ти потъваш! Да, но ще потъна щастлив! Ще потъна, носейки максимално голям товар върху себе си! Каква е целта на това морско пътуване? Онова, което аз искам, да съвпада с това, което Бог иска за мен? Да застана пред Бога и да кажа: „Дължа моето битие на Теб, искам да придам логика на този живот, който по дефиниция е паралогичен и затова се обръщам към Тебе, Който ме зовеш по име и ми даваш това име в Кръщението. Моля Те да ми дадеш конкретна цел, да служа на нея и този живот да получи смисъл!” И този смисъл да бъде спасителен, да бъде смисъл, който в мига на смъртта няма да създаде чувството, че съм пропилял живота си, а смисъл, който напротив – ще ми даде усещането за вечността още през този живот.

И така, това е състояние на щастие и е единственото щастие, защото всичко друго прилича на това да потеглиш към един град, а реално да пристигнеш в друг. Така са повечето хора и ако ги попиташ защо са направили това, отговарят, както казва поетът: „Знаех и не знаех, исках и не исках.” Липсата на духовно щастие е причина за много психични разстройства, и за физически болести. Въпросът не е в това, че ми се случват нещастия в живота, а че не зная как да ги преодолея, което означава, че може да се случва нещо, някаква беда, която е незначителна, но за мен тя може да е ужасяваща, защото не зная как да се справя с нея. В миналото хората умирали, защото нямало лекарства за лесно лечими, незначителни болести, днес хората умират от незначителни притеснения, защото не знаят как да ги преодолеят. Не знаят какъв е начинът да се справят с тях. Идва някоя съпруга при духовника и му казва:„Той ми забрави рождения ден! Защо на мен ми се случва това?!“, или: „Яде пред мене това, което не трябва да ям, а добре знае, че съм на диета!“… Идва съпругът и казва: „ Тя затвори прозореца, а на мене ми беше горещо!”, и след няколко години се развеждаме. „Явно не си пасваме!“, си казваме успокоително. Въпросът обаче е дали изобщо си пасваш с някого. Защото всъщност не си се научил с никого да си пасваш. Вероятно родителите са те отгледали така, сякаш си единствената „звезда” на света и един ден се оказваш в невъзможност да понесеш кръста на брачната връзка. Така пропускаш шанса да научиш нещо за себе си, но и за другите хора. Единственото, което правиш, е да се взираш в собствения си образ в огледалото и така не успяваш да придобиеш духовно знание.

Тогава от каква светлина се нуждае човекът? От светлината на божествената логика! Тя поставя живота ти в определен порядък и ти казва откъде си, кой си, накъде отиваш, коя е първата цел, и втората, и третата, как трябва да работиш за тази цел. На един мой приятел – много известен университетски преподавател и лекар, му се случи така, че изненадващо бе отстранен от управлението на клиника към университетската болница и на негово място назначиха друг. Той много се огорчи, тъй като беше уверен, че има повече качества от новоназначения и наистина ги имаше. Тогава отиде при стареца Паисий и му каза: „Геронда, онеправдаха ме! Имам ей-толкова голяма биография, а другият, който далеч не е постигнал колкото аз съм постигнал, ми отне управлението на клиниката и сега се чувствам онеправдан!“ И старецът какво мислите му каза? „И защо не се радваш с неговата радост, че е поел управлението?!” „Такъв отговор въобще не очаквах!”, ми каза моят приятел. И докато осмислял отговора на стареца и вътрешно приел настройката да се зарадва за назначението на другия лекар, след няколко седмици поканили новоназначения преподавател на друга работа, той подаде оставка и моят приятел пак се върна на предишното си работно място. Тогава отново отишъл при стареца, който му казал: „Видя ли как станаха нещата?“…

На друг мой приятел, духовник, един ден епископът му съобщил, че от догодина ще го пенсионират и че ще дойдат нови свещеници. Моят приятел, притеснен, споделил тревогата си: „Заплатата ми ще намалее, имам две деца, искам да им помогна още малко, ако решат да следват…”, но епископът бил неумолим. Свещеникът отишъл при стареца Паисий и му казал за този разговор. Старецът отвърнал: „Виж, той е епископ, изразява Божията воля, не се противи, само се моли!“ И така, духовникът не се скарал, а си казал: „Да бъде благословено!“ След няколко дни епископът го извикал и му казал: „За разговора ни от онзи ден… Виж, не знам защо ти казах онези неща… Ще служиш още пет години!”. Както пише св. ап. Петър: „…кога страдаше, не заплашваше, а предоставяше това на Праведния Съдия… “ (1 Петр. 2:23). Докато страдаше, Той не заплашваше и не казваше: „Ще ви покажа Аз!”, а предаде съда на Този, Който съди справедливо. Гледайте да не отвръщате на злото със зло, казва св. ап. Павел. Ако врагът ти е гладен, нахрани го. Направи му добро и ако правиш така, сякаш струпваш жар върху неговата глава. Ако не се покае, Бог ще се намеси. Ние задължаваме Бога да се намеси в живота ни, проявявайки това търпение. Кой днес се основава на този принцип в семейните и в съпружеските отношения?… Вместо това именно вкъщи се разиграва „битката при Ватерло”. Защото „всички имат право” и въпросът е дали ще се намери някой, който да приеме да изгуби своето право и да каже: „Моля за прошка!” И оттам Божията благодат да спаси и него самия, и другия, да внесе светлината в семейството. Но какво се случва в действителност? Всички браним своето право и накрая всеки от нас си остава само с правото – губим Бога, губим и хората. Имам право! Ами вземи си правото и живей, това твое право е твоят ад! „Другият да се покае!” Дяволът така казва на Бога: „Ти да се покаеш, не аз!”

Затова този свят се нуждае от светлина. Това е светлината на Кръста, на Христос; светлина, която преобръща тази адска логика, която сме създали, в рай. Патерикът е пълен с примери, които показват другата, божествената логика. Например бащата на св. Силуан Атонски бил простодушен руски селянин. На младини св. Силуан веднъж седнал и изял цяла кошница яйца, друг път, докато двамата с баща му били на нивата, той добре си похапнал свинско месо, а баща му само го гледал и нищо не му казал. Когато се нахранил, той му казал: „Запази останалото за утре, че е събота.” „Днес петък ли беше?“, попитал тогава св. Силуан. „Петък“, отвърнал той. „Защо не ми каза нищо, татко?“ „Не исках да те наскърбя!“, бил отговорът на бащата.

Един монах заспал по време на бдение в общежитиен манастир. Друг монах отишъл при него, сръчкал го и го събудил, а после старецът му казал: „Зле постъпи! Трябваше да му сложиш възглавница, за да спи по-добре! Защо го събуди? Изморен е.” Каква нежност само! А монахът, който тръгнал да буди своя събрат, действал според земната логика: „Аз съм буден, ще събудя и теб!”…

Щом чуваш и лично станеш свидетел на такива истории, знаеш, че Бог съществува, че има Бог, за да може този човек да постъпва така. Това е Божията логика и тя дава резултат. Резултатът обаче не винаги се вижда веднага. Този, който постъпва според божествената логика, може да изглежда безумен, глупав – че ето, той сам се отказва от правото си. А старецът Паисий казваше, че духовен човек е този, който взема решение да загуби своите права… За онези, които са успели да преобърнат земната в божествена логика, в Евангелието се казва: „Вие сте светлината на света… Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец.” (Мат. 5:14-16).

„Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня. Защото, истина ви казвам: докле премине небето и земята, ни една йота, или една чертица от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне. И тъй, който наруши една от най-малките тия заповеди и тъй поучи човеците, той най-малък ще се нарече в царството небесно; а който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно.“ (Мат. 5: 17-19).

Думите „който изпълни и поучи” са много важни. Внимавайте, защото всичко това, за което говорихме досега, може да ви е харесало, но ще дойде час да го приложим на дело и това именно ще покаже дали наистина ги приемаме, защото от малки сме се научили да приемаме лесното решение на себелюбието. С едно почти автоматично движение, точно както си вдигам ръката, така правим и с душата си. Много лесно и бързо издигаме стената на нарцисизма, веднага щом другият се приближи. Лесно е да кажа тези неща, но по-трудно е да ги изпълня; само когато ги изпълниш, ще разбереш тяхната ценност. В противен случай ще си кажеш: „Това звучи добре, но в действителност нещата не се получават така, не стават в реалния живот“, и бързо ще забравиш за чутото. Днес чувам някои да казват на децата си: „Не върви напред с кръста, с кръста никой не е спечелил нищо!“ Но те не знаят, че всъщност единствената възможност някой да спечели нещо е чрез кръста! Без него всички юмруци, които раздаваш, ще ги изядеш обратно, а с кръста няма да удариш юмрук, защото кръстът означава да кажеш: „Да бъде Божията воля!”; означава, че не претендираш, че не отнемаш нито правото на другия,, нито своето собствено, а оставаш да видиш как Бог ще говори. Там е твоята голяма печалба и никой няма да вземе от това, което получаваш. По някакъв начин всички ти го дават; всички обичат смирения човек и му помагат – безкористно, а не с някаква цел. В този смисъл това, което изглежда като безсилие, е Божията сила. За мнозина кръстът е безсилие, но това е Божията сила и премъдрост. Думи на св. ап. Павел. И след повече от 2000 години това е най-мощното нещо в света. При свършека на света това ще надделее. Накрая всички ще изповядаме, че така е трябвало да постъпваме, независимо дали сме го направили или не. Божието безумство, учението за Кръста е това, което е много по-мъдро от човешката мъдрост, защото тя означава воля за мощ, за управление, за очарование, за грабеж, за завист, за надмощие, аз да бъда по-хубав, по-умен, по-силен, по-богат… по, по, по. И защо да си по-по? За да останеш сам? За да бъдат всички срещу теб? За да не може Бог да те разпознае? Какво печелиш от всичко това?…

Св. ап. Павел казва: „Не мислете за себе си високо, а носете се смирено” (Рим. 12:16). Затова всички би трябвало да живеем скромно, да купуваме най-евтините автомобили, за да не обидим другия, който не може да си го позволи. Кой мисли за подобно нещо днес? Малцина. Но тези малцина са блажени. Защото, претендирайки за нашите права, губим Бога, губим божествената логика на любовта, на общението. И това, което ни остава, е едно жестоко желание за надбягване, за надмощие, в което властва конкуренцията. Защо немските автомобили са най-продаваните? Защото немското общество е такова. Общество с жестока конкуренция, в което всеки иска да е над всички останали. Това е страната, в която се зародила философията на волята за мощ. Затова и най-мощните автомобили са немските. Ако искате да впечатлите другите, купувате си немски автомобил. И клетият грък, който се е научил на лайфстайл, се впуска в играта на конкуренция, иска да впечатли другите, а след това говорим за криза в икономиката… Докато други народи търсят господството, гърците, като малко по-лекомислен народ, си оставаме в сферата на консуматорството, нас ни интересува най-вече привидното благоденствие…

Превод: Константин Константинов

Източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%B0%D0%BC%D0%BE%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE/

Близки теми:

Ние можем да открием вечността За благия и болния егоизъм Малцина ли са тези, които се спасяват? Кой е човекът? Затова прославете Бога в телата си и в душите си, които са Божии

Независещият от времето духовен живот- VІІ част

Има една много интересна книга, написана по времето на авва Доротей, ( 6в.), от свети Григорий от Тур – „Историята на франките”. В нея се разказва за живота на кралския двор и за християните от онова време. Приведени са много интересни жития на светци, както и описания на кралския живот. Тогавашните монарси в никакъв случай не могат да се посочат като образци на добродетел. Те постоянно се тровили един друг. Жените били още по-зле… Имало някаква Бронхилда и сестра й Фредегунда, които се стремели да поставят на трона своите синове и внуци. Какво ли не правили за това! Убивали хората по най-жесток начин, били чудовищни клетвопрестъпници и умеели да тъкат фантастични мрежи от лъжи и измами – съвсем невдъхновяващо зрелище. Но свети Григорий живеел по същото време и, описвайки историята на своя народ, пишел така, че тя вдъхновявала.

Зад всяко явление в света стои „значение”. Свети Григорий постоянно наблюдавал комети, земетресения и други подобни явления. Когато кралят направи нещо лошо – става земетресение; ако убие човек или накаже несправедливо цяло село – настъпва глад; и свети Григорий усеща, че Бог вижда всичко, зад всички явления усеща духовния смисъл – било то комета, смърт на краля или друго. Той винаги вижда връзка между това, което се случва в света, и моралното състояние на народа. Когато нравственото състояние на хората е лошо, земетресения, глад и др. подобни им напомнят, че не са на правилния път и им дават повод да се замислят за това. В наше време историците казват, че такъв начин на мислене е ужасно остарял, „наивен” и „елементарен”, и разбира се, че в наше време никой не може да мисли така. Те смятат, че е много интересно и полезно да разглеждат миналото през призмата на нашето време и да тълкуват как хората тогава са осмисляли света. „Но, разбира се” -  казват те, – ние сериозните учени, трябва да виждаме истинските причини”. Под истински причини те разбират това: какво човек е ял и как се отразява храната на поведението и действията му. Християнската гледна точка обаче е, че това са второстепенните, а не истинските причини. Истинските причини – това са душата и Бог; Божието действие и действието на душата. Тези два фактора творят историята; всички останали външни фактори – какъв договор е бил подписан, икономическите причини за недоволството на масите и т.н. – са абсолютно второстепенни. Наистина, ако се вгледаме в съвременната история, в цялото това революционно движение, става очевидно, че негов двигател е не икономическият фактор, а влязлата в душата на хората идея за възможността да се построи рай на земята. Веднага щом такава идея попадне в душата, става нещо невероятно – защото това е духовен фактор. Макар тази идея да е от дявола, тя се отнася към сферата на духовното – а точно в тази сфера се твори историята; външните фактори в крайна сметка не значат нищо.

Свети Григорий гледа на историята от правилната гледна точка, защото знае коя е първопричината, т. е. как Бог действа в световната история и как душата откликва на това действие; видимите събития са за негова вторична причина. Ето защо, когато вижда някое значително явление – комета или затъмнение – той се опитва да разкрие неговото значение. На едно място, когато разказва за странното знамение в небето над Гаул, той заявява просто: „Изобщо не разбирам какво значи това”. Разбира се, от научна гледна точка знаем, че някои от явленията са предизвикани от сянката на луната и пр., но от гледна точка на свети Григорий – защо Бог е решил да ни плаши по този начин? Какво е моралното значение на това събитие?

Свети Григорий гледа постоянно нагоре, а не надолу.

Близки теми:

Бъди смирен и ще останеш цял. Наведи се и ще останеш прав Независещият от времето духовен живот Игото Ми е благо и бремето Ми е леко Желая дя се освободя и да бъда с Христа Силата Ми в немощ се проявява

При мен на изповед дойде болно момиче на 12 години от детския дом за умствено изостанали. Тя не можеше да свърже две думи, въртеше се постоянно, ненормалният й поглед, постоянните гримаси – всичко това говореше за нейната “непълноценност”. И ето тя започна да се изповядва и причастява всяка неделя. След една година в нея се появи потребност да открива помислите си. (Който се моли и често се изповядва знае какво е това.) Момичето започна да води такъв внимателен духовен живот, за който не подозират даже и тези хора, които се считат за дълбоко вярващи и църковни. Тя започна да се моли с Иисусовата молитва (Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме грешната), да се бори с прилозите, да прощава обидите, да търпи всичко. В течение на няколко месеца тя се научи да пише и чете, отминаха всички признаци на дебилност, на лицето и се изобрази печата на духовността. Във всичко, което говореше и правеше имаше чувство и разсъдителност. Когато я виждах, сърцето ми се свиваше от греховността и неправедността на моя собствен живот.

След известно време я преместиха в друг детски дом и ние с нея за определен период не се бяхме виждали. Но веднъж тя дойде при мен и ми каза: “Не се безпокойте за мен, отче, аз през цялото време съм с Бога. Той даже не ме напуска и насън…”

Ако след това се съберат всички умници на света и ми представят най-точните доказателства за това, че няма Бог, аз бих ги погледнал с печал…

Близки теми:

Светлана Копилова – Близнаци Мисли на о. Алексий Грачов Бъди смирен и ще останеш цял. Наведи се и ще останеш прав Да търсим истинските причини За добрата лудост