За ненормалността на съвременния живот и за двата лъжливи подхода към духовния живот

Октомври 31, 2017 in Беседи, Начална страница

 

Всеки, който се опита да види нашия живот в перспективата на този нормален живот, който са водили хората в миналото – в Русия, в Америка или в която и да е западно-европейска страна, ще бъде поразен от това, колко ненормален е станал днес животът. Разбиранията за авторитет и послушание, за приличие и вежливост, за поведение в обществото и в частния живот рязко са се изменили, всичко се е обърнало нагоре с краката. Изключение правят някои отделни групи – обикновено християни от едно или друго изповедание, които се опитват да съхранят така наречения „старомоден” начин на живот.

 

Нашият съвременен ненормален живот може да бъде окачествен като развален, разпуснат. Към съвременното дете още от бебешка възраст се отнасят като към семейно божество: неговите капризи се удовлетворяват, желанията му се изпълняват, то е обградено с играчки, развлечения и удобства. Не го учат и не го възпитават в съответствие със строгите принципи на християнското поведение, а му дават да се развива натам, накъдето клонят желанията му. Обикновено е достатъчно то да каже: „искам” или „не искам” и услужливите родители отстъпват и му позволяват да постъпва по своему. Може би това не става „винаги” и „във всички семейства”, но се случва достатъчно често, за да стане правило на съвременното възпитание и дори родителите, имащи най-добри намерения, не могат напълно да избягнат това влияние. Дори ако родителите се стараят да възпитават детето си строго, съседите правят нещо друго. Това трябва да се взема пред вид при възпитанието на детето.

 

Когато такъв човек порасне, той, естествено, се обгражда със същото, с което е свикнал от детството си: удобства, развлечения, играчки за възрастни. Животът му се превръща в постоянно търсене на „развлечения”, а тази дума, между впрочем, е била съвършено непозната преди. В Русия на ХIХ в. или във всяко сериозно цивилизовано общество просто не биха разбрали какво означава тя. Животът днес се е превърнал в непрестанно търсене на развлечения, които до такава степен са лишени от всякакво сериозно съдържание, че някой посетител от която и да е страна от ХIХ век, виждайки нашите популярни телевизионни програми, атракционни паркове, реклами, кинофилми, музика – почти всеки аспект на нашата съвременна култура – би помислил, че е попаднал в страната на някакви безумци, които са загубили всяка връзка с реалността. Ние често не забелязваме това, защото живеем в това общество и го приемаме като даденост.

 

Някои от неотдавнашните изследователи на съвременния живот нарекоха съвременната младеж поколението „на мен”, а нашето време „век на нарцисизма”, характеризиращ се със самообожествяване и преклонение пред самия себе си, което препятства развитието на нормален човешки живот. Други от тях говорят за „пластмасова” вселена,  в която днес живее огромна маса народ, неспособна да се обърне с лице към реалността на заобикалящия ни свят, да се приспособи към нея или да се обърне към своите вътрешни проблеми.

 

Когато поколението „на мен” се обърне към религията, което се среща често в последните десетилетия, то обикновено избира някаква „пластмасова” или фантастическа форма на религията на „саморазвитието” (при която обект на поклонение си остава собственото Аз), на промиването на мозъци и контрол над мисленето, на обожествяване на някой гуру или свами, на търсене на НЛО и „извънземни” същества, на ненормални духовни състояния и усещания. Няма да разглеждаме всички тези явления, които вероятно са добре познати на болшинството от нас, само ще се докоснем до въпроса как те влияят върху православния християнски живот в наши дни.

 

Когато днес се опитваме да водим християнски живот, за нас е важно да осъзнаем, че съвременният свят предявява към душата изисквания – както в религиозния, така и в светския живот – които трябва да признаем за тоталитарни. Това лесно може да се види в получилите през последните години широка известност осакатяващи душата култове, изискващи подчинение на някой самозван „светец”. Но то е също толкова очевидно и в светския живот, където човек се среща не с отделни изкушения тук или там, а с перманентно изкушение било под формата на фонова музика, която се чува навсякъде (в магазините, в учрежденията), било под формата на рекламни табели или табла за афиши и съобщения по градските улици, или като рок-музика, която достига дори до горските пътечки и палатковите лагери, или у дома, където телевизорът често става таен домоуправител, налагащ съвременните ценности, мнения и вкусове. Ако имате малки деца, знаете колко вярно е това: ако те видят нещо по телевизора, след това е много трудно да се пребориш с това ново мнение, поднесено от телевизията като авторитетно.

 

Посланието на това всеобхватно изкушение, което връхлита хората днес (съвсем открито в светската му форма и по-прикрито в религиозната област), се състои в следното: живей с днешния ден, наслаждавай се, отпусни се, чувствай се добре. Зад това послание се долавя друг, по-мрачен обертон, който открито звучи в официално атеистическите страни, вървящи в това отношение една крачка пред свободния свят. Наистина трябва да осъзнаем, че случващото се днес в различните части на света – било зад желязната завеса, било в т.нар. свободен свят – е много сходно. Неговите варианти са различни, но атаките с цел завоюване на душите ни си приличат. В „комунистическите” страни, в които атеизмът е официална доктрина, говорят съвсем открито: забрави за Бога и за всеки друг живот, освен настоящия; прогони от душата си всеки страх Божи и всяка почит към светините; гледай на тези, които в „старомоден стил” все още вярват в Бога, като на врагове, които трябва да бъдат унищожени. Като символ на нашето лекомислено, тичащо след развлеченията и подвластно на самозаблудата време, може да бъде взет нашият американски „Дисниленд”. Не бива да пропускаме да видим зад него по-зловещия символ, който показва накъде в действителност се движи поколението „на мен”: съветския ГУЛаг, веригата от концлагери, които вече управляват почти половината от световното население.

 

Два лъжливи подхода към духовния живот

 

Но някой може да попита: какво отношение има всичко това към нас, които се опитваме да водим, доколкото ни е възможно, трезв православен християнски живот? Голямо! Ние трябва да осъзнаем, че животът около нас, колкото и ненормален да е той, е мястото, в което ние започваме собствения си християнски живот. Както и да устроим живота си, с каквото и християнско съдържание да го изпълваме, той все пак ще носи някакъв отпечатък от „на мен” поколението и ние трябва да сме достатъчно скромни, за да признаем това. С това именно и ще започнем.

 

Има два лъжливи подхода към живота около нас, които мнозина приемат, виждайки в тях образец за това, как трябва да постъпват православните християни. Единият – най-разпространеният – е просто да вървиш в крак с времето: да се приспособяваш към рок-музиката, съвременната мода и вкусове и към целия ритъм на нашия джазов съвременен живот. Често по-старомодните родители имат малко допирни точки с този живот и живеят, повече или по-малко отделно, свой собствен живот, но те се усмихват, наблюдавайки как децата им следват най-новото безумство и мислят, че то е безвредно. Този път е пълна катастрофа за християнския живот, това е смърт за душата. Има такива, които могат все още да водят външно пристоен живот, без борба с духа на времето, но вътрешно те са мъртви и умират и, което е най-печално от всичко, децата им ще заплатят за това с различни психически и духовни разстройства и болести, които все повече и повече се разпространяват. Един от лидерите на самоубийствения култ, който толкова ефектно завърши съществуването си в Джоунстаун (през 1976 г.), беше младата дъщеря на гръцки православен свещеник; сатанинската рок-група „Kiss” (буквално „целувка”, но в случая абревиатура на Knights In Satan`s Servise, т.е. „рицари в служба на сатаната”) се състои от бивши руски православни юноши. Това са само няколко ярки примери; болшинството младежи не отиват толкова далече, те само се съгласяват със заобикалящите ги, с окръжаващия ги свят и престават да бъдат пример за поне някакво християнство за околните.

 

Така не бива! Християнинът трябва да се отличава от света и това трябва да бъде едно от основните неща, които той трябва да усвои като част от своето християнско възпитание. В противен случай няма смисъл да се нарича християнин, особено православен християнин.

 

Вторият лъжлив подход, който отива в другата крайност, е това, което може да бъде наречено псевдодуховност. Тъй като преводите на православни книги за духовния живот стават все по-достъпни, а православната терминология, свързана с духовната борба все повече се носи във въздуха, много хора започват да говорят за исихазма, за Иисусовата молитва, за аскетически живот, за възвишени молитвени състояния и за най-възвишените от светите отци, от рода на св. Симеон Нови Богослов, св. Григорий Палама или св. Григорий Синаит. Да се познава тази наистина възвишена страна на православния духовен живот и да се почитат великите светци, които на практика са го водели, е много добре; но ако ние нямаме реалистично и много смирено съзнание за това, колко далеч сме от живота на исихастите и колко неподготвени сме дори да се приближим до него, нашият интерес към всичко това ще бъде само още едно от израженията на нашия егоцентричен пластмасов свят.

 

Днес има много популярни книги на тази тема. Дори римокатолиците се занимават активно с тези въпроси под православно влияние и на свой ред оказват влияние върху други православни. Например, йезуитският свещеник о. Джордж Мелони пише книги на тези теми и превежда св. Макарий Велики и св. Симеон Нови Богослов, опитвайки се да направи хората исихасти във всекидневния им живот. Тези хора практикуват всевъзможни видове „уединения”, обикновено „харизматически”: приемат благодатта на Светия Дух (уж) и опитват всички видове аскеза, които знаем от светите отци и които стоят много по-високо от нивото, на което днес се намираме. Има една дама, Катрин де Хет Доерти (всъщност тя е родена в Русия и едва след това е станала католичка), която пише книги като „Пустинята”, „Мълчание” и за всичко това, което би й се искало да въведе в живота, по такъв начин, сякаш рекламира нови бонбони. Това, разбира се, е несериозно и носи в себе си трагическия белег на нашето време. Възвишени реалности се използват от хора, които нямат представа за това, за което говорят. За някои това е просто начин за прекарване на времето, за други, които възприемат нещата сериозно, всичко може да завърши много трагично. Те мислят, че водят възвишен живот, а на практика не са могли да решат личните си вътрешни проблеми.

 

Позволете ми още веднъж да подчертая, че трябва да се избягват и двете крайности – и осветскостяването и свръхдуховността. Но това не означава, че ние не трябва да имаме реална представа за законните изисквания, които предявява към нас света или че трябва да престанем да почитаме великите отци на исихазма, да се ползваме разумно от поученията им и да прибягваме към Иисусовата молитва в съответствие с нашите обстоятелства и възможности. Само че това трябва да се прави на нашето ниво, по-близко до земята. Ние трябва добре да разберем (днес това е абсолютно необходимо за нас като православни християни), в какви времена живеем, колко малко на практика познаваме и чувстваме нашето Православие, колко далеч сме не само от древните светци, но дори и от обикновените православни християни, които са живели преди сто години или дори преди едно поколение и колко силно трябва да се стремим просто да оцелеем като православни християни.

 

Между два свята

Октомври 11, 2017 in Отечески съвети

 

Всеки православен християнин е поставен между два свята – в падналия свят, където се опитваме да се борим за нашето спасение, и в другия, небесния свят, който е нашето отечество, от който, ако водим истински християнски живот, получаваме вдъхновение за християнска доблест и любов ден след ден.

 

Но понякога тези два свята ни идват в повече. Днес ние често забравяме за небесния свят, който трябва да бъде всичко за нас като християни, и загубваме пътя към него, притиснати от злободневието на падналия свят.

 

Дори когато посещаваме редовно богослуженията и се изживявяме като „активни“ членове на Църквата, колко често тази наша църковност си остава външна, привързана само към красотата на службите и богатството на Православната традиция, но лишена от дълбокото вътрешно убеждение, че Православието е вярата, която ще спаси душата ни във вечността, лишена от разбирането за истинската любов на Христовото обещание. От разбирането, че Той е въплътеният Бог и Основател на нашата вяра.

 

Колко често нашият църковен живот е само въпрос на навик, нещо, което ни променя само външно, но не и вътрешно, без да израснем духовно и да ни изведе към вечния живот в Бога.

 

Източник: Agapi en Xristo

Винаги да се радваме

Юни 4, 2015 in Беседи, Начална страница

 

 

Съвременният свят гледа надолу и търси там причините, но намира вторичните причини. Християнството разбиране за света е да се гледа нагоре. И затова у хора, като свети Григорий – както можем да усетим, когато четем писанията им, – постоянно присъства радостта. Това не значи, че те са щастливи с някакво повърхностно, поривисто щастие. Те по – скоро се намират в състояние на дълбоко щастие, защото взорът им е постоянно устремен нагоре и духовният им разум с постоянство и решимост е устремен към определено място, което искат да достигнат, т. е. към Небето. Затова всичко в света те разглеждат в тази светлина. Злото, козните на дявола, примките на света, развратът и разложението  или обичайните материалните неща и явления – всичко това те считат за вторично и никога не го поставят на първо място. Светите отци ни учат, че във всичко трябва да виждаме нещо полезно. Ако можете така да виждате, то – можете да спасите душата си.

 

Ще приведа един прозаичен пример: Работите на печетарска машина и с удовлетворение наблюдавате как от нея излизат чисто и акуратно напечатани страници. Това вселява в душата ви приятно чувство и вие си мечтаете за мисионерска дейност, за разпостранение на колкото се може повече копия в различни страни. Обаче изведнъж нещо става с машината. Тя се разваля. Започва да разхвърля листовете наляво и надясно; те се мачкат и се късат. Предметът на вашето удовлетворение се превръща в причина на вашите мъчения. Виждате, че всички допълнителни копия, на които сте разчитали, са унищожени. В края на краищата всичко, което можете да направите, е да останите до машината, да си казвате Иисусовата молитва и да се опитате да поправите нещо. Макар че това не изпълва душата с удовлетворение както преди, в духовен план то може да бъде още по – полезно, тъй като ви кара да се стегнете, да се съсредоточите и дава повод за борба. Но, ако вместо това се разстроите и в отчаяние започнете да чупите машината, вие губите сражението. Победата в сражението се измерва не с това, колко копия в час прави вашата машина, а с това, в какво състояние е вашата душа. Ако душата ви е в състояние да се спасява и да произвежда слова, които да спасяват другите – още по – добре; но ако вие произвеждате слова, които могат да спасят другите, и в същото време разрушавате собствената си душа – това вече е лошо.

 

 

Поддържане на радостта

Февруари 4, 2015 in Беседи, Начална страница

 

 

Независещият от времето духовен живот – Х част

 

 

Този който има всичко това предвид, и постоянно вкусва духовна храна, няма да каже, че съвременната ситуация в Църквата е безнадеждна, и че нищо вече не може да се направи. Всъщност в наши дни пътищата, начините за действие могат да бъдат удивително необичайни и неочаквани. Какво ще излезе от нашата дейност – не знаем. Възможни са много варианти.Трябва, обаче, да се научим да очакваме неочакваното, да сме готови за път, който по много неща се отличава от традиционния, но който е не по-малко в сферата на истинското християнство. Съзирането на този път зависи от умението да се гледа нагоре, а не недолу. Имаме непосредствения пример на човек, който постоянно пребиваваше в това състояние – нашият архиепископ Йоан. Той сякаш постоянно бе в друг свят. Помня неговата проповед за духовния живот: „ При нас няма нищо подобно на това, което е характерно за късните светци на латинската църква, които сякаш постоянно витаели в облаците. Това е „прелест”. Нашата святост се основава на това – нозете ни да стоят твърдо на земята и, бидейки по такъв начин постоянно на земята, разумът ни да се стреми нагоре.” Очевидно архиепископ Йоан бе именно такъв. Когато идваше в нашия магазин (до съборната църква в Сан Франциско) той винаги имаше да каже нещо ново и вдъхновяващо. Носеше малка чанта и, като я отвореше, казваше например: „Вижте! – това е портрет на свети Албан, а ето и неговото житие.” Събираше подобни неща. Жития на румънски светци например и всякакви неща, които нямаха нищо общо с делничния живот или с управлението на епархията. Някои го считаха за лош администратор. Съмнявам се, защото знам, че когато някой му пишеше писмо, много бързо получаваше от него отговор – и то на езика, на който беше написано писмото. Следователно към подобни неща, той се отнасяше много внимателно и грижливо. Но най-голямо внимание и грижа отделяше на това постоянно да бъде в другия свят, постоянно да вдъхновява и ободрява. Противоположният път е – превръщането на Църквата в един вид предприятие, стремеж да се следи само за административната страна, за икономическата страна и дори – църковният живот да се изгражда и да протича не по законите на духа и Истината, а по законите на този свят. Ако се живее така дълго време, то искрата, висшата страна на действителността се губи. Архиепископ Иоан ни даде пример за това, как постоянно да гледаме към тази висша страна на действителността, да гледаме нагоре, да да насочваме постоянно своя разум към нещата от най-висш порядък. И колкото повече навлизаме в този висш порядък, толкова повече се убеждаваме, че това е Пътят, че други възможности няма. Ако вие, като истински православни християни пребивавате в такова настроение, хората ще ви считат за ненормални, ще ви наричат „мръднали” и пр., но вие ще имате свой собствен отделен живот, през който ще постигнете Небето. Другата възможност е да бъдете погълнати от света, изпълнен с условности, вещи и мнения. Тези мнения, за това кое е добро и кое – лошо, какво трябва и какво не трябва да се прави – са удивително неадекватни. Така например съществува мнение ( и това е характерно за църквите, които са престанали да мислят за висшето), че когато отиваш в храма, трябва непременно да си добре облечен, защото не можеш да следиш богослужението и да се готвиш за свето Причастие, ако ви е студено на краката. Едва ли не – ако на краката ви е студено, не можете да придобиете благодат и да имате духовен живот. Такова мнение е абсолютно погрешно. Светите отци са живели при най-различни условия в различни времена. Макар да не е задължително да мръзнете, все пак това може да ви е от полза, може да ви помогне да се отнасяте малко по-трезво към духовния живот и да благодарите на Бог за дадените ви земни блага, които всеки момент може да загубите, а не да считате своя комфорт и уют за самопонятен.

 

Ако някой иска да направи нещо в Църквата, но му липсва стремеж към небесното, той изгубва искрата на ревността, интереса към духовното и става „светски”. Светски означава мъртъв, духовно мъртъв.

 

 

Ежедневната духовна храна

Януари 16, 2015 in Беседи, Начална страница

 

 

Независещият от времето духовен живот – ІХ част

 

Отново искам да кажа – трябва за всичко да се гледа нагоре, а не надолу, да се устремява поглед към Царството Небесно, а не към детайлите на земния живот. По-точно – детайлите на земния живот да стоят на втори план, а стремежът към Небето трябва да е изпълнен с ревност, решимост и постоянство. Постоянството е качество, което се изгражда чрез особен режим на духовен живот, захранван от мъдростта на светите отци, а не основан на традицията заради самата традиция. С други думи трябва да бъде основан върху усвояването, асимилацията на боговдъхновената мъдрост на светите отци. От друга страна, това постоянство се изгражда с помощта на молитвата. Всички основни молитви са дошли до нас в богослужебните текстове. Разбира се, на различни места и при различни обстоятелства молитвата е в зависимост от възможностите и силите.

 

Постоянството включва редовно четене на духовна литература, защото ни е необходимо постоянно „ваксиниране” против духа на времето. За да можем да се борим против този светски дух, който ни гнети и постоянно се старае да ни подчини на себе си, трябва редовно да приемаме духовната храна, предоставяна ни от църковните служби и четения. Ако дори за ден се лишим от словото на Свещеното Писание и на светите отци, светът започва да ни завладява; след още един такъв ден той се вселява в нас и постепенно започва да преобладава. Скоро откриваме, че все повече и повече мислим по светски. И колкото повече мислим така, толкова повече губим духовния разум.

 

Ежедневното приемане на духовна храна е външната страна, а вътрешната е т. нар. духовен живот. Духовен живот не означава витаене в облаците, „практикуване” на Иисусовата молитва или извършване на физически упражнения. Той се състои в разкриване на законите на духовността в ракурса, приложен към дадения човек, в неговата ситуация, в неговите условия. Това се изработва с годините чрез внимателно четене на творенията на светите отци с бележник, където записваме най-важните за нас цитати. Изучаваме ги, определяме в каква степен са приложими за нас и в случай на необходимост намираме паралелни места у други свети отци, съпоставяме, размишляваме, вникваме по-дълбоко в смисъла и т. н. Ако искаме да намерим изчерпателна и пълна рецепта по даден въпрос и с тази цел започнете да изследвате светите отци, намерението ви е обречено на неуспех. Наистина има справочници за творенията на светите отци, но това не е пътят към духовния живот. В него се навлиза по малко, възприемайки учението на светите отци стъпка по стъпка – в степен, съответстваща на вашата подготвеност. След време се връщате към същите текстове, възприемате смисъла им по- дълбоко и в края на краищата идвате до ясното разбиране в каква форма законите на духовния живот са приложими към вас. Ако постъпвате така, то при четенето на едни и същи свети отци ще откривате все нови и нови неща; ще прониквате все по-дълбоко и по-дълбоко.

 

 

Новите възможности

Октомври 17, 2014 in Начална страница

 

Независещият от времето духовен живот- VІІІ част

В наше време можем да очакваме удивителни неща. Затова не бива да си създаваме мнение, че всичко е безнадеждно изгубено, че никой не търси Истината, че всичко пропада… Това е мнение, а мнението е първият стадий на духовната „прелест”. Не трябва да се обвързваме с мнения. Напротив, трябва да погледнем на всичко с бистър поглед, т.е. с очите на духовния човек. Отец Николай Депутатов, който много обичаше да чете светите отци и си водеше записки, казваше: „Когато съм в много лошо настроение, падам духом и се отчайвам, отварям някой от бележниците си и прочитам нещо, което някога ме е вдъхновявало; и то отново ме вдъхновява, защото моята собствена душа е била някога вдъхновена от него. Аз знам, че това, което духовно ме е нахранило преди, може да има същото въздействие и сега. Получава се нещо като механизъм за повдигане на духа: да откриеш и прочетеш това, което преди е имало добър ефект.”

 

Когато обръщаме поглед към някой светец (като свети Патрик), не бива да си казваме: „Аха, това е станало отдавна, било е вдъхновяващо, но сега – е, каква полза?” Напротив, в деятелността на свети Патрик трябва да виждаме деятелността на християнина изобщо – деятелността на душата, която гори от ревност и любов към Бога, без разлика на време и място. Сега той е в страната, чиито граждани ще станем и ние (ако само не изгубим силата на стремежа). Всички ние сме от една страна, от една националност – от християнската раса. Затова трябва да възприемаме живота на свети Патрик като нещо съвременно, нещо, което се отнася към нас. Това, което ни вдъхновява в него, съществува именно за наше вдъхновение, за да ни бъде от полза. А колко плод ще принесе, зависи от това – доколко обичаме Бога…

 

Да търсим истинските причини

Май 12, 2014 in Беседи, Начална страница

 

Независещият от времето духовен живот- VІІ част

 

Има една много интересна книга, написана по времето на авва Доротей, ( 6в.), от свети Григорий от Тур – „Историята на франките”. В нея се разказва за живота на кралския двор и за християните от онова време. Приведени са много интересни жития на светци, както и описания на кралския живот. Тогавашните монарси в никакъв случай не могат да се посочат като образци на добродетел. Те постоянно се тровили един друг. Жените били още по-зле… Имало някаква Бронхилда и сестра й Фредегунда, които се стремели да поставят на трона своите синове и внуци. Какво ли не правили за това! Убивали хората по най-жесток начин, били чудовищни клетвопрестъпници и умеели да тъкат фантастични мрежи от лъжи и измами – съвсем невдъхновяващо зрелище. Но свети Григорий живеел по същото време и, описвайки историята на своя народ, пишел така, че тя вдъхновявала.

 

Зад всяко явление в света стои „значение”. Свети Григорий постоянно наблюдавал комети, земетресения и други подобни явления. Когато кралят направи нещо лошо – става земетресение; ако убие човек или накаже несправедливо цяло село – настъпва глад; и свети Григорий усеща, че Бог вижда всичко, зад всички явления усеща духовния смисъл – било то комета, смърт на краля или друго. Той винаги вижда връзка между това, което се случва в света, и моралното състояние на народа. Когато нравственото състояние на хората е лошо, земетресения, глад и др. подобни им напомнят, че не са на правилния път и им дават повод да се замислят за това. В наше време историците казват, че такъв начин на мислене е ужасно остарял, „наивен” и „елементарен”, и разбира се, че в наше време никой не може да мисли така. Те смятат, че е много интересно и полезно да разглеждат миналото през призмата на нашето време и да тълкуват как хората тогава са осмисляли света. „Но, разбира се” -  казват те, – ние сериозните учени, трябва да виждаме истинските причини”. Под истински причини те разбират това: какво човек е ял и как се отразява храната на поведението и действията му. Християнската гледна точка обаче е, че това са второстепенните, а не истинските причини. Истинските причини – това са душата и Бог; Божието действие и действието на душата. Тези два фактора творят историята; всички останали външни фактори – какъв договор е бил подписан, икономическите причини за недоволството на масите и т.н. – са абсолютно второстепенни. Наистина, ако се вгледаме в съвременната история, в цялото това революционно движение, става очевидно, че негов двигател е не икономическият фактор, а влязлата в душата на хората идея за възможността да се построи рай на земята. Веднага щом такава идея попадне в душата, става нещо невероятно – защото това е духовен фактор. Макар тази идея да е от дявола, тя се отнася към сферата на духовното – а точно в тази сфера се твори историята; външните фактори в крайна сметка не значат нищо.

 

Свети Григорий гледа на историята от правилната гледна точка, защото знае коя е първопричината, т. е. как Бог действа в световната история и как душата откликва на това действие; видимите събития са за негова вторична причина. Ето защо, когато вижда някое значително явление – комета или затъмнение – той се опитва да разкрие неговото значение. На едно място, когато разказва за странното знамение в небето над Гаул, той заявява просто: „Изобщо не разбирам какво значи това”. Разбира се, от научна гледна точка знаем, че някои от явленията са предизвикани от сянката на луната и пр., но от гледна точка на свети Григорий – защо Бог е решил да ни плаши по този начин? Какво е моралното значение на това събитие?

 

Свети Григорий гледа постоянно нагоре, а не надолу.

 

Да гледаме нагоре

Февруари 24, 2014 in Беседи, Начална страница

 

Независещият от времето духовен живот – VІ част

 

Свещеното Писание и писанията на светите отци, житията на светиите, църковните служби – всичко това не се отнася за ежедневния ни светски живот, а е пътеводител по пътя към Небето. Ако гледаме към тази висока цел, ние придобиваме ревност, т.е. способност да виждаме нещо по-висше от рутинността на светския живот, която ни навява скука, обезсилва ни и не води до никъде. Но църковните служби, житията на светците, писанията на светите отци, Свещеното Писание, бидейки неща от по-друго естество, от по-висш порядък, възбуждат у нас ревност, ако само имаме искрица любов Божия в себе си. Тогава ние искаме да останем постоянно в това състояние, за да намерим Небето. Но тази ревност не бива да бъде само страстен порив, който след това се изпарява. Тя трябва да бъде трайна, а затова й е необходима умереност, произхождаща от нещо по-дълбоко – това, което преподобният Серафим нарича „решителност”. Т.е. ревност постоянна, която присъства като своеобразен център в нашия живот. Тя ни подтиква да вървим напред дори в случаи на неудачи, защото чувстваме, че има нещо по-възвишено от това, което в дадения момент ни занимава, нещо независещо от моментното ни настроение и мнение, нещо, което което постоянно трябва да имаме – решимост да достигнем небесното. И тази решимост, или по-добре да кажем – тази ревност, станала решителност, трябва да бъде постоянна, т.е. нито да излита нагоре, нито да пада долу, нито да изгаря.

 

Във всичко, което се случва, трябва да виждаме висшата, т.е. духовната страна. Защото ако виждаме ту висшата страна, ту низшата, ние ще вървим ту нагоре, ту надолу. А низшата страна е твърде силна. Тя може да действа даже на епископите (това виждаме в житие на свети Патрик – в златния век на християнството), т.е. именно чрез ония, които ( както се предполага) трябва да са водачи към Царството Небесно. Но те могат да вървят точно в обратната посока – понеже също са хора и попадат под властта на греха. Те могат да бъдат онези, които деморализират, обезсилват, разочароват хората и ги отклоняват от истината. В наше време нещата стоят, разбира се, още по-лошо. Затова, ако гледаме ту нагоре, ту надолу, а после – една напред и две назад, ние никога няма да стигнем до вратите на Царството Небесно.

 

Ще посоча един интересен пасаж от авва Доротей, който наскоро четохме в храма, и който ще ни помогне да разберем гореказаното: „ Както винаги съм ви казвал, братя, добре е всяко нещо да възлагаме на Бога и да казваме: нищо не става без Божията воля. Разбира се, Бог е знаел, че това е добро и полезно и затова така е постъпил, макар това нещо да е имало и външна причина. Например, аз бих могъл да кажа, че доста се постарах да нагостя странниците и ядох с тях поради което претоварих стомаха си, краката ми получиха оток и аз се разболях. Аз бих могъл да изтъкна и други причини, защото за онзи, който ги търси, те се намират. Но най-сигурното и полезно е това да кажем: Наистина, Бог е знаел, че това ще бъде полезно за моята душа, затова то се и случи. Защото от всичко, което Бог върши, няма нищо, което да не е добро, но всичко е твърде добро (Бит. 1:31). И тъй, никой не бива да скърби за това, което се случва с нас, но, както казах, всичко да възлага на Божия промисъл и да се успокоява.” (Църковни слова, поучения на авва Доротей, слово 12).

 

 

 

Иеромонах Дамаскин Христенсен говори за иеромонах Серафим Роуз – | част

Януари 3, 2014 in Видео, Начална страница





Имитация на духовен живот

Ноември 22, 2013 in Отечески съвети

 

 

 

 

Когато епископ Теофан Затворник /+1895/ цитирал и превеждал светите отци, преднамерено пропускал местата, в които се говори за физическите аспекти на молитвата. Той постъпвал така, защото знаел, че дори и в негово време – 19 век – мнозина щели да приемат тези физически аспекти като крайна цел и да имитират, без да са разбрали същността. Затова епископ Теофан изключва тези неща от своите преводи. Сега обаче много от произведенията на светите отци са преведени и публикувани на английски и всеки може да прочете каква поза да заеме, как да седне на стола, да отпусне глава и т.н. И хората започват да имитират. Започват да мислят: „Ето, това е!”. И неизбежно, ако някой дълго пости и прави определени упражнения, у него нещо ще започне да „става”. Но това не е духовен живот. Напротив, можем да бъдем сигурни, че имаме работа с бесовска активност. Истинският духовен живот е свързан с реалността и не може да се постигне с повърхностна имитация. Обикновено не е трудно да се разпознаят тези, които опитват само да имитират духовен живот. В историята на нашето братство имаме такъв пример: В Сан Франциско живееше един човек, който се запалил по Иисусовата молитва. Постепенно той стигна до 5000 молитви на ден. Живеейки в света, сред шума на града, той всяка сутрин преди да пристъпи към каквото и да било, произнасяше на балкона до 5000 Иисусови молитви и се чувстваше удивително освежен и приповдигнат. Но веднъж, когато пристъпвал към последната хиляда, под балкона дошъл някакъв човек и започнал да се занимава със своя си работа. Тогава нашият молитвеник се ядосал до такава степен, че излязъл извън себе си и започнал да го замеря с каквото му попадне…Какво можем да мислим за човек, зает с духовен живот, практикуващ Иисусовата молитва, ако изведнъж по време на молитва започне да хвърля съдове по някого? Това означава, че вътре в него страстите са били свободни, защото е имал погрешна идея за духовния живот. Той действал, изхождайки от тази идея – от знание, и при първата възможност страстите се проявили. Много по-добре би било не да се изговорят до 5000 молитви, а да се върши друго нещо, което да е наистина духовно. Трябва внимателно да изберем нашето бойно поле. Необходимо е да започнем борбата с трезво отношение към нещата, без заслепение, като осъзнаем, че сме заобиколени от силите на този свят. С тях трябва да се борим, като постоянно насочваме вниманието си нагоре, а не надолу, т. е. да виждаме небесното, а не да се заравяме в земните неща (по-нататък ще обясня какво значи това). От светска гледна точка ще бъдем малко особени, т.е. различни от мнозинството членове на Църквата. Ще ни смятат най-малкото за странни, дори за ненормални. Но това е необходимо и централно условие, и аз отново ще се спра на него.

 

 

 

Да не бъдем слепи

Октомври 9, 2013 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Независещият от времето духовен живот – ІV част

 

Всичко това ни дава възможност да направим някои практически изводи относно нашия духовен живот, за да бъде той съзидателен и плодотворен. Най-напред ние трябва да виждаме нещата такива, каквито са, т. е. да не бъдем слепи, да не живеем и действаме сляпо, без да имаме предвид това, което става в света. Ние сме длъжни да знаем, че съществува явлението апостасия1), че в света има много такива, които се наричат християни, но се отличават твърде много едни от други. Те често враждуват помежду си и – нещо невъзможно – всички са „прави” и вървят по „правия път”. От историята знаем колко извращения, погрешни възгледи и неправилни действия са се наслагвали към християнството. Много православни са просто напълно земни и не мислят за висотата на своята вяра. Те се отнасят към нея като нещо разбиращо се от само себе си и разсъждават приблизително така: „Всичко, установено от нашата религия, се осъществява автоматично. Все някъде има свещеник, – ако не в нашия град или село, то в съседните. Той извършва Тайнствата. Просто отиваме при него и получаваме каквото ни е нужно. После се връщаме в къщи, – и всичко е наред, нашите религиозни потребности са удовлетворени.”

 

Когато четем за живота на християните в миналото, виждаме, че това не се е считало за достатъчно дори от най- обикновените вярващи. Те винаги са правили нещо свръх „автоматичното” ниво. Ставали много рано сутрин. Във всяко село имало ежедневно богослужение. В 4 – 5 часа сутринта започвали „часовете”; хората ходели в храма всяка сутрин и вечер. В житията на много от светиите с какво чувство са слушали те в детството си звъна на църковните камбани. Ако детето проявявало особена ревност по Бога, то ставало първо сутрин и събуждало родителите си, за да отидат на служба. Ако бащата не можел да отиде, понеже бил зает с работа на полето, детето будело майката и с нея отивало в храма. Понякога отивало само. Тогава цялата атмосфера била пропита от църковност, а нашата сега е определено светска. По света има много малко места, където се извършва ежедневното богослужение.

 

На фона на всичко това се сблъскваме с огромен по важност феномен – светското отношение към живота и на тези, които са вътре в Църквата. Ние трябва реалистично да гледаме на този феномен и да го виждаме такъв, какъвто е- това е апостасия, израждане, зло, демонска активност и секуларизация2) в небивал мащаб. Всичко това е антидуховно, антиправославно. Всичко това влече надолу и по този път никой не може да достигне спасение.

 

И така, оценявайки трезво състоянието на нещата, ние сме длъжни правилно да водим необходимата война със злото, като правилно избираме бойното поле. Всеки трябва да се научи как и къде да води военните действия. Това е много важно, защото е лесно още в началото да изберем погрешен път, след като случайно сме прочели книга, в която се говори за духовния живот, за исихазма и др. под.

1) апостасия ( Αποστασία ) – отстъпничество от православието.

2)секуларизация- процес, в резултат на който различни области на социалния живот стават независими от  християнската религия и от църковните институции.

 

 

Независещият от времето духовен живот

Септември 12, 2013 in Беседи, Начална страница

 

 

Независещият  от  времето  духовен живот – ІІІ част

 

Всички тези негативни страни на действителността съставляват значителна част от атмосферата, която сме принудени да дишаме. От друга страна ние имаме откровението на Бога в Неговата Църква. Това откровение, давано ни в течение на 2000 години вече, е твърде богато. То включва свидетелствата на Свещеното Писание и на светите отци; помага ни да имаме определен духовен поглед, закон за духовен живот. Духовният живот и неговите цели не се изменят в зависимост от времето. Ние знаем, че от момента на първата проповед на Евангелието до наши дни от всички краища на света се събират граждани на един и същи град, за да станат синове на Царството Небесно. Всички те говорят на един език, всички се познават, защото са преминали един и същ живот в Православието, през една и съща борба по законите на духовния живот.

 

Светите отци говорили, че последните времена ще бъдат „слаби” – няма да има велики знамения, както в ранните апостолски времена, когато били извършвани хиляди чудеса: великите отци възкресявали мъртви, ставали много свръхестествени явления. Тези свети отци твърдели, че ще дойдат времена, когато подобни поразителни чудеса ще престанат, че преди края на света няма да има нищо подобно, че онези, които ще вървят по пътя на спасението, ще се отличават от другите само по това, че в тях по никакъв начин няма да спре борбата с изкушенията. Едното само съхранение на живата искра на истинската християнска вяра – без чудеса, без нищо особено, ще ги направи, ако претърпят до край, толкова велики или дори по – велики от тези отци, които вършели свръхестествени чудеса.

 

Затова е естествено, че в наше време външната активност на православните християни е по–ограничена в сравнение с миналите времена. Но въпреки всичко, за тези, които не искат да се откажат от борбата, е възможна вътрешната духовна активност. И действително, когато се огледаме, ще видим твърде впечатляващи примери: св. Иоан Кронщадски, извършил хиляди чудеса, може би повече от който и да било в историята на Църквата; светителят Нектарий в Гърция – един изключително смирен човек, одумван заради слабото управление на своята епархия, но чудотворец, извършващ чудеса и сега – след смъртта си, нашият епископ Иоан ( Иоан/ Максимович/, архиепископ на Шанхай и Сан Франциско и основател на братство на преподобния Герман от Аляска, към което се числял и иеромонах Серафим Роуз ( бел. прев. ), който живя сред нас и неведнъж изминаваше пеш десетки мили, благославяйки областта ни с Курската икона на св. Богородица. Когато мислим за тези хора – гиганти на духовния живот, ние се убеждаваме, че е възможно да се направи нещо, дори и в нашето злощастно време.

 

 

 

 

Днешните условия за живот

Септември 4, 2013 in Беседи, Начална страница

 

Независещият от времето духовен живот-ІІ част

 

Условията за живот в съвременния свят са твърде различни от тези в миналото.

 

Появява се апостасния феномен – феноменът на отпадане от Истината, който се състои в неспособността на хората свежо да възприемат Благовестието. Те вече са чували за него и са свикнали да мислят против него. Затова са малко тия, които след проповед се обръщат към Православието.

 

Друга характерна черта на духа на времето е атмосферата на Мики Маус. Сериозност – ето какво липсва в духа на времето. И отсъствие на сериозност е влязло в навиците и в бита. На раздяла хората си казват „Гледай на всичко по – леко!”, отпусни се, нищо важно не става, каквото и да се случи, не го вземай присърце! По – рано на раздяла са си казвали „ С Богом!”.

 

Съвременната младеж е погълната от фантастичния свят на телевизията. Паркът „Мики Маус” се нарича Свят на Дисни, Земя на Дисни. Целият ни духовен живот и дори религиозните възгледи попадат непрестанно под въздействието на тази атмосфера. Във Флорида живее един много честен и сериозен протестант – фундаменталист, който притежава голям участък земя точно до Дисниленд. Той се кани да построи там копие на Иерусалимския храм, за да отвлече посетителите на Дисниленд от светското и да ги привлече към духовното. Но на същото ниво. Посетителите ще възкликнат „Ах!” и „Ох!” – нали това ще е вълшебен замък като онзи, в Дисниленд!

 

Цялата тази нереална киноатмосфера не е само в духа на времето, но влиза и в нашите домове. Тя влияе на възприятията ни за живота, на възприятията на децата ни. Впрочем децата вече не се възпитават. Самата идея, че те трябва да се възпитават, да се отглеждат в определен дух и принципи – тази идея липсва. Те се възпитават сами, преминават през влиянията на околния свят и накрая от тях се получава нещо крайно несериозно. Това е главната причина, поради която много от порасналите вече деца изгубват ума си, приобщават се към различни диви и ужасни религии, стават наркомани, престъпници и вършат множество безумни постъпки. В детството си те не са имали контакт с истинската земна реалност -  нито в сферата на духовния живот, нито в сериозно отношение към бита.

 

Това е една от основните причини, които правят живота ни различен от миналото и все по – труден за духовни дела. Друга причина са съвременните битови улеснения, които несъмнено водят към обезличаване, обезчовечаване и карат хората да се безпокоят не толкова един за друг, колкото за вещите, машините и комфорта. В самата идея за телефона има момент обезчовечаване: достатъчно е само да вдигнеш слушалката, за да влезеш в контакт с другия. Ако беше необходимо да изминете някакво разстояние, за да говорите с човека, състоянието на душата ви би било по – друго, отколкото когато просто наберете телефонния номер. Всичко това прави нашето време твърде различно от миналото и затруднява много всяка духовна активност – апостолство, мисионерска дейност, монашески подвиг, обикновен духовен живот на мирянин и пр.

 

Има още нещо в атмосферата на нашето време, което ние, православните, трябва да имаме предвид: силата на традицията. Ако ние решим, че всичко, което Църквата ни дава, е нещо самодостатъчно, неизискващо от нас никакви усилия, т. е. нещо което можем да приемем като разбиращо себе си от само себе си – такова отношение вече духовно ни убива.

 

Всичко което е високо, изисква борба, усилия за достигане. Ето защо съвременните удобства водят към обезличаване: опитът да се направи всичко по – удобно лишава света от борбата, която е тъканта на живота.

 

Поради всички тези причини съвременната атмосфера е угнетяваща за духовния живот. Още в началото на века тези условия са били оформени и семената – засети. Двадесети век нищо не е прибавил, а само е привел в действие механизмите, конструирани и изградени в XV// – ти и X/X –ти век. За нас нищо не е останало, всичко вече е извършено – това вселява чувство на безнадежност. Ето пример за „реалистичен” поглед върху живота: най – лошите хора потъват в греховния живот, а най – добрите губят смисъла на живота поради отсъствие на духовност. Няма към какво повече да се стремим, всичко е отнето, материализмът  тържествува…светът безнадежно се стреми надолу и няма надежда този устрем да спре.

 

 

Независещият от времето духовен живот

Август 24, 2013 in Беседи, Начална страница

 

 

По стъпките на свети Патрик,

просветител на Ирландия,

и на свети Григорий от Тур

 

 1. Свети Патрик днес

 

‘’Изповед на свети Патрик е простичко написан разказ за неговия път към Бога, за изпитанията, които е трябвало да преодолее по този път и за страданията, които е претърпял. От написаното можем да заключим, че приживе той не се е ползвал със славата, която днес окръжава неговото име. Наистина, вършил е чудеса, мнозина са го уважавали, но въпреки всичко е имал търкания с епископите и клира и немалко са се съмнявали в правилността на действията му. Неговият живот е пример за това, че и тези, които просияват като светци, до последния си земен час водят борба със изкушенията и съвсем не са спокойни, че ще се спасят. Ние също сме призвани да водим такава борба.

 

За да оценим личността и делото на свети Патрик в духовен план, трябва да гледаме на него с духовните си очи, да виждаме живота му такъв, какъвто в действителност е бил; живот – борба. Ако гледаме само през призмата на днешната му слава сред хората, нищо няма да разберем. Днес на неговия празник всички обличат нещо зелено, но това няма всъщност никакво значение. Помня, че когато бях ученик, измисляхме най- различни наказания за този, който на празника беше без зелена дреха. Но подобна традиция, спазвана и до днес, показва липсата на представа за това, що за православен светец е бил свети Патрик. Така постепенно неговата личност се лишава от всякакво религиозно значение и почитането на паметта му започва да прилича на суеверие, на някакъв празен, лишен от смисъл ритуал.

 

 

Не подобава да се отнасяме така към свети Патрик. Той е бил огнен апостол Христов, избран от Бога да приобщи към вярата целия ирландски народ.

 

Всички ние се вдъхновяваме от житията на хора като него и у нас възниква стремеж сами да извършим нещо подобно. Какво можем да направим. Неопитният новообърнат може да си помисли: „ Ще отида в Ирландия и ще направя там нещо велико”. От това обаче нищо няма да излезе. Никой не е в състояние да извърши това, което на времето е извършил свети Патрик. Разбира се, в малкото можем да го имитираме, но в края на краищата буквалната имитация няма да доведе до нищо. Трябва да търсим в житията на светци като свети Патрик вдъхновение или указание за това, как ние самите можем да извършим нещо реално, съобразявайки се с нашето положение и възможности, и с днешните условия.

 

Какво трябва да правим, за да гори у нас същия апостолски огън, както у свети Патрик, но в условията на нашето време?

 

Оглеждаме се наоколо и не намираме почти нищо от тези вдъхновяващи моменти, характерни за епохата на светеца: обръщане на цели народи към вярата, разцвет на монашеството, силен стремеж към истинското православие. Напротив виждаме около себе си предимно неща, които могат да сломят духа ни и да ни накарат да отпуснем безпомощно ръце.

 

Можем да се запитаме – защо днес няма велики светци като свети Патрик? В исторически план това е напълно понятно: тогава епохата е била апостолска – време, в което цели народи не са знаели за истинската вяра. Апостолите са били изпращани за тяхното обръщане. В наше време практически цял свят е чувал вече за Христа. Останали са много малко езичници, до които не е стигнало словото Божие. До нас постоянно идват сведения за проповядване на Православието сред дивите племена на източна и централна Африка. Но в по – голямата част на земното кълбо хората са духовно празни и нравствено опустошени. Те вече са чували за християнството, то вече им е омръзнало, и днес са „уморени” от него. Трудно е да се вдъхновиш при тази гледка. Тук – там се появяват новопокръстени, които виждат в християнството нещо свежо, различно от всичко останало. И все пак, малко, твърде малко е това, което вдъхновява в този свят, ако гледаме на него с очите на Православието.

 

(следва)

 

 

 

 

 

 

Бъди смирен и ще останеш цял. Наведи се и ще останеш прав

Август 6, 2013 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

“Изглеждай обикновено и се придържай към простотата.” Лао Дзъ

 

 

През 1979 г. по време на неофициален разговор след лятното поклонничество на св. Герман о. Серафим обсъждал с братята и сестрите в Христа темата за простотата. Още преди този разговор той попадал на тази добродетел в писанията на предхристиянските китайски мъдреци, които с наблюдаване и съзерцаване на реда в творението разбрали, че простотата и смирението са път “от небето”. В Богочовека Иисус Христос този “път” се въплътил и Господ призовал: Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно (Мат. 18:3).

 

“Един езически философ от Китай на име Лао Дзъ – казал о. Серафим на братята и сестрите – учел, че слабите неща покоряват силните. За това имаме пример тук в нашия манастир. Дъбовете, които са много твърди и не се огъват, клоните им се пречупват; боровете, които са по-гъвкави, преди да са изсъхнали и мъртви, падат много по-рядко”.

 

Тоест, ако се огънете, това е белег за сила. Същото можем да видим и в живота на хората. Човек, който вярва в нещо до такава степен, че ще стои и ще ви “отреже главата”, ако не сте съгласни с него, показва слабост, той е толкова неуверен в себе си, че трябва да убеди вас, за да се пребори със собствената си несигурност.”

 

Отец Серафим смятал, че за да се “огъваме” като боровете, сърцата ни трябва да се променят. По думите му: “Начинът е да се смекчи сърцето, то да стане по-гъвкаво”. ”В протестантския свят има много примери за хора с меки сърца, които от любов към Бога са мили и с другите хора. Това е основно християнство. Ние не трябва, живеейки православен живот, да си мислим, че можем да сме студени, твърди и прави и все още да сме християни. Да си прав е външната страна на християнството. Важно е, но не е от първостепенно значение. Най-важното е сърцето. Сърцето трябва да е меко, то трябва да е топло. Ако нямаме такова топло сърце, трябва да молим Бог да ни го даде, а самите ние трябва да се опитваме да правим онова, посредством което бихме могли да го получим. Но най-вече – трябва да сме забелязали, че нямаме такова сърце, че сме студени. Така ние няма да се доверяваме на разсъжденията си, нито на заключенията на логичните си умове, а ще бъдем по отношения на тях по-”нестроги”. Ако правим това, ако влезем в живота на църковните тайнства и получаваме Божията благодат, тогава сам Бог ще ни освети.

 

Това, което може да ни спаси, е простотата. Можем да я имаме, ако в сърцата си се молим на Бога да ни направи такива, ако просто не се мислим за много мъдри, ако, когато достигнем до въпроси като “Можем ли да изобразяваме Бог Отец?’, не дадем отговор и не кажем: “Ама, разбира се, че е така – така пише в решенията на този и този събор, номер еди кой си”. Дали си мислим, че сме прави и трябва да отлъчим всички, в който случай ще сме достигнали до крайност, или пък ще спрем и ще се замислим: “Ами, предполагам, че не зная чак толкова много”. Колкото по-често проявяваме това второто отношение, толкова по-защитени ще сме от духовни опасности.

 

Приемете простичко вярата, която получавате от отците си. Ако е някой много обикновен руски свещеник, когото познавате, благодарете на Бога, че го има. Много може да научите от него, защото вие сте толкова сложни, интелектуални, с настроения, а тези обикновени свещеници могат да ви дадат нещо много добро за вас.

 

Щом започнете да чувате или сами в мислите си да критикувате (хората в Църквата), трябва да спрете и разберете, че дори да е вярно – защото често в известна степен такива критики са основателни, – критичното отношение е много отрицателно нещо. То до никъде няма да ви отведе. Накрая дори може да се окажете извън Църквата. Затова трябва да се спрете в този момент и да си спомните, че не трябва да осъждате, нито да си мислите колко сте мъдри и че знаете по-добре от другите. Напротив, опитайте се да се учите, вероятно без думи, от някой от онези хора, които бихте критикували. Ако следваме простия път – да не се доверяваме на собствената си мъдрост, да правим най-доброто с ума си, но и да осъзнаваме, че само нашият ум, без топлината на сърцето, е много слабо средство, – тогава православната философия на живота ще започне да се оформя в нас.”

 

Отец Серафим учел на простота, но и живеел според нея. Много хора си спомнят как този забележителен човек, чиито интелектуални способности далеч надхвърляли техните, им давал непрекъснато пример за това как да сме простички. Той, според думите на житиеписателя на св. Йоан Лествичник, се отрекъл от “суетата на човешката мъдрост”. Ето разказът на един поклонник в манастира “Св. Герман” на име Джон: ”Когато за първи път срещнах о. Серафим, бях почти завършил първата си години в колежа. Вече се смятах за голям мислител, такъв, който се бори с “великите въпроси” по пътя към Истината. Забелязах, че повечето хора около мен не се интересуват от това: или бяха твърде възрастни, уморени и преситени, за да водят такива битки, или пък, ако бяха млади, се интересуваха повече от това да се забавляват или да правят пари от бизнес или компютри.

 

Като видях в него събрат философ, пожелах да обсъдя подробно с него тези велики въпроси. Той винаги слушаше търпеливо, докато аз разяснявах “дълбокомислените” си идеи, но не казваше много: обикновено правеше простички, стегнати коментари. Тогава това малко ме озадачаваше, но сега вече откривам смисъла. Сега, почти десет години по-късно, ми се струва, че почти всички простички коментари са останали запечатани в паметта ми завинаги.

 

За първи път се заинтересувах от Православието, когато изучавах най-сложните му поучения. Първите православни книги, които прочетох, бяха “Мистическо богословие” на св. Дионисий Ареопагит и “Очерк върху мистическото богословие на Източната църква” от Владимир Лоски. Бях привлечен от трудно изразими идеи – като “божествената тъмнина” на апофатическото богословие.

 

Отец Серафим обаче винаги ме сваляше на земята. След като заявих желание да се (по)кръстя в манастира, от мен се очакваше да науча за вярата и да се подготвя за кръщене. Мислех си, че вече зная много, след като се занимавам с такива сложни метафизични неща. Но когато отидох до килията му, за да поговоря с него, един от първите въпроси, който ми зададе, беше:

 

-Знаеш ли за постите в Църквата?

 

-Да, мисля – отговорих аз. – Великият пост и още един пост преди Коледа…

 

-Да – каза той. – Знаеш ли за Петровия пост?

 

Засрамено трябваше да призная, че не си спомнях даже да бях чувал за съществуването на такъв.

 

-Това е много важен пост в Църквата – продължи да описва какъв е и защо го има. – Някой изчислил и се оказало, че в Църковния календар има повече постни дни, отколкото непостни.

 

Това много ме изненада. Мисля, че о. Серафим се опитваше да ми каже, че да бъдеш кръстен не означава да се чувстваш важен с възвишено богословие и философия, а да приемаш живота като борба, като труд, като жертва за Иисуса Христа. По своя ненатрапчив начин той ме извеждаше от “божествената тъмнина” към подножието на Кръста, средството на нашето спасение.

 

През годината на моето оглашение аз се захванах с курс по Философия на религията в университета и за него написах две високо оценени разработки, с които бях много горд. Първата работа се наричаше “Разсъждение върху “Религия на чистия разум” на Кант”. Дадох я на о. Серафим да я прочете. Предполагам, че очаквах малко похвала. По-късно попитах дали я погледнал и ми отговори утвърдително.

 

-Какво мислите? – попитах аз.

 

-Беше малко трудна за мен – отвърна той.

 

Останах без думи. По-късно разбрах, както и подозирах, че о. Серафим е изучавал много подробно не само Кант, но и много философи, за които никога не бях чувал, и че има много по-дълбоко разбиране за западната философия от моите университетски професори. Защо тогава беше казал, че доклад от единадесет страници на един второкурсник е “трудна” разработка за него? Явно, за да ме научи на простота и на сродната с нея добродетел, смирението.

 

Другия ми доклад беше върху Сьорен Киркегор, чиято философия бе толкова изпълнена с парадокси и интелектуални предизвикателства, че човек можеше да прекара дни в разговори за нея.

 

-Какво мислите за Киркегор? – попитах аз о. Серафим.

 

-Винаги ми е било мъчно за него – Това бяха единствените думи, които о. Серафим имаше да ми каже по темата. Изказването му не се отнасяше до ума, а до сърцето. Като се замислих малко повече за Киркегор – борбата му да запази християнския плам сред общата хладина на църквата си, да поддържа християнската вяра срещу нападенията на хегелианската философия, да преодолява противоречията на собствената си личност, – осъзнах, че едва ли можеше да се каже нещо по-точно от онези няколко думи на о. Серафим”.

 

Из “Отец Серафим Роуз-живот и дело” изд. Омофор, 2007г.

http://omophor.com/?p=203

 

 

 

 

Нямам ли право на малко щастие?

Август 1, 2013 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Един разговор между бъдещите о. Серафим Роуз (Юджийн) и о. Герман (Глеб), в края на изморителен ден.

 

Когато дошло време да затварят магазина, Глеб вече нямал сили. “Защо трябва да се убивам по този начин? – питал той. Работя на пълен работен ден в Монтерей, за да издържам семейството си, а в почивните дни трябва да идвам тук и да работя като роб. Защо трябва да се откажа от всичко заради това, дори от надеждата за малко щастие? Отказах се дори от моята любов, от приятелки, за да мога да се отдам изцяло на това. Сега е мой ред да се позабавлявам в града!” Юджийн погледнал Глеб съвсем спокойно. Опитал от така наречените удоволствия на този свят повече от него и вече отказал се от тях, той разбирал, че Глеб не знае какво говори. “Не бъди глупав – казал той. – В това няма нищо интересно. Няма никакъв смисъл в удоволствията, които светът предлага. Единственото истинско щастие и удовлетворение е точно в нашето страдание. “Глеб се обърнал и излязъл, като затръшна вратата след себе си. Той отишъл да гледа съвременен “шокиращ”, привидно “художествен” авангарден филм, но напълно се отвратил от него. Бил ядосан на себе си и съжалявал, че омърсил съзнанието си с нещо толкова отвратително. Четири часа по-късно, около 11 часа вечерта, той влязъл в апартамента на Юджийн. Заварил го свит на пода в ъгъла на стаята, където били иконите. Веднага разбрал: Юджийн през цялото време се молил приятелят му да бъде избавен от изкушението и накрая е заспал от изтощение, прострян пред иконите. Глеб се зачудил на дълбочината на братската му любов, скрита в този така наречен бездушен американец.

 

Из “ОТЕЦ СЕРАФИМ РОУЗ:ЖИВОТ И ДЕЛО”, Изд. Покров Богородичен, 2007 г.