Второто подобно изживяване в затвора

Юли 15, 2014 in Беседи, Начална страница, Сладкарница

 

Публикуваме статии свързани с живота на о. Георги Калчу, чийто нетленни мощи бяха открити в края на миналата година. Известният румънски свещеник се представи в Господа на 21 ноември 2006г. в клиника в американския щат Вирджиния на възраст 80 години.

 

 

 

„Година и половина след това стана друго мое докосване до нетварната Светлина.

 

Чаушеску изпитваше неприязън към мен и искаше да ме убие още в затвора. Не като ме осъди на смърт, тъй като моя случай беше известен по света, и затова нареди да ме хвърлят в една килия с углавни престъпници. Сложиха ме при двама такива мъже. Единият беше убил майка си. И то по най-жесток начин, с мъчения – дни наред рязал пръстите й, тялото й. Другият беше убил двама младежи по най-садистичен начин…

 

Двамата ми съкилийници още от първите дни взеха да ме тормозят, но не бяха жестоки. Просто имаше нещо човешко у тях. Правеше ми впечатление, че у всички тези бездушни хора – престъпници, крадци и всякакви други – прозираше нещо много мило и топло, нещо свято дори.

 

Всеки ден отвеждаха тези двама мъже в администрацията. Сигурно ги подлагаха на ругатни, задето не се бяха справили с мен. От тях се искаше да ме убият. Минаха около три месеца и един ден пак ги отведоха в администрацията. Когато се върнаха изглеждаха много объркани. Два пъти седмично ни позволяваха да излизаме навън в едно дворче пет на шест метра. И когато излязохме, те ми наредиха: „Стой тук.” После отидоха в другия ъгъл и взеха да си говорят нещо. Стана ми ясно, че е дошъл краят ми. Обърнах се с лице към стената. Започнах да се моля и да изповядвам на Бога греховете си. След десетина минути – толкова беше времето на разходката – те се приближиха и ми казаха: „Отче… – За първи път се обръщаха към с думата „отче”. – Отче, решихме да не те убиваме ние. Нека да го направят надзирателите.” Аз се разплаках. Не можех да повярвам, че са се отказали да ме убият. Върнахме се в килията и проведохме разговор. Разказвах им за себе си, за моя живот. И те споделиха много неща от своя живот, казаха, че вече знаят, че не съм лош човек. На другия ден приеха да отслужа Света литургия в килията.

 

Те проявяваха интерес да научат какво точно представлява литургията. В техните очи свещеникът беше човек, който използва хората и обира парите им. Сигурно го виждаха като някакъв магьосник. Не знаеха нищо за вярата. Бяха чували едно или друго за религията, за църквата, но литургията беше нещо напълно непознато за тях.

 

И така, в неделния ден аз започнах да приготвям хляба, водата, моята кърпа. Те само гледаха. Оставиха работата си, защото това беше свят църковен ден за нас. Стояха с враждебно вторачени погледи, сякаш се бояха, че ги използвам като някакъв инструмент в моето магическо дело. Започнах молитвите много тихо, защото надзирателите не позволяваха да се чува висок глас. Моите съкилийници застанаха по-близо до мен, за да чуват думите ми. С напредването на литургията огънят на моята вяра и опиянението на душата ми постепенно стигна до тях. Убеден съм в това. Те мълчаха. Не помръдваха. Цареше пълен покой. Не се отделиха от мен до края. Аз дори не поглеждах към тях, но след пресъществяването на Светите дарове и след причастяването аз се обърнах и останах изумен. Те стояха на колене и се молеха заедно с с мен, а около тях грееше Светлината. Тя ги обгръщаше целите. Светлина нетварна, но видима за очите ми. Бог ми беше дал да я видя в този момент: тя ги обгръщаше целите. Видях също, че цялата килия се изпълни със Светлина. И до ден днешен за мен остава тайна кога точно се е появила. Може би ни е обгърнала когато започнах литургията, но тогава вниманието ми беше изцяло съсредоточено върху светата служба. Може да е станало точно когато четях епиклезата – да е изпълнила килията чрез Тялото и Кръвта Христови. Може да се е явила тъкмо в момента, когато се обърнах към тях, а може да са били в Светлината през цялото време.

 

Душите на двамата се преобразиха от тази Светлина! Не от моите молитви, нито от това, че отслужвах Светата литургия. Бог изля над тях нетварната Светлина и с това преобрази душите им. Тя ни даде сили да се възлюбим един друг, да се молим и да чувстваме, че има нещо общо, което ни сближава. А то беше присъствието на Иисус Христос, нашия Бог.

 

Топлите чувства помежду ни се запазиха през целия ден, говорихме си за Христа. Те приеха за първи път да им говоря за Христос, за вярата, за любовта. Единият от тях ме попита: „Може ли аз да бъда обичан от Христос? Та аз убих майка си. Как тогава ме обича Той!” Другият също попита: „А аз съм убил двама младежи, как мен ще ме обича Христос? Ами ако убия други след това? Нима Христос ще ми прости за моето престъпление? Аз отвърнах: „Ще ти прости. Човешката правда няма да ти прости, но ако се покаеш, Бог ще ти прости. Ако се покаеш и се откажеш от престъпленията, Бог ще ти даде Своето Тяло и Своята Кръв.”

 

Чудеха се как да повярват. Беше им страшно трудно да го разберат, защото през целия си живот са били в конфликт с обществото, убивали, грабели, мамели, а обществото е търсило да ги стъпче. Това е нескончаема битка, в която няма любов. Единият намразил майка си и я убил. Другият намразил приятелите си и ги убил. У тях не е трепнала капка любов дори. Сигурно като деца са били обичани от родителите си. Но когато са пораснали, техният начин на живот е прогонил от душите им всякаква любов. Виждах обаче, че любовта им звучеше като нещо красиво. Не разбираха какво точно означава любовта – Христовата любов, – но я приемаха като някаква много приятна дума. През целия ден не спрях да им говоря за любовта: „Възлюбете един другиго…та да познаят по любовта ви, че сте Мои ученици…Обичайте враговете си. Благославяйте онези, които ви проклинат. Добро правете на ония, които ви мразят.” Те ми казаха: „Но това е невъзможно! Това не е човешко!” Аз отговорих: „Да, прави сте. Не е човешко. Но такава любов е възможна – вземете за пример мен.”

 

На другия ден ни разделиха в различни килии. Началниците видяха, че така няма да се справят с мен, защото тези мъже отказваха да ме убият, и затова ме оставиха в килията сам.

 

Не зная дали те двамата видяха Светлината, която видях в килията аз, но знам, че тя подейства на душите им и ги превърна в мои братя. В душите им на престъпници се вля святост чрез силата на Христовата енергия. За мен няма съмнение, че след това са изоставили престъпния живот. Убеден съм, че душите им са спасени, и не съм спирал да се моля за тях до ден днешен. И когато ги споменавам в молитвите си, те нямат за мен образ на престъпници. Сигурен съм, че са получили спасение.”

 

 

Дарът  на  Светлината

 

„С този разказ исках да ви покажа, че Бог дава Светлината Си не само на онези монаси, които подлагат себе си на усилни изпитания, отдават се на пълно съзерцание в тишината на своите килии, съединявайки ума с душата и подчинявайки ума на душата. Той дарява Своята Светлина не само за заслуга, дарява я също на хора, които не са Му дали нищо. И на мен Той я дари не защото бях заслужил, нито защото бях направил нещо за Него.

 

Бог ни дарява със Своите дарове не като награда. А само от любов към нас. Вече ви казах, че сред онези хора аз бях най-големият грешник, но въпреки това Бог избра мен. Защо?  Няма обяснение. Двама мъже до мен бяха престъпници, но Бог ги възлюби в Светлината Си. Защо?  Сигурно защото искаше да преобрази душите им. И Той наистина ги преобрази.”

 

 

Из “Христос, вечното Дао” изд. Дамян Яков

 

първа част на разказа

 

 

 

 

Мисля, че съм недостоен да съм православен

Март 13, 2014 in В търсене на вярата, Начална страница

 

От ляво надясно: йеромонах Герасим, игумен на манастира „Свети Герман“ в Аляска, пастор Вурмбранд, йеромонах Дамаскин и майка Нина
 
Нашият манастир „Св. Герман“ и братството в него отдавна изпитват огромно уважение и признание към живота, свидетелските разкази и работата на пастор Ричард Вурмбранд, евреин, обърнал се към християнството, който страда 14 години в комунистически затвори в Румъния заради своята неспирна християнска дейност. През 1979г. нашият съосновател отец Серафим Роуз говори за пастор Вурмбранд на семинаристите и поклонниците в манастира Света Троица в Джорданвил, Ню Йорк. През следващите години ние си пишехме с пастор Вурмбранд, изпращахме му православни материали и се срещахме с него на някои от неговите беседи.
 
През 1996г. нашето братство осъществи личен контакт с един човек, който е бил в комунистически затвори в Румъния по същото време като пастор Вурмбранд и поради същата причина – румънския православен свещеник отец Георге Калчу. Отец Серафим също ни беше говорил за голямата духовна висота на отец Георге и за това как сърцато е проповядвал за Христос в Румъния. Ние бяхме извън себе си от радост да се запознаем с него тук, в Америка, да се поучим от неговата вяра и да получим полза от мъдростта и преживяванията му.
 

 
Скоро разбрахме, че пастор Вурмбранд и отец Георге са приятели. Отец Георге ни разказа, че пастор Вурмбранд се е изповядвал при него много пъти в Съединените щати – не като тайнство, тъй като пастор Вурмбранд беше лютеран – но по-скоро като пред православен свещеник и приятел. Преди тези разговори, при които той е разкривал своята духовна борба, пастор Вурмбранд винаги се прекръствал.
 
Пастор Вурмбранд също така се е изповядвал при православен свещеник много години преди да дойде в Америка, когато е бил в комунистически затвор. Той е казал на отец Георге за това, когато се е срещнал с него в Пенсилвания през 1989г. В скорошно писмо отец Георге ни информира за това какво му е казал пастор Вурмбранд:
 
Пастор Вурмбранд беше в затворническа болница със смъртоносно заболяване. Повечето от хората в този затвор трябваше да умрат.
 
Един ден новопостъпили затворници пристигнаха в лагера. Между тях беше един много смирен селски православен свещеник. Той изглеждаше толкова простодушен, че стражите си правеха всякакви шеги и подигравки с него. Затворниците бяха в двора – специално място заобиколено с ограда – и пазачът довеждаше вътре новодошлите, целите облечени в дрипи.
 
Пазачът им каза: “Вижте, хора, това е свещеник. Той беше изпратен тук от затворническата администрация да чуе вашата последна изповед – на всички вас.” Той намекваше, че всички те трябва да умрат, включително и свещеникът.
 
Пастор Вурмбранд каза: “Той (пазачът) предрече: за по-малко от 6 месеца, всеки дойде при този свещеник и се изповяда. Аз бях между първите.”

 
През 1998г. пастор Вурмбранд беше в критично състояние в болница в Южна Калифорния. Той не се беше хранил от десет дена и изглеждаше като че ли вече умира. Когато бил попитан кой пастор иска да бъде повикан помолил за отец Георге Калчу. Отец Георге беше известен по телефона и се беше приготвил да дойде, но опасността премина и пастор Вурмбранд се почувства по-добре. Все пак той беше в такова състояние, че трябваше да бъде под наблюдение в частна болница – католическа частна болница в Торънс, Калифорния.
 
През юли 1998г. отец Георге отиде да види пастор Вурмбранд. Скоро след това посещение той ни изпрати следното съобщение:
 
Пастор Вурмбранд беше много развълнуван да ме види. Той е в частна болница, съвсем слаб. Не може да преглъща нищо, дори собствената си слюнка. Аз го намерих заспал, защото той не е искал да бъде изморен за посещението ми, за да може да говори по-дълго с мен. След половин час се събуди и го заведоха с инвалидната му количка в малък двор, където имаше статуя на Божията Майка. Говорихме няколко минути всички заедно: неговата съпруга Сабина, две жени румънки, Николае Попа и един млад човек.
 
После всички оставиха Ричард и мен сами. Ние започнахме да си спомняме за времето, прекарано по затворите и той си спомни за нещо много трогателно. Ето какво ми разказа: “Аз бях в затвора с различни хора: православни, католици, румънци, унгарци, немци и така нататък. И забелязах, че възхвалната църковна песен към Божията Майка съществува на всички езици с изключение на еврейския. И реших да композирам този химн на еврейски, защото Мария е еврейка и еврейският е бил нейният език.” Той започна да пее с неговия слаб и треперещ глас възхвалната песен на еврейски. Мелодията беше съвсем еврейска, съставена от него. Аз бях дълбоко развълнуван. Статуята на Божията Майка беше там, гледаше ни и ни благославяше… Той ми каза, че в сърцето си обича православието, но смята себе си за недостоен за него и ето защо не успява да се превърне в напълно православен.
 
Ако отидете при Ричард и говорите с него, помолете го да изпее “Аве Мария”. И бъдете готови да направите запис на песента. Той много обича Божията Майка и аз съм сигурен, че ще бъде много щастлив в сърцето си да остави тази песен като доказателство за неговото тайно православие. Аз не бях подготвен и пропуснах подходящия случай.

 
Мислейки, че това може да бъде нашата последна възможност да се срещнем и да поговорим с пастор Вурмбранд, ние тръгнахме да го видим едва ли не веднага след получаването на писмото на отец Георге.
 
Йеромонах Герасим, майка Нина (която прекара две години в манастир в Румъния) и аз пристигнахме в частната болница в утрото на 28 юли. Пастор Вурмбранд ни приветства с любов и беше щастлив да ни види. Ние и той в инвалидната количка отидохме в същия двор, в който двамата с отец Георге бяха говорили.
 
Неговата първа грижа беше какво може да направи за нас. Ние бяхме трогнати от това как той самият е толкова слаб и изтощен, а жадува да се раздава за другите.
Аз го попитах как да посрещна гоненията, ако и когато те дойдат. Той ни каза да не се страхуваме от преследванията. “Преследванията трябва да дойдат при всички християни”, каза той, “но не се страхувайте”.
 
Майка Нина го попита как да понася страданията. Той каза, че винаги се е страхувал от тях, но след това е започнал да изпитва радост в страданието. “Бъди изпълнена с радост! – възкликна той – скачай от радост!” Както майка Нина отбеляза по-късно, казвайки това, неговите очи изглеждаха като море от светлина, отворени към вечността.
 
Майка Нина го попита за песента, която той е композирал за Божията Майка на еврейски. Той незабавно я изпя за нас и ние я записахме на лента както отец Георге ни беше заръчал да направим.
 

 

Майка Нина плачеше. Когато изпя песента, пастор Вурмбранд каза, че Мария е най-близката до Иисус и е единствената, която може да промени Неговата Воля. (Очевидно той говореше за чудото на Христос да превърне водата във вино. Според обясненията на Свети Кирил Александрийски, в този случай Божията Майка наистина убеждава Своя Син да направи нещо, което Той не желае. Той го прави от послушание към Нея.) Ние можехме да видим, както отец Георге ни беше казал, че пастор Вурмбранд много обича Богородица.
 
Скоро се присъединихме към приятелите на пастор Вурмбранд: една румънка, нейните две сестри и нейния американски съпруг. Краката на пастор Вурмбранд започнаха да го измъчват. Той трепереше от болка и помоли да бъде върнат обратно в леглото. (Както научихме по-късно, болката е била поради сериозно напредналата невропатия на краката, която се е усилила и зачестила през трите му години на самотно затворничество, когато е бил принуждаван да стои прав безкрайни часове, държан на гладна диета.)
 
Щом беше поставен в леглото си, той отново запя за нас своята песен към Божията Майка: първо на английски и след това на еврейски. Разказа ни за обстоятелствата, при които я е композирал (това също записахме): ”Бях в много лошо положение в затвора” – каза той. “В затвора не винаги беше зле. Понякога имаше по-добри времена, понякога по-лоши. Но тогава положението беше наистина много лошо. И аз се помолих нещата да се променят, но те не се промениха. Тогава обещах, че ако положението се промени към по-добро за затворниците, ще преведа тази песен на еврейски. За пет минути ситуацията се промени.”
 
Ние започнахме да пеем православни химни с пастор Вурмбранд: “Христос възкръсна” и “Свети Боже” на румънски. Въпреки че му беше трудно да пее и се задавяше и кашляше, той изпя химните от цялото си сърце.
 
Аз го попитах дали желае да бъде помазан с миро и той с радост се съгласи. Помазвайки три пъти неговата глава, ръце и крака с миро от мощехранителницата на Свети Иоан (Максимович) от Шанхай и Сан Франциско, аз казах на висок глас молитвата за благословение към нашия Господ Иисус Христос, молейки се за ходатайството на Свети Иоан. След помазването пастор Вурмбранд изглеждаше по-спокоен и изглеждаше, че вече не изпитва болка.
 
Останахме почти три часа. Отидохме отново вечерта и се срещнахме със Сабина Вурмбранд, която излъчваше същата радост като съпруга си. Тя беше много щастлива да ни види, особено майка Нина. Сабина е била в комунистически затвор три години заедно с православни монахини.
 
По време на нашето второ посещение, пастор Вурмбранд ни помоли да се съберем по-близо до него и настоятелно ни молеше за “слово”. Той беше извънредно заинтересуван да чуе за мисионерската дейност на нашето братство.
 
Аз бях впечатлен от неговото смирение. Когато, като пример, му споменах за отец Георге Калчу, той каза: “Отец Георге е велик човек. Той обича грешниците. Ето защо той ме обича.”
 
Той помоли Сабина да му даде тяхната чекова книжка, тъй като желаеше да направи дарение за предстоящото пътуване на майка Нина до Румъния. Ние го уверихме, че не е необходимо да си създава излишни грижи, но той категорично каза: “Ние трябва да показваме нашата християнска любов чрез конкретни дела.” (По това време чековата книжка не беше у Сабина, но скоро след това тя изпрати на майка Нина писмо с подобаващо дарение, което после беше дадено на едно православно издателство в Румъния.)
 
След време Сабина започна да се безпокои, че нейният съпруг е започнал да се изморява твърде много и ни каза, че все пак всички би трябвало вече да тръгват и да го оставят да си почине. Но пастор Вурмбранд не искаше да си тръгваме и се опитваше да отложи нашето заминаване колкото е възможно повече. Най-накрая, когато времето за посещения изтече, ние си тръгнахме. Той ни благодари и гледаше след нас с копнеж докато излизахме от стаята.
 
Ние самите бяхме наистина благодарни за тази среща. Успяхме съвсем пряко и осезаемо да почувстваме любовта на пастор Вурмбранд към Бога и към ближния, която е била подложена на изпитание и проверена в тежки страдания за нашия Господ Иисус Христос. Бяхме станали свидетели и на неговата любов към Пречистата Божия Майка и на уважението и почитта, които той имаше към Православната църква и нейните традиции.
 
 

Едно изживяване от детството

Февруари 17, 2014 in Беседи, Начална страница

Публикуваме статии свързани с живота на о. Георги Калчу, чийто нетленни мощи бяха открити в края на миналата година. Известният румънски свещеник се представи в Господа на 21 ноември 2006г. в клиника в американския щат Вирджиния на възраст 80 години.

 

Отец Георги ни разказа и за едно друго докосване до нетварната светлина – когато бил дете. Осемгодишен, той стоял загледан в нивата на своите родители и се питал как ли Бог е създал света. Тогава цялото поле изведнъж се изпълнило със Светлина. „Не разбрах какво е това – разказваше той. – В тази светлина нямаше и следа от сянка, нямаше как да бъде описана. Сигурно защото бях свикнал с гледката на нивата при естествена светлина, сега виждах всичко до най-малката му подробност, само и единствено в светлина. Дълго време стоях в пълно изумление и когато се съвзех, цялото поле отново си беше както преди. Не казах за това нито на моя брат, нито на сестра ми. По- късно, когато вече бях ученик в гимназията, споделих с майка ми. Тя не показа никакво учудване. Сякаш знаеше за какво става дума, но направи кръстния знак върху мен. После съвсем неочаквано целуна ръката ми. Тогава не ми стана ясно какво значи това, но по-късно разбрах, че тя е целунала не моята ръка, а тялото на детето, което е видяло Божията Светлина.”

 

 

Първото подобно изживяване в затвора

 

По време на втория си престой в затвора отец Георги имал други две изживявания, свързани с тази Светлина. Първото било през 1980 г., когато се намирал в затвора „Аюд” в северна Трансилвания. Един затвор с ужасни условия, където той бил поставен в изолация седем месеца. Не виждал никого – само надзирателите, които имали заповед да го бият и ругаят, без да го жалят. Отец Георги сподели, че един от надзирателите бил невъобразим садист: този човек от сутрин до вечер не се насищал да подлага затворниците на бой и изтезания.

 

Била е нощта срещу Пасха*. В полунощ камбаните на околните църкви звънели. „Дочувах тихо звука на камбаните и в моята килия – спомня си отец Георге. – Беше невероятна красота, сякаш усещаш Рая. Именно там, в самотата на килията, аз за първи път разбрах колко прекрасен е звукът на камбаните. Останах буден през цялата нощ. Лежах и си припомнях пасхалните празници от предните години: от времето на детството ми, от времето на ученическите ми години, предишната Пасха в затвора. И не спирах да си припявам: „Христос възкръсна от мъртвите, със смъртта си смъртта победи и на всички от гробовете живот подари.” Изпълваше ме невероятна радост!

 

В седем часа дойде новата смяна от надзиратели. Щом влязоха в коридора, те отвориха вратите на килиите. Ние бяхме длъжни да застанем с лице към стената и да не гледаме към тях, докато не чуем заключването на вратата. Това беше старо правило. Но в този ден на радост от Христовото Възкресение аз не се обърнах към стената. Младият пазач, най-жестокият от всичките, влезе, а аз вдигнах поглед право към него и казах: „Христос Воскресе!” Той ме погледна , но без гняв, после погледна към другите надзиратели, защото беше забранено да не стоиш с лице към стената. След това се обърна към мен и отговори: „Во истину Воскресе!” Аз останах поразен. Гледах го напълно вцепенен. Нима е възможно той да каже „Во истину Вискресе!” За мен стана ясно, че това не е той – това беше неговият ангел.

 

После излезе и заключи вратата, а аз бях като окаменял от думите, които чух от него. И тогава, бавно и постепенно , видях себе си потопен в светлина. Няма думи, с които да опиша щастието, което ме изпълни. Нямам и обяснение. То просто се случи. И не защото бях заслужил това. Едва ли имаше по-голям грешник от мен в затвора, но въпреки това Бог ми даде тази Светлина. Като дете тя ми беше дадена от Него навярно заради чистотата на детското ми сърце, но пък защо точно на мен, а не на друго дете? В квартала имаше толкова много деца, сигурно даже с още по- чисти сърца. Ето защо не мога да отговоря защо. Той избра да даде това тъкмо на мен.

 

Светлината скоро изчезна, но радостта в мен остана още дълго време.”

 

Из “Христос, вечното Дао” изд. Дамян Яков

 

 

 

 

Обожествяването в съвременния опит

Февруари 10, 2014 in Беседи, Начална страница

 

През 1997 г. един от нашите манастири в Северна Калифорния беше посетен от забележителен човек, отец Георги Калчу, у когото отблизо видяхме не само Нетварната Божия енергия, но най-висшата форма на проявление на тази сила: обожествяването на човека. Отец Георги е около седемдесетгодишен православен свещеник. Двадесет годишен той е бил изпратен в комунистически затвор в Румъния, където го държали шестнадесет години. Там бил подложен на научния експеримент „Питести” – безумно чудовищна система за изтезания, целяща да унищожи човека като личност и да го превърне в „новия човек” на комунизма. По-късно в спомените си той казва: „Това беше смесица от всевъзможни изтезания, душевни и физически.”

 

През тези години отец Георги с дълбоко покрусена душа извървял дълъг път на покаяние, намерил душевната смелост да обърне живота си към Христа и се изпълнил с необикновената сила да прощава на враговете си и да ги обича. Излязъл от затвора на тридесет и шест години, изпълнен с пламенна любов към Бога и към цялото творение, защото духът му бил очистен, изцелен и претворен от Божествения огън в условия на неописуеми страдания. Впоследствие станал свещеник и започнал да проповядва сред румънската младеж, израснала със заблудите на материализма, с желание да я върне към идеята за истинската цел на живота. Той не се отказвал от своите публични проповеди независимо от постоянния тормоз и заплахите от страна на комунистическата власт. В крайна сметка го арестували повторно и го хвърлили в затвора за още шест години. Това били изключителни години в живота му, защото именно тогава той от личен опит окончателно се убедил в божествената енергия на Христос.

 

По време на престоя му в нашия манастир ние виждахме как душата на отеца прелива от неземно благодушие и пречиста радост. Той беше доста младолик човек – нещо наистина удивително, като се има в предвид не само възрастта му, но и фактът, че цели двадесет и две години е живял сред нищета, епидемии и пълна мизерия в подземните затворнически килии. Той действително беше постигнал това, за което ни говори в учението Си Христос, а също и Лао Дзъ: той „беше станал дете”. И с усмивка, дори със смях разказваше за мъченията, на които са го подлагали. В сърцето му нямаше нито омраза, нито негодувание – той беше простил за всичко и това го изпълваше с душевен мир.

 

Последната вечер преди да си тръгне от нашия манастир отец Георги ни разказа за проявите на Божествената енергия в личния му опит. Това беше нещо съвсем непредвидено, защото никога дотогава не бе споделял публично за тези неща. На една от лекциите в нашия манастир отецът чу да се говори за Нетварната светлина и тогава реши да ни разкаже какво е почувствал сам той, когато усетил прилива на тази Енергия.

 

Отец Бенедикт Гиус

 

 

„Ще ви разкажа какъв е моят опит. Винаги съм обичал манастирите, още преди да ме арестуват. При всяка удобна възможност отивах в манастир. Близо до Букурещ има един много известен манастир, наричан „Черница”. Един от учениците на Паисий Величковски* донесъл в манастира Христовата молитва на душата. Оттогава, близо две столетия, всеки монах в „Черница” изпълнява тази молитва. Дори по времето на Чаушеску те никога не изоставили молитвата.

 

Една неделя, заедно с други монаси, аз отслужих Света литургия в храма на „Черница”. Там беше и отец Бенедикт Гиус, един голям монах на духовното благочестие. Той беше духовният водач на движението „Горящата къпина” в Антимовския манастир – една група на ревностни молитвеници, формирана в името на най-известните интелектуалци в Букурещ по време на комунистическия режим. Участниците в „Горящата къпина” бяха арестувани и изтребвани, много от тях умираха като затворници. И отец Гиус беше сред арестуваните, но го освободиха през 1965 г., когато бях освободен и аз. Той се отказа от всичко в света и отиде в манастир, за да се отдаде на Иисусовата молитва. И Бог му даряваше цялата Си любов. Аз никога не видях в този човек скръб или гняв.

 

Поради напредналата си възраст той не служеше. Когато започнахме литургията, той седна неподвижно на един стол в олтара. В един момент усетих, че там става нещо странно. Погледнах към лявата си страна, в ъгъла, където стоеше отец Гиус, взе да се появява Светлина. Тя го покри целия, но не се простря в олтара. Обгръщаше само неговото тяло. Сигурен съм, че отецът не съзнаваше присъствието на тази светлина. Другите монаси виждаха същото, което и аз, но без учудване, защото за тях беше станало нещо познато. Тази гледка те познаваха отдавна и я приемаха за естествена. Аз обаче бях изумен. А светлината не изчезна до края на литургията. Когато отец Гиус се приближи за Светото причастие, ръцете му бяха Светлина. Аз се поклоних пред него, а той ужасно се смути, сякаш се чувстваше недостоен за такава почит. После мълчаливо си тръгна, без да поглежда към никого. Видях как светлината изчезна, когато излезе от олтара, и той отново стана съвсем обикновен човек.

 

Просто си седеше неподвижен на стола в олтара. И даже нищо да не знаете за Иисусовата Светлина, нетварната Светлина, пак щяхте да видите изпълненото му със Светлина лице още с първия поглед към него.

 

*Св. Паисий Величковски (1722-1794) е допринесъл за преоткриването и възстановяването на антологията от древни текстове „Добротолюбие” – Б.а.

 

 

Из “Христос, вечното Дао” изд. Дамян Яков

 

 

 

 

Съвременна духовност

Януари 13, 2014 in Беседи, Начална страница

 

В нашето забързано общество, основаващо се на незабавно удовлетворяване, хората търсят незабавно постигане на духовност. Потънали в тинята на изкусителна чувствителност, те търсят духовното чрез тленно. Хипнотизирани в своята фалшива самоличност, хората се стремят към някаква духовност, която ги довежда до още по-дълбока хипноза, но пък с духовно лустро. Те си представят, че ще получат утеха насред нечистотията си. Нямат сили да стигнат по-далеч, защото непримиримо отказват да се изправят срещу собствената си нечистота. За постигане на напредък в духовния живот трябва ясно да съзнаваме, че всеки от нас не е по-различен човек – че всички ние сме привикнали да търсим незабавно удовлетворение. Ако отворим очи за тази истина, ще се издигнем по-високо от преградите на средата си. Трябва да сме наясно, че независимо от нашата нагласа и предварителни очаквания вътрешното пречистване е процес за цял живот. Единствен път за неговото постигане е покаянието. “Ето това е чудото – пише отец Софроний, – колкото повече “виждам” Бога, толкова по-ревностно става у мен покаянието от все по-ясното съзнание за цялото мое недостойнство пред Неговия поглед.”

 

Из “Христос, вечното Дао” изд. Дамян Яков

 

Иеромонах Дамаскин Христенсен говори за иеромонах Серафим Роуз – | част

Януари 3, 2014 in Видео, Начална страница





Лице в лице със себе си

Октомври 24, 2013 in Отечески съвети

 

Ако не спираме да наблюдаваме нашите мисли и да сме дистанцирани от тях, ние ще продължим да сваляме множество пластове условности, както и безкраен низ от натрапчиви мисловни модели. И в най-неочаквани моменти от живота си внезапно ще проглеждаме за неосъзнати дотогава страни от нашата поквара. Най-важното е, че ще си дадем сметка за скритото в нас негодувание към Бога, което намира проява при всяко осъждане на ближния или при всеки изблик на неудовлетворение.

 

Осъзнаем ли цялата своя нищета, в очите ни ще бликнат сълзи, за да отмият натрупаната в душата кал. От какво точно се раждат тези сълзи няма да видим, защото те няма да бъдат породени от конкретно преживяване – просто ще бъдат сълзи за това, което в действителност сме. Никита Стифат (св. Никита е бил духовно чедо и животописец на св. Симеон Нови Богослов – ХІ в.сл.Хр.) пише така: „Достигнете ли до познанието на самите себе си, душата ни внезапно се изпълва със свръхрационално, Божествено смирение , а сърцето ни започва да прелива от сълзи на покаяние и гореща скръб.”

 

Нашата цел е не стремежът ни към духовен опит, нито желанието да почувстваме „умиротворение”, защото това би бил само поредният израз на нашите егоистични стремежи и на опитите да избягаме от себе си. Целта не трябва да е  и добиването на просветление чрез силата на дълбоки прозрения. Бдителността не е средство за постигане на желания, тя е средство за вярно познание. Тя не идва, за да се почувстваме по-добре, а за да станем по-добри. Трябва да я търсим със смирен труд, с молитвен копнеж и с ревностно желание да познаем истината.”

 

Познанието на истината идва едва когато познаем истината за самите себе си. Ето защо нашата цел е да познаем себе си, да се вгледаме и да осъзнаем нашата греховност: да я видим не просто под формата на предишни действия, а като наше състояние.

 

„За да познаеш себе си – пише св. Никита Стифат, – трябва усърдно да се браниш от всичко външно; трябва да отбягваш светските грижи и кръстосания разпит на съзнанието. Това е истинското смирение – смирението, което ни учи на душевна благост и сърдечно покаяние. Целта на добродетелния живот е да достигнем до познание за себе си.”

 

За да познаем себе си, трябва да се видим в цялата си нищета. Трябва най-сетне да се изправим пред светлината на прозрението, от която не спираме да се крием; и щом тя ни открие истината, не бива да извръщаме очи. Трябва само да застанем безмълвни пред Бога и да пожелаем да се променим. В това е целият смисъл на покаянието. Наличието или липсата на силни емоции в случая е без значение; възможно е да пролеем сълзи без никакви подобни чувства. Най-важна е появата на сърдечен копнеж да се променим и тогава предишното ни греховно състояние моментално бива заменено от новото ни състояние на покаяние.

 


Да не се доверяваме на мислите


 

Когато надникнем вътре в сърцата си и започнем истински да се разграничаваме от мислите, ние загубваме доверие към низшата душа с пресмятащия механизъм вътре в нея, както и към нейния водач в решаването на всеки проблем – егото. Започваме да гледаме с отвращение на нашите глупави съждения и на угоеното ни его, започваме да се доваряваме по-скоро на интуитивното познание на нашия дух, доколкото той познава Твореца.

 

В самодоволството на нашето его ние сме привикнали да се доверяваме на нашия водач в решаването на проблемите заедно с всички негови мисли и чувства. С поддържане на състояние на бдителност ние по същество ги лишаваме от доверие.

 

С навлизането в нашия дълбок вътрешен свят ние добиваме съзнание за духа в нас и тогава припомнянето, че можем да правим прехвърляне нагоре към по-висш източник на познание, само поставя дистанция между духа и мисловния продукт на низшата душа. И колкото по често духът ни се издига към Бога и ни позволява да го опознаем истински, толкова по-ясно си даваме сметка за цялата пустота и фалш на нашите средства за познание, изградени върху основата на абстрактни понятия, дедукции, информация и т.н. Все по-ясно осъзнаваме колко слабо оръдие е човешкият мозък със своя пресмятащ механизъм, колко оскъдни са всичките му форми на познание. Освен да действа според своите механизми, той само привидно постига някакво временно разрешаване на проблемите; нерядко дори ги усложнява, но никога не решава действителния проблем.

 

У нас е утвърдена нагласата на съвременния западен манталитет, вследствие на което ни е особено трудно да се откажем от доверието си към нашите мисли, защото цялото ни общество е изградено върху основите на човешкия интелект. Ще се изправим и пред допълнително препятствие, в случай че гледаме на себе си като на интелигентни и образовани хора, възпитани в убеждението, че само външно придобитата образованост води до истинското познание. Ето защо, както и Лао Дзъ отбелязва, истински мъдрият човек „се учи да не търси ученост”.

 

Нашата ученост трупа у нас товари ден след ден.

 

Следването на Пътя ги отнема ден след ден.

 

Румънският пастор Рихард Бурмбранд разказва как по време на престоите му по комунистически затвори първи са се пречупвали при изтезанията и първи са предавали другарите си хората с високо образование, а семинаристите първи са отричали съществуването на Бога, просто защото всички са се осланяли на своите мисли. Този факт ще ни помогне още по-ясно да разберем думите на Лао Дзъ:

 

В отдавна отминали времена

благополучните последователи на Дао

не търсели как да просвещават другите,

напротив: търсели как да укрепят тяхното простодушие.

 

Вече споменатият старец Паисий Светогорец – един човек с дивна, непорочна душа и любим духовен наставник в наши дни, ни дава следното наставление: „Дяволът не преследва заблудени души, той преследва онези, които вече носят съзнание и са близо до Бога. Той им отнема вярата в Бога и започва да им насажда самоувереност, мъдрувания, мисли, преценки. Ето защо не бива да се доверяваме на нашите логични умове. НИКОГА НЕ СЕ ДОВЕРЯВАЙТЕ НА ВАШИТЕ МИСЛИ.

 

Живейте просто, без да влагате мисли прекалено, също като дете до своя баща. Вяра без много мисли твори чудеса. Логиката на ума е пречка за благодатта Божия и за чудесата. Учете се на търпение, без да съдите с логиката на ума.”

 

Из “Христос вечното Дао” превод от английски Анжела Лазарова

Изд. Дамян Яков, София 2007

 

 

 

 

 

Поддаване на мислите и отделяне от тях

Август 27, 2013 in Беседи, Начална страница

 

 

 

 

За да обясним абсолютната потребност от бдителност, ще се върнем към вече направения коментар за човешкото падение. При падението си човекът попаднал в някакво състояние на разсеяност. Неговото „око”, ако употребим използваната от Христос дума, вече не било „едно”. Това означава, че връщането към изначалното състояние на човека започва с възвръщане на нашето нераздвоено възприятие, с освобождаване от състоянието на разсеяност чрез противодействаща сила – състоянието на съсредоточеност.

 

Именно чрез съсредоточеност ние не спираме да се издигаме отвъд всички форми и образи на сетивата, отвъд всички условности на мисълта и емоциите; не спираме да потапяме душата в чистото духовно познание; не спираме духа да се издига със своя стремеж към пречистването, което ще го съедини с Твореца за да чуе безмълвното Слово; не спираме да бдим заедно с духа, за да не допускаме мисли и образи, които да го повлекат към дъното на сетивата; не спираме да изгаряме от светлината на познанието, в което ни се откриват всички лица и форми на желанията, всички разновидности на негодуванието, скрити в невидими пролуки в душата; така ние на практика не преставаме да бдим и да очакваме идването на господаря, на Логос.

 

Чрез бдителност в ума ние добиваме представа и за различията между дух и „низша” душа. Духът е безсмъртен и вследствие на това – трансцендентен, а низшата душа е ограничена от времето в земния живот. Духът – като част от вечността – пребивава в покой, докато душата е обвързана със свойствена за времето деятелност.

 

Укрепването на умението за улавяне на всяко наше принизяване към мисловното (сферата на земното действие във времето) ще ни помага да се обръщаме обратно към духовното (сферата на покоя във вечността). Впоследствие – с поддържане на опита в тази посока – ще се приучим да различаваме мислите и всички техни опити  да нарушат нашата съсредоточеност, за да се настанят в ума ни.

 

Това е едно от уменията, които отличават човека от животните. Животното също може да има мисловни образи, да изпитва чувства, но не може да се улови и да се наблюдава, докато го прави. Вследствие на това всички действия на животното – стига да не са чисто инстиктивни – се обуславят от въздействието на околната среда и от поражданите в съответствие с това чувства и образи. Когато животът на даден човек е на животинско ниво, той, той също е подвластен на външните обстоятелства, но въпреки това в него остава съхранено, стига да пожелае да го прилага, умението да различава процесите в своя ум и да издига себе си по – високо  от обстоятелствата на средата. По такъв начин той блокира въздействията на околната среда и отдава себе си на своята вътрешна, духовна среда, на живота по Бога.

 

За да постигнем съсредоточеност и да се издигнем високо над обстоятелствата, ние трябва, според дуните на аскетите от „Добротолюбие”, да надникнем вътре в сърцата си. Св. Никифор Отшелник пише така: „Не можем да си върнем нашата връзка и подобие с Бога, ако най напред не се върнем, или не надникнем вътре в сърцата си, доколкото е по силите ни. Защото чудото е в това – да се откъснем от грижите и суетата на света и смело да влезем в Царството Небесно, което е вътре в нас.”

 

Нека си припомним думите на Лао Дзъ за проникването в душата:

 

Блокирай изходите, залости вратите( на сетивата)…

 

Запази истинска тишина.

 

Щом затворим очи и прекъснем връзката с идващите чрез сетивата външни впечатления, ние заставаме пред Бога и Му се покланяме в почит и съсредоточеност. И почти веднага след това усещаме как егото у нас по стар навик прави опити да наруши нашата съсредоточеност и да нахлуе в ума ни с мисли, образи и спомени. Ако обаче не спираме да се връщаме на Пътя, жадувайки да се издигнем над низшата душа,мислите постепенно ще се оттеглят от нашето съзнание. Св. Теофан Затворник пише така: „Мислите бавно и постепенно ще се оттеглят от вас…И вие ще откриете колко далеч сте се отклонили от своя човешки първообраз.”

 

Колкото по често надникваме вътре в сърцата си и се откъсваме от мислите, толкова по – ясен смисъл добиват за нас думите на св. Иоан Лествичник да се възкачим на „наблюдателната кула”,издигната над низшия ум, откъдето „да бдим за обирниците, които правят опити да откраднат плодовете на нашия труд”: става дума всъщност за мислите, които правят опити да унищожат нашата съсредоточеност и да я отклонят от дълбоката проникновеност на духа, в която се ражда богопознанието.

 

 

Из “Христос вечното Дао” превод от английски Анжела Лазарова

Изд. Дамян Яков, София 2007

 

 

 

 

 

Да вземем мерки преди да се е случило

Юли 5, 2013 in Беседи, Начална страница

 

 

„ Да вземем мерки, преди да се е случило”

 

Научим ли се безпристрастно да следим мислите, за нас ще стане възможно да ги блокираме още преди да се превърнат в страсти. В „Добротолюбие” ще намерим изключително прецизно описание на начина, по който мисълта се превръща в страст. Започва се с възбуждане на мисъл, след което идва свързване на мисълта с емоция или негодувание, после се стига до съчетание или съгласяване на волята с мисълта. И ако на този етап душата не се отдръпне, мисълта се превръща в навик и умът бива постоянно зает с обекта на страстния подтик. Накрая човек достига до изпадане в плен на страстта и на драго сърце се втурва да я удовлетвори с всякакви средства.

 

Лао Дзъ казва (о. Дамаскин цитира древнокитайския мъдрец Лао Дзъ, както и мнозина св. отци са цитирали и са се позовавали на езически, древногръцки философи-бел. ред.), че ако искаме да прекратим този процес, трябва „да вземем мерки, преди да се е случило. Да внесем ред в нещата, преди да настъпи хаос.” Св. Исихий обяснява това така: „Ако духът внимава и бди, за да отблъсне предизвикателството…няма да има действителни последствия.”

 

Но по всичко личи, че в нашата бдителност и молитва трябва да се пазим не само от мисли на злото; трябва да стоим на страна дори от привидно добри мисли. „Страстните мисли – казва св. Исихий – вървят плътно зад наглед безобидни и безстрастни мисли: последните отварят път на първите. Това сме установили от години на опит и наблюдение.”

 

 

Мислите и духовете на злото

 

Не бива да търсим източника на всяка мисъл, но независимо от това трябва да съзнаваме, че дяволът – изконният враг на човека-постоянно дебне да ни отклони от Пътя и постига това посредством внушението на мисли. Св. Теофан пише: „ Врагът си има закон – започва не направо със страст, а с мисъл, и не спира да ни я повтаря…Натрапчивите мисли са обременителни и гибелни. Те най – вече заслужават да бъдат наричани „изкусителни”. За тях да знаем, че не са от естеството, макар че по характер са много сходни с него – те винаги са от врага…Пример за подобни изкушения са богохулството, отчаянието, безверието. Важното е никога да не им се поддаваме, никога да не ги приемаме и да не ги допускаме в сърцето си, а да ги държим на страна от себе си.”

 

Изключително важно е също да помним, че падналите духове, демоните – нямат власт над нас, освен ако с приемането на техните внушения сами не се оставим в техните ръце. Лао Дзъ пише така:

 

Поемеш ли към вселената с Дао

 

демоните ще останат бвз власт.

 

Не защото нямат сили,

 

Просто не ще остане място за злодейската им напаст.

 

Св. Теофан дава следното обяснение: „Когато душата свети, те (демоните) нямат сили да насочат поглед към нея, подобно на прилепи, които бягат от светлината. Те поглеждат към душата само при появата на тъмнина. Техните пълчища са навсякъде и щом забележат душа в мрак, се нахвърлят отгоре й и започват да я размятат във всички посоки с разни мисли, страстни желания и объркани чувства…Те опитват и в светли души да се вмъкнат, но биват покосени и повалени от стрелите на светлината.”

 

 

 

Несъсредоточаване върху мислите

 

Когато следим мислите, не трябва да се съсредоточаваме върху тях, а да покажем пълна незаинтересованост. Не бива да правим опити да ги анализираме, защото ще навлезем в това, от което се стремим да се отдалечим. И отново ще бъде знак, че се  се осланяме на собствената сила повече, отколкото на Божията. Ето защо е нужна простота: обективни и незаинтересовани зрители, ние ще оставяме мислите да отминават една по една под светлината на наблюдението.

 

Особено важно е да не ни обзема безпокойство при появата на мисли, защото това също им помага „да окрадат плодовете на нашия труд”. Или както Авва Варсануфий(VІ в.сл.Хр.) отбелязва: „Нападне ли ви мисъл, не изпадайте в смут…Лошото не в самото влизане на крадеца в дома, а в това, че ще изнесе намереното там.”

 

Самото улавяне на мислите и емоциите в нас вече е признак, че прекъсваме връзката с тях. На какво се дължи това? На нашето истинско „аз”, на истинската ни личност – на нашия дух. Осъзнаването на всичко това само по себе си е освобождаване от зависимостта, която ни налага фалшивата ни самоличност. Това е начало към връщането към нашата истинска природа, начало на проглеждането с „едно око” или ако добавим и определението на Лао Дзъ – начало на връщането към „непокътната форма”.

 

Не е нужно принудително да опразваме ума си от мисли. Както вече посочихме, от нас се иска само да различаваме мислите при тяхната поява, за да ги пропъждаме от себе си в силата на разпознаването, и така всеки път ще правим нов поврат към равнището на духа. Когато Лао Дзъ споменава за „изпразване на ума”, той не казва, че трябва принудително да се отказваме от мислите, а че трябва да издигнем съзнанието си до равнище по – високо от мислите. И когато мислите ни нападнат, за да ни свлекат към „низшия ум”, ние няма да приковаваме внимание към тях, а ще се върнем към „висшия ум”. И ще открием, че мислите не са нашето „аз”, нашият образ, че дори не са част от нас, а нещо като чужд елемент. Нещо повече, опитите на този чужд елемент да отклонят вниманието ни от нашия център в духа – от мястото, където познаваме Бога – ще ни помогнат веднага да разберем, че този елемент е наш враг. Св. Теофан Отшелник пише така: „ Щом забележите приближаване на врага – поява на подбуда, мисъл, страст или влечение, – побързайте най – напред да осъзнаете, че това е врагът. Голяма, и много често срещана е грешката всичко, което се появи вътре в нас, да го приемаме на драго сърце като някакво свойство на вътрешната ни природа и да го отстояваме така, сякаш отстояваме себе си”.

 

 

Правилна  и  неправилна  борба  с  мислите

 

Първата и най – главна цел на нашето вътрешно внимание, учи ни св. Теофан, е унищожението на мислите, защото „страстите и желанията рядко идват сами – те се раждат от мисли. Ето защо можем да се водим от следното правило: пресечем ли мислите, пресичаме и останалото”.

 

При набези на мисли не бива да им се отдаваме, нито да им се противопоставяме, защото подобен конфликт още повече ще ни оплете в техните мрежи. Свидетелство за това ни дава св.Силуан, духовен старец на отец Софроний: „Опитът на светите отци ни открива множество начини за борба с натрапчивите мисли, но най – доброто средство е да не им противостоим. Когато духът се опълчи срещу подобна мисъл, той ще бъде принуден да види как тя все повече се разгръща и замаян от прението, ще забрави за Бога, каквато всъщност е целта на тъмните сили: щом отклонят духа от Бога, те го изпълват със смут и му отнемат нужната за молитвата „чистота”.

 

Напразно е и безполезно да се опълчваме срещу мислите. Достатъчно е просто да внимаваме и да следим, според наставленията на св. Иоан Лествичник, как точно се надигат у нас, а после да ги оставим да ни отминат, без да реагираме, без да ги следваме.

 

„Когато човек е в началото на своя духовен живот – казва стареца Паисий Светогорец,- на него не му е нужно да знае много, нужно е просто да бди над себе си и да следи своите мисли.”

 

Няма да е дълъг животът на появилата се мисъл, когато я изложим под светлината на пряко безпристрастно наблюдение. И ако не позволим на волята да се отклони към нея, тя съвсем естествено ще изчезне. Авва Пимен, християнски аскет от V в., ни учи така: „Ако напълно обърнем гръб на мислите, те постепенно ще загубят сили, което ще рече – ще се разградят.”

 

Много християнски учители са говорили за духовна бран. Иизключително важно е да разберем вложения от тях смисъл. Нашата борба не е срещу самите мисли, защото Христос „учи да не се противите на злото”(Мат.5:39). Нашата борба е да се въздигнем към Логос, първоизвора на нашето познание, Който е отвъд  мисълта. Това означава, че ние не се отдаваме на мислите и вместо да им се противопоставяме, се стремим, в покоя на висшия ум, да ги разпознаваме с повече внимание.

 

При всяко промъкване на мисъл към нашия ум ние просто трябва да върнем вниманието си обратно към по – високото: към нашия дух и към Бога.Отнемаме силата на мисълта, защото не насочваме ума си към нея. Това означава, че я отблъскваме и я пресичаме, без да влизаме в пряко противодействие срещу нея. Ние не оставаме пасивни, но активността от наша страна не се изразява в проява на противодействие срещу разсейващата мисъл. Всичко това по -скоро е като влак, отклонен в странична линия – не е нужно друго, освен да бъде прехвърлен обратно на главната линия, която единствено води в избраната посока.

 

Ако в борбата с мислите и чувствата търсим опора не в Божията сила, а в собствената, ще ни се наложи да черпим сили от същите тези емоции, които искаме да преодолеем. Това ще рече, че използването на емоционална енергия в борбата срещу негативните мисли и емоции ще ни свърже със същите онези неща, с които искаме да се преборим. Само ще се изтощаваме.

 

Ето защо грешната представа ще направи безплодна духовната бран и в крайна сметка ще се окажем принудени да се откажем. С вярната представа ще се борим по конструктивен, а не по деструктивен начин, и това ще ни дава сили и стимул да не се отказваме.

 

Пожелаем ли да въздигнем има си към Твореца, ние просто трябва смирено да се отдадем на стремежа си към Него: да търсим не нашата фалшива мъдрост, а онова, което стои над нея. Така ние всъщност повдигаме нагоре към Него окото на душата си, макар и да жадуваме за Него със сърцето си. „Никога не позволявайте на ума ви да пада – казва св. Макарий Египетски, – не спирайте да го издигате високо нагоре и Бог ще ви помогне.”

 

Да издигнем ум към Бога означава не просто да обърнем очи нагоре, за да „видим” нещо. Нито пък значи да се обвързваме с мисли или представи за Бога, защото това представлява снизхождение към активното съзнание. Преднамереното създаване на образи в ума подсилва нашата разсеяност.

 

Из “Христос вечното Дао” превод от английски Анжела Лазарова

Изд. Дамян Яков, София 2007

 

 

 

 

Животът на егото

Юни 6, 2013 in Беседи, Начална страница

 

Непосредствено след първото отклонение на човека от повелите на Пътя у него внезапно се надигнало усещането за нещо „погрешно”. Това фундаментално чувство за погрешност („познанието за добро и зло”) обуславя всъщност раждането на егото и следователно на неговото самосъзнание. Както показахме в предходната част на книгата, човекът загубил одеянието си от Несътворена Светлина, дадено му от Бога, и изведнъж осъзнал, че е гол (Бит.3:8).

 

И тъй като човешкото его се ражда, когато човекът се опитва сам да стане бог(Бит.3-8), съвсем естествено е това его да се стреми към независимост. Ето защо то отбягва признанието, че това е погрешно: подобно признание ще означава да признае, че не е бог и че съществува нещо друго над него. Страхът от подобно признание за първи път проличава в опита на егото да се скрие „от лицето на Господа Бога между райските дървета”(Бит.3:8).

 

Но егото се стреми да се скрие не само от Бога; както вече видяхме, то се стреми да се скрие и от духа, защото той също осъжда егото за неговата погрешност. И тъй като не на егото, а на духа се полага господството у човека, самото присъствие на духа изобличава егото като лъжлив узурпатор и подкопава устоите на неговото съществуване.

 

Как човешкото его, тънещо в собственото си удовлетворение, ще може да се скрие от всевечното и всеобемащо присъствие на Бога и на духа? Как иначе, освен чрез потъване в едно постоянно помрачение-помрачението чувствените удоволствия, мислите, спомените и фантазиите? Ето защо първият човешки акт на непослушание се явява същевременно и акт на изпадане в помрачение, а с това съзнанието започва да става сложно и разкъсано, както го виждаме днес.

 

За да не застава пред истината за своята погрешност, човекът не спира да се стреми все към онези неща, които най-напред са го въвели в прегрешение: самолюбието и чувственото удоволствие. Отдавайки се на същите тези наслади, той отново решава, че е взел „правилният избор, но това чувство не остава дълго. На практика той става все по-грешен и по-грешен, вследствие на което идва потребността от още по-дълбоко потъване в помрачение, та дори и още по разтърсващи преживявания, за да се върне чувството му, че направил „правилния” избор. Той се бори със своята греховна обремененост чрез самите оръдия на греха, вследствие на което не спира да върви към своето самоунищожение.

 

Егото ни все търси някакви доказателства, че наистина у човека всичко е наред, че у нас няма нищо грешно и че в крайна сметка човекът действително е Бог. Нашият разум трудно ще признае наличието на подобен процес, но именно такава е на практика подсъзнателната цел на нашия его-живот: да търси всичко, което ще ни кара да забравяме същинското ни естество и ужасното ни състояние, както и да ни прелъстява, дори само в отделни мигове на екстаз, с усещането, че човекът е Бог, че човекът владее всичко, стои над всичко и е напълно самодостатъчно същество. Този е заложеният принцип в сърцевината на неутолимите желания на човека да избяга в чувствените удоволствия на храненето, секса, наркотиците, алкохола, тютюна, забавленията и т.н.; в желанието му за „любов”, известност, почести, слава, власт, високопоставеност, възхвала и възхищение от външния му вид; в склонността му да се възгордява в омразата, осъждането и порицанието на другите.

 

Егото, или „помощникът”, постига своите цели чрез две сили:1)пресметливия механизъм на човешкия мозък с неговите умения да анализира, да изобретява, да планира и да подхранва въображението си; 2) негодуванието. Чрез първата човекът се стреми да получава, което го изпълва с илюзия, че стои над всичко. Чрез втората той се стреми – съвсем механично, по навик, несъзнателно-да постига надмощие над нещо чрез негодувание или осъждане (порицание) на това нещо. Негодуванието първоначално не идва като емоция, нито дори като мисъл. То е вид механизъм, който егото прилага, за да може незабавно да се възвеличи и да се почувства над някого или над нещо (най – вече над някого, който отнема от усещането на човека че е бог, и едва в впоследствие всичко това намира своя израз в мисли и емоции.

 

Ако ние в действително имаме смирение и послушание пред Бог, ще правим разграничение между добро и зло без да осъждаме, нито да порицаваме. Но когато човек си припише ролята на Бог, той се лишава от умението да разпознава нещата; отдава му се само осъждането. Но дори когато осъждането формално изглежда правилно, по своята същина то пак е грешно, защото е подбудено от желанието ни да почувстваме, че правото е на наша страна, а не на страната на осъждания човек. Подобен род оценки са на равнището на егото и ни отделя от Бога. „Не съдете по външност- казва Христос- а съдете с праведен съд”(Иоан.7:24). За съжаление обаче горделивият човек не е в състояние да направи подобно разграничение, а ще съди по външността и пак ще мисли, че различава нещата. Тяхното разпознаване се постига единствено чрез смирение.

 

Когато смиреният човек се изправи пред неправда, той не реагира вътрешно; той ще види, че това е неправда, но без да възнегодува. Когато човекът с его се сблъсква с подобен род неправда, той веднага ще отреагира с негодувание. И в двата случая тази реакция първоначално възниква без никакво участие на мисълта. Когато негодуванието премине в мисъл, то се превръща в осъждане.

 

Ако един човек подсъзнателно е зареден с желанието да се налага и да влиза в ролята на Бог, в съзнанието си той привлича всчкакви мисли, чрез които може да подхранва желанието си, да му се наслаждава, а защо не и да го изпълнява: мисли за по – голяма очарователност и привлекателност, различни съждения за нещата, мисли за чувствен и материалистичен характер и т.н. Продължили да се залъгва с подобни мисли, тогава към тях се прилепят емоциите. „Емоция” в своя буквален смисъл означава „отделям се, отдалечавам се”; чрез нея човекът се отделя от същинското си естество, отдалечава се от своя дух.

 

Щом веднъж емоциите се прилепят към мислите, те започват да възбуждат безкраен поток от мисли. Човек целият потъва в своите мисли и чувства като в някаква виртуална реалност, без да съзнава, че му е дадена силата да се отстрани от тях. Мислите му добиват натрапчив характер, защото са тласкани от твърде силната комбинация между мисъл, желание и емоция – комбинация наречена „страст”. Това е животът на егото. Единствено страстите насочват човешкия дух и човек все повече и повече се отдалечава от своя Творец.

 

Из “Христос вечното Дао” превод от английски Анжела Лазарова

Изд. Дамян Яков, София 2007