Скъпо мое прегрешение

Март 14, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Може би нито една тема, засягаща църковния живот, не предизвиква толкова практически въпроси към свещеника, както темата за изповедта. В нашия храм нееднократно сме провеждали беседи с настоятеля и за подготовката за изповед, и за т.нар. генерална изповед, която обхваща целия живот на един човек, и за основните грешки при изповедта. Въпреки това много от казаното се забравя или се оказва неизвестно за новите енориаши, които скоро са пристъпили църковния праг. Затова отново се обръщаме към темата за изповедта и нейното място в живота на съвременния християнин.

Повратната точка

Бог е надарил човека с множество дарове, главният от които е самият живот. Сред останалите е и такъв безценен и важен дар като възможността за покаяние. Това е възможност да се върнем при Онзи, Който ни обича най-много от всички – да се върнем, колкото и да сме паднали, каквито и грешки да сме сторили. Преподобни Марк Подвижник някъде казва, че ако се гледат делата, постъпките, помислите – Праведникът е само един – Христос, а чрез покаянието праведници са станали мнозина. Всеки човек, идващ в Църквата, трябва да разбере и дълбоко да осъзнае, че няма друг път за връщане към Бога, друг път на християнски живот, освен пътя на покаянието.

В Деяния на апостолите и преди това, в Евангелието, ние виждаме, че именно покаянието винаги е било повратната точка в обръщането към Христос. Днес далеч не навсякъде се спазва древната практика за принасяне на покаяние преди кръщението – а тя, ако се кръщава възрастен човек, според мен, е твърде важна. Този, който се кани да промени живота си и да го продължи вече като член на Църквата, трябва да осъзнае какво от това, с което е бил изпълнен животът му до този момент, той оставя в миналото и към какво не бива да се връща. Още преди кръщението човек трябва да разбере какво представлява покайният труд, защото на него, като на християнин му предстои да извършва този труд през целия свой по-нататъшен живот. Само ако човек е готов на това, може да се говори за съзнателното му влизане в Църквата.

По тънко въже

Ако всичко това не го е имало, съзнателният християнски живот на един човек започва от момента на неговото истинско и дълбоко покаяние. Този момент може да настъпи години след влизането му в Църквата, а може и да не настъпи никога – защото човек може да ходи в храма, да изучава православната вяра, но така и да не се открие за Бога. Много често това откриване става, когато човек вече не може да не види, че всичко, което сам, намирайки се далеч от Бога и осланяйки се на своите страсти, е извършил, го е довело до задънена улица, а по-нататък може да го тласне и в бездната. И в рамките на предишния начин на живот няма никакъв изход – изходът е само в това, да започне съвършено друг живот.

У преподобни Йоан Лествичник се срещат следните забележителни думи: „Дори да си се изкачил на върха на лествицата на добродетелите, и тогава се моли за опрощаване на греховете.” Защо светецът казва именно това? Всъщност той свидетелства за духовната реалност: колкото повече човек се приближава до Бога, толкова по-ясно в Неговата светлина вижда своите немощи, несъвършенството на своята душа. Освен това светците много добре знаят от собствен опит, че стига само мъничко да повярваме че, вървим уверено над пропастта по тънкото въже, с което може да се сравни пазенето от греховете – и веднага следва падение, при това съкрушително, напълно изваждащо човека от релсите. Единствено непрестанното покаяние предпазва човека от такива тежки препъвания, защото не позволява на гордостта да овладее душата му. А, по словото на същия св. Йоан Лествичник, там, където се е стигнало до падение, винаги то е било предшествано от гордост.

Не безизходност и не безрадостност

Когато ние, свещениците казваме, че животът на християнина трябва да бъде изпълнен с покаяние, се сблъскваме с факта, че хората възприемат покаянието като нещо, което прави живота скръбен, унил и безрадостен. Всъщност, това съвсем не е така. Защо изобщо човек скърби в този живот, защо унива, защо се лишава от радост? Това се случва, когато душата му не е в мир с Бога, с хората и със самата себе си. А покаянието ни връща този мир. Причина за вътрешната ни неустроеност, за емоционалните ни сривове, за нашето потиснато настроение винаги в крайна сметка са греховете ни. Не случайно дори хората, които все още не живеят както следва по църковному, след изповед много често чувстват необяснима лекота и радост, което ги учудва и ги подтиква още по-дълбоко да опознават християнския живот. Разбира се, човек не усеща това на всяка изповед. Но в основата си покаянието трябва да бъде именно такова. Ние трябва отново и отново да чувстваме, че някакво тежко бреме е паднало от раменете ни и сега имаме възможност да започнем нещо в своя живот от начало и да го устроим вече по друг начин, по друг начин да се отнесем към него.

Всичко това се отнася и до покайните сълзи. Те – колкото и странно да се стори това на онзи, който никога истински не е плакал от разкаяние – дават на душата сили, обновяват ни и ни помагат да станем съвършено различни. Някой може да възрази, казвайки, че е плакал, спомняйки си своите житейски грешки, преживявайки техните тежки последствия, но в резултат на това, състоянието на душата му е ставало все по-тежко и той се е чувствал все по-безсилен. Нашите състояния, нашите чувства също могат да бъдат маркери, показващи доколко богоугодно е това, което правим. Ако сълзите, проливани от нас пред Бога, раждат в нас потиснатост, безизходност, ако този плач не е, по думите на светите отци, радостотворен, нещо в нашето покаяние не е както трябва. Ако човек, който съзнава своите грехове и ги открива пред Бога, в същото време не иска нищо да прави, ако това не поражда у него воля за деятелно добро – то това не е покаяние, това е угнетеност, предизвикана от врага на човешкото спасение, който си прави с човешката душа каквото иска.

Възхождане на ума

В определенията, които различните речници дават на покаянието, няма такова определение като „промяна на ума”. Но ние знаем, че именно тези думи най-точно изразяват същността и съдържанието на християнското покаяние – това е и буквалният превод на богословския термин „метаноя”, с който в гръцкия език се назовава покаянието. Може да се каже, че не само непрестанната промяна, но и възвеждането на ума към Бога, трябва да бъде постоянното дело в живота на християнина. Това е много важно да бъде разбрано в нашия съвременен църковен живот: покаянието не е изброяване на написани на листче грехове, не е приближаване на човека до аналоя, за да покрият главата му с епитрахила. Ако човек се кае само в момента на изповедта, покаянието като движение на практика отсъства в живота му. А тази динамика непременно трябва да я има.

Често може да се чуе твърдението, че съвременните християни не умеят да се изповядват. Трудно е да не се съгласиш с него: това, с което много хора идват на изповед, е всичко друго, но не покаяние. Понякога това е разказ за живота на съответния човек, понякога – оплакване от някакви обстоятелства, понякога оплакване от самия себе си. Понякога човек започва да разказва какви грехове и страсти изобщо съществуват, признава, че всички те присъстват в живата му, но едновременно с това изобщо не си дава сметка какъв живот живее и какво се случва с него. Той стои, гледа този списък с грехове, собственоръчно написан от него, и не може да разбере как всичко това е влязло в живота му. А причината за това неразбиране е невнимателният, разсеяният живот, който най-често погубва нас, съвременните християни. Само ако променим своето отношение към покаянието, ако разширим пространството на покаянието в своя живот, постепенно ще заживеем по-внимателно.

И така, може да се каже, че пълноценна изповед се случва тогава, когато човек отначало е осъзнал своите грехове, у него се е родило чувство на разкаяние за тях, след това е възникнало желание да ги изповяда, в процеса на подготовка за изповед той е разбрал каква е причината да изпада в тях, у него се е появила решимост да не ги повтаря – и вече с това – с разкаяние, с разбиране, с изводи, с решение – той идва в храма, свидетелства за всичко това пред Самия Бог в присъствието на свещеника и в тайнството Покаяние се помирява с Него.

„Неунищожимите” грехове

Всички ние без изключение, от опит знаем, какво означава отново и отново да се каеш за грехове, които се повтарят в живота ни и след известно време отново се връщаме към тях. Във връзка с това понякога човек се пита: има ли тогава изобщо смисъл всеки път да отиваме на изповед с едно и също? Има много хора, които по тази причина са престанали да се изповядват или се изповядват много рядко, което в края на краищата е довело до затихване на техния църковен и християнски живот.

На практика изповедта е моментът, който показва, води ли се в нашия живот борба с тези грехове или сме я изоставили. В този смисъл същественото не е в това едни и същи грехове ли изповядваме или са се появили някакви други, а в това противопоставяме ли им се или не. Ако премахнем този момент на самопознание и самоизпитване от нашия живот, трудно е изобщо да се каже в какво ще се превърне нашето християнство.

Животът ни от изповед до изповед трябва да преминава така: разбираме, че можем да паднем и даже с голяма доза вероятност отново ще паднем, но категорично си забраняваме това и със всички сили се стараем да не го правим. Тогава пред аналоя вече няма да има чувство на неловкост, няма да има чувство за безсмисленост: ние ще говорим за това, какво не сме успели в тази борба и тогава не всеки път всичко ще бъде същото, защото когато човек се бори, той макар и по малко, но се променя, става друг.

Заслужава си да се каже и това, че не е правилно всеки път просто да се назовават греховете – лъжа, гняв и т.н., без да се пояснява в какво конкретно се изразяват те. Защото може да се разгневиш така, че след това да се налага да се ремонтират мебелите и да се купува нова посуда, в замяна на счупената, а може и да кажеш нещо рязко и веднага да се опомниш и да помолиш за прошка. Когато се казва, че на изповед не бива да се разказва с подробности за греховете, това не означава, че изобщо не бива да се говори за обстоятелствата, при които е бил извършен греха и за степента на неговата проява. Трябва да се говори така, че на свещеника да стане ясно как точно се е проявила една или друга страст, като нито прекалено оскъдното, нито прекалено подробното изложение не затъмняват тази яснота.

Да вярваме в прошката

В жизнеописанието на преподобни Силуан Атонски има такъв забележителен случай: в манастира умира стар монах, в този момент неговият духовник не е в обителта и на смъртния си одър той се изповядва при друг йеромонах, но страшно се измъчва, душата му не може да се раздели от тялото и той чувства, че отива на онзи свят непростен. В този момент се връща неговият духовник, приема изповедта му и след нея възрастният монах, спокоен и дори радостен, се упокоява в Господа. Попитали преподобни Силуан : защо се е случило това? Нали и в единия, и в другия случай се е извършило тайнство, при което свещеникът е само свидетел – в никакъв случай не може да се каже, че истинската изповед е възможна само при личния ни изповедник. Преподобни Силуан отговорил, че този монах, когато се е изповядал не при своя духовник, по своята неопитност, не можел да повярва, че греховете му са простени – и те действително не му били простени по неверието му. А когато пристигнал духовникът, се успокоил, повярвал в прощението и бил освободен от тежестта на прегрешенията си.

От този случай виждаме, че тайнството Изповед изисква от човека вяра. Вяра във всемогъществото и Божията любов; вяра в това, че Сам Христос невидимо предстои, приемайки изповедта ни; вяра в това, че Господ, виждайки покаянието ни, ни прощава изповяданите прегрешения. Но възниква друг въпрос: как се ражда тя, тази вяра и защо понякога човек не я намира в себе си? Тази вяра е някакво дръзновение към Бога и се ражда от самия живот на съответния човек. Ражда се тогава, когато той разбира, че целият му живот е труд и борба. Ражда се тогава, когато човек може да каже: „Господи, ето раните от моите падения, но ето ги и отрудените ми ръце и подбитите ми нозе – и аз съм готов да стана и да тръгна отново”.

Само трябва да помним, че дръзновение не означава дързост. Дързостта се различава по това, че зад нея не стои опитът от духовния труд: човек просто смята, че може да прави каквото си иска и Господ ще му прости.

Дръзновението възниква в духовното напрежение, а дързостта – в духовната разпуснатост и в ситуациите, когато човек се отнася към изповедта като към регулярна „процедура”. Именно така става тази подмяна. Тогава човек или счита, че това „предаване на греховете”, както някои хора наричат своята изповед, по никакъв начин не може да повлияе върху неговия реален живот, или мисли, че Господ е длъжен да му прости тези грехове, защото е длъжен да обича всеки човек. И едното, и другото на практика представляват наглост по отношение на Бога, и ако у нас се появят такива мисли, трябва с всички сили да се постараем да се избавим от тях.

Скъпо мое прегрешение…

Често задават на свещениците въпрос: всички грехове ли прощава Господ?

Ние знаем, че няма грях, който да превишава Божието милосърдие, но не трябва да забравяме, че залог за прошката е душевната болка, която изпитваме в покаянието, страданието, с което то бива съчетано. Освен това, както казва преподобни Варсануфий Велики, свидетелство за покаяние за греховете е изчезването на съчувствието към тях. Докато човек, макар и тайно, макар и в някаква малка степен, продължава да обича своя грях, той живее в него както и преди – Господ е готов да му го прости, но няма основания за това – знаем, че Бог не насилва човешкото сърце. А когато единственото ни желание е да изгоним този грях от своя живот – настъпва изцеление. Затова ми се струва много важно да изпитваме себе си и в това отношение: не само дали осъзнаваме своите грехове, не само дали имаме решимост да не ги повтаряме, но и престанали ли сме да обичаме греховното, станало ли е то за нас нещо чуждо и дори ненавистно или у нас има макар и капчица оправдаване на греха и съчувствие към него.

Това е много сериозно нещо, в което вярващи хора се препъват и с години не могат да разберат, какво не е наред в живота им и защо духовното движение е спряло. Човек може всеки път да се готви старателно за изповед, да се кае в много грехове, да поправя живота си, но едновременно с това някакви грехове да остават за него „любими”, скъпи. Когато се опитваш да убедиш такъв човек, че трябва да остави тези грехове, той е готов да даде всякакви обяснения, всякакви обещания, готов е да намери множество оправдания, но с тези свои „слабости” никак не може да се раздели. И тези грехове – това може да бъде дори само един грях – колкото и страшно да звучи това, правят човека съюзник на врага на човешкия род. В изповедта трябва да се случи разтрогването на този съюз – същото, което се случва и в тайнството Кръщение, когато се отричаме от сатаната, от всичките му дела, от цялото му служение, и от цялата му гордост. А веднага след това трябва да стане съчетаването ни с Христос. В повечето случаи можем да кажем, че тайнството Изповед се е състояло истински тогава, когато чувстваме, че сме разкъсали този съюз, успели сме да се отвърнем от всичко тъмно и мрачно в нашия живот и да се обърнем с лице към Светлината.

Чувството за вина

Често въпросите на хората относно изповедта са свързани с чувството за вина. Как да намерим границата, отвъд която преживяването на вината се превръща в нещо патологично? Какво да правим с тази вина, ако от нея се оказва отровен целият ни живот? А ако се избавим от вината, как тогава да се чувстваме грешници?

На първо място трябва ясно да разграничим за себе си две състояния: това, при което чувството за собствената ни виновност ни води до безволна разпуснатост и онова, което ни подтиква със всички сили да поправим вината си, предприемайки нещо за това.

Ако чувството за вина ни води до бездействие и трови живота ни, имаме налице едно от двете: или това чувство се всява от нашия враг и трябва да се постараем да го преодолеем или нашето покаяние е непълно, не е истинско. Последното се случва, понякога, когато се каем за своите постъпки, но онова, което стои в основата на тези постъпки, ние не искаме да признаем нито пред себе си, нито пред Бога.

Случва се и човек да се мъчи от чувството, че не прави в пълна степен онова, което е длъжен да прави и той дотолкова се измъчва от това, че губи всякакъв душевен мир. Това чувство възниква по правило от гордост: това е т.нар. условно „комплекс на отличника”, но от него страдат не само отличници. Необходимо е не само да приемем, че не можем да направим всичко в живота си правилно, но и да осъзнаем, че опитът от това, което в нашия живот не се получава така, както бихме искали, също е крайно ценен и важен. Това е този вътрешен труд, който ни помага да придобием смирение, а смирението на свой ред не притъпява, а лекува, изцелява чувството за вина у човека. Смиряваш се и разбираш, че съвсем не си такъв, какъвто Бог би искал да те види, но едновременно с това можеш да продължиш да вървиш към Него. Тогава настъпва успокоение и чувствата, които ни лишават от цялостност, които отнемат силите ни, напускат сърцето ни.

Беседа за човекоугодничеството и ласкателството

Февруари 21, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Да служим на хората, а да угаждаме на Бога

 Какво представлява човекоугодничеството и по какво то се различава от християнското служение на ближния? Как тази страст действа в нас, когато извършваме едни или други постъпки? Винаги ли похвалата на другия е ласкателство?

 

Добрите дела и лошите мотиви

 

Всеки от нас знае от Евангелието как трябва да се отнасяме към окръжаващите ни хора. Понякога ние можем да не разбираме какво иска, какво очаква от нас ближния, но имаме заповед да постъпваме с другите така, както бихме искали те да постъпват с нас. А всеки от нас прекрасно съзнава какво би искал: ние искаме да ни обичат, да ни подкрепят, да ни уважават, да проявяват към нас внимание и то не по някаква причина, а просто така. Очевидно е, че към това сме призвани и по отношение на другите хора. Това е, което е угодно на Бога и то трябва да присъства в отношенията ни. Не бива да не обичаме и да не уважаваме някого и да мислим, че по този начин се въздържаме от угаждане на неговите страсти и се упражняваме в благочестие; не бива да поставяме на човека летва, която той трябва да преодолее, за да престанем да бъдем равнодушни към него и отношението ни към него да стане богоугодно.

 

Освен това трябва да помним, че човекоугодничеството е нещо, което можем да видим в себе си и само в себе си, защото то се определя от вътрешните мотиви на човека, а те са знайни само на него и на Бога.

 

Къде започва човекоугодничеството? Там, където първопричина за постъпките на човека, които се възприемат от другите като нещо добро, е не дългът на християнската любов, а някакви външни фактори. Преобладаващи сред тях са два – страхът и изгодата.  При това не е задължително да извършваме лъжливи, неправилни по своята същност постъпки поради страх от другия човек или поради нещо свързано с него. Нашите постъпки могат да бъдат обективно добри и даже съпроводени с жертва от наша страна, но да са извършени не заради Христос, а в угода на нашата гордост или на нашето малодушие. По същия начин стои въпросът и с користта. Ние може да правим нещо добро и нужно, но по сметка – и то няма да има пред Бога тази цена, каквато има извършваното заради Него.

 

Но, като става дума за цена… Веднъж в нашата енория се поведе разговор за т.нар. дискос или събирането на пожертвования по време на службата. В нашия храм нямаме такава практика, но попадайки на служба в друг храм, човек понякога се смущава и след това си признава: пуснах пари в дискоса, само защото всички пускаха и не исках да изглеждам скъперник. Неугодна ли е тази жертва на Бога и не е ли по-добре с такива мисли нищо да не се дава?

 

Сложен въпрос. Но сложен само докато човек се концентрира върху себе си и своите преживявания и не вижда нищо извън тези граници. Щом излезе от този затворен кръг – всичко става по-просто. Намирам се в храм, нужна ли е за него помощ? Нужна е. Имам ли възможност да помогна? Имам – слагам пари върху дискоса, нямам – не слагам. Това е всичко. Когато на първо място се постави нуждата, която виждаме, а не нашето „аз”, всичко останало също си идва на мястото.

 

Нека пострада работата

 

Във връзка с тази тема понякога възниква въпросът: какво да правим, ако видим, че някой поради гордост, поради някаква илюзорна представа за себе си прави нещо неразумно? Например, някой от нашите близки, който нищо не разбира от ремонти, се кани да ремонтира нещо в къщи. Той, който никога не е държал чук в ръка, сега взема чук и пирон, явно възнамерявайки да го забие там, където не трябва… И казва на всички: „Оставете ме, аз сам ще се оправя”. Струва ли да се опитваме да го възпрем? И обратното: ако мълчаливо наблюдаваме неговите грешки, за да не се караме с него, няма ли това да е угаждане на неговите страсти?

 

Тези, които са чели авва Доротей, могат в отговор да си спомнят неговите думи: „Нека работата да пострада, но да се съхрани мира”. Една жена от нашата енория веднъж каза, че като ги прочела, дълго време не могла да се съгласи с тях, а след това решила в нищо да не противоречи на съпруга си: нека той опита в живота си всичко, което иска, до каквито и последствия да доведе това. Разбирам, че в конкретния случай зад това решение стои дълъг опит от съвместния живот. Но…

 

Но все пак бих искал да се върна към съвета на авва Доротей. Несъмнено всичко, което са казали светите подвижници от една страна е универсално, а от друга страна е писано за определени жизнени условия, даже понякога за определен манастир. Някои монаси, например, когато се разболявали, не се лекували и това се възприемало като нормално. Понякога пустинниците, живеещи в далечни места, не намирали там достатъчно храна и просто умирали от глад – и към това също не се отнасяли като към нещо неприемливо: нали в края на краищата те отивали в пустинята с тази цел – рано или късно да умрат там. Тук можем да си спомним и авва Пимен – епизода, когато неговият по-малък брат довел в общата им килия посетител. В някакъв момент братът и този гост започнали да се бият в присъствието на светеца, а авва Пимен, без да се намесва, продължавал да извършва молитвата си, като – по неговите собствени думи – положил на сърцето си, че не е там.

 

Можем ли и ние да се държим така, сякаш също ни няма някъде? Убеден съм, че не можем да правим това винаги. Ако, да кажем, някой човек ден след ден се чувства зле, но не иска да отиде на лекар, аз ще се постарая да го накарам да направи това по всички възможни за мен начини. За осемнадесет години служение многократно ми се е случвало да правя това. В много от случаите наистина ще наруша за известно време съществуващия между нас мир, но по-добре така, отколкото по-късно да съзнавам, че човекът умира, а в нужния момент аз не съм настоял да отиде на изследвания. И в по-прости житейски ситуации също има определена градация. Едно е, ако споменатият вече „майстор” окончателно съсипе някоя изтърбушена табуретка, и друго, ако бърка в електроинсталацията и всеки момент може да го удари ток. В едни случаи е добре човекът да бъде оставен на мира, за да не превръщаме живота си в безкраен поток от забележки, а в други – може, образно казано, да му вържем ръцете и краката и в това няма да има никакъв грях.

 

За ласкателството и комплиментите

 

Що се отнася до потока от забележки… Много вярващи са по-склонни да правят забележки, отколкото да казват на другите приятни думи и донякъде причината за това е, че в комплиментите виждат грях – грехът на ласкателството. Наистина ли е така? Всъщност – не, и всичко отново зависи от намеренията. Ако говорим на човека за нещо добро, което той реално има в себе си, то това е просто констатация на един факт и тук няма нищо само по себе си греховно – стига само да не очакваме, че поради това самите ние ще се издигнем в очите му. Понякога можем да направим на някого комплимент дори за това, което той притежава само в някаква степен или потенциално, за да го подкрепим, да го окуражим, да го зарадваме и в това няма да има нито лъжа, нито самозалъгване. Много от светите отци казват, че когато врагът ни напада с безгрижие и леност, трябва да се противопоставим с памет за Страшния съд и за това, колко много противни на Бога неща има в нас. Но когато врагът ни напада с униние, когато ръцете ни се отпускат, трябва непременно да убеждаваме себе си, че няма да се окажем чужди на Бога и ще се спасим. А истината винаги ще бъде някъде по средата, тъй като спасението, както казва преподобни Петър Дамаскин, се извършва между страха и надеждата.

 

Същото важи и в отношенията с другите хора. Но трябва да помним, че когато, общувайки с някой човек, изтъкваме нещо, от което у него няма и помен, това е лъжа и грях. Такава лъжа не може да бъде продиктувана от загриженост – трябва да потърсим в себе си други мотиви. И трябва да имаме пред вид, че нормалният, душевно здравият човек винаги се отвръща от ласкателството – то не може да му послужи за подкрепа и утешение, просто защото му е неприятно. А на човекът, който е податлив на ласкателство, две неща могат да му помогнат да го отхвърли: първо, мисълта, че ако те ласкаят, значи те смятат за не много умен и второ, съзнаването на това, колко бързо ласкателството, ако бъде прието, прави човека зависим. Достатъчно е да повярваш веднъж, втори път, трети път – и ще започнеш да изпитваш силна нужда от тези, които те ласкаят. Подобно нещо може да се види често в живота: отначало човек си формира свое обкръжение, състоящо се от ласкатели, а после това обкръжение изцяло формира самия него. Има хора, които понякога до края на живота си остават в този плен и не познават себе си, не могат да си пробият път до собственото си „аз”.

 

Източник: Православие ру

 

За раните на душата и за “духовния пластир”

Януари 17, 2019 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети


Кратко или подробно да се изповядваме?

Ако говорим за словесния израз на покаянието, то как трябва да се кае човек? Има хора, които по време на изповед просто разказват своя живот или – още по-често – се оплакват колко лошо е всичко при тях. Други претоварват своето покаяние с множество детайли, погребвайки в тях същността на това, за което искат да попросят прошка от Бога. Случва се, изповядвайки се, човек пряко или косвено да оправдава себе си – например, дълго обяснява, че знае точно как би трябвало да постъпи, но ето – сбъркал е и е постъпил по друг начин. Между другото, има грешка – противоположна на тази, и това е липсата на всякаква конкретност. Изповедта звучи така: „Съгреших с дело, слово и помисъл, с гордост, завист, ненавист, преяждане, прелюбодеяние” и т.н., с което покаянието завършва.

Как да пристъпим към изповядването на своите грехове? Ще се постарая да посоча няколко основни момента.

На изповед човек трябва да говори за това, за което се чувства виновен. В една от случките описани в „Патерика” някакъв брат пита своя духовен отец: „Авва! С какво да се занимавам в килията?”. Онзи отговаря: „Какво ще те безпокои, когато застанеш на Страшния съд?” – „Моите грехове.” – „Тогава отиди в килията и плачи за греховете си”.

Ако се опитаме да приложим този съвет към нашия живот, трябва да се запитаме: защо отиваме на изповед в крайна сметка? За да се помирим с Бога, да попросим от Него прощение за тези грехове, в които се съзнаваме виновни. Ако отиваме за друго – по-добре да не ходим: нашето покаяние ще бъде формално, безполезно. Ако сме дошли при Бога със съкрушение за конкретни грехове – нека просим прошка за тях, а не да се опитваме да разводняваме покаянието си с излишни разсъждения. Ако ние сериозно обидим някого, но отивайки при него, вместо да му кажем: „Прости ми за това и това”, започнем да говорим за какво ли не, няма ли той в края на краищата да ни каже: „Слушай, приятелю, какво искаш? Аз едва се сдържам след това, което ми причини, а ти тук ми дрънкаш някакви врели-некипели. Върви си, моля те.” Бог няма да ни каже така, но на практика нещата ще станат по-лоши.

Преподобни Йоан Лествичник казва, че преди да застане на молитва, човек трябва да се подготви за нея и да напише на хартията на своето прошение правилните думи. Ако той прави това небрежно, разсеяно и без усърдие, тогава ще скъсат прошението му и ще му го захвърлят в лицето. Същото, образно казано, може да се случи и при изповедта, когато нашата хартия, с написания на нея цял роман, може също да бъде скъсана и хвърлена в лицето ни. И което е най-страшното, ние може и да не забележим това.

Изповедта трябва да бъде конкретна, понятна за свещеника. Когато ние казваме: „Съгреших с дело, слово и помисъл” или „Грешен съм в гордост и гняв”, остава абсолютно неясно какво стои зад това. Ние само назоваваме страсти, които живеят и по един или друг начин се проявяват във всеки човек. На изповедта трябва да се каем в конкретни прегрешения, защото само тогава можем да се поправим.

Да не говорим, че зад една или друга дума може да стоят напълно различни неща. Например гневът (това е може би най-очевидният пример) може да се прояви във викове, във вопли, в побои, в това човек да изпотроши целия дом, или в това, просто да кипи вътрешно и да не може да каже нито дума. Всичко това са различни степени на греха. Освен това, ако един човек, изпадайки в гняв, преди се е бил, след това е престанал да налита на бой и, разгневявайки се, само е ругаел, а постепенно се отучил и да ругае и сега само скърца със зъби – това е огромен напредък! И ако свещеникът знае какво е било преди и вижда, какво е сега, той разбира, че за този гняв не трябва да порицава човека, а трябва да му каже: „Ти си герой. Слава Богу! Сега престани да скърцаш и със зъби, след това вникни в поводите, които те карат да се гневиш, разбери, че те са нищожни и ще успееш напълно да се избавиш от този грях”.

Ако изповедта не е конкретна, свещеникът няма да може да каже нищо на дошлия при него за изповед човек. И на изповядващия се често му е трудно да си изясни какво се случва с него: той чувства, че гневът го задушава както и преди. Но, докато му е давал израз, му е било по-леко, а сега се сдържа и чувства още по-голяма тежест. Струва му се, че от неговите усилия няма никаква полза – положението не става по-добро, а се влошава. Ето защо ясната изповед е много важна.

Ето още един пример как неконкретната изповед може да доведе до недоразумение. Човек от енорията се кае: „Виновен съм в прелюбодеяние”. Но аз виждам този човек в храма, той редовно се изповядва и причастява, и дори не е женен, а да предположа, че има отношения с омъжена жена, ми е трудно. Питам го: „Какво по-точно имате пред вид?” – „Имах нечист сън…” Това дава възможност на свещеника да разясни: не, това не е прелюбодеяние, това е просто сън. Грехът може да се изразява в някакви неподобаващи мечтания преди лягане или в това, че след събуждането е останало съчувствие към видяното на сън, а не в това, че ни се е присънило нещо нецеломъдрено – в това няма никакъв грях. Но когато човек говори без да даде никакви пояснения, не можеш да разбереш за какво става дума. Той казва: „Виновен съм в прелюбодеяние.” и ти отговаряш: „Добре, отлъчен си за една година от Причастие.” Разбира се това е безумие и формализъм и от двете страни! Не бива да ги има.

Има неща, които изискват обяснение. Например, чуваш на изповед: „Пребих човек.” Какво е това? Хулиганство, за което по закон се предвиждат петнадесет денонощия в ареста, а ако са нанесени тежки телесни повреди и реална присъда. Но ако човекът обясни, че е вървял по улицата, видял, че бият някого, застъпил се за него, завързала се схватка – това е напълно различна ситуация, нали? Или например, идва човек и казва: „Скарах се жестоко с Иван Иванич.” Какво може да каже свещеникът по този повод? Нищо, ако изповядващият не се уточни: „Скарах се с него и не мога да му простя, чувствам, че дори не искам.” Друго нещо е, когато той каже: „Скарахме се, после ме хвана срам, отидох, помолих за прошка и се сдобрихме.” Затова такива детайли, поясняващи същността на случилото се, не са излишни.

Говорейки по същество, трябва да говорим лаконично. Не са нужни обяснения от рода на: „Отидох в магазина, болеше ме главата и затова по пътя се разсърдих на човека, който ме обля с кал с колата си. А в магазина се скарах с касиера, защото се опитваше да ме излъже в сметката…”. Това е излишно. „Постъпиха с мен нечестно и аз не се отнесох към това спокойно, разгневих се”, или „Една кола ме опръска с кал и аз наругах наум шофьора”.

Когато християнинът се изповядва редовно, възниква възможност веднага да се проведе някаква духовна работа. „Ето ти постъпи така, а какво трябваше да направиш?” – „Да премълча”. – „И още?” – „Това и това”. Разборът на греха е и негово лечение. Човекът е показал раната си и ти си му предложил пластир – ето това се извършва по време на тайнството Покаяние. По-точно – и това.

Изповедта не е време за съвети?

Много често на свещеника му се налага да слуша от идващите на изповед разказ за техните скърби, болести, обиди и неуредици. Разбира се, оплакванията от живота и разказът за това колко лошо е всичко, в никакъв случай не са изповед, а желание на човек да сподели това, с което сам не може да се справи, желание да получи подкрепа, наставление, понякога просто да си излее душата. И пастирът, от една страна, не трябва да отблъсква този, който вместо разкаяние за греховете е решил да му разкаже за болките си, защото негов дълг е не само да приеме изповедта, но и да утеши, да подкрепи дошлия. От друга страна е възможно свещеникът да няма време за това при изповедта и, което е по-важно, той не бива да допуска християнинът да подмени едното с другото, защото тогава ще остане без това, за което е дошъл – вместо насъщен хляб, ще получи, ако не камък, то корав комат.

Човек сам трябва да разграничава изповедта от разговора по вълнуващите го проблеми. Ако е нужно да се посъветва със свещеника, по-добре ще бъде да го помоли да му отдели за това време извън изповедта – след нея или в друг ден, а пред аналоя с кръста и Евангелието трябва да се кае Богу (помнейки и това, че нашите грехове от една страна и житейските ни трудности и беди от друга, са тясно свързани).

Дневникът като начин за самоконтрол

Няколко думи по повод подготовката за изповед. Много неразумно е човек да живее безгрижно седмица, две, три, може и месец, а след това изведнъж да се сепне: „Какво се случи в живота ми за това време и какво ставаше в моята душа?” и да се опита да едновременно да сумира, проанализира и изповяда всичко това. Не за месец – за няколко дни се случват много събития и ние, бидейки невнимателни, се отпускаме духовно през това време.

По време на едно пътуване из Русия свети Йоан Кронщадски бил запитан от събралите се за среща с него свещеници: как можем да водим внимателен живот и да се променяме към добро, а не към лошо? Той отвърнал, че за него един от начините за самоконтрол и работа над себе си е дневникът. Дневникът на свети Йоан Кронщадски не е публикуван изцяло. Освен откъсите от него, влезли в книгата „Моят живот в Христа”, ние имаме възможност да се запознаем с други извадки, публикувани отделно. Но даже четейки само тези фрагменти, ние виждаме непрекъснатата работа на светия пастир над себе си, строгото му самоизобличаване в най-дребни прегрешения и немощи, искреното му покаяние.

Вероятно подходящата форма за самоконтрол е индивидуална за всеки. Но това, което може еднозначно да се препоръча, е извършваното всяка вечер изпитване на съвестта и покаяние за тези грехове, които сме допуснали през деня. За това, като средство за запазване на вниманието върху себе си и средство за промяна, говори преподобни Никодим Светогорец в своята книга „Невидимата бран”.

Важно е не просто да си припомним в какво сме съгрешили през деня и педантично да го запишем в тетрадката си – не, трябва да обмислим: защо паднах в тези грехове? Как бих могъл да ги избегна? В какво се състои грешката ми – просто в невнимание или в недостатъчна строгост към себе си? Дали, разбирайки как трябва да постъпя, аз все пак се поддадох на изкушението или обстоятелствата бяха такива, че не успях да се справя?

От една страна трябва да попросим прошка от Бога, а от друга точно да проанализираме какво да направим, за да не падаме отново в тези грехове. Внимателният към себе си човек, помнейки това, което се е случило вчера и завчера – а той помни това, ако работи над себе си по подобен начин, още днес се готви за утрешния ден. Така се създава един непрекъснат цикъл.

Преди да отидем в храма на изповед, можем да извадим тази пазеща се на някое скришно място тетрадка и да я прегледаме, припомняйки си записаното в нея. Разбира се и тук можем да се хлъзнем по пътя на формализма: например, прочитайки своите записки подред, без да ги анализираме, да говорим на свещеника едно и също по няколко пъти с различни думи. Естествено, всичко записано трябва да бъде обобщено по някакъв начин: ако в нашите записки един и същи грях се повтаря в различна форма, трябва просто да кажем, че този грях е бил извършен от нас не веднъж по един или друг начин.

Разбира се, говорейки за един или друг грях, трябва да разбираме: дали това е бил срив, предшестван от борба или сме грешили неограничено и произволно. Това също трябва да се каже на изповедта. То ще позволи на свещеника да разбере степента на падението и състоянието на душата. Тогава той наистина може да ни даде добър съвет и наистина да ни помогне.

Има и изповеди, които е достатъчно просто да изслушаш, без да казваш нищо, разбирайки, че човекът сам ще направи всичко необходимо. Може само да се помолиш за него, да го подкрепиш и това ще бъде достатъчно. Но по-често с изповядващите се трябва да говорим, да им подскажем, да ги посъветваме. За съжаление, някои трябва да бъдат изобличени, отрезвени. Трябва да направим за тях това, което те сами не са направили за себе си и дори да ги „изплашим”. Как? Да им напомним за смъртта, за това, че покаянието не е просто някаква рутинна процедура, а сериозен момент от живота. Макар че най-добре е, когато християнинът сам изобличава и отрезвява себе си.

Фрагменти от книгата на игумен Нектарий (Морозов) – „Тайнството Изповед: Как да се научим да се каем и да престанем да се крием от Бога”

източник: сайт на Саратовска епархия

 

ДА ОТХВЪРЛИМ БАЛАСТА НА СЛОЖНОСТТА

Октомври 25, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Умението да се радваме е една от удивителните и, без преувеличение, спасителните способности на човека. Може ли човек да я възпита в себе си, може ли да се научи на нея? Каква е връзката между радостта и другите способности и чувства на човека?

За разрушителната тъга

Четейки Свещеното Писание – в частност, Евангелието и Апостолските послания, – виждаме там множество различни повели. Това не са точно заповеди, това са думи на Христос, обърнати в различни случаи към учениците му и чрез тях – към всеки един от нас. Това са и наставления на апостолите, които те са давали на своето паство. Сред тези наставления е и повелята да се радваме (виж 1 Сол. 5:16). Както показва опитът, това е една от повелите, които най-често се забравят или се разбират неправилно. Няма да говоря подробно за стереотипното мнение, което може да се чуе от нецърковните хора, наминаващи рядко в храма поради някаква необходимост: Стоят, казват, православните на служба с мрачни и скръбни лица, лишени не само от радост, но и от какъвто и да било емоционален интерес към случващото се. Няма да говоря за него, защото това мнение до голяма степен е невярно: човек, който се е отбил в храма по време на службата за 15-20 минути, вижда хора молещи се, съсредоточени, борещи се напрегнато с разсейващите ги помисли. И, разбира се, техните лица са сериозни. Същите тези хора след литургията ще се смеят, ще се усмихват, ще се шегуват, ще проявяват топлота и интерес един към друг. Така че, като цяло, това твърдение е погрешно, но все пак за неговото битуване има известни основания.

Християнската вяра, пребиваването с Христос, предполагат не само наличието на някаква радост в храма, а и умение истински да се радваш на живота. Не може да не признаем, че такава вътрешна, дълбока, не помрачавана от никакви житейски обстоятелства радост, недостига или изобщо липсва у повечето от нас. А да се радва през целия си живот – за християнина е не просто заповед, а негов дълг, израз на ответната му любов към Бога.

Много често чуваме, че всеки човек, който се кани да посвети живота си на изпълнение на Божиите заповеди, ще има много скърби, че не е възможно, както казва св. Исаак Сириец, да се приближиш до Бога, по друг начин, освен чрез скърби. От това мнозина стигат до извода, че щом в света скърби ще имате (Иоан. 16:33), значи и за самите нас вътрешното състояние на скръб трябва да бъде фоново, постоянно, нормално. Но то е именно ненормално – преди всичко защото човек, който постоянно се намира в такава вътрешна угнетеност и чувство за безрадостност на живота, започва да се руши отвътре – психически, а често и физически. А това означава, че той започва да губи сили, да губи способността си за действие и вместо да служи на своите ближни, става за тях бреме, често твърде тежко. Да не говорим за това, че когато хора, които са далеч от Църквата, видят подобно саморазрушаване на вярващ човек, желанието им да тръгнат по пътя на вярата очевидно не нараства.

В този свят истинската радост е такова рядко явление, каквото са истинското смирение и истинската любов. Но в нея, както и във всяка добродетел, можем да се упражняваме, да вникваме в нейната същност, да се учим на нея. Преди всичко трябва да разберем, че става дума не за тази радост, за тази емоционална възбуда, която предизвикват у нас преходните, суетни неща – става дума за съвършено друга радост. Тя произтича от осъзнаването, че Господ ни е дал този живот, ние сме били въведени от Него в това битие чрез някакво чудо. Спомням си как още от детството ми, от четиригодишна възраст, ме поразяваше следната мисъл: „Ето, мен ме има, аз съм. А как е станало така, че ме има именно мен, а не някой друг?“ . Тогава още не познавах вярата, но намерих за себе си следния отговор: „Някой е трябвало да познае, че аз – това съм именно аз, и затова съм се появил“. Аз възприемах това като нещо удивително и чудесно. С възрастта подобни мисли изчезват някъде, биват забравени, но въпреки това чувството, че личното битие на всеки човек е чудо, не трябва да ни напуска. Без него радостта по Бога, към която сме призвани, не може да съществува.

Трябва да се каже, че не всяка радост, която човек изпитва във връзка с размишленията си за Бога, е радостта, за която сега говорим. Случва се да ни споходи радостно чувство, просто защото сърцето ни се е разгоряло по време на молитва, душевните впечатления са се оживили. Това чувство може да се задържи дълго време и то, без съмнение, е добро. Но това не е тази радост, която ще пребъде с човека въпреки всичко, дори в периодите на най-тежки изпитания. Духовната радост не изчезва в трудни външни обстоятелства, именно така тя се проверява.

Има също и състояние на еуфория, което се случва също да приемат за радост по Бога. Понякога то е резултат от напълно неправилен духовен живот, понякога – просто следствие от слаба нервна система. Еуфорията също може и трябва да бъде различавана от радостта, която е плод на задълбочен християнски живот, по един съществен признак – умората. От еуфорията човек рано или късно се уморява, а да се радва по Бога не се изморява никога.

Да заспиш и да се събудиш в рая

Какво пречи на духовната радост да расте в нас? Много неща, но едно от тях ми се иска специално да посоча: често хората, идвайки в храма и започвайки да живеят християнски живот, донасят със себе си и навика да се тревожат, да изпадат в паника.

Когато попиташ някой, защо се измъчва така с тази тревога, с тази паника – понякога до там, че не е в състояние да се зарадва на нещо – отговорът обикновено е един: такива са обстоятелствата. Но едновременно с това ние виждаме в Църквата хора, които намират начин да съхранят своя мир и светлата си радост дори на смъртния си одър; виждаме хора, при които всичко в живота се руши, а те не губят душевното си равновесие – и се усмихват искрено, и благодарят на Бога буквално за всеки къшей хляб. Значи все пак, причината не е в обстоятелствата. Има хора, които живеят съвсем благополучно, но стигат до умопомрачение, защото се боят от две взаимно изключващи се неща: от старостта и от преждевременна смърт. Но какво искате тогава? Както отбеляза една жена от нашата енория, „искаме да заспим и да се събудим в рая“. Т.е. човек има някакво неоснователно изискване: „Аз искам да бъде така“ – и тогава се появява мисълта, че няма да стане така, както му се иска, тя изпълва всичко и човекът изпада в истерия.

Изходът е един: да разберем, че животът е такъв, какъвто е, а не какъвто сме го измислили и да започнем да благодарим за него, а не да изискваме нещо от него. Да не си задаваме мъчителни и съвършено напразни въпроси: защо да живея повече, ако ще бъде така или иначе – и в двата варианта еднакво зле, какъв смисъл има в това? Смисъл определено има във всеки час живот. И този смисъл ни разкриват вярата и схващането за живота не като стечение на обстоятелства, а като дар Божий, който освен това ни е бил даден не веднъж, а ни се дава всеки ден и всеки миг.

Почти винаги зад неумението на човека да се радва се крие от нищо неоправдана вътрешна сложност. Когато човек носи в душата си нещо несъчетаемо, когато в нея са натрупани някакви митически конструкции, когато той излишно драматизира това, което се случва с него, не само че не може да достигне до духовна радост – той вече не чува и песента на птиците, не вижда залеза, не чувства топлия вятър. Разбира се, може да се каже, че има хора, които по природа са по-цялостни и прости, а други – по-противоречиви и сложни, но тук може да се направи следната аналогия. Ако на човек не му дават да спи в продължение на няколко денонощия, той неизбежно ще придобие по-голяма простота. Неговият жизнен багаж и душевни склонности ще си останат, но всички изкуствени вътрешни сложности някак много бързо ще загубят своята важност. По подобен начин действа и стремежът към Бога, когато той стане всецял, силен и истински: той дава на човека разбирането, че ето това е важно, това не много, а това може да бъде изоставено. Животът, устремен към Бога, може да се сравни с полета на въздушен балон: ясно чувстваш кога той започва да губи височина и изхвърляш баласта. И щом го отхвърлиш, веднага се освобождаваш от ненужните умопостроения, подозрения, от опитите да изразиш с много думи онова, което може би изобщо не е нужно да изказваш с думи, от самооправданията, които не те оправдават – и животът става много по-лек. И по-радостен.

„Аз обичам своята тъга“

Внимателният човек, който се старае в различните житейски обстоятелства да разпознава действието на Божия промисъл, обикновено вижда в своя живот повече поводи за радост, отколкото могат да забележат отвън заобикалящите го хора. В други случаи е точно обратното. Случва се да разговаряш с човека, да му изброяваш на пръсти онова, което може да го радва в живота му, да му носи утеха – и се сблъскваш с факта, че той просто не иска да се радва. По-близко и привично му е да пребъдва в това печално състояние на самосъжаление, в което е дошъл при свещеника. Той намира в него някакво патологично утешение и не иска да се откаже от него. Как изобщо е възможно това?

Не само е възможно, но не и чудно, защото радостта според християнското й разбиране е не само пълнота на живота, но винаги и душевен труд. Това винаги е някаква откритост към хората: не е възможно да се радваш по християнски, ако си се сврял някъде в своя ъгъл. И понякога е по-лесно да не предприемаш нищо по този въпрос, а да вършиш точно обратното и да намираш в това мрачно, извратено удовлетворение. Затова ми се струва, че всеки от нас, желаейки да се научи да се радва, трябва първо да се вгледа в себе си и да се запита: искам ли наистина да се променя или си ми е по-добре с моята тъга? И ако се окаже, че е последното, то с това непременно трябва да се борим с всички сили. Защото ако човек не се радва, той не може и да благодари, с което сам се лишава от благодатта и Божията помощ. Преподобни Исаак Сириец казва, че няма такова Божие благодеяние, което да остане неумножено, освен онова, за което човек е неблагодарен. Така че може да се каже – колкото по-дълго човек предпочита да възприема всичко в тъмни краски, толкова по-лошо става неговото реално положение.

Да променим нагласата

Несъмнено способността на човека да изпитва радост, неговата възприемчивост към нея, зависят от нагласата му. Но ние сме свикнали да казваме „нагласа“, разбирайки някаква даденост, докато на практика нагласата по-скоро има нещо общо с настройките на смартфон: ние привикваме към определени параметри, но като се поровим в тях и се ориентираме, можем да ги променим. Човек зависи от много неща: от своите навици, страхове, интереси, емоции. Преустройвайки по един или друг начин всичко това, ние можем значително да променим общата „конфигурация“. И ако човек иска да живее радостен живот, трябва да се отнесе към това, като към много сериозно дело, което изисква непременно работа над себе си.

При обучаването в каквото и да било, винаги има съвсем простички действия, изпълнявайки които човек постепенно придобива навик. И в обучаването на това да възприемаш живота просто и непосредствено и също така непосредствено да му се радваш, също могат да се намерят такива елементарни упражнения. Например, някой ни е казал нещо и в съзнанието ни се прокрадва помисъл: а какво искаше да каже той? Просто така ли го каза или с подтекст? Тук трябва да се спрем и да възразим: „Това не е важно, той каза точно това, което каза и повече няма да мисля за това“. Или в сърцето ни се прокрадва страх от нещо. Веднага трябва да преценим: реален ли е този страх или измислен? И, ако е измислен, без съжаление да го отхвърлим, защото в противен случай никога няма да се научим да се радваме на живота.


Нужно е също по-често да напомняме сами на себе си, че Бог е създал човека за блаженство и макар че ние сме се лишили от него, правейки грешка в лицето на нашите праотци, за човека е естествено да се стреми към този блажен живот. Затова всичко добро, което можем да съберем във фокуса на нашето увеличително стъкло, от огромното слънце до мъничкото бръмбарче, от нечия усмивка до прекрасната тиха сутрин, трябва непременно да събираме и да насочваме този фокус в сърцето си. И тогава, може би, нашето свидетелство за Христос ще стане наистина живо за тези, които са загубили радостта от живота, и гледайки нас, те ще пожелаят отново да я намерят.

За безплодната съпротива изразходваме толкова енергия, че това ни пречи да живеем

Октомври 4, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

 
– Правилно ли разбирам, че ако не можеш да се помириш с ближния, не бива да се изповядваш и причастяваш?

– Не, така не може да се каже, защото във взаимоотношенията с близките има различни ситуации, в това число и такива, при които въпреки желанието си, човек не може да се помири – не защото не е готов да помоли за прошка, а защото близките не са готови да му простят. Понякога в навечерието на изповедта човек започва процес на помирение и в този процес се развихря такава кавга, която надминава всички предишни, защото тук отново се крие врагът, който иска да отдалечи човека от изповед. Затова нашата задача е сами да простим от сърце, вътрешно да се помирим, а след това отиваме на изповед и казваме, че това го има в нашия живот. И в някакъв момент свещеникът може да ни каже: „А сега отиди и се постарай да се помириш”. Тогава трябва да отидеш и да се постараеш. Но не бива подобни ситуации да се превръщат в препятствие към тайнството Изповед.

– А ако самият ти вътрешно не можеш да се помириш, можеш ли да пристъпиш към изповед?

– Важно е да се разбере, че на изповед човек изповядва не само греховете, които е готов да остави, но всички грехове, в които съзнава, че е виновен. И именно благодарение на това, че човек се разкайва, у него се появяват сили – благодатни сили от Бога – за да се справи постепенно с този грях. Случва се човек с години да се кае в един и същи грях, да се мъчи от своята неспособност да го остави, а след това, в някакъв момент, Господ тайнствено разкъсва връзката, която съществува между този човек и неговия грях. Но за да се случи това, човек трябва да изстрада и възненавиди своя грях, а този процес може да бъде много дълъг. Затова трябва да кажем, че ако ние правим всичко, което зависи от нас, можем да се надяваме, че останалото ще възпълни Бог.

– Как да се постъпи, ако си останал единствен близък родственик на човек, изпълнен с ненавист, който разрушава сам себе си и от когото всички останали роднини и познати са се отвърнали? Как да се грижиш за него, без да подлагаш себе си на ежедневно разрушение? И къде е границата, отвъд която общението с него вече ще причинява вреда?

– Трябва да бъдем готови, че изпълнявайки своя дълг по отношение на този родственик, ще претърпим от това вреда. Християнските ни задължения могат да бъдат болезнени за нас и по този въпрос нищо не може да се направи. Това е жертвата, която трябва да принесем. Навярно е възможно да намалим разрушителното въздействие върху нас самите, но да го сведем до нула, по-скоро няма да успеем.

– А как да го намалим?

– Вижте, много често ние искаме да получим на някакви частни въпроси, свързани с вътрешния ни живот, готови отговори, които по принцип никой не може да ни даде. Може би, в конкретното ни състояние, ние по никакъв начин не можем да повлияем на това разрушително въздействие и затова е безполезно да си задаваме този въпрос. Отговорът тук лежи не в плоскостта на технологията, а в областта на християнския живот, който обхваща цялото ни битие. Ако ни се отдаде да се променим и да станем други, да се приобщим в по-голяма степен към пълнотата на християнския живот – и отговорът ще се появи сам, няма да е нужно да го търсим. Затова единственият път тук е постепенно да надрастваме себе си и да молим за това помощ от Бога.

– Какво може да ни помогне да надрастнем своите обиди по отношение на другите хора?

– Мисля, че конкретното и радикално средство за това Ви е известно – това е Евангелието.

– Т.е. почувстваш ли, че се обиждаш – бягай и чети Евангелието?

– Тук е важно друго – не в какъв момент ще четеш. Важното е да четеш Евангелието не като книга, от която можем да почерпим нещо полезно, добро, нужно, в която можем да намерим съвет в някакви житейски обстоятелства, а като книга, всяка дума на която трябва да стане наш живот. Ако човек чете Евангелието именно така, той сам не си оставя никакво право на обида, тя изчезва от живота му като категория, защото всичко, което може да бъде основание за нашите обиди, няма място в евангелския живот. В живота на човека този обрат може да не произтече мигновено, тогава, когато той за пръв път е прочел Новия Завет, но въпреки това трябва, постоянно да се връщаме вътрешно към словата на Евангелието. Това води до там, че ние започваме да възприемаме нашата обида, каквато и да е била тя, като помрачение: аз се отклоних от пътя, но веднага се връщам обратно – на тази почва, на която моят живот може да принесе плод.

– Т.е. трябва да позволяваме на близките ни хора да ни нанасят травми?

– А какво е травмата, как се получава тя? Когато човек, стремящ се да живее според Евангелието, някак отстъпва от това и се потопява в сферата на изцяло земното, плътско битие, той веднага започва да получава травми. Ту нещо го е ранило, ту е влязъл в стълкновение с някого, ту го е обзел някакъв страх. Животът според Евангелието предпазва душата от всичко това. Връща се човек с ума и сърцето си при Христос и разбира: и това не е страшно, и това не е болно, и това не е обидно… Всички тези преживявания възникват тогава, когато в нас се раждат реакциите на ветхия човек. Няма ли ги тези реакции – настъпва удивително успокояване: изведнъж разбираш, че Божията воля не само ти посочва кое е правилно и кое не, не просто те напътства, но и те освобождава от много неща. Обикновено става така: казаха ми нещо, което ме засегна, казаха нещо лошо за мен, не ме дооцениха – и аз трябва нещо да направя. А изведнъж се оказва, че не трябва да правиш нищо. Именно за това считали ранните християни за чудни хора – защото те имали напълно различно отношение към всичко. Именно това „чудачество” катастрофално не достига в нашия живот.

– Ако пред тебе несправедливо обиждат някого, но обстоятелствата са такива, че нямаш право да се намесиш, какво трябва да направиш в такъв случай? Например, моя близка приятелка работи като домашна помощница. И веднъж, в семейството, в което прислужва, бащата се разгневил и започнал да бие мъничкия си син. Служебната етика и условията на договора й забраняват да се намесва в отношенията на членовете на семейството. Тя често си спомня този случай и си мисли, как е трябвало да постъпи…

– Мисля, че все пак нейната съвест й подсказва, че е трябвало да се намеси. Господ ще ни съди не по условията на нашия договор с работодателя, а по това, дали сме следвали съвестта си или не. Но с това не искам да кажа, че във всеки подобен случай трябва да се намесваме. Има екстремни ситуации, когато е ясно, че всеки момент детето може да бъде невъзвратимо наранено – и тук не може да има никакви „ако” и никакво забавяне. Ако ситуацията не е такава, трябва да претеглим потенциалната вреда и потенциалната полза от нашите действия. При това не от гледна точка на това, дали ние ще претърпим някаква вреда или не, а от позиция – ползата за самота дете. Ако сега се застъпим за него и то почувства поддръжката на възрастния, но вследствие на това се лишим от възможността да се появяваме в този дом и повече няма да се видим с него, ще бъде ли оправдана нашата намеса? Понякога ще бъде оправдана, понякога – не. Трябва да се види какво в конкретните обстоятелства е по-важно.

– Понякога се случва, че си бил в конфликт с някого и дори този конфликт вече е разрешен. С ума си разбирам, че като християнка трябва не само да простя, но и да съхраня доверието си към съответния човек, но вътрешно ми се иска да се затворя и да се дистанцирам. Как да се справя с това?

– Тук трябва да се действа, като се изхожда не само от позиция на вярата, но и от здравия смисъл. Ако има човек, който образно казано, носи в себе си карфица и се опитва да ни убоде с нея, трябва мислено да определим разстоянието, от което ще можем мирно и доброжелателно да общуваме, без той да може да ни достигне с карфицата и от това разстояние да строим по-нататъшните ни отношения. От друга страна, като определим тази дистанция, трябва да се постараем да не се ожесточаваме, да се отнасяме към него с топлота, да не го смятаме за човек второ качество в сравнение с всички останали в живота ни и да се потрудим отношението ни към него да е най-доброто, на което сме способни. А ако усещаме, че всеки път, когато го видим, сърцето ни се свива от обида и раздразнение, трябва да се борим с тези чувства, трябва да увещаваме сърцето си. В тези случаи много помага разбирането на това, че със своята обида ние онеправдаваме не другия човек, ние онеправдаваме самите себе си, защото чувствата, които изпълват сърцето ни, не ни позволяват да живеем пълноценен християнски живот. Ако се стараем да постигнем правилна вътрешна нагласа не само заради себе си, но и заради Бога, ще постигнем успех в това.

– А ако мисълта, че с тази обида ограбваш единствено самия себе си, не помага?

– Освен усилията на ума и усилията на волята, тук се изисква и определена дълбочина на личния духовен опит. А опитът не се придобива с едно щракване с пръсти: на някого за това са нужни седмици, на друг – месеци, а на някого и години. И това не е опит да си забраниш да се обиждаш, а опит за надрастване на обидата. Човек става по-голям от своята обида, когато става по-голям от самия себе си. Например, съвсем малкото дете може горчиво да плаче, че количката му се е търкулнала някъде, където не може да я достигне, а след няколко години, за него това вече няма да представлява нито огорчение, нито проблем. Нещо подобно трябва да се случи и във вътрешното израстване на възрастния човек и това е единственият път, по който се избавяме от бремето на обидите, притискащи сърцето ни.

–Приемлива ли е от християнска гледна точка поговорката „Лошият мир е по-добър от най-добрата война”?

– Зависи за какво става дума. Ако ние дразним някого с някакви свои действия, то, разбира се, не бива да се оправдаваме с тази поговорка. А ако този някой изпада в раздразнение от самия факт на нашето съществуване, това да не сме в конфликт с него, вече определено е придобивка.

Да допуснем, че на някой от близките ни, не му харесва нашата домашна молитва. Трябва да разберем: нещо конкретно ли предизвиква реакцията му или само по себе си това, че се молим. Ако можем да не правим нещо и проблемът ще се разреши, естествено трябва да постъпим така. Може да се молим шепнешком, ако пречим на някого да гледа телевизия, можем да не палим свещи и кандило, ако нашите близки се опасяват от пожар. Тук нямаме за цел да стигнем до „лош мир” – тук трябва да запазим пълноценен мир, и това е наш християнски дълг. Друго нещо е, ако някой по принцип е против нашата молитва. Тогава наистина трябва да се положат усилия да се стигне поне до „лош мир”: да отидем с молитвеника си някъде, където ще бъдем незабележими – дори в банята, ако нямаме своя стая. Но трябва да продължим да се молим.

– Няколко пъти годишно при мен идва сестра ми, която живее в Москва. Всеки път по този повод се устройват трапези. Тя не е църковен човек, другите ни роднини – също, така че всеки път това се превръща в губене на време и празни светски разговори. Мога ли да избягна тези срещи, за да не празнословя?

– Мисля, че дори да нямате общи теми за разговор със сестра си, няма никакви от християнска гледна точка верни основания да се откажете от тези срещи. Вие не можете да й дадете нищо друго, освен това общение – така че, дайте й поне него, проявете в него доколкото е възможно своята любов към нея.

Тази ситуация може да се погледне от обратната страна: идва сестра Ви, а Вие не я посрещате. Отклонявате се от общата трапеза с роднините веднъж, два пъти… Накрая това неминуемо ще доведе до разговор, в хода на който ще Ви се наложи да обясните своето поведение. Ще й кажете ли, че тя има светски интереси и Вашата вяра не Ви позволява да си губите с нея времето дори няколко пъти в годината? Даже ако това не се случи, нежеланието да седнем на една маса с близките ни, не може да остане незабелязано. Това ще бъде реално зло и реална вреда, за разлика от измислената вреда, която се опитвате да избегнете.

– А при мен случаят е друг: роднините ми са иноверци. Когато седнем на маса, разговорът всеки път преминава върху теми от религиозен характер и започва караница. Може ли в такъв случай да не участвам в тези семейни трапези?

– На първо място, аз имам друг въпрос: защо разговорът преминава на религиозни теми? Вие знаете, че това ще доведе до кавга и всеки път го поддържате? Този разговор трябва да се избягва, да се пренасочва към нещо друго. Ако в семейството има дори не близост, а просто нормални отношения, това трябва да даде резултат. Ако роднините Ви виждат, че Вие не искате да говорите за това, но упорито насочват разговора в една посока, това означава, че когато той тръгне натам, трябва просто да си тръгнете – в буквалния смисъл. Ще си тръгнете веднъж, ще си тръгнете втори път и ако те имат поне малко желание да продължат да общуват с Вас, ще бъдат принудени да прекратят тези провокации. Може би ще Ви се обидят, но това ще проработи.

– Казвате, че трябва да се отклоня от разговора в момента, в който той започва. Но не се ли получава тогава, че аз проявявам малодушие, че не проповядвам Христа…

– Аз не разбирам напълно какво означава тук „да проповядваш”. Проповедта не означава да внушаваш нещо за Христос на хора, които не са готови да слушат за Него. За вярата може да се говори с човек, който откликва, който е съзрял за този разговор. Да се говори лично, топло, а не във формата на публична проповед. Тази беседа трябва да има естествен характер – тогава това, което ще кажем, няма да се превърне в осъждане за нас. А в условията, за които разказвате, това, което Вие наричате проповед, е очевидно неуместно.

– Какво представлява „правилото на трите пъти” в отношенията с хората?

– Вероятно това не може да се нарече правило в буквален смисъл – по-скоро е нещо, обусловено от здравия разум и някои свети отци съветват да прибягваме към него. Да предположим, че е възникнала следната ситуация: Вашият началник Ви е заръчал да направите нещо и Вие виждате, че то ще доведе до лоши последствия. Казвате му за това – той не реагира. Избирате подходящ момент и говорите с него втори и трети път – резултатът е същият. Това е достатъчно, не бива да безкрайно да досаждаме на човека със своите доводи. Преподобните Варсануфий и Йоан казват, че не само да изказваме мнението си, но и да предлагаме помощ трябва до три пъти – и след това да се оттеглим, защото ако продължим – това може да доведе до спор. Това ограничение, разбира се, е условно. Ние трябва да се ограничаваме, но не бива и да подхождаме формално – има въпроси, особено при много близки хора, към които ще ни се наложи да се връщаме повече от три пъти през живота ни.

– Каква е границата, до която трябва да проявяваме смирение в отстъпките, които правим на ближните си? Случва се да виждам несъмнено, че това е добро дело – например да отида в храма на енорийска беседа. Тогава настоявам, че това ми е нужно и ще го направя, въпреки съпротивата на съпруга ми.

– Мисля, че не може да се отговори еднозначно права ли сте в случая, без да се анализират причините за възникващата съпротива. Несъмнено е добре да се отиде на енорийска беседа, но ако за това трябва да се изпокарате с всички в къщи, за вас няма да има никаква полза от това дело. Но често ние се караме не защото няма друг изход, а защото не умеем по друг начин. В живота на всеки един от нас има случаи, когато не можем да отстъпим и се налага да настояваме – не на своята гледна точка, а на здравия смисъл. Но да не отстъпим можем по различен начин – не е задължително обезателно да влезем в конфликт.

За да стигнем до там – да запазваме мира естествено и просто, трябва да се стараем да придобием дух на непротивене. Какво означава това? При всеки от нас от време на време идват хора, които молят за нещо. Много често първата ни, непроизволна реакция, е да им откажем. „Защо пък да съм длъжен?”, „А защо той смята, че именно аз имам време да направя това?” – често такива мисли възникват у нас още преди да сме изслушали до край какво искат от нас. Нужно е изначалното, базисното ни отношение да е друго. Слушаме и мислим: мога ли поне с нещо да му помогна? Мога ли да се съглася с него за нещо? И това, което можем да направим, трябва да направим и в никакъв случай да не роптаем. В такъв случай, дори ако човекът иска от нас нещо, което не ни е възможно, нашето първоначално желание ще бъде да го изслушаме и да му съдействаме, и това се чувства. А когато го изслушаме и разсъдим, можем да решим, че не можем да изпълним тази молба.

И още – за да се научим да излизаме от нееднозначни и спорни ситуации без кавги и разправии, важно е да не настояваме на своето мнение, когато може да се постъпи и така и иначе и резултатът и в двата случая ще бъде неутрален. „Да влезем в този магазин.” – „Добре, но по-добре в този”. Двама души вървят заедно и стигат до там да се скарат за това, макар асортиментът и в двата магазина да е еднакъв. Защо? Защото и на двамата им се струва, че ако дори в такива дребни неща са способни да наложат волята си, значи тя е силна. Това е много интересна представа, защото на практика такова поведение показва, че воля има, а сила на волята няма. Силата на волята се проявява в това, да принудиш самия себе си към нещо, да ограничиш себе си в нещо. А ние изразходваме толкова енергия за подобна безплодна съпротива, че това ни пречи да живеем.

 

Близко или не съвсем

Февруари 22, 2018 in Беседи, Начална страница, Свещеническа конференция

 

Защо хора, които идват в Църквата, търсейки спасение от чувството за самота, понякога са самотни и в нея? Причините за това могат да бъдат много, те може да скрити дълбоко в човешкото сърце, но едновременно с това има и съвсем прости, в някакъв смисъл житейски неща, на които в такива случаи трябва да се обърне внимание, за да можем да си изясним ситуацията. За някои от тях става дума в този материал.

 

Понякога се случва някой, който  е започнал да се въцърковява, да посещава църковните служби, да дойде и да се оплаче: църковните хора общуват по различен начин от „светските“ извън храма – държат се на дистанция. И по този повод има толкова преживявания, че си струва за това да се поговори специално.

 

Убеден съм, че общението между енориашите на един храм трябва да бъде топло, искрено, неформално – и това не е второстепенен въпрос, това е важно нещо, на което трябва да обръща внимание и настоятелят и всички, които посещават храма. Образец за такива взаимоотношения можем да намерим в повествованията за живота на ранната Църква – в Деяния на апостолите, в апостолските послания. Ние виждаме, че членовете на християнските общини от това време са живеели общ живот и не са поставяли помежду си никакви прегради. Но тъждествени ли са понятията преграда и дистанция? Съвсем не – прегради не бива да има, но дистанцията често е необходима.

 

„Т.е. трябва да общуваме един с друг както през деветнадесети век?“ Понякога онзи, който е дошъл в Църквата, за да получи близост и топлина, е готов да се обиди от самата дума „дистанция“. Не, аз не смятам, че трябва да се опитваме да възпроизведем в поведението си отминали времена. Просто и близостта, и топлотата трябва да бъдат разбирани правилно – ние не бива да си позволяваме да нахлуваме прекалено в живота на другия човек. В общуването с хората трябва да има деликатност.

 

В какво може и трябва да се изразява дистанцията? Преди всичко трябва да има разбиране за това, че хората в храма не искат да се сближават на основата на празни и суетни неща. Затова понякога изглежда, че в нецърковна среда е по-лесно да се сближиш с нови хора. И наистина там всичко става по-бързо и като че ли по-просто: отишли някъде, забавлявали се, поговорили си за нещо, разказали си едни на други някакви клюки, направили си взаимни комплименти – и на тази база хората станали много близки. Не искам да кажа, че само лоши неща сближават невярващите хора, но много често именно страстите играят ролята на катализатор в отношенията. А църковният човек се противи на такива опити за контакт с него, опитва се да се опази от това. Трябва да се сближаваме на основата на доброто, но не всички умеят това.

 

Има още един непонятен за някои хора въпрос: защо хората в храма, в това число и свещеникът с енориашите, често си говорят на „Вие“? Според мен това е правилно, защото помага да се избегне фамилиарността, която не води до нищо добро. Когато хората се сближават прекалено, особено ако това сближаване е стремително, след като в последствие се изясни колко различни са те все пак, те също толкова стремително се разделят – и често това става чрез конфликт, по недобър начин. А „Вие“ предполага безусловно уважение към събеседника и, когато се обръщаш по този начин към някого, е много по-малко вероятно да му наговориш нещо, за което после ще съжаляваш.

 

Самият израз „да бъдеш близък“ трябва да се разбира като готовност да се притечеш на помощ, да изслушаш човека, да оставиш своята работа и да направиш нещо за него. Но това не означава напълно да се потопиш в живота на другия, да всмучеш него и неговите емоции буквално до мозъка на костите си. Да приемеш изцяло живота на другия човек е възможно само когато това е твоят мъж или жена, когато това е твоето дете – когато това са много близки хора, които в пълния смисъл на думата живеят един живот. В противен случай това ще доведе до големи изкушения и до душевно разстройство.

 

Веднъж чух от Саратовския и Волски митрополит Лонгин следните думи: „Трябва да умееш да бъдеш и близко, и в същото време далеч“. Тогава аз все още не разбирах напълно какво означават тези думи, но с течение на времето, служейки като свещеник, започнах да разбирам. Свещеникът може да дружи с хората, но между него и тях винаги ще има определена дистанция. Иначе не бива. Ако няма такава дистанция, от общението му с енориашите няма да излезе нищо добро. Ще се стигне до разрушаване на взаимоотношенията, които човек трябва да има със свещеника като такъв.

 

Понякога ми се налага да отговарям на два взаимно свързани въпроса: „Ако имаш приятелски отношения с някого, и той стане свещеник, може ли да се изповядваш при него“? и „Може ли с течение на времето да завържеш приятелски отношения със свещеника, при когото се изповядваш?“ Трябва да се каже, че в църковната традиция по отношение на изповедта и родството има само една забрана – жената на свещеника не трябва да се изповядва пред своя мъж. Що се касае да роднините и приятелите, всичко зависи от конкретната ситуация. А аз бих добавил: зависи от това, доколко този, който се изповядва, може сам да се дистанцира и да се изповядва на Бога, а не на свещеника.

 

Веднъж при мен дойде на изповед стар и близък мой приятел, който е доста по-възрастен от мен и отношенията ни с който не винаги са били безоблачни. Това предизвика у мен напрежение, но докато той се изповядваше, аз почувствах, че той наистина разбира, че стои пред Бога и всички наши предишни неразбирателства и конфликти са оставени настрана. Разбира се, такава изповед може да се състои и пред нея не бива да се поставят прегради. Също така и свещеници, които са приятели, могат да се изповядват един на друг – това е обичайна практика. Но се случва и нещо друго: човек не се кае пред Бога, а се вкопчва в свещеника – постоянно, и на изповед, и не на изповед, му излага своите мисли, оплаква му се от нещо. И свещеникът като че ли не може да прекрати това, но все пак е длъжен да го направи, защото иначе на никого повече няма да може да помогне, освен на един единствен човек, който отнема цялото му време и внимание.

 

Иска ми се още да кажа, че понякога грешка по отношение на дистанцията е и въпросът: „Как повярвахте в Бога?“. Не казвам, че този въпрос не бива да се задава, но кой знае защо у нас обичат да го задават хей така – мимоходом: задава го репортерът, който прави проучване и не можеш да разбереш, на какво ще бъде посветен материалът; могат да го зададат на човек, с когото току що са се запознали на работното място или на връщане към къщи в препълнения трамвай; веднъж дори един лекар, мерейки кръвното ми налягане, ме попита: „Интересно, а Вие как повярвахте в Бога?“ – и веднага премина на друга тема. Може би се е създало някакво впечатление, че това е начин да поддържаш непринуден разговор, но на практика това е изключително дълбок и важен въпрос, който в дадения случай се задава в абсолютно неуместен момент. И ти стоиш като оглушал и мислиш да отговориш ли, или да не отговориш: от една страна на всеки, който иска от теб сметка за твоята надежда, трябва, както казва апостолът, с кротост и боязън да дадеш отговор (1 Петр. 3:15). А от друга страна, да говориш сериозно за това, как Господ е влязъл в твоето сърце в такава ситуация, означава да се поставиш в нелепо положение и, което е още по-лошо, да хвърляш бисери – няма да уточняваме на кого… Затова, задавайки въпроси и стремейки се да опознаем някого, ние трябва да си представяме, че сме като реставратор, който пристъпва към икона. Най-важното е да не навредиш. Ако човек не мисли затова, няма да се стигне до желания резултат.

 

източник: Православие ру


Щастието е сам Господ

Януари 11, 2018 in Беседи, Начална страница

 

Вероятно всеки човек се стреми към щастие или поне съзнателно или несъзнателно мечтае за него. Някой си блъска главата над въпроса: а какво означава щастие, къде да го търсим и как да го достигнем? Какво да правим, ако това, което някога ни е изглеждало щастие, се окаже химера? А не е ли само по себе си търсенето на щастието неосъществима фантазия?

 

Когато „добре” все още не е щастие

Всички се стремят към щастие, но представата за него е твърде различна при различните хора. Понякога тази представа има утилитарен характер: аз съм щастлив, когато се чувствам добре. А начините за постигане на това „добре” са много. Защо съвременният човек се оказва толкова зависим, в това число и от различни вещества и състояния? Защото днес щастието често се преживява и мисли на някакво, условно казано, хормонално ниво. Отделят се определено количество хормони, които дават на човек чувство за щастие и той смята, че е щастлив. Но това продължава понякога ден, понякога час, понякога няколко минути. Без съмнение е много трудно да се нарече щастие това, което е следствие от дразнението на някакви определени нервни центрове и изчезва, щом това дразнение стихне.

 

Ако пренесем всичко това върху плоскостта на междуличностните взаимоотношенията, често и тук виждаме стремеж към щастие, което се достига за някакъв кратък период за сметка на удоволствието от общуването. Това общуване може да бъде интелектуално, което е по-рядко; може да бъде душевно, психологическо, а може да бъде удоволствие от тези отношения, които навярно няма смисъл да обсъждаме подробно. Но всичко това много бързо изчезва и се разрушава, защото няма дълбоки, здрави основи и в него липсва главното, липсва онзи смисъл, който да го пронизва и изпълва.

 

Тук можем да си припомним известната полемика между Виктор Франкъл и Зигмунд Фройд. Фройд твърдял, че базова потребност за човека е не дори щастието, а наслаждението. А Франкъл казвал, че тази идея е абсолютно несъстоятелна, защото, ако човек си постави за задача, да достигне състояние на наслаждение, той никога няма да го изпита. Защо? Защото според Франкъл наслаждението е страничен ефект. Т.е. човек живее този живот, който трябва да бъде живян, пълноценен живот, който съответства на дълбинния смисъл, заложен в основата му и именно тогава се чувства щастлив. Не защото се стреми към щастието и иска да го преживее и изпита на всяка цена. Това вероятно може да бъде обяснено и от гледна точка на психологията, даже на неврологията. Нали когато човек изпитва щастие е напълно отпуснат. А когато е в напрежение, не може да бъде щастлив. И когато човек се напряга за да постигне отпускане, всеки път ще преживява някакви сурогатни състояния. И за това ще му бъдат необходими наркотици, алкохол, леки, неангажиращи отношения и прочие. Мнозина знаят, че в началото, с помощта на изброените от мен неща, човек се приближава до някакъв пик на преживяванията, които мисли за щастие, а след това настъпва синдромът на махмурлука или „прекършването”. Ако става дума за отношения, то лекотата и неангажираността са само илюзия, защото това по един дълбок начин засяга не само душата на човека, за която той понякога и не мисли, а и нервната система, психиката. Изпитвайки това преживяване, което им се струва щастие и преставайки да го изпитват след това, хората преживяват удар, а понякога и махмурлук, когато след опиянението от страстта настъпва отрезвяване и ти виждаш себе си съвсем друг, оказваш се не на това място, не в това положение, не с този човек, и си мислиш: „Какво е това?! Как стигнах до тук?” По същия начин, когато човек се опитва по изкуствен начин да стане щастлив, става истински нещастен. Винаги се получава така, това е неизбежно.

 

Ако говорим за тези емоции, които е прието да се наричат щастие на творчеството, те сякаш не се вписват в посочената схема, но с това мога да се съглася само отчасти. Творчеството и радостта от творчеството могат да бъдат много различни. Едно нещо е когато човек е творец във висшия смисъл на тази дума и животът му представлява разкриване на скритото в него вътрешно богатство и пълнота, когато за него е съвършено естествено да твори. А друго е, когато творчеството опиянява човека и става за него своеобразен наркотик, когато човек изпитва удоволствие и чувство, че не живее напразно само в тези моменти, когато нещо създава. И твори именно затова – отново и отново да изпитва това усещане. Има поети, художници, музиканти, които се чувстват хора в пълния смисъл на тази дума, само когато творят. А когато настъпи периодът на т.нар. творчески застой, те изпадат в депресия, отпускат се и могат да стигнат дори до самоубийство. Т.е. творчеството също може да бъде както здраво и дълбоко, така и болно и мъчително. Тези неща трябва да се разграничават.

 

Човекът е същество, създадено за благобитие. Не за нещастие, не за мъчения, не за страдания. Естествено, че човек по природа винаги ще се стреми към щастието и даже чисто инстинктивно, интуитивно ще го търси. Но не знаейки в какво се състои то, няма да го постига и ще се опита с нещо да го подмени.

 

Животът като чудо

А какво представлява щастието? Мисля, че човек придобива истинското щастие когато разбере, че животът не е стечение на случайни обстоятелства, не е нещо, което изведнъж се е стоварило върху него, а удивителен, велик дар и когато открие на Кого дължи този дар. Оттук се ражда чувството на отговорност за това, което ти е дадено и то, колкото и да е странно не потиска човека, не го угнетява, не прави живота му тежък и безрадостен, а го изпълва със смисъл. Защо? Защото тогава човек живее не просто така, а животът му става постоянно общение с Онзи, който е извор на този живот. Тогава животът става най-голямото чудо и човек го преживява именно така – като чудо. Да, има хора, в чийто живот всичко е сиво, унило и не се случва нищо, на което си струва да обърнеш внимание. А друг живее така, сякаш неговият живот е като дъга, в която се преливат всички отенъци на цветовете и всеки миг е различен от другия. Защо при втория е така? Защото в неговия живот присъства Господ и този живот е неговото общо дело с Бога.

 

В този живот могат да присъстват или да отсъстват някакви компоненти, които хората обикновено считат (погрешно според мен) за причини или източници на щастие. Едни са убедени, че щастието се състои в семейния живот например, но ние виждаме много семейни хора, които са нещастни и от време на време виждаме несемейни, но щастливи. Други смятат за щастие определен кариерен резултат, достигането на определено положение в професионалното поприще, което са си избрали. Но ние виждаме много хора, във висша степен успешни и при това абсолютно нещастни, както и такива, които не са постигнали нищо в кариерата си, но са щастливи. Цялата работа е във взаимоотношенията с живота и с Този, който го е дал. И колкото и да е странно, тези отношения могат да имат не напълно осъзнат характер. Понякога в живота на нецърковни хора, които не могат смислено да обяснят вярващи ли са или не, присъства някаква светлина. Защото човек е такова удивително същество, което може да бъде в общение с Бога не само на видимо за всички ниво, но и преди това общение да добие някакви конкретни и познати за нас форми, то може да протича в дълбините на човешката душа. Т.е. в дълбините на душата си човек може да прави особени неща, които да са Божии. А какви са причините за този ступор, защо той не може да доведе това до край и да разбере, че всичко което прави е Божие дело и той живее с Бога? Защо не може да признае това сам пред себе си? Трудно е да се каже. Но нашата неверност не унищожава Божията вярност и затова, когато човек живее по този начин, Господ откликва и животът на този човек става друг.

 

Нали животът се открива по отношение на нас в зависимост от това, какви сме ние. Това лесно може да бъде разбрано от един прост пример. В някой ден ти излизаш от дома и всичко ти е противно: и това не е наред, и това не е наред; чувстваш се отвратително и каквото и да се случи, то само потвърждава правилността на това твое мнение. А в друг ден се събуждаш и благодариш на Бога просто за това, че си се събудил, радваш се и виждаш всичко в съвършено друга светлина. Причината не е в живота – тя е в теб, защото ти сега, в този момент си способен да го видиш така. Преподобни Антоний Велики казва, че трябва да завършваме всеки ден с благодарност към Бога и всеки ден да започваме с благодарност към Него. Дори ако не разбираш за какво да благодариш – благодари, и изведнъж ще разбереш защо. И това веднага ще промени всичко около теб – и живота, и хората.

 

Щастието носим в самите себе си

Веднъж ми описаха такава ситуация: млада жена, дълбоко вярваща, със сериозен стремеж към Бога, много иска да създаде семейство. И като че ли има всички „данни” за това, но … не се получава. Поради това тя много скърби. Друга жена, по-възрастна, при която на практика също не всичко е благополучно, защото бракът й е разбит и любимият и мъж е отишъл при друга жена, казва на първата следните думи: „Защо толкова тъгуваш? Щом не става, значи Бог е приготвил за теб нещо друго. Значи Сам Той ще замени за теб това, за което мечтаеш. Нима нещо може да се сравни със сладостта от пребиваването в Бога? Какво още може да се желае?!” Думи сякаш правилни, точни, но не донасят утеха, защото в отговор младата жена укорява събеседницата си: „Как можеш да ми кажеш това?! Може би го знаеш от опит, но ти си имала мъж, имаш деца – ние не сме равни! Нима ти можеш да разбереш моята болка?!” И възниква закономерният въпрос: защо за да сме щастливи, за нас, християните, Христос се оказва недостатъчен? Отговорът е очевиден: значи не сме християни. Само така си мислим. Християнин е този човек, за когото Христос е по-важен от всичко. Преподобни авва Доротей казва, че на онзи, който е претърпял лишение заради Бога, Господ ще бъде и вместо вещите, и вместо храната, и вместо всичко, от което той се е лишил. Но при какви обстоятелства? Само тогава, когато търсиш Бога, когато Той е на първо място за теб.

 

Разбира се не е необходимо сега веднага всеки от нас да се откаже от всичко и да каже: нека Христос ми бъде вместо всичко това. Това би било безумие. Но когато това става последователно и постепенно, човек започва да се изпълва от жажда по Христос и да освобождава все повече и повече място за Него.

 

Аз не познавам добре жената, за която споменах по-горе, но изхождайки от своя пастирски опит, допускам, че дори тя да създаде семейство, няма да бъде щастлива. По-скоро ще изпита чувство, подобно на щастие и еуфория, но то ще бъде краткотрайно, защото тя ще продължи да сравнява себе си с някой друг. Щастлив може да бъде само този човек, който може да бъде щастлив въпреки всичко. Щастието не е следствие от някакви външни обстоятелства и събития. Щастието само по себе си е това което ние или носим, или не носим в себе си, независимо от всичко. Щастието се корени дълбоко в самия човек.

 

Вероятно е нужно да си зададем главния въпрос: защо вътре в мен цари такава пустота? Защо съм си нарисувал някаква идеална картина, чиято реализация трябва да ме направи щастлив, а ако това не се реализира, ще бъда нещастен? Това е психологията на неудачника, на жертвата. Когато човек вкарва себе си в това състояние, той вече не може да бъде щастлив. Ето защо понякога човек, който е постигнал всичко в живота, взема револвер, върти барабана и играе на руска рулетка. Всичко има, а щастие няма – това е възможно най-страшното състояние.

 

За някой средство за преодоляване на пустотата и депресията става Бог, но ако човек гледа на Бога само като на средство, почти нищо добро не излиза. Да, човек се измъква от страшното състояние, в което се е намирал, но по-нататък в живота му не произтичат никакви кардинални промени. А много хора просто влизат в задънена улица и вече нищо не могат нито да открият, нито да намерят, защото както те смятат, Христос също не е изпълване на вътрешната пустота, която толкова страшно е зейнала в тях.

 

Не бива да си мислиш, че ако си влязъл в Църквата, веднага за теб ще започне нов живот. Когато човек живее живота си осмислено, дълбоко, когато търси, когато животът му е творчество – не творчество в областта на музиката, скулптурата, живописта или литературата, а жизнено творчество, когато човек с Божията помощ твори сам себе си, когато става сякаш сътворец на самия себе си, тогава с влизането в Църквата този нов живот става възможен.

 

Грешно ли е да се стремиш към благобитие?

Има много по-страшни ситуации от тази, за която сега говорихме: например болест или смърт на дете, тежко заболяване, социална неустроеност и прочие неволи. И понякога по човешки ти се иска един обикновен живот, с неговите простички радости и приятни грижи. Греховно ли е това желание?

 

От една страна то е напълно естествено: нали човек, ще се повторя, е създаден за благобитие. Някои възникващи трудности ни се удава да преодолеем и да приведем живота си към това благобитие, но има неща, които не са ни по-силите. Тогава трябва не просто да приемеш това, не да се примириш и да кажеш: щом е така, значи така. Макар и това да има висока цена – да повториш след Йов: „Господ даде, Господ взе”. Тук е важно и да разбереш, че това е изпитание, което ти се дава и да намериш това съкровище, което безусловно е скрито в него. Ето това е най-важното.

 

Но често в желанието просто да се наслаждаваш на момента и да забравиш за теготите на живота, за болестите и смъртта, в крайна сметка се крие желание да забравиш за Бога. И така постъпват много хора. Според мен това е една от най-страшните и съдбовни грешки. Ако щете дори затова, защото и да забравяш, и да не забравяш за края на живота, този край все пак ще дойде и ако ти си забравил за Бога, твоят живот е протекъл напразно и ти си се оказал неподготвен за вечността. Ти си толкова пуст, дотолкова нямаш нищо в себе си, че във вечността няма какво да се разкрие. Работата не е дори в това, че ще те накажат и адът, като място за мъчение ще стане твоя участ. На практика ние не знаем какво е адът. Ние знаем, че той е място на пребиваване на онези, който нямат в себе си нужното, за да бъдат с Бога. Как човек отминава Бога, как не забелязва Неговата любов, как не откликва на нея – това е един от най-важните и страшни въпроси. Именно нежеланието на човек да откликне става залог за неговия ад тук, на земята и за ада във вечността.

 

Страшно неразумно е да забравиш за ограничеността на своето битие и поради факта, че само в перспективата на вечността човек може да преживее живота си истински дълбоко и сериозно. А иначе той се спуска до някакво чисто животинско ниво и според мен става твърде плосък. Когато човек вкарва себе си, създадения за вечността, в тясното и малко пространство на днешния ден, се оказва, че този ден твърде бързо изчерпва сам себе си. Това се отнася и за човешките отношения. Истинската любов не се ограничава с текущия момент. Защо казват: ние се обичахме един друг, а после всичко това изчезна? Защото се е оземлило, отишло е единствено в земята, не се е обърнало към Небето, не се нахранило с него.

 

Щастието е тайнство

Веднъж ме попитаха: „Ако обичаш Бога, вероятно ще се появи чувството за щастие. И доколкото е казано, че никой и нищо няма да може да ни отлъчи от Божията любов, то и това щастие няма да има край. Но как да се научиш да обичаш Бога?”

 

Работата е там, че нашата любов към Бога винаги е нещо вторично, защото ние сме извикани към живот от Божията любов към нас. Преди да бъде сътворен светът всеки от нас вече е съществувал във вид на някаква идея, на някакъв, както казва св. Максим Изповедник, логос, творчески замисъл. Това е нещо потресаващо: Господ е вечен, неизменен и значи, идеята на всеки човек присъства в Бога изначално. Това означава, че Господ винаги е обичал всеки от нас. Когато човек започне да мисли за тази любов, да се задълбочава в размишленията за нея, в съзерцанието й, неговото сърце започва да оживява и да откликва. Така интересно е устроен човешкият ум: вгледаш се задълбочено в нещо и по мярата на твоето вглеждане, започваш да го разбираш, да постигаш дълбочината му и в някакъв момент сърцето ти откликва.

 

Същото е и с Божията любов. Ние сме така устроени, че за нас любовта е най-нужното нещо и когато я намерим се ражда ответно чувство. Много важно е след това да не заглушиш това чувство, да му позволиш да се развие в теб. И колкото повече откликваш, толкова повече чувстваш тази любов. Твоята любов никога няма да стане такава, както онази, която си почувствал, защото тя е неизмерима и безгранична. Но и твоята любов може да се стреми към тази безграничност, и тя може да расте. Ето това е щастието. Ето това, е което не може да бъде описано с никакви думи, това е Царството небесно.

 

Господ казва за Себе си, че Той е пътят, истината и животът, и макар това да не е казано в Евангелието, аз ще се реша да го произнеса и то няма да бъде грешка: Господ е и щастието. И затова щастието е тайна, щастието е тайнство.

 

източник: Православие ру

 

Да се приближим към истинското Христово общество

Ноември 23, 2017 in Беседи, Начална страница

 

Естествено е да бъдем заедно.

 

Ние живеем в такова време, че християнският живот на въцърковените хора не прилича на евангелския образец. А всички вярващи бяха заедно, и всичко им беше общо, се казва в Деяния на апостолите (2,44). Разбира се сега не става въпрос за това, че имуществото на всички трябва да бъде общо. Но от друга страна неестествено е и това, че хората от една и съща християнска община през цялото време освен на богослужение изобщо не общуват по между си. Нашето християнско служение трябва да започва с най-обикновените и прости неща – с това да се опознаем един с други, да намерим своите общи интереси, така че, постепенно, по този начин да изградим нашият общ живот.

 

Смисълът е не само в това да си помагаме един на друг в материален план, но и в духовен. В действителност това се получава трудно.Защото на всеки свещеник, настоятел на храма се налага да мисли по какъв начин да изгради ядрото на общината, да събере около себе си деятелни и неравнодушни християни, които да помагат на други хора да навлязат в църковния живот.

Мисията е външна и вътрешна.

 

Задължително трябва да се разбере, че всеки християнин и особено членът на църковната община е длъжен да бъде апостол в най-общия смисъл. Самото значение на дума “апостол” – “изпратен”, означава че всеки от нас трябва да бъде в ролята на човек, когото Църквата изпраща за да лови човешки души за Христа.

 

Аз много обичам книгата на писателя Торнтън Уайлдър, която се нарича “Небето – моята обител”. Това е историята на един много ревностен и, както би могло да се каже екзалтиран и възторжен протестант, който се опитва да обърне в своята вяра всички хора с които се сблъсква. При това той така прямо и непримиримо изобличава всички пороци, които се откриват пред неговия взор, че той редовно се оказва ту в полицията, ту на болничното легло или някъде другаде, дори претърпява криза на вярата си и се отказва от нея, но после пак се връща. Това толкова занимателно и душеполезно, според мен, четиво, което, от една страна разказва как не трябва да се мисионерства, а от друга – показва, как трябва да бъде настроен човек, защото настройка на героя на книгата ми изглежда като цяло правилна.

 

Безусловно, ние не трябва да се нахвърляме на всеки човек, с който Господ ни е срещнал и не трябва да изобличаваме на всеослушание някакви пороци и недостатъци на ближните, защото това не е наша работа. Но все пак имаме случаи, в които трябва да запознаем човека със словото Божие. За това трябва да бъдем внимателни, добри и неравнодушни хора – и сърцето ще ни подскаже какво и на кого можем да говорим за Христос. По този начин започвайки разговор, ние сме длъжни да си определим някаква мярка, към която да се придържаме – подобно на това, когато трябва да нахраним малкото дете, определяме какво количество храна да му дадем. По правило, детето само ще се отвърне когато не иска повече. Така може да се разбере и този момент, когато събеседникът ще се отвърне и престане да приема духовната храна – тогава трябва да спрем веднага. По-добре да постъпваме така: да даваме съвсем малко и да гледаме дали ще иска още. Ако няма желание, не е нужно да настояваме повече. Господ не напразно сравнява словото за вечен живот с бисер, трябва и ние да усещаме тази ценност и да я предаваме на хората, които ни слушат. Това е за външна мисия.

 

Освен нея има и вътрешна мисия в Църквата. Фактически в храма влизат повечето невъцърковени хора, с които се сблъскваме и в ежедневието. И, разбира се, трябва да им помогнем. Често, по време на празник църковнослужителят е твърде зает, затова трябва да се погрижим ние, въцърковените. Хареса ми идеята за мисионерски постове пред храма. Защото обикновено по празници човек влиза в храма, вижда тълпа народ, някакви свещеници пеят, той се плаши, смущава и бяга. И много добре би било, ако някой му каже, че няма нищо страшно и да го упъти. За някого това може да се стори смешно, но така можем да привлечем много хора в Църквата.
Или друг момент. Всеки път, когато свещеникът изповядва човека, който ще се причасти за пръв път, задължително да му обясни целия ред на нещата. Голяма помощ би било, ако по време на изповедта встрани стоят двама-трима от постоянните въцърковени, така че, свещеникът, да им възложи да му обяснят църковния ред за причастието. Още по-добре, да има някой човек, който да поеме шефство над този оглашен, както е било при древните християни.

 

Да намерим своята мярка

 

За християнина, призван към апостолско служение, е важно редовно да си задава въпроса: “Какъв човек съм аз?” – и честно да си отговаря: доколко ми е присъща деликатност, доколко съм надарен или не с дар слово, доколко ми се удава да обясня на хората тази или онази истина. Тогава можем да си зададем другия въпрос: “Каква е моята мярка?” За един човек това се изразява в помощ за разбиране на основите на православната вяра, за друг – да се подготви оглашения за изповед и причастие, а за трети – просто да се помогне на човека да влезе в храма и да се доведе до свещеника, който сам ще отговори на въпросите му. Може да се каже, че тази мярка много зависи от нашето духовно състояние: ако човек е престанал да живее пълноценен църковен живот, то ще започне да усеща, че няма какво да сподели.

 

Важно е да гледаме плодовете, които носи нашето служение. Ако видим, че резултатът от нашето служение са раздор и дрязги, значи, нещо бъркаме. Трябва да разкажем на свещеника, и заедно да се постараем да изправим грешките си. Ако видим, че плодовете са добри, това, от една страна е повод за радост, но от друга – за внимание, да не се възгордеем и да не паднем в тщеславие. Нужно да помним и това, че всеки човек при служение попада и в изкушение. И толкова по-големи са тези изкушения, колкото повече имаме тщеславие и усещане, че правим всичко със своите сили.

 

Още едно важно качество на християнското служение – това е постоянството. От моя свещенически опит мога да кажа – постоянството прави надежден човека. Нерядко става така, че когато говорим за някаква работа, хората са зарадвани и въодушевени. Но когато става въпрос кой ще свърши тази работа, никой не иска да поеме ангажимент. Хората често смятат, че това не е по силите им. Но всеки може да намери своята мярка на участие. Но най-важното е да проявим постоянство. Защото ако мнозина се откажат, ще останат малцина, които ще трябва да поемат всичко върху плещите си. И тази тежест може да стане непосилна за тях и да ги смаже. Затова, пристъпвайки към някакво послушание, към някакво служение, трябва да помним, че трябва да сме постоянни. Необходимо е да преценим своите сили, да започнем по-добре с малко и постепенно да преминем към повече.

 

източник Православие ру

 

 

Да се приближим към истинското общество Христово

Октомври 7, 2016 in Беседи, Отечески съвети

 

 

Християнското служение – този израз, въпреки своята простота, си остава непонятен дори за въцерковените хора или често пъти се възприема само като общо понятие. А в действителност това служение трябва да бъде осъществено на практика в нашия живот – нали без него, както сочи църковният опит, всичко остава празно, формално. Ето как разсъждава игумен Нектарий Морозов.

Естествено е да бъдем заедно.

Живеем във време, в което християнският живот на въцърковените хора не прилича на евангелския образец. “А всички вярващи бяха заедно, и всичко им беше общо”, се казва в Деяния на апостолите (2:44). Разбира се, тук не става въпрос имуществото на всички да бъде общо; но от друга страна, неестествено е това, че освен за богослужение, хората от една и съща християнска община не общуват помежду си. Нашето християнско служение трябва да започва с най-обикновените и прости неща – с това да се опознаем един друг и да намерим общи интереси, така че постепенно да изградим общ живот.

Смисълът е да си помагаме не само в материален, но и в духовен план. В действителност това се получава трудно, тъй като на всеки свещеник настоятел на храма се налага да мисли по какъв начин да изгради ядрото на общината, да събере около себе си деятелни и неравнодушни християни, които да помагат на други хора да навлязат в църковния живот.

Мисията е и външна, и вътрешна.

Задължително трябва да се разбере, че всеки християнин и особено членът на църковната община е длъжен да бъде апостол в най- общия смисъл. Самото значение на дума “апостол” – “изпратен”, означава, че на всеки от нас се полага ролята на човек, когото Църквата изпраща, за да лови човешки души за Христа.

Много ми харесва книгата на писателя Торнтън Уайлдър, която се нарича “Небето – моята обител”. Това е историята на един много ревностен и както би могло да се каже – екзалтиран и възторжен, протестант, който се опитва да обърне в своята вяра всички хора, които среща. При това той така прямо и непримиримо изобличава пороците, откриващи се пред неговия взор, че редовно се оказва ту в полицията, ту в болницата или някъде другаде, дори претърпява криза на вярата и се отказва от нея, но после пак се връща. Според мен това е много занимателно и душеполезно четиво, което, от една страна, разказва как не трябва да се мисионерства, а от друга – показва как трябва да бъде настроен човек (защото нагласата на героя ми изглежда като цяло правилна).

Разбира се, ние не бива да се нахвърляме върху всеки, с когото Господ ни срещне, нито да изобличаваме на всеослушание пороците и недостатъците на ближните си, защото това не е наша работа. Но все пак има случаи, в които трябва да запознаем човека със словото Божие. Затова е нужно да бъдем внимателни, добри и неравнодушни хора – и сърцето ще ни подскаже какво и на кого можем да говорим за Христос. По този начин, започвайки разговор, ние сме длъжни да си определим някаква мярка, към която да се придържаме – както, когато трябва да нахраним малкото дете, ние определяме какво количество храна да му дадем. По правило, детето само ще се отвърне, когато не иска повече. Така може да се разбере и този момент, когато събеседникът ни ще се отвърне и ще престане да приема духовната храна – тогава трябва веднага да спрем. По-добре да постъпваме така: Да даваме съвсем малко и да гледаме дали ще иска още – ако няма желание, не е нужно да настояваме повече. Господ не напразно сравнява словото за вечен живот с бисер – трябва и ние да усещаме тази ценност и да я предаваме на хората, които ни слушат. Това е външната мисия.

Освен нея, в Църквата има и вътрешна мисия. Фактически в храма влизат повечето невъцърковени хора, с които се сблъскваме и в ежедневието. И, разбира се, трябва да им помогнем. Често по време на празник църковнослужителят е твърде зает, затова е нужно да се погрижим ние, въцърковените. Хареса ми идеята за мисионерски постове пред храма. Защото обикновено по празници човек влиза в храма, вижда тълпа народ, някакви свещеници пеят, той се плаши, смущава и бяга. И много добре би било, ако някой му каже, че няма нищо страшно и да го упъти. На някой това може да се стори смешно, но така можем да привлечем много хора в Църквата.
Или друг момент – всеки път, когато свещеникът изповядва човека, който ще се причасти за пръв път, задължително да му обясни целия ред на нещата. Голяма помощ би било, ако по време на изповедта встрани стоят двама-трима от постоянните въцърковени, така че свещеникът да им възложи да му обяснят църковния ред за причастието. Още по-добре е да има някой човек, който да поеме „шефство” над този оглашен, както е било при древните християни.

Да намерим своята мярка.

За християнина, призван към апостолско служение, е важно редовно да си задава въпроса: “Какъв човек съм аз?” – и честно да си отговаря: доколко ми е присъща деликатност, доколко съм надарен или не с дар слово, доколко ми се удава да обясня на хората тази или онази истина. Тогава можем да си зададем другия въпрос: “Каква е моята мярка?” За един човек тя се изразява в помощта да се разберат основите на православната вяра, за друг – да се подготви оглашеният за изповед и причастие, а за трети – просто да се помогне на човека да влезе в храма и да се доведе до свещеника, който сам ще отговори на въпросите му. Може да се каже, че тази мярка много зависи от нашето духовно състояние – ако е престанал да живее пълноценен църковен живот, човек ще започне да усеща, че няма какво да сподели.

Важно е да гледаме на плодовете, които носи нашето служение. Ако видим, че резултатите от него са раздор и дрязги, значи нещо бъркаме. Трябва да разкажем на свещеника и заедно да се постараем да изправим грешките си. Ако видим, че плодовете са добри, това, от една страна, е повод за радост, но от друга – за внимание, да не се възгордеем и паднем в тщеславие. Нужно е да помним и това, че всеки човек при служение попада и в изкушение. И толкова по-големи са тези изкушения, колкото повече имаме тщеславие и усещане, че правим всичко със своите сили.

Още едно важно качество на християнското служение е постоянството. От свещеническия си опит мога да кажа -постоянството и надеждноста на човека. Нерядко става така, че когато говорим за някаква работа, хората се радват и въодушевяват. Но стане ли въпрос за това, кой ще я свърши, никой не иска да се ангажира. Хората често смятат, че това не е по силите им. И все пак всеки може да намери своята мярка на участие. Най-важното обаче е да проявим постоянство. Защото ако мнозина се откажат, ще останат малцина, които ще трябва да поемат всичко върху плещите си. И тази тежест може да стане непосилна за тях и да ги смаже. Затова, пристъпвайки към някакво послушание, към някакво служение, нека помним, че трябва да сме постоянни. Необходимо е да преценим своите сили, да започнем по-добре с малко и постепенно да преминем към повече.

 

 

Източник: Православие ру