Второто подобно изживяване в затвора
Юли 15, 2014 in Беседи, Начална страница, Сладкарница
Публикуваме статии свързани с живота на о. Георги Калчу, чийто нетленни мощи бяха открити в края на миналата година. Известният румънски свещеник се представи в Господа на 21 ноември 2006г. в клиника в американския щат Вирджиния на възраст 80 години.
„Година и половина след това стана друго мое докосване до нетварната Светлина.
Чаушеску изпитваше неприязън към мен и искаше да ме убие още в затвора. Не като ме осъди на смърт, тъй като моя случай беше известен по света, и затова нареди да ме хвърлят в една килия с углавни престъпници. Сложиха ме при двама такива мъже. Единият беше убил майка си. И то по най-жесток начин, с мъчения – дни наред рязал пръстите й, тялото й. Другият беше убил двама младежи по най-садистичен начин…
Двамата ми съкилийници още от първите дни взеха да ме тормозят, но не бяха жестоки. Просто имаше нещо човешко у тях. Правеше ми впечатление, че у всички тези бездушни хора – престъпници, крадци и всякакви други – прозираше нещо много мило и топло, нещо свято дори.
Всеки ден отвеждаха тези двама мъже в администрацията. Сигурно ги подлагаха на ругатни, задето не се бяха справили с мен. От тях се искаше да ме убият. Минаха около три месеца и един ден пак ги отведоха в администрацията. Когато се върнаха изглеждаха много объркани. Два пъти седмично ни позволяваха да излизаме навън в едно дворче пет на шест метра. И когато излязохме, те ми наредиха: „Стой тук.” После отидоха в другия ъгъл и взеха да си говорят нещо. Стана ми ясно, че е дошъл краят ми. Обърнах се с лице към стената. Започнах да се моля и да изповядвам на Бога греховете си. След десетина минути – толкова беше времето на разходката – те се приближиха и ми казаха: „Отче… – За първи път се обръщаха към с думата „отче”. – Отче, решихме да не те убиваме ние. Нека да го направят надзирателите.” Аз се разплаках. Не можех да повярвам, че са се отказали да ме убият. Върнахме се в килията и проведохме разговор. Разказвах им за себе си, за моя живот. И те споделиха много неща от своя живот, казаха, че вече знаят, че не съм лош човек. На другия ден приеха да отслужа Света литургия в килията.
Те проявяваха интерес да научат какво точно представлява литургията. В техните очи свещеникът беше човек, който използва хората и обира парите им. Сигурно го виждаха като някакъв магьосник. Не знаеха нищо за вярата. Бяха чували едно или друго за религията, за църквата, но литургията беше нещо напълно непознато за тях.
И така, в неделния ден аз започнах да приготвям хляба, водата, моята кърпа. Те само гледаха. Оставиха работата си, защото това беше свят църковен ден за нас. Стояха с враждебно вторачени погледи, сякаш се бояха, че ги използвам като някакъв инструмент в моето магическо дело. Започнах молитвите много тихо, защото надзирателите не позволяваха да се чува висок глас. Моите съкилийници застанаха по-близо до мен, за да чуват думите ми. С напредването на литургията огънят на моята вяра и опиянението на душата ми постепенно стигна до тях. Убеден съм в това. Те мълчаха. Не помръдваха. Цареше пълен покой. Не се отделиха от мен до края. Аз дори не поглеждах към тях, но след пресъществяването на Светите дарове и след причастяването аз се обърнах и останах изумен. Те стояха на колене и се молеха заедно с с мен, а около тях грееше Светлината. Тя ги обгръщаше целите. Светлина нетварна, но видима за очите ми. Бог ми беше дал да я видя в този момент: тя ги обгръщаше целите. Видях също, че цялата килия се изпълни със Светлина. И до ден днешен за мен остава тайна кога точно се е появила. Може би ни е обгърнала когато започнах литургията, но тогава вниманието ми беше изцяло съсредоточено върху светата служба. Може да е станало точно когато четях епиклезата – да е изпълнила килията чрез Тялото и Кръвта Христови. Може да се е явила тъкмо в момента, когато се обърнах към тях, а може да са били в Светлината през цялото време.
Душите на двамата се преобразиха от тази Светлина! Не от моите молитви, нито от това, че отслужвах Светата литургия. Бог изля над тях нетварната Светлина и с това преобрази душите им. Тя ни даде сили да се възлюбим един друг, да се молим и да чувстваме, че има нещо общо, което ни сближава. А то беше присъствието на Иисус Христос, нашия Бог.
Топлите чувства помежду ни се запазиха през целия ден, говорихме си за Христа. Те приеха за първи път да им говоря за Христос, за вярата, за любовта. Единият от тях ме попита: „Може ли аз да бъда обичан от Христос? Та аз убих майка си. Как тогава ме обича Той!” Другият също попита: „А аз съм убил двама младежи, как мен ще ме обича Христос? Ами ако убия други след това? Нима Христос ще ми прости за моето престъпление? Аз отвърнах: „Ще ти прости. Човешката правда няма да ти прости, но ако се покаеш, Бог ще ти прости. Ако се покаеш и се откажеш от престъпленията, Бог ще ти даде Своето Тяло и Своята Кръв.”
Чудеха се как да повярват. Беше им страшно трудно да го разберат, защото през целия си живот са били в конфликт с обществото, убивали, грабели, мамели, а обществото е търсило да ги стъпче. Това е нескончаема битка, в която няма любов. Единият намразил майка си и я убил. Другият намразил приятелите си и ги убил. У тях не е трепнала капка любов дори. Сигурно като деца са били обичани от родителите си. Но когато са пораснали, техният начин на живот е прогонил от душите им всякаква любов. Виждах обаче, че любовта им звучеше като нещо красиво. Не разбираха какво точно означава любовта – Христовата любов, – но я приемаха като някаква много приятна дума. През целия ден не спрях да им говоря за любовта: „Възлюбете един другиго…та да познаят по любовта ви, че сте Мои ученици…Обичайте враговете си. Благославяйте онези, които ви проклинат. Добро правете на ония, които ви мразят.” Те ми казаха: „Но това е невъзможно! Това не е човешко!” Аз отговорих: „Да, прави сте. Не е човешко. Но такава любов е възможна – вземете за пример мен.”
На другия ден ни разделиха в различни килии. Началниците видяха, че така няма да се справят с мен, защото тези мъже отказваха да ме убият, и затова ме оставиха в килията сам.
Не зная дали те двамата видяха Светлината, която видях в килията аз, но знам, че тя подейства на душите им и ги превърна в мои братя. В душите им на престъпници се вля святост чрез силата на Христовата енергия. За мен няма съмнение, че след това са изоставили престъпния живот. Убеден съм, че душите им са спасени, и не съм спирал да се моля за тях до ден днешен. И когато ги споменавам в молитвите си, те нямат за мен образ на престъпници. Сигурен съм, че са получили спасение.”
Дарът на Светлината
„С този разказ исках да ви покажа, че Бог дава Светлината Си не само на онези монаси, които подлагат себе си на усилни изпитания, отдават се на пълно съзерцание в тишината на своите килии, съединявайки ума с душата и подчинявайки ума на душата. Той дарява Своята Светлина не само за заслуга, дарява я също на хора, които не са Му дали нищо. И на мен Той я дари не защото бях заслужил, нито защото бях направил нещо за Него.
Бог ни дарява със Своите дарове не като награда. А само от любов към нас. Вече ви казах, че сред онези хора аз бях най-големият грешник, но въпреки това Бог избра мен. Защо? Няма обяснение. Двама мъже до мен бяха престъпници, но Бог ги възлюби в Светлината Си. Защо? Сигурно защото искаше да преобрази душите им. И Той наистина ги преобрази.”
Из “Христос, вечното Дао” изд. Дамян Яков
